Джанин Фрост

„Среднощен ловец“Книга 2

С единият крак в гроба

1.

ЧАКАХ НАВЪН ПРЕД ГОЛЯМАТА ЧЕТИРИЕТАЖНА КЪЩА В МАНАСЕТ, която беше собственост на господин Лиам Фланъри. Това не беше светска визита, както всеки, който ме погледнеше, можеше да каже. Дългото яке, което носех, беше откопчано и откриваше ясно пистолета в кобура на рамото ми, както и ФБР значката ми. Панталоните и блузата ми бяха широки, за да скрият десетте килограма сребърни оръжия, закачени с ремъци по ръцете и краката ми.

Възрастен мъж с бизнес костюм отговори на почукването ми:- Специален агент Катрина Артър. – казах. – Идвам да видя господин

Фланъри.Катрина не беше истинското ми име, но беше това, което бе изписано на

фалшифицираната ми значка. Портиерът ми се усмихна неискрено:- Ще проверя дали господин Фланъри е в къщи. Почакайте тук.Вече знаех, че Лиам Фланъри си е в къщи. Също така знаех, че нито

господин Фланъри е човек, нито портиер. Е, нито пък аз, но от трима ни аз бях единствената с пулс.

Няколко минути по-късно вратата се отвори повторно.- Господин Фланъри се съгласи да се срещне с вас.Това беше първата му грешка и ако можех да кажа нещо за нея, щеше да

бъде и последната му.

1

Първото нещо, което си помислих когато влязох в къщата на Лиам Фланъри беше „Уау!“. Ръчна дърворезба украсяваше всички стени, подът беше от някакъв вид наистина скъпо изглеждащ мрамор, а антиките бяха сложени с вкус навсякъде, където можеха да се видят. Да си мъртъв със сигурност не означаваше, че не можеш да живееш с кеф.

Космите на врата ми се изправиха, когато мощта изпълни стаята. Фланъри не знаеше, че мога да го усетя, също както усетих и портиера таласъм. Може и да изглеждах обикновена като поредният човек, но имах някой и друг коз в ръкава си. И много ножове, естествено.

- Агент Артър, - каза Фланъри. – Това сигурно е заради двамата ми служители, но вече бях разпитан от полицията.

Акцентът му беше английски, което беше странно заради ирландското му име. Просто чуването на тази интонация изпрати тръпки по гръбнака ми. Английският акцент предизвиква спомени у мен.

Обърнах се. Фланъри изглеждаше дори по-добре от снимката, която беше на досието му във ФБР. Неговата светла, кристална плът почти блестеше срещу телесния цвят на ризата му. Ще кажа едно нещо за вампирите – всички имат великолепна кожа. Очите на Лиам бяха чист тюркоаз, а кестенявата му коса падаше зад яката му.

Дам, той беше красив. Сигурно нямаше проблеми с това, да плаши вечерята си. Но най-впечатляващото нещо в него беше аурата му. Тя извираше от него трептящи, мощно изпълнени вълни.

Без съмнение вампир повелител.- Да, това е заради Томас Стилуел и Джером Хаторн. Бюрото ще оцени

вашето сътрудничество.Моето любезно забавяне беше, за да преценя колко души се намираха в

къщата. Напрегнах слуха си, но не открих никой друг освен Фланъри, портиерът гул и себе си.

- Разбира се. Всичко за подпомагането на закона и реда. – каза той със прикрита развеселеност.

- И ви е удобно да говорим тук? – попитах, опитвайки се да получа повече от един поглед наоколо. – Или предпочитате на по-уединено място?

- Агент Артър, ако искате да ми кажете нещо насаме, наричайте ме Лиам. – каза той бавно. – Надявам се да искате да си говорим за нещо различно от скучните Джером и Томас.

О, имах малко намерение да говоря веднага, след като с Лиам останем насаме. Тъй като той беше замесен в смъртта на работниците си, Фланъри беше влязал в списъка ми със задачи, въпреки че не бях тук, за да го арестувам. Обикновеният човек не вярва във вампири или гули и затова нямаше съдебни процеси, които да се справят с убийството на такива. Не, вместо това имаше скрит клон на Вътрешна сигурност, а шефът ми Дон ме беше изпратил. Вярно, имаше слухове за мен в света на неживите, такива,

2

които се бяха разраснали по време на работата ми, но само един вампир знаеше коя съм всъщност. И не го бях виждала повече от четири години.

- Лиам, нали не флиртувате с федерален агент, който ви разследва за двойно убийство?

- Катрина, невинен човек не трепери пред колелата на закона, когато го громолят на разстояние. Най-малкото, поздравявам федералните, че изпратиха такава красива жена да говори с мен. Освен това ми изглеждате и малко позната, въпреки че съм сигурен, че щях да си спомня ако ви бях срещал преди.

- Не сте. – казах веднага. – Повярвайте ми, щях да си спомня.Не го казах като комплимент, но това го накара да се подсмихне по

начин, който беше твърде намекващ за вкуса ми.Несъмнено.Ти, самодоволен кучи син. Да видим колко дълго ще запазиш тази

самодоволна усмивка.- Обратно към темата. Лиам. Тук ли ще говорим или някъде насаме?Той издаде пораженчески звук.- Ако настоявате да минем по този път, може би ще ни е по-удобно в

библиотеката. Елате с мен.Последвах го покрай по-пищните, празни стаи до библиотеката. Тя беше

великолепна, със стотици стари и нови книги. Имаше дори свитъци, пазени в стъклени витрини, но това, което привлече вниманието ми беше някакво голямо произведение на изкуството на стената.

- Това изглежда... примитивно.На пръв поглед наподобяваше дърво или слонова кост, но с по-

внимателно проучване, изглеждаше като кости. Човешки.- Аборигенски, близо триста годишни. Подариха ми ги едни приятели в

Австралия.Лиам се приближи, а тюркоазените му очи започнаха да пробляскват

като смарагд. Знаех какво точно означават зелените точици в погледа му. Похотта и храненето изглеждаха по един и същ начин за вампир. И двете караха очите да светят като смарагд и зъбите да се удължават. Лиам беше или гладен или възбуден, но нямаше да задоволя нито едно от желанията му.

Телефонът ми звънна.- Ало. – вдигнах.- Агент Атрър, още ли разпитвате господин Фланъри? – попита

заместник шефът ми - Тейт.- Да. Това трябва да свърши до тридесет минути.Превод : Ако не вдигна пак след половин час, Тейт и екипът ми щяха да

дойдат за мен.Тейт затвори без да коментира. За нещастие той мразеше, когато се

оправях с нещата сама. Къщата на Фланъри беше тиха като гробница и

3

беше минало много време откакто се бях намирала насаме с вампир повелител.

- Вярвам, че полицията ви е казала, че телата на Томас Стилуел и Джером Хаторн са намерени с почти изцяло липсваща кръв. И за сметка на това с никакви видими рани. – казах аз, скачайки на темата.

Лиам сви рамене.- Бюрото има ли теория?О, имахме повече от теория. Знаех, че за Лиам е просто да затвори

издайническите дупки по вратовете на Томас и Джером с една капка от собствената си кръв преди да умрат. Бум, две изцедени тела, без вампир, който да разбеснее селяните – освен ако знаеш какви трикове да търсиш.

Категорично изстрелях отново:- Ти имаш все пак, нали?- Знаеш ли за какво имам теория, Катрина? Че на вкус си толкова сладка,

колкото и изглеждаш. Всъщност, откакто влезе не съм мислил за нищо друго.

Не се съпротивлявах, когато Лиам скъси разстоянието помежду ни и вдигнах брадичка. В края на краищата, това щеше да го разсее по-добре от всичко, което се сетех.

Устните му бяха студени върху моите и вибрираха с енергия, гъделичкайки приятно устата ми. Целуваше се много добре, усещайки кога да задълбочи и кога наистина да задълбочи. Всъщност, си позволих да се насладя за минута. – Господи, четирите години на въздържание трябваше да си вземат жертвите! – и след това бях готова за работа.

Ръцете ми се увиха около него, прикривайки ме докато издърпвах камата от ръкава си. В същото време той пусна ръце надолу към бедрата ми и усети твърдите очертания под панталоните ми.

- Какво по дяволите...? – промърмори, дърпайки се назад.Усмихнах се.- Изненада!И след това нападнах.Щеше да бъде убийствен удар, но Лиам беше по-бърз, отколкото

очаквах. Той помете краката ми точно, когато замахвах, така че среброто ми пропусна сърцето му на сантиметри. Вместо да се опитам да възвърна стабилността си, аз се оставих да падна, претъркулвайки се далеч от ритника, който той беше насочил към главата ми. Лиам се придвижи като светкавица, за да пробва пак, но се дръпна рязко назад, когато три от хвърлените ножове се приземиха в гърдите му. По дяволите, пропуснах сърцето му отново.

- Свещени Исусе Христе! – възкликна Лиам. Той престана да се преструва на човек и позволи на очите си да заблестят като смарагд докато вампирските му зъби се удължиха. – Ти трябва да си легендарната Червена жътварка. Какво води страшилището за вампири в дома ми?

4

Той звучеше заинтригуван, но не и изплашен. Когато скочих на крака, хвърляйки якето си за по-добър достъп до оръжията ми, обаче, беше повече притеснен, и започна да обикаля около мен.

- Обичайното. – казах аз.- Ти уби хора. Тук съм да изравня резултата.Лиам завъртя очи.- Повярвай ми, сладурче, Джером и Томас го заслужаваха. Тези

крадливи копелета откраднаха от мен. Тези дни е толкова трудно да си намериш добър персонал.

Продължавай да говориш, хубавецо, не ми пука.Завъртях глава около раменете си и хванах още ножове. Нито един от

нас не мигна докато чакахме другият да направи своя ход. Това, което Лиам не знаеше беше, че бях наясно, че ще повика помощ. Можех да чуя как гулът пълзеше тихо по-близо към нас, едва смущавайки въздуха около себе си. Бръщолевенето на Лиам беше само, за да спечели време.

Той поклати глава, сякаш в самообвинение.- Външният ти вид трябваше да ме предупреди. Казват, че Червеният

жътвар има червена като кръв коса, сиви като дим очи, а кожата ти... ммм, сега вече има истинска разлика. Никога преди не съм виждал такава красива плът у човек. Господи, момиче, дори нямаше да те ухапя. Е, не по начина, по който си мислиш.

- Поласкана съм, че искаш да ме чукаш толкова, колкото и да ме убиеш. Наистина, Лиам, това е сладко.

Той се ухили.- Свети Валентин беше миналия месец, все пак.Той ме изтласкваше към вратата и аз му позволих. Умишлено извадих

най-големия си нож от панталоните си, този, който на практика беше малък меч и го размених с тези за хвърляне в дясната си ръка. Лиам се ухили широко, когато го видя.

- Впечатляващо, но още не си видяла пиката ми. Пусни украшенията си и ще ти я покажа. Ако искаш дори можеш да задържиш някои от ножовете. Това ще направи нещата по-интересни.

Той тръгна рязко напред, но не се хванах на стръвта. Вместо това хвърлих петте ножа в лявата си ръка по него и се завъртях, за да избегна удара на гула зад мен. С един силен удар, който проряза ръката ми, изпратих острието във врата на съществото с всички сили. Главата на таласъма се завъртя около оста си за момент, с очи заковани върху мен, преди да се строполи на пода. Имаше само един начин да се убие гул и това беше той.

Лиам изтръгна от себе си сребърните ми ножове, сякаш бяха просто клечки за зъби.

- Ти, гадна кучке, сега аз ще те нараня! Магнус ми беше приятел повече от четиридесет години!

5

Това отбеляза края на закачката. Лиам се хвърли върху мен с невероятна скорост. Нямаше оръжия, освен тялото и зъбите си, но и това беше страховито. Той заблъска с юмруци по мен, а аз отвръщах с жестоки удари. За няколко минути просто се налагахме, събаряйки всяка маса и лампа по пътя си. Най-накрая той ме хвърли през стаята и аз се разбих близо до необичайното произведение на изкуството, на което се възхищавах. Когато тръгна след мен го изритах и го съборих назад върху витрината. После изтръгнах скулптурата от стената и я запратих към главата му.

Лиам се сви, проклинайки, когато сложната картина се разби на парчета зад него.

- Нямаш ли шибан респект към артефактите? Това беше старо колкото мен! И как, мътните го взели, се сдоби с такива очи?

Не беше нужно да се поглеждам, за да разбера за какво говореше. Моят по-рано сив поглед сега трябваше да свети зелено като този на Лиам. Боят извади наяве доказателството за моят смесен произход, който моят неизвестен баща-вампир ми беше оставил.

- Този пъзел от кости е по-стар от теб, а? Значи си на колко, двеста? Двеста и петдесет? Силен си тогава. Набождала съм на шиш седемстотингодишни вампири, които не удряха така, както удряш ти. Ще бъдеш забавен за убиване.

Господ да ми помогне, но не се шегувах. Нямаше никакъв спорт, когато просто пробождах вампира и оставях екипа ми да се погрижи за останките.

Лиам се ухили.- Двеста и двадесет, сладурче. Това е в безпулсни години. Другите не

бяха добри за нищо друго, освен за бедност и мизерия. Лондон беше канализация тогава. Сега изглежда много по-добре.

- Много жалко, че няма да го видиш отново.- Съмнявам се, сладурче. Мислиш си, че ще се забавляваш да ме убиеш?

Знам, че ще ми хареса да те изчукам.- Да видим какво можеш. – подиграх се.Той прелетя през стаята, прекалено бързо, за да го избегна, и нанесе

брутален удар по главата ми. Светъл взрив избухна в мозъка ми и щеше да прати всеки нормален човек право в гроба. Аз никога не съм била нормална, така че докато се борех с гаденето, реагирах бързо. Отпуснах се, оставяйки устата си да виси отворена и очите ми подбелени докато се строполих на земята с гърло примамливо наклонено нагоре. Близо до отпуснатата ми ръка лежеше един от ножовете ми за хвърляне, който той беше изтръгнал от гърдите си. Щеше ли Лиам да ме ритне докато съм долу или да види колко зле съм ранена?

Късметът ми проработи.- Това е по-добре. – измърмори Лиам и клекна до мен. Той прокара ръка

по тялото ми, после изсумтя развеселено. – Да говорим за армия от един. Жено, носиш цял шибан арсенал.

6

Той разкопча панталоните ми с бизнес маниер. Вероятно щеше да махне ножовете ми, това щеше да бъде умна постъпка. Когато издърпа панталоните ми надолу по бедрата, спря. Пръстите му минаха по татуировката на бедрото ми, която си бях направила преди четири години, веднага след като бях разменила стария си живот в Охайо за този.

Виждайки шанса си, хванах близкия нож и прокарах острието през сърцето му. Той замръзна, а шокираните му очи срещнаха моите.

- Мислех, че ако „Александър“ не ме убие, нищо не би могло...Тъкмо щях да нанеса финалното фатално завъртане, когато и последното

парче се нареди. Кораб, наречен „Александър“. Той беше от Лондон и беше мъртъв от около двеста и двадесет години. Имаше аборигенско произведение на изкуството, подарено му от приятел в Австралия...

- Кой от тях си ти? – попитах, все още държейки ножа. Ако мръднеше щеше да промуши сърцето му. Ако останеше неподвижен, нямаше да го убие. За сега.

- Какво?- През 1788 четирима затворници плавали към наказателните колонии на

Южен Уелс на борда на кораб, наречен „Александър“. Един избягал веднага след пристигането им. Година по-късно избягалият затворник се върнал и убил всички, освен тримата си приятели. Един от тях бил превърнат във вампир по собствена воля, двама със сила. Знам кой от тях не си, така че ми кажи кой си.

Ако изобщо беше възможно, той изглеждаше още по-учуден, отколкото беше, когато го намушках в сърцето.

- Само няколко човека знаят тази история.Натиснах заплашително, но леко острието и ръбовете му проникнаха по-

дълбоко. Той схвана идеята. Добре.- Иън. Аз съм Иън.Мамка му! Върху мен беше мъжът, който беше превърнал любовта на

живота ми във вампир преди повече от двеста и двадесет години. Говорете ми за ирония.

Лиам или Иън, беше убиец по своите собствени признания. Разбира се, неговите служители може би са откраднали от него, може би не са; в света глупаци не липсват. Вампирите играят по различни правила, когато се опира до притежанията им. Те са териториални до фанатична степен. Ако Томас и Джером знаеха какво е той и крадяха от него, щяха да знаят и за последствията. Но не беше това, което спираше ръката ми. В крайна сметка всичко се свеждаше до една проста истина – може да бях напуснала Боунс, но не можех да убия човека, който беше отговорен за идването му в живота ми.

Да, наречете ме сантиментална.- Лиам, или Иън, ако предпочиташ, слушай ме много внимателно.

Двамата с теб ще се изправим. Ще издърпам ножа и тогава ти ще избягаш.

7

Сърцето ти е пробито, но ще се излекува. Дължа на някого живот и това ще бъде твоя.

Той се втренчи в мен. Блесналите светлини на очите ни се сляха.- Криспин. – истинското име на Боунс увисна между нас, но не реагирах.

Иън се разсмя с болка. – Това може да е само Криспин. Трябваше да се досетя от начина, по който се биеш, да не споменавам и татуировката, която е идентична с неговата. Беше гаден номер да симулираш безсъзнание. Той никога нямаше да се хване на това. Щеше да те рита докато престанеш да се преструваш.

- Прав си. – съгласих се меко. – Това беше първото нещо, на което ме научи Боунс. Винаги ритай, когато е на земята. Внимавала съм в час. Ти - не.

- Добре, добре, Червена жътварке. Значи ти си причината той да е в такова гадно настроение през последните няколко години.

Сърцето ми се изпълни с радост моментално. Иън току-що потвърди това, което не си позволявах да се чудя. Боунс беше жив. Дори и да ме мразеше за това, че го напуснах, беше жив.

- Ти и Криспин, а? – продължи Иън . – Не съм говорил с него от няколко месеца, но мога да го намеря. Мога и да те заведа при него, ако искаш.

Мисълта да видя Боунс предизвика в мен разтърсващи емоции. За да ги прикрия се разсмях подигравателно.

- И пари да ми дават, не, благодаря. Боунс ме намери и ме превърна в примамка за мишените, които му беше платено да убие. Дори ме убеди за тази татуировка. Като говорим за пари, когато отново видиш Боунс му кажи, че все още ми дължи известна сума. Така и не ми плати моя дял от работата, както ми обеща. Единствената причина това да е щастливия ти ден е, че веднъж ми помогна да спася майка ми. Задължена съм му и ти си моята отплата. Но, ако някога отново видя Боунс ще бъде на върха на ножа ми.

Всяка дума болеше, но това беше необходимо. Ако признаех, че все още обичам Боунс, щях да окача мишена около врата му. Ако Иън повтори това, което казах, Боунс щеше да разбере, че не е истина. Не беше отказал да ми плати за работата – аз не исках да взема парите. Нито ме беше убедил за татуировката. Направих кръстосаните кости точно като неговите от безполезния си копнеж след като го изоставих.

- Ти си наполовина вампир. Би трябвало да си, с тези светещи очи. Кажи ми – как?

Почти нямаше да го направя, но си помислих, какво пък по дяволите. Иън вече беше узнал тайната ми. Не беше толкова важно как.

- Някакъв новосъздаден вампир изнасилил майка ми и за нейно нещастие спермата му все още функционирала. Не знам кой е, но един ден ще го намеря и ще го убия. До тогава ще се задоволя с безпулсни точно като него.

8

Някъде далече в стаята телефона ми иззвъня. Не помръднах, за да го вдигна, а заговорих бързо:

- Това е подкреплението ми. Когато не вдигна, ще влязат със сила. С повече сила, отколкото можеш да се справиш точно сега. Движи се бавно; изправи се. Когато извадя ножа, бягай бързо и не спирай. Получаваш живота си, напускаш тази къща и не се връщаш обратно. Имаме ли сделка? Помисли преди да отговориш, защото не блъфирам.

Иън се усмихна стегнато.- О, вярвам ти. Забила си нож в сърцето ми. Това ти дава много малко

причини да лъжеш.Не мигнах.- Тогава да го направим.Без друг коментар, Иън започна да се свлича на колене. Можех да кажа,

че всяко движение беше агония за него, но стисна устни и не издаде нито звук. Когато и двамата се изправихме извадих внимателно острието от гърба му и задържах кървавия нож пред себе си.

- Сбогом, Иън. Изчезвай.Той разби прозореца в ляво от мен с мъгла от скорост, която беше по-

бавна от преди, но все пак впечатляваща. Чух как хората ми бързат към вратата отвън. Имаше едно единствено нещо, което оставаше да направя. Забих същия нож в корема си, достатъчно дълбоко, за да ме накара да падна на колене, но и достатъчно високо, за да избегна смъртоносно нараняване. Когато моят втори офицер, Тейт, влезе тичайки в стаята, аз бях задъхана и сгъната на две, а кръвта ми се изливаше върху прекрасния дебел килим.

- Господи, Кат! – възкликна той. – Някой да донесе Брам!Другите ми двама капитани, Дейв и Хуан, тръгнаха да изпълнят

заповедта. Тейт ме вдигна и ме изнесе от къщата. С накъсани вдишвания дадох инструкциите си.

- Един избяга, но не го гонете. Твърде е силен. Няма никои в къщата, но проверете бързо и се изтеглете. Трябва да се махнем в случай, че се върне с подкрепление. Ще ни избият.

- Едно почистване и след това изтегляне, изтегляне! – нареди Дейв, затваряйки вратата на колата, в която бях отнесена. Тейт извади ножа, притискайки превръзките към раната и ми даде да глътна няколко хапчета, които не се намираха в никоя обикновена аптечка.

След четири години и екип от брилянтни учени, шефът ми Дон, беше успял да извлече от компонентите на неживата кръв и да създаде лекарство чудо. На обикновени хора то поправяше на магия наранявания като счупени кости и вътрешни кръвоизливи. Нарекохме го Брам*, в чест на писателя, който направи вампирите известни.

- Не трябваше да влизаш сама – смъмри ме Тейт. – По дяволите, Кат, следващия път ме послушай!

9

Изсмях се слабо.- Както кажеш. Не съм в настроение да споря.След това припаднах.Брам* - Ейбрахам „Брам“ Стокър (на английски: Bram Stoker) е

ирландски писател, спечелил слава като автора на романа на ужаса „Дракула“.

2.

КЪЩАТА МИ БЕШЕ МАЛКА И ДВУЕТАЖНА И СЕ НАМИРАШЕ НА КРАЯ НА ЕДНА ЗАДЪНЕНА УЛИЦА. Интериорът беше почти спартански в своята голота. Самотно канапе на долния етаж, библиотека, няколко лампи и минибар зареден с джин и тоник. Ако черният ми дроб не беше наполовина вампирски, вече щях да съм умряла от цироза. Разбира се, Тейт, Хуан и Дейв никога не се оплакваха от всичката ми пиячка. Постоянен запас от алкохол и тесте карти бяха достатъчни да ги връщат обратно. Жалко, че никой от тях дори в трезво състояние не беше добър играч на покер. Напий ги и е забавно да гледаш как уменията им на карти изчезват за секунда.

Е, как човек може да се запише за такъв луксозен живот? Моят шеф, Дон, ме намери когато бях на двадесет и две и си бях навлякла малко проблеми със закона. Знаете, нормални младежки неща. Убих губернатора на Охайо и няколко от хората му, но те бяха съвременни търговци на роби, които продаваха жени на немъртвите за храна и забавление. Да, те заслужаваха да умрат, особено когато бях една от жените, които се опитваха да продадат. Аз и моето гадже-вампир Боунс, наложихме наша собствена мярка на правосъдие към тях, която настели много трупове.

След като бях арестувана, моят странен патологичен доклад ме изклюкари за това, че не съм напълно човек. Дон ме грабна да оглавявам неговия секретен отдел от „Национална сигурност”, като ми предложи оферта, която не можех да откажа. Или смъртна заплаха, ако бъда по-точна. Приех работата. Какъв избор имах?

Но въпреки многото си пропуски, Дон наистина държеше да защити тези, които смъртните закони никога не можеха да предпазят. Аз също държах на това. Затова рискувах живота си, защото чувствах, че това беше причината да съм родена полумъртва, но да изглеждам като човек. Можех едновременно да съм примамка и кука за чудовищата на нощта. Вярно, не беше „и заживели щастливо”, но поне направих положителна разлика за някои хора.

Телефонът ми звънна докато се преобличах в пижамата си. Тъй като беше почти полунощ, трябваше да бъде или едно от момчетата, или Денис, защото майка ми никога не стоеше до толкова късно.

- Здрасти, Кат. Тъкмо влизаш?

10

Денис знаеше какво правех, знаеше и какво бях. Една нощ, докато си вършех работа, срещнах вампир, който се опитваше да превърне врата й в Голяма Глътка. По времето когато го убих, тя вече беше видяла достатъчно, за да разбере, че той не е човек. За нейна похвала трябва да отбележа, че тя не крещя, не припадна и не направи нито едно от нещата, което нормален човек би. Просто мигна и каза „Уау. Дължа ти бира, най-малко”.

- Да. – отговорих. - Тъкмо влизам.- О, лош ден? - попита тя.Но тя не знаеше, че прекарах по-голямата част от деня, възстановявайки

се от самонанесената си прободна рана с помощта на Брамс и съмнителната полза от това, да се изкормя с нож, покрит с вампирска кръв. Това само по себе си вероятно направи повече от магическото хапче на Дон. Нищо, нищо не лекува по-добре от вампирската кръв.

- Ами, обичайното. А ти? Как беше срещата ти?Тя се засмя.- На телефона съм с теб, какво говори това? Всъщност, тъкмо щях да

размразя един чийзкейк. Искаш ли да дойдеш?- Разбира се, но съм по пижама.- Не забравяй пухкавите чехли. – почти можех да видя усмивката на

Денис. – Без тях няма да изглеждаш добре.- Ще се видим скоро.Затворих и се усмихнах. Самотата се отложи. Поне докато не свърши

чийзкейка.

По това време на нощта пътищата на Вирджиния бяха предимно пусти, но очите ми бяха широко отворени, защото беше пиковия час за немъртвите да търсят храна. Обикновено беше просто вампир, похапващ лека закуска. Използваше силата на погледа си и халюциногена в зъбите си, за да пие и да избяга, оставяйки храната си с фалшив спомен и понижено ниво на желязо. Боунс беше този, който ми разкри това. Научи ме на всичко за вампирите: техните сили (много!), слабости (няколко и слънчева светлина, кръстове и колове не бяха между тях), техните убеждения (че Кайн е първият вампир, създаден, когато Господ го наказал за убийството на Авел, приковавайки го към това, завинаги да пие кръв като напомняне, че е пролял кръвта на брат си) и как живеят в общества, приличащи на пирамида, където вампирът на върха управлява всички „деца”, които са създали. Да, Боунс ме научи на всичко, което знаех. И после го напуснах.

Завих и ударих спирачките, когато пред гумите ми се спусна котка. Излязох и я намерих да лежи близо до колата. Опита се да избяга, но я хванах и я огледах. Имаше кръв по носа й, някои драскотини и изплака,

11

когато преместих крака й. Счупен, без съмнение. Мрънкайки някакви безсмислици, извадих мобилния си телефон.

- Току - що блъснах котенце. – казах на Денис. – Можеш ли да ми намериш ветеринар? Не мога просто да го оставя.

Тя издаде нежен звук на съчувствие и отиде да донесе телефонния указател. След секунда се върна.

- Този работи цяла нощ и не е далеч от теб. После ми кажи как е котенцето. Ще сложа чийзкейка обратно във фризера.

Затворих, после се обадих на ветеринаря за указания. След десет минути спрях пред „Косматия Ноев ковчег”.

Над пижамата си бях с палто, но вместо ботуши, да, носех сини пухкави пантофи. Вероятно изглеждах като домакиня от ада.

Мъжът зад бюрото се усмихна, когато влязох.- Вие ли сте жената, която ми се обади? С котката?- Аз съм.- И сте госпожа...?- Госпожица. Кристин Ръсел. – това беше името, с което бях в момента,

друга почит към изгубената си любов, тъй като човешкото име на Боунс беше Криспин Ръсел. Моето сантиментално проклятие щеше да доведе до края ми.

Приятелската усмивка нарасна.- Аз съм д-р Ноа Роуз.Ноа. Това обесняваше недодяланото име на мястото. Той взе котето за

рентген и се върна след няколко минути.- Един счупен крак, няколко охлузвания и недохранване. Трябва да се

оправи до няколко седмици. Било е бездомно?- Доколкото знам, д-р Роуз.- Ноа, моля ви. Сладко малко котенце, ще го задържите ли?Думата котенце ме накара да трепна, но го прикрих и отговорих без да

мисля:- Да.Широките очи на котето се спряха на мен, като че ли знаеше, че съдбата

му беше решена. С мъничко краче в гипс и мехлем върху раните изглеждаше наистина жалко.

- С храна и почивка котето ще бъде като ново.- Това е чудесно. Колко ти дължа?Той се усмихна по смутен начин.- Без заплащане. Направихте добро нещо. Ще трябва да го доведете след

две седмици да махна гипса. По кое време?- По всяко, но късно. Аз, ъм, работя по странно време.- Вечерите не са проблем.

12

Той ми се усмихна със срамежлива усмивка и нещо ми подсказа, че не е толкова любезен с всеки клиент. И все пак изглеждаше безобиден. Това беше рядкост при мъжете, с които се срещах.

- Какво ще кажеш за осем, в четвъртък, след две седмици?- Добре.- Благодаря ти за помощта, Ноа. Задължена съм ти. – тръгнах към

вратата, носейки котката.- Почакай! – той заобиколи бюрото и спря. – Това е напълно

непрофесионално, но ако мислиш, че си ми задължена, не че си, разбира се, но... нов съм в града и... ами, не познавам много хора. Повечето от клиентите ми са стари или женени и... това, което се опитвам да кажа е...

Вдигнах въпросително вежда на бръщолевенето му и той се изчерви.- Няма значение. Ако не се появиш за уговорката ще разбера.

Съжалявам.Бедния човек беше добродушен. Отправих му един бърз женски прочит,

много различен от онзи, оценяващ опасността, който направих когато дойдох. Ноа беше висок, мургав и момчешки хубав. Може би бих могла да го уредя с Денис – тя току-що ми бе казала, че предишната й среща не я е впечатлила.

- Добре, Ноа, отговорът е да. Всъщност, с моята приятелка Денис ще излизаме на вечеря в понеделник. Добре дошъл си да се присъединиш към нас.

Той издиша.- Понеделник е перфектно. Ще ти се обадя в неделя да потвърдя.

Обикновено не правя такива неща. Господи, звучи като клиширана реплика. Позволи ми да попитам за номера ти, преди да съм те разубедил.

Написах му мобилния си номер с усмивка. Ако Ноа и Денис се свалят, щях тихо да си тръгна преди десерта. Ако се окажеше, че е идиот, тогава щях да се уверя, че ще си тръгне без да я притеснява повече. Ей, за какво са приятелите?

- Моля те, не си променяй мнението. – каза той когато му подадох номера си.

Вместо отговор просто махнах за лека нощ.

3.

В ШЕСТ БЕЗ ДЕСЕТ СЛЕДВАЩИЯ ПОНЕДЕЛНИК ТЕЛЕФОНЪТ МИ ЗВЪННА. Погледнах към номера, който светеше на екрана и се намръщих. Защо Денис ми се обаждаше от дома си? Трябваше да е тук преди петнадесет минути.

- Какво става? – отговорих. – Закъсняваш.Звучеше така, сякаш си поемаше дълбоко въздух.- Кат, не ми се сърди, но... няма да дойда.

13

- Болна ли си? – попитах притеснено.Отново последва звук на дълбоко вдишване.- Не, няма да дойда защото искам ти да излезеш с Ноа. Сама. Каза, че

изглежда наистина свестен човек.- Но аз не искам да ходя на среща! – запротестирах. – Направих това

само, за да го срещнеш и имах добър изход, ако не се окаже твой тип.- За Бога, Кат, нямам нужда от друга среща, но ти имаш! Искам да кажа,

че баба ми е по-дейна от теб. Виж, знам, че не говориш за другия мъж, който и да е бил той, но ние сме приятелки от повече от три години и ти трябва да започнеш да живееш. Заслепи Ноа с уменията си да пиеш, изгори ушите му с езика си, но се опитай да се забавляваш с мъж, който не възнамеряваш да убиеш в края на вечерта. Поне веднъж. Може би няма да бъдеш толкова тъжна през цялото време.

Тя уцели нерв. Въпреки че никога не бях споменавала подробности за Боунс, особено тази, че беше вампир, тя знаеше, че съм обичала някого и после съм го загубила. И знаеше колко самотна се чувствах, повече отколкото някога бих признала.

Въздъхнах.- Не мисля, че това е добра идея...- А аз мисля. – прекъсна ме тя. – Не си умряла, така че престани да се

държиш сякаш си. Това е просто вечеря, а не бягство във Вегас. Никой не е казал, че дори трябва да видиш Ноа отново. Хайде де.

Погледнах към новото си коте. То мигна, което също взех за Да.- Добре. Ноа ще е тук след пет минути. Ще отида, но вероятно ще кажа

нещо напълно неподходящо и ще си бъда вкъщи след час.Денис се разсмя.- Няма значение, поне ще се опиташ. Обади ми се, когато се прибереш.Казах чао и затворих. Очевидно отивах на среща. Готова или не.Когато минах покрай огледалото огледах два пъти отражението си.

Новата ми кафява коса беше подстригана до раменете и изглеждаше чужда, но това беше идеята в случай, че Иън реши да потвърди слуховете за появяването ми. Нямах нужда вампирите или гулите да ме разпознават заради цвета на косата. Блондинките може и да се забавляваха повече, но се надявах на по голям брой трупове. Червеният жътвар беше оставен да почива. Да живее Жътварят брюнет!

Когато Ноа почука на вратата, бях толкова подготвена, колкото можех да бъда. Усмивката му замръзна, когато ме видя.

- Беше червенокоса преди, нали? Не съм си го въобразил в притеснението си?

Вдигнах вежда, вече не червена, а с цвят на мед.- Исках промяна. Бях червенокоса цял живот и се чувствах като нещо

различно.Той отстъпи веднага.

14

- Е, красиво е. Ти си красива. Искам да кажа, че беше красива преди и още си. Да тръгваме преди да си размислила.

Вече бях, но това нямаше нищо общо с Ноа. Все пак, колкото и да не исках да призная, Денис беше права. Можех да прекарам още една вечер измъчвайки се за някого, когото никога не можех да имам, или можех да изляза и да се опитам да прекарам една хубава вечер за разнообразие.

- Лоша новина – казах. – Моята приятелка, хм, беше задържана и няма да успее да дойде. Съжалявам. Напълно ще разбера ако искаш да отмениш срещата.

- Не. – каза Ноа веднага, усмихвайки се. – Гладен съм. Да ядем.Просто една среща, напомних си, докато вървях към колата му. Колко

лошо може да бъде?

С Ноа отидохме в „Ренардо”, едно италианско бистро. От учтивост пих само червено вино, защото не исках да разкрия склонността си към огромни количества джин с тоник.

- С какво се занимаваш, Кристин? – попита той.- Полеви проучвания и наемане на работа за Бюрото.Беше почти истина, ако наричате лова и убиването на нощни създания

изследване. Или определяне на прекосяване на цялата страна, за да събера най-добрите мъже, които военните, полицайте, ФБР или дори криминалната наказателна система можеха да предложат, като наемане на работа. Ей, далеч сме от операция, която убива немъртвите и дискриминира тези, които наема, нали? Някои от най-добрите членове на екипа някога бяха носили оранжеви пижами. Хуан беше специалист фалшификатор, които беше избрал работа за Дон вместо двадесет години зад решетките. Миш–машът не правеше най-традиционният боен отряд, но със сигурност беше смъртоносен.

Очите на Ноа се разшириха.- Бюрото? Ти си агент на ФБР?- Технически - не. Нашият отдел е повече разширение на „Национална

сигурност”.- О, имаш една от онези професии, където можеш да ми кажеш какво

правиш, но после ще трябва да ме убиеш?- дразнеше той.Почти се задавих с виното. Ти го каза, приятелю.- Ъм, нищо толкова вълнуващо. Просто наемане на работа и проучване.

Въпреки че, постоянно съм на разположение и работя по странно време. Затова Денис е по-подходяща да те разведе из Ричмонд от мен. - Казах това директно, за да спра всякакви илюзии. Ноа беше сладък, но нищо повече не можеше да стане.

- Разбирам странното време и да си на повикване. Пейджърът ми звъни по всяко време за спешни случай. Нищо толкова сериозно като твоята работа, но все пак. Дори най-малките неща в живота заслужават внимание.

15

Винаги съм мислел, че с отношението си към нещо по-слабо от теб показваш истинския си характер.

Е, добре. Той току-що повдигна с едно ниво мнението ми.- Съжалявам, че Денис не успя да дойде. – Казах, вероятно за пети път. –

Мисля, че наистина ще я харесаш.Ноа се наведе напред.- Сигурен съм в това, но не съжалявам, че не успя да дойде. Използвах

това да се срещам с хора като извинение да те поканя да излезем. В действителност просто исках среща с теб. Може би, заради онези пухкави пантофки.

Засмях се, което ме стресна. Вярно, очаквах да си прекарам ужасно, но това беше... приятно.

- Ще го имам предвид.Изучавах го през чашата за вино. Ноа носеше сива блуза с обло деколте,

спортно палто и памучни панталони с цвят на въглен. Черната му коса беше прясно подстригана, но един кичур продължаваше да пада на челото му. Ноа със сигурност не страдаше от липса на срещи. Дори и кожата му да нямаше тази кремава, кристална луминисценция, която блестеше на лунна светлина...

Разтърсих глава. По дяволите, трябваше да спра да преследвам себе си с Боунс! Нямаше надежда за нас. Дори и да успеехме да преодолеем непреодолимите пречки на работата ми да убивам немъртвите, или кипящата омраза на майка ми към всичко с остри зъби, пак нямаше да проработи. Боунс беше вампир. Щеше да остане завинаги млад, докато аз неизбежно щях да остарея и умра. Единствения начин да заобиколя смъртността си беше ако той ме превърне, а аз отказвах да го направя.

Няма значение как това разби сърцето ми, но взех единственото решение, което можех – да го напусна. По дяволите, Боунс може би не мислеше за мен вече. Сигурно е продължил напред; бяха минали повече от четири години откакто не се бяхме виждали. Може би вече беше време аз също да забравя.

- Искаш ли да пропуснем десерта и да се поразходим? – Попитах импулсивно.

- С удоволствие. – Не се поколеба Ноа.Шофирахме четиридесет минути, за да стигнем до плажа. Беше март и

все още бе студено, тъй че се увих с палтото си в студения океански бриз. Ноа вървеше близо до мен с ръце в джобовете си.

- Обичам океана. Затова се преместих от Питсбърг във Вирджиния. Откакто го видях за пръв път знаех, че искам да живея близо до него. Има нещо в океана, което ме кара да се чувствам малък, но все пак да съм част от голямата картина. Това звучи пошло, но е истина.

Усмихнах се тъжно.

16

- Не е пошло. Чувствам се по същия начин с планините. Все още се връщам там, когато мога... - Гласът ми се изгуби, защото си спомних с кого бях когато за пръв път видях планините. Това трябваше да спре.

В изблик на копнежа си да забравя, сграбчих Ноа и почти дръпнах главата му надолу към моята. Той се поколеба за секунда преди да отговори, обгръщайки ме с ръце, а пулсът му се ускори, когато го целунах.

Също така внезапно, както започнах, така се и отдръпнах.- Съжалявам. Това беше грубо от моя страна.От него се изплъзна несигурно хихикане.- На такъв вид грубост се надявах. Всъщност, планирах плавна маневра

като те помоля да седнеш, може би да сложа ръка около теб... но харесвам твоя начин повече.

Господи, устната му кървеше. Глупавата аз, забравих да овладея силата си. Горкият Ноа беше жаден за насилие. Поне не избих зъбите в гърлото му; може би щеше да възрази по-силно за това.

Ноа хвана раменете ми и този път наклони глава със собствена сила. Задържах нормалната си сила, целувайки го нежно и оставяйки езикът му да се потопи през устните ми. Пулсът му се ускори и кръвта му тръгна на юг. Беше почти смешно да чуя реакцията на тялото му.

Блъснах Ноа назад.- Това е всичко, което съм готова да дам.- Аз съм много щастлив с това, Кристин. Единственото друго нещо,

което искам е да те видя отново. Наистина искам да те видя отново.Лицето му беше сериозно и толкова честно. Напълно различно от моето

с всичките ми тайни.Въздъхнах отново.- Ноа, водя много... странен живот. Моята работа ме кара да пътувам

често, да тръгвам без предупреждение и трябва да отменям всеки план, който правя. Това звучи ли ти като нещо, с което искаш да се забъркаш?

Той кимна.- Звучи чудесно, защото е твоят живот. Ще се радвам да се забъркам в

него.Разумната част от мозъкът ми ми изпрати ясно предупреждение. Не го

прави. Самотата ми го цапардоса.- Тогава аз също искам да те видя отново.

4.

ЕДНО ПОЧУКВАНЕ ЗАБАРАБАНИ ПО ВРАТАТА МИ И ме накара да скоча от леглото. Беше едва девет часа сутринта. Никой не идваше толкова рано, всички знаеха навиците ми за спане. Дори и Ноа, с който излизах вече от месец, знаеше, че не е добре да ми звъни или да идва в такъв ранен час.

17

Слязох на долния етаж, като навикът ме накара да сложа сребърен нож в джоба на халата си, и погледнах през шпионката.

Тейт беше от другата страна и също изглеждаше така, сякаш се беше събудил току-що.

- Какво има? - казах аз и отворих вратата.- Трябва да отидем до свръзката. Дон ни чака и се обажда също на Хуан

и Дейв.Оставих вратата отворена и се върнах обратно горе да се облека.

Нямаше начин да се появя в пижамата си с канарчето Туити. Това едва ли щеше да вдъхне респект у хората ми.

След като се преоблякох и измих набързо зъбите си, се качих в колата на Тейт, премигвайки срещу ярката сутрешна слънчева светлина.

- Знаеш ли защо ни викат? Защо Дон не ми се обади първо?Тейт изсумтя.- Той искаше мнението ми за ситуацията преди да говори с теб. В Охайо

е имало убийства снощи. Хубава графика, без опит да се прикрият телата. Всъщност са изложени на показ.

- Какво необичайно има в това? Ужасно е, съгласна съм, но не е необичайно.

Бях объркана. Не скачахме към всяка гадна сцена на местопрестъпление, нямаше как да ги обиколим всичките. Имаше повече, отколкото ми казваше.

- Почти стигнахме. Ще оставя Дон да ти обясни останалото. Моята работа беше само да те взема.

Тейт е бил сержант в Специалните части преди да се присъедини към Дон и годините му на военен се показваха. Следвай заповеди, не задавай въпроси за решенията на командира. Това беше нещото, което Дон обичаше в него – и нещото, за което се дразнех на шефа си толкова много, тъй като кредото ми беше точно обратното.

След двадесет минути бяхме при свръзката. Въоръжената охрана помаха през портата както обикновено. Двамата с Тейт бяхме такава честа гледка, че вече дори не показвахме индентификационните си карти. На практика знаехме всички охранители по име, ранг и сериен номер.

Дон беше в своя кабинет, крачещ около бюрото си, и аз вдигнах вежди. Обикновено шефът ми беше студен и обран. Това беше вторият път, когато го виждах да крачи така през четирите години откакто ме беше назначил. Първият беше, когато откри, че Иън или Лиам Фланери, за когото Дон го мислеше, се беше измъкнал. Дон искаше да доведа вампир за домашен любимец, за да източваме кръв от него и да правим повече Брамс. Когато се бях върнала без Иън си помислих, че ще се пръсне по шевовете. Или, че ще изкопае ров в килима си.

Това, че бях намушкана беше едва втората му мисъл. Дон наистина имаше объркана подредба на приоритетите по мое мнение.

18

На бюрото му имаше снимки, които изглеждаха изтеглени от интернет. Той направи жест към тях, когато влязохме.

- Имам приятел в полицията на Франклин Каунти, който е сканирал тези снимки преди два часа и ми ги прати. Вече е отцепил района и е задържал полицията и медицинските екипи от сцената. Тръгвате веднага щом екипът се събере. Вземете най-добрите си хора, защото ще се нуждаете от тях. Ще има и допълнителен персонал под твое командване. Това трябва да се оправи веднага.

Франклин Каунти. Старият ми роден град.- Спри с тази мистерия, Дон. Привлече вниманието ми.В отговор той ми подаде една от снимките. Беше на малка стая, с

купчина от пресни човешки останки, разпръснати по килима. Разпознах я веднага, защото тя беше моята спалня в къщата на баба ми и дядо ми. Написаното на стена ме вцепени и разбрах веднага защо Дон беше откачил.

„Тук, коте, коте”Това не беше на добре. Изобщо не беше на добре, за всички ни. Фактът,

че тази преднамерена подигравка беше адресирана до мен, и то в къщата, в която съм израснала, разкриваше две ужасяващи неща. Някой знаеше и измисленото ми име, и истинското ми.

- Къде е майка ми? – тя беше първата ми мисъл. Може би те знаеха само за Катрин Крауфийлд, или може би знаеха и за Кристин Ръсел.

Дон задържа вдигнатата си ръка.- Пратихме хора до къщата й с инструкции да я доведат. Правим това

като предпазна мярка, защото си мисля, че ако знаят коя си и къде си сега, нямаше да си правят труда с родното ти място.

Да, това беше истина. Бях толкова разстроена, че не мислех трезво. Това трябваше да спре, защото нямаше време да се държа глупаво.

- Имаш ли някаква идея кой може да е, Кат?- Естествено, че не! Защо да имам?Дон се замисли за минута, подръпвайки косъмчетата на веждата си.- Дали е съвпадение, че излизаш с Ноа Роуз от месец и изведнъж някой

те открива? Каза ли му какво си? С какво се занимаваш?Погледнах Дон гадно.- Направи пълна проверка на Ноа в мига, в който откри, че излизам с

него. Без мое разрешение, ако мога да добавя, и не, Ноа не знае нищо за вампирите, какво правя или какво съм. По-добре това да е последният път, в който те уверявам в това.

Дон кимна в съгласие, а след това продължи да спекулира:- Мислиш ли, че това може да е Лиам Фланери? Каза ли му нещо, което

може да използва, за да те проследи?През мен преминаха студени тръпки. Да, Иън имаше връзка с миналото

ми. Чрез Боунс.

19

Боунс знаеше стария адрес на семейството ми, истинското ми име и само той ме наричаше Котенце. Можеше ли да е той? Щеше ли да направи нещо толкова екстремно, за да ме измъкне от скривалището ми? След повече от четири години дали още си мислеше за мен?

- Не, не казах нищо на Фланери. Не виждам как може да е отговорен за това.

Лъжата се изплъзна от езика ми без пауза. Ако беше Боунс, пряко или непряко, щях да се разправя лично с него. Дон и Тейт мислеха, че тялото му е опаковано с лед във фризера в мазето. Не смятах да променя това.

Хуан и Дейв пристигнаха. И двамата изглеждаха като току-що събудени. Дон ги въведе накратко в ситуацията и в заключенията.

- Кат, ще ви оставя четиримата – заключи той. – Съберете екипа си и запушете този теч. Самолетите ще бъдат готови, когато и вие сте. И този път не се притеснявайте да ми върнете всички изоставащи от частта войници. Просто премахнете този, който знае за теб.

Кимнах мрачно и се помолих подозренията ми да се окажат грешни.

- Била ли си си в къщи откакто започна работа с този Смъртоносен отряд от Ада? Мислиш ли, че някой ще те разпознае?- Дейв поддържаше постоянното си бърборене и когато летяхме в кръг около въздушната база преди кацане.

- Не, не съм се връщала откакто баба ми и дядо ми умряха. Имах само един приятел. – и определено нямах предвид един точно определен разгонен, алкохолизиран призрак. – А той завърши колежа и се премести в Санта Моника преди години.

Това беше Тими, моят стар съсед. Последния път, когато проверих, той беше репортер към онези „истината е някъде там” независими списания. Знаете, от онзи вид, които от време навреме откриваха някоя невероятна, истинска история и след това правеха живота на Дон истински ад, докато се опитваше да я опровергае. Тими вярваше, че съм била убита по време на престрелка с полицията, след като съм убила баба си и дядо си, няколко полицая и губернатора. Какъв начин да те запомнят. Дон не пощади репутацията ми, когато ме накара да изчезна. Дори си имах надгробен камък и фалшив доклад от аутопсия.

- Освен това... – отърсих се от миналото като мокра мушама. – С по-къса и кестенява коса изглеждам много различно. Никой вече няма да ме познае.

Освен Боунс. Той щеше да ме познае от километри само по аромата. Мисълта да го видя отново, дори и при такива убийствени обстоятелства, накара сърцето ми да заблъска. Колко ниско щях да падна?

- Убедена ли за вземането на Купър? – Дейв ме смушка и погледна назад в самолета. Имахме си наше собствено пространство отпред. Не бяхме ли ние специалните?

20

- Знам, че минаха само два месеца, откакто вкарахме Купър в играта, но той е умен, бърз и безмилостен. Годините му като полицай под прикритие към отдел Наркотици вероятно са му помогнали. Той се представи добре в тренировъчните операции, така че има време да го видим как ще се справи на терена.

Дейв се намръщи.- Той не те харесва, Кат. Мисли си, че ще ни предадеш един ден, защото

си мелез. Мисля, че трябва да му се даде сока и последните два месеца да му се изтрият от главата.

„Да му се даде сока” се отнасяше за промиващите съзнанието техники на Дон, които беше усъвършенствал през последните години. Зъбите на нашите домашни вампири бяха изцедени като на змиите. Халюциногенните капки, които произвеждаха се рафинираха и култивираха. Когато се комбинират с обичайния преебаващ съзнанието метод, който използваха военните, оставяха напълно щастливо незнание за всички детайли, отнасящи се за операцията ни. Това беше начина, с който изчиствахме служителите и не се притеснявахме за слухове, свързани с мацка със свръхчовешки сили. Всичко, което помнеха беше един ден на усилени тренировки.

- Не е нужно Купър да ме харесва, само трябва да изпълнява заповеди. Ако не може да направи това, тогава е вън. Или мъртъв, ако си докара сам смъртта преди това. Най-малко сме загрижени сега за него.

Самолетът се приземи с разтърсване. Дейв ми се усмихна.- Добре дошла в къщи, Кат.

5.

КЪЩАТА, В КОЯТО ИЗРАСНАХ, СЕ НАМИРАШЕ В ЧЕРЕШОВА овощна градина, която изглеждаше така, сякаш не е била жъната от години. Може би откакто дядо и баба бяха убити. Ликинг Фолс, Охайо беше място, което не смятах, че ще видя отново и плашещото беше, че изглеждаше сякаш времето е спряло в този малък град.

Господи, тази къща щеше да получи отвратителен тип лоша слава. Между тези стени бляха убити четирима души. Двамата евентуално от собствената си внучка, която след това се бе впуснала в безчувствена смъртоносна веселба, а сега и тази двойка.

Беше иронично това, че последния път, в който вървях по предната веранда, също беше за двойно убийство. През мен премина болка при умствения образ на дядо ми, свлечен на кухненския под и червените отпечатъци от ръцете на баба ми, пропити в стълбите, по които се беше опитала да пропълзи. С Дейв направихме кръг около кухнята, внимавайки да не разместим нещо повече от необходимото.

- Телата били ли са проверени? Открито ли е нещо?

21

Тейт се изкашля. - Телата са още тук, Кат. Дон се разпореди да не се местят, докато ти не

ги видиш. Нищо не е било иззето. Чудесно. Дон беше достатъчно умен, за негово собствено добро. - Били ли са заснети? Документирани? Можем ли да ги разпорим, за да

ги огледаме?Хуан премигна при избора ми на думи, но Тейт кимна. Къщата беше

заобиколена от външен екип, в случай, че това се окаже капан. Беше точно преди пладне, тъй че бяхме до някъде в безопасност. Вампирите мразеха да стават рано. Не, бях доведена тук специално, тъй че се обзалагах, че който и да го беше направил си взимаше разкрасителен сън.

- Добре тогава. Да започваме. Час по-късно Купър беше достигнал своята граница. - Ще повърна. Погледнах към останките от това, което някога е било щастлива двойка.

Дам, лицето на Купър с цвят моха, сега положително беше зелено. - Повърни и ще си го изядеш от пода, войнико. Той изруга и аз се завърнах към проучването на труповете пред мен. От

време на време чувах как стомаха му се надига, но той преглъщаше и продължаваше да работи. Все още таях надежда за способностите му. Ръката ми напипа нещо странно в гръдната кухина на жената. Нещо твърдо, което не беше кост. Издърпах го внимателно, игнорирайки лекия всмукателен звук, който издаде докато го изваждах.

Тейт и Хуан се наведоха към мен съсредоточено. - Изглежда като някакъв вид камък. - кимна Тейт. - Какво трябва да означава това? - зачуди се Хуан. Почувствах се тежка като камъка в ръката си. Беззвучно изкрещях

вътрешно.- Не е камък. Парче варовик е. От пещера. - Отстъпете пет мили от всички страни. Ако сте по-близо ще чуят

сърцебиенето ви. Без горно въздушно подкрепление, без радиопредаватели. Само знаци с ръце; Не искаме да предадем номерата си. Аз ще вляза в пещерата от входа й и ще ми дадете точно трийсет минути. Ако не изляза, използвайте ракетите и ги взривете, след това задръжте периметъра и си пазете гърбовете. Ако нещо, с изключение на мен, излезе от тази пещера, стреляйте по него докато не се уверите, че е наистина мъртво. А след това го стреляйте още.

Тейт ме обкръжи ядосано. - Това е скапан план! Този снаряд ще убие само теб, но вампирите

просто ще се изкопаят сами по-късно. Ако не излезеш, ние ще влезем след теб. Точка.

22

- Тейт е прав. Няма да те взривяваме преди да съм получил шанса си да ти покажа наденицата си. - дори и Хуан звучеше разтревожено. Намекът му беше по-колеблив от всякога.

- Няма начин, Кат. - съгласи се и Дейв. - Ти ми спаси задника твърде много пъти, за да ти дръпна шалтера.

- Това не е демокрация. - в думите ми се промъкна ледена острота. - Аз взимам решенията. Вие ги следвате. Не схващате ли? Ако не изляза до трийсет минути, значи съм мъртва.

Разговаряхме докато летяхме на хеликоптера, за да попречим на всички възможни подслушвачи. Бях параноична до фантастична степен след намирането на онзи камък. Не ми харесваше да повярвам в това, но не можех да си представя кой друг би могъл да го остави с изключение на Боунс. Този спомен от пещерата беше твърде личен, за да е бил Иън. Боунс беше единствения, който знаеше за пещерата и за всичко друго. Мисълта за него как разкъсва тези хора ме поболя. Какво би могло да се е случило за четири години, за да го промени толкова много, че да извърши подобно отвратително нещо?

Точно заради това се нуждаех от трийсет минути. Или щях да го убия, или той щеше да убие мен, но това щеше да е бързо въпреки всичко. Боунс винаги се насочваше директно към работата и не очакваше романтично повторно обединяване. Не и след като току-що ми беше пратил букет от човешки парчетии. Хеликоптерът се приземи на трийсет мили разстояние. Щяхме да караме през следващите петнайсет, а аз щях да извървя пеша последните пет. Тримата спореха с мен през цялото време, но аз ги игнорирах. Умът ми беше вцепенен. Беше ми се искало отчаяно да срещна Боунс отново, но никога не си бях представяла, че ще се случи по този начин. „Защо?“, зачудих се отново. „Защо Боунс би сторил нещо толкова ужасно, толкова екстремно след цялото това време?“

- Не го прави, Кат. - опита се Тейт още веднъж, докато обличах якето си. Беше пълно със сребърни оръжия, полезно за много повече отколкото да ме топли. Зимата се бавеше да разпространи захвата си тази година.

Тейт сграбчи рамото ми, но аз се освободих. - Ако се проваля, поведи екипа. Запази ги живи. Това е твоята работа. А

това е моята. Преди да е успял да каже нещо повече, се впуснах в бяг. Последната миля забавих до нормален ход, страхувайки се от

конфронтацията. Бях наострила слух за най-лекия звук, но именно затова пещерата беше най-доброто скривалище. Дълбочините и височините си играеха номера със звуците. Не успявах да различа нито един определен шум. Изненадващо ми се стори, че долавям сърцебиене докато се приближавах, но може и да беше моето собствено. Когато достигнах външния отвор на пещерата, почувствах енергията вътре. Вампирска сила, караща въздуха да завибрира. О, Боже.

23

Точно преди да се наведа под прага, натиснах едно копче на часовника си. Отброяването, точно трийсетминутно, беше започнало.

И двете ми ръце държаха заплашително изглеждащи сребърни кинжали и бях натежала надолу от ножовете си за мятане. Дори си бях донесла пистолет, който бях затъкнала в панталоните си и чийто пълнител беше зареден със сребърни куршуми. Да си готов за убиване струва цяло състояние.

Очите ми привикваха с почти несъществуващата светлина. Поради тънките процепи в каменните стени в пещерата не цареше пълен мрак. Досега първия вход беше чист. Чуваха се шумове дълбоко навътре и въпросът, който отказвах да си задам, сега се изправи срещу мен. Можех ли да убия Боунс? Щях ли да бъда способна да гледам кафявите му очи, или зелените му такива, и да се овладея? Не знаех, от където идваше и моя План Б с ракетния снаряд. Ако аз залитнех, те не биха. Те щяха да бъдат силни, ако аз не се окажех силна. Или ако се окажех мъртва, което от двете се случеше по-напред.

- Ела по-близо. - повика ме един глас. Той се отрази с ехо. Беше ли с английски акцент? Не можех да бъда сигурна. Пулсът ми се ускори, и се отправих по-навътре в пещерата.

Имаше някои промени от последния път, в който я бях видяла. Участъкът, в който някога се бе подвизавала всекидневната, беше съсипан. Канапето беше на части, а то не беше разделимо. Пълнежът на възглавниците беше разпилян като сняг по пода, телевизорът беше продънен, а лампите отдавна бяха видели своите последни светлини. Параванът, зад който се преобличах, и който беше пазил живялото ми кратко благоприличие беше на парчета из пространството. Някой очевидно беше видял сметката на това място в пристъп на ярост. Откровено казано се страхувах да погледна в спалнята, но все пак надзърнах и сърцето ми се сви. Леглото беше намаляло до размерите на късове дунапрен. Дъски и пружини се стелеха на земята и стояха забити на сантиметри дълбочина. Каменните стени бяха вдлъбнати тук и там от юмруци или друг твърд предмет, ударил се в тях. В мен се надигна силна болка. Това беше мое дело, толкова сигурно, колкото ако бях използвала собствените си ръце. Хладно течение раздели въздуха зад мен. Завъртях се с ножовете в готовност. Втренчил се в мен със зелените си очи се намираше един вампир. Зад него имаше още шест. Енергията им изпълваше въздуха в тясното пространство, а те бяха разпределени по равно, ако можете да го наречете така. Само единият от тях пращеше с изобилие от мощ, но лицето му ми бе чуждо.

- Кои по дяволите сте вие, момчета?- Ти дойде. Старото ти гадже не е излъгало. Не бяхме сигурни дали да

му вярваме.

24

Това изказване дойде от вампира срещу мен, онзи с къдравата кестенява коса. Той изглеждаше на около двайсет и пет в човешки години. От вибрациите, излъчващи се от тялото му, отсъдих, че е грубо казано на петстотин или млад Повелител. От седмината, той беше най-опасния и предишното му изречение ми изкара ангелите. Старото ти гадже. Ето откъде знаеха за мен. Божия майко, не беше Боунс този, който е убил онези хора, бяха тези вампири! Това, което трябва да му бяха сторили, за да го накарат да проговори, едновременно ме поболя и разяри.

- Къде е той?Единственият въпрос, който имаше значение. Ако бяха убили Боунс,

щях да ги превърна в съвършени дубликати на разпердушинения матрак зад мен. Неразличими от част до част.

- Той е тук. Все още жив. Ако искаш да си остане такъв, ще правиш това, което ти кажа.

Останалите слуги започнаха да ме обграждат, заклещвайки ме в капан, оставяйки ми спалнята като единствен изход. Тъй като това беше затворен участък, не ми беше в помощ.

- Нека го видя. Къдравелко се усмихна самодоволно. - Без претенции, момиче. Мислиш ли, че тези ножове наистина ще те

предпазят?Когато баба ми и дядо ми бяха убити и влязох в една къща директно с

колата, за да спася майка си, си мислех, че не мога да бъда по-разярена. Колко съм грешала. Неподправената жажда за кръв, пробила си път през мен, ме накара да потреперя. Те приеха това треперене като страх и усмивките им се разшириха. Къдрьо пристъпи напред. Два от кинжалите излетяха от ръката ми преди дори да съм успяла да изпратя заповедта за това към мозъка си. Те заровиха дръжките си наполовина в сърцето на вампира, намиращ се от лявата ми страна, който облизваше устните си. Той се строполи напред преди още езикът му да бе завършил своя намекващ път. Още ножове замениха тези и ръцете ми отново бяха пълни.

- Сега ще попитам отново и не ме вбесявайте. Прекарала съм сутринта, ровейки се в черва и съм изчерпана откъм търпение. Ти ще си следващата мишена, Фейо на къдриците, освен ако не ми покажеш това, което искам да видя. Твоите момчета може и да ме докопат, но ти ще си твърде мъртъв, за да ти пука. Погледнах го в очите и му позволих да види, че имам предвид всяка една дума. Освен ако не ми покажеха Боунс, щях да приема най-лошото и да изгоря в пламъци, а по Божията воля, щях да видя как и те идват с мен. Трябва да е имало нещо в погледа ми, което той взе на сериозно. Кимна рязко с глава към двама от вцепенените си лейтенанти. Те отправиха последен поглед към приятеля си, който бавно започваше да се сбръчква, преди да изфирясат. Един нефиксиран нож не би убил вампир. Но два бяха сторили необходимата вреда на сърцето му. Някъде отзад чух

25

дрънчене на желязо и веднага узнах къде държат Боунс. Мамка му, веднъж аз самата бях окована там. Сега бях сигурна, че мога да чуя сърцебиене. Нима бяха оставили човек, който да го пази? Лидерът им ме проучваше хладнокръвно.

- Ти си тази, която е избивала нашия вид през последните няколко години. Човек със силата на безсмъртен, онази, която наричат Червения Жътвар. Знаеш ли колко пари струваш?

Дявол да го вземе, това си беше иронично. Той беше ловец и аз бях дивеча му. Е, беше просто въпрос на време, предполагам. Не можеш да изтребиш стотици създания и да очакваш никой да не се подразни.

- Много, надявам се. Ще ми е неприятно да си на загуба. Той се намръщи. - Подиграваш ми се. Аз съм Лазарус и ти би трябвало да трепериш пред

мен. Спомни си, че държа живота на любимия ти. Кое означава повече за теб – неговия живот или твоя?

Дали обичах Боунс достатъчно, че да умра за него? Абсолютно. Облекчението от това, че той не стои зад това, ме направи почти бодра относно предстоящата ми смърт. През всеки ден от седмицата бих предпочела да умра, отколкото да го заподозра в подобна жестокост отново. Едно ридание върна обратно вниманието ми към ситуацията. Какво ставаше? Беглият поглед към часовника ми ми показа, че имам петнайсет минути преди бомбата. Боунс трябваше да се измъкне бързо, преди ракетният снаряд да удари. Лазарус нямаше да е наоколо, за да си прибере кинтите. Може би щях да му кажа това преди таймера да се извърти. Нещо човешко и хленчещо беше довлечено до краката ми. Отправих му пренебрежителен поглед преди да се обърна към Лазарус.

- Стига игрички. Няма нужда да виждам една от твоите дъвчащи играчки, за да повярвам, че всички сте зли задници. Сериозно, треперя. Къде е Боунс?

- Кости ли? - запита Лазарус с шарещ наоколо поглед. - Къде са? Две неща ми се изясниха почти едновременно. Първо, от изражението на

Лазарус ми стана ясно, че си няма и представа кой е Боунс. Второ, обляното в сълзи лице, обръщащо се нагоре към мен принадлежеше на лъжливото малко лайненце, което ме беше прелъстило и зарязало когато бях на шестнайсет.

6.

- ДАНИ? - КАЗАХ С НЕВЕРИЕ. - ДАНИ МИЛТЪН? Ти ли си причината, поради която трябваше да си довлека задника по целия път от Вирджиния?

Дани също не бе щастлив да ме види.

26

- Ти съсипа живота ми! – виеше той. – Първо смахнатият ти приятел контузи ръката ми, после не си мъртва, а сега тези същества ме отвлякоха! Мразя деня, в който те срещнах!

Изсумтях.- След малко ще се занимая с теб, задник!Лазарус ме изгледа подозрително.- Той каза, че си била влюбена в него. Сега просто се преструваш, че не

ти пука, за да не го убия.- Искаш да го убиеш? – може би бях откачила от откритието, че оставаха

по-малко от петнадесет минути, или може би ми беше дошло до гуша. – Давай! Ето, ще ти помогна!

Извадих пистолета от задната част на панталоните ми и прострелях Дани без заобикалки. Лазарус и другите вампири бяха мигновено зашеметени от развоя на събитията и аз взех предимство. Следващите куршуми се приземиха в лицето на Лазарус. Не си направих труда да стрелям в сърцето му, защото го исках жив. Той имаше информация за мен, ако оцелеех, и изпразних пълнителят в него, докато свободната ми ръка хвърляше ножове по останалите петима.

Те ме атакуваха. Зъбите им проникнаха и раздраха плътта ми преди да ги отблъсна. Всичко беше като касапница с пълна скорост, докато обикалях наоколо по назъбените скали, удряйки и разсичайки всяка плът, която не беше моя. Бях напълно наясно със секундите, които минаваха докато се борех да задържа ножовете в ръката си и зъбите им – далеч от гърлото ми. В края на краищата, беше едно да умреш за Боунс, без значение дали е добре умствено или не. И съвсем друго, да умреш за този ревлив кретен Дани Милтън. Със сигурност можете да кажете, че съм злопаметна.

