Джанин Фрост„Среднощен ловец“

Книга 3

На ръба на гроба

1.

МЪЖЪТ СЕ УСМИХНА И АЗ ПЛЪЗНАХ ПОГЛЕД по лицето му. Очите му бяха прекрасна отсянка на бледо синьото. Цветът им ми напомни за сибирско хъски, с изключение на това, че човекът седящ до мен не беше животно.

Естествено, той не беше и човек.- Трябва да тръгвам, Ник – казах аз – Благодаря за питиетата.Той погали ръката ми.- Вземи си още едно. Остави ме да се насладя на красивото ти лице още малко.Потиснах изсумтяването си. Той ласкаеше ли ме? Но ако харесваше лицето ми толкова много, то очите му

нямаше да са залепени за цепката на бюста ми.- Добре. Барман...- Нека позная – силният глас дойде иззад бара. Едно непознатото лице ми се ухили. – Джин с тоник, нали,

Жътварке?По дяволите.Ник замръзна. После направи това, от което се опасявах – избяга.- Код червено! – изкрещях аз, скачайки след бягащата фигура. Облечени в черно, въоръжени мъже

нахлуха в бара, избутвайки посетителите.Ник хвърляше хора към мен докато го преследвах. Крещящите, падащи тела ме удряха, затруднявайки

опитите ми да ги хвана и да запратя сребърния си нож в сърцето му. Едно от остриетата ми се приземи в гърдите на Ник, но твърде далеч, за да уцели сърцето му. Въпреки това не можех просто да позволя на хората да се разпръснат по пода като твърде голямо количество боклук. Ник може и да мислеше за хората по този начин. Но аз не.

Екипът ми се разпръсна, охранявайки всички изходи и опитвайки се да избута останалите посетители по пътя си.

Ник достигна далечния край на бара и се заоглежда наоколо като обезумял. Там бях аз, приближавайки към него със сребърните си ножове, и хората ми с дула насочени към него.

- Обграден си – изложих очевидното – Не ме ядосвай, вече няма да мислиш, че съм красива когато съм ядосана. Пусни момичетата.

1

Той бе уловил две от тях, стискайки с ръка уязвимите им шии. Пламнах от гняв, виждайки ужаса в очите на момичетата. Само страхливците се криеха зад заложници. Или убийците като Ник.

- Аз си заминавам, те остават живи, Жърварке – прошепна Ник, а в гласа му вече нямаше романтика. – Трябваше да се досетя. Твоята кожа е твърде перфектна, за да бъде човешка, дори и сърцето ти бие и очите ти да не са сиви.

- Цветни контактни лещи. Модерната наука е кучка.Ледено сините очи на Ник преминаха в блестящо вампирско зелено и зъбите му се удължиха.- Стана случайно, – изкрещя той. – Нямах намерение да я убивам, просто й взех прекалено много кръв.Случайно? О, сигурно се шегуваше.- Забавеното й сърцебиене е трябвало да те предупреди, – повторих. – Не се опитвай да ми пробутваш

номера със случайността, живея с вампир и той никога не е допускал инциденти.Ник стана още по-блед, ако това бе възможно.- И ако ти си тук...- Точно така, друже.Акцентът беше английски и тонът беше смъртоносен. По гърба ми се плъзна невидима вълна от мощ,

когато хората ми направиха път на Боунс, вампирът, на когото вярвах най–много и когото обичах.Погледът на Ник не смени посоката си, на което се и надявах. Не, очите му не ме изпуснаха, докато той

измъкна едно от остриетата от гърдите си, и намушка едно от момичетата в гръдния кош.Задъхах се, хващайки я инстинктивно, когато Ник я хвърли по мен.- Помогни й! – изкрещях на Боунс, който беше тръгнал към Ник. С тази рана й оставаха секунди живот,

освен ако Боунс не я излекуваше.Имах време да чуя как Боунс псува преди да се обърне, зарязвайки преследването на Ник, за да падне на

колене до момичето. Тръгнах след Ник, изричайки на свой ред няколко псувни. Чуха се изстрели, но само няколко. С останалата част от посетителите на бара, които все още се блъскаха към вратите, плюс Ник, който държеше другото момиче като щит, екипът ми не можеше да открие огън току така. Ник знаеше това, както и аз.

Той скочи над главите на тълпата, пренебрегващ гравитацията, и запрати момичето по човек от екипа ми така, сякаш тя беше оръжие. Безпомощен, войникът намиращ се наблизо, падна с момичето върху себе си, точно на време за приземяването на Ник, който издърпа огнестрелното му оръжие.

Запратих още три от ножовете си, но при цялото това бутане на хората около мен, не можех да се прицеля. Ник нададе вик, когато остриетата се забиха в гърба му, пропускайки сърцето му. После се обърна и стреля по мен.

Имах част от секундата, за да осъзная, че ако се отдръпнех, тези куршуми щяха да уцелят хората около мен. Те не бяха наполовина вампири като мен; това щеше да ги убие. Затова се приготвих... и за миг се завъртях в петно от неясни движения, а главата ми отскочи в гърдите на Боунс, когато три силни вибрации го разтърсиха. Куршумите предназначени за мен.

Боунс ме пусна, завъртя се и полетя към Ник, който се опита да грабне друг заложник. Но не успя. Боунс се заби в Ник достатъчно силно, че да разбие стената зад него. Прескачайки хората, изтичах навреме, за да видя как Боунс усуква ножа си в гърдите на Ник.

Успокоих се. Сребро, забито в сърцето, значеше край за Ник – както и за всеки вампир.Боунс усука ножа още веднъж, за всеки случай, и извади острието, с очи фиксирани върху мен.- Кървиш – каза той като по лицето му се четеше тревога.Докоснах бузата си, където колана или обувката на някого ме бяха цапнали, когато Ник беше използвал

хората като човешки бомби, за да ме забави.- Ти беше прострелян, а се притесняваш за една драскотина?Боунс се приближи, докосвайки лицето ми.- Аз се лекувам веднага, любима. А ти не.Дори да знаех, че това беше истина, не можех да не се уверя, че кожата по гърба му беше гладка, без

никакви дупки от куршуми.- Като говорим за това, тук има дузина ранени хора, които имат нужда от твоята помощ. Можеш да се

притесняваш за моята драскотина по-късно.Боунс игнорира това като прекара палеца си през един от вампирските си зъби и докосна първо раната на

бузата ми, а след това тази до устата ми.- Ти винаги си първа за мен, Котенце.Никой друг не ме наричаше така. За майка ми бях Катрин. Отборът ми ме наричаше Кат. За немъртвия

свят бях Червената Жътварка.Погълнах кръвта, знаейки, че спорът с него е безполезен. Освен това, не можех да се чувствам по друг

начин щом ставаше въпрос за Боунс.

2

- Добре – казах, когато драскотината беше изчезнала от лицето ми. – Нека да се оправим с това.Момичето, с което Ник беше замерил един от хората ми, лежеше наблизо. Боунс я дари със зеления си

поглед, видя, че не беше физически наранена и продължи.- Това е… той не е.. – тя започна да бръщолеви, виждайки вампирските зъби и зелените му очи.Потупах рамото й.- Не се притеснявай. Няма да помниш нищо след десет минути.- Но какво...?Игнорирах останалата част от брътвежа й и започнах да проверявам останалите хора. Изглежда никой не

бе убит, освен Ник, слава богу. Боунс се беше погрижил за другото момиче, което беше взето за заложник по-рано. Сега единственото нещо на гърдите й беше кървава диря и разреза на блузата й от ножа ми. Излязохме късметлии.

- Докладът за щети? – попитах Купър, който бе приклекнал до един от патроните, които бяха предназначени за мен.

- Не е зле, Командире. Множество фрактури, охлузвания, контузии, обичайното.Наблюдавах как Боунс си проправя път през ранените, за да накара тези, които имаха най-големи

физически травми да преглътнат няколко капки от кръвта му. Нищо не действа по-добре от вампирската кръв щом става дума за лекуване.

- Oще един червен код, querida – отбеляза един от капитаните ми, Хуан.Той посочи гръмогласния вампир в другия край на стаята, който беше задържан от Дейв, вторият ни

капитан в екипа. Дейв беше гул, което значеше, че ще успее да хване бързия вампир. Нито един от човешкия ми екип нямаше да може да се справи.

Кимнах.- За жалост.Хуан въздъхна.- Три пъти подред. Не си достатъчно неразпознаваема, въпреки различните на цвят очи и коса.Той не казваше нещо, което вече да не знаех. Засякох погледа на Боунс и изражението на лицето му

почти крещеше „казах ти”.Нещата станаха по-опасни през изминалите месеци. Прекалено много представители на неживия свят

знаеха, че има полувампир по петите им и знаеха какво да търсят.Погледнах очарователния вампир.- Благодаря, че развали прикритието ми.- Само исках да те почерпя – промълви вампирът – Дори не бях сигурен, че си ти, но кожата ти... изглежда

прекалено перфектна, за да бъде човешка, независимо от това, че дишаш. И си червенокоса, видях това, когато вдигна ръката си. Нюансът от косъмчетата там не бе рус.

Повдигнах ръката си недоверчиво и изучих обръснатата кожа. Сега вече бях чувала всичко.Дейв също изучи подмишницата ми.- Той е прав. Разбира се, кой би си помислил, че хората ще проверят подмишницата ти?Кой наистина? Прокарах ръка разочаровано през боядисаната си руса коса. Не бяха останали повече

цветове за мен. Бях се подвизавала и като брюнетка и като чернокоса, за да заловя жертвите си, освен това носих и цветни контактни лещи, но напоследък нищо не помагаше.

- Хуан, задръж тези – казах, подавайки му ножовете си. След като премигнах няколко пъти извадих кафявите контактни лещи. Ах, облекчение! Бяха ме дразнили цяла вечер.

- Позволи ми да ги видя –изведнъж поиска вампирът. – Чувал съм за тях, но може ли да ми покажеш?Дейв затегна хватката си.- Тя да не ти е момиче от цирка.- Не съм ли? – въздъхнах и позволих на очите си да пламнат.Новият им блясък светеше като двойка смарагдови фарове, точно както всички вампирски очи.

Безспорното свидетелство за смесения ми произход.- Добре, започвай да говориш. Кажи ми защо да не те убивам.- Името ми е Ърни. Аз съм под закрилата на Тю-Чейн*. Тю-Чейн е приятел на Боунс, така че не можеш

просто да ме убиеш.- С приятели като теб, на кого му трябват врагове? – Каза Боунс язвително, плъзгайки се към мен, веднага

щом беше свършил да лекува ранените хора и да внедрява новите им спомени с вампирска манипулация.- Закачи мишена около врата й, изкрещявайки името й, негодник такъв – Боунс заключи. – Само заради

това, трябва да разкъсам топките ти и да те нахраня с тях.За някой хора, това би било начин на изразяване. Не и за Боунс. Той никога не блъфираше. Навярно Ърни

беше чул тази част от неговата репутация. Той кръстоса краката си.

3

- Моля те недей – сега от преговори превключи на умоляване. – Не съм искал да й навредя, кълна се в Кайн.

- Добре. – отвърна му Боунс със студен тон. – Но ще ти трябва много повече от създателя на всички вампири, за да те спаси, ако лъжеш. Котенце, искам да го упоиш и да го заведеш в базата, докато успея да потвърдя, че той в действителност е един от хората на Тю-Чейн.

Боунс се обръщаше към мен, тъй като в работата ни аз бях начело. Щом ставаше въпрос за вампирски афери, обаче, Боунс ме превъзхождаше с повече от два века.

- Разбира се. Макар че ще намрази капсулата.Боун се разсмя гръмко. Той знаеше от опит колко неудобен беше вампирският ни транспорт.- Ако лъже, това ще бъде най – малкият му проблем.Купър се приближи.- Командире, капсулата е готова.- Завържете го. Да свършваме с тази сцена по възможно най – бързия начин.Вторият командир, Тейт Брадли, влезе в клуба. Индиговия му поглед претърси стаята, издирвайки ме.- Кат, това е третият път, в който биваш разпознавана.Сякаш не знаех.- Просто трябва да ходя с по-добра дегизировка. И това трябва да стане бързо, преди работата през

следващата седмица.Тейт не позволи на тона ми да го разсее.- Целия този риск ще доведе до смъртта ти. Ще дойде време, когато някой ще те познае и просто ще

натисне спусъка вместо да предлага да ти купува питие. Става твърде опасно, дори и за твоите стандарти.- Не ми казвай какво да правя, Тейт. Аз съм застрашена, така че не си играй с мен на Papa Bear.*- Знаеш, че моите чувства към теб не са бащински.Преди да успея да премигна Боунс беше вдигнал Тейт за врата с крака във въздуха. Бях толкова

раздразнена от коментара на Тейт, че ми трябваше момент, за да кажа на Боунс да го пусне.Ако не познавах Тейт от няколко години, щях да го задуша собственоръчно за това как продължаваше да

дразни Боунс заради мен.Вместо да се оплаче или да се бори, Тейт направи гримаса, която наподоби усмивка.- Какво ще направиш, Пазителю на криптата? – каза той сподавено. – Ще ме убиеш ли?- Пусни го, Боунс. Имаме много по-големи проблеми от неговото отношение – продължих аз. – Трябва да

свършим тук, да проверим закрилата на Ърни, да дадем доклада на Дон и да се приберем у дома. Хайде, луната изгря.

- Един ден ще ме изкараш извън нерви – изръмжа Боунс, пускайки Тейт на земята.Дарих Тейт с предупредителен поглед. Това беше нещо, за което също се притеснявах. Тейт беше мой

приятел и на мен ми пукаше за него, но чувствата му към мен поеха по различен маршрут. Желанието на Тейт да изглежда решен да покаже тези чувствата не помагаше, особено с Боунс наоколо.

Което си беше като да размахваш червен флаг пред бик. Вампирите не бяха известни със своите склонности към споделяне. Досега успявах да предотвратявам избухването на истински сблъсък между тях, но знаех, че ако Тейт изкара Боунс извън нерви, нямаше да живее достатъчно дълго, че да съжалява.

- Сенатор Томпсън ще остане доволен от това, че убиецът на дъщеря му бе наказан – каза моят чичо и шеф, Дон Уилиямс по-късно, когато всички се бяхме настанили в офиса му. – Кат, чух, че отново си била разобличена. Това ти е третият път.

- Имам идея – предложих. – Може ти, Тейт и Хуан да се съберете и да го изкрещите от покрива. Знам, че това е третият шибан път, Дон!

Езикът ми не го притесни. Дон не бе наоколо през първите двадесет и две години от живота ми, но беше в центъра на последните пет. До преди няколко месеца, дори не знаех, че имаме роднинска връзка. Дон криеше семейната ни връзка от мен, докато не поиска да узная, че вампирът, който беше изнасилил майка ми, е негов брат.

- Ще трябва да ти намерим заместничка – заключи Дон. – Можеш да продължиш да водиш екипа, Кат, но има огромна опасност при използването ти като стръв. Зная, че Боунс е съгласен.

Това ме накара да се изсмея. На Боунс му харесваше да рискувам живота си и в нормални условия толкова, колкото аз харесвах баща си.

- Естествено, че е. По дяволите, Дон, Боунс ще танцува на гроба ти, ако напусна работа.Боунс изви невъзмутимо вежда, без да ме оспорва.- После просто щеше да го накараш да извади Дон изпод пръстта, Кат. – каза Дейв с кривата си усмивка.

4

Усмихнах се в отговор. Това беше направил Боунс за Дейв, след като Дейв бе убит на мисия. Знаех, че вампирската кръв беше мощен лекуващ елексир, но не предполагах, че ако човек със смъртоносна рана преглътне малко преди да умре, може да бъде вдигнат от гроба по-късно.

Дон се изкашля.- Всички са съгласни, че е станало твърде опасно за теб да бъдеш примамка. Помисли за свидетелите, Кат.

Където има Код Червено, повече от тях имат шанс да бъдат убити.Той беше прав. Тази вечер беше достатъчен пример. Вампирите и гулите стават доста отчаяни, когато

бъдат обгсадени. Като добавим и фактът, че нямам славата да вземам заложници, какво можеха да загубят като убиваха колкото се може повече хора?

- Мамка му – това беше потвърждение за поражение. – Но нямаме други жени в отбора, благодарение на твоите сексистки правила, Дон, а имаме друга работа следващата седмица. Нямаме достатъчно време да открием класифициран женски войник, да й разкажем лошите новини относно вампирите и гулите, да я тренираме да се защитава, да я облечем подобаващо и тогава да я впуснем в акцията.

Последва тишина след като се изказах. Дон започна да скуби веждата си, Хуан изпъшка, а Дейв изпука врата си.

- Какво ще кажете за Белинда? – предложи Тейт.Зяпнах го.- Но тя е убиец.Тейт се противопостави.- Да, но е добре подготвена. Имайки предвид доброто й поведение, ще й обещаем да я оставим на мира

след десет години. Може би като я заведем на няколко мисии, ще разберем дали е започнала на чисто, както е обещала.

Боунс повдигна рамене.- Рисковано е, но Белинда е вампир, така че е достатъчно силна за работата. Плюс това е достатъчно

привлекателна да играе ролята на стръвта и няма нужда от тренировки.Не харесвах Белинда и това не беше само защото веднъж се бе опитала да ме убие. Имаше и история с

Боунс, която включваше партито за рождения му ден, друга вампирка, наречена Анет, две други човешки момичета и много малко разговори.

- Дон? – попитах.- Ще изпробваме Белинда другата седмица – каза най-после той. – Ако не успее да се справи, ще

намерим друг достоен заместник.Ще използваме вампир като примамка да убива други вампири. Беше почти толкова налудничаво,

колкото това, с което се занимавахме, което беше да използваме мен, полувампир за същото нещо.- Има още нещо за дискутиране – каза Дон. – Когато Боунс се присъедини към нас преди три месеца,

беше с уговорка. Неговото най-значително съдействие в мисиите ни не бе изисквано… до днес.Напрегнах се, защото знаех какво означаваше това. От към лявата ми страна Боунс повдигна вежда

отегчено.- Няма да наруша споразумението ни, така че кажи името на човека, когото искаш да превърна във

вампир.- Мен.Единствената дума дойде от Тейт. Погледът ми прелетя в негова посока.- Ти мразиш вампири! – избухнах аз. – Защо ще искаш да се превръщаш в един от тях?- Аз мразя него – беше моменталния отговор на Тейт. – Но ти си тази, която каза, че човекът е този който

съставя характера на вампира. А това значи, че аз щях да мразя Боунс дори ако беше човек.Колко хубаво, мислех си аз, все още шокирана от намерението на Тейт. Беше добре да знам как

преценява вампирите. Да бе, сигурно.Боунс проучи Дон с поглед.- Ще ми трябва време да го подготвя за прехода, и нека веднага да изясним едно нещо – той насочи

цялото си внимание към Тейт. – Това няма да я накара да те заобича.Отместих поглед. Боунс изрече на глас онова, за което също се тревожех. Боже, надявах се, че нямам

нищо общо с решението на Тейт да бъде първия човек от екипа, превърнат във вампир. Моля те, не му позволявай да направи нещо такова заради мен.

- Обичам те като приятел, Тейт – гласът ми беше мек. Мразех да говоря така пред останалата част от групата, но те всички знаеха какво чувства Тейт. Той не бе много срамежлив относно това напоследък. – Всъщност, ти си един от най–добрите ми приятели. Но приятелството ни е единствения начин, по който те виждам.

Дон прочисти гърлото си.- Ако с Боунс нямате основателни опасения за това, личните чувства на Тейт нямат никакво значение.

5

- Мотивът е моето опасение – каза Боунс веднага. – Какво ако горчивината го е превзела изцяло, понеже не може да я има заради мен и нека те уверя, приятелю, няма и да я имаш. Така че, въпросът остава – дали той избира това за себе си, или за нея? Ако го направи заради грешна представа, ще има страшно много време, за да съжалява.

Накрая Тейт проговори.- Моите причини са си мои собствени, и моят ангажимент към работата няма да пострада заради тях.Боунс го дари със слаба усмивка.- След хиляда години тази работа и твоя шеф няма да ги има, но ти все още ще си мое създание. Ще ми

дължиш своята вярност, освен ако не ти позволя да основеш свой род, или не ме предизвикаш, за да си го заслужиш. Искаш ли да се ангажираш с това?

- Мога да се справя – беше всичко, което отвърна Тейт.Боунс сви рамене.- Тогава това е. Ако всичко мине добре, скоро ще си имаш своя вампир, Дон. Както обещах.Дон придоби изражение, което беше и мрачно, и доволно.- Да се надяваме, че няма да съжалявам.Да се надяваме, че и аз няма да съжалявам.

2.

ПО-КЪСНО СЕ СЪБУДИХ САМА В ЛЕГЛОТО НИ. ЕДИН СЪНЕН ПОГЛЕД наоколо ми показа, че Боунс не беше в спалнята. Любопитна, слязох долу и го намерих на дивана във всекидневната.

Боунс беше втренчил поглед през прозореца в планинския хребет. Вампирите притежаваха способността да стоят като вкоренени, толкова неподвижни, колкото статуи. Несъмнено Боунс бе достатъчно красив, че да е произведение на изкуството. Лунната светлина караше косата му да изглежда по-светла от дълбокия си кафенив нюанс. Беше я боядисал от руса към натуралния й цвят, за да не бие на очи, когато ходим на мисии. Тези слаби сребърни лъчи също галеха кристалната му кожа, подчертавайки физиката му. По-тъмните му вежди почти съвпадаха с цвета на очите му, когато в тях не се прокрадваше вампирското зелено. Сенките направиха скулите му дори по-перфектни, когато извърна глава и ме видя да стоя там.

- Хей, - обгърнах се по-плътно с халата, който бях наметнала, усещайки напрежението му във въздуха. – Какво има?

- Нещо не е наред, любима. Всъщност съм доста изнервен. Това привлече вниманието ми. Седнах до него. – Ти никога не се изнервяш.Боунс се усмихна. – Имам нещо за теб. Но не зная дали ще го искаш.- Защо да не го искам?Боунс се плъзна от дивана и коленичи пред мен. Все още не схващах. Едва когато видях малката черна

кутийка от кадифе в другата му ръка, разбрах.- Катрин. – Ако все още не бях предположила за какво става дума, единствения път, в който той

произнесе цялото ми име щеше да ме светне по въпроса. – Катрин Катлийн Крауфийлд, ще се омъжиш ли за мен?

Не бях осъзнала до този момент колко много исках Боунс да ме попита точно това. Разбира се, ние бяхме женени под вампирския закон, но да видя как Боунс прорязва дланта си, докосва моята, и провъзгласява, че съм негова жена не беше като фантазиите за сватбата ми, когато бях малка. Освен това, Боунс го беше направил, за да предотврати голяма разправия между своите хора и тези на неговия създател, Иън.

Обаче сега, докато гледах Боунс всичките ми детски мечти избледняха. Да, Боунс бе бивш-човек-жиголо-превърнал-се-във-вампирски-наемник вместо очарователен принц, но нито една героиня от приказките не би могла да се чувства по начина, по който се чувствах аз с мъжът, в който бях влюбена до полуда и който ме питаше на колене дали искам да стана негова съпруга. Гърлото ми пресъхна от силната емоция. Как успях да попадна на такъв късмет?

Боунс се направи, че издава звук на раздразнение. – Един път и ти да останеш без думи. Ако обичаш, просто избери един от двата възможни отговора. Напрежението ме измъчва.

- Да.Сълзи напълниха очите ми, дори когато започнах да се смея в прилив на чистата радост, която набъбваше

в мен.Нещо студено и твърдо се плъзна на пръста ми. Едва можех да го видя, след като зрението ми бе

замъглено, но долових проблясък на червено.- Отрязах го и го осъвремених преди пет години като пръстен, - каза Боунс. – Зная, че мислиш, че съм

искал само да спя с теб отначало, но това не е вярно. Винаги съм възнамерявал да се оженя за теб, Котенце.

6

За хиляден път съжалих, че оставих Боунс преди години. Смятах, че по този начин го предпазвам. Оказа се, че съм наранявала и двама ни.

- Как може да си се изнервил от това да ме питаш дали бих се омъжила за теб, Боунс? Бих пожертвала живота си за теб. Защо не бих искала да живея за теб?

Той ме дари с дълга, дълбока целувка, прошепвайки срещу устните ми, едва когато се отдръпнах, защото не ми бе останал дъх.

- Зная, че и аз бих направил същото. По-късно бях в прегръдките му, чакайки изгрева, който не бе далеч.- Би искал да избягаш с любимата си, или да организираш голяма сватба? – попитах сънливо.Боунс се усмихна. – Знаеш ги вампирите. Обичаме хубавите забавления. Освен това вампирското ни

спояване не бе истинска сватба за теб, затова искам да я направим истинска. Направих се, че изсумтявам. – Уау, голяма сватба. Ще ни трябва супер много време да обясним менюто на

потенциален сватбен агент. Избор за предястие: говеждо или морска храна за човеците, сурово месо и човешки телесни части за гулите… и една бъчва топла, свежа кръв на бара за вампирите. Боже, представям си лицето на мама.

Усмивката на Боунс стана дяволска и той скочи от леглото. Наблюдавах го, любопитна, когато отиде в другата част на стаята и направи обаждане.

- Джъстина.Скочих към него веднага щом чух името на майка си. Боунс се отдалечи от мен, борейки се с прилива на

смях и продължавайки да говори.- Да, Боунс е. Наистина, това е супер тъпото име, с което ме наричаш… ъмм, да ти се връща, сигурен

съм, че…- Дай ми телефона, - настоях аз.Той ме игнорира, избягвайки досега ми. След баща ми, мама ненавиждаше вампирите с паталогична

страст. Дори се беше опитала да убие Боунс - два пъти – и сега затова Боунс се наслаждаваше толкова на отплатата си.

- Всъщност, Джъстина, не ти се обадих, за да си лафим за това какъв немъртъв убиец бях… да, също и гадно жиголо. Някога казвал ли съм ти, че майка ми също е била курва? Не? Леле, всъщност аз съм потомък на много курви…

Поех си въздух, когато Боунс разкри още една пикантна новина за миналото си на майка ми, по чиято уста вече сигурно имаше пяна.

- … обадих ти се, за да ти съобщя добрите новини. Предложих брак на дъщеря ти и тя прие. Поздравления, вече официално съм ти зет. Искаш ли направо да ти казвам Бабо, или ще изчакаме да мине сватбата?

Прелетях през въздуха, най-сетне докопвайки се до него и грабвайки телефона. Боунс се хилеше толкова силно, че трябваше да диша, за да продължи.

- Мамо? Там ли си? Мамо…?- Може да и дадеш един момент, Котенце. Сигурен съм, че е припаднала.

Имаше дни, в които изпитвах спазми на съжаление, че никога не ще стана майка. Естествено, че баща ми беше новороден вампир дотолкова доколкото да забремени майка ми, но по принцип вампирите не могат да имат деца. Освен това, никога не бих рискувала да предам своите генетически анормалности на едно дете чрез изкуствено оплождане, или да оставя своя опасен начин на живот като си осиновя такова.

Точно сега обаче се радвах, че не съм майка. Виждала съм доста плашещи неща, преследвайки вампири и гули, но тайфа деца, пристрастени към сладкото, квичащи докато сменят едната видео игра с друга, и да знам, че за мен няма изход? Това наистина будеше страха в мен.

Боунс беше извън Чък И. Чийз*, ето на това му се вика късметливо копеле. Беше заради новото му на мощ. Другите вампири го усещаха, когато беше наблизо, като например когато беше вътре, затова Боунс обикновено наблюдаваше сградата, докато екипът не се събереше на едно място, и мишената осъзнаваше, че е била проследена. Липсваше ми типичната аура на немъртвото, която се усещаше от статично електричество до електричество, способно да убие човек, зависейки от силата на вампира. Не, аз имах биещо сърце и дишах, което ме караше да изглеждам безобидна – обаче за тези, които не знаеха за какво друго да се оглеждат.

Точно затова бях покрила цялата си кожа. Хей, не аз играех примамката, така че не се нуждаех от екипировката, която крещеше „кучка” в лицата на хората. Белинда беше стръвта и бе облечена в силно изрязан потник и тесни дънки, които разкриваха няколко сантиметра от коремчето й. Беше накъдрила косата си и носеше грим, а това беше рядкост, защото като заложник на Дон не разполагаше с много неща.

7

Като гледах Белинда с русата й коса и нацупена усмивка, и изпъкналите й очи, хората никога не биха предположили, че тя е вампир, особено след като навън беше ден. Дори онези, които вярваха в съществуването на вампири все още разправяха митове, че вампирите се появяват само нощем, което заедно със спането в ковчези и отблъскването чрез религиозни символи, или убиването с дървен кол, беше грешно.

Малкото момче до мен дръпна ръката ми. – Гладен съм, - обяви той.Бях объркана. – Но ти току-що яде.Той подбели очи. – Мадам, това беше преди един час.- Наричай ме мамо, Итън, - напомних му аз, разгъвайки лицето си в свежа усмивка, докато изкарвах

още пари. Това определено бе най-странната мисия, на която съм била. Никога не съм предполагала, че Дон ще наеме десет годишно момче да играе ролята на реквизитор. Но той беше уредил нещата за да може Итън да ни придружи, казвайки че ако се въртим около Чък И. Чийз беше дете, ще бъдем нарочени или като педофили, или – пф, - като преследвачи на вампири.

Иън грабна парите от ръката ми без да чака да ги извадя напълно.- Благодаря! – и изтърча към тезгяха за пици. Добре де, това изглеждаше достоверно – виждах децата да правят същото със своите родители цял ден и

през целия вчерашен ден. Боже в предвид храната и безкрайния брой жетони, използвани за игри, за два дни бях похарчила повече пари, отколкото харчех за цяла седмица в баровете по многократни питиета джин с тоник. Поне това беше за сметката на чичо Сам.

Имаше само един етаж в Чък И. Чийз, затова беше по-лесно да наблюдаваме Белинда, без да прибягваме към това да я следим. Беше в секцията от ляво на главния вход, играейки на Ски-Бол*. Беше преценила още едно перфектно хвърляне в центъра от кръгчета. Светлините изгаснаха, докато още билети изпаднаха от едната страна на машината. Белинда имаше цяла купчина такива до краката си и повече от няколко бащи и деца, които й се възхищаваха струпани около нея.

Но повече вампири нямаше тук, макар точно този Чък И. Чийз да беше свързан с изчезването на едно семейство преди три седмици. Не че някой от всичките посетители тук знаеше за това. Само защото една от охранителните камери бе хванала проблясък на зелено в паркинга, Дон беше заподозрял, че вампири бяха замесени в странното изчезване на семейството.

Немъртвите убийци обичат да ловуват на същите територии, на които са го правили и преди. Което много ме объркваше. Ако вампирите или гулите никога не се връщаха на същото местопрестъпление, специалния екип на чичо ми от Отечествена Защита нямаше да съществува. Някои от тях нямаха достатъчно разум, за да действат бързо и незабележимо и затова никога не се връщаха на едно и също място по два пъти.

Телефонният ми телефон завибрира. Взех го от колана си, погледнах екрана и се усмихнах. Номерът, който виждах бе 911, което означаваше, че вампир току-що е бил забелязан на паркинга. Наблюдавах Итън, докато се приближавах до Белинда. Тя ме дари с издразнен поглед, когато докоснах ръката й.

- Време е за шоу, - измърморих.- Разкарай си ръката от мен, - отговори тя, без да разваля усмивката си.Вместо да го направя, аз затегнах хватката си. – Ако пробваш да ме измамиш, ще те убия. И това ще стане

само ако Боунс не ме предвари.Очите на Белинда светнаха в зелено за момент, но след това тя вдигна рамене. – След десет години вече

няма да си имам работа с вас.Пуснах я. – Точно така. Затова не се прецаквай с още няколко години, които няма да ти дойдат добре.- Не искаш ли да се отървеш от мен, Червена Жътварке? – изсъска тя, толкова тихо, че дори аз едва я

чух. – Не искаш да уплашим мишената, нали?Дарих Белинда със студен, преценителен поглед преди да й обърна гръб и да си тръгна. Наистина

възнамерявах да направя онова, което казах. Ако Белинда изиграеше някой друг трик на тази мисия и поставеше в опасност едно от многото деца тук, щях да я убия. Но, както казваха хората, давахме й достатъчно дълго въже, с което сама може да се обеси. Сега трябваше да изчакаме и да видим дали ще увисне на него.

Докато се връщах обратно към Итън, телефонът ми отново извибрира. Погледнах го и умствено изстенах. 911, което означаваше, че вампирите бяха двама. Това не беше добре.

Приближих се до Итън, наблюдавайки както него, така и входа. Не мина много време преди да видя двама мъже да влизат вътре с характерната кожа и целенасочени движения, които бележеха разликата между обикновен човек и вампир.

Огледах се около Чък И. Чийз обезпокоено. С всичките деца тук, това бе възможно най-лошото място за конфронтация с вампири. Ако аз бях стръвта, щях да се опитам да придвижа вампирите до паркинга, за да намаля възможно най-много опасността от свидетели. Но на Белинда вероятно не й пукаше достатъчно, че да го направи. Е, явно щеше да се наложи да й помогна, за да ги изведем от тук.

