Шуменски университет

"Епископ Константин Преславски"

Андрей Богданов

Пламен Дянков

ИНДУСТРИАЛЕН

МЕНИДЖМЪНТ

Шумен

2017

Настоящият учебник е предназначен за студентите от

Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“,

специалност „Инженерна логистика“ и е разработен

съгласно учебната програма по дисциплината

„Индустриален мениджмънт“. В него са разгледани

основните въпроси по организацията на промишленото

производство. Дефинирани са елементите на

производствената инфраструктура, видовете

производствени мощности и се акцентира върху оценка

качеството на производство и инвестиционна политика на

фирмата.

Учебника може да бъде използван и от студенти от

други специалности в професионално направление „Общо

инженерство“.

Темите са разработени както следва: доц. д-р инж.

Андрей Богданов – раздели I, V, VI, VIII, X, XI; гл. ас. д-р

инж. Пламен Дянков- II, III, IV, VII, IX;

Рецензенти:

проф. дтн инж. Румен Коджейков

доц. д-р инж. Стоян Крайчев

Научен редактор:

доц. д-р Труфка Иванова

Научен коректор:

доц. д-р Нели Димитрова

доц. д-р инж. Андрей Богданов

гл. ас. д-р инж. Пламен Дянков

Университетско издателство "Еп. Константин Преславски",

2017

ISBN 978-619-201-161-1

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод……………………………………………... 7

Раздел първи

Организацията и нейното управление……..

9

1. Същност и характеристики на организацията и

нейното управление……………………………

9

1.1. Производственият мениджмънт и мястото му

като теоретично знание………………………..

9

1.2. Основни характеристики на индустриалното

предприятие…………………………………….

11

1.3. Същност на фирменото управление…………. 28

1.4. Мениджмънт и мениджърът………………….. 36

1.4.1. Същност и съдържание на мениджмънта……. 36

1.4.2. Мениджърът - централна фигура в процеса на

управление………………………………………

42

Раздел втори

Производството на стоки и услуги като

система за управление………………………...

49

2.1. Организациите като системи за производство

на стоки и услуги……………………………….

49

2.2. Външната среда и нейното въздействие върху

организацията……………………………………

53

2.2.1. Фактори с пряко въздействие…………………. 54

2.2.2. Фактори с непряко въздействие……………….. 67

Раздел трети

Организация на производството във

фирмата…………………………………………

75

3.1. Производствена структура на промишлената

фирма…………………………………………….

75

3.2 Техника и методи на управление на

промишленото производство…………………..

82

Раздел четвърти

Производствена система……………………...

91

4.1. Производствен процес…………………………. 91

4.1.1. Производствен процес – същност……………... 91

4.2. Видове и типове промишлено производство…. 95

4.3. Методи и форми на организация на

производството………………………………….

99

4.3.1 Същност на методите на организация на

производството………………………………….

99

4.3.2. Непоточни методи на организация на

производството…………………………………

101

4.3.3. Поточни методи на организация на

производството…………………………………

104

4.4. Производствена структура на индустриалното

предприятие…………………………………….

110

4.5. Технологично – производствени връзки…….. 114

4.6. Прилагани технологични методи…………….. 119

Раздел пети

Видове основно производство………………..

121

5.1. Гъвкави производствени системи…………….. 121

5.2. Видове поточни линии………………………… 128

Раздел шести

Производствена инфраструктура……………

139

6.1. Организация на ремонтната дейност и

ремонтните процеси в предприятието…………

139

6.1.1. Общи сведения………………………………….. 139

6.1.2. Система на планово-предпазни ремонти

(ППР)……………………………………………...

143

6.2. Организация на транспортните и складовите

процеси в предприятието………………………. 146

6.3. Основни организационни въпроси на

транспортното стопанство………………………

149

6.3.1. Системи за организация на превозите………… 149

6.3.2. Определяне на нуждата от транспортни

средства…………………………………………..

152

6.4. Складово стопанство - организационни

въпроси, определяне на нуждата от складове….

155

6.5. Логистичен подход в организацията на

транспортния и на складовия процес…………..

158

6.6. Организация на инструменталното стопанство

в предприятието………………………………….

166

Раздел седми

Организация на труда………………………….

171

7.1. Същност и съдържание на организацията на

труда………………………………………………

171

7.2. Основни проблемни области в организацията

на труда във фирмата……………………………

182

7.2.1. Характеристика на груповата форма на

организация на труда……………………………

182

7.3. Избор и проектиране на формите на

организация на труда…………………………….

189

7. 4. Многомашинно обслужване……………………. 193

7.5. Трудови стандарти………………………………. 195

Раздел осми

Нормиране на труда……………………………

199

8.1. Общи сведения за нормирането на труда……… 199

8.2. Методи за изучаване на разходите за работно

време……………………………………………...

207

8.2.1. Снимки на работния ден……………………….. 207

8.2.2. Хронометраж……………………………………. 214

8.3. Методи на нормиране на труда………………… 219

Раздел девети

Производствени мощности……………………

224

9.1. Същност и значение на производствената

програма………………………………………….

224

9.2. Производствени мощности…………………….. 229

9.3. Производствена програма и производствени

мощности на фирмата…………………………...

238

9.4. Методика за анализ на потенциала на

фирмата…………………………………………...

242

Раздел десети

Контрол върху качеството…………………….

249

10.1. Съдържание, същност и значение на

качеството в производствения процес…………

249

10.2. Показатели за качество и тяхното формиране 257

10.3. Оценка на качеството…………………………… 263

10.4. Изграждане системи за управление на

качеството (СУК) на базата ISO 9001………….

265

10.5. Тотално управление на качеството (TQM)…..... 271

Раздел единадесети

Иновации и технологична стратегия на

фирмата………………………………………….

276

11.1. Същност и основни понятия………………….... 276

11.2. Технологичната стратегия и иновациите…….... 288

11.3. Логистична подкрепа на стратегията………….. 299

Заключение……………………………………...

308

Използвани литературни източници………... 310

УВОД

Мениджмънтът е най-важната иновация на XX век и

пряко влияещата върху образованите младежи от колежи и

университети, които са утрешните „хора на знанието“.

Когато в началото на XIX век в САЩ били открити

първите бизнес училища, те не предлагали дори един

мениджърски курс. Горе-долу по същото време понятието

„мениджмънт" е лансирано от Фредерик Тейлър, за да

обрисува онова, което преди (и по-точно) той наричал

„изследване на труда" и „изследване на задачите". Днес ние

го наричаме „индустриален инженеринг". Но имайки

предвид това, което сега назоваваме „мениджмънт“ и

„мениджъри“, Тейлър е казвал „собствениците и техните

представители“.

Корените на дисциплината „мениджмънт“ отвеждат

150 години назад в миналото, но мениджмънтът като

функция, като специфична дейност, като дисциплина и

област на изследване е продукт на XX век. А повечето хора

добиха представа за него едва след Втората световна война.

През последното столетие основните социални задачи

се изпълняват в и чрез организирани институции - големи и

малки бизнес предприятия, училищни заведения, колежи и

университети, болници, изследователски лаборатории и

институти, държавни ведомства от всякакъв вид и размер и

много други. И всяка от тези структури е поверена на

мениджъри, които практикуват мениджмънт.

РАЗДЕЛ ПЪРВИ

ОРГАНИЗАЦИЯТА И НЕЙНОТО УПРАВЛЕНИЕ

1.Същност и характеристики на организацията и

нейното управление

1.1. Производственият мениджмънт и мястото му

като теоретично знание

Производственият мениджмънт е наука създадена от

обобщеният практически и теоретичен опит, в продължение

над 150 години, на редица световно известни мениджъри от

различни фирми. Те са направили опит да обосноват

практическия опит в теоретично знание, като са

предложили отговори, класификации и обобщения на

редица основни проблемни въпроси като:

-какво се разбира под производствен мениджмънт и с

какви методи и средства се реализира той?

-какво се разбира под стратегия, стратегическо

управление и политика на фирмата и как се разработват и

реализират те?

-какви методологически средства и техники се

използват в разработването на стратегията и политиката на

фирмата?

-каква е ролята на технологията при реализирането на

фирмената политика [4]?

Общата схема на разглеждането на тези въпроси

съответства на основните раздели на теоретичното знание

“производствен мениджмънт”, която е показана на фиг. 1

[12].

Фиг. 1. Обща схема и място на основните раздели

на теоретичното знание “производствен мениджмънт”

От нея е видно, че производственият мениджмънт е

функция от теоретичните стратегически аспекти на

мениджмънта и производствено-логистичната политика на

фирмата.

Към стратегическите аспекти на мениджмънта могат

да се отнесат:

- стратегическият мениджмънт, неговите школи и

тяхната еволюция;

- методика за разработване на фирмена стратегия;

- ръководната политика на фирмата;

- ресурсната политика на фирмата.

Основната структура на производствения

мениджмънт се състои от:

- технологичното планиране;

- производственото планиране;

- оперативното планиране и диспечиране на

производството;

- мониторинг.[8]

Мониторингът се реализира чрез инструменти за

контрол по вземането на управленските решения и контрол

на състоянието по всички дейности на фирмата.

1.2. Основни характеристики на индустриалното

предприятие.

Индустриалното (промишлено) производство е част от

икономиката, като човешка дейност за задоволяване на

потребностите на човека и обществото. Човешките

потребности са практически неограничени, докато

ресурсите за изготвянето на стоките и услугите,

предназначени за задоволяването на тези потребности, са

природно ограничени [4]. Тази ограниченост на ресурсите и

неограниченост на потреблението принуждава човека да

осъществява своята дейност ефективно. Това по-точно

означава правилно организиране на ограничените ресурси

за постигне максимално задоволяване на растящите

потребности. Очевидно е, че реализирането на тази цел е

процес на вземане и осъществяване на решения за

производство на стоки и услуги и за потреблението на тези

стоки и услуги.

Недостигът на ресурси принуждава хората да търсят

алтернативни решения. Оттук се извежда като основен

принцип на икономиката „рационалността“, известен още

като принцип на ефективността. От принципа на

ефективността се извеждат други два принципа:

- максимизиране на резултата, изискващ при дадени

ресурси да се максимизира производството на материални и

нематериални блага;

- минимизиране на ресурсите, изискващ постигането

на зададено количество стоки и услуги да се осъществи с

минимални производствени ресурси.

Принципът на ефективността е чисто формален

принцип, който не изразява мотивите и целите на

стопанската дейност [12]. Така например, един предприемач

може да организира своята стопанска дейност върху

принципа на ефективността така, че да максимизира своята

печалба, друг - да задоволява потребностите с високо

качество, трети, за да достигне икономическа сила и т.н.

За да се отговори на предизвикателствата на

съвременното глобално общество и неговите неограничени

човешки потребности се свързват принципите на

икономическата ефективност с планомерната човешка

дейност по оптимизиране количествените ограничения от

производствени ресурси [4].

Икономиката и производството на материални и

нематериални блага са тясно свързани и немислими без

инженеринга като приложна сфера на науката. Именно чрез

инженеринга в основни линии се постига принципът на

ефективността. Инженерингът като приложно знание на

математическите и естествени науки, получено чрез

научните изследвания, експериментиране и практическо

приложение, се прилага, за да се използват икономическите

и природни сили и ресурси за задоволяване на

потребностите на човечеството [8].

Инженерните закони се прилагат, за да се изменят

ресурсите и се преработят в материални блага, но оценката

на тази дейност се базира на действието на икономическите

закони. Докато за физичните закони и закономерности,

изучавани от инженеринга в многото научни дисциплини

днес равнището на познание е високо, то за икономическите

закони и закономерности това познание все още е

незначително.

Слабото познаване на икономическите закони и

закономерности се крие в самата природа на

икономическото знание. То е свързано с поведението на

хората, участващи в стопанския и обществен живот и с

действията на отделните индивиди и колективи. А

действията на отделните индивиди и колективи и на

обществото като цяло трудно се поддават на еднозначно

тълкуване и обяснения [4].

По този начин се подчертава важността да разработим

и представим теоретико-методологичен апарат и практико-

приложен инструментариум на индустриалния

мениджмънт, в който рефлектират резултатите, от

дейността и в двете сфери.

В тази връзка на фиг. 2 е представено нагледна

интерпретация на концепция за неразривната връзка между

физическата, икономическата среда и мениджмънта. За да

изведем ролята и значението на индустриалният

мениджмънт в това неразривно единство и

взаимообусловеност ще изходим от принципа за

ефективността [12].

Фиг.2. Среда на инженеринга и икономиката

Принципът на ефективността й наличието на две

взаимодействащи си среди ни дават основание да говорим

за два вида ефективност:

- Физическа ефективност, определяна като

отношение между изхода (произведените материални блага)

и входа (използваните производствени ресурси) в натурални

измерители

където Еф е физическа ефективност.

От действието на природните закони следва, че

физическата ефективност като показател е винаги по-малък

от единица. Колкото по-близък до единица е той, толкова

по-голям е общият показател на ефективността [12].

- Икономическа ефективност представлява

отношението между стойностния израз на постигнатата

полезност (резултат от стопанската дейност) и стойността

на използваните производствени ресурси и други разходи за

производство и реализации на благата, т.е. себестойност:

където Еи е икономическа ефективност.

Принципът на ефективността изисква

икономическата ефективност да е по-голяма от единица.

Общата ефективност е произведението от двете, т. е:

където Ео е обща ефективност.

Очевидна е необходимостта от мощен инструмент и

фактор, който да въздейства и върху двете среди, за да

максимизира полезния ефект от функционирането, както

поотделно на двете среди, така и тяхното интегрирано

взаимодействие чрез производството в обща среда.

Индустриалният мениджмънт като фактор и инструмент ще

осигурява такова индустриално производство, което е

свързано с реалните човешки потребности, т.е. ще е

съобразено с пазара и ще ползва такива инженерни знания и

проекти, които осигуряват ефективно използване на

ограничените природни ресурси [12]. Нагледно ролята на

Индустриалния мениджмънт е представен на фиг. 3.

Фиг. 3. Инженерингът, икономиката и

мениджмънта, като единни научна теория и практика

Пример: Да приемем, че при производството на

перални машини използваемостта на влаганите материали е

70%, а бракът и отпадъкът 30%. За да се компенсират

загубите от ниската физическа ефективност е необходимо

икономическата ефективност да бъде поне 200%, т. е:

В енергетиката при производството на електроенергия

от каменни въглища физическата ефективност е 40%.

Очевидно е в този случай, че за да бъде общата ефективност

на производството на електроенергия, равна на единица, т.е.

да няма загуби в енергетиката, е необходимо чрез цените да

се завиши икономическата ефективност до 250%, т.е

Но в условията на пазарна икономика и силна

конкуренция такъв подход за постигане на обща

ефективност за сметка на високите цени е обречен на

неуспех. В случая пералните машини няма да бъдат

купувани, а високите цени на електроенергията ще повлекат

завишаване на други цени. [8]

Производството от социално-икономическа гледна

точка се разглежда като трансформационен процес и затова

ще се спрем по-подробно на него.

Процесът на трансформиране на производствените

ресурси в готови материални блага се осъществява в

основни производствено-стопански единици, наречени

предприятия (фирми). В тази връзка, под индустриално

(промишлено) предприятие ще разбираме планово

организирана производствено-стопанска единица, в

която се произвеждат промишлени продукти и услуги.

Основните белези на индустриалното предприятие са:

- производствено - стопанска единица, ориентирана

към печалба;

- автономност, т.е. предприятието е напълно

самостоятелно да взема стратегически и оперативни

решения и да определя своята стратегия и политика. На

практика това означава предприятието да притежава свой

собствен капитал и да е юридическо лице [4].

Мястото на индустриалното предприятие е показано

нагледно на фиг.4.

Фиг.4. Структура на икономиката

Индустриалното предприятие се разглежда в следните

аспекти:

- социологически;

- технически;

- икономически;

- правен [12].

От социологическа гледна точка предприятието се

разглежда като социална система, в която хората се

обединяват (кооперират) с цел постигане на поставените

цели на стопанската дейност. В тази социална система

основният обект на изследване са отношенията между

индивидите и групите с цел мотивиране на тяхното

поведение за ефективно реализиране на поставените цели.

При техническия аспект предприятието се разглежда

като техническа система, при която основен проблем на

мениджмънта е изследването на техническите елементи на

производството, необходими за реализация на

производствения процес.

При правния аспект на изследване на предприятието

се определят критериите и показателите за избор на правна

форма на организация на стопанската дейност в

конкретните обществено-икономически условия.

Икономическият подход, прилаган при изследването

на индустриалното предприятие се определя като системен

подход, тъй като този аспект изисква системно да се

изследват всички страни на предприятието и на тази база да

се разкрият условията и предпоставките за реализиране на

принципа на ефективността от стопанската дейност.

Очевидно е, че системният подход ще изисква изследване

на предприятието като:

- социотехническа система, целенасочено изградена да

реализира принципа на ефективността;

- правната форма на организация на стопанската

дейност в конкретните обществено-икономически условия

на функциониране на предприятието;

- кибернетична система, позволяваща използването на

кибернетичните знания и инструментариум за реализиране

на поставените цели [8].

При изследване на предприятието като

социотехническа система, основен момент е изследването

на факторите на индустриалното производство и разкриване

на тази основа необходимостта от усъвършенстване на

мениджмънта. При това ще реализираме двете възможни

направления на тези изследвания, които са взаимосвързани:

- максимизиране на печалбата;

- комбинацията на производствените фактори

(производство).

Максимизирането на печалбата е индивидуална

целева постановка на отделния предприемач и е породена

от принципа на рационалността и ефективността. Най-често

тази постановка намира израз в стратегическия анализ и

решение за създаване, преструктуриране и развитие на

предприятието като производствена стопанска единица и се

конкретизира в разработената и реализираната политика на

фирмата като социотехническа система [8].

Както знаем, основна цел за съществуването на едно

предприятие като производствена единица в едно пазарно

стопанство е печалбата. Това изисква отделният

предприемач и предприятието да са напълно автономни и

свободни при избора и реализирането на своите цели. Но

тъй като производствените ресурси са ограничени, то

стремежът на отделния предприемач към максимизиране на

печалбата ще доведе до едно приоритетно задоволяване на

онези остри потребности, които позволяват реализиране на

неговата цел за печалбата. Единственият възможен в тези

условия критерий за регулиране на общественото

производство е конкуренцията и възможността за

максимизиране на печалбата [2].

Второто основно направление на изследване е

комбинацията на производствените фактори. Различаваме

два вида производствени фактори:

елементни;

диспозитивни.

Задачата на всяко предприятие се състои в това на

входа да поеме елементните фактори и на изхода да ги

превърне в готова продукция (материални и нематериални

блага) - фиг. 5 [12].

Фиг.5. Основна схема на трансформационен процес

Елементните фактори са:

основни средства (технологично оборудване);

материали;

работна сила.

Но както вече отбелязахме, потребностите на хората

от готова продукция (материалните и нематериалните

блага) са неограничени, а ресурсите - ограничени.

Следователно необходим е механизъм, който да позволява

реализирането на принципа за рационалността и

ефективността с цел оптимизиране на съотношението

потребност - налични ресурси. Този механизъм се приема от

Еrich Gutenberg като диспозитивни фактори. [8]. Към тях

той отнася оригиналните и производни решения - фиг.6.

Към оригиналните, се отнасят инженерните решения,

свързани с използването на физическите закони и

закономерности на трансформационния процес, водещи до

оптимизирането на физическата ефективност.

Оригиналните решения са предмет на изучаване от

инженеринга. Към производните решения се отнасят всички

онези, които са свързани със сферата на икономическата

среда и които се вземат във връзка с реализирането на

управленческите функции като планиране, организиране,

координиране, стимулиране и контрол. Производните

решения са обект на изучаване от индустриалния

мениджмънт като теория и практика и затова в настоящата

точка няма да се разглеждат.

Фиг.6. Система на производствените фактори

Изучаването на производните решения изисква да се

вземат под внимание факторите време и пространство. По

такъв начин производните решения като диспозитивен

фактор ще се свържат със стратегията, политиката и

оперативния мениджмънт на индустриалното

производство [2].

Всички немско езични изследователи по мениджмънт

възприемат тази схема на производствените фактори и

върху нея изграждат и развиват концепциите си.

Ще приемем разчленяването на диспозитивните

фактори на оригинални и производни решения, но считаме,

че се налага доуточняване и допълнение. Оригиналните

решения са свързани с инженеринга като научно знание за

оптимално трансформиране на природните дадености

(ресурси) в материални и нематериални блага, изградено

върху базата на математическите и природни закони. Тук се

включват:

- научно-изследователската дейност, разкриваща тези

закони;

- конструкторската дейност, позволяваща

експериментиране и избор на най-добро конструкторско

решение и приложение на научната идея и закони;

- технологична дейност, разработваща оптималните и

рационални методи за трансформация на елементните

фактори (ресурсите на входа) в готови потребителски блага

на изхода.

Оригиналните инженерни решения са само

предпоставката за реализацията на трансформационния

процес. Реалното му протичане в пространството и времето

е резултат от производствените решения като основен

аспект от приложението на мениджмънта. На Фиг. 6

нагледно е представена съвкупността от елементи и

диспозитивни производствени фактори. На тази схема сме

концентрирали своето внимание върху производствените

решения, свързани с реализирането на функциите на

управление: планиране, организиране, стимулиране,

координиране, контрол [12]. Ако концентрираме своето

внимание върху временния аспект от механизма на

реализацията на производствените решения, ще изведем

елементите на стратегическия мениджмънт (стратегия,

политика, оперативен мениджмънт и контролинг), нагледно

представени на фиг. 7.

Фиг. 7. Схема на производствените фактори

Икономическите знания ни разкриват социално-

икономическия аспект на трансформационния процес и

механизма на обмяната. Мениджмънтът като инструмент

съдейства за реализиране целите на общата ефективност на

индустриалното производство [12].

1.3. Същност на фирменото управление

В зависимост от равнището на общност на системата,

която се управлява съществува известна специфика в

методите и подходите за управление.

Най-общият подход към управлението е

кибернетичният, който разглежда неговите общи

закономерности. Според него, управлението е механизъм за

регулиране на системата с цел намаляване на нейната

ентропия и постигане на предварително зададените й цели.

Управлението е важен системообразуващ фактор, който

„циментира“ системата и я предпазва от смущаващите

въздействия на външната среда. От това, разбира се не

следва, че целта на управлението е да защити системата от

всички външни влияния. То трябва да „отсее“ сигналите,

които способстват за запазване на цялостността на

системата от тези, които пречат за нейното нормално

функциониране [2].

Разглеждането на фирмата като система предполага

анализ на нейните компоненти. Всеки елемент на системата

(фирмата) изпълнява определени функции, които в своето

интегрирано единство определят функционалната

насоченост на фирмата, т.е. пътя и средствата за реализация

на поставените цели.

Специфичният начин, по който са свързани

компонентите на системата, и нейната вътрешна

организация образуват структурата й. Тя може да се

разглежда от различни гледни точки в зависимост от целите

на изследването - правен, организационен, управленски,

производствен и пр. Разглеждането на правните аспекти на

фирмата не влиза в обхвата на настоящата точка. Ще се

спрем по-подробно върху организационно-управленческата

структура на фирмата [12].

Приложено към стопанското управление, понятието

„организация“ се употребява в два смисъла, като свойство

на обекта и като самия обект. В първия смисъл

организацията е дейност по създаването на най-рационална

структура на обекта, тя е една от функциите на управление.

В този случай се говори за лоша или добра организация.

Когато под организация се разбира самият обект на

управление, тя е единство от организационно-техническата,

социално-икономическата и психологическата страна на

управлението [2]. От функционална гледна точка

организацията е инструмент за достигане на поставените

цели. Самите организационни отношения отразяват

порядъка между елементите, а степента на този порядък се

определя от равнището на организираност на обекта на

управление.

В литературата няма еднозначно определение за

същността на организационната структура. Най-общо

съществуват следните варианти:

- тя е съвкупност от възникващите в процеса на

управление връзки и отношения между подразделенията на

организацията;

- организационната структура е начин на групировка

на работите и провеждането на линията на подчинение,

обединяваща работите;

- тя е вътрешната структура на фирмата, т.е.

съвкупността от всичките й звена, отдели, служби и пр.;

- взаимосвързани управленчески звена и ръководни

постове, които чрез своята дейност осигуряват условията за

основните дейности;

- конфигурацията от звената и връзките във фирмата

т.е. нейната организационна схема.

Самата организация (фирма) има определени граници

на социална цялостност, която се характеризира с общи за

нея цели. Кооперация от трудови дейности, използвани

ресурси, обособен апарат на управление и пр.

За по-доброто разбиране на същността на

организационно-управленческите структури е необходимо

да разгледаме някои техни характеристики: [12]

- Ниво на управление - съвкупността от звената на

управление, които имат едно и също стъпало в йерархичния

строеж на управленческата система. Съчетавайки различни

звена и функции, нивото на управление отразява степента

на концентрация на процеса на управление на дадено

равнище. Съществено условие за повишаване на

ефективността на управление е минимизирането на броя

на управленческите равнище.

- Брой на звената на управление - характеризира

степента на хоризонтално разделение на управленческата

система. Група от хора подчинени на един ръководител

образуват определена клетка на управленческата система.

Клетка или група от клетки, намиращи се в определени

вертикални и хоризонтални, организационни връзки с други

клетки на управленческата система, образуват звено на

управление. Всяко звено трябва да има ясно определени

функции. Едно звено може да има няколко функции или пък

няколко звена да реализират една комплексна функция. И

тук е необходимо по възможност да се изграждат по-малко

звена на управление, тъй като големият им брой затруднява

координацията, с което възниква възможност за

противоречиви решения.

- Численост на управленческия персонал - тя зависи

от множество фактори. Но и тук целта е неговото

минимизиране. Абсолютната сума сама по себе си не дава

надеждна информация. затова обикновено се използва

показателят „брой ръководители на 1000 души

непосредствено “заети“. Различията и тук са съществени и

зависят от спецификата на отрасъла, вида, управленческата

структура, характера на обществения строй и др. В Русия,

например, на 1000 души заети в производството се падат

165 управляващи, а в Япония – 17 [2].

- Мащаб на управляемост - изразява броя на

подчинените непосредствено на един ръководител. При

равни други условия, броят на равнищата на управление

зависи от мащаба на управляемост. През 1933 г. Грайкунас

предлага теория за отношението между ръководители и

подчинени на основата на математическа зависимост,

базираща се на идеята за увеличаване на обема на

управленческата дейност в геометрична прогресия в

сравнение с аритметичното нарастване на броя на

подчинените. Класифицирайки всички възможни връзки на

преки, еднолични, преки групови и пресечни. Грайкунас

извежда формула за определяне на броя на видовете

длъжностни връзки. При двама подчинени връзките са 6,

при петима - 1001, при десет - 5210 и т.н. Ако на всеки

ръководител са подчинени по десет човека, при една

управленческа структура с осем управленчески равнища на

100 млн. заети ще се падат 11 111 111 ръководители. Почти

всички автори са единодушни, че мащабът на управляемост

трябва да се движи между 3 - 8, най-често 4 - 6, особено

когато става дума за ръководители от по - висок ранг [4].

Мащабът на управляемост зависи от нивото на управление,

в което се намира ръководителят - колкото на по-високо

ниво се намира той, толкова мащабът на управляемост при

него е по-малък и обратно. Мащабът на управляемост

зависи от стабилността на изпълняваните задачи, от

делегирането им, от личните способности на

ръководителите, териториалното разположение на звената,

характерът на комуникациите и пр.

- Организационно-структурен статус - отразява

мястото на даден структурен пост в управленческата

йерархия. В практиката се счита, че мястото на даден

структурен пост се определя от равнището на управление в

което се намира той. Равнищата в организационната

структура на управление, обаче, са само символи на това

място и в някои случаи не отразяват реално приноса на

конкретния структурен пост в крайните резултати от

функционирането на системата. Именно този принос трябва

да се счита като показател за определяне на мястото в

йерархията. Взаимодействието „отговорност-статус“ дава

възможност да се определи действителното място на всеки

ръководител в йерархията, докато структурните нива

отразяват това място твърде фиктивно.

Върху характера и спецификата на конкретните

управленчески структури оказват влияние множество

фактори. свързани с характера на производството с

отрасловите му особености, високите и растящи разходи за

управление, необходимостта от подобрена комуникативност

в рамките на фирмата, с изискванията на централизирания

контрол, потребностите от децентрализация и пр. Не трябва

да се пренебрегва и влиянието на външните фактори, като

правителствена намеса, НТП, икономическа и политическа

стабилност и др. [8].

С въвеждането на логистиката в производствените и

потребителските фирми започва и агрегирането на

производството. Това е групиране на производствените

функции в единна логистична система, която има

възможности за интеграция с други такива. Тази парадигма

се разпространява до 80-те години на миналия век. От

тогава ударението е било преместено от функцията към

процеса. Фирмите започнали да изследват ролята на

логистиката в цялостния процес на създаване на

потребителска стойност. По-късно на базата на резултатите

от анализите на недостатъците на системния модел и на

бързо развиващите се информационни технологии е

формиран потенциала на електронното интегриране,

разгледано спрямо физическото комбиниране на

логистичните функции.

1.4. Мениджмънт и мениджърът

1.4.1. Същност и съдържание на мениджмънта

Повечето големи и сложни бизнес предприятия са

започнали като работилници, принадлежащи на един човек.

Но още първите стъпки към разрастване довеждат до

изменения, които не са свързани само с промените в

размера. В даден момент (и то далеч преди бизнесът да е

станал дори „сравнително голям“) количеството преминава

в качество. „Собствениците“ вече не управляват „своя“

бизнес, дори и да са единствените му притежатели. Те

застават начело на бизнес предприятие - и ако не се

превърнат бързо в мениджъри, скоро престават да бъдат

„собственици“ и биват изместени, или пък бизнесът им

запада и изчезва. Защото на този етап бизнесът се

преобразява в организация и за да оцелее, изисква различна

структура, различни принципи, различно поведение и

различен вид работа. Накратко, изисква мениджъри и

мениджмънт [8].

От правна гледна точка мениджмънтът все още се

смята за делегиране на права от страна на собственика.

Обикновено мениджмънтът стои над собственичеството.

Собственикът трябва да мине в подчинено положение,

отчитайки нуждата на предприятието от мениджмънт и

мениджъри. Има, разбира се, хора, които успешно

съвместяват и двете роли - на собственик-инвеститор и на

висш ръководител. Но ако предприятието не притежава

необходимия му мениджмънт, собствеността върху него

става безпредметна. А при твърде големите организации,

или тези, чието оцеляване и функциониране е от

национално значение, обществеността или правителството

може да изземе контрола от ръцете на собственика, застанал

на пътя на мениджмънта.

Думата „мениджмънт" съществува от векове. Но

приложението й към управляващ орган на институция и

особено към бизнеса е типично за Америка - американското

значение на „мениджмънт“ няма еквивалент в нито един

друг език. (Англичаните обикновено казват „борд“ или

„изпълнителен директор“, докато американците говорят за

„мениджмънт“.) Мениджмънтът е едновременно и

функцията, и хората, които я поемат. Означава социална

позиция и власт, но и научна дисциплина и поле за

изследване [3].

Дори в американската му употреба понятието не е

лесно определимо, защото по правило институциите извън

бизнеса почти не споменават за мениджмънт и мениджъри.

Университетите и държавните ведомства, както и

болниците имат администратори. Въоръжените сили имат

командири. Другаде се говори за изпълнителни директори.

И така нататък.

И все пак общото при тези институции е функцията,

задачата и работата на мениджмънта. Всички те се нуждаят

от мениджмънт. И при всички тях той е ефективен и

активен орган.

Мениджмънтът не може да съществува без

институцията. Но без мениджмънт ще имаме само една

тълпа, не и институция. Институцията сама по себе си е

орган на обществото и съществува единствено с цел да

съдейства за постигане на резултатите, необходими на

социума, икономиката и индивида. Органите обаче никога

не се определят от онова, което вършат, нито пък от това

как го вършат. Определящото е приносът им. А тъкмо

мениджмънтът способства институцията да даде своя

принос [12].

Мениджмънтът означава задачи, дисциплина и хора.

Всяко постижение на управлението е дело на мениджъра.

Всеки провал също е негово дело. Не „силите" и „фактите",

а хората управляват. Визията, отдадеността и почтеността

на мениджърите предопределят качеството на

управлението.

Тук ще отговорим и на въпросите кои са мениджърите

и какво се разбира под мениджър? Като отговор мнозина ще

кажат „шеф“ („бос“). Но когато над мястото за лъскане на

обувки в сградата на летището прочетат „Джон Смит,

мениджър“, всички (поне в Америка) знаят, че мистър Смит

не е шефът, а нает работник с минимум власт и заплащане,

малко по-високо от надницата на ваксаджиите [2].

В ранния етап от развитието на мениджмънта

мениджърът е бил определян като човек, „отговорен за

работата на други хора“. Подобна дефиниция е отличавала

неговата функция от тази на собственика. Давала е да се

разбере, че мениджмънтът е специфична дейност, която

може да бъде анализирана, изследвана и системно

усъвършенствана. Съсредоточавала се е върху по същество

новата, голяма и постоянна организация, появила се, за да

изпълнява икономическите задачи на обществото.

