М ю м ю н И с о в

Н А Й – Р А З Л И Ч Н И Я Т

С Ъ С Е Д

ОБРАЗЪТ НА ОСМАНЦИТЕ (ТУРЦИТЕ) И ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

(ТУРЦИЯ) В БЪЛГАРСКИТЕ УЧЕБНИЦИ ПО ИСТОРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА

ПОЛОВИНА НА ХХ ВЕК

2

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод…………………………………………...………………………………………………..4

Глава първа. Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в

учебниците по история от втората половина на 50-те

до края на 70-те

години……………………………………...…………………….…………………………...30

1. Завладяване на България……...………..……………………...……………………32

2. Положението на българския народ през ХV-ХІХ в. .……………………………..51

3. Българската антиосманска съпротива……...……………………..……………….88

4. Образът на Османската империя (Турция)…....…………………………………...110

Глава втора. Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в

учебниците по история през 80-те

години на ХХ в.………...……………………………132

1. Завладяване на България…………………………………………………………..136

2. Положението на българския народ през ХV-ХІХ в……………………………...143

3. Българската антиосманска съпротива…..…………….…………………………..158

4. Образът на Османската империя (Турция) …..…....………………………..……170

Глава трета. Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в

учебниците по история през 90-те

години на ХХ в…...……………………………..…….176

1. Завладяване на България…………………………………………………………..180

2. Положението на българския народ през ХV-ХІХ в. ..…………………………...192

3. Българската антиосманска съпротива….………………...……….........................209

4. Образът на Османската империя (Турция)..…….………………………………..232

Заключение……….…………………………………………………………………………242

Приложение…………………………………………………………………………………248

3

В памет на непрежалимата ми майка – Найме Салимова

Исова, която се раздаваше на всички до края на дните си.

В памет на моя учител и приятел – проф. д. и. н. Милчо

Лалков, който има неоценим принос за написването на този труд.

Дано съм оправдал техните очаквания.

Важна част от работата по тази книга бе подпомогната от Международния център за

изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Специална благодарност

дължа на неговия академичен ръководител – д-р Антонина Желязкова, за безкрайната

доброжелателност и морална подкрепа. Дълбоко съм признателен на проф. д. и. н.

Цветана Георгиева, доц. д-р Мария Радева, доц. д-р Таня Бонева и д-р Михаил Груев за

ценните съвети. Бих искал да изкажа благодарност и на членовете на катедра

“Архивистика и помощни исторически дисциплини” към Историческия факултет на

Софийския университет “Св. Климент Охридски” за полезните препоръки при

подготовката на този труд. Задължен съм и на моите приятели Мехмед Шукри и Тефик

Шукри за безкористната помощ.

И накрая, бих желал да благодаря на моето семейство за проявеното разбиране и

търпение.

4

У В О Д

Проблематиката за индивидуалната и колективната идентичност в последните

години придобива все по-голяма актуалност в хуманитаристиката. Чрез изследването на

тяхната същност и специфика специалистите от различни страни и школи се опитват да

стигнат до концепции, които да спомогнат за регулиране противоречията в обществата,

възникнали или провокирани от резките технологически и идеологически промени, от

една страна, а от друга – да съдействат за хармонизиране на социо-културните

взаимодействия в глобализиращия се съвременен свят.

В кръга на тези дирения попада и националната идентичност. Според един от

водещите изследователи на национализма – Антъни Смит, фундаменталните черти на

този колективен културен феномен са следните: историческа територия или отечество,

общи митове и исторически спомени, обща масова публична култура, общи юридически

права и задължения на всички членове, обща икономика и териториална мобилност1.

Тези елементи се съчетават по разнообразни начини и изкристализират в различни

форми2. Корелативното понятие за изясняване на тяхната специфика е понятието

нация3.

По-голямата част от специалистите, които изследват процеса на образуване на

нациите в Европа през ХVІІІ и ХІХ в., разграничават два модела за нацията и

национализма – държавен (политико-териториален, граждански) и културно-

наследствен (етнически)4.

1 Смит, А. Националната идентичност. Изд. “Кралица Маб”, 2000, с. 26.

2 Пак там, с. 28.

3 Кръстева, А. Етничност, национална идентичност, гражданство. – В: А. Кръстева и др. Идентичности.

С.: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия [МЦПМКВ],

1995, с. 144.

4 Алтермат, У. Етнонационализмът в Европа. С.: “ГАЛ-ИКО”, 1998, с. 37-39; А. Смит, Цит. Съч., с. 111-

116. Вж. и К итогам дискуссии по некоторым проблемам теории нации. – Вопросы истории, 1970, № 8, с.

89.

5

При първия националната идентичност се оформя в границите на съществуваща

светска държава, която чрез своите институции обединява населението в политическа

общност от граждани, равни в правно и политическо отношение, независимо от

социалното положение, произхода, езика и религията.

При общности без собствена държавност националнообразователните процеси

се зараждат и набират скорост в опозиция с чуждата държавна рамка, на основата на

общия говорим език, на общата генеалогия, на идеализираното историческо минало, на

базата на общите културни традиции и наследство. Затова и кристализиращия при

такова развитие национално съзнание се влияе много по-силно - отколкото от

формиращия се в условията на политическа независимост – от езика, религията,

произхода, културата5.

Традиционното разбиране за българската национална принадлежност също почива

върху модела за културната/етническата нация6.

Известно е, че процесите на конституирането на националния колектив пораждат у

потенциалните му членове еднородни или сходни подбуди, общ групов манталитет,

принадлежност към една унифицирана култура. По време на “строителството” на

етнонацията те ферментират около легитимирани от елита ценности: език, история,

митове, символи, фолклор, предполагаем общ произход и др.7

Типологизация на национализма според зоновите различия. Вж. Ъ. Гелнер, Условията на свободата.

Гражданското общество и неговите съперници. С.: “Обсидиан”, 1996, с. 110-113; Същият, Нации и

национализъм. УИ “Св. Климент Охридски” – Панорама, 1999, с. 118-146.

Преглед на дефинициите, теориите и школите. Вж. В. Тодоров, Етнос, нация, национализъм. Аспекти на

теорията и практиката. С.: “Парадигма”, 2000, с. 64-127.

5 Алтермат, У. Цит. Съч., с. 38, 45-46; А. Смит, Цит. Съч., с. 20-25.

6 Загоров, О. Българската национална идея (Актуални проблеми). Изд. “Знание”, 1994, с. 90-110; Същият,

Модерният национализъм. Европейски модел. Тенденции на развитие. С.: ИК “Булгарика”, 1995, с. 37-38;

Г. Янков, Формирането и развитието на българската нация и възподителния процес. – В: Проблеми на

развитието на българската народност и нация. С.: БАН, 1988, с. 7-10; България през двадесет и първия

век. Българска национална доктрина. Първа част – Фундамент на българската национална доктрина. С.:

Научен център за българска национална стратегия – “Знание”, 1997, с. 13-14.

7 Смит, А. Цит. съч., с. 24-25; У. Алтермат, Цит. съч., с. 53; Б. Андерсън, Цит. съч., с. 82-93, 95, 142-143;

М. Тодорова, Балкани – Балканизъм. С.: Фондация “Българска наука и култура”, 1999, с. 434; П.

Китромидис. От кръста към флага. Аспекти на християнството и национализма на Балканите. С.:

“Парадигма”, 1999, с. 57, 153; Стр. Димитров, Кр. Манчев, История на балканските народи ХV-ХІХ век.

6

Този позитивен начин за изграждане на националната идентичност е богат и

интересен, но нашето внимание ще се насочи преди всичко към другия съществен

механизъм за изграждането на националното съзнание – противопоставянето “ние-те”8.

В българския случай то се операционализира преимуществено като отрицание на

османското/мюсюлманското. Националните процеси сред българите силно се

антагонизират със социалните, идеологическите, политическите и културните

реалности в Османската империя. Защото, за да приключат успешно, те трябва да

пробият чуждата среда и да се оттласнат от ориенталската орбита. Затова и национално

“осъзнаващите се“ българи търсят едно решително и безусловно отхвърляне на

османското господство, на неговите практики и идентификационни същности9.

При национален генезис в чужда държавна среда интелигенцията играе централна

роля. Нейният интензивен познавателен интерес към митовете, историята и културните

традиции на общността цели подсигуряване на необходимите градива за формиращата

се нация10

. Българската интелигенция също става инициатор и организатор на

национални движения, превръща се в най-активния субективен фактор при

формирането и ускоряването на процесите на националното осъзнаване. Българският

елит през ХVІІІ – ХІХ в. за разлика от западноевропейския обаче не е обвързан с

идеологията на управляващата държавно-политическа прослойка, а е съпричастен с

тежненията на българите, които основно са насочени срещу чуждото господство. Ето

С.: “Наука и изкуство”, 1971, с. 145-146; Е. Хьош, История на балканските народи от древността до наши

дни. С.: ЛИК, 1998, с. 189-193.

8 Андерсън, Б. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на

национализма. С.: ИК “Критика и хуманизъм”, 1998, с. 22-23; Б. Ф. Поршнев, Социальная психология и

история. Москва, 1979, с. 107-108; Г. М. Тамаш. Национализмът като код и метафора. – Изток-Изток,

1991, № 2, с. 16, 18; И. Кацарски, Феноменът нация. – В: А. Кръстева и др. Идентичности, с. 27; А.

Кръстева, Цит.. съч., с. 112.

9 Генчев, Н. Българската култура ХV-ХІХ в. С.: УИ “Климент Охридски”, 1988, с. 179; Същият,

Българското възраждане. ІІ изд. С.: ОФ, 1981, с. 244; Н. Куртев, Формиране на българската буржоазна

нация. Първа част. – Годишник на Софийския университет, Идеологически катедри. Т. 57, С., 1964, с.

171; Хр. Христов, Българските общини през Възраждането. С.: БАН, 1973, с. 174-175; Стр. Димитров,

Формиране на българската нация. С.: ОФ, 1980, с. 23; А. Пантев, Рицар или чудовище. Из историческите

пътища на модерния национализъм. С.: “Булвест 2000”, 1993, с. 23; Р. Даскалов, Между Изтока и Запада.

Български културни дилеми. С.: ЛИК, 1998, с. 109.

10 Смит, А. Цит. съч., с. 24-25, 128-129.

7

защо той се противопоставя на статуквото независимо дали се занимава с активна

политическа дейност и пропаганда или с “чисто” просветителски задачи. В този смисъл

за възрожденската интелигенция Османската империя е най-категоричният враг11

.

Нейното чувство за унижение и наранена гордост, генерирано от политическите

условия, я тласка да отдава предпочитания на такива идейни концепции, които пледират

за свобода, призовават към непримиримост срещу насилието и националното

потисничество. И тъй като посланията на тези лозунги трябва да докосват струните на

общността като цяло, а не на отделния индивид, просветителския елит произвежда идеи

срещу господстващото османско общество в обобщени категории12

.

Събирателното третиране на чуждото се подхранва донякъде и от факта, че

кодифицираният културния ресурс за националната мобилизация стъпва върху

довъзрожденското познавателно и идентификационно наследство13

. Така например в

националната литература проникват значителен обем от теми, образи и модели от

богатия български фолклор, в който непримиримия конфликт с “другия” и по-

конкретно с османците/мюсюлманите заема важно място.

Безкомпромисното противопоставяне на “чуждото” като начин за рамкиране на

собствената група е налице и в текстовете, свързани с църквата и религията. През ХVІІІ

в. упорито възпроизвежданият дотогава негативен образ на друговерците-мюсюлмани

става обект на открита пропаганда. Авторите апелират към паството, че не трябва да

имат друго отношение към последователите на исляма освен враждебно. За целта в

книжнината се продуцира с нова сила отблъскващият образ на адептите на

Полумесеца14

.

11 Паскалева, В. За понятието “нация” и за образуването на българската нация през Възраждането

(Историографска студия). – В: Българската нация през Възраждането (Сборник от изследвания). С.: БАН,

1980, с. 81; Р. Радкова, Българската интелигенция през Възраждането (ХVІІІ – първата половина на ХІХ

в.). С.: Наука и изкуство, 1986, с. 49, 329; Н. Генчев, Българската възрожденска интелигенция. С.: УИ “Св.

Климент Охридски”, 1991, с. 192, 206, 217.

12 Радкова, Р. Цит. съч., с. 286, 305.

13 Динеков, П. При изворите на българската култура. С.: “Наука и изкуство”, 1977, с. 238; Хр. Гандев, От

народност към нация. С.: “Наука и изкуство”, 1988, с. 91; Д. Цанев, Българската историческа книжнина

през Възраждането (ХVІІІ – първата половина на ХІХ в.). С.: “Наука и изкуство”,1989, с. 16.

14 Гандев, Хр. Етнографски закономерности в образуването на българската нация. – В: Хр. Гандев,

Проблеми на българското Възраждане. С.: “Наука и изкуство”, 1976, с. 693; Н. Данова, Образът на

гърците, сърбите, албанците и румънците в българската книжнина. – В: Връзки на съвместимост и

8

Антитезата срещу османското/мюсюлманското се прокарва и в Паисиевата история,

макар че тук тя да не е изведена на преден план. Така или иначе по нейните страници

османците/мюсюлманите присъстват като потисници, грабители, унищожители на

българската държава, култура, книжовност и народ, а олицетворяваното от тях

управление е окачествено като робство15

. “История славянобългарска” несъмнено

оказва голямо влияние върху процесите на изграждане на българската национална

идентичност. Многобройните й преписи и преправки, използването й при написване на

други исторически съчинения, както и въздействието й върху ред поколения българи

дават основание да се твърди, че именно изграденият от Паисий образ на “другия”

прониква и се разпространява сред българското общество от втората половина на ХVІІІ

и ХІХ в., изигравайки ролята на градивно ядро в оформящия се национален

стереотип16

.

Не е много по-различен образът на османците в българската възрожденска периодика.

Наистина в някои издания тиражираната представа за мюсюлманския съсед не е

еднозначно пейоративна. Причината за това се крие в политическата цензура на

чуждата власт или пък произтича от опитите на някои български публицисти да

спечелят подкрепата на османската власт за църковното движение. В периодиката,

която е по-далеч от контрола на Империята и която проповядва открито националната

еманципация, дискурсът е коренно различен – той категорично отхвърля всеки друг

образ на османците, който не се вмества в калъпа на изконния враг17

.

несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С.: МЦПМКВ, 1995, с. 68; Р. Градева,

Турците в българската книжнина, ХV-ХVІІІ век. – В: Балкански идентичности в българската култура от

модерната епоха (ХІХ-ХХ век). Част І. С.: Институт за изследване на интеграцията, 2001, с. 127; Н.

Чернокожев, Български възрожденски идентификации – приложения на християнството. – В: Балкански

идентичности, Част І, с. 80.

15 Хилендарски, П. Славянобългарска история. Под ред. на П. Динеков. С.: “Български писател”, 1972, с.

46, 142, 145-147, 197-199.

16 Дражев, П. Историята като учебен предмет в българското възрожденско училище. – В: България 1300.

Институции и държавна традиция. Т. ІІІ. С., 1983, с. 579; Н. Данова, Образът на гърците,…, с. 71, 74-75.

17 Александрова, Н. Съседът като “друг” или “другият съсед” на българите. Поглед върху периодиката на

Възраждането. – В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХІХ – ХХ век).

Част ІІ. С.: Институт за изследване на интеграцията, 2002, с. 13, 28.

9

“Подобно на хамелеон национализмът приема цветовете на обкръжаващата го

среда” – отбелязва Антъни Смит18

. В своето развитие национализмът “преживява

период на трансформация и адаптация към историческите условия, към политически

режими, икономически и социални структури” – разсъждава със сходна логика и

Бенедикт Андерсън19

.

Историческото време, в което се зараждат и избистрят постановките на българската

национална идеология, несъмнено слага своя силен отпечатък върху тяхната

функционална особеност. Потенциалните членове на българската нация трябва да се

отграничат от имперските реалности и произтичащите от тях идентификационни ядра.

Ето защо националните будители и тяхната пропаганда трябва да прокарват и

обосновават очертанията на националната група, да популяризират съвсем

преднамерено различията между националното и имперското. Необходимост, която

налага антиосманската (антитурската) и антимюсюлманската опозиция като една от

постоянните характеристики на утвърждаващия се през възрожденската епоха

български национализъм20

.

В годините след Освобождението процесите на национална консолидация на

българите в свободна България достигат финалната си фаза. Атрибутите на държавната

власт, единната национална символика, единното национално образование,

националната армия и средствата на пропагандата продължават да оказват своето

въздействие върху мнозинството български граждани, но вече не толкова като процес

на формиране на тяхното национално съзнание, а по-скоро като допълнително

повдигане и канализиране на чувството им за национална принадлежност21

.

Различните пътища и различните условия, в които се ражда дадена национална идея,

слагат своя отпечатък и върху по-нататъшния й живот22

. В този смисъл националната

18 Смит, А. Цит. съч., с. 110.

19 Андерсън, Б. Цит. съч., с. 166.

20 Тодорова, М. Балкани… , с. 60, 482. Вж. и K. Karpat, Balkanlar,da Osmanli Mirasi ve Ulusculuk. І Baski.

Ankara: Imge Kitabevi, 2004, s. 332.

21 Тодоров, В. Цит. съч., с. 204-205; М. Радева, Идеята за национално единство и достойнство в

просветната политика на българската държава след Освобождението. – Известия на Българското

историческо дружество, кн. ХХХV, С., 1983, с. 157-170.

22 Гандев, Хр. От народност към…, с. 12.

10

политика на българската държава и обслужващата я пропаганда след 1878 г. са

насочени изключително към православното българско население. Унаследеното от

Възраждането разбиране за нацията и националната принадлежност като фаталистично

предопределени от “произхода”, “кръвта”, “вярата”, “езика” и т. н. произвежда в

обществената психология един своеобразен остракизъм към гражданите от небългарско

потекло и неправославно вероизповедание23

. В бурното следосвобожденско развитие,

преминало през различни политически, военни и социални кризи, българският

управленски елит подхожда непоследователно и противоречиво към проблема с

мюсюлманските общности: понякога обстоятелствата го карат да действа грубо, друг

път – сдържано или пък инертно. Идейните нагласи в средите на интелигенцията също

не произвеждат достатъчно мощни импулси за преодоляването на отчуждението между

християни и мюсюлмани, за приобщаването на последните към българската нация. В

крайна сметка това оказва като цяло отрицателно отражение върху развитието на

процеса на формиране и утвърждаване на българско национално съзнание у

представителите на мюсюлманските общности - турци и българи мюсюлмани,

продължават да живеят и се развиват изолирано от общонационалния живот,

обособявайки се като самостоятелни капсулирани групи24

.

По време на комунистическия режим мисленето за националното продължава да

плаща данък на традицията. Въпреки наложените идеологически схеми при третирането

23 Загоров, О. Модерният национализъм…, с. 37; Същият, Българската национална…, с. 90-110; Стр.

Димитров, Проблеми на религиозния синкретизъм и скритото християнство. – В: Криптохристиянство и

религиозен синкретизъм на Балканите. С.: Етнографски институт с музей-БАН – Среднородопски

исторически музей “Стою Шишков”-Смолян, 2002, с. 21; Ст. Михайлов, Възрожденският процес в

България. С.: М&М, 1992, с. 19, 102-103.

24 Манчев, Кр., Е. Дойчинова, Мюсюлманското население от Североизточна България в българската и

турската политика (1919-1939 г.). – Исторически преглед, 1991, № 5, с. 57-72; Кр. Манчев, Националният

въпрос на Балканите до Втората световна война. – В: Национални проблеми на Балканите: история и

съвременност. С.: “Аргес”, 1992, с. 40-45; В. Стоянов, Турското население на България и официалната

малцинствена политика (1878-1944). – В: Страници от българската история. Събития, размисли,

личности. Т. ІІ, С.: “Просвета”, 1993, с. 192-205; О. Загоров, Българско социалистическо съзнание

(Проблеми на формиране и развитие). С.: “Наука и изкуство”, 1989, с. 56; И. Илчев, Българче да те

наричам първа радост е за мене. – В: Иронията на историка. В памет на историка и приятеля професор

Милчо Лалков. Състав. И. Баева. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 2004, с. 115-116. Вж. и В. Георгиев, Ст.

Трифонов, Покръстването на българите мохамедани 1912-1913. Документи. С.: Акад. изд. “Проф. Марин

Дринов”, 1995.

11

на националната идея, непроменено или непреодолимо остава разграничението по

кръвно-родствен, етнически и религиозен признак25

. След 1944 г. не се наблюдават

иновационни виждания в концепцията за нацията и национализма и в теоретичен

аспект. Нещо повече - редица пластове на националния въпрос са занемарени, други се

превръщат в зона на закрити разработки. Още по-ограничени и по-засекретени са

изследванията, касаещи историята на миноритетните етнически и конфесионални групи

в страната. Особено изостава българската историческа наука по проблемите на общата

теория за етносите, народността и нацията26

.

След 1989 г. етнонационалната идея отново набира скорост, активизирайки

етническите елементи в общественото съзнание27

. Успоредно с това се засилва

сериозният научен интерес към проблемите, касаещи националната идентичност и

идентичностите изобщо. В новите условия започва да си пробива път и идеята за

предефиниране на традиционната концепция за българската нация, т.е. идеята за

превръщането й в модерна политическа или гражданска нация, с интегрирани в нея по-

малки етнически групи, имащи право и възможности за развитие на културната си

самобитност. Кръгът на нейните привърженици и популяризатори обаче е сравнително

ограничен28

. Ето защо до към края на 90-те

години на ХХ в. тя не придобива ясните

25 Загоров, О. Модерният национализъм…, с. 37; Ст. Михайлов, Възрожденският…, с. 220.

26 Бояджиев, Г. Някои теоретични въпроси на общественото съзнание на българската нация. – В:

Българската народност и нация през вековете. Материали от научна конференция. Част ІІ. Състав. Й.

Зарчев и А. Първанов. (За служебно ползване). С.: Институт по история на БКП при ЦК на БКП, 1988, с.

190; Ст. Трифонов, С лице към истината. – Векове, 1990, № 2, с. 46; Стр. Димитров, Етнорелигиозни и

етнокултурни аспекти на националния въпрос на Балканите. – В: Национални проблеми на Балканите, с.

66-67.

27 Петкова, Д. Балканизацията – другото лице на глобализацията. С.: ИК “Кама”, 2004, с. 101; Т.

Неделчева, Идентичност и време. С.: Акад. изд.“Марин Дринов”, 2004, с. 190.

28 Минков, И. За етнополитическите отношения в съвременната българска нация (По повод

етнополитическия речник “Ние-те”). – Исторически преглед, 1996, № 3, с. 124; Същият, Съвременната

българска нация и интегрираните в нея етнически общности. – Списание на БАН, 2001, № 3, с. 13-21;

България през двадесет и първия век…, с. 13-16.

Нацията не е зададена веднъж завинаги. Нейният формат е податлив на промени, които произтичат от

определени политически, икономически, социални и демографски процеси. В последните години това се

потвърждава например от промените в националната матрица на страни като Германия и Швейцария.

Въпреки съпротивата на някои групи (очевидно поради строгото придържане към етническия/културния

12

очертания на официална национална идеология, не се превъплъщава в реална държавна

политика29

.

* * *

“За човешкия разум е напълно естествено да се противопостави на натиска на

чуждото и необикновеното; културите са винаги склонни да наложат пълни

трансформации върху други култури, да ги приемат не каквито са, а каквито – за

собствено улеснение – трябва да бъдат”. Това правило, изведено от Едуард Саид в

изследването му за Ориентализма30

, звучи резонно и в други познавателни аспекти.

Така например то може да се открие в дискурса на Запада за Балканите. В него упорито

се разпространява твърдението, че страните в Югоизточна Европа са икономически и

политически нежизнеспособни. В западната културна среда думата “балканизация” се

превръща в код или символ за това, че на Балканите са в ход процеси, насочени към

племенното, примитивното, варварското. От гледна точка на тази логика жителите на

балканския регион се представят като хора, които обструктурират ценностните норми,

легитимирани от Запада31

.

Въпросното правило до голяма степен може да се отнесе и към българската културна

традиция, в която също се наблюдава подмяна на идентичности, отнасяща се до

познавателната същност на османското и турското. В следващите редове ще се опитаме

възглед за нацията в миналото), германската и швейцарската нации бавно, но неизбежно вървят към

политическия/гражданския модел за нацията. Вж. Д. Шнапер, Общността на гражданите (Върху

модерната идея за нацията). С.: ЕОН-2000, 2001, с. 103-104.

29 Привествие на Г. Първанов към участниците на Кръглата маса “Българският етнически модел”. – В:

Кръгла маса “Български етнически модел”, организирана от Проекта за етнически отношения и

Института за изследване на интеграцията с подкрепата на Националния съвет по етническите и

демографските въпроси към Министерски съвет, София, 18 декември 2001, с. 5. Вж. и Кр. Петков,

Инволюцията на етническия модел в България (социологически дискурс). – Международни отношения,

2004, № 1, с. 37-60. Вж. също и Етническият възел – да се разплете или да се разсече? – Капитал, бр. 41,

16 – 22 октомври 2004, с. І – ХІІ (приложение).

30 Саид, Е. Ориентализмът. Изд. “Кралица Маб”, 1999, с.83.

31 Тодорова, М. Балкани..., с. 21. Вж. и Ж. Кастелан, История на Балканите ХІV-ХХ век. Пловдив, ИК

“Хермес”, 2002, с. 9, 15, 593-594.

13

да внесем яснота по отношение на термините османци/Османска империя и

турци/Турция.

Формирането на народността е колкото етно-биологически процес на кръстосване и

сливане на племена и етноси, толкова и идеологически процес на преосъзнаване на

мястото на индивида в обкръжаващата го етническа, социална и политическа среда32

.

Какво влияние оказва въпросната среда върху психологията на представителите на

доминантната група в османската държава, като какви се самоопределят те в хода на

времето?

Още в Ранното средновековие византийските хронисти наричат “турци” част от

народите, които идват от степите на Азия. Вече през ХІV в. в българските, сръбските,

унгарските и др. извори с въпросното обобщително име се обозначават живеещите в

Мала Азия огузи или техните наследници. Османските източници обаче влагат в този

термин значително по-широко от етническото съдържание. В него те включват

множество племена и народи, които имат собствени етноними. Някои от тях обединяват

многочислени племена, като туркмените например. Други се отнасят за народи, които

не принадлежат към тюркската езикова общност, като татари и кюрди. В общата

тюркска маса от племена в Мала Азия през ХІV-ХV в. вътрешното отграничение се

търси чрез названието на бейлика, към който принадлежат в качеството си на

караманци, гермианци, айдънци и т.н. На този принцип поданиците на османския

бейлик, наред с общият определител “турци”, започват да се наричат “османци” или по-

скоро “османлии”33

.

Усилването на османския бейлик, завоюването на съседни бейлици, оформянето на

централизираната държава и особено заплахата за самото й съществуване след

нашествието на Тимур довеждат до нарастване на ролята и значението на етническата

идентичност. Усилено се пише митологизираната турска историография, която трябва

да обоснове законността на османските емири сред другите тюркски владетели, да

осмисли мястото на османските турци в света, да установи историческата връзка с

миналото34

. Така или иначе обаче етнонимът “турци” не се утвърждава като название на

32 Димитров, Стр. Етнорелигиозни и етнокултурни…, с. 74.

33 Георгиева, Цв. Светът на българите през ранните столетия на османското владичество ХV-ХVІІ в. С.:

“Мнемозина”, 1997, с. 13.

34 Жуков, К. А. Об этническом самосъзнании турок в ХІІІ-ХV вв. – В: Османская империя.

Государственная власть и социально-политическая структура. Москва, 1990, с. 140-141.

14

народностната група, която се консолидира около членовете на османския бейлик.

Впрочем през ХV-ХVІІ в. той не се налага категорично и в българската книжовна

традиция. Поради силното влияние на конфесионалната идентичност през този период

разломната линия между българи и турци в книжовните източници се явява

религиозната различност. Затова и употребата на думата “турци” като обозначение на

народностната принадлежност се среща сравнително рядко. Нещата започват да се

променят едва през ХVІІІ в., когато честотността й в писменните текстове постепенно

се ускорява35

.

Крупните завоевания, осъществени от втората половина на ХV и първата половина на

ХVІ в., разширяват значително териториалните рамки на османската държава. С

покоряването и включването на нов демографски масив населението й придобива още

по-хетерогенен състав – отделните пластове рязко се различават както по степента на

социално-икономическо и културно развитие, така и по етнорелигиозна специфика36

. От

друга страна, завладяването на Константинопол, присъединяването на древните

центрове на ислямската цивилизация, както и яростният религиозен конфликт с

тюркските шиитски съседи, формират у турците чувството, че са носители не просто на

обикновена племенна, а на велика имперска и ислямска мисия37

. Тъкмо в началото на

имперския период се завихря поредният цикъл в еволюцията на общественото съзнание

и психологията на турците: доминация започват да придобиват конфесионалното и

политическото съзнание, което постепенно изтиква етническото на заден план38

.

Наистина турците продължават да бъдат доминантната група, официалният език

продължава да е османотурският и употребата му е задължителна дори за

космополитния управленски бюрократичен елит. Но под напора на другите две силни

тенденции – държавната и ислямската, турското етническо съзнание се размива и

обезличава. Пионери в този процес са висшите османски слоеве, съставени нерядко от

нетурски етнически елементи (и следователно с неразвито чувство за принадлежност

към турската народност). Разкъсването на етническите връзки бързо засяга и градското

35

Градева, Р. Турците в българската…, с. 116, 121.

36 Еремеев, Д. Е. Этногенез турок (произхождение и основые этапы этнической истории). Москва, 1971, с.

132-158.

37 Люис, Б. Възникване на съвременна Турция. Пловдив: “Пигмалион”, 2003, с. 385.

38 Жуков, К. А. Цит. съч., с. 144.

15

население поради по-интензивните смешения между турското и местното ислямизирано

население в условията на града. При протичащата загуба на етническа хомогенност и

избледняващо етническо самосъзнание въпросните групи все по-често и по-силно

започват да се идентифицират чрез религията и държавната традиция. Етническият

определител “турчин” постепенно придобива обидно или пренебрежително звучене.

Османските хроники от ХVІ в. са пълни с квалификации като “груб турчин”,

“неграмотен турчин”, “несхватлив турчин” и т. н., които първоначално се отнасят

предимно за неприспособилите се към уседнал живот тюрски племена, както и за

бедуините-араби и кюрди, а впоследствие и към селското мюсюлманско население

изобщо39

.

До ХІХ в. представителите на господстващата народност идентифицират себе си

предимно чрез символиката на религията, демонстрират лоялност първо към исляма, а

след това и към османската династия и държава40

.

В османският мироглед не присъства разбиране за раса и народност41

. Затова у

османците не се развива чувство за някаква расова изключителност или мислене за

“чист” турски произход. Поради липсата на функциониращи етнически филтри те

поемат в себе си и постепенно асимилират много и разнородни нетюркски етнически

елементи. Теоретично за всеки нетурчин приемането на исляма и усвояването на

турския език са необходимите и достатъчни условия за служебна кариера или социална

прекатегоризация42

. Реализирана чрез девширмето и чрез практиката по привличане на

прозелити от средите на военнопленниците, османската идея за обществото и

държавността “засмуква” в кадровите структури на Империята значителен брой лица от

нетюркски произход, някои от които се превръщат във висши османски функционери43

.

39 Timur, T. Osmanli Kimligi. Istanbul, 1994, s. 98-99; Й. Бибина, В търсене на нова национална и културна

идентичност: Турция на границата на два века. – Историческо бъдеще, 2000, № 1-2, с. 90; Еремеев, Д. Е.

Цит. съч., с. 135.

40 Люис, Б. Цит. съч., с. 28; Й. Бибина, Цит. съч., с. 90.

41 Timur, T. Op. cit., s. 138.

42 Еремеев, Д. Е. Цит. съч., с. 136; Б. Люис, Цит. съч., с. 34. Вж и A. Toynbee, Osmanli Impatorlugu,nun

Dunya Tarihindeki Yeri. – Kollektif eser: Osmanli ve Dunya. K. Karpat (Hazirlayan). ІV baski. Istanbul: Ufuk

Kitaplapi, 2004, s. 44-45, 48.

43 Еремеев, Д. Е. Цит. съч., с. 146-149; Ж. Венщейн, Империята в своето величие (ХVІ в.). – История на

Османската империя. Под ред. на Р. Мантран. С.: “Рива”, 1999, с. 184-186; Цв. Георгиева, България през

16

Впрочем и представителите на династията не полагат някакви специални грижи за

етническата й чистота – те съжителстват с жени от всякакъв произход единствено и

само да си осигурят наследници44

.

Следващият трансформационен цикъл в самоосъзнаването на господстващата

народност набира скорост през ХІХ в., когато под давлението на национализма в

нейните недра започват да се развиват нови идентификационни процеси. Тяхната

вътрешна еволюция е сложна, тъй като преминава през различни идеологически

алтернативи (османизма, панислямизма и пантюркизма)45

, за да стигне по време на

Кемалистката революция до концепцията за териториалната нация-държава, обозначени

вече като турска и Турция46

.

Що се отнася до последния термин, то той също не се превръща в название на

родената през 1299 г. държава, така, както и етнонимът “турци” не се налага като

обобщаващо име на османското общество. Османската държава не възниква на

етнически принцип. В грабителските отряди на ранните османци се стичат както

различни по произход номадски маси и ислямски принцове, така и християни ренегати,

за които нашествието е удобен повод за обогатяване. Съзнавайки разнородността на

самата мюсюлманска маса, създателите на държавата предпочитат за нейн епоним

името на владетеля Осман, а не някакво племенно название. Така че утвърждаващата се

империя е “османска”, мюсюлманските й поданици са “османци”, а не “турци”47

.

ХV-ХVІІ век. – В: Цв. Георгиева, Н. Генчев, История на България в три тома. Т. ІІ – История на България

ХV-ХІХ век. С., ИК “Анубис”, 1999, с. 68-69; М. Кил, Изкуство и общество в България през турския

период. С.: “Любомъдрие – Хроника”, 2002, с. 11-12; А. Simsirgil, Icodlanlar. – Tarih ve Medeniyet, 1996, №

31, s. 57-61.

44 Венщейн, Ж. Империята в своето…, с. 175. Конкр. Вж. И. Първев, Османското в османската династия.

– История, 1995, № 3, с. 44-51.

45 Люис, Б. Цит. съч., с. 375-406; Р. А. Сафрастян, Доктрина османизма в политической жизни Османской

империи. Ереван, 1985, с. 5; Y. Oztuna, Yeni Osmanlilar. – Tarih ve Medeniyet, 1995, №16, s. 24-29; Y. Can,

Osmanli Devleti,ni guclendiren hamle: Panislamizm. – Tarih ve Medeniyet, 1996, № 31, s. 42-45.

46 Люис, Б. Цит. съч., с. 407-409; Вж. и А. Ф. Миллер, Очерки новейшей истории Турции. Москва-

Ленинград, 1948, с. 131; Х. Реджебов, Идеологията на Мустафа Кемал Ататюрк. С.: БАН, 1983, с. 24, 92,

103.

47 Матанов, Хр., Р. Михнева,От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и Османското нашествие 1354-

1571 г. С.: “Тилиа”, 1998, с. 22-23; Хр. Матанов, България след България. – В: История на българите в

17

Впрочем в османската книжнина до ХІХ в., а в някои източници и до по-късно, думата

Турция не се употребява. Тя се използва в европейската лексика за обозначение на

страната, която самите османци наричат “Земя на исляма”, “Имперско царство”,

“Благословеното от бога царство” и др. Когато под европейско влияние в средата на

ХІХ в. новите османи търсят еквивалент на думата Турция, те се спират на названието

Туркестан. Впоследсвие обаче се отказват, защото суфиксът -стан събужда нежелани

асоциации с Ориента. Затова те го заменят с Turkiye – една адаптация на европейската

име, което от 1923 г. се превръща в официално название на турската държава48

.

Без да претендира за изчерпателност, направеният кратък преглед подсказва, че

османската и турската концепции дефинират по различен начин естеството на

държавата и обществото, легитимират различни идентификационни практики. И

доколкото основната логическа функция на понятията се изразява в коректното

свързване на думите със същността на конкретните процеси, явления и обекти, с

техните отличителни страни и признаци49

, в хода на изложението ще използваме

термините за османското и турското за обозначаване на две непокриващи се помежду си

познавателни единици.

* * *

Никъде другаде миналото не беше така силно поставено в служба на политиката

както при национализма” – пише швейцарският историк Урс Алтермат50

. Ако приемем

това за вярно, то съществен принос за вторичния живот на историята има

историографията - науката, която изучава, систематизира и интерпретира акумулирания

в нея ресурс, извлича от нейните поистинали пластове “ценното” за националната

пропаганда. Изградените от историците познавателни модели се транслират чрез

различните звена на историческата комуникация към националната аудитория за

осем тома. Т. І – От древността до края на ХVІ век. Под ред. на Г. Бакалов. Книгоизд. Къща “Труд”, изд.

“Знание”, 2003, с. 486-487.

48 Люис, Б. Цит. съч., с. 385-386; Й. Бибина, Цит. съч., с. 90.

49 Философски речник. Под ред. на М. Бъчваров и др. С.: “Партиздат”, 1977, с. 462-463.

50 Алтермат, У. Цит. съч., с. 53.

18

усвояване, осмисляне и съхранение51

. Несъмнено един от най-ефективните сред тях е

училищното. Основната стратегическа цел, която се реализира в неговите рамки, е

формирането на националната идентичност на младото поколение. Решаваща роля за

развитието и обогатяването на неговата историческа памет, за утвърждаването на

националното му съзнание безспорно има националният учебник по история. Той

предлага онзи нормативен обем от социално-културна информация, чрез усвояването на

която децата се интегрират към националната общност, чувстват се като част от

националния колектив52

. Наред с пропагандирането на непреходните национални

добродетели, ценности и символи учебникът по история разкрива във времето връзките

и разграниченията с “другите”, създава определена представа и определено отношение

към тях53

.

Предлаганата тема си поставя за цел да изследва образа на една по-ограничена група

“други” – османците/Османската империя и турците/Турция, в българските учебници по

история. Изборът на темата, на първо място, е мотивиран от факта, че до сега той не е

бил обект на достатъчно задълбочен научен интерес. Освен чисто изследователската

страна, тя черпи основания и от редица международни документи54

, които възлагат на

51 Бояджиев, Г. Някои теоретични въпроси…, с. 194.

52 Шопов, Й. и др. Проблеми на обучението по история в училище. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 1993,

с. 17-18; Цв. Георгиева, Идентичност и идентичности в образованието по история. – История, 1993, № 6,

с. 14; Г. Казаков, “Образът на другите” в българските учебници по история (По материали от учебниците

по история за ХІ клас). - В: Нова публичност. Българските дебати 1998. Състав. И. Еленков. С.:

“Отворено общество”, 1999, с. 38; Ст. Танев, За национален облик на българското историческо

образование. – История, 1999, № 1, с. 48; Г. Бояджиев, Спорни въпроси на гражданското образование при

обучението по история. – История, 2003, № 1-2, с. 112.

53 Георгиева, Цв. История, демократични ценности и толерантност. – История, 1995, № 1, с. 2; П.

Ксохелис, Образът на “другия” в училищните учебници на балканските страни като обект на изледване в

Центъра за проучване на училищните учебници и интеркултурното образование в Гърция. – В: Да мислим

Другото – образи, стереотипи, кризи ХVІІІ-ХХ век. Състав. Н. Аретов. Изд. “Кралица Маб”, 2001, с. 354.

54 Декларация за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация, основани на религия или

вяра (провъзгласена от Общото събрание на ООН с резолюция 36/55 от 25 ноември 1981г.), чл. 4, т. 1 и 2;

Декларация за правата на лица, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови

малцинства (приета и провъзгласена от Общото събрание на ООН с резолюция 47/135 от 18 декември

1992 г.), чл. 4, т. 1, чл. 5, т. 1; Декларация за расата и расовите предразсъдъци (приета и провъзгласена от

Генералната конференция на ООН за образование, наука и култура на 27 ноември 1978 г.), чл. 6, т. 2 и 3;

Виенска декларация (подписана на 9 октомври 1993 г. от държавните и правителствени ръководители на

32 държави-членки на Съвета на Европа), Приложение ІІІ; Предизвикателствата на промяната. Документ

19

образованието, в частност на историческото, мисията да съдейства в работата по

обезсилването на едни или други източници на нетърпимост, да подпомага и насърчава

тенденциите към търпимост и диалог между различните расови, етнически и

религиозни общности, между различните култури като условие за противодействие

срещу страха, омразата и отхвърлянето на “другите”.

За да очертаем образа на османците/Османската империя и турците/Турция, в

изследването си поставяме следните задачи:

1. Да съпоставим отделните историко-дидактически интерпретации с техните

меродавни научни аналози, както и да маркираме нивото и тенденциите в

историографското познание, което има едно или друго отношение към разглежданите

от нас проблеми.

2. Да проследим превъплъщенията на образователните и възпитателните цели в

училищното преподаване на историята, а така също да отделим внимание на

динамиката в методическите указания, в които се съдържат основните алгоритми за

изясняване на учебния материал.

3. Да отчетем влиянието на емоционално-ценностните нагласи на учениците,

формирани в извънучилищните центрове на историческа комуникация, върху

възпроизвежданите в педагогическата практика представи.

4. Поради плътната връзка на същността на историческата пропаганда със стратегията

на политическата система55

, ще се опитаме да очертаем въздействието на вътрешния и

външния политически фактор върху подбора и интерпретацията на учебния материал.

Силната зависимост на историко-дидактическите и възпитателните цели от

конкретните политически и обществени условия предопределя и хронологическата

на организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (приет от държавните или правителствените

ръководители на 52 държави в Хелзинки на 10 юли 1992 г.), раздел “Толерантност и недискриминация”

(34)[Посочените документи са публикувани в Защита на малцинствата. Съвременни международни

стандарти (сборник документи). С.: Институт за изследване на интеграцията, 2001] Декларация за

принципите на толерантността (провъзгласена от ЮНЕСКО на 16 ноември 1995 г.), чл. 4. – В: Културна

интеграция и етническо сътрудничество. С.: Институт за изследване на интеграцията, 2002; Рамкова

конвенция за защита на националните малцинства (одобрена от Комитета на министрите на Съвета на

Европа на 10 ноември 1994 г. и открита за подписване на 1 февруари 1995 г.), чл. 6 и чл. 12. Обн. в

Държавен вестник, 3 септември 1999, бр. 78. В сила за Република България от 1 септември 1999 г. Вж.

Закон за ратификация на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. – Държавен

вестник, 26 февруари 1999, бр. 18.

55 Шопов, Й. Дидактически проблеми на историята. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 1991, с. 60.

20

рамка на изследването. Условно за долна граница приемаме средата на 50-те

години,

когато образователната система и в частност училищното преподаване по история са

напълно привлечени в орбитата на комунистическата доктринална практика. Горната

граница не е обвързана с края на тоталитарното управление, а е изтеглена към края на

90-те

години, защото тъкмо тогава е узаконена демократичната образователна стратегия

в сферата на училищното историческо образование, в която вече са селекционирани

ценностите на гражданското общество, в това число и уважението към “другия”56

.

С оглед измененията в акордите на историческата пропаганда по отношение на

османското/турското в така очертаните граници се обособяват три периода: от средата

на 50-те

до края на 70-те

години, когато тяхното звучене носи знака на рутинния

негативизъм, ако се изключи тенденцията на покачващия се националистически градус

през 60-те

години в някои региони на страната, провокирана от активните действия на

властите по българомюсюлманския аспект на националния въпрос; 80-те

години –

когато се подготвя и осъществява т. нар. “възродителен процес”, време, през което се

наблюдава интензифициране в експлоатацията на историческия ресурс вече в

общонационален мащаб; и 90-те

години – когато поради неизбистрената държавна

концепция в областта на историческото образование, стойностите им са инерционни и

хаотични.

Доколкото дидактиката на историята изучава развитието на историческото съзнание

на различните поколения, отразява съдържанието и насоките на историческото

образование в хода на времето57

, предпочетеният от нас изследователски принцип е

хронологично-тематичният. Във всяка една от главите се изследват четири основни

дискурса, чрез които се изгражда представата за османците (турците) и за Османската

империя (Турция) в учебниците по история: 1. Завладяването на България; 2.

Положението на българския народ през ХV-ХІХ в.; Българската антиосманска

съпротива и 4. Образът на Османската империя (Турция). Хронологическата

последователност при анализа на така обособените теми считаме, че ще ни позволи да

56 Закон за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план. – Държавен вестник,

27 юли 1999, бр. 67, чл. 8, ал. 2, чл. 9; Наредба № 2 от 18 май 2000 г. за учебното съдържание. Държавни

образователни изисквания за учебното съдържание. Културно-образователна област: Обществени науки

и гражданско образование. – Държавен вестник, 13 юни 2000, бр. 48, с. 84-88, 91-93.

57 Шопов, Й. Дидактически проблеми…, с. 54.

21

установим как и доколко те евоюлират в контекста на различните периоди от

функционирането на историческата пропаганда в българското училище.

Що се отнася до избора на учебниците, стремили сме се в общи линии да се опираме

на тези, които са написани въз основа на основните учебни програми58

, с убеждението,

че подобна селекция е достатъчно представителна. Колкото до тяхната номенклатура,

използваме не само учебници по родна, но и по обща история, тъй като последните

също са носители на информация, необходима за настоящето проучване.

* * *

Научният интерес към проблема за устойчивото съжителство между различните

национални, етнически и религиозни общности датира от края на Първата световна

война, когато Обществото на народите и редица други неправителствени организации

инициират конференции, на които се обсъжда възпитателния дух на учебниците по

история, география и гражданско образование с оглед тяхното изчистване от онези

пунктове, които формират или поддържат негативни нагласи спрямо “другия” в

съзнанието на подрастващото поколение59

.

Усилията в тази посока продължават и след Втората световна война, когато учени и

общественици, убедени, че именно образователната система има съществен дял в

изгражданието на негативния образ на “другия”, подновяват искането си за ревизия на

учебната книжнина, включително и историческата. През 1951 г. в гр. Брауншвайг се

създава “Международен институт за подобряване на учебниците”, който в следващите

десетилетия се оформя като център с изключително активна дейност в областта на

научните проучвания, в организирането на международни научни срещи, в издателската

дейност60

.

58 Относно класификацията на учебните програми. Вж. Й. Шопов, Г. Георгиев, Методика на обучението

по история. ІІ прер. и доп. изд. С.: “Наука и изкуство”, 1978, с. 60, Й. Шопов, Дидактически проблеми…,

с. 214.

59 Кочанкова, А. Първи опити за международно сътрудничество в историческото образование. –

Историческо бъдеще, 1997, № 1, с. 198-203.

60 Данова, Н. Представата за “другия”. – В: Представата за “другия” на Балканите. С.: Акад. изд. “Марин

Дринов”, 1995, с. 6-7.

22

Засилващият се интерес към духа, който насаждат учебниците, логично води и до

обособяването на един нов клон на педагогиката, наречен “педагогика (дидактика) на

мира”. Целите, които си поставят привържениците на това направление са насочени към

създаване на обществени, културни, политически и религиозни предпоставки за

ограничаване на нетърпимостта, към обективно опознаване на съседите, към

култивиране и развитие на толератността сред различните общности61

. От началото на

70-те

години в центъра на дискусиите за трансформация на образователния модел в

Европа е проблемът за т. н. “скрити програми”. В продължение на дълги години

обучението по история в европейските държави отправя към младата публика такива

внушения на образи, идеи и оценки за “другия”, които пораждат у съзнанието и

поведението на нейните членове антипатия, подозрение или омраза към народи и

етноси, най-често съседни. Анализирайки тяхната същност и начин на функциониране,

изследователите търсят технологически решения за предотвратяване или поне

притъпяване на силата на скритите програми като източник за поддържане и

възпроизвеждане на напрежение62

.

Ползотворен научен диалог по отношение на пренаписването на учебната книжнина

се осъществява и под егидата на ЮНЕСКО. От началото на 70-те

години тази

организация инициира двустранни работни срещи, на които историци и историци-

дидактици обсъждат “горещите точки” в образователните текстове и набелязват мерки

за тяхното неутрализиране63

.

Целенасочени усилия за популяризирането и практическата реализация на духа на

“педагогиката на мира” полага и Съвета на Европа. Изхождайки от факта, че

обучението по история има важно значение за подготовката на младите хора за живота,

Съветът на Европа финансира програми за подготовка и издаване на нови учебници и

учебни помагала, организира курсове за повишаване квалификацията на учителите,

поощрява разширяването на обмена между училища от различни части на Европа. За

преосмислянето и ревизията на традиционните исторически представи експертите на

международната организация предлагат редица нови методологически подходи: баланс

между политическата история, история на религията, културата и социалните движения;

61 Радева, М. “Новото поколение” учебници по история през 90-те години и ценностите на Европейския

съюз. – Исторически преглед, 2003, № 3-4, с. 199-200.

62 Радева, М. Скрити програми в обучението по история. – История, 1996, № 5-6, с. 20-21.

63 Шопов, Й. Дидактически проблеми на…, с. 133-135.

23

анализ на явленията от националната история в по-широк европейски и световен

контекст с избягване на механичните обяснения. На семинарите, организирани от

Съвета на Европа, особено внимание се обръща на безпристрастната и непревзета

оценка на фактите; на деликатната интерпретация, изключваща по възможност рязко

негативните оценки; на анализа на фактите в динамиката на тяхната историческа

еволюция; на тематичността при подбора на изучаваните факти и тяхната многостранна

оценка; на запознаването на учениците с различни гледни точки за едни и същи

явления, за да се избягва тенденциозното тълкувание и да се формира у тях критичен

поглед към историческия ресурс; на самостоятелната работа на учениците, която да

стимулира мисловните и аналитичните им способности64

.

Успешното развитие на Европейската политическа идея и продължителната работа на

експертите от различните европейски държави постепенно очертават и философията за

модерния учебник по история. “Това е учебник, който помага на ученика да възприема

себе си разностранно, да живее в поликултурно общество в съответствие с

демократичните ценности, да мисли критично и да се отнася толерантно към

другите гледни точки, да уващава историята и културното наследство на своя и на

другите народи” – обобщава параметрите на общата “европейска” позиция за “хубав

учебник по история” Мария Радева65

. Макар подобна учебна книга все още да не е

написана, насърчителните основи са положени и то не само с натрупания теоретичен

опит, но и с появата през 1992 г. на прототипа на училищния учебник по история на

Европа66

.

Широкообхватната дейност на Съвета на Европа в областта на образованието засяга и

“новите демокрации”. За да помогне на новите държави-членки да реформират

учебните си програми, да издадат нови учебници и да преобучат учителите си, Съветът

64 Радева, М. “Новото поколение” учебници по…, с. 202. Същата, Втори симпозиум по въпросите на

образованието (София, 19-22 октомври 1994 г.). – История, 1995, № 1, с. 9-19. По-конкр. вж. напр. We and

our neighbours. The majority and the minorities in the recent history textbooks in Romania, Bulgaria and

Hungary. Mihai Manea (ed.). Bucharest: Center Edication 2000+, 2004.

В тази насока работят и редица неправителствени организации. Вж. напр. Clio in the Balkans. The Politics

of History Education. Christina Koulouri (ed.). Thessaloniki: Center for Democracy and Reconciliation in

Southeast Europe, 2002. Вж също и Трябва ли да се страхуваме от нашите съседи? Учебно помагало.

Състав. А. Кальонски и др. С.: Център за образователни инициативи, 2004.

65 Радева, М. “Новото поколение” учебници по…, с. 206.

66 Радева, М. Първият евроучебник по история – “История на Европа”. – История, 1994, № 1, с. 51-58.

24

на Европа започва реализацията на три големи програми: програмата за учебни планове,

стандарти, нови учебници и обучение в Руската федерация; Черноморската инициатива,

в която участват България, Грузия, Молдова, Румъния, Руската федерация, Турция и

Украйна и по която се организират семинари и проекти и се разработва набор от

материали за преподаване; и инициативата от Тбилиси, чрез която автори от

Азербайджан, Армения, Грузия и Руската федерация участват в изготвянето на общ

учебник по история. Съветът на Европа отговаря за координацията на дейността,

свързана с обучението по история в Югоизточна Европа, в рамките на Пакта за

стабилност. Усилията му тук са насочени към обучението на учители по история,

учебни помагала, висшето образование и неформалното образование на младите хора67

.

На Балканите идеята за междудържавното сътрудничество в областта на

образованието няма дълбоки корени. Все пак при проследяването на тенденциите в

проучванията на националните митове и предразсъдъци в образователната система не

може да не се споменат имената на Йордан Иванов и Димитрис Глинос. Двамата

балкански учени участват в организираната през 1921 г. от Фондация Карнеги анкета

относно отзвука на Балканските войни и Първата световна война в училищната

литература с оглед насажданите от нея нагласи у учениците по отношение на

съседите68

. Заслужават да бъдат отбелязани и проведените през втората половина на 80-

те години по инициатива на ЮНЕСКО регионални срещи, на които балканските

експерти проучват как е представена съответната национална история в учебниците на

другите страни. Поради неблагоприятната международна обстановка и хладните

двустранни отношения между балканските държави обаче те не довеждат до

практически резултати69

. Извън този контекст трябва да се отбележат положените

усилия от страна на гръцките учени през последните две десетилетия, които са насочени

към изучаване на образа на българите и турците в гръцката учебна книжнина, както и на

ролята на гръцкото училище и гръцките учебници по история и география за

формирането на националните стереотипи и гръцката национална идентичност. От 1992

67 http://www.coe.int/bg/800Europeans.asp?L=BG, p.1 of 1.

68 Иванов, Й. Как се отразиха последните войни в българската учебна литература. – Училищен преглед,

април 1925, № 4, с. 348-368; Н. Данова, Представата за “другия”, с. 6.

69 Шопов, Й. Дидактически проблеми на…, с. 134-135.

25

г. в Гърция действа и Център за проучване на учебници и интеркултурно възпитание

към Солунския университет70

.

След Втората световна война в България проблемът за ролята на учебниците като

фактор за възпроизвеждане на негативните национални стереотипи се превръща в обект

на внимание, така както и след Първата световна война, предимно във връзка с

инициативи, които идват отвън. Такъв е и случаят със сформираните в началото на 70-те

години комисии към МНП, които по силата на решенията на ЮНЕСКО за организиране

на международно сътрудничество в областта на образованието са натоварени да

анализират някои текстове по история и география с потенциал за провокиране на

нетолерантни нагласи у учениците, както и да предлагат за отстраняване от учебниците

на информация, която не отговаря на постиженията на науката. Както и на регионално

ниво, и работата на въпросните комисии не рефлектира върху духа и съдържанието на

тиражираната учебникарска литература71

.

Академично проучване на учебниците по българска история в началото на 80-те

години прави Мария Радева. Макар основният акцент в нейната студия да е поставен

върху ролята на циркулиралите през първите десетилетия след Освобождението учебни

книги за изграждането на националната идентичност, тя докосва и проблема за

отношението, което те внушават към съседите. Според авторката развитието на

националното съзнание на учениците не се обвързва с откритото насаждане на

отрицателни национални чувства към другите балкански народи, в това число и към

турския72

.

Ако изключим тези примери обаче, трябва да отбележим, че през годините на

комунистическия режим нито дидактиката на историята, нито историческата наука,

нито пък българската хуманитаристика като цяло не се ангажират със задълбоченото и

системно изследване на проблема за “Образа на “другия”. Оживеният и сериозен

интерес към тази широка област на познанието начева от началото на 90-те

години и е

свързан с политическите промени в страната. В новите условия литератори, историци,

етнолози, фолклористи, социолози и др. започват интензивното проучване на въпросите

70 Ксохелис, П. Цит. съч., с. 353-360; Н. Данова, Представата за “другия”, с. 7.

71 Шопов, Й. Дидактически проблеми…, с. 135-136.

72 Радева, М. Учебниците по българска история (1878-1900) и възпитаването на национални чувства и

национално съзнание. – Годишник на Софийския университет “Климент Охридски”, Исторически

факултет, т. 75, 1982. С., 1986, с. 117-118.

26

за нацията и държавата, за националната идентичност и гражданството, за

малцинствените права, законодателството и политиката към етническите и

религиозните малцинства. На теоретичен анализ бяха подложени междуетническите

отношения и интеркултурния диалог, етнокултурната проблематика и феномена етнос,

източниците на напрежение и конфликти, моделите и перспективите за

конституирането на междуетническа и междурелигиозна толератност73

.

В рамките на един интердисциплинарен проект Вера Мутафчиева осветли

обективните предпоставки за трайното налагане на негативния стереотип за

турците/мюсюлманите в българската народопсихология74

. Нейното изследване беше

впрочем и първоначалният ориентир за насоките на нашата работа.

Свой материал за образа на “другия” в българската книжнина публикува Надя Данова.

Направеният от нея исторически разрез на проблема показва, че в хода на националното

строителство познанието за чуждото се превръща в съществен арсенал в системата на

националната пропаганда, към който националните идеолози посягали в зависимост от

конкретните политически цели и задачи на нацията. Именно когато бил привлечен

плътно в орбитата на националната агитация, образът на “другия” придобил силата и

функциите на стереотипа, който в последвалото време бил съживяван от периодичните

кризи между отделните балкански държави75

. Надя Данова хвърля светлина и върху

образа на “другия” в българските учебници през Възраждането. Според авторката

73 Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С.: МЦПМКВ,

1995; Аспекти на етнокултурната ситуация в България. Прераб. и доп. изд. С.: “Аксес”, 1994; Г. Фотев,

Другият етнос. С.: Акад. изд. “Марин Дринов”, 1994; Т. И. Живков, Етничният синдром. С.: “Аля”, 1994;

Представата за “другия” на Балканите. С.: Акад. изд. “Марин Дринов”, 1995; А. Кръстева и др.

Идентичности. С.: МЦПМКВ, 1995; М. Грекова и др. Националната идентичност в ситуация на преход:

исторически ресурси. С.: “Минерва”, 1995/1996; М. Грекова, Малцинство: социално конструиране и

преживяване. С.: “Критика и хуманизъм”, 2001; Общности и идентичности в България. Състав. А.

Кръстева. С.: “Петекстон”, 1998; Да мислим Другото - образи, стереотипи, кризи ХVІІІ-ХХ век. Състав.

Н. Аретов. Изд. “Кралица Маб”, 2001; Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха

ХІХ-ХХ век. Част І-ІІІ. С.: Институт за изследване на интеграцията, 2001-2003; Многоцветие. Из

културата на малцинствата в България. С.: МЦПМКВ, 2001. Вж. и богатата библиография на уеб-

страницата на проект “Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха”

(www.ilit.bas.bg/bi).

74 Мутафчиева, В. Представата за “другия” (историческо изследване). – В: Връзки на съвместимост и

несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С.: МЦПМКВ, 1995, с. 5-35.

75 Данова, Н. Образът на гърците,…, с. 57-124.

27

дидактическата употреба на “другото” изиграла съществена роля при утвърждаването

на националната идентичност на младите българи, като аксиологическия подход към

него до голяма степен се предопределял от различните културно-исторически и

политически фактори. Така например поради османската цензура българските

възрожденски учебникари трябвало доста деликатно да обрисуват профила на

господстващата народност в Империята76

.

Образът на “другия” в учебниците по история през 20-те

и 50-те

години на ХХ в. е

предмет на анализ от страна на Боряна Панайотова77

. През 2000 г. тя защитава

докторска дисертация в Канада на тема: “Образът на “своето” и на “другия”. Българите

и съседните им страни в българските учебници по национална история (1879-1944)”78

.

Представянето на етно-културните малцинства в българските учебници по

национална история попада в изследователския фокус на Светлана Иванова. Нейното

изследване показва, че в хода на българската история то е схематично и поради това

представителите на тези групи едва ли биха могли да се възприемат от учениците като

участници в родната им история. Според Иванова пълноценното отразяване на етно-

културните общности при преподаването на националната история в голяма степен

зависи от изработването на обща концепция за последователното им представяне в

целия курс на обучение. В съдържателен план това означава включване на повече

информация в учебниците за разнообразието в културата, ежедневието, етно-културната

структура на населението и др.79

Представите за балканския съсед, включително и за турския, битуващи в съзнанието

на днешните български тийнейджъри бе предмет на проучване от социолози към

Института за критически социални изследвания. То е осъществено в рамките на проекта

76 Данова, Н. Образът на “другия” в българските учебници през Възраждането. – В: Връзки на

съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С.: МЦПМКВ, 1995, с. 232-

238; Същата, Българските учебници през епохата на утвърждаването на националната идентичност и

образите на “другите”. – В: Да мислим Другото – образи, стереотипи, кризи ХVІІІ-ХХ век. Състав. Н.

Аретов. Изд. “Кралица Маб”, 2001, с.326-340.

77 Панайотова, Б. Образът на “другите” в учебниците по история през 20-те и 50-те години на ХХ век. – В:

Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България, с. 239-242.

78 Данова, Н. Българските учебници през…, с. 329.

79 Иванова, С. Етнокултурните общности в българските учебници по национална история – състояние и

перспективи. – В: Аспекти на етнокултурната ситуация. Осем години по-късно. Състав. В. Русанов. С.:

“Аксес” – ”Отворено общество”, 2000, с. 459-482.

28

“Образът на “другия” в учебниците по история на балканските страни”, организиран от

Фондация “Балкански колежи”80

. В рамките на същия проект Георги Казаков очертава

контурите на образа на “другия”, внушаван от съвременните български учебници по

история за гимназиалните училища81

. Фондация “Балкански колежи” и Балканското

училище в София през последните години полагат усилия и за създаването на Балканска

мрежа от средни училища. Нейните учредители залагат на следните перспективи:

развитие на интегративните процеси на Балканите и в Европа; формиране на

обществено съзнание и поведение в духа на общочовешките демократични ценности;

създаване на благоприятни условия за активен образователен и културен обмен на хора

и идеи в рамките на средните образователни институции; преодоляване на негативните

възгледи и настроения към “другия”; насърчаване и мобилизиране на съвместни

действия за постигане на общозначими цели82

.

Полезни за нашата работа бяха публикациите на Йордан Шопов, Константин Косев,

Мария Радева, Георги Бакалов, Светослав Будинов, третиращи напластените

негативизми в училищното историческо образование през годините на тоталитаризма,

част от които в една или друга степен имат отношение към дидактическата

категоризация на османското/турското83

.

Ценни в хода на проучването бяха и разработките на Милчо Лалков, Мария Радева,

Цветана Георгиева, в които са засегнати някои от причините за възпроизвеждането на

80 Николова, Н. и др. Символна топология на Балканите (Балканският съсед в представите на днешните

български тийнейджъри). – Социологически проблеми, 1997, № 3.

81 Казаков, Г. Цит. съч.

82 Цветански, Цв. Балканската мрежа от средни училища – състояние и перспективи. – В: Етнокултурен

диалог на Балканите. Състав. и н. ред. Д. Александрова. С.: Българска асоциация по риторика – Фондация

“Човещина”, 2001, с. 409-419.

83 Шопов, Й. Дидактически проблеми на…; Същият, Обучението по история в прехода от тоталитаризма

към демокрация. – История и обществознание, 1990, № 2; М. Радева, Методическото наследство в

обучението по история – бреме или опора в нормализацията на обучението. – История, 1992, № 1; Г.

Бакалов, Нуждае ли се обучението по история от промени. – История и обществознание, 1990, № 3;

Същият, Криза в историческата наука и образованието по история. – История, общество, философия,

1991, № 2; С. Будинов, Митът за “враговете” в романтизма и националния сантиментализъм на

“училищната” българска история. – История и обществознание, 1990, № 1; К. Косев, Тоталитарният

режим и обучението по история. – Исторически преглед, 1998, № 3-4.

29

историческите митове и стереотипи за “другия”, както и общите насоки за

противодействие срещу тях в обучението по история в училище с оглед утвърждаването

на толерантността и демократичните ценности84

.

84 Лалков, М. Някои митове в новата балканска история. – История и митове. Исторически студии.

Състав. М. Радева. С.: ЛИК, 1999; М. Радева, Скрити програми в…; Цв. Георгиева, История,

демократични ценности…; Същата, Идентичност и идентичности в образованието по история. – История,

1993, № 5; Същата, Историята – митологизирана реалност, или митовете в историята. – История, 1995, №

5.

30

Г Л А В А П Ъ Р В А

Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в учебниците

по история от втората половина на 50-те

до края на 70-те

години на ХХ в.

Военният преврат на 9 септември 1944 г. поставя началото на дълбоки изменения в

обществено-политическия живот в България. Утвърждаването на тоталитарната

система води до силни трансформации и в сферата на духовната култура. Поставени в

условията на политическа принуда и груб административен контрол, българските

интелектуалци са заставени да приемат пълното господство на марксистко-ленинската

идеология, да признаят менторската роля на комунистическата партия и да подчинят

творчеството си на нейната политическо-идеологическа концепция-изграждането на

социализма85

.

Уплътняващият се партиен диктат хвърля своята сянка и върху пространството на

българската историография. В стремежа си да подчини историческото познание на

своите политико-пропагандни нужди, още първите години след повратната дата новата

власт налага редица ограничения върху работата на българските историци. Започва

процес на“коренна методологическа преориентация” на историческата наука върху

основите на класово-партийния подходи принципите на политическата целесъбразност,

който приключва към средата на 50-те

години86

.

85 Аврамов, П. Културната революция в България. С.: “Наука и изкуство”, 1980, с. 150-152; Л. Огнянов,

Държавно-политическата система на България 1944-1948. С.: БАН, 1993, с. 228-230; Е. Калинова, И.

Баева, Българските преходи 1939-2002. Изд. “Парадигма”, 2002, с.120.

86 Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950. Т. І. Състав.

В. Мутафчиева и др. С.: Акад. изд. ”Проф. Марин Дринов”, 1995, с. 432-483; Т. Павлов, За марксическа

история на България (Изказване на председателя на БАН при откритото обсъждане на макета за том І от

История на България). – Исторически преглед, 1954, № 1, с. 21; Решенията на Шестия конгрес на

Българската комунистическа партия и задачите на историческата наука. – Исторически преглед, 1954, №

4, с.12; Д. Косев, Развитие на българската историческа наука след победата на 9. ІХ. 1944 г. –

Исторически преглед, 1959, № 4, с. 26; Д. Косев и др. Основни етапи в развитието на българската

историческа наука след Втората световна война. – В: Проблеми на българската историография след

Втората световна война. С.: “Наука и изкуство”, 1973, с. 16-17; П. Славов, Българската социалистическа

31

Първите години след 1944 г. носят драстични промени и в просветното дело.

Извършват се политически чистки, забраняват се учебници, налагат се елементи от

съветския училищен опит, които осакатяват българските образователни традиции87

. По-

късно вижданията на БКП за бъдещата роля на българското училище като “инструмент

за изграждане на социализма” получават юридическа плът в Закона за народната

просвета, приет през лятото на 1948 г. Една от основните задачи, който той поставя

пред просветните дейци в страната е децата да се възпитават така, че “да бъдат годни

да изграждат социалистическото общество”88

. Нейната императивна сила

предопределя преоценката и подмяната на философската основа на обучението, която

се регламентира с новите учебни програми89

.

Преценявайки историята като “най-силен образователно-възпитателен фактор в

цялата учебна система”90

, още при първите разработки на следдеветосептемврийските

програми по история БКП прокарва трайната линия на идеологизация на целите на

историческото обучение в училище, намерила цялостна реализация в лансирания през

1955 г. вариант91

. Под плътния надзор на висшите партийни функционери в кратки

срокове след 1944 г. се пренаписват и учебниците по история92

. Към 1950 г. е въведена

и строга регламентация на състава на учебникарските екипи, както и на тематиката на

държава (Същност, закономерности и перспективи). С.: Партиздат, 1975, с. 215-225; Цв. Георгиева,

Развитие и тенденции на проучванията върху историята на българския народ през ХV-ХVІІ в. – В:

България през ХV-ХVІІІ в. Историографски изследвания. Т. І . С.: БАН, 1987, с. 30; В. Хаджиниколов,

Българската историческа наука при социализма. Етапи и насоки (1944-1987 г.). – Исторически преглед,

1989, № 9, с. 5; М. Исусов, Историческата наука и нашата съвременност. – Исторически преглед, 1991, №

1, с. 5; Г. Марков, 50 години Институт по история при БАН. – Исторически преглед, 1998, № 1-2, с. 5.

87 Чичовска, В. Просветната политика в България 40-те – 50-те години (Училището от просветната реформа

до съветизацията). – Исторически преглед, 1994-1995, № 2, с. 62.

88 Закон за народната просвета. – Държавен вестник, 17 септември 1948, бр. 218, чл. 26 и чл. 61.

89 Чакъров, Н., Ж. Атанасов, История на образованието и педагогическата мисъл в България. ІІ прераб.

изд. С.: “Наука и изкуство”, 1962, с. 358-364.

90 Програма по история за средния и горния курс на общообразователните училища. С.: МНП, 1954, с. 3.

91 Шопов, Й. Учебните програми по история. – История и обществознание, 1988, № 3, с. 14-15.

92 Из мнението на сектор ”Народна просвета” при отдел ”Агитация и пропаганда” при ЦК на БРП /к/ за

предстоящата промяна в съдържанието на учебния материал във всички степени на общообразователното

училище в България. – В: Съдът над историците, с. 77-78; В. Чичовска, Цит. съч., с. 74-75, 80-81, 105.

32

издаваната методическа и учебно-помощна литература93

. Така към средата на 50-те

години образователната система е окончателно “приспособена” към потребностите на

“социалистическото строителство”.

І. 1. Завладяване на България

Втората половина на ХІV в. българските земи се оказват поле, където протича най-

драматичната фаза на разгарящия се от VІІ в. насетне християнско-мюсюлмански

двубой94

. Неговият негативен за християните завършек променя посоката на

историческото развитие на българите, забавя хода на историческата им еволюция и ги

отдалечава от динамизиращата се след ХV в. западноевропейска цивилизация95

.

Следователно последиците от османското завоевание са съдбоносни за българския

народ и неслучайно то се вписва трайно и болезнено в неговата историческа памет 96

. Тя

преживява османското нашествие като война за вяра, като конфликт между различни

начини на живот, различни и взаимноизключващи се религии и цивилизации, като

сблъсък, в който османците олицетворяват един чужд и разрушителен свят 97

.

Процесът на османското нашествие и налагане е и една от централните теми, чрез

която училищният исторически разказ изтъкава една от нишките на националната

идентичност у подрастващото поколение, моделирайки по презумция и определена

представа за османците. Как се осмисля този исторически опит в сферата на строгото

научно познание и оттам в дидактическата практика?

93 Правилник за одобряване на учебници, методични ръководства и учебно-помощна литература за

народните училища, детски градини, първоначални училища и прогимназии, общообразователни и

професионални гимназии, учителски институти и професионални училища. – В: Сборник закони, укази,

постановления на Министерския съвет, правилници, наредби, инструкции, заповеди и др. по народната

просвета. С.: МНП, 1956, с. 613-620.

94 Георгиева, Цв. България през…, с. 25.

95 Пак там, с. 32-34.

96 Венщейн, Ж. Балканските провинции (1606-1774). – В: История на Османската империя. Под ред. на Р.

Мантран. С.: “Рива”, 1999, с. 303.

97 Георгиева, Цв. България през…, с. 30-31.

33

Настоящият преглед ще започнем с капиталната за времето си “История на

българите” на Константин Иречек. Осмисляйки крайно оскъдните налични източници

чешкият изследовател изказва твърдението, че по време на османското нашествие

“много от градовете били разрушени, на други били дадени турски

привилегии…Селата страшно запустели, защото турците превръщали цели области в

пустини и навсякъде опожарявали черкви и манастири…Жителите на равнините

бягали по планините и там основавали нови градове” 98

. Константин Иречек е първият

професионален историк, който квалифицира покоряването на България като

“катастрофа” 99

- теза, която почти дословно се възпроизвежда от младата българска

историография. Така например Васил Златарски (най-авторитетният нейн представител

през първата четвърт на ХХ в.), също оценява османската инвазия като катастрофа, но с

уговорката, че докато в “Източна България, дето турското завоевание било

придружено с по-големи разорения и опустошения, то в Западна България като че ли

опомнюването след катастрофата настанало много по-скоро” 100

.

От посочените схващания личи, че техните автори, макар и да лансират оценката за

катастрофичния характер на завоеванието, все пак проявяват склонност към определено

нюансиране на човешките и материални поражения при неговото разгръщане.

Отсянки при описанието на разглеждания исторически пейзаж внася и един друг

подход,прилаган от представителите на домарксическата историческа школа, а именно

осветляването на “технологията” на завоеванието. Един от нейните елементи е бил

налагане чрез сила, ”чрез меч”, при който завоевателите били крайни и категорични в

своята жестокост. Друг прилаган прийом при мюсюлманското налагане, според тях, са

били договорните условия, чрез които местното население получавало някои отстъпки

от новите господари срещу определени задължения към тях, включително и участие в

османските военни структури101

. Вливането на християнски боен потенциал в

98 Иречек, К. История на българите. Под ред. на В. Н. Златарски. С., 1929, с. 271.

99 Пак там, с. 246.

100 Златарски, В. Н. Нова политическа и социална история на България и Балканския полуостров. С., 1921,

с. 3.

101 Иречек, К. История на…, с. 247, 252, 271, 341; Н. Станев, България под иго, възраждане и

освобождение 1393-1878. С., 1928, с. 18, 22, 31-32; Същият, Шишмановци и падането на България под

турците. С., 1930, с. 56, 64.

Прилагането на тези подходи е документирано и в османските хроники. Вж. Мехмед Нешри. Огледало

на света. История на османския двор. Състав. и превод от османотурски език М. Калицин. С.: ОФ, 1984, с.