8

Грабнах ръката на Итън. – Време е, - казах му.Неговите синьо-зелени очи се ококориха. – Лошите тук ли са? – прошепна той.Съмнявах се, че Дон бе обяснил на Итън – или на неговите родители, които и да бяха тези побъркани

хора, за да позволят на сина си да направи подобно нещо – какъв вид „лоши” хора преследвахме. Обаче нямах намерение да задълбавам нещата.

- Не бива да се отдалечаваш от погледа ми, нали? – казах нежно, но сурово. – Аз ще бъда добре.Той кимна, видимо събирайки кураж. – Добре.Какво добре дете.Телефонът ми извибрира отново с още една поредица от номера, проблясващи на екрана.911-911.- Ох, мамк… по дяволите – възпрях се навреме.Итън премигна към мен. – Какво има?Стиснах ръката му по-силно. – Нищо.Това бе лъжа, разбира се. Погледнах към входа навреме, за да видя трети вампир да влиза. После влезе и

четвъртия. Видях Белинда да спира на следващото си Ски-Бол хвърляне, да ги поглежда, и да се усмихва. Широко.

Щеше да е адски дълъг следобед.

3.

НА ВАМПИРИТЕ НЕ ИМ ОТНЕ ДЪЛГО ДА ЗАБЕЛЕЖАТ Белинда.Може би дори я бяха подушили, преди да я видят, защото не бяха вътре и за минута, преди да се

промъкнат към нея. Хванах се здраво за ръката на Итън, когато чух Белинда да разменя поздрави, и наострих слуха си, за да се уверя, че не казва нищо друго. Като "капан" или "Жътвар". До тук добре. Белинда просто флиртуваше с намек за убийствени наклонности, като любопитстваше дали те не са тук, за да изядат някой.

- Защо мислиш, че сме тук? – каза единият от тях с усмивка. – Не е заради някоя голяма дебела мишка.Другите се засмяха. Челюстите ми се свиха. Копелета.- С още някой ли си тук? – попита друг, дарявайки Белинда с похотлив поглед от горе до долу.- С някаква мадама и сина й. – отвърна Белинда пренебрежително. – Някой от вас може да я изяде, но аз

си запазвам момчето.- Покажи ми ги. – нареди тъмнокосият вампир.Погледнах натам, точно в момента, в който ръката на Белинда се повдигна и поставих фалшива усмивка

на лицето си, докато наблюдавах Итън. Не се тревожи. Нищо няма да ти се случи.- Блондинката, която носи черен пуловер и дънки и държи малкото момче за ръка. Това са те.- Красива е.– провлачи брюнетът, след това добави бързо. – Но не толкова, колкото теб, разбира се.- Благодаря. – гласът на Белинда издаваше, че допълнението му не е било достатъчно, но продължи. – Е,

как го правите по принцип? Просто грабвате детето и бягате?- Виждаш ли мъжът ето там? – Високият, мършав вампир посочи някого, носещ значка на служител. –

След няколко премигвания, ще открадна униформата му.- Защо ще взимаш дрехите на някого? – попита Белинда с недоверие. Погледнах назад към тях небрежно.

Същото се чудех и аз.- Не дрехите, а костюмът на Чик И Чииз. – отвърна вампирът, подхилквайки се. – Лесно е да накараш

децата да те последват навън, без да предизвикваш съмнение, носейки това. Дори и родителите им да забележат, някой от нас просто се вглежда в тях и те си отиват у дома, мислейки че всичко е наред. Отнема им ден или няколко, докато осъзнаят, че децата им ги няма, и не си спомнят къде са ги изгубили.

- Извеждаме ги едно по едно и ги качваме в багажника. – добави друг. – Достатъчно хладно е по това време на годината, така че да не умират и да не се вкиснат, и с бързо омагьосване с поглед стоят тихи, докато са вътре.

Ръката ми се завъртя около тази на Итън, докато той не изкимтя. Разхлабих хватката си, борейки се в очите ми да не изплува нажежената ярост. Нямах търпение да убия тези мъже.

Белинда се усмихна.- Вампир в костюм на Чък И Чийз? Това трябва да го видя.Вампирът отвърна на усмивката й. - Изчакай точно тук, скъпа. Ще харесаш шоуто.Сякаш по знак, роботизираните фигури в театъра започнаха да водят изкуствен живот. Децата се

развикаха очаровани. Наблюдавах, докато вампирът проследи работника, който бяха набелязали, зад сцената. Намерението ми да го последвам бе прекъснато веднага, след като чух следващото:

9

- ... гладен съм, ще изям някой. – каза червенокосият вампир,отдалечавайки се бавно от Белинда и другите.

Пуснах ръката на Итън. Белинда го беше посочила като неин; тук, в този момент, той бе детето, намиращо се в най-голяма безопасност. Коленичих, докато не изравних погледа си с неговия.

- Виждаш ли тази играта? – попитах, посочвайки към най-близката до нас. – Ще си играеш и няма да мърдаш, докато аз или някой от онези мъже, които срещна по-рано днес, не дойде да те вземе. Обещай ми.

Итън кимна. - Обещавам.- Добро момче. – промърморих. Итън се приближи до играта и съсредоточи всичките си сетива върху нея.

Обля ме студена ярост, докато наблюдавах как вампирите преследват плячката си. - Всички екипи. Готови за действие. – прошепнах в телефона си. Това можеше да стане грозно наистина

бързо.Предпазливо го следях с очи, докато вампирът се движеше из стаята, а острите му очи преценяваха кои

деца бяха наблюдавани и кои не. Имаше малко момче до чейндж машината, което вземаше жетоните си. Вампирът се загледа в него, промъквайки се предпазливо зад гърба му, докато то започваше играта. След това изчака, докато се приближат до ъгъла и сложи ръката си на рамото му.

Момчето погледна нагоре и това беше всичко, което трябваше. Вампирските очи проблеснаха в зелено за момент и той промърмори нещо, твърде тихо, за да го чуя. Никой друг не забеляза. Момчето го последва в другата стая, без да спира, изчезвайки зад една от частичните стени.

Последвах ги, установявайки, че вампирът бе избрал най-малко посещаваното място, където се държаха всички неработещи игри. Той бе коленичил, а малкото момче бе пред него. Можех да видя зелената светлина, идваща от погледа му, която се отразяваше върху кожата на момчето, докато то стоеше там, без да направи дори и опит да избяга или извика.

Щеше да го ухапе точно сега. Точно тук и би могъл да завлече тялото му зад някоя от тези машини за по-малко от минута. Родители му никога не биха разбрали, че е в опасност, докато вече не е мъртъв ...

Червенокосият вампир се наведе, без да се страхува от родителите или Господ, или дори, че някой би могъл да го спре. Извадих сребърния нож от ръкава си и се прокраднах напред. Кажи здравей на моя малък приятел, задник!

- Какво по ... ?Завъртях се, чувствайки нечовешката сила зад гърба си, дори когато чух гласът. Вампирът, носещ костюма

на Чък И Чийз стоеше зад мен, неговата голяма фалшива миша глава се поклати въпросително към мен. Другият вампир дръпна ръцете си от момчето, а погледът му се спря на ножа ми.

- Сребърен. – промърмори.Трябваше да си изпълня задълженията.- Разгърни фронта! – извиках, знайки че Боунс ще ме чуе, и хвърлих ножа.Той потъна в гърдите му до дръжката. Скочих върху него почти в същия момент, удряйки го, за да направя

още няколко груби завъртания с острието. В същия момент нещо тежко се приземи отгоре ми. Беше вампирът, маскирал се като Чък И Чийз.

Претърколих се, вдигайки краката си нагоре, а след това изритах вампира. Той се заби в една от видео игрите достатъчно силно, че тя да изхвърчи през прозореца. Чух вика на Тейт: „Вътрешна сигурност, никой да не мърда!” , докато вадех още ножове и ги хвърлях с перфектна точност в гърдите на Чък И Чийз. Той се олюля, но не падна. Проклетия костюм явно бе прекалено дебел.

Сграбчих още ножове изпод дрехите си и го атакувах. Той се биеше толкова усърдно, колкото можеше - докато беше в огромен миши костюм. Битката ни се състоеше в претъркаляне - аз да се опитам да забия ножа достатъчно дълбоко, че да пробие костюма, а той - да ме ухапе, сериозно възпрепятстван в движенията си.

- Остави Чъки на мира. – чух детето да плаче. Още няколко изпищяха.Иисусе и Дево Мария, да си говорим за емоционалните травми на тези деца, които гледаха нещо, което

изглеждаше като луда жена, която се опитва да намушка до смърт тяхния любим образ. Щяха да имат кошмари години наред, освен ако Боунс не изтрие спомените им.

Все пак не се съсредоточих над това. Продължих да обстрелвам с ножовете си, когато чух, че се започна нова битка. Другите вампири. Най-накрая успрях да промуша вампира достатъчно дълбоко, че той да започне да куца, и натиснах острието за последно завъртане.

Станах, под ужасените погледи на децата и родителите наблизо, но нямах време да обяснявам, че Чъки не е наистина Чъки, а злият му близнак. Русият вампир пристигна с рев от другия край на стаята, почти изритвайки хората, големи и малки, от пътя си. Потърсих друг нож, но установих, че са ми останали само няколко, и го нападнах. Не можех да рискувам да хвърля ножовете си по него - ако се наведеше, който е зад

10

него щеше да го отнесе. Не, това щеше да е публичен скандал. Очите ми светнаха в зелено. Хайде, Блонди, нека видим какво имаш.

Видях как очите ми го направиха неуверен, но само за момент. С периферното си зрение, можех да видя как Белинда води борба с тъмнокосият вампир. Не и бяхме дали никакви оръжия, по очевидни причини, но беше облекчаващо да видим, че се бие с нас, вместо срещу нас.

Зад русият вампир се появи и последният. Той изръмжа и също тръгна срещу мен. След това погледът му се фиксира към вратата.

- По дяволите!Чух го да казва, точно преди да се обърне и побегне зад подиума.Не се обърнах, за да видя какво го е изплашило, можех да почувствам как Боунс влиза в стаята. Но

другият вампир ме удари в същото време, така че не успях да се насладя на гледката как този бяга с подвита опашка.

- Вземи този, аз ще се погрижа за Блонди. – извиках, избягвайки зъбите, насочени срещу гърлото ми.- Ще се погрижа за мръсника. – изръмжа Боунс, изчезвайки зад големите, неясни, роботизирани фигури

на сцената, които продължаваха да пеят и да се шегуват по между си.- Нека излезем навън, хора! – разпоредих се, между получаването на няколко брутални удара. Бързо,

преди някои родители и деца да станат заложници. Един бърз поглед ми разкри как Белинда грубо се разправя с тъмнокосият вампир, извеждайки го в почти

мечешка прегръдка навън. Изглеждаше сякаш му говори, но с цялата тази врява, проклета да съм ако знаех какво му казва.

Силен удар върна вниманието ми отново върху русият вампир пред мен. Само малко по-далеч, повтарях си на ум. Аз също не искам да те убивам, особено пред всичките деца. Всички щяха да имат кошмари.

Когато беше пред дупката в прозореца, оставена от видео играта, го нападнах, навеждайки се, за да избегна устата му. Изхвърчахме през прозореца на паркинга, блъскайки се един друг в асфалта. Имах само двойка ножове в мен, не бях очаквала да изгубя толкова много заради дебелия костюм на Чъки. Трябваше да се уверя, че ще избера подходящия момент.

- Мамо, накарай ги да спрат. – изстена едно от децата и аз се проклех вътрешно. Това беше най-лошото място за унищожаване на вампир. От звуците си пролича, че на момчетата им отнема много време да държат паниката надалеч от родителите и децата на паркинга, което би усложнило проблема още повече. Дейв крещеше нареждания тъмнокосият вампир, който Белинда беше надвила, да бъде обезопасен в капсулата. Умно. Той нямаше да е заплаха там и можехме да го извозим и да го пронижем по-късно през свободното ни време.

Навеждах се, за да избегна ударът, който щеше да счупи врата ми, когато видях Белинда, която вече не държеше вампира, изведнъж да хваща Закари, един от новобранците, и да забива зъби в гърлото му.

- Тейт, спри я! – изкрещях, безпомощна докато Белинда го изтласка и Закари политна назад, обхващайки с ръце червената кръв, бликаща измежду пръстите му.

Чух изтрели, псувни и тропот на крака, когато няколко човека от екипа се втурнаха.- Враг на свобода, подсигурете периметъра! – извика Купър. Хвърлих на вампирът срещу мен мрачен студен поглед. - Нямам време за това! – изръмжах и се хвърлих, събаряйки двама ни на пода. Той първи ме удари с

юмрук, но аз не се защитих. Ограничавах боя единствено до това, да държа с едната си ръка устата му далеч от гърлото си, а с другата се мъчех да промуша с ножа сърцето му. Три груби удара и той бе мъртъв завинаги.

Обиколих го. Ребрата ме боляха неимоверно много, но не се олюлях, защото не исках. Сбиване откъм лявата ми страна ме накара да се завъртя, точно навреме, за да видя как тъмнокосият вампир, който бе на път да влезе в капсулата, захвърля двамата най-близко до него войници на земята. По-голямата част от екипа, която не охраняваше изходите, беше тръгнала след Белинда, освен тези, които бяха коленичили до Закари. Този вампир се бе възползвал максимално от разсейването им.

Дейв скочи към него, но вампирът се присви, загърна корема си като страховит пингвин, а след това се изправи и побягна.

Спринтирах след него, следвайки звуците на Тейт и Купър, докато те гонеха Белинда. Но те бяха хора и нямаше никакъв шанс да я хванат.

Взех решението си за частица от секундата и вместо това хукнах след Белинда. Тя бе най-голямата заплаха. Белинда знаеше имената на екипа ми. Знаеше подробностти за работата на огранизацията на Дон, и имаше достатъчно опит, с това да бъде заловена от системата за сигурност в управлението, за да даде детайлни описания на всеки, който бе достатъчно луд, за да се опита да проникне.Нямаше начин да допусна тя да повтори пред някого нещо от това.

11

Бягах колкото мога по-бързо, настигайки Тейт и Хуан. По-напред не успях да видя Белинда, но можех да чуя къде беше от скърцането на спирачки и възклицанията на хората, докато пресичаше през място, което явно беше доста оживено кръстовище.

- Вземете колата. – казах на Тед и прехвърчах покрай него. – Последвайте ме! Имах предавател в пейджъра си и чрез колата можеха да ме последват много по-бързо. Плюс това и да се

погрижат за полицията, ако се наложеше. Дочуха се още изсвирвания на гуми и аз се отправих в същата посока, спускайки се към пресечката, и улових с поглед Белинда точно преди да се спусне към долната страна на улицата. „О, не, няма да го направиш.” – помислих си.

Положих допълнителни усилия, пожелавайки си ребрата ми да не се чувстваха така, сякаш се чупят с всяка крачка. Вътрешно се молех Белинда да не влезне в нечии дом и да се опита да вземе заложник, но може би беше видяла и чула достатъчно за мен и екипът ми, за да знае, че това нямаше да е в нейна полза. Не, тя просто бягаше ужасно бързо, а аз я кълнях дори когато я настигах.

Белинда прескочи една ограда без дори да забави крачка. Поне не беше вампир повелител, който може да лети; тогава щях да бъда прецакана. Прескочих оградата почти толкова бързо, колкото и тя, но получих дълбока рана, когато един от металните ръбове проряза кракът ми и не се излекува веднага, както е при нея. Имаше дни, когато завиждах за безсмъртните им способности. Но просто не достатъчно, за да се превърна във вампир, за да ги получа.

Когато се доближих до нея достатъчно, за да имам шанс, хвърлих ножовете си. Имах само два, така че трябваше да уцеля. Остриетата се забиха в дясната част на гърба на Белинда, карайки я да залитне, но не и да падне. По дяволите, пропуснах сърцето й! Точността ми, докато тичах бързо по неравната земя, с криволичеща мишена, дори не се доближаваше до тази, която имах когато бяхме близо, а аз – неподвижна. Забележка към себе си: Поработи върху хвърлянето на ножове, по време на преследване.

Но остриетата започнаха да я бавят. Цялото това блъскане трябва да е приближило ножа в опасна близост до сърцето й, а Белинда не можеше да спре, за да хване достатъчно добре дръжките и да ги извади. Тя се опита да достигне гърба си, същевремено запазвайки главоломната си скорост, но единственото което постигна бе да забие ножа още по-дълбоко в гърба си, вместо да го извади. Белинда залитна отново и аз се заставих да забързам ход. Почти си там ... ускори, Кат, не можеш да й позволиш да се измъкне!

Събрах цялата си сила и скочих, успявайки да хвана глезените на Белинда и да я поваля. Тя се обърна, а зъбите й щракаха срещу всяко парче от плътта ми, което можеха да намерят. Игнорирах това и прехвърлих горната част на тялото си върху нея, изсипвайки цялото си тегло върху торса й.

Белинда се усмири за миг. Широките й, сини очи срещнаха моите за секунда и клепачите й останаха отворени, дори когато нададе писък, прекъснат в следващия момент. Остриетата, все още в гърба й, бяха преминали през сърцето.

Нямаше да рискувам. Обърнах Белинда и силно завъртях и двата ножа, усещайки как тя напълно се отпуска под мен. Трябваше да вземеш десет годишния договор, помислих си. Вместо да се стига до тук.

Един писък ме предупреди, че имам наблюдатели. Изглежда, с Белинда бяхме на края на нечия ливада. Собственикът на къщата, възрастна жена, бе очевидно разстроена да види как две жени се бият до смърт в задния й двор.

Седнах назад с въздишка.- Хайде, обадете се на 911. Ще ви накара да се почувствате по-добре. – въпреки че полицията никога

нямаше да ме докосне. Не, не и с пълномощията от Дон. Освен това, Тейт и момчетата щяха да бъдат тук скоро и Боунс също, обзалагам се. Той не се нуждаеше от предавателя ми, за да ме проследи, можеше да го направи чрез миризмата.

Тя измърмори нещо, което звучеше като „Убийца!” и влезе вътре, затръшквайки вратата. Секунди по-късно чух гласът й докато звънеше на полицията.

Стоях на тревата близо до Белинда, кимайки учтиво на някои от близките съседи, които бяха излезли и ме зяпаха преди да побегнат вътре и на свои ред да звъннат на полицията. Бях там по-малко от три минути, преди Боунс да се появи пред погледа ми. Той забави крачка, когато ме видя, извървявайки последния няколко метра до мен.

- Добре ли си, любима?Кимнах.- Драскотини и синини, нищо сериозно. А вампирът, след който тръгна?Той коленичи до мен.- Поздравява се с Белинда в ада, предполагам.Добре. Един може и да беше избягал, но трима не успяха, а най-опасният от тримата стоеше сбръчкан на

късното следобедно слънце.- Закари?

12

Боунс поклати глава. Поех си дълбоко дъх, желаейки да промуша отново Белинда и някакси да я накарам да го почувства.

Изсвирването на гуми извести пристигането на момчетата и секунда по-късно Хуан и Тейт изскочиха от колата, която се пързулна и спря до нас. Изправих се, изтупвайки част от тревата и мръсотията по мен.

- Както виждате, момчета, Белинда беше уволнена.

4.

ДРУГИЯТ ВАМПИР СЕ ИЗМЪКНА. ДЕЙВ СЕ ОБВИНЯВАШЕ, че не е успял да го намушка, но се разсея твърде много след като Белинда атакува Закъри, което разбира се беше целта й. Закъри изкървя до смърт преди Боунс да приключи с последния вампир и не успя да стигне до него навреме, че да го излекува. Закъри също имаше най-голямата човешка воля в отбора. Беше подчертал, че не иска да бъде върнат в някоя форма на нечовешкото, ако бъде убит в служба. Затова всички ние, въпреки че бяхме навъсени, уважихме желанието му и го погребахме.

Оказа се, че Итън е сирак, което обяснява защо родителите му не се притивопоставиха на частта, където той играеше мой син. Накарах Дон да ми обещае, че никога повече няма да използва него, или някое друго дете, за нещо толкова опасно и да му намери добър приемен дом. Ако Дон можеше да ръководи таен бранш на правителството при борба с немъртвите, то тогава намирането на приемен дом за сирак, не би било толкова трудно.

Най-накрая, денят на победата за Тейт пристигна. Всички бяхме в учреждението. Бяхме само с един човек по-малко, защото полетът й беше отменен поради технически затруднения. Анет, първият вампир, който Боунс бе създал, сега идваше да помогне на Тейт.

Идеята беше моя. Боунс почти не беше влизал в разговор с Анет, след опита й да ме изплаши с гнусни детайли от миналото му, но аз знаех, че отчуждението им го притесняваше. Затова предложих Анет да поема смените в килията, в която Тейт ще бъде затворен след трансформацията. Щеше отнеме седмица преди Тейт да може да контролира глада си, без да разкъсва първата вена, която види, затова никой с пулс не можеше да му помогне през първите няколко дни. Дейв вече беше проявил желание, но с трети човек Боунс щеше да има свободно време. И това щеше да даде възможност на Анет да разтопи леда. Не съм ли добър миротворител?

Сега обаче бях нервна. След половин час, Боунс щеше да убие Тейт, само за да го върне обратно. Времето от ухапването до прераждането може да продължи един час или няколко. Бяхме го планирали за 20:00 часа, точно след залеза, когато Боунс щеше да бъде най-силен. Отнемаше много от силите на вампир, за да превърне някой, или поне така са ми казвали. Това беше първият ми опит с това.

Дон беше приготвил камерите. Дори беше сложил електроди по гръдния кош и главата на Тейт, за може да улови точната смърт, както и мозъчната активност. Боунс поклати глава, когато видя цялата тази технология, питайки язвително дали ще бъде разпространено и из интернет. На Дон не му пукаше. Той възнамеряваше да събере цятала възможна информация за изучаване. В това, той беше безсрамен.

Тейт беше в стая подсилена с титаниеви заключалки. Дявол да го вземе, дори се бяха оборудвали с ужасяваща оперативна маса със заключалки направени от същия метал. Боунс каза на Дон, че всичката тази предпазна мярка е преувеличена, но Дон се безпокоеше, че Тейт ще се изплъзне и ще побеснее. Сега Тейт беше вързан за тази маса и носеше само чифт къси панталони за по-лесен достъп до електрода. Промъкнах се вътре да го видя за последен път като човек.

Множество банки с кръв се виждаха в съда за охлаждане, предназначени за първите хранения на Тейт. Докато стоях до наклонената операционна маса, намествайки я така, че да изправя Тейт, погледът ми улови неговите тъмносини очи.

- Господи, Тейт, - гласът ми трепна. - Сигурен ли си за това?Той се опита да се усмихне, но в усмивката му липсваше обичайно излъчващата топлина. - Не изглеждай

толкова изплашена, Кат. Все едно ти си на път да умреш, не аз.Положих ръката си на бузата му. Кожата му беше топла, колкото моята за последен път. Тейт въздъхна и

наклони главата си по-близо. - Странно, а? - промърмори той. - Помня, когато не вярвах във вампири. Сега съм на път да се

присъединя към тях, воден от кучи син, когото презирам. Иронично, нали?- Не е нужно да го правиш, Тейт. Можеш да смениш решението си и ще отменим всичко.Той си пое поредната дълбока глътка въздух. - Като вампир, ще съм по-силен, по-бърз, и по-труден за

убиване. Екипът се нуждае от това... както и ти.- Не смей да го правиш заради мен, Тейт. - Гласът ми трепна от гняв. - Ако това е заради мен, то

веднага се махай от масата.13

- Правя го, - повтори той с тон, толкова бурен, колкото и моя. - Не можеш да ме разубедиш, Кат.Боунс ме спаси от отговор като дойде и застана зад мен.- Време е, Котенце.Отидох в малката обсерватория, извисяваща се с едно ниво по-нагоре, където се намираше мониторът

свързан към камерите. Чичо ми вече се беше настанил, гледайки към екрана. Хуан, Купър и Дейв влязоха в стаята ни. Не можех да извърна поглед от екрана, когато Боунс тръгна към Тейт с бавната грация на истински хищник. Пулсът и дишането на Тейт започнаха да се ускоряват. Боунс го изучаваше без емоция.

- Няма да получиш онова, за което се надяваш, друже, но ще трябва да живееш с решението си до края на дните си. Тъй че, за последен път те питам, искаш ли го?

Тейт си пое дълбоко въздух.- Искаш да ме убиеш от месеци. Това е твоят шанс. Просто го направи.В следващият миг зъбите на Боунс бяха дълбоко забити във врата на Тейт. Машините уловиха ускорения

му пулс, докато той дишаше тежко, превръщайки се в труп. Дейв улови ръката ми и аз стиснах зъби, гледайки как Боунс изпива до капка живота от приятеля ми с големи глътки. Това бледо гърло се движеше отново и отново докато той преглъщаше. Звукът от ЕКГ монитора се намали, забави се, докато накрая не се чу кратко, прекъсващо пиукане и Боунс вдигна глава.

Той облиза останалите капки кръв около устата си, после извади нож и направи отвор в собствения си врат. След това вдигна отпуснатата глава на Тейт до раната, докато държеше острието на ножа във врата си, за да не се затвори.

Устата на Тейт се помръдна, първоначално слабо, опитвайки от кръвта, и след това засмуквайки с повече сила. ЕЕГ** монитора започна да издава обезпокоителни звуци. Боунс пусна ножа, когато Тейт със затворени очи вкопчи зъбите си около гърлото му и започна да го разкъсва. Боунс държеше главата на Тейт, без да трепва, докато той продължаваше да хапе. Тейт разкъсваше и смучеше, докато минутите минаваха, пулсът му прекъсваше все повече и повече, докато изведнъж единственото, което се чуваше бе... тишината.

Боунс се отскубна от устата на Тейт, издърпвайки главата му и залитна назад. ЕЕГ-то полудя, докато ЕКГ-то показваше права линия на монитора. Мощен трепет разтърси тялото на Тейт, карайки ключалките, които го държаха да изтрополят. Изведнъж той се отпусна, сякаш възпрян, безчувствен. Мъртъв, но чакащ да възкръсне.

Часовете минаваха ужасяващо бавно. Боунс седеше на пода на килията, изглеждайки така, сякаш си почива, но аз знаех, че не бе заспал. Често погледът му следеше отпуснатото тяло на Тейт. Зачудих се дали можеше да улови промяната на енергията около Тейт. Бог обаче знаеше, че ЕЕГ-то можеше. Не беше млъкнало през цялото време. Боунс сигурно е искал да го смачка повече от веднъж до сега, с всичкото това пиукане и крякане, което издаваше.

Боунс се беше подпомогнал с две от кръвните банки след като Тейт - умря? Или припадна? Впрочем, какъв беше изразът за състоянието, в което се намираше Тейт сега? – въпреки, че Боунс мразеше кръвната плазма от кръвните банки. Той беше оприличил вкуса с този на разваленото мляко, като аналогия, която да разбера, когато веднъж го попитах поради каква причина не се храни с кръвни банки, вместо да хапе хората. Но заради това, което той беше вкарал в Тейт, сега Боунс се нуждаеше от презареждане, а вкусовите предпочитания нямаха значение.

Хуан се прозя. Минаваше полунощ и единственото, което правехме беше да наблюдаваме как Тейт се излежава. Въпреки това, никой не искаше да отделя очите си от монитора.

- Можете да отидете да поспите, ще ви извикам ако има някаква промяна, - предложих. Бях свикнала да седя будна до късно. Да си полувампир си имаше своите привилегии.

Дон ме погледна уморено, но строго. - Мисля, че отговарям от името на всички като заявявам, не, оставам.

Последваха въздишки на съгласие. Свих рамене, победена, и върнах вниманието си върху екрана. Единственото предупреждение, което получих, бе това, че Боунс се изправи. После, изведнъж, лежащото

тяло на Тейт се превърна в поредица от движения. Очите му бяха отворени, всеки мускул бе обтегнал ключалките и неземният вик, който прехвърча през високоговорителите, ме накара да застина на стола си.

- Иисусе Христе, - промърмори Дон и отпуснатостта на тялото му от преди малко вече я нямаше. Виковете на Тейт станаха невъзможно силни. Въпреки неясното петно от бясното движение на главата на

Тейт докато се бореше с веригите, можех да видя, че устата му беше отворена... и кучешките зъби бяха очевидни, докато продължаваше да вие, сякаш току-що излиза от ада.

Боунс беше казал, че новородените вампири се събуждат с изгарящ, безумен глад. Тази реалност се разиграваше точно пред очите ми. Изглеждаше сякаш Тейт няма представа къде се намира или дори кой е. Нищо не бе останало от него, съдейки от погледа, с който беше пребродил малката стая, в която се намираше.

14

Боунс не притежаваше дори помен от вътрешната ми паника, докато наблюдавах приятел в такава ситуация. Той се придвижи до охладителя, взе няколко банки кръв и отиде при Тейт.

Не можах да чуя какво каза, защото виковете на Тейт го заглушиха, но можех да видя как устните на Боунс се движат, докато слагаше една от банките кръв в отворената уста на Тейт. "Вкусно, вкусно, нали?" предположи смразеното ми съзнание. Или, "До дъно"?

Нямаше значение. Тейт не пи от банката – той я разкъса, докато лицето му не се покри с червено и щракването на челюстта му го оприличи повече на голяма бяла акула, отколкото на човек. Боунс невъзмутимо отскубна остатъците от банката от лицето на Тейт, чевръсто избягвайки възможността пръстите му да бъдат сдъвчени и след това сложи още една банка в устата на Тейт. Втората банка кръв бе споходена от същата съдба като първата.

Отместих поглед смутено. Нямаше смисъл, защото знаех какво да очаквам, но да го чувам и да го виждам бяха две съвсем различни неща. Отдясно, усетих Хуан също да отмества погледа си от екрана. Той разтри слепоочието си.

- Все още си е той. Гласът на Дейв прозвуча много меко след като писъците на Тейт прекъснаха, докато той сърбаше. Дейв

кимна към монитора. - Зная, че е трудно да повярваш, най-вече след като виждаш това, но Тейт е все още там вътре. Това е

само временно. Скоро отново ще бъде на себе си.Господи, колко ми се искаше да вярвам в това. Знаех, че няма причина да не вярвам освен това, че в

момента Тейт изглеждаше по-ужасяващ от повечето смъртоносни вампири, които съм срещала. Предполагам, че не бях наистина подготвена да видя приятеля си по такъв начин, въпреки че мислех, че съм. Боунс му даде пет банки кръв преди лудият блясък от очите му да изчезне. Повечето от съдържанието на първите две се беше разляло по лицето и раменете му, разбира се, а не в устата му, след като ги беше разкъсал така лудо. Сега, покрит с кръв, той най-накрая погледна към Боунс и изглежда го разпозна.

- Боли. – Беше първата дума на Тейт. Сълзи напълниха очите ми при откритата суровост в гласа му. Имаше толкова много отчаяние, което

излизаше от това просто изречение. Боунс кимна.– Ще стане по-добре, друже. Ще трябва да ми се довериш за това.Тейт сведе глава, облизвайки кръвта, до която можеше да стигне. След това спря и се взря точно в

камерата. - Кат.Наведох се напред, натискайки бутона,който им позволяваше да ме чуват.- Тук съм Тейт. Всички сме тук.Тейт затвори очите си. - Не искам да ме виждаш такъв. - промърмори.Срамът от първичната ми реакция направи гласът ми дрезгав.- Всичко е наред Тейт. Ти си…- Не искам да ме виждаш такъв! – озъби се той, опъвайки веригите за пореден път. - Котенце, - Боунс погледна към екрана. - Това го обезпокоява. Ще му бъде още по-трудно да

преодолее кървавата криза. Най-добре е да направиш това, което иска.Вината ми стана по-дълбока. Беше ли случайност, или Тейт можеше някак си да разбере, че се

отвращавам само като го наблюдавах? Ама че отвратителен водач бях, да оставя приятел сам. - Тръгвам, - казах, опитвайки се да звуча нормално. - Ще... ще се видим, когато си по-добре, Тейт.След това излязох от стаята, без да поглеждам назад, когато чух как писъците на Тейт започват отново.

Седях на бюрото си, взирайки се в празнотата, когато телефона ми звънна. Един поглед към екрана ми показа, че това беше номера на майка ми и се поколебах. Не бях в настроение да се занимавам с нея. Но беше необичайно да е будна толкова късно, затова вдигнах.

- Здрасти мамо.- Катрин. - Тя направи пауза. Чаках, почуквайки с пръст по бюрото. После тя изрече думи, от които почти

паднах от стола. - Реших да дойда на сватбата ти.Всъщност погледнах отново телефона да видя дали не съм сбъркала и да не би някой друг да ми се

обаждаше. - Ти пияна ли си? - продумах, едва когато можех да говоря отново. Тя въздъхна. - Искаше ми се да не се омъжваше за този вампир, но ми омръзна все той да застава между нас.Помислих си, че извънземните са я заменили с друг човек. Това беше единсвеното обяснение.

15

- Значии... идваш на сватбата ми? - Не можах да се спра да не го повторя. - Това казах, нали? – повтори тя с нотка на обичайното си раздразнение. - Ъм. Супер. – По дяволите само ако знаех какво да кажа. Бях смаяна. - Предполагам нямаш нужда от помощта ми за подготовката? - попита майка ми, звучейки

предизвикателно и несигурно. Ако ченето ми увиснеше още малко, щеше да падне.- С удоволствие, - успях да кажа. - Хубаво. Ще дойдеш ли на вечеря?Точно щях да кажа, „Съжалявам, няма начин”, когато се спрях. Тейт дори не искаше да гледам в монитора

как се справя с глада си. Боунс щеше да вземе Анет от летището този следобед. Можех да се помотая при майка си докато той вземеше Анет и след това да се срещнем тук.