Елиминирах последния вампир като издълбах сърцето му, а часовникът ми показваше по-малко от тридесет секунди. Лазарус, който беше още жив, с лице надупчено от сребърни куршуми, пропълзя към Дани. А Дани, и той жив, стенеше безпомощно и се опита да се дръпне назад. Нямаше достатъчно време да изтръгна информация от Лазарус, да не говорим да го убия и да спася Дани. Имаше едва достатъчно време да направя само едното.

Без да се замислям, грабнах Дани и го преметнах през рамото си, докато тичах с всички сили към входа на пещерата. Той изкрещя на блъскането и ме псуваше с пъшкане. Таймерът отиде на нула точно, когато се появи слънчевата светлина. Зад мен чух Лазарус да бяга, но твърде далеч назад. Никога нямаше да успее. Нито аз. Времето свърши. Вместо експлозията, която очаквах, чух гласове. Движение точно отпред. Две фигури влязоха в пещерата, когато бях почти при тях. Бяха Тейт и Дейв. Виках, защото знаех, че не могат да ме видят в тъмното.

- Не стреляйте!

27

- Не стреляйте, това е Кат! – извика Тейт.Това, което се случи после, се случи почти незабавно, въпреки че

завинаги щеше да бъде на забавен кадър в съзнанието ми.- Врагът идва бързо, прицелете се високо! – извиках и залегнах, за да

открия линия за стрелбата им.Тейт, който не беше в добра позиция, стреля на сляпо в тъмнината зад

мен. Дейв, който беше снижил пистолета си в опит да ме локализира в адския мрак, вместо това се озова гърло в лице с Лазарус. Чу се сковаващо бълбукане, когато се разкъса артерията му. Аз изкрещях, изпускайки Дани и спускайки се към него. Лазарус го хвърли по мен с пълна сила и тялото на Дейв ме събори. Топла кръв опръска лицето ми когато притиснах врата му с ръце, в напразен опит да спра потока. В средата на това Тейт все още стреляше, а Лазарус го блъсна срещу стената на пещерата и избяга. Навън се пръскаха още куршуми, когато войниците по периметъра стреляха по бягащия вампир.

- Ранен! Ранен!Хуан изтича в пещерата, с отдръпнато фенерче, последван от Купър и

още трима. Разкъсах ризата си, за да окажа натиск върху врата на Дейв.Дейв едва можеше да говори, но се опитваше :- ... е ... ме оставяй... а... у’ра...Имаше само един шанс. Може би дори нямаше и толкова.- Дръж го – озъбих се на Хуан. След това се хвърлих дълбоко в пещерата

по-бързо, отколкото я бях напуснала. Когато достигнах до първото тяло го вдигнах на раменете си и се затичах обратно.

- Какво правиш? – настоя Купър.Не му обърнах внимание. Взех нож и започнах да режа дълбоко във

врата на мъртвия вампир. Кръвта капеше, но не достатъчно. Отрязах главата напълно и обърнах трупа надолу, държейки го за краката. Сега постоянен поток от пурпурната течност потече директно върху Дейв.

- Отвори му устата. Накарай го да преглъща. – заповядах. Господи, дано не е твърде късно. Нека не е твърде късно...!

Хуан дръпна назад устните на Дейв, а сълзите се стичаха по лицето му. Той се молеше на глас и на испански.

Безмилостно ритнах трупа, за да се стече повече кръв надолу, а Хуан накара Дейв да преглътне. Кожата около врата на Дейв реагира на немъртвата кръв, но не достатъчно бързо. Потокът от вратната му вена дори намаля, докато краищата започнаха да се затварят. Скоро спря. Дейв беше мъртъв.

Изхвърчах от пещерата, кипяща от мъка. Мъжете претърсваха околността и аз сграбчих най-близкия.

- Къде отиде? Видя ли на къде тръгна?Войникът, Келсо, премигна като ме видя покрита с кръв.

28

- Не можем да кажем. Някой каза „вампир!“, но всичко, което видях бяха дървета. Сега търсим. Не може да е далеч.

- Може, по дяволите. – изръмжах. Вампир Повелител в пълен бяг, дори и ранен, можеше да бяга напред с шейсет километра в час. Нямаше начин Лазарус да се измъкне. Нямаше начин.

Тримата мъже все още бяха над безжизненото тяло на Дейв. Хуан плачеше без срам, очите на Тейт се бяха напълнили със сълзи.

- Вампирът премина през периметъра. – започнах без въведение. – Тръгвам след него. Тейт, дай ми предавател и нека екипът ме последва. Казвам ти още сега – не ми пука какви са правилата, защото ги променям. Когато го хвана, само тези, които изпълняват точно каквото кажа, ще са с мен. Ако не го направиш, можеш да се върнеш обратно с останалите от екипа. Няма да стоя до тялото на още един човек днес, без значение какво смята Дон за приемливо. Който иска да е там, когато този вампир си получи заслуженото, да дойде с мен. Кажете на останала част от екипа да изчака докато се върнем.

Тейт и Хуан се изправиха веднага. Купър се поколеба. Втренчих се в него и не мигнах.

- Отстъпваш като путка, а Куп?Той ме стрелна с измерващ поглед.- Аз съм наполовина сицилианец и наполовина африканец. И двете

страни вярват в отмъщението. Единствената путка тук е вашата, Командире.

- Тогава наредете на останалите мъже да стоят наблизо и да ме последват. Ще видим от какво сте направени.

Той извърна глава към мястото, където лежеше Дани, все още сгушен и в шок.

- А той?- Заведете го при медиците. Има огнестрелна рана.- Вампирите са го простреляли? – попита Тейт изненадано. Обикновено

вампирите не използваха пистолети. И защо да го правят, когато зъбите им бяха по-силни?

- Не бяха те, а аз. Да тръгваме, всяка секунда е важна.Купър метна Дани на рамото си и тръгна към светлината, без да

коментира. Чух го да казва на войниците да изчакат докато проверим пещерата за оцелели. А докато им казваше това, затворих очите на Дейв. Когато Купър се върна задържах фенерчето пред себе си, за да можем да виждаме накъде вървим.

- Насам.Когато стигнахме до мястото, където бях убила другите вампири казах:- Добре, момчета, ще кажа това само веднъж. Вземете нож, хванете

вампир и не ме интересува дори ако трябва да смучете кръвта от топките им, ще изпиете колкото се може повече от тази течност. Хората могат да

29

приемат по пинта кръв преди тялото автоматически да повърне. Очаквам пинта във всеки от вас, сега. Вампирът, който уби Дейв беше Повелител и тича с повече от километър в минута. Нямаме време да спорим за морала. Тези тела се съсухрят с всяка секунда. Съгласни ли сте или не?

Докато говорех, като пример срязах врата на един от труповете пред мен, впивайки уста като питбул. За секунда никой не помръдна. Вдигнах глава и ги изгледах с изумрудения блясък на очите си.

- Щеше ли Дейв да се откаже да отмъсти за който и да е от вас заради отвращение?

Това свърши работа. Скоро в пещерата се чуваха звуковете от смучене и преглъщане. Имаше лош вкус, разлагаше се бързо, но дори и след смъртта - кръвта съдържаше сила. След няколко яки дръпвания усетих как промяната започна. Мигът, в който започна да се усеща по-малко гнусно, хвърлих вампира настрана, треперейки.

- Всички спрете. – заповядах.Дружно се зарадваха. При смесеното ми потекло се нуждаех от много

по-малко, за да се засили пристрастяването ми. Те не бяха застрашени да се поддадат на желанието да се хранят както бях аз.

- Кат? – Тейт се протегна, за да ме докосне и аз трепнах. Сърцебиенето му беше шумно в ушите ми и усещах кръв, пот и сълзи по него. Това беше цялата работата. Сега можех да го усещам – и всички останали.

- Не ме докосвай. Чакай. – стиснах ръце. Неясно си спомних как Боунс ме изправи на леглото, задържайки ме да не разкъсам гърлото му. „Остави го, Котенце, ще мине...”

Няколко дълбоки вдишвания по-късно вече можех да мисля. Безгрешно отидох до мястото, където беше лежал Лазарус след като го бях простреляла. Поех дълго и дълбоко миризмата на кръвта му, а след това я облизах, оставяйки аромата му да изпълни носа ми. С мрачно задоволство се обърнах към Тейт.

- Хванах го. Дай ми предавател и ме следвайте с кола. Когато спра да се движа значи, че е долу. Ще разберем какво знае.

- Кат...- Тейт се загледа учудено в ръцете си, а след това наоколо в пещерата. Знаех, че той преживяваше повече, отколкото преди. – Чувствам се...

- Знам. Да вървим.

7.

КУРШУМИТЕ ЗАБАВИХА ЛАЗАРУС, СРЕБРОТО Е КАТО криптонит за вампирите.

Лазарус беше използвал силите си, за да се излекува, защото не беше ял още, не можеше да бяга на пълен резервоар. Повечето от кръвта на Дейв се беше разляла по земята, не в устата му, и той се беше изстрелял в гората,

30

без да спира за друга закуска. Аз превиших предишната си максимална скорост и едва докосвах земята, а миризмата му ми посочваше пътя като невидими пътни знаци. Нещо повече, познавах тези гори. Тук ме беше обучавал Боунс. Корените и дупките, в които Лазарус се препъваше аз преодолявах с лекота докато спомените ми идваха толкова тежко и бързо, че почти можех да чуя зад себе си глас, чийто английски акцент ми се надсмива.

Това ли е най-доброто, на което си способна, Котенце? Това ли е всичко, което имаш? Движи се толкова бавно и няма да бъдеш нищо повече от мръвка, заседнала между зъбите на някое момче... хайде, Котенце! Това е смъртоносен мач, а не проклето чаено парти!

Бог знае колко го мразех през онези първи седмици, и о! Как бих направила всичко, за да върна времето назад и да съм там отново. Спомените ме подтикваха да се движа по-бързо. Надушвах Лазарус на около пет мили напред. Той все още не можеше да ме надуши заради посоката на вятъра, но скоро щеше да ме чуе. Надявах се да е уплашен. Ако не беше, щеше да стане.

Лазарус премина през дърветата, за да пресече пътя, избягвайки ловко двупосочния трафик. Миг по-късно го последвах. Изсвистяха спирачки докато шофьорите спираха объркани от размазаните очертания, профучели покрай тях.

Преследвах го покрай задни дворове и железопътни релси, скъсявайки разстоянието помежду ни. Сега можех да го видя, едва на миля напред, отправяйки се към едно езеро. Нямаше начин да му позволя да се добере до него. Щеше да ме довърши под водата с моята зависимост от кислород. Потърсих нещо, което да ме вдъхнови и още веднъж видях чифт тъмно кафяви очи.

Не се плаши, любима. Ще се върна преди да разбереш. Последните думи, които Боунс ми каза. Последният път, когато чух

гласа му. Това беше цялата мотивация, от която се нуждаех. Може би, ако бягах достатъчно бързо щях да мога да си го върна обратно и да почувствам ръцете му около себе си още веднъж...

Нападнах Лазарус в гръб на по-малко от двайсет метра от водата. Сребърният нож, който се намираше в ръката ми бе забит с цялата ми болка в сърцето му, но не го завъртях. Още не. Първо трябваше да си поговорим.

- Как се чувстваш, Лазарус? Боли, нали? Знаеш ли какво боли наистина? Ако се помръдне съвсем малко...

Размърдах леко острието. Той разбра картинката и замръзна, със сребристи очи озарени в зелено.

- Освободи ме веднага. - заповяда той с резониращ глас. Изсмях му се злобно.

31

- Добър опит, но рибата не кълве. Умственият контрол на вампирите не ми действа, приятел. Знаеш ли защо?

За пръв път му позволих да види лумналия зелен пламък в очите ми. С всички онези куршуми, които изстрелях в лицето му предния път трябва да го беше пропуснал.

Лазарус се взираше в блестящите ми очи объркано. - Не може да бъде. Ти дишаш, сърцето ти бие... Невъзможно е.- Да, нали? Живота е кучка, а накрая една такава да ти види сметката. Една кола изфорсира на спиране, след това се чуха бягащи стъпки.

Нямаше нужда да поглеждам назад, за да знам, че това са Тейт, Хуан и Купър.

- Е, амигос, вижте какво е спипала котката. - провлачи Хуан жлъчно. Оръжията им бяха насочени. Лазарус опита умствения контрол още веднъж.

- Застреляйте я. Искате да я застреляте. Убийте я. - нареди им той, гледайки ги.

- Не искаме да убием нея. - поправи го Тейт, изстрелвайки един куршум в крака на Лазарус. - Искаме да убием теб.

Лазарус изкрещя веднъж, а след това и още веднъж, когато Купър също стреля в бедрото му.

- Спрете огъня... за сега. Имам някои въпроси за него. И се надявам да е глупав и да ми даде извинение да го поизкормя както той е изкормил онази двойка миналата нощ.

Лазарус беше същистан. - Коя си ти? Как така хората ти не са под мой контрол? - Защото тъкмо си пийнаха сокче от твоите приятелчета и имат немъртва

кръв във вените си. Като отдалечен контрол със слаби батерии сигналите ти не ги достигат. Сега, достатъчно глупости. Ще ти задавам въпроси, а приятелите ми ще ти изрязват по нещо всеки път, когато не ми отговаряш. Съберете се, момчета. Изобилие от плът за всеки.

Те се наведоха над Лазарус и всяка ръка сграбчи нож. Усмихнах се и повдигнах Лазарус, поставяйки го в скута ми със среброто все така забито в гърба му.

- Сега ми разкажи как се срещна с Дани Милтън...

Хеликоптерът отнесе тялото на Дейв и тримата наблюдавахме как изчезва в небето. Нашият хеликоптер с останалите от екипа чакаше наблизо. Ние бяхме единствените, които не са на борда.

- Така ли се чувстваш всеки ден, Кат? По-силна, по-бърза... превъзхождаща? Това чувствам аз с този боклук в тялото ми. Превъзхождащ. Това ме плаши ужасно.

Тейт говореше тихо, нямаше нужда да вика, когато перките на хеликоптера се завъртяха в близост до нас. Моят отговор също беше нисък.

32

В следващите няколко часа, той щеше да чува най-тихите шепоти на квартал разстояние.

- Повярвай ми, Тейт, да видя Дейв без гръклян ме кара да се чувствам по всеки друг начин, но не и превъзхождащо. Защо не ме послушахте и не запалихте ракетния снаряд? Сега той щеше да е жив, ако го бяхте направили.

Хуан докосна рамото ми. - Дейв не би го направил, querida. Той каза, че няма начин да те взриви.

Каза, че веднъж и ние трябва да ти спасим задника. После влязохме в пещерата...

- Вината не е ваша. - тонът ми беше деликатен. - Моя е. Аз ви казах да не стреляте. Трябваше първо да ви предупредя за вампира. Първо, преди всичко друго.

Обърнах се рязко и се отправих към хеликоптера. Бях почти до вратата, когато Купър проговори. Не ми беше казал и дума от пещерата.

- Командире.Спрях и изчаках. Гърбът ми беше изпънат. - Да, Купър? - заслужавах всякакви обвинения. Под мое командване

беше умрял човек. Мъжът спря с мен. - Когато чух за пръв път какво сте, ви помислих за изрод. - гласът му

беше сух. - Или грешка на природата... не знам. Но знам това. Вие водите, а аз следвам. Точно както правеше и Дейв. Той не направи грешка, вършейки това.

Купър мина покрай мен и се качи на хеликоптера. Тейт и Хуан ме хванаха за ръцете и заедно влязохме вътре.

Дон потупваше с химикал на доклада пред себе си, един от няколкото. И двамата бяхме депресирани. Погребението на Дейв се бе състояло по-рано днес. Преди да се присъедини към нас, Дейв беше работил като пожарникар, така че явно всичките му стари колеги бяха там. Гледката как сестрата на Дейв рухва, затваряйки капака на ковчега, щеше да ме преследва завинаги. Бяха минали два дни откакто се върнахме от Охайо и Дон четеше последните описания на случилото се.

- Преди четири години, след като спаси майка си, когато тя беше отвлечена от вампири, се разпространяват истории за червенокоса човешка жена със свръхспособности. След годините, прекарани при нас, слуховете се увеличават. Лазарус е нает впоследствие да проследи и убие тази мистериозна „Червена жътварка“ - Дон въздъхна. – Което все още не обяснява как е свързал Катрин Крауфийлд с теб. Не си била способна да го накараш да ти каже това?

- Не. - гласът ми беше равен. - Той се бореше докато го разпитвахме и ножът ми накъса сърцето му. Как е открил, че Червената жътварка е наистина предполагаемата мъртва Катрин Крауфийлд, не знам. Може би е

33

просто на късмет, както е открил пещерата като е прочел в стари полицейски доклади, че са ме проследили в гората. Открил е Дани защото кретена очевидно е обичал да се хвали, че е спал с позорно прочутата убийца на губернатора.

- А онова „тук, коте, коте“? Преди години Хенеси, вампирът, който движеше дейността на

губернатора, ме познаваше като Кат. Трябва да го е повторил пред полицията.

Дон избърса челото си, знак, че е уморен. Всички бяхме уморени, но аз не можех да заспя, виждайки само гръкляна на Дейв затворя ли очи.

- Предполагам това, което има значение е, че Лазарус не е знаел настоящата ти идентичност. И на следващия въпрос. Развила си скорост от осемдесет мили в час докато си преследвала Лазарус и някои от екипа казват, че след като тримата сте напуснали пещерата, сте излезли с кръв по лицата си. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш за това?

Дон не беше глупак. Знаеше, че най-добрата ми скорост преди беше шейсет километра в час. Добавете към това повишеното ниво на антитела в кръвното ми налягане и ще разберете, че той имаше пълно право да бъде подозрителен.

Тримата мъже категорично бяха отказали всякакви необичайни занимания, изтъквайки Брамс като причина за патологичните им резултати. И коя бях аз да го улеснявам?

- Не. - Дон въздъхна и премести стола си назад, гледайки стената за минута.

Когато се обърна, се беше отказал от този модел на разпитване. - Застреляла си Дани Милтън. Да не би това да е някаква нова тактика за

преговори за заложниците, за която да не знам? - Той звучеше леко одобрително. Дани нямаше много фенове, особено след като почти бе провалил прикритието ми и последвалата от това смърт на Дейв.

- Исках да разсея вампирите. Проработи. - Да, така е. Поставили сме го под защита на свидетелите. Не мисля, че

ще бъде толкова глупав да се хвали с теб повече. Не, че има нещо, което да може да каже сега. Почистващите бяха заети малко с него. -

Почистващите. Хубав термин за промиващите мозъци. Искаше ми се да го бях застреляла в главата вместо това. Тогава щях да мога за пробода Лазарус и Дейв щеше да е още жив. Сега бях задължена на Дани за три неща – девствеността си, изпортването ми на полицията преди години и Дейв.

- Кат. - Дон се изправи и аз последвах примера му. - Знам, че се обвиняваш. Всички харесваха Дейв. След като прочетох докладите беше решено, че е било негова грешка това, което е довело до смъртта му. Трябвало е да остане нащрек вместо да навежда пистолета си. Това е било грешка, която му е струвала живота. Давам ти почивка две седмици. Без

34

тренировки, без набиране, без проверки. Прочисти ума си и се отърси от вината. Има нещо, което да се каже за това да живееш, вместо просто да съществуваш - Засмях се безрадостно.

- Да живея? Каква хубава идея. Ще се опитам.

8.

- РАДВАМ СЕ ДА ТЕ ВИДЯ ОТНОВО, КАТ. – думите на Дон бяха любезни, но изражението му ми подсказа, че е на път да ме вбеси.

Беше първият ми работен ден след двуседмичната принудителна отпуска и всъщност се радвах, че се връщам на работа. Прекарах времето си или в самоосъждане за смъртта на Дейв или скърбяща за това, че Боунс беше наистина загубен за мен. Някак си си го представях още в тази пещера, чакащ дали някога ще реша да се върна. Нелогично, дразнещо и неправилно, както излезе накрая. Ароматът му в подобрения ми нос беше така слаб, че бе почти несъществуващ. Боунс не беше там от години.

И така, обратно към мелето, където животът ми беше редовно в опасност? Звучеше ми добре.

- Има нещо, с което не си запозната – продължи Дон – Взех решение да не ти казвам веднага, но вече е време да те информирам.

- Какво? – тази единствена дума беше изречена ледено студено. – Какво реши с твоята интелигентност да скриеш от мен?

Той се намръщи.- Не бъди гадна. Взех решение въз основа на информацията, която бе

подходяща по това време. Тъй като вече се възстанови от самообвиняването, не трябва да бъдеш толкова бърза в хвърлянето на вина.

О, о, той се защитаваше. Това не беше добре.- Добре, успокой се. Какво не знам?- След като Дейв умря, ти беше разбираемо съкрушена. Затова ти дадох

почивка. В четвъртия ден от отпуската ти получих телефонно обаждане от Отдела за защита на свидетелите. Дани Милтън е изчезнал.

- Той какво?! – скочих и ударих с юмрук горната част на бюрото му. Всичките му документи и оборудване подскочиха. - Как можа да не ми кажеш това? Не убих Лазарус заради това хленчещо лайно, а Дейв умря заради решението ми!

Дон ме гледаше спокойно.- Не ти казах защото, знаех как ще реагираш. Дейв беше войник преди да

те срещне, Кат. Знаеше рисковете. Не му отнемай това. Ще го направиш по-малко мъж, отколкото беше.

- Запази проповедта си за неделя, отче. – озъбих се аз. – Има ли някаква новина за Дани? Тяло, нещо? Как, по дяволите, е изчезнал четири дни след като напуснахме Охайо? Не беше ли преместен на сигурно място, както наредих?

35

- Изпратихме го със самолет до Чикаго и го настанихме в болница под охрана. Честно, не знаем какво е станало. Тейт лично отиде до там след това. Не е видял нищо. Дани Милтън не е бил виждан или чуван от тогава.

- Бил е вампир. – отговорът ми беше незабавен. – Само вампир може да влезе и излезе толкова лесно без да бъде забелязан или да алармира охраната. Вероятно им е прецакал умовете, за да забравят дори, че са го видели. Трябва нещо да е останало на мястото. Вампирите винаги оставят следа – това е нещо като подпис! Отивам в тази болница.

- Не, не отиваш. Мястото беше проверено и снимано, но това не е проблемът в момента. Проблемът е дали Дани е все още жив и ако е така дали той е проблем за сигурността ни. Казала ли си нещо пред него, което може да се използва срещу теб? Въпреки че изтрихме паметта му, има ли някакъв риск, за който можеш да се сетиш?

Умът ми беше фиксиран на начина, по който Дани беше отвлечен. Трябваше да има следа. Тейт просто не я беше открил.

- Дай ми да видя снимките. После ще помисля по проблема ти.Той изсумтя раздразнено.- Ще ти покажа снимките. Ще направя и нещо по-добро. Имаме всички

предмети тук, в сградата, до последното парче марля. Ще им кажа да ти ги изпратят в офиса и можеш да си изгубиш времето, а когато свършиш, ще ми кажеш дали има нещо, което Дани може да издрънка и което може да ни притесни.

- Ще го направя, Дон.- изсумтях грубо.

Тридесет минути по-късно прелиствах снимките на болничната стая. Дон беше прав. Всичко изглеждаше подредено както трябваше да бъде. Дори иглите, които бяха изтръгнати от ръката на Дани, почиваха невинно върху леглото, сякаш чакаха за следващата си вена. Никакви отпечатъци от обувки или пръсти, никаква кръв или телесни течности, нито дори някой проклет чаршаф, намиращ се не на място. Транспортирането на Дани не би могло да бъде по-спретнато. Може би беше това. Може би Дани се беше изстрелял по най-бързия начин от там. Струваше си да кажа това на Дон само, за да видя изражението на лицето му.

След като разглеждах снимките около час, аз се насочих към личните и медицинските принадлежности, които бяха наблъскани в друга, средна по размер кутия. Чифт обувки, намачкани и дори необувани. Дрехи, бельо, чорапи, крем за бръснене (изсипах малко от него върху бюрото си. Да, обикновен стар крем за бръснене), памучни тампони, бинтове, подкожни игли, внимателно сложени, ватирани хартиени кърпи, часовник...

Пред очите ми заиграха петна. Ръката, която протегнах, за да вдигна часовника, така се разтресе, че го пропуснах два пъти. Сърцето ми заблъска и имах чувството, че ще припадна. Познах този часовник. Все пак някога беше мой.

36

За всеки друг това би бил обикновен стар часовник. Нищо шикозно, нито скъпа марка, просто обикновен часовник, който можеше да бъде както за мъж, така и за жена. Липсата му на блестящ външен вид беше преднамерена с цел да се избегне вниманието, но имаше една допълнителна екстра, която не беше стандартна. Ако натиснеш бутонче, едва видимо от едната страна, ще се излъчи сигнал. Сигнал, който беше с малък обсег и бе свързан само с един пейджър. Този бутон ми беше спасил живота веднъж, а последния път, когато видях часовника беше, когато го свалих от китката си и го оставих върху бележката за сбогуване, която написах на Боунс. Ако аз бях тази, която бе отишла до Чикаго, щях да намеря часовника. Ако Дон не ме беше държал настрани този път, аз щях да отида там. Аз, не Тейт, а Боунс ми бе осигурил всичко, освен проклетия си телефонен номер. Пейджъра ставаше само за радиус от пет мили. Той щеше да е толкова близо, чакащ да види дали ще се появя и дали ще натисна този бутон.

Стисках часовника така здраво, че се вряза в кожата ми. Откъде Боунс беше чул за Дани или за станалото нямах никаква идея, но е бил бърз. След всичките тези години той се бе свързал с мен. Просто не бях получила съобщението навреме.

Тънката ирония на всичко това ме накара да се засмея. Така ме намери Дон – на пода, кикотейки се с тъжен смях. Той ме гледаше с повишено внимание, но остана близо до вратата.

- Имаш ли нещо против да ми кажеш какво е толкова смешно?- О, ти беше прав. – задъхах се. – Тук няма нищо. Нито една улика. Но

можеш да спреш да се притесняваш за Дани Милтън. Повярвай ми, когато ти казвам, че този човек е мъртъв.

- За какъв тип вампир говорим? – попитах докато се качвах в колата.Обикновено момчетата не ме взимаха от вкъщи, освен ако нямаше

вампир на сцената. Когато Тейт ми се обади да ми каже, че е тръгнал насам, се извиних на Ноа, с когото имах планове за вечеря, и тръгнах. Още една провалена вечер. Нямах и идея защо Ноа беше още наоколо.

- Вероятно един млад, може би два. – отговори Тейт.Той се държеше сковано с мен откакто започна връзката ми с Ноа.

Нямах представа какво провокира държанието му, но и аз можех да се държа пренебрежително.

Не говорихме повече докато не паркирахме пред клуба. Дори през бумтенето на музиката чух сърцата вътре. Много от тях.

- Защо не сте евакуирали клуба?- Няма тела, Командире. – каза Купър. – Просто някой казал, че видял

жена с кръв по врата, бореща се с някого. Тогава жената изчезнала. Дон не искаше да накара вампира да се усъмни, ако е още тук. -

37

Купър бе надвишил очакванията ми за себе си. От онзи ужасен следобед в пещерата, той не бе подлагал на съмнение заповедите ми. Все още ме наричаше изрод в лицето, но това не ме притесняваше. Сега беше по-скоро: „Ти си изрод, командир. Хайде, хора, чухте кучката! Мърдайте! Мърдайте!”. Можеше да ме нарича както си иска, стига да показва същата всеотдайност.

- А останалите от екипа наблизо ли са?Това беше най- неорганизираното приближаване към потенциално

убийство, което някога сме правили. Момчетата дори не бяха правилно разположени. Те сигурно си бяха помислили, че е глупост, тъй като онзи, който е звъннал на 911, е бил пиян. Нямаше да е първата фалшива тревога, която получаваме. Нито петнадесетата.

- Скъпа, нека просто влезем вътре и да проверим. – каза нетърпеливо Хуан. – Ако няма нищо, аз ще черпя.

Продадено. Без повече оплаквания облякох палтото си и тръгнахме към вратата. Вечерта през май не беше студена, но палтото скриваше оръжията ми. Момчетата ме пуснаха да мина първа, както винаги, и веднага щом преминах през вратата, разбрах, че това е капан.

- Изненада! - изкрещя Денис.Думата беше повторена от няколко членове от екипа ми, както и от

двете дузини служители мъже на това, което недвусмислено се оказа стриптийз клуб.

- Рожденият ми ден беше миналата седмица.- премигнах глупаво.Тя се засмя.- Знам това, Кат! Ето защо партито ти е изненада. Можеш да благодариш

на Тейт, той планира тази фалшива работа, за да те доведе тук.Бях се пренатоварила.- Ноа тук ли е?Денис изсумтя.- В стриптийз клуб? Не. Можеш да се обзаложиш, че не поканих и майка

ти!Самата мисъл на майка ми вътре в мъжки стриптийз клуб ме накара да

се засмея. Тя щеше да избяга с писъци през вратата.Тейт се приближи зад мен и ме целуна леко по бузата.- Честит рожден ден, Кат.- каза меко той.Прегърнах го. Едва тогава разбрах колко много ме беше разстроило

отчуждението ни напоследък. Той и Хуан бяха като братята, които никога не бях имала.

Хуан ме издърпа в ръцете си изотзад.- Денис ме нае да ти бъда жиголо тази нощ. Кажи ми колко оргазма

искаш и ще ти бъдат доставени. Ще ти направя цяла нова дефиниция на определението нежен престъпник, querida* . Ммм, задника ти е като кръгло парче оф – оооф!

38

Лакътят на Тейт в ребрата му го прекъсна. Завъртях очи.- Още съм въоръжен, Хуан. А ти все още имаш време за излежаване от

присъдата си за кражба на автомобили. Може би трябва да запомниш това.После погледнах към някои от главите и забелязах друго познато лице.- Това Дон ли е? Как успяхте да го накарате да дойде на такова място?Дон се приближи към мен, изглеждайки толкова комфортно, колкото

майка ми би била.- Честит рожден ден на патерици, Кат. – каза той, отправяйки ми

самоосъдителна усмивка.- Не се ли радваш че не аз, а Хуан избра мястото? Щяхме да имаме кафе с мляко и d’oeuvres предястия вместо алкохол и мъжки прашки. Някой сипа ли ти вече джин?

- Вземи. – изчурулика Денис, поднасяйки ми висока чаша. Тя се усмихна на Дон. – Вие трябва да сте нейният шеф. Изглеждате точно така, както си ви представях.

- А ти трябва да си Денис. Името ми е Дон, но не го помнете. Не би трябвало да знаеш за всичко това.

Той ефирно махна с ръка.- Ако ще се почувствате по-добре – така ще се напия, че дори няма да

помня своето име после. Как звучи това за сигурността?Той ми се усмихна сковано.- Разбирам защо вие двете се разбирате толкова добре.- Къде е рожденничката? - изгука разсъблечен млад мъж в леопардови

прашки докато се приближаваше.- Ето тук! – веднага каза Денис.- И има нужда от танц в скута, жребецо!- Не се притеснявай, татенце, добре ще се погрижа за момичето ти. –

ухили се стриптизьорът на Дон.Почти се задавих с джина си.- Той не ми е баща. – поправих го веднага.- Не е? Приличате си, захарче, схванати рамене и остри погледи. Ще те

оправя, великолепна, а теб – той намигна на Дон.- ще изпратя Чип да те оправи.

Денис започна да се смее. Дон изглеждаше дори по-болен отколкото, когато бе сбъркан за мой баща.

- Ако имаш нужда от мен, Кат – изскърца той. – ще бъда в ъгъла. Криейки се.

Клубът затвори в три през нощта. Дон любезно беше уредил превоз за останалите от екипа ми, но въпреки бутилката джин, която изпих, бях все още достатъчно трезва, за да закарам Денис, Хуан и Тейт по домовете.

Тъй като Тейт живееше най-близо до дома ми, беше последната ми спирка. Той смело се опита да ходи до вратата си, но краката му продължиха да му отказват подчинение. От забавно раздразнение накрая

39

свърших носейки го вътре. За щастие, той бе извадил ключовете си и не трябваше да го карам да ги търси.

За разлика от всичките пъти, когато той е бил в дома ми, аз никога не бях ходила у тях. Интериорът на едноетажната къща беше достатъчно изчистен, че да направи един сержант щастлив. Нямаше домашни животни, нито дори златна рибка и всичките му стени бяха голи откъм картини. Когато стигнах до спалнята му, тя беше същата. Никакви декорации, просто един телевизор и бих могла да поскачам само на едната четвърт от леглото му, но след като проснах отгоре Тейт и свалих обувките му, не бях в настроение. Той имаше снимка на нощното си шкафче. Беше единствената, която бях видяла в цялата къща, така че я погледнах с любопитство. За моя изненада аз бях на снимката и тя не беше такава, за която бях позирала. Бях наполовина обърната от камерата на едно местопрестъпление. Трябваше да я е направил докато е снимал телата.

- Защо имаш това? – зачудих се на глас, но всъщност не очаквах отговор.Тейт промърмори нещо, което може би беше името ми и неочаквано, не

вярвах, че може да го направи в неговото състояние, ме сграбчи и ме дръпна върху себе си. Бях толкова изумена, че не помръднах. Тейт ме целуна, устата му беше топла и имаше вкус на алкохол, докато устните му гладно се движеха върху моите. Той натисна през устните ми и заизследва вътрешността на устата ми с езика си. Когато се пресегна към предната част на панталоните ми, най-накрая реагирах.

- Спри – казах рязко и го блъснах назад толкова силно, че главата му отскочи от таблата.

Тейт дишаше тежко, тъмносините му очи ме гледаха с опиянение и нещо друго.

- Искала ли си нещо, което не можеш да имаш? – попита грубо той.Бях безмълвна. Повече от четири години с нищо повече от платонична

връзка, а сега Тейт ме гледаше по начин, който би накарал най-похотливия поглед на Хуан да се засрами. Той се засмя без чувство на хумор и прокара ръка през късата си кестенява коса.

- Шокирана ли си? Не трябва да бъдеш. Искам те от мига, в който те видях в онова болнично легло. Изглеждаше като проклет ангел с червената си коса и големите си сиви очи. Да, пиян съм, но все пак е истина. Може би дори няма да си спомня това на сутринта. Не трябва да се притесняваш. Мога да се справя с нещата такива, каквито са. Просто трябваше да те целуна тази вечер, без значение какво ще се случи след това.

- Тейт, аз... аз съжалявам. – какво друго можех да кажа? Трябва да съм пила повече, защото той никога не бе изглеждал така привлекателен както сега, с този почти опасен блясък в очите си. Денис винаги бе казвала, че той е като двойник на Брад Пит в „Мистър и Мисис Смит“.

Той се усмихна с крива усмивка.

40

- Можеш да чуеш как сърцето ми бие, нали? Когато пих онази кръв в Охайо, аз можех да чуя твоето. Можех да усетя миризмата ти по ръцете ми.

- Ти си ми приятел. – гласът ми малко потрепери, защото суровостта на лицето му ме предупреждаваше и - на някакво първично ниво - ме възбуждаше. – Ние работим заедно. Не мога да ти дам повече от това.

Той издиша през носа, а след това кимна с глава.- Знам, че нямаш същите чувства към мен. Все още.Тези две думи ме накараха да се дръпна назад и да тръгна към вратата.

За мен това беше натоварено прекалено много със смисъл, за да остана и минута повече.

- Отговори ми на един въпрос, преди да тръгнеш. Един въпрос, но ми кажи истината. Някога била ли си влюбена?

Това ме накара да се спра и изломотих отговора си:- Тейт, аз... аз не мисля, че това е нещо, което трябва да обсъждаме...- Глупости. - прекъсна ме. – Току-що се разкрих пред теб. Отговори на

въпроса.Може би аз също си мислех, че той няма да помни този разговор на

сутринта, или може би се дължеше на честността му. Така или иначе му отговорих с истината.

- Веднъж. Преди години, преди да те срещна.Тейт не мигна, а очите му се впиха в моите.- Кой беше той? Какво стана?Обърнах се, защото сега щях да излъжа. Отговорих му докато минавах

през вратата.- Знаеш кой беше той. Вампирът, с когото спях и който разби колата ти в

деня, в който се срещнахме. Така че ти знаеш какво стана с него. Аз го убих.

9.

РАБОТАТА БЕШЕ ОЖИВЕНА. В НЯКОИ НАСОКИ това беше добре. Безумния ми график от последните няколко седмици задържаше неловкостта между мен и Тейт на минимума. Беше трудно да се държим неловко, когато живота ни виси на косъм.

Нещата с Ноа също не бяха розови. Въпреки големите му усилия, честите ми отсъствия обтягаха нашите и бездруго оскъдни отношения. А напоследък започна да подхвърля намеци, че иска да задълбочи нещата помежду ни. Не, че го винях, че се опитва-вече излизахме на срещи над два месеца, но тая нямаше да я бъде.

Вече знаех, че няма да се получи между нас, без значение колко чудесен човек е Ноа. Имаше твърде много лъжи помежду ни, всичките мои, разбира се, а в дъното на нещата стоеше това, че не бях готова да преодолея предишната си обречена връзка. Хей, поне опитах.

41

Сега трябваше да отрежа Ноа деликатно. Вече му бях казала, че щях да разбера, ако графика ми му се стори твърде тежък, за да го понесе. Или Ноа беше упорит, или не разбираше намека. Трябваше да започна да прилагам по-сериозни методи, но нямах намерение да кажа просто „Късаме“ и да му затворя телефона. Харесвах Ноа и не ми харесваше мисълта да го нараня.

И тогава във вторник, нечовешки рано, телефонът ми иззвъня. Станах бързо, за да отговоря, вече оглеждайки се за дрехите си и проклинайки което и да беше безпулсно същество, създаващо неприятности преди осем сутринта, когато чух гласа на Денис.

- Какъв е проблема? - попитах незабавно.- Никакъв! Съжалявам, че се обаждам толкова рано, но нямах търпение

да ти кажа. О, Кат, толкова съм щастлива. Ще се женя! Не преминах през никое от онези „Сигурна ли си? Това е толкова

внезапно!“ възражения с Денис. Тя се срещаше с новото си гадже, Ранди, от две седмици, но Денис обикновено не беше импулсивна и беше казала, че знае, че обича Ранди и, че той има същите чувства към нея. Виждайки слисания й поглед, знаех, че и да кажа каквото и да било относно бързането, чакането или внимаването, ще влезе в глухи уши така или иначе. Освен това си имаше достатъчно неща, с които да се справя. Родителите на Денис отказваха дори да се срещнат с Ранди, тъй като той беше католик, а те – евреи.

Неговите родители също не бяха във възторг от изключително краткото им ухажване. Кой е казал, че да се влюбиш е лесно? Със сигурност не съм била аз.

Планирах да си поговоря с родителите й. От години се опитвах да впрегна силата на очите си. Не бяха така могъщи, както на вампир, но щях да дам най-доброто от себе си. Денис заслужаваше щастие на сватбата си и щях да използвам своето проклятие, за да й го осигуря.

Какво можеше да се обърка? Не можеха да са против тази сватба повече, отколкото вече бяха.

Настоях да купя цветята, да се погрижа за фотографа и тортата. Те щяха да поемат разноските за останалото. Денис се опита да възрази, но я заплаших с ножовете си и с моя ПМС. В неработните ми часове се мотаехме из магазините, за да изберем рокля за нея, рокли за шаферките, цветя и покани. Едва четири дни преди сватбата се срещнах с Ранди. За мое егоистично облекчение, той се местеше в нейната къща, а не тя в неговата. Денис каза, че той е независим софтуерен консултант – компютърен гении, както изпадаше в излияния – и затова за него беше по-лесно да се премести, отколкото за нея с нейната работа от девет до пет.

Денис ме разпредели да помагам с разопаковането и когато Ранди се отби, влачейки багажа, го видях за първи път. Той беше със светла кестенява коса, очила без рамка и леко атлетична фигура. Беше красив по

42

един небрежен начин, но най-много ми харесаха очите му. Те се озаряваха, когато погледнеше към нея. Ранди ми подаде ръка, след като целуна Денис за здрасти.

- Ти трябва да си Кат, Денис не може да спре да говори за теб. Благодаря ти за цялата ти помощ по сватбата.

Игнорирах ръката му и го прегърнах наместо това. - Толкова се радвам най-накрая да се срещнем! И не се тревожи относно

помощта. Аз най-вероятно никога няма да се омъжа, така че я изживявам чрез вас. Хайде да те разтоварим. Денис има да ходи на финална проба тази вечер и не може да закъснява за нея.

Ранди се покашля. - Ъм, скъпа, не каза ли, че си имаме достатъчно помощ? Тук сме само

тримата. Денис се засмя. - Не бой се, Кат идва от старо поколение фермери. Повярвай ми, бихме

могли да седнем и да гледаме, но това не би било учтиво. Ранди ме погледна изпълнен със съмнение. Денис, вярна на думата си,

не му беше казала нищичко за произхода ми. Той си мислеше, че просто работя за правителството. Ранди ме последва до задната част на пикапа.

- Сигурна ли си за това? Ще се срещам с един приятел тази вечер, той е един от шаферите и предложи да помогне. Казах му, че нямаме нужда от помощ, заради това, което ми каза Денис, но бих могъл да му се обадя. Не би искал да си навехнеш нещо.

- Ранди, това е много мило, но не се притеснявай. Ще приключим за нула време.

Половин час по-късно Ранди зяпаше своите мебели, спретнато подредени в хубавата двуетажна къща на Денис. Понякога да си наполовина мъртъв не беше чак толкова противно.

- Фермери? - запита той с неверие, гледайки към мен. Усмихнах се. - Фермери. От пет поколения. - Ама разбира се. - отвърна той и Денис прикри кикота си. - Отивай да си вземеш душ. - пришпорих я аз. - Трябва да вървим. - Ранди, по кое време ще се прибираш тази вечер? С Кат да си вземем ли

вечеря? - Да, ще се срещам с моя приятел, така че ще се позабавя малко. Прочистих гърлото си с фалшива заплаха. - Добре, тръгвам. - отстъпи тя. - Благодаря ти за цялата помощ – повтори Ранди. - Не само за

преместването днес. Или за сватбата. Денис ми разказа как винаги си била до нея. Рядкост е да имаш такъв приятел.

Той ме гледаше без никаква преструвка и аз разбрах защо Денис се е почувствала толкова свързана с него.

43

Имаше нещо много директно в погледа му. - Няма защо. - не казах нищо повече от това. Някак си нямаше нужда. - Готова съм. - изчурулика Денис няколко минути по-късно. Прегърнах Ранди един последен път за довиждане. - Чудесно е, че най-накрая се запознах с теб. - Мога да кажа същото. Грижи се за моето момиче. - О, разбира се. - увери го Денис – Разбира се. Четири часа по-късно след пробите на Денис, а след това и

непрекъсваната – поне веднъж! - вечеря, я оставих у тях и се прибрах вкъщи. Беше почти един сутринта. Почти ранна нощ за мен.

Смразих се, когато слязох от колата и почувствах слаб заряд във въздуха навън. Нямаше необичайни звуци, само фоновите шумове от хората, намиращи се в къщите наоколо и аз не почувствах никого. И все пак протегнах ръце и усетих празния въздух от автомобилния път така, сякаш има форма. Имаше оскъдни следи от нечовешка енергия, недостатъчно силни, за да се каже, че източникът е още наоколо, но нещо беше било тук. Може би, беше било просто някое създание, което е минавало наблизо. Нямаше да е за пръв път. Нищо в тази остатъчна аура не ми се струваше заплашително. Вампирите и гулите излъчваха различни вибрации, когато бяха на лов за жертви. Свих рамене наум. Ако някое зло същество ме беше намерило и имаше лоши намерения, би ме очаквало вътре. За всеки случай влязох в дома си застанала нащрек, след това проверих всички стаи. Нищо. Взех си душ и се покатерих на леглото си. Нямаше чудовища под него – бях проверила като глупава предпазна мярка – но онова странно чувство все още продължаваше.

Можех да се закълна, че се чувстваше така, сякаш някой се бе намирал в дома ми. Но това беше глупаво. Боже, ставах параноична като Дон. Затворих очи с решителност, опитвайки се да изключа от паметта си онези стари молитви преди лягане от детството... Ако трябваше да умра, преди да се събудя... Спах с единия от ножовете си под възглавницата, казвайки си, че не се държа параноично. Просто бях предпазлива.

Да бе, и аз не си вярвах.

10.

ДЕНИС, ПОЧТИ Е ВРЕМЕ.Бяхме уединени в своята лична стая в клуба извън града, за да избегнем

това, да налетим на младоженеца. Церемонията и приемът щяха да се състоят на място. Денис се усмихна щастливо към мен, докато й нагласях воала.

44

- Не знам какво си казала на родителите ми. Трябва да си ги дрогирала, но не ми пука!

Прегърнах я с невинен вид. Нямаше нужда да й казвам, че ги дрогирах с есенция от вампирски халюциноген, сложен в студения им чай, след което упражних върху тях умствения контрол с очите си. За мое удивление беше проработило.

Макар все още да бяха смаяни от религиозните различия, бяха тук. Фелисити нахлу в стаята. Не я харесвах, но тя беше братовчедка на

Денис и една от шаферките. Докато аз помагах на Денис да се подготви, тя разузнаваше из гостите за всеки свободен мъж. Жената си беше перманентно загоряла.

- Последният шафер най-накрая се появи. - отбеляза тя.Въздъхнах с облекчение. Сега нямаше да се налага да отменяме

сватбата. - Сладък е. - продължи тя. Тя смяташе всеки физически здрав индивид с

чеп за сладък, но запазих тази мисъл за себе си. - Видях го само в гръб за секунда, но какъв задник само!

- Ъм, Фелисити, би ли донесла цветята? - предложих, завъртайки очи към Денис. Денис се ухили.

- Добри новини, Фелисити, той е човека, с който си разпределена за тази вечер. Никога не съм го срещала. Ранди каза, че бил свободен.

Денис беше разпределила сватбеното тържество на дълга правоъгълна маса с редуване момче-момиче-момче. Смятах за странно да се прави сватбено тържество, разпределено по този начин, но това си беше нейното шоу, не моето.

- Сладко. - измърка Фелисити отново. Съжалих този мъж. Най-вероятно тя щеше да го опипва под масата

преди още да са започнали тостовете. Братът на Ранди, Филип, подаде главата си вътре. - Готова ли си, Денис? Тя се обърна към мен с едва сдържано вълнение. - Да вървим да ме оженим! Усмихнах се на Филип. - Ще се видим отпред. Денис размени традиционния сватбен марш с прекрасна инструментална

балада. Вместо шаферите да придружават шаферките по пътеката между

редовете, Ранди чакаше заедно с тях отпред. Шаферките щяха да вървят една по една в определен ред. Като главна шаферка бях последна пред Денис. Разбухлих за последен

път роклята й, преди да заема мястото си на входа. Докато пристъпях в стаята, където се бяха събрали семейства и

приятели, почувствах вълна от чиста, нечовешка енергия. Мамка му, един

45

от гостите беше вампир. По-добре да планираше да яде само торта, или щеше да ми се наложи да се развихря със сребърните прибори. Щеше да бъде много претнат трик – да заколиш гост на приема, без никой да забележи.

Очите ми се плъзнаха през тълпата от дясно на ляво, търсейки източника. Майка ми седеше до Ноа, когото Денис беше поканила преди да успея да й кажа, че се опитвам да скъсам с него. Ноа ми се усмихна докато вървях по тясната пътека. Аз му се усмихнах в отговор и инвентаризирах стаята по войнишки маниер.

Стаята от страната на булката – чиста. Стаята от страната на младоженеца – чиста. По някаква причина не ми дойде наум да поглеждам напред, където беше разположено сватбеното тържество. Дори и когато го сторих ми отне секунда за разпознаване и регистриране във внезапно парализирания ми ум.

Косата му беше различна. Меднокестенява, вместо платиненото русо от спомените ми. Също така беше по-дълга от преди, закъдряйки се над ушите му вместо да приляга гладко към главата му като лъскав шлем. Бледата му кожа блестеше на фона на фабричен смокинг с абаносов цвят, с толкова кадифен и спиращ дъха контраст. Очи, толкова тъмно кафяви, че почти биеха на черно, бяха впити в моите без следа от шока, който аз чувствах.

Предметите, които се намират в движение, остават в движение със същата бързина и в същата посока, освен ако не им повлияе небалансирана сила. Доказах закона на Нютон за инерцията, защото дори дъха ми да беше задържан, а сърцето ми да пропусна удар, някак си си наложих да продължа да вървя по пътеката.

Погледът на Боунс прогори моя. Вътре в мен избухна напълно непозната емоция, която отне миг на забавеното ми съзнание преди да я дешифрирам. Радост. Изпълни ме чиста, неподправена радост.

Всъщност бях на път да се изстрелям напред и да се хвърля в обятията му, когато се спрях. Какво правеше Боунс тук? И защо не изглеждаше изненадан да ме види? Това ме смрази откъм всяка една лудост, като например да се втурна към него, както бях изкушена да сторя. Ако Боунс не беше изненадан да ме види, значи той знаеше, че ще бъда тук. Но откъде го знаеше? И най-важният въпрос – как ме беше открил? Какво искаше? Сега не му беше времето да разбера. Това беше сватбата на Денис. Нямаше да я провалям като причиня сцена. Благодаря на Бога и всичките му светци, помислих си, че майка ми не се вглежда внимателно в шаферите. Тя нямаше да има колебания относно това да провали сватбата на Денис по грандиозен начин.

Каквото и да се въртеше в ума на Боунс, щях да се опраям с него след сватбата. Или щях да припадна. Което дойдеше по-напред. Без по-

46

нататъшна драма, заех мястото си до Фелисити. Тя се наклони напред и изсъска в ухото ми, когато Денис тръгна по пътеката.

- Дори не си и помисляй за сладура; заплюх си го. - Я млъквай. - отговорих й, твърде тихо, за да бъде чуто от гостите.

Дланите ми се потяха, а коленете ми бяха като желирани. Как изобщо щях да оцелея през тази сватба? Близостта на Боунс беше невероятна. Цели четири години и половина си бях мечтала за него, а сега можех да се пресегна и да го докосна. Дори не изглеждаше реално.

Ранди взе Денис от баща й и те се хванаха за ръце. Назначеният съдия подхвана модифицирана версия на сватбените клетви, преплитайки различни религиозни мотиви. Боунс се обърна с лице към мъжа, когато и останалите от шаферите сториха същото. Церемонията ми беше като размазано петно. Наложи се да избутам с лакът Фелисити, за да взема букета на Денис, когато дойде време за размяната на пръстените. Когато съдията най-накрая ги обяви за мъж и жена, бях облекчена. Колко ужасно от моя страна. Това беше сватбата на най-добрата ми приятелка, а всичко, което исках, беше да се свършва, за да имам възможност да се съвзема. Денис и Ранди поеха обратно по пътеката и аз почти се затичах, когато дойде моят ред да ги последвам. Филип се опита да ме удържи за спокоен ход, но аз го дръпнах за рамото, за да побърза.

- Трябва да отида до тоалетната. - излъгах от отчаяние. Това, от което имах нужда, беше един момент, за да възстановя нарушеното си равновесие. - Кажи на Ноа да не ме чака. После отивам директно на снимките.

Веднага щом напуснахме храма, се изстрелях към дамските тоалетни, забравяйки букета си с цветя на земята, където го бях изпуснала. Тоалетните бяха от другият край на клуба. Веднъж, щом влязох, се свлякох на пода до мивката. О, Боже, о, Боже, това да го видя върна всяка една емоция, която се опитвах да забравя с безмилостна интензивност. Трябваше да установя контрол над себе си. Бързо. Главата ми се подпря на ситите ми колене.

- Здравей, Котенце. Бях толкова разсеяна от своя нервен срив, че не бях чула Боунс да влиза.

Гласът му беше толкова спокоен, колкото го помнех, с онзи английски акцент, все така съблазнителен. Вдигнах глава и по средата на останките от внимателно подредения ми живот, открих най-абсурдното нещо, за което да се разтревожа.

- За бога, Боунс, та това са дамските тоалетни! Ами ако някой ни види? Боунс се засмя, ниска, съблазнителна възна във въздуха. Ноа ме беше

целувал с по-малък ефект. - Все още си Света Богородица? Не бой се... заключих вратата след себе

си.

47

Ако това беше предназначено да освободи напрежението, то имаше напълно противоположния ефект. Изправих се на крака, но нямаше накъде да бягам. Той беше блокирал единствения изход.

- Виж се само, любима. Не бих казал, че предпочитам кестенявата ти коса, но колкото до останалата част от теб... сочна си.

Боунс проследи вътрешността на долната си устна с език, докато очите му се плъзгаха по мен. Жегата, която излъчваха, сякаш протриваше кожата ми. Когато направи крачка напред, аз отстъпих назад към стената.

- Стой където си. Той се наклони в обратната посока. - Защо си толкова развълнувана?

Мислиш, че съм тук да те убия? - Не. Ако се канеше да ме убиеш, не би си правил труда с никакви засади

от олтара. Очевидно знаеш с какво име се подвизавам, така че просто щеше да ме нападнеш някоя вечер, докато се прибирам вкъщи.

Той подсвирна одобрително. - Точно така, коте. Не си забравила как работя. Знаеш ли, че ми беше

предложен договор за мистериозната Червена жътварка поне три пъти досега? Едно момче дава половин милион премия за трупа ти.

Е, не е изненада. В края на краищата Лазарус се беше опитал да осребри чек на мой гръб по същата причина.

- И какво каза, след като току-що потвърди, че не си тук заради това? Боунс се изправи и закачливостта му изчезна. - О, казах да, разбира се. След това излових нещастниците и си поиграх

на топка с главите им. Обажданията спряха след това. Преглътнах при картинката, която ми обрисува. Познавайки го, това

беше точно каквото би сторил. - Тогава защо си тук? Той се усмихна и дойде по-близо, игнорирайки предишната ми заповед. - Не се ли радваш да ме видиш след всичките тези години? Знаеш ли

защо исках да те хвана неподготвена? За да мога да видя очите ти и да разбера какво ще почувстваш в същия миг.

Опасност. Опасност. Делеше ни по-малко от метър. Никога не съм била способна да устоя на докосването му и нямах намерение да изпробвам силата на волята си точно сега. Обезумяло се опитах да открия начин да го разсея.

- Запозна ли се с гаджето ми?Ето. Това беше. Очите му се присвиха, а устните му станаха на тънка

линия. Да, Ноа беше настройване за убийство и за двама ни. Използвах предимството си. Опасността преди страстта, така беше по-

безопасно. - И как точно се прокрадна в живота на Ранди, за да станеш шафер за

тази сватба така или иначе? Разбра, че най-добрата ми приятелка ще се

48

жени за него? Трябва да си прецакал ума му набързо. Бяха сгодени едва от месец.

Той насочи пръст в близост до лицето ми. - Познавам твоя човек Ранди от шест месеца. Дълго преди Денис да го

срещне. Необичайно момче, не си ли съгласна? Знаеш ли какви бяха първите му думи към мен, след като седяхме един до друг около час в един бар? Той каза „надявам се това да не бъде гравирано на надгробната ми плоча, но не си дишал през цялото това време. Ще си направиш ли труда да ми кажеш как го правиш?“

Денис бе казала веднъж, че Ранди разсъждава различно. Доста различно, както се оказа. И бях подценила размера на топките му.

- Той знае какво си? Боунс кимна. - Отправих му един поглед, знаеш, със зелените си очи и му казах, че не

е видял нищо. Той премигна към мен по същия начин, по който и ти го беше направила и ме попита дали се предполагало това да проработи.

Сега бях наистина впечатлена. Ранди имаше естествен имунитет към вампирските сили, дори и от някой, толкова силен като Боунс.

- Очевидно това беше неочаквано. Заформих разговор с него и станахме приятели. След като вече бях приел поканата си за сватбата му едва тази седмица, когато се срещнахме с него в бара, усетих миризмата ти навсякъде по него. Помагала си му да местите мебели в онзи ден.

Бях облекчена, но едновременно с това наранена, от мисълта, че виждането ми с Боунс е в следствие от щастлива случайност.

- Значи да налетя на теб тук е просто съвпадение? Ти си, ъм, преодолял случилото се преди?

Той впи очите си в моите. - Не би ли ти се искало да знаеш? Не ми се вярва да ти кажа. Можеш да

се помъчиш над това както аз се мъчих още откакто получих проклетата ти прощална бележка. Все пак ще ти кажа това – имаме недовършени дела помежду си. И със сигурност ще ги разрешим, без значение колко предпочиташ да избегнеш това.

О, мамка му. Оставих му бележка преди, защото знаех, че не мога да се изправя срещу него и да му кажа сбогом. Сега, четири години по-късно, все още не мислех, че съм достатъчно силна.

- Кат.. ъ-ъ-ъ, Кристин! Тук ли си? Майка ми затропа силно на вратата и аз се отпуснах облекчено. За пръв

път бях доволна, че е тук... За малко. - Не смей...Заплахата, която бях на път да изсъскам замря на устните ми, когато той

отвори вратата. Тя го погледна объркано за момент, преди да осъмне разпознаването. Тогава лицето й стана лилаво.

- Ти! Ти!

49

- Прекрасно е да те видя отново, Джъстина. - каза Боунс дяволито. - Изглеждаш прелестно в този нюанс.

- Ти, мръсно животно! - озлоби се тя. - Всяка нощ се молех да си мъртъв и да гниеш в Ада!

- Майко! - казах рязко. Отсъствието не беше направило сърцето й по-мило.

Боунс сви рамене. - Трябвало е да говориш по-силно. Всемогъщият трябва да не те е чул. Посочих с пръст към вратата. - Боунс, каквото и да искаш да ми кажеш, може да почака докато тази

сватба приключи. Там са моята приятелка и твоят приятел и ни чакат да се снимаме с тях, и именно това и ще направим. Майко, направи само един шибан опит да провалиш сватбата на Денис и се кълна в Бога да го оставя да те ухапе!

- Ще се радвам да ти услужа, Котенце. Извъртях глава към вратата. - Вън!- Дами. - Той кимна и излезе бавно. Гледах го докато излизаше, след

което отидох до мивката да напръскам лицето си с вода. Все пак трябваше да съм красива на снимките.

11.

МАЙКА МИ ИМАШЕ НУЖДА ОТ ОЩЕ НЯКОЛКО УЖАСЯВАЩИ заплахи преди да се съгласи да не разваля сватбеното тържество. Или пък да изпорти работата ми с Боунс. Обещах й да се превърна във вампир на мига, в който стори нещо от тези двете.

- Това иска от теб, Катрин. Иска да ти вземе душата и да те превърне в звяр. - каза тя за трети път докато ме придружаваше до залата.

- Е, тогава ще имаш това предвид и ще си държиш устата затворена, нали? И за Бога, наричай ме Кристин. Можеш ли да си още по-очевидна?

Стигнахме до вратата. Денис изостави позата за снимка, която бяха заели с Ранди и дойде да ни посрещне на входа.

- О, Кат, не знаех, че приятелят на Ранди е... - тя понижи глас – вампир! Но не се тревожи, говорих с Ранди. Той беше изумен, че аз също знам за съществуването им! Имаме толкова общо. Както и да е, Ранди се кълне, че той е безобиден. Казва, че го познава от месеци.

Майка ми погледна към Денис така, сякаш й бяха пораснали три глави. - Безобиден?! Не говорим за куче, което хапе или не! Говорим за убиец...

50

- Кхъ-кхъ. - прекъснах я аз, изпуквайки врата си за подчертаност. Тя затвори устата си и се отдалечи наперено. Далеч напред чух как Боунс изсумтява, смеейки се. Беше слушал.

- Всичко е наред, Денис – уверих я – Той знае, че докато поддържа зъбите си чисти, няма да имаме проблеми.

- Откъде знаеш това? - попита тя практично. - Говори ли с него? Ти беше до банята за малко, не видях и него наоколо - Притисна ли го?

Точно обратното. - Ъх, е, един вид...ъм – Изпелтечих нещо, което не бях казвала от

години. - Познавам го. Имам предвид, виждала съм го и друг път. Около Вирджиния. Той, ъм, с него сме се разбрали. Той не се закача с мен и аз не се закачам с него.

Денис прие това за чиста монета. - Е, тогава да ходим да се снимаме. Радвам се, че вие двамата няма да се

сбиете. Кажи му да не споменава нищо за теб пред Ранди, нали става? На шефа ти ще му опадат космите от топките, ако научи колко хора знаят за теб.

- Добре казано. - Добре казано, наистина. Боунс беше мистериозния партньор на Фелисити за сватбата. Тя беше

удовлетворена и се притискаше неприлично към него на всяка снимка. И да станат нещата още по-лоши, той се държеше очароващо. Доволно можех да убия и двама им след снимките.

Но не можех да покажа колко много ме притеснява това, по същата причина, по която не се бях втурнала в обятията на Боунс, когато го видях за пръв път. Без значение какви бяха чувствата ми, нищо в обстоятелствата помежду ни не се беше променило. Така че не можех да си позволя да го оставя да разбере колко много ми пукаше още. Всичко, което можех да направя, беше да се преструвам на хладнокръвна – и да се надявам, че Боунс ще повярва в играта ми достатъчно, за да ме остави на мира този път. Взех най-прекия път към бара веднага след последното щракване на камерата. Имаше едно единствено нещо, което можеше да ми помогне за тази вечер и то беше джин. Много джин. Изпих на екс първата си чаша пред бармана без колебание.

- Още един. Бармана направи въпросителна гримаса, но ми наля още един джин с

тоник. Проследих с очи съотношението, което избра и му отправих гаден поглед.

- Повече алкохол. - казах кратко и ясно. - Давиш мъката? - подигра ми се един познат глас откъм гърба ми. - Не е твоя работа. - отговорих, изправяйки се. - Ето къде си, скъпа!Ноа дойде при нас и ме целуна леко по бузата. Боунс сви устни в мрачна

линия докато гледаше.

51

- Ъм, Ноа, ще те заведа до масата ти. Исках да го отдалеча от Боунс, който го гледаше така, сякаш предпочита

да пие от врата му, отколкото от бара. Заведох Ноа до масата му, тъй като аз седя отделно на главната маса с

останалите от сватбеното парти. Майка ми ме дръпна настрани веднага щом оставих Ноа. Лицето й беше червендалесто.

- Знаеш ли какво направи този звяр, когато ти се отдалечи от бара? Намигна ми!

Хваната неподготвена, аз се разсмях. Боже, това беше безценно. От ушите й би трябвало да излиза пара.

- Намираш го за смешно? - нелогично поиска да знае тя.- Е, мамо, той рискува живота си за теб, а след това ти даде най-

проклетото от себе си, за да причиниш смъртта му. Може и да не те харесва.

Говорех тихо, но насмешливо, без да ме е грижа за действията на Боунс спрямо нея. Той никога не би я наранил, знаех го, но нея определено я чакаше малко опъване на нервите. А само Бог знаеше какво ме чака мен. Имаше табелки за местата на главната маса, която беше едно дълго, правоъгълно нещо, разположено насреща на приемната зала. Седнах до табелата „Кристин Ръсел“. Ранди седна от ляво на мен с Денис от дясната си страна. Отдясно на себе си прочетох „Крис Пин“ Кой...?

- Трябва да се шегуваш с мен! - казах на глас. Защо просто не прострелях себе си и да приключа с това?

- Джъстина, срещаме се отново. - Боунс се появи и зае мястото до мен, докато аз подскочих в стола си. - Не бих желал да съм груб, но ми се вярва, че масата ти е там. - той кимна с глава към мястото, на което седеше Ноа, очевиден към драмата.

- Ето те! - изцвърча Фелисити. Тя сграбчи рамото на Боунс и му се усмихна. С теб сме заедно за вечерта, така че без повече измъквания! Надявам се да танцуваш толкова страхотно, колкото изглеждаш.

- Уличница. - промърморих, но достатъчно тихо. - Какво? - попита тя, все още мигайки кокетно към Боунс. - Ъъм, късмет. - гласа ми се извиси на нормално ниво, и се облегнах

назад. Фелисити изглеждаше самодоволна.- Не ми трябва късмет.Пресуших джина си и след това се отправих отново към бара. Майка ми

се втренчи в Боунс, след което се отправи след мен. - О, г-це Ръсел, - извика Боунс. Замръзнах. Подчертаността му на

фалшивото ми име беше преднамерена. Но пък какво ли бях очаквала? Бях заела истинската фамилия на Боунс за своя; нима си мислех, че няма да забележи? Или да коментира? - Би ли била така добра да ми донесеш питие? Вярвам, че помниш предпочитанията ми.

52

През ума ми премина вихрушка от ругатни, но си поех дълбоко дъх и си напомних да остана спокойна. Денис беше най-добрата ми приятелка. Тя заслужаваше прекрасно сватбено тържество, а не кървава баня.

- Този жалък, развратен... - подхвана майка ми.- Спести си го. - Достигнахме бара. Отправих към бедния барман със

смъртоносен поглед. - Висока чаша. Само джин. Дори не си помисляй да коментираш. Лицето му пребледня, но той наля поръчката ми. Отпих дълга глътка

преди да добавя. - А, да. И едно шибано уиски. Чисто.

12.

[b]ФЕЛИСИТИ ОТПРАВИ ПОГЛЕД КЪМ НАПОЛОВИНА ПРАЗНАТА водна чаша с джин, с която се върнах и изпъшка.

- Кристин, не можеш ли да си наложиш лимит на питиетата? Това е сватбата на братовчедка ми за Бога!

Превзетият й тон ме накара да стисна чашата си толкова здраво, за да избегна да я ударя по главата с нея, че тя се строши. По мен се разля джин и дланта ми се разкърви.

- Майка му стара! - извиках. Всяка глава се обърна. Боунс прикри смеха си с внезапно престорено

покашляне. - Добре ли си? - Ранди ме погледна разтревожено и зави носната си

кърпа около ръката ми. Той погледна към Боунс, който невинно сви рамене.

- Добре съм, Ранди. - отговорих му, чувствайки се унижено. Денис подаде главата си иззад новия си съпруг. - Искаш ли да си сменим местата? - попита тя тихо. Мислеха си, че трещя и гърмя, защото Боунс е вампир. Това беше най-

малката ми тревога. Близостта му разкъсваше на парчета самоконтрола ми, а сватбеното тържество едва започваше.

- Кристин! - Ноа дойде до масата и взе кърпата от ръката ми. - Лошо ли се поряза?