34

османската нападателна мощ е било обусловено от системата на васалитета, която,

според модерната историография, изиграла решаваща роля за по-нататъшния успешен

ход на завоеванието102

.

Настъпателната тактика на османците включвала, съгласно тълкуванията на

историците преди 1944 г., и вклиняване между отделните феодални владетели с оглед

да се предотврати тяхното евентуално съюзяване и така по-лесно да се преодолее

съпротивата им. Такава е била целта на османското нахлуване в Североизточна

България през 1388 г., успешното разгръщане на което довело до настаняването на

османски гарнизони в по-важните крепости там103

. Друг акт, потвърждаващ това

правило е превземането на София - град със спорен статут по това време. Според

Никола Станев и Петър Ников османците насочили вниманието си върху Софийската

крепост, изхождайки от идеята, че овладяването й би им осигурил контрол над

49-323 и по-специално с. 93; Писание за верските битки на султан Мурад, син на Мехмед хан. Превод от

османотурски език, студия и коментар М. Калицин. С.: “ГАЛ-ИКО”, 1992, с. 13-128; Корона на историите

на ходжа Садеддин. Първа част. Превод от османотурски език, студия и коментар М. Калицин. В.

Търново: “Абагар”, 2000, с. 142-258.

Османските хронисти, водени от идеята за газавата, не само регистрирали историческите събития, но и

им придавали и съответната политическа и религиозна обосновка, включително и чрез крайно

негативното отношение към врага-християнин. Последното е било задължителен елемент в османските

наративи: описвайки без стеснение, даже с особена гордост и задоволство, османската разправа с

победения противник-друговерец, хронистите изразявали своите враждебни чувства и оценки към

християнския свят. Вж. М. Калицин, Образът на “другия” в османската наративна литература от ХV –

ХVІ в. – В: Представата за “другия” на Балканите. С.: Акад. изд. “Марин Дринов”, 1995, с. 41-45 и

предговора и студиите към посочените хроники.

За представянето на османските действия в хода на завоеванието от византийските хронисти. Вж. А.

Зографос. Представянето на турчина у историците от епохата на завладяването на Константинопол.

Семиотично пътешествие. – Историческо бъдеще, 1999, № 1-2, с. 167-193; В. Ангелов, Османците и

османското нашествие през погледа на византийските историци Дука, Халкокондил и Критовул. –

История, 2002, № 4-5, с. 9-21.

102 Матанов, Хр., Р. Михнева, Цит. съч., с. 56, 102-103; Хр. Матанов, Средновековните Балкани.

Исторически очерци. С.: “Парадигма”, 2002, с. 399-401.

103 Мутафчиев, П. Съдбата на Дръстър. – В: П. Мутафчиев, Избрани произведения. Т. ІІ. С.: “Наука и

изкуство”, 1973, с. 98; П. Ников, Турското завоевание на България и съдбата на последните

Шишмановци. – Българска историческа библиотека. Ред. В. Н. Златарски и П. Ников. Т. І. 1928, с. 138,

142; Тези твърдения се потвърждават и от съвременната историческа наука. Вж. Ст. Недев, Османското

нахлуване в Североизточна България през 1388 г. – Военно-исторически сборник, 1979, № 1, с. 71.

35

стратегическия път към Сърбия и Унгария, който същевременно би намалил шансовете

на едно бъдещо коалиране между българи и сърби срещу тях104

. Прилагането на този

елемент от завоевателната “технология” имала негативни последици за балканските

държави не само от политическа, но и от военна гледна точка. Разпокъсването на

местните укрепителни системи, построени по общ стратегическо-фортификационен

замисъл за отбрана, обезсмисляла до голяма степен по-нататъшната съпротива на

българите105

- твърдение, което се потвърждава и от някои съвременни историци106

.

Привеждаме тези факти и съждения, не за да “гримираме” основния османски аргумент

при завоеванието - силата на оръжието. Завоевателите в хода на нашествието едва ли са

се съобразявали със спокойствието и живота на местното население. Правим го

единствено от желанието да представим комплекса от прилаганите от тях похвати,

които са обект на познавателен интерес от страна на историците от домарксическата

школа и които в една или друга степен имат отношение към дидактическото

представяне на “другия” в качеството му на агресор.

Как тези историографски интерпретации се трансформират в образователното

повествование на досоциалистическите учебници по история? Ако фокусираме погледа

си върху един от най-тиражираните учебни пособия по родна история преди 1944 г. -

този на Иван Пастухов и Иван Стоянов, става ясно, че в него авторите не се придържат

плътно към катастрофичната теза. Те елиминират нейния най-рязък по отношение на

завоевателите съдържателен пласт, като текстът им предлага и едно неутрално (т.е.

изчистено от етнически предразсъдъци) описание на ранната османска обществена,

военна и държавна организация107

. Ако пък се взрем в учебника на Никола Станев по

обща и българска история (също един от най-разпространените), се забелязва, че

неговото съдържание относно нашествениците възпроизвежда по-пълно актуалното

104 Станев, Н. България под иго…, с. 66; П. Ников, Турското завоевание на…, с. 136.

105 Български средновековни градове и крепости. Т. І – Градове и крепости по Дунав и Черно море.

Състав. А. Кузев и В. Гюзелев. Варна: “Георги Бакалов”, 1981 , с. 411.

106 Ников, П. Турското завоевание на…, с. 142.

Относно характеристиката на укрепителното дело и функцията на укрепителните системи в

средновековна България. Вж. Д. Ангелов, Б. Чолпанов, Българска военна история (Х-ХV век). С.: БАН,

1994, с. 288-323.

107 Пастухов, И., И. Стоянов, История на българския народ. Учебник за VІІІ клас на гимназиите и на

педагогическите училища. ІІІ стереот. изд. Пловдив, 1925, с. 158-173.

36

научно познание, но и в него не се долавя преднамерен негативизъм спрямо тях108

.

Обяснението за този умерен тон може да се потърси в две посоки.

В чисто образователен план влияние върху учебните текстове очевидно оказва онази

позитивна тенденция в българската учебна литература през междувоенния период,

същността на която се изразява в усилията на български учебникари да противодействат

на негативното въздействие на стереотипите при моделирането на представата за

съседите в сферата на образованието109

.

Митът за врага, който на Балканите обикновено се явяват съседите, е класически в

митологията на балканските национализми110

. Балканските пропаганди при всяка

мащабна криза или двустранен конфликт избират определен съсед за враг, обръщайки

специално внимание на по-стари или по-нови стереотипи за “другия” с оглед да

въздействат максимално ефективно върху съзнанието на своята публика111

. Така

например при избора на враг в годините след Берлинския конгрес българската

пропагандна активност е насочена към Сърбия и Гърция, но не и към Османската

империя112

.

Тази пропагандна особеност се долавя и в пространството на училищната история.

Прегледът на следосвобожденските учебници по българска история, направен от Мария

Радева, показва, че в тях като цяло господства толерантното отношение към османците

и османската власт. Очевидно поради характера на отношенията между Княжество

България и Османската империя историческото образование в първите десетилетия след

1878 г. не инструментализира открито исторически улегналите стереотипи за османците

в дидактическия процес, нито пък се стреми да насажда нови такива в съзнанието на

108 Станев, Н. Обща и българска история. Нови векове. За трети клас на народните гимназии. Ново доп.

изд. С., 1926, с. 3-6, 17, 19, 22-24.

109 Иванов, Й. Цит. съч., с. 357-367; Програма за народните средни училища (гимназии и педагогически

училища). С.: МНП, 1925, с. 67.

110 Димитрова, С. Една Голгота, едно възкресение, една бариера, един мост…и техните “вечни врагове”…

(За някои от митовете и утопиите на балканските “национализми”). – В: Предци и предтечи. Митове и

утопии на Балканите. Благоевград, 1997, с. 351.

111 Илчев, И. Родината ми – права или не! Външнополитическа пропаганда на балканските страни (1821-

1923). С.: УИ ”Св. Климент Охридски”, 1996, с. 427-428, 440.

112 Пак там, с. 452.

37

децата113

. Приблизително по същия начин се развиват нещата и в междувоенния период.

Българо-турските отношения тогава, макар да носят спецификата на характерните за

Балканите и Европа процеси, съдържат значителен ресурс и желание за установяване

на добросъседски контакти. Те се материализират така, че България през посочения

период поддържа най-добри отношения с Турция в сравнение с която и да е друга

съседна балканска държава114

. Оттук произтича и вторият фактор, който обяснява

присъщото за разглежданите учебници балансирано отношение към османците в

контекста на ХІV в.

Първият следдеветосептемврийски учебник – Българска история за VІІ клас

(1946/1947), продължава тази традиция. В него предложената ретроспекция на

османското завоевание като цяло повтаря по-стария вариант, поддържан от Иван

Пастухов и Иван Стоянов. След 1950 г. пренаписванията на родната история в

учебниците се съпътстват вече с отхвърляне на схващанията на представителите на

“буржоазната” историческа школа относно “турския период”, обявени от научната и

учебникарска критика за “ненаучни” и “политически вредни”115

.

Както се подразбира, една от причините за това се крие в полето на историографията.

Макар и да възприемат теорията за катастрофата, историците марксисти започват да

подминават някои дотогавашни детайлизации и нюанси, придавайки на османското

завоевание рязка и крайна оценка. Първият историк от новата школа, който подсилва

тезата за катастрофата, е Йоно Митев. ”Завоеванието било придружено – твърди той – с

113 Радева, М. Учебниците по българска…, с. 97, 117-118.

114 Великов, С. Културни връзки и сътрудничество между България и Турция (1923-1939). В: Изследвания

в чест на акад. Николай Тодоров. Studia balcanica. С.: БАН, 1983, с. 269-281; Дж. Хаков, Българо-турските

отношения и турското население в България. – В: Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир

Димитров. Studia balcanica. Т. 23. Ч. ІІ. С.: Акад. изд. ”Проф. Марин Дринов”, 2001, с. 698; К. Пеева,

Българо-турските договори и спогодби и регулирането на двустранните отношения в 1908-1938. – В:

Изследвания в чест на чл. -кор. професор Страшимир Димитров, с. 700-713; Вж. и К. Ататюрк, Избрани

речи и изказвания. Състав. С. Великов. С.: “Народна просвета”, 1981, с. 193, 269-270, 279-280.

Относно библиографските данни на изследваните учебници. Вж. Приложение

115 Митев, Й. Има ли временно подобрение на положението на българския народ след падането му под

турско иго. – В: Й. Митев, Исторически студии. С.: Държавно военно издателство, 1955, с. 158-159, 193,

201, 225 [първа публикация в сп. Народна просвета, 1949-1950, № 4, 5 и 6]; Рецензия на Христо Христов,

асистент в СУ за учебника по българска история за VІІ клас на гимназиите (София, 30 април 1948 г.). – В:

Съдът над историците, с. 197-199.

38

невиждани кланета и грабежи. Градове и села били опожарявани. Цели области били

обезлюдени. Много от българите били отвличани и продавани като роби, други

спасявали живота си, като се заселвали в планинските места ,далеч от главните

пътища, по които минавали армии на завоевателите”116

. Изхождайки от тези

съждения, Митев заключава, че османското завоевание е имало “гибелни последици” за

българите117

.

В подобна светлина е представен процесът на османското нашествие и налагане и в

първата официозна “История на България”, където речниковия фонд: ”страшни

разорения”,”страшни изтъпления и жестокости” и т.н., охарактеризира покоряването

на България като “истинска катастрофа”, очертавайки “турците” като “най-страшни

грабители и врагове”118

.

Превръщането на теорията за опустошаването и обезлюдяването на България в

официална теза на българската историческа наука закономерно предопределя нейното

преливане не само в популярната и публицистична литература, но и в пространството

на историческото образование.

В История за VІІ клас от 1958 г. основните контури на картината за османското

завоевание се прокарват от израза “смърт и пепелища”. Допълнителни щрихи в нея

внася подбраната от “Приписката на монах Исая” лексикална триада: “изклани”-

“отвлечени в робство”- “починаха от глад”. Поставяйки ударението върху

причинените в хода на нашествието човешки и материални щети, авторите на

разглежданата ретроспекция квалифицират османските действия като особено

опустошителни за българското жизнено пространство, респективно за българите.

Описание, което очертава образа на завоевателите като крайно брутални и жестоки

врагове.

Реакцията на местното население срещу нашествениците е друг познавателен пласт,

който се нуждае от коментар, тъй като той също носи информация, която, макар и да не

е от първостепенно значение, все пак влияе върху моделираната представа за

нашествениците. Съобразявайки се с духа на вече задължителните философски

парадигми, авторите на учебника съвсем закономерно му придават идеологемно

116 Митев, Й. Има ли временно…, с. 157.

117 Пак там, с. 225.

118 История на България. Т. І. І изд. С.: “Наука и изкуство”, 1954, с. 236-241.

39

звучене: докато “народните маси водели героична борба срещу нашествениците”,

представителите на феодалната прослойка чрез своето конформистко поведение

“улеснявали завоевателните планове на врага”.

Реакцията на всеки организъм по отношение на външни въздействия до голяма

степен се определя от неговото функционално състояние.В този смисъл потенциалът на

българския отпор срещу агресорите (и оттук енергията на последните за неговото

преодоляване) е бил пряко зависим от състоянието на българското общество през

втората половина на ХІV в. То обаче, както личи, не се санкционира в анализираното

учебно пособие, което подсказва, че едва ли по-горе тиражираната теза би дала на

децата достоверната представа относно отношението на различните съсловия от

българското общество към завоевателите. Нека тогава да скицираме накратко

тенденциите в българското общество през посочения период. За целта ще се

възползваме от гледищата на авторите от по-старото историческо направление, тъй като

техния познавателен опит не е обременен от идеологическото пристрастие.

Процесът на феодализация, протичащ от столетия на Балканите, твърди Петър Ников,

довел до “пълна политическа разнебитеност, до общ икономически, финансов и военен

упадък. Всичко това – заключава той – пригодило и подготвило почвата за лесното

турско завладяване”119

. Съгласно анализа пък на Петър Мутафчиев широкото

разпространение на богомилството и отшелничеството в последните столетия преди

появата на османската опасност откъснало значително население от реалните проблеми

на българската държава, отклонило българското развитие от непосредствения

исторически живот и разрушило вътрешното сцепление на българското общество120

. В

този контекст логична изглежда една ранна констатация на Жак Натан, че в “много

случаи” на страната на османците срещу местните феодали воювали и “селски маси” от

местното балканско население121

.

Част от засегнатите въпроси попадат и в изследователския ракурс на Димитър

Ангелов. Неговият поглед върху историческия пейзаж в българските земи през втората

половина на ХІV в. маркира “един необикновен духовен кипеж”, който се отличавал с

119 Ников, П. Турското завоевание на…, с. 123.

120 Мутафчиев, П. Поп Богомил и Св. Ив. Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. – В: П.

Мутафчиев, Изток и Запад в европейското Средновековие. Избрано. С.: ИК ”Христо Ботев”, 1993, с. 177-

183.

121 Натан, Ж. Българското възраждане. ІІІ разш. изд., С.: “Български писател”, 1948, с. 47.

40

разнообразни социално-религиозни течения с антицърковна и антифеодална

насоченост, спрямо които властите реагирали чрез “сурова разправа”122

. Тези съждения

обаче не могат да се успоредят с по-горе разгледаната тълкувателна линия поради

положителните оценки, давани на споменатите религиозни движения в марксистката

историопис123

. Разбира се, в сферата на училищната история се наблюдават случаи, при

които учители изясняват въпроса за мястото и ролята на богомилството в живота на

средновековна България, включително и по време на нашествието, от позицията на

домарксическата историческа мисъл. Те обаче понасят критика по страниците на

методическата периодика, която ги обявява за “ненаучни” и в “разрез с гледището на

историците марксисти”124

.

Колонизационният процес е друг елемент от дискутираната проблематика. В учебния

текст той бива илюстриран със следния откъс: “Цветущи български градове, като

Пловдив, София, Кюстендил, Видин, Никопол, Силистра и много други,придобили

турски облик. Българското население в тях било избито, прогонено или отведено в

робство… Пострадало и българското селячество. Плодородните равнини на Тракия,

Добруджа, Дунавската равнина били населени с многобройно турско население.

Българите бягали в планините, за да спасят живота си”.

Видно е, че този информационен масив напълно хармонира и уплътнява с нови

щрихи представата за катастрофичността на завоеванието. Трябва да признаем, че като

цяло той отразява параметрите на научния си аналог. Друг е въпросът, че

осведомеността на професионалните историци относно мюсюлманската колонизация

през 50-те

години е незадоволителна125

.

Разбира се, при съпоставката на учебното съдържание с меродавните източници се

забелязват и някои разминавания. Така например официалното мнение не споделя

твърдението на учебникарите за повсеместното изтласкване на българите от градовете.

Според академичната история, само “някои от градовете и особено тези в Македония

122 История на България, т. І [І изд.], с. 222, 225.

123 Влахов, Т. Състояние и задачи на българската историческа наука (Стенограма от съвещанието на

историците, организирано от Комитета за наука, изкуство и култура за обсъждане на състоянието на

историческата наука, март-април 1948 г.). – В: Съдът над историците, с. 241, 250.

124 Ангелов, И. и др. Състояние на обучението по история в средните училища. – История и география,

1958, № 5, с. 26.

125 История на България, т. І [І изд.], с. 261-262.

41

изменили напълно своя народностен облик”126

. Известен разнобой се наблюдава и по

отношение на характеристиката на българските градски центрове. Както се вижда от

цитирания пасаж, техният отличителен белег е епитетът “цветущи”. Освен него обаче

учебното повествование не засяга другите параметри, характерни за средновековния

облик на българските градове. При това положение учениците мислят за тях чрез

възприетите в своя непосредствен живот образи127

, т.е. чрез представите си за

съвременните градове. Ако потърсим сравнение с “История на България” по

отношение на дискутираното определение, ще стане ясно, че в нея подобна

характеристика не присъства. Според застъпеното в нея схващане голяма част от

българските градове били “сравнително малки селища с полуаграрен характер,

наподобяващи села”128

. Александър Бурмов също твърди, че българските градове през

ХІІІ – ХІV в. не притежавали всички специфични черти за градски живот. Градове “в

истинския смисъл на думата – пише той – у нас не били създадени. Българските

градове не представлявали средища на оживена търговия и занаяти, а били предимно

военни крепости и административни средища”129

.

Тези отклонения, разбира се, биха намерили своето обяснение, ако отчетем някои

особености, проявяващи се в процеса на дидактическата трансформация на строгото

научно познание. Или казано иначе, те произтичат от начина на конструиране на

учебния текст, който не съблюдава нюансите, а се фокусира единствено върху по-

едрите контури на утвърдените теоретични модели, както и от нуждата от

емоционализиране на образователните тълкувания, изискващо подсилване на

драматичните акорди на изучаваната историческа материя130

.

126 Пак там, с. 262.

127 Шопов, Й. Някои особености на историческото познание и тяхното отражение върху обучението по

история. – В: Теория и практика на обучението по история. Кн. ІІІ. С.: “Народна просвета”, 1978, с. 62-63.

128 Пак там, с. 193-194.

129 Бурмов, А. Зависимото население в България през ХІІІ – ХІV в. – В: А. Бурмов, Избрани произведения.

Т. І. С.: БАН, 1968, с. 212 [първа публикация в Исторически преглед, 1947, № 3].

130

Петров, Н. и др. Методика на обучението по история. За средния курс на общообразователните

училища (Учебник за учителските институти). І. изд. С.: “Народна просвета”, 1953, с. 134. Този учебник е

първата методика на обучението по история, издадена след 9 септември 1944 г. Тя е предназначена не

само за студентите от учителските институти, но и за учителите,преподаващи в средния курс на

общообразователните училища.

По-подробно за емоционалния момент в обучението по история. Вж. бел. 254.

42

От направения обзор личи, че авторите на учебника за VІІ клас сглобяват такъв

образователен модел на османското завоевание, който е изцяло подвластен на

постановката за “историческата катастрофа”. Неговото дидактическо осмисляне съвсем

закономерно подрива устоите на обстоятелствено-аналитичното представяне,

легитимирайки схемата на “черно-бялото” му третиране. И макар да е една от

характерните черти на историческата дидактика през годините на тоталитаризма, тя

може би най-релефно изпъква при осветляване периода на османското владичество

поради силно обременителното му въздействие върху българската национална

психология. Дали тази особеност при изграждането на историческите представи е била

по някакъв начин инструментализирана от комунистическата пропаганда, пред чиито

функционери е стоял опитът на по-старата генерация балкански пропагандисти по

отношение употребата на мита за съседа-враг. За целта нека хвърлим светлина върху

българо-турските отношения през 50-те

години.

Първото десетилетие след Втората световна война бележи трайно настаняване на

острата конфронтация в международните отношения, предопределила военно-

политическото разделение на света131

. Под знака на тази основна тенденция в

следвоенната история се развиват и отношенията между България и Турция, които по

стечение на историческите обстоятелства се включват в противопоставящите се звена

на блоковата система. Постепенното утвърждаване на “студената война” в световен и в

балкански план тласка българо-турските отношения към един краен антагонизъм,

последица от който са постоянните инциденти по границата, превърнали се в

специфичен елемент в техните междусъседски контакти след 1947 г. В следващите

години атмосферата на враждебност и недоверие между двете съседки се нагнетява от

приемането на Турция в НАТО (1952 г.) и произтичащото от него изграждане на

военноморски и военновъздушни бази на Североатлантическия пакт на турска

територия. Разширяването на военно-политическите структури на Западния блок към

южната част на Балканския полуостров и Близкия изток се следи с особена загриженост

и тревога от българското политическо и военно ръководство, което ги окачествява като

заплаха за българската национална сигурност132

. Дали тази обезпокоителна тенденция

131 Мирчева, Хр. История на света през ХХ век. Благоевград, 1995, с. 256-263.

132 Стефанов, Г. Международни отношения и външна политика на България 1789 – 1970. ІІ прераб. изд.

С.: “Наука и изкуство”, 1977, с. 314; Т. Добриянов, Външна политика на НР България 1949 – 1956. – В:

Международни отношения и външна политика на България след Втората световна война. С.: БАН, 1982,

с. 139; Ж. Григорова, Балканската политика на социалистическа България 1944 – 1970. С.: “Наука и

43

остава затворена в кабинетите на политиците и експертите с оглед изработване на

адекватна отбранителна стратегия или се проблематизира пропагандно и в публичното

пространство.

Ако се съди по последвалото създаване на Варшавския договор (1955 г.), както и по

една от функционалните особености на тоталитарната държава, базираща се върху

фактора “външна опасност”, трябва да се отбележи, че тя присъства и в двата аспекта. И

тъй като първият не попада в кръга на нашата проблематика, тук ще маркираме

същността на втория.

В стремежа си да разреши някои свои основни вътрешнополитически задачи

тоталитарната власт прибягва до преднамереното преувеличаване на външната заплаха,

която обикновено тя съзира в лицето на някоя съседна държава/държави с различна

идеология133

. Към духа на това класическо за тоталитарната политическа система

правило се придържа и българската национална пропаганда през 50-те

години.

Пренесено в полето на училищното историческо образование, то налага формирането

на националните чувства у децата при “всеки подходящ случай” да бъде придружено с

внушаването на “ненавист към враговете на социалистическата родина”134

. Една

такава възможност “предлага” и дискутираната тема. При нейната образователна

консумация тогавашната методическа технология, абсолютизирайки осъвременителния

подход135

, измъква от дебрите на миналото страха от османците. По този начин,

задвижвайки един от несъзнателните защитни механизми в съзнанието на децата,

тоталитарната пропаганда манипулира историческото познание, като осигурява на

изкуство”, 1985, с. 43-44, 65; Р. Тодорова, Българо-турските отношения след Втората световна война ( 40-

те - 60-те години ). – Исторически преглед, 1994-1995, № 5, с. 34, 47; Й. Баев, Военнополитическите

конфликти след Втората световна война и България. С.: ”Св. Георги Победоносец”, 1995, с. 36, 41-42. Вж.

и Й. Кочев, Великотурските бълнувания на анкарските реакционери. – Работническо дело, 13 април 1951,

бр. 103, с. 3.

133 Желев, Ж. Фашизмът. Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм. С.:

“Народна младеж”, 1982, с. 246-247.

134 Чакъров, Н., Ж. Атанасов, Цит. съч., с. 395; Хр. Ботушаров, За възпитанието на комунистически морал

при обучението по история. – История и география, 1958, № 6, с. 29.

135 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 19; Й. Шишманова, Партийността при

обучението по история. - История и география, 1961, № 2, с. 22.

За функциите на актуализираната история. Вж. Кр. Джордано, Миналото в настоящето: актуализираната

история в социалната конструкция на реалността. – Социологически проблеми, 1996, № 3, с. 61.

44

пропагандистите и преподавателите доказали своята ефективност аргументи, с които да

могат “да разбиват попълзновенията на самозабравилите се анкарски реакционери-

агенти на американо-английските империалисти”136

. Или казано другояче, символният

ресурс на темата за османското завоевание се актуализира не само заради потребността

от патриотично възпитание на децата, но и с оглед генерираните от нея негативни

емоции спрямо османските завоеватели да бъдат използвани при пропагандното

категоризиране на Турция като “лошия съсед”.

През 60-те и 70-те години тиражираната образователна представа относно османското

завладяване в учебниците по история не търпи еволюция. В История на България за

Х-ХІ клас от 1966 и 1973 г. характеристиките на османската инвазия спазват

традицията от предходните години. И докато информационният обем на по-

старото издание едва ли може да бъде атакуван от научна гледна точка137

, това от по-

новото показва някои несъответствия, ако го осветлим на базата на натрупаните към

този момент изследвания.

Така например укор от историографска гледна точка търпи приведения в учебното

помагало генерализиран модел на османските прийоми на превземане и разправа с

местното население, изведен въз основа на изживяната в шишмановата столица драма.

Погледнато обобщено, екстремното насилие е било основен тактически елемент в

структурата на газавата138

и в този смисъл османското поведение в превзетата българска

престолнина изглежда логично. Ако се доверим на твърдението на Вера Мутафчиева

обаче, споменатата драма нямало аналог нито преди 1393 г., нито след това139

.

136 Митев, Й. Има ли временно…, с. 225-226.

По-подробно за употребата на стереотипите в политическата пропаганда. Вж. Й. Бартолова, Някои

въпроси на социалната психология и политическата агитация. С.: БКП, 1969, с. 26; М. Семов,

Пропагандата в системата на обществения живот. (С.), “Наука и изкуство”, 1975, с. 83; Ст. Горчев,

Психологически проблеми на пропагандата. С.: Партиздат, 1978, с. 105; В. А. Рыжков, Ю. А. Сорокин.

Стереотипизация как метод воздействия на аудиторию (обзор). – В: Язык как средство идеологического

воздействия. Сборник обзоров. Москва, 1983, с. 100, 106, 111; Социална психология. За партийна

просвета. Отг. ред. и състав. Г. Йолов. С.: Партиздат, 1987,с. 224; Н. Пехливанова, Идеологическото

общуване (Социалнопсихологически аспекти). С.: Партиздат, 1988, с. 65-66.

137 История на България. Т. І. ІІ изд. С.: “Наука и изкуство”, 1961, с. 247.

138 Георгиева, Цв. Газаватът и системата на милетите - две алтернативи в османската политическа

система. – Минало, 1995, № 2, с. 47.

139 Мутафчиева, В. Голямата борба. С.: ОФ, 1961, с. 30.

45

Случаят с налагането на османската власт в Търново се изяснява, ако се съобразим с

една от особеностите на историческото познание – търсене на връзките между

конкретните събития и законите, които ги пораждат140

. Произтичащата от този подход

детайлизация на ислямската военна практика показва, че османците съсипвали “най-

вече селища, които упорито отказвали да се предадат”141

. Светлина върху османската

бруталност спрямо столичните жители може да се хвърли, ако се отчетат и някои

психологически фактори. Въпреки отчетливите центробежни сили във Второто

българско царство през ХІV в., Търново продължавал, поне теоретично, да бъде център

на общобългарския политически, административен и религиозен живот142

. Неговото

превземане осигурявало на завоевателите не само стратегически, но и психологически

предимства, защото по правило падането на столичната крепост се отразявало крайно

деморализиращо върху общия отбранителния дух както на войската, така и на

обикновеното население143

. Той впрочем в българския случай не е бил на висота към

този момент, както твърдят някои съвременни историци144

. Крайните мерки в първата

европейска столица, завладяна от османците, вероятно са били и заплашителен пример

за другите балканските владетели и за християните въобще145

.

Насилията, жестокостите и бруталността на османците в Търново обаче не са довели

до тоталното му обезбългаряване, каквото впечатление оставя учебния разказ.

Напротив, българският етнически елемент във вече бившата българска столица, според

тезата на Здравко Пляков, не е бил отстранен напълно. Нещо повече - той продължавал

140 Шопов, Й. Някои особености на историческото…, с. 75.

141

Цветкова, Б. Героичната съпротива на българите против турското нашествие. С.: “Народна просвета”,

1960, с. 56. Тук, както и в бел. 139, се осланям на факти и съждения от научно-популярни четива (чиито

автори обаче са водещи османисти), понеже към това време разглежданите въпроси не се тиражират в

академичната литература.

142 Дуйчев, И. Търново като политически и духовен център през Късното средновековие. – В: И. Дуйчев,

Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна

България. С.: “Наука и изкуство”, 1972, с. 419 [първа публикация в сп. Археология, 1966, № 3].

143 Ангелов, Д., Б. Чолпанов, Българска военна история…, с. 289.

144 Андреев, Й. Ранни турски нашествия в българските земи и смъртта на цар Иван Асен ІV. – В: Й.

Андреев, България през втората четвърт на ХІV в. Велико Търново, 1993, с. 231.

145 Георгиева, Цв. Газаватът и системата на…, с. 47.

46

значително да преобладава над мюсюлманския. Всъщност такава е била картината и в

редица други български градове в периода непосредствено след завоеванието до средата

на ХVІІ в.146

Коментирайки частния въпрос за народностния облик на Търново в края на ХІV в.

докосваме една по-обща проблематика, която е свързана с демографските промени,

настъпили в хода на османското нашествие. Тук не би било излишно напомнянето на

зависимостта, че именно демографския проблем е онази индикация, която отчита

дълбочината на кризата, изживяна от българите в процеса на чуждото налагане147

. Тя

обаче не заема полагащото си място в научната книжнина до началото на 70-те

години.

Изключение от тази тенденция, освен посочения по-горе автор, са изследователските

влечения на Николай Тодоров, насочени към проучването на демографските въпроси в

общобалкански план. През 1959 г. той лансира гледището, според което съотношението

между християнското и мюсюлманско население, дори по времето на най-голямото

разреждане на първото и най-активната фаза на колонизацията, е било 4:1148

. В друга

публикация от 1961 г., същият твърди, че последователното завладяване на Балканския

полуостров и различните условия при неговата реализация позволили “неизбежният

регрес”, причинен от нашествието да се преодолее “сравнително лесно”. Стъпвайки на

това заключение, Тодоров препоръчва да се отхвърли постановката за крайно

разрушителния характер на османската инвазия149

.

Чрез подобна схема на разсъждения гледа на нашествието и Иван Снегаров, който

също смята, че то не е причинило повсеместно разоряване на българските земи150

.

146 Пляков, Здр. За демографския облик на българския град през ХV – средата на ХVІІ в. – Исторически

преглед, 1968, № 5, с. 46-47; Вж. и Б. Цветкова, За съдбата на средновековната българска столица

Търново след падането й под турска власт. Известия на Окръжния исторически музей – В. Търново, 1972,

кн. V, с. 139-148.

147 Георгиева, Цв. България през…, с. 57.

148 Тодоров, Н. За демографското състояние на Балканския полуостров през ХV-ХVІ в. – Годишник на

Софийския университет, Философско-исторически факултет, 1959, т. ІІІ, кн. 2, с. 221.

149 Тодоров, Н. По някои въпроси на балканския град през ХV-ХVІІ в. – Исторически преглед, 1961, № 1,

с. 37.

150 Снегаров, И. Турското владичество - пречка за културното развитие на българския народ и на другите

балкански народи. С.: БАН, 1958, с. 88.

47

Разбира се, приведените изследователски тези към разглеждания момент не са част от

официалната позиция на българската историография. Ето защо съвсем закономерно

авторите на История на България за Х-ХІ клас от 1973 г. се придържат към

меродавната историопис, която и по това време продължава да споделя теорията за

катастрофата151

.

С това са съобразени и методическите указания. В издадения за първи път през 1973

г. към разглеждания учебник Книга за учителя един от основните образователни

акценти е поставен върху “невижданите разрушения, които съпътствуват турското

нашествие и неизброимите страдания, които понесъл народът ни”. Подплатен

документално от “Приписката” на монах Исая, този информационен пласт е трябвало да

послужи на учениците да стигнат до заключението, ”че падането на България под

турска власт е историческа катастрофа”152

.

Аналогична е смисловата линия на издадената през същата година Отечествена

история за ІV клас. В методическите насоки към нея е препоръчано “Приписката”,

както и “многото наши народни песни” да послужат като фон при обрисуването на

“страшната картина” и ”най-страшната катастрофа”, причинени от османската

агресия153

.

От така щрихираните образователни ретроспекции относно завоеванието, става ясно,

че авторите и на двете учебни пособия подбират най-драматичните епизоди от него –

“Приписката” и трагедията в Търново.

Ако изходим от гледна точка на действащата по това време методическа практика,

този подход е защитим. Защото съгласно схващането на съветските методици А. Вагин

и Н. Сперанская непосредствената дидактическа основа на общите понятия, изводи и

обобщения е конкретният факт. Наред с това обаче фактическият материал се

подработва така, че от него се подбират “най-ярките типични факти, най-достъпни за

елементарен анализ; изразяващи най-релефно същественото, което трябва да бъде

151 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 247.

152 Георгиев, Г. и др. История на България. Книга за учителя. С.: “Народна просвета”, 1973, с. 83-84.

Такива са образователните акценти и през 60-те години. Вж. В. Якимова и др. Методическо ръководство

по История на България за VІІ клас. С.: “Народна просвета”, 1968, с. 62-67 ( то е първото методическо

помагало, посветено на обучението по родна история, което се използва и от гимназиалните учители).

153 Ботушаров, Хр. и др. Упътване за работа с учебника Отечествена история за ІV клас. С.: “Народна

просвета”, 1973, с. 75; Вж. и Т. Добрев, Мястото на легендите в обучението по история. – Начално

образование, 1964, № 6, с. 16-18.

48

изтъкнато”, за да бъде пътят от фактите към изводите колкото се може по-къс, по-

нагледен, за да бъде “лесно обозрим”154

. От друга страна, за тогавашната методическа

мисъл фактите имат второстепенна роля - “те не са цел, а средство за постигане на

определена цел”155

.

Въз основа на казаното изглежда оправдано привеждането на най-драматичните

моменти от завоеванието, които, представяйки в “сгъстени щрихи турската

напаст”156

, е трябвало да моделират обобщеното образователно понятие “историческа

катастрофа”. Едва ли обаче само чрез дискутираните примери може да се изчерпи или

да се обясни сравнително правдиво същността на един такъв сложен процес, каквото е

османското налагане. Още повече, че посоченият образователен акцент лесно влиза в

контакт с елементите на т.нар. фолклорно мислене, чрез които колективната памет на

балканските народи и в частност на българите възпроизвежда свой вариант на

завоеванието157

. В резултат на това се ускорява амплитудата в опозицията “свое” –

“чуждо”, чиято енергия едва ли би оставила място за съмнение относно уплътнените и в

тези учебници негативни характеристики на завоевателите.

Дали обаче те са функция само от спазването на улегналия историографски модел и

актуалните методически постулати. Прегледът на заложените в учебните програми

възпитателни задачи показва, че налице е и друго съображение-пропагандисткото. То

изисква, както и в предходните години, на учениците да бъде внушавано чувството на

154 Вагин, А. А., Н. В. Сперанская, Основни въпроси от методиката на обучението по история в горните

класове. С.: “Народна просвета”, 1962, с. 57, 64, 69.

155 Христова, В. Падането на България под турска власт (урок в Х клас – примерна методическа

разработка ). - История и основи на комунизма, 1974, № 6, с. 40; С. Божков, Фактите не са най-важното! –

История и основи на комунизма, 1976, № 5, с. 14; М. Сакарова, Систематизирането и обобщаването на

фактите при обучението по история. – История и основина комунизма, 1974, № 5, с. 30.

156 Христова, В. Цит. съч., с. 41.

157 Мутафчиева, В. Фолклорното мислене и образът на “другия”. – Проблеми на културата, 1994, № 2-3, с.

16-22; Ж. Кастелан, Цит. съч., с. 61. За влиянието на епическата традиция върху историческото съзнание.

Вж. и Ж. Стоянов, История и общество. Функции на историческата наука. С.: “Наука и изкуство”, 1987, с.

156.

49

“непримиримост към враговете на България”158

, един от които към настоящия момент

продължава да бъде Турция.

Мюсюлманската колонизация е друг въпрос, който също добавя някои щрихи към

изгражданата образователна представа за османското налагане. В анализираните

учебници тя е пресъздадена накратко: “В селата се настанили турски заселници”. Така

експонираната възстановка, както се вижда, е освободена от крайни характеристики за

разлика от обрисовката на прякото османско нашествие, в която бруталността на

“другия” е неизбежен декор. Тя се разминава съществено и от учебния вариант,

лансиран през 1958 г. в История за VІІ клас, в която, нека припомним, бе отбелязан

както количествения мащаб на заселниците, така и причинените от тях беди за местното

население. В драматичен контекст е представена мюсюлманската колонизация и в

Българска история за ХІ клас от 1953 г. и История на България за ХІ клас 1960 г.:

“В селата се настанили турски преселници, които не зачитали елементарните

човешки права на българското население”.

На какво се дължи тази промяна в учебниците за Х-ХІ клас от 1966 и 1973 г. при

условие, че академичната история защитава по-ранните дидактически ретроспекции159

.

Щом авторите на тези пособия не се придържат към меродавната познавателна база,

което е задължително тогава, очевидно тяхното съображение е дотолкова важно, че да

ги “извини” пред органите на цензурата. Нека в следващите редове се опитаме да го

разгадаем.

Във времето между 1956 и 1958 г. настъпва обрат в малцинствената политика.

Възприели през тези години позицията, че “турското население в Народна република

България е неразделна част от българския народ”, партийните и държавни

функционери постепенно се насочват към неговото поетапно приобщаване160

. От

началото на 60-те години все по-определено си пробива път и идеята, че не само

158 Програма по история и конституция за общообразователните трудово-политехнически училища (V-ХІ

клас). С.: МНП, 1964, с. 3; Якимова, В. и др. Обучението по история в началното училище. С.: “Народна

просвета”, 1964, с. 191.

159 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 270.

160 Стоянов, В. Българските турци след Втората световна война. – Исторически преглед, 1998, № 1-2, с.

112-114. Вж. напр. I. Tatarliev, I. Bulgaristan Turklerin Tesekkul ve Inkisafina dair. – Yeni hayat , 1959, № 12,

s. 17-18; А. Арунов, Народна република България – наша родина. – В: Народна република България –

наша родина. Учебно помагало. С., БКП, 1964, с. 284-297.

50

българите-мюсюлмани, но и значителна част от българските турци са потомци на

ислямизирани и впоследствие турцизирани българи161

.

Възприемането на новия интеграционен модел кара БКП да положи сериозни усилия

в търсенето на ефективни средства, чрез които да динамизира консолидационните

процеси162

. В тази насока тя действа доста гъвкаво, за да не породи в средите на

турската общност съмнения за евентуална асимилация163

- тактически подход, който

прозира и в едно изказване на Тодор Живков през 1962 г.: “Вярно е, че Народна

република България не е многонационална държава, но в нея живеят и хора от други

националности”164

.

Новите тенденции в развитието на националния въпрос задействат, както би следвало

да се очаква, и пропагандната машина, която има качеството да реагира адекватно на

пропагандните задачи, произтичащи от така създалата се конюнктура165

.

Бидейки неразделна част от държавната агитационна структура, за тяхната

реализация са впрегнати и образователната система и в частност обучението по

история. Оттук логично се стига до подценяване на онези елементи от

историографското гледище, които възпроизвеждат отрицателните резонанси на

османското настаняване върху българското битие, за сметка на пропагандната

целесъобразност. Тя вече се изразява в притъпяване чувствителността на

националното съзнание по отношение на чуждото заселване с оглед по-лесното

възприемане на тезата за “българския произход” на турците в България. Този курс на

създаване условия за асимилация на мюсюлманското население в България ще стане

161

Марков, М., С. Гавазов, Д. Донев, Проблеми на развитието на българската социалистическа нация. –

Ново време, 1964, № 5, с. 36; Вж. и Асимилаторската политика на турските завоеватели. Сборник от

документи за помохамеданчвания и потурчвания (ХV-ХІХ в.). ІІ прераб. и доп. изд. Състав. и ред. П.

Петров. С.: БКП, 1964, с. 10.

162 Дружни и единни към нови победи на социализма. Реч на Т. Живков пред митинга в село

Владимировци, Разградски окръг, произнесена на 28 май 1962 г. – Работническо дело, 2 юни 1962, бр.

153, с. 1.

163 Гавазов, С. Социално-политическите и културните изменения на турското население в България. –

Ново време, 1967, № 11, с. 73-75; А. Арунов, А. Цит. съч., с. 287.

164 Дружни и единни към нови…, с. 1.

165 Стефанов, Н. Обществени науки и социална технология (Науковедски анализ). С.: “Наука и изкуство”,

1973, с. 121-122.

51

отправна точка в провеждащите се от официалните власти редица мероприятия сред

мюсюлманските общности в страната, на които ще се спрем по-нататък.

І. 2. Положението на българския народ през ХV-ХІХ в.

Един от най-парливите въпроси от историята на българския народ през периода на

османското владичество е този за неговия правен статут и произтичащите от него

особености в битието му. Историческата памет на българите възпроизвежда тази епоха

не само като време на господство на чужденци и друговерци, но и като време на

безкрайно насилие, потисничество, експлоатация и мракобесие. Поради относително

свежия спомен, тези представи съдържат силен емоционален заряд, тласкащ

отрицателните оценки за имперското управление към полюса на категоричното

отрицание166

.

В научната литература проблемът за житейската практика на българите в условията

на османското господство носи белезите на различни интерпретации. През първата

половина на ХХ в. историческата наука го очертава като крива, отразяваща

функционалното състояние на османската политическа система. В схематичен вариант

тя изглежда така: хронологическият отрязък от ХV в. до края на ХVІ в. бива

охарактеризирана като постепенен процес на нормализация на живота на българите

след десетилетията на разруха и екстремно насилие, а времето след ХVІ в. нататък като

фаза на влошаване в резултат от политическия и държавен упадък на Империята167

.

Тази теоретична постановка е възприета като меродавна и от Министерството на

народното просвещение. В одобрените от него учебници по история оценките за

166 Георгиева, Цв. Светът на българите през…, с. 9-11; Същата , България през…, с. 93; Ж. Венщейн,

Балканските провинциии…, с. 303.

167 Златарски, В. Н. Нова политическа и социална…, с. 4-21; Иречек, К. История на…, с. 279, 283, 340; П.

Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. Под ред. на Д.

Косев. С.: “Наука и изкуство”, 1971, с. 55 [първо издание 1929 г.]; Б. Пенев, История на новата българска

литература. Лекции в четири тома. Т. І – Начало на Българското възраждане. Българската литература

през ХVІІ и ХVІІІ век. Под ред. на П. Зарев и И. Сарандев. С.: “Български писател”, 1976, с.119-128; Я.

Сакъзов, Българите в своята история. С.: ИК ”Хераклит” – А&Н, 1993, с. 135-138; Ж. Натан, Цит. съч., с.

41.

52

положението на българите са умерени: докато в първите две столетия настанало

“сравнително тихо и спокойно време”, ”време на спокоен живот”, ”епоха на мир”;

”населението не било потиснато данъчно по-тежко от турците”, защото те “почнали

да се отнасят към раята добре, кротко и внимателно”, ”щадяли покореното

население”168

, то за следващите столетия учебният разказ инкасира “голямо влошаване”,

”беззаконие, безправие , подкупничество, от които много страдали българите”169

.

Подобни са квалификациите и в дидактическото повествование в първите учебници

след 1944 г.: “отначало данъците не били така тежки”, положението на раята било

“още поносимо”, ”сравнително сносно”170

. То станало “непоносимо” през ХVІІ-ХVІІІ

в., когато и данъците били “чрезмерно увеличени”171

.

Към средата на 50-те

години теорията за “временното подобрение” на положението на

българския народ през първите два века на османското владичество е отречена от

марксическата историческа школа. Като функция от лансираното кардинално схващане

за “гибелните последици” от включването на българското пространство в границите на

османската държава, в историческите изследвания се налага схемата за все по-

утежняващотото се битие на българите в хода на имперското управление172

. Абсурдът

на този задължителен шаблон е в това, че, изхождайки от позициите на екстремното

време, каквито са десетилетията на завладяването, той изисква българската житейска

линия през петте столетия да се очертава като права, насочена само надолу, без

алтернатива за каквото и да е отклонение от нея173

. И затова е обяснимо защо

произтичащите от него през следващите години тълкувания не отчитат някои

прагматични вътрешнополитически и стопански нужди на османската власт

168

Пастухов, И., И. Стоянов, История на българския народ, с. 171-173; Н. Станев, Обща и българска

история, с. 22-24.

169 Пастухов, И., И. Стоянов, История на българския народ, с. 181-183; Н. Станев, Обща и българска

история, с. 40.

170 Божиков, Б., А. Бурмов, П. Кюркчиев, Българска история. За седми клас на гимназиите. С.: Държавно

издателство, 1946 (на корицата 1947), с. 145-148, 153-154.

171 Пак там, с. 165-167.

172 Митев, Й. Има ли временно…, с. 222, 225.

173 Мутафчиев, П., В. Мутафчиева, История на българския народ. От наченки на човешки живот по

нашите земи до Българското възраждане. С.: ИК ”Петър Берон”, 1995, с. 352.

53

непосредствено след покоряването на българските земи, повеляващи възстановяването

на реда в тях. А тъкмо те са били онези съображения, които накарали османските

владетели да подменят бруталните форми на газавата от времето на инвазията с

умерената линия на системата на милетите. Намалявайки силата на противопоставяне и

връщайки местното население към мирновременен ритъм, тази управленска концепция

е трябвало да създаде предпоставки не само за административното, но и за стопанското

усвояване на новоприсъединените територии174

.

Монополният характер на новия научен модел бързо се отразява и върху

спецификата на училищния исторически разказ. В разглежданата от нас История за VІІ

клас (1958) правният статут на българите е представен посредством понятието рая. В

неговия обем обаче попада само християнското население на Империята, т.е. тук

религиозната принадлежност се явява като единствен критерий, определящ социалното

положение на българите, което от гледна точка на османската семантика носело, според

учебния текст, и обидната окраска – стадо. Що се отнася до тиражираните в този

учебник квалификации относно понасяните от местните хора данъчни товари, то те вече

не съдържат предишните нюанси: “много и тежки”, крайно тежки” и “извънредно

тежки” данъци; ”чудовищна”, ”безпощадна” и “ най-тежка” експлоатация;

”селяните не обработвали земята си, защото поробителите ограбвали всичкото им

производство”. Категорична е и оценката за наложената чужда стопанска система: в

земеделието, търговията и занаятите настъпил “застой”, вследствие на което

“българският народ изостанал с цели 2-3 века назад в своето развитие в сравнение със

западноевропейските народи”.

Първо би трябвало да отбележим, че по принцип проблемът за разкриване същността

и съдържанието на използваните от историческата наука понятия има изключително

важно значение за историческото познание. Те изпълняват функцията на “главно

средство за отразяване на обществено-историческата действителност”175

, играят

“изключително голяма” роля за осмислянето на историческите закономерности176

. В

174

Державин, Н. С. Лекции по българска история (Четени през зимата на 1943-1944 г. в Москва). С.: БРП

/к/, 1946, с.115-116, 121; Цв. Георгиева, Газаватът и системата на…, с. 50; Ж. Венщейн, Балканските…, с.

311; Ш. М. Мустафаев, Некоторые вопросы аграрных отношений в доосманской восточной Анатолии. –

В: Османская империя. Государственная власть и социально-политическая структура. Москва, 1990, с. 5.

175

Стоянов, Ж. Проблемът за историческите понятия. – Исторически преглед, 1990, № 7, с. 55-67.

176

Шопов, Й. Формирането на понятията при обучението по история. – История и основи на комунизма,

1977, № 2, с. 15.

54

нашия случай изясняването на този въпрос ще покаже доколко обективно са очертани

социалните групи в Империята и оттук доколко правдоподобно е експониран профила

на другия.

Ако сверим дискутирания образователен вариант с научния еквивалент, лансиран от

Йосиф Кабрда през 1937 г., ще се види, че първият не разкрива пълното съдържание на

понятието “рая”. Защото, според Кабрда, през първите столетия на имперското

управление то се отнасяло “преди всичко до простото селско население на империята,

без разлика на вяра и народност”177

, т. е. терминът е имал социален характер и не бил

обвързан с религиозната принадлежност или с етническия произход. По-късно, през

ХVІІІ в., с него османската власт започнала да назовава само немюсюлманското

население, когато се е наложило и оскърбителното значение на думата178

.

Като цяло марксическата историческа школа приема тази трактовка, подчертавайки

обаче факта, че християнската рая имала по-тежки данъчни задължения в сравнение с

мюсюлманската179

.

Модерните тълкувания по този въпрос също не се различават от по-горе изложените.

Съвременните историци – български и чуждестранни, разграничават две основни

социални групи в османското общество - аскери и рая. Първата, според тях, е била

привилегирована и включвала всички държавни служители, освободени от данъци

заради службата им. Социалната група на раята пък обхващала производителното и

експлоатирано мнозинство, независимо от етническия произход и вероизповедание. В

нейните рамки попадали българи и татари, гърци и туркмени, арменци и албанци,

християни и мюсюлмани180

.

177 Кабрда, Й. Рая. – Известия на историческото дружество в София, № ХІV-ХV. С., 1937, с. 180-181.

178 Пак там, с. 184.

179 История на България, т. І [І изд.], с. 247, 249; Б. Цветкова, Характерни черти на османския феодализъм

в българските земи. – Исторически преглед, 1950-1951, № 4-5, с. 389; Същата, Принос към изучаването на

турския феодализъм в българските земи през ХV-ХVІ в. – Институт за българска история, 1956, т. VІ, с.

115, 149; Й. Митев, Има ли временно…, с. 157.

180 Мейер, М. С., Новые явления в социально-политической жизни Османской империи во второй

половине ХVІІ-ХVІІІвв. – В: Османская империя. Система государственного управления, социальные и

этнорелигиозные проблемы. Сборник статей. Москва, 1986, с. 157-161; Ж. Венщейн, Империята в…, с.

174; Цв. Георгиева, България през…, с. 88-89; T. Timur, Osmanli Toplumsal Duzeni. 3 Baski, Imge Kitabevi,

1994, s. 226-241, 247; St. Yerasimos, Azgelismislik Surecinde Turkiye. Kitap 1: Bizanstan Tanzimata.Besinci

Baski, Belge Yayinlari, 1986, s. 180-184, 196-199.

55

Така представеното разделение може би създава впечатление, че между мюсюлмани и

немюсюлмани е съществувало равенство. То обаче бързо би се разсеяло, ако хвърлим

поглед върху другата значима разграничителна линия в османската държава –

религиозната. Според правилата на шериата християните попадали в категорията на

“зиммите”. Тъкмо това деление ги е превръщало в обект на различни

дискриминационни мерки, задължавало ги да плащат допълнителни данъци,

отреждайки им в крайна сметка позицията на второстепенни поданици181

.

И ако сега се върнем към конкретния случай, трябва безусловно да приемем

констатацията, че съдържанието на тиражираното в учебното пособие понятие е

непълно, което деформира и неговата същност. Тя едва ли е била корегирана в

педагогическия процес, тъй като проблемът за понятията не е регламентиран в

действащите учебни програми до 1974 г., което създава у учителите по история

впечатлението, че прецизното формиране на понятията не е първостепенна

образователна задача182

. От друга страна, през този период не се обръща подобаващо

научно внимание на дискутирания проблем. Това забавя изследванията, свързани с

установяването на научно-теоретичните, педагогическите и психологическите

изисквания относно дидактическата употреба на историческите понятия183

.

Имайки предвид всички тези слабости, може смело да се твърди, че образователната

консумация на разглежданото понятие просто подхранва циркулиращия в общественото

съзнание популярен вариант: в османската държава рая са само немюсюлманите184

.

Чувствителна промяна в тази представа не настъпва и през следващите години, тъй като

новите учебници по история за VІІ клас като цяло продължават да тиражират понятието

“рая” в деформиран вариант185

. Инерцията, идваща от средния курс, не се преодолява и

181 Георгиева, Цв. България през…, с. 89; Ж. Венщейн, Балканските провинции…, с. 313-315; Б. Йелавич,

История на Балканите. Т. І – ХVІІІ-ХІХ век. С.: “Амат-Ах”, 2003, с. 54.

182 Шопов, Й., Г. Георгиев, Цит. съч., с. 60-61; Й. Шопов, Формирането на понятията…, с. 22.

183 Бояджиев, Г. Съвременни възгледи за формирането на историческите понятия в учебния процес. –

Народна просвета, 1969, № 10, с. 72-83.

184 Андрейчин, Л. и др. Български тълковен речник. ІV изд. Доп. и прераб. от Д. Попов. С.: “Наука и

изкуство”, 1994, с. 830.

185 Вж. Стоилов, А., Цв. Казанджиева, Й. Митев, История за VІІ клас на общообразователните трудово-

политехнически училища. ІІІ стереот. изд. С.: “Народна просвета”, 1962, с. 99; Й. Митев, В. Божилов, А.

Петков, Цв. Казанджиева, Зл. Станчева. История на България. Учебник за VІІ клас на

56

в горната степен на училищното историческо образование, въпреки че тук се маркира

мюсюлманският пласт в дискутираното определение. Той обаче носи характеристиките

на информативния стандарт186

. Така че, ако отчетем силните негативни нагласи по

отношение на “другия”, генерирани от учебното съдържание и господстващите

дихотомни тълкувателни и оценъчни схеми в тогавашното обучение, неговите едва

доловими стойности надали са влизали в образователен оборот187

.

Пренасяйки погледа си върху данъчните показатели, първото, което се набива на очи,

е твърдението: “селяните не обработвали земята си, защото поробителите ограбвали

всичкото им производство”. То попада в зоната на критика, тъй като професионалните

историци защитават позицията, че само в “известни случаи” феодалната рента

обхващала и необходимия продукт на селското население188

. В пряка връзка с тази

категорична тълкувателна линия е и стилът на учебното повествование. Както се видя,

към смисловото ядро на основните лексикални единици авторите прикрепват изразни

средства, излъчващи силни емоционални акорди - подход, който подменя неутралния

тон на изложението, характерен за по-старите учебници по история189

.

Тази стилистична иновация обаче не се наблюдава само в конкретния случай. Тя е

функция от общите лексикални промени в българския език след 1944 г., една от които е

тенденцията към създаване на множество нови експресивно-оценъчни обозначения190

.

общообразователните трудово-политехнически училища. ІХ изд. С.: “Народна просвета”, 1968, с. 49; В.

Божилов, Й. Митев, Зл. Станчева, А. Велев, В. Гюзелев. История на България. Учебник за VІІ клас на

общообразователните училища. VІ изд. С.: “Народна просвета”, 1974, с. 92.

186 Вж. Бурмов, А., Д. Косев, Хр. Христов, История на България. Учебник за ХІ клас на

общообразователните училища. І изд. С.: “Народна просвета”, 1955, с. 120; ХІІ стереот. изд. С.: “Народна

просвета”, 1966, с. 99; ХІХ прераб. и доп. изд. С.: “Народна просвета”, 1973, с. 93.

187 Достатъчно ясно доказателство за степента на изкривяване на термина “рая” в националната памет

дава Н. Хайтов. Според него той е “най-характерното ключово понятие”, свързано с османския период в

българската история. Вж. Н. Хайтов, Троянските коне в България. Публицистика (1989-1999). Кн. І. С.:

ИК “Христо Ботев”, 2002, с. 241-242.

188 Цветкова, Б. Турският феодализъм и положението на българския народ до началото на ХІХ в. –

Исторически преглед, 1955, № 1, с. 60.

189 Панайотова, Б. Цит. съч., с. 239.

190 Филкова, П. Стилистични промени в лексиката на българския език през последните десетилетия. –

Български език, 1969, № 4-5, с. 354-346.

57

Експресивната (конотативната) лексика, според филолозите, притежава свойството да

усилва въздействието на речта или печатния текст, прави ги по-ярки, по-впечатляващи,

придава допълнителна оценъчна (положителна и отрицателна) окраска на съдържащата

се в тях информация191

. За конотациите е характерно и друго: от страничен езиков

елемент те често се превръщат в елемент, който изпълнява основни комуникативни

функции. Веднъж станали кондензирани символи, такива групи думи изпълняват ролята

на ценностни етикети, тъй като са пряко свързани с вече натрупания културен опит на

определена публика192

.

Елемент от такъв тип опит е например вкорененото в българската народопсихология

чувство за колективната неравнопоставеност на християните в условията на османското

управление, което, ако бъде докоснато, квалифицира всички мюсюлмани в Империята

като господари или поне като облагодетелствана група193

. И сега ако пренесем по-

горното правило в контекста на тази корелация, то налагащият се извод е следния:

учебният разказ в този си вид не само освежава негативните детски представи по

отношение на османците изобщо като паразитираща прослойка, но и чрез силното

емоционално звучене на епитетите “най-жесток”, ”чудовищен” и “безпощаден” им

придава стойностите на максималната плътност. Казано другояче, приведените изразни

средства се превръщат в своеобразна визитка за “другия”. При това положение едва ли

може да се очаква някакво разграничение в групата на мюсюлманите. Децата не

биха могли да инкасират нюанси в нея и поради една друга причина. Тя се изразява в

това, че учебният текст, от една страна, внушава представата за социалната еднородност

на българското общество с поставен акцент върху безправния статут на неговите

членове, а от друга - не предлага информация за съществуването на мюсюлмани с

различно от господстващата прослойка социално положение. Това, пречупено през

призмата на инстинктивната опозиция “ние” – “те”, очертава колективните образи на

българите и османците, подвеждайки последните под общия знаменател на господарите

191 Ничева, К. Стилистично разслоение на лексиката на съвременния български книжовен език. –

Известия на Института за български език, 1959, № 6, с. 119; Д. Чизмаров, Стилистика на българския

книжовен език. Увод, лексика и фразеология. Учебник за студенти-филолози. С.: “Наука и изкуство”,

1982, с. 138-146; И. Богданов, Енциклопедичен речник на литературните термини. С.: ИК ”Петър Берон”,

1993, с. 111; Т. Бояджиев и др. Съвременен български език. Учебник за студенти от филологическите

факултети и педагогически институти. С.: ИК ”Петър Берон”, 1999, с. 200.

192 Илчев, И. Родината ми…, с. 432-433.

193 Георгиева, Цв. България през…, с. 93, 159.

58

и грабителите. Така социалните конфликти и противоречия в Империята излизат извън

естествено си русло и се етнизират. Това, разбира се, не е просто теоретично допускане,

а факт, който се потвърждава от наблюденията на водещите методици в тогавашната

педагогическа практика194

и който може да се открие дори по страниците на някои

научни публикации195

.

Следователно образователното осмисляне на социалните реалности в османската

държава извиква на живот етническата опозиция ”българи” – “турци” (понеже, както ще

се види по-нататък, османците се идентифицират като турци), която възбужда и

подсилва латентните в детското съзнание негативни оценки относно османската власт и

османците. По този начин те обслужват не само необходимостта от отграничаване на

националната група, но и предлагат оптимална възможност за дидактическото

усвояване на основния идеологически постулат, изискващ подчертаването на

“отблъскващата” същност на класовата държава и нейните представители196

.

Не бива обаче казаното да бъде основа за прибързаното заключение, че авторите

демонстрират селективна преднамереност единствено при обрисуването на представата

за османците и олицетворяваната от тях социална практика. Спецификата на

разгледаните по-горе въпроси до голяма степен е проекция от общото състояние на

обучението по история. А през годините на тоталитаризма в него се появяват редица

негативи, обусловени от подчиняването на образователните цели и задачи на

идеологемите на комунистическата власт. Тяхното влияние в оценъчен аспект се

чувства в противоположните категории на симпатията и омразата, превърнали се след

1944 г. в изходен пункт и основен критерий за тълкуването на историческия материал.

Затова и учебният разказ започва да пресъздава историческата панорама най-вече в

черно-бели краски. По подобен начин той рисува и характеристиките на историческите

лица и групи – по страниците на учебниците те шестват единствено като “ангели” и

“дяволи”. В крайна сметка този абсолютизиран дихотомен подход опростява

194 Шишманова, Й. Цит. съч., с. 21.

195 Державин, Н. С. Цит. съч., с. 109-110; Н. Куртев, Цит. съч., с. 95-96; Вж. и Р. Даскалов, Как се мисли

Българското възраждане. Историографско проучване. С.: ЛИК, 2002, с. 207.

196 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 13; Й. Шишманова, Цит. съч., с. 21.

59

тиражираните картини за миналото, обричайки историческото образование в

българското училище на един своеобразен “далтонизъм”197

.

За поддържането на генерализираната опозиция “българи” – “турци” спомага и

научната мисъл. Следвайки строго етноцентричната концепция за нацията и

националната принадлежност, българските историци фокусират изследователския си

ракурс изключително върху историята на българското християнско население – подход,

който за дълъг период от време оставя в сянка миналото и съдбата на мюсюлманските

общности по българските земи, техния бит, обичаи и традиции, отношенията им с

християните в ежедневния живот198

. Тази изследователска парадигма е един от онези

фактори, които осигуряват живителна енергия на улегналия в българската обществена

психика християнско-славянски стереотип. Произтичащото от него мислене обаче не се

ограничава само със санкцията на универсалната психологическа формула “ние” – “те”

(вътрешна логика в която отъждествява християнското като “наше”, българско, а

мюсюлманското като “чуждо”, турско), а отива по-далеч: стъпвайки върху болезнен

исторически ресурс, то подсилва стойностите на антитурската опозицията, чиято

инерция по асоциативен път се сблъсква и с общността на българските турци 199

.

Друг пункт, който трябва да поставим на везните на научна ревизия, е свързан с

изказаното в учебното пособие становище относно стопанския застой в българските

земи, причинен от наложените османски икономически порядки. Проверката показва, че

и актуалната историографска мисъл200

като цяло също поддържа подобно гледище.

197 Георгиев, Г. За някои сегашни проблеми на училищното историческо образование у нас. – История и

обществознание, 1988, № 4, с. 35-36; Същият, Историческото образование и формиране на историческо

съзнание на учащите се. – Ново време, 1988, № 8, с.78; Н. Бояджиев, Деполитизация или деидеологизация

на обучението по история. – История и обществознание, 1990, № 5-6, с. 39; Г. Бакалов, Нуждае ли се…, с.

49; Й. Шопов, Обучението по история в прехода от…, с. 50-51; Същият, Дидактически проблеми…, с.

255-257; М. Радева, Методическото наследство в обучението…, с. 21; К. Косев, Тоталитарният режим

и…, с. 187.

198 Димитров, Стр. Етнорелигиозни и етнокултурни…, с. 69-70; Кр. Манчев, Националният въпрос на

Балканите до…, с. 40; Ст. Михайлов, Възрожденският…, с. 260-261; П. Петров, Политиката може да се

провали – научната истина остава. – В: Историците – за истината, за насилията, за себе си (сборник с

интервюта). Състав. А. Запрянова и Е. Вечева. С.: УИ ”Св. Климент Охридски”, 1994, с. 177, 193.

199 Димитров, Стр. Тюркоезичието, стереотипите на мислене и националното помирение. – Векове, 1990,

№ 2, с. 48; С. Иванова, Щраусовото знание за историята. – Народна култура, 19 януари 1990, бр. 3; Ст.

Михайлов, Възрожденският…, с. 264-265.

200 Цветкова, Б. Турският феодализъм и …, с. 60.

60

Тук би било интересно да се отбележи обаче и това, че до средата на 50-те

години, т.е.

до окончателното налагане на абсолютизираната постановка за “историческата

катастрофа”, в специализираната литература присъстват и по-умерени оценки относно

българския стопански развой през първите столетия на чуждото владичество. Така

например една година преди коренно да ревизира своето виждане по този въпрос

Бистра Цветкова съзира в българското пространство “известно стопанско съживяване,

развит градски живот, занаятчийство и търговия”. В публикуваната през 1954 г.

студия “Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през ХV –

ХVІ в.” тя твърди, че и в земеделието били застъпени “разнообразни зърнени култури”,

”значително” били развити и разпространени лозарството, градинарството и

овощарството, ливадите и пасищата били ”обширни и тучни”, а скотовъдството се

отличавало с “изобилието на добитъка”201

.

Друг авторитетен изследовател – Жак Натан, също поддържа схващането, че през ХV

– ХVІ в. по българските земи съществували “благоприятни условия” за развитието на

търговията и занаятите. Тогава, отбелязва той, и наложената от османската власт

данъчна преса върху българското население е била относително поносима – сравнена с

тази в средновековната българска държава, тя даже била по-лека202

.

Възприемането на тезата за стопанския застой в научната книжнина, а чрез нея и в

учебниците по история има своята идейна логика. ”Приспособяването” на

историческата наука към идеологическите потребности на тоталитарната власт

предопределя и фаворизирането на линейния подход при проучванията на обществено-

историческите реалности. Върху полосата на тази императивна тенденция стъпват и

историците, които осветляват българското минало през ранните столетия на османското

господство. Видяно в приложен план, от позициите на новия изследователски подход

българското социално-икономическо развитие преди завоеванието изглежда по-

напреднало от османското – констатация, която на свой ред възбужда съждението, че

османския феодализъм оказал негативно или регресивно въздействие върху нормалната

историческа еволюция на българите203

. Представителите на марксическата историческа

201 Цветкова, Б. Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през ХV-ХVІ в. –

Известия на Института за българска история, 1954, т. V, с. 87.

202

Натан, Ж. Цит. съч., с. 41, 48; Подобни са и оценките на съветския историк Николай Державин. Вж. Н.

С. Державин, Цит. съч., с. 119-124.

203

История на България, т. І [І изд.], с. 245.

61

школа по това време споделят гледището, че състоянието на българското общество през

ХІV в. е съответствало на западноевропейското, но докато Западна Европа се развивала

“необезпокоявана” през следващите столетия, наложената в българското пространство

османска власт се явила “ярем”, който лишил българите от възможността от

“икономическо и културно развитие и преуспяване”204

. Въз основа на тази мисловна

линия се лансира и заключението, че включването на българските земи в рамките на

османската държава “върща колелото на историята назад”, хронологическите

параметри на което се санкционират от определения като: “с векове”, ”с няколко века”,

”за повече от четири века”, ”за цели четири века”205

.

Забавянето на българския исторически процес вследствие на наложената османска

държавно-политическа и стопанска система е неоспорим факт. Неоспорим е също така

фактът, че продължителността на чуждото управление оказва съществено влияние

върху българската еволюция в Новото време. Оценките за османското наследство в

чисто психологически план дават живот на онзи национален комплекс, който обяснява

едни или други слабости, грешки и несполуки в националното развитие с етикета “петте

века турско робство”206

.

Дали в последните пет десетилетия този комплекс е функция от психологическата

инерция, поддържана от все още силния исторически спомен за османското господство,

или по някакъв начин получава свежа енергия от разпространяваните научни теории

и/или от пропагандната експлоатация на историческия ресурс. И тъй като проблемът за

историографските интерпретации, свързани с османското наследство, ще бъде обект на

внимание по-нататък, тук ще се ограничим с осветляването на агитационния дискурс. За

204

История на България, т. І [І изд.], с. 241; Й. Митев, Кратка история на българския народ. С.: “Наука и

изкуство”, 1951, с. 13.

205

Бурмов, А. Феодализмът в България. – В: А. Бурмов, Избрани произведения. Т. ІІ. С.: БАН, 1968, с.

207 [първа публикация в Исторически преглед, 1945, № 2]; Същият, История на България през времето на

Шишмановци 1323 – 1396. – В: А. Бурмов, Избрани произведения. Т. І. С.: БАН, 1968, с. 220 [първа

публикация в Годишник на Софийския университет. Историко-Философски факултет, 1947, т. ХLІІІ];

История на България, т. І [І изд.], с. 241; Й. Митев, Има ли временно…, с. 222.

206

Георгиева, Цв. Светът на българите през ранните…, с. 9; М. Грекова, Аз и другият. Измерения на

чуждостта в посттоталиталното общество. С.: УИ ”Св. Климент Охридски”, 1996, с. 74; Вж. и М. Кил,

Цит. съч., с. ІХ; K. Karpat, Op. cit., s. 333. Вж. също и П. Шугър, Югоизточна Европа под османско

владичество (1354-1804). Изд. “Кралица Маб”, 2003, с. 404-412.

62

целта нека хвърлим поглед върху съдържанието на основните доклади и статии,

лансирани в публичното пространство от официоза “Работническо дело” по време на

юбилейните чествания на Освобождението на България от османско владичество през

1958, 1968, 1978 и 1988 г. Прегледът на тези материали показва, че основния акцент в

тях пада върху политическата пропаганда, която чрез определени внушения търси

мобилизация на българското общество за “строителството на социализма” с оглед

произтичащите от него “много” и “немалко” трудности и недостатъци207

.

Видяно в битиен план, през 50-те

години те довеждат до повишаване на социалната

цена, плащана от хората за ускорената индустриализация и колективизация. Въпреки

задействаната “Генерална програма” за подобряване на жизнения стандарт и въпреки

постигнатите успехи в тази насока, и през 70-те

години проблемите на обикновените

хора далеч не са разрешени. Към средата на следващото десетилетие настъпва ново

влошаване на жизнения статус – увеличават се цените на редица стоки за широко

потребление, рязко се увеличава извънредния труд в материалното производство,

масово се изпращат бригади в селското стопанство и в строителството, спират се

всякакви социални мероприятия208

. Тези негативни тенденции, разбира се , не се

огласяват от официалните власти. Така или иначе обаче те предизвикват определено

недоволство сред населението, което управляващите зорко следят209

.

Отчитайки разминаването между прокламираните идеали на социализма и

реалностите на живота, последните се стремят да го овладеят както с практически

мерки за подобряване на битовите условия на обикновените хора, така и чрез средствата

на пропагандата. Както би следвало да се очаква, удобният повод и място за тяхната

експлоатация са юбилейните чествания и празненствата по случай значими годишнини

от националния календар.Известно е, че те заемат важно място в процеса на изграждане

207

Работническо дело, 1 март 1958, бр. 60; 2 март 1958, бр. 61; 3 март 1958, бр. 62; 4 март 1958, бр. 63; 1

март 1968, бр. 61; 2 март 1968, бр. 62; 3 март 1968, бр. 63; 4 март 1968, бр. 64; 1 март 1978, бр. 56; 2 март

1978, бр. 57; 3 март 1978, бр. 58; 4 март 1978, бр. 59; 1 март 1988, бр. 61; 2 март 1988, бр. 62; 3 март 1988,

бр. 63; 4 март 1988, бр. 64.

208

Мигев, Вл. По въпроса за установяването на съветския модел на социализма в България (1948 - 1951).

– Исторически преглед, 1996, № 5, с. 39; Същият, България по време на комунистическия режим (1946 -

1989). – Исторически преглед, 2002, № 1-2, 144-152; И. Марчева, Началото на края на социализма в

България през първата половина на 80-те години. – Исторически преглед, 2004, № 3-4, с. 101.

209

Мигев, Вл. България по време на …, с. 144-145, 151; И. Марчева, Цит. съч., с. 104.

63

и поддържане на националната митология. Често обаче те се превръщат в политически

празници, на които се отправят внушения за целите на политическата агитация210

. Тази

зависимост не убягва от полезрението на официалната пропаганда и при отбелязването

на споменатите кръгли годишнини. На тях централното ръководство на БКП излъчва

пропагандни послания, които имат за цел не само да затвърдят националната

идентичност. Техният по-дълбок пласт очевидно е трябвало да спомогне за друго: да

стимулират политическата и социална активност на нацията чрез внушаване на

усещането, че някои от “трудностите” при реализацията на социалистическия проект

произтичат от османското наследство. Агитационната технология и в четирите случая

проработва по един и същ начин: сменяйки фокуса на внимание на публиката,

тиражираните внушения е трябвало да придадат значимост на “петте века турско

робство” като една от основните причини за проблемите около “строителството на

социализма” и заедно с това да притъпят онези неблагоприятни за властите обществени

настроения, свързани с настоящата социална действителност211

. Когато обаче

ударението в пропагандното послание се поставя изключително върху емоциите на

аудиторията и още повече ако нейния познавателен запас по отношение на съответната

материя е ограничен, внушаваната идея се възприема опростено и еднозначно, а

формираното отношение към нея е дихотомно – позитивно или негативно212

. В

контекста на коментираната пропагандна кампания тези условия също са налице213

.

Следователно, що се отнася до познанието за османското, преднамерения пропаганден

апел214

на управляващите вдъхва нова сила на битуващите в българското обществено

210

Дечев, Ст. Ролята на предците и предтечите в политическата мобилизация по време на Българската

криза (1886 – 1887г.). – В: Предци и предтечи. Митове и утопии на Балканите, с. 330.

211

Артемов, В. Л. Объективная природа стереотипов и их использование империалистической

пропагандой. – В: Проблемы социальной психологии и пропаганда. Состав. В. Н. Колбановский и Ю. А.