- Какво ще кажеш за късен обяд, вместо вечеря? Да кажем към четири часа?- Добре, Катрин. - Тя отново направо пауза, изглежда искаше да каже още нещо. Наполовина очаквах

да извика, Първоаприлска шега! Но беше Ноември, и беше малко рано за това. - Ще се видим в четири.Когато Боунс влезе в офиса ми привечер, след като Дейв поемаше следващата дванайсет часова смяна с

Тейт, все още бях слисана. Първо превръщането на Тейт във вампир, после омекването на майка ми за женитбата ми с вампир. Днес наистина беше ден, който щях да запомня.

Боунс предложи да ме закара на път за летището, после да ме вземе на връщане за базата, но аз отказах. Не исках да съм без кола, ако настроението на майка ми станеше ужасно - което винаги е вероятност - или да рискувам да разваля първият приличен разговор между майка и дъщеря, като Боунс се появи със странен вампир. Имаше толкова чифта вампирски зъби, с които не мислех, че майка ми може да се справи едновременно, а Анет лазеше по нервите ми дори във най-хубавите ми дни.

И без това се виждах да обяснявам на майка ми коя е Анет. Мамо, това е Анет. В седемнайсти век, когато Боунс е бил жиголо, тя му е плащала да я чука, но след повече от двеста години блъскане, сега са само добри приятели.

Да, ще представя Анет на майка ми - веднага след като си направя лаботомия.- Все още не мога да повярвам, че иска да говорим за сватбата, - промърморих на Боунс, когато се

качвах в колата си. Той ме погледна сериозно. - Никога не би се отказала от връзката си с теб. Можеш да се омъжиш за Сатаната и пак няма да се

отървеш от нея. Тя те обича, Котенце, макар че напоследък не го показва особено. - След това ме дари със зла усмивка. - Да ти се обадя ли след час, за да се престориш че има спешен случай ако стане лоша с теб?

- Ами ако има спешен случай с Тейт?- зачудих се. - Може би не трябва да тръгвам.- Момчето ти е добре. Нищо не може да го нарани сега, освен сребърен кол в сърцето. Отиди да се

видиш с майка си. Обади ми се ако имаш нужда да дойда да я ухапя.Наистина нямаше какво да правя в базата. Тейт щеше да бъде поне още няколко дни вързан, а ние

нямахме работа, по очевидни причини. Това беше подходящото време да разбера дали майка ми наистина възнамерява да сложи край на отчуждението ни.

- Дръж телефона си наблизо. - пошегувах се с Боунс. След това потеглих. Майка ми живееше на половин час от базата. Все още беше в Ричмонд, но в по-провинциална част.

Старомодният й квартал ми напомняше за това къде бях израснала в Охайо, но не прекалено далече от Дон, ако нещата станеха опасни. Спрях пред къщата й, паркирах и разбрах, че прозорците й се нуждаят от пребоядисване. Така ли изглеждаха и последния път, когато дойдох? Господи, кога за последно бях идвала да я видя?

Веднага щом слязох от колата замръзнах. Тръпки ме побиха по гърба от шок, и нямаше нищо общо това че бях осъзнала, че не съм идвала откакто Боунс отново се върна в живота ми преди месеци.

От чувството на енегрия, излизащо от къщата, можех да разбера че майка ми не беше сама, но който и да беше с нея, нямаше пулс. Започнах да спускам ръката си към чантата си, където винаги държах няколко сребърни ножа, когатоедин студен смях ме спря.

- Нямаше да го направя на твое място, малко момиченце, - каза зад мен един глас, който мразех,. Входната врата на къщата на майка ми се отвори. Тя беше държана от тъмнокос вампир, който ми

изглеждаше много познат и държеше шията й почти нежно в ръцете си. И не беше нужно да се обръщам, за да разбера че вампира зад мен е баща ми.

5.

16

МАКС, БАЩА МИ, БЕШЕ НЯКЪДЕ НА 30 ярда разстояние, между няколко дървета. Бризът развяваше червената му коса и тези познати сиви очи се вглеждаха в моите. Но това, което привлече вниманието ми беше базуката, която Макс беше балансирал на рамото си. Имаше оръжие и в другата си ръка. Неравенството между двете оръжия почти ме накара да се засмея изтерично.

- Щях да взривя колата ти още преди да паркираш - каза Макс с мил тон, кимайки към базуката, - но тогава видях, че си сама. И как може един баща да пропусне възможността да прекара малко време с малкото си момиченце?

Ако от първият път не успееш, опитай отново. Това ми беше казал Макс преди месеци, след като беше разкрит, че е бил наел двама наемни убийци да ме спасят от мъките ми. Не мислех, че ще опита още нагли опити да ме убие след като с Боунс се оженихме по вампирския стил, но изглежда грешах.

- Къде е повелителят ти, Макс? - попитах с равен тон. - Да не би Иън да закъснява? Още ли ми е много ядосан за това, че му се измъкнах преди месеци?

- Иън? - Макс се засмя. - По дяволите повелителят, не ми е нужен. Имам нови благодетели, момиченце, и те те искат мъртва колкото и аз.

Обмислих отново възможността да се опитам да стигна ножовете си. Ледена усмивка премина през лицето на Макс, която наподобаваше много на моята, достатъчно че да кажат, че сме баща и дъщеря.

- Мислиш ли, че можеш да стигнеш до оръжията си преди да те застрелям? Може би можеш. Но не и преди тази ракета да мине през майка ти и това би било много лошо.

Стиснах зъби. Макс и другия вампир бяха на противоположно място един от друг. Дори и да успеех да убия единия, другият щеше да има време да убие майка ми.

- Защо не влезем вътре? Мисля, че семейният разговор е много закъснял, - каза Макс, жестикулирайки с оръжието.

Нямах шансове да направя нещо и с двамата, най-вече след като бяха на такова разстояние. Тръгнах към къщата, но смехът му ме спря. - Остави на земята чантата си първо, момиченце, и я ритни към мен. Бавно.

Дузина различни атаки преминаха през ума ми, но страха за майка ми ме накара да ги отхвърля. Само ако беше Макс бе сам тук. Само ако бях взела няколко оръжия с мен преди да дойда. Само ако имах друг часовник с паник бутон на него, за да можеше Боунс да осъзнае, че майка ми и аз сме загазили.

Оставих на земята чантата си и я ритнах към Макс. Той изсумтя и се приближи, без дори нито едно оръжие да трепва.

- Нека да те научим на малко повече уважение, - той каза и дръпна спусъка. Куршумът ме уцели малко под стомаха, карайки ме да залитна. Отнеха няколко секунди докато усетя

болката, но когато това стана, тя беше безмилостна. Зад мен чух другият вампир да се подсмихва. Не беше по-силно от звука на изстрела. Оръжието на Макс

имаше заглушител. - Навътре, - той ми посочи с още един размах на оръжието. - Или следващият ще бъде в крака ти.С ръка покриваща бързо кървящата дупка в корема ми, се залюлях към къщата. Веднага щом Макс

затвори вратата зад нас, той отново стреля, уцелвайки ме в бедрото. Извиках при следващия изстрел, който подкоси краката ми и ме прати на пода. - Не можах да се стърпя, прекалено забавно е, - Макс се подсмихна и отново заразмаха оръжието, този

път към майка ми. - Още един звук и следващия отива в нея.Макс с удоволствие би застрелял майка ми. Не ми беше убягнало да забележа, че тя имаше тих, изцъклен

поглед на лицето си. Макс я беше довел до угодничество. Мисълта колко ужасена е била, когато е отворила вратата и е видяла баща ми там, почти накара яростта ми да се изравни с болката ми в чиста интензивност.

Но това беше за кратко. Вълни от болка, гадене и замайване ме заляха. Макс може да не беше уцелил актерия или някой жизнен орган, но в това състояние, нямаше да мога да се бия с него и с другия вампир, плюс това да я спася. Поради факта, че бях полу-вампир бях изобщо в съзнание.

Боунс. Все го упреквах, че е параноичен за безопастността ми, но изглежда аз грешах. Разбира се, ако не се появя в лагера по-късно, той щеше да се притесни. Вероятно достатъчно, че да дойде направо тук, но от изражението на Макс, щеше да закъснее.

- Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност, - каза Макс, гледайки към мен. - На бас, че ти се иска да го беше направила, вместо да се беше омъжила за Боунс при Иън, онази нощ.

Дори и така да беше – а аз не бях готова да го призная скоро – не можех да се съглася.- Казвала ли съм ти колко много те мразя, Макс? - успях да продумам. Може би щях да успея да

спечеля време. Да го ядосам достатъчно, че да иска да убие мен. Другият вампир се засмя.Ама че дух има - каза той, гледайки ме, докато галеше майка ми по косата. - Каква загуба!Сетих се къде бях виждала преди тъмнокосият вампир. Той беше този, който избяга от Чък И. Господи,

този ден!

17

- Ти. - Казах. Той се усмихна. - Радвам се да те видя отново.Макс свали базуката, но това не ми помагаше особено, отколкото преди две минути. - Калибос, - каза той, - ако дъщеря ми мръдне, убий майка й.С този заповеднически тон, Макс изчезна в кухнята. Продължих да натискам дупката в корема си, след

като кървеше по-лошо от крака ми. Проклет да си Макс, си помислих през болката. Ще се погрижа да умреш, дори и да е последното нещо, което ще направя.

И от тази гледна точка, вероятно това щеше бъде. Майка ми все още гледаше напред. Въпреки това, за мое облекчение не изглеждаше ранена. Калибос,

както Макс беше нарекъл другият вампир, пусна ръката си около предната част на ризата й, за да стисне гърдите й. Леко ръмжене излезе от мен, което го накара да се усмихне.

- Успокой се, успокой се, - каза той, пускайки ръката си по-надолу. Макс излезе от кухнята и погледна към Калибос. - Не нея, - каза той рязко. - Ако има време, може да

имаш Кат, но Джъстина е моя.Господи. Нова решителност премина през мен. Не можех да оставя Макс жив, дори и да костваше живота

ми и този на майка ми. Тя предпочиташе да е мъртва, отколкото изнасилена от вампир, особено от Макс. - Мисля, че е време да я събудим, какво ще кажеш? - баща ми ме попита със същия весел тон. Той

подаде оръжието си на Калибо, с нареждания да ме убие ако помръдна и след това отиде при майка ми. Макс поряза палеца си с един от ножовете, който беше взел от кухнята и го задържа в устата й.

- Събуди се, Джъстина - каза той, намазвайки устните й с кръв. Майка ми го облиза и премигна веднъж, и изведнъж изпищя. Макс сложи ръка на устата й. Опитах да игнорирам болката достатъчно, че да мога да измисля план.

Хайде Кат, мисли! Трябва да има начин да се измъкнеш от това. - Здравей, красавице - Макс каза, слагайки лицето си точно до това на майка ми. - Ще махна ръката си,

но всеки път щом изпищиш, ще отрежа нещо от дъщеря ни. Разбираш ли ме?Погледът на майка ми падна върху мен, разшири се, и после кимна. Макс махна ръката си.- Така е по-добре. Сега, да се погрижим котенцето тук да не развали забавлението...Макс дойде при мен, все още държейки ножовете. Мотивирах се от желанието да взема тези ножове,

сякаш нищо друго не съм искала преди. Но Калибос имаше оръжие насочено към мен, а майка ми беше далеч. Щях да стана, но това не беше правилният момент.

Макс се усмихна, клеквайки да хване китката ми. - Ти ще умреш - той каза достатъчно тихо, за да мога само аз да го чувам, - но ще оставя майка ти да

живее, за да може да си спомня, че е гледала как се случва. Но ако ми се противопоставиш, момиченце, ще я изнасиля и убия преди да свърша с теб. Колко силно желаеш да я спасиш от това?

Никога не бях чувствала такава омраза, каквато изпитвах към баща ми. Имаше възможност Макс да ни убие и двете, но имах три варианта. Дано успеех да измисля брилянтен план и да спася и двете ни, дано отнемеше достатъчно дълго време на Макс да ме изтезава, за да може Боунс да се появи навреме... или да се опитам да взема тези ножове и да рискувам да гледам как Макс се наслаждава на майка ми. Знаех, че той бе способен на това. Не мисля, че имаше нещо, на което да не беше способен.

- Пусни я, когато всичко свърши - казах меко, избирайки план А или Б.Макс се усмихна. - Умно момиче - Пръстите му се шляеха по китката ми. - Защо дойде сама? Къде е Боунс?Лъжата винаги звучеше по-достоверна, най-вече когато беше смесена с истината. - В лагера. Промени един от екипа ми във вампир снощи и остана при него докато успее да контролира

глада си.Усмивката на Макс се разшири. - Тейт. - Не можех да скрия шока си. Баща ми се засмя. - Как знам за това? Белинда даде информацията на

Калибо. Щом откриех майка ти, единственото което трябваше да направя, беше да я накарам да те покани. Дължа на Белинда едно голямо благодаря.

Белинда. Кучи син, бях подценила тази синеока курва. Сега разбирам какво е шепнела на Калибо докато го е извеждала от Чък И Чийз. Какво беше нещото, което Белинда единствена знаеше, а никой от екипа ми не? Датата и времето, в което щяхме да превърнем Тейт. Белинда сигурно си е мислела, че ще умра, никой друг нямаше да нареди пъзела за това как Макс би направил това. Но не беше предвидила, че тя ще умре.

Нова вълна на лекомислие премина през мен. Сигурно силно съм кървяла, след като това, което се стичаше по пода не се броеше за това как се чувствах.

- Ще трябва да си спестиш благодарностите, Макс, защото тя е мъртва.Той сви рамене. - Жалко. Приятно момиче беше.

18

- Макс.И двамата се обърнахме. Майка ми все още седеше там, където беше и преди. Бавни сълзи се стичаха по

лицето й. Никога преди не я бях виждала да плаче.- Искаш мен, - каза тя с дрезгав глас. - Отгледах Катрин и я научих да мрази всеки вампир, който срещне.

Пусни я. Това е между мен и теб.Не факта, че бях простреляна два пъти напълни очите ми със сълзи. Имаше пъти, в които мислех, че тя не

ме обича, а сега се опитваше да размени себе си с вампири, от които най-много я беше страх. Макс я погледна. - О, не съм свършил с теб, Джъстина. Знаеш ли колко е досадно да си вампирът, който е баща на полу-

вампирите? Непрестанно имаше непознати, които да ме бият! Но няма да имам закрила ако те убия, пък ако премахна нея ще си намеря нови приятели. Те искаха и Боунс мъртъв, но ще се задоволя с това, което имам.

Щях да попитам кои са тези нови приятели, когато Макс взе един от ножовете и го разнесе точно през китката ми, достатъчно силно, че да забоде пода. Изпъшках силно, но майка ми беше тази, която изпищя.

- Спри!Макс се усмихна, държейки другите ножове достатъчно далеч, за да не мога да ги стигна. – Благодаря, Джъстина. Сега ще ми се наложи да порежа малко, благодарение на теб.Калибо въздъхна от отегчение и можех да го чуя дори през тежкото ми дишане.- Това е скучно. Ще правя ли нещо забавно днес?Макс взе друг нож и погледна майка ми изразително преди да докосне кожата ми с върха на острието. - Продължавай, противопоставяй ми се. Дай ми причина да те накарам да гледаш как майка ти страда

преди да умре - прошепна той.Стиснах зъби и не издадох и звук докато той минаваше с острието по другата ми китка. Болеше повече и

от първата. Майка ми издаде стон, сякаш и нея я болеше.- Моля те. - Почти се чуваше и тя беше протегнала ръка към Макс. - Моля те, спри. Вината е моя, остави я

намира!- По кое време те очаква твоят плейбой вампир? - Макс попита, игнорирайки я.Щеше да отнеме на Боунс двайсет минути до летището от лагера, може би и по-малко ако броим начина,

по който шофира. След това петнайсет или повече, за да качи абсурдния багаж на Анет и да се върне. Щеше ли Боунс да ми се обади веднага щом се върне в лагера? Бях включила телефона си на вибрация, за това нямаше да го чуя дори и да го направи, най-вече след като беше в чантата ми. Господи, щяха ли да му отнеме часове преди да осъзнае защо още не се бях върнала?

- Три часа. - Казах, опитвайки се да придържам колкото се може по-безизразно лицето си. Грозна усмивка се разля по устните на Макс. – Ще приема, че това в действителност означава един час. Но не се тревожи. Ще се впиша. О, и ще взема

това.Макс изтръгна годежният пръстен от пръста ми. Вдигна го към светлината и го стисна.- Сигурно е пет карата,- каза той, възхищавайки се. -Това лесно ще ми осигури няколко милиона.- Рубин е, - казах рязко, мразейки гледката, че годежният ми пръстен е в ръцете му. Макс се засмя. - Малко глупаво момиченце, това е диамант. Червените диаманти са най-редките в света и Боунс има

този камък от повече от век. От десетилетия Иън искаше да му го купи. Но на теб няма да ти трябва повече.Макс разряза предната част на ризата ми, усещайки че това беше за удоволствие на Калибос, а не за

негово. Болката от китките ми се комбинираше с тези от крака и корема, беше толкова лесно да припадна. Продължих да се противопоставям на тъмнината, която беше примамливо близо.

Майка ми хукна напред. Калибос я хвана, дърпайки я силно. - Вие не сте нищо друго, освен животни - ругаеше ги тя.- Обидите се броят за крясъци - Макс отговори, смеейки се, когато тя ахна от изумление. - Играта е моя,

затова аз определям правилата. Това прави две неща, които трябва да отрежа от Кат сега. Искаш ли да станат три?

Срещнах погледа на майка ми над рамото на Макс. Очите й бяха широки и насълзени. Направих най-простото поклащане на глава. Моля те, недей. Не можеш да го накараш да престане. Просто бягай, когато имаш възможност.

Тя не можеше да чуе убежденията ми, разбира се. Макс позволи на острието на ножа да се впие в дънките ми, сцепвайки ги от едната страна.

- От тук ще почна, - отбележи той, след това грабна част от бедрото ми и замахна с третия нож. Захапах си устната толкова силно, за да не извикам, че усетих вкуса на кръв. Калибос се изкикоти. Макс

държеше парчето от отрязаната ми кожа сякаш беше някакъв трофей.

19

- Хубава татуировка, - той каза, захвърляйки плътта. - Може би ще я пратя на Боунс, за да има в резерва.

Бедрото ми гореше там, където сега имах кървяща рана вместо татуировка на кръстосани кости, която си бях направила, за да съвпада с тази на ръката на Боунс. Майка ми не извика този път, но си пое дълбока глътка въздух, треперейки.

- Обичам те, Катрин - прошепна.Трябваше да отместя поглед, за да не дам удоволствието на Макс да ме види как плача. Не можех да си

спомня последният път, когато ми беше казала това. Сигурно вярваше, че и двете сме обречени на смърт.- Писна ми да я държа, ще я упоя - Калибос каза, обръщайки погледа си към майка ми. - Спри. - Гласът на Макс беше като от удар с камшик. – Искам да види. Да знае.Калибос възпроизведе вбесяващ звук, след това завлачи майка ми към завесите на прозореца. Издърпа

една, скъса я през центъра и след това завърза края за вратът на майка ми.- Макс - казах предупредително.Той ме удари по главата, силно. - Тихо, искам да видя какво си е наумил.Другият край Калибос хвърли през парапета на втория етаж. Майка ми се бореше, но нямаше шанс срещу

вампир. Започнах да се напрягам срещу ножовете, които ме придържаха долу. Макс намушка още един през китката ми сякаш беше добавка, след това ме удари в корема, където бях простреляна.

Приливът на болка сигурно ме е зашеметил за минута, защото когато отново си отворих очите, майка ми стоеше на стол, единият край на завесата увит около врата й, а другият завързан за парапета на стълбите. Линията, която завесата образуваше на дължина, беше изправена, а един от краката на столът липсваше.

- Сега тя може да гледа, а аз да се забавлявам.- Калибос се усмихна самодоволно. Макс го дари с одобрителен поглед и след това се обърна към мен.- Искаш ли да знаеш какво ще направя с теб, момиченце? - попита той с въпросителен тон. - След като яко

те измъча, ще те нарежа на парченца. Не мога да рискувам Боунс да накара някого да те превърне във вампир, нали?

Проклетият план не беше глупав. С полу-вампирската ми наследственост, беше напълно невъзможно да бъда превърната във гул, ако Макс само ме убиеше. Но ако бях осакатена, този вариант отпадаше.

- Важат същите правила. Да видим колко време ще ти отнеме преди да изкрещиш и да трябва да отрежем нещо от Джъстина - присмя се той.

Макс първо започна да удря главата ми напред-назад като дете на пързалка. Устата ми се напълни с кръв и устната ми се разцепи, но прехапах езика си и не издадох и звук. След няколко минути, бученето в ушите ми притъпи звука от ударите му. След това спря.

- Упорита кучка. Хмм, да видим дали ще си тиха след това... Той извади една запалка от джоба си, запали я, усили пламъка до края и след това я приближи до ръката

ми. Цялото ми тяло потрепери и се свих напразно, възпроизвеждайки пъшкания и въздишки. След няколко минути в неописуема агония, повече не можех да сдържам виковете си.

Макс се засмя, задоволен. Не помня дали повърнах. - Мисля, че това ще струва един пръст за Джъстина - отбеляза той. - Какво още искаш да я накараш да

загуби?- Дори и да ме убиеш, Боунс ще те открие - задъхах се. Пот се стичаше от мен и ръката ме болеше по

начини, по които не смятах, че е възможно. - Повярвай ми, ще съжаляваш, когато това стане.Калибос и Макс се кискаха, сякаш бях изръсила някаква шега. - Този вампир няма да започне война за теб. – Изхили се Макс. - Единствената причина, поради която

Боунс се ожени за теб, беше за да ядоса нашия повелител.За това ли Макс се чувстваше достатъчно незастрашен, че да извърши това? Защото смяташе, че има

достатъчно защита от новите си –приятелчета - и Боунс се е оженил за мен, единствено, за да ядоса Иън?- О, Боунс ще те намери. Разчитай на това.Те се заоглеждаха наоколо, притеснени от силата на гласа ми.- Жалка си - каза Макс най-накрая. - Опитваш се да ме изплашиш, за да те оставя да живееш, но няма да

се получи. Но все пак, Калибос, излез навън да наблюдаваш. Просто за всеки случай, ако плейбоят й реши да мине по-рано.

- Но все още не съм си поиграл с нея - Калибос изпротестира с поглед към мен, който ме накара да се отвратя.

- Ще получиш тази възможност, - Макс каза рязко. - Но аз организирах това, затова аз съм първи.Калибос ми се усмихна на излизане. - Ще се видим скоро, сладурче.

20

Макс стана и тръгна спокойно към майка ми този път. Тя беше почти на върха на пръсите си, за да държи завесата около врата си достатъчно хлабава, че да може да диша. Под нея стола се люшкаше злокобно на трите си кръка. Ръцете и бяха завързани заедно с друга завеса и Макс се усмихна докато съзерцаваше пръстите й.

- Кой ще изгубиш, Джъстина? Нека да видим, това малко пръстче отишло до магазина - той започна да пее, докосвайки един от тях. - Това малко пръстче останало в къщи. Това малко пръстче яло говеждо месо...

Опитах се мислено да се подготвя за шанса ми. Сега, когато един от тях беше навън, това беше най-добрата ми възможност. Обаче, ми беше трудно да се фокусирам. Имах дълги години опит в това да бъда ритана, но с всички тези рани, едвам не изпадах в безсъзнание.

Майка ми срещна очите ми... и след това ритна стола от под нея. - По дяволите - Макс каза, държейки я с една ръка. - Защо направи това?В секундата, в която той беше разсеян, с всичка сила издърпах ножовете, които бяха на китката ми,

усещайки колко е нарязана ръката ми. Бях освободила една от ръцете си, когато Макс се обърна.- Какво по дяволите?Той пусна майка ми. Тя увисна на врата си, краката й много над пода, докато аз освобождавах другата си

ръка, игнорирайки горещата болка, която причиняваше действието. Опитах се да грабна един от ножовете, но китките ми бяха прекалено наранени, за да мога да държа нещо. Ритнах ножовете и вместо това тръгнах да удрям Макс с глава достатъчно силно, че да падне. Единственото, от което се нуждая е малко от кръвта ти, помислих си и го ухапах свирепо, и ще бъда достатъчно излекувана, че да мога да се бия.

Шум привлече вниманието ми откъм прозореца. Последното нещо, което видях беше как стъклото се чупи - и след това усетих огън във врата си и зрението ми стана черно. Мисля, че чух писък, но всичко стана едновременно и изглеждаше толкова далеч. Дори не почувствах нищо. Беше облекчение да се освободя от болката.

Чувството се върна, заедно с нещо мокро, което навлезе в гърлото ми. Опитах се да го изкашлям, но не можах. Струята не спираше, принуждавайки ме да преглъщам. Отново. И отново.

- ... не й позволявай да умре! - мисля, че чух вика на майка ми и после гласа на Боунс прозвуча близо.- ... хайде, любима, пий! Не, трябва да пиеш още...Отдръпнах се, течността преливаща от устата ми, после силуетите около мен се разясниха. Устата ми беше

притисната до кървав врат и се отдръпнах дори, когато се изкашлях и преглътнах още веднъж.- Престани - успях да кажа.Едни ръце ме пуснаха назад. Бях притисната към гърлото на Боунс. Вратът му не беше единственото

нещо, което беше изцапано в червено. Беше целия изцапан отпред.- Всемогъщи Боже, Котенце - каза Боунс, галейки врата ми.- Катрин - майка ми извика. Обърнах се точно навреме, за да видя, че се подхлъзна на нещо, докато

залиташе към мен. Пердето все още беше вързано околко гърлото й, но другият край не беше вече вързан за парапета. В далечния ъгъл на стаята чух Макс да псува и познат женски английски отговор.

- Да не си мръднал, малко лайно такова.- Хвана ли го? - Боунс попита с наистина студен глас.Анет звучеше по-бясно, от когато и да съм я виждала. - Хванах го, Криспин.Майка ми стигна до мен. Тя ме прегръщаше и се опитваше да ме откъсне от ръцете на Боунс, дори и да

усещаше положението на врата ми.- Той оправи ли го? Добре ли си, Катрин?Тогава забелязах другата част от кръвта. Не беше разлята само върху Боунс, но и по мен цялата, дори и по

близката стена.- Какво се е случило?- попитах, разкъсвана между замайване, вцепенено благодарство, че бяхме живи, и

ужасена от цялата кръв околко нас.- Макс изтръгна гърлото ти - Боунс отвърна. Това беше най-странната смесица от успокоение и гняв в

услепителния му зелен поглед. - И скъпо ще желае да го бях убил, преди да свърша с него.

6.

ДОН ПРИСТИГНА В КЪЩАТА НА МАЙКА МИ С целия екип за по-малко от петнайсет минути, след като му се обадих. Сигурно са нарушили всеки пътен закон познат на човека, не че някое местно ченге можеше да им напише акт за превишена скорост.

Боунс и Анет натикаха Макс в капсулата. Дон щеше да го вземе - поне за сега. Боунс рязко каза, че ще изпрати някой да вземе Макс по-късно и по тона, който използва се зарадвах, че чичо ми не започна да спори. Разбира се, не мислех че Дон искаше Макс в ръцете си за дълго. Погледът, който братята си

21

размениха, докато натикваха Макс в капсулата, беше изпълнен с толкова много история, че Дон погледна встрани, преди Макс да започне да псува.

Трябваше да изпия няколко чаши кръв, за да възвърна това, което бях изгубила. Кръвта на Боунс беше заздравила голяма част от раните ми, но пулсът ми беше опасно слаб.

- Беше на косъм - казах на Боунс с несигурна усмивка след последното ми преливане. Седях в колата му. Той използва кърпа, за да избърше възможно най - много от кръвта по мен. Скоро щяхме да тръгнем. Боунс не искаше да оставаме повече от нужното тук, защото не можехме да сме сигурни на кого другиго бяха казали Макс и Калибос за капана си.

Боунс срещна очите ми с неразгадаем поглед. – Щях да те върна по един или друг начин, Котенце. Независимо като вампир или като гул, дори и да ме

намразеше за това. - Не и ако Макс беше направил това, което искаше - промърморих. - Щеше да ме нареже на парченца. Боунс изсъска, което накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. После изглежда успя да приложи

самоконтрол.- Ще запомня това - каза той решено. Толкова много емоции бушуваха в мен. Успокоение, закъсняла паника, гняв, веселие, и нуждата да хвана

Боунс и да му кажа колко развълнувана бях да го видя отново. Но нямаше време за размекване, за това задържах всички тези чувства. Стегни се, Кат. Не можеш да се превърнеш в голяма, психологическа лигня, има прекалено много работа за вършене.

Майка ми беше на задната седалка. Беше отказала да се върне в лагера, въпреки че нямаше да остане там за дълго. Дон местеше всички ни. Макс знаеше къде е къщата на майка ми, за това не беше трудно да се досетим, че може да знае къде е и лагерът. Дон нямаше да рискува в случай, че Макс е казал и на други вампири къде да го намерят. Операциите на Дон бяха убили достатъчно от тях и някой можеше да реши да го посети.

Затова сега майка ми тръгваше с мен и Боунс, а Дон по-късно щеше да й намери нов дом след като свърши с преместването на целия ни екип.

- Съжалявам, Катрин - тя промърмори, без да среща погледа ми. - Не исках да ти се обаждам. Чувах се как изричам думите, но не можех да се спра.

Въздъхнах. - Вината не е твоя. Макс контролираше ума ти. Не си могла да възпреш това, което каза. - Демонска сила - прошепна тя.- Не - Боунс каза твърдо. - Макс е този, който ти е казал, че всички вампири са демони, нали? Мислиш ли,

че е способен да каже истината, дори след това? - Това, което Макс ти е казал тогава - добавих, - може да си била принудена да го вярваш, точно както

беше принудена да ми се обадиш преди това. Вампирите са различен човешки вид, мамо, но не са демони. А ако бяха, защо си още жива? Опита се да убиеш Боунс два пъти, а днес той те спаси, вместо да те остави да висиш.

Лицето й беше изкривено от емоции. Съпоставянето й с реалността, в която тя така силно е вярвала двайсет и осем години, е било грешно и е трудно нещо за преглъщане.

- Излъгах те за баща ти - тя каза най-накрая, толкова меко, че едва я чух. - Онази нощ, той не... но не исках да вярвам, че може да съм му позволила, не и след като съм видяла, че не е човек...

Очите ми се затвориха за момент при признанието й. Подозирах, че в нощта, в която съм била зачената, не е било в следствие на изнасилване, но сега най-накрая имаше потвърждение. След това срещнах погледа й.

- Била си на осемнайсет. Макс те е накарал да повярваш, че даваш живот на модерната версия на бебето на Роузмари*, само защото е сметнал за забавно да ти каже, че всички вампири са демони. Това не го прави по-малко задник. Като говорим за това... - Извадих интравенозната инжекция от ръката си, след това си сложих якето, което Купър така мило ми остави, след като моята риза беше разкъсана и беше подгизнала с кръв. Когато вече бях облечена, скочих от колата. Вече не ми се виеше свят. Беше невероятно каква разлика се усещаше след кръвта от вампир и три банки плазма. Вече нямах дори и белег по мен, а по принцип трябваше да съм в чувал в момента.

- Какво правиш? - Боунс попита, нежно хващайки ръката ми.- Ще се сбогувам с баща си - отговорих, тръгвайки към мястото, където се намираше капсулата, все едно

беше едно огромно яйце на магистралата.- Отвори го - казах на Купър, който го пазеше докато го натоварим на специализирания ни ван.Купър отключи външните заключалки. Той не погледна встрани, когато отвори вратата на капсулата и

Макс бе освободен, затова се досетих, че може да е пийнал малко вампирска кръв на идване.

22

Това беше единственото, което можеше да предпази човек от това да стане жертва на контролиране на ума от вампир, дори и да имаше странични ефекти.

Баща ми беше намушкан на няколко места със сребро. Беше невъзможно за него да се измъкне от остриетата с форма на кука, без да разкъса сърцето си, да не говорим за няколко други части от него. Веднага щом вратата се затвореше, той не можеше дори да мръдне, защото вътрешната структура предотвратяваше движението, докато остриетата продължаваха да източват кръвта и силата от него. Знаех всичко това, защото аз лично го бях проектирала.

