Сборник Време и история в славянските езици, литератури и култури. Сборник с доклади от Единадесетите национални славистични четения 19-21 април 2012. Том първи. Езикознание. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2013, стр. 434-442.

СЛАВЯНСКИТЕ ЕЗИЦИ В СБОРНИЦИ ORATIO DOMINICA

И БЪЛГАРСКИЯТ СРЕД ТЯХ

(Лилия Илиева)

Abstract: In Europe the scientific interest towards foreign languages since the end of fourteen century provoked collecting of different versions, presenting Oratio Dominica or other basic Christian texts in different languages. The first presentation of Slavic texts was published by Johann Weichard von Valvasor and his linguistic view on Slavic linguistic problem have been the common view of many others: there is an unique Slavic language, representing via different written traditions, called by the author ‘’Cyrillic”, Bulgarian, Dalmatian, Croatian, Sclavonian, Bohemian, Polonian, Vandalian (the written tradition of Pomeranian Slavs), Lusitian, Moscovian, Carniolian, Novazemblian, Walachian (the linguistic material of Walachian also is Slavic). The linguistic collection, presented by Hadrian Reland, is the same, and few years later John Chamberlain included Serbian as another written tradition.

Key words: Oratio Dominica, early linguistic thought, Slavic languages, Bulgarian.

В Европа интересът към чуждите езици се появява чрез представянето им в преводи на основни християнски текстове – „Отче наш“, „Аве, Мария“, „Символ на вярата“ , Десетте Божи заповеди и някои други. Вероятно за първи път такова представяне откриваме в книгата за пътуванията на Йохан (Ханс) Шилдбергер 1, издадена за първи път към 1477 г. , в която са дадени текстовете на „Отче наш“ на татарски и на арменски език. След това други автори, в издания, по-специализирано насочени към въпросите на езиците, представят по-големи колекции с разноезични текстове, например, Теодор Библиандер2 (1548г.), Конрад Геснер (1555, Анджело Рока (1591), Йероним Мегизер (1592, 1603), както и други.

В свой предишен труд (Илиева 2011) разгледах някои от ранните издания с християнски текстове на чужди езици, с оглед на представянето на славянските езици, и преди всичко – чрез търсенето на езиков спесимен, който да представи българския език. В тази работа представям други нови данни, които съществено разширяват представата за мястото на българския език в езиковите колекции Oratio Dominica (Отче 1 Johann Schildberger (1380 – 1440) е оставил малко, но ценни сведения и за българската история, особено важни са уникалните данни за битката при Никопол, поради което съчинението му е преведено и на български език, но в превода е даден само текстът на „Отче наш“ на татарски език. 2 Теодор Библиандер е автор на няколко книги по въпросите на езиците. В книгата си от 1548 г., на с. 233-234 дава в стълбица текст на „Отче наш“ на немски, исландски, английски, полски и „илирийски“. На с. 229-232 от същата книга е дал на „илирийски“ и Символ на вярата (заедно с текстове на немски, латински и гръцки език).

наш) в старите европейски книги, издадени преди прочутата „Добавка“ на Вук Караджич от 1822 г., смятана доскоро за първо представяне на „забравения“ български език пред европейскя научен свят3.

1. Йохан Вайхард фон Валвазор, 1689 г.

За първи път представяне на текст, означен като български, се открива в известното съчинение на Валвазор „Славата на Херцогство Крайна“, книга шеста.

Йохан Вайхард фон Валвазор4 е голям словенски учен от ХVІІ в., избран и за член на Кралското общество в Лондон. Основният му труд е фундаменталното съчинение „Славата на Херцогство Крайна“ ( Die Ehre des Herzogthums Crain), публикувано през 1689 г.. Този труд съдържа и обобщение на данните, които е имала европейската наука за славяните, по отношение на езика, религията и обичаите (на езиковите въпроси е посветена книга VІ, а на въпросите на религията - книга VІІ5). На с. 273 е дадена таблица на славянските азбуки – глаголица и кирилица, в по три шрифта, с имената на буквите и звуковата и стойност, а след това четенето на буквите. Между страниците 274 и 275 са вмъкнати две страници, които може би са от друг автор (различни са по шрифт6; освен това, вставките на трудове от други автори не е чужда на Валвазор). На тези страници молитвата „Отче наш“ е представена, дума по дума, в две таблици, които да отразяват формите, които съществуват в текста на молитвата в отделните славянски езици.