Шерковин. Москва, 1971, с. 108-109.

212 Артемов, В. Н. Цит. съч, с. 97-101; П. М. Якобсон, Эмоциональный фактор в пропагандистком

воздействии. – В: Проблемы социальной психологии и пропаганда, с. 63, 67; Ш. А. Надирашвили,

Психология пропаганды. Тбилиси, 1978, с. 41-45; Здр. Райков, Печатът и формирането на общественото

мнение. С.: “Наука и изкуство”, 1985, с. 54.

213 Семов, М. Цит. съч., с. 78, 82.

214 Пак там, с. 71.

64

съзнание клишета и стереотипи, чрез които то мисли за последиците от османското

управление.

Тази манипулативна формула едва ли е била експлоатирана единствено в

извънучилищните агитационни центрове. Вероятно тя е била инструментализирана и в

обучението по история, тъй като в социалистическото училище съществува плътна

връзка между миналото и настоящето: изучавайки историческите процеси и явления,

учениците задължително е трябвало “да могат да правят научно обосновани

обобщения, свързани с обществено-политическия живот у нас”215

. Оттук е лесно да се

предположи, че актуализираната теза за стопанския застой ще се яви не само като още

едно познавателно ядро, което ще произвежда нова доза негативизъм спрямо

османската държава и османците изобщо, но и като оправдателен аргумент, който

твърде ефективно обяснява налаганите от управляващите социални ограничения на

населението. Всичко това идва да покаже, че официалната пропаганда и учебникът по

история като част от нея придават допълнителна жизненост на споменатия по-горе

комплекс, който лесно придава на оценките за османското наследство характеристиките

на опростения мит.

Кръгът от въпроси, втъкани в щекотливата материя за положението на българския

народ през вековете на османското владичество е и този за религиозно-народностната

дискриминация. Тя най-релефно изпъква при проследяването на ислямизацията, защото

тя е един от най-болезнените феномени не само в българската, но и в балканската

история. И затова проблемът за помюсюлманчването на християнското население често

попада в полезрението на балканските историци, чиито интерпретации невинаги могат

да се похвалят с необходимия научен хлад поради силното влияние на идеологически,

политически, доктринерски или държавнически фактори върху тяхната работа216

.

До голяма степен това важи и за българската историография. С най-дълги традиции в

нея е онази теоретична постановка, която почива върху представите за преимуществено

насилствените и полунасилствените форми на масовите или единичните

215 Вж. бел. 135.

216 Мутафчиева, В. Българските земи в османската държава (ХV – ХVІІІ век). – В: История на България

през погледа на историците Иван Божилов, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо

Грънчаров. С.: ИК ”Христо Ботев”, 1993, с. 193; Ж. Венщейн, Балканските…, с. 313-315; А. Садулов,

История на Османската империя (ХVІ – ХХ в.). В. Търново: “Фабер”, 2000, с. 74.

65

помюсюлманчвания217

. Тя придобива особена популярност в масовото съзнание218

, тъй

като обяснява непосредствено феномена ислямизация, а и защото е приемлива в

контекста на изградените от фолклора и възрожденската книжнина типажи и свързаните

с тях емоции219

.

Във времето преди 1944 г. този познавателен модел като цяло се припознава от

образователното Министерство220

и се възпроизвежда в тогавашните учебници по

история221

.

В първото следдеветосептемврийско десетилетие темата за ислямизацията отпада от

учебните програми222

, за да се появи отново през втората половина на 50-те

години. Що

се отнася конкретно до учебните пособия, то в тях тя продължава да се тиражира по

силата на инерцията, но с различен информационен пълнеж: докато в Българска

история за VІІ клас (1946/1947) нейния обем и интерпретация не се различават от

предишните варианти, то в Българска история за ХІ клас (1953) тя става почти

незабележима, за да възстанови позициите си в История на България за ХІ клас

(1955) и в История за VІІ клас (1958). В издадените от средата на 50-те

години

учебници обаче внушаваната представа за помюсюлманчванията придобива по-силен

217 Стайнова, М. Ислам и исламская религиозная пропаганда в Болгарии. – В: Османская империя.

Система государственого управления, социальные и этнорелигиозные проблемы, с. 83-84; Е. Радушев,

Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през ХV – ХVІІІ век (Опит за преосмисляне

на устойчиви историографски модели). – Историческо бъдеще, 1998, № 1, с. 54. Вж. конкр. В. Н.

Златарски, Нова политическа и социална…, с. 25; Б. Цветкова, О религиозно-национальной

дискриминации в Болгарии во время турецкого владычества. – Советское востоковедение, 1957, № 2, с.

83-87.

218 Алексиев, Б. Родопското население в българската хуманитаристика. – В: Съдбата на мюсюлманските

общности на Балканите. Т. І – Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Исторически

ескизи. Състав. А. Желязкова, С.: МЦПМКВ, 1997, с. 79-90.

219 Радушев, Е. Демографски и етнорелигиозни…, с. 51, 53; Стр. Димитров, Скритото християнство и

ислямизационните процеси в османската държава. – Исторически преглед, 1987, № 3, с. 19.

220 Програма за народните средни училища (гимназии и педагогически училища). С.: МНП, 1925, с. 5.

221 Пастухов, И., И. Стоянов, История на българския народ, с. 183-184; Н. Станев, Обща и българска

история, с. 43, 45.

222 Програма за народните гимназии. С.: МНП, 1947; Програма по история за средния и горния курс на

общообразователните училища. С.: МНП, 1954.

66

драматизъм, тъй като в образователните обрисовки – наред с традиционния акцент

(насилието като единствено средство за налагане на исляма) – се появява и друг, според

който османската религиозна политика спрямо местните християни била

последователна и целяла тоталната им асимилация.

Дали този нов щрих има познавателна аргументация? Ако се съди по съдържанието

на лансираните по това време историографски тези, отговорът е утвърдителен, понеже и

актуалната научна мисъл съзира в антихристиянските действия на имперските власти

специално замислен план за цялостното помюсюлманчване на българите223

. Погледнем

ли обаче на тях от гледна точка на научната осведоменост, трябва да отбележим, че те

имат напълно хипотетичен характер, тъй като не са подплатени с доказателствен

материал224

. Впрочем към средата на 50-те

години, ако се изключи дискутирания аспект

(който в домарксическата историопис се осмисля от диаметрално противоположни

позиции)225

историографските схващия за ислямизацията не отбелязват познавателен

напредък. Ето защо тя продължава да бъде третирана фрагментарно в основните научни

разработки, в които процесът на помюсюлманчване се споменава само като

исторически факт, без да се правят опити за анализ на неговия характер и без да се

проучат задълбочено методите и факторите за неговото протичане226

.

Следователно едва ли актуалното научно познание и неговото образователно

отражение биха понесли критика като замисъл и интерпретация. Действително

ислямизацията, както изтъкнахме, е едно от най-болезнените явления в българската

история. Логично е да се очаква тя да се експонира в учебното съдържание и учениците

да бъдат запознати емоционално-родолюбиво с нея, за да почувстват историческия

драматизъм около загубите, които българската народност е претърпяла от нейната

реализация. Закономерно е също така нейното дидактическо третиране да събужда

223 История на България, т. І [І изд.], с. 260-261; Й. Митев, Има ли временно…, с. 200-201.

224 Радушев, Е. Демографски и етнорелигиозни…, с. 51.

225 Златарски, В. Н. Нова политическа и социална…, с. 16; П. Ников, Възраждане на българския…, с. 55-

56; Шишманов, И. Увод в историята на българското Възраждане. – В: И. Шишманов, От Паисия до

Раковски. Статии по българско Възраждане. Под ред. на М. Арнаудов. С., 1943, с. 69; И. Дуйчев,

Рилският светец и неговата обител. Фототип. изд. (С.), 1990, с. 264-267 [първо издание 1947 г.]; Б. Пенев,

Цит. съч., с. 126-128.

226 Желязкова, А. Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт ХV – ХVІІІ

в. С.: БАН, 1990, с. 13-14; М. Стайнова, Цит. съч., с. 98.

67

отрицателни емоции спрямо исляма, неговите институции и служители, осъществявали

антихристиянските действия. В нашия случай обаче те се подсилват от твърдата

интерпретативна линия на представяне на мюсюлманско-християнския конфликт.

Разбира се, негативни реакции по отношение на “другата вяра” и друговерците

пораждат и по-старите учебни възстановки, но по степен на наситеност те отстъпват на

сегашните. Това е така, защото възбуждащите ги построения съдържат и някои отсенки

по отношение на религиозното поведение на мюсюлманите (квалифицирано като

толерантно в контекста на ранните векове на владичеството)227

, така и по отношение на

целите на ислямизационната политика (“За щастие тая политика на асимилация на

българската народност, която могла да се окаже гибелна, не била продължена

системно”)228

.

Щом като причината за наблюдаваното от средата на 50-те

години уплътняване на

тъмните тонове в картината на религиозното конвертиране не е функция от

новопривлечени документални източници, респективно нова изследователска

обосновка, то нека да я потърсим в друга посока – политико-пропагандната.

От началото на 50-те

години висшето ръководство на БКП постепенно формулира

нова политическа линия спрямо българите мюсюлмани. На 16 август 1953 г. с решение

на Политбюро отдел “Агитация и пропаганда” на ЦК на БКП се задължава да разработи

с помощта на БАН материали относно произхода на помаците, които да се експлоатират

в начеващата пропагандна кампания229

. С две други резолюции, от 24 януари и 23

декември същата година, Политбюро изисква от съответните органи да записват при

извършващата се по това време паспортизация всички българи с мюсюлманско

вероизповедание като българи. Това предизвиква брожения в някои райони на страната,

в които част от помаците отказват да получат новите си документи за самоличност,

опасявайки се, че скритият замисъл на новата гражданска регистрация цели поредното

им “покръстване”. От друга страна, някои проучвания от онова време показват, че

значителна част от представителите на тази конфесионална група се идентифицират

227 Пастухов, И., И. Стоянов, История на българския народ, с. 183-184; Н. Станев, Обща и българска

история, с. 23-24; Б. Божиков и др. Българска история, с. 163.

228 Божиков, Б., А. Бурмов, П. Кюркчиев, Българска история, с. 168.

229 Трифонов, Ст. Строго поверително! ( БКП и националния въпрос 1944 – 1989 г. ). – Поглед, 6 май

1991, бр. 18, с. 10.

68

твърдо като турци. Сходни проблеми възникват и с ромското население, изповядващо

исляма230

.

Посочените обстоятелства будят тревога сред партийните и държавни функционери и

ги мотивират да доведат вижданията си по отношение на българите мюсюлмани

докрай231

. Започва нов етап в кампанията за тяхното “осъзнаване” и “приобщаване”,

който през следващите години придобива характера на широкомащабна пропагандна

атака срещу мюсюлманската им идентичност. За целта през 1955 г. отдел

“Наука,образование и изкуство” на ЦК на БКП съвместно с БАН изработват проект по

българомюсюлманския въпрос, който с решение на Политбюро от 17 ноември 1956 г. се

официализира като програмен документ под названието “Мероприятия за издигане

политическото и културното равнище на българите с мохамеданска вяра”232

.

Тези тенденции до голяма степен обясняват както коментираната промяна в

историографските гледища по ислямизационната проблематика, така и преодоляването

на колебанията в нейното образователно приложение. Нещо повече, новите императиви

по българомюсюлманския проблем налагат преработка на програмите и учебното

съдържание по история в насока, удобна на партийните идеи233

. Защото училищният

дискурс в една ясна и категорична форма може да атакува ислямизационните процеси в

миналото и актуализирайки тяхната същност, да “разобличи” мюсюлманската религия.

Реализацията на тази линия цели подриване на верската идентичност на децата от

българомохамеданската общност, но довежда и до някои нежелани за властите

резултати както сред тях, така и сред учениците от мнозинството. Докато част от

първите биват тласнати към алтернативни версии за исляма и ислямизацията като

инстинктивна реакция срещу официалния разказ, който придава силно пейоративен

230 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 110-111.

231 Трифонов, Ст. Строго поверително. 18, с. 10.

232 Груев, М. Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944 - 1959). Дисертация. С.,

2001, с. 191-192, 194, 223.

Това решение насърчава издаването на значителна пропагандна литература. Вж. напр. Из миналото на

българите мохамедани в Родопите. С.: БАН, 1958; Н. Мизов, Антинаучната и реакционна същност на

мюсюлманската религия. С.: БКП, 1958. През следващите години се публикуват и много други, на част от

които ще обърнем внимание в хода на изложението.

233 Груев, М. Цит. съч., с. 226.

69

характер на религията им234

, то при вторите се поощрява негативизма спрямо

мюсюлманството, който задълбочава съществуващия разлом на междуконфесионална

дистанцираност.

Друг познавателен пласт, който илюстрира неравнопоставения статут на българите в

условията на османското управление, е свързан със състоянието на православието и

духовната култура през ХV – ХVІІІ в.

В История за VІІ клас (1958) зад първия аспект стоят пасажите: “самостоятелната

българска църква била унищожена” и “нашият народ попаднал под двойно иго – игото

на турските феодали и това на гръцкото духовенство”. Със същата бедна образност е

обрисуван и вторият : “Литературата и изкуствата били в упадък. Те мъждукали в

някои манастири”.

Така лансираната дидактическа формулировка относно историческата битност на

православието в българските земи след налагането на османската власт е подкрепена от

официалното историческо гледище през 50-те

години. Според него, със заточението на

патриарх Евтимий, завоевателите унищожили Търновската патриаршия, респективно

нейните структури по места. Тази меродавна позиция не противоречи на факта, че в

югозападните български земи до 1767 г. е функционирала Охридската архиепископия-

патриаршия. Академичната история от 1954 г. игнорира напълно нейната историческа

тежест за българите, понеже тогавашните историци “отказват” да я припознаят като

българска религиозна институция235

. Като такава обаче я квалифицират Иван Снегаров

и Иван Дуйчев – двама добри познавачи на историята на българската духовност през

първите столетия на османското владичество. Така например по мнението на Снегаров

Охридската архиепископия е била “любима духовна майка” за българите в Македония,

като в намиращите се в нейния диоцез манастири бил пазен и репродуциран оцелялия

църковно-книжен фонд236

. От тях Дуйчев откроява Рилската обител, защото тя, според

234

Лозанова, Г. Сакралната срещу реалната история на българите мюсюлмани в Родопите. – В: Съдбата

на мюсюлманските общности на Балканите. Т. ІІ – Мюсюлманската култура по българските земи.

Изследвания. Състав. Р. Градева и С. Иванова. С.: МЦПМКВ, 1998, с. 451-463.

235 История на България, т. І [І изд.], с. 258.

236 Снегаров, И. Историята на Охридската архиепископия-патриаршия. От падането й под турците до

нейното унищожение (1394 - 1767). Фотот. изд. Т. ІІ. С.: Акад. изд. ”Проф. Марин Дринов”, 1995, с. VІ,

309 [първо издание 1932 г.].

70

него, се превърнала в средоточие на българските богомолци и духовенство, в огнище на

българското книжовно творчество, в “обединително средище за цялата народност”237

.

Следователно, без да се надценява историческата й значимост след унищожаването

на Търновската патриаршия, тежестта на Охридската архиепископия (чрез нейните

български центрове) като опора на християнското, респективно на българското

съзнание определено се е повишила. Тази констатация намира място в

досоциалистическите учебници, макар да не е в точно такъв изчистен вариант, в какъвто

я представяме тук238

.

Защо обаче тя се пренебрегва от българската историческа мисъл в първото

десетилетие след 1944 г.? Основната причина за това трябва да се търси в лабиринтите

на политическите действия по т.нар. македонски въпрос. След 1946 г. българските

партийни и държавни ръководители споделят идеята за създаване на южнославянска

федерация. Ход на нейната реализация е даден с решение на Политбюро от 15 април

1948 г., според което властите е трябвало да поощряват “правото” на българското

население в Пиринския край да се “самоопредели” като македонско239

. Тъкмо

стремежът на управляващите да популяризират новата си политическа линия

предопределя “дебългаризацията” на Охридската архиепископия, което в чисто

историко-познавателен план изкривява представата за състоянието на религиозните

институции в българското пространство, а оттам и до деформиране на османската

политико-идеологическа система.

Разбира се, не само политическата конюнктура внася елементите на мита в

тиражираната представа за православието през ХV – ХVІІІ в. Такъв ефект върху нея

оказва и опростената тълкувателна парадигма, проповядвана от българските историци

през 50-те

години. Тогава те обикновено отбелязват съществуването на българските

духовно-просветни средища,но им убягва отговорът на един фундаментален въпрос: как

в условията на войнстващия ислям те са успявали да се легитимират и функционират240

.

237 Дуйчев, И. Рилският светец и…, с. 299.

238 Пастухов, И., И. Стоянов, История на българския народ, с. 219; Н. Станев, Обща и българска история,

с. 46, 48.

239 Зарчев, Й. Някои аспекти на партийната политика по националния въпрос след Априлския пленум на

ЦК на БКП от 1956 година. – В: Българската народност и нация през вековете, с. 277-285; Кертиков, К.

Етнонационалният въпрос в България (1944 - 1991). – Bulgarian Quarterly, 1991, кн. 3, с. 85-86.

240 История на България, т. І [І изд.], с. 281-293.

71

Оттук следва да отчетем аксиоматичното правило, че без познаването на османската

политико-идеологическа система трудно може да се очертае обективно състоянието на

православието в българските земи през ХV – ХVІІІ в.241

. И макар неговите първи щрихи

да са скицирани още през 1929 г. от Иван Снегаров242

, марксическата историческа

мисъл не му обръща почти никакво внимание нито по това време, нито през следващите

десетилетия243

.

Липсата на историографски, а оттам и на дидактически анализ, който иначе би

очертал една по-широка, респективно по-обективна постановка за статута на

друговерците в Империята, потвърждава отново визията за религиозната нетърпимост

на османците и османската власт спрямо българите. И макар че за времето от ХV до

ХVІІІ в. част от този исторически пасив се “споделя” от гръцкото духовенство,

унищожаването на Търновската патриаршия и асимилаторската тематика са доводи,

които хвърлят тежка сянка върху ретроспекцията, свързана със съдбата на

религиозните институции по българските земи. Така, митологизирана, нейната

дидактическа консумация адресира поредната доза враждебност към мюсюлманското

управление. Куриозното в случая е, че, както и при темата за ислямизацията,

официалната пропаганда прибягва до религиозния аргумент при негативното

портретиране на “другия”, влизайки в противоречие с активизиращата се атеистична

кампания, насочена по това време основно към християнската религия244

.

241 Мутафчиева, В. По някои спорни въпроси из османската социално-икономическа история. – В: В.

Мутафчиева, Османска социално-икономическа история. С.: БАН, 1993, с. 435; Цв. Георгиева, България

през…, с. 66.

Българските историци тогава , пък и по-късно разглеждат отделните аспекти от българската история

през османския народ изолирано от общите закономерности, характерни за Империята. Вж. Н. Тодоров,

По някои въпроси за икономическото развитие и за зараждането на капитализма в българските земи под

турско владичество. – Исторически преглед, 1961, № 6, с. 89; Б. Цветкова, Българската историография по

проблемите от историята на България през ХV – ХVІІІ в. – В: Първи конгрес на Българското историческо

дружество (27–30 януари 1970 г.). Т. ІІ. С.: БАН, 1972, с. 562-563.

242 Снегаров, И. Положението на Охиридската църква от падането на Охрид под турците (1394 г.) до 1557

г. – Македонски преглед, 1929, № 4, с. 1-26.

243 Желязкова, А. Етнорелигиозни промени в част от западнобалканските провинции на Османската

империя през ХV –ХVІІІ век. Автореферат. С.: БАН, 1983, с. 14.

244 Относно засилените мерки на атеистична пропаганда през този период в страната. Вж. Решения на

Политбюро на ЦК на БКП от 26 декември 1957 г. – В: БКП в резолюции и решения на конгреси, на

пленуми и на Политбюро на ЦК на БКП. Т. V – (1956 – 1962). С.: БКП, 1965, с. 166-172.

72

И докато образователната теза за православието до голяма степен е функция от

неизбистрените научни формулировки, то картината за българската култура е в разрез с

историографските виждания. Това е така, защото в нея господства духът на мита за

“мрачните векове”, който отсъства от академичния образец. В него времето от ХV до

втората половина на ХVІІІ в. е охарактеризирано като “важен етап в развитието на

нашата национална култура”, през който българите създали “редица блястящи

постижения” в областта на словестното творчество, книжнината, живописта,

архитектурата и др.245

, т.е. меродавното гледище не покрива образователното внушение

за духовния мрак в пространството на българите през ранните столетия на османското

господство. Впрочем, видяно в ретроспекция, митът за “мрачните векове” олеква още

в края на 30-те

и началото на 40-те

години, когато някои български историци започват да

хвърлят по-обилна светлина върху предисторията на възрожденската епоха246

.

Така че авторите на История за VІІ клас са наясно, че включват в дидактически

оборот една стародавна теза, която е лишена от доказателствена сила. Имайки предвид

наложената строга цензура при издаването на учебниците по онова време, едва ли

техният избор е признак за волност. Очевидно в случая те плащат данък на онази

идеологема, която постановява учениците да бъдат запознати с отрицателното

отражение на обществено-икономическите реалности в класовите държави върху

духовността, за да осъзнаят, че “само в условията на социалистическото общество

може да се създаде широка възможност за културно творчество”247

. И тъй като

историческия ресурс на османското управление предлага една добра възможност за

аргументирането на тази корелация, то именно българската култура тук бива

възпроизвеждана през призмата на споменатия исторически мит, още повече, че той е

популярен и в българската историческа памет248

.

245 История на България, т. І [І изд.], с. 281-293.

246 Арнаудов, М. Българското възраждане. С., 1942, с. 9; Гандев, Хр. Ранно възраждане 1700 – 1860 [първо

издание 1939 г.] – В: Хр. Гандев, Проблеми на българското Възраждане, с. 159-166; Същият, Фактори на

българското Възраждане 1600 – 1830 [първо издание 1943 г.]. – В: Христо Гандев, Проблеми на

българското Възраждане, с. 39.

247 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 67-68, 70.

248 Гандев, Хр. Фактори на…, с. 27.

73

В издадените през 60-те

и 70-те

години учебници по История на България за Х-ХІ

клас (1966, 1973) илюстрациите на икономическия статут и живота на българите през

ХV – ХVІІІ в. са очертани от “голям брой”, ”около 80” и “множество” данъци и

повинности, които като цяло предават същността на историографските

интерпретации249

. От друга страна, бедният арсенал от епитети, с който се

охарактеризират финансовите и стопански задължения на християнските поданици на

султана, на пръв поглед създава впечатлението, че досегашната крайна линия при

скицирането на османската власт и османците е изоставена. То обаче бързо се разсейва

от методическите насоки, тъй като те повеляват османския период да бъде

квалифициран като време на “ужасна непоправима беда” и “непоносими мъки”250

, като

време на “най-безпощадна и всестранна експлоатация ”251

. Квалификации, които би

трябвало, пораждайки “гняв” и “омраза” към “поробителите”, да накарат учениците да

достигнат до убеждението, че османското управление е едно ”варварско феодално

иго”252

.

Доста по-мултипликативен характер има съдържанието на разглежданата тема в

Отечествена история за ІV клас (1973). В нея информационния масив на представата

за “другия” е еманация от изразните средства: “измъчвани”, “тежки” и ”над 80”

данъка, ”никаква сигурност”, ”винаги в смъртна опасност” ,”отвличали млади жени и

хубави моми”, ”убивали мъжете” и “подпалвали къщите”, чиято зрителна опора са

картините “Откарване на български жени и деца в робство” (худ. Ф. Каниц) и

“Събиране на кръвен данък” (худ. Б. Григоров и Б. Данков). Главната прицелна точка на

тази визуализация е обобщението: “Такова притеснение и гнет, в каквито се намират

бедните селяни, не съществували никога в нито една страна, в нито една държава”253

.

Както личи, тук доминацията на емоционалния елемент при обрисуването на

османското и османците е повече от очевидна. И ако подирим обяснение защо така

249 История на България. т. І [ІІ изд.], с. 254.

250 Якимова, В. и др. Методика на…, с. 67-71.

251 Георгиев, Г. и др. Цит. съч., с. 89.

252 Георгиев, Г. и др. Цит. съч., с.93; Ц. Петров, Естетическото възпитание чрез обучението по родна

история. – В: Ц. Петров и др. Въпроси на учебно-възпитателната работа по история. Част ІІ. С.: “Народна

просвета”, 1969, с. 51.

253 Ботушаров, Хр. и др. Цит. съч., с. 77.

74

грубо се нарушава балансът между рационалното и емоционалното, то отговорът се

крие в спецификата на обучението по родна история в начален курс, която налага

историческата действителност да се разгръща в една по-ярка и образна форма, за да е

достъпна за децата254

. В конкретния случай иманентната логика на споменатите

254 Пак там, с. 5.

Успешното осъществяване на патриотичното възпитание налага присъствието на националните

пристрастия в обучението по история и в средния, и горния курс. Това, разбира се, повдига деликатния

въпрос: каква да бъде дозировката на емоционалното в образователния процес, за да може да се намери

един приемлив баланс с рационалното, от който пък зависи доколко ще се спази принципът за научност

на историко-дидактическите ретроспекции. Българската методическа мисъл през годините на

тоталитаризма обаче не обръща сериозно теоретично внимание на този въпрос (Вж. Й. Шопов, Някои

особености на историческото познание и тяхното отражение върху обучението по история. – В: Теория и

практика на обучението по история. Кн. ІІІ. С.: “Народна просвета”, 1978, с. 87-88). Ето защо

съотношението между чувствено-емоционалната и рационално-аналитичната аргументация в

образователния процес през отделните периоди до голяма степен е плод на импровизации от

конюнктурен характер. В крайна сметка се утвърждава такъв тип преподаване на училищната история,

при който апологетизираното, сакрално отношение към миналото измества напълно рационалното

отношение (Вж. М. Радева, Светлина в тунела има… - История, общество, философия, 1991, № 3, с. 38 ).

И ако появата на първите методически пособия по родна история в края на 60-те и началото на 70-те години

все пак дава една по-ясна представа за параметрите на дискутираното съотношение (понеже те

систематизират образователните и възпитателни акценти, както и необходимия набор от онагледяващи

средства), то не така стоят нещата в предходните години. Защото скованата дидактическа фразеология и

ограничения фонд от помощните словесни и зрителни материали в тогавашните учебни помагала

създават впечатлението, че емоционалният момент в тях е слабо застъпен. То обаче се оказва илюзорно,

ако проследим методическите публикации. В тях водещи специалисти фокусират вниманието на

учителите по история върху различни документални източници, научно-популярни четива, произведения

на художествената литература и изобразителното изкуство и евентуалните позитиви от тяхното

дидактическо приложение. Тенденция, която към първата половина на 60-те

години ги превръща в един от

най-широко използваните методически прийоми в образователния процес (Вж. В. Якимова, Онагледяване

обучението по история. С.: “Народна просвета”, 1957, с. 26; П. Кюркчиев, За емоционалност при

преподаването по история. – История и география, 1958, № 4, с. 35-39; Н. П. Бележки по организиране и

провеждане на урочната работа по история през 1960-1961 учебна година. – История и география, 1960,

№ 5 ,с. 33; Ц. Петров, Използване произведенията на изобразителното изкуство при обучението по родна

история. – В: Доклади от педагогическите четения по история през 1960 г. С.: “Народна просвета”, 1961,

с. 6-37; Н. Попова, Повишаване ефективността на обучението по история. С.: “Народна просвета”, 1963, с.

85-98, 105; И. Цопанов, Историческият роман и обучението. – Учителско дело, 23 юни 1964, бр. 50; Зл.

Станчева и Г. Георгиев, Използване на някои видове печатни текстове с историческо съдържание при

обучението по история. – В: За активна и самостоятелна работа на учениците при обучението по история

(Сборник статии). С.: “Народна просвета”, 1965, с. 103, 107, 126).

75

критерии предпоставя оформянето на такава картина, чиято образователна санкция,

засягайки цялата амплитуда от детските чувства, хиперболизира негативния заряд на

внушаваната представа за османците. Послание, което, видяно от друг ъгъл, търси ясно

и категорично разграничение на “другия”, за да може да се удовлетвори процеса по

изграждането на националната идентичност в неговия ранен етап.

При проследяване образа на “другия” в контекста на социалната проблематика се

долавя и една нова за тогавашното обучение по история тенденция, изразяваща се в

прокарване на разграничителна линия между османската господстваща прослойка и

обикновеното мюсюлманско население. Като индикация за това в История на

България за Х-ХІ клас (1966, 1973) служи отпадането на някои досегашни

дидактически квалификации, които в по-старите й варианти ( от 1955 и 1960) открито

демонизират не само “турската феодална власт”, но и “мохамеданското население

изобщо”. А в Отечествена история за ІV клас пък чертата на деление се тегли от

краткия коментар: “бедното турско население” също не живеело “добре” и на “много

места” съжителствало в мир с българите.

Този нов полъх вероятно е отглас от духа на Конвенцията за борба срещу

дискриминацията в областта на образованието, приета от ХІ сесия на Генералната

конференция на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура

(ЮНЕСКО) през 1960 г255

. Ратификацията й от българската страна в началото на 1963

Както би следвало да се очаква, тази тенденция прелива и в сферата на нашата проблематика,

изостряйки допълнително отправеното от учебникарския ресурс морално порицание към “другия” (Вж. В.

Якимова, Онагледяване…, с. 16, 26-27; Р. Кютукчиев, Как да разнообразим обучението по история в клас.

– История и география, 1958, № 2, с. 45; Зл. Станчева, Ново историческо четиво за патриотично

възпитание – “Народни закрилници”, изд. ”Народна просвета” – 1960 г. – История и география, 1961, № 2,

с. 53-55; Б. Цветкова, Турският феодален ред и българският народ. С.: “Народна просвета”, 1962;

Страници от нашето минало. Сборник четива по история за основното училище. Състав. В. Андреева и

др. С.: “Народна просвета”, 1963, с. 44-152; Христоматия по история на България. Ч. І – От най-стари

времена до средата на ХVІІІ век. Състав. А. Бурмов и П. Петров. С.: “Наука и изкуство”, 1964, с. 6, 375-

419; Хр. Ботушаров, Асимилаторската политика на турските завоеватели (диапозитиви). Изд. Дирекция

на фотографията, 1966; Л. Толев и Ц. Цочев, Патриотичното възпитание чрез обучението по родна

история. С.: “Народна просвета”, 1967, с. 106-107, 125).

255 Конвенция за борба срещу дискриминацията в областта на образованието, приета от ХІ сесия на

Генералната конференция на ООН за образование, наука и култура на 14 декември 1960 г. – Държавен

вестник, 22 януари 1963, бр. 6, с. 1-3 и по-спец. чл. 5, ал. 1, т. (а).

76

г.256

обяснява и нейната рефлексия в програмата по история от 1964 г.257

, а оттам и в

учебниците.

Това обаче отчасти осветлява причините за появата на разглежданата иновация в

училищното обучение, защото опитите за преодоляване етнизирания характер на

социалните отношения в педагогическата практика датират от началото на 60-те

години.

Техните идейни насоки са формулирани още в предходното десетилетие, когато в

историческата книжнина се тиражират публикации, настояващи представата за

османците да се експонира нюансирано. В тази връзка Тодор Павлов отбелязва: “не

можем да си позволим по каквито и да било съображения да пишем и издаваме днес

книги, които да са съзнателно или несъзнателно насочени срещу самия турски

народ”258

. Тези думи имат характер на императивна повеля и бързо резонират в

научните писания: “Ясно е прочее, пише Николай Тодоров, че когато се говори в

нашите исторически извори за завоеватели и потисници турци, под това обозначение

трябва да се разбират турските властници и феодали, а не широките народни

маси”259

. Както се вижда, предлаганата концепция определя “другия” единствено от

позицията на класовото деление. Мотивите за желаното нюансиране не произтичат

256

Указ № 508 на Президиума на Народното събрание от 17 ноември 1962 г. за присъединяване на НРБ

към Конвенцията за борба срещу дискриминацията в областта на образованието. - Държавен вестник, 22

януари 1963, бр. 6, с. 1. По-късно българската държава поема още един ангажимент за борба срещу

предразсъдъците, за подпомагане разбирателството, толерантността и приятелството между народите и

расовите и етническите групи в сферата на образованието. Вж. Международната конвенция за

ликвидиране на всички форми на расова дискриминация, приета от Общото събрание на ООН на 21

декември 1965 г. и по-спец. чл. 7 [текстът й е публикуван в Права на човека. Сборник

международноправни актове. Състав. Б. Видин. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 1993, с. 37-56], както и

Указ № 515 на Президиума на НС от 23 юни 1966 г. – Държавен вестник, 1 юли 1966, бр. 51, с. 3.

257

Програма по история за образователните трудово-политехнически училища (V-ХІ клас). С.: МНП,

1964, с. 52.

258

Павлов, Т. Цит. съч., с. 35-36.

259

Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. Състав. и ред. Н.

Тодоров. С.: БАН, 1953, с. ІХ; Д. Косев, Кратко изложение и допълнение към доклада “Българската

историческа наука след Второто национално съвещание на историците (1964-1966)”. – В: Първи конгрес

на Българското историческо дружество (27-30 януари 1970 г.). Т. І. С.: БАН, 1972, с. 87. Вж. и Й. Митев,

Има ли временно…, с. 159; Б. Цветкова, О религиозно-национальной…, с. 79, бел. 5. Вж. също и А.

Виденов, За културната революция сред турското население. – Ново време, 1960, № 9, с. 82.

77

толкова от необходимостта да бъдат спазени критериите на историческия обективизъм,

колкото конюнктурните политико-идеологически нужди на времето. Казано другояче,

пропагандната експлоатация на новата линия би трябвало, от една страна, да обслужва

широко прокламираната от управляващите “интернационална политика”, която търси и

“съдействието” на турския народ, а, от друга – да оформя такива нагласи в

психологията на българските турци, които, според очакванията, би трябвало да ги

подтикнат към възприемане на социалистическите виждания260

. И докато

популяризирането на първия аспект си остава чиста фикция, то реализацията на втория

е факт261

при обучението на децата от турската общност с оглед на тяхното

“патриотично”, ”интернационално” и “комунистическо възпитание”. В тази връзка се

тиражират редица статии в методическия печат, в които се препоръчва “да се говори по-

конкретно и да се прави по-ясно разграничение между турския народ и турската

господстваща класа”, “да се посочват примери за съвместна борба между турци и

българи срещу произволите на турските власти”, както и да се застъпва тезата, че

“турските и българските народни маси…общо взето, живеели в търпимост и взаимно

съчувствие при общи изпитания и бедствия”262

.

И въпреки че към средата на 60-те

години се отчитат силните исторически, културни и

национални предразсъдъци, битуващи в българската психология по отношение на

турците изобщо, и въпреки че се декларира готовност “да се води непримирима борба

срещу отживелиците от национализма и шовинизма”263

, в следващите години

приложението на дискутирания подход касае само учениците от турската общност, при

260

Павлов, Т. Цит. съч., с. 35-36; Вж. и О. Загоров, Българското социалистическо…, с. 105.

261

Дружни и единни през вековете (Сборник от исторически документи и спомени за турското

население). Състав. П. Петров и М. Мюслюмов. С.: БКП, 1966, с. 7.

262

Цветкова, Б. Българи и турци в борба срещу турския феодален гнет. – История и география, 1960, № 4,

с. 3-8; Й. Шишманова, Цит. съч., с. 20; Е. Манасиева, За работата на учителя по история с учениците от

турското малцинство. – История и география, 1961, № 4, с. 35; А. Расимов, За комунистическото

възпитание на учениците-турчета в часовете по българска история. – История и география, 1961, № 4, с.

29-31; М. Пенков, За патриотичното възпитание на учениците-турчета. – История и география, 1961, № 4,

с. 31-34; М. Йорданов, Състояние и задачи на обучението по история в нашите училища. – История и

география, 1964, № 5, с. 11-12.

263

Генов, Д. Братската дружба между българското и турското население в НР България. С.: БКП, 1961, с.

41; М. Марков, С. Гавазов, Д. Донев, Цит. съч., с. 43-44; А. Арунов, Цит. съч., с. 303.

78

това с все по-отслабваща сила, ако се съди по интензитета на публикациите в

методическата периодика264

.

Поради този ограничен обхват споменатите по-горе промени в учебното съдържание

едва ли са довели до преодоляване на етническия пласт в социалните отношения и оттук

до коригиране на образа на османците в представите на децата от другите общности и

най-вече на тези от българската.

Една от причините за запазилата се инерция, разбира се, произтича от трайният

антитурски стереотип в българската културна и национална матрица265

– една от

класическите схеми при изграждането на националната идентичност. Друга причина би

трябвало да се търси в контекста на актуалното състояние на проучванията за

Другостта. Българската историческа и методическа мисъл тогава, пък и през

следващите две десетилетия, не създава изследователски практики по тази

проблематика266

. Ето защо учебникарите не разполагат с една ясна и научноиздържана

концепция, която да им послужи за по-достоверното обрисуване на историческия

профил на османците. Действащите по това време разсъдъчни схеми практически не

отчитат зависимостта, че омаловажаването на сведения в личен, етнически, битов,

религиозен, културен или исторически план до голяма степен предопределя

изкривеното експониране на представата за “другия”. В тях се подценява и правилото,

че отсъствието на “толерантния друг” в източниците на информация построява

историческите представи върху основата на елементаризираната формула: “аз, ние сме

добрите – той, те са лошите”267

.

264

Якубов, С. За патриотичното и интернационално възпитание на учениците-турчета чрез уроците по

история на България. – История и основи на комунизма, 1970, № 2, с. 26-27; В. Маринов, Р. Делчева,

Партийно-класовият подход при изучаване епохата на османското владичество – фактор за мирогледното

възпитание на българските турчета. – История и обществознание, 1981, № 4-5, с. 59-64.

265 Томова, И. Измерване на стереотипите и предразсъдъците у българите. – В: Аспекти на

етнокултурната ситуация в България. Прераб. и доп. изд. С.: “Аксес”, 1994, с. 294-295; Г. Фотев, Другият

етнос. С.: Акад. изд. ”Марин Дринов”, 1994, с. 164; Т. И. Живков, Етничният синдром. С.: “Аля”, 1994, с.

157.

266

Данова, Н. Представата за “другия”. – В: Представата за “другия” на Балканите, с. 7.

267 Георгиева, Цв. Идентичност и идентичности в образованието по история. – История, 1993, № 6, с. 13;

М. Лалков, Някои митове в новата балканска история. – В: История и митове. Исторически студии.

Състав. М. Радева. С.: ЛИК, 1999, с. 35.

79

И ако трябва да посочим крайните резултати от проявленията на тези специфики, то

те, поддържайки негативния исторически лик на османците, пряко и/или косвено

обслужват императивните социални клишета и етноцентричното разбиране за

националната принадлежност. Адресират обаче и отрицателни нагласи към

представителите на турската общност в страната. Те имат определен бумерангов ефект

върху психологическия ход на интеграционните процеси, който управляващите

допускат вероятно поради недоброто познаване на някои механизми на обществената

психология268

и който през следващите години ги кара да потърсят други пропагандни

маньоври в сферата на националния проблем.

Ако преминем към разглеждането на въпросите, касаещи неравнопоставения статут

на българите в учебниците от 60-те

и 70-те

години, пред нас се разкрива почти

типологична повтаряемост на използвания дидактически материал.

История на България за Х-ХІ клас (1966, 1973) продължава да експонира

ислямската религиозна и идеологическа доктрина като крайно агресивна спрямо

християните, прицелните точки на която били насочени към тяхната тотална

асимилация. Сега, в стремежа си да ускорят амплитудите на отрицателния по

отношение на исляма “пулс”, методиците насърчават учителите да втъкават в основната

учебна материя определени пасажи от агиографски и фолклорни творби, както и

подбрани откъси от произведения на художествената литература (и по-специално от

романа “Време разделно”). Тяхната консумация в педагогическата практика трябвало да

разкрие мюсюлманското “зверско, фанатично и безчовечно” отношение към българите

и да докаже “нечовешкия облик и морал на високомерния турски асимилатор”269

.

268 Драганов, М. Проблеми на общественото мнение. С.: “Наука и изкуство”, 1973, с. 8.

269

Якимова, В. Време разделно. Исторически роман от Антон Дончев, изд. Български писател. – История

и география, 1965, № 3, с. 55-57; В. Якимова и др. Методическо ръководство…, с. 71; Цопанов, И.

Художествената литература в обучението по история. – В: Проблеми на обучението по история. Кн. 4. С.:

“Народна просвета”, 1973, с. 403-404; Г. Георгиев и др. Цит. съч., с. 92-94. Вж. и Родопите през вековете.

Историческа христоматия. Ред. и състав. П. Петров. С.: БКП, 1966, с. 259-265.

Относно коренно различните оценки за посланията на романа “Време разделно”. Вж. М. В. Николов,

Исторически кризи и митове за националната идентичност: няколко илюстрации от българската

литература на ХХ век. – В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХІХ – ХХ

век). Част ІІ. С.: Институт за изследване на интеграцията, 2002, с. 134-140 и М. Тодорова, Ислямизацията

като мотив в българската историография, литература и кино. – В: Изследвания в чест на чл.-кор.професор

Страшимир Димитров. Studia balcanica. Т. 23. Ч. І. С.: Акад. изд. ”Проф. Марин Дринов”, 2001, с. 381.

80

Аналогична е тълкувателната схема по този въпрос и в Отечествена история за ІV

клас. Тук цитат от народната песен “Балканджи Йово” фиксира замисъла на

преследваната образователна задача – насилствено налагане на исляма, чиято зрителна

визия се явява репродукцията на картината на Борис Ангелушев “Изгарянето на Георги

Софийски”. Преценено в емоционален план, нейния илюстративен ресурс би трябвало

да накара децата “да почувствуват дълбоко страданията , които е преживял

българският народ през годините на турското робство”270

.

Както се вижда, и сега представите за исляма и ислямизацията се пречупват през

полярната призма черно-бяло. Прави впечатление и друго: учебните ретроспекции

продължават традицията да изместват познанието за помюсюлманчванията към

неговите морално-етични аспекти. Така че те трудно биха издържали аргументите на

безпристрастната критика. Трудно би им устояло и обобщеното историографско

гледище, защото през 60-те

години то продължава силно да се влияе от романтизма и

националния патос, поради което и се митологизира във висока степен271

.

Видяно в пропагандистки план, посочените особености в научните и дидактически

трактовки на ислямизацията създават подходяща възможност за префасониране на

историческото послание така, че то да отговаря на някои политико-пропагандни цели и

задачи, заложени в сложния възел на националния въпрос272

.

Смяната на линията на малцинствената политика през втората половина на 50-те

години тласка властите към действия, целящи поетапно преодоляване на верските,

езиковите и културно-битовите особености на турското население. На първо време най-

сериозният проблем по пътя на приобщаването му се очертава конфесионалния. Ето

защо на пленум през октомври 1958 г. ЦК на БКП обръща специално внимание на

мероприятията срещу “проявите на национализъм и религиозен фанатизъм” сред

българските турци273

. Ефектът от тяхното практическо приложение скоро е усетен от

270 Ботушаров, Хр. и др. Цит. съч., с. 75.

271 Димитров, Стр. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и долината на

Места през ХV-ХVІІ в. – Родопски сборник, т. І, С.: БАН, 1965, с. 103; Същият, Ще имаме ли научни

позици по проблемите на ислямизацията и съдбините на българите мохамедани? – Rhodopica, 1999, № 1,

с. 143. Конкр. вж. История на България, т. І [ІІ изд.], с. 268-269; П. Петров, Българските летописни

сведения за помохамеданчването в Чепино – Родопски сборник, т. І, С.: БАН, с. 11-37.

272 Мизов, Н. Управление на атеистичната дейност. С.: ОФ, 1975, с. 59. Вж. също и K. Karpat, Op. cit., s.

321-324.

273 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 114-115.

81

ходжите – броят им от 2 071 през 1944 г. е намален до 513 към 1961 г. Рестриктивният

режим засяга не само мюсюлманските свещенослужители, но и организационните

структури на ислямския култ – за десетина години са закрити повече от половината

съществуващи мюфтийства в страната и към 1963 г. тяхното число е сведено до

седем274

.

Началният ход на “интеграционната” политика се натъква и на подводни рифове:

привързаността към традициите и сравнително ниското културно ниво на основната

маса турски селяни забавят очаквания от властите темп на модернизационните процеси

сред общността като цяло275

. Това кара на 27 декември 1966 г. ЦК на БКП да настоява

пред партийно-държавните органи и масовите организации да засилят атеистичната си

дейност и да предприемат сериозни мерки за преодоляване влиянието на религията в

средите на турците, българите мюсюлмани и циганите. На Министерството на

народната просвета е възложено да “обсъди и реши въпроса за даване на необходимите

атеистични знания на учащите се” с оглед подобряване на атеистичното им

възпитание276

.

Тежестта на антирелигиозната пропаганда се потвърждава и при обсъждането на

стратегията по турския въпрос през септември 1967 г., което приключва със

заключението: “Не можем да приобщим това население, ако не се борим с религиозния

фанатизъм. В това отношение трябва да вземем сериозни мерки”277

. Вече на 26

февруари 1969 г. Политбюро приема решение за “ускоряване на естествения процес за

преодоляване на етническите различия”, а на 19 април същата година и решение за

“културния възход на трудещите се турци”278

.

274 Централен държавен архив [ЦДА], ф. 1Б, оп. 63, а. е. 106, л. 81 и 83.

275

Стоянов, В. Българските турци след…, с. 116.

276

За по-нататъшното подобряване на работата за атеистичното възпитание на трудещите се. Решение на

Политбюро на ЦК на БКП. 27 декември 1966 г. – В: Въпроси на идеологическата работа на БКП. Сборник

документи 1944 – май 1975. С.: Партиздат, 1975, с. 416-421. Вж. и За състоянието и задачите на

идеологическата работа на партията. Решение на пленума на ЦК на БКП от 20 и 21 април 1962 г. –

Работническо дело, 5 май 1962, бр. 125, с. 2.

277

Трифонов, Ст. Строго поверително! (БКП и националният въпрос 1944 – 1989 г.). – Поглед, 29 април

1991, бр. 17, с. 10.

278 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 122.

82

В духа на провежданата антималцинствена и атеистична кампания са и утвърдените

на централно ниво в началото на май 1962 г. мерки против турчеенето на циганите,

татарите и българите мюсюлмани, които трябвало да се преследват и в сферата на

образованието279

. Инициативи на властите по отношение на последните са обсъдени и

на съвещанието на ЦК на БКП на 6 март 1964 г., на което висшето ръководство

постановява да се води “широка и системна дейност за националното осъзнаване на

българомохамеданското население като неразделна част от българската нация”280

.

Същността на това “своеобразно възрожденско движение” се изразява “в изоставяне на

някои вредни традиции, свързани с религиозния фанатизъм, в доброволно премахване

на външните белези в облеклото, в изоставянето на турско-арабските имена и

възстановяване на български имена”281

.

Преломният момент в официалната линия по отношение на помаците настъпва в

началото на 70-те

години. На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП излиза с

решение, което се превръща в един от жалоните в политиката на управляващите спрямо

българите мюсюлмани. Изхождайки отново от тезата, че попадат под силното влияние

на ислямския фанатизъм, партийните функционери разпореждат на окръжните

комитети в Смолян, Благоевград, Пазарджик, Кърджали, Ловеч и всички други окръзи,

в които живее българско население с мюсюлманска вяра, ”да организират постоянна,

системна, целенасочена и настъпателна организационна и идейно-политическа

дейност за решително пресичане на антибългарските настроения, за пълно

избистряне на неговото национално съзнание”. Конкретни задачи в тази насока

получават и различните държавни институции и обществени организации282

.

От предприетата тотална атеизация и последвалата смяна на имената на помаците

властите очакват окончателно “заличаване” на спомена за мюсюлманското им минало,

респективно премахване на последните пречки пред цялостното им “приобщаване” към

“социалистическата нация”283

.

279 Трифонов, Ст. Строго поверително! (БКП и националният въпрос 1944 – 1989 г.). – Поглед, 13 май

1991, бр. 19, с. 10.

280 Пак там.

281 Марков, М., С. Гавазов, Д. Донев, Цит. съч., с. 37.

282 Трифонов, Ст. Строго поверително. 19, с. 10.

283 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 123.

83

Отношението на БКП към циганите мюсюлмани също подсказва контурите на

нейните кроежи по малцинствения проблем. През 60-те

години мерките, прилагани

спрямо помаците, се разпростират и върху ромите, като вече през следващото

десетилетие натискът върху тях и върху татарите се усилва284

.

Както се вижда от направения преглед, развитието на отделните мюсюлмански групи

в страната е непрекъснато в полезрението на партийните и държавни ръководители. Във

възприетия от тях политически модел антиислямската пропаганда се очертава като едно

от основните средства за динамизиране на “интеграционните” процеси. Това е така,

защото меродавните политически и управленски фактори без никакви резерви се

осланят на анализите на теоретиците по атеизма, според които антирелигиозната

обработка на мюсюлманското съзнание щяла да подрине устоите на ислямската

идентичност – деструктивна линия, която в крайна сметка щяла да проправи пътя към

преодоляването на религиозните, а оттам и на националните различия285

.

Погледнато в сферата на училищното историческо образование, главният вектор на

антиислямската кампания през 60-те

и началото на 70-те

години е насочен към учениците

от българомюсюлмански произход. Първо, защото тяхната общност тогава понася най-

силния антирелигиозен натиск и второ, защото “управлението на атеистичната дейност”

изисква борбата срещу религията да се “специфицира” и да се “разгърне в определен

конфесионален план”286

. Ето защо към началото на споменатия период в

педагогическата практика в българомюсюлманските райони се включват допълнителни

теми, свързани с историята на помаците, включително и за ислямизацията. С оглед

търсенето на по-голяма ефективност тяхната експлоатация се обвързва с

широкообхватна извънкласна дейност по изучаване на миналото на родния край:

проучване на местностите около селищата; изследване на собствените и фамилни имена

на българите мюсюлмани; събиране, проучване и систематизиране на песни, разкази,

предания, легенди и т.н. Набавените по тази линия краеведчески данни е трябвало да

284 Пак там, с. 118, 124.

285 Стойчев, Т. Социализъм и религия. С.: БАН, 1965, с. 269-270; Н. Мизов, Атеистичното възпитание и

училището. – В: Училището – могъщ идеологически институт. Състав. и ред. А. Въргулев, С.: БКП, 1971,

с. 264, 274; Същият, За системата на марксисткото религиознание. – Проблеми на марксисткото

религиознание. С.: БАН, 1971, с. 72; Същият, Човек, религия, познание. С.: “Наука и изкуство”, 1973, с.

275.

286 Мизов, Н. Управление на…, с. 52.

84

“разкриват и потвърждават историческата правда за обстоятелствата, при които

българското население е било заставено да приеме мохамеданството”, да “къртят и

чистят всички наслоения, които пречат за пълното и окончателно приобщаване на

българите мохамедани към нашия народ”, премахвайки “всякакви колебания относно

българския им национален произход”287

.

И ако този частен дискурс цели катализиране на интеграционните процеси сред

децата от българомюсюлманската група, то основният дидактически разказ създава

точно обратния ефект в съзнанието на децата от мнозинството.

Поради силно застъпените митологични елементи и поради размитата граница между

емоционалното и рационалното въпросният разказ превръща исляма единствено в

символ на пейоративното, а мюсюлманите – в монолитен обект на антихристиянска

враждебност288

. Чрез технологията на дидактическото осъвременяване така

изникващият познавателен модел до голяма степен се деисторизира, слагайки своя

негативен и силно митологизиран отпечатък върху съвременния ислям и неговите

съвременни последователи. В резултат на това ценностният “термометър” на учениците

от доминантната общност твърдо отчита “хлад” не само по отношение на

287 Петров, П. Помюсюлманчването на българите в Родопите. – История и география, 1961, № 3, с. 3-9; К.

Маркелов, Патриотичното възпитание на учениците от българомюсюлманските райони чрез

извънкласната работа по история. – История и география,1962, № 5, с. 28-33; М. Йорданов, Състояние и

задачи на обучението по история в нашите училища. – История и география, 1964, № 5, с. 12; В. Манолов,

Патриотичното и атеистичното възпитание в българомохамеданските райони. – Учителско дело, 8 юни

1965, бр. 45, с. (2); Т. Гайдаров, Обучението по история и патриотичното възпитание на децата от

Смолянския окръг. – История и география, 1968, № 11-12, с. 26-28.

През учебната 1973-1974 година въпросните часове по регионална история получават държавна

регламентация. Вж. П. Дражев, Проблеми на краезнанието в извънкласната работа по история. – В:

Теория и практика на обучението по история. Кн. ІІІ. С.: “Народна просвета”, 1978, с. 189. За целта се

издава и съответната убечно-методическа литература. Вж. Т. Даков, Т., П. Дражев, Притурка към

учебника по История на България за VІІ клас на общообразователните трудово-политехнически училища

(Допълнителен материал по история на Родопския край). І изд. С.: “Народна просвета”, 1973; ІІ прераб.

изд. 1976; Е. Манасиева, Методическо ръководство към притурката по история – VІІ клас (за Родопския

край) на общообразователните училища. С.: “Народна просвета”, 1974

288 Елиаде, М. Митовете на модерния свят. – Панорама, 1991, № 3-4, с. 11; Р. Барт, Митът е слово. – В:

АВС на етнологията. Антология на науката за човека, културата и обществото. Т. ІІ. Състав. И.

Георгиева. С.: УИ ”Св. Климент Охридски”, 1999, с. 423; Г. Николова, Рецидиви на мита в модерното

историческо познание. – Историческо бъдеще, 2001, № 1, с. 6.

85

мюсюлманската религия, но и по отношение на мюсюлманите – техни съотечественици,

което практически е в ущърб на по-далечните цели, заложени в атеистичната кампания.

В История на България за Х – ХІ клас (1966, 1973) – в сравнение с варианта от 1958

г. – остава статична и възстановката, очертаваща историческите условия, в които е

протичал църковния живот на българите. Запазването на тази опростена представа до

голяма степен кореспондира с равнището на историческата мисъл289

, която и по това

време не успява да надмогне едностранчивите си съждения по проблема за състоянието

на православието в българските земи през ранните столетия на османското владичество.

Отчасти обременяващо въздействие върху него към началото на 60-те

години

продължава да оказва официалната българска позиция по “македонския въпрос”. Макар

и да търпи чувствителна еволюция след 1956 г., тя е променена окончателно едва на

пленума на ЦК на БКП на 11 и 12 май 1963 г.: “Неправилно се издигна лозунгът за

Федерация на южните славяни”290

. Вероятно неизбистрената политическа

формулировка по споменатия аспект от националния въпрос позволява на набраната в

предишните години научна инерция да се прояви и във второто издание на

академичната история, квалифицирайки Охридската архиепископия-патриаршия като

“чужда” на българското православие църковна институция291

. В тази връзка е интересно

да се отбележи, че тъкмо обширната Охридска архиепископия “преживява значително

по-леко смутните години на османското нашествие и като че ли по-бързо и по-

ефективно се адаптира и към променящата се политическа обстановка, и към

общата конюнктура в Православната църква”292

.

Следователно коментирания научен подход и сега със остатъчната си енергия

стеснява картата на църковната организация в българските земи през началните векове

на чуждото господство, което на свой ред опосредствено потвърждава непоклатимата

289 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 266.

290 Зарчев, Й. Цит. съч., с. 291; К.Кертиков, Цит. съч., с. 84-86; Вж. и Т. Живков, Мемоари. С.: “СИВ” –

“Абагар”, 1997, с. 453-460.

291 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 266. За влиянието на политическия фактор върху

историографските интерпретации и оценки по т. нар. “македонски въпрос”. Вж. А. Първанов, Априлската

политика на БКП по македонския въпрос и др. Тодор Живков. – В: Българската народност и нация през

вековете, с. 320, 325; Й. Зарчев, Цит. съч., с. 285-286.

292 Георгиева, Цв. България през…, с. 195.

86

еднозначност на негативната оценка, приписвана на османската политико-

идеологическа доктрина от основната дидактическа теза.

Що се отнася до визията за културния живот на българите през ХV-ХVІІІ в.,

разглежданите учебни пособия за горен курс предлагат сравнително богата

информация. Образователният разказ подчертава историческата значимост на църквите

и манастирите за опазването на културните традиции от миналото и ги посочва като

средища на оживена книжовна дейност, извеждайки в крайна сметка извода за

“огромната роля” на културата за съхраняването на българската народностна

идентичност в онези времена. От друга страна, изгражданата представа за духовната

дееспособност на българската общност отново остро се противопоставя на “турската

господствуваща класа”, понеже, според авторовия коментар, тя “спъвала с всички

средства културното творчество на християнската рая”.

Така тиражираната учебна картина напълно се подкрепя от академичната

постановка293

. Трябва обаче да се отбележи, че и по това време проблемът за

състоянието на българската култура през ранните столетия на османското владичество е

подценяван и почти неизследван от българската историческата наука294

.

Следователно дискутираната образователна теза, а и нейното научно покритие са

уязвими на критика. Оценките за историческата стойност на културните средища и

културното творчество през ХV-ХVІІІ в., формулирани извън статута и състоянието на

Православието или в контекста на абсолютизираната османска политико-идеологическа

система, както вече споменахме, не са достатъчно достоверни. Църквите и манастирите

са религиозни институции и тяхната виталност и възможности за изява, освен от

усилията на християните, произтичали и в значителна степен се определяли от общите

условия в Империята. Разбира се, тяхната специфика в един или друг хронологически

отрязък създавало редица сериозни бариери пред перспективите на българската

култура. Прекомерното надценяване на затормозяващото им въздействие обаче, каквато

е линията в анализираните учебници, игнорира напълно държавно регламентирания

периметър за функциониране на религиозно-културните центрове. Тази поляризирана

схема сгъстява негативните щрихи на експонираната представа за чуждата власт като

отявлен противник на културната продуктивност на българите и е продиктувана отново

от идейния шаблон за негативното влияние на класовата държава върху културната

293 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 289-300.

294 Георгиева, Цв. Развитие и тенденции на проучванията…, с. 37.

87

деятелност на “народните маси”. Въпреки това – за разлика от История за VІІ клас от

1958 г., в която въпросът за културата през ранните столетия на османското господство

бе охарактеризиран чрез мита за “мрачните векове” – учебните пособия за горен курс от

1966 и 1973 г. вече изтъкват културните постижения на българите. Тази иновация

давала възможност, според методическите разпоредби, да се отрече “неправилната

тенденция да се представят столетията преди Възраждането като време на

безпросветен гнет”, а и да разберат учениците, че българското културно творчество от

споменатия период е било “мощно идеологическо оръжие” срещу феодалната

действителност295

.

Разбира се, този нов повей не би трябвало да се приеме като контратеза на

маркираната по-горе линия на градивна едностранчивост по отношение на османската

власт. Той е в съгласие с духа и буквата на централната партийна директива, според

която историческото познание би трябвало да разкрива “онези добродетели и качества

на нашия народ, които го съхраниха в тъмните епохи на робството и го превърнаха

днес в доблестен строител на социалистическото общество”296

. Нейната конкретна

образователна реализация стъпва върху ресурса на “полезното” минало и извиквайки

“горещи симпатии” към българите и “люта омраза” към чуждата власт, се опитва да

придаде на детските нагласи такава насока, че да служат като “остро оръжие” срещу

“вражеските идеологически диверсии”297

, т.е. да поставят под прицел и отрицание

пропагандната информация, идваща от политическия, идеологическия и културния

“друг” – Турция.

И накрая ако потърсим причината за наблюдаваната разтегливост на отделните

образователни ретроспекции, касаещи българската култура през ХV – ХVІІІ в., при

условие, че не е настъпила значима промяна в историографските схващания, то тя със

сигурност се крие в особеностите на методическата технология, която през

295 Георгиев, Г. и др. Цит. съч., с. 92-93, 97.

296

Живков, Т. Отчет на ЦК на БКП пред Деветия конгрес на партията. С.: БКП, 1966, с. 129.

297

Родната история – могъщ фактор за патриотичното възпитание на нашия народ. – Исторически

преглед, 1959, № 1, с. 14; Л. Толев, Българската история и патриотичното възпитание. – Исторически

преглед, 1968, № 1, с. 8; Обучението по история и възпитанието на младежта в социалистически

патриотизъм и пролетарски интернационализъм. – История и география, 1968, № 1-2, с. 2-3; Програма на

БКП, приета от Х конгрес на БКП на 24 април 1971 г. – История и основи на комунизма, 1971, № 3, с. 9-

10.

88

тоталитарния период селектира дидактическия информационен масив изключително с

оглед на политико-пропагандните нужди на управляващите298

.

І. 3. Българската антиосманска съпротива

Представата за бруталните османски действия срещу българските въоръжени

надигания се е вписала трайно в българската историческа памет. В нея носителите на

насилието за периода от втората половина на ХІV в. до Освобождението се

олицетворяват от една чужда държавно-политическа и верска система, която

накърнявала сигурността на българите поради техния принизен статут на “зимми”

(изискващ от тях пълно покорство към султанската власт) или ги е превръщала в

беззащитни жертви при всяко бунтовно усилие299

. Тази житейска практика вгнездила в

душевността на съвременниците чувството за общата болка и общото страдание.

Трагизмът на настоящето проникнал дълбоко и в народното творчество. Неговите

драматични сюжети произвеждали и пускали в действие обобщените образи на

християнина и друговереца, които винаги били в задължителен конфликт. Като плод на

историческата потребност, целяща опазване на народностното съзнание, тази опозиция

била рамката, в която по реципрочен принцип израствали митологизираните портрети

на “нашия” и “другия”: първият като борец или страдалец, а вторият като жесток и

298 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история (За учителските институти за подготовка на

учители в V-VІІІ клас на общообразователните трудово-политехнически училища). ІІ осн. прераб. изд. С.:

“Народна просвета”, 1962, с. 8; Г. Бояджиев, Ролята на народните маси и учебното съдържание по

история в средния курс. – Исторически преглед, 1971, № 3, с. 82; Хр. Христов, Българската историческа

наука и обучението по история. – В: Първи конгрес на Българското историческо дружество, т. ІІ, с. 299;

П. Дражев, Някои проблеми на съвременния учебник по история. – История и основи на комунизма, 1977,

№ 1, с. 27.

Най-достоверната представа относно същността на комунистическия прочит на историята дава Т.

Живков: “…от миналото,ние вземаме…онова, което най-добре служи на днешния социалистически и

утрешния комунистически ден на България…”. Вж. Слово на Т. Живков пред Заключителното заседание

на Общонародния юбилеен комитет за чествуване на 1300-годишнината от основаването на българската

държава. – Работническо дело, 21 октомври 1983, бр. 294, с. 1.

299 Мутафчиева, В. Представата за…, с. 15; Ж. Венщейн, Балканските…, с. 315; Цв. Георгиева, България

през…, с. 227-228.

89

свиреп насилник300

. Във времето на националното възраждане, когато се гради

колективно единство от нов тип, този символен ресурс оказва силно влияние върху

съдържанието на формиращите се митологии на балканските нации301

. Ето защо

впоследствие, когато техните елити пристъпват към политическа и военна реализация

на незадоволително решените национални програми, жестокостта на “другия” се

превръща в силно експлоатирана пропагандна тема, която на свой ред често отприщва

и кодираните в историческата памет двуполюсни емоции. Така пропагандата в

отделните балкански държави развива в психологията на своята аудитория синдрома за

врага, чиито механизми, изключвайки възможността за каквато и да е персонификация

на конкретните извършители на една или друга бруталност, визуализират противника

като един монолитен блок302

.

През междувоенният период в тази общобалканска тенденция като цяло се вписва и

тълкувателната линия на онези български историци, които осветляват българската

съпротива през ХV-ХІХ в.303

Освен че обслужва чисто пропагандни цели, тя отразява и

силата на негативния исторически спомен, свързан с участието на мюсюлмани в

потушаването на българските въстания. Подхранван от различни източници – народно

творчество, художествена литература, изобразително изкуство и историография, този

спомен се превръща в “своеобразен знак” за опасност, враждебност и историческа вина

в националната памет304

.

Не е по-различна картината и в сферата на училищната история. И тук върху

платното на въоръжените конфликти османците биват представяни в събирателния

образ на “жестокия друг”305

. Това показва, че по отношение на съпротивителната

проблематика инерцията на отрицателното стереотипизиране на “другия” надделява над

300 Мутафчиева, В. Фолклорното мислене и …, с. 16-22.

301 Димитрова, С. Цит. съч., с. 348-349.

302 Илчев, И. Родината ми…, с. 433, 450-451.

303 Златарски, В. Н. Български въстания и опити за въстания до средата на ХІХ в. – В: България 1000

години. 927-1927 г. С., 1930, с. 707-735; Й. Венедиков, Въстанието. – В: България 1000 години. 927-1927

г., с. 891-920.

304 Манчев, Кр. Националният въпрос на Балканите до…, с. 39-40.

305

Панайотова, Б. Цит. съч., с. 239; По-конкретно. Вж. И. Пастухов, И. Стоянов, История на българския

народ, с. 192, 196, 231, 233, 242, 255; Н. Станев, Обща и българска история, с. 42, 44-45, 94, 97, 101.

90

споменатото усилие на досоциалистическите педагози да тушират негативното

въздействие на историческите наслоения при моделирането на представата за съседите.

В конкретния случай силата на отрицанието на “другия” вероятно произтича от

определена цел пред националната пропаганда – мобилизация на нацията след

преживяните две национални катастрофи306

.

В годините след 1944 г. темата за българската съпротива в обучението по история

придобива по-категорично звучене. Тя продължава да обслужва процесите на

изграждане на националното съзнание, но сега й е вменена и нова функция: да

аргументира идеологемата за “класовата борба” в национален и световен мащаб, чиято

образователна реализация обаче довежда до абсолютизиране на моментите на

екстремното насилие307

.

В История за VІІ клас от 1958 г. българския отпор през първите столетия на

чуждото господство се илюстрира чрез въстанията и хайдутството. В нея символите на

насилието са: “турска войска”, “многобройна турска армия”, “турските бейове”,

“турските поробители” и “турците”. Използваните изразни средства от авторите на

учебното пособие, чрез които те описват османската бруталност са: “жестоко

потушено”, “смазано”, “разгромено”, “избити”, “побиван на кол или изпращан на

вечно заточение”.

Както е видно, разказът продължава да борави с колективни категоризации и

конструира “другия” в обединения образ на насилника.

И тъй като в подобни случаи най-често става дума за разграничаване на персоналната

от общата вина, нека да изследваме меродавното научно познание, за да разберем дали

дидактическата линия на експониране му съответства.

Актуалното академично изложение показва пълна защита на дискутираното

учебникарско представяне308

. Това обаче не означава, че то не страда от някои слабости,

които в една или друга степен влияят деформиращо върху тиражираните картини на

османо-българския конфликт.

306 Радева, М. Българското историческо образование през ХІХ-ХХ в. между романтичния национализъм и

толерантността. – В: Иронията на историка, с. 95.

307 Косев, К. Тоталитарният режим и…, с. 187-188; Конкретно. Вж. Н. Петров и др. Методика на

обучението по история [І изд.], с. 37.

308 История на България, т. І [І изд.], с. 262-276.

91

През 50-те

години българската историография не отбелязва видим напредък при

осветляването на съпротивителната проблематика и като цяло стъпва върху

познавателните схеми и представи, лансирани от по-старата историческа школа309

, т.е.

и сега историците не проявяват необходимата терминологична прецизност при

очертаването на носителите на насилието от групата на “другия”, което подсказва, че и

новите разработки не правят разлика между “приноса” на османските силови структури

и общата вина на османците в погромите над българите.

От друга страна, актуалната историопис третира периода ХV-ХVІІ в. като история на

Османската империя, в която “българската” част се свежда единствено до изтъкване на

въоръжените прояви на българите310

, при това представени изключително като

“безкраен низ от страдание” и “жертвоготовен героизъм”311

. В тази връзка обаче

трябва да се напомни, че пречупването на миналото през призмата на историческия

романтизъм играе принципно важна роля при възпроизвеждането и митологизирането

на представата за “лошия друг”312

.

Пренесени в полето на училищната история, въпросните научни особености

предпоставят образа на “другия” да изникне в лоша митологизирана светлина.

Преминавайки през филтрите на националните пристрастия, тази представа провокира у

децата неприязнена нагласа към османците като цяло313

, зарядът на която допълнително

бива подсилван от логиката както на т.нар. ”фолклорно мислене”314

, така и на

клишетата за “класовата борба”315

.

С критериите на непоклатимата еднозначност се рисува профилът на “другия” и в

контекста на българските въоръжени прояви през ХІХ в.

309 Йонов, М. Българските въстания и опити за отхвърляне на османското владичество през ХVІ-ХVІІ в.

Преглед на историографията. – В: България през ХV-ХVІІІ в., с. 71-79.

310 Тодоров, Н. По някои въпроси за икономическото…, с. 87.

311 Георгиева, Цв. Развитие и тенденции на проучванията…, с. 36.

312 Лалков, М. Някои митове в…, с. 30.

313 Тамаш, Г. М. Цит. съч., с.14-19.

314 Мутафчиева, В. Представата за …, с. 16.

315 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 39-40.

92

В образователното повествование за първата от тях – Велчовата завера, представата

за врага и неговата реакция срещу заговорниците се внушава от следния кратък пасаж:

“Турците подложили на зверски мъчения заловените участници”. Ако проследим

контурите на познавателния му аналог, ще се види, че в него присъства нагледен

количествен разбор на османските действие, т.е. за разлика от учебния вариант, той

показва, че ответните мерки на властите засегнали само организаторите на

съзаклятието, за шестима от които последствията били фатални. Незавидна, според

академичния разказ, била и съдбата на седмия заловен водач на заверата – Георги

Мамарчев. Като руски поданик той не увиснал на бесилото, но бил изпратен на

заточение, където “видният турски сановник” Стефан Богориди “го измъчвал и

унижавал до самата му смърт”316

. Трябва обаче да се направи уговорката, че тази теза,

лансирана от официалната историография през 50-те

години, се разминава с гледището

на Константин Иречек. От него става ясно, че руските официални представители в

Империята не се застъпили за българина. Първоначално той бил заточен в Коня, където

османските власти му разрешили да язди кон и да носи личното си оръжие. Получавал е

и месечна издръжка. След като фанариотски интриги осуетили амнистирането му,

капитанът бил прехвърлен на о-в Самос, където починал на 60-годишна възраст317

.

С оглед на тогавашната методическа практика, разбира се, не би могло да се очаква

твърденията на чешкия историк да рефлектират върху характера на учебникарския

разказ, понеже те не са част от официалната научна позиция. Друг е въпросът, че

последната ги подменя с драматичен сюжет, не защото има доказателствени основания

за това, а защото изхожда от императивната идеологическа тенденция османската власт

да носи бремето само на отрицателните оценки.

Приведеният дидактически цитат отговаря и на още една методическа потребност: на

учениците да се представя сбитата и обобщена визия за историческите събития318

. Ето

защо едно влизане в детайлите на конкретния сблъсък, т.е. изтъкването, че са били

репресирани само някои от участниците и то водещите би нарушило споменатите

изисквания. Същото би станало и от евентуалното въвеждане в образователен оборот на

сведенията на Константин Иречек относно заточението на Георги Мамарчев, понеже те

биха накърнили представата за крайните действия на османските власти спрямо

316 История на България, т. І [І изд.], с. 368.

317 Иречек, К. История на…, с. 402.

318 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 36, 39, 105-106.

93

бунтовниците (пък и биха хвърлили сянка върху руската политика, която в

социалистическото училище бива охарактеризирана като безкористна по отношение на

българите)319

.

Българските въстания в Северозападна България са друг момент, чрез който

История за VІІ клас онагледява османските силови действия срещу българите през

първата половина на ХІХ в. Техните корени се извеждат от нерадостните стопански

реалности по българските земи, а така също и от засилените репресии на

представителите на чуждата господстваща прослойка над българските селяни. Както и

при предходните случаи, и тук вражеския отговор се илюстрира единствено чрез

експресивно-оценъчния стил – въстанията били потушени с “голяма жестокост”.

От така очертаната образователна картина под критика попадат както параметрите на

аграрните дадености, които учебния разказ приписва на общата аграрна панорама в

българските земи, така и дидактическия коментар, който свежда сетнините от

въоръжените надигания единствено до бруталността на “другия”.

Ако проследим в историографски план първия пункт, то става ясно, че учебният

вариант се разминава с научните факти, поддържани от Христо Гандев в академичната

история и в “Турски извори за аграрната история на България през Възраждането”.

Според тях провежданата от 1834 г. поземлена реформа не засегнала Северозападна

България, Нишко и Пиротско поради някои военни и политически съображения на

централната власт320

. Тъкмо затова “една от най-важните причини за вълненията в

тая област [Северозападна България – б. а.] е спорът между селяните и турските

феодали за притежанието на земята” – отбелязва Димитър Косев в студията

“Въстанието на селяните в Северозападна България през 1850 г. и неговите причини”321

.

Тази съпоставка показва, че авторите на разглежданото учебно пособие тиражират

едно обобщение, което се отнася за българското пространство изобщо, но което е

типизирано около свидетелствата за северозападните български земи, където османо-

319 Косев, К. Тоталитарният режим и…, с. 188.

320 Гандев, Хр. Турски извори за аграрната история на България през Възраждането [първа публикация -

Исторически преглед, 1954, № 2]. – В: Хр. Гандев, Проблеми на българското Възраждане, с. 462; Същият,

Народна революционна борба през втората четвърт на ХІХ в. – В: История на България, т. І [І изд.], с.

368-369.

321 Косев, Д. Въстанието на селяните в Северозападна България през 1850 г. и неговите причини. –

Исторически преглед, 1950, № 4-5, с. 490.