- Добре съм! - сопнах му се рязко. Нараненото му лице ме изпълни с вина. - Просто съм засрамена. - замазах положението. - Върни се на мястото си. Нека не го правим по-лошо.

Ноа изглеждаше успокоен и се отправи обратно към масата си. Усмихнах се, за да прикрия заплашителните си мисли.

53

- Наистина, - добавих за уверение на Денис. Събрах стъклата от чашата и започнах да пълня кърпата с тях. - Отивам до дамската тоалетна, за да измия това и да изхвърля стъклата.

- Ще дойда с теб. - предложи Денис. - Не! - Тя изглеждаше объркана от внезапния ми отговор. Отправих

поглед надясно към Боунс, а след това обратно към нея. Очите й се разшириха и тя схвана картинката. Поне част от нея. - Крис – обърна се тя към него. - Имаш ли нещо против да отидеш с

Кристин и да видиш дали няма някакви бинтове? Ранди казва... - тя направи пауза и след това продължи - Ранди казва, че се справяш добре с кървящи рани.

- О, доктор ли си? - изгука Фелисити. Боунс се изправи и отправи към Денис с оценяваща усмивка за избора й

на думи. - В Лондон бях много неща. - отговори той на Фелисити уклончиво. Първо се отбих през бара. Бармана опули очи при вида на попитата с

кръв кърпа. - Джин. Без чаша. Само бутилка. - казах безцеремонно. - Ъм, г-це, може би трябва да...- Дай на дамата бутилка, друже. - възкликна Боунс, докато очите му

светнаха за миг в зелено. Без повече отлагане, една отворена бутилка джин беше бутната във все

още кървящите ми ръце. Разтръсках я леко, хвърлих стъклата и окървавената ми кърпа и отпих дълга глътка. След това поведох Боунс към най-отдалечения ъгъл на паркинга, където имаше най-малко коли. Той изчака търпеливо докато пия отново. Цапах с кръв цялата бутилка, но не ми пукаше.

- По-добре? - попита той, когато спрях, за да си поема дъх. Устните му се извиха развеселено.

- Не, едва ли. - контрирах. - Виж, не знам колко време майка ми ще си държи устата затворена, но в случай, че не си забелязал, тя те мрази. Ще се обади на кавалерийския взвод в опит да ги накара да те забучат на сребърен шиш над огнена клада. Трябва да си тръгнеш.

- Няма. - По дяволите, Боунс! - темперамента ми избухна. Защо трябваше да е

толкова невероятен, защо трябваше да стои толкова наблизо и защо все още го обичам толкова много? - Искаш да те убият ли? Едно обаждане на шефа ми, само това ще отнеме, и повярвай ми, майка ми най-вероятно вече милва телефона си, фантазирайки си за това.

Боунс завъртя очи. - Нещастници като шефа ти са ме преследвали през целия ми немъртъв

живот и все пак аз съм още тук, докато те не са. Нито майка ти, нито шефа ти ме плашат, Котенце. Освен ако не предлагаш да проведем сега онзи

54

дълго отлаган разговор, предлагам да се върнем на празненството. Но можеш да забравиш това аз да си ходя – или пък ти. Открих те преди няколко дни. Има причина да не си разбрала за това до сега. Опитай се да изчезнеш в мъгла отново и това ще бъде кратък полет, уверявам те. Плюс това тогава ще водим нашия разговор при съвсем различни условия. Като например с теб, окована с вериги някъде, че да не можеш да се измъкнеш за пореден път. Ти си избираш обстоятелствата, любима, но съм чакал достатъчно дълго за това.

Ъх, ох. Вече знаех, че Боунс никога е блъфира, но дори и да не знаех, погледът му казваше, че той има предвид всяка дума.

- Теб съм почувствала предната нощ пред дома си, нали? - попитах обвинително. Трябваше да е той. Това беше същата нощ, в която Боунс и Ранди се бяха срещнали в бара. На устните му се появи лека усмивка. Вятърът разбъркваше по-тъмните му къдрици и с този смокинг, с лунната светлина, галеща изсечените черти на лицето му, той положително изглеждаше смайващо.

- Значи си ме почувствала. Чудех се дали би могла. Не можех да продължа да го съзерцавам. Може и да бях имунизирана

срещу вампирските сили, но Боунс винаги бе бил моя криптонит. - Трябва да се връщаме на приема. - беше всичко, което казах,

поглеждайки настрани.Той протегна ръка. - Нещо против да си пийна от бутилката ти първо? Подадох му джина, внимавайки да не го докосна с пръстите си. Вместо

да пие, Боунс взе бутилката и гледайки в очите ми облиза кръвта ми от лъскавата стъклена повърхност. Езика му се завъртя по всеки един контур на а бутилката и през мен премина горещина, докато гледах това като омагьосана. Когато не беше останала и капка кръв по нея, той я даде обратно във внезапно разтреперените ми ръце.

Мисли за работа! Изкрещя мозъка ми. Мисли за всичко друго, но не и за начина, по който усещаш този език по кожата си сега!

Тръгнах да минавам покрай него, но той сграбчи ръката ми. Дръпнах се силно, но това беше като да бъдеш споен в стомана.

- Спри с това. - каза Боунс кротко, изкарвайки нож. Очите ми се разшириха, но той просто го плъзна странично по същата ръка, с която ме държеше, след което притисна кръвта си към раната ми. Тя изтръпна докато се лекуваше от контакта. Издърпах ръката си. Този път той ми позволи, но зелените пламъци в очите му казваха, че е бил толкова афектиран от докосването, колкото и аз, чувствайки кожата му върху моята.

Да, трябваше да тръгна. Незабавно. Обърнах се и се отдалечих бързо, някак успявайки да си наложа да не

гледам назад. Фелисити подхвана безспирен поток от предизвикателни

55

приказки, веднага щом Боунс се върна и той не я обезкуражи. Седях мрачна и пиех с праволинеен укор докато ги наблюдавах.

От всички вечери именно тази вечер Ноа бе повикан от ветеринарната болница. Той се извини на Денис преди да тръгне, а аз едва забелязах, че си е отишъл.

Денис и Ранди бяха почти последните, които си тръгваха. Щяха да заминават за медения си месец след два дни и тази вечер се връщаха в дома на Денис. Целунах ги и им пожелах цялото щастие, докато се бях замислила над факта, че са минали пет минути, откакто бях видяла Фелисити и Боунс. Те все още бяха тук.

Неспособна да се спра, ги потърсих, следвайки следата от невидима енергия, която се излъчваше от него. Когато ги открих се заковах на място.

Бяха в дъното на вътрешния двор на главната приемна зала. Беше гъст мрак, но видях всичко прекалено лесно. Фелисити беше с гръб към мен, а ръцете й се намираха около него.

Лунната светлина озаряваше кожата му, осветявайки като прожектор лицето му, докато той се накланяше и я целуваше.

Бивала съм пробождана, прострелвана, горена, хапана, бита до безсъзнание толкова пъти, колкото не можех да изброя, а дори и промушвана с кол. Нищо от всичко това не носеше дори спомен от болката, която почувствах, гледайки устните му върху нейните. От мен се изплъзна тих звук, едва доловим във въздуха, но беше звук на чиста агония.

В този момент Боунс вдигна поглед, за да се втренчи директно в мен. Очите му сякаш казваха „Не ти харесва? Какво ще направиш по въпроса?“

Хукнах толкова бързо, колкото можех, право към колата си, праскайки вратата й, докато включвах на скорост. Териториалността, която всички вампири притежават, се беше загнездила в мен. Трябваше да си тръгна, или щях да убия Фелисити, а на практика тя не беше направила нищо лошо. Не, аз бях тази, която имаше проблем. Тя просто целуваше мъжа, когoто обичах – и предадох.

13.

БЯХ ТОЛКОВА ДЕЗОРИЕНТИРАНА, ЧЕ ТРЯБВАШЕ ДА НАПРАВЯ нещо. Утре вечер трябваше да разследваме клуб ГиГи, място, на което две момичета бяха изчезнали. Телата им не бяха открити, но начинът, по който полицията омаловажаваше всякаква връзка с клуба, ми миришеше на вампирско влияние. За щастие клубът беше местен. Само на час разстояние. Все още в своята шаферска рокля, окачих ножове на краката си и карах право натам. Майната му на подкреплението. Тейт и момчетата можеха да си вземат почивка утре вечер. Аз щях да ловувам вампири и щях да го сторя сама. Петдесет минути по-късно излязох от колата, все

56

още стъпвайки несигурно, и бях близо до паркинга, когато един писък прозвуча в главата ми. Имаше един млад мъж с кръв на врата, който размахваше едната си ръка и викаше помощ до входа на клуба. Никой не го поглеждаше. Всеки го подминаваше. Разбрах за какво става дума, когато някой мина точно през него.

- Хей, приятел! – Извиках, пристъпвайки напред. – Насам!Няколко глави се обърнаха в моя посока. Охранителят ми хвърли много

странен поглед и без съмнение се чудеше колко алкохол бях консумирала. Мъжът облян с кръв придоби спокойно изражение и профуча към мен.

- Слава Богу! Никой не ми обръща внимание, а приятелката ми умира! Не знам защо всички ме игнорират…

По дяволите. Единственият друг съзнаващ дух, с който се бях срещнала знаеше, че е мъртъв. Повечето духове бяха просто фрагменти от цяла картина, които възпроизвеждаха отново и отново отдавна отминали събития. Не бяха уплашени и объркани от факта, че никой не им обръщаше внимание.

- Къде е тя?Може би, това беше безсмислено. Приятелката му може да е починала

преди години, но той беше облечен съвременно, плюс това имаше обица на езика и едната вежда. Представете си да запазите нещо такова за цяла вечност.

- Вътре! – Той префуча през вратата, докато аз си проправях път през хората на редицата.

- Търся си гаджето. – Казах с намерение да обясня действието си на няколко враждебни погледи. – Знам, че е вътре с онази уличница, с която работя.

Това накара жените да минат на моя страна. Те ме избутаха напред, крещейки: „Иди да го гепиш, малката!” Охраната даже не ме провери, когато минах през входа. Предполагам, че изглеждах над двайсет и една.

Мъртвецът ме поведе към една врата в края на клуба, до тоалетните. Беше заключена, но аз стиснах бравата здраво и тя се открехна. Зад вратата имаше тесен, тъмен коридор, който водеше към още една заключена врата. О, поверителна, звукоизолирана стаичка. Думтящият звук от музиката беше почти неуловим тук.

Повече не видях духа. Имаше само едно момиче, което седеше върху кожен стол и лицето й беше обърнато към прага, но тя определено не беше в смъртна опасност, освен ако не броите лакирането на нокти за такава. Очите й се разшириха, когато ме видя.

- Как влезе тук? Това е служебен вход!Усмихнах се и извадих значката си, една от многото, които носех. –

Полиция, захарче. Мога да влизам където си пожелая. – Отговорих, отправяйки се към единствената врата, която виждах зад нея. Тя поклати глава и продължи да лакира ноктите на краката си.

57

- Не ти се ще да влизаш там, освен ако не ти се умира. С тази съмнителна проява на загриженост, тя сложи розова окраска

върху още един нокът на крака си, докато аз отварях вратата.Духът на младия мъж беше отвън и сочеше едно момиче изгубило

съзнание, намиращо се в ръцете на вампир. – Помогни й, моля те!Вътре имаше половин дозина вампири. Нито един не беше по-голям от

мен в немъртви години. На пода имаше две тела. Едното беше на моя дух, който се носеше много близо до момичето, което беше използвано като храна. Тя все още беше жива, но това нямаше да продължи дълго, имайки предвид пулса й. Вампирът дори не спря, за да погледне духа, въпреки да знаех, че немъртвият можеше да го види. Аз щях да се чувствам неловко, ако спектърът, на някого, когото току-що бях убила се въртеше около мен, докато се хранех, но на тази отрепка й харесваше. Другото тяло също беше на млада жена, но имаше и още едно момиче, което се бореше за живот в скута на друг вампир. Очите й пърхаха, но когато фиксирах погледа си върху нея, тя ги затвори.

- Трябваше да послушаш Бренди. – Измърка ми един от вампирите в лоша имитация на зловещ глас.

- Госпожица Розови Ноктички? – Попитах, докато вдигах роклята си.Те наблюдаваха с интерес, когато подгъва на роклята ми се изви по-

високо. Това, че го подгънах не беше за разсейване, въпреки че беше втората ми облага. Имах такъв успех с ножовете, които бях окачила на краката си. Когато ги разбулих, настроението в стаята се смени от похот и глад към безпокойство.

- Сега, вие ебачи такива, - Казах, докато движех главата си около раменете и поех няколко ножа в ръката си, - позволете ми да ви се представя.

- Забрави един.Тъкмо щях да хвърля още ножове, когато гласът му ме спря. Боунс влезе

и огледа касапницата в стаята. Повече вампири бях ликвидирала с остриетата си, но тези, които убиха онези деца разкъсах с голи ръце. Поне това можех да сторя.

- Кого?Усмивката му беше приятна. – Малката кучка, която търсеше пистолет,

но вече не го прави. Трябваше да говори за Бренди с розовите нокти. Неговото мило

изражение не успя да ме заблуди. След като го познавах, момичето трябваше да е отнесло розовата сянка в ада заедно със себе си.

- Две от момичетата са все още живи. Дай им кръв. Твоята ще проработи по-бързо, от това, което аз мога да им предложа.

Боунс взе ножа, който му подадох и поряза дланта си, приближавайки се към всяка от тях и карайки ги да преглътнат кръвта му.

58

- Ще се оправи ли? – Попита духът, който се беше надвесил над приятелката си.

За щастие чух как пулсът й възвръща бавния си, но спокоен ритъм след като кръвта на Боунс й беше подействала, поглъщайки раните й. Усмихнах се. – Да. Ще се оправи. – Той се усмихна, показвайки, че е имал тръпчинки като жив. Боже, беше толкова малък! После се намръщи.

- Не всичките бяха тук. Имаше още трима от този вид създания. Казаха, че ще се върнат.

Вероятно бяха отишли да заберат още вечеря. Копелета. – Ще ги намеря. – Обещах. – Не се тревожи. Това ми е работата.

Той се усмихна отново и започна да избледнява, докато не остана нищо от него. Зяпах мълчаливо. – Той отиде ли си?

Боунс знаеше какво имам предвид. – Предполагам. Той постигна онова, което искаше, затова продължи по пътя си. Понякога упоритите хора остават достатъчно дълго, за да сторят още едно, последно нещо.

И той ми се беше доверил за онова негово последно нещо. Нямаше много неща в които бях добра, но това да отмъщавам за хората, чиито животи са откраднати от самите тях, беше моята специалност.

Отправих се към вратата.- Какво си мислиш, че правиш? – Попита Боунс.- Отивам да взема Госпожица Розови Ноктички и да я хвърля при

останалите тук. – Подвикнах през рамо. – После ще чакам докато приятелите им не се върнат и ще ги пречукам.

Боунс ме последва. – Звучи забавно.

Бяхме на дансинга, най-близо до тоалетните. Всеки, който се опита да прекрачи онази страховит служебен вход, ще трябва да мине първо през нас. Отказах да потанцувам с него, въпреки че това беше най-добрата опция за прикритие, но Боунс просто ме завлече на дансинга по същия начин като на първата ни среща.

- Ти си професионален убиец, нали? – попита той. – Не можеш да се навърташ наоколо с тази кръв върху себе си и да очакваш да си незабележима.

Бледолилавата ми рокля имаше червени нишки. Бях измила кръвта по ръцете си в тоалетната, но нямаше как да се оправя с това. Боунс беше прав – бях се появила по много очебиен начин, шляейки се наоколо, дори около бара. Ако се притисна в него на дансинга, никой нямаше да ме забележи.

Освен факта, че да бъда притисната срещу Боунс играеше много лош номер на самоконтрола ми. Последният път, в който го бях докосвала така бе утрото, в което го изоставих. Припомних си го, сякаш беше вчера: аз, която се опитваше да пребори сълзите си и припомняща си, че това да го изоставя бе единствената ми възможност.

59

Да, някои неща не са се променили. Опитвах се да се разсея. Да мисля за каквото и да е, но не и за това колко

ми липсваше да съм сгушена в ръцете му. - Защо си тук иначе? Мислех, че си зает с Фелисити или поне така

изглеждахте двамата. Той вдигна веждата си. – Това, че ме видя да я целувам разтревожи ли

те? Не мога да си обясня причината. Не ми ли каза в бележката си да продължа с живота си?

Стисна ме. Понечих да се отдръпна, но той само затегна хватката си. Можех или да се примиря, или да направя сцена и вероятно да изпусна убийците.

Освирепена, продължих да танцувам с него и мразех това, че все още ми пукаше толкова много за Боунс, докато у него сякаш бе заклета само омразата.

- Те знаеха какво съм, Боунс. Мъжете, които дойдоха в болницата онзи ден, знаеха всичко за мен от паталогичните доклади. Знаеха за вампирите. Онзи на отговорност…

- Дон? – Предположи той. О, беше решил домашното си. – Да, Дон. Каза, че цял живот е търсил

някой достатъчно силен да пребори вампирите. Той ми предложи сделка. Да ни премести, а аз да оглавя отбора му. В замяна ми обеща да те остави намира. Нямаше как да оцелеем всички по друг начин. Щяхме да бъдем преследвани като животни, а и знаеш, че майка ми би приела смъртта си доброволно вместо да тръгне с теб. Би предпочела да ме види мъртва, отколкото превърната във вампир, а признай си, че точно това щеше да поискаш да сторя!

Боунс изстена свирепо, завъртайки ме твърде грубо. - За това ли беше цялата скапана работа? Смяташ, че ще те превърна във

вампир? Мамка му, Котенце, никога ли не ти хрумна да поговориш с мен вместо да офейкаш?

- Нямаше да има значение. Накрая пак щеше да искаш да ме превърнеш. – отговорих инатливо.

- Трябваше да ми се довериш. – Измърмори той. – Кога съм те лъгал?- Кога си ме лъгал? – Повторих. – Какво ще кажеш за това, че отвлече и

уби Дани Милтън? Закле ми се, че никога няма да докоснеш Дани, но не смятам, че се е изпарил някъде в Мексико, за да пие маргарита, нали?

- Накара ме да се закълна да не убивам, осакатявам, повреждам, насичам, ослепявам, измъчвам, разкървавявам и упражнявам каквато и да е друга форма на нараняване върху Дани Милтън. Или да стоя и да гледам как някой друг го прави вместо мен. Би трябвало да запазиш тревогата си за някого, който си заслужава; Дани се предаде веднага. Знаеш, че безмозъчните плъхове не издържат под вампирските очи на Повелител. Поне негодникът беше полезен. Каза ми къде живееш. Във Вирджиния.

60

Бях изключил възможността да се намираш в три щата, а той ми спести малко време. Затова казах на Родни да го убие бързо и безболезнено – но не останах да наблюдавам.

- Копеле. – Успях да изрека.Боунс вдигна рамене. – Такъв съм откакто съм на бял свят.Танцувахме мълчаливо няколко минути. Продължих се да оглеждам за

издайническата кристална кожа върху посетителите, но само Боунс и аз продължавахме да сме извън нормата на човешкото. Къде сте, смучешийци такива?

- От колко време се виждаш с ветеринаря? – Попита Боунс.Подигравателната нотка в гласа му препрати тръпки по гръбначния ми

стълб. – Не е твоя работа.Той се засмя. – Верно ли? Изглеждаше така сякаш беше на път да

промушиш сребърен кол в сърцето на Фелисити по-рано, а отказваш да ми отговориш на едно толкова простично въпросче?

Музиката се смени с нещо по-бавно. Проклех ги – Боунс и убийците, които ме поставяха в тази ситуация.

- Исках да я промуша в сърцето, защото е скапана кучка и ме изкарва извън нерви. Нямаше нищо общо с теб.

Смехът на Боунс стана по-мек. – Лъжкиня.Той се приближи още повече и тялото му се впи в моето в ритъм с

музиката. Чувството на мускулите му да се извиват като гребен под дрехите му накараха ръцете ми да упражнят натиск. В момента се борех с нещо друго, а не със сълзи, докато си припомнях, че между нас няма да се получи.

Ноздрите му се разшириха. Вътрешно изругах. Можех да се правя на студена колкото си исках, но Боунс беше вампир. Беше в състояние да подуши от километри как ми въздействаше.

- Може би все пак съм ти липсвал. – Каза той тихо, проблясъците в зелен цвят се появиха в очите му. Престорих се на преситена от удоволствие. – Не се лъскай; просто си чудесен танцьор. Фелисити изглежда също е мислела нещо подобно.

- Това, че ме видя с Фелисити беше най-малкото, което заслужаваше след като аз трябваше да гледам как онова умилкващо се човешко същество се нахвърляше върху теб. – отговори Боунс рязко. – Наистина, Котенце, ти какво си мислеше? Майка ти има по-големи топки от Ноа.

- Топките му са си хубави! – Заявих, после се изчервих. Първо, че не знаех нищо за топките му, и Боже, наистина ли казах това току-що? Боунс въздъхна и ме завъртя в кръг преди да ме придърпа по-близо.

- Да бе. Нищо чудно, че си толкова похотлива около мен. Май си си прекарвала по-хубаво сама, задоволявайки се, отколкото с него. Трябва да е разочароващо.

61

Бедрата му се триеха в моите, докато ми се присмиваше. Гневът се разпростря в мен, заличавайки желанието ми. Нямаше начин да му призная, че не съм спала с Ноа, или по дяволите, с никого след Боунс.

Разочароващо? Това даже не успяваше да опише онова, което чувствах. Но двама можеха да играят подигравателно. Вдигнах крака си, увивайки

го около бедрото на Боунс и здраво го втрих с кръговидно движение, което превърна очите на Боунс в изкрящо зелени.

- Изглежда не съм единствената разочарована, Господин Видима Ерекция. Може би искаш да намалиш яркостта в очите си. Хората ще забележат.

Боунс затвори очите си, после заключи ръце около кръста ми и се наведе, докато устата му не докосна ухото ми.

- Внимателно, Котенце. Може и да съм ти ядосан, но това не значи, че все още не те желая. Затова, ако повториш движението си, ще те изчукам точно тук, и ще отпратя всеки, който изяви желание да гледа.

Внезапното му втвърдяване отдолу изтъкна, че не отправяше празна заплаха. Това ме уплаши – и възбуди по начин, който дори не очаквах.

Боунс си пое въздух. Потреперих, знаейки, че вампирите не се нуждаеха от въздух, той вдишваше издайническите ухания на желанието ми.

- Ооо, Котенце… - Гласът му стана по-дълбок. – Сега искаш да видиш дали ще го сторя, нали?

Не можах да отговоря – или по-лошо – когато енергията в стаята се сгъсти. Боунс също го усети, дори по-ясно от мен. Той се напрегна и очите му внезапно се отвориха, вече без да греят в зелено, а в тъмно кафяво.

- Тук са.

14.

ВАМПИРИТЕ СЕ СЪСТОЯХА ОТ ДВАМА МЪЖЕ И една жена. Те тръгнаха към бара със смъртоносна, осезаема грация, която никой жив човек не може да имитира. За жалост живите хора около тях не можеха да усетят опастността. Както и да е. Не, вместо това те се бореха и мамеха да привлекат вниманието на красивия хищник.

Те направиха нещо, което ме накара да ахна. Те се разделиха. Мамка му. Надявах се, че всички ще тръгнат накуп към своята тайна стая, оставяйки давамата с Боунс да блокираме техния изход и да ги убием междувременно. Но, разбира се, това щеше да бъде твърде лесно.

- Аз ще трябва да се обадя на екипа си. - казах тихо на Боунс - Периметърът трябва да бъде обезопасен.

Той издаде пренебрежително сумтене. - Да бе. Твоите престорени войници са на около час разстояние и аз мога

почти да усетя кръвожадността излъчваща се от тези скапаняци. Те ще се хранят скоро. Ако чакаш, някой ще умре.

62

Той беше прав. Тримата изглежда вече подбираха своите предястия. Ако един от тях тръггнеше към изключително кървавата сцена в служебния вход и включеше алармата, другите двама можеха да се измъкнат. Освен това, аз не можех да се предложа за стръф. Кръвта по роклята ми провали външния ми вид - невинна закуска.

- Имаш ли някакви идеи? - попитах. Боунс ми се усмихна. - Имам. Той ме изненада, хващайки най - близкото момиче и я придърпа близо.

Ръцете му обхванаха главата й, когато прилепи лицето й до своето. Бях на път да го попитам какво по дяволите си мислеше че прави, когато очите му засияха в зелено, частично скрити от ръцете му. Отне му само момент. Очите на Боунс възвърнаха отново нормалния си кафяв цвят и тя се взираше напред с покорно изражение.

- Отиди в тоалетната. - каза Боунс - и си размени дрехите с тази жена. Аз клатех главата си в знак на отрицание, когато една мисъл ме осени. - Ти можеше да направиш това и преди, тогава нямаше да се налага да

тануваме заедно!Боунс само се усмихна. - Можех. Аз му хвърлих един свиреп поглед преди да заведа момичето в

тоалетната. Разменихме си няколко объркани погледа, когато и двете вляохме в една кабинка, но сега не беше времето да се притеснявам от намеци и прекалено малкото помещение. Бързо свалих роклята си и тя направи същото, точно както бе инструктирана. Роклята й беше малко тясна и доста по - циничнa от моята шаферска. Беше също и без гръб, така че трябваше да сваля сутиена си. Когато излязох от съблекалнята, си хвърлих бърз поглед в огледалото. Циците ми изкачака от ниското деколте и всеки можеше да каже, че не нося сутиен.

Точно като едно време. Помислих си иронично. Изглеждам като курва и Боунс е подкреплението ми, докато преследвам вампири. Единственото нещо, което ще направи това завършено е да си сваля бельото. Тогава се усмихнах и се върнах в кабинката.

Когато се приближих към вампира, който изглеждаше най - близо до това да заведе партньорката си на еднопосочна разходка, дори не се притесних от това да го заговоря. Просто сръчках с лакът красивата блондинка, с която той говореше да се разкара и пляснах бикините си на гърдите му.

- От момента, в който те видях - измърках аз - разбрах че няма да имам нужда от тези.

Това привлече вниманието му. Той погледна надолу към бикините ми, приближи ги към носа си и си пое дълбоко въздух. Гадост ! Помислих си

63

аз, но усмивата ми не се поколеба. Тогава, той бутна протестиращото момиче настрана.

- Както и да е. - Каза й той. - Кучка! - Изцверча тя преди да отпраши. Господи. Току-що й спасих живота и така ми се отблагодаряваше!Хванах ръката му, вземайки упора, за да втрия гърдите си срещу него. - Явно не си от разговорчивите ?Неговият отговор беше да ме поведе през тълпата от хора. Не видях

Боунс, но това не ме притесни. Ако аз не го виждах, тогава нямаше и другите вампири да го видят. Може би, не вярвах на чувствата си към него, но не се колебаех да му вярвам за живота си.

Бяхме в края на коридора близо до първата скрита стая, когато спътникът ми спря и помириса въпросително.

- Какво по. . . ? - започна той. Не го оставих да довърши. Ръката ми се насочи към предната част на

роклята ми и намушка сребърното острие в сърцето му преди да има шанса да сформира нова дума. Беше наистина лесно.

Той беше обърнат с гръб към мен, неподозиращ опастността. Тогава го завлачих бързо в стаята, мърморейки и опитвайки се да не

оставям петна кръв. Благодаря на Бога, че вампирите не пръскаха кръв като по филмите, но дори няколко капки навън ще са предостатъчни с тяхното обоняние.

Докато бях там надблюдавах другите две момичета. Те бяха още в безсъзнание, но Боунс беше казал че пулса им е достатъчно устойчив, за да продължим нашата операция. Отбелязах колко са бледи и се намръщих. Трябваше да се погрижим бързо за останалите два вампира. Тези момичеата трябваше да се заведат в болница, вместо да лежат в този филм на ужасите в стая пълна с трупове.

Шокирано ахване накара главата ми да се вдигне. На входа вампирката стоеше неподвижно, но нейния човешки партнъор - не. Той ахна отново, после започна да крещи.

- Ебахти. - въздъхнах. Тя го удари по главата толкова силно, че той още преди да удари пода

беше в безсъзнание. Тогава ми се нахвърли с размиваща скорост. Убийствените й кучешки зъби се показаха.

Позволих й да дойде, завъртайки се назад и в последната секунда и я ритнах. Нейната мощ плюс моите маневри я смазаха на стената зад мен.

Аз скочих върху нея преди да се прегрупира, забивайки ножа си в сърцето й, давайки й два рунда задоволяващи завъртания.

- Котенце, вън!Бях извън стаята и надолу по коридора секунди след като чух викът на

Боунс, но едва успях да видя, че преследва последния вампир, който

64

препускаше към изхода на клуба. До тук с милата, потайна екзекуция на триото.

Аз се бутах през хората с почти същата размиваща скорост като неговата. Веднъж на паркинга, спрях достатъчно дълго да грабна телефона от един човек, достатъчно злощастен да получи един удар в главата, докато препусках.

- Мерси! - извиках, после казах – Той ще ти се обади! - и затворих, на който и да беше на телефона. Набрах докато наблюдавах Боунс, който тичаше на зиг - заг след последния престъпник. Той беше на около петдесет ярда пред мен и се отдалечаваше. Проклятие, забравих колко е бърз.

- Тейт, - задъхано казах веднага щом вдигна - не мога да говоря, но ни трябва подкрепление в клубът ГиГи. Има вампирски и човешки тела, три все още дишащи жертви и дяволски много свидетели.

- Какво правиш в клуб ГиГи ? - излая Тейт – Трябваше да е с нас утре вечерта !

Прескочих оградата, разкъсвайки заетата си рокля и изиграх кратка игра на скорост.

Подскачайки, се стрелнах през заетата улица. - Не мога да говоря сега, - повтаряйки без дъх - преследвам един вампир.

Ще ти се обадя по - късно !Тогава захвърлих телефона и вместо това извадих един от ножовете си. Вече не можех да видя Боунс. Той се втурна извън линията ми на

видимост, докато аз се опитвах да избегна сблъсъкът с идващите коли. Продължих да бягам в същата посока, обаче, проклинайки токчетата си и водейки вътрешен спор дали е по - бързо да спра и да ги сваля - проклетите каишки за глезени! - или да продължа да тичам с потенциялните чупячи на врат. Нямаше ли да стане очарователен надгробен надпис от това? Тук почива Кат. Убита не от кучешки зъб, но от Ferragam's.

Бях на половината път през едно празно футболно игрище, възнамерявайки да кажа майната му и да сваля обувките, след като токчета плюс бягането в трева се равнява на много нестабилна основа, когато видях зелена светлина нагоре в далечината. Вампирски очи, блестящи в тъното. Майната им на токчетата, поех с пълна скорост напред!

Видях ги точно, когато Боунс изкараваше острието от вампирските гърди. Те бяха на земята в новата оградената строитена площадка. Психически освободих една въздишка от облекчение. По това време, работниците бяха заминали отдавна. Добре. Никакви свидетели, за които да се притеснявам.

Аз стигнах на половината път до Боунс, прескачайки оградата, сърцето ми се освобождаваше от адреналина и бягането. Той даде финален ритник на тялото, после се обърна с лице към мен.

- Двамата с теб трябва да си поговорим, Котенце.

65

- Сега?! - попитах невярващо, посочвайки мъртвия вампир до крака му. - Не е като да е тръгнал някъде, така че да - сега. Веданага започнах да се отдръпвам. Бях толкова заета през последния

час с хващането на убийците, че забравих че нещата бяха много различни между Боунс и мен. Колко глупаво. Аз се чуствах толкова удобно в нашата рутина да преследваме лошите, че си бях позволила да се озовем в безлюдна строителна площадка, откъдето не можех да избягам. Ако бях умна, щях да си остана в клуба и да оставя Боунс да догони последния кретен сам. Боунс ме гледаше изотзад и очите му се свиха.

- Да не си посмяла да се отдалечиш. - Аз - - - - аз трябва да се върна в клуба, екипът ми е на път. . . - аз- Обичаш ли ме още ?Откровеният въпрос ме накара почти да се спъна. Погледнах настрани,

хапейки устната си и мразейки се заради лъжата която щях да изрека. - Не. Той не продума толкова дълго, че му хвърлих бърз поглед. Боунс ме

зяпаше достатъчно съсредоточено, за да ме накара да се чудя дали беше способен да види през главата ми.

- Ако не ме обичаш, защо не уби Иън? Била си забучила нож в сърцето му. Единственото, което си трябвала да направиш е да завъртиш. Твоята работа, в края на краищата, е да убиваш вампири, но си го оставила да живее. Така щеше да е ако беше тръгнала да ми изпращаш валентинка.

- Сантиментално. - Хванах се като удавник за сламка. – Заради доброто старо време.

Устата му се изкриви. - Е, любима, както се казва, няма добро дело, което да не остава

ненаказано. Трябваше да го убиеш, защото сега той те търси. Направила си му добро впечатление. Макар че аз никога не бих те принудил да направиш нещо против волята си, Иън иска да те намери и да направи точно това.

- Какво говориш ?Боунс се усмихна, но не беше приятно. - Той е влюбен, разбира се. Иън е колекционер на редки неща и няма

нещо по-рядко от теб, моя нечистокръвна. Ти си в опастност. Иън не знае че те намерих, но той ще те проследи сам достатъчно скоро.

Успокоих се, че това свърши и му отговорих. - Няма значение. Побеждавала съм Иън преди и мога да го направя

отново. - Не и по начина, по който ще играе. - имаше нещо в гласът му, което ме

накара да го погледна рязко. - Познавам господаря си. Иън няма да дойде нощем и да се опита да те вземе в честна битка. Първоначално ще хване всички, които обичаш и ще сключи сделка с теб, с негови условия. Повярвай ми, няма да ти харесат. Сега единственото ти предимство съм аз.

66

Заради твоето умно малко описание на връзка, Иън вярва, че ме мразиш. Добър ход. Особенно часта с парите. Още ли искаш чек ?

- Ще ти напиша един ако си тръгнеш. - промърморих аз. Боунс игнорира това. - Освен това, все още има цена за главата ти. Казах ти в тоалетната, че

ми предложиха договор за теб преди да проследя източниците им, но не знам кой е зад последния. Той или тя е много дискретен. Така че, имаш и друга заплаха надвеснала над теб, която е дори по - опасна от Иън и харесвали ти или не ще се нуждаеш от моята помощ.

- Вампири и гули ме преследват постоянно. - казах пренебрежително. - Ако имам нужда от помощ ще повикам отряда си.

- Хора ? - Тонът му звучеше пренебережително. - Единственият начин те да те защитят е ако извадят от строя играча, като го карат да яде прекалено много !

- Толкова си високомерен. Боунс се приближи, докато само няколко крачки ни разделяха. - Аз съм мощен. Повече от преди. Това е истина, не високомерие.

Вичките членове на отряда ти взети заедно не могат да те предпазят толкова добре, колкото аз и ти го знаеш. Сега не е времето за твоите упорити предпочитания да правиш всичко сама, Котенце. Няма значение дали искаш помощта ми - ще я получиш.

- Мамка му Боунс, колко пъти трябва да ти казвам, че най - добрия начин да ми помогнеш е да си тръгнеш ? Оценявам предупреждението за Иън, но ако останеш около мен - ти ще си този, който ще бъде в опастност. Не тревожи за мен. Мога да се грижа за себе си.

Веждата му се изви безочливо. - И обратно към твоя домашен любимец. Не съм дори малко уплашен от

шефа ти и твоята банда приветливи мъже. Искаш ли да се оттървеш от мен ? Тогава ще трябва да ме убиеш.

Оу мамка му. Не бих могла да го направя. По дяволите. Не знаех как мога да го убия, когато си помислих, че е убил невинно семейство!

- Тогава аз ще си тръгна. - казах, разочарованието ме правеше безотговорна – Избягах веднъж. Мога да го направя отново!

Изведнъж, бях прикована в ръцете на Боунс с глава килната назад, усещайки предупреждението му. Може би беше моя собствена грешка и не се дължеше само на неговата скорост. Бях толкова заета, задържайки емоционалните си щитове, че доста забравих психическите такива. И истината бе казана, никога не съм подозирала възможността той да ме ухапе.

Да, бях премахнала цялата си защита срещу вампирите с Боунс. Кучешките му зъби се врязаха дълбоко във врата ми. Точно както преди

години, когато ме ухапа. Логиката ми казваше че ще ме нарани, но се чувствах добре. Наистина, наистина добре и това се увеличаваше с всяко

67

силно дръпване на устата му. Най - странният вид топлина се разпростря в мен, макар че кръвта ми се разливаше в Боунс, трябваше да се чувствам по - студено, не по - топло.

Спри, исках да кажа, но не можех да сформирам думи. Това, което излезе беше примитивен стон. Боунс затегна ръцете си около мен, наклони врата ми и го облиза преди да забие зъбите си отново.

Аз трепнах от удоволствие, въпреки напрежението, което премина през мен. Щеше ли да ме убие? Да ме превърне във вампир ? Нито едното от двете не хареса. Точки започнаха да се появяват в зрението ми, показвайки ми, че очите ми са все още отворени. Добавете и шуменето в ушите ми, което беше или ритъмът на сърцето ми, или звукът, който някой чува преди да припадне.

Юмруците ми заудряха по гърба му. Това беше единственото, на което бях способна, за да му кажа да спре, след като устата ми изглеждаше много добра в издаването на малки възторжени стонове. Тогава разбрах, че мога да го спра, ако наистина го искам. Сребърният нож беше все още в ръката ми. Можех да почуствам студения метал в пръстите си.

Боунс трябва да го е почуствал също. Той се отдръпна назад за миг, капки от кръвта ми оцветяваха устата му като рубини и после бавно, съзнателно се наведе към врата ми отново. Следващото дълго, дълбоко всмукване отслаби коленете ми и изпрати такова възторжено изтръпване през мен, че се озовах, мислейки ако щях да умра, поне щях да умра щастлива.

Но аз не трябваше да умирам. Единственото, което трябваше да направя бе да прицеля острието си и да притисна, за да живея. Боунс не възпираше ръцете ми. Те бяха свободни около гърба му докато една от неговите ръце беше вплетена в косата ми, а другата ме поддържаше. Сивото, което обхващаше зрението ми стана по - дебело, звукът в ушите ми стана почти заглушаващ. Беше той или аз, защото беше ясно, че нямаше да спре.

Пръстите ми се увида около ножа да го забият. . . и тогава се отпуснах. Той се изплъзна от ръката ми, която вместо това използвах, за да притисна Боунс. Не мога да го направя, беше последната ми мисъл. Освен това има далеч по - лоши начини да умреш.

15.

СЪЗНАНИТО МИ БАВНО СЕ ВЪЗВЪРНА. ПЪРВО РАЗБРАХ, че сърцето ми все още бие. Добре, не съм мъртва или превърната във вампир. Винаги има един плюс. Тогава открих, че имам възглавница под главата си. Повече бдителност ми разкри, че бях обградена от отзад, почти моя цвят.

Тогава се събудих окончателно.- Къде сме?

68

С кого бях, не беше въпросът, въпреки че усещах главата си като памук.- В една къща, която наех в Ричмонд.- Колко време не бях в съзнание?- глупавите детайли изглеждаха важни,

а защо – не знаех.- Около четири часа. Достатъчно дълго, за да откраднеш всички завивки.

Слушах как хъркаш и гледах как се увиваш като пашкул в леглото, и осъзнах, че това ми липсваше най-много. Да те прегръщам докато спиш.

Седнах, а ръката ми веднага опипа гърлото ми. Както очаквах – беше гладко. Никакви дупки или натъртвания не бяха останали, за да покажат какво се бе случило. Боунс бе затворил дупките с капка от собствената си кръв, изтривайки всякакви следи от това какво се бе случило.

- Ти ме ухапа. – казах укорително, но с много по-малко гняв, отколкото исках. Това направи, или заради комбинацията от сока в зъбите му или заради кръвозагубата, всичко да изглежда по-малко... стресиращо. А трябваше да съм уплашена. Въпреки че и двамата още бяхме облечени, аз бях в леглото с Боунс и това не беше добра идея, ако исках да запазя емоционалната си дистанция.

- Да. – беше всичко, което каза. Той дори не си направи труда да седне, а остана изпънат върху възглавниците.

- Защо?- По много причини. Искаш ли да ги изброя всичките?- Да. – острота се прокрадна в гласа ми. За мен, той изглеждаше

прекалено спокоен. – Главно, за да докажа нещо. – каза той като най-накрая седна. – Можеше да ме убиеш. С право, трябваше да ме убиеш. Вампир изсмукваше жизненоважната ти кръв, а в ръката ти имаше сребърен нож. Само глупак нямаше да завърти това острие... или някой, който се интересува повече, отколкото си признава.

- Копеле такова, ухапа ме, за да ме тестваш? – възкликанах, измъквайки се от леглото и залитайки от внезапната вълна на замайване. Изглежда Боунс беше изчистил чинията си. – Обзалагам се, че много щеше да съжеляваш, ако бях нарязала сърцето ти. Как може да си толкова глупав, можеше да бъдеш убит!

- Също и ти. – избухна веднага. – Честно казано, след години на чудене какво чувстваш към мен си струваше да рискувам живота си, за да разбера. Признай го, коте. Ти не си ме забравила повече, отколкото съм те забравил аз и всичките ти отричания, лъжи или идиотът, с който излизаш, не могат да го променят.

Трябваше да погледна встрани. Да чуя как казва, че не ме е забравил беше както покрит с кадифе чук в сърцето ми. Едва дори забелязах обидата към Ноа.

- Няма значение. – казах най-накрая. – Не може да потръгне между нас, Боунс. Нищо не може да промени какво си или какво съм аз.

69

- Отговори ми на един въпрос, коте. Когато сме само аз и ти, без никой друг, притеснява ли те това, че не съм човек? Знам какво мислят останалите – майка ти, колегите ти, приятелите ти, но интересува ли те това, че съм вампир?

Всъщност, не бях се замисляла за тези неща. Винаги имаше други неща за мислене. Слисана от това, обаче, нямаше пауза в отговора ми:

- Не, не ме интересува.Очите му се затвориха за секунда. После се отвориха с напрегнат

пламък.- Знам, че ме изостави, защото си мислеше, че ще ме защитиш, че не

мога да се справя с пречките пред нас. И се опита да продължиш живота си, защото вярваш, че никога няма да се получи между нас. Но разбираш ли, аз не можех да продължа живота си, защото знаех, че ще се получи. Търся те от деня, в който ме напусна, коте, и ми писна да бъда без теб. Ти имаше възможност вече, остави ме и аз да имам.

- За какво говориш?- Казвам ти да ми повярваш, което трябваше да направиш преди повече

от четири години. Достатъчно силен съм да се справя с всичко, което твоята работа или майка ти хвърлят по мен. Още държиш на мен, а аз със сигурност не съм се отказал от теб. Можем да победим несъгласието срещу нас, ако ни дадеш шанс.

О, само ако. Господи, само ако беше толкова просто!- Дори и ако изключиш майка ми и работата ми, все още сме обречени,

Боунс. Ти си вампир. Мислих го, когато казах, че не ме интересува, но теб те! Какво ще направиш когато остарея, просто ще ми дадеш малко Бен-Гей за артрита? Ще поискаш да се превърна. Ще се засегнеш, когато откажа и това ще ни унищожи.

Той се загледа в мен без да мигне.- За протокола : никога не бих те принудил да станеш вампир. Няма да

те притискам, насилвам или подвеждам, или да се чувстваш виновна. Достатъчно ясно ли е?

- Значи нямаш нищо против да се сбръчкам, посивея и след това умра? – попитах пропряно.- Това ли ми казваш?

Нещо, което можеше да бъде жалост премина през лицето му.- Коте, седни.- Не.- тръпка премина през гръбнака ми. Каквото и да беше го накарало

да изглежда така състрадателно изведнъж, трябваше да бъде лошо. Щях да го посрещна на крака. – Кажи ми. Какво не знам? Умирам ли или нещо такова? – това щеше да опресни разбирането му за това, че ще остарея.

Боунс се изправи и застана пред мен.- Никога не си ли се замисляла колко дълго ще живееш? Замисляла ли си

се истински?

70

- Не. – засмях се студено.- Мислех, че ще ме убият доста бързо с такава работа.

- Помисли освен това. – започна той. Сърцето ми започна да блъска. – Ти си наполовина вампир. Никога не си била болна, тялото ти се лекува нечовешки бързо и не можеш да хванеш никоя от болестите, които покосяват живото население. Дори отровата и наркотиците трябва да са в невероятно количество, за да те засегнат, тъй че какво те кара да мислиш, че ще доживееш до нормалната възраст?

Отворих уста, за да споря, но тя увисна свободно. По някакъв начин беше подобно на нощта, в която майка ми ми каза какво съм, защото да отричам беше първата ми реакция.

- Опитваш се да ме подведеш. Имам пулс, дъх, цикъл, бръсна си краката... жива съм. Имах детство!

- Каза ми веднъж, че различието ти най-добре се е виждало в пубертета. Вероятно е било хормонална промяна, същото нещо, което може да предизвика вродените дефекти в хората, е повишило вампирските ти способности и те са пораснали от тогава. Пулсът и дишането ти те правят само по-лесна за убиване, но ти не си човек. И никога не си била. Просто им подражаваш по-добре отколкото вампирите.

- Лъжец!- извиках.Той не трепна.- Кожата ти не е остаряла и ден откакто ме напусна. Нито една линия,

нито една бръчка. Отпусни се, ти си едва на двадесет и седем и няма да покажеш повечето знаци на възрастта, поне не сега. Ще има някои разлики в порите, в структурата... – той прокара пръст надолу по бузата ми, за да наблегне на това. – Но сега няма. И тогава е кръвта.

Съзнанието ми залитна.- Каква кръв?- Моята. Нямах шанс да ти кажа това преди, защото ти тръгна два дни

по-късно. Може би няма да направи разлика в голямата картина, но ето какво е. Нощта, в кояти спасихме майка ти, ти пи от кръвта ми. Не само няколко капки, за да оздравееш, а добри две пинти. Това само ще прибави петдесет години към живота на нормален човек. А на теб, кой знае? Двойно, без проблем.

Замахнах с ръка, но той я сграбчи преди да успея да го ударя.- Копеле такова! Не ми каза това. Не ме предупреди!- Щеше ли да промени решението ти? Ти си мислеше, че и двамата ще

умрем тази нощ, ако си спомняш, да не казвам, че щеше да направиш всичко, за да спасиш майка си. И честно казано, би могла да доживееш до мойте години и без нея. Не ми вярвай. Отиди да попиташ шефа си. Погледни го в очите и го попитай какво вече знае. Затова не ти трябва да те притискам да станеш вампир. Със смесеното ти наследство и в следствие на кръвта ми, ти ще живееш колкото поискаш, просто защото си такава.

71

Това не можеше да се случва. Стените сякаш се срутваха върху мен. Единственото нещо, което исках да направя беше да избягам от истината и да бъда сама, дори и от Боунс. Особено от Боунс.

Безчувствено се отправих към вратата, но той ме пресрещна.- Къде си мислиш, че отиваш?Блъснах го.- Навън. Не мога да те гледам точно сега.Той не помръдна.- Не си в състояние да караш.Засмях се студено.- Защо тогава не си отвориш вената за мен? Това са още петдесет

години, нали?- Боунс посегна към мен, но се дръпнах.- Не ме докосвай.Знаех, че нещо от това, което чувствах беше нерационален, закъснял

гняв. „Да убиеш вестоносеца” и всичко това. Но не можех да се сдържа.Боунс свали ръка.- Добре. Къде искаш да отидеш? Ще те закарам.- Заведи ме в къщи.Той задържа вратата отворена.- След теб.

Боунс ме остави в къщи, като на сбогуване ми каза, че ще се видим на следващата нощ. Не отговорих. Това предизвика прекалено много объркани емоции, а вече имах доста за мислене.

Веднъж щом влязох се обадих на Дон да му кажа, че съм добре. Както и очаквах, на секретаря ми бяха оставени безброй много съобщения от него и Тейт. Можех да разбера загрижеността им – последното ми обаждане беше преди часове да им кажа, че преследвам вампир. И от тогава нямаше и следа от мен.

Измислих история за многочасово преследване, което беше приключило в индустриалната зона, всъщност не далеч от клуб ГиГи, където се надявах Боунс да е оставил трупа на вампира, защото ако не беше, трябваше да измисля алтернативна мрежа от лъжи. После казах на Дон, че съм изтощена от преследването и че няма да отида на работа до утре. Не се усъмни в това, което му разказах. А защо да бъде? Никога преди не го бях лъгала.

Положителната страна бе, че Дон ми каза, че двете жертви бяха в болница и че се очаква да се възстановят напълно. Той не знаеше, че се наложи вампир да се намеси, за да ги спаси от атаката на вампир. Бях далеч от мисълта да обясня тази ирония на шефа ми.

После си взех горещ душ, измивайки всички останали следи от кръв. Само ако беше толкова лесно да отмия грешките от живота. Гласът на Боунс продължаваше да ехти в главата ми „ Ще живееш колкото искаш, просто защото си такава... ти имаше възможност, дай я сега на мен...”

72

Вчера всичко имаше смисъл. Знаех какво трябва да направя, не се съмнявах в решенията си, въпреки че някои ме бяха наранили непоносимо, и знаех накъде е тръгнал животът ми. Днес всичко се беше променило. Имах много повече съмнения от убежденията, не знаех накъде, по дяволите, съм тръгнала, и бях разбрала, че ще прецаквам живота си много по-дълго отколкото преди си представях.

Исках да мога да поговоря с Денис. Тя имаше способността да среже глупостите, за да намери мъдростта в хаоса. Но снощи беше сватбата й. Да, ако кажеш, че не бе свободна, бе да го смекчиш.

Щях да се обадя на майка ми, само когато исках мотивация в последната минута преди да скоча от мост. Тя беше изпълнена със слепи предрасъдъци, не мъдрост, и да й се обадя може би щеше да ме направи сериозно решена да приключа с всичко. Въпреки че трябваше да призная, че бях по-скоро шокирана, когато първите думи на Дон преди малко към мен не бяха : ”Та къде е вампира от сватбата?”. Майка ми не се беше раздрънкала за Боунс... все още. За нея, това показваше невероятно въздържание.

Нямаше никой от екипа ми, с когото можех да поговоря за личния ми катаклизъм. Дори и тези, които смятах за приятели – Тейт, Хуан и Купър, не можех да им имам доверие с това.

Ноа, е... трябваше да говоря с него, но не за да разкрия най-съкровените си тайни. Щях да му кажа, че между нас е свършено. Позволих на нещата да продължат прекалено дълго и това не беше правилно. Вече бях лайно, да позволявам времето да минава просто ме направи по-голямо.

Разхождах се в къщи още един час, опитвайки се, но знаейки, че никога няма да заспя. На котката ми й доскуча да гони глезените ми, докато се опитвах да протъркам килима и се качи на горния етаж. Все още разхождайки се, думите на Боунс ме преследваха „ Търсих те всеки ден откакто ме напусна... Ще живееш колкото искаш, просто защото си такава... Ти имаше възможност, дай я сега на мен...”

- Кого заблуждавам? – най-накрая се запитах на глас раздразнена. Не бях загрижена за намерението на Иън да ме открие, договора върху живота ми или нещо друго, а за това дали с Боунс наистина имахме шанс заедно? С това, че разбрах за дължината на живота ми, единствената най-голяма пречка за нашата връзка беше премахната. Да, работех за правителствената версия на Убийци по гробовете ООД, а майка ми щеше да забие игли в очите си, отколкото да ме види да се срещам с вампир... но ако Боунс беше прав? Какво ако двамата не бяхме безнадежни заедно? Господи, след всичките тези години не можех да повярвам, че имах шанс да докажа това отново.

Сега въпросът беше: какво бях готова да рискувам, за да разбера?

16.

73

ДОН МЕ ИЗГЛЕДА С УМЕРЕНО ЛЮБОПИТСТВО, когато влязох в офиса му по-късно същия ден. Промени се до подозрителност, когато затворих и заключих вратата зад себе си. Обикновено дори трябваше да ми се напомня да я затварям.

- Какво става, Кат? Каза, че било спешно.Да, бях. Мислих какво ми каза Боунс за Дон, че е знаел тайната за

дължината на живота ми и това ме направи сигурна и ядосана. Време беше да разклатя лодката.

- Виж, Дон, имам един въпрос и се надявам да бъдеш честен с мен.Той дръпна края на веждата си.- Знаеш, че можеш да разчиташ на честността ми.- Мога ли? – попитах остро. - Добре тогава: От колко време се ебаваш

с мен?Това го накара да спре да дърпа веждата си.- Не знам за какво говориш...- Защото, ако аз щях да те еба – прекъснах го. – щях да взема бутилка

джин, някаква музика на Франк Синатра... и аптечка за инфаркта, който щеше да получиш. Но ти, Дон, ти ме ебеш от години и не съм получила нито алкохол, музика, цветя, бонбони, нито нищо!

- Кат... – той звучеше притеснен. – Ако има някакъв смисъл, кажи го. Тази аналогия се изтърка.

- На каква възраст съм?- Ти току-що имаше рожден ден. Знаеш на колко си. На двадесет и

седем…Бюрото му се разби откъм отсрещната стена на стаята, разпадайки се на

парчета махагон. Документите му изхвърчаха, а компютъра му тупна на килима. Случи се по-бързо от шокираното му премигнване.

- На каква възраст съм?Дон погледна към разрушените си мебели преди да се изправи и ме

погледна през вече празното пространство между нас.- Деветнадесет или двадесет, ако съдим по костната ти структура и

патологичните доклади. Зъбите ти също съвпадат с това.Краят на пубертетът ми, когато тялото ми бе решило, че е свършило със

стареенето. Побиха ме студени тръпки.- Предполагам, че няма да имам нужда се запася с масло Olay*?

Безсърдечно копеле такова, щеше ли някога да ми кажеш? Или щеше да изчакаш да видиш дали ще живея достатъчно дълго, че да забележа?

Преструвката беше изчезнала от него и ако не знаех по-добре, щях да кажа, че изглеждаше облекчен.

- По-късно щях да ти кажа, разбира се. Когато настъпеше времето.

74

- Да и знаеше, че имаш много време, нали? Кой друг знае? – проближих се към него, гледайки го докато сядаше спокойно между руините от офиса си.

- Тейт и главния патолог тук, д-р. Ланг. Вероятно и неговият асистент Брад Паркър.

- Каза ли на Тейт за допълнителните години към собствения му живот? Или чакаш за „правилното време”?

Дон се промени от разкрит до неудобство във времето на тези изречения. Когато той се колеба, аз се нахвърлих:

- Изобщо дори не се преструвай, че не знаеш за какво говоря! Изследва всички нас онази нощ в Охайо и всяка шибана седмица след това, както винаги. Не си им казал?

- Не бях сигурен. – той се затрудни.- Нека аз ти потвърдя тогава! Те изпиха около пинта всеки от почтено

стара вампирска кръв. Какво ще им донесе това? Още двадесет години най-малко? Знаеш, винаги съм мислела, че ни забраняваш да пием направо кръв, защото се притесняваше, че ще развием жажда за нея, аз особено, но си загрижен за нещо повече от това, нали? Ти вече знаеше какво ще направи! Как го разбра?

Тонът му бе студен:- Някой, който познавах преди много години, започна да се бие на

добрата страна, както направих и аз, а после хареса повече врага. Не остаря с десетилетия. Тогава разбрах какво може да направи тази вампирска кръв. Ето защо Брамс е толкова внимателно разработен и филтриран. Не съдържа нито една от тези смъртоносни отрови в себе си.

- Тази отрова, на която го дължиш е половината от ДНК-то ми. – изръмжах.- Затова ли не ти пука всеки път когато отивам на мисия, че мога да бъда убита? Защото съм една змия по-малко, за която да се тревожиш?

- Първоначално беше така. – той рязко отговори, също изправяйки се и разтвори ръце в обрисуващ жест.- Виж се. Ти си като бомба с таймер, покрита с кожа. Цялата тази сила, всички тези нечовешки способности... Вярвах, че ще ти омръзне с ограниченията и ще ги прекрачиш. Ще ги преминеш напълно. Затова казах на Тейт, когато се записа, да бъде готов да те убие. Но ти никога не залитна и никога не се поддаде на нуждата за повече сила. Честно казано... беше вдъхновяващо.-Дон се усмихна самоосъдително.- Преди пет години бях доста разочарован от човешкия характер, когато се изложи на свръхестествено влияние. Когато те открих си помислих, че ще се разрушиш по-бързо заради това, което е в кръвта ти. Да, първоначално те пращах на най-рискованите мисии, за да увелича в най-голяма степен ползата от теб, докато не се обърнеш и не трябва да те отстранят. Това не стана, все пак. Ти, която носиш в генетичния си материал същата поквара, която е препъвала толкова много преди теб, се

75

оказа най-добрата от всички нас. На кратко, и не преигравам, ти ме накара да имам надежда отново.

Втренчих се в него. Той не свали очи от твърдия ми поглед. Накрая свих рамене.

- Вярвам в това, което правя без значение дали ти вярваш или не. Взимам си седмица почивка, за да обмисля и измисля следващата си стъпка. Когато се върна отново ще си поговорим и този път ще включим Тейт, Хуан и Купър. Ще им кажеш за последствията от кръвта, която са пили. И грешиш за нещо, Дон. Не вампирската кръв покварява, а човекът, който пие е покварен от начало. Ей, не ми вярвай, виж момчетата. Те усетиха същата тази сила, усетиха колко ралични може да ги направи... и не станаха зли. Не преобръща това, което си, а само го повишава, за добро или лошо. Запомни това, но имам чувството, че ще трябва да ти напомня.

- Кат. – Дон ме спря когато ритнах отломките, за да отворя вратата. – Ще се върнеш, нали?

Спрях с ръка на рамката.- О, ще се върна. Независимо дали ти харесва или не.

Не се изненадах, когато усетих промяната на енергията в къщата ми по-късно тази вечер. Бях в кухнята, претопляща замразената вечеря в микровълновата, когато внезапно разбрах, че не съм сама.

- Учтиво е да почукаш. – казах без да се обръщам. – Предната ми врата не е счупена, знаеш ли.

Усещането за сила се засили, когато Боунс влезе в кухнята.- Да, но това е по-драматично, не си ли съгласна?Вечерята ми иззвъня. Извадих я от микровълновата, взех вилица и

седнах на кухненската маса. Боунс се настани срещу мен, гледайки ме с мека бдителност.

- Няма смисъл да ти предлагам от това – казах лекомислено. – Врата ми и аз вече знаем, че си ял.

Сянка на мръщене докосна устата му.- Казах ти, че това не беше заради яденето.- Не, беше за да докажеш нещо. – забодох една хапка и задъвках. –

Следващият път може да използваш нещо различно от вратната ми вена за експонат 1.

- Не беше вратната ти вена. Това щеше да те накара да припаднеш прекалено бързо, а аз исках да имаш време да вземеш решението си дали да ме убиеш или не. – отвърна Боунс, задържайки погледа ми. – Така че ухапах около вратната ти вена. Затова изглеждаше дълго... и затова можех да се наслаждавам да изтеглям кръвта ти в мен вместо просто да гълтам бликащ артериален поток.

Това ме накара да се поколебая за собственото си гълтане. Очите на Боунс бяха очертани със зелено от спомена, като мента в шоколад и ако

76

бях честна щях да си призная вътрешния звън на удоволствия от припомнянето. Ухапването му можеше да мине за любовна игра, почувствах го толкова хубаво. Но имаше по-важни неща, с които да се захванем, въпреки че със сигурност либидото ми не се съгласи.

- И – казах след като спрях да дъвча. - Нахъсан си да не си отиваш докато тази опастност с Иън не премине и си неутрализирал който-и-да-е-размахвал чек за трупа ми, така ли?

Боунс кимна.- Точно така.- И вероятно си ме последвал по-рано, когато отидох на работа просто,

за да видиш дали ще напусна?Сви рамене.- Нека просто кажем, че нито един самолет нямаше да може да излети

от земята днес.Погледът ми се втвърди.- Тогава, предполагам, след това си ме последвал до Ноа и си

подслушвал и това?Боунс се наведе напред с пълна студенина на лицето си.- Обикновено никога няма да нараня някой невинен, но признавам с

известна липса на рационалност, че може да се случии, когато се стигне до теб. Спаси живота на този мъж днес като скъса с него, защото ако трябваше да слушам нещо друго в неговата къща, щях да го прекърша на две.

- Трябваше да опиташ.- Изрекох. – Ноа не вярва във вампири, гулове или нещо по-свръхестествено от Дядо Коледа. По-добре не го наранявай.

- Коте, ако възнамерявах да убия Ноа щях да го направя преди изобщо да разбереш, че съм в града. Но едва ли очакваш от мен да стискам палци и да слушам как го чукаш. Помниш ли реакцията ти снощи, когато целунах Фелисити?

Да, имах такова желание да откъсвам крайниците й по крайници. Вампирска териториалност. Тя найстина не се интересуваше кой е невинен или не.

- Добре. – съгласих се. - И двамата все още имаме чувства един към друг. Ти си мислиш, че ще проработи въпреки работата ми и отровното презрение на майка ми към вампирите. Тъй като отказваш да си тръгнеш и без това, заради Иън и наградата за мен...

Той започна да се усмихва.- Белия флаг ли размахваш?- Не толкова бързо. Казвам, че можем да го караме бавно. Да видим

дали ще се взриви в лицата ни. Не казвам да заявим вечна любов един към друг, докато падам назад с разтворени крака.

Усмивката му се разшири.- Има алтернативни пози.

77

Тези думи и погледът в очите му ме потъркаха като психическа ласка. Поех си дълбоко въздух. Затова взех решение за въздържателен мандат. По никакъв начин не можех да сложа каишка на емоциите си, ако прибавех секса към микса. Щях да крещя моята неумираща любов към Боунс след по-малко от пет секунди.

- Приеми го или не.- Готово.Мигнах, част от мен не вярваше какво се случва. Беше ли истина? Или

просто друг шантав сън, един от хилядите, който имах с Боунс?- Добре.Не знаех какво да кажа. Или направя. Да си стиснем ръце? Да го

затвърдим с целувка? Да изкрещя „Въздържанието да го духа!” и да разкъсам дрехите му? Трябваше да има Упътване за срещи за немъртви – бях загубена тук.

Боунс наклони главата си на една страна, а после издаде примирен звук.- Коте... твоето решение е на път да бъде поставено на изпитание по-

скоро отколкото очакваше.Ъ?- За какво гоеориш?Той се изправи.- Майка ти е тук.

17.

СКОЧИХ НА КРАКА- МАМКА МУ!Паниката ме накара да се опитам да тръгна напред, без напълно да

издърпам стола си и се спънах бързо. Толкова за неживите рефлекси. Тогава видях Боунс с ъгълчетата на очите си.

- Ъ, какво правиш?Той беше отишъл спокойно в съседната стая и бе седнал на дивана.- Стоя точно тук. Току-що се съгласи да ни дадеш шанс и този път

отказвам да бъда пъхнат в килера. Трябва да се разбереш с майка си за мен. Трябваше да те притисна за този проблем преди. Вместо това, тя разбра за връзката ни едва когато вампирите убиха родителите й пред нея. Нищо чудно, че го прие зле.

- Приела го зле?- споменът за смъртта на баба ми и дядо ми попари тона ми. - Тя се опита да те убие!

На вратата ми се почука. Майка ми никога не е била деликатна.Боунс вдигна вежда.- Ти ли ще отвориш или аз?

78

На това бе изписано „катастрофа“. Но по челюстта му разбрах, че няма как да го убедя да се скрие. А той наистина бе прекалено силен, за да го бутна в килера отново.

- Една секунда, мамо! – извиках. После потърсих наоколо за бутилка джин. Господи, щях да се нуждая от нея. - Тя ще отиде право при Дон.- промърморих.

- Остави я. – противопостави се Боунс.- Аз оставам.Метнах му един последен зъл поглед преди да отида до вратата. До тук

беше с намеренията да караме бавно с тази връзка, изглежда сякаш ей сега щях да скоча в дълбокото. Предполагам, че нямаше да има друг момент, в който да разберем дали Боунс беше прав за преодоляването на пречките помежду ни. Този определен проблем беше по-страшен, отколкото Дон някога би могъл да бъде.

Майка ми влезе в дома ми веднага след като отворих вратата. Тя вече беше започнала да недоволства.

- ... обадих се на Ноа по-рано да те търся и той ми каза, че си скъсала с него! Не си мисли, че не знам защо, Катрин, и съм тук да ти кажа, че това трябва да спре. Веднага. Ти изхвърли този убиец и боклук преди години и ще го направиш отново! Няма да стоя и да гледам как се превръщаш в същия вид адски демон, който те плодеше...

Гласът премина в съскане, когато забеляза Боунс на дивана, който я гледаше с нещо, което единствено можеше да бъде наречено забавление.

- Здравей, Джъстина. – каза той провлачено. - Прекрасно е да те видя отново. Няма ли да седнеш?

За допълнителен ефект, той потупа празното място до себе си.Тя премина от бяло в червено от един поглед. Затворих вратата и отпих

голяма глътка от питието си. Нека истерията да започне.Тя се обърна към мен в пристъп на гняв.- За Бога, Катрин! Какво не е наред с теб? Пак ли те е омагьосал?Това накара Боунс да се засмее в отговор. Той стана от дивана без

усилие и тръгна към нея, а тя отстъпи няколко крачки.- Ако някой е под заклинание, това съм аз, Джъстина. Дъщеря ти ми го

направи преди пет години и още не съм го развалил. О, и ще бъдеш възхитена да научиш, че решихме да възобновим връзката си. Не си прави труда с поздравления, повярвай ми, изражението ти е достатъчно поздравително.

Отпих по-дълго от бутилката. Боунс явно не беше решил да убие майка ми с учтивост и вместо това бе тръгнал към гърлото й. Типичен вампир.

Тонът на майка ми беше отровен:- Мислех, че си свършила с блудството си, когато го напусна, Катрин,

но изглежда само си го отлагала.Лицето на Боунс се вкамени и й отговори дори преди да успея да

изстрелям и един възмутен отговор:

79

- Повече никога не й говори така. – в резките му думи имаше чисто предупреждение .- Можеш да наричаш мен както си искаш, че и повече, но няма просто да си стоя, докато злословиш срещу нея със собственото си невежество.

Тя се отдръпна с още една стъпка и нещо в изражението й се промени. Като че ли най-накрая разбра, че трябва да се изправи директно срещу него, а не само срещу мен.

