джанин фрост среднощен ловец - 1 на крачка от гроба

Джанин Фрост


Близо до гроба

Превод от английски:

Renesita, edcapingthesun, Zaharka, sladkoto_f

Редакция: Renesita, milenaka

Анотация:

Полувампирът Катрин Крауфийлд преследва немъртвите със злост за отмъщение и с надеждата един от тези немъртви да е баща й-онзи, който е бил отговорен за съсипване то на живота на майка й. Но е пленена от Боунс, вампир ловец, и е обвързана в несвещено партньорство. В замяна за откриването на баща й, Кат се съгласява да тренира със сексапилния среднощен ловец, докато бойните й рефлекси не станат остри и бързи колкото зъбите му. Тя е изумена, че не приключва като негова вечеря - нима наистина има добри вампири? Скоро Боунс ще я убеди,че да бъдеш полувампир не е чак толкова лошо. Но преди Кат да успее да се наслади на новия си статус на сритващ задниците на демоните ловец, двамата с Боунс се оказват преследвани от група убийци. Сега Кат ще трябва да избере страна...А Боунс се оказва по-изкусителен от всеки мъж с биещо сърце…

2 Любителски превод на Night Huntress Translate Team, Форум България Свят

bgworld.forumotion.com

БЛИЗО ДО ГРОБА

СЪДЪРЖАНИЕ:

1. НАСТРЪХНАХ ПРИ ВИДА НА ......................................................................................................................................................4

2. НЕЩО СЯКАШ ДЪЛБАЕШЕ........................................................................................................................................................12

3. ИЗПРАВИХМЕ СЕ ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ .......................................................................................................................................21

4. ТЕЖКИ ТРЕНИРОВКИ. ТОВА БЯХА............................................................................................................................................33

5. НАСТЪПИ ПЕТАТА СЕДМИЦА. ..................................................................................................................................................45

6. НАЙ-НАКРАЯ ПЕТЪК НАСТЪПИ.................................................................................................................................................54

7. БОУНС БЕШЕ МНОГО ПО–ЕКСПЕДИТИВЕН .............................................................................................................................62

8. НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН МИ ХРУМНА ..................................................................................................................................76

9. УМЪТ МИ ИЗГЛЕЖДА НЕ БЕШЕ ...............................................................................................................................................86

10. НЕЩО БЕШЕ ПРИТИСНАТО КЪМ ..............................................................................................................................................96

11. НАПРАВИ ЛИ СИ ЗАПИСКИ НА ...............................................................................................................................................103

12. СПРЯХМЕ ЕДИН ПЪТ ПО ПЪТЯ ...............................................................................................................................................110

13. КАРАХ ПРАВО КЪМ ДОМА СИ ...............................................................................................................................................125

14. ОСТАНАХМЕ САМО КОЛКОТО ДА ..........................................................................................................................................140

15. ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ СЕДМИЦАТА ......................................................................................................................................154

16. ЧЕРНОКОСИЯТ ВАМПИР СЕ ИЗПРАВИ ...................................................................................................................................161

17. ДОРИ И СЪС СКОРОСТТА НА БОУНС ......................................................................................................................................171

18. ОТМИНАХА ДВЕ СЕДМИЦИ, НО ............................................................................................................................................178

19. ЧАСОВНИКЪТ УДАРИ ДВАНАЙСЕТ И КАТ ..............................................................................................................................190

20. ТИМИ МЕ ИЗГЛЕДА С МРАЧЕН ИНТЕРЕС ...............................................................................................................................200

21. - КАТРИН, НЕ СИ ИДВАЛА ВКЪЩИ .........................................................................................................................................213

22. ПОЕХМЕ ПРЕЗ НЕПАВИРАНИ ПЪТИЩА ..................................................................................................................................223

23. КОЛОВЕТЕ И НОЖОВЕТЕ БЯХА В БОТУШИТЕ ........................................................................................................................231

24. ПРОЧЕТОХА МИ ПРАВАТА, НЕЩО ..........................................................................................................................................238

25. ИМАШЕ ТРИМА БОДИГАРДИ ПРЕД .......................................................................................................................................246

26. ТРЯБВА ДА МУ ПРИЗНАЯ, ......................................................................................................................................................258

27. РОДНИ БЕШЕ ГУЛ ЗА МОЯ ИЗНЕНАДА ..................................................................................................................................264




1

НАСТРЪХНАХ ПРИ ВИДА НА ЧЕРВЕНИТЕ И СИНИТЕ СВЕТЛИНИ, които проблясваха зад мен, защото нямаше как да обясня какво се намираше отзад в камиона ми. Отбих встрани, задържайки дъха си, докато шерифът се приближаваше към прозореца ми.

- Здравейте. Всичко ли е наред? – тонът ми беше изцяло невинен и се надявах да няма нищо необичайно и в очите ми. Контролирай се. Знаеш какво се случва, когато се изнервиш.

- Не. Развалили са ви се стоп-светлините. Шофьорска книжка и документите за регистрация, ако обичате.

Проклятие. Със сигурност се е случило, докато товарех задната част на камиона. Тогава беше от съществено значение бързината, не прецизността. Подадох на полицая истинското си разрешително, а не фалшивото. Той освети с фенера напред и назад между разрешителното и лицето ми.

- Катрин Крауфийлд. Вие сте момичето на Джъстина Крауфийлд, нали? От черешовата овощна градина на Крауфийлд.

- Да, сър. - отговорих учтиво и любезно, сякаш не се тревожех за нищо.

- Е, Катрин, почти четири сутринта е. Какво правиш навън толкова късно?

Можех да му кажа истината за своите занимания, освен ако не исках да подпиша договор за трудни времена. Или ако не исках да прекарам дълго време в уплътнена килия.

- Не можах да заспя, затова реших да врътна едно кръгче.

За мой ужас, той тръгна към задната част на камиона и я освети с фенера.

- К'во има там отзад?

О, нищо особено. Едно мъртво тяло под няколко торби и една брадва.

- Торби с череши от овощната градина на дядо и баба. - Ако ударите на сърцето ми бяха малко по-силни, щяха да го оглушат.




- Наистина ли? - той сръчка пластичната маса с фенера си. - Някои от тях са протекли.

- Не се тревожете. - гласът ми беше почти писукащ. - Те винаги се разтичат. Точно заради това ги пренасям с този стар камион. Изцапали са цялото му дъно с червено.

Заля ме облекчение, когато той прекрати проучването си и се върна при прозореца ми.

- И правиш кръгчета, защото не можеш да спиш? – Усмивката на лицето му беше крива и хитра. Погледа му се впери в стегнатия ми потник и разчорлената ми коса. – И мислиш ли, че ще повярвам на това?

Намекът му беше безочлив и безсрамен и аз почти изгубих хладнокръвието си. Той мислеше, че съм навън до късно, защото правя това - онова с всеки срещнат.

Неизреченото обвинение висеше между нас. Точно като майка си, нали? Не беше лесно да бъдеш извънбрачно дете в град, толкова малък, че жителите му да продължават да държат това срещу теб. В днешното общество не бихте помислили, че това би имало значение, но Ликинг Фолс, Охайо, имаше своите стандарти. Те бяха едни от най - древните. С велики усилия удържах гнева си. Хуманността ми имаше склонност да се мени като змийска кожа, когато се ядосвах.

- Не може ли да си остане между нас, шерифе? - Обратно към невинното премигване с очи. Беше подействало при мъртвия тип тъй или иначе. - Обещавам, няма да го направя отново.

Той опипваше с пръсти колана си, докато размишляваше. Огромното му шкембе се опъваше срещу материята на ризата му, но се въздържах от коментари относно дебелината му, поради миризмата на бира, която се носеше се от него. Накрая се усмихна, разкривайки изкривените си предни зъби.

- Прибирай се в къщи, Катрин Крауфийлд. И поправи тези стоп-светлини.

- Да, сър!

Зашеметена от отмяната на присъдата си, форсирах камиона и отпътувах. Близо бях. Трябва да съм по - внимателна следващия път.

Хората се оплакваха от това, че имат бащи безделници, или големи съкровени тайни. За мен и двете важаха с пълна сила. О, не ме разбирайте погрешно, не винаги съм знаела какво съм. Майка ми, единствената личност, знаеща тайната, не ми каза докато не навърших шестнайсет. Израснах със способности, каквито другите деца не притежаваха, но когато я питах за това, тя се ядосваше и ми казваше да не говоря за това. Научих се да пазя някои неща за себе си и да крия различията си. За всички останали просто бях странна. Без приятели. Такава, която обича да се мотае наоколо в късни часове и притежаваща странно бледа кожа. Дори дядо и баба не знаеха какво ми има, но и тези, които преследвах не подозираха. Имах своя тенденция за уикендите ми сега. Ходех по всички клубове, които се намираха на три часа път шофиране, търсейки действие. Не по начина за който добрия шериф си мислеше, а друг вид позор. Пиех като риба и чаках да бъда избрана от някой по - специален. Някой, който се надявах да




довърша, правейки му засада в задния двор, ако не ме убиеше първи. Вършех това вече от шест години. Може би имах смъртно желание. Забавно, наистина, след като технически аз си бях наполовина мъртва.

И ето, че близкото ми разминаване със закона не ме спря да изляза следващия петък. Поне този път знаех, че ще направя един човек щастлив. Майка ми. Е, тя имаше право да таи своята ярост. Просто се надявах да не я стовари върху ми.

Силната музика в клуба се плисна срещу мен, ускорявайки пулса ми до ритъма си. Проправих си внимателно път сред тълпата, търсейки невъзможните за объркване вибрации. Мястото беше претъпкано, типична петък вечер. След като се скитах наоколо около час, усетих първите нотки на разочарование. Изглежда наоколо имаше само хора. С въздишка седнах на бара и си поръчах джин с тоник. Първият мъж, който се беше опитал да ме убие, беше поръчал същото за мен. Сега това бе изборът ми за питие. Кой казва, че не съм сантиментална? Периодично мъжете можеха да се доближат до мен. Нещо в това, да бъдеш сама, млада дама, крещеше към тях с пълна сила „Изчукай ме.“ Учтиво или неучтиво, в зависимост от упоритостта им, ги отпращах. Не бях тук да си уговарям срещи. След първото ми гадже, Дани, не исках никога вече да ходя по срещи. Ако този тип беше жив, аз не бях заинтересована. Нищо чудно, че нямах любовен живот, за какъвто да говоря. След още три питиета реших да се разтъпча отново из клуба, след като нямах късмет да съм стръв. Беше почти полунощ, а наоколо нямаше нищо освен алкохол, наркотици и танци. Сепаретата бяха разположени в ъгъла на бара. Докато минавах покрай тях, усетих пристъп от нажежен въздух. Някой или нещо беше близо. Завъртях се бавно, опитвайки се да доловя източника. Настрани от светлините, неясно сред сенките, видях върхът от главата на мъжа, наведена напред. Косата му беше почти бяла на прекъсващата светлина, но кожата му беше безплътна. В кухини и контури се превърнаха чертите на лицето му, когато той погледна нагоре и ме забеляза вторачена в него. Веждите му бяха отчетливо по - тъмни от косата му, която изглеждаше светло руса. Очите му също бяха тъмни, твърде тъмни, за да отгатна цвета им. Скулите му можеха да бъдат изсечени от мрамор, а безупречната му диамантено-кремава кожа проблясваше под тениската му. Бинго.

Слагайки фалшива усмивка на лицето си, тръгнах да вървя с подчертано показната походка на някой пиян и се строполих върху срещуположното място.

- Здравей, красавецо. - казах му с възможно най - съблазнителния си глас.

- Не сега.

Гласът му се отличаваше с ясен английски акцент. Премигнах глупаво за момент, помисляйки си, че може и да съм пийнала повече и да не съм го разбрала добре.

- Извинявай, какво?

- Зает съм. - той звучеше нетърпелив и умерено раздразнен. Объркване премина през мен. Възможно ли е да грешах? Пресегнах се и прокарах леко пръст през ръката му. Силата почти изскочи от кожата му. Не е човек, добре.

- Чудех се...- запъвайки се в думите си, потърсих изкусителна фраза. Честно, това не се беше случвало никога до сега. Обичайно неговия вид беше лесен в това отношение. Не знаех как да се справя с това както би се справил истински професионалист.




- Искаш ли да се чукаме?

Думите се изплъзнаха неочаквано и аз бях ужасена от себе си, че съм ги изрекла. Едва се удържах да закрия устата си с ръка. Никога не бях използвала тази дума преди. Той погледна обратно назад с развеселена крива усмивка, след като се беше обърнал след втория си отказ. Тъмните му очи ме разглеждаха преценяващо.

- Неподходящ момент, скъпа. Ще трябва да поизчакаш. Бъди добра птичка и отлети надалеч. Аз ще те намеря.

С жестикулиране на ръката си, той ме отпрати. Вцепенено се изправих и се отдалечих, поклащайки глава от обръщането на събитията. Сега как щях да го убия? Леко зашеметена отидох до дамската тоалетна, за да инспектирам вида си. Косата ми изглеждаше добре със своите изумителни червени отсенки, и носех любимия си потник, който беше отвел последните двама към обречеността. Оголих зъби срещу отражението си. Нищо не беше заседнало между тях. И последно, повдигнах рамото си и подуших близо до сгъвката. Не, не миришех лошо. Какво имаше тогава? Осени ме една мисъл. Можеше ли да е гей? Размислих добре. Всичко беше възможно - аз бях доказателство за това. Вероятно можех да го наблюдавам. Да го последвам, когато си избере някой, без значение мъж или жена. След като решението бе взето, излязох навън с подновена непоколебимост.

Той беше изчезнал. Масата, над която стоеше наведен беше празна и нямаше и следа от него във въздуха. С нарастваща неотложност огледах ограждащите барове, дансинга и сепаретата отново. Трябва да съм се мотала твърде дълго в тоалетната. Проклинайки себе си, отстъпих обратно към бара и си поръчах питие. Въпреки че алкохолът не притъпяваше сетивата ми, да си взема питие беше нещо за вършене, а се чувствах твърде непродуктивно.

- Красивите дами никога не трябва да пият сами. - чу се глас отстрани до мен. Обръщайки се, за да дам неочакван отказ, се спрях бързо, когато видях, че ухажорът ми е мъртъв колкото Елвис. Руса коса, около четири тона по - тъмна от косата на другия, с тюркоазени очи. По дяволите, това беше моята щастлива вечер.

- Всъщност мразя да пия сама.

Той се усмихна, разкривайки прекрасни равни зъби. Всички достатъчно добри, за да ви ухапят, скъпи мои.

- Сама ли си тук?

- Искаш ли да бъда? - престорено срамежливо изпърхах с мигли към него. На този нямаше да му се размине, слава Богу.

- Много ми се иска да бъдеш. - гласът му сега беше по-нисък, усмивката – по - широка. Господи, те имат страхотна интонация. Повечето от тях могат да дублират оператори на секс телефони.

- Е, в такъв случай бях. Само, че сега съм с теб. - Оставих главата си да се наклони на една страна по флиртаджийски маниер. Това също така оголи шията ми. Очите му проследиха движението и той облиза устните си. О, добре, беше гладен.




- Какво е името ви, прекрасна лейди?

- Кат Рейвън. - абревиатура от Катрин и цвета на косата на първия тип, който се опита да ме убие. Виждате ли? Сантименталност.

Усмивката му се разшири.

- Какво необичайно име.

Името му беше Кевин. Беше на двайсет и осем и беше архитект, или поне така претендираше. Кевин е бил неотдавна сгоден, но годеницата му го изоставила, и сега той просто искаше да си намери свястно момиче и да се установи. Слушайки това, едва се удържах да не се задавя с питието си от развеселеност. Какъв заряд от простотии. Оставаше да изкара снимки на къщичка с бяла дървена ограда. Разбира се, че той не можел да ми позволи да си викна такси и колко невнимателни са били въображаемите ми приятели, за да си тръгнат без мен. Колко мило от негова страна да ме закара до дома ми, а и между другото, той имал да ми показва нещо. Е, това вече правеше двама. Опитът ме беше научил, че е по - лесно да разполагаш с кола, която не е била сцена на убийство. Заради това отворих пътническата врата на неговия фолксваген и изскочих навън с писъци със симулиран ужас, когато той направи своя ход. Той беше избрал пустинна площ, както повечето правеха, така че не се тревожех, че някой добър самарянин ще чуе писъците ми.

Той ме последва с премерени стъпки, наслаждавайки се на небрежното ми залитане. Преструвайки се, че се спъвам, изскимтях за по-голям ефект, докато той се надвеси над мен. Лицето му се трансформира, отразявайки истинската му природа. Зловеща усмивка разкри издължените му кучешки зъби, които не бяха там преди, а предишните му сини очи, сега блестяха с ужасяваща зелена светлина. Задрасках наоколо, прикривайки ръката си, която спусках в джоба си.

- Не ме наранявай!

Той коленичи, хващайки задната част на врата ми.

- Ще те заболи само за момент.

И точно тогава нанесох удара. Ръката ми префуча с практикувано движение и оръжието, което държеше, прониза сърцето му. Завъртях го неведнъж докато устата му се отпусна, а светлината изчезна от погледа му. С последно силно дръпване го избутах и избърсах кървавите си ръце в панталоните си.

- Беше прав, - казах аз, задъхана от усилието, - боли само за момент.

Много по - късно, когато стигнах у дома, си подсвирквах. Нощта не беше тотална загуба на време все пак. Един се беше измъкнал, но друг нямаше да може повече да дебне в тъмнината. Майка ми беше заспала в стаята, която споделяхме. Щях да й разкажа на сутринта. Това беше първият въпрос, който тя ми задаваше през уикендите. Спипа ли някое от онези неща, Катрин? Е, да, спипах.

Всичко без мен се прецаква. Кой може да иска повече? Всъщност бях в толкова добро настроение, че реших да изпробвам същия клуб на следващата вечер. Все пак имаше




опасен кръвопиец наоколо и аз трябваше да го спра, нали? Затова приключих цялата домакинска работа с нетърпение. С майка ми живеехме с баба и дядо. Те притежаваха скромен дом, който всъщност някога е бил хамбар. Да преобърнеш изолираното имущество с неговите акри земя, беше удобно за управление. Около девет часа вече бях навън.

Беше претъпкано отново, като за събота вечер. Музиката си беше все така силна, а лицата все така празни. Понесох се наоколо, неоткривайки нищо и настроението ми спадна малко. Отправих се към бара и не усетих раздвижването на въздуха, докато не чух гласът му.

- Готов съм да се чукаме.

- Моля?

Обърнах се, подготвяйки се да попаря възмутено ушите на непознатия подлизурко и спрях. Беше той. По лицето ми се плисна червенина, припомняйки си думите, които му бях казала предната нощ. Както изглеждаше, той също ги помнеше.

-Ъх, да, е...- и как по-точно някой отговаряше на това? -Ъмм, по питие първо? Бира или...

- Не си прави труда. – той прекъсна моето сигнализиране към бармана и проследи с пръст челюстта ми. - Да вървим.

- Сега? - огледах се наоколо, захвърляйки бдителността си.

- Да, сега. Промени си мнението ли, скъпа?

Имаше предизвикателство в погледа му и блясък, който не можех да дешифрирам. Нежелаейки да рискувам да ми се изплъзне отново, грабнах портмонето си и посочих вратата.

- Води по пътя.

- Не, не. - той се ухили смразяващо - Първо дамите.

С няколко погледа през рамо го поведох към паркинга. Веднага щом излязохме навън, той ме погледна очакващо.

- Е, вземай возилото си и да изчезваме.

- Моето возило? Аз...аз нямам возило. Къде е колата ти? - борех се да остана хладнокръвна, но вътрешно треперех. Всичко това беше извън рутинната ми практика и не ми харесваше.

- Карах мотор дотук. Харесва ми да се возя на него.

- Мотор? - Не, това не ставаше. Без багажник в който да сложа тялото, а и не можех да балансирам кормилото. Плюс това не знаех как да карам мотор. -Ммм, ще вземем моят камион вместо това. Той е ето там.




Докато вървях към камиона, си напомних да се клатушкам. Надявах се той да помисли, че съм пила някакъв силен алкохол.

- Мислех, че нямаш возило. – провикна се той зад мен.

Спрях рязко, обръщайки се към него. Проклятие, бях казала това.

- Забравих, че е тук, това е всичко - излъгах бързо. - Мисля, че пих доста. Искаш ли да караш?

- Не, благодаря. - беше незабавния му отговор. По някаква причина силният му британски акцент ме издразни. Опитах отново с крива усмивка. Той трябваше да кара. Оръжието ми беше в левия крачол на панталона ми, тъй като винаги седях на пасажерската седалка.

- Наистина смятам, че ти трябва да караш. Чувствам се замаяна. Ще е ужасно, ако ни забия в някое дърво.

Не проработи.

- Ако искаш просто да се измъкнеш за някоя друга нощ...

- Не! - имаше отчаяние в гласа ми, което накара веждите му да се извият нагоре. - Искам да кажа, ти изглеждаш толкова добре и... -какво по дяволите се казва тук? - Аз наистина, наистина искам да продължим.

Той задържа смеха си, а тъмните му очи проблеснаха. Якето му от деним беше небрежно наметнато върху ризата му. Под уличните светлини скулите му бяха дори още по - ясно изразени. Никога не бях виждала така добре изсечени черти преди това. Погледна ме отгоре до долу, докато езикът му проследяваше вътрешната страна на долната му устна.

- Добре, тогава нека продължим. Ти караш.

Без нито дума повече той се качи на пасажерското място на пикапа. Оставена без друга възможност седнах на шофьорското място и потеглих, отправяйки се към магистралата. Минутите минаваха, но аз не знаех какво да кажа. Тишината беше нервираща. Той не говореше, но усещах очите му докато се движеха върху мен. Накрая не издържах и изтърсих първият въпрос, който ми дойде на ума.

- Как се казваш?

- Има ли значение?

Хвърлих поглед на дясно и срещнах очите му. Те бяха толкова тъмно кафяви, че можеха и да са черни. Отново я имаше онази нотка на предизвикателство в тях, почти тихо приканване. Най - меко казано беше объркващо. Всички останали бяха настроени за разговори.

- Просто исках да знам. Моето е Кат. - излязох от магистралата и обърнах към близкия насипан с чакъл път, който водеше до езерото.




- Кат, хмм. От моето място ми приличаш повече на Котенце.

Главата ми рязко се изви и го застрелях с ядосан поглед. О, щях със сигурност да се насладя на това.

- Кат. - повторих твърдо. - Кат Рейвън.

- Както кажеш, Котенце Туийти.

Внезапно натиснах спирачките.

- Проблем ли имаш, господине?

Тъмните вежди се извиха.

- Нямам проблем. За добро ли спряхме тук? Тук ли искаш да го направим?

И ето пак това досадно изчервяване при неговата директност.

-Ъм, не, малко по - нататък. Там е по-хубаво. - насочих се по- навътре в гората.

Той се изсмя с дълбок и сподавен смях.

- Обзалагам се, че е, скъпа.

Когато пикапът спря на любимото ми място, го погледнах. Той си стоеше по същия начин-неподвижно. Все още нямаше начин да се добера до изненадата в панталона си. Прочиствайки гърлото си, жестикулирах към гората.

- Не искаш ли да излезем навън и...да го направим? -звучеше странно, но беше по - добре от „чукане“

Бързо ухилване освети лицето му, когато ми отговори.

- О, не. Точно тук. Ще ми хареса да го направим в пикапа.

- Е,..- по дяволите, сега какво? Това нямаше да проработи. - Няма достатъчно пространство.

Триумфиращо започнах да отварям вратата. Той дори не помръдна.

- Има пространство в изобилие, Котенце. Аз ще остана тук.

- Не ме наричай Котенце! - гласът ми беше по - остър отколкото диктуваше романтиката, но бях наистина раздразнена. Колкото по-скоро той бъдеше наистина мъртъв, толкова по-добре. Той ме игнорира.

- Свали си дрехите. Да видим какво притежаваш.

- Моля? - това беше прекалено.




- Нямаш намерение да го правиш с мен с дрехите, нали, Котенце? - присмя ми се той. - Предполагам тогава всичко, което трябва да свалиш са панталоните. Хайде. Не пропилявай цялата нощ.

О, щях да го накарам да съжалява. Надявах се да боли адски. С превъзхождаща усмивка погледнах обратно към него.

- Първо ти.

Той се ухили отново с проблясък на нормални зъби.

- Срамежлива птичка си ти, нали? Сама дойде при мен и практически ме молеше за това. Какво ще кажеш за следното. Да се съблечем и двамата едновременно.

Копеле. Това беше най - мръсната дума, за която се сетих и я скандирах в ума си, като внимателно го наблюдавах, докато разкопчавах дънките си. Той равнодушно махна колана си, разкопча си дънките и свали тениската си. Действието му разкри стегнат блед корем, който беше без косми до мястото, което водеше към слабините му.

Това беше далеч по - напред отколкото бих позволила да се стигне. Бях толкова засрамена, а пръстите ми треперeха, докато свалях дънките си и се пресягах през вътрешността им.

- Погледни насам, скъпа, виж какво имам за теб.

Хвърлих поглед надолу, видях ръката му да се затваря около члена му и веднага отместих поглед. Колът почти беше в ръката ми, нуждаех се само от една секунда. Благоприличието ми беше това, което ме прецака. Когато се обърнах, за да избегна да видя слабините му, пропуснах свиването на ръката му. Юмрукът му се придвижи невероятно бързо към главата ми. Последва проблясък от светлина, последван от взривяваща болка и след това тишина.

2НЕЩО СЯКАШ ДЪЛБАЕШЕ мозъка ми. С агония, бавно отворих очи, поглеждайки изкривено откритата лампа наблизо. Тя караше слънцето да изглежда бледо в сравнение с нейната светлина. Ръцете ми бяха над мен, китките ме боляха, а болката в главата ми ме накара незабавно да се наведа напред и да повърна.

- „Стори ми се, че видях Котенце. “




Подигравателният глас ми причини болка, която се разпръсна с връхлитането на ужаса. Когато видях вампира, намиращ се наблизо, потреперих.

- „Наистина видях Котенце. “

Когато приключи с имитирането на птичката Туийти, той ми се ухили неприятно. Опитах се да се изправя и осъзнах, че ръцете ми са оковани към стена. Двата ми крака също бяха закопчани един към друг с белезници. Потникът и панталоните ми бяха свалени, оставяйки ме само по сутиен и бельо. Дори и марковите ми ръкавици ги нямаше. Господи.

- Добре тогава, скъпа, да се захващаме за работа. - закачливостта напусна тона му и очите му станаха твърди и дълбоки като тъмен гранит. - За кого работиш?

Това ме изненада толкова много, че се забавих с отговора си.

- Не работя за никого.

- Глуповетини. - Той изрече думата тъй явно, че не беше необходимо да знам какво значи, за да отгатна, че не ми вярва. Прегърбих се, когато ме доближи.

- За кого работиш? - с повече злоба.

- За никого.

Главата ми отскочи назад, когато ме зашлеви. Очите ми се напълниха със сълзи, но ги задържах там. Щях да умра, но нямаше нужда да се унижавам.

- Върви по дяволите!

Имаше повторно иззвъняване в ушите ми. Този път усетих вкуса на кръв.

- Още веднъж - за кого работиш?

Изплюх в изблик на непокорство:

- За никого, маймунски задник!

Той примигна изненадано, олюлявайки се на петите си, след което се разсмя така оглушително, че ушите ми прокънтяха. Възвръщайки самоконтрола си, се наведе напред докато устата му застана на сантиметри от лицето ми. Кучешките му зъби проблеснаха.

- Знам, че лъжеш.

Гласът му беше шепот. Той наведе главата си, докато устата му не докосна леко врата ми. Удържах твърдостта си и се молех да имам силите да не го умолявам за живота си. Хладен дъх погали кожата ми.

- Знам, че лъжеш, - продължи той, - защото предната нощ търсех едно момче. Когато го забелязах, видях онова прекрасно червенокосо момиче, което ми се предлагаше, да си тръгва с него. Проследих ви, надявайки се да се промъкна към него, докато е зает.




Вместо това наблюдавах как забиваш кол в сърцето му, и то какъв кол!- Той развя триумфиращо модифицираното ми оръжие пред поразените ми очи. - Дървен отвън и сребърен отвътре! Ето това си е американското производство. Но не се свърши дотам. Ти го натъпка в багажника и кара обратно до камиона си, където отсече главата му и го изгори на парчета. После си отиде у дома, тананикайки си. И как, да го вземат мътните, би могла да го направиш, хм- м? Не работиш за никого? Тогава защо като си поема дълбоко дъх, ето тук. . . - той допря нос до ключицата ми и вдиша - . . . надушвам нещо повече от човек. Слабо, но непогрешимо. Вампир. Ти имаш шеф. Дава ти от своята кръв, нали? Прави те силна и бърза, но си оставаш човек. Ние, бедните вампири никога не можем да го предвидим. Всичко, което виждаме е. . . храна.

С един пръст той лекичко натисна забързания ми пулс.

- Сега за последен път преди да загубя маниерите си, кажи ми кой е твоя шеф.

Погледнах към него, знаейки, че това ще бъде последното лице, което някога ще видя. За кратко през мен премина горчивина, но я избутах настрани. Нямаше да се жалвам. Може би, може би светът щеше да е по-добро място благодарение на това, което бях направила. Това беше всичко, за което можех да мечтая, и затова бих умряла, казвайки истината на своя екзекутор.

- Нямам шеф. - всяка дума беше отрова. Нямаше нужда от любезности. - Искаш да знаеш защо мириша като човек и вампир? Защото това съм аз. Преди години майка ми е излизала на срещи с някой, за когото си мислела, че е свестен тип. Оказало се, че е вампир и я изнасилил. Пет месеца по- късно съм се появила аз - преждевременно родена, но напълно развита с цял набор от странни способности. Когато накрая ми каза за баща ми, обещах да убия всеки вампир, който открия, за да се реванширам за това. За да се уверя, че никой няма да изстрада това, което тя е преживяла. Тя е уплашена да напусне дома си оттогава. Аз ловувам за нея и единственото нещо, за което съжалявам, че ще умра сега е, че няма да мога да отнеса повече от вас с мен!

Гласът ми се извисяваше, докато не изкрещях последната част, запращайки я в лицето му. Затворих очи и се подготвих за смъртоносното захапване.

Нищо. Нито звук, нито движение, нито болка. След миг надникнах и го видях да стои точно където беше и преди. Потупваше с пръст брадичката си и ме наблюдаваше с изражение, което можеше да бъде дешифрирано само като размишляващо.

- Е? - страхът и примирението ми обтегнаха гласа ми до краен предел. - Убий ме вече, ти жалък смучешиец!

Това ми спечели развеселен поглед.

- Маймунски задник. Смучешиец. И целуваш майка си с тази уста.

- Не говори за майка ми, убиецо! На вашия вид не съответства да говори за нея!

Призракът на усмивка надвисна на устните му.

- Присмял се малкия чайник на големия чайник, че е черен. Виждал съм те да убиваш. И ако това, което ми казваш е истина ти си от същия вид, от който съм и аз.




Поклатих глава.

- Не съм нищо общо с твоя вид. Всички вие сте чудовища, плячкосващи невинните хора и не носите нищо освен разрушение на животите им. Вампирите, които убих ме атакуваха. Беше техен лош късмет, че бях готова за тях. Може да имам част от тази прокълната кръв във вените си, но поне я използвам за. . .

- О, прекрати вече това. - той ме прекъсна с раздразнения тон, с който сте свикнали да се карате на дете. - Ти винаги скачаш от мисъл на мисъл, нали? Нищо чудно, че срещите ти са отивали право към гърлото ти. Не бих казал, че ги виня.

Останала без думи го зяпнах. С пълна яснота усетих обидата, която вложи. Първо ме беше шамаросал силно, сега се канеше да ме очерни преди да ме убие.

- Неприятно ми е да прекъсвам симпатизантската ти сесия относно мъртвите вампири, но каниш ли се да ме убиеш скоро или какво? - Смели думи, помислих си. По-бързо отколкото можех да мигна, устата му беше на пулсиращата вена на врата ми. Всичко в мен се смрази, когато почувствах непогрешимо ожулването от зъбите му. Моля те, не ми позволявай да се моля! Моля, не ме оставяй да се моля!

Внезапно той се приведе назад, оставяйки ме трепереща от облекчение и страх. Едната му вежда се повдигна нагоре, когато ме погледна.

- Бързаш да умреш, а? Не и преди да отговориш на още някои въпроси.

- Какво те кара да мислиш, че ще го направя?

Изкривяването в ъгъла на устата му изпревари отговора му.

- Повярвай ми много повече ще ти хареса, ако го направиш.

Прочистих гърлото си и се опитах да забавя сърцебиенето си. Не беше нужно да звъня със звънчето за вечерята към него.

- Какво искаш да знаеш? Може би ще ти кажа.

Малката му самодоволна усмивка се разшири. Колко хубаво бе да знам, че поне единият от нас се забавлява. .

- Малко смело Котенце, ще ти дам това. Добре тогава. Предполагам ти вярвам за това, че си дете на вампир и човек. Почти безпрецедентно, но ще се върнем на тази част. Да кажем, че ти вярвам, че вършееш клубовете, за да ловиш нас, злите мъртви и да отмъстиш за майка си. Остава въпроса откъде би могла да знаеш какво да използваш, за да ни убиваш? Това не е обществена тайна. Повечето хора си мислят, че доброто старо дърво ще свърши работа. Но не и ти. Казваш, че никога не си имала общо с вампири, освен за да ги убиваш?

В средата на цялата тази среща на приключването на живота ми и наближаващата ужасна смърт, изстрелях първите думи, които ми дойдоха на ума.




- Имаш ли нещо за пиене наблизо? Нищо със съсиреци в него, искам да кажа, или това може да бъде класифицирано като нулева отрицателна или Б положителна? Хм?

Той изсумтя развеселено.

- Жадна ли си, скъпа? Какво съвпадение. Аз също.

С тези плашещи думи, той извади манерка от якето си и постави ръба й на устните ми, накланяйки я. Окованите ми ръце бяха безполезни, затова използвах зъбите си за опора. Беше уиски, което ме прогори, изливайки се надолу, но продължих да преглъщам докато последната капка не се процеди в гърлото ми. Въздишайки, освободих захапката си и оставих манерката да падне обратно в ръцете му. Той я разтърси нагоре-надолу, очевидно смаян от липсата му на съдържание.

- Ако знаех, че си толкова лакома, щях да ти дам по-евтината напитка. Каниш се да си идеш натряскана, така ли?

Свих рамене, доколкото окованите ми ръце ми позволиха.

- Какъв е проблема? Да не развалих ароматността си за теб? Убедена съм, че ще се обръщам в гроба от притеснение, че не си харесал вкуса ми. Надявам се да се задавиш с кръвта ми, кретен такъв!

Това донесе само още смях.

- В добра форма си, Котенце. Но достатъчно шикалкавене. Откъде знаеше какво да използваш, ако не ти е казал вампир?

Поредното неопределено свиване на рамене.

- Не знаех. Оф, прочела съм стотици книги относно нашия. . . вашия вид, откакто чух за баща си. Всички те варират. Някои казват кръстове, слънчева светлина, дърво или сребро. Истината е, че си беше чист късмет. Една нощ вампир дойде при мен в един клуб и ме откара с колата си. Разбира се, не можеше и да бъде по-добър, точно докато не се опита да ме изяде жива. Стана ми ясно, че щях го убия или щях да умра, опитвайки се, и един голям остър кръст беше всичко, което имах в себе си. Проработи, въпреки, че отне малко време. И така, като по чудо, разбрах за среброто. По-късно разбрах, че дървото не действа съвсем. Сдобих се с хубав белег на бедрото си като доказателство. Онзи вампир се изсмя като видя кола ми. Очевидно не се страхуваше от дърво. Тогава, по-късно, като си правех карамелени ябълки ме осени идеята да скрия среброто в нещо, което за вампира ще изглежда безобидно. Не изглежда като кой знае каква необходимост. Повечето от вас са твърде заети да оглеждат врата ми, че дори не забелязват, когато вадя подострения си приятел. Това е всичко.

Той поклати бавно главата си напред и назад, сякаш несхващайки. Накрая фиксира пронизващите си очи върху мен и каза:

- Нима казваш, че едни проклети ябълки и някакви книги са те научили как да убиваш вампири? Това ли ми казваш?

Той започна да крачи с къси и бързи крачки.




- Дяволски добре е, че съвременните поколения са почти неграмотни, иначе всички бихме били в огромна опасност. Мътните да го вземат!- отмятайки назад главата си, той се разсмя с дълбок звън на веселие. - Това е най-смешното нещо, което съм чувал от десетилетия!

Продължавайки да се смее, той се върна назад, докато се изравни с мен отново.

- Откъде знаеш, че е вампир, като го видиш? Или разбираш, когато се опита да си направи артериално парти?

Артериално парти? Е, това беше един начин да се нарече.

- Честно казано не знам как разбирам. Просто го правя. За начало, твоя вид изглежда различно. Важи за всички ви. Кожата ви изглежда. . . почти безплътна. Движите се различно, по-целенасочено. И когато съм близо до вас усещам във въздуха нещо като статично електричество. Доволен ли си сега? Чу ли каквото искаше?

Отчаяно се опитвах да задържа куража си, но разговорът го изсмукваше. Да бъда пренебрежителна беше всичко, което ми беше останало.

- Почти. Колко вампири си убила? Не лъжи, защото ще разбера. Свивайки устни обмислих лъжата, въпреки предупреждението. Щеше ли да е по- добре, ако той си мислеше, че съм убила няколко? Може би не би имало разлика. Ако можеше да разбере дали лъжа, вероятно можеше да ми причини повече от това просто да ме убие. Имаше толкова неща, по- лоши от смъртта. . .

- Шестнайсет, включително твоя приятел от миналата вечер. - честността спечели.

- Шестнайсет? - повтори той недоверчиво, оглеждайки ме задълбочено отново. - Очистила си шестнайсет вампира сама с нищо друго освен кол и цепката на бюста ти? Това ме кара да се срамувам от своя вид, наистина.

- И щях да убия още, ако не бях твърде млада, за да се вмъквам в баровете откакто те са мястото за ловуване на вампирите. Да не споменавам и пътите, в които баба или дядо ми се разболяват и трябва да се грижа за тях. - припалих аз. Дотук със старанието да не го ядосам повече.

С профучаване той изчезна, оставяйки ме да се взирам в мястото, на което се намираше до този момент. Определено се движеше бързо. По- бързо от всеки вампир, който бях виждала. Проклех по- ранното си нетърпение. Само ако бях изчакала до следващия уикенд, за да ловувам отново. . . Само ако. . .

Оставена сама, извих врат, за да видя къде се намирам. За начало осъзнах, че би трябвало да съм в клетка. Чуваше се звук от вода, капеща върху пода и беше тъмно дори за моите очи. Единствената оголена лампа осветяваше със светлината си само най- близкия до нея участък. Останалото беше черно, напълно като в кошмарите ми. Чух слабото ехо от него от дистанция, колко надалеч си нямах и представа. Възползвайки се от шанса си, завъртях пръстите си около оковите, който ме държаха и натиснах с цялата си сила надолу. По челото ми се стече пот, краката ми се притиснаха един към друг с усилие, и насочих всеки мускул към тази единствена цел. Последва проскърцване на




метал в камък, стържене и звън на вериги и тогава единствената светлина беше внезапно изключена. Смехът от тъмнината ме накара да се свлека в поражение.

- О, съжалявам за това. Тези няма да помръднат. Няма да ходят никъде - нито пък ти. Впрочем, това е добре от твоя страна, че опита. Мразя да си мисля, че духът ти вече е сломен. Няма много забавление в това.

- Мразя те! - за да избегна сълзите, извърнах глава настрани и затворих очите си. Отче наш, който си на небето, да се свети твоето име. . .

- Времето ти свърши, любов!

. . . Да се свети царството Ти небесно. . .

Очите ми бяха затворени, но усетих как се приближи, докато не се озова до мен. Неспособна да се удържа, дъхът ми се накъса. Ръката му се пресегна към косата ми и я отмести от врата ми.

. . . на небето, както и на земята. . .

Устата му се допря до гърлото ми, а езикът му проследи пулса ми по обмислящ начин. Гърбът ми се удари в стената, докато се опитвах да изчезна в скалата, но варовикът не ми предлагаше бягство. Усетих острите му зъби върху изложената ми на показ уязвима артерия. Душеше врата ми по начина, по който гладният лъв подушва газелата.

- Последен шанс, Котенце, кажи ми истината и ще те оставя да живееш.

- Казах ти истината! - тънкия шепот не можеше да е мой. Бученето на кръвта в ушите ми беше оглушително. Дали очите ми бяха затворени? Не, можех да видя слабия зелен блясък в тъмнината. Вампирски очи.

- Не ти вярвам. - така нежно изречено, а се стовари с тежестта на брадва.

Амин.

- По дяволите, виж си очите!

Толкова сериозно се бях отдала на жарката си молитва, че не бях го усетила да се отдръпва.

Беше се втренчил в мен невярващо с отворена уста и издължени кучешки зъби, лицето му беше осветено от новия зелен блясък от очите ми. Неговите собствени кафяви очи сега бяха с пронизваща отсянка, наподобяващи сиянието на смарагд, свързващи един шокиран поглед с друг.

- Погледни си проклетите очи! - той хвана другата страна на главата ми, сякаш си мислеше, че ще се отвърти. Все още замаяна от люлеенето ми на ръба на смъртта, промълвих:

- Няма нужда да ги поглеждам, виждала съм ги. Променят се от сиви към зелени, когато се разстроя. Сега доволен ли си? Повече ли ще се насладиш на вечерята си?




Той ме освободи сякаш главата ми го беше опарила. Увиснах във веригите си, адреналина ме напусна, оставяйки замаяна сънливост след себе си.

Звукът от стъпките му отекна в стените.

- Мамка му, казваш истината. Би трябвало да е така. Имаш пулс, но само вампирите имат очи, които светят в зелено. Това е невероятно!

- Радвам се, че си развълнуван - втренчих се в него през косата си, която беше паднала обратно върху рамената ми. В почти пълния мрак видях, че той определено беше неразличим- стъпките му бяха твърде бързи и изпълнени с енергия, а очите му проблясваха от зелено към искрящо кафяво.

- О, това е перфектно! Всъщност, може да бъде и много удобно!

- Кое може да бъде удобно? Или ме убий, или ме пусни вече, уморена съм.

Той се завъртя наоколо, усмихвайки се радостно и отново светна лампата. Тя хвърли същата рязка светлина, която имаше и преди, разливайки се върху чертите на лицето му като вода. Той изглеждаше призрачно красив под покривалото от светлина, като паднал ангел.

- Как би ти харесало да държиш парите си там, където е устата ти?

- Моля? - да кажа, че съм объркана не беше достатъчно. Преди секунди бях на крачна от вечността, а сега той искаше да си играем на игра с догадки.

- Мога да те убия или да те оставя да живееш, но с живеенето ти идват няколко условия. Твой избор. Не мога да те оставя да тръгнеш без условия, ще се опиташ да ме прободеш с кола.

- Не си ли ти умния? - откровено казано, не вярвах да ме пусне. Това трябваше да е трик.

- Виждаш ли, - продължи той сякаш не бях проговорила, - ти и аз сме на една и съща лодка, мила. Ти ловуваш вампири. Аз ловувам вампири. И двамата имаме своите причини, и двамата имаме своите проблеми. Друг вампир може да ме усети винаги, когато съм наблизо. И това прави адски трудна възможността да ги пробода с кол без да очакват това и да избягат. Ти, от друга страна, напълно ги разсейваш с тези твои сочни артерии, но не си достатъчно силна да повалиш наистина едра риба. О, може да си победила някои още зелени, вероятно не по- възрастни от максимум двайсет години. Едва извадени от пелените си. Но вампири повелители. . . като мен. . . - гласът му премина в унищожителен шепот. - Не можеш да ме повалиш и с два запалени кола. Щях да те чистя от зъбите си след минути. Вместо това ти предлагам сделка. Можеш да продължиш с това, което най - много обичаш - да убиваш вампири. Но ще ловуваш само онези, които аз търся. Без изключения. Ти си стръвта. Аз съм куката. Това е главната идея.

Това беше сън. Много, много лош сън, породен от алкохолно натравяне с твърде много джин с тоник. Ето я и нея, сделка с дявола. На каква цена - душата ми? Той ме наблюдаваше едновременно очакващо и заплашително. Ако кажех не, знаех какво би се




случило. Запази чашата, сервитьор, ще пия от бутилката. Щастлив час с врата ми за капак. Ако кажех да, се съгласявах на партньорство с чисто зло. Кракът му тропна.

- Нямаме цяла нощ, колкото повече чакаш, толкова повече огладнявам. Може да променя мнението си след няколко минути.

- Ще го направя. - думите изхвръкнаха от устата ми без да ги обмисля. Ако ги обмислех, те никога нямаше да бъдат изречени. - Но и аз имам условие.

- Нима? - той отново се разсмя. Боже, какъв веселяк! - Далеч не си в позиция да изискваш условия.

Навирих брадичката си. Гордо или рисковано, вие си изберете.

- Просто те предизвиквам. Каза, че няма да издържа и минута срещу теб дори и с две оръжия. Аз не съм съгласна. Освободи ме, дай ми оръжието ми и да започваме. Победителя взима всичко.

Имаше определена искра на интерес в очите му сега, а хитрата усмивка се беше върнала на устните му.

- И какво ще поискаш, ако спечелиш?

- Смъртта ти. - казах аз безцеремонно. - Ако те победя не се нуждая от теб. Както поставяш нещата, ако просто те оставя да си тръгнеш, ще дойдеш след мен. Ако ти спечелиш, ще играя по правилата ти.

- Знаеш ли, сладурано, - каза той провлачено - така окована тук, мога просто да си взема една дълга напитка от врата ти и да се върна към обичайните си дела. Малко си насилваш късмета като ми казваш това.

- Не ми изглеждаш на тип, който би харесал скучна напитка от окована артерия. - възразих смело. - Изглеждаш по - скоро като тип, който харесва опасността. Защо иначе вампир би ловил други вампири? Е? Вътре ли си в това или аз съм вън? - задържах дъха си. Това беше моментът на истината.

Той ме заобиколи бавно, плъзгайки погледа си по мен. С вдигната вежда извади метален ключ и го разклати пред мен. След това решително го бутна в ключалката на белезниците и го завъртя. Те паднаха отворени със звън.

- Да видим какво притежаваш. - каза накрая. За втори път тази вечер.




3ИЗПРАВИХМЕ СЕ ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ В СРЕДАТА НА голяма пещера. Подът под мен не беше равен, беше насипан само с камъни и пръст. Отново бях облечена, колът и специалният ми кръст, които сееха опасност бяха в ръцете ми. Пак се беше изсмял, когато поисках дрехите си обратно, отбелязвайки че дънките не притежават гъвкавост и че ще попречат на прецизността ми. Дръзко му отговорих, че прецизна или не, няма да се бия по бельо. Сега висяха повече от една оголени лампи, които осветяваха участъка. Точно в този момент не ме вълнуваше как се беше сдобил с електричество в тази пещера, това бе най – малката ми грижа. Бяхме под земята, тъй че не знаех кое време е. Вече можеше да се зазорява или да е късно през нощта. За кратко се замислих дали ще видя отново слънцето.

Той носеше същите дрехи като предишния ден и очевидно това не го засягаше. Очите му блестяха с готовност, докато пукаше ставите на пръстите си и въртеше главата си на ляво и на дясно. Дланите ми бяха изпотени от безпокойство. Вероятно ръкавиците щяха да са добра идея.

- Добре, Котенце. Понеже съм джентълмен, ще ти позволя да опиташ първа. Хайде. Да го направим.

Без повече поощрения го атакувах, като се движех колкото можех по – бързо с двете оръжия, които бях насочила смъртоносно. Той се завъртя в полукръг и ме остави да мина покрай него, подсмихнах се търпеливо, както би сторил и самият той.

- Ще тичкаш ли, скъпа?

Щом се овладях го погледнах през рамо. Боже мили, беше бърз. Движенията му бяха като замъглени петна за мен. Събирайки кураж направих дясна маневра, замахвайки рязко. Когато вдигна ръка да я блокира, задействах лявата си ръка и го фраснах преди да получа опустошителен ритник в замяна. Прегъната на две, видях как оглежда щетите по облеклото си леко намръщен.

- Харесвах тази риза. А ти я скъса.

Заобиколих го отново, дишайки бавно, за да се преборя с болката в стомаха си. Преди да успея да мигна с очи, той застана пред мен и ме удари по главата, достатъчно силно, че да видя звездички. В опит да се защитя безсмислено ритах, удрях и пробождах, където ми падне. Той ми отвръщаше с бързи и тежки удари. Дишането ми стана неравномерно и зрението ми изчезна, когато всичките ми сили се изчерпаха. Стаята внезапно се завъртя, когато ме хвърли назад, камъните се впиха в кожата ми. Той беше




на десет крачки от мен. Очевидно, в сражението, аз бях лесно победена. Чувствах се сякаш бях паднала от скала, а по него нямаше нито един белег. Изведнъж ми дойде идея и вдигнах кръста си. Полетях с невероятна скорост и го забих в гърдите му, но твърде повърхностно.

- По дяволите, жено, това боли! – изръмжа той с изненада, изкарвайки го от гърдите си. Кръвта изригна от раната, но после рязко спря, сякаш кранчето беше спряно. Обратно на популярните вярвания, вампирите имаха червена кръв.

Бях ужасена да използвам единственото си оръжие без дори да забавя темпото му. Уверено, скочих на крака и започнах да крача тежко.

- Това беше ли ти достатъчно? – Той застана пред мен и всмука глътка въздух. Останах изненадана, никога до сега не бях виждала вампир да диша. Бях жестоко ранена. Потта се стичаше по челото ми.

- Все още не.

Последва още едно размазано петно и тогава той беше върху мен. Блокирах удар след удар и се опитвах да отбележа някои от своите, но той беше твърде бърз. Юмруците кацаха върху тялото ми с брутална сила. Отчаяно забивах кола където ми падне, но той така и не уцелваше сърцето му. След около десет минути, които ми се сториха цяла вечност, паднах на земята и усетих, че беше за последен път. Неспособна да помръдна се втренчих в него през мокрите си клепачи. Няма нужда да се тревожа за условията му, помислих си глупаво. Умирах от раните си. Той застана над мен. Всичко беше оцветено в червено.

- А сега достатъчно ли е?

Не можех да отговоря, да кимна, нито да мисля. Просто припаднах. Това беше единственото действие, на което бях способна.

Имаше нещо меко под мен. Плавах, плавах върху облак и се бях завила с руното му. Сгуших се в него, когато той ми проговори с раздразнен тон.

- Ако ще дърпаш всичките завивки, можеш чудесно да спиш и на пода!

Ъ? Откога облакът можеше да е ядосан и да говори английски?

Когато си отворих очите, видях ужасена, че бях в леглото с вампира. И да, очевидно бях увила цялото одеяло около себе си. Скочих като опарена и веднага си ударих главата в ниския таван.

- Охх… - Разтрих удареното място и се огледах наоколо с разсъбуден страх. Как се озовах тук? Защо не бях в кома след боя? Всъщност… се чувствах… добре. Освен лекото мозъчно сътресение, определено бях супер.




Отдръпнах се колкото се можех по – назад в ъгъла. Изглежда нямаше видим изход в тази малка спалня от варовик. – Защо не съм в болница?

- Излекувах те. – отговори той спокойно, сякаш обсъждахме сутрешния чай.

Вцепенена от страх проверих пулса си. Боже, не ме беше трансформирал, нали? Не, сърцето ми биеше силно.

- Как го направи?

- С кръв, разбира се. Че как иначе?

Той се облегна на двата си лакътя и ме погледна с отегчение и умора. Беше сменил ризата си, от това което можех да видя. Дори не исках да знам какво имаше под чаршафа.

- Кажи какво ми стори!

Като подбели очи заради истерията ми, придаде пухкав вид на възглавницата си и я придърпа към себе си, прегръщайки я.

Това беше толкова човешки жест, беше странен. Кой знаеше, че вампирите се интересуваха от това дали възглавниците им бяха подпухнали?

- Дадох ти няколко капки от кръвта си. Знаех, че не се нуждаеш от много, след като си нечистокръвна. Вероятно се лекуваш бързо по естествен път, но те бях попребил. Но вината е твоя, разбира се, ти предложи този глупава битка. Сега, ако не възразяваш, навън е ден, а аз съм скапан. Дори не можах да се нахраня покрай всичко това.

- Кръвта на вампирите лекува?

Той затвори очите си и ми отговори. – Имаш предвид, че не знаеше ли? Дявол да го вземе, невежа си относно собствения си вид.

- Твоят вид, не моят.

Той дори не трепна. – Както кажеш, Котенце.

- Дали достатъчно количество кръв ще ме трансформира? Колко много е достатъчно?

Това го накара да отвори едното си око. – Виж, образователната програма свърши, скъпа. Ще спя. А ти ще млъкнеш. По – късно, когато съм буден, ще избегнем всички тези любезности, докато те подготвям за нашето споразумение. Дотогава, остави своя колега да си почива.

- Покажи ми изхода и ще си почиваш колкото искаш. – Отново се огледах с надежда да открия изхода, но не намерих нищо.

Той изсумтя в знак на присмиване. – Естествено. Какво ще кажеш да ти донеса и оръжията, та да можеш да затвориш очите ми, докато правиш дупки в сърцето ми? Не, благодаря. Ще си тук, докато аз реша. Не се опитвай да избягаш, защото никога няма да успееш. Сега ти предлагам да си починеш, защото ако продължаваш да ме държиш




буден, ще ми се прииска да закуся. Разбираш ли? – Той затвори очите си, като подчертаваше, че това бяха последните му думи.

- Няма да спя с теб. – Възмущение изпълни тона ми.

Последва кратко помръдване на леглото и един чаршаф ме удари в лицето.

- Спи на пода тогава. И без това ми дърпаш завивките постоянно.

Останала без друга алтернатива, легнах на студения каменен под. Чаршафът не удържаше много от студа, останах сама без никакъв уплътнителен материал. Опитах се безнадеждно да намеря по – топло място преди да се предам и да сложа ръцете под главата си. Това беше по – добре отколкото да лежа в едно легло с онова нещо. Скоро ще спя на нокти. Тишината на стаята беше някак успокояваща. Едно нещо беше сигурно, вампирите не хъркаха. След известно време се унесох.

Може би минаха часове, но изглеждаха като минути. Една ръка, която не беше изключително нежна, разтресе раменете ми и гласът, от който се боях прозвуча в ушите ми.

- Слънчице. Работа ни чака.

Костите ми издадоха доловим звук, когато станах и се разтъпчих. Той се усмихна на звука.

- С право си отмъщаваш като се опитваш да ме убиеш. Последният човек, който се опита, свърши с много повече от ухапана шия. Голяма късметлийка си, че си много полезна, иначе до сега щеше да си напълно пресушена.

- Да. Това съм аз. Късметлийка. – Почувствах се ожесточена вместо затворена в пещера с вампир, който има чувство за хумор. – Той ми се закани, посочвайки ме с пръст. – Не се мръщи. На път си да получиш първокласно обучение в Носферату. Повярвай ми, не много човеци получават възможност да учат такива неща. Но пък ти не си напълно човек.

- Спри да го повтаряш. Повече съм човек, отколкото… нещо.

- Да, е, ще я видим тази работа. Мръдни се от стената.

Отстъпих, без да имам голям избор в тази малка стая и без да искам да бъда близо до него. Той застана пред каменната стена, където бях спала и сграбчи двете й страни. С лекота, той вдигна плочата от земята и я остави настрана, откривайки процеп достатъчно голям, че да може да мине през него. А, ето как бяхме влезли тук.

- Ела. – Каза той през рамо, минавайки през процепа. – Не се мотай.

Щом се натъпках в тесния отвор, внезапното потискане на пикочния ми мехур ми припомни, че все още бях напълно зависима от органите си.

- Ъм… ъ… не мисля, че… - Любезностите да вървят по дяволите. – Тук има ли тоалетна? Някои от нас все още имат функциониращи бъбреци.




Той спря за секунда, вдигайки вежди. Лъчи от светлина се процеждаха от таванът от варовик, като правеха кръстосани линии из цялата пещера. Значи е ден.

- Да не мислиш, че това е хотел? Какво друго ще искаш, умивалник?

Разярена и засрамена, извиках - Тогава ми дай друга алтернатива, но побързай.

Звук, който приличаше на въздишка излезе от устните му. – Следвай ме. Не се препъвай и не си навяхвай нищо, ще е гадно да те нося. Да видим какво ще измислим. Досадна жено.

Щом се покатерих след него се успокоих с умствени картини, които го изобразяваха да се гърчи безпомощно под кола ми. Гледката беше толкова ясна, че почти се усмихнах, докато ме повеждаше към звуковете от водна струя.

- Ето там. – Той посочи една каменна издатина, която висеше над малкия вътрешен поток. – Водата се стича в потока. Можеш да се изкачиш по тези скали и там да свършиш работата си. – Запътих се натам и той се провикна с особен тон. – Впрочем, ако смяташ просто да скочиш и да изчезнеш плувайки, то това е много лоша идея. Водата е около четиридесет градуса и продължава около две мили надолу преди да изтече от тези пещери. Ще страдаш от хипотермия много преди тогава. Не много приятен начин да бъдеш трепереща и изгубена в мрака, не се самозалъгвай. Освен това ще нарушиш споразумението ни. Ще те открия. И ще бъда много, много разочарован.

Суровият му тон накара думите да прозвучат по – смъртоносно от куршум. Отчаянието ме прободе. Бях си помислила да го сторя.

- Ще се видим след малко. – той се обърна и направи няколко крачки с гръб към мен.

Въздишайки, започнах да се изкачвам по скалите и да поддържам баланса си, докато отговарях на повика на природата.

- Вярвам, че няма смисъл да питам за тоалетна хартия? – обадих се лекомислено.

Имаше гръмък смях в отговор. – Ще я включа в списъка за пазаруване, Котенце.

- Престани да ме наричаш Котенце. Името ми е Кат. – Когато свърших, се върнах долу и стъпих отново на нещо солидно. – А твоето как е? Не си ми казвал. Ако ще… работим заедно, трябва да зная поне как да те наричам. Освен ако не предпочиташ да отговаряш на ругатните ми, разбира се.

На устните му се появи онази лукава усмивка щом се изправи пред мен. Краката му бяха раздалечени, а бедрата му леко се накланяха напред. Светлата му начупена коса обгръщаше лицето му. Под лъчите от светлина около него кожата му блестеше.

- Името ми е Боунс.

- Първо най – важното, мила. Ако ще бъдеш истински добра в убиването на вампири, трябва да знаеш повече за тях.




Седнахме върху големите речни камъни един срещу друг. Притъпената светлина в пещерата от слънчевите снопове имаше смътен ефект. Това трябваше да е най – странният момент в живота ми, да седя срещу един вампир и да водим разговор за това по какъв начин да убия някой от същият вид.

- Слънчевата светлина не прави нищо друго освен да изгаря кожата ни. Но тя няма да избухне в пламъци като във филмите и няма да се превърнем в хапки от хрупкаво печено пиле. Както и да е, през деня спим, защото през нощта сме по – мощни. Това е нещо важно и трябва да го запомниш. През деня сме по – бавни, по – слаби и по – невнимателни. Особено по зазоряване. До зазоряване ще намериш много вампири натикани в нещо, което отговаря на представите им за легло, а от вчерашния ти опит трябва да знаеш, че не винаги трябва да е ковчег. О, някои по – старомодни спят само в ковчези, но повечето от нас спят на по – удобни места. Всъщност някои вампири държат ковчезите в бърлогите си, така че ако някой Ван Хелсинг се запъти натам, вампирът му скача. Правил съм го един, два пъти. Тъй че, ако мислиш да дръпнеш завесата и да позволиш на слънчевите лъчи да осветят помещението вътре, забрави. Кръстовете. Особено, ако са скалъпени като твоите, не правят нищо повече освен да ни накарат да се засмеем, преди да ви изядем. Би трябвало да знаеш това от личен опит, така че продължаваме. Дървото, както добре знаеш, може да се натроши в нас и да ни вбеси, но това няма да ни спре да изтръгнем гърлото ви. Светена вода… е, ще кажа само, че ми е по – гадно, когато някой ми е хвърли пръст в лицето. Цялата религиозна работа е измама, когато става въпрос за нараняването на нашия вид, разбра ли? Твоето единствено преимущество е, че когато един вампир види твоят специален кол, няма да се разтревожи.

- Не се ли тревожиш, че мога да използвам тази информация против теб? – прекъснах аз. – Тоест, защо ми имаш доверие?

Изцяло сериозен, той се наведе напред. Отдръпнах се назад, защото не исках да съм близо до него.

- Виж, Котенце. С теб ще трябва да си имаме доверие, за да завършим всичките си мисии. Ще го опростя възможно най – много: Ако само ме погледнеш кривогледо и аз дори се замисля дали си способна да ме предадеш, ще те очистя. Сега това може да не те плаши, да бъдеш голямото, храбро момиче, което си, но запомни това: Следвах те до вас онзи ден. Има ли някой важен за теб в онова подобие на къща? Защото, ако има, предлагам да се държиш добре с мен и да правиш това, което ти казвам. Ако ме издразниш, ще живееш достатъчно дълго, че да видиш онази къща изгорена до основи с всеки, който е вътре. Така че, ако някога се опиташ да се отървеш от мен, трябва да си сигурна, че си ме довършила, разбираш ли?

Преглъщайки, кимнах. Разбирах.

- Освен това, - гласът му стана ведър като пролетен ден, - мога да ти там каквото искаш.

Колебливо, попитах. – Откъде можеш да знаеш какво искам?

- Искаш това, което всяко извънбрачно дете иска. Искаш да намериш баща си. Но не искаш щастливо събиране, не, не и ти. Искаш да го убиеш.




Втренчих се в него. Той беше казал на глас това, което не бях позволявала на подсъзнанието си да прошепне, и беше прав. Това беше една от причините да ловувам вампири, за да убия този, който ми се водеше баща. Повече от всичко исках да направя това, заради майка си. Ако можех, щях да почувствам, че съм изкупила вината за обстоятелствата, в които съм била зачената.

- Ти… - едва можех да говоря, заради мислите които нахлуваха в съзнанието ми. – Можеш да ми помогнеш да го намеря? Как?

Сви рамене. – Като за начало, може и да го познавам. Познавам много безсмъртни типове. Признай си – без мен търсиш игла в купа сено. Дори и без да го познавам лично, вече зная повече за него отколкото ти.

- Какво? Как? Моля?

Той вдигна ръка, за да спре бърборенето ми. – Зная възрастта му, например. Ти си на двадесет и една, нали?

- Двадесет и две. – прошепнах, все още замаяна. – Миналият месец ги навърших.

- Наистина? Значи имаш фалшива възраст, както и грешен адрес на онова фалшиво разрешително.

Вероятно е ровил в чантата ми. Е, има логика. Беше ме и съблякъл, докато бях в безсъзнание. – От къде знаеш, че е фалшива?

- Не го ли изяснихме вече? Знам адресът ти и той не съвпада с този на разрешителното.

Мамка му. Това проваляше тезата ми защо бях взела фалшивата лична карта, в случай че някога изгубех битката срещу вампир и ако той се рови в нещата ми. Не исках да позволя на никого да преследва семейството ми. Това беше целта ми. Глупачката аз никога не съм и допускала, че някой вампир може да ме следва до вкъщи.

- Приеми го, Котенце, ти си лъжкиня, притежателка на фалшиви документи и убийца.

- Какво искаш да кажеш? – казах остро аз.

- Не исках да те издразня. – той продължи сякаш не бях проговорила. – Също така си и цапната в устата. С теб ще си паснем отлично.

- Да бе. – отговорих рязко.

Той ми се усмихна в отговор. – Подражанието е най – откровената форма на ласкателството. Но да се върнем на темата. Ти каза, че майка ти те е носила в утробата си четири месеца? Или пет?

- Пет. Защо? – Бях повече от любопитна за доводите му. Какво общо има това с възрастта, или с това колко безсмъртен бе баща ми?




Той се наведе напред. – Виж, ето какво имам предвид. Трансформацията изисква няколко дни, в които човешките функции напълно престават. О, сърдечният ритъм и дишането спират веднага, но другите неща траят по – дълго. Слъзните каналчета работят нормално през първия ден или поне докато не проплачеш само с розови сълзи, което се дължи на съотношението на кръвта, превръщаща се във вода, в нашите тела. Възможно е дори да я изпишкаш един, два пъти, за да прочистиш системата си. Но най – главното е, че той все още е имал сперма.

- Моля?

- Знаеш, скъпа. Става дума за сперма. Той все още е имал сперма. Това е възможно само, ако е бил превърнат наскоро. Най – много седмица преди това. И ето, можеш да сметнеш точно на колко вампирски години е. Ще добавиш всичките смъртни случаи по онова време, ще използваш описанието му и бинго! Ще намериш баща си.

Слисах се. Точно както обеща, за няколко секунди ме беше снабдил с толкова информация, с колкото майка ми никога не е успяла да се снабди. Може би, само вероятно, бях попаднала на точния човек. Ако чрез него можех да науча повече за баща си и за това как да убивам вампири и всичко, което искаше в замяна бе да подбирам мишените… е, тогава можех да го понеса. Ако живеех достатъчно дълго.

- Защо искаш да ми помогнеш да открия баща си? Всъщност, защо убиваш вампири? Все пак са от твоя вид.

Боунс се втренчи в мен за малко преди да отговори. – Ще ти помогна да откриеш баща си, защото мисля, че го мразиш повече от мен, а това ще те мотивира да правиш каквото ти кажа. А колкото до това защо ловувам вампири… сега не ти трябва да обмисляш това. Имаш много неща, над които да се концентрираш. Достатъчно е да кажа, че някои хора се нуждаят да убиват и това се отнася както за вампирите, така и за хората.

Все още не знаех защо искаше да работя с него. Вероятно всичко е една лъжа и той просто чакаше по – нататъшни развития и възнамеряваше да изтръгне гърлото ми, когато най – малко го очакваш. Не вярвах на това същество, не и за момента, но точно сега нямах друг избор освен да играя по правилата му и да разбера накъде щеше да ме отведе това.

Ако съм жива до една седмица, ще съм удивена.

- Да се върнем на темата, мила. Пистолетите също не ни действат. Има само две изключения за това правило. Първо, ако човекът е голям късметлия и уцели шията ни така, че да ни паднат главите. Обезглавяването върши работа; не много неща могат да живеят без глава, а и главата е единственото нещо във вампира, което не ще израсне отново, ако го отрежеш. Второ, ако в пистолетът има сребърни куршуми и изстреляш достатъчно в сърцето, че да го унищожиш. Но това не е толкова лесно, колкото звучи. Нито един вампир няма да стои мирен и да ти позира. По вероятно е да е върху теб, а пистолетът в задника ти преди каквато и щета да е причинена. Но тези сребърни куршуми причиняват болка, затова можеш да ги използваш да забавиш един вампир и после да го намушкаш с кола. И по – добре да побързаш с това сребро, защото имаш един вбесен вампир на главата. Задушаването, давенето, тези нямат ефект. Дишаме един път на час, зависи от предпочитанията, и можем да издържим неопределено време без кислород. Нашата версия за хипервентилация е да всмукваме въздух веднъж на няколко




минути. Това е един начин, по който можеш да разбереш, че вампирът се уморява. Той ще започне да диша закачливо. Електрическият ток, отровният газ, отрова на хапчета, дрога… нито едно от тези не вършат работа. Ясно ли е? Сега вече знаеш нашите слабости.

- Сигурен ли си, че не можем да изпробваме някои от тези теории?

Той размаха пръста си пред лицето ми укорително. – Няма да стане. С теб сме партьори, забрави ли? Ако започнеш да забравяш това, може би ще си спомниш по – добре нещата, които току – що изредих и че те ще проработят върху теб.

- Пошегувах се. – Излъгах аз.

Хвърли ми поглед, който показваше, че знае по – добре. – Истината е, че е много трудно да ни повалиш. Това как си успяла да заровиш шестнадесет от нас в земята не ме интересува, но пък света няма нужда от идиоти.

- Хей! – Засегната, защитих уменията си. – Щях да те направя на парчета, ако не ме беше накарал да шофирам и ако не ме беше фраснал подло по лицето, докато не гледах.

Той се засмя отново. То превърна лицето си в нещо, което току – що осъзнах, че приемам за красиво. Отклоних поглед, неискайки да виждам нищо повече в него, освен чудовище. Едно опасно чудовище.

- Котенце, защо мислиш, че те накарах да шофираш? Щях да те убия пет секунди след като разговарях с теб. Ти беше начинаеща и безпомощна като бебе. Разбира се, че те ударих подло. Има само един начин, по който можеш да се биеш и това е подлият. Неподлият, джентълменският бой ще ти спечели само и единствено смъртта и то бързо. Възползвай се от всеки подъл куршум, нисък удар и винаги ритай противника си, когато те е повалил, така ти ще си тази, която ще си тръгне жива. Запомни това. Ще се биеш до смърт. Това не е боксов мач. Няма да спечелиш, ако отбележиш повече точки.

- Разбрах. – достатъчно неприветлива, разбрах. Тук имаше право. Битката беше смъртоносна винаги, когато се изправех пред вампир. Освен този.

- Сега не говорим по темата. Обсъждахме слабостите ни. Колкото до предимствата ни, имаме много. Скорост, зрение, слух, обоняние, физическа сила – по – силни сме от човеците. Можем да усетим аромата ви много преди да ви видим и можем да чуем сърдечния ви ритам на една миля разстояние. Плюс това всеки от нас има някакъв вид контрол върху вашето съзнание. Вампирът може да отпие от кръвта ти, а секунди по – късно дори няма да помниш, че си го виждала. Тази особеност се намира в кучешките ни зъби, една малка капчица халюцинации, които, когато се съчетават с нашата сила, ви карат да станете податливи на внушения. Като, например, никой не се е хранил от вратът ти, но си срещнала някого, с когото си разговаряла и сега се нуждаеш от сън. Ето така се хранят повечето от нас. Едно малко петънце тук и там и готово. Ако всеки вампир убиваше, за да се храни щяха да ни избият преди векове.

- Можеш да контролираш съзнанието ми? – Мисълта ме ужаси.

Неговите кафяви очи внезапно станаха зелени и погледът му се снижи на нивото на моя.




- Ела при мен. – прошепна той, думите му сякаш ехтяха в главата ми.

- Няма начин. – казах, изведнъж обзета от необходимостта да го сторя.

Отново толкова внезапно, очите му върнаха кафявия си цвят и той ми се усмихна жизнерадостно.

- Не, очевидно няма начин. Боже, с теб това ще е от полза. Не можем да ти позволим да се разсейваш и да забравиш всичките си цели, нали? Вероятно ти е по кръвна линия. Не може да се прилага на други вампири. Нито на хора, които поглъщат вампирска кръв. Предполагам имаш достатъчно вампирско у себе си. Някои човеци също са неподатливи, но са много малко. За да си с имунитет трябва да притежаваш супер необикновен контрол върху съзнанието си или естествената съпротива не ни позволява да нахлуем вътре и се намесва. MTV и видео игрите решиха този проблем и става по – лесно с развитието на човечеството. Това и тв- то свършиха работа.

- Тв- то? Кой беше този?

Той се усмихна развеселено. – Телевизорът, разбира се. Не говориш ли английски?

- Ти определено не говориш. – измърморих аз.

Въртейки глава, той ми се намръщи. – Слънчевата светлина изгаря, мила. Имаме много неща за прикриване. Минавали сме през сетивата и контролът на съзнанието, но не забравяй нашата сила. Или зъбите ни. Вампирите са достатъчно силни да те счупят на две и да пренесат частите ти с помощта на единия си пръст. Можем да запратим колата в лицето ти, ако пожелаем. И ще те разкъсаме на парчета със зъбите си. Въпросът е, колко от силите ни притежаваш?

Колебливо, започнах да отбелязвам аномалиите си.

- Мога да виждам перфектно и тъмнината не ми пречи. Виждам толкова добре през нощта, колкото и през деня. По – бърза съм от всеки, когото познавам, от човешкото обкръжение говорим. Мога да чувам неща от далече, вероятно не толкова на далеч, колкото ти можеш. Понякога в стаята си през нощта мога да чуя баба и дядо долу да си шептят нещо за мен…

Спрях, съдейки по погледа му, че бях разбулила прекалено много за личността си.

- Не смятам, че мога да контролирам съзнанието на когото и да било. Никога не съм пробвала, но мисля, че ако можех, хората щяха да се отнасят с мен по различен начин. – По дяволите, отново разкривах много. – Както и да е, - продължих, - знам, че съм по – силна от обикновения човек. Когато бях на четиринадесет, набих три момчета и тя бяха по – големи от мен. Това стана, когато вече не можех да крия, че нещо в мен не е наред. Виждал си очите ми. Различни са. Трябва да ги владея, когато съм разстроена, така че другите да не видят промяната в тях. Зъбите ми са нормални, предполагам. Никога не са изпъквали, по никакъв начин.

Погледнах към него през полузатворени очи. Никога до сега не бях разговаряла с някого по този начин за различията си, дори с майка си. Да знае за това я разстройваше.




- Чакай да го обмисля. Казваш, че на четиринадесет си разбрала това, че си различна. Преди това не си знаела какво си? Какво ти е казвала майка ти за баща ти, докато си растяла?

Това беше много болезнена тема и усетих как потреперих при спомена. Никога не съм смятала, че ще говоря за това с един вампир.

- Тя никога не споменаваше баща ми. Ако попитах, когато бях по – малка, тя сменяше темата или се ядосваше. Но другите деца ми казаха. Наричаха ме копеле още от както започнаха да говорят. – Затворих очите си за кратко, срамът все още ми причиняваше болка. – Когато навлязох в пубертета започнах да се чувствам още по – особено. Много по – зле от това, което усещах като дете. Ставаше по – трудно да крия различията си, както майка ми препоръчваше. Най – много харесвах нощта. Скитах с часове в овощната градина. Понякога дори не спях до изгрев слънце. Но докато онези момчета не ме поставиха на тясно, не знаех колко зле може да стане.

- Какво ти сториха? – попита той, гласът му беше мек, почти нежен.

В ума си можех да видя лицата им толкова ясно, сякаш бяха пред мен.

- Един ден отново започнаха да ме блъскат. Бутаха ме, наричаха ме с имена, нищо необикновено. Това не ме притесняваше много. Случваше се всеки ден. Но тогава, един от тях, не помня кой, нарече майка ми курва и аз загубих хладнокръвието си. Хвърлих един камък към него и счупих зъбите му. Другите ми скочиха и аз ги набих. Те не споменаха на никого за случилото се. Накрая, на шестнадесетия ми рожден ден, мама реши, че съм достатъчно голяма да знам истината за баща си. Не исках да й повярвам, но дълбоко в себе си знаех, че е истина. Това беше първата нощ, в която видях очите си да се менят. Тя държеше едно огледало пред лицето ми, когато прободе крака ми. Не искаше да се държи гадно. Искаше да се разстроя и да видя очите си. Шест месеца по – късно убих първия си вампир.

В очите ми пареха сълзи, но нямаше да се разплача. Нямаше да плача пред това нещо, което ме беше накарало да разкажа това, което исках да забравя.

Той се втренчи в мен по много специфичен начин. Ако не знаех по – добре, щях да помисля, че в очите му имаше съпричастие. Но това беше невъзможно. Той беше вампир, а те не изпитваха съжаление.

Рязко се изправих на крака. – Като става дума за майка ми, трябва да й се обадя. Ще се побърка от притеснение. Прибирала съм се късно, но никога не съм била навън толкова време. Ще си помисли, че някой смучешиец ме е убил.

Той вдигна веждите си. – Майка ти знае, че примамваш вампири със секс и после отнемаш живота им? И ти позволява да го правиш? Брей, мислех че се шегуваш, когато каза, че тя знае за това, че намаляваш нашата численост. Ако беше моя дъщеря, щях да те завързвам в стаята ти през нощта. Не ги разбирам хората в днешно време, позволяват на децата на правят какво ли не.

- Не говори за нея по този начин! – избухнах аз. – Тя знае, че не правя нищо нередно! Защо да не ме подкрепи?




Очите му ме погледнаха много спокойно, бяха тъмно кафяви. После вдигна рамене.

- Както кажеш.

Внезапно той стоеше пред мен. Дори не можах да премигна, беше толкова бърз.

- Добре се насочваш, когато мяташ неща. Разбрах това снощи, когато захвърли кръста си към мен. Само помисли, няколко инча по – ниско и сега можеше да засаждаш маргаритки над главата ми. – Той се усмихна, сякаш се наслаждаваше на гледката в ума си. – Ще поработим над скоростта и прецизността ти. Ще си в безопасност, ако се научиш да убиваш от разстояние. Прекалено си уязвима на кръвта.

Той сграбчи ръцете ми. Опитах се да го избутам, но той не се предаваше. Стоманата щеше да е по – податлива.

- От силата ти има какво да се желае. По – силна си от един човек, но вероятно толкова слаба колкото най – слабият вампир. Ще трябва да поработим и върху това. Също така нямаш никаква гъвкавост, плюс това изобщо не използваш краката си, когато се биеш. Те са ценни оръжия и може да се използват като такива. Колкото до скоростта ти… е, тя може да е безнадеждна. Но ще трябва да я усъвършенстваме някак. Доколкото знам, имаме шест седмици преди да те изкараме на полето. Да, пет седмици ще правим тежки тренировки, и имаме една седмица да поработим върху външния ти вид.

- Външния ми вид? – Обидата се долавяше в гласа ми. Как се осмеляваше един мъртъв човек да ме критикува? – Какво ми е на външния вид?

Боунс се усмихна снизходително. – О, не е кой знае какво, но все пак се нуждае от малко пипване тук- там.

- Ти…

- Все пак ще преследваме голяма риба, скъпа. Свободните ти дънки и посредствения външен вид няма да свършат работа.