94

българското противопоставяне е било най-остро. Така локалното се превръща в общо, а

на българския въоръжен протест, възбуден от конкретни икономически причини, се

придава значение на обща социално-класова или национална борба322

. Както би

следвало да се очаква, експлоатирайки емоционалния ресурс на дискутираната материя,

този подход обслужва логиката на новата идеологическа линия и преследва

затвърдяване у учениците на “чувството на ненавист към всичко старо, отживяло,

консервативно, реакционно”323

.

Що се отнася до втория пункт, то и подбраните в него елементи имат едно по-крайно

звучене, ако бъдат сравнени със научните образци. Прегледът на научното изложение

наистина подкрепя факта, че османския ответ по време на поредицата въоръжени

прояви на българските селяни през 30-те

и 40-те

години на ХІХ в. е бил ожесточен и

безкомпромисен. Срещу въстаниците, дигнали оръжие през 1850 г., обаче властите

реагирали “по-гъвкаво” поради особеностите на международната конюнктура и

възможната външна намеса. Съобразявайки се с тях, Високата порта ограничила

първоначалния мащаб на грубата сила и командировала във Видинско специална

комисия, която била инструктирана да овладее ситуацията чрез отмерени стъпки,

включващи и изпращането на една въстаническа делегация в Цариград, където тя да

изложи българското виждане за колизиите в размирния район. В крайна сметка

главният резултат от въстанията в Северозападна България през първата половина на

ХІХ в., според Димитър Косев и Христо Гандев, е било решението на Държавния съвет

на Империята да довърши поземлената реформа в тази област324

.

Очевидно подминаването на тези научни данни при дидактическата селекция е

детерминирана от друга идеологема: учениците да бъдат запознати с отблъскващото

поведение на господстващата прослойка в случаите, в които историческата диалектика

заплашвала техния социален и политически статус325

. Затова и учебникарите

продължават да експонират действията на “другия” през призмата на емоционално-

оценъчната конотация, игнорирайки напълно необоримия език на цифрите, които поне

322 Даскалов, Р. Как се мисли…, с. 210-211.

323 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 37-39.

324 Косев, Д. Въстанието на…, с. 486-492; История на България, т. І [І изд.], с. 378-379.

325 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 36.

95

за тези събития в общи линии са известни на науката326

. Този начин на представяне

предполага една неконкретизирана, а оттам и разтеглива категоризация на османската

бруталност, която на свой ред лесно се вмества във формата на стереотипните изрази

като “кървава разпра” и “масово избиване на трудещите се” и др. – набор от клишета,

чрез които тогавашното обучение по история насажда у детската психика “омраза към

кървавите класови политически управления”327

.

Локализирането на северозападните български земи като невралгичната област с най-

неблагоприятен стопански климат, както и нюансирането на османската реакция срещу

въстаналите българи би противоречала и на технологията за овладяване на

историческите понятия, тъй като евентуалните отсенки биха понижили емоционалното

въздействие на учебното повествование. А това би било неприемливо от гледна точка

на идеологическото възпитание на подрастващите, защото историческите представи за

социалните и икономическите явления и конфликти по онова време играят особено

важна роля при неговото моделиране.

Сянката на негативната митологизация върху събирателния образ на османците се

долавя и при разглеждането на обстоятелствата, свързани с кончината на Стефан

Караджа и със следствения и съдебен процес срещу Васил Левски.

Започвайки с обследването на първите, нека да приведем пасажа, който очертава

чуждото отношение към заловения четнически командир: “Пленен от турците, той

бил мъртво обесен в Русе”.

Дали обаче този откъс предава в достоверна светлина наказателния акт, извършен от

“другия”.

Ако се доверим само на официалното научно гледище, отговорът е положителен, но с

уговорката, че то изтъква и смисъла на тяхната постъпка: “да сплашат българите”328

.

В по-различен вариант представя дискутирания момент Никола Обретенов. В своите

“Спомени за българските въстания” той пише, че местните власти в Русе обесили

Стефан Караджа полумъртъв, ”за да се каже, че присъдата е изпълнена”329

, т.е. те

326 История на България, т. І [І изд.], с. 368-373, 376-378.

327 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 55-56.

328 История на България, т. І [І изд.], с. 418.

329 Обретенов, Н. Спомени за българските въстания (С характеристика, добавки и поправки от Михаил

Обретенов). С.: ОФ, 1970, с. 101.

96

продемонстрирали придържане към действащия по това време в Империята наказателен

закон, който постановявал смъртна присъда за предводителите на чети330

.

По мнението пък на Захари Стоянов “Караджата нито е отровен, нито обесен, а е

умрял в Русчукския затвор от своите тежки рани”331

.

Следователно в историческата и мемоарната книжнина към средата на 50-те

години

битуват различни версии относно отношението на “другия” към тежкоранения или

починал воевода. Разбира се, образователната обрисовка би трябвало да следва

съдържанието на академичния модел. Но защо все пак първата подминава османския

мотив за разправа, маркиран в меродавната наука? Причината вероятно се дължи на

интуитивното усещане на учебникарите332

, че така формулиран, смисловата линия на

цитирания текст лесно би докоснал онзи канон в християнската традиция, според който

мъртвите са обект единствено на почит333

. По този начин тя би се обвързала по-плътно с

морала и следователно по-релефно би санкционирала пейоративния характер на

ценностните норми, които изповядва “другия”.

Ако преминем към другия дидактически пример, който онагледява следствените

действия на османските власти спрямо Васил Левски, то неговата илюстративна

стойност се предава от следния откъс: “с разбита в турските тъмници глава”.

Трябва обаче да се отбележи, че това твърдение не се покрива от официалната

“История на България”334

.

То не се поддържа и от добрия познавач на живота на Дякона – Иван Унджиев.

Според него върху Васил Левски не е било приложено физическо насилие нито за

330 Арнаудов, Хр. Пълно събрание на държавните закони, устави, наставления и високи заповеди на

Османската империя. Т. V. С., 1886, с. 81 [чл.57].

331 Стоянов, З. Васил Левски. Четите в България. Христо Ботйов. С.: БЗНС, 1980, с. 227.

332 Българската методическа мисъл по принцип не отчита влиянието на предварително формираните

нагласи, на утаените стереотипи и предразсъдъци върху училищното обучение по история - нито тогава,

нито през следващите няколко десетилетия, нито пък сега. Вж. Й. Шопов, Методика на обучението по

история. Теория и образователни технологии. Курс лекции. Част І. Благоевград: ”Неофит Рилски”, 1996,

с. 182; А. Василев, История и цивилизация. 11. клас. Задължителна и профилирана подготовка. Книга за

учителя. С.: “Анубис”, 2001, с. 26.

333 Вакарелски, Хр. Етнография на България. ІІ изд. С.: “Наука и изкуство”, 1977, с. 424.

334 История на България, т. І [І изд.], с. 435-436.

97

времето от Къкрина до София, ако се изключи, разбира се, раняването му при

залавянето, нито по време на следствието, нито пък в дните на процеса335

.

Версиите, че Дяконът е понесъл “нечувани” мъки са били разпространени

непосредствено след обесването му336

. Те обаче са отречени още през 1883 г. от първия

биограф на Апостола – Захари Стоянов, който ги смята за “патриотически

прибавки”337

.

Така че в учебното пространство е лансиран един исторически мит. Защо той бива

вкаран в дидактически оборот? Може би чрез неговата реминисценция авторите на

История за VІІ клас се надяват да придадат категорична антиосманска насоченост на

детските нагласи, тъй като за българската историческа памет Васил Левски е “първа

величина от националната история”, чрез която тя възпроизвежда и препредава на

младата генерация представи за добро или лошо, за българско или чуждо338

. Все пак

трябва да се направи уточнението, че образователното дихание на това поовехтяло

твърдение е краткотрайно като време и ограничено като обхват: животът му в

педагогическата практика продължава само три години – от 1957 до 1960 г., и то

единствено на страниците на разглежданото пособие за среден курс.

Априлското въстание е въоръженото надигане на българите, което заема най-голям

обем в учебното съдържание на История за VІІ клас. Тук лицето на българския

противник очертават понятийните разновидности: “Турция”, ”правителството”,

”турска войска”, ”многобройна турска войска”, ”многочислената въоръжена до зъби

турска армия”, както и силно експресивния израз ”озверения враг”. Османският

реванш, според учебния разказ, бил съпроводен с “невиждани кланета и палежи” –

клише, чието съдържание се запълва от изрази като “Панагюрище, Клисура, Батак,

Перущица и десетки други села били изгорени, а голяма част от жителите им

избити” или “изгорени десетки градове и села и избити хиляди хора, по-голямата част

от които били жени и деца”. ”Нека да настръхнат косите им” пък е фразата, която

335 Унджиев, И. Васил Левски. Биография. ІІ стереотип. изд. [първо издание – 1947 г.]. С.: БАН, 1993, с.

660-665.

336 В този дух например е разказът на Любен Каравелов, поместен във в-к “Независимост” от 11 август

1873 г. – Цитиран по Н. Генчев, Васил Левски. С.: Военно издателство, 1987, с. 146-147.

337 Стоянов, З. Цит. съч., с. 81.

338 Генчев, Н. Цит. съч., с. 129-218.

98

разкрива и параметрите на търсената от методическата мисъл психологическа енергия

от неговото осмисляне в образователния процес339

.

Така скицираната учебна картина намира опора в научната литература през 50-те

години340

. Заслужава обаче да се маркират някои специфики в историографските

тълкувания за Априлското въстание, защото те предрешават оформянето на определени

смислови празноти при неговата историографска реконструкция и които имат

отношение към формата на тиражираните представи за “другия”.

Една от тези особености, при това най-отчетливата, е линията на “емоционално-

романтичния патос”, която до голяма степен е обяснима, ако се отчете съдбовния и

драматичен характер на най-крупната изява на българското националноосвободително

движение през епохата на Възраждането, дирята на която е все още относително прясна

в националното съзнание. Боравейки преимуществено с категориите на “нашето” и

“чуждото”, ”доброто” и “лошото”, ”черното” и “бялото”, тя обаче нарушава баланса

между обективността и пристрастната емоционалност, между академизма и

патриотизма341

.

Изследователската мяра обикновено не се спазва и при проследяването на военните и

политическите аспекти на въстанието. Именно тук се крие и другата особеност, която

има пряка връзка с образа на “другия”. В историческата литература се наблюдава

преобладаващ интерес към военните проявления на бунтовната проява от 1876 г. Тъкмо

неблагополучието й във военно отношение обаче създава тягостно впечатление и гнети

националното самочувствие. За да го смекчат поне отчасти, историците прибягват до

помощта на компесаторните средства, поставяйки “допълнителен акцент върху

проявения героизъм на въстаниците, съчетан непременно с още един акцент върху

страданията от репресиите и чудовищните злодеяния на палачите”342

.

339 Ангелов, И., Хр. Ботушаров, За комунистическата целенасоченост в учебно-възпитателната работа по

история. – История и география, 1961, № 1, с. 19.

340

История на България, Т. І, І изд., с. 452-475; Хр. Гандев, Априлското въстание през 1876 г. –

Исторически преглед, 1956, № 3, с. 20-25.

341 Косев, К. Проблеми на подхода към Априлското въстание в историографията. – Исторически преглед,

1996, № 4, с. 78-79; И. Тодев, Проблемът за смисъла на Априлското въстание в българската марксическа

историография. – В: И. Тодев, Нови очерци по българска история. Триъгълник на надеждата. Студии и

есета по българско Възраждане. С.: ИК ”Век 22”, с. 100.

342 Косев, К. Проблеми на подхода към…, с. 83.

99

Разбира се, има и изключения. Такова е например схващането на Димитър

Страшимиров, с което той се опитва да обясни логиката на мюсюлманското поведение

по време на въстанието. Според него всеки мюсюлманин, независимо от социалния и

политически статус, е бил задължен от постановките на Шериата да защитава

установения ред в “дома на исляма” - защита, която “допуща и гледа …като законно,

да се избива всичкото население, което е възстанало против падишаха и неговите

власти”343

. Както се вижда, най-задълбочения познавач на Априлското въстание преди

1944 г. оценява мюсюлманското насилие от гледна точка на идеологическите стандарти

на ислямското общество и произтичащите от тях ценностни и поведенчески норми.

Емоциите на историческия романтизъм като цяло пренебрегват и онези случаи, в

които обикновени мюсюлмани проявили състрадателност и хуманно отношение към

своите християнски съседи. От такъв характер например са спомените на Хр. П.

Цикалов: “Благодарение на запазения морал всред местното турско население и на

голямото влияние на Осман Ефенди – тогавашен учител и духовно лице на турското

население в града Пещера и околията, чиято популярност и влияние се простираше от

Пловдив до Неврокоп, все по това време същият посрещнал на края на града Пещера в

местността “Баташка капия” пристигащите от към Батак башибозуци, идващи с

намерението да плячкосат и изколят града Пещера, само с вдигане на едната си ръка

и с думите “гери” успял да върне назад башибозушките пълчища, които се отравили

към Брацигово, с което той избави Пещера”344

.

Съществуват и други исторически свидетелства, които показват как мюсюлмани

избавят български села от разорение по време и след потушаването на въстанието, както

и такива, според които българи “прибегнали” в къщите на “съжителите си турци”345

.

Разбира се, при разглеждането на мюсюлманско-християнския антагонизъм

значението на тези документални данни не може да се надценява, особено в контекста

на деветнадесетото столетие, когато той е най-остър. Не е коректен обаче и приложения

343

Страшимиров, Д. История на Априлското въстание. ІІ фототип. изд. С.: Акад. изд. ”Проф. Марин

Дринов”, 1996, с. 372-373.

344 Из в-к “Априлска епопея”, май 1938, брой единствен. – В: 1876. Вестник за 120-годишнината от

Априлската епопея. С., 1996, с. 5. Вж. и Страници из миналото на град Пещера. Под ред. на В.

Хаджиниколов. С.: ОФ, 1973, с. 175-179.

345 Априлско въстание 1876 г. Сборник от турски документи. Т. ІІІ. Под ред. на А. Бурмов. С.: “Наука и

изкуство”, 1956, с. 9; Дружни и единни през вековете…, с. 67-89.

100

в История за VІІ клас противоположен подход. Първо, защото в един по-общ план той

абсолютизира конфликтността между двете конфесионални общности, което пък

ощетява или по-скоро игнорира познанието за изградената през вековете система на

съвместно съжителство между техните представители на битово равнище. И второ,

защото, елиминирайки изцяло присъствието на “толерантния друг” в дните на

“българското Разпятие”, той демонизира образа на мюсюлманите, експонирайки ги

единствено в тъмна тоналност. Показателно в това отношение е признанието на някои

методици, че в учебниците по история “се говори повече за зверствата на турците и

жертвите на въстанието, отколкото за подвига на народа ни”346

.

Приведената констатация подсказва и друго, а именно, че през разглеждания период

тезата за бруталността на “другия” се явява едва ли не основна доминанта при

възбуждането на патриотични емоции. Като функция от силната експлоатация на

екстремното насилие в тогавашната педагогическа практика, този дисбаланс няма как да

не трасира пътя на разбирането, че агресивността на друговерците е хроническа или

вродена, особено ако се има предвид чувствителността на националната психология по

тази проблематика. В подобна посока действа и линията на моралното заклеймяване,

защото нейното господство347

лишава историческия разказ от аналитичен пласт, който

иначе би обяснил и историзирал насилието на Врага при потушаването на Априлското

въстание.

До критично проблематизиране на чуждото поведение не се стига и поради една

друга причина. Тя се корени в онази специфика на тоталитарната пропаганда, която

извежда “злото” от потока на времето и незачитайки неповторимостта на хората и

тяхната индивидуална отговорност, квалифицира предци, родители и деца в

“недиференцирано духовно единство”348

. Линията на груповата категоризация на свой

ред разширява рамката на стереотипното мислене349

. Така в крайна сметка

346 Якимова, В. Героизмът на априлци – пример за патриотично възпитание. – История и география, 1961,

№ 1, с. 17. Макар да се отнася за учебника по българска история за ХІ клас, тази констатация с пълна сила

важи и за учебника за VІІ клас от 1957 г. Вж. и А. Стоилов, За някои слабости при обучението по история.

– История и география, 1959, № 5, с. 11.

347 Якимова, В. Героизмът на…, с. 21.

348 Игнатов, А. Психология на комунизма. С.: “Аргес”, 1991, с. 122, 126.

349 Липман, У. Общественото мнение. С.: ЛИК, 2001, с. 74, 82, 84; Е. Тодорова, Социална психология. ІІ

доп. изд. С., 1995, с. 258, 264-265; З. Шлевински, Стереотипите: структура, функции, генеза. – Отворено

образование. Опит. Изследвания. Новости, 1996, № 5-6, с. 49, 53. Вж. и П. Александров, Психология на

101

отрицателната психологическа енергия, освобождавана от осмислянето на трагедията на

априлци, доутвърждава у децата впечатлението, че жестокостта е наследствена

биологична черта на “другия”.

Деперсонализирано се експонира противника и при осветляването на Кресненско-

Разложкото и Илинденско-Преображенското въстания – най-масовите въоръжени

прояви на българите срещу Османската империя след 1878 г. ”Повече от 200 села били

опожарени, хиляди хора били избити. Над 50 000 души от Македония и Одринска

Тракия избягали в България” - гласи заключението, което отразява степента на

вражеската реакция през 1903 г. Спираме се точно на тази семантична конструкция,

защото тя е нова за разглеждания учебник – за разлика от досегашните тя предава

изражението на чуждата жестокост не само чрез въздействието на

експресивнопроявяващата се лексика, но и чрез силата на цифрите.

Нека да приведем и научните данни, за да проверим дали тиражирания познавателен

модел е достатъчно обективен. През 50-те

години меродавната историопис350

изцяло се

опира на популяризираната от Христо Силянов статистика. Според нея в дните на

въстанието в Македония и Одринска Тракия 201 села били изцяло или частично

опожарени, 12 440 къщи – изпепелени, 4 694 души – убити, 3 122 жени и девойки –

изнасилени, други 176 – отвлечени, 70 835 души – останали без покрив и 30 000 българи

потърсили спасение в България351

.

По отношение на бежанците към по-различна цифра се придържа Г. Т. Данаилов.

Правейки уговорка, че точен отчет не е воден, той предполага, че техният брой е бил

около 14-15 хиляди352

.

И сега ако се върнем към дидактическия вариант, то трябва да отбележим, че в него

се долавя тенденция към определено преувеличаване на количествените показатели на

убежденията (механизми и условия). – В: Теория и практика на обучението по история. Кн. ІІІ. С.:

“Народна просвета”, 1977, с. 176.

350 История на България, т. ІІ [І изд.], с. 215; Д. Кьосев, Илинденското въстание. С.: ОФ, 1953, с. 93; Й.

Митев, Българското въстание в Източна Тракия през 1903 г. – Военно-исторически сборник, 1953, № 3, с.

89.

351 Силянов, Хр. Освободителните борби в Македония. Т. І. Фототип. изд. С.: Наука и изкуство, 1983, с.

430 [ първо издание – 1933].

352 Данаилов, Г. Т. Изследвания върху демографията на България. С., 1930, с. 231.

102

чуждата жестокост353

, целта на която де факто е такава, каквато е и насоката на чисто

лексикалния подход: да се постигне силно експресиране на текста чрез езика на

цифрите. Така детските емоции по-здраво се ангажират с българската драма през 1903

г., респективно по-убедително се осъжда “другия” заради “големите жестокости”,

приложени от него при подавянето на въстанието354

. Преднамереното уплътняване на и

без това тъмните щрихи на вражеските действия очевидно е рефлексия от силно

туптящия обществен “пулс” по отношение на историческата съдба на Македония355

,

както, разбира се, и от свежия исторически спомен относно разправата на османските

власти с въстаниците и мирното население. Те вероятно са и онези величини, които

позволяват на авторите на История за VІІ клас да се отклонят от изискванията на

официалния политически курс през 50-те

години по македонския въпрос – изисквания,

които, както бе споменато, не признаваха българския характер на Македония.

353 Още по-видимо е разминаването между образователните и научните данни, ако се взрем в История на

България за ХІ клас от 1955 г. Тук авторите привеждат общите загуби от въстанието като щети само за

Битолския вилает, към които причисляват и цифрите за Одринска Тракия. При такова сумиране

трагичната рекапитулация придобива следното изражение: 201 + 66 села - опожарени; 5000 + 2565 души -

избити; 70 000 - лишени от покрив и покъщнина; 30 000 + 20 000 души - потърсили убежище в България.

Наченала в Българска история за ХІ клас (изд. 1953; Срв. с Българска история за VІІ клас на гимназиите

от 1946 г. ), тази линия на изопачаване на цифровите параметри на чуждата бруталност остава в

дидактически оборот в горен курс почти три десетилетия – до края на 70-те години, (Вж. История на

България за Х-ХІ клас, изд. 1966 и изд. 1973 г., както и Д.Косев, Хр. Христов и Д. Ангелов, История на

България. За втори курс на техникумите и средните професионално-технически училища. С.: “Народна

просвета”, 1976, ІV доп. към І изд.) макар че актуалната научна книжнина продължава да използва

цифрите на Христо Силянов (Вж. История на България. Т. ІІ. С.: “Наука и изкуство”, 1962, с. 231; Н.

Спиров, Преображенското въстание. Борбите на тракийските българи за национално освобождение 1878 –

1903. С.: Държавно военно издателство, 1965, с. 238; Л. Панайотов, Въстанието в Македония и Одринско

през 1903 г. – Ново време, 1968, № 8, с. 59; Г. Георгиев и Й. Шопов, Илинденското въстание. С.:

Държавно военно издателство, 1969, с. 201-202). Нейното влияние се пренася и в учебните пособия за

среден курс, в които обаче обръщението й е по-краткотрайно – до 1969 г. [Срв. История на България за

VІІ клас от 1968 г. ( І изд. 1960 г. ) и История на България за VІІ клас от 1974 г. ( І изд. 1969 г.)]

354 Якимова, В. и др. Методическо ръководство…, с. 152. За повишаването на емоционалния тон на

учебния разказ с помощта на цифрите. Вж. и В. Якимова, Героизмът на…, с. 21.

355 Трифонов, Ст. Българският национален въпрос (1919-1944 г.). – В: Ст. Трифонов и др. Нови очерци по

българска история 1918-1948 г. С.: ИК “Век 22”, с. 6.

103

Безкомпромисното биполярно противопоставяне между “нашето” и “чуждото” при

осветляването на османо-българските въоръжени сблъсъци се запазва в учебниците по

история и през 60-те

и 70-те

години.

В История на България за Х-ХІ клас (1966, 1973) отново терминологичните

вариации: “турска власт”, ”турска войска” и “турците”, идентифицират субектите

на насилието в контекста на ранните векове на “турското иго”. Стандартен остава и

лексикалния фонд, чрез който се онагледява степента на приложената от тях сила:

“жестоко”, ”най-жестоко”, ”всевъзможни страдания” и “набивани” или “забучвали

на колове”.

В сбит вариант тази картина се повтаря и в Отечествена история за ІV клас, чието

повествование припознава “турските власти” (или ”поробителите”, ”жестоките

поробители”) като носители на насилието. Те “отрязвали главите на убитите хайдути,

набучвали ги на колове”, а заловените живи – “измъчвали до смърт” и “обесвали”.

Проследявайки лика на чуждия насилник в този учебник, обективността налага да се

отбележи, че тук се прокрадва и опит за разчупване на етноцентричния модел, който се

проявява в разграничаването на “мирните и бедни турци” от властовите изразители на

грубата сила. Началните му знаци се долавят още в рамките на икономическата

обрисовка, където учебния разказ указва, че и “бедното турско население” не живеело

“добре”. ”Затова на много места бедните турци и българи живеели като добри

съседи. Често си помагали в неволята”. Ефективността на тази тенденция обаче не

бива да се надценява. Казано другояче, тя едва ли е довела до практическо нюансиране

на обобщената представа за “другия”, имайки предвид както силните негативни

импулси, които учебната информация като цяло излъчва по негов адрес, така и твърдата

двоична схема “добро-лошо”, по която се типизира “нашето” и “чуждото” по това

време.

Разбира се, даже и да беше се стигнало до дидактическа капитализация, тя щеше да

бъде неестествена от гледна точка на историческото познание, защото в меродавното

научно изложение понятията: “турци”, ”турски войски” и “турска власт” са

равнозначни, като тяхната тъждественост допълнително се подсилва от емоциите на

историческия романтизъм, запазили се и във второто издание на академичната

история356

.

За генерализираното и следователно митологизирано представяне на “другия” по

страниците на учебниците не е без значение и друго. Това са непроменените учебно-

356 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 271-283.

104

възпитателни задачи, които пречупени през идеологическите щампи, също дават храна

той да се превърне единствено в олицетворение на жестокостта357

.

Типологична повтаряемост се наблюдава и при образователното осмисляне на

Велчовата завера, въстанията в Северозападна България, рейда на четата на Хаджи

Димитър и Стефан Караджа и Априлското въстание.

При отразяването на първото историческо събитие авторите на История на

България за Х-ХІ клас (1966, 1973) – за разлика от възстановката в История за VІІ

клас от 1958 г. – конкретизират обхвата на османската реакция срещу съзаклятниците

и то така, че той съвпада напълно с академичния си аналог358

. Определено изоставане от

актуалната научна позиция обаче се долавя в една от съставките на дидактическия

разказ от 1973 г. и която отново е свързана с живота на Георги Мамарчев в заточение.

Въпреки че не възпроизвежда директно предишния драматичен сюжет, нейният

информативен формат трудно би могъл да възпре мисловния тласък, получен от

санкцията на крутите мерки на властите спрямо другите заловени участници в Заверата,

да не повлияе на възприемането на конкретния случай. При това условие едва ли

формиращата се представа за битността на заточеника би се доближила до

илюстративната стойност на “новопривлечените” научни сведения по въпроса. Те са

тиражирани в една работа на Кирила Възвъзова-Каратеодорова през 1968 г., в която тя

пише: “…по негова заповед [на султана – б. а. ] Мамарчев бил изпратен на заточение в

малоазийския гр. Коня, но тук бил настанен прилично за офицерския си чин, получавал

месечно възнаграждение и имал разрешение да носи военната си униформа и

скъпоценната си сабя” 359

.

Повтаряща сведенията на Константин Иречек, тази теза би трябвало да намери място

в учебното съдържание на издадения през 1973 г. учебник за Х-ХІ клас, ако авторите му

бяха взели под внимание онова методическо изискване, което повелява образователната

материя да бъде структурирана с оглед на най-новите установени и признати научни

факти360

. В случая обаче това би довело до несъгласуваност с твърдата линия на

357 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [ІІ изд.], с. 16-18, 26; Г. Георгиев, Г. и др. Цит.

съч., с. 92-93.

358 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 344.

359 Възвъзова-Каратеодорова, К. Георги Мамарчев. – В: Бележити българи. Т. ІІ. С.: Държавно военно

издателство, 1968, с. 106.

360 Христов, Хр. Българската историческа наука и …, с. 300.

105

негативно категоризиране на чуждата власт и така би се ощетил друг критерий, имащ

много по-голяма тежест в методическата практика по онова време. Става дума за

маркираното вече правило, което налага подборът на информационния масив да бъде

съобразен преди всичко със заложените в обучението по история идеологически задачи.

Тъкмо тази доминанта вероятно легитимира и неадекватността на дискутирания пункт

по отношение на актуалното научно виждане.

Елементи от подобна инертност се забелязват и в следващите две обрисовки.

В първата, която пресъздава въстанията в северозападните български земи през

първата половина на ХІХ в., османските действия отново се квалифицират посредством

въздействащата сила на следната отрицателна експресивна лексика: “много мъже,

жени и деца били избити, стотици къщи били ограбени и опожарени” ,”голяма

жестокост” и “още по-големи грабежи и насилия”. Тази конструкция има и съответна

зрителна опора – репродукцията “Пирамида от човешки черепи на български

въстаници в Ниш от 1841 г.” Сега обаче дидактическият разказ не ограничава сетнините

от въстанията единствено с понесените от българите човешки и материални загуби, а

капитализира и постигнатия напредък по въпроса за собствеността на земята, което

донякъде притъпява крайното остойностяване на османската бруталност. Разбира се,

набраната инерция, която тласка чуждото априорно към пейоративното, и тук

подминава информацията, която в академичното изложение и научните публикации

представя и проявената от Високата порта диалогичност при овладяването на

въстанието от 1850 г.361

Що се отнася до четата от 1868 г., то и сега ще фокусираме вниманието си върху

нейната конкретика. А тя в разглежданите учебници по родна история за горен курс

отново е свързана с участта на Стефан Караджа и отново се визуализира чрез пасажа:

“Стефан Караджа бил тежко ранен, заловен от турците и откаран в Русе, където

починал в затвора от раните си. За да сплашат българското население, турските

власти окачили Стефан Караджа мъртъв на бесилото”.

Както се вижда, в този откъс – за разлика от варианта от 1958 г. – е изтъкнат и

мотивът за осквернителната постъпка на “другия” спрямо издъхналия воевода.

От гледна точка на академичната позиция от 1961 г. обаче той не намира защита, тъй

като научната теза застъпва версията на Захари Стоянов, според която, както бе

361 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 344-353; Стр. Димитров, Въстанието на селяните в Северозападна

България през 1850 г. С.: “Народна младеж”, 1961, с. 67-75, 77-80.

106

отбелязано, Караджата не е бил обект на кощунствени действия от страна на османските

власти362

.

Защо тогава при образователното осветляване на този случай авторският колектив

изхожда от илюстративната стойност на поостарялото академично гледище от 1954 г.?

Отклонението от актуалния познавателен образец вероятно се дължи на силата на

улегналите исторически и културни предразсъдъци по отношение на “другия” и която,

пренесена в педагогическата практика, по един недвусмислен начин индикира неговото

различие от “нас”. Ето защо когато в първото издание на История на България за ІХ

клас от 1981 г. авторите отразяват по-сбито рейда на четата на Хаджи Димитър и

Стефан Караджа, респективно не поместват дискутирания момент363

, учителите по

история отправят критика тъкмо по този въпрос364

. Учебникарите се съобразяват с

тяхното мнение и при второто издание на учебника “връщат” коментара за гибелта на

Стефан Караджа, но вече във вариант365

, който съответства на академичния.

А сега нека да преминем към разглеждането на последното историческо събитие –

Априлското въстание. В История на България за Х-ХІ клас (1966, 1973)

извършителите на “нечувани жестокости” срещу българите през 1876 г. пак не са

персонализирани. “Кръвожадният неприятел” отново се олицетворява от властта и

нейните военнизирани структури – “турско правителство”, ”турски войски”,

”редовна войска”, ”турски потери”, ”турски башибозуци”, “турски башибозушки

орди”, или просто от обобщаващия етноним “турците”.

Следователно и в тези издания способите за идентифицирането на субектите на

насилието, респективно охарактеризирането на действията им, не се различават от

разпознавателните похвати, които се използваха в предходното десетилетие.

362 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 417, бел. 19.

Впоследствие, привеждайки допълнителни доказателства, към тази версия се придържа и Зина Маркова.

Вж. З. Маркова, Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. С.: “Наука и изкуство”, 1967, с. 98;

Същата, Четата от 1968 година (По случай 150-годишнинината от рождението на Хаджи Димитър и

Стефан Караджа). С.: БАН, 1990, с. 113.

363 Гюзелев, В., Г. Георгиев и К. Косев, История на България. За 9. клас на ЕСПУ. І изд. С.: “Народна

просвета”, 1981, с. 149.

364 Мнение на учителите по история от Силистренски окръг за учебника по История на България за ІХ

клас на ЕСПУ и І курс на техникуми и СПТУ. – История и обществознание, 1982, № 6, с. 60.

365 Гюзелев, В., К. Косев и Г. Георгиев, История на България. За ІХ клас на ЕСПУ. ІІ прераб. изд. С.:

“Народна просвета”, 1984, с. 145.

107

В ригидно състояние остават и техните научни еквиваленти366

. Красноречиво

доказателство за това е изказването на Страшимир Димитров, направено на научната

сесия по случай 90-годишнината от Априлското въстание през 1966 г. В него той казва,

че е “крайно време да престанем да разглеждаме нейното поведение [на османската

власт – б. а. ] едноплоскостно. Необходимо е политиката на османската управляваща

върхушка,и поведението на различните класи и групи сред турската нация да бъдат

поставени и разглеждани в цялата им сложност”367

. Този критичен апел, призоваващ

към разчупване на колективния лик на “другия” и към аналитично осветляване на

мюсюлманското поведение при потушаването на бунтовната проява от 1876 г., обаче не

е чут от историческата гилдия. Затова и през следващите години тя не полага никакви

изследователски усилия в тази посока.

И докато в историческата наука не се усеща никакво раздвижване, то не така стоят

нещата в обучението по история. Към началото на 70-те

години в педагогическата

практика се промъква нова тенденция, която преследва нюансиране на традиционната

уедрена представа за противника. Заложена в Книга за учителя, тя санкционира

конкретно поведението на “бедните турци”: поради “религиозния им фанатизъм” и

поради “безпросветие и пълна духовна леност” те се превърнали в “душители” на

българския порив за свобода през 1876 г.368

През 60-те

години идеята за разрушаване на конфесионалните различия на турското

население като средство за “консолидация” на българската нация все по-силно си

пробива път във вижданията на висшите партийни и държавни функционери369

. За тях

кампания срещу исляма има особено важно значение, защото, подлагайки на тотална

критика нейната доктрина370

, тя би туширала в хода на времето не само религиозните,

но и етническите особености на българските турци371

.

366 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 461-470.

367 Димитров, Стр. За политиката на турските либерални кръгове в навечерието на Априлското въстание.

– В: Априлско въстание 1876 – 1966. Доклади и изказвания на юбилейната научна сесия в София. Ред. И.

Унджиев и др. С.: БАН, 1966, с. 48.

368 Георгиев, Г. и др. Цит. съч., с. 167.

369 Трифонов, Ст. Строго поверително. 17, с. 10; В. Стоянов, Българските турци след…, с. 115.

370 Стойчев, Т. Социализъм и…, с. 269, 279. За тази цел през 1960 г. се издава и първото учебно помагало,

което се използва в пропагандата сред турското население (Вж. Беседи за исляма. С.: БКП, 1960). С оглед

постигането на “още по-силна аргументация” в борбата срещу “остатъците” на мюсюлманската

108

Проучванията на религиозността на населението в страната, направени през

визирания период, обаче показват, че процесът на преодоляване на религиозната

идентичност сред младежите от турски произход е значително по-бавен и не така

дълбок – в сравнение с младежите от мнозинството, те демонстрирали “четири пъти

по-голяма” привързаност към вярата372

. От друга страна, първите отъждествявали

религиозната принадлежност с националната, което за властите е “научно

несъстоятелна и политически вредна”373

.

Очевидно тъкмо нуждите на активизиращата се атеистична пропаганда спрямо

представителите на турската общност вкарва споменатата зависимост в дидактически

оборот. Погледнато в чисто методически план, лансирането й в образователното поле се

легитимира от онова правило, според което “свързването на учебния материал със

съвременността е оправдано…, когато имаме работа с явление от миналото,

получило по-нататъшно развитие в съвременния живот и придобило за нас

съществено значение”374

. Бидейки точно такова явление, мюсюлманската религия

попада под пропаганден обстрел в педагогическата практика. Прицелвайки се в

определения като “религиозен фанатизъм”, ”бедност”, “безпросветие”, ”духовна

леност”, той е трябвало да очертае отрицателното й влияние върху битността на

турците в миналото. Така приписваната оценка вероятно, както и в другите звена на

агитационната дейност, е била противопоставяна на позитивните настроения, които се

наблюдавават, според официалната пропаганда, сред представителите на българските

турци и които се дължат на повишените им икономически, социални и културни

религия то се преработва и допълва (Вж. Ислямът. С.: БКП, 1961). С аналогичен характер са и изданията,

които са предназначени за атеистичната кампания сред българите мюсюлмани (Вж. Вековна заблуда

(Беседи за българите-мохамедани). С.: БКП, 1961; ІІ изд. С.: БКП, 1964).

371 Мизов, Н. Атеистичното възпитание и…, с. 274.

372 Мизов, Н. Ислямът в България (Същност, модернизация, преодоляване). С.: БКП, 1965, с. 194;

Процесът на преодоляването на религията в България. Ред. Ж. Ошавков. С.: БАН, 1968, с. 194.

373 Материали по основи на научния атеизъм. Учебно помагало (В помощ на изучаващите въпросите на

атеизма в системата на партийната просвета). Ред. В. Хаджиниколов, С.: БКП, 1965, с. 251.

374 Вагин, А. А. Връзката на историческия материал от училищния курс със съвременността. – В:

Проблеми на обучението по история. Кн. 2. С.: “Народна просвета”, 1972, с. 12-14; Вж. и А. А. Вагин и Н.

В. Сперанская, Цит. съч., с. 85-86.

109

стандарти в годините на социализма375

. От тази опозиция се е очаквало да вдъхне у

учениците с турско самосъзнание студенина и резерви към ислямската философска

система – нагласи, които на свой ред е трябвало да улеснят насаждането на

социалистическите разбирания в тяхната психика376

.

Как обаче се възприема формулировката за религиозната агресивност на “бедните

турци” от учениците от мнозинството в контекста на Априлското въстание?

Както вече се каза, българската представа за турците носи знака на почти

безусловната пейоративност. Травмираната от историческите обстоятелства национална

психология обикновено има склонност силно да драматизира тяхната религиозна,

културна и етническа различност, придавайки й качеството на непреодолимата

чуждост377

.

Следователно, погледнато от ъгъла на националните стереотипи, употребата на

въпросната формулировка за “другия” в познавателната рамка за Априлското въстание

– събитие, може би, с най-емоционално звучене в новата българска история – нагнетява

силно заряда на традиционно афектното отношение на учениците както към исляма

като доктрина, така и към неговите последователи – мюсюлманите. При това, ако

вземем под внимание абсолютизираната актуализация на миналото в тогавашния

образователен процес, тази изострена чувствителност митологизира образа на

друговереца като религиозен фанатик не само в исторически, но и в съвременен

контекст378

. Още повече, че тази квалификация се потвърждава и от извънучилищните

източници на информация379

. Но етикетирането на мюсюлманите изобщо като фанатици

375 Дружни и единни към нови…, с. 1; С. Гавазов, Цит. съч., с. 69-70, 76-78; А. Арунов и Д. Генов,

Дружбата между трудещите се в НР България и ислямската религия. – В: Беседи за исляма. С.: БКП, 1960,

с. 217-228; М. Бейтулов, Животът на населението от турски произход в НРБ. С.: “Партиздат”, 1975, с. 5-6;

П. Костурков, Придобивките на турското население в годините на народната власт. – Отечествен фронт,

27 август 1964, бр. 6216, с. 2.

376 За преодоляването на религиозността и изграждането на социалистическата идентичност. Вж.

Михайлов, Ст. Социализъм и отживелици. С.: БКП, 1967, с. 261; Т. Стойчев, Философия, религия,

атеизъм. С.: “Наука и изкуство”, 1974, с. 242-246.

377 По-подробно вж. посочените в бел. 265 източници.

378 За крайното “осъвременяване” на миналото като предпоставка за митотворчество. Вж. Б. Гаврилов,

Историческите митове и “полезното” минало. – История, 1993, № 6, с. 34.

379 Георгиева, Цв. Съжителството като система във всекидневния живот на християни и мюсюлмани в

България. – В: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България, с.

110

динамизира и определени стереотипни схеми на мислене, вследствие на което

шлюзовете на доверие на учениците от мнозинството към религиозно различния остават

плътно затворени380

. От гледна точка на политико-пропагандните замисли по

националния въпрос тази инстинктивна реакция може да се определи като поредния

бумерангов ефект. Той, както ще се види по-нататък в изложението, ще бъде отчетен

няколко години по-късно от идеолозите на “социалистическата интеграция”.

І. 4. Образът на Османската империя (Турция)

Османската действителност несъмнено е оказала решаващо въздействие върху

съдбата на българите през ХV-ХІХ в. Затова без осветляването на нейните

характеристики българското минало би останало неясно и неразбрано381

. Романтичното

отношение към явленията и процесите от онази епоха (проявяващо се обикновено като

категорично отрицание на всичко османско) обаче е вгнездило в българската

историческа памет представата за османската държава като “империя на злото”382

.

Немаловажен дял за поддържане жизнеността на тази представа в десетилетията след

1944 г. има обучението по история.

В История за VІІ клас от 1958 г. сведенията, които очертават образа на Османската

империя, са групирани около два хронологически отрязъка: първият обхваща времето

от ХV до края на ХVІІІ в., а вторият – от края на ХVІІІ и ХІХ в. Тази дидактическа

периодизация е съобразена с академичната, която също поделя османското развитие на

145; И. Томова, Особености в религиозността на християни и мюсюлмани в България. – В: Връзки на

съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България, с. 339; М. Иванов и И.

Томова, Етническите групи и междуетническите отношения в България. – В: Аспекти на етнокултурната

ситуация в България, с. 29.

380 Тодорова, Е. Цит. съч., с. 266-267.

381 Георгиева, Цв. България през…, с. 66.

382 Георгиева, Цв. Историята на Османската империя през погледа на френските османисти. – В: История

на Османската империя. Под ред. Р. Мантран, с. 7-10; А. Антонов, Предговор. – В: Д. Кицикис,

Османската империя. С.: ИК “Кама”, 2000, с. 5; М. Кил, Цит. съч., с. ІХ.

111

два периода: “класически” и “упадъчен”383

. Актуалното научно гледище обаче

съществено опростява османската еволюция, защото я пречупва изключително през

призмата на политическото състояние на Империята, игнорирайки по този начин други

основни компоненти от историческия процес като религията, културата, цивилизацията,

стопанството384

.

Що се отнася до образователната характеристика на първия период, то тя се съдържа

в следното заключение: “Изобщо турската феодална система била такава, че

народните маси били подложени на безпощадна експлоатация, което пречело за

прогресивното развитие на нашата страна”.

Както се вижда, оценката за състоянието и историческата динамика на османската

държава през ХV-ХVІІІ в. се формулира само от гледна точка на негативното отражение

на чуждото управление върху българския исторически ход. Този зрителен ъгъл също е

оправдан от меродавните научни постановки през 50-те

години, според които османския

феодализъм, бидейки на “най-ниска и варварска степен”, прекъснал прогресивното

развитие на българския феодализъм и насочил социалните отношения в “още по-лоша

посока”385

.

Впрочем тезата за тежкото положение на българския народ под чуждо господство се

прокарва във всички централни османистични теми по онова време386

. Подобен

изследователски ракурс обаче води, според мнението на Николай Тодоров, до

“едностранчивост и противоречие” с историческите факти и в крайна сметка до

“схематизация и обедняване” на историческия процес, защото изключва сложните

взаимодействия на османците с местните християнски народи в изграждането на

османската феодална система на Балканите387

.

Това противопоставяне всъщност поставя въпроса как се разглежда проблемът за

Османската империя и османския период в научната литература. Както е известно, в нея

битуват две основни разбирания.

383 Цветкова, Б. Принос към изучаването на …, с. 72-73.

384 Мейер, М. С. Цит. съч., с. 156-157; Е. Радушев, Аграрните институции в Османската империя през

ХVІІ-ХVІІІ век. С.: Акад. изд. ”Проф. Марин Дринов”, 1995, с. 18.

385 История на България, т. І [І изд.], с. 241, 245; Й. Митев, Има ли временно…, с. 222-223.

386 Косев, Д. и др. Основни етапи в развитието…, с. 25; Д. Косев, Развитието на българската…, с. 35.

387 Тодоров, Н. По някои въпроси за икономическото развитие…, с. 89.

112

Според първото, към което спадат и интерпретациите на българските историци през

50-те

години, османското наследство е чуждо религиозно, социално и институционно

налагане над местните християнски средновековни общества. Основната доминанта в

него е формулирана от убеждението за несъвместимостта между християнството и

исляма, между номадската цивилизация на завоевателите и старата градска и аграрна

цивилизации на Балканите и Близкия Изток. Споделяна от почти всички балкански

историци, тази идейна нагласа до голяма степен е дефинирана от спецификата на

историческите условия, при които се зараждат и се развиват балканските национализми.

Обслужвайки техните актуални цели и задачи, новите балкански историографии

пропагандират не само пълно скъсване с имперското минало, но апелират и към

категоричното му отрицание с оглед постигане на ефективна консолидация на

отделните етнически групи около националната идея. Ето защо негативизирането на

османската държава и нейното наследство съвсем закономерно се вгражда здраво в

дискурсите на местните национализми на Балканите, превръщайки се в едно от най-

важните им характеристики. И въпреки че интензивността на нейната експлоатация се

колебае след създаване на отделните национални държави (поради появилите се

колизии между тях), тя си остава една постоянна величина, до чиято сила прибягват не

само историците, но и интелектуалния елит изобщо при изграждането и/или

поддържането на идентичностите на съответните национални колективи388

.

Второто разбиране разглежда османското минало като комплексен резултат от

симбиозата между тюрската, ислямската и византийско-балканската традиции.

Неговите привърженици изхождат от презумпцията, че дългото съвместно

съществуване не може да не доведе до общо наследство, и че историята на Империята е

всъщност история на цялото съставляващо я население, независимо от религиозните,

социалните, професионалните и други разделения и йерархии. Аргументите, които

защитават това разбиране, са ранния синкретизъм в религиозната, културна и

институционална сфери, забележителната абсорбираща способност на завоевателите,

както и високата степен на мултилингвизъм до края на съществуването на османската

държава389

. Поради редица причини – идеологически, доктринерски, политически,

388 Тодорова, М. Балкани…, с. 431-434.

389 Пак там, с. 435-436.

От по-старата генерация историци освен Николай Тодоров епизодични предпочитания към него

проявяват още и Иван Снегаров, Никола Попов, Бистра Цветкова и Стр. Димитров. Вж. И. Снегаров, По

въпроса за спахии-немохамедани. – Исторически преглед, 1955, кн. 6; Н. Попов, Нови данни за класовите

различия в българското общество през турското владичество. – Исторически преглед, 1953, № 6; Същият,

113

психологически, това разбиране не е популярно в балканските историографии, в

частност и в българската.

А сега нека се върнем отново към учебното съдържание на История за VІІ клас и да

съсредоточим вниманието си върху втория период от османското развитие. Неговите

характеристики се осмислят на фона на “разложението” на османския феодализъм и

отново носят отпечатъка на етноцентричното оценяване: кризисните процеси в

османските социални порядки спирали българското развитие. Върху този фон се

формира и представата относно модернизационните опити на Високата порта през

първата половина на ХІХ в.: ”Превръщането на спахилъците в чифлици усилило

разложението на турския феодализъм. Това принудило турското правителство със

закон да премахне военно-ленната система и да въведе редовната войска.” Освен че е

повърхностна по отношение на промените в имперски план, тази представа е

“осакатена” и в българистичен аспект, защото е лишена от резонния познавателен

пласт, свързан с отражението на османските реформи върху житейската практика на

българите.

Ако потърсим обяснение защо е използван такъв пестелив стил, то отговорът до

голяма степен се съдържа в спецификата на тогавашните историографски схеми, които

не отчитат обвързаността на социално-икономическите явления и процеси в

Още данни за класовите различия в българското общество през турското владичество. – Исторически

преглед, 1954, № 6; Б. Цветкова, Към въпроса за класовите различия в българското общество през

турското владичество. – Исторически преглед, 1951-1952, № 2; Същата, От български феодализъм към

османска обществено-икономическа структура (Приемственост и паралели). – България 1300.

Институции и държавна традиция. Т. І. С., 1981; Стр. Димитров, Българската народност през ХV-ХVІІ

век. – В: Изследвания в чест на чл.-кор. проф. Страшимир Димитров. Studia balcanica, т. 23, ч. І; Същият,

Примикюри в Родопите през ХVІ век. – Rhodopica, 1998, № 1.

То се застъпва и от някои по-млади съвременни автори. Вж. А. Желязкова, Балкански етнически

елемент в османските въоръжени сили през ХV-ХVІ в. – Военноисторически сборник, 1983, № 6; Същата,

Въстанията от края на ХVІІ в. и отражението им върху демографския облик на балканските провинции на

Османската империя. – В: 300 години Чипровско въстание (Принос към историята на българите през ХVІІ

в.). С.: БАН, 1988; В. Стоянов, Наблюдения върху османотурските документални извори за

“специалните” категории население в земите под османска власт. – Исторически преглед, 1988, № 3; Хр.

Матанов и Р. Михнева, Цит. съч.; Хр. Матанов, Средновековните… ; Е.Радушев, Место вооруженных сил

в структуре османской феодальной системы на Балканах. – В: Османская империя. Государственная

власть и социально-политическая структура. Москва, 1990; Същият, Османската гранична периферия

(серхад) в Никополския вилает през първата половина на ХVІ век. – В: Българският шестнадесети век.

Сборник с доклади за българската обща и културна история през ХVІ век. С.: Изд. на НБ ”Св. св. Кирил и

Методий”, 1996.

114

българското пространство с общите политико-стопански условия в Империята390

. Тази

особеност изяснява и въпроса защо проблемът за Танзимата и неговата рефлексия върху

различните социални и народностни групи, както и отношението на последните към

него, дълго време е подценяван от марскистката историческа мисъл391

.

Едно от редките изключения от споменатата тенденция през 50-те

години е позицията

на Жак Натан. Оценявайки османските преобразования от гледна точка на българското

възрожденско развитие, той твърди, че те оказали “особено благоприятно” въздействие

върху българското стопанство, което за времето от края на ХVІІІ в. до Кримската война

“бързо процъфтяло”392

.

Едва ли е потребен по-задълбочен анализ, за да се разбере, че научната и

образователната типологизация на Османската империя носи белезите на крайния

негативизъм. Затова по отношение на отделните етапи на развитие тя бива

квалифицирана едноцветно: като примитивна и като разпадаща се и скована за

иновации държавна формация. В ученическото съзнание вероятно втората

характеристика ще да се е запечатала по-трайно, защото именно тя е по-популярна в

историческата памет на нацията393

. За преимущественото й налагане не е без значение и

начинът на представяне на външнополитическия профил на османската държава, който

в История за VІІ клас се очертава посредством сравненията на нейните качества с тези

на големите европейски държави394

.

Османска империя – западноевропейски държави е едното от тях, в което търсените

паралели са в два аспекта: обществено-икономически и военен. Както би следвало да се

очаква, контурите на първия са проекция единствено от теорията за линейното

историческо развитие: докато Западна Европа преминала към “по-висок и прогресивен

капиталистически строй”, “Турция останала феодална държава” . Силата на тази

антитеза на свой ред задвижва и втория аспект: от втората половина на ХVІ в.

390 Вж. посочената в бел. 241 литература.

391 Тодорова, М. Англия, Русия и Танзиматът. С.: “Наука и изкуство”, 1980, с. 63.

392 Натан, Ж. Цит. съч., с. 54-55.

393 Георгиева, Цв. България през…, с. 75, 84.

394 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 102-106.

115

османските въоръжени сили търпели “поражение след поражение” от армиите на

западноевропейските държави.

Така тиражираната представа, освен че препотвърждава оценката за стопанската

недоразвитост на мюсюлманската държава, внушава и разбирането, че военните й

възможности спрямо западните й противници са анемични.

Едно “потъване” в академичното изложение обаче показва, че военния потенциал на

Империята през визирания период не е бил толкова критичен, колкото го представя

образователния дискурс. Наистина според официалната “История на България” към

края на ХVІ в. западните и северните й съседи успели да неутрализират нейния натиск и

да преминат в настъпление. Въпреки това времето от края на ХVІ до средата на ХVІІІ в.

е било запълнено, както твърди меродавната историческа мисъл, с продължителни

военни сблъсъци, които приключвали с променлив за воюващите страни успех395

.

Имайки предвид черно-бялото третиране на историческите събития в

социалистическото училище, разбира се, би било наивно да се очаква тези детайли да

намерят място в учебното съдържание. Още повече, че представянето на процеса на

постепенното свиване на османския боен ресурс обобщаващо като военна немощ

отговаря на изискванията на принципа за етапността на историческия процес. Приложен

към военната проблематика, той ражда следната зависимост: армейските формирования

на държавите от “по-долното” социално-икономическо стъпало задължително

отстъпвали по боеспособност на въоръжените сили на държавите, ситуирани “по-горе”

в диалектическата йерархия396

.

Стриктното спазване на духа на тази идеологема изключва и възможността за

дидактическото остойностяване на реалната тежест на Империята в европейските дела.

Според преценката на Жак Натан, лансирана в университетския учебник “Българското

възраждане” (1948 г.), към ХVІ в. тя била “крупна сила” , с която били длъжни да се

съобразяват тогавашните европейски сили397

. Очевидно поради несъвместимостта й с

логиката на споменатия шаблон тя не е била възприета в първото издание на

академичната история398

, а оттам и в История за VІІ клас. Проблемът, разбира се, е

395 История на България, т. І [І изд.], с. 257.

396 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 62.

397 Натан, Ж. Цит. съч., с. 47-48.

116

колкото идеологически, толкова и пропаганден399

, защото експлоатирането на

въпросното клише в крайна сметка цели имплантиране в общественото съзнание (в

частност и в ученическото) на убеждението за “закономерната победа” на “най-

прогресивния строй - комунистическия”400

. А това в конкретния случай изисква

търсенето на такова внушение, което да събуди пренебрежително отношение към

външнополитическите качества на Османската империя. И тъй като насаждането на

подобна нагласа у децата има характер на императивна повеля, учебникарите не си

позволяват каквото и да е отклонение от идеологическия вектор при подбора и

интерпретацията на дискутираната образователна материя.

Не така стоят обаче нещата при структурирането на втората съпоставка, която е

между Османската империя и Русия. Тя осветлява военните конфликти между двете

държави: от ХVІІ в. руската армия “громяла турската войска” и “нанесла непоправими

поражение на Турция”.

В този сравнителен възел, както се забелязва, авторите пропускат съотнасянето на

османското обществено-икономическото ниво с руското, защото според

идеологическите критериите те не се различават. Ако беше тиражирано, то не би

облагодетелствало образа на Русия, пък и би компрометирало логиката на разгледаната

военна корелация, която, както се видя, извежда бойните предимства на една или друга

армия от степента на обществено-икономическото развитие. В дидактическия разказ не

намира място и въпросът, който касае разрушенията по българските земи, причинени от

военните стълкновения между двете държави. В него липсва и информация относно

преселничеството – процес, който също получил тласък от руско-османските

конфликти.

Повърхностно гледа на последните два проблема през 50-те години и официалната

българска историография. Така например в нейния изследователски ракурс военната

разсипия изобщо не съществува като познавателен акпект. Що се отнася пък до темата

за българската миграция, то тя се засяга тезисно и едностранчиво: изселването на

българи на север от р. Дунав оказало “тежък удар” върху османското стопанство и

хазна401

.

398 История на България, т. І [І изд.], с. 252-254.

399 Афанасиев, В. Г. Основи на марксистката философия (Популярен учебник). С.: БКП, 1961, с. 3-6.

400 Афанасиев, В. Г. Цит. съч., с. 132-133; Н. Петров и др. Методика на обучението по история [І изд.], с.

107. 401 История на България, т. І [І изд.], с. 279-280, 328.

117

По-различна гледна точка на пресъздаване на последиците от руско-османските

двубои може да се открие в някои публикации отпреди 1944 г. Така например за

руските действия по време на поредната руско-османска война от 1806-1812 г.

Константин Иречек твърди следното: “русите пробудили много надежди, но оставили

подир себе си и много скърби, след като обърнали в куп развалини цял ред богати

градове”402

. Превръщането пък на част от българските земи в арена на бойни действия

предизвикало разпиляване на българския етнически елемент, което на свой ред се

отразило неблагоприятно върху потенциала на формиращата се българска нация –

констатира в една своя ранна работа Христо Гандев403

. Автентичен поглед по

отношение на негативния отглас на тези конфликти върху българското битие предлага

Иван Селимински. Българският народ, пише той в спомените си, “намирайки се между

турците и техните неприятели, като че ли живее между два огъня. Той страда и от

двете страни, като понася ударите на войната и надпреварата…” 404

.

Защо тези факти не са въведени в дидактически оборот? Едва ли би бил пълен

отговорът, ако се ограничим единствено с обяснението, че те не са част от меродавното

историческо познание, с което се съобразяват учебникарите при подбора на учебната

информация. Разширим ли го обаче, става ясно, че вкарването им в образователното

поле би противоречало на една от основните възпитателни цели в социалистическото

училище – възпитаване на децата в интернационализъм405

. Неговото основно градиво е

отношението на подрастващите към СССР, което изисква утвърждаването на българо-

съветската дружба като морално-политическа ценност с първостепенно значение.

Нейната практическа реализация, както отбелязва Константин Косев, минава през

експлоатирането на традиционните български чувства на признателност към

освободителната мисия на руския народ406

.

Тъкмо това разкрива и причините за маркираните по-горе “бели полета” – тяхното

съдържание е изпразнено умишлено, за да не се подронва имиджа на Русия. Разбира се,

премълчаването на неблагоприятните за политическата конюнктура факти и оценки не

се проявява само тук. През годините на тоталитаризма той шества с пълна сила в

402 Иречек, К., История на…, с. 397.

403 Гандев, Хр. Фактори на българското…, с. 61.

404 Селимински, И. Избрани съчинения. С.: “Наука и изкуство”, 1979, с. 177.

405 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 17.

406 Косев, К. Тоталитарният режим и…, с. 188.

118

училищната история изобщо, превръщайки се, според мнението на Йордан Шопов, в

една от “епидемичните болести” на обучението407

.

В нашия случай логиката му “лакира” онези данни, които иначе биха хвърлили сянка

върху руската балканска политика, преувеличавайки по този начин изгодите от нея за

християнското население. Подработени, те преминават и през филтъра на биполярната

скала за оценяване на войните, вследствие на което славянската империя бива

квалифицирана като “добрата”, а османската – като нейния антипод408

.

Така в крайна сметка осмислянето на тези тенденциозни сравнения в съчетание с

познавателния и емоционалния ресурс на типажите, свързани с икономическите,

социални и идеологически условия в османската среда, очертават крайно

непривлекателния образ на Османската империя.

Освен от конкретния образователен материал и философията за неговата

интерпретация, нейните черти се деформират и от някои други фактори.

Един от тях се състои в това, че от Освобождението до почти самия край на ХХ в. в

българското научно пространство не се появява цялостна история на Империята –

библиографски вакуум, в който лесно се вмества силата на историческия романтизъм409

.

Вторият фактор пък се корени в квалификационните качества на учителите. През 50-те

години тези от тях, които преподават османския период, нямат необходимата научна

подготовка. Специализираните курсове по история на Османската империя в

българските университети започват от средата на 70-те

години, но възпитаниците на

полувисшите институти и в следващите години не я изучават410

. Не бива да се забравя и

това, че голяма част от изследванията на българските историци, касаещи ранните векове

на османското владичество, не са особено популярни и като цяло остават затворени по

страниците на монографиите и научните публикации411

.

407 Шопов, Й. Дидактически проблеми…, с. 257.

408 Петров, Н. и др. Методика на обучението по история [І изд.], с. 64-65.

409 Георгиева, Цв. Историята на българския народ през ранните векове на османското владичество (ХV-

ХVІІ в.) – изследвания, особености, дискусии. – История, 1997, № 3-4, с. 33.

410 Великов, В. Историческо познание и образователна практика (Методологически аспекти). – В:

България 1300. Институции и държавна традиция. Т. ІІІ. С., 1983, с. 626; Г. Георгиев, Историческото

образование и формирането на…, с. 75; Георгиева, Цв. Развитие и тенденции на проучванията…, с. 31.

411 Георгиева, Цв. Историята на българския народ през…, с. 35.

119

Посочените особености създават условия исторически факти и легенди за османското

време да се преплитат неусетно в педагогическата практика и така се явяват като

допълнителни причини за митологизирането на Османската империя.

От такъв характер е още един фактор – политическият. И тъй като неговият външен

аспект вече беше засегнат, тук ще скицираме вътрешната му съставка.

От края на 40-те

и началото на 50-те

години силно изявен и обременяващ проблем в

българо-турските отношения е изселническият въпрос412

. По онова време

преселническите настроения сред българските турци са подклаждани от мероприятията

на комунистическата власт, които някои среди от турското население възприели като

накърняване на начина им на живот и идентичност, както и от турската пропаганда,

която не пропуснала възможността да ги насърчи413

. Тогавашните български

ръководители подозирали, че Турция е заинтересована да задържи в българските

предели значителен масив от турци и манипулирайки тяхните чувства, да ги използва за

своите политически цели. Опасенията пък на турската страна, че неконтролираното от

нея преселване може да доведе до пренасяне на “комунистическата зараза” на нейна

територия, спъвали потока на изселници на югоизток. Внезапната промяна в позицията

й обаче можела да придаде на изселването неблагоприятен за българската страна

развой. Казано другояче, отпадането на турските пречки би довело до обезлюдяване на

районите, населени с компактно турско население, защото преселническата мотивация

сред неговите представители по онова време е силна – прогнозните данни показват, че

при евентуално разрешение за имиграция 80% от тях биха напуснали своята родина414

.

412 Григорова, Ж. Цит. съч., с. 52, 367.

413 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 99; Р. Тодорова, Цит. съч., с. 35, 46; Й. Баев, Н. Котев,

Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война. І част. –

Международни отношения, 1994, № 1, с. 18; А. Желязкова, Социалната и културна адаптация на

българските изселници в Турция. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т. ІІІ – Между

адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция. Състав. А. Желязкова. С.: МЦПМКВ, 1998, с.

16-17; П. Христов, Изселването на турци от България в периода 1950-1951 г. – История, 1999, № 6, с. 52-

53; У. Бюксеншютц, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци

и турци 1944-1989. С.: МЦПМКВ, 2000, с. 128-129.

414 Тодорова, Р. Цит. съч., с. 49, 52; Й. Баев, Н. Котев, Изселническият въпрос. І, с. 18, 22; Ант.

Желязкова, Между адаптацията и…, с. 15. Вж. и П. Младенов, Животът – плюсове и минуси. ИК “Петекс

- Peteh”, 1992, с. 105-106.

120

Докоснем ли пък конкретно същността на малцинствената политика на БКП в края на

40-те

и началото на 50-те

години, долавяме определена двойнственост. От една страна, в

нея се усеща склонност за поддържане на националното, етническо и верско

“самоопределение” на живеещите в България малцинствени общности. Особеното в

това управленско виждане е идеята, че разрешаването на социалните им проблеми би

създало условия за тяхната унификация с мнозинството. От друга страна, българските

ръководители, отчитайки опасността от “турска националистическа пропаганда” и

внедряване на “турски агенти” сред българските турци, изпитват определени съмнения

и резерви по отношение на тяхната лоялност към българската държава415

.

Към втората половина на 50-те

години тази позиция започва да еволюира във връзка с

настъпващите промени в официалната политика по националния въпрос. Тя намира

израз в стремежа на властите да “спечелят” турците в страната за социалистическата

идея. Ето защо по инициатива на централната власт започва реализацията на специални

програми за стопанско и културно развитие на районите с компактно турско и

българомюсюлманско население416

. Постигнатите успехи в тази насока са пропагандно

инструментализирани не само за нуждите на атеистичната кампания. Те се експлоатират

и във връзка с изтъкването на “достойнствата” на социализма. Затова официалната

пропаганда настойчиво фокусира вниманието на представителите на турската общност

към “грижите” на “народната власт” за тях, като от нейния дискурс не убягва и темата

за “мизерията” на обикновените хора в съседна Турция417

. Замисълът на тази

“разяснителна работа” очевидно цели отслабване на съществуващата психологическа

обвързаност на българските турци с Турция и така да се улесни инкорпорирането им

към проекта на управляващите.

Както се вижда, в българо-турските отношения през 50-те

години съществуват редица

огнища на напрежение – политически, военни, идеологически и изселнически. За да

415 Баев, Й., Н. Котев, Изселническият въпрос. І, с. 18-21.

416 Баев, Й., Н. Котев, Изселническият въпрос. І, с. 25-26; В. Стоянов, Българските турци след…, с. 106-

110; Ст. Трифонов, Строго поверително. 16, с. 10; Същият, Строго поверително. 17, с. 10.

417 Мизов, Н. Антинаучната и реакционна…, с. 163, 172; Й. Баев, Н. Котев, Изселническият въпрос. І, с.

21-22. Вж. например използваното в политическата учебна година на БКП, ОФ и ДКМС помагало

“Народна република България – наша родина” ( С.: БКП, 1964) и по-конкретно материалите на Е.

Татарова (Подобряване на материалното положение на трудещите се, с. 93-112) и на Д. Шишманов

(Икономическото и политическото положение на трудещите се в Турция и борбата им срещу политиката

та турската буржоазия, с. 113-128).

121

аргументира българската позиция, официалната пропагандата транслира манипулативно

тези проблеми в публичното пространство, при което очернянето на

външнополитическия опонент се превръща в честа практика418

.

В сферата на училищното историческо образование това става чрез обдаряването на

настоящия военно-политически и идеологически противник с негативите на Османската

империя. Още повече, че историческите и психологическите предразсъдъци по

отношение на Империята са особено силни, което е гаранция и за високата

въздействаща сила на пропагандното внушение.

В разглежданата от нас История за VІІ клас тази спекулативна линия се прокарва

както чрез общото звучене на термина-определител “турско владичество” , така и чрез

конкретните названия на “другия” – на 194 пъти използвания етноним “турци” и

неговите производни съответства само веднъж употребеното понятие “Отоманска

империя” . Честотността на използваната в текста символика419

разкрива една от

причините защо масовото съзнание възприема превратно Османската империя като

държава на турците420

.

Като начин на разпознаване, този подход не е нов за тогавашната педагогическата

практика, защото той е бил прилаган още от следосвобожденските учебникари.

Неговата същност, както обяснява Надя Данова, се състои в това, че, отъждествявайки

турците и турската държава с Османската империя и господстващата прослойка, той

наслагва върху историческия образ на турчина всички негативни черти на чуждата

власт421

.

И макар здраво да се е вградил в дискурса на българския национализъм (и в

дискурсите на балканските национализми изобщо), този начин на възприемане на

османското търпи определена еволюция след Първата световна война, когато в

българските научни среди и в българската преса окончателно се утвърждава понятието

418 Александров, Е. Психология на международните отношения. С.: Партиздат, 1989, с. 20, 46, 60.

419 Ермоленко, Д. В. Пропаганда и семантика. – В: Проблемы социальной психологии и пропаганда, с. 51;

Б. Л. Смит, Пропаганда. – В: Психотехника на убеждаващото въздействие. Състав. К. Ангов. ИК “Хъски”,

с. 105-106.

420 Димитров, Б. Османската империя била прогресивна! – Труд, 19 януари 2000, с.10.

421 Данова, Н. Образът на гърците…, с. 110.

122

“Нова Турция”, чрез който специалисти и журналисти разграничават модерната турска

държава от Османската империя422

.

Налагането на блоковия антагонизъм, в който югоизточната българска съседка

отново се превръща във Враг, обаче спира развитието на този процес, привиквайки на

живот старата, но доказала своята ефективност идентификационна оптика. Примерът с

анализирания учебник не е единственото и категорично доказателство за това. По-скоро

той е проекция от академичния дискурс, който, поставяйки знак за равенство между

Османската империя и Турция423

, предпоставя дидактическото припокриване на

османското с турското.

Тласък за такова възприемане на “другото” дава и деперсонализираното представяне

на чуждата власт. Нейната персонификация обаче е особено наложителна424

, защото в

своя завършен вид османската политическа система се е характеризирала с плътна

концентрация на управленските лостове в ръцете на османските султани425

. Втъкаването

на личностния им портрет в общото платно на османската история впрочем го изисква и

самата марксическа историопис. Защото според битуващата в нея типология османския

феодализъм попада в кръга на онези средновековни общества, които се отличавали със

силна намеса на държавния фактор в политическите, обществени и икономически

отношения426

.

Въпреки това обаче в разглеждания учебник, както и във всички учебни помагала по

родна история през тоталитарния период, личността на османските владетели е дълбоко

“законспирирана”, което изключва и възможността от дидактическо остойностяване на

техните управленски качества. Тази информационна празнота създава условия за

вторично изостряне на обобщената опозиция “ние” - “те”, пулса на която поставя под

422 Василева, Д. Представата за нова Турция в българското общество в междувоенния период. – В:

Представата за “другия” на Балканите, с. 204.

423 История на България, т. І [І изд.], с. 245 и сл.

424 Митев, П. Опит за личностен портрет на османските владетели през ХVІІІ в. – В: Личността в

историческото развитие. Алтернативата в историята. С.: УИ ”Св. Климент Охридски”, 1995, с. 41.

425 Градева, Р. О некоторых проблемах формирование османской системы управления (ХІV – начало ХVІ

вв.). – В: Османская империя. Государственная власть и социально-политическая структура, с. 50.

426 Хвостова, К. В. Социологические модели западные и восточные типы общественных отношений. – В:

Общее и особенное в историческом развитии стран Востока. Материалы дискусии об общественных

формациях на Востоке (Азиатский способ производства). М., 1966, с. 203-206.

123

знаменателя на историческата отговорност/историческата вина не само “другия” като

представител на властта, но и “другия” като цяло. Сянката на митологизацията обаче не

пада единствено върху лицето на “историческия друг”. Тя се разпростира и върху

образа на “съвременния друг”, защото осъвременяването на миналото – принцип, който

широко се прилага в обучението по история в социалистическото училище – откъсва

приписваните на първия негативи от потока на времето, вменявайки ги като грехове на

втория.

Подобна проекция може да се открие и в учебниците по обща история от края на 50-те

и 60-те

години, които засягат трансформацията на Османската империя във формата на

нова държавно-политическа организация. В тях този процес се разглежда предимно

като функционален процес, т. е. като следствие от влиянието на събитията в Русия след

1917 г.427

Направеният през 1973 г. от Милчо Лалков преглед на дискутираните

учебници показва, че ограниченият обем на учебната информация относно

Кемалистката революция “не позволява да се разкрият измененията, които тя

предизвиква в цялостната вътрештополитическа структура на Турция, в нейното

развитие след Първата световна война” 428

. При това положение учениците съотнасят

качествата на модерната турска държава изключително с тези на Османската империя.

Това е така, защото когато до потребителя не достига текуща информация за

променящата се действителност, възприеманият обект попада под силния напор на вече

закодираните познавателни модели429

.

Отнесено към враждебните българо-турски отношения през 50-те

години, тази

спекулативна проекция пренася отрицанието на османското в настоящето и така

обслужва политиката на управляващите, осигурявайки им нужната социална опора.

427

Божиков, Б., В. Божинов, Т. Влахов, С. Симеонов, Хр. Несторов, История .Учебник за Х клас на

общообразователните училища. Под ред. на Т. Влахов и М. Михов. І изд. С.: “Народна просвета”, 1957, с.

136; Б. Божиков, Т. Влахов, Хр. Несторов, Н. Попова, С. Симеонов. История за ІХ-Х клас на

общообразователните трудово-политехнически училища. ІІІ осн. прераб. изд. С.: “Народна просвета”,

1964, с. 131.

428 Лалков, М. Въпросите на балканската история в курса по обща и българска история на средните

училища. – Векове, 1973, № 4, с. 69.

429 Шерковин, Ю. А. Социальная психология и пропаганда. – В: Проблемы социальной психологии и

пропаганда, с. 38; В. А. Рыжков и Ю. А. Сорокин, Цит. съч., с. 100; Е. Александров, Цит. съч., с. 20; З.

Шлевински, Цит. съч., с. 53.

124

Разбира се, този некоректен от познавателна гледна точка подход не е патент на

комунистическия режим. Той е присъщ за всяко общество и всяка държава, които при

моделирането и подхранването на националното обикновено прибягват до помощта на

историческите митове и легенди430

. Формираните чрез тях представи обаче на

Балканите, както обяснява Милчо Лалков, “човъркат незаздравели исторически рани,

раздухват националистически претенции” и в крайна сметка, абсолютизирайки

противоречията, враждите и греховете от миналото, ги проектират в настоящето като

заплашителни стратегии431

.

Тъкмо този ефект бива използван и от пропагандисткия дискурс при насаждането на

“социалистическия патриотизъм”, като неговата сила е трябвало да мотивира учениците

да “облекат” Турция в одеждите на българския идеологически и военно-политически

противник432

.

Подобна схема е валидна и в агитационната дейност сред децата от турската общност.

Наистина до края на 50-те

години те посещават турски училища, но учебните програми в

тях не се различават от тези, по които е организирана образователната работа в

българските училища433

. Следователно и тяхното “идейно-политическо възпитание”

430 Гаврилов, Б. Цит. съч., с. 27.

431 Лалков, М. Някои митове в…, с. 29-30.

432 Вж. напр. Тасев, И. Комунистически мироглед. С.: БКП, 1966, с. 146; К. Байчински, Социалистически

патриотизъм и интернационализъм – характерна черта на социалистическата личност. – В:

Идеологически процес и възпитание на личността (Сборник статии). Ред. С. Ангелов. С.: Партиздат, 1977,

с. 141.

Аналогична е логиката на патриотичното възпитание в редовете на Българската армия през годините на

блоковото противопоставяне. Вж. Приложение на европейските практики за социална интеграция на

етническите и културални малцинства в Българската армия. Състав. и ред. Я. Янакиев. С.: “Юруков”,

2003, с. 11.