- Ще стоиш там и просто ще го оставиш да ме заплашва? - настоя към мен после, сменяйки тактиката. – Предполагам, че също ще седиш там и ще го оставиш да изсмуче живота от мен?

- О, млъкни, мамо. – креснах й. – Той няма да те нарани, което е далеч повече, отколкото ти ще направиш, ако имаш шанс. Извини ме, че не те защитавам, когато той не иска да ме наричаш с гадни имена. Може би е онзи недостатък в характера ми.

Тя ме посочи с пръст.- Кръвта ще излезе, баща ми винаги го казваше и беше прав! Виж се!

Ти се принизи като напусна един добър мъж заради мръсно животно, а дори нещо, което дори не е животно! По-нисшо!

- Стоя точно тук, Джъстина, и по-добре свиквай. Искаш да ме наричаш животно? Погледни насам тогава.

Боунс се премести пред мен, докато тя трябваше или да го погледне или не. Майка ми фиксира вниманието си върху него за пръв път, гледайки право в очите му. За неин плюс, тя не се извърна от суровия му поглед. Беше много неща, но страхливка не беше едно от тях.

- Ти. Как ти беше името?Нейния раздразнен намек за липсата му на значение ме накара да

прикрия усмивката си зад гърба му. Тя много добре знаеше как му беше името.

- Боунс. Не мога да лъжа, че е удоволствие да се представя както си му е реда, но е време, не си ли съгласна?

Можех да я видя от рамото му. Тя го огледа пренебрежително от главата до петите, а най-накрая високомерно сви рамене.

- Всъщност, не съм съгласна. Добре. Красив си. - не беше комплимент по начина, по който се откъсна от устните й. – Баща й също беше красив, просто прекрасен. Естествено трябва да знаеш – тя изглежда точно като него. Понякога едва издържам да я гледам, заради приликата им.

В мен се вряза пробождаща болка, защото усещах това през целият си живот: тя може и да ме обичаше, но не ме приемаше. Може би никога и нямаше да го стори.

- Може и да изглежда като него, не мога да кажа, - отвърна Боунс твърдо. – Никога не съм срещал човека. Но нека те уверя, че тя има много повече в себе си. Упоритостта е едно от нещата, кураж, гаден темперамент, когато е разтроена. Притежава също и злоба, но ти я биеш по това. Повече

80

от двадесет и седем години по-късно, ти все още я наказваш за това, което се е случило на теб.

Това я накара да се приближи напред, докато не посочи с пръст на сантиметър от гърдите му.

- Как смееш! Смееш да хвърляш по мен това, което направи един от твоя вид, това, което без съмнение и ти си правил, в лицето ми, ти мръсен, убиващ демон!

Боунс също се изправи. Бяха един срещу друг.- Ако бях демон-убиец щях да пробия билета ти преди години. Щеше

да направи живота ми далеч по-лесен, уверявам те. Ти я забърка в тази бъркотия, когато онези вълци дойдоха с малката си офертата и всички знаем защо тя я прие, нали? Ни най-малко не те притеснява, че е била нещастна като мен през всичките тези години, или това, че има повече срещи със смъртта, отколкото проклетия Худини. Не, ти си стоиш, удовлетворена, че тя е навън да убива вампири, вместо да чука един от тях! Е, Джъстина, надявам се да си се наслаждавала на този период, защото свършва. Аз се върнах и оставам.

Тя ме погледна нервно през рамото му.- Катрин! Не можеш да останеш с това същество! Ще вземе душата ти,

ще те превърне...- Душата ми е моя и на Господ, мамо. Боунс не може да я вземе и да

иска. – Помръднах, за да се изправя срещу нея и поех дълбоко въздух. Отстоявай. Сега или никога. – И повече няма да позволя на теб или на някой друг да диктува личния ми живот. Не е необходимо да харесваш Боунс. По дяволите, можеш да го мразиш в червата, не ме интересува, но докато съм с него, ти ще трябва да си толерантна към него. Както и Дон и останалите или... или ще си тръгна и никога няма да се върна.

Тя просто се беше втренчила невиждащо, местейки поглед върху всеки от нас. После в очите й се появи проблясване. Засмях се студено.

- Просто опитай, мамо. Опитай да се обадиш в работата ми и да уредиш да го убият. Видя какво им направи преди години на магистралата, а тогава дори не беше ядосан! Освен това, ако някой дойде за него, аз ще го убия. Без значение кой е. – оставих я да види по погледа ми, че го мисля. Можеше и да направя всичко, за да го избегна, но в края на краищата го мислех.- После с Боунс ще изчезнем. Завинаги. Наистина ли искаш това? В крайна сметка ако остана тук с теб и тях, ще има по-малко шанс да пожелая да се превърна във вампир. Да ме отдалечиш от човешката ми подкрепа... е, никога не се знае.

Играех си безсрамно с най-големият й страх, но тя си го заслужи. Устните на Боунс се присвиха.

- Погледни го от добрата страна – той пришпори майка ми с дяволско намерение. – Ако ни оставиш, може би ще й омръзне от мен с времето. Но

81

като ни насилваш да избягаме ми даваш няколко други алтернативи...- остави изречението да виси.

- Сякаш вярвам на нещо, което кажеш – изстреля тя в отговор. - Ще бъде най-добре за всички ако просто се промушиш с кола сам и умреш веднъж завинаги. Ако наистина я обичаш, ще го направиш.

Боунс я погледна измъчено, а след това даде воля на гнева си:- Знаеш ли какъв ти е проблема, Джъстина? Отчаяно се нуждаеш от

едно здраво чукане.Отпих глътка джин, за да прикрия смеха си, който си проправяше път

навън. Господи, бях си го мислила веднъж, бях си го мислила хиляди пъти!Тя изсумтя разярено. Боунс я игнорира.- Не че ти предлагам себе си. Дните ми на курва свършиха през

седемнадесети век.Джина внезапно се просмука в дробовете ми, когато ахнах. Той не каза

ли току-що на майка ми за бившата си професия; Боже Господи, нека не съм чула правилно!

Но бях, а Боунс продължи:- ... но имам приятел, който ми дължи услуга и може да бъде убеден

да... Котенце, добре ли си?Бях спряла да дишам веднага след като той беше признал предишната си

професия. Добавете това към алкохола заседнал в дробовете ми и не, не бях добре.

Майка ми беше разсеяна. Порой от обиди избухна от гърлото й.- Мръсен, деградирал, блудстващ педераст… - Не е ли това ретроспекция към детството й? По-загрижена си за себе

си отколкото за дъщеря си, проклета жено; не виждаш ли, че се задави?Боунс ме потупа по гърба, когато се закашлях, за да изхвърля джина от

трахеята си. Първият дъх ме изгори, когато излезе. Очите ми се насълзиха обилно, но поне бях способна да поема още един болезнен дъх, после още един.

Сигурен, че дишам отново, Боунс започна оттам, откъдето бе спрял:- Не съм педераст, Джъстина. Клиенти ми бяха жени, не мъже. Просто

исках да уточня това, не искам да мислиш нещо невярно за мен. Естествено, ако не се доверяваш на препоръките ми за чукането, мисля че приятелят на дъщеря ти, Хуан, ще се навие на тази трудна задача...

- Това беше! - изпищя тя, отваряйки рязко входната врата.- Върни се скоро – каза той след нея, когато я затръшна зад себе си

достатъчно силно, че да разклати прозорците.- Отива право при Дон.- гласът ми беше пресипнал от случайния ми

опит да дишам джин.Боунс само се ухили.- Не, няма. Тя е ядосана, но е хитра. Отрази й се добре да те види да

заставаш срещу нея. Ще притихне за малко и ще чака възможност.

82

Въпреки това, което ти каза, тя никога няма да рискува да те изгуби. Тя си няма никого другиго и го знае.

Не бях убедена.- И все пак трябва да си пазиш гърба. Могат да изпратят екип след теб.Боунс се засмя.- От кой край? Трябва да пратят малка армия, за да ме притиснат, а и

ще ги чуя да идват. Не се тревожи, любима. Не съм толкова лесен за убиване. Сега, с това ли искаш да си облечена или искаш да сложиш нещо друго?

- За какво? – попитах подозрително.- Ще те водя на вечеря. – отговори той. – Това е традиционната среща,

нали? Освен това, предишното ти ястие е студено и не изглеждаше твърде вкусно, когато беше топло.

- Но ако... – започнах, после спрях.От изражението му, Боунс знаеше какво смятах да кажа – Но ако ни

видеха заедно?Ако наистина мислех това, което казах – да дадем шанс на връзката си,

трябваше да съгласувам Боунс и работата си. Или да напусна и да се моля горещо да не съм следващата цел за екипа си.

Сега или никога.- Ще се преоблека, изчакай ме.Боунс ми се усмихна иронично.- По-добре да свиквам с това.

18.

НАПУК НА СТРАХОВЕТЕ МИ ИЗМИНАХА ТРИ ДНИ без помен от майка ми или работата ми. Бях изумена от факта, че Боунс явно се бе оказал прав и майка ми не бе изтърчала при Дон, крещейки „Носферату, гррр!“ или нещо подобно. Наистина ли се боеше да ме изгуби толкова, колкото Боунс твърдеше? След като цял живот съм се чувствала сякаш майка ми би била по-щастлива без мен, беше доста необичайно да мисля, че тя би преглътнала някои свои яростни предразсъдъци, за да имаме някакви взаимоотношения.

Или просто дебнеше подходящия момент. По-скоро това беше сценария. Боунс ме извеждаше навън всяка нощ. Ходехме на вечеря, кино, барове

или просто се разхождахме из Ричмънд. Трябваше да призная, че никога през живота си не съм била по-щастлива. Всеки път щом отворех вратата и го видех да стои насреща ми, сърцето ми започваше да бие лудо. Той би трябвало да го чува, разбира се, но никога не го коментираше. Боунс държеше на принципа „да го караме бавно“ и бих казала, че чакаше аз да направя първия ход.

83

А ставаше все по-трудно и по-трудно да не го правя. Разбира се, аз бях тази, която каза да го караме бавно, но колкото повече време прекарвах около Боунс, толкова по-малко си спомнях защо си бях наумила, че да го караме бавно е добра идея. Всеки път, когато държеше ръката ми, всеки път когато телата ни се докосваха, мамка му, всяка нощ, когато ме оставяше на верандата ми и си тръгваше без нищо повече от целувка за лека нощ, ме болеше от копнеж по него. Повече не можех да понасям да го даваме по-бавно. Щях да завърша, щурмувайки го.

На четвъртата нощ Боунс каза, че иска да ми сготви вечеря вместо да излизаме навън. Аз се съгласих, чудейки се дали това е неговият начин да нагласи една романтична вечер – и не възразявайки срещу това. Ако тялото ми задействаше нещата по своя начин, то десертът нямаше да е храна. Тъй като нямах друго в дома си, освен полуготови ястия за микровълнова, той първо се отби през магазина. Излязох на верандата, за да го посрещна, усмихвайки се при вида на огромните чанти с покупки, след което се обърках, виждайки как изражението му се изостря.

- Наблюдават ни. Боунс не се обърна наоколо, докато го изричаше. Годините на практика

ме накараха да устоя на подтика самата аз да се огледам. Взех някои чанти от него и попитах:

- Иън?- Не, твоят приятел. Онзи същият от Охайо. Той е на улицата в колата си

и от начина, по който току-що се ускори пулса му, мога да кажа, че си разкрита. Той може да каже какъв съм.

- Тейт? - той беше единственият човек, когото Боунс беше видял в Охайо, когато Дон беше използвал онази „присъедини се към мен или умри“ новобранска тактика. - Мислиш ли, че майка ми му се е обадила?

Боунс използва тялото си, за да ме избута навътре.- От сърцебиенето му е ясно, че е шокиран. Не, няма си и представа.

Вероятно си е мислил да ти предложи да ти направи малко компания с надеждата да се пречупиш и да се изчукате. Чикиджия.

Започнах да крача. Боунс премести покупките, сякаш необезпокояван от нищо. Практичността определено беше силната му страна. Ето какво получавам за това, че тренирах момчетата си да забелязват онези леки отсянки във вида и движенията, които разграничават един вампир от останалото население, помислих си. Очевидно бях свършила работата си прекалено добре, след като Тейт беше разбрал какъв е Боунс от такова разстояние. Заслушах се усилено, насочвайки сетивата си навън. След миг, аз също чух ускореното дишане и сърцебиене на Тейт. Да, спокойно можете да кажете, че беше разтърсен.

В следващия миг двигателя на колата му изрева. Той се отправи в противоположната посока на дома си и не ми беше трудно да се досетя накъде отива.

84

- Исках повече време. - казах с умерено отчаяние. Боунс просто размеси малко джин с тоник и ми го подаде. Беше изпит

преди леда да се е разтопил. - По-добре ли си, любима? - устните на Боунс се извиха. – Това нещо е

като защитна обвивка за теб.- Харесва ми вкуса. Това казват всички пияници, нали? - въздъхнах с

внезапно изтощение. - Искаш ли да си отида, или да изчакам да видя какво ще направят?

Казах ти, ако дойдат със сила, ще ги чуем много преди да са пристигнали. От теб зависи.

След един миг на тихо размишление го погледнах. - Е, предполагам, щяха да разберат скоро така или иначе. На Тейт ще му

отнеме около половин час да се добере до щаба, поне още трийсет минути докато Дон реши какъв курс на действие да предприемат, а след това още трийсет да изпратят екип тук, ако решат това. Тейт не знае, че сме грео видели, така че няма да мисли, че трябва да се бърза. Можеш да останеш. Ако можех да кажа на майка ми, Дон щеше да изиграе и един негърски танц.

Използвах хумор, за да прикрие свиването на стомаха си, но Боунс знаеше, че далеч не съм толкова уверена, колкото звучах.

- Всичко ще бъде наред, Котенце. Ще видиш. След точно един час по-късно, телефонът ми иззвъня. Почти го счупих

от бързане да го вдигна. - Ало, - трябва да ми се признае, нямаше и следа от страх в тона ми. От

другата страна на телефона Дон звучеше по-малко вежлив. - Кат? Ти ли си? - Това е моя телефон, кой друг да е? Последва миг тишина, след което той попита предпазливо:- Всичко наред ли е там? О, значи той си мислеше, че вероятно съм подлъгала вампир в дома си за

някои смъртоносни игрички на „пронижи с кол и завърти“. Е, точка за него, че не си помисли най-лошото*. Докато Тейт го направи.

- Наред е. Защо? Какво става? Последва още едно затишие и тогава Дон каза:- Има спешен случай. Колко бързо можеш да дойдеш тук?Погледнах към Боунс. Той сви рамене. - Дай ми един час. - Час. Ще чакам. - О, не се и съмнявах. След като затворих, изстрелях набързо:- Няма да те предам! - веднага щом думите бяха изречени, осъзнах, че

наистина ги имам предвид. Последните няколко дни ми бяха напомнили точно колко нещастна бях била без Боунс. Да се завърна към празния си живот, за да може всички около мен да се чувстват удобно? Не, мерси.

85

Боунс се засмя мрачно. - Дяволски вярно. Няма да си тръгна само защото те може и да не ни

дадат благословията си.- Но и няма да напусна. - полусъзнателно вече бях взела своето решение,

но не го бях изричала досега. - Това е повече от работа за мен. Способна съм да създам разлика в живота на хората, които нямат към кой друг да се обърнат, Боунс. Знам, че ще трябва да се разправям с Дон и момчетата, но няма да напусна, освен ако те не ме принудят.

- По дяволите. - въздъхна Боунс. - Ако искаш да продължиш със своя кръстоносен поход да отървеш света от немъртвите убийци, можеш да го направиш с мен. Не се нуждаеш от тях.

- Но те се нуждаят от мен. Ако не ми оставят друг избор, ще се махна, но ще се боря да ги накарам да премислят.

Той се втренчи в мен със смесица от раздразнение и примирение. Накрая вдигна ръце.

- Добре. Ще трябва да помисля какво да правя по този въпрос, както и за Иън, макар и да имаме малко време с него. Вероятно месец, ако късмета се задържи. Не казвай още на шефа си кой съм наистина, ако твоя приятел не се е досетил. Първо има някои неща, които трябва да уредя преди да разберат, че в края на краищата не си ме убила в Охайо.

- Какви неща? С Иън?- Не с Иън. С Дон. Интересен човек. Правех малко проучване за него

последните няколко месеца. Чакам потвърждение на една информация и ще ти я кажа, когато я получа.

Дон?- Каква информация? - Ще ти кажа, когато я получа. - повтори той. След това смени темата –

Знаеш, че ще те следвам дотам, но колко обезопасена е тази твоя сграда? Ако се опитат да те принудят да заминеш, къде биха те отвели? На временно летище?

- Да, биха се опитали да ме отпратят с полет, ако смятат да станат груби. Самолетите обикновено не се отбиват там, така че ако видиш някой да излита, шансът да съм на него е голям.

- Не е необходимо да влизаш вътре, но мога да видя, че вече си си го наумила. И все пак помисли за малко. Ако не успеят да те убедят да ме изоставиш и сметнат, че ще опиташ да избягаш ако се опитат да те задържат, какво би ги спряло просто да те убият? Мога да ти гарантирам, че никакъв самолет няма да отлети с теб на борда, но не ми е по вкуса да се натъкнеш на капан. Колко си сигурна в тези мъже?

Помислих си за това, хладнокръвно и обективно. След това поклатих глава.

86

- Освен ако не са изчерпали всички останали опции, не биха натиснали този спусък. Първо, биха се опитали да ме спасят. Ако започна да убивам хора, тогава биха се опитали да ме убият, но в противен случай... не. Това не е в стила на Дон.

Срещнах погледа му, тъй като исках да вижда очите ми, докато изричам следващото:

- Когато те напуснах, смятах, че това е единственият начин да спася теб и майка си. Наистина го мислех. Но през годините опознах Дон. Той може да е корав кучи син, но не е студенокръвното същество, за което го помислих отначало. Дон не би оставил майка ми беззащитна, ако избягам с теб, без значение, че заплаши да го стори, когато се срещнахме за пръв път. Да, би ме убил, ако сметне, че ще унищожа разработката му, но би го направил едва в краен случай. Не се страхувам да продължа, но, както казах, няма да се откажа от теб само защото на Дон не му харесва, че си вампир, а аз се срещам с теб.

Боунс се приближи към мен. Обхвана лицето ми много нежно. След това зарови ръка в косата ми и се наклони надолу. Когато устните му се спуснаха върху моите, изпъшках тихо. Внезапното разтърсване, което премина през мен, можеше да се дължи на силата му, тъй като устните ми горяха от контакта с неговите. Но сметнах, че би трябвало да се дължи на нещо друго, особено когато почувствах засилващо се вълнение при потриването на езика му около моя. Придърпах го по-близо, докато телата ни не се притиснаха силно като устните ни. Изведнъж нуждата, която потисках от години, изби бурно на повърхността. Ръцете ми се стегнаха около раменете му, а после се плъзнаха около тях с обезумял порив да почувствам повече от него.

Ръцете на Боунс се преместиха на гърба ми, за да ме притисне почти приклещвайки ме към себе си.

Целуваше ме с глад, който накара пулсът ми да се ускори и едно ненаситно трептене да изригне по-надолу. Той трябваше да го е чул, да го е подушил, защото отърка слабините си в моите, карайки ме почти да достигна връхната точка там, където си стоях.

Оттласнах се от него. Или трябваше да го направя сега, или нямаше да го направя никога. Боунс хвана раменете ми докато ярката зелена светлина от очите му ме изгаряше. Ръцете му се плъзгаха по кожата ми, сякаш се бореше с това дали да ме придърпа обратно или да ме пусне.

- Ако те целуна отново, няма да спра. - каза той грубо. Предупреждението му беше ехо на моите собствени мисли. Вдишвах

кратки, накъсани глътки въздух, които сякаш ме примамваха с развълнувания си ритъм. Стой, казваха ми те. На Дон ще му отнеме поне един час да се появи с военно подкрепление...

- Не можем, не сега. - изстенах. - Или ще бъде доста лесно за момчетата да те убият, след като аз вече ще съм те пристиснала под себе си.

87

Боунс се разсмя, но това прозвуча повече като ниско изръмжаване.- Ще се радвам да рискувам. Отстъпих назад, буквално откопчвайки пръстите му от ръцете ми. - Не сега. - казах отново, макар че това, което исках да направя бе да

крещя „Да, сега, и побързай!“ - Трябва да се погрижа за това. Вече сме закъснели, не мислиш ли?

Той отправи раздразнен поглед към издутината в панталоните си. - Много закъснели.Засмях се. - Не с това. Знаеш, какво имах предвид. Боунс прокара ръка през косата си, отправяйки ми поглед, който ми

казваше, че все още обмисля дали да ме метне на килима. Наложи се да погледна настрани, уплашена, че това, което види в погледа ми, може само да го окуражи.

- Разбира се. - каза той накрая, - Работата ти. Да разгледаме възможностите ако те приемат зле новините. Искам да бъдеш готова за бягство ако е необходимо.

- О, не се безпокой, - отговорих с измъчена вътрешна усмивка. - Имам маршрут за бягство, планиран от години.

19.

БОДИГАРДЪТ НА ВХОДА НЕ МИ ПОМАХАкакто обикновено. - Извинявай, но… ъм, трябва да проверим превозното ти средство. Скрих усмивката зад ръката си. Значи Дон беше изнервен. – К`во става,

Мани? Нови правила?- Да, така е. – Бъзичко се съгласи той. Още три въоръжени мъже се приближиха до новото ми волво. Те

претърсиха интериора ми, шасите и дори двигателя. Мани се изправи накрая и кимна.

- Давай.Спряха ме пред втората порта и пред третата също, същата процедура се

повтори. Отне ми над двадесет минути само, за да вкарам колата дълга четири мили, която се завъртя около главната сграда. От първата ми година с Дон не съм била претърсвана толкова щателно. Май не знаеше, че Боунс нямаше нужда да се качва при мен. Той беше дошъл с шикозен нов мотор, чакайки извън полезрение близо до бетонната писта. За всеки случай.

Щом влязох, вътрешната охрана бе по-малко старателна. Минах през контролно-пропусквателния пункт с лекота. Очевидно просто бяха притеснени да не доведа със себе си непоканен посетител. Когато влязох в

88

офиса на Дон, видях, че Хуан и Тейт също са там. О, Боже, беше интервенция.

- Здравейте, момчета. – Поздравих ги.Хуан кимна, но Тейт се направи, че не ме забелязва. Дон се надигна от

бюрото си. - Кат. Закъсня с двадесет минути.- Позабавих се. – Не можах да се въздържа. – После охраната едва не

ме накара да се съблека, за да ме провери на път към сградата. - Затвори вратата, Хуан. – Изкомандва Дон хладно. Жестикулирайки

ми показа обичайното ми място. Седнах и небрежно сложих крака си върху новото му бюро.

- Хубав цвят. – изкоментирах. – Изглежда по-добре от старото. Какъв е спешният случай? – Сякаш не знаех.

- Ти. – Тейт изрече остро.Дон му махна с ръка да замълчи и го погледна. Значи играеше на Papa

Bear*, а Тейт и Хуан бяха подкреплението. - Кат, точно онзи ден, ти казах колко удивително е това, че не залитна

през престоя си тук. Изглежда те похвалих твърде рано. Знаем за вампирът. Какво ще кажеш в своя защита?

Усмихнах му се ледено. Боунс беше казал да не разкривам кой бе всъщност, а това беше добре за мен засега. Бог знаеше колко достатъчно озадачени бяха.

- Шпионираш ли ме? Мислех, че си престанал да го правиш отдавна. Ти, нахално копеле такова, какво те интересува с кого се срещам докато върша работата си?

Той не очакваше такъв отговор. Дон очевидно е смятал, че ще потреперя под смразяващия му поглед. Но, ако майка ми не бе успяла да ме накара да сведа глава, то той нямаше никакъв шанс.

- Ти се срещаш с вампир! Току-що си го призна! – Избухна Тейт. Вдигнах рамене. – Знаеш старата поговорка. Веднъж щом умреш, по-

добре ебеш.- Исусе Христе! – Хуан измърмори. - Това не го бях чувал. – Отговори Дон със смразяващо безразличие.

Проваляш се да видиш чудовищното в онова, което признаваш? Сприятеляваш се с врага по най-компромизиращия възможен начин, рискувайки живота на всички онези, които са под твоята команда. Това същество без съмнение те използва, за да вникне в операцията ни.

Това ме накара да изсумтя грубо. – Той не би продал и задника на обикновен плъх заради операцията ти, Дон. Вярваш или не, него го е повече грижа за мен, отколкото за онова, което се случва тук.

- Не мога да проумея как това е възможно. – Излая Дон, спокойствието му се изплъзваше. – Виж какво влияние е упражнил върху теб, карайки те да рискуваш живота си заради секса. А и си спомням, че

89

онова лично сдружаване с вампири беше категорично забранено в договора ни, когато подписа.

Нямах намерение да поправям грешното схващане на Дон за връзката ми, а освен това вече бях решила да променя нашият безбрачен статус. А и Тейт не успя да припознае Боунс от преди, защото ако беше, цялото това нещо щеше да протече далеч по-различно. Е, кой можеше да го обвинява? Беше го зърнал за части от секундата – точно преди Боунс да разруши колата му, да пие от него и да го хвърли във въздуха. Пък и косата му беше различна.

- Да, е, много неща се промениха оттогава, не мислиш ли? – Подчертах кротко. - Като например създаването на Брамс. Или уловени вампири споменати в уводната част на договора. О, и да не забравяме добавените години към живота им.

Обърнах глава към Хуан и Тейт. Изражението на Дон потвърди, че не им беше казвал. Нямаше нищо като охлаждане на целта и пренасочване на горещината в друга посока.

- Това в момента няма значение. – Издразни се Дон. Вдигнах насмешливо едната си вежда. – Нека ги питаме, а? Тейт, Хуан,

знаехте ли, че ако пиете вампирска кръв това би добавило някъде двадесет години към натуралния ви живот? Аз не знаех за това, но старият Дон тук е знаел, разбира се. Знаел е какво се случва в Охайо, но не е сметнал за важно да ви каже. Предполагам е мислел, че няма да бъдете заинтересовани.

- Madre de Dios**, това вярно ли е? – Избъбри Хуан. Тейт също изглеждаше малко зашеметен и аз се нахвърлих срещу него.

- Не е хубаво, когато някой знае колко дълго ще живееш, а го пази за себе си нали? Поне казах на Дон, че трябва да бъдете информирани, докато вие не ми отговаряте със същата вежливост!

- Това да не е отплата? – попита той тихо. Болката в очите му беше малко породена от последното разбулване и

много породена от предното ми признание. Точно сега видях онова, за което винаги съм била сляпа. Боже, Тейт беше влюбен в мен. Беше толкова ясно, въпреки че преди не съм забелязвала.

- Не, няма нищо общо с това. – Нямаше нужда да лъжа. - Няма нищо общо с никого от вас и няма и да има.

- Няма начин да ти позволя да се държиш по такъв начин. – Изрече Дон категорично.- Прекалено много животи са в опасност и на мен ми пука за това, дори за теб да няма значение.

Изправих се и се надвесих над него. – Майната ти, шефе. Пука ми за всички в отбора ми и съм го доказала безброй пъти. Не ми ли вярваш? Тогава стреляй по мен.

90

- Querida***, не бъди толкова гневлива. – Помоли ме Хуан. Дон не помръдна. – Ние сме разтревожени за теб. Какво ще стане, ако този вампир разбере, че ти…

- Той знае. – Прекъснах го аз.Дон изпсува на глас. Това ме накара да премигна. Той никога не губеше

контрол.- Как е разбрал, Кат? Ти ли му каза? Нарисува ли му шибана карта за

местоположението и числеността ни? Надявам се да е страшен ебач, защото ти току-що прецака всичко, за което сме работили!

- Не, не съм му казала. – Докато говорех, импровизирах. – Срещнах го преди години. Разбра какво съм още тогава и напусна Охайо преди всичко това да се случи. Не го бях виждала допреди месец, когато случайно се натъкнах на него. Той е само на сто години и аз съм по-силна от него, затова знае да държи езика си зад зъбите или ще го убия. Това е.

- Как можа да го направиш? – Това дойде от Тейт, който ме гледаше отвратено. – Как можа да изчукаш труп? Ти наистина прехвърча от една крайност към друга. Първо Ноа, после скочи право на накрофил!

Това ме вбеси. – Всички ли забравиха, че съм наполовина вампир? Когато говорите мръсотии за немъртвите, говорите и за мен! Това е все едно хулиганите да се опитат да убедят Холи Бери да се присъедини към техния нов-фашистки парад! Как съм могла да го направя? Защо не ми кажеш, Тейт? Или ти, Хуан? И двамата се опитахте да ме чукате. Предполагам това превръща и вас в некрофили.

Беше лек, но деликатен удар. Трябваше да престанат да виждат всички вампири като представители на злото, но само Бог знаеше колко трудно е да се пречупи такъв навик. Отне ми години да стана по-лекомислена и така се влюбих в такъв.

Дон изкашля, нехаресвайки посоката на разговора. – Никой не е забравил какво си. Това обаче не променя мисията ти. Ти убиваш немъртвите. Цялото ти същество го прави. Това е изключително важна задача с голяма отговорност. Какво би спряло любовника ти да направи нещо като услуга, информирайки вида си за това къде живее Червената Жътварка? Все пак, ако си мъртва, ще ги заплашваш по-трудно.

- Хуан, с колко различни жени си спал през последните четири години? – Попитах рязко.

Той почеса брадичката си. - Yo no se, querida,**** може би с по една на седмица? – Отговори той, преди Дон да го погледне порицателно.

- Това не е нужно!- Мисля, че е. – Казах остро. – Една на седмица, плюс или минус. Това

са над две хиляди различни жени през последните четири години, в които е работил тук и от една страна: Хуан, ти си жиголо. Но колко от тях са били внимателно проверени, за да докаже, че не са подчинени на гоул? Вие сексистски копелета, аз съм единствената извикана тук, заради този, с

91

когото се срещам! Е, изтърпях достатъчно от този целомъдрен разговор. Дон, всичко се свежда до това – или ми вярваш, или не. Никога няма да ви предам и няма да ви оставя, ако вие не ме накарате да го сторя. А сега, освен, че нямате истински спешен случай, бих искала да се върна към ваканцията си. Моят труп ви благодари също.

Тръгнах към вратата, но Тейт не мръдна от нея.- Разкарай се от пътя ми. – Казах с престорена заплаха.- Кат. – Дон се изправи и леко хвана лакътя ми. – Ако няма за какво да

се страхуваме относно връзката ти с онзи вампир, тогава няма да възразиш да се отбием до лаболаторията за кръвна проба. Не си пила кръв безразборно, нали?

Изпъшках. – Не е мой тип питие, съжалявам. Но, ако проверяването на кръвта ми ще ви накара да се чувствате по-добре – окей. Поведе ме по пътя.

- Ще бъда честен с теб. – Каза Дон, докато се качвахме на втория етаж, а Тейт и Хуан ни следваха. – Не знам какво да сторя относно случилото се. Трябва да обмисля сигурността на отбора. Не е удачно да рискувам живота им, вярвайки на думата ти, че това същество не е опасно.

- Ето тук се включва частта с доверието. Освен това, ако искаше да нарани отбора щеше да го направи миналия уикенд в клубът ГиГи. Не преебавай договора ни заради някакъв предразсъдък, Дон. И двамата знаем, че се нуждаеш от мен.

Той ме погледна, когато влязох в лаболаторията. – Искам да ти повярвам, че това не може да се обърне срещу нас. Но не зная дали мога да го направя.

По-късно, след като пробата доказа, че не бях пълна с носфератски сок, Тейт ме изпрати до колата. Не беше продумвал от офиса на Дон, а аз също не говорех. Щяха да ме уволнят, но знаех, че все още нищо не е уредено. Това беше добре – вече нямаше какво да крия. Е, почти нямаше.

Тейт ми отвори вратата учтиво. Шмугнах се вътре, но не я затворих. Пръстите му си играеха на покрива ми.

- Обзалагам се, че мислиш, че това е идеалната справедливост – да не зная колко дълго ще продължа да живея. Казах на Дон да ти каже за възрастта ти преди три години, когато беше сигурно. Той не се съгласи, а знаеш, че той е шефът. Понякога просто трябва да следваш заповеди, дори и да не ти се нрави.

- Понякога. – Втренчих се в него, без да мигам. – Не винаги. Не и когато, това е свързано с приятелите ти, но изглежда имаме различни мнения относно това.

- Да, е, мненията ни се разминават за много неща. – Тъмно сините му очи срещнаха моите.

92

- Ти наистина ме срази там вътре. Първо, официално призна, че гаджето ти е вампир, после каза на всички, че се опитах да те чукам. Какво следва? Ще си покажеш хуя и ще признаеш, че си мъж?

В суровият му тон нямаше хумор, но аз се усмихнах леко. – Притисна ме в ъгъла, а аз излязох, пълзейки. Знаеш го. Искаше ми се всички вие да имате поне малко вяра. Пука ми за отбора ми и за работата, която върша. Ако не ми пукаше, защо щях да наглася тая скапана история?

Устата му се изкриви. – Може и да си убедила Дон, но не и мен, Кат. Днес видях лицето ти. Никога не си се усмихвала така никому, както на онзи вампир. Затова не вярвам, че ще си контролируема. Защото вече не си.

Papa Bear* - използва като обръщение към някого с голяма власт или към някой с по-голям социален ранг.

Madre de Dios** - Божия Майко (от испански език).Querida*** - Мила, миличка (от испански език).Yo no se, querida**** - Не зная, миличка (от испански език).

20.

БОУНС СЕ ПОЯВИ ТОЧНО В СЕДЕМ НА СЛЕДВАЩАТА вечер. Бяхме запланували да вечеряме рано и после да се усамотим – до сутринта. Веднага щом бях напуснала учреждението миналата вечер, Дон ми беше назначил двадесет и четири часово наблюдение. Това най-малко ми развали настроението. Вероятно също бяха насочили микрофони към къщата ми за максимален шпионски потенциал.

Безкрайно се дразнех. Какво си мислеше Дон, че ако ме остави ненадзиравана, ще направя събрание от немъртви, за да дам на всеки безпулсен подробен план за неговото учреждение?

Ако работата при Дон не беше толкова благородна, щях да напусна точно там и тогава. Все още се мръщех, когато отворих вратата и пуснах Боунс вътре… и после спрях и се втренчих в него.

Той носеше черни панталони по поръчка и тъмно синя риза, а кожата му изпъкваше от тъмно оцветената материя. Тъмно кожено яке беше преметнато върху раменете му и си пасваше с всичко останало. Самото яке привлече вниманието ми. Беше дълго и стигаше почти до прасците му.

- Мама му стара, това ли е, което си мисля? – Измърках.Боунс се усмихна и се завъртя. – Харесва ли ти? Все пак, ти запази своя

коледен подарък… - той кимна към Волвото на алеята ми, - затова изглеждаше съвсем честно да си върна своя, особено след като ти взе другото ми яке.

Якето, което му бях взела преди години за Коледа му стоеше перфектно. Никога не успях да му го дам, след като Дон ме викаше на работа преди празниците. Боунс трябва да го е открил изпод разхлабената дъска на

93

кухненския шкаф в стария ми апартамент. Бях му казала къде е в деня, в който го изоставих. Мисълта за това как Боунс се връща, за да го търси почти ме накара да избухна в сълзи.

Трябва да се е изписало върху лицето ми, защото изражението му се смекчи.

- Съжалявам, любима. – Каза той, придърпвайки ме в ръцете си. Чувах как фотоапаратите изщракваха, докато шпионите на Дон ни снимаха. – Не знаех, че ще те натъжи.

Овладях емоциите си. – Добре съм. – Казах бързо, отривайки се в кожата. – Стои ти безупречно. Точно както си го представях – освен, че косата ти е различна, разбира се.

Боунс разтресе главата си, карайки медно кафявите си къдрици да се люлеят. – Това е естествения ми цвят. Напоследък не ми се занимаваше да я боядисвам, а и платината изпъква повече, не мислиш ли? Защо, кой цвят повече ти харесва?

Замислих се. – Срещнах те с по-светла коса и това някак ми се струва по-нормално. Но не се тревожи. Няма да избягам и от педхидрола.

Той се засмя тихо. – Каквото те възбужда.Очите му ме обходиха, когато го каза, карайки ме да горя там, където

поглеждаха. Носех простичка, къса рокля без ръкави, която беше с V деколте отпред и отзад. Лек грим, без никакви дрънкулки и определено без парфюм. Знаех, че всички вампири го мразеха. С тяхното обоняние, винаги изглеждаше твърде тежък без значение колко пестеливо беше нанесен.

- Готова ли си? – попита меко.- Ъмм хмм. – Някак си не можех да измисля по-ясен отговор. Боже, не

исках нищо повече от това да прекарам нощта в ръцете му и много скоро желанието ми щеше да се сбъдне. Тогава защо се изнервих толкова внезапно? Ще си помислите, че се държа като тийнейджър в нощта на бала.

Боунс се качи на новия си шик мотор Ducati. Винаги е харесвал моторите, въпреки факта, че те не бяха любимия ми метод за транспорт. И все пак, той беше единственият начин да избягаме от шпионите на Дон по-късно. Нямаше да се изненадам, ако Дон беше заповядал да повредят колата ми вчера, докато бях при него, а и никой не можеше да хване вампир на мотоциклет.

Боунс ме погледна развеселено, когато си сложих каската и се качих зад него.

- Мога да ги чуя. Припкат като плъхове. Я да видим доколко ще се справят с темпото ни. Ще карам умерено, за да им позволя да ни следват.

Той запали мотора, профучайваки надолу по улицата без да се съобразява с позволената скорост в района. Затегнах ръцете си около кръста му. Да, това определено ми напомняше за доброто старо време. Ресторантът, в който Боунс ме заведе се казваше „Скайлайнс”. Намираше

94

се на върха в сграда на двадесет етажа, която се извисяваше над града. Външните стени бяха направени от стъкло и гледката беше непрепятствувана, а нашата маса беше точно срещу прозореца. Червено-белите светлини на колите, които пълзяха долу привлякоха погледа ми и аз се зачудих в коя от тях се намираха момчетата на Дон. С целият този шум от заобикалящия трафик и обитателите на сградите, беше трудно да се каже. Въпреки че бях сигурна, че са отвън. Струваше ми много да не им махна през прозореца.

- Показваш им, че не сме се опитали да избягаме? – Изкоментирах аз, след като келнерът взе виното ни и поръчката за аперитив.

Той ми се усмихна. – Не искам да се качат тук горе с врява и да провалят вечерята ни. Хайде де, дори не се погледнала менюто.

Сканирах менюто пред себе си, но върнах погледа си към Боунс. Не само аз му се възхищавах. Перфектно гравираните му черти и грацията му бяха привлекли вниманието на всяка женска, когато влязохме. Тъмната му коса беше в контраст с гладката, сияйна негова кожа и аз се зачудих какво щеше да е чувството за по-дългата й дължина в ръцете ми. Най-горното копче на ризата му беше разкопчано, давайки ми да надзърна най-нищожно малката част от гърдите му, за които знаех, че са толкова твърди, колкото масата на която седяхме. Спомних си колко хубаво беше да плъзгам ноктите си по гърба му и да го придърпвам по-близо. Как неговата мощ пулсираше срещу кожата ми, когато плътта ни се сливаше. Колко зелени бяха очите му, когато беше в мен. Как вампирската му способност да контролира наличието на кръв в частите от тялото си означаваше, че може да ме люби, докато не съм напълно задоволена.

Разбира се, че не можех да се съсредоточа върху менюто. Храна? Кой се нуждаеше от нея? Изведнъж изобщо не се чувствах нервна за по-късно. Всъщност, исках това по-късно да стане по-рано.

Боунс трябва да е доловил това, защото очите му започнаха да блестят с зелени отблясъци.

- Престани, любима. Още повече усложняваш доброто ми поведение.- Не знам за какво говориш. – Казах, докато кръстосвах краката си ,

карайки го да чуе втриването на кожа върху кожа след като не носех панталони.

Виното ни пристигна. Сръбнах си от него, докато се настанявах по-удобно в стола си, небрежно поглаждайки с ръка цепката на полата си. След години практика, едно нещо дължах на прецизността и това беше как да възбудиш един вампир. Това практически беше моя начин на живот, само че в този случай, няма да има сребърен кол накрая. Колко ободрително.

Боунс се наведе напред. – Знаеш ли колко си красива? – Имаше дрезгава нотка в тона му. – Напълно пленителна. Ще прекарам часове докосвайки с

95

устни всяка частица от тялото ти, а и чакам с нетърпение да разбера дали си толкова сладка на вкус, колкото помня.

Виното забълбука в устата ми преди да преглътна. Това беше частта, която не беше нормална за мен. Предишните ми мишени никога не бяха събуждали толкова сгорещен отговор.

- Трябва ли да останем за поръчката? – Очите ми се заключиха в неговите и погалих ръката му с пръста си. – Нека просто си тръгнем, хмм?

Той отвори устата си, за да отговори - и внезапно аз се търкалях под съседните маси с него върху себе си. Последва звук от разбиващо се стъкло и остри писъци.

Масите рухнаха, а хората паднаха от столовете си, докато аз се чудех какво мамка му се беше случило и защо челото ми гореше.

Трябва инстинктивно да съм затворила очите си, защото когато се отвориха, извиках. Лицето на Боунс беше точно до моето и кървава дупка цапаше косата му с червено, преди да започне да се затваря собственоръчно.

- Беше прострелян! – Ахнах. – Някой се опита да те убие!Отне ми момент, за да регистрирам фактите. Бяхме на етажа. Той ме

беше свалил от масата, но все още можех да видя къде бяхме стояли. Три дупки бяха пробили стъклото и нито една от тях не беше насочена към неговото място.

Боунс ме изправи на крака като стоеше с гръб към прозореца и истината ме просветли, дори когато той ми отговори.

- Не мен, Котенце. Теб.

21.

НЯМАХ ДОСТАТЪЧНО ВРЕМЕ ДА АНАЛИЗИРАМ СЛУЧИЛОТО СЕ.

- Хвани се за врата ми и не се пускай. – Каза яростно Боунс след това. – Ще хванем мръсника.

Той уви и двете си ръце около мен, докато аз междувременно хванах врата му, и скочи назад право срещу стената, на която се намираха прозорците.

Гърмящият звук от чупещи се стъкла ме накара да извикам при внезапното свободно падане от двадесететажна сграда. Краката ми се размърдаха безпомощно и стомахът ми подскочи, сякаш щях да повърна. Вятърът пробождаше очите ми, които бяха ужасени от бързото приближаване на земната повърхност. Захвата, който бях упражнила около врата му се превърна в хватка на прокълнатия и после се случи нещо невероятно. Движението ни започна да се забавя.

Невярваща, погледнах нагоре, за да проверя дали пък парашут не се беше появил над нас, но нямаше нищо друго освен светлините на сградата.

96

Преди дори да успея да обмисля случващото се, почувствах полъх и ние вече не падахме. Плавахме по диагонал във въздуха към един черен ван, който тъкмо беше навлязъл в трафика. Писъците ми заглъхнаха в гърлото и на тяхно място се появи удивлението.

Няколко коли удариха спирачки или от зиг-заговото шофиране на вана, или от това, че бяха видели развяваща се черна ивица над себе си. Ванът увеличаваше скоростта си, но ние бяхме по-бързи. Боунс го настигна за секунди и сграбчи бронята, подмятайки превозното средство с другата си ръка, без дори да ме пуска.

Ванът се преобърна със зрелищен грохот. Идващите коли се отклониха и повече спирачки изквичаха.

Боунс ни издигна във въздуха с едно единично усилие, което ни показа по-ясно мелето и ме пусна на тротоара с кратка директива.

- Стой тук. Той се втурна обратно към потрошения ван, преди да успея да отговоря.

Последва тътен от куршуми, повече писъци от свидетелите, и след това няколко мига по-късно, той се появи с един мъж на раменете си.

- Да тръгваме.Боунс отново ме грабна формално и после се извисихме над земята.

Очите ми се замъглиха. Майко Божия, движехме се толкова бързо. Сплетох краката си в неговите, за да не им позволя да се развяват налудничаво като съзнанието ми, почти уплашена да погледна надолу, за да разбера на каква височина бяхме.

Десет минути по-късно, Боунс ни приземи на една складова алея, толкова спретнато сякаш беше скочил от юздата на нечий кон. Задъхах се удивено и го зяпнах все едно никога не го бях виждала.

- Можеш да летиш? – Измърморих очевидното. Той ме погледна, докато разтресваше безпомощния убиец като

парцалена кукла.- Споменах ти, че съм по-мощен отколкото си запозната.Продължих да го зяпам. Боунс щеше да изглежда безгрижно – ако не

изкарваше въздуха на мъжа, разтресвайки го. - Но ти можеш да летиш? – Накрая повторих, вкопчила се в глупостта. - Аз съм вампир Повелител. Ако един Повелител стане достатъчно

мощен и достатъчно възрастен, това е едно от предимствата. Има и други предимства, но ще поговорим за тях по-късно. – Каза Боунс, когато очите на мъжа се отвориха, фокусираха се върху него и после се разшириха. Той беше буден сега и изглеждаше така, както аз се бях почувствала, когато Боунс ни катапутира извън онзи прозорец. Уплашен до смърт.

Боунс го пусна на земята и коленичи до него. Проблясък на изумруд се излъчваше от очите му и след една сурова заповед, мъжът престана да трепери и застана спокойно.

97

- Тази жена, - Каза Боунс, посочвайки ме с едно кимване. – Защо се опита да я убиеш?

- Бизнес. – Отговори мъжът монотонно, хипнотизиран от зелените орбити фиксирани върху него. – Бях нает.

Още един нает мъж. Изглежда Боунс излезе прав за договора за главата ми.

- Кой те нае? – Боунс попита моментално.- Не знам. Договорът пристигна, инструкциите бяха приложени, а парите

щяха да бъдат изпратени след като свършех работата. Понякога работя директно, но не и този път.

- Котенце, - Боунс не отклони погледа си. – Запиши всичко това.Той подхвърли портфейла си. Една химикалчица беше закачена за него.

Използвах първото късче хартия, което видях и това бяха пари. - Име.- Елис Пиърсън.Името му беше толкова нормално и прилягаше на външния му вид. Като

изключим свежо разкървавения му нос и синините, той изглеждаше толкова заплашително, колкото и Мики Маус. Елис имаше тъмна спретнато подредена коса, шкембе и бебешко закръглени бузи. Този никаквец обаче очевидно беше добър с пушката и обсега. Половината ми мозък щеше да липсва, ако Боунс не се беше погрижил.

- Кажи си всичките псевдоними.Бяха няколко. Щяха да ми трябват още пари. Боунс започна да задава

въпроси един по един относно договора за главата ми, а той знаеше по-добре от всеки друг чий е той. Картите на масата, помислих си, докато пишех. Ето това е – наемник да разпитва друг такъв.

Челюстта ми се стегна, когато Елис подчерта с тихо гласче, че са му били дадени много специални инструкции относно моето ликвидиране. Трябваше да ме простреля в главата, най-малко с три куршума и в обсег не по-близо от хиляда ярда. Без бомби, отрова, физическа конфронтация или всякакъв контакт до колата и апартамента ми. Елис не знаеше какво съм, но който и да го беше наел – знаеше. Тези условия бяха твърде специфични, за да са съвпадение.

До края изписах дузина различни банкноти и ръката ми се схвана от малката химикалка. Обмисляйки алтернативата, обаче, нямаше да се оплача. Накрая Боунс седна на бедрата си и попита дали имаше нещо, което Елис да не беше споменал все още.

- Клиентът се разтревожи в последния имейл и промени уговорения час. Каза нови обстоятелства и поиска моментални резултати. Наградата ми щеше да се увеличи с двадесет процента, ако работата беше свършила тази вечер.

Копеле. Някой бързо ме искаше мъртва и който и да беше, знаеше също къде живея. Призля ми, защото много малко хора знаеха това.

98

Не смятах, че щяхме да го предадем на полицията, но бързината, с която Боунс се протегна към Елис и докопа устните си до гърлото му, все пак ме сепна. Това не беше първият път, в който съм присъствала на смърт от вампирските зъби, но беше първият път, в който не направих нищо и просто наблюдавах. Първоначално сърцебиенето на Елис се ускори, после забави и накрая напълно спря.

- Дали това боли? – Студено попитах, когато Боунс го освободи, пускайки го да падне на земята.

Забърса устните си с опакото на ръката си. – Не толкова, колкото заслужава, но нямаме време за това.

С едно докосване, достатъчно нежно, че да утеши едно бебе, той проследи с пръстите си драскотината на слепоочието ми. Знаех от какво беше. Драскотина от куршум.

- Бях толкова близо до това да те загубя. – Прошепна той. – Нямаше да мога да го преживея, Котенце.

Той ме придърпа към себе си силно и отлаганата реакция относно опасно близката ми смърт се задейства. Със сигурност и други хора са се опитвали да ме убият. Прекалено много пъти, за да ги броя, но куршум от голямо разстояние изглеждаше толкова… добре изпипано. Потреперих.

- Студено ли ти е? Искаш ли якето ми? – Той започна да съблича коженото си яке, когато го спрях.

- Ти си топъл. И никога преди не съм те усещала толкова топъл. Причината за новата му температура беше на около десет крачки от нас,

но не ми пукаше. Прегърнах го и усетих необикновената му топлина. После дръпнах яката на ризата му, скъсах едно копче, така че да мога да почувствам топлата му кожа на бузата си.

- Недей, любима. – Каза Боунс напрегнато. – Много малко самоконтрол ми остана.

Само, че не ми беше до самоконтрола му точно сега. Нито пък до моя. В ресторанта бях на един миг разстояние от това да отида на седмото небе, но ето ме тук сега. Жива, здрава… и нежелаеща да загубя и този момент.

Целунах ключицата му, жертвайки още едно копче, за да имам по-голям достъп до нея. Ръцете на Боунс се затегнаха на гърба ми. Вълните от обуздана мощ, които се излъчваха от него ме възбудиха.

Под устата ми, кожата му изглежда пълзеше с напрежение, молеща се бъде освободена. Езикът ми се показа и пропълзя надолу по гърдите му, за да последва твърдите вдлъбнатини – докато Боунс не вдигна главата ми нагоре и не покри устните ми със своите.

Устата му имаше металически вкус, но не ме отблъсна. Вместо това го целувах така, сякаш се опитвах да го погълна, засмуквайки езика му, докато късах ризата му.

Боунс ме вдигна и бързо тръгна към паркинга, където имаше повече сенки. Нещо твърдо и неравно докосна гърба ми, но не се обърнах за да

99

видя какво беше. Бях прекалено заета да докосвам топлата плът, която разкъсаната му риза беше разбулила. Той рязко дръпна роклята ми и тя се скъса отпред. Устните на Боунс оставиха топла линия надолу по врата ми до гърдите ми, а вампирските му зъби нежно драскаха кожата ми. Сподавен стон се измъкна от гърлото ми, когато той свали сутиена ми и силно засмука зърното ми. Остри трепети на желание горяха почти болезнено вътре в мен.

Протегнах ръка между притиснатите ни тела с едно единствено намерение – да скъсам панталоните му. После всичките ми мисли отпрашиха, когато пръстите му се вмъкнаха в бикините ми, за да влязат в мен. Изкривих тялото си достатъчно силно, че да ударя главата си в нещото срещу което бях подпряна, сипкави стонове от необходимост се надигаха от мен. Слабините ми се усукваха от удоволствие с всяко ново втриване, енергията в мен растеше – докато ръката му не изчезна, оставяйки ме влажна и молеща се за още.

- Не мога да чакам. – Боунс измърмори буйно. Ако можех да говоря, щях да се съглася моментално. Но всичките ми

способности да проговоря бях използвала за да стена от невероятните сензации, които пръстите му ми причиняваха. Боунс зае позиция, чух как плата на панталоните му се къса, и тогава влезе дълбоко в мен. Едновременно с това, устата му покри моята, заглушавайки стоновете ми от екстаза за втвърдената плът, която ме изпълваше. После дойде най-сладкото острие на болката, когато започна да се движи ритмично, почти грубо, вътре в мен.

Съзнанието ми беше изпълнено само с една единствена мисъл: По-силно, по-бързо, повече, да! Това беше всичко за което можех да мисля, докато забивах нокти в гърба му, отчаяна от това, че не мога да се приближа по-близо до него. Ръката на Боунс беше под бедрата ми, придържайки ме по-здраво, защото дори солидността на онова зад гърба ми се тресеше с движенията ни.

Между целувката му, захвата ми и незнайната подпора, можех едва да дишам, но не ми пукаше. Всичко, което имаше значение бе ескалиращата страст помежду ни, която ме караше да се усуквам обезумяло.

- Не спирай, не спирай! – Възкликнах, но се чу само като задъхан вик срещу устата му. Боунс обаче трябва да е разбрал, защото увеличи скоростта си докато не бях сигурна дали изобщо съм в съзнание. Спазми започнаха да ме изпълват отвътре навън докато тялото ми се гърчеше от голямото удоволствие. Чух как Боунс изстена, едва уловимо над гърмящия звук от ритъма на сърцето ми, и миг по-късно усетих еякулацията му вътре в мен.

Минаха няколко минути преди да успея да проговоря. – Нещо ме боде… отзад.

100

Все още бях задъхана. Боунс не беше, разбира се, на него не му беше нужен кислород. Той ме премести и погледна към пречещия предмет.

- Клонче.Най-накрая погледнах зад себе си. Да, имаше дърво. С един много

счупен клон отпред. Краката ми се плъзнаха от кръста му, докато не стъпих на тях. Зяпнах

роклята си. Унищожена. Предполагам, че не биваше да се оплаквам, след като ризата на Боунс беше скъсана. После се огледах – беше крайно време – около паркинга, за да видя дали случайно не бяхме направили шоу на някого. Нямаше никой зяпащ наблизо, слава Богу. Беше късмет, че този склад затваряше рано и че Боунс беше избрал дърво сред неосветена площ.

- Ето това си заслужаваше годините на въздържание. – Измърморих, все още погълната от останалите трепети.

Боунс целуваше врата ми. Когато чу думите ми, спря. – Години? - попита той тихо.

Изведнъж се засрамих. Да, с всичко онова, което се беше случило, нямаше логика в това да се срамувам, но така се чувствах. Беше едно да рискувам да ме хванат със свалени гащи – буквално – на обществено място докато моментът ме изгаряше. И съвсем друго да разбере за предишното ми въздържание.

И все пак, бе твърде късно да си взема думите назад. Поех си дълбоко въздух. – Да. Ноа беше първия мъж, с който се срещах след теб, но ние не… Не го направихме.

Боунс плъзна дланите си нагоре по ръцете ми нежно. – Нямаше да има значение, ако е имало други мъже след мен, Котенце. О, разбира се, че щеше да ми пука, със сигурност, но накрая, пак нямаше да има значение. Ще ми простиш, ако ти призная, че много, много се радвам, че не е имало други.

Той ме целуна, дълго и щателно. После се отдръпна със смирена нотка в гласа си. – Трябва да се махнем оттук, любима. Скоро някой ще се натъкне на нас.

Да, а и с мъртвото тяло до паркинга, ако този някой бе полицейски служител, щяхме да се замесим в нещо много повече от инцидентно разголване.

- Боунс. – Спрях. Добре де, нямах право да питам, след като го бях зарязала и му бях оставила писмени инструкции да продължи с живота си. Но не можех да се спра. – Бих казала същото, няма значение, но… ами ти? Иска ми се да знам, а не да се чудя.

Той прямо срещна очите ми. – Веднъж. Бях достатъчно близо, че да се брои за един път. Няма да се държа като Клинтън и да го нарека с друго име. След онова в Чикаго, когато ти оставих онзи часовник, а ти не дойде, бях много объркан. Мислех, че наистина си ме забравила или че не ти

101

пукаше. Междувременно едно старо гадже беше в града. Тя ме покани в стаята си и аз отидох.

Той спря, но аз не можах да го оставя просто така. Колко типично за мен.

- И после?Въпреки, че погледа му не се промени, изражението му стана по-кораво.

– Бяхме в леглото, аз я вкусих и после спрях преди да сме отишли по-далеч. Представях си, че тя си ти и не можех да се преструвам повече. Затова се извиних и си тръгнах.

Вкусил я е. Знаех, че изобщо не ставаше дума за храна. Гореща ревност ме изпълни и аз затворих очите си при умствената представа за устните му върху друга жена по този начин.

- Няма значение, - успях да кажа, наистина имайки го в предвид. Но, Боже, все пак болеше.

- Съжалявам. – Каза той. Можех да чуя угризението в гласа му. – Не биваше да позволявам да стигнем толкова далеч. Бях ядосан, самотен, но същевременно се чувствах и жив. Това не е много почтена комбинация.

Отворих очите си. Луната блестеше със сребърен оттенък срещу нощното небе и нейните лъчи сякаш караха кожата на Боунс да блести.

- Няма значение. – Повторих, с повече сила този път. И за сведение, намерих часовника чак след това. Не казвам, че щях да избягам с теб, ако го бях намерила по-рано, но – щях да натисна онзи бутон. Нямаше да успея да се спра.

Той се усмихна. Това успокои болката от по-ранното му изражение. – Никога не съм бил способен да се спра щом става дума за теб, Котенце. Но сега наистина трябва да тръгваме.

Прочистих гърлото си. – Ъм, пеша ли?- Не. – Изсъска той, докато вдигаше панталоните си. – По по-бързия

начин.- Все още не мога да повярвам, че не ми каза, че можеш да летиш. –

Оплаках се. – Сещам се за няколко пъти в Охайо, когато това можеше да ми спести парите, които харчех за газ!

- Не съм ти казвал, защото се страхувах да ти покажа още повече неща, по които се различавам от един нормален мъж.

Обмисляйки предразсъдъците си по онова време не можех да го виня за това. – Можеш ли да прескачаш сгради с един единствен скок? – Попитах след малка пауза.

Той обви ръцете си около мен, дъхът от смеха му погъделичка врата ми. – Ще го изпробваме утре вечер.

Кимнах към мъртвия мъж до паркинга. – Какво ще правим с него? - Ще го оставим. Сигурен съм, че екипа ти ще се появи достатъчно

скоро, тъй че той е техен проблем. Връщаме се в къщата ми, за да разберем кой е наел Елис Пиърсън.

102

Ръцете му се затегнаха и последва изтласкване на въздуха, когато той се издигна нагоре сякаш за краката му бяха залепени невидими ракети. Този път не затворих очите си, но се прилепих до него докато разстоянието между нас и улиците растеше.

- Никога не си падал, нали? – Успях да попитам задъхано. Той се засмя, а звукът беше отвян от вятъра. - Напоследък не.

22.

БОУНС БЕШЕ ОСТАВИЛ ЛАПТОПА СИ И ВСЯКА ДРУГА ВЪЗМОЖНА уличаваща информация в къщата, която беше наел и където отивахме сега. За наш късмет мобилният му телефон беше на сигурно място, вътре в коженото палто, което все още носеше. Нямаше повече да се връщаме в дома ми, по очевидни причини. Беше възможно там да ме чака още един наемен убиец, като се има предвид колко бърз бе мистериозния източник, стоящ зад опита за покушение над живота ми. Трябваше да изпратя някой да нахрани котката ми през следващите ден – два.

След като бяхме в безопасност вътре в къщата можех да се концентрирам върху нещо повече от „Ааа, твърде високо, твърде бързо!” и в умът ми се завъртяха безброй възможности.

- Мислиш ли, че Иън стои зад наемния убиец?- В никакъв случай. – каза Боунс без колебания. - Иън те иска жива, за да

може да те прибави към колекцията си. Ще е много трудно да го направи, ако главата ти е на парчета.

Спомних си за онези три големи дупки в прозореца.- Как се досети да ме избуташ настрани?- Чух изстрелите. Той не използва заглушител.Главата ми беше на по-малко от четири крачки от прозореца тогава.

Мамка му, той наистина се движеше бързо.Боунс разчете изражението ми.- Не достатъчно бързо. Единият куршум докосна кожата ти. Това е

твърде бавно за мен.Засмях се без чувство за хумор.- Това беше дори по-бързо отколкото знаех, че е възможно. А трика с

летенето ме разби. И все пак никога повече не можем да се върнем в онзи ресторант. Ти разруши мястото и дори не плати за виното.

- И двамата знаем какво трябва да е, Котенце. – Каза Боунс, игнорирайки това.- Очевидно Дон е решил да не ти вярва.

Премислих това, после поклатих глава.- Не е Дон. Няма логика. Елис каза, че договорът му е даден преди

седмица. Това означава, че ударът е планиран преди някой да разбере, че

103

ще дойдеш в живота ми. Тогава Дон не е имал причина да ме иска мъртва. Играех по всичките му правила.

Боунс стана и започна да обикаля.- Права си. Все още съм разтърсен от това, че за малко не отнесоха

мозъка ти. Не мисля трезво. Добре тогава, Дон изглежда е чист. Може би. Но тогава това означава, че има предател в отдела ти. Това не е просто някакъв обикновен договор от немъртъв приятел, който иска мистериозния Червен жътвар елиминиран. Това е някой, който e осведомен за това коя си, какво си и местонахождението ти. До колко души се свежда това?

Замислено разтърках раната, намираща се на челото ми.- Целият ми екип, учените на Дон, някои от пазачите... около сто човека.Той се намръщи.- Това е голям брой заподозрени и означава също, че няма да отнеме

много време на Иън да те намери. Ще трябва да посетя работата ти. Да подуша потенциалните Юда един по един.

- Боунс. – тръгнах към него.- Не разбираш. Това място е тежко въоръжено и строго пазено. Аз знам, помогнах за изграждането на сигурността! Има само два начина вампир да влезе вътре без огромна кървава баня. Единият е спаружен. Те съхраняват тези вампири в лед за проучвания. Другият начин е почти толкова неприятен – прободен със сребро близо до сърцето и транспортиран вътре в капсула. Държим тези вампири живи заради кръвта им – за доставка на Брамс. Това е. Край на историята.

Вместо да бъде обезкуражен, той потупа с пръст брадичката си, а след това извади мобилния си телефон и набра.

- Да, благодаря, ще изчакам... Така, една голяма пица, с повече сирене, пеперони и гъби. Също и два литра кола. Хм, в брой. Четиридесет минути? Ето адреса...

После затвори, а аз премигнах объркано към него.- Това да не е код за нещо?Той се засмя.- Да, код е. За голяма пица и безалкохолно. Ти така и не хапна нищо и не

може да гладуваш заради мен. Не се тревожи, цялата е за теб. Както знаеш, аз съм сит. Сега ми кажи за тази капсула.

- Това е най-лошата идея, която някога си имал. – челюстта ме болеше от стискането на зъбите ми. Бях почти пресипнала от споренето, но Боунс бе невъзмутим.

- Това е единственият начин да се добера достатъчно близо, за да надуша тези, които се опиват да те убият. Ако са лакеи на вампир или гул, ще го подуша върху тях. Или ще се опитат да избягат, или ще вонят на страх. Така или иначе ще разберем.

- Или ще бъдеш опакован в лед до Суич.

104

- Няма да стане, скъпа. Обади се.Боунс ми подаде мобилния си телефон за пети път. Със смразяващ

поглед най-накрая го взех и набрах. Той дори не трепна. - Дон, аз съм. – казах когато той вдигна.- Кат, ранена ли си? – за негов късмет, той звучеше истински притеснен.- Не, но някой се опитва да промени това. Виж, идвам; ще се видим след

час. Не пускай никой, и наистина имам предвид никой, да си тръгва докато не дойда. Обади се и на тези, които са навън. Имаме си къртица*.

- Разбира се, ела веднага. Ще го обсъдим, когато дойдеш. Но не е възможно някой тук да е замесен...

- Искаш ли да дойда или не? Това са моите условия и съм непоклатима за тях, тъй като почти разделиха главата от раменете ми снощи.

Той замълча и след това въздъхна.- Ако това е, което те кара да се чувстваш в безопасност. Къде е, ъм,

придружителят ти?- Изчезна, не знам къде. Точно сега съм по-загрижена за своя собствен

задник.- Побързай. Ще се обадя на екипа, но ако не пристигнеш до час ще ги

отпратя обратно.Затворих и почти хвърлих телефона по Боунс.- Доволен ли си сега?Той притисна устни до раната на челото ми.- Не още, но ще бъда. Отивай направо там; не спирай за нищо.Тръгнах, но после спрях.- Боунс, преди да направим това, трябва да ти кажа нещо. Знаеш, че все

още държа на теб, очевидно, но е повече от това. Аз... аз още те обичам. Никога не съм спирала, всъщност, въпреки че се опитвах през годините. Не очаквам от теб да се чувстваш по същия начин, но...

- Никога не съм спирал да те обичам – прекъсна ме той, приближавайки се и взимайки ме в ръцете си.- Не и за миг. Дори когато ти бях толкова ядосан, че ме напусна, аз винаги съм те обичал, Котенце.

Той ме целуна, една бавна, дълбока целувка, сякаш имахме цялото време на света. Искаше ми се да имахме, но точно сега се страхувах, че може би никога нямаше да го видя отново.

С тръпнеща въздишка го отблъснах назад.- Ще ти дам друга целувка по-късно. Точно сега съм прекалено

уплашена за това, което ще направиш.Боунс се усмихна, спокоен, и проследи с пръст долната ми устна.- Ще чакам с нетърпение. Има само още едно нещо и ще трябва да се

закълнеш да направиш точно това, което ти кажа. Вземи това. – той ми подаде запечатан плик. – Скрий го в дрехите си и не го отваряй докато не ти кажа. Това е информацията, която чаках и трябва да бъда там, когато я видиш. Закълни ми се, че ще изчакаш.

105

- Спри да бъдеш мелодраматичен. – заврях плика под ризата си и го набутах в сутиена си. – Честна скаутска.

- Обичам те. – беше трудно да му се сърдя.Това ме спря на вратата с ръка на бравата.- Не се оставяй да бъдеш убит. Без значение как.От погледа в очите ми, той разбра какво имам предвид.- Не трябва да се стига до това, но ако, ще се постарая да не убивам

никой от тях.- Добре. – тонът ми беше остър. – Не знам дали те ще ти покажат същата

учтивост.