- Боже, ще…

- Спреш с празните приказки. Не искаше ли да звъниш на майка си? Ела с мен. Мобилният ми телефон е отзад.

На ум изпълних всички видове мъчителни действия върху изкривеното му безпомощно тяло, но в реалността прехапах езика си и го последвах по – надълбоко в пещерата.




4

ТЕЖКИ ТРЕНИРОВКИ. ТОВА БЯХА ДУМИТЕ, КОИТО той употреби, за да характеризира бруталните, водещи до агония и предизвикващи смъртта изпитания, които военните не налагаха дори на най- тежките си артилерии.

Боунс ме надбягваше през гората със скорост, която и колите не могат да поддържат. Аз се препъвах през паднали дървета, камъни, корени и дупки, докато не се изтощях до толкова, че не можех дори да повърна. Припадането също не отменяше задачите ми. Той просто налагаше лицето ми с лед, докато отново дойда в съзнание. Тренирах се в мятане на ножове, докато ставите ми не се напукаха и не се разкървавиха. Неговия отговор? Незаинтересовано да ми подхвърли малко Неоспорин и да ми каже да не го мажа на дланите си, за да не попречи това на захвата ми. Неговата версия за вдигане на тежести? Често вдигане на тежки каменни блокове и постепенно увеличаване на размера и теглото им. Катерене по стълбите? Това се заместваше чрез катерене по склоновете в пещерата с прикрепени за гърба ми камъни.

След седмица ми втръсна от всички тези принудителни препятствия и отказах да продължавам повече, изтъквайки, че ако знаех намеренията му преди, с удоволствие щях да избера смъртта. Боунс просто ми се усмихна с удължените си зъби и ми каза да го докажа. Виждайки, че е сериозен, намъкнах отново снаряженията си и запристъпвах бавно и уморено напред. Въпреки това, до сега най – голямото наказание беше близостта с него.

Той разтягаше крайниците ми, докато по лицето ми не закапаха сълзи, гълчейки ме за липсата ми на гъвкавост. След това, по време на ръкопашния ни бой, ме пречукваше до състояние на несвяст, от което целият лед на света не би могъл да ме извади. Щях да се събудя с вкуса на кръвта му само за да повторим цялата процедура от начало. Да твърдя, че фантазирах как го убивам всяка секунда от всеки ден бе меко казано. Но ставах по – добра, нямах избор. С Боунс или се подобряваш, или умираш. Първият ми признак на повишена издържливост се появи едва след втората седмица от обучението ми. Двамата водехме битка и аз не припаднах. Той продължи да ме бие силно, но аз изцяло запазих съзнание. Почувствах смесено щастие. Запазих достойнство да не загубя съзнание по средата на битката, но пък бях будна когато ми даде да пия от кръвта му.

- Отвратително! - изплюх аз, след като ме примами, а след това принуди да сложа разкървавения му пръст в устата си. - Как можете да живеете от това?

Думите се изплъзнаха между устните ми без предумисъл, както много други преди тях

- Нуждата е майка на всички наши апетити. Научаваш се да обичаш това, което ти е необходимо, за да оцелееш. - отговори ми той кратко.

- По – добре ще е цялата тази кръв да не ме превърне във вампир. Това не беше част от нашата сделка. - почувствах се неудобно да споря с пръста му, пъхнат в устата ми и




отметнах глава назад, докато той не се плъзна влажно навън. Това беше почти сексуален жест. Изчервих се в момента, в който мисълта мина през ума ми. Той, разбира се, регистрира нахлуването на кръвта в лицето ми. Със сигурност не се усъмни в причината, криеща се зад това, но просто обърса ръка в тениската си.

- Повярвай ми, любима, не си получила дори приблизително достатъчно кръв, за да се превърнеш във вампир. След като се опасяваш от това през цялото време, ще ти обясня как става работата. Първо трябва да те пресуша до най – близката точка до смъртта. Има си хитрост как да се направи това - взимайки достатъчно кръв, но не твърде много. След това, препълнен до горе с твоята кръв, трябва да отворя артериите си и да те оставя да си я изпиеш обратно от мен. Цялата и малко от горе. За това също си има хитрост. Трябва да си силен, за да създаваш други вампири, в противен случай съществува опасност този, който се опитваш да превърнеш, да пресуши кръвта ти и да те убие докато се променя. Новосъздадените вампири по – трудно могат да устоят на артерия, отколкото гладно бебе – на гърда. Тези мизерни капки кръв, които ти давам не могат да направят друго, освен да те излекуват. Най – вероятно дори не са достатъчни за да повишат силите ти. Сега ще спреш ли да се превземаш всеки път, когато се наложи да излижеш няколко частици от мен?

Това наистина ме накара да се изчервя от картината, която премина през подсъзнанието ми. Виждайки това, той раздразнено прокара ръка през косата си.

- Ето още нещо, което трябва да спреш да правиш. Ставаш червена като залез при най – малкия намек. Трябва да играеш ролята на агресивна жена, търсеща секс. Никой мъж няма да ти повярва, ако когато ти отправи намек, ти прилошее от срам. Девствеността ти ще те убие.

- Не съм девствена. - контрирах го аз и почти ми прилоша, както беше предсказал. Той повдигна тъмните си вежди. Обърнах се настрани, изломотвайки – Може ли да сменим темата, моля. Не сме приятелки на пижамено парти. Не ми се иска да обсъждам това с теб.

- Виж ти, виж ти, - каза той провлачено, игнорирайки доводите ми. - Котенцето е палувало, така ли? От начина, по който действаш съм изненадан. Да не би някой симпатяга да те очаква след като приключиш обучението си? Трябва да е голям юначага да те разгорещи и раздразни. Поначало не бих те сметнал за опитна, но пък от друга страна ми се предложи, когато се срещнахме за пръв път. Караш ме да се чудя сега дали си планирала да ме пронижеш преди или след като задоволиш желанията си. Ами другите вампири? Умряха ли с усмивки на...

Шамаросах го. Или поне опитах. Той сграбчи китката на ръката ми и я задържа, а след това сграбчи и другата когато лявата ми длан профуча към бузата му.

- Не смей да ми говориш по този начин, наслушала съм се достатъчно, докато растях. Само защото майка ми ме е родила извънбрачно, тъпите ни старомодни съседи смятаха, че това я прави курва, както и мен по подразбиране. И не че това по някакъв начин ти влиза в работата, след като най – вероятно си изнасилвал по цели селища с жени, но съм била само с един човек. Той ме заряза като нещо безполезно след това и по този начин излекува всичките ми желания. А сега съм сериозна, не желая да говоря за това отново.




Задъхвах се от насъбраната ярост покрай раната, която той неволно беше отворил. Боунс освободи китките ми и аз ги разтрих там, където пръстите му се бяха впивали в кожата ми.

- Котенце, - подхвана той с извинителен тон – Извинявам се. Но това, че невежите ти съседи са насочвали предразсъдъците си срещу теб, или пък, че някакъв пъпчив тийнейджър си е търсел нещо за една нощ...

- Стига! - прекъснах го, ужасена, че ще се разплача. - Просто стига. Ще се справя с работата. Както и да е, мога да се преструвам, че съм секси. Но няма да обсъждаме това.

- Виж, любима... - опита той отново.

- Захапи ме! - сопнах му се и се отдалечих.

За първи път той не ми предложи да отговори на поканата и не ме последва.

Със започването на четвъртата седмица Боунс ме уведоми, че ще направим пътешествие. Разбира се, нямаше предвид екскурзия до местния музей. Не, остави ме да карам по тесен път в полунощ без никаква представа накъде сме се отправили. Даваше ми оскъдни напътствия – завий тук, завий там и т. н. - и бях нервна. Намирахме се в провинциален район и по пътя нямаше улично осветление. Ако искате да изпиете кръвта на някого и после да захвърлите тялото, това място е идеално. Но все пак ако той искаше да изпие кръвта ми и да захвърли тялото ми, пещерата също беше идеална. Ако пресметнем всички пъти, в които съм била в безсъзнание по време на промеждутъците на тренировките ни, той би могъл да вечеря от мен, преди да е поискал. Не бих била способна да го спра. По дяволите, не бих била способна да го спра и когато съм будна. За мое смайване все още не бях печелила нито един рунд помежду ни. Боунс беше дяволски бърз, да се биеш срещу него беше като да опитваш да сложиш каишка на мълния.

- Тук завий на ляво. - каза той, изкарвайки ме от мислите ми. Прочетох името, изписано върху знака. Пийч Трий Роуд. Не изглеждаше като да води някъде.

- Знаеш ли, партньоре, - казах аз, извършвайки маневрата – Доста си потаен. Кога ще ми кажеш за какво е това пътуване? Предполагам не си получил ненадеен подтик да доиш крави?

Той изсумтя.

- Не, не бих казал, че съм. Нуждая се от информация от мъжа, който живее тук.

Начина, по който го каза, звучеше сякаш мъжа няма да се радва да го види.

- Виж, отказвам да участвам в каквито и да било убийства на хора, така че ако възнамеряваш да разпиташ този човек, а после да го погребеш, няма да стане.

Очаквах Боунс да ме предизвика или да се ядоса, но той просто се разсмя.




- Сериозна съм. - казах, удряйки спирачките.

- Скоро ще разбереш шегата, любима. - отговори той – Но нека успокоя съвестта ти. За начало ти обещавам да не го докосна и с пръст, а освен това ти ще си тази, която ще говори с него.

Това ме изненада. Дори не знаех кой е този тип, да не говорим за това какви въпроси да му задавам. Той изви вежда към мен.

- Ще потеглим ли отново в скоро време?

Оу. Освободих спирачката и натиснах газта, форсирайки пикапа напред.

- Ще получа ли още някакви подробности? Например миналото му или какво искаш да разбереш от него?

- Разбира се. Уинстън Галахар беше железопътен работник през шейсетте. Освен това имаше страничен бизнес с контрабандни спиртни напитки. Един ден някакъв тип си купил от стоката му и бил открит на следващия ден мъртъв с нея. Възможно е Уинстън да е сгрешил концентрацията на алкохола, или пияницата да е пил прекалено много. Което и от двете да е било, резултатът бе същия – Уинстън беше обвинен в убийство и осъден на смърт.

- Каква жестокост! - възкликнах аз. - Без мотив или доказателство за предумишлена вреда!

- Опасявам се, че съдията, Джон Симс, не си е падал по идеята „невинен до доказване на противното“. Освен това той е изпълнявал и ролята на екзекутора. Както и да е, точно преди Симс да го обеси, Уинстън се заклел никога да не му позволи да намери покой през нощта. И от този ден не му и позволил.

- Той го е обесил? - повторих, - мъжът, с когото искаш да говоря?

- Отбий до знака „Влизането без разрешение забранено!“, Котенце. - инструктира ме той. Отбих, с широко отворена от изумление уста. - Уинстън не би пожелал да говори с мен. Въпреки това ще говори с теб. Но те предупреждавам – той е толкова весел по принцип, колкото си и ти в момента.

- И коя част по-точно не разбирам? - тонът ми беше сприхав. Аз - раздразнителна? - Не каза ли, че съдията го е обесил?

- Провесил го е точно от дървото, което е издадено от тази скала. - заяви Боунс. - Ако се вгледаш, все още можеш да забележиш следи от въжето по него. Доста хора са изгубили живота си на това дърво, но не си прави труда да говориш с някого от тях. Те са трупове. Уинстън не е.

Подбрах думите си внимателно:

- Имаш предвид, че Уинстън е... призрак?

- Призрак, остатъчен образ, фантом... избери си. По – важното е, че е сетивен, а това е рядкост. Повечето привидения са само повторения на някогашните си същности. Не са




способни да си взаимодействат, просто правят едно и също нещо отново и отново като зациклила грамофонна плоча. Дявол го взел, никой не използва грамофонни плочи в днешно време! Мисълта ми е, че Уинстън е бил тъй бесен, когато е умрял, че част от съзнанието му се е запазило. А и мястото е подходящо за това. В Охайо има тънка мембрана, разделяща естественото от свръхестественото, затова е по-лесно за душата да остане, вместо да продължи напред. Този специфичен район е като сигнален фар, осветяващ пътя към дома. Има пет гробища, които оформят пентаграм – наистина, какво са си мислели? Това е като пътна карта за духове. Благодарение на кръвта си, ти би трябвало да ги виждаш, докато хората не могат. Дори би трябвало да ги усещаш в момента. Енергията им е като напрежение във въздуха.

Той беше прав. Бях почувствала някакво невидимо движение когато се бях обърнала към пътя.

- И какъв вид информация е възможно да иска вампир от призрак?

- Имена. - каза Боунс кратко и ясно. - Искам Уинстън да ти даде имената на всички млади момичета, които са загинали наскоро в околността. Не го оставяй да те убеждава, че не знае. И се интересувам само от смъртни случай при необичайни обстоятелства. Без катастрофи и болести.

Не изглеждаше като да се шегува, но трябваше да попитам:

- Това някаква шега ли е?

Боунс издаде звук, почти наподобяващ въздишка.

- Ще ми се да беше, но не е.

- Ти сериозно ли? Искаш да отида на гробището, за да разпитвам някакъв призрак за мъртви момичета?

- Хайде и ти сега, Котенце, толкова ли ти е трудно да повярваш в призраци? Ти си полувампир все пак. Не бих си и помислил, че призраците биха били такъв проблем за въображението ти.

Поставяйки нещата по този начин, той имаше добра гледна точка.

- Призраците не харесват вампири, тъй че не трябва да споменавам смесения си произход. Между другото, ще узная ли защо призраците не харесват вампири?

- Завиждат, тъй като ние сме толкова мъртви, колкото и те, но можем да правим каквото ни се хареса, докато те завинаги са затворени в своите мъгляви призрачни форми. Това ги прави раздразнителни през повечето време, което ми напомня, - Боунс ми подаде бутилка, пълна с нещо бистро. - Вземи това. Ще ти е необходимо.

Хванах бутилката и разтръсках течността вътре. - Какво е това, светена вода?

Той се засмя.




- За Уинстън – да. Това е бяла светкавица. Чист контрабанден алкохол, любов. Гробището на Симс е покрай тази редица дървета. Може и да се наложи да вдигнеш малко шум наоколо, за да привлечеш вниманието на Уинстън. Призраците често задрямват, но веднъж щом го вдигнеш, се увери, че е видял бутилката. Ще ти каже всичко, което поискаш да знаеш.

- Нека се изясним. Искаш да тръгна да вдигам шум из гробището, размахвайки заплашително бутилка с пиячка, за да събудя някакъв неспокоен дух и да го разпитам.

- Точно така. И не забравяй това. Лист и химикал. Запиши имената и годините на всяко момиче, за което Уинстън ти каже. А ако може и да добави как са загинали, още по-добре.

- Би трябвало да откажа, - промърморих аз, - защото разпитването на призраци не беше част от нашето споразумение.

- Ако съм прав, тази информация ще ни отведе до група вампири, а ловът на вампири е част от споразумението ни, нали?

Поклатих глава, докато Боунс ми подаваше химикал, тефтерче със спирала и бутилката с нелегалната течност. Вампирът ме изпращаше да изляза навън и да будя мъртвите... Предполагам това доказваше, че не съм медиум, защото ако преди четири седмици някой ми беше казал, че ще върша подобно нещо, никога не бих му повярвала.

Гробището на Симс в полунощ беше успокояващо място. Гъсти храсти, дървета и каменистата скала го закриваха от пътя. Отговаряйки на описанието на Боунс, дървото все още стоеше подадено над пропастта, а по разнебитените надгробни камъни имаше гъст мъх. Виждайки някой от надгробните камъни, си изясних по–раншния коментар на Боунс за това, че Уинстън е бил железопътен работник през шейсетте. Имал е предвид 1860 година. А не миналия век. Една фигура зад гърба ми ме накара да се извъртя с лек писък, сграбчвайки ножа в ръка.

- Добре ли си? - извика Боунс моментално. Той чакаше вън от полезрението, извън гробището, с обяснението, че по този начин никой от мъртвите мъртви няма да го забележи. Мисълта, че вампирите и призраците не се спогаждат, беше твърде странна. Нима дори и в отвъдния си живот, различните видове не можеха да играят чисто?

- Да.. - казах след миг, - Няма нищо.

Не беше точно така, но нямах нужда от помощ. Закачулена сенчеста фигура се понесе покрай мен, буквално плавайки над студената земя. Отиде до върха на скалата и там изчезна със слаб звук, наподобяващ прошепнат писък. Наблюдавах омагьосано как миг по-късно се завърна от нищото, и тръгна пак по същия път, издавайки призрачни ридания. От ляво смътният силует на една жена се беше надвесил над един надгробен камък, хлипайки. От беглия поглед, който й хвърлих, успях да доловя, че дрехите й не бяха от тази епоха, а след миг тя също се стопи в нищото. Изчаках няколко минути и силуетът се появи отново. Нададе нежен, почти недоловим плач, след което отново изчезна. Зациклила плоча, помислих си с мрачна признателност. Да, Боунс беше дал доста коректно описание за това. В дъното на гробището стоеше надгробен камък с едва забележими гравирани букви. Но видях, че първото име започва с „У“, а второто – с „Г“




- Уинстън Галахар! - извиках, удряйки студения камък за по – голяма подчертаност. - Излез!

Нищо. Вятърът ме накара да загърна якето по плътно около тялото си, докато пристъпвах от крак на крак в очакване.

- Чук, чук, кой е тук? - казах, докарана до абсурдност от ситуацията, в която се намирах. Нещо се придвижи от върховете на дърветата зад мен. Не беше закачуления фантом, който пътуваше по своя строго установен маршрут, а една почти неясна сянка. Можеха да бъдат и храстите, раздвижени от вятъра. Отново насочих вниманието си върху гроба в краката ми.

- О. Уииинстъъннн! - извиках, опипвайки бутилката в якето си. - Имам нещо за теееб!

- Проклета, безочлива, лека жена! - разнесе се глас във въздуха. - Да видим колко бързо може да бяга!

Вцепених се. Това не звучеше като който и да е човек, който бях чувала преди. Въздухът около мен рязко стана по-студен, още докато се обръщах по посока на гласа. Сянката, която преди това бях забелязала, се издължи и промени, заемайки форма, представляваща мъж около петдесетте, с шкембе, прилично на буре, кривогледи очи, кестенява коса, прошарена със сиво, и неравни мустаци.

- Чу това, нали? - дойде друг, странен и кънтящ звук от него, оставящ зловещо ехо след себе си. Той проблясна за секунда, след това листата, намиращи се под кръжащата му фигура се издигнаха с въртене в сгъстения въздух.

- Уинстън Галахар? - попитах. Призракът погледна през рамо, сякаш очаквайки да види някой зад себе си. Вложих повече настоятелност. - Е?

- Не може да ме види... - каза той, вероятно на себе си.

- Как ли пък нямало да мога! - пристъпих напред с облекчение, нетърпелива да се махна от това страховито място. - Това твоя надгробен камък ли е? Ако отговорът е да, значи тази нощ е твоята късметлийска нощ!

Разногледите му очи се присвиха още повече.

- Ти можеш да ме виждаш?

„Дали е бил толкова дебел приживе?“, запитах се непочтително.

- Да, виждам мъртви хора. Кой би предположил? А сега да поговорим. Чух за някои скорошни покойници и разбрах, че ти можеш да помогнеш.

Беше почти забавно да наблюдавам как прозрачните черти на лицето му се измениха от недоверчивост към войнственост. Излишно е да споменавам, че той вече нямаше лицеви мускули. Беше ли просто спомена за тях това, което караше скулите му да се променят?

- Изчезни от тук, или гробът ще те погълне и никога няма да си тръгнеш!




Леле, това прозвуча заплашително. Ако имаше нещо, с което да ме застраши, щях да бъда обезпокоена.

- Не ме е страх от гроба. Родена съм наполовина в него. Но ако искаш да се изнеса оттук, - обърнах се, сякаш да си ходя, - хубаво. Само че в такъв случай ще трябва да захвърля това в най–близкия кош за боклук.

От якето ми се подаде бистрата бутилка. Почти се изсмях, когато очите му се заковаха за нея, сякаш са били магически споени. Добре, това трябваше да е Уинстън.

- Каккввво е това, което държите там, госпожице?

Той провлачи първата дума с похотливо съскане. Отворих корковата тапа и размахах шишето под мястото, където би трябвало да се намира носа му.

- Контрабанден алкохол, приятелю!

Все още не бях убедена как по-точно Боунс очакваше да подкупя призрака с това. Като излея малко върху гроба му? Като подържа бутилката вътре в безплътната му фигура? Или като го напръскам с течността?

Уинстън отново издаде онзи кънтящ звук, който би смразил всеки, намиращ се достатъчно близо, за да го чуе.

- Моля, госпожице! - вражеския му тон се беше изпарил, отстъпвайки място на отчаян такъв. - Моля те, изпий го! Изпий го!

-Аз? - зяпнах го. - Но аз не искам!

-О, нека го вкуся чрез теб, моля! - умоляваше той.

Да го вкуси чрез мен? Сега осъзнах защо Боунс не беше споменал преди как да придумам Уинстън. Ето какво получавах и за най-малката проява на доверие към вампир. Отправих към призрака гневен поглед, обещавайки си да отмъстя на едно точно определено бледокожо нощно създание.

- Хубаво. Ще пийна малко. Но тогава ти ще ми дадеш имената на младите момичета, които са загинали в околността. Без катастрофи и болести, само убийства.

- Чети вестници, госпожице, защо съм ти необходим аз за това. - излая той – Сега пийни от стоката!

Изобщо не бях в настроение да бъда притискана от още един мъртвец.

- Предполагам съм те улучила в неподходяща нощ. - казах му любезно – Сега просто ще те оставя сам и ще си поема по пътя...

- Саманта Кинг, седемнайсет годишна, загина миналата нощ, след като е кървяла до смърт. - изрева той – Моля те!




Дори не го бях молила да описва обстоятелствата около смъртта. Би трябвало да иска този ликьор наистина твърде много. Записах сведенията в тефтерчето и наклоних бутилката към устата си.

- Божия майко! - задавих се след миг, едва забелязвайки, че цялата фигура на Уинстън проникна в гърлото ми, сякаш е куршум изстрелян от пушка. - Гррр, това има вкус на керосин!

- О, каква сладост! - беше възторжения му отговор, докато излизаше от другата страна на шията ми. - Дааа, дай ми още!

Все още кашлях, а гърлото ми гореше. Дали това беше заради спиртната напитка, или заради призрака, беше въпрос с неясен отговор.

- Друго име. - казах, след като се овладях. - Тогава ще има още.

На Уинстън не трябваше да му се повтаря два пъти.

- Вайълет Пъркинс, двайсет и две годишна, беше удушена миналия четвъртък. Плака по целия път нагоре.

Изглежда не му беше особено мъчно за нея. Ръка със замъглени очертания се размаха към мен нетърпеливо.

- Продължавай!

Едно дълбоко поемане на дъх по-късно още една глътка алкохол се стече в гърлото ми. Кашлях не по-малко от преди, този път с просълзени очи.

- Защо някой би плащал за тази помия! - задъхах се докато се борех за въздух. Гърлото ми почти туптеше, когато Уинстън се изниза от него.

- Мислеше си, че завинаги си ми отнел пиячката, нали, Симс? - провикна се той към преминаващия закачулен фантом. Той не реагира. - Е, виж кой пие, докато ти си осъден на вечно скитане до тази скала. Тази глътка е за теб, стари Джон! Кармен Джоунс, на двайсет и седем, кървяла до смърт преди десет дни. Пий, госпожице, и този път преглътни като жена, не като гъргорещо бебе!

Разгледах го изумено. От всичко останало, явно алкохола му липсваше най-много.

- Ти си мъртъв, но все още си пияница! Това е толкова нефункционално!

- Сделката си е сделка! - отвърна той – Пий!

-Нещастник! - измърморих под носа си, докато надигах недоволно бутилката. В сравнение с това нещо, джинът имаше вкус на захаросана вода. Ще си го върнеш на Боунс за това, заклех се пред себе си. И не просто със сребърен кол. Това е твърде леко за него. Двайсет минути по-късно тефтера беше пълен с още тринайсет имена, бутилката беше празна, а аз се люлеех на краката си. Ако не бях така замаяна, бих се изумила от броя на жертвите за последните два месеца. Не се ли хвалеше новия губернатор по телевизията, че броят на криминалните прояви е намалял? Имената в моя




списък очевидно свидетелстваха за обратното. Ако кажехте на тези нещастни момичета, че броят на криминалните прояви е намалял, те не биха се съгласили.

Уинстън лежеше на земята с ръце на корема си и когато дадох воля на едно протяжно оригване, се усмихна така, сякаш това беше облекчило и неговата диафрагма.

- Ах, госпожице, ти си ангел! Сигурна ли си, че не остана нито капка? Може и да си спомня още някоя личност...

- Цялото е твое. - казах грубо с още едно оригване. - Празно е. Би трябвало да ми кажеш името тъй или иначе, след като ме накара да изпия цялата тази канална нечистотия!

Уинстън ме дари с крива усмивка:

- Върни се с пълна бутилка и ще го направя.

- Егоистичен дух! - смотолевих и се заклатушках напред.

Бях направила няколко крачки, когато усетих отново онова особено гъделичкащо чувство, само че този път не идваше от гърлото ми.

-Хей!

Погледнах надолу навреме, за да видя ухилената прозрачна фигура на Уинстън да излиза от панталоните ми. Кикотеше се дори когато се зашлевих сама и заподскачах на един крак нагоре-надолу яростно.

- Долна пияна свиня! - изфучах – Копеле!

- Приятна вечер и на теб, госпожице! - извика той, докато формата му започна да се размазва и да изчезва. - Върни се скоро!

- Надявам се червеите да серат върху трупа ти! - беше моя отговор. Току-що призрак се бе добрал до трета база с мен. Можех ли да падна по-ниско?

Боунс се появи иззад храстите на около петдесет ярда разстояние.

- Какво стана, Котенце?

- Ти! Ти ме изигра! Не искам никога вече да виждам теб или тази бутилка с течна отрова!

Захвърлих празното шише към него. Или поне се попитах. Пропуснах го с около дузина сантиметри. Той я взе с удивление.

- Изпила си цялото проклето нещо? Предполагаше се само да си сръбнеш няколко пъти!

- Ти каза ли ми това? Каза ли? - той достигна до мен точно когато усетих повърхността на земята. - Не каза нищо. Но взех имената и това е всичко, което има значение. Но вие мъжете...Вие сте еднакви. Живи, мъртви, немъртви – всички сте извратени. Един пиян извратеняк се навря в панталоните ми! Знаеш ли колко е нехигиенично това?




Боунс ме вдигна на ръце. Бих протестирала, но не можех да си спомня как се прави това.

- Какво казваш?

- Уинстън полтъргайстваше в панталоните ми, ето какво! - обявих с шумно хлъцване.

- Ах ти, подъл, развратен призрак! - изкрещя Боунс по посока на гробището. - Ако тръбите ми все още функционираха, щях веднага да дойда и да се изпикая върху гроба ти!

Стори ми се, че чух смях. Или може би е бил просто вятърът.

- Зарежи. - Хванах се за якето му, накланяйки се тежко. Или беше това, или бях на път да падна. - Кои са били тези момичета? Беше прав, повечето от тях са били убити са от вампири.

- Подозирах, че е така.

- Знаеш ли кой го е извършил? - попитах с неясен глас, - Не е бил Уинстън. Той просто знаеше кои са те и как са умрели.

- Не ме разпитвай повече по този въпрос, понеже няма да ти кажа. И преди още да си успяла да се зачудиш, не, аз нямам нищо общо с това.

Лунната светлина караше кожата му да изглежда дори още по-кадифена. Той все още беше втренчил поглед в далечината и със стиснатата си челюст изглеждаше едновременно жесток и много красив.

- Знаеш ли какво? - изведнъж, съвсем не на място, започнах да се хиля глупаво. - Ти си хубав. Ти си много хубав.

Боунс погледна обратно към мен.

- Мътните го взели. На сутринта ще се мразиш, заради това, че си го казала. Сигурно ще си много раздразнена.

Последва още едно глупашко кикотене. Той беше забавен.

- Няма вече.

- Добре. - той ме вдигна. Листата издаваха кратък хрущящ звук под стъпките му, докато ме носеше. - Ако не беше полумъртва, това, което току-що изпи, би те погубило. Хайде, сладурано. Да те откараме у дома.

Беше минало доста време откакто се бях намирала за последно в обятията на мъж. Естествено Боунс ме беше носил преди, когато съм била в безсъзнание, но това не се брои. Сега усещах много ясно твърдите му гърди насреща ми, усещах как ме носи без никакво усилие и колко хубаво ухае кожата му. Не беше одеколон – той никога не си слагаше такъв. Беше чист аромат, който бе уникален и само негов и който действаше... опияняващо.




- А ти мислиш ли, че аз съм хубава? - чух се да питам.

Нещо, което не можех да определя, мина през лицето му.

- Не, не мисля, че си хубава. Мисля, че си най-красивото момиче, което някога съм виждал.

- Лъжец! - казах, вдишвайки – Той не би направил това ако бях. Не би избрал нея.

- Кой?

Игнорирах го, намирайки се в плен на спомените си.

- Може би знаеше. Може би на някакво дълбоко подсъзнателно ниво е можел да усети, че съм зла. Иска ми се да не бях се раждала такава. Иска ми се да не бях се раждала въобще!

- Чуй ме, Котенце! - отряза ме Боунс. В изблика си почти бях забравила, че е там. - Не знам за кого говориш, но ти не си зла. Нито една част от теб не е. Няма нищо сбъркано в теб и тези, които не могат да го видят, са глупаци.

Главата ми се отпусна на рамото му. След миг депресията ми се изпари и започнах отново да се хиля.

- Уинстън ме харесва. И докато имам алкохол, срещата ми с призрак винаги е в кърпа вързана.

- Не ми харесва аз да ти го казвам, любов, но ти и Уинстън нямате бъдеще заедно.

- И кой го казва? - засмях се, забелязвайки, че дърветата, са наклонени на верев. Това беше странно. Освен това изглежда се въртяха.

Боунс повдигна главата ми нагоре. Премигнах.Дърветата отново застанаха изправени! После всичко, което можех да видя, беше лицето му, накланящо се все по-близо към моето.

- Аз го казвам.

Той също изглеждаше сякаш се върти. Може би всичко се въртеше. Така ми се струваше.

- Пияна съм, нали?

След като никога преди това не бях се напивала, имах нужда от потвърждение.

Въздишката му погъделичка лицето ми.

- Впечатляващо пияна.

- Не смей да ме хапеш! - казах му, забелязвайки, че устата му е на сантиметри от врата ми.




- Не се плаши. Това е последното нещо, което ми се върти в ума.

Пикапът се озова в полезрението ми. Боунс ме отнесе до пътническата седалка и ме постави на нея. Свлякох се, чувствайки внезапна умора. Неговата врата се затвори и след миг двигателят се събуди за живот. Продължих да мърдам, за да се наместя по-удобно, но пикапът нямаше просторно купе и вътре беше тясно.

- Ето. - каза Боунс след няколко минути, поставяйки главата ми в скута си.

- Свиня! - изпищях, оттласквайки се рязко нагоре толкова бързо, че си ударих бузата във волана.

Той просто се разсмя.

- Сега ти си тази със задните мисли. Не трябваше толкова бързо да слагаш на Уинстън етикета пиян извратеняк. Присмял се хърбел на щърбел,ако питаш мен. Аз имах най-честни намерения, уверявам те.

Стрелнах с поглед скута му, след това ужасно неудобната врата на пикапа, претегляйки вариантите си. След това се строполих обратно долу и облегнах главата си на бедрото му, затваряйки очи.

- Събуди ме когато стигнем до дома ми.

5

НАСТЪПИ ПЕТАТА СЕДМИЦА. ВМЪКНАХ СЕ В ПЕЩЕРАТА, с желанието Боунс отново да ме пребие до припадък, вместо да очаквам онова, което щеше да стане. Моят облик и вежливост на вампир.

Не се беше настанил на обичайния си голям речен камък. Вероятно все още спеше. Бях подранила с десет минути. Не ми отне толкова време да кажа на майка си последната от многото лъжи за това къде отивах. Първите няколко седмици и казвах, че работя като сервитьорка, но поради фактът, че все бях без пукната пара, знаех че трябва да бъда по – изобретателна. Поне й казвах, че съм започнала интензивна програма за физически упражнения, които подготвят хората за къмпинги. Тя беше ужасена при мисълта за мен, изложена пред военните, но аз я убедих, че всичко което искам е тренирането, което подпомага извън учебните ми занимания. Много хубави извън учебни дейности, при




все, че убиването на вампири не беше в нито един учебен план в колежите, за които съм чувала.

- Боунс? – Обадих се, навлизайки по – дълбоко в пещерата.

Въздухът засвистя над мен. Извъртях се на един крак и замахнах силно с другия, отблъсквайки нападателят си назад. После се наведох навреме, за да избегна юмрукът, който се отправи към скулата ми и се отдръпнах от обсега на следващия.

- Много добре! – Задоволеният глас принадлежеше на немъртвият ми треньор.

Отпуснах се. – Да не ме тестваш пак, Боунс? И от къде се появи?

- От там. – Отговори той, сочейки нагоре.

Погледнах нагоре и видях малък процеп в скалата около хиляда фута във височината. Как, по дяволите, се беше добрал до там?

- Ето така. – Отговори той на неизреченият ми въпрос и се изтласка нагоре, сякаш висеше на въже.

Останах с отворена уста. Пет седмици и той не беше правил нищо подобно.

- Уау. Хубав трик. Това нещо ново ли е?

- Не, любима. – каза той, като се спусна надолу грациозно. – Нещо старо е, като мен. Запомни, само защото вампирът не е пред теб, не означава, че не се намира върху теб.

- Разбрах. – измърморих. Преди пет седмици, щях да се изчервя като луда. Сега дори не премигнах на намека му.

- Добре, тогава да преминем на финалната фаза. Да те превърнем в съблазнителка. Вероятно това ще е най – трудното.

- Гледай ти, благодаря!

Стигнахме до всекидневната, която изглеждаше доста естествена, ако не броите стените от варовик и сталагмит. Боунс крадеше електричество от мощна връзка наблизо и я свеждаше до пещерата. Следователно, имаше лампи, компютър и включен телевизор до дивана и столовете. Имаше дори и отоплително тяло, което вероятно ползваше, когато се изморяваше от натуралните минусови температури на пещерата. Закачи картини по стените, добави няколко декоративни възглавнички и можеше да се превърне в подземен облик на House Beautiful. Боунс грабна коженото си яке и ме поведе към изхода на пещерата.

- Хайде. Отиваме в салона и предполагам това ще отнеме известно време.

- Не говориш сериозно.




Погледнах със смесица на недоволство и изненада изражението си в голямото огледало, което Боунс беше подпрял на стената. Петте часа прекарани в салона Hot Hair ме накараха да разбера какво точно е да минеш през умивалник и сешоар. Бях измита, намазана с восък, епилирана, изпилена, изсушена, маникюирана, педикюирана, намазана с маска за лице, накъдрена, наконтена и след това покрита под килограм гримове. Дори не бях изявила желание да се погледна в огледалото, докато чаках Боунс да се върне и да ме вземе с колата и бях отказала да му проговоря по пътя. Това да видя крайния резултат пречупи мълчанието ми.

- Няма начин да изляза на вън в този вид!

Изглежда, докато бях измъчвала в салона, Боунс е пазарувал. Не попитах от къде се е сдобил с парите, образи на възрастни хора с кървящи вратове и липсващи портфейли танцуваха в главата ми. Имаше ботуши, обици, сутиени, поли и неща, които според неговите представи бяха рокли, но на мен ми изглеждаха като парченца от рокли. В момента носех една такава, светло сребристо – зелена, отрязана четири инча над коленете ми и някак твърде къса отпред. Това, в допълнение с новите ми кожени ботуши, накъдрена коса и грим, ме караше да се чувствам като двайсет доларова курва.

- Изглеждаш великолепно. – Усмихна се той. – Едвам се сдържам да не скъсам всичките ти дрехи.

- Смяташ, че това е забавно, така ли? Всичко това за теб е просто забавно!

Той пристъпи напред. – Това не е шега, но е игра. Победителят взема всичко. Нуждаеш се от всяко предимство, което имаш. Ако някой горък немъртъв събрат е заинтересован от тези –посочи материалът на роклята ми отгоре, за да надзърне преди да отплесна ръката му – няма да очаква това.

Нещо притискаше стомаха ми. Обвих ръце около него и напрегнах рамената си.

- Боунс, това кол ли е или просто се радваш на новата ми рокля?

Той ми даде усмивка, която беше изпълнена с повече похотливи намеци от един часов разговор.

- В този случай е кол. Въпреки че, винаги може да очакваш и нещо повече. Да видиш какво ще се появи.

- По – добре това да е част от подготовката за похотливите разговори в противен случай ще дадем на този нов кол един хубав старт.

- Това беше много романтично, скъпа. Съсредоточи се! Впрочем, наистина изглеждаш добре. Този сутиен прави чудеса в цепката на деколтето ти.

- Да бе. – Препрях се аз, борейки се с желанието да погледна надолу и да разбера за какво говори. Ще видя по – късно, когато не ме зяпа.




- Хайде, Котенце. Сложи кола в ботуша си. Там ще откриеш специално разклонение за него.

Протегнах се надолу и открих кожени кръгчета във всеки ботуш. Колът пасваше идеално вътре и бе лесно достъпен. Бях се чудила по-рано къде мога да скрия оръжие в тази тясна рокля.

- Премести и другия. – инструктира ме той. Подчиних се, сега бях екипирована като Кат, Кучката-убийца-на-вампири.

- Това разклонение е много добра идея, Боунс.

Комплиментът се изплъзна от устата ми и аз веднага съжалих. Не се нуждаеше от похвала. Нашето не беше приятелство, беше бизнес.

- Правил съм го един-два пъти. Хммм… все още нещо не е в ред, нещо липсва...

Той ме заобиколи. Останах спокойна, докато изследваше всяка моя частица. Беше изнервящо.

- Сетих се! – Обяви той, внезапно, щраквайки с пръсти триумфиращо. – Свали бикините си.

- Какво? – Дали имаше предвид това, което си мислех?

- Бикините ти. Нали разбираш – гащички, бельо, килоти…

- Да не си се побъркал? – Прекъснах аз. – Прекаляваш! Какво общо има бельото ми? Няма да покажа… чатала си на никого, без значение мнението ти!

Той протегна ръце към мен примирително. – Виж, няма да показваш нищо на никого. Повярвай ми, вампирът веднага ще разбере, че кутийката ти е разопакована без да му показваш.

Изкарвайки нечистия образ от ума си преди да експлодирам, скочих в трапа с два крака. – И от къде ще разбере?

- От ароматът, скъпа. – Отговори той веднага. Постигна го. Лицето ми със сигурност се изчерви. – Нито един вампир не може да го сбърка. Той получава невероятен полъх на…

- Ще спреш ли? – борех се да облекча внезапното си смущение. – Разбрах за какво говориш! Спри да го описваш, става ли? Боже, ти си… ти си осквернен!

Ядосана, отново можех да го погледна в очите.

- Не мисля, че е необходимо. Облече ме в тези дрехи в стил „изчукай ме” , цялата съм издокарана с хубава коса и грим и съм на път да проглуша ушите им с похотливи разговори. Ако това не успее да ги накара да ме вземат за една нощ, тогава смятам, че е безнадеждно.




Той стоеше напълно неподвижен, както вампирите правят. Когато правеше това ме изкарваше извън нерви, защото разбирах колко различни са видовете ни. Притежавах половината от тази контаминация. Половината от тази кръв течеше във вените ми. Лицето му беше замислено. Вдлъбнатините и издатините на скулите му бяха отразени от светлината на лампата. Той все още беше най – издяланият човек, който познавах.

- Нещата стоят по този начин, любима – заговори той накрая, - Изглеждаш супер привлекателно в новите си дрехи, но предположи, че пичът си пада по блондинки? Или брюнетки? Или харесва тези с повече плът в задните части? Това не са глупаци търсещи първата подръчна артерия. Това са Мощни вампири с изтънчени вкусове. Може да ни потрябва нещо, което да наклони везната. Мисли за това като… реклама. Наистина ли е толкова трудно за теб? С естественото обоняние на вампира, няма как да не те подуши веднага. По дяволите, мога да разбера кога си в цикъл, кога носиш или не носиш бикини. Някои неща просто…

- Добре! – Вдишай бавно, издишай бавно. Не му позволявай да види как те е напрегнал с мисълта, че усеща менструацията ти. – Разбрах. Добре. Ще го направя, когато излезем в петък. Не по – рано. Няма да стане днес.

- Както кажеш. – Той звучеше послушен, но това беше лъжа. Всичко ставаше по неговия начин. Претендирах да печеля само битките. – Сега да преминем на мръсния разговор.

Седнахме на масата един срещу друг. Боунс пое ръцете ми, въпреки моя протест, аргументирайки че ако трепвам или се дърпам ще се разоблича веднага. Играта на думи го изискваше.

Между моите изражения и движения на ръцете ми, той провеждаше своя детекторски тест. За всяко изчервяване и отдръпване, щеше да ме възнаградява с десет мили тичане в гората, а той щеше да ме преследва. Бях решена да не предприемам това абсурдно тичане.

- Много си сочна, скъпа. Единственото нещо, което може да направи устните ти по – хубави е да ги обвиеш около пениса ми. Обзалагам се, че ще накараш сърцето ми да бие отново. Бих искал да те сложа на колене, само за да чуя колко силно можеш да викаш. Сигурен съм, че ти харесва грубовато, ще поискаш да влизам в теб, докато не можеш да ме молиш повече…

- Моето, моето сандъче не е отваряно от известно време. – изсмях се аз, горда от себе си, че не излязох от стаята, тичайки.

Не бяха само думите му или малките кръгчета, които рисуваше по дланта ми. Очите му бяха тъмни и сгорещени, сякаш запалени от вътре, гледаха право в моите многозначително и това правеше всяка дума по – интимна. Пълни с обещания и опасност. Езикът му проследи вътрешната част на долната му устна, карайки ме да се чудя дали си представяше всички тези неща, които описваше. Отне ми цялата воля да издържа на втренчения му поглед.

- Ще поема гърдите ти в устата си, всмуквайки зърната ти докато не станат тъмно червени. Ще станат, любима. Колкото повече ближа и смуча, по – тъмни ще стават. Нека ти кажа една вампирска тайна – отправяме се към местата, където кръвта навлиза в тялото ни и я задържаме там колкото си искаме. Нямам търпение да усетя вкуса ти, а ти




няма да искаш да спра, дори когато напълно те изтощя. Ще си мислиш, че гориш, защото кожата ти ще го прави. Ще изсмуча всичките ти сокове. И след това ще изпия кръвта ти.

- Ъ? – Разумът ми се отприщи при последните две изречения и в съзнанието си нарисувах картинката, в която той беше в главната роля.

Веднага след това кръвта навлезе в лицето ми. Унижена, отдръпнах ръцете си и станах толкова рязко, че столът падна.

Здрав смях последва от действията ми.

- О, Коте, справяше се толкова добре! Предполагам, не можа да пропуснеш хубавата разходка в гората. Вечерта е чудесна за това, надушвам буря. А се чудеше защо те определих като невинна. Срещал съм монахини по – похотливи от теб. Зная, че оралната работа те прецака, мога да заложа живота си на това.

- Ти нямаш живот, ти си мъртъв.

Опитвах се да си припомня това. Слушайки неговите добре описани детайли на всичко, което можеше да стори с мен – не че някога щях да му позволя, разбира се! – бяха направили това трудно за запомняне. Поклатих глава, с желанието да изчистя всички образи, които танцуваха в нея.

- Това е спорен въпрос. Всъщност, ако съдиш по усещанията и рефлексите ми съм жив, колкото всеки човек, плюс някои предимства.

- Предимства? Ти си убиец.

Той се залюля назад със стола си, който бе добре балансиран. Носеше сив пуловер, който очертаваше рамената му и подчертаваше гръдния му кош. Черните панталони му бяха почти тесни; Чудех се дали имаше дрехи с друг цвят. Тъмните цветове само караха светлата му коса и кожа да изпъкне, правейки ги дори по – бледи. Знаех, че това не беше случайно. Нищо не беше случайно с Боунс. С тези невероятни скули и хубава физика, той беше зашеметяващ. И опасен, и все още някъде по пътя си бях загубила страха си към него.

- Ти също си убиец, любима, или го забрави? Нали знаеш, че тези, които живеят в стъклени къщи не трябва да мятат камъни? Сериозно, Котенце, защо така се засрами от предишната ни тема? Нима онова глупаво момче, с което си спала, не те е целувало преди това навсякъде? Не ми казвай, че нещастникът е пренебрегнал предиграта.

- Не и ако броиш събличането на дрехите му за предигра. - Проклет да си Боунс, проклет да е и Дани Милтън. Може би някой ден щях да мога да погледна назад в миналото си без да усетя пробождане. - Може ли да не говорим за това? Не ме настройва на подходящата вълна.

Изражението му стана по-хладно за миг, но гласът му остана спокоен.




- Не се страхувай от него, любима. Ако го срещна, ще го разкъсам наполовина за теб. Няма да говорим повече за него. Сега готова ли си да се върнем на масата? Или се нуждаеш от няколко минути да се разхладиш?

Ето го отново онзи тон, тежащ от намеци, който караше простите думи да звучат живописно.

- Готова съм. Преди просто не бях подготвена. - седнах обратно на масата и плъзнах ръце върху очакващите му длани. - Продължавай. Дай най-доброто от себе си.

Той се ухили, сексапилно изкривявайки устните си и огънят рязко се върна в погледа му.

- Ще се радвам да дам най-доброто от себе си. Нека ти разкажа как ще го направя...

Два часа по-късно ушите ми горяха така, сякаш са били препечени и му дължах четиридесет мили. Боунс беше в приповдигнато настроение. И как нямаше да бъде? Току - що хипотетично ме беше изчукал на думи. Язвително го попитах дали иска цигара, когато приключи, а той ме информира през смях, че е отказал пушенето. Чул, че не било полезно за здравето. Боже, този мъж се забавляваше сам със собствените си шеги.

Използвах едно от малките заградени пространства в пещерата, за да съблека всички дрехи, подобаващи повече на някоя проститутка, и да ги заменя с екипа си за джогинг. Боунс винаги събираше дълговете си, без значение, че навън имаше буря в момента. Щяхме да отидем на нашия малък обиколен маратон по бягане в гората. С коса, вдигната на кок, за да избегна шляенето й по лицето ми, се промуших между камъните, за да открия, че той вече ме чака. Огледа ме критично и онова самонадеяно изкривяване се завърна върху устните му.

- Ето го Котенцето, което познавам и обичам. Чувствах се сякаш те е нямало за малко при положение колко различно изглеждаше. Готова за лудуване в дъжда?

- Да приключваме с това. Почти девет часа е и бих искала да се прибера вкъщи. Мисля, че имам нужда да се измия след тази вечер.

- Е, любима, - бяхме стигнали отвора на пещерата. Дъждът се сипеше като из ведро. - Имам намерение да удовлетворя желанието ти. Предстои ти един душ веднага.

Дъждът беше брутален, точно както и очаквах. Той дори имаше хладнокръвието да се смее зад мен по целия път. Когато се покатерих в пикапа си бях подгизнала и изтощена. Пътувах час и половина всеки ден, за да стигна до пещерата, а пикапът ми гълташе много бензин. На Боунс щеше да му се наложи да ми съдейства за пътните разходи, тъй като нямах намерение да харча повече от спестяванията си за колежа. Когато отбих до къщата, лампите вътре бяха загасени, а дъждът беше намалял до росене. Свалих обувките си и се отправих директно към банята. Веднъж щом влязох вътре, свалих всичките си дрехи и си приготвих гореща вана. Затворих очи, докато се отпусках във водата. Всичко ме болеше от бягането. За няколко мига просто си седях, позволявайки си да се отпусна. От парата на водата върху горната ми устна се образува влага и аз я избърсах, стряскайки се когато докосването на пръста ми предизвика неочаквано стягане в областта на корема ми.




Опитах отново, като никога преди не бях правила това, представяйки си, че пръстите не са мои. Цялото ми тяло настръхна и съвсем изненадващо зърната на гърдите ми реагираха, втърдявайки се. След това докоснах гърдите си, задъхвайки се от нарастващата възбуда. Чувствах как водата сякаш галеше най-интимните ми места. Покрих с пяна външната страна на бедрата си, изумена от вълната на удоволствие, която ме заля. След това плъзнах ръка по вътрешната страна на едното ми бедро, спирайки виновно за момент, след което се пресегнах по–ниско. Издадох слаб стон. Със затворени очи и притворена уста, вдишвайки топлия влажен въздух, оставих пръстите си да се движат малко по- забързано, после още малко по-забързано...

...и да усетя стегнатата ти влажна утроба обвита около мен да ме притегля по-надълбоко в теб…

Думите на Боунс се прокраднаха в ума ми и веднага мръднах ръката си встрани, въпреки, че горях.

- О, мамка му!

Изскочих от ваната, подхлъзвайки се на мокрите плочки и се сгромолясах на пода.

- Кучи син! - извиках. Чудесно, това щеше да ми остави синина. Щях да имам натъртване с размера на глупостта ми.

- Катрин, какво става? - майка ми беше пред вратата на банята.

- Всичко е наред, мамо, просто се подхлъзнах. Добре съм.

Подсуших се с кърпата, докато се гълчах под носа си:

- Глупачка, глупачка, глупачка, да си мислиш за вампир! Какво не ти е наред? Какво не ти е наред?

- С кого разговаряш? - очевидно майка ми все още беше пред вратата.

- С никого. - с никой интелигентен, това поне беше сигурно. - Връщай се в леглото си.

След като се преоблякох в пижамата си, занесох мръсните си дрехи на долния етаж и ги сложих в пералнята, напомняйки си да я включа на сутринта. Когато отидох в стаята, която споделях с майка си, я открих да седи в леглото си. Това беше различно. Обикновено всяка вечер тя заспиваше към девет.

- Катрин, трябва да поговорим.

Не би могла да избере по-неподходящ момент, но подтиснах една прозявка и я попитах за какво иска да поговорим.

- За бъдещето ти, разбира се. Знам, че изчака две години, за да наглеждаш дядо си Джон след сърдечния му инфаркт. След това отдели още две години, за да можеш да се




прехвърлиш от тукашния общински колеж в Щатския университет в Охайо. Но скоро ще заминеш. Ще поемеш по пътя си и се тревожа за теб.

- Мамо, не се тревожи, ще бъда внимателна.

- Не можеш да забравиш, че имаш чудовище в себе си.

Челюстта ми се стегна. Боже, бе избрала страхотен момент да навлиза в тази тема. Ти имаш чудовище в себе си, Катрин. Това бяха уводните думи, които беше използвала когато бях на шестнайсет, за да ми обясни какво представлявам.

- Страхувах се от теб, когато разбрах, че съм бременна. - лампите бяха загасени, но не се нуждаех от светлина, за да видя изопнатото й лице. - От деня, в който се роди, ти изглеждаше точно като баща си. А всеки ден след това наблюдавах аномалиите ти да растат заедно с теб. Скоро ще заминеш и мен няма да ме има да бдя над теб. Ще разчиташ само на себе си, за да не се превърнеш в чудовището, което те създаде. Не можеш да позволиш това да се случи. Завърши училище, вземи своята научна степен. Напусни града и създай приятелства, това ще ти се отрази добре. Просто бъди внимателна. Никога не забравяй, че не си като останалите. Те нямат зло в себе си, което се опитва да изплува на повърхността, както стоят нещата при теб.

За пръв път в живота си ми се прииска да споря с нея. Да й кажа, че може би няма нищо зло в мен. Че баща ми може да е бил зъл и преди да се превърне във вампир и, че моите необикновености ме правят различна, но не и наполовина зла. Дори когато опровержението беше на устните ми, го задуших. Не беше ми убягнало, че откакто започнах да убивам вампири, нашите отношения значително се бяха подобрили. Тя ме обичаше, знаех това, но преди винаги бях чувствала, че сякаш някаква малка част от нея ме винеше за двете обстоятелства – раждането ми и последствията от него.

- Няма да забравя, мамо. - беше всичко, което казах. - Няма да забравя, кълна ти се.

Чертите й омекнаха. Виждайки това се зарадвах, че не бях спорила. Това беше жената, отгледала детето на изнасилвача си, а в този малък град беше отхвърлена само заради това, че имаше извънбрачно дете. Никой дори не знаеше ужасната истина за бременността й. А за капак на цялата тази несправедливост, никога не съм била нормално дете. Нямаше нужда да я поучавам кое е добро и кое – лошо.

- Всъщност, - продължих аз – Ще ходя на лов в петък. Вероятно ще се върна късно. Аз.. имам добро предчувствие, че ще намеря някой.

Да. Определено.

Тя се усмихна.

- Вършиш правилното нещо, мила.

Кимнах, преглъщайки вината. Ако тя разбереше за Боунс, никога нямаше да ми прости. Не би разбрала как бих могла да си партнирам с вампир по каквато и да е причина.

Тя легна в леглото си, а аз – в своето, опитвайки се да заспя. Но страховете ми от сменената перспектива и от това, кой беше отговорен за нея ме държаха будна.




6

НАЙ-НАКРАЯ ПЕТЪК НАСТЪПИ. ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ПЕТ ДНИ, бях експериментирала с различни гримове и прически, за да се превърна в най-апетитната хапка. Хубавата чантичка от салона Hot Hair беше пълна с козметика, гелове, лак за коса, фиби за коса, лак за нокти, както там им викат. Боунс ми купи ролки за коса. След като се издокарах, щях да се сражавам с него с курвенската си визия, за да съм готова се да се бия с тази къса рокля.

Сега Боунс ме чакаше на входа на пещерата, като никога. От това как изглеждаше, разбрах че беше готов за довечера. Черна риза с дълги ръкави, черни панталони, черни ботуши. Със светлата си коса и кожа приличаше на овъглен архангел.

- Сега са ти ясни всички детайли, нали? Няма да ме виждаш, но аз ще те наблюдавам. Когато си тръгнеш с него, ще те проследя. Навсякъде навън е позволено, но не позволявай, повтарям не му позволявай да те вкара в някоя сграда или къща. Ако се опита да те накара да влезеш, какво ще направиш?

- За бога, Боунс, повтаряхме го хиляда пъти.

- Какво ще направиш? – нямаше да се предаде.

- Ще натисна пейджъра на часовника, Мистър Бонд, Джеймс Бонд. Ще ми се притечеш на помощ. Вечеря за двама.

Той се усмихна, стискайки рамото ми. – Котенце, разбрала си ме напълно погрешно. Ако се пресегна за врата ти, няма да имам намерение да го споделя.

Въпреки че, никога няма да го призная, това да притежавам такава малка безопасна връзка ме караше да се чувствам по-добре. Часовникът беше снабден с малък пейджър, който просто ще изпрати серия от позвънявания на Боунс, но ако това се случеше, то щеше да означава, че задникът ми е в опасност.

- Въобще смяташ ли да ми кажеш кого ще примамя? Или ще разбера по-късно, когато забия кола си в някого другиго. Много си потаен относно идентичността. Страх те е, че ще те предам ли?

Онази предишна усмивка я нямаше на лицето му и на нейно място застана много сериозно изражение.

- Беше по-добре за теб да не знаеш предварително, мила. По този начин няма случайни подхлъзвания. Една дума не може да излезе, ако не е изговорена, нали така?




Той ме последва до отчасти заграденото място, където държеше курвенските ми дрешки и аксесоари. Беше изумително колко много пространство имаше тази пещера. По мои изчисления беше дълга около една миля. Влязох в изкуствената пробна и дръпнах завесата с изострен поглед. Нямаше да се преоблека пред него. Завесата не пречеше на разговорът, така че му отговорих, докато свалях дрехите си.

- Това, че се тревожиш за моите подхлъзвания ме развеселява. Вероятно не си ме разбрал предните пъти, когато ти казах че нямам приятели. Единственият човек, с когото разговарям е майка ми, а тя не е осведомена за тази връзка.

Веднага щом изрекох думите, едно празно чувство изпълни гърдите ми. Беше истина. Толкова сложно колкото бе, Боунс беше единственото най-близо нещо до приятел, което имах. Може и да ме използваше, но поне имаше право. Не беше подъл и лъжлив като Дани.

- Добре, любима. Името му е Серхио, въпреки че е възможно да ти каже някои друго име. Черна коса, сиви очи, типична вампирска кожа. Италианският му е роден език, но говори свободно още три езика, така че английският му има акцент. Не е много набит. Всъщност, дори може да ти изглежда безобиден, но не му позволявай да те заблуди. Около триста години е и е по-силен отколкото можеш да си представиш. Също е и садист, харесва малките, наистина малките. Кажи му, че си малолетна и че си се промъкнала в клуба с фалшива лична карта, това само ще го възбуди повече. Също така не можеш да го убиеш веднага, защото се нуждая от малко информация. Това е всичко. О, и струва около петдесет хиляди долара.

Петдесет хиляди долара. Думите прозвучаха в главата ми. И като се замисля, че бях готова да се скарам с Боунс заради пари! Думите продължаваха да кънтят и с тях още един важен детайл, който никога до сега не беше разбулван.

- Пари. Ето защо ловуваш вампири! Ти си наемник!

Бях толкова изненадана от тази информация, че дръпнах завесата, докато бях само по бельо.

Той ми хвърли бавен поглед отдолу нагоре, преди да срещне очите ми.

- Да, точно така. Това работя. Но не се тормози. Можеш да ме наречеш и приемен убиец. Понякога клиентите ми ги искат живи.

- Уау. А аз си мислех, че преследваме хора, които те изкарват извън нерви.

- И това беше достатъчно за теб, за да убиеш някого, само защото те е погледнал накриво? Брей, не си претенциозна. Какво ако преследвах някое малко, сладко нещо, на което никога не бих причинил нищо? Все още ли щеше да е окей?

Дръпнах завесата и открих, че думите на майка ми излизат от устните ми.

- Нито един от вас не е малко и сладко нещо. Всичките сте убийци. Ето защо нямаше значение. Посочи ми един вампир и аз ще се пробвам да го убия, защото поне веднъж е сторил нещо, с което да заслужава това.




Отвъд завесата беше толкова тихо, че се зачудих дали не си е тръгнал. Когато надникнах, той все още стоеше на същото място. Капка емоция премина през лицето му, преди то да стане неразчетливо отново. Внезапно чувствайки се неудобно, се върнах обратно в заграденото пространство, за да сложа малкото плат върху себе си.

- Не всеки вампир прилича на тези, които са убили онези момичета, за които Уингстън ти каза. Просто ти е лош късмет, че живееш в Охайо точно по това време. Случват се неща, за които ти не знаеш.

- Впрочем Уингстън греши. – казах самодоволно. – Потърсих имената на онези момичета на следващия ден и нито едно от тях не е мъртво. Дори не са безследно изчезнали. Една от тях, Сузи Клингър, живее в съседния град, но родителите й казаха, че е заминала да учи актьорско майсторство. Това, което не знам e защо Уънгстън би съчинил всичко това, но не от мен се очаква да разбирам мозъчните функции на един призрак.

- По дяволите! – Боунс почти изкрещя. – С кого разговаря освен с родителите на Сузи Клингър? С полицията? Със съседите?

Не знаех защо е толкова обезпокоен. Не че е имало многократни убийства. – С никого. Потърсих имената им онлайн от компютъра в библиотеката и когато не излезе нищо, погледнах няколко местни вестници и после позвъних на родителите на Сузи, казвайки им че съм търговец. Това беше.

Напрежението му намаля. Поне вече не стискаше юмруците си.

- Не прави нищо, което не съм ти казвал. – каза той много спокойно.

- А ти какво очакваше? Да забравя за десетки момичета убити от вампири, само защото ти така казваш? Виждаш ли, ето за това ти говоря! Един човек не би се държал по този начин. Само вампирът може да е толкова студен.

Той скръсти ръце. – Вампирите съществуват от векове и въпреки че сред нас има негодници, мнозинството сръбва от тук от там, но всеки си тръгва. Освен това, и твоят вид не е цвете за мирисане. Хитлер не е вампир, нали? Не е. Човеците могат да са толкова зли, колкото нас, не го забравяй.

- О, хайде де, Боунс! – Вече облечена, дръпнах завесата и започнах да слагам ролките в косата си. – Не ми пробутвай тия глупости. Да не се опитваш да ми кажеш, че никога не си убивал някой невинен? Че никога не си изсмуквал живот от някого, когато си бил гладен? Че никога не си насилвал някоя жена, която ти е отказала? Боже, единствената причина, поради което не ме уби в нощта, когато се срещнахме е защото видя как се променят очите ми, затова ги приказвай на някого, който би ти повярвал!

Ръката му се протегна. Напрегнах се, но всичко, което стори бе да хване една падаща ролка. Преди да премигна, той я беше навил на косата ми.

- Да не си помисли, че ще те ударя? Наистина не знаеш толкова, колкото твърдиш. Като изключим това, че те уча как да се биеш, никога не бих вдигнал ръка срещу теб. Колкото до нощта, в която се срещнахме, ти даде най-доброто от себе си, за да ме убиеш. Мислех, че работиш за някого, затова шамаросвах и заплашвах, но нямаше да те




убия. Не, щях да пия от шията ти и да те карам да промениш очите си в зелено, докато не ми кажеше коя си. После щях да те върна на онова място със счупени ребра, като предупреждение, но ти обещавам това – никога не бих те принудил. Съжалявам, Котенце. Всяка жена, в която съм бил е искала да съм вътре в нея. Убивал ли съм някой невинен? Да. Когато се живее толкова дълго, се правят грешки. Опитваш се да се извлечеш поука от тях. А ти не бива да ме съдиш толкова бързо. Няма съмнение, че ти също си убивала невинни.

- Единствените хора, които съм убивала бяха вампири, които се опитаха да ме убият първи. – казах, смутена от близостта му.

- Оу? – каза той. – Не бъди толкова сигурна. Изчака ли онези мъже, които си убила, да се опитат да те захапят? Или просто прие, че щом са вампири и че щом ти си сама, ще се опитат да те убият? Игнорирайки голямата вероятност, че са били там, само защото едно много хубаво момиче е искало да спи с тях? Кажи ми – колко много си убила, още преди да ти покажат вампирските си зъби?

Устата ми се отвори дори когато бързия ми откъс закънтя в ушите ми. Не. Не. Всички те се опитаха да ме убият. Опитаха се. Или не…?

- Без значение дали бяха показали вампирските си зъби или не, не се променя фактът, че вампирите са зли, а това за мен е достатъчно.

- Твърдоглава жено, - измърмори той. – Тогава, ако всички вампири бяхме така развратни както твърдиш, защо сега да не ти разтворя краката и да изкарам малко от злото си върху теб?

Той беше твърде силен, за да го спра, ако решеше да го стори. Погледнах към коловете си, но те бяха много далеч. Боунс ме видя да поглеждам натам и сардонична въздишка излезе от устните му.

- Не бива да се тревожиш за това. Казах ти, не влизам без да съм поканен. Сега побързай. Имаш още един опасен приятел за убиване.

Той си тръгна със свистене на въздуха, което ме остави да треперя. Чудесно, бях засегнала своето подкрепление. Умно. Наистина умно.

Шофирахме поотделно, за да избегнем възможността да бъдем видени заедно. Всъщност, изобщо не го бях видяла след малката ни разправия в пробната. Беше ми оставил бележка, с която казваше, че ще ме наблюдава и да се придържам към плана. На път към клуба бях необяснимо притеснена от това, което се беше случило. Това, което казах, беше истина, нали? Добре де, може би не всеки вампир, който съм убивала е искал да стигне до шията ми, това е така. Някои бяха доста фокусирани върху деколтето ми. Но щяха да се опитат да ме убият, нали? Боунс може да се държеше различно, но всички вампири бяха лоши.

Нали?

Музиката ме посрещна с пулсиращия си ритъм. Басовете не се променяха за разлика от различните парчета. Според Боунс, Серхио щеше да се появи до трийсет минути. Настаних се на бара, заставайки така, че да виждам входа и си поръчах джин с тоник.




Като изключим лунната светлина, алкохолът изглежда ме правеше по-спокойна, отколкото притеснена. Боунс казваше, че това се дължи на кръвната ми връзка. Той би трябвало да знае – можеше да изпие няколко бутилки с уиски без дори да тръпне. Положителната страна - добавяше към безпомощния образ на жената това, че изглежда пиян.

Мина известно време от последния ми джин с тоник, затова бързо казах на бармана да напълни чашата ми отново, когато бях готова. Очите му събличаха малкото плат върху мен, откакто бях влязла. Беше хубаво да знам, че Боунс знаеше какво да избере, когато ставаше дума за апетитна хапка. Ще видим дали щеше да проработи и с чудовищата. Докато времето минаваше, стана очевидно, че не само барманът харесваше новият ми външен вид. След като отказвах предложение след предложение за танц или питие, минах през ласкателската част и преминах към раздразнителната. Боже господи, трябва да изглеждам лесна.

Вампирът влезе в клуба с плавна походка, която само един немъртъв можеше да притежава. Съдейки по ръста и черната му коса, трябваше да се казва Серхио. Въпреки че не беше много масивен и много красив, грациозността и самочувствието му лепяха повече от един женски поглед, докато си проправяше път през тълпата. Безгрижно, изпих питието си и изпънах краката си, кръстосвайки ги, докато втривах единия прасец в другия. В барът имаше настроение, а от входът той можеше да ме види ясно, въпреки многото ръце протегнати нагоре. С периферното си зрение го видях да спира, да зяпа и да променя посоката си на вървене. Отправяше се право към мен.

Мястото до мен беше заето от един по-възрастен мъж, който се втренчваше надолу по роклята ми, но вампирът не се поколеба. С едно щтракване на пръсти, Серхио го разкара от стола му.

- Изчезни. – заповяда той.

Мъжът си тръгна с омагьосани очи. Въздействие. Боунс ме предупреди за това.

- Благодаря. – отбелязах аз. – Ако продължаваше да ме гледа похотливо, на барманът щеше да му се наложи да избърше пода с него.

- Кой може да го обвинява? – Гладкият акцент на гласът му докосна ушите ми. – Аз също не мога да откъсна очи от теб.

Усмихнах се и отпих голяма глътка от питието си, позволявайки на течността да се завърти в устата ми, преди да я преглътна. Той не пропусна движението ми.

- Изглежда свърших с питието си.

Погледнах го с очакване. Той жестикулира на бармана, който ми наля ново.

- Как се казваш, малка красавице?

- Кат. – Отговорих аз, този път позволявайки на езикът си да се плъзне по чашата преди да преглътна още една голяма глътка.

- Кат. Какво съвпадение. Обичам котенца.




Двойният му намек беше толкова очевиден, радвах се, че Боунс ме беше подложил на онзи похотлив разговор, иначе щях да се изчервя. Вместо да го направя, вдигнах вежда, подражавайки му.

- А ти си моето ново приятелче, което обича котенца? – Дързост, не прилив на кръв в лицето.

- Роберто. Кат, не мога да не отбележа, че изглеждаш твърде малка, за да присъстваш на такива места.

Наведох се напред заговорнически, вдигайки роклята си, откривайки зрелищна гледка. – Можеш ли да пазиш тайна? Не съм на двайсет и една. Всъщност съм на деветнадесет. Една приятелка ми даде назаем личната си карта, малко си приличаме. Няма да кажеш, нали?

От изражението му разбрах, че беше възхитен. – Разбира се, че ще запазя тайната ти, красавице. Твоята приятелка сега с теб ли е?

Въпросът прозвуча невинно, но знаех какво имаше предвид. „Някой ще забележи ли, че те няма?”

- Не. Трябваше да се видим, но не се е появила все още. Вероятно е срещнала някого, знаеш как е. Всичко останало се забравя.

Той покри ръката ми със своята собствена, а аз почти изстенах. Още десет точки за Боунс. Мощта на Серхио направо пълзеше по ръката ми. Никой друг вампир не ми действаше така.

- Знам какво имаш предвид. – Каза той, стискайки ръката ми.

Усмихнах се съблазнително и отвърнах на натиска му. – И аз мисля, че зная.

След по-малко от трийсет минути излизахме от бара. Подсигурих се като изпих огромно количество джин с тоник преди това, затова имаше очевидна причина да залитам в очите му. Серхио продължи да прави настоятелни намеци за вагини, сметана и облизване, които щяха да ме накарат да изтърча навън, ако не беше Боунс. Дявол да го вземе, но излиза, че това се оказа полезно.

Серхио караше мерцедес. Тъй като никога не бях влизала в такава кола, продължих да му правя комплименти за интериора. Особено задната седалка. Толкова е просторна.

- Кожата е чудесна на допир. – Измърках, докато втривах бузата си срещу възглавничката на пасажерското място. – Затова нося тези ръкавици и ботуши. Харесвам начина, по който гали кожата ми.

Зърната на гърдите ми се открояваха от сутиена ми. Серхио се усмихна, показвайки един от вампирските си зъби, които беше успял да скрие в бара.

- Спри да го правиш, малка писано, иначе няма да мога да шофирам. Какво ще кажеш да отидем у нас, вместо в клуба, за който ти казах?




Предупреждението. – Не. – Издишах аз, отвръщайки му с разгневен поглед. Очевидно той не очакваше да се противопоставя, но нямаше друг начин. Мислейки бързо, погалих ръката му. – Не искам да чакам толкова дълго. Отбий някъде. Котенцето има нужда от измиване с език. – Развратно, протестира съзнанието ми, но с възбуда спуснах ръката си надолу по коремчето между бедрата си.

Върза се, вдигна го без засечка. Много добре.

Серхио остави едната си ръка на волана и се протегна, за да постави другата на крака ми. Ръката му се изкачи нагоре по бедрото ми и продължи към целта си непреклонно. Инструктирана от Боунс, не носех бельо. Мисълта за това как ме докосва точно там ме отврати. Бързо грабнах ръката му и я заврях в деколтето си. По-добре отколкото другата му алтернатива.

- Все още не. – Напрежението ме остави без дъх. Надявах се да помисли, че беше желание. – Отбий. Отбивай веднага.

Колкото по-бързо го продупча с кола си, толкова по-добре.

Ръката му изглеждаше доволна от това къде се намира, но за всеки случай, разкопчах колана си и скочих на задната седалка.

Той ме погледна изненадано. Увих ръцете си около него, облизвайки ухото му. Пълен разврат. – Чакам те, Роберто. Ела да ме вземеш.

Колата излезе от платното. По дяволите, не бяхме стигнали и до гората още. Надявах се никой да не мине покрай, докато го обезглавявахме. Щеше да е трудно за обяснение.

- Идвам, писано. – Обеща ми Серхио и тогава зъбите му се затвориха около китката ми.

- Копеле!

Думата се изплъзна от устните ми, скимтейки, докато той забиваше зъбите си свирепо.

- Това харесва ли ти, писано? – изсумтя той, всмуквайки кръвта, която течеше от ръката ми. – Кучка. Курва.

Разбесняла се, извадих кола със свободната си ръка и го забих във врата му. – Майка ти не ти ли е казвала да не говориш с пълна уста?

Издаде вой и ме пусна, за да вземе кола. Дръпнах ръката си от устата му, като разкъсах плътта си още повече, и се протегнах към другия си кол. След секунда, той беше на задната седалка. Серхио се надведе над мен, но аз изритах с все сила, отбелязвайки точки с директен удар в слабините му. Още един изпълнен с болка вой се разнесе в колата.

- Кучка! Ще изтръгна гърлото ти и ще чукам кървящата ти шия!

Без да го чакам да стигне до врата ми, вдигнах коленете си като бариера, когато той ми се нахвърли. Ботушите бяха близо до мен, затова успях да изкарам още един кол и да го забия в гърба му.




Серхио изхвърча от колата, минавайки през вратата й, сякаш беше хартия. Втурнах се след него, нуждаейки се да се сдобия отново с оръжията си. Един удар ме посрещна отстрани, веднага щом слязох от колата. Преобърнах се, за да избегна ритникът, който беше насочен към главата ми и се приземих на крака.

Серхио ми скочи отново – и точно тогава беше дръпнат назад от вампирът, който сякаш се беше материализирал зад него. Боунс го държеше силно, едната му ръка беше на кола намиращ се на врата на Серхио, другата държеше този на гърба му.

- Време беше. – Измърморих аз.

- Здравей, Серхио! – Каза Боунс жизнерадостно, движейки яростно колът във врата на Серхио. Последваха няколко всмукващи бълбукания преди Серхио да проговори.

– Мръсно копеле, как ме откри?

Изуми ме това, че можеше да говори, след като почти цялото му гърло беше разкъсано. След това Боунс затегна захвата си в гърба на Серхио, забивайки го по-дълбоко, докато със сигурност не допираше сърцето му.

- Виждам, че си срещнал приятелката ми. Не е ли просто чудесна?

Кръвта се стичаше като рекичка по ръката ми. Откъснах плата на ръкава си и го увих около раната, която пулсираше наред с пулса ми. Въпреки това, успях да се задоволя с вида на лицето на Серхио, когато очите му се върнаха към мен.

- Ти. Ти ме натопи. – Скептичност изпълзваше тона му.

- Точно така, писано. Предполагам няма да можеш да ме измиеш с език. – Една част от мен беше потресена от студенината ми, а другата ликуваше с нея.

- В нея има нещо, нали? – Продължи Боунс. – Знаех, че няма да устоиш на една красавица, ти безполезни мръснико! Сега не излиза ли, че си хванат в капан? Какво, да не би да ти свършиха парите, че излезе навън да вечеряш, вместо да си поръчаш нещо за вкъщи?

Серхио остана спокоен. – Не знам за какво говориш.

Съдейки по изражението му не знаеше. Е, аз нямах улики.

- Разбира се, че знаеш. Чувам, че ти си най-добрият му клиент. Имам само един въпрос към теб и знам, че ще ми отговориш честно, защото ако не го направиш, - той забоде по-дълбоко кола в гърба на Серхио, - много ще се разочаровам. Знаеш ли какво става, когато се разочаровам? Ръката ми трепва.

- Какво? Какво? Ще ти кажа! – Акцентът му беше по-дълбок сега, почти неразбираем.

Боунс се усмихна наистина застрашително. – Къде е Хенеси?

Лицето на Серхио се вкамени. Пребледня, ако това беше възможно.




- Хенеси ще ме убие. Ако го предадеш не оставаш жив, за да се хвалиш! Не знаеш какво би направил, ако проговоря. А и ще ме убиеш дори и да ти кажа.

- Слушай, приятел, - трепване, завъртане, бутане, - Обещавам, че няма да те убия, ако ми кажеш. Имаш шанс да избягаш от Хинеси. Но се кълна, че ако не ми кажеш къде е – още едно завъртане на кола и Серхио изрида на висок глас – ще умреш точно тук. Чакам решението ти. Решавай сега.

Нямаше избор, беше изписано на осъденото лице на вампира. Победен, неговата глава се издаде напред и само едно изречение излезе от кървящата му уста.

- Чикаго Хайтс, на юг от града.

- Благодаря ти много, приятел. – Вдигайки вежда, Боус се обърна към мен.

- Това твоят кол ли е, любима?

Извади този в гърба на Серхио и ми го подхвърли. Хващайки го във въздуха, срещнах очите му с перфектно разбиране.

- Ти обеща! Ти обеща!

Серхио шептеше, докато приближавах, ранената ми ръка притисната към гърдите ми. Беше изумително колко много се страхуваше при мисълта за собствената си смърт, когато преди минути искаше да ускори моята.

- Обещах. Но тя не е. Имаш ли да му казваш нещо, Котенце?

- Не. – Отговорих и забих кола в сърцето на Серхио. Ръката ми навлезе в гръдния му кош и аз я отдръпнах, отървавайки се от черната му гъста кръв с отвращение. – Няма какво да му кажа.

7

БОУНС БЕШЕ МНОГО ПО–ЕКСПЕДИТИВЕН в грижата за тялото отколкото аз някога бях била. Беше увил Серхио в найлон и го беше разположил в задната част на багажника за няколко минути, докато си подсвиркваше през цялото време. Междувременно аз бях седнала опряла гръб в колата, притискайки китката си. Той приклекна до мен след като затвори багажника с трясък.

- Дай да погледна. - каза ми, пресягайки се към мен.




- Добре съм. - напрежението и болката направиха гласа ми остър.

Боунс ме игнорира и отмести пръстите ми от раната, разваляйки импровизираната ми превръзка.

- Кофти ухапване, разкъсало е плътта около вените. Ще се нуждаеш от кръв за това.

Той изкара джобно ножче от джоба си и го притисна към дланта си.

- Недей. Казах, че съм добре.

Той просто ми отправи раздразнен поглед и разряза дланта си с острието. Кръвта рязко текна и той я изтиска върху моята съпротивляваща се ръка.

- Не бъди неразумна. Колко ти взе?

Китката ми потръпна когато кръвта му се смеси в моята. Магията на лекуването, в реално време. По някакъв начин това изглеждаше толкова интимно, колкото и когато трябваше да смуча кръв от пръста му.

- Около четири стабилни глътки, предполагам. Промуших го във врата колкото бързо можах, за да отместя главата му. Къде беше ти все пак? Не видях кола зад нас.

- Това беше целта. Карах мотора си, но пазех достатъчно дистанция, че Серхио да не се досети, че е преследван. Мотора е на около миля оттук долу на пътя.

Боунс кимна по посока на близките дървета. - Пробягах през тази последна част от пътя, за да вдигна възможно най - малко шум.

Главите ни бяха на сантиметри разстояние, а коленете му се притискаха в моите. Чувствайки се неудобно, се опитах да се отместя, но вратата на колата не ми оставяше тази възможност.

- Мисля, че колата е потрошена. Задната врата е на парчета.

Наистина беше. Серхио я бе обезобразил отвъд всякакви представи. Рушаща топка би причинила подобни вреди.

- Защо се е насочил към китката ти ако сте били и двамата на задната седалка? Не е успял да достигне врата ти?