433 Марков, Ю. Развитие на образованието сред турското население в България (1944-1952 г.). –

Исторически преглед, 1971, № 1, с. 69-79. С допълнение от 12 октомври 1946 г. към Закона за народното

просвещение е поставено началото на одържавяването на частните турски училища, което приключва към

края на следващата година. По силата на този документ учебните програми в турските училища се

приравняват към българските. Вж. Л. Веселинова, Грижата на народната власт към турското малцинство

у нас (1944-1954). – Известия на Държавните архиви, 1965, № 9, с. 142-143. Вж. напр. Програма за

малцинствените турски народни основни училища (първоначални училища и прогимназии). С.: МНП,

1948.

125

има класова подкладка434

, чиято логиката също е трябвало да генерира резерви спрямо

Турция.435

В действащите през 60-те

и 70-те

години учебници по родна история образът на

Османската империя не търпи промяна. Така например История на България за Х –

ХІ клас (1966, 1973) продължава да възпроизвежда опростеното научно деление на

историческата еволюция на османската държава.

Дидактическото осветляване на първия период цели да докаже, че, бидейки на “най-

ниска и варварска степен” , османската феодална система наложила “най-

безпощадната и всестранна експлоатация” на българите, оказвайки деструктивен

ефект и върху производствените отношения в българското пространство. Тезата, че

“турското робство е връщане назад в развитието на българския народ и държава” се

прокарва и посредством паралела, че въведените от чуждата власт облагания били

“много по-тежки” в сравнение с фискалните традиции в средновековната българска

държава. Произтичащите от тези съпоставки негативни емоции по отношение на

османското би трябвало да накарат учениците да почувстват дълбочината на

“националната катастрофа” – постановяват методическите насоки 436

.

Както се вижда, и в тези учебни пособия представата относно облика на Империята

през ХV-ХVІІІ в. отново се пречупва единствено през призмата на отрицателното

отражение на османския феодализъм върху темпа и посоката на българското

историческо развитие.

Още по-повърхностно и емоционално се разглежда този въпрос в обучението в

среден курс. Според авторите на Методическото ръководство по История на

България за VІІ клас (1968) не е необходимо учителите да се впускат в обстойното

изясняване на чертите на османския феодализъм. Той, както напътстват те, трябва да се

засегне “извънредно сбито”, като “по-голямата част от времето следва да се посвети

на робската действителност” , за да се сблъскат учениците с “истинския й ужас”.

Пресъздавайки темата за “Положението на българския народ под турско иго” с “ярки

434 Пети конгрес на БКП. – В: БКП в резолюции и решения на конгресите, конференциите, пленумите

Политбюро на ЦК. Т. ІV – 1944-1955. Изд. БКП (датата и мястото на издаване не са отбелязани), с. 130;

Байчински, К. Цит. съч., с. 146-147.

435 Вж. напр. Докладна записка от отдел “Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП. Относно: Основните

насоки на работата с българските турци (1980). – ЦДА, ф. 1 б, оп. 63, а. е. 106, л. 11.

436 Георгиев, Г. и др. Цит. съч., с. 89-92.

126

вълнуващи факти” и “развълнуван тон”, преподавателите са задължени да убедят

децата, че “тук става дума за ужасна непоправима беда, която обрича българския

народ на непоносими мъки; че в тези 500 прокълнати и безконечни години са записани

най-страшните страници от неговата история” 437

.

Вторият период от османското развитие като цяло също се разгръща по познатия

начин – той отново се визуализира върху руините на военно-ленната система и върху

опитите на Високата порта да модернизира Империята. И сега информационното ядро

на първия пункт се осветлява само от българистичен зрителен ъгъл: “Въпреки

огромните пречки, които създавала турската феодално-деспотична система,

производителните сили в България се развивали, макар бавно и мъчително”. Що се

отнася пък до дидактическата ретроспекция на османските преобразования, то тя и в

тези учебници се разглежда откъслечно и то единствено във връзка с българското

църковно движение.

Така лансираната образователна картина, както се забелязва, е функция от

споменатия вече и силен и по това време историографски подход, който третира

социално-икономическите и културни процеси в българското общество изолирано от

общата атмосфера в османската държава. Това до голяма степен обяснява и анемичния

научен и образователен интерес към въпроса за османската модернизация. Все пак

трябва да отбележим факта, че през 60-те

години някои представители на родната

историопис, макар тезисно и от българистична гледна точка, докосват материята на

дискутираната проблематика.

Така например във второто издание на академичната история Христо Гандев изказва

становището, че реформените усилия на централната власт от края на ХVІІІ и първата

половина на ХІХ в. били насочени към ликвидиране на анархията, произвола,

безправието и корупцията в Империята438

. В сферата на земеползването те дали

положителни резултати: основната част от българските селяни придобила

собственически статут върху достатъчно за препитанието си земя – промяна, която

довела и до нарастване на самочувствието им439

. Въпреки че не разрешили

“класовите противоречия” , танзиматските процеси създали “по-благоприятни”

437 Якимова, В. и др. Методическо ръководство по…, с. 68.

438 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 321, 340-342.

439 Димитров, Стр. Към въпроса за отменянето на спахийската система в нашите земи. – Исторически

преглед, 1956, № 6, с. 58; История на България, т. І [ІІ изд.], 338-340.

127

условия за развитието на българската икономика като цяло – констатира и Христо

Христов440

. Те имали и положителен резонанс върху организационните възможности на

българите, защото, както твърди официалното научно изложение, реформените

прокламации на Високата порта се превърнали в юридическа база, чрез която

българските общини и еснафски организации се опитвали да уреждат проблемите си с

чуждата власт441

.

Върху по-широка оценъчна плоскост поставя модернизационната политика на

Центъра съветския историк А. Д. Новичев. Според него мотивите на османските

реформатори били детерминирани от вътрешните и международни проблеми на

Империята. Именно стремежът за тяхното преодоляване накарало висшата власт да

търси начини за адаптация на съществуващата политическа система към протичащите в

недрата на османското общество нови стопански и социални процеси. Що се отнася до

практическата им реализация, то Новичев пише, че през периода 1792-1839 г. в

развитието на османската държава са настъпили прогресивни промени, въпреки че се

запазили и редица стари пороци442

.

Този историографски обзор показва, че тиражираният дидактически модел на

българо-османска опозиция има доста по-крайно звучене. Ето защо нейните акорди

преувеличават създаваните от чуждото управление трудности пред българското

историческо развитие в контекста на Новото време. Силата на това убеждение не може

да бъде парирано и от информацията за османските реформи, тъй като тя е твърде

аморфна. Логично е тогава да се очаква изникващият в детското съзнание образ на

Империята да носи белезите на формация, която е лишена от какъвто и да е ресурс за

позитивни промени. Влошавайки обаче представата за османската държава, този

познавателен модел в определена степен изкривява и картината за българското

Възраждане, защото не засяга въпроса за приспособяването на българите към

променящите се условия в османската среда. А тъкмо те, макар да не са били от

440 Христов, Хр. Паисий Хилендарски и българското Възраждане. – В: Паисий Хилендарски и неговата

епоха (1762-1962). Сборник от изследвания по случай 200-годишнината от “История славянобългарска”.

Ред. Д. Косев и др. С.: БАН, 1962, с. 61-62.

441 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 342.

442 Новичев, А. Д. История Турции. Новое время (1792-1839). Ч. І. Ленинград, 1968, с. 265-266, 277.

128

първостепенно значение, все пак са улеснили обновителните процеси в българското

общество443

.

В анализираните учебни помагала по родна история отрицателен знак е поставен и

пред външнополитическия лик на Империята. И ако тук този проблем не задържа

нашето внимание, то е защото неговите параметри не се различават от вече

проследените. Това може да бъде обяснено както с непроменения дух на научните

тълкувания444

, така и с гнетящите вълни на идеологическо и военно-политическо

противопоставяне между България и Турция, нуждите на което изискват пропагандното

инструментализиране на негативния исторически ресурс.

Вероятно тъкмо последното предопределя почти стандартната повтаряемост на

въпроса относно конституирането на Република Турция в учебниците по обща история.

Така например в издадената през 1975 г. История за ІХ-Х клас той отново се маркира

накратко – общо с пет изречения. В първите четири акцентът е поставен върху

“съветската помощ” за правителството на Мустафа Кемал, а в последното, пето

изречение се съобщава: ”От 1923 г. Турция е обявена за република”. Целевата

концепция на урочната единица, в която е поместена и статията за споменатото

преобразуване, е подчинена на идеологическия постулат, че “кризата на колониалната

система на империализма, нейното разпадане и унищожаване” доказвало

“превъзходството” на социализма, както и “безкористната” интернационална политика

на Съветския съюз445

. При това състояние на нещата учениците едва ли са успели да

доловят достатъчно релефно характеристиките на модерната турска държава. Ето защо

и сега инерцията на стереотипа поставя знак за равенство между Империята и

Републиката.

Дали подобно отъждествяване съвпада с оптиката на политическия и научния

дискурс.

Ако се вгледаме в текстовете на официалните български обръщения към турската

страна, то в тях личи линията на разделение между Османската империя и Република

443 Ников, П. Възраждане на българския…, с. 69-70, 117-118; И. Шишманов, Цит. съч., с. 84-92; От

съвременните автори. Вж. П. Митев, Българското възраждане. Лекционен курс. С.: “Полис”, 1999, с. 10.

444 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 259-260, 327-331, 361.

445 Формиране на комунистически мироглед у учениците. Под ред. на Е. И. Моносзон. С.: “Народна

просвета”, 1981, с. 209-213.

129

Турция446

, която отразява размразяването на българо-турските отношения през 60-те

и

началото на 70-те

години447

.

Що се отнася до науката, то курсът на нормализация на междудържавните връзки

създава условия за преодоляване досегашния почти нулев интерес към раждането на

съвременна Турция448

. Така, след двадесетгодишно пренебрежение, през 1964 г.

българската историческа наука в лицето на Николай Тодоров за първи път дава “най-

висока оценка” на кемалистките реформи, които премахват султаната и халифата,

полагат светските основи на турската държава и създават предпоставки за въвеждане на

европейските обществени и културни норми в Турция. По този начин, заключава

автора, Мустафа Кемал “решително скъса със средновековните традиции на

Османската империя, откривайки нов път за развитието на Турция”449

.

446 Българският и турският народ, всички балкански народи да живеят в мир и разбирателство. Послание

чрез турския в. ”Джумхуриет” по случай 25-годишнината от смъртта на Кемал Ататюрк, 11 ноември 1963

г. – В: Т. Живков, Избрани съчинения. Т. Х. С.: Партиздат, 1976, с. 279-282; Връзките и сътрудничеството

между България и Турция се разширяват. Реч на официалната вечеря в София в чест на министър-

председателя на Република Турция Сюлейман Демирел, 5 октомври 1970 г. – В: Т. Живков, Избрани

съчинения. Т. ХVІІІ. С.: Партиздат, 1976, с. 201-207; Нека се развиват приятелските българо-турски

отношения. До президента на Република Турция Фахри Корутюрк, 28 октомври 1973 г. – В: Т. Живков,

Избрани съчинения. Т. ХХІ. С.: Партиздат, 1976, с. 360-361.

447 Григорова, Ж. Цит. съч., с. 405-408; Г. Стефанов, Цит. съч., с. 371; В. Божинов, Насоки на външната

политика на НР България 1970-1976 г. – Исторически преглед, 1977, № 2, с. 22.

448 Великов, Ст. Кемалистката революция и българската общественост (1918-1922). С.: БАН, 1966, с. 8,

118. Ако се изключат някои статии, засягащи някои страни от развитието и характера на Кемалистката

революция, до втората половина на 60-те години интересът на българската публика относно промените в

Турция се задоволява почти изцяло от съветски източници. Вж. А. Ф. Миллер, Очерки новейшей истории

Турции. Москва-Ленинград, 1948; А. М. Шамсудинов, Турецкая республика. Краткий очерк истории

1923-1961. М., 1962.

449 Тодоров, Н. Бележит деец на турския народ. – Исторически преглед, 1964, № 1, с. 3-7. Научната

корекност налага да упоменем и една по-стара и чисто идеологическа оценка за кемалистките реформи.

Принадлежаща на Й. В. Сталин, тя разглежда промените в Турция като “куца антиимпериалистическа

революция”. В българската историография въпросната квалификация е лансирана чрез една ранна

публикация на Николай Тодоров. (Вж. Н. Тодоров, Национално-освободителното движение в Турция

след Първата световна война и утвърждаването на кемализма. – Исторически преглед, 1951, № 2, с. 197)

Ние обаче я пренебрегнахме, защото смятаме, че тиражирането й по страниците на научната литература

произтича от атмосферата на груб политически натиск върху творчеството на българските историци,

каквото е времето в края на 40-те и началото на 50-те години. Затова предпочетохме по-късната оценка на

споменатия автор. Тя е изказана в началото на 60-те години, когато “историкът може да премълчи, но не

130

От направения преглед става ясно, че в сферата на дипломатическата

кореспонденция, както и в пространството на историографията си пробива отново път

старата идея за по-прецизно очертаване на имперското и републиканско превъплъщение

на югоизточната съседка на България.

Прави обаче впечатление, че тази тенденция не рефлектира върху нито един от

разглежданите учебници. И докато припокриването на османската държава с турската в

История за ІХ-Х клас все пак се извършва под давлението на стереотипа, а не чрез

прякото внушение, то същото не може да се каже за учебниците по родна история,

защото лексикалните единици в тях, с които се идентифицира “другото”, отправят

директно послание. Така например в изданията на История на България за Х-ХІ клас

466 пъти са употребени названията “турци”, ”турско” и ”Турция”, а само 4 пъти е

използван епитета “османски”. В Отечествена история за ІV клас пък авторите

боравят само с етнонима “турци” и произтичащите от него определения “турско”,

”турски” и “Турция”.

Вън от съмнение е, че подобна идентификация не може да се обясни с

учебникарската инерция, защото образователната система по онова време е един от най-

адекватните пропагандни лостове за въздействие. В такъв случай нека хвърлим

светлина върху проблемните координати на българо-турските държавни контакти.

Въпреки положителните тенденции от средата на 60-те

и началото на 70-те

години,

техните отношения продължават да плащат данък на блоковото противопоставяне450

.

Ето защо българската пропаганда продължава да държи фокуса на общественото

внимание върху “бдителността и решителността” на социалистическата общност

срещу “империалистическите попълзновения и диверсии”451

, чието олицетворение на

югоизток е Турция като член на НАТО452

.

и да бъде накаран да напише нещо в разрез с разбиранията му” (Г. Марков, Цит. съч., с. 6), и е

възпроизвеждана няколкократно през следващите години. Вж. Н. Тодоров, Кемал Ататюрк за Великата

октомврийска революция и турско-съветските отношения. – Исторически преглед, 1967, № 4-5, с. 221-

222; Същият, Бележит държавен деец на Турция. – Земеделско знаме, 18 февруари 1969, бр. 40, с. 4;

Същият, 50 години от създаването на турската република. – Векове, 1974, № 1, с. 56-57.

450 Идейно закалена, културна и жизнерадостна младеж – борец за комунизъм. Реч на Т. Живков пред Х

конгрес на ДКМС, 28 април 1963 г. – Т. Живков, Избрани съчинения. Т. ІХ. С.: Партиздат, 1975, с. 321.

451 История на БКП. Гл. ред. Р. Аврамов. ІІ доп. изд. С.: Партиздат, 1979, с. 563, 580.

452 Дружни и единни към нови…, с. 1-2.

131

Резервираността на българските власти към Анкара, разбира се, има и чисто

идеологическа обосновка, която по онова време играе ролята на важен

външнополитически принцип: във “всички случаи” балканската политика на България

се основава на класовите критерии453

. Премерена чрез този аршин, Турция бива

визуализирана в българското публично пространство като страна с “разорена

икономика”, с “изправено пред катастрофа” стопанство; страна, в която населението

“масово напуска цели райони, за да търси парче хляб”454

.

При скицирането на българо-турските отношения не е без значение и друго, а

именно, че през разглеждания период сянка върху тях хвърля и сложния изселнически

въпрос455

. И сега управляващите се сблъскват с една трудна задача - изселническите

нагласи от началото на 70-те

години повтарят картината от 50-те

години, т.е. броят на

желаещите да напуснат България надхвърля очакванията им456

.

Всички тези проблеми подхранват недоверието между България и Турция, въпреки

декларациите за поддържане на добросъседски връзки. Претеглена на везните на

училищното обучение по история тези декларативно погребани, но тлеещи огнища на

напрежение предопределят очернянето на Турция в образователния процес. А то, както

се вижда, се постига чрез настойчивото копиране на старата, но доказала своята

пропагандна ефективност познавателна схема, пренасяща негативите на Османската

империя върху съвременната турска държава.

453 Григорова, Ж. Цит. съч., с. 412.

454 Дружни и единни към нови…, с. 2; За състоянието и задачите на идеологическата..., с. 3. В подобна

светлина е представена Турция и в: Д. Шишманов, Съвременна Турция. С.: БКП, 1965, с. 54-74.

455 Приветствие на Т. Живков до редакцията на списание “Йени хаят”. – Работническо дело, 4 март 1964,

бр. 64, с. 1; Вж. и Баев, Й., Н. Котев, Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората

световна война. ІІ част. – Международни отношения, 1994, № 2, с. 52.

456 Тодорова, Р. Цит. съч., с. 49; В. Стоянов, Българските турци след…, с. 121.

132

Г Л А В А В Т О Р А

ІІ. 1. Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в

учебниците по история през 80-те

години на ХХ в.

Февруарският пленум на ЦК на БКП от 1974 г. поставя началото на нова фаза в

развитието на националния въпрос457

. Неговите решения очертават първоначалната

схема на предстоящата малцинствена политика: засилване на атеистичната пропаганда;

разработване на цялостна концепция за празниците; активно и последователно

патриотично възпитание, включително на българите мюсюлмани и българските

турци458

. За целта обществените науки са натоварени да разработят теоретическите

проблеми на общественото развитие, за новите тенденции в него, да доведат

изследванията за технологиите на възпитателния процес до степен на конкретни

разработки за нуждите на идейно-възпитателната работа. От друга страна, различните

партийни и обществени органи и организации, както и ръководствата на средствата за

масова информация, са призвани внимателно да изучават и да усвояват социално-

психологическите механизми на идеологическото въздействие459

. В тази връзка особена

роля се възлага на експлоатацията на българската история. Както постановява

споменатият партиен документ, в бъдеще тя трябва да се използва “още по-

пълноценно”, за да обезпечи желания пропаганден арсенал, с който комунистическия

режим да може да мотивира своите бъдещи действия460

.

457 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 125-126. Нейната посока е загатната от Тодор Живков четири

години по-рано. Вж. Т. Живков, Политиката на БКП към народностните групи в страната е политика

марксистко-ленинска. Приветствена реч на срещата на Секретариата на ЦК на БКП с редколегията на в.

“Йени ъшък” – “Нова светлина” и активисти на населението от турски произход (Стенографски запис) 3

юли 1970. – В: Т. Живков, Избрани съчинения. Т. ХVІІІ. С.: Партиздат, 1976, с. 105-107.

458 Да издигнем идеологическата работа на висотата на задачите, поставени от Десетия конгрес и новата

програма на партията за изграждането на развито социалистическо общество. Решение на пленума на ЦК

на БКП, състоял се на 7 и 8 февруари 1974 г. – В: Въпроси на идеологическата работа на БКП, с. 218-226.

459 Пак там, с. 230-234.

460 Пак там, с. 225.

133

Тези императивни формулировки не след дълго започват да се реализират в

практиката. През втората половина на 70-те

години се наблюдава засилване на

антиислямския натиск, чрез който управляващите смятат да трансформират

религиозните ритуали на мюсюлманите в етнически неутрални. “Новите сценарии” за

празниците, налагани повсеместно, също имат за цел да ерозират различията в

ритуалната сфера. Подобен е и замисълът на ограниченията по отношение на

мюсюлманското облекло. Търсейки ефекта на нивелацията, чрез предприетите

рестриктивни мерки властите се надяват да преодолеят досегашната капсулация на

турците и така да улеснят инкорпорирането им в лоното на “единната социалистическа

нация”461

.

Ако се впримчим в логиката на новия малцинствен курс, то ще стане ясно, че атаките

срещу идентификационните маркери на турската общност черпят сила от постановките

на Конституцията на НРБ и Програмата на БКП ( приети през 1971 г.). И докато новият

основен закон на страната – за разлика от този от 1947 г. – е изчистен от казуса

“колективни национални малцинства”462

, то партийната програма, приета на Десетия

конгрес, разглежда развитието на българската нация в перспектива като процес на

сближаване на различните народностни групи463

.

И ако цитираните източници загатват партийно-държавната стратегия по националния

въпрос, то едни други документи маркират конкретните стъпки за нейното

осъществяване. Те се разработват паралелно от два екипа при пълна секретност.

Първият е сформиран към отдел “Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП и се

ръководи от Стоян Михайлов. През периода 1975-1980 г. той предоставя на вниманието

на Тодор Живков четири варианта на програми за работа с българските турци464

.

461 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 126. Вж. напр. Основни насоки за развитие и

усъвършенствуване на празнично-обредната система в Народна република България. – Държавен вестник,

30 май 1978, бр. 42, с. 505-509; Н. Мизов, Празници, обреди, ритуали. С.: “Наука и изкуство”, 1980.

462 Български конституции и конституционни проекти. Състав. В. Методиев и Л. Стоянов, С.: “Д-р Петър

Берон”, 1990, с. 37-81.

463 Програма на БКП. С.: Партиздат, 1974, с. 112.

464 Михайлов, Ст. Възрожденският…, с. 93, 263-265. Относно съдържанието на последния вариант на тази

програма. Вж. Докладна записка от отдел “Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП. Относно: Основните

134

Вторият екип под името “Съвет по развитие на духовните ценности на обществото” е

създаден през втората половина на 70-те

години към Държавния съвет със задача да

изработи “ясна и действена програма”, която да се използва от държавните и

обществени органи и организации при работата им с турското малцинство465

. През 1978

г. неговият заместник-председател – Шукри Тахиров (Орлин Загоров)466

, публично

оповестява прицелните точки на новата линия: “Това е политика на постепенно

заличаване на етническите различия”467

. Година по-късно вече от трибуната на

Народното събрание Тодор Живков заявява: “Националният въпрос у нас е решен

окончателно…”468

. На езика на управляващите тези думи значат едно: пристъпваме към

финализиране на “социалистическата интеграция” на българските турци469

.

“Сигналът” за приключването на хомогенизацията на българската нация идва във

време, когато в Европа е в ход Хелзинския процес. Участващите в него държави (в това

число и България) декларират, че ще зачитат правата и основните свободи на своите

граждани, включително свободата на мисълта, съвестта и религията470

. Макар и да няма

юридическа стойност471

, Заключителният акт на Съвещанието за сигурност и

насоки на работата с българските турци (1980 г.) и Програма за работата с българските турци. Проект

(1980 г.). – ЦДА, ф.1Б, оп. 63, а. е. 106, л. 4-71.

465 Докладна записка от Георги Джагаров – заместник председател на Държавния съвет и председател на

Съвета по развитие на духовните ценности на обществото. Относно: Разработката “Духовни ценности

като фактор за по-нататъшното управление на вътрешнонационалното единство (Основни положения)”. –

ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 71, л. 3.

466 Ялъмов, И. История на турската общност в България. С., 2002, с. 390.

467 Тахиров, Ш. Българските турци по пътя на социализма. С.: ОФ, 1978, с. 11-35.

468 Живков, Т. Реч за вътрешната и външна политика на Народна република България, произнесена на

Десетата сесия на Седмото Народно събрание. – Работническо дело, 28 април 1979, бр. 118, с. 2.

469 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 128.

470 Заключителен акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. – В: Защита на

малцинствата. Съвременни международни стандарти, с. 280-281.

471 Мирчева, Хр. Цит. съч., с. 321. Правно значение във вътрешното законодателство към този момент

обаче има Международният пакт за граждански и политически права, приет от Общото събрание на ООН

на 16 декември 1966 г. и по-спец. чл. 27 (Съдържанието на въпросния документ е публикувано в Права на

135

сътрудничество в Европа (парафиран на 1 август 1975 г.) изисква от подписалите го

страни “добросъвестно изпълнение на задълженията по международното право”,

което означава и създаване на “благоприятни условия” за развитието на културата и

образованието на националните малцинства472

. Следователно начеващата малцинствена

линия влиза в остро противоречие с ценностите на приетата във финландската столица

декларация473

.

Към пропагандните нужди на новия курс трябва да се адаптира и училищното

обучение по история. Министерството на народната просвета се задължава да направи

основен преглед на учебниците, като отстрани от тях всичко, което противоречи на духа

на споменатите секретни програми474

. Отново Шукри Тахиров прави достояние на по-

широката аудитория този факт. През 1980 г. в методическия печат той лансира статия, в

която “препоръчва” учебното съдържание по история да се приведе в съответствие с

човека…, с. 103-116) и ратифициран от НС през 1970 г. Вж. Указ № 1199 на Президиума на НС от 23 юни

1970 г. – Държавен вестник, 31 юли 1970, бр. 60, с. 2.

472 Заключителен акт на…, с. 282-284.

473 Разбира се, Хелзинският документ не се зачита и от други държави. Така например той не се спазва от

комунистическия режим в Румъния, който също споделя концепцията за създаване на хомогенна

национална държава. Още в началото на 50-те години в румънската преса често се появяват материали, в

които се твърди, че румънските граждани от нерумънски етнически произход са румънци. Постепенно

румънските власти започват да закриват културните и образователните средища на малцинствата. Вече

през 1970 г. управляващите обявяват политика на “уеднаквяване” на румънската нация, по силата на

която в следващите години се ограничава преподаването на малцинствените езици, прекратяват се

телевизионните емисии за малцинствата, закриват се регионалните студии, излъчващи програми за тях,

забранява се печата на майчин език и др. (Вж. Ж. Кастелан, Цит. съч., с. 500-512; Г. Панайотов,

Съвременно състояние на националния проблем в Румъния. – В: Национални проблеми на Балканите:

история и съвременност, с. 263-276) Държавно-административният натиск за унификация на румънската

нация силно засяга и българското малцинство. Българските власти обаче не заемат енергична позиция за

неговата защита. (Вж. Т. Живков, Мемоари. с. 462-465) Не така инертна е българската страна спрямо

Турция, която по време на “възродителния процес”, когато българо-турските отношения силно се

конфронтират, често е обвинявана от българската пропаганда, че “брутално нарушава” клаузите на

Заключителния акт от Хелзинки. (Вж. О. Загоров, Истината, С.: София прес, 1987, с. 37-38; М. Кусева,

Един вестник за “възродителния процес” (1984-1989 г.). – В: Етническата картина в България

(Проучвания 1992). С.: “Клуб 90”, 1993, с. 165)

474 ЦДА, ф. 1Б, оп.63, а. е. 106, л. 48 и а. е. 71, л. 33.

136

“най-новите постановки на ЦК на БКП”475

. Времето, в което е обнародвана тази

директивна публикация, не е избрано случайно. То се явява старт към “качествено нов

етап” в развитието на малцинствения проблем, който впоследствие получава

пропагандното название “възродителен процес”476

.

ІІ. 1. Завладяване на България

Скоро след тиражирането на споменатата статия в образователното поле се появява

История на България за ІХ клас (1981)477

. В нея процесът на завладяването е

475 Тахиров, Ш. Класово-партийният подход в комунистическото възпитание на подрастващите. –

История и обществознание, 1980, № 5, с. 48. В такъв смисъл е и редакционната статия “Обучението по

история и обществознание в съответствие с високите изисквания” в същия брой на списанието.

476 Загоров, О. С паметта на кръвта. – Родолюбие, 1989, № 2, с. 42.

477 На пръв поглед късата дистанция между публикацията на Шукри Тахиров и появата на този учебник

създава впечатлението, че учебникарите не са имали достатъчно технологично време за привеждане на

учебното съдържание в унисон с политическите повели в сферата на националния въпрос. Едно по-

внимателно вглеждане в някои детайли обаче го разсейва. През 1971 г. Политбюро на ЦК на БКП

очертава модел за изграждане на ЕСПУ, в който е заложен и “процес на изменение и усъвършенстване”

на учебното съдържание с оглед неговото осъвременяване и пригаждане към “изискванията на живота”.

(Програма за изграждане на единното средно политехническо училище. – Организация и управление на

училището. 1972, № 1, с. 30) Четири години по-късно излиза едно решение на Народното събрание, с

което на МНП е възложено да насочи дейността си и към осъществяване на задачите, поставени на

Февруарския пленум на ЦК на БКП от 1974 г. (Указ № 1298 и Решение по отчета на министъра на

народната просвета за осъществяване на образователната реформа. – Бюлетин на МНП, 1975, № 10-11, с.

4) Вече през май 1977 г. Колегиумът на просветното ведомство приема “усъвършенствана” програма за

комунистическо възпитание на учениците. Тя “не само отговаря на високите партийни изисквания пред

родното образование, но и поставя нови задачи пред обучението по история и основи на комунизма”. (Т.

Даков, Програма за комунистическото възпитание и обучението по история и основи на комунизма. –

История и основи на комунизма, 1978, № 1, с. 61) Първа стъпка в тази посока, разбира се, е

изработването на актуални учебни програми. Проект на такива за VІІІ – Х клас се обнародва от Научния

център по образованието през 1979 г. Две години по-късно МНП утвърждава учебната програма за ІХ

клас, в която заложените учебно-възпитателни цели и задачи и маркирания задължителен материал

преповтарят като цяло проектните варианти.

(Срв. Програми по история VІІІ – Х клас /проект/. Научен център по образованието към НИИОО “Т.

Самодумов”, 1979, с. 32-45 и Учебни програми за общообразователната подготовка на учениците от ІХ

137

квалифициран като “огнен вихър”, който причинил “варварско разрушаване на

стотици градове и села, на забележителни културни паметници, с масово избиване на

българите”. Освен въздействието на непрякото внушение, профилът на “другия” се

очертава и чрез силата на пряката експресивна лексика: “проявяваната храброст на

българското население в защита на родната земя карала завоевателите да бъдат

крайно безпощадни”, като “изкупителни жертви на жаждата на врага за мъст

станали Търновското царство и Добруджанското деспотство”. Поведенческият

портрет, съграждан от учебното повествование, получава и документално

потвърждение от “Приписката на монах Исая” и от “Похвалното слово за патриарх

Евтимий”. “Катастрофален акт с трагични последици” и българската народност била

“истински обезкръвена” пък са изразите, които дават оценката за последиците от

османската победа.

Както се забелязва, така представената картина отразява като цяло духа на

меродавната по това време катастрофична теория. Но все пак, ако потърсим

сравнението с предходните дидактически възстановки, в настоящата се усеща

определена динамика, свързана с процедурата по търсене на по-силно негативизиране

на османското завоевание. Докато в по-старите варианти тази процедура до голяма

степен бе обвързана с методическия апарат, то сега разгръщането й е непосредствено –

чрез учебникарския текст.

Придаването на по-плътна негативност на “другия” директно чрез учебния разказ е

рефлексия от една концепция на Христо Гандев, лансирана през 1972 г. и според която

процесът на османското завоевание е причинил “поселищен и популационен вакуум” в

българското пространство478

.

клас на единното средно политехническо училище и І курс на техникумите и средните професионално-

технически училища /преходен период/. С.: МНП, 1981, с. 92-107) Тази приемственост показва, че

авторите са разполагали с нужното време за пренаписване на учебния материал. За това говори и друг

факт: когато през 1984 г. излиза второто и преработено издание на учебното помагало, съдържанието му

по отношение на османския период не търпи корекции с изключение на споменатия в глава първа

иновационен момент, който визира съдбата на Стефан Караджа. (Вж. бел. 365) Точно тогава започва най-

активната фаза на “възродителния процес”. Ето защо ако е имало някакъв разнобой на учебникарските

послания в първото издание, при новия прочит те трудно биха преминали през филтрите на цензура.

478 Гандев, Хр. Българската народност през ХV век. Демографско и етнографско изследване. С.: “Наука и

изкуство”, 1972, с. 111, 129-131, 171.

138

Да проследим как се възприема тя в средите на професионалната гилдия, за да

разберем резонна ли е нейната учебникарска проекция.

Основните историко-демографски резултати, които извежда Гандев в “Българската

народност през ХV век”, веднага се превръщат в предмет на оживени научни дискусии

и почти всички водещи български османисти ги отхвърлят. Така например Вера

Мутафчиева ги определя като “крайни”479

, а Страшимир Димитров – като “съвсем

неприемливи”, защото нямало “достатъчно основания за рисуване на картина на

апокалиптични кланета и депортация ана населението”480

. Петър Петров също не е

съгласен с твърденията на Гандев - според него те “не са съобразени с някои налични

данни и явно са пресилени”481

.

Към така очерталата се научна полемика нека да приведем и модела за османското

настъпление, описан от Иван Дуйчев. “Разполагаща със сравнително по-ограничена

територия в земите на полуострова - пише той - , действаща с много по-малочислена

войска наспроти населението и войските на християнските държави, здраво

организирана, използваща всички средства на своята източна дипломация, която

според изгода сключва или нарушава съглашения и договори, султанската държава все

по-дълбоко прониква във вътрешността на континента. Тя сее и поддържа раздорите

всред тези християнски държави, княжества и държавици, използва раздорите им за

своята завоевателна политика и все по-здраво се утвърждава тук”482

. В заключение

Дуйчев отбелязва: “Кое е всъщност причината за техните успехи в тази упорита

борба срещу далеч по-многочисленото християнско население и срещу отдавна

утвърдени и добре организирани балкански държави, разполагащи със сравнително яки

крепости и добър опит във военното дело? Каквито и причини за успеха на

завоевателя да дирим, несъмнено е едно: техният успех зависи не от собствената им

479 Мутафчиева, В. За точните методи в областта на историческата демография. – Исторически преглед,

1973, № 4, с. 140.

480 Димитров, Стр. Мезрите и демографският колапс на българската народност през ХV век. – Векове,

1973, № 6, с. 65.

481 Петров, П. Съдбоносни векове за българската народност. Края на ХІV век – 1912 година. С.: “Наука и

изкуство”, 1975, с. 18.

482 Дуйчев, И. От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание на Тракия през

последните десетилетия на ХІV в. – В: И. Дуйчев, Българско средновековие. Проучвания върху

политическата и културната история на средновековна България. С.: “Наука и изкуство”, 1972, с. 553.

139

мощ и численост, а се дължи на слабостта на християнските балкански

обитатели”483

. Следователно и това виждане, придавайки по-различни измерения на

османската инвазия, влиза в противоречие с дискусионната теза на Гандев, макар и

индиректно.

В задочен спор с последната е и гледището на Николай Тодоров, пуснато в научен

оборот през същата 1972 г. Според него установяването на османското господство на

Балканите наистина е внесло значителни промени в етническия и религиозния състав на

градските жители. Но за разлика от своя колега Тодоров поддържа схващането, че в

новите условия числеността на християнското население продължавало да надвишава

броя на мюсюлманското – преселено и с автохтонен произход484

.

Както се забелязва, през 70-те

години почти всички авторитетни български историци,

изследващи османския период, оспорват поместените в “Българската народност през

ХV век” изводи за пълното разрушаване на градовете и поголовната гибел на градските

жители.

И ако изходим от онзи учебникарски критерий, който постановява в учебното

съдържание да намират място само утвърдени научни постановки, то тиражираната от

Христо Гандев постановка не би трябвало да премине на страниците на разглежданото

учебно пособие485

. Обърнем ли обаче внимание на друг методически постулат, то тогава

483 Пак там, с. 566.

484 Тодоров, Н. Балканският град…, с. 58.

485 В излезналия две години по-късно том ІV на многотомната история схващането на Хр. Гандев не се

възприема. Наред с това в неговото съдържание продължава да се усеща влиянието на катастрофичната

теза. (Стр. Димитров, Българската народност…, с. 17. Конкретно вж. История на България. Т. ІV –

Българският народ под османско владичество /от ХV до началото на ХVІІІ в./. С.: БАН, 1983, с. 13, 33)

Възниква въпросът: защо при сегашното пренаписване на академичната история традицията запазва

своята сила. Веднага би могло да се каже: защото към момента на новия прочит в българското

историческо пространство няма монографично изследване за османското завладяване. (С. Станимиров,

Митотворчество и обективизъм. Забравени възгледи за “завладяването на българските земи от

османците”. – В: История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. (Сборник). Кн. 6, ч. ІІ. С.:

Тангра ТанНакРа – Общобългарска фондация, 1998, с. 131) Отговор от такъв порядък обаче не изяснява

напълно същността на нещата. Нещо повече, той провокира други въпроси. Например защо, след като

още в началото на 60-те години Н. Тодоров пледира за отхвърляне на тезата за разрушителния характер на

османското налагане, българската историография в продължение на още близо двадесет години остава

инертна към този важен проблем или защо при все по-налагащата се ревизионистична по отношение на

традиционната теория тенденция не се захваща с по-задълбоченото му изследване.

140

дискутираният образователен отглас получава своето обяснение. Става дума за онова

императивно правило, което задължава авторите на учебниците да подбират

образователната информация изключително с оглед конюнктурните политико-

пропагандни задачи на управляващите. А към края на 70-те

и в началото на 80-те

години

те повеляват задействането и на превантивна антитурска агитация, понеже

функционерите на комунистическия режим очакват реакция от страна на Турция заради

новия подход по отношение на българските турци486

. Имайки предвид партийния “апел”

за по-ефективна експлоатация на историята пък и познавайки натрупания опит, лесно

може да се предположи, че и сега в хода на пропагандната кампания властите ще

Една част от обясненията на така зададените въпроси би трябвало да се потърсят в сферата на

националната пропаганда. През Възраждането нейната логика започва да визуализира темата за

османското завладяване единствено в цветовете на “бялото” и “черното” поради конкретните

обществено-политически настроения, очаквания и стремежи. Историците на свободната българска

държава имат сходна задача – да утвърдят самочувствието на нацията. Това налага да се съхрани линията

на историческия романтизъм, което ще рече и един по-деликатен прочит на най-тъжните страници от

българската история. След 1944 г. силните национални пристрастия при усвояването и популяризирането

на историческия ресурс, свързан с покоряването на България, започва да черпи енергия от нов източник –

българо-турските отношения. (С. Станимиров, Цит. съч., с. 132-133) Тъкмо в тяхната специфика се крие

една от основните причини за слабия научен интерес към темата, който на свой ред съхранява

деформираната представа за нея в историческата памет на нацията. Видяно от гледна точка на

пропагандното въздействие, това пък позволява по-лесната ескплоатация на мита за “лошия съсед”.

Написването на многотомната история също има определена връзка с тази историко-пропагандна

аргументация. Наистина през 70-те и началото на 80-те години натискът на системата върху историците

като цяло отслабва. (Г. Марков, Цит. съч., с. 8) Вероятно и поради това нараства групата на османистите,

които по един или друг начин оспорват утвърдения историографски модел за османското налагане. В по-

различни условия обаче са поставени техните колеги, които подготвят многотомната история на

България. В хода на своята работа те постоянно изпитват твърдостта на “партийната ръка” и строгостта

на “партийната проверка”, за да напишат труд, който да бъде изцяло в услуга на политико-

пропагандните намерения на властите. (Решение на Политбюро на ЦК на БКП за многотомната история

на България. – Исторически преглед, 1968, № 5, с. 3; Работата по многотомната история на България на

нов етап. – Исторически преглед, 1973, № 2, с. 133-135) Следователно авторският колектив на том ІV едва

ли е имал възможността да внесе чувствителни корекции в традиционния историографски модел за

османското завладяване, даже и да е имал желание за това. Казаното обаче не означава, че той е бил

лишен изцяло от професионално хладнокръвие. Иначе лесно би дал академичен простор на тезата на Хр.

Гандев, който поради по-силния си емоционален заряд би повишил градуса на националния патос,

какъвто впрочем е и стремежът на управляващите към този момент. (Вж. бел. 511)

486 Михайлов, Ст. Възрожденският…, с. 265-266.

141

разчитат на силата на историческата аргументация в стремежа си да дискредитират

Турция в очите на българските граждани. Очевидно в контекста на темата за

османското завоевание търсеният пропаганден ефект е постигнат във висока степен.

Смятаме така, защото няколкодесетилетната циркулация на катастрофичната теория в

учебниците по история във всички степени на училищата и университетите, в

популярната и публицистичната литература подготвя широката читателска аудитория

както и голяма част от специалистите да приемат с доверие и най-пресилените

твърдения, свързани с темата за османското завоевание487

. Неслучайно “Българската

народност през ХV век” предизвиква необичайно силен за историческо изследване

интерес в обществото488

и се превръща в един от най-често използваните и цитирани

източници в българската историческа литература489

.

А сега нека да преминем към разглеждането на проблема за мюсюлманското

заселване. Известно е, че във формиралата се османо-турска общност в българското

пространство са участвали различни по произход елементи: хетерогенни по състав

тюркски заселници от Мала Азия; ислямизирано и турцизирано местно население

(славяноезични и тюркоезични българи, както и небългароезични християни); както и

определен брой татари, араби, перси, албанци, черкези, цигани и др.490

В История на България за ІХ клас тази етническа палитра се редуцира така:

“Османската власт съзнателно заселвала в българските земи номади-мюсюлмани от

Мала Азия”. Ако потърсим сравнението с по-старата дидактическа обрисовка, в

сегашната се прокрадва нов момент – липсва индикацията, която в предишните

учебници отчиташе етническата специфика на колонистите. Същият пропуск е направен

и в издадената през 1985 г. История за V клас.

Възниква въпросът: имат ли учебникарите съответните научни основания за подобно

заобикаляне. Да, имат, но при положение, че приемат за “меродавно” не академичното

виждане, а едно твърдение на Петър Петров. То е тиражирано още в началото на 60-те

години в един пропагандистки сборник и според което “турското население у нас е

487 Димитров, Стр. Българската народност през…, с. 16.

488 Георгиева, Цв. Предговор. – В: Хр. Гандев, Българската народност през ХV век. Демографско и

етнографско изследване. ІІ прераб. изд. С.: “Наука и изкуство”, 1989, с. 7.

489 Грозданова, Е. Българската народност през ХVІІ в. Демографско изследване. С.: “Наука и изкуство”,

1989, с. 24.

490 Стоянов, В. Етнонимът “българи”. За българо-тюрските смешения. С.: “Огледало”, 1997, с. 79.

142

свързано с българския народ не само с общността на територията, но до голяма

степен и със своя произход”491

. Претеглено обаче на везните на научната осведоменост

през 70-те

години, една такава твърда теза се пропуква, тъй като към този момент

изследователите по историческа демография все още нямат избистрена представа за

динамиката и мащабите на тюркските миграционни процеси492

. Защо тогава тя намира

дидактически отзвук?

Едно е сигурно: защото е в духа на малцинствената политика. Казано по-конкретно,

към началото на 80-те

години “недвусмислено се налага убеждението, че обективно

българските турци никога не са били чуждо тяло по отношение на българския народ,

че понятието “български народ” обхваща и българските турци и всички етнически

групи, живеещи на територията на България”493

. Популяризирането на това разбиране

на свой ред изисква “да се възстановява истината за произхода, историческата съдба

и най-вече за бъдещето на тези български граждани, истина, която категорично ги

разграничава от османските турци и изобщо от турците като завоеватели и

потисници”494

. За целта един от цитираните секретни документи задължава държавните

органи и обществени организации да възприемат “научнообосновани понятия”, което

ще рече да фрагментаризират названието “български турци” на “къзълбаши”,

“читаци”, “гаджали” и т.н. Това щяло да откъсне “отделните тюркоезични групи” от

“инерцията на турчеене”, да разкрие собствената им етническа специфика и така в

491 Асимилаторската политика на…, с. 10.

492 Тодорова, М., Н. Тодоров, Проблеми и задачи на историческата демография на Османската империя. –

Балканика, Т.ІІ, С., 1987, с. 34; С. Иванова, Етнодемографски изследвания за периода ХV-ХVІІІ в. в

съвременната българската историография. – В: България през ХV-ХVІІІ в. Историографски изследвания,

с. 155-169. Ако се вярва на някои съвременни историци една от важните причини за това се крие в

намеренията на управляващите в сферата на националния въпрос. Вж. Е. Радушев, Демографски и

етнорелигиозни процеси…, с. 59.

493 Тахиров, Ш. Реалните измерения на нашата гордост. – Yeni Hayat-Нов живот, 1980, № 11, с. 25.

В издадения през 1980 г. том І на Етнография на България П. Боев твърди, че антропологическата

характеристика на турската етническа група в България отговаря на тази на българите. Вж. Етнография на

България. Т. І – Увод в етнографската наука и социално-нормативна култура. С.: БАН, 1980, с. 268.

494 ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 71, л. 23.

143

крайна сметка щяло да се окаже “огромно политическо, нравствено и психологическо

въздействие за по-нататъшното им възпитание и развитие”495

.

Сега, връщайки се в дидактическото поле, става ясно защо в конструкцията за

тюркското заселване се пропуска досегашния етнически маркер на колонистите.

Евентуалната му образователна употреба би представила произхода на българските

турци като функция и от външни миграционни процеси, препотвърждавайки по този

начин етническата им идентичност. А това, преценено с критериите на малцинствената

схема, е недопустимо, тъй като влиза в остро противоречие с преследваната политика на

деетнизация.

Веднага би могло да се попита: щом потенциалът на този исторически ресурс е

толкова важен за размиването на етническите различия на турската общност, защо той

не е игнориран изобщо. Защото стратезите на новия курс се опасяват, както и преди, че

един по-явен подход още в началния му стадий би породил страх у турците от

евентуална асимилация, който пък би усложнил неговата реализация496

. Затова, въпреки

че започва една енергична кампания, която трябва да докаже техния “български”

произход, филтрите на цензурата пропускат дискурса за мюсюлманската колонизация в

педагогическата практика. В този деетнизиран вариант обаче той по никакъв начин не

ощетява новата пропагандна линия. Тъкмо обратното, понеже със сегашното си звучене

се явява като прелюдия към новия прочит на темата за ислямизацията.

ІІ. 2. Положението на българския народ през ХV-ХІХ в.

В История на България за ІХ клас историческата среда, в която се е реализирала

социалната практика на българите, продължава да се възпроизвежда чрез познатия

експресивен стил: “непосилно данъчно бреме”, “див азиатски произвол”, “невероятни

насилия”. Наред с това в урочната единица намират място и някои нови моменти.

Първият касае третирането на девширмето или т. нар. “кръвен данък”. Ако се съди по

насоката на една от основните познавателни задачи, чрез неговият символен и

495 Пак там, л. 23-24.

496 ЦДА, ф.1Б, оп. 63, а.е. 106, л. 16; И. Ялъмов, Цит. съч., с. 387.

144

илюстративен ресурс учениците е трябвало да съставят картината на живота на

българите през столетията на чуждото господство.

Иновационни пластове се наблюдават и в самия учебен текст. Единият е свързан с

конкретните параметри на социалните отношения: българските селяни плащали рента

“и на феодала, и на централната власт”, като първия, бидейки с временен

собственически статут, се стараел да извлече “максималното за сметка на

беззащитното население”. Другият пласт засяга категоризацията на османските

поданици. Според нея българите отново са “рая”. За разлика от тях обикновените

мюсюлмани, макар и да не попадали в прослойката на господарите, се радвали на

религиозни и народностни предимства. Затова и в “много случаи” те били “трайната”

и “решаваща” опора на чуждата власт в българските земи.

Понеже и илюстрациите са важен източник на информация за учениците497

, като друг

нов момент може да се приеме една гравюра на Феликс Каниц, онасловена “Отвличане

на български девойки в робство”.

И тъй като в предходната глава разгледахме предназначението на експресивната

лексика в педагогическата практика, в следващите редове ще пристъпим към съпоставка

на по-горе маркираните информационни единици с техните познавателни еквиваленти.

Ако сверим образователните параметри на “кръвния данък” с научните, то на

повърхността ще изплува пукнатина. Историографското виждане рамкира рекрута на

девширмето между 1438 и 1705 г.498

Следователно османската власт набирала

християнски момчета в продължение на близо три, а не на пет столетия, каквото е

внушението на дидактическото ядро.

От определени слабости страда и описанието на социалните отношения, защото не

калкулира някои важни научни доводи. Така например в него не прелива

рециклираното в края на 60-те

години от Бистра Цветкова правило, според което

степента на данъчната тежест и насилията над българите се извежда от общото

състояние на Империята. Това означава, че в периодите на стабилитет централната

власт контролирала служебните ленници да не оказват прекомерен икономически

497 Лейбенгруб, Б. Самостоятелната работа на учениците при обучението по история (Из опита на

съветското училище). – История и география, 1962, № 1, с. 29.

498 Георгиева, Цв. Развитие и характер на кръвния данък в българските земи. – Годишник на Софийския

университет, Философско-исторически факултет, 1968, Т. LІІІ, кн. 3, с. 48.

145

натиск върху раята с оглед да съхрани податните й възможности за своите нужди499

. За

относително успешната реализация на тази управленска линия немаловажно значение

имал и фактът, че през ХV-ХVІ в. главния източник на приходи както за фиска, така и

за спахиите е била плячката от честите военни кампании500

. Регулирането на феодалната

рента и ограничаването на произвола започнали да се изплъзват от надзора на Центъра

към края на ХVІ в., когато кризисните метастази постепенно обгърнали сферата на

финансите, администрацията, спахийската система501

.

Така че твърдението, което издига безмерната икономическа принуда в обичайна

норма в османския социален ред, е пресилено, което показва и изтънялата връзка между

дидактическото и научното.

Нишката на научната достоверност се къса напълно в другото твърдение, а именно, че

селяните изпитвали ударите на двойната експлоатация. Това е така, защото то не зачита

основната особеност при разпределението на феодалната рента в османската държава

през класическия период – поделянето й между централната власт и служебния

ползвател и то така, че “основното право” на последния било правото му над онази

“порция” от централизираната рента, която му отчислявал фискът502

. Що се отнася до

информационния пълнеж на понятието “рая”, то едва ли трябва да му обърнем

специално внимание, за да разберем, че той е изопачен и то в такава степен, че

провокира изостряне на “ние” – “те” опозицията, защото и в сегашния формат открито

разпростира негативите на чуждата власт върху групата на “чуждия” изобщо.

499 Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Варна: Държавно издателство, 1969, с.141-142; Същата,

Икономиката на българските земи през първите два века на чуждото иго. – В: Икономиката на България

до социалистическата революция. Т. І. Под ред. на Ж. Натан и др. С.: “Наука и изкуство”, 1969, с. 177.

500

Мутафчиева, В. За състоянието на спахилъка през ХV-ХVІ в. – В: В. Мутафчиева, Османска социално-

икономическа история. С.: БАН, 1993, с.350 [първа публикация в Исторически преглед, 1959, № 3].

501 Цветкова, Б. Османската империя през ХVІІ в. – В: Чипровци 1688-1968. Материали от научната сесия

по случай 280-годишнината от Чипровското въстание. С.: БАН, 1971, с. 31-42; Същата, Промени в

положението на населението в българските земи ( края на ХVІ до средата на ХVІІІ в.). – Исторически

преглед, 1972, № 4, с. 23, 43.

502 Мутафчиева, В. Феодалната рента, присвоявана от ленния държател в Османската империя с оглед на

нашите земи през ХV-ХVІ в. – Известия на Института за българска история, 1957, Т. VІІ, с. 163; Същата,

Аграрните отношения в Османската империя през ХV-ХVІ в. – В: В. Мутафчиева, Османска социално-

икономическа история, с. 45 [ първа публикация – 1962 г.].

146

По хлъзгава плоскост се плъзва и посланието, което отправя илюстрацията на Ф.

Каниц. Приложена в урока, в който се осветляват основните характеристики на

османския феодализъм, то тласка ученическото мислене към съждението, че

отвличането на българи/българки е ежедневна практика в Империята. Дали обаче това е

така.

Известно е, че споменатата гравюра е плод от конкретно впечатление, което

унгарският пътеписец придобива между 1876 и 1877 г. в околностите на гр. Враца. През

1882 г. тя става достояние на европейската публика под заглавието “Грабене български

девици от черкези”503

. По-късно българските историци я популяризират под наслова

“Черкези отвличат български жени и деца”504

.

Дали фиксираният от Ф. Каниц факт може да се отнесе с пълна сила към целия период

на османското управление. Определено не може, защото мюсюлманското право

забранявало да се отвличат и/или заробват поданици на султана, т. е. тези, които вече

били обложени с джизието и хараджа. Разбира се, имало е и изключения. Така например

в годините на османското утвърждаване централната власт депортирала хора, за да

заселва с тях опустошени при завладяването селища и райони. Неверници се отвличали

и продавали в робство и по-късно – по време на войни, въстания и бунтове505

.

Такъв е и случаят, запечатан от Ф. Каниц. Следователно изводът е: въпросната

илюстрация не може да се приеме като репрезентативен или като типичен за цялото

протежение на османското владичество факт. Като такъв впрочем тя не се припознава и

при първите й тиражи в дидактическата сфера през 60-те

години. Тогава с въпросната

репродукция учебникарите онагледяват насилията на “другия” по време на Априлското

въстание506

. Към края на десетилетието в нейното образователно приложение настъпва

промяна – звученето й в учебниците за начален и за среден курс започва спекулативно

да се разпростира върху целия османски период507

. Постепенно този подход се

503 Романски, С. България в образите на Феликс Каниц. С., 1939, с. 7, 167.

504 Вж. Положението на българския народ под турско робство.

505 Димитров, Стр. Българската народност през ХV-ХVІІ в. – В: Етнография на България, т. І, с. 205, 207.

506 Стоилов, А. и др. История за VІІ клас на общообразователните трудово-политехнически училища. ІІІ

стереот. изд., 1962, с.132; Й. Митев и др. История на България. Учебник за VІІ клас на

общообразователните трудово-политехнически училища. ІХ изд., 1968, с. 82.

507 Божинов, В. и др. Учебник за VІІ клас на общообразователните училища. VІ изд., 1974, с. 92; Хр.

Ботушаров и др. Отечествена история. ІV клас, 1973, с. 72.

147

възприема и в преподаването в горната степен - първо в помагалата за

професионалните училища508

, а впоследствие и в тук разглежданото, което по силата на

новата учебна програма509

влияе върху цялата аудитория на средното училище.

Както се вижда от направената съпоставка, новите дидактически пластове водят до

поредното сгъстяване на облаците над историческия пейзаж, в който са живяли

българите през ХV-ХІХ в. Тяхната употреба в педагогическата практика е

регламентирана от действащата учебна програма, в която вече открито се залага тезата

за “робското положение на българския народ”510

. Би могло да се попита: защо точно

сега. Защото към настоящия момент управляващите целенасочено се стремят да покачат

градуса на националния патос, включително и чрез “освежаване” на историческата

памет на нацията511

. А едно от възможните средства за оптимизирането на този процес е

експлоатацията на “трагичното” в историята, тъй като то оказва много по-силен ефект

върху човешките възприятия512

. И ако приемем, че специалистите не са “забравили”

партийната повеля от 1974 г. за по-доброто изучаване, респективно по-ефективното

практическо приложение на техниките за въздействие513

, логично е да се очаква

508 Косев, Д. и др. История на България за втори курс на техникумите и средните професионално-

технически училища. ІV доп. към І изд., 1976, с. 64.

509 Учебни програми за общообразователната подготовка на учениците от ІХ клас на единното средно

политехническо училище и І курс на техникумите и средните професионално-технически училища, с. 2.

510 Пак там, с.103. В по-старите основни учебни програми за горен курс тази теза се формулира само като

“Положението на българския народ под турска власт/турска феодална власт”. Вж. Програма по история за

средния и горния курс на общообразователните училища от 1954 г., с. 37 и Програма по история и

конституция за общообразователните трудово-политехнически училища от 1964 г., с. 70.

511

Живков, Т. Слово пред Заключителното…, с. 1; Тезиси за развитието на образователното дело в

Народна република България, утвърдени от пленум на ЦК на БКП, състоял се на 16 и 17 юли 1979 г. –

Работническо дело, 27 юли 1979, бр. 208, с. 2-3; Отчет на ЦК на БКП пред ХІІІ партиен конгрес. С.:

Партиздат, 1986, с. 159-161.

512 Стоянов, Ж. Клио – познатата и непознатата. С.: “Народна младеж”, 1989, с. 223.

513 След Февруарският пленум от 1974 г. излизат доста заглавия, които третират едни или други аспекти

на пропагандистката технология. Вж. напр. М. Семов, Пропагандата в системата на обществения живот.

(С.,) “Наука и изкуство”, 1975; Г. Бърдаров, Ефективност на партийната пропаганда. С.: Партиздат, 1977;

Л. Йотова, Информация и идеологическо въздействие. С.: Партиздат, 1977; Д. Гърдев, Социална психика

и идеологически процес. С.: Партиздат, 1978; С. Горчев, Психологически проблеми на пропагандата. С.:

Партиздат, 1978.

148

информация от такъв порядък за заема по-значимо място в новите пропагандни

послания. И докато за другите центрове на историческа комуникация казаното е едно

предположение, за училищното преподаване то е факт. Това е така, защото тук

“трагичното” започва да се търси не само в учебния текст, но и в полето на фолклора:

първо, заради “живото” му присъствие в съзнанието на съвременните поколения, и

второ, защото неговият ресурс “свързва човека по-тясно с националната общност”514

.

За да не бъдем твърде общи в анализа си, нека да конкретизираме.

Известно е, че една от най-дълбоките рани, които унаследява националната памет от

периода на османското владичество, е “кръвния данък”515

. Така че ситуирането на

неговия заряд в центъра на сегашната образователна ретроспекция на османската

действителност преследва по-силно дразнене на националните пристрастия на

учениците. Дидактическата консумация на гравюрата на Ф. Каниц в този изопачен

вариант има сходно предназначение, защото типажът “отвличане на хубави български

моми и жени” от “турците” също излъчва високи емоционални акорди, когато бива

проблематизиран516

. Такъв характер има и дидактическия ресурс на понятието “рая” -

при сегашното си превъплъщение то освежава улегналото в народната памет разбиране,

че “нашите” са били “роби”, а “другите” – “господари”.

Следователно пресъздаването на българската историческа битност чрез преплитане на

историческото (при това предварително деформирано) и фолклорното наистина

обслужва зададената цел за по-активна национална пропаганда. Вливането на нова

енергия в процеса на патриотичното възпитание обаче започва прекалено много да

изкривява представата за османското, защото огледалото на народното творчество

пренася учениците в “един по-широк свят на митове, образи и поетично виждане”517

,

свят, който носи твърдия код на “турското робство”518

.

514 Динеков, П. Цит. съч., с. 254, 256.

515 Георгиева, Цв. Еничарите в българските земи. С.: “Наука и изкуство”, 1988, с. 93, 109; Хр. Матанов, България след…, с. 488.

516 Георгиева, И. Човекът и обществото в народния мироглед. – В: Етнография на България. Т. ІІІ –

Духовна култура. С.: БАН, 1985, с. 63; Н. Куртев, Цит. съч., с. 94, 96; Хр. Гандев, Българската

народност…, с. 172-179; В. Мутафчиева, Фолклорното мислене…, с. 22.

517 Динеков, П. Цит. съч., с. 256.

518 Матанов, Хр. Българите не са били роби. – Труд, 22 април 2003, с. 27.

149

Доказването на “робския статут” на българите не издига ли твърде висока

емоционална бариера пред перспективите на националния въпрос519

, тъй като се знае, че

витализирането й събужда вълни на неприязън не само към историческия, но и към

съвременния “друг”.

За да си изясним това, трябва първо да разгледаме как най-общо стои въпросът за

психологическата обработка на масовото съзнание в оптиката на хората, които се

занимават отблизо с малцинствената материя.

През 1976 г. Стоян Михайлов изнася лекция по етническите въпроси пред партийната

организация на Съюза на българските писатели. В нея той казва: “Нужна е решителна

борба срещу социалнопсихичния комплекс към турците изобщо, формиран като

последица от ужасите на робството. Даже когато се говори за времето на

робството е недопустимо да се отъждествява султанско-феодалната политика и

класа и активно поддържащите я, от една страна, с трудещите се мирни турци, от

друга. Още по-неисторично и вредно е отрицателното отношение към завоевателите

и поробителите, към подтисниците и експлоататорите по време на робството и

неприятното чувство от спомена за него да се пренасят сега върху днешните

потомци на ислямизираните и турцизирани българи, които самите са един печален и

трагичен плод от робството”520

.

Тази идея, разбира се, не е нова. Ако се върнем назад във времето, ще си спомним, че

тя се пропагандираше от някои български учени, но така или иначе практическата й

реализация остана на палиативно равнище. Сега обаче тя става част от една цялостна

концепция, както показва съдържанието на Програмата за работа с българските турци и

Докладната записка към нея (1980 г.). Причината е ясна: националните предразсъдъци и

стереотипи по отношение на турците ще действат деструктивно върху хода на

предстоящата етническа хомогенизация на нацията. Ето защо авторите на новия

малцинствен проект са принудени да подходят много по-сериозно към същността на

междуетническата дистанцираност в България. В резултат на това те предлагат: първо,

“създаване на условия, при които изчезва всякакъв страх от асимилация и се премахва

енергично и решително каквато и да е дискриминация към българските турци,

създаване на обстановка на пълно доверие между българи и български турци”, и второ,

разгръщане на “сериозна възпитателна работа сред българите, включително сред

519 ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 71, л. 3.

520 Михайлов, Ст. Възрожденският…, с. 264-265.

150

нашия актив, за преодоляване на съществени слабости в отношението и поведението

към българските турци, което е и своеобразно предварително условие за постигане на

висок ефект при нейното осъществяване [на програмата за работа с българските турци

– б. а.]”521

.

Скоро тази теоретична постановка е инструментализирана, макар и завоалирано, в

публичното пространство от Тодор Живков. В една своя реч на 21 октомври 1981 г. той

заявява: “Няма добри и лоши народи, има лоши - чужди и свои – потисници…Воювайки

против османските поробители, нашите хайдути и въстаници не воюваха против

турския народ”522

.

Според разпоредбите на Програмата за работа с българските турци училищното

обучение по история също трябва да се приведе в крак с новата линия. За целта

Министерството на народната просвета е задължено да спуска в педагогическата

практика такива учебни пособия, които, от една страна, да популяризират примери за

взаимодействие между българи и турци, за общите условия и съвместна трудова

дейност, за взаимно влияние и проникване в техния бит, душевност и култура през

различни исторически периоди, а от друга, да премълчават или заобикалят случаи на

противопоставяне между двете общности в миналото523

.

След като скицирахме общите контури на пропагандния механизъм за въздействие,

нека се върнем към въпроса: нагнетява ли негативната енергия, отделяна от

осмислянето на сега експонираната социална картина, атмосферата на

междуетническите отношения на ниво училище и ако е така не се ли ощетява

намерението на управляващите да създадат климат на доверие между българи и турци.

На пръв поглед като че ли отговорът клони към полюса на потвърждението. Но ако се

опитаме да вникнем в скритата логика на пропагандисткия дискурс, то тогава неговият

вектор би се насочил в обратана посока. Основанието за това се крие в информационния

багаж на темите за мюсюлманската колонизация и ислямизацията, който, макар и

прикрито, дава живот на разбирането, че българските турци са всъщност с местен, т.е. с

български произход.

521 ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 106, л. 26-27, л. 55-58.

522 Живков, Т. Слово за България, произнесено на тържественото заседание по повод честването на 1300-

годишнината от основаването на българската държава. – Работническо дело, 21 октомври 1981, бр. 294, с.

1-2.

523 ЦДА, ф.1Б, оп. 63, а. е. 106, л. 52 и л. 57.

151

За стратезите на малцинствената политика възприемането на това гледище се явява

като “изход” от “трудностите в идейно-възпитателната и образователната

работа”524

. Те отхвърлят другата алтернатива – опита за туширане на националния

стереотип за “другия”, защото тя би противоречала на същността на националната и

културната матрица (в която антиосманското/антитурското заема важно място),

разгръщането й би се осъществило много по-бавно, а оттук и резултатите биха се

отдалечили далеч напред във времето. Затова се тръгва по пътя на друго, по същество

волунтаристично решение, което се прицелва в “истината относно етническия

произход и принадлежност на съвременните потомци на насилствено ислямизираните

българи по време на петвековното османско иго”525

.

На фона на този познавателен модел става ясно защо се подсилва негативния заряд на

дискутираната стопанска ретроспекция. Той наистина генерира нова доза неприязън по

отношение на османците/турците. Но сегашният взрив на отрицателни емоции, според

латентният агитационен замисъл, не би трябвало да засегне българските турци, защото в

условията на нарастващите патриотични страсти мнозинството би трябвало да

остойности “новото” им качество и така да ги отграничи от първите. Припознаването на

представителите на турската общност в страната като “наши” на свой ред трябвало да

произведе благоприятни нагласи в българското съзнание, които, отпушвайки шлюзовете

на досегашното недоверие към тях, да ерозират “всички онези исторически формирали

се превратни стереотипи и представи, които спъват социалистическото единство на

нашата нация”526

. И ако въпросната корелация не изпъква с по-забележима релефност

по страниците на История на България за ІХ клас, то това се дължи на чисто

тактическо съображение: пропагандните мероприятия първоначално е трябвало да се

провеждат “индиректно, т.е. по естествени поводи, без да се афишира преследваната

цел”527

.

524 ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 71, л. 23.

525 Мизов, Н. Актуални проблеми на възродителния процес. – В: Социално-психологически акпекти на

възродителния процес. Хасково, 1988, с. 10.

526 Мизов, Н. Етнорелигиозни аспекти на възродителния процес. – В: Проблеми в развитието на

българската народност и нация. С.: БАН, 1988, с. 182; О. Загоров, Дълбоко духовно преустройство на

нацията. – В: Социално-психологически аспекти на възродителния процес, с. 46.

527 ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 106, л. 26.

152

Разгледаният начин за разчупване на кодираните емоционални парадигми обаче е по-

трудно приложим при работата с по-малките ученици. Поради техните възрастови и

психологически особености в преподаването на родната история в V клас се спазва

директната логика на по-горе маркирания пропаганден механизъм. Тук тя се задвижва

от следния пасаж: “Двата народа живеели заедно, често пъти в едни и същи села и

градове. Мнозинството от мюсюлманското население било в същото положение,

както и българите. То също плащало многобройни данъци. Насилниците били не

бедните турски селяни, а феодалите и султанските чиновници”. Въвеждането му в

дидактически оборот не противоречи на същността на възприетия в горен курс подход,

защото от неговата експлоатация се очаква сходен ефект - да разкрива

“противоречията и отрицателните явления в нашия живот и пътищата за

преодоляването им”528

. Ако се съди по новата организация и ръководство на идейно-

политическото обучение и възпитание, практическата реализация на тази задача трябва

да засегне не само учениците от турската общност, както досега, а всички ученици и

най-вече тези от мнозинството529

. Включването на последните във формата на

адресатите на въпросното учебно послание е особено наложително в контекста на едно

емпирично социологическо проучване, проведено през 1982-1983 г. от отдел

“Пропаганда и агитация” при ЦК на БКП. Заключенията в него очертават тревожна за

управляващите картина: “Българите са общностно “по-затворени” спрямо

българските турци. Те в по-голяма степен задържат обективния и прогресивен процес

на етническото сближаване”530

. Вероятно тези реалности в обществената психология

са другото съображение, което обяснява защо филтрите на цензурата пропускат в

образователното поле споменатия учебен откъс. Сега той трябва да влияе по-скоро на

децата от българския етнос, за да забави пулса на техния антитурски автоматизъм.

Имайки предвид дихотомния характер на анализите и оценките за миналото в

тогавашната училищна практика531

, това обаче едва ли е довело до сравнително

528 Учебни програми за ІV-VІІ клас на ЕСПУ. Свитък І – Идейно-политическо обучение и възпитание

(родинознание – ІV клас, история – V-VІІ клас, география – V-VІІ клас). С.: МНП, 1984, с. 45.

529 Пак там, с. 20-21; Вж. и Духовните ценности като фактор за…. – ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а.е. 71, л. 16-18.

530 Етническият конфликт в България 1989. Социологически архив. Под общ. ред. на Кр. Петков и Г.

Фотев. С.: Профиздат, 1990, с. 76.

531 Учебни програми за ІV-VІІ клас на ЕСПУ, с. 45.

153

обективно пресъздаване на историческата “ние” – “те” опозиция и произтичащата от

нея представа за “другия”.

Силна, както и в предишните учебници, е темата за ислямизацията.

В История на България за ІХ клас процесът на религиозното преобръщане се

описва така: “Завоевателите насилствено налагали исляма. Помохамеданчванията и

потурчванията се разраснали рязко през ХVІ-ХVІІІ в. и обхванали огромни райони.

Българите били подложени не само на опасността от физическо унищожаване, но и

от духовно израждане и народностно обезличаване”.

Съпоставено с актуалното научно познание, съдържанието на тази картина обаче

показва значителни несъответствия както по отношение на прицелните точки на

ислямизационната политика, така и по отношение на нейната практическа реализация.

Ако разгледаме първия пункт в светлината на “Съдбоносни векове за българската

народност” (най-задълбоченото историографско изследване за ислямизацията по това

време), въпросното несъотвествие се изразява в абсолютизиране на османските планове

за конвертиране на християните. Подобно третиране не е коректно в контекста на

споменатата монография, защото според нейния автор – Петър Петров, чуждата власт

не преследвала тоталното налагане на мюсюлманския култ в българското

пространство532

. Смисловото внушение на дискутирания пункт не се споделя и от

Бистра Цветкова. Тя също твърди, че мероприятията, свързани с разпространението на

исляма, не са имали широкомащабен и целенасочен характер, а се проявявали

епизодично, засягайки най-вече областите с чувствителна мюсюлманска колонизация и

районите с оскъдни природни ресурси533

.

Проследим ли пък втория момент от учебната теза, а именно, че ислямизацията е

протичала само под знака на насилието, то ще проличи, че и той също не издържа

историографската ревизия, защото през 70-те

години родните историци разширяват

описателния ракурс относно методите и формите, използвани от османските власти при

помюсюлманчванията534

. Вследствие на това те все по-често започват да обясняват

532 Петров, П. Съдбоносни векове за…, с. 61, 405, 418; Същият, По следите на насилието. Документи за

помохамеданчвания и потурчване. С.: “Наука и изкуство”, 1972, с. 6.

533 Цветкова, Б. Паметна битка на…, с. 104.

534 Цветкова, Б. Паметна битка на…, с. 104; П. Петров, Съдбоносни векове за…, с. 87-121; Стр. Димитров,

Кр. Манчев, Цит. съч., с. 74. Началото на тази тенденция е поставена от Страшимир Димитров през 1965

г. Вж. Стр. Димитров, Демографски отношения и…, с. 65-111.

154

преминаването на българи в лоното на Полумесеца чрез един по-широкоспектърен

модел, който на свой ред девалвира традиционното значение на грубата сила като

единствено олицетворение на имперската религиозна политика спрямо друговерците.

Що се отнася до История за V клас, то в нея отбелязаните по-горе разминавания като

че ли са преодоляни. Тук учебният разказ вече е доста по-умерен относно

прозелитиските намерения на османската власт. Той е сравнително по-достоверен и по

отношение на инструментариума за тяхното осъществяване, защото го онагледява в по-

пълен обем. Ако разширим кръга на наблюдението, т.е. ако излезем от рамките на

учебния текст и фокусираме вниманието си върху познавателните задачи към темата, то

тогава ще трябва да коригираме първоначалната си констатация, тъй като те са

насочени към възпроизвеждане на традиционната представа за ислямизацията. За целта

методическият апарат апелира: “Потърсете народни песни, свързани с насилственото

помюсюлманчване и потурчване”. Това се пренася и в структурата на следващата

урочна единица – “Крепители на българския народ”, в която самостоятелната работа на

учениците е ориентирана в същата посока: “Потърсете в народното творчество от

вашия роден край творби за героизма на българи срещу опитите за помюсюлманчване

и потурчване”.

Моделирането на представата за помюсюлманчванията преимуществено чрез

фолклорното мислене не бива да ни учудва, защото в хода на досегашното изложение

прозираше силното желание на властите да използват темата за ислямизацията за

нуждите на своите политико-пропагандни намерения по националния въпрос. Колкото

до едностранчивата експлоатация на възможностите на историческото краезнание, това

също не би трябвало да ни изненадва, защото в тогавашната училищна практика

неговият “най-важен белег” е плътната му връзка с конкретните обществено-

политически реалности535

. Прилаган повече от двадесет години в

българомюсюлманските райони, въпросната форма на обучение очевидно е дала добри

резултати при “класово-партийното” и “патриотичното” възпитание. Ето защо на

регионалната история започва да се гледа като на важно средство за интензифицирането

на този процес536

и то не само в училището. Покрай “възродителния процес”

535 Дражев, П. Проблеми на краезнанието в…, с. 180.

536 Относно образователното и възпитателно значение на училищното краезнание. Вж. Хр. Ботушаров,

Как да изучаваме миналото на родния край. Пособие за учители. С.: “Народна просвета”, 1961, с. 108; Хр.

Стойков, За изучаване историята на родния край. – История и основи на комунизма, 1970, № 2, с.21; М.

Илиева, Използване на краеведчески материали при обучението по история. – История и основи на

155

управляващите настойчиво подбуждат интереса към краезнанието. По места се

създават комисии за изучаване миналото на родния край; организира се движението

“Народната памет разказва”, което трябва да ангажира цялата общественост и особено

подрастващите. Идеята е ясна: да се докаже българският произход на турското

население в страната537

.

За да бъде в унисон с тази задача, официалният исторически разказ започва

постепенно да заобикаля темата за тюркомюсюлманската колонизация. Така се

подсигурява по-широк терен за изгражданата представа за ислямизацията, която се

детайлизира повече чрез трагизма за масовото верско насилие, съхранен в народната

памет, и по-малко чрез документалните следи. Съмнителната научна стойност на

въпросният подход не е от особено значение, защото той не е функция от позитивистки

нагласи за реалистично разкриване на дискутирания исторически феномен. Той е плод

на желанието за ефективно въздействие върху масовата психология с оглед да се насади

в нея разбирането, че в страната няма хора с инороден корен538

.