Този път, когато карах мотоциклета към портите на охраната и свалих каската си, бях пусната без колебания. В края на краищата, не можех да скрия вампир на кормилото, нали? Карах направо до входа, буквално оставяйки мотора до вратата и бях посрещната от Тейт и Хуан. И двамата изглеждаха ужасно.

Боже, мила, мислехме си най-лошото. – възкликна Хуан. Тейт беше по-малко изразителен, но се загледа в одрасканото на челото ми като в транс.

- Исусе. Това от куршума ли е?- Разбира се. – казах небрежно.- Бяхте ли от моите шпиони снощи? Или

получихте доклада от втора ръка?Тръгнахме към офиса на Дон. За свое облекчение видях вратите на

сградата да се запечатват след мен. Добре, Дон държеше всички вътре.Тейт все още изглеждаше разтърсен.- Всъщност, видях го на видео. Беше записана. Дон има касетите.Поне ще видя как ми стой роклята, въпреки че сега е съсипана.- Беше красива, querida. – Хуан никога не пропускаше възможността, без

значение от обстоятелствата. – Изхвърли този безпулсен блед мъж и аз ще се погрижа за теб.

- Този „безпулсен блед мъж” ми спаси живота, Хуан. – мрачно му напомних аз. – Нямаше да бъда хубава с три дупки в главата, нали?

Дон се изправи, когато влязохме, рядкост. Той се втренчи в мен за миг и нещо, което не можех да назова, се мярна по лицето му.

- Дай да го видя. – започнах, без шеги.Той знаеше какво имам предвид и натисна бутона, който включваше

плазмения екран, докато Тейт затваря вратата.Който и да ме снимаше имаше по-добра позиция от кандидат-убиеца ми.

Това изглежда бе от съседна сграда, тъй като наклона не беше толкова голям. Безчувствено гледах беззвучните кадри на Боунс и мен на местата ни, сервитьорът ни носи виното, той се навежда напред, аз – галя ръката му. Следващата сцена беше мъгла от летливи движения, които не можеха да се проследят с просто око. След това имаше невероятна гледка на прозореца, който експлодира навън и една облечена в черно форма, която

106

полита свободно надолу с мен преди да се приближи и да се разбие в микробуса долу.

Операторът на камерата очевидно бе спрял да снима и се движеше, защото следващият кадър беше много по-обикновен. Показваше мъртвото тяло на Елис Пиърсън и по-близък план на прободните рани в гърлото му. Боунс не си бе дал труда да ги затвори. Той знаеше, че екипът ми ще събере доказателствата.

Дон спря записа и ме погледна със сдържано очакване.- Предполагам, че е бил наемникът?- Да. Приятелят ми не беше доволен, че му прекъснаха вечерята.- О, приятелят ти си е получил вечерята. – промърмори Тейт

саркастично.- Знаеш ли, Тейт, не бих казала, че имах нещо против тогава. В крайна

сметка, току-що бях чула детайлно описание на това, как му е било платено да ми пръсне главата.

- Кат. – Дон опря ръце на бюрото си, докато сядаше. – Трябва да ни кажеш за този вампир, с когото беше. Започна да се срещаш с немъртъв и изведнъж стана мишена на убийство? От някой, който знае точно къде ще бъдеш? Твърде случайно е.

- Да не пропусна това, което видя? – тона ми бе изпълнен с раздразнение. – Този вампир пое един шибан куршум в главата заради мен! Обясни ми как това е враждебно!

- Изследвах този запис кадър по кадър, Кат. – категорично отговори Тейт. - Той се движи по-бързо от ускоряващ куршум, буквално, и после скочи от сграда и полетя! Така че не само трябва да е вампир Повелител, но също и най-могъщият шибан повелител, с който някога сме се сблъсквали.

Добре че Тейт не беше разпознал Боунс от Охайо, въпреки че беше проучил записа от снощи. Може би се дължеше на старите предразсъдъци които, с изключение на Тейт, казваха, че всички вампири изглеждат еднакви. И все пак, това беше въпрос за друг път.

Да ги оставя да си мислят, че Боунс е просто някакъв нов вампир, който съм срещнала. По-късно щяха да научат истината, но засега се вписваше в плана да бъдат неосведомени за това, кой е той.

- Не съм идиотка, Тейт. Осъзнах същото нещо след като свърши с наемния убиец, но както казах, очевидно не ме иска мъртва. И все пак и той мисли, че е някой близък до мен, но от друг ъгъл. Мисли, че е някой тук и че Дон е ключа.

- Какво? Ъ? Que***?Те заговориха едновременно и аз размахах ръка.- Той няма да ми каже много, но каза, че трябва да го потвърди. Имам

мобилния му – ще се обади, когато е готов. Но спомена име и каза, че този човек е свързан с това. Може би ще го разпознаеш, Дон, защото на мен

107

нищо не ми говори.- за тази част Боунс беше много точен. Не премигнах, когато очите на по-възрастния мъж срещнаха моите. –

- Максимилиан. Някога чувал ли си за него?Нещо, което не бях виждала, се случи с лицето на Дон. Той пребледня и

почти изглеждаше така, сякаш ще припадне. Копеле. Значи Дон разпозна името, след като изглеждаше като болен.

- Защо, шефе, изглеждаш така, сякаш някой е ходил върху гроба ти – казах тихо.

Тейт и Хуан също отправиха заинтересовани погледи към него, но лицата им бяха празни. Може би Дон беше единственият, криещ тайна.

Дон отвори уста да заговори, но бе спасен, когато мобилният му телефон звънна. Той погледна към номера, вдигна, след това ми хвърли предпазлив поглед и покри телефона.

- Аз, ъм, трябва да отида в коридора, там има по-добър обхват.- Нещо не е наред? – попитах веднага.- Не, не – увери ме докато се отдалечаваше. – Дай ми един момент.Дон напусна офиса си, и ,съдейки по звука – целия етаж също, тъй като

вече не можех да чуя нищо от него.Тейт използва прекъсването, за да започне:- Кат, трябва да ни кажеш кой е вампира, с който общуваш и всичко,

което знаеш за него, защото знае повече отколкото трябва.Настръхнах, когато ми заговори като на младши офицер.- Казва се Криспин, живее в и около Вирджиния през последните десет

години и може да издържи цяла нощ в леглото. – ето. Вземи това и го преглътни.

Тейт ми хвърли ядосан поглед.- Колко мило от негова страна, но все още не ни казва нещо полезно за

него.Свих рамене.- Най-големият ни проблем не е ли кой е Максимилиан или как е свързан

тук? Познавате ли това име?- Не. – веднага отрече той. От изражението му, не бих си помислила, че

лъже, но никога не бих се заклела за това.Тогава мобилния телефон на Тейт звънна… Той го погледна и се

намръщи.- Да... Какво? Добре, идвам. – Тейт затвори и се надигна. - Трябва да

вървя, Дон има нужда от мен за нещо. Хуан, той иска да чакаш тук с Кат – и каза никой от двамата да не напуска стаята докато не се върне.

Тейт излезе. Бяхме само Хуан и аз.- Между ревността на Тейт и параноята на Дон сигурно се води

тристранен телефонен разговор с майка ми, за да обсъдят липсата ми на мозък – казах с горчивина. - След повече от четири години и всичките

108

пъти, в които съм рискувала живота си, това е отплатата, която получавам. Да се успокоя, докато ти си ми детегледачка. Каква шега.

Хуан не отговори, но мълчанието му каза всичко.- Хуан. – извърнах се с лице към него.- Ти си единствения, който не

действа със замъглена преценка. Човек е повече от температурата си. Видял си достатъчно, за да знаеш това. Не им позволявай да прецакат всичко от предубеждения. Просто погледни всички факти преди да бързаш да осъдиш някого, това е, което те моля.

- Длъжник съм ти, querida. Спасявала си ми живота много пъти. – обикновената закачливост на Хуан беше изчезнала и той беше също толкова мрачен.

- Ще ти дам своето доверие****, но любовникът ти... не му дължа нищо.Взех ръката му и я стиснах.- Тогава го направи за мен. Моля те. За мен.Вратата се отвори и Дон и Тейт се върнаха. Дон проговори пръв:- Кат, ще изпратя няколко мъже да придружат майка ти тук, където ще е

в безопасност докато открием кой стои зад заплахата над живота ти. Просто предпазливост. Трябва да проведа няколко разговора и няколко други служители да се раздвижат, така че можеш да изчакаш в офиса ми. Сградата ще бъде заключена, когато си тръгнат, както помоли. Ще поговорим, когато се върнат.

Стомахът ми се сви тревожно, но потиснах усещането. Боунс ми беше казал да му се доверя. Този път щях да направя точно това.

- Добре. Давай, доведи майка ми.Тейт хвана ръката на Хуан и почти го издърпа през вратата.- Тръгваме.

Къртица* - в случая, израз, често използван за предател в дадена общност.

Christos, querida** - Боже, мила (от испански език).Que***? – Какво? (от испански език).Benefit of the doubt**** - идиом, да вярваш в нещо добро за някого,

вместо в лошото когато имаш възможността да избираш между двете.

23.

ВРЕМЕТО TЕЧЕШЕ БАВНО. БЯХА ИЗМИНАЛИ ДАЛЕЧ повече от четири часа, когато чух някаква активност в отдалечения край на двора, ограждащ сградата. Няколко човека от екипа ми бяха там, говорейки с високи, изморени гласове. Тона беше единственият път от външния двор към четвъртия подземен етаж, където държахме вампирите. Наострих уши и тогава чух непогрешимия алармен звънец за подсиления асансьор, който се използваше единствено за транспортирането на капсулата вътре. Влетях

109

право в офиса на Дон. Той беше на телефона. Затвори с изключително уверен вид.

– - Върнали са се и то с капсулата. Какво, да му и майката, става тук, Дон?

– - Седни. - той кимна с глава към стола и аз седнах с намусена физиономия. - Опасявам се, че имам някои обезпокоителни новини, Кат. Не ти казах преди, тъй като не исках да рискувам да се поставиш в опасност като си тръгнеш. Майка ти ми се обади по-рано, защото се е уплашила. Очевидно новият ти вампирски любовник й се е обадил, за да й каже, че идва при нея. Когато се е добрал до там, я е нападнал. Тя е добре, има само синини и драскотини. След като пристигнахме, той, ъх, се предаде и беше доведен тук. Той вече е замесен с това, че знае кой те преследва и, че и той е в играта. Хората ми го обезопасяват сега, след това ще го разпитат за детайлите.

– - Искам да го видя. - казах веднага.– Дон поклати глава.– - Няма начин. Прекалено си замесена емоционално и това замъглява

преценката ти. От един час насам, достъпът ти до долните етажи е ограничен. Няма да имаш контакт с който и да било от вампирите. Съжалявам, но действията ти затвърдиха решението ми. Не съди себе си твърде строго. Много други са ставали жертва на тяхното въздействие. Нека това ти е за урок и ще те информирам по въпроса.

– Той ме отпращаше. Скочих на краката си бясна.– - Хубаво. Ако ти се ще да се правиш, че имаш месингови топки,

тогава остави ме да говоря с Тейт, преди да го разпита. Можеш поне да направиш това. Доведи Тейт тук горе ако си толкова дяволски обезпокоен, че ще направя сцена долу. Може да дойде в офиса ми.

– Дон ми отправи поглед, изпълнен с едва завоалирано раздразнение, но вдигна телефона и набра.

– - Ще дойде до петнайсет минути.– Праснах вратата зад себе си.– Ако Тейт очакваше да се треса в креслото си, то беше разочарован.

Стоях хладнокръвно зад бюрото си и махнах с ръка към вратата.– - Затвори я.– Тейт го стори, след което скръсти ръце на гърдите си.– - Дойдох, както ме помоли, но можеш да си спестиш въздуха, Кат.

Нищо, което кажеш, няма да промени нещата. Спипахме го на местопрестъплението при майка ти. Щастливка е, че е жива, ако можеш да прозреш през опасенията си над своя любовник, че е зaмесен с това.

– Той изглеждаше меко казано отвратен от мен, но все пак сърцебиенето му се ускори, когато станах и се приближих към него.

– - О, грижа ме е повече, отколкото предполагаш, Тейт. Не само за него, а също така и за теб. Затова ще те помоля първо това, и се надявам да

110

направиш правилното нещо. Вземи Хуан с теб и го пуснете. След това ще разгледаме из цялата сграда по бързия метод и ще открием кой е нашата къртица. Може да се направи по два начина, но ще бъде направено.

– Ноздрите му се разшириха, докато той клатеше глава.– - Загубила си ума си, Кат. Загубила си го напълно! Боже, никое

чукане не би могло да си заслужава да захвърлиш живота си за него...– - Аз го обичам. - прекъснах го.– Той изруга озлобено, преди да завърши с:– - Сега знам, че си луда! Срещате се едва от няколко седмици, а ти си

мислиш, че си влюбена? Това е чисто сбъркана работа!– Той сграбчи раменете ми и ме разтърси здраво. Аз просто сключих

ръце около неговите.– - Тейт, веднъж ме обвини, че не вярвам на никого. Беше прав – не

вярвах. Сега ще ти се доверя, и се надявам и ти да ми се довериш. Когато го ведя днес, когато го погледна в очите и го видя наистина, не ти ли се стори познат?

– - Разбира се. Гледах това шибано видео часове наред!И аз бях този, който го забеляза до дома ти онази нощ.

– Затегнах захвата си.– - Не от онази нощ или от видеото. По-назад във времето. Да съм

честна, ти го видя само за секунди, но те бяха запомнящи се. В края на краищата, ти го застреля. Точно преди колата да се забие в него.

– - Това е...– Тейт спря. На лицето му усъмна нарастващо изражение на разбиране.

Той се вгледа в мен с разширени очи, след което стисна устни в тънка линия.

– - Е, - каза тихо, - Не направи ли всички ни на глупаци, Катрин Крауфийлд?

– Поех си дълбоко въздух.– - Това е Боунс, вампирът, който ти казах, че съм обичала и съм

убила в Охайо, но не го убих. Напуснах го и представих чужд труп за неговия. Не го бях виждала доскоро, до сватбата на Денис. Всичко това днес беше нагласено, за да вкараме Боунс тук и той да открие предателя. Той знаеше, че ако отиде при майка ми, тя ще се обади на отряда, а аз му казах, че единственият начин да влезе тук е с онази капсула или мъртъв. Боунс избра капсулата, въпреки риска да бъде убит веднъж, щом се окаже вътре.

– Тейт все още изглеждаше шокиран.– - Аз почти го убих. Аз го завързах с ремъците и знаех, че всичко,

което трябва да– направя, е да го разтърся и тези шипове щяха да разкъсат сърцето му.

Хуан ме спря. Каза ми, че първо ще го разпитаме, преди да го осъждаме на

111

смърт. Минали са повече от четири години. Не си виждала този вампир доскоро, но си била влюбена в него през цялото това време?

– - Да.– Тейт се засмя, беше като рязко кратко излайване.– - Ама разбира се. Но това не означава, че ще наруша всяко правило

относно вампирите, за да го пусна да излезе.– - Той ще излезе. - Пръстите ми се забиха в ръцете му. -

Единственият въпрос е ще бъдеш ли в съзнание, когато го направи? Ти си ми приятел, Тейт. В много смисли си най-добрият ми приятел, но искам да бъда напълно ясна – ще го измъкна оттук и ще унищожа всеки по пътя си, за да го направя. Теб. Хуан. Дон. Всеки. Искам те със себе си, като мой партньор и приятел, но ще го сторя и сама, ако не ми остане друг избор.

– Той изглеждаше така, сякаш му се ще да ме зашлеви.– - Проклета да си, Кат. Проклета да си! Била си с него максимум

колко? Шест месеца? А си била рамо до рамо с мен за повече от пет шибани години! Толкова много ли означава той за теб? Повече, от всичко, за което си се борила и всичко, което си направила? Помисли си, за Бога!

– Погледнах го право в очите и не се поколебах.– - Да, толкова. Може би не разбираш. Някога дължал ли си на някого

всичко? Всичките си сили, всички победи, всяко едно нещо, което има значение в живота ти... и всичко това да може да се опише се една единствена личност? Това е Боунс за мен.

– Внезапно Тейт ме придърпа по-близо.– - Кучка такава, разбирам те, защото това си ти за мен.– Не го избутах, а му позволих да застане на няколко сантиметра до

мен.– - Ако съм ви научила на нещо ценно, това е защото първо съм го

научила от него. В такъв случай, ти също си му длъжник. – Нещо проблясна в среднощния му поглед, дори и докато раменете му

се отпускаха.– - Не му дължа нищо. Но да.. На теб съм ти задължен. Това ли е

цената ти?– Ако така искаш да го наречеш. - по-добре да преговаряме, отколкото

да го пребия безчувствено. - Има повече от това, просто да отворим капсулата, Кат. Има четири нива добре тренирана охрана и ще последва автоматично заключване на сградата веднага щом някой забележи един затворник да се шляе из залите. Не може да омагьоса с поглед всеки и да го подчини. Някой ще задейства алармата. Знаеш го, ти го проектира!

– - Ето защо чисто и просто с Хуан ще отидете долу, а аз ще остана тук и ще се справя със защитите.

– Тейт се отдръпна от мен и започна да крачи.

112

– - дон смени паролата ти за достъп до компютрите веднага щом разбра за теб и вампира. Кодовете ти вече няма да вършат работа. Дори и моите са ограничени.

– Игнорирайки това, извадих телефона си и набрах.– - Ранди, по график сме. След точно десет минути дръпни щепсела.

Всички равнища, с изключение на четвърто и свързващото асансьора да се сведат до едно. Цялостно изключване, допотопно. Целуни Денис от мен. Задължена съм ти.

– Затворих и погледнах Тейт.– - Слизай долу. След десет минути цялото захранване ще бъде

изключено и това място ще се превърне в гробница. Подходящо, не смяташ ли, при все, че пускаме мъртвец на свобода. Единствените неща, които ще работят, ще бъдат онези, които аз искам да работят. Наистина ли смяташе, че след всичките тези години няма да си оставя някакви задни вратички в случай, че Дон реши да ме прецака?

– Той стоеше изпълнен с неверие.– - Ако можеш да направиш всичко това, защо си направи труда да ме

молиш за помощ?– - Ти си ми приятел. - повторих, отваряйки едно от шкафчетата на

бюрото ми и затъквайки след това пистолета, който взех от него в панталоните си. - И все още искам да ръководя този екип, макар че никой от вас явно не вярва в това. Побързай, сега имаш само девет минути...

– Денис беше права за Ранди. Той наистина беше компютърен гении. С паролите, които му дадох, той щеше да се хакне в главното устройство и да вкара вирус, който щеше да контролира от разстояние. Дори и телефоните нямаше да работят. Съседната мобилна кула, която се пресичаше с нашата интернет връзка, също изпита спирането на захранването. Моя телефон беше сателитен и все още функционираше, а когато светлините загаснаха, аз бях единствената, която не изпъшка при внезапно настъпилия мрак. Просто отидох до асансьора и зачаках.

– Когато вратите му се отвориха, Боунс се намираше точно срещу мен. Обгърнах го с ръце дори докато давах напътствия на Тейт и Хуан, които бяха отстъпили предпазливо към отдалечения ъгъл.

– - Пазете тази мрата. Никой да не се приближава, дори и Дон.– - Какво правиш? - попита Тейт, докато те минаваха покрай нас.– - Давам му кръв. Тази кутия го у пресушила. Нуждае се от

презареждане.– - Кат, за Бога...– Натиснах главния бутон и вратата на асансьора се затвори, ефикасно

пресичайки протестите на Тейт.– - Знаех си, че ще дойдеш, любима. - каза Боунс.– Прегърнах го силно.– - Боже, поболях се от тревога през последните няколко часа.

113

– Той ме целуна нежно, изучавайки всяко кътче на устата ми, докато плъзгаше ръце по мен. Сграбчих го, чувствайки се зле при вида на многобройните дупки в дрехите му, където го бяха пронизали сребърните зъбци на капсулата.

– - Няма нужда от любовни игрички. - прошепнах, прекъсвайки целувката. - Просто ме ухапи вече.

– Боунс си засмя ниско.– - Много си нетърпелива.– След това устните му се спуснаха към врата ми, докато отместваше

косата ми назад. Езикът му закръжи около вдлъбнатината на шията ми за миг, преди зъбите му да се забият в мен.

Потреперих, инстинктивно придърпвайки го по-близо при тези еднакви удоволствени убождания.

Това беше по-различно от другите два пъти, в които ме беше хапал. По-малко еротично и повече хищно. И все пак сърцето ми заби учестено, а коленете ми омекнаха, и онази същата странна топлина се разнесе през цялото ми тяло.

Вратите на асансьора се отвориха точно когато Боунс вдигна глава. Последва злокобен звук от изщракване на предпазител, в същия миг, в който извадих своя пистолет.

– - Отстъпи, Тейт! Стреляй и аз ще стрелям в отговор!– Трябва да сме били страшна гледка, с Боунс, облизващ последните

капки от кръвта ми от зъбите си и с мен, държаща пистолет, насочен към всеки друг, освен към вампира, пиещ кръвта ми. Мамка му, можех да разбера реакцията на Тейт, но това не означаваше, че ще му позволя да стреля по Боунс. Хуан също беше изкарал пистолета си, но поне неговия беше снижен. Умен мъж.

– Боунс погледна към Тейт и не си направи труда да прибере зъбите си.

– - Не се притеснявай за сигурността й друже. Никога не бих я наранил, но съм виждал начина, по който я гледаш, така, че и ти нямаш такъв пропуск.

- Тейт, - казах предупредително, - пусни пистолета.– Тейт се втренчи в мен.– - По дяволите, Кат. Надявам се, че знаеш какво правиш.– - Всичко е наред, Котенце. - каза Боунс. - Той няма да стреля.– Тейт снижи пистолета си, докато внезапната замаяност от

кръвозагубата ме накара да се олюлея. Боунс взе пистолета ми и го предаде небрежно на Хуан, който зейна

изумено към него.– - Ти я наричаш Котенце? И тя ти го позволява? Изпрати ме в кома за

три дни, когато я нарекох така! Топките ми никога не се възстановиха, след като тя ги притисна към гръбнака ми!

114

– - И добре е направила, - съгласи се Боунс. - Тя си е моето Котенце и ничие друго.

– Смушках го в гърдите.– - Ако обичаш. Малко съм замаяна тук долу.– - Извинявам се, любима.– Той ме изправи на крака, докато зъбите му се забиха в езика му с

прищракване на челюстите му. Имаше толкова много начини да получа кръв от него, но се досещах, че използва този, заради коментара си към Тейт. Целунах го, поглъщайки необходимите ми капчици кръв. Боунс удари с един камък два заека – едновременно затвърждавайки позициите си и възстановявайки силите ми.

– Дон, от всички възможни очевидци, си избра този момент за дойде точно на време и да ме види как се извивам във вампирските обятия с крака, веещи се над земята.

– - Какво, по дяволите, става? Боунс ме спусна долу и се приближи до шефа ми със скоростта на едно

премигване. Трябва да му се признае на Дон, че не се опита да бяга.– - Трябва да си доста решен да ме убиеш, за да минеш по този път. -

изкоментира той равнодушно, изправяйки рамене.– - Не съм тук за теб, стари приятелю. - отвърна му Боунс, оглеждайки

го задълбочено от горе до долу. - Тук съм, за да разбера коя е къртицата в градината ви. Но първо ще проведем един разговор, ние тримата. Държал си я на тъмно достатъчно дълго.

– - Тейт, Хуан, погрижете се никой да не влезе през тази врата и, че никой няма да се опита да става игрив. Мястото е обезопасено, но някой би могъл да изкара оръжие. Стойте нащрек.

– Кимнах с глава към офиса на Дон.– - След теб, шефе.– Дон зае мястото си сякаш това беше която и да било друга

визитация, а не ситуация, в която той е в ролята на заложник, а ние седнахме срещу него.

– - Дон, бих желала да ти представя Боунс. Истинския Боунс, не самозванеца, замразен в хладилника. Ще си го спомниш от Охайо, където придаде на магистралата изцяло нов облик.

– - През всичките тези години, Кат, - подхвана Дон натъжено, - работела си за другата страна през цялото това време. Бях тотално изигран.

Отворих обидено уста, но Боунс ме изпревари:– - Неблагодарен копелдак, единствената причина, по която не те

изчегъртвам от зъбите си е тя. Тя те смята за свестен човек, не че аз съм съгласен с това, но по никакъв начин не е предала доверието ти. Ти едва ли можеш да кажеш същото.

Завъртях очи. Смъртна заплаха, леле, страхотен начин за започване на разговор.

115

– - Изобщо не съм те разигравала, Дон. - казах, - Когато напуснах Охайо, смятах, че напускам Боунс завинаги. Той ме проследи и ме откри едва преди две седмици и никога не съм направила нищо, за да проваля тази операция.

Дон поклати глава в себеотрицание.– - Трябваше да усетя, че е капан. Никой вампир никога не се предава.

Как накарахте майка ти да играе?– - Не сме. - казах му мрачно, - Боунс й е казал че иска да се срещнат

без моето знание. Знаехме какво би направила тя. Боунс изсумтя.– - Когато се добрах до дома й, вече си беше насинила сама очите и

беше преобърнала и разфасовала всяка мебел на мястото. Но да се върнем на теб, Дон. През повечето от годините, съм извършвал търговия. Намирам хора и съм много добър в това. Така, че представи си изненадата ми когато имах такива дяволски затруднения да я проследя, а след това и неспособността ми да открия нещо повече за баща й. Значи, провал с локализирането на един, разбирам, но на двама? И двамата скрити толкова старателно скрити, че изглежда почти сякаш са били скрити... от една и съща личност.

Някакво предчувстваща тръпка пропълзя по гърба ми. Боунс стисна ръката ми.

- Две неща ми направиха впечатление, когато тя се изпари. Първото беше как я откри толкова бързо. Появи се с всички факти и си избра деня, в който тя беше арестувана.

Доста експедитивно. Подобно проучване изисква време. Би трябвало да си я разучавал от известно време, а откъде би се сетил да го направиш? Има само един начин. Вече си знаел каква е тя.

– - Какво? - изстрелях се от мястото си с вик. - Дон, какво си криел?– - Седни, любима. - Боунс ме сграбчи за ръката, когато щях да се

втурна през бюрото към гръкляна на Дон. От своя край Дон беше добил добър нюанс на пергамент.

– - Второто нещо, което ме очуди беше как така няма никакви записи на никакви скорошни смъртни случаи, които да съвпадат с описанието на баща й по времето, когато майка й е била изнасилена. Нито един Джон Доу*. Иън беше този, който реши тази загадка. Познаваш го като Лиам Фланери, Дон и я изпрати след него, но той не беше като обичайните й цели, нали?

- Не, - отговорих му вместо Дон, чиито устни се бяха свили в тънка линия - не беше. Мини към същината на въпроса, Боунс.

- По-скоро се надявах Дон да пристъпи към това и да изнесе заключителната част вместо мен, но той си стои притихнал. Вероятно предполагаш, че не разполагам с нищо сериозно срещу теб, нали?

116

Дон не отговори. Боунс издаде изпълнен със съжаление звук.– - Отвори онзи плик, който ти дадох по-рано, Котенце.– Извадих с треперещи пръсти писмото от блузата си, разкъсах

опаковката му и изкарах единствения лист, намиращ се вътре. Беше статия със снимка, но заглавието под нея се размаза пред очите ми, защото всичко, което трябваше да направя, беше да погледна лицето.

Мъжът, който беше застанал ухилен, имаше червена коса, високи скули, прав нос, челюст, която беше мъжествена, но зловещо позната и, макар да не можех да кажа със сигурност, можех да се обзаложа, че има сиви очи. Дори и на избелялата снимка, приликата беше невероятна. Най-накрая разполагах с лице, към което да насоча омразата си, а то беше отражение на моето собствено. Нищо чудно, че майка ми си имаше такива отклонения.

Бях толкова погълната от образа на баща ми, че ми отне минута да видя другия човек на снимката. Онзи, обгърнал с ръка раменете на баща ми.

„Семейството празнува повишението на федерален полицай“ гласеше статията.

– Годините не го бяха пощадили, но го познах веднага. Един яростен кикот се изплъзна от мен и запратих изрезката към Дон.

– - Е, животът не е ли една голяма шега? Една огромна космическа шега! Сега знам точно как се е почувствал Люк Скайуокър, когато Дарт Вейдър му е казал кой е той, само дето ти не си баща ми. Но си негов брат.

24

ИЗГЛЕДАХ ГНЕВНО ШЕФА СИ.- Да те наричам ли чичо Дон? Кучи сине, изпрати ме на толкова много

самоубийствени мисии, а си знаел, че съм ти племенница? Ти и майка ми имате много общо – вие двамата би трябвало да сте свързани!

Дон най-накрая наруши мълчанието си:- Защо да си мисля, че ще бъдеш по-различна? Преди тридесет и пет

години по-големият ми брат разследваше Лиъм Фланери и изчезна. Минаха години. Мислехме, че е мъртъв и никой не ни каза за последния случай, който е разследвал. Влязох във ФБР, за да разбера какво се е случило с него. С течение на времето разбрах какво е преследвал. Заклех се, че ще продължа лова му и ще раздам справедливост, но един ден от изневиделица той дойде при мен. Каза ми да забравя за Лиъм и подземния свят, който разследвах или ще ме убие. Собственият ми брат. Не можех да повярвам.

Шест месеца по-късно майка ти беше нападната в същия град в Охайо, в който го бях проследил. Когато прочетох описанието на изнасилвача й, знаех, че е той и че окончателно е минал от другата страна. А пет месеца по-късно тя роди дете. Такова с генетична аномалия, документирана още

117

при раждането. Да, подозирах го през цялото време и те проверявах периодично, докато създадох този отдел. Минаха години, нищо не се случи и започнах да забравям за теб. Тогава името ти изскочи във връзка със серия от странни убийства и грабежи на гробове. Вече бях на път към Охайо, когато баба ти и дядо ти бяха убити.

Дон се усмихна, но аз не бях доволна.- Вярвам също, че живота е низ от комични случки. Господ ми даде

единственото нещо достатъчно силно, за да спре брат ми и неговия вид, и то е собствената му дъщеря. Да, използвах те, докато чаках деня, в който ти ще се окажеш като него, но това не се случи. Когато най-накрая повярвах, че си различна те изпратих да заловиш Фланери, за да го използвам да предизвикам Макс. Но, по воля на съдбата, Лиъм се измъкна. Предполагам, че той е изпратил стрелеца след теб снощи.

Умът ми се завъртя около последните новини. Иън е създал баща ми? Мъжът, който е превърнал Боунс, е същият, който е направил Макс вампир? Това прави Иън отчасти отговорен за моето полу-мъртво съществуване. Невероятно.

- Фланери не е наел стрелеца. – каза Боунс ясно.- Той я иска жива. Не, някой друг се опитва да я убие. Някой от тук.

Дон издаде подигравателен звук.- Как ще разбереш кой е този митичен предател? Ще измъчваш целия

персонал?Боунс го погледна заплашително.- За някой, който изучава от години вампирите, определено не им го

признаваш. Забрави ли за тези?- в очите му светна зелено и светлината озари лицето на Дон. Той се извърна.

- Омагьосващите очи на Носферату. Много време исках да имам способността да виждам истината в хората, но без всички други последствия.

- Да, е , силата има цена и тя винаги трябва да се плати. Да те пусна ли, за да можеш да му разбиеш главата, Котенце?

Боунс не изглеждаше смутен от идеята. Гледах Дон. Осъзнах, че имаме еднакви очи. Как не го бях забелязвала досега?

- Би трябвало да те убия, заради това, което стори с мен, но няма да го направя. Случайно знам какво е да искаш отмъщение по-добре от повечето хора. То те кара да правиш необмислени неща, като да изпратиш племенницата си на смърт, така че някой ден да се опиташ да заловиш брат си. Освен това – свих рамене. – освен майка ми, ти си единственото истинско семейство, което ми е останало. Можеш да дойдеш с нас или да останеш, не ми пука, но ако дойдеш не се меси. Можеш ли да се справиш с това?

Дон се изправи.- Мога да се справя.

118

Тейт и Хуан все още стояха пред вратата.- Всичко наред ли е, Кат? – попита Тейт. Той погледна към Боунс, който

преценяваше гръмогласните служители с обиграно око.- За сега. Тейт, ти и Дон можете да помогнете. Нека започнем с

очевидното. Къде е екипа? Те знаят какво съм и къде живея. След тази стая, те са първата ни спирка.

Обадихме се на всичките тридесет. В залата за тренировки са, но са въоръжени, Кат. Ще трябва да ги извеждаме на групи, за да не прободат веднага господин Остри зъби. – Тейт хвърли презрителен поглед към Боунс, който удължи зъби за ужас на персонала и започна да души всеки от тях.

- Мислиш, че ще се кося за една стая, пълна с хора?- отвърна Боунс.- Нека си запазят играчките, ще ги науча на ценен урок. Без значение колко добре ги е тренирала, те не са нея.

Хуан премигна.- Той може да ги премахне всичките, докато имат сребро в себе си?Колкото и да ми се искаше да оспоря това, тъй като бях работила

усилено, за да ги тренирам, простата истина беше, че те никога преди не се бяха натъквали на вампир, толкова силен, колкото Боунс. Особено на затворено пространство, голямо колкото футболно игрище или не.

- Да. Обаче това необходимо ли е, Боунс? За по-бързо? И няма да убиваш никого от тях, те са моите хора.

- За по-бързо е по-ефективно. Всички на едно място е по-бързо, отколкото група по група. Вашият виновник ще е този, който се опитва най-много да ме убие. Или който се подмокри, едно от двете. Тази стая е чиста – никой от тези хора не е твоят изменник. Не се тормози за своите весели мъже, Робин Худ, те ще живеят, за да умрат друг ден.

- Искам да бъда там. – Дон изглеждаше професионално заинтригуван.- Не съм виждал вампир-повелител в действие. Виждал съм само бъркотията им и резултатите.

Ето тук грешиш отново. – отвърна Боунс. – От години си я гледал да се бие, така че си виждал вампир-повелител в действие. Тя просто има и пулс.

Залата ни за тренировки беше повече от фитнес. Тя беше фарс от препятствия с люлеещи се въжета, падащи предмети, подвижни дюни, водни опасности, както и много място за тичане. В полза на Боунс бяха неясните аварийни светлини, които предоставяха само фино осветление. Боунс настоя да изчакаме в стаята на Дон, която имаше изглед към района. Не искаше да ме намушкат или прострелят в мелето.

Определено това беше нещо за гледане. Чуха се викове, когато бледото му лице стана видимо на непостоянната светлина, а след това и яростни движения, които дори аз не можех да проследя.

- Christos. – въздъхна Хуан в страхопочитание. – Виж го как лети.

119

Боунс се издигаше около тях в противопоставящи се на гравитацията скокове, докато разцепваше на части внимателната формация, на която бях научила мъжете, хвърляйки се към тях с тялото си и разпръсвайки ги като кегли.

Тейт поклати глава с отвращение.- Години работа право към шибаната канализация. Това ме кара да искам

сам да ги пребия.- Купър се опитва да ги събере. – отбелязах. – Опа, и той падна. По

дяволите, Боунс наистина може да удря като кучи син. Ще ми трябва пинта от кръвта му след това, за да ги излекувам всичките.

- Какво те кара да мислиш, че той ще направи това? – скептично попита Дон.

- Защото ще го помоля, за това. Ти наистина си глупав. По-рано той се качи в нашата адска капсула заради мен, а ти мислиш, че ще откаже да дари малко кръв, за да ме направи щастлива? Глупав задник.

Шефът ми или трябва да кажа чичо ми – не отговори.- Добре, Котенце. – извика Боунс. – Чисти са. Не са лоша банда хора.Почти безцеремонно той ритна една от падналите форми,

предизвиквайки охкане в отговор. Тръснах глава към изражението на Тейт.- Казах ти, че той ме научи на всичко, което знам. Ритай ги докато са

долу. Това беше любимото му правило. Запознат си с останалата част от тях.

- По дяволите, Кат, той е там по-малко от десет минути. Как може да каже, че нито един от тях не е замесен? Повечето от тях дори не са в съзнание сега!

- Вярвам му. – отговорих просто. – Боунс няма да го каже освен ако не е сигурен и това е достатъчно за мен.

Хуан имаше замаян поглед върху лицето си, докато разглеждаше останките от нашия екип. После една усмивка разтегли устните му.

- Това – каза той категорично. – беше яко!

Боунс забърза крачката си едва когато наближихме етажа на патологията. Очите му станаха зелени, веднага след като вратите на асансьора се отвориха и той ми даде една бърза, твърда целувка преди да ме блъсне обратно вътре.

- Стой тук – каза бързо. – Надушвам нещо.Боунс тръгна последван от Хуан и Дон. Тейт остана с мен.- Това е едно шибано гонене на вятъра – мърмореше той. – Подушвал

нещо? Какво може да подуши...- Тихо! – казах, наостряйки уши, за да чуя всеки нюанс на шум в

съседната стая.Имаше много кратък звук от боричкане, грачене, а после презрителен

смъртоносен сарказъм.

120

- Е, сега, какво имаме тук? Не, няма да се обръщаш, погледни точно тук към мен...

- Хванал е някого – казах, в полза на Тейт и бързо минах покрай него.В лабораторията Боунс беше притиснал към стената с едната си бледа

ръка асистента на нашият патолог, Брад Паркър. Сиянието на погледа му осветяваше стаята със зловеща зелена яркост.

- А сега, докъде бяхме стигнали? Кажи ми всичко, което сте намислили и бъди точен. Можеш да започнеш с всички партньори.

- Първо – замърмори Брад. – той изглеждаше точно като нея.Замръзнах. Погледът на Дон срещна моя, докато през мен премина хлад.

Нямаше никакво съмнение кого имаше предвид Брад.Боунс ме погледна веднъж преди да насочи вниманието си отново към

мъжа пред себе си.- Наистина? Сега, кажи ми всичко останало...Този път Хуан и Тейт си водеха записки, а аз просто слушах за втори

път как заговорът за убийството ми беше очертан в много дни.Брад го наричаше с различно име, но беше ясно, че виновника е баща

ми. Очевидно, след като Иън беше сглобил семейната прилика между Червения жътвар, с който се беше забъркал и неговият собствен лакей Макс, баща ми беше решил, че не иска да е родител. Намерил ме е като е проследил Дон, знаейки, че той ме подкрепя. Намери единият и другият няма да е далече, предположил е правилно.

С вътрешните си познания както за Бюрото така и за брат си, Макс е напреднал със забележителна бързина. После е намерил това, което е търсил, в Брад Паркър – мъж, чиято лоялност може да бъде купена, и който знае достатъчно, за да заслужи заплащането.

За малко щеше да стане. Ако не бях излязла на среща с вампир, главата ми щеше да бъде пръсната.

Когато Боунс приключи, вдигна вежда към Дон.- Имаш ли още въпроси към него?Дон изглеждаше изумен.- Не, мога спокойно да кажа, че ти ги покри. Тейт? Хуан? Нещо друго?Те беззвучно разтърсиха глави. Тейт беше по-неохотен в мълчаливия си

отговор, устните му се стегнаха в права линия, но Хуан гледаше Боунс с проблясък на възхищение. Едно начало.

- Предполагам ще го затворим?Въпросът отново беше адресиран към Дон. Оцених жеста зад това.

Боунс отлагаше съдбата на Брад. За моя изненада Дон махна с ръка.- Знаеш, че няма да го оставим да живее, не и с това, което знае. Само не

прави бъркотия.Тейт се разгневи:- За Бога, не можем ли да го свалим долу и да го застреляме!

121

- Не се вдетенявай, Тейт – озъби се Дон. – Куршум или ухапване, краят е един и същ и е негово право. Той го намери, не ние. Кат щеше да е мъртва скоро ако не го бе направил, и въпреки това, което мисли за мен, аз не искам това да се случи.

Дон погледна право към мен когато каза последната част и разбрах какво беше това. Той ми предлагаше мир чрез вратната артерия на Брад Паркър. Не беше хубаво, но все пак беше начало.

- Направи го бързо – казах на Боунс. – Знам, че искаш да ти отнеме време, но недей. Той не си заслужава.

Не напуснах стаята, но Тейт го направи с раздразнение. Хуан се обърна, но остана, а Дон напомни къде беше.

Боунс нямаше нищо против публиката. Той захапа врата на Брад с напълно удължените си зъби, преглъщайки дълбоко и многократно. Никой освен мен не чу звука на настъпването на неизбежната смърт, и верен на моята молба, беше бърза.

- Ето, стари приятелю – каза Бонс минута по-късно докато пускаше Брад да падне отпуснато на плочките. – Нито капка разлята.

Отидох при него, прескачайки Брад. Боунс ме целуна по челото с топли устни. Две убийства за два дни, той вероятно беше препълнен. И все пак, вечерята му снощи беше изцедена в капсулата.

- Знаеш, че ще тръгна след него, Дон.- нямаше нужда да казвам името и някак си не исках.

- Да, знам. – Той преценяваше двамата ни заедно и вдигна вежда. – Искам да говоря насаме с теб, Кат. Има някои неща, които трябва да обсъдим.

- Можем да говорим, но Боунс идва с нас. Наистина, дори и да не можеше да ни чуе, а той може, щях просто да му кажа по-късно.

Боунс се усмихна самодоволно на Дон. Е, той си спечели малко злорадстване.

Дон се покашля.- Ако настояваш. Хуан, ще преместиш ли...? - той жестикулира

недвусмислено към тялото на Брад, докато го следвахме обратно към офиса му.

25.

- Напускаш ли ни? – започна Дон без предисловие когато затворих вратата.

Беше добър въпрос, тъй като сега вече знаех какво е криел от мен през последните години.

Огледах офиса на Дон, а после и него самият. Нямахме общи черти, но той беше от моята кръв, толкова сигурно колкото беше и майка ми. След няколко тихи мига, разбрах, че не го мразех заради лъжите му, открити и

122

скрити. Коя бях аз да го съдя така строго за грешките му? В крайна сметка, бях направила изключително голям брой мой собствени.

- Не.Дон издаде звук, който можеше да се определи като облекчение, но

Боунс прокара ръка през косата си в раздразнение.- По дяволите. Ти просто няма да минеш по лесния път.- Трябва да направя това.Боунс за дълго се втренчи в мен, после се обърна към Дон.- Единствения начин да я задържиш е ако и аз съм с нея. Считай го за

сделка две в едно. Няма да я спра да върши това, която смята за своя работа, но няма да гледам как умира за нея. Никой от тези мъже не е достатъчно силен, за да я прикрива, но аз съм. Искаш я? Тогава получаваш и мен.

Това не го очаквах. Очевидно Дон също. Той зяпна.- Не можеш да очакваш от мен да позволя на вампир да влезе в

операция, предназначена да убива вампири! Това дори не е безумие, а самоубийство!

Боунс се усмихна с много търпелива усмивка и седна, почуквайки с пръсти по бюрото на Дон.

- Виж, приятел, не давам и пет пари за твоята операция, но съм силно загрижен за нейния живот, така че ще ти направя предложение, а ти ще го приемеш.

Дон премигна заради прямотата на изявлението. Аз също бях любопитна да разбера каква беше тази оферта, защото и за мен беше новост.

- Защо успехът на мисиите ти се дължи на нея? – започна Боунс.- Защото тя е най-силният ти боец. Без нея имаш група мъже, които биха могли да се справят задоволително добре в обикновена война, но срещу гули и вампири те са убити животни на магистрала. Ти също го знаеш. Ето защо ти стана тясно около врата когато разбра колко смъртоносна е тя на двадесет и две. И не си мисли, че съм забравил, че твоята манипулация ме държа сам през последните няколко години. Само заради това с удоволствие бих ти одрал кожата като на портокал, докато си жив и крещящ, но това е друга тема.

- Достатъчно. – казах раздразнено.Боунс продължи, сякаш изобщо не бях проговорила:- Но тъй като тя настоява все още да работи тук, ние трябва да

достигнем до споразумение. Колкото и опитна да е в битка, никой не е безгрешен. Ако сега тя падне в битка, твоята операция ще приключи, защото нямаш някой достатъчно силен, за да я замести. Това е първата част на това, което предлагам. Никога няма да се притесняваш, че тя няма да се върне от работа, защото освен ако не съм съсухрен на земята, тя ще се върне.

- Искаш да работиш за мен? – попита учудено Дон.

123

Боунс се засмя:- Не за теб, стари приятелю. За нея. И без това тя е единствената, която

ще послушам.Изражението ми трябва да е било толкова учудено колкото и на Дон,

защото Боунс замълча и взе ръката ми.- Не искам да печеля влияние с теб. Можеш да имаш цялото командване,

което желаеш, стига да сме заедно. Просто ще си запазя изискванията за спалнята.

Изчервих се. Боунс само се подсмихна и поднесе ръката ми към устните си.

Дон също изглеждаше така, сякаш смяната на темата беше в реда на нещата.

- Каква е втората част от предложението ти?Боунс се изправи все още стиснал ръката ми.- А, втората част, ето защо няма да ми откажеш. Мога да ти дам това,

което винаги тайно силно си желал, откакто си започнал малкия си проект тук.

- И какво си мислиш, че е това?- откровено скептично попита Дон.- Вампири – отговори Боунс. – Искаш да направи свой собствени

вампири.- Не, не иска! – веднага отрекох.Само че Дон не скочи да се защитава. Вместо това, той се втренчи в

Боунс по много страненен начин. Сякаш внезапно се заинтересова от него.Боунс седна обратно на стола си.- Искаш всичко, което един командир на войска може да иска – лоялни

войници, които са по-силни от врага ти. Колко пъти си искал повече от екипа ти да имат нейните сили? Колко често си мечтал за войници благословени със същите преимущества, които имат враговете ти? Това е еднократна оферта, приятел. Ти избираш най-добрите, а аз ще ги направя още по-добри.

Изумена гледах как Дон обмисля предложението, после постави ръце върху бюрото си.

- Какво, ако след като преминат от другата страна се обърнат срещу нас? Това се случва, знам, и тогава ще съм отприщил пълен хаос срещу себе си останалите от екипа ми.

- Просто. Те ще те застрашат, тогава ще застрашат и нея и аз ще ги убия. Няма да се поколебая и за момент да елиминирам опастност към нея и ти вече имаш две тела за доказателство на това. И все пак изпитателният срок може да те успокои. Избери потенциалните и им дай сурова кръв. Виж как се справят с новата сила. Ако не могат да контролират малко, значи не могат да контролират и останалата. Но ако могат... – Боунс остави изречението да виси във въздуха недовършено.

124

- Нека да изясним това. – каза Дон бързо.- Ще придружаваш Кат на мисии, за да намалиш риска. Също си съгласен да преобразиш избрани войници във вампири. Те ще са под твой контрол, елиминирани ако се наложи и си ми подчинен чрез нея. Правилно ли го разбрах?

- Да. – нямаше колебание в отговора на Боунс. Аз бях втрещена през целите преговори.

- Нещо друго?- Аз имам някои условия – прекъснах, когато видях възможност. –

Графикът ми се променя. Операцията ти сериозно се обнови, Дон, така че не искам да чувам никакви оплаквания. Първо, никакво наблюдение. Добре е изобщо да не виждам или чувам някой от екипа ми да ме шпионира повече, защото след тази вечер местоположението ми ще бъде тайна. По този начин няма да бъдат измъчвани или омагьосвани за информация, или посто да бъдат подкупени, както беше Брад Паркър. И всичко останало ще чака, докато не се справим с баща ми. Брат ти е с приоритет, не си ли съгласен, чичо?

Дон мълчеше няколко секунди. Най-накрая се усмихна язвително.- Добре, Кат, Боунс... предполагам, че имаме споразумение.Завършили преговорите, имаше няколко открити края преди да можем

да си тръгнем.- Майка ми още ли е тук?- Тя е в един от бункерите. Искаш да я видиш?- Не, но я дръжте тук. Ако баща ми знае къде да ме открие, значи тя не е

в безопасност в къщата си.- Не можем да изпратим екипа ти да души наоколо за Макс, защото ако

бъдат хванати ще разберат, че съм замесен, коте. – отбеляза Боунс. – А колкото до останалите ти служители, събери ги. Няма да си спомнят, че са ме видели.

- А Ноа? – това беше от Дон и аз трепнах.- Той не знае нищо.- Той няма предвид това – каза Боунс по подобен начин. – Ноа може да

бъде много добра примамка за теб, дори и да не знае защо. Макс може да си помисли, че ти все още имаш чувства към него.

Не бях помислила за това.- Тогава го постави под наблюдение, Дон, на работа и в къщи. Някакъв

знак за свръхестествено и се намесваме. Може да хванем Макс в собствения му капан.

- Ще се обадя сега – обеща Дон.Изправихме се. Беше дълъг ден и не беше приключил още.- Боунс, докато с Дон си играете на Блестящи очи с останалия персонал,

аз ще говоря с екипа за новия ти статус.Боунс се ухили.

125

- Предай на момчето ти мойте поздрави, коте. Нямам търпение да започна да работя по него.

Знаех кога имаше предвид.- С Тейт, Боунс. Не по него.Усмивката му се разшири.- Точно.Час по-късно слепоочията ми бумтяха с гадно главоболие. Тейт, както

очаквах, удари покрива. Хуан беше неочаквано удовлетворен, след като отговорих на някои от опасенията му и тъй като Купър беше третият капитан, беше събуден от безсъзнанието си и информиран, че причината за това официално се беше присъединила към екипа ни. Тейт очакваше Купър да го подкрепи, но той действиелно го прие дори по-добре и от Хуан.

- Той ни срита задниците, командир. Ако ни искаше мъртви, предполагам, че щяхме да бъдем.

- Той е същият вампир, който ме обучи, Куп. А, и за да спестя няприятностите на Тейт да го обяви, аз спя с него. Имаш ли проблеми с нещо от това?

Купър не трепна.- Ти си изрод. Защо също да не искаш изрод?- Не мога да повярвам това – каза Тейт с отващение.Боунс влезе в стаята. Тейт го погледна гневно когато уви ръка около

мен.- По-добре ли се чувстваш, приятел? – попита той Куп.. – Ако не, ще

бъдеш скоро. Дон източи пинта от мен преди малко, коте. – каза той с усмивка. – Явно главния патолог не искаше да ме бодне. Горкия човек беше доста нервен, въпреки че не мога да си представя защо.

- Може би защото си направи вечеря от асистента му, амиго. – сухо изкоментира Хуан.

Купър не беше чувал това. Той обърна погледа си към мен- Разрешаваме му да яде хора?- Явно. – изръмжа Тейт.- Брад Паркър заговорничеше с друг вампир да ме избави от мъките ми,

Купър. – хвърлих на Тейт мръсен поглед. – Чули ли сте за снощи? Е, може да благодарите на мъртвия господин Паркър за това, че издаде местоположението ми и слабостите ми.

Купър погледна Боунс, а после сви рамене.- Значи си го е заслужавал. Въпреки че прекалено бързо. Първо

трябваше да бъде наранен.Боунс приглуши смеха си в слепоочието ми.- Аз и ти ще се разбираме отлично, войнико.Тейт промърмори нещо нечестиво и на мен ми беше достатъчно.- Искам да си с мен в това, Тейт, но не мога да те принудя. Вътре ли си

или не? Решавай сега.

126

Тейт скръсти ръце на гърдите си.- Вътре съм, Кат. Никога няма да те оставя. Особено когато смъртта ти

души във врата.- Много смешно – отвърнах, тъй като Боунс беше на сантиметри от

гърлото ми. – И както знаете той не диша. Сега, когато тези детайли за нашия нов член на екипа са изяснени, аз си тръгвам. Имам да планирам една семейна среща.

26.

Завихме около южната част на кампуса на Вирджинския Технически колеж. Боунс спря мотора си и го остави опрян на едно дърво. Огледах каменните фасади на сградите и калдаръмените улици наоколо. Учениците все още се навъртаха, въпреки че беше единадесет часа през нощта. Прочистих гърлото си.

- Помислих че каза, че ще се срещнем с някой много важен вампир. Да не си спрял тук просто за да хапнеш първо?

Боунс се усмихна.- Не, любов. Тук ще се срещнем с него. Е, под това място, всъщност.Вдигнах вежди.- Отдолу?Той хвана ръката ми.- Последвай ме.Минахме през кампуса към зала Деринг. Да видя всички тези мотаещи

се млади лица ми напомни за моите собствени колежански дни. Не завърших – цялата работа с убийството на губернатора и това да бъда прибрана от Дон, се намесиха в моите дипломни планове. Все пак, бях получила повече от своя шанс да се измъкна от малкия ми град и да пътувам. Кой можеше да предположи, че златният ми билет за нов живот ще бъдат уменията ми със сребърни ножове, а не завършването с почести?

Когато влязохме в зала Деринг поехме надолу. След няколко завои и дълъг коридор стигнахме до мазето. Имаше пазач там и Боунс тръгна право към него с мила усмивка, стрелвайки го с погледа си.

- Позволи ни да минем и забрави че сме били тук. – каза той. Пазачът кимна и ни остави да минем покрай него без да губи изцъкления вид на лицето си.

Нямаше други хора в мазето. Боунс ме поведе през няколко празни склада докато не стигнахме до малка заключета врата. Той небрежно изтръгна болта и я задържа отворена за мен.

- След теб, коте.Влязох вътре и изчаках до входа на тесен, малък тунел, който водеше

към тъмнината. Имаше „ВНИМАНИЕ, АЗБЕСТ!” и други такива надписи по стените, предупреждаващи за опасност.

127

- Не можехме ли просто да се срещнем в Старбъкс? – отбелязах.Боунс затвори решетката зад себе си.- По-малък е шанса някой да ни види или чуе тук долу. Никой все още

не знае, че Менчерес е в Щатите.- И ти каза, че Менчерес е същият вампир, който е превърнал Иън –

изкоментирах замислено.- И това го прави нещо като твой зъбат прадядо.След кратко вървене, тунелът се разшири. По целите стени имаше тръби

и кабели, а температурата продължаваше бързо да се променя от нормална към гореща. След тази част имаше множество тунели, от които да изберем. Тук долу беше като лабиринт. Боунс тръгна по тунела в дясно.

- Да, той е мой дядо, но по-важното е, че е могъщ вампир, който Иън не би искал да срещне. Тъй като баща ти, Макс, е член на линията на Иън и все още под негова закрила, всяка атака срещу Макс, е също като атака към Иън във вампирския свят.

- Но няма проблем с фактът, че Макс се опита да ми пръсне главата? – попитах раздразнено.

- Нямаш господар, който да те зачисли към линията си. – отговори Боунс с подобен тон. – Помниш ли че ти казах, че вампирите функционират под форма на феодализъм? Когато един вампир превърне друг, те взимат този човек под закрилата си и обратно, така и главния господар. Но ти не си превърната, ти си родена, и никой вампир никога не е поел отговорност за теб. Това те прави без господар, който да те защитава срещу всякакви външни атаки.

- Значи просто като убия Макс, когато го намеря, може да задейства страхотна война с хората на Иън, сякаш като за начало вече нямаме достатъчно проблеми с твоя разгонен баща.

Боунс кимна.- Ето защо ще променя твоя статус във вампирския свят. Ще те

заклеймя под моя защита, но първо трябва да се освободя от линията на Иън. В противен случай, всичко, което заклеймя като мое е също и негово, тъй като той е главният на линията ни. Затова ще се срещнем с Менчерес. По-малко вероятно ще е Иън да ми отмъсти ако Менчерес избере да се съюзи с мен.

- Иън знаеше ли, че ме търсиш... преди?- След като се натъкна на него, да. Казах му, че те преследвам, за да

намаля щетите, които ще нанесеш на немъртвия свят. Когато изрази желанието си към теб и ми даде описанието ти, казах няколко невъзпитани неща, за да се опитам да го разубедя от преследването му.

- Какви?- Да видим... казах му, че хленчиш непрекъснато, хъркаш с

отвратителна сила и си ужасна в секса. А, и че ти липсва желаната хигиена.- Ти какво?

128

Той се засмя.- Е, коте, имах най-добри намерения. В края на крайщата, ти ме нарече

уелсец и каза че съм отказал да ти платя за работата ти. Не си се тревожила за репутацията ми, нали?

- Опитвах се да те защитя, а не да те клеветя!- Също и аз. Но Иън не се хвана на описанието ми и е все още обсебен

от теб. Не толкова колкото мен, естествено, но той не знае това.Щях да се занимая с начина му да разубеди Иън по-късно. В крайна

сметка, можеше да измисли нещо друго освен да казва, че съм мрънкаща, миришеща, ревяща, хъркаща и лоша в чукането.

Стигнахме до разклонение в тунела. Боунс тръгна на ляво този път и навлязохме дълбоко в поземния корем на кампуса. Да си говорим за усамотение, си помислих. Трябваше да бъдем на най-малко петдесет метра под земята тук.

- Какво ще кажеш просто да убиеш Иън, а аз да убия Мак? – промърморих. – Това ще реши много от немъртвите политически проблеми, ако ме питаш мен.

Боунс спря. Той хвана раменете ми, а лицето му изглеждаше много сериозно.

- Ако се стигне до избор между теб и Иън, коте, да, ще го направя. Но въпреки многото ни вражди през годините или факта, че е безмилостен мръсник в преследването ти... – Боунс затвори очи за момент. – Ние имаме връзка – каза той най-накрая.- Иън не превърна в това, което съм и е част от живота ми от повече от два века. Ако има начин да разреша това без да го убия, тогава това е пътят, който търся.

Заля ме вълна от срам. Идиот, порицах се. Трябваше да знаеш това.- Съжалявам. Естествено, че не можеш просто да го убиеш. Аз също

не можах, когато разбрах кой е.Боунс се усмихна малко мрачно.- Може и да се наложи да го убия преди края на това. Но ако го

направя, поне ще знам, че е по мой собствен избор.Тръгнахме отново. Случайно видях графити по стените, които

показваха, че тези тунели не винаги са били забранени за посетители.- Защо всичко това е тук, все пак?- Били са главни парни тунели – отговори Боунс.- Така са топлили

университета горе. Сега също се използват за телефонни, компютърни и електрически кабели. Някои части на тези тунели минават през целия път до електрическата централа. Много е лесно да се загубиш тук, ако не знаеш къде отиваш.

Най-накрая стигнахме да друг край и там, за мое учудване, имаше подземен поток.

Боунс спря.- Тук ще срещнем Менчерес.

129

- Няма начин – изсумтях.След минута се чу скърцане. После, точно като нещо от стар филм за

Дракула, в една от стените бавно се отвори врата, подобна на крипта, и от нея излезе тъмнокос вампир. Единственото, от което се нуждае е наметало, неотменнто си помислих. Тогава ще е перфектен.

Въпреки че вампирът нямаше наметало, почувствах силата да се плъзга по цялата ми кожа, остра като електрически удар. Уау. Който и да е, беше опакова сериозно напрежение.

- Дядо – каза Боунс, пристъпвайки напред. – Благодаря ти, че дойде.Менчерес не изглеждаше по-възрастен от тридесет. Имаше дълга черна

коса, очи с цвят на въглен и ястребов нос, комбинирани с фината му оцветена кожа предполагаха близкоизточен етнически произход. Но това, което ме слиса беше нивото му на сила. Искрящата му аура беше нещо, което никога не бях чувствала преди. Нищо чудно, че Боунс беше казал, че Иън няма да иска Менчерез за свой враг. Чувствайки как силата му бушува, нито пък аз.

- Боунс – каза той, прегръщайки любовника ми. – Мина доста време.Добре, поне звучеше приятелски.Боунс се обърна към мен.- Това е Кат.Минах напред и протегнах ръка, несигурна за това каква беше

правилната етикеция.Менчерес ми се усмихна леко и пое ръката ми.Веднага след като пръстите му се затвориха над мойте ми се прииска да

си дръпна ръката. Джън! Беше същото като да си пъхна мокрите пръсти в контакта. Успях леко да разтърся ръката му, после го пуснах като използвах целия си контрол да не се опитам да разтрия ръката си и да махна изтръпването от нея.

По-късно трябваше да попитам Боунс точно колко стар беше Менчерес. Обзалагам се, че смята рождените си дни с хилядолетия, а не с векове.

След като подходящите поздрави бяха разменени, Боунс започна направо:

- Напускам линията на Иън – обяви той. – Иън я иска, а тя иска да убия един от неговите хора, така че можеш да видиш защо трябва да се измъкна от лоялността ми към него и да бъда глава на моя собствена линия.

Менчерес ме удари с погледа си.- Наистина ли мислиш, че като убиеш баща си ще направиш всичко в

живота си по-добро?Не бях подготвена за този въпрос, така че отговорих с малко заекване:- Ъ, да. По дяволите да, всъщност. За начало няма да се тревожа, че

наемници ще наблюдават главата ми през визьорите си и още мисля, че ще бъде наистина, наистина задоволително.

130

- Отмъщението е най-празната емоция.- презрително каза Менчерес.- Бие подтиснатия гняв – изстрелях обратно.- Не казах, че баща й е този, когото иска да убие – прекъсна Боунс със

спокоен глас. – Откъде знаеш това, дядо?Откъде наистина? Вдигнах вежди. Менчерес сви рамене.- Ти вече знаеш откъде.Изглежда Боунс прие това. Аз не.- И? – подтикнах аз.- Менчерес вижда неща – отвърна Боунс. – Видения, погледи в

бъдещето, такива неща. Това е една от силите му.Чудесно. Трябва да убедим вампир мистик да застане на наша страна.

Предполагам, че ако можеше да вижда в бъдещето, вече щеше да знае дали това беше добра идея.

- Имаш ли някои съвети за акции? – не можех да се стърпя да не попитам. – Правителството не дава и пет пари за заплати.

- Ще я заклеймиш ли към линията си? – попита Менчерес, игнорирайки ме. – За това ли искаше да се срещнем тайно? За да искаш подкрепата ми, за да започнеш война с Иън заради нея?

- Да. – каза Боунс без да мигне, докато аз едва не щракнах Не знаехте ли вече това, госпожице Клео?

Менчерес ме погледна така, че се размърдах неудобно. Господи, не го бях казала на глас.

Боунс въздъхна.- Коте, предполагам трябва да те информирам, че Менчерес също

може да чете човешките мисли, а от изражението му разбирам, че и на хибриди също.

Ъ-ъ. Хванаха ме.- Опа – казах, после присвих очи. – Не и вампирски мисли, разбирам,

или нямаше да го кажеш по този начин.- Не, не и вампирски мисли – призна Боунс. Устата му се усука. –

Освен ако не криеш нещо, дядо.Менчерес също имаше призрак от усмивка.- Ако имах тази сила щеше да ме спаси от много неправилни решения.

Не, само човешки. И на хибриди. Казал ли си й под какъв претекст ще я заклеимиш за своя, Боунс?

От начина, по които Боунс внезапно се напрегна, не ми трябваха четящи ума умения за да разбера, че наистина имаше някаква информация, която ми беше спестил.

- Кажи ми – казах предупредитено.Боунс срещна погледа ми.- Всеки вампир е териториален. Знаеш това. Аз те открих, захапах те и

те изчуках. Всичко преди дори Иън да те види. Във вампирския свят това

131

те прави моя... моя собственост, освен ако аз доброволно не се откажа от правата си да...

- Кучи син! – експлодирах аз. – Боунс! Кажи ми, че не възнамеряваш да ръмжиш над мен сякаш съм някакво парче месо, което не искаш да споделиш!

- Не те виждам по този начин, така че от какво значение е каква вратичка ще използвам? – избухна Боунс обратно.- Честно казано не виждам защо Менчерес трябваше да повдигне въпроса.

- Защото отказвам да застана на твоя страна, освен ако тя е не е наясно с всички последици. – отговори хладно Менчерес.

Намусих се.- И той не се нуждаеше от специални сили, за да се досети, че ще бъда

бясна. Нито ти, очевидно, защото със сигурност остави този детайл неизречен. Няма начин, Боунс. Няма. Начин. Давай, обяви независимостта си от Иън и бъди господар на собствената си линия. Но можеш да забравиш за това да се наричаш мой господар, вратичка или без вратичка.

- Осъзнаваш ли, че си лицемерка? – попита той с изгарящ тон. – Точно преди два дни искрено казах на Дон, че ще приемам заповедите ти в мисиите, но сега ти дори отказваш да оставиш непознати да си мислят, че се вслушваш в мойте?

Отворих уста – и нямаше нищо, с което да го опровергая. Да вървят по дяволите хората, които спорят като използват логика. Говорете за несправедливост.

- Трябва да има друг начин – беше на което се надявах, с по-рационален тон. – Вместо да заобикаляш Иън със сексистки вратички, трябва да има нещо, което можем да направим, за да го убедим да ме остави намира.

- Не е сексистко – каза Менчерес с пренебрежение. – Ако Боунс беше жена, а ти – мъж, той щеше да има същото право над теб. Вампирите не се дискриминират по пол. Това е човешки недостатък.

- Както и да е – сопнах се, незаинтересувана да сравнявам недостатъците на човеците с културата на Носферату.

Тогава нещо започна да се оформя в главата ми. меже би имаше начин да използваме немъртвата социална структура в мое предимство...

Усмихнах се широко на Боунс.- Ще кажеш на Иън, че си ме намерил. И ще му предложиш да ме

заведеш при него.

27

- КАТ. - ДОН ПОГЛЕДНА НАД ДОКУМЕНТИТЕ СИ. - Влизай. Просто преглеждах докладите на патолога от по-миналия ден.

Той изглеждаше почти радостен когато отправи поглед към Боунс.

132

- Имаш доста масивен компонент в кръвта си. Практически бихме могли да се отървем от останалите пленени вампири, ако изцеждаме по пинта* от теб на седмица

- Каниш се да ме точиш като вино от кранче на бъчва ли? - попита Боунс развеселено – Самият ти леко си падаш лаком кръвопиец, нали така?

- Дойдохме с повод, Дон. Би могъл също така да извикаш Хуан, Тейт и Купър. После само ще трябва да преминем през това.

Озадачен Дон се обади по телефона. Останалите трима мъже запълниха стаята след няколко минути, вратата се затвори и аз започнах без встъпление.

- Всички вие знаете, че аз съм нечистокръвна.Това, което не знаете и което и аз самата до скоро не знаех, че вампирът, който е изнасилил майка ми, е брат на Дон.