- Не, - вътрешно проклех спомена. - Стана твърде палав на предната седалка и се опита да ме почувства, благодарение на теб и на твоята идея да съм без бикини. Нямах намерение да му позволя, затова се покатерих на задната седалка и го прегърнах отзад, за да не стане твърде подозрителен. Глупаво от моя страна, наясно съм сега, но тогава не помислих за китките си. Всеки вампир досега се е устремявал към врата ми.

- Да, включително и аз, нали? Колата толкова рязко се отклони от пътя, че си помислих, че вие двамата вече сте се налегнали. Какво го накара да отбие толкова рязко?

- Казах му да дойде и да ме вземе. - гласът ми звучеше небрежно, но думите бяха болезнени. Беше дошъл и ме беше хванал наистина. Един въпрос ми дойде на ума.




- Той добре ли е там отзад?

Боунс се ухили.

- Искаш да му правиш компания ли?

Отговорът ми беше придружен от злобен поглед.

- Не, но убеден ли си, че е мъртъв? Винаги им режа главите, за да съм сигурна.

- Критикуваш работата ми? Да, мъртъв е. Сега трябва да се изнесем оттук преди някой любопитен шофьор да е минал и да е попитал дали нямаме нужда от помощ.

Освобождавайки ръцете ми, той проучи раната. Плътта вече беше затворена около нея сякаш чрез невидими шевове. Неговата ръка вече дори нямаше белег. - Това ще те поддържа. Трябва да преместим това возило. – Изправих се и огледах състоянието на колата. Наоколо не се мотаеха само металните парчета от потрошената й врата, а и значително количество кръв, пролята от китката ми и от врата на Серхио.

- И как се предполага да карам тази таратайка? Всеки полицай, който види тази кола, би ме спрял.

Той се ухили с онази своя самонадеяна усмивка.

- Не се плаши. За всичко съм се погрижил. - извади мобилен телефон от джоба на якето си. - Аз съм, приключихме. Изглежда все пак ще се нуждая от твоя превоз, друже. Ще ти хареса возилото, Бенц е. Макар че се нуждае от малко ремонт на вратата. На Плантърс Роуд сме, южно от клуба. Тръгни насам, ясно? - Той затвори телефона без да се сбогува и върна отново вниманието си към мен. - Стой спокойно, Котенце. Превозът ни ще е тук след минута. Не се тревожи, той е наблизо. Казах му, че може да ми е необходима помощта му тази вечер. Разбира се, той най – вероятно е очаквал това да се случи малко по – късно през нощта. - той направи кратка пауза, дарявайки ме с разбиращ поглед. - Трябва да си е тръгнал с теб доста бързо. Трябва да е бил много заинтригуван от теб.

- Да, истинско щастие. Поласкана съм. Сериозно, Боунс, дори да вземат тази кола на буксир, все още има твърде много кръв в нея. А ти не ме послуша да си вземем почистващи материали. Това нещо би могло поне да се почисти с парцал.

Той се придвижи по – близо и издърпа ръката ми за още един преглед. Сега имах само тънка червена линия от излекувана кожа, но след като се задоволи относно състоянието ми, той не ме пусна. Да избягвам погледа му не можеше да ме предпази от това, да почувствам тежестта му.

- Повярвай ми, любима. Знам, че не би искала, но трябва. Свърши страхотна работа тази вечер, между другото. Този кол в гърба му беше само няколко сантиметра по – далеч от сърцето му. Той го забави, както и онзи във врата му. Щеше да се справиш с него дори и да не бях наоколо. Силна си, Котенце. Бъди доволна.

- Доволна? Това не е точната дума, която бих употребила. Облекчена? Това вече може да се каже. Облекчена съм, че съм жива и вече има един убиец по – малко, който да дебне




наивните момичета наоколо. Но доволна? Щях да бъда доволна, ако нямах изобщо този произход. Щях да бъда доволна, ако имах двама нормални родители и куп приятели и единственото нещо което да убивам, да е времето. Или ако дори веднъж отидех в някой клуб просто за да потанцувам и да се забавлявам, вместо да приключа вечерта забивайки кол в сърцето на някой, който току-що се е опитал да ме убие. Това означава да съм доволна. А това тук е... съществуване. До следващия път.

Издърпах ръката си и се преместих назад няколко крачки, за да поставя някаква дистанция помежду ни. Полъх от меланхолия премина през мен когато ме застигна мисълта, че нещата, които току-що изредих, никога нямаше да бъдат мои. Понякога беше плашещо да се чувстваш стар на двайсет и две.

- Глупости. - самотната дума разчупи тишината.

- Моля? - колко харесвам вампири, които не проявяват съчуствие.

- Глупости казах. Играеш ръката, която ти е раздадена1, като всички други на този скапан свят. Имаш дарби, за които хората биха убили, без значение, че ги презираш. Имаш си майка, която те обича и приятен дом, в който да се прибереш. Майната им на задръстените ти съседи, които вирят нос пред теб, заради липсата ти на баща. Този свят е огромно място и ти имаш голяма роля, която да изиграеш в него. Мислиш си, че всички се мотаят наоколо, подсвирквайки си за живота, който водят? Мислиш, че всички имат силите да изберат посоката, в която върви съдбата им? Съжалявам, любима, не става по този начин. Държиш тези, които обичаш близо и водиш битките, които можеш да спечелиш и това, Котенце, е начинът, по който стоят нещата.

- Ти пък какво знаеш за това? - горчивината ме беше направила смела и думите се изплъзнаха от устата ми.

Изненадващо той отметна глава назад и се разсмя, преди да сграбчи рамената ми, приближавайки се толкова близо, че устните му почти докосваха моите.

- Ти…нямаш…и…най - малка…представа през какво съм преминал, така че не …ми…казвай…какво знам.

Имаше тънка завоалирана заплаха в начина, по който произнесе отмерено всяка дума. Сърцето ми заби учестено и знаех, че той може да го чуе. Захвата му се отпусна докато пръстите му вече не се впиваха в кожата ми, но ръцете му останаха там. Боже, беше близо... толкова близо... Несъзнателно облизах устните си и потреперих, когато забелязах, че той проследи движението с очи. Въздухът направо пращеше помежду ни, или от естествената му вампирска енергия, или от... нещо друго. Бавно езикът му се подаде навън, погалвайки долната му устна. Беше хипнотизиращо да го наблюдавам. Рязкото надуване на клаксон ме накара почти да изскоча вън от кожата си. Сърцето ми се качи в гърлото, когато огромно превозно средство с осемнайсет колела забави и паркира точно пред нас. Звукът от освобождаването на лоста и натискането на спирачките прозвуча оглушително във внезапно притихналата нощ.

1

1

Има се предвид игра на карти, като тук Боунс иска да поясни как човек трябва да разполага правилно с това, което съдбата му е отредила (бел.прев.)




- Боунс!... - изплашена от разкриване щях да кажа и още нещо, но тогава той отиде до возилото и извика за поздрав:

- Тед, ти мръсно копеле, добре, че пристигна толкова бързо.

Може и да си въобразявах, но ми се стори, че долових някаква фалшива нотка в гласа му. Аз от своя страна просто исках да прегъра този Тед и да му благодаря, че прекъсна това, което можеше да се превърне в много опасен момент.

Висок, кльощав мъж се спусна от караваната и му отговори ухилено:

- Пропускам си шоутата заради теб, приятел. Надявам се, че не съм прекъснал нещо между теб и това момиче. Двамата изглеждахте ужасно заети.

- Не! - думата се изтръгна от мен с цялото отричане на една осъдена душа.- Нищо не се случва тук.

Тед се засмя и заобиколи колата откъм повредената й врата, промушвайки главата си вътре и сбръчквайки носа си при вида на кръвта.

- Разбира се... Виждам.

Боунс изви вежда към мен с тихо предизвикателство, карайки ме да извърна погледа си встрани. След това потупа приятеля си по рамената.

- Тед, стари приятелю, колата е твоя. Само трябва да изкараме една част от багажника и сме готови. Карай ни до мястото, до тогава ще приключим.

- Със сигурност, друже. Ще ти хареса задната част. Има климатична инсталация и няколко сандъци за сядане, може и да се возите в колата. Хайде сега. Да сложим това бебче в леглото. Тед отвори задната част на караваната. Беше снабдена със стабилни скоби, които да прикрепят кола вътре. Поклатих глава възторжено. Боунс наистина беше помислил за всичко. Когато Тед спусна стоманената рампа, Боунс се качи в Мерцедеса и го закара право в скобите. След още малко допълнително нагласяне, колата беше обезопасена. Тогава Боунс отиде да вземе мотора си, връщайки се за няколко минути и го сложи настрани в караваната. Когато приключи ми се ухили.

- Хайде, Котенце, таксито ти те очаква.

- Ще се возим отзад? - Честно казано идеята да бъда сама с него в ограниченото пространство ме плашеше и то не от загриженост за артериите ми.

- Да, тук. Старият Тед не желае да рискува да го видят с мен. Полезно е за здравето му. Пази в тайна нашето приятелство. Умно момче.

- Умно. - промърморих, докато се качвах във вътрешността на караваната. Тед затвори вратата с решително щракване, последвано от звука на превъртащата се ключалка.

- Завиждам за това.

Отказах да седна отново в колата, в която кръвта ми обагряше седалките и в чийто багажник се въргаляше труп. Вместо това застанах на разстояние от Боунс, до колкото




тясното пространство го позволяваше. Имаше щайги, разположени към лицевата част и пълни с Бог знае какво. Свих се на кълбо върху една от тях. Боунс се разположи със задоволство на друга, изглеждайки сякаш няма грижа на света.

- Знам, че това не е проблем за теб, но тук има ли достатъчно кислород?

- Изобилства от въздух. Докато няма тежко дишане. - веждата му се изви докато говореше, докато очите му ми казваха високо и ясно, че не е пренебрегнал и за миг нашия по – ранен момент.

- Е, тогава съм в безопасност. В абсолютна безопасност. - проклет да е за това знаещо извиване на устните му, което ми даде в отговор. Какво щях да направя, ако беше мръднал още малко по – близо одеве? Ако беше преодолял онзи последен сантиметър, разделящ устните ни? Щях ли да го зашлевя? Или...

- Мамка му! - Уупс, това го казах на глас.

- Нещо не е наред ли?

Онази полу усмивка все още играеше върху устните му, но изражението му беше сериозно. Сърцето ми отново ускори ритъма си. Въздухът сякаш се сгъсти помежду ни и отчаяно потърсих нещо, с което да потуша напрежението.

- И кой е този Хенеси, за когото разпитваш?

Изражението му стана предпазливо.

- Някой опасен.

- Да, за това се досетих. Серхио изглеждаше доста уплашен от него, затова разбрах, че не е някой бойскаут. Да разбирам ли, че той е следващата ни мишена?

Боунс направи пауза преди да отговори, сякаш подбирайки внимателно думите си.

- Той е някой, който преследвам, да. Само че, след него ще тръгна сам.

Наежих се незабавно.

- Защо? Не смяташ, че мога да се справя ли? Или все още не ми вярваш, че мога да запазя това в тайна? Мислех, че вече сме минали тази част.

- Мисля, че има устойчиви причини, в които е по-добре за теб да не се замесваш. - отговори той уклончиво.

Зарязах тактичността. Поне темата попари странното по – раншно настроение. - Каза нещо от рода на, че Серхио бил най – добрия клиент на Хенеси. Какво имаше предвид с това? Какво е направил Хенеси на онзи, който те е наел? Знаеш ли, или просто прие договора, без да задаваш въпроси?

Боунс издаде слаб звук.




- Въпроси като тези са причината да не ти казвам нищо относно това. Задоволи се да знаеш, че Охайо не е безопасно място за млади момичета напоследък. Заради това не искам да преследваш вампири без мен. Хенеси не е просто мръсник, който пролива нечия кръв, когато това може да му се размине. Освен това, не питай повече.

- Не можеш ли поне да кажеш от колко време си по петите му? Не ми се вярва това да е нещо свръх секретно.

Той долови хапливостта на тона ми и се намръщи. Не ми пукаше. По – добре да спорим един с друг отколкото, е, нещо друго.

- Около единайсет години.

Почти се изсипах от щайгата си.

- Мили Боже! Той трябва да има доста шикозна цена за главата си. Хайде де, какво е направил? Вбесил е някой богаташ, очевидно.

Боунс ми отправи поглед, който не успях да разгадая.

- Не всичко е заради пари.

От тона му ми стана ясно, че няма да изкопча нищо повече от него. Добре. Ако искаше да играе по този начин, добре, щях просто да опитам по – късно.

- Как се превърна във вампир? - попитах след това, изненадвайки дори и себе си с този въпрос.

Отново повдигна вежда.

- Искаш интервю с вампир ли, любима? На репортера във филма не му се отрази много добре.

Докато му отговарях, „Така и не го гледах, майка ми казваше, че е пълен с насилие.“, комичността на това ме накара да се засмея. Боунс се ухили на свой ред, мятайки многозначителен поглед на колата.

- Разбирам. Добре, че не си го гледала в такъв случай. Кой знае какво би се случило.

Смехът се стопи, и се сетих, че наистина исках да знам и се загледах в него целенасочено, докато той не въздъхна примирително.

- Добре, ще ти кажа, но след това и ти ще трябва да отговориш на един от моите въпроси. Имаме за убиване цял час така или иначе.

- Това танто за танто ли е, доктор Лектър? - подиграх му се. - Добре. Но не виждам смисъла. Ти вече знаеш всичко за мен.

Погледа му разнесе горещина по тялото ми, а гласът му се принизи до шепот:

- Не всичко.




Уау. За миг се върна онова напрежение. Прочиствайки внезапно пресъхналото си гърло, се размърдах неспокойно, докато не достигнах още по – близо до критичната точка.

- Кога се случи? Кога беше променен? - моля те, просто говори. Моля, спри да ме гледаш така.

- Да видим, годината беше 1790 – та и бях в Австралия. Направих на момчето услуга, и то реши, че може да ми я върне като ме превърне във вампир.

- Какво? - бях шокирана. - Ти си австралиец? Мислех, че си англичанин!

Усмихна се леко развеселен.

- Всъщност съм по малко от двете. Роден съм в Англия. Там прекарах младините си. Но бях в Австралия, когато бях променен. Това ме прави свързан и с двете.

Сега бях запленена. По – ранния ми ужас беше забравен.

- Трябва да ми разкажеш повече детайли за това.

Той се настани срещу стената на караваната с крака, небрежно свити пред него.

- Бях на двайсет и четири. Случи се точно месец след рождения ми ден.

- Боже, почти на една възраст сме! - веднага щом ги изрекох, разбрах абсурдността на думите си.

Той изсумтя.

- Разбира се. Плюс – минус двеста и седемнайсет години.

- Оф, знаеш какво имам предвид. Изглеждаш по – възрастен от двайсет и четири.

- Много ти благодаря. - той се разсмя на очевидното ми раздразнение, но ме изкара от неловкото положение.

- Времената бяха различни. Хората остаряваха далеч по – бързо. Вие, проклети хора, не разбирате колко ви е по – добре.

- Разкажи ми още. - Той се поколеба и аз изтърсих – Моля те!

Боунс се надведе напред, напълно сериозен. – Не е хубава история, Котенце. Не е романтично като във филмите и книгите. Помниш ли, че ми каза как си напердашила онези идиотчета, които нарекли майка ти курва? Е, моята майка беше курва. Името й беше Пенелопе и е била на петнайсет, когато се е сдобила с мен. За щастие тя и съдържателката на публичния дом са били приятелки, защото иначе никога нямаше да ми бъде позволено да живея там. Само малките момичета можеха да живеят там, заради очевидни причини. Когато бях малък не знаех, че има нещо необичайно относно домът ми. Всички жени ме удряха, а аз трябваше да върша домакинската работа и разни такива неща, докато не пораснех. Съдържателката, името й беше Лусил, по-късно започна да се пита дали исках да продължа семейния бизнес. Някои клиенти, които бяха толкова предразположени, започнаха да ме забелязват, тъй като бях хубавец. Но докато




Съдържателката ми предложи офертата, знаех достатъчно по тази тема, че да не желая да правя да я приема. Просенето беше често срещано занимание в Лондон по онова време. Също и краденето, затова, за да се издържам, започнах да крада. Когато бях на седемнайсет, майка ми умря от сифилис. Беше на трийсет и три.

Лицето ми значително пребледня, докато го слушах, но исках да чуя и останалото. – Продължавай.

- Лусил ме информира две седмици след това, че трябва да си тръгна. Не носех достатъчно пари, че да използвам подслона й. Не, че беше жестока, беше просто практична. Друго момиче можеше да вземе стаята ми и да й носи три пъти повече пари. Отново ми беше предложила избор – да си тръгна и да изляза на улицата, или да остана и да сервирам на клиентите. Продължаваше да се държи мило. Имаше няколко жени с благороден произход, с които се познаваше и им ме беше описала и те бяха заинтересовани. Можех да избера да се продавам на жени, а не на мъже. И това и направих. Първо момичетата в публичния дом ме обучаваха, разбира се, после се оказа, че имам похват за тази работа. Лусил ме продаваше скъпо и скоро започнах да имам редовни сред синьокръвните. Една от тях спаси живота ми. Продължавах да крада. Един ден взех чантата на видна личност точно пред един полицай. Следващото нещо, което разбрах бе, че съм с белезници и че съм се отправил към едно от най-главните съдилища в Лондон. Една от клиентките ми чула за затруднението ми и ме съжалила. Тя убеди съдилището чрез сексуални подходи, които ме изпратиха в новите наказателни колонии. Три седмици по-късно ме качиха на кораб заедно с шейсет и двама мизерни просяци и ни отведоха до Соулт Уелс.

Очите му се заоблачиха и той прокара ръка сред косите си рефлексивно.

- Няма да ти разкажа за пътешествието, само ще спомена, че беше изключителна немотия, такава каквато човек никога не бива да преживява. Веднъж щом влязохме в колонията, ни караха да работим буквално до смърт. С трима се сприятелих – Тимоти, Чарлз и Иън. След няколко месеца, Иън успя да избяга. После, след около година, се върна.

- Защо се е върнал? – Зачудих се аз. – Не е ли бил наказан, за това че е избягал?

Боунс изсумтя. – Наистина трябваше да го накажат, но Иън вече не се страхуваше от това. Намирахме се в полето, колехме добитъка заради месото и кожата, която използвахме когато се настанявахме навън. Те убиха охраната и останалите затворници, освен Тимоти, Чарлз и мен. Тогава Иън се появи сред тях, но беше различен. Можеш да предположиш. Беше вампир и ме превърна онази нощ. Чарлз и Тимоти също бяха превърнати от други двама вампири. Въпреки че и тримата бяхме трансформирани, само един от нас беше пожелал това. Тимоти искаше това, което Иън можеше да предложи. Чарлз и аз не искахме. Иън ни трансформира, защото смяташе, че ще му благодарим един ден. Останахме в родината си за няколко години, а после се върнахме в Англия. Отне ни двайсет години, докато най-накрая стигнем дотук.

Той спря и затвори очите си. По някаква причина, докато разказваше историята си, бях отпуснала свитата си поза и бях седнала, втренчвайки се в него с изумление. Беше абсолютно прав, не беше хубава история, а аз си нямах и на идея през какво беше минал.




- Твой ред е. – Очите му се отвориха, за да потънат право в моите. – Кажи ми какво се случи с онзи мръсник, който те е наранил.

- Господи, Боунс. Не ми се говори за това. – Прегърбих се отбранително при спомена. – Унизително е.

Тъмният му поглед не се отмести. – Току-що ти казах, че съм бил курва, крадец и просяк. Наистина ли за теб е честно да наричаш гаден моя въпрос?

Поставено така, имаше право. С вдигане на рамена, с което се опитах да скрия болката си, го обобщих накратко.

- Срещана история. Едно момче среща едно момиче, момичето е наивно и глупаво, момчето използва момичето и после си бие камшика.

Той просто повдигна едната си вежда и зачака.

Вдигнах ръцете си. – Хубаво! Искаш детайли? Смятах, че наистина му пука за мен. Казваше ми, че е така, а аз се връзвах на лъжите му. Излязохме два пъти, а на третият каза, че трябва да спре до апартамента си, за да вземе нещо преди да отидем в клуба. Когато стигнахме, той започна да ме целува, говореше ми всички онези простотии, колко специална съм била за него… - Стиснах пръстите си. – Казах му, че прибързваме. Че трябва да изчакаме, да се опознаем по-добре, че не съм го правила досега. Той не се съгласи. Аз… аз трябваше да го ударя, или да го разкарам от себе си. Можех да го направя, бях по-силна от него. Но… - Приведох очи. – Исках да го направя щастлив. Наистина го харесвах. Затова когато не се спря, просто останах спокойна и се опитах да не се движа. Не болеше толкова, ако не се движех…

Боже, щях да се разплача. Премигнах рязко и поех глътка въздух, отблъсквайки спомена. – Това беше. След това не ми се обади. Първоначално бях разтревожена, мислех си, че нещо лошо може да му се е случило. – Изсмях се сурово. – На следващия уикенд го видях да се забива с друго момиче в същия клуб, където ходехме. Тогава ми каза, че всъщност никога не ме е харесвал и, че е време да си ходя, защото времето ми за лягане било минало. Същата нощ, убих първия си вампир. По някакъв начин се дължеше на това, че бях използвана. Бях разстроена и исках или да умра или да убия някого. Поне съществуването на някакво същество, което се опитва да изтръгне гърлото ми, даваше гаранция за едното или другото.

Боунс не започва да се присмива. Когато се осмелих да срещна очите му отново, той просто ме зяпаше, без следа от осъждане на лицето му. Тишината се прокрадваше от секунди в минути. Изпълваше се с някакво необяснимо чувство, докато продължавахме да се втренчваме в очите един на друг.

Внезапното движение на караваната пречупи транса, когато возилото спря. Боунс скочи на крака без много усилия и се отправи към багажника на колата.

- Близо сме до мястото и все още имаме работа за вършене. Задръж торбата отворена, Котенце.

Нормалният му наперен тон се беше върнал. Смутена от по-рано се присъединих към него до багажника на колата.




Боунс отви Серхио от найлоновия чувал толкова развеселено, както дете което си играе с амбалажна хартия на Коледа. Държах сравнително голяма торба за боклук и се чудех какво се канеше да прави.

Не ми отне много преди да разбера. С ръцете си, той откъсна главата на Серхио, толкова сръчно, сякаш беше капачката на бутилка сода. Имаше сковаващо скриптене и после сразяващият череп бе нецеремонно изхвърлен в торбата.

- Ъкх. – Мушнах торбата в неговите ръце. – Ти я вземи.

- Гнуслива ли си? Масата гниещ череп струва петдесет хиляди долара. Сигурна ли си, че не искаш да го полюлееш малко? – Той се усмихна със самонадеяната си усмивка отново, старият Боунс се завръщаше.

- Не, благодаря. – Някои неща не се купуваха с пари, и прекарването на повече време с тази глава беше едно от тях.

Багажника на караваната се отвори със скърцане и Тед се появи под неестествената светлина.

- Пристигнахме, приятел. Надявам се да сте се возили гладко. – Очите му заблещукаха докато гледаше напред и назад между двама ни.

Внезапно, реших да се защитя. – Разговаряхме.

Тед се усмихна и аз видях Боунс да прикрива усмивката си, когато се обърна към приятеля си.

- Стига бе, друже. Пътувахме за… около петдесет минути? Нямахме достатъчно време.

Двамата се засмяха. Аз не го направих, не виждах нищо смешно в това.

- Свърши ли?

Все още смеейки се, Боунс поклати глава. – Остани в караваната за минута. Има нещо, за което трябва да се погрижа.

- Какво е то? – Любопитството убивало котките; надявах се на по-добри резултати.

- Бизнес. Трябва да доставя тази глава и не искам да те замесвам. Колкото по-малко хора знаят за теб, толкова по-добре.

Имаше логика. Седнах на ръба на караваната с висящи надолу крака и махнах плата да прегледам раната си отново. Раната беше напълно излекувана, затворена и без белези. Имаше толкова голяма разлика между хора и вампири, дори мелези като мен. Дори не бяхме от един и същи вид. Тогава защо бях казала неща на Боунс, които не бях споделяла с никого другиго? Майка ми, например, не знаеше какво се беше случило с Дани. Нямаше да ме разбере. Всъщност, не би разбрала много неща за мен. Криех повече, отколкото й казвах, ако трябва да бъда честна, поради някаква причина, казвах неща на Боунс, които не биваше да излизат наяве. След около трийсет минути на размишляване върху това и чоплене на лака от ноктите си, Боунс се върна. Той скочи в караваната, отвърза мотора си, и го свали на земята с една ръка.




- Качвай се, Котенце. Свършихме.

- Ами колата? А трупът?

Качих се зад него и увих ръцете си около кръста му. Беше дезориентиращо да съм толкова близо до него след близостта ни по-рано, но не исках да се пребия, падайки на асфалта. Поне ми беше дал предпазна каска, въпреки че той не носеше. Едно от предимствата да си вече мъртъв.

- Тед взима колата. Държи местенце за части на коли. Така се издържа, не ти ли казах?

Не, не беше, не че имаше значение. – А тялото?

Той потегли, оставяйки ме внезапно да го сграбча, когато моторът се приземи на пътя.

- Част от сделката. Той трябва да го погребе. Което значи по-малко работа за нас. Тед е умен човек, държи си устата затворена и държи на работата си. Не се тревожи.

- Не се тревожа. – Извиках през вятъра. Всъщност бях уморена. Беше дълга нощ.

За два часа се върнахме в пещерата, пристигнахме малко след три часа. Пикапът ми беше паркиран на половин миля от входа, както обикновено, след като возилото не можеше да премине през останалата част от пътя. Боунс спря до пикапа, а аз скочих от мотора веднага щом престана да се движи. Моторите ме изнервяха. Бяха твърде несигурен начин за прекосяване на разстояния. Вампирите, разбира се, не се безпокояха от това да счупят врата, ребрата си или от това да обелят кожата си на асфалта. Другата причина за бързината ми беше простичка – да се отдалеча от Боунс колкото се може по-бързо. Преди някакви по-големи кризи на глупост да ме връхлетят.

- Много рано слезе, Котенце. Вечерта една започва.

Погледна ме с блясък в очите и дяволска извивка на устните си. Но аз просто взех ключовете си от скришното им място под един камък и се отправих с умора към пикапа.

- За теб може би, но аз си отивам вкъщи. Отиди да си намериш някоя хубава шия, която да сучеш.

Невъзмутен, той слезе от мотора.

- Отиваш си вкъщи с тази рокля, цялата обляна в кръв? Майка ти ще се разтревожи да те види в този вид. Влез вътре и се преоблечи. Обещавам, че няма да гледам. - Последната част беше придружена с прекомерено намигване, което ме накара да се усмихна въпреки бдителността си.

- Не, ще се преоблека на бензиностанцията. Впрочем, тъй като свършихме тази работа, кога се предполага, че трябва да се дойда отново? Получавам ли почивка?

Исках почивка не само от тренировките, но също и от времето, прекарвано с него. Вероятно трябваше да се прегледам, а малката почивка щеше да реализира това.




- Съжалявам, Котенце. Утре вечер започваме отначало. След това ще отпътувам до Чикаго да видя стария си приятел Хенеси. Ако имам късмет ще се върна в четвъртък, защото в петък имаме още работа…

- Да, разбрах. – Казах отвратена. – Е, просто искам да ти припомня, че следващата седмица ставам колежанка, тъй че ще трябва да го даваш по-спокойно. Направихме сделка, но съм чакала твърде много, за да завърша.

- Разбира се, мила. Напълни главата си с купища информация, която никога няма да използваш в реалния живот. Просто запомни – мъртвите момичета не взимат изпити, затова не си мисли, че ще пренебрегваш тренировката си. Но не се тревожи. Ще го измисля. Като говорим за това, ето, заповядай.

Боунс извади широка непроницаема кесия от вътрешната част на якето си, която изглеждаше препълнена. Започна да рови в нея и след момент извади свитък от нещо зелено и протегна ръка към мен.

- Твоят дял.

Ъ? Втренчих се в безбройните стотачки в ръцете му с неверие, което се превърна в подозрение.

- Какво е това?

Той поклати глава. - Брей, ти си била трудна! Човек не може да ти даде пари без да се съпротивляваш. Това, любима, е двайсет процента от паричното възнаграждение за главата на Серхио. Това е твоят дял за участието ти в убийството му. Виж, сметнах, че щом аз вече не плащам нищо на данъчните, мога да им платя за теб. Смърт и данъци. Вървят ръка за ръка.

Втрещена, зяпнах парите. Това беше повече отколкото можех да заработя за шест месеца като сервитьорка или като работех на овощната градина. И като се замисля, че пресушавах спестяванията си за бензин! Преди да промени решението си, мушнах парите в ръкавицата си.

- Ммм, благодаря. – Какво се предполагаше да кажа? Бях безмълвна в този момент.

Той се усмихна. – Ти си ги спечели, скъпа.

- Имаш голяма сума, за да промениш начина си на живот. Ще се преместиш ли от тази пещера?

Боунс се засмя. – Затова ли си мислеше, че живея тук? Защото нямам пари?

Истинското му веселие ме накара да се отбранявам. – Че защо иначе? Това не е хотел. Трябва да крадеш електричество и се къпеш в ледено студена река. Не мислех, че го правиш само защото обичаш да гледаш как треперят частите от тялото ти!

Това наистина го накара да се засмее. – Да не си разтревожена за моите части от тялото? Нека ти кажа, че са добре. Разбира се, ако смяташ че не е така, винаги можеш да…

- Дори не си го помисляй!74 Любителски превод на Night Huntress Translate Team, Форум България Свят



Той спря да се смее, но в очите му остана онзи блясък. – Твърде късно е за това. Но да се върнем към въпросът ти. Живея тук, защото е по-безопасно. Мога да чуя всеки, който се приближава на миля разстояние. Ще е трудно да ме нападнеш в гръб. Също така е и спокойно. Сигурен съм, че не веднъж си се събуждала от шумът в дома ти. И освен това, пещерата ми я подари един приятел, затова се грижа за нея, когато съм в Охайо и правя каквото трябва всичко да е наред, както му обещах.

- Твой приятел ти е подарил пещерата? Как така се подарява пещера?

- Хората му я открили преди хиляди години, тъй че това я прави тяхна, както всеки може да притежава нещо, в което не стъпва от години. Била е престой през зимата за Мингота. Това беше малко племе от ирокези и бяха едни от последните в щата, когато Индианския Акт за Преместване през 1831 бе приложен. Танахарисън беше мой приятел и реши да не се подчини. Скри се в пещерата, когато племето му беше преместено насила. Времето минаваше, а той гледаше как културата на хората му бива безвъзвратно унищожавана и реши да се опълчи. Приготви се за смъртоносна битка срещу Форт Мейгс. Преди да изчезне, ме помоли да наглеждам дома му. Да не позволявам на никого да му го отнеме. Накрая на пещерата има кости на предците му. Не искаше белите да ги осквернят.

- Колко ужасно. – Казах тихо, мислейки за самотния индианец, който бе взел последното си решение, след като беше видял всичко което обичал да се руши.

Той изучаваше лицето ми. – Бил е негов избор. Не е имал възможността да контролира нищо друго, освен това как да умре, а Минготите бяха много горди хора. Това за него е била достойна смърт. Нещо, което подхожда на заветите на хората му.

- Може и така да е. Но когато смъртта е всичко онова, което имаш, е тъжно, без значение как ще стигнеш до нея. Късно е, Боунс. Тръгвам си.

Тогава той докосна ръката ми, а лицето му беше много сериозно.

- Искам да знаеш, че за това което ми разказа по-рано не е била твоя вината. Такъв човек би сторил същото на всяко момиче и определено го е правил преди и след теб.

- Да не би да знаеш от личен опит?

Измънках преди да успя да се спра. Боунс отдръпна ръката си и отстъпи назад, отново поглеждайки ме с бездънния си поглед.

- Не. Никога не съм се отнасял с жена по този начин и особено не и с девица.

Както съм ти казвал и преди – не е нужно да не си човек, че да се държиш по такъв начин.

Не знаех какво да кажа по тази тема, затова просто настъпих газта и отпътувах.




8

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН МИ ХРУМНА, че разполагам с няколко свободни часа и пари за харчене. Комбинацията от двете никога не ми се беше случвала преди. Въодушевена от мисълта изтичах горе да си взема един душ и да се преоблека. Напоследък се ограничавах само с душове, тъй като се беше доказало, че ваните са малко опасни.

След един блажен тур в мола, бях шокирана да установя, че минава шест, когато погледнах часовника си. Леле как летеше времето, когато не убивах нищо. Беше твърде късно да карам до вкъщи, за да дам някакво извинение на майка си, така че се задоволих с телефонно обаждане. Излъгах я отново, като й казах, че ще ходя у един приятел, за да гледаме филм и да вечеряме заедно по – късно. Надявах се каквото и да се случва тази нощ, да не отнема твърде много време. Би било хубаво да си прекарам една вечер от уикенда у дома.

Бързайки, макар че така или иначе бях закъсняла, скочих от пикапа веднага щом паркирах до познатата пещера. Обхваната от параноя, взех чантите си с мен. Би било лош късмет някой да се вмъкне в пикапа ми и да открадне покупките ми, дори и в периферията на горите. Когато пробягах оставащата миля до входа, бях останала почти без дъх.

Боунс ме чакаше близо до отвора намръщен.

- Виждам, че си запълнила проклетото си време. О, но предполагам, че всичко в тези чанти е за мен, така че всичко е простено. Предполагам, не се налага да се чудя къде си била.

Упс. Внезапно ми дойде на акъла, че да пристигна с толкова чанти, пълни с покупки, взети благодарение на парите, които той ми даде, без да съм му купила нищо, можеше да бъде възприето като грубо. Прикривайки нетактичността си с повдигане на рамене се престорих на обидена.

- Всъщност ти донесох нещо. Ето. Това е за болки в мускулите.

Подадох му масажора, който бях купила за дядо си, осъзнавайки твърде късно нелепостта на подобен жест. Вампирите нямаха болки в мускулите.

Той погледна кутията с интерес.

- Еха, пет скорости. Затоплящ ефект и масаж. Дълбоко проникващо действие. Сигурна ли си, че това не е твое? - изви към мен едната си вежда многозначително.




Сграбчих обратно кутията.

- Просто си кажи, ако не го искаш. Не е необходимо да си груб.

Боунс ми отправи целенасочен поглед.

- Задръж го и го дай на дядо си, за когото е и предназначен. Мътните го взели, много нескопосана лъжкиня си. Добре, че си се погрижила да отстраниш бележките.

Вече раздразнена му отправих унищожителен поглед.

- Не може ли да се върнем към работата? Като детайлите около тази вечер?

- А, това ли? - спуснахме се по – надълбоко в пещерата. - Да видим, твоя човек е над двеста годишен, с естествено кестенява коса, но си променя цвета периодично, говори с акцент и е много добър в битка. Добрата новина е, че не е необходимо да си сваляш бикините. Той ще бъде запленен от теб от пръв поглед. Въпроси?

- Как е името му?

- Най – вероятно ще си измисли някое, но името му е Криспин. Викни ме когато си готова. Ще гледам телевизия.

Боунс ме остави в имровизираната ми съблекалня и аз се нахвърлих върху дузината разголващи дрехи, които беше накупил, докато не измъкнах от купа рокля, стигаща почти до коленете ми. Все пак беше твърде къса, но поне гърдите и задника ми не се подаваха извън нея.

След час нагорещени ролки, грим и високи ботуши, бях готова. Боунс се беше изпънал настрани върху поставен под наклон стол и гледаше с интерес Court TV2. Той обичаше този канал. Някак си да гледам по тази програма как престъпниците се измъкват, ме безпокоеше. Неговият любим коментар беше, че жертвите нямат дори и половината права на престъпниците.

- Съжалявам, че те отделям от това, но съм готова. Сещаш се, места на които трябва да идем и така нататък.

Той погледна нагоре с леко раздразнение.

- Това е интересната част. На път са да произнесат присъдата.

- О, за Бога! Тревожиш се за присъдата по случай на убийство при положение, че ние се каним да извършим такова. Не ти ли прави впечатление, че е леко иронично?

Внезапно той вече беше до мен, набирайки се с бързина, за която атакуваща гърмяща змия би завидяла.

- Да, така е, Котенце, да тръгваме.

2

2

Телевизия, по която се излъчват реалити съдебни процеси




- Няма ли да караш отделно от мен? - никога не се возехме заедно, за да избегнем да ни свързват помежду ни.

Той сви рамене.

- Повярвай ми, никога няма да намериш мястото. Това е различен вид клуб, който е доста специфичен. Хайде, нека не караме джентълмена да чака.

Различен вид клуб. Това беше най-сдържаното изказване, което някога съм чувала. Беше далеч от главната магистрала, надолу по криволичещ път, който изглежда рядко биваше утъпкван, във вътрешността на индустриален склад за стоки, който беше звукоизолиран. За страничен наблюдател това не би било нищо повече от обичайната боядисана в синьо индустриална постройка. Паркингът беше отзад и разполагаше със само един тесен път за маневриране напред и назад между високи дървета, заемащи ролята на естествена ограда.

- Какво е това място?

Очите ми се раздразниха още преди да достигнем до вратата. Имаше опашка от хора, чакащи на входа. Боунс просто мина покрай тях придърпвайки ме до жената на вратата, за която приех, че е охраната. Беше висока и широкоплещеста, а лицето и би могло да мине за красиво, ако на него нямаше преобладаващи мъжествени черти.

- Трикси, липсваше ми. - поздрави я Боунс. Тя всъщност трябваше да се наведе, за да му върне целувката по бузата.

- Мина доста време, Боунс. Чух, че си напуснал тези места.

Боунс й се ухили и тя му отвърна, разкривайки златни резци с усмивката си. Симпатично.

- Не вярвай на всичко, което чуваш. Така започват слуховете.- Вмъкнахме се през вратата пред погледите на втрещените чакащи посетители. Вътре беше тъмно, със слаби лъчи от ограничена светлина които премигваха отсечено по тавана, и внезапно вече знаех какъв вид „различен“ клуб е това.

Имаше вампири навсякъде.

- Какво по дяволите е това? - шепотът ми беше нисък и свиреп, защото изобилстваше от неща, които могат да го чуят.

Боунс незаинтересовано махна с ръка, обхващайки всеобщата обстановка.

- Това, любима, е вампирски клуб. Той дори няма име, макар че местните го наричат Хапка. Всякакви видове същества идват тук, за да се смесят с тълпата и да се движат свободно, без да им се налага да крият истинската си същност. Ето, точно насреща има няколко призраци на бара.

Погледът ми се завъртя там, накъдето беше посочил. Проклета да бъда ако там не се намираха двама прозрачни мъже, седящи ( или поне нещо такова ) на столовете до бара, и приличащи на обичайна двойка в бар Наздраве. Е, може би в бар Наздраве на




ужасите. Енергията, вибрираща от нечовешките посетители накара цялото ми тяло да се чувства като разтресено от ток.

- Боже мили, те са толкова много..

И бяха. Поне няколко стотици.

- Не знаех, че има толкова много в целия свят... - продължих с неверие.

- Котенце, - каза търпеливо Боунс, - около пет процента от населението се състои от немъртви. Ние сме във всеки щат и всяка нация и това е така от много дълго време. Сега ще ти споделя, че има точно определени райони, в които се намират повече от нас. Охайо претендира да е един от тези райони. Казах ти, че тук има тънка линия, разделяща паранормалното от нормалното, така че в целия регион има слаб заряд. По-младите харесват това. Намират го за ободряващо.

- Казваш ми, че моя щат е...гореща точка за вампири?

Кимна ми.

- Не се чувствай нещастна. Има дузини такива точки из цялото земно кълбо.

Нещо премина бързо и радарът ми полудя, когато проточих, врат за да видя кой или какво се беше шмугнало покрай нас.

- Какво беше това? - прошепнах, налагайки ми се почти да притисна устата си към ухото му, за да ме чуе. Околните бяха шумна сбирщина немъртви.

- Какво? - той се обърна по посока на погледа ми.

- Това. - казах нетърпеливо. - Това...нещо. Не е вампир, това мога да го кажа, но определно не е и човек. Какво е? - беше от мъжки пол, въпреки че не можех да съм сигурна за нищо, и приличаше на човек, но не съвсем.

- О, той ли? Той е гул. Плътоядец. Сещаш се, като в „Нощта на живите мъртви“, само дето не ходят толкова смешно, нито пък изглеждат толкова грозно.

Плътоядец. Стомахът ми натежа от мисълта.

- Ето. - той посочи към бара. Имаше празно място в близост до призраците – или политически коректния израз е животопонижените? - Изчакай там и си вземи питие. Твоя човек ще се появи скоро.

- Ти луд ли си? - умът ми не можеше да изчисли достатъчно бързо всичките причини, поради които не исках да изпълня възложеното ми. - Това място е претъпкано от чудовища. Не искам да съм им мезе!

Той се изсмя ниско.

- Повярвай ми, Котенце. Видя ли всички онези хора, чакащи да влязат тук? Това място, както ти казах, е специално. Посетителите са предимно вампири и гули, но също така и хора. Това е част от обаянието. Хората, които идват тук са подбрани, иначе нямаше как




да знаят за това място. Идват, за да се смесят с немъртвите и дори да им извлекат малко кръв. Вярвай, има такива, които я харесват. Цялото онова Дракула – нещо, знаеш. Но тук има стриктен етикет. Никакво насилие в сградата и само доброволно хранене. Могат ли човешките нощни клубове да се похвалят с това?

С тези думи той се стопи в тълпата и ме остави без никакъв друг избор, освен да седна където ми беше казал и да чакам жертвата си. Как се очакваше да го забележа тук? Изглеждаше като Шоуто на ужаса3 среща Студио 544.

Барманът, вампир, ме попита какво бих желала.

- Да си ходя. - сопнах се, после изведнъж разбирайки колко грубо е това, добавих – Ъх, съжалявам...ъм, имаш ли джин и тоник? Знаеш... за нормални хора.

Всичко, от което се нуждаех, беше пасирано месо или Блъди Мери, за да придаде завършен вид на нощта.

Барманът се засмя, разкривайки зъби без намек за издължен зъб.

- Първият ти път тук, скъпа? Не бъди нервна, абсолютно безопасно е. Освен ако не си тръгнеш с някого, разбира се. В такъв случай си на своя отговорност. - Колко успокоително. След като ме увери, че питието ми не съдържа нищо друго освен джин и тоник – показа ми бутилките, за да успокои съмнениято ми – погълнах течността жадно, сякаш бе някакъв магически елексир, който може да накара цялото това място да изчезне. Беше вкусно, всъщност дори по – добро от всички, които бях пила досега. Барманът, чието име беше Логан, ми се усмихна когато му направих комплимент за това и ме уведоми, че след сто години ставаш добър в търговията.

- Ти си баран от сто години? - опулвайки се срещу него отпих още една стабилна глътка. - Господи, защо?

Той сви рамене небрежно.

- Харесва ми работата. Срещаш нови хора, говориш много, и не се налага да мислиш. За колко вида работи можеш да кажеш такова нещо?

Наистина, за колко? Не и за моята със сигурност.

- А ти с какво се занимаваш, млада госпожице? - попита ме той любезно.

Убивам вампири.

- Аз...а...ходя на училище. Колеж, това е.

3

3

CreepShow - Пет разказа за ужаса, представени от класиците в жанра Ромеро и Кинг. Сюжетите са взети от стари комикси пред 50-те години на 20-ти век, като: "Tales From The Crypt" и "The Haunt of Fear".

4

4

най-популярната дикотека в Манхатън, Ню Йорк, 70-те години




Нервността ме накара да заекна. Стоях си тук и си водех небрежен разговор с вампир в клуб, пълен с безбожни същества. Накъде отиваше живота ми?

- Ах, колежа. Учи усърдно, това е ключът към живота. - с този съвет и още една бърза усмивка, той се обърна, за да изпълни следващата поръчка на един гул. Това беше твърде странно.

- Здравей, красавице!

Гласът ме накара да се обърна и двама млади мъже ми се ухилиха приятелски. От вида и сърцебиенето им разбрах, че са хора. Уау, какво облекчение.

- Здрасти, как е. - чувствах се като някой в чужбина, който е срещнал непознат от родния си град, и бях прекомерно щастлива да видя хора с пулс. Те се събраха около мен от двата края на стола ми.

- Как е името ти? Това е Мартин, – той посочи към брюнета с момчешка усмивка – а аз съм Ралфи.

- Аз съм Кат. - стиснахме си ръце и с двамата. Погледнаха чашата ми с интерес.

- К'во пиеш?

- Джин с тоник.

Ралфи беше горе – долу с моя ръст, около метър и седемдесет, не достатъчно висок за мъж, но имаше сладка усмивка.

- Още един джин с тоник! - извика той към Логан, който кимна и донесе нова чаша.

- Благодаря ви за офертата, момчета, но аз един вид...чакам някого. - колкото и да ми харесваше да се намирам в обкръжението на собствения си вид, все още имах работа за вършене, а те биха ме затруднили в изпълнението й. И двамата изстенаха театрално.

- Хайде де, едно питие. Трудно е да си жив тук, трябва да се подкрепяме взаимно.

Настойчивата молба толкова ясно отразяваше моите собствени мисли, че поомекнах, усмихвайки се отново.

- Едно питие. Това е всичко, ясно? И какво правите вие двамата тук между другото?

И двамата изглеждаха млади и твърде невинни.

- О, харесва ни тук, доста е вълнуващо. - Мартин разклати глава нагоре – надолу като птица, докато Ралфи отправи жест към Логан да допълни чашата ми.

- Да, достатъчно вълнуващо, че да те убият. - предупредих ги.

Мартин изпусна портфейла си докато бъркаше в него да изкара пари за джина ми и се наведох да му помогна да го вдигне. Те изглеждаха твърде лековерни. Хилейки се глупаво, той ми подаде питието ми с ръкомахане.




- Ти си тук. Не казвай, че не го разбираш.

- Не искаш да знаеш защо съм тук. - измърморих повече на себе си, отколкото на тях. С лека наздравица вдигнах чашата си – Благодаря за питието. Сега по – добре си вървете.

- Няма ли да си го довършиш? - попита Ралфи с почти детинско разочарование. Отворих уста, за да отговоря, когато до мен достигна познат глас.

- Омитайте се, излишни сте.

Боунс изникна заплашително зад тях, и те му отправиха изплашени погледи преди да офейкат. Той се плъзна на стола, намиращ се до моя, избутвайки предишния седящ на него. Човекът си тръгна без да се обади. Предполагам това не беше чудно.

- Какво правиш тук? Ами ако той се появи? - изсъсках тихо, докато се стараех да не поглеждам към него в случай, че някой ни наблюдаваше. Той просто се засмя с онзи негов вбесяващ сподавен смях и ми подаде ръка.

- Не сме се запознали. Аз съм Криспин.

Игнорирах протегнатата към мен ръка, и му прошепнах яростно с ъгълчето на устата си.

- Не мисля, че това е смешно.

- Не искаш да си стиснем ръцете, нали? Това не са подобаващи маниери. Майка ти не те ли е учила на обноски?

Преминах точката на яростта и се отправих директно към вбесяването.

- Спри да си играеш! Имам работа за вършене. Истинският Криспин ще се появи скоро и ще чуе дрънкането ти. Боже, нямаш ли чувство за самосъхранение?

Понякога той беше твърде дързък по отношение на собствената си безопасност.

- Но аз не те лъжа, коте. Името ми е Криспин. Криспин Филип Артър Ръсел III . Последната част е просто следствие от въображението на майка ми, при положение, че тя си нямаше и представа кой е истинския ми баща. И все пак си мислеше, че да сложи цифра на името ми ще ми придаде малко достойнство. Горката симпатична женица, винаги отказваше да се сблъска с реалността...

Стана ми ясно с нарастващо раздразнение, че той не се шегуваше.

- Ти си Криспин? Ти? Но името ти...

- Казах ти, - прекъсна ме той, - че повечето вампири си сменят човешките имена след като се превърнат. Криспин беше човешкото ми име, както ти казах току-що. Но не го използвай повече, защото този човек е мъртъв. Когато Иън ме превърна, ме погреба на местна земя, за да се вдигна от гроба. Стотици години хората са заравяли на това място своите мъртви, при това на не твърде голяма дълбочина. Когато отворих очи за първи път като вампир, всичко, което можех да видя беше заобикалящите ме кости. Знаех, че




това беше и каквото бях аз, затова въздигайки се от костите в онази нощ се превърнах в Боунс5.

Образите, които си представих, бяха призрачни, но продължих да упорствам.

- Тогава каква игра играеш? Искаш да се опитам да те убия, това ли е?

Той се засмя снизходително.

- Не, дявол да го вземе. Всъщност, всичко това е твоя работа.

- Моя работа? Как мога да имам нещо общо с... - оглеждайки се наоколо, подходящата дума ми се изгуби. -...това?

- Миналата нощ, когато се оплакваше от живота си, каза, че никога не си ходила в някой клуб просто за да се позабавляваш и да потанцуваш. Е, коте, това е. Тази нощ с теб ще пием, ще танцуваме и няма да убиваме абсолютно никого. Считай го като една вечер за излизане. Ти ще бъдеш Кат, аз ще бъда Криспин, и ще ме изпратиш вкъщи с пресъхнала уста и наболяващи топки, точно както би направила, ако не се бяхме срещали преди.

- Това някакъв номер да ме подлъжеш да изляза на среща с теб ли беше? - намръщвайки се изпих джина си, благосклонна към двете момчета, които бяха подвили опашки след един страшен поглед.

Очите му просветнаха с мрачен блясък и онази крива усмивка заигра отново на устните му.

- Все пак ти позволих да не сваляш бельото си, нали? Дори не можеш да оцениш малките неща. Хайде, любима, довърши питието си и да потанцуваме. Обещавам ти, че ще бъда перфектния джентълмен. Освен ако не поискаш сама противното.

Оставих чашата си на тезгяха.

- Съжалявам, Криспин, но аз не танцувам. Така и не се научих как. Сещаш се, с цялата тази липса на социален живот и така нататък.

Веждите му се вдигнаха високо.

- Никога не си танцувала? Онзи твой дефлоратор не е ли танцувал с теб? Проклет тъпанар!

Споменът за Дани прехвръкна през ума ми.

- Мне. Не танцувам.

Той ме стрелна с премерващ поглед.

- Сега ще танцуваш.

5

5

Bones – кости (анг.ез.)




Буквално ме издърпа на крака, игнорирайки протестите и безполезните ми опити да се измъкна. Когато бяхме достатъчно навътре в тълпата от хора и нечовешки създания, танцуващи наоколо, той ме завъртя с гръб към себе си, обвивайки кръста ми с едната си ръка, докато другата все още стискаше китката ми. Тялото му беше притиснато към моето, ханшът му докосваше интимно гърба ми.

- Кълна се, ако опиташ нещо... - заплахата ми се удави в бумтящата музика и шум около нас.

- Спокойно, няма да те ухапя. - той се засмя на собствената си шега и започна да се движи заедно с ритъма на музиката, търкайки ръцете и рамената си в моите.

- Хайде, лесно е. Движи се по начина, по който го правя аз, ще започнем бавно.

С липсата на всякакви други опции, освен да си стоя там глупаво, последвах линията на тялото му, имитирайки движенията му. Пулсиращият ритъм си играеше с краищата на нервите ми като с конци на кукла, и скоро се полюшвах срещу него по своя собствена инициатива. Той беше прав – бе лесно. И дяволски секси. Сега знаех как се чувства змията, когато факира засвири на флейтата си и я накара да се извива под ритъма. Боунс ме завъртя към себе си, все още притискайки ме, сякаш страхувайки се да не се измъкна.

Нямаше нужда да се тревожи за това. Странно, но се забавлявах. Светлините и музиката сякаш се сливаха заедно. Всички тела, докосващи се до нас, ме караха да се чувствам като пияна от излъчващата се енергия. Чувството да оставя тялото си да се движи както си пожелае, насочвано единствено от ритъма, беше главозамайващо. Вдигнах ръце и оставих главата си да се отметне назад, предавайки се на емоцията. Боунс плъзна ръце по кръста ми леко придържайки ме и една палава тръпка премина през тялото ми. Той ме беше изнудвал, беше ме бил, беше ме принудил да изтърпя тренировки при невероятно тежки условия. Беше време за малко заслужена отплата.

Плъзнах ръце през гърдите му, виждайки как очите му се разшириха, и го придърпах по-близо, докато телата ни се докоснаха, а гърдите ми се отриха в него. След това дадох лек тласък на бедрата си срещу неговите по начин, който съм виждала да използват други танцьори. Ръцете му се стегнаха около мен, издърпвайки ме към него, докато телата ни се заизвиваха заедно в ритъм. Едната му ръка се плъзна, издърпвайки главата ми назад и аз му се усмихнах самодоволно.

- Беше прав, че е лесно. И се уча бързо.

Тялото ми все още се извиваше около неговото, дразнейки го. Това беше толкова нетипично за мен, но чувствах как нещо сякаш ме бе завладяло. По – ранните ми притеснения бяха далечен спомен, за който не си заслужаваше да се сещам. Светлините оформяха дълбоки сенки под скулите му, правейки ги още по – ярко изразени. Горещината в очите му трябваше да ме накара да се изтръгна от него и да избягам, но всичко, което правеше бе да ме примамва.

- Играеш си с огъня, Котенце?




Устата му докосна леко бузата ми, когато проговори директно в ухото ми, за да бъде чут над силната музика. Устните му бяха хладни върху кожата ми, но не и студени. Главата ми се замая, сетивата ми се изостриха и в отговор езикът ми изпълзя навън и облиза врата му, оставяйки дълга влажна ивица.

През цялото му тяло преминаха тръпки. Боунс ме притисна толкова близо, че тялото му се потърка в моето. Сграбчвайки част от косата ми в шепата си, той отмести главата ми назад, докато погледите ни не се сляха. Това, което беше започнало като игра, се беше превърнало в отворено предизвикателство, също като директна заплаха. Всяко по – нататъшно действие щеше да донесе след себе си резултати, това беше ясно от начина, по който погледа му гореше срещу моя. Всичко това би трябвало да ме уплаши, но съзнанието ми сякаш беше лишено от рационални мисли. Той беше вампир, убиец, който почти ме беше довършил... и нищо нямаше по – голямо значение от това да го усещам. Облизах устни без да се отмествам, и това беше единствената покана, от която той се нуждаеше.

Устните му се спуснаха без никакво затруднение към моите, и аз изстенах от първоначалното докосване. Беше минало толкова време, толкова дълго време от последния път, в който бях целунала някой, без да се преструвам. Последният път беше с Дани и слабото желание, което изпитах тогава, беше нищо в сравнение с изпепеляващата жега, разпростираща се в мен сега. Езикът му леко погали устните ми преди да се увие около моя, проучвайки задълбочено с безмилостно сладострастие. Сърцето ми заби толкова бясно, че знаех, че може да усети пулса му в устата ми, докато му откликвах, придърпвайки го още по – близо и забивайки нокти в гърба му. Боунс задълбочи още повече целувката, засмуквайки леко езика ми. Всичко вътре в мен започна да трепери от желание. Върнах му жеста с повече сила, всмуквайки езика му изпълнена с еротичен глад. Имаше отчетлива твърдост в него, когато потърка бедрата си в моите, което изпрати към мен тръпки на вълни, причинявайки почти мъчително свиване в слабините ми.

Той се отмести само колкото да се изрепчи на някого, когато бяхме грубо блъснати понеже вече не танцувахме, оставяйки ме да се боря за въздух. Краката ми се бяха подкосили, а пред погледа ми играеха светлини. Боунс ме избута към отдалечената стена, докато не се ометохме от дансинга. Косата ми се разбърка, падайки пред лицето ми от скоростта на движението му. Той я отмести назад, за да ме целуне отново, и тази целувка беше по – добра от предишната. Сякаш цялото му тяло намираше израз чрез търсещата му уста. Накрая устните му се отместиха, но той не се отдалечи.

- Котенце, трябва да решиш. Или оставаме тук и се държим прилично, или си тръгваме сега и ти обещавам, - гласът му стана по – дълбок и думите му се пророниха срещу устните ми – ако си тръгнем, няма да се държа прилично.

Устните му се затвориха още веднъж около моите, вещо пораждайки отговор от моя страна. Самоконтролът ми все още беше някъде далеч, на почивка, и ръцете ми се обвиха около врата му, тъй като просто исках още. Гърба му беше опрян в стената, едната му ръка беше заровена в косата ми, а другата се намираше ниско, опасно ниско под гърба ми. Пръстите му опипваха плътта ми през тънката материя на роклята, притискайки ме толкова близо, че всяко движение, което направеше ме разтърсваше. След още няколко главозамайващи минути, той прекъсна целувката и прошепна почти накъсано в ухото ми:




- Решавай сега, любима, защото не мога да издържам повече, скоро аз ще реша вместо теб и ще те отнеса оттук.

Стаята изглеждаше замъглена, светлините – мъждиви и имаше отдалечен шум в главата ми. Нищо от всичко това нямаше значение, освен Боунс. Чувствах тялото му стегнато и жилаво като на състезателен кон, а устните му върху моите ме караха да искам да крещя от страст. Нямаше нито една частица от мен, която да иска да бъде някъде другаде, освен тук с него.

- Боунс... - не можех да изразя ясно копнежа си.

Внезапно цялото му тяло се вцепени и той погледна над рамото ми с осезаемо напрежение.

- Мътните го взели, той какво прави тук?

Изглеждаше вледенен в ръцете ми, а изражението на лицето му беше каменно.

Объркана се завъртях неспокойно, за да погледна зад себе си.

- Кой? Кой е тук?

- Хенеси.

9

УМЪТ МИ ИЗГЛЕЖДА НЕ БЕШЕ В ТЕЧЕНИЕ с текущите събития. – Нали Серхио каза, че е в Чикаго.

Трябваше да е там! – Боунс измърмори нещо мръсно и се напрегна, завъртайки ни, така че да обърне гръб към вратата.

- Мислиш, че Серхио ни излъга? – настоях аз.

Той поклати глава, сякаш за да я проясни.

- Погледни го, любима. Черна коса. Мустаци, гъста брада, тъмна кожа, висок. Носи бяла риза, видя ли го?

Облегнах глава на рамото на Боунс и сканирах лицата, докато не открих това, което беше описал.

- Видях го.




- Серхио не излъга. – Отговори той на въпроса ми сурово. – Това означава, че Хенеси някак е разбрал, че той е изчезнал. Знае, че Серхио се намираше в тази област, затова дойде тук да разбули загадките. Без съмнение е разтревожен от това, което Серхио може да е разкрил пред който и да го е накарал да изчезне.

- Е, без значение причината, той е тук. Да го хванем.

- Не.

Едничката му дума ме изненада.

- Не? Защо? Той току-що скочи в скута ти!

Изражението му беше ледено и той проговори с нисък глас.

- Защото е долен и коварен мръсник, и не искам да се приближаваш до него. Отиваш си вкъщи, веднага щом се махне от вратата. Ще се справя с това самичък.

Съзнанието ми се изясни достатъчно, че да се вбеся.

- Знаеш ли, за някой който постоянно ми повтаря да му имам доверие, със сигурност не се държиш подобаващо. Мислех, че днес ще върша обикновената си работа, тъй че цялата съм оборудвана с колове и съм готова да го размажа. И преди съм се занимавала с вампири, помниш ли? Правила съм го сама без помощта на никого. Сега тренирам и имам подкрепление, а ти искаш от мен да подвия опашка и да си тръгна? Не ме целувай сякаш целуваш жена, ако ще ме третираш като дете.

Боунс погледна надолу към мен с недоволство.

- Не го правя, за да те третирам като дете. Мамка му, определено не гледам на теб по този начин! Виж, вече ти казах, че Хенеси не е от мъжете, които просто грабват красиво момиче, когато долната част на коремчето им изехти. Той е различен, Котенце. Той е от най-лошите видове.

- Тогава да спрем да спорим и да отидем да го заловим – казах нежно, но решително. – Изглежда е точно от онези видове, с които обожавам да излизам.

Боунс замълча за момент, после въздъхна.

- Това не ми харесва, изобщо не ми се нрави, но… добре. Ще го хванем. Дотук със свободната ни нощ. Ако нещо се обърка, каквото и да е, натискаш паническия бутон. Ето какво ще направим…

Той начерта планът набързо, а аз си избрах място на бара, където Хенеси току-що бе седнал.

Всъщност се чувствах леко замаяна, не че го споменах пред Боунс. Със сигурност щеше да ме спре, ако знаеше. Боже, беше ли минало много време от както бях целувана, дали няколко глътки от устните му бяха достатъчни, че да развалят равновесието ми? За по-




сигурно си поръчах кола, а не джин с тоник. Вероятно не бях толкова устойчива на алкохолните напитки, колкото си мислех.

След около пет минути, Хенеси се появи. Изуми ме това колко много разбирах вампирите. Несъмнено имаше още хиляди красиви човешки момичета, които предлагат толкова големи и сочни вени, колкото

моите. Боунс веднъж спомена, че нещо в кожата ми се забелязвало веднага, някакъв блясък, който изглеждаше човешки, но с капка вампирски крясък. Каза, че било като сигнален огън, зовящ към дома.

- Не съм те виждал тук досега, червенокоске. Може ли да седна?

Уау, имаше си маниери. Обикновено вампирите се цопваха до мен с готовност. След като кимнах в знак на положителен отговор, той седна до мен, наблюдавайки ме с настоятелни сини очи.

- Може ли да те почерпя с нещо?

Хмм две от две за учтивост. С неискрено съжаление, му се усмихнах.

- Съжалявам, но не съм тук сама. Не бих искала да бъда груба.

- О, разбирам. – Той се настани по-удобно на стола си, но не го освободи. – Със съпруга си, вероятно?

Мисълта да съм омъжена за Боунс почти ме накара да се задавя на следващата си глътка от колата.

– Не. Всъщност сме на първа среща.

Хенеси се усмихна и разпери ръце безобидно.

- Първите срещи могат да се окажат нещо специално, нали? Могат да са като скъп парфюм и отрова, но обикновено без средно положение. Кажи ми, ако не смяташ че е нагло – кое мислиш, че отговаря на твоя случай?

С леко засрамена физиономия на лицето си, се наведох напред.

- Ако трябва да отговоря веднага, бих се спряла на отровата. Той е малко… високомерен. Егоистичен. Това много ме дразни, а теб?

Усмивката ми беше изцяло невина, докато вътрешно се засмях на възможността да очерня мъжът, който щеше да убие вампира срещу мен при първа възможност.

Хенеси кимна, съгласявайки се.

- Това може да се окаже досадно. Винаги е по-добре да говориш по-малко и да не прекаляваш с разговорите за самия себе си, не мислиш ли?




- Не бих могла да мисля по друг начин. Как рече ти беше името? – Този въпрос трябваше да се поднесе деликатно, без непремислени думи с него. За някой, който Боунс бе описал като насекомо с никнещи мустаци, Хенеси изглеждаше почти… очарователен.

Той се усмихна.

- Наричай ме Хенеси.

- Не се дразни, ако го направя, друже. Мина известно време, а?

Боунс се появи зад мен и се наведе да целуне бузата ми. Трепнах от толкова истинския навик и беше безупречно. Синдром на образът на лошата първа среща. С периферията на зрението си, видях устните на Хенеси да се стягат.

- Боунс. Каква неочаквана… изненада. Тази прекрасна млада жена не може да е с теб. Много по-възпитана е от теб.

Е, едно на нула за лошият.

Боунс хвърли отрупан със заплаха поглед на Хенеси.

- Заел си мястото ми.

- Боунс – смъмрих го, сякаш бях ужасена – държиш се грубо. Този мил мъж просто ми правеше компания, докато теб те нямаше.

- Точно така. – каза Хенеси провлачено, гледайки Боунс с неочакван блясък в очите си. – Не може да оставяш толкова хубаво нещо само, стари приятелю. Някое животно може просто да я… грабне.

- Забавно е, че го казваш. – Имаше груба нотка в гласа му, която не бях чувала преди. Каквото и да се е случило между тях, Боунс определено не го харесваше. – Чувам, че това ти е специалността.

Очите на Хенеси се стесниха. Напрежението между тях се сгъстяваше.

- От къде си чул подобно нещо?

Боунс се усмихна ледено.

- Ще се изумиш от нещата, които хората могат да узнаят, ако се разровят достатъчно.

Погледнах и двамата. Изглеждаше сякаш след секунда ще зачеркнат вербалната нападка и ще се хвърлят един срещу друг.

Логън се пресегна над бара и почука върху стъклото на забравената ми чаша. И той очевидно беше забелязал злобните им вибрации.

- Не тук, господа. Знаете правилата.




Хенеси погледна Логън и махна с ръка.

- Да, зная. Досадни правила, но трябва да ги спазват, когато някой дойде.

- Престани със спокойния разговор – отбеляза Боунс с раздразнение. – Не ти подхожда. Това е моят стол, а тя е на среща с мен, тъй че отстъпи.

- Ще ме извиняваш. - С безупречна имитация на възмущение, станах и се изправих пред Боунс. – Не знам как си свикнал да разговаряш с другите момичета, но аз няма да се отнасям към това, сякаш изобщо не ми дреме! Не ме притежаваш, това е първата ни среща. И дори нямаше да изляза с теб, ако не ме беше молил. – Прехапах усмивката си, когато Боунс реагира с негодувание. – Срещата свърши. Ще си викна такси. Междувременно, разкарай се от очите ми.

Хенеси се изсмя.

- Чу дамата. Знаеш правилата. Само желани партньори тук, а тя определено не те желае. Направи каквото ти каза и изчезни.

Боунс го прие с леко прикрита ярост.

- Да се държим като мъже. Защо не излезем навън и не решим всичко това, само аз и ти? Имам достатъчно време.

Очите на Хенеси заблестяха.

- О, ще го уредим, запомни думите ми. Не точно сега, но съвсем скоро. От доста време си пъхаш носа, където не трябва.

Какво означава това, зачудих се аз. Ще питам по-късно.

- Ооох, треперя от страх – промърмори Боунс. – Някой друг път, на друго място. Ще чакам с нетърпение.

С тези последни заплашителни думи, той отстъпи.

Като се правех на разгневена, грабнах чантата си и започнах да хвърлям пари на масата.

Хенеси ме спря умолително с ръка на рамото ми.

- Моля те, остани и изпий едно питие с мен. Чувствам се отговорен за това, което се случи, но трябва да ти кажа, че е за добро. Този мъж е безскрупулен.

Седнах обратно, сякаш неохотно.

- Добре, питие. Може би ти го дължа след като ме отърва от този мръсник. Името ми е Кат между другото. Боунс забрави да ни запознае. - Усмивката ми се поколеба за допълнителен ефект. Той целуна ръката ми.

- Истинско удоволствие е да се запознаем, Кат.




Хенеси ме склони отново да си поръчам алкохол, така че си взех отново джин с тоник. След още три се извиних, че отивам до дамската тоалетна и го оставих на бара. Онова остатъчно замайване все още ме държеше. Всичко около мен ми изглеждаше леко различно, почти неясно. Беше ми време да се върна към колата. Тоалетната беше в другия край на клуба и веднъж щом излязох, видях Боунс на импровизирания балкон. Гърбът му беше опрян в стъклената стена, която ни разделяше. Исках да му дам някои данни докато имах този шанс, така че закрачих, минавайки покрай хората, докато стигнах до вратата от противоположния край на балконът, на който той беше. Имаше една жена точно срещу него. Ръцете й висяха свободно настрани, докато Боунс беше сграбчил раменете й.

Устата му беше на врата й и очите му светеха със зелен блясък. Стоях смразена и прикована на място, наблюдавайки как гърлото му се движи, преглъщайки от време на време. Момичето не се бореше. Всъщност, то дори почти висеше в ръцете му.

Внезапно погледът му се вдигна и се отправи директно към мен. Неспособна да погледна встрани, се бях втренчила в него, докато той продължаваше да се храни. След няколко мига отмести устата си от врата й. Изненадващо имаше съвсем малко кръв. Трябва да беше изтънчен в храненето си. С поглед, прикован към моя, разряза палеца си с издължения си зъб и го притисна към врата й. Двете дупчици се затвориха от веднъж и след това изчезнаха.

- Върви си - инструктира я.

Със сънлива усмивка тя се подчини, минавайки покрай мен, без дори да ме погледне.

- Майка ти не ти ли е казвала, че е грубо да се втренчваш в някой, докато се храни?

Небрежността в тона му ме изтръгна от вцепенението ми.

- Това момиче... Тя добре ли е? - Със сигурност не изглеждаше смъртоносно пресушена, но пък аз не бях експерт.

- Разбира се. Тя е свикнала. Това е причината, по която повечето от тях са тук. Нали ти го казах по – рано? Те са меню с крака.

Боунс се приближи, но аз отстъпих крачка назад. Той забеляза това и се намръщи.

- Какво не е наред? Виж, момичето е добре. Не е като да не си знаела, че съм вампир. Нима си мислеше, че никога не се храня?

Тази мисъл беше толкова отблъскваща за мен, че не бях се замисляла за нея по един или по друг начин. Да стана свидетел на тази сцена беше кофата с леденостудена вода, от която се нуждаех.

- Дойдох да ти кажа, че се хвана на въдицата. Най – вероятно ще си тръгнем след двайсетина минути. - Разсеяно разтрих челото си. Главата ми беше започнала да се върти отново.




- Чувстваш ли се добре?

Абсурдността на въпроса изтръгна от мен гръмък смях.

- Не, не съм добре. Много съм далече всъщност от това. По–рано те целувах, а сега те гледах как си сръбваш от врата на някакво момиче. Добави към това и главоболието ми, което още повече ме отдалечава от това да съм добре.

Той се доближи и аз отново отстъпих назад.

- Не ме докосвай!

Промърморвайки някакво проклятие, той сви ръцете си в юмруци, но остана на място.

- Добре, ще говорим по-късно. Върни се там, преди да е станал подозрителен.

- Няма да говорим за това по-късно - хладно му заявих, докато отстъпвах към вратата. - Всъщност никога не искам да говоря за това.

Все още бях смутена, когато седнах отново до Хенеси, но поставих на лицето си изкуствена усмивка и незабавно си поръчах още един джин с тоник. Майната й на колата, напред с пълна газ!

Хенеси се пресегна и улови ръката ми.

- Кат, какво не е наред? Изглеждаш разстроена.

Обмислях как да го излъжа, но изведнъж ми дойде по-добра идея. Може и да ме беше забелязал с Боунс, макар и да нямаше как да е чул какво си говорим в тази врява. Все пак не желаех да го правя подозрителен.

- О, нищо особено. Налетях на Боунс докато се връщах от тоалетната и той ми каза някои не толкова джентълменски неща. Предполагам е успял да ме разстрои, това е всичко.

Хенеси отдръпна ръката си и застана неподвижно с перфектна любезна усмивка на лицето си.

- Ще ме извиниш ли? Почувствах внезапната нужда да подновя едно познанство.

- Моля те, недей. - Побързах да кажа, нежелаейки да ставам причина за бой. Е, поне още не.

- Ще отнеме само няколко минути, скъпа моя. Просто ще го осведомя, че грубостта му не се толерира.

Остави ме с уста, отворена за протест. Раздразнена, погълнах тоника си и бях на път да си поръчам друг, когато Ралфи и Мартин се присламчиха боязливо.

- Хей, ти. Помниш ли ни?




Усмивките им бяха толкова искрени и непринудени, че неохотно отговора се изплъзна от устните ми.

- Здравейте, момчета.

Те отново се скупчиха около мен, по един от всяка страна.

- С този ли е срещата ти? - попита Ралфи с опулени очи.

- Не. Да, един вид с този е. Другата ми среща не се получи, така че този тип ми прави компания. - Бях колкото се може по-неясна за детайли, които биха могли да ги застрашат по-късно. - Той току-що отиде за малко мачовски изпълнения, но ще се върне до десет минути. Когато се върне, ще се ометете, нали?

- Със сигурност - казаха едновременно. Мартин държеше питие в ръцете си със срамежлива усмивка.

- Това е джин с тоник, както си поръча преди. След като ти пи, и аз реших да си взема. Добро е!

Момчешкото възхищение на лицето му беше заразно и ме накара да разширя усмивката си.

- Ето - каза той важно-важно – Това е свежо. Ще изчакам бармана, за да си поръчам друго.

- Ами, благодаря ти.

След като вдигнах наздраве си отпих една голяма глътка. Беше доста по – горчиво от другите питиета. Може би беше направено от друг барман, не така талантлив като Логан.

- Вкусно. - Прикривайки гримасата си, отпих още една глътка, за да не обидя чувствата им.

Те гледаха нетърпеливо към мен, а след това се спогледаха и помежду си.

- Искаш ли да видиш колата ми? - попита Ралфи с разширени и целенасочени очи. - Тя е ново Порше, напълно заредено. Толкова е яко!

- Да - обади се и Мартин, - Трябва да го видиш, истинска забележителност е!

Ралфи изкара от панталоните си ключове, единият от които беше със отличителния знак на Порше.

- Ще ти дам да караш.




Общото им възхищение към возилото предизвика в мен копнеж. Кога ли съм била така развълнувана заради кола? Но пък никога не бях притежавала Порше. Парите бяха едно от изискванията, за да го имаш.

С непоколебимо поклащане на глава оставих чашата долу. Умът ми отново беше започнал да се замъглява. Определено беше време да се върна към кока колата.

- Съжалявам, момчета. Не мога да си тръгна от срещата. Не би било удачно.

Завършените изречения бяха нещо, с което не можех да ангажирам ума си. Бях нетърпелива да продължа по план, за да мога да се прибера у дома си и да поспя. Спането ми звучеше като нещо прекрасно в момента. Ралфи задърпа ръцете ми, а Мартин притисна рамената ми. Примигнах към тях изненадано и седнах по-стабилно. Или поне се опитах.

- Хей, не ме притискайте. Съжалявам, но казах не.

- Хайде - пришпори ме Ралфи, все още дърпайки ръцете ми. - Само за секунда. Побързай преди да се е върнал!

- Не! - Сега вече ми писна. Всеки се опитваше да ме накара да правя неща, които не искам да правя. Това никога не трябваше да го правя, без значение колко добре се чувстваха.

Избутах Ралфи с достатъчно сила, че да го накарам да залитне назад.

- Трябва да си ходите сега.

Те размениха отново погледи, изпълнени с изненада. Очевидно момичетата наистина харесваха Поршето. Бяха зашеметени, че им е било отказано.

- Тръгвайте! – отсякох, влагайки повече заплаха в гласа си се завъртях на мястото си, докато им обърнах гръб.

- Барман - извиках уморено и Логан се появи след миг. - Имаш ли някакъв Тиленол?

С Хенеси си тръгнахме петнайсет минути по-късно. Когато най-накрая се беше завърнал, се чувствах отвсякъде като лайно. Всичко, което исках, беше да поспя, а не можех да го сторя, докато не го довършехме. Внезапно му предложих да си тръгнем и да идем в друг клуб, изтъквайки за довод, че не желая да попадна отново на Боунс. Той прие без колебания и скоро напускахме тесния паркинг в заредения му Мерцедес. Част от цялата вампирска работа ли беше да имат Мерцедес?

Главата ми се въртеше и едва смогнах да участвам в приятния му разговор докато шофираше. В някакво по – дълбоко кътче от съзнанието си се запитах какъв ми е проблема, но не смогвах да се съсредоточа. Очите ми се затвориха за миг, преди да ги отворя рязко отново. Какъв ми беше проблема?

- Твърде много ли пи, Кат?94 Любителски превод на Night Huntress Translate Team, Форум България Свят



За пръв път не се преструвах, докато му отговарях със заваляни думи.

- Т-ти не разбираш. - говоренето започна да ме затруднява и първите предупредителни спазми преминаха през мен. Нещо беше много сбъркано. - Мога да носсса...нося на алкохол...

Хенеси се подсмихна.

- Не мисля така. Вероятно е по – добре да отидем към нас, където ще можеш да полегнеш и да си починеш. Изглеждаш твърде зле разположена, за да ходим в друг клуб.

- Не..нееее – смътно знаех, че това би било много лошо, но имах проблем да си спомня защо. Кой беше този мъж в колата така или иначе? Как се озовах тук? Умът ми се носеше по течението.

- Така мисля. Ще се почувстваш по – добре.

Игнорираше ме, той ме игнорираше! Щеше да ме закара в дома си и нещо наистина лошо щеше да се случи. Но какво лошо? Къде се намирах? Трябваше да го накоарам да спре, да отбие. След това... щях да избягам. Да, да избягам. И да поспя.

- Трябва да спреш. - избълвах неясно, ужасена от мрачните сенки, нахлуващи в повърхността на съзнанието ми. Глухо звънене започна да звучи в ушите ми.

- Не, Кат. Ще спрем у дома.

Той продължи по същия маршрут. Почти бяхме извън провинциалния път и скоро щяхме да сме на магистралата. Нещо вътре в мен знаеше, че трябва да го предотвратя.

- Ще повърна - предупредих го и това не беше празна заплаха. Стомахът ми се повдигаше опасно.

Запушвайки устата си се наклоних към него.

Спирачките изскърцаха толкова рязко, че въздушната възглавница трябваше да се активира.

- Не в колата! - изпъшка той и се наклони през мен, за да отвори вратата ми.

Веднага щом се изсипах на земята повърнах, както беше обещано. Една част опръска леко роклята ми и повръщах, докато стомахът ми не се изпразни откъм съдържание. Над себе си можех да чуя как Хенеси издава звук на отвращение.

- Имаш от това навсякъде по себе си. Сега не мога да те пусна обратно в колата. Ще съсипеш седалките!

Това ме удовлетвори, но само малко, тъй като не можех да си спомня къде съм и защо не исках да се качвам обратно в колата.




Внезапно се движех болезнено. Той ме сграбчи за косата и ме завлачи извън пътя, към дърветата, докато се опитвах да се боря. Това беше лошо. Това беше твърде лошо. Усещах краката си като големи скални блокове – твърде тежки, за да ги движа. Ръцете ми не бяха по – добре, но безполезно ги мятах към него без никаква сила. Най – накрая той спря и се пресегна към задната част на врата ми, за да развърже връзката на роклята ми. Дрехата се свлече до кръста ми, оставяйки ме само по сутиена без презрамки, покриващ гърдите ми.