комунизма, 1975, № 1, с. 43, 45; И. Стоянов, Възпитателната сила и въздействие на краеведческата работа

в училище. – История и основи на комунизма, 1976, № 1, с. 36.

537 Стоянов, С. За нов подход в класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на

трудещите се и младежта в Хасковски окръг. – Хасковска трибуна, 25 юни 1985, бр. 73, с. 3; Вж. и

Доказателства за българския произход на населението от Източните Родопи. Кърджали, 1985; Извори и

изследвания за българския характер на населението от Източните Родопи. Хасково: Окръжен исторически

музей, 1985; Б. Дерибеев, Ахрида. Второ прераб. и доп. изд. Пловдив: “Христо Г. Данов”, 1986; Същият,

Земетръсна зона. Пловдив: “Христо Г. Данов”, 1988; Историята и ние. Сборник материали по

възродителния процес. Състав. П. Узунова, С.: ОФ, 1986; Нашият български корен. Сборник от материали

по възродителния процес. Състав. Б. Татарова, С.: ОФ, 1986; Демографски и етносоциални проблеми в

Източните Родопи. Съст. И. Стефанов, Пловдив, “Христо Г. Данов”, 1988.

538 Радушев, Е. Демографски и етнорелигиозни…, с. 59-60; По-конкретно вж. Стр. Димитров, Състояние и

задачи на демографските проучвания за Източните Родопи. – В: Демографски и етносоциални проблеми в

Източните Родопи, с. 5-37; Е. Радушев, Имало ли е трайно юрушко настаняване в Родопите. – В:

Демографски и етносоциални проблеми в Източните Родопи, с. 68-75; Проблеми на развитието на

българската народност и нация. С.: БАН, 1988; Хр. Христов, Истината за така наречените “етнически

турци” в България. – Земя и прогрес, 1989, № 6, с. 58-59; Страници от българската история. Очерк за

ислямизираните българи и национално-възродителния процес. Под ред. на Хр. Христов. С.: “Наука и

изкуство”, 1989.

Относно многобройните публикации във вестниците за българския произход на мюсюлманите в

страната. Вж. В. Стоянов, Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.:

ЛИК, 1998, с. 189-190, бел. 422.

156

По отношение на българските турци недвусмисленото негативно съдържание на

темата за помюсюлманчванията трябва да обезпечи още един аспект – атеистичното

възпитание. То е от изключителна важност за властите, защото от тези мероприятия в

средите на турската общност те очакват няколко неща: първо, да преодолеят

отъждествяването на религиозната с етническата/националната идентичност539

, второ,

да пресекат влиянието на външната пропаганда540

, и трето, да ерозират “небългарските

наслоения и заблуди”541

. Затова тяхното практическо изпълнение изисква безусловното

отрицание на мюсюлманския култ както в настоящето, така и в исторически план.

Казано иначе, демонизирането на исляма би трябвало да създава такива емоционални

ситуации, които, предизвиквайки “психично разтърсване”, да ускоряват “многократно

преориентирането на личността върху атеистични релси” 542

.

В разглежданите учебници не е преосмислена и визията относно историческия

климат, в който са се осъществявали религиозната и културна практики на българите

през ХV-ХVІІІ в. Първата отново изниква под знака на крайно нетолерантната верска

политика на османската власт и протежираната от нея Вселенска патриаршия, а втората,

макар че трябва да обори мита за “тъмните векове”, продължава да се скицира на фона

на “неимоверно трудните”, “изключително неблагоприятните” и “необикновено

тежките” условия в Империята.

Както проличава, и сега в дидактическите характеристики се усеща силното влияние

на историографската традиция, която, нека припомним, плаща данък повече на

емоцията, отколкото на хладния научен анализ. Запазила тенденцията и скоростта си и

през 70-те

години, нейната инерция е онази причина, която оставя въпросите от

религиозната и културната история на едно ниско познавателно равнище543

. Все пак от

539 ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 106, л. 54 и а. е. 71, л. 20.

540 Актуални проблеми на атеистичната дейност (За системата на партийна просвета). Състав. и ред. Н.

Мизов и Кр. Кръстев. С.: Партиздат, 1980, с. 66-67, 140-141.

541 Мизов, Н. Етнорелигиозни аспекти на възродителния процес. – В: Проблеми в развитието на

българската народност и нация, с. 182.

542 Актуални проблеми на…, с. 123.

543 В това отношение изключение правят проучванията на: М. Гечев, Килийните училища в България.

Създаване и разпространение. С.: “Народна просвета”, 1967; Г. Нешев, Българските довъзрожденски

културно-народностни средища. С.: БАН, 1977; Същият, Културни прояви на българския народ ХV-ХVІІІ

в. С.: “Народна просвета”, 1978.

157

оскъдните на брой научни публикации, засягащи тази проблематика, става ясно, че

процесът на нормализация на живота по българските земи след включването им в

държавните предели на османската държава е диктувал на новите господари – за

разлика от прилаганите безапелационни действия в десетилетията на завладяването – да

проявяват по-голяма търпимост, респективно по-гъвкава политика спрямо

обществените, духовните и културните изяви на покореното население. Конкретните

стъпки в тази насока се изразявали в известно толериране на Православната църква и

нейните структури, в запазването и легитимирането на религиозните общини, които със

своя авторитет и организационни капацитети е трябвало да служат на османската

власт544

. Очертавайки юридическия статут на християнските обители след ХІV в.,

Георги Нешев посочва, че някои от по-големите от тях успели да запазят своето

административно устройство и стари привилегии, които били приспособени към

ислямското право в рамките на вакъфската институция. В българските земи на

сравнително благоприятен режим се радвали Рилският и Бачковският манастири.

Въпреки че не били санкционирани със специален закон, с времето правните отношения

между османската държава и Православната църква заели определено място в

османското обичайно право, заключава споменатия автор545

.

Тъкмо този юридически ред – спазван или нарушаван, но никога игнориран докрай,

очертава по-правдоподобно условията, в които се е реализирал религиозния и

културния живот на българите.

Към 80-те

години съждения от този порядък, разбира се, не са достатъчно

“авторитетни” в научното пространство, за да се очаква, че биха могли да преодолеят

силата на рутината и да намерят място в преподаването по история. Следователно

проектирането на дидактическата възстановка за историческите реалности пред

православието, на нейните структури и на културната дееспособност в тях единствено

върху полето на османската религиозна нетърпимост е издържана от гледна точка на

научната осведоменост по онова време. Наред с това меродавната историографска

трактовка продължава да е уязвима на критика, тъй като отново не калкулира един

много важен познавателен пласт, който би трябвало да бъде неизбежният декор при

544 Недков, Б. Поголовният данък в Османската империя с оглед на България. – Исторически преглед,

1945-1946, № 1, с.18-20; Хр. Христов, За самоуправлението на българите в Османската империя през ХV-

ХVІІІ в. – Исторически преглед, 1973, № 1, с. 21, 26.

545 Нешев, Г. Български довъзрожденски…, с. 38, 43, 55.

158

третирането на въпросната проблематика. Става дума за онази имперска концепция,

която гарантирала възможността за изповядване на монотеистичните религии и

съхраняване на техните религиозни организации, ограничавайки обаче поданическите

права на немюсюлманите като непълноценно население в ислямската държава. Тъкмо

нейните норми дали основание на султан Мехмед ІІ да узакони Вселенската

патриаршия като единствено легитимната институция на православието в Османската

империя. В контекста на българската история ролята на Патриаршията била

двупосочна. От една страна, нейната относителна самостоятелност е била важна

предпоставка за съхраняването на вярата, духовността, културата, а чрез тях на

етническата идентичност на много поколения българи. Именно правният й статут

осигурявала ниша за българските духовници – свещеници и монаси, които, макар и

стратифицирани най-ниско в църковната йерархия, имали голямо значение за

българската духовна виталност през късното Средновековие. От друга страна обаче,

пряката зависимост на Гръцката църква от османската власт и засилващата се с времето

вътрешна елинизация обусловили отчуждението на българите от нея и нейните

структури, което в перспектива довело до големия българо-гръцки църковен

конфликт546

.

От тези “докосвания” към модерните виждания личи, че разглежданите тук

дидактически ретроспекции са лишени от описателен реализъм. Предрешени от

актуалното историографско познание, те наливат вода в разбирането, че османската

религиозна доктрина е била крайно брутална към българите и така в крайна сметка

благоприятстват за по-дълбокото му запечатване в ученическата памет.

ІІ. 3. Българската антиосманска съпротива

В История на България за ІХ клас представата за репресивността на “другия” през

ХV-ХVІІ в. като цяло преповтаря старите модели. И сега словосъчетанията: “жестоко

измъчвани и умъртвявани”, “зверски изтезания”, “нечувана жестокост”, “поголовно

клане” и “хиляди български села били изпепелени”, индикират степента на чуждата

бруталност срещу проявите на българското неподчинение. Що се отнася до нейната

персонификация, то и при настоящият прочит отново се долавя механичното

546 Георгиева, Цв. България през…, с. 192-194; В. Мутафчиева, Българските земи в …, с. 204-205.

159

отъждествяване на властовите носители на насилието – “османската войска” и

“османска армия”, с групата на “другия” изобщо – “османците” и “турците”. Наред с

този подход в новата учебна структура действа и друг, по-ефективен способ за

припознаване на българския противник. Той се инструментализира чрез маркираната в

предходния параграф българо-османска опозиция, която, нека повторим, категоризира

обикновените мюсюлмани като “трайната” и “решаваща” опора на османската власт

в българските земи. Вижда се, че тази оценка директно вменява негативите на

имперското управление, включително или най-вече в контекста на въоръжените

сблъсъци, на османците като цяло, без да оставя възможност за каквото и да е

нюансиране. Така, визуализирайки “другото” като монолитен субект на грубата сила,

тази категорична опозиция кара ученическата аксиология да го подложи на

безкомпромисно отрицание.

Малко по-различно се третира въпросната материя в История за V клас. Тук по

отношение на османското поведение в екстремните ситуации е възприет един по-

сдържан стил на изказ. Колкото до портретирането на “другия”, то също търпи

определена еволюция. Наистина и в този учебник е в обръщение процедура на

генерализация, идентифицираща мюсюлманите като ”най-сигурна опора” на властта.

Видяно в един по-общ план обаче, тя не се шаблонизира, първо, защото в хода на

конкретното изложение, касаещо съпротивителната проблематика, “лошият друг” се

символизира почти изцяло от имперския репресивен апарат, и второ, защото в

контекста на отношенията между българското и мюсюлманското население бе

направена уговорката, че “насилниците били не бедните турски селяни, а феодалите и

султанските чиновници”.

Видно е, тези две картини се различават както по отношение на степенуването на

чуждата жестокост, така и по отношение на композираната представа за нейните

изразители.

Известно е, че институционализираната система на религиозните общности в

Империята поставяла мюсюлманите в най-изгодна позиция. Бидейки една от

същностните характеристики на османската политическа система, тя гарантирала

определени привилегии на правоверните, ограничавайки социалните, икономическите и

правните възможности пред християните, в това число и пред българите. По този начин,

поддържайки вътрешната “спойка” на уммата, османската власт до голяма степен

успявала да предотврати евентуалното съюзяване между християнската и

160

мюсюлманската рая за обща борба срещу феодалните потисници547

. Нещо повече, тази

практика, според академичното твърдение, “откривала простор за всякакъв род

произволи от страна на господствуващата народност и особено на овластените й

представители”548

.

Следователно казаното защитава дидактическата теза, че мюсюлманите са били здрав

стълб на чуждата власт в българското пространство. В контекста на обяснителните

празноти в учебниците открит обаче остава въпросът за обвързването на тяхното

поведение със спецификата на османската политическа система, която се изразявала не

само в старателно преследваната политика на деление на поданиците, но и в упоритата

– поне до кризата в управлението – борба срещу всякакви социални и политически

тежнения, поставящи под съмнение авторитета и легитимността на Центъра549

. Тъкмо в

тази насока, като всеки тираничен режим, и османският обективно, а по-всяка

вероятност и съзнателно, е прилагал преднамерена жестокост, за да всее страх у

християните и така да сковава техния порив за съпротива550

. Това обаче не означава, че

само те понасяли удара на османските репресии. Тяхната сила изпитвали и

мюсюлманите - тогава, когато дръзвали да насочат оръжието си срещу установения

ред551

.

Бягството от остойностяване на споменатата корелация в История на България за ІХ

клас до голяма степен се дължи на етноцентричния подход, чрез който историческата

наука възстановява османската действителност към началото на 80-те

години552

.

Коментираният информационен дефицит отговаря и на пропагандната потребност,

която към настоящия момент е прицелена към консолидация на българското общество

около националната кауза. Взела превантивни мерки за туширане на обратния отзвук

547 Димитров, Стр., Кр. Манчев, Цит. съч., с. 83-84.

548 История на България, т. ІV, с. 15.

549 Садулов, А. Цит. съч., с. 43.

550 Йонов, М. Чужди пътешественици за народностното съзнание у българите през ХV-ХVІІІ в. – Векове,

1972, № 5, с. 26-29.

551 Така например експедиционният корпус на великия везир Мурад паша през 1608-1610 г. разрушил

хиляди села и избил повече от 65 хиляди души в опитите си да смаже въстаническите движения в

Анадола. Вж. Стр. Димитров, Кр. Манчев, Цит. съч., с. 101.

552 История на България, т. ІV, с. 14.

161

върху българските турци, тоталитарната пропаганда се обръща към един стар прийом –

посочване на турците като опасен национален враг, сплотяващият ефект от който е

висок553

. Ето защо разгръщането му в полето на средното училище минава през

интензивната експлоатация на еднозначния арсенал от исторически аргументи.

В пети клас - поради посочените вече причини - тази изострена опозиция не е

застъпена при осветляването на съпротивителната проблематика в хронологическия

отрязък на ХV-ХVІІ в.554

Тук търсенето на пропагандната изгода налага смекчаване на

заряда на християнско-мюсюлманския конфликт. И тъй като случаите на въоръженото

противопоставяне все пак не могат да се игнорират напълно от учебното съдържание

(защото изпълняват важна роля при насаждането на патриотични чувства), придаването

на идентичност на Врага става чрез опростената или дихотомната логика на класовите

клишета. Другояче не би могло и да бъде, защото към времето на списване на учебника

българската историографска мисъл не проявява позитивистки афинитет за

детайлизиране на османските носители на насилието.

Преминавайки към образователните ретроспекции на османските действия срещу

българските надигания през ХІХ в., ще се ограничим с разглеждането на Априлското

въстание, първо, защото то е централен дидактически типаж, и второ, защото неговият

сегашен ресурс е пряко ангажиран с конкретните цели на националната пропаганда.

При настоящето пренаписване на материала за бунтовната проява от 1876 г. за нуждите

на обучението в горен курс образът на “жестокия друг” най-релефно се онагледява от

трагичната съдба на Батак, както и от онази сцена, която касае “изгарянето” на Васил

Петлешков. Що се отнася до акта на припознаване на Врага, то той вече се поставя в

едни конкретни рамки: “турска власт”, “турски военни части”, “редовни турски

войски”, “турски потери” и “башибозушки отряди”. Ако се предоверим на този

мащаб, бихме могли да кажем, че тук противно на очакванията ни се докосваме към нов

разграничителен момент, изразяващ се в отказ от подвеждане на “другия” под общия

знаменател на демоничното поне в контекста на деветнадесетото столетие. Разширим ли

553 Мутафчиева, В. Представата за…, с. 30.

554 В текста за българското Възраждане тя обаче отново се нагнетява. При съществуващите механизми и

структури на цензура над съдържанието и насоките на преподаване на историята в социалистическото

училище, тази промяна едва ли се дължи на различните виждания на авторите (авторът на материала за

късното Средновековие е Цветана Георгиева, а на този за периода за ХVІІІ-ХІХ в. – Стефан Дойнов).

Според нас това изменчиво или двойнствено отношение към “другия” произтича от гъвкавостта на

официалната пропагандна програма, на която ще обърнем внимание по-нататък в изложението.

162

обаче кръга на наблюдението, то тогава това впечатление ще се окаже илюзорно. Така е,

защото в обобщителния урок за българското Възраждане е поместен познат коментар,

който – за разлика от преди – вече открито държи “бедните турци” отговорни за

жестокото смазване на Априлското въстание.

Ако проследим така тиражираната представа с критичен историографски поглед, то в

нея ще съзрем някои уязвими места. И тъй като най-голям упрек търпи събирателно

тиражирания образ на “другия”, нека първо да маркираме контурите на неговия научен

еквивалент. Той не е по-различен от дидактическия, защото през 70-те

години

историците продължават да очертават профила на участниците в априлския сблъсък от

1876 г. преимуществено в черно-белия спектър. Заедно с това от началото на

десетилетието в историческата книжнина си пробива път тенденцията, която тегли

черта на деление между правоверните-носители на насилието, и онези, които не станали

съпричастни на конфликта. Така например Ангел Вълчев въвежда в оборот схващането,

което приписва “главната, определящата” отговорност за погромите по време на

Априлското въстание на официалната османска власт и нейните въоръжени сили. Въз

основа на това той заключава, че всяко преувеличаване на ролята на “местните чети”

и на “неконтролирания башибозук” за кръвопролитията е “грубо извращаване на

истината” и “горчиво заблуждение”555

.

Защо тази нюансираща оптика няма образователен резонанс? Веднага би могло да се

отговори: защото към настоящия момент тя все още не е придобила качествата на

признат от преобладаващата част историци познавателен модел. Едно такова обяснение

обаче не изчерпва изцяло съдържанието на въпроса, тъй като в хода на изложението се

натъкнахме на случаи, в които дискусионни или неутвърдени научни тези бяха

получили дидактическо превъплъщение и то най-често под напора на пропагандната

целесъобразност. Следователно ако се вписваше в актуалния агитационен дискурс,

споменатата иновация вероятно щеше да намери място в преподаването по история в

средното училище през 80-те

години. Не се вписва, защото евентуалното й

образователно остойностяване, демитологизирайки в някаква степен представата за

“другото”, би притъпила острото звучене на “ние” – “те” опозицията, от което пък би

“пострадала” и ефективността на историческата аргументация. Подобен развой обаче,

както вече бе отбелязано, би бил неприемлив за пропагандата, защото тъкмо чрез

силната експлоатация на османското наследство тя се стреми да ускори

555 Вълчев, А. Тъмраш. С.: ОФ, 1973, с. 130; Същият, Турските въоръжени сили по време на Априлското

въстание и ролята им за неговото потушаване. – Исторически преглед, 1976, № 1, с. 43-44.

163

психологическия автоматизъм на обществото срещу “другия”, за да го мобилизира за

предстоящите изпитания в сферата на малцинствената политика. С тази емоционална

схема е обвързан и въпросът с “бедните турци” и техния “верски фанатизъм”, който е

обект на специално внимание и в един от цитираните секретни документи556

. Нуждата

от интензификация на отграничаващото етикетиране на “турското” го пренася от полето

на методическата литература по страниците на разглеждания учебник. Така вече не се

разчита единствено на професионалната адекватност на учителите, а се открива

възможност учениците пряко да оперират с него. В условията на войнствено

настъпление срещу исляма тази проекция би трябвало да произведе поредната и може

би по-ефективна морална присъда над нейните ценности и над онези, които ги споделят

– било то в миналото и/или в настоящето.

Определен пропаганден привкус се долавя и в картината, илюстрираща трагичната

участ на батачани.

Известно е, че най-характерният момент в Априлското въстание са кланетата, особено

Баташкото, и в този смисъл учебната реминисценция на последното е оправдана.

Същото обаче не би могло да се каже за артикулацията на “лошия друг”. Според

учебния текст извършителите на клането в Батак били “бандите на Ахмед ага

Барутанлията”. И макар в случая да не се определя техния етнически състав,

мюсюлманското име на предводителя им е достатъчно ясен знак – при наложилата се

еднозначност на османското/мюсюлманското с турското – да внуши на учениците, че

той е турски. Подобна идентификация обаче е подвеждаща, защото същественият

“принос” в разсипването на въпросното родопско селище имали

българомюсюлманските въоръжени отряди557

. Присъствието на такива военизирани

части при потушаването на Априлското въстание (а и при сподавянето на други

подобни)558

е произтичало от религиозната специфика на османската военна доктрина,

556 ЦДА, Ф. 1Б, оп. 63, а.е. 106, л. 57.

557 Априлско въстание 1876. Сборник от документи. Т. І. Под ред. на А. Бурмов. С.: “Наука и изкуство”,

1954, с.524-525; А. Горанов, Въстанието и клането в Батак. – Април 1876. Спомени. Подбор и ред. С.

Гюрова и Т. Тихов. С.: “Български писател”, 1976, с. 513, 523; К. Василев, Родопските българи-

мохамедани. Ч. І. Пловдив: ”Христо Г. Данов”, 1961, с. 227-228,231; К. Косев и др. История на

Априлското въстание 1876. С.: Партиздат, 1976, с. 392.

558 Дечов, В. Миналото на Чепеларе. Принос за историята на Родопа. Книга първа. ІІ изд. Пловдив:

“Христо Г. Данов”,1978, с. 152-154, 159; К. Иречек, Пътувания по България. Под ред. на Е. Бужашки и В.

Велков. С.: “Наука и изкуство”, 1974, с. 468.

164

т.е. от нейните разпоредби, които налагали военна повинност на всички мъже-

мюсюлмани, включително и на българите, изповядващи исляма559

.

В обучението по история през тоталитарния период този познавателен пласт

обикновено се подминава560

, защото е крайно неудобен за политиката на официалната

власт по отношение на българите мюсюлмани, или казано по-конкретно, той е неудобен

за инструментализирания от нея процес на амнезия на историческата памет на

последните561

. Заличаването на спомена за мюсюлманското минало налага

пропагандния дискурс да се композира с “особена деликатност”, за да не се засегне

чувствителността на помаците562

. В приложен план това означава историческото

послание да се манипулира така, че удобно да подмени етническата идентификация на

извършителите на насилието в Батак.

В орбитата на митологизацията се движи и конкретно-образната представа за

“турската” жестокост по време на Априлското въстание, която, както бе маркирано,

касае “изгарянето” на Васил Петлешков. Тя се скицира от следния пасаж: “Петлешков

бил заловен и подложен на нечовешки изтезания, ала не издал нито един от другарите

си. Прикован към стълб сред горящи огньове, той мъжествено повтарял: “Сам съм –

други няма…”. Както се забелязва, така приведените дидактически сведения създават

впечатлението, че той е бил изгорен на клада.

Историографското съдържание на коментирания факт е следното: “Той е поставен

между два буйни огньове, за да предаде организацията и другарите си. Обгорен от

пламъците, Петлешков неизменно отговаря: “Сам съм, други няма. Сиромашта няма

никаква вина”. След тази средновековна инквизиция Петлешков и другарите му са

559 Маждракова, О. и др. Военна подготовка и провеждане на Априлското въстание 1876. С.: Военно

издателство, 1976, с. 189; В. Паскалева, Въоръжените сили на Турция през 70-те години на ХІХ в. (По

документи от германските архиви). – В: Сб. Академик Христо Христов. Изследвания по случай 60-

годишнината от рождението му. С.: БАН, 1976, с. 142; А. Вълчев, Турските въоръжени сили…, с. 35.

560 За срв. В някои от най-популярните досоциалистически учебници по история участието на

българомюсюлмански формирования в потушаването на Априлското въстание не се премълчава. Вж. И.

Пастухов и И. Стоянов, История на българския народ, с. 255; Н. Станев, Обща и българска история, с.

101.

561 Да издигнем идеологическата работа…, с. 225; В. Стоянов, Българските турци след…, с. 123; Р.

Даскалов, Как се мисли…, с. 283.

562 Живков, Т. Мемоари, с. 445.

165

подкарани към Пловдив, но смелият революционер поглъща отрова и така загива”563

.

Вижда се, че научният аналог съдържа елементи, но като цяло не подкрепя класическия

модел на понятието “клада”.

Ето и какво пише в спомените си един участник във въстанието в Брацигово по този

повод: “Но преди да слезне и се предаде в ръцете на солдатите, като познал, че не ще

му е възможно да избегне и да не влезне жив в ръцете на турците,…, вдигнал, та изпил

от шишето отровната жидкост…Четирма солдати пристъпили към Петлешков и

почнали да го бутат към огъня и насочват с щиковете си зад него…Осман Нури

ефенди притърчал и повикал пашата, който на минутата дошъл при мъченика, когото

оттеглил от огъня настрана”564

. Следователно и автентичният източник не защитава

достатъчно плътно образователното внушение.

Наблюдаваното разминаване между научно-документалния и учебния модел отчасти

би могло да бъде обяснено с особеностите на методическата технология, чрез която се

градят историческите представи и понятия в тогавашното обучение по история. Нейната

фукционална логика повелява по страниците на учебниците да се помества такъв тип

конкретно-образна информация, която да окаже силно въздействие върху

емоционалността на подрастващите. Понеже лесно се запаметява от учениците,

впоследствие тя служи като опорна конструкция на обобщените представи565

. Така че

образователният пример, илюстриращ “изгарянето” на Васил Петлешков е онова

информационно ядро, около което по-късно асоциативно изниква по-общата представа

за османската жестокост. Коментираната деформация едва ли обаче може да се обясни

единствено със спецификата на методическата техника за формиране на понятията.

Според нас съществената доминанта за промяна в параметрите на конкретния акт на

жестокост се крие в пропагандното съображение, което преднамерено търси

удължаване на дистанцията между българи и турци както в миналото, така и в

настоящето. В дискутирания случай то повелява османските методи на разправа с

въстаналите българи да се типизират като “средновековни” – определение, което

563 Косев, К. и др. Цит. съч., с. 387-388.

564 Мишев, А. Спомени из Българското отечество. – Април 1876. Спомени, с. 593-596.

565 Насоки за усъвършенствуване на учебния процес по история в средните училища. С.: МНП, 1980, с.

22-23.

166

внушава че “турската” бруталност е застинала на равнището на варварството566

и сякаш

не се подчинява на диалектическите закони на историята.

В духа на интеграционната политика се рисува и дидактическата картина, касаеща

“турската” реакция към настъпилите след последната руско-османска война промени.

Тя се популяризира чрез издадената през 1983 г. История на България за Х клас и има

следното звучене: “В страната рязко се засилиха вилнеенията на турците, особено на

онези, които бягаха от северните български земи. Те си отмъщаваха на местните

българи, които на много места се видяха принудени да се самоотбраняват”.

Както личи, въпросният пасаж за сетен път продуцира представата за крайната

напрегнатост на българо-османските отношения, извеждайки на преден план насилието

на “турците”, което те провокирали при напускането си на българското пространство.

Същевременно той дава живот на внушението, че тяхното изселване имал повсеместен

и окончателен характер. Впоследствие то инерционно се препотвърждава, защото в

следващите урочни теми липсва каквато и да е информация относно присъствието на

етнически различният в българските държавни предели след 1878 г.

Дали така тиражираната образователна възстановка кореспондира с научната?

Историографската проверка по отношение на първото твърдение показва, че то в общи

линии е резонно, защото и според научния му аналог бягащите “турски тълпи” се

отдавали на грабежи и насилия, опожарявали и разграбвали “много” български села567

.

Но що се отнася до второто, то не намира безрезервна защита в академичната история:

“В България останали предимно ония турци, които населявали компактно цели села

или райони”568

. И понеже меродавният източник твърдо общо засяга проблема за

мюсюлманската миграция от българските земи по време и след войната, нека хвърлим

един по-детайлизиращ поглед към него. Такава възможност предлага изследването

“Временното руско управление в България през 1877-1878 г.” на Горан Тодоров.

Прелиствайки страниците на книгата, става ясно, че областите с най-интензивно

изтегляне на мюсюлманско население са били районите на Априлското въстание и

онези подбалкански селища, разорени през войната. По отношение на състава на

мигриращите авторът посочва, че наред с чиновниците, черкезите и татарите, бягали

“предимно богатите турци”, които по пътя си към Цариград извършвали насилия. По-

566 Колектив, Синонимен речник на българския език. Изд. “МАГ-77”, 1997, с. 951.

567 История на България, т. ІІ [ІІ изд.], с. 21-22.

568 Пак там.

167

нататък обаче Тодоров пише: “турците сиромаси на много места оставали”569

. Вижда

се, че той се опитва да конкретизира ареалите с най-усилено изтегляне на мюсюлмани, а

така също и да персонифицира “лошите” сред тях.

И тъй като в разглежданата учебна обрисовка присъстват и българи, би било редно да

скицираме и тяхното поведение в онази напрегната обстановка. Ако отново се доверим

на Горан Тодоров, то според него на някои места българи заграбвали турски имоти,

отмъщавали на останали в освободените земи турци, опожарявали къщите им.

Палежите на чифлици и изоставени турски села зачестили, след като станали известни

решенията на Берлинския конгрес. Те целяли да попречат на забягналото мюсюлманско

население да се върне обратно, защото приетите в германската столица клаузи му

гарантирали собственически права над изоставеното в България недвижимо

имущество570

. Но все пак тези прояви, според Николай Жечев, не са придобили масов

характер, а били “изолирани, отделни случаи”, насочени “главно” срещу

представителите на вече бившата господстваща османска прослойка. Българите, твърди

авторът, в “повечето” случаи се отнасяли със “съчувствие и грижи” към пострадалите

от военните действия турци. В заключение Николай Жечев, демонстрирайки нюансиран

изследователски подход, отбелязва, че останалото в България турско население, което

проявило сдържаност в своето поведение, “продължавало спокойно своята стопанска

дейност и религиозни обреди”571

.

Направеният научен обзор дава основания да се направи следният извод:

тиражираната в История на България за Х клас представа относно мюсюлманските

действия по време и непосредствено след войната от 1877-1878 г. е изопачена. И понеже

един от основните моменти в нея е насилието, идващо от “другия”, тя ретлансира още

по-релефно внушението, че “турското” изселване от България е пълно. Това е особено

важно в светлината на националния въпрос, тъй като приключилата на 30 ноември 1978

г. поредна изселническа вълна572

разчиства пътя за финализиране на “интеграционната”

569 Тодоров, Г. Д. Временното руско управление в България през 1877-1878. С.: БКП, 1958, с. 128.

570 Пак там, с. 133, 138.

571 Жечев, Н. За отношението на Временното руско управление, на българските власти и общественост

към мюсюлманското население в България през 1877-1879 г. – Известия на Института за история, 1967, т.

ХІХ, с. 136, 138, 149, 151.

572 Баев, Й. и Н. Котев, Изселническият въпрос. ІІ, с. 53.

168

политика. Сега вече, отстранило потенциално несигурните елементи сред турското

малцинство, държавно-политическото ръководство пристъпва към засилване на

унифициращите мероприятия, лансирайки тезата, че в България не са останали повече

хора с автентична турска етничност573

. От казаното по-горе се разбра, че новата

формулировка прелива и в сферата на училищното обучение, където предлага

спекулативен исторически модел за процесите, довели до етническата хомогенност на

българската нация.

Ако сравним разгледаната образователна представа с онази, която фигурира в

История на България за Х-ХІ клас от 1973 г., ще станем свидетели на определени

несъответствия, макар и двете да произхождат от една и съща познавателна база.

Наистина и по-старият учебник информира за бягството на “турските бейове,

черкезите и голям брой турски селяни”, което обяснява с техния “религиозен

фанатизъм”, “национална омраза” и “политическа изостаналост”. За разлика от своя

приемник обаче той не абсолютизира мащабите на миграционния поток, защото

уточнява, че в българските държавни предели след 1878 г. “останала оная част от

населението, което населявало компактно цели села и райони”.

Съпоставено с по-късното учебно описание, това от 70-те

години има и друга отлика: не

индикира елемента насилие, т.е. в него не е включен споменатия академичен щрих.

Причината за неговото подминаване вероятно произтича от зависимостта, че

евентуалната образователна проекция би довела до осъвременяването му в

педагогическата практика. В контекста на поредната миграционна кампания една такава

мисловна линия би била неприемлива за официалната пропаганда, защото би освежила

кодираните в съзнанието на учениците стереотипи и така би се проявила като

своеобразна бариера пред все по-налагащата се версия за българската генеалогия на

турците в страната.

Що се отнася пък до посочените в учебното пособие мотиви, поради които

представители на мюсюлманската общност напускали българското пространство, то те

не намират покритие в академичния ракурс, защото той представя по-различни

основания: “било поради страх, било по нареждане на турската власт”574

. Защо

тогава учебникарите лансират други, ненаучни аргументи? Едно е сигурно: през 70-те

години те са особено значими категории в пропагандно отношение или иначе казано,

573 Стоянов, В. Българските турци след…, с. 122.

574 История на България, т. ІІ [ІІ изд.], с. 21-22.

169

чрез тяхната публична експлоатация се търси активизиране на антирелигиозната

дейност и ускоряване на “идейно-политическото и патриотично възпитание”575

,

включително и в районите с “небългарска народност”576

. Донякъде въпросната

активизация се влияе от подписаната през 1968 г. и ратифицирана в началото на

следващата година изселническа спогодба, по силата на която между 80 000 и 100 000

български турци получават възможност да се преселят в Турция577

. Както вече

споменахме, чрез реализацията й българските ръководители искат за довършат

прекъснатия през 1951 г. процес на “освобождаване” на страната от онази част от

турската общност, която не се е чувствала достатъчно обвързана с България и която в

перспектива по-трудно би възприела социалистическата идентичност.

Погледнато през призмата на пропагандната работа, изселването безусловно налага да

се намери отговор на въпроса: защо едно немалко число български граждани

предпочита да емигрира от “социалистическа България” и желае да се установи в

границите на “изостаналата капиталистическа Турция”.

В просветен план той се търси и в историческата рамка за преселничеството. За целта

историческите пластове на миграционната мотивация се подменят преднамерено и то

така, че при последващото им осъвременяване в образователния процес да бъдат в

съзвучие с актуалната пропагандна аксиология. Казано другояче, префасонираното

историческо послание в своя актуализиран вариант трябва да постави върху образа на

изселващите към настоящия момент турци знака на категоричната пейоративност и

чуждост: те са религиозни фанатици, мразят българската нация и в политическо

отношение са изостанали. Така, макар и не директно, а асоциативно, третирането на

историята на мюсюлманските миграции е призвано да разсее породените от

конкретната изселническа вълна съмнения относно “достойнствата” на

комунистическата политическа система.

Както се вижда от направения сравнителен анализ, в двете учебни пособия се

тиражират доста различаващи се помежду си картини, които обаче извеждат корените

си от общ познавателен източник. Видя се също така, че тази двойнственост се

575 Байчински, К. Цит. съч., с.146-147; В. Стоянов, Българските турци след…, с. 124.

576

Йорданов, М. Нашите задачи за решително преустройство и по-нататъшно усвършенствуване на

учебно-възпитателната работа по история в светлината на съвременните изисквания. – В: Първи конгрес

на Българското историческо дружество, с. 314.

577 Баев, Й. и Н. Баев, Изселническият въпрос. ІІ, с. 52.

170

предопределя от конкретните пропагандни цели. Те сковават методическата свобода на

отделните авторски екипи при подбора на учебния материал, който в зависимост от

конюнктурните политически реалности трябва да смекчава или да усилва

недоброжелателния тон спрямо напускащия българските предели “друг”.

ІІ. 4. Образът на Османската империя (Турция)

Третирането на историческото развитие на Османската империя в История на

България за ІХ клас преповтаря старите учебни образци. И сега “класическият”

период от нейната битност е охарактеризиран като “азиатски” и “източен” –

категории, които се явяват контрапункт на “върховото развитие” на феодализма в

българските земи през ХІІІ и ХІV в. Видяно от гледна точка на националното

възпитание, тази антитеза изпълнява ролята на цивилизационно-отличителен ориентир.

Неговата пулсация обаче се възбужда не толкова от илюстративната стойност на

приложения текст, колкото от символната сила на употребените епитети, които в

културната матрица на нацията са придобили негативно звучене (ниска материална

култура, низки страсти, некултурност, жестокост, варварство)578

. Определението за

втория етап също показва ригидност, т.е той отново е окачествен като “упадъчен”.

В така очертаната картина в зоната на критика попада както двуетапното деление на

историческия живот на Империята, така и оценките за всеки един от тях.

Разбира се, ако разгледаме дидактическата периодизация от зрителния ъгъл на

методическото изискване за подбор на учебното съдържание, то ще стане ясно, че тя не

би могла да търпи укор, защото е точна проекция на научната. В последната обаче

продължава да се чувства градивната едностранчивост, понеже и през 70-те

години

българската османистика не успява да излезе от рамките на традиционната

изследователска парадигма, въпреки че в самото им начало един от авторитетите в тази

познавателна област – Бистра Цветкова, я квалифицира като “опростена схема”579

.

578 Андрейчин, Л. и др. Цит. съч., с. 20, 577.

579

Цветкова, Б. Промени в османския феодализъм в българските земи през ХVІІ-ХVІІІ в. – Исторически

преглед, 1971, № 4, с. 56.

171

Що се отнася до образователните оценки за първия период, то те също трудно могат

да бъдат оборени от позицията на тогавашната историческа мисъл580

. Тя основателно

квалифицира налагането на османските феодални отношения в балканско-

византийското пространство като значителна крачка назад в историческия ход на

завладяните народи и в този смисъл дидактическото внушение за ориенталската

изостаналост на османската държава е резонно. Но едва ли тази вярна като цяло

характеристика може да изчерпи напълно съдържанието на една сложна епоха, каквото

е времето от ХV до средата на ХVІ в., през което османската обществено-икономическа

и политическа система се утвърждава и добива своя завършен вид. В тази връзка,

колкото и странно да изглежда, трябва да се отбележи фактът, че османските султани –

водени от идеята да намерят изгодни формули за доброто функциониране на държавата

– възприели значителна част от натрупания от балканско-византийския свят опит581

.

Тъкмо въпросната практика на приемственост, според някои историци, доближила

Османската империя до европейската цивилизация повече, отколкото която и да е друга

мюсюлманска държава582

.

Както се забелязва, тук отново се докосваме до двете основни направления за

изследване на османското наследство. И тъй като към настоящия момент първото

продължава да доминира почти напълно в историографските среди, логично е върху

платното на училищното преподаване да изниква представата за недоразвитостта на

османската държава през ХV-ХVІ в.

Ако поставим на везните на критика учебната характеристика на втория период от

имперската история, то ще проличи, че той също се покрива с научната, която обаче

през 70-те

години не е достатъчно обективна583

. Това до голяма степен произтича от

факта, че историците по онова време третират тимара като основен

структуроопределящ компонент на османската икономика. Този подход продуцира

схващането, че определящата линия в развитието на османския феодализъм от края на

580 Мутафчиева, В. Аграрните отношения в…, с. 7-8.

581 Цветкова, Б. От българския феодализъм към…, с. 203-222; Хр. Христов, За самоуправлението на

българите през ХV-ХVІІІ в. – Исторически преглед, 1973, № 1, с. 19-26; Е. Грозданова, Българската

селска община през ХV-ХVІІІ в. С.: БАН, 1979, с. 28-29.

582 Цветков, П. България и Балканите от древността до наши дни. ІІ прераб. и доп. изд. Варна: “Зограф”,

1998, с. 327.

583 Цветкова, Б. Промени в османския феодализъм…, с. 55.

172

ХVІ в. е няколковековното мъчително разпадане на ленно-спахийската система.

Истината обаче изисква да се признае, че отмирането на тимарското земеползване все

още не означавало цялостна деградация на имперското стопанство, защото

освободената ниша била заета от нова форма на земевладение - едрото частно, която по-

адекватно отговаряла на нуждите на развитите феодални отношения и която, съединена

с политическата власт, увеличила относителния си дял в османската икономика от ХVІІ

в. нататък584

.

Като художници, познаващи и употребяващи само тъмни тонове, се проявяват

авторите на История на България за ІХ клас и при обрисуването на

модернизационните опити на централната османска власт през ХІХ в. Както и в

предишните учебни помагала, и сега тиражираната картина импонира представата за

ориенталската непригодност на Империята към политическите, икономическите и

организационните изисквания на Новото време. Тази историческа присъда

допълнително натежава от опозицията, според която българските възрожденски

процеси се развивали под сянката на “безбройните” османски пречки.

В История за VІІ клас от 1982 г. въпросното противопоставяне придобива още по-

крайна тоналност, защото положението на българите през Възраждането се оценява

като “ужасно” и се подплатява чрез илюстративния заряд на “Житие и страдание

грешного Софрония”.

Как се разглежда тази проблематика в историографски план? И през 70-те

години

научната мисъл не предлага подробен и цялостен поглед върху османските

преобразования. Това подсказва, че тя продължава да се движи в коловозите на

рутината, т.е. да осветлява българското историческо развитие изолирано от общия

политико-стопански климат в османската държава. Има, разбира се, и историци, които

отчитат влиянието на имперската конюнктура върху националния подем през ХІХ в.,

при това го декорират с положителен знак585

. Разбира се, от този епизодичен интерес не

би могло да се очаква да тушира или да промени индиферентното отношение към

историята на Империята от страна на историците. Затова изследователските практики

по това време продължават да възпроизвеждат българската възрожденска история

584 Радушев, Евг. Аграрните отношения в…, с. 5, 29-30.

585 Димитров, Стр., Кр. Манчев, Цит. съч., с. 204; З. Маркова, Българското църковнонационално движение

до Кримската война. С.: БАН, 1976, с. 72, 80; О. Маждракова-Чавдарова, За отношението на българската

буржоазия към Хатихумаюна от 1856 г. – Исторически преглед, 1977, № 5-6, с. 254.

173

преимуществено в контекста на силно нагнетения конфликт между “нашето” и

“чуждото”.

Погледнато от ъгъла на училищното обучение, прекомерното фаворизиране на

неизбежните национални пристрастия минимизира възможността за остойностяване на

и без това слабо застъпените иновации за османската държава. А в История за VІІ клас

това вече е почти изключено, защото автобиографичната творба на Софроний

Врачански облъхва усещането за Българското възраждане с хладната сянка на Голямата

анархия. Тук по-силното негативизиране на Империята може да бъде обяснено с

изискването за по-ярко емоционализиране на преподаването в среден курс, което обаче

създава и превратна представа за новите тенденции в българското общество, разгърнали

се именно след последните прояви на кърджалийството586

. Нека да не подминаваме и

уточнението, че в научните среди въпросният документален източник се използва като

илюстрация на житейските реалности в българското пространство тъкмо по време на

феодалните размирици в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в.587

От казаното дотук се вижда как ограниченото зрение на изследователското дирене се

явява като предпоставка за познавателното и същностно изкривяване на дидактическия

образ на Османската империя. Изкривяване, което протича почти неусетно, тъй като се

развива върху хранителната почва на основните учебни типажи, т.е. върху утежнената

атмосфера на народностно-религиозната неравнопоставеност, драмата на

ислямизацията и примитивното османско насилие. Така и през 80-те

години държавата

на османците бива аксиоматично номинирана като “империя на злото”.

Поради липсата на разграничителна линия и обичайното модернизиране на

историческия ресурс в педагогическата практика тази неприветлива представа не се

хронологизира, а изплува в огледалото на настоящето като базисен познавателен модел

на съвременна Турция. И докато последният пункт не се нуждае от доказване, защото

осъвременяването на миналото е постоянно присъстващ похват в училищното обучение

по история през тоталитарния период, то отсъствието на ясен разделителен маркер се

586 Мутафчиева, В. Феодалните размирици в Северна Тракия през края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. – В:

Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762-1962). Сборник от изследвания по случай 200-годишнината

от “История славянобългарская”. Ред. Д. Косев и др. С.: БАН, 1962, с. 210; Същата, Кърджалийско време.

С.: БАН, 1993, с. 383-404.

587 История на България, т. І [ІІ изд.], с. 318; Д. Косев и др. Кратка история на България. ІІ прераб. изд. С.:

“Наука и изкуство”, 1969, с. 114; В. Мутафчиева и др. Румелийски делници и празници от ХVІІІ век. С.:

ОФ, 1978, с. 210.

174

потвърждава от учебните сведения, селектирани и тиражирани в История за VІІІ клас

от 1982 г. и в История за ІХ клас от 1989 г. В тяхната смислова рамка наистина попада

въпросът за преминаването на Османската империя в небитието. Но както и преди, и

сега в нея не е включена информация, която да остойности качествено новата

идентичност на нейната наследница. Следователно и тук не се прави категорична

разлика между двете държавни формации – разлика, която, както бе отбелязано, е факт

и в дипломатическата лексика, и в научната книжнина.

Не бива обаче да се смята, че поставянето на уравнителен знак между Империята и

Републиката е в разрез с духа на тогавашната българска политика. Тъкмо обратното – то

отговаря на потребностите и логиката на три важни проблема.

Първият извежда своите корени от идеологическите клишета, които изискват с

“всички средства”, “ярко, системно и убедително” да се разкриват “недъзите на

капитализма” с оглед у “социалистическия човек” да се насади омраза към “враговете

на социализма”588

.

Вторият черпи енергия от конкретния пулс на българо-турските отношения. От края

на 70-те

и началото на 80-те

години линията на добросъседско сътрудничество и

регулярен политически диалог в тях бива постепенно измеснена от линията на

конфронтацията, която в перипетиите на “възродителния процес” придобива

параметрите на изключителното напрежение589

. Затова в очите на българските

държавни и партийни функционери Турция се превръща в най-опасен противник на

Балканите590

.

Третият е пряко свързан с курса на окончателната хомогенизация на българската

нация и е прицелен към това да се разруши привлекателната картина на живота в

Турция в съзнанието на българските турци. Ето защо официалната пропаганда

популяризира материали (включително и на турски език), в които акцентът е поставен

588 Програма на БКП, с. 131, 133; Да издигнем идеологическата работа…, с. 224; Идеологическата борба на съвременния етап (за системата на партийната просвета). V прераб. и доп. изд. С.: Партиздат, 1979, с.

51.

589 Младенов, П. Цит. съч., с. 131; Стоянов, В. Турското население в…, с. 160-214; Дж. Хаков, История на

Турция през ХХ век. Център за проучвания “Ататюрк”, МЦПМКВ, 2000, с. 400; B. Simsir, Bulgaristan

Turkleri (1878-1985). Ankara, 1986, s. 357-364.

590 Живков, Т. Мемоари, с. 443-444; К. Чакъров, Вторият етаж. С.: К & М, 1990, с. 190; Б. Асенов,

Възродителният процес и Държавна сигурност. ІІ изд. С., 1996, с. 60.

175

върху репресивната политика на турските власти и незачитането на човешките права в

страната591

.

Взети вкупом, тези проблеми обясняват защо е било нужно негативното портретиране

на Турция, което в училищната историческа пропаганда се реализира отново чрез

съживяване на кодираните в ученическото съзнание предразсъдъци и стереотипи по

отношение на Османската империя.

591 Кусева, М. Цит. съч., с. 165-166; Т. Буруджиева, Интерпретация на етническите конфликти в

политическия език. – В: Етническата картина в България, с. 56-57; Вж. и списание “Yeni Hayat-Нов

живот”, рубриките “Turkiye basinindan”(Из турската преса), “Turkiye, den mektuplar”(Писма от Турция)и

“Kapitalist dunyada”(В света на капитализма), 1978, № 1, с. 24; № 3, с. 24; № 4, с. 22-23; № 5, с. 18-19; № 9,

с. 23; 1979, № 3, с. 22; № 4, с. 8-9; № 5, с. 21; кн. 1980, № 1, с. 23; № 2, с. 20-21; № 3, с.18-19; № 4, с. 24-25;

№ 6, с. 15; 1981, № 9, с. 22.

176

Г Л А В А Т Р Е Т А

Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в

учебниците по история през 90-те

години на ХХ в.

Първите години на демократичния процес в България – наред с множество радикални

промени в обществено-политическия живот – извеждат на преден план и идеята за

малцинствените права и признаването на “другите”. Първата заявка за нейната

практическа реализация прави новото ръководство на БКП. На 29 декември 1989 г. то

оповестява, че се отказва от създаването на “етнически монолитна българска нация” и

декларира, че ще съдейства за “решаването на въпросите, свързани с допуснатите

нарушения на конституционни права на тюркоезичното и мюсюлманско население” в

страната592

. Обратът в официалната политика по националния въпрос обаче генерира

напрежение сред българското общество, защото “възродителния процес” и “голямата

екскурзия” нарушават традиционната система на поведение и отношение между

българи и турци, разкъсват до голяма степен техните съседски и междуличностии

връзки, в които се настанява взаимната несигурност и недоверие593

. Манипулирано в

продължение на дълго време (особено интензивно през втората половина на 80-те

години) от националната пропаганда с антитурски и антималцинствени аргументи, то

реагира негативно на идеята за легитимирането на въпросните групи594

. Въпреки това са

положени немалко политически усилия за възстановяването на етническите и

592 Вж. Решение на пленума на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г. и доклада “За преодоляване на

допуснатите извращения сред тюркоезичното и мюсюлманското население в страната”, изнесен от А.

Лилов. – Работническо дело, 30 декември 1989 г., бр. 364, с. 1 и 3.

593 Етническият конфликт в България, с. 43, 47, 50, 57; К. Стоилов, Стереотипни форми на поведение при

мюсюлманите. – В: Етническата картина в България, с. 111; Д. Маджаров, Адаптацията – реалност и

образи. – В: Етническата картина в България, с. 135; И. Георгиева, “Възродителният процес” и “голямата

екскурзия” (Опит за орална история). – В: Етническата картина в България, с. 106; М. Грекова, Аз и

другият…, с. 85-89.

594 Кънев, К. Законодателство и политика към етническите и религиозните малцинства в България. – В:

Общности и идентичности в България. Състав. А. Кръстева. С.: “Петекстон”, 1998, с. 99.

177

религиозните права на основните малцинствени общности в страната. Техните опорни

точки са заложени в приетата на 12 юли 1991 г. Конституция на Република България. В

новия основен закон са формулирани някои юридически принципи, гарантиращи

индивидуалните човешки права, равенството и защитата от дискриминация,

включително на етническа основа, както и разпоредби, чрез които се декларира

зачитане правата на малцинствата да поддържат своята култура, да изповядват своята

религия и да говорят на майчиния си език595

. Трябва обаче да се отбележи, че много от

политическите мерки са прокарани без мнозинството от българските граждани да бъдат

подготвени за тях. Времето за публичното им дебатиране и изясняване често е силно

ограничено – било поради политическа непоследователност, било поради активния

интерес на обществото към извършващите се дълбоки промени в други социални сфери.

Ето защо не се създава широк консенсус относно необходимостта от признаването и

защитата на етническата и религиозна самобитност на малцинствените общности в

България596

. Симпоматичен пример за това е хладното отношение на средния българин

както към мерките на държавната власт да гарантира правото на представителите на

малцинствата да изучават майчиния си език в общинските училища, така и към опитите

й да регламентира излъчването на радио- и телевизионни предавания за тях в

националния ефир597

.

Справедливостта обаче изисква да се признае, че в така очерталата се ситуация се

появяват и положителни тенденции. Българското общество, макар бавно и мъчително,

започва да “съзрява” в отношението си към своите съграждани от малцинствата, в това

число и към най-голямото от тях – турското, да осъзнава постепенно сложността на

малцинствената проблематика, да разбира техните нужди598

. Този процес създава и

условия за смекчаване на втвърдената базова нагласа спрямо турците, възприемани от

мнозинството все по-определено и ясно като съставна част от българската нация599

.

Въпросната иновация е по-динамична в районите със смесено население, където

595 Конституция на Република България. Вж. чл. 6, ал.2; чл. 29, ал. 1; чл. 36, ал. 2; чл. 54, ал. 1.

596 Кънев, К. Цит. съч., с. 106; В. Стоянов, Турското население между…, с. 228.

597 Кънев, К. Цит. съч., с. 104-105.

598 Стоянов, В. Българските мюсюлмани в годините на преход (1990-1997). Етнокултурни аспекти. –

Исторически преглед, 2000, № 3-4, с. 122.

599 Желязкова, А. Социална и културна…, с. 25.

178

познанията, идващи от преките контакти с “другия”, правят връзките между християни

и мюсюлмани, българи и турци по-интензивни, дистанцията между тях по-бързо се

скъсява за разлика от регионите с хомогенно българско население600

.

Колкото до същността на малцинствената политика на изпълнителната власт в

началните години на прехода, то тя най-лесно би могла да се маркира, ако се проследи

дейността на учредените за целта правителствени институции. Веднага се набива на очи

фактът, че работата им протича по-скоро под знака на формализма, поради което

ефективите им са повече в сферата на паожеланията. Казано другояче, те не генерират

реални предпоставки за разрешаване на трудностите, пред които са изправени

представителите на отделните малцинства601

. И тъй като тази констатация в общи линии

намира своята персонификация в управлението на БСП и ОДС, нека скицираме

контурите на тяхното виждане по националния въпрос.

Отношението на БСП, когато има безпорни позиции в централната изпълнителна

власт, може да се илюстрира чрез дейността на Междуведомствения съвет по

етническите въпроси (30 юни 1994 г.) и Националния съвет по социални и демографски

въпроси (14 юни 1995 г.). И докато първият изобщо не сработва, то вторият се опитва за

решава проблемите на малцинствата по-скоро в социален, отколкото в етнически

аспект602

. Доколко етническата политика на БСП през периода 1990-1996 г. е плод на

прозорлива стратегия, може да се отсъди и по нейното отношение към ДПС. Тогава – за

да съхрани обществения си престиж, а и за да отклони общественото внимание от

сложната икономическа и политическа ситуация в страната – тя много често атакува

Движението, създавайки му негативен политически образ. И понеже в съзнанието на

българското общество то се възприема като политическата структура на българските

турци и мюсюлмани, тази неблагоприятна идентификация лесно се пренася и върху

тях603

, и така в крайна сметка осигурява вятър в платната на националната митология.

600 Митев, П. Е. Връзки на съвместимост и несъвместимост в ежедневието между християни и

мюсюлмани в България (Социологическо изследване). – В: Връзки на съвместимости и несъвместимост

между християни и мюсюлмани в България, с. 176-177; И. Томова, Цит. съч., с. 306-307; И. Георгиева,

“Възродителният процес” и…, с. 108; Д. Маджаров, Цит. съч., с. 120, 125-126.

601 Кънев, К. Цит. съч., с. 103-104.

602 Пак там, с. 104.

603 Желязкова, А. Турци. – В: Общности и идентичности в България, с. 395; М. Грекова, Етническите

малцинства – проблеми на съществуването им и начини на употребата им. – В: М. Грекова и др.

179

Скована в клещите на политическата конюнктура се оказва и следваната от ОДС

линия към малцинствата. Действащият от 2 декември 1997 г. към правителството

Национален съвет по етническите и демографските въпроси проявява повече склонност

да осъществява политически контрол върху представителите на етническите групи,

отколкото функционална ангажираност с техните проблеми604

.

От този обзор проличава, че в годините на прехода изпълнителната власт не успява да

разработи последователна и ясна малцинствена стратегия, така необходима за

общонационалния просперитет. Тук трябва да се отчете (разбира се, без да се

абсолютизира) и това, че дистанцираността на традиционните български партии към

малцинствата се корени и във все още резервираното отношение на доминиращия етнос

към тях. Ето защо партийните централи се опасяват, че едно по-сериозно ангажиране с

интересите на миноритетните групи би отблъснало част от техните потенциални

избиратели605

.

Ако се прехвърлим върху полето на историческото познание, ще забележим, че

промените след 1989 г. предизвикват един особен обществен интерес към миналото,

към различни исторически събития, факти и личности. В тях обществото усилено търси

онзи “символен капитал”, чрез който да удовлетвори иманентната си нужда от

идентичност и легитимност606

.

Училищното обучение по история не остава встрани от този интерес. Процесът на

демократизация обаче се сблъсква със “старата рамка” на учебните програми и

заложената в тях аксеология607

. Ето защо училищното преподаване е изправено пред

Националната идентичност в ситуация на преход: исторически ресурси. С.: “Минерва”, 1995-1996, с. 254-

279.

604 Кънев, К. Цит. съч., с. 104.

605 Макариев, П. Културната идентичност и малцинствени права в България. – В: Общности и

идентичности в България, с. 65; М. Грекова, Всекидневни представи за “малцинство”. – В: Общности и

идентичности в България, с. 118-136.

606 Грекова, М. и др. Националната идентичност в…, с. 10-11; Д. Деянов и др. Пренаписванията на новата

българска история в учебниците за гимназията. С.: Институт за социална критика, 1995, с. 7;

Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите. Българските алтернативи. Под ред. на Е.

Александров. С.: Национален институт за международни изследвания – Фондация “Фридрих Еберт”,

1996, с. 14; Й. Шопов, Методика на обучението по …, с. 19-20.

607 Учителите пред националните проблеми на България (ред. ст.). – История, общество, философия, 1991,

№ 4. Вж. и цитираните в бел. № 197 източници, публикувани след 1989 г.

180

необходимостта от радикално преосмисляне на съществуващите оценки за миналото,

вградили в националното съзнание различни митове и стереотипи608

. С оглед на това

вниманието на специалистите се насочва и към проблема за т. нар. “скрити

програми”609

. Преодоляването на инерцията и наслояванията в училищното обучение по

история и изработването на нов образователен модел, който да бъде адекватен на

налагащите се политически и обществени реалности (чиято иманентна същност

предполага и толерантно отношение към “другите”), обаче не е еднократен акт, а

сравнително продължителен процес. Неговата динамика зависи както от ритъма на

трансформация на традиционната възпитателна стратегия, така и от технологичното

време, необходимо за историографската и дидактическата преоценка на представите за

миналото610

. Именно затова в настоящата глава сме фокусирали вниманието си върху

учебниците по родна история за ХІ клас: те са най-новите пособия, които са в

циркулация в системата на средното образование, техните интерпретационни схеми са

най-близки до научните им аналози, а и с тях приключва училищният курс по история.

ІІІ. 1. Завладяване на България

В първия анализиран учебник – История за ХІ клас на Просвета,

интерпретационната схема относно османското завладяване е конструирана върху

спорната постановка на Христо Гандев. Нейната силно романтична тоналност

предопределя и щрихите в събирателния исторически профил на османците: той е

608

Шопов, Й. и др. Проблеми на обучението по история. С., Унив. изд. “Св. Климент Охридски”, 1993, с.

26

609 В българската дидактика на историята за първи път проблемът за скритите програми в обучението по

история е поставен през 1996 г. Вж. М. Радева, Скрити програми в обучението по история. – История,

1996, № 5-6.

610 Шопов, Й. и др. Проблеми на обучението…, с. 13; М. Радева, Светлина в тунела…, с. 38-39; Същата

Преходи и преустройство в историческото образование. Трансформацията през 90-те години. – История,

1998, № 2-3, с. 41-43. По-конкр. вж. Общо представяне на новата учебна програма по история. – В:

Указание за организация на учебната работа по история в общообразователното училище за учебната

1992/93 година. С.: МОН, 1992, с. 2.

181

“безпощаден” завоевател, наложил се над българите чрез “яростно насилие”, “масови”

убийства, кланета и заробвания, “безцеремонно” ограбване на местното население и

съсипване на “цветущи селища” и “ценни културни паметници”. Методи, които в

крайна сметка довели до загуби, съставляващи 40% от българския демографски

потенциал.

В другото разглеждано пособие – История за ХІ клас на Анубис, смисловият ракурс

относно османските действия също е фокусиран върху тоталното насилие, макар в него

да не присъстват еднозначни оценки за причинените от нашествието демографски и

селищни деструкции. Тук лицето на “другия” е рамкирано от пасажа: “Режи, пали,

опустоши Шишмановата земя!”611

, като тъмните багри върху неговия образ се

уплътняват от експонираното в задължителния учебен текст обобщение на османските

военни похвати – “унищожаване”.

Ако пък се взрем в очертанията на лансираната историческа представа за османците в

третата учебна книга – История на България за ХІ клас на Планета-3, то ще проличи,

че в основната част на дидактическия разказ тя не е обременена с крайни

характеристики. В заключителната обаче, в която калкулират последиците от

османското завоевание, авторите извеждат извода, че то е довело до тотална разруха на

стопанството и градовете, а българите дали “безброй” и “неизброими” жертви. Наред с

това те са поставили обобщеното определение “историческа катастрофа” в рубриката

“Дискусии”, очевидно опитвайки се да провокират в учебния процес разисквания по

отношение на различните оценки за османското налагане в отделните национални

историографски школи. Но тъй като го представят като безспорна позиция на

балканската историопис и го противопоставят на тезите на европейски и турски

историци, надали замисълът е произвел ползотворни резултати поради силните

национални пристрастия на ученици и учители към тази проблематика612

.

611 Този пасаж принадлежи на Мехмед Нешри, но в учебника не е тиражиран в пълният му формат. Срв. с

документалния източник: “Повелителят заповядал на везира Али паша: “Мини морето с 30 хиляди

мъже. Руши, пали и граби земята Сосманова, а ако намериш леснина и крепостта му обсади. Но дойдат

ли [някои] сами при тебе, тях наравно с другите не брой за врагове”. Вж. М. Нешри, Пос. съч., с. 93.

Причината за премълчаването на последното изречение вероятно се дължи на несъответствие с

катастрофичната теория.

612 Мутафчиева, В. Фолклорното мислене…, с. 22; Същата, Предисловие. – В: Съдът над историците, с. 5-

7; Р. Даскалов, Как се мисли…, с. 305-306. Вж и И. Иванов, Педагогическият подход при работа с деца от

различни етноси – проявления на “ефекта на очакването”. – В: Аспекти на етнокултурната ситуация.

Осем години по-късно, с. 338.

182

Както се вижда, възприетото в Учебника на Просвета гледище преповтаря една от

най-дискусионните тези в българската историография, а именно тезата за

“демографската катастрофа”. В този смисъл то не е в синхрон с действащото и сега

методическо правило613

, което, както многократно посочихме, повелява дидактическият

подбор на историческите факти и тяхната интерпретация да е рефлексия от улегнали в

научната книжнина постановки.

Що се отнася до внушенията в другите две пособия, то те, макар и да не са толкова

пресилени, също поставят ударението само върху бруталността на завоевателите. Те

обаче – за разлика от илюстрацията в първия учебник – все пак са защитими от

методическа гледна точка, защото неизбежното градиво за техните автори е трайно

утвърдилия се в българската историческа наука, а чрез нея и в историческата памет на

нацията катастрофичен модел. Наистина и той онагледява османската инвазия като едно

разрушително за българите историческо действие, но с този нюанс, че търси щетите от

него не толкова в демографски аспект, колкото в сферата на стопанството, селищната

мрежа и административното устройство614

.

Така, най-общо представени, и трите образователни ретроспекции канализират

завоевателната енергия на османците единствено в жестокост.

Разбира се, ако се пренебрегнат някои нюанси, този начин на представяне е оправдан,

тъй като е безспорен фактът, че османските военни кампании на Балканите са довели до

разруха и унищожаване на значително християнско население.

Да погледнем на проблема и от друг ъгъл. В процеса на изграждане на историческото

съзнание на учениците важна роля играят техните ценностно-мотивационни нагласи615

.

В този смисъл не би могло да се очаква, че регулацията на процедурата за възприемане

на османското завоевание ще бъде обективирана. Тъкмо обратно – тя ще търпи силно

въздействие от страна на стереотипите и предразсъдъците, свързани с темата. При това

положение ако се съобразим с функциите на афективните филтри на съзнанието, то

трябва да кажем: въпросната дидактическа характеристика практически ще

препотвърди катастрофичната представа за османското завоевание, която е кодирана в

613 Шопов, Й. и др. Проблеми на обучението…, с. 27; Й. Шопов, Методика на обучението по…, с. 72.

614 История на България, т. ІV, с. 62-64; Стр. Димитров, Българската народност през…, с. 17.

615 Шопов, Й. Дидактически проблеми на…, с. 237-238; П. Александров, Афективни филтри на

индивидуалното историческо съзнание. – История, 1993, № 5, с. 2-5; У. Липман, Пос. съч., с. 74, 100-101.

183

психологията на тийнейджърите от различни извънучилищни звена на историческа

комуникация616

.

През годините на тоталитаризма подобна визуализация се използваше колкото за

тиражиране на негативната историческа идентичност на османците и Османската

империя, толкова и за преднамереното й напластяване върху образа на съвременната

турска държава с оглед тя да бъде възприемана от националната аудитория като субект,

застрашаващ България. Инструментализирането на старите аргументи обаче не е

спомен от близкото минало. Както показват резултатите от някои социологически

проучвания, проведени в последните години, и сегашните гимназисти боравят

преимуществено с емоциите на традицията и съзират в лицето на Република Турция

потенциална заплаха за българската национална сигурност617

. Тези резултати влизат в

конфликт с декларирания от модерното образование, в частност – историческото, курс

към утвърждаване на толерантност в социалното поведение на младото поколение618

.

Учителите по история едва ли са успели да го притъпят в някаква степен, тъй като

практиката показва, че те изпитват сериозни трудности в откриването на заложените в

учебната програма “ценностни” маркери619

.

616 Относно въздействието на различните центрове на историческа информация върху съзнанието на

учениците. Вж. Св. Будинов, За системата, подсистемите и центровете на историческа комуникация. –

История, 1998, № 6, с. 17-26.

617 Николова, Н. и др. Цит. съч., с. 113; Вж. и едно по-ранно проучване: Е. Германова, Промяната в

етническите образи и ученическото възприятие. – В: Етническата картина в България, с. 150, отг. 10.

618 Закон за народната просвета. – Държавен вестник, 18 октомври 1991, бр. 86, чл. 15, ал. 2, т. 1;

Концепция за развитието на средното образование в Република България. С.: МОНТ, 1995, с. 5; Указание

за организиране на обучението по история в средните общообразователни и професионални училища

през учебната 1995-96 г. С.: МОНТ, 1995, с. 10; Учебна програма по история за ХІ клас. – В: Указание №

2 от 17 май 1996 г. за организация на дейността в системата на народната просвета за учебната 1996-97 г.

С.: МОНТ, 1996, с. 52. Вж. и В. Мутафчиева и др. История ХІ клас. Книга за учителя. С.: “Анубис”, 1996,

с. 5; М. Радева, История ХІ клас. Книга за учителя. С.: “Просвета”, 1997, с. 7-9. Вж. и Постановление №

218 на МС от 11 октомври 1944 г. за издаване и разпространение на учебници. – Държавен вестник, 21

октомври 1994, бр. 86, чл. 1.

619 Георгиева, П. Влиянието на ценностните ориентири на учителя върху подбора на учебния материал. –

В: Интеркултурно образование. Семинар с международно участие, 16-17 юли 1995 г. град Варна. Състав.

Р. Йорданова. Варна: Институт за повишаване квалификацията на учителите “Д-р Петър Берон”, 1996, с.

129-130.

184

Разбира се, ролята на дидактическите послания при възпроизвеждането на съседа като

заплаха не е единствена. Дълбоко въздействие върху обществените, а оттам и върху

ученическите нагласи оказва и спецификата на циркулиращата в публичното

пространство информация. В последните години – поради едни или други субективни

причини – тя атакува аудиторията с интерпретации, които, подклаждайки страха от

“външния друг”, поддържат атмосфера на латентно недоверие в българското общество.

Защото внушенията за Турция като заплашваща “българското” усилва негативното

отношение и към “вътрешния друг”, т. е. към българските турци620

. Демонстрираното от

националната психология подозрение към турците и Турция се подсилва и от обективни

фактори. Такива например са: първо, разпадането на блоковата система за сигурност,

което лишава българската държава от предишните военнополитически съюзници, и

второ, разгарящият се конфликт в бивша Югославия621

, в който една от воюващите

страни носи знака на “религиозния друг”. Тези реалности няма как да не се отразяват

върху нагласите на хората, в чието съзнание продължава да витае страхът от силната

съседна Турция – безпокойство, което допълнително се превъзбужда от лансираните в

печата хипотези за “кипъризация” на Балканите и в частност на България622

. Така

пространствената близост неизбежно превръща чуждото в заплаха. Стереотипното

знание, както и преднамереното или несъзнателното ревитализиране на страха от

“другия” формират непоклатимо очакване за негативни негови действия и поведение,

при това насочени винаги срещу “нас”623

.

620 Митев, П. Е. Цит. съч., с. 182-185; Д. Димитрова, Етническите плашила в печата и традиционните

модели на общуване между християни и мюсюлмани в България. – В: Връзки на съвместимост и

несъвместимост между християни и мюсюлмани в България, с. 303-312; В. Стоянов, Българските

мюсюлмани в…, с. 148; М. Грекова, Аз и другият…, с. 104-105; И. Томова и Я. Янакиев, Етническите

отношения в армията. С.: МЦПМКВ, 2002, с. 29. Вж. и Г. Лазарова, Българският етнически модел в

медийното огледало: двуликият Янус. В: От етничност към миграция. Състав. и н. ред. А. Кръстева. С.:

Нов български университет, 2004, с. 64-65.

621 Баев, Й. Военнополитическите конфликти…, с. 379.

622 Загоров, О. и Н. Йорданов, За да оцелеем. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 1994, с. 116-122; О.

Загоров, Кипърският синдром – заплаха за европейската цивилизация. – Международни отношения, 1994,

№ 5, с. 52-57; П. Гочева, Възможности за реализация на нов кипърски вариант на Балканите. –

Международни отношения, 1994, № 5, с. 44-52; В. Божков, Заплахата остава. Записки на

контраразузнавач по турска лития. С., 2001, с. 322-401.

623 Грекова, М. Аз и другият…, с. 93; Същата, Общността: очевидност на подобието или проблематизация

на различието. – В: Общности и идентичности, с. 38-39.

185

Очевидно е, че се сблъскваме с един сериозен проблем. За да може да се възпрат

приемливо продуцираните от него априорни нотки на съмнение към “другия”,

наложително е разработването на нови социални техники, които да спомагат за

преодоляването на баласта от историята и които да бъдат предпоставка за едно

устойчиво общуване между отделните общности. В сферата на училищното

историческо образование това означава да се търси “нов и отговорен подход към

миналото на своя народ, който не позволява, както отбелязва Надя Данова,

пренасянето на отрицателните образи от миналото върху съжителстващи днес

народи и превръщането им в плашила за младите”624

.

Видяно от този ъгъл, “следващото поколение” учебници по история ще се нуждае от

повече обяснения в “духа на епохата”.

Известно е, че вярното пресъздаване на картината на миналото поставя пред

професионалните историци важното условие тя да бъде разкривана в нейното

своеобразие и то в конкретното историческо време и място625

. Точната хронологическа

локализация на едно или друго историческо събитие или явление е основен принцип и в

училищното историческо образование. Неговото спазване обаче не зависи от сухото

изреждане на фактите за миналото в учебниците, а от задължителното търсене на

тяхната причинно-следствена обусловеност, от разкриването и осмислянето на тяхната

уникалност. В този смисъл колкото по-релефно се стикова хронологията със същината

на дадения исторически проблем, толкова по-успешно и резултатно учениците могат да

ги ситуират върху линията на времето626

.

В нашия случай подобен подход би “свил” хлъзгавата плоскост на т. нар.

“осъвременяване” на историческия ресурс с негативен за родното развитие заряд и така

би понижил емоционалния градус при отрицанието на чуждото в настоящето. Защото

би го обвързал с координатите на конкретна хронологическа и обстоятелствена рамка.

Впрочем такава тенденция частично се прокрадва в Учебника на Анубис, в който

авторите пречупват българските човешки загуби през оценъчната призма на

Средновековието. От тази зрителна позиция става ясно, че тогавашната военна тактика

624 Данова, Н. Българските учебници през епохата…, с. 339-340.

625 Бояджиев, Г. Историческо познание и обществени закони. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 1994, с.

135.

626 Кушева, Р. Методика на обучението по история. С.: “Парадигма”, 2000, с. 163-166.

186

практически изключвала геноцида, а и спасителният път пред средновековните хора е

бил бягството, успехът на което зависел от планинския релеф – по онова време покрит с

гъсти гори.

При дискутирането на проблема за пренасянето на мъглата от миналото в настоящето

важна роля играе и утаеният в българското национално съзнание комплекс за

“оцеляването”. Поради сътресенията в историческата му съдба, този комплекс

поддържа в психологията на българина чувството за застрашеност, диктувайки му

инстинктивно дефанзивно отношение към “другия”627

. Може би и затова в

разглежданите тук учебни пособия българските земи са представени като “сакрално

пространство”, което поради войнствения характер на съседите е постоянно

заплашвано628

. В тази тълкувателна схема централната фигура на евентуалния

нашественик е тази на Турция. И тъй като основните щрихи за подобно портретиране се

крият в темата за османското завоевание, според нас би било полезно при бъдещото й

дидактическо осветляване да се проблематизира завоевателната енергия на тюркския

номадизъм. Това е особено важно с оглед излъчваният от него негативизъм да не се

разпростира върху реалните измерения на съвременната турска държавна политика

спрямо нейните съседи.

Известно е, че експанзионистичната същност на номадските общества е била функция

от тяхната икономика, основана на екстензивното животновъдство. Затова една от

основните задачи, която чергарското скотовъдно стопанство поставяло пред номадите е

била тази за придобиването на нови пасища, което често ставало за сметка на

земеделците. Постоянната борба с тях, както и предизвикателствата на природата,

развили у тези неуседнали народи стегната военна организация – те били не само

пастири, но и добри войници. Номадизмът на предвижващите се към Мала Азия тюрки,

общо взето, също следвал въпросната зависимост: постоянните сблъсъци със съседите

заради пасища и/или отвличане на добитък, набези с цел грабеж и завземане на нови

земи, които в крайна сметка довели до тяхното по-трайно усядане на определена

територия, където започнали да възникват бейлиците. Тъкмо в края на този първи етап

627 Семов, М. Народопсихология. Размисли върху написаното и ненаписаното за българската

народопсихология и национален характер. Т. І. Варна: “Славена”, 1995, с. 311-327; В. Мутафчиева,

Представата за “другия”…, с. 25.