Всяка мащабна социална задача - независимо дали е от

икономическо естество, или е свързана със

здравеопазването, с образованието или със защитата на

околната среда, с натрупването на нови познания или с

отбраната - днес се поверява на организации, създадени с

дългосрочни цели и управлявани от свои мениджъри. От

дейността на тези институции все повече зависи

функционирането на съвременното общество, ако не и

оцеляването на членовете му. Представянето и оцеляването

на институцията пък зависи от работата на мениджмънта.

Работата на мениджъра може да бъде системно

анализирана и класифицирана. С други думи, съществуват

отличителни професионални особености и определен

научен аспект на мениджмънта. Той не е просто въпрос на

опит, интуиция или природна даденост [8]. Неговите

компоненти и изисквания могат да бъдат анализирани,

организирани системно и усвоени от всеки средно

интелигентен човек. Като цяло казаното се основава на

презумпцията, че дните на „интуитивния" мениджмънт са

преброени.

Мениджмънтът е по-скоро практика, отколкото наука

или професия, макар да съдържа елементи и от двете.

Обществото и икономиката могат само да пострадат от

опитите да се „професионализира“ мениджмънтът, като се

ограничи достъпът до него на хора с придобита специфична

научна степен. Резултатът ще бъде заместване на

мениджърите от бюрократи и задушаване на иновациите,

предприемачеството и творчеството.

Съществуват умения, характерни именно за

управлението, не за която и да е друга дисциплина. Едно от

тях е комуникирането вътре в самата организация [4]. Също

и вземането на решения в условия на несигурност.

Съществува и специфично предприемаческо умение -

стратегическото планиране.

Като конкретна дисциплина мениджмънтът има свои

собствени основни проблеми, подходи и ясно отличим

предмет. Мениджърът, който разбира дисциплината

„мениджмънт“, може да бъде ефективен, дори да е

първокласен специалист, ако притежава минимум

компетентност по отношение на управленските умения и

инструменти. Но човек, който познава единствено уменията

и техниките, без да е схванал фундамента на управлението,

не ще се превърне в мениджър, а ще си остане само добър

техник.

Мениджмънтът е по-скоро практика, отколкото наука.

В този смисъл би могъл да бъде сравнен с медицината,

правото и инженеринга [2]. Той не е толкова познание,

колкото изпълнение. Нещо повече, не е приложение на

здрав разум, на лидерство, нито на финансови манипулации.

Неговата практика се базира както върху познанието, така и

върху отговорността.

1.4.2. Мениджърът - централна фигура в процеса на

управление

По обясними причини, ролята на мениджъра в процеса

на управление е решаваща. От това до каква степен той

отговаря на потребностите на цялостната дейност във

фирмата зависи нейният успех.

Функциите на мениджъра са разнообразни, но

основното в дейността му е "да овладява социалните сили в

организацията, да оформя и насочва ценностната

система, да осигурява ангажираността и привързаността

на хората към общото дело" (Ч. Барнард). Според друг

всепризнат теоретик на мениджмънта П. Дракър -

мениджърът трябва да определя целите и задачите на

производството, да създава развитието на хората и да

създава смисъл на дейността им. Както се вижда, това,

което характеризира дейността на мениджъра, е общият

характер на неговите функции, насочеността им към

стратегията на фирмата. Той трябва да е в състояние да

овладее цялостната дейност, да може в абстрактното да

види конкретните проблеми на фирмата [8].

Изпълняването на тези функции изисква наличието на

определени качества, които могат да се класифицират по

различен начин. Една от разпространените класификации е

технически, хуманитарни, концептуални и базисни.

Техническите качества се свързват с познаването на

технологията на производството и неговите технически

възможности. Хуманитарната група от качества обхваща

цялата гама от отношения между ръководителя и неговите

подчинени. Способността на мениджъра да предвижда, да

разбира и да обвързва различните елементи и явления, като

се води от стратегията на фирмата, определят неговите

концептуални възможности. Те изискват широк поглед

върху нещата, способност да се отсеят незначителните

проблеми и да се съсредоточи вниманието към общото,

главното. Базисната група е свързана с умението на

мениджъра да говори, да пресмята добре ситуациите, умело

да разпределя времето си, да бъде етичен и пр.

Безспорно е, че всяка една от посочените групи

качества, които са необходими за изпълняването на

функциите на мениджъра, се намират в различно

съотношение у всеки един от тях. По-важни са, обаче,

обективните изисквания на упражняваната дейност, тъй

като в зависимост от характера на производството се

изисква преобладаването на едни или други качества на

мениджъра.

Съществува едно трудно за формулиране описание и

измерване качество, необходимостта от което се признава

от всички автори.

Това е така изречената „практическа интелигентност“.

Тя не се определя от тестовете за интелигентност или от

образователното равнище, а се добива с опита. В нея се

включват уменията да се мотивират и възнаграждават

хората така, че да работят по-добре и да намират

удовлетворение в работата, умението да се сработват с

хората и да се отъждествяват собствените цели с тези на

фирмата. Тези мениджъри делегират възможно повече

права, избягват нереалните планове и действат съобразно

конкретната ситуация. Те полагат всички усилия за

развитие на подчинените си, имат точна представа за

възможностите им и избягват директивния стил на

ръководство.

В зависимост от различната комбинация на

необходимите и притежавани от мениджъра качества се

формират четири типа мениджъри:

- Новаторски и аналитичен. Той е енергичен,

новатор и добър организатор, податлив на новата

информация, богат с идеи, приема бързо решения и

обезпечава добра интегрираност.

- Новаторски и интуитивен. Енергичен, новатор,

бързо взема решения, без да отчита достатъчно ресурсите,

стреми се да върши сам работата си, нетърпим към

грешките. авторитарен, налагащ своето, мнение.

.- Консервативен и аналитичен. Стреми се към

съвършенство, не поема рискове, теоретически

последователен, взискателен, неохотно поема решения.

- Консервативен и интуитивен. Привързаност към

традиционните методи, не гъвкав, привърженик на миналия

опит, отсъствие на ясни цели, обича да наказва и изисква

подчинение [8].

За точното дефиниране на понятието мениджър трябва

да се знае и какво вършат мениджърите. Повечето

мениджъри посвещават по-голямата част от времето си на

неща, които не са мениджиране.

Към ангажиментите на мениджъра можем да отнесем

системния анализ на научния мениджмънт. Бихме могли да

откроим онова, което даден човек върши, защото е

мениджър. Можем да разделим работата му на съставящите

я операции. И съответно всеки би се изявил по-успешно

като мениджър, подобрявайки изпълнението на тези

дейности.

В рамките на работата на мениджъра има пет основни

операции. Взети заедно, те водят до интегриране на

ресурсите в жизнеспособен и разрастващ се организъм.

На първо място, мениджърът поставя цели. Той

определя какви да бъдат целите, също и подцелите. Решава

какво да се предприеме за постигането им. Прави целите

ефективни, като ги свежда до хората, от които зависи

реализацията им.

Второ, мениджърът организира. Той анализира

дейностите, решенията и отношенията, които са нужни.

Класифицира работата. Подразделя я на управляеми

дейности, в които обособява управляеми работни места.

Групира тези единици и работни места в организационна

структура. Подбира кадри за управление на отделните

единици и за работните места.

После мениджърът мотивира и комуникира. Създава

екип от онези, които са отговорни за различните дейности.

Прави това, като се опира на собствените си отношения с

хората, с които работи, взимайки решения за назначавания,

заплащания и повишавания. Прави го чрез непрестанно

двустранно общуване с подчинените, с висшестоящите, с

равнопоставените. Това е интеграционната функция на

мениджъра.

Четвъртият основен елемент в работата му е

измерването. Той установява еталони - малко фактори са

толкова важни за функционирането на организацията и на

всеки неин член. Мениджърът осигурява система за

измерване, насочена към структурата като цяло и

същевременно фокусирана върху работата на отделния

индивид. Той анализира, оценява и тълкува изпълнението.

Както и във всички останали области на своята дейност,

споделя значението на измерването и резултатите от него с

подчинените, с висшестоящите и с равнопоставените.

И накрая, мениджърът работи върху развитието на

хората, включително и върху себе си.[2,8]

Поставянето на цели, организирането, мотивирането и

комуникирането, измерването, развитието на хората - това

са формални, класификационни категории. Единствено

опитът на мениджъра може да им вдъхне живот, да ги

направи конкретни и изпълнени със съдържание. Но именно

защото са формални, те се отнасят до всеки мениджър и до

всичко, което той върши. Могат да бъдат използвани от

всички мениджъри, за да оценяват собствените си умения и

дейност и да залягат системно върху

себеусъвършенстването.

От мениджъра зависи да превърне потенциала на

науките за мениджмънта в реалност. За да го стори, той

трябва да разбира какво представляват те и с какво могат да

допринесат. Следва да е наясно с характерните

ограничения, присъщи на тези науки, най-вече като

резултат от произхода и историята им. Но преди всичко той

е длъжен да осъзнае, че науките за мениджмънта са

инструмент на мениджъра, не на научния работник. И от

мениджъра зависи да насочи тези инструменти към

управленски задачи и към управленски принос.

РАЗДЕЛ ВТОРИ

ПРОИЗВОДСТВОТО НА СТОКИ И УСЛУГИ

КАТО СИСТЕМА ЗА УПРАВЛЕНИЕ

2.1. Организациите като системи за производство

на стоки и услуги

Много и различни са силите както извън, така и вътре

в организациите, които влияят върху работата на

мениджъра Той изпълнява основните функции - планиране,

организация и контрол - при постоянно променящи се

условия. Мениджърите трябва да се справят и с външните, и

с вътрешните условия на фирмата.

Външната среда включва всички фактори, които

влияят върху организацията отвън потребители,

конкурентни, доставчици и човешки ресурси са само никои

от очевидните фактори от външната за фирмата среда.

Други не така очевидни фактори са технологическите,

икономическите, политическите, правните, нормативните,

културните, социалните и международните фактори.

Вътрешната за фирмата среда включва всекидневни

фактори вътре в организацията, където мениджърите

изпълняват своите функции. Така например, управленското

равнище в организацията е от значение за работата на

управляваните.

Организациите се различават една от друга по целите,

които преследват, и по технологиите, които използват.

Училищата, болниците, банките, телефонните компании,

гражданските формирования и ресторантите - всички те са

примери на организации с различни цели и потребности. Те

обаче имат един общ елемент – мениджъри [2].

Базисните постановки на теорията на системите

помагат на мениджърите да опростят и да се справят със

сложното взаимодействие на факторите от външната и

вътрешната за фирмата среда. Организацията е просто един

сред множество взаимозависими елементи. Организацията

получава ресурси (input) от по-голямата система (външната

за фирмата среда), обработва тези ресурси вътре в своята

система и ги връща обратно във външната среда в

променена форма (output). На фиг. 8 са показани

фундаменталните елементи на организацията като

система[8].

Една бизнес компания има главно два вида ресурси:

от една страна, човешки ресурси, от друга - всички останали

ресурси. Човешките ресурси - това са хората, които работят

във фирмата. Те влагат време и енергия в организацията, в

замяна на което получават работни заплати и други

материални и нематериални облаги.

Фиг. 8. Средата, в която действа една организация,

представена като система

Останалите ресурси - това са суровините и

информацията. Те се трансформират или използват в

комбинация с трудовите ресурси, което води до създаване

на други суровини. Една стоманолеярна използва хора и

доменни пещи плюс други инструменти и машини, за да

трансформира желязната руда в стомана и стоманени

продукти. Примерно, една автомобилна фирма купува

стомана, каучук, пластмаси, платове и в комбинация с хора,

инструменти и оборудване - произвежда автомобили.

Университетът използва ресурси, за да обучава студенти, да

прави изследвания и да предоставя на обществото

информация посредством процеса на образование.

Ресурсите в този процес са студентите, преподавателите и

парите. Ресурсите на една болница са нейният състав,

снабдяването на болницата и пациентите. Пациентите

подлежат на „обработка“ посредством прилагането на

медицински познания и лечение. „Готовият продукт“, това

са пациентите с възстановено здравословно състояние,

съответстващо на тежестта на прекараното заболяване.

Мениджърите трябва да координират всички дейности

в организациите. Като правят това, те осъзнават, че

организацията е елемент от една по-голяма система,

съставена от индивиди, организации и институции, които

имат искания към организацията, тъй като именно от нея

получават някакъв ценен за тях краен продукт. Тази по-

голяма система всъщност представлява външната среда за

фирмата [8].

По времето, през което мениджърите трябва да

удовлетворят исканията на външната среда, те трябва да

управляват и отделните елементи на самата организация.

Теорията за системите подчертава не само това, че

организациите са части от по-големи системи, но и това, че

организацията сама за себе си е организация. Няколкото

самостоятелни, но взаимосвързани и взаимозависими части

на организацията представляват нейната вътрешна среда,

която мениджърите трябва да координират.

2.2. Външната среда и нейното въздействие върху

организацията

Индивидите често ограничават и свеждат представата

си за организацията до елементите и дейностите в нея:

служители, мениджъри, оборудване, инструменти, процеси

и други елементи, които в комбинация създават нейния

краен продукт или услуга. Тази представа обаче е крайно

ограничена. Пълната картина на една организация трябва да

включва нейната външна среда, голямата арена, която

съществува извън организацията и обхваща много и

разнообразни фактори, влияещи върху нейната структура,

процеси и дейност. Тези сили могат да влияят пряко, като

въздействат веднага и директно върху организацията или

непряко, като оказват влияние върху климата, в който

осъществява дейността си организацията (и при определени

условия да се превърнат във фактори, влияещи пряко върху

организацията).

До известна степен тези преки и непреки фактори са

непредсказуеми и неконтролируеми. При това те

обикновено са много мощни, упражняват съществено

въздействие върху дейността и благосъстоянието на

организацията. За да успее една организация, нейните

мениджъри трябва да опознаят тези външни сили, да

обхванат взаимовръзките между тях и да разберат какво е

тяхното реално и потенциално въздействие върху

организацията.[2] Преди всичко мениджърите трябва да

управляват организацията (а в някои случаи и средата), да

минимизират отрицателния ефект от въздействието на

факторите от външната среда и да максимизират техния

положителен ефект върху организацията.

Външната среда въздейства върху организацията с

преки и косвени фактори.

2.2. 1. Фактори с пряко въздействие

Основните фактори с пряко въздействие от външната

за организацията среда са клиентите, чиито нужди

организацията удовлетворява, конкурентите, с които

организацията трябва ефективно да се пребори за:

- купувачи;

- доставчици, които снабдяват организацията с

важни суровини;

- човешки ресурси - хората във външната среда, от

които организацията трябва да подбере ефективна работна

сила. Фиг. 9 илюстрира тези фактори с пряко въздействие

[8].

Фиг. 9. Факторите с пряко въздействие от външната за

фирмата среда

Клиентите купуват продуктите или услугите на

организацията. Те могат да бъдат индивиди, като например

един независим писател, който купува персонален

компютър от определена марка и модел за своята работа.

Индивидуалните клиенти се различават един от друг по

много показатели, като например възраст, образование,

доход и начин на живот.

Клиенти могат да бъдат и организациите. Например,

фирмата „Ай Би Ем“ оборудва своите Р5/2 компютри с

микропроцесори, които купува от „Интел корпорейшън“.

Клиентите - организации се различават по изискванията си

за обслужване, качество и срокове на доставка.

От всички фактори с пряко въздействие клиентите са

може би най-важни за организациите [2]. Защото решението

им да купят или да не купят продукцията на фирмата пряко

се отразява на приходите й от продажби, а в крайна сметка

и на нейното оцеляване. Да вземем например много

променливите предпочитания на любителите на рок-музика.

Когато в края на 70-те години потребителите се умориха от

диско-музиката, тяхното решение да не я купуват

предизвика криза за „Кълъмбия Рекърдс“ и за другите

музикални компании, чиито приходи зависеха силно от

диско-музикантите. Обратно, появата на юпитата (yuppies) в

началото на 80-те години донесе големи печалби на много

компании. С доходи средно около $51 000 годишно, тези

млади професионалисти от градовете (3,5 млн. души)

направиха бум в продажбите на производителите на

автомобили BMW, на скъпи модни дамски стоки,

шампанско, яхти, спортни обувки и други скъпи,

отговарящи на статуса им стоки. Освен прякото въздействие

върху размера на продажбите на компаниите,

потребителите оказват влияние и върху характеристиката на

произвежданите продукти и услуги на компаниите върху

качеството, показателите, продажните цени и даже мястото

за продажба.

Организациите отговарят на тези импулси на

клиентите от външната среда, като предприемат някакво

действие те провеждат изследване на потреблението, което

се концентрира както върху сегашните реални потребители,

така и върху потенциалните. Организациите се стремят да

определят в каква степен техните стоки удовлетворяват

сегашните потребители и да открият промените в

предпочитанията им.

Така например в много западни компании за

каталожни поръчки по пощата („Ландс Енд“)

автоматизирани телефонни системи записват много

подробно всички забележки, които клиентите правят.

Записаното мнение на клиентите се обобщава всеки месец в

един писмен доклад, който се предоставя на всички

мениджъри. Пример, преди да пусне на пазара модела на

„Кадилак“ от 1988 г., „Дженеръл Мотърс Корпорейшън“ е

била в постоянен контакт с пет групи, всяка от по 500

притежатели на „Кадилак“ и други модели коли.

Компанията „Кадилак“ проучва какво харесват и какво

не харесват в продаваните в момента модели „Кадилак"

участниците в групите. След това поставя участниците зад

волана на прототипа на новите модели „Кадилак". Докато

потребителите пробват воланите, седалките, коланите и

бутоните на таблото, инженерите на „Дженеръл Мотърс"

седят на задните седалки и си водят бележки.

Примерно, компанията „Доминос Пица“ проучва

мнението на потребителите по различен начин. Всяка

година тя плаща на 10 000 неизвестни потребители по 60

долара, с които те си купуват по 12 пици от едно от 5000-те

заведения на компанията и оценяват качествата на пиците и

на обслужването [19].

Много организации поставят ударението върху

изучаване на мнението на случайните потребители, защото

като цяло се смята, че разходите за запазване на един

потребител се равняват на 1/5 от разходите за намиране на

нов потребител. Неумението да се забележат промените в

предпочитанията на потребителите струва доста скъпо на

организациите.

Така например „Наик Инк“ губи лидерското място на

пазара на лекоатлетически обувки в средата на 80-те години

отчасти и поради това, че не успява да забележи и реагира

на нарастването на предпочитанията на клиентите към

стила на обувките, а не към техните качества. „Найк“ обаче

си възвръща позициите на пазара, защото успява да

предвиди и да реагира на последвалата промяна в пазара -

възвръщане на предпочитанията към качествата и

характеристиката пред стила на обувките „Найк" и „Рийбок

Интърнашънъл“.

Изследването на потребителското търсене се

концентрира и върху потенциалните клиенти.

Организациите изучават демографските промени, както и

други фактори, които им помагат да идентифицират групите

от потенциални потребители на стоките им. От края на 80-

те години например, все повече компании започват да се

насочват към по-старите американци, изхождайки от това,

че през 2000 г. над 15 % от населението е на възраст над 65

години. Страдайки от „старческия синдром“, „имиджа на

бабата“, „Тимекс Инк“ започва да търси достатъчна по

размер група от потенциални клиенти, за да увеличи

изоставащите продажби на ръчни часовници и успява да

намери такава група атлетите и хората със спортен дух.

Като се абстрахираме от тези специфични примери,

може да се каже, че големите компании навсякъде реагират

на голямата промяна в предпочитанията на клиентите, един

нов стремеж да се купуват стоки и услуги с по-високо

качество като цяло компаниите поставят ударението върху

качеството независимо дали става дума за бързина на

услугата или за качествата на един продукт.

Конкурентите - това са опонентите на една

организация. Компаниите, с които тя се съревновава за

спечелване на клиенти и на необходимите ресурси

(например служители, суровини, дори други организации)

от външната среда вътрешновидовите конкуренти са

компании, които предлагат същите или подобни продукти

или услуги на тези на дадена организация.

Например „Дженеръл Мотърс“ и „Форд Мотърс

къмпани“, „Американ“ и „Юнайтид Еърлайнс“, са

вътрешновидови конкуренти, които се състезават за

спечелване на клиенти. Университетите Харвард и Иейл

също са конкуренти от този тип, които се борят за студенти

от висока класа и се конкурират при набирането на

преподаватели с изключителни качества.

Междувидовите конкуренти са напълно различни

конкуриращи се организации. Така например,

професионални отбори по футбол, атлетика и др. видове

спорт, винаги се конкурират с университетите за

привличане на талантливи атлети от висшите училища.

Компаниите „Хюлет-Пакард“ и „Майкрософт

корпорейшьн“ се конкурират с въоръжените сили на САЩ

за талантливи програмисти в областта на компютърния

софтуер. А в сферата на поглъщанията различните видове

бизнес се конкурират за придобиване на ценни компании.

Такъв характер конкуренция има например тогава, когато

производител главно на едни стоки и услуги, се налагат над

други производители на други продукти.

Динамиката на движения и обратни ходове може да се

види на много фронтове и да бъде лесно забележима или

трудно предсказуема. Когато това се случи, конкуренцията

е силна, а отделна фирма се бори за лидерство на пазара.

Всяка една от тези компании е много активна на няколко

фронта - включително развитие на нови продукти,

дистрибуция, цени, реклама и пазарно проникване. В други

отрасли (особено такива, които са контролирани от

правителството) тези настъпателни ходове и контра ходове

не са така чести, а освен това са по-стабилни и по-

предсказуеми (например комуналните услуги).

За да успее една организация, тя трябва да прави

ефективни ходове и контра ходове, които да съхранят или

да подобрят нейната позиция на пазара и които да не могат

да бъдат лесно неутрализирани с ответни ходове на

конкурентите й. Това може да се направи, когато е налице

пълен контрол върху съответните фактори от средата и

особено върху конкуренцията. Организациите опознават

конкурентите си чрез извършване на постоянен (текущ)

анализ на конкурентите. В него се прави обзор и оценка на

информацията от много източници (от медиите, от

доставчиците, от търговците на едро и от съдружниците), за

да се постигне стабилно разбиране за целите и стратегиите

на конкурента, както и за неговите сравнителни предимства

(например, силна дистрибуторска мрежа) и слабости

(например, обикновено бавна реакция на ходовете на

конкурента). Задълбоченият анализ на конкурентите

позволява на организацията да предвижда по-добре техните

действия и да им противодейства [2].

Във връзва с това нараства броят на компаниите,

които създават специални екипи за разузнаване на

конкурентите, в които обикновено са включени между 2 и 5

служители със специалната поръчка да събират специфична

информация за конкурентите. Висшето управление използва

информацията в случаите, когато трябва да вземе критични

решения. Като например, решение за навлизане на нов

пазар.

Така например, след неуспеха с охладителите на вино

в средата на 80-те години компанията „Адолф куърс“

решава да анализира отново пазара, преди да се опита да

навлезе пак в него. На екипа за разузнаване на конкурентите

на компанията е възложено да установи с каква печалба

работи „Гало Уайнъри“, компанията, която трябва да бъде

елиминирана. Екипът купува охладителите на „Гало“ и

прави химичен анализ на съдържанието им, за да определи

какво вино и есенции са използвани. Заключението на екипа

е следното: „Гало“ оперира в широки граници на печалбата

и цените на „куърс" не са конкурентни. „Адолф куърс"

взима решение да не навлиза на пазара на охладители.

Като цяло организациите се стремят да установят и да

запазят конкурентни предимства, особено такива, които

трайно определят тяхната конкурентоспособност [12]. В

някои отрасли конкурентоспособността спада, след като

чуждестранната конкуренция успява по-добре да

удовлетвори потребностите на клиентите. Така например

американските компании в производството на

полупроводници загубиха от фирми на ново индустриални

страни (НИС) като Южна Корея и Тайван. Тук могат да се

направят само някои предположения за възможната реакция

на американските фирми, за да оцелеят.

Доставчиците са организациите, които предоставят

определени ресурси на всички които имат нужда от тях. С

тази нужда от ресурси - капитал, енергия, оборудване,

услуги и материали се осигурява производството на някакъв

продукт или услуга, които се предлагат успешно на пазара.

Техните крайни продукти (outputs) за купувача всъщност са

ресурси, които той влага в производството (inputs) - и

следователно те могат съществено да повлияят върху

качеството, разходите и срока за производството на

продукта или услугата на купувача. Всяка организация-

купувач може да бъде уязвима от гледна точка на няколко

потенциални проблема, характерни за доставчика, като

например, ниско качество на материалите, финансови

проблеми или стачка на персонала на доставчика, поради

която купувачът да не получи нужните му суровини.

Именно поради възможностите за възникване на такива

проблеми много организации се стремят да намалят

зависимостта си само от един източник, като разпределят

поръчките за доставка на суровини и други необходими

ресурси между няколко доставчика. Те се стремят да

използват стандартизирани материали, които могат да бъдат

произведени от много доставчици. Някои компании отиват

още по-далеч, като сами си стават доставчици по пътя на

вертикалната интеграция. Такива компании произвеждат,

поне част от материалите, които са им нужни за

производството на крайния продукт или услугата. Тази

стратегия е скъпа, но има редица предимства, като

например възможността да се осъществява по-голям

контрол върху стойността на материалите, качеството и

сроковете на доставка и др.

И наистина една от причините, поради които „куърс“

не може да се конкурира с „Гало“ на пазара на охладители

за вино, е, че Гало е създал тилова вертикална интеграция:

компанията сама произвежда грозде и етикети за бутилките,

което намалява общите производствени разходи.

В някои промишлени отрасли все повече компании

избират стратегията на един доставчик, като разчитат само

на един доставчик на някои специфични части и материали.

Във „Форд Мотърс къмпани“ и „Дженерал Мотърс

корпорейшън“ над 98 % от закупуваните материали и части

са от един доставчик. Например всички волани за един

отделен модел се закупуват от един доставчик. Компаниите,

които използват един източник, са склонни да рискуват и да

изпаднат в по-голяма зависимост, но срещу по-високо

качество на материалите, което според тях предлага тази

стратегия. Когато една компания има по-малко доставчици,

тя по-лесно заставя продавача да повиши качеството на

материалите. С гарантирани големи обеми на по-ръчките

доставчикът е по-склонен да инвестира в производствено

оборудване, което би довело до повишаване на качеството

на материалите. Освен това използването на един доставчик

гарантира по-голямо постоянство в качеството на

материалите и дава възможност да се съставя по-гъвкава

схема на производството, защото при по-малко доставчици

купувачът по-лесно координира сроковете за производство.

Човешките ресурси представляват огромният

източник на хора във външната среда, от която

организацията набира своите служители. Хората са може би

най-ценният вътрешен ресурс на организацията, защото те

са душата на организацията. Те предоставят знанията,

уменията и движещата сила, които създават, съхраняват и

тласкат напред организациите [2].

Според международни изследвания на работната сила

се налагат три тенденции по отношение на човешките

ресурси:

- разнообразие в състава на работната сила;

- нарастване на дела на ниско образованите

служители;

- застаряване на населението.

Това кратко изложение на развитието на човешките

ресурси показва, че мениджърите трябва да улавят

фундаменталните промени в характера и състава на

работната сила.

2.2.2. Фактори с непряко въздействие

Непреките (косвени) фактори от външната среда

могат да оказват влияние върху мениджърите най-малко по

два начина. Първо, организациите от външната среда могат

да влияят пряко върху организацията или да окажат непряко

въздействие върху организацията посредством някой пряк

фактор. Така например една активна потребителска група

може да лобира за различни каузи, като например еднакви

кредитни възможности за жените. Местните средства за

масова информация могат да упражнят натиск да не се

закрива завод, който мениджмънтът е смятал да закрие.

Законодателството може да накара мениджърите да

променят начина, по който те съобщават информация по

отношение на практиката на наемните отношения.

Второ, някои непреки фактори могат да въздействат

върху общия климат, в който една организация действа.

Така например икономиката може да се разраства или да се

свива, което предполага съответна реакция от страна на

мениджмънта. Големи промени в технологиите на

производство могат изцяло да променят начина, по който

една организация води своя бизнес. Представете си

например отражението, което имаха електронните

часовници върху производителите на традиционни

часовници, или въздействието на компактните дискове и

касетите върху производството на дългосвирещи плочи. За

10 години делът на записите върху плоча в общия обем на

записаната музика спадна от над 90 % до по-малко от 20 %.

Технологическите фактори включват напредъка в

технологиите във външната среда, които могат да окажат

влияние върху организацията в две насоки.

Развитието на технологиите може да повлияе върху

начина, по който организацията използва знания и методи

за производството на един продукт или услуга и за

извършването на някаква друга дейност (например

финансов анализ, административни задачи). Например

ултразвуковото и лазерното оборудване, даващи картина на

органите на пациента, е важна част от технологията за

диагностициране на заболяванията им, а появата на

лазерните скенери при касовите апарати в магазините за

бързо се превърна в елемент на технологията от

първостепенно значение, който се използва за проверка на

покупките на клиентите.

Второ, развитието на технологиите се отразява и на

характеристиките на стоките и услугите на една

организация, каквито са например мощността на

компютърната система или яркостта и контрастът на

цветното изображение на един телевизионен приемник.

Технологичните фактори изискват от мениджмънта да

е в течение на последните постижения и където е възможно,

да възприема новостите, за да поддържа

конкурентоспособността на организацията. Това

предизвикателство е толкова по-голямо, колкото по-ускорен

е темпът на изменение на технологиите. Експертите

предвиждат, че този съществен напредък в технологиите ще

продължи да се ускорява [2].

Тази шеметна промяна в технологиите може да

създаде проблеми за организациите, даже за онези, които са

в най-челния фронт на иновациите. Да разгледаме например

дилемата, пред която беше изправена компанията „Ай Би

Ем“. Технологическите новости така бързо доведоха до

значително увеличаване на мощността и капацитета на

персоналните компютри, че в много компании настолните

компютри и лаптопите започнаха ускорено да изместват

големите, мрежови компютри. Проблемът, пред който „Ай

Би Ем“ бе изправена: 60 % от печалбата на компанията идва

от продажбите именно на големи компютри.

Организациите се стараят да не изостават от темпа на

промените в технологиите, като поддържат тесни контакти

с научно-изследователски и развойни организации, отделни

изследователи и индивиди, които са ангажирани в процеса

на развитие на технологиите. Освен това компаниите

обновяват уменията и знанията на своите служители, които

са отговорни за технологичното ниво на производството и

продукцията на организацията [12]. Така например някои

компании изискват от своите инженери да посещават

технически семинари, за да поддържат равнището на

подготовката си. Много инженерни и високотехнологични

компании позволяват на служителите от техническите

служби да вземат платен отпуск - в рамките на няколко

месеца - за да повишават квалификацията си.

Могат да се използват специални разузнавателни

екипи (за проучване на конкуренцията), които да проникнат

и представят информация за технологията на производство

на конкурентите компанията „Ксерокс корпорейшън“

например е узнала много за технологията, използвана в

копирните машини на конкурентните компании от Япония,

като е закупила техни машини и е изследвала използваните

компоненти и дизайна им.

Големите компании, които разполагат със значителни

ресурси, развиват своя собствена технология на

производство, както и свои собствени продукти и услуги

„Дженерал Мотърс“ провежда уникален експеримент на

стойност 52 млн. долара в базата си в „Сагъноу вангард“,

която по всяка вероятност представлява най-

футуристичното предприятие в света в нея производството

на оси за предно предаване е изцяло автоматизирано.

Няколко инженери и техници са поставени пред

компютърни терминали в командната зала на

предприятието и контролират лазерите, роботите,

компютризираните монтажни линии и автоматично

насочваните механизми (без шофьор). които произвеждат

осите. Дженерал Мотърс експериментира с тази

футуристична по своята същност технология, за да

определи дали тя е ефективна от гледна точка на качеството

на продукцията и разходите за производство. Корпорацията

„Федерал Експрес“ разработва компютризирана технология,

която я прави най-конкурентната организация в сферата на

доставките за едно денонощие Буквално за една секунда

„Федерал Експрес“ може да установи моментното

местонахождение на всеки бандерол по целия маршрут от

мястото на приемането до мястото на предаването на

пратката. Тази технология дава възможност на „Федерал

Експрес“ да се отзове веднага на повикването на клиента,

докато главният конкурент на корпорацията – “Юнайтед

Парсъл Сървис“ (ЮПС) - трябва да спазва много стриктно

разписанието за доставките. Реакцията на ЮПС внедрява

технологията, която донася на „Федеръл Експрес“

предимство в конкуренцията.

Икономическите сили или фактори, това са

промените в състоянието на икономиката, отразени в

показатели като равнище на инфлация, брутен вътрешен

продукт, процент на безработицата, валутни курсове,

лихвени проценти, размер на бюджетния дефицит и на

отрицателното салдо на търговския баланс на страната.

Промените в икономиката едновременно поставят

проблеми и предоставят възможности за мениджърите През

периоди на продължителен умерен темп на растеж, много

организации се радват на увеличено търсене на продукцията

си, разполагат с повече свободни парични средства за

разширяване на предприятията и за други инвестиции. Но

когато икономиката тръгне надолу (както е по време на

рецесия), търсенето пада, безработицата расте, а печалбите

се свиват. През периоди на рецесия, в много отрасли

(например в строителството и свързаните с него

производства) е застрашено самото оцеляване на

организациите.