Първата таблица съдържа думите на молитвта в следните езици – придържам се към означенията на автора7: латински (изходният език – текстът е даден “Latinicè“), кирилски (Cyrilicè), български (Bulgaricè), далматински (Dalmaticè), хърватски (Croaticè), склавонски (Sclavonicè), бохемски (Bohemicè). Във втората са езиците: полски (Polonicè), вандалски (Vandalicè), лужишки (Lusaticè), московски (Moskoviticè), карниолски(Carniolicè), новаземблийски (Novazemblicè), влашки (Walachicè). Вижда се, че са представени 13 славянски езика (или по-скоро – наречия, тъй като авторът смята славянството за един народ с един език).

За появата в класификациите на славянски идиоми, означени като „далматински“ и „вандалски“, вж. Илиева 2011: 49-70. В труда на Валвазор обаче се появява и идиом, означен като „новаземблийски“, представен с текст, който има доста изразени южнославянски характеристики. Названието е образувано от географския

3 Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рјечницима свију језика и нарјечијь с особитим огледима бугарског језика. У Бечу, 1822.4 Барон Йохан Вайхард Валвазор е роден през 1641 г. и умира през 1693 г., след като е вложил огромното си състояние във въоръжение за австрийската войска, която се опитва да освободи Източна Европа от турците. 5 В началото на книгата авторът е привел и имена на стари слявански божества: Suantevith, Prove, Triglaf etc.6 Трудът е издаден с готически шрифт, което затруднява използването му. Заглавие: Die Ehre des Hertzogthums Crain: Laybach-Nürnberg. Anno MDCLXXXIX (1689) Използвам това издание, дигитализирано от университета „Виктория“.7 Навсякъде в работата се придържам към тези имена на езиците, които се използват от авторите на трудовете.

термин Nova Zembla (използва се и днес в нидерландския език), с който се е означвал най-северният европейски район, архпелаг, усвоен от Русия и назован „Новая Земля“ (където е град Семипалатинск). В миналото там е имало малобройно ненецко население (от самодийската група на уралските езици), но Валвазор е отбелязал по лингвистичен начин усвояването на крайния север от славяните, като е включил образец от „новаземблийски“ сред спесимените на славянските наречия.

За Валвазор източник на данни за българския език е някой от католическите българи, които имат тесни контакти с Австрия. Многократно публикуваните документи на българските католици от ХVІІ в. се среща името на граф Алтан – благодетел на чипровското граматическо училище, благодарение на чиято финансова помощ то се е издържало, макар и с трудности. В австрийската държава граф Алтан е бил дипломат, експертът по въпросите на Турция8.

По тази причина текстът има някои особености и определено не е в насоката, в която се е развивал новобългарският народен език, но отлично се вписва сред формите на книжовните му изяви. За своеобразието му има няколко причини. Първо, чипровският диалект, който има пограничен характер, е роден диалект на образованите български католици. Второ, образованието си те са получили в средата на своите съученици хървати, с които са общували. Трето, „илирийското наречие“ като книжовноезиков проект е ориентирано към западния клон на южното славянство. Четвърто, и православните автори от западна България използват ресавски правопис и в книжовноезиковите си нагласи се придържат към по-общославянска норма.

2. Адриан Реланд, 1708 г.

Данните от тази таблица са преработени по-късно във вид на цели текстове на молитвата „Отче наш“ – откриваме ги в края на книгата на Адриан Реланд, като „различни диалекти на славянския език“ (dialectis linguae Sclavonicae).

Адриан Реланд (1676 – 1718), който се е подписвал като Adriaen Reeland/Reelant, Hadrianus Relandus, е холандски писател и учен, ценен и до днес със заниманията си с география, чужди езици, хебраистика, въвеждане в научно обръщение на данни за чужди езици от източна и югоизточна Азия. Славянските езици са представени в третата, последна, част на труда му, смятан, според тогавашните научни критерии, за сборник от различни дисертации Dissertationum Miscellanearum, който излиза, след другите две части, през 1708 г.

В изданието на Реланд е използвана латинска транслитерация, в резултат на която материалите на Валвазор са преработени така, че първият отразен език се оказва „кирилски“ по име – фантомен славянски език, текстът на който е записан с латиница.

Веднага след текста на „кирилски“ следва текстът на български език: привеждам копие на тази част от страницата:

8 Граф Михаел Адолф фон Алтан (Althann), 1574-1638, основател на рицарския орден „Християнска милиция“.