628 Казаков, Г. Цит. съч., с. 40-41.

187

от номадизма629

тюрките били най-уязвими, понеже можели да бъдат локализирани и

при наличието на необходимия ресурс – да бъдат разгромени военно. Това обаче

практически било невъзможно, защото Византия, раздирана от класови и социални

конфликти, била твърде слаба във военните дела, за да може да се справи с

нововъзникващите бейлици. Възползвайки се от този “вакуум”, последните постепенно

се наложили във военно, политическо, а впоследствие и в демографско отношение630

.

Именно в съчетанието между военнополитическите, държавнообразователните и

демографските процеси, развили се в Мала Азия в края на ХІІІ и началото на ХІV в.,

модерната научна мисъл съзира предпоставките, които в перспектива насочили

мюсюлманската експанзия към Европа631

. Така че завоевателният устрем на османците

към европейското пространство не е бил израз на някаква демонична воля, а е бил

обусловен от спецификата на тяхното историческо развитие, която в ранния период до

голяма степен била дефинирана от номадския характер на османското общество632

.

629 Относно етапите в развитието на номадизма. Вж. С. А. Плетнева, Кочевники Средневековья. Поиски

исторических закономерностей. Москва, 1982, с. 18, 43, 84, 145-151.

630 Тойнби, А. Основни схващания в “Изследване на историята”: Случаят със спрените в развитието си

цивилизации – номадите. – В: А. Тойнби, Подбрано. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 1992, с. 50-52; Д.

Еремеев, М. Мейер, История на Турция в Средните векове и Ново време. С.: Акад. изд. “Проф. Марин

Дринов”, 1998, с. 21-40, 96-97; Хр. Матанов, Р. Михнева, Цит. съч., с. 13-53.

631 Матанов, Хр., Р. Михнева, Цит. съч., с. 19, 53; К. Имбър, Османската империя 1300-1481. С.: Amicitia,

2000, с. 31-43.

632 Матанов, Хр. Средновековните…, с. 393. Разбира се, освен това класическо обяснение, в литературата

се срещат и други теории. Така например едни изследователе виждат в бурното развитие на османското

емирство продължение на арабско-селджукската държавна традиция, която съчетала в себе си стремежа

към експанзия и усвояване на нови земи с държавните принципи на т. нар. развит ислям. Други учени

отдават мащабните османски завоевания на влиянието на исляма и по-специално на прочутата

мюсюлманска теория и практика на “свещена война”(джихат) срещу неверниците. Според третото

мнение османските завоевателни успехи се дължали на голямото влияние на съсловието на т. нар. газии.

Четвърти наблягат на обстоятелството, че османците създали уникална военна организация от спахии и

еничари, на която никоя християнска сила на Балканите не можела да устои. Според Христо Матанов в

това многообразие от теории се пропускат две неща. Първо, османската държава представлявала много

динамичен политически и военен организъм, който бил в състояние само в продължение на няколко

десетилетия да смени насоките на своето развитие. В този смисъл в нея са действали множество движещи

сили и множество държавнообразуващи фактори. В един период това можел да бъде номадизмът, в друг –

активността на газиите, в трети – ислямската доктина за “свещена война”, в четвърти – селджукско-

мюсюлманското наследство и т. н. Следователно факторите в ранното османско развитие били

188

Впоследствие при завладяването на Балканите все по-ясно ставало, че по-нататъшният

успех ще зависи не само от използването на многолюдни войскови части, а и от тяхната

реорганизация, от осигуряването им с оръжие и храни, от бързото и безпрепятствено

предвижване през трудния балкански релеф. Казано иначе, мащабните действия в

бъдеще можели да бъдат успешни само ако племенното тюрско опълчение се

преобразува в лесно набираща се, мобилна и осигурена с въоръжение и храни армия633

.

Затова в хода на времето по-масовите опълченски части като азеби, акънджии, юруци и

др. както и пехотинските корпуси яя и мюселем/и били превърнати в податно население

или пък били изтикани в най-ниското стъпало на аскерите634

. Така например през

втората половина на ХV в. османската експанзия не се движела толкова от устрема на

номадите, колкото от една оформяща се, добре организирана и органически свързана с

държавата военна машина635

. Така османското общество постепенно скъсвало с

патриархалните номадски и полуномадски порядки, пъстротата в статута на

мюсюлманското население бавно, но устойчиво се заличавало (създавало се единна по

исторически обусловени и се проявявали в зависимост от зрелостта на османското общество. Тяхното

действие зависело от готовността на османското общество и държава да избират и възприемат различни

варианти на развитие, което често ставало стихийно, чрез конфликти и борби за власт. На второ място,

трябва да се отчита фактът, че османското развитие не било резултат само от иманентно присъщи на

османското общество фактори. Успехите или неуспехите на османското държавно строителство били в

силна зависимост от състоянието на противопоставящия се на османците балкански християнски свят.

Вместо да срещнат решителен и твърд отпор, османците се сблъскали с постоянно, но анемично

противодействие, с регион, силно пострадал от първите пристъпи на пандемията “Черна смърт”, с

общества и държави, разпокъсани в политическо отношение и раздирани от вътрешни противоречия –

реалности, които в крайна сметка се оказали оптималната среда за израстването на мюсюлманската

държава. Вж. Хр. Матанов, Средновековните …, с. 393-394. Вж. и К. Мутафова, Към проблема за

османските методи на завоевание (Историографски модел на представяне през ХV в.). – Трудове на

Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, Исторически факултет, 1994, т. 32, кн. 3, с.

159-179.

633 Георгиева, Цв. Трансформации на един сблъсък на цивилизации – християнството и исляма на

Балканите. – В: Балкански идентичности. Част ІІІ. Състав. Е. Радушев и Ст. Фетваджиева. С.: Институт за

изследване на интеграцията, 2003, с. 61.

634 Орешкова, С. Ф. Государственная власть и некоторые проблемы формирования социальной структуры

османского общества. – В: Османская империя. Система государственного управления, социальные и

этнорелигиозные проблемы, с. 7-15; Стр. Димитров и др. История на Добруджа. Т. ІІІ. С.: БАН, с. 36, 51.

635 Матанов, Хр., Р. Михнева, Цит.съч., с. 204.

189

социално положение мюсюлманска рая), а османската държава все повече се

превръщала в добре организирана и централизирана формация636

, за която

разширяването и/или защитата на дома на исляма се очертали като задачи от

първостепенно значение637

. Тази историческа динамика извела на преден план

спахиите-тимариоти и еничарите638

, а номадите, които изиграли ролята на щик при

завоюването на Балканите, трябвало да се аграризират, т.е. да променят своя бит и да се

подчинят на екологичните характеристики на балканското пространство и на

утвърдения в него от столетия аграрен и социокултурен модел639

. В един по-широк

аспект въпросната трансформация представлява част от един продължителен и сложен

процес на сблъсък, адаптация и интеграция на християнството и исляма на Балканите, в

който двете цивилизации, макар и да не се разминават и да не се сливат, създават един

нов цивилизационен модел, наречен от Цветана Георгиева модел на

приспособяването640

.

Подминаван в съвременните учебници по история, разгледаният познавателен пласт,

според нас, би спомогнал агресивността на “историческия друг” да се ситуира в

“нишата” на конкретното време и конкретната обстановка и така би парирал в някаква

степен проектирането й върху “съвременния друг”.

Важно значение в тази посока би изиграл и един друг момент, пренебрегван в сега

действащите учебници за Х клас (в които се осветлява ходът на най-новата обща

история). Става дума за това, че в тях не се отделя почти никакво внимание на

спецификата на модерната турска външна политика641

. Ето защо учениците не биха

могли да проследят еволюционната крива на отношението на наследницата на

Османската империя към нейните съседи. При евентуална дидактическа номинация тази

636

Матанов, Хр. Средновековните…, с. 495; Стр. Димитров и др. История на Добруджа, с. 37.

637 Иналджък, Х. Османската империя. Класическият период 1300-1600. С.: ИК “АМАТ-АХ”, 2000, с. 69.

638 Матанов, Хр. Средновековните…, с. 495.

639 Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите ХV-ХVІІ век. С.: МЦПМКВ – ЛИК, 1999, с.

165-174; Вж. и С. А. Плетнева, Цит. съч., с. 150-151.

640 Георгиева, Цв. Трансформации на един сблъсък…, с. 76.

641 Вж. Мирчева, Хр. История на съвременния свят. С.: “Просвета”, 1995; М. Семков, История Х клас. С.:

“Свят. Наука”, 1996.

190

крива би лишила типажа на османското завоевание от ролята му на базов аналог при

съграждането на представата за съвременна Турция като демоничен или плашещ съсед.

Друга насока при премоделирането на визията за османците предлага полето на

историографските изследвания. Макар в последните години мнозинството от

българските историци да отхвърлят катастрофичната теория642

, традиционната

парадигма продължава да е популярна в научните среди643

. Преосмислянето на този

устойчив историографски модел би осигурил онази познавателна основа, върху която

авторите на учебници да градят една по-правдоподобна образователна картина. Тя на

свой ред би предопределила филтрирането на националната чувствителност на

учениците от митологизиращата тежест на крайните оценки по адрес на османците като

завоеватели.

Разбира се, пътят на тази тенденция няма да е гладък – усилията на историографи и

учебникари ще бъдат препятствани, защото преосмислянето на оценките за “другите” и

особено за османците предизвикват вълни от страсти. Генерирани от ядрото на

обраслото със стереотипи и митове познание за другостта, те карат публиката да

възприема всеки опит за промяна на общоприетите исторически “истини” като

посегателство върху националната идентичност644

. Тази статичност, разбира се, не е

642 Димитров, Стр. За приемствеността в развитието на българските градове през ХV-ХVІ в. – Балканика.

Т. ІІ. С., 1987, с. 17; Същият, Българската народност през…, с. 17; П. Мутафчиев, В. Мутафчиева, Цит.

съч., с. 333; Цв. Георгиева, България през…, с. 45; Хр. Матанов, Е. Радушев, Предговор към българското

издание. – В: Х. Иналджък, Епохата на султан Мехмед ІІ Завоевателя (Изследвания и материали). С.:

Amicitia, 2000, с. 10-11.

643 Радушев, Е. Демографски и етнорелигиозни процеси в…, с. 69-70

644 Будинов, Св. Митът за “враговете” в…, с. 60-64; Г. Бакалов, Криза в историческата наука и…, с. 6; Цв.

Георгиева, История, демократични…, с. 3; М. Радева, Скрити програми…, с. 25; Е. Радушев, Смисълът на

историографските митове за ислямизацията. – В: Балкански идентичности. Част ІІІ, с. 155-156, А.

Запрянова и др. Историографията между приемственост и промяна. – Исторически преглед, 2005, № 1-2,

с. 41.

Така например въвеждането в обучението по история на теми, третиращи съвместния живот на

различните верски общности в Османската империя и контактите между тях, както и отпадането на

термина “робство” от учебното съдържание (П. Ангелов, Цв. Георгиева, Г. Бакалов и Д. Цанев, Записки

по история на България (681-1878). С.: “Булвест 2000”, 1992; Указание за организиране на обучението по

история в средните общообразователни и професионални училища през учебната 1994/95 година. С.:

МНО, 1994) предизвикват остри възражения сред някои среди на интелектуалците. Свикнали да

възприемат българската история през ранните столетия на османското владичество единствено през

оптиката на конфликта между завоеватели и подвластни, между мюсюлмани и немюсюлмани (Е.

191

типично българско явление. Тя се наблюдава във всяка култура, която е силно

историзирана и в която нещата преимуществено зависят от исторически интерпретации,

исторически твърдения, корени и историческа чувствителност645

.

Видяно в един друг контекст, въпросните емоционални реакции черпят енергия и от

някои социални процеси след 1989 г.: трудният преход с несигурно настояще и

несигурно бъдеще насочва хората да търсят символната си идентификация предимно в

ресурсите на миналото. Тази тенденция подсилва обществената чувствителност относно

преоценката на традиционните морално-исторически аргументи, които дълго време са

били безспорните маркери на националния идентитет.

Всичко това прави националната култура трудно неподатлива на промени и създава

такива нагласи, които отхвърлят или минимизират възможността да се приеме и

осмисли другостта като неизбежен исторически резултат.

И ако темата за османското завоевание почти не търпи еволюция, то такава се

наблюдава в дидактическите ретроспекции за тюркската колонизация. Както бе

отбелязано, този процес бе тенденциозно недооценяван в образователните илюстрации

през 80-те

години. Тогава произходът на мюсюлманските общности в българските земи

бе представян като следствие от масовите насилствени акции за ислямизация на

местното християнско население. Игнорирането на колонизационния процес за сметка

на абсолютизирането на асимилацията, както се видя, трябваше да създаде

благоприятна атмосфера за легитимирането на курса за етническо уеднаквяване на

българската нация. Сега, след неговото отричане, и в трите анализирани пособия се

маркира и онзи мюсюлмански пласт, придошъл от Мала Азия на Балканите в хода на

Грозданова, Уводни думи. – В: Е. Грозданова и др. Контрасти и конфликти “зад кадър” в българското

общество през ХV-ХVІІІ век. С.: ИК “Гутенберг”, 2003, с. 5) изразителите им (обикновено

непрофесионалисти) квалифицират новите теми, интерпретации и оценки за османския период като

посегателство върху националната памет и опит за обезличаване на националната идентичност (Напр.

многобройните статии и интервюта на Николай Хайтов. Вж. Н. Хайтов, Цит. съч., с. 111 и сл. Вж. също и

Б. Банчев, Учебниците по история и препоръките на ЮНЕСКО. – Македония, 8 юли 1998, бр. 27, с. 6. За

нагаждането към нагласите на патриотарството на някои профеционални историци. Вж. И. Илчев, За

чалгата в историята. – Сега, бр. 5, 7 януари 2005, с. 12). Така повдигнатите въпроси обаче не провокират

сериозна реакция от страна на експертната общност. Поради това до края на разглеждания период не се

стига до необходимите публични дебати, които да запознаят националната аудитория (или поне част от

нея) с актуалното ниво на академичното познание за периода на османското управление, както и новите

изисквания при поднасянето му в училище.

645 Китромилидис. П. Цит. съч., с. 29-30.

192

османското налагане. Разбира се, в отделните учебници се долавят и нюанси: докато в

първия се чувства влиянието на романтично-сантименталното историографско

схващане за “значително” мюсюлманско заселване, причинило неблагоприятни за

българите промени, а във втория се тиражира дискусионния подход относно мащабите

на колонизацията, то в третия намира място разбирането, че нейното осъществяване не

е довело до радикално преобразяване на демографския облик на посорените области.

Въпреки тези различия обаче, еволюцията е осезаема. Въпросните образователни

описания обуславят – наред с отчитането на другите етнически пластове –

охарактеризирането на процеса на формирането на мюсюлманските общности в

българското пространство да се отдалечава от познатата в близкото минало илюзорна и

подчинена на конюнктурния пропагандистки дискурс представа.

ІІІ. 2. Положението на българския народ през ХV-ХІХ в.

В Учебника на Просвета стопанския живот на българите през ХV-ХVІІ в. е

окачествен като една от “най-безплодните” епохи в българската история,

предопределила и няколковековното изоставане на родното развитие от постиженията

на европейската цивилизация. Въпросната обрисовка продължава да представя

османците обобщено, а българите – като производителното население, което носело

“основното бреме” по издръжката на османската държава. “Потъването” в полето на

османо-българските социални отношения обаче оставя зад познавателният хоризонт

факта, че в пределите на Империята са живяли около 60 етно-лингвистични групи,

чиито демографски капацитет например през ХVІ в. е бил около 25 млн. души646

. В

преобладаващата си част селяни – немюсюлмани и мюсюлмани, те били задължени да

задоволяват икономическите и финансови нужди на османската власт.

Следователно и сега декорът, върху който се пресъздава историческата среда, е силно

българизиран и върху който опозицията “наши-чужди” изниква в един поляризиран

вариант. Тя от своя страна продължава да форматира образа на “другия” единствено и

само като ползвател на благата, произвеждани от “безправната рая”, т. е. от българите.

А това, видяно в психологически план, импулсира автоматизма срещу чуждото,

съживявайки утаилия се в историческата памет на аудиторията краен негативизъм не

646 Садулов, А. Цит. съч., с. 43, 75.

193

само към османската власт и нейните представители, но и към историческия профил на

османците изобщо.

Както проличава, авторите на анализираното учебно пособие споделят параметрите на

доскорошната абсолютизирана и едностранчива историографска постановка, която не

допускаше даже и фрагментарни положителни съждения за османската стопанска

система. Затуй нейните дидактически аналози водят – както в миналото, така и в

настоящето чрез разглежданата картина – до познавателното изкривяване на османската

среда.

Крачка напред в преодоляването на крайните определения относно негативното

отражение на османската политико-стопанска система върху българската житейска

практика се прави в Учебника на Анубис. В него щекотливият въпрос за положението

на българите придобива далеч по-различни от познатите ни досега измерения поради

третирането му посредством средствата на полемиката, които, както е известно,

елиминират извеждането на еднозначни отговори. Ето защо сега чувстваните от

християнското население данъчни тежести се разглеждат многоаспектно. Казано

другояче, те се степенуват във времето и са поставени в двояка зависимост: от

състоянието на османската държава – от една страна, и от житейските приоритети и

манталитета на средновековния производител – от друга.

Коментираната образователна представа се обогатява и от настъпилата промяна в

класическото за въпросната материя противопоставяне “българи” – “чужда власт”. При

неговото отразяване авторите на темата не робуват на мисловния шаблон на

сантиментализма и търсейки логиката на историческите реалности, отбелязват:

“Основният извод, че от начало до край българинът не приел османската власт за

своя, не означава, че в отношенията му към нея нямало степени, динамика, обрати….”

Дискурсът, свързан с проблема за неравнопоставения статут на християните, също не

се вмества в традиционните рамки на черно-бялото илюстриране. Скицирайки неговите

общи контури, авторите защитават разбирането, че наложената политика на

дискриминация – наред с преките отрицателни тенденции – е довела с времето до

нежелателни за османската власт, но благоприятни за християните резултати:

изолирайки българите от господстващата народност, тя е допринесла за съхраняването

им като единен обществен организъм и в перспектива улеснила националното им

утвърждаване.

194

Нов щрих се добавя и към характеристиката на конкретната дискриминационна

мярка, възпираща християнското участие в мюсюлманските бойни редици. Това дава

основания за едно по-широко заключение: ограничавайки българската енергия

единствено в сферата на производството, тази забрана запазвала здравата връзка на

мъжете-християни с техните семейства и стопанства, спестявала им и военни загуби,

каквито впрочем в голечи числа понасяли мюсюлманските общности при

многобройните военни кампании на Империята647

. Разбира се, срещу посочените

предимства християните търпели значителни тежести. Но факт е, твърдят авторите на

учебното помагало, че те били онези немаловажни предпоставки, които дали

възможност на българската общност да изпревари господстващата народност в

икономическо и културно отношение.

Като напредък тук трябва да се приеме и наглед незначителната детайлизация, (но не

и за учениците), че османската държава “стоварвала върху българите безкрайни и

тежки задължения”. Уточнение, което идентифицира Империята, а не османците

изобщо като обременителен фактор за българската житейска линия. По този начин то

създава условия за отстраняването на хроничната за досегашните учебници по история

слабост, проявяваща се в поставянето на отрицателен уравнителен знак между всички

представители от групата на “другия”.

За да се оптимизира обаче неговото въздействие, т. е. за да може чрез него да се

прокара видима бразда на деление между мюсюлманската общност и нейните властови

изразители, би било полезно учебният разказ да му придаде по-отчетливи контури.

Това, разбира се, не означава, че споменатият коментар, както и цялостното изложение

относно принципите на османската политическа и стопанска система не дават

възможност за подобно разграничение. Но ако отчетем силата на предубедеността към

османското, този ресурс до голяма степен придобива аморфен характер и се “разтваря”

в трудноотразимите отрицателни емоции на гимназистите. Ето защо, за да може да се

превърне в реален възпиращ знак срещу инерцията, подвеждаща всички мюсюлмани

под общия знаменател на негативната идентичност, анализираната разделителна линия

би трябвало да носи по-релефни за учениците белези.

Прехвърляйки се към разглеждането на тиражираната в Учебника на Планета-3

стопанска панорама, се уверяваме, че и тук традиционният подход на черно-бялото

647 Желязкова, А. Формиране на мюсюлманските общности и комплексите на балканските

историографии. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т. І - Мюсюлманските

общности на Балканите и в България. Исторически ескизи. С.: МЦПМКВ, 1997, с. 22-23.

195

описание се обезсилва, отстъпвайки терен за балансирано историческо повествование.

В нея пасажът: “Недояждането било житейска практика. Но големите демографски

трусове, генетични деформации на поколенията и масовата гладна смърт не били

познати”, се явява като ключов, защото засяга един от най-важните житейски

проблеми, пред който е бил изправен средновековният човек – този за физическото му

оцеляване. Поставен в контекста на многообразието на селскостопанска дейност по

българските земи, той – макар и да продуцира представата за “постоянната бедност”

на българите – отхвърля крайното звучене на обичайно разтегливото и

неконкретизирано клише за “непоносимото положение” на християнското население,

възпроизвеждано от травмираната национална психология.

За да може обаче тази интерпретационна линия да се превърне в траен мисловен

мотив, в нейната верига би трябвало да се вплетат не само българските , но и

европейските исторически реалности. Те биха извели на образователната повърхност

факта, че във всички средновековни европейски държави мнозинството от населението

се е намирало в “тежко положение” заради незавидната му позиция в тогавашната

социална пирамида. Затова то било принудено да осигурява материалните средства

както за мощта на държавата, така и за непроизводствената дейност на управляващата

прослойка. Всъщност в тази връзка не би било излишно и напомнянето, че в

материалния живот на средновековния Запад господстващото малцинство присвоявало

целия добавъчен продукт, произвеждан от селската маса, т.е. в легитимирания от него

феодален ред, работното мнозинство било доведено до ръба на жизнения минимум, до

границата на физическото оцеляване. Икономиката на онази епоха е била икономика на

стагнацията, която обезпечавала преимуществено средства за престижните разходи на

сеньориалната класа, а за хората от по-ниските страти – единствено средства за

съществуване. Тя не отивала по-далеч. Разбираемо е тогава защо в условията на

средновековната материална недостатъчност проявленията на фундаменталния човешки

стремеж за сигурност намирали опора почти винаги в религията, в отвъдното648

.

Възможното интегриране на този съпоставителен подход в учебното съдържание не

бива да се възприема като конюнктурен опит за ревизиране на нерадостното битие на

подвластните българи, а като търсене на такава дидактическа технология, чрез която

може да се противопостави на инерцията на националните стереотипи649

. Казано с

648 Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на Средновековния Запад. С.: “Агата-А”, 1999, с. 264-287, 298-372.

649 Радева, М. Скрити програми…, с. 23.

196

други думи, подобно сравнение би създало предпоставки за разсичане на гордиевия

възел на устойчивото фолклорно мислене, което, както бе отбелязано, има свойството

силно да драматизира живота на българите, митологизирайки в лоша светлина и

османското управление.

Ако се вгледаме пък в дидактическите сведения, чрез които се рисува чуждият

угнетител, ще забележим, че те повдигат високо булото пред образа му. Тяхното

смислово ядро се явява изразът: “Чрез тимарската система Османската империя

използвала богатствата на земята и труда на народа ни за нуждите на своята

държавна машина и своята политика”. В това русло прелива и коментарът: “главна

причина за вековната мизерия и бавното развитие на стопанския живот била

османската данъчна система, която лишавала производителя от значителна част от

плодовете на неговия труд”.

Както се вижда, приведените пасажи поставят поданическия статут на българите в

зависимост от принципите на османската държавно-политическа система и насочват

възбудените у учениците отрицателни емоции към историческия профил на османската

държава. Тук е необходимо да се отбележи и това, че въпросният макрообраз не

наслагва автоматично своя баласт върху лицето на обикновения мюсюлманин, защото

авторите на текста обвързват неговите “малки, но видими предимства” в житейската

практика с докриналните особености на Империята. Казаното подсказва, че сега

икономическите и социалните негативи на османското управление и свързаната с него

паразитираща прослойка не се напластяват така ярко, както преди, върху историческия

лик на редовия османец.

Тази тенденция не се ограничава само в координатите на дискутираната тема, а се

разлива, както ще видим по-нататък, и в почти всички образователни илюстрации в

Учебника на Планета 3, които третират историята на българските земи през ХV-ХVІІ в.

А това вече има съществена роля за обезсилването на колективните категоризации за

османците и оттук за обективизирането на тяхната историческа идентичност.

От прегледа на трите стопански ретроспекции става ясно следното: докато контурите

на първата следват утъпканите пътища на традиционната учебникарска практика,

плащайки данък повече на емоцията, отколкото на хладния анализ, то в другите две си

пробиват път промени, които наклоняват везните на дидактическите характеристики в

посока, противоположна на историческия рпомантизъм. Тази констатация, разбира се,

би била непълна, ако загърбим един много съществен момент в съвременното

преподаване по история – отпадането на социалните клишета. Понеже бяха изходна

197

база и главен критерий в историческата дидактика през тоталитарния период, тяхната

девалвация автоматично изключи една от митологизиращите трансмисии650

.

Импулсивни тласъци обаче продължават да генерират стаените в общественото

съзнание предразсъдъци за миналото, които, нека повторим, влияят доста активно върху

процеса на усвояване на учебния материал. В модернизиращото се преподаване на

историята тяхното въздействие постепенно трябва да се ограничава. Изхождайки тъкмо

от това разбиране, си позволихме да отправим забележки към някои щрихи от иначе

отличаващите се с градивни тенденции описания, тиражирани в Учебниците на Анубис

и Планета-3.

А сега нека се пренесем към анализ на дидактическите възстановки за ислямизацията.

В Учебника на Просвета тя се скицира като елемент от имперската концепция за

организиране и управление на покорените земи – линия, която, според авторите на

учебното пособие, не е била насочена към цялостното помюсюлманчване на

християнското население. Така че тук образователните контури на дълготрайните

вектори на ислямизационната политика на османската власт вече не следват посоката на

познатите ни научни интерпретации отпреди, а са хармонизирани с модерните651

. Що се

отнася до проблема за методите и формите за нейното провеждане, то в учебното му

третиране се усеща конфликт между две линии – на традицията и на промяната.

Традицията се проявява в основния текст чрез примери за брутално конфертиране на

християни. Промяната пък е заложена в методическия апарат и намира израз в

проблематизацията на начините и средствата за ислямизация. Доколкото обаче се

сблъсква с бариерите на стереотипното мислене, от педагогическото приложение на

тази линия едва ли може да се очаква достатъчна ефективност. Затова смятаме, че

оформящата се представа гравитира към линията на традицията, подплатена в

задължителния материал с примерите за насилствената смяна на религиозната

принадлежност на “красиви” българки и отличавали се с “ум, сръчност и дързост

българи”, като в нейната конкретизация отново изпъква агиографският персонаж.

Следователно така илюстрираната картина фаворизира бруталните проявления на

ислямизацията, възвръщайки към живот дълбоко врязаното в българската историческа

памет виждане, че жестоките религиозни гонения на българи едва ли не са били

ежедневна практика през епохата на чуждото владичество.

650 Косев, К. Тоталитарният режим и…, с. 187.

651 Желязкова, А. Разпространение на исляма в…, с. 62, 191.

198

Това се потвърждава и от факта, че дискутираната обрисовка се очертава на фона на

“верския фанатизъм” на “всички османлии мохамедани” – обобщен образ, чиито

мрачни тонове допълнително се уплътняват от отсъствието на реална информация за

системата на милетите. Похват, който, от една страна, свежда функционалната същност

на исляма единствено до демонстрацията на грубата сила (подхранвайки

митологизираната представа за него), а от друга – удебелява контурите на

дискриминационния статут на християните (пускайки отново в образователно

обръщение старите и поляризирани характеристики относно спецификата на техните

религиозни изяви).

Казаното дотук дава основания да се твърди, че начинът на структуриране на

дидактическите сведения относно практическите мероприятия по разпространението на

исляма, възприет от авторите на Учебника на Просвета, засенчва съвременното

историографско гледище. Според него актовете на пряко насилие не са били

преобладаваща линия при смяната на религията, а се проявявали като тенденция в

определени исторически моменти652

. Евентуалното безрезервно прокарване в учебното

съдържание на тази зависимост би разширило рамката на картината, визуализираща

формите и средствата за верско конвертиране, а и би придало по- различен смисъл на

загатнатия по-горе разказ за “новите” светци.

Що се отнася до последния пункт, ако ситуираме зрителния си ъгъл върху полосата на

историческите реалности, то тогава ще трябва да отбележим, че една от най-важните

дейности на Православната църква през столетията на османското господство е била

насочена към опазване на своите пасоми от влиянието на исляма, защото след трайното

настаняване на Балканите мюсюлманската докрина започнала да привлича в лоното си

една значителна част от православните адепти. Притисната от неблагоприятните

условия, тя била принудена да впрегне целия си потенциал, за да ги защити от

настъплението на Полумесеца. А това изисквало последователите на православието да

бъдат възпитавани във верска неколебимост – качество, което християнските

проповедници успешно насаждали и посредством емоционалния ефект на

агиографските типажи. Те, както е известно, представляват литературно обработени и

канонично оформени модели, които се завръщат в православната книжнина именно

заради необходимостта от остра религиозна опозиция срещу засилващите се

ислямизационни тенденции в османската държава и нейните успехи сред християнското

паство – противопоставяне, в което били заложени и прийомите на преднамереното

652 Пак там, с. 63.

199

очерняне на идеологическия конкурент, т. е. исляма653

. Така че при поддържането на

антагонизма между християнството и мюсюлманството Православната църква

умишлено абсолютизирала случаите на силовото налагане на исляма с оглед сред

християнската общност да бъдат формирани широки антиислямски настроения, които

да изпълняват ролята на своеобразна защитна бариера пред влиянието на

господстващата религия.

Погледнато обаче от гледна точка на научния историзъм, агиографските герои не би

трябвало да се извеждат като централни фигури в описанията за ислямизацията, защото

те де факто са онези злощастни българи/християни, превърнали се в жертви на

спорадичните проявления на грубото конвертиране – брутални актове, при които

мюсюлманската власт подбирала християни с физически качества или дарба, за да

повиши престижа на господстващата народност или за да поддържа висок градуса на

религиозната екзалтация сред представителите на мюсюлманската общност654

.

Следователно, за да се разбере смисълът на агиографския типаж, е нужно учениците,

първо, да бъдат запознати с историческата логика на провежданата от Православната

църква религиозната пропаганда срещу исляма, и второ, да разполагат с един

съразмерен образователен коментар относно различните методи и средства, използвани

от османската власт в нейната ислямизационна политика.

В Учебника на Анубис темата за ислямизацията също е изчистена от крайното

твърдение по отношение на прицелните точки на османските намерения за

разпространението на мюсюлманската вяра. Тук вече сравнително изчерпателно са

очертани и пътищата за тяхната реализация: институцията на робството, еничарските

рекрути, смесените бракове, икономическите насилия, вероотстъпничеството на

еретиците, чрез които в господстващата народност “доброволно” или насилствено

преминала една немалка част от местното християнско население. В така тиражираната

картина се изтъква и негативната роля на исляма за българското историческо и

653 Тодорова, О. Православната църква и българите ХV-ХVІІІ век. С.: Акад. изд. “Проф. Марин Дринов”,

1997, 224-237; Цв. Георгиева, България през…, с. 268-270; Р. Градева, Българи и турци ХV-ХVІІІ в. – В:

Представата за “другия” на Балканите, с. 47-52; Същата, Към въпроса за религиозната атмосфера в

Османската империя: София в средата на ХVІ век. – В: Българският шестнадесети век, с. 170; И.

Георгиева, Цит. съч., с. 63-64.

654 Петров, П. Съдбоносни векове за българската…, с. 118-120; В. Мутафчиева, Представата за

“другия”…, с. 11.

200

демографско развитие, но това едва ли би могло да събуди спор относно нейната

обективност.

Укор обаче може да бъде отправен към финалното й послание, което осъвременява

исторически напрупалата се неприязън към исляма и към мюсюлманите въобще. Става

дума за пасажа: “Прочее, макар в наши дни проблемът за религиозната

принадлежност да няма измеренията и силата от средновековието, последната война

на Балканите ни убеди, че етнически еднородни общности все още не са изживели

взаимната си нетърпимост, дължима на различията във вярата. Оказа се, че

ислямизирането на части от балканските народи е довело до две тежки исторически

последици: до демографското им смаляване и до религиозни последици в някога единния

им състав”.

Тъй като приведеният фрагмент фокусира вниманието на гимназистите към конкретен

злободневен проблем, извеждащ корените си единствено от негативното за балканските

народи османско наследство, нека се вгледаме в основните характеристики на

обществените настроения в нашата страна, свързани с конфликтите в бивша Югославия

и по-специално с този в Босна и Херцеговина – нагласи, които рефлектират и до голяма

степен дефинират афективно-пристрастната организация на ученическото съзнание при

осмислянето на действията на друговереца-мюсюлманин в настоящето.

В тази връзка би трябвало най-общо да скицираме тълкувателния дискурс на

балканската и в частност – българската хуманитаристика, върху чиято основа пускат

корени и интерпретациите в публичното пространство и в обществото. Веднага прави

впечатление фактът, че първоначално тя подхожда към тази сложна тема със

стереотипизирани схеми. Това на свой ред извежда на преден план спомените за

старите етнически и религиозни вражди на Балканите, ревитализирайки твърденията за

невъзможността християни и мюсюлмани за съжителстват мирно. Много охотно

започват за се разпространяват версии за настъплението на “ислямския

фундаментализъм”, за очертаването на “мюсюлманска дъга” или “зелена ос” – процеси,

които протичали под егидата на Турция. Подхванати от печата и общественото мнение,

тези хипотези мултиплицират унаследения призрак на “религиозния друг” и страховете

от него655

. Казано с други думи: посочената мисловна линия провокира исторически

655 Никова, Е. Войната в Босна и Балканите. – В: “Особеният случай” Босна. Състав. А. Желязкова. С.:

МЦПМКВ, 2001, с. 256-265; М. Лалков, Югославия (1918-1992). Драматичният път на една държавна

идея. С.: “Даниела Убенова”, 2000, с. 255; М. Тодорова. Балкани…, с. 468; В. Тодоров, Цит. съч., с. 210-

211; Е. Симеонова, Ролята на религиозния фактор във войната в бивша Югославия. – В: Етнокултурен

201

аналогии, които пък от своя страна освежават и актуализират тежките травми от

миналото, напластявайки хладната си сянка върху съвременните проявления на исляма

в балканския регион, респективно върху неговия държавен носител и стожер тук –

Република Турция.

Това съвсем естествено поставя логичния въпрос: играе ли Турция с ислямската карта,

мотивира ли тя своите външнополитически цели с етно-религиозни аргументи.

Отговорът за официална Анкара е драматичен, защото – наред със съчувствието към

съдбата на босненските мюсюлмани – тя демонстрира силна привързаност към

евроатлантическите ценности и държи на уникалната си роля на единствената светска

демократична мюсюлманска държава. Същевременно турските политици трябва да

отчитат силните настроения в самото турско общество, претендиращо за по-голяма

загриженост и активност на турската държава по отношение на босненския проблем.

Ала възприемането на такъв тип политическо поведение би възбудило тревога у

нейните балкански съседи, които и без друго я подозират в преследването на някакъв

грандиозен план по създаването на мюсюлманска зона на влияние на Балканите. Ето

защо турските държавници се изправени пред дилемата: как да помогнат на

босненските мюсюлмани, без това да пропука фундаментите на държавно-

политическата й философия или да се отрази отрицателно на отношенията й със

съседите. В крайна сметка те предпочитат да следват действията на международната

общност и с това внасят своя дял в подкрепа на сигурността и стабилността на

Балканите656

.

Този момент обаче не е особено популярен сред българската общественост, за да

може да тушира съмненията й спрямо измеренията на балканската политика на Турция.

И понеже е много чувствителна към насоките на житейската си линия, тя продължава да

изпитва страх от силната си мюсюлманска съседка – емоционална травма, в която

коментираният дидактически пасаж намира питателна среда. Нещо повече – той се

превръща в реален психологически конструкт, в една плашеща прогноза, особено ако се

има предвид пълзящият ход на конфликтите в бивша Югославия към българската

граница. Прогноза, която генерира националистически импулси, произвеждайки в някои

диалог на Балканите, с. 287-297; К. Кертиков, Катаклизмите край Вардар. Как ще прочетат албанския

урок българските турци. – 168 часа, 20-26 април 2001, бр. 16, с. 9.

656 Никова, Е. Цит. съч., с. 237-238; Й. Баев, Цит. съч., с. 362. Вж. и И. Кямил, Балканската политика на

Турция (1990-2000). – В: Турция, Балканите, Европа. История и култура. Изследвания в чест на проф.

Дженгиз Хаков. С.: “Парадигма”, 2003, с. 139-141.

202

обществени среди последователна и категорична опозиция не само по отношение на

Турция, но и по отношение на българските турци. Това е така, защото и сега в

националната психология тлее подозрението, че първата заплашва перспективите пред

България и българите заради прикритото, но упорито преследване на неоосманистични

цели, за чиято реализация тя почти сигурно би използвала вторите като “пета колона”.

Оттук на българските турци априорно се вменява клеймото, че са опасни за българската

държавност657

. Този мисловен шаблон, разбира се, трябва да се приема като една

латентна тенденция, защото българското общество като цяло положи много усилия при

разрешаването на своите междуетнически проблеми, които в крайна сметка не

доведоха, а напротив – понижиха конфликтното напрежение между християни и

мюсюлмани, акумулирано по време на “възродителния процес” и “голямата екскурзия”.

Следователно въпросният пасаж би кореспондирал по-скоро с психологическите

нагласи на онези ученици, които в една или друга степен са попаднали под негативното

въздействие на дискутираната тенденция, окачествяваща исляма и мюсюлманите и във

фокуса на съвремието като плашила.

657 Иванов, М., И. Томова, Цит. съч., с. 28, М. Грекова, Аз и другият…, с. 118; И. Томова, Я. Янакиев,

Цит.съч., с.24; Лалков, М. Модерен или балкански национализъм. – Международни отношения, 1997, №

3, с. 20-21; Б. Асенов, Нация, религия, национализъм. С., 1994, с. 115-121; Същият, Възродителният

процес и…, с. 31-44; О. Загоров, Българската национална…, с. 183-188; Б. Димитров, Коалиция с турци?

Правим го от 650 години. – Труд, 9 ноември 2000, с. 10; Ю. Асланов, Турци във властта не значи ново

робство. – 168 часа, 10-16 август 2001, бр. 32, с. 16.

Подозренията, че българските турци са “пета колона” на Турция започват силно да се активизират към

началото на 70-те години на ХХ в. Тогава на партийни събрания, на отечественофронтовски сбирки, в

армията, в полицията, в университетите започват да се внушават страхове, че простото наличие на

многобройно мюсюлманско/турско население в страната представлява заплаха за гражданския мир,

националната сигурност и държавния интегритет. [И. Томова, Я. Янакиев, Цит. съч., с. 24; Приложение на

европейските практики за социална…, с. 11-12; Д. Калайджиев, Кубадински искаше да има окръг без

аборти. – Труд, 22 юли 2004, с. 18 (Д. Калайджиев е бил зам. Председател на Съвета за възпроизвеждане

на човешките ресурси към Държавния съвет от 1971 до 1990 г.)] Тези внушения се активизират с нова

сила към началото на 90-те години както от националистическата пропаганда (Вж. бел. 737), така и от

определени формулировки в някои политически решения (А. Лилов, Цит. съч., с. 3) и законодателни

регламентации (Конституция на Република България, чл. 2, ал. 1. Вж. и Закон за ратифициране на

Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. – Държавен вестник, 26 февруари 1999, бр.

18. Вж също и К. Кертиков, Националният проблем, етнопопулизмът и проектът за нова Конституция. –

Култура, 14 юни 1991, бр. 24, с. 3).

203

Ако хвърлим поглед върху картината на ислямизацията в Учебника на Планета-3, то

в нея се очертават два много важни момента от гледна точка на преодоляването на

“скритите програми”.

Първият се проявява в това, че при обрисуването на мюсюлманско-християнският

сблъсък авторите дебело подчертават факта, че напрежението, насилието, страхът и

взаимната враждебност между двете конфесионални групи тенденциозно и

целенасочено били поддържани от властта, за да може тя да си осигури покорството

както на християнската, така и на мюсюлманската рая. Ясното извеждане на този

конфликт от принципите на османската политическа система стеснява рамките на

митологизираното разбиране, че едва ли не иманентната същност на исляма е основната

или единствената причина за разгарянето на междурелигиозните противоречия. Така

негативното идентифициране на “другата” религия се обвързва със законите на

конкретното време и с реалните параметри на конкретната държавна доктрина – похват,

който подсича историческите корени на междуверските дрязги, лишавайки ги по този

начин от възможността да се проточват към съвременността.

Другият, заслужаващ за отбелязване момент – който липсва в другите учебни пособия

(или ако присъства, не е пълноценен)658

, но тук работи по посока на разчупването на

стереотипите – е свързан с въпроса за съжителството между мюсюлмани и християни на

битово ниво. Той е експониран от следните две изречения: “Всекидневният живот с

общите грижи и интереси, особеностите на българската природа и свързаните с нея

човешки дейности, близостта на простонародното християнство и простонародния

ислям засилили взаимодействията и взаимовлиянията. Те намалили враждебността и

силата на конфликтите и породили толерантността в отношенията между

християни, мюсюлмани, евреи във вековния имсъвместен живот в българските земи”.

Цитираният откъс добавя нова багра към традиционно едноцветно рисувания образ на

мюсюлманина, който присъстваше в по-старите учебници като “носител на генетична

658 Такъв е случаят с темата “Битът на българите в контактната зона между християнството и исляма” в

учебника на изд. “Просвета”. В нея чрез един от елементите на методическия апарат се търси

систематизация на сферите от всекидневния живот, в които се е проявявало общуването между християни

и мюсюлмани. Но тъй като основният учебен разказ поставя ударението почти изцяло върху разделението

и различността, едва ли при липсата на интеркултурни компетенции от страна ученици и учители може да

се очаква пълноценна реализация на тази методическа идея.

Относно маргиналното място на интеркултурния дискурс в педагогическия процес и ниското ниво на

интеркултурна подготовка на учителите. Вж. Е. Сачкова, Интеркултурното образование в България. – В:

Етнокултурен диалог на Балканите, с. 388, 399, 401-402.

204

жестокост и низвергнат вън от принципите на човешкия морал”659

. Втъкаването й в

разглежданата учебна материя показва, че е инструментализирана идеята за

историческата еволюция на толерантността, която според специалистите, занимаващи

се със “скритите програми”, се явява като една от насърчителните основи за

култивиране у учениците на търпимост към “другия”660

.

Изхождайки от аксиоматичното правило, че никой не може да се идентифицира с

общност или символен знак, на които в миналото или настоящето се приписват само

негативни качества661

, не бива да се подминава и това, че споменатата фраза намалява

демотивиращото въздействие на дискурса за ислямизацията върху историко-

дидактическия интерес на лицата, спадащи към мюсюлманската конфесия.

Обобщим ли казаното дотук, проличава, че коментираните по-горе детайли като цяло

са плод на едно рационално третиране на историческия материал. Ето защо неговата

смислова линия подрива устоите на емоционалното и романтично отношение към

противоречията между народите в миналото, а това по същество обезсилва

митологизираното пресъздаване на друговереца в контекста на образователната картина

за ислямизацията662

.

Последният проблемен кръг, който ще анализираме в този параграф, засяга позицията

на Православната църква и нейните съставни части в османската държава.

В Учебника на Просвета тя отново е изведена от най-впечатляващия ислямски

постулат, проповядващ “свещена война”(джихат/газават) срещу неверниците.

Следователно и сега дидактическата скица на историческата среда, в която е протичала

религиозната практика на християните унаследява инерцията от предходните години. За

това свидетелстват данните за разрушените и опожарени църкви и манастири –

деструктивни промени – следствие от екстремната и брутална линия, характерна за

фазата “разширяване на ислямската територия”, която авторите на учебника

преекспонират и в контекста на следващата фаза – етапа на мирновременния живот; за

отнетото им право да извършват открито религиозните си обреди и да строят свои

култови сгради; за верския фанатизъм на мюсюлманската власт към православието.

659 Будинов, С. Митът за “враговете” в…, с. 62.

660 Радева, М. Втори симпозиум по въпросите…, с. 18.

661 Грекова, М. и др. Националната идентичност в…, с. 14.

662 Радева, М. Скрити програми…, с. 23.

205

Описание, което е лишено от каквато и да е информация относно т. нар. система на

милетите.

Очевидно е, че така очертаната картина артикулира само с един от компонентите на

ислямската доктрина – джихада. Тази опростена учебна типология е проекция на

академичната постановка от 1983 г., в която дискриминационно-ксенофобските

измерения на исляма по отношение на християнството са абсолютизирани663

, т. е. тя,

както и нейният образователен еквивалент не могат да претендират за изчерпателност и

достоверност.

На първо място, в случая е пренебрегнат онзи коранически казус, който предписва

известна толерантност към народите, имащи богооткровени книги. Това обстоятелство

давала възможност на немюсюлманите-монотеисти да станат “покровителствана”

общност с право на религиозна автономия в “света на исляма” – статут, за който обаче

трябвало да плащат данък за веротърпимост, както и да понасят определени

поданически ограничения664

. Следователно в отношението си към християните

мюсюлманската теория е била доста по-сложна и нюансирана в сравнение с

лансираното в разглеждания учебник виждане, че тя е прокламирала към иноверците

единствено безогледна и неконтролирана агресивност.

Наред със споменатото теологично правило, допускащо и умерено-компромисното

поведение към друговерците, съществували и други, по-важни съображения, които

произтичали от чисто прагматичните потребности на османската държава като

необходимостта от стабилизиране на политическата власт и уреждането на

управленските структури в новоприсъединените земи, от възстановяване на

стопанските дейности в тях и впрягането им за нуждите на държавната машина.

Победоносното шествие на Полумесеца по балканските области обаче поставило пред

чуждата власт една уникална за Средновековието управленска дилема: как да

организира и управлява различното по вяра население. Защото, ако по време на

военната експанзия газаватът успешно разширил пространството на исляма, то в новите

условия, изискващи съживяване на икономиката в завладените територии, неговата

разрушителна стихия била неприложима или, казано по-точно, неизгодна. От друга

663 История на България, т. ІV, с. 54-61.

664 Превод на Свещения Коран. Превел от араб. оригинал Цв. Теофанов. ІІ прераб. и доп. изд. С.: “Тайба”,

1999, 9:29; Й. Пеев, История и философия на една религия (Ислямът – минало и настояще). С.: “Наука и

изкуство”, 1985, с. 117-119. Вж. и М. Кил, Цит. съч., с. 110-112.

206

страна, демографските реалности през ХV в. показвали, че мнозинството от

подвластното население е християнско, което със своя вековно натрупан производствен

опит в благодатната балканска земя се оказало едно от големите богатства за

османската власт. Ето защо то не можело да бъде избито, нито пък бързо и

безконфликтно ислямизирано по ред непреодолими причини. Тези особености

заставили османските държавници да потърсят такава алтернатива на газавата, чрез

която да включат християните в света на исляма не като врагове, а като поданици,

каквато юридическа възможност предлагали предписанията на Корана. Нейните базови

положения изкристализирали през втората половина на ХV в., след завладяването на

Константинопол, когато започнала трайната регулация на статута на Православната

църква, придобила институционална плът в системата на милетите. Тя регламентирала

правото на поданичество на християните в Империята и гарантирала потенцията върху

тях да не бъдат прилагани бруталните форми на насилието, изисквани или

манифестирани от теорията и практиката на свещената война665

.

Утвърждаването на системата на милетите не означава ликвидиране формите на

газавата в обществения живот на Империята. Напротив, в една или друга степен те

трайно присъствали в политиката на Центъра към покорените народи666

. Един от най-

категоричните аргументи за това са рекрутите на девширмето, които превръщали

християнски младежи в еничари и в султански роби667

. Така че, за да могат да се

разберат и обяснят измеренията на османската религиозна концепция, трябва да се има

предвид противоречивото отношение на чуждата власт към Християнската църква и

християните – отношение, в което в зависимост от обстановката присъствали

едновременно доброжелателство и враждебност, толерантност и нетърпимост668

. В този

смисъл системата на милетите била чужда на модерното схващане за религиозна

толерантност. В нейната философия била заложена конфесионалната, а оттук и

665 Георгиева, Цв. Газаватът и системата на…, с. 48-50; О. Тодорова, Цит. съч., с. 52-53; А. Желязкова,

Разпространение на исляма…, с. 54-68.

666 Георгиева, Цв. Газаватът и системата на…, с. 52.

667 Георгиева, България през…, с. 88.

668 Тодорова, О. Цит.съч., с. 49, 64; М. Кил, Цит. съч., с. 155-156; З. Весела, К вопросу о положении

христианской церкви в османском государстве. – В: Османская империя. Государственна власть и

социально-политическая структура, с. 118-126.

207

поданическата непълноценност на християните669

. Въпреки това системата на милетите

узаконявала правото на християните да изповядват своята религия и легитимирала

функционирането на православните институции, което – видяно от гледна точка на

балканската и българската история – имало огромно значение за далечината на

историческите хоризонти пред подвластното християнско население. Казано другояче,

вграждането на “джемаатите” в структурата на османската политическа система довело

до възстановяването на разрушената от газавата църковна мрежа, както и на нейните

локални териториални звена – енориите, епархиите и манастирските средища. В тях,

макар и в една неблагоприятна в сравнение с времето на средновековните балкански

държави атмосфера, продължавало да проповядва православното духовенство, чиито

представители запазили позицията си на духовни водачи и възпитатели на

християнското паство. Съхранила се и културната среда. Взети заедно, те осигурили

онези живителни сокове за християнския дух, дефинирал за дълъг период от време

поведението и идентичността на балканското население и в частност на българите670

.

Както става ясно от този кратък обзор, идеите на газавата и на системата на милетите

като тенденции и като проявления били иманентна част от вътрешнополитическата

“механика” на Империята. Те определяли спецификата на отношенията между

християнството и исляма на всички нива – отношения, чиито амплитуди според

конкретните условия се движели между точките на острия конфликт и мирното

съжителство.

Това, че в конкретния образователен ракурс попада само носещата отрицателен знак

линия, девалвира историческата стойност на другата, тиражирайки в лоша

митологизираща светлина основните насоки на османската религиозна политика към

православните институции и към християнството като цяло. Така християнско-

мюсюлманската опозиция се поляризира, извеждайки с нова сила историческото

дихание на представата за “лошия мюсюлманин” (или мюсюлманина като религиозен

фанатик) в рамката на настоящето671

, където пулсът му няма как да бъде успокоен,

защото националната култура пречупва исляма единствено през призмата на вековната

669 Георгиева, Цв. Газаватът и системата на…, с. 51-52.

670 Георгиева, Цв. Ролята на българските социални институции в условията на османското владичество. –

В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. ІІІ. С., 1983, с. 515-517; Същата, Светът на

българите през ранните…, с. 74-80; М. Кил, Цит. съч., с. 112-127.

671 Георгиева, Цв. Газаватът и системата на…, с. 52; М. Грекова, Аз и другият…, с. 111.

208

отчужденост и враждебност672

. Научният дискурс също не проявява някакъв по-активен

и систематичен афинитет да внесе в нея елемента на демитологизацията673

. Заради

негативните стереотипи към османската държава и исляма още по-ниско е

познавателното равнище по отношение на мюсюлманската култура както в

исторически, така и в съвременен план674

. Така в публиката се поддържат неверни

оценки за вродената й непълноценност, които в училищната сфера карат учениците да

съзират в идентификационните пластове на мюсюлманина/турчина знака на

“културната празнота” или символа на безкултурността675

.

Ако потърсим сравнението между разгледаното описание и тези, които се лансират в

другите две учебни помагала – на Анубис и на Планета-3, то тогава ще проличи, че в

последните вече е номинирано и онова направление от идеологическата имперска

концепция, вдъхнало живот на “джемаатите” – промяна, черпеща енергия от научните

схващания на техните автори: Вера Мутафчиева и Цветана Георгиева676

. Трябва обаче

да се направи уговорката, че академичните им разбирания се пренасят в дидактическото

поле с различна дълбочина. Така например в предлаганата от Вера Мутафчиева

образователна репродукция въпросният вектор притежава един доста анемичен

информационен потенциал, който допълнително се похабява от това, че се остойностява

в лексикална среда, нагнетявана от честата употреба на термина “робство”. В учебната

версия на Цветана Георгиева дискутираният пункт - поради по-обстоятелственото и

пространно третиране – придобива качествата на една по-избистрена тълкувателна

линия. И тъй като разкрива по-отчетливо закономерностите за функционирането на

Православието от гледна точка на имперските реалности, тя предполага и по-

балансирано осмисляне на противоречивите характеристики на османското отношение

към религиозния и културния живот на християните.

672 Пеев, Й. Съвременният ислям. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 1999, с. 7-8.

673 Градева, Р., С. Иванова, Въведение. Изследване на историята и съвременното състояние на

мюсюлманската култура по българските земи – народен и висок пласт. – В: Мюсюлманската култура по

българските земи, с. 10.

674 Пак там, с. 11.

675 Николова, Н. и др. Цит. съч., с. 114.

676 Мутафчиев, П., В. Мутафчиева, Цит. съч., с. 370-375; Цв. Георгиева, Газаватът и системата…, с. 44-52;

Същата, България през…, с. 192-218, 260-283.

209

ІІІ. 3. Българската антиосманска съпротива

В темите за българската антиосманска съпротива през ХV-ХVІІ в., поместени в

Учебниците на Просвета и Анубис, образът на османците отново е отразен в окрупнен

вариант. Тяхната бруталност и сега е представена единствено чрез способа на

констатацията – едностранчивост, която напълно подценява изискуемия от учебната

програма аналитичен историографски материал. Ако беше втъкан в структурата на

конкретните учебни единици, той би обвързал чуждите изтъпленията с принципите на

имперското управление и така би предпоставил ученическата мисловност донякъде да

вникне в обективната им логика677

. Но тъй като това условие не е налице,

охарактеризирането на насилниците протича в един своеобразен обяснителен вакуум,

който поставя съзнанието на гимназистите в режим на остро морално порицание на

само на качествата на историческия, но и на съвременния “друг”.

Съпоставим ли учебникарския образ на османеца с академичния му формат, то

първият би могъл да бъде защитен при определени условия. Наистина поддържането на

османската власт в българските земи се осъществявало от военно-полицейските

формации на еничари и спахии, от съдебните институции и бюрократичния апарат, от

религиозните центрове и техните служители, от мюсюлманите като цяло678

. Имайки

обаче предвид обстоятелството, че става дума за ХV-ХVІІ в., трябва да напомним, че в

една или друга степен те изпълнявали волята и разпорежданията на централната власт.

А както вече бе казано, една от нейните основни вътрешнополитически задачи тогава е

била безпощадната борба срещу всякакви социални и политически движения, които

заплашвали или поставяли под съмнение авторитета или единството на Империята.

Този принцип с особена острота се проявявал в балканските земи, било заради тяхната

географска близост с християнските държави, с които през посочения период

османските владетели често воювали, било заради поведението на преобладаващото тук

християнско население, което – вместо приходоносен източник и сигурен тил за

османското настъпление към Централна Европа – се явявало естествен съюзник на

677 Учебна програма по история за ХІ клас, с. 52.

678 Георгиева, Цв. Пространство и пространства…, с. 153.

210

мюсюлманските противници679

. Ето защо при поддържането на имперския ред във

въпросните области Центърът прибягвал не само до услугите на еничарския корпус680

,

но и до подкрепата на заселените тук по политически и военностратегически

съображения разнородни мюсюлмански групи681

. Техният относителен дял в

армейските структури през ХV, ХVІ и ХVІІ в., както бе отбелязано, постепенно

намалявал. Така или иначе обаче през първите две от въпросните столетия по-голямата

част от мюсюлманите практически били включени във османската войска682

.

Следователно събирателно представеният образ на османеца-насилник е сравнително

правдив. Още повече, че средновековното общество, в частност османското, било

организирано като универсална система на субординация и корпоративна

взаимосвързаност, което не оставяло място за проява на индивидуалността или я

обезличавала почти напълно683

.

В контекста на разглежданият въпрос казаното дава основания да повторим: участието

на мюсюлманите в репресиите над българите произтичало от спецификата на

имперските управленски постановки, т. е. те присъствали в османските наказателни

акции по силата на военните им задължения, в качеството им на военни лица. В този

смисъл “другият” като насилник, неговите действия и постъпки във случаите на

въоръжения сблъсък би трябвало да се осветляват на фона на упомената османска

концепция, според която Центърът считал защитата и/или разширяването на дома на

исляма за своя най-важна задача. Изведената корелация би уязвила обременителната

тежест на емоционалната аргументация при портретирането на “другия”, защото

съдържа потенциална възможност за прецизиране поведението на властовите структури

и на мюсюлманската общност във фокуса на времето и в контекста на конкретната

държавна философия. По този начин би създала условие за едно сравнително

непредубедено рециклиране на техните исторически негативи.

679 История на България, т. ІV, с. 103-115, 181-184, 220-233.

680 Георгиева, Цв. Еничарите в…, с. 44-47; А. Садулов, Цит. съч., с. 51.

681 Димитров, Стр. За юрушката организация и ролята й в етноасимилаторските процеси. – Векове, 1982,

№ 1-2, с. 36.

682 История на България, т. ІV, с. 49.

683 Стоянов, Ж. Цивилизационният анализ в обучението по история. – История, 1992, № 3-4, с. 34-35.

211

Разбира се, въпросната взаимовръзка би могла да бъде изведена от наличните в двата

учебника свидетелства. В настоящия педагогически процес обаче нейната жизненост е

проблематична поради обичайното “българизиране” на темата за съпротивата, т. е.

поради разглеждането и осмислянето й единствено с шаблонизираната мяра на

националната пристрастност684

. А това, както би могло да се предположи, размива

границата между емоцията и обективността, задействайки автоматизма срещу

османците. Така че динамизираната инстиктивна реакция по-скоро би съживила

популярната, но предразсъдъчна представа (в която включването на мюсюлманите в

погромите над българите се отдава на тяхната вродена жестокост и антипатия към

неверниците), отколкото да зачете спомената по-горе, но трудно достижима в очертания

афективен фон зависимост.

И тук докосваме вторият пункт от коментирания въпрос – липсата на познавателен

пласт, който да обясни жестокостта на османците.

Разпростирайки сянката си над Балканите, Полумесецът поставил местните народи в

пряка зависимост от своите цели, нужди и интереси – политически, икономически,

социални, идеологически. Статутът на “зимми”, чрез който християните били

инкорпорирани в света на исляма, изисквал от тях демонстрация на пълна лоялност и

постоянно покорство към установената държавно-управленска система. Всяко тяхно

недоволство или бунт срещу наложените в “дома на исляма” порядки било

квалифицирано като антидържавна проява и автоматично ги превръщало в безпомощни

жертви и сигурна плячка685

.

В средновековните мюсюлмански държавни формации не било фиксирано приемливо

съотношение между религия и държава, вяра и власт. Следвайки опита на

предхождащите ги ислямски държави, и османските владетели приели взаимното

проникване между вяра и политика – особеност, която превърнала теологичните

схващания във важен регулаторен инструментариум при разрешаването на

възникващите в обществено-политическия живот на Империята проблеми. Ето защо

принципите и предписанията на шериата се оформили като централна обединителна

институция със специфичен политически характер, обвързваща конфесионалните

задължения на членовете на уммата с държавно-политическата система, смятана от тях

за идеална и свещена. Зрителната призма, през която мюсюлманите пречупвали

684 Георгиева, Цв. България през…, с. 228.

685 Венщейн, Ж. Балканските…, с. 315, 334.

212

действителността, се отличавала с рязката си дихотомия: ако нещата не съответстват на

исляма – те му противоречат. Оттук за правоверните хората били или вярващи в

Аллаха, или били неверници; ако териториите и страните били управлявани от шериата

– те били “дом на исляма”, а ако не са - “дом на войната”; въоръжените конфликти

били “джихат” за правата вяра или междуособици; данъците – основани на шериата,

иначе били смятани за незаконни и т. н. Тази бинарна схема, институционализирана и

непрекъснато пропагандирана от властта, утвърдила в индивидуалното и колективно

съзнание на мюсюлманите универсален и общовалиден модел за поведение и

отношение към света. Детерминираните от него ценностни нагласи първоначално

мотивирали участието на правоверните при разширяването на териториите на

Полумесеца, а впоследствие способствали и за поддържане господството на исляма в

тях – господство, което им осигурявало регламентирано превъзходство и предимство в

имперската житейска среда686

.

И ако след тази обобщена ретроспекция на идеологическата среда в уммата и в

мюсюлманската държава се върнем към въпроса за бруталността на мюсюлманите

спрямо християните в случаите на въоръжените стълкновения, то става ясно, че според

постулатите на шериата надиганията на “покровителстваните” накърнявали реда в

“дома на исляма” – свещено статукво, което правоверните били религиозно задължени

да бранят и то по един безкомпромисен начин.

Така че “свободното пространство” за самоосъзнаването на мюсюлманина почти е

липсвало или по-точно е било изместено и заето от религиозната догматика. Ясно е, че

при пълната доминация на упоменатите политически, военни и идеологически норми в

урегулирането на тогавашното обществено съзнание и поведение индивидът се оказвал

“потопен” във волевото начало на държавната и религиозната санкции687

.

Обръщаме внимание на този дискурс поради две причини. Първо, защото той дава

възможност за преодоляване на черно-бялото, шаблонизираното третиране на

историческите факти, за показване на многовариантността и уникалността на

историческия процес. Този цивилизационен подход/анализ позволява да се обогати

учебното съдържание с информация за социалното поведение на човека, на отделните

социални групи и човешки маси. Този нов за българската историческа дидактика

686 Пеев, Й. История и философия…, с. 68-102; Същият, Съвременният…, с. 20-37; Цв. Георгиева,

България през…, с. 74-75.

687 Стоянов, Ж. Цивилизационният анализ…, с. 36.

213

методологически поглед представя обществото като система, в центъра на която стои

човекът с неговия бит, стопанска дейност, морал, религия, политика, изкуство и т. н.688

Освен това приложението на този подход би спомогнало да се типологизира социалното

поведение на човека и обществените групи с оглед на конкретните им пространствено-

времевите прояви689

.

Но тъй като въпросният познавателен дискурс не е въведен (но е заложен в учебната

програма)690

в Учебниците на Просвета и Анубис, едва ли би било пресилено ако

кажем, че в предложената от тях трактовка на османското силово поведение през ХV-

ХVІІ в. не се долавя никаква иновационна линия. Не би било пресилено и твърдението,

че тази обяснителна празнота е онази предпоставка, която – наред с все още силното

фолклорно мислене и непознаването на автентичните качества на съвременните турци

от мнозинството – отделят историческия образ на “лошия друг” от рамката на

конкретното историческо време. Инерция, която тласка неговата пейоративна същност

отново към капана на трайния антитурски стереотип и проектирането му в настоящето.

Ако проследим анализираните по-горе моменти в Учебника на Планета-3, ще се

види, че в тях се наблюдават някои нови нюанси. Тук носителите на насилието вече се

идентифицират само с военни термини: “османска армия”, “османски военни части”,

“еничарски” и “турски отряди”, т.е. не се слага директен знак за равенство между

мюсюлманите изобщо и мюсюлманските военизирани групи. Видяно в контекста на

отчетливото разделение, което нюансира образа на османеца в хронологическите

координати на ХV-ХVІІ в., въпросната персонификация в този учебник визуализира

османските военни структури като изразители на бруталността, давайки начален тласък

за едно сравнително точно очертаване на силите, участвали в смазването на българските

бунтовни прояви. Още повече, че тук – за разлика от другите две учебни пособия –

отпада необходимостта мюсюлманското участие в антибългарските действия да бъде

дедуктивно извеждана от принципите на османската политическа система, защото при

тяхното осветляване въоръжената власт на османците е персонализирана. Разбира се,

ефективите на подобна артикулация не бива да се преувеличават, понеже

традиционното “българизиране” на антиосманската съпротива слага силен емоционален

отпечатък при възприемането на “другия”.

688 Радева, М. Светлина в тунела…, с. 40.

689 Стоянов, Ж. Цивилизационният анализ…, с. 31; М. Радева, Светлина в тунела…, с. 40.

690 Учебна програма по история за ХІ клас, с. 52.

214

Колкото до информацията, даваща възможност не само за произнасяне на морална

присъда, но и за аналитично разкриване корените на османската жестокост, то такава в

разглеждания учебник съществува. Но тъй като не е концептуализирана, т. е. не е

вградена в конструкцията на интересуващата ни тема, тя се изплъзва от

непосредствения фокус на ученическите възприятия и заради това губи голяма част от

своята аргументационна стойност.

Проучването на образа на османците в контекста на българската съпротива през ХV-

ХVІІ в. изисква да се обърне внимание и на още нещо: съпоставката на османската

жестокост с поведението на европейските сили, които са пребивавали по българските

земи при едни или други военни кампании.

Едва ли е потребен особено задълбочен поглед в тълкувателните схеми на отделните

учебни книги, за да се разбере, че този паралел се експонира чрез една, общо взето,

опростена християнско-мюсюлманска опозиция, която позволява да се разкрие само

стимулиращото въздействие на християнските начинания върху българските въоръжени

надигания и брожения, загърбвайки някои отрицателни проявления в тях. Наистина

определени щрихи от християнската бруталност се прокрадват в Учебниците на

Анубис и Планета-3, но тяхното информационно съдържание е доста инертно. Видяно

от психологическа гледна точка, те не биха могли да пропукат твърдото ядро на

въпросната опозиция, защото ученическото съзнание има склонност да привилегирова

нейната християнска част и да оттласква мюсюлманската като чужда и враждебна.

Българските въстания през ХV-ХVІІ в. били пряко свързани с войните на

европейските държави срещу Османската империя. Вярвайки, че победата на

християнското оръжие ще им предостави възможности за отхвърляне на чуждото

владичество, много българи с ентусиазъм се включвали в преките военни действия или

организирали паралелни освободителни акции691

. Отговорът на османските власти в

такива екстремни ситуации е широко известен: безмилостна разправа с посегналите към

оръжието и мирното население и пълно разоряване на въстаналите краища. Това обаче

не означава, че механизмите на насилието са били издигнати в мярка на особено

поведение само у османците. Аналогиите по хронологическите хоризонтали на

визирания период показват, че и рейдовете на християнските армии по балканските

земи са били съпътствани с прилагането на грубата сила. Споделящи методите на

тогавашната военна практика и те опожарявали селищата, които се намирали в

691 Георгиева, Цв. България през…, с. 229; Ж. Венщейн, Балканските…, с. 331.

215

периметъра на бойните действия, отдавали се на мародерства и грабежи, конфискували

храни и добитък. Това се отнася както за кръстоносните походи през 1443-1444 г.692

,

така и за австрийското настъпление в Сърбия и Северна Македония по време на войната

на Свещената лига срещу Османската империя през 1684-1699 г.693

Особено

разорителен характер имали походите на влашкия владетел Михай Витязул през 90-те

години на ХVІ в. Нападенията на неговите войски били съпроводени с грабежи и

опожарявания на селища, отвличане и избиване на местното население. Автентична

представа относно мащабите на опустошенията, причинени например при навлизането

на влашката армия по българските земи през 1598 г., дава една релация на самият княз

Михай: “опожарих две хиляди села, а хората, християни или българи от тези села,

големи и малки, по моя сметка около 16 000 души с всичкото им имущество прехвърлих

оттатък Дунава”694

. Общият брой на депортираните българи при тези военни набези

възлизал на над 26 хил. (като някои източници посочват дори цифрата 60 хил.).

Принудени насила да напуснат родната си земя, тези хора постепенно били

порумънчени695

, т. е. били безвъзвратно загубени за българската народност.

Така че медалът има и обратна страна, върху чиято плоскост проблясват чертите на

недотам благородния силует на християнския боец. Те обаче не биха могли да бъдат

доловени от учениците, защото образователният материал и в трите дидактически

източника не им предлага възможност за обективна съпоставка на грубите действия на

османеца и неговия християнски опонент. Ето защо при осмислянето на християнско-

мюсюлманското противоборство през ХV-ХVІІ в. школското знание би определило

насилието не като обичайна практика в тогавашната историческа реалност, а като

подчертано присъща характеристика в поведенческия профил на османците.

692 Цветкова, Б. Паметна битка…, с. 201-265; Стр. Димитров и др. История на Добруджа, с. 77.

693 Еврейски извори за обществено-икономическото развитие на балканските земи. Т. ІІ – ХVІІ век. Под

ред. на Н. Тодоров. С.: БАН, 1960, с. 313-430; М. Йонов, Османо-австрийските войни през втората

половина на ХVІІ в. – В: Чипровци 1688-1968, с. 46; А. Желязкова, Разпространение на исляма…, с. 114;

А. Садулов, Цит.съч., с. 113.

694 Велики, К. Походите на Михай Витязул на юг от Дунав. – Исторически преглед, 1973, № 1, с. 71.

695 Велики, К. Емигриране на българи във Влахия, Молдова и трансилвания от края на ХІV до средата на

ХVІ в. – Исторически преглед, 1976, № 5, с. 85; История на България, т. ІV, с. 185; Български

средновековни градове и…, с. 134-193; В. Трайков, Н. Жечев, Българската емиграция в Румъния (ХІV век

– 1878 година и участието й в стопанския, обществено-политическия и културния живот на румънския

народ). С.: “Наука и изкуство”, 1986, с. 30-31.

216

Обобщят ли се резултатите дотук, то става ясно, че и в трите анализирани теми се

наблюдават определени смислови и фактологични празноти, особено отчетливи във

вариантите на Учебниците на Просвета и Анубис. Те до голяма степен отразяват

романтичната тенденция в родната историопис, която при тълкуването на

съпротивителната проблематика игнорира каквато и да е гледна точка освен

българската – особеност, която де факто е една скрита програма696

. Освободената от нея

психологическа енергия напластява върху илюстрирания в хронологическите рамки на

ХV-ХVІІ в. образ на османеца-насилник митологизиращи щрихи, които за разлика от

предходните години не са така сгъстени поради обезсилените дихотомни категории на

клишето за класовата борба. Митологически мотиви обаче продължават да произвеждат

обрастлите с антитурски предразсъдъци етнокултурни и етносоциални подсистеми на

историческата комуникация, чиято обременителна тежест върху образователния процес

традиционната методика на обучението по история не отчита697

. Но понеже това излиза

извън полето на нашата тема, нека се върнем към научнообразователната подсистема и

по-конкретно към нейното учебникарско звено. Визираните в него слабости показват

силата на инерцията, изразяваща се в индиферетното отношение на отделните авторски

колективи към предизвикателствата на “скритата програма”, заложена в различните

аспекти на съпротивителната проблематика. В бъдеще нейното туширане изисква

изработването на такава учебна конструкция, която би позволила на учениците да

разглеждат въоръжените конфликти през ХV-ХVІІ в. и от гледна точка на “другия” и

така да ги подлагат на един по-задълбочен и критичен анализ, да разбират възгледите и

логиката на поведение на османците в контекста на конкретната историческа

действителност698

. И ако тези елементи, провокиращи активното обучение, се

хармонизират с моралната отговорност и емпатията на учителя по история, то

плашещият призрак на “жестокия османец” трудно би могъл да се пренесе в огледалото

на настоящето с предишната митологизираща енергия.

Пренасяйки се към анализ на българските въоръжени прояви през ХІХ в., ще

фокусираме отново вниманието си върху Априлското въстание. Бидейки най-крупната

изява на българското национално-освободително движение в епохата на Възраждането,

696 Радева, М. Скрити програми…, с. 23.

697 Вж. бел. 332.

698 Радева М. Скрити програми…, с. 23-25.

217

то основателно продължава да предизвиква изключителен обществен и образователен

интерес.

И сега, както и преди, интересуващия ни образ на българския неприятел се тиражира

по традиционния начин – генерализацията. Така в Учебника на Планета-3 неговата

понятийна идентификация се търси в номинациите: “турско население”, “орди от

башибозуци”, “редовна войска” и “турците”, а в Учебника на Анубис те са : “турско

правителство”, “редовна армия”, “местния башибозук” и “нередовни войски”. На

пръв поглед терминологичните обозначения на противника в Учебника на Просвета не

се вместват в горната констатация, тъй като в него той се припознава чрез понятията:

“османска власт”, “турски власти” и “турски военни части”, т. е. тук врагът е

персонифициран с Империята и нейните въоръжени сили. Вероятно чрез подобно

отъждествяване авторът на учебната тема – Константин Косев, се стреми да разчупи

линията на историческия романтизъм, проявяваща се още твърде силно в популярната

литература, включително и в училищната, посредством полярната схема “наше” –

“чуждо”, “черно” – “бяло”, “добро” – “лошо” и напластяваща освобождаваната при

осмислянето на трагедията на априлци негативна психологическа енергия върху образа

на “другия” изобщо699

. Биха ли могли обаче учениците да схванат това намерение и да

капитализират реално дискутираното преформатиране на българския неприятел в

събитията от 1876 г.? Едва ли. Първо, защото коментираният замисъл бива засенчван от

възприетата в учебната книга на Просвета дълбоко поляризирана обща разграничителна

линия “ние” – “те”, вътрешната инерция на която представя Империята и нейните

мюсюлмански поданици в едно неразчленимо единство. Второ, защото тук, както

впрочем и в другите две дидактически възстановки, отново е пренебрегнат краткия

обзор на османската държавна концепция и произтичащите от нея военна доктрина и

армейска организация – преглед, който, ако беше лансиран в учебната композиция,

щеше да увеличи разделителната способност на ученическите сетива при

възприемането на врага, а така също щеше да направи по-разбираеми неговите мотиви

за включване във въоръжения сблъсък. Така че надали въпросното понятийно

прецизиране на българския противник през 1876 г. ще успее да неутрализира

обобщената и сатанизирана представа за османците, унаследена от миналото, за да

можем да твърдим, че желаното и необходимото й нюансиране е практически

реализируемо.