Дон изглеждаше подчертано недоволен от това, че е бил разкрит, но аз игнорирах това. - Спомняте ли си Лиам Фланери от Ню Йорк? Истинското му име е Иън и той е вампирът, който е превърнал Боунс. Иън също така е вампирът, превърнал баща ми, Макс. Дон е знаел също и това от години – това е истинската причина, по която бяхме изпратени да го заловим. И тъй, след като се бихме, Иън се е ентусиазирал около моя нечистокръвен произход и решил, че ме иска за своята нова подправка за седмицата. Според Боунс Иън няма да се поколебае да използва хора, за които ме е грижа, за да си осигури моята отстъпчивост. Има начин да го откачим от гърба ми без масова кървава баня, но е доста опасен.

Това беше трудната част. Планът ми беше просто сама да предизвикам Иън за битка тип „победителя взима всичко“, но Боунс изкара довод, че Иън би отказал. Не, Иън трябваше да чувства, че държи контрола, а имаше само един начин да се подсигури това.

Боунс издаде раздразнен звук и закрачи напред. - Вижте, за да може тя да обърне картите срещу Иън, той трябва да е

сигурен, че има нещо, с което я държи. И по-специално, ценен заложник. Сега, Иън е умно момче, той не би убил някой, който е полезен инструмент за сделки, но няма гаранции по въпроса. Тя има намерение да спаси която и да е примамка, след това да използва гардовете на Иън за жетони за разиграване и да го принуди да се закълне да я остави на мира. Ако Иън направи кръвно клетвено обещание, ще бъде обвързан към него във вампирския свят. А и би изглеждал доста просташки ако откаже да преговаря за своите хора поради своята похот. Но докато тя се добере до там... няма някой, който да подсигури безопасността на който и да е доброволец.

Последва тишина след като Боунс приключи. Тейт беше първият, който я наруши.

- Това ще те предпази от преследването на вампир, Кат? Тогава бройте ме.

133

Дон се покашля малко нестабилно. - Би трябвало да има и нещо друго, което да предприемем...Мен също, querida, - добави Хуан. - Този pendaho** може да вземе два

червея на куката си вместо един, това би изглеждало по-добре. - Вътре съм. - обади се Купър. - Че кой би искал да живее вечно? Исусе, Мария и Йосиф, бях на път да се разплача. Колко

непрофесионално. Боунс изпревари възраженията на Дон с грубо намесване. - Спести си го, стари приятелю. Те са възрастни мъже и не е като да са

расли в цветна градина през последните няколко години, нали? Освен това знаех, че всички биха предложили, а ето, че едва ги познавам. Как ти би могъл да очакваш нещо различно?

- Кат, не можеш да пратиш тримата най-добри членове на екипа във вражеското гнездо, чийто вид дори никога не са виждали! Ако всички те умрат, това би разрушило цялата тази система, напълно бия заличило!

Дон удари юмрук в бюрото си за подчертаност. Боунс го огледа с поглед, лишен от зелено.

- Тук и сега, решавай кое е по-важно за теб. Племенницата ти... или рискуването на тези мъже и системата ти. Всички ние правим избори, с които трябва да живеем. Това е твоят.

- И това не е като да са жертвени агнета. - допълних. - Те не са просто стръв, те са Троянски коне. Който и да избере Иън, за да ги пази, никога не би очаквал колко здрави може да се окажат. Те са се били с вампири дълго време, Дон. Ако не смятах, че могат да е справят, никога не бих ги оставила да бъдат доброволци.

Дон се втренчи в мен. Устоях на погледа му без да мигвам. Боунс беше предсказал и този изход.

Дон беше първият, който отмести своя поглед. Когато заговори, гласът му беше груб.

- Моля се на Бога да не грешиш за доверието си в това създание, Кат. Ако той те разиграва, всички ние ще изгорим заради това. Дано е толкова добър, колкото и арогантен.

Четири от четири. Боунс се усмихна триумфиращо. - Не се плаши, друже. Не я разигравам и съм толкова добър, колкото и

арогантен. В края на краищата отбелязах точка. Тя беше сигурна, че ще откажеш. Казах й, че няма да го направиш.

Дон изглеждаше толкова разтревожен, колкото се чувствах аз, но не спори по-нататък.

- Ще отнеме няколко седмици да се нагласи всичко. - каза Боунс. - а трима ви ще сте заети дотогава. Ако нещата отидат на зле, ще трябва да реагирате бързо. Всички знаете цената, на която се пие вампирска кръв, нали?

134

Купър не знаеше. За няколко минути беше информиран за последиците от своите действия в пещерата. Той ги прие далеч по-добре от мен. Просто изсумтя с неверие.

- Добре дошъл в клуба на изродите. - съчувствах му. - всички вие ще трябва да сте имунизирани срещу вампирския контрол над ума, а кръвта е единственият начин да се стори това. Всеки, който откаже, ще стои настрана. Няма да рискувам животите ви или животите на хората около вас като позволя някой вампир да ви омагьоса с очи към подчинение.

- Участвам в пиенето. - каза Тейт, отново случвайки се първият, който го предлага. - Но няма да се сърдиш ако откажа да смуча кръвта от езика му като тебе, нали?

Боунс нададе развеселен лаещ смях. - Не бой се, не си мой тип. Някой друг да има някакви притеснения?Не се чуха други гласове с възражения. Боунс се изправи. - Добре тогава. Да вървим в лабораторията, за да може Дон отново да

отвърти кранчето на вената ми. Наистина, стари приятелю, ти си толкова развълнуван от кръвта ми, колкото всеки един вампир от сочна артерия. Да не би да криеш някои семейни черти?

- Не е смешно. - отговори рязко Дон, но също се изправи и продължихме към лабораторията. Пътят, водещ към лабораторията, бешe разчистен откъм други служители, минимализирайки излагането на показ на Боунс в сградата. Същото беше и с патологичния отдел. Веднъж, щом се добрахме до там, Боунс отправи към Тейт преценяващ поглед.

- Готов за подобряването? След първата ти доза ще изкарам седемте нюанса лайна от теб, за да видя колко можеш да понесеш.

- Давай. - беше отговора на Тейт. - Кат се бие с мен години наред. Години. Колко време си прекарал в комбина с нея? Само шест месеца?

Боунс го сграбчи, без съмнение с намерението да му причини нещо болезнено, но аз дръпнах ръката му.

- Спрете! Тейт, достатъчно с дразненето, Боунс, ти на колко си? Защо просто да не ти дам чифт мои бикини да си ги окачиш на врата? Тогава когато и да почувстваш ревност, можеш да ги развееш към този, който те вбесява.

- Сякаш носиш бикини. - измърмори Тейт. Забих му един юмрук. - Не, че ти влиза в работата, но ходя без тях само когато съм по работа. Вместо да се ядоса от познанията на Тейт за бельото ми, Боунс ми

отправи странен поглед, докато сядаше на стола, който Дон му посочи. Дон изкара тръбичка и торба и вкара иглата, след като Доктор Ланг, главният патолог, не желаеше да дупчи Боунс сам.

- Котенце, все още ли ловиш вампири без долни гащи? - попита той със същото онова странно изражение.

135

- Ако съм в ролята на примамка, да, но ако е открий-унищожи мисия, не. Защо?

Устните му се свиха. - Ще поговорим за това по-късно. - опъна се той. Хванах се за това. За него, за да говори така свойски, трябваше да има

нещо, свързано с това. - Кажи ми сега. Пет чифта очи се втренчиха в него изчаквателно. Само Дон не

изглеждаше заинтригуван от тази размяна на думи. Очите му бяха залепени за торбичката, пълнеща се с червена течност.

Устните на Боунс се стегнаха още повече. - Просто можеш да си разшириш гардероба, любима. Не, че го

пропагандирам, разбира се, но пък съм пристрастен. Онова, което ти казах за бельото и разликата, когато се съблазняват вампири... е. Може и да съм изкривил малко истината.

- Какво? - отворих уста с неверие. Хуан погледна Боунс с най-възхитения поглед, който му беше отправял

досега. - Придумал си я да ходи без бельо през всичките тези години? Madre de

Dios, ето това си е впечатляващо. Мога да науча много неща от теб, amigo.- Излъгал си ме. Игнорирах похвалите на Хуан и се приближих напред, докато не забих

пръст в гърдите на Боунс, които се разтресоха от едва сдържан смях. - Е, Котенце, не беше точно лъжа. Едва леко украсяване на истината.

Казах ти, че вампирите го намират за неустоимо, и при някои си е така. Аз, например, винаги, когато съм около теб. И помниш ли каква беше тогава? Толкова скована и превзета, че едвам се сдържах да не те пронижа. Наистина, с цялата ми честност, никога не съм имал намерение да позволя това да продължи толкова дълго...

Гласът ми затрепери от гняв.- Ти, перверзно, покварено копеле, как можа!- Какъв гаден номер. - съгласи се Тейт незабавно. Боунс се пресегна към мен, хилейки се, но аз зашлевих ръкара му. - Не ме докосвай. Мъртъв си. - Още от преди да ме срещнеш. - съгласи се той, все още хилейки се. -

Обичам те, Котенце. - Не се опитвай да се измъкнеш! Ще видим дали ще ме обичаш, когато

ти се реванширам за това. - Дори и тогава ще те обичам, - извика Боунс, докато се отдалечавах, -

дори и тогава.

136

Наблюдавах със съчувствие докато през Тейт преминаваха тръпки. Бялата чашка, която беше съдържала половин пинта от кръвта на Боунс падна от треперещата му ръка.

Боунс го сграбчи за раменете докато блясъкът изчезна от очите на Тейт, той спря да се тресе и започна да диша, без да звучи сякаш се дави.

- Пусни ме. - изръмжа Тейт веднага щом можеше да говори. - Господи, Кат, това не е като в пещерата преди. Какво по дяволите има в кръвта на тоя задник?

Не отговорих на обидата, само на въпроса.- Сила. Кръвта, която пи преди беше от по-слаб, сбръчкващ се вампир,

така че не става за сравнение. Сега добре ли си?- Всичко е толкова високо и толкова ясно. - Той се разтърси като куче,

изтръсващо вода от козината си. - А миризмата! Дявол го взел, Хуан, вониш! Не се ли къпа днес?

- Майната ти. - изръмжа Хуан, изглеждайки смутен. - Къпах се, но ми свърши сапуна. Не знаех, че ще тестват миризмата ми.

Знаех, че внезапното добиване на вампирската сетивност за миризми е невероятно. Беше като да си бил роден сляп и по-късно да възстановиш зрението си. Не можеш да повярваш колко много си пропуснал.

- Доре, Хуан, ти си следващият. След като и на тримата мъже беше дадена кръв, продължихме към

залата за тренировки. Мина добре, макар да съм убедена, че момчетата получиха различни гледни точки изпод обработката на ръцете на Боунс. Дон беше нервен, но видимо се успокои, когато Боунс свести Тейт след тура помежду им и го отпрати с конструктивни критики и дори похвала. Тейт седна до мен и направи само едно изявление за преживяването:

- Копелето удря по-силно от товарен влак. Аз просто се усмихнах. - Знам. - Изучила си ги брилянтно, Котенце. Купър тъкмо се съвземаше с глътка кръв и Боунс се плъзна към мен. - Те без съмнение са най-яките хора, на които съм се натъквал. - каза

после на Дон. - С допълнителните сили от кръвта ще бъдат равни на млад вампир.

Боунс ме целуна по челото докато говореше. Това единствено докосване, комбинирано с последните няколко часа на съзерцаване на хищническият му балет, изпълнен без риза, ме накара да реагирам по чисто инстинктивен маниер. Слабините ми се свиха, алчно изисквайки внимание.

Ъх, ох. Налагаше се да изчезна от тук. Преди момчетата да са доловили аромата на желанието ми.

- Отивам да се поосвежа; изпотих се. Ще, ъм, ще ви видя по-късно. - казах и практически избягах от стаята в опит да спася достойнството си.

137

- Къде си мислиш, че отиваш? - чух да пита Тейт с острота в гласа си. - Сбърка пътя, Боунс. Душ кабините за мъже са в обратната посока.

- Ще запаметя това, настрана с цялата останала информация, която не се отнася за мен. - беше подигравателният отговор на Боунс.

Игнорирах ги и продължих да вървя, достигайки до съблекалнята си, затваряйки вратата и събличайки дрехите си набързо. Студен душ, от това имах нужда.

Гласът на Тейт продължаваше да ме достига през вратата. - Имаш нещо, което те е срам да ни покажеш, вампире? - дразнеше го

той. Боунс се засмя слабо. От звука отсъдих, че е почти до вратата. - Просто не съм глупав. Ти къде би предпочел да бъдеш? - Не отговаряй на това. - чух Хуан да предупреждава Тейт, а след това

Боунс влезе в съблекалнята ми. Вече се намирах под студените струи вода. Когато Боунс спря погледа

си на мен, потреперих, но това нямаше нищо общо с хладната течност. - Не тук. Това е... неуместно. Боунс свали панталоните си и изрита обувките си с едно единствено

движение, което спря дъха ми. Той се приближи към мен, пресягайки се зад мен, за да смени водата от студена на топла.

- Майната му. - отговори той, коленичейки пред мен. Устните му погалиха корема ми. - Искам те, Котенце, и ти също ме искаш. - Езикът му се изви навън и се придвижи по-ниско с неумолима прецизност. - Това е всичко, което ме интересува.

Сграбчих раменете му когато коленете ми се подкосиха и тревогите ми около това, кое е уместно се изпариха през метафоричен прозорец. Горещата вода се изливаше върху нас горе-долу по същият начин, по който кръвта бушуваше в мен.

- Ще падна. - предупредих го задъхана. - Ще те хвана. - обеща ми той дрезгаво. Повярвах му.

Когато се появихме час по-късно, лицето ми беше червено от секс, горещината на душа и погледа, който Тейт ми отправи, когато влязох в офиса си. Той ме чакаше там. Боунс отново се беше отбил в лабораторията, за още източване на кръв по молба на Дон.

- Боже, Кат, дори не можа да изчакаш до по-късно, за да изпълзиш в ковчега с него? - попита Тейт, поклащайки отвратено глава.

Това спомогна за изпаряването на доброто ми настроение. - Първо, не ти влиза в работата и второ, откъде знаеш, че просто не сме

си говорили? - Не сме, ама не това беше мисълта ми. Тейт изсумтя грубо.

138

- Сетивата ми са прясно на стероиди, помниш ли? Не само, че можех да те чуя... сега мога да го помириша по теб. Смърдиш на това, дори и след душа си.

Господи, как можех да съм толкова тъпа? Откровено казано, бях свикнала да бъда единствената с екстра рецептори.

- Тогава се връщам на първият си аргумент, който е, че не ти влиза в работата. - В никакъв случай нямаше да се свия под тежестта на погледа му.

Последва още едно изсумтяване, този път с горчивина. - Да, даде да се разбере кристално ясно.Болката, изписана на лицето му, спря следващата ми злобна забележка. - Тейт. Не се опитвам да те нараня или да докажа нещо. Това, което се

случва между мен и него няма нищо общо с теб. Сякаш призован телепатично, Боунс се появи на вратата. Тейт мина

покрай него, без да си дава вид, че съзнава присъствието му, подхвърляйки ми един последен коментар на раздяла, докато вървеше:

- Ти може и да нямаш намерение да доказваш нищо, но той дяволски сигурно има. Забрави за носенето на бикините ти около врата му – той просто се обвива с миризмата ти.

- Готова ли си, любима? - попита Боунс, игнорирайки Тейт. - Той прав ли е? - не го оставих така, дори и вече да можех да предусетя

отговора. Боунс ме погледна с цялата си сериозност. - Отчасти. Винаги те искам и знаеш как битката кара кръвта ми да

закипи, но дали е минало през ума ми, че той буквално ще си навре носа в това? Да. По-добре да изгуби своите илюзии, и то бързо, когато въпроса опира до теб. Но дали щях да действам различно ако бяхме сами? Разбира се, че не. Не мога да ти се наситя.

- Това няма да е лесно. - измърморих, докато се отправяхме към изхода. Боунс сви рамене. - Нищо, което си заслужава, не е лесно.

28

БОУНС БЕШЕ ДОСТА ЗАЕТ НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН, ПРИВИКВАЙКИ своите хора от страната, а дори и от цялото земно кълбо. Искаше те да са наблизо когато каже на Иън, че ме е открил и има заложници. Той ме накара да остана тук, докато отиде до къщата ми, за да забере котката ми, която не беше особено щастлива да бъде оставена сама за повече от два дни. А на следващата сутрин се събудихме към десет, страховито рано и за двама ни, и се отправихме директно към работата ми.

- Каза, че тук имате пленници вампири, нали, любима? - попита той след като пристигнахме.

139

- Да, трима, защо?Боунс зацъка с език, размишлявайки. - Може да се окажат от полза. Нека ги видя. Тейт, Хуан и Купър ни придружиха до долния етаж, където бяха

затворени вампирите. Пазачите сведоха очи, докато Боунс ги подминаваше, инструктирани от Дон да не се намесват, но те не бяха виждали вампир, освободен от окови и шляещ се наоколо. Очевидният им дискомфорт запълваше въздуха.

- Тук държим Сърдитко. - заразказвах аз, сочейки прикриващата подвижна завеса, която скриваше вампира в затвора му. Тя се вдигаше само когато останалите пазачи бяха извън полезрението. Откак Тейт, Хуан и Купър бяха напоени с кръвта на Боунс, можеха да го гледат без притеснение. - Истинското му име е Дилън, или поне така ни каза. Предполагам, че е около трийсет годишен, в задгробни години.

Сините очи на Дилън се разшириха, когато срещнаха студените, преценяващи кафяви очи. Боунс кимна, давайки да се разбере, че е приключил с огледа си.

- Следващият е Джак, но той е известен като Цвърчо. Той има наистина писклив глас, откъдето идва и прякора. Бих казала шейсет? Седемдесет? Заковахме го на един бейзболен мач. Обичаше да си пийва от продавачките на бира.

Шейсет или седемдесет отново според годините си на немъртъв, но и човешките му не изглеждаха твърде далеч от това. Джак беше дребен, съсухрен и изглеждаше крехък. Точно преди да се опита да разкъса гърлото ти.

- А това, - повдигнах последната завеса, за да разкрия руса вампирка, която бях заловила преди месеци. - е Слънчевка.Не и знаем истинското име, така и не ни го каза.

Веднага щом Слънчевка погледна нагоре, се изстреля от леглото си в едно размазано скоростно движение и се притисна към стъклото.

- Боунс! Как се добра до тук? Няма значение, просто ги убий и ме пусни!- Белинда, приятно ми е да те срещна тук. - изсмя се Боунс – Съжалявам,

че ще те разочаровам, но не съм дошъл, за да те спася. - Познаваш я? - попитах глупаво, след като беше очевидно. Тя докосна стъклото. - Как можеш да го кажеш, след това, което означавахме един за друг? Вцепених се, но Тейт веднага скочи.- Чукал си Слънчевка? Аз също чаках отговора му с целенасочен поглед. - Не сме означавали нищо един за друг настрана от няколко полови

сношения, Белинда. - отговори Боунс безцеремонно с възражение. Свих ръце в юмруци. Сега ми се искаше да я убия, вместо да я държа в

плен.

140

Хуан каза нещо на испански, което не успях да разбера и, за мое изумление, Боунс му отвърна на същия език. Челото на Хуан се сбръчка докато той се разсмя на размяната на думи, каквато и да беше тя.

- Това е грубо. - сопнах се аз, без да съм ни най-малко развеселена. Някак си знаех, че не са дискутирали зъбите на Слънчевка, или на Белинда.

За пръв път я погледнах като жена и не ми хареса това, което видях. Белинда беше много красива, дори и без грим. Имаше дълга руса коса, отговаряща на прякора, който й бяхме дали, големи гърди и тънък кръст, намиращ се над извиващи се бедра. Виолетово сините й очи допълваха пълните й розови устни. Най-доброто, с което да целува Боунс...

- Съжалявам, Котенце. - извини се Боунс, превключи Боунс на английски.

Хуан ме потупа по гърба. - Той говори испански по-добре и от мен, querida. "- Очевидно има доста неща, които не знам за него. - изръмжах опасно. Тейт прикри една усмивка иззад внезапно покашляне. Боунс се обърна към Белинда. - Спри да ми пърхаш с мигли. Ако си там, значи си се опитала да

нараниш нея – той кимна към мен. - Значи можеш да се съсухриш и да станеш на прах, грам няма да ми пука. Както и да е, престоят ти тук би могъл да бъде по-приятен. Първото включва прекрасната дама до мен. Тя би трябвало да се съгласи. Второто се отнася до безпрецедентното ти съдействие или, проваляйки се в това, страховитата ти, удължена смърт. Наясно ли сме?

Белинда кимна и отстъпи от стъклото. Дръпнах затъмняващата завеса, тъй като лицето й беше повече, отколкото ми се искаше да виждам.

- Аз гласувам за страховитата й удължена смърт. - казах, докато отстъпвах назад. Когато бяхме извън етажа с пленниците, се завъртях към Боунс.

- Ти и тя? Блях.Тримата ми капитани вървяха по-назад, но с новите им слухови

способности, това нямаше значение. Боунс скръсти ръце и издаде примирителен звук. - Котенце, това беше преди теб. Не означаваше нищо. Разбирах това, но все пак. Почувствах се по-зле, отколкото когато бях

срещнала друга от бившите на Боунс – Франческа. Тя поне ни помагаше да заловим един тъпанар, който за свое главно занимание имаше превръщането на хора в Ястие на Колела. Белинда, която бях срещнала когато съквартирантът й ме отведе в дома им, смятайки, че ще бъда една приятна вечеря за двама, нямаше същите спасителни намерения.

- Очевидно е означавало нещо за нея. Боунс сви рамене.

141

- Тогава я убий, ако ще те накара да се почувстваш по-добре. Не бих казал, че те виня, а и наистина не ми пука. Ако ще ти хареса, ще я убия собственоръчно.

Това спря хода ми. Съдейки по изражението му, Боунс беше сериозен. Той наистина би я убил, или просто би стоял и наблюдавал как аз го правя.

- Не убивам хора само защото ревнувам. - Поне все още не. - Добре. Ще се държа като възрастна, дори и мисълта за теб, заедно с нея да ме кара да искам да захвърлям предмети. И така. Каква е идеята ти?

Тейт, Хуан и Купър влязоха в тренировъчната зала. Не носеха пълна бойна екипировка, която би представлявала бронебойна жилетка, подвижен предпазител от сребро на врата (който проектирах след смъртта на Дейв) и автоматични и полуавтоматични пистолети, пълни със сребърни патрони. Не, всеки от тях носеше памучни панталони и тениски, каквито целият ни екип носеше по време на тренировки.

С изключение на това, че не бяхме на обикновена тренировка, дори и по нашите стандарти. До мен Боунс държеше Белинда в желязна хватка. Дон, намиращ се на сигурно в издигнатата на височина кабина над нас, изглеждаше решително мрачен. Не беше харесал идеята. Аз също, но това не означаваше, че не виждам ползата от нея.

- Готови ли сте, момчета? - попитах. Тонът ми беше спокоен, прилъгващ вътрешното кипене в стомаха ми. И

тримата мъже кимнаха. - Тогава вземете нож, всеки един от вас. Само по един. Те се подчиниха, приближавайки се до контейнера, където бяхме

наблъскали ножове, подобно на боклук. Погледнах към Боунс. Той кимна веднъж и се наведе към ухото на Белинда.

- Помни какво ти казах. - каза той много меко, но от гласът му се процеждаше студ.

След това я освободи и тя се втурна като русокос Тазманийски дявол към моите хора.

Те се пръснаха, движейки се с бързина, която би била невъзможна за тях до преди седмица. Наблъскани с кръвта на Боунс, успяха да избегнат първото й посягане.

Тейт се извъртя зад Белинда, мятайки единствения си нож в гърба й и той се заби до дръжката точно там, където би трябвало да се намира сърцето й.

Тя се изви, пресягайки се към гърба си, докато аз изкрещях едно порицание.

- Това е страхотно, ако възнамеряваш да я убиеш, но ти казах да се отнесеш към ситуацията като към тест за пазачите на Иън. Ако те са мъртви, с какви заложници се предполага да предлагам сделка?

През лицето на Тейт премина мимолетен вид на смутеност.

142

- Съжалявам, - измърмори той, - Просто рефлексна реакция, предполагам.

Белинда извади ножа от гърба си и го метна в краката на Тейт. - Задник. - изръмжа тя към него. Боунс ми отправи разбираща усмивка. - Видя ли защо настоях за стоманени ножове, вместо за сребърни?

Сметнах, че някой от тях би могъл да се паникьоса и да се втурне да убива, вместо да пленява.

Знаех, че е повече от изнервящо да трябва да се изправиш срещу вампир, с нищо повече от едно единствено оръжие, но Тейт и останалите трябваше да контролират емоциите си.

Това не само би било зле за целите на преговорите без заложници, но и ако убиехме хората на Иън, предполагах, че той би бил дори още по-неблагоразумен, за да се договарям с него.

- Вашата задача е да задържите Белинда не със смъртоносни начини. - казах остро, - Ако не можете да се справите с това, значи сте вън от тази мисия. Точка. - И ако след час не сте ме задържали, - измърка Белинда – Ще вкуся един от вас. Ммм, свежа кръв. Не съм получавала такава повече от година.

Тя облиза устни докато го казваше, гледайки ги с похот, нямаща нищо общо със секса. Хуан преглътна. Тейт отстъпи. Дори обикновено стоическият Купър изглеждаше дискомфортно. Това бяха новини за тях.

- За мотивация. - казах хладно. - И така, кой ще бъде късметлия след един час?

Вие, момчета, или тя?Белинда оголи зъбите си и скочи към тях отново. Този път тя си избра

само един от тях и се снижи, изритвайки крака на Хуан изпод него. Хуан излази, но тя беше по-бърза. Зъбите й се приближиха до гърлото му преди той да успее да я изблъска настрани.

Стегнах се, в готовност да се хвърля в мелето, но Боунс сграбчи ръката ми. В същия този момент Купър и Тейт скочиха върху Белинда. Купър издърпа главата й назад, сграбчвайки косата й, а Тейт й заби един боксов удар в лицето, който би счупил врата на нормален човек.

Белинда се замая за момент. Само за момент. След това се пресегна иззад себе си и запрати Купър над главата си толкова яко, че той се приземи на дузина метри напред.

- Остави ги да се справят с това. - каза ниско Боунс. - Не можеш винаги да си там да ги защитиш.

Стегнах челюстите си. Естествено Боунс беше заплашил Белинда с наистина ужасяващо наказание ако тя премине границата и убие някой от тях, но това не би направило нещастника по-малко мъртъв. Боунс не смяташе, че тя е толкова глупава, че да се опита. Аз не бях толкова сигурна. И все пак неговата логика беше неоспорима. Белинда беше

143

вампир със средно ниво на мощ и ако моите момчета не можеха да се справят с нея, значи не можеше да им се разчита за хората на Иън. Няма по-добро от изпитание със зъби, помислих си мрачно. Хайде, момчета, накарайте ме да се гордея. Сразете русото бимбо*.

Тейт и Хуан закръжиха около Белинда докато Купър се изправяше и се отърсваше. Челото му кървеше. Ноздрите на Белинда се разшириха от глад. Тя погледна към Хуан, усмихна се и разкъса горнището си. Едрите й, лишени от сутиен гърди се разтресоха на показ.

Хуан се втренчи, колебаейки се за миг. Това беше цялото време, от което Белинда имаше нужда. Тя скочи, забивайки юмрук в главата му. Очите му се завъртяха и той се строполи на пода. Тейт я преследваше, но тя вече се беше пресегнала за Купър. Един тежък удар в коремната му област го накара да се свие инстинктивно и езикът й се изви навън, за да проследи кръвта, процеждаща се от челото му.

- Аперитив – измърмори тя, след което вдигна Купър така, сякаш той беше играчка и го запрати към Тейт, който почти беше до тях. Двамата мъже се затъркаляха в кълбо от крайници.

Стиснах зъби. Боунс се пресегна и притисна ръката ми. Знаех какво си мислеше. Трябваше да измислим План Б за залавянето на хората на Иън, тъй като Бети Бууп** им спука задниците, макар да бяха трима на един. Е, двама на един сега, след като Хуан безспорно припадна. Почакайте да го докопам аз него, да позволи на чифт цици да го разсее така. Хуан би пожелал да не се е събуждал. Петдесет минути по-късно Тейт и Купър бяха плувнали в пот, Хуан тъкмо идваше в съзнание, а Белинда все още не беше успешно заловена. О, Тейт и Купър се бяха приближили до целта на няколко пъти, но не бяха успели да я задържат достатъчно дълго, за да я предадат обратно на Боунс, което беше задачата им. Стомахът ми се преобръщаше. Ако ставаше дума за убиване, щяха да са успели няколко пъти до сега. Но не можеха да я удържат, без да прибягнат до неприемливи средства. Майка му стара. Това щеше да има две лоши последствия, първото от които започваше веднага.

Белинда се усмихна с напълно извадените си кучешки зъби.- Победих, така че искам победната си плячка. Освен ако не си лъжец,

Боунс. Боунс скръсти ръце, отправяйки й решителен поглед. - Казах, че ще си получиш наградата. Не уточних кога обаче. Белинда започна да го проклина, когато, поразяващо, Тейт я прекъсна.- Да приключваме с това. Каза той кратко и се запъти – или по-точно

закуца – към нея.Очите ми се разшириха. - Тейт... - подхванах аз.- Спести си го. - отряза ме той. - Провалихме те, Кат. Мислиш ли, че

ухапването й ще ме заболи повече от това?

144

Суровостта на тона му ме накара да премигна и да се извърна настрана. Исках да му кажа, че не е било по негова вина, че дори при наличието на добавената кръв от Боунс, той си оставаше човек, а Белинда не. Беше далеч по-лесно да убиеш вампир, отколкото да го заловиш, дори и за мен, или Дон би имал повече зъбати в немъртвата си конюшня. Но знаех, че съчувствието ми само би накарало Тейт да се почувства по-зле, така че не казах нищо. Преструвах се на впечатлена от стената в противоположната посока на неговата.

- Кой е казал, че ти си този, когото искам? - попита презрително Белинда.

- Няма значение; аз съм този, който ще получиш. - отвърна тон с втвърдяващ се тон. Разбираш ли командната верига, смучеща главо? От трима ни, аз съм на върха на веригата, така че получаваш моята вена и ничия друга.

Това ме накара да замигам учестено. Боже, Тейт настояваше за поемането на куршума, или в случая, захапването. Това беше нещото, което го правеше такъв велик лидер. Никога не крънкаше от задълженията си към хората си.

По-скоро почувствах, отколкото видях Белинда да се усмихва. - Предполагам, че ставаш тогава. Ела тук. - Не бързай толкова. - каза Боунс дори и когато се примирявах и се

обръщах – Само китката, Белинда. Не врата. Тя се намуси едновременно злобно и страстно.- Но аз предпочитам врата. - Много дяволски жалко. - каза хладно Боунс. - Спори отново и няма да

получиш нищо. Бях напът да настоя за същото нещо. Разкъсана ръка беше дяволски по-

малко смъртоносно, отколкото разкъсана югуларна вена, просто в случай, че Белинда размисли и престъпи обещанието си да се държи прилично. И все пак, тя изглеждаше достатъчно уплашена от Боунс, че да вярва, че той би я накарал много повече от това да съжалява ако го направи, което предполагах говореше за нейното познаване на репутацията му. Точно заради това Боунс избра Белинда измежду нашите други двама затворени вампири, за да тества момчетата, както беше обяснил. Те не го познаваха, така че не знаеха, че той би изпълнил точно това, което е казал. Белинда го познаваше. Твърде голяма част от него за вкуса ми, но нямаше нищо, което да можех да сторя по въпроса.

Тя се усмихна, докато се пресягаше за Тейт. Блузата й все още се размотаваше разкъсана, оставяйки гърдите й голи, и тя прикрепи ръцете му до себе си. Сърцебиенето на Тейт беше далеч над нормалното и се увеличаваше, но си помислих, че това би трябвало да има повече общо с нервността му от ухапването, отколкото с вълнение от циците на Белинда.

145

- Не се тревожи, красавецо, ще ти хареса. - измърка тя, облизвайки за последен път кучешките си зъби.

Тейт изсумтя. - Не и за задгробния ти живот, кучко. Белинда просто се засмя. С нисък, гърлен и знаещ смях. - Да, ще ти хареса. След това заби острите си резци в ръката на Тейт. Видях как през него преминава трепет, дори и докато сърцето му

започна да бие по-бързо. Той стисна устни, но не и преди тих звук, почти като на изненада, да се изплъзне измежду тях. Докато Белинда преглъщаше и засмукваше повече ръката му, очите му се затвориха за секунда, преди да ги отвори рязко. И да се втренчи в мен.

Беше само за няколко мига, но изглеждаше сякаш за по-дълго. Индиговият поглед на Тейт се изпълни със същото нажежено напрежение, което имаше в нощта, когато се беше напил и беше признал какво изпитва към мен. Знаех, че беше почувствал онази опияняваща топлина, просмукваща се във вените му. Онова стремително, съблазнително връхлитане, което опровергаваше всяка логика. Не се случваше всеки път, когато вампир ухапе някого, разбира се. Знаех от личен опит след няколко гадни битки с тях, че едно ухапване би могло да боли адски много. Но когато вампирът не искаше да боли – не болеше. Не и дори по най-слабият начин.

- Това е достатъчно. - каза Боунс със стегнат глас. Белинда се изтегли назад бавно, облизвайки капчиците кръв от зъбите

си. Тейт не помръдна. Той просто продължи да ме гледа сякаш някак си бях увеличила немъртвите си сили и го бях хипнотизирала.

- Затвори дупките – инструктира Боунс Белинда. Тейт дори не беше си направил труда да изтрие кръвта, процеждаща се бавно от ръката му.

Белинда одраска палеца си на единия си зъб и го задържа над дупчиците. Те изчезнаха за секунди.

- Заради това ли не можеш да стоиш настрана от него, Кат? - попита накрая Тейт, игнорирайки всички други в стаята.

Заковах се на място при този въпрос, но Боунс само се усмихна, показвайки само намек за собствените си кучешки зъби.

- Би ти харесало да вярваш в това, нали, друже? - Тейт, защо изобщо би си помислил подобно нещо? - успях да попитам/- Не се тревожи, любима. - каза Боунс леко, все още показвайки онази

апетитна усмивка. - Не ме интересува какви лъжи използва за да се успокоява, докато е сам в нощта, а ти си с мен. Белинда, твоят тайм-аут изтече. Обратно в килията.

Потеглихме без повече думи, Белинда все още облизваше устните си докато я карахме обратно към долния етаж и към клетката й.

146

Бимбо* - типичен американски израз, употребяван за красиви руси момичета с големи гърди и оскъден умствен багаж ;)

Бети Бууп** -Бети Бууп е анимационна героиня, създадена 1930 година, отличаваща се с кабаретното излъчване, малката нацупена устичка и огромните си очи. Тя винаги е облечена в червено провокативно облекло.

29

ИЗВЕЖДАХМЕ БЕЛИНДА ВСЕКИ ДЕН, ЗА да тренира с Тейт, Хуан и Купър. Това беше по тяхно настояване, не по мое. Те отказаха да приемат, че не са могли да се справят с предизвикателството да я победят и бяха решени да изиграят ролята си в залавянето на хората на Иън. Това не ми харесваше, но Тейт беше по-непреклонен от колкото някога го бях виждала. Не изглеждаше Белинда да има нещо против. Макар да не получаваше наградата си от свежа кръв вече, поне получаваше излизане от килията си и освен това разполагаше с допълнителна доза плазма всеки ден за съдействието. Плюс това смятам, че й харесваше колко се разстройват те от неспособността си да я заковат – поне отначало.

След четири дни унижение, момчетата започнаха да задобряват. Успяха няколко пъти да пронижат гръдния кош на Белинда под точния ъгъл, при който едно завъртане би й видяло сметката, ако ножът бепе сребърен.

А това, както знаех, беше достатъчно, за да направи всеки вампир внезапно много, много отзивчив. След още една седмица и нещо те можеха и да бъдат готови Боунс да направи онова обаждане до Иън, за да му каже, че ме е открил и има заложници. След това можех да включа в действие другия си план. Онзи, който включваше баща ми и за който не бях казала на Боунс. О, да. Очаквах го с нетърпение.

В четвъртък отидохме да заберем един от хората на Боунс от летището. Този човек летеше от Лондон и очевидно беше първият вампир, който Боунс някога беше създавал. В някои дни йерархията на вампирите ми се струваше като „Кръстникът“. На наркотици.

Не си попитала, а и имаше малко време, но трябва да знаеш кого ще забираме, Котенце.

Тъкмо стигнахме до секцията на летището, където останалата „приземена“ публика очакваше пристигането на пътниците. С днешната охрана по летищата, това беше най-далечната точка, до която ни беше позволено да достигнем, освен ако Боунс не включеше зрителните си фарове.

- Още една стара изгора? - пошегувах се аз Боунс не се засмя. - Да, би могла да я наречеш така. Нуждаех се от джин за тая простотия. - Чудесно, нямам търпение да се срещнем.

147

- Помниш ли като ти разказах как, когато бях човек, една от клиентките ми ми спаси живота, като убеди съдията да ме качи на кораб за Австралия, вместо да ме предаде за джебчийство. Е, това беше Анет. След като се завърнах в Лондон като вампир, търсех хората, които са били милосърдни към мен. Мадам Лусил, собственицата на бордея, която помогна с отглеждането ми беше мъртва по това време, както и много от проститутките, с които живях, но Анет все още си беше там. Предложих й този живот и тя прие. Тя е жената, която ще заберем сега.

По дяволите. Вече я мразех, а дори още не се бяхме срещнали. Това беше нова низост за мен.

- И тя ще остане с нас тази вечер? Колко удобно. Боунс пое ръката ми. - Не позволявай на това да те тревожи. Ти си единствената жена за мен,

Котенце. Повярвай в това. Последва свистене от заредена енергия във въздуха няколко мига по-

късно. - Тя е тук. - каза той, напълно излишно. Една жена вървеше към нас с недостижима грация, която само вампир

би могъл да постигне. Хладните й аристократични черти крещяха „Висше потекло“, а слабо подчертаната й кожа имаше онзи отличителен белег на блестяща светлина. Защо не можеше да е грозна? Беше първата ми мисъл. Приличаше на нещо средно между Мерилин Монро и Сюзън Сарандън!

Очите й с цвят на шампанско се заковаха незабавно в моите и точно на мига аз вече знаех, че имаме нещо общо. Тя също не ме харесваше.

- Криспин, може ли да получа целувка след дългия си полет? Акцентът й беше чист британски, отвъд нахалството в него. Тя също

така беше изискано облечена, с тъмно синьо палто, съответстващи си панталони и се обзалагах, че обувките й струват колкото последната ми заплата. Докато просто я наблюдавах, имах усещането за нещо изцапано по лицето си или за храна по зъбите си.

- Разбира се. - отвърна й Боунс, допирайки устни до всяка една от бузите й. Тя му върна жеста, докато ми метна поглед, каращ ме да се чувствам толкова маловажна, колкото самодоволната й усмивка отсъждаше, че съм.

Той се обърна към мен.- Това е Кат. - представи ме. Протегнах ръка. Тя я разтърси с подобаваща за една дама грация,

затягайки само за миг бледата си, деликатно-изглеждаща длан. О, тя притежаваше мощ. Не Повелителска, но прилична, на стабилно

ниво. - Доволна съм най-накрая да се срещнем, скъпа. Надявах се Криспин да

успее да те открие. - тя плъзна пръст по лицето му, сякаш утешавайки го. -

148

Бедничкият, милият ми той, действително беше обгърнат в тревога, че някоя болест те е повалила.

Беше официално. Мразех я. Колко изтънчено от нейна страна – да ми напомни, че съм го направила нещастен за няколко години. Къде беше една хубава сребърна кама тогава, когато се нуждаех от нея?

- Както можеш да видиш, Анет, той ме откри здрава и читава. - За ефект, придърпах свитата му ръка до устните си и я целунах.

Усмивката й стана още по-смразена. - Багажът ми трябва да пристигне всеки миг. Криспин, защо не докараш

колата, докато с Кат съберем нещата ми? Това беше жребий, който никак не ми се нравеше – да остана сама с нея,

или да предложа да докарам колата, така че той да остане с нея. Избрах първото, тъй като бе по-поносимо и Боунс ни остави, за да се погрижи за превоза ни.

Анет имаше доста неща, с които услужливо ме натовари, сякаш бях муле, докато поддържаше разговора с прикрита враждебност.

- Нямаш ли прекрасна кожа? Целият този свеж провинциален въздух без съмнение е изиграл важна роля. Не ми ли каза Криспин, че идваш от ферма? - Като животните, подразбираше се от самодоволната й усмивка.

Преметнах един тежък куфар през рамото си, преди да й отговоря. Боже, какво си беше опаковала, тухли ли?

- Черешова овощна градина. Но това трудно би имало общо с тена ми. Вампирът, който е изнасилил майка ми, ми е дал това.

Тя изцъка с език. - Честно казано, срещнах затруднения да повярвам на Криспин, когато

ми разказа какво си ти, но след двеста години заедно се доверяваш на думата на някого.

Добра работа. Да завираш в лицето ми колко време си го имала, сякаш вече не знам. Но тази игра можеше да се играе и от двама.

- Нямам търпение да чуя всичко за теб, Анет. Боунс едва те е споменавал като цяло, само вметна нещо за това как си му плащала, за да прави секс с теб, докато е бил човек.

Устните й се извиха леко. - Колко очарователно, че го наричаш с придобитото му име. Всичките

му нови познати го правят. Познати? Стиснах зъби. - Това беше името, с което се представи когато се срещнахме за пръв

път. Ние сме това, в което сме се превърнали, а не това, с което сме започнали. - Вече не тие момче – играчка, чаткаш ли?

- Нима? Аз винаги съм вярвала, че хората никога не се променят истински от това, с което са започнали.

- Ще я видим тази работа. - измърморих.

149

С нейните безбройни вещи, смъкващи ме надолу, продължихме към изхода. Докато вървях след нея използвах възможността да я проуча. Косата й беше до раменете и беше бледа, ягодово-руса, просто прекрасна до кремавата й прасковена кожа. Беше далеч по-пищна от мен и около три инча по-ниска от височината ми. Ако беше човек, бих отсъдила, че е в средата на четиридесетте. И все пак това не се вписваше за нея по негативен начин, защото излъчваше тлееща, зряла чувственост, която караше младостта да изглежда като скучна загуба на време.

Боунс отправи един поглед към мен, погребана под всичкия й багаж и се втурна да ми помогне.

- По дяволите, Анет. Трябваше да ми кажеш колко чанти имаш!- О, прости ми, Кат. - Анет се изкикоти с фалшива извинителност. -

Привикнала съм да имам подчинен, който да пътува с мен. - Няма нужда. - Казах стегнато. Подчинен! Коя, по дяволите си мислеше,

че е?Багажът най-накрая се побра в багажника и потеглихме. - Кога ще пристигнат останалите от нашите хора? - поиска да знае тя,

настанявайки се на мястото си. Возехме се в ново превозно средство, тъй като Волвото ми беше добре познато на Макс. Това беше скъпарско BMW. Щях да питам Боунс по-късно от къде се е сдобил с него.

- Днес и утре. До петък смятам, че всички ще сме се събрали. Анет подсмръкна, макар да не беше като да имаше нужда да си прочисти

носа. - Криспин, как се е озовала Белинда в малкия капан на Кат? Не съм я

виждала от рождения ти ден преди шест години, или бяха пет? - Беше заловена, понеже започна да движи с група, която обичаше да си

носи жива храна за вкъщи. Имаше нещо студено в тона му, което ме накара да наостря уши, дори и

когато усмивката на Анет стана още по-лукава. - Ужасно. Трябва наистина да се е променила. Не беше ли преди пет

години, когато тримата бяхме заедно? Боунс я погледна в огледалото за задно виждане, докато аз повтарях:- Тримата бяхме заедно. Обзалагах се, че не е било за чай. А преди пет години Боунс беше с мен. - Отговори на въпроса, мило. Преди пет или шест години е било когато

тримата сте се чукали? Виждаш ли, Боунс вече ми каза, че се е сношавал с Белинда, Анет, но благодаря ти, че ме осведоми, че ти също си участвала.

Боунс отби колата отстрани на пътя. - Няма да толерирам подобна грубост, Анет. - каза той, завъртайки се

към нея. - Тя знае дяволски добре, че й подхвърляш намеци, както можеш и сама да видиш, и не знам защо изпитваш необходимост да й навираш това. Освен това знаеш, че беше преди осем години, преди да я срещна, и ще ти бъда благодарен да не я занимаваш повече с никакви спомени.

150

Той звучеше толкова бесен, колкото се чувствах аз. Анет погледна към мен, преди да вдигне вежди в престорена невинност.

- Извинявам се. Вероятно се самозабравих вследствие от дългия полет. - Котенце. - Боунс погледна към мен. - Това задоволително ли е? Не, не беше, и с удоволствие бих запратила Нейно Величество и сто

килограмовия й багаж на бордюра, но това не беше зряла постъпка. - Мисля, че мога да се справя с малко отдаване на тройни спомени, но, за

протокола, Анет, можеш да забравиш за всякакви повторения, включващи трима ни.

- Не бих си го и мечтала. - увери ме тя с блясък, който долових в огледалото за задно виждане. О, тя и аз нямаше да се разбираме. Залагах си живота на това.

Остатъка от пътуването премина без инциденти. Анет си уреди временна квартира, за мое облекчение. Боунс планираше да каже на Иън следващата седмица, че ме е открил и щеше да се престори, че е хванал тримата ми капитани по-следващата седмица. И някъде по средата на притесненията ми за Иън, безопасността на моите хора, баща ми, които стремително се опитваше да ме убие, и Боунс, успешно спечелващ свободата си, имах картина, представяща Анет, Белинда и Боунс как съставят гол пъзел в ума ми. Проклета да е. Това беше последното нещо, за което се нуждаех да мисля.

Когато Анет чу онази част от плана, включваща моите хора, беше впечатлена.

- Обикновени хора? Доброволно отиващи в бърлогата на Иън като негова допълнителна гаранция? Ох, Криспин, трябва да ми позволиш да ги видя. Може ли да ги вземем за вечеря тази вечер?

- По-добре да има предвид вечеря с истинска храна на масата. - измърморих.

- Но Кат, именно това имах предвид. Не може да ям примамката, нали така?

Тя се изкикоти. Боунс ме погледна. Свих рамене. - Не е чак толкова лоша идеята да им позволим да се запознаят първо.

Може би ще ги направи по-малко нервни за цялото това нещо с Армията на Мрака. - или дори повече, в зависимост от Анет.

- Както пожелаеш, не ми пука. Ако те се съгласят, ще ги забера когато взема Родни. Той е другият ни гост тази вечер.

- Родни, гулът? - колко ниско бях слязла от Тотема на човечността, за да се развълнувам от това, че ще видя плътоядец отново, макар че това би могло да затрудни менюто ми. - О, харесвах го. Не се ядоса без значение колко пъти го обиди майка ми.

151

Боунс ми отправи една странична усмивка. Той току що беше приключил с вкарването на чантите на Анет в стаята й. Тя седеше на масата в кухнята, сръбвайки си чай. Седнах на канапето с висока чаша джин и тоник, почти празна.

- Почакай, - мразех да трябва да казвам това пред Кралица Кучка, но шептенето беше излишно. - Той... искам да кажа, заради последния път , в който се срещнахме... той мрази ли ме?

Бяхме отседнали в къщата на Родни преди години, когато оставих Боунс. Двамата бяха излязли по поръчка, и без съмнение е била неприятна сцената когато са се прибрали и са открили къщата празна.

Боунс седна до мен, оставяйки чашата ми долу. - Разбира се, че не те мрази. Беше огорчен, че Дон те е заплашил, макар

тогава да не знаехме кой го е сторил. А колкото до майка ти... е. Тя не си създаде приятел.

Засмях се слабо. - Тя рядко си създава. Той се наклони по-близо. - Всъщност той малко се стеснява да те види отново, но не по тази

причина. Родни смята, че вероятно ще си му ядосана заради Дани. А. Бях забравила за това. Убиецът на бившето ми гадже не се класираше

на висока позиция в списъка ми за тревоги. Бедният Дани. Със сигурност е съжалил за прелъстяването ми по перманентен начин.

- Това беше повече твое дело, отколкото негово, Боунс. Вече сме го обсъждали. Освен това, той идва за да помогне.

- Казах му, че това ще кажеш. Намусвайки се го ударих по гърдите. - Мислиш си, че знаеш всичко? Ръцете му погалиха гърба ми. - Не всичко, но някои неща. Знам несъмнено, че се влюбих, когато се

срещнахме за пръв път. Тогава знаех, че ще направя всичко, за да те накарам да се почувстваш по същия начин.

Чашата на Анет тропна по масата. - Ще отида да си взема душ. Боунс дори не погледна към нея. - Направи го. Вратата на банята се затвори решително зад нея. - Продължаваш да ми повтаряш, че си се влюбил веднага, но ме преби до

безсъзнание, а и беше толкова невъзпитан първите няколко седмици. Боунс се ухили. - Ти си изпроси боя, а и щеше да ме подчиниш ако ти бях показал

някаква слабост. Разбира се, че не показвах какво чувствам към теб. Ти мразеше самия ми вид.

- Не те мразя сега.

152

За да докажа твърдението, бавно и продължително облизах врата му. Той отговори като ме взе на ръце и се отправи към стълбите.

Изпъшкам при очевидните му намерения. - Почакай, само се закачах! Не можем, тя ще ни чуе! - Дори и под звука

на течащия душ, можехме въпреки всичко да я поканим неволно да се присъедини към нас.

Боунс продължи да върви, изкачвайки стълбите по три наведнъж, след което ме постави на леглото.

- А аз не се закачах и не ми пука. - той ме целуна задълбочено, смъквайки дрехите ми. - Имаме само час. Да не го пилеем.

30.

- ЩЕ МИ ОТНЕМЕ ПРИБЛИЗИТЕЛНО ДВА ЧАСА ДА взема Родни и приятелчетата ти, Котенце. Ще се оправиш ли с Анет до тогава?

Боунс вече беше закъснял. Аз бях причината за неговото забявяне, но някак не ми пукаше.

- Не се притеснявай. Ако стане наистина нахална, ще извадя среброто. - за по-голям ефект, хвърлих един поглед към купчината оръжия в килера.

Той се засмя.- Ако ти е все тая, бих искал да заваря и двете както съм ви оставил.- Ако настояваш. Тръгвай, ще те чакам. Казах го по инерция, но очите му се замъглиха. С въздишка станах от

леглото и го прегърнах. - Можеш да кажеш на Родни да си заложи кожата, че този път ще съм

тук. Боунс притисна устни към челото ми и се усмихна, развеселен отново. - Права си, ще бъдеш. Обади се на твоите хора и им кажи да са готови;

ще те видя след малко. - Не закачай Тейт на връщане.Той изсумтя.- Ще видим.След като той тръгна, аз се обадих да ги поканя на вечеря, после

изслушах петминутното мъмрене на Дон, за това как момчетата напускат сградата, при положение, че Макс е на свобода.

- Два вампира, един гул и аз, Дон. Кой ще се справи? Това е само една вечеря, За Бога. Заклевам се, че те не са в менюто. Може също така да срещат един от хората, на които ще поверят живота си.

Най-накрая той даде телефона на Тейт и предаде предложението. Тейт прие веднага. Той искаше да провери всеки мъртвец, който можеше, както мило се изказа. Нямаше никаква храна в къщата и нямах достаъчно време да сготвя, така че се изкъпах и отидох в кухнята, за да намеря телефонния указател. Родни нямаше късмет, защото нито един доставчик, който видях

153

не предлагаше доставки на сурово месо или телесни части. Спрях се на италианско и поръчах различни ястия за всеки. Доставката трябваше да е тук до час, точно когато те щяха да пристигнат.

Анет се промъкна в стаята двадесет минути по-късно, облечена в дълга, широка пола и бледо прасковена блуза. Изглеждаше като милион долара, но в момента, в който усетих вибрацията й, знаех че си търси неприятности.

- Е, скъпа моя, би трябвало да чувстваш малко неудобно след сцената в колата, но позволими да ти напомня, че съм с Криспин от повече от двеста години и ще продължа да бъда и през следващите двеста. Ти, от друга страна, ще ме удивиш ако издържиш и месеца.

Затворих указателя с трясък. О, ръкавиците бяха метнати, нали?- Мога да разбера защо се чувстваш застрашена, Анет. Когато човекът,

когото обичаш се влюби в някой друг, това наистина е лош ден, нали? Виж, готова съм да си затворя очите за предишната ви връзка и да бъда приятелски настроена, но ако ме ядосаш ще съжаляваш.

Тя се усмихна, гадно малко извиване на устните.- Ти, глупаво момиче, надживяла съм хиляди мечтателки като теб.

Десетки хиляди, всъщност. Криспин винаги се връща при мен и знаеш ли защо? Защото му давам каквото наистина иска. Той не ти е спометал останалата част от историята за рожденния си ден преди години, нали? Не бяхме само тримата, бяхме пет. Две човешки момичета плюс Белинда и мен, всички се чукахме заедно. Сама избирах човешките момичета. Криспин просто обожава топла жива плът, а освен това трябваше и да ядем нещо. Е, нещо друго, всъщност.

Мамка му. Анет се подусмихна на вбесеното ми изражение, нейният гол беше отбелязан.

- О, сладката ми, не мога да преброя всички пъти, когато сме били поне двете с него. Криспин е толкова ненаситен. Той винаги е бил такъв, дори и като човек. Не си чак толкова свята за него, мила моя.

Каза ли ти за двама ни преди няколко месеца? За него ти не си нищо повече от дупна по един много дълъг, кривящ път. Най-добре за теб ще е да осъзнаеш това сега.

Преди няколко месеца. Значи тя е била "почти" от Чикаго. Кокалчетата ми побеляха върху масата. - Всъщност, Боунс ми каза за това, Анет, но ти не си получила

обичаиното си обслужване, нали? Боунс ми каза, как те е облизал, а после те е оставил разгорещена и суха. Това трябва да те е засегнало малко, мх? Разгорещена без кур, който да яздиш?- ако искаше да играем мръсно, бях готова да се впусна в играта. Да видим кой ще е покрит с повече утайка.

Двете й перфектно оскубани вежди се вдигнаха.- Нямаш много голям опит с мъжете, нали? Той може да ме е оставил

разгорещена, но в никакъв случай не и суха. Криспин може да направи

154

повече неща с устата си, отколкото повечето мъже могат да постигнат с целите си тела. Бях добре задоволена, уверявам те, преди да си тръгне, уверявам те. Не е точно каквото бих предпочела, разбира се, но вампирите са търпеливи. Той ще се върне, а аз ще го чакам.

Това беше.- Знаеш ли какво направи?- попитах с мил тон. Анет ме погледна

въпросително.- Скъса и последните ми нерви.Масата се разби в нея преди да успее да мигне, след което юмрукът ми

си намери място в перфектно фризираната й коса. Тя се претърколи по плочките на пода преди да скочи с носферато бързина. Котката ми реши да се втурне нагоре по стълбите, очевидно незаинтересована от това, кой е спечелил битката.

- Бързо малко дете си, нали? – подигра ми се Анет. - Трябва да си, щом още си жива. О, скъпа, да не те разстройх? Да слушам двама ви в леглото по-рано, почти ме приспа. Никога не съм чувала Криспин да звучи толкова отегчен.

- С бой ще разкарам мръсницата от теб, Анет. - изсъсках през стиснати зъби. - Това ще отнеме малко деиствия, ти надменна английска уличница!

- Не съм толкова лесна... уф!Столът се счупи над главата й, разбивайки се на парчета, след което

хвърлих тялото й в другата стая. Тя не беше страхливка. Анет тръгна към мен със светещи очи и насочени зъби, украсена с треските от съсипания кухненски стол. Вместо да я чакам да направи ход, нападнах и я свалих на пода. Тя щракна челюстите си целенасочено, но аз я държах за врата, нанасяйки брутални удари с крака и свободният си юмрук. Търкаляхме се по пода в мъгла от краиници, но кучката не спря да говори през цялото време.

- Никога няма да го имаш както аз, пуританско бебе. Да напуснеш Криспин е било най-умното нещо, което някога си направила, защото така си запалила интереса му. Щеше да те е захвърлил отдавна, ако не го беше направила. Не мога да си представя защо той изобщо търпи монотонноста да те чука, след като не можеш да му смогнеш ако не е с кайшка. О, и Криспин ти казва, че те обича? Поне хиляда пъти съм чувала това от него, но в моя случай времето е родило истина в думите. Преспокойно може да опаковаш и да се махнеш сега; вече си минало.

Ударих главата й в пода, за да я накарам да млъкне, усмихвайки се, когато чух пукането на нещо счупено. Анет беше силна, но не достатъчно силна. Забих коляно в гръбнака й докато не се счупи. Тя крещеше, тъй като тялото й беше под грешен ъгъл. Докато беше временно парализирана, аз се изкачих по стълбите до спалнята, грабвайки извит сребърен нож. Анет все още беше на пода, когато изтичах обратно долу, а звукът на мрачно веселие ми избяга.

155

- За Бога, мислиш ли, че ще се вържа на това? Първото нещо, на което ме научи Боунс, беше да ритам някого, когато е долу.

Дръпнах крака си, за да го запратя в ребрата й, когато тя се премести по-бързо, отколкото мислех да й го призная, помитайки другият ми крак изпод мен.

- Знам това, ти нахален мелез, но явно не го слушала, когато те е учил как да го блокираш!

Претърколихме се обратно по килима, а мебелите летяха при движенията ни. За десет минути се бяхме вкопчили една в друга. Анет успя да ми нанесе няколко удара, но в крайна сметка, забих сребърно острие в гърдите й. Тя замръзна. В миг смараговочерните й очи станаха в цвят шампанско и от устата й излезе един единствен накъсан дъх.

- Поне доживя да си видиш сметките, но проспусна. Дори не беше близо. Разкрачих я, задържайки ножа неподвижен. - Не пропуснах, кучко. Едно движение на китката ми и си лош спомен и

дори по-лоша мизризма. Мисля, че трябва да поговорим, жена с курва. Знам защо правиш това. Искаш да го оставя отново, но мисля да ти спестя кислорода с думите, защото няма да стане. Боунс ми прости за това, че го оставих и бягах с години, така че можеш да заложиш овехтялата си от оргии путка, че ще му простя един лош момент на орални удоволствия с теб. Сега разбра ли ме ясно?

Анет ме погледна с болка в изражението си. Среброто болеше, знам от опит.

- Не го заслужаваш.Почти се засмях.- Права си. Като се замислиш, това си е негов проблем, а не твой. Ето го

и твоят – ще приемеш ли нещата такива каквито са или ще напуснеш живота му? Виж, няма да надупча сърцето ти сега, защото Боунс наистина държи на теб. Горкото копеле не разбира нищо когато стане въпрос за жени, нали? Ако можеш да понесеш да си около него по платоничен начин, няма да ти разрежа сърцето, въпреки че много, много искам. Какво ще кажеш? Имаме ли сделка?

Изведнъж очите й се разшириха от тревога. - Махни се, той е почти тук! Съдба, той ще ми е толкова ядосан!С учудване премигвах към нея. Ето ме ,седейки върху нея с нож в

гърдите й, а тя е по-притеснена от хокането на Боунс? Приоритетите й бяха прекалено откачени.

- Сделка?- продължих.Тя ме стрелна с раздразнен поглед.- За Бога да, сега ме пусни да се изправя! Трябва да подредя къщата.

Мамка му, току-що ускори!

156

Завъртях очи и внимателно махнах ножа от гърдите й. Тя веднага се изправи, но не враждебно. Точно обратното, превърна се в мъгла от чистещо движение, като Марта Стюард на амфетамини.

Вратата на колата се тресна секунда по-късно, след което входната врата се отвори широко. Боунс стрелна Анет с толкова разгневено изражение, че всъщност я съжалих.

- И това, Анет, се нарича пилатес – казах, като се разстегнах неестествено.

- Много занимателно - тя побърза да се съгласи, обръщайки невинни очи към него. - Защо, Криспин, подранил си..

- Спести си го. – сряза я той. С вдигната вежда дойде до мен, протегна се към задната част на панталоните ми и извади окървавеният нож, който бързо бях набутала там. После отиде до Анет и го размаха пред пострадалото й лице.

- Освен ако пилатес не е станало крайно смъртоносно, бих казал, че двете се биехте. Толкова шумно, всъщност, че ви чух от километри разстояние.

В тона му се съдържаше едва удържима заплаха. Напрежението трептеше. Зад него, едно лице надничаше от вратата. - Родни!Преметнах ръце около изненадания гул, който изглеждаше така, сякаш

не е очакваше толкова топло посрещане. Тейт, Жуан и Купър висяха до колата, но им помахах да влизат. Всичко, което можеше да обезвреди тиктакащата бомба от сцената, беше добре дошло.

В същото време друго превозно средство с италианско лого на вратата отби в алеята.

- Вижте – широка, фалшивата усмивка. - Храната е тук! Кой е гладен?

31.

АНЕТ УЧТИВО СЕ ПОМОЛИ ДА Я ИЗВИНЯТ, за да отиде да се преоблече и аз направих същото. Родни вдигна счупените предмети без да каже нито дума, докато Боунс ме последва до спалнята.

- Не сега. – Започнах, преди да си е отворил устата. – Отседнахме тук. Момчетата са тук, освен това е време за вечеря. Нека седнем върху някой от останалите мебели и да хапнем. Останалото може да почака.

Устните му се извиха в права линия. – Добре. Но това не е отсядане. Все още си ядосана, мога да го усетя, а и ще се справим с това след вечеря.

Боунс хвърли якето си на леглото и после каза последен частичен коментар през рамо, докато си тръгваше.

- Най-добре облечи нещо с ръкави; ръцете ти са целите изподрани. Вечерята беше упражнение за търпението ми. Анет беше лесно

очарователна с тримата ми мъже. Нямаше мъчително раздразнение за нея.

157

Масло не би се разтопило в устата й, но въпреки това, тя беше температурата в стаята. Хуан скандално флиртуваше с нея, а тя дори се усмихна няколко пъти заради Тейт. Междувременно Боунс седеше замислен и беше обладан от спокойствие, което граничеше с грубост.

Заговорих Родни и се опитах да игнорирам онези кафяви очи, които изгаряха едната ми страна. Дали Боунс не беше ядосан, че промуших Анет? Боже, тя продължаваше да говори и да завзема пространството! За щастие, въпреки моите опровержения, това което беше казала бе измъчващо. Много различни жени съчетани в една. Топла жива плът. Десетки хиляди пъти.

Беше ли вярно? Разбира се, знаех, че Боунс не е бил монах преди мен – бивше жиголо, затова очаквах някаква разнородност – но този тип история ме караше да се колебая. Да, знаех, че щеше да има нещо за моя сметка. Вероятно нещата за моя сметка щяха да са много, но не съм очаквала, че дупките в колана на Боунс ще са с подобен брой на милите на одометъра на колата ми! Само мисълта за това ме накара да изпитам желанието да го убия и междувременно да навляза в опасна ситуация. Когато вдигнахме масата, бях смесица от противоречиви емоции.

- Карти, господа? – Анет попита. Тя извади едно тесте от многото си чанти и ги измеша с практичните си ръце. Очите на Тейт и Хуан светнаха. Имаше няколко неща, които обичаха повече от хубава игра на покер.

Боунс се изправи. – Не и за нас двамата. Наслаждавай се на игричката си, Анет, по всички аспекти. После може да върнеш приятелите й. Родни ще те акомпанира и ще ти покаже пътя. След това, късметът ти ще изтече.

Четиримата мъже не бяха глупаци. Всички знаеха, че е имало кавга и можеше лесно да се предположи за какво беше. По дяволите, Родни сигурно също я е чул. Той погледна Анет симпатизиращо.

- Това беше изключително учтиво. – Изсъсках щом се качихме горе. Боунс затвори вратата на спалнята зад нас. – Освен това, може да я оставиш отворена; те все още могат да ни чуят.

- Никой не е с достатъчно лоши маниери за да подслушва, когато могат да избират да не го правят за свое добро. – Отговори Боунс с открито предупреждение за тези долу. Той се наведе срещу вратата. – Вечерята беше загуба на време; нищо не си хапнала. Сега ми кажи какво се случи.

Честно, опивах се да забравя, защото червеите на съмнението ме разяждаха отвътре. Нищо чудно, че нямах апетит.

- Скарахме се, не е нужна игра на думи. Анет каза едни гадни неща, аз направих същото и след това я промуших. Ето ти сега една игра на думи.

Боунс не се забавляваше. – Значи това е, така ли? Всичко е наред и няма гадни чувства?

Кимнах без да съм много сигурна.Той внезапно се придвижи и беше изминал значително разстояние за

едно мигване. Когато се наведе, за да ме целуне, потрепнах.

158

Изправи се. – Мда. Има два начина да чуя всяка гадна дума казана от Анет. Първият е от теб чрез молба. Вторият е след като я накарам да ми каже. Егоистичната част от мен се надява да замълчиш, но това пък ще провали великото добро. Можеш да ми кажеш всичко, Котенце. Въпросът е, ще го направиш ли?

Има четвърт бутилка джин на нощното шкафче. Седнах на леглото и я пресуших преди да отговоря.

- Добре. Ето какво. Анет каза, че основно си бесен извратеняк, който харесва жените минимум по двойки, човеци особено заради топлите им тела, че си чукал повече жени от населението на този щат, че никога няма да задържа интереса ти… - Спрях да си поема глътка въздух. – Звучал си отегчен в леглото с мен по-рано, никога не бих била способна да издържа на онова, което наистина обичаш да правиш, казвал си на половината жени, с които си спал, че си влюбен в тях, щял си да ме изхвърлиш преди години, ако аз не те бях оставила първа… о, и че тя е била онази, която си жвакал преди няколко месеца.

- Ще разкъсам плътта на Анет за това. – Гласът на Боунс беше нисък и яростен. – Ако бях на твое място, щях да я убия. Мамка му.

Той отвори вратата. – Родни, изпрати ги и остави Анет тук! Не изчака за отговор преди да я затвори отново. Чух мънкащото

разбиране на Родни и звукът от това как те си тръгват. - Вярно ли е? – попитах. – Бесен си й, но защо, защото ме е излъгала

ли? Или защото ми е казала истината?Той затвори очите си за секунда. – Съжалявам, че провеждаме този

разговор под тези обстоятелства, Котенце, но нямам никакви намерения да крия миналото си от теб. Краткият отговор на онова, което ти е казала Анет е да, бил съм с много жени. Много. Живи и неживи.