Погледът на Боунс съзерцаваше Макс. - Давай, друже, кажи една дума и виж какво ще ти причини действието. - Той му каза с глас мек като

коприна и ужасяващ като гроб. - Точно сега, мили татко, „казах ти” няма да свърши работа - казах сурово на Макс. - Затова ще повторя,

онова което ти ми каза по-рано: Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност. След това се обърнах към Боунс. - Защо ще го водим където и да е? Предпочитам да го убием сега и да не

се тревожим за него никога повече. - Не е нужно да се тревожиш за него - Боунс каза със същият студен тон, от който ти настръхват

косъмчетата на врата. - Никога повече. Но няма да се измъкне толкова лесно. Боунс се пресегна и докосна лицето на Макс. Беше леко удряне, но Макс трепна сякаш Боунс беше

разрязал бузата му с нож. - Ще се видим скоро, приятел. Нямам търпение. Анет дойде. Нейните очи с цвят на шампанско разгледаха Макс с изражение наподобяващо възрастен

човек. Анет е била на тридесет и шест, когато Боунс я е превърнал. Времената са били различни през седемнадесети век, затова изглежда към четиридесет и пет, но поне се опитва да изглежда добре. Не като описващият възрастта й външен вид, с ягодово-русата й коса, която е наполовина изпаднала от кока, на който я е вързала и военният ѝ ръчно направен костюм, който изглежда ужасно дори и за носене.

- Бих казала, че днес е съвършен ден - Отбеляза тя.Потиснах въздишката си. Коя друга освен Анет би могла да опише ден изпълнен с мъчения, толкова

спокойно като „съвършен ден”?- Заключи го обратно в капсулата - казах на Купър, без да желая да поглеждам баща си отново. Или никога

повече.Купър се подчини и вратата на капсулата се затвори със серия от кликващи заключалки. Дори когато Макс

бе обратно в капсулата и бе заключен, една ужасяваща мисъл мина през ума ми.- Какво стана с Калибос? Имаше още един вампир тук, освен Макс. - Главата му е ето там - Боунс каза, кимайки към дърветата - но другата част от него е много по-назад. Почувствах студено облекчение от това. - Как разбра, че трябва да дойдеш тук? - От авиолинията са изгубили багажа на Анет. - Боунс звучеше почти изумен. – Звънях ти два пъти да ти

кажа, че ще закъснеем и че ще спрем да й вземем нови дрехи. Ти не отговори. Ти винаги отговаряш, за това дойдох тук. На около миля чух писъците ти. Спрях и с Анет заобиколихме къщата на крак. Видяхме едно момче. Не знаехме колко още може да са вътре, затова разбихме прозорците едновременно.

Започнах да се смея. Майка ми и аз дължахме живота си на това, че багажа на Анет е бил изгубен? Колко иронично.

- На бас, че би предпочела да продължиш - Не можех да не бъда саркастична спрямо Анет.Лека усмивка премина през устните й. - Не точно, миличка. Просто се обадих на Иън - тя продължи, повече говореше на Боунс, отколкото на

мен. - Побесня, когато разбра какво е направил Макс. Официално го премахва от редиците си. Това беше най -лошото наказание, което един вампир можеше да причини на член от редиците си.

Означаваше, че нито един вампир не можеше да протестира каквото и да се случеше на Макс в бъдеще, а точно сега, бъдещето на баща ми изглеждаше доста сурово.

- Макс каза, че Иън не знае за това - добавих, въпреки че не бях фен на Иън. - Той каза, че имал нови приятели, които ме искали мъртва, колкото и той.

Боунс кимна леко. - Прибираме се вкъщи, любима. Ще открием кой е помогнал на Макс да организира това, за да можем да

убием всеки един от тях.

Къщата ни беше голяма вила на върха на един хълм, с широк изглед на Блу Ридж Маунтинс извън бронираните прозорци. Беше достатъчно отдалечено, че никога да не срещнем съседите си, затова нямаше нужда от неудобни разговори за площадката за хеликоптер и хангара, които се намираха до къщата.

23

Анет се върна с Дон, за да му помогне за Тейт, какъвто и беше плана, въпреки че Боунс отказа да отиде с нея. Той каза на чичо ми, че приоритетите му са се променили, не че на Дон му беше трудно да разбере защо. Тейт щеше да е добре и с двама безсмъртни, които да се грижат за него. Изглежда безопасността ми беше в по-слаба позиция, отколкото тази на Тейт, според това което каза Макс.

Когато влязох в къщата си, котката ми скочи и започна да се усуква около краката ми. Не възнамерявахме да се връщаме поне седмица, затова бях заредила автоматичните хранилка и котешка тоалетна. Сега котенцето ми щеше да си хапне малко от остатъците ми, вместо само от сухата си храна. Нищо чудно че се радваше да ме види.

Майка ми никога не е идвала в къщата ни с Боунс, но бях прекалено загрижена да измия кръвта от себе си, за да я разведа наоколо.

- Там е гостната - казах, насочвайки я към спалнята на долния етаж. - Имам също някакви дрехи там, за това взимай каквото ти трябва. Отивам да си взема душ.

Боунс ме последва на горния етаж. Свалих якето, което Купър ми беше дал, плюс целите в кръв сутиен и панталони. Много скоро щях да се отърва от тези дрехи, за да не ги виждам никога повече. Той също свали изпръсканите в тъмночервено тениска и панталони, ритайки ги към ъгъла преди да се присъедини към мен.

Първоначално водата беше студена. По това време на годината отнемаше няколко минути, за да се стопли. Потреперих, когато студената струя падна върху мен. Боунс ме прегърна в ръцете си и се премести там, където по-голямата част се плискаше върху него. Обаче дори когато водата стана топла и Боунс се обърна, за да може топлата вода да измие кръвта от мен, аз все още треперех.

- Не мислех, че ще оцелея днес. Гласът ми беше нисък. Ръцете на Боунс се стегнаха около мен.- Сега си в безопасност, Котенце. И нищо като това няма да ти се случи никога повече, обещавам ти. Не отговорих, но си мислех, че това беше обещание, което Боунс нямаше да може да изпълни. Кой

можеше да каже какво ще се случи в бъдещето? Не ставаше въпрос само за отмъщението, което баща ми искаше от мен - и майка ми - а за съществуването ми. Макс беше направил това с обещания за възнаграждения и помощ. Сега въпроса беше от кого?

Но не казах нищо от това. Боунс беше прав - сега бях в безопасност. И той беше тук. Сега това беше всичко, над което трябваше да се концентрирам.

Поне за момент.

Нямаше и час след като се бяхме прибрали и започнаха да се появяват хора. Първо бяха Хуан и Купър, които Дон беше изпратил за моята допълнителна защита. И двамата носеха сребърни ножове и оръжия със сребърни патрони, достатъчни да убият дузина вампири.

После от начина на Боунс за допълнителна защита, пристигнаха още трима вампири, които не бях срещала преди. Този който се казваше Ратлър** ми напомняше на младият Самюел Елиът, Зеро приличаше на албинос*** с дългата си руса коса и с очи с цвят на ледници, а Тик Ток беше много тъмен, с черна кожа, черна коса и черни очи. Мислено ги свързах с Каубой, Сол и Пипер.

След това влезе Спейд, или Чарлз, както Боунс го наричаше. Спейд предпочиташе всички да го наричат по инструмента, който му е бил даден, когато е бил в нисшите каторжнически колонии. Помагаше му да не забравя колко безпомощен е бил някога. Боунс си беше избрал името след като се е събудил като вампир в земите на Аборигенско погребение. Вампирите наистина правеха нещата по-сложни като ни караха да запомним с какво име да ги наричаме.

Родни, гулът, беше следващият. Той спечели симпатиите на Хуан веднага щом сготви превъзходна вечеря. Не ядох, отидох да си легна, но по ничие учудване, не можах да заспя. Сънищата ми бяха изпълнени с това, как виждам майка си да виси на врата си от парапета и подигравателното лице на баща ми, когато стреля по мен.

Дон се появи малко по-късно. Бях настанена на кухненската маса при Хуан, Купър, майка ми и Боунс. Говорехме за всичко, освен за очевидното, когато чичо ми влезе. Всъщност се изненадах да го видя. Мислех, че ще е зает с организацията на преместването от една база към друга.

- Шефът ти знае ли, че бягаш? - попитах.Дон ме дари със суха усмивка. - Няма да оставам дълго, но исках да обсъдим някои неща и... да видя как си. Можеше да обсъди с мен нещата свързани с работата по телефона, затова предположих, че присъствието

му е свързано с последната част от изказването. - Радвам се, че си тук - казах, наистина мислейки го. Може и да имахме груб старт - добре де, много груб

старт - но освен майка ми, Дон беше единственото ми семейство.- Ела да закусиш - предложих, посочвайки множеството чинии до печката. - Родни сготви повече храна,

отколкото смятах, че имам.

24

Дон дари чиниите с много бдителен поглед в очите си, който накара Родни да избухне в смях.- Това е гулската версия на вегетарианец - той увери Дон. - Вътре няма нищо, което не би намерил в

бакалията. Дон, все още двоумейки се, напълни една чиния и седна. Наблюдавах го как отхапва малко парче,

преглъща... и след това пълни чинията си догоре. Да, Родни беше великолепен готвач. Телефонът на Боунс иззвъня. Той се извини, за да вдигне, говорейки с нисък тон. Успях да чуя само

няколко думи, след като Хуан и Купър започнаха да говорят на Дон за новия лагер, в който се местехме. Да станем и да изчезнем през предупреждение, щеше да е трудно.

Боунс влезе в стаята и затвори телефона си. Имаше нещо напрегнато в раменете му, нещо което го нямаше до преди малко.

- Какво? - попитах.- Трябва да изляза за малко тази вечер, Котенце, но няма нужда да се притесняваш. - Кой беше на телефона? И какво ще става по-късно? Изглежда Боунс подбираше думите си. - Това беше прадядо ми, Менчерес. Потвърди, че ще бъде на изложението. Въздъхнах. - Предпазливо съмнителен си, Боунс. Какво изложение? За какво е? Другите вампири се престориха, че са очаровани от обзавеждането около тях. Изражението на Боунс се

превърна в неразгадаеми планове. - Свиквам членовете на редиците си, на редиците на Иън и други вампири Повелители, за да са свидетели

на измъчването на Макс. Премигнах. - Правиш събрание, само за да пребиеш баща ми на публично място? - Който и да е помогнал на Макс и Калибос, не се е терзаел от реакцията ми относно това да бъдеш

измъчвана, убита или осакатена. Очевидно е, че някои хора смятат, че на мен не ми пука или че съм се размекнал. Но скоро всички ще видят какво ще стане с онези, които са замесени в плана да те наранят.

- Има известен смисъл в това - каза Дон. - Да направиш пример с един от нарушителите, кара другите да не вършат глупости. Но това да убиеш Макс довечера, Боунс, дори и ако буквално първо го измъчиш до болка, ще отсрочи още една атака. Ще трябва да разбереш още кой е участвал, за да можеш да предотвратиш това да се случи отново.

- Прав си, старче - Боунс се съгласи. - Но аз няма да убивам Макс. Ще го оставя жив, за да демонстрирам значението на термина жесток и ново необичайно наказание. Едва когато Макс падне духом, ще го убия. Очаквам това да отнеме години от ежедневно страдане, преди да се случи. Лично аз се надявам да отнеме десетилетия.

Дон пребледня при това безмилостно изказване. Родни, Спейд, и другите трима вампира изглежда не бяха изненадани.

Майка ми се зазяпа у Боунс. След това се усмихна. - Ето това трябва да видя. - Сигурно се шег… - Започнах, когато Боунс вдигна ръка.- Чакай, Котенце, това е между мен и майка ти. Ако отидеш, Джъстина, разбираш, че ще си единственият

човек там. Трябва да ограничиш обидите си само към вампира, който е изложен публично. Ще можеш ли да се справиш?

Майка ми отметна косите си. – Чакала съм дълго за това. Ще се справя. Ще се споразумеем.Боунс пое ръката й в първия път, в който тя докосваше вампир по своя воля. В своя полза, тя не избърса

ръцете в дрехите си, когато го пусна. - Тогава имаме споразумение. Хуан или Купър, искам един от вас да дойде. Можете да разкажете онова,

което видите на членовете от отбора й като предупреждение за това, което ги чака, ако някой от тях се изкуши да я предаде. Дон, ти няма да идваш. Не е нужно да виждаш какво ще се случи с брат ти.

Майка ми се изправи, както и смятах, о,не. - Макс е твой брат? - тя попита Дон с язвителен тон.Той не трепна от гнева й. - Да. Той е причината да основа отделението. Исках да убия брат си и другите от неговия вид. Дори

използвах племенницата си, за да ми помогне да го направя и никога не й казах кой съм. Боунс го направи, когато разбра. За това, ако си ядосана на някого, нека да е на мен, а не на Кат.

Смели думи в стая пълна със същества без пулс. Спейд погледна Дон с отвратен поглед, докато Родни само облиза устните си. Няма спор, че мислено слагаше сол и пипер на Дон.

- Ти знаеше, че тя ти е племенница, когато откри Катрин? - майка ми попита с неверие.

25

Дон въздъхна. - Прочетох доклада с нападението, което си описала в нощта, когато си срещнала Макс. От описанието ти

знаех, че е той, и след това ти даде живот на дете с необичайна генетична аномалия. Да, знаех че Кат е полувампир и моя племенница.

Майка ми се засмя горчиво. - Значи и двамата я използвахме за собствените си егоистични цели. Този вампир там се отнася с нея по-

добре от собственото й семейство. Веждите на Боунс се повдигнаха. - Джъстина, мисля, че това е най-милото нещо, което някога си ми казвала. Бях слисана, но сменихме темата.- Идвам с вас довечера - казах, забелязвайки, че Боунс не ме беше включил в списъка си.Лицето му стана по-твърдо. - Не, Котенце. Няма. Не можех да повярвам. - Аз бях тази, която беше бита, простреляна, намушкана, рязана и изгорена, помниш ли? Разбира се, че

идвам. - Не, няма, - Боунс повтори, с по-остър тон. - Ако искаш да накараш Макс да получи заслуженото лично,

чудесно, но ще го направиш друг път. Не довечера. Досетих се за причината. Боунс си мислеше, че няма да мога да приема това, което е подготвил на Макс.

Била съм покривана с кръв до ушите откакто бях на шестнайсет, но изведнъж трябваше да бъда защитавана от грозната страна на безсмъртните?

- Боунс, не съм някакво нежно цвете. Няма да видя нещо, което не мога да понеса. - Напротив - отговори Боунс. - Ако отидеш, ще бъдеш ужасена, защото ще се погрижа да изглежда

ужасяващо, иначе няма да достигна целта си. Не, Котенце. Състраданието е едно от нещата, които обичам най-много в теб, но в този случай, то ще ни раздели. Няма да ходиш и точка по въпроса.

Не можех да повярвам на ушите си. Болка и гняв се конкурираха у мен. Как можеше Боунс сам да решава какво можех и какво не можех да понеса? Това трябваше да е връзка, а не диктатура.

- Искаш ли да знаеш едно от нещата, които обичах най-много в теб? - попитах, с чувство на предателство, което се надигаше в мен. - Че никога не налагаше възрастовото си превъзходство над мен. Да, няма нещо, което да съм видяла или направила, което да е ново за теб, но винаги си се държал с мен като с равна. Е, сега се държиш с мен като с жалкото малко момиченце, в което Макс ме обвини че съм. Искаш да направиш отвратителното си представление без мен? Хубаво. Но каквото и да бях видяла, нямаше да застане между нас за разлика от това, което направи.

- Котенце... - Боунс каза, тръгвайки към мен.Минах покрай него и се качих на горния етаж. Долу, Хуан прочисти гърлото си. Ратлър, прошепна нещо, за

това да ми даде време да се успокоя. Дон се изкашля и промърмори, че трябва да се обади. Боунс не каза нищо повече и не тръгна след мен.

7.

ЛОШОТО МИ НАСТРОЕНИЕ ПРОДЪЛЖИ ПРЕЗ ОСТАТЪКА ОТ ДЕНЯ. Стоях в стаята си, без да искам да говоря с никого, особено с Боунс.

Той също не ме закачаше, дори не се опита да се качи горе. Но когато се смрачи, реших, че не мога просто да продължавам да се цупя.

Изкъпах се отново и слязох долу. Родни беше приготвил вечеря. Само Бог знаеше откъде се бе сдобил с пържоли - трябва да беше изпратил някого до магазина.

Дон, който бе седнал на масата с майка ми, ми се усмихна хладно.- Току-що обсъждахме дали да наемем Родни да готви за екипа. Мисля, че това ще увеличи

продуктивността с тридесет процента.Изсумтях, забелязвайки Боунс отвън на верандата.- Може би и с повече. Като говорим за екипа, къде се намира новата база? - В Teнеси – в онова бивше бомбено убежище на ЦРУ, използвано за живеене. С някои основни ремонти,

ще сме готови и ще можем да започнем работа до седмица-две. Подземните укрепления ще направят това приспособление най-безопасния избор.

- Съгласна съм. Кога ще ходиш там?- По-късно тази вечер. - Дон кимна към майка ми. - И за теб ще има място да останеш там. Също така

преместихме и приятелите ти Денис и Ранди на известно разстояние от мястото, където Макс откри дома им, както и твоя.

26

- Боже, дори не помислих за това! - възкликнах, бясна на самата себе си за това как може да съм такава идиотка. Как можах да забравя да осигуря безопасността на най-добрата си приятелка и мъжа й?

Дон въздъхна.- Имаше си други неща на главата. Родни постави една порция пред мен и една пред майка ми. Почти припаднах, когато тя започна да се

храни, вместо да я метне по него. Дали някой от вампирите не се беше уморил от мрънкането й и не й беше внушил да бъде в по-добро

настроение? Тя забеляза слисания ми поглед. - Следях какво слага вътре - каза ми отбранително.Родни, вместо да се обиди, просто се засмя.- Пак заповядай, Джъстина. Отклоних вниманието си далеч от невероятната гледка как майка ми яде храна, приготвена от гул. - Дон, ако по-късно ще ходиш към новата база, ще дойда с теб.Боунс крачеше по верандата, докато говореше по мобилния. При това изказване спря рязко. Дон хвърли

остър поглед през прозореца, преди да срещне погледа ми.- Сигурна ли си, че това е добра идея? - Освен ако не ме уволниш, днес ще отида там, за да проверя екипа си. - прекъснах го. - Това е мястото, на

което съм необходима. След като очевидно не бях желана при Боунс по-късно. Пренебрегнах промърморената отвън ругатня. Дон разпери ръце.- Разбира се, че няма да те уволня. Сигурен съм, че хората ще се радват да те видят.- Зиро, Тик Ток, Ратлър - вие ще я придружите - каза Боунс. Той не си направи труда да влезе вътре или да

повиши глас. С техния слух, това не беше и необходимо.- Както и да е, как премести Тейт до новия участък? - попитах, без да коментирам нововъзложената си

охрана. Да транспортираш зажаднял за кръв новороден вампир, би трябвало да е трудно? Дон се покашля.- По единствения начин, по който бихме могли - в капсулата. Устата ми зейна.- Можеше да бъде убит. Лицето на Дон помръкна.- Това беше идея на Тейт. Той знаеше колко опасен може да бъде за екипа по всеки друг начин.

Пристигна благополучно и сега отново е прикован за Анет и Дейв. Тя каза, че Тейт вече има напредък в контролирането на глада си.

Беше се минало по-малко от ден, откакто Тейт бе превърнат.- Уау!Боунс се върна вътре. Не го поглегнах, а се концентрирах върху храната си. Когато проключих, изплакнах

чинията си, сложих я в съдомиялната и тръгнах обратно към стаята си.- Един момент, Котенце.Спрях по средата на стълбите. Той държеше нещо, което проблясваше на светлината. - Искаш ли това обратно?Погледнах към лявата си ръка и усетих как ме досрамява. Бях забравила за пръстена. Господи, мислех със

задника си. Първо, не помислих за безопасността на Денис и Ранди, а след това дори не си спомних, че Макс беше откраднал годежния ми пръстен.

Цялото това изтезание и полуубийство не оправдаваха всяка глупост, която вършех.Нищо чудно, че Боунс се отнасяше към мен като към глупаво момиченце - аз самата действах като такова. - Благодаря - казах, поглеждайки го в очите. - Искам го обратно, разбира се. Няма значение колко разстроена бях заради това, че ме остави тази вечер, гневът ми не можеше да

продължи дълго. Бих се борила срещу Боунс, за да осъзнае, че е погрешно да ме третира като девойка в беда, но нямаше

да се откажа от нас. Не и сега, не и някога. Боунс почти се усмихна.- Радвам се да го чуя. Той се приближи към стълбите. Протегнах ръка, но вместо да ми връчи пръстена,

Боунс го постави на пръста ми. Хладното докосване на кожата му до моята, онова познато изтръпване от силата му... всичко това ме накара да не искам нищо повече от това да се хвърля в обятията му и да забравя за света около нас.

Но имаше много по-важни неща от нас двамата и това как се чувстваме. Кой би предположил, че да се влюбя във вампир, ще се окаже най-лесната част от нашите взаимотношения?

27

Спомних си времето, когато мислех, че това, че е безсмъртен беше най-голямото препятствие да бъдем заедно завинаги. Сега знаех, че залозите са много по-големи.

- Сега заминавам, Котенце. Дон ще ми обясни къде е мястото, където ще бъдеш. Ще те взема след това.Позволих на ръцете си да се изплъзнат от неговите. - По кое време?- Преди зазоряване, но не твърде.Още нямаше дори осем. Боунс беше планирал дълъг купон за Макс.- Аха - беше всичко, което казах.Той бавно си пое въздух. Може би преценяваше емоциите ми по аромата. - Обичам те! - каза накрая, след това тръгна, без да изчака да види дали и аз ще му го кажа.Вече беше надолу по стълбите, когато измърморих в отговор.- И аз те обичам.

Направих бърз преглед на интериора на новата сграда.- Уютно. За бомбено убежище. - Ще бъде много по-трудно за всеки да го засече. - посочи предимствата Дон. - Отвън прилича на частно

летище, а подземните нива са широки. Ще добавяме ъпгрейди всеки ден, докато не я завършим.- О, това ми харесва.Ратлър, Зиро и Тик Ток също огледаха наоколо с любопитство. Дон не се разбесня от това, че трима

непознати вампири ме придружават, но той си знаеше добре, че няма смисъл да спори с Боунс.Родни, Купър и майка ми бяха тръгнали с Боунс на страховитото му полево пътуване. Хуан не беше, затова

той също преглеждаше учреждението.- Къде е екипът? - попитах.- На четвъртия подетаж. Заети са да преместват препятствията в новата зала за тренировки.Преглътнах. Щеше да бъде голямо препятствие да са в крак с всичко навреме и това беше по моя вина. Аз

бях тази с бащата убиец, който в края на краищата беше открил последната ни база. - Ще сляза долу. Ще дойдеш ли?Дон поклати глава.- Не, ще проверя някои от онлайн трансферите, за да се уверя, че всичко ще бъде както трябва.Оставих го, за да отида до асансьорите, следвайки знаците. Хуан и тримата ми немъртви пазачи, ме

последваха. Прекарах няколко часа в повдигане и преместване с момчетата, опитвайки се, в известна степен да

въведа нещата в ред. Хубавото беше, че тримата бодигарди се оказаха полезни, тъй като можеха да повдигнат и коли на раменете си, ако поискаха. Натоварихме ти с повечето наистина тежки предмети, но те не се оплакаха, въпреки че бях сигурна, че нямаха това предвид, когато им беше казано да ми пазят гърба. Тъкмо щях да поставя липсващата платформа на място, когато Дон влезе. Той ме поздрави, със странен израз на лицето си.

- Какъв е проблемът? - попитах веднага, проверявайки мобилния си, за да съм сигурна, че не съм пропуснала никакви обаждания.

- Никакъв. Ела в офиса ми за минутка. Има нещо... което трябва да видиш.- Защо всички мислят, че да си потаен е готино? - почудих се. Дон не каза нищо. Той просто се обърна и

ме остави да го последвам. Моите кучета-пазачи прекъснаха това, което вършеха и ме тръгнаха след мен. Само ако и екипът ми беше толкова послушен... Все още мърморех, когато стигнахме до офиса на Дон. Вратата беше затворена, затова рязко я отворих, след това спрях. Тейт стоеше от другата страна. Тъмносините му очи, обградени от зелено, се взираха в мен със сподавена мъка. Погледнах часовника си. Беше малко след полунощ - само ден, откакто той беше променен.

- Той овладя глада си достатъчно, за да бъде пуснат за кратко - каза Анет. Тя стоеше на малко разстояние зад него.

- Забележително, наистина.Розови сълзи бликанаха от очите на Тейт, когато ме погледна. - Никога няма да си простя, Кат. Аз бях този, който искаше да използва Белинда като примамка и по този

начин едва не те убих. Толкова съжалявам. Докоснах лицето му, избърсвайки розовите ивици.- Не си виновен, Тейт. Никой не придвиди това. Той стисна ръката ми.- Чух, че Макс ви е намерил. Трябваше да се уверя, че си добре. Тейт ме хвана, прегръщайки ме толкова силно, че си знаех, че ще ми остави синини. Той вероятно не

знаеше това, тъй като не бе имал много време да свикне с новите си сили.

28

Отблъснах го.- Тейт, притискаш ме твърде силно.Той ме пусна толкова бързо, че аз почти се изненадах. - О, Господи, нищо не правя както трябва!Не бях забелязала, че тримата ми вампири-бодигарди бяха много близо до него. Енергията им се виеше

във въздуха - сякаш снегът, жаравата и западните вампири бяха на път да се сблъскат. - Успокойте се, момчета!- Не трябва да си толкова близо до новороден вампир - каза Ратлър. - Не е безопасно!Очите на Тейт се оцветиха в зелено.- Кои, по дяволите, са тези? - Методът на Боунс да ме предпази. Те са моята сянка, докато той дойде тук по някое време после. Анет наведе глава.- Криспин тази вечер ли ще се заеме с Макс? - Да. И смята, че няма да съм в състояние да го видя във вампирска ярост. Но пък взе Купър и майка ми.

Трябва ги е сметнал за по-корави от мен. - Или по-точно да не се интересува какво мислят те за него - отговори Анет. - Виждам, че си на негова страна - казах с насмешка.Платиненорусият Зиро се премести по-близо до Тейт. Видях това и въздъхнах раздразнено. - Това, че плаче на глас, не значи, че ще ме ухапе, затова се оттегли. - Настоението и ароматът ти са вълнуващи за него - каза Зиро равно. - Той бе превърнат твърде наскоро,

за да удържи глада си за дълго. Хвърлих поглед назад към Тейт. Очите му ставаха все по-смарагдени и ако можех да видя аурата му, тя

вероятно щеше да искри. Ох. Може би Бледоликият имаше право.Тейт изръмжа.- Никога не бих я наранил. Дон, който не бе казал нищо в последните няколко минути, проговори:- Тогава се върни в подземията и го докажи.Тейт се обърна към него, преди да добие вид, че сякаш се стабилизира. Той пое дълбоко въздух и издиша

през носа. - Прав си. Всеки в тази стая с пулс започва да ми мирише наистина добре. Добре. Обратно в килията, по-

добре затворен, отколкото разкаян. Той мина покрай мен докато излизаше, поемайки си още един дъх бавно и дълбоко. - Миришеш на мед и сметана, Кат. Ще прекарам остатъка от нощта дишайки дълбоко, само за да доловя

друг полъх от аромата ти върху кожата ми.Maмка му. Защо му трябваше да казва това.Тик Ток посегна към ножа в колана си. Зиро застана пред мен, почти стъпвайки върху пръстите ми, за да

го направи. Ратлър само поклати глава.- Ще умреш втори път, момче, ако продължаваш да говориш по този начин. Тейт го погледна студено.- Това взе да става по-плашещо всеки път, когато го чуя. След това тръгна, насочвайки се към асансьора и най-ниския етаж, където беше клетката, в която го

държаха. Прочистих гърло.- Добре, това не беше никак неловко.Анет сви устни.- Преди да се присъединя към Тейт, може ли да поговоря с теб? Свих ръмене.- Разбира се. Какво има?Тя се огледа.- Насаме. - Добре, както и да е. Ела в новия ми офис. Тримата зъбатковци не се опитаха да ни последват. Предположих, че не усещат Анет като заплаха.

Изoбщо не знаеха, че е по-вероятно да се скарам с нея, отколкото с някой друг тук.Затворих вратата повече заради илюзията за уединение, отколкото от мисълта, че това би предотвратило

подслушването от страна на неживите.- Добре, какво става? Анет седна на един от двата стола в стаята.- Криспин е прав да те държи настрана от това, Кат. Въпреки, че си силно наранена от това.

29

Завъртях очи.- Не започвай.Тя се втренчи в мен.- Бях на четиринадесет, когато бях принудена да се омъжа за най-злия, най-отвратителния човек, когото

бях срещала...по онова време. На третата нощ, Абът каза на една от камериерките да се присъедини към нас. Отказах и той ме удари. След това доведе една жена в спалнята ни, не спорих. Няколко години по-късно една херцогиня на име Лейди Женевиев покани Абът и мен в имението си, докато съпругът й отсъстваше в съда. Тя упои Абът и когато той заспа, тя ми каза, че има изненада за мен. Някой потропа на вратата й, след това влезе един млад мъж. Можеш да предположиш кой беше.

- Нужно ли е да слушам това? - прекъснах я. - Въпреки че действително е интересно, не искам да те слушам как си спомняш за секса ти с Боунс.

Тя махна с ръка.- Имам нещо предвид. Двамата с Криспин бяхме в капан от положението, в което се намирахме, както

виждаш. Развод съществуваше само за царете, а жената не беше нищо повече от машина за разплод. Забременях, като не знаех чие е детето, тъй като бях и с Криспин, и с Абът, но в момента на раждането, Абът отказа да извика акушерката. Бебето се роди с краката напред, аз почти кървях до смърт, а пеленачето се задуши с пъпната си връв.

Това премахна раздразнението ми. Дори след около двеста години по-късно, не можеше да се сгреши болката в гласа на Анет.

- Съжалявам. - казах искрено. Тя кимна веднъж.- Раждането на мъртво дете ме остави безплодна, а аз бях болна месеци наред. Криспин се грижеше за

мен, докато се възстановя. Скоро след това, той бе арестуван за кражба. Лейди Женевиев ми уреди закрита беседа със съдията. Убедих го не осъжда Криспин на обесване, а

вместо това да го транспортира в колониите в Южен Уелс. Това беше единственото нещо, което можех да направя, за да се отплатя на Криспин за добрините.

- Благодаря ти. Никога преди не бих казала това на Анет, но след тази тема, беше повече от задължително. Анет и аз си

имахме проблеми, но без нея и Иън - като се замисля, Боунс не би могъл да живее след осемнадесети век. - Минаха деветнадесет мизерни години. Една нощ някой почука на врата на спалнята ни. Абът я отвори, а

след това бе изхвърлен назад във въздуха. Неканеният гост свали качулката си и това беше Криспин, който не изглеждаше така, както в последния ден, когато го видях. Каза ми, че не е забравил мен или пък нещастието, което търпях. След това счупи всяка кост на Абът. След като го уби, Криспин ми показа в какво се е превърнал и ми даде възможност за избор. С мъртвия Абът, бих наследила всичко и можех да прекарам остатъка от живота си в кралския двор. Но за мен, това беше прехвърляне от един затвор в друг, затова избрах другата възможност, която Криспин ми предлагаше. Той ме превърна и ме защитава до ден днешен.

Тя спря, за да изтрие сълзите си.- И сега към същината. Ти си силна, Кат, но не си зла. И Криспин не е, освен ако не е разярен или е

принуден, а той е - както в този случай. Би била поразена от това, което видиш, но той не би направил по-малко от това, което е необходмо. Криспин обвинява себе си и отчасти е прав. Вампирите уважават това, от което се страхуват. Милостта се смята за слабост. Затова ако го обичаш достатъчно, дай му право на това, дори с цената на гордостта си.

Тя се изправи. Въпреки, че бе затворена в една стая с Тейт по цял ден, тя все още изглеждаше толкова перфектно, колкото ако беше излязла от козметичен салон.

- Объркваш ме - казах най-сетне. - Защо те интересува да изгладя нещата между нас с Боунс? Не беше много отдавна, когато направи всичко възможно, за да ни разделиш.

Тя спря по пътя към вратата.- Защото го обичам. Дори да знам, че вече не мога да го имам, искам да бъде щастлив. Все още искам да

бъде щастлив. Тя си отиде, но на мен ми отне няколко минути, преди да го направя. Нещата бяха много по-лесни, когато

просто мразех Анет, а не когато чувствах, че е права и че имах нужда да я послушам.

8.

БОУНС ПРИСТИГНА ДЕСЕТ МИНУТИ СЛЕД ПОЛУНОЩ. Излязох навън, за да наблюдавам как се приземява хеликоптерът, който Купър управляваше. Боунс слезе първи. След това слязоха майка ми, Родни и Купър. Купър направо приличаше на призрак, но майка ми изглеждаше почти доволна.

30

- Ето това беше образователно - бяха първите й думи. - Катрин, никога не си ми казвала, че независимо колко пъти отрежеш нещо на вампир, то отново пораства.