Тъй като А. Реланд само е привел материалите на Валвазор във вид на отделни самостоятени текстове, при него броят на славянските езици, представени в колекцията, е същият: те са кирилски (текстът е означен Cyrilicè), български (Bulgaricè), далматински (Dalmaticè), хърватски (Croaticè), склавонски (Sclavonicè), бохемски (Bohemicè). Във втората са езиците: полски (Polonicè), вандалски (Vandalicè), лужишки (Lusaticè), московски (Moskoviticè), карниолски(Carniolicè), новаземблийски (Novazemblicè), влашки (Walachicè).

3. Джон Чембърлейн, 1715 г.

Джон Чембърлейн (1666-1723), британец, възпитаник на Оксфорд и Лайден, публикува през 1715 г. в Амстердам нова колекция от текстове на „Отче наш“, които да представят славенските езици. Първият текст е на „склавонски“ – представен е Sclavonice, а освен това е даден и „ в Йеронимиев стил“ (Stylo Hieronyniano). „Йеронимиевият стил“ се изразява в това, че този текст е отпечатан с хърватска глаголица – добре обработен и нееднократно използван хърватски глаголически шрифт. Европейското схващане за Св. Йероним като автор на глаголицата („йеронимицата“) и Св. Кирил като автор на „кирилицата“ е характерно за по-старите източници (срв. Илиева 2011:167), но присъства и тук. Следва „четенето“ на текста – транслитерация на глаголическия текст с латиница, както е означено, но – не е изпълнено. Приведеният с

латински букви текст е доста различен от по-архаичния в езиково отношение глаголически текст. Привеждам копие на „склавонския“ глаголически текст:

Давам и текста, който е друг вариант на молитвата, но, по мнение на Чембърлейн, предава с латиница четенето на глаголическия текст:

Следващите славянски езици, които са представени в сборника на Чембърлейн, са: склавонски „в кирилски стил“ – текстът е с кирилица; влашки (тук „влашкият“ текст е румънски и вместването му след славянските езици се дължи на влиянието на по-старите източници); втора версия на молитвата на „влашки“; московски (първо – с крилица, след това – в латинска транслитерация); полски; чешки; далматински; хърватски, „вандалски“ (две версии), български; „новаземблийски“ ; сръбски, карнийски (означен „Carnice“); лужишки.

Заслужава да се отбележи появата на сръбския език (в предишните колекции той не присъстваше), представен чрез запис с латиница.

За колекцията от славянски текстове на Дж. Чембърлейн споменава в своя публикация на български език Д. Бърнип (Бърнип 1988: 198-199), който обаче решава, че българският текст, представен в нея, бил сръбски! Вече се спомена, че този текст има своите особености, тъй като се основава на сведения за българския език от българи-католици през ХVІІ в., но това не е основание той да се смята за сръбски, още повече, че в книгата на Чембърлейн сръбският език е представен отделно, с друг текст. Ако следваме същата логика, която следва Бърнип, трява да се усъмним в сръбския характер на представения в колекцията текст, означен като сръбски, тъй като той съдържа форми като hlib (hlib nash). Но предположението на Бърнип, че прототипът на българския текст трябва да се търси у Валвазор, напълно се потвърди, когато успях да издиря текста на „Славата на Херцогство Краина“ .

4. Александър Петрович Сумароков, 1781.

А. П. Сумароков е знаменит руски поет, драматург и филолог. Той е транслитерирал с кирилица текстовете, които срещаме и в сборника на Дж. Чембърлейн (за това издание вж. Илиева 2011:99-102); в настоящия труд изяснявам появата на колекцията и наличието в нея на текст, означен като български.

5. Жан-Жозеф Марсел, 1805 г.

Жан Жозеф Марсел (1776-1854) е инженер, печатар, един от френските експерти, които съпровождат Наполеон Бонапарт в египетския му поход, един от откривателите и пръв изследовател на Розетския камък, чиито естампаж донася в Европа и го въвежда в научно обръщение. През 1805 г. известният френски учен публикува една колекция от текстове на „Отче наш“, посветена на предстоящото посещение на папа Пий VІІ, на когото е връчена с посвещение. Идеята на сборника е да представи на папата един свят, обновен от Наполеоновата власт, в неговото езиково разнообразие.