Много. Това отново не беше изненадващо, вземайки на предвид възрастта му, бившата му професия и невероятния му външен вид. Но ми беше нужна повече избистреност относно думата много.

- Обикновено по няколко? Хиляди? Повече?Боунс дойде до леглото и коленичи там, където седях. - Нека ти обясня какъв бях след като се превърнах във вампир.

Първоначално, мислех за съдбата, която Иън ми беше начертал, но накрая реших, че мога да си прекарвам велико, докато съм нежив. Тогава имах талант само за едно нещо, а това беше чукането. Ако момичето харесваше женската компания докато бяхме в леглото, определено не възразявах. Докато годините минаваха, започнах да запознавам неживите с тези, които смятах, че го заслужават. По-късно, започнах да получавам доходи от това. После убиването стана другото нещо, в което преуспях, а и между двете неща, се чувствах щастлив. Животът ми течеше по този начин, и да, Анет беше една от жените, които чуках често, независимо дали сама или акомпанирана. После един мой приятел ме помоли да намеря убиеца на

159

дъщеря му и аз преследвах убиеца и неговата банда до един бар в Охайо. Тогава срещнах теб и се влюбих. Не можеш да си представиш какво чувствах след векове на… празнота. Не мислех, че мога да се влюбя, но поне усещах, че има какво да дам някому освен хубаво чукане или убиване. А сега доверената ми приятелка Анет се стреми да ми отнеме това като те дразни с факти от миналото ми, надявайки се че ще унищожи чувствата ти към мен.

Никога не бяхме обсъждали как Боунс се е превърнал в наемник или нещо за първите му години на нежив. Въпреки месеците прекарани заедно, осъзнах, че прекарвахме времето си като преследваме лошите и ни остава много малко време за да говорим какви сме, или какви сме били. Не ми беше трудно да си представя животът, който Боунс описа. Не можех да разчитам само на секса, но в последните четири години и половина всичко, което можех да предложа беше способността ми да убивам. А в края на деня, имаше много самота.

- Не я съди толкова остро, Боунс. Анет те обича; затова направи всичко това. Не харесвам дългата ти сексуална история, но мога да я приема – ако е само в миналото ти. Но никога няма да взема участие в тройка, четворка, петорка, и така нататък. Ако се надяваш, че накрая ще го направя… значи имаме проблем.

- Освен тази случка с Анет, за която наистина съжалявам, не съм докосвал друга жена, докато бяхме разделени, защото не желая друга освен теб. А това, че съм казвал на други жени, че ги обичам, докато бях курва, казвах на клиентите си, че ги обичам. Почти част от работата. Затова съм го казвал на Анет, но откакто не съм човек, не съм го казвал на никого освен на теб.

Истината беше в очите му, а там се появиха сълзи, които откриваха всичко и всеки преди мен.

- Еми, тогава… добре.- Добре? – Боунс ме придърпа на пода, докато лицата ни не бяха на

едно ниво.- Да. – Казах меко, докосвайки лицето му.Когато ме целуна отново не трепнах. Увих се около него. Боунс се отдръпна след дълъг момент. – Все още имам да се разправям с

Анет. Ти може да си снизходителна към нея, но тя оскверни доверието ми и аз не мога да преглътна нещо подобно. Анет! – Той извика внезапно. – Качи се тук!

Изтръпнах, нанизах една идея в главата си, която при нормални обстоятелства не бих обмислила.

- Направи го по свой начин, но аз предлагам друг. Може да я набиеш много яко, или… да ми предизвикаш шумни, крещящи оргазми, които да изгорят ушите й. Ако имаш някакви бивши-курвенски-хаотични-вампирски трикове, които не си прилагал досега, приложи ги. Имам само

160

едно условие: По—добре да отсвириш всякакви обещания, които си дал на нея или на някой друг, защото ако не се събудя с руменина по лицето от срам при това, което си ще ми сториш тази нощ, ще бъда много разочарована.

Анет отвори вратата без да чука. Боунс се изправи и я погледна заплашително.

- Имаме да уреждаме някои неща, аз и ти. – Каза той с копринена заплаха. После погледна обратно към мен. – По-късно обаче.

И затвори вратата под носа й.- Ще се опиташ да вържеш гащите ми около врата си ли?Погледът в очите му, вече светещ в зелено, направи отговора ми

нестабилен. – Ти не носиш такива.Той се приближи и ме вдигна на крака. – Уверявам те, че няма какво да

ми доказваш в леглото и че никога не съм се забавлявал толкова много, любейки някоя друга, но само един глупак би отбил онова, което току-що ми предложи. Нощта не разполага с достатъчно време, че да те поведа по всички пътища, по които съм си представял, че ще го направя, но ти обещавам това… - Гласът му стана по-дълбок. – Ще се възмутиш на сутринта, когато ще можеш отново да мислиш.

32

Преднамерено бавно Боунс започна да разкопчава ризата си. Наблюдавах как се разкрива кадифената му кожа с всяко едно разкопчаване. Като приключи я свали, разкъсвайки всеки ръкав с едно дръпване. Причината за това странно действие ми стана ясна когато той завърза плата около очите ми, заслепявайки ме. Забих нокти в дланите си докато всичко потъваше в мрак. Беше свършил добра работа по въпроса. Следващото нещо, което усетих, бяха ръцете му, притискащи ме назад върху леглото, а след това свалящи дрехите ми, докато не се оказах гола. Нещо беше поставено около китката ми, изпъна ръката ми на дължина, а след това я завърза, най-вероятно за рамката на леглото. Същото действие последва и с другата ми ръка.

- Не се бори с тях, - прошепна Боунс – Не са достатъчно здрави, за да те задържат. Отпусни се, - чу се нисък смях – Остави ме да работя.

Така завързана, можех само да слушам как той се движи наоколо. Звучеше сякаш е в банята, тършувайки в чекмеджетата, за какво точно, си нямах и на идея. Да бъда със завързани очи и прикована гола към леглото беше най-меко казано затруднително, но той не се забави дълго преди да се върне.

По раменете ми се спуснаха ръце, които се придвижиха по-ниско, обхващайки гърдите ми. Около едното ми зърно се затвориха устни, зъбите вече се бяха удължили. Той навлажни връхчето му с език, след което

161

плоските му човешки зъби го гризнаха малко по-силно. Поех си остро дъх, когато той внимателно заби резците си, точно на косъм да пробие кожата ми. Засмука по-силно зърното ми, докато през мен минаваха тръпки на неподправено желание.

- Искам да те докосна – изстенах, подръпвайки връзките, които ме възпираха. Той хвана китката ми, без да прекъсва контактът с устата си.

- По-късно. Английският му акцент сега беше по-плътен и аз знаех от докосването

на бедрото му, че той също е гол. Под нас се включи телевизора, Анет целенасочено увеличаваше звука му, но аз едва регистрирах това. Не и с Боунс, който увеличаваше натиска, докато започнах да чувствам зърното си притъпено, а след това го проби с кучешките си зъби.

Изкрещях, но не от болка. Той издаде дрезгав звук, и започна да смуче по-силно, поемайки кръвта ми в устата си. Както и преди, когато е пил от мен, започнах да чувствам топлина навсякъде по тялото си. Гърдите ми положително горяха, но също така почувствах и туптене на страх.

- Сърцето ти проглушава ушите ми сега, но няма да се страхуваш дълго. - Прошепна той, преминавайки на другата ми гърда. - Ще изкарам страха от теб.

Изпъшках и се извих изпод него, когато ме ухапа отново по същия начин. Сега и двете ми зърна бяха напращели и всяка от гърдите ми изгаряше от жега. Устните му се плъзнаха към рамото ми когато се измести по-нагоре в леглото, премествайки се от мен. Почувствах проучващия му език на китките си над невиждащите се връзки, които ме държаха. Устата му покри мястото в следващия миг, забивайки кучешките си зъби толкова бързо, че дори нямах време да се напрегна. Онова същото туптене от гърдите ми сега се усещаше от китката ми. Горещи пулсиращи вълни ме заливаха, съответстващи с пулса ми. Ако пристрастените към хероина се чувстваха по същия начин, помислих си замаяно, докато усещането се разпростираше като топъл карамел надолу по ръката ми, тогава напълно разбирам защо го правят.

- Това, което чувстваш, е екстрактът от зъбите ми. - каза Боунс гърлено. - Движи се по вените ти с всяко биене на сърцето ти. Ако беше човек, не бих посмял да те хапя повече. Прекалено много би те дрогирало, но ти не си човек. Така че мога да направя това...

Изпъшках силно, когато ухапа и другата ми китка. Сега тази сладка невероятна жега се разпростираше в цялата горна част на тялото ми. Мили Боже, не знаех, че вампирското ухапване може да се усеща по този начин, иначе бих изисквала от него да пие от мен всеки ден.

Боунс стисна китките ми и аз подскочих. Натиска изглежда изтласкваше топлината по-надълбоко в мен.

- Не мърдай, любима.

162

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Исках да опъна връзките, за да може стегнатостта им да закара тази жега по-навътре в мен. Но кожата му, докосваща устните ми ме разсея от това, докато той плъзна тялото си по дължината на моето и ощипа здраво зърната ми. Тази внезапна инжекция двоен огън ме накара да се извия изпод него с вик.

- Още!Той се засмя меко.- О, да. Още много. Очакването нарасна в мен, когато Боунс разтвори краката ми и се

придвижи между тях, с една ръка под бедрата ми. Устата му беше толкова близо, но той не направи това, което исках да направи. Вместо това той започна да отърква лицето си в бедрото ми.

- Боунс, моля те. - молбата беше яростна. Имах нужда да усетя езика му в мен. Проучващ ме. Лижещ ме.

- Още не. Дъхът от изречените думи ме подразни, причинявайки ми увеличаваща

се болка. Стиснах зъби, проклинайки го наум. - Да. Сега. - Още не. Всъщност се канех да споря, притисната във вихъра на страстта от

жегата, разтилаща се във мен, когато Боунс ухапа бедрото ми. Цялото ми тяло се изви и аз по невнимание дръпнах връзките, с които

бях завързана. През мен се втурна още течен огън, утроен от новите пламъци в крака ми, и се свих от вътрешен спазъм, който ме остави трепереща. Мамка му! Той дори не ме беше докоснал между краката, а ето че се тресях от девятка по оргазмената скала. Устата на Боунс се отмести от бедрото ми, което туптеше толкова силно, че беше сякаш артериите ми се опитват да преплетат екстрактът от зъбите му към вените ми. Дори нямах време да успокоя дъха си, когато едно доминиращо близване надълбоко в мен ми го отне. С ръце под бедрата ми той ме притисна по-близо, докато устата му алчно пленяваше розовата ми плът. Главата ми падна назад, докато пъшканията ми станаха по-силни. Още една кулминация наближи, ускорена от езика му, който се въртеше и проникваше в мен, и тогава той внезапно спря.

- Не още! - извиках заслепена от нужда. - Стой неподвижно. Ръцете на Боунс се стегнаха около мен докато не бях прикована от

кръста надолу. Едно докосване от устните му към плътта ми ме накара да потреперя, след което той ги сключи върху клитора ми и засмука бавно. Целенасочено. Дори и през сковаващия екстаз, нещо свързано с начина, по който го направи изпрати в съзнанието ми безпокойство. Не можеше да има предвид да...?

163

Последва част от секундата на проясняване, когато почувствах как кучешките му зъби пробиват, след което нямаше друго освен нажежен до бяло огън. Смътно усетих още всмуквания и чух пронизителни писъци, но не успях да различа кой ги издава. Един след друг оргазмите ме караха да конвулсирам, обръщайки ме отвътре навън. Всичко гореше, а после експлодира, само за да започне да гори отново. Накрая паднах назад в съзнание, разбирайки, че обезумелите викове са идвали от мен. Превръзката на очите ми беше свалена. Ивиците от ризата му, които ме бяха държали за леглото бяха в лошо състояние, а очевидно бях разкъсала чаршафите около нас. Боунс ме беше притиснал под себе си, задържайки ме с тялото си. Отмина и последната ми мъглявина и лицето му дойде на фокус. Той имаше мъжествена усмивка, която преминаваше през самодоволство и игривост почти до самонадеяност. Не можех да спра да треперя, особено когато той ме целуна и аз вкусих кръв и разни други неща по езика му.

О, Котенце, - изръмжа той – Нямаш си и идея колко ми хареса това. Вече свърших в теб, по дяволите, мислех, че ще ме кастрираш с удоволствието си. Знаеш ли колко време се мяташе от ефекта на ухапванията ми?

Никаква идея.- Пет минути?За мой шок, гласът ми беше пресипнал и почти неразпознаем. Той се

засмя. - Пробвай двайсет, плюс, минус. Полицията вече дойде и си отиде; Анет

ги отпрати. Мисля, че съседите са решили, че тук убиваме някого. - А? - изграчих, а после изпъшках, когато той се придвижи по-надолу и

влезе изцяло в мен с едно движение. Това пъшкане се превърна във вик, когато тазът му докосна ухапаният ми туптящ клитор. Чувството беше сякаш току що ме е поразила светкавица от кръста надолу.

Той изстена от удоволствие.- Горещо е, нали?Това дори не можеше да започне да го описва. - Изгаря. Гори. Боунс, толкова е хубаво!Бурността ми ме изненада на вътрешно ниво, но дълбоко в себе си исках

още. Нуждаех се от още, и не се срамувах да му го кажа. - Не спирай, не спирай!Боунс се задвижи по-силно, по-бързо и аз се опияних от свирепостта му.

Всяко проникване изпращаше нова вълна от жега през мен, почти подлудявайки ме от желание.

Гърдите му се бяха долепили до моите, притискайки зърната ми и беше хванал китките ми с ръце. Комбинираните притискания ми докараха още един оргазъм и въпреки това все още не беше достатъчно.

164

Подтиквах го да продължава измежду крясъци, викове за още, докато вече не можех да говоря, и когато той свърши се присъединих към него с крясък, който взе по-голямата част от гласа ми със себе си.

Боунс се дръпна от мен и стана от леглото, но аз едва го забелязах. Не можех да се движа, а сърцето ми биеше толкова учестено, че усещах със сигурност, че това е опасно.

Той се завърна миг по-късно, обръщайки ме настрани. Пръстите му се плъзнаха между бедрата ми, с нещо течно, но гъсто по тях. Целуна врата ми, след това размаза субстанцията по цепката на задните ми части.

Потреперих. О, Боже, знаех какво възнамерява. Боунс изви тялото си над моето, намествайки се.

- Всичко е наред, Котенце, не се плаши. Успокой се... От гърлото ми излязоха безмълвни сумтежи, когато той раздели бузите и

усетих началото на проникването. Нададох лек вик, почти хриптящ. Боунс изпъшка, сграбчвайки бедрата ми. Следващият му тласък направи пробив и върха на члена му беше в мен. Той туптеше, или може би аз туптях. Във всеки случай, новото усещане беше странно и почти обезпокоително.

Боунс се пресегна надолу, потърквайки клитора ми, за да разпали повторно и бързо онази жега в мен. След това бавно нахлу по-навътре в дълбини, които никога не са били пресичани преди. Още един остър звук премина през гърлото ми. Боунс спря веднага.

- Боли ли?Гласът му беше натежал от страст, но той не помръдна докато чакаше

отговора ми. Пълнината в мен по-точно казано не беше болка, но беше неописуемо силно усещане. Не бях сигурна дали ме боли или ми харесва, или и двете. След като не му отговорих положително, той зададе друг въпрос:

- Искаш ли да спра?Гласът ми, когато дойде, беше дрезгав и много тих. - Не. Боунс проточи врата си, за да ме целуне. Пръстите му атакуваха плътта

ми докато той започна да влиза и излиза бавно, малко по-навътре с всеки път. Не знам дали беше страстта от целувката му, пръстите, предизвикващи огъня в мен, или нещо друго, но когато гърбът ми се изви, се шокирах да открия, че се движа с него.

- Да, - изстена той – Да...Съзнанието ми все още спореше с тази нова дейност, но тялото ми

нямаше морал. Боунс намали темпото значително, създавайки един нежен ритъм, на който не можех да се спра да не отвърна, докато търкаше клитора ми с всяко проникване. Забих нокти в ръката му, пъшкайки в устата му и оставяйки някакъв скрит инстинкт да вземе връх. Не мислех, че е възможно. Вероятно не би било възможно, ако изобщо мислех, но в крайна сметка оргазмът ми ме връхлетя, както и учудването от това какво

165

го причини. Боунс изръмжа дълбоко и гърлено и рязко се отдръпна. Миг по-късно по бедрото ми се разля една топла течност.

- Не мърдай, любима. - прошепна той, с глас, все още вибриращ от оргазма му. - Ще ни почистя.

Секунди по-късно след ненужната команда, тъй като не смятах, че мога да помръдна нещо, той донесе покрита с пяна кърпа от близката баня и я прокара през бедрото ми. С полузатворени очи наблюдавах как забърсва себе си с друг плат, след като бях обгрижена. След това захвърли парцалите на пода и ме взе в обятията си. Целуваше ме, прехапвайки езика си, така че устата му беше пълна с капки кръв, които поглъщах като жадна. Раздразнението в гърлото ми изчезна, което беше в плюс, но тогава лумналата жега в мен също намаля. Прекъснах целувката, за да погледна надолу към гърдите си. Дупчиците по зърната ми изчезнаха пред очите ми. Кръвта на Боунс, разбира се, беше излекувала нещо повече от гласа ми и аз не можех да се спра да не се почувствам малко разочарована. Той се усмихна, когато видя накъде гледам.

- О, Котенце, ни най-малко не съм спрял с пируването с плътта ти. Не мога да се наситя на усета, когато пробия кожата ти или вкуса на сочната ти кръв, изпълващ устата ми...

Той доказа твърдението си, ухапвайки ме на всяко място, на което и преди, докато не се намерих в опасност да увредя гласа си отново. Не, че ми пукаше, докато бях върху него, и всяко раздвижване на тялото ми изпращаше прелестно удоволствие през мен. Гласни струни? На кого му трябват?

Боунс седна, придърпа ме по-близо и заби зъби във врата ми. Боже, ако не ме убиеше преди зазоряване, щях да се изумя. Той засмукваше през дупчиците, докато ме наместваше в скута си и докато краката ми не се намериха около кръста му. Тласъка му беше придружен от още едно плитко всмукване, и още едно, и още едно, докато смътно се запитах защо кожата ми не дими, понеже се чувствах като подпалена.

- Ухапи ме, Котенце, пий от мен както аз пия от теб. Забих зъби във врата му с далеч повече грубост, отколкото той ми беше

показал. Последва поддаването на плътта – да, изпукване – и после устата ми се напълни с кръв. Беше топла, загрята от пребиваването в моето тяло до преди миг, но безвъзвратно изменена, след като вече беше в неговото. Пиехме един от друг, аз по-дълбоко, и нищо не изглеждаше разделено повече. Неговото тяло беше моето тяло, кръвта му моя кръв и преминаваше напред и назад помежду ни с всяко преглъщане. Миризмите започнаха да изпълват носа ми. Цветовете се изостриха, ставайки по-ясни. Сърцебиенето ми, което звучеше силно преди, сега практически ме проглушаваше. Точно когато ме заля вълна на непреодолим глад, Боунс ме извъртя настрани.

- Стига.

166

В яростта си го одрах, за да се добера до гърлото му. Той ме тръшна обратно на матрака, прониквайки в мен с необуздана страст, която все още не беше достатъчна. Чу се проскърцване когато леглото изпод нас се счупи.

- По дяволите, Боунс, дай ми още! - изръмжах, незнаейки дали искам кръв или секс, или и двете.

- Това ли е цялата ти борбеност? - подразни ме той. Разпорих гърба му с нокти, опитвайки се да оближа кръвта му от ръцете

си. Той хвана китките ми и се потопи бързо в мен, поставяйки гърлото си

дразнещо близо. Исках това гърло в устата си. Исках да го разкъсам и да усетя кръвта му

да се стича в мен, заливайки ме, покривайки ме. Нещо се беше освободило вътре в мен и то дращеше с нокти да излезе.

- По-добре не спирай да ме чукаш. - изръмжах и една порочна усмивка озари лицето му. - Защото ако спреш, ще те пресуша.

Боунс се засмя, свирепо и тържествуващо. - Ще ме пресушиш, но не кръвта ми, и ще ме молиш да спра преди да

съм приключил. - обеща той, преди да се хвърли в битката.33.

СЪБУДИ СЕ, ЛЮБИМА. ПОЧТИ ОБЕД Е.Миглите ми се отвориха, за да срещнат двойка кафяви очи. Боунс седна

на леглото. По-точно на останките от него.Яснотата се завърна с мъст. Той се изхили на цвета, който моментално

оцвети лицето ми.- Ето го заплащането ми, руменината в бузите ти. Възмутена ли си от

порочното си поведение? Ако беше католичка, щеше да запушиш ушите си при изповедта, която направи. Помниш ли, че ме накара да обещая да повторя всички онези безсрамни действия без значение какво ще кажеш тази сутрин?

Сега като повдигна въпроса се сетих, че съм го казала. Супер. Да бъда предадена от собствената си неморалност.

- Господи, Боунс… някои неща бяха извратени.- Ще приема това като комплимент. – Той скъси разстоянието между

нас. – Обичам те. Не бива да се срамуваш от това, което направихме, даже и твоята фалшива скромност да излиза наяве.

Изучих врата му, там където го бях ухапала. Нямаше белези, разбира се, нито пък имаше на моето гърло. С цялата кръв, която бях изпила от него, вероятно ще се лекувам толкова бързо, колкото него за следващите няколко дни.

167

- Никога няма да гледам на вампирските ти зъби по същия начин след снощи. Една част от мен иска да ти се извини, че съм те възпирала досега, а другата част иска да се извини на мен, защото ти знаеше по-добре!

Той отново се засмя. – Още има какво да ти показва, повярвай ми, но сега няма време. Изоставаме, след като те оставих да спиш.

Отвих завивките от себе си и се отправих към банята. Дали закъснявахме или не, не ми пукаше, щях да си взема душ. Боунс вече беше измит и облечен. Косата му все още беше леко влажна.

- Има нещо, което трябва да знаеш, - извика той след мен. – Тейт е тук. Прекарал е нощта.

Шампоанът бликна на стената вместо на главата ми. За пръв път забелязах сърцебиенето там долу. – Защо?

Последва темпераментно разискване в думите на Боунс, когато влезе в банята. - Убедил е Родни да закара останалите и да го върне тук, но не заради заблудено безпокойство по теб. Когато е пристигнал с теб сме били доста заети. Анет го е поканила да остане и да я забавлява. Той е приел.

Подвижният душ падна, когато дръпнах завесата прекалено силно, че да го погледна. Боунс го хвана и го постави на мястото му, без да коментира.

- Тейт и Анет? Не са играли покер, нали?- Не, защо, ревнуваш ли? – попита ме направо той.- Не, а ти?- Изобщо. Просто се изнервям на злобата й по теб, но това е вече

решено.- Веднъж Тейт ме нарече некрофил. – Гласът ми беше рязък. – Ще

трябва да върна комплимента му.- Току-що го направи. Той подслушва. Усещам го.Наистина ли? Любопитен никаквец. Той знаеше, че не харесвам Анет.

Не само тя беше злобна. Още една мисъл се регистрира. – Знаел си вчера, нали?

Боунс наклони глава, признавайки. – Въобще да не ти минава през акъла да ме питаш защо не съм ти казал. За нищо на света нямаше да ни прекъсна, а и ако е избрал да остане, било е негово право. Нямах никакви опасения – веднага забравих за него, защото ти изискваше цялото ми внимание.

Докато сапунисвах косата си, разбрах, че не съм нервна спрямо Боунс. Освен това, беше нищожно трудно дори да се къпя и да не го хвърля обратно на леглото. Скромността ми можеше все още да е голяма, но останалата част от мен не беше.

Боунс вдиша, а очите му заблестяха, когато долови аромата ми. – Слизам долу. Не мога да съм толкова близо до теб без да те искам, а нямаме време.

Той си тръгна във водовъртеж от движения, карайки ме да се усмихна, докато продължих да се къпя.

168

Четири глави се обърнаха в моя посока, когато слязох долу. Кухненската маса беше пълна. След като повечето столове бяха счупени от вчера, нямахме достатъчно места. Боунс ме придърпа в скута си, без да прекъсва разговора си с Родни, почуквайки с пръсти по чинията с храна пред себе си.

- Хапни нещо. Не мога да те гледам как ставаш все по-бледа, задето продължаваш да пропускаш храненията.

- Удивен съм, че дори може да ходи. – Излая Тейт без да поглежда нагоре. – Трябва да си и дал един галон кръв след това, което чух вчера.

- Това засяга ли те по някакъв начин? – Попита Боунс хладно, затягайки юмрука си, а аз щях да го вдигна и да зашлевя Тейт. – Когато работиш имаш своето старшинство, Котенце, но сега той е на твоя територия, така че тези правила не се вписват.

- Щях много да внимавам, ако бях на твое място, Тейт, - отбелязах аз. – Аз също се радвам да видя, че ходиш без да накуцваш, или не е така? Седнал си, така че не мога да кажа.

Тейт не отстъпваше. – Ти си тази, която каза, че щом веднъж умреш, по-добре ебеш. Помислих си, че ще разбера, ако си била права.

Родни се засмя. – Казала си това, Кат?Боунс ми хвърли задоволен поглед. – Радвам се, че представлявам вида

си. – Увери ме той.Погледнах Тейт, но после присвих устни. Неговата също и той изгрухтя

слисано. – Боже Кат, можеш ли да си представиш как Дейв ни наблюдава от горе сега? Закуска на маса, препълнена с вампири.

Сълзи се появиха в очите ми, когато спомена Дейв. Тейт отклони поглед от срам при внезапната влага в неговите очи.

- Иска ми се да можеше да си с нас онзи ден, мъртвецо, - изрече грубо Тейт към Боунс. – Поне вероятно щеше да го спасиш с тази твоя турбо кръв. Кат не успя, дори след като изстиска останалите вампири като гъба. Ако можеш да предотвратиш нещо подобно отново, вероятно ще си струва да си в екипа. Въпреки че не мога да те понасям.

Вместо да се обиди, Боунс потупа брадичката си с пръсти. Двамата с Родни размениха погледи и после той ме извърна по-плътно в скута си. – Котенце, не си ми казвала, че си изляла вампирска кръв върху приятеля си, докато е умирал. Той преглътна ли нещо от нея?

- Хуан му помогна да преглътне малко, но Боже, Боунс, половината гърло на Дейв липсваше. Кървеше до смърт преди кръвта да направи опит да му подейства.

- Хитро, - оповести Родни.Хвърлих му един поглед. – Повече от хитро. Той ни беше приятел.Родни понечи да отвори уста, но Боунс го прекъсна.- Не сега, приятел. Котенце, разписанието се променя. Докато спеше,

Иън ми се обади и каза, че има информация относно местонахождението

169

ти. Знаел е, че е само въпрос на време, въпреки че бих предпочел още седмица, две, за да уредя всичко. Както и да е, жребият е хвърлен. Вчера казах на Иън, че ще те намеря собственоръчно и че по-късно ще му предложа залог. Той много се зарадва и организира приветстващо парти. Негодникът винаги прави такива крещящи неща.

Настръхнах. – Добре, значи ще го направим тази вечер. Ще кажа на Дон, ще съберем момчетата и… ще уредим нещата.

- Всъщност, любима, имаме няколко проблема. Иън не се удовлетвори, когато му казах, че при мен са и трима от твоите момчета. Той иска още и е изпратил някого, за да му го вземе.

Ледена тръпка полази гръбнака ми. – Какво още?- Ноа, - уведоми ме Тейт без заобикалки. – И това дори не е

кулминационната точка.- Имаш ли нещо против? – Боунс зяпна Тейт, преди да продължи. –

Прибързания ти колега е прав, Котенце, и в това е проблемът. Иън мисли да убие едно от момчетата пред теб, поради две причини, първо, ще е по-поощрително за теб да изпълниш исканията му и второ – като отплата задето си убила иконома му, Магнус. Иън възнамерява да запази Ноа жив заради сполучливия удар, а и който и да му е дал информация за теб не е знаел, че си скъсала с Ноа. Освен това, изпратил е баща ти, Макс, за да вземе Ноа, след като Макс очевидно е предложил да го стори.

Избутах чинията и скочих от скута му.– Дон наблюдава жилището на Ноа, нали? Ще хванем Макс, това

скапано лайно, и аз ще го убия. Ето това ще оправдае цялото ми съществуване.

Боунс поклати глава.– Не можем, Котенце. Ако го направим, Иън ще разбере, че го

будалкаме. Как иначе ще разполагаш с отбор за убиване на вампири? Ще изгубим преимуществото си на изненада, а аз няма да те изложа на опасност по този начин. Защо иначе си мислиш, че Макс е предложил да отиде? Вероятно възнамерява да използва Ноа като собствен шантаж и после да те убие! Иън не знае за това, но ние знаем. Не се шашкай; Пращам Родни да подсигури безопасността на Ноа. Първо ще го хване, а после ще набие Макс. Иън няма да убие Ноа – той смята, че е прекалено ценен. Макс, от друга страна, ще направи точно обратното, за да те вбеси и да те накара да го преследваш.

- Ти отиваш, - казах веднага. – Нищо лично, Родни, но ако нещо се обърка… ако Макс се появи по-скоро отколкото очакваш, искам там да бъде някой, който ще уплаши баща ми, така че да не използва никакви трикове. А това си ти, Боунс. Ти не си просто възрастен вампир с репутация на сритващ задниците мъж, ти си високо в редиците на Иън и Макс го знае. Няма да се осмели да изпробва нищо докато ти си наоколо, а

170

без теб, получавам видения за надгробния камък на Ноа, танцуващ в главата ми.

- Не, - каза Боунс непреклонно. – Аз ще бъда с теб и ще ти помагам да хванеш охраната на Иън. Анет може да придружи Родни, ако си обезпокоена заради Макс.

- О, моля ти се – подиграх се аз. – Сякаш на Анет ще й пука, ако нещата с Ноа се влошат. Смъртта на Ноа едва ли ще разбие сърцето й, или пък твоето, по същата причина, но за мен той значи нещо!

Беше жалко да падам на това ниво, но думите ми бяха истина. Боунс вдигна рамене, признавайки.

- Ако става дума за мен, хич няма да ми пука, ако Ноа умре. Няма да го отрека. Но ти ще страдаш и това ме притеснява.

- Аз ще взема Анет, - думите ми се изплъзнаха, без предумисъл. – Тя ще ме придружи като подкрепление, за да ми помогне с охраната на Иън, така ти ще можеш да си с Родни при Ноа.

Боунс ме погледна така, сякаш съм полудяла, което не беше толкова далеч от истината. – Мислиш, че ще ти позволя да атакуваш група вампири – група, която дори не възнамеряваш да убиеш, което както всички знаем, е почти невъзможно – докато мен ме няма, за да защитавам твоя ветеринар?

Язвителният му тон при последните думи ме направи дори по-решителна да осигуря защитата на Ноа. Родни знаеше, че Боунс няма да се разстрои, ако нещо се случеше с Ноа. Анет също. Но, ако Боунс отидеше… щеше да се почувства длъжен да опази Ноа. Без да има значение колко много не му допадаше.

- Всъщност, така повече ще проработи. – Казах, импровизирайки. – Можем да допуснем две неща: първо, охраната няма да разбере веднага коя съм, благодарение на кестенявата ми коса, и второ, веднъж щом разберат коя съм, ще се опитат да не ме убият. Иън ще се вбеси, ако му се откаже наградата, нали? Те го знаят. Аз ще съм в по-голяма безопасност с тях от всеки друг.

- Това наистина може да проработи повече, Криспин. – Предложи Анет. – Едва ли ще заподозрат нападение, ако мислят, че сме там заради тяхното… развлечение.

Боунс дълго мълчеше, после се обърна към Анет с хладна усмивка.- След вчера, имам причина да се чудя дали предложението ти е със

скрити мотиви, затова нека ти кажа какво ще стане, ако нещо й се случи. Ще те отрежа от закрилата си. – Боунс извади нож от джоба си и го прокара по дланта си, очите му не напуснаха нито веднъж тези на Анет. – Заклевам се в кръвта си, че ще те отрежа. А после ще предложа награда на всеки, който ще превърне живота ти в ад, разбираш ли ме?

Анет всъщност преглътна. Не можах да се сдържа от това да трепна от съпричастие към нея. Това, което Боунс току-що й беше обещал, бе по-

171

лошо и от смъртна заплаха. Анет щеше да се превърне в приветстваща игра за всеки немъртъв и неинтересуващ се, а и тя не беше достатъчно силна, че да се защити. Захвърлена в някакви парични награди за всеки заинтересуван Мъртъв Развратеняк и щеше да е истински прецакана.

Боунс вдигна едната си вежда към мен.– Може да вземеш Анет да те придружава, а аз ще тръгна след Ноа.Горкият Ноа. Единствената причина, поради която беше замесен в това,

бе нещастието да излиза с мен. Всъщност, единствено аз бях в сравнителна безопасност в целия объркан сценарии. Анет щеше да ме защити със своето безсмъртие, а охраната на Иън вероятно щеше да рискува своя живот повече, отколкото да нарани желаната нова играчка на своето величество. Заради това Боунс рискува да осигури безопасността на Ноа, без да се споменава възможността с Анет да не успеем да победим охраната на Иън, трите ми момчета бяха в най-голяма опасност. Иън се беше заканил да убие един от тях за реванш и за да се докаже. Тази вечер всичко щеше да се реши и аз внезапно не можех да понеса мисълта да рискувам всичко, което имахме с надеждата, че ще сме достатъчно силни или достатъчно умни, за да се справим. Какво, ако не успеехме? Защо който и да е от тях трябваше да рискува живота си, за да ме спаси? Все пак имаше и друг изход. Той изискваше само моята жертва и аз успях да взема решение за по-малко от секунда.

- Боунс, - приближих се и грабнах ръката му. – Това изобщо не бива да се случва. Иън ме иска само защото да съм наполовина вампир ме прави изключителна, но ако стана истински вампир няма да съм нищо специално. Затова го направи. Промени ме. Направи ме вампир.

Воят на протест очаквах от Тейт, но най-подчертаният отказ прозвуча далеч по-меко.

- Не.Премигнах с внезапна ярост. – Хайде, по дяволите, направи го! Или

Анет беше права? Температурата на тялото ми толкова ли много значи за теб?

За втори път падах ниско. Боунс затегна хватката си, когато се опитах да се освободя.

- Няма да набуташ главата си в чувала преди да видиш и тази страна. Топките вместо мозъка няма да се справят по-добре. – Отказът му най-накрая изимитира буйството на Тейт, който млъкна и се взря в Боунс с неверие. – Не искаш това, любима. – Боунс продължи. – Смяташ, че нямаш друг избор, но съм ти казвал преди, казвам ти и сега, че винаги има друг изход. Ако наистина искаш да те променя, ще го направя. Знаеш го. Но не по този начин. Няма връщане назад от това решение, а след това дори най-мъчителното съжаление е загуба на време.

Той ме придърпа към себе си и следващите му думи се чуха близо до ухото ми.

172

- И ако наистина толкова много обичах топлата ти плът, щях да те потапям в топла вана всеки път преди да те чукам. Щеше да си с температура деветдесет и осем градуса за двадесет минути, независимо дали си вампир или не, така че не обръщай внимание на Анет и нейните малки гадни коментари.

- Нещо може да ти се случи с Макс, - промърморих.Боунс въздъхна. – Няма начин. Права си – Макс е прекалено страхлив,

че да ме измами, но ако се опита, ще го пречупя на две и ще ти го доставя в кутия.

- Значи момчетата може да останат тук. Ако с Анет се провалим, не мога просто да стоя там и да гледам как Иън убива един от тях.

Боунс седна, но все още не беше пуснал ръката ми.- Има още един изход, ако трябва да се прибягва към него. Веднъж като

се освободя от закрилата на Иън, ще съм способен да поема своите хора – и тези, които са моя собственост – със себе си. На теб не ти харесва, но фактът остава във вампирската традиция, ти си моя по правилото за споделена кръв и легло. Ще твърдя също, че твоите момчета са мои. Тогава Иън няма да може да ги убие, не и без да рискува да ми обяви война.

- Но ти не си се хранил от нито един, нито си ги чукал! – Избухнах. – И освен ако нещата не станат съвършено капризни, това няма да се промени!

- Предпочитам едното от тях да се случи, вместо да умра. – Измърмори Тейт.

- Ти си вече покрит, кучи сине, - Каза Боунс рязко. – Анет е под закрилата ми, затова щом те е чукала, това й е дало способността да те нарича свой. Което пък те прави мой по правило, въпреки че не съм горд да го кажа.

- Какво? – попита Тейт, ядосан. – Не съм ви играчка!Анет се изкиска гърлено. – Но според вампирските закони, скъпи, ти си

моята играчка, ако го пожелая.- Трябваше добре да помислиш преди да я вкараш в леглото си, Тейт. –

Казах със съжаление. – Ще си щастливец, ако не ти се отплатя затова, което ми стори, казвайки на Дон за това. Но сега имаме по-големи проблеми. Окей, Боунс, значи ако ти или Анет ухапете Купър и Хуан всичко ще е наред, ако нещата се влошат с Иън?

- Да, - каза той игнорирайки погледа на Тейт.И така ставаше. Не исках да обявявам себе си за собственост на стая

пълна с вампири, но ако трябваше да го направя, вместо да гледам как едно от момчетата ми умира – майната й на гордостта ми. Майната му и на тяхната гордост. Животът беше по – важен от нараненото его.

- Добре. – Казах, изправяйки се. – Отиваме в учреждението, за да може един от вас да ухапе Хуан и Купър, после с Анет ще заведем момчетата да играят ролята на храна и ще преминем на охраната на Иън, ти и Родни ще вземете Ноа… кога всички трябва да се видим с Иън?

173

- Около полунощ, Котенце, което ти дава време, защото между сгащвайки охраната на Иън и това да отидеш да видиш самия него, ще ти трябва да идеш и до спа центъра.

- Спа център? – Повторих, сякаш никога не бях чувала тези думи. – Защо, по дяволите, да го правя?

- Защото ти трябва около час в стая пълна с пара, за да можеш да премахнеш аромата ми от кожата си. – Боунс отговори спокойно. – Ако отидеш при Иън така както си сега, ще разбере от едно поемане на въздух, че го будалкам, и така можем просто да задействаме хаоса. Не се шашкай, всичко е уредено.

- Спа център, - повторих отново, клатейки глава. Това беше номер десет в списъка ми с неща, които не съм предполагала, че ще правя днес, но изглежда щях да имам среща със стая пълна с пара. И мъжете на Иън. И Иън. И баща ми.

Без съмнение тази вечер щеше да е натоварена.

34.

Тейт, Хуан и Купър бяха на задната седалка на микробуса, с белезници, с тиксо на устите и с три неизползвани ролки близо до краката си. Този микробус не беше от луксозния тип с ДВД плеър, съраунд звук или с отопляеми седалки. Всъщност нямаше седалки отзад и освен металните решетки, разделящи двете предни седалки от останала част от кабината на автомобила, интериаорът беше лишен от всякаква украса. Родни ни го беше осигурил и както изглеждаше, моите момчета не бяха единствените, които някога са били връзвани отзад.

Анет караше. Не се оплаквах за това, тъй като имаше смисъл, тя изглеждаше сравнително добре и беше умна. Боунс беше казал на Иън, че ще изпрати Анет да предаде заложниците на неговите мъже и Иън беше приел това. Аз трябваше да бъда бисексуалната зъбата приятелка, с която тя имаше среща по-късно. Истински разгонена бисексуална зъбата приятелка, тъй като също трябваше да предложа на надзирателите да отпуснат малко парата с нас. Нито Анет, нито Боунс мислеха, че ще е трудно да се убедят, тъй като каква опасност би била да се оставят сами трима завързани човека за група вампири? Никаква, за която да знаят, което беше смъсълът.

- Почти пристигнахме. – каза Анет, това бяха първите й думи през цялото пътуване. Едночасовото мълчание ми харесваше. Разговорът с Анет не беше в списъка с приоритетите ми. Нов полъх на аромата от отзад съвпадна с увеличаването на пулса на момчетата. Новината, че бяхме почти там, изстрелваше адреналина им на скорост. Тъй като те нямаха повече време да се упражняват с Белинда, не очаквах да бъдат в състояние да задържат хората на Иън достатъчно дълго, за да можем с Анет да ги

174

обезвредим. Но се надявахме Тейт, Хуан и Купър да се окажат достатъчни за разсейване, за да ни улеснят. И да не бъдат убити в този процес, естествено. Вдишах отново. Беше толкова уникално да можеш да разпознаваш емоциите от миризмата. Наследих много от не-мъртвия ми баща, но повишеното обоняние не беше от тези модернизирани сетива. Може би, когато го видех тази вечер, щях да му благодаря за другите ми способности. Точно преди да го убия. После поех още един дълбок дъх и се намръщих. Аромата на Боунс още беше върху мен, естествено, дори и след душа ми тази сутрин. Оттам и цялата тази негова идея за спа център, но това нямаше да ми помогне сега, десет минути преди да се изправя пред хората на Иън.

- Все още мириша на Боунс – казах на Анет. – Няма ли миризмата му върху мен да предизвика подозрение, когато изиграем малкото ни представление с охраната на Иън?

Устата на Анет презрително се сви:- Ще си помислят, че си просто още едно красиво момиче, не

Червения жътвар, който Иън преследва, така че ще е нормално да миришеш на Криспин. Предполага се, че двете сме взели заложниците от него, помниш ли? Криспин има репутаця. Всъщност, ти наистина също трябва да миришеш на мен, за да бъде по-достоверно.

Стиснах зъби, което само накара усмивката на Анет да се разшири.- Когато адът замръзне – казах спокоино.Тя изцъка с език.- Жалко. – и ми хвърли бавен поглед, който ми напомни чисто и ясно,

че Анет намира жените толкова привлекателни, колкото и мъжете. Предполагам, че след като не успя да ме отдалечи от Боунс, си мислеше, че може да опита начина „ако не можеш да ги победиш, присъедини се”.

Потраках с нокти по вратата на микробуса, побеждавайки нуждата да издюдюкам.

- Пристигнахме ли вече?Да се биеш с вампири много повече ми харесваше, отколкото да ме

сваля бившата тъпкачка на Боунс. Още повече, че тя искаше само да ме вкара в леглото, за да може той да се присъедини към нас.

Около пет минути по-късно, Анет отби в паркинга на редица складове. Огледах наоколо. Беше след шест часа вечерта в петък, така че повечето от работниците си бяха тръгнали, ако можеше да се приеме, че тези складове бяха собственост на обикновена компания, с обикновени служители. Анет извади мобилния си телефон и набра.

- Отворете вратата към залива – каза тя без поздрав. – Тук сме.

Анет вкара микробуса през вратата към залива, която се затвори веднага щом вече бяхме вътре. Зачудих се как би трябвало да предадем тримата, заключени с белезници и със запушени усти мъже, без да привлечем

175

внимание. Огледах набързо това, което можех да видя от склада от удобната ми позиция в микробуса. Като изключим шестте вампира, които ни приближаваха, не изглеждаше да има някой друг в непосредствена близост. Това беше плюс. Все пак фактът, че складът се състоеше от една голяма, открита стая, беше определено отрицателен. Микробусът беше единственото нещо, което нарушаваше пространството тук. Вътрешно изругах.

До тук беше да вкараме вампирите по двама в стая, така че да не може никой друг да види какво се случва. Хванах погледа на Анет и кимнах към откритото пространство около нас. Тя просто сви рамене и излезе от микробуса.

Кучка.- Здравей, красавице моя. – един от вампирите поздрави Анет с

акцент. Той имаше превръзка върху дясното си око и изкривен нос който, когато е бил човек, трябва да е бил чупен многократно. И все пак, тези дефекти се съчетаваха с останала част от него, придавайки му мошеническо излъчване, което допълваше мрачния му вид.

Анет целуна мъжа по устата. Дълго. Вдигнах вежди. Добре. Анет или беше много приятелски настроена, когато срещаше хора, или той не беше непознат.

- Франсоа – промърмори тя. – Мина много време.Той каза нещо на френски, което не можах да си преведа, но Анет

можеше, защото се засмя и отговори на същия език. Беше дразнещо да не знаеш какво си казват. Забележка: да си разширя езиковите умения.

Каквото и да си разменяха накара Франсоа да ме погледне с блясък в очите, ъ, окото си. Изведнъж вече не бях токова сигурна за блестящата си идея Анет да е зад гърба ми, а не Боунс. Тя не ме харесваше, това беше ясно доказано. Ако казваше на другия вампир, че това беше капан? Ако предупреждението на Боунс за ужасно наказание не я беше изплашило толкова, колкото трябваше? Ревността беше нерационална емоция и Анет може би смяташе, че после ще измисли една опашата лъжа, за да отколони гнева на Боунс. Завъртях се неспокойно на мястото си, хвърляйки бърз поглед назад към трите ми завързани момчета. Нещата можеха да станат много грозни, много бързо.

Франсоа отметна един ягодово-рус кичур коса от лицето на Анет преди да се завърти на пети и да се приближи към моята страна на микробуса. Напрегнах се, ръката ми се плъзна към високите до бедрата ми ботуши. Имах сребърни ножове мушнати там. Може би все пак нямаше да имам никакви заложници, които да използвам срещу Иън.

Франсоа отвори вратата ми и аз се усмихнах, правейки се, че си играя с върха на ботушите си в момичешки флирт, докато в действителност напипвах дръжката на едно от сребърните остриета.

176

- Не съм имал удоволствието да се запозная с теб – каза Франсоа. – Аз съм Франсоа, а моята приятелка Анет ми каза, че ти си Селена.

Позволих му да вземе ръката ми и да я целуне, дори и това да означаваше да е далеч от ножовете ми. Зад рамото на Франсоа видях как Анет поздравява другите охранители. Тя знаеше имената на всички, разбрах с вътрешно потрепване. Ако не ми забиваше нож в гърба, то тя щеше да го направи по гаден начин с тези хора. Най-накрая разбрах големината на това, което Боунс правеше. Това бяха хората на Иън; следователно Боунс вероятно ги познаваше достатъчно, ако не много добре. И заради мен, той ги изиграваше. Разбира се, не беше като да са невинни, тъй като се бяха съгласили да са охрана и потенциални екзекутори на хората ми, но все пак. Беше много по-лесно да предадеш непознати, отколкото приятели.

- Селена, милата ми, ела тук – каза Анет, махайки към мен.Усмихнах се на Франсоа още веднъж и се извиних. Той безразлично

отиде до задната част на микробуса, далеч от погледа ми, когато се срещнах с Анет до групата от пет вампира. Ако възнамеряваше да ме предаде, помислих си мрачно, сега щеше да е идеалният момент. Но всичко, което тя направи, беше да ме дръпне близо и да ме целуне по врата, докато небрежно галеше ръката ми. Зад нас, в задната част на микробуса, звучеше сякаш Франсоа разтоварваше с Тейт, Хуан и Купър. Сърцата им биеха бързо, но нямаше нищо, което да ме накара да мисля, че са в непосредствена опасност.

- Селена, запознай се с приятелите ми – каза Анет.Бях бързо въвлечена в топли целувки за здравей, сякаш това беше бар за

размяна на партньори, вместо склад за размяна на заложници. Анет се засмя, когато един от мъжете, Хатчет, мисля, че така каза, че се казва, ме целуна с език и реши да опипа всички контури на задника ми.

- Достатъчно, Хатчет – каза Анет, игриво издърпвайки ме назад. – Селена обича първо да се разгорещи, но с женския пол. Не е ли така, скъпа?

Кучка, помислих си отново, виждайки предизвикателството в очите й, но се усмихнах и й позволих да ме прегърне. Поне не хвана задника ми. Все още.

- Точно така. – казах беззвучно. – И все пак е хубаво да имаш нещо по-съществено от език, за да свършиш. Ще бъдете ли много заети тук? Или можете да си вземете, хм, почивка?

Облизах пръста си, докато говорех. Анет беше зад мен, галейки страните ми неприлично и беше почти забавно да видя пет чифта погледи изведнъж да светнат в зелено като улични лампи.

- Кога би трябвало да бъдем у Иън? – попита един от тях.Гласът на Франсоа дойде от другата страна на микробуса:- Не и преди единадесет, след повече от четири часа.

177

Устата на Анет се плъзна по линията на врата ми към рамото и аз трепнах от удоволствието, без да се преструвам. От начина, по който зъбите й гризнаха кожата ми, настръхнах. После тя последва линията с езика си, галейки задника ми с бавни, чувствени плъзгания.

Хатчет започна да сваля дрехите си. Мигнах. Очевидно това беше достатъчен стимул за него.

Франсоа заобиколи микробуса и уви ръцете си около Анет. Тя измърка и изви бедра към него, което ме накара да се раздвижа по същия начин, тъй като ръцете й все още държаха страните ми. После Франсоа протегна ръце и събра с дланите си гърдите ми. Останалата част от момчетата също започнаха да се събличат. Съвсем скоро щях да имам визуално доказателство, че нито един от тях не носеше оръжия. Досега единствените ножове, които видях, бяха небрежно оставени на няколко метра от мястото, където беше паркиран микробусът. Те наистина не очакваха капан.

Наведох се напред , сякаш се наслаждавах на усещанията... и тогава измъкнах четири ножа от ботушите ми. Точно навреме. Франсоа беше на път да ме опипа, или това бяха ръцете на Анет, които започваха да стават палави.

- Сега! – извиках и хвърлих ножовете.Два се забиха в очите на Хатчет, а другите два в тези на вампира до него.

Те изкрещяха, посягайки към остриетата, докато аз скочих напред, хвърляйки се върху тях и удряйки главите им една в друга достатъчно силно, за да чуя хрущящия звук. Но не достатъчно силно, за да ги убия. Хатчет и приятелят му бяха на земята, сгърчени и ослепени, но щяха да оздравеят. Другите трима вампири бяха отишли за оръжията си – и вместо това се срещнаха лице в лице с Тейт, Хуан и Купър.

- Помните ли тези белезници? – попита Тейт, размахвайки един чифт.- Фалшиви.

Вампирите не си направиха труда да се опитат да ги подчинят със зелените си очи. Вместо това, тръгнаха бясно към тях с кучешките си зъби и юмруци. Всичко това видях, докато се борех с ранените на пода, опитвайки се да постигна точния наклон с ножовете в тях, без да ги убивам. Анет държеше Франсоа, който звучеше така, сякаш я ругаеше от една страна на английски и от друга – на френски.

Моите три момчета имаха точно по един сребърен нож на човек, които бяха скрити в подметките на обувките им. Те бяха единственото, което стоеше между вампирите и скривалището на собстените им оръжия. Точно сега, гледайки как вампирите ги нападат, сякаш времето се движеше на забавен кадър, знаех, че не можех да се намеся. Не и докато не убиех двата вампира, с които се борях.

Разкрачих Хатчет, задържайки го долу, докато грубо разрязах гърлото на другият вампир достатъчно дълбоко, че почти отрязах главата му. Това го

178

задърза зает за момент. Достатъчно дълго, за да сграбча едно от остриетата си, игнорирайки болката, тъй като Хатчет нанесе брутален удар в стомаха ми, и го забих в гърдите му.

Той замръзна, ножът беше минал чисто през сърцето му. Наведох се напред, докато косата ми не докосна лицето му.

- Не се движи и няма да завъртя острието. Не те искам мъртъв. Просто те искам послушен.

Той погледна нагоре към мен и каза една дума:- Жътваря.Знаех, че погледът ми трябва да е светнал, което беше нормално,

предвид обстоятелствата. Кимнах.- Точно така. Сега, не мърдай.Скочих от него, улавяйки размазаното движение от дясната ми страна,

когато Хуан, Тейт и Купър бяха въвлечени в битката на живота си. Купър вече имаше два широки разреза на ключицата си, но държеше противника си, контрирайки всяко мълниеносно движение. От устата на Тейт течеше кръв, но той също изглеждаше относително невредим, а Хуан... къде, по дяволите, беше Хуан?

Вампирът до мен се изправяше, гърлото му беше почти напълно заздравяло. Ударих главата му в твърдата земя, зашеметявайки го, и го замъкнах на няколко крачки от Хатчет. После скочих, за да избегна краката му да изблъскат моите изпод мен и го прободох в гърдите.

- Искаш ли да живееш? – попитах, леко удряйки острието. – Тогава не смей дори да трепваш.

Анет държеше Франсоа на земята. Нито един от двамата нямаше оръжия, така че изглеждаше, сякаш се опитваха да се издъвчат помежду си до смърт. Погледнах към нея, после към момчетата ми. Хуан все още не се виждаше. Той трябваше да е от другата страна на микробуса. Спрях, след това хвърлих един нож, когато хванах ръката на Хатчет да пълзи към ножа в гърдите му. Той се заби успоредно в челото му.

- Следващия ще те довърши – изръмжах. – Не ме пробвай отново.Хуан полетя над покрива на микробуса. Имаше рани навсякъде по него,

но биенето на сърцето му беше стабилно. Адски повишено, но стабилно, и аз подскочих, за да го хвана преди да кацне на земята.

- Гледай къде ходиш – казах с бърза усмивка, поставяйки го на краката му, а после скочих върху покрива на микробуса. От тази по-висока точка, можех да видя русият вампир, с когото Хуан се биеше, почти да достига купчината с оръжия. Не се поколебах и тръгнах отстрани на микробуса и, сякаш беше трамплин за скачане във вода, се хвърлих върху него. Той падна, тежко, с мен, сграбчила гърба му.

- Хуан, увери се, че тези два вампира няма да извадят среброто! – успях да извикам преди един лакът в лицето ми да ме прекъсне. Ау, ау, аууу! Носът ми се счупи и вкусих кръвта. Това не ме спря да върна

179

услугата и да ударя лицето на вампира в земята, все пак издаде задоволително хрущене.

- Сега сме квит – казах задъхано, после измъкнах нож от ботушите си и го изпратих вкъщи през гърба му. – Сега аз водя.

- Кат, внимавай!- извика Купър.Главата ми се вдигна, за да видя друг вампир да лети към мен. Посегнах

към ботушите си отново – и не намерих нищо. Бяха ми свършили ножовете и времето, за да се измъкна.

Тогава вампирът изведнъж беше ударен на една страна. Главата на Тейт се появи сред бъркотията от летящи крайници. Той трябваше да се е сблъскал с вампира в последната секунда. Започнах да лазя напред към сребърните ножове, жулейки коленете си в бетона, но се сдобих с няколко прекрасни, блестящи остриета.

- Горе главите! – извиках. Моите момчета залегнаха веднага, а тези остриета се забиха в нежива плът, печелейки свежи крясъци. Тейт отскочи назад върху вампира, който се опита да ми направи засада и му метнах острие, което той улови с една ръка, преди да го забие в гърба на вампира.

- Не завъртай, не завъртай! – напомних му, присъединявайки се към битката на Купър.

Пет минути по-късно вече беше свършило. Франсоа беше последния вампир, който беше свален, и когато го издърпах от Анет, забивайки нож здраво в гърба му, той все още я проклинаше.

- Защо? – настоя най-накрая той, а акцентът правеше думите му почти несвързани.

Анет беше цялата в кръв, някоя от нея, някоя от Франсоа. С нейната без петна кожа и тази червена засъхнала кръв по себе си, можеше да мине за приятно закръглената Сиси Спейсек в края на кариерата й.

- Виждаш ли коя е? – тя рязко попита Франсоа, посочвайки с глава към мен. - Твоят господар я иска. Моят господар я обича. Съжалявам, Франсоа, но лоялността ми е към Криспин, а не към Иън.

Преместих Франсоа до микробуса, където Анет започна да увива китките му с тиксо. Не би било достатъчно, за да задържи вампир, но твърде много движения напред-назад щяха да забият ножа още по-дълбоко в сърцето на Франсоа и той го знаеше.

- Също така можеш да се убиеш.- горчиво каза Франсоа. – Това е, което Иън ще направи след като разбере, че сме били измамени и сме го провалили.

- Не мисля така – отговорих.- Или ще кажа на всички, как Иън попадна в същата ситуация през февруари. Виждаш ли, хванала съм го в същото положение, в което си ти, Франсоа, и Иън изглежда е арогантният тип, който не би искал това да стане публично достояние. Ако момчетата ти се държат добре, ще доживеете да хапете още един ден, обещавам.

Тейт се приближи. Свали ризата си и ми я подаде.

180

- Носът ти все още кърви, Кат.Да, знаех това. Можех да я вкуся, тъй като с бавни капки влизаше в

устата ми. Замахнах към лицето си с тениската на Тейт. Анет свърши с китките на Франсоа, после разряза дланта си, държейки я на сантиметър от мен. Срещнах очите й... и след това поднесох ръката й към устата си. Срязването беше дълбоко и въпреки че раната зарасна почти незабавно, кръвта, която изтеглих, остана. Смуках я за секунда, безпристрастно, тя имаше различен вкус от тази на Боунс и чувствах носа си изтръпнал докато заздравяваше.

- Благодаря – казах, пускайки ръката й.Лека усмивка изкриви устата й.- Не бихме искали прекрасното ти лице съсипано, нали? В края на

крайщата, имаш друг купон, на който да ходиш.

35

ЧАС ПО-РАНО, НИКОЙ НЕ БИ ПРЕДПОЛОЖИЛ, ЧЕ днес съм правила нещо по-напрегнато от това, да си лакирам ноктите на краката или да пазарувам в мола. Релаксирах в сауната с придружител, който на всичкото отгоре разтриваше краката ми. Опитах се любезно да откажа подобна глезотия, но ми беше казано, че това е част от предварително уреденото отношение към мен. И откровено казано, чувството беше толкова прекрасно, че протестите ми бяха едва наполовина от сърце.

После следваше ексфолиране и билкова баня с екзотични масла и джоджен. Ако имаше някаква миризма от Боунс по мен след това, би било цяло чудо. Дори зъбите ми бяха третирани с избелващ разтвор, който почти ми прогори венците.

Когато приключих с подлагането си на високолтехнологична версия на кола, минала през автомивка, придружителя ми влезе при мен и ми подаде една кутия.

- Заповядайте, госпожице. Това е за вас.В кутията имаше рокля, мибилен телефон, връзка с ключове за кола, с

описание на колата и чифт обувки на висок ток. Веднага щом ги изкарах, се усмихнах. Момчетата нямаше да са единствените с опасни обувни принадлежности. Токовете на моите бяха от чисто сребро, покрито с тънък слой черна боя.

Преоблякох се бързо, поглеждайки часовника на стената. След това погледнах отражението си и се спрях. Роклята носеше почерка на Боунс навсякъде по себе си, тъй като беше повече контешка, отколкото вечерно облекло. Имаше връзка около шията, което се спускаше към кръста в стил, който би накарал дори Дженифър Лопес да се замисли. Една двустранна лента придържаше двете черни ивици плат към гърдите ми вертикално. Долната част на роклята беше прилепнала,изрязана над коляно отпред и

181

отзад и единственото нещо, което спасяваше цялата екипировка от порнографията бяха парчетата полупрозрачен плат, разстилащи се от ханша до средата на бедрата ми, които се полючваха когато се движех.

Едно нещо беше сигурно – в стила на тази рокля нямаше липса на лекота. Не беше достатъчна, за да затрудни движението ми.

Веднъж, щом си сложих грима, като по уговорка иззвъня новия ми телефон от кутията. От другия край се чу непознат глас.

- Жътварке, чакай ни на пресечката на четиридесет и пета и Уилкис. По-добре да си сама. Досега трябва да си разбрала, че държим четирима от хората ти и нямаме нужда от всички тях.

Колко очарователно. Дори нямаше „здрасти“. - В играта съм, но убиеш ли и един от тях, ще си следващият. Бях вече на път към паркинга с онези нови ключове в ръка. Отправих се

към синият Експлорер, паркиран близо до изхода. Атегнах колана си докато отпрашвах, тъй като изхвърчането през предното стъкло не беше сред палновете ми за вечерта. Или поне не знаех да е.

Две коли ме чакаха на оказаното място с по четирима вампири във всяка.

- Да пренесем шоуто на пътя, момчета. - поздравих ги аз. Осем чифта очи ме огледаха от главата до подкованите с високи токове

пети. Ослужливо се завъртях в кръг и разперих ръце. - Можете да ме проверите за оръжия, но нещата са такива каквито

изглеждат. Сега, ако сте свършили със зяпането, имам среща с шефа ви. - Здравей, скъпа. - чу се глас зад мен с ярко изразен английски акцент. Завъртях се, за да видя висок вампир с дълга, заострена черна коса,

изтягащ се на мантинелите. Той не беше там до преди миг. Аурата му го издаде като най-могъщия сред групата, вампир повелител, и това не беше първият път, в който го срещам.

- Там, откъдето идвам, е учтиво първо да се представиш, преди да наричаш някого със сесистки уизителни епитети, или може би не са те учили на обноски?

Той се изправи от отпуснатата си поза, за да ми направи поклон, който все още беше най-изискания, който някога съм виждала.

- Разбира се. Колко грубо от моя страна. Името ми е Спейд. Овладях изражението си,без да показвам нищо, но вътрешно се засмях.

Това беше най-добрият приятел на Боунс. Преди години, когато се срещнахме, автоматично бях решила, че той е от лошите и се бях опитала да му размажа главата с огромни камъни. Когато Боунс се появи и изясни идентичността му, Спейд се беше съвзел, след което без заобикалки ме беше разкритикувал за методите ми за запознанство.

- Спейд. Хубаво име. Да не беше принуден да си го избереш от комикс или нещо такова?

182

Разбира се аз знаех защо си беше избрал името. Спейд е бил затворник в Южен Уелс заедно с Боунс. Надзирателят е наричал бившия барон Чарлс Де Мор според назначения му инструмент за работа – лопата (spade- лопата; англ.). Той е запазил името, за да не забравя някогашната си безпомощност.

Устните му потрепнаха преди да отвърне:- Ще обмислям избора си по-късно, ангелче. Би ли пристъпила насам?

Ще те претърся за оръжия. Останалите осмина сформираха защитен кръг около нас докато Спейд

бавно и старателно прокара ръцете си по мен. Когато приключи, се ухили леко.

- А сега ми е приятно да се запознаем. - той наклони глава към една от колите – След теб.

Карахме към запустял път, където ни чакаше хеликоптер. Нямаше повече разговори. Барабанех с пръсти по крака си докато отпътувахме. Останалите вампири продължаваха да се взират в мен, но аз ги игнорирах. От своето място Спейд беше мъзлчалив, но ми отправяше странични самодоволни усмивки от време на време.

Приземихме се едва два часа по-късно. Нямах часовник, но предположих, че е около единайсет и половина. В такъв случай, скоро. Много скоро. Отправих безмълвна молитва, че никой няма да бъде убит тази нощ освен баща ми, след което слязох, за да започна купона.

Иън определено обичаше да се забавлява със стил. Тази къща беше дори по-величествена и от предишната, истинско имение. Градините имаха зловещи форми на лунна светлина, а наоколо бяха разположени декоративни факли за максимален ефект. Скулптури бяха замръзнали в перманентни форми, или приветстващи, или предупреждаващи, а някои от тях си бяха откровено варварски. Докато преминавахме под една мраморна арка, се зачудих безцелно дали древно изглеждащите гръцки статуи са автентични. Познавайки склонността на Иън към редки и ценни неща, най-вероятно бяха.

Събирателната мощ от свръхестествена сила, която ме заля когато вратите се отвориха, ме накара да се спра. С всички нечовешки течения, бръмчащи наоколо беше като да вървя през течен електрозаряд. Мили Боже, какъв вид създания се намираха тук? През мен премина внезапна тръпка на разбиране. Това беше голямата лига и аз не бях сигурна дали съм готова да мина напред, но сега беше твърде късно да се върна назад.

Имаше две редици от вампири и гули, опасващи залата, през която преминавахме. Тежестта от погледите беше голяма, но аз гледах право напред и принудих краката си да не потрепват. Никога не показвайте страх. Това би било същото, като да дрънчиш със звънче, оповестяващо времето за вечеря.

183

Една гигантска двойна врата, с внушителна дърворезба се отвори от двама придружаващи вампири. Спейд ми направи жест да мина през нея. Изправих рамене и изпънах гръб, плъзгайки се към опасното непознато така небрежно, сякаш съм Пепеляшка, която отива на бала.

Гръмотевичен купол, беше първата ми мисъл. Готически, луксозен гръмотевичен купол. Амфитеатър от пищни столове, канапета и пиедестали заобикаляха в кръг около оголен център, който би могъл да бъде и арена. Стаята беше устроена в стил на стадион, с всяко ниво, издигащо се над зловещата четириъгълна платформа. Тъй като пътят ми ме отвеждаше право към централната сцена, точно там и отидох.

Шепотът разчупи обсега на полезрението ми, толкова наситен, че беше трудно да се преведе. Очевидно аз бях главната атракция тази нощ. Колко ласкателно. С чиста сила на волята се отказах да търся из дузините лица за онова, което обичах. Боунс беше тук. Дори във водовъртежа от извиващи се енергии можех да го усетя. По дяволите, можех да го помириша след приема на всичката онази кръв снощи.

Иън се беше разположил централно, като кралска особа. Най-ниският балцон беше едно ново по-високо от платформата, така че накривих глава към него и изсимулирах изненада.

- Значи ти си този, който стои зад всичко това? Добре ми се отплащаш за това, че не завъртях онзи нож преди време. Слез долу и ще поправя пропуска си.

Иън се беше преоблякъл подобаващо, с надиплена винтидж риза с дипли от антична коприна. Предположих, че представлява късният седемнайсти век, съдейки по стила. Перленият й цвят почти съвпадаше с кожата му, а кестенявата му коса беше прибрана в прическа с вкус. Към мен заблестяха тюркоазени очи в очакване.

- Неморалнoто ти облекло не ти прави услуга, Катрин. Просто си ослепителна.

- Веднъж завинаги, и е добре, че толкова много хора ще чуят това, така че няма да се налага да повтарям – името ми е Кат. - След като всички те ме бяха виждали, счетох че работното ми име едва ли имаше значение. - И така, довлачих си задника дотук с повод, и той не беше, за да чуя че ти харесва облеклото ми. Къде са хората ми? И какво искаш? Беше доста ексцентрично от твоя страна да ме преследваш и да ме изнудваш.