Очарователно. - Изглежда, не се налага да питам дали си прекарала добре - промърморих. – Макар да предполагам, че

това ще те улесни при пазаруването за Коледа тази година.Тя се намръщи. - Винаги ли трябва да си толкова остроумна? Както и да е, уморена съм и искам да се наспя.Посочих с ръка. – Помещенията са насам. Тя се огледа пренебрежително наоколо. - Помня помещенията много добре от първия път, когато започна да работиш с Дон. Същото е като да

спиш в ковчег и след като аз не съм вампир, мисля да пропусна. - Мамо. - Стиснах зъби. - Само временно е. Скоро ще ти намерим друго място. Щях да предложа да

останеш с мен и Боунс, но пак се появява проблема с вампирските неща.- Мога да отида на хотел,- настоя тя.- И да се регистрираш със същото име, с което Макс те откри?- Отвърнах. - Не. Дон ще ти осигури нова

самоличност и къща, но до тогава… - - Може да остане при мен.Предложението не дойде от Купър. Не, той изучаваше земята по задълбочен начин, когато го чу. Боунс

повдигна вежди от изненада.Родни сви рамене. - Имам къща на около два часа път от тук. Почти не съм там, след като пътувам много и ще е безопасно

докато чичо ти й намери нещо друго, Кат.Въздъхнах. - Родни, благодаря за предложението, но…- Там нямаш части от човешки тела, нали? - майка ми ме прекъсна. - Не ми се ще да отворя хладилника и

да видя глава на рафта.Родни се засмя. - Не, Джъстина, не прилича на скривалището на Джефри Дахмър.Тя премери с поглед външния вид на сградата, след това отново върна очите си върху Родни.– Ако съм поставена пред два избора – да остана в помещение, с новороден вампир в сградата или в

дома на гул, ще избера гула. Катрин, сигурна съм, че един от войниците ти може да ни закара?Тя се отдалечи от помещенията, а Родни я последва. Ходещ мъртвец, помислих си, и нямаше нищо общо

с това, че той е гул.Боунс наблюдаваше как се отдалечават и се обърна към мен. - Тази жена е ужасяваща.Изсумтях. - Цял живот се чувствам така. Боунс се взираше в мен предпазливо. Без съмнение се чудеше дали пак няма да започна да се оплаквам,

че се отнася с мен като с дете, но нямаше. Все още не бях съгласна с основанията му, но съветът, който ми даде Анет звучеше достатъчно добър. Връзката ми с Боунс струваше много повече от наранената ми гордост за това, което той беше направил. Трябваше да се справим с този проблем заедно и отбягването му или моето оплакването нямаше да помогнат.

Все пак се чувствах странно, не знаейки как да постъпя със себе си. Не го бях поздравила. Нормалната ми реакция би била да го целуна, но и това не изглеждаше подходящо. Пъхнах ръце в джобовете си и нервно се подпирах от крак на крак.

- Е…Позволих на една единствена дума да се изплъзне. Боунс ми се усмихна иронично.- По- добре е от „майната ти”.- Разбирам защо го направи, но трябва да намерим начин да преодолеем този тип неща. - Казах бързо. –

Имам предвид, да не се опитваме да защитим другия от това, с което смятаме, че не би могъл да се справи. Не смятах, че можеш да приемеш майка ми и Дон преди години и за това те напуснах, но трябваше да ти се доверя и да те оставя сам да вземеш това решение. Така както ти трябваше да ми се довериш да реша това.

Боунс изсумтя в невяра. - Сравняваш това, че те оставих за една нощ, с това че ти ме напусна за повече от четири години?Усетих, че лицето ми почервенява.

31

– Е, не... ъм, имам предвид, че принципът е един и същ,- запелтечих аз. - Това, което направих беше глупаво и грешно, и честно мога да кажа, че за нищо не съм съжалявала повече в живота си. Но тази вечер, ти не ми даде избор, Боунс.

Спрях, поемайки си глътка въздух и опитвайки се да позволя на очите ми да предадат онова, което ми беше трудно да произнеса. - Ако ме беше помолил да не ходя по същата причина, по която ми заповяда да не го правя, тогава може би щеше да е наред. Все още щях да си мисля, че си параноик, но нямаше да се почувствам сякаш ми пробутваш онова „аз съм лошият голям вампир, а ти глупавото малко момиченце”.

Боунс ме погледна с разочароващ поглед.- Разбира се, че не мисля че си малко глупаво момиченце.Той започна да крачи. Наблюдавах го без да кажа нищо.- Уморих се от това да бъда причината, поради която трябва да бъдеш силна – каза той, а очите му

позеленяха. - Заради мен преди години трябваше да играеш примамка за група търговци на бели робини, които бяха убийци. Трябваше да влезеш с кола в къща, за да помогнеш на майка си, докато беше покрита с кръвта на баба ти и дядо ти. Пое работата при Дон, която едва не те уби няколко пъти. И всичко това е заради мен.

Той спря да крачи и хвана раменете ми.- Писна ми да гледам как трябва да доказваш силата си заради мен и не исках да го правиш отново с

Макс. Не можеш ли да разбереш това? Сложих ръцете си върху неговите. - Да. Но ти не си ме карал да правя нито едно от тези неща, Боунс. Дори и никога да не те бях срещала,

пак щях да преследвам вампири и пак щях да поемам последиците от това. Той мълча дълго време, гледайки ме в очите със своя корав, проницателен поглед. Накрая кимна леко.- Добре, любима. Следващият път ще ти дам шанс да избираш и няма да реша вместо теб.Стиснах ръцете му. - Аз също обещавам повече да не взимам решения вместо теб.Устата му се заусуква. - Изглежда, че аз ще съм първият, който ще спази обещанието си. Има развитие. Макс ни даде името на

човека, който му е продал ракетния снаряд, който е щял да използва за колата ти.- Знаеш ли къде е сега?- Да.Студени тръпки ме побиха при мисълта да се изправя очи в очи с този човек.- Идвам с теб.Изражението на Боунс подсказваше, че не е очаквал друг отговор.- Утре.

Това беше третото ми пътуване до Канада. Бях пътувала там заради мисиите на Дон, но може би някой ден ще имам възможността да посетя Ниагарския Водопад като турист, а не при нужда да убивам някого.

Седях във ван с придружителите си. Дейв беше на половин миля от нас, преговаряйки за закупуването на триста ракетни снаряда, петстотин гранати и три силни експлозива. Той се играеше ролята на човек на фронта, след като Боунс беше много по-лесно разпознаван. С обширния военен произход на Дейв, той можеше да говори и пазарува с едни от най- добрите продавачи на оръжия на черния пазар. Дори и сега спореха относно степента на пластмасовата обвивка за потенциалните бомби за коли.

Никой не говореше във вана. Можехме сами да чуем всяка дума, което означаваше, че всеки немъртъв с трениран слух също може. Купър и Хуан провериха отново оръжията си, които бяха заредени със сребърни куршуми. Подобряването на мунициите не биха убили гул, но биха превърнали денят на един вампир в истински кошмар. Имаше си причина да сме толкова малко. Шансът да ни забележат е по- малък.

Спейд беше там и си гризеше ноктите, докато времето минаваше. Той не носеше оръжие. На вампирите повелители като него и Боунс не им се налагаше да носят след като те самите са оръжия. Смъртоносни оръжия.

Подобреният костюм против куршуми ме топлеше под дрехите. Той беше най- новото нещо с което разполагахме - тънък, еластичен плат, който покриваше всичките главни органи и приличаше на средновековен корсет. Разбира се, ако главата ми бъде отнесена, няма да е на добре, но поне другата част от мен ще бъде защитена. Купър и Хуан също бяха облечени със същия материал. Обсегът от движения бе значително по-голям в сравнение със старомодната обемиста жилетка.

- ...няма да ти дам дори една шибана монета, това не е продуктът, за който се споразумяхме, - казваше Дейв. – Сега се предполага, че трябва да се върна при клиента си и да му кажа „спусъчният механизъм може да работи, може и да не работи, но ти отправи една молитва до Аллах и ще проработи”. Вие сте тъпи

32

аматьори. Сега има толкова много боклуци за продаване, че не ми е нужно да се появявам с това качество на Blue Light Special, на цената на Рембрант, за това майната ти и приятен ден.

Сигурно е започнал да се отдалечава, защото имаше суетня от стъпки зад него.- Почакай за момент. Може би може да обсъдим… - развълнуваният продавач започна преди да бъде

прекъснат от смях. Боунс замръзна до мен, а Спейд вдигна глава. Това сигурно е целта ни.- Харисън, аз поемам от тук - хладен глас го прекъсна.Плъзнахме вратата на вана и излязохме. Спейд и Боунс тръгнаха първи, липсата им на сърдечен ритъм

беше в преимущество. Останалите щяхме да ги последваме след като атаката започнеше. Елементът на изненадата беше безценен.

- Кой си ти? - Дейв попита, звучейки отегчен. - Поредният лакей?- Аз съм Домино, и да, аз съм шефът - беше леденият отговор. - Моля да извиниш тази мостра от

материал. Беше тест. По принцип идват полицаи под прикритие, облечени като купувачи, но те не могат да различат бомбата от кошче за боклук. Но ти очевидно си знаеш стоката, дори и никога да не съм чувал нищо за теб.

Тази последна част беше по-хладна от предишната и с отворено подозрение. Дейв изсумтя.- Колко агенти под прикритие без пулс са идвали и са пъхали носа си в бизнеса ти? Последният път, когато

проверих, полицейската академия не допускаше неживи.- Но винаги си има първи път, нали? Сега обаче имам друга работа, на която трябва да се появя. Логан,

донеси другата щайга. Трябва да приключим с това…Домино спря да говори точно преди експлозията. Трябва да е усетил, че идват преди двете бомби, които

бяха хвърлени във взривения магазин. Когато стокатото избухна от куршуми, които избухнаха заедно с писъци, разбрах, че вътре имаше повече, отколкото бяхме предположили.

Хуан, Купър и аз изтичахме към сградата, където езиците на пламъците се вдигаха в нощта. Залягайки, ние отвърнахме на огъня. В тъмнината видях човек и немъртви бранители, които се опитваха да открият причината за разположението на телата на пода. Шумът от картечниците ни в тъмнината имаше две предимства. Те отвличаха вниманието на охраната, докато Боунс и Спейд убиваха и по този начин сваляхме повече от една мишена по едно и също време. Дайв имаше две основни цели в мелето около себе си – да пази Домино от това да не го убият или да не избяга.

Хуан се усмихна по вълчи и започна да припява непознати испански тонове на песен, докато скъсявахме периметъра. Купър беше по-студен, по-методичен, дори докато сваляше целите си с възхитителна точност. Имаше малка извивка върху устните му. За него това беше еквивалент на радостно кикотене.

Веднъж щом бяхме достатъчно близо, захвърлих пистолетите си и поех ножовете, които бяха любимото ми оръжие. Почти толкова бързо, колкото когато отстрелвах куршумите, хвърлих сребърните остриета по двете дузини бойци, които бяха останали. Хората бяха лесни за убиване, ако ги прободеш в гръдния кош, щом ножът потънеше у дома.

Някой ми скочи изотзад, поваляйки ме. Борех се с него, държейки острите му вампирски зъби настрана. Вампирът имаше изражение породено от неверие, после чертите по лицето му започнаха да се съсухрят, когато забих кама през сърцето му. Отървавайки се от него, завъртях се наоколо за да се изправя пред следващия.

Беше човек, който бе на път да стреля право в моя посока. Завъртях се във въздуха като вихрушка, за да избегна куршумите, свирепо развеселена от слисаното изражение на лицето му, когато нито един от тях не ме уцели. Взех оръжието от ръцете на мъжа и го обърнах към него. Няколко куршума по-късно и той бе мъртъв на пода.

Следващите три вампира бяха с все по-малка възраст и мощ. Ликвидирах ги с ножовете си, докато Хуан и Купър изстрелваха куршум след куршум в останалата сила, която бе загубила своята организация. Мъжете на Домино стреляха във всичко наоколо, включително и един в друг, докато нашата атака продължи. Вътре в магазина чух още звуци на смърт. Сподавени псувни и безплодни опити за измъкване. С периферията на зрението си видях Дейв, Домино беше в капан под теглото му, имаше и сребърно острие близо до сърцето на вампира.

За момент, неговия невярващ зелен поглед срещна моя преди да се ококори в схващане, Домино започна да се бори с все сили.

Дейв удари главата му срещу паважа достатъчно силно, че да счупи черепа му. Това нямаше да го убие. Просто щеше да отнеме време преди да се излекува.

Скоро след това всичко започна постепенно да утихва. Откъслечните писъци секнаха преди да бъдат завършени. Един поглед наоколо показа минималното съпротивление, когато тези, които бяха оставени живи, започнаха да се предават. Прикрепен за крака ми, заедно с безброй от оръжията ми, беше мобилен телефон. Набрах Дон и му казах да задържи всеки полицай, който може да е бил уведомен за експлозиите.

33

Няколко члена от екипа ми бяха на около десет мили и чакаха за това обаждане. Те щяха да задържат Канадските власти в залива, докато ние приключим тук.

Внезапно над мен се чу свистене във въздуха. Ножовете, готови за полет, останаха в ръцете ми, докато Боунс се спусна от небето. Той ме огледа, уверявайки се, че със сигурност не съм наранена и след това се обърна към вампира, който Дейв възпираше.

- Здравей, Домино. Знаеш ли кой съм аз? Боунс показа с жест на Дейв да пусне Домино. Спейд се появи, изпръскан с червени петна и хвана

Домино в твърда хватка. Хуан и Дейв наобиколиха няколкото оцелели.Домино се вгледа в Боунс.- Не. Какво значение има това?Това бе очевидна лъжа. Домино го знаеше. Очите му продължиха да хвърлят погледи към мен. Боунс се усмихна.- О, велики. Ще ме караш да измъкна насила истината от теб ли? Любимият ми начин на работа.Дори и аз мигнах при внезапното му движение. В единия момент краката на Домино бяха изритани, а в

следващия изтръгнати и Боунс ги държеше в ръката си. Отврат. Новите части на тялото боляха доста, докато израстваха. Поне така ми бяха казвали. Домино крещеше

сякаш в потвърждение на мислите ми.- Все още ли не ме познаваш, друже? Хайде, излъжи ме отново, виж какво ще ти струва.- Спри – извика Домино. – Познавам те, но не знам за какво беше реактивния снаряд. Кълна се в Каин, не

знам!Тъмните му вежди се извиха.- Макс не ти е платил лично, така че кой го е направил?Домино се вгледа с хипнотизираща погнуса собствените си крайници на земята пред него.- Обещавай, че няма да ме убиеш и ще ти кажа всичко.- Не искаш да направя това – каза меко Боунс. Той се наведе по-близо, докато не бе вече на сантиметри от

лицето на Домино. – Защото ако те оставя жив, ще си мечтаеш да не бях. Или мога да те убия тук. Много по-лесно е така. Виж, наистина ти вярвам, когато каза, че не знаеш за какво е този снаряд. Ето за това имаш избор, но така или иначе все ще ми кажеш това, което искам да знам.

Гледах докато отричане, надежда, отчаяние и горчиво съгласие преминаваха по лицето на Домино.- Парите бяха прехвърлени, не знам от кого – дойде равният му отговор най-накрая. – На Макс беше

даден номера на сметката, за да ги прехвърли в нея, но той не го е направил лично. Знам го, защото продължи да ми се обажда, за да ме пита дали парите са пристигнали. Отне няколко дни, а той стана нетърпелив и спомена нещо за краен срок.

- Ще проследим банковата сметка – каза Боунс. – Ще ми дадеш всичките си номера и местоположението на местата, където сте съхранявали другите стоки. Направи го бързо. Не ми се стои тук цялата проклета нощ.

Домино започна да се дърпа от Спейд, но другият вампир беше прекалено силен. - Защо са ви необходими всичките? Можете да вземете сметката, на която е изпратено, но оставете

останалите!Боунс се изсмя, но не беше никак приятно.- Искам ги, защото ще взема всеки един цент, който имаш, заедно с живота ти. Това ще е като урок за

всички останали, какво ще се случи, ако някой ми се пречка. А сега, имаш ли нужда от друг стимул, за да говориш?

Домино ругаеше, докато изброяваше номерата, местоположенията, банките, запасите, инвестициите, сейфовете и всичко, което беше скрито под пословичният му матрак. Боунс все бележките, замисляйки се повече върху детайлите. Когато Домино приключи, той просто се взря безизразно напред.

Боунс положи ръцете си от двете страни на главата на Домино, леко докосване, което противоречеше на намеренията му.

- Сега, друже, ако си пропуснал нещо или си ме излъгал, няма да си наоколо, когато разбера. Но имаш син. Наркодилър, нали? Той няма да избяга от обсега ми и няма да имам угризения ако изкарам целия си гняв върху него, така че следващия мръсник да не се опитва да ме измами, когато му предлагам справедлива сделка. За последен път, пропуснал ли си нещо?

- Винаги съм чувал, че си зло копеле – каза Домино с глух глас. – Всичко, за което съм работил, го няма. Синът ми няма да има нищо.

Бледите ръце се стегнаха. - Той ще има живота си. Освен ако не се включи в това или не се опита да ми отмъсти по-късно, ще го

оставя на мира. Последен шанс.

34

Домино явно е повярвал на предупреждението, защото нови три номера на банки бяха добавени с примирение. Добре се печелеше от продажба на оръжие. Между парите и незаконните стоки, Боунс взимаше милиони. Нищо чудно, че се присмиваше на моята заплата.

- Мъдър избор – изкоментира той, когато Домино приключи. – Ако си бил честен, синът ти е в безопасност от мен и моите. Последни думи?

- Ти си задник.Боунс вдигна рамене.- Вече знам това.Две силни завъртания по-късно и всичко приключи. Погледнах настрани от главата, която се строполи до

останалата част от тялото на Домино.

9.

ВЪПРЕКИ ТРЕСКАВОТО ПРОСЛЕДЯВАНЕ НА АКАУНТА НА ДОМИНО, за да се опитаме да посочим кой е изпратил парите, не открихме нищо. Който и да го беше направил е бил умен. Пречеха ни несъществуващи компании, фалшиви имена и закрити банкови сметки, и това бяха само част от пречките, които срещнахме.

Две седмици по-късно мобилният телефон на Боунс звънна. Кресчендото сигурно е трябвало да звучи като заплаха, но аз се бях концентрирала върху документите пред себе си.

- Здравей… о, не разпознах номера, Менчерес…Името привлече вниманието ми. Какво ли искаше версията на Боунс за вампир-прадядо?Спокойните черти на Боунс се изостриха в неразгадаеми планове докато слушаше. После каза: „Аха. Ще

се видим скоро” и затвори. - Е? – попитах аз.- Менчерес ме кани у тях, за да обсъдим една позиция, която ми предлага.Намръщих се.– Защо просто не ти каза каквото имаше по телефона?- Сигурно е нещо важно, Котенце. – изсумтя Боунс. – Прадядо ми не обича да драматизира, така че

каквото и да иска да ми предложи, определено не е нещо от сорта да поливам цветята му срещу малко заплащане, когато е извън града.

Въпреки, че бях облечена с дебел пуловер усетих студени тръпки да се изкачват по гръбнака ми. Какво толкова важно имаше да обсъжда Менчерес с Боунс, че да го накара да зареже всичките си планове, за да се види с него лично?

Имаше само един начин да разбера.

Менчерес лично отвори вратата и не можах да не изтръпна, когато усетих аурата му върху себе си. Вълните от енергия, които излъчваше бяха като малка гръмотевична буря. Чертите на Менчерес го обявяваха за египтянин и той притежаваше цялото онова излъчване на фараон, както и кралско поведение заедно с черна коса, която стигаше до кръста му. Предположих, че възрастта на Менчерес беше над две хиляди години, въпреки че според външния му вид, той не надминаваше и с ден двадесет и пет.

- Хубаво местенце си имаш, - отбелязох аз, разглеждайки натруфеното жилище щом влязохме. – Виждам защо се нуждаеш от такова голямо пространство с всичките тези гости.

Ако съм мислила, че ще бъдем заобиколени от всичките подчинени на Менчерес, съм грешала. Сякаш ние бяхме единствените трима човека в жилището, като изключим кучетата. Мастифи*. Величествени животни. Аз самата си падах по котки.

Боунс ми хвърли един поглед, който накара Менчерес да се усмихне.– Не се тревожи, може да говори каквото пожелае. Харесвам директността й. Прилича на твоята, въпреки

че е по-недипломатична понякога.- Жена ми има право, въпреки нетактичността си. – каза Боунс. – По принцип разполагаш с няколко от

хората си. Трябва ли да разбирам, че тяхното отсъствие означава, че искаш да запазиш работата ни в тайна?- Помислих си, че ти би го поискал - беше неговия отговор. – Преди да минем направо, мога ли да ви

предложа нещо? Къщата е напълно оборудвана с всякакви стоки.Обзалагам се, че беше. Това място бе три пъти по-голямо от нашата къща и имаше огромен двор. Боунс е

споменавал, че Менчерес държи гули и вампири на работа при себе си, плюс някои хора, които са под закрилата му, както и техните закуски. Това, че беше на тази възраст бе причината за голямото му обкръжение.

Боунс поиска отлежало уиски. Аз отказах каквото и да било, с желанието да подхванем разговора. Менчерес ни поведе към една прекрасна стая за гости боядисана в енергични цветове. Кожени дивани с фино качество. Каменно огнище. Подове от твърда дървесина и ръчно направени килими.

35

Едно от кучетата дойде да седне в краката на Менчерес, когато той се настани на дивана пред нас. Боунс бе увил едната си ръка около чашата си, а другата държеше моята.

- Харесваш ли уискито? – попита Менчерес.- За Бога, просто кажи какво ти е предложението - избухнах, имайки предвид способността на Менчерес

да чете мисли и така и така да чуе вътрешните ми, нетърпеливи очаквания.Студени пръсти се затегнаха около моите.– Не мога така, - продължих да говоря повече на Боунс, отколкото на Менчерес. – Виж, добра съм в това

да флиртувам със същества и после да ги убивам или просто да ги убивам. Не правя необмислени неща. Менчерес ни накара да прелетим целия път до тук заради нещо важно и със сигурност не е било, за да пита дали уискито е добро.

Боунс въздъхна.– Прадядо, би ли бил така любезен…Той вдигна ръка, за да посочи, че нямаше нужда от продължението на изречението. Щеше да каже.Менчерес се наведе напред, неговите стоманени очи срещнаха тъмно кафявите очи на Боунс.– Предлагам перманентно обединение на твоите и моите хора, Боунс. Ако се съгласиш на това, ще ти дам

същия прилив на мощ, който някога бе даден на мен.Уау! Не очаквах това.Боунс потупваше брадичката си, докато аз нервно се наместих на дивана. Вампирската политика по

принцип ме напрягаше, а мисълта за перманентен съюз с този ужасно призрачен вампир хич не ме радваше. Трябваше да има нещо повече от това. Не мислех, че Манчерес предлага това само, за да изглежда великодушен.

Изглежда Боунс се съгласи.– Искаш да обединим хората си и да ми дадеш още мощ? Защо имам чувството, че това не е всичко,

прадядо?Лицето на Менчерес беше безстрастно.– Наближава война, видях го. С новата ти сила и обединените ни хора ще имаме по-големи шансове да

спечелим.- Видял си го? – попитах. – Или си го видял?Освен, че можеше да чете мислите на всяко същество с пулс, Менчерес получаваше и видения. Малки

проблясъци от бъдещето и така нататък. Не бях сигурна дали го вярвам – защо иначе Менчерес не играеше лотария през цялото време? – но Боунс вярваше в тази способност на Менчерес и го познаваше от векове.

- Сигурен съм - отговори Менчерес, без израз на емоции по лицето му.Боунс мислеше върху това. Запазих тишина. Той трябваше да вземе това решение. Той беше човекът,

който е познавал Менчерес през целия му немъртъв живот. Не беше редно да дам глас на неодобрението си само защото Менчерес беше причина за раздразнението ми.

Боунс кимна след един дълъг момент.– Ще го направя.Знаех, че Менчерес е чул, когато си помислих: „мамицата му”. Обаче не направи коментар. Той просто се

изправи, с дългата си коса и остри гранитени очи, и прегърна Боунс. - Официално ще обявим новия ни съюз през следващата седмица. Дотогава разпространи за него само на

онези, на които имаш най-много доверие.После Менчерес пусна Боунс и ме дари с мразовита усмивка.- Сега вече можете да си тръгнете, Кат.

Къщата, която Менчерес използва, за да организира събирането в чест на предстоящия му съюз с Боунс, беше със сантиментална стойност за мен по някакъв начин. Беше същата сграда, където бях срещнала Иън, когато се беше опитал да ме изнуди да се присъединя към него, но вместо това свърших обвързана с Боунс. Очевидно къщата принадлежеше на Менчерес, а Иън я беше използвал по случайност през онази нощ.

Като говорим за Иън, като създател на Боунс, той си беше заслужил поканата за тазвечерното празненство. Боунс също беше поканил всичките хора, за чиято закрила отговаряше, тоест, над двеста вампира, а в това число не влизаха гулите, на които беше помогнал и чиито брой надхвърляше стотина.

Менчерес не можеше да събере всичките си потомци без да наеме футболен стадион, затова под внимание се бяха взели нивото на мощ и привилегиите на хората, които беше поканил. За да отбележат новия съюз, присъстваха и няколко издигнати в обществото вампири повелители от друг произход и не всички бяха приятелски настроени.

Много от натруфените дивани, които бяха очертавали територията около сцената преди месеци също отсъстваха. Сега имаше прекалено много хора тук, за да се заема толкова много пространство. Всъщност

36

съществата в стаята трябваше да стоят прави, имаше столове и дивани резервирани само за най-елитните, които се осмеляваха да седят в тях. В центъра на стаята нямаше такива екстри. Трябваше да стоим на крака.

Това беше най-големия брой немъртви същества около които някога съм била. Кожата ми направо танцуваше от всички вибрации, които се отделяха от тях. Нашата трупа от елитни охранители се състоеше от Спейд, Тик-Ток, Ратлър, Зиро и още около дузина някак познати вампири. Техните имена можеха и да ми убягват, но нивото на мощта им – не. Дори и в стая пълна с повече от половината хора на Боунс и Менчерес, нашият екскорт направо пращеше от неизговорени предупреждения. Радвах се, че бях във вътрешността на тази група, а не срещу тях в битка. Иначе щях да бъда премазана от тях.

Когато стъпихме на квадратната издигната платформа, имах усещането, че се намираме на боксова арена. На всеки ъгъл имаше представители от страната на Боунс и Менчерес, никой не говореше. Дори и зрителите бяха смълчани. След това Менчерес се отправи към центъра на платформата и насочи вниманието на всички върху себе си. Той беше облечен в египетска туника, цялата в бяло, с колан около кръста, за който си залагах задника, че е от чисто злато. Около горната част на ръцете си той носеше златни гривни, а бледата му кожа имаше лек жълт блясък. Сигурно я беше посипал с прах. Със свободно пуснатата си дълга коса, пригладена назад само чрез корона от лапис лазули на челото, изглеждаше сякаш се е материализирал от древната фреска на някоя фараонска гробница. Дявол да го вземе, ами че съдейки от всичко, което знаех за него, някъде имаше негова фреска във фараонска гробница.

- Всички вие сте тук, за да станете свидетели как аз декларирам своите лоялност и съюзничество, които ще бъдат прекъснати само от смъртта. От тази нощ нататък, обещавам, че всеки, който принадлежи на Боунс е също така мой, тъй, както всички мои са и негови. Като доказателство за моята дума, предлагам кръвта си за запечатването на този съюз. Ако по някакъв начин го предам, тя ще бъде моето наказание. Криспин, ти, който си се назовал Боунс, приемаш ли предложението ми за сливане на нашите родове?

Боунс стисна ръката ми и се изправи, за да се присъедини към другия вампир. - Приемам.Менчерес направи пауза, може би за драматичен ефект. - И какво предлагаш като доказателство за своята дума?Гласът на Боунс беше силен. - Кръвта ми е доказателство за моята дума. Ако предам съюза ни, нека тя бъде моето наказание. Обичайно всеки от тях би срязал ръката си и би я притиснал към ръката на другия, и до там. Нещо като

вампирската сватбена церемония, всъщност. Но тази вечер щеше да се разиграе повече, отколкото гостите ни очакваха.

Всеки тук знаеше, че Боунс и Менчерес свързват своите родове, но това, което не знаеха, беше допълнителната дейност. Трансферът на сила. Само онези от нас, които бяхме на платформата, не показахме изненада когато Менчерес пренебрегна традиционното срязване на ръката и наклони глава към врата на Боунс наместо това.

Последва вихрушка от възклицания от страна на зрителите. Явно вече бяха наваксали и разбираха за какво ставаше дума. Три редици се изправиха и чух как Иън изпсува красноречиво, което ме накара да се усмихна. Ох-оу, да не би някой да се почувства незначителен?

Иън не беше единствения. Имаше още няколко недоволни гласа от страна на хората на Менчерес в огромното помещение. Явно хора, които смятаха, че един ден самите те ще са приемниците на подобен дар. Това беше другата причина, поради която бяхме взели пазачите с нас. В случай, че някой или група от някои решат да направят нещо повече от словесно недоволстване.

Менчерес игнорира всичко това и не спря да пие от врата на Боунс. Когато най-накрая повдигна глава, видях как Боунс се олюлява на краката си. Пресушаването на вампир го правеше слаб, а от вида на Боунс можех да кажа, че Менчерес си е омел паничката.

- Думата ми, запечатана с кръв - каза дрезгаво Боунс. - Доброволно дадена и приета. След това Менчерес наклони глава назад канейки го и Боунс заби зъби в изложеното на показ гърло на

Менчерес. Беше по-различно, отколкото когато Менчерес беше пил. Нещо във въздуха се промени. В стаята се изви

някаква невидима струя. Сякаш между двете фигури, намиращи се в средата на платформата, прехвърчаше статично електричество и аз премигнах, търкайки ръцете си сякаш съм била ударена. Това беше прехвърлянето на сила. Боунс ми беше казал, че Менчерес трябва да насочи доброволно силата през кръвта си, не беше нещо, което може да се открадне от всеки, който пие от него. Докато гледах, кожата на египетския вампир засия със зловеща вътрешна светлина, сякаш милиони звезди се опитват да си проправят път през плътта му.

Над нас се чуваха звуци от внезапно раздвижване и тътрене на крака. Някой или се опитваше да започне кавга, или да я предотврати. Спейд изкрещя команда и невидяни досега вампири се спуснаха от покрива

37

като смъртоносни паяци. Те се изсипаха върху малкото меле и тогава шумът спря със същата скорост, с която беше започнал.

Боунс пиеше, игнорирайки всичко около себе си, докато краката му се стабилизираха. Знам, че не получаваше храна от кръвта на Менчерес, а поглъщаше сурова сила с всяко смукване на устата си. Онези блестящи светлини от кожата на Менчерес сега се сляха с плътта на Боунс със същата лекота, с която пясъка абсорбира морската вода. Беше прекрасна гледка – и плашеща едновременно с това.

Във въздуха се чу бучене, което прерастна в пронизващо гръмовно кресчендо за част от секундата. Инстинктивно запуших уши с ръцете си дори и докато Боунс се отдръпна назад веднага увисвайки. Скочих напред и го хванах, спускайки го на земята. Менчерес изглеждаше по-добре, но не с много повече. Двама от хората му го хванаха, докато главата му се отпусна и той се олюля, изглеждайки едва-едва в съзнание.

Задържах Боунс в скута си. Пазачите ни сформираха защитен кръг около нас, крещейки предупреждения, че всеки, който ни приближи ще бъде усмъртен. Това не беше преувеличение. Всички бяха въоръжени със сребро. Аз също. По целите си крака изпод червената ми рокля.

Менчерес се възстанови достатъчно, за да измърмори:- Кръвта ми, доброволно дадена и приета, като доказателство за думата ми. - преди да захапе врата на

един човек, доведен при него за тази цел. Погледнах настрани, шляпайки Боунс по лицето и очаквайки го да се събуди.

Няколко минути по-късно той се съвзе. Усетих го по вихъра от енергия, който ме накара да се свия преди клепачите му дори да трепнат. Изведнъж почувствах Боунс като непознат. Вибриращата сила, която обичайно се излъчваше от него не просто се беше увеличила - продължаваше да нараства и да нараства, докато не се почувствах така, сякаш той ще експлодира в ръцете ми.

В следващия миг ръцете му стиснаха моите и аз отскочих назад. Усещането беше все едно съм задържала юмрука си във фасунга.

- Дявол го взел, любима, чувствам се доста различно. - бяха първите му думи. Колебливо поставих ръката си обратно на него. - Добре ли си?Почти беше глупаво да питам с цялата тази пукаща енергия, която почти изпращаше искри към кожата ми,

но не успях да се спра. Той кимна и отвори очи. - Доста добре. Всъщност, никога не съм се чувствал по-добре. Поне не и когато не сме били с теб насаме. Свиня. Сега вече знаех, че това си е същия мъж, в който се бях влюбила. Боунс може и да се беше

променил откъм сила, но не и по някакв друг начин. Почти беше облекчение да се уверя, че съзнанието му си е на място.

- Хайде да се мръднеш от мен тогава, че лакътят ти ме ръби в бъбрека...Нещо, изписано върху изражението на лицето му ме накара да се спра по средата на изречението. - Какво? - попитах го.- Да не би току-що да ме нарече свиня?Замръзнах на място. На глас ли го бях казала?- Мътните ме взели, не, не си! - отговори ми той, изправяйки се на крака с едно гъвкаво движение.Мили Боже, сега можеше да чете мисли ли? Това беше нещо, за което никой от нас не беше си помислил,

че може да стане. Боунс ме изправи на крака и ме целуна. Имаше такова количество груба енергия, процеждаща се през

него, че езикът му почти ми причини болка когато се плъзна в устата ми, но след това се почувствах добре. Много, много добре.