- Красота - въздъхна и разкопча сутиена, за да оголи гърдите ми.

- Недей.

Опитах се да избягам, но краката ми отказваха да работят. Хенеси коленичи над мен, внимавайки да не се изцапа, и отмести настрани косата ми. Рязко лицето му се промени с издължени зъби и светещи в зелено очи.

Едната му ръка обхвана гърдата ми, стискайки я грубо, докато другата придържаше главата ми.

Бавни сълзи закапаха от очите ми, докато седях хваната в капан и неспособна да мисля. Имаше нещо, което можеше да ми помогне, нещо... само ако можех да си спомня...

Остра болка във врата ми ме накара да изпъшкам. Боже, той ме ухапа! Пиеше от мен! Краката ми ритаха слабо и часовникът ми се заплете в косата му, докато се опитвах да го избутам. Появи се слаб проблясък на спомен, който се стопи бързо с всяко болезнено всмукване на устата му. Имаше нещо, свързано с часовника ми...

Зрението ми потъмня, но преди да ме обхване мрак, натиснах един бутон.

10

НЕЩО БЕШЕ ПРИТИСНАТО КЪМ УСТАТА МИ. Някаква течност се разля в нея и се спусна толкова бързо надолу в гърлото ми, че се задавих, кашляйки. Някак отдалеч чух някой да ми говори, разтърсвайки ме, а течността продължи да се стича безмилостно. Преглътнах за да избегна давенето си, и тогава гласът стана по–ясен и можех да виждам отново. Боунс беше над мен, притискайки ме към гърдите си. Намирахме се отпуснати на земята. Едната му ръка ме придържаше към него, а китката на другата му беше притисната към устата ми. Кръвта му се стичаше в устата ми.




- Стига, знаеш, че мразя това! - изплювайки останалата глътка, се опитах да се измъкна от него, но той затегна хватката си, измествайки се така, че да ме вижда.

- По дяволите, добре си! Сърцето ти се беше забавило за миг. Изкара ми ума!

Когато зрението ми бавно се проясни, успях да видя мъртвия вампир срещу себе си. Главата му почти беше откъсната, а едното му око беше изкарано от очната ябълка. Плътта му се съсухряше върху костите по традиционалния за истински мъртвец начин, но лицето не беше на Хенеси. Беше някой, който никога преди не бях виждала.

- Къде е Хенеси? - гласът ми беше едва шепнещ. Макар очите и ушите ми да работеха, умът ми все още се въртеше.

Боунс изсумтя отвратено зад мен.

- Проклетото копеле избяга. Вече бях на път, когато получих сигнала ти. Избутах Хенеси от теб и започнахме да се бием, но тогава проклетия багажник се отвори и оттам изскочи този тип. Криел се е там като шибан бодигард на Хенеси. Той скочи върху мен и Хенеси се изпари. Негодникът се би дяволски добре. Когато го довърших, веднага те проверих. И тогава видях, че едва дишаш и срязах ръката си. Наистина трябва да приемеш още кръв, изглеждаш бледа като смъртник.

- Не - отговорът ми беше мек, но решителен. Вече бях разтревожена, че съм пила твърде много, спомняйки си цялото онова преглъщане. Грр!

- Какво се случи там? Мислех си, че просто се преструваше и стигна толкова далеч, за да ме предизвикаш. Проработи добре, заради това вече бях почти върху него, когато получих позвъняването. Да не те е сварил неподготвена?

Въпреки, че вече не ме поеше с кръвта си, все още ме държеше в ръцете си. Част от мен

изпротестира, особено след като бях гола от кръста на горе, но бях твърде изтощена, за да го спомена. Насилвайки умът си да се раздвижи, преосмислих изминалите събития. Сякаш мозъкът ми беше заменен с памук.

- Ъм, не знам. Качихме се в колата му и започнах да се чувствам зле... Не, не е вярно. Чувствах се зле още в клуба. Започна още докато танцувахме. Чувствах се някак пияна. Всичко ми се струваше размазано, а светлините – далечни. След известно време се стабилизирах, но когато си тръгнах, чувството се завърна с тройна сила. Не можех да се движа. Краката ми отказаха, а умът ми... Не можех да мисля. Не успях да се сетя дори за часовника, докато не се заплете в косата му. Мислиш ли, че ме е дрогирал? Възможно ли е да е знаел какво сме намислили?

Боунс ме отдалечи от себе си, за да погледне очите ми. Това, което видя, го накара да изругае.




- Зениците ти са толкова разширени, че биха могли да принадлежат и на някой труп! Несъмнено си била дрогирана. Каза, че си го почувствала и преди да се появи, когато танцувахме. В това няма никаква логика...

Гласът му се провлачи и изведнъж истината ме удари като с мокър парцал. Отново видях наивните усмивки на Ралфи и Мартин, докато ми поднасяха чашата.

- Не е бил той. - Ела да видиш Поршето ми, ела навън... - Били са онези хлапета Ралфи и Мартин, онези, на които каза да се пръждосват още в началото като пристигнахме в клуба. Те ми пробутаха питие още тогава, а по-късно и второ, когато Хенеси отиде да те търси. Тези малки нещастници, опитаха се да ме заведат до колата си, бяха толкова изненадани, когато отказах…

Внезапно отново се почувствах замаяна, а зрението ми се замъгли за момент.

- Имаш нужда от още кръв.

Отхвърлих твърдението му през замъглеността си.

- Не, не, ще бъда добре. Просто имам нужда да поспя.

Пейзажът се наклони и когато отворих очи лежах на земята с познато дънково яке под главата си.

Боунс се намираше на около дванайсетина метра разстояние, копаейки дупка.

Лунната светлина озаряваше кожата му, карайки я да блести. Беше свалил ризата си и светлината се отразяваше върху диамантената кадифена плът, сякаш милвайки я. Без ризата си, той изглеждаше още по – изваян. Дълги линии се свързваха с ключицата му, а раменете му изглеждаха по – широки разсъблечени. Твърдите очертания, спускащи се надолу от корема му бяха прекъснати от панталоните му. Вдлъбнатините и мускулите на тялото му се извиваха докато той копаеше и това беше най – прекрасната гледка, която бях виждала.

- Къде е ризата ти? - очевидно бях проговорила на глас, вместо само да се зачудя наум, защото Боунс се обърна към мен и ми отговори:

- Ти си с нея, любима.

Накланяйки се напред, той взе тялото на мъртвия вампир с една ръка и го метна в дупката, засипвайки го отгоре с пръст.

- Изглеждаш зашеметяващо без нея, знаеш ли...? - вътрешният ми монолог беше станал всеобщо ослушание, след като можех да чуя гласа си отново.

Той спря за да ми се ухили и зъбите му пробляснаха в нощта.

- Не ми е убягнало, че ми правиш комплименти само когато си упоена. Явно, че това те прави далеч по – словоохотлива.




Той завърши с последен удар на лопатата в земята и се отправи към мен. Зрението ми все още ту се проясняваше, ту се замъгляваше.

- Ти винаги си невероятен. - Пресегнах се към него, когато коленичи до мен, и плъзнах единия пръст на ръката си по бузата му. - Целуни ме отново.

Нищо не беше реално. Нито земята под мен, нито устните му, движещи се срещу моите. От мен се изтръгна разочарована въздишка, когато той вдигна главата си и се измъкна от ръцете ми.

- Защо спря? Защото имам лош вкус ли? - една част от мен си припомни, че бях повръщала по-рано.

Той се усмихна, притискайки отново устните си в моите.

- Не. Имаш вкус на кръвта ми и те желая непоносимо много. Но не и по този начин. Хайде, нека те завием. Ела тук.

Той ме вдигна на ръце.

- Боунс, - въздъхнах, - Знаеш ли какво? Може и да не се страхувам от теб, но ти ме плашиш.

Очертанията му отново бяха замъглени.

- Ти също ме плашиш, Котенце. - Може и да ми беше отговорил, но не бях сигурна. Пред мен отново всичко беше станало черно.

Майка ми лежеше до мен, обгърнала ме с ръце и аз се сгуших в прегръдката й. Никога не ме беше прегръщала и сега се чувствах много приятно. Тя смутолеви нещо, а гласът й беше дълбок и плътен.

Ръцете й бяха здрави и мускулести, а гърдите й притиснати в гърба ми бяха...твърди като камък.

Очите ми се отвориха рязко и за втори път в живота си се събудих в едно легло с вампир. Този път беше далеч по – лошо, защото всичко, с което бях облечена бе ризата му и бельото ми, а той...

Гърлото ми се раздра от писъка, който нададох. Боунс скочи веднага, въртейки глава наоколо, за да открие опасността. Незабавно погледнах настрани, защото аз вече бях открила опасността.

Лицето ми почервеня и стиснах очи.

- Какво има? Има ли някой тук? - гласът му беше настойчив и смъртоносен.




Мълчаливо поклатих глава, раздвижвайки бързо мозъка си да се сетя как съм се озовала тук.

Последното, което помнех беше, че лежах на земята и го целувах.

- Боунс, - бях стиснала зъби, но трябваше да разбера. - Ти и аз... Нещо случи ли се помежду ни? Не помня. Трябва да ми кажеш истината.

Той изсумтя раздразнено и усетих леглото да потъва под тежестта му, докато се качваше обратно в него. Веднага се дръпнах и надзърнах изпод мигли, за да се уверя, че чаршафът го е покрил до кръста.

Той ме погледна с леко завоалирано дразнение.

- Мислиш, че бих се възползвал от тялото ти, докато се намираш в несвяст? Мислиш си, че не съм по-добър от двамата нещастници, които са те упоили? Роклята ти беше наполовина разкъсана и покрита с повърня, така че ти сложих ризата си и те доведох тук. После се върнах в клуба.

- О. - Сега се почувствах глупаво и поисках да се защитя за неразбирането си. - Но тогава защо си гол?

- Защото след като приключих с твоите малки момченца и напразно се огледах наоколо за Хенеси, вече се зазоряваше. Бях уморен, а дрехите ми бяха покрити с кръв, така че просто ги свалих и се строполих в леглото. Ти определено не правеше нищо друго, освен да хъркаш и отново да издърпваш всичките проклети завивки към себе си. Не ми е останало време да се сетя за това, съжалявам.

От всяка негова дума се процеждаше сарказъм, но по – ранното му изказване ме смрази.

- Как така приключи с момчетата? Какво е станало с Ралфи и Мартин?

- Уплаши се за тях, нали? Типично по американски – повече загриженост за престъпниците, отколкото за жертвите. Не попита дали са си намерили нова приятелка с която да си поиграят. Не се зачуди какво е станало с нея. Не, твърде си разтревожена за тяхното благосъстояние.

- Дрогирали са някоя друга? Тя добре ли е? - Ако беше имал за цел да ме засрами, беше го постигнал.

Погледът му се прикова в моя.

- Не, Котенце, не е добре. След като не те е съборила двойна доза от тяхната есенция, те са утроили количеството. Докато ти беше далеч и ти дъвчеха врата, те безгрижно са си избирали друго момиче. Провали ги глупостта им да я отведат само на миля от клуба. Когато се върнах, ги открих във фургон сред дърветата, успях да надуша жалките мръсници вътре. Единият обладаваше горкото момиче, докато другия си чакаше реда. Разбира се, не бяха осъзнали, че тя е вече мъртва от свръхдозата. Изтръгнах вратата и я




запратих в гърба на момчето, занимаващо се с момичето. Това уплаши приятеля му достатъчно, както можеш да предположиш. Първо малко си поговорих с него, за да се уверя, че няма нищо общо с Хенеси. Пропя, каза, че той и приятелчето му се занимавали да пробутват на момичетата наркотици, а след това да ги чукат и да ги зарязват където им падне.

Харесвало им да избират вампирски клубове, защото момичетата, които ги посещавали често, по принцип не докладвали за престъпления в полицията. Наистина се разстрои когато му казах, че момичето е мъртво. Разплака се и каза, че не се предполагало да умират, а само да лежат. След това изтръгнах гърлото му и изпих каквото беше останало. После се върнах в клуба и ги докладвах на собственика. Той не е привърженик на подобни действия, извършвани на негова територия, и привличащи нежелано внимание. Направих на неудачниците услуга като ги убих бързо. Собственикът щеше да ги измъчва със седмици за назидание на всеки друг човек, достатъчно глупав да изпробва тези номера.

Чувствайки се като болна седнах на ръба на леглото и склоних глава. Горкото момиче, каква трагедия. Да чуя как Боунс беше убил тези момчета изпрати тръпки през тялото ми. Дали са го заслужавали? Да. Дали Боунс е трябвало да го стори? Нямах отговор на това.

- Какво направи с нея?

- Откарах фургона, след като зарязах труповете на нещастниците в клуба, и го паркирах отстрани на магистралата. Някой ще го открие, ще види името, на което е регистриран и ще се направи заключение, че след като са я изнасилили и е взела свръхдоза наркотици, са избягали. Или поне единият от тях. Имаше кръв във вътрешността на фургона. Полицията ще реши, че едното момче е убило приятеля си и момичето и е избягало. Това няма да е първият подобен случай. Поне родителите й ще разберат какво й се е случило, вместо да се чудят до края на дните си.

Огорчих се за непознатото семейство, което щеше да получи ужасяващо телефонно обаждане. Отпуснах главата си, пулсираща от главоболие, в ръце. След всичко случило се това беше малка цена, която да платя.

- Хенеси. Какво мислиш, че ще предприеме? Дали ще опита да направи нещо или ще продължи да бяга?

Боунс се изсмя безрадостно.

- Хенеси сега знае, че го преследвам. Подозираше го, но най – накрая получи своето доказателство за това. Със сигурност ще опита да направи нещо. Но кога и къде си нямам и представа. Може да се снижи в тревата за кратко, или да дойде директно при мен. Не знам, но не се е свършило.




- Аз съм виновна, че Хенеси се измъкна. Боже, толкова бях глупава, да не забележа, че нещо не е наред, докато не стана твърде късно...

- Не си виновна, Котенце.

Постави ръце на раменете ми и се приплъзна по – близо, когато изведнъж ми дойде на ум, че един от странните ми начини на поведение миналата нощ беше да се натискам с него. А сега бяхме тук в леглото му, той беше гол, аз също почти. Неразумно. Скочих от леглото и му обърнах гръб, желаейки да поставя повече дистанция помежду ни. Наркотиците са ме накарали да го целуна, наркотиците. Да си повтарям това отново и отново ме накара да се почувствам по – добре.

- Боунс, аз... трябва да ти благодаря. Ти ми спаси живота. Припаднах веднага щом натиснах бутона, и той щеше да пресуши кръвта ми. Но да знаеш, че единствената причина да... да стигна толкова далеч с теб, беше химията, която са ми пробутали. Знаеш това, нали? Разбира се не те виня за миналата нощ. Убедена съм, че не е означавало нищо за теб. Исках само да ти кажа, че и за мен не означаваше нищо.

Гърба ми все още беше обърнат към него и отчаяно си пожелах да имах повече дрехи. Беше твърде опасно да бъда затворена с него, без да имам поне трийсет пласта броня по себе си.

- Обърни се. - Гласът му беше изпълнен с нещо, което се страхувах да разшифровам. Каквото и да беше, не беше щастие.

- Ъм, може ли да мръднеш този камък, за да мога да се разкарам от тук и просто да...

- Обърни се. - Сега знаех какво излъчва гласа му. Заплаха.

Бавно се обърнах с лице към него.

Без предупреждение той се озова срещу мен, само на сантиметри разстояние, все още абсолютно гол.

Лицето ми пламна, но решително задържах погледа си нагоре. Това беше почти също толкова лошо.

Изражението му ме накара да потреперя.

- Наистина не ми е удобно от това, че си гол - казах, борейки се тонът ми да прозвучи нормално и проваляйки се.

Веждата му се повдигна.

- И защо трябва да ти е некомфортно, Котенце? В края на краищата току-що каза, че не означавам нищо за теб отвъд обикновената признателност. А и си виждала мъжко тяло и преди, така че не се прави на срамежлива. Какво може да те притеснява в такъв случай? Знам какво притеснява мен. - гладкият шеговит тон се превърна в ниско, яростно ръмжене – Това, което ме притеснява е, че смееш да стоиш тук и да ми казваш




какво чувствам и какво не за миналата нощ. Да ми казваш, че да те целувам и държа в ръцете си не означава нищо за мен. И после, за капак на всичко, да ми казваш, че си ми реагирала така само защото си била дрогирана. Неповторимо! Знаеш ли какво направи наркотика в първата си доза, преди втората да те докара до безсъзнание? Изкара ти бръмбарите от задника!

С тези думи той повдигна камъка от мястото му, и ми отвори пътя. Долната ми челюст беше увиснала от обида и той посочи недвусмислено с пръст към изхода.

- Излизай навън преди да изгубя самообладание и да видим колко много не ти харесва да ме целуваш.

Решавайки, че благоразумието е по – добрият избор пред спора, си тръгнах. Бързо.

11

- НАПРАВИ ЛИ СИ ЗАПИСКИ НА ДНЕШНАТА ЛЕКЦИЯ? Аз се успах и се събудих някъде преди час и половина. Беше ли толкова скучно като миналия път?

Стефани беше в часа ми по физика. Или поне когато решеше да се появи. Беше пропуснала два от последните пет дни, но когато и да излизах от час, тя ме чакаше. Допусках, че й харесваше да се мотае около колежа. Явно намираше социализирането за много по – интересно от същинските уроци.

Стефани беше дребна брюнетка, с дружелюбен характер и беше прекарала последните пет дни в опити да ме измъкне от асоциалната ми черупка. Лекциите започнаха в понеделник. Сега вече беше петък, а тя бе единствения човек, с който бях разговаряла в този огромен и изумителен колеж.

С досегашната ми липса на приятелска среда, бях нерешителна по отношение на воденето на дружески малък разговор. Ако не ставаше дума за трупове, училище или черешова овощна градина, не знаех какво да кажа. Стефани не позволи на това да й попречи. Тя беше весела и ентусиазирана достатъчно и за двете ни и по някаква причина, изглежда ме харесваше.

- Да, направих си. Искаш ли да си ги преснимаш?

Тя се ухили.




- Нее, най – вероятно така или иначе няма да ги прочета. Ученето е толкова скучно. Освен това никога не възнамерявам да прилагам тези простотии, тъй че кой ли има нужда от тях?

Стефани беше първокурсник, но по много начини беше далеч по – култивирана от мен. По време на втория ни разговор след час, тя ме информира, че ходи по срещи от дванайсетгодишна, изгубила е девствеността си на четиринайсет, и смята мъжете за толкова развлекателни и удобни, колкото и бързото хранене.

- Кажи ми защо се записа в колежа? - попитах развеселено.

Тя кимна многозначително към едно атрактивно момче, минаващо покрай нас.

- Момчетата. Това място е претъпкано от тях. Прилича на бюфет, пълен с всичко възможно за ядене.

Тя и Боунс имаха нещо общо. И той би намерил колежа за бюфет, пълен с всичко възможно за ядене, само че не съвсем по същия начин.

Избягвах го откакто се събудих в леглото с него в събота сутринта. В сряда трябваше да се срещнем в пещерата, но не отидох. Бях твърде объркана. Чувствата ми към него бяха предизвикали драстична метаморфоза. Някъде през последните седем седмици бях преминала от това да го мразя в червата към това, да бъда необяснимо привлечена от него.

-Е, искаш ли да излезем довечера и да правим нещо?

Просто я зяпнах за секунда. На двайсет и две години, а още не бях излизала с момиче просто за да се забавлявам и да се занимаваме с нормални работи. По дяволите, ако бъда откровено жалка, никога не бях имала приятелка, с която да изляза.

- Ъм, разбира се.

Тя се ухили.

- Яко, ще се разбием! Какво ще кажеш да ме забереш от нас? Оттам ще отидем в един страхотен клуб, където познавам охраната. Той ще те пусне.

- Оу, аз съм над двайсет и една. - отбелязах, свикнала хората да ме мислят за по – малка. - Всъщност съм на двайсет и две.

Тя ми отправи толкова остър поглед, че се почувствах неудобно. Добре де, бях малко по – възрастна от типичната първокурсничка колежанка, но се налагаше да се грижа за овощната градина след инфаркта на дядо ми.

Най – накрая тя се усмихна.

- Е, не си ли пълна с изненади?




Стефани живееше в апартамент извън колежа, недалеч от мястото, което скоро щях да наема. С парите, които Боунс ми беше дал, щях да мога да се изнеса по - скоро. Нямаше да се налага повече да крия проклетите си дрехи от баба си и дядо си, или да се занимавам с пренебрежителните си дребнави съседи. Да, с нетърпение очаквах този момент.

Вежливо почуках на вратата.

- Кати е.

Това беше училищното ми име. Сега вече си имах четири названия. Поне всички те бяха близки едно на друго.

След миг тя отвори, облечена само със сутиен и пола.

- Хей! Тъкмо се обличам. Влизай вътре.

Последвах я вътре, изчаквайки близо до вратата, докато тя изчезна в, както предположих, спалнята си. Апартаментът й бе изненадващо приятен, не като обичайните колежански квартири. Имаше плазмен телевизор срещу кожен диван, голям развлекателен център, високотехнологичен компютърен бележник и още няколко скъпоизглеждащи вещи, наредени за декоративен ефект.

- Квартирата ти ми харесва. - казах искрено. - Сама ли живееш тук, или имаш съквартирант?

- Ела тук, едва успявам да те чуя. - извика ми тя.

Повторих въпроса, докато се отправях през краткия коридор към стаята й. Стефани беше застанала срещу гардероба си, свила устни в размисъл над съдържанието му.

- Хъх? Оу, нямам съквартирант. И така, кажи ми нещо повече за себе си, Кати. Знам, че живееш с майка си, дядо си и баба си, но къде е дома ти?

- В малко градче на час път северно оттук, за което най – вероятно никога не си чувала. - отговорих, мислейки си, че спалнята й е дори по – хубава от всекидневната. Богати родители, очевидно.

- Никога не говориш за баща си. Майка ти разведена ли е, или просто баща ти е умрял.

- Избягал е още преди да се родя. Дори не знам кой е той. - беше всичко, което казах. Е, беше си истина, един вид.

- Имаш ли си гадже?

Отговорът ми беше незабавен.

- Не!




Тя се засмя.

- Уау, това беше доста категорично. Да не би да си от другия отбор?

- Какъв друг отбор? - попитах учудено.

Устата й се присви.

- Лесбийка ли си? Не ми пука ако си, но „не“ - то ти на въпроса с гаджето беше толкова твърдо, че си просеше въпроса.

- Оу! - Егати! - Не, не съм. Аз, хм, просто не знаех какво имаше предвид преди...

- Знаеш ли, - прекъсна ме тя с приятна усмивка, все още тършувайки в гардероба си, - много си хубава. Но се обличаш като трол. Я да видим дали ще можем да ти намерим нещо мое, с което да те облечем за тази вечер.

Исусе, звучеше точно като Боунс. Превключете акцента й на английски и бих се заклела, че той говори.

Погледнах надолу към дънките си. Те бяха толкова удобни.

- Ох, не се налага да го правиш.

- Ето. - разрови още малко и след това подхвърли една камуфлажна рокля към мен. - Пробвай тази.

Нежелаейки да изглеждам твърде старомодно, още повече след като тя беше частично облечена, свалих ботушите си и започнах да се събличам на място.

Стефани ме наблюдаваше хладнокръвно и преценяващо, докато смъквах дънките си. Начинът, по който погледът й се плъзгаше по мен, ме накара да се чувствам странно. Сякаш бях стока. Най – вероятно просто е хипнотизирана от бледността на кожата ти, казах си, опитвайки се да се отърся от неловкостта, която ме беше обзела. Ти си като снежен човек с цици.

- Имаш страхотно тяло, Кати. Не бях сигурна от тези торбести парцали, които носиш, но гледай ти, наистина!

Гласът й беше равен. Почти безразличен. Това чувство на тревога нарастна. Не бях имала преди приятелки, вярно е, но тук имаше нещо странно, което не беше наред. Тя не се държеше като ведрото, бъбриво момиче от курса. Изглеждаше като коренно различна личност.

- Знаеш ли, - подхванах, оставяйки настрани роклята, която бях напът да облека. - Мисля, че просто ще си нося дънките. Ще ми е много неприятно, ако нещо се случи с дрехата ти, а знаеш как е в клубовете. Някой може да разлее питие отгоре й, или пък да се скъса някъде.




- Ти наистина си поредното нямащо си и понятие селско момиче, нали? - тази тънка усмивка никога не напускаше лицето й. - Взех те на прицел от първия момент, в който те видях напът към клас, с наведена глава и прегърени рамене. Без приятели, без връзка, от бедно семейство. .. Попадна директно в обсега на радара. Някой като теб може просто... - тя щракна с пръсти - ...да изчезне.

Устата ми се отвори още при първата обида. Продължи да стои отворена, докато не я затворих смаяна.

- Това някаква шега ли е? Защото не е смешно.

Стефани се разсмя. Смехът й беше радостен, така че за миг се успокоих. Беше се шегувала. Добре де, не беше смешно, но може би просто имаше странно чувство за хумор...

Тя се пресегна към гардероба. Този път вместо друга рокля, извади от там пистолет.

- Не викай, или ще стрелям.

- Какво по дяволите..? Стефани, какво ти става? - изпъшках.

- Нищо. - отговори тя делово. - Просто си уреждам наема. А ти, бисквитке, си точно това, което хазяина ми харесва.

Метна чифт белезници към мен. Те се приземиха близо до краката ми. Все още бях зашеметена и не помръдвах.

Тя размаха пистолета.

- Хайде, Кати. Да не оплескваме положението.

- Няма да стреляш, съседите ти ще чуят. - стараех се гласът ми да звучи спокойно, докато се чудех какво, в името на Бога, ставаше.

Пръстите й се плъзнаха о цевта.

- Няма да чуят нищо.

Очите ми се присвиха, когато ми дойде на ум една мисъл.

- Боунс ли те накара да направиш това?

- Кой? - попита тя раздразнено.

От изражението й схванах, че никога не е чувала за него и от това ме побиха тръпки. Ако това не беше някой от малките му тестове и ако тя не ми прилагаше някакъв вид шега на някакъв женски клуб от колежа, значи това беше истинско.

Подбрах думите си много внимателно.




- Нямам никакви пари или наркотици, тъй че си губиш времето. Просто свали оръжието и аз ще изляза оттук, без да се обаждам на полицията.

Тя се приближи. Само около шест стъпки ни разделяха.

- Колежанките сте все едни и същи. Мислите се за много умни, но когато му дойде времето, трябва да спелувам всяка дума, сякаш съм ви подбирала от детската градина. Трябва просто да се запиша на касета и да ви я пускам, кучки такива, за да не се налага да повтарям всичко отново и отново. Добре, слушай ме, глупачке! Ще ти дам време докато преброя до три, за да си сложиш тези белезници, и ако не го сториш, тогава ще те застрелям. Първият куршум отива право в крака ти.

Едно.. Две... Три.

Пистолета даде откат, но аз се бях метнала встрани още преди да се е изказала докрай. Мамка му,

каквато и да беше работата, тази се взимаше насериозно! Ако не бях се отместила, щеше да отвори цяла дупка в мен!

Стефани откри огън отново с проклятие на уста, очевидно неочаквайки бързината ми. Скочих отгоре й, опитвайки се да грабна пистолета. За мой шок, тя се оказа много по – силна, отколкото предвиждах да бъде. Паднахме на пода, въртейки се с оръжието между нас, като всяка от двете се стремеше да го докопа. Когато отново даде откат, застинах.

Очите й бяха толкова широки, колкото можеха да бъдат, и впити право в моите. Нещо топло се разля върху ми. Отместих се, позволявайки на пистолета да се плъзне от скованите ми пръсти, и наблюдавах как кръвта се разпростира в разширяваща се локва около гърдите й.

Закрих с ръка устата си ужасена и заотстъпвах назад, докато не усетих гърба си опрян в стената.

Стефани издаде звук, който беше наполовина прухтене, наполовина въздишка. Тогава напълно спря да се движи.

Нямаше нужда да проверявам пулса й – бях чула сърцето й да спира. За няколко мига, които сякаш се разпростряха в цяла вечност, се взирах в нея. В апартаментите наоколо никой не забеляза нищо.

Беше права. Пистолетът имаше заглушител. Заглушаващите му способности бяха проработили според характеристиките.

Замаяна се доближих до прекрасното й нощно шкафче от плетена ракита, и вдигнах телефона, набирайки единствения номер, за който можех да се сетя. Когато чух гласът му, хладнокръвието ми се пропука и започнах да треперя.

- Боунс, аз... аз току що убих някого...




Той не зададе никой от въпросите, които биха били първи в списъка ми. Като, „Какво не е наред с теб?“ или „Обади ли се на полицията?“. Боунс само ме попита къде се намирам и ми каза да не мърдам оттам. Все още държах телефона, когато той пристигна десет минути по – късно. Определено не бях и помръдвала. Дори едва дишах. Гледката как той влиза в спалнята ме изпълни с облекчение.

Ако Стефани беше вампир, щях да съм си добре. Щях да завия тялото й и да я откарам в гората, където щях да я погреба на някое пусто място без сърцето ми да пропусне и един удар. Но това все пак беше различно. Бях отнела живот и си нямах и представа какво да направя по въпроса.

- Какво си докосвала наоколо? - беше първият му въпрос, когато коленичи насреща ми.

Опитах се да мисля. Това беше твърде голямо изискване в този момент.

- Ъм... телефона... може би повърхността на гардероба или пък нощното шкафче... това е. Тъкмо дойдох тук, когато тя започна да се държи откачено и да говори тези ужасни неща...

Боунс взе телефона от ръцете ми.

- Тук не е безопасно. Някой от тях може да се върне всеки момент.

- Някой от кои? Тя няма никакви съквартиранти. - изпротестирах, докато го наблюдавах как изтръгва телефона от стената и го поставя в огромна торба за отпадъци.

- Това място вони на вампири. - каза той кратко - Трябва да разчистим и да се омитаме.

Това ме накара да скоча на крака.

- Вампири? Но Боунс тя не... Тя не беше...

- Какво ти каза за Хенеси? - отряза ме той.

Сега се почувствах напълно изгубена.

- Хенеси ли? Хенеси? Той няма нищо общо.

- Как ли пък не! - изръмжа Боунс, смъквайки завивките от леглото на Стефани и завивайки я в тях като какавида. - Той е един от хората, които надушвам. Той, или някой, който е бил в контакт с него. Миризмата му е тук.

Главата започна да ме наболява. Това беше като лош сън. Боунс приключи с обвиването на Стефани и започна да пълни торбата с нещата й. Училищни тетрадки, папки, листове. Претършува бързо чекмеджетата и добави и други различни вещи. Не му бях от голяма полза. Просто стоях там, стараейки се ръцете ми да не се докосват до нищо, за да не оставям някакви уличаващи отпечатъци.

Той ме остави, за да провери дневната, и се завърна с още по – препълнена торба.




- Вземи това, любима.

Боклукчийската торба ми беше връчена и се наложи да я прегърна, за да я удържа, страхувайки се, че найлонът ще се разкъса от тежестта в нея. След това Боунс взе една от блузите й и започна бързо да търка повърхността на гардеробите, рамките на вратите, масите и дръжките на вратите.

Когато приключи, вдигна буцата от одеала, която представляваше Стефани, и я метна през рамото си.

- Тактично и бързо към пикапа, Котенце. Не се оглеждай наоколо, просто тръгни право към него и седни на пасажерското място. Ще бъда точно зад теб.

12

СПРЯХМЕ ЕДИН ПЪТ ПО ПЪТЯ ЗА ПЕЩЕРАТА. Боунс се обади по телефона, а после отби в страни на пътя, в мрака на най-горестата част. Нямаше и пет минути и една кола паркира зад нас.

- Здрасти, приятел! – Обади се Тед.

- Бърз както винаги. – Поздрави го Боунс, излизайки от пикапа ми. Отиде до караваната и чух да мести мотора. Положи го върху тялото на Стефани. Тя нямаше как да офейка с такова нещо върху себе си.

Останах в пикапа без настроение за разговори.

- Какво ми носите? – Попита Тед, докато ми махаше с приятелски чувства над рамото на Боунс.

- Вечеря за някой гул по твой избор, но се увери че ще свърши работата си както трябва. Не искам и парченце да остане от нея. – Отговори Боунс.

Стомахът ми натежа. Боже, разговор за ликвидирането на труп! Щях да приема просто да я погребем.




Но да я сервираме на някакъв плътоядец не ми беше хрумвало.

Стомахът на Тед обаче си беше супер. – Както кажеш, приятел. А да ги предупредя ли за нещо?

- Да. – Боунс подаде снопът с трупа й, а Тед я метна в камиона си. – Кажи им да внимават да не си строшат някой зъб с куршума, намиращ се в тялото.

Това беше. Отворих вратата на пикапа точно навреме, събитията от вечерта бушуваха в мен, а тежкото в стомаха ми излезе на бял свят.

- Тя добре ли е? – Чух Тед да пита, докато аз кашлях и си поемах дълбоки глътки въздух.

Боунс издаде звук, приличащ на въздишка. – Ще бъде. Трябва да вървя, друже. Благодаря.

- Няма проблеми, приятел. Обаждай се по всяко време.

Затворих пасажерската врата, точно когато Боунс се качи в пикапа.Фаровете на Тед заблестяха, когато той отпаркира, а след секунди вече го нямаше. Боунс бръкна във вътрешния джоб на якето си

и ми подаде една бутилчица. – Уиски. Не е от любимото ти, но е всичко, което имам. Взех бутилката с благодарност и започнах да преглъщам докато не пресуших всичко. Неестествената топлина на напитката разстопи леда в крайниците ми.

- По – добре ли си?

- Да.

Гласът ми прозвуча дрезгаво от огъня на алкохола, но за сметка на това ми помогна. Вцепеняващият страх избледняваше, а на негово място се разкри ямата с въпроси.

- Дотук със скапаните ти тайни, Боунс. Кой е Хенеси и каква работа има с въоръжената девойка от часа ми по физика?

Боунс ми хвърли един поглед, когато запали двигателя. – Физика? Запознали сте се в колежа?

- Мисля, че първо трябва да отговориш на въпроса ми, след като аз съм тази, която почти не застреляха. – Отрязах аз.




- Ще ти отговоря, Котенце, но моля те, кажи ми как се запознахте и какво се случи тази вечер. – Брадичката ми се стегна. – Имахме заедно физика, както вече споменах. Чакаше ме след часовете още от първия ден. Започна със задаване на въпроси, свързани с лекциите, след като пропускаше някои часове и така нататък, после ме снабдяваше с информация за себе си. Безпредметни, забавни неща, например момчетата, с които се срещаше и тем подобни… изглеждаше толкова мила и добра.

После искаше да научи нещо за мен и аз й казах истината. Че току-що съм се преместила в колежа, че не познавам никого тук, че идвам от малък град – кучката ме проучваше! – Внезапно горях. – Каза ми, че тази нощ ще търси някой, свободен за излизане, а аз направо й се вързах!

- Какво за тази вечер? – Настоя той.

- О, направи нещо повече от това да се рови в миналото ми, – Прескочих поканата и цялата игра на оголяване и завърших с, - Насочи пистолет към мен.

- Спомена ли някакво име?

Припомних си разговора ни. – Не. Каза нещо за плащането на наема си и че аз съм това, което иска хазяина й, че всички колежанки са глупави, и че трябва да се запише на касета… но не спомена нито едно име.

Боунс запази мълчание. Чаках, потропвайки с пръста си.

- Как всичко това е свързано с Хенеси?

Каза, че си подушил него и още вампири на онова място. Мислиш ли, че е разбрал коя съм след онази нощ? Че иска да довърши онова, което започна?

- Не. – Отговорът му беше моментален. – Каза, че ти се е подмазвала цяла седмица. Ако Хенеси е разбрал коя си всъщност, повярвай, нямаше да бъде толкова търпелив. Щеше да се появи веднага, веднага, щом разбереше името ти. Щеше да отвлече теб и всеки, който е имал нещастието да се намира някъде около теб. Затова те питах какво си докосвала и затова заличих следите ти. Въпреки че се съмнявам да си оставила отпечатъци върху файловете й, но не искам да оставям никакви следи, които би могъл да следва.

- Ако не е заради миналия уикенд, тогава защо Стефани да е замесена с него и да се опитва да ме отвлече? Няма никаква логика!

Той ме погледна замъглено. – Да продължим разговорът вътре. Тъкмо ще се поразровя из нещата й докато говорим.

Последвах го с определена цел до пещерата. Нямаше начин да го оставя просто така без да ми разкаже всичко. Хенеси можеше да ме ликвидира ей така, но определено имаше




нещо повече в тази работа. Нямаше да си тръгна преди да разбера. С Боунс минахме през тесния вход и се върнахме там, където беше измайсторил своето жилище, в областта със свода на пещерата. Той изпразни чантата за боклук, а аз седнах на дивана пред него, гледайки как отваря лаптопа на Стефани.

- Чувала ли си за Бенингтонския триъгълник? – Попита той, докато включваше компютъра й.

- Не. Чувала съм за Бермудския.

Пръстите му се зареяха по клавиатурата. Боже, бяха бързи. След секунда изсъска.

- Момичето дори не си е направило труда да защити файловете си. Тук е пълно с мръснишка безочливост, но това може само да ни радва. Виж, ето къде си, Котенце. В „Потенциалните”. Трябва да си поласкана. Била си номер едно в списъка й.

Надникнах през рамото му и видях – Кати – червенокоса – на двадесет и две, наричана и с други имена със сродни звучения.

- Занасяш ли ме? Кои са другите момичета? Потенциални, но за какво?

Последваха още няколко издрънквания върху клавишите, а после той се усмихна.

- Е, какво си имаме тук? Чарли и клубът „Флейм” на четиридесет и втора улица. Звучи като контакт. Да се надяваме, че момичето е било достатъчно глупаво, че да напише истинското име на мястото, а не просто някакъв код.

- Боунс!

Острата нотка в гласа ми го накара да се отдръпне от лаптопа и да долови очите ми.

- Банингтонският триъгълник се намира в областта на Мейн, където неколцина човеци изчезнали през петдесетте. И до днешно време не е открита и следа от тях. Нещо подобно се случи и в Мексико преди години. Дъщерята на един приятел изчезна. Останките й бяха открити в пустинята, а като казвам останки, искам да кажа, че са намерили само парченца от нея. Трябваше да я идентифицират чрез зъбни данни. Аутопсията показа, че е била жива месеци преди да бъде убита, а когато аз се поразрових, се оказа, че не се случва за първи път.

- Какво имаш предвид?

Боунс се облегна назад. – Хиляди жени били убити или изчезнали в градовете близо до

Мексиканската граница по онова време. Днес, все още няма и следа от този, който го е извършил.

Преди години, неограничен брой момичета изчезваха около областта на Грейт Лейкс. В днешно време, започнаха да изчезват в Охайо. Повечето бяха бегълки, проститутки, наркоманки или просто обикновени, малко познавани момичета, които изчезват без




никаква следа. След като повечето бяха от високо рискови категории, нямаше място за тревога при по-обикновените. Мисля, че Хенеси е замесен в това. Затова дойдох тук. Бил е близо и до трите места, когато изчезванията започнаха.

- Мислиш, че Хенеси е сторил всичко това? – Неограниченият брой момичета ме ужаси, - Не може да е изял толкова много и да е искал! Какво същество е той… нещо като безсмъртен Тед Бънди?

- О, той е главатарят, няма съмнение, но Хенеси не е традиционен сериен убиец. – Каза Боунс дрезгаво. – Серийните убийци имат повече мотиви. От това, което знам за него, не мисля, че използва жертвите за себе си – мисля, че развива бизнес с тях.

За малко да попитам какъв бизнес, когато си спомних това, което Боунс каза на Серхио миналия уикенд. Знаех, че няма да устоиш на една красавица. Чувам, че ти си най-добрият му клиент.

Какво, да не би да ти свършиха парите, че излезе навън да вечеряш, вместо да си поръчаш нещо за вкъщи?... А и сега със Стефани… Просто си уреждам наема. А ти, бисквитке, си точно това, което хазяина ми харесва… Колежанките сте все едни и същи…

- Смяташ, че държи сервиз за поръчки! – изпъшках. – Че превръща хората в Храна на Колела! Мили боже, Боунс, как минава между капките?

- Хенеси беше немарлив в Мейн и Мексико, но е поумнял. Сега избира жени без защита, а ако някоя не попада в тази категория, праща вампири, които да предотвратят обявата за изчезването й.

Помниш ли онези момичета, за които ти каза Уинстън? Той беше прав, любима, всички са мъртви. Исках да съм сигурен, че има повече липсващи момичета от тези, които са били обявени за изчезнали, затова те пратих при Уинстън. Един дух винаги знае кой е мъртъв, дори и семействата на онези момичета да не знаят. Отидох да ги видя и всички бяха ухапани, за да им се втълпи, че дъщерите им са заминали да развиват кариера, както ти бяха казали, или че са на пътуване в Европа, или че са се преместили да живеят с някое старо гадже, такива неща. Родителите са били програмирани да не поставят под въпрос отсъствието на децата си, а само един вампир може дотолкова да контролира психиката на човека. Хората на Хенеси подбират дори повече момичета в последно време. В колежите. На улиците. В баровете, клубовете и задните алеи. Как минава между капките ли? Някога поглеждала ли си лицата на хората в списъка си? Човеците изчезват постоянно.

Ами полицията? Има достатъчно престъпления, които включват богатите, известните и властните, тъй че им става по-лесно да захвърлят скитниците, а и не знаят за другите. Колкото повече се развива светът на немъртвите, толкова по-лесно става за Хенеси да прикрива следите си. Имаме само подозрение, без доказателство.




Сега като знаех какво се случваше в моята категория – колежанки – това което правеше Стефани имаше логика, ако притежавате етиката на влечуго. Огромен, претъпкан колеж, който значеше за нея бюфет с богато меню; а не беше единствената, която се хранеше от него. Не, тя беше наета да пълни хладилника на Хенеси. А аз, със своето минало, бях безупречното ястие. Стефани беше ударила джакпота. Можех да изчезна много лесно, само с няколко зададени въпроса, и всичко щеше да проработи точно по план. Като изключим единственото нещо, свързано с мен, което тя не подозираше.

- От колко време го подозираш? Каза ми, че си преследвал Хенеси единадесет години. Знаел си какво прави през цялото това време?

- Не. През последните две години получих специфичната информация. Не знаех кого или какво преследвах отначало. Трябваха ми няколко човеци, за да разбера какво става. И още няколко да разбера кой може да го държи. И както казах, той беше заличил следите си. След това ловувах тези под негова защита, които бяха определили цена за главата си. Серхио беше един от тях. И така унищожавам хората му от години, но го правя само заради онези, които предлагат субсидии. По този начин, Хенеси не разбра че преследвам него. Той смяташе, че това е бизнес. Сега вече знае, че го преследвам и знае защо. Както знаят и всички замесени, защото той не може да прави всичко това сам.

Осмислях това за около минута. – Значи, дори и да отстраниш Хенеси, всичко това може да продължи. Партньорите му могат да продължат занаята. Знаеш ли кои са?

- Бил съм много близо до това да разбера, но… е, случиха се някои неща.

- Например?

- Ти, например. Ако не те познавах добре, щях да се закълна, че си една от хората на Хенеси.

Имаш изключително лошият навик да убиваш хората преди да мога да извлека някаква информация от тях. Помниш ли Дейвън, онова момче, което намушка, в нощта когато се срещнахме? Следял съм го шест месеца. Той беше счетоводителят на Хенеси, знаеше всичко за него, но ти го прободе със сребро преди да си отворя устата. Мислех, че Хенеси е разбрал, че съм наблизо и те е пратил да го убиеш. След това дойде с мен на следващия ден. Защо си мислиш, че не спрях да те питам за кого работиш? А онази вечер…

- Не исках да я убивам! – Възкликнах аз, връщайки се към спомена по друга причина този път.

С каква информация загина Стефани? Никога нямаше да разберем.

Боунс се изправи и ми говореше, докато изчезваше зад една от естествените стени на пещерата.




- Повярвай, любима, знам това. Нямаше да убиеш човек, освен ако нещо не се беше объркало, или ако въпросният не носеше значка за Вампирски Копиеносец. Изглежда не си забелязала, че Стефани може да е носител на такива признаци – а и от сцената, която видях, вероятно си се борела за пистолета. А вероятно и тя го е била хванала здраво. И от ароматът й разбрах, че е била захранвана от вампирска кръв. Това я е правело физически много по-силна, а и работата, която е вършела, го е изисквала.

Е, това обясняваше защо имаше такава сила в дребното й женско тяло. През цялото време съм я подценявала.

- Защо не си ми казал за това досега? Научи ме да се бия, а след това ме държа извън истинската битка.

Той ми отговори, докато продължаваше да е извън зрителното ми поле.

– Не исках да те замесвам. Дявол да го вземе, аз просто те посъветвах да не рискуваш живота си като ловуваш вампири, но това е което искаш да правиш, затова те направих по-добра в него. Нямаше да ме послушаш, ако ти бях казал да не излизаш от вас, нали? И продължавам да твърдя, че Хенеси и хората му са различни. Твоята работа с тях трябваше да свърши след Серхио, но това, което се случи днес, провали всичко. Трябва да си горда със себе си щом си я убила. Останалите „потенциални” със сигурност щяха да го направят, ако знаеха какво им готвеше.

- Дали безопасността ми е единствената причина да скриеш това от мен или има още нещо, което не знам?

Последва звук от изсипване на вода.

- Не, има още една причина. Не исках да ти давам още една причина да мразиш вампирите. Не че вече не си склонна да го правиш. Обичаш да съдиш хората по същността им, а не по това което вършат, дори и да нямат пулс.

Беше тихо за момент, тъй като не знаех какво да кажа. И без това не беше вярно.

- Трябва да ти кажа нещо, Боунс. Излъгах те, когато сключихме сделка. Щях да те убия веднага щом ми се отдадеше такава възможност.

Чух изкискване.

- Знаех това, любима.

- А за Хенеси… искам да помогна. Трябва да го направя. Мили боже, щях да се превърна в едно от онези момичета, за които никой никога нямаше и да чуе повече! Знам, че е опасно, но ако откриеш къде е този Клуб „Флейм”, искам да бъда там. Трябва да спрем Хенеси.

Боунс не отговори.




- Наистина го искам. – Упорствах аз. – Хайде де, аз съм перфектната лъвица в овчарски дрешки! Познаваш ли други нечистокръвни момичета в околността? Няма да ти позволя да ме извадиш от играта!

- Виждам. Ето тук. – Той се върна с купа пълна с вода и един парцал, които постави близо до мен и после ми даде една от ризите си. – Цялата си в кръв. Ако се прибереш така, ще побъркаш майка си.

Погледнах надолу към дрехите си. Червените петна от кръвта на Стефани бяха оцветили стомаха ми в голям кръг. Още една вреда, въпреки че не съм искала да я убивам, свалих блузата си и веднага започнах да почиствам кръвта от кожата си.

Точно когато изчистих последната капка кръв, усетих втренчения му поглед.

Когато вдигнах глава, видях фиксираните му върху мен очи да блестят в зелен цвят.

- Хей! – плъзнах се няколко инча назад на дивана. – Вечерята ти не е сервирана. Не грейвай така при вида на кръвта.

- Мислиш ли, че кръвта има нещо общо с начина, по който те гледам сега?

Гласът му звучеше странно. Някак дрезгав и прикриващ мислите му. Напрегнах се, за да не покажа някаква реакция, но сърцето ми започна да бие по-ускорено и не беше от страх.

- Позеленяли очи, вампирски зъби… доста инкриминиращо бих казала.

- Така ли? – Той седна, премествайки купата. – Явно съм пропуснал да те информирам какво друго може да предизвика такава реакция, но ще ти дам жокер – не е кръв.

О. Поех си глътка въздух.

- Припомняйки си миналия уикенд, не притежавам нищо, което да не си виждал и преди, а и се съмнявам че изгаряш от желание да ме видиш по сутиен.

- Погледни ме, Котенце. – Каза решително той.

Премигнах.

- Това правя.

- Не е вярно. – Той се приближи, очите му изцяло позеленяли. – Зяпаш през мен, сякаш изобщо не съществувам. Ти ме гледаш и… не виждаш мъж. Виждаш вампир и не ми обръщаш внимание. Едно от малкото изключения беше миналия уикенд. Държах те в ръцете си и те целувах, гледах как очите ти светват с желание и знаех че един път завинаги ме виждаш такъв какъвто съм. А не просто бездушник в тяло на човек. Искам пак да ме погледнеш така, без да си под влиянието на каквито и да е химикали. Желая те. – Малка усмивчица разтвори устните му. – Желая те от момента, в който се




запознахме и ако си мислиш, че да си до мен по сутиен не ме изпълва с желание, жестоко грешиш. Просто не искам да ти се натрапвам.

За няколко секунди останах безмълвна. Толкова много неща се бяха случили тази вечер, че мозъкът ми трудно се справяше с всичко. Втренчих се в Боунс и сякаш камъни паднаха от очите ми, защото изведнъж го съзрях. Тези изпъкнали скули, тъмните вежди над пламтящите му очи, които приличаха на изумруди, кривата му усмивка, хубавите му нос и челюст. Кристалната му кожа, която се простираше по тези черти и по здравото му мускулесто тяло. Елегантните му ръце и дългите му тънки пръсти. Боже Мили, беше красив. Съвършено, невероятно красив, а и сега когато най-сетне си позволих да го забележа, не можех да отделя очи от него.

- Целуни ме.

Изрекох думите без изобщо да се замислям и осъзнах, че тайничко исках да ги кажа от известно време. Боунс се наведе напред и устните му се затвориха над моите нежно. Внимателно. Даваха ми възможност да променя решението си и да го отблъсна, но не го направих. Увих ръцете си около врата му и го придърпах към себе си.

Той плъзна език по устните ми няколко пъти докато не отворих устата си. После за кратко допря езика си в моят, преди да го върне обратно в устата си. Последва още един проблясък на докосване, и още един, и още един. Придумвайки ме, скланяйки ме. Накрая мушнах език в устата му и усетих отговора и невероятната сензация от това че го засмука. Изстенах, без да мога да се удържа. Допирът на вампирските му зъби трябваше да ме разтревожи, но не се случи. Освен това, изглежда не му пречеха, защото ме целуваше със същата доза страст като миналия уикенд. Възбудих се и спуснах ръката си от врата на ризата му. Разкопчах копчетата едно по едно. Когато свърших,

допрях длани до голата му кожа и, о боже, беше толкова хубаво, колкото изглеждаше. Боунс се протегна назад и смъкна яката от раменете си. Цялата одежда падна на пода. През цялото време продължаваше да ме целува, докато не започнах да се боря за въздух.

Ръцете ми се движеха от гърдите към гърба му, а пръстите ми усещаха всяка негова извивка и мускул. Плътта му вибрираше мощно и ме караше да се чувствам сякаш милвам мълния, затворена под кожата му.

Боунс изпъшка, когато го докоснах и се приближи по-близо, докато телата ни не се притискаха едно в друго.

Устните му се спуснаха надолу по шията ми, намирайки пулса ми безпогрешно. Пое уязвимата ми артерия в устата си, манипулирайки я с език и устни. Това беше най-опасната позиция, в която можете да се намирате с един вампир, но аз не се страхувах. Вместо това, усещането ме възбуждаше. Горещите вълни, които минаваха през тялото ми, ме караха да треперя.




Устните му се изкачиха до ухото ми и той го облиза, преди да прошепне.

- Желая те толкова силно. Кажи, че ме искаш. Кажи да.

Да отрека, че го искам бе очевидна лъжа. Само едно нещо ме въздържаше и то беше споменът за Дани.

- Боунс… първият път не ми хареса. Мисля, че… нещо не ми е наред.

- Всичко си ти е наред, и ако промениш решението си или поискаш да спра, без значение кога, ще го направя. Можеш да ми имаш доверие, Котенце. Кажи да. Кажи да…

Боунс спусна устните си върху моите и опустоши вътрешността им с такъв еротичен глад, че се

олюлях срещу него. Ръката му ми даде опора, а аз се отдръпнах достатъчно, че да изрека една дума.

- Да…

Той ме целуна отново, вдигна ме и ме поведе към спалнята. Матракът подаде под теглото ни, когато той ме положи на леглото. С едно движение, Боунс откопча сутиена ми и го свали, докато ръцете му обхващаха гърдите ми. После сведе глава до зърното ми и засмука силно.

Силно желание запулсира между краката ми. Той стисна нежно другата ми гърда и приклещи зърното между пръстите си. Изтръпнах и притиснах главата му. Сензациите ми идваха в повечко – всмукването, допирът на вампирските му зъби, помислих си че ще припадна.

Боунс разкопча дънките ми и ги свали, оставяйки ме само по бикини. Прокара пръстите си по тях, притискайки ме. Триенето на памучната материя и пръстите му ме запалиха още повече. Изстена, когато свали и бельото ми, оголвайки ме пред погледа си.

- О, Котенце, толкова си красива. Прелестна си. – Той си пое глътка въздух преди да ме целуне толкова настоятелно, че главата ми започна да се върти. Насочи устните си към гърдите ми отново, всмуквайки всяко зърно, докато ръката му опипваше най-интимната част от тялото ми. Пръстите му ме докосваха уверено, сякаш бях споделила с него тайните си, и прехапах устните си, за да заглуша стоновете си. Когато палецът му обиколи клитора ми и един дълъг пръст влезе в мен, трепнах неудържимо.

Издадох остър звук на протест, когато спря. Той отклони ръката си, а устата му се отмести от гърдите ми и се насочи надолу. Чак когато подмина пъпа ми, осъзнах намерението му.




- Боунс, чакай! – Рекох, шокирана.

Той веднага се спря с уста на коремчето ми. – Искаш да спра? – попита той.

Кръвта навлезе в лицето ми и не можех да произнеса възражението си. – Ъм, не искам да спреш, просто не мисля, че това… е уместно…

Той въздъхна.

- Но аз мисля – прошепна и отново се насочи надолу.

При първият допир на езика му, умът ми напълно се изпразни. Продължително бавното му докосване ме изучаваше, оставяйки загоряла плът след себе си. Последва още един влажен допир, и още един, по-настойчив този път, и благоприличието ми се беше изпарило от силно желание. Той разтвори краката ми и ги подпря на раменете си, докато през цялото време галеше и навлизаше в нежната розовееща плът. Не поисках да спре отново, защото не можех да говоря. Стонове, които не разпознавах като свои собствени, деряха гърлото ми и жаждата кънтеше в мен. Гърчех се под него, чувствайки как изучава всеки сантиметър от мен по този начин. Бедрата ми се извиваха безпомощно, а празнотата в мен нарастваше с всеки допир на езика му. Доближаваше ме до край, който никога до сега не бях изпитвала и той наближаваше все по-бързо. Боунс увеличи натиска, а докосванията му ставаха по-интензивни и накрая, когато устата му се установи на клитора ми и засмука, изкрещях.

Екстазът прогори вътрешностите ми, като се движеше от мястото на допира до крайниците ми.

Сърцето ми, за което си мислех че ще експлодира, изглежда забави ритъма си, а дишането ми беше

непостоянно. Предишният огън беше заместен от нещо топло и еуфорично, което ме накара да отворя очите си удивено.

Боунс се изкачи по стомаха ми, поемайки лицето ми в ръцете си.

- Никога не си била по-красива. – каза той, а гласът му вибрираше от страст.

Тялото ми продължаваше да трепери, но това беше частта от която се притеснявах. Изтръпнах, когато усетих да се движи между краката ми.

- Не се страхувай – каза той и ме целуна.

За около секунда се засрамих, като обмислях това което беше правил досега. После открих новия, солен вкус върху устните му провокативно стимулиращ. Езикът му се уви около моя, когато втвърденият му член се плъзна по влажния ми отвор. Трепнах, но той просто ме докосна преди да се отдръпне и да го направи отново. И отново. Успяваше да съчетае езика и тялото си, докато ме милваше, връщайки онова гръбначно изтръпване.




- Ти кажи кога. – Каза той, малко след това. – Или въобще недей. Не е нужно да отиваме толкова далеч. Ще прекарам остатъка от нощта вкусвайки те, Котенце, обичам да го правя. Нека ти покажа колко много.

Боунс насочи устните си целенасочено надолу, но аз го спрях.

- Кажи ми, - изстена той, когато едно движение на бедрата му наддаде вой от гърлото ми.

- Сега.

Той ми даде удивителна целувка и после се повдигна на ръце. Усещането на втвърдената му плът да навлиза в мен ме накара да изстена. Странни тръпки се разпространиха вътре в мен, докато той напираше бавно, и зарових лице в шията му, трептейки. Навлезе по-дълбоко и чувството за невероятна плътност се разпростря в тялото ми. Когато влезе изяло вътре в мен, спря и за кратко затвори очите си, преди да погледне надолу към мен.

- Така добре ли е, любима?

Беше интимно по начин, който никога не бях изпитвала, да се взираме в очите един на друг, докато той беше изяло вътре в мен. Можех само да кимна, след като нямах възможност да проговоря.

Той започна да се движи в мен, като го издърпа съвсем малко и после го мушна отново.

Неочакваността от удоволствието спря дъха ми. Той повтори действието, но този път по-дълбоко.

Преди да поема контрол върху дишането си, той изцяло влизаше и излизаше с едно единствено движение на бедрата си, което откъсваше стонове от гърлото ми. Пот изби по тялото ми и горещо желание се разпространяваше вътре в мен.

Боунс се протегна надолу и подпря гърба ми с дланта си, която се придвижи по-надолу докато не обхвана бедрата ми. Придърпа ме по-близо срещу себе си, за да уловя ритъма на движенията му.

Бързо се справих и интензивният контакт завъртя главата ми от възбуда. Предишният огън в мен се завърна и се разпространяваше с всяко ново движение, докато тялото ми не изгаряше с наличието само на една мисъл.

- Още…

Беше стон на пълно изискване, за което рационалната част на съзнанието ми не можеше да повярва, че изговарям. Той се изкиска и ускори ритъма си.




Ръцете ми, които никога не стигаха по-ниско от кръста му, се придвижиха алчно надолу да грабнат бедрата му. Пръстите ми се забиха в кожата му там, без никакво благоприличие. Изглежда сякаш не можех да се прилепя достатъчно до него и да го докосна. Всяко ново движение беше по-интензивно и аз го жадувах така, сякаш никога преди не бях жадувала за нищо друго.

Натрапчиво го целунах, като продупчих долната си устна на вампирските му зъби и го чух да издава стон, когато изсмука кръвта.

- Толкова остра и сладка на вкус – измърмори той дрезгаво.

- Да спрем… с това. – Изрекох думите докато се борех за въздух.

Той облиза устните си. – Това е достатъчно. Сега ти също си вътре в мен. – И ме придърпа дори по-близо, ако това беше възможно.

Започнах да пъшкам необуздано, когато движенията му ставаха дори по-интензивни. Предишното колебание беше забравено, тръшнах се под него, ноктите ми се забиха в гърба му. Зъбите ми потънаха в рамото му, за да подтиснат писъка от неспирното триене, и го захапах, докато не усетих кръв.

Той издърпа главата ми назад, езикът му пленяваше устните ми. – По-силно?

- Да, по дяволите, - изстенах аз, без да ме интересува как би прозвучало.

Боунс освободи контрола си с очевидно облекчение. Бедрата му се стовариха върху моите свирепо, а това беше най-невероятното удоволствие упражнявано върху тялото ми някога. Когато не можех да издържам повече, той започна да се движи по-бързо, като навлизаше в мен по начин, който щеше да изглежда безмилостен, ако не му се наслаждавах.

По някакъв начин ми напомняше на ефекта от дрогата. Всичко изглежда се въртеше и губеше форма освен Боунс. Онова кънтящо ехо в ушите ми се беше върнало, но шумът беше от сърцето ми. Трептях в очакване от възбудата в слабините ми.

Бях изолирана и свръхчувствителна относно тялото си. Това пъхтящо, гърчещо се същество на леглото не можеше да съм аз. Никога не съм била толкова чувствителна с кожата си, с дъхът си, кръвта препускаше във вените ми. Преди моментът, Боунс сграбчи главата ми и се взря в очите ми.

Писък се откъсна от устните ми, когато оргазмът ме заля. Усещането беше по-силно от първото, по-дълбоко, и остави остатъчни тръпки под кожата ми.

Той изстена над мен, лицето му се извиваше от екстаз, когато влезе в мен дори по-бясно, докато очите му бяха втренчени в моите. Не можех да погледна встрани, като виждах как контролът се изпаряваше в зелените дълбини на очите му. Той ме стисна докато се предаваше на страстта, целуна ме и затрептя.




Когато прекъснах целувката, за да си поема въздух, той легна до мен. Ръцете му се увиха около мен, карайки телата ни да се докосват. Изглежда в дробовете ми нямаше достатъчно кислород и дори Боунс вдиша един или два пъти – рекорд, от това което бях виждала преди. Малко по-късно възвърнах контрол върху дишането си и сърцето ми затуптя нормално. Той се протегна и премести кичура влажна коса от лицето ми, усмихвайки се преди да ме целуне по челото.

- А като се сетя, че си мислеше, че нещо не ти е наред.

- Нещо не е наред, не мога да мръдна.

Беше вярно. Докато лежах до него, ръцете и краката ми не отговаряха на нито една от командите, които им давах.

Той се усмихна и се приведе да оближе зърното, което беше по-близо до него, засмуквайки леко.

Мястото беше свръхчувствително и хиляди иглички от удоволствие нарисуваха върха му. Когато то достигна прага на чувствителността си, той спря и повтори действието с другото зърно.

Нещо хвана погледа ми, когато погледнах надолу.

- Кървя ли? – попитах изненадана.

Не изглеждаше точно като кръв, а и менструацията ми трябваше да настъпи след седмица. Но имаше някаква розовееща течност върху гънката ми.

Той спря за момент да погледне. – Не, любима. От мен е.

- Какво…? О. – Глупав въпрос. Беше ми споменавал, че вампирите имат розова сперма.

- Чакай да стана, искам да се измия.

- Нямам против. – Издиша думите той срещу кожата ми. – Все пак е мое. Ще те изчистя.

- Няма ли да ми обърнеш гръб и да заспиш? – Не се ли случваше това обикновено?

Поне обичаше гушкането след това, нещата съвсем се преобръщаха, а ръката му се задвижи надолу опипвайки слабините ми.

Той прекъсна действието и се засмя, вдигайки ръката си от гърдите ми.

- Котенце, - усмихна се той, - далеч съм от това са заспя. – Погледът в очите му ме накара да се разтреперя. – Нямаш представя колко пъти съм си те представял така. По време на тренировките, боя, в нощите когато те виждах да се преобличаш и когато замайваше главите на онези мъже…




Боунс спря да говори, за да ме целуне толкова настоятелно, че почти бях забравила за какво разговаряхме.

- И през цялото време те наблюдавах как ме гледаш със страх, когато те докоснех. Не, няма да спя. Не и преди да съм вкусил всеки милиметър от кожата ти и преди да съм те накарал да крещиш отново и отново.

Той сведе глава до зърната ми още веднъж, всмуквайки и захапвайки със зъби. Начинът по който вампирските му зъби ме докосваха там, беше изключително еротичен.

- Един ден ще намеря първия ти и ще го убия. – измърмори той едва чуто.

- Какво? – Той това ли каза току-що?

Силното всмукване на устните му ме разсея, после още едно и още едно, докато притесненията ми се изпариха от сензационното покушение, оказано върху зърната ми. Малко след това той ги погледна и се усмихна самодоволно.

- И двете са тъмно червени. Точно както ти обещах. Виждаш ли? Аз държа на думата си.

Обърках се за момент. После си спомних следобеда, който прекарах с него, когато се опитваше да изкорени срамежливостта ми с часове на похотливи разговори, и изведнъж кръвта навлезе в лицето ми.

- Не си имал всички онези думи предвид, нали? – Умът ми се противопостави на тази мисъл, но усетих бясната реакция на тялото си, която коварно се надяваше на противното.

Той се засмя отново, ниско и гърлено. Едната му вежда се изви греховно, очите му изцяло позеленяха, а устата му се плъзна надолу по стомаха ми.

- О, Котенце, имах предвид всяка дума.

Събудих се от нещо, което гъделичкаше гъба ми. Сякаш бяха пеперудки. Когато отворих очите си, първото нещо което видях беше една ръка увита около мен, а нейният уникално блед цвят бе почти идентичен на моят.

Боунс беше свит на дължина покрай гърба ми, бедрата ми докосваха моите. Пеперудките се усещаха от него, докато лепваше целувки на кожата ми.

Първата ми мисъл беше: „избрал е грешната професия”. Ако беше останал жиголо, щеше да заработи милиони. Втората беше къде-къде по-неприятна и ме накара да изтръпна. Ако мама ме видеше сега, щеше да ме убие!




- Да не се събуждаш от съжаление? – той спря да ме целува и издаде звук на разочарование. – Страхувах се, че може да се събудиш и да си биеш камшика.

Докато той говореше, аз скочих от леглото като опарена. Трябваше да помисля върху това какво да правя, а не можех да го сторя в една стая с него. Дори не спрях, за да намеря сутиена или бельото си, просто сложих една риза и наврях дънките си. Боже, ключовете ми, къде са?

Боунс седна в леглото.

- Не можеш просто да си тръгнеш и да се преструваш, че това никога не се е случвало.

- Не сега - казах отчаяно аз, като се опитвах да не го зяпам. А, ето ги ключовете! Грабвайки ги със стиснати пръсти, излязох от стаята.

- Котенце…

Не се спрях.

13

КАРАХ ПРАВО КЪМ ДОМА СИ, като емоциите ми бесен вихър през целия път. Да правя любов с Боунс беше отвъд невероятното и той имаше право. Нямаше начин да се преструвам, че това не се е случило. Но имаше и повече за обмисляне от чувствата ми. Просто бих се укорявала, че спах с него. Но все пак главната причина за паниката ми беше идеята как би реагирала майка ми на това. Не можех никога да й споделя. И това означаваше да спра тази работа преди нещата да са отишли по – далеч.

Баба и дядо се бяха разположили на верандата и пиеха студен чай, когато паркирах два часа по-късно. Изглеждаха като изображение от американска картичка със своите побелели коси, обикновени дрехи и лица, върху които времето беше оставило своите следи.

- Здравейте - поздравих ги разсеяно.

Последва изсъскване от баба ми. То незабавно беше последвано от гневно изсумтяване от страна на дядо ми.




Премигнах към тях.

- Какво ви става на вас двамата?

С любопитство наблюдавах как дядо ми премина през три нюанса на червеното.В края на краищата не беше като да не съм странствала и друг път, прибирайки се на следващия ден, и те никога не бяха коментирали нищо по този въпрос. Бяха предприели „Не питай, не споделяй“ стратегия по отношение на късните ми излизания.

- Джъстина, ела насам, момиче! - той игнорира въпроса ми и се изправи на крака. След миг майка ми излезе с лице, озадачено като моето собствено.

- Какво има? Нещо не е наред ли?

Той й отвърна след миг, тресейки се от гняв.

- Просто я погледни! Погледни я! Не можеш да ми кажеш, че не е правила нищо нередно миналата нощ! Не, имала е отношения с дявола, ето какво е правила!

Пребледнях, напъвайки мозъка си да се сетя как би могъл да е разбрал, че съм спала с вампир. Да не би да ми бяха пораснали кучешките зъби? Опипах зъбите си, но те бяха квадратни и равни както винаги.

Този жест го разяри допълнително.

- Не си човъркай зъбите пред мен, госпожичке! За коя се мислиш!

За нейна чест, майка ми внезапно започна да ме защитава.

- О, тате, ти не разбираш... - гласът й рязко се задави, когато отправи поглед към мен, изглеждайки шокирана.

- Какво? - поисках да знам, уплашена.

- Вратът ти... - прошепна тя с неверие в погледа си.

Минах покрай нея ужасена, изтичвайки до най – близката баня. Имах ли белези от зъби? Боже, беше ли ме ухапал без мое знание?

Веднъж щом застанах пред огледалото, причината за реакциите им ми се изясни. Неравномерно разположени и в най – различни нюанси на синьото имах четири – не, дори пет – смучки. Не издайнически кръгли дупчици от вампирски зъби, но недвусмислени и непогрешими смучки.

Разтваряйки блузата на Боунс, видях, че имам подобни белези и на гърдите си. Добре, че тази връхна дреха нямаше цепка, иначе те всички щяха да умрат на място.

- Знам какво представляват тези! - фучеше дядо Джо от верандата. - Би трябвало да се засрамиш от себе си, да скитосваш наоколо, без да се жениш, да ходиш по цяла нощ! Срамота!




- Срамота! - повтори баба ми. Беше хубаво да се знае, че след четирсет и три годишен брак, те все още се съгласуват в мненията си.

Качих се горе в стаята си, без да им отговарям. Определено ми беше време да си намеря квартира.

Може би онзи апартамент би се освободил веднага.

За моя абсолютна липса на изненада, майка ми ме последва.

- Кой е той, Катрин? - попита ме тя, веднага щом затвори вратата зад себе си.

Налагаше се да й кажа нещо.

- Срещнах го когато бях на лов за вампири. Ние, а, имаме нещо общо. Той също ги убива.

Нямаше нужда от по – нататъшни детайли. Като например особено важния детайл, отнасящ се за неговата същност.

- Това... това сериозно ли е между вас двамата?

- Не! - отрицанието ми беше толкова разпалено, че тя се намръщи. Чудесно, това не звучеше ли добре? Не, не можем да имаме връзка, защото технически той е мъртъв, но пък, Бога ми, е великолепен и чука като троянец.

- Тогава защо...? - тя звучеше истински озадачено.

Въздишайки, легнах на леглото си. Как да разясниш безумната си похот на майка си.

- Е, просто се случи. Не беше планирано.

Изражение на ужас премина през лицето й.

- Използвахте ли предпазни средства?

- Не беше необходимо. - отговорих откровено, без да се замислям.

Тя запуши устата си с ръка.

- Какво искаш да кажеш с това, че не било необходимо? Може да забременееш! Или да пипнеш някоя зараза!

Отне ми огромно усилие да се въздържа да не завъртя очи. Можех да си представя отговора си.

Добри новини, мамче! Той е вампир и то стар, тъй че никакви бременности и зарази. Невъзможно е.

Вместо това й казах да не се тревожи.




- Да не се тревожа? Да не се тревожа! Ще ти кажа какво ще направя. Ще отида с колата до по-отдалечените градчета, където никой не ни познава, и ще ти купя презервативи. Няма да приключиш млада и бременна като мен – или пък по – зле. Сега има СПИН. И сифилис. И гонорея. И дори болести, които не мога да произнеса. Ако възнамеряваш да се занимаваш с подобни работи, поне трябва да се пазиш.

Тя грабна дамската си чанта с решителен поглед и се отправи към вратата.

- Но, мамо...

Последвах я до долния етаж, опитвайки се да я убедя да не ходи, но тя ме игнорира. Дядо и баба ме изгледаха от верандата с лица, прилични на буреносни облаци, докато майка ми се качваше на колата и потегляше.

Определено беше време да звънна на онзи хазяин.

Хазяинът, господин Джоузеф, ми каза, че мога да се нанеса следващия уикенд. Не беше достатъчно скоро. Запълних времето си с къпане, бръснене, миене на зъбите си, с всичко друго различно от това да мисля какво ли правеше Боунс в момента. Може би се безпокоях за няма нищо. Може би това беше случайност за него и дори нямаше да се наложи да му казвам, че няма да се случи повече. Все пак този мъж беше на няколко стотици години и при все това – бивше жиголо.

Определено не бях отнела девствеността му.

Една кола отби до къщата около шест и не звучеше като колата на майка ми. Погледнах любопитно през прозореца и видях, че беше такси. Познато бледо лице се появи пред погледа ми, докато Боунс слизаше от колата.

Последен паникьосан поглед ме убеди, че майка ми не се връща все още, но ако сега се появеше и го видеше...

Хукнах толкова бързо по стълбите, че се спънах и се строполих на купчина върху стълбищната площадка, точно когато дядо отвори вратата.

- Кой си ти? - попита той.

Вече мислено се подготвях с история за това как той е приятел колега от университета, когато Боунс му отговори с перфектно любезен тон.

- Аз съм едно свястно младо момиче, дошло да забере внучката ви за уикенда.

Хъх?

Баба също подаде глава, и устата й зейна при вида на Боунс, застанал на вратата й.

- Кой си ти? - изпапагалства тя.




- Аз съм едно свястно младо момиче, дошло да забере внучката ви за уикенда. - повтори той странното изречение, гледайки я право в очите със зелен блясък. След миг тя вече имаше същия изцъклен вид като съпруга си и кимна.

- О, не е ли това толкова хубаво? Ти си приятно младо момиче. Бъди й добра приятелка и я дръж под контрол. Има любовни синки по врата си и не се прибра вкъщи допреди този следобед.

Пресвети Исусе, защо не можеше земята просто да ме погълне? Боунс задуши смеха си и кимна тържествено.

- Не се плаши, бабче, ще ходим на манастир, за да изкараме дявола от нея.

- Много хубаво. - каза дядо ми с одобрителен глас и празно изражение. - От това има нужда. Била е необуздана цял живот.

- Идете да си сварите една кана с чай, докато ние опаковаме, и двамата. Хайде вървете.

Те се потътриха към кухнята с все така празни изражения. Скоро можех да чуя как водата се разплисква в чайника. Та те дори не пиеха чай!

- Какво си мислиш, че правиш тук? - попитах с разярен шепот. - Само ако беше като по филмите и вие, вампирите, не можехте да влизате без покана...

Той се разсмя на изказването ми.

- Съжалявам, любима. Вампирите могат да влязат където си пожелаят.

- Защо си тук? И защо омагьоса баба и дядо да си мислят, че си момиче?

- Свястно момиче. - поправи ме той с усмивка. - Не можем да ги оставим да си мислят, че се подвизаваш с лошия вид.

Бързах да го убедя да си ходи. Ако майка ми се прибереше сега, щеше да е необходимо нещо повече от проблясък с очите, за да я увери, че той не е това, което изглежда – кошмарът й наяве.

- Трябва да си тръгнеш. Майка ми ще получи сърдечен удар ако те види.

- Тук съм по един повод. - отвърна ми той спокойно. - Не, че бих искал да те забърквам още повече, но ти беше доста настоятелна снощи да те уведомя ако науча къде се намира онзи клуб. Е, открих го. В Шарлот е и аз отлитам натам тази вечер. Купил съм ти билет ако пожелаеш да дойдеш и ти. Ако ли не, просто ще ида в кухнята, и ще убедя баба ти и дядо ти, че никога не съм бил тук.

Така няма да ти се налага да обясняваш по – късно на майка си посещението ми. Зависи от теб, но се налага да решаваш веднага.




Знаех какво бих избрала, но все още потръпвах при мисълта как от това можеше да стане грозна сцена.

- Защо не ми звънна вместо направо да идваш тук?

Веждата му се изви.

- Звънях ти. Дядо ти ми затвори веднага щом попитах за теб. Наистина бива да си вземеш мобилен. Или пък да им напомниш, че си на двайсет и две и е удачно да ти се обажда един джентълмен.

Преглътнах коментара си за джентълмена.

- Да, ами, те са старомодни хорица и, някак си, превъртяха при вида на врата ми – който беше доста недискретен, между другото. С всички онези „Бях там, правех това“ пощенски марки по себе си.

Устата му се разтегна в усмивка.

- С цялата ми откровеност, Котенце, трябва да ти споделя, че ако не се лекувах толкова бързо по свръхестествен път, щях да съм покрит с подобни знаци, а гърбът ми щеше да представлява реки от белези, оставени ми от ноктите ти.

Смяна на темата. Смяна на темата!

- Колкото до тази вечер, - изстрелях бързо, - знаеш, че ще дойда. Казах ти, че искам да спра Хенеси и знаеш, че това е наистина така. Ти вече откри къде се намира клуба? Това беше бързо.

- Всъщност знаех и преди. - каза той, облягайки се на рамката на вратата. - Проверих го тази сутрин, докато ти спеше. Щях да ти кажа, когато се събуди, но ти изхвърча така, сякаш адът те преследваше и не ми даде шанс да го сторя.

Трябваше да сведа поглед. Да го гледам в очите беше повече, отколкото можех да понеса.

- Не искам да говоря за това. Не съм така повърхностна относно освобождаването на моите... - Как да ги наречем? - ...моите опасения за миналата нощ, примесени с предотвратяването на убийството ми, но мисля, че ще е най – добре ако оставим това настрани.

Полуусмивката му остана.

- Опасения? О, Котенце. Разбиваш ми сърцето.

Това ме накара да вдигна глава. Той подиграваше ли ми се? Не можех да кажа.

- Да се фокусираме върху приоритетите. Ако имаш желание, ние ще, ах, ще говорим за това по-късно. След клуба. Почакай тук, докато опаковам багажа.




Той задържа вратата отворена.

- Не е необходимо, донесъл съм ти дрехите за игра. След теб.

- Не съм те виждал наоколо, черешке. - изрече вампирът, докато се приплъзваше на мястото до мен.

- Казвам се Чарли.

Бинго! Толкова се зарадвах, че почти плеснах с ръце. Бяхме се приземили в Шарлот към десет, настанихме се в хотела към единайсет и точно преди полунощ пристигнахме в Клуб Пламък. Седях на това отблъскващо място вече два часа, а с мръснишката рокля, която носех, не бяха точно два скучни часа.

- Сладка за ядене и също така лесна, - отвърнах, умствено преценяйки нивото му на мощ. Не беше вампир повелител, но беше силен. - Среща ли си търсиш, скъпи?

Плъзна пръсти по ръката ми.

- Можеш да се обзаложиш, черешке!

Акцентът на Чарли беше чисто южняшки. Той имаше кестенява коса, приятелска усмивка и атлетична фигура. Провлаченият му говор и глуповатото поведение го караха да изглежда по – приятелски. Кой можеше да бъде зъл и в същото време да притежава акцент като бонбон, а?