Иън се усмихваше с превъзходство докато ми отговаряше, чувствайки се удобно с предполагаемия си контрол.

- Можеш да благодариш на своя стар приятел за това, че ми помогна да те открия, Кат. Имам чувството, че ще си го спомняш. Криспин, кажи здрасти на предишното си протеже.

- Здравей, любима. Отдавна не сме се вкусвали. - чу се един глас. Скрих усмивката си и се обърнах по посока на него.

184

Боунс разчистваше след себе си по-добре от Иън, по моето не безпристрастно мнение, и не успях да се сдържа да не се усмихна, когато видяхкосата му. По някое време след като го бях видяла за последно, той я беше боядисал в същия платинен цвят, в който я боядисваше когато го срещнах за пръв път. Също така имаше нова подстрижка, покриваща главата му с разбъркани къдрици. Ризата му беше тъмно червена, съвременна и контрастираща с тази на Иън, а кожата му блестеше като покрити с крем диаманти срещу ярката материя. Беше време да погледна встрани. Бързо. Преди да ми потекат лигите.

- Боунс, какъв неочакван обрат. - казах ясно – Боже, още не си умрял? Очаквах да видя остатъците ти преди години. Още ли имаш онзи проблем с преждевременната еякулация?

Иън се изкикоти развеселено. Както и останалите от неговата редица. Те бяха разпределени по потекло, като най-младите членове бяха на най-високо в кървавочервените столове. Боунс седеше символично на най-ниското място до групата на Иън и отговора му беше придружен от пръхтящ смях.

- Може би ако хъркането ти не беше толкова силно по време на промеждутъците, щях да мога да се концетрирам по-добре.

Touchе* (Туш). Обърнах му гръб. - Добре, Иън, достатъчно с простотиите. Изтупана съм с хубавата си

рокля и това очевидно е купон. Какъв е повода? Иън отиде направо на мелодраматичната част.- Надлъж и нашир казах на всички, че мъстителният човек, наречен

Червената Жътварка всъщност е вампир, дегизиран с биещо сърце и топла плът. Няма друг познат полувампир на света. Казано по-просто искам те редом до мен, Кат, като част от моите хора. Тъй като сметнах, че не би била много съгласна с тази идея след последната ни среща, взех четирима от твоите хора за заложници, за да се уверя предварително, че ще бъдеш по... широкоскроена когато го обсъждаме сега.

Иън не знаеше, че вече си бях прибрала трима от тези четирима и бях хванала шестима от неговите собствени хора. Той вероятно си мислеше, че Франсоа и останалите просто закъсняват.

- Ахам, - казах цинично – Предполагам цялото това „да бъда част от твоите хора“ означава да прекарам доста време с теб.

Иън се усмихна с нещо повече от навик за порочност. - Все пак ще имаш нужда от наблюдение от начало. - И ако откажа, предполагам, че ще убиеш хората ми? Той сви рамене. - Наистина, кукло, ще се налага ли да убивам всички тях преди да

видиш, че това, което ти предлагам, не е толкова противно? Предполагам ще се наложи да убия само един или най-много двама.

185

Ти, хладнокръвно копеле, помислих си, поглеждайки към Иън. Фактът, че той се държеше практично, а не маниакално, ми говореше много за него. Не изглеждаше сякаш би се насладил особено на убиването на няколко от хората ми, но би го сторил. Боунс притежаваше част от същата тази студенина, знаех го. Но също така и аз, ако трябваше да съм честна.

- Казал си на хората за мен. - казах рязко, сменяйки тактиката. - Но се обзалагам, че са срещнали затруднения да ти пвярват. Искаш ли да им направя демонстрация какво мога да правя? Искам да кажа, имаш всички тези гости, но дотук те не са видели нищо вълнуващо все още.

Заинтересовано изражение се появи на лицето на Иън. Боунс беше казал, че Иън харесва крещящото шоу. Не изглеждаше да греши до този момент.

- И какво предлагаш за демонстрация, прекрасна ми Червена Жътварке? - Доведи най-силният си боец. Ще го или я победя, и ще го направя само

с това, което нося по себе си сега. Разперих ръце и се завъртях, за да покажа, че нямам никакви оръжия, но

разбира се Иън би знаел това, че съм била претърсена. Не беше моя вината, че никой не е огледал добре обувките ми.

- Какво искаш, ако спечелиш? - попита Иън.- Един от моите хора, върнат обратно без да е наранен. И аз избирам кой. Иън ме наблюдаваше един дълъг момент. Отправих към него най-

невинното си изражение. - Съгласен. - каза той накрая. - Хубаво. - казах незабавно. - Избирам Ноа. Мамка му, ако можех да спечеля свободата на Ноа, това щеше да бъде

смъкване на голям товар от раменете ми. Нямаше ли Иън да се изненада, когато разбере, че е изтъргувал единствения си заложник обратно при мен?

Боунс си избра този момент, за да се изправи. - Иън, преди този кръг да започне, имам да уредя нещо с теб. Честно

казано, бих пропуснал цялото това събитие, ако ти не ми беше наредил да присъствам. Това е спънката, господарю мой. Не искам да бъда под ничия власт, освен под своята собствена, и е време. Освободи ме от своя род.

Иън изглеждаше така, сякаш е бил ударен с 'мрук в корема, преди да успее да прикрие изражението си.

- Ще говорим за това по-късно, Криспин, когато няма толкова много неща, които да ни разсейват. - каза той, борейки се да устои, без да изглежда слаб.

Боунс обхвана мнозинството с махване на ръка. - Няма по-добър момент от този, с всички присъстващи, които да

съблюдават традицията. Не искам нищо повече като си тръгна от това което е мое по право – вампирите, които съм създал, техните владения и всички мои човешки притежания. Достатъчно дълго чаках за това, Иън. Няма да чакам повече.

186

Имаше безкомпромисна нотка в последното изречение и всички тук я чуха.

Тонът на Иън се промени на място от придумващ към груб. - И ако откажа? Заплашваш ме да спечелиш свободата си ли? - Да. - отвърна Боунс безцеремонно. - Но защо да е необходимо?

Пътищата ни започват от човешкия ни живот и не бива да се разделят оставяйки единият от нас унищожен заради упорството си. Освободи ме от благосклонност, а не след битка, това е желанието ми.

Не можех да си представя да имам история, датираща от столетия с някого, каквато Боунс имаше с Иън, и то такава, буквално издигнала се и над смъртта. Иън не изглеждаше нищо специално за мен, но за да се старае Боунс толкова усърдно да не му се налага да го убие, трябваше да има нещо повече в него, отколкото хващаше окото. Знаех, че лоялността на Иън за превръщането на Боунс във вампир се разпростираше само до там. Може би Иън беше малко като Дон. Безжалостен и манипулативен когато ставаше дума за това, което искаше, но дълбоко в себе си, не и зъл човек. В противен случай Боунс не би си правил труда да иска свободата си, когато можеше да предизвика Иън на дуел и да го убие за нея. Боунс можеше да победи Иън ако се стигнеше дотам, и той си го знаеше. Въпросът беше знаеше ли го и Иън?

Иън претегляше решението си безмълвно около минута. Последва смълчано очакване. Напрегнах се когато извади нож от панталоните си и си направи път през гостите към Боунс.

Той погледна към ножа, към Боунс, после го завъртя между пръстите си докато острието не сочеше навътре, вместо навън.

- Върви тогава и бъди Повелител на своя собствен род, субект на никой, освен на себе си, и на законите, които управляват всички от децата на Каин. Освобождавам те.

След това подаде ножа на Боунс, който го пое почтително. - Вие всички сте свидетели. - извика Боунс, към многостранното едва

доловимо признание. Уау, това беше кратко и яко. Очаквах нещо по-кърваво или

церемониално. Иън изсумтя примирително. - Били сме заедно дълго време, Криспин. Ще бъде странно да не те имам

като един от своите хора. Какви са плановете ти? - Същите като на всеки нов Повелител на род, предполагам. - каза Боунс

леко, макар че изражението му закоравя. - Ще защитавам онези, които ми принадлежат на всякаква цена.

Знаех какво има предвид с това, дори и ако най-задълбоченото значение да мина покрай Иън.

187

- Вече не си задължен да оставаш; ще си тръгваш ли тогава? Или ще изчакаш да видиш дали предишното ти протеже ще победи в своето предизвикателство?

Боунс се усмихна, и очите му пробляснаха към мен. - Няма да пропусна тази част, дуже. Обзалагам се, че ще спечели, освен

ако не е забравила всичко, на което съм я научил. - По-скоро се съмнявам. - отвърна Иън сухо. - Какви са правилата за тази битка? - попитах. - Определяш победителя

според това кой първи е закован и безпомощен ли? Иън се завърна на мястото си и се настани удобно в него. - Не, кукло, това не ти е кечистки мач. Ще спечелиш твоя човек само ако

убиеш опонента си. Сега, опонента ти няма опцията да те убива. Но може да те достави на мен във всякакво състояние и веднъж, щом го направи, си моя.

Абсорбирах тази информация. С това оставих своята собствена светлина да прозре през очите ми. Блясъкът им прониза въздуха като двойка смарагдови лазери, карайки множество гласове да заговорят наведнъж. Иън им беше казал какво съм, но да го видят беше невероятно.

- Дай най-доброто, което имаш, Иън. Готова съм.

Той се усмихна. - Не искаш ли бившият ти любовник да ти пожелае успех преди това? -

посочи към тавана над мен. Погледнах нагоре – и зяпнах. Майка му стара. Провесен в клетка по

средата на куполовидния таван се намираше Ноа. Като говорим за гледка от птиче око. Дори беше наклонен под ъгъл, разкриващ перфектно и подробно терена. Колко шибана позиция, в която да се намираш, наблюдавайки как съдбата ти се решава изпод теб докато си безпомощен да направиш каквото и да било по въпроса.

Зелената светлина от погледа ми падна върху лицето на Ноа, който гледаше надолу към мен с ужас. Това беше изражението, за което винаги знаех, че ще добие, ако разбере какво съм. Понякога наистина е гадно да се окажеш прав.

- Грендел, - извика Иън, - Какво ще кажеш да ми доставиш този полувампир?

Последва смях от другия край на стаята. Един плешив мъжсе изправи и подсвирна бавно и оценяващо.

- Ще ти я донеса, Иън. За мен ще е удоволствие да я пречупя.

36.

МЪЖЪТ, КОИТО СТОЕШЕ ПРЕД МЕН ТРЯБВАШЕ да е поне седем фута висок. Ръцете му бяха по-дебели от кръста ми и имаше крака като

188

дънери покрити от кожа. За някой с неговите размери, той се движеше надолу по редовете в залата с лекота, бързата му грация пробуди тревожно чувство в стомаха ми. Масивен и бърз; това хич не е добре. Но онова, което ме тревожеше най-много бе, че мъжът, който сега скочи на сцената не беше вампир. Беше гоул.

Можех да запращам сребърните си токове в сърцето му, докато кравите не се прибереха у дома, но това не би го убило. Нито пък токовете ми можеха да се сгънат на две като сабя, за да отсека главата му.

Добре тогава. Това ще да е интересно.Иън ми се усмихна с очаквана победа. – Знаеш ли кой е това, Кат? Това

е Грендъл, най-известният наемател сред гоулите. Той е почти на 600 години и е бивш стратиот в Венецианските армии. Заплащането на Грендъл се извършваше според главите, които отсичаше в битка, а това, скъпа кукло, беше само когато още бе човек.

Срещнах очите на Боунс. Той вдигна вежда. Исках ли да се намеси? Питаше тихичко. Знаех, че можеше да спре всичко това, изваждайки картата за притежание, а изражението му ми казваше, че Иън малко преувеличаваше в описанието какво бе задникът Гредъл.

Направих още една цялостна преценка на гоула с гладкия череп. Да, нямаше съмнение, че той приличаше на зъл кучи син. А аз бях въоръжена само с чифт високи обувки. Погледнах Ноа, който носеше примирено изражение на лицето си. Очевидно смяташе, че е мъртъв без значение какво ще се случи. Можех да избера лесния начин. Да нарека себе си Ухапаната Кучка на Боунс и да си тръгна с нито един счупен нокът, с който да се хваля, но това не бе в стила ми. Не, предпочитах да се бия с този гигант и да спечеля свободата си, отколкото да я получа на ръце. Но къде беше оръжието, когато се нуждаех от такова?

- Не я удряй много силно, Грендъл. Имам планове за нея по-късно. – Иън беше самодоволен. Гоулът се засмя зловещо.

- Ще бъде жива. Всичко останало ще оставя на теб да излекуваш.Колко удобно. Много незабележимо поклатих глава отрицателно към

Боунс, показвайки му, че не искам да се намесва. След това пукнах ставите на пръстите си с намек за заплашителност, наблюдавайки докато Грендъл приближаваше. Гоулът гледаше над мен с професионален, безчувствен критичен поглед, без съмнение решавайки коя кост да ми счупи първо.

- За да покажа, че не се страхувам, - каза той с дълбокия си глас. – ще те оставя да заковеш първия удар без да се защитавам.

- Няма да ти дам същото. – Отговорих веднага.Ледена усмивка премина през лицето ми. – Наистина се надявам. Защото

иначе това ще свърши твърде бързо и ще развали забавлението ми.Супер. Гигантът Грендъл беше садист. Кой казва, че всичко в живота е

лесно?

189

Поех си дълбоко въздух – и после скочих във въздуха към него, ритайки с крака с всичка сила. Токовете ми се забиха в гърлото му и аз ги издърпах навън, надявайки се да счупя гръбначния му стълб.

Но не го направих. Това, което получих бяха две големи дупки на врата му и завърших с широк разкрач към него, тъй като и двамата залитнахме назад от удара. Приземих се с коленете си по много неблагоприличен начин около лицето му и след това отскочих.

Иън се засмя толкова силно, че розови сълзи се стекоха от очите му. – Не си използвала тази бойна техника с мен, Кат. Смея да твърдя, че се чувствам измамен.

Грендъл не беше в такова весело настроение. Той се изправи, докосна мястото, където кожата му се излекува веднага, и ме дари с много неприятен поглед.

- Ще платиш с болка заради това.Какво очакваше да кажа? Че това не ме устройваше?Юмрукът на Грендъл се изстреля. Беше почти комично, защото видях

само размазани движения и после бум! Полетях към щандовете зад мен. Приземих се върху две добре облечени вампирки, които любезно ме хвърлиха обратно върху сцената, дори без едно как-е. Веднага щом паднах се изтърколих, едва избягвайки ритника, който щеше да препрати червата ми в гръдната кухина. После скочих, за да избегна възможността да скочи върху мен, смачквайки ме. Мамка му, той беше бърз! И не се шегуваше! Още един скок пренасочи свития му юмрук към рамото вместо ребрата ми. Последва оглушителен звук, след като ключицата ми се счупи. Имаше още един оглушителен звук, когато той се престори, че ще атакува от ляво, а всъщност ме изненада с коварен десен, смазвайки поне три от ребрата ми. Отдръпнах се, задъхана, за да ме удари по гърба, след като не бях достатъчно бърза. Проснах се на пода на сцената по лице, пълзейки, сърцето ми потъна в петите ми, когато усетих железен юмрук близо над глезена ми.

Грендъл ме придърпа по-близо и замахна с юмрук от едната ми страна. Дръпнах се в последната секунда, така че да не счупи всичките ми ребра от дясно, но ръката му се приземи на бъбрека ми. Свих се, изкашляйки кървави панделки, едва способна дори да дишам. Грендъл пусна глезена ми. Изправи се и започна да се хили.

- Това ли беше всяващата страх Червена Жътварка? Това? Избухнаха ръкопляскания. Не бях фаворита на тълпата, очевидно.

Грендъл се поклони, все още хилейки се, докато в мен избухна ледена ярост. Този кучи син нямаше да ме предаде на Иън, докато се подсмиваше колко лесно го бе сторил. Ще го пребия, с болка, или без болка. Хайде, Кат. Още не си свършила.

- Страхливец.

190

Казах го, докато се намествах наполовина свивайки се. Грендъл веднага спря да се хили. Той се изправи над мен, протягайки ръка, за да ме цапардоса.

Вместо да се отдръпна, аз се придвижих напред. По-ниската ми поза ме поставяше в перфектния обсег, за да нанеса най-голямата вреда, която можех с устата си.

Грендъл наддаде висок писък. Не направих опита да захапя по-силно, защото главната цел беше да го разсея, а нямаше по-разсейващо нещо от захапаните слабини на един мъж. Когато той инстинктивно сложи ръцете си като щит около чатала си, аз се увих около него, за да скоча на гърба му като маймунка, използвайки краката си, за да се държа. После му бръкнах в очите.

Грендъл изкрещя по-настойчиво този път. Мушнах пръстите си по-дълбоко, игнорирайки отвратителното течно усещане. Ръцете му се размахваха, докато се опитваше да удари която и да е част от мен. Отскочих от него, пропускайки тези смъртоносни удари и пометох краката му със своите, поваляйки го. Въпреки че пръстите ми не бяха вече в очите му, той не виждаше. Все още не се бяха излекували. Разполагах със секунди.

Хвърлих се отново към него, използвайки времето като механична сила, когато стиснах главата му и дръпнах с все сила. Последва доловим звук от счупване, но не бе достатъчно. Всичките ми мускули се напрегнаха, когато дръпнах с последните си капки сила, използвайки краката си, за да се стегна - и после залитнах назад с главата на Грендъл в скута си, а кървавите очни вдлъбнатини се взираха в мен.

- Забрави да… ме ритнеш… когато ме повали. – Успях да прошепна.Моментът от шокираната тишина се наруши, когато няколко гласа

заговориха едновременно. Изплюх кръвта от устата си, без да ме интересува колко неприлично изглежда, и подпрях болящата си страна. Грандъл щеше да успее, ако не беше толкова самодоволен. Още един удар, като последния в страната ми, и нямаше да бъда способна да отворя шише сода.

Дори сега се чувствах сякаш съм претърпяла катастрофа. Сякаш съм ударила тир. Голям тир.

Лицето на Грендъл ме зяпаше, а кожата му започваше да се сбръчква, и аз избутах черепа му с отвращение. На някои хора им харесва да запазват трофеите си. Не бях една от тях.

Бавно се изправих на крака и се взрях в Иън, който зееше.- Свали… клетката… долу.Все още не можех да говоря от напрежението от счупените ми ребра.

Иън кимна, показвайки, че разбира думите ми, и със стържене на метал, Ноа беше свален на земята. Когато го пускаха извън клетката, той погледна мен и обезглавения гоул ужасено. После започна да пищи.

191

- Някой да го накара да млъкне. – Заповяда Иън, раздразнен.Спейд пристъпи напред, неговия пронизителен поглед и заповед за

тишина, накараха Ноа да млъкне за секунди. После го поведе нагоре между редовете в залата, откъдето беше наблюдавал. Веднага се успокоих малко. Беше толкова безопасно място, колкото за някой като Ноа.

Изненадвайки ме, Иън започна да ръкопляска, но ръкопляскането му беше иронично, различавайки се от истинския аплауз, който Грендъл беше получил.

- Браво, Червена Жътварке. Сега никой не може да се присмива на това име. Аз съм повече от впечатлен, както всеки тук. Доказа, че си изобретателна, силна и безмилостна. Спечели си предизвикателството и едно от момчетата. Обаче… аз все още притежаваш три от тях. Колко струват животите им за теб, кукло? Присъедини се към мен, заклей се в лоялността си към мен, и ще ги пусна. Хайде, няма да е толкова неприятно. Наистина, има много предимства, в което ще се убедиш.

Иън се усмихна, когато каза последното изречение, оставяйки намек за малко съмнение у мен за това, което искаше да каже.

Боунс се изправи. – Видя достатъчно, Иън. Тръгвам си.- Но това е най-хубавата част. – Иън каза, намигайки ми. Вдигнах

средния си пръст. Той се засмя. – Сега четеш и мислите ми, Кат.Боунс си проправяше път надолу между редовете. Над сто човека се

изправиха и го последваха. Очите ми се ококориха. Всичките ли бяха негови?

- Няма нужда да оставаш повече, приятел. Пожелавам ти лека нощ. – той продължи надолу, докато не бе на най-ниското ниво над арената, после се обърна и се усмихна на Иън.

- Преди да си тръгна, мисля да уважа гостенката ти.Иън се засмя. – Внимавай. Може да свършиш до Грендъл.- Винаги съм харесвал да живея рисково. – Отговори Боунс, скачайки

долу в квадратното пространство при мен. Веднъж щом вече беше долу, усмивката му се разшири.

- Поздравления за великолепното представяне на нечестния подход. Какъв нечестен боец си. Някой с наистина добри умения трябва да те е тренирал.

Засмях се, въпреки да болеше. – Да. Едно арогантно копеле.- Знаеш какво казват за съчките и камъните. Хайде, любима, какво ще

кажеш за прощална целувка заради доброто старо време?- Искаш целувка? Ела си я вземи.Можех да видя Иън точно от дясно на Боунс. Той се засмя и

промърмори на човека до себе си нещо за високия шанс да откъсна устните на Боунс. Този присмех се превърна в изсъскване от гняв, когато Боунс ме пое в ръцете си и аз покрих устните му. Аз също не затворих очите си докато го целувах. Изразът на лицето на Иън беше безценен.

192

- Какво по дяволите…?Иън се изправи толкова бързо, че диванът зад него се преобърна.

Игнорирах това, засмуквайки дълбокия разрез на езика на Боунс, който той самият си беше направил пред всички. Разреза се излекува, дори и аз започнах да се чувствам по-добре, кръвта му поправяше щетите по мен.

Иън беше посинял от смяната в плана. Той хвърли поглед на Боунс, който пращеше от зелена ярост.

- Това е достатъчно, Криспин! Кат е моя сега, така че си махни ръцете от нея и изчезвай!

Вместо това Боунс затегна ръцете си около мен. – Страхувам се, че не съм съгласен. Харесвам разположението на ръцете си.

- Да не си полудял? – Иън скочи на сцената. Ако бе човек, щеше да получи инфаркт. – Какво е това? Осмеляваш се да ме опълчиш срещу себе си заради жена, за която не ти пука? Това изобщо не е поведението, което един лидер трябва да показва пред хората си, освен ако има нещо повече? Това да не е някакъв вид извинение да започнеш война с мен?

Боунс дари Иън със спокоен поглед. – Не се опитвам да ти отправя война, Иън, но ако ти ми отправиш война, аз ще я довърша. Много е просто. Няма да ти позволя да я насилваш да прави каквото и да било, но ако тя те харесва, ще си тръгна. Затова, любима, с кого предпочиташ да си? С мен или с Иън?

- Теб, - казах с лукава усмивка. – Иън, съжалявам, но не си мой тип. Освен това отвлече приятелите ми, опитвайки се да ме направиш свой въоръжен трофей? Това хич не е готино.

Гневно проблясване премина през очите на Иън и когато се усмихна, изражението му бе опасно.

- Помниш ли как заколи приятелят ми Магнус, Кат? Току-що реши съдбата на един от приятелите си.

После Иън извади мобилен телефон, продължавайки да говори, докато набираше. – Ако се махнеш от Криспин сега, може и да обмисля възможността да те оставя да ме убедиш да пощадя живота на някой от тях. По-добре да дойдеш с проклета съблазнителна оферта, защото съм много вбесен. В противен случай, някой от момчетата ми ще екзекутора някой от твоите.

Чух първото позвъняване от телефона на Иън. После гласът на Тейт отговори.

- Здрасти, - каза той жизнерадостно. – Това е телефонът на Франсоа. - Дай ми Франсоа. – Иън каза веднага.- Здрасти, зайче, - извиках достатъчно силно, че да ме чуе Тейт. –

Говориш с Иън. Кажи му добрите новини.Смехът на Тейт се чу в телефона. – О, здравей, Иън. Франсоа не може да

говори сега. Той е вързан… с сребърен кол забит в гърдите.

193

Иън яростно затвори телефона, а лицето му се превърна в чист, сиво-синкав лед.

- Нямаш нито един от момчетата ми като заложник, Иън. – Казах ясно. – Но аз имам няколко твои.

37.

Иън се взря в Боунс, изглеждайки така, сякаш може да го атакува точно тук и сега.

– Ти ме предаде. – Каза той, ръмжейки. Боунс не трепна.- Направих онова, което беше нужно, за да се убедя, че не караш Кат

да вземе неразумно решение. Не сме в осемнадесети век, Иън. Да манипулираш жена, за да си легне с теб вече не е модерно.

- Ако искаш да върнеш момчетата си, Иън, - продължи аз. – ще се съгласиш да оставиш мен и моите хора на мира. Не съм убила нито едно от момчетата ти и ще ти ги върна невредими. Но първо ми трябва думата ти, че няма да ме безпокоиш отново. Какво избираш? Момчетата или ината си?

Очите на Иън се плъзнаха наоколо, оглеждайки многобройните лица, докато чакахме за решението му. После те се спряха на Боунс, дарявайки го с още един огнен поглед, и накрая се спряха на мен.

- Добра работа, Червена Жътварке. – Каза той отново, но този път с нотка на раздразнение. – Изглежда за втори път успявам да разбера теб и… твоята находчивост. – Той изпържи Боунс с още един гневен поглед и след това протегна ръка. – Имаме сделка. Можете да си вървите.

Боунс се усмихна, поемайки ръката ми, но аз впих ноктите си в него.- Не и толкова бързо, - казах аз, поемайки си дълбоко въздух. – Има

още едно нещо, което трябва да се уреди.- Котенце, какво правиш? – Боунс попита тихо.Не му обърнах внимание и вместо това се концентрирах върху Иън. Ако

бях казала на Боунс предварително какво планирам, нямаше да ми позволи. Щеше да каже, че е твърде опасно, а вероятно нямаше и да ме изправи пред Иън. Но Боунс не можеше да разбере, че не можех да стигна толкова далеч и да не направя онова, което планирах.

- Зная, че вампирите имат право да предизвикват създателите си на дуел. Е, Иън, аз предизвиквам баща си, Макс. Ако ти си тук, значи и той е наблизо. Доведи го. Използвам вампирското си право да го предизвикам на дуел.

Боунс изръмжа нещо, което звучеше като: „Мамка му, Котенце” и за моя изненада, Иън се засмя. Засмя се искрено. Сякаш току-що му бях казала най-смешното нещо на света. Всъщност розови сълзи се появиха по

194

крайчетата на очите му и той ги избърши, докато продължаваше да се залива от смях.

- Какво е толкова шибано смешно? – Попитах аз.- Чухте ли това? – Попита Иън, контролирайки веселието си

достатъчно, че да се върти в кръг и да задава въпроси на публиката ни. До мен, лицето на Боунс се вкамени.

- Трябваше да говориш с мен за това, Котенце. – Каза той през стиснати зъби.

- Щеше да ми кажеш да изчакам. – Изсъсках обратно, което накара Иън да се смее по-силно.

- О, наистина щеше да ти го каже, Кат. Виж, ти току-що даде да се разбере, че се имаш за вампир. Знаеш какво означава това, Криспин, както и всички тук знаят. Като вампир, Кат, си моя, и ще ти благодаря, Криспин, да се отървеш от един от моите хора.

- Но аз предизвиках Макс. – Казах ядосано. Затова той трябва да приеме. И ако го убия, ще съм свой собствен шибан вампир, и никой няма да има надмощие над мен!

Иън се засмя, докато Боунс ме дари с поглед, който казваше, че е изкушен да ме удуши.

- О, кукло, бъркаш някои неща. Би могла да предизвикаш Макс за своята свобода – ако той бе главата на собствената си защита. Но не е. Той е все още под моите правила и ти като белязан-превъзходен-нов-член под ръководството ми, не можеш да ме предизвикаш в срок от година. Този закон беше приет, за да се избегне възможността прибързаните бебе-вампири да вземат повече, отколкото могат да издържат през първата година. – Иън обясни учтиво. – Значи както излиза не беше нужно изобщо да отвличам момчетата ти, защото ти току-що връчи себе си в моите ръце. И се опасявам, че имаш още 365 дни докато можеш отново да ми отправиш това предизвикателство. Чудя се какво ли ще правим, за да запълним дупката на времето.

Усмивката на Иън казваше, че е избрал няколко идеи вече. Вътрешно изпсувах. По дяволите, защо не съм се подсигурила като намеря повече информация за родословието и ръководството преди да реша, че това е добра идея? Защо позволих на кървящата си нужда от реванш към баща ми да ме накара да скрия това от Боунс? Менчерес каза, че чувството за реванш е най-празната емоция. Очевидно също мотивираше хората да правят най-глупавите неща на света.

- Освен факта, че вече съм притежание на Боунс. – Казах, използвайки картата за собственост като последно средство. – Той ме е хапал и е правил неща в леглото с мен, които са нелегални поне в няколко щата!

- Става дума за потеклото, скъпа Жътварке. – Иън каза меко. – Така че колкото и да съм сигурен, че Криспин е основал спомени от времето, което

195

сте прекарали заедно… спомените ще са единственото нещо, което ще си запази от теб.

- Не мисля така, Иън. – Отговори Боунс, напрягайки се. – Прав си, потеклото се признава повече от притежанието. Но нямаш права над нея, ако е моя съпруга.

Иън изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах. – Но тя не е. – Той изтъкна очевидното.

Боунс извади нож от джоба си. Напрегнах се, мислейки, че това означава, че започваме битка. Но Боунс просто прокара ножа през дланта си и после постави кървящата си ръка над моята.

- По кръвна линия, ти си моя съпруга. – каза той ясно. После ми каза по-нежно – Иска ми се да беше станало по по-романтичен начин, Котенце, но обстоятелствата не го позволяват.

- Трябва да си полудял! – Извика Иън, грабвайки своя нож от панталоните си.

- Не мърдай! – Един глас внезапно се чу.Иън замръзна и Боунс, в движението си да насочи ножа към Иън,

замръзна също. Тъмнокоса фигура проблесна надолу по между редовете, а хората му правеха път. Не ми беше нужно дори да видя лицето му, за да разбера, че бе Манчерес. Неподправената мощ, която усетих ми го каза.

- Манчерес. – Каза Боунс, накланяйки глава. – Прав ли съм?- Прав си, с едно изключение. – Беше отговорът на вампира.- Винаги си вземал неговата страна! – Извика Иън, загубвайки

мълчанието си.Боунс подбели очи. – Не започвай отново с това.- Не става дума за вземане на страни, - Обясни Манечерес със спокоен

тон. – Казах, че Боунс е прав, с едно изключение. Кат все още не го е приела за съпруг.

Иън се хвана за това. – Не знаеш какво значи това, Кат. Не е като човешкия брак, където разводът се среща толкова често, колкото хората си поемат дъх. Ако се съгласиш, ще се свържеш с Криспин до края на живота си. Не можеш да промениш решението си, няма измъкване, докато един от вас не умре. Дори ако чукаш друг мъж, Боунс ще има правото да го убие без наказание.

Манчерес се усмихна, но усмивката беше жизнерадостна. – Да. Веднъж щом стане, няма измъкване.

- Не мислиш ли, че е време да срещнеш баща си? – Продължи Иън.Това привлече вниманието ми. Обърнах се в негова посока, и ръката ми

се установи върху ножа, който Боунс току-що ми бе подал.Иън се възползва от предимството си. – Да направим сделка, Кат.

Съвсем различна от тази, която първоначално ти предложих. Можеш да си тръгнеш днес с обещанието ми, че няма да използвам влиянието си над теб или да безпокоя момчетата отново. Освен това ще ти дам Макс, за да

196

направиш онова, което искаш с него. Всичко, което искам в замяна е да откажеш това предложение и да прекъснеш контакта си с Боунс завинаги. Дай си думата.

Устата ми увисна, пръстите ми опипваха дръжката на ножа.- Максимилиан, ела тук! – Извика Иън.Вратите на помещението се отвориха и Спейд направи път на един висок

мъж. Леле. Очевидно тази картинката показва само проблясък на приликата ни. Сега като бяхме лице в лице, нямаше съмнение. Бях точно като него.

Издърпах ръката си от Боунс в прилив на паника. Макс се приближи до ръба на сцената и после спря, нежелаейки да дойде по-близо. Провървях последните няколко крачки, които ни разделяха.

Косата му беше кървавочервена, точно толкова гъста и светла, колкото моята. Боже, тези очи, сребристи очи, са точно като моите. Имаше високи скули, плътни устни, прав нос, силна челюст… Всичко негово бе идентично мое, с изключение на мъжествената пропорция. Дори начинът, по който стоеше прав бе еднакъв. Беше като да се взираш в странно родово-криво огледало и за момент всичко, което можех да направя, бе да се взирам.

От негова страна, Макс не каза нищо. Върху лицето му проблясваха неподчинение и подчинение в еднакви порции, докато местеше погледа си от мен към Иън. Въпреки че не помоли за милост. Нито от мен, нито от него. Но тази смелост… или просто съзнание, че това няма да му донесе нищо добро? Накрая намерих гласа си.

- Знаеш ли какво си обещах, когато мама ми каза какво съм, и как съм зачената?

Приближих се до него, колкото се може по-близо, без да го докосвам. Той не помръдваше, като една от статуите навън. Само очите му се движеха, следвайки ме в задълбочена концентрация.

Пръстите ми докоснаха раменете му, докато го обикалях. Той трепна под допира им и аз се изсмях ниско и порочно.

- О, Макс, усещам нивото на мощта ти, а то не е много високо. Аз съм много по-силна от теб, но ти би трябвало да знаеш това, нали? Затова се опита да вземеш главата ми, преди да успея да се добера до твоята. Имаш ли на представа от колко време чакам да те убия?

Той все още мълчеше. Иън ми подхвърли въпросителен поглед, но аз го игнорирах. Не знаех какво е планирал Макс. Крачех около баща си, изнервяйки се повече задето мълчеше.

- За първи път чух за теб на шестнадесетия си рожден ден. През сладките шестнадесет, а какво получих? Разбрах всичко за кошмара на гените си. Затова дадох клетва на себе си, че един ден ще те намеря и убия, заради това, което си й причинил. Това ще платиш за това, че замеси майка

197

ми в живота си. Чу ли какво ми предложи Иън току-що? Задникът ти, с всички останали части прикрепени към него!

Яростта се излъчваше от порите ми и очите ми го прогориха с блясъка си, когато отново се изправих пред него.

- Хайде, Макс, какво мислиш? Какъв подарък, а? Кой ще откаже подобно нещо? Тоест, исках да те убия повече от всичко друго, което съм искала в своя объркан, ненормален, необичаен живот!

Ножът, който Боунс ми беше дал трепереше в ръката ми с желанието да го заровя в сърцето му. Накрая, след още едно дълго взиране, отново избухнах в смях. Горчив смях. Необходимостта за реванш за малко да ми коства Боунс тази вечер. Поне нямаше да си позволя да допусна една и съща грешка два пъти.

- Ти, нищожно парче лайно, на път си да направиш първото, последното и единственото нещо, което си правил за мен като баща, защото има някой в живота ми, който значи повече за мен от желанието ми да те убия. Поздравления, измет такава. Току-що се отърва от булката.

Вместо да забия ножа в сърцето на баща си го прокарах по дланта си, поставяйки я върху бледата ръка, която бе все още протегната към мен.

- Връзка заедно за винаги, а? Звучи добре. По кръвна линия, Боунс, ти си мой съпруг. Това ли трябва да кажа? Това ли са правилните думи?

Боунс ме избута назад със силата на целувката си и аз разбрах, че това трябва да е бил отговора.

38.

МАКС НАРУШИ МЪЛЧАНИЕТО СИ ЕДВА КОГАТО БОУНС прекъсна целувката ни. Той ме изхока с поглед и след това се усмихна. Усмивката му беше хладна.

- Ако човек не успее при първия си опит, трябва да пробва отново. Вярваш ли на това, малката? Аз вярвам. С теб ще изчистим сметките си един ден, запомни думите ми.

- Той да не би да я заплашва? – Боунс попита Иън с ледена любезност, докато аз срещнах стоманения поглед на баща си. – Май трябва да му припомниш, че всеки, който тръгне след жена ми – дори някой неин роднина, например вуйчо – всъщност обявява война и на мен. Това ли е позицията ти, Иън? Той да не би да говори вместо теб?

Иън дари Макс с истински заплашителен поглед. – Не, и Макс няма какво друго да каже по темата. Нали, Макс?

Макс погледна всичките хора на Боунс, които също го гледаха заплашително.

- Не, нямам какво друго да кажа. – Отговори той с тон, който казваше, че има още много неща, които да каже, но под други обстоятелства. – Но

198

искам да кажа нещо за майка й. – Той фиксира очите си обратно към мен. – Имаш погрешна информация. Чуках я, о да. Но не съм я изнасилвал.

Боунс затегна хватката си около мен, усещайки че всеки момент ще експлодирам. Иън също го видя.

- Пропусна шанса си, Кат, и то по два начина. Макс е мой и е под моя защита. Ако положиш ръка върху него, това ще е знак за война.

Въздържах се. В друго място, в друго време. Не и тук, където всичко ще се превърне в кървава битка между хората на Боунс и Иън.

- Сигурно си изнасилвал толкова много жени, че даже не помниш коя е. – Казах с равен глас.

Макс се усмихна. – Никога не забравяш първата, а тя беше първата след трансформацията ми. Беше красива брюнетка с големи сини очи и хубави кръгли цици. Толкова млада и пламенна. Толкова свежа. Прекарах си чудесно, докато я чуках на задната седалка на колата и единствения път, в който тя протестира беше когато свърших. Тя отвори очите си, видя как моите позеленяват, видя вампирските ми зъби… и започна да пищи като откачена. Започна и да плаче. Просто кряскаше истерично и каза, че съм демонско изчадие или нещо подобно. Беше забавно. Толкова забавно, че не си направих труда да го отрека. Казах й, че е права и че съм демон. Казах й, че всички вампири са демони и че тя току-що се е оставила да я чука един такъв. После пих от кръвта й, докато не спря да крещи и излязох от колата, ето това, малката, е истината за мен и майка ти.

- Лъжец. – Измърморих.Усмивката му се завърна, жестока и знаеща за какво говори. – Питай я.Макс очевидно беше способен да лъже. Всеки, който заговорничеше за

убийството на собствената си дъщеря не би могъл да е неспособен да излъже, ако искаше, но по някакъв начин… по някакъв начин не знаех дали сега лъже. Майка ми буйно защитаваше мнението си от толкова отдавна, отколкото помня, че всички вампири са демони. Мислех, че е просто основен термин за антипатия, но може би имаше нещо повече. Ако Макс й е казал, че е демон, че всички вампири са такива, със сигурност това обясняваше смесените й чувства към мен, както й нейния съвършен отказ да приеме вампирите като нещо друго, нещо което не съдържаше зло.

- Спомняш си майка й толкова ясно, нали? – Попита Боунс с равен тон, докато аз се борех с това.

Макс не губеше омразното си самодоволство. – Не казах ли това току-що?

- Какво беше името й? – Попита отново той, без капка емоция.- Джъстина Крауфийлд! - Извика Макс. – Няма ли да ме питаш какъв

цвят гащички носеше?Боунс внезапно се усмихна, но усмивката далеч не беше приятна. –

Когато Иън е разбрал, че ти си баща й, вероятно ти е споменал, че тя те

199

иска мъртъв. Това те е уплашило, нали? Разбрал си, че е достатъчно силна и ти е трябвало да я поставиш в неудобно положение. Помниш майка й – и то ясно, както доказа – и е било много просто да разбереш името на детето, което ти е родила преди години. Дал си информацията на наемникът Лазарус, нали? Казал си му да убие двойката в старата й къща, за да привлечеш вниманието й, а когато е влязла в капана му, той не успя да я убие. Трябва яко да си се уплашил тогава, затова си решил да тръгнеш след нея чрез единствения източник, който си притежавал. Брат ти. Знаел си, че ще я прати след Иън, кой друг би могъл да го направи, затова си копал надълбоко, докато не си открил къртицата в неговата операция. Това, което може да даде на друг наемник информация за местонахождението й, е слабостта й. Добър план, приятел, но аз съм тук да те информирам, че малкия ти гризач и съучастника ти са унищожени.

- Никаквец! – Ахнах, виждайки как всичко се връзва.- Какво е това? – Иън попита подозрително.- Макс я е открил много преди мен, но е запазил информацията за себе

си. Вършил е това от месеци зад гърба ти, Иън, опитвайки се да я убие, за да спаси мизерния си задник. Не е много лоялно от негова страна, а?

- Не знам за какво говори тоя! – Настоя Макс.Взрях се в мъжа, който беше мой баща и сега знаех, прекалено ясно, че

лъжеше. Иън носеше изражение на лицето си, което казваше, че той също го знае.

- Имаш ли някакви доказателства за това, Криспин?Никой не беше заблуден от ледения му вид. Очите на Иън бяха напълно

зелени.Боунс кимна. – Имам копия от банкови доклади и сделки от скоро.

Глупавият кучи син е използвал собствен акаунт да плати на осведомителя в операцията на чичо й, и мисля, че ако проследиш акаунта, ще откриеш, че води обратно към Макс. Със сигурност ще откриеш и още много други сделки за финанси от месец април, когато хората в стария й дом са били убити.

Иън избледня около устните. Злобно се усмихнах на Макс.- О, о. Изглежда някой е в беда.Беше ясно, че главата му не висеше на върха на заострен кол, но от

изражението на Иън, Макс може би скоро щеше да предпочита да го бях убила по-рано.

Иън дари Боунс с последен, преценителен поглед, и после се обърна, жестикулирайки на Макс да го последва.

- Хей, Макс, - извиках аз, когато тръгна след Иън. – Пази си гърба. Никога не знаеш кога някой може да забие нож в него.

Видях как раменете му се напрягат, но не се обърна. Той мина право през тези големи двойни врати и изчезна. Пак ще те видя, обещах му тихо. Зная кой си сега, можеш да бягаш, но не и да се скриеш.

200

Може би най-голям шок преживях, когато видях и другите вампири започнаха да се разпиляват, без нищо освен заглушена заплаха сред тълпата им. Предположих, че говореха на хората на Боунс, предупреждавайки, че всеки, който се закача с мен, също ще получи парче от него и хората му.

Спейд си проправи път надолу до сцената и предано потупа Боунс по гърба.

- По дяволите, друже. Ти - женен? Сега вече всичко съм видял.Напрежението видимо се изпари от него, когато се усмихна на приятеля

си. – Чарлз. – Каза той, наричайки го с човешкото му име. – Май се нуждаем от превоз.

Споделихме едно превозно средство със Спейд, който ни закара до бетонната писта, където същият хеликоптер, който ме беше довел тук, щеше да отведе всички ни обратно в склада. Когато стигнахме, Боунс пусна момчетата на Иън и им каза, че са свободни. Те изглеждаха изненадани, че са пуснати толкова лесно, но не зададоха никакви въпроси и се изпариха в нощта. После имаше още една спирка, за да стоварим Спейд преди да отидем в учреждението. Вече бях уморена, физически и психически, но имаше още неща за вършене.

Когато пристигнахме, петимата се отправихме право към офиса на Дон. Челото на чичо ми се набръчка в нещо, което можеше да се нарече засрамване и той бързо прекъсна изучаването на облеклото ми. О, да. Забравих, че съм почти гола.

- Ъм, Кат, искаш ли лабораторна престилка… или нещо подобно? Боунс свали якето си. – Ето, любима, облечи това преди чичо ти да се е

изчервил. И без това трябва да го направиш, след като съм на път да пребия Хуан задето се опитва да запамети всяка извивка на задника ти. Взех палтото и остро погледнах към Хуан. Той се усмихна, непокаял се, както винаги.

- А ти какво очакваше? Не биваше да я оставяш да върви пред мен, amigo, ако не си искал да зяпам.

- Всички сте тук, значи операцията е била успешна. – Всичко беше бизнес, както винаги за Дон. – Кат, даде ли инструкции на Ноа Рос, който беше изпратен право в болницата? Унищожи ли колата му и регистрира ли полицейските доклади за инцидент катастрофа-и-бягство?

- Да. Боунс може да свали лекарствата ти за губене на паметта от употреба, Дон. Ноа си няма и на идея какво е видял тази вечер. Всичко, което ще си спомня е, че е претърпял катастрофа и че трябва да се обади на застрахователната си компания на сутринта. Няма причина да се тревожиш за него.

201

- Знаеш ли, това подхваща една много интересна тема. – Тейт дари Боунс с враждебен поглед. – От къде да знаем, че не се е ебавал с мозъците ни през цялото време? Решението ти да го вземеш в отбора може да е било планирано, Дон!

Боунс отговори на обвинението към себе си. – Той знае, че не е. Нещата, които се случват в този офис се записват от видео камера на батерии, която седи горе в тавана. Мога да я чуя, старче. – Той съобщи на слисаното изражение на Дон. – Разбира се, можех просто да те накарам да повярваш, че си гледал записите, които всъщност не си, но ти стана много внимателен, когато разбра, че племенницата ти се чука с вампир. Попийваше от шишенцето. Пиеше вампирска кръв, за да се имунизираш от промяна на съзнанието. Усещам я върху теб.

Лицето на Дон потвърди всичко. Поклатих глава.- Никога няма да ми вярваш, нали? Виж, уморна съм, затова да

свършваме бързо. Иън и Макс са все още живи, но няма да създават повече проблеми. Уредено е. По кръвен закон на носферату, Боунс … ъм, се ожени за мен.

Дон силно дръпна едната си вежда. – К`во? Накратко обясних за законите на обвързване и после вдигнах рамене. - От човешка гледна точка, съм все още неомъжена. Докато всички

немъртви са загрижени обаче, аз съм омъжена за двете димящи дула на Боунс. Съжалявам, че не успях да предам на Макс добрите ти пожелания, Дон, но ще го хвана някой ден. Обещавам.

Онези същите стоманено сиви очи се взряха в мен. Поне Дон се усмихна мъничко.

- Предадох на Макс най-добрите си пожелания. Пратих му теб. Една бучка се изкачи нагоре по гърлото ми и трябваше да преглътна.- Има още едно нещо, което трябва да обсъдим. – Каза Боунс,

изненадвайки ме.- Добре, но давай бързо. На път съм да заспя права.- Вчера Тейт ми каза, че приятелят ти е пил вампирска кръв, докато е

умирал. Това е относително значим детайл.Намръщих се. – Защо? Кръвта не би могла да го превърне във вампир.

Сигурно е приел няколко глътки. Погребахме го три дни по-късно и повярвай ми, той беше мъртъв.

- Може би, но ако те интересува само възможността да си вампир или човек. Но има и други видове, нали?

Всички го гледахме неразбираемо. Боунс издаде звук на концесия.- Вампирите и гоулите са родствени раси, както съм ти казвал. Знаеш,

че вампирът се е родил след като човек е кървял до смъртта си и след това друго човешко същество е изпило кръвта. Прераждането в гоул не се различава много. Трябва първо смъртоносно да раниш човек, после да го накараш да пие вампирска кръв, но тя да не е достатъчна, че да оживее.

202

След като човекът умре, гоула завзема сърцето му и го разменя със своето. Гоулите могат да оцелеят след като извадят сърцето си, затова единствения начин да ги убиеш е да ги обезглавиш. След като сърцата са разменени, трябва трансплантацията да се полее с вампирска кръв. Тя го активира, поради липсата на други условия, и след това нов гоул се ражда.

Думите му придобиха смисъл. Лицето на Родни проблесна пред лицето ми миналата вечер, когато се бе взрял в Боунс и бе казал: „Хитро”. Той не е имал в предвид убийството на Дейв. Загатвал е възможното си прераждане.

- Дейв е мъртъв от месеци, Боунс. Беше заровен в пръста пълен с метанал*. Казваш, че е възможно? Разбира се, че казваш. Защо иначе ще повдигаш темата? О, боже. О, боже.

- Възможно е, но искаш ли го? Той все още ще е твой приятел, с всичките си спомени и цялата си същност, с изключение на една отличителна черта: храната. Гоулите се хранят главно със сурово месо, но много често трябва да сменят диетата си и знаеш какво имам предвид.

- Исусе, - Тейт промърмори. Аз го повторих. Апетитът ми се изпари. - Оставете инстинктивната си неохота за момент. – Продължи Боунс. –

Разбира се, че няма дори да обмисля възможността да променя някого без неговото съгласие, но след като той не е тук, питам всички ви. Вие бяхте негови приятели; какво мислите, че би предпочел? Да остане мъртъв заровен в пръста… или да излезе от гроба?

Възможността да си върнем Дейв – ходещ, говорещ, пускащ шеги, и факта да е тук – беше реална. Внезапно забравих умората си.

- Сега ли трябва да решим? – Попита Дон.Боунс кимна. – Нормално е прераждането да е започнало с началото на

смъртта, поради основателни причини. С всеки ден, в който той лежи под земята шансът да си го върнем намалява. Вижда се, че ще се иска голям източник на сила, за да се осъществи. Родни предложи да го поеме под своята закрила, Котенце, но иска да напусне града заради бизнеса с Иън. Той не е под моята закрила и смята, че Иън може да се опита да отмъсти на тези, с които може да се измъкне безнаказано. Тръгва утре, тъй че ако ще се прави, трябва да е тази вечер.

- Ако приятелят ти си тръгва, какво ще се случи с Дейв, ако го направим? – Попита Дон. – Ще тръгне ли с него?

Боунс махна с ръка на загрижеността му. – Не е задължително. Мога да се справя. Вампирите са се грижили за гоулите от хиляди годни и обратното. Както казах, родствени раси. След няколко седмици на приспособяване, ще си го върнете и той ще е повече от нов, както е бил преди.

- Какво, ако го направим и Дейв каже, че предпочита да е мъртъв, отколкото немъртъв? Какво ще правим тогава? – Тейт изглежда се

203

измъчваше от тази мисъл. На мен ми беше хрумнало същото това разсъждение.

- Ще осъществим желанието му. – Боунс отговори меко. – Той си е мъртъв и сега и ако поиска да си върне това, ще го направи. Затова ще си вземем една сабя. Ще бъде бързо, а след това ще е такъв, какъвто си беше.

Искаше ми се да повърна като си го представих. Чувството изглежда бе споделено от всички останали.

- Ако никой от вас не може да го приеме като гоул, не очаквайте и той да се приеме. Ще му е нужна вашата безпристрастна подкрепа или този разговор свършва веднага. Същността му на гоул няма да промени същността му. Ще промени само способностите му. Той ще стане по-бърз, по-силен, и ще придобие нови усещания, но все още ще е същият човек. Този човек струва ли повече за всички вас от гнусливостта към това, което яде?

- Да.Хуан беше първият, който проговори. Очите му блестяха от непроляните

сълзи. – Ще го събудим и ще му позволим да направи своя избор. Той ми липсва. Не ми дреме к`во яде.

Бучката се завърна с още по-голяма сила. До мен Купър всигна рамене. – Не го познавах добре, така че мнението ми би трябвало да се счита най-малко. Както и да е, ако Кат може да се понася с това да е наполовина откачалка, няма ли Дейв да успее да се понася като цяла такава? Това даже ми изглежда по-лесно.

Тейт се взря в Боунс с равно, пресметливо изражение. – Не ти пука какво мислим ние останалите. Правиш го заради нея.

- Абсолютно, - Боунс каза веднага. – Но не е ли по-добре и з всички вас? Чист късмет.

- Да, ами, ще ти кажа да действаш, но мисля, че си пълна нула и че не можеш да го извадиш от онзи гроб. Но ще ти се извиня, ако не съм прав.

С Дон бяхме единствените, които не бяха взели отношение по въпроса и беше въпрос на време. Почти не останаха косъмчета по веждата на чичо ми, когато се взря в Боунс.

- Имаме една военна поговорка: не зарязвай нито един войник. Все още не сме го правили на нито една от мисиите си, а и не мисля да започваме да го правим. Вдигни го от гроба.

Оставах само аз. Помислих си за Дейв и за идеята да го върна обратно, която би могла да се провали. Или дори по-лошо, да го върнем и по-късно той да се самоубие от отвращение към това, което беше. Накрая си помислих за последния гърлен коментар на Дейв, докато береше душа в ръцете ми: „Не… ме… оставяй… да умра.

Тогава взех решението. – Действай.*метанал – химичен елемент.

204

39

ГРОБИЩЕТО БЕШЕ НАПЪЛНО ИЗОЛИРАНО. Дори въздушното пространство над него беше затворено за преминаване. Целият ми екип беше поставен по протежение на периметъра. Далеч назад се намираха още пазачи. Дон не поемаше никакви рискове от прекъсване. Той дори записваше всичко, а един от дузината мъже, намиращи се в близост до гроба държеше портативна камера.

Родни погледна към цялата пищност и поклати глава. - Сигурно се шегувате с мен. Виж само цялата тази простотия.„Цялата тази простотия“ включваше стотината и косур военни, които

присъстваха. Родни се срамуваше от камери. Той не вярваше на правителството повече, отколкото да запрати членовете му във въздуха, което, в неговия случай, беше всъщност доста далеч, но се задоволяваше с изказването, че не харесва публиката от офицери.

На Боунс не му пукаше за зрителите. Когато най-мнакрая стана време, той вдигна три пръстта. От дузината доброволци в екипа ни тази цифра пристъпиха напред. Можехме да използваме пликчета с кръв, но според Боунс, свежата кръв имаше повече енергия в себе си. Тримата ми капитани и аз не бяхме в менюто тази вечер, защото Боунс ни искаше силни в случай, че нещата тръгнат в грешната посока. Като главата на Дейв например. За всеки случай в краката си държах меч. Настоях аз да свърша тази работа ако се стигне дотам. Дейв беше мой приятел. Ако пожелаеше да умре повторно, щеше да бъде от ръката на нкой, който го обича, макар комфортът, който би могъл да донесе това беше под въпрос. Eдин медицински екип стоеше настрани, дискретно намиращ се извън полезрението. След като Боунс ги пресуши до точка на замайване, тримата мъже се заклатушкаха към медицинския екип. Щяха да получат преливане на място, благодарение на модерната технология. Ковчегът беше издогнат над пръстта. Болеше ме само да го виждам. Всички ключалки и катинари бяха разбити, а светлината от прожекторите озари лицето на Дейв когато капакът се вдигна. Намирахме се под шатра, макар да беше доста след мръкнало. Параноята на Дон, че някой може да стане свидетел на нашия опит доведе до присъствието на шатрата, за капак на всичко останало. Малко съживяване на трупове го правеше доста нервен.

Родни имзше специален извит нож за следващата част. Петимата се скупчихме по-близо когато Дейв беше вдигнат от ковчега си и спуснат на земята.

- Исусе, - измърмори Тейт като видя нацяло Дейв на светлините. Сграбчих ръката му и открих, че тя трепери. Както и моята. Дори и Хуан

трепереше от другата ми страна и аз хванах и неговата ръка. Захвата ми се затегна когато те разрязоха дрехите му от кръста нагоре.

205

Подтиснах едно изпъшкване когато зловещо извитото острие се заби в гърдите на Дейв толкова лесно, колкото се забива нож в кекс. Родни издълба порядъчно голямо парче от своите гърди, съдържащо сърцето и ограждащите го органи. Боунс небрежно постави това парче на помощната масичка, която сега приличаше на голям поднос.

Кой си поръча ребра? През ума ми преминаваше ужас. Родни свали ризата си и я сгъна спретнато преди да я постави извън

кръга. Той вече имаше един излишен чифт панталони там. След това приклекна до Боунс, който беше облечен само с чифт тъмни панталони. Кожата му блестеше изпод флуорисцентната светлина, но обичайното ми възхищение отсъстваше. Най-вероятно заради гледката как той забива същият онзи кинжал изпод гръдния кош на Родни , завърта го и издърпва сърцето на гула.

Двама от чакащите донори на кръв повърнаха. Останалите изглеждаха сякаш желаят да се присъединят. Не можех да ги виня, но за благодарност, моето гърло си остана чисто. Родни бе очудващо тих по време на всичко това, само изсумтя няколко пъти, отправяйки коментари за разплати. Боунс се подсмихна с мрачна развеселеност на това. Тогава сърцето на Родни беше преместено на друга помощна масичка преди те да върнат своето внимание върху Дейв. Тази част беше много по-проста когато я нямаше горната част на гърдите му. Хоп, хоп, хоп и ето го сърцето на Дейв. Родни безцеремонно го пъхна в гръдната си кухина, докато Боунс наместваше предишното сърце на Родни в Дейв.

Най-накрая доволен от разположението, той се наведе над трупа на Дейв и заби ножа дълбоко в собственото си гърло.

Лекия вик дойде от мен, не от него, при вида на разпорената му шия. Боунс ме беше предупредил, че ще бъде описателно, но да го чуя и да го видя бяха две различни неща.

Със своята сила той насочи кръвта си извън тялото си. Тя се заизлива на тъмночервени струи. Трябваше да разрее шията си още три пъти след като се излекува и това доведе до още звучи от повръщане откъм групата. Когато извирането на кръвта най-накрая се забави, Боунс постави ножа долу и махна към останалите донори.

- Движете се – изсъсках, когато те се поколебаха. Един по един седемте човека коленичиха,и Боунс пи от тях преди да се

запрепъват отдалечавайки се. Когато и последния се отправи към медицинския екип, Боунс отвори на ново артериите си икранчето потече отново.

Нещо започна да се случва. Можех да го усетя преди да го видя. Въздухът се зареди с енергия. Кожата ми потръпна докато тя се плъзна по мен. Кръвта продължи да се стича в гърдите на Дейв, заливайки кухината, а след това моето собствено сърце спря за секунда когато видях пръста му да помръдва.

206

- Мили Боже Господи, - прошепна Тейт. Ръката на Дейв мързеливо се раздвижи, огъвайки се. След това и краката

му, пръстите се раздвижиха разпиляно дори и докато кървавия порой от Боунс продължаваше да приижда.

- Той има нужда от още, доведете още шестима мъже. - извика Родни, след като с разпорено гърло Боунс едва ли можеше да говори.

Изкрещях заповедта, неспособна да отделя очи. Последва раздвижване докато още донори дойдоха. Родни услужливо ги държа пред Боунс достатъчно дълго , за да може препълваното да заеме мястото си, след което всеки мъж беше довлачван до медиците. Дистанцирано си помислих, че се надявам да са донесли достатъчно кръв в торбички, защото това костваше много повече кръв, отколкото бяхме предвидили.

Когато главата на Дейв се отметна настрани и той отвори очи, аз паднах на колене. Родни поставяше своя отделен гръден кош обратно над гърдите на Дейв, сякаш поставяйки парче в пъзел. Боунс потри мястото, от което кръвта изтичаше от него и аз трябваше да се пробвам два пъти, преди да проговоря.

- Дейв? Устата му се отвори и затвори, преди един дрезгав отговор да накара

сълзите да се стекат по бузите ми. - Кат?... Вампира... измъкна... ли... се?

Боже, той си мислеше, че все още е в пещерата в Охайо! Това имаше смисъл, след като беше последният му спомен. Боунс и Родни се отместиха. Хуан ридаеше, мърморейки си на испански. Тейт коленичи, шокиран, преди да хване ръката на Дейв и да избухне в сълзи при стисването в отговор.

- Не мога да повярвам. Мамка му, не мога да повярвам!

Дейв се намръщи на трима ни. - Какво се случи? Вие, хора, изглеждате ужасно. В болницата ли съм?Отворих уста да му отговоря, когато той се вдигна внезапно и седна.- Тук има вампир! Какво...Той най-накрая забеляза кръвта. Боунс също беше покрит с нея, докато

седеше на няколко метра встрани. Хванах Дейв за раменете и му заговорих бързо. - Не мърдай още. Гръдният ти кош още не се е закрепил напълно. - Какво? - той погледна надолу към себе си, а след това и мястото,

закрито с шатра, преди очите му да се спрат на ковчега и на надгробния камък с името му.

- Дейв, чуй ме. - гласът ми беше плътен. - Не се притеснявай за вампира; той няма да те нарани. Нито пък гулът, стоящ до него. Ти... ти не беше ранен в онази пещера в Охайо. Ти беше убит. Това е гроба ти, а това е

207

ковчегът, в който си бил през последните три месеца. Ти умря в онзи ден, но... ние те върнагме.

Той се втренчи в мен, сякаш смятайки ме за луда, а една сърцераздиателна усмивка заигра на устните му.

- Опитваш се да ме уплашиш, за да не издам информация. Знаех си, че си луда, но никога не съм си мислел, че ще отидеш толкова далеч...

- Тя не се опитва да те уплаши. - играчи Тейт през сълзи – Ти умря. Ние те видяхме да умираш.

Дейв погледна разтревожено към Хуан, който преглътна и го прегърна здраво.

-Mi amigo, ти беше мъртъв. - Но какво... как...Отидох до Боунс и Родни, поставяйки ръка на всеки от тях. - Направихме избор, Дейв, а сега и ти ще трябва да направиш такъв.

Тези двамата те върнаха, но си има цена. Твоята човечност умря с теб и нищо не може да промени това. Сега си с нас само защото... си гул. Съжалявам, че не те предупредих навреме когато онзи вампир избяга от пещерата. Той те уби, но ти можеш да продължиш като... немъртъв.

Отрицанието изпълни чертите му, когато той погледна към нас, обкръжението и след това и надгробния камък.

- Виж друже, провери врата си – каза Боунс практично – Нямаш пулс. Вземи този нож. - той посочи към инструмента, който бе бил зает цяла вечер. - Порежи ръката си. Виж какво ще стане.

Дейв предпазливо постави два пръста на гърлото си, изчака, и след това очите му се разшириха. Той сграбчи окървавеното острие и го заби бързо в ръката си. Тънка линия кръв се стече преди плътта му бързо да се затвори, след което той изкрещя.

Изоставих предишната си позоция и стиснах ръката му.- Дейв, нека ти кажа от опит, че можеш да се справиш с неочаквания си

произход. Ние сме тези, които създаваме същността си, без значение какво. Без значеиние какво. Ти си си все още ти. Все още ще се смееш, ще плачеш, ще си вършиш работата, ще губиш на покер... Ние всички те обичаме, чуй ме. Има много повече в теб от едно сърцебиене. Толкова повече.

Той започна да плаче, а от очите му се стичаха розови сълзи. Хуан, Тейт и аз го обгърнахме в групова прегръдка, покривайки го докато той се тресеше. Накрая ни отблъзна назад и избърса очите си, втренчвайки се в кръвта на пръстите си.

- Не се чувствам мъртъв. - прошепна той. - Помня... че те чух да пищиш, Кат, видях лицето ти, но не помня да съм умирал! И как мога д апродължа ако съм мъртъв?

Тейт отговори гневно:

208

- Смъртта е затворена в тази кутия, а не в това което си ти сега. Ти си ми приятел, винаги ще бъдеш, без значение какво по дяволите ядеш. Не вярвах на този блед кретен, когато каза, че може да те събуди, но ти си тук и не си и помисляй да се аравяш отново в пръстта. Имам нужда от теб, човече. Беше същински ад без тебе.

Липсваше ми, amigo. - каза Хуан с почти несвързан английски акцент. - Не можеш да ме изоставиш отново. Тейт е скучен, а Купър само иска да тренира. Оставаш.

Дейв се взираше в нас. - Какво се е случило, че разполагате с вампир и гул да съживяват

мъртвите за вас? Стиснах и другата му ръка. - Ела с нас и ще ти разкажем всичко. Ще бъдеш добре, обещавам ти.

Преди ми вярваше; моля те, моля те повярвай ми и сега. Той си седеше там, където беше, тихо наблюдавайки надгробния камък

и лицата, в близост до него. Накрая на устните му заигра крива усмивка. - Това е най-странното от всичко. Чувствам се добре. Съзнанието ми е

омекнало като памук, но за мъртвец, се чувствам доста дяволски страхотно. На гробище ли сме?

При моето кимване той се изправи бавно. Мразя гробищя. Да се изнасяме оттук, мамка му.Обвих го с ръце и сълзите ми закапаха отново, но този път се усмихнах

през тях. - Ще бъда точно зад теб. Хуан го изведе от шатрата. Дон, останал без думи, потупа гърба му с

ръка, докато собствения му поглед проблясваше докато те се отдалечаваха. Боунс все още седеше на земята до Родни.

Хвърлих се към него толкова силно, че това го повали, незаинтересована за кръвта, с която беше пропит. С цялата си радост го целунах и когато най-накрая се отдръпнах, той се усмихна.

- Пак заповядай. - Кхъ-кхъ. - Родни се ухили. - И аз помогнах, помните ли?Дарих го с една жарка благодарствена целувка, която принуди Боунс да

ме издърпа назад с развеселено изсумтяване. - Това е достатъчно благодарско, любима. Няма да можеш да се отървеш

от него, ако продължаваш така.

- Изглеждаш ужасно, Боунс. Боже, винаги ли е толкова брутално?Родни отговори на въпроса. - Не, обичайно не. Около пинта обикновено върши работа, но твоето

момче е било изстинало за дълго време. Честно казано, не мислех, че ще проработи. Късметлийка си, че Боунс е силен.

- Късметлийка съм, - съгласих се аз, но не само по тази причина.

209

- Хей, Пазителю на криптата*.Беше Тейт, който имаше решително изражение на лицето си.- Пазя си думата, тъй че съм тук, за да кажа, че съжалявам, задето казах,

че си торба с лайна и в този случай, ужасно се радвам, че сгреших. След като вампирите са повече по действията отколкото поп думите, все пак можеш да си пийнеш за моя сметка. Изглеждаш скапано. Някой казвал ли ти е, че си прекалено блед?

Боунс се засмя.- Един или два пъти, и тъй като съм сръчен, приемам офертата ти. Той се изправи на крака и Тейт наклони глава.- Не ме целувай първо. - подигравателно му направи забележка той. Боунс не отговори на това, просто заби зъби в него. Минута по-късно

русата му глава се надигна. - Извинението се приема. Котенце, не искаме да караме приятеля ти да

чака. Той има много за учене. Родни, помощта ти е дълбоко оценена, но знам, че искаш да вървиш. Ще ти звънна след няколко дни.

Прегърнах гула за последно, преди той да изчезне в нощта. Боунс потегли, обгърнал ме с ръка, докато Тейт закрачи до мен.

- Все още имаме да се разправяме с майка ми. - казах аз. - М-м-мда, така си е. Не можем да я оставим да се опитва да ме убие

през цялото време, нали? Но не бой се. Тя няма да е по-трудна за справяне, отколкото съживяването на мъртвите.

- Не бъди толкова убеден. - Но дори и майка ми не можеше да развали настроението ми. Не и с празния гроб зад нас и предишния му обитател, чакащ ни отпред пред колата.

КРАЙ

210