699 Косев, К. Априлското въстание – прелюдия на Освобождението. С.: ИК “Христо Ботев”, 1996, с. 9-10.

218

През ХІХ в. Високата порта била изправена пред трудна за решаване задача: как да

спаси целостта на Империята700

. Резултатите от Сръбското и Гръцкото въстания й

показали, че занапред трябва да се справя с един нов и при това жилав противник,

който, както и европейските й врагове, предявявал сериозни претенции към нейните

територии. Тази застрашителна тенденция се превърнала във фактор, който стимулирал

усилията на Центъра да консолидира и да изгради единен военен механизъм, способен

да се противопоставя както на външните неприятели, така и на набиращата скорост и

сила националноосвободителна борба на балканските народи701

. Въвеждането на

редовна рекрутна войска в Империята започнало след унищожаването на еничарския

корпус от султан Махмуд ІІ, но фактически основите й били положени през 1843 г.,

когато бил узаконен наборното набиране на войници. Страната била разделена на

военни окръзи и според тяхната територия и население се определял контингентът от

подлежащи на военна служба мъже702

.

Следващата реорганизация на османската армия била извършена през 1869 г., като

новият устройствен правилник обособявал четири военни категории: редовна войска

(низам), запас (редиф), опълчение (мустахфъз) и нередовна войска (башибозук)703

.

Отличителният белег при тяхното попълване, както вече стана ясно, е бил религиозният

принцип – на военен отчет се водели мъжете-мюсюлмани: турци, араби, черкези,

арнаути, кюрди, татари, българомюсюлмани и др., на възраст от 20 до 40 години.

Върховното ръководство на така изградената военна структура се осъществявало от

висш военен съвет, оглавяван от султана, а във военновременна обстановка – от таен

военен съвет. В него се обсъждали плановете на главнокомандващия войските, който

бил задължен да координира действията си с военния министър и с членовете на

военния съвет към него704

.

700 Дюмон, П. Периодът на реформите (Танзимат) 1839-1878. – В: История на Османската империя, Под

ред. на Р. Мантран, с. 472, 510.

701 Димитров, Стр. Султан Махмуд ІІ и краят на еничарите. С.: “Седем дни”, 1993, с. 275-276; А. Садулов,

Цит. съч., с. 245; Кр. Манчев, Националният въпрос на…, с. 21.

702 Вълчев, А. Турските въоръжени сили…, с. 35; А. Садулов, Цит. съч., с. 245.

703 Паскалева, В. Въоръжените сили на…, с. 142-144; О. Маждракова и др. Цит. съч., с. 189-190.

704 Маждракова, О. и др. Цит. съч., с. 193.

219

Тази най-груба обрисовка маркира едно от предизвикателствата, пред което е бил

изправен османският интегритет – сепаратизма на балканските народи, а така също

осветлява едно от средствата за неговото париране – силата на оръжието. Видяно в

рамките на случилите се в българските земи през 1876 г. събития, въпросната

концепция се антагонизирала остро с естествения български порив за свобода –

конфликтен сблъсък, в който защитата на имперските интереси диктувала на

управленския апарат да прибегне до помощта на армията.

Нека в следващите редове да скицираме тъкмо този момент, защото той предлага

възможност за преодоляването на твърде емоционалния национален шаблон, чрез който

се пресъздава реакцията на “другия” в образователното поле, с оглед търсенето на такъв

познавателен модел, който, разкривайки вътрешната логика на османското поведение в

условията на конкретното историческо време, да инструментализира и принципите на

обективния подход.

Сведенията, които получавали меродавните фактори в Истанбул относно

подготовката на българското надигане, идвали в една тревожна за тях обстановка:

избухналото през лятото на 1875 г. в Босна и Херцеговина въстание поставило началото

на ново усложнение на Източния въпрос. Ескалиращото там насилие дало за пореден

път повод на Великите сили да се намесят в османските дела705

– намеса, която при едно

от предходните проявления на Източната криза, способствала за постигането на

сръбската автономия и гръцката национална еманципация706

. И ако в тази напрегната за

Империята ситуация пламнел огънят на борбата в българските земи, то сигурността на

мюсюлманската власт в Югоизточна Европа би била сериозно застрашена. Ето защо

още в първия ден на Априлското въстание, когато одринският валия поискал

инструкции от Истанбул, оттам мигновенно реагирали, отдавайки заповеди за незабавна

мобилизация. Давайки си сметка за евентуалната дестабилизация, само за 3-4 дни

властите вдигнали на оръжие действащата, запасната и нередовната войска, за да

смажат набързо въстанието. Стратегията и тактиката за бъдещата разправа с

непокорните християни били разработени от екип, оглавяван от един от лидерите на

“новите османи” – Митхад паша, а с тяхното практическо изпълнение бил натоварен

един оперативен щаб, включващ одринския и русенския валии, началника на

705 Димитров, Стр., Кр. Манчев, Цит. съч., с. 390-391; А. Садулов, Цит. съч., с. 285-288.

706 Димитров, Стр., Кр. Манчев, Цит. съч., с. 220-221; А. Садулов, Цит. съч., с. 214-215.

220

Цариградския гарнизон, коменданта на Одрин и мютесарифите на отделните

санджаци707

.

Следователно образът на участвалият в антибългарските операции османец би

трябвало да се разглежда в тясна връзка с османската военна доктрина и обслужващата

я армейска структура, с волята и заповедите на властите. Разбира се, че наред с

османеца-войник в сподавянето на българския бунт се е включил и неангажираният от

военните закони мюсюлманин: доброволец, мародер, плячкаджия, декласиран елемент

и др.708

Неговата роля обаче в бруталната разправа с българите е била ограничена709

,

пък и той, както ще видим по-нататък, се е присъединил към неприятелските редици не

от някаква патологична ненавист към християните, а защото е бил призован и

мотивиран от административния апарат.

Така че, за да може да се постигне подобна нюансировка в профила на врага,

образователният разказ би трябвало да засегне структурата на османските въоръжени

сили и тяхното функционално предназначение в тогавашната обстановка. Но такъв

коментар не е налице в нито един от разглежданите учебници – в отделните теми този

дефицит продължава да се запълва от черно-белия рисунък на участниците в конфликта.

Ето защо характерът и съдържанието на използваните за разпознаването на българския

противник лескикални единици (“редовна войска”, “нередовна войска”, “башибозуци”,

“турци”) улягат в ученическите представи със стереотипизирано или митологизирано, а

не с научно-информационно съдържание. При наличието на въпросното “бяло поле”

едва ли например школският ракурс би възприел превърналия се в символ на свирепост

и религиозен фанатизъм термин “башибозук”710

като обозначение на една от

съставните части на османската армия, в каквато той се е превърнал след

реорганизацията на имперската военна система в края на 60-те

години на ХІХ в.

Приведем ли към това и един друг хроничен недостатък – отсъствието на “толерантния

друг” в дните на българската драма, то тогава резултатът е предвидим: в съзнанието на

707 Вълчев, А. Турските въоръжени сили…, с. 49-55; Същият, Тъмраш, с. 127-131; Хр. Гандев, Априлското

въстание 1876. ІІ изд. С.: “Наука и изкуство”, 1976, с. 168-169; К. Косев и др. История на Априлското

въстание, с. 370.

708 Митев, Й. История на Априлското въстание. Т. ІІ. С.: БАН, 1988, с. 85-89, 483.

709 Вълчев, А. Турските въоръжени сили…, с. 43.

710 Речник на българския език. Т. І – А-Б. ІІ доп. и прераб. изд. С.: Акад. изд. “Проф. Марин Дринов” –

“Емас”, 2001, с. 567-568.

221

гимназистите образът на османците изплува с уедрените щрихи на “лошия”, който,

съвсем естествено, попада под напора на силните отрицателни оценки711

.

При композирането на познавателния модел на османската реакция по време на

Априлското въстание не бива да се пренебрегва и един друг аспект от маневрите на

Високата порта – ислямската пропаганда.

Карловацкият мирен договор (1699 г.) поставил началото на трайната и негативна за

османската държавност тенденция, която се е проявявала в бавното, но безвъзвратно

отстъпление на Полумесеца от европейските земи712

, което по правило било

предшествано с инкасирането на многочислени загуби в жива сила. Например във

войната срещу Свещената лига (1683-1699 г.) османската армия дала над 50 хил.

жертви. Големи загуби понесло и цивилното мюсюлманско население. Многобройните

извънредни рекрути за войската, действията на християнските въстанически дружини и

чети във вътрешния фронт, както и разсипията от чумните епидемии разредили рязко

демографското присъствие на исляма на Балканите – само в румелийските градове

броят на мюсюлманите намалял с около 2/3.713

Свиването на “дома на исляма” повлякло

след себе си и интензивен преселнически поток от загубените територии. Адептите на

мохамедовата вяра масово напускали Унгария, Славония, Хърватско, Далмация,

Сърбия, Гърция и Кримския полуостров и след един нелек преход, се стичали във все

по-стесняващите се рамки на османските балкански провинции714

.

Превръщането на мюсюлманския свят в обект на християнска експанзия променило и

насоките на джихада. От религиозен постулат, проповядващ във времето на османското

надмощие идеята за разширяване на териториите на Полумесеца, той постепенно

придобивал контурите на програма за защита на “дома на исляма” от

711 Будинов, С. “Лошите навици” на традиционната формула и схема в националното експониране на

историята. – История, 2001, № 2-3, с. 47-48.

712 Димитров, Стр., Кр. Манчев, Цит. съч., с. 106; А. Садулов, Цит. съч., с. 115.

713 Zhelyazkova, Ant. The Holy League,s War against the Ottoman Empire and ist Impast on the Population

Structure of the Balkan Provinces (1683-1699). – Arab Historical Review For Ottoman Studies, Nos. 19-20,

October 1999, p. 595-596.

714 Тодоров, Н. Балканският град…, с. 310-312; Стр. Димитров и др. История на Добруджа, с. 190; С.

Ракова-Маринкьова и др. Босна и Херцеговина. С.: БАН, 1994, с. 84; А. Желязкова, Формиране на

мюсюлманските…, с. 22, 30-31.

222

нашествениците715

. Пренагаждането на острието на “свещената война” на свой ред

тласнало махалото на мюсюлманското отношение към “вътрешните” неверници от

точката на относителната търпимост към точката на войнствената непримиримост716

.

Началните импулси за това били провокирани от активното участие на християнските

султански поданици в антиосманските коалиции през ХVІІ-ХVІІІ в., което дало

основания на имперската власт да наруши пакта със зиммите – промяна, която

нагнетила климата между управници и подвластно население, между правоверни и

неверници717

. Тази тенденция придобила особено отчетливи контури, когато започнал

процесът на “узряване” на балканските нации, поставил на дневен ред въпроса за

отделянето им от Империята. Срещу това застрашаващо развитие Високата порта

разчитала не само на потенциала на въоръжените си сили, но и на сплотяващите и

радикализиращи възможности , които предлагала мюсюлманската религиозна доктрина.

Както вече отбелязахме, в османската държава теологичните принципи играели

твърде важна роля при разрешаването на обществено-политическите проблеми. Острата

конфронтация между османския интегритет, от една страна, и освободителните

движения на немюсюлманите в балканския регион – от друга, накарала управляващите

среди в Империята да прибегнат и към мобилизационният ресурс на верските догми,

задължаващи представителите на уммата да бранят границите на ислямското

пространство. Чрез религиозната пропаганда властовите фактори се стремели да

внушават в индивидуалната и колективната психика на мюсюлманите чувството на

крайна враждебност към християните с оглед осигуряване на съюзници в трудната

битка с нарастващите желания на балканските народи за независимост718

.

Многократно прилагана в хода на историята, тази тактическа схема била задействана

и по време на Априлското въстание, когато османската власт отново обявила “свещена

715 Пеев, Й. История и философия на…, с. 68; Същият, Джихадът: “върховно усилие” или “свещена

война”. – 168 часа, 26 октомври – 1 ноември 2001, бр. 43, с. 37; Цв. Георгиева, Еничарите в…, с. 218-219.

Вж. и М. Степанянц, Ислам в философской и общественной мысли зарубежного востока (ХІХ-ХХ вв.).

Москва, 1974, с. 113.

716 Пеев, Й. История и философия на…, с. 117-118; Цв. Георгиева, Еничарите в…, с. 219.

717 Венщейн, Ж. Балканските…, с. 334-337.

718 Димитров, Стр. За политиката на турските…, с. 48; К. Гълъбов, Въстанието на героична Перущица. ІІ

поправ. и доп. изд. С.: “Народна просвета”, 1965, с. 31.

223

война”, изисквайки от “целокупния мюсюлмански свят” да се включи в борбата срещу

неверниците719

.

Така представеният познавателен модел показва, че и през ХІХ в. участието на

османеца в сподавянето на българския порив за свобода е било продиктувано от

действащите в османската държава военни и религиозни закони, а не както мисли

широкият кръг от националната аудитория – от някаква патологична агресивност.

Същевременно този модел предлага примерен вариант за едно сравнително точно

портретиране на българския противник в събитията от 1876 г. Липсата обаче на усилия

в тази посока в разглежданите учебни илюстрации, ако изключим не особено

резултатния опит в Учебника на Просвета, превръща подобно прецизиране в илюзия.

Така е, защото при образователното осветляване на Априлското въстание съзнанието на

учениците понася митологизиращото въздействие на историческия романтизъм,

проявяващ се в съвременния педагогически процес чрез широко използваната бинарна

аксеологична смеха “добри” – “лоши”720

, както и инерционната сила на

антитурския/антимюсюлманския рефлекс. Затова близо до логиката е, че тази

колективна категоризация тласка образа на османците към полюса на одиозното, където

той попада под обстрела на негативните емоционални оценки.

Вгледаме ли се във вторият и по-впечатляващ аспект от поведенческия портрет на

“другия” през 1876 г. – този, който визуализира предприетите от него наказателни

мерки, то тогава в зоната на изследователска критика отново се оказва инертното

отношение на авторските колективи към така необходимата за историзирането на

чуждата бруталност обяснителна схема, т. е. и сега жестокостта на османците само се

установява. А както вече бе казано, правилата на историзма изискват търсенето на

взаимовръзка между османското репресивно поведение и османския държавно-

политически комплекс - причинно-следствена обусловеност, която има принципно

важно значение при разкриването и обяснението на историческите явления в процеса на

тяхното възникване и развитие и оттук за тяхната стиковка в духа на съответното

историческо време. В този смисъл евентуалното интегриране на обяснителния дискурс

в структурата на учебното съдържание за бунтовната проява от 1876 г. щеше да

ангажира османските действия с юридическите норми в Империята: наказателният

719 Страшимиров, Д. Цит. съч., с. 369-376; А. Вълчев, Турските въоръжени сили…, с. 38; Й. Митев,

История на…, с. 81, 128, 272; К. Косев и др. История на…, с. 371.

720 Будинов, С. “Лошите навици” на традиционната…, с. 40-43.

224

кодекс от 1858 г., който е бил в сила и по време на Априлското въстание, постановявал

смъртно наказание за лицата, които агитирали или предприемали реални действия

срещу държавата и установения вътрешен ред в нея721

. Заедно с това той щеше да

хвърли светлина и върху спецификата на тогавашната религиозна пропаганда, която

налагала разбирането, че убийствата на надигналите се срещу исляма и разсипването на

техните селища от правоверните е оправдано и дори задължително от гледна точка на

шериата722

. Тъкмо в този дух са били и отдадените от властите заповеди: “да бъдат

изтребени всички бунтовници и да не остане следа от бунт”723

. Така че

“практикуваната система, както заключава Димитър Страшимиров, е пълно логично

следствие от дадените заповеди – религиозни и правителствени”724

.

От анализа става ясно, че и в съвременните дидактически ретроспекции за

Априлското въстание в образа на османците не се внасят нови, рационализиращи

елементи, които да служат като демитологизиращи опори при неговото очертаване в

процеса на обучение. Така че и сега той израства в ученическите представи единствено

и само като “лошия”, който - поради липсата на механизъм за историзирането му – се

поддава на осъвременяване. Казано иначе, въпросните дидактически конструкции

тиражират такива внушения за османците, които, макар и да не обслужват откритата

пропагандна спекулация, възпроизвеждат и разпространяват неговите исторически

грехове в реалностите на модерния свят като заплашителна стратегия. Това показва, че

обезсилването на предразсъдъчния момент в социалната комуникация като етап в

хуманизирането на общностните взаимоотношения и постигането на гражданска

интегрираност (цели, декларирани при сегашното училищно обучение по история)725

,

минава в конкретния проблемен кръг през ограничаване заряда на митологемите и

разширяване полето на критичното мислене; изисква търсенето на такъв баланс, който

721 Арнаудов, Хр. Цит. съч., с. 81 [чл. 55].

722 Страшимиров, Д. Цит. съч., с. 373; Й. Митев, История на…, с. 84.

723 Априлско въстание 1876. Сборник от документи. Т. І. Под ред на А. Бурмов, С.: “Наука и изкуство”,

1954, с. 405 – Док. 338; Т. ІІІ, с. 339 – Док. 553.

724 Страшимиров, Д. Цит. съч., с. 386.

725 Радева, М. Скрити програми…, с. 20-21; Г. Бакалов, М. Димова, Някои основни концептуални

постановки за изработване на държавни образователни изисквания (стандарт) по история. – История,

1997, № 1-2, с. 23-26; Р. Кушева, Пос. съч., с. 56, 89-98.

225

да не ощетява символния ресурс на патриотичното възпитание и националното

самочувствие726

, но и да не позволява пренасянето на призрака на миналото в

настоящето като плашило за младото поколение.

В следващите редове ще проследим обрисуването на “другия” в качеството му на

български поданик. Спираме се на този момент, за да разберем дали неговото

съдържание попада в периметъра на “скритите програми”, или дали то разкрива

етническата структура на българската нация и ако е така, по какъв начин става това727

.

Както вече отбелязахме, представата, която експонира Учебникът по история за горен

курс от 1981 г. относно “другия” непосредствено след Освобождението, открито

обслужва политическо-пропагандната нужди на комунистическия режим в контекста на

“възродителния процес”. Нека само да припомним, че тогавашната образователна

трактовка визуализира изселването на мюсюлманите от освободените български земи

като повсеместно и окончателно, при това с отсянката за насилие над българите.

Потърсим ли съпоставка между тази ретроспекция и тези, които се тиражират в

“новото поколение” учебни книги, то веднага прави впечатление фактът, че първият

пункт от въпросното твърдение търпи развитие, т.е. сега – след политическото и

моралното крушение на “възродителния процес” – се маркира присъствието на

остатъчно турско население в българските държавни предели. Що се отнася до вторият

пункт, то Учебниците на Просвета и Планета-3 продължават да лансират

традиционната представа за “другия” като враг, конкретизирана чрез мюсюлманския

бунт в Родопите.

Разбира се, в годините около и след Освобождението отношенията между християни и

мюсюлмани, българи и турци едва ли биха могли да се представят в идилична светлина:

и едните, и другите преживели тежки и смутни времена, споменът от които повлиял в

една или друга степен отрицателно върху техния съвместен живот728

. И ако изходим от

726 Косев, К. и др. Априлското въстание в съдбата на българския народ. С.: Акад. изд. “Проф. Марин

Дринов”, 2001, с. 301.

727 Радева, М. Скрити програми…, с. 23, 25.

728 Докато сведенията относно потушаването на Априлското въстание и османските безчинства по време

на Освободителната война са широко популяризирани в българското историческо съзнание, то данните за

отражението на последната върху живота на мюсюлманите и върху посоките и динамиката на бъдещото

съвместно съжителство между тях и християните по принцип не попадат в полезрението на националната

историография. (П. Митев, Размисли върху руско-турската освободителна война (1877-1878). – История,

1994, № 2, с. 56-57) Ако все пак в научното пространство се срещат такива, то те са с небългарски

226

тази най-обща констатация, въпросната характеристика не би понесла критика, но само

при уточнението, че откритата борба срещу българската държавност е била само една от

алтернативите, чрез която мюсюлманите реагирали на предизвикателствата на новите

исторически реалности. Без другите две – изселванията и самоизолацията в рамките на

етнорелигиозната общност729

, поведенченският им профил във времето непосредствено

след 1878 г. би бил непълен и подвеждащ.

Погледнато в една по-дългосрочна исторически перспектива – до 1944 г., тъкмо този

формат изпълнява ролята на визитка за турското/мюсюлманското малцинство в

Учебниците на Просвета и на Планета-3. Това е така, защото възприетата от тях

етноцентрична призма избягва/изтласква проблема за “вътрешните” турци, т.е. тя

игнорира въпросите за живота на българските турци след отшумяването на вълната от

политически взривове през 1876-1878 г., за тяхното етнокултурно своеобразие, за

съжителството им с българите, за ролята и мястото им в българския обществено-

политически живот730

. Впрочем рестриктивен е и обхватът на научния ракурс, което

подсказва, че в първите години на прехода българските историци като цяло не успяват

да преодолеят етническия пласт в своите изследвания731

.

При наличието на такива празноти в учебникарското поле логично е ученическото

съзнание да квалифицира българските турци чрез вече фиксираната представа за

тяхната враждебност, която в хода на учебния процес бива освежавана от сведенията за

насилническите действия на “другия” при потушаването на Кресненско-Разложкото и

Илинденско-Преображенското въстания, както и при реокупацията на Източна Тракия

след 1913 г.

произход и не са известни на масовата публика. (Вж. К. Иречек, Пътувания по…, с. 208, 231, 930, 965; А.

Батемберг. Дневник. С.: ИК “Христо Ботев”, 1992, с. 61-62; Б. Лори, Съдбата на османското наследство в

България. Българската градска култура 1878-1900 г. С.: “Amacitia”, 2002, с. 40-41, 58-63.)

729 Стоянов, В. Турското население на България…, с. 194-195.

730 Грекова, М. Етническите малцинства – проблеми на…, с. 258.

731 Манчев, Кр. Националният въпрос на Балканите. С.: Акад. изд. “Проф. Марин Дринов”, 1999, с. 237.

Първите монографични изследвания за историята на малцинствата в България и в частност на турското се

появяват към самия край на 90-те години. Вж. В. Стоянов, Турското население в България между

полюсите на етническата политика. С.: ЛИК, 1998; Ж. Назърска, Българската държава и нейните

малцинства 1878-1885. С.: ЛИК, 1999.

227

Така че една такава образователна типологизация на “вътрешните” турци в контекста

на новата българска история едва ли може да претендира за представителна

достатъчност. Тя например пропуска важният факт, че тези от тях, които останали по

родните си места, не създавали особени проблеми на българските власти, нееднократно

демонстрирали своята лоялност към държавата, включително и чрез участие в

българската армия и във войните, в които участвала България. През периода от 1878 до

1944 г. сравнително добре функционирала и създадената през вековете система на

съжителство между християни и мюсюлмани, българи и турци, изградена върху

основата на взаимно уважение на традициите, битовите особености и “комшулука”732

.

Казаното, разбира се, не би могло да се абсолютизира, защото през визираният период

една част от остатъчните турци продължавала да се изселва – било поради

неспособността си да се адаптира към новите социални и политически условия, било

поради конюнктурата на международната обстановка, в това число психозата на

военните години и въздействието на османската и турската официална пропаганда, или

пък от опитите на отделни български правителства да се освободят от турското

население733

. Но така или иначе пред историческото присъствие на “вътрешния друг” в

хронологическия отрязък от 1878-1944 г. не може да се постави само отрицателен знак,

както го правят Учебниците на Просвета и Планета-3. Видяно в психологически план,

представянето на българските турци единствено чрез матрицата на “лошия”

732 Стоянов, В. Турското население на…, с. 204; А. Желязкова, Турци, с. 383; Кр. Манчев, Е. Дойчинова,

Цит. съч., с. 72.

Например в Първата световна война броят на загиналите и безследно изчезналите войници от турски

произход е 9 604, при общо за страната – 88 106 д. (Статистически годишник на Царство България, 1926,

с. 554-556), а хиляди други попадат в плен или остават инвалиди (Ю. Мемишев, Участието на

българските турци в борбата против капитализма и фашизма 1919-1944. С.: Партиздат, 1977, с. 11).

733 Стоянов, В. Турското население на…, с. 194-204; Кр. Манчев, Националният въпрос на…, с. 244-245.

Въпреки че трудно може да се говори за някаква предварително обмислена и последователно следвана

българска политика към мюсюлманското население, периодичните масови изселвания на мюсюлмани от

България е факт. През 1905 г. тюркоезичните мюсюлмани в страната са със 162 хил. души по-малко,

отколкото са били през 1880 г. За периода от 1878 до 1912 г. от българските земи в Османската империя

се изселват около 350 хил. мюсюлмани. (Кр. Манчев, националният въпрос на…, с. 239) Погледнато в

балканистичен план, войните между 1912 и 1919 г., и създадената от тях обществена атмосфера

възбуждат нова мащабна изселническа вълна сред мюсюлманите – до 1923 г. над 1,6 млн. души напускат

пределите на християнските държави. (К. Казер, Приятелство и вражда на Балканите. Евробалкански

предизвикателства. Военно издателство, 2003, с. 123)

228

възпламенява , макар и не открито, тлеещият в масовото съзнание мит, че те са опасни

или сеператистично настроени към българската държава.

Освен чрез механизма на скритото внушение, този страх се активизира и

непосредствено – от разказа на учебната книга на Планета-3. Озаглавен като

“Проблемите на политиката към българските турци”, той поставя основният (и като че

ли единствен) акцент върху враждебността и съмнителната лоялност на

представителите на турската общност в периода 1944-1989 г. Казано другояче, той

въвежда в оборот тезите, че “в България съществува и се води широкомащабна турска

националистическа пропаганда”, че въпреки редица просветни, културни, битови,

социални и икономически придобивки, осигурени им от българските власти, в техните

среди се издигали лозунги за “културна и национална автономия”, чували се призиви

за организиране на саботажи в производството, на отделни места се провели

терористични акции734

.

Известно е, че усещането за съмнителната лоялност на “различния” от “нас” е една

универсална категория. Особено валидно става то тогава, когато “другият” не желае или

се оказва неспособен в хода на времето за възприеме културния образец на

доминиращата група735

. Но може би това отношение най-силно се изостря тогава,

когато мнозинството разглежда намиращото се на територията на “нейната” държава

малцинство като “пета колона” на външна сила736

. В нашия случай виталността на

преживяването, че турците в страната представляват рисков фактор за гражданския мир,

националната сигурност и държавния интегритет допълнително се подхранва от

последиците, свързани с “възродителния процес” и “голямата екскурзия”, както и от

внушенията на националистическата пропаганда в началото на 90-те

години1737

.

При това положение педагогическата реализация на въпросният разказ едва ли е

довело до друго, освен да преоткрие в лицето на турците заплаха за “българското”,

предпоставяйки влошаване на отношението към тях от страна на доминиращата

ученическа публика. Така се затормозява хода на наблюдаваната в обществената

734 Относно хронологията на заплахите за терористични действия и извършени такива. Вж. Г. Сотиров,

Турските терористи и аз, един от Шесто. С.: ИК “Младеж”, 1991, с. 32-33.

735 Шютц, А. Чужденецът. Избрани студии. С.: ЛИК, 1999, с. 20-21.

736 Даскалов, Р. Между Изтока и …, с. 208.

737 Германова, Е. Цит. съч., с. 142; И. Томова, Я. Янакиев, Цит. съч., с. 24.

229

психология от последните години положителна тенденция, изразяваща се в постепенно

стабилизиране на междугруповите контакти.

Вероятно поради протестите на лидерите на ДПС (широко отразени в пресата)738

,

коментираното образователно представяне попада в полезрението на Просветното

министерство. През 1998 г. то адресира едно указание към учителите по история, чрез

което изисква неговата преоценка739

. Друг е въпросът дали то е внесло значима

иновация при композираннето на представата за “другия” в реалната учебна практика.

Имайки предвид инерцията на традиционното преподаване на националната история,

бихме могли само да предположим, че тя не ще да е била кой знае колко резултатна.

Тази хипотеза поставя някои важни с оглед модернизацията на обучението по история

въпроси. Така например е належаща необходимостта от изработване на специални

модули за краткосрочно обучение и преквалификация740

, за да може педагогическият

състав занапред все по-адекватно да борави със специфичната материя, респективно по-

оптимално да реализира манифестираните образователни цели741

. В тази насока особено

наложителна е интеркултурната подготовка на учителите, тъй като преобладаващата

част от тях нито познава, нито подозира съществуването на интеркултурното

възпитание като възможна алтернатива в педагогическата практика742

. Успешната

трансформация на българският модел на училищно историческо образование в неговия

738 Ангелова, К. Образът на етническите и религиозните малцинства в българската преса (октомври 1997-

март 1998). – Бюлетин “Балкански съседи”. 1998, № 7, С.: “Аксес”, с. 40.

739 Указание за учителите по история. Към въпроса: Проблемите на политиката към българските турци.

С.: МОН, 1998.

740 С цел да подпомогне обучението на командния състав на армията за работа в мултиетническа и

мултикултурална среда изследователски екип към Информационния център на НАТО в София издаде

през 2003 г. учебно пособие. Вж. Интеграция на етническите и културални малцинства във Въоръжените

сили: Анализ на българския опит и перспективи за приложение на европейските практики (Сборник с

материали в помощ на обучението на курсантите и офицерите от Българската армия). Състав. И ред. Я.

Янакиев.

741 В тази посока добра начална възможност дава Книгата за учителя за V клас. В нея Мария Радева

предлага на вниманието на учителите редица важни методически решения, които имат за цел деактивация

на “скритите програми” в конкретни проблеми от учебното съдържание. Вж. М. Радева, Книга за учителя

по история на България за V клас на средното общообразователно училище. С.: “Булвест 2000”, 1996, с.

16-19, 26.

742 Сачкова, Е. Цит. Съч., с. 405; И. Иванов, Цит. Съч., с. 339.

230

частен аспект към “различното” зависи и от сериозния контакт на историческата наука с

други хуманитаристични области на знанието: история на философията, социология,

социална психология, етнология, политология, културология и др.

Интердициплинарният характер на изследванията ще улесни във времето изясняването

на някои методологические проблеми на научното, респективно – школското

историческо познание, по отношение на проблемите, свързани с “другия” и

”другостта”743

. Изследванията от този род биха послужили и за адекватно оценяване на

състоянието и динамиката на етническите нагласи и стереотипи, а така също биха били

полезни и в мониторинга на ефекта от приложението на новите учебни програми и

новите учебници по история.

А сега нека се върнем към Учебника на Анубис, за да проследим и неговата

трактовка на проблема за българските турци. Тук повествованието маркира тяхното

изолирано от основния поток на българския политически, икономически и културен

живот развитие; отбелязва се също и факта, че те са били “обект на специално

внимание от страна на Високата порта”. Заедно с това обаче във фокуса му попадат и

въпроси, свързани с поданическия статут на турците в българската държава, участието

им в институционалния строеж на Княжеството, присъствието на техни представители в

българския Парламент, в традиционните български политически партии, в местните

структури на властта, с достойнствата на турските селяни.

Както се вижда този разказ дава възможност за един по-широкообхватен и

репрезентативен поглед върху историята на българските турци във времето от 1878 до

1944 г. Освен в информационно отношение, той има предимство и в чисто методическо

отношение. То може да се открие във формулировката на темата: “Различни, но заедно.

Етническите групи в България”.

Знае се, че “заглавията не са случайна словесна или граматическа украса. Те

представляват в кондензирана форма възгледа на авторите за определен историко-

културен феномен или проблем. Именно в заглавията авторите търсят възможност

за ясно и достъпно дефиниране на основните познавателни цели”744

. Така че, ако тази

методическа особеност е била разгадана и реализирана от преподавателите,

743 Радева, М. Светлина в тунела…, с. 39; М. Стефанова, Български перспективи за междуетническа

толерантност (за образователно-превантивни цели). – Образование и квалификация, 2002, № 3, с. 10.

744 Казаков, Г., М. Донкова, История за VІІІ клас. Книга за учителя. Т. І – Човекът и Средновековието:

история на европейската средновековна цивилизация. Изд. “Анубис”, 1994, с. 12.

231

популяризираният от Учебника на Анубис исторически ресурс във висока степен е

гарантирал историческата битност на българските турци да се разкрива в

педагогическия процес като съвместима или поне не като конфронтационна в цялостта

си с “българското”. Освен като спирачка срещу силата и скоростта на рефлексивното и

безкритичното негативизиране на “вътрешния друг”, въпросната тема е удачен фон,

върху който биха могли да се проектират щрихите на сравнително толерантните

етнически и религиозни отношения в следосвобожденското българско общество, на

липсата на крайните форми на ксенофобия в него745

. Така мисловността на

гимназистите би се докоснала към историческата еволюция на идеята за търпимостта,

чието остойностяване, както бе посочено, насърчава нейните съвременни проявления.

Това, разбира се, изисква търсенето на по-дълбоките й корени в миналото, което

означава обстойното и систематизирано разглеждане на системата на съжителство

между християни и мюсюлмани в балканското, в частност и в българското

пространство, с каквито качества не може да се похвали нито един от анализираните

учебни помагала746

. Въпросният регулаторен механизъм не е нито само християнски,

нито пък само мюсюлмански, а общобалкански феномен. Той носи в себе си огромен

исторически опит, който, ако в близка перспектива бива по-интензивно изучаван и

осмислян, включително и чрез училищната история, би могло успешно да съдейства за

демитологизирането на унаследените травми от миналото и постепенното им

превръщане в исторически спомен, което в крайна сметка би хуманизирало и

историческата образованост на младото поколение747

.

745

Мутафчиева, В. Представата за “другия”…, с. 22-23; В. Стоянов, Турците в България. – В: Връзки на

съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България, с. 249; Кр. Манчев,

Националният въпрос на…, с. 239.

746 Докато в Учебниците на Просвета и Анубис системата на съжителство между християни и

мюсюлмани е подмината изцяло, то в Учебника на Планета-3 тя се разглежда изчерпателно в контекста

на ХV-ХVІІ в., но впоследствие при проследяването на новата и най-новата история, както се видя,

нишката й се къса поради избягването или изкривеното представяне на проблема за българските турци.

747 Георгиева, Цв. Съжителството като система във всекидневния живот на християните и мюсюлманите в

България. – В: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България, с.

154-155; М. Радева, Светлина в тунела…, с. 43.

232

ІІІ. 4. Образът на Османската империя(Турция)

Според Учебника на Просвета най-отличителните черти на “османския азиатско-

ориенталски феодализъм” през ХV-ХVІІ в.748

били “постоянни[те] несъответствия

между правните норми и всекидневната практика, съчетани с произвол вследствие на

религиозно-народностната дискриминация”, “неограничената власт на суверена” и

“особено важната роля на военната институция”, проявлението на които в

българското пространство довело до една от “най-безплодните” епохи в българското

историческо развитие.

В Учебника на Анубис обликът на османската държава през “класическия” й период

се очертава от следния лексикален фонд: “централизъм”, “плячкосване и грабеж”,

“консервативност и фанатизъм”, “пречки, беззаконие, насилия”. За разлика обаче от

предходната учебна книга в тази оценката за негативния резонанс от чуждото

управление е нюансирана – отбелязани са “известни сполуки” на османския

централизъм, отчетена е амплитудата на взаимоотношенията между българите и

властта, препоръчва се стопанското ниво в българските земи да бъде съпоставено с

европейското.

В третия анализиран източник – Учебника на Планета-3, Империята е

квалифицирана като “поредният вариант на близкоизточна дестотия”, с пълна

централизация на властта, сложен административен апарат, милитаризация на

обществения живот и гостодство на исляма. Именно в тежката бюрократична машина

авторът на урочната единица – Цветана Георгиева, съзира предпоставката “подкупите,

спекулата, изнудването” да се превърнат в “норма” в отношенията на представителите

на османската власт с обикновените хора. Колкото до отражението на имперската

система върху историческите перспективи пред българите, тук се наблюдава друга

разновидност: авторката не се ангажира с твърдо становище, обосновавайки позицията

си с дискусионността му в съзнанието на националната ауидитория.

Както се забелязва, отделните дискурси номинират основните белези на османската

управленска практика през ХV-ХVІІ в., които не биха могли да бъдат оспорени от

748 Тук не се спираме на периодизацията на османската история, защото към времето на издаване на

учебниците на прехода не се е наложила друга, освен досега циркулиращата.

233

гледна точка на актуалната научнопознавателна база749

. От друга страна обаче,

лансирането им във вече оформените параметри почти засенчва еволюцията им във

времето.

Османската политическа структура се е изградила в хода на непрекъснати войни и

завладяване на територии и народи в Европа, Мала Азия и Близкия изток, които

превърнали Османския бейлик в огромна империя с площ от около 8 млн. кв. км и

население, наброяващо 25-30 млн. души750

. Нейните концепции и принципи на

управление, достигнали своя завършен вид през втората половина на ХVІ в., се

оформили чрез сложен синтез между племенните порядки на тюрките огузи,

управленското наследство на Селджукския султанат, системата на управление на

балканско-византийския свят през Късното средновековие и политическата организация

на мюсюлманските държави в Азия и Африка. Тези четири компонента били

използвани от османските владетели съобразно конкретната обстановка, нуждите на

вътрешната и външната политика и особеностите на имперската обществена

атмосфера751

. На Балканите въпросният синтез, както се каза, бил продиктуван от

усилията на османската власт да укрепи позициите в новоприсъединените територии, да

подчини безусловно живеещото тук население и да възстанови местното стопанство, за

да си осигури здрава база за по-нататъшната реализация на завоевателните си планове.

Затова привлякла християни в спахийството (изиграли важна роля в процеса на

усвояване на предосманската социална практика), запазила статута на някои

“специални” категории население, заимствала редица елементи от сферата на селското

земеползване, от фискалната и административната система, съхранила религиозните

институции и общините. Това именно дава основания на някои наши и чужди историци

да твърдят, че Османската империя в ранния си период е била отворена за чуждите

етноси и чуждото наследство752

и че сравнена по основните тенденции и същност на

749 История на България, т. ІV, с. 33-61; Цв. Георгиева, България през…, с. 67; А. Садулов, Цит. съч., с. 43-

61.

750 Еремеев, Д., М. Меер, Цит. съч., с. 146-150.

751 Георгиева, Цв. България през…, с. 66-67.

752 Иналджък, Х. Епохата на…, с. 243-246; Тезата, че в началото на османското управление обществото е

било отворено за чуждите етноси, се поддържа и от някои български османисти. Вж. напр. А. Желязкова,

Самоличността на поробените народи в Османската империя. (Доклад, изнесен на българо-френски

семинар “Исторически промени и идентичност” през 1993 г. – архив А. Желязкова.) Вж. и цитираните в

бел. 42 и 43 източници.

234

институциите, Империята през ХV в. съществено се различавала от тази през ХVІІ в.753

.

Видя се обаче, че като цяло българската османистика не придава особено значение и

тежест на тази интерпретационна линия.

Вероятно заради това в разглежданите учебни книги въпросната приемственост се

засяга твърде фрагментарно и реално не влияе върху изгражданата представа за

османската държава пред ХV-ХVІІ в. Но тя не е за подценяване, защото от нейната

пълноценна дидактическа консумация зависи не само по-коректното експониране на

процесите в Империята (и оформянето на по-точна представа за нея), но и по-

обективното пресъздаване на проблемите, свързани с преодоляването на кризата в

българското пространство непосредствено след османското завоевание и

стабилизирането на обществения, социалния и духовния живот на българите.

Във връзка с тази корелация определена слабост се наблюдава и при

характеризирането на османския централизъм. Знае се, че на него и на армията

мюсюлманската държава е дължала до голяма степен своето развитие, утвърждаване и

апогей. До края на ХVІ в. султанският дворец стриктно ръководел и контролирал

всички структури на държавната власт. Тъкмо затова основният направляващ принцип

във вътрешната политика на Центъра от втората половина на ХІV до края на ХVІ в.

била безпощадната борба срещу всякакви движения, които заплашвали или поставяли

под съмнение централизма и единството на държавата. В хода на изложението се видя,

че от състоянието и авторитета на властта в столицата зависела и степента на данъчните

тежести и насилията над българите. Т.е. дотогава, докато централизмът демонстрирал

относителна стабилност, експлоатацията и феодалния произвол били сравнително

регулируеми.

Следователно без представителни извадки от конкретните исторически условия в

Империята едва ли би могло да се възпроизведе сравнително достоверната картина на

живота на българите. Зависимост, която частично намира място в Учебника на Анубис,

където Вера Мутафчиева изказва някои положителни съждения относно османския

централизъм в контекста на българската битност. По-крайна позиция заемат другите две

учебни пособия, в които политическия и социален хаос, настъпил с кризисните процеси

в османската държава, се “разтяга” като квалификация за целия й “класически” период.

Така тя препотвърждава “истинността” на националния стереотип за Османската

империя като субект, носещ единствено и само знака на пейоративното.

753 Иналджък, Х. Епохата на…, с. 189.

235

Представянето на османската държавно-политическа система през ХV-ХVІІ в. налага

и разкриването на факти и явления от дейността на османските владетели, на техните

лични и политически качества: първо, защото тогава монархическата институция

плътно отъждествявала османския централизъм, второ, защото без тази задължителна от

методическа гледна точка фактологическа база исторически представи на учениците не

биха могли да се формират прецизно, и трето, защото подобен подход улеснява

отделянето на миналото от настоящето.

Потърсим ли съпоставка с по-старите учебни помагала, в сегашните конкретизиращи

детайли имат известно място, но те са твърде незабележими в учебната структура. При

това, ако изключим примера за султан Мехмед ІІ, с който в Учебника на Планета-3 се

регистрира узаконяването на системата на милетите, и трите анализирани

образователни книги засягат историческия силует на османските монарси само при

проследяването на османските военни кампании през ХІV-ХV в. и при установяването

на засилващите се ислямизационни процеси. Т.е. качествата им се разглеждат преди

всичко от гледна точка на негативния резонанс на тяхната военна и управленска линия

върху съдбата на българите, маргинализирайки гледната точка на Центъра.

При осветляването на динамиката на османския управленски механизъм не бива да

пропускаме и еволюционната крива в имперската религиозна политика, която например

в протежението на ХV-ХVІ в. показва една относителна верска търпимост към

немюсюлманите754

. Това отношение постепенно се превъплъщава в своя антипод

вследствие кризисните процеси в държавния организъм, изразяващи се в промени в

социално-икономическата структура, в нарастващите стопански трудности, в подриване

на военната мощ. При тези условия султанският двор все по-често започва да прибягва

до услугите на исляма, за да може да възстанови предишния централизиран

управленски ред. Засилващото се влияние на шейх-юл-исляма и на улемата като цяло

пък поставя началото на една друга тенденция: нарастване ролята на шериата в

обществено-политическия и културния живот, респективно – ограничаване на сферата

на светската юрисдикция, получила историческа плът поради политическите, социално-

икономическите, финансовите, аграрните и конфесионалните специфики в завладяните

територии755

.

754 Димитров, Стр. Демографски отношения и…, с. 81-82; А. Садулов, Цит. съч., с. 74.

755 Желязкова, А. Разпространение на исляма…, с. 161-162; Д. Еремеев, М. Мейер, Цит. съч., с. 176-179;

А. Садулов, Цит. съч., с. 60.

236

Настъплението на религиозния фанатизъм започва отчетливо да се проявява при

управлението на султан Селим І (1512-1520), когато били завладяни арабските земи и

намиращите се там свещени за мюсюлманството места. Видяно от гледна точка на

историческата перспектива, въпросната придобивка оказва съществено въздействие

върху контурите на османската религиозна политика спрямо друговерците. С оглед на

новия си статут (на ислямски халифи), изискващ преосмисляне на идеологическата

формула, османските владетели започват да възстановяват класическия мюсюлмански

принцип за приоритет на религията във всички сфери на живота – тенденция, която

постепенно отслабва влиянието на пограничните традиции и в частност втвърдява

отношението към немюсюлманите. Дотогава в Османската империя единствената

официално действаща религиозна школа е ханифитската – най-гъвкавото, най-

толерантното и най-отвореното за чужди влияния направление в сравнение с другите

разклонения в сунизма (маликитско, шафитско и ханбалитско). Тъкмо тази особеност

придава на османското общество в предходните години облик, който го отличава доста

от другите мюсюлмански общества756

.

С присъединяването на арабските територии започва да надделява мюсюлманския

интегризъм – процес, който се задълбочава през ХVІ и ХVІІ в. под въздействието на

школата на ханбалитите. Нарастващата й популярност провокира конфронтация между

милетите, засилва ислямизационните процеси и не на последно място изключително

затруднява развитието на науката и техниката в Империята757

.

Тези промени в религиозната политика на централната власт през ХV-ХVІІ в. , ако се

пренесем върху отделните дидактически източници, най-изчерпателно се отразяват в

Учебника на Планета-3, в Учебника на Анубис са едва доловими, докато в Учебника

на Просвета се пренебрегват напълно.

От казаното дотук се вижда, че по отношение образа на Османската империя през

визирания период разглежданите учебни пособия внасят малко промени, но и тяхното

образователно остойностяване без друго е проблематично758

. Това е така, защото

756 Иналджък, Х. Османската империя…, с. 41, 178; Д. Кицикис, Цит. съч., с. 112-113; Р. Градева, О

некоторых проблемах…, с. 60.

757 Кицикис, Д. Цит. съч., с. 114-116; Х. Иналджък, Османската империя…, с. 178-181; Цв. Георгиева,

България през…, с. 180.

758 Наистина в Книгата за учителя на издателство “Анубис” се обръща внимание на някои важни и все

още незадоволително изяснени от османистиката въпроси: за периодизацията на османската история,

спахийството, особеностите на градския живот, градските вакъфи, властта и управлението у османците.

237

етноцентричният ракурс, чрез който се форматира виждането за османската държава,

фаворизира повече, отколкото трябва логиката на националните пристрастия,

ограничавайки максимално познавателното поле, върху което се развива представата за

нея. Ето защо не бихме могли да се ангажираме с извода, че сегашното описание на

Османската империя добавя нови щрихи към вече познатите и улегнали.

Поставен в контекста на съвременните методологически подходи в преподаването,

тази почти еднозначна линия ощетява многоперспективния поглед към миналото,

нарушава баланса в оценките за фактите, а оттук и възможността за аналитичното им

третиране. Вниманието, което обръщаме на елементите на активното обучение, не би

трябвало да се схваща като тенденциозен опит за “лакиране” на негативите на

османската управленска система. Те попадат в нашия фокус поради особеното им

значение да противодействат на стереотипите и митовете. В конкретната рамка тези

методи биха спомогнали за по-детайлно проследяване на динамиката в османската

държава, което на свой ред би хвърлило по-обилна светлина не само върху нейния

облик, но и върху особеностите на българската житейска практика през ранните

столетия на чуждото владичество. Нека обаче да припомним, че въвеждането на този

стил на преподаване по принцип е бавен процес, който в българския случай

допълнително се усложнява от изострената чувствителност на националната психология

към османската проблематика.

Вглеждайки се във втория етап от развитието на Османската империя, установяваме,

че в дидактическото му третиране се наблюдават две отчетливи промени. Първата се

изразява в разчупването на тяснобългарските рамки при разкриването на реформените

процеси в османската държава, което може да се проследи в Учебниците на Анубис и

на Планета-3. В посочените източници преобразователните тенденции в Империята

вече се разглеждат в един по-широк план (аграрни реформи, административно и

съдебно преустройство, модернизация на имперската инфраструктура, проникване на

някои западноевропейски цивилизационни постижения в османската стопанска и

житейска среда) и намират своята персонификация в лицето на султан Махмуд ІІ, на

султан Абдул Меджид и на управителя на Дунавския вилает – Митхад паша.

Тяхната дидактическа употреба Книгата обвързва единствено с виждането на преподавателите (В.

Мутафчиева и др. История за ХV клас. Книга за учителя, с. 19, 79-98). При това положение ако се отчетат

сравнително устойчивите проявления на стереотипите и етноцентричните нагласи в работата на

учителите (И. Иванов, Цит. съч., с. 339), интегрирането на тези въпроси в педагогическия процес едва ли

е било масова практика.

238

Все пак ако съпоставим двете ядра в качествено отношение, трябва да отбележим, че

първото е по-систематизирано, защото капитализира рефлексията на предприетата

реформена политика върху еволюцията на османската държава. Това се постига от

следната констатация: “Резултатите били забележими – макар империята да запазила

формално традиционните си принципи на устройство и управление, на практика

основните елементи на османската система – спахийската система, войската и

архаичното държавно устройство, били ликвидирани и заменени с по-модерни”.

Що се отнася до Учебника на Просвета, то неговият разказ представя Империята

през ХІХ в. като “паразитна”. Лексиката, чрез която се разкрива същността на това

определение, е от следния порядък: “многобройните и непрекъснато растящи парични

и натурални данъци, отсъствието на сигурност, финансовата нестабилност и

периодичното обезценяване на лирата…, липсата на елементарна протекция, ред,

контрол и отчетност, корумпираната администрация, масовото разбойничество и

особено народностната дискриминация…”. Разбира се, и тук са маркирани

реформаторските напъни на Центъра, но, както и преди, те са “затворени” в

проблемното поле на българското църковно движение или ако информацията за тях все

пак “излиза” от граници му (какъвто е случаят с аграрния въпрос), то тя е доста инертна

или откъслечна.

При това положение мисловността на гимназистите по-скоро би препотвърдила

традиционната представа за османската държава като държава на деструкцията, хаоса,

беззаконието, корупцията, разбойничеството и т. н., отколкото да произведе

реалистична преценка за модернизационните трансформации в нея в контекста на

деветнадесетото столетие.

Втората значима промяна, намираща място в сегашните учебници, се състои в това, че

те вече обвързват обновителните процеси в българското общество и стопанство с

особеностите на общоимперския икономически и политически климат, запълвайки по

този начин една от смисловите празнини, които се наблюдаваха в по-старите

дидактически източници. Потърсим ли конкретиката, то ще проличи, че въпросното

правило се пренася в отделните текстове с различна дълбочина: ако в Учебниците на

Анубис и Планета-3 то се прокарва чрез гледището, че имперската конюнктура е

създала “по-благоприятни условия” (в първия) или е оказала “стимулиращо

въздействие” (във втория) за българския възрожденски ход, то в Учебника на

Просвета неговото остойностяване е под въпрос заради силното негативизиране на

представата за османската държава.

239

Казаното дотук ни дава основания да твърдим, че, въпреки някои остатъци от

предишните образци, напредъкът е видим. Според нас той създава една добра

предпоставка, особено след девалвацията на императивната сила на идеологемите, за

преодоляването на “черно-белото” пресъздаване на историческата панорама през ХVІІІ-

ХІХ в. (и на произтичащите от това митологизации на образа на Османската империя) и

превръщането му постепенно в спомен за един недобър опит в преподаването на

родната история в училище.

И накрая нека се пренесем в проблемните координати на ХХ в., за да проследим дали

в съвременните учебни книги се тегли достатъчно ясна разграничителна линия между

Империята и нейната наследница.

Както се видя, в по-старите дидактически пособия тя преднамерено се пропускаше

или се очертаваше твърде бегло, тъй като блоковото противопоставяне и

произтичащите от него пропагандни потреби на тоталитарната власт предрешаваха

спекулативното пренасяне на категоричното емоционално отрицание на Османската

империя върху Република Турция – идеологически и военнополитически враг на

България след Втората световна война. Този подход като част от историческия арсенал

за манипулация на обществото придоби особена стойност през 80-те

години, когато

българо-турските отношения силно се конфронтираха вследствие рестриктивната

политика на официалните български власти към турското малцинство в страната.

Рухването на биполярния политически и идеологически модел, отказът на официална

София от курса на етническа хомогезация на българската нация като начин за

разрешаване на националния въпрос, ходът на демократичните процеси в България,

както и проявената от страна на двете съседни държави добра воля, пък са онези

условия след 1989 г., които поставят началото на нормализация на българо-турските

отношения759

, чиито нови измерения за заложени в Договора за приятелство,

добросъседство, сътрудничество и сигурност, подписан в Анкара на 6 май 1992 г.760

.

759 Гледна точка по този въпрос от турска страна. B. Demirtas-Coskun, Bulgaristan,la Yeni Donem. Soguk

Savas Sonrasi Ankara-Sofya Iliskileri. Ankara: Avrasya Stratejik Arastirmalar Merkezi Yayinlari, 2001, s. 41-

112.

760 Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между Република България и

Република Турция. – Държавен вестник, 21 юли 1995, бр. 65, с. 12-15. Ратифициран от 36-то Народно

събрание на Република България със закон, приет на 3 септември 1992 г. – Държавен вестник, 18

септември 1992, бр. 76, с. 1.

240

Влияят ли тези освежителни повеи върху споменатия по-горе момент? Прегледът на

образователния материал, тиражиран в История за Х клас на изд. “Свят. Наука”

(1996), и в История на съвременния свят на изд. “Просвета” (1995), ни дава основания

да отговорим утвърдително на този въпрос. Така е, защото подбраната в тях

информация отразява качествените промени, настъпили в трансформиращата се

мюсюлманска държава след Кемалистката революция: отмяна на султаната и халифата

и раждането на републиката, отделяне на църквата от държавата, премахване на

религиозните съдилища и училища, създаване на граждански кодекс и светска

образователна система, въвеждане на европейско облекло, европейско летоброене,

поява на управленски елит и интелигенция, споделящи ценностите на западната

култура, поставяне основите на нова инфраструктура и нови промишлени предприятия.

Преобразования, които, според оценката на автора на История за Х клас – Милен

Семков, променили “изцяло” турското общество.

Наред с отчитането на тази иновация обективността задължава да се отбележи и един

друг момент, а именно онзи, който анонсирахме в началото на настоящата глава:

пренебрегването на дидактическия масив относно развитието на Турция след Втората

световна война. За това, разбира се, не бихме могли да корим авторите на въпросните

учебници, тъй като към времето на тяхното списване те де-факто не разполагат с едно

цялостно научно изложение на историята на Турция през ХХ в., което да послужи за

познавателната база на образователния им коментар761

.

И ако все пак обръщаме внимание на този проблем, то е защото той кореспондира с

една важна, с оглед функционирането на стереотипите, психологическа зависимост:

когато до потребителя не достига адекватна информация за реалната действителност,

той я визуализира чрез помощта на фиксираната в съзнанието си представа, изживява я

чрез закодираните в психиката си емоции. Пренесем ли това правило в контекста на

интересуващата ни тема, то тогава ще стане видно, че тъкмо в неговата втора част се

намират опорните точки на израстващия образ на Турция, тъй като първата не

притежава никакви образователни свидетелства за нейната най-нова история, още

повече, че и националната аудитория като цяло не познава автентичните й съвременни

характеристики762

.

761 Хаков, Дж. Цит. съч., с. 9-10.

762 Мутафчиева, В., А. Желязкова, Турция между Изтока и Запада. Фондация “Отворено общество”, 1998,

с. 8.

241

Така че, макар и да не се поддържа официално, в годините на прехода резервираното

отношение спрямо турската държава продължава да битува в масовата психология,

косвена причина за чието въпроизвеждане сред младото поколение се явява и

въпросната информационна празнина. Основните причини, разбира се, би трябвало да

се търсят в естествената инерция на наслояванията от миналото, в общественото

безпокойство, породено от конфликтите на Балканите в последните години, в

лансираните в публичното пространство хипотези за потенциално проявление на

турския експанзионизъм. И понеже докосват унаследения от историята комплекс за

българското “оцеляване”, те формират в психиката на учениците негативни нагласи

спрямо Турция още в извънучилищните центрове на комуникация. При това положение,

даже и да съществуваше учебна информация по разглеждания въпрос, вероятността тя

да не бъде пропусната от афективните им филтри е твърде голяма763

. Така или иначе

обаче учебникарите ще трябва да извървят своя път по посока на неутрализирането на

досегашната познавателна практика и отразявайки кривата на съвременното развитие на

Република Турция (включително и на особеностите на нейната външнополитическа

доктрина), да създават насърчителни условия за коректното й портретиране, каквото

задължение впрочем е поела официална София по силата на двустранния договор от

1992 г.764

763 Вж. бел. 615

764 Според Член четвърти от договора: “Република България и Република Турция няма да предприемат и

няма да поощряват една спрямо друга действия и прояви, които имат враждебен или недружелюбен

характер. Страните ще се въздържат от действия и прояви, които пряко или косвено могат да

навредят на добросъседските отношения или да предизвикат ненавист или негативна представа за

другата страна, и от разпространяването на информация една против друга”.

242

З А К Л Ю Ч Е Н И Е

Училищното обучение по история във всяка държава играе важна роля за

изграждането и поддържането на националната идентичност, която на свой ред

осигурява пълноценна интеграция на младите хора към националната общност,

социализира ги като граждани и представители на нацията. Както показва практиката,

един от механизмите за нейното конституиране е противопоставянето срещу “другите”,

обикновено съседите, които по необходимост се явяват трайните граници на

собственото самоутвърждаване.

В предлаганото изследване сме се опитали да очертаем един от тези разграничители –

османското (турското), акцентувайки върху някои от основните теми от българската

история.

“Завладяването на България от османците” е първата от тях. Като историческа реалия,

сложила силен отпечатък върху последвалата историческа еволюция на българите, тя

основателно заема важно място в арсенала на националната пропаганда, респективно

изпълнява значима роля в процеса на култивиране на националното у младите

поколения. Пресъздаването й от историци и учебникари в романтична светлина

фиксира в историческата памет на нацията една деформирана представа за османското

завоевание, степента на която е в пряка връзка със състоянието на отношенията на

българската държава и нейната югоизточна съседка. Силното им влошаване след

Втората световна война предопределя прогресивно нарастващият дефицит в

познавателните стойности при неговата дидактическа употреба. В условията на

блоковото противопоставяне темата вече се актуализира не само за нуждите на

националната, но и за целите на политическата пропаганда. Тъкмо склонността на

комунистическия режим да преувеличава параметрите на външната опасност я

превръща и в един чисто спекулативен източник на историческа аргументация. Към

него са задължени да посягат пропагандистите от различните нива, в това число и

училищното, за да търсят не толкова необходимата, но и лимитирана опозиция срещу

османското, колкото за да манипулират историческото послание, т.е. възбудените от

него негативни емоции по отношение на историческия съсед да се пренасочат към

настоящия така, че той да бъде припознат от националната аудитория като субект,

243

който я заплашва, да му бъде вменена ролята на врага – мит, който да легитимира

българската страна в очерталия се идеологически, политически и военен антагонизъм с

Турция. Послания в тази посока впрочем систематично транслират в една или друга

степен всички други информационни пластове на османското наследство. За да внуши в

съзнанието на децата представата за “лошия” или “агресивния съсед”, българската

училищна историческа пропаганда съживява кодираните в тяхната психология

негативни познавателни модели за Османската империя и османското и настойчиво и

тенденциозно ги пренасочва към Турция и турското.

Втората тема касае проблемите, свързани с правния статут на българите през ХV-ХІХ

в. и произтичащите от него особености в житейската им практика. Столетията на

чуждото господство се врязват дълбоко и болезнено в българската историческа памет.

Бидейки основна пречка пред еманципацията на българската нация, османската държава

и нейното наследство са подложени на силна негативизация от страна на българския

възрожденски елит. С такъв знак те се вграждат здраво в българската национална

идеология, превръщайки се в един от най-важните нейни пропагандни дискурси. Макар

и да се колебае във времето, антиосманското си остава една постоянна величина в

българския национализъм, изпълнява опорна роля при изграждането и/или

поддържането на националната идентичност.

През годините на тоталитаризма пропагандната употреба на илюстративния и

символния ресурс на османското наследство в образователната сфера не служи

единствено и само за отграничаването на националната група. Сега той започва да

изпълнява и някои други функции.

На първо място знанието за османското се впряга да обслужва социалните клишета на

комунистическия режим – използването на социални аргументи от “турското време”

предлага оптимална възможност за тяхното образователно усвояване поради битуващия

в националната психология безкомпромисно отрицание на столетията на владичеството,

което на свой ред също бива освежавано от официалния исторически разказ.

Стереотипът за “петте века турско робство” се рециклира и в случаите, в които властите

трябва да обясняват своите неудачи в “строителството” на социализма.

Освен че трябва да подсигурява догматичните клишета и текущата политическа

агитация, прочитът на османската част от българската история се обвързва плътно и с

конкретните пропагандни цели и задачи, произтичащи от атеистичната и

малцинствената политика на комунистическия режим. В тази насока особено

интензивно се експлоатира проблемът за ислямизацията. Поставена изцяло в услуга на

244

атеизма, училищната история го тиражира така, че излъчваните от него груби акорди по

отношение на исляма да аргументират общата антирелигиозна стратегия, а и да

подриват поетапно устоите на верската идентичност на децата от различните

мюсюлмански общности с оглед постепенното им инкорпориране в лоното на

“социалистическата нация”.

Спекулативното проблематизиране на едни или други познавателни пластове от

османското наследство поддържат високи стойностите на опозицията срещу чуждото.

Инструментализирана в педагогическата практика като антитурска, тя напуска полето

на историята и преминава в настоящето. Така негативите и греховете на османската

господстваща прослойка и на османците въобще се приписват и на съвременните турци,

включително и на онези от тях, които живеят в България. При този монолитен начин на

идентификация не само “външния”, но и “вътрешния друг” попада под един

своеобразен етнически остракизъм от страна на учениците с българско етнонационално

съзнание. Осъзнала обременителния му психологически товар върху практическото

разгръщане на националния си проект, от началото на 80-те години тоталитарната власт

чрез канала на историческата пропаганда започва все по-силно заявява, че произходът

на турците в страната е български, легитимирайки го с абсолютизация на степента и

мащабите на верското насилие по време на османското владичество. Този формат на

историческа аргументация е изпробван в предходните две десетилетия в обучението по

история в българомюсюлманските райони. Резултатите от неговото приложение

очевидно са били оптимистични за политическия режим, защото през 80-те години той

заема централно място в стартираната широкообхватна национална кампания, която, от

една страна, трябва да обработва съзнанието на децата от турската общност в съзвучие с

новата линия, а от друга страна – да повиши градуса на националния патос у учениците

от мнозинството, за да могат те да приемат философията на “възродителния процес”.

Пропагандните заигравания с болезнения феномен, каквато е ислямизацията, обаче

разгаря с пълна сила не само одиозното отношение към историческите проявления на

исляма. Манипулативната му употреба в дидактическата сфера ускорява чувствително и

амплитудата на традиционната неприязън към исляма като философска система,

изостряйки и враждебността на мнозинството към неговите поклонници изобщо.

Бидейки най-близките и “познати” носители на мюсюлманството, при тази схема на

съждение турците вкупом се превръщат в олицетворение на религиозния фанатизъм. В

чисто теоретичен аспект първоначално българските турци не попадат в тази категория,

защото според логиката на “възродителния” дискурс те са по-скоро жертва, отколкото

245

символ на въпросното качество. Но с неочаквания взрив на “голямата екскурзия” през

1989 г., когато отново попадат във фокуса на националната публика като хора,

отхвърлящи “националното”, те автоматично биват припознати като “турци”, а

следователно и като “религиозни фанатици”. Тази изопачена представа за българските

турци гнети в първите години на прехода междуетническите и междурелигиозните

отношения между християни и мюсюлмани, между българи и турци и за която собствен

принос има и училищното обучение по история в социалистическото училище като част

от пропагандната машина на тоталитарната система.

Третият момент е ситуиран върху съпротивителните и националноосвободителните

движения на българите срещу османската власт – познавателно ядро, което по най-

впечатляващ начин пресъздава образа на “жестоките османци” (“жестоките турци”).

Споменът за бруталните действия на “другия” се е вписал трайно в българската

историческа памет, поради което е оказал и силно влияние върху съдържанието на

българската национална митология. Класическата национална пропаганда използва

темата за жестокостта на “другия” двояко: от една страна, да възпитава национални

чувства у младите хора, а от друга – да мобилизира националния колектив във връзка с

определена криза в отношенията с “другото”. В социалистическото училище – наред с

тези функции – тя е натоварена с още една: да аргументира постулата за “класовата

борба”, чиято образователна реализация довежда до преувеличаване на значението

екстремното насилие, респективно до силната митологизация на българския противник.

Така за един сравнително продължителен период от време училищното преподаване по

история възпроизвежда в психологията на младото поколение синдрома за “жестоките

османци” (“жестоките турци”), което ще рече, че то не проявява почти никаква

склонност към обективно анализиране на поведенческия профил на “другия” в случаите

на въоръжения конфликт.

Проследяването на въпросните дискурси в учебниците на прехода показва, че

обезсилването на догматичните императиви на комунистическия режим, радикалните

промени в насоките на официалната малцинствена политика, нормализацията на

българо-турските отношения и постепенната нормализация на училищното образование

по история са съпътствани с едни или други иновации, свързани с демитологизацията

на тиражираните дидактически представи за османците (турците) и Османската

империя (Турция). Като цяло обаче усилията за отстраняване на митовете и

стереотипите за тях от учебното съдържание са недостатъчни – те произтичат по-скоро

246

от вижданията на отделните учебникари, отколкото от институционално

регламентирани решения.

И тъй като става въпрос за една деликатна материя, чието евентуално

проблематизиране излъчва силни емоции, в бъдеще ще са необходими задълбочени

изследвания на “скритите програми”, които имат отношение към “най-различния”

български съсед. Необходима е и внимателна преоценка на някои историографски

модели и тези, в които той присъства.

Успешната трансформация на училищната историческа пропаганда в нейния частен

аспект към “различното” зависи и от контактите на историческата наука с други

хуманитаристични области на знанието: история на философията, социология, социална

психология, етнология, политология, културология и др. Интердисциплинарният

характер на изследванията ще улесни във времето изясняването на някои

методологически проблеми на научното, респективно – на школското историческо

познание, по отношение на проблемите, свързани с “другия” и ”другостта”.

Изследванията от този род биха послужили и за адекватно оценяване на състоянието и

динамиката на етническите нагласи и стереотипи, а така също биха били полезни и в

мониторинга на ефекта от приложението на новите учебни програми и новите учебници

по история.

Преодоляването на акумулирания баласт в училищното образование по история по

отношение на “другото” налага и изработване на специални модули за краткосрочно

обучение и преквалификация на педагогическия състав, за да може той занапред по-

адекватно да борави със специфичната материя и така по-ефективно да реализира

манифестирания възпитателен идеал – толерантността в обучението по история. В този

насока особено наложителна е интеркултурната подготовка на учителите, тъй като

преобладаващата част от тях нито познава, нито подозира съществуването на

интеркултурното възпитание като възможна алтернатива в педагогическата практика.

Разбира се, всички тези стъпки до голяма степен биха се обезсмислили, ако не се

предефинира традиционната концепция за българската нация. Тъкмо избистрянето на

контурите на модерния национализъм би повлияло по качествено нов начин върху

същността на изгражданата от държавната образователна система националната

идентичност. Актуализацията на идеята за нацията като гражданска или политическа би

тласнала към еволюция и мисловните нагласи на българския интелектуален елит и то

по посока към принципната, а не конюнктурната демитологизация на едни или други

образи и представи, които той произвежда за нуждите на националната пропаганда.

247

Така например тази модернизационна линия би се явила като насърчителна

предпоставка за прекатегоризацията на българските турци в националната и културната

матрица – от негативно белязаните различни те постепенно биха се превърнали в

съставна част от модерната българска нация, независимо от етнокултурното им

своеобразие. Признатото право на различие в рамките на модерната българска нация би

спомогнало за скъсяване на етническата и религиозната дистанция между отделните

български граждани, би разчупило доминиращия етнически модел на социални

взаимодействия, би намалила силата на традиционните предразсъдъци за етнически и

религиозно различния, на стереотипите за него, на априорно очакваните враждебни

действия от “нашия друг”. Легитимното присъствие на отделните етнически и

религиозни пластове в дискурса на националната пропаганда би облагодетелствала и

процеса на национално възпитание на младите представители на малцинствените групи

в страната – процес, който при по-старите генерации е белязан със знака на

противоречието.

Доколкото нациоцентричната интерпретация на религията, културата и историята

оказва определено давление не само върху вътрешните връзки в националния колектив,

но и върху характера на отношенията със съседите, успешното утвърждаване на

модерния български национализъм би понижила градуса на психологическо

напрежение срещу турското като “външния друг”. Визуализирането и преживяването

му в контекста на настоящето като различния, а не задължително като заплашителния

или съмнителния съсед, би притъпила силата на почти рефлекторното му

изключване/отхвърляне, фактор за което е бил и все още в определена степен

продължава да бъде практиката на изкуствено преувеличаване на различията в

религията, езика, културата и историята в традиционния български национализъм.

248

ПРИЛОЖЕНИЕ

Списък на изследваните учебници

Божиков, Б., А. Бурмов, П. Кюркчиев, Българска история. За седми клас на гимназиите.

С.: Държавно издателство, 1946 (на корицата 1947).

Божиков, Б., В. Божинов, Т. Влахов, С. Симеонов, Хр. Несторов, История. Учебник за Х

клас на общообразователните училища. Под ред. на Т. Влахов и М. Михов. І изд. С.:

Народна просвета, 1957.

Божиков, Б., Т. Влахов, Хр. Несторов, Н. Попова, С. Симеонов. История за ІХ-Х клас на

общообразователните трудово-политехнически училища. ІІІ осн. прераб. изд. С.:

Народна просвета, 1964.

Божилов, В., Й. Митев, Зл. Станчева, А. Велев, В. Гюзелев. История на България.

Учебник за VІІ клас на общообразователните училища. VІ изд. С.: Народна

просвета, 1974.

Ботушаров, Хр., Й. Шопов, М. Гайдарова, Отечествена история за ІV клас на

общообразователните трудово-политехнически училища. V изд. С.: Народна

просвета, 1973.

Бурмов, А., Б. Божиков, К. Ламбрев, Българска история за ХІ клас на

общообразователните училища. VІ прераб. изд. С.: Народна просвета, 1953.

Бурмов, А., Д. Косев, Хр. Христов, История на България. Учебник за ХІ клас на средните

политехнически училища. VІ изд. С.: Народна просвета, 1960.

Бурмов, А., К. Косев, Хр. Христов, История на България. Учебник за ХІ-ХІ клас на

общообразователните трудово-политехнически училища. І изд. С.: Народна

просвета, 1955; ХІІ стереот. изд.- 1966; ХІХ прераб. и доп. изд.- 1973.

Георгиев, Г., Зл. Станчева, П. Дражев, История за VІІ клас на ЕСПУ. ІІ прераб. изд. С.:

Народна просвета, 1982.

Георгиева, Цв., Ст. Дойнов, М. Радева, История за V клас на ЕСПУ. С.: Народна

просвета, 1985.

Гюзелев, В., К. Косев, М. Лалков, Л. Огнянов, М. Радева, История за ХІ клас на СОУ. С.:

Просвета, 1996.

249

Даков, Т., П. Дражев, Притурка към учебника по История на България за VІІ клас на

общообразователните трудово-политехнически училища (Допълнителен материал

по история на Родопския край). І изд. С.: Народна просвета, 1973; ІІ прераб. изд.

1976.

Делев, П., П. Ангелов, Г. Бакалов, Цв. Георгиева, П. Митев, Ст. Трифонов, И. Баева, Б.

Василева, Евг. Калинова, История на България за ХІ клас. С.: Планета-3, 1999; І изд.

1996 – Отворено общество.

Семков, М. История Х клас. С.: Свят. Наука, 1996.

Мирчева, Хр. История на съвременния свят. С.: Просвета, 1995.

Гюзелев, В., Г. Георгиев и К. Косев, История на България. За 9. клас на ЕСПУ. І изд. С.:

Народна просвета, 1981 (ІІ прераб. изд., 1984).

Димитров, И., М. Исусов, Й. Шопов, История на България за Х клас на ЕСПУ. С.:

Народна просвета, 1983.

Косев, Д., Хр. Христов, Д. Ангелов, История на България за втори курс на техникумите и

средните професионално-технически училища. ІV доп. към І изд., С.: Народна

просвета, 1976.

Мирчева, Хр., Ч. Найденов, Н. Бояджиев, М. Пушкарова, Л. Липчева, История за ІХ клас

на ЕСПУ. Учебно помагало. С.: Народна просвета, 1989.

Митев, М., В. Божилов, А. Петков, Цв. Казанджиева, Зл. Станчева. История на

България. Учебник за VІІ клас на общообразователните трудово-политехнически

училища. ІХ изд. С.: Народна просвета, 1968.

Несторов, Хр., Ст. Колев, М. Семков, История за ІХ-Х клас на общообразователните

трудово-политехнически училища и І курс на техникумите. І изд. С.: Народна

просвета, 1975.

Станчева, Зл., Ст. Парашкевова, Т. Даков, История за VІІІ клас на ЕСПУ. ІІІ изд. С.:

Народна просвета, 1986.

Стоилов, А., Й. Митев, Р. Бобева, А. Григорова, Учебник за VІІ клас на

общообразователните училища. ІІ стереот. изд. С.: Народна просвета, 1958

Стоилов, А., Цв. Казанджиева, Й. Митев, История за VІІ клас на общообразователните

трудово-политехнически училища. ІІІ стереот. изд. С.: Народна просвета, 1962.

Фол, А., Й. Андреев, В. Мутафчиева, Р. Гаврилова, И. Илчев, История за ХІ клас на

СОУ. С.: Анубис, 1996.

250