Момчето, което стоеше от лявата ми страна и ме сваляше цяла вечер, му отправи войнствен поглед.

- Хей, господине, аз я забелязах първи!

- Защо не се пръждосваш от тук и не си ходиш вкъщи? - отряза го Чарли, все още с усмивка на лицето си. - Най – добре да побързаш. Не обичам да се повтарям.

Ако бях на мястото на това момче, щях да усетя стоманата изпод държанието му на доброто старо момче и щях да бъда нащрек. Но разбира се аз не бях пияна, невежа и несъзнаваща опасността, намираща се насреща ми.

- Не мисля, че ме чу. – каза момчето сливайки думите си и поставяйки натежалата си ръка върху него. - Казах, че аз я видях първи.

Чарли не спря да се усмихва. Той хвана момчето за китката и го издърпа от стола му.

- Няма нужда от караници и вдигане на врява. - каза с намигване към мен - Ще поиграем на ези – тура за теб, захарче. Чувствам се късметлия.




И завлачи мъжа извън бара. Фактът, че никой не коментира това, говореше много за класата на заведението.

Огледах се наоколо разкъсвана. Ако се опитах да спра Чарли, щях да проваля прикритието си и шансът на Боунс да се добере до Хенеси, и то за пореден път. Тъй че не направих нищо. Сръбнах от питието си и се почувствах като болна вътрешно. Когато Чарли се завърна, на лицето му имаше все същата жизнерадостна усмивка и беше сам.

- Оказа се, че съм щастливец тази нощ – изкоментира той. - Въпросът е ти ще ме направиш ли много, много щастлив?

Опитах се да се ослушам за сърцебиене навън, но във вътрешността на клуба беше твърде шумно.

Каквото и да се беше случило, то беше приключило. Нямаше какво да се прави, освен да се гледа напред.

- Обезателно, скъпи. Просто имам нужда от едно малко нещо, което да ми помогне с наема по начало.

Гласът ми съдържаше флирт. Без намек за никакъв стрес. Практиката вършеше добра работа, а колкото до коментара за наема – беше моят реквием за Стефани. Намерих го за уместно, по един мрачен начин.

- Какъв е наема ти, черешке?

- Сто долара - изкикотих се, размърдвайки се на стола си така, че роклята ми да се набере малко по – нагоре. - Ще останеш доволен, че си направил дарение, обещавам.

Погледът на Чарли обходи плътта, подаваща се от абсурдно късата рокля, и той си пое дълбоко въздух. Само месеците тренировки ме предпазиха да не се изчервя, знаейки какво точно прави.

- Скъпо дете, от вида ти бих казал, че това е сделка.

Той ми подаде ръката си и аз я хванах, скачайки от стола си.

- Чарли, нали? Записа се за голямо угощение!

Докато Чарли караше, тихичко благодарих на Бога, че той не се опита да ме отведе набързо някъде наблизо. Игричките ми на проститутка се разпростираха само дотам. Боунс би трябвало да ни следва от дискретно разстояние, и се надявахме, че ще бъда заведена в дома на Чарли, нарушавайки златното правило на Боунс да избягвам вампирските леговища. Информацията, която можехме да се доберем, си струваше риска да се окаже, че си има съквартиранти.

- От колко време си работещо момиче, захарче? - попита Чарли така, сякаш дискутирахме времето.




- О, от около година. - отговорих му. - Нова съм в този град, но спестявам, за да се преместя отново.

- Не ти харесва Шарлот? - попита той, докато отбиваше към магистралата.

Допуснах намек за нервничене да се промъкне в гласа ми.

- Къде отиваме? Мислех, че ще отбиеш встрани от пътя или нещо от сорта.

- То е нещо от сорта, черешке. - той се изхили – Повярвай ми.

Как би реагирала истинската проститутка на това?

- Хей, не отивай твърде далеч. Не искам да вървя пеш цяла нощ по пътя обратно до возилото си.

Чарли обърна глава и изгледа лицето ми. Очите му светнаха в зелено и той изгуби приятелското си поведение.

- Млъкни, по дяволите, кучко.

Окей. Предполагам закачките бяха дотук! Това ме устройваше идеално. Мразех да водя лек разговор. Кимнах с, надявам се, изцъклено изражение и се втренчих в пътя, без да продумвам. Да направя нещо по – малко би било подозрително.

Чарли си подсвиркваше “Amazing grace”6 докато шофираше. Всичко, което можех да направя, беше да не извъртя глава към него, кресвайки: „Ти бъзикаш ли се?“. Не можа ли да избере нещо от рода на “Shout at the Devil”7 или “Don’t Fear the Reaper”8? Някой хора просто нямат усет за подходяща музика за отвличане. Той отби четиресет минути по – късно до малък комплекс от апартаменти, който беше разположен в близост до други подобни сгради. Кварталът беше низша –средна класа, но не и гето. Просто място, на което няма да срещнете хора, дошли да се насладят на гледката.

- Дом, сладък дом, черешке. - той се ухили, затваряйки вратата. - Или поне за малко. После ще можеш да напуснеш града, както пожела.

Интересно. Не ми беше казано да говоря, така че продължих с послушното си поведение. В мен се надигна гняв, помисляйки си за всички онези момичета, които не са се престрували. Опетнената кръв имаше предимства. Чарли отвори вратата на колата

6

6

Божието милосърдие, песен на Елвис Пресли – Elvis Presley - Amazing grace

7

7

Викай дявола, песен на Моутли Крю – Motley Crew – Shout at the Devil

8

8

Не бой се от Жътваря, песен на Блу Ойстър Култ – Blue Öyster Cult – ( Don’t fear ) The Reaper



./Blue%20?yster%20Cult

http://www.youtube.com/watch?v=aqO8LpE0GU4

http://www.youtube.com/watch?v=B3XdXEJEI4E


и ме издърпа навън. Оставих го да ме избута нагоре по единичната редица стълби до втория етаж. Дори не си направи труда да ме

придържа, докато бърникаше ключовете си. Точно така, приятелче. Не се тревожи за мен, аз съм безпомощна.

Блъсна ме вътре когато отвори вратата.

Спънах се нарочно, отчасти за да се наведа и да огледам обкръжението, отчасти за да може ръката ми да е по – близо до ботушите ми.

На Чарли не му пукаше, че съм просната на пода. Прескочи ме и се изпъна на близката кушетка.

- Доведох още една, Дийн. - извика. - Ела да я видиш.

Последва измрънкване, скърцане на мебели и след това, най – вероятно – Дийн.

Когато го видях за малко да разбия прикритието си, тъй като се разхождаше чисто гол. Трябваше да се насиля да не поглеждам инстинктивно встрани. Боунс беше едва втория човек, когото съм виждала гол, а Дани се беше представил толкова бързо, че това едва ли се броеше. По средата на всичко това, бях засрамена. Що за абсурд?

Дийн дойде право при мен и повдигна лицето ми нагоре. Работите му се развяваха толкова близо, че се заборих с изчервяването. Както и с отвращението.

- Страхотна е.

Чарли изсумтя.

- Аз я намерих, аз съм първи.

Това изказване изтри всякакъв срам от мен. Кучият му син. Хубаво, тези прасета щяха да си го получат. Перманентно.

Чух стъпки отвън точно когато Дийн се извърна към Чарли.

- Очакваш ли някого?

Колът ми беше извън ботуша в същия момент, в който Боунс отнесе вратата с ритник. Може би бях злобна. Може и да беше заради удобството на тяхната близост, но първото място, към което отправих оръжието си, бяха слабините на Дийн. Той нададе пронизителен писък и се опита да ме сграбчи. Претърколих се, издърпвайки и другия си кол и мятайки го в гърба на Дийн. Това го накара да коленичи и аз го връхлетях, скачайки върху гърба му, сякаш това беше някакво страховито родео.

Дийн се замята обезумяло, но аз сграбчих кола с две ръце и го насочих надолу, притискайки го с най – голямата си сила. Той се отпусна под мен. Безжизнен. Дадох на




кола още един напън за всеки случай и се отместих с ритник, който той нямаше да усети.

- Май в края на краищата беше първи, а, задник.

Боунс вече беше сразил Чарли, когато погледнах в посока към тях. Беше го вдигнал от канапето и го беше поставил да седи в скута му в поза, твърде комична за двама възрастни мъже. Това ако не се брои зловещото острие, стърчащо от гърдите на Чарли.

- Добре, че не се нуждаех от другия, любима. - каза Боунс сухо.

Свих рамене. Твърде късно.

- Трябваше да ми кажеш.

Чарли ме зяпаше удивено.

- Очите ти... - успя да каже.

Не се нуждаех от огледало, за да разбера, че са се озарили. Битката беше сигурен начин да предизвика техния блясък. Поставено така, беше нещо като оптична ерекция. Неизбежна веднъж, щом нещата преминат определена граница.

- Прекрасни са, нали? - каза Боунс изискано. - Тъй странно съчетани със сърцебиенето й. Чувствай се свободен да се шокираш. Знам, аз също бях първия път, когато видях това.

- Но те са... Тя не може...

- О, не се разсейвай повече с нея, друже. Аз съм този, от когото трябва да се плашиш.

Това върна вниманието на Чарли върху него и той се размърда, но трепването на ножа го прикова на място.

- Котенце, има някой в съседната стая. Хора са, но не бързай да ги считаш за невинни.

Изкарах три малки остриета за мятане и отидох да проверя. Сега и аз долових звука от сърцебиене в дъното на апартамента. Това беше стаята от която се беше появил Дийн. Дали си е правил пир с топла кръв?

Когато приближих стаята, се спуснах на колене и запълзях. Един куршум в главата не би ми се отразил добре. Надявах се евентуалния стрелец да очаква, че съм изправена и да го докопам преди да натисне спусъка. Можех ли да убия още един човек? Имаше само един начин да се разбере.

Надзърнах предпазливо през процепа между рамката и вратата и след това се втурнах, крещейки:

- Имаме нужда от линейка!




Момичето се взираше с невиждащ поглед в тавана. Един поглед разкри, че нямаше оръжие. Беше облечена само в собствената си кръв. Ръцете и краката й бяха прострени в безочлива поза и тя не се помръдваше. Разбира се. Трябва да й е било казано да не мърда.

Ножовете се плъзнаха от безчувствените ми пръсти. Не можех да спра да я гледам. През всичките тези години и всички вампири, които бях убила, не бях виждала жертва до сега. Да четеш за това дори не се доближаваше до сравнение с живото, дишащо доказателство за тази жестокост. Погледът ми премина от гърлото към китките й и към гънката на бедрото й. Навсякъде имаше пунктирни рани, от които бавно се процеждаше кръв.

Това ме разтърси от състоянието ми на ужасен шок. Сграбчих завивките на леглото и започнах да ги разкъсвам. Момичето дори не помръдна, докато използвах ивиците плат, за да превържа всичките й рани, освен онази на гърлото й.

Собственоръчно притиснах тази рана и я увих с остатъка от чаршафа, изнасяйки я от стаята.

- Трябва да я заведа в болница.

- Чакай, Котенце.

Боунс ми отправи загадъчен поглед, когато се втурнах в главната стая на тази адска дупка. Чарли едва погледна към фигурата в ръцете ми. Изглеждаше по – притеснен за своето собствено затруднено положение.

- Но тя е изгубила много кръв! И по – лошо!

Боунс знаеше какво означава „и по – лошо“, дори и ако не можеше да каже от едно подушване.

Кръвозагубата можеше да бъде възстановена. Емоционалните й рани можеха никога да не се излекуват.

- Закарай я в местната болница и все едно вече си я убила. Хенеси ще изпрати някой да й затвори устата, тя знае твърде много. Аз ще се погрижа за нея, но нека се разправя първо с този.

Чарли завъртя глава дотолкова, доколкото му позволяваше близостта им.

- Не знам кой си ти, синко, но правиш голяма грешка. Ако се ометеш оттук веднага, може и да оживееш достатъчно дълго, за да се разкаеш за това.

Боунс нададе подигравателен смях.

- Добре казано, друже. Повечето от другите директно започваха да пълзят, а ти знаеш колко е досадно това. Прав си, не сме се представяли един на друг, макар да знам името ти. Аз съм Боунс.




Проблясването в очите на Чарли ми даде да разбера, че той е чувал за него. Някой ден трябваше да го питам как си е спечелил тази известност. От друга страна вероятно не исках да научавам.

- Няма причина да не бъдем цивилизовани по въпроса. - внезапно Чарли се беше върнал към чаровния си провлачен говор. - Хенеси каза, че си го дебнел, но защо не постъпиш по – разумно? Не можеш да го победиш, тъй че трябва да се присъединиш към него. Мамка му, той би се радвал да има в отбора си някой като теб. Това е голям, вкусен пай, приятелю, и няма някой, който да не иска част от него.

Боунс преметна лакът, така че да може да го вижда.

- Така ли? Не съм убеден, че Хенеси ще ме иска. Видял съм сметката на ужасяващо много от неговите момчета. Може и да е афектиран от това.

Чарли се усмихна.

- Оу, мамка му, това е като интервю за работа за него. Не се тревожи да никого от тях. Ще разбере, ако са били достатъчно тъпи да бъдат пресушени от теб, той не би ги искал в редиците си.

- Нямаме време за това! - креснах, поставяйки момичето на пода. - Тя кърви до смърт, докато ти си създаваш нови приятелства!

- Един момент, коте. С Чарли си говорим. Сега относно този пай, друже. Голям и вкусен казваш? Опасявам се, че ще е необходимо повече поощрение от „голям и вкусен“, за да те оставя жив.

Убеден съм, че мога да намеря някой, който ще плати прилична сума за трупа ти.

- Не и толкова, колкото можеш да получиш, играейки за Хенеси, а не срещу него. - той кимна към мен. - Виждаш ли това малко момиче, което твоята дива котка държи?

Всяка една от тях е около шейсет бона, когато всичко е в леглото. Нагиздваме ги и първо ги караме да работят на почивки. След това ги продаваме на търг на някой от нашите. Пълно ястие, без да се налага да миеш чинии след това. А и те са перфектната вечеря. Искам да кажа, тези момичета никога не са били полезни през живота си...

- Ти, лайно такова! - викнах, тръгвайки към него с кола си в ръка.

- Остани където си и ако се наложи да ти кажа да млъкваш още веднъж, ще ти откъсна проклетата глава! - гласът на Боунс се отправи като гръмотевица към мен.

Замръзнах. Очите му гледаха с опасен блясък към мен, който не бях виждала, откакто се бяхме срещнали за пръв път. Изведнъж се почувствах неловко. Той все още ли се опитваше да изкопчи информация, или се канеше за ново членство вместо това?




- Така е по – добре. - Боунс отново върна вниманието си на Чарли. - И така, какво казваше?

Чарли се засмя така, сякаш двамата са споделили някаква шега.

- Уау! Твоето коте е под високо напрежение, а? По-добре внимавай с атрибутите си преди да си ги е окачила на колана. Боунс се засмя на свой ред.

- Няма начин, друже, твърде много й харесва какво правят с нея, за да ми ги отнеме.

Почувствах се като болна и главата ми започна да тупти. Как можеше да губи толкова време, докато кръвта й изтичаше в завивките? Боже мой, ами ако това беше истинския Боунс? Ами ако всичко преди това е било преструвка? Искам да кажа, колко добре го познавах, все пак? Това може да е било намерението му през цялото време и аз бях подмамена да му помогна? Гласът на майка ми проехтя в главата ми. „Всички те са зли, Катрин. Те са чудовища, чудовища...”

- ...Шейсет бона, това е хубаво, но разпределени по колко начина? Не е много голям дял, ако се разпръсва на повече части.

Чарли се отпусна доколкото му беше възможно, докато беше промушен.

- Нее, не е много, ако има само няколко дузини, но съответства ли този брой срещу стотици? Едва двайсетина от нас участват в това, а Хенеси разширява своята дейност. Иска да се разпростре в световен мащаб. Проклятие, в интернет вече има изцяло новаторска клиентска база за нас, разбираш ли какво ти казвам? Но той иска вътрешната му структура да се запази малка. От достатъчно кадри, които да задвижват колелата по посока на Хепиленд. Не се ли умори да живуркаш прескачайки от работа на работа? Доход на хонорар, това е ключът. Преминахме през последната партида момичета и сега отново е време за събиране на стока. Няколко месеца размотаване, а след това просто си сядаш и наблюдаваш как банковата ти сметка расте. Сладко е, да ти кажа. Сладко!

- Така е. Описваш изкушаваща картинка, друже. Все едно, има някои от момчета на Хенеси, с които не се обичаме, така че, кажи ме, кой друг е на този влак? Не могат да ме запишат, ако съм чукал някоя от жените им, или съм утрепал брат им, нали?

Усмивката се стопи от лицето на Чарли. Нещо студено изпълни изражението на лицето му и гласът му изгуби южняшкото си звучене.

- Майната ти.

С тези думи, Боунс се изправи от своята удобна отпуснатост.

- Добре. - Гласът му беше хладен. - Знаех, че евентуално ще се досетиш. Е, благодаря все пак, друже. Беше относително полезен. Само двайсетина, казваш? Това е по – малко, от колкото си мислех, а и имам добра представа кои биха моли да бъдат останалите.




Облекчението ме заля с такава мощ, че чак колената ми потрепериха. О, Боже, за миг не мислех, че се преструва. Мислех, че съм била изиграна по възможно най-лошия начин.

- Котенце, не усещам никого, но огледай сградата за всеки случай. Разбий вратите, ако се налага, но се увери, че няма никой тук.

Посочих към момичето, което не се бе помръднало.

- Ами тя?

- Тя ще издържи още малко.

- Ако ме убиеш, няма да те погне само Хенеси. Ще ти се ще майка ти никога да не се е раждала. - изсъска Чарли. - Той има приятели, които са по – високо на мачтата, от колкото би могъл да понесеш.

Излязох от стаята, но чух отговора на Боунс, докато се отправях към най – близкото отделение.

- Докато на Хенеси и приятелчетата му им върви, не би им липсвал никой, достатъчно тъп, за да бъде пресушен от мен? Твоите думи, друже. Подозирах, че ще съжаляваш, че си ги казал.

Бързата проверка на комплекса не разкри нищо. Имаше само четири разделени отделения и те бяха празни. Предположих, че тази сграда е фасадна. Само едно от отделенията беше обитавано от загиналия Дийн и скоро – загиващия Чарли. И все пак, за случаен наблюдател това би бил поредния типичен обект, за отдаване под наем. Някой ден ми се искаше наистина да видя нещо типично. Все още не ми се беше случвало.

Когато се върнах десет минути по – късно, момичето все още лежеше на пода, а Боунс и Чарли се бяха изпарили.

- Боунс?

- Тук съм. - извика той.

Стаята на Дийн. Пиближих се по – малко крадешком от преди, но не успях да се принудя да изприпкам вътре непредпазливо. Недоверчива. Да, това съм аз.

Гледката, която ме посрещна накара очите ми да се разширят.

Боунс беше сложил Чарли на леглото. Не да лежи на него, а вътре в него. Металната му рамка беше увита като скоба около тялото му. Сребърния нож беше все още там, застопорен с греда, задържаща го на място.

В краката на Боунс се намираха три туби. Миризмата им, дори надушена с моя нос, ми подсказа с какво са пълни.




- Сега, друже, ще ти отправя една оферта. И то еднократно. Кажи ми кои са другите играчи, имената на всички тях, и ще си заминеш бързо и чисто. Откажи и... Той вдигна една туба, изпразвайки цялото й съдържание върху Чарли. Дрехите му попиха течността и въздухът се изпълни с острия мирис на бензин. - Ще живееш толкова време, колкото отнеме на това да те убие.

- От къде се снабди с тези? - попитах неуместно.

- Под кухненската му мивка. Мислех си, че ще държат нещо подобно под ръка. Не мислеше, че просто ще напуснат това място и ще оставят всички съдебни доказателства, когато приключат, нали?

Още не бях стигнала до там в мислите си. Явно цяла нощ изоставах от събитията.

Чарли отправи към Боунс поглед, изпълнен със смразяваща омраза.

- Ще ти ги кажа в ада, а това ще е скоро.

Боунс драсна една клечка от кибрита и я пусна отгоре му. Пламъците се разпространиха незабавно.

Чарли изкрещя и започна да се мята, но рамката на леглото го придържаше здраво. Или пък огъня твърде бързо го възпрепятства.

- Грешен отговор, друже. Никога не блъфирам. Хайде, Котенце, тръгваме си.

14

ОСТАНАХМЕ САМО КОЛКОТО ДА СЕ УВЕРИМ, че Чарли няма да се измъкне. Боунс разля още бензин на горните етажи и те пламнаха, осветявайки небето. Момичето все още не беше проговорило. Очите й дори не бяха фокусирани, докато я изнасях навън. Боунс й даде няколко капки кръв. Каза, че ще я поддържат, докато отидем на по – безопасно място. Не можехме да се мотаем тук по много причини.

Пожарните коли вероятно вече бяха на път. Полицията също. Както и всеки от наемниците на Хенеси, който разбереше, че една от бърлогите му е била опожарена заедно с неговите хора вътре.

Бях изненадана, когато Боунс отиде до колата на Чарли и отвори рязко багажника.




- Веднага се връщам. - промърморих на момичето и я оставих на задната седалка. Тя дори не даваше признаци да ме чува. Отидох любопитна до задната част на колата на Чарли. Боунс беше наведен над багажника. Когато се изправи, държеше човек в ръцете си.

Зяпнах.

- Кой, по дяволите, е това?

Лицето на човека попадна в полезрението ми и притаих дъх. Противния кретен от бара!

Макар и да не можех да доловя сърцебиене, трябваше да попитам.

- Той дали е...

- Мъртъв като Цезар. - увери ме Боунс. - Чарли го завлече зад бара и прекърши гръбнака му.

Глупака можеше и да ме усети, ако беше внимавал малко повече. Бях се скрил там.

- Не си се опитал да го спреш? - изплъзна се от устата ми с цялата остатъчна вина, която изпитвах, заради смъртта на непознатия човек. Аз също не се бях опитала да го спра. Може би именно това изостри тона ми.

Боунс спря погледа си върху мен, без да мига.

- Не, не се опитах.

Почувствах се така, сякаш биех главата си в стена. Технически бяхме победили тази нощ, но победата беше горчива. Убит невинен мъж. Млада жена травматизирана отвъд всякакви граници.

Никакви имена кой друг е замесен и ясната представа, че сега само щеше да става по – лошо.

- Какво ще правиш с него? - попитах, докато той поставяше мъжа върху тревата.

- Ще го оставя така. Нищо повече не може да бъде сторено. С този пожар наоколо ще го открият скоро. Ще получи подобаващо погребение. Това е всичко, което му е останало.

Изглеждаше толкова коравосърдечно да го оставим просто така, но Боунс имаше практическа, макар и студена гледна точка. Нищо повече не можехме да сторим за него. Да го оставим в някоя болница с бележка нямаше да накара семейството му да скърби по – малко.

- Да вървим. - каза Боунс кратко.

- Ами Чарли? И тях с Дийн ли ще оставиш на полицията? – упорствах, сядайки на задната седалка и хващайки ръцете на момичето, докато отпрашвахме напред.




- Ченгетата? - на устните му заигра невесела усмивка. - Знаеш, че когато вампирите умрат, се разлагат до своите истински години. Точно затова изглеждат като шибани мумии понякога след това.

Просто остави полицията да гадае защо тип, мъртъв от около седемнайсет години, завършва приклещен в рамката на леглото и подпален. Ще си чешат брадите дни наред. И оставям Чарли по този начин с повод. Искам Хенеси да узнае кой го е извършил и така и ще стане, защото когато се приберем в хотела ще се обадя тук и там, за да проуча ако е обявена парична награда за този тъпанар. Ако има, ще претендирам за нея и това ще достигне до ушите на Хенеси. Ще е изнервен, чудейки се какво ми е издрънкал Чарли и, ако сме късметлии, това ще го накара да излезе от скривалището си. Ще иска да ми затвори устата.

Това беше много рискован ход. Хенеси не беше сам в своето желание да превърне Боунс в храна за червеите. От това, което беше споменал Чарли, имаше още двайсетина човека, желаещи това да се случи.

- Къде я водим?

- Дай ми един момент. - Той изкара мобилния си и набра някакъв номер, шофирайки с една ръка.

През това време шепнех успокояващи безполезни думи на момичето, мислейки си за майка си. Някога, преди двайсетина години, тя е била жертвата. Реално това не беше същия сценарии, но не си представях да има съществена разлика.

- Тара, Боунс е. Извинявам се, че ти звъня по това време... Ще те помоля за услуга... Благодаря ти. Ще дойда след около час. - Той срещна погледа ми в огледалото за задно виждане. - Тара живее в Блоуинг Рок така че не сме много далеч, а момичето ще е в безопасност при нея. Никой не познава Тара, така че Хенеси няма да се сети да търси там. Тя е способна да й даде помощта, от която се нуждае, и то не само физически. Тя също е минала през нещо подобно.

- Докопал я е вампир? - Какъв отвратителен клуб, в който да членуваш.

Боунс погледна настрани, обръщайки вниманието си към пътя.

- Не, любима. Беше обикновен човек.

Тара живееше в дървена къща в Блу Ридж Маунтинс. Беше достижима само чрез черен път. Това беше първия път, в който излизах извън Охайо и благоговеех пред стръмните скали, високите отвесни склонове и стелещия се пейзаж. Ако обстоятелствата бяха различни, бих поискала от Боунс да отбие встрани, за да мога да разгледам всичко наоколо.




Една афро-американка с прошарена коса ни очакваше на верандата. Сърцебиенето й ми извести, че е човек. Боунс слезе и я целуна по бузата.

Нещо неприятно се изви в мен, докато наблюдавах. Старо гадже? Или не – чак – толкова – старо гадже?

Тя го прегърна, докато той и обясняваше случилото се с момичето в общи линии, без да оставя някакви имена, както забелязах. Боунс приключи с предупреждение към Тара да не казва на никого за новата си гостенка. След това се обърна в посока към мен.

- Котенце? Идваш ли?

Не знаех дали да изляза, или да остана тук, но това реши въпроса.

- Сега ще се срещнем с тази приятна дама. - Казах на момичето и внимателно я свалих от колата.

Не я носех буквално – тя можеше да ходи. Просто придържах чаршафа й, за да не се свлече, и я водех в правилната посока.

Лицето на Тара се изпълни със състрадание, когато се придвижихме по – близо. Тогава забелязах, че имаше белег, проточващ се от веждата й към косата й и се засрамих от по – раншната си реакция относно това какви са отношенията й с Боунс.

- Аз ще я взема. - каза въпросният мъж, вдигайки момичето сякаш е безтегловно. - Тара, това е Кат.

Бях изненада да го чуя да ме нарича така, но протегнах ръка и Тара я разтърси топло.

- Радвам се да се запознаем, Кат. Боунс, заведи я в моята стая.

Той влезе вътре, без да пита къде е това, и за пореден път си напомних, че това не ми влиза в работата.

- Влез вътре, дете, трябва да си премръзнала. - Каза тя, потрепервайки сама. В четири сутринта на тези височини беше студено.

Това, също така, ме накара да погледна надолу към себе си, изстенвайки наум. Не изглеждах ли прекрасно? С тази рокля и тежкия ми грим, Тара вероятно си мислеше, че съм стопроцентова мръсница.

- Благодаря, и аз се радвам да се запознаем. - Отговорих любезно. Поне можех да покажа малко маниери. Последвах Тара в кухнята, приемайки чашата кафе, която ми подаде. Тя наля едно и за себе си и ми направи знак да седна.

Един писък раздра тишината, карайки ме да подскоча точно преди да съм седнала.




- Всичко е наред. - каза Тара, държейки ме с ръка. - Той просто я връща назад.

Над тези ужасяващи пронизителни писъци, чух Боунс да говори бързо, уверявайки момичето, че вече е в безопасност и никой няма да я нарани. Скоро писъците преминаха в ридания.

- Може да отнеме малко време. - Тара продължи, излагайки фактите. - Ще я остави да си спомни всичко, след което ще постави бариера в ума и, за да не се самоубие. Някои от тях правят това.

- Правел е това и друг път, нали? - попитах глупаво – Водел е и други травмирани момичета при теб.

Тара отпи от кафето си.

- Управлявам приют за малтретирани жени в града. През по – голямата част от времето не водя никого тук, но от време на време се намира някой, който се нуждае от специални грижи. Когато се нуждаят от много, много специална грижа се обаждам на Боунс. Радвам се най-накрая да му направя услуга. Дължа му живота си, но предполагам, че той ти е разказал.

Погледнах я озадачено.

- Защо би си помислила подобно нещо?

Тя ми отправи досетлива усмивка.

- Защото никога преди не е водел тук момиче, дете. Или поне не и такова, което не се нуждае от помощта ми.

О! Това ми донесе удоволствие, но го потуших.

- Нещата не стоят така. Ние, а, един вид работим заедно. Не съм негова, ъм, това което имам предвид е... целия е твой, ако го искаш! - завърших с лудешко бърборене.

Последва отвратено изсумтяване от горния етаж, което не дойде от момичето. Свих се, но беше твърде късно да си върна думите назад.

Тара ме разгледа с ясен, непоколебим поглед.

- Съпругът ми ме биеше. Страхувах се да го напусна, понеже нямах никакви пари и имахме малко момиченце. Но една нощ той ме дари с това. - Тя посочи белега, намиращ се в близост до челото й.

- И му казах, че чашата е преляла. Че съм до тук. Той плака, и каза, че не е искал да го

направи. Човека го казваше всеки път, след като ми посегнеше, но го искаше, и още как. Никой не те удря, ако не го иска. Е, и той знаеше, че наистина искам да го напусна и ме причака зад колата ми в онази нощ, докато отивах за работа. Приключих смяната си и




отидох на паркинга, а той стоеше там и ми се усмихваше, докато насочваше пистолет към мен. Чух изстрел, помислих си, че съм мъртва... и тогава видях това бяло момче, изглеждащо като дяволски албинос, да държи съпруга ми за гърлото. Попита ме дали искам да живее и знаеш ли какво казах? Не.

Изпих кафето си с една глътка.

- Не очаквай, че ще те съдя. По мое мнение си го е заслужавал.

- Казах „не“ заради дъщеря си, за да не бъде никога така уплашена от него, както аз бях. - каза тя, поемайки празната ми чаша и пълнейки я отново. - Боунс не просто му счупи врата, отивайки си след това. Извади ме от бъхливия апартамент, в който живеехме, даде ми място, в което да отседна, а след това се сдобих със свой собствен дом и отворих приюта. Сега аз съм тази, която помага на жени, които нямат към кого да се обърнат. Господ понякога проявява чувство за хумор, не мислиш ли?

Това ме накара да се усмихна.

- Може да се каже, че съм доказателство за това.

Тара се приведе напред и снижи гласа си.

- Казвам ти това, защото той трябва да е привързан към теб. Както казах, не води никого тук.

Този път не спорих. А и нямаше смисъл, и не можех да й кажа, че присъствието ми беше повече по необходимост, отколкото по привилегия.

Нещо, което момичето на горния етаж говореше, привлече вниманието ми.

- ... накара ме да се обадя на съквартирантите си. Казах им, че ще съм се събрала със старото си гадже и ще заминаваме заедно, но това беше лъжа. Не знам защо го казах, чух думите да излизат от устата ми, но не исках да ги изричам...

- Всичко е наред, Емили. - Гласът на Боунс беше нежен. - Вината не е била твоя, те са те накарали да го кажеш. Знам, че е трудно, но помисли. Видя ли някой друг, като оставим настрана Чарли и Дийн.

- Държаха ме в онзи апартамент през цялото време, но никой друг не е идвал. Трябва да си взема душ сега. Чувствам се толкова мръсна.

- Всичко е наред. - повтори той отново – Тук ще бъдеш на сигурно място, а аз ще открия копелетата, които са направили това.

Звучеше сякаш вече е на вратата, когато тя извика:

- Чакай! Имаше още някой! Чарли ме заведе при него, но не знам къде бяхме. Беше сякаш съм мигнала и съм се озовала на това място. Помня, че спалнята беше голяма,




пода – дървен и имаше червени и сини индийски тапети. Там беше онзи мъж, носещ маска, която не свали през цялото време...

Гласът й потрепери. Тара поклати отвратено глава, на това, за което не бяха нужни описания.

- Ще ги намеря. - повтори Боунс решително. - Обещавам.

Няколко минути по – късно той слезе по стълбите.

- Успокои се. - каза, обръщайки се по – скоро към Тара, отколкото към мен. - Името й е Емили и няма никакво семейство, с което да се свърже. Живее сама от петнайсетгодишна, а приятелите й мислят, че е заминала с бивше гадже. Няма нужда да им се казва друго и да ги поставяме в опасност.

- Ще донеса още една чаша кафе. - каза Тара, надигайки се. - Ще останете ли?

- Не можем. - отвърна Боунс с поклащане на главата си. - Трябва да хващаме самолет по – късно и сме резервирали стая в хотел. Но ти благодаря, Тара. Задължен съм ти.

Тя го целуна по бузата. Този път червата ми не се загърчиха.

- Не, не си, скъпи. Пази си гърба.

- И ти. - Той се обърна към мен. - Котенце?

- Готова съм. Благодаря ти за кафето, Тара, и за компанията.

- Няма защо, дете. - Тя се усмихна. Бъди добра с нашето момче и запомни – бъди добра само, ако да си лоша не е по – забавно.

Изненадващо се разсмях на тези закачливи препоръки, което беше неочаквано, предвид странните обстоятелства, при които се срещахме.

- Ще се опитам да запомня това.

Боунс не проговори по време на едночасовото ни пътуване обратно към хотела. Имаше толкова много неща, които исках да го попитам, но, разбира се, не можех да се наканя да го направя. И все пак когато паркирахме на паркинга не успях да понеса повече тишината.

- Е, какво следва? Да разберем дали за Чарли има обявено парично възнаграждение? Или да видим ако някой знае кой може да е маскирания задник? Чудя се защо ли се е тревожел, че да носи маска?

Как мислиш, прищявка, или просто е бил някой, който тя вероятно е познавала и не е искал да го разпознае?

Боунс паркира и ми отправи неразгадаем поглед.




- И двете са възможни, но въпреки това смятам, че е най – добре за теб да се оттеглиш.

- О, не ме занимавай пак с онези простотии за опасността! - казах, внезапно ядосана. - Мислиш си, че мога да видя какво стана с Емили и да зная, че ще се случва с безброй други момичета и да се скрия под леглото си? Помни, предполагаше се да бъда едно от онези момичета, не се оттеглям, няма начин!

- Виж, не смелостта ти стои под въпрос - отговори той с острота.

- Тогава какво?

- Видях лицето ти. Видът на очите ти, докато говорех с Чарли. Чудеше се дали не се каня да се присъединя към Хенеси. Дълбоко в себе си ти все още не ми вярваш.

Той удари волана с последния си коментар. Той се вдлъбна и аз трепнах от нещо повече от обвинението в думите му.

- Свърши страхотна работа с преструвките си и аз се обърках. Боже, можеш ли наистина да ме виниш? Всеки ден от последните шест години ми е набивано в главата, че всички вампири са лъжливи, покварени отрепки, и да отбележа за протокола, ти си единствения, който съм срещала, който не е.

Боунс изсумтя изумено.

- Осъзнаваш ли, че това е най – милото нещо, което си ми казвала?

- Тара била ли ти е гадже?

Просто ми се изплъзна. Поех си ужасено дъх. Мили Боже, защо питах това?

- Както и да е - казах бързо – Няма значение. Виж, за онази нощ... Мисля, че и двамата

направихме грешка. Мамка му, ти вероятно също си го разбрал, сигурна съм, че също така ще се съгласиш, че никога няма да се случи отново. Нямах намерение да изгубя контрол по – рано с Чарли, но, хей, старите навици умират трудно. Добре, несполучлива метафора тук, но схващаш мисълта ми. Ще работим заедно, ще спрем Хенеси и който и друг да е замесен в малката им банда, и след това всеки ще си хване пътя. Без вреди и без сплетни.

Той ме гледаше мълчаливо за няколко мига.

- Опасявам се, че не мога да се съглася с това.

- Но защо? Аз съм идеална за стръв! Всички вампири искат да ме изядат!

Малка усмивка докосна устните му, докато мислено изстенах за избора си на думи. Боунс се пресегна и погали лицето ми.




- Не мога просто да те оставя да си хванеш пътя, Котенце, защото съм влюбен в теб. Обичам те.

Устата ми се отвори, а съзнанието ми се изчисти от всякакви мисли. След това намерих гласа си.

- Не, не ме обичаш.

Той изсумтя и отмести ръката си.

- Знаеш ли, коте, имаш един много дразнещ навик – да ми казваш какво чувствам и какво не. След двеста четирисет и една години живот мисля, че познавам достатъчно добре ума си.

- Да не ми казваш това, за да правиш секс с мен? - попитах, припомняйки си захаросаните лъжи на Дани.

Той ми отправи раздразнен поглед.

- Знаех си, че ще си помислиш нещо такова. Затова не ти казвах нищо преди, защото не исках да се чудиш просто не те лъжа, за да те вкарам в леглото. Все едно, ако бъда грубовато откровен, вече те поставих по гръб и то не благодарение на това, че съм заявил чувствата си към теб. Просто не ме е грижа да крия чувствата си повече.

- Но ти ме познаваш едва от два месеца! - сега се опитвах да споря за смисъла, след като отрицанието явно не помагаше.

Устните му се изкривиха в тънка усмивка.

- Започнах да се влюбвам в теб когато ме предизвика на онзи глупав двубой в пещерата. Стоеше там, прикована във вериги и кървяща, поставяща под въпрос куража ми и почти предизвикваща ме да те убия. Защо мислиш, че направих тази сделка с теб? Истината, любима е, че го направих, за да може да си принудена да прекарваш повече време с мен. Знаех, че никога няма да се съгласиш по какъвто и да било друг начин. Все пак ти имаше такива мании за вампирите. Все още имаш, личи си.

- Боунс... - очите ми се разшириха при това откровение с нарастващото осъзнаване, че той говори сериозно. - Между нас никога няма да се получи. Трябва да прекратим това сега, преди да сме отишли по – далеч.

- Знам защо го казваш. Страх те е. Ужасена си, заради начина, по който е постъпил с теб онзи мухльо, но още по – уплашена си какво ще каже скъпото ти мамче.

- Ще има какво да каже в изобилие, можеш да се обзаложиш. - измърморих.

- Срещал съм се със смъртта повече пъти, отколкото мога да преброя, Котенце, а ситуацията с Хенеси не е по – различна – мислиш ли, че негодуванието на майка ти може да ме стресне?




- Би те стреснало, ако си умен. - все така промърморено.

- Тогава считай, че съм най – глупавия мъж на тоя свят.

Той се наклони към мен и ме целуна. Дълга и задълбочена целувка, изпълнена с обещания и страст.

Обожавах начина, по който ме целуваше. Сякаш се опиваше от вкуса ми и отново се завръщаше жаден.

Отблъснах го назад, дишайки неравно.

- По – добре не се забърквай с мен. Харесваш ми, но ако ме заблуждаваш, само за да получиш малко екшън, ще забия голям сребърен кол право в сърцето ти.

Той се изхили и се приплъзна надолу, притисквайки се към врата ми.

- Ще се считам за предупреден.

Еротичното заиграване с пулса ми ме накара да потреперя.

- И без хапане. - добавих.

Смехът му ме погъделичка.

- Честна дума. Нещо друго?

- Да... - ставаше ми все по – трудно да мисля. - Никакви други ако ще си с мен.

Той изправи глава и устните му се разтеглиха в усмивка.

- О, това е облекчение. След като каза на Тара, че може да ме има, не бях сигурен дали си падаш по моногамията.

В лицето ми нахлу кръв.

- Сериозна съм.

- Котенце, казах, че те обичам. Това в превод означава, че не искам никоя друга.

Това щеше да доведе до нещо катастрофално, знаех го. Знаех го толкова добре, колкото знаех, че съм нечистокръвен изрод, но докато потъвах в очите му, това нямаше значение.

- И последно, но не и на последно място, настоявам да дойда с теб по петите на Хенеси. Ако ти вярвам достатъчно, за да бъда твоя... твоя приятелка, ти трябва да ми се довериш достатъчно, че да ми позволиш това.

Нещо, подобно на въздишка, се отдели от него.




- Умолявам те да стоиш настрана от това. Хенеси има стабилни връзки и е безмилостен. Това е опасна комбинация.

Усмихнах се.

- Наполовина мъртъв и тотално мъртъв. Ние също сме опасна комбинация.

Той се изсмя суховато.

- Смятам, че за това си права.

- Боунс, - насилих се да гледам непоколебимо. - Не мога да стоя настрана, като знам какво се случва. Бих се намразила, ако не направя всичко възможно, за да ги спра. По един или друг начин, участвам. Единственият ти избор е дали да участвам с теб или без теб. Той ми отправи своя проницателен поглед. Онзи, който чувствах сякаш можеше да пробие дупка в задната част на главата ми, но не отместих погледа си. Накрая той отмести своя.

- Добре, любима, печелиш, ще ги хванем заедно, обещавам.

Първите проблясъци на зората озариха небето. Погледнах със съжаление към тях.

- Слънцето изгрява.

- Да, изгрява.

Той отново ме придърпа към себе си и ме целуна с такъв плам, че изстенах. Нямаше грешка по отношение на това какво изисква устата му и какво чувства тялото му.

- Но сега е зазоряване! - казах удивено.

Боунс нададе нисък смях.

- Честно, любима, колко мъртъв си мислиш, че съм?

По – късно си поръчахме закуска от рум сервиза, изобретение, което трябва да беше с райски произход по мое мнение. Е, по времето, когато я поръчахме, беше по – скоро време за обяд, но въпреки това все пак си избрах палачинки яйца. Боунс ме наблюдаваше развеселено, докато унищожавах храната си, обирайки чинията си докато не се изпразни.

- Винаги можеш да си поръчаш още, не е необходимо да изяждаш и чиниите.

- Не би имало значение ако го направя. Ти вече си загуби депозита. - Отправих многозначителен поглед към строшената лампа, счупената маса, изцапаните с кръв пердета, преобърнатото канапе, и най – разнообразни други вещи, които бяха в друго състояние, когато ги видяхме за първи път.

Изглеждаше сякаш някакъв метеж е върлувал на това място. Е, имаше такъв, един вид. Сексуален метеж.




Той се ухили и положи ръце под главата си.

- Струва си всеки цент.

Мастиленото изображение на лявата му ръка попадна в полезрението ми. Бях го забелязала и предната нощ, но тогава, някак си, не бях в настроение за разговори. Сега го проследих с пръст.

- Кръстосани кости? Колко уместно. - татуировката не беше запълнена, имаше само контури. Бледата му плът караше черното мастило да изпъква. - Кога си я направи?

- Един приятел ми я направи преди шейсет години. Той беше морски пехотинец, който умря във Втората световна война.

Боже, ставаше дума за период от цяло поколение. Тази татуировка беше три пъти колкото моите години. С леко неудобство смених темата.

- Откри ли нещо повече за Чарли?

Той беше седнал на компютъра, докато си поръчвах закуска. Не исках да знам как протича процесът за търсене на някакви парични възнаграждения, обявени за Чарли. Може би набелязване на Чарли по списък в eBay? Един труп, прясно препечен! Ще чуя ли хиляда долара?

- Проверих, досега вече трябва някой да е клъвнал. - отговори той, грациозно ставайки от леглото. Все още беше гол и не можех да се сдържа да не се втренча в задника му. Два века и нещо или не, беше си нещо.

- Ах, имейл и добри новини. Трансферът в банката е завършен, сто хиляди долара. Чарли е разярил погрешния човек, който и да е той. Ще му дам координати къде да намери трупа за потвърждение и Хенеси скоро ще чуе за това. Това също ще значи процент за теб, Котенце, а дори не ти се наложи да го целуваш.

- Не искам парите.

Отговорът ми беше незабавен, дори не ми се наложи да мисля за него. Без значение, че една плитка, алчна част от мозъка ми изпротестира.

Той ме изгледа с любопитство.

- И защо не? Заслужи си ги. Казах ти, че това е част от плана, дори и да не те оставих ти да му видиш сметката. Какъв е проблема?

Въздишайки се опитах да усмиря емоциите и мислите, които се вихреха в ума ми.

- Защото не е правилно. Беше едно, да приемам парите докато не спях с теб, но не желая да се чувствам като държанка. Няма да съм ти гадже и наемен работник едновременно. Наистина, изборът е твой – плащаш ми и спирам да спя с теб, запазваш парите и продължаваме в леглото.




Боунс се разсмя откровено и дойде при мен на леглото.

- И се чудиш защо те обичам. Както постави нещата, ти ми плащаш, за да те чукам, а веднага щом спра да го правя, ти дължа двайсет процента от всяка сделка. Мамка му, Котенце, ти отново ме превърна в курва.

- Това... Това не е... Дявол го взел, знаеш какво имам предвид!

Явно не бях помисляла за това от тази гледна точка. Опитах се да се изтръгна, но ръцете му се стегнаха като стомана. Въпреки, че все още бяха озарени от смеха, в очите му имаше и различна искра. Тъмнокафявите орбити започнаха да се оцветяват в зелено.

- Никъде не отиваш. Имам да си заслужа двайсет хиляди долара и започвам да работя по въпроса веднага.

Отправихме се към летището след като опаковахме коловете и ножовете си в кутии ги оставихме на Федекс превозвача. Охраната по летищата в наши дни беше твърде стриктна. В секцията за отбелязване на съдържанието Боунс маркира „тофу“. Боже, ама той имаше извратено чувство за хумор понякога. Качихме се на самолета само с ръчния си багаж. Боунс отново ме остави да заема мястото до прозореца и изчаках, докато се разсее шумът от събуждането на двигателя към живот. Забелязах слабото стягане на пръстите му върху подпората за ръката му, докато самолета ускоряваше.

- Не ти харесва да летиш, нали? - попитах изненадано. Той никога не изглеждаше разколебан за нищо.

- Не, не съвсем. Това е един от малкото начини, по които тип като мен може да умре в инцидент.

Очите му бяха затворени и когато гърбовете ни се притиснаха към облегалките от силата на излитането при откъсването на самолета от земята.

След като най – лошото напрежение премина, повдигнах клепача му, за да видя кръвнишкия му опасен поглед към развеселеното ми изражение.

- Не знаеш ли нищо за статистиките? Най – безопасния начин за пътуване, ако се водиш по числата.

- Не и за вампир. Ние можем да си тръгнем от почти всяка автомобилна катастрофа, разбиване на влак, корабокрушение и така нататък. И все пак при падане на самолет, нашия вид не може да направи много по въпроса, освен да се моли. Загубих един приятел в подобна катастрофа в Блатистите местности преди няколко години. Всичко, което откриха от бедния нещастник беше наколенката му.

Противно на очакванията му, самолетът се приземи без произшествия в четири и половина. Боунс свърши много добра работа при повикването на такси. Той просто се вгледа в шофьорите със зелените си очи и им внуши да спрат. Така и направиха, дори и ако вече имаше пътници в колите.




Което, за мой срам, се случи два пъти. Най – накрая се спряхме на едно, без други пътници в него, и се отправихме към дома ми. Той беше странно мълчалив още откакто слязохме от самолета и когато приближихме към дома ми, неочаквано наруши тишината.

- Ще приема, че не искаш да те изпратя до входната врата и да те целуна за довиждане пред майка ти.

- Абсолютно не!

Погледът, който ми отправи ми даде да разбера, че не му се нрави категоричността на тона ми.

- Така да бъде, но искам да те видя тази нощ.

Въздъхнах.

- Не, Боунс, напоследък едва се мяркам вкъщи. Следващия уикенд се местя в новия си апартамент, тъй че тези няколко дни със семейството ми ще са всичко за в близко бъдеще. Нещо ми подсказва, че баба и дядо няма да наминават често.

- Къде е апартамента?

О, бях забравила да спомена.

- На около шест мили от колежа.

- В такъв случай ще бъдеш на двайсетина минути от пещерата.

Колко удобно. Боунс не изрече последната част. Нямаше нужда.

- Ще ти се обадя с адреса в петък. Можеш да дойдеш, когато майка ми си тръгне. Не по – рано. Сериозна съм, Боунс. Освен ако не попаднеш на следа от Хенеси или мистериозния ни маскиран изнасилвач, дай ми малко време. Вече е неделя.

Дългият черен път до дома ми се видя, щом таксито зави на следващия ъгъл. Боунс го видя и хвана ръката ми.

- Искам да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че няма да започнеш да бягаш отново.

- Да бягам? И защо бих го направила? Не съм спала достатъчно и определено не съм в настроение за джогинг.

Тогава ми се изясни това, което бе имал предвид. Когато се приберях вкъщи и погледнех майка си в очите, щях да сметна връзката си с него за пътя към ада, знаех го. Той също трябва да го знаеше.

Но все едно, лицето насреща ми сега беше неговото.

- Не, твърде много се изморих да бягам, а ти си твърде бърз. Просто ще ме хванеш.




- Точно така, любима. - каза той нежно, но с отзвук на непреклонност. - Ако избягаш от мен, ще те преследвам. И ще те открия.

15

ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ СЕДМИЦАТА БЕШЕ НАТОВАРЕНА. ОПАКОВАХ, оправях документацията на апартамента, внесох депозита, подписах наемателския договор с новия си хазяин и се сбогувах със семейството си.

Използвайки част от парите от първата ми работа с Боунс, купих пружина, дюшек и гардероб за дрехите си. Добавих няколко лампи и това беше цялото обзавеждане. Остатъка от парите разделих с майка ми, като й казах, че един от вампирите, които съм убила е носел пари. Това беше най-малкото, което можех да направя. Скътах останалите пари, знаейки, че все пак ще трябва да си намеря почасова работа, за да свързвам двата края. Как щях да се справям с колежа и работата, и да помагам да намерим група предприемчиви безсмъртни убийци си беше чиста загадка.

Боунс не се беше обаждал или наминавал, както пожелах, но беше в мислите ми цяла седмица. За мой ужас, една сутрин майка ми ме попита дали съм имала кошмар предишната вечер. Явно съм казвала думата „Боунс” в съня си. Мърморейки нещо за гробища я отрязах, но реалността си остана. Освен ако Боунс и аз не скъсахме, или не загинех, разбира се един ден щеше да се наложи да се разправям с тях двамата. Честно казано, това ме плашеше повече, отколкото да тръгна след Хенеси.

Баба и дядо ми позволиха да запазя пикапа, което беше мило от тяхна страна. Напоследък бяха повече от любезни към мен, но получих скована прегръдка и от двамата, когато стана време да си тръгвам. Майка ми ме придружи с колата си, защото, както предполагах, искаше да ме види да се нанасям.

- Бъди уверена и се учи добре, дете, - каза дядо Джо пресипнало, когато започнах да се

отдръпвам. Очите ми се изпълниха със сълзи, тъй като напусках единствения дом, който някога съм имала.

- И двамата ви обичам, - подсмъркнах. 154 Любителски превод на Night Huntress Translate Team, Форум България Свят



- И продължавай да изучаваш библията с онова мило, младо момиче - инструктира ме баба ми строго. Иисусе, Мария и Йосиф, само ако знаеше какво говори.

- Сигурна съм, че ще я видя скоро. – Много скоро.

- Катрин, това е... това е... ъм, винаги можеш да останеш у дома и да пътуваш.

Очевидния смут на майка ми докато оглеждаше апартамента ми, ме накара да скрия усмивката. Не беше хубав, но си беше мой.

- Всичко е наред, мамо. Наистина. Ще изглежда по-добре след като го изчистим.

След тричасово съвместно чистене, всъщност, не изглеждаше по-добре. Но поне сега нямаше да се притеснявам за буболечките.

В осем часа вечерта майка ми ме целуна за довиждане, обвивайки ръце около мен, и прегръщайки ме почти до болка.

- Обещай ми, че ще ми се обадиш ако имаш нужда от нещо. Бъди внимателна, Катрин.

- Обещавам мамо. Ще бъда.

О, каква сложна паяжина оплетохме... Следващото нещо, което щях да направя бе твърде далеч от безопасното, но все пак щях да го направя. Веднага щом тя излезе, вдигнах телефона и се обадих на Боунс. Докато чаках си взех душ и се преоблякох. Не вечерно облекло, защото изглеждаше твърде очебийно, а обикновени дрехи. Времето, в което с Боунс бяхме разделени тази седмица беше тежко, и то не само поради страшния факт, че той ми липсваше. Между съветите си да уча усърдно, майка ми правеше обичайните си коментари за това, как всички вампири заслужавали да умрат и как аз трябвало да продължа да ги преследвам. Свивах се от вина всеки път, когато трябваше да кимам и да се съгласявам с нея, за да не стане подозрителна.

Косата ми беше още мокра, когато го чух да почуква два пъти. Отворих вратата... и последните няколко дни изчезнаха. Боунс прекрачи прага и заключи зад себе си, докато ме придърпваше в ръцете си с едно движение. Господи, той наистина беше красив, с тези изваяни скули и бледа кожа, и с твърдото си устремено тяло. Устата му покри моята преди да мога да си поема въздух и тогава нямах нужда да дишам, защото бях прекалено заета да го целувам. Ръцете ми трепереха, докато се вдигаха да хванат раменете му и се стегнаха, когато той се пресегна към колана на панталона ми и плъзна ръка под него.

- Не мога да дишам, - задъхах се, извъртайки главата си настрани.

Устата му се спусна към шията ми, устните и езикът му минаваха през чувствителната кожа, като ме накланяше, докато не останаха само ръцете му да ме придържат.




- Лисваше ми, - изръмжа той, сваляйки дрехите ми нетърпеливо. Вдигна ме на ръце и ми зададе само един въпрос. – Къде?

Извих глава по посока на спалнята, прекалено заета да се наслаждавам на кожата му, за да отговоря. Той ме понесе към малката стая и почти ме метна на леглото. Несигурно почукване по вратата на следващата сутрин ме накара да изстена докато се преобръщах.

Часовникът показваше девет и половина. Боунс си беше тръгнал точно преди да се съмне, с обещание

да се срещнем тук по-късно. Каза, че апартаментът ми е твърде изложен на показ, за да може да спи в него. Каквото и да означаваше това.

Спънах се в пеньоара си, бързайки към входната врата, откъдето беше дошло почукването. Долових сърцебиене, който и да беше, бе сам. Това ме накара да оставя ножовете в спалнята. Можеше да направи лошо впечатление да отворя вратата въоръжена, ако това беше хазаинът ми. Звукът от отдалечаващи се стъпки ме накараха да сграбча дръжката и да отворя вратата точно на време, за да видя млад мъж, качващ се към горния етаж..

- Ей! – казах малко по-остро, отколкото възнамерявах.

Той спря почти виновно, и тогава забелязах малката кошница до краката си. Един бегъл поглед ми показа, че в нея има малки гювечета с юфка, Тиленол и купони за пица.

- Снаряжение за колежанско оцеляване, - каза той, идвайки към мен с нерешителна усмивка. – Предположих, че ще учиш тук, след като те видях снощи да си разтоварваш книгите. Аз съм твоя съсед, Тими. Ъъ, исках да кажа Тим.

Очевидното прикритие на прякора ме накара да се усмихна. Бремето от детството беше трудно за преодоляване. В моя случай никога не преодолях своето.

- Аз съм Кати, - отговорих, използвайки отново училищното си име. – Мерси за сладкишите, и не исках да викам по теб. Просто съм кисела, когато се събуждам.

Той веднага доби разкаян вид.

- Съжалявам! Предположих, че си будна. Господи, колко съм тъп. Моля те, връщай се да спиш.

Обърна се и тръгна към апартамента си, но нещо в прегърбените му рамене и несръчното държание ми напомниха за... мен. Така се чувствах вътрешно през повечето време. Освен ако не убивах някой.

- Всичко е наред, - казах бързо. – И без това трябваше да ставам, а алармата на часовника сигурно не се е включила, така че... имаш ли кафе?

Дори не харесвах кафето, но той направи мил жест и не исках да го карам се чувства зле. Виждайки облекчението, което го обзе ме накара да се гордея с малката лъжа.




- Кафе, - повтори той с поредната срамежлива усмивка. – Да. Ела.

Не носех нищо под пеньоара си.

- Дай ми секунда.

След като си сложих клин и тениска, тръгнах по пантофи към апартамента на Тими. Беше оставил вратата отворена и ароматът на Фолгърс9 изпълни въздуха. Беше същия вид, който баба и дядо бяха варили през целия си живот. По някакъв начин беше успокояващо да го подуша.

- Заповядай. – Той ми подаде чаша и аз седнах на столчето отстрани на барплота му. Интериорът на апартаментите ни беше еднакъв, освен, разбира се, че в апартамента на Тими имаше мебели. – Сметана и захар?

- Да.

Изучавах го, докато отиваше към малката кухня. Тими беше само няколко сантиметра по-висок от мен, не точно метър и осемдесет, и имаше пясъчно - руса коса и тъмносиви очи. Носеше очила с типа рамка, която изглежда се съчетаваше само с оскъдството на юношеството напоследък.

Вътрешният ми подозрителен радар, не засече нищо заплашително в него. Въпреки че всеки път, когато някой беше мил към мен, той или тя имаше скрити мотиви. Дани? Забивка за една нощ.. Ралф и Матрин? Опит за среща с изнасилване. Стефани? Бяло робство. Имах причина да съм параноична.

Ако усетех дори и най-малкото чувство на замаяност след като отпия от кафето, Тими беше обречен.

- Е, ъъ, Кати, от Охайо ли си? – попита той, непохватно държейки чашата си.

- Родена и отгледана там. - отговорих. – Ти?

Той кимна, разливайки малко кафе на барплота и после се обърна към мен със скришен поглед, сякаш страхувайки се, че ще му се скарам.

- Съжалявам. Непохватен съм. О, ъ, да и аз съм от тук. От Пауъл. Майка ми е банкерка там, имам и по-малка сестра, която започва гимназия сега и си живее живота. Тримата сме си заедно откакто баща ми умря. Катастрофа. Дори не го помня. Не че искаше да знаеш за това. Извинявай. Бърборя понякога.

Също имаше и навика да се извинява на почти всяко изречение. Да чуя за липсата му на баща ме накара да почувствам още една роднинска връзка с него. Внимателно отпих от кафето... и оставих малко да капне от устата ми.

9

9

Марка американско кафе




- Опа! – казах с престорено смущение. – Извини ме. Лигавя се понякога, когато пия. – Поредната лъжа, но Тими се усмихна, подавайки ми кърпичка, докато нервността го напускаше. Нямаше нищо по-глупаво от това да се направиш на глупак, за да придадеш увереност на някого.

- По-добре е отколкото да си непохватен. Сигурен съм, че много хора го правят.

- О, да има цял клуб от нас. – казах остроумно. – Анонимните Лигачи. На Първа Стъпка съм в членството си. Като признавам, че съм безпомощна над лигавенето си и живота ми става все по-мъчен.

Тими тъкмо отпиваше поредната си глътка, когато започна да се смее. В резултат на това от носа му излезе кафе и очите му изпъкнаха ужасено.

- Съжалявам! – той се задави, влошавайки положението с опита си да говори. Разля се още повече кафе, пръскайки ме в лицето. Очите му изпъкнаха от ужас, но аз се засмях толкова силно, докато го гледах как тече като термос с дупки, че започнах да хълцам.

- Заразително е! – успях да кажа. – Няма измъкване от болестта лигавене, щом я хванеш.

Той се засмя отново, утежнявайки проблема си. Хлъцнах, а Тими се задъха и започна да плюе слюнки. И двамата бихме изглеждали като душевноболни за някого, който се появеше на още отворената врата. Накрая му подадох същата салфетка, която той ми беше дал, опитвайки се да овладея кикота си, като инстинктивно осъзнах, че си бях намерила приятел.

Тръгнах към пещерата в понеделник следобед, след часовете. Няколко мили преди да направя завоя към чакълестия път, който свършваше на края на гората, подминах един Корвет, паркиран отстрани с включени фарове. Нямаше никой вътре. Почти се обидих на превъзходството си. Чий стар Шевролет беше обработен до разнебитена спортна кола за шест хиляди долара? Ето ти тебе!

Когато влязох в пещерата си подсвирквах малката мелодия, която Дарил Хана направи известна в „Убий Бил“. Тогава усетих промяната във въздуха. Безпокойството. Някой се криеше на 50 метра отпред, и който и да беше, нямаше пулс. Това, което също знаех инстинктивно е, че не беше Боунс.

Продължих да си подсвирквам, без да позволявам на пулса си да запрепуска или интонацията ми да запъне. Не бях въоръжена. Ножовете и коловете ми бяха в апартамента, а резервните ми оръжия бяха в помещението за преобличане, точно зад непознатия. Невъоръжена бях очевидно без преимущество, но нямаше начин да се върна назад. Боунс сигурно беше в опасност, или по-лошо, след като не го чувствах тук. Някой бе открил скривалището му и въоръжена или не, нямаше да тръгна в друга посока, освен напред.




Напредвах възможно най-небрежно, докато умът ми препускаше. Какво можех да използвам като оръжие? Вариантите ми бяха неприемливи. Това беше пещера, нямаше нищо наоколо освен мръсотия и...

Пресегнах се надолу, докато се навеждах под една от по – ниските части на тавана на пещерата, движение, което скриваше това, което загребах. Сега човекът идваше към мен, придвижвайки се безшумно. Пръстите ми се стегнаха около това, което държах, докато завивах на следващия завой, откривайки гледката към врага.

Висок мъж, със заострена черна коса, се намираше на около шест метра от мен. Усмихваше се докато приближаваше, уверен в предполагаемото си превъзходство.

- Ти, моя красива червенокоске, трябва да си Кат.

Името, което бях дала на Хенеси. Това трябваше да е един от наемниците му и някак си бе намерил Боунс. Молех се да не съм закъсняла и да не го е убил.

Усмихнах се студено.

- Харесва ли ти това, което виждаш? Ами сега?

Хвърлих камъните, които бях събрала, право в очите му. Вложих цялата си сила, знаейки че няма да е фатално, но се надявах временно да го възпрепятствам. Главата му се стрелна назад и скочих към него, възползвайки се от шанса си, докато той беше заслепен. Силата ми накара краката му да поддадат и двамата паднахме. Веднага хванах главата му, удряйки лицето му първо в земята, набивайки камъните по-дълбоко в очите му. Възседнах гърба му, когато отпора му едва не ме изхвърли, използвайки тежестта си и стискайки го с бедрата си, колкото сила имах. През цялото време, докато удрях главата му, проклинах силите му. Вампир повелител, безспорно. Е, какво ли очаквах? Ако беше слаб, Боунс щеше да ме посрещне на негово място.

- Спри! Спри! – изрева той.

Вместо това положих повече усилие.

- Къде е Боунс? Къде е?

- Исусе Христе, каза че идва насам!

Имаше английски акцент. Не го бях забелязала преди, съсредоточена върху действията си. Спрях да удрям главата му, но я задържах на земята срещу каменния под.

- Ти си един от хората на Хенеси. Защо би му казал, че го чакаш?

- Защото съм шибания най-добър приятел на Криспин, не един от койотите на онзи мошеник! – каза той възмутено.

Не бях очаквала този отговор. Също така беше нарекъл Боунс със истинското му име, но не знаех дали то е всеобщо достояние. Имах част от секундата да се двоумя, след




което хванах още един камък, използвайки едната си ръка да задържа главата му там, където беше. С острия край на камъка, го прободох в гърба.

- Усети ли това? Сребро е. Ако мръднеш, ще го забия точно в сърцето ти. Може да си приятел на Боунс, но може и да не си. Тъй като не съм от доверчивите, ще го изчакаме. Ако не е тук скоро, както ти каза, ще се уверя, че лъжеш и тогава завесата се спуска за теб.

Почти задържах дъха си, очаквайки да разбера, дали е осъзнал, че блъфирам. След като не бях пронизала кожата му, не би трябвало да усети, че това не е сребро. Надявах се вампирите да нямат шесто чувство за своя криптонит10. Големият ми план, ако не беше приятел, беше все пак да забия камъка в сърцето му и да тичам като луда за среброто си. Ако го вземех на време.

- Ако спреш да ми удряш лицето в този мръсен, каменен под, ще направя каквото искаш - беше единствения му отговор. – Склонна ли си да ми пуснеш главата?

- Разбира се, - казах с неприятна насмешка, без изобщо да освобождавам натиска. - А какво ще кажеш да ти дам да си поиграеш с вените на шията ми? Не мисля.

Той нададе раздразнен звук, който ми беше много познат. – Хайде де, това е нелепо.

- Млъкни. – Не исках бърборенето му да ме разсее, когато, или ако, Боунс дойде. – Лежи си там и се прави на мъртъв, и ще живееш.

Двадесет неловки минути по-късно, сърцето ми подскочи, когато чух спокойни стъпки да приближават към пещерата. Тогава разпознах усещането за сила, изпълващо пространството, докато стъпките наближаваха.

Боунс зави зад ъгъла и спря за кратко. Една тъмна вежда се изви, дори след като се наведох и пуснах най-накрая главата на вампира.

- Чарлз, - каза Боунс отчетливо. – Дано имаш отлично обяснение какво прави тя върху теб.

10

1

Камък от родната планета на Кал-Ел (Супермен), Криптон, който отнема силите му, когато Супермен се намира в близост до парче от него.




16

ЧЕРНОКОСИЯТ ВАМПИР СЕ ИЗПРАВИ НА КРАКА, веднага щом скочих от него, изтърсвайки праха от дрехите си.

- Вярвай ми, приятел, никога не съм се забавлявал по-малко от възседнала ме жена. Дойдох да кажа здравей, а този дявол ме заслепи като хвърли камъни в очите ми. После се опита да ми разцепи черепа преди да ме заплаши, че ще ме прониже със сребро, ако дори трепна! Минаха няколко години, откакто не съм идвал в Америка, но смея да твърдя, че методите на посрещане са се променили драматично!

Боунс завъртя очи и го потупа по рамото.

- Радвам се, че си добре, Чарлс, и единствената причина да си е, че тя няма никакво сребро. Иначе щеше веднага да те промуши. Има навика първо да сбръчка някого и после да се представя.

- Това беше ненужно! – казах, обидена от намека, че съм склонна да убивам.

- Да. – Боунс не обърна внимание. – Котенце, това е най-добрият ми приятел, Чарлс, но ти можеш да го наричаш Спейд. Чарлс, това е Кат, жената, за която ти разказвах. Можеш сам да видиш, че всичко, което съм ти казал е… омаловажено.

От тона му това не прозвуча много като комплимент, но се почувствах малко виновна за това, което сторих на дългурестия вампир, вторачен в мен, така че не изкоментирах, а само подадох ръка.

- Здравей.

- Здравей, а? - повтори Спейд, а после отметна глава назад и избухна в смях. – Е, здравей и на теб, скъпа! Много ми е приятно да се запозная с теб сега, когато не ме налагаш безмилостно.

Той имаше тигрови очи и ме изгледа задълбочено, докато разклащаше ръката ми. Аз направих същото с него. Честното си е честно. Застанал до Боунс, Спейд изглеждаше два инча11 по-висок. Имаше слаба, привлекателна фигура, прав нос и мастилена коса, която се издигаше като венец, преди да падне зад раменете му.

- Спейд. Ти си бял. Това не е ли някак… политически некоректно?12

11

1

Американска мярка за дължина; 1 инч = 2,54 сантиметра




Той се засмя отново, но този път с по-малко хумор.

- О, не съм го избирал като национална обида. Надзирателят в Южен Уелс се обръщаше така към мен. Спейд означава лопата, а аз бях копач. Не наричаше никого с истинското му име, а само с отредените им инструменти. Никога не е смятал, че осъдените заслужават повече от това.

О, значи това беше онзи Чарлс. Сега си спомних имената, с които Боунс беше нарекъл бившите си съкилийници. Бяха трима мъже, с които се сприятелил – Тимъти, Чарлс и Иън.

- Звучи доста унизително. Защо си го запазил?

Усмивката на Спейд не изчезна, но поразителните му черти се втвърдиха.

- За да не забравям никога.

Добре. Беше редно да сменим темата. Боунс ме изпревари.

- Чарлс има малко информация за Хенеси, която може да бъде полезна.

- Чудесно - казах. – Трябва ли да взема мръснишките си дрехи и да се наплескам с грим?

- Трябва да стоиш на страна от това - отговори Спейд със сериозен тон.

Това ме накара да поискам да хвърля още камъни по него.

- Боже мой, да не е вампирска черта това да сте шовинисти? Или просто сте от осемнадесети век? Да държите момичето в кухнята, където не може да се нарани, нали? Събуди се и подуши двадесет и първи век, Спейд! Жените ги бива за много повече от това да се подмазват и да чакат мъжете да ги спасят!

- И ако Криспин изпитваше нещо различно към теб, щях да ти пожелая късмет и да ти кажа да действаш - веднага отговори Спейд. – Но от първа ръка знам колко опустошително е да убият някого, когото обичаш. Няма нищо по-ужасно и не искам той да минава през това.

Част от мен изпита вътрешно задоволство, че Боунс е казал на приятеля си, че има чувства към мен. Все още не можех да повярвам, че ме обича, но беше добре да знам, че за него не съм просто поредното топло тяло.

- Виж, съжалявам, че вампири са убили твой близък, наистина. Но…

- Не са я убили вампири - прекъсна ме той. – Група френски дезертьори й прерязаха гърлото.12

1

Думата spade от английски има няколко значения, сред които цвят карта Пика (която, при редене на пасианси, се употребява за тъмен човек), както и лопата за копаене.




Отворих уста, мълчейки, и я затворих. Това ми подсказа няколко неща, освен факта, че съм сгрешила вида на убиеца й. Която и да е била, била е човек.

- Аз не съм като останалите - казах накрая, поглеждайки Боунс въпросително, за да проверя дали му е казал и това.

- И аз така чух - каза Спейд. – И със сигурност ме хвана неподготвен по-рано, но въпреки всичките ти необикновени способности… си лесна за убиване. Този туптящ пулс във врата ти е най-голямата ти уязвимост и ако имах намерение, можех да те преобърна и да го изтръгна.

Усмихнах се.

- Много си наперен. Както и аз, когато става въпрос за нещо сигурно. Ще разрешим въпроса. Чакай тук.

- Котенце… - извика след мен Боунс, несъмнено за да попита на къде съм тръгнала.

- О, това ще бъде забавно!

- Къде отиде тя? – чух да пита Спейд.

Боунс издаде звук, който беше почти съжалителен.

- Да ти нарита задника, и ,за протокола, ако мислех, че има шанс да я държа извън това, щях. Женската твърдоглавост е отвъд всякакви аргументи.

- Твърдоглавието няма да я запази жива. Поразен съм, че й позволяваш да…

Спейд спря да говори, щом ме видя, вероятно заради това, което се намираше в ръцете ми.

- Добре, ти си голям лош вампир, който ще ми разкъса гърлото, нали? Виждаш, че съм въоръжена… със стомана, между другото, тъй като това е демонстрация и не искам да свършиш вонящ… но теб не те интересува, защото си всичко това, а аз съм само артерия в рокля. Ако докопаш уста до гърлото ми – ти печелиш, но ако аз пробода сърцето ти първа – аз печеля.

Очите на Спейд се плъзнаха към Боунс.

- Тя шегува ли се?

Боунс изпука пръстите си и се отдръпна настрана.

- Изобщо.

- Вечерята изстива - подиграх му се. – Ела и ме хвани, кръвопиецо.

Спейд се засмя… и после маневрира, точно преди да скочи върху мен със замъгляваща скорост. Той беше на един дъх разстояние, когато погледна надолу учуден.




- Е, удари ме розово! – каза той, измествайки се в средата.

- Не зная какво значи това, но добре.

Две стоманени остриета се забиха в гърдите му. Той ги изгледа преди да ги изтръгне и да се обърне удивено към Боунс.

- Не мога да повярвам.

- Това казах и аз, приятелю - сухо отговори Боунс. – Има истински талант с ножовете. Дяволски късмет е, че не тренираше с тях преди да се срещнем, или можеше да не съм тук.

- Несъмнено. – Спейд все още клатеше глава, когато погледна в моята посока. – Добре, Кат. Направи отлична демонстрация, че си по-смъртоносна, от колкото изглеждаш. Виждам, че не мога да те склоня да напуснеш тази работа с Хенеси сама, а Криспин явно ти има доверие, така че се покланям в поражение.

Той действително ми се поклони и дългата му, тъмна коса докосна пода с грациозно движение. Беше толкова елегантен, изискан жест, че се разсмях.

- Какъв беше преди да те изпратят в затвора, дук?

Спейд се изправи и се усмихна.

- Барон Чарлс Де Мортимър. На вашите услуги.

Уличните лампи над мен бяха счупени. Надолу по алеята, една котка ръмжеше на някакъв непознат обект. На отсрещния ъгъл, вампир с пясъчна коса пружинираше на крака, почти подскачайки на място. Очевидно беше развълнуван.

Аз не бях. Беше два часа сутринта и повечето хора бяха в леглата, което ми звучеше много добре. Благодарение на хипер вампира вървях напред, все пак, това не беше по план.

- Хей, човече.

Отдръпнах се, когато приближих, прехвърляйки погледа си в няколко посоки и прегърбвайки рамене.

С пресните си синини, одрасквания и мръсни дрехи изглеждах като дете от плакатите за пристрастеност към наркотици. Не беше трудно да го постигна. Просто отказах кръвта след като Боунс ме обработи за автентичност.

- Имаш ли някакъв хероин, мой човек? – продължих, потривайки ръката си, сякаш фантазирайки си за игла.




Той се изкикоти.

- Не тук, маце. Но мога да намеря. Ела с мен.

- Не си ченге, нали? – отдръпнах се ловко.

Последва още един кикот.

- Не такова.

Има чувства за хумор, нали? Е, почакайте докато не усетеше очертанията на юмрука ми.

- Нямам време да чакам да се обаждаш на някого, боли ме…

- В колата ми е - отряза ме той. – Насам.

Той почти подскочи на алеята. В другият й край имаше още по-изоставена улица.

- Насам, - провикна се, когато го последвах по-бавно, оглеждайки се наоколо, за да видя дали има още мъртъвци, вървящи с него. – Точно тук, маце.

Вампирът задържа отворена вратата на колата си и ми се усмихна щастливо. Услужливо се наведох, за да погледна вътре.

Ударът беше очакван, но въпреки това болеше. Паднах на пътническата седалка, както би направил нормален човек, оставяйки крайниците си отпуснати. Вампирът се разкикоти и метна краката ми вътре, затръшвайки вратата. След още едно хихикане, бяхме потеглили.

Бях се свлякла до него. Той не ми обърна никакво внимание, но продължи да се подсмихва докато караше. Беше досадно. Имах менструация и тест тази сутрин. Човече, беше попаднал на грешното момиче.

Без предупреждение, колата му бе блъсната отзад. Резкият удар предизвика перфектното разсейване, за да извадя среброто от ботуша си. Той нададе висок писък, когато го забих в гърдите му, нарочно пропускайки сърцето му, но достатъчно близо, за да привлека вниманието му.

- Млъквай, веселяко! – сопнах се. – Отбий или ще умреш отново. И ако това се случи, познай къде ще свърши това острие.

Шокът, изписан по лицето му, беше почти комичен. Тогава очите му светнаха.

- Махни си ръцете от мен!

- Не хаби този блясък върху мен, приятел, няма да проработи. Имаш още три секунди, за да отбиеш или ще кажеш лека нощ.

Зад нас, Боунс ускори двигателя красноречиво. Още един сблъсък щеше да запрати среброто право в сърцето му и той го знаеше.




Не отклоних поглед, когато спряхме и Боунс отвори шофьорската седалка.

- Е, Тони, как я караш?

Вампирът не се смееше вече.

- Не знам къде е Хенеси! – извика.

- Правилно, друже, и аз ти вярвам. Котенце, ще караш ли? Ние двамата трябва да си поговорим.

Боунс метна Тони на задната седалка. Аз се преместих зад волана и нагласих огледалото, така че да ги виждам.

- Накъде?

- Просто наоколо, докато нашият приятел Тони не ни каже друго.

Оставихме другата ударена кола настрани от пътя. Беше една от тези на Тед, от които нямаше нужда. Собственикът на магазина за разфасоване явно беше полезен приятел.

- Не знам нищо, само се опитвам да изкарам пари, - опита отново Тони.

- Лъжец – любезно отвърна Боунс. – Ти си един от хората на Хенеси и не ми казвай, че не знаеш как да се свържеш с него. Всички вампири знаят как да стигнат до господаря си. Ще те убия само заради нищожното ти съществуване. Да се преструваш, че продаваш дрога на пристрастени и после да им втълпяваш, че са получили това, за което са платили – ти си жалък.

- Задник - съгласих се аз.

- Той ще ме убие. – изхленчи Тони.

- Не, ако е мъртъв няма, а ти самият си се запътил натам. Как мислиш, че ще постъпи Хенеси, когато разбере, че си се оставил да те хванат? Мислиш ли, че ще погледне мило на това как си намалил вниманието си, че да те хвана? Ще ти прости, защото е такова добро момче, нали? Ще ти откъсне проклетата глава и ти го знаеш. Аз съм единствената ти надежда, приятел.

Тони ме погледна, сякаш търсейки помощ. Вдигнах средния си пръст. Е, какво очакваше?

Той се обърна обратно към Боунс.

- Обещай ми, че няма да ме убиеш и ще ти кажа всичко.

- Няма да те убия, докато не откажеш да говориш - отговори грубо Боунс. – И ако ме излъжеш, наистина няма да те убия, но ще ти се иска да го направя. Разчитай на това.




Имаше студенина в тона му, която ми напомни за времето, когато бях на мястото на Тони. Да, Боунс можеше да бъде доста страховит.

Тони започна да говори. Бързо.

- Хенеси беше много потаен относно местонахождението си, но ако ми потрябва нещо би трябвало да отида при Лола. Имам адреса й – тя е в Лансинг. Двамaта с Хенеси са доста близки. Ако тя не знае къде се намира той, то ще познава някого, който знае.

- Дай ми адреса й.