Организациите трябва непрекъснато да наблюдават

промените на основните икономически показатели, за да

минимизират ефекта от неблагоприятното развитие и да

извлекат изгода от възможностите. Някои организации

използват и прогнози за бъдещото развитие на икономиката

в случаите, когато трябва да вземат решение дали да

разширят съществуващите мощности или да навлязат в

нови пазари. Водещите икономисти се различават в

прогнозите си, поради което много организации са

скептично настроени по отношение на икономическото

прогнозиране [12]

Други външни, непреки, фактори оказващи влияние

върху производството на организацията, са:

- политически, правни и бюрократични фактори;

- международни фактори;

- културни и социални фактори и др.

Досега предлаганите теории за организацията на Анри

Файол и Алфред Слоун са приложими при определени

условия. В новите условия все повече се налага да се

структурират организации в области за които те не са

подходящи. За тази цел знаем, че структурата следва

стратегията и се разработва на базата на предназначението,

целите и подцелите на организацията, както и на ключовите

дейности, необходими за постигне на целите

РАЗДЕЛ ТРЕТИ

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ПРОИЗВОДСТВОТО ВЪВ

ФИРМАТА

3.1. Производствена структура на промишлената

фирма

За извършването на промишлено производство е

необходимо създаването, развитието и усъвършенстването

на производствените структури. По своята същност и

характер те са твърде динамични и винаги съответстват на

техническото и технологично развитие организирани в

определен начин на производство.

Производствената структура е част от

промишлеността на националното стопанство.

Промишлеността е сложна, динамична система от

взаимно свързани отрасли и подотрасли.

Промишленият отрасъл е съвкупност от еднородни

в производствено отношение предприятия и техните

поделения. Еднородността се изразява в използваните

суровини и материали, технологични процеси,

икономическо предназначение на готовия продукт. В

промишлеността са обособени различни отрасли и

производства - Фиг. 10 [15].

Съотношението между отделните отрасли, изразено

с относителния дял на тяхната продукция в общия обем на

промишленото производство, определя отрасловата

структура на промишлеността.

Фиг. 10. Отрасли на промишлеността

В резултат на задълбочаващото се разделение на труда

и прехода към нов технологичен начин на производство

възникват нови отрасли и подотрасли в промишлеността.

Така например в отрасъл машиностроителна и

металообработваща промишленост се включват няколко

подотрасъла: транспортно машиностроене,

селскостопанско машиностроене, технологично

машиностроене и т. н., като подотраслите се изменят и

възникват, както посочихме, в резултат на развитието на

науката и производството (атомна промишленост,

ракетостроене и др.), зависимост от характера на

въздействие върху предмета на труда, функционирането на

продукцията, икономическото и предназначение и

прилаганата технология, отраслите на промишлеността се

групират в няколко групи - Фиг. 11.

Най-съществено значение за развитието на

общественото производство имат отраслите,

производството на средства за производство, и

производството на предмети за потребление. За всеки

период се установяват конкретни пропорции между

отраслите.

При нарушаване на структурното равновесие в

развитието на отраслите могат да възникнат диспропорции

в националната икономика.

Под производствена структура на предприятие –

поделение на фирма се разбира съвкупността от

производствените му звена, способите и формите на

тяхното коопериране. Характерът на производствената

структура се определя от особеностите на производствения

и технологичния процес, вида на произвежданата

продукция, обема на производствената програма.

Фиг. 11. Основни признаци за групиране на отраслите

на промишлеността

В практиката най-разпространена е цеховата

производствена структура.

Цехът е основна структурна производствена

единица, административно обособена и специализирана в

производството на определени детайли и изделия или за

изпълнение на технологични операции [2,15].

Малките фирми или поделения се изграждат на

принципа на безцехова структура. Включените в състава на

производствената структура цехове в зависимост от

характера и предназначението на произвежданата

продукция са:

- основни;

- спомагателни;

-допълнителни;

- странични.

В основните цехове се изработва основната

продукция на производственото предприятие (завод). Те се

подразделят в три групи: заготвителни, обработващи и

монтажни.

В заготвителните цехове се осъществява

предварителното оформяне на формите на детайлите на

изделието. Когато заводите са малки и заготвителните

процеси не са големи по обем, заготвителните операции в

този случай се изпълняват в заготвителния участък на

обработващия цех.

В обработващите цехове се провежда механичната

обработка на детайлите, а така също протичат и други

основни технологични процеси - химически, електрически и

др.

В монтажните цехове основно се обхващат операции

по монтажа, сглобяването и изпитанието на готовите

изделия.

Спомагателните цехове произвеждат продукция за

вътрешнозаводско потребление. Към тях се отнасят

инструменталните, ремонтно-механичните и енергетичните

цехове.

Страничните цехове са предназначени за

производство на изделия за широко потребление.

Производството се организира на база отпадъците от

основното производство.

В състава на цеха са включени производствените

участъци.

Участък е съвкупност от териториално обособени

работни места, на които работниците изпълняват

технологично еднородни операции. Това определя и

голямото значение на работното място на изпълнение на

поставените задачи на поделението [15].

В основата на организацията на цеха и участъка лежи

специализацията - технологична или предметна. Важни за

организацията на работата на участъците в цеха са изборът

на оборудването, машините и съоръженията и тяхното

правилно разположение и планировка. Когато участъкът е с

предметна специализация, разположението на работните

места и машини се осъществи на база оптималност на

използване на производствената площ и планировка на

работното място. Когато участъкът е технологична

специализация следва последователността на

технологичния процес.

Изборът на оптимална производствена структура

оказва непосредствено влияние върху равнището на

производителността на труда, обема и качеството на

продукцията, както и върху използването на капитала. Това

налага при новата фирмена организация на производството

да се усъвършенства производствената структура в

промишлените фирми, заводи и предприятия и да се

увеличи ефективността от производството.

3.2. Техника и методи на управление на

промишленото производство

Техниката представлява цялата съвкупност от

технически средства (от писалките до съвременните

електронно-изчислителни машини), която управленческите

кадри ползват в своята дейност.

Под метод на управление ще разбираме начина и

способа, с който мениджъра (ръководителя) въздейства

върху своите подчинени, за да реализира властта, която има

за постигане на поставените цели.

Много често в литературата съществува неясност, а

често и неразбиране за методите на управление. Най-често

ги отъждествяват или ги смесват с технологичните методи

на управление.

Тъй като методът е способ, начин на въздействие на

субекта върху обекта на управление, то следва да приемем

обекта на управление като основен характеризиращ

признак.

Когато обектът на въздействие са хора, независимо от

това дали говорим за управлявана или управляваща

подсистема, имаме методи на управление. Но когато обект

на въздействие е информацията като основен ресурс в

процеса на разработване и реализиране на управленческите

решения, то налице са технологични методи на управление.

В зависимост от вида на въздействието на мениджъра

при реализацията на неговите права и власт, различаваме

следните групи методи на управление - фиг.12 [8].

Фиг. 12. Класификация на методите на управление

Организационните методи са свързани с правото на

ръководителя да дава указания, разпоредби, заповеди на

своите подчинени и да организира тяхната работа. Върху

основата на тези методи се основават в по-голямата си част

отношенията ръководител - подчинен и се регламентират

всички процеси, както вътре в индустриалното

предприятие, така и на предприятието с околната среда.

Икономическите методи са свързани главно с

икономическите стимули и санкции при изпълнение или

неизпълнение на възложените чрез организационните

методи задачи.

Социалните методи са свързани с еволюцията на

мениджмънта и появата на школата на „човешките

отношения“. Както показва практиката, моралните стимули

и санкции понякога дават по-добри резултати от

приложението само на организационно-разпоредителните

методи.

Изрично следва да се подчертае, че е невъзможно

приложението само на отделна група методи. Те винаги се

прилагат системно (и трите групи), но във всеки отделен

конкретен случай първостепенно значение се отдава на една

или друга група. Така например, ако говорим за приложение

на икономически или социален метод на въздействие, то

очевидно едновременно прилагаме и организационен метод.

Това се потвърждава и от практиката, защото за да

осъществим материалното стимулиране или моралната

похвала следва да издадем заповед като елемент на

организационен метод.

Под организационна форма на системата за

управление ще разбираме оптималното съчетаване в

пространството и времето на информацията, като основен

ресурс в управлението, техниката на управление и

управленческите кадри. Това оптимално съчетаване намира

израз в структурите на управление и степента на

централизация и децентрализация на управлението.

Както подчертава Е. Силаги, върху тези проблеми се

дискутира от много години. Ще приемем неговата

концепция за определяне на централизацията и

децентрализацията като степен, в която пълномощията за

вземане на управленски решения се прехвърля върху

мениджъра от по-високо или по-ниско равнище на

управление (стратегическо, тактическо, операционно) [19].

Когато всички решения се вземат в стратегическото

равнище, то очевидно преобладаващо значение придобиват

административните методи и управлението се

централизира. Децентрализирано управление имаме, когато

решенията се прехвърлят за вземане в по - долните

равнища. Централизацията и децентрализацията на

управлението е резултат на процеса на делегиране на права

и власт.

Структурата на системата на управление е

съвкупността от управленческите звена във фирмата.

Формирането на структурата на системата за

управление е в строго съответствие с развитието на

производствената система и е резултат от изискването за

диалектическо единство между производствената система и

системата за управление. Структурата на системата за

управление се изгражда, за да създаде условия за

функционирането й т.е. за да се реализира процеса на

управление като форма на проявление на диспозитивните

фактори. Това налага да задълбочим разглеждането на

структурата на системата за управление. Важно значение за

аспектите на това разглеждане има изследователският

подход при избора на признак за структуриране:

- характера на групиране на елементите на системата

за управление;

- степента на механизация и автоматизация на процеса

на управление.

По първия признак съществуват две групирания на

елементите, и се формират две подсистеми, обединяващи

личностните и материално-веществените компоненти на

системата за управление показани на фиг.13 [8].

Фиг.13. Структуриране на системата за управление на

индустриалното предприятие

Подсистемата „Управленски кадри“ (апарат на

управление) представя субекта на управление като основен

генератор на оригиналните и производните управленчески

решения. Тук отнасяме всички управленски кадри от трите

равнища на управление: стратегическо, тактическо и

оперативно, организирани в съответните управленски

структурни звена.

Към управленската информационна система

отнасяме съвкупността от техниката на управление и

технологичните методи за получаване, съхраняване,

обработка и предаване на информацията, необходима във

връзка с процеса на вземане и реализиране на

управленчески решения [8].

Фиг.14. Структура на системата за управление на

индустриалното предприятие

Вторият вид групиране свързваме с ролята и

значението на двата компонента: организационни форми на

управление и методи на управление, показани на фиг.14,

техниката на управление и управленческия труд [8].

Системният подход позволява да разгледаме всяко

едно обединение на елементите като подсистеми на

системата за управление и като система по отношение на

техните елементи.

Икономическата подсистема има изключително

значение като обект на изследване и форма на практическа

реализация. Тя отразява йерархическия строеж на системата

за управление на индустриалната фирма като форма на

управление на диалектическото единство на

производствената система и системата за управление.

Централизираната подсистема изразява съвкупността от

управленческите звена, в които се разработват и вземат

стратегическите и тактически решения. В местните

подсистеми са интегрирани производствените и

управленчески звена, където са изградени

организационните форми. По такъв начин чрез местните

подсистеми се интегрират производствената и

управленческа подсистеми като единна трансформационна

система на индустриалното предприятие. В местните

подсистеми, където се реализират организационните форми

на производство се проявява социално-икономическата

същност на трансформационния процес. Чрез

функционалните подсистеми се разкрива механизмът на

действие на диспозитивните фактори, т.е. един от аспектите

на индустриалния мениджмънт.

Техническата подсистема отразява същността на

процесите на управление в индустриалния мениджмънт

протичащи в управленските информационни системи

свързани с технологията.

Подсистемата „Организация на управленския

труд“ е обособена поради изключителното значение на

субекта на управление - управленческите кадри в цялостния

трансформационен процес. От формите и методите на

организация на управленческия труд, от подбора и

разпределението и използването на този труд в различните

условия се определят до голяма степен и предпоставките за

ефективността на производствения процес и в крайна

сметка общата ефективност на индустриалното

производство. Очевидна е по този начин необходимостта от

самостоятелно разглеждане и на този социален аспект на

изследване на индустриалния мениджмънт.

От гледна точка степента на механизация и

автоматизация на процеса на управление, различаваме

следните етапи в еволюцията на управленческите

информационни системи:

- управленчески информационни системи, базиращи

се изцяло на ръчна обработка на информацията или

клавишна изчислителна техника;

- управленчески информационни системи, в които

преобладаващите методи са ръчни, но за решаване на някои

управленчески задачи се използва електронно -

изчислителна техника;

-управленчески информационни системи, при които

основните способи за получаване, съхраняване, обработка и

предаване на информацията се базират на използването на

съвременна компютърна система (за управлението на

повечето производствени процеси в съвременното

производство);

- интегрирани компютърни системи за управление

(САD/САМ/СAE), които са системите на бъдещето.

РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ

ПРОИЗВОДСТВЕНА СИСТЕМА

Известни са два подхода за изследване на

производствената система: ресурсен и процесен. При

ресурсния подход се изследват първичните производствени

фактори (материали, технологично оборудване и работна

сила) и необходимите за тяхното закупуване финансови

средства

4.1. Производствен процес

4.1.1. Производствен процес - същност

Производственият процес е съвкупност от отделни

взаимно-свързани процеси, чрез които хората въздействат с

наличното оборудване върху материалите и

полуфабрикатите превръщайки ги в готова продукция.

Производственият процес се състои от технологични

процеси.

Технологичният процес е част от производствения

процес, чрез който се извършва непосредствено въздействие

върху материалите, в резултат на което настъпва изменение

на геометричните форми, размерите, физико-химичните им

свойства. Технологичният процес се състои от

последователно изпълняващи се над даден предмет

технологични действия – операции [14].

Операция се нарича част от технологичния процес,

който се изпълнява върху предмета на обработка от един

или няколко работника на определено работно място.

В зависимост от използваните средства операциите

биват: ръчни, машинно-ръчни, машинни, автоматични.

Към ръчните операции се отнасят процесите, които се

изпълняват без използване на машини или механизирани

инструменти (например опаковане). Машинно-ръчните

операции се характеризират с това, че се изпълняват с

помощта на машини или механизирани инструменти при

непрекъснато участие на работника. Машинните операции

се изпълняват на машини и съоръжения при ограничено

участие на работника (действието на работника се свежда

до поставяне и сваляне на изделието от машината,

пускането й в действие). Автоматизираните операции се

изпълняват от автоматични машини и автоматични поточни

линии. Работникът изпълнява само контролни функции

върху протичащата производствена операция и целия

технологичен процес [8].

Производственият процес се подразделя на основни,

спомагателни и обслужващи технологични процеси.

Основни са тези технологични процеси, при които

непосредствено се изменят геометричната форма, размерите

и физико-химичните свойства на продукцията. В резултат

на основните производствени процеси се произвежда

продукция за потребителите. Към спомагателните се

отнасят онези процеси, които осигуряват нормалното

протичане на основните процеси като спомагателно или

допълнително дообработване на детайлите, обслужване на

работните места с инструменти и материали, въздух, пара,

ремонт на оборудването. Обслужващите процеси са

свързани с обслужването както на основните, така и на

спомагателните процеси. Към тях се отнасят процесите по

съхранение на материалите и продукцията,

транспортирането й, техническият контрол и др. В

условията на автоматизираното производство

обслужващите процеси често се обединяват с основните и

представляват неотменима част от процеса на производство

на продукцията (например често се съединяват

технологичните и контролните, транспортните и

технологичните операции, т. е. транспортът е част от

технологичния процес) [17].

Основният технологичен процес преминава през

следните последователни фази: заготвителна, обработваща

и монтажна (заключителна).

Фаза се нарича комплекс от дейности, изпълнението

на които характеризира завършването на определена част от

производствения процес и е свързано с преминаването на

материалите от едно качествено състояние в друго. Към

заготвителната фаза се отнасят процесите, свързани с

получаването на заготовки (нарязване, отливане,

щамповане). Обработващата фаза включва по-нататъшната

обработка на заготовките до готови изделия (механична

обработка, дифузия, легиране). Заключителната, монтажна

фаза е краят на основния технологичен процес. Тя включва

монтажа на възлите и готовите изделия, тяхното изпитание

и др.

Многообразните производствени процеси, в резултат

на които се създават изделията, трябва да се организират

така, че да осигуряват ефективно функциониране на целия

производствен процес и получаването на висококачествена

продукция за пазара. Организацията се състои в

осигуряването на рационално съчетаване в пространството

и във времето на основните, спомагателните и

обслужващите процеси, а така също работната ръка и

материалите.

4.2. Видове и типове промишлено производство

Класификацията на промишленото производство се

извършва според предназначението на изработваната

продукция и характера на производството. Обикновено

промишленото производство се покрива с дейностите на

производствения процес, извършвани в отделните цехове, а

именно в основните, спомагателните, допълнителните и

страничните цехове, в които се произвежда определена

продукция [14].

Основно производство е онова производство, за

което е създадена стопанска организация и нейните

поделения.

Спомагателното производство съдейства да се

осъществят другите видове производства. Това са

производства и услуги, които извършват спомагателните

стопанства - осигуряване на основното производство с

инструменти и приспособления, изработване на резервни

части, доставка на различни видове енергии и други.

Допълнителното производство се осъществява в

допълнителните цехове и обслужва основните цехове с

амбалаж и др. Страничното производство се организира с

цел оползотворяване на отпадъците от основното и

допълнителното производство, които след специална

обработка могат да се използват за получаване на готова

продукция. В страничното производство може да се

организира производството на стоки за широко

потребление. Чрез страничното производство се намаляват

производствените разходи и отпадъците, които замърсяват

природната среда.

Под тип производство се разбира съвкупността от

организационни, технически и икономически особености на

производството, характеризиращи широтата на

номенклатура на произвежданата продукция и обема на

производството [17].

В зависимост от степента на концентрация и

специализация се различават три типа производства:

единично, серийно и масово.

В основата на класификацията на типовете

производство са следните признаци [14]:

- степен на устойчивост на номенклатурата на

продукцията, определена въз основа на характера и

повтарящите се произвеждани изделия;

- специализация на работните места, универсалност на

използваното оборудване и технологични връзки;

- степен на квалификация на работниците.

Единичното производство се характеризира с

широка номенклатура (видове изделия) на произвежданите

изделия и малък обем на производство. В голям период от

време се произвеждат различни изделия в единични

екземпляри или неголеми партиди, при това продукцията в

този период не се повтаря или се повтаря през определен

срок. В такива производства се използват универсални

машини, а работните места са не специализирани, тъй като

количеството детайли и операции, изпълнявани на едно

работно място, са неограничени. Това налага

квалификацията на работника да е много висока.

Себестойността при този тип производство е много висока.

Серийното производство се характеризира с

ограничена номенклатура на изделията с периодически

повтарящи се партиди в сравнително голям обем на

производство. Степента на номенклатурната устойчивост на

изделията, включени в производствената програма, е

висока. Използват се както универсални, така и специални

видове оборудване и технологични приспособления.

Работните места са в по-голяма степен специализирани в

сравнение с единичното, но количеството работни операции

на всяко работно място са повече от количеството на

работните места. Квалификацията на работниците е средна.

Себестойността в сравнение с единичното производство е

по-ниска, а производителността - по-висока. В зависимост

от броя на закрепените към дадено работно място

операции и обема на производството серийното

производство се подразделя на: малко, средно и

едросерийно.

Масовото производство се характеризира с малка

номенклатура и голям обем на произвежданата продукция

непрекъснато в течение на определен период от време. В

масовото производство широко се използват поточните

линии, специализирани машини и технологично оборудване

и имат най-ниска себестойност.

Типът на производството съществено влияе върху

технико-икономическите показатели и резултатите от

цялостната дейност на стокопроизводителите. При масовото

производство се използват най-добре производствените

фондове и се повишава производителността на труда.

4.3. Методи и форми на организация на

производството

4.3.1. Същност на методите на организация на

производството

Под метод на организация на производството се

разбира начинът на съчетаване на организацията на

производствения процес във времето и пространството [15].

Организацията на процеса във времето се определя от

степента на неговата непрекъснатост, която зависи от вида

на продукцията и технологията за нейното изработване.

Продукцията се разделя на два вида: дискретна и неделима.

Към дискретния вид се отнася продукцията, състояща се от

различни части (например машините, приборите, мебелите

и др.). Неделимата продукция не може да се раздели на

части или компоненти. Към нея се отнасят всички видове

течна продукция, металите и др. Производството на

неделимата продукция се осъществява само чрез

непрекъснати технологични процеси, а за производството

на дискретната продукция могат да се прилагат прекъснати

(дискретни) технологични процеси и полупрекъснати

производствени процеси. В полупрекъснатите

производствени процеси една част от операциите се

изпълняват непрекъснато, а друга - прекъснато. Пример за

полупрекъснат производствен процес е процесът на

производството на отливки (чрез формовъчни смеси),

където топенето на метала, заливането и изстиването на

формите трябва да се осъществява непрекъснато, т. е. един

след друг, а останалите могат да се изпълняват прекъснато.

Организацията на производствения процес в

пространството се определя от разположението

(планировката) на оборудването (работните места),

участъците и цеховете и зависи от вида на продукцията,

количеството и технологията за нейното изработване.

В прекъснатите производствени процеси оборудването

(работните места) може да се разположи по еднородни

технологични групи (еднородни технологични операции)

или по групи за обработка на еднородни по конструкция и

размери (маса) детайли. За осъществяване на

непрекъснатите производствени процеси оборудването

(работните места) се разполага по хода на технологичния

процес за обработка на детайлите (монтаж на монтажните

единици и изделия).

Движението на детайлите (изделията) по работни

места (операции) може да бъде:

- във времето - непрекъснато и прекъснато;

- в пространството - правоточно и неправоточно.

Ако работните места са разположени по хода на

технологичния процес на обработка на детайлите

(изделията), това съответства на правоточното движение и

обратно. Производството, при което движенията на

изделията по работни места се осъществява с висока

степен на непрекъснатост и правоточно, се нарича

поточно, а методите - поточни методи. Във всички

останали случаи имаме непоточно производство и

непоточни методи.

4.3.2. Непоточни методи на организация на

производството

Непоточното производство има няколко форми:

- Индивидуална форма - съществувала в самото

начало на промишлената дейност. При нея изделието се

изработва от начало до край от един работник. Липсва

разделение на труда. Машини почти не са съществували, а

ако е имало такива, те са били универсални. Сега тази

форма не се прилага.

Фиг. 15. Стационарна форма на организация на

производството

- Стационарната форма е характерна с това, че

материалът или основната част от изделието (базовият

детайл) остават неподвижни на своето място. Към тях идват

работниците и носят необходимите за обработката

инструменти, механизми и всички останали материали.

Работата изцяло се извършва на едно работно място [15].

Изделието се изработва там, където се намира неговата

основна част - фиг. 15 . Всички операции се изпълняват с

материалите - при механична или термична обработка - 15а,

или с детайлите - при монтаж – 15б, концентрирано на едно

определено (стационарно) място. Тази форма има

ограничено приложение - предимно при изработването на

едно или няколко тежки, уникални изделия.

- Груповата (технологична) форма е характерна с

това, че при нея машините са групирани в участъци по

еднородни технологични операции - фиг. 16.

Фиг. 16. Групова форма на организация на

производството

Например, в един участък се извършват всички

операции по стругуването, в друг - всички операции по

пробиването и т. н. Еднотипните монтажни операции също

се концентрират на едно място. Това налага в процеса на

производството обработваните изделия и материалите да се

придвижват от един специализиран цех или участък в друг.

По-важните предимства на груповата организация са:

по - пълно използване на оборудването, приспособена е за

произвеждане на разнообразни по номенклатура изделия и

към чести изменения в технологичния процес, осигурява

непрекъснатост на производството в случаите на авария или

ремонт на оборудването, несвоевременно подаване на

материалите и др [15].

Груповата организация има и недостатък, който се

изразява в наличието на много кръстосани и възвратни

превози при произвеждането на продукцията.

4.3.3. Поточни методи на организация на

производството

Поточна форма. Тя възниква на определена степен от

развитието на производството. Нейните характерни

особености са:

- линейно разположение на работните места по хода

на технологията - фиг. 17;

- непрекъснатост в движението на изделията в процеса

на производството;

- разчленяване на производствения процес на съставни

части и изравняване на времетраенето им с предварително

установена величина, наречена такт на поточната линия -

промеждутък от време от производството на едно готово

изделие (детайл) от линията до производството на

следващото изделие (детайл). Обратната величина на такта

характеризира пропускателната способност на поточната

линия за единица време и се нарича темп на поточната

линия. Поточната линия може да работи или с

регламентиран такт, или със свободен такт. Строго

регламентираният такт се осигурява с помощта на

специални транспортни устройства, наречени конвейери.

На всяко работно място предметите, които се обработват, се

подават през определен промеждутък от време, равен на

такта.

Фиг. 17. Поточна форма на организация на

производството

Скоростта на движение на конвейера е в съответствие

с такта. Ако поточната линия не е оборудвана със

съответните транспортни средства, точното съблюдаване на

такта на всички работни места се затруднява. При този

случай работата се извършва със свободен

(нерегламентиран) такт.

Ритмичната работа на поточната линия може да бъде

осигурена при условие, че продължителността на всяка

операция е равна или кратна на такта. Това се постига чрез

синхронизиране на операциите, което се осъществява чрез

провеждане на разнообразни технологични и

организационни мероприятия, приближаващи

продължителността на всяка операция на поточната линия

до установения такт.

В промишлеността се прилагат различни форми на

поточно производство. Висша форма на поточно

производство са автоматичните поточни линии -фиг. 18.

Те се отличават от обикновените поточни линии по това, че

при тях е автоматизирано управлението на машините и

спомагателните механизми, автоматично се управляват не

само основните, но и всички спомагателни и контролни

процеси, а също и транспортирането на детайлите от една

операция към друга.

Фиг. 18. Автоматична линия за обработка на зъбни

колела [15]

Предметна форма е модификация на поточната

организация на производството. При нея няколко работни

места и машини в зависимост от технологията се

обособяват в производствен участък за цялостно или

частично изработване на даден предмет или на част от

предмета. Понеже в участъка се затваря производството на

един или няколко предмета, тези участъци се наричат

предметно-затворени участъци -фиг. 19.

Фиг. 19. Предметна форма на организация на

производството - предметно-затворен участък

Ако машините са разположени в технологични линии,

тогава се говори за предметно-затворени линии - фиг. 20.

Те се приближават до поточните линии с това, че имат

линейно разположение на работните места по хода на

технологията. Липсва само синхронизация на операциите.

Фиг. 20. Предметна форма на организация на

производството - предметно-затворена линия

В някои по-стари литературни източници се отбелязва,

че наименованието “предметна форма” не е съвсем точно,

но е прието в практиката. Ако се има предвид

специализацията на даден участък за изработване на

определен предмет, то и при поточната форма имаме

предметна специализация.

При поточната организация се съкращава

разстоянието за преместване на материалите и изделията,

намалява се производственият цикъл, по-ефективно се

използва работното време на работниците и оборудването,

облекчава се управлението, намалява се потребността от

производствени и складови площи и др. Най-характерна

особеност на поточното производство е ритмичната работа

на всички работни места на поточната линия, което се

определя от такта на поточната линия.

4.4. Производствена структура на индустриалното

предприятие.

Организацията на производството на индустриалното

предприятие в пространството включва изясняването на

производствената му структура и избирането на подходящ

начин за разполагане на производствените звена и на

работните места на територията му.

Под производствена структура на индустриалното

предприятие (структурата на производствената

подсистема на индустриалното предприятие) се разбира

съставът на структурните елементи на

производствената му подсистема и технологично-

производствените връзки между тях [12].

Сложността на производствената структура зависи от

големината на предприятието, броя на структурните

елементи на производствената му подсистема и

специализацията на производствените звена.

Броят на структурните елементи на

производствената подсистема на индустриалното

предприятие дава своето отражение върху хоризонталната

размерност на производствената му структура. Големият

брой на структурните елементи усложнява координацията

между тях на съответното йерархично равнище.

Специализацията на производствените звена

предопределя технологично-производствените връзки

между тях. При предметна специализация, поради

еднородността на продукцията, технологично-

производствените връзки са малобройни и постоянни, а при

технологична специализация, поради голямата

номенклатура и малкия обем на произвежданата продукция

- твърде разнообразни и временни.

Съставът на структурните елементи на

производствената подсистема на индустриалното

предприятие е в пряка зависимост от осъществявания

производствен процес. За реализацията на отделните му

структурни елементи се обособяват съответни

производствени звена и работни места.

Производственото звено представлява

организационно обособена част от предприятието, която

изпълнява определена производствена дейност.

Производствените звена биват:

- Цехове (стопанства) - Цехът е най-големият

структурен елемент на производствената подсистема на

индустриалното предприятие, представляващ съвкупност от

производствени участъци и отделни работни места. В цеха

се осъществява отделна фаза от производствения процес

или част от нея, свързани с изпълнението на специфични

частични процеси. В зависимост от вида на

осъществяваната фаза или част от нея, цеховете биват:

а) заготвителни - леярен, ковашки, щамповъчен,

пресов и т.н.;

б) обработващи - механичен, термичен, галваничен и

др.;

в) монтажни - възлов монтаж, общ монтаж,

изпитателен и т.н.

На това йерархично равнище в производствената

структура вместо цехове могат да се обособят стопанства,

които имат отношение към изпълнението на специфични

обслужващи операции (транспортни, складови и др.) -

транспортното стопанство, складово стопанство и др.

- Производствени участъци (линии);

Цеховете са изградени от по-малки производствени

звена - производствени участъци.

Производственият участък представлява съвкупност

от предметно или технологично специализирани работни

места, за изпълнение на един или няколко сходни частични

процеса. Някой предметно специализирани участъци се

наричат линии - технологични или поточни.

В малките индустриални предприятия

производственият участък (линия) е най-големият

структурен елемент на производствената подсистема,

поради което производствената им структура е - безцехова.

В средните и големи предприятия от административна

гледна точка е възможно да бъдат обединени няколко малки

производствени участъка с еднаква или различна

специализация: стругово-фрезов участък, участък “Зъбни

колела и втулки” и др.

- Работното място представлява част от

производствената площ (пространство) на индустриалното

предприятие, върху която е разположено всичко

необходимо (машини, производствена мебел, апаратура,

материали, полуфабрикати и др.) за осъществяване на

определена операция или определен вид еднородни

операции от един или няколко работника. В зависимост от

разнообразието на изпълняваните операции те са

универсални, специализирани и специални.

Работното място е най-малкият структурен

елемент на производствената подсистема, поради което

се приема за основен структурен елемент.

4.5. Технологично – производствени връзки.

Технологично-производствените връзки между

структурните елементи на производствената подсистема се

предопределят от специализацията на производствените

звена [14].

В малките производствени звена - производствените

участъци и линии, тя се проявява еднозначно. При масово,

голямо - и средносерийно производство участъците и

линиите са предметно специализирани, като при

средносерийно производство степента на конструктивно и

технологично сходство на произвежданата продукция е най-

малка. В условията на малкосерийното и единично

производство специализацията на участъците е

технологична.

В големите производствени звена - цеховете,

специализацията се предопределя от специализацията на

изграждащите ги производствени участъци и линии. Когато

цехът е изграден само от технологично специализирани

участъци, той е технологично специализиран, а когато е

изграден само от предметно специализирани участъци и

линии, то той е предметно специализиран. Ако цехът е

изграден от технологично и предметно специализирани

участъци и линии, то той е със смесена специализация.

Технологично-производствените връзки в цеховете

зависят от специализацията им:

- предметно специализирани цехове изградени са

само от предметно специализирани участъци и линии,

поради което технологично-производствените връзки

между тях са силно ограничени или такива не съществуват.

Така например технологично-производствените връзки

между участъците (линиите) за корпусни детайли, за зъбни

колела и за валове в един предметно специализиран

механичен цех ще бъдат в пряка зависимост от степента на

тяхната затвореност (завършеност на обработването на

съответните детайли). Ако съответните детайли се

изработват изцяло в предметно специализираните участъци

и линии, то те са независими един от друг и между тях няма

да съществуват технологично-производствени връзки.

В случай на авария и наличие на ненатоварени

работни места може да се установят временни

технологично-производствени връзки между някои от

предметно специализираните участъци и линии.

- технологично специализирани цехове - изградени

са само от технологично специализирани участъци, поради

което между тях се установяват най-разнообразни и

непостоянни технологично- производствени връзки.

Голямата номенклатура и различните технологични

маршрути на изработваните партиди полуфабрикати или на

сглобяваните серии изделия са основната причина за

разнообразните технологично-производствени връзки и

временния им характер. Типичен пример за такъв цех е

механичен цех с обособени стругов, фрезов, пробивен и др.

участъци.