- Ш-ш-ш, - прошепна той, когато устата му се отдели от моята. Можех да се досетя защо е потайността, разбира се. Бяхме в смесена компания и ако враговете на Боунс

не знаеха за новата му способност, то не биха се тревожили, че тя може да бъде използвана срещу тях. Няма да кажа нищо. Но ти и аз ще трябва да си поговорим за това, защото не можеш да щурмуваш

съзнанието ми всеки път, когато пожелаеш да си вреш носа. - Ахх!Това дойде от мен със стенание, когато той захапа врата ми в следващия момент. Божия майко, омекнаха

ми коленете. Боунс ме хвана, когато краката ми се подкосиха в следващата секунда. Бяхме планирали той да пие от кръвта ми след съюза. Дори сега да беше пълен с вампирска кръв, това не

го подсилваше като храна. Само човешката храна можеше да направи това, а моята все още наполовина се броеше за такава. Така че не беше шокът от това, че е захапал врата ми това, което ме разтърси. Не, бяха бясните еротични вълни, които ме заливаха с всяка негово всмукване. Мамка му, никога не се бях чувствала така преди. Върху него явно имаше същият ефект.

Боунс надигна глава от мен, но не ме пусна. Което беше добре, тъй като можеше и да се строполя. Благодаря на Бога, че спря да ме хапе, когато го направи – щях да бъда унижена да получа оргазъм пред

38

хиляда души. Беше достатъчно лошо това, че те всички можеха да усетят точно колко много ми харесваше употребата на врата ми за сламка, но поне нямах намерение да си поискам цигара.

- Не бъди засрамена. - каза Боунс на глас. - аз се чувствам по същия начин всеки път, когато пия от теб. Скоро ще приключим тук, Котенце, сега, след като приключихме с формалностите.

Все още ме беше прегърнал с една ръка, когато се обърна към Менчерес. Другият вампир също беше освежен след пиенето от своя кръвен донор, макар и то да е било по-малко сетивно, както можех да се обзаложа. Те притиснаха ръцете си една към друга за миг, преди да се обърнат към тълпата.

- Нашият съюз беше сключен. - каза Менчерес тържествено. Боунс беше по-небрежен от него. - Значи е време партито да започва, народе.

*Мастиф – порода голямо куче.

10.

БОУНС, ПАРАНОИЧЕН ЧЕ НЯКОЙ ОТ ТЕЗИ ГОСТИ би могъл да бъде благодетелят на Макс, беше залепен за мен. Нямах нищо против по две причини. Първо, може би имаше право. Мястото беше фрашкано с безпулсен народ и кой би могъл да знае каква част от него са наистина наши съюзници? Другата причина беше проста. Това ново трептене от силата му беше като милувка по кожата ми.

Но когато голите човешки мъже и жени се появиха, за да се смесят с гостите, се спрях на място. Боунс се изсмя, чувайки въпроса в главата ми, или предполагайки го по изражението на лицето ми. - Това са ордьоврите, Котенце. Виждаш ли блясъка, в който са обвити? Това е много специален и апетитен

микс. Забелязваш ли онези с допълнителните ръце? Те нямат дефекти по рождение, тези ръце са хранителни деликатеси, оформени като крайници и залепени за тях. Все пак и гулите трябва да се хранят.

Загледах се невярващо в една от ходещите почерпки, докато тя сядаше в скута на един вампир, предлагайки му врата си. Междувременно някакъв гул най-спокойно си гризваше от нещо, което изглеждаше като изкуствена ръка, щръкнала от торса й. Блякс!

Намерих гласа си. - Това е най-извратената версия на шведска маса, която някога съм виждала. Как сте накарали тези хора

да се съгласят на това? Поиграли сте си с ума им ли?Той се намуси. - Никак даже. Те са желаещи доброволци, коте. Някои от тях са хора, които принадлежат на Менчерес или

на мен, а другите са групита, поради липса на по-добра дума. Хора, които знаят за съществуването на вампири и гули и се надяват някой немъртъв пич да ги избере, и да ги превърне. И това се случва, естествено. Иначе не биха ни се предоставяли доброволно. Някои от тях предлагат повече от хапване или пийване, но това си е техен избор. Аз не го изисквам.

Аха, значи са вечеря и развлечение. Само колко се беше променил живота ми. Ето ме тук, един от домакините на "изчукай-и-ухапи" парти, честващо съюза на Боунс с вампир мега-повелител. Какво следва, председател на масова оргия?

Боунс хвана ръката ми.- Ще се измъкнем за момент, - прошепна, придърпвайки ме грижливо по-близо. Веднъж щом минахме

покрай високите от пода до тавана полици, той натисна един рафт и се озовахме в тесен мрачен коридор преди да видя къде изобщо се бе намирал той.

- Таен тунел? - подразних го – Колко авантюристично. Той се усмихна. - Ах, ето ни тук. Най-после сами.„Тук“ беше малка стая, немебелирована и без прозорци. Имаше само един капак на тавана, с големина

около три квадратни фута на страна. - Води към покрива, с излаз откъм тавана. - обясни той. - Бърз начин да се озове човек на него, ако е

необходимо. Също така това помещение има дебели бетонени стени, така че през тях преминава по-малко звук.

Значи това означаваше, че можем да разговаряме без да бъдем подслушвани. - Сега можеш да четеш мислите ми - простенах – Господи, Боунс, това един вид ме плаши. - Бих ти казал, че няма да слушам мислите ти, но това би било лъжа. Твърде близо си до мен, за да ги

блокирам изцяло, а и не мога да кажа, че бих го направил дори и ако можех. Искам да знам всичко за теб, Котенце. Това, което ми показваш и това, което се опитваш да скриеш.

39

Нямаше полза да се спори по въпроса. Ако бях надарена със същата власт, бих била също толкова виновна в използването й. Менчерес беше казал, че силите на Боунс ще нараснат, но не беше споменал, че също така би могъл да получи и нови способности.

- Зрението и слухът ми са по-ясни. - отвърна ми Боунс. - И разбира се се чувствам значително по-силен. А колкото до това какво друго е различно, ще трябва да изчакаме и да видим.

- Все още не съм сигурна за това. - измърморих. Беше странно той да вади въпросите от ума ми преди аз дори да съм успяла да ги задам.

Боунс изучи лицето ми. - Аз не съм се променил, любима. Само способностите ми. Можеш ли да ми повярваш?Той може и да беше чул отговора ми преди да го кажа на глас, но го казах въпреки това:- Да.Преди да се завърнем към съмнителния фестивал, Боунс ми даде няколко капки от кръвта си за да

възстанови това, което беше изпил. Чувствах се сякаш съм погълнала цяло шише с НоДоз*, бях толкова заредена. Дон ще скочи от кеф, когато вземе проба за седмичната си колекция, помислих си по между другото.

Тейт се намираше в другия край на помещението. Той улови погледа ми и потърка носа си, два пъти. Застинах. Това беше стар сигнал за опасност. В следващия момент той се обърна, така че да не бъде очевидно за всеки, че току-що е било разменено някакво съобщение.

Това беше случай, в който новопридобитите телепатични способности биха влезли в употреба. Нещо става, Тейт е уплашен. Ако имаш някакъв разборен метод на подслушване, сега е моментът да ги приложиш.

Боунс се придвижи до Менчерес, придържайки ме близо до себе си, докато минавахме покрай други хора. Те не размениха и дума. Може би Менчерес също беше чул безмълвното ми предупреждение, защото кимна веднъж и отправи жест към близо намиращия се пазач.

И точно по това време ада слезе на земята. Един вампир, придвижващ се към нас, се взриви. Просто се пръсна на парчета обгорени телесни части.

След което още трима хукнаха в наша посока със самоубийствена бързина. Боунс ме метна през стаята като футболната топка на Хейл Мери** право към Тейт, който се изстреля

напред. Не беше достатъчно бързо. Експлозията от заредените вампири ме заглуши моментно. Тейт ме хвана, използвайки тялото си за щит срещу внезапната атака от човешки и нечовешки бомби, които изглежда бяха навсякъде около нас. Други две от дишащите парти хапки се взривиха като римски свещи***, плисвайки кръв върху всеки, оказал се достатъчно късметлия да не загине от близкия контакт с тях. Проточих се над рамото на Тейт и заритах докато той ни отнасяше далеч от тълпата.

- Мамка му, пусни ме!- Ти не разбираш, - изскърца със зъби Тейт, удряйки ме грубо с лакът в главата, с което ме зашемети за

кратко. После започнах да се боричкам с него, докато той се стрелкаше през навалицата. Всеки изход се пазеше от гардове, които принадлежаха на Боунс или на Менчерес, но те ни оставиха да преминем след една изкрещяна команда от страна на Боунс. Да чуя гласа му ме накара да се почувствам немощно от облекчение. Поне все още беше жив.

Тейт запуши устата ми с ръка, без да отпуска хватката си дори и когато го ухапах. Това беше най-голямата щета, която можех да му нанеса от позицията, в която ме беше притиснал -

метната през рамото му като пътнически сак. Едва когато вече се намирахме отвън на поляната, той спря да бяга.

- Пусни ми ръката, трябва да се върна вътре. - почти изръмжа, пускайки ме. Освободих ръката му и започнах да крещя. - Какво по дяволите, Тейт! Смяташ, че аз просто ще си стоя ей така тук, докато вътре експлодират хора...- Има бомба, Кат. Това място ще се вдигне във въздуха. Това ме шокира и ме остави безмълвна за секунда, след което се устремих отново към къщата. Тейт ми заби един як юмрук, поваляйки ме назад. - Нямам време за обяснения, - сопна ми се той, - Но ще изкарам всички навън, дори и вампирския ти

любовник. Ако видиш Талисман, залови го. Той е замесен. Варди периметъра, Кат. Той се затича обратно навътре и аз се заборих с избора дали да го последвам. Всичко в мен крещеше да

се върна назад и да кажа на Боунс за бомбата. Ами ако Тейт не се добереше до него навреме? На ум продължавах да крещя предупреждението към него, но с целия този хаос не знаех дали ме бе чул.

Решението ми беше взето щом видях три фигури да се присламчват крадешком по покрива. О, имаме си плъхове, които се опитват да напуснат кораба, така ли?

Пресрещнах ги наполовина във въздуха докато скачаха на земята и ги запратих към стените със скоростта на скока си. Имах само част от секундата да ги идентифицирам, преди да ги атакувам, и за този кратък миг

40

разбрах кои точно да промуша. Двамата второстепенни вампири вече се бяха сдобили с кинжали в гърдите, когато разбивах черепа на Талисман в каменната стена, зашеметявайки го без да го убивам.

Той дойде в съзнание с бясно тракащи зъби. Талисман беше вампир повелител и нямаше намерение да бъде победен по бързата процедура. Затъркаляхме се по тревата, всеки от нас опитвайки се да разкъса другия. Скоро бях покрита с хаотични белези от ухапвания там, където зъбите му ме бяха одраскали, но не бяха успели да се сключат в захапка. Едва когато забих нож в сърцето му той замръзна. Със злобна усмивка го помръднах съвсем леко.

- Едно завъртане и ставаш говежда пастърма, задник. Аз бих стояла много мирно ако бях на твое място. Но той не беше аз. - Няма да бъда държан като баща ти. - каза той и доказа твърдението си като се срути върху мен и разкъса

собственото си сърце с действието си, ставайки в миг безжизнен. - Мамка му! - възкликнах и го отърсих от себе си. Нямаше време да си блъскам ума над самоубийството на Талисман. Вратите на къщата се отвориха и

тумби от вампири и гули се изсипаха навън, водени от пазачите. Имаше толкова много от тях, че това приличаше на евакуация на мравуняк. И все пак никое от лицата не беше на Боунс. Видях Анет сред тълпата и я сграбчих.

- Къде е Боунс? Защо не е тук навън? Той знае, нали?Не казах „бомба“, тъй като не желаех да предизвиквам паника, ако хората все още не знаеха. Самата Анет

изглеждаше по-скоро съсипана, обичайното й хладнокръвно държание липсваше. - Той е все още вътре. Няма да излезе докато всички негови хора не са навън и той не намери останалите,

които са замесени. - О, няма да стане - изръмжах аз.Анет сграбчи рамото ми и не го пусна. - Криспин каза да те държим навън – настоя тя, дърпайки ме назад. Като оставим всичко друго настрани, насладих се на това, което направих в следващия момент. Много

повърхностно от моя страна, но пък вярно. Завъртях се и я ударих толкова яко, че тя се строполи на земята с вдлъбнатина в черепа. От практичната страна на нещата, това й попречи да ме задържи. Виждате ли? Не беше само за кеф.

Докато търчах към къщата, почти се сблъсках със Спейд. - Дори и не си помисляй да ме спираш - предупредих го, хващайки в ръка няколко ножа, за да подчертая

заплахата си. Той едва ги погледна. - Ела с мен, трябва да изведем Криспин навън. Тейт също е вътре. Предполагам, че имаме по-малко от

четири минути. Четири минути! Вампирите можеха да оцелеят от много неща, но да се взриви цялото им тяло на парчета

не беше едно от тях. Страхът ме направи безразсъдна и се втурнах към къщата в смъртоносен бяг, докато Спейд продължаваше да крачи.

Бяхме в опустелия вестибюл, когато той ми скочи. Претърсвах ъглите за опасност и не я бях очаквала от мъжа до мен. Юмрукът му се заби в главата ми, но аз дори и не го видях. Всичко, което знаех беше, че в единия момент се взирах в коридор, а в следващия виждах звезди преди всичко да потъне в мрак.

Когато отворих очи бях просната на поляната на стотина ярда от къщата. Спейд все още ме държеше в непреклонен захват. Дори краката му притискаха моите.

- Ти предателски кучи сине! - успях да кажа, борейки се безуспешно. Спейд ми се усмихна мрачно, дори и докато увеличаваше силата на захвата си. - Съжалявам, ангелче, но Криспин ще ме убие, ако позволя нещо да ти се случи. Нещо се раздвижи по покрива. Със Спейд, застанал отгоре ми, не можех да видя какво или кой беше. - Това той ли е? - попитах отчаяно. Спейд изви врат.- Не съм...Силната експлозия го прекъсна и озари небето ярко като самия Господ. Изкрещях, борейки се дори и

когато Спейд закри изцяло тялото ми със своето. Лицето ми беше притиснато към тревата докато наоколо се приземяваха тежки отломки. Трябваше да са остатъци от къщата, изсипващи се по поляната като киселинен дъжд. Пушекът беше задушаващ, дори и докато лицето ми беше в пръстта.

Спейд не помръдна няколко минути, игнорирайки заплахите, които му ръмжах. Не ми позволи да седна докато шумът от падащи предмети не заглъхна и дори тогава задържа непоколебимия си захват. Вампирите и гулите, които се трупаха наоколо, не бяха изкрещяли при вида на къщата, експлодираща в нощта. Изглеждаха смутени, но не и травматизирани.

- Чарлз, удари ми едно рамо за тези.

41

Боунс се появи пред нас в извилия се пушек. Бях толкова облекчена да го видя, че почти заплаках. Беше покрит със сажди, предимно разголен там, където ризата и панталоните му бяха прогорени, а косата му беше разрошена. Освен това държеше трима вампири в ръцете си. Когато се приземи до нас, ги стовари на земята.

- Хвани тези двамата. Проклети нещастници. - измърмори той, подритвайки единия. Третият седна и тръсна глава, сякаш за да я прочисти.

Беше Тейт. Благодаря ти, Боже, той също беше оцелял. Спейд ме освободи когато Боунс коленичи до мен и аз го прегърнах.

- Толкова се радвам, че си добре... и никога повече не казвай на приятелите си да ме държат настрани, мамка му!

Боунс се засмя. - Може ли да се караме за това по-късно, Котенце? В крайна сметка все още имаме работа за вършене.След това ме дръпна настрани и ме огледа.- Какво ти се е случило? Изглеждаш сдъвкана. Той взе един от ножовете ми и разряза дланта си. Приех кръвта му, усещайки как болката в главата ми се

стопява. - Хуан и Купър добре ли са? - попитах, опитвайки се да ги открия сред навалицата от хора. - Мога да ги чуя - отговори ми Тейт. - Добре са. Боунс отправи към Тейт остър поглед. - Откъде знаеше какво ще се случи?Очите на Тейт позеленяха. - Тоя подлизурко Талисман дойде при мен, докато ти и Кат бяхте изчезнали някъде. Каза ми, че е чул, че

съм влюбен в Кат и ми предложи шанс да я получа изцяло за себе си. Всичко, което трябваше да направя беше да се подсигуря, че ти ще останеш вътре в къщата след като телата започнат да избухват. Талисман предположи, че ще поискаш да отнесеш Кат толкова далеч от всички подвижни гранати, колкото е възможно, така че се предполагаше да я отведа навън, след което трябваше да спася собствения си задник навреме. И, фокус бокус, ти си мъртъв, а една Жътварка, търси утеха. Трябва да призная, че беше доста изкусително.

- Би трябвало да знам, че ти никога не би го направил, Тейт. - казах веднага. - Ти си прекалено добър човек.

Той се засмя с повече от намек за ирония. - Не бъди толкова сигурна. Вероятно ще се разкайвам по-късно. Боунс се взираше в Тейт за дълъг момент. Не изрекох другото, което беше очевидно – че поради факта

колко много на Боунс не му пука за Тейт, можеше и да го остави да умре в тази къща. Но вместо това го беше сграбчил и беше спасил живота му. Без Боунс, който да излети заедно с тях, Тейт щеше да изгори. И двамата си приличаха по чувството си на чест много повече, отколкото смятах, че някога биха си признали.

Но както Боунс беше казал, точно в момента имаше повече работа за вършене. Като например двамата много нещастни вампири, намиращи се на петнадесет фута от нас. Очите ми се присвиха, докато се взирах в тях. Опитаха да взривят мъжа, когото обичам, а? Щяхме да я видим тая работа.

*НоДоз, Кофеинови таблетки* - най-често съдържат между 50 mg and 200 mg кофеин и в някои държави могат да се закупят и без рецепта. Равняват се на чаша късо кафе, което типично съдържа 133 кофеин. Кофеиновите таблетки се използват, за да облекчат умората и изтощението, повишава физическата дейност, за да помага на атлети за по-тежки и продължителни тренировки, а също така могат да се използват и за намаляне на теглото.

**Пас на Хейл Мери или играта на Хейл Мери **в американския футбол се отнася за много дълъг преден пас, направен в отчаяние само със слаб шанс за успех. Макар израза да е използван и преди, става популярен когато се използва, за да опише спечелилия играта тъчдаун, подаден от куотърбека на Далас Каубойс Роджър Стаубах към Дрю Пиърсън в плейоф играта. След това се твърди, че Стаубах е казал „Затворих очи и казах Хейл Мери.“.

***Римска свещ*** е традиционен тип фойерверк, който изстрелва една или повече искри. Римските свещи са забранени в някои страни, заради възможността да предизвикат инциденти.

11.

42

БЯХМЕ В НАЙ-ОТДАЛЕЧЕНИЯ КРАЙ НА ПОЛЯНАТА пред още димящата къща. Пожарната беше дошла. Също и полицията, но този път нямаше нужда Хуан и Тейт да доказват правомощията си. Не и с толкова вампири, способни да манипулират спешните екипи със зелените си очи, карайки ги първо да потушат огъня и да не задават въпроси... въобще.

Това бе причината, поради която нито един полицай не се мотаеше наоколо, въпреки някои доста силни викове на шестимата инициатори на тазвечершния огън на открито. Другите четирима бяха арестувани, след като първоначално разкритите двама ги издадоха под силен натиск. Докато това траеше, по очевидни причини на гостите не им беше позволено да си тръгнат, въпреки някои протести. След два часа “разпити”, мозъкът на атаката най-сетне бе разкрит като вампир на име Патра.

Не бихте и предположили, че тази Патра е позната също като мистериозния благодетел на Макс, макар да нямах идея коя беше тя, камо ли защо ме иска мъртва.

Веднага щом Боунс чу името, главата му подскочи нагоре и се втренчи в Менчерес. Египетският вампир затвори очи с поглед, който бих нарекла, изпълнен с болка.

- Нека позная – казах, следейки реакциите им с внимание. - Говорим за наистина стар, могъщ вампир?Боунс ме погледна отново: - Да. Над две хиляди годишен и то повелител. Менчерес, знаеш какво означава това. Блузата на другия вампир вече не беше блестящо бяла, и този страхотен, златисто-пясъчен оттенък на

кожата му бе заменен от пепеляв. Точно в момента, мисля, че подхождаше на изражението му.Стоманените му очи се отвориха, и каквито и емоции да бе почувствал, вече бяха скрити зад

непроницаема маска.- Да. Означава война.- Тези от вас, които не са от нашите редици - каза Боунс с ясен глас - направете избора си сега.Останете

тук и се присъединете към нас, или изберете Патра и си вървете. Само тази вечер ще можете да преминете свободно. Видя ли вас или някого от вашите отново без покана, ще ви убия.

Менчерес се плъзна до него. - Решавайте - каза той простичко.За някои от тези, които се присъединиха към нас, се предполагаше, че ще го направят. Спейд се бе

придвижил преди думите да бъдат изречени докрай. Родни също, както и някои от другите значими членове на обществото без пулс. Вампири и гули, които не разпознах, взимаха нашата страна или от лоялност към Менчерес или Боунс, или защото се страхуваха се от тях.

И ето ги и другите, тези, които се бавеха с решението. Някои от тях се шмугнаха в нощта, оттеглянето им бе безмълвно, но недвусмислено. Имаше и други,

които се колебаеха, чакащи да видят колко ще останат и колко ще си тръгнат, преди да изберат страна. Човекът, който ме изненада най-много, повеждайки хората си с кратко кимване към Боунс, беше Иън. Бях сигурна, че ще поеме по този дълъг път в нощта, защото е бил засенчван от Боунс два пъти през последните месеци. Хвърлих поглед към Боунс с една единствена мисъл: не му вярвам.

Едва забележимо свиване на рамене бе единственият му отговор.Когато всичко свърши, грубо казано седемдесет процента от независимите повелители бяха заложили на

нас. Другите тридесет процента бяха само признак за съпротива. Кой можеше да каже колко от тези, които тази вечер застанаха на наша страна, бяха сериозни? Само времето ще покаже.

Обещанията бяха изречени и всички напуснаха руините на къщата. Надявах се, че Менчерес има застраховка, защото в тази експлозия загуби доста ценни вещи. Но от друга страна, не мислех, че “отмъщение на безсмъртен” ще изглежда като основателна причина върху иска му като собственик към застрахователите.

Менчерес, Ратлър, Тик Ток и Зироу придружиха Боунс и мен в нашия специално екипиран SUV* . Имаше блиндирани стъкла, заедно с някои други неща и преди да запалим, Зироу провери за експлозиви. „Излъжи ни веднъж...”** и така нататък. Спейд и Родни отговаряха за нашите четирима рушители на партита. Можех да се обзаложа, че ще имат дълъг ден.

Веднага щом бяхме достатъчно далеч, че да не се притеснявам, че ни слушат други немъртви уши, зададох въпроса, който не исках да повдигам преди:

- Как тази жена е накарала вампирите да се самозапалят? Очевидно хората е трябвало да бъдат хипнотизирани, за да се превърнат в ходещи бомби, но вампирите? Не изглежда сякаш е в стила им.

Тик Ток караше. Менчерес седеше до него, а Боунс и аз бяхме на задната седалка. Хубавото беше, че това чудовищно превозно средство имаше трети ред, така че не се налагаше останалите трима вампири да седят в скутовете ни.

- Обикновено като държи тези, които обичат като заложници и ги заплашва с отвратителни мъчения, ако й откажат - отговори Боунс. - Няма много неща, които да накарат вампир да даде собствения си живот по този начин, но ще разберем със сигурност, когато разпитаме останалите по-обстойно.

43

Потреперих. – Божичко, тогава всъщност не мога да ги обвинявам за това, което са направили. Може би не трябва да

си толкова твърд с тях…- Дойдоха ли при мен да ми кажат за плана? - Боунс ме прекъсна. - Не. Щях да опитам да помогна на тях и

семействата им, ако бяха, но те не го направиха, така че са знаели последиците.Не спорих повече. Вампирите играеха по съвсем различни правила и заради това, че почти успяха да

убият Боунс… да, заслужаваха си това, което получиха. - Тя наистина ли ще пусне семействата им да си тръгнат?Боунс сви рамене.- В неин интерес е. Или заплахата няма да има такъв ефект следващия път.- Мразя тези неща - промърморих. - Удари в гръб. Заложници. Самоубийствени бомбаджии. Семейства и

близки да бъдат наранявани, само защото обичат някого от грешната страна на вампирската граница. Ще става все по-лошо, нали?

- Да.През повечето време честността на Боунс бе това, което обичах в него. Но имаше и моменти, в които ми

се щеше да ме излъже, мамка му.Въздъхнах дълбоко. – Това възспира сватбата ни. Няма как да спретнем такова парти с всичко, което се случва напоследък.

Вместо “Булката идва” вероятно ще ходя между редовете сред повсеместно тиктакане преди голямото ”бум”.

- Съжалявам, любима - каза Боунс. - Няма да е безопасно, не и сега.Не, освен ако не отидем право в гражданското и не кажем клетвите си там, помислих си мрачно, след

което се смъмрих за това, че се държа детински. Значи ще направим нашата сватба друг път, голяма работа. Като се има предвид завършека на тази вечер, отменена сватба би трябвало да е последното нещо, за което да се тревожа.

- Та, кое е това момиче Патра? - попитах. - Няма никакъв смисъл да стигне толкова далеч, за да помогне на баща ми да ме убие… и да позволи на лакея си Талисман да предложи сделка на Тейт да ме изкара от къщата преди да избухне.

На предната седалка забелязах тялото на Менчерес да се напряга, дори когато Боунс каза:- Не, няма смисъл, нали, прадядо? Всъщност, мога да се сетя за няколко причини защо Патра те иска

мъртъв, и мен също така, тъй като сме обвързани, но нямам ни най-малка представа защо ще тръгва след жена ми.

Нещо в тона му ме накара да го погледна остро… и след това да погледна мълчаливия вампир на предната седалка. Тук имаше повече, отколкото се вижда. Напрежението нарастваше, докато почти можех да го видя като мъгла.

- Никога не е било заради Кат - каза Менчерес най-после.- Моля? - сега бях вбесена. - Когато някой се опитва да те убие, тогава, според моите правила, става

въпрос за теб.Менчерес не се обърна, а продължи да се взира в магистралата.- Тогава правилата ти са грешни, защото тя има друга причина да те убие. Макс и Калибос вярваха, че

Боунс не го е грижа за теб, затова си мислеха, че могат да се измъкнат въпреки това, което направиха. Но Патра е знаела, че Боунс те обича. Достатъчно, та смъртта ти да бъде съкрушителен удар за него, което би го направило по-лесен за убиване после. Това бе единствената причина да подкрепи Макс, защото не е заинтересована от теб, Кат. Да те убие беше просто начин да стигне до Боунс.

Боунс промърмори някакво проклятие, дори когато избухнах.- Но защо? Какво й е направил Боунс?Лицето на Боунс беше мрачно. Със саждите и пепелта, размазани по него, изглеждаше доста опасен. - Мисля, че е време да обясниш, прадядо. - Всички ми завиждат заради виденията ми - каза Менчерес горчиво. - Не знаете какво е да бъдеш питан

защо, защо, защо не видя идващото земетресение или цунамито, или вулканичното изригване, самолетната катастрофа, или каквато и да е трагедия, която отнема живота на хората около мен. Не знам какво прави така, че да виждам някои неща с чистотата на диамант, докато други са смътни, а трети не са се появявали изобщо. Мога да предупредя само за това, в което съм сигурен… и да чакам да видя дали ще бъда игнориран.

Примигнах. Досега не бях виждала Менчерес толкова разстроен. Неговата студена и непроницаема като лед външност се беше пропукала и той изглеждаше сякаш иска да стовари юмрука си върху предното стъкло. Тик Ток му хвърли преценяващ поглед с ъгълчето на окото си, без съмнение решавайки дали да отбие или не.

44

- Никой не те обвинява за станалото тази вечер - каза Боунс равно. - Но все още не си отговорил на въпроса ми.

Не, не беше отговорил, но беше свършил отлична работа, заобикаляйки темата. По дяволите, та след този изблик, аз едва помнех какъв беше въпросът. Ох, вярно, защо наистина старата кучка Патра искаше Боунс мъртъв. Съсредоточи се, Кат!

- Предупредих Патра преди много години какво ще стане, ако тръгне по подобен път. - Гласът на Менчерес беше толкова нисък, че трябваше наистина да се напрегна, за да го чуя. - Преди векове имах видение за мъж, който се жени за жена, която не беше нито човек, нито вампир, нито дори гул, и същият този мъж притежаваше ножа, убил Патра. Така че, разбираш ли, Боунс… Веднага след като Кат бе разкрита като полувампир и ти се ожени за нея у Иън, Патра знаеше, че това, което й казах преди всичките тези години ще се случи. Затова единственият начин, по който може да избегне тази съдба, е да те убие.

- Ти, мръсен кучи син! - Гласът ми бе яростно ръмжене. - Знаел си, че Патра ще тръгне след Боунс с всичко, което има, но не го предупреди. Не направи нищо!

- Котенце, вътрешните борби не решават нищо. - каза Боунс, но също не звучеше доволен. - Трябва да бъдем заедно или самите ние ще свършим работата на Патра.

Логиката му прониза тази нажежена част от мозъка ми, която си мислеше „Убий! Убий!“ за вампира на предната седалка.

Менчерес поклати глава.– Имах пазачи, наблюдаващи Боунс от вечерта в къщата на Иън. Единственият път, когато не го правеха

беше, когато вие двамата бяхте на мисиите си с чичо ти. Освен това… се надявах, че когато Патра осъзнае, че съм бил прав, ще престане със заговорите срещу мен. Но след станалото с вас знам, че тя се придържа към пътя си. Ето защо скоро след това отправих предложение към Боунс за съюз. Мислите ли, че някой от вас би имал шанс без това?

Тежки думи. Боунс върна на Менчерес същия безизразен поглед.- Напълно си прав, ще убия Патра за това, което причини на жена ми. Без значение дали ще ме молиш да

не го правя.- Защо, по дяволите, да го прави? - зачудих се гневно. - На мен ми изглежда сякаш тя също го иска мъртъв,

защо иначе би направила къщата му на барбекю, надявайки се, че той ще бъде вътре с теб. Всъщност, о, могъщи, защо не си я убил собственоръчно? Или не можеш да се справиш с нея?

Менчерес затвори очите си. Боунс беше този, който отговори на въпроса ми.- Има още неща за Патра, които не знаеш. Тя е избрала името си в чест на майка си - най-известната

владетелка на Египет, съкращавайки го малко, когато са я преобразили. Патра е дъщерята на Клеопатра, а Менчерес отказва да я убие… защото е негова съпруга.

*SUV- коли, които са с мостове, шаси и имат двойна предавка за джипове.** целият израз е „fool us once, shame on you; fool us twice, shame on us”, което означава: излъжи ни

веднъж – срам за теб, излъжи ни два пъти – срам за нас.

12.

"МАРКИЗ" БЕШЕ БАР, КЪДЕТО S&M* беше на мода и хората бяха малцинство. За да се впиша в техния всичко-си-отива стил, се примирих да бъда трио с Тейт и Дейв. Боунс беше наоколо, но не го бях виждала. Беше ми трудно да прикрия коя съм и без да вървим ръка за ръка.

Не че бяхме тук за доза извратени игри и забавление. Дори и да бяхме във война с безсмъртните – и то едни от най-известните безсмъртни, да бъдем точни - все още имах работа за вършене. След смъртоносното фиаско с Белинда, Дон не беше открил мой заместник като примамка за момента, а в този клуб бе подаден сигнал за няколко изчезнали човека. Дори да ставаше много трудно да “жонглирам” с работата си и с всички тези резки социални промени в личния ми живот, тя не чакаше никого. Дори и две хиляди годишната дъщеря на Клеопатра.

Все още ми беше трудно да свикна с всичко това, но Боунс ми напомни, че хората, които са помнени хиляди или милиони години след своето време, са длъжни да оставят трайна следа за съвременниците си. Казано по този начин, предполагам не беше толкова голяма изненада, че някои исторически личности - или техните наследници (като Патра) - бяха превърнати във вампири или гули. Но Менчерез не просто беше преобразил Патра. Той също така се беше оженил за нея едва няколко години след като я бе превърнал. Бихме могли да кажем, че е било развихрено ухажване, отишло възможно най-далеч за безпулсна двойка. По-лошото за него беше, че докато той не може да убие своята отчуждена съпруга, тя със сигурност не изглеждаше да има същия проблем.

45

За да се впиша в тълпата на Маркиз, имах драстичен грим. Косата ми беше изпъстрена с черни и бели кичури и моята, така да се каже, екипировка, изглеждаше като комбинация от Последното Танго** и Американ Чопър***.

Две черни кожени кръгчета, прикрепени за гърдите ми от тънки метални синджири бяха всичко, което носех от кръста нагоре. Черни кожени къси панталони с ремъци бяха долната половина от облеклото ми, заедно с още метални синджири, висящи от кръста ми в абсурдна версия на пола. Покрити с кожа чорапи до бедрата с прикрепени към тях шипове удвояваха трикотажа ми и носех солидни сребърни обувки на високи токове. Все най-доброто за сритването здравата на задници. Сложих си толкова тежък черен грим за очи, че вече с миещите мечки можехме да минем за братовчеди. Добавете и безбройните синджири, пресичащи раменете ми и тази вечер просто не можеше да свърши достатъчно бързо.