Тони издрънка информацията. Боунс не си направи труда да си записва, но това може би беше, защото още държеше камата в гърдите на Тони.

- Котенце, качи се на І-69 и продължавай на север. Отиваме в Лансинг.

Мястото беше на три часа път. Боунс разбра точната посока от MapQuest от мобилния си телефон, подчертавайки колко обича модерните технологии. Извървяхме пеша последната половин миля, след като паркирахме колата на Тони близо до бакалията и го взехме с нас. Боунс държеше ножа близо до него със злобна усмивка, коментирайки, че ако дори изписука, ще го довърши. Когато наближихме, видях, че Лола също живее в комплекс с апартаменти, но много по-шикозен от моя или този на Чарли. Беше пет сутринта, а къде бях аз? Дебнех около друга сграда с апартаменти. Надявах се да приключим на време за изпита ми. Можех просто да си представя извинението си за пред професора, ако го пропуснех. Но честно, трябваше да намеря един лош вампир! Някак си не мислех, че щеше да мине.

- Колата й не е тук, - прошепна Тони, приемайки заплахата на Боунс на сериозно и пазейки тишина.

- Можеш да кажеш това само от един поглед, така ли? – попита Боунс с голям скептицизъм.

- Когато я видиш, ще разбереш, - отвърна Тони.

Боунс постави пръст на устните си като извървяхме стоте крачки до мястото, показвайки ни с ръка, че двамата с Тони трябва да изчакаме, докато той провери сградата. Устоях на подтика да го даря със същия израз на мнение с пръста, който дадох на Тони по-рано, но се въздържах, знаейки че е важно да се провери периметъра. И ако чуех някаква суматоха, бях достатъчно близо, за да се намеся.

Боунс се промъкна към отдалечената страна на сградата и изчезна. Минутите течаха, разтягайки се в час. Боунс все още не се връщаше, но не чувах никакви звуци от битка, така че приех, че също наблюдава от някъде. Слънцето скоро щеше да изгрее и моята приведена позиция, да държа Тони на мушка с ножа, ставаше неудобна. В гърба ми се появи болка и с раздразнение осъзнах, че никога няма да взема този изпит.




Бях на път да открия по-меко място на земята, за да седна, когато чух да се задава кола. Е, точка за Тони. Беше прав. Щеше да забележиш тази още от пръв поглед.

Беше крещящо червено Ферари и жената, която го паркира не беше човек. Снижих се повече. Храстите осигуряваха достатъчно прикритие и от малкия хълм, на който бяхме, имах идеална видимост към нея. Тя имаше къса черна коса и от чертите й личеше, че беше азиатка. Колата й, дрехите и дори дамската й чанта бяха от скъпи марки. Всичко около нея крещеше пари.

Тя беше на около дузина крачки от входа на сградата си, когато Боунс се появи. Явно беше чакал във входа, извън полезрение. Тя се опита да избяга, но той се спусна, отрязвайки пътя й към свободата.

- Не бързай толкова, Лола.

Жената се изпъна и брадичката й се вирна.

- Как смееш да ме докосваш!

- Смея? – Боунс се изсмя. Не беше онзи, чаровният смях. – Има по-подходяща дума. Показвам кураж. Смела ли си, Лола? Скоро ще разберем.

Той провлачи последното изречение многозначително. Тя се огледа наоколо преди да му изкрещи.

- Правиш огромна грешка.

- Няма да ми е първата. – Той я издърпа до себе си. – Добре тогава, сладурано. Знаеш какво искам.

- Хенеси и останалите ще те убият, само въпрос на време е. - заплаши тя.

Боунс я сграбчи за челюстта и придърпа лицето й по-близо.

- Виж сега, не обичам да малтретирам жени, но мисля, че ти си заслужи правото да бъдеш изключение. Тук не е много усамотено, така че ще действам малко под пара. Ще ми кажеш кои други са замесени с Хенеси и къде да ги намеря или ти обещавам, че ще изпиташ всяко мъчение и унижение, на което си помогнала да бъдат подлагани други. Харесва ли ти това? Срещал съм някои извратени, чудовищни момчета, през пътуванията си, които с удоволствие ще ти дадат да опиташ от собствената си отрова. Ще ти кажа какво – дори ще те продам на тях. Отмъщението е честна игра нали? Бих казал, че е честно нещата да се обърнат.

Очите на Лола се разшириха. Можех да видя това дори от изгодната си позиция.

- Не зная къде е Хенеси, не ми е казвал!

Боунс започна да я влачи обратно към паркинга.




- Току-що направи така, че Коледа да подрани за няколко щастливи престъпници. - оповести решително той.

- Чакай! – Примоли се тя. – Зная къде е Суич!

Той спря, разтърсвайки я грубо.

- Кой е Суич?

- Помощникът на Хенеси - каза Лола, извивайки устни. – Знаеш колко мрази Хенеси да си цапа ръцете. Суич вършеше мръсната работа, като да накара свидетелите да мълчат и криенето на телата. Той също така набира още помощ, откакто вече нямаме Стефани, Чарли и Дийн. С новата защита на Хенеси, вече няма нужда да се притесняваме за никаква досадна човешка намеса.

Нещо на покрива на сградата хвана окото ми, точно когато Боунс попита:

- Какво е истинското име на Суич и каква е новата защита на Хенеси?

Две фигури се спуснаха от десет етажния покрив. Боунс и Лола бяха точно под тях. Изскочих от храстите.

- Погледни нагоре!

Две неща се случиха едновременно. Лола издърпа острие от чантата си, докато Боунс гледаше нагоре, и аз, без да се замислям, оставих трите сребърни ножа да излетят от ръката ми. Тони си избра този момент, за да ме връхлети. Освободих се от него, за да направя тези хвърляния и той се приближи към мен, преграждайки ми пътя с оголени зъби и ме събори на земята. Задържах щракащата му челюст и се завъртях, забивайки колена в гърдите му, за да го отблъсна, след което забих другото си острие в сърцето му. Той издаде странен звук, почти като болезнен кикот, и падна на страна.

Изправих се на време, за да видя Боунс коленичил над Лола. Тя беше на цимента, а среброто стърчеше от гърдите й в тесния кръг от трима. Зад тях имаше две тела с откъснати глави. Толкова за въздушната атака.

Боунс се изправи от коленичилата си поза и извъртя поглед към мен.

- В името на подскачащите топки на Луцифер, Котенце, не отново!

Оп-па... Извъртях се, докато инстинктивно се опитвах да скрия тялото на Тони от погледа му. Сякаш това можеше да го направи по-малко мъртъв.

- Тя щеше да те намушка - казах в своя защита. – Виж в ръката й!

Вместо това той гледаше към земята близо до краката ми.

- И той ли?




Кимнах смутено.

- Скочи отгоре ми.

Боунс просто се взираше.

- Ти не си жена, - каза накрая той. – Ти си Мрачния жътвар с червена коса!

- Не е честно… - запротестирах, но остър писък ме спря.

Жена в бизнес костюм изтърва чантата си и избяга пищейки в сградата. Предполагам, че групата мъртви тела на паркинга са я изплашили. Не е най-обичайното нещо, което очакваш да видиш, когато отиваш на работа.

Боунс въздъхна и издърпа остриетата от Лола. – Хайде, Котенце, да вървим. Преди да си убила още някого.

- Не го намирам за смешно…

- Поне имам някаква информация от Лола, - разприказва се той, теглейки ме обратно към колата. – Помощникът на Хенеси, Суич. Ще започнем с опит да издирим кой е той.

- Тя щеше да те убие…

- Идва ли ти изобщо на ум да се целиш в нещо друго освен в сърцето? – Вървяхме в добър синхрон.

Още хора излизаха от сградата зад нас. Съдех за това по допълнителните писъци.

Стигнахме колата и той неочаквано ми даде бърза, звучна целувка.

- Харесва ми това, че го стори, за да ме предпазиш, но следващия път се опитай да се целиш другаде, а? Знаеш, може би да хвърляш ножовете по нечия глава за разнообразие? Тогава ще бъдат възпрепятствани моментално, но няма да завършат като купчина изгнили останки. Просто храна за размисъл.




17

ДОРИ И СЪС СКОРОСТТА НА БОУНС, не бих имала време да си взема душ преди да вляза в учебния час.

Щях да съм късметлийка, ако въобще успеех да се преоблека в апартамента си.

- Трябва да се отбия при Тед, за да му занеса това. - Каза ми Боунс, докато слизах от колата. - Би трябвало да се върна след няколко часа.

- Ще съм заспала дотогава - измърморих, - трябва ли да...

- Здравей, Кати!

Тими отвори вратата си с широка усмивка. Трябва да ме беше видял през прозореца си. Боунс му отправи поглед, който замрази усмивката на лицето на по – младия мъж.

- Съжалявам. Не знаех, че си с компания. - извини се Тими, почти примирайки да изтърчи обратно в апартамента си.

Застрелях Боунс със съответен на неговия враждебен поглед, за това, че стресна и бездруго плахия ми съсед.

- Не се тревожи. - казах, усмихвайки се на Тими. - Той тъй или иначе не е точно „компания“

- О. - Тими надзърна срамежливо към Боунс. - Ти да не си брата на Кати?

- И какво те наведе на мисълта, че съм проклетия й брат? - изръмжа Боунс.

Тими отстъпи назад толкова рязко, че удари главата си в рамката на вратата.

- Съжалявам! - изпъшка той и се удари повторно във вратата преди да успее да изпълзи обратно в апартамента си.

Приближих се до Боунс и забих пръст в гърдите му. Той ме възнагради с, както бих го нарекла, начумерен поглед – ако не бяха неговите двеста години.

- Имаш избор - казах, натъртвайки на всяка дума. - Или ще се извиниш искрено на Тими сега, или си тръгваш, изпълзявайки обратно в пещерата си като прогнилия чувал, като който току-що се прояви. Не знам какво ти става, но той е добро момче, и най вероятно ти го накара да се напикае в гащите си. Твое е решението, Боунс. Едното или другото.

Една тъмна вежда се повдигна към мен. Затропах с крак.




- Едно... две...

Той измърмори нещо мръсно, след което се качи по стълбите и почука два пъти на вратата на Тими.

- Добре, ето какво, друже, ужасно съжалявам за несравнимата си грубост, и моля да ме извиниш - каза той с уважителна скромност когато Тими отвори вратата. Само аз можех да доловя тънката острота в гласа му когато продължи. - Това беше породено единствено от идеята някой да си помисли, че тя може да ми е сестра . След като ще спя с нея тази вечер, можеш да си представиш колко оскърбен се почувствах от мисълта да се кръвосмешавам със сестра си.

- Негодник! - извиках, докато ченето на Тими увисваше. - Единственото нещо, с което ще спиш тази вечер е възглавницата ти!

- Искаше искреност - контрира ме той. – Е, любима, бях искрен.

- Можеш да се връщаш директно в колата си и да се видим по-късно, ако не си такъв задник.

Главата на Тими се завъртя от мен към Боунс и обратно, докато ченето му още стоеше увиснало. Боунс му отправи усмивка, която беше повече от оголване на зъби.

- Беше ми приятно да се срещнем, друже, и ето ти един съвет: дори не си го помисляй. Ако й се пробваш, ще те кастрирам с голи ръце.

- Напусни! - тропнах с крак за подчертаност. Той се плъзна покрай мен и се извъртя, целувайки ме силно и избягвайки удара ми.

- Ще се видим по-късно, Котенце.

Тими изчака Боунс да се скрие от поглед, за да посмее да проговори:

- Това е гаджето ти?

Изсумтях, предполагам, потвърдително.

- Той наистина не ме харесва. - каза той почти шепнешком.

Отправих последен поглед към посоката, в която Боунс беше изчезнал, клатейки глава, учудена от объркващото му поведение.

- Не, Тими, предполагам, че не те харесва.

Успях да вляза в часа си точно когато професора раздаваше тестовете. Когато се появих мръсна, посинена и разрошена, предизвиках няколко погледа и сръчквания между




колегите си, които се направих, че не забелязвам. Бях толкова уморена, че дори не знаех кои отговори заграждам.

Останалите часове бяха дори по – лоши. Задрямах по физика и се наложи да бъда събудена от побутването на човека, седящ до мен. Когато се прибрах в апартамента си, установих, че менструацията ми е дошла.

Беше официално. Денят ми не струваше. Използвах последната си останала енергия, за да си взема душ и да се строполя в леглото. Пет минути по – късно някой почука на вратата ми.

- По – добре изчезвай. - промърморих.

Чукането стана по – силно.

- Катрин!

О, проклятие. Беше майка ми. Какво става, Господи? Искаш да видиш колко още мога да понеса?

- Влизай!

Отворих вратата с подпухнали очи и по пижама. Майка ми мина покрай мен с неодобрително смръщване.

- Не си облечена. Филмът започва след по-малко от час.

Двойно проклятие! Днес беше понеделник и аз й бях обещала да отидем на кино. С всичко, което се беше случило, напълно бях забравила.

- О, мамо, съжалявам. Беше тежка нощ и тъкмо сега си лягам...

- Хвана ли някое от онези чудовища? - отряза ме тя, като смръщването й незабавно се стопи.

- Това ли е всичко, което те интересува?

Краткият въпрос изненада и двете ни. Незабавно ме плисна вина при вида на нараненото й изражение.

- Съжалявам. - Леле, звучах като Тими. - Всъщност убих двама лоши вампири снощи.

Това отчасти беше истина. Просто запазих някои детайли, които нямаше нужда да знае, в тайна.

- Лоши? - попита тя с проблясване в погледа си. - Какво искаш да кажеш с това „лоши“? Те всички са лоши.

Тя не може да се сдържа, помислих си с друг вид вина сега. Единственият вампир, който някога беше срещала, я беше изнасилил.




- Нищо, просто съм уморена. Става ли да оставим филма за друг път? Моля?

Тя отиде в кухнята ми, която беше с размер четири квадрата, и отвори хладилника ми. Това, което видя, я накара да се намръщи още повече.

- Празен е. Нямаш никаква храна. Защо нямаш никаква храна?

Свих рамене.

- Още не съм ходила до магазина, забравих, че ще идваш.

Бях изяла последното гювече юфка за обяд на предния ден и това, което не можех да й кажа беше, че Боунс обикновено ме извеждаше да вечеряме навън. Това беше едно от малкото нормални неща, които правехме заедно, въпреки, че избирахме по – слабо посещавани места, за да избягваме да ни видят заедно.

- Изглеждаш бледа.

Изрече го така, сякаш ми отправя обвинение. Прозях се с надеждата, че ще разбере намека.

- Нищо ново.

- Катрин, по-бледа си, тук няма никаква храна... да не си започнала да пиеш кръв?

Устата ми още беше отворена от прозявката и от това изявление се задържа така.

- Ти сериозно ли? - успях да попитам.

Тя отстъпи една крачка назад.

- Пиеш ли?

- Не!

Пристъпих към нея, наранена и бясна, виждайки как се свива от страх.

- Ето. - Сграбчих ръката й и я поставих на гърлото си. - Чувстваш ли това? Пулс. Не пия кръв. Не се превръщам във вампир и хладилника ми е празен, защото не съм ходила до магазина още. За Бога, мамо!

Тими си избра този момент да подаде глава в апартамента.

- Вратата беше отворена...

Той спря объркан при вида на буреносното ми изражение. Майка ми свали ръката си от шията ми и изпъна рамене.

- Кой е той, Катрин?

Тими се сви от тона й. Горкото момче не знаеше, че това е нормалния й тон.




- Дръж се добре! - изсъсках. Първо Боунс го беше изплашил, сега майка ми вероятно щеше да му причини сърдечен удар.

- Това гаджето ти ли е? - попита тя с шепот, който той ясно можеше да чуе.

На устните ми се появи незабавно отрицание, но тогава нещо се появи мен. Нещо хитро, пресметливо и бунтарско. Погледнах към Тими и видях точно това, което виждаше майка ми. Жив, дишащ млад мъж.

Такъв, който на сто процента не беше мъртъв.

В своя защита, вероятно бях откачила от липсата на сън, от менструацията си и от обвинението, че съм минала на течна диета.

- Да! - излезе от мен с безразсъдна невъздържаност. - Мамо, запознай се с гаджето ми Тими!

Изтичах към него, прикривайки втрещеното му изражение от полезрението й, и го целунах ентусиазирано по бузата.

- Моля те, преструвай се - примолих се в ухото му, прегръщайки го.

- Ауч! - изписука той.

Уупс. Твърде силно стискане. Пуснах го, усмихвайки се широко.

- Не е ли невероятен?

Майка ми се приближи, оглеждайки го отгоре до долу. Тими я зяпна глупаво, преди да й подаде треперещата си ръка.

- Здравейте, госпожо...

- Госпожица - поправи го рязко тя.

Той пребледня при нейната категоричност, без да си има и понятие за многото причини, поради които тази тема беше деликатна. Но трябва да му се признае, че не хукна към вратата.

- Госпожице - опита той отново. - Радвам се да се запознаем, госпожице...?

- Спала си с него, а той даже не знае фамилията ти? - поиска да знае майка ми, гледайки навъсено.

Отправих поглед към небето преди да ощипя Тими, който вече беше започнал да отстъпва назад.

- Не й обръщай внимание, скъпи, понякога си забравя обноските. Мамо, искаш ли Тими да те нарича Джъстина? Или предпочиташ госпожица Крауфийлд?




Тя все още ме гледаше с онзи – как – посмя – поглед, но студенината й намаля.

- Джъстина е добре. Радвам се най – накрая да се запознаем, Тими. Катрин ми каза как й помагаш да убива онези демони. Радвам се като знам, че има някой, който да отървава света от тях.

Тими изглеждаше така, сякаш ще припадне.

- Да си вземем кафе. - Казах, практически избутвайки го преди да е успял да отрече. - Стой тук, мамо, апартамента му е в съседство, ще се върнем скоро.

Веднага щом се озовахме в апартамента на Тими, затворих вратата и понижих гласа си.

- Горката ми майка! Има си своите добри дни, както и лошите си. Докторът би трябвало да регулира лекарствата й, но никога не можеш да знаеш кога някоя от кризите й ще се прояви. Не обръщай внимание на приказките й за убийства и демони. Тя е вярваща. Вярва в екзорсизма и така нататък.

Просто кимай с глава и се опитвай да не говориш много.

- Но, но... - очите на Тими не можеха да станат по – широки. - Защо й каза, че съм ти гадже? Тя не познава ли истинското ти такова?

Това беше добър въпрос. Потърсих подобаващ отговор. Какъвто и да е отговор.

- Той е англичанин! - залових се за отчаянието. - А майка ми... Майка ми мрази чужденци!

Тя остана час. По времето, когато си тръгна бях кълбо от нерви, както и Тими. Беше изпил толкова много кафе, че практически се тресеше дори и докато седеше. Бях се заела да насочвам разговора към колежа, овощната градина, баба ми и дядо ми, и въобще всичко изключващо думата вампир. При всеки шанс, който получех, правех съжалителни физиономии зад гърба й, или завъртах пръст в близост до главата си в типичния жест за лудост.

Тими се опита да окаже подкрепа по време на „кризата“ на майка ми повтаряйки „Точно така, Джъстина!“ повече от веднъж. Или „Ще заковем тези демони и ще ги убием със силата на Исус, ще чуя ли амин?“

Всъщност той си придаде толкова свръхразпален вид, че когато изпращах майка ми към вратата, тя ме дръпна настрани и ми промърмори, че бил сладък, но по всяка вероятност и фанатик.

Когато най – накрая си отиде, се облегнах на вратата и затворих облекчено очи.

- Слава на Бога! - измънках.




- Да - съгласи се Тими, - амин!

- Можеш да спреш с това - казах, отправяйки му уморена усмивка. - Дължа ти услуга, Тими. Благодаря.

Тъкмо обвих ръце около него в благодарствена прегръдка, когато вратата зад мен се отвори, без предварително почукване.

- Прекъсвам ли нещо? – запита хладен, раздразнен глас с акцент.

Този път погледът ми към небесата беше предизвикващ. Така ли ще бъде? Добре, давай тогава! Да видим какво имаш!

Тими подскочи, сякаш е бил намушкан.

- Ънгх!

Не знаех какво значи това, но видът му, отскачащ встрани с ръка поставена като щит пред слабините му, ме накара да се нервирам.

- По дяволите, кажи му, че няма да го кастрираш!

Боунс скръсти ръце и изгледа Тими без съжаление.

- Защо?

Отправих му зъл поглед.

- Защото ако не го направиш, ще стана много, много целомъдрена.

Погледът ми го убеди, че съм сериозна. Той направи примирително движение, което въпреки всичко изстреля Тими в противоположната посока.

- Не се плаши, друже. Можеш да си тръгнеш с непокътнат пакет, но помни, преструването на нейно гадже беше дотук. Не позволявай на фантазията да се вмъква в главата ти.

- Чул си това? - сега мислено размахах обезумяла белия флаг към небето. Окей. Печелиш.

Устата му се изкриви.

- Смърт за всички демони, амин!

Супер.

- Виж, съжалявам, но малко се врътнах, когато тя ме обвини, че... че пия!

- Ти пиеш - контрира той, без да се дава.

- Не! - потупах врата си. - Имам предвид такова пиене.




Тими изглеждаше тотално объркан, но на лицето на Боунс осъмна разбиране.

- По дяволите!

Кимнах

– С две думи.

Боунс отново се обърна към Тими.

- Време е за усамотение, момче. Кажи довиждане.

Не беше най-хубавия начин, по който можеше да го формулира, но от стойката на рамената му разбрах, че можеше да бъде и по-лошо.

- Тими, много ти благодаря, отново. Ще те видя утре сутрин - казах, усмихвайки му се.

Той изглеждаше доволен, че си тръгва и взе най-прекия път към изхода. Но точно когато излезе от вратата, подаде отново глава вътре.

- Нямам нищо против чужденците! Бог да пази кралицата! - изпищя и хукна.

Боунс повдигна вежда. Въздъхнах.

- Не си чул тази част? Няма значение. Не питай.

18

ОТМИНАХА ДВЕ СЕДМИЦИ, НО НЕ ОТКРИХМЕ НИЩО повече за Суитч. По-лошото бе, че дори няколкото ченгета, които регистрираха безследно изчезналите момичета внезапно изчезнаха. Хенеси скриваше следите си толкова бързо, че да не можем да ги проследим.

- Няма логика. - Гневеше се Боунс. - Хенеси отвлича момичета от около шест десетилетия и никога не е бил толкова предпазлив. Когато се объркваше нещо, той просто се отдръпваше. Избираше друга област върху която да плете мрежите си. Не мога да си обясня защо си губи времето да хипнотизира семействата им, защо си хаби усилията да елиминира полицаите и така нататък!




Бяхме се върнали в пещерата, затова не ни се налагаше да се тревожим, че един от съседите ми подслушва. Стените в апартамента ми бяха тънки. Не исках да обръщам внимание на всички разговори, които Тими би трябвало да е чул, когато Боунс прекара нощта у нас.

- Може би се е уморил да бяга. - Предположих аз. - Може сега да се чувства удобно в убежището си, вероятно иска да поостане там за известно време, да следи дали заглавията във вестниците съобщават за сериен убиец, полицията ще стане по-сериозна. Тогава той ще трябва или да се скрие, или да се изнесе. Какво ако това е мотивацията му?

Боунс ми хвърли един поглед докато висеше над лаптопа си.

- Вече обмислях този вариант, но трябва да има нещо повече. Лола каза, че имал нова защита, помниш ли? В това се крие загадката. Които и да са, той е по - дискретен и въпросът е защо. Независимо дали са вампири или човеци са известни, това мисля. Хора с репутация, която трябва да се пази.

Не знаех много за света на вампирите, затова не можех да съм от полза. Поназнайвах нещица от обществото на човеците, все пак, затова усетих как пулсът ми ми дава възможност да спекулирам.

- Корумпирани ченгета? Или шеф на полицията? Някои от онези сведения за изчезналите момичета може да са загубени случайно, но не всички. Да кажем, че ти си шеф на полицията, или кандидатстваш за такъв, както и да е, и искаш да заработиш и някой друг долар, докато караш обществото да вярва, че си компетентен. Куп изчезвания би изглеждало подозрително. Затова се опитваш да накараш своя бизнес партьор да прикрие следите си и го насочваш къде може да намери ценни момичета. Боже, ако го е направил шериф, е могъл да покани Хенеси сам да избере от опашката пред местните затвори! След това е могъл да се погрижи да изчезнат и архивите. Какво ако същият човек е поискал в замяна от Хенеси да потуши обществения протест? Това хич не е голяма цена за отплащане, нали?

Той удряше брадичката с показалеца си, обмисляйки предположението ми. Точно тогава мобилният му звънна.

- Ало?.... Да, Чарлз, чувам те... Къде?... Кога....?... Кого?.... Добре, ще се видим след малко.

Той затвори и се втренчи в мен.

- Какво? - Попитах, нетърпеливо.

- Изглежда имаме развитие. Чарлз е в компанията на един от хората на Хенеси, който иска да говори с мен, за да мине наша страна.

- Идвам с теб. - Казах моментално.




Боунс издаде разкайващ звук. - Знаех си, че това ще кажеш.

Спейд отвори вратата на хотелската стая, дарявайки ме проблясък от погледа си.

- Изненадан съм, че я водиш тук с теб, Криспин.

Не изкрещях "Разкарай се" , но бях близо.

- По-добре да е тук и да разбере какво ще се случи, отколкото да остане и да се чуди. - Отговори Боунс. - Пусни ни да влезем, Чарлз, за да можем да започваме.

Това нещо с двете имена е изнерващо, мислех си аз, когато Спейд отстъпи назад. Не може ли вампирите да си изберат само едно?

Една жена седеше в центъра на стаята. Може и да съм забелязала колко е луксозен интериора и че беше толкова голям, колкото горния етаж на баба и дядо, и какви ли не други незначителни детайли, освен едно нещо.

Тя без съмнение беше найпрекрасното създание, което някога съм виждала. Лично или по телевизията. Приличаше на латиноамериканка, с къдрава черна коса, която стигаше до бедрата й, имаше перфектни черти по тяло, което не изглеждаше икстинско и пурпорно оцветени устни. Просто я зяпах за около минута. Само по комиксите жените имаха такива мускулести талии, големи гърди, кръгли задници и крака като тези. Фигурата й нямаше как да не се забележи. За роклята й едва можеше да се каже, че е такава и беше толкова прилепнала, че беше хубаво нещо, че не й беше нужно да диша.

- Франческа - каза Боунс, тръгвайки към нея и целувайки я по бузата. - Радвам се, че си тук.

И това беше всичко, което ми трябваше да видя, за да реша точно тогава и там, че я мразя в червата.

- Боунс...

Тя изговори името му сякаш беше бондон и когато целуна бузата му, оставяйки ярък червен печат от червило, очите й срещнаха моите в открито предизвикателство.

Ръката на Спейд върху рамото ми ме извади от смъртоносното съзарцание. Тъкмо си бях представяла как вадя два от ножовете от якето си и как ги забивам в гърдите й с размер D.

- Франческа, това е Кат. - Каза Боунс след това, жестикулирайки към мен. - Тя е с мен, тъй че не бива да се притесняваш да говориш свободно в нейно присъствие.

Представих се с нещо, разтягащо лицето ми, което може, а може и да не беше усмивка.




- Здрасти. С Боунс спим заедно.

Чух как изговарям думите по безпристрастен начин и слабо забелязах как Спейд измърморва, че това не било добра идея и как двете вежди на Боунс се стрелнаха в негова посока.

Франческа не сподели нито една от реакциите им. Плътните й, нацупени устни се извиха.

- Ама, разбира се, niña13. Кой може да му устои?

Каза, докато пръстите й проследяваха вътрешността на ризата му и аз почти изгубих търпение.

- Котенце - Боунс хвана ръката ми, която се изпъна напред и я пое внимателно в ръката си, сякаш нямаше да я накарам да седне на добре оформения си задник. - Нека седнем.

Не знаех какво ми става. Една малка рационална част от съзнанието ми казваше, че това е човек, който може да ни помогне да заловим Хенеси и да се овладея. Останалата част от мен беше на режим сляпа враждебност и не разбираше значението на рационалната част.

Боунс ме поведе към най-блиския диван, без да пуска ръката ми. С полезрението си видях как Франческа, наблюдавайки как Боунс се отдалечава от нея, да облизва напомпаните си устни.

Свободната ми ръка се изви в дъга, за да се приземи на задника, на който тя се възхищаваше. С кръвнишки поглед, го стиснах, използвайки и последния си самоконтрол, че да не треперя, Това харесва ли ти? Виж на кого принадлежи! Боунс спря, взирайки се надолу многозначително. Отдръпнах ръката си почти объркана, и се опитах да се овладея измъквайки се от лудостта.

- Съжалявам - измърморих.

- Много е хубаво - каза той с усмивка, която някакси ме накара да се чувствам по-малко като идиот. - Само ми е малко по-трудно да ходя.

Засмях се на картината в ума си как той се опитва да върви, докато едната ми ръка е увита около гърдите му, а другата прикачена към задника му. Мда, това би било опасно.

- Вече можеш да ме пуснеш - прошепнах, чувствайки се овладяна и решена да се държа като голяма за някои неща. Добре, няма шанс, някога Боунс и нашата бъдеща приспособленка са имали нещо общо.

13

1

Момиче (исп.ез.)




Може да е било преди цял век. Преди дори да се родят баба и дядо. Можех да го понеса. Ако бях мъж, също бих искал да правя секс с нея. Виждате ли? Много мъдро. Боунс седна на дивана до мен, Спейд зае празното място до него (вдигайки мнението ми за себе си) и това остави Франческа с възможността да се прокрадне на стола срещу нас. Чувството ми за превъзходство поживя малко, както и да е, когато тя се настани и кръстоса краката си.

Не ми трябваше огледало, за да разбера, че цялото ми лице беше почервеняло. С плата върху себе си, който стигаше само до бедрата й, този жест не се стремеше да остави и капка въображение.

Боунс уви пръстите си около моите и стисна. Ръката му все още беше топла от контакта ни преди секунди. Ето колко бързо трябваше да ме хване отново, за да ме задържи на мястото ми, вместо да ми позволи да двигна якето си и да й направя от него чифт бикини.

- Всички знаем защо сме се събрали тук - каза той със спокоен глас, сякаш Франческа не му беше показала туко-що обръсната гладка кожа. - Не е тайна, че преследвам Хенеси, а ти си една от неговите, Франческа. Зная, че двамата не сте си близки, но все още най-голямата обида е да предадеш шефа си. Можеш да бъдеш сигурна, че имам намерение да го убия и всяка капка информация, която ми дадеш ще бъде използвана за тази цел.

Ти си, момче! Почти му аплодирах. Отиде право на темата и това, че тя ти показва междукрачието си не те разсея! Ще бъдеш ГОЛЯМ късметлия тази вечер!

Устните на Франческа се извиха.

- Защо иначе съм тук, ако не исках да го убиеш? Ако не възнамерявахте да го сторите, нямаше да рискувам. Знаеш, че го мразя през последните деветдесет и три години. Откакто ме отвлече от манастира и ме превърна.

- Била си монахиня? - попитах невярващо, надничайки под роклята й, за да се уверя, че съм разбрала правилно. - Шегуваш се.

- Боунс, какво й е предназначението? Защо трябва да остане тук? - Поиска да разбере Франческа, игнорирайки ме.

Очите му светнаха в изумруден цвят и се втренчиха в нея.

- Тя е тук, защото аз така искам и това не подлежи на въпрос.

Това изречение туко-що му подари не секс, а орална любов и секс. Не че имах нещо против допълнителната активност, да си призная. Всъщност бях открила, че и се наслаждавам. С един куршум два заека, както се казва.

- Искам да видя Хенеси мъртъв - констатира Франческа, след като загуби спора с Боунс. - Господар ми е от много време.




Това ме озадачи.

- Какво има предвид под Господар? - попитах Боунс. Франческа курва ли беше?

Точно тогава си помислих, че Хенеси не може да падне по-ниско, по мое мнение.

- Вампирите действат под пирамидна схема - обясни Боунс. - Всяка линия е построена според силата на главатаря, или Господаря, и всеки човек, който Господарят подчини изграе по правилата му. Феодализмът е един такъв пример, където именията имали лордове, които били отговорни за благополучието на всички свои подчинени, но в замяна хората предлагали своята лоялност и част от дохода си. Нещо такова е и с вампирите, с някои разновидности.

Това бе ново за мен и звучеше варварски.

- Така. Значи, вампирското общество е като Амуей и преклонение сляти в едно.

Франческа промърмори нещо на испански, което не звучеше като комплимент.

- Говори на английски и не използвай сарказъм – каза й Боунс рязко.

Големите й тъмни очи изпъкнаха яростно.

- Ако не те познавах като мъжа, който си, бих си тръгнала веднага.

- Но ме познаваш - отговори Боунс гладко. - И ако реша да открия с детайли нашият свят на жената, с която съм, това не означава, че приемам твоята позиция по-несериозно. Наистина трябва да покажеш на Кат малко повече уважение. Заради нея желанието на Хенеси не беше изпълнено и той почти не стана на прах.

На това, Франческа се изсмя.

- Ти си повръщачката!

Не бях сигурна дали съществуваше таква дума, но разбрах значението й. Какъв начин да ти окажат чест.

- Това съм аз.

Тя все още се усмихваше. Това я правеше дори по-сияйна. С този блед, тъмен тен и кожата й, тя изглеждаше така, сякаш беше направена от оцветени диаманти.

- Е, niña, това ти печели малко уважение. Хенеси не каза много неща за теб. Той смърдеше и беше твърде мокър. Беше направо приятно да бъдеш свидетел на вида му.

- Той знае ли, че го ненавиждаш? - попитах скиптично. - Защото, ако знаеше, как щеше да стигнеш толкова близо до нас, че да ни помогнеш?




Тя се приведе напред. Движението разтвори цепката на роклята й дори повече. Опитах се да не гледам, но Боже! Беше толкова очебийно.

- Хенеси много добре знае, че го мразя, но преди успрявах да скрия някои неща от него. - тя спря, за да се усмихне на Боунс, сякаш той знаеше за какаво говори, и аз почти не загубих самоконтрол. - Харесва му да ме държи при себе си, като знае колко силно възпрепятствам да съм негова. Вампирите могат да напуснат Господарят си само ако спечелят дуел срещу него, биват откупени от друг Господар, или са освободени от добра воля. Хенеси е прекалено силен за мен, не притежава добра воля, и никога не би позволил на друг вампир да ме откупи. Дори за момент не вярва, че ще го предам. Смята, че се страхувам прекалено много какво ще ми стори, ако ме хване.

Бръмченето на гласа й направи фактите дори по-смрразяващи. Тя много добре знаеше на какво е способен, и въпреки това, го мрази достатъчно, че да рискува всичко. Трябваше да се възхищава човек на такава решителност.

- Значи с теб имаме нещо общо - казах аз, преди да погледна Боунс и да се засмея иронично. - И още нещо. Аз също искам да видя Хенеси мъртъв. Това е всичко, което трябва да знем една за друга, нали?

Тя ме погледна и след това вдигна рамене.

- Sí.14 Предполагам е така.

Боунс и Спейд си размениха погледи. Мисля, че видях вампирска усмивка.

- Като изключим очевидното, Франческа, какво друго искаш в замяна за разкриване на информация? - попита Боунс, връщайки се на темата.

- Да ме вземеш - отговори тя моментално.

- Няма да го бъде! - припрях се аз, стискайки го, сякаш бе моя собственост.

Три чифта ококорени очи се втренчиха в мен. Тогава осъзнах, че това което бях хванала здраво не беше ръката му.

Спейд започна да се хили, точно когато започнах да се изчервявам, отдръпвайки ръката си и борейки се с желанието да седна върху нея за свое добро. Мили Боже! Какво ми ставаше?

Устните на Боунс се свиха, но той не се присъедини към нарастващите кикоти на Спейд.

- Тя нямаше това в предвид, любима - каза той с неутрален тон. - Франческа има в предвид, че с разрушения си род, тя се нуждае от защитата на друг вампир. Мога да я представям за една от своите и по този начин я "вземам". Макар че, все още съм под властта на Иън, който не е упражнявал каквато й да е доминация над мен от много 14

1

Да (исп. ез. )




време и по тази причина не съм го предизвикал на дуел за освобождаването си. По този начин имах повече свобода, и заради нашето разбиране, не ще ми трябва неговото съгласие, за да взема Франческа. Въпреки че, под нормални условия да взема съгласието му би било правилния начин.

За щастие, тава беше достатъчно сложно, че да ме разсее да не го опипвам повече.

- Защо не искаш да си сама? - зачудих се на глас, задавайки й въпрос.

- Вампирите без господар са като отворени покани, niña. Не съществува подотчетност за каквато й жестокост упражнявана върху тях. Като при нациите. Ако си странстващ мъж или жена, към кого се обръщаш при имаш нужда? Кой те защитава?

- Процедирате с проклета, брутална система - казах аз, доволна, че имам сърдечен удар.

- Не бъди толкова naïve15 - каза тя с остър тон. - Системата е доста по-добра от вашата. Колко хора умират от глад всеки ден, заради нациите ви, които отказват да се грижат едни за други? Колко много американци умират от болести, за които има лечение, което отказват, защото не могат да си го позволят? Вампирите никога не биха позволили някой техен събрат да умре от глад или мизерия. Дори говедо като Хенеси ще приеме нещо такова като лична обида, ако някой от хората му е в такова състояние. Помисли върху това. Най-лошият вампир от вида ни, третира хората си по-добре от държанието на страните към техните граждани.

- Франческа... - обади се Спейд, вече спрял да се смее.

Тя му помаха.

- Свърших.

Аз обаче не бях свършила.

- Ако смучешийците сте такива образци на милосърдие, тогава защо никой от вас не се надигна, за да попречи на Хенеси да унищожава вида ми? Тоест, Боунс ми е казвал, че пет процента от обществото на вампирите е мъртво, значи сте много! Или отвличането, изнасилването, убийството и консумацията на хората не е важно?

Боунс погали ръката ми.

- Котенце, вероятно...

Франческа скочи от стола си.

- Събуди се! Това, което Хенеси прави дори не може да се сравни с действията на хората! Всяка година, над петдесет хиляди тийнейджъри от Колумбия се продават в робство по цяла Европа и Азия, а това не е действие на вампирите! В Конго, над сто

15

1

Наивна (исп.ез.)




хиляди жени биват жестоко третирани от бунтовници и войници. В Пакистан все още има области, където изнасилването и убиването на жени е наредено от палатите и все още твоята страна и другите страни по света не правят нищо по въпроса! Вампирите може и да се грижат първо за своя бизнес, но ако наистина бяхме тръгнали да внасяме ред на тази планета, бихме се отървали от най-големите престъпници...

- Достатъчно!

Боунс застана пред нея за секунда. Той не я докосна, но гласът му я удари като камшик.

- Май си спомням едно много младо момиче, което имаше подобни възгледи преди деветдесет и три години. Сега да отговоря на условието ти, да, ще те направя една от своите, след като убия Хенеси. Освен това, ако информацията, която ми предоставиш е полезна, ще ти платя съобразявайки се с това. Имаш думата ми и за двете неща. Това достатъчно ли е?

Зелените очи на Франческа бавно възвърнаха кафевия си цвят, с който я видях за първи път. Тя седна, прехапа устната си за момент, и после кимна.

- Имаме сделка. Нещата се развиха доста бързо след това. Франческа не знаеше кой е Суич или какви бяха новите връзки на Хенеси, затова Боунс й предложи няколко начина да се свърже с него, докато не разберем точния му адрес. Спейд каза, че ще напусне града, за да намери различни пътища към Хенеси и че ще се обади на Боунс по-късно. Това беше. С Франческа не си казахме чао.

Тя остана в хотела. С Боунс си тръгнахме, но този път не взехме асансьора, въпреки че бяхме на двайстия етаж. Той посочи стълбището и аз започнах да слизам надолу. Поне това ме разсейваше от гнева.

- Никога не си ми казвал за вампирското общество - отбелязах аз спокойно. Оставаха деветнадесет етажа.

Боунс ме погледна загадъчно. Вече не държеше ръцете ми. Тя беха в джобовете на якето ми.

- Никога не си питала.

Първият ми инстинкт бе да се ядосам и да му каже, че това е претекст. Отворих си устата, за да

кажа нещо язвително, премислих нещата още един път, и я затворих.

- Предполагам не съм.

Ако беше повърхностен като мен, щеше да каже всичко, за което някога съм питала или да покаже интерес към убиването на вампири. Всичко свързано с култура, вяра, ценности или традиции не ме интересуваше освен ако не можех да ги използвам, за да




ловувам по-ефективно. Моментът, в който осъзнах, че размишлявам като убиец беше много плашещ. Бях само на двадесет и две. Кога съм станала толкова студена?

- Как се е случило? - попитах аз много нежно. - Как са възникнали вампирите?

Какъв елементарен въпрос. Никога не съм го обмисляла преди.

Боунс почти се усмихна.

- Искаш еволюцията или версията за създаването?

Размислих за момент.

- Създаването. Аз съм вярваща.

Стъпките ми създаваха малък отсечен шум, докато продължавахме да се отправяме надолу и той задържа тона си ниско. Имаше ехо и въпреки че, беше късно през нощта, нямаше нужда да се тревожим, че някой може да чуе случайно.

- Възникнали сме от двама братя, които водели различни животи и извършвали различни функции, единият много завиждал на другият. Всъщност, толкова му завиждал, че завистта му породила първото убийство на света. Каин убил Адел и Бог го прогонил като преди това го белязал, правейки го различим от останалите.

- Произход. Глава Четвърта - отвърнах аз. - Майка ми много настояваше да науча Библията.

- Следващата част не е била в Библията, която си чела. - Той продължи, хвърляйки ми от онези странични погледи. - "Белязването" било неговата трансформация в безсмъртен. За наказание, че пролял кръв, бил прокълнат да я пие до края на живота си. Каин по-късно съжалил, че убил брат си и създал свои хора, свое общество, което населявало покрайнина подобна на тази, от която някога бил пропъден. Децата, които той "създал" били вампири, те също създавали други от своя вид и така нататък. Разбира се, ако питаш гоулите, ще ти кажат друга версия. Казват, че Каин е бил превърнат в гоул, а не във вампир. Винаги е съществувал спорът за това кой е бил прав, но Каин не е тук, за да каже.

- Какво се е случило с него?

- Той е безсмъртната версия на Бога, който наблюдава чедата си в сенките. Кой може да потвърди това? Ами ако Господ най-накрая е размислил и го е прибрал обратно?

Обмислях този вариант. Боунс повдигна лицето си.

- Това те кара да си мислиш, че майка ти е права, нали? - Попита той измъчено. - Че всички сме убийци? Ние сме първия потомък на този свят, освен ако не оправдаеш твърдението, че вампирите и гулите са претърпели еволюционно изменение.

Хванах темпото му. Дванадесети етаж... единадесети... десети....187 Любителски превод на Night Huntress Translate Team, Форум България Свят



- Първата жена от моя вид също е претърпяла наказание за действията си. - Казах накрая, вдигайки рамене. - Всичко това ми пречи да критикувам.

Той се засмя и ме обви с ръцете си толкова бързо, че краката ми все още се приготвяха за следващата крачка. Устните му се стовариха върху моите, взимайки дъха ми, и същия натрапчив импулс, който ме беше накарал да се държа така станно преди малко, се възвърна под друга форма.

Ръцете ми се обвиха около врата му, краката ми се увиха около кръста му и аз го целунах така, сякаш чрез силата на волята сама можех да изтрия спомена за всяка жена преди мен.

Чух разкъсването на дрехите си. Усетих стената опряна в гърба си и в следващия момент той влезе в мен.

Прилепих се към него, ноктите ми се забиха в гърба му жадно, устните ми се бяха затворили над гърлото му, за да потушат стоновете ми. Той изпъшка срещу кожата ми, свободната му ръка се впи в косата ми, докато той се движеше по-бързо, по-дълбоко. Боунс не беше нежен, но аз не се нуждаех от нежност, радвайки се на необузданата страст между нас.

Внезапно всичко в мен се сви, а малко след това се отпусна в порция от екстаз, който потече надолу по краката ми. Боунс също изстена и след няколко минути на треперене тялото му се отпусна срещу мен.

Последва скърцване, въздишка и той закрещя,

- Махай се, не си видял нищо! - преди една врата да се тресне. Точно тогава мъглата се вдигна и вълна от смущение ме заля.

- Боже Господи, какво ми става?

Побутнах го и той ме спусна на краката ми със смайваща целувка.

- Абсолютно нищо, ако питаш мен.

Джинсите ми бяха разкъсани от ципа до бедрата. Който и да се беше опитал да излезе на стълбището беше изчезнал отдавна, но аз все още се срамувах от гледката, която беше получил онзи човек.

Коя е кучката сега, а? Двуличница!

- Първо публично те опипвах, почти не наръгах предателката ни, а накрая те насилих на стълбището! И мислех, че ти се държиш грубо с Тими! Би трябвало да искаш да се извиня!

Боунс се изсмя, сваляйки якето си и поставяйки го на раменете ми. Поне покриваше разкъсаните ми джинси. Неговото облекло не беше разпокъсано. Той никога не носеше бельо, затова трябваше само да дръпне ципа.




- Не си ме насилила, а и никога не бих искал да се извиниш за тази вечер. За нищо не бих искал да се извиниш. А и се успокоих, за да съм честен.

- Успокоил си се? - погледнах го. - Предполагам, че това е един начин на виждане...

- Нямах това предвид – последва още една раздразнена въздишка. - Въпреки че, има нещо вярно. Знаеш ли като каква се държа тази вечер? Като вампир. Всички сме териториални, затова реакцията ми беше толкова остра, когато видях Тими да те зяпа с онези очи.

Твоята сходна, решителна и враждебническа реакция с Франческа ми показа...., че ме считаш за своя собственост. Исках да знам какво изпитваш към мен, Котенце. Надявах се, че не те интересува само хармонията и физическото привличане и затова докато те убеждавах, че няма от какво да се страхуваш от нея, бях егоистично задоволен от дълбочината на емоциите ти.

Зяпнах го тихо. Имаше толкова неща, които исках да кажа. Като, Как може да си мислиш, че това, което изпитвам към теб може да е само заради физическото привличане? и, Не знаеш ли, че си най-добрият ми приятел? и накрая, Боунс, обичам...

- Мисля, че трябва да се махнем от тук - казах уплашено накрая. - Преди да ти се наложи да използваш внушението си върху някого, за да не ни прияви в полицията.

Той се усмихна, и вероятно вината беше моя, но си помислих, че усмивката му е малко тъжна.

- Всичко е наред, Котенце. Не изисквам нищо от теб. Не бива да се стряскаш.

Поех ръката му, без да вземам под внимание разликата в температурата и се уплаших до смърт, когато разбрах, че вече не ме интересуваше за нея.

- Наистина ли си само мой? - Не можах да се спра и да не го питам.

Тези студени пръсти стиснаха ръката ми нежно.

- Разбира се, че съм.

Отвърнах на натиска му, с по-голяма сила.

– Радвам се.

–




19

ЧАСОВНИКЪТ УДАРИ ДВАНАЙСЕТ И КАТ, ЛОВЕЦЪТ на вампири, беше на бойното поле, въпреки че доспехите ми бяха сутиен, накъдрена коса и къса рокля. Мда, беше мръсна работа, но щях да я свърша. Хайде, елате всички, смучешийци! Барът е отворен!

Хенеси все още подбираше нова стока. След десет дневното шпиониране, Франческа беше потвърдила това. Същото бяхме чули от Лола и Чарли, тъй че нямаше човек на Хенеси, но това, на което тя най-много разчиташе при потайните си разговори беше достойно за внимание. Беше чула как един от хората на Хенеси се обръща към един мистериозен човек и бизнес партньор с "Ваша Чест". Може да е било и саркастично название, но вземайки под предвид фалшифицираните полицейски доклади и новият метод на Хенеси да не позволява на изчезванията да бъдат включени в архивите, Боунс мислеше по различен начин. Той смяташе, че това беше съдия, вероятно от Колумбия, където се бяха фалшифицирали най-много данни. Обмисляхме този вариант, но имаше и още един. Когато искахме да заловим някой, който не искаше да бъде хванат, ни трябваше стръв. Стръвта се оказа пленителна за все още непознатия Суитч или Хенеси. Ето тук се включвах аз. През деня отивах в колежа, но през нощта кръстосвах всички евтини барове и клубове, където можехме да нанесем удара. Споменах ли, че работата беше мръсна?

- Катрин? Мили Боже, Катрин, това ти ли си?

Ъ? Никой не ме наричаше с това име освен семейството ми и със сигурност нито един от тях не беше тук. Но пък имаше нещо познато в този глас.

Извъртях се на стола си и чашата, която пазех от добавянето на всякакви допълнителни вещества, се разби на парчета на пода. Изминаха шест години, но аз все още можех да го разпозная от пръв поглед.

Пред мен стоеше Дани Милтън с отворена уста от външния ми вид, прилепналата ми сребърна рокля и ботуши до колената. Черните кожени ръкавици, които ми бяха в стила, съвпаднаха с цвета на сърцето ми, когато го видях да ме изяжда с поглед от главата до цепката на роклята ми.

- Уау, Катрин, изглеждаш... уау!

Той или беше останал без думи при външния ми вид, или часовете по литература в колежа наистина не бяха добри. Очите ми се стесниха, докато обмислях възможностите си. Възможност номер едно: да забия кол в сърцето му. Страхотно, но морално неправилно. Възможност номер две: игнорирам го и се надявам да си тръгне.




Възможно, но твърде мило. Възможност номер три: поръчвам си ново питие и го изливам в лицето му, докато искрено му благодаря за спомените. Заслужено, но твърде

безвкусно. Не исках да привличам внимание, нито да бъда изгонена от бара. Остана ми възможност номер две. По дяволите, това беше най-незадоволителната възможност от всички.

Изгледах го със смъртоносния си поглед и му обърнах гръб. Надявах се, че ще разбере. Не се случи.

- Хей, трябва да си ме спомняш. Срещнахме се на пътя и ти ми помогна да сменя гумата си.

И не би могла да забравиш, че бях първият човек, който...

- Млъквай, идиот такъв!

След толкова много време, той все още ли притежаваше невъобразимата дързост да започне да говори толкова силно, че даже и глухият да чуе, че е бил първият с когото съм спала? Вероятно възможност номер едно беше най-добрата.

- Ето, че си ме спомняш - продължи той, очевидно без да иска да забележи часта, в която го наричам идиот. - Брей, изминаха колко... шест години? Или повече? Почти не те разпознах. Зная, че преди не изглеждаше по този начин. Не че изобщо не си била сладка, но тогава някак си приличаше на дете. Вече си напълно пораснала.

Той със сигурност не беше много различен. Косата му беше почти със същата дължина, същия пясъчен цвят, а очите му бяха синьото от спомените ми. За мен той изглеждаше като всички останали.

Просто още един мъж, който се опитва да се възползва. Много жалко, че не можех да го убия само заради това.

- Дани, за твое добро, обърни ми гръб и се разкарай. - Боунс беше тук някъде, въпреки че не можех да го видя, но ако ме наблюдаваше и разбереше кой е мъжът срещу мен, знаех, че неговата съвест няма да има проблеми с това да запуши устата на Дани.

- Защо? Можем да си поприказваме. Минало е доста време. - Без покана, той се настани на обикновено празния стол до мен.

- Няма за какво да си говорим. Дойде, видя, оцени, тръгна си. Край на историята. - Обърнах се отново, изненадана от острата болка, която беше останала в мен. Някои рани никога не заздравяваха напълно, въпреки времето и опита.

- Е, хайде де, Катрин, не беше точно така...

- Е, здравей, приятел. Какво си имаме тук?




Боунс се материализира зад Дани, на лицето му цареше порочна усмивка. Ей сега си разката фамилията…

- Този човек тъкмо си тръгваше - казах със суров тон, надявайки се, че Дани има поне малко мозък и че ще се изстреля преди Боунс да разбере как е името му. Ако все още не беше разбрал.

Изразът върху лицето на Боунс беше чисто кръвнишки.

- Все още не, Котенце, не сме се запознали. - Оу, това не е на добре. Не е на добре.

- Името ми е Боунс, а ти си...?

- Дани Милтън. Аз съм стар приятел на Катрин.

Неподозиращият Дани се протегна, за да стисне ръката, която му беше предложена. Боунс я сграбчи и не я пусна, дори когато Дани се опита да се отдръпне.

- Е, приятел, не искам проблеми, просто се отбих да поздравя Катрин и .... оооохххххххххх.

- Нито дума повече – каза Боунс едва чуто.

Под миглите му, очите на Боунс блестяха със силата на зелени пламъци и силата извираше от него.

Захвата му се затегна и аз буквално чух как костите на Дани изпукаха.

- Спри - рекох аз и станах, за да го докосна.

Той бе неподвижен под пръстите ми, само ръката му остана свита. Сълзите започнаха да текат по лицето на Дани, въпреки че той остана тих, безпомощен срещу този зелен поглед.

- Не си струва. Не променяш нищо от това, което се случи.

- Той те нарани, Котенце. - Отговори Боунс, гледайки безжалостно сълзите стичащи се по лицето на Дани. - Ще го убия.

- Недей. - Знаех, че не си падаше по заканите. - Всичко свърши. Ако не ме беше използвал, никога не бих убила първия си вампир. А това означава, че никога нямаше да те срещна. Всяко лошо за добро, не мислиш ли?

Въпреки че не отпусна захвата си, ме погледна.

Погалих лицето му.

- Моля те. Пусни го.




Боунс го пусна. Дани падна на колене и веднага повърна. Кръв се процеждаше от ръката му, където костите му се бяха счупили през кожата. Докато гледах надолу към него чувствах само съжаление.

Много неща се бяха случили от последния път, когато го видях.

- Сервитьор, изглежда сякаш се нуждае от такси. - Каза Боунс накратко на мъжа зад щанда, който не беше забелязал нищичко. - Проклетото копеле не може даже чашата си да държи.

Той се наведе над Дани, сякаш за да му помогне да се изправи и аз го чух да говори ужасяващо.

- Ако кажеш още една проклета дума следващото нещо, което се счупя са топките ти. Днес си късметлия, приятел. По-добре благодари на Бога, че тя ме спря, иначе с теб щяхме да си направим купон, за който не би живял достатъчно, че да забравиш.

Докато Дани се мъчеше, плачеше и притискаше ръката към гърдите си, Боунс ме поведе към вратата, като преди това хвърли петдесетачка на сервитьора.

- По-добре да си тръгваме, скъпа. Ще опитаме някоя друга вечер. Това привлече малко повече внимание.

- Казах ти да възприемаш нищо. - Последвах го до пикапа и отпрашихме с него, веднага щом бяхме вътре. - По дяволите, Боунс, можеше да не става така.

- Видях лицето ти, докато той говореше. Пребледня като призрак. Знаех кой трябваше да бъде и колко те нараняваше факта да си до него.

Нежният му глас бе повече рязък, отколкото груб.

- Но какво направи като му премаза ръката? Няма да разберем ако Хенеси или Суитч се появят тази вечер. Какво ако дойдат и награбят някого? Не може заради Дани да похабим живота на една жена, само защото е спал с мен и след това ме е изоставил!

- Обичам те. Нямаш си и представа какво означаваш за мен.

И отново гласът му беше нисък, но вибрираше от емоция. Прекалено разсеяна да говоря и шофирам едновременно, отбих и го погледнах.

- Боунс, аз... аз не мога да кажа същото, но за мен означаваш повече от всеки друг. Това има ли значение за теб?

Той се приведе към мен и пое лицето ми в ръцете си. Същите пръсти, които току-що бяха премазали и осакатили една човешка ръка, деликатно галеха челюстта ми сякаш беше изработена от кристал.

- Разбира се, че означава нещо за мен, но все още претендирам да чуя другото. Осъзнаваш ли, че тази вечер за пръв път чух някого да те нарича с истинското ти име?




- Това вече не ми е истинското име. - Наистина се чувствах по този начин. В какъв вампир се бях превърнала, а?

- Как е името ти тогава? Знам го, разбира се, но искам да те чуя как го казваш.

- Катрин Кейтлин Крауфилд. Но можеш да ме наричаш Кат. - Последната част беше изговорена с усмивка, защото той никога не се обръщаше към мен по друг начин освен с един.

- Мисля, че ще продължавам да ти викам Котенце. - Той отвърна на усмивката ми, напрежението отминаваше. - На това ми напомняше когато се срещнахме. Ядосано, непокорно, малко котенце. И всеки път си така приятна за гушкане.

- Боунс, знам че не искаше да си тръгнеш от бара и защото те познавам, знам че броиш дните на Дани. Но не искам смъртта му да лежи на съвестта ми. Обещай ми, че никога няма да го направиш.

Той ми отправи изненадан поглед.

- Нали не изпитваш нищо към тоя тъпанар?

Очевидно имахме още неща за обсъждане като убиване за добро и лошо.

- Добре де, изпитвам чувства към него. Признавам си, че ми се иска да го закопая. Но би било грешно. Обещай ми.

- Добре. Обещавам, че няма да го убия.

Много лесно се беше съгласил. Очите ми се стесниха.

- Обещай ми точно тук и сега, че никога няма да осакатиш, повредиш, насечеш, ослепиш, измъчваш, разкървавиш и упражняваш каквато и да е друга форма на нараняване върху Дани Милтън. Или да накраш някой друг да го стори, докато ти наблюдаваш.

- Брей, това не е честно! - протестира той.

Предполагам съм постъпила добре, че не съм се примирила с първото му съгласие.

- Обещай!

Той въздъхна.

- Добре. По дяволите! Не съм ли те научил твърде добре да покриваш своите принципи?

- Да, научи ме. Не можем да се върнем в бара сега. Какво искаш да правим?

Той докосна устните ми с пръста си.

- Ти ми кажи.




Пристъп на похотливост ме заля. С всички онези щателни проучвания, преглеждане на доклади за изчезнали индивиди, аутопсии и основната тежка задача да открием маса закоравели престъпници, не ни беше останало много време да се забавляваме. Запалих пикапа, излязох на магистралата и се отправих на юг. След около час отбих на един чакълест път. Боунс ми се усмихна.

- Връщаме се към спомените, така ли?

- Значи наистина помниш това място.

- Трудно е да го забравя. - въздъхна той. - Ето тук се опита да ме убиеш. Беше толкова нервна, че не спираше да се изчервяваш. Никога не бях срещал някой, който се изчервява толкова много, докато се опитва да ме убие.

Паркирах там, където имаше гледка към водния басейн и откопчах предпазния си колан.

- Онази нощ ме изплаши до смърт. Искаш ли да опиташ отново?

Той се засмя.

- Искаш да те ударя? Брей, наистина ти харесва грубовато!

- Не. Нека опитаме другото. Може и да изкараш по-добри резултати. Искаш ли да се чукаме?

Успях да задържа изражението си спокойно, но устните ми се свиха. Една светлинка се появи в очите му, зелена и пламтяща.

- Все още ли носиш коловете си? Ще ме пратиш да почивам в мир на парчета? - Боунс свали якето си, докато говореше, очевидно без изобщо да се тревожи.

- Целуни ме и ще разбереш.

Той се придвижи по своя си начин, със скоростта на светкавица, този, който бях виждала много пъти, но все още успяваше да ме изненада с внезапността си. Боунс ме придърпа към себе си, наклони главата ми назад и покри устните ми преди да успея да мигна.

- Тук не е много просторно. - Прошепна той след една дълга минута. - Искаш ли да излезем навън, че да можеш да се излегнеш?

- О, не. Точно тук. Обичам да го правя в пикапа.

Неговите думи излязоха от моята уста и той се засмя. Очите му блестяха със силата на изумруди, когато той се усмихна и вампирските му зъби изпъкнаха.

- Да разберем.




След още две седмици на безплодно търсене, не можахме да намерим и следа от Хенеси или Суич.

Бях посетила всеки мизерен клуб в обсег петдесет мили от Колумбия, но без да изкарам късмет.

Боунс ми напомняше, че е бил по следите на Хенеси през последните единадесет години. Годините го бяха научили да бъде търпелив. Моята младост ме беше научила да се вбесявам при липсата на прогрес.

Бяхме в апартамента ми и чакахме да пристигне пицата, която бях поръчала. Беше неделя вечерта, тъй че нямаше да излизаме тази вечер. Не възнамерявах да правя нищо, освен да започна да уча повече. Даже не исках да отида до магазина, затова направих поръчка. Каквото и да бях наследила от майка си, то със сигурност не беше склонността й да готви.

Почукването на вратата ме накара да погледна объркано часовника. Бяха минали петнадесет минути откакто бях направила поръчката. Леле, ей т`ва се казваше бързина.

Боунс вежливо започна да се изправя, но аз взех пеньоара си и го спрях.

- Чакай, ти и без това няма да ядеш.

Усмивка разтвори устните му. Той можеше да се храни със солидна храна, виждала съм как го прави, но не се насищаше по този начин. Веднъж беше отбелязал, че го прави, за да се разнообрази.

Отворих входната си врата и след това я треснах, възкликайки - Леле Боже!

Боунс се беше изправил, все още гол, но с нож в ръка. Когато го видях така, изкрещях още веднъж, въпреки раздразненото почукване на вратата ми.

- Катрин, какво ти става, бе? Отвори я тая врата!

Изпаднах в чиста паника.

- Майка ми! - прошепнах ядосано, сякаш Боунс вече не беше разбрал. - Мамка му, трябва да се скриеш.

Буквално започнах да го бутам към спалнята, крещейки

- Аз... аз сега идвам! Гола съм!

Той влезе в спалнята, но без да му въздейства и капка от моята истерия.

- Котенце, още ли не си й казала? Брей, какво чакаш?

- Второто идване на Исус Христос! - рекох с остър тон аз. - Няма да й кажа по-рано! Ето тук, в килера!




Тя започваше да чука все по-силно.

- Защо се бавиш толкова много?

- Сега идвам, де! - изкрещях аз. После отговорих на Боунс, който ме гледаше вбесено. - Ще говорим за това по-късно. Просто стой тук и без да издаваш и звук, ще се отърва от нея колкото се може по-бързо.

Без да чакам отговора му, трескаво затворих вратата на килера и се завъртях около стаята като ритах дрехите и обувките му под леглото. Боже, дали беше оставил ключовете си на масата? Какво още можеше да види мама?

- Катрин! - звучеше като ритник.

- Ида!

Прелетях до вратата и я отворих с широка, фалшива усмивка.

- Мамо, каква изненада!

Тя мина покрай мен повече от разстроена.

- Отбих се да ти кажа здрасти, а ти тресна вратата под носа ми? Какво ти става?

Претърсих мозъка си, за да намеря извинение.

- Мигрена! - казах триумфално преди да понижа гласа си и да инсценирам болнаво изражение. - О, мамо, радвам се да те видя, но моментът е неподходящ.

Тя зяпаше апартамента ми с изненада. Ъмм, как щях да обясня?

- Гледай това място. - Ръцете й обкръжиха малкото, драстично променено пространство. - Катрин, откъде взе пари да платиш за всичко това?

При първото виждане на апартамента ми, Боунс насмешливо беше казал, че ще заколи хазяина ми за това, че се е осмелил да ми иска пари за това нещо. Не го беше сторил, въпреки че от тона му не можех да кажа, че се шегува, но това което беше направил беше да го обзаведе от всякъде.Всичко "това" беше диванът, който беше донесъл с твърдението, че иска да седне на нещо различно от пода, телевизорът, с който можех да следя новините за всякакви доходоносни заглавия, компютърът за сходни неща и масичката за кафе, и масите, и приборите - е. Вече се бях отказала.

- Кредитни карти - казах моментално аз. - Дават ги на всекиго.

Тя ми отправи неодобрително намръщване.

- Тези неща ще ти навлечат проблеми.

Почти се засмях въпреки напрежението. Ако наистина знаеше как се бях сдобила с тези неща, щеше да забрави всички опасности на живота с високи стандарти!




- Мамо, наистина се радвам да те видя, но...

Начинът по който гледаше спалнята препрати студени тръпки по гръбначния ми стълб. Страхувах се да се обърна. Дали Боунс беше пренебрегнал директивата ми и беше излязъл от килера?

- Катрин... това да не е ново легло?

Почти въздъхнах от облекчение.

- Беше на разпродажба.

Тя се приближи и положи ръъка на челото ми.

- Не си топла.

- Повярвай ми, - започнах аз колкото по-искрено можех. - Може всеки момент да повърна.

- Е, - тя огледа апартамента ми още веднъж с онова намръщено изражение и после вдигна рамене. - следващият път ще ти се обадя. Смятах да отидем на вечеря, но... о, искаш ли да ти донеса нещо?

- Не! – отсякох, твърде светкавично. Смекчих тона си. - Тоест, благодаря, не съм гладна. Ще ти се обадя утре.

С много по-малка сила, от тази която бях използвала с Боунс, я поведох към вратата. Тя просто ме погледна и въздъхна.

- Това главоболие те кара да се държиш много странно, Катрин.

Допрях главата си до вратата, след като я затворих след нея, за да се уверя, че наистина си е тръгнала. Някаква параноична част от мен смяташе, че може да се преструва и чакаше да отвори вратата отново и да ме завари с немъртвия ми любовник.

Някакъв шум ме накара да се обърна. Боунс стоеше на прага на спалнята и беше облечен. Успях да се засмея неравно и фалшиво, но в смеха ми нямаше и капка хумор.

- Уф, това беше близо.

Той ме зяпаше. На лицето му вече нямаше ярост и може би това ме караше да се чувствам нервна.

Можех да се справя с яростта.

- Не мога да стоя и да гледам какво си причиняваш.

Отвърнах му предпазливо.

- Какво си причинявам?




- Да продължаваш да наказваш себе си заради греховете на баща си - отговори той спокойно. - Още колко време смяташ да плащаш за тях? Колко още вампири трябва да убиеш, докато с майка ти се почувствате обезвъзмездени? Ти си един от най-смелите човеци, които познавам и все още си уплашена до смърт от собствената си майка. Не разбираш ли? Не мен криеш в килера - криеш себе си.

- Лесно ти е да го кажеш, майка ти е мъртва! - Седнах на дивана, пухтейки. - Не ти се налага да се тревожиш дали ще те намрази заради човека, с когото се чукаш, или за това дали ще я видиш повече, ако й кажеш истината! Какво трябва да направя? Да рискувам връзката с човекът, който винаги е бил до мен? Ще те погледне и всичко онова, което ще види са вампирските ти зъби! Никога няма да ми прости, защо не можеш да го разбереш?

Гласът ми се пречупи на последното изречение и аз зарових лицето си в ръце. Супер. Вече не се преструвах. Вече имах мигрена.

- Права си, майка ми е мъртва. Никога не съм мислел какво си е щяла да си помисли за мъжът, в който се превърнах. Дали е щяла да се гордее.... или да ме намрази за изборите, които съм направил. Въпреки това, ще ти кажа нещо. Ако беше жива, щях да й покажа какво представлявам. Не би заслужавала да я лъжа, и ако трябва да съм честен, никога не бих го направил. Но не става дума за мен. Виж, не настоявам да се запозная с майка ти. Всичко, което казвам е, че рано или късно ще трябва да си изградиш принципи. Не можеш да се откажеш от вампирското в себе си и не бива да продължаваш да го пренебрегваш. Трябва да разбереш коя си и от какво се нуждаеш, без да се извиняваш на когото и да било. Нито на мен, нито на майка си.

Той беше на вратата преди да разбера какво възнамеряваше да направи.

- Тръгваш ли си? Ти да не би да - късаш с мен?

Боунс се обърна.

- Не, котенце. Просто ти давам възможност да обмислиш нещата без моето присъствие.

- Ами Хенеси? - Сега го използвах като извинение.

- Франческа все още няма нищо конкретно, а ние не спряхме да го търсим сами. Нищо няма да стане ако си дадем почивка. Ако излезе нещо, ще ти се обадя. Обещавам. - Той ме погледна дълго и задълбочено преди да отвори вратата. - Чао.

Чух вратата да се затваря, но не реагирах. Останах там още двадесет минути, зяпайки я и изведнъж някой почука.

Скочих с облекчение.

- Боунс!

Беше един млад мъж с униформа.




- Доставка на пица - каза той срамежливо. - Седемнадесет долара и пет цента.

Зашеметена му дадох двадесет, казах му да задържи рестото, после затворих вратата и започнах да плача.

20

ТИМИ МЕ ИЗГЛЕДА С МРАЧЕН ИНТЕРЕС, както гледаш неочакван вирус под микроскопа.

- Имаш ли още?

Спрях с лъжица над шоколадовия сладолед, повдигайки предизвикателно вежда.

- Защо?

Той погледна към двете празни кутии да краката ми. Или може би се взираше в бутилката джин, оставена на дивана до мен. Все тая.

- Без причина!

Бяха изминали четири дни, откакто не бях виждала или говорила с Боунс. Не звучи чак толкова дълго, нали? Е, усещах го като седмици. Тими знаеше, че става нещо. От учтивост или страх, не ме попита защо един определен мотор не се паркира на алеята отпред вече.

Вършех всичко отгоре-отгоре. Внимавах в клас. Учех трескаво. Ядях захар и нездравословна храна, докато нивото на инсулина ми не станеше застрашително. Но не можех да спя. Не можех дори да понеса да лежа в леглото, защото продължавах да се пресягам към някой, който не беше там.

Посягах към телефона стотици пъти на ден само, за да го оставя преди да набера, защото не знаех какво да кажа.

Тими ме спираше от това да се покатеря по стените. Той се отбиваше, гледаше филми по цели часове, говореше или не говореше в зависимост от настроението ми и просто беше до мен. Не можех да съм му по-благодарна, но все пак се чувствах самотна. Не беше негова вината, че трябваше да се преструвам, да наблюдавам говора си и чисто и просто маската, която беше половината от същността ми. Не, това не беше по негова




вина. Беше моя, задето отблъснах единственият човек, който ме прие безусловно, с всички недостатъци и странности на двете ми половини.

- Абсолютно вярно е, - каза той, кимайки на телевизора. – Те съществуват.

- Кои?

Не гледах наистина, прекалено погълната от вътрешната си бъркотия.

- Мъжете в черно. Тайните агенти на правителството, чиято работа е да контролират и извънземната полиция или паранормалните феномени. Те съществуват.

- Ъм, - казах незаинтересовано. Както и вампирите, приятел. Всъщност стоиш до един. Нещо такова.

- Знаеш ли, бях чувал, че този филм е базиран на действителни улики?

Хвърлих бегъл поглед към телевизора и видях Уил Смит да се бие с извънземно чудовище. О, „Мъже в черно”.

- Възможно е. – Гигантска извънземна хлебарка, която лови хора? Коя бях аз да казвам, че е невъзможно?

- Някога ще ми кажеш ли защо скъсахте?

Това привлече вниманието ми.

– Не сме скъсали, - отрекох моментално, повече на себе си, отколкото на него. – Ние, ааа, за да изясним някои неща и, ъмм, да преоценим връзката си, така че… Затворих го в гардероба! – избухнах засрамено.

Очите на Тими се разшириха.

- Още ли е там?

Реакцията му беше класическа, но чувството ми за хумор не се изяви за случая.

– Майка ми се отби неочаквано в неделя и аз откачих, и го изблъсках в дрешника, докато тя не си отиде. След това дойде цялото нещо с изясняването. Мисля, че му писна от моите спорове, и което е по-лошо, не го виня.

Тими се възстанови от по-ранното си невъзприемане

- Защо майка ти мрази чужденците толкова?

Как да обясня?

- Ами… нали се сещаш, че казах, че имаме нещо общо, защото и двамата не познаваме бащите си? Моето е малко по-сложно от твоето. Баща ми е бил… англичанин. Той изнасилил майка ми, така че… оттогава мрази англичаните. Знаеш, че приятелят ми е




англичанин и аз съм, ъм, наполовина англичанка, от което тя никога не е била доволна. Ако тя разбере, че се срещам с англичанин, тя ще, ааа, помисли, че й обръщам гръб и се превръщам в… чужденка.

Тими намали звука на телевизора. Лицето му се изви нерешително и изправи рамене.

- Кати… това е най-глупавата причина, която някога съм чувал.

Въздъхнах.

- Не разбираш.

- Виж, приятелят ти ме плаши, - Тими стана сериозен. – Но ако се държи добре с теб и всичко, което майка ти има против него е, че е англичанин, тогава заставам зад първия си отговор, че е глупаво. Майка ти не може да мрази цялата страна заради един човек! Всеки има нещо в себе си, което не се харесва на другите, но майка ти трябва да е по-загрижена за това, че той те прави щастлива, отколкото от къде е той.

Това, което каза, звучеше толкова просто! Толкова елементарно. Лошият ми пример за предразсъдъците й, беше разбит на най-основните елементи, но изведнъж осъзнах, че беше толкова просто. Или до края на живота си щях да се наказвам за същността си – безсмислено, както беше отбелязал Боунс, – или нямаше. Просто. Толкова удивително просто, че не е можело да достигне до мозъка ми до сега.

- Тими, казах напълно убедена, - ти си гений.

Обърканото му изражение се завърна.

- Хъх?

Станах, целунах го по устата и се хвърлих към телефона.

- Звъня му, - обявих. – Да имаш някакви съвети за извинение? Защото и в това не съм добра.

Тими все още стоеше, където го бях оставила, зашеметен.

- Какво? О. Кажи, че съжаляваш.

Ухилих му се.

- Гений, - повторих, набирайки номера на Боунс.

Той отговори на първото иззвъняване.

- Франческа?

Замръзнах, изведнъж останала без думи. Добре, не това очаквах! Гласът му дойде секунда по-късно.




- Котенце, ти си. На път съм. Нещо не е наред.

- Какво е то? – попитах, забравила притеснението си за това как беше отговорил по телефона.

- Облечи се, ако се налага. Затварям; трябва да държа линията свободна. Ще бъда там до пет минути.

Той затвори преди да мога да го попитам нещо повече. Тими ме гледаше очаквателно.

- Е?

Започнах да навличам пуловер върху тениската си. На вън беше студено. Клинът трябваше да свърши работа, но Тими трябваше да си тръгне, за да взема ножовете си. – Идва насам, но трябва да излезем. Нещо… нещо изскочи.

- О. – Тими стана, повлачи краката си за секунда и изтърси, - Ако не се получи с него, ще помислиш ли да излезеш с мен?

Замръзнах по средата на обуването на обувките си. Уау. Не видях това да се задава.

- Знам, че не съм учтив и не притежавам онова излэчване на лошо-момче като него, но ние се разбираме наистина добре и майка ти вече мисли, че съм ти гадже, така че… съм донякъде одобрен, - завърши смело. – Какво ще кажеш?

Това, че ако Боунс те чуе, това ще са последните ти думи.

- Тими, всяко момиче ще е късметлийка да излезе с теб. Всяко момиче, включително и аз, но се надявам да оправя нещата с приятеля си, така че разбираш, че не мога да ти дам хипотетичен отговор точно сега.

Не исках да го нараня и бях напълно искрена. Да отблъсна нежно някого не беше от положителните ми качества. Обикновено начинът ми на отблъскване на някого беше като забия кол в сърцето му с усмивка, Хванах те!

Звукът от спиращ мотор, за щастие, прекрати всякакви следващи разговори. Очите на Тими се разшириха в отговор. Той излетя от апартамента ми с бързо, - Лека вечер! – докато отивах към спалнята и издърпвах кутията с оръжията изпод леглото. Това показа защо никога не мога да изляза с него. Не беше неговата липса на вежливост или факта, че исках да бъда единствено с мъжа, който вървеше по стъпките ми. Беше, защото някои неща никога не биха могли да бъдат обяснени.

Нямах възможност да кажа на Боунс за моето Богоявление. Първите му думи, когато влезе в апартамента ми, взеха предимство.

- Мисля, че са хванали Франческа.

О, по дяволите. Веднага се разкаях за всяка лоша мисъл, която съм имала за нея.




– Какво се случи?

Той крачеше разстроен.

– Обади ми се преди два дни, за да ми каже, че се доближава до откриването на това, кой узаконява Хенеси. Не беше съдия или шеф на полицията, но е бил някой по-високо стоящ от това. Не можеше да ми каже повече, продължаваше да рови. Тогава, преди около час, ми се обади и беше много превъзбудена. Каза, че иска да я извадя, защото това, в което беше намесен Хенеси, е прекалено дълбоко. Казах й, че ще се срещнем тази вечер и ще се разберем, когато тя каза “Някой идва” и проклетият телефон прекъсна. От тогава не съм я чувал.

- Знаеш ли къде беше?

Очите му пускаха зелени искри.

– Естествено, че не! Ако знаех, вече щях да съм на път!

Отдръпнах се от гнева в гласа му. Той издаде подтиснат звук и ме достигна с една крачка, издърпвайки ме до себе си.

- Съжалявам, Котенце. Това ме превръща в злодей. Не мога да си представя какво я е изплашило толкова, че да опита да излезе, но ако Хенеси я е хванал да го шпионира, е несравнимо това, което ще й причини като наказание.

Боунс не преувеличаваше. Може и да не харесвах Франческа, но това, през което вероятно минава в момента, ме отвращаваше.

- Всичко е наред. Не се извинявай. Виж, нека приемем за минута, че положението не е толкова лошо, колкото изглежда и да тръгнем от там. Ако е трябвало да изчезне от някъде по най-бързия начин и няма възможност да се свърже с теб, къде може да е отишла? Има ли място, където да се чувства в безопасност? Ти я познаваш. Опитай се да мислиш като нея.

Пръстите му се огънаха на рамото ми. Не болезнено, но не и като масаж. От изражението му, съмнявах се, че дори го забелязва.

- Може да е отишла в Хапката, - замисли се той. – Това е единственото място в околността, където не е позволено насилието в помещенията. Струва си опита. Ще дойдеш ли с мен?

Погледнах го.

– Мислиш, че можеш да ме спреш?

Той почти се усмихна, но на лицето му имаше прекалено много притеснение, че да се получи.

– Точно сега, любима, се радвам, че не мога.