- цехове със смесена специализация - включват

както предметно специализирани участъци и линии, така и

технологично специализирани участъци. Между предметно

специализираните участъци и линии технологично-

производствените връзки са по-малобройни и по-постоянни,

докато между технологично специализираните участъци са

по-многобройни и временни. Между два вида участъци

също се установяват технологично - производствени връзки.

Те са толкова по-интензивни, колкото по-отворени са

предметно специализираните участъци. В един механичен

цех участъците за ротационни детайли, корпусни детайли и

т.н. поддържат връзки с технологично специализираните

участъци - термичен, галваничен, бояджийски и т.н.

Технологично-производствените връзки между

цеховете в индустриалното предприятие са аналогични на

технологично-производствените връзки между

производствени участъци и линии със същата

специализация.

Върху производствената структура на

индустриалното предприятие влияние оказват голям

брой фактори, основните от които са [17]:

1. Специализация и коопериране в отрасъла или

подотрасъла;

Специализацията и кооперирането е причина за

изграждане на специализирани предприятия, произвеждащи

определен вид детайли или възли. Така например наличието

на специализирани предприятия за производство на печатни

платки води до опростяване на производствената структура

на съответните предприятия за производство на

компютърна техника и на крайни електронни изделия, тъй

като в тях не се изграждат аналогични производствени

звена.

Изграждането на инструментален завод в рамките на

група предприятия за производството на еднородна

продукция (телевизионна, пневматична или друга техника)

ограничава инструменталното производство в тях и е

причина за изграждането на значително по-малки

инструментални производствени звена.

2. Тип производство

Оказва най-силно влияние върху специализацията на

производствените звена в индустриалните предприятия и

произтичащите от нея технологично- производствени

връзки. При единично и малкосерийно производство се

изграждат технологично специализирани цехове и

участъци. При останалите типове на производство с

нарастване еднородността на произвежданата продукция се

увеличават възможностите за обособяване на предметно

специализирани производствени звена.

3. Конструктивни особености на произвежданата

продукция

Конструктивните особености дават своето отражение

върху съдържанието на производствените процеси, а оттам

и върху състава на структурните елементи на

производствената подсистема. Ако в продукцията влизат

голям брой ламаринени, пластмасови или щанцовани

детайли, то се налага да се изгради разкроечен, шприцов

или щанцовъчен цех или участък.

4.6. Прилагани технологични методи.

Специфичните особености на прилаганите

технологични методи дават своето отражение върху

съдържанието на производствения процес и върху

производствената структура. За постигането на висока

точност, твърдост и гладкост на повърхнините на някои

детайли се използват технологични методи, изискващи

специални условия, поради което се обособяват

технологично специализирани звена - шлифовъчен,

термичен цех или участък. Наличието на вредни за здравето

на човека отделения при някои технологични методи също

така налага обособяването на технологично специализирани

производствени звена - заваръчен, галваничен, бояджийски

цех или участък.

Предложения в точката материал дава основание да се

разбере същността и структурата на производствения

процес, производствения цикъл и движението на

предметите в процеса трансформация на ресурсите. Това е

само началото към практическите дейности, които са още

по отговорни и в прерогативите на производствените

мениджъри.

РАЗДЕЛ ПЕТИ

ВИДОВЕ ОСНОВНО ПРОИЗВОДСТВО

5.1. Гъвкави производствени системи

Основно направление за повишаване ефективността и

производителността на труда е неговата автоматизация.

Автоматизацията се внедрява предимно в едросерийното и

масовото производства. Гъвкавостта на производството

характеризира способността на производствената система

да произвежда широка номенклатура от изделия като бързо

и икономично да осъществява преход от един към друг тип

изделия. Гъвкавостта представлява производство на широка

гама от детайли и изделия в условията на бърза

пренастройка [14].

Гъвкавите производствени системи (ГПС) са

съвкупност в различни съчетания на машини с цифрово

програмно управление (ЦПУ), роботизирани технологични

комплекси (РТК), гъвкави производствени модули (ГПМ),

отделни единици технологично оборудване и системи за

осигуряване функционирането им в автоматичен режим в

рамките на определено време, притежаващи свойството за

автоматизирана пренастройка при произвеждането на

изделия от произволна номенклатура в установени предели

на значенията на характеристиките им. В зависимост от

обхвата на производството различаваме няколко вида ГПС

[15].

Гъвкава автоматизирана линия (ГАЛ).

Представлява технологично оборудване, разположено в

последователност, съответстваща на технологичните

операции.

Гъвкав автоматизиран участък (ГАУ). Това е

производствен участък, в който има възможност за

изменение на последователността на използването на

технологичното оборудване.

Гъвкав автоматизиран цех (ГАЦ). Той

представлява различно съчетание на ГАЛ, роботизирани

технологични линии, ГАУ, роботизирани технологични

участъци за произвеждане на изделия от дадена

номенклатура.

Гъвкав автоматизиран завод (ГАЗ). При него

съществува частична или пълна интеграция на няколко

ГАЦ, линии, участъци, модули, РТК, а също функционални

системи в единна производствена система.

В ГПС различаваме три подсистеми:

а) управляваща подсистема;

б) обработваща (технологична) подсистема;

в) подсистема, осигуряваща функционирането на ГПС

в автоматичен или автоматизиран режим. '

Управляваща подсистема

ГПС са основани на възможността за използване на

цифровото програмно управление (ЦПУ). Системите с ЦПУ

се характеризират с няколко етапа на развитие на

електронната техника. В тях се използва различна

елементна основа: релейно-контактна, транзисторна, схеми

с малка и средна степен на интеграция, мини-ЕИМ,

компютри с микропроцесори и големи интегрални схеми

(ГИС). Първоначално използваните в промишлеността

системи ЦПУ са от класа NС (Numerical Control) и се

наричат системи с твърда структура. Системите, които са

снабдени с разширени програмни устройства на основата на

микропроцесори и ГИС, използващи мини-ЕИМ, се наричат

системи от клас СNС (Compurer Numerical Control), т. е.

системи за компютърно цифрово управление (КЦУ) [21].

Тези системи са с твърдо програмируеми алгоритми.

Свободният достъп на оператора до паметта на системата и

възможността за управление в режим на диалог се

осъществява само частично. Използват се като автономни

системи при управление на отделни машини. Развитието на

системите СNС доведе до създаването на системите за

директно цифрово управление (ДЦУ). Това са известните

системи от клас DNС (Direct Numerical Control), които се

използват за директно цифрово програмно управление на

група различни машини и друго спомагателно оборудване, а

също функционални производствени системи от единна

ЕИМ. В паметта на централния сървър (компютър) се

съхраняват програмите за управление и те се разпределят

според извикването им от машините, а също при

необходимост се осъществява и тяхното редактиране.

Технологична подсистема

Основен вид технологично оборудване в ГПС са

обработващите центрове (ОЦ). Те се използват за обработка

на корпусни детайли при изпълнение на типови операции:

фрезоване, пробиване, разточване, нарязване на резба и т. н.

Създадени са и многооперационни центрове (МЦ), които

осъществяват освен посочените операции още шлайфане,

термическа обработка и др.

Задължително изискване при проектирането на ГПС е

използването на модулния принцип, при който основа на

ГПС са роботизираните технологични комплекси (РТК) и

гъвкавите производствени модули (ГПМ). ГПМ е единица

технологично оборудване за произвеждане на изделия от

произволна номенклатура в установени рамки на

значенията на техните характеристики, с програмно

управление, автономно функционираща, автоматически

осъществяваща всички функции, свързани с тяхното

изготвяне, имаща възможност за вграждане в ГПС [17].

РТК е съвкупност от единици технологично

оборудване, промишлени роботи и друга технологична

екипировка, функциониращи автономно и осъществяващи

многократни цикли.

Съществуват ГПС с пълен технологически цикъл, при

които детайлите или изделията се обработват със

стопроцентова готовност, и ГПС с непълен цикъл, когато за

завършване обработката на детайлите са необходими

допълнителни операции на оборудване извън тази система

[21].

Подсистема, осигуряваща функционирането на

гъвкавите производствени системи в автоматичен или

автоматизиран режим

Тази подсистема е предназначена да осигури редица

спомагателни, допълнителни, контролни, управленски и

други процеси. Тя е твърде разнообразна и се състои от

следните структурни съставни части [15]:

1) автоматизирана транспортно-складова система;

2) автоматизирана система за инструментално

осигуряване;

3) автоматизирана система за отстраняване на

отпадъците;

4) автоматизирана система за осигуряване качеството

на продукцията;

5) автоматизирана система за осигуряване на

надеждността;

6) автоматична система за управление на ГПС;

7) система за автоматизирано проектиране (САПР);

8) автоматизирана система за технологична

подготовка на производството;

9) автоматизирана система за оперативно планиране

на производството;

10) автоматизирана система за поддържане и

обслужване на оборудването;

11) автоматизирана система за енерго осигуряване;

12) автоматизирана система за материално

осигуряване и преработка на отпадъците от производството;

13) автоматизирана система за управление на

снабдяването;

14) автоматизирана система за управление на

пласмента на продукцията;

15) автоматизирана система за управление на

икономиката на предприятието;

16) автоматизирана система за счетоводство;

17) автоматизирана система за, управление на кадрите;

18) автоматизирана система за управление на

предприятието;

19) автоматична система за научни изследвания и др.

Интегрирането на всички посочени подсистеми в

единна система води до създаването на гъвкави

автоматизирани производствени системи - фиг. 21

ГАПС дават възможност да се автоматизира

производството не само при условията на едросерийния и

масовия тип, но и при по-нисшите типове (единично,

дребносерийно и средносерийно) производство

Фиг. 21. Гъвкава автоматизирана производствена

система (ГАПС) [15]

5.2. Видове поточни линии

Съвременните рационални форми на организация на

производството в индустриално развитите пазарно

ориентирани икономики са резултат на съзнателната

целенасочена дейност, както на изследователската мисъл,

така и на практическия мениджмънт, т.е. на производните

диспозитивни решения. Според българския учен и

изследовател Б. Алвасов, стогодишната история на науката

за организацията е изпълнена с множество успешни и

неуспешни опити да се усъвършенстват класическите

форми на организация на производството.

Той систематизира най-известни направления за

усъвършенстване на класическите форми на организация

на производството:

- групови поточни линии;

- гъвкави интегрирани участъци;

- гъвкави автоматизирани производствени системи

(ГАПС).

Груповите поточни линии благодарение на широкото

прилагане на конструктивната и технологична унификация

са форма на приложение на принципите на поточната

организация в условията на средно и дребносерийно

производство, а в някои случаи и в единичното

производство.

Характерни черти на груповите поточни линии са:

В основата е положен груповият технологичен

метод на обработка на детайлите и сборъчните единици. За

целта се предвижда:

- класификация на обектите на индустриалното

производство и разработване на групов технологичен

процес за всеки отделен клас детайли (сглобяеми единици);

- за всеки групов технологичен процес се разработва

съответстваща технологична, транспортна, инструментална

и контролна екипировки.

Груповият метод се прилага не само за целия

технологичен процес за обработка в дадена фаза на

производството на класа детайли (сборъчни единици), но и

за отделните операции на процеса на обработка на еднакви

детайли.

При груповия метод на обработка се допуска

известно отклонение от технологичния маршрут поради

отсъствието на пълно сходство на операциите в дадения

клас.

Очевидно е, че груповите поточни линии се основават

на съчетаването на паралелното движение на детайлите

(сборъчните единици) с технологичния принцип на

пространствена организация на производствения процес.

Различават се групови поточни линии с пренастройване и

без пренастройване. Тези с пренастройване приемат

белезите на много предметните поточни линии, изграждани

на базата на технологичния принцип на пространствена

организация на производството и последователно

съчетаване на операциите във времето. Груповите поточни

линии без пренастройване се характеризират с груповия

предметен принцип на пространствена организация и

паралелно съчетаване на операциите във времето при

партидно или поединично придвижване на обработваемите

детайли от дадения клас (група) [12].

Съвременните групови поточни линии са автоматични

и с висока продуктивност. Особен техен недостатък е

отсъствието на гъвкавост при линиите без настройване или

недостатъчна гъвкавост за тези с пренастройване.

Изграждането на гъвкавите интегрирани участъци е

следващото стъпало в разработването и реализирането на

рационални форми на организация на производството. При

тях технологичните, спомагателните и обслужващи процеси

се интегрират с информационно-управленческите процеси в

единна технологична схема с висока степен на гъвкавост и

елемент на самоуправление. На фиг. 22, 23 и 24 са дадени

различни примерни схеми за изграждане на гъвкави

интегрирани участъци [12].

Фиг. 22 отразява принципната схема на гъвкав

интегриран участък, при който работните места от N1 до N4

са групирани около складова система, състояща се от два

странични високи стелажа и стелажна, обслужваща система

(трансманипулатор). Долните редове на стелажите са за

оперативна складова дейност, а горните служат за

постоянен склад.

Фиг. 22. Гъвкав комплексно интегриран участък с два

странични стелажа

Фиг. 23 отразява принципната схема на гъвкав

интегриран участък с два трансманипулатора. Високият

страничен склад се обслужва от единия трансманипулатор,

а работните места се обслужват от другия

трансманипулатор.

Очевидно е, че този вариант е по-рационален от

варианта, показан на фиг. 22, при който е проблематично

обслужването на работните места.

Фиг. 23. Гъвкав комплексно интегриран участък със

странично разположен висок склад

На фиг. 24 е показана принципната схема на гъвкав

интегриран участък с бързоходен хоризонтално затворен

стелажен конвейер, който играе едновременно ролята на

транспортно съоръжение и на подвижен склад. Работните

места от №1 до №8 се разполагат около транспортното

съоръжение по цялата му дължина.

Фиг. 24. Гъвкав комплексно интегриран участък,

съоръжен с бързодействащ (бързоходен) конвейер -

подвижно транспортно-складово съоръжение

Гъвкавите автоматизирани производствени системи

като съвременна рационална форма на организация на

производството са средство за комплексна автоматизация и

висока ефективност и (а единичното и за дребно серийно

производство, които все повече са типични за съвременната

индустрия. Отличителна черта за тях е както

автоматизацията на производствените и управленческите

системи, осигуряваща високо равнище на ефективността на

системата, така и високата степен на гъвкавост, т.е.

възможността им автоматично да се пренастройват за

обработка на други детайли в съответствие с

технологичните възможности на оборудването.

Взаимовръзката между типа на производството,

продуктивността и гъвкавостта е показана на фиг. 25.

При масовото производство гъвкавостта е минимална, а

благодарение на автоматичните поточни линии

продуктивността е максимална. Серийното производство е

най-благоприятната основа за приложение на ГАПС със

сравнително високата продуктивност и гъвкавост.

Фиг. 25. Взаимовръзка между гъвкавостта, типа на

производството и продуктивността на

производствената система

Единичното производство, благодарение на гъвкавите

автоматизирани производствени системи, добива

качеството на висока гъвкавост, но остава със сравнително

ниска продуктивност. Независимо от това, ГАПС като

съвременна рационална форма за организация на

производството притежава следните предимства [15]:

- намаляване размерите на предприятията (за

Япония, поради изключително високите стойности на

цената на производствената площ това предимство е

значимо);

- увеличаване коефициента на използване на

технологичното оборудване и в крайна сметка намаляване

на производствените разходи;

- намаляване най-малко с 50% на размера на

незавършеното производство;

- намаляване на разхода на работна сила;

- намаляване на времената за пренастройване на

технологичната система;

- ускоряване процеса на иновиране на продукцията;

- съкращаване на сроковете за доставка на

продукцията;

- стабилизация на технологичния процес и високо

качество на изготвяната продукция;

- стандартизация на технологичното оборудване;

- нарастване на срока за експлоатация на

технологичното оборудване;

- създаване на условия и предпоставки за внедряване

на комплексната автоматизация на производството и

изграждане на интегрираните компютърни производствени

системи (САD/САМ/СІМ).

Развитието на световния пазар, към който ние се

стремим и сме вече отворени, заставя индустриалните

предприятия да намаляват размерите на сериите изготвяни

изделия и преминаване към дребно серийно и единично

производство. Времената на масовото производство с малки

изключения дори за продуктите на хранително-вкусовата

промишленост отдавна са преминали [27].

Познаването на организацията на основното

производство ще подпомага мениджърите при изграждане

на новата стратегия за развитие на икономиката ни. С това

се дава възможности за преосмисляне на нашата представа

за рационални форми на организация на производството. За

всяко отделно предприятие у нас, в резултат на развитието

на предприемачеството като малък и среден бизнес, е

жизнено важно да се изгради и реализира такава

организационна форма, която ще може адекватно да реагира

на промяната в изискванията на пазара, а оттук и на

измененията в производствената програма. Но в същото

време трябва да гарантира постигането на зададената обща

икономическа ефективност.

РАЗДЕЛ ШЕСТИ

ПРОИЗВОДСТВЕНА ИНФРАСТРУКТУРА

6.1. Организация на ремонтната дейност и

ремонтните процеси в предприятието

6.1.1. Общи сведения

Инфраструктурният комплекс на предприятието има

обслужващо предназначение. Изграждането му и процесите,

които протичат в него, са подчинени на разбирането, че без

благоприятни и рационално осъществявани спомагателни

дейности настъпват сериозни затруднения в основния

производствен процес, намалява съществено ефективността

на основната производствена дейност в предприятието.

Конкретните решения за обхвата на инфраструктурния

комплекс са различни за различните индустриални

предприятия. Те са зависими от отрасловата принадлежност

на предприятието, неговата големина, размера на активите и

типа на производството, особеностите на основни процеси и

условия, в които се осъществяват [15].

Независимо от разнообразието на решенията относно

инфраструктурата на индустриалните предприятия може да

се посочи, че в нейния обхват влизат ремонтното

стопанство, транспортното стопанство, енергийното

стопанство, складовото стопанство, стопанство „контролно

измервателни прибори (КИП) и автоматика“ и

инструментално стопанство. Обединяващият признак за

тези стопанства са осъществяването в тях на спомагателни

процеси, обслужващият характер на тези процеси,

подчинената им роля на основните процеси в

предприятията.

Протичането на основния производствен процес при

оптимално използване на ресурсите на операционната

система в значителна степен се влияе от изградената

организация на ремонтната дейност и провежданите

ремонтни процеси в предприятието.

Организацията на ремонтната дейност в

индустриалното предприятие обхваща широк кръг от

въпроси, по-съществени от които са [14]:

• обосновка и избор на подходяща за предприятието

форма на организация на неговото ремонтно стопанство.

• организиране (организационно изграждане) на

подходяща система на планово-предпазни ремонти (ППР)

на оборудването на предприятието.

• оптимизиране на ремонтните цикли и на

междуремонтните периоди за оборудване на

предприятието.

• организиране на подготовката и непосредствено

провеждане на ремонтите в предприятието.

Организационната проблематика на ремонтната

дейност може да се характеризира като разнообразна и

сложна. Налице е тясна връзка на ремонтната дейност със:

- техниката и технологията на производство

(особености на оборудването и на неговата експлоатация);

- организацията на производството и неговото

оперативно управление (прекъсваеми и непрекъснати

процеси и изисквания към тях);

- отражението на ремонтната дейност върху

финансово-икономическите резултати на предприятието и

т.н.

Размерите (големината) на предприятието обуславят

различни мащаби на ремонтната дейност в отделните

предприятия, а оттук произтичат различни организационни

решения относно формите на организация на ремонтните

стопанства и непосредственото организиране и провеждане

на ремонтните процеси.

Формите на организация на ремонтната дейност в

предприятието се характеризират се с [15]:

- възприет от мениджмънта подход и принципи на

организационно изграждане на ремонтното стопанство;

- централизирана, децентрализирана и смесена

(комбинирана) форма на организация, чийто избор е в

зависимост от редица фактори, като:

обем на ремонтните работи;

особености на оборудването и неговата

„повторяемост" в предприятието;

характера и естеството на технологичния процес;

условията на работа на оборудването и условията

на провеждане на ремонтите;

икономическата целесъобразност от

специализацията или универсализацията на ремонтната

дейност;

оперативността на ремонтните работи;

икономичността и качеството на ремонтите и др.

6.1.2. Система на планово-предпазни ремонти

(ППР)

Това е съвкупност от организационни и технически

дейности (работи), насочени към поддържане на

работоспособността на оборудването и премахване

условията за аварийното му излизане от експлоатация в

резултат от нарастващо изхабяване [15].

Основните изисквания към изграждането на

системата на ППР са:

- да притежава характеристиките „плановост и

принудителност“, т.е. да осигурява съгласуваност на

ремонтите с плана на основното производство и

реализацията им след отработване на определен норматив

машиночасове;

- да осигурява висока надеждност на експлоатираното

оборудване при оптимални разходи на труд;

- да се основава на икономически аргументиран избор

на подходящ метод (или методи) на организиране и

провеждане на планово-предпазни ремонти.

Видовете ремонти, включени в системата на ППР в

предприятието са:

- текущо между ремонтно обслужване на

оборудването;

- периодичен преглед на оборудването;

- текущ ремонт на оборудването;

- основен ремонт на оборудването.

Отделните категории или видове ремонти на

оборудването в индустриалните предприятия се различават

помежду си по обхвата на ремонтните работи,

трудопоглъщаемостта и продължителността на ремонтните

работи, честотата на извършването им, а в редица случаи -

изпълнителите на ремонта.

Ремонтният цикъл и структурата на ремонтния цикъл

на оборудването във фирмата са [14]:

- ремонтният цикъл представлява период

(времетраенето) между два последователни основни

ремонта на оборудването;

- времето между два съседни ремонта (напр. прегледи

или текущи ремонти) характеризира т. нар. междуремонтен

период на оборудването;

- последователното редуване на всички видове

ремонти в съответствие с разработените нормативи за

експлоатация характеризира структурата на ремонтния

цикъл на оборудването (напр. О - П - П - Т - П - П - Т - П - П

- О). В посочената схема ремонтният цикъл обхваща един

основен ремонт, два текущи ремонта и шест прегледа – фиг.

26.

Нормативите на отработваните машиночасове,

трудопоглъщаемостта в часове и общата продължителност

на престоя в ремонт по машини и видове ремонти са

отразени в инструкции за ППР в предприятието. Тяхната

актуализация с ангажимент на мениджмънта на

предприятието.

Фиг. 26. Съдържание на ремонтния цикъл

Ремонтният цикъл на оборудването и неговата

структура имат важно отражение върху икономическите

резултати от дейността на предприятието като:

- оптимизирането на структурата на ремонтния цикъл;

- установяването на оптимални междуремонтни

периоди;

- намаляването на продължителността на престой на

оборудването в ремонт при гарантиране качеството на

ремонта определено са задачи, чието решаване влияе

положително върху снижаването на разходите и

повишаването на конкурентоспособността на фирмения

продукт.

6.2. Организация на транспортните и складовите

процеси в предприятието

Транспортен процес - представлява доставянето на

необходимите суровини, материали и полуфабрикати до

предприятието, преместването им между неговите

структурни звена в процеса на преработката им и на

готовата продукция до потребителите [22].

Обемът на транспортната дейност на предприятието

зависи от спецификата на технологичния процес и на

употребяваните ресурси, от равнището на техниката, от

формите на организация на производството и др. фактори.

Големият брой технологични операции, обемът и теглото на

материалите, количеството на отпадъка влияят върху

транспортираните товари. Всичко това определя

значимостта на транспортния процес и неговата роля за

непрекъснатостта на производството и себестойността на

продукцията.

Видовете транспорт на предприятието според

мястото на осъществяването му са:

• външно заводски - представлява транспортирането на

необходимите за производството ресурси до предприятието

и на готовата продукция до потребителя;

• вътрешно заводски - осъществява се на територията

на предприятието между и в неговите производствени

звена. Той може да бъде вътрешно складов, вътрешно цехов

и между цехов.

Транспортното стопанство е - съвкупност от

транспортни средства и други съоръжения, товаро-

разтоварни и функционални звена, чрез които се

осъществява вътрешнозаводският транспорт. В него

могат да се включат също така гаражи, депа, релсови

пътища, ремонтни работилници, транспортен цех и др.

Последният се изгражда главно в химическите и в

металургичните предприятия и е основно звено,

занимаващо се с цялостната организация на

вътрешнозаводския транспорт. В случаите когато такъв цех

не е създаден, транспортното стопанство е

децентрализирано, т.е. неговите звена са на подчинение на

поделенията, които те обслужват - цехове, складове. Такава

е по – често срещаната практика, особено в малките и

средни фирми [24].

Складов процес на фирмата е съвкупността от

дейности по приемането, съхранението и отпускането в

производството на различни видове предмети на труда и

други необходими ресурси за производството, както и

приемането, съхранението и експедицията на готовата

продукция. Освен това складов процес може да протича и в

хода на технологичния процес, когато между

технологичните операции се образуват различни видове

запаси. Понякога преди отпускането на материалите в

производството, те се подлагат и на определена подготовка,

което също се включва в складовия процес. Ето защо той се

отличава със специфичен начин на протичане - започва

преди технологичния, продължава заедно с него и завършва

след това.

Складово стопанство - съвкупност от всички

складове, складово обзавеждане и функционални звена, чрез

които се осъществява складовият процес. При

традиционната организация тези звена не са на единно

подчинение, т.е. то е децентрализирано.

6.3.Основни организационни въпроси на

транспортното стопанство

6.3.1. Системи за организация на превозите

Когато в предприятието се извършват постоянно

превози по едни и същи маршрути, изборът може да се

извършва между следните системи [15]:

- маховидна - прилага се при движение на

транспортните средства между два постоянни пункта. Може

да бъде еднопосочна и многопосочна (лъчева). При

еднопосочната пунктовете (складове, цехове) и посоката на

движение не се променят - фиг. 27.

Фиг. 27. Схема на маховидната организационна

система за транспортиране

При многопосочната пунктовете, които обслужват

транспортните средства, са разположени в различни посоки

(на различни лъчи) - фиг. 28.

Фиг. 28. Схема на многопосочната организационна

система за транспортиране

След всеки пункт транспортните средства се връщат в

изходния. Това може да става с или без товар. В зависимост

от това маршрутите биват едностранни - движението в

обратната посока е без товар, и двустранни - и в двете

посоки транспортното средство е натоварено. Възможен с и

смесен маршрут - една част от превозите са едностранни, а

друга - двустранни.

- кръгова (пръстеновидна) - транспортните средства

обслужват последователно различни пунктове, разположени

в кръгова форма, като най-често товарите се предават от

един в друг пункт. Началният и крайният пункт съвпадат -

фиг. 29.

Фиг. 29. Схема на кръгова организационна система за

транспортиране

Обемът на товара може да бъде намаляващ, нарастващ

или равномерен. В началния пункт транспортното средство

се връща без товар.

Изборът на една или друга система зависи от

конкретните условия в предприятието. Така например

еднопосочната система е подходяща при голям и постоянен

поток на товари в дадена посока, т.е. едросериен и масов

тип на производство. Ако това не е налице, е целесъобразно

да се използва лъчева система. Освен това по-ефективно

използване се постига при двустранните маршрути.

Кръговата система предполага също видът на товарите да

позволява използването на едни и същи транспортни

средства. Отчитането на тези и други фактори дава

възможност да се избере най-подходящата система.

Едновременно с тези постоянни превози понякога в

предприятието се извършват и еднократни по не повтарящи

се заявки (при единичен или дребно сериен тип). В този

случай липсват предпоставки за създаване на трайна и

ефективна организация на превозите.

6.3.2. Определяне на нуждата от транспортни

средства

За осъществяване на вътрешнозаводския транспорт в

предприятието могат да се използват различни видове

транспортни средства, групирани според начина на

действието им на прекъсваеми и непрекъсваеми [14]. Към

първата група се отнасят железопътният и друг вид релсов

транспорт, електрокарите, мотокарите, крановете,

верижните транспортьори, въженият транспорт и др.

Транспортни средства с непрекъсващо действие са

конвейерите, различните видове транспортни ленти и др. За

избора на подходящите по вид транспортни средства

значение имат видът на товарите и тяхната номенклатура.

Когато е възможна заменяемост, се отчитат също така и

разходите по експлоатацията им и условията на работа на

персонала. За определяне на броя на необходимите

транспортни средства предварително трябва да се изчислят

следните показатели:

- товарооборот - количеството на товарите, които се

транспортират за определен период (смяна, денонощие,

месец и т.н.). върху него оказват влияние големината на

предприятието, количеството на произвежданата

продукция, броят на технологичните операции, величината

на отпадъка и др.;

- товаропоток - количеството на товарите, които се

транспортират между два пункта (в определено

направление) за даден период;

- товароподемност - количеството на товара, който

транспортното средство може да превози еднократно.

Броят на необходимите транспортни средства с

прекъсващо действие може да се определи по формулата

[15]:

където:

спБ - броят на транспортните средства с прекъсващо

действие;

обQ - товарооборотът за определен период;

pT - продължителността на един рейс (min);

mq - товароподемността на транспортното средство;

еФ - ефективният фонд на транспортното средство за

същия период (min);

mK - коефициентът на използваемост на

товароподемността на транспортното средство.

Товарооборотът се определя въз основа на следната

формула:

където:

N - количество планирана продукция (натурални

измерители);

pK - разходният коефициент за производство на

единица продукция.

Коефициентът на използваемост на

товароподемността може да се определи по следната

формула:

където:

фQ е фактическото количество на товара, превозван от

транспортното средство за единица време.

Понякога товарооборотът не е постоянна величина.

Той се променя под влияние на сезонния характер на някои

процеси или на доставката на материали например. В тези

случаи той се коригира с коефициент на неравномерност на

превозите (Кн),

6.4. Складово стопанство - организационни

въпроси, определяне на нуждата от складове

При определяне на площта и обема им трябва да се

спазват следните условия [14]:

- осигуряване на необходимата площ за съхраняване

на товарите и свободното пространство за работа в него;

- максимално използване на площта и обема на склада;

- спазване на изискванията за съхранение, за

вентилация, за охрана на труда и противопожарна

безопасност.

Големината на склада зависи от максималния обем

съхранявани предмети. За определянето й се използват

нормативите за различните запаси. Площта на склада се

дели на полезна и оперативна. Върху полезната плащ се

разполагат материалите и приспособленията за тяхното

съхраняване. Оперативната площ е необходима за

обслужване на склада - за придвижване, за вентилация, за

поставяне на амбалаж и др. Обикновено полезната площ

представлява 60-80 % от общата, която е сума от двете.

Един от най-често използваните методи за определянето й е

този на натоварването на един m2.

Обзавеждането на складовете зависи от

предназначението на склада и материалите, които ще се

съхраняват в него. В склада трябва да има стелажи, рафтове,

транспортни средства, отоплителна, вентилационна,

осветителна, измерителна и противопожарна техника. Те

трябва да осигуряват запазване на количеството и

качеството на съхраняваните предмети. Много често трябва

да се спазват определени изисквания за температурата и

влажността на въздуха. От особено значение за дейността в

склада е наличието на компютърна техника в него. С нейна

помощ се изчисляват и следят наличностите, определят се

разходите, контролира се движението на съхраняваните

ценности и др. По този начин се намалява необходимостта

от персонал и се подобрява неговото управление.

Организацията на работата в склада обхваща много

и разнообразни дейности. Те се изразяват в разтоварване,

приемане, подреждане, съхраняване, предварителна

подготовка и отпускане на материали в производството. То

е от особено значение, тъй като чрез него се следят и

контролират разходът на материалите и икономичното им

използване. В практиката отпускането става чрез:

- лимитна карта - в нея се определя количеството на

даден материал, което може да бъде отпуснато за определен

период. Изходните данни за разработването на картите са

производствената програма за същия период, нейното

разпределение по дни и разходната норма за единица

продукция. По този начин се определя общото количество,

полагащо се за изпълнение на производствената програма.

В лимитната карта се отбелязват и фактически отпуснатите

количества, като по този начин се контролират разходът и

икономичното използване на материалите. Подходяща е за

условията на масовото и едросерийното производство;

- материално искане - чрез него се изискват

необходимите материали. Попълва се най-често от низовите

ръководители. Използва се при единичен и дребносериен

тип, при отпускане на резервни части и някои спомагателни

материали. Материалното искане представлява отчетен

документ, но чрез него не може да се контролира

изразходването на ресурсите. Ако обаче се състави

ведомост, в която се опишат подадените искания и има

информация за полагащите се количества, тогава може да се

упражнява и необходимият контрол.

Снабдяването на цеховете с материали се извършва

чрез две форми на доставка - централизирана и

децентрализирана. При централизираната се изготвят

предварително графици, по които се захранват цеховете с

необходимите количества. Това позволява да се осигури

равномерност в натоварването на транспортните средства и

склада, тъй като е налице яснота относно обема на работата

им. При децентрализираната доставка цеховете сами

организират придвижването на материалите, които са им

необходими. Тя е подходяща при неритмични потребности.

6.5. Логистичен подход в организацията на

транспортния и на складовия процес

Съвременният подход в организацията на

транспортния и складовия процес се основава на

логистиката. Отличителните особености на логистичния

подход в организацията на разглежданите процеси от

традиционния се изразяват в следното [17]:

- логистиката се основава на интегрирането,

обединяването на различните части на производствения

процес в неговата цялост и единство. Обхваща всички

дейности по доставката, складирането, манипулирането на

суровините и материалите, готовата продукция,

експедирането й и транспортирането й до потребителите.