Тази колекция не повтаря колекцията на Дж. Чембърлейн, макар че повечето от текстовете са заимствани от нея. Ценно в това модерно издание е, че Марсел посочва източниците, от които е почерпил текстовете.

Далматински (от Реланд), сръбски (от Чембърлейн), вандалски (от Реланд), български (от Реланд), московски (от Чембърлейн), полски (от печатната полска Библия), чешки (от Реланд), унгарски (sic!) - от печатния Нов Завет, хърватски (от Реланд), карниолски (от Реланд), лужишки (от Реланд), литовски (sic!), склавонски в кирилски „стил“ – с кирилица, от „Склавонската Библия“, „влашки“ (от Реланд; текстът е славянски). Изоставен е „новаземблийският език“ от по-старите колекции. За илюстрация на това хубаво издание ще копирам „склавонския“ текст в края на текста.

6. Заключение.

Езиковите колекции от текстове, представящи молитвата „Отче наш“ на различни езици, представляват ценен източник за историята на лингвистичното знание в Европа. Особен интерес за нас представлява изнасянето на материал за славянските езици и особено – на материал за българския език. Раннната езикова концепция (поне – преди ХІХ век) е за единен славянски език, представен чрез множество отделни книжовни традиции, една от които е българската. „Влашките“ текстове също у някои автори са славянски, кето отговаря на книжовноезиковата традиция при румънците през периода, в който се публикуват колекциите. Преобладават текстовете, които представят южнославянски езиков материал – това се обяснява с факта, че пърият автор, който изнася систематизиран славянски материал, използван и от други автори, е Й. В. фон Валвазор. Но несъмнено е, че съществуват и други фактори, които са повлияли за по-широкото представяне на южнославянските писмени традиции.

ИЗТОЧНИЦИ:

Теодор Библиандер:

De ratione communi omnium linguarum & literaru(m) Theodori Bibliandri. Tiguri apud Christoph, Frosch. M.D.XLVIII [Цюрих, 1548 г.]

Йохан Вайхард фон Валвазор:

Die Ehre des Hertzogthums Crain: Laybach-Nürnberg. Anno MDCLXXXIX (1689)

Адриан Реланд:

Hadriani Relandi Dissertationum Miscellanearum, pars tertia et ultima. Trajecti ad Rhenum. [Утрехт, 1708 г.]

Жан-Жозеф Марсел:

Oratio Dominica Cl Linguis Versa Et Propriis Cujusque Linguæ Characteribus Plerumque Expressa. Edente J. J. Marcel, Parisiis, Typis Imperialibus, 1805.

А. П. Сумароков:

Полное собранiе всѣхъ сочиненiй, въ стихахъ и прозѣ, покойнаго Дѣйствительнаго Статскаго Совѣтника, Ордена Св. Анны Кавалера и Лейпцигскаго Ученаго Собранiя Члена, Александра Петровича Сумарокова. Собраны и изданы въ удовольствiе Любителей Россiйской Учености Николаемъ Новиковымъ Членомъ Вольнаго Россiйскаго Собранiя при Императорскомъ Московскомъ Университетѣ. Въ Москвѣ, въ Университетской Типографiи у Н.Новикова, 1787 года. Изданiе второе. Ч. I-X. (Първо издание: 1781).

Джон Чембърлейн:

Oratio Dominica In Diversas Omnium Fere Gentium Linguas Versa Et Propriis Cujusque Linguae Characteribus Expressa. Una Cum Dissertationibus Nonnullis ... Editore Joanne Chamberlaynio . Amstelaedami, MDCCXV (Амстердам, 1715).

Йохан (Ханс) Шилтбергер:

[Sciltberger， Hans. Reisebuch. Augsburg c.a. 1477.]. Műnchener Digitalisierungs Zentrum.

Български превод: Ханс Шилтбергер. Пътепис. Институт за балканистика. Издателство на Отечествения фронт. София, 1971.

Английски превод: The Bondage and Travel of Johann Schiltberger, native of Bavaria, in Europe, Asia, and Africa, 1396-1427. London, MDCCCL.XXIX [1879].

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

Бърнип 1988: Бърнип, Д. Ролята на Ириней Копитар за преоткриването на българския език. // Български език, кн.3.

Илиева 2011: Л. Илиева. Българският език в предисторията на компаративната лингвистика и в езиковия свят на ранния европейски модернизъм. Благоевград.