В клубът, където беше първата ни среща и където в последствие бях дрогирана, нямаше и следа от Франческа. Същата онази мускулеста охранителка беше на вратата и Боунс я издърпа на страна, за да й даде номера на мобилния си, в случай, че по-късно види Франческа. След това опитахме в хотела, където я срещнахме преди няколко седмици. Нищо. Боунс се обади на Спейд, който все още беше в Ню Йорк, но също не се беше чувал с нея. Часовете минаваха без нито дума и Боунс изглеждаше все по-мрачен. Стана ясно, че това няма да завърши с приказен край. Чувствах се безпомощна.

Около зазоряване проверихме хотела и Хапката отново, за всеки случай, но отново без късмет.

Телефонът на Боунс не беше звъннал дори веднъж. Той започна да се връща в посока на апартамента ми, когато изведнъж намали, отбивайки в страни от пътя.

Няколко километра напред по пътя се виждаха примигващите червени и сини светлини на множество полицейски коли. Малкото трафик, толкова рано по пътя, беше прехвърлен в едното платно.

Останалите три бяха блокирани от светлини, които достигаха до близките дървета.

- Вероятно е станала злополука, трябва да минем по друг път, - започнах аз, преди да се огледам с чувство на дежа вю. – Това място ми изглежда познато…

Челюстта му се беше втвърдила, когато се обърна.

– И би трябвало. Това е мястото, където Хенеси те довлече, за да те изцеди. Е, не точно тук. По-нагоре, където са ченгетата.

Взрях се в него и в мигащите светлини отвъд, които сега ми изглеждаха по-зловещи. – Боунс…

- Мога да ги чуя - каза равно, без емоции. – Открили са тяло.

Ръцете му бяха свити в юмруци върху кормилото и много нежно го побутнах.

- Може и да не е тя. Продължавай.

Той ускори мотора и го върна на пътя, кратко казвайки ми само каквото и да става да не си свалям каската. Знаех, че иска да запази лицето ми скрито. В случай, че някой наблюдава.

Преминавайки с намаляваща скорост, отне ни около тридесет минути да достигнем трите километра, където беше полицията. Аз също ги чувах да говорят помежду си, обаждайки се на медицинския екип, въпреки шума от полицейското радио, давайки обяснения как е намерено тялото…




Всеки минаващ от там се зазяпваше, така че офицерът, който ръководеше трафика, вероятно не се замисли много за Боунс, втренчил се в земята, която беше станала център на внимание. Успях само да хвърля поглед… и ръцете ми се стегнаха около него.

Дълга черна коса се виеше иззад полицейската преграда около тялото. Обемът й прикриваше голяма част от него, докато щателно я снимаха, но тази коса беше характерна. И частично видимата ръка беше на скелет.

Беше толкова вцепеняващо да видим останките на Франческа, разложени до действителната й възраст, че едва усещах движението, докато Боунс караше. Той поемаше по обиколни пътища, по пътеки и дори там, където нямаше пътища, докато достигнем дърветата, граничещи с пещерата. Ако някой решеше да ни проследи, щеше да му е много трудно. След това, без усилие, пренесе мотора с една ръка през последните три километра, за да не издаваме шум, докато вървях до него. Проговорих чак когато бяхме достатъчно навътре в пещерата.

- Съжалявам. Не е достатъчно, зная, но много съжалявам, че Хенеси я е убил.

Боунс ме погледна и малка, горчива усмивка изви устата му.

- Не е. Можеше да й стори много, много неща, но да я убие директно не е едно от тях. Тялото й е било изхвърлено най-много час или два след като говорих с нея. Хенеси щеше да я държи жива с дни. Докато не открие всеки детайл от това, какво ми е издала. Никой от хората на Хенеси не би се скрил зад гърба му, нито пък да го стори самостоятелно.

Това нямаше смисъл.

- Какво казваш? Кой я е убил тогава?

Устата му се изви повече.

– Франческа го е направила. Това е единственото логично обяснение.

Трябва да е била в капан, видяла е, че няма измъкване, така че се е самоубила. Отнело й е само секунда да забие сребърното острие в сърцето си, а после те не могат да сторят много. Хенеси я е оставил на същото място, където почти го довърших, за да покаже, че знае на кого го е предала.

Не можех да си представя леденият кураж, който й е бил нужен, за да го направи. Напомни ми на индианеца, който е дал пещерата на Боунс. Да избере как да умре е било всичко, което му е оставало. Една последна съпротива преди големия край.

- Твоята работа е свършена, Котенце. Приключи.

Безкомпромисният му тон ме измъкна от размишленията. – Боунс, - казах внимателно. – Знам, че си разстроен…




- Глупости.

Сграбчи ме за рамената, а гласът му беше тих и отекващ.

- Не ми пука колко си бясна или как се отнасяш с мен. Връзката ни приключи, не ми говори повече, каквото и да ти хрумне, но няма да те използвам за примамка на хората, заради които Франческа се самоуби, вместо да се остави на милостта им! Няма да мога да понеса, ако чакам от теб обаждането, което така и не идва или ако твоето тяло беше разпънато на мръсната земя…

Той се извъртя рязко, но не и преди да видя розов отблясък в окото му. Гневът ми към това, че ми казва какво да правя, се изпари.

- Хей. – Издърпах нежно гърба на ризата му. Когато пак не се обърна, се облегнах на него. – Няма да ме загубиш. Франческа разчиташе на себе си, тя нямаше теб, да я следваш като сянка. Не е твоя вината, но й дължиш да продължиш да преследваш Хенеси. Тя даде всичко, което имаше, по собствени причини може би, но това не променя стореното от нея. Ти няма да се предадеш, нито пък аз.

Трябва да имаме вяра. Хенеси сигурно е изплашен, чудейки се какво ти е казала. Достатъчно уплашен, че да се подхлъзне и да направи няколко грешки. Преследваш го от около единадесет години; никога не си бил толкова близо! Няма връщане назад, а аз няма да избягам, защото ме е страх. Ще го хванем. Ще стоим върху него на земята, и над всяко алчно копеле от неговия отбор, и те ще знаят, че са повалени от теб… и от твоята малка Жътварка, която не е срещала вампир, който да не се опита да убие първо.

Той издаде възмутен звук на напомнянето ми, как ме беше нарекъл в момент на фрустрация, онази сутрин с Лола. Тогава се обърна и ме привлече в обятията си.

- Ти си моята Червена Жътварка и ми липсваше ужасно.

Въпреки всичко случващо се, в този момент, чувайки го да казва, че съм му липсвала, бях щастлива.

- Боунс, когато ти се обадих преди… преди да разбера за Франческа… беше, за да ти кажа, че най-после разбрах коя съм и от какво имам нужда. Веднъж ми каза да го направя и да не се извинявам на никого за това. Така че няма да го направя.

Той се отдръпна, а очите му бяха изпълнени с предпазливост. – Какво казваш?

- Казвам, че съм раздразнителна, несигурна, тесногръда, ревнива, смъртоносна кучка и искам да ми обещаеш, че не си против това, защото това съм аз и имам нужда от теб. Липсваше ми всяка секунда от тази седмица и не искам да прекарам и ден без теб. Ако майка ми се откаже от мен задето съм с вампир, тогава това е неин избор, но аз направих своя и няма да се извинявам или да се откажа от него.




Той не каза нищо толкова дълго, че се притесних. Бях ли малко прекалено честна в самооценката си? Съгласна съм, че не звучи като качествата, които търсиш в даден човек, но се опитвах да обясня…

- Имаш ли нещо против да го повториш? – каза най-накрая, друга емоция замести напрежението на лицето му. – Опасявам се, че съм загубил разсъдъка си и просто халюцинирам това, което искам да чуя.

Вместо това го целунах, толкова доволна, че съм отново в обятията му, че не можех да спра да го докосвам. До този момент не бях осъзнала напълно колко ми е липсвал, защото, дори с ужасните обстоятелства около смъртта на Франческа, не съм била по-щастлива откакто напусна апартамента ми преди пет дни.

Ръцете на Боунс се раздвижиха върху мен, целувайки ме толкова страстно, че скоро останах без дъх. Откъснах устата си, поглъщайки въздух. Той плъзна уста по врата ми, прекарвайки език по пулса ми и едва засмуквайки го. Туптенето във врата ми се усилваше заедно с действията му и издърпах яката си, давайки му по-добър достъп.

Той издърпа ризата ми над главата, устата му загуби контакта с врата ми само за секундата в която го стори. Зъбите му, сега изпълнени с желание, захапваха врата ми, докато се притискаше в мен. Боунс никога не повреди кожата ми, независимо от това колко страстни ставаха нещата. Той беше толкова внимателен да спазва границите, които му бях поставила, докато аз не можех да кажа същото. В борбата със страстта го разкървих толкова пъти, че не можех да ги преброя, но той никога не наруши двойния стандарт. Чудех се дали в момента си мисли как опитва гърлото ми по начин, който знае, че харесвам. Удържаше ли се? Копнежът, който усетих отвътре, изгарящият глад

да го имам вътре в мен… изпитваше ли и той същото, но по друг начин? Подтискаше ли го, защото това беше част от него, която не приемах, въпреки че той приемаше всичко за мен?

Боунс плъзна уста по-ниско върху гърдите ми, но аз го издърпах обратно върху врата си.

– Не спирай, - прошепнах, мислех го във всички случаи.

Трябва да е чул в гласа ми, че нямах предвид предиграта, защото се подсмихна.

- Какво правиш, Котенце?

- Премислям предишните си предразсъдъци. Ти си вампир. Пиеш кръв. Аз пих от твоята и сега искам ти да имаш от моята.

Той се взира в мен дълго време и после поклати глава. – Не. Не го искаш наистина.




- Зъбите ти не ме плашат, - въздъхнах. – Нито пък ти. Искам кръвта ми да е в теб, Боунс. Искам да знам, че препуска във вените ти…

- Не можеш да ме изкушаваш така, - промърмори той, отдръпвайки се със стиснати юмруци. О, да, той го искаше, а аз исках да му го дам, заедно с всичко друго, което задържах.

Застанах пред него.

- Не те изкушавам. Настоявам да пиеш от мен. Хайде. Събори тази последна стена помежду ни.

- Няма какво да ми доказваш, - запротестира той, все още съпротивлявайки се, но отслабваше.

Можех да усетя как се надига гладът му. Въздухът около нас натежа, а очите му засветиха в по-зелено, отколкото съм ги виждала някога.

Обгърнах го с ръце, прокарвайки устни по гърлото му.

- Не ме е страх.

- Но мен ме е. Страх ме е, че ще съжалиш след това.

Дори когато го казваше, ръцете му ме обгърнаха. Аз се отърках в него, чувайки съскането му при допира на кожите ни. Зъбите ми хванаха меката част на ухото му, захапвайки го здраво и той потръпна.

- Искам го. Покажи ми, че не е трябвало да чакам толкова дълго.

Той прокара ръка пред косата ми, приглаждайки я на страни, а устата му се наклони към врата ми.

Задъхах се от усещането на езика му, описващ кръгове върху пулса ми, по много по-хищнически начин в сравнение с преди. Той закрепи устата си отгоре му, смучейки. Придърпа артерията близо до повърхността и я натисна с острите си зъби. Сърцето ми заблъска. Туптенето му трябва да е било като вибрация срещу устните му.

- Котенце, - простена той срещу кожата ми. – Сигурна ли си?

- Да, - прошепнах. – Да.

Зъбите потънаха в гърлото ми. Стегнах се в очакване на болката, но тя така и не дойде. Вместо това, дългото, дълбоко всмукване ме вкамени от изненада. О! Не беше както когато ме ухапа Хенеси. Не болеше. Напротив, започнах да усещам великолепна топлина да се разпростира в мен.




Беше сякаш сме разменили ролите си и кръвта, която се разливаше в устата му, хранеше и мен.

Топлината се увеличи, повличайки ме със себе си, и аз увих ръце около врата му, за да го придърпам по-близо.

- Боунс…

Той отпи по-дълбоко, повдигайки ме, когато коленете ми омекнаха. Отпуснах се в него, шокирана от това, че усещането от всяко издърпване от устата му е по-добро, докато нямах усещането, че се разтапям в ръцете му. Изгубена в неочакван екстаз.

Целият ми свят се сви, включвайки само туптенето на сърцето ми, задъхването и непрестанният прилив на кръв, свързващ всяка част от мен. Почувствах се както никога преди, разбирайки неделимостта на всяко нервно окончание, всяка клетка и съдържането на есенцията на живота във всяка една от тях. Наклоних се към него, искайки да го почувствам, докато той се потапя в мен.

Сякаш бях в безтегловност, носейки се и тогава топлината ме обгърна, превръщайки ме в прилив на течна топлина.

Да. Да!

Не знаех дали го казвам на глас, защото реалността беше изчезнала. Всичко, което можех да усетя беше как тази топлина се движи в мен, ставайки по-силна, докато не изглеждаше сякаш кръвта ми гори с нея. Тогава изведнъж сетивата ми отново се проясниха. Кожата, която ме покриваше, сякаш щеше да избухне, кръвта ми вреше еротично, и последното, което усетих беше как Боунс затяга захвата си, докато пие.

Когато очите ми се отвориха, бях заровена в одеала. Бледи ръце бяха увити около мен, и някак знаех, че е много по-късно, въпреки че нямаше часовник, който да проверя.

- Навън тъмно ли е? – попитах, инстинктивно опипвайки врата си. Нямаше подутини, само гладка кожа. Колко невероятно беше, че нямаше видими следи, освен че цялото ми тяло имаше остатъчно изтръпване.

- Да, вече е тъмно.

Обърнах се с лице към него, ахвайки, когато студеният му крак ме докосна.

- Замръзваш!

- Отново ми отмъкна всички завивки.




Огледах се. Бях се увила в целия юрган. Боунс имаше само няколко парченца одеало, които беше загребал от мен. Предполагам не преувеличаваше.

Отвих се и метнах половината одеало върху него, треперейки, когато замръзналото му тяло докосна голата ми кожа.

– Съблякъл си ме докато съм спяла? Не си се възползвал, нали?

- Не, взех предпазни мерки, - отвърна той, търсейки очите ми. Тогава забелязах, че е толкова напрегнат, че само един повей може да го разруши. – Съблякох те и скрих дрехите ти, така че ако се събудиш бясна от станалото, да не можеш да избягаш, без да говориш с мен първо.

Това беше мъж, който говореше от личен опит. Почти се усмихнах на картината в ума си, как крие дрехите ми под различни камъни. Въздържах се.

- Не съм ядосана. Исках го и беше… невероятно. Не знаех, че ще е така.

- Щастлив съм да те чуя да го казваш, - прошепна той. – Обичам те, Котенце. Не мога да опиша колко много.

Сърцето ми експлодира в гърдите от прилива на чувства. Сълзи бликнаха от очите ми от желанието мълчаливо крещящите емоции да бъдат изречени.

Той видя сълзите.

- Какво не е наред?

- Няма да спреш, докато не получиш всичко от мен, нали? Тялото ми, кръвта ми, доверието ми… и дори тогава ще продължиш да искаш повече.

Знаеше за какво говоря и отговорът му беше моментален.

- Най-много искам сърцето ти. Повече от всичко друго. Напълно права си, няма да спра, докато не го получа.

Сълзите започнаха да се спускат по бузите ми, защото не можех да удържам истината повече. Не зная как успях да я задържа толкова дълго.

– Ти вече го имаш. Вече можеш да спреш.

Цялото му тяло застина.

- Мислиш ли го?

Несигурност, но и нарастващи емоции изпълниха очите му и те се взряха в моите. Кимнах, устата ми беше твърде пресъхнала, за да говоря.

- Кажи го. Трябва да чуя думите. Кажи ми.




Облизах устни и прочистих гърлото си. Отне ми три опита, но най-после гласът ми се върна.

- Обичам те, Боунс.

Тежест, която не знаех, че е там, се вдигна от плещите ми. Забавно, колко много се страхувах от нещо, което изобщо не трябваше да ме плаши.

- Отново. – Той се усмихна и красиво, чисто щастие изпълни празнините, които съм носила цял живот.

- Обичам те.

Той целуна челото, бузите, клепачите и брадичката ми, меки като перо докосвания, които подчертаха действието.

- Още веднъж. – Искането беше заглушено от устата му върху моята и аз издишах думите срещу него.

- Обичам те.

Боунс ме целува, докато главата ми не се завъртя и всичко не се наклони, въпреки че лежах неподвижно. Той спря само колкото да прошепне срещу устните ми

- Напълно си заслужаваше чакането.




21

- КАТРИН, НЕ СИ ИДВАЛА ВКЪЩИ ОТ ЧЕТИРИ СЕДМИЦИ. Знам, че си заета с колежа, но трябва да ми обещаеш, че ще дойдеш за Коледа.

Изпълни ме вина, докато премествах телефонната слушалка от едното си ухо на другото, изчаквайки филийките си да изскочат от тостера. Тласъка, който им даваше машината, обичайно ги отстрелваше извън нея, върху барплота.

- Казах ти, мамо, ще дойда за Коледа, но преди това ще бъда много заета. Ще уча като луда. Изпитите наближават.

Не това изпълваше по – голямата част от времето ми. О, изучавах нещо, но не материала за изпитите. Не, с Боунс четяхме внимателно всеки вестник, на който попаднехме, опитвайки се да разберем какво може да е имала предвид Франческа с „някой по – висш от съдия или шеф на полицията“.

Взимайки под внимание това, че човека би трябвало да има влияние над полицията за всички онези липсващи или забравени доклади, стигнахме до извода, че това оставя кмета на Колумбус като най – възможния ни заподозрян. Наблюдавахме го. Следяхме го, подслушвахме го, проверявахме обкръжението му, както го наречете. Дотук – нищо, но това не значеше, че той просто не беше твърде предпазлив. Все пак го наблюдавахме едва от девет дни.

- Още ли се срещаш с Тими? Моля те, кажи ми, че ползвате презервативи!

Поех си дълбоко въздух. Изправях се срещу кръвопиещи чудовища и това ме изнервяше далеч по – малко от предстоящото, но решението беше отлагано твърде дълго.

- Всъщност исках да поговорим за това. Защо не дойдеш следващия уикенд? Можем всички да седнем и да го обсъдим.

- Не си бременна, нали? - беше незабавния й въпрос.

- Не. - Но като чуеш това ще ти се прииска да бях.

- Добре, Катрин. - Тя звучеше по – малко разтревожена, но все още притеснена. - Кога?

Преглътнах с мъка.

- Петък, седем часа?

- Добре. Ще донеса пай.




А пък аз ще стрия на прах малко валиум и ще го сложа вътре, защото ще ти е необходим.

- Добре. Ще се видим тогава. Обичам те, мамо. - Без значение дали ще решиш да ме обичаш и ти или не.

- Някой звъни на вратата, Катрин, трябва да вървя.

- Добре, чао.

Затворих. Е, беше сторено. Трябваше да кажа на Боунс по – късно като се видим. Познавайки го, бих казала, че щеше да е доволен. Горкият той, нямаше и представа какво го чака.

Трийсет минути по – късно се чу почукване на вратата, което ме обърка. Тими беше извън града на посещение при майка си. Боунс си беше тръгнал преди съмване, както обикновено,

така че оставаше само хазяина ми господин Джоузеф, още повече, че тъкмо бях затворила на майка ми. Когато погледнах през шпионката, за да видя кой беше, не разпознах лице. Нито едно от тях.

- Кой е?

Вибрациите, идващи от другия край на вратата бяха човешки, тъй че не грабнах коловете си.

- Полиция. Детектив Мансфийлд и детектив Блек. Катрин Крауфийлд?

Полиция?

- Да? - Все още не отварях вратата.

Последва неудобна пауза.

- Бихте ли отворила вратата, ако обичате, госпожице? Искаме да ви зададем няколко въпроса.

Тонът на гласа му не звучеше като на човек, който харесва разговарянето през стени. Обезумяло изритах коловете си настрани, за всеки случай наблизо, под канапето.

- Секунда! Не съм облечена!

Сложих останалите от оръжията си в един куфар, който заврях под леглото. Наметнах се с пеньоара, за да запълня вида си на набързо облечена, и отворих вратата.

Единият, който изглеждаше на около петдесет, се представи като детектив Мансфийлд, а по – младия, вероятно намиращ се по – средата на трийсетте, беше детектив Блек. Детектив Мансфийлд ми подаде визитната си картичка, съдържаща името и телефона му. Взех я, здрависах се с тях и хвърлих бърз поглед към значките, които ми показаха.




- Тези биха могли да са и от магазин по левче и не бих могла да ги различа, така че извинете ме, че предпочитам да си говорим на вратата.

Гласът ми беше хладен, но любезен, докато наум ги преценявах. Не изглеждаха заплашително, но външния вид беше подвеждащ, а знаехме, че Хенеси има униформени на своя страна.

Детектив Мансфийлд ме изгледа от глава до пети изучаващо. Надявах се да изглеждам като невинна колежанка.

- Госпожице Крауфийлд, ако това ще ви направи по – спокойна, можете да се обадите в полицейския отдел и да проверите номерата на значките ни. Нямаме нищо против да изчакаме. Тогава ще можем да влезем вътре и да не се налага да стоим прави.

Добър опит, момчета, но не вървите.

- О, всичко е наред. За какво става дума? Да не би пикапа ми да е блъснат или нещо такова? В района постоянно се случват подобни неща.

- Не, госпожице, не сме тук заради пикапа ви, но се обзалагам, че имате добра представа за какво искаме да говорим с вас, нали?

- Не, нямам, и не харесвам потайността, детектив.

Тонът ми сега стана малко по – твърд, показвайки им, че не съм трепереща купчина желе. В каквато се бяха превърнали червата ми.

- Е, Катрин Крауфийлд, и ние не харесваме потайностите. Особено такива, които включват в себе си убити майки и изровени трупове. Познавахте ли Фелисити Самърс?

Името извика далечен спомен, но да съм проклета ако им кажех това.

- Не, коя е тя? И за какво говорите? Това някаква шега ли е?

Очите ми се разшириха така, сякаш никога не бях полагала дузина трупове в земята. Когато той беше казал „изровени трупове“, си бях помислила, че краката ми ще поддадат. Добре, че бях изправена като глътнала бастун.

- Тя е била двайсет и шест годишна майка, която е изчезнала преди шест години, когато е отишла на посещение при свой приятел. Разчлененото й тяло е било открито от ловци преди осем седмици в Индиана. А колата й, тъмносин Пасат от 1998 година, е била открита до Силвър Лейк, в нашия район, преди две седмици. Нещо от това звучи ли ти познато?

Знаех коя е била, виждайки документите за регистрация отново в ума си, спомняйки си за онази нощ, в която бях убила първия си вампир. Същия, който ме беше закарал на Силвър Лейк с прекрасния син Пасат. Майка му стара, бяха открили колата, която аз бях зарязала.




Но премигнах към него с наивно объркване и поклатих глава.

- Защо трябва нещо от всичко това да ми е познато? Никога не съм била в Индиана. Как бих могла да познавам тази бедна жена?

Тази бедна жена, наистина. Знаех по – добре от тези двама самодоволни некадърници колко трябва да е страдала.

- Защо не ни пуснете да влезем, госпожице Крауфийлд? Да не би да криете нещо?

Отново на въпроса. Най – вероятно нямаха съдебна заповед, иначе не биха настоявали толкова много за покана.

- Ще ви кажа защо няма да ви пусна да влезете. Защото дойдохте тук да ме разпитвате за тази мъртва жена, сякаш трябва да знам нещо, а това не ми харесва. - Ето. Скръстих ръце пред гърдите си за възмутен ефект

Мансфийлд се приведе по – близо.

- Добре, ще играем по твоя начин. Знаеш ли някаква причина, поради която обезглавен труп е бил изгорен на двеста метра от брега, на който е била открита колата на госпожица Самърс?

Или защо този труп е бил мъртъв от около двайсет години? Защо някой би изровил труп от гроба му, би го обезглавил, би му сложил съвременни дрехи, а след това би го изгорил в близост до мястото, на което е зарязал колата на жертвата, на цял щат разстояние от тялото й?

Имаш ли някаква идея защо някой би го направил?

Е, точка за Боунс. Беше се оказал прав, че първите вампири, които съм убила, са били млади.

- Не знам защо някой би го направил. Не знам причините за много от странните нещата, които хората на тоя свят правят. - последното със сигурност беше вярно. - Но това, което не знам е защо ми казвате всичко това.

Мансфийлд позволи на една малка, гадна усмивка да се появи на лицето му.

- О, добра си. Просто едно свястно, провинциално момиче от малък град, а? Виждаш ли, оказа се, че знам по – добре. Например знам, че в нощта на дванадесети ноември, 2001 година, мъж, отговарящ на описанието на похитителя на Фелисити Самърс, е напуснал клуб Галактика с високо, красиво, младо, червенокосо момиче. Отпътувайки с тъмносиния Пасат от 1997 година на Фелисити. Разполагахме със свидетел на Пасата, който бе спрян в Колумбус миналата нощ. По някаква причина полицаят се е объркал и е пуснал заподозрения, но не и преди да изпее някои неща. Когато детектив Блек е разследвал въпроса по – нататък, е открил, че в същата нощ дядо ви се е обадил в полицията, защото сте излязла и не сте се върнала. Сега досещате ли се нещо?




Беше като нещо от Court TV, само че болезнено реално.

- Не, за пети път, нищо от това не ми звучи познато. И какво, била съм навън в същата нощ, в която червенокосо момиче е напуснало някакъв бар с някой, който може да е убил тази жена? Значи ли това, че съм червенокоса, че съм същото момиче?

Мансфийлд скръсти ръце по начин, който ми подсказа, че има още какво да каже.

- Ако цвета на косата беше всичко, с което разполагахме, щяхте да сте абсолютно права. Не можем да те посочим само защото косата ти е червена, нали? Но новия ми партньор тук – той кимна по посока на детектив Блек, - е работил извънредно и знаете ли до какво е стигнал при сглобяването на информацията за мнимото похищение? До теб, Катрин. Ти си била идентифицирана като червенокосата, с която си е тръгнал похитителят на Фелисити Самърс.

Майка му стара. Как ме свързаха това? Как?

- Не знам кой ви е източника, но да се опитвате да ме свързвате с някой, умрял преди шест години е нелепо. Тогава още съм била в гимназията. Не е ли малко странно, че така внезапно някой идва, за да твърди, че съм си тръгнала с този човек?

Мансфийлд ми отправи противна, иронична усмивка.

- Знаеш ли какво намирам за странно? Как приятно момиче като теб се е забъркало в това.

Какви са те, сатанисти? Затова ли изравят трупове и ги обличат в съвременни дрехи? Като някакъв вид ритуал? Освен това, тези странни трупове се появяват на повече от едно място. Още един беше открит недалеч оттук преди три дни. Този беше на жена и то на около сто години. Хайде, Катрин! Знаеш кой върши това! Кажи ни и ще ти осигурим защита. Но ако премълчиш, ще бъдеш обвинена в съучастие за убийство, оскверняване на гробове и отвличане. Искаш ли да прекараш остатъка от живота си в затвора? Не ми се вярва.

Уау, имаха си теории. Предполагам имаше смисъл, погледнато от чисто човешка гледна точка. А и защо иначе някой би изравял отдавна мъртъв труп? Защото не е бил наистина мъртъв, разбира се.

- Ще ви кажа какво знам. - Гневът и тревогата обостриха гласа ми. - Знам, че нямам намерение да слушам повече за мъртви жени и стари трупове. Търсите си сламка, за която да се хванете, но аз няма да вляза в тази роля.

С това се завъртях на пети и затворих вратата. Те не се опитаха да ме спрат, но Мансфийлд подвикна през вратата:

- Предполагам, че не познаваш и Дани Милтън? Как мислиш се сдобихме с името ти? Той е човекът, който те е видял да си тръгваш от клуб Галактика с похитителя на Фелисити преди шест години. Спомня си, защото каза, че двамата сте се скарали онази




нощ, и не е казал на полицията тогава, защото се е тревожел да разкрие връзката си с непълнолетно момиче. Разказал е всичко това на детектив Блек по телефона тази сутрин, след като детектив Блек се натъкнал на жалбата му, че новият ти приятел е счупил ръката му, здрависвайки се с него. Не знаем как е била осакатена ръката на Дани. Знаем само, че това не би могло да се случи в следствие от обикновено ръкостискане. Отвели ли сте го някъде, за да повредите ръката му? Може би, за да го спрете да проговори? Ще разберем всичко от него, повярвайте ми. И тогава ще се върнем.

Изчаках, докато стъпките им заглъхнаха в коридора, след което се свлякох на пода.

Бях гледала достатъчно телевизия и знаех, че не трябва да се обаждам на Боунс веднага. Линията можеше да се подслушва. Те знаеха доста, макар и все още не достатъчно. Малката им плашеща тактика беше с цел да ме накара да изплача самопризнанията си. Е, това нямаше да стане. За начало, това би било страхотен начин да си осигуря дълготрайна ваканция в уплътнена стая. Такава, в която щях да мога да разказвам на всички мили лекари, тъпчещи ме с литиум, за чудовищата.

Вместо това облякох черните си панталони и блуза с дълъг ръкав, от сходна материя, завършвайки тоалета си с гуменки и коса, вързана на конска опашка.

Нека си мислят, че отивам да потичам в гората. Отворът на пещерата беше труднооткриваем, освен ако човек не знаеше къде точно се намира, с което те не можеха да се похвалят.

Освен това не можеха да поддържат темпото ми на бягане по неравния път, ако опитаха. Мансфийлд вероятно щеше да получи сърдечен удар на място. Миришеше на заклет пушач.

Като за начало, не трябваше да изглеждам така, сякаш тъкмо се измъквам от местопрестъпление.

Отидох до мола и пазарувах около час, кипейки вътрешно. След това се отправих към пещерата. Когато паркирах пикапа, го направих по – далеч дори от обичайният един километър. Вместо това имаше около шест километра от гористата територия до пещерата.

В случай, че имах публика, направих шоу от разтягане и протягане на крайниците си, както всеки нормален човек, занимаващ се с джогинг би направил. След това спринтирах напред, правейки голям кръг, за да заблудя всеки, опитващ се да проследи дестинацията ми.

След десет километра бягане се изстрелях в пещерата. Боунс вече вървеше към мен с объркано, но доволно изражение на лицето си.




- Котенце, не те очаквах толкова рано...

Той се спря, виждайки лицето ми. Обвих ръце около него и се разридах.

- Какво има?

Той ме вдигна, пренасяйки ме бързо през по – ниския вход и разполагайки ме на канапето. Овладях се достатъчно, че да мога да обясня.

- Дани. Дани Милтън! Проклет да е, успя да ме преебе отново, и този път с дрехите! Получих посещение от двама детективи. Благодарение на този олигофрен, който е дал името ми и им е казал, че съм си тръгнала от един клуб с убиец, познай кой е главния им заподозрян за неразрешено престъпление, включващо млада жена и странен мумифициран труп? Мисля, че ще трябва да им изпиеш кръвта, за да промениш мнението им, или никога няма да

се дипломирам. Боже, мислят си, че прикривам убиец – сатанист, направо няма да повярваш на някои от теориите им...

През лицето му премина тревога и той се изправи от канапето.

- Котенце, - в гласа му имаше смъртоносно напрежение, - вдигни телефона и се обади на майка си. Кажи й да вземе родителите си и да напуснат къщата ви. Доведи ги тук, всички.

- Ти луд ли си? - сега аз също стоях с широко отворени очи неразбирайки. - Майка ми ще хукне с писъци от пещерата, като започнем с това, че се страхува от пещери, а направо мога да си представя баба и дядо, насадени тук. Полицията не си струва...

- Хич не ми пука за полицията. - Думите му прорязаха въздуха. - Хенеси търси всяка възможна информация за мен или, ако се провали с това, за всеки, който е близо до мен. Знаеш, че има връзки в полицията и ако оттам са са сдобили с името ти като заподозряна в убийство, в което има намесен странен съсухрен труп, значи и той ще го разбере. Свързана си с мъртъв вампир, а на Хенеси ще му отнеме само един поглед към снимката ти, за да се досети, че ти си същото момиче, което почти го уби, така че вдигни телефона и пръждосай семейството си от онази къща.

Свети Исусе, не се бях сетила за това! С треперещи ръце взех телефона, който той ми подаваше и набрах номера. Чу се едно позвъняване... второ... трето... четвърто... пето... шесто... Очите ми се напълниха със сълзи. Те никога не го оставяха да звъни толкова дълго. О, не, не, моля те... десето... единайсто... дванайсто...

- Не вдигат. Говорих с нея тази сутрин, точно преди да дойдат детективите, тя каза, че някой звъни на вратата.




Хвърчахме покрай дърветата на мотора на Боунс. За първи път бях доволна, че има проклетото опасно нещо. То беше единственото превозно средство, способно да се придвижи през тази територия с подобна скорост. Ако някой се опитваше да ни проследи, бих изглеждала виновна като самия ад, относно всичко, за което ме обвиняваха. Върху черните си панталони бях нахлузила ботушите си с коловете в тях, сребърните ми ножове за мятане бяха закачени на горната част на ръцете и бедрата ми, а два пистолета, заредени със сребърни куршуми, бяха забучени в колана ми. Не че бихме спрели за когото и да било. Но някой можеше да се опита да ни хване.

Продължих да набирам семейството си по мобилния телефон, проклинайки и молейки се да са още живи. Ако нещо им се случеше, щеше да бъде само по моя вина. Само ако не бях пила онзи подправен джин и не бях била неспособна да убия Хенеси... Само ако никога не бях срещала Дани... Хиляда различни начина да се самобичувам прекосяваха ума ми. Обикновено ми отнемаше около час и половина да се добера от вкъщи до пещерата. Боунс ни закара за по – малко от половин час.

Отбихме точно отпред и аз първа слязох от мотора, пробягвайки няколкото стъпки към верандата и към отворената врата. Веднъж щом влязох, мозъкът ми отказваше да разшифрова това, което виждаха очите ми. Червената течност, размазана по пода, ме накара да се подхлъзна напред и да падна на пода в момента на паника. Боунс пристъпи вътре с повече предпазливост, но също така бързо и ме вдигна на крака.

- Хенеси и мъжете му все още може да са наоколо. Не си в полза на никого, ако се пречупиш сега.

Гласът му беше суров, но проникна през парализираната част от съзнанието ми, която беше изпразнена от всяка мисъл при вида на всичката тази кръв. Ранните тонове на здрача помрачиха небето навън. Бледи кехлибарени отблясъци от оставащата светлина осветяваха невиждащите очи на дядо ми, който беше прострян на пода в кухнята. Гърлото му беше разкъсано. Кръвта, в която се бях подхлъзнала, беше неговата.

Дръпвайки се от Боунс, извадих ножовете от каниите си, и ги стиснах в готовност да ги хвърля по всяко немъртво същество, което помръдне. Имаше следи от кръв, водещи към горния етаж и червени отпечатъци от ръка, показващи ни зловещи знаци накъде да вървим.

Боунс вдиша дълбоко, избутвайки ме зад себе си.

- Слушай, надушвам ги слабо, така че мисля, че Хенеси и всеки друг, който е бил с него, не са близо, но ти дръж ножовете си и ги хвърли по всичко, което помръдне. Стой тук.

- Не! - процедих през зъби. - Качвам се горе.

- Котенце, недей. Нека аз да отида. Ти стой на пост.




На лицето му се изписа състрадание, но го игнорирах. Принудих се да преглътна мъката си, щях да й се отдам по – късно. Много по – късно, когато всеки вампир или човек с тях бъдеше мъртъв.

- Мръдни се от пътя ми.

Тонът ми никога не бе звучал по – заплашително и той отстъпи назад, но ме последва плътно. Вратата към спалнята ми беше изтръгната с ритник. Олюляваше се на едната от пантите си. Баба ми беше на пода с лице надолу, а ръцете й бяха замръзнали протегнати напред, сякаш в смъртта си все още се опитваше да избяга от това, което я преследваше. Имаше две рани на врата й – една плитка и една дълбока. Изглеждаше сякаш се бе довлачила до стаята ми умирайки. Боунс коленичи до нея и направи нещо странно. Вдиша близо до раните на врата й, след което взе окървавена възглавница от леглото ми и я задържа към носа си.

- Какво правиш? - Боже, не беше гладен, нали? Мисълта ме накара да потреперя погнусено.

- Мога да ги подуша. Били са четирима, включвайки в това число и Хенеси. Усещам миризмата на майка ти по тази възглавница. Отвели са я. Тук няма достатъчно от кръвта й, че да е мъртва.

Облекчението и страха почти ме накараха да подгъна крака. Още беше жива, или поне вероятно. Боунс душеше около стаята като смъртоносно куче, следвайки миризмата надолу по стълбите. Чух го долу в кухнята, и се досетих, че души по подобен начин и дядо Джо. Беше твърде ужасно да съзерцавам това. Нежно обърнах баба си, а отворените й очи сякаш ме гледаха обвинително. Всичко е по твоя вина! Казваха ми тихо те. Задушавайки риданието си, ги затворих и отправих молитва към небесата да почива в мир, защото аз никога нямаше да мога.

- Слез долу, Котенце, някой идва.

Отправих се рязко надолу по стълбите, избягвайки хлъзгавата кръв, която беше размазана по тях. Боунс смачка нещо в ръцете си и ме тласна към входната врата, докато го натикваше в джоба си. Една кола изфорсира надолу по пътя, на около миля разстояние, и аз сграбчих два допълнителни ножа, докато всяка от ръцете ми не държеше по четири.

- Те ли са? - надявах се да бъдат. Нямаше нищо, което да искам повече от това да разкъсам животните, които бяха сторили това.

Боунс стоеше до мен с раздалечени крака и присвити очи.

- Не, хора са. Мога да чуя сърцебиенето им. Да вървим.




- Чакай! - подвикнах отчаяно, поглеждайки наоколо и към дрехите си, попити с кръвта на семейството ми. - Как ще разберем къде са отвели майка ми? Никъде не тръгваме, докато не разберем, не ми пука кой идва.

Той скочи на мотора и го завъртя, подканвайки ме да се кача с рязко движение на главата си.

- Оставили са бележка, беше в ризата на дядо ти, аз я взех. Хайде, Котенце, те са тук.

Наистина бяха. На около сто метра от нас изсвистяха спирачки и от колата излязоха

Детектив Мансфийлд и Детектив Блек с вдигнати оръжия.

- Стойте на място! Да не сте мръднали!

Боунс скочи от мотора и се озова пред мен преди да успея да мигна. Защитаваше ме от куршумите, които на него щяха само да му причинят временни наранявания, но на мен щяха да ми нанесат далеч по – лоши щети.

- Качвай се на мотора, Котенце. - Промърмори той твърде тихо, за да успеят да го чуят. - Ще съм зад теб. Трябва да тръгваме. Сигурно са се обадили за подкрепление.

- Горе ръцете! Хвърлете оръжията си! - Мансфийлд се приближаваше с бавни стъпки.

Боунс услужливо разпери ръцете си в отстъпление. Само печелеше време.

Нещо студено си проправи път през мен и се разпростря, потушавайки болката и мъката.

Боунс очакваше да отнесе два заредени пълнителя в гърба си докато карам. Или да ги остави да се опитат да му сложат белезници и да ги закове тогава. Е, аз имах други идеи.

И двамата детективи съсредоточиха вниманието си върху Боунс, виждайки в него главната заплаха. Те най – глупаво забравиха за старата поговорка „никога не подценявай силата на жената“.

Излязох иззад Боунс с вдигнати ръце и длани, обърнати към мен. Когато Мансфийлд се приближи с още една крачка, метнах първия си нож. Той се забучи право в китката му и пистолетът му падна на земята. Преди Блек да е успял да реагира, метнах и другия си нож, и той също се свлече крещейки на земята и притискайки кървящата си ръка. Това улесни другите два ножа да намерят път към целта си и за едно мигване и двете им ръце бяха парализирани от сребърните остриета, стърчащи от всяка една.

Боунс повдигна вежда към мен, но не каза нищо, качвайки се зад мен на мотора, докато потегляхме по най-бързия начин.

Крясъците им зад нас се стопиха с дистанцията.




22

ПОЕХМЕ ПРЕЗ НЕПАВИРАНИ ПЪТИЩА И дървета, за да избегнем да бъдем видени. Отзад чувах звука на сирените. Въпреки че бях отпред, Боунс контролираше мотора. Той маневрираше между дърветата със скорост, която при нормални условия би ме накарала да повърна от страх. Сега исках да се движим дори по-бързо.

Когато наближихме магистралата, той спря. Вече беше паднал мрак, сенките припокриваха светлината. Боунс сложи мотора да легне и го покри с клоните, които беше скъсал от едно дърво наблизо. Магистралата бе на около 100 ярда разстояние.

- Остани тук. Ще отнеме момент. - Обеща той загадъчно.

Объркана, го наблюдавах докато вървеше към шосето. Когато стигна разклонението спря. Трафикът беше умерен, беше след седем часа и повечето хора вече се бяха прибрали от работа. От мястото на което стоях можех да го виждам ясно и очите му светнаха с онзи остър зелен блясък.

Една кола приближи и Боунс фиксира погледа си върху нея. Тя се отклони за момент и после намали скоростта си. Той застана на средата на шосето, когато колата се отправи право към него и светлината на очите му светна по-ярко. Колата спря точно на една крачка разстояние от него и той наклони главата към рамото си.

Боунс изчака колата да спре напълно и отиде да отвори шофьорската врата. Един мъж на около четиридесет години седеше там с опианено изражение. Боунс го изведе от там и го поведе към мястото, на което стоях аз.

Внезапно устата му се установи върху шията на човека и злочестия непознат издаде нисък звук. Боунс го пусна след няколко секунди и избърса устните си с ръкава си.

- Уморен си. - Инструктира го той с отекващ глас. - Ще легнеш тук и ще спиш. Когато се събудиш няма да се шашардисваш за колата си. Оставил си я у дома и си излязъл на разходка. Искаш да си идеш у дома само след като си починеш. А сега си много, много изтощен.




Като малко дете, мъжът се сви на полукръг на земята и положи главата на ръцете си. Заспа моментално.

- Нуждаехме се от кола, за която не се оглеждат. - Каза Боунс с намерението да ми обясни. Последвах го до новото превозно средство. Когато отново бяхме на шосето се обърнах към него.

- Покажи ми бележката. - Не бях поискала да я видя по-рано, защото се страхувах, че от силният вятър предизвикан от голямата скорост, с която се движехме, ще изхвърчи. Ръката на Боунс затрепери за момент и той извади бележката от колана си.

- Няма да я разбереш. Знаели са, че аз ще я разбера.

Внимателно отворих хартията, която имаше единствената диря за местоположението на майка ми:

Отплата. Два пъти мини по пътя на смъртта.

- Това означава ли, че е още жива?

- О, точно това трябва да означава. Ако им вярваш.

- Ти вярваш ли им? Има ли някакъв вид... вампирски код за това да не лъжеш за заложниците си?

Той ме погледна. Състраданието на лицето му не предлазполагаше с комфорт.

- Не, Котенце. Но Хенеси може да мисли, че тя би била от полза. Майка ти е все още прекрасна жена, а ти знаеш какво прави той с прекрасните жени.

Бясна ярост се задвижи във вените ми при картинката, която той обрисува, но беше истина. Лъжите в този момент не биха ми помогнали, а истината би могла да я спаси, ако се опитам да контролирам яростта си и да бъда силна поне един път в живота си.

- Кога трябва да се срещнем с тях? Предполагам, че са посочили час? Какво очакват? - Въпросите избликваха в съзнанието ми по-бързо, отколкото можех да ги задам и той вдигна ръката си.

- Позволи ми да спра някъде, за да можем да говорим. Не искаме полицията да ни преследва и да превърне лошата ситуация в още по-лоша.

Мълчаливо кимнах и скръстих ръце пред гърдите си. Боунс шофира още двадесет минути и откри изход, отбивайки при Мотел 6.

- Изчакай тук за момент. - Отговори той на объркания поглед, който му хвърлих. След като чаках десет минути в колата, той се появи и се придвижи до сградата. Не се намирахме в много голям квартал и аз се огледах за любопитните погледи, които се фиксираха върху ни от хората, които се размотаваха в областта.




- Хайде, насам сме.

Игнорирайки всички, той пое ръката ми, когато излязох от колата и ме вкара в стая 326. Интериорът бе толкова непривлекателен колкото и самата сграда, което всъщност не беше от значение.

- Защо сме тук? - Очевидно не заради романтиката.

- Абстрахираме се от шофирането за малко, така привличаме по-малко внимание и можем да говорим без да бъдем прекъсвани. Тук никой няма да забележи нещо повече от просто отбиване. Също така, може да измиеш кръвта от себе си.

Като хвърлих бегъл поглед на червените си ръце, отново погледнах към него. - Имаме ли време за това?

Боунс кимна. - Разполагаме с няколко часа. Искат да се видим в два. Това означава частта с "Два пъти мини по пътя на смъртта". При настъпването на полунощ всеки ден умира и те избират два часа след неговата смърт. Предполагам, че е било за да ти дадът предостатъчно време да разбереш за баба ти и дядо ти и да се свържеш с мен.

- Колко са предвидливи. - Гласът ми беше пълен с омраза. - Сега ми кажи какво предлагаш, ако предлагаш нещо, разбира се. Мен в замяна? Дали ще поиска мацката, която почти не го прати в гроба?

Боунс ме поведе към крайчеца на леглото и ме сложи да седна. Цялото ми тяло беше погълнато от ярост и печал, той клекна пред мен и пое кървавите ми ръце. Не бяхме запалили лампата, но тя не ми беше нужда, за да го виждам. Косата му беше почти бяла на лунната светлина, а контурите на лицето му приличаха на жив мрамор.

- Знаеш, че Хенеси не те иска, Котенце - той иска мен. Той не мисли за теб по друг начин, освен по този, с който може да те използва. Разбираш ли, любима, ще накарат майка ти да изтърси всеки възможен детайл за теб. Ако имаме късмет, няма да зададат правилните въпроси. Аз не ти повярвах, когато ми каза какво представляваш, но видях очите ти, които ме убедиха в противното. Дори ако майка ти бъде насилена да им каже, тя ще си мислят, че тя не е на себе си и ще го вземат под внимание. Без съмнение вече са нахлули в апартамента ти да те търсят. Детективите вероятно са спасили живота ти идвайки тази сутрин и плашейки те до такава степен, че да напуснеш жилището си. Ще намерят оръжията ти, но лесно ще помислят, че са мои и ще ги държат там, за да се уверят. Те искат мен и аз ще отида при тях. Но те няма да очакват теб. Това е единственото ти преимущество.

- Боунс, не ти се налага да го правиш. Можеш да ми кажеш къде е тя и аз ще отида. Както каза, няма да очакват мен. - Тя беше моята майка, и без значение какво се случваше, щях да отида, но той не биваше да умира опитвайки се да я спаси, когато тя може и да не е жива.

Той сведе главата си в скута ми момент преди да отговори.




- Как може дори да предложиш това? Първо, вината е моя, че те въвлякох във всичко това, защото трябваше да не обръщам внимание на интуициятта си и да не позволявам такова нещо. Второ, трябваше просто да убия Дани онази нощ, както и възнамерявах да направя. И трето, ако бях заличил спомена за това как е наранил ръката си, нямаше да предаде името ти на полицията. Но аз бях ядосан и исках да знае кой го е сторил и защо. Разбира се, че ще отида. Дори Хенеси - който изобщо не знае, че те обичам - знае, че ще го направя. Няма значение дори ако е вече мъртва и няма какво да се получи освен отмъщение, пак ще отида, и ти се кълна, че ще откъсна всяка ръка, която е докосвала нея или баба ти и дядо ти. Поне това мога да направя за теб. Единственото нещо, което ме притеснява е, че ще ме видиш като чудовище отново, защото вампири сториха това.

Боунс се втренчваше в мен, а очите му бяха розови. Вампирски сълзи. Толкова различни от солените черти, които се стичаха на зиг-заг по бузите ми. Плъзнах се надолу, докато не седнах на пода и не го прегърнах. Той беше единственото нещо, което беше солидно и константно. Всичко останало около мен се срутваше.

- Никога няма да спра да те обичам. Никой не може да промени това. Няма значение какво ще се случи по-късно, аз пак ще те обичам.

Илюзиите ми за тази вечер бяха дотук. Щяхме да попаднем в клопка и, по всяка вероятност, нямаше да излезем от нея. В този момент майка ми навярно е ужасена, ако въобще беше жива, и аз не можех да сторя нищо освен да изчакам уговорения час. Това може да е последния път, в който с Боунс се прегръщаме. Животът е толкова кратък, че не можеш да си позволиш да губиш дори мигове от него.

- Боунс. Люби ме. Искам да те усетя в себе си.

Той се отдръпна и ме погледна в очите докато сваляше ризата през главата си. Моето облекло беше разкъсано и хвърлено на земята. Той разкопча колана на талията ми, свали ножовете и пистолетите и свали ботушите ми заедно с техните придружители. Спандексът около краката ми беше колосан от засъхнала кръв, но аз прогоних картината за пречупените фигури на баба ми и дядо ми от ума си. Те нямаше да отидат далеч. Щях да ги виждам в кошмарите си до края на живота си. Ако доживеех да сънувам отново.

- Зная какво си мислиш, но грешиш. Това не е за сбогом, Котенце. Не съм оцелявал повече от двеста години, за да те открия и да те загубя само за пет месеца. Желая те, но не ти казвам сбогом, защото ще минем и през това.

Боунс докосваше кожата ми с такава нежност, сякаш бях направена от стъклени нишки. Устните му следваха всеки милиметър от тялото ми докосван от ръцете му, а аз се опитах да запомня кожата му под пръстите си. Дори за минута не повярвах, че си казваме сбогом. И все пак, обичах и бях обичана и нямаше нищо по-хубаво от това. То превишаваше по значение отчуждението от предишните години. Боунс смяташе, че пет




месеца бяха твърде кратък период от време. Аз бях удивена, че съм била наградена с такава радост за толкова много време.

- Обичам те. - Изстена той, или вероятно аз го казах. Вече не можех да открия разликата. Разстоянието между нас се беше стопило.

Не пожелах да измия кръвта, с желанието да бележи кожата ми. По-късно - ако доживеех - щях да се измия след като кръвта на роднините ми беше покрита от кръвта на тези, които бяха направили това. Най-накрая разбрах защо отдавна починалия приятел на Боунс, индианец по народност, беше боядисал кожата си преди да влезе в битката. Било е символ, всички да видят дълбочината на неговата твърдост и непоколебимост, а кръвта на семейството ми беше и моя. Преди да приключим тази вечер, много неща върху мен ще се наслоят. Устата ми беше едно от тях.

Боунс вдигна изискванията си и този път се съгласих с него без колебания. Кръвта му щеше да ме направи по-силна - временно, това беше вярно - а това беше всичко, от което се нуждаехме. Плюс това, щеше да ми помогне да излекувам раните си, които със сигурност щях да получа. Колкото по-бързо се излекувах, толкова по-бързо щях да убивам.

В този квартал му отне само минути да намери някой, който си търси белята. Нещастните жертви бяха четирима мъже, които си мислеха, че ще задигнат портфейла му. Вместо това задигнаха няколко удара с желязо. Без да хаби силата в очите си, той просто ги нокаутира с един - единствен свистящ юмрук, който се свърза с челюстите им с едно грациозно размазано петно от движение на полукръг. Ако ситуацията не беше толкова бедствена, щях да се засмея на това как те паднаха в редица без даже и да мигнат.

Боунс пи от всички тях и лицето му пламна, когато тръгна плавно към мен с крака, които не докосваха земята. Клатейки глава, тръгнах обратно към хотела.

- Ще си измиеш устата. Ако ще ме целуваш, не искам лице пълно с хепатит.

Моята порция сарказъм беше сервирана. Всички емоции под повърхността трябваше да почакат преди да изпълзят от клетката, в която ги бях заключила.

Подчинявайки ми се, той изми устата си, когато се върнахме в стаята си. Няма нужда да казвам, че никой от нас не си беше опаковал четка за зъби.

- Не се панирай, любима. С произхода си не би могла да го хванеш даже и да искаш. Нито един микроб или вирус не може да оцелее във вампирската кръв. Никога не си болна, нали?

- Всъщност... не. Но да оставим микробите, ужасни са.




Учудих се на темата, която беше подхванал. Никой не цени високо здравето си докато е здрав, затова никога нямаше да спра да се чудя на своето превъзходно. Щяхме да видим, ако живеех достатъчно дълго, че да хвана някоя настинка.

- Ела тук.

Боунс се беше настанил на леглото и потупваше скута си. Като малко дете, което посещава Дядо Коледа в мола, аз седнах в него. Не като дете, увих ръцете си около него и се приготвих да пия от кръвта му с всичките си сили.

- Ще ми кажеш ли кога да спра?

Безпокойство изпълни гласа ми. Това нямаше да ме превърне, но беше като кратко пътуване, което никога не съм искала да предприемам.

- Обещавам.

Тази дума ме успокои. Никога не би ме излъгал.

- Кажи ми отново защо не го правим с китката ти? - Това изглеждаше малко по... приемливо.

Боунс стисна ръцете си около мен.

- Защото тогава не бих могъл да те прегръщам. Няма да се бавим. Знаеш какво да правиш.

Притиснах устата си до шията му, където трябваше да се намира югуларната вена. Откакто сърцето му не бие, няма как да има артериално налягане. Не, това ще изисква всмукване. Знаете каква е поговорката, мислех си мрачно докато захапвах достатъчно силно с квадратните си зъби, за да продупча кожата му.

Когато изсмучат живота ти умираш.

Първото топло изплискване преобърна стомаха ми, но се насилих да преглътна. Нормален човек може да изпие само пинта16 кръв преди тялото му да я отхвърли. Моята нормалност никога не е била спорна, не беше и сега. Захапах отново, когато раната започна да се затваря и Боунс хвана тила ми, притискайки ме по-близо.

- По-силно. - Думата беше изговорена лошо и му се изпусна лек стон. Дали беше болка от удоволствие, не бях сигурна, и не исках да питам.

- Още.

16

1

Американска мерна единица за обем, 1 пинта течност се равнява на 0.473 л. (473.17 мл)




Каза това, когато се опитах да се отдръпна. Суровият, метален вкус на кръвта му се върна в устата ми. Обемът беше далеч повече от капчиците, които бях приела през последните месеци. Продължавах да пия, игнорирайки желанието да повърна.

Нещо започна да се случва вътре в мен. Силата растеше, разгъвайки пипалата си и разклонявайки се в желанието си да се влее в мен. Изведнъж всичко изглеждаше по различен начин. Под мен кожата му имаше по-остър аромат, който не бях забелязала. Стаята миришеше на по-ранната пот от тялото ми и потта на телата на тези преди нас. На заден план, шумът от хората в другите стаи растеше, както и звукът от навън. Зрението ми се кристализира както никога досега. Мракът се осветяваше сянка след сянка.

Чувството от неговата кожа под устните ми стана почти сладострастно. Захапах го по-силно, внезапно радвайки се на прилива на кръв в устата си. Дръпнах главата му назад, захапвайки отново и чувството беше страхотно. Беше като нещо, което съм искала да направя през целия си живот. Започнах да се възбуждам. Краката ми се увиха около кръста му докато се притисках срещу него, дърпайки главата му назад отново, и кръвта му беше .... прекрасна на вкус.

- Достатъчно.

Боунс отскубна устните ми от себе си и аз се борех с него, защото не исках да спирам. Не можех да спра. Ръмжейки се опитах да го захапя отново, но той усука ръцете на гърба ми и се хвърли върху ми. Теглото на тялото му и силата му ме заковаха на пода.

- Просто се успокой. Дишай. Преодолей го, Котенце, ще отмине.

Първоначално се борех, после малко по - малко лудостта, която ме беше хванала поотмина, докато вече не гледах Боунс с желанието да го пресуша. Думата кръвожадност вече имаше ново значение за мен.

- Как издържаш? - Думите излизаха задъхано от устата ми и той отпусна железната си хватка върху ръцете ми. Въпреки това не слезе от мен.

- Не може да се контролираш, поне през първите дни. Убиваш всичко около себе си, за да усетиш нуждата, когато тя дойде. След това се научаваш да се самоконтролираш. Това, което току-що получи бе само вкусване. До идната седмица, ефектите няма да въздействат върху системата ти. Отново ще бъдеш себе си.

Беше убеден, че ще доживея следващата седмица. Коя бях аз, че да оспорвам?

- Мога да усетя аромата ти. - Удивление изпълни тона ми. - Усещам миризмата си върху кожата ти. Мога да подуша всичко. Мили Боже, има толкова много аромати в тази стая...

Извън другите аромати, които просто се бяха усилили, този бе почти нов аромат. Боунс често повтаряше, че носът ми е декоративен, след като беше едно от малкото неща у мен, които бяха човешки. Никога преди не съм знаела какво предимство може да бъде




това сетиво. Можех да съм сляпа и глуха и да знам какво точно се намира около мен само чрез благоуханието.

- Не съм осъзнавала колко различни са нещата за теб. Как можеш да минаваш покрай обществени тоалетни без да ги отбягваш? - Забавно е какво мисли съзнанието в при най-абсурдните моменти. Боунс се усмихна и ме целуна нежно.

- Сила на волята, любима.

- Това ли е усещането да си истински вампир? - Това беше въпросът. А усещането беше.... хубаво. Това ме уплаши до смърт.

- Току-що изпи около два пинта стара носферату. Кипяща от двеста и четиридесет години. Ти сякаш изсмукваш силата ми, затова по някакъв начин, да, това е усещането. Да не би да ми казваш, че ти харесва?

Леле. Това беше мисъл, която дори не можех да си позволя, защото ми харесваше ужасно много, толкова много, че се страхувах да не се пристрастя.

Той прочете емоцията в очите ми и знаеше, че няма да получи отговор. Вместо да чака такъв, той ме целуна по-силно и аз изстенах изненадано. Дори и вкусът му беше по-остър.

Когато целувката свърши, той ме погледна.

- Когато настъпи моментът, без значение какво ще открием, искам да отприщиш всичко, което таиш в себе си. Всичко. Имаш сила и искам да я използваш цялата. Отдай се на яростта и я остави да те нахрани. Убивай всичко - вампир, човек – всичко, което стои на пътя ти и ти пречи да върнеш майка си. Помни, ако са там и не са оковани във вериги, то са хора на Хенеси и са твои врагове.

- Готова съм. - Умствено хвърлих съвестта си в мрачен, дълбок кладенец и си обещах да я извадя по-късно. Ако имаше по-късно.

Боунс стана от леглото с грацията и скоростта, която само немъртвите можеха да притежават. Освен мен сега. С неговата кръв течаща във вените ми, аз почти го имитирах. Той пукна кокалчетата на пръстите си и завъртя главата около раменете си, изумруденият блясък в тъмно кафявите му очи беше последван от моят.

- Тогава да отиваме да закопаем всички.




23

КОЛОВЕТЕ И НОЖОВЕТЕ БЯХА В БОТУШИТЕ опасли бедрата ми, a в колана ми бяха скрити други смъртоносни нещица. Карахме, за да се срещнем с мъжете на Хенеси на същото място, където се опитахме да го убием и където той остави Франческа. Това означаваше другата част от малката кодирана бележка. От там те щяха да се уверят, че не сме следвани от никакво подкрепление и щяха да ни отведат до мястото, където държаха майка ми. Боунс не беше обезпокоен от очевидния набор на оръжия, които имах по мен, тъй като Хенеси и хората му нямаха и представа, че мога да ги използвам и сигурно щяха да бъдат развеселени от сребърната ми артилерия. Боунс не носеше нищо, знаейки, че всяко оръжие ще му бъде отнето. Планът му беше ужасяващ в своята простота – да им позволи да го заведат в сградата, където държаха майка ми и когато ни преметнат и не я освободят, аз щях да се появя с гръм и трясък.

- Но ако те прободат веднага щом те видят? – Стомахът ми се сви при мисълта. – Господи, Боунс, не можеш да рискуваш.

Той ми хвърли изморен поглед.

- Не и Хенеси. Той ще иска да го проточи със седмици. Казах ти, той не убива бързо и милостиво. Особено хубавец, който вече му е причинил достатъчно проблеми. Не, ще иска да чуе как го умолявам. Ще има време.

Небрежният начин, по който описа собствените си бъдещи мъчения и смърт ме изуми, тъй като приемах присърце тези проблеми. Но все пак, той бе просто практичен. Или планът ни щеше да проработи или не, и ако не, нямаше план Б.

- Боунс – Хванах ръката му и очите ми изкрещяха всичко това, което нямах време да кажа. Той ме стисна в отговор и нежно се усмихна.

- Запази тази мисъл, Котенце. Възнамерявам да се моля на нея.

Почти стигнахме.

- Остави ги да подушат страха ти, той ще ги успокои. - Тихо ми прошепна той преди да стигнем прекалено близо. - Не бъди силна преди да се наложи да бъдеш.

Е, със сигурност това беше нещо, с което можех да се съглася. С новия ми нос дори аз можех да усетя това, което идваше от мен. Миришеше болнаво сладко, като загнил плод. Да се поддам на страха за по-добър ефект? Едно смърдящо блюдо, идва веднага.




В тъмното четири големи джипа с изключени фарове чакаха по банкета на пътя. Когато колата ни спря, мигновено бяхме заобиколени от шест вампира. Сякаш се появиха от нищото, но с чувство на облекченост осъзнах, че техните движения ми изглеждаха ясни и бавни. „ Да живее кръвта на Боунс” иронично си помислих. Амин.

- Дойде все пак. - Един от тях стоеше до прозореца.

Боунс свали стъклото и го погледна.

- Здравей, Винсент. Очарован съм да те видя тук.

Отегченият тон на гласа му ме накара да мигна. Никога не бих могла да постигна такова изкуствено хладнокръвие.

Винсент се усмихна.

- Наричай ме Суич.

Кучи син! Това ли беше помощника на Хенеси? Този, който вършеше цялата мръсна работа, с която Хенеси не искаше да си дава труд? Суич изглеждаше дори по-млад от мен, с момчешки черти и кестенява коса. Господи, той дори имаше лунички! Ако го облечеш в униформа на бойскаут ще си бъде точно на мястото.

- Изненада ме като я доведе със себе си. - продължи Суич.

- Тя настоя да дойде. Искаше да види майка си и не успях да я спра. – Умереността на гласа му отново ме смути.

Суич ме огледа и аз услужливо оставих тревогата да се просмуче в порите ми. Усмихна ми се широко като откри зъбите си, които се показаха зад устните му.

- Имаш хубаво семейство, Катрин. Съжелявам за баба ти и дядо ти. Знам, че е грубо да хапнеш на крак, но нямах много време.

Изключително трудно преглътнах гнева си. Не можех да им позволя да видят как очите ми блестят и да разваля изненадата. Благодаря на Бога, че съм експерт в контролирането на погледа си. Този кучи син мислеше, че ще му се размине за подгравките със смъртта на баба ми и дядо ми? Точно там и тогава реших, че ако умра ще го взема със себе си.

- Къде е майка ми? - За мен нямаше равнодушни шеги, само чиста омраза. Само това можеше да очаква.

- При нас е. - Друг се приближи до Суич и му съобщи, че не са видяли никой да ни следи.

- Е, нека тръгваме. Вярвам, че няма да изостанете? - Суич отново се обърна към Боунс.

- Не се тревожи за мен. - Отвърна му спокойно Боунс.

Суич измърмори и бавно тръгна към колата си.232 Любителски превод на Night Huntress Translate Team, Форум България Свят



- Страх ме е. - Казах когато потеглихме, изговаряйки думите, които бяхме репетирали по-рано. Те можеха да ни чуят дори от пет коли разстояние.

- Просто стой в колата и не излизай. Когато майка ти се качи, тръгваш незабавно, нали помниш?

- Да, ще го направя. - Когато в ада завали сняг. Ръцете ме сърбяха да ги разкъсам.

По сигнал започнах да плача и да издавам хленчещи звуци, докато наум отброявах времето. Скоро, много скоро щяха да разберат, че един от техния вид беше станал баща. Разплатата беше кучка, която се оказа, че беше моята специалност.

Шофирахме 40 минути преди да отбием пред разнебитена къща на десет мили от магистралата. Постройката беше приветлива и усамотена, с дълга алея, перфектното място за клане.

Боунс спря и паркира колата, но не изключи двигателя. Очите му срещнаха мойте за секунда преди вратата му да се отвори широко.

- Пристигнахме. Хенеси каза, че ще я пусне веднага, щом влезеш.- Суйч беше отново до вратата с лице светнало от същата злобна усмивка.

Боунс се намръщи:

- Не мисля така, приятел. Доведете я до вратата, така че да я видя и тогава ще дойда. Ако не, можем да започнем да танцуваме още сега. - Спокойствието напусна гласа му, а очите му избледняха до зелено. Суич все още изглеждаше неспокоен, въпреки че бяхме обградени и блокирани отзад от другите коли.

- Можеш да чуеш сърцето й отвътре. Жива е. - Отбранително се противопостави той.

Боунс се изсмя сухо.

- Чувам седем сърца там и кой може да каже кое е нейното? Какво има да криеш? Сделка или не?

Суич го изгледа гневно и с едно кимване един от вампирите изтича в къщата.

- Ето виж...

Затаих дъх. В приглушената светлина на прозореца видяхме лицето й. Около гърлото й беше обвита ръка, която я придържаше към гърдите на похитителя. От главата й се стичаше кръв, която беше капала на петна по блузата й и я беше оцветила в червено.

- Ето го твоето доказателство. Доволен ли си сега?

Боунс кимна веднъж и излезе от колата, а шестте вампира незабавно го заобиколиха. Прехвърлих се на шофъорската седалка и заключих вратата.




- Чакай там. - Суич ми се усмихна през стъклото. - Ще я изведем навън и можеш да тръгваш.

С липсата си на интерес към мен предположих, че или майка ми не им беше казала каква съм, или те не й бяха повярвали. Благодаря на Бога, че бяха глупаци.

Входната врата се затвори зад гърба на Боунс и останах сама в колата, блокирана от трите страни от джиповете. За мое облекчение дръпнаха майка ми от прозореца, така че вече не я виждах.

- Виж кой дойде на купона! - Нечий глас изгърмя отвътре, звучейки злобно и ликуващо. Веднага го разпознах – това беше Хенеси. - Внимавай какво си пожелаваш, Боунс. От години се опитваш да разбереш кой работи с мен, така че добре се огледай. Освен един всички сме тук.

Там бяха всички, те, хората, които разбиха стотици животи, не само моя. Мислех си за всички семейства, които тези отрепки бяха разкъсали и това ми даде сила. С твърда ръка грабнах телефона и набрах номера от визитката, която ми беше дал детектив Мансфилд сякаш в друг живот.

- Полиция в окръг Фланклин, какъв е проблемът?- Прозвуча женски глас.

- Да... - Поех дъх. - Обажда се Катрин Крауфилд. Намирам се на отбивка на магистрала 71 и 323, на няколко мили от Бетел роуд, в къща в края на задънена улица. Аз пронизах детективи Мансфилд и Блак със сребърни ножове през китките. Елате да ме хванете.

Затворих, когато тя започна да заеква и включих колата отново на скорост.

Входната врата внезапно се отвори и Суич излетя навън с нечовешка скорост. Бяха ме чули, както си и мислех, и идваха да ми запушат устата. В целия си план те нито веднъж не заподозряха, че Боунс ще ме накара да звънна на полицията. Винаги гордостта идва преди падането. Със свирепа усмивка към Суич натиснах газта. Джиповете ме бяха блокирали от всички страни, освен отпред. Готови или не, момчета, ето ме идвам!

Колата се изстреля напред, а Суич избегна удара като се метна върху капака. Разби предното стъкло и се опита да ме хване, но в ръката ми вече имаше острие. Забих го във врата му и завъртях. То разкъса гърлото му, когато се свих под волана. Колата се блъсна в къщата. Последва драматична експлозия от дърво и тухли, когато автомобилът се разби в предния прозорец. Пронизителният звук от метал и счупено стъкло беше направо оглушителен. Без колебание скочих през разбитото предно стъкло и докато мятах сребърни ножове по всичко, което идваше към мен, се претърколих по капака. Боунс знаеше и залегна, а виковете на болка съпътстваха свистенето на бесния двигател, който се изкашля и изхърка в предсмъртна агония.

Хенеси беше в останките на централната стая заедно с двадесет и петте вампира. Богородице, те бяха повече от предвидените! Майка ми беше захвърлена в ъгъла с вързани ръце и крака, а широко отворени те й, невярващи очи бяха вперени в мен.




Червената мъгла от ярост, която така внимателно контролирах, след като видях безжизнените ми баба и дядо, избухна и я оставих да ме завладее. От гърлото ми се изтръгна отмъстително ръмжене и очите ми засветиха със смарагдовозелен пламък.

Боунс се възползва от разсейването. Вече бяха започнали да го оковават, когато направих гараж в къщата и сега той грабна висящите вериги от китките си и ги уви около врата на най-близкия вампир. С едно безпощадно и рязко движение главата на кръвопиеца се откъсна и Боунс като вихрушка от прах и скорост тръгна към следващия.

Три вампира се нахвърлиха върху мен със смъртоносно идължени зъби, също както ножовете ми. Отдалечих се от зъбите им и започнах да нанасям тежки удари с крака, докато един от тях не падна. Веднага се метнах върху него, издълбах сърцето му и го разсякох с един удар преди да се претърколя и да повторя със следващите двама.

Един чернокос вампир се сети и се втурна към майка ми . Хвърляйки се напред, на практика прелетях стаята и се приземих върху гърба му. Той почти я беше докоснал, когато среброто изсвистя и се заби в сърцето му. Едно жестоко завъртяване на ножа го довърши, но тогава силен удар ме изкара от равновесие и залитнах напред. Вместо да се боря оставих тялото ми да се сгъне и нападателят прелетя над главата ми вместо да ми налети. Никои от тях не беше подготвен за скоростта ми. Той беше забучен на стената зад гърба си дори преди да нападне отново, взирайки се тъпо в сребърната дръжка, която стърчеше от гърдите му.

С един от ножовете прерязах въжето, което опасваше майка ми.

- Излез навън! Веднага!

Избутах я от пътя на новата серия от нападения и скочих във въздуха само за да се приземя зад други два вампира. Отприщвайки цялата си увеличена сила, ударих главите им една в друга достатъчно силно, че да раздробя черепите им, а след това намушках и двамата през гърба с нож във всеки юмрук. Силата на ударите ми беше толкова силна, че ръцете ми преминаха през тях. С жестоко ръмжене се обърнах и използвах сгърчените им тела като щитове. Зъбите, които бяха предназначени за врата ми, вместо това се впиха в мъртвата плът. Забих кървавия си нож в следващия звяр така, че ръката ми мина през гръдния му кош, излизайки от другата страна. Преди следващият куп от наследници на Носферату да ме връхлети, хвърлих тялото от другата си ръка. Забавих ги достатъчно, за да успея да се освободя от трупа и да хвърля още сребърни остриета с дяволска точност. Едното се заби право в окото на идващия към мен вампир и от устата му се изтръгнаха ужасяващи писъци преди друго да се забоде между зъбите му.

Изглеждаше така, сякаш вадех среброто от телата само и само за да хвърлям отново и повече в болезно жонглиране. Недостатъкът на това бе, че беше опасно, но иначе цялото ми тяло беше в изправност. Изпитах яростен екстаз, когато завъртях нечия глава така грубо, че тя се откъсна. После я хвърлих като топка за боулинг през стаята, за да оцеля гърба на вампира, който се приближаваше към Боунс. Около едната му китка все




още беше затегната верига и той я завъртя така бързо, че тя се превърна само в сиво петно.

Човек се опита да се изкачи покрай останките на колата, за да ме заобиколи. Без да спирам забих нож в черепа му, но нещо във внезапния писък и последвалата тишина ме накара да осъзная, че току-що бях убила човек. Вампирите не умират толкова лесно. Интересно, но не усетих ни най-малко угризение. Ако ме преследваха, значи бяха зло, с пулс или без.

В далечината завиха сирени. Идваха. Очевидно Мансфилд беше получил съобщението.

През разпадащата се външна стена на къщата видях проблясъщите на червените и сините светлини. Бяха много, наближаваше една малка армия. Оцелелите вампири също ги видяха и започнаха да се разпръскват. Това беше нещото, на което се надявахме. Бяха толкова по-лесни за убиване, когато бяха с гръб към нас. Още сребро намери плътта, докато се хвърляха през руините от къщата.

Изпълни ме дяволско ликуване, а воят, който избухна в гърлото ми, беше на победителят от клането. Той разтърси останките от стъклата по прозорците, докато кръстосвах бързо между телата в търсене на още някой да унищожа. С ъгълчето на окото си видях Боунс, зловещо ухилен, да разкъсва вампир, нямал късмета да се изправи пред него. Една ръка прелетя през касапницата, за да се приземи бърху купчината от телесни части, последвана от главата.

- Полиция! Хвърлете....!

Гласът, който звучеше от мегафона внезапно замлъкна, когато светлината на прожекторите освети сцената. Бяха останали само шест вампира, а три от тях бяха пронизани с множество остриета. Изстрели започнаха да валят от полицейските пистолети. Стреляха бясно по всичко, което мръдне и без да знаят по какво стрелят изобщо. Това принуди оцелелите вампири да се нахвърлят върху тях.

Залегнах. Куршумите бяха много по-болезнени за мен. От тази ниска точка на предимство видях Хенеси и Суич, тези торби слуз, да пълзят покрай развалините на колата. Те бяха стигнали почти до дупката в стената, от където можеха да избягат в близката гора.

Усещах как омразата кипи в мен и имах само една определена, кристално ясна мисъл : „Само през трупа ми”. Те нямаше да ходят никъде, освен ако не бях изстинала под земята.

- Хенеси! - изръмжах. - Идвам за теб!

Хенеси обърна глава с невярващ поглед, но Суич не. Започна да пълзи по-бързо. Гърлото му беше заздравяло от по-ранният ми сблъсък с него и по начинът, по-който бързаше, разбрах, че не иска реванш.




Беше ми останал само един нож, но беше голям. Ръката ми се затвори около него със захвата на прокълнат. Стоях като насочвах цялата си енергия и се хвърлих към тях, напълно игнорирайки валящите куршуми.

Суич беше по-дребен и използва това като преимущество, за да се свие под изкривената рамка на колата. Хенеси беше висок мъж, перфектната мишена. Нахвърлих се върху него с цялата ярост, която ме тласкаше напред. И двамата се сблъскахме със стената на къщата. Падна още мазилка. Хенеси посегна към врата ми, но успях да го отблъсна. Вместо това зъбите му се впиха в ключицата ми, а болката ме проряза докато разкъсваше плътта ми. Тъй като бяхме заклещени между автомобила и разпадащата се стена не можех да се освободя от него. Хенеси разтърси главата си като акула, отваряйки по-широко раната, докато другата му ръка беше заклещена под мен. Ритнах го жестоко, но не ме пусна. Това беше най-лошото положение да бъда с вампир, ето защо тренирах толкова усилено с ножовете да убивам от разстояние. Странно, но думите на Спейд оттекнаха в главата ми „ този тупкащ пулс във врата е най-голямата ти слабост...” . И Хенеси и аз знаехме, че трябваше само да се държи и с мен щеше да бъде свършено. Всяко стискане на устата му го водеше все по-близо до гърлото ми.

За секунда взех решение. Може да падна, но ще те взема със себе си. Свободната ръка, с която досега се опитвах да го отблъсна, използвах, за да се притисна към него. Хенеси вдигна глава, достатъчно, за да се ухили, а кръвта капеше от челюстта му. Тогава той поднесе устата си към незащитения ми врат. Въпреки че зъбите му се притискаха към кожата ми, забих сребърния нож през гърба му. Цялото му тяло се стегна, но не спрях, за да видя дали е достатъчно. Продължих да въртя и забивам острието все по-дълбоко, усещайки резките му конвулсии, докото спря да се движи изобщо. Устата върху гърлото ми освободи захвата си и се отпусна. И когато го отблъснах той беше буквално и преносно мъртво тегло. Нямаше време да празнувам. Изстрели далеч от къщата ме накараха да обърна глава точно навреме, за да видя как Суич изчезва между дърветата. Беше преминал през полицейската барикада и бягаше към свободата. Скочих, за да го догоня, но свистене на куршум твърде близо до мен ме накара да залегна отново.

- Боунс! – изкрещях. - Суич се измъква! Тръгна към дърветата!

Боунс прободе врата на най-близкия вампир, така че ръката му излезе от другата страна. Четири куршума последователно се забиха в него, но той почти не мигна. Лицето му се изкриви от нерешителност. Ако тръгнеше след Суич щеше да ме остави, а целта беше да се измъкнем преди цялата кавалерия да нахлуе. Но не бяхме предвидили броя на вампирите. В такъв случай Боунс трябваше да изпозва тялото си като щит, за да избягаме. Нито един от тези варианти нямаше да проработи, не и ако искаше да хване Суич.

Всичко, за което можех да мисля беше как баба ми гледаше в мълчаливо обвинение и дядо ми, проснат на кухненския под.




- Хвани го сега! Върни се за мен по-късно! Хвани го! - Това беше рев на необуздана страст. Исках това създание мъртво. Истински, мъчително мъртво. Всичко друго можеше да почака.

Взел решение, Боунс се втурна през стаята със скорост, която дори кола не можеше да постигне. С едно мигване вече го нямаше, а куршумите бяха прекалено бавни да го уцелят.

Един от оцелелите вампири се възползва от ситуацията и хвърли един от моите ножове към мен. Среброто се заби високо в бедрото ми, само на сантиметри от артерията. Пренебрегвайки болката, го издърпах от крака си и го запратих право в сърцето му. Наградата ми беше прекъснат писък на агония.

Внезапно в ушите ми прокънтя взрив и бях изтласкана настрани. Когато седнах, за да се прицеля с ножа си, някой друг вече ме беше уцелил. Изгарящо горещия метал раздра рамото ми когато куршумът се заби в къщата. Задъхана опипах раната и чух гласове, които бяха почти над мен.

- Не мърдай! Не мърдай! Вдигни ръце в шибания въздух! – Треперещо ченге стоеше над мен. Беше заобиколен от други три, които оглеждаха кървавата баня в хола с изплашени очи. Бавно вдигнах ръце, треперейки от болката, която обземаше рамото ми.