Транспортният и складовият процес са част от тях;

- при изпълнение на посочените по-горе дейности се

търсят оптимални решения, като целта е най-вече да се

намалят разходите и да се осигури високо равнище на

обслужването на клиентите. Чрез прилагането на този

подход се постига намаляване на т. н., логистични разходи.

Те са свързани най-общо със снабдяването на

предприятието, с транспорта, съхранението на запасите и

др.

Традиционната организация на транспортния и

складовия процес е основана на обособяването им като

относително самостоятелни дейности, за чието изпълнение

се създават специализирани автономни звена - складово и

транспортно стопанство. Съвременната им организация се

осъществява от логистично звено (или звена, изградени на

различни равнища), което решава въпросите

взаимосвързано с всички останали, произтичащи от

движението на материалния поток. Някои предприятия

наемат и специализирани за логистична дейност фирми.

Намаляването на логистичните разходи може да се

постигне чрез:

Избор на подходяща система на поръчка.

Известни са следните системи:

- система на ритмична поръчка - поръчките се

извършват на равни и постоянни интервали. Предварително

се установява максималната наличност от материали, която

трябва да се достигне след получаването на поредната

доставка. Ето защо тя може да бъде определена като

система с фиксирана периодичност на поръчката.

Количеството на поръчката може да бъде еднакво или

различно за отделните цикли. Това зависи от

изразходването на запаса. Размерът на поръчката

представлява разликата между определения максимален

запас и фактически достигнатата към датата на поръчката

наличност:

- система точка на поръчката. Точката на поръчката

е такова равнище на запаса на даден материал, което

показва, че е необходимо да се направи следващата

поръчка. Затова тя се определя още като подсказващ или

индикативен запас. Осигурява непрекъснатостта на

производствения процес до пристигането на поръчаното

количество. При тази система периодът между две поръчки,

както и максималният запас могат да бъдат променливи, а

размерът на поръчката е фиксиран. Прилагането и изисква

постоянен контрол върху складовите наличности;

- оптимална система - при нея също се използва

точка на поръчката. Размерът й зависи от средно дневното

потребление, от срока на изпълнение на поръчката и

гаранционния запас или

където:

Д – точката на поръчката (индикативен запас);

b – средно дневното потребление;

tn – срокът на изпълнение на поръчката;

ZГ – гаранционният запас.

И при тази система периодът между две поръчки може

да не бъде един и същ, различен може да бъде и размерът на

поръчката. Той зависи от изразходването на материала

между две доставки. Предимство на системата е, че не е

необходимо да се осъществява постоянен контрол върху

равнището на запаса. Тук също се определя максимален

запас, които не се променя. Заедно с точката на поръчката

представляват две фиксирани равнища на запасите.

Чрез посочените системи се определя кога да се

направи следващата поръчка, така че да не се съхраняват в

повече от необходимите количества материали.

Прилагане на принципа „Точно на време" (JIT),

известен още като система „Доставка на минутата“ [7].

Спазваното му означава съвпадане на момента на

доставката на даден материал (компонент, продукт) с

възникване на потребността от него. В този смисъл той

може да се разглежда като основополагащ във

взаимоотношенията доставчик-потребител. Такива са

самостоятелните стопански субекти, обвързани в

производствената верига или отделните звена, изпълняващи

последователни части от процеса в рамките на

предприятието. В резултат се намаляват запасите и

разходите по тяхното съхранение, тъй като съвпадат

моментите на завършване и на потребление на продуктите.

За да се постигне това, е необходимо да се работи по

поръчка, в която точно е определен срокът на нейното

завършване. С поръчката се доказва, че е налице реална, а

не прогнозирана потребност.

Снабдяването „точно на време" в предприятието може

да става и чрез системата „Канбан" (буквално картичка,

табелка). Независимо от това е неправилно двете системи да

се отъждествяват. Принципът "Точно на време" може да се

прилага и без „Канбан" системата, но тя е немислима без

него [8].

Системата “Канбан” е информационна система за

управление на материалните потоци, разработена от

японската фирма „Тойота". Движението на материалните

потоци в производството може да се извършва по метода на

изтласкването и по метода на изтеглянето.

Традиционен е методът на изтласкването, при който

всяко работно място се ръководи от предишното, от това,

какво и колко е подготвено на него. В този случай

материалният и информационният поток се движат от входа

към изхода на системата (от първа към последна

технологична операция), т.е. в една и съща посока. Типична

е за т.нар. партидно производство по график, при което

дългосрочната програма, изработена в съответствие с

прогнозите, се разпределя във времето и се изпълнява по

график. Изделията се придружават от информационни

документи, движейки се последователно между работните

места, участъците, цеховете [9].

При метода на изтеглянето исканията идват от края

на производствения процес и се движат към неговото

начало според срока на изпълнение на поръчката. Така

всяко работно място се настройва според нуждите на

следващото го. Исканията за производство или изтегляне се

движат в обратната на материалния поток посока и така го

изтеглят, издърпват. Системата „Канбан" е изтегляща. В

канбан-картите се уточняват видът на необходимите

детайли, от кой участък се изискват, в какво количество и в

какъв срок. Въз основа на намиращите се в движение

канбан-карти може да се установи количеството на

материалите, намиращи се в различна степен на обработка.

Системата се прилага в две разновидности - с една и с две

канбан-карти. Когато се използват две карти, едната служи

за възлагане на производството на необходимите детайли,

т.е. тя е производствена. Втората е транспортна, тъй като тя

придружава изпълнената поръчка. Производствената карта

обслужва участъка, доставящ детайлите, а транспортната –

употребяващия. Когато се използва само една карта, тя е

транспортна, с която се изискват необходимите количества.

Тяхното производство се осъществява по график, т.е. по

избутващата система. Доставката на работните места става

само при възникнала потребност. Повечето фирми прилагат

тази разновидност.

Системата „Канбан" може да бъде определена като

„синхронно с производството снабдяване", тъй като

необходимите единици се произвеждат (или доставят) в

необходимото количество в точно определен момент.

Необходими условия за успешно прилагане на

системата:

- постоянно поддържане на високо качество на

произвежданата продукция;

- недопускане на брак, тъй като се поръчват само

изделия, годни за обработка;

- гъвкавост на работната сила - подготовката на

работниците трябва да им позволява точно да преценяват

необходимите количества и срокове, както и да обслужват

различни работни места и да работят в екип;

- надеждна превантивна система за обслужване и

ремонт с оглед избягване на не планираните спирания,

които могат да попречат на срочното изпълнение на

поръчките;

- едросериен или масов тип на производство, които се

прилагат чрез работа на малки производствени партиди,

разпределени по различен начин във времето;

- стандартизация на компонентите и на операциите, с

което се увеличава повторяемостта им;

- дисциплина и ангажираност на целия персонал.

Когато снабдяването „точно на време" се извършва

между различни самостоятелни фирми, са необходими

много добро сътрудничество и висока дисциплина на

доставчиците, въвличането им в решаването на проблемите

и проектиране на готовия продукт, ограничаване на броя и

поддържане на относително постоянни доставчици,

скъсяване на разстоянията между тях и фирмата

потребител.

6.6. Организация на инструменталното стопанство

в предприятието

Инструменталното стопанство е съвкупност от

структурни поделения (инструментален отдел,

инструментален цех, инструментален склад,

инструментални складове по цехове и други), които

осигуряват основната дейност на предприятието с

инструменти и друга технологична екипировка. В него се

осъществяват следните функции [10]:

- планиране на потребностите от технологична

екипировка;

- организиране на производството, ремонта и

възстановяването на технологичната екипировка;

- организиране на съхраняването и предпазването на

екипировката за използване в производството;

- контрол върху експлоатацията на технологичната

екипировка.

Пред инструменталната подготовка на производството

стоят за решаване и някои по-конкретни задачи, по-важни

от които са:

- своевременното и комплектното осигуряване на

основното производство с висококачествени и

високопроизводителни инструменти и приспособления;

- поддържането и съхраняването в най-добър вид на

инструменталната екипировка;

- експлоатацията на инструменталната екипировка;

- максималната нормализация, стандартизация и

унификация на инструментите и приспособленията,

използвани в основното производство.

Основните въпроси, решавани с организирането на

инструменталното стопанство, са:

Върху потребността от инструменти оказват влияние

разходът на инструменти, запасите и оборотният фонд.

Разходът представлява количеството инструменти, които са

необходими за изпълнение на производствената програма.

За да се определи той, могат да се приложат статистически

или нормативно-технологичен метод.

При статистическия метод разходната норма се

определя на единица продукция, на една машина или друга

единица. Включва се също така и необходимият запас. За да

се приложи нормативно-технологичният метод, трябва да се

разработят по операционни технологични карти, в които се

уточняват необходимите инструменти. Освен това се

отчитат времето, през което инструментът може да бъде

използван, и фондът време за изпълнение на

производственото задание. Този метод е много по-точен и е

подходящ за предприятия с масов и едросериен тип.

За нормиране на запасите от инструменти се

изисква да се определят текущият и гаранционният запас.

Текущият запас се използва за задоволяване на

нуждата от инструменти на работните места.

Гаранционният запас е предназначен да осигурява

непрекъснатостта на производството в случай на нарушения

на сроковете за доставка на инструменти.

Организация на производството и ремонта на

инструменталната екипировка - както и в основните звена,

определящи са типът на производство и формата на

организация.

Основните функции на инструменталното складово

стопанство са свързани със съхранение на необходимите

инструменти, определяне и поддържане на запасите от тях и

снабдяване на работните места. Системите, които се

използват, са дежурно обслужване, при което работникът

сам се снабдява с тях, и планово-предупредително, при

което те са предварително подготвени в съответствие с

технологичната документация и се доставят при поискване

от работните места.

Анализът и оценката на работата в инструменталното

стопанство са пряко свързани с разходите за тях, които в

машиностроенето могат да стигнат до 15% от

себестойността на продукцията. Направленията на анализа

са насочени към оценка на избрания вариант, на

възможностите за производство на инструменти, на

състоянието на запасите и др.

Развитието на инфраструктурния комплекс трябва да

бъде подчинено на нуждите на основното производство по

отношение на състава от дейности, които се извършват и на

мащабите на тяхното развитие. На усъвършенстването на

организацията на инфраструктурния комплекс трябва да се

гледа като на съществена възможност за подобряване на

функционирането на производствената система като цяло.

РАЗДЕЛ СЕДМИ

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ТРУДА

7.1. Същност и съдържание на организацията на

труда

Трудовите процеси в предприятието се осъществяват в

различни организационни форми. Те са важен елемент на

организацията на труда и същевременно основно

направление за нейното усъвършенстване.

Съвременната организация на труда трябва да създава

предпоставки за по-голяма удовлетвореност на персонала от

изпълняваната работа. Един от механизмите за тази цел е

характерът на възлаганите задачи - тяхната сложност,

широта и отговорността, която изискват, а те зависят и от

прилаганите форми на организация на труда. Ето защо

върху дълбочината на разделението на труда влияят

различни фактори, свързани с техниката и хората, които я

обслужват. В съответствие със съвременните тенденции в

организацията дори отчитането на потребностите на хората

в труда трябва да бъде определящо за дълбочината на

разделението, тъй като в крайна сметка това води до по-

висока производителност [15].

За да се осъществи трудовият процес, работната сила

на работника или служителя трябва да се съчетае с оръдията

и с предметите на труда. В съвременните условия, които се

характеризират с високо техническо и технологическо

равнище, а така също и с висока степен на функционално,

производствено, професионално и квалификационно

разделение на труда, оптималното съчетаване на работната

сила с оръдията и предметите на труда изисква наличието

на стриктна технология, както и на адекватната й

организация на труда и управлението. Без тези

предпоставки не може да се мисли за висока

производителност и за стабилни пазарни позиции.

За цялостното изучаване на организацията на труда е

необходимо да се дефинират следните термини [12]:

Разделение на труда - обособяване на качествено

различни видове труд, необходим за производство на

определена продукция или изпълнението на дадена работа и

установяване на количествените съотношения между тях.

Коопериране на труда - обединение на работниците,

участващи в производството на определен продукт или в

изпълнението на дадена работа по линия на

производствените връзки, които възникват между тях,

породени от разделението на труда.

Формата на организация на труда - изразява начина

на разпределение на трудовите задачи между отделните

работници и производствените връзки, които възникват

между тях по повод на изпълнението на задачите.

Критерий за разграничаване на формите на

организация на труда:

• начин на възлагане и отчитане на трудовата задача;

• начин на измерване на трудовите разходи;

• начин на съизмерване на резултатите от труда с

полагащото се възнаграждение.

В съответствие с този комплексен критерий в

индустриалното предприятие се обособяват [12]:

• индивидуална форма на организация на труда

(ИОФТ) - работата се възлага само на един работник;

измерването на трудовите разходи и резултатите от труда се

персонифицират; в съответствие с това се определя и

полагащата се заплата. Работникът е изцяло отговорен за

крайния резултат. Оттук произтича и силната материална

заинтересованост, която е основно предимство на ИФОТ.

Подходяща е в случаите, когато работата може да се

раздели на относително самостоятелни части, които се

възлагат на отделни работници.

• групова (екипна) форма на организация на труда -

при нея работата се възлага на група работници, за които се

измерват трудови разходи и резултати от изпълнение. На

тази основа се определя и се разпределя полагащото се

възнаграждение. Тя е израз на кооперирането на труда.

Изпълнението е плод на усилията на всички, както и

отговорността е поделена между тях. Това предопределя

относително по-слаба материална заинтересованост в

сравнение с индивидуалната форма.

Основните проблеми, които се решават във връзка с

формата на организация на труда, могат да бъдат

систематизирани по следния начин:

- избор на подходяща по вид форма на организация на

труда, като се отчитат технико-технологичните особености

на производството, икономическите и социалните задачи на

предприятието. От начина, по който се решава този въпрос,

в голяма степен се предопределя ефектът от прилагането на

избраната форма. Освен това при съвременната организация

на труда формите се превръщат в едно от средствата за

реализиране не само на икономическите, но и на

психофизиологическите и социалните задачи, които стоят

пред нея, т.е. те са натоварени с нови функции и към тях са

отправени редица очаквания;

- определяне на обема на работата (заданието), която

трябва да се възложи за изпълнение в съответствие с

избраната форма на организация на труда и границата на

трудовата задача. Това е въпрос в обхвата на

структурирането на труда, към което съвременната

организация предлага съвсем нови подходи;

- дефиниране на изискванията към подготовката и

квалификацията на работниците в съответствие с

възложената работа;

- подбор на подходящите работници и формиране на

екипите по персонален състав.

Организацията като понятие има различни смислови

значения. Тя се разбира като [14]:

• обект или система със своя вътрешна структура

определена от предмета на неговата или нейната дейност -

стопанска организация, производствена организация,

изследователска организация, синдикална организация и

др.;

• структура на системата като подреждане на нейните

елементи, като ред на протичане на даден процес, като

начин на функциониране на даден обект;

• съдържателна характеристика на функцията

организиране, като дейност на социалните субекти по

създаването на необходимия ред за протичане на даден

процес, за функционирането на даден обект, като дейност

насочена към постигането на една или друга подреденост на

системата, на обекта, на дадения процес.

За дефинирането на организацията на труда

съществени са последните две смислови значения на

понятието.

Организацията на труда може да се определи като

ред за протичане на трудовия процес, за формиране и

подреждане на частичните трудови процеси в съвкупен

трудов процес, за формиране и функциониране на

съвкупния работник и на съвкупния трудещ се.

Всеки съвкупен трудов процес, всяко функциониране

на съвкупния трудещ се изисква определена организация,

осъществявана върху основата на определени принципи,

форми и методи. Привеждането в действие на съвкупността

от принципи, форми и методи за постигането на

съответната подреденост при протичането на трудовите

процеси характеризира съдържанието на организацията на

труда като дейност, като функция на социалните субекти по

организирането на съвместния труд на хората. В този

смисъл организацията на труда е вътрешно присъща

характеристика на всеки съвместен труд, условие за

изграждането и функционирането на колективния работник.

Разбирана по такъв начин, организацията на труда е

свързана с разрешаването на редица конкретни въпроси,

които характеризират нейното съдържание. Към тези

въпроси могат да се отнесат:

• намирането на форми и граници на разделението и

кооперацията на труда в рамките на колективния труд,

които ще осигурят необходимата специализация на

работниците и служителите, съдържателен и привлекателен

трудов процес, ефективно взаимодействие между

изпълнителите на взаимно свързаните работни места,

високо качество на произвежданите продукти или услуги,

както и минимална продължителност на производствения

цикъл;

• определянето на оптималното съотношение между

трудещите се, заети в отделните производствени и

функционални звена, в изпълнението на отделните

технологически процеси, на обособените функции, в

рамките на отделните професии и специалности и

обособени класификационни групи;

• прилагането на форми на организация на труда,

които да осигуряват пълното използване на работното

време на работниците и служителите, както и времето за

работа на машините и апаратите, необходимото качество на

продуктите и услугите, икономичното изразходване на

ресурсите и постигане целите на организацията;

• използването на форми и начини за разпределение на

работниците и служителите по длъжности и работни

места, които да осигурят максималното използване на

техните знания, умения и навици и да създадат условия за

професионално-квалификационното им развитие и

израстване в кариерата;

• обзавеждането на работните места с

необходимите технически и организационни средства,

които да гарантират ефективното протичане на трудовите

процеси;

• приспособяването на машините, апаратите,

съоръженията, инструментите, приспособленията,

изделията и технологичните процеси към възможностите

и физиологичните особености на човека, така че трудовият

процес, да се осъществява оптималния разход на физическа

и нервно-психическа енергия;

• постигането на пространствено разположение на

веществените елементи на трудовия процес спрямо човека,

което ще осигури бързото, точното, икономичното,

висококачественото и безопасното изпълнение на всички

трудови действия на работното място;

• осигуряването на обслужване на работното място,

което да го снабди своевременно с необходимите суровини,

материали, енергия, инструменти, приспособления,

документация и др., така че да се постигне непрекъснатост

на работата;

• разработването и прилагането на рационални

методи за изпълнение на всяка работа, операция или

функция, така че с минимален разход на физическа енергия

да се постигне оптимално използване на работното време и

времето за работа на машините и апаратите;

• използването на рационални режими на труд и

почивка, така че да се запази нормалната работоспособност

на работника или служителя в рамките на работната смяна,

на работната седмица, на работния месец и година;

• създаването на трудови стандарти, които да

произтичат от техниката, технологията и организацията

на труда, да регламентират нормалната интензивност на

труда и желания ритъм на работа, както и да осигуряват

високо качество на произвежданите продукти и услуги при

оптимално използване на машините, апаратите и работната

сила;

• прилагането на форми, начини и средства за

поддържане на трудовата, производствената и

технологичната дисциплина в организацията и нейните

производствени и функционални звена, които ще

подпомогнат интеграцията на работниците и служителите с

нейните цели и ще осигурят ефективното протичане на

производствения процес;

• изграждането на система за повишаване на

квалификацията и преквалификацията на работниците и

служителите, която ще отговаря на реалните потребности

на организацията и на работниците и служителите.

Организацията на труда не е самоцелно занимание на

ръководните екипи. Тя е конкретна във всяка организация и

зависи от нейния размер, вида и типа на производството,

използваната техника и технология, националната и

корпоративната култура, традицията, уменията и

мотивацията на управляващите, правните норми в тази

област, конкурентната среда, постиженията в сродни

отрасли и предприятия и др.

Основното предназначение на организацията на труда

е да създаде такъв ред за протичане на трудовия процес,

който при конкретните условия да осигурява [15]:

• непрекъснат и високопроизводителен трудов процес,

висока конкурентна способност на вътрешния и

международния пазар;

• оптимално използване на материалните, финансовите

и трудовите ресурси на организацията;

• интеграция на работниците и служителите с

предприятието, създаване на условия за пълноценно

реализиране на техните интелектуални и физически

възможности за постигане на нейните цели.

Основополагащо значение за възможността

организацията на труда да изпълни тези задачи имат

стратегическите цели на предприятието. Ефективна от

икономическа и от социална гледна точка организация на

труда може да се създаде само тогава, когато тя произтича

от стратегическите цели на предприятието и когато е

изградена по такъв начин, че да гарантира тяхното

постигане.

Създаването и усъвършенстването на организацията

на труда е планова дейност, която преминава през няколко

основни етапа:

• определяне на стратегическите цели на

предприятието и тяхното декомпозиране в тактически

стъпки и задачи;

• разработване на функционалните стратегии на

предприятието в областта на организацията на труда и

тяхното съгласуване с функционалните стратегии по

управлението на човешките ресурси;

• проучване (анализ) на организацията на труда с цел

да се разкрият възможностите, които съществуват за

повишаване ефективността на труда;

• разработване на частични или на цялостни проекти

за създаване и/или усъвършенстване на организацията на

труда;

• разработване на сценарии и планове за реализиране

на разработените проекти за създаване на нова и/или за

усъвършенстване на съществуващата организация на труда.

7.2. Основни проблемни области в организацията

на труда във фирмата

7.2.1. Характеристика на груповата форма на

организация на труда

Съвременната индустриална практика показва, че по –

широко се прилага груповата форма конкретно чрез

изграждане на автономни групи или екипи. Те са модерен

вариант на тази форма на организация, доказал своите

предимства в развитите индустриални икономики. Екипът

не с механичен сбор от хора. Той се отличава от

обикновената група по това, че обединява в себе си

единомишленици, всеки от които е приел общата цел като

своя собствена. Той е готов да подчини изцяло своите

възможности, усилия и поведение на постигането на общата

цел. Автономните групи притежават следните характерни

особености [16]:

Интеграция на функции

Общата трудова задача, която се възлага за

изпълнение на групата, не е обикновена съвкупност от

индивидуалните задачи на отделните работници. В нея се

включват елементи с различен характер - непосредствено

технологични, по поддръжката, организацията и контрола.

Т.е. налице са т.нар. разширяване на задачите и повишаване

на тяхната комплексност. На мястото на разделението и

специализацията в изпълнението на тесен кръг функции

идва обединението на елементи с различен характер в по –

завършени и по – цялостни задачи. Например, ако на

групата се възложи не само да извършва монтажа на

определено изделие, но и неговата проверка, както и

цялостната организация на работата, е налице разширяване.

То се разглежда като хоризонтална експанзия. При

определяне на границите на трудовата задача, която се

възлага на групата, трябва да се има предвид и изискването

за малка численост на екипа. Големият числен състав

предполага намаляване на отговорността, затрудняване на

саморегулирането и самоконтрола, както и спадане на

заинтересоваността. Такива групи са изградени в много

водещи индустриални фирми в света, като числеността им

се движи между 4 и 20 човека [17].

Наличие на саморегулиране и самоконтрол

Това означава, че групите сами извършват контрола

върху действията на отделните членове. Взаимният контрол

се осъществява не само в рамките на екипа, но и между

групите, изпълняващи последователни трудови задачи.

Самоконтролът е насочен към широк кръг въпроси,

свързани с начина на работа, с работното време, с

резултатите от изпълнението на заданието, с

квалификацията, с качеството на продукцията. По

отношение на последното целта е да се предотврати

своевременно бракът в производството. Между

последователните екипи взаимоотношенията по повод на

качеството са на основата „доставчик – купувач“.

Самоконтролът предполага и саморегулиране, т.е.

вземане на решение за преодоляване на възникнали

проблеми. Правата, които са делегирани на групите във

връзка с вземането на решение от висшестоящите органи, ги

правят автономни по характер. Автономността им е

относителна. Те могат да вземат решения във връзка със

[24]:

- определянето на конкретния метод на работа;

- попълването на състава на групата;

- излъчването на лидер и говорител;

- разпределението на работата между членовете и

организацията на труда вътре в групата;

-продължителността на работното време и

разпределението на работата във времето;

-влиянието (в рамките на възможното) върху

поставените количествени и качествени показатели на

екипа;

-проблемите с квалификацията и средствата за

преодоляването им и др. Автономността представлява

обогатяване на труда. То е пример за т.нар. вертикална

експанзия.

Коопериране и комуникации

Кооперирането на труда в автономната група е

нетрадиционно. То е нерегламентирано, т.е. всеки не

изпълнява постоянно определена част от общата трудова

задача. Кооперирането е динамично, променящо се във

времето и подчинено единствено на завършването на

работата в определен срок.

Много важна предпоставка за успешното

функциониране на групата е начинът, по който членовете й

общуват и какви взаимоотношения поддържат помежду си

във връзка с общата работа. А това зависи от тяхната

нагласа и способност да приемат единството на целта, от

готовността им да подчинят целия свой потенциал на

постигането и, и да осъществят сътрудничество и

взаимопомощ в тази връзка. За да се постигне всичко това, е

целесъобразно при формирането на персоналния състав на

групите да се извършва следното [25]:

- подбор на членовете според психологическите им

особености, а именно - формата на лична изява, която

търсят - индивидуална или чрез групата, в която работят,

склонността им към обединяване в името на една цел и др.

Понастоящем много често изискванията към кандидатите за

работа включват и такива, свързани с умението за работа в

екип;

- подбор на членовете на екипа според личните им

предпочитания един към друг.

Широка квалификация на работниците в групата

Необходимостта от нея е продиктувана от другите

характеристики на екипите, а именно - интегриран характер

на задачите, автономност и динамично коопериране. За да

могат да се реализират те на практика, всички членове на

групата трябва да имат достатъчно широка и еднаква по

обхват квалификация. Всеки от тях трябва да може да

изпълнява всички функции от общата трудова задача.

Казаното дотук за автономните групи дава основание

да се твърди, че при тях се реализират напълно всички

съвременни принципи на организация на труда, а именно -

интеграция, автономност, гъвкавост и широка

професионална компетентност [25]. Те възникват през 70-те

години на XX век в търсене на пътища за преодоляване на

социалните и психологическите проблеми на организацията

на труда. Но с въвеждането им се постига и икономически

ефект. Предимствата на екипната работа могат да се изразят

в следното:

- повишаване на качеството на продукцията и

намаляване на брака;

- увеличаване на количеството на продукцията;

- по-голяма стабилност на производствения процес

при промяна на условията на производство;

- липса на бездействащ персонал и намаляване на

самоотлъчките и на текучеството;

- по-голяма удовлетвореност от труда поради

възможността за проява на инициативност, за разгръщане

на способности и по-високите изисквания, които се

предявяват към работниците.

Груповата форма на организация може да прояви и

някои недостатъци като например:

- по-високи еднократни разходи, свързани с

подготовката на работата при преминаване към нови

изделия, необходимост от повече площи, инвентар и

оборудване;

- по-продължително обучение на работниците поради

по-сложното съдържание на работата;

- по-високи разходи за работна заплата и др.

7.3. Избор и проектиране на формите на

организация на труда

Върху избора на формата на организация на труда

влияят следните групи фактори [22]:

Технико-технологични. В този случай определящо

за подходящата форма е видът на обслужваното работно

място. Има редица конкретни примери в индустрията, при

които обслужването им само от един работник е

практически невъзможно.

Например, при доменните пещи в металургията, при

агрегатите в химическата и текстилната промишленост или

при поточните линии в различни отрасли по същество

груповата форма няма алтернатива. За нейния избор влияе

също така и възможността да се разчленят и обособят

относително самостоятелни части, които по обем

съответстват на възможностите на отделния работник.

Трябва да се държи сметка също така дали няма да

възникнат някакви други проблеми вследствие на едно или

друго обособяване на отделните части от процеса под

формата на самостоятелни трудови задачи. Например, ако

при операцията „предене“ свалянето на готовите преждови

тела и поставянето на нови не се обособи отделно и не се

възложи на екип от специализирани работници, ще се

породят големи престои на машините и невъзможност те да

бъдат обслужвани своевременно.

Организационни фактори - имат се предвид

значението и ролята на формата на организация на

производството. Между нея и формите на организация на

труда съществува връзка. Така например, индивидуалната

форма на организация на производството предполага само

индивидуална форма на организация на труда; груповата и

предметната позволяват прилагане и на двете; поточната

форма изисква групова организация на труда.

Както е известно, при отделните форми на

организация на производството се прилагат различни

принципи на специализация на производствените звена.

При технологичния принцип (групова форма на

организация на производството) границите на трудовата

задача, респ. на екипите, се определят въз основа на

структурирането на технологичния процес, протичащ в

предприятието. Най-малката единица, до която с

целесъобразно да се стига е технологичната операция. В

съответствие със съвременните характеристики на

груповата форма в трудовата задача могат да се обединят

повече от една операция от една и съща или от

последователни фази на процеса. При предметния принцип

(предметна и поточна форма на организация) границите на

трудовата задача, респективно на екипите, се определят от

извършваните в рамките на предметно затворени участъци

(ПЗУ), предметно затворени линии (ПЗЛ) или поточната

линия операции. Освен това при избора е важно да се имат

предвид възможностите за нормирането, планирането и

отчитането на разходите за жив труд, групата да може да

влияе върху тях и да могат да се съизмерват разходите,

резултатите и възнаграждението.

Социално - психологически фактори - потребност

от повишаване на съдържанието на труда и оттам - на

удовлетвореността от него. В тези случаи, без да се налага

от действието на други фактори, е целесъобразно да се

изгради съвременна групова форма. В границите на общата

трудова задача се постига интеграция на функциите, които

налагат изпълнението й.

Ако е избрана групова форма на труда, нейното

изграждане преминава през следната последователност от

действия [14]:

- анализ на фактическото състояние на трудовия

процес;

- проучване на възможните решения и избор на

решение;

- оценка на решението от гледна точка на неговите

последици;

- провеждане на решението за промяна и контрол

върху постигането на целите.

Много важен въпрос от проектирането на формите на

организация на труда е определянето на необходимата

численост на работниците. Ефективността на прилаганата

форма в голяма степен зависи от това, доколко е спазено

принципното изискване за равенство между обема на

работата, която трябва да се изпълни за определен период

(напр. смяната) и възможностите на работника

(работниците), на който тя се възлага.

Като се има предвид, че съвременните екипи се

отличават с нерегламентирано разделение на труда и

динамичност в съдържанието на работата, е целесъобразно

да се проведат и наблюдения за формиране на баланс на

работното време на включените в екипа. По-подробно този

въпрос се изяснява в темата по нормиране на труда. Това

обаче се прави при вече действаща група с оглед

установяване на натовареността на членовете й и доколко

броят им е действително необходим.

7. 4. Многомашинно обслужване

Известно е още като много агрегатно, много постово

или много апаратно обслужване. При него един или няколко

работници обслужват едновременно машини, чийто брой е

по-голям от този на работниците. Прилага се и при двете

форми на организация на труда. Условието, при което е

възможно многомашинното обслужване, има следния вид

[15]:

където:

Тз е времето на заетост на работника по обслужването

на една машина в течение на смяната или по

производството на единица продукция;

Тма - времето на автоматична работа на машината в

течение на смяната или по производството на единица

продукция.

Във времето на заетост се включват ръчната - tp,

машинно-ръчната работа - tмp, обслужването – tобс,

наблюдението - tн и обхождането на машините - tобх, т.е.

В зависимост от начина на протичане на Тз и на Тма

операциите биват с покриваемо и с непокриваемо време. Тмр

-покриваемо време;

Покриваемо е времето, през което и работникът, и

машината работят едновременно. Във формулата по-горе

това е машинно-ръчното време. Например:

Фиг. 29 Покриваемо време на работника и машината

Непокриваемо е в случаите, при които няма

застъпване на заетостта на работника и на машината, т.е. те

се редуват във времето. Например:

Фиг. 30 Непокриваемо време на работника и машината

Тма

Тз

Тмр

Тма

Тз

Наличието на покриваемо време повишава

коефициента на заетост на работника при една машина,

откъдето може да се намали нормата на обслужване. Но

икономическият смисъл от увеличението му е в

намаляването на престоите на машините и оттам -

постигане на по-пълното им натоварване.

Норма на обслужване (НО) е броят на машините,

които работникът трябва да обслужва едновременно в

течение на смяната при определени организационно-

технически условия (вид на техниката, на произвежданата

продукция, на използваните материали, равнище на

квалификация и др.).

7.5. Трудови стандарти

Трудовите стандарти са норми, нормативи,

критерии, показатели, правила и изисквания, върху които се

изгражда и функционира организацията на труда в

предприятието, от които зависи нейната икономическа и

човешка ефективност [13].

Трудовите стандарти могат да се разглеждат в тесния

и в широкия смисъл на думата. В широкия смисъл на

думата към трудовите стандарти могат и трябва да се

отнесат и всички правни норми, регулиращи

икономическите отношения на хората по повод и във връзка

с участието им в трудовия процес, които се съдържат в

трудовите закони, в нормативните актове на правителството

и в ратифицираните от Народното събрание международни

договори и пактове [14].

Трудовите стандарти, разбирани в тесния смисъл на

думата, т.е. тези, които се създават в предприятието,

отговарят на изискванията на трудовите стандарти на

национално равнище и са условие и предпоставка за

изграждането и ефективното функциониране на

организацията на труда в предприятието.

Съставът и структурата на трудовите стандарти в

предприятието са показани схематично на фиг. 31 [15].