Дейв и Тейт носеха еднакви ужасии. Още черна кожа, синджири и каиши. Или колегите на Дон имаха костюми за всякакви случаи, или нечий гардероб имаше много за обясняване.

Бяхме проверени за оръжия на влизане, въпреки всичките ни синджири****. Както обикновено, моите сребърни обувки останаха незабелязани. Бяхме се вмъкнали с Тейт и Дейв без някой да предположи нещо нередно. Нека шоуто да започне.

Тримата инспектирахме интериора на клуба. Дори и аз, която бях виждала доста, замигах при вида на спектакъла наоколо.

Двойки се водеха на каишки, ходейки на четири крака като кучета. Всеки държеше камшик. Почти се почувствах изоставена.

Пред нас се разиграваше семеен спор. Един мъж удари с опакото на ръката си своята приятелка толкова силно, че от устата й текна кръв. Моята внезапна стъпка напред застина, когато жената изпъшка от удоволствие, искайки още един удар.

Гадост. Е, какво очаквах? S&M не беше за нежни и разглезени личности.Това, което почти ме издаде като нормален човек, беше реакцията ми, когато погледнах към дансинга.

Произволните странични удари явно изглеждаха нормални тук, а някои хора и техните безсмъртни компаньони даваха на мръсните танци изцяло ново значение.

- Уау - прошепна Тейт. - Те правят секс на дансинга.- Виждам - в думите ми имаше острота.Дейв ми се ухили косо. - Хуан се оплакваше, че ще е затворен във вана. Ако беше тук, щеше да крещи “Автентичността е

наложителна!”, сваляйки панталоните си.Това ме успокои достатъчно, за да се засмея. - Прав си. Нека се раздвижим малко, момчета, но дръжте моливите си прибрани. Имаме работа за

вършене. През следващия половин час танцувахме монотонно, успявайки същевременно да оглеждаме

пространството наоколо. Засега нищо не изглеждаше опасно за живота, въпреки че беше грубо и гадно. Почувствах раздвижването на някаква сила наблизо. С Боунс бяхме толкова близки, че можех да го

разпозная само по аурата. Възможно най-небрежно погледнах над рамото на Дейв, проследявайки го. Очите ми се разшириха, когато го зърнах.

Боунс беше без риза, примамливите му мускули се движеха под кристално бялата му плът, докато танцуваше. И, майчице мила, кога си бе направил пиърсинг на зърната? Тези халки би трябвало да са сребърни: среброто бе единственото нещо, което вампирското тяло не би отхвърлило, ако не бъде принудено със сила, което Боунс очевидно не правеше. Тези блестящи сребърни халки спираха окото мърху изваяните му гърди. Отне ми минута, преди изобщо да забележа панталоните му, и когато го направих замръзнах на място.

- Продължавай да се движиш, Кат. - прошепна ми Дейв. Продължих да танцувам с Дейв, наблюдавайки през рамо. Панталоните на Боунс бяха направени от

метални верижки закачени една за друга. Когато той направеше движение, кожата му се разкриваше и всеки можеше да каже, че не носи нищо отдолу. Той забеляза погледа ми и се ухили, облизвайки бавно устни, показвайки ми че зърната му не са единствените продупчени части от тялото му.

Тъкмо бях започнала да се разгорещявам, мислейки си какво ли би било чувството от това шипче на езика му, когато една брюнетка изблъска хората наоколо, за да достигне до Боунс, с изражение на неподправен шок.

- Не мога да повярвам, това си ти! Помниш ли ме? Спомни си за Фресно, през късните осемдесет... Разбира се, тогава още бях човек. Едва те познах с тази тъмна коса, преди беше блондин…

Боунс й беше хвърлил поглед, който би смразил стомана, но тя продължаваше да говори непредпазливо. - …идвал ли си тук и преди? Тук съм през цялото време и мога да ти покажа частната зона за партита. Боунс веднага изгуби раздразнения си поглед и засия.

46

- Ти си Присила, нали? Разбира се, че те помня, красавице моя. Частна зона, казваш? Покажи ми. Боунс я остави да го завлече настрани. Тейт го наблюдаваше с неясно отвращение, изписано на устните

му. - Не ти ли омръзва? Как половината от жените, на които се натъква, имат минало с него? Игнорирах това и се фокусирах върху Боунс и Присила. Боунс ѝ казваше, че днес аз съм в менюто, ако тази

частна зона е достатъчно дискретна. - Достатъчно е. - каза Присила като сложи ръцете си върху него. - Нямам търпение да те чукам сега, когато съм вампир. Беше невероятен преди, а сега ще е дори още по-

добре…Изскърцах със зъби. Тейт просто изсумтя многозначително.Присила придърпа Боунс към себе си. Знаех, че трябва да погледна настрани, но не можех. Нито пък

можех да изтичам до нея и да я заудрям с юмруци, докато не стане на лепкава каша, което наистина исках да направя. Но ако го направех, можех също така да стана безотговорна и да се разкрия. Затова гледах как Боунс я целува задълбочено, карайки ме да забия нокти в дланите си. Не е истинско, също както когато ти трябва да бъдеш любовна мишена на работа, напомних си.

Но болеше сякаш е истинско, карайки ме да се чудя как Боунс издържа, когато ролите ни се разменяха и аз бях тази, която целува друг мъж задълбочено с френска целувка. Поне той хвана ръката на Присила, когато тя се плъзна към панталоните му.

- Скоро, сладка моя, след като се нахраня. - каза й Боунс със сладостно мъркане. Не бих искал да се разсейвам, нали?

Боунс я изтласка към нашата малка група.- Това е Уилям. - каза той, кимайки към Дейв, който все още беше в моите прегръдки.- Останалите не си заслужават представянето. - довърши, имайки предвид мен и Тейт.Пръстът на Присила се настани върху гърдите на Боунс.- А какво е твоето име? Така и не си ми казвал.Той поднесе ръката й към устните си. - Ще ти кажа по-късно.Стиснах зъби отново, но не казах нищо.- Последвайте ме. - каза тя. - Оттук. Най-после някогашните му безразборни сексуални контакти да са ни от полза, помислих си мрачно,

докато наближавахме входа на скрита стая. Щеше да ни отнеме време да я намерим сами. Беше замаскирана под неизползвания бар в най-отдалечения ъгъл. Трябваше да пристъпим иззад

наполовина издигната стена и да повдигнем един фалшив рафт, за да се разкрият стълбите, водещи към нея. Те се спускаха надолу, а шумът от гуляйджиите и музиката прикриваше звуците в подземието. Нещо бумтеше в стаята, намираща се в долната част на тесния коридор, повишавайки се и спадайки докато приближавахме.

-Добре дошли в истинския „Маркиз“ - Присила се усмихна. Стаята не беше голяма, но беше препълнена от пода до тавана с чудовищни устройства от всякакъв вид.

От стените висяха окови, а белезниците, прикрепени за тях висяха нацапани с кръв. Минахме край скамейки, чието предназначение не исках да разбирам, с камшици и катарами, изтъркани от многократната употреба. Колело*****? Изобщо не исках да знам за какво е.

Силният звук, който чухме по-рано, се оказа биенето с камшик на двойка, завързана за стълб. Те не поглеждаха към своя мъчител, а главите им се удряха в стълба зад тях при всеки удар. И от израженията им съдех, че не се наслаждават на наказанието си.

Човекът с камшика спря в своето грижовно ритмично занимание, за да хвърли поглед към нас. Беше вампир, приблизително двеста годишен, съдейки по това, което се чувстваше в аурата му.

- Какво ми носиш, Присила?Друг вампир се излежаваше на близкото кресло, пиейки от врата на една жена, изпаднала в безсъзнание

и намираща се в скута му.-Гости, Анре. - каза тя. Той ме погледна със своите бадемови на цвят очи.–Ще я взема. Ще бъде удоволствие да маркирам безупречната й кожа. - После огледа Боунс. – Изглеждаш

ми познат, не сме ли се срещали?Боунс отправи към него една студена усмивка.Не и лично, но съм те виждал в Лондон, около 1890, когато търсех момче на име Реналд. Разпозна ли ме

сега? Отсякох главата му, но ти оставих останалото. Анре повдигна бича. Разбиране прекоси чертите на лицето му и той хвърли на Присила истински зъл

поглед.

47

- Идиотка такава, знаеш ли кой е той?!Присила хвърли объркан поглед към Боунс. Разсеяността й ми даде шанса - и огромното удоволствие - да

я нокаутирам и да пробода сърцето й със сребърния ток на ботуша си.- Вбесява ме за последен път. - казах, на никого конкретно. Вампирът, седящ на креслото, гледаше с внимание сцената пред която се намираше. Той замръзна над

врата на жертвата си. След това се хвърлих върху него. Момичето беше изтръгнато от ръцете му и хвърлено към Дейв, докато го ударих с брутална сила в главата. Вампира остана неподвижен за момент. Точно колкото ми трябваше, за да забия тока на обувката си, промушвайки го в сърцето. Края на оръжието ми се показа през гърба му.

Анре започна да отстъпва, въпреки че нямаше накъде да отиде. Тейт и Дейв бяха зад него, а Боунс и аз - пред него.

- Моля ви, не ме убивайте. Нищо не съм ви сторил. - изскимтя той.- По дяволите, покажи малко достойнство. Ти си срам за расата ни. - смъмри го Боунс.- Тейт, изведи нещастната двойка. - разпоредих се аз.Тейт се насочи към тях, поряза дланите си и ги положи върху устните им. Скоро раните им от бичуването

изчезнаха, след което той ги откопча от пилона, насочвайки ги към изхода. Анре повдигна ръка към Боунс:- Нямаш причини да ме нараниш. Искаш хората - твои са.Поклатих глава. Не бяха ли винаги хулиганите тези, които най-много се страхуваха от отплатата?- Страхуваш се от него, но от мен би трябвало да се страхуваш повече. Вдигнах един от падналите бичове и изплющях с него по пода. Боунс си мислеше, че не мога да понеса

гледката как изтезава Макс, но можех да покажа, че не съм гнуслива и съм способна да направя каквото трябва, когато става въпрос за мръсна работа.

- Кажи ми имената на партньорите си, Анре. Откажеш ли… Е, имаш някои интересни играчки наоколо, да си пробвал някоя върху себе си наскоро?

След половин час вече имах едно име - Слаш. Той беше тук някъде, избирайки бъдещата си вечеря. С всичкия шум там горе се съмнявах, че дори беше чул какво е станало с Анре.

Проправих си път през тълпата, търсейки мъж със сребърна татуировка дракон на брадичката. По пътя бях блъскана, избутвана и дори шляпната от превъзбудена жена, чийто партньор се обърна в последния момент. Тя не ми се извини, просто ме погледна и каза остро:

- Това не е беше за теб!- Ще си ти го върна обратно, тогава. - отвърнах, и я цапардосах здравата. Честно, какво стана с казването

на “Извинявай”?Някой ме хвана изотзад. Чифт студени ръце се придвижиха към гърдите ми, опипвайки ги грубо.

Замръзнах на място, но не го ударих в ребрата с лакът. Все още не. - Изглеждам по-добре отпред. - казах със спокоен глас. Главата ми бе издърпана назад, толкова рязко, че сигурно щяха да останат кичури в ръцете му. Стиснах

зъби. Дано това да беше Слаш, защото в противен случай щях да го накарам да си плати. Тази студена ръка продължи пътя си през гърдите и корема ми и не спря. Добре, стига ми толкова

държание тип „Госпожичка Покорна“. Бързо се завъртях, загубвайки още кичури и в същото време го ударих с коляно. “Високия-Тъмен-и-

Развратен”, който нямаше татуировка на брадата си, се сви. Бутнах го силно към масата от тела около нас.- Казах, че изглеждам по-добре отпред.Имаше смях от останалите около нас, които бяха свидетели на случката. Дадох на”Високия-Тъмен-и-Развратен” още един злобен поглед преди да продължа да търся Слаш.Още един чифт студени ръце се обвиха около кръста ми, придърпвайки ме към стегнатите гърди на

непознатия. Стегнах ръцете си в юмруци, готова да приложа боксов удар с широко махово движение на ръката си, когато нещо в крайчеца на полезрението ми ме спря. Да не би това да бяха люспи, гравирани върху една от страните на лицето на моя нов Ромео?

Обърнах се към него… и се усмихнах.- Изглеждаш достатъчно добър за хапване, красавецо.Мъжът се ухили, разтягайки драконовата опашка, която започваше от брадичката му и стигаше чак до

едната половина на устата му. - Странно. Помислих си същото щом те видях. Започнахме да танцуваме. Слаш беше около моят ръст и използваше това в своя изгода. Позволих му да

потанцуваме няколко минути - точно преди да откопчее ципа си и да ми покаже Господин Едноокия. - Уха! - казах, оттласквайки се преди да намери място за малкия си приятел. – Няма ли място, където да

сме… насаме?

48

Слаш погледна към пениса си, сякаш очакваше от него да протестира. След това впи ръката си в рамото ми, казвайки:

- Ела с мен. Знам къде трябва да отидем. Видях с облекчение, че се насочваме към изкуствения бар. Ако беше отишъл в обратната посока, щеше да

стане доста напечено. Слаш не си и направи труда да си вдигне ципа. Онова нещо стърчеше през цялото време, сякаш сочейки пътя.

- Оу, колко вълнуващо. - казах, когато той повдигна фалшивия рафт, разкривайки скрития коридор. Слаш взе ръката ми в своята, почти изблъсквайки ме към себе си. Тяснотата на мястото направи времето,

в което вървяхме доста некомфортно. Напомняне за по-късно: Да се изкъпя възможно най-бързо. - Мисля, че ще останеш изненадана. - каза, отваряйки вратата. В следващата секунда спря на място с

думите:- Какво по…Блъснах го с цялата си сила. Слаш се търколи напред и се спря до ужасния стълб, върху който сега беше

оковано доста кървавото тяло на Анре. Затворих вратата зад себе си. Боунс отиде до Слаш, повдигна вежда при вида на бързо стихващата му

ерекция и го дари с вледенена усмивка. -Грешиш, друже. Предполагам сега ти си изненадания.

- Ако можем да напуснем тихо, мисля че няма да се наложи да се обаждаме на екипа - каза Тейт докато хвърляше тялото на Слаш върху това на Андре. Присила и другите безименни вампири бяха събрани на купчина до тях.

- Криейки се зад ъгъла с опашки между краката си? - изсумтя Боунс. - Страхът е безценен мотиватор. Ако ще се изнизваме тихомълком, то не даваме никакъв пример, пред който да се спре всеки, замислил да продължи тази дейност тук, нали?

Преосмислих това. В повечето ни операции, подходът беше прост: унищожаваме противника и взимаме уликите. Убиваме лошите момчета (или момичета!), унищожаваме уликите (под това имам предвид телата) и си тръгваме. Може би стратегията ни се нуждаеше от подобрение. Боунс беше прав за това, че страха е добър мотиватор. Патра използваше същата тази тактика в своя полза. Може би трябваше да ги светнем че и ние можем да играем същата игра.

Погледнах към Дейв, който ми кимна едва забележимо. Тейт от друга страна беше ядосан. - Брилиантен план, Пазителю на Криптата. Искаш да си носим главите им като сувенири, сочейки ги с

пръст. Ще кажем “Бяха непослушни” пред всички онези откачалки? Изгубил си си ума!- Глупав. Страхливец.Боунс изрече и двете думи ясно и откроено. Тейт изръмжа и аз го спънах когато тръгна дебнешком към

Боунс.- Би трябвало да си се спънал, защото нямаше да направиш нищо, нали? Тейт ми хвърли поглед, би трябвало да е видял последствията от изпълняването на намеренията си в

погледа ми, защото изгуби разгневеният си вид. - Твое е решението, Кат. Какво ще бъде?Странното е, че когато бутнах “Високия-Тъмнен-и-Развратен ” бях взела решение. Тълпата около нас, хора

или не, просто се бяха разсмяли. Не скочиха на бой, помагайки му да ме пребие докато се смиря. - Ще им отправим предупреждение като им дадем доказателство. Както каза, Тейт, ще използваме

главите им като трофеи. - До всички екипи, останете в готовност. - каза той в радиото. Не можех да не забележа, че звучеше

едновременно вбесен и безропотен. Минахме по стълбите един по един. Първо Боунс, последван от мен, Тейт, Дейв и спасената двойка, която

не бе казала много за цялата нощ. Когато всички излязохме, Боунс ме пренесе до ъгъла на фалшивия бар, тъй като ръцете ми бяха пълни. Подсвирна толкова силно, че се чу въпреки силната музика.

- Спрете музиката. - изкрещя той, отправяйки заплашителен и озарен в зелена светлина поглед към озадачения вампир, който се намираше в нещо, което предположих се явяваше помещение за диджея.

Бумтящото техно беше спряно. Последваха звуци на протест преди тълпата да ме забележи. Може да се каже че бях замръзнала на място, повдигната върху бара държейки четири отрязани глави за косите в ръце.

- Ще говоря бързо за да можете да се завърнете към забавлението си. Аз съм Червената Жътварка, а тези четиримата - повдигнах главите за да се виждат по-добре - стигнаха твърде далеч с игрите си, убивайки представители на вида ми. Ако се случи отново, ще се върна.

Две хиляди чифта очи ни загледаха вторачено и повечето от притежателите им без сърцебиене в комплект. Стегнах се вътрешно. Кой ли знае как щеше да свърши това? Нещата можеха да станат доста лоши много бързо.

49

Боунс повдигна ръката си за да ми помогне да сляза. Пуснах зловещите си трофеи и я поех.Може би някои от тях го разпознаха или можеха да предположат. Или беше просто апатия. И в двата

случая, хората и тези, които не бяха хора, се отдръпнаха достатъчно, за да ни направят място за изход. Боунс ме свали от бара и всички достигнахме до изхода без инциденти.

- Мамка му, не е за вярване - промърмори Тейт, когато достигнахме паркинга. - Което показва само още колко много имаш да учиш - отвърна Боунс.

S&M* - вид садо-мазохистична игра.Las Tango** - италиански еротичен филм.American Chopper*** - телевизионен сериал за мотористи**** - има предвид, че и веригите сами по себе си могат да служат за оръжие.Колело***** - за мъчения, използвано през 16 и 17 век.

13.

С БОУНС ОТИДОХМЕ ДО КЪЩАТА НА ДЕНИС на следващия ден. Не бях виждала най-добрата си приятелка от известно време, с Тейт и превръщането му, отвличането ми и последиците от него нещата се отложиха. Също така Денис знаеше всичко за мен - Боунс, вампирите, гулите, дори войната, която водим. Наложи се да ѝ се обадя, обяснявайки ѝ причините за неочакваното им местене. Дон вероятно просто бе казал на нея и съпруга ѝ, Ранди, да си стегнат багажа без да им даде обяснение.

Новата им къща беше в покрайнините на Мемфис. Хубавото беше, че Ранди бе частен консултант по компютри и можеше да работи където и да е. Иначе щях да се намразя ако заради мен загубеше работата си. Денис беше напуснала скоро след като се ожениха, така че и в този случай ми беше спестена малко вина. Те не бяха споменали нищо, но май работеха по въпроса за бебе. Това би обяснило внезапния ѝ интерес към неща, за които не я е било грижа преди. Доказателство за това беше и фактът, че тя бе приготвила вечеря за нас вместо да поръча готова храна. Определено нова черта в характера ѝ.

- Това е наистина добро - казах ентусиазирано, сипвайки си още от тенджерата със задушено месо. – Ще трябва да идваме за празниците. Както знаеш, аз прегарям дори и водата.

Денис се засмя.- Или можеш да си направиш собствено парти, оставяйки Родни да сготви. Не ми ли спомена, че е

страхотен в кухнята?- Ох, наистина е страхотен. - отговорих с пълна уста. След това наклоних глава на една страна.- Боунс, колко опасно би могло да бъде, ако си направим Коледно парти?Той обмисли въпроса.- Трябва да поканим само няколко човека, но не мисля, че ще има някакви реални проблеми.Преглътнах, когато идеята се зароди в ума ми.- Никога не съм правила нещо такова преди. Дядо и баба не бяха особено социални, а и не се чувствах в

настроение през времето, в което бяхме разделени. Къщата ни за гости е довършена, така че имаме доста стаи. Не можем да направим сватбата си сега, но можем да имаме малко парти през почивните дни. Ще бъде първата ни Коледа заедно, Боунс.

Той ми се усмихна.- Това е чудесна причина за празнуване, а и знам, че Родни ще е очарован да готви. Това е любимото му

развлечение.Денис плесна с ръце.- Ох, ще бъде толкова хубаво. Никога не съм празнувала с мъртви хора преди!Ранди извъртя очи, но Боунс просто се разсмя.- Да, това определено прави нещата по-забавни от среднощна литургия в църква, предполагам. - Ще трябва да поканим и майка ми - казах. - Всъщност, не е толкова далеч оттук. Къщата на Родни е на,

колко, около половин час път?Боунс кимна.–Да, искаш да я посетим после?Осмислих опциите си. Ако тя разбереше, че съм била толкова близо до тях и не съм се отбила, никога

нямаше да чуя края на тази история. Добре, значи беше решено. - Ще се отбием. Бог знае, че ще бъде там. Тази жена никога не излиза. - Кога ще е готово новото й местенце? - попита Денис.

50

- Следващата седмица. Мисля, че на Дон му отне толкова време да я премести от Родни не по друга причина, а заради нещата, които са станали в миналото. Няма причина да се забави толкова с намирането на безопасно място, не че ще й кажа това.

Денис стана, ровейки за кратко в кухненския си килер и се върна с неотворена бутилка джин. - Ето. Ако ще отиваш при майка си, ще се нуждаеш от това.

След половин час се сбогувахме с Денис и Ранди, отправяйки се към временния дом на майка ми. Хареса ми карането през провинцията, беше доста отпускащо - докато внезапно Боунс не повдигна глава настрани, сякаш концетрирайки се върху нещо, след което натисна по-силно педала на газта.

- Какво има?Преди секунди беше казал, че почти сме стигнали. Разтревожена, наострих слух и се опитах да чуя нещо.

Но слухът ми не беше толкова добър, колкото неговия. Всичко, което можех да чуя, бяха шумовете от множество семейства, докато префучавахме покрай домовете им.

- Дявол ме взел, не мога да повярвам. - Боунс се изкиска.- Какво!Той просто продължи да кара през улиците с висока скорост.- О, ще видиш. И ще се нуждаеш от бутилката, която Денис ти даде.Поне знаех, че нямаше кървава баня, защото той все още се хилеше с безумно веселие. Надявах се, че

звукът от някоя брадва, забиваща се в тялото на майка ми, не би го направила толкова ликуващ. Когато паркирахме на алеята пред, както предположих, къщата на Родни, единственото, което чувах беше непохватните движения на някого, произнасящ проклятия. Какво му беше необичайното на това?

Боунс се изстреля от колата, без дори да изключи двигателя и зачука по вратата толкова силно, че чак стъклата на прозорците се разтресоха.

- Отвори, Джъстина, или ще съборя тази врата!Врата се отвори, докато аз се приближавах доста по-бавно, отколкото Боунс. Някой трябваше да изключи

двигателя, все пак.Боунс мина покрай майка ми, игнорирайки протестите й да остане навън. Той и отправи дяволит поглед, а

устните му се разтвориха неконтролируемо. - Е, а аз съм този, който не живее, нито диша. Джъстина, косата ти е разчорлена, любима, чистила си

къщата ли? Не? А лицето ти… ако не знаех по-добре, бих казал, че си се изчервила. Когато бях дегенерирала курва, както обичаш да казваш, съм виждал жени с твоя вид постоянно. След като са се чукали.

Ченето ми увисна когато огледах вида й. Тя носеше само пеньоар, косата й действително стърчеше във всички посоки, лицето й бе леко изчервено, и, мама му стара, това на врата й да не би да беше ухапване?

- Ти, мръсно животно такова, излез от тук! - заповяда тя на Боунс.Той се засмя толкова силно, че се преви на две. – Наистина, това е все едно присмял се хърбел на щърбел, нали? И като си помисля колко ужасена беше

Котенцето как ще реагираш като разберешу, че се чука с вампир. Вече не можеш да кажеш нещо против това, нали? Ела тук, друже, приеми поздравите ми! Кланям ти се с благоговение.

- Боунс - чу се от горния етаж резкият глас на Родни. – Просто се разкарай оттук.Олюлях се.- Мамо? Ти и Родни? По лицето на майка ми се появи наситено изчервяване.– Правеше ми вечеря - изломоти тя.Намерих гласът си въпреки удивлението ми.– Очевидно и десерт! Не мога да повярвам. През всичките тези години ме разпъваше на кръст задето спя

с вампир, а погледни се. Родни е гул, двуличнице!-Той не убива хора, мъртви са преди да ги вземе! - извика тя със съмнителна логика. – А аз съм на

четиридесет и пет години и няма да се обяснявам на дъщеря си.Вгледах се в нея сякаш не я бях виждала досега.– Родни хареса ли ги?- Дали харесва какво, Катрин? - извика отново тя. - Топките ти, ето какво!*Боунс отново се засмя и изтри очи с ръкава си.- Да тръгваме, Котенце. Просто трябваше да ѝ натрия носа, не можах да устоя. Джъстина, браво на теб –

последва още едно подхилкване - и Родни - удивителен кураж.Боунс ме издърпа от къщата, все още гаврейки се с тях. Вратата зад нас се тръшна. Боунс все още не можеше да скрие смеха си, докато потегляхме с прилична скорост.– Доволен съм, че не ѝ звънна докато пътувахме, любов. Това беше безценно.

51

Не отговорих, просто се наместих по-удобно на седалката си, отвъртайки капачката на джина.

Роклята ми беше сребриста на цвят. Спускаше се по краката ми в прилепваща права линия от кръста надолу, а двете й презрамки се връзваха на врата. Роклята нямаше гръб, а отпред имаше дълбоко V образно дълбоко деколте, правещо невъзможно носенето на сутиен. Пристягащо потниче също не вършеше работа.

Намръщих се на образа в огледалото.–Така можеш да кажеш точно кога ми е студено. Аз съм домакиня, не трябва да изглеждам евтино.Боунс се появи зад мен в огледалото.– Не изглеждаш евтино, изглеждаш блестящо. Докосването на устните му до голият ми гръб, заедно с комплимента му, като за доказателство, втвърди

зърната ми. Да, не изглеждаше благоприлично.- Пленително - прошепна върху кожата ми той.Би трябвало да си харесва роклята - той я избра. Боунс винаги избираше по-открити облекла от мен. Поне

имах бельо, поне това. Някои неща си оставаха като граница, независимо от силата му на въздействие.Боунс наклони глава на една страна за момент.– Майка ти е тук.Слязох по стълбите, за да я посрещна, тъй като Боунс не бе облечен. Не я бях виждала след срещата ни у

Родни и не исках да зная дали сега се, хм, срещаха. Родни, изявявайки се като джентълмен, не беше споменал инцидента, когато дойде тази сутрин да приготви храната за вечерята, въпреки, че чух Боунс да го посреща с:

- Приветствайте убиеца на дракони!Отворих вратата… и усмивката ми замръзна. Това просто не можеше да е майка ми.В кафявата й коса нямаше бели косми, но имаше нови по-светли кичури. Независимо дали беше гримът

или изсветляването в косата, караше я да изглежда с десет години по-млада за по-малко от три седмици. Тъмноаметистовата ѝ кадифена рокля бе по-стегната от моята, имаше цепка на единият ѝ крак, а от другата страна стигаше до глезените й. Едното й рамо бе оголено в гръцки стил, а косата ѝ бе приповдигната с фиби от едната страна. Единствено очите ѝ я свързваха с майката, която познавах.

- Катрин. - тя мина покрай мен без прегръдка. Добре де, това също си беше старата тя. - Наистина трябва да носиш нещо по-топло, навън е смразяващо.

Здравей и на теб, мамо. Или която и по дяволите да си, защото със сигурност не приличаш на жената, която ме отгледа.

- Кой го казва. - успях да кажа. - Виждам всичко до кръста ти. Божичко, ако баба можеше да те види, щеше да скочи право от гроба си!

Майка ми отвори уста, спря за момент, след това се усмихна.- Аз няма да кажа нищо, ако и ти не го направиш.Отивах право към кухнята, за да падна на колене с богоговение пред Родни. Той ѝ беше дал чувство за

хумор, нещо, за което мислех че ще е необходимо вуду, няколко обезглавени кокошки и доста григри*.- Нека ти вземем чаша яйчен пунш, мамо. - възстанових се от шока си достатъчно, че да я заведа в хола. -

Разбъркан е.

Григри* - худу амулет, който предпазва носещия го от злото или му носи късмет. Обикновено се има предвид малка платнена торбичка, която се носи от човека. В нея са сложени смесици от едно или повече от следните: билки, масла, камъни, коса, нокти, гробищна пръст или чужди лични вещи. Григрито може да бъде използвано и за привличане на любов или пари на носещия го.

14.

СПИСЪКЪТ НИ С ГОСТИ БЕШЕ МАЛЪК, благодарение на обстоятелствата около войната. Бяха поканени Родни, Спeйд, Ратлър, Тик Ток, Иън, Зиро и още един вампир - Анет, довела приятеля си, Док. Менчерес не беше тук, но аз нямах проблем с това. Моите гости бяха Денис, Ранди, майка ми, Дон, Купър, Дейв, Хуан и Тейт.

Боунс беше поканил Иън в последния момент. Той не беше в първоначалния ми списък на хора, с които бих искала да прекарвам времето си, но след като бе на наша страна, Боунс се почувства длъжен да го покани. Надявах се, че няма да дойде, но това беше напразна надежда. Всъщност, чудех се дали причината Иън да дойде не беше знанието му, че е тук въпреки моята воля – и това да го подтикваше.

52

Седяхме в трапезарията. Иън беше пристигнал по-късно и щом прекрачи прага на стаята, майка ми и Дон се оттеглиха от масата. Те отидоха на верандата с Дейв, Купър и Хуан, които също имаха причина да не харесват вампира с кестенявата коса, седящ пред мен.

- Е, Кат, изглеждаш раздразнена - каза Иън провокативно, след като тишината на масата стана осезаема. - Нали не ми се сърдиш все още задето отвлякох бившето ти гадже миналото лято?

Устоях на изкушението да забия вилицата си в него.- Разбира се, че не, Иън. Просто по принцип в този час с Боунс се чукаме като зайци, така че ставам

нервна, когато трябва да го чакам да се качи на борда. Иън не беше удивен.- Ще я оставиш ли да ме обижда, когато съм дошъл с добри намерения, Криспин? - попита той.Боунс повдигна вежда.- Никак не си бил обиден, а напомнянето ти как се опита да накараш Кат да стане от твоите хора е

изключителна проява на лоши маниери. Нека това да е последният път, в който го споменаваш. Думите му бяха благи - очите не. Бяха светнали в зелено. Иън се облегна назад в стола си.- Е, друже, погледни се само. Веднага показваш зъби и нокти, а аз бях едва осезаемо груб. Първоначално

помислих, че я взе от злоба, но дори не съм бил близо, нали? Ти, от всички възможни хора, да паднеш жертва на любовта.

Те двамата имаха над двеста и двайсет години общо минало, изпълнено с добри и лоши спомени. Въздухът около масата изглеждаше твърде изпълнен с напрежение.

- Не дойде тук само, за да обсъждаш жена ми, нали?Иън се наведе леко напред.- Заплахата на Макс те накара да обещаеш насилствена разплата за всеки, взел участие в плана му. Защо

да не искам да видя колко си сериозен, докато излагам врата си на опасност повече, отколкото някога съм го правил? Ако си се ядосал единствено от накърнено достойнство, тогава... - Иън остави изречението недовършено с леко потрепване на ръка. - Защо да застрашавам мен и моите хора заради някакво си раздразване?

- Помниш ли когато те наръгах със сребърен нож в сърцето, Иън? - казах ведро. - Не можеш да преброиш колко пъти съм си мечтала да завъртя ножа. Наричаш някакво си раздразване отвличането ми, изтезаването ми и опита за посегателство над живота ми? Майната ти!

- Не се опитвам да те разгневя заради миналото, Кат - каза веднага Иън. - Само изразявам интерес към реакцията на Криспин по въпроса. Това, което стори на Макс беше заслужено, но би могло и да се тълкува просто като действие на лидер, затвръждаващ позициите си. Осъзнаваш разликата, нали?

Пронизващите тюркоазени очи на Иън срещнаха моите. Той беше хладнокръвно копеле, знаех това от личен опит, но трябваше да има и нещо повече в него от това, което виждах. Или Боунс би го убил преди десетилетия.

- Имаш късмет, че с Менчерес обединихте силите си и това ти даде повече сила. И говорейки за новият ти партньор, не мога да разбера защо той те избра пред мен. Вземайки предвид факта, че от двама ни не аз съм този, който е чукал жена му.