- Арестувана си! – Изхърка паникьосан полицай. Бялото на очите му се въртеше в главата му, а вонята на страха му ме заля.

- Слава Богу! – Отговорих аз. Като се има предвид всичко, това беше по-добър завършек, от този, който бях очаквала.

24

ПРОЧЕТОХА МИ ПРАВАТА, НЕЩО, на което не обърнах особено внимание, защото не се нуждаех от предупреждение, за да знам, че е в мой интерес да си затварям устата. Тогава, след половин час на отказване да отговарям на каквито и да било въпроси, докато бях закопчана за носилката в линейката, висок, кльощав полицай си проправи път през тълпата.

- Взимам я със себе си, Кърклънд.238 Любителски превод на Night Huntress Translate Team, Форум България Свят



Полицаят, който ми четеше правата, вероятно Къркланд, се стресна. – Лейтенант Исак? Но…

- Не ме лейтенантосвай, скоро това място ще бъде пълно с медийни хеликоптери, а ние се нуждаем от някои отговори! – Отсече мъжът.

- Хей, момчета, простреляна съм. Знаете, кървя и така нататък, - Отбелязах.

- Млъквай, - каза Исак рязко и ме откопча от носилката. Лекарите го изгледаха с недоверие. Исак ме издърпа след себе си за закопчаните ръце, изпращайки нова болка през рамото ми. Къркланд зяпна, но не каза нищо. Изглеждаше така, сякаш няма търпение да се махне от тук.

Лейтенант Къркланд ме бутна не особено нежно на задната седалка на една немаркирана полицейска кола. Единственото официално нещо в нея беше примигващата червена светлина на таблото. Огледах се учудено наоколо. Това ли беше обичайната процедура?

- Ранена съм, а вие, клоуни, ме държахте вече тридесет минути. Не трябва ли да бъда закарана в болница? – Попитах, когато Исак натисна газта.

- Млъквай, - Каза отново той, минавайки през лабиринта от полицейски коли около унищожения имот.

- Защото всеки добър адвокат със сигурност ще нарече това нарушаване на правата ми, - Продължих, игнорирайки го.

Той ме погледна злобно в огледалото за обратно виждане. – Млъквай, по дяволите, - Повтори, подчертавайки всяка дума.

Това не беше нормално. Разбира се, това беше първият ми арест, но все пак. Подуших въздуха въпросително. Исак имаше миризма, която не можех да определя. Не бях определила нищо по миризмата му.

След няколко минути Исак беше избегнал активността на пътя. Той изсумтя като от удоволствие и отново срещна погледа ми в огледалото.

- Какъв срам, Катрин. Момиче като теб, чийто живот е пред нея, да захвърли всичко като се забърка в далавера с бяло робство. Дори си убила баба си и дядо си, за да прикриеш с какво се занимаваш. Каква трагедия.

- Полицай Тъпак, - казах отчетливо, - да ти го начукам.

- Ооо, езика, - Изкудкудяка Исак. – Но не съм изненадан да го чуя от теб. Беше готова дори да продадеш майка си в такова робство, нали?




- Ти трябва да си най-тъпият… - Започнах яростно и спрях, поемайки си дълбоко въздух. Исак знаеше прекалено много и вече знаех каква е тази миризма.

Още щом Исак завъртя ръка, аз се изстрелях на предната седалка. Пистолетът му изхвърча, но патрона се заби в седалката вместо в мен. Колата се отклони опасно, когато Исак се опита да се прицели отново.

Ударих главата му във волана. Отклонихме се от пътя, за щастие празенпоради ранния час, и сграбчих волана, за да ни предпазя от разбиване. Когато Исак вдигна поглед секунда по-късно, замаян и кървящ, бях насочила пистолета му към него.

- Отбий кротко и бавно или ще пръсна мозъка ти и по двама ни.

Той се опита да измъкне пистолета, но го ударих в челюстта преди пръстите му дори да го докоснат. – Направи го отново, Рънфилд17. Виж какво ще ти се случи.

Очите му се разшириха. Изсмях се злобно.

– Да, знам какъв си. Избери си име – Рънфилд, вампироподобен, прилеп-кучка, което и да е. Вониш на вампири и то не само на мъртви. Когато се сбръчкат имат по-различна миризма, кой да предположи? Та чие момче за всичко си? Чий блед, студен задник целуваш с надеждата да бъдеш превърнат един ден?

Исак спря колата. Вече бяхме в страни от пътя. – Правиш най-голямата грешка в живота си.

Изключих от скорост и го стиснах за топките преди да успее дори да извика. Той го стори веднага щом ги стиснах по-силно.

- Кой беше? Кой те изпрати да ме довършиш?

- Майната ти.

Стиснах ги сякаш бяха анти-стрес топки. Исак изкара силен писък, който веднага ми докара главоболие.

- Сега, ще те попитам още веднъж и не ме ядосвай повече. Кой те изпрати?

- Оливър, - Дойде болезненият отговор. – Беше Оливър!

Това не беше името на кмета. Всъщност, не беше никой от списъка ни със заподозрени – хора или вампири.

17

1

Р. М. Рънфилд е герой от романа “Дракула” на Брам Стокър. Психически нестабилен, по-късно се оказва, че е под влиянието на Дракула. Манията му включва яденето на други живи същества, като мисли, че така абсорбира жизнената им енергия.




- По-добре ме накарай да ти повярвам. Оливър кой?

- Итън Оливър!

Замръзнах шокирана. Исак издаде задъхано хихикане. – Не знаеше ли? Хенеси беше сигурен, че Франческа е казала на Боунс.

- Итън Оливър, - Прошепнах. – Губернатор Итън Оливър? Той е вампир?

- Не, човек е. Просто е намесен в бизнеса.

Дойде си на мястото. – Той е партньорът в сянка на Хенеси! Боже, гласувах за него! Защо го е направил?

- Пусни ми топките! – Каза грубо Исак.

Вместо това ги стиснах по-силно. – Ще пусна, когато придобие смисъл, а часовникът тик-така. С всяка изминала минута ще стискам по-здраво. Не са ти останали повече от пет

- Той искаше да се кандидатира за президент и използва Охайо като подиум, - изкара на един дъх Исак. – Оливър се натъкна на Хенеси преди няколко години. Мисля, че беше, когато си купуваше жена. Хенеси излезе с идеята да събира хора за храна, както е правил в Мексико, и на Оливър му хареса. Проблемът е, че хубавите, млади момичета се продават лесно, но става бъркотия, когато изчезне цяла група. Така че сключиха сделка. Хенеси почиства улиците от бездомните, наркодилърите, проститутките и дегенератите от своя страна, а Оливър се уверяваше, че докладите ще изчезнат и Хенеси да продължи да радва клиентите. Но това беше много работа, така че Хенеси започна да събира адресите на момичетата и да спира докладите преди да са започнали. Улесни доста работата ми, да не се налага да слушам всички тези хленчещи семейства. Беше перфектно. Нивото на престъпността намалява, икономиката процъфтява, гласоподавателите са щастливи, Оливър изглежда като спасителят на Охайо… а Хенеси трупа пари.

Клатех глава в недоверие в безсърдечието им. Откровено казано, не знаех кой беше по-лош – Хенеси, за това, което прави, или Оливър, да се изкарва герой върху костите на стотици жертви.

- Очевидно Оливър те е изпратил да ме убиеш, но какво общо имат с това майка ми и другите момичета, които бяха в къщата? Какво щяхте да правите с тях и те предизвиквам да ме излъжеш.

Новото ми стискане изкара писък от него, но също и подчерта идеята. Каквото и да ми кажеше след това, нямаше да е сладко.

- Оливър откачи, когато чу, че полицията е в къщата и как някои момичета са открити живи. Искаше всички следи към него да бъдат заличени, така че се предполагаше да те застрелям и да заложа бомба в болницата, където са отвели момичетата. Оливър щеше




да го препише на мюсюлманските екстремисти. Той видя как номерата на Буш успяха след 11 септември, така че мислеше, че ще може да го свали на следващите президентски избори.

- Копеле, - изръмжах. – Къде е бомбата?

- В шахтата.

Започнах да мисля бързо. Оливър щеше да очаква взрив в следващите няколко часа и когато не се случеше, щеше да изпрати някой друг да довърши работата.

- Исак, - Казах с любезен тон, - идваш с мен. Ще отменя вота си.

Губернаторската резиденция в Бексли беше празнично украсена за празниците. Отпред имаше голямо вечнозелено растение, допълнено със светлини, гирлянди и орнаменти. Още светлини бяха поставени навън, а градината беше изпълнена с коледни звезди в обичайните си за сезона цветове. Исак паркира до оградата от ковано желязо, което преграждаше входа.

- Какво смяташ да направиш, да натиснеш звънеца? – Попита саркастично той.

Седнах зад него на задната седалка, насочила собствения му пистолет към него. Призрачна енергия струеше от имота. О, тук са чудовищата, добре.

- Колко са? Знаеш какво имам предвид.

Той не се направи на глупав. – Три, може би четири вампира, плюс обичайните момчета.

Съдейки по сърцебиенето, там имаше около шест човешки пазача. Може би бяха просто невинни мухльовци, които си вършеха работата. А може би не. Да страдам от угризения на съвестта заради вампирите не беше обичайната ми практика. Ако бяха тук, за да пазят Оливър, значи знаеха прекалено добре какво става.

- Познават ли те? Пазачите? Идвал си тук и преди, нали?

- Постоянно, - Подсмихна се той. – Ебаваш се с грешния човек, кучко. Аз съм вътрешен.

- Аха. – Свалих ризата и сутиена си с една ръка, без да свалям пистолета и за секунда. След това издърпах косата си върху раната от куршума, за да я скрия. Колкото до останалата кръв по мен… е, нямаше какво да направя по въпроса.

Очите на Исак в огледалото за обратно виждане се уголемиха.




- Карай напред и им кажи, че носиш подарък за Коледа, - Казах спокойно, отпускайки се назад. – Сигурна съм, че няма да е за пръв път. И помни, че те държа на прицел, така че ако кажеш нещо друго, ще те изпратя в ада.

Исак се усмихна. Знаех, че ще направи нещо, но се надявах, че е достатъчно арогантен, за да изчака докато сме вече вътре.

- Готини цици.

- Тръгвай.

Той пое по алеята без повече подканяне. Когато наближихме охраната, преместих пистолета така, че бедрото ми да го скрива.

Исак свали прозореца, когато стигна до портата. Единият от пазачите подаде глава.

- Здравей, Франки, - каза Исак. – Върнах се.

- Два пъти за един ден, Джей? – попита мъжът. – Кого ни водиш?

Исак свали и моя прозорец. Стъклата бяха тъмни. Когато пазачът ме видя, погледна похотливо гърдите ми и се засмя.

- Няма значение. Предполагам, че е по-добре да не знам. Добър момент. Госпожата си тръгна само преди час.

- Това е добър момент, - Провлачи Исак, звучейки много по-уверено. – До после, Франки.

Минахме през портата и продължихме по алеята към къщата. Тъкмо мислех да си облека отново ризата, когато някой без сърцебиене излезе през входната врата.

- Помощ! – извика Исак… и се сви.

Вампирът стигна до колата в момента, в който дръпнах спусъка. Ако бях обикновен човек Исак щеше да успее, но аз бях наполовина вампир с две пинти от кръвта на Боунс, и той нямаше шанс. Главата на Исак експлодира. Кръв плисна навсякъде, покривайки прозорците и мен.

Вратата ми беше изтръгната в следващата секунда, но това ми беше достатъчно, за да се прицеля отново. В мълниеносна последователност стрелях в отворената уста на вампира, поваляйки го назад, натискайки спусъка отново и отново, докато не изпразних пълнителя и после скочих отгоре му.

Лицето му беше каша. Той заздравяваше, но имайки предвид състоянието на черепа му, това му отне твърде много време. С облекчение измъкнах ножа от колана му, забивайки го в сърцето му тъкмо навреме, за се обърна и да се изправя пред другите двама тичащи вампира.




Единият се отдели от земята. Наведох се, за да го оставя да прелети над мен. Вместо това, той се приземи върху колата, предоставяйки ми така нужните секунди, за да изтичам напред и да се хвърля върху партньора му. Няколко удара и той падна с израз на недоверие върху лицето си. Да те подценяват беше най-хубавото нещо.

Другият вампир си върна равновесието и ме завъртя, зъбите му блестяха. Чуваха се викове от вътрешността на къщата и от поста на охраната. Чух как Франки се обажда за подкрепление, а след това и звукът от бягството му. По дяволите. Скоро на това място ще е пълно с ченгета. Или по-зле.

Обърнах се с гръб и се престорих, че се спъвам. Зъбльото се хвана, отскачайки напред. Движението му направи така, че ножът, който метнах, да потъне още по-дълбоко в гърдите му. Все още се зъбеше, когато се приземи отгоре ми, а аз се преобърнах със задно салто и го изритах през предния прозорец, изправяйки се моментално, за да го последвам. По-добре той да се нареже, проправяйки път, отколкото аз.

Разрази се стрелба в и извън къщата, когато човешките охранители опитаха да защитят шефа си. Сграбчих умиращият вампир и го хвърлих към двамата най-близки стрелци, събаряйки ги. Тогава побягнах през трапезарията, покрай каменното огнище с хубавата светла облицовка и нагоре по стълбите. Зад мен настана хаос, когато се втурнаха в преследване.

Не им обърнах внимание. Чувах Оливър на телефона, да се обажда за помощ, и това беше единственото, върху което се концентрирах. Минах по коридора, ускорената му сърдечна дейност ме направляваше, и нахлух през вратата, която стоеше между мен и моята жертва.

Куршумът, предназначен за гърдите ми, се вряза в рамото ми, когато се наклоних, виждайки пистолета прекалено късно. Оливър стреля отново, уцелвайки ме в крака. Това ме повали и аз паднах, мигновено зашеметена от удара и се проклех за глупостта да се впусна така.

Франки и още двама пазачи дойдоха, пухтейки по стълбите. Не се обърнах, но задържах поглед върху Оливър, който насочи пистолета към мен с каменно спокойна ръка.

- Исак е мъртъв, - Казах грубо, пулсиращата болка от куршумите почти ме парализираше. – Няма да има експлозия в болницата.

- Губернатор Оливър! – Ахна един от мъжете. – Ранен ли сте?

Оливър имаше небесносини очи. Много ясни и ярки, и онази прошарено кестенява коса, перфектно оформена като от снимките за кампанията му.

- Франки, Стивън, Джон… изчезвайте от тук, – Каза ясно той.

- Но сър! – Отговориха в хор.

- Тя е на колене и я държа на прицел, изчезвайте от тук! – Изрева той. – Веднага!




В далечината се чуваше слаб вой на сирени. Твърде далеч, че да могат те да ги чуят. Тримата мъже напуснаха, знакът с глава на Оливър показваше, че трябва да затворят вратата след себе си. В стаята бяхме само аз и губернатора.

- Ти ли си онази Крауфийлд? – попита, без да отмества дулото и на сантиметър.

Не помръднах, мислено преценявайки нараняванията си и забелязвайки, с нов прилив на гняв, че тапетите в стаята му са с характерен червен и син индийски десен, и че подът е от твърда дървесина. Оливър трябва да е бил маскираният изнасилвач на Емили. Тя описа стаята му идеално. – Можеш да ме наричаш Кат.

- Кат, - повтори той. – Не изглеждаш толкова твърда, докато кървиш на пода ми. Кажи ми, къде е приятеля ти? Ловецът на глави?

Сирените се приближаваха. Нямаше много време. – Предполагам, че убива момчето на Хенеси - Суич. Свършен си, Оливър. Всички са мъртви. Завинаги.

Ръката му не трепна. – Така ли? – Тогава се усмихна. Ледено. – Е, има още много там, от където идва Хенеси. Няма да е трудно да се намери някой друг, който иска да прави пари като него, заедно с храната! Когато стана президент, тази страна ще претърпи големи промени. Ще спестя милиони на данъкоплатците и ще разчистим отрепките от улиците. По дяволите, ще сложа началото на благополучието на реципиентите18 и частните болници. Америка ще бъде по-силна и по-просперираща от всякога. Най-вероятно ще премахнат границата от два мандата след като встъпя в длъжност.

Сирените изпищяха от завоя. Вече оставаха само секунди.

- Няма да се случи.

Той се усмихна.

– Ти няма да го видиш. Напът съм да те убия при самозащита. Вече мога да видя заглавията: “Губернатор Храбро Предотвратява Опит За Политическо Убийство”. Точките ми ще се покачат с дванадесет пункта тази нощ.

- Итън, - Казах мило, чувайки тътена от крака, идващи към къщата. – Погледни ме.

Пуснах блясъка от очите си. Собственият му поглед се разшири, изненадано, и в тази секунда на разсеяност го атакувах, избивайки пистолета настрани, за да гръмне безобидно към стената.

- Ти кървиш… трябва да си човек, но очите ти… какво си ти? – прошепна той.

18

1

реципиент – медицински термин; приемател на клетки, тъкани или органи от донор при трансплантация, на кръв при кръвопреливане.




Смарагдовата светлина озари лицето му, а ръцете ми се стегнаха около гърлото му. – Аз съм Мрачната Жътварка, - изръмжах. Стъпките бяха почти тук… - Или както би казал Боунс, Червената.

Прекърших врата му точно преди вратата да се отвори. Когато половин дузина полицаи нахлуха, блясъкът напусна очите ми, и вече бях вдигнала ръце.

- Предавам се.

25

ИМАШЕ ТРИМА БОДИГАРДИ ПРЕД СТАЯТА МИ, а аз бях на единадесетия етаж. Дори бяха евакуирали тази част на болницата - разбрах го от тишината в стаите до мен. Очевидно бяха приели убийството на губернатора на сериозно. Доктори влизаха в стаята ми цяла сутрин, наглеждайки и ахвайки над мен, но не беше заради човека, когото убих. Беше заради бързото зарастване на раните ми. За час, трите дупки от куршумите в тялото ми бяха изчезнали. Раната от ножа, също. Белязването от вампирските зъби на Хенеси липсваше. Всичките ми драскотини и синини се бяха изпарили. Дори не бях на система - защото иглата не спря да се изпълзва от кожата ми. Наистина, чудех се как още не бях преместена в местния затвор, но след случая с Исак, не се оплаквах от липсата на намеса от страна на полицаите.

По пладне повече стъпки наближиха стаята ми. Някой каза "ФБР". Последва пауза и после вратата ми се отвори.

Един мъж влезе. Беше на около петдесет, с нормален ръст и оредняла въгленочерна коса с тук-там сребърни нишки. Очите му бяха със същия цвят като косата, но не бяха така уравновесени като отсенката си. Бяха изпълнени с интелект. Неговият партньор, който затвори вратата, бе доста по-млад, вероятно над двадесет. Той имаше къса и рошава кестенява коса и от начина по който се беше облякъл, разбрах, че е военен. Очите му бяха сини и приковани към мен с напрежение.




- ФБР, а? Е, не съм ли поласкана? - Не им трябваше екстрасензорен уред, че да уловят сарказма ми. По-младият мъж ми хвърли мръсен поглед.

Сребристата Коса се усмихна и пристъпи напред с протегната ръка.

- Ти може и да не си, но аз определено съм. Името ми е Доналд Уилиъмс, а това е Тейд Брадли. Аз съм шефът на поделение във ФБР наречено Поделение за Паранормално Поведение. Неохотно се здрависах с него, тъй като годините, в които бях живяла с маниери ми пречеха да откажа. С рязко отдръпване на ръката си, посочих Тейд Брадли.

- Ами той? Той не е от Бюрото, нито е резервна гума.

Уилиъмс се засмя, показвайки леко оцветени зъби от твърде много кафе или цигари.

- Правилно. Тейд е сержант от Специални Сили. И днес е моят бодигард.

- Защо ви е бодигард, агент Уилиъмс? Както виждате, съм прикована към леглото. - За по-голям ефект му показах белезниците си.

Той се усмихна великодушно. - Наричай ме Дон, аз съм си предпазлив. Ето защо Тейд носи Colt 45.

По-младият мъж ми показа ремъка на пистолета си, вързан около рамото му. Усмихнах му се леко и той ми отвърна с недружелюбно показване на зъбите си.

- Окей, гледай как треперя. С право съм сплашена. Сега ми кажете какво искате?

Не че не можех да позная. Вероятно искаха да си призная, че съм убила губернатора, да разберат какъв е бил мотивът ми и т.н. Но аз възнамерявах да замълча и после да се махна оттук. Боунс скоро щеше да се върне, не се и съмнявах, и заедно с майка ми, щяхме да се скрием. Два вампира бяха успели да се измъкнат и щеше да е твърде опасно за майка ми да остане сама в обществото, в случай че имаше възмездие след клането, което с Боунс бяхме отприщили. Едновременно вампири и политици.

- Ти си отлична студентка, получаваш високи оценки, от това което видяхме. Харесваш ли литературните цитати?

Окей, викторината на интелигенцията. Не бе това, което очаквах, но щях да отговоря. - Зависи. - Дон си издърпа един стол, без да чака покана, и седна до леглото ми. Брадли остана прав, ръката му нарочно сочеше мишената на пистолета.

- Какво ще кажеш за този от Шерлок Холмс - Когато си елиминирал невъзможното, каквото и да остава, колкото и да е неправдоподобно, трябва да е истината.

Изтръпнах. Тези двамата не излъчваха опасни вибрации, затова не мислех, че са от хората на Хенеси и Оливър, но със сигурност не биваше да се възприемат по-несериозно.

- И какво за него?247 Любителски превод на Night Huntress Translate Team, Форум България Свят



- Катрин, аз съм шеф на поделение, което изследва свръхестествените явления при убийства. Повечето хора смятат, че всяко убийство е свърхестествено по природа, но аз и ти знаем, че те могат да бъдат далеч по-сериозни от гнева на хората, нали?

- Нямам представа за какво говориш.

Дон ме игнорира. - Поделението ни не е припознато от Бюрото. Всъщност, ние сме комбинация от ЦРУ, ФБР и въоръжените сили. Един от малкото пъти, в които тези групи работят в хармония. Затова избрах господин Брадли за свое подкрепление днес, а не някакъв новобранец. Той тренира да оглави нова група от войници, които да се бият в много специална битка. Такава, която винаги се е измъквала под носа ни върху нашата собствена земя от векове. Знаеш за какво говоря, Катрин, и го знаеш по-добре от всеки друг. Нека престанем да се преструваме. Говоря за вампири.

Леле, Боже Господи, той току-що произнесе думата с В. Сега бях повече от предпазлива - бях поразена.

- Не си ли малко възрастен да вярваш във вампири, Дон? - Вероятно можех да не се срамувам от поведението си. Вероятно той ловеше риба с много големи залъци хляб.

Дон не се усмихна. Лицето му беше твърдо като гранит. - Изследвал съм много странни тела в кариерата си. Тела, които са някъде между сто и хиляда години, но облечени в съвременни дрехи. Това, разбира се, може да се обясни, но патологията им не може. ДНК-то им съдържаше изменение, което никога не е документирано в човешката или животинската история. Често попадаме на такива необикновени трупове, а мистерията около тях се задълбочава. Онази къща снощи беше оставена в безпорядък от онези анормални тела, които съвпадат с тялото на губернатора. Това е най-големият брой на такива тела, на който някога сме попадали, но знаеш ли какво беше най-голямото ни разкриване? Ти. - Гласът на Дон се понижи. - Прекарах последните шест часа, четейки всяко късче информация, което можех да открия за теб. Майка ти е отбелязала дата на изнасилване преди малко повече от двадесет и две години и е съобщила за неправдоподобен нападател, който пил от кръвта й. Смятало се е, че е твърде стресирана и детайлите били игнорирани. После ти си се родила след пет месеца. А полицията никога не хванала извършителят на престъплението.

- И какво от това? Майка ми е била истерична от травмата да бъдеш изнасилен.

- Не съм съгласен. Майка ти е казала цялата истина, само че никой никога не й повярвал. Точните детайли, които е описала са били твърде специфични. Внезапното пламване на зелен блясък в очите, изпъкнали вампирски зъби, невероятна сила и скорост, неща, които не би могла да чуе другаде. Нейната история се различава от другите с това, че ти е дала живот. Ти, която според Патологията имаш същата наклонност на изменение в кръвта също като мистериозните ни трупове. По-малко сила, но същия генетичен строеж. Виж, Катрин, за мен е чест да се запознаем, защото съм търсил някой като теб през цялата си кариера. Ти си една от тях, и не точно, потомък на човек и вампир. Това те прави най-ценното откритие на вековете.




Копеле. Трябваше да го хвана в кабинета на губернатора, проклети да са куршумите.

- Това си е почти история, но много хора имат редки кръвни групи и истерични майки. Със сигурност не съм по-различна от всяко момиче на моята възраст. И още повече няма такова нещо като вампир.

Дори гласът ми беше равен. Боунс би бил горд.

- Така ли? – Дон стана и кимна по посока на Тейд Брадли. – Сержант, сега ще ви дам директна заповед. Действайте веднага. Застреляйте госпожица Крауфийлд в главата, точно между очите.

Уау. Скочих от леглото и изкъртих металния му орнамент, завъртайки го в посока на ръката, която сочеше пистолет към мен. Последва шум от счупени кости. Със същото гладко движение, ударих Дон в колената, карайки го да падне, докато взимах пистолета от ръката на Брадли и го посочих делово право към главата му.

- Толкова съм болна от продупчено от куршуми тяло, и някой трябва да ви каже да имате малко повече уважение към болниците!

Дон, с прилепнало към пода лице, се надигна, за да ме погледне. Лицето му имаше изражение на задоволство.

- Ти си просто момиче, а вампирите не съществуват, а? Това беше най-изумителното нещо, което някога съм виждал. Движенията ти бяха размазани петна. Тейд нямаше времето и да се прицели. Ритъмът на сърцето на Тейд Брадли се ускори и от порите му започна да се излъчва страх. Някак си знаех, че страхът не беше присъщ за него.

- Какво искаш, Дон? – Значи това бе неговият малък тест.

- Би ли била така добра, че да освободиш Тейд? Може да задържиш пистолета, не че ще ти трябва. Очевидно си по-силна без него, отколкото той с него. Обмисли го като знак на добра воля.

- Какво ще ме спре да внуша своя собствен знак на добра воля направо в мозъка му? – Злонамерено. – Ами в твоя?

- Това, че имам оферта, която би искала да чуеш. Ако съм мъртъв, ще ми е по-трудно да говоря.

Е, едно на нула за него, за това, че е спокоен в такива ситуации. С рязко движение освободих Брадли и го бутнах през стаята. Той се подхлъзна и падна на пода до Дон.

Последва почукване на вратата. – Сър, всичко ли е наред там вътре? – Бодигардът звучеше разтревожен, но не нахлу вътре.




- Всичко е наред. Остани на поста си, никой да не влиза. Не отваряй тази врата преди да ти кажа. – Гласът на Дон беше уверен и силен, скривайки болката от удара в очите му от коленете.

- Какво ако грешите? Ами, ако той беше продупчил дупка в главата ми? Това би било трудно за обяснение.

Дон ме погледна възхитително. - Рискът си заслужаваше. Някога вярвала ли си толкова силно в нещо, че да си готова да убиеш, за да го докажеш?

Би било твърде лицемерно, ако кажех не. – Каква е офертата ти?

Дон седна, трепвайки от болката в коленете си. – Искаме теб, разбира се. Ти току-що изтръгна спойка матален орнамент и обезвъоръжи високо трениран войник с белезници за около секунда. Няма жив човек с такава скорост, но има много мъртви, които я притежават. След като видях на какво си способна, смятам, че не си несклонна да убиеш тези неща. Всъщност повечето, но все повече ще те издирват от сега. Твоята анонимност изчезна. Мога да се погрижа за това. О, знаех, че Оливър е замесен, много хора знаеха, но не можехме да го докажем, защото всеки агент, който пращахме да му направи проверка никога не се връщаше. Ти си различна. Ще изпращаме на тези същества някой от техните, а всички онези обвинения няма да бъдат от значение, защото Катрин Крауфийлд ще умре, а ти ще се преродиш в своя нов живот. Ще имаш подкрепа и компания. Ще станеш едно от най-скъпите оръжия, с които губернаторът на САЩ да защитава своите граждани от опасности, за които те изобщо не са уведомени. Не е ли това към което се целеше? Не си ли го знаела винаги?

Уау, беше добър, и ако Тими беше тук, щеше да се чувства напълно защитен. Наистина имаше мъже в черно и на мен току-що ми беше предложено да се присъединя към тях. Помислих за възможността и предимствата, ободряването от това да започна нов живот без да се страхувам от полицията или от това да погребвам тела и да крия природата си от заобикалящите ме. Само преди шест месеца щях да приема.

- Не.

Думата висеше между разстоянието в стаята. Дон премигна.

- Искаш ли да видиш майка си?

Беше приел отказа ми твърде лесно. Нещо ставаше. Бавно кимнах. – Тя тук ли е?

- Да, но ние ще ти я доведем. Никога няма да ти позволят да излезеш в коридора с този метален орнамент. Тейд, кажи на бодигардът да доведе госпожа Крауфийлд. И поискай една количка за инвалиди. Сякаш артритът ми се задейства. – С едновременно развеселен и изпълнен с болка поглед, той погледна коленете си.

Силно чувство на вина мина през мен.

- Ти си го заслужи.




- Заслужаваше си, Катрин, заслужаваше си да го докажа. Някои неща си струват въпреки последствията.

Мислейки за Боунс, не можех да твърдя обратното.

Изразът на лицето на бодигардът беше безценен, когато отвори вратата и видя Тейд Брадли да държи счупената си ръка в странен ъгъл и проснатият на земята Дон.

Орнаментът на леглото висеше от ръката ми и аз легнах невинно на леглото.

- Спънах се, а партньорът ми се опита да ми помогне и падна върху ми. – Каза Дон, когато стана очевидно, че нещо се беше случило. Бодигардът преглътна звучно и кимна. Помогнаха на Дон и по-късно вкараха майка ми в стаята. За секунда помислих да счупя прозореца и да избягам заедно с нея, но после изражението на лицето й ми каза, че няма да проработи.

- Как можа? – Попита тя, веднага щом вратата се затвори, гледайки ме така сякаш я бях предала.

- Добре ли си, мамо? Съжалявам за баба и дядо. И двамата ги обичах.

Сълзи се заформиха вътре в мен и изпълниха очите ми, тогава седнах и се пресегнах за ръката й. Тя се отдръпна, сякаш бях мръсна.

- Как може да кажеш, че съжаляваш? Как може да го твърдиш, след като те видях с онзи вампир?

Гласът й прерасна в крясък и аз нервно погледнах към вратата. Бодигардът вероятно беше изчезнал. Внезапно на лицето й се появи молба.

- Кажи ми, че греша. Кажи ми, че са ме излъгали, онези същества, които убиха родителите ми и ме взеха със себе си. Кажи ми, че не си вампир, мамка му!

Никога преди това не беше използвала тези думи пред мен и от устата й прозвуча грозно. Всичките ми страхове бяха оправдани, когато видях изражението й. Точно това, от което се опасявах. Тя ме презираше заради това, което бях сторила.

- Мамо, щях да ти кажа за него. Той не е като другите. Той беше този, който ми помогна да ги убия, не Тими. Преследва Хенеси и хората му от години.

- За пари? – Думите й бяха като удари. – О, чух хубава сделка относно това, докато ме държаха. Не спираха да говорят за вампирът, който убивал за пари. И се смееха, докато говореха за теб, казваха, че винаги се е интересувал от жени. В това ли си се превърнала, Катрин, в курва на вампир?

Ахнах. Колко осквернена беше направила връзката ми.

- Не го познаваш. Той рискува живота си, отивайки в онази къща, за да те спаси!




- Как би могъл да рискува живота си като е мъртъв? Мъртъв, и сее смърт със себе си! Заради него онези убийци дойдоха в дома ни и вината е твоя, че си се замесила с него! Ако не се чукаше с вампир, сега родителите ми щяха да са живи!

От всичко, което беше казала, това ме заболя най-много. Вероятно не бих могла да защитя своето участие в тяхната смърт, но нямаше да й се размине за това, че обвинява Боунс.

- Не се осмелявай, мамо! Не се осмелявай! Знаеш с какво се занимавам от шестнайсет годишна, излизайки през цялото време, търсейки вампири. И знаеше колко е опасно това. Ти от всички знаеше най-добре, заради случката с баща ми, и продължаваше да ме окуражаваш да го правя, ето това е вината ти! И аз го правех, продължих да го правя, отказвах да спра, когато Боунс ме караше да престана отново и отново, затова вината е моя! Ако никога не се бях срещнала с Боунс, ако никога не се бях чукала с вампир в живота си, баба и дядо също можеха да бъдат убити, заради това, в което двете участвахме и без него. Ако някой е виновен за смъртта на баба и дядо, това сме ти и аз. Не той. И двете знаехме, че един ден може да се върне, и от тази гледна точка, ние сме по-отговорни за смъртта на баба и дядо, отколкото той някога би могъл да бъде.

Лицето й пребледня, но гласът й, когато се завърна, беше нисък и резониращ.

- Може би си права. Може би аз също съм отговорна за смъртта на родителите си и трябва да живея с тази мисъл през остатъка от живота си. Но не се налага да го изживея с вампир в него! Катрин, обичам те, но ако продължаваш да поддържаш отношения с това същество, не искам да те виждам никога повече!

Тези думи ме уцелиха по-лошо от куршумите. Мислех, че съм подготвена да ги чуя, но ме болеше повече отколкото някога си бях представяла.

- Не ми го причинявай, мамо! Ти си единственото семейство, което ми е останало!

Тя седна и изпъна гръб в стола си дотолкова, доколкото болката в ребрата й позволяваше.

- Знам какво ти се е случило. Била си покварена! Това същество е изкарало наяве целият мрак, намиращ се в теб на подсъзнателно ниво, както винаги съм се страхувала, че ще стане. Мога само да си мечтая онези създания да ме бяха довършили преди да ми се наложи да видя как съм се провалила като майка!

Всяка дума беше като нож, забиващ се бавно в мен. След като беше отвлечена, а родителите й – убити, това беше унищожило всеки един шанс да й се обясни, че фактът, че някой е вампир не означава автоматично, че той е зъл. Тя се давеше от злоба и нямаше никакъв начин да я спася.

- Надявам се тези мъже да са заловили чудовището и да са го убили веднъж завинаги. Тогава няма да те изтезава повече с контрола си.




Вдигнах рязко глава.

- Кои? За какво изобщо говориш?

Тя ме погледна предизвикателно.

- Разказах им истината, на мъжете, които бяха тук. Казах им, че си била заблудена от едно от онези създания и, че той е избягал от къщата предната нощ. По-възрастният мъж знаеше за вампирите. Ще го потърсят. Надявам се да го заколят. Тогава ще си свободна.

- Дон! Влизай вътре!

Скочих от леглото и отворих вратата. Охраната доби вид сякаш се кани да извади пистолета си, когато ме видя развързана, но Дон бързо го блокира със своята инвалидна количка с Тейт, следващ го плътно.

- Всичко е наред, Джоунс, държим нещата под контрол.

- Но тя... - Джоунс се задъха при вида на рамката на леглото, закачена за дясната част на белезниците ми, отваряйки и затваряйки устата си.

- Просто наблюдавай вратата. - сопна се Брадли, изтласквайки се покрай него със здравата си ръка.

- Поговорихте ли си добре, дами? - запита Дон.

- Самодоволен кучи сине! Каква игра си мислиш, че играеш?

Дон изглеждаше невъзмутимо, сякаш ни наливаше чай по време на официален обяд.

- Г-жо Крауфийлд, бихте ли ни оставили за малко да си поговорим насаме с дъщеря ви? Охраната ще ви отведе до стаята ви.

Тя не каза довиждане, но и аз не го сторих. И двете бяхме бесни и се чувствахме предадени. И все пак за разлика от нея аз никога нямаше да спра да я обичам. Тя беше моя майка без значение какво се случваше. Можех да й простя дори това.

- Значи майка ти те е информирала, че ни разказа за твоята... връзка с вампир? Тя си мисли, че той те е омагьосал някак си. Това така ли е? Намираш ли се в негов плен?

- Само ако броите секса. - Контрирах, без дори да мигна. Нека си мислят, че всичко е само физически.

Брадли ми отправи поглед, пълен с едва прикрито отвращение. Бях получавала достатъчно такива.

- О, наври си го отзад щом си толкова тесногръд!




Налагаше се да понеса осъждането от страна на майка ми, но не ми се налагаше да се примирявам и с това.

Лицето му почервеня от възмущение. Дон прикри усмивката си с едно изкашляне.

- Да бъде както ще, забелязах, че по-рано не спомена за своята близост с вампир. Може би си научила повече за тях, отколкото изглежда.

- Виж какво, Дон, с кой избирам да се чукам не е ничия друга работа освен лично моя. Имахме сходни цели. Майка ми сподели ли с вас, че и той убива вампири? Предполагам, че го е пропуснала от бързане да го види ликвидиран. Имахме си някои общи стремежи и това доведе до допълнителни екстри. Не е като да е било сериозно, просто нещо преходно.

- Нещо преходно? - Беше изречено скептично. - Това ли е вампирът, който е счупил ръката на Дани Милтън в бара през ноември? Полицията може и да си мисли, че е невъзможно да се строши ръката от едно ръкостискане, но пък оттам не са наясно с вампирската дейност.

- Еха, не си ли ми умник, а? В случай, че не сте го чули от своя източник, тази отрепка Дани ме използва и ме изостави, когато бях на шестнайсет. Помолих свой приятел да му даде един урок. Сега ръката му няма да повдига поличките на други непълнолетни за известно време. - Лъжите отново се изплъзнаха с лекота от устата ми. - И ако не сте наясно, вампирската идея за нещо преходно е за поне няколко месеца. Те броят по различен начин времето от нас.

- В такъв случай ще ни осведомиш къде е той? - Това дойде от Брадли, който все още беше стегнат от по-раншния ми коментар.

Разсмях се и поклатих глава.

- Ама разбира се. Страхотна идея. Да предам вампир, който няма нищо против мен, вбесявайки го, когато си нямам и най-малка представа дали сте способни да ме предпазите от последствията. Може да съм наполовина човек, но не съм съвсем оглупяла.

- Знаеш ли какво си мисля, Катрин? Че никак не си глупава. - изрече тихо Дон с приятната си полуусмивка. - Нее, мисля, че си много, много умна. Налага се да бъдеш, нали – да криеш през всичките тези години истинската си същност и да се измъкваш през нощта, за да убиваш живите мъртъвци. Боже мой, та ти си едва на двайсет и две, а си виждала повече битки от повечето войници в униформи. Мисля, че ще се опиташ да избягаш. Ще вземеш майка си и ще отпрашиш със или без своя вампирски любовник. Но има малък проблем с това, както току-що се убеди. Тя няма да тръгне. Виждаш ли, тя не е приела това, което си. След като е разбрала за необичайния ти сексуален живот, тя е още по-разстроена. Трябва да я оставиш, за да избягаш, а щом го сториш колко същества ще изпълзят от мрака, за да я използват да се доберат до теб? Колко вампира уби? Обзалагам се, че са си имали приятели. Оливър също си имаше. А всичките ти




опити да склониш майка си няма да променят това, което тя вижда в теб. Сега тя те вижда като вампир и никога не би избягала с един вампир. Направо можеш да я убиеш сама, преди да тръгнеш, би било по-мило.

- Ах, ти, копеле!

Скочих от леглото, удряйки Брадли в главата, когато той се опита да ме блокира. Той се строполи като камък на пода. След това сграбчих Дон за яката на ризата му, измъкнах го от инвалидната му количка докато краката му не увиснаха във въздуха.

- Можеш да убиеш и двама ни сега, Катрин. - Той се задъхваше. - Не можем да те спрем. Може би ще се измъкнеш през прозореца без да те прострелят. Може би ще се добереш до стаята й и ще я метнеш през рамо ритаща и пищяща за помощ. Може би ще се сдобиеш с кола и фалшив паспорт и ще успееш да избягаш. Може да ти се размине с всичко това. Но колко време ще мине докато тя си тръгне от теб? Колко време, докато избяга, в страх от собствената си дъщеря? А оттам колко време ще е необходимо за някого да я открие и да я накара да плати за всичко, което ти си сторила?

Дон задържа погледа ми толкова решително, колкото аз държах ризата му. А в очите му можех да видя истината. Да видя майка си, бореща се във всеки миг да избяга, вероятно опитвайки се да се самоубие от мъка, или пък отвлечена заради мен и Боунс. Разбира се, тогава щяхме да се опитаме да я спасим, и какво ако тя или Боунс загинеха? Беше едно да рискувам отношенията си с нея, защото не приема мъжа, когото обичам. Но не можех да изисквам живота й в замяна на своето щастие, както и не можех да рискувам неговия за същото. Можехме да бягаме из целия свят, но не можехме да избягаме от намиращото се в нас и евентуално то би ни унищожило.

Отпуснах захвата си върху Дон. Той се свлече на земята, тъй като разбитите му крака не можеха да го удържат.

Имаше начин да подсигуря безопасността и на Боунс, и на майка ми, и това щеше да отнеме само една жертва. Моята.

Тогава разбрах, че трябва да приема предложението на Дон. Това разкъса сърцето ми, но да стоя каквото и да било по-малко би означавало да осъдя Боунс или майка ми. Омразата й към вампирите беше толкова необятна, че би могла да се самоубие или да убие него ако се опитаме да избягаме, а се налагаше да го сторим, с най-различни преследвачи по петите ни. Не можехме да избягаме от останалите приятели на Хенеси и Оливър, полицията и тайната правителствена организация на Съединените щати! Все някой от тях щеше да ни докопа. Щеше да е просто въпрос на време. Ако тръгнех с Дон щях да елиминирам две от надвисналите заплахи, а и неравенството с Боунс и майка ми щеше да бъде разрешено. Ако претендирах, че ги обичам, как бих могла да откажа? Любовта не означаваше да правя това, което е най-добро за самата мен в края на краищата. Означаваше да правя това, което е най-добро за тях.




- Има сделка. - обърнах се към Дон, стабилизирайки се. - Ако се съгласите на условията ми.

- Назови ги, ще ти кажа директно ако са неизпълними.

Той се забори, за да се качи обратно на инвалидната си количка, но аз го изгледах без жал.

- Първо, аз командвам всеки екип, който се изправя срещу вампири. Няма начин да се подчинявам на заповедите на някой униформен когато нещата опрат до битка. Превъзхождам всеки от вашите хора и не ми пука, че съм по-млада от тях. Правим нещата по моя начин и аз тренирам и избирам сама екипа си. Ако не им отърват стандартните ми, тогава нека си стоят у дома.

Гласът ми беше същински гранит и дори не мигвах. Той кимна бързо, целият в слух.

- Второ, заминаваме веднага и не се връщаме повече тук. Забравяте за немъртвия ми приятел. Няма да убия някой, който ми е помогнал да освободя майка си и не ми е сторил нищо лошо. Ако не можете да го понесете, то спираме да говорим, защото ако чуя противното ще пожелаете повече от майка ми никога да не съм се раждала. Повярвайте, ще имате изобилие от вампири, с които да си поиграете във времето, в което съм с вас.

Дон се поколеба само за миг, след това сви рамене.

- Искам да спечеля войната, не просто една битка. Съгласен съм с това. Взимайки предвид, разбира се, че няма да поддържаш по-нататъшни отношения с него и всеки друг нечовешки приятел, с който си се сдобила. Няма да застрашавам ненужно хората си, нито пък ще допускам врага да навлезе в тила ни само защото някой ти харесва в леглото.

Подчертаността му беше преднамерена. Значи все пак си имаше предразсъдъци.

- Трето, срок на служебния ми договор. Дори и войниците трябва да напуснат службата си след определен период от време. Не желая да бъда поробена за остатъка от живота си, без значение колко кратък може да се окаже той. Десет години и нито минута повече.

Той се намръщи и присви вежди.

- Ами ако след време се появят специални обстотелства? Чудовищата няма да ни пишат в аванс каква неприятност са си наумили да ни създадат. Какво ще кажеш десет години пълна заетост, а след това по три мисии на година по наш избор в продължение на още три години? Това звучи честно, нали?

- Три мисии на година, които не превишават по продължителност един месец. Точка.




Тринайсет години. Това беше прекалено дълго, за да очаквам от Боунс да ме чака, дори и ако не остарява.

- Четвърто, ще ни настаните с майка ми в отделни жилища, но на едно място. Няма да пътувам като циганка от казарма на казарма, или както там им казвате. Искам дом, нищо помпозно, но да си е мое, както и заплата. Също така и дом за майка ми, но да не е в близост до моя. В един щат, но в различни градове ще свърши работа. Това договаряне ще продължи да важи за нея дори и ако умра по време на мисия. Тя взема заплатата ми ако умра, ясно? И също така ще се погрижите за момичетата, които бяха спасени миналата нощ. Осигурете им най-доброто обслужване, което може да се купи с пари, и се уверете, че им е осигурена работа и място, на което да останат. Ще им дадете тези неща.

Дон се усмихна леко.

- Щяхме да го сторим така или иначе. Ако ни съдействаш, ще откриеш, че имаме взаимна изгодна връзка с всеки, който е замесен.

- Съмнявам се. - Казах уморено. - Но въпреки това имаме сделка. И последно, но не на последно място, няма да преследвам вампири, които не убиват хора. Това може да ви прозвучи като оксиморон, но от досегашния си опит съм се убедила, че има вампири, които пият кръв достатъчно, за да оцелеят, но не убиват без нужда. Могат да се хранят от някой, без той дори да знае след това. Ще убивам убийци, но не и такива. Намерете си някой друг да ги лови и успех в начинанието.

Тейт Брадли се раздвижи, изпъшквайки тихо и седна, притискайки ръка към кървящата си глава. Предположих, че малко съм му пукнала черепа. Той се застоя, олюлявайки се леко и ми отправи един неприятен поглед.

- Удари ме пак и се кълна, че...

- Че какво? Ще кървиш по-обилно? Мерси, но пия само джин с тоник. Това е един вампирски атрибут, който ми липсва. Нямам остри зъби, виждаш ли?

Оголих зъби с широка усмивка, отвръщайки на гадния му поглед. Ако ме мразеше сега, почакайте докато почна да го тренирам. Тогава ще опознае омразата.

Дон се изкашля.

- Убеден съм, че ще имаме достатъчно противни типове, с които да си изцяло заета, така че да не се налага да ловиш тези, които смяташ за безобидни. - Остротата в думите му ми показа ясно, че той не смята нищо, което е немъртво, за безобидно. Но потенциала да нанасят вреда не беше заложен само във вампирите. Това вече ми беше ясно от личен опит. - Тогава приключихме. Ще уредя нещата така, че възможно най-скоро да ви транспортираме с майка ти. Тейт ще ви придружи до летището и двамата ще се опознаете. Тейт, запознай се с новия си началник, Катрин.




- Името ми е Кат.

Думите излетяха от устата ми. Всичко в живота ми беше на път да се промени, но възнамерявах да запазя поне някои неща. Брадли задържа вратата отворена и Дон за пореден път излезе навън със своята количка.

Брадли спря за момент и поклати глава към мен.

- Не мога да кажа, че е било удоволствие да се запозная с теб, но ще се видим скоро. Опитай се да ме запазиш в съзнание следващия път.

Веждата ми се изви, по подобие на вампира, когото обичах.

- Ще видим.

26

ТРЯБВА ДА МУ ПРИЗНАЯ, Дон удържа на думата си като организира преместването ми. За по-малко от час бях облечена и чаках в стаята на майка ми без белезниците. Най-накрая се изкъпах и измих всичката кръв. Докато бях в банята си позволих да заплача, защото следите от сълзите се сляха с водата. Сега гледах майка ми с очи сухи като пясък.

- Е? – тъкмо й бях казала за предложението и последствията от приемането му.

Част от антипатията беше напуснала лицето й, докато говорех и най-после тя хвана ръката ми.

- Постъпваш правилно. Единственото нещо, което може да те спаси от лошо бъдеще.

Горчивината се разпръскваше, а една малка, егоистична част от мен я мразеше. Ако не беше тя можех просто да изчезна с Боунс и да изживея останалата част от живота си с мъжа, когото обичах. Но все пак не беше нейна вината, че мразеше така непоклатимо вампирите, както не беше и моя вината, че съм се родила. В това положение бяхме квит.

- Не мисля, че ще ме спаси от лошото бъдеще, но ще го направя така или иначе.

- Не бъди глупава, Катрин. Естествено, че ще го направи. Колко дълго ще можеш да поддържаш връзка с това създание, преди да те превърне във вампир? Ако го е грижа за теб, както твърди, няма да стои настрани и да те гледа как старееш, нали? Да се




приближаваш към смъртта с всяка година, като всички хора? Защо, след като може да те превърне и да запази младостта ти завинаги? Това ще направи, ако останеш с него. Ако не беше толкова сляпа, вече щеше да си го разбрала.

Колкото и да не исках да си призная, тя повдигна очевиден въпрос, който игнорирах. Какво щеше да стане с връзката ни след десет години? Двадесет? Повече? Господи, тя беше права. Боунс нямаше да стои и да гледа как умирам от старост. Той щеше да иска да се превърна, но аз никога няма да го направя. Може би бяхме обречени още от началото, а предрасъдъците на майка ми и предложението на Дон бяха просто доказателствата. Водиш битките само които можеш да спечелиш, както многократно беше казвал Боунс. Е, не можех да спечеля тази битка, но можех да го държа в безопасност. Можех да опазя майка ми и да използвам това, което имах в себе си да опазя и другите хора. Като го погледнеш в перспектива, едно разбито сърце не беше толкова ужасна цена. Може би ме очакваше бъдеще без него, но все пак беше бъдеще. Като се има предвид момичетата, които Хенеси беше хванал и които нямаха това вече, би било обида да пропилея живота си, когато техните са били отнети.

Вратата се отвори и Тейт Брадли мушна главата си вътре. Ръката му беше привързата през рамото, а близо до слепоочието му имаше бинт.

- Време е да тръгваме.

Кимнах бързо, хванах инвалидната количка на майка ми и го последвах надолу по болничния коридор. Фоайето беше евакуирано, а всяка пациентска варата – затворена. Зад мен вървяха осем тежко въоръжени мъже. Изглежда, Дон се притесняваше, че ще се разколебая.

Оставаха около два часа дневна светлина. С кола щяхме да стигнем до площадката за излитане, а от там с хеликоптер до мястото, където ни чакаше военен самолет. Плъзнах се на задната седалка заедно с майка ми. Тейт седна отпред, защото не беше в състояние да шофира със счупента си ръка. Мъж, който се представи като Пийт, пое волана. Другите ми охранители се качиха в три автомобила, един зад нас и по един от всяка страна. Иронично, но това беше същото разположение, което вампирите изпозваха снощи. Тръгнахме и аз затворих очи, мислейки си, че трябва да намеря начин да кажа сбогом на Боунс. Може би трябваше да оставя съобщение на Тара, а тя щеше да знае как да се свърже с него. Не можех да тръгна без да му кажа нито дума.

Тейт наруши мълчанието след няколко минути:

- Пийт ще бъде един от членовете на екипа, Катър – извини ме, Кат.- поправи се той.

Не отворих очите си.

- Не и ако аз не кажа така или си спал по време на тази част? Аз избирам екипа. Пийт е вътре само ако мине теста ми, същото се отнася и за теб.

- Какъв е този тест? – попита Пийт надменно.




Очите ми се отвориха.

- Да видя колко пъти ще се изправиш след като те пребия до безсъзнание.

Пийт се засмя,но Тейт не. Може би не беше толкова глупав, колкото в началото си помислих. По погледа, който ми хвърли, разбрах, че вярва на всяка моя дума.

- Виж, - Пийт ме погледна в огледалото за обратно виждане с гравиран скептицизъм на лице.- Знам, че би трябвало да бъдеш нещо специално, но... какво, по дяволите?

Остроумния отговор на Пийт прекъсна с издихание, когато забеляза някакъв мъж по средата на магистралата, в нашата лента. Дъхът ми секна, а майка ми изпищя.

- Това е той! Това е...

Тейт имаше по-малко колебание. В секундите преди колата да удари Боунс, той извади пистолета си и стреля по него през предното стъкло. Беше като да уцелиш тухлена стена. Сблъсъкът смачка предната част на колата. Стъклото експлоадира от прозорците, а предните и задните въздушни възглавници веднага се отвориха. Изтласкана рязко напред, чух пищенето на спирачки, докато нашият конвой се опитваше да избегне удара отзад. Двете коли, които се движеха отстрани ни подминаха, но тогава натиснаха спирачки и се опитаха да обърнат. Трафикът все още идваше зад нас. Превозните средства, които завиваха остро наляво и надясно около нас, катастрофираха в колата на агентите, която правеше завой. Когато колите се събраха накуп в един страхотен ефект на домино, звукът на усукване на стомана около метал беше оглушителен.

Тейт и Пийт се отпуснаха зад предпазните колани. Кръвта от стъклата и ударът в таблото течеше като поток по лицата им. Имаше един изкривен звук когато вратата на Тейт беше изтръгната от рамката си. През дима на унищожения двигател видях как Боунс се усмихва, докато мята частта от автомобила като гигантско фризби по колата зад нас. Отново там, останалата охрана напразно се опитваше да получи ясен прицел. Те се пръснаха когато вратата се заби през предното им стъкло. В миг другата врата последва първата, а майка ми зави в смъртен страх, когато той изтръгна моята.

- Здравей, котенце!

Въпреки по-ранното ми решение бях развълнувана да го видя. Той разкопча предпазния ми колан и сграбчи майка ми, която се опита да се махне от мястото си.

- Спри се, мамче, че сме се разбързали.

Стон от предната седалка го накара небрежно да хване главата на Тейт.

- Не го убивай, Боунс! Нямаше да ме наранят!

- Добре тогава. Нека просто ги прати по пътя им мило.

За миг той рязко издърпа Тед от седалката му. За момент притисна уста към врата му преди да го хвърли петдесет фута във въздуха. Тейт се приземи в тревата до банкета на




пътя. Пийт се опита да изпълзи надалеч, но Боунс го сграбчи и му направи същия полет с подобни услуги на борда.

- Излез от колата, любов.- посочи Боунс и аз изпълзях от останките на разрушената кола. Той все още държеше майка ми за ръката, а тя плачеще и го проклинаше.

- Те ще те убият! Знаят какво си! Катрин...

Думите на майка ми бяха прекъснати когато я ударих право в челюстта. Тя припадна безмълвна. В ругатните и заплахите си тя можеше да каже прекалено много, а ако Боунс научеше за сделката, която направих, щеше да ме разубеди. Щях да повярвам на всички невъзможни уверения, които щеше да ми даде, защото сърцето ми нямаше здрав разум.

Наблизо профуча куршум. Аз паднах на земята, не исках да ме ранят отново. Боунс погледна раздразнено към посоката му и грабна шасито на колата. Очите ми се разшириха с нарастващо разбиране. Господи, той не може да прави това, нали?

Агентите, които бяха в колата пред нас се бяха прикрили зад един от техните преобърнати автомобили и стреляха към нас. Явно им бяха казали да осигурят благополучно пристигането ми и ако това е невъзможно, да гарантират, че няма да избягам. План А се беше провалил, така че щяха да минат на план Б.

Боунс се ухили с вълча усмивка когато вдигна колата от земята. Той се завъртя в полукръг за максимална скорост, а след това усуканите парчета от машината профучаха през въздуха. Приземиха се точно върху импровизираната барикада от автомобила на агентите. Последва гръмотевичен тътен, защото колата се взриви при сблъсъка. Дебел парлив дим се вдигна във въздуха. В средата на този водовъртеж с раздалечени крака и очи, светещи в зелено, Боунс изглеждаше абсолютно, ужасяващо великолепен. Хаосът обхвана магистралата. Трафикът в отсрещната лента спря и невярващите зрители зяпнаха към касапницата в тяхно ляво. Всяка секунда прозвучаваха нови писъци на спирачки и нови катастрофи. Боунс не спря да се наслади на работата си. Той хвана ръката ми и хвърли майка ми на рамо докато бягахме към дърветата, далеч от погледите им. Колата му чакаше на около пет мили пред нас, където платното беше свободно от останките зад нас. Той сложи майка ми на задната седалка, като спря единствено, за да залепи парче тиксо на устата й преди да тръгнем.

- Рдвам се, че ти беше тази, която я удари, любов. Спести ми усилията. Не си наследила подлостта от баща си, а от нея. Ухапа ме. – за някой, който току-що беше ударен от кола с 60 км/ч изглеждаше изключително весел.

- Как го направи? Как спря колата? Ако вампирите могат да направят това, защо Суич не успя да ме спря да се разбия в къщата снощи?

- Този хлапак? – Боунс изсумтя подигравателно. – Той не може да спре и дете в триколка. Той е около шейсетте, любов, в немъртви години. Трябва да бъдеш стар вампир повелител като мен, за да спреш такъв пикап без скъпо да съжаляваш след това.




Повярвай ми, боли като пламъци. Затова ударих една чашка от твоите хора преди да ги хвърля. Кои бяха те, между другото? Не бяха от полицията.

С това трябваше да се справя много внимателно.

- Ами, те са някаква част от правителството, но не казаха коя точно. Знеш ли, не бяха много разговорливи. Мисля, че заради Оливър ме водеха към някакъв специален затвор или нещо подобно.

Той ме погледна.

- Трябваше да ме изчакаш. Можеха да те убият.

- Не можех да чакам! Едно от подкупните ченгета на Оливър се опита да ме застреля и трябваше да постави бомба в болницата, където заведоха майка ми! Беше Оливър, Боунс. Призна го, на практика се хвалеше как Хенеси „почиства” щата за него. Все едно всички тези хора са боклук за него. Господи, ако го убия десет пъти пак няма да е достатъчно.

- Какво те кара да мислиш, че тези, които те отвеждаха не са още от неговите мъже?

- Не са. Освен това ти ги застраши като се усъмни в тях без да знаеш фактите. Хвърли кола по четирима от тях!

- О, не се ядосвай. – безчувствено. – Те скочиха преди експлозията. И ако бяха прекалено тъпи, за да не го направят, то те заслужават да умрат заради глупостта си.

- Чия е тази кола? – бяхме в черен джип Волво, миришещ на чисто нова кола.

Боунс погледна настрани към мен.

- Твоя. Не ти ли харесва?

- Не на кого е сега, а няма ли да я обявят за открадната скоро? – поклатих глава.

- Не. – отвърна той. – Това беше коледният ти подарък. Регистрирана е на името от фалшивата ти шофьорска книжка, така че няма начин да я проследят. Надявам се, че нямаш нищо против, че развалих изненадата, но при тези обстоятелства това беше най-добрият вариант.

Устата ми висеше отворена, защото очевидно беше сериозен.

- Не мога да я приема, прекалено скъпа е! – по средата на всичко, аз спорех за щедростта на коледния ми подарък. Нормалното и аз никога нямаше да се срещнем.

Той въздъхна раздразнено.

- Котенце, поне веднъж не можеш ли да кажеш просто благодаря? Сериозно, любов, не минахме ли вече през това?




Мъката рязко ме прониза когато си спомних, че отдавна бяхме минали през това, но не така като той си мислеше.

- Благодаря ти. Красива е. А аз ти взех само едно ново яке.

Коледа беше едва след две седмици, но може би бяха хиляди години.

- Какво яке?

Господи, помогни ми! Как щях да имам силата да си тръгна от него? Тъмнокафявите му очи бяха по-хубави от всичко, което можеха да купят парите.

Преглътнах и описах якето, защото само думите прогонваха сълзите.

- Ами, беше дълго, като манто. Черна кожа, за да изглеждаш страшно и загадъчно. Полицията сигурно е разграбила всичко, което вампирите не са унищожили в апартамента ми. Бях го опаковала и скрила под хлабава дъска в кухненския шкаф.

Боунс хвана ръката ми и нежно я стисна. Вече не можех да спра влагата в очите си.

- Суич? – по-добре да питам късно, отколкото никога. Фактът, че Боунс беше тук направи въпроса почти реторичен.

- Съсухрен в Индиана. Този мръсник бяга с пълна скорост в продължение на часове. Съжалявам, че не отделих време за него, коте, но исках бързо да се върна при теб. Когато го хванах го прободох и го оставих да гние в гората до езерото Кедър. С всички тези тела в къщата още едно нямаше да разклати лодката. Между другото, сега сме тръгнали към Индиана.

- Защо в Индиана? – слабо се радвах, че Суич беше мъртъв. Може би сега баба и дядо щяха да почиват в мир.

- Имам приятел там, Родни, който ще уреди нова самоличност за теб и майка ти. Ще пренощуваме у тях и ще тръгнем утре следобяд, просто трябва да изпълня няколко задачи сутринта. От там продължаваме към Онтарио за няколко месеца. Ще проследим тези двама проклетници, помни думата ми, но ще трябва да го намправим спокойно, след като Оливър се успокои. Скоро, когато момчетата ти загубят следите, ще потърсят да натопят някои друг.

О, само ако беше толкова просто.

- Как разбра кога ще ни местят?

Той изгрухтя развеселено.

- Като наблюдавах. Беше очевидно когато разчистиха пътя от етажа до задния изход, а въоръжени мъже чакаха до няколко от автомобилите. Просто трябваше да стоя отпред пред тях докато дойде момента.




Силен думтящ звук привлече вниманието ми към задната седалка. Боунс се ухили.

- Изглежда майка ти се събуди.

27

РОДНИ БЕШЕ ГУЛ ЗА МОЯ ИЗНЕНАДА. Някак си просто очаквах вампир. Боунс вдигна майка ми от задната седалка, все още с тиксо на уста, и ми я подаде докато ни представи. Родни дори не мигна, сигурно беше свикнал с хора, които се появяват в къщата му вързани и със запушена уста.

Оставих майка ми да стъпи на краката си и стиснах ръката му, доколкото можех да я държа да не избяга.

- Не искам да се разполагам, Родни, но къде е банята?

- Не е разполагане. В ляво е. – каза той с усмивка.

Дръпнах я с мен.

- Ще се върна след минутка, Боунс. Искам да се измие и да поговоря с нея.

- Не бързай, любов.

Заключих вратата зад нас и веднага пуснах водата да тече във ваната. Тя бясно измърмори зад тиксото и аз въздъхнах. Боунс можеше да ни чуе дори когато течеше водата.

Хвърлих един скрит поглед в огледалото в банята и след това пуснах чешмата да тече топла, колкото можеше. Скоро стаята се изпълни с пара. Бинго. С пръст написах на замъгленото огледало : Тръгваме утре, не говори ще те чуе.

Очите й се присвиха.

- Той уби мъжът, който отне живота на дядо Джо и баба, мамо. – казах с ясен глас. – Няма да нарани нито мен, нито теб.

Тя написа три думи близо до моите : Тръгваш без него?

Кимнах с глава за Да, въпреки че исках да повърна.




- Знам, че мразиш вампири и знам, че това ще е трудно, но ще трябва да ме изслушаш за малко.

Той не знае, той ще ни спре

- Просто ми дай малко време. Трябва да ми се довериш. Нашите животи зависят от това. Трябва да го направим, независимо последствията.

- Ще останем тук тази нощ, а утре ще напуснем страната. Това е единствения начин. – продължих да си го повтарям. Това беше единственият начин. Просто болеше повече, отколкото можех да понеса. – Е? Ще бъдеш ли разумна? Мога ли да махна лепенката?

Тя ме погледна твърдо и отново изписа на огледалото : Тръгваш без него, обещай ми.

- Можеш да ми се довериш, мамо. – повторих. – Обещавам.

Майка ми кимна веднъж и аз махнах лепенката. Тя погледна към вратата, но не каза нищо. Взех една от красивите кърпи, които висяха и изтрих думите от огледалото.

- Опитай се да бъдеш мила когато излезем.

Боунс и Родни бяха седнали около масата. Майка ми изгледа гневно и двамата, но не каза нищо. За нея това беше да бъде мила.

- Изберете си стаята, има една на горния етаж и една в сутерена. – предложи Родни.

- Покажи ми тази в сутерена. – казах веднага.

- Разбира се, последвай ме.

Хванах ръката на майка ми и слязохме по няколко стъпала към сутерена. Родни отвори вратата на стаята за гости, пълна с пухкави одеала и най-вече без прозорци.

- Перфектна е за теб, мамо. – бутнах я леко вътре.

Тя ме изгледа глупаво когато излизах.

- Къде си мислиш, че отиваш?

- Горе. С Боунс. Лека нощ.

Тръшнах вратата и гледах с мрачно задоволство как Родни я заключи от външната страна. Самият факт, че имаше спалня в сутерена със заключалка от външната страна на вратата, беше причина за коментар, не ни ми влизаше в работата.

- Катрин! – по вратата забиха удари почти веднага. – Вие не можете да...

- Ще говорим за това утре, мамо, когато сме сами. Утре. Не прави много шум, защото кара Родни да огладнява.




Въпреки че по никакъв начи не знаех дали това беше истина, той ми намигна и издаде нисък тътнещ звук с гърлото си. Вътре в стаята веднага стана тихо.

- Благодаря ти за това. – прошепнах с благодарност. – Щеше да удря цяла нощ.

Той се усмихна когато тръгнахме нагоре по стълбите. Заключи също и вратата към сутерена и ме погледна изразително.

- В случай, че стане наистина раздразнителна.

Боунс ме чакаше в другата стая за гости и аз се хвърлих направо в ръцете му, вдишвайки аромата му. За няколко минути просто се прегръщахме. Егоистично и жадно се опитах да погълна чувството да е до мен. Може и да знаех, че това е правилния начин, но, Господи, как болеше.

- Казах ти, че ще оцелеем през нощта, любов, но ти не ми повярва.

- Не – отговорих меко. – Не повярвах, но ти беше прав и двамата сте живи. Това е всичко, което има значение. За мен това означава повече от всичко.

- За мен ти означаваш повече от всичко.

Той наведе глава и леко докосна устните ми с неговите. В отговор обвих ръце около него и го притиснах към себе си така плътно, че знаех, че на другата сутрин ще имам синини.

- Защо плачеш? – прошепна той.

Замахнах към сълзите, които изобщо не бях осъзнала, че са там.

- Защото... ако нещо ти се случи няма да мога да го понеса.

Той ме целуна.

- Нищо няма да ми се случи, обещавам ти.

Аз също обещавам. Всъщност, ще заложа живота си на това.

- Искам да знаеш, че въпреки всичко наистина се радвам, че те срещнах. – задуших се. – Беше най-щастливият ден в живота ми. Ако не те бях срещнала никога нямаше да разбера какво е някой да ме обича, цялата, дори частите, които мразех. Щях да изживея живота си празна и виновна, но ти ми показа един нов свят, Боунс. Никога няма да мога да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен, но ще те обичам всеки ден, докато умра.




Може би щеше да си спомни това след като си тръгна. Може би нямаше да ме намрази за това, което трябваше да направя.

- Коте – простена той когато ме издърпа надолу върху леглото. – Преди да те срещна само си мислех, че живея. Ще ме обичаш до смъртта си? Това съвсем не е достатъчно...

Проклех всеки лъч светлина, които ми се присмя с появяването си. Боунс вече ми беше казал, че той и Родни ще се бавят около четири часа, за да уредят последните уговорки за заминаването ни. Щяха да вземат колата на Родни, а Волвото ми го оставяха за всеки случай, ако се наложеше да се срещнем с тях някъде. Всичко, което оставяше беше да тръгне без да подозира, че никога повече нямаше да се видим.

Родни, домашният таласъм, направи закуска. Палачинки и омлети за майка ми и мен. Под заплашителния ми поглед тя изяде нейните, изглеждайки така, сякаш ще се задуши с всяка хапка. От учтивост ядох много повече отколкото исках, нямах апетит, но не исках да бъда груба. Едно от малкото неща, за които бях благодарна беше, че Родни щеше да се храни по-късно... каквато и да беше нормалната му закуска.

Изненадах Боунс като сграбчих ръката му и обвих ръце около него, когато тръгна към вратата.

- Какво е това? Липсвам ти преди още да съм тръгнал?

Сърцето ми се сви.

- Винаги ми липсваш когато те няма.

Това затегна въжето малко по-опасно, но не можех да не го кажа. Той ме целуна болезнено нежно. Държах го и отчаяно се опитвах да не заплача. Това боли прекалено много! Как мога да те пусна? Как мога да ти позволя да си тръгнеш?

„Как можеш да не го направиш?” противоречеше ми логиката. Обичаш го? Тогава докажи го. Опази го.

Безмилостно преглътнах сълзите си. По-добре да го направиш сега отколкото по-късно. Знаеш, че това е правилното решение. Той ще живее много след като мине живота ти и в крайна сметка ще забрави за теб.

Дръпнах се настрани и докоснах лицето му много нежно.

- Дай ми якето си.

Дори по средата на това, наслаждавайки се да го притискам в прегръдките си, забивах последните пирони в ковчега.

Боунс се отърси и вдигна въпросително тъмнокафявите си вежди.




- В случай, че трябва да тръгнем и да се срещнем – обясних. – Навън е студено.

Боунс ми подаде избелялото палто деним, което носеше вчера докато причини четиридесет и една кола да се сблъскат и аз го сгънах под ръката си. За последен път ме целуна по челото докато се готвех да затворя вратата зад него. Можеш да го направиш. Остави го. Това е единственият начин.

- Бъди внимателен, Боунс. Моля те... просто бъди внимателен.

- Не се притеснявай, любов. – той се усмихна. – Ще се върна преди да усетиш.

Гледах през шпионката дълго след като вече бяха тръгнали, а след това паднах на колене, като си позволих да почувствам цялата болка на разбитото си сърце. Плаках, докато очите ми загоряха и докато можех едва да дишам. Това болеше много по-лошо от куршумите.

Двадесет минути по-късно се изправих и бях различен човек. Нямаше повече време за хлипане. Имах работа за вършене. Играеш ръката, която ти е раздадена, винаги беше казвал Боунс. Е, бях се родила хибрид по някаква причина и сега имах шанса да го докажа. Хайде, елате всички, кръвопийци! Червеният жътвар е готов за вас!

Приведох се над майка ми и заговорих с тих и рязък глас :

- Облечи се, тръгваме. Сега ще ти обясня точно какво да кажеш и Господ да ти помогне ако не следваш всяка шибана дума...

Хеликоптерът кръжеше в небето отгоре като голям механичен бръмбар. Дон Уилямс се движеше на две колелета по неравната земя по негово настояване, а десет други агенти бяха разположени по периметъра. По средата на тази сцена аз се свих около тялото на Суич. Не беше трудно да го открия, Боунс ми беше казал, че го е оставил в горите до езерото Кедър. Скоро след като пристигнахме го усетих с новия ми нос. Сега Суич носеше яке деним върху разложените си останки, а от гърба му гротескно стърчеше сребърен нож.

Дори седнал Дон разпореждаше действията.

- Това той ли е? – настоя той след като се приближи.

- Той е.

Дон погледна надолу към неузнаваемия труп и се намръщи.

- Нищо не е останало освен кости!

- Смешно е, че казваш това – казах с равен глас. – Това беше името му. Боунс.




Студеният вятър ме накара да потреперя и аз огледах тъжния пейзаж от голи дървета и безплодна земя.

- Той е мъртъв, така че защо бързаме? Когато ми се обади каза, че ако не пристигнем до час ще си тръгнеш, защото било твърде опасно да чакаш. Е, минаха само четиридесет и пет минути и изглежда той няма да ходи никъде.

Изправих се и се извисих над инвалидната му количка :

- Защото вчера той ми каза, че ще има вампири, които ще дойдат за възмездие, заради това, което се случи преди две нощи. Оливър имаше зъбати приятели. Екипът не е подходящ и аз не мога да се бия сама с тях. Тъй като ценя собствения си врат, не искам да се превърне в храна. Заведи мен и майка ми далеч от тук. Сега.

- Ще вземем и него. – настоя той. – Искаме да проучим тялото.

Свих се.

- Проучвайте го колкото искате, но ви предлагам да побързате. Вампирате могат да подушат плът от мили. Всяко от момчетата ти, оставено тук да се тутка в боровите шишарки, с адска бързина ще се превърне в една голяма закуска.

Дон се втренчи в мен.

- Защо да ти вярвам?

Като че ли ядосана прокарах ръка през косата си.

- Защото не си толкова тъп, колкото изглеждаш. Тези от хората ти, които бяха ранени вчера, трябва да се махнат веднага от тук. Вампирите ще се опитат да изтръгнат информация от тях и съм сигурна, че тези агенти знаят неща, които ще предпочетеш да не бъдат споделени с неживите.

Той се втренчи в очите ми за няколко по-дълги секунди, а аз му отвърнах без да мигам.

- Да изчезваме, хора. - накрая извика на хората си, решението беше взето. – Увийте го, тръгваме след пет минути! Някой да набере номера на болницата и транспортирайте на два пъти всички ранени с евакуационния хеликоптер. Не записвайте никаква дестинация в листа. Станли, увий това тяло и по-бързо, излитаме след пет минути.

Когато агентите се втурнаха да изпълнят указанията му настана бъркотия от енергичност. Седнах до майка ми докато правеха последните приготовления. Тя сложи ръката си в моята без да каже и дума.

- Госпожо Крауфилд. – Дон се приближи със звук от скърцащи колела. – Има ли нещо, което искате да добавите към описанието на дъщеря ви за това, което се е случило? Каквото и да било?




- Как бих могла? Майка ми погледна към него и раздразнително поклати глава. – Това животно ме удари отново и бях в безсъзнание. Когато се събудих Катрин вече го беше убила. Ето го там, виж сам.

Дон погледна назад, а после напред между нас. Нито една от нас не се разколеба. Той въздъхна.

- Тогава, дами, елате с мен. Хеликоптерът ще ни отведе до летището. Нека опитаме това отново.

Осем часа по-късно вървях с Дон, поклащащ се до мен, по дългия коридор на военната болница в Хюстън, Тексас.

- Готово ли е?

Той изсумтя потвърдително.

- Катрин Крауфилд беше официално убита от ФБР, след като се опита да избяга по време на преместване. Ето как обяснихме катастрофата на магистралата вчера. Тялото на неидентифицирана жена беше представено като твоето.

Кимнах. Съжалявах само, че Тими щеше да повярва на това. Или може би не. Той беше експерт по конспирациите.

- А причините ми да убия Итън Оливър?

Дон се усмихна студено.

- Случаен акт на безмилостно насилие. Като се има предвид пропагандната кампания на Оливър, сметнах, че е подходящо.

Не се усмихнах в отговор, но също сметнах, че е подходящо.

- Тейт е поискал да ме види?

- Веднага щом се събуди. Докторите не му дадоха болкоуспокоителните, иначе щеше да е доста едностранно.

- Колко лошо е ранен? – цинично, бях повече любопитна отколкото загрижена.

- Два счупени крака, две счупени ръце, шест счупени ребра, фрактура на ключицата, счупен нос, някои вътрешни кръвоизливи, охлузвания и липса на желязо е кръвта. Ще се възстановява със седмици.

- Ще видим. – промърморих.




Тейт Брадли беше покрит от гипс и марли. Очите му трепнаха, когато влязохме през вратата. Дръпнах стол и седнах.

- Здравей.

Поглед, пълен с болка срещна моя.

- Влязох ли в екипа, Кат? – гласът му бяха дрезгав шепот, но думите му почти ме накараха да се усмихна. Почти.

- Искаш да се запишеш за такава болка за постоянно?

- По дяволите, да. – тихо, но непоколебимо.

- Тогава поздравления, Тейт. – поклатих рязко глава. – Ти си първият член на екипа. – станах и се обърнах към Дон. – Извикай медицинска сестра и накарай някой да вземе кръв от мен. Най-малко половин литър. Прелейте я на Тейт.

Дон ме погледна накриво учудено.

- Не знаеш дори дали си неговия тип кръвна група. Трябва да сте съвместими.

Това ме накара да се засмея.

- С всички съм един тип. Наполовина вампир и напълнена с достатъчно отлежала кръв на Носферату. Допълнителната сила ще се махне от тялото ми през следващите няколко дни, така че предлагам да я използвате докато все още е годна за употреба. Ето Първи урок в класа Аз Знам Повече От Вас – вампирската кръв лекува. Той ще бъде на крака до края на утрешния ден. Трябва да започнем с обучението веднага, имаме много работа за вършене.

Навих ръкава си когато Дон натисна копчето, за да извика медицинския персонал.

- Какво друго ще ми кажеш, което не знам? – попита той.

Очите ми светнаха с изумрудения си блясък към него, а той зяпна когато светлината им се спря на лицето му.

- Не можеш дори да си представиш...

По-късно, когато с майка ми бяхме настанени във военните помещения, си позволих да мисля за Боунс. Той трябваше да се е върнал преди часове в къщата на Родни и да е видял бележката, която оставих за него. Накратко се опитах да обясня как повече не можех да позволя кръвта на хората, които обичах да цапа ръцете ми. Без значение колко умело успя да нагласи нещата, рано или късно правителството щеше да ни настигне.




Или някой от вампирите, които се измъкнаха щеше да ни открие. Или майка ми щеше да съсипе нещата между нас с омразата си и непрекъснатите си опити да избяга. Или времето щеше да се превърне в наш враг, когато остареех, а той не. Трябваше да играем ръката, която ни е раздадена, всички ние. Да водим битките, които можехме да спечелим.

И все пак, когато най-после задрямах, в това едва съзнателно състояние, където логиката липсваше и нахлуваха мечтите, почти можех да чуя гласа на Боунс. Той шепнеше същото обещание, което ми даде преди месеци, когато връзката ни започна и се зачудих дали това беше знак, и дали наистина го мислеше.

Ако избягаш от мен, ще те преследвам. И ще те намеря...

КРАЙ

ОЧАКВАЙТЕ: НА КРАЧКА ОТ ГРОБА, КНИГА ВТОРА ОТ „СРЕДНОЩЕН ЛОВЕЦ”



джанин фрост среднощен ловец - 1 на крачка от гроба

Documents

Transcript of джанин фрост среднощен ловец - 1 на крачка от гроба