Усъвършенстването на организацията на труда

предполага наличието на трайни икономически интереси в

ръководството на предприятието от оптималното

използване на материалните. трудовите и финансовите

ресурси, от непрекъснатото повишаване на

производителността на труда, от повишаването на

конкурентната способност на предприятието.

Фиг.31 Основни трудови стандарти в предприятието

Като имаме предвид това и досегашната практика в

нашата страна, отправна точка в националната стратегия за

усъвършенстване на организацията на труда, за

привеждането й в съответствие със световните образци

трябва да бъде мотивирането на ръководителите на

предприятията за повишаване ефективността на тяхната

дейност.

Само мотивиран работодател, който се е

идентифицирал с предприятието, може да търси и да

намира организационните решения, които да гарантират

такова използване на нейните материални, трудови и

финансови ресурси, което да отговаря на стратегическите

му цели.

РАЗДЕЛ ОСМИ

НОРМИРАНЕ НА ТРУДА

8.1. Общи сведения за нормирането на труда

Нормирането на труда обхваща подходи и действия за

разкриване и оползотворяване на резервите на дадена

фирма.

Организацията на труда в съвременната фирма е

немислима без използване на аналитичното нормиране на

труда. То е научен метод за изучаване процесите на труда,

за разработване на мерки за подобряване на процесите, за

установяване на трудови норми въз основа на строга

проверка на производствените възможности и новите

постижения на техническата и икономическата наука и

практика. Аналитичното нормиране включва както

внедряването на проектираните трудови норми, така и

контрола за тяхното изпълнение [9].

Без наличието на трудови норми е невъзможно

установяването на зависимост между обема на работата и

размера на работната заплата. По-конкретно значението на

трудовите норми се състои в следното [14]:

- чрез тях се установява правилното използване на

възможностите на всеки производствен участък в дадена

фирма;

- те служат за правилно разделение на работниците по

отделни работни места - съобразно тяхната професия и

квалификация;

- те са обективна основа за определяне размера на

работната заплата на работниците;

- чрез тях се установяват многобройни излишни

работни движения и с това не само се увеличава

производителността, но и се облекчава трудът на работника;

- те спомагат да се установи правилна и рационална

технология на производството.

За изучаване на нормирането на труда е необходимо

да се дефинират следните понятия [15]:

• Трудовата норма е мярка на труда, с която се

определя количеството труд, което трябва да се вложи за

изработване на дадено изделие.

В практиката трудовата норма се проявява в две

разновидности - норма на време и норма на изработка.

• Нормата на време е онова количество време, което

се определя за изпълнението на единица работа или за

произвеждането на единица продукция. Измерва се в

секунди, минути, часове и смени.

• Нормата на изработка е количеството продукция

или работа, която трябва да се извърши от даден работник

или група работници за единица време. Измерва се с

бройки, литри, метри, килограми и т.н. и се определя за

една минута, за един час или за смяна в зависимост от

характера на производството.

Трудовите норми се определят за отделни работници,

за група работници, за отделни отрасли или за всички

промишлени отрасли.

В теорията и практиката са известни два основни

метода на нормиране на труда:

•Сумарен (опитен, статистически, опитно-

статистически, хронометражен, сравнителен).

•Аналитичен (аналитично-изчислителен, аналитично-

изследователски).

При сумарния метод трудовата норма се отнася общо

до работата без разчленяването и анализирането на нейните

елементи. Този метод може да се приложи при:

- опитното нормиране, когато нормата се базира само

на опита и оценката на специалист;

- статистическото нормиране, когато се използват

отчетни данни от минали периоди;

- аналогичното нормиране, когато новата трудова

норма се получава чрез сравняване с друга подобна работа.

И трите разновидности на сумарния метод обаче не

водят до значително намаляване на разходите.

При аналитичния метод се извършва цялостно

изследване на елементите на производствения процес и на

използването на работното време. По този начин се стига до

откриване и отстраняване на всички загуби на време.

Въвеждането на научния (аналитичния) метод на нормиране

на труда предполага:

- разчленяване на производствения процес на неговите

съставни части;

- изследване на разхода на време за всяка операция и

действие и преценяване на използването му;

- проектиране на нормата;

- внедряване на мероприятия, които да осигурят

условията, при които е проектирана нормата.

Времето за извършване на дадена работа при

аналитичния метод на нормиране се определя или по пътя

на изчисляването на нормативите за извършване на отделни

действия (или вид работа), или чрез измерване на времето

при извършване на производствената операция.

Изследването на производствения процес на самото

място дава възможност да се разкрият недостатъците в

организацията на труда и да се вземат мерки за

отстраняването на всички причини за загубата на време. За

целта е необходимо:

- разчленяване и анализ на производствения процес на

неговите съставни части;

- изучаване на структурата и анализиране на

работното време на работника.

Обект на нормиране на труда при този метод не е

производственият процес изобщо, а отделните му съставни

части поради това, че той е многословен и разнообразен.

Необходимо е всестранно да се изучат всички операции,

включително различните манипулации и работни движения.

При нормирането трябва да се извърши рационално

проектиране и да се премахнат излишните и тежки

движения.

Обект на измерване са както загубите на време, така и

необходимото за изработването на дадено изделие време. В

единия случай се търси излишно изгубеното време, а в

другия - реално необходимото време. Общото работно

време на работника за даден работен ден се състои от

времето за работа и времето за прекъсвания (престой).

Целта на анализа и групирането на работното време е да се

открият загубите на време и да се вземат мерки за

отстраняването им. Времето, подлежащо на включване в

нормата, по принцип се характеризира с това, че е

необходимо, за да може да се проведе дадената дейност и да

се извърши дадената работа. Обобщено това може да се

представи в схемата за класификация на разходите на

работно време - фиг. 32 и в схемата за времето на една

смяна - фиг. 33 [15].

Фиг. 32 Класификация на разходите на работно време

Фиг. 33 Структуриране на времето на една смяна

8.2. Методи за изучаване на разходите за работно

време

8.2.1. Снимки на работния ден

Аналитичният и по-специално аналитично-

изследователският метод на нормиране на труда изисква

предварителна снимка на работния ден - на работното място

и на работника [9].

Със снимката на работния ден се измерват и

последователно отразяват различните разходи на време в

такъв ред, в какъвто те възникват в самия производствен

процес. Снимката на работния ден дава материал, въз

основа на който се определя нормата, като предварително се

прави преценка за степента на полезното използване на

работното време.

Снимката на работния ден се провежда за цялата

смяна, а не за част от нея, за да се получат точни и пълни

данни за самата работа, тъй като редица елементи на

работното време се появяват само в точно установени

моменти.

В зависимост от обекта на наблюдение различаваме

няколко вида снимки на работния ден [15]:

- индивидуална снимка;

- групова /екипна снимка;

- снимка на многомашинник;

- самоснимка и други.

Процесът на изучаване разходите на работно време

чрез снимки предполага предварително да се направи

класификация на методите и средствата, с които той ще се

осъществява. Класификацията сравнително най-точно е

показана на фиг. 34.

Техническите средства за отчитане и записване

съответно са:

- хронометри;

- сметачни уреди;

- кино и телекамери;

- други прибори за получаване на хронограми.

Фиг. 34 Класификация на методите за изучаване

разходите на работно време

А. Индивидуална снимка на работния ден

С индивидуалната снимка на работния ден се измерва

продължителността на отделните елементи на работното

време на един работник. При тази снимка на работното

време се постига най-голяма точност, тъй като се измерват

действия, извършвани от работника, протичащи по строго

определен ред. Това дава възможност да се определи най-

точно продължителността на отделните елементи на

работното време.

Индивидуалната снимка на работното време се

извършва на следните етапи [14]:

- подготовка на наблюдението;

- провеждане на наблюдението;

- обработване на данните;

- проектиране на нормата;

- утвърждаване и въвеждане на нормата.

Подготовката се състои главно в запознаване с

подробностите на технологията и особеностите на работата,

която е обект на нормиране, както и с възможностите и

данните на машините, с които се работи. Необходимо е

също да са налице данни и за самия работник - възраст,

трудов стаж и др.

Б. Групова (екипна) снимка на работното време

Етапите и техниката за провеждане на груповата

снимка на работното време са:

- подготовка за провеждане на наблюдението;

- непосредствено наблюдение и особености на

регистриране на разходите;

- обработка на данните и анализ на резултатите от

наблюдението. При този вид снимка отличителните черти

от индивидуалната са само видът на наблюдателния лист и

намирането на средните показатели за всеки разход на

работно време - Таблици 1 и 2 [9].

Целта на снимката е не само определянето на

трудовите норми на всички от групата, а и правилното

разпределяне на общата работа между тях, установяваното

на действителната работа между тях и установяването на

действителната заетост на всеки с оглед разпределянето на

груповата заплата по действителните заслуги.

При нея се създава норма на работа (технически

нормативи) и се анализират разходите на работно време на

всеки от членовете с цел провеждане на необходимите

мероприятия за намаляване на излишните разходи на

работно време.

В. Други видове снимки на работното време

При самоснимката е характерно това, че работникът

сам си прави наблюдението и оформя наблюдателния лист,

а нормировчикът го използва за съставяне на проектен

баланс. Тя изисква голяма съзнателност и отговорност от

страна на работника. Киноснимката и фотоснимката за

изучаване разходите на работно време са методи, при които

целият процес или част от него се заснема на кинолента или

фотолента и се изучават и обработват данните в

лабораторни условия.

Снимката на работното време на работник многомашинник

отразява всички разходи на работно време при

едновременно обслужване на поверените му машини.

Основните положения при създаването на индивидуалната

снимка на работното време са валидни и за съставянето на

снимка на работното време на многомашинник. Но

съставянето на снимката на многомашинника е свързано със

значителни затруднения, защото едновременно трябва да се

наблюдава както времето на работника, така и времето на

машините, чийто брой е много голям.

Таблица 1

Отчитане на разходите при групова снимка на работното време

Таблица 2

Обобщаване на разходите при групова снимка на работното време

Показатели Формула

Работници Средно за

наблюдаваните

работници І ІІ ІІІ ІV V VІ

1 2 3 4 5 6 7 8 9

Рнр

Рпнз

Рпзр

Рир

Ро

Индекс

Наименование

на разходите

на работно

време

Работници

Всичко за

наблюдавани

работници

І ІІ ІІІ ІV V VІ 1 2 3

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23

Тпз Подг. закл.

време

Тос Основно

време

Това често налага снимката на многомашинника да се

съставя едновременно от двама или трима наблюдатели.

Допълнително данните от отделните наблюдателни листове

се нанасят в съответната последователност в един общ лист.

Чрез снимката на работното време на многомашинника се

цели да се установят съотношението между спомагателното

и основното машинно-автоматично време на заетост на

работника, броят на машините, които работникът може

нормално да обслужва, да се наберат всички необходими

данни с оглед осъществяване на мероприятия за по-

нататъшно разширяване на многомашинното обслужване.

8.2.2. Хронометраж

Хронометражното наблюдение предполага

използването на технически средства за отчитане и

записване на резултатите, каквито са еднострелковите и

двустрелковите хронометри, от една страна, и

полуавтоматични и автоматични средства, сметачни уреди

за отчитане, хронограми от линеен тип, кино- и

телевизионни камери и др [15].

От гледна точка на научното нормиране под

хронометраж трябва да се разбира поелементното

изследване и измерване на работното време на дадена

операция на самото работно място. Целта на това измерване

е да се установи продължителността на отделните

повтарящи се във всяка операция манипулации и определят

факторите, които влияят върху тяхната продължителност -

квалификацията на работника, характерът на машините,

инсталациите, инструментите и приспособленията, с които

се работи, и т.н.

Както при извършване на снимката на работния ден,

така и при извършване на хронометража е необходимо да се

изследва степента на влияние на различните фактори върху

продължителността на отделните елементи на работата.

Тези фактори могат да се обобщят в две групи - зависими и

независими от работника.

Към факторите, зависещи от работника, се отнасят

неговата квалификация и сръчност, продължителността на

трудовия му стаж, спазването на трудовата дисциплина и

др.

Факторите, които не зависят от работника, от своя

страна се подразделят на следните подгрупи:

- технологични фактори, към които се отнасят

качеството и свойствата на материалите, режимът на работа

и др.

- организационни фактори, които включват

снабдяването на предприятието с необходимите основни и

спомагателни материали, с инструменти и приспособления

и с други необходими за работата предмети; организацията

на работата на работното място (поточна, групова и т.н.);

разположението на машините и др.

- санитарно-хигиенни фактори, към които спадат

чистотата, редът, осветлението на работното място.

Вентилацията на помещенията, температурата и чистотата

на въздуха и др.

Целта на хронометража е да се разработят нови или да

се коригират действащите нормативи на време за ръчни и

машинно-ръчни елементи на операцията и да се определи

нормативът за оперативното време по аналитично-

изследователския метод.

Хронометража се прилага също и за:

- установяване на норматива за оперативно време,

определен по аналитично-изчислителния метод в масовото

и едросерийното производство;

- установяване на норматива за оперативно време при

липса на нормативи за аналитично-изчислителното

нормиране или при недостатъчно пълни нормативи. В

последния случай чрез хронометража се определят

нормативите за време само за съответните елементи;

- изучаване на методите и движенията на работа на

челните работници за обобщаване и използване на опита им

при разработката на нормативите за време за ръчни и

машинно-ръчни манипулации;

- издирване на причините за неизпълнение на нормите

от изоставащите работници и сравнителен анализ на тяхната

работа и работата на челните работници;

- анализ на работата на поточната линия, за да се

издирят „тесните места" и възможностите за по-точна

синхронизация;

- анализ на много машинното обслужване с цел да се

повиши производителността на труда.

Когато трябва да се установят норми за елементите на

оперативното време, необходимо е хронометражът да се

извършва заедно със снимка на работния ден, тъй като те

трябва взаимно да се допълват.

В зависимост от начина на изследването

хронометражът се извършва по метода на текущото

време и по повторителния метод.

Същността на провеждането на хронометража по

метода на текущото време се състои в това, че пуснатият в

движение секундомер не се спира до края на наблюдението.

Наблюдателят отбелязва само началото и края на първата

манипулация, която подлежи на измерване, а след това за

другите манипулации отбелязва само края на всяка от тях.

Отбелязаният край на дадена манипулация означава в

същото време началото на следващата. За да може по-точно

да се извършват съответните измервания при този начин на

хронометриране, трябва да се използва подходящ

хронометър.

При повторителния метод на провеждане на

хронометража хронометърът се пуска в момента на

започване на дадена манипулация и се спира в момента на

завършването й. За разлива от първия начин в края на всяка

манипулация наблюдателят спира, изчислява времетраенето

на манипулацията и записва данните в съответния

наблюдателен лист. След това по същия начин постъпва за

всички останали манипулации.

За да може правилно да се проведе хронометрирането

и да се отбележи точно времетраенето на всяка измервана

манипулация, необходимо е предварително конкретно да се

отбележат и установят тези моменти, при които дадена

манипулация започва и завършва, т.е. необходимо е да се

установят границите между отделните манипулации.

Началният момент и краят на всяка манипулация се наричат

фиксажни точки.

8.3. Методи на нормиране на труда

Съществуват, два основни метода на нормиране на

труда - сумарен и аналитичен.

При сумарния метод трудовата норма се определя

общо за целия процес или за дадена работна операция, без

да се анализират елементите на нормата и степента на

полезното използване на работното време. Той има

следните разновидности [9]:

- Нормиране на основа на статистически данни.

Нормата се установява въз основа на статистически данни

за фактически произведеното количество продукция за

определен период от време и броя на работниците, които са

произвели това количество продукция.

Пример:

В даден участък десет работници в продължение на 25

работни дни са произвели 1000 изделия. Дневната норма на

изработка е равна на 4 изделия, т. е

При така установената норма не е известно в каква

степен е било използвано работното време на работника.

Поради това този метод на нормиране не е научен.

- Нормиране на основа на опита на някои лица от

ръководния персонал, обикновено началника на цеха,

нормировчика или майстора. Въпреки големия опит на този,

който съставя нормата, не може да се определи без

специален анализ в каква степен работното време е било

използвано рационално.

- Нормиране на основа на сравнение с аналогична

работа. Нормата се определя на основата на сравнение с

нормата на аналогична работа. Точността на новата норма е

в зависимост от нормата, с която се сравнява. Когато тя е

получена по научен път, тогава и ново установената норма

ще бъде научнообоснована. Достатъчно е правилно да се

направи сравнението.

Аналитичният (научният) метод отговаря напълно

на изискванията за правилно нормиране. Трудовата норма

се установява, като се извършва подробно изследване на

елементите на работното време с цел да се установи

степента на използването му. Методът предполага

разделяне на производствения процес и на работното време

на съставни части, с което се дава възможност за

цялостното им изследване и анализиране. Аналитичният

метод се осъществява на практика, като се прилагат двете

му разновидности: аналитично изчислителен и аналитично

изследователски метод на нормиране на труда.

При аналитично изчислителния метод трудовата

норма (нормата на време) се установява, като се раздели

операцията на съставните й елементи. За всеки елемент

времето се определя на основата на нормативни

справочници за нормативите на време и режимите на работа

на машините. Сумата на нормативните времена по отделни

елементи на операцията дава общото време за нейното

изпълнение.

Микроелементният метод е разновидност на

аналитично изчислителния метод. Той е известен с

наименованието система МТМ. Неговата същност се

изразява в анализиране на ръчните операции и тяхното

разчленяване на основни движения и подбиране за всяко

движение на микроелементен норматив от време,

съответстваш на характера на движението и условията за

неговото изпълнение. Единица за измерване на времето в

системата МТМ е величината:

1 TMU = 0,00001 часа = 0,0006 мин =0,036 сек.

В системата МТМ има 8 движения на ръцете, 9

движения на краката и корпуса и 2 движения на очите. По

такъв начин има 19 основни движения (микроелементи), от

които се ръководят специалистите при установяване начина

на изпълнение на който и да е комплекс от движения.

Продължителността на всяко основно движение зависи не

само от неговите физически характеристики, но и от

условията на неговото изпълнение. Системата МТМ има

това предимство, че дава възможност да се проектират най-

рационалните движения при изпълнение на операциите и на

тази основа да се определи времето за тяхното реализиране.

При аналитично изследователския метод трудовата

норма се получава чрез непосредствено наблюдение,

изследване и измерване на разходите на време по отделни

движения, действия, манипулации и операции в самото

производство. За тази цел се използват различни методи за

изследване разходите на работно време

От изложеното става ясно, че техническите нормативи

са разчетни величини, които определят режимите на работа

на машините, времетраенето и повторяемостта на работните

манипулации и работните движения. Техническите

нормативи изразяват най-добрите организационно-

производствени условия, поради което имат подчертано

прогресивен характер. Те са твърде разнообразни по своя

характер и предназначение, поради което са разнообразни и

методите на изработването им.

РАЗДЕЛ ДЕВЕТИ

ПРОИЗВОДСТВЕНИ МОЩНОСТИ

9.1. Същност и значение на производствената

програма

Производствена мощност е технико - икономическа

категория и може да бъде дефинирана като максимална

производствена способност на съответната производствена

единица (предприятие, цех и др.) за определен период от

време (най-често една година). Изразява се чрез

максималния обем продукция в натурални, условно -

натурални или др. подходящи измерители, който

конкретната производствена единица може да произведе за

определен период от време [4].

Възможностите на всяка фирма да произвежда

различни количества продукция през годината се определят

от производствената и програма, която показва вида,

количеството и стойността на продуктите, които ще се

произвеждат през определения период от време. Тя от своя

страна се разработва с параметрите и в границите на

производствената и мощност.

Производствената програма е неразделна част и заема

основно място в бизнес плана. Това значение на

производствената програма се обяснява с две причини

отразяващи [20]:

- потребностите от продукция, определени в

резултат на маркетингови проучвания;

- възможностите на фирмата да произведе определен

обема продукция с разполагаемите си ресурси от

количествата маркетингови потребности.

От практическа гледна точка потребностите и

възможностите като предпоставки за развитие на

производството нямат еднакво значение в дългосрочен и

краткосрочен план. В дългосрочен план водеща роля имат

потребностите, тъй като продължителността на плановия

период позволява да се правят съществени изменения по

отношение на производствените ресурси. Възможностите за

увеличаване на ресурсите са различни:

-рационално разпределение и преразпределение;

-усъвършенстване на производствената и продуктова

структура;

-внедряване на нови технически и технологични

постижения и т. н.

В краткосрочен план определящи са ресурсите.

Малкият времеви хоризонт (като правило една година)

ограничава степента на гъвкавост и маневреност. Фирмата е

поставена пред свършени факти по отношение на

производствени мощности, налични суровини и материали,

работна сила и т.н.

Предпоставка за разработване на производствената

програма са резултатите от маркетинговите проучвания и

маркетинговия план, определящи какво, колко и на каква

цена трябва да бъде реализирано.

При определяне обхвата на програмата обикновено

интересите на производството и пласмента (в по-широк

аспект на всички маркетингови елементи) са различни.

Маркетинговите специалисти желаят широко обхватна

производствена програма, която увеличава шансовете за

нарастване на фирмените продажби и намалява свързаните

с реализацията рискове. Обратно, производственият

мениджър се стреми продуктовото разнообразие да бъде

малко, за да постигне предимства при производства на

големите серии продукция. Ограничаване на

производството се налага и когато предлаганите от

маркетинга продуктови групи и количества поотделно или

общо надвишават производствените мощности. За да се

постигне съвместимост между маркетинга и производството

по отношение на обема и структурата на прогнозните

продажби се правят редица итерации, като се използват

различни методи. Такива са „АБС – анализа“, сравнителния

анализ [4] и др.

Наред с уточняване състава на промишлената

продукция съществен момент при разработката на

производствената програма е обоснованото използване на

различни видове измерители на продукцията. Основните

видове измерители на тази продукция, които намират най-

широко приложение при планирането, отчитането,

изследването и анализа на дейността на индустриалните

фирми са следните [12]:

- Натурални - това са най-различни измерители на

обема на продукцията - бройки, метри, литри, килограми и

др., които зависят от особеностите, физическите свойства и

икономическото предназначение на различните видове

продукция.

- Условно натурални - определена група

технологически еднородна и с приблизително еднакво

икономическо предназначение продукция се привежда към

определен условен измерител. Например за каменните

въглища - определено количество килокалории, за

тракторите - двигател с определени конски сили и т.н.

Еднородните видове продукция могат да се сравняват по

тези условни измерители.

- Трудови - измерители при които обемът на

промишлената продукция се изразява в човекочасове,

нормочасове, изразходвани при производството на тази

продукция.

- Стойностни - обемът на продукцията се измерва в

парични единици. Тези измерители имат обобщаващ

характер и дават възможност за сравнимост на разнородна

продукция на една или различни видове фирми, през

различни етапи от тяхното развитие. За обосноваността на

тези измерители, обаче следва да се отчитат промените в

натуралните показатели и особено в цените на продукцията.

Това е особено характерен момент на стойностните

измерители при пазарната икономика.

Осигуреността на производството с необходимите

ресурси - мощности, материални ресурси, работна сила и

финансови средства е изключително сложен и труден

процес за всяка фирма. В краткосрочен план решаващо

значение има обвързването на програмата с производствени

мощности, тъй като създаването на нови мощности изисква

освен средства и време за тяхното изграждане и усвояване.

Поради тази причина разработването на производствената

програма на практика се осъществява едновременно с плана

за експлоатация и оборудване. И това не е случайно -

определените от маркетинга видове продукти и

оптималният размер на производството подлежат на

уточнение след отчитане степента на използване на

наличните мощности и срокове за изграждане и усвояване

на нови мощности.

9.2. Производствени мощности

Определените на основата на балансови разчети

ресурси (материални, финансови и трудови) за

произвеждането на продукцията в натурално изражение още

не може да се разглежда като задание за тяхното

производство. Всяко предприятие използва в процеса на

производството разнообразни по обем и предназначение

средства на труда. Съвкупността от използваните

технически средства на труда образуват производствено-

техническата база на дадено предприятие.

Определение и същност

Производствената мощност е максимално

възможното годишно (денонощно) производство на

продукция по определена номенклатура, асортимент

(предвидени в плановия период) и качество, което фирмата

(отрасълът) може да произведе при пълно използване на

производственото оборудване и площите, като се прилага

съвременна технология и организация на производството

[9].

Производствената мощност се определя най-често в

натурални измерители.

Например във фирмите на автомобилостроенето,

производствената мощност се изчислява в денонощно или

годишно производство на автомобили. Във фирмите с

разнообразна номенклатура на произвежданите изделия

производствените мощности се изразяват в условно

натурални измерители. За условно натурални се използват

изделия с определени, средни по отношение на цялата

продукция показатели. При определени обстоятелства за

условно натурален измерител може да служи изделие със

средна маса, а в други - с определена трудоемкост [12].

Производствената мощност на фирмата се определя

като правило в зависимост от производствената мощност на

водещите звена в производството. Водещи са цехът,

участъкът, агрегатът, които изпълняват основните операции

по изработване на продукцията и в които е съсредоточена

преобладаващата част от оборудването.

Производствената мощност е динамична величина. Тя

се изменя в резултат на нарастване на производителността

на труда, на основата на по-добро овладяване (използване)

на техниката, усъвършенстване на технологичните процеси,

внедряване на организационно-технически мероприятия,

въвеждане в експлоатация на нови производствени площи и

оборудване и т. н. Различават се входяща, изходяща и

средногодишна производствена мощност.

Входящата производствена мощност е тази която е в

началото на плановия период (годината).

Изходящата производствена мощност е тази която е

в края на плановия период (годината).

Средногодишната мощност отчита величината на

нарастването или намаляването на мощностите през

годината.

Величината на производствената мощност зависи от

различни фактори, по-главни от които са [20]:

Количеството на монтираните машини, агрегати и

механизми. При изчисляване на производствената мощност

се включва цялото производствено оборудване, вкл. и

бездействащото. Оборудването на цеховете, отнасящи се

към техническите служби на фирмата, а така също

резервното оборудване не се вземат предвид при

изчисляване на производствените мощности.

Производствената площ.

Режимът на работа на оборудването, т. е. броят на

смените в денонощие или часовете на работа в месеца,

тримесечието, годината, като се приспадне времето за

основен ремонт.

Технико-икономическите норми за използване на

оборудването. Производствената мощност се изчислява по

технически (проектни) или достигнати прогресивни норми

за производителност на оборудването, използване на

площите, трудоемкост на изделията, произведена продукция

от суровините при прилагане на съвременна технология и

организация на труда.

Като се имат предвид тези фактори, конкретното

определяне на производствените мощности става по

различен начин в зависимост от специфичните особености

на произвежданата продукция, техниката, технологията и

организацията на производството.

След определянето на величината на

производствените мощности се преценява дали те са в

състояние да осигурят изпълнението на производствената

програма. Когато величината на програмата е по-голяма от

производствените мощности, се набелязват мероприятия за

подобряване степента на използване на производствените

мощности.

Степента на използване на действащите

производствени мощности има голямо значение за

повишаване ефективността на производството. Към

факторите, които влияят върху използването на

производствените мощности, се отнасят: измененията в

квалификационния състав на работниците; измененията в

номенклатурата на произвежданата продукция; измененията

в нормите на производителност и трудоемкост;

продължителността на ремонтите; режимът на работа на

оборудването и сменността; усъвършенстването на

организацията на производството, управлението и

кооперираните доставки.

За осигуряване на производството на тази част от

продукцията, която не може да бъде получена от

действащите мощности (като се отчита и увеличението за

сметка на провеждане на организационно-технически

мероприятия и усвояване на въведените мощности), се

определя необходимостта от въвеждане на нови

(допълнителни) мощности, и то главно за сметка на

разширяване и реконструкция на действащите предприятия

и при необходимост на ново строителство.

При въвеждането в действие на нови мощности важен

проблем, който трябва да бъде решен, е усвояването на

мощностите.

Процесът на усвояване на мощностите включва два

етапа. През първия етап се осъществяват мероприятия,

които създават всички необходими условия за започване на

производството, усъвършенстват се конструкциите на

изделията, проверява се технологията, изработват се

екипировката и опитният образец, инструктира се

производственият персонал. Или казано накратко, извършва

се подготовка на производството.

Вторият етап по същество е самото усвояване на

мощностите. То се изразява в достигане на максималното

средно месечно производство на продукция от съответното

качество по установена номенклатура и асортимент. През

този период производството на продукция нараства и се

доближава до проектните показатели.

Във всеки отрасъл на промишлеността процесът на

усвояване на мощностите става по различен начин.

Определя се от спецификата на продукцията, използваните

средства на труда и технологията. Във връзка с това са

създадени нормативи за усвояване на проектните мощности.

Непосредствен инструмент за осъществяване на

обвързаност на производствената програма с мощностите в

текущите планове на фирмите е балансът на

производствените мощности. Той може да се представи чрез

принципната схема посочена в табл.3 [9]

Таблица 3

Принципна схема на баланса на производствените

мощности Разполагаеми производствени

мощности

Необходими производствени

мощности

1. Налични ПМ в началото на

периода

1. Обем на продукцията за

периода

2. Нарастване на ПМ през

периода

2. Коефициент на използване

на ПМ през периода

3. Средногодишно нарастване

ПМ

3. Необходими ПМ (1:2)

4. Намаляване на ПМ през

периода

5. Средногодишно намаляване

на ПМ

6. Налични ПМ в края на

периода (1+2+4)

7. Средногодишно разполагаеми

ПМ (1+3+5)

Производствената мощност се определя в

съответствие с номенклатурата, за която се разработва

балансът на производствените мощности. Използват се

натурални измерители за произведената продукция. При

много номенклатурни производства капацитетът, ако това е

целесъобразно, се привежда към условно-натурални

измерители - на база трудоемкостта на изделията в

нормочасове. В отделни случаи може да се използват и

стойностни измерители.

Увеличаването на производствените мощности през

годината може да настъпи под влияние на различни по

характер фактори. От една страна, това са модернизация,

реконструкция, разширение и ново строителство. Те са

свързани с количеството на дълготрайните материални

активи. От друга страна, това са провежданите

организационно-технически мероприятия за

усъвършенстване на производствения процес, измененията

в номенклатурата на продукцията. Те се отнасят до степента

на използване на машините и оборудването.

За да има практическа стойност разработката на

производствените мощности трябва предварително да се

избягват възможните грешки. Някой от тях са следните [20]:

1. Неправилна преценка на производствените

технологии и дейности и алтернативните методи по

отношение на техните разходи (такси, данъци, монтаж,

поддръжка и т.н.); производствени възможности, годност,

капацитет и други.

2. Неточно определяне или осигуряване на

спомагателно оборудване или допълнителни изисквания,

например, допълнителни инсталации, вентилационни,

отоплителни, енергетични и др. системи, ВиК и т.н.

3. Неправилно планиране по отношение на възможно

най-ефективна схема на фирмата, обработка на

материалите, работните площи, транспортните връзки и др.

4. Лоша организация на труда, назначения и

уволнения, извънреден труд, допълнителни смени,

сключване на договори и складови материални запаси.

5. Липса на оптимизация на наличните мощности с

цел задоволяване на търсенето и намаляването на

разходите.

6. Лоша преценка и лошо отчитане на всички

производствени разходи (преки, непреки).

7. Невъзможност за качествена поддръжка на

складовата наличност, неточна система за контрол на

материалните запаси и лош контрол на снабдяването.

8. Лоша управленска и кадрова политика;

недостатъчно внимание на процеса на подбор, обучение,

диференцирано заплащане и надбавки; недоизясняване на

политиката и очакванията на фирмата.

9. Подценяване на екологичните (особено на нормите

и разпоредбите) и икономическите последици.

9.3. Производствена програма и производствени

мощности на фирмата

В бизнес-плана фирмата трябва да покаже как ще

произвежда продуктите си по икономически ефективен

начин и как ще ги подготви за пазара. Той може да включва

подраздели [4]:

- местоположение;

- икономическо въздействие и въздействие върху

околната среда;

- производствени мощности и оборудване;

- производствени технологии и дейности;

- персонал.

Местоположение тук е необходимо да се [16]:

- опише сегашното или предполагаемото локализиране

на фирмата;

- посочи дали земята е закупена, взета под аренда или

под наем;

- очертаят предимствата и недостатъците на

местоположение на фирмата по отношение на близостта до

клиентите и пазарите;

- наличието и възможностите за осигуряване на

работна ръка, на доставчици и капитал;

- достъп до транспортни, енергийни, комунални и

други ресурси;

- посочат съответните закони, например, Законът за

териториалното устройство, разрешенията, лицензите и

други разпоредби, които имат отношение към дейността на

фирмата;

- оцени как местоположението на фирмата ще влияе

върху разходите за основните дейности;

- изяснят дългосрочните планове или нужди от смяна

на местоположението на фирмата или оставане на същото

място; разходите и сроковете за допълнителни

придобивки/разширения.

Икономическо въздействие и въздействие върху

околната среда

Въздействието, което фирмата ще окаже със своите

дейности върху околната среда и населението, е обект на

изследване в тази част на бизнес плана. Например, как и

къде ще се изхвърлят отпадъците, как ще се получават

необходимите разрешения, какво ще бъде влиянието на

другите ограничения или разпоредби (контрол върху

замърсяването и шума). За някои дейности се изисква и

оценка върху въздействието на околната среда съгласно

Закона за опазване на околната среда.

Необходимо е да се подчертае икономическата полза

от фирмената дейност за района и населението,

постепенният и дълготраен ефект от фирмената дейност,

който ще предизвика и други предприятия, ще създаде нови

работни места и др.

Производствени мощности и оборудване

В тази част на производствената програма трябва да се

покаже:

-големината, структурата и състоянието на

мощностите;

-видът и състоянието на оборудването, което фирмата

ще използва в своята производствена дейност.

Необходимо е да бъде посочено как мощностите и

оборудването ще бъдат осигурени - дали ще бъдат закупени,

взети под наем; какви са изискванията за тяхната поддръжка

и ремонт, как и защо с тях може да се произвежда по-добра

продукция от тази на конкурентите или притежават

експлоатационни предимства в сравнение със сходни

дейности.

Тук трябва да се даде отговор на въпроса - с какво

разполага фирмата и/или какво ще й трябва при

изпълнението на заложената прогноза за продажбите. Нещо

повече, с каква допълнителна мощност (ако има такава)

разполага тя и колко лесно може да се пренастрои за

увеличаване на продажбите (над предвиденото в

прогнозата). За тази цел трябва да се посочи какъв

капацитет има всеки съществен елемент от фирменото

оборудване. Ако планът предвижда нови машини и

оборудване, трябва да се опише как те ще се интегрират със

съществуващите - инсталиране, предварителни тестове и

т.н. Задължително е това, което се казва тук да се обвърже с

поносимо възможните финанси.

Производствени технологии и дейности

В този подраздел фирмата трябва да покаже, че:

- добре познава и разбира производствените

технологии и дейности;

- нещата са обмислени много сериозно и им е отделено

необходимото внимание. Изключително важно е да се

покаже как ще се сведат до минимум производствените

разходи и присъщите на производството проблеми, като

същевременно се постига максимум печалби чрез

ефективна и рационална дейност.

Персонал

Разработването на тази част от бизнес плана изисква:

- да се преценят какви са нуждите от персонал;

- начина, по който ще се наема и обучава персонала:

- как ще намалява текучеството;

- определяне на трудовото възнаграждение,

производствените норми и надбавките за служителите.

9.4. Методика за анализ на потенциала на фирмата

Целта на анализа са разкриване възможностите на

предприятието за оцеляване и развитие в бъдещето.

Диагностичният анализ по елементи на потенциала, в

пространството и във времето позволява да се оцени

степента на използване на този потенциал и на тази основа

да се прогнозират измененията по количество и качество на

възможностите в бъдещето [9].

Обекти на анализ:

техническият потенциал на фирмата;

кадровият потенциал на фирмата;

финансовото състояние на фирмата;

състоянието на мениджмънта.

Чрез анализът получаваме пълна количествена и

качествена характеристика на първичните елементни

производствени фактори (ресурсите на фирмата), формите

на тяхното съчетаване в пространството и времето,

оценяваме ефективността на осъществявания

трансформационен процес и на тази основа оценяваме

нивото на мениджмънт в предприятието. Получените в

резултат на анализа данни и изводи ни дават основание за

разработване на варианти за стратегически избор на един от

следните алтернативни варианта за развитието на

потенциала в бъдеще [16]:

обявяване на предприятието в несъстоятелност и

ликвидирането му;

разработване на стратегия за оцеляване и

максимално използване на наличния потенциал;

разработване на стратегия за развитие и

стратегически избор за промяна.

Окончателният избор се прави след анализ на

околната среда и оценката на условията и предпоставките за

функциониране и развитие на фирмата.

Методите, а оттук разновидностите на анализа се

систематизират по признаците:

-цели на анализа;

-по обекти - фиг. 34 [12].

Фиг. 34 Класификация на анализа на потенциала на

индустриалното предприятие

Диагностичният анализ цели да разкрие

количествената и качествената характеристика на

анализираните обекти и да определи степента на

използваемост в бъдещето на потенциала на предприятието.

В тази връзка той се използва за да диагностицира

състоянието, както на отделните елементи,

характеризиращи възможностите на предприятието

(например количествения и качествен състав на

технологичното оборудване), така и потенциала като цяло с

проявата именно на синергийния ефект от системното

обединяване на отделните фактори. Във времето

диагностичният анализ следва да започне най-малко три

години преди обследваната. Пространственият

диагностичен анализ разкрива потенциала и възможностите

на отделните производствени звена на предприятието.

Детайлният анализ ни позволява да приложим

абстракцията и да разкрием резервите в развитието и

използването на отделните елементи. Очевидно е, че тези

методи на анализ са конкретна форма на проявление на

дедуктивните и индуктивни методи на изследване. Чрез

индуктивните методи се изследват процесите и явленията и

от тяхната същност се правят общи заключения. Чрез

дедуктивните методи от общите заключения се преминава

към частни заключения. Абстракцията ни позволява да се

отдели и изследва отделното, изолирано проявление на

всеки отделен елемент от потенциала. Когато прилагаме

методите на анализа следва да мислим и за синтеза, който

непосредствено следва. Когато вземем решение например

да си разглобим часовника, за да проверим защо не работи

непременно, следва да мислим дали след това ще можем да

съберем частите му и отново да го сглобим, т.е. - да

осъществим синтеза. Това е валидно за една такава проста

детерминирана система като часовника, а какво да кажем за

много сложната вероятностна система, каквато е

потенциалът на фирмата.

Прогностичният анализ разкрива тенденциите в

изменението и развитието на потенциала на предприятието.

На тази основа до голяма степен се основава

стратегическият избор за използване на положителните

тенденции в развитието на предприятието или за

неутрализиране на отрицателните тенденции.

Елементният анализ диагностицира състоянието и

тенденциите в развитието на отделните елементи на

потенциала (работна сила, материални ресурси и

технологично оборудване). Не бива да се забравя, че

последният анализ ни дава възможност да разкрием

„тесните“ места във функционирането на отделните

производствени фактори, под въздействието на

диспозиционните фактори, т.е. мениджмънта. Затова на

анализа на мениджмънта като диспозитивен производствен

фактор се отделя значително внимание.

Пространственият анализ е насочен да изследва

пространственото съчетаване на елементните

производствени фактори, т.е. той се концентрира върху

анализа на производствените и управленчески структури,

върху различните аспекти на взаимодействие между

елементите на структурите, върху функционалното

разделение на труда при реализиране на това

взаимодействие - фиг. 35. [12]

Фиг. 35 Класификация на анализа на потенциала на

индустриалното предприятие

Временният анализ изследва временния аспект на

съчетаване на елементните производствени фактори и

формите на протичане на производствените процеси в

индустриалното предприятие (доставка, производство,

реализация). При изследване на мениджмънта като

диспозитивен фактор, временният аспект на анализа

изследва протичането на процеса на подготовка, вземане и

реализиране на стратегическите, тактически и оперативни

решения. В тази връзка се изучава последователността на

взаимодействие на структурните (производствени и

управленчески) звена на предприятието и се обвързва

тяхната работа в процеса на разработване и реализиране на

решенията. Получените резултати от анализа позволяват да

се усъвършенства механизмът на вземане и реализиране на

управленческите решения.

Трябва да се знае, че предложената систематизация на

методите на анализ и определянето на стратегиите за

производствените мощности не изчерпва всички възможни

методи. Изборът на един или друг метод на анализ се

свързва преди всичко с целите на изследването,

професионалната компетентност и подготвеност на

изследователя.

РАЗДЕЛ ДЕСЕТИ

КОНТРОЛ ВЪРХУ КАЧЕСТВОТО

10.1. Съдържание, същност и значение на

качеството в производствения процес.

Преди изключително обширното разделение на труда

и механизацията е било възможно самите работещи да

контролират качеството на техните собствени продукти.

Например през Средните векове гилдиите (в България

еснафските съюзи през Възраждането и по-късно гилдиите

след Освобождението) възприемат отговорността за

контрол над качеството на техните членове, установявайки

и поддържайки определени стандарти за членство [18].

Разделението на труда и механизацията на

производството, благодарение най-вече на индустриалната

революция, увеличават силно брутния вътрешен продукт в

световен мащаб. Създалата се конкуренция на

новосформиралите се стокови пазари и нарастващо

потребителско търсене, принуждават производствените

предприятия да обърнат внимание на качеството на своята

продукция. Новата система на производство в която все

повече хора се специализират в дадена област, води до

създаване на нови професии и необходимост от контрол на

произведените стоки и услуги. По този начин възниква

професия свързана с обезпечение на качеството в

производствените процеси [9].

По време на двете световни войни, индустриално

развитите държави въвлечени пряко в конфликтните точки

на света, увеличават човешкия капитал в своите

производствени центрове. Този период характерен с масово

производство и работници на надница, сформира

нарастването на негодната продукция след производствения

цикъл. Проблемът който възниква, води до назначаване на

нови инспектори на пълен работен ден, които имат нужните

правомощия да откриват и коригират нарастващите

дефекти.

Промишленото производство в САЩ през 20-те

години на XX век е предимно серийно и масово.

Американският учен Уилям Шухард въвежда нов подход в

методите по обезпечение на качеството - статистически

контрол на качеството. Основата на която се изгражда SQC

е свързана със използване на два характерни инструмента:

системни проби и създаване на тестови извадки. След

втората световна война интересът към статистическите

методи нараства. В САЩ учените работят върху

подобряването му, а в Европа се дискутират начинът на

формиране и обем на пробите [15].

Качеството на продукцията, съгласно определението

по международния стандарт ISO 8402, представлява

съвкупност от свойства и характеристики на продукта,

които му предават способността да удовлетворява

обусловени или предполагаеми потребности в

съответствие с предназначението й [18]. Това

определение се опира на технико-икономическата природа

на качеството на продукцията, но то непълно отразява

истинското глобално значение на категорията качество в

съвременния свят.

По разпространена е категорията качеството

ориентирано към потребителите, т.е. това е особеността

на стоката или услугата, благодарение на която хората

предпочитат да купуват един или друг продукт от даден

производител, а не от конкурента. Това са тези свойства,

които предизвикват в хората желание да купят продукта.

Качеството на продукцията има икономическо,

международно и социално значение [24].

Икономическото значение се изразява чрез връзката,

която съществува между общото икономическо състояние

на фирмата производител, и качеството на произвежданата

продукция. Чрез намаляването на брака в производството се

снижава себестойността на изделията, с което се подобрява

финансовото състояние на фирмата и се осигурява по-висок

растеж на икономиката.

Международното значение е свързано с

възможността на производителя да се наложи на пазара със

своята конкурентоспособна продукция и да участва като

авторитетен партньор в развитието на международната

интеграция и разделението на труда.

Социалното значение е свързано с възможността на

производителите да задоволяват непрекъснато

нарастващите потребности на човека и обществото. От

степента на задоволяването на тези потребности се

определя равнището на икономическото и социалното

развитие на дадената страна.

Организацията на контрола обхваща определяне на

видовете и методите, подготовка и изпълнение на

контролните операции и уточняване на резултатите от

контрола. Той се класифицира по различни признаци, най-

важните от които са [14]:

- Място на контрола в хода на процеса, според което

той е входящ, междинен и окончателен.

Входящият контрол се отнася, за суровини,

материали, полуфабрикати, които постъпват във фирмата

отвън. Чрез него трябва се установява съответствието им

със съпровождащите ги сертификати.

Междинният контрол проверява качеството на

полуфабрикатите след изпълнение на всяка технологична

операция.

Окончателният контрол се извършва на готови

продукти и чрез него не се допуска доставянето на

некачествена продукция на потребителите.

- Обхватът на контролираните обекти и честотата

на контрола, според които той е пълен и частичен. Пълният

контрол обхваща 100% от обектите и се прилага при

нестабилни производствени условия (непостоянно качество

на материалите, несигурни технологични процеси и работа

на машините и др.), които не дават гаранции за постигане на

необходимото високо качество.

Частичният контрол се прилага при постоянни

технологични процеси и еднородни изходни материали, при

което колкото са по-постоянни условията, толкова по-малка

може да бъде частта на контролираните обекти.

- Според използвания метод контролът бива:

измервателен - извършва се чрез използването на

измерителни уреди и автоматизирани средства за контрол и

визуален - извършва се сетивно с цел определяне на

външните качества и показатели на продукцията (цвят,

форми, естетичност).

В резултат на контрола изделията се делят на годни и

дефектни. Последните се причисляват към по-

нискокачествени изделия или към брак. За отчет и анализ на

брака той се разпределя по видове, причини и виновници за

появата му. В зависимост от по-нататъшното му използване

той е поправим, когато след допълнителна работа изделията

могат да се използват по своето предназначение и

непоправим, когато отстраняването на дефектите е

технически невъзможно или икономически неизгодно.

Очевидно е, че и в двата случая ще се получат определена

загуби.

Осъществяването на контролните дейности изисква

подготовка, в която трябва да се изяснят методите и

техническите средства за изпълнението им. В зависимост от

приетата система на контролно обслужване в малката

фирма, то се извършва от контрольор, прекия ръководител

или самия изпълнител.

В управлението на качеството широко приложение

намират статистическите методи. Статистическият

приемателен контрол е частичен контрол за качеството на

продукцията, при който въз основа на проверка на

определен брой изделия, избрани по случаен начин, се

правят изводи за качеството на цялата партида (серия). Той

се използва като входящ, междинен и окончателен. Методът

се основава на определянето на 2 изходни величини: брой

на случайно избраните изделия, които трябва да се

контролират (проба) и приемателен брой, т. е. максимално

допустим брой дефектни изделия - с. Ако от

контролираните k изделия d са дефектни и d < с, партидата

се счита годна и се приема, ако d > с, тя се бракува.

Статистическият контрол не изключва възможността в

приетата партида да се окажат дефектни изделия. Тя само

гарантира, че това е възможно с определена вероятност,

което обуславя наличието на определен риск за

производителя и за потребителя. Той може да се намали

чрез увеличаване на обхвата на контрола. Освен при

устойчиви производствени условия, методът се прилага и

когато не е целесъобразен и икономически оправдан

пълният контрол [15].

В последните години в областта на управлението на

качеството в Япония и в други страни се приложи един нов

подход чрез т. нар. кръжоци по качеството. Това са групи от

специалисти (работници), които се събират периодично, за

да обсъждат и вземат решения по проблеми на качеството.

Всъщност тяхната дейност не се ограничава само с това и на

тази основа по-късно се разви модерното разбиране за

тотално управление на качеството. В основата му е

японската практика за мобилизиране на всички изпълнители

за успеха на фирмата. Насоките за подобряване на

качеството са във всички възможни области:

- проектиране на изделията и услугите;

- организация и управление на производството;

- контакти между доставчици и потребители;

- обучение, повишаване на квалификацията на

работниците;

- прилагане на статистическия подход за контрол на

качеството и др.

Планирането на качеството се основава на

проучвания, анализ на рекламациите и реакциите на

потребителите, оценка или планиране на сервизното

обслужване и др. Твърде съществен фактор, който трябва да

се взема предвид при това, са разходите. Между качеството

и разходите за осигуряването му съществува определена

взаимовръзка. Оптималното качество се определя от

съчетаването на достатъчно голяма полезност на продукта и

достатъчно малки разходи за осъществяването му.

Повишаването на ефекта от подобряването на качеството

може да се търси не само в намаляване на разходите за

достигането му, но и в намаляване на загубите от брак,

разходите при рекламации и др., които зависят от

организацията на техническия контрол [18].

10.2. Показатели за качество и тяхното формиране

Показателите за качество на продукцията могат да се

обособят в три групи:

Експлоатационни показатели - отразяват тези

свойства на продукцията, които са свързани с

удовлетворяването на определени потребности в

съответствие с предназначението на изделието. Към тях се

отнасят [15]:

- надеждност (безотказност при работа);

-трайност (дълготрайност и устойчивост към

въздействието на обкръжаващата среда);

- ремонтопригодност;

- съхраняемост;

- ергономичност;

- екологичност;

- безопасност;

- естетически - характеризиращи външния вид;

- цвят и хармоничност на изделието.

Технически показатели - отразяват съответствието на

произвеждания продукт с изискванията на стандарта и

техническите условия. Към тях се отнасят:

производителност, мощност, товароспособност, скорост,

маса, габарити, стандартизация и унификация

(взаимозаменяемост и повторяемост).

Производствено-икономически показатели -

характеризират продукта като обект на производството.

Към тях се отнасят: себестойност, цена, печалба,

рентабилност, трудоемкост, патентно-правна защита и

други.

В практиката се използват и допълнителни показатели,

с които се отчитат специфичните особености на

продукцията в различните отрасли на промишлеността.

Формирането на показателите на качеството става във

всички фази на възпроизводствения процес: пред

производствена, производствена, след производствена.

Фазата в смисъла на значението й в производството е

комплекс от дейности, изпълнението на които

характеризира завършването на определена част (етап) от

възпроизводствения процес, свързан с прехода на предмета

на труда от едно качествено състояние в другo.

В пред производствената фаза се проучват

изискванията на международния пазар, планира се и се

изготвя технико-икономическото задание и се проектират

изделията.

В производствената фаза се извършват подготовката

на производството, окомплектовката на машините,

доставката на ново оборудване, снабдяването с материали и

протича самият производствено-технологичен процес - тук

се въздейства най-много върху качеството на продукцията.

В след производствената фаза се включват

транспортирането и съхранението на продукцията,

монтажът, пускът, експлоатацията и поддържането на

продукцията през време на експлоатацията.

На фиг. 36 [15] са представени схематично фазите на

формиране качеството, неговото управление и развитие по

спирала, определена от развитието на техническия прогрес

и изискванията на световния пазар.

Анализът на фигурата показва, че качествата на

изделията започват да се формират с маркетинговото

проучване на изискванията на пазара и състоянието на

качеството на предлаганите от конкурента изделия, които са

основа за изготвянето на технико-икономическото задание

(ТИЗ).

Фиг. 36 Спирала на управление на качеството

Ако в интервала между изготвянето на технико-

икономическото задание и разработката на

конструкторската и техническата документация

(разработката) настъпят изменения в качеството на

изделията на конкурента или има нови идеи от страна на

конструкторите, се пристъпва към изменение на

първоначалния проект. Такъв подход дава възможност

качеството да се усъвършенства непрекъснато през

всичките фази на възпроизводствения процес и да не се

допуска моралното остаряване на продукта, преди да е

пуснат в редовно производство.

Така се постъпва, ако се наложат изменения в

качествата на изделието във фазата на подготовката на

производството, доставките на материалите, самото

производство, реализацията и монтажа на изделието.

Производителят използва обратната връзка с потребителя

на продукцията й сервизните работници, поддържащи

изправността на тази продукция, и по техни сведения се

променят някои конструкторски решения, смяна на

материалите, от които се изработва изделието, и други

изменения с цел подобряване на качеството и повишаване

на конкурентоспособността му. След изчерпване на

възможностите за усъвършенстване на качеството на

изделието се пристъпва към проектирането и

разработването на съвършено ново изделие по същите фази

на спиралата, съобразно с новите изисквания на пазара.

Уверено може да се каже, че в настоящия момент

всички водещи, конкурентноспособни предприятия имат

ефективна система за качество. Тази система, естествено,

винаги е приспособена към конкретна организационна

структура и към профила на даденото предприятие с

отчитане на квалификацията на сътрудниците, техническата

въоръженост и други. В тези предприятия политиката по

качеството е в центъра на цялата политика на управление на

бизнеса.

Независимо от различията и особеностите на фирмите,

всички системи за качеството са насочени, като правило,

към фундаменталните цели, които в схематичен вид са

дадени на фиг. 37 [14].

Фиг. 37 Цели на управление на качеството

За да оцелее и просперира едно предприятие, през 21-

вия век, то трябва да провежда следните три основни

стратегии на управление:

1. Непрекъснато да подобрява и поддържа качеството

на съществуващите стоки, услуги и процеси;

2. Да провежда непрекъснати организационни

съкращения за намаляване на разходите за производство на

съществуващите стоки и услуги;

3. Да разширява opганизацията си, за да създава

условия за създаване на революционно нови стоки и услуги.

10.3. Оценка на качеството.

Оценяването на качеството на промишлената

продукция се извършва чрез нейното атестиране. На

атестиране и оценка подлежат показателите в трите групи -

експлоатационни, технически и производствено-

икономически.

В досегашната практика за качествена продукция се

приемаше тази, която отговаря на изискванията на,

стандарта. Спиралата на управление на качеството

показва, че качеството се променя въз основа на

измененията на изискванията на пазара и развитието на

научно-техническия прогрес, т. е. стандартът в определен

момент се оказва с по-ниски критерии за качеството от

изискванията на пазара и постиженията на конкурента.

Следователно в съвременното динамично развитие на

техническия прогрес стандартът може да се приеме не

като критерий за качество, а като долна граница,

минимално необходимо условие на което трябва да

отговаря качеството. Това изисква стандартът да се

изменя с измененията на изискванията към качеството.

Фиг. 38 Изменение на стандарта и качеството в

зависимост от промяната на изискванията на пазара

На Фиг. 38 [15] е представено схематично

изменението на стандарта и качеството под въздействие на

техническия прогрес. Това изменение се налага, когато

разликата между качеството на изделието още в технико-

икономическото задание и стандарта стане значителна.

Актуализиране на стандарта става периодически, а

качеството се подобрява непрекъснато, ежегодно, което

след определен период ще наложи достигнатото качество на

продукцията да се приеме като стандарт, а качеството на

новото изделие да е по-високо от предходното. Всяко

достигнато качество става стандарт за следващото

равнище на качество. При такава оценка на качеството се

гарантират конкурентоспособността на продукцията и

развитието на техническия прогрес.

10.4. Изграждане системи за управление на

качеството (СУК) на базата ISO 9001

ISO 9001 е универсален стандарт, приложим за всяка

организация във всички сфери на дейност - производство,

услуги, търговия, здравеопазване, местно и държавно

управление и др. Целта на стандарта е да подпомага

организациите в техния стремеж за управление на

качеството [22].

Системата за управление на качеството създава

предвидимост на дейностите, свързани със създаването на

продуктите и/или услугите пред:

Клиентите

Собствениците на организацията

Персоналът на организацията

Обществото

Доставчиците

Сертификатът за съответствие със стандарта ISO 9001

се издава от независими, акредитирани организации при

положителни заключения от проведен одит, спазвайки

следните принципи:

- Фокус върху клиента - организациите реално

съществуват заради своите клиенти. Разбирането на

клиентите и техните изисквания е от изключителна важност

за успеха на една организация

- Лидерство - Ръководството създава и поддържа

вътрешната среда в която хората осъзнават общите фирмени

цели и са мотивирани за екипна работа за тяхната

реализация.

- Ангажираност на персонала – Хората са най-

ценният ресурс на една организация. Приобщаването на

хората към целите на организацията е ключът към

постигането на целите

- Процесен подход - Дейността на организацията се

разглежда като процес, съставен от под процеси, в които

резултатът от предишния е вход на следващия процес.

Ефективността на отделните процеси, както и добрата

комуникация между тях води до повишена ефективност на

организацията:

- Системен подход към управлението -

Организацията се разглежда като система от

взаимосвързани процесии и доброто им управление е

определящо за ефективността;

- Непрекъснато подобряване - Спреш ли, значи вече

изоставаш! Цели се усъвършенстване чрез развитие и

адаптивност;

- Решения, базирани на факти - ефективните

решения следват анализ на данни, а не просто на

субективни усещания и вярвания;

- Взаимноизгодни отношения с доставчиците -

Доставчикът трябва да бъде наш дългосрочен и надежден

партньор. Довереният доставчик носи стабилност на нашия

бизнес.

Стандартът ISO 9001:2015 (БДС EN ISO 9001:2015)

съдържа задължителни изисквания, които трябва да бъдат

усвоени и поддържани, ако една организация, в частност –

фирма, реши да въведе своя система за управление на

качеството. Такава система се въвежда поради две точно

определени в самия стандарт основания. Първо, когато

организацията трябва да демонстрира постоянната си

способност да доставя на своите клиенти продукти и

услуги, които отговарят на всички изисквания – на клиенти

и на приложими нормативни актове. Впрочем,

съответствието на продукта/услугата стои в основата на

дефиницията за качество. И второ, винаги заедно с първото,

когато организацията се стреми да постига все по-голяма

удовлетвореност сред клиентите си, чрез прилагане на

инструментите на системата.

Заедно с това стандартът поставя условие –

въвеждането на система за управление на качеството да

следва от стратегическо решение на висшето ръководство

на организацията. От това произтичат няколко важни

извода. Ръководството би трябвало да осмисли напълно

необходимостта и ползите от системата. Другият извод е, че

една система е истинска и ефикасна, само когато не е

преписана и когато персоналът на организацията е бил

въвлечен да участва в нейното създаване още от самото

начало.

Сега действащото пето издание на стандарта

надгражда предишните му издания с това, че насочва и

помага системите да бъдат адекватни на реалностите на

средата, в която е „потопена“ организацията, като се

обръща внимание на страни, заинтересовани по един или

друг начин от организацията, и на фактори, които генерират

рискове и възможности, и които поради това имат влияние

за постигането на цели, които организацията си е поставила.

Управлението на качеството стъпва на обявени от стандарта

принципи и на прилагане на процесен подход, включващ

методическата схема PDCA (Plan-Do-Check-Act).

Основните изисквания, заложени в сърцевината на

стандарта са да се постига ефикасност във всяко действие и

да се работи с насоченост за постоянно подобряване, като се

стъпва на данни, факти, сведения и на резултатите,

получени при анализирането им. Всяко от останалите

изисквания се отнася до една или до друга конкретна

функция на фирмено управление, поради което става

популярно да се казва, че „Системата за управление на

качеството всъщност е система за качество в управлението“.

В този смисъл организацията гарантира качеството на

продуктите и услугите си не пряко, а косвено, чрез

поддържане и развитие на ефикасна система за управление

на качеството на фирменото управление.

Стандартът ISO 9001:2015 е съставен, както и

повечето други стандарти за системи за управление, с

унифицирана структура, позволяваща естествено и лесно

съчетаване на управлението на качеството с управление в

другите му аспекти – на околната среда, на безопасния труд,

на енергийната ефикасност, на сигурността на

информацията, на веригите за доставки и др. Обикновено

системите за управление на качеството стават център и

основа за надграждане с други системи и може би с това

точно стандартът ISO 9001 е най-популярен –

сертифицираните системи за управление на качеството в

света наближават да станат два милиона.

Организациите, които сега оперират системи по

четвъртото издание на стандарта (ISO 9001:2008), имат

време да ползват преходен период до 22.09.2018 г., в

рамките на който издадените сертификати за системи ще са

все още валидни.

10.5. Тотално управление на качеството (TQM)

TQM (Total Quality Management - тотално управление

на качеството) е мениджърски подход, чиито корени се

простират назад във времето до ученията на Друкер,

Джуран, Деминг, Ишикава, Кросби, Фейгенбаум и други,

които са изучавали, практикували и са опитвали да

подобрят процеса на организационния мениджмънт, който

съществува от 1950-те и постепенно е станал по известен

след ранните 1980г. TQM е колекция от принципи, техники,

процеси и практики, които през времето са доказали

ефективността си [24].

Целта на системата Тотално управление на качеството

е да произведе висококачествен продукт или услуга. Една

от основните идеи на концепцията е бизнесът да се

ръководи от гледна точка на очакванията на клиента.

Акцентът е върху бързия и адекватен отговор на пазарните

потребности.

Елементите, които правят цялата организация да

работи по принципите на тоталното управление на

качеството са:

- Провеждане на специална политика от страна на

висшия мениджмънт - те определят стандартите за

качество, които съответстват на фирмената стратегия;

- Обучение за качествен контрол на всеки от

заетите - всеки работник и служител, имащ пряко или

косвено отношение към производството трябва да участва в

процеса на качествения контрол;

- Проектиране на продукта или услугата -

проектирането на продукта или услугата е много важен

момент за производство на бездефектна продукция, освен

това инженерния дизайн определя много от качеството на

бъдещия продукт като надеждност, характеристики на

функциониране и т. н;

- Осигуряване на качествени материали от

доставчиците - за целта и доставчиците трябва да бъдат

въвлечени в системата за контролиране на качеството. Най-

надеждните доставчици трябва да участват в разработката и

проектирането на нови продукти и предлагане на услуги;

- Производствен контрол по време на производство

- за подсигуряване на по високо качество на

произвежданата продукция е необходимо качествения

контрол да се осъществява по време на производство.

TQM се състои в това, че постоянно организацията

трябва да работи не само над качеството на продукцията си,

но и над качеството на организацията като цяло,

включително и над работата на персонала.

Постоянно едновременно усъвършенстване на тези

три променливи (продукция, организация, персона)

позволява постигането на по-бързо и ефективно развитие на

бизнеса. Качеството се оценява по трите показателя -

постигане на удовлетвореност сред клиентите, подобряване

на финансовите резултати и задоволяване на служителите

от своята работа.

Тоталното управление на качеството погрешно се

възприема като отделен проект. Всъщност това не е

начинание, което има начало и край, а процес на

непрекъснато подобрение. Този факт логически е свързан с

японската корпоративна култура - да се отговори на

очакванията на клиентите, които искат все повече качество

на все по ниска цена. Т. е, ако компанията вече е завоювала

пазарен дял, пожънала е успехи и има изградена клиентела,

би било самоубийство, ако тя спре да развива продуктите си

и си позволи да почива на стари ларви.

На основа на опита от приложение на идеите за

тотално качеството в Япония, през 70-те години на ХХ век

Деминг формулирал концепция за тотално управление на

качеството в 14 точки: [22]

1. Поставете си като постоянна цел да подобрите

продуктите и услугите и след това да станете

конкурентоспособни, за да успеете да останете в бизнеса и

да осигурите работни места.

2. Възприемете новата философия за управление на

качеството.

3. Откажете се от проверките за постигнатото

качество.

4. Прекратете практиката на търсене на доставчик с

най-ниски цени за сметка на партньорство с постоянни

доставчици.

5. Усъвършенствайте постоянно всяка дейност във

фирмата, за да подобрите качеството и производителността

и по този начин да намалите трайно разходите.

6. Организирайте професионално обучение на

работниците, служителите и мениджърите.

7. Установете надзор с цел да помогнете на хората да

работят по-добре.

8. Изгонете страха, така че всеки да може да работи

ефективно.

9. Разрушете преградите между подразделенията.

10. Премахнете лозунгите, призивите и контролните

цифри, изискващи от работниците нулев брак и нова

производителност.

11. Откажете се от стандартите за работа, които

предписват високи дневни норми. Заменете ги с помощ и

ефективен контрол.

12. Премахнете бариерите, които отнемат правото на

работника да се гордее с добре свършената работа.

13. Разработете програми за обучение и

преквалификация.

14. Въвлечете всеки от фирмата да работи в екип за

осъществяване на новия начин на работа.

РАЗДЕЛ ЕДИНАДЕСЕТИ

ИНОВАЦИИ И ТЕХНОЛОГИЧНА СТРАТЕГИЯ

НА ФИРМАТА

11.1. Същност и основни понятия

Знанието и превръщането му в нови продукти,

процеси и начини на организация винаги са били източник

на икономически растеж и подобряване на общественото

благосъстояние. Това, което отличава съвременните

обществени системи, е безпрецедентното по своите мащаби

ускоряване на неговото създаване, натрупване и морално

остаряване. Държавите, които развиват икономика,

основана на знанието, се отличават със способността да

създават ново знание и бързо да го комерсиализират в нови

продукти и технологии и в по-висока квалификация на

човешките ресурси. Те са по-конкурентоспособни и с висок

жизнен стандарт. Различията в тяхната производителност и

икономическият растеж се дължат преди всичко на

насърчаването на научните изследвания, на бързото

развитие на информационните, комуникационните

технологии и разнообразните форми на интелектуалния

труд.

Така се появиха понятията „иновация“

(нововъведение), „реновация“ (обновление) и др. Самото

понятие innovation се появява за първи път в научни

изследвания през 19 век. Нов живот понятието получава в

началото на 20 век в научните трудове на австрийския

икономист Йозеф Шумпетер, който описва

нововъведенческите процеси като “създаване на нови

комбинации” или изменения в развитието на пазара и

производството.

Понятието иновация произхожда от латинския корен

novus, а от гледна точка на семантиката му по същество

означава нововъведение или обновяване. Иновацията е

процес на използване на знания или съответна информация

за създаване и въвеждане на нещо, което е ново и

използваемо. Тя обаче не бива да се отъждествява с

икономическото съдържание на процеса на обновяване,

което се извършва при замяна на физически износени

средства на труда или предмети за дълготрайна употреба с

нови, без те да притежават по-високи технико -

икономически показатели от старите. [1]

Това е най-общата характеристика, която елементарно

разглежда съдържанието и визира единствено етапа на

непосредствено трансформиране на „продуктите“ на

науката в практиката. Следователно всеки нов продукт или

технология, който има качества да стигне до потребителя,

може да се нарича иновация. И обратно, всяка идея, дори и

най-добрата, която не е напуснала създателя си, както и

всяко изобретение, което не само няма възможност, но няма

и качества да влезе в нечия производствена листа, не може

да се причисли към иновациите. От друга страна,

иновацията е немислима без новата идея, без откритието и

изобретението, защото то се базира на съществуващо или

ново знание и има стопански и социален характер. Тя е само

тогава значещ термин, когато има възможност да бъде

комерсиализирана, т.е. когато може да получи признанието

на съответния пазар, удовлетворявайки конкретни

потребности. В този смисъл иновацията може да се

разглежда и като процес, и като резултат. От една страна,

иновацията като процес позволява да се вникне в неговото

логическо съдържание, което е важно, за да може да се

управлява. От друга страна, иновацията като резултат

позволява да се откроят крайните цели, които се преследват,

а те са най-различни: развитие, смяна на продукта,

подобряване на качеството, управление на фирмата и др. От

съдържателна гледна точка пък тя се представя по различни

начини - като проектиране, реализиране, адаптиране и т.н.

Сферите на иновациите са различни: това могат да бъдат

технологични и организационни процеси, предмети,

средства на труда и др. [27,28,]

Съществуващите досега определения на иновацията

от различните автори на практика могат да се обобщят по

определени критерии и да се сведат до няколко, а именно:

• Според новостта – измерване на новост,

възприемане на новост и др.

• Според потребителската същност – пазарна

необходимост, стойност и др.

• Според обхвата - продуктова, процесна, социална,

финансова и т.н.

В международните стандарти - раздел „Статистика

на науката, техниката и иновациите“, е дадено следното

описание: „Иновация е крайният резултат от иновационната

дейност, получил въплъщение във вид на нов или

усъвършенстван продукт, внедрен на пазара, нов или

усъвършенстван технологичен процес, използван в

практическата дейност, или нов подход към социалните

услуги.“ [1]

Според контекста на „Зелената книга за иновациите“

на ЕС „Иновацията е синоним за ефективно и успешно

производство, за усвояване и експлоатация на

нововъведения в икономическата и социалната сфера. Тя

води до обновяване на промишлените структури и до

появата на нови структури на икономическа активност."

С други думи, иновацията е:

• обновяване и разширяване на обхвата от нови

продукти и услуги и свързаните с тях пазари;

• въвеждане на нови методи в производството,

снабдяването и дистрибуцията;

• въвеждане на промени в управлението, в

организацията и в условията на работа и на промени в

уменията на заетите.

Кратка дефиниция на иновацията е дадена на

Семинара по иновационна политика (Брюксел, 11 юни 2002

г.), според която тя е „успешно производство, усвояване и

експлоатация на новостите в икономиката и социалната

сфера“. Именно в този аспект се предлага ново

класификационно допълнение, като иновациите се

подразделят на технологични иновации, които включват

иновациите, резултат от научно-изследователска дейност, и

организационни иновации. Организационните иновации

отразяват обективния факт, че в областта на обществения

живот и социалната сфера като например управление на

човешките ресурси, пласмент, финансиране, начин на

представяне и др. също се създават иновации. [28]

Като обобщение от изложеното дотук може да се

направи извода, че иновацията притежава следните

характеристики:

• научно-техническа, социална или друга новост;

• възможност за практическо приложение;

• възможност за търговска реализация.

Първите две характеристики са безспорни или

задължителни, а третата отразява възможността за

търговска реализация. Това означава, че за иновация може

да се говори и когато са налице първите две условия, а

третото все още може да не е изпълнена. Характерно за

иновациите е тяхната пазарна насоченост, т. е. ориентацията

им към удовлетворяване на крайни потребности, което като

правило се реализира чрез продажбата на нова продукция

или услуги на пазара. В литературата няма единно мнение

за видовете иновации, в (табл. 4) е представена една

примерна систематизация в зависимост от признака на

класификация [15].

В последните години самото понятие „иновация“

постепенно заменя понятието „технически прогрес“. Това е

така, тъй като при променените условия центърът на

тежестта се измества от процеса към резултата, от

развитието на науката и инженерно-техническата дейност

върху крайните реални изменения в производството.

Таблица 4

Видове иновации и признак за класификацията им Признак на класификация Видове иновации

Степен на радикалност (новост,

иновационен потенциал,

оригиналност на техническото

решение и др.)

- радикални (пионерни, базови т.

н.),

- ординарни (изобретения

технически решения),

- усъвършенстващи

(модернизация)

Характер на приложение - продуктови,

- процесни

Стимул на появяване (източник) Иновации, предизвикани oт:

- развитието на науката и

техниката,

- потребностите на

производството,

- потребностите на пазара

Роля във възпроизводствения

процес

- потребителски,

- инвестиционни

Мащаб (комплексност) - сложни (синтетични),

- прости

Науката е сфера на човешката дейност, чиято

функция е изработването и теоретичното систематизиране

на обективни знания за действителността. Науката включва

сумата от получените към даден момент научни знания,

образуващи в съвкупност научната картина на света.

Терминът наука се използва също за обозначаване на

отделни отрасли на научното знание.

Техниката е второто звено в системата на

„технически прогрес“. Тя представлява съвкупност от

средствата на производство, създадени от човека въз основа

на познаване на законите на природата за удовлетворяване

на определени материални и духовни потребности.

Понятието техника има и друг смисъл - съвкупност от

навици, похвати, способи в какъвто и да е вид дейност,

например техника на строителство, техника на свирене на

определен музикален инструмент, техника на спортуване в

определен спорт и др.

Технологията е съвкупност от начини за получаване,

обработка и преработка на суровини, материали,

полуфабрикати и изделия с цел да се произведат продукти,

които да задоволяват определени потребности.

Технологията е квалификацията и техническите знания в

даден период от време. Тя определя взаимовръзката между

ресурсите използвани в производството, и неговия краен

резултат.

Техническият прогрес е непрекъснато развиващ се

процес на придобиване на нови знания, създаване и

внедряване на тяхна основа на нови и усъвършенстване на

действащите средства и предмети на труда, а така също и

друга продукция, технологични процеси и форми на

организация и управление на производството.

Техническият прогрес се проявява в две основни

форми: еволюционна и революционна. Те са свързани

помежду си и взаимно се обуславят. Количествените

натрупвания и сравнително неголемите изменения в науката

и техниката (еволюционна форма) водят до коренни

качествени преобразувания в тази област (революционна

форма), а след преминаване към принципно нова техника и

технология революционните изменения постепенно

прерастват в еволюционни

В най-общи щрихи отделите епохи в човешката

история могат да се характеризират с особеностите на

ръчния труд, инструментализацията, механизацията и

автоматизацията на производството, разглеждани като

технологична история на обществото. Такива технологични

начини на производство са простата кооперация и

манифактурата, машинно фабричният технологичен начин

на производство, автоматизацията на производството.

Новият технологичен начин на производство, който

характеризира извършващата се техническа революция, е

системната автоматизация [14].

Системната автоматизация като технологичен

начин на производство преминава през три фази. Първата

фаза се характеризира с първоначалната поява на отделни

острови на автоматизацията, втората фаза е технологичният

пробив, осъществяван от системите за автоматизация на

проектирането (САПР) и появата на гъвкавите

автоматизирани производствени системи (ГАПС). При тази

фаза се осъществява преход от автоматизация на отделни

машини или работни места към системна интеграция на

отделните машини в цялата система. Третата фаза на

системната автоматизация получи названието компютърно-

интегрирано производство. При тази фаза има интегриране

на производствени и информационни функции и се

осъществява в различна степен само оптимизиране

(адаптивна оптимизация)

Технологичните промени в производството изведат на

преден план нови отрасли, а много от доминиращите преди

отрасли сега са в залез и нямат особено значение за

формиране на брутния национален продукт. Сега

биотехнологиите, електрониката, новите материали

моделират икономическия растеж, играейки ролята на негов

мотор.

Комплексната автоматизация означава внедряване в

производството на системи от машини, механизми и

средства за автоматичен контрол и управление, които в

съвкупност осигуряват осъществяване на производството

без непосредствено участие на човека. Човекът изпълнява

само функциите по наблюдение на работата на машините

тяхната настройка и ремонт. Основните стълбове на

автоматизацията са електрониката, роботиката,

хидравликата и пневматиката, фината механика, програмите

и програмното осигуряване на всички съвременни машини

и автоматизирани системи от машини [15].

Електронизацията означава създаване и приложение

в конструкциите на машините, оборудването, роботите и

другите технически системи на високоефективни

устройства на микропроцесорната електроника.

Роботизацията е не само направление на

технологичното развитие, но и ефективно средство за

решаване на икономически и социални задачи. Роботите

това са машинни агрегати с различна сложност,

предназначени за възпроизвеждане двигателните функции

на човека в рамките на работния цикъл на технологическия

модул.

Развитието на автоматизацията и създаването на

принципно нови методи и системи на машини, технология и

управление на производството са свързани със следните три

направления:

- мехатроника - това е съвкупност на изчислително-

управляващи устройства на микропроцесорна основа, които

се вграждат в обработващото оборудване за синтезиране на

механични и електронни управляващи устройства. Примери

за това са машините с ЦПУ, обработващите технологични

модули, роботите с микропроцесори и др.

- технотроника - с това понятие се обединяват

теорията и средствата за автоматизация на

производствените процеси и технологиите, регулирането на

процесите без участието на човека. Примери за това са

автоматизираните системи за управление на

технологичните процеси (АСУТП).

- информатика - с това понятие се обединяват

теорията и средствата на изчислителната техника,

използвани за създаване на ; автоматизирани системи за

научни изследвания (АСНИ) и системи за автоматизирано

проектиране на конструкциите на изделията и технологиите

за тяхното изработване (САПР); автоматизирани системи за

планиране, отчитане и контрол на производството (АСУ на

предприятието, фирмата).

Върху основата на всички тези направления се

създават условия за внедряване на гъвкавата автоматизация.

Това е такава автоматизация, която дава възможност да се

автоматизират не само масовото и едросерийното

производство, но и единичното и дребно серийното.

11.2. Технологичната стратегия и иновациите

Технологичната стратегия е една от частните

стратегии на фирмата, която подпомага реализацията на

корпоративната й стратегия. Тя конкретизира фирмената

политика по отношение на въвеждането и реализирането на

иновации на пазара и внедряването им в производството. В

този смисъл конкурентното й предимство се осигурява чрез

въвеждане на нови технологии или продукти, нови форми

на организация, методи на управление и др. При всички

условия технологичната стратегия трябва да доведе до

иновационно предимство на фирмата, което е съобразено с

конкретните условия и да й осигури по-добри технико -

икономически резултати [1].

Целта включва използване на принципно нови

технологични процеси, водещи до значително съкращаване

на технологичния и производствения цикъл и повишаване

на производителността на научния персонал. Използват се

нови подходи, методи, средства, включително и нови форми

на организация на производството, управлението и др.

Трябва да се обърне внимание и на средствата, водещи до

интензификация на труда на развойния и изследователския

персонал.

Фирмите, които извършват развойна дейност и

разработват своя технологична стратегия, трябва да

познават закономерностите и тенденциите на

технологичното развитие. Независимо че всяка фирма има

специфични особености на развитие, общите

закономерности на създаване, производство и експлоатация

на продуктите определят общите изисквания за всички.

Именно от тази гледна точка фирмените ръководства и

специалистите трябва да познават въздействията на новите

производствени концепции, моралното остаряване,

техническите закономерности за интензификация и

производителност и др. По такъв начин те могат да

предлагат алтернативни решения, когато някои от тези

въздействия представляват негативни фактори, влияещи

върху качеството и конкурентните предимства на

иновационните продукти.

Съвременният етап на индустриално развитие се

характеризира с повишаване на изискванията както към

качеството на продуктите и необходимостта от устойчив

растеж, така и със стремеж за високоефективно прилагане

на иновационните постижения и особено на високите

индустриални и информационни технологии. [1, 6]

Съвременните производствени концепции могат да

се дефинират като съвкупност от иновационни дейности,

чрез които се преработват материали, енергия и

информация за получаване на точно определен

конкурентен продукт, с точно определени

потребителски качества. Във връзка с това съвкупността

от иновационно наситени дейности може да се представи

като поредица от последователно свързани етапи, най-

главните от които са: маркетинг, идейно решение, проектен

процес, изработване на изделията и продажби.

Друго проявление на производствената концепция е

иновационното насищане на проучвателните,

конструктивните и технологичните дейности и постигането

на възможно най-пълна адекватност между произвеждан

продукт и пазарно търсене. Като израз на това ново

иновационно изискване и в разрез с конвенционалните

методи и средства през последните няколко години се

формираха нови иновационни направления на

приложението на съвременни методи, подходи и средства за

по-ефективно структуриране, управление, развитие и

усъвършенстване на производството (таблица 5) [1].

Таблица 5

Направления за приложение на методи, подходи и

средства Нови иновационни направления за приложението на съвременни

методи, подходи и средства

Експертни системи в областта на

производството

Expert Manufacturing Systems

Гъвкави производствени системи Flexible Manufacturing Systems

Виртуално производство Industrial Virtual Enterprise

Системи за тотално управление на

качеството

Total Quality Management

Интелигентни сензорни системи Intelligent Sensors

Тагучи методи (Методи за контрол

на качеството)

Tagutchi Methods

Друг кръг задачи, решавани от съвременните

високоефективни производствени методи, се отнася до

създаване на принципно материали, машини, технологии и

методи за производство в области в които досега

съществуващите не дават адекватно решение, както и

задачи, свързани с прилагане принципите на устойчивото

развитие.

Според изследванията на различни експерти през

последните години може да се направи следната

периодизация на технологичните иновации по години:

Новите производствени концепции налагат и

принципно нов начин на индустриално развитие. При тях

чрез използването на глобалните информационни мрежи се

дава възможност за интензифициране на производството,

скъсяване на проектния етап и значително повишаване

качеството на произвежданите изделия [15].

Таблица 6

Времеви период на технологиите Период Използвани технологии

1980-1989

г

усъвършенстване и приложение на микропроцесорите;

автоматизация на производството САПР/АСУТП; банки

данни и информационни системи; методи за обработка на

тънкослойни повърхнини; биологични методи за

пречистване; наземни средства за масов транспорт;

материали - заместители на недостатъчни, застрашени от

изчезване или замърсяващи околната среда суровини;

лазерни технологии; технологии за рециклиране;

технологии за рационално използуване на енергията.

1990-1999

г.

компютърно-интегрирано производство, вкл. роботика;

нови методи за измерване и анализ; разпознаване на

говор, образи и форми; експертни системи;

телекомуникация (в т. ч, комуникационни спътници);

вътрешноведомствени комуникационни системи;

биотехнологии; технологии за оздравяване на околната

среда; използване на лазерите; многослойни материали.

2000-2010

г

практическо използване на свръхпроводимостта;

технологии за съхраняване на енергията; технологии за

самонарастващи суровини (технологии за „прибиране на

реколтата“ и първична обработка), генна технология;

широколентова телекомуникация; използване на

възобновяеми енергоносители; оползотворяване на

отпадъците чрез пиролиза; оптична обработка ва

информацията

След 2010 екологично надеждни процеси за добиване на суровини,

производство и отстраняване ва отпадъците; водородна

технология; молекулярна електроника (биочипове);

облачни технологии влияние върху климата и др.

Създаването на екологично съобразени технологични

схеми, методи и процеси също е приоритет на новите

производствени концепции. В тази насока социалните

проблеми и екологичните ограничения в бъдеще ще имат

първостепенно значение в иновационното развитие на

производството. При това производителността и

ефективността ще имат основно значение, което се

определя от групите фактори, породени от въздействието на

новите концепции. Те са пряко следствие от използването

на последните постижения в компютърната техника и

технологии, т.е. на иновациите. Освен това концепциите и

решенията за нов вид производство са породени и от

сложните пазарни условия, както и от стремежа на

водещите фирми да произвеждат все по - ефективно, по-

качествено и по-екологично новите си продукти с цел

задоволяване на изискванията на потребителя в глобален

мащаб.

Между производителността (Q) като достигнато

световно равнище и техническото развитие съществува

определена зависимост. Тя се изразява в достигнатите

технически степени на развитие (W) отчитащи разликите в

съответните нива (Wn) и повишаването на

производителността Показателите, определящи

производителността и техническите нива, са тясно свързани

и взаимозависими, тъй като са дефинирани от

технологичното развитие в даден момент, а то от своя

страна е резултат от достигнатата производителност на

техниката като степен на развитие на научно-техническия

прогрес (фигура 39) [1]

От фигурата се вижда, че:

1321 ....... ni TTTTT

1321 ....... ni WWWWW

Физическата същност на тези зависимости се изразява

в скъсяване периодите на създаване на нови технически

решения, технологии, модерни конструкции, ноу-хау и т.н.

и повишаване на тяхната производителност в абсолютно и

относително измерение ( 1321 ,....,...,, ni TTTTT ) за всеки нов

период. Oт това следва, че периодите на морално

остаряване на техниката ( 1321 ,....,...,, ni ttttt ) стават все по-

кратки във времето, а техническите нива - все по-високи за

всеки следващ период. Това са обективни технически

закономерности, които с технологичното развитие бележат

ускорени стъпки за всеки следващ период.

Фиг. 39. Зависимост между производителността и

техническото развитие

Следователно бъдещото развитие на индустриалните

дейности ще се характеризира с все по-високи технически

нива, все по-висока производителност, бързо морално

остаряване и глобална интензификация на процеси и

дейности. При това тези зависимости формират нови сфери,

генериращи нова среда на развитие, гъвкаво балансирана от

въздействието на вътрешни и външни фактори. Сега не

може да се говори само за отделни иновации и иновационни

процеси, а за иновативно производство, разглеждано

комплексно. Въздействието на външната среда определя

основните изисквания на технологичното поведение на

фирмите и създава предпоставките и условията за ново

отношение към иновациите като неразделна и необходима

част от глобалното развитие на индустрията и обществото.

На настоящия етап на технологично развитие

моралното остаряване има преимуществено значение пред

физическото. Ето защо особено важен момент в тази насока

е правилното определяне на степента на морално

остаряване с цел установяване влиянието на иновациите

върху технико-икономическите и социалните резултати от

индустриалната дейност. Оценката на влиянието им върху

мащаба и сроковете на моралното остаряване е

изключително важна за навременното отстраняване на

отрицателните последици от въздействието им. Освен това

влиянието на иновационното развитие се глобализира, в

резултат на което настъпват морално остаряване на

техниката и изоставане на равнището на влезлите в

експлоатация технологии от съвременните. По-нататъшното

използване на морално остаряла техника и технологични

процеси води до определени загуби, чийто размер ще зависи

от степента на това изоставане.

Технологичното развитие и по-точно неговите

последици, проявяващи се под формата на морално

остаряване на продукти и процеси, водят до своеобразна

нагласа на производителите за търсене на начини и средства

за усъвършенстване и изменение на параметрите им.

Важна характеристика на иновациите е техният

жизнен цикъл. Под жизнен цикъл трябва да се разбира

периодът от възникването им до изваждането им от

потребление поради настъпилото морално остаряване в

резултат на създадени нови иновативни решения с по-добри

технико-икономически показатели и по-висока

ефективност. Необходимо е да се прави разлика между

жизнен цикъл на продукт (изделие) и жизнен цикъл на

иновация (фиг. 40) [6]. В един продукт можем да имаме

няколко иновативни решения. Освен това жизненият цикъл

на продукта е концепция, която изразява изменението на

продажбите и печалбата от момента на възникване на

идеята до пазарната й реализация. Въпреки всичко те имат

много общи и покриващи се страни. Така например при

морално остаряване на някои иновативни решения,

заложени в продукта, настъпва спад в продажбите

вследствие на загубване на част от конкурентоспособността.

Фиг. 40 Крива на продуктовия жизнен цикъл,

продуктовата и процесната иновация

Концепцията за жизнения цикъл има важно значение

от гледна точка на:

• разработването на иновационната стратегия, тъй като

животът на иновационните продукти бързо се скъсява, а, от

друга страна, разработването на всеки нов продукт изисква

все по-големи инвестиции;

• изграждането на ефективна продуктова и

технологична структура на фирмите;

• възможността за комплексно изследване на

иновациите за минал и бъдещ период и предоставяната

богата информационна база за оценка и прогноза на

перспективността на изделията и технологиите.

На базата на жизнените цикли на различните

продукти, произвеждани във фирмата, на тяхното

взаимодействие и комплексно въздействие върху основните

икономически показатели се прави извод за осигуреността с

ресурси и динамиката на развитие на фирмата.

11.3. Логистична подкрепа на стратегията

Логистичната подкрепа на технологичната стратегия

включва както различните форми на развойно развитие,

така и цялостната организация на тази дейност, отнасяща се

до формите на развойно развитие; материално-техническата

база на фирмата, предназначена за развойно развитие;

персонала, зает в развойната дейност; финансирането и

източниците на финансиране на тази дейност; вида и

обхвата на информационното обслужване [1].

Материално-техническата база трябва да бъде добре

оборудвана, обзаведена със съвременни машини, модерна

апаратура и съоръжения и напълно да задоволява

развойните нужди на фирмата, като за тази цел са

необходими:

Технически средства за конструктивно-

технологична и проектна работа;

Апаратура, технически средства и др. за

проучвателна и изследователска работа;

Транспортни средства, специализирани

съоръжения;

Експериментални стендове, изпитателни

лаборатории;

Инструментално звено за проектиране и

изработване на инструменти и екипировка;

Производствени звена за изработка на образци,

нестандартни съоръжения;

Компютърна и комуникационна техника и

софтуерни продукти;

Специализиран за нуждите на развойната дейност

сграден фонд.

Организацията на трудовия процес на персонала е

пряко свързана и зависима от функционалната структура.

Основните изисквания, характеризиращи особеностите на

трудовия процес, се свеждат до:

равнище на образователната подготовка на

работещите в този сектор;

възрастов състав и прогнозиране потребностите от

професионална квалификация на наличния кадрови състав,

работещ в сферата на развойната дейност;

основни тенденции за усъвършенстване на

професионалната квалификация на персонала,

съответстваща на изискванията, наложени от научно-

техническото развитие (високи индустриални и

информационни технологии);

влияние на новите технологии върху

автоматизиране труда на развойния персонал, а оттам и

необходимост от обучение за работа с нова техника,

апаратура и др.;

планиране, договаряне и прогнозиране на

потребностите от млади кадри, които да работят в

развойната дейност;

специфично икономически аспекти на

комуникация, правила на работа и др. с кадровия състав,

работещ по технологичното развитие на фирмата

Средствата за финансиране на иновационната

дейност се осигуряват чрез финансовия план на фирмите.

Източниците за инвестиране са основните трудности

за много фирми, които проявяват стремеж да иновират.

Това е особено характерно за фирмите с ограничени

ресурси и предпочитанието на финансовите институции да

финансират във високоефективни проекти. Източниците на

финансиране са вътрешни и външни и формират

съотношението собствен/заемен капитал. Известни са

следните подходи за определяне на средствата за

финансиране.

Междуфирмените сравнения като метод за

определяне на разходите за иновационна дейност се

използват при фирми от един и същи отрасъл и сходен

предмет на дейност. Анализът на действията на

конкурентите е своеобразен показател за тяхната

иновативна политика и за осигуряване на

конкурентоспособността на фирмата.

Разходите могат да се определят като процент от

оборота, с нарастване на фирменото производство те също

нарастват. Недостатъкът на този подход е, че достигнатият

оборот е на база инвестиции в иновационната дейност през

изминал период.

Друг възможен начин е планиране на разходите въз

основа на процент от печалбата, но както и при оборота,

тази печалба е на база инвестиции за минал период. От

друга страна, периоди с малка печалба и съответно

намаляване на средствата за иновационна дейност могат да

се отразят неблагоприятно върху някои нови продуктови

идеи.

Разходите за иновации от минал период могат да се

използват като база за планиране на иновационния бюджет,

ако се коригират с индекса на инфлация и се направят някои

промени в стратегията на фирмата.

Иновационният бюджет се определя, като сума от

очакваните разходи за изпълнение на предвидените

проекти и сумата за покриване на рискови ситуации.

Научно-техническата информация е един от

важните компоненти на логистичната подкрепа. Като

носител на познания за резултатите от фундаменталните и

приложните изследвания от различните области и

направления за разработването на нови технически решения

тя съдържа и познания за патенти, стандарти, екологични

норми и други характеристики. Освен това

информационната система служи за събиране, съхраняване,

актуализиране, коригиране и обработване на информацията

с оглед вземане на конкретни иновационни решения. При

това трябва да се търси баланс между осигуреност на

информацията, цена на информационния ресурс и време за

нейното получаване и обработване.

Провежданата последните години политика на научно-

техническо развитие се опира на приоритетното развитие на

следните технологични области [15]:

Ресурсно икономисващи технологии. Това са

технологии и съоръжения, даващи възможност да се

използват ефективно материалните и енергийните ресурси,

като без отпадъчни процеси; оползотворяване на ниско

потенциална енергия; оползотворяване на отпадъци и др.

Технологии за създаване на нова суровинна и

енергийна база. Това са технологии на основата на методи

за обработка на материалите с газово противоналягане;

интегрирани технологии за техническа керамика;

технологии на основата н приложната минералогия за

създаване на нови висококачествени материали; хидро

металургични технологии; технологии за производство на

нови метални сплави, стъкловидни материали, чисти и

свръхчисти материали, в т. ч. за производство на суровини

за микропроцесорната елементна база, за лазерни

материали, оптични стъкла световоди, магнити и др.;

Екстремални технологии. Развитието на

екстремалните технологии е свързано със заменянето и

разширяването на традиционните технологични методи за

въздействие и навлизането в принципно нови области,

които се базират на критични състояния на веществата,

свръх високи и свръх ниски налягания или температури и

др. Такива са вакуумни, плазмени, електроннолъчеви,

микровълнови, квантови, криогенни, космически и др.

технологии.

Високо селективни технологии. Към тях се отнасят

технологии за разделяне, пречистване и хомогенизиране на

двуфазни и многофазни системи при осигуряваш на висока

чистота на крайните продукти, голяма избирателност и

свръхвисока чувствителност. Тяхното развитие е насочено в

следните направления: йонообменни екстракционни,

мембранни, препаративно-хромографски технологии и др.

Биотехнологии. Разнообразието в тази технологична

област е голямо, но могат да бъдат посочени три класа

базисни технологии: генетично-инженерни, емзимни и

ферментационни технологии.

Оптико-електронни технологии. Те се развиват в

следните направления: лазерни технологии; технологии за

оптично предаване, запис и обработка на информацията

технологии за създаване на оптико електронни сензори и

сензорни устройства и др.

Информационни технологии. Развитието на

информационните технологии e насочено към

превръщането им от средство за решаване на много сложни

единични задачи в отделни области в средство за

обслужване на масови потребители: научни, промишлени,

строителни, транспортни организации, държавни и

териториални орган и учреждения. Информационните

технологии постоянно се усъвършенстват, стават по-масови,

проникват в нови сфери на производствената и не

производствената дейност. Типизацията на

информационните технологии е насочена към технологии за

създаване, и работа с база данни; обмен на информация

между изчислителни машини; работа в диалогов режим;

обработка на визуална или графична информация.

Стратегическо значение придобиват нововъведенията в

процесите на управление на производството и

административното управление чрез интеграция на

информационната техника в комуникационни системи на

различни равнища и създаване на интегрирани

информационни технологии за обработка и интегриране на

научна техническа, технологична, икономическа и социална

информация.

Облачни технологии. Това е термин от областта на

информационните технологии, означаващ използването на

споделени ресурси, софтуер и информация, като

предоставяни на компютри и други устройства по мрежа

(чрез Интернет). Терминът съвместява понятия като

софтуер като услуга, инфраструктура като услуга,

платформа като услуга и други съвременни технологии,

които под формата на онлайн бизнес приложения, достъпни

през уеб браузър, задоволяват изчислителни потребности

докато съхраняват софтуера и потребителските данни на

свои сървъри. С други думи, понятието се отнася както до

софтуерни приложения, предоставяни под формата на уеб

услуги, така и до достъпа до хардуерните и системни

ресурси на център за данни (data centers), които предлагат

тези услуги. Всъщност, комбинацията от достъпа до

хардуера и софтуера на центъра е това, което е прието да се

нарича „облак“. Смята се, че облакът е метафора за

Интернет, тъй като често се изобразява така в диаграмите на

компютърни мрежи и като абстракция на сложната

инфраструктура, която стои зад него.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Концепцията за управление на качеството преминава

през много трансформации. В литературата са описани

четири „ери” на качествено развитие:

- Ера на инспекциите, където качеството се свързва с

грешките, скрити в даден продукт или услуга, след

производството им;

- Ера на статистически контрол, където дефектите се

намаляват чрез контролиране на самия процес на

производство на продуктите;

- Ерата на осигуряване на качеството, в която

техниките и философиите обхващат тоталния качествен

контрол и висшия мениджмънт поема отговорността да

осигури качество в цялата организация;

- Ерата на стратегическото управление, където

качеството се дефинира от гледна точка на потребителя и

организационната стратегия се концентрира върху

качеството.

Иновационното развитие през последните години все

повече се глобализира, поради което неговото влияние ще

се разпростира върху всички индустриални структури. В

резултат на това ще настъпва все по-бързо морално

остаряване на техниката и изоставане на равнището на

влезлите в експлоатация технологии от съвременните. От

друга страна, стимулираните от глобалните приоритети

иновационни решения напълно разкриват своя потенциал

само в рамките на световното икономическо пространство.

ИЗПОЛЗВАНИ ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ

1 .Авторски колектив, Иновациите- политика и

практика, Фондация „Приложни изследвания и

комуникации“, София, 2004

2 Ангелов, А. Основи на мениджмънта, С., 1998.

3 Богданов А. Марков К. Мениджмънт на

сигурността. ИК на НВУ „Васил Левски” 2014

4 .Велев, М., Колчагова, Б., Управление на малката

фирма, С. 1995.

5 .Дамянов, Д., Иновационна политика, Интервю

прес, С., 2002.

6 .Дамянов, Д., Конкурентен инженеринг, Примакс

ООД, Русе, 2000.

7 .Дамянов, Д., Методични указания за определяне

степента на иновативност на продукти и процеси, ТУ -

София, 2003.

8 .Донали, Дж, и колектив, Основи на

мениджмънта, Отворено общество, 1997

9 .Илиев, Й., и колектив, Организация на

индустриалната фирма, УИ “Стопанство”, С., 2002

10 Калигоров Х. - „Изграждане, функциониране и

усъвършенстване на организацията в производството",

София, Техника, 1980

11 Кодекс на труда, изм. и доп. ДВ. бр.105 от 30

Декември 2016г.

12 Мирчев, А. Производствен мениджмънт, Princeps.

1996.

13 .Национална класификация на професиите,

ОКОМ, С., 1996.

14 .Николов И., Николов Никола- „Съвременни

форми на организация на производството", С, Техника, 1982

15 . Николов, Н., Георгиева, М., Икономика и

организация на промишлеността, С, 1992.

16 .Петрова, Н., съст.. Методическо ръководство за

усъвършенстване на организацията на труда, Профиздат, С.,

1977.

17 .Петухов П. М., Лазуткин Л. С. - „Икономическа

ефективност и организация на производството", С.,

Техника, 1974

18 .Сборник доклади – Качеството – най-добрите

подходи за успех, С, 1999.

19 .Силаги, Ендрю, Мениджмънт – наука , изкуство,

практика, кн. 7 и 8 – Параметрите, проектирането, Варна,

ВИНС, 1991.

20 . Славова, И., Бизнес планиране, И “Сиела”, 2004.

21 .Хартли, Ди., ГАПС в действие, М,

Машиностроение, 1987.

22 Чанкова Л., Системите за управление на

качеството (ISO 9000) и логистиката на индустриални

фирми в България

23 .Шопов, Д.,и колектив, Икономика на труда,

Второ издание, И. “Тракия М”, София 1999

24 .Организация, планирование и управление

предприятием машиностроения", М. Машиностроения, 1982

25 .Попов, Н. А., Техническое обеспечение

управления, Москва, Машиностроения, 1982

26 .Camarinha-Matos, L. М., Н. Afsarmanesh,

Infrastructures for Virtual Enterprises. A Summary of

Achievements Proceedings of PRO-VE, 99-ШР International

Conference of Infrastructures for Virtual Enterprises, Kluwer

Academic Publishers, 1999.

27 .Leitao, P., E Restivo, An Agile and Cooperative

Architecture for Distributed Manufacturing Systems in

Proceedings of the IASTED International Conference Robotics

and Manufacturing, Cancun, Mexico, 21-24 may 2001, pp. 188-

193.

28 .Leitao, P., F. Restivo, Layered Approach to

Distributed Manufacturing in Advanced Summer Institute

International Conference, ICIMS-NOE ASI, 99, Leuven,

Belgium, 21-23 September 1999.

29 Total Quality Management, Washington, D.C: 5–1,

retrieved 2013-10-19

30 .Waldemar H. - Allgemeine betriebswirtschafts - und

management - lehre: das unternschmen inspannungsfel-

dzwirschen okonomischen und ekologischen interessen, Velv.

moderne industrie,1990

31 .http.//www.cordis.lu/innowation-smes/src/ds.htm.

32 .http.//www.innovation-regions.org/

ИНДУСТРИАЛЕНМЕНИДЖМЪНТ

Андрей БогдановПламен Дянков

ISBN 978-619-201-161-1

Университетско издателство "Епископ Константин Преславски"

2017 г.