Смразих се, докато Боунс изпсува злостно. Иън, забелязвайки изражението ми, започна да се смее.- Какво, да не би Криспин да не ти беше споменал това? Не знам защо, станало е преди родителите ти

дори да са били родени. Станах от масата. Нямах намерение да обсъждам въпроса пред Иън. Боунс ме последва когато излязох на

верандата. Щом бяхме вече сами, аз започнах да кръжа около него.- Защо? Знам, че не си подбирал особено жените, които си изчукал преди мен, но това е жената на

прадядо ти!Челюстта му се стегна.- Не знаех коя е когато го направихме. Менчерес и Патра не са били в добри отношения още отпреди да

стана вампир. Преди няколко десетилетия срещнах една жена, прекарахме заедно нощта, а после разбрах, че е жената на Менчерес. Патра е знаела кой съм аз. Направила го е, за да нарани Менчерес, кой, по дяволите, мислиш, че му каза? Не разбрах защо той не ме уби тогава, но след всичко случващо се напоследък, предполагам, че е знаел, че ще се нуждае от мен.

За правенето на секс с жената на друг вампир, Боунс щеше да бъде със смъртна присъда, ако погрешният брачен партньор я изискаше.

- Има ли нещо друго, което трябва да знам? Защото ако има, е по-добре да не разбирам по-нататък, че си скрил още нещо от мен.

- Нищо друго. Кълна се.

53

Спрях да крача нервно, за да погледна към Боунс. Той беше прелестен и колкото по-дълго бях с него, толкова повече разбирах колко други жени са споделяли това мнение. Бях сигурна, че има още много бивши, които ще изскачат от тук и там, но поне се надявах да не са могъщи и смъртоносни като Патра.

- Добре, нека се връщаме. Сигурна съм, че на Иън му липсваме. Боунс игнорира сарказма ми и ме взе в прегръдките си.- Знаеш ли, че е почти полунощ? - прошепна той. - Още два дни до Нова Година. Толкова много неща се бяха случили от изминалата година. Какво ли щеше да донесе следващата?- По-добри неща - каза Боунс тихо. - Обещавам.Той ме целуна, устните му бяха по-студени от обикновено, но кой се нуждае от тридесет и шест градуса,

когато вътрешно ме караше да се чувствам така? Всъщност, дори започнах да се разгорещявам, когато ръцете му се придвижиха по-надолу по гърбът ми.

Звукът от счупването на клони наблизо развали настроението ми и ме накара да застана нащрек. Боунс се изправи, прекъсвайки целувката.

- Е, друже, чудех се още колко ще ни шпионираш.Язвителният му тон потвърди онова, което закъснелите ми сетива вече бяха усетили. Божичко, Боунс ме

разсейваше опасно много докато се целувахме. Беше добре, че той внимаваше, въпреки, че предположих, че това не е в поткрепа на съблазънта ми. Също така беше добре и, че вампирът в храстите не искаше нашата смърт.

Тейт се появи сред дърветата придружен от звука на още счупени клони.- Здравей, Кат. Боже, изглеждаш страхотно.Ох, ох. Защо не можеше просто да каже “Честит празник”?Дейв прекъсна заредената с неприязън атмосфера излизайки на верандата. - Приятел, ти дойде!Още един конфликт беше избегнат.- Дейв - Тейт се усмихна след като получи мечешка прегръдка от приятеля си. След това излезе Хуан,

последван от чичо ми. Обикновено стоическото изражение на лицето на Дон се озари от усмивка, когато той се приближи и прегърна Тейт. Боунс изсумтя грубо и ме въведе обратно в къщата с прощален коментар към Тейт.

- Сигурен съм, че няма да имаш проблеми с намирането на вилата на хълма. Там ще останеш. Иън, както винаги тактичен, си избра точно този момент да се появи до мен.– Двамата с Криспин изяснихте различията си, предполагам?- Да. Сега ще можеш да спиш спокойно тази вечер.Иън се засмя. Майка ми мина покрай нас и Иън ѝ хвърли поглед, изпълнен с нещо повече от нехайно

оценяване.– Сега виждам какво е довело Макс до падението му, Кат.Отправих му мрачен поглед.- Би ли имал нещо против да не споменаваш Макс пред останалата част от семейството ми?Иън се усмихна без следа от разкаяние.– Защо ще имат проблем с мен? Трябва даже да ми благодарят, ако не бях аз да го превърна ти нямаше

да съществуваш.Това накара майка ми да се обърне. Не можеше ли поне да не беше повишавал гласа си? Може би накрая

щях да забия юмрука си в глупавата му уста.- Браво на теб. - изръмжах аз. - Тя не знаеше, че си създателя му.Боунс се появи зад него.- Друже, ела с мен за момент.Той не изчака Иън да му отговори, а го издърпа от верандата. Аз се насочих в обратната посока, за да спра

буреносния отговор на майка ми.- Катрин. - гласът ѝ ме плясна като камшик, когато застанах пред нея. - Махни се от пътя ми. Трябва да си

кажем няколко думи с това нещо.След като обикновено наричаше Боунс “мръсно животно”, предположих, че “нещото” е Иън.- Мамо, знам че си разстроена…Тя продължи да си проправя път покрай мен.– Не се тревожи, няма да правя сцена - каза тя и ме бутна за последно.- Ти - подхвана го тя, забивайки показалец в гърдите му. Той я дари с развеселен поглед. – Ти си създал

баща ѝ? Не знаеше ли какъв мръсник е той? Или си глупак, който нехае и не се интересува от чудовищата, които създава?

Боунс изсумтя мрачно.– Изчисти си бъркотията, друже, и независимо колко груба става, не я оскърбявай.

54

Иън завъртя очи.– Не, Джъстина, не съм глупак, който нехае и не се интересува от тези, които ми служат. Но ако съм

отговорен за всяко действие, което моите потомци извършват, тогава същото се отнася и за теб. Дъщеря ти уби моя приятел в деня, в който се запознах с нея. Какво ми дължиш за това?

Бях почти толкова шокирана от връщането на удара от страна на Иън, колкото и майка ми.- Друг долен вампир? - измърка майка ми когато се окопити. – Един от многото, опитали се да я гризнат за

врата ?- Гул, който изпълняваше дългът си защитавайки ме от жената, опитала се да ме убие в собствения ми

дом - контрира Иън. - Попитай Кат. Тя ще ти каже, че изобщо нямах намерение да я хапя, докато не обезглави приятеля ми.

Пристъпих от крак на крак, чувствайки се некомфортно. Как бих могла да зная, че Дон е имал собствени мотиви да ме изпрати след Иън? Мислех си, че е просто още един случай на залавяне на лошите момчета, а не несъзнателното убийство на някой, който не е сторил нищо нередно.

- Съжалявам за приятеля ти, но го помислих за убиец, а пък и той се промъкваше зад мен, целейки да ме нокаутира. - отвърнах му аз. - Освен това, миг преди това ти беше признал, че си убил двама човека, Иън. Твои съдружници.

- Които крадяха от мен - беше отговорът на Иън. - Наистина, Криспин, какво би направил, ако две момчета влязат с взлом в дома ти и се опитат да продадат нещата ти в eBay?

Боунс сви рамене.- Същото. Ако не можеш да вярваш на едно момче за нещо толкова малко като личните ти вещи, как

можеш да си сигурен дали не би те предал по по-сериозен начин?- Точно така - съгласи се Иън, отправяйки към майка ми още един отмерен поглед. - За Макс сме се

изяснили, така че защо още си раздразнена, кукло?Действително тя изглеждаше раздразнена, махвайки с ръка към Боунс.– Заради него. Превърнал си го, а той е причината родителите ми да са мъртви, затова не сме дори

близко до изясняване, вампире.Върху лицето на Боунс падна сянка. Не си отговорен за това, казах му в ума си. Тя греши.- Но и научи Кат да се бие, правейки я по-силна, по-бърза и по-смъртоносна. Мислиш ли, че тя щеше да е

още жива без тези умения? Освен това, той не спаси ли наскоро живота ѝ, както и твоя? И ми казваш, че това не струва повече от родителите ти?

Майка ми го гледаше по странен начин. Сякаш не знаеше какво да го прави. Иън отвърна на погледа ѝ, без да мигне или да се извини. Най-сетне, след тежка тишина, тя се обърна и се оттегли.

- Радвам се че си поговорихме - извика той след нея.Тя не му отвърна.Иън положи ръка върху рамото на Боунс.- Ще влизаме ли вече? Навън е смразяващо, а на жена ти очевидно ѝ е студено. - очите му се върнаха

отново на мен и тоя се разсмя. - Очевидно.- Разкарай се. - изрепчи се Боунс.Иън се отдалечи, подсвирквайки си. Аз изсумтях.– Казах ти, че трябваше да си сложа сутиен. - след това смених темата, нежелаейки нещо друго да

развали вечерта ни. – Ако ме помолиш мило, ще ти позволя да отвориш един от подаръците си, въпреки че е още рано.

Устните на Боунс се извиха в усмивка.- Какво трябва да кажа? Моля те? Ах, Котенце, моля те, умолявам те, умолявам те...- Млъкни. Със самодоволна усмивка го въведох в библиотеката и изкарах кутията, която бе под канапето. Един бърз

поглед ме увери, че никой не ни вижда, защото не исках публика за това. Шегувах се, когато казах, че това е един от подаръците му. Беше нещо друго. – Ето.

Боунс го разопакова, а усмивката му се превърна в похотлив поглед.– Не са ли страхотни? Не са моят размер, но ако поискаш да ги сложа, ще се радвам да се подчиня. - Не си ли ми ти забавен? Но знаеш, че ще трябва да избереш коя да си сложа.Изборът му беше незабавен.– Червената.- Предположих, че ще харесаш нея. - гласът ми бе изтънял от внезапния зелен огън в очите му.Боунс се наведе, докато устните му не докоснаха моите.- Била си права.

15.55

ЧЕРВЕНАТА НОЩНИЦА СЕ СПУСКАШЕ ОКОЛО МЕН, тъмна колкото кръвта по кожата ми. Боунс ме държеше за бедрата, извивайки се под мен, с остри звуци на удоволствие излизащи от гърлото му.

- Да, Котенце. Още… не спирай…Затворих очи, отдадена на екстаза. Пръстите ми пробиха чаршафите така, че да мога да ги задържа

докато се задвижих по-бързо.- Да…Чувствеността на момента изчезна, когато около нас се появи мъгла и чаршафите сякаш се съживиха. Те

се обвиха около китките и глезените ми, сякаш памукът се бе превърнал в зла змия. Опитах да кажа на Боунс да спре, но щом отвори уста, от нея се изля кръв.

- Още се опитваш да си смела, малко момиченце? – попита смразяващ глас.Изпълних се с ужас. Познавах този глас. Мъглата се вдигна и аз извиках дълго и пронизително, когато Боунс и леглото изчезнаха, и аз някак си се

озовах на пода пред баща ми. Змиеподобните чаршафи се превърнаха в ножове, които ме пронизваха през китките. Стомахът, краката и ръцете ми пулсираха в агония.

- Знаеш ли какво ще ти направя, малко момиченце? - продължи да говори Макс. - Ще откъсна гръкляна ти отново.

Той се приближи към мен. Опитах да се отдръпна настрани, но ножовете в китките ми ми попречиха. Макс се засмя, когато зъбите му приближиха кожата ми, усилията ми бяха толкова обезумели, колкото и ненужни. Изкрещях, когато той прокара зъбите си бавно по врата ми.

- Спри, спри, спри, спри…!Макс притисна нещо върху устата ми. Закашлях се, изплюх и преглътнах, но след няколко мига Макс

изчезна и можех да видя някого другиго.- Събуди се, Котенце!Пред мен се фокусира фигурата на Боунс. Пред очите ми, раните и драскотините по него се излекуваха,

оставяйки само кръвта да показва къде са били. Китката му бе притисната към устата ми, чаршафите бяха на парченца навсякъде около нас, а ние не бяхме сами в стаята.

Спейд бе до леглото, хванал раменете ми. Той ме пусна и седна обратно на леглото със звук на облекчение, когато премигнах насреща му. Дейв, Родни и Тейт влетяха през вратата, а Денис почти подскачаше, за да вижда през тях. След това всичко, което виждах бяха гърдите на Боунс, когато ме придърпа към себе си.

- По дяволите, будна си. – Той ме бутна назад и пое лицето ми в ръце. - Знаеш ли къде се намираш?В спалнята си. Гола-голеничка, както и Боунс. Спейд се изправи на крака и аз погледнах настрани. Не

бяхме единствените необлечени. - Боунс, какво правят всички тук? Спейд, покрий се. Проклетите вампири си мислят, че всички искат да

видят какво имат. Боунс все още ме бе притиснал до себе си. Поне това, че бях в прегръдките му предпазваше гърдите ми

от показ. - Ще се махнете ли от пътя ми, животни такива!Боже мили, майка ми беше в коридора, опитвайки да влезе тук? Ще припадне, ако види това. - Спейд, хавлия, баня - изсъсках. – Запази малко от мистерията. Той се засмя, но прозвуча повече като уморено изхриптяване.– Тя е добре, Криспин. Ще изчезвам, за да не я изтощя докато ме смъмря. Спейд също имаше кървави следи по себе си. Какво, по дяволите? Тейт се втренчи в мен, а присъствието

му ме смущаваше. Не биваше да ме вижда така.Иън разбута останалите от пътя, затваряйки капачето на телефон.- Казах му, че е проработило, Криспин. Каза да му звъннем по-късно…- Това вече е прекалено – извиках. Иън беше забравил бизнесменските си маниери, нямаше нито

намигане, нито някакъв неуместен, похотлив поглед. - Имах кошмар, няма масово клане, затова всички да излязат.

Иън ме погледна със съжаление.– По-загрижена за благоприличието, отколкото за опасността. Ще говорим скоро, Криспин.- Добре тогава. Най-сетне стаята се изпразни. Когато последният човек затвори вратата, аз се успокоих достатъчно, за да

потръпна. - Боже, това беше най-лошият ми кошмар досега. Ако не знаех по-добре бих казала, че вратът още ме

боли…Което беше вярно, всъщност. Как беше възможно?

56

Боунс срещна погледът ми. – Котенце, това не беше просто сън. Беше заклинание, направено за да те хване в капан в собствения ти

кошмар. Вратът още те боли… защото заклинанието преповтаря денят с Макс, и ако не се беше събудила, то щеше да си свърши работата и да те убие.

Стегнах всеки мускул в тялото си, опитвайки се да придобия контрол. – Откъде знаеш, че беше заклинание? - Започна да крещиш в съня си. Чарлз влетя в стаята - затова беше гол, идваше право от леглото си - и

опитахме да те събудим. Тогава стана буйна. Разбрахме, че очевидно това е повече от кошмар, и когато се концентрирах, можех да прочета мислите ти и да разбера какво ти се случва. Никой нямаше шибана идея какво става. Иън се обади на Менчерес, за да му каже за случващото се. Той е този, който знаеше как да го спрем.

- Колко продължи това? Струват ми се като няколко минути. - Беше около половин час, но за мен бяха като години.Половин час! – Каза, че Менчерес е знаел, как да го спре. Откъде е знаел?- Защото Патра го е сторила – Боунс отвърна с тиха ярост. – Практикуването на вещерство е забранено, но

Патра го изучаваше тайно. Заклинанието би трябвало да е запечатано с кръвта ѝ, затова само кръвта ѝ - или тази на прародителя ѝ - може да я развали. Менчерес бе прекалено далеч, и след като сподели кръвта и силата си с мен, предположи, че моята ще свърши работа. Беше прав.

Потръпнах. Може би следващият път, когато легнех да спя, нямаше да се събудя. Убита от собствените си спомени. Какъв гаден начин да си отидеш.

- Значи Патра може да направи такава магия по всяко време, навсякъде? Устните на Боунс се превърнаха в права линия. - Не и ако е мъртва, тогава няма да може.

По-късно същият следобед, се обадих на пет фирми за доставки. Не, хората в къщата ми не бяха толкова капризни, просто бях практична. Все пак, имахме няколко вампира за хранене. Доставчиците никога нямаше да разберат, че не доставките са храната, а самите те. Просто си тръгваха с добър бакшиш и ниско ниво на желязо. Родни спретна собствената си версия на пълноценно ядене, която сподели с Дейв.

- …се свържеш с някой от хората на Патра преди да премислим някаква контраатака - каза Иън, през пауза от разговора. – Или, ако имаме късмет, да намерим къртица.

- Ти от всички би трябвало да имаш най-добър опит с къртиците. Злобната забележка дойде от Дон и аз премигнах. Той едва бе казал няколко думи откакто откри коя е

Патра. - Глупости - въздъхна Иън. - Виж, Макс получи това, което искаше. Искаше да напусне работа и да

изостави човешкия си живот, а аз го промених, защото винаги мога да използвам друг блестящ, безскрупулен младеж. Край на историята.

Дон погледна Иън с отвращение.- Край на историята? Знаеш ли какво направи Макс, когато се опитах да го хвана, след като открих, че е

станал вампир? Уби родителите ни и остави телата им на прага ми. Ти му даде възможността да направи това. Ти му даде силата.

Това беше нещо, което не бях чувала досега. След като разбрах, че Дон ми е чичо, попитах дали имам други роднини, а той отвърна рязко с “не”. Сега знаех защо темата го притеснява.

Иън хвърли поглед на Дон. – Макс бе убиец преди да ме срещне, така че единствената сила, която съм му дал, бе да го направи със

зъби.- Не можеш да помогнеш на родителите си, но племенницата ти все още е жива, старче. – каза Боунс. –

Можем да използваме знанията ти, за да сме сигурни, че ще си остане така. Чак тогава, за резултат от… Той се спря, поглеждайки към дървените панели на тавана ни. Проследих погледа му объркано. Какво, да

не би да имахме термити?- Менчерес е тук - обяви той.Спейд също вдигна глава.- Не го усещам все още.Боунс замръзна- Но аз да. И не е сам.Завъртях очи. Чудесно. Предполагам ще е най-добре да се обадим за италианското местенце. Време е да

захапят вратът на шофьора… а ние с Денис можем просто да изядем пилето с пармезан. - Кой е с него?

57

Боунс издаде раздразнено ръмжене. – Проклетата хрътка. Това накара Иън да се разсмее. – Наистина? Това ще се окаже интересна вечер въпреки всичко останало. За разлика от Иън, Спейд не беше развеселен от новините. – Защо ще го води, Криспин. Знае, че вие двамата не се понасяте особено. - Да не споменаваме, че не искам да знае къде живея. - Измърмори Боунс, когато започна да крачи

наоколо. – Но той мрази Патра дори повече, отколкото ненавижда мен. Врагът на врага ми е мой приятел и така нататък.

- Кой? - повторих аз. – Познавам ли го?Боунс изсумтя.- Знаеш кой е той.Звукът от кацащ хеликоптер прекъсна всякакви възможни разговори. Минути по-късно, триенето на метал

върху бетон извести идването на неканените ни гости. Менчерес и другият вампир пристъпиха извън хеликоптера. Боунс посрещна прадядо си с прегръдка, но

даде на новодошлия само студено кимване.Боунс греши, не го познавам, помислих си докато се вглеждах в непознатия вампир. Беше висок около

два метра, с ъгловато лице заобиколено от дълга кестенява коса и къса брада. Широко, бледо чело и дълбоки очи. Не беше красив по класически начин, но видът му бе поразителен. Бих го запомнила, ако го бях срещала преди.

Белези пресичаха ръката, която ми подаде.- Ти трябва да си Червената Жътварка. Имаше странен акцент и поздравът му не беше типичното “здравей, как си”, но съм чувала и по-лошо. – Хвана ме в неизгодно положение - отвърнах аз, разклащайки ръката му.Сила изпращя по ръката ми. Какъвто и да беше, със сигурност бе Повелител. И няколко стотин годишен,

по моите предположения. - Съмнявам се в това. – Отвърна ми той, със същия преценяващ поглед, с който го дарих аз. - Спри да я събличаш с очи – сопна се Боунс. –Въпреки че не беше на сватбата, сигурен съм знаеш, че е

моя жена. Непознатият се засмя. Забелязах, че имаше необикновени очи. С цвят на мед със смарагдов пръстен. – Поканата ми трябва да се е загубила в международната поща. Боунс игнорира това. – Менчерес, предполагам има причина, поради която си го довел?- Има информация - каза Менчерес, преди да се обърне към мен. – Ах, Кат. Удоволствие е да се видим

отново. След всичкото това време бихте си помислили, че знаех по-добре, но “Не мога да кажа същото” бе

първата ми мисъл.Боунс ми хвърли поглед. Намръщих се. Изплъзна ми се! Честно казано, не знаех защо имах такава

рефлексна реакция на неодобрение към Менчерес. Може да сме били врагове в предишен живот. Точно сега, бих повярвала на каквото и да е.

Менчерес не коментира версията ми на “не сме се виждали отдавна”, затова казах нещо учтиво на глас. - Менчерес. Здравей.- Нека приключваме с това - измърмори Боунс, обръщайки се към другият вампир. - Котенце, това е Влад.Изсмях се преди да успея да се спра. Божичко, някой си имаше проблеми.– Не много оригинално. Ти си дванадесетият Влад, които срещам. Тънките му устни се извиха.- Съмнявам се, че името им е по рождение като моето. Чаках за признаването на шегата, но този момент така и не дойде. Боунс все още имаше раздразнено, но

сериозно изражение, и с нарастващо внимание забелязах, че никой от другите вампири не се смееше.Най-накрая намерих гласът си.- Ти си Дракула? Трябва да се шегуваш!Докато аз бях заета да бъда поразена, другите вампири си казаха здравей. Влад бе посрещнат учтиво от

всички, освен от Анет. Тя му даде целувка по устата, която ме накара да поклатя глава. О, и Дракула ли, Анет? Предполагам, ако Франкенщайн и Човекът-вълк бяха истински, вече щяха да са те

минали групово. От Менчерес дойде хриптене. Ако не го познавах по-добре, щях да кажа, че това е смях. Боунс ми отправи още един поглед тип “внимавай какво си мислиш, по дяволите”. Пренасочих

вниманието си от сексуалният живот на Анет, към историческата легенда пред мен.

58

- Длакула. Когато бях на шестнайсет и опитвах да науча всичко, което мога за вампирите, четох доста за теб. Брам Стокър почти те накара да изглеждаш приятен, защото в историческите архиви си описан доста по-гаден.

Боунс спря да се мръщи и ми се ухили одобрително. Завъртях очи. Значи няма проблем да го обиждам, стига да не е Анет? Лицемер.

- Не отговарям на това име, а ти не трябва да вярваш толкова бързо на всичко, което четеш. Историческите архиви са нищо, ако не се променят. Чудя се какво биха казали за теб, Катрин?

- Името ми е Кат – поправих го. - Запомни моето, и аз ще запомня твоето.След последвалите посрещания се преместихме в семейната стая. Да, всекидневната щеше да е по-добър

избор, но исках по-добра обстановка, докато планирах да убия една известна историческа фигура с друга. Влад седна на най-близкия стол до мен, настанявайки се, сякаш беше трон. Той отправи малка хитра усмивка на Боунс, карайки ме да мисля, че го е направил само, за да го вбеси, което беше истина. Боунс зае мястото си до мен на дивана, хващайки ръката ми многозначително.

Оставяйки настрана обстоятелствата, десет годишното дете в мен искаше да обсипе Влад с въпроси. Кой изгори църквата до замъкът ти? Наистина ли заби на кол главите на емисарите на султана, когато отказаха да свалят чалмите си? Кога стана вампир - преди или след като вероятно изпи чаши с кръв на бойното поле, докато вечеряше сред хората, които си набил на колове?

- Селяк от същият вид. Да. След това, и това, което пиех беше червено вино. Майка му стара, помислих си, преди да си затворя ума. Още един.- Впечатляващо - Влад погледна от мен към Боунс. - Чудя се откъде се е научила да поставя такива силни

мисловни щитове? Криеш ли нещо, младежо?- Не идвай в дома ми, покровителствайки ме, раздразнителен стар прилеп. Ти си гост, така че се дръж

като такъв.- Влад… - имаше сянка на порицание в гласа на Менчерес. По-интересното бе отговора на Влад, състоящ

се от примирително помръдване на пръстите му. - Да, вярно. Обещах да оставя настрана различията ни за всеобщото благо, ето защо съм тук. Знаеш, че не

те харесвам, Боунс, и ти не ме харесваш. Всъщност, ако Патра беше само твой враг, но не и на Менчерес, сега щях да съм до нея.

Боунс повдигна рамене. – И ако не беше заради Менчерес, ти и аз бихме танцували преди много време. Но Менчерес се държи

към теб с голяма почит и би трябвало да има причина за това, така че ще повярвам на преценката му, че не си най-непотребният мръсник на света.

Премигнах. Като говорехме за крехко примирие...Менчерес застина на място. Изисканите му маниери го караха да изглежда безвреден, но знаех, че видът

подвежда. В битка, залагах, че ще бъде ужасяващ.- Боунс, бях шокиран да разбера, че Патра е използвала магия срещу Кат. Забранено е за вампири да

използват магия, както знаеш. Но имаме и преимущество. Използването на такова заклинание е отслабило силите на Патра за дни, което ни дава възможността да ѝ отвърнем на удара, ако я открием. Влад има информация за вероятното местонахождение на един от хората й.

Боунс върна студения си поглед върху Влад, който просто му се ухили. - Никога не си помислял, че ще се нуждаеш от нещо от мен, нали? - Вече си решил дали да ми кажеш или не, така че или изплюй камъчето, или се разкарай – отвърна бавно

Боунс.Очите на Влад се прехвърлиха на мен и после, изненадващо, на Тейт.- Мога да подуша похотта му към Кат. Дори не опитва да я скрие. Вбесява те да имаш някой, който желае

толкова очевидно жена ти в редиците си, нали? - Хей, чакай малко... - започнах, дори когато Боунс повдигна вежда, отсичайки:- Мисълта ти е? - към Влад.Онова тънко ухилване изчезна.- Стигаме и до нея.

16.

ДЯДО КОЛЕДА ИЗГЛЕЖДА ТАКА, СЯКАШ Е УДАРИЛ ПОВЕЧЕ от яйчен пунш, помислих си, докато минавах покрай тълпата от хора чакащи да се снимат със стария Свети Ник. Точно сега глътка-две от твърдия алкохол биха прозвучали добре и на мен. Тейт затегна ръката си около мен. Все още чувствах, че върша нещо нередно като не се отдръпвам, но не го направих. Вместо това се облегнах на него и се усмихнах. Не бяхме ли перфектната картина на щастлива двойка?

59

- Толкова си красива - прошепна ми Тейт, галейки бузата ми. Устните му се плъзнаха надолу, докато не покриха моите собствени.

С моята работа беше нормална, действаща процедура да целувам немъртви мишени. Хей, когато се преструваш на възбудена мацка, която се опитва да остане насаме с мъж, това се очаква. Но Тейт не беше мишена или непознат, нито пък мъж, който щеше да свърши умрял в края на вечерта. Освен ако Боунс не изгуби търпение, разбира се, и не го убие преди тази сцена да свърши.

Устните на Тейт бяха хладни върху моите, но започваха да се стоплят върху нагорещената ми кожа. Целуваше се добре, не можех да не го отбележа, въпреки че проявяваше уважение като не ми пускаше език. Опитах се да не се съсредоточавам върху факта, че целувам приятел. Опитвах се да се държа професионално, но бавно се провалях. Отдръпнах се, малко по-рязко отколкото щях да го направя, ако бях негово гадже.

- Хмм… не бих отказала малко захарен памук. - Избърборих.Тейт наведе глава, за да прошепне една дума в ухото ми.- Страхливка.Беше прав. Ако това беше поредната мисия, не бих се и поколебала да изфабрикувам малко фалшива

страст, да целувам с език вампирските му зъби, или дори да сграбча задника му, за да направя нещата малко по-автентични. Но това беше Тейт, затова обективността, която по принцип притежавах бе изчезнала. Като изключим собствената ми липса на обвързване, продължавах да очаквам как всяка минута, Боунс ще изскочи от някой ъгъл и ще му откъсне главата.

Да, Влад имаше право. Никой никога не би си и помислил, че Боунс ще толерира шляенето ми на карнавал, занимавайки се с мъж, който той мрази.

Над нас имаше деца, които крещяха с наслада докато Мад Хатър* ги въртеше все по-бързо. Във вихъра от наше ляво също се чуваха звуци на подобно врещене. Като добавим това към колите, безбройните разговори на хората около нас, коледните песни, стържещият звук на желязото, идващ от работещите машини, това се превърна в неспирен хаос от звуци около нас.

Според Влад, някъде в средата на този карнавал се намираше и Антъни, доверен човек на Патра. Антъни имаше нещо като увлечение по коледните карнавали. То беше достатъчно, за да не може да устои да не дойде, въпреки че сме във война. Освен това всеки си мислеше, че някой друг ще бъде набелязан, преследван или убит. Аз бях виновницата за това. Не съм си и представяла, че Макс ще ме чака в дома на майка ми. Така че коя бях аз да обвинявам Антъни за предположението му, че никой няма да разбере кой карнавал е избрал да посети?

По дяволите, може би Антъни нямаше да се появи и това да е хрумване на Влад, за да дразни Боунс. Да кажем, че Боунс не хареса идеята аз да играя гаджето на Тейт бе меко казано. Боунс беше промърморил поредица от псувни, които вдигнаха дори моите вежди, а след това каза измежду тях: „изглежда Коледа е подранила за чекиджия като теб” на Тейт, когато той най-накрая се съгласи, че това беше перфектната уловка.

Разбира се, намеренията на Влад за тази вечер можеше да са също толкова подли. Менчерес изглежда не смяташе, че Влад ще ни прецака. Боунс също, в противен случай нямаше да съм тук, но имаше нещо, което трябва да бъде изречено, когато се доверяваш на вампир, който очевадно не харесва Боунс.

- Мисли за крайния резултат - промърморих на Тейт, докато отбягвах погледа му. Той изсумтя към мен.- Точно това правя.Това ме накара да се запътя към машината за захарен памук. С Тейт вече никога не оставахме сами, така

че като оставим на страна главната ни цел, това беше перфектния момент да изясним някои неща.- Виж, Тейт, трябва да превъзмогнеш това… нещо, което имаш към мен. То пречи на приятелството ни,

работата ни и застрашаваш живота си всеки път, когато повдигнеш въпроса пред Боунс.Тейт се приближи, понижавайки гласа си, не че имаше значение с целия този страничен шум. Всеки

вампир трябваше да е на една ръка разстояние, за да може да се заслуша в разговора ни.- Знаеш ли защо няма да спра да говоря за чувствата си към теб? Защото не казах нищо с години. Бяхме

приятели, но аз не спирах да се надявам, че с времето повече от това ще се развие между нас. Няма да направя същата грешка отново, колебаейки се, когато е трябвало да се целя по-високо. Не ми пука дали това вбесява Боунс или дали ти е неудобно, но няма повече да се преструвам, че искам да съм ти само приятел.

Тейт започна да се навежда към мен, аз имах два избора - да го оставя да се притисне към мен или да рискувам да направя сцена и да се отдръпна.

- Не ми казвай, че тази мисъл никога не е минавала и през твоята глава. - Изрече тези думи толкова нежно, колкото можеше. - Помня вечерта, в която се целунахме, преди Боунс да се върне в живота ти. Тогава не се държеше с мен като само с приятел.

60

Предполагах, че ще го споменеш, помислих си, раздразнението и безсилието се надигаха у мен. Една вечер с прекалено много изпит алкохол и самота бяха довели до една целувка, която в други обстоятелства нямаше да се случи.

- Ти си привлекателен мъж, а аз не съм сляпа. Да, мисълта е минавала през главата ми веднъж или два пъти. Но това беше преди Боунс да се върне. Мога да кажа откровено, че оттогава не се е случвало.

- Понякога мразя Дон. – Изстреля Тейт. Това ме обърка. - Какво общо има чичо ми с всичко това?- Дон знаеше какво си ти още от раждането ти, а аз го познавах три години преди да те срещна. Три

години, Кат. Това ме измъчва. Всичко, което Дон трябваше да направи, бе да те потърси шест месеца по-рано. Тогава нямаше да се срещнеш с Боунс, щеше да срещнеш мен. Ние се харесваме, ти си привлечена от мен и като човек ловец на вампири, аз щях да съм перфектния мъж за теб. Ти щеше да се влюбиш в мен, вместо изобщо да обичаш Боунс.

Бях смаяна колко много е мислил по въпроса, а най-лошата част бе, че ако бях срещнала Тейт преди Боунс, имаше голяма вероятност накрая да имах връзка с него. Не могех да кажа дали щях да се влюбя, но у Тейт нямаше нищо, което да е непривлекателно, за да бъде потенциално гадже.

- Или можех да бъда убита на първата мисия, това е по-вероятния сценарий, защото тогава Боунс нямаше да ме е тренирал. И ако всичко минеше както ти го описа, пак нямаше да се получи между нас.

- Защо? – Остро попита Тейт.- Боунс щеше да бъде нает да ме убие. Беше му предложено да го направи през годините, когато го

изоставих и света на немъртвите не знаеше за нашата връзка. Така че или Боунс щеше да ме убие, или щеше да е заинтригуван от моята същност на мелез и щеше да ме залови, както и направи, когато ме срещна. И в дата случая, ти и аз нямаше да оцелеем като двойка. Понякога на двама души просто не им е писано да бъдат заедно.

- Не го вярвам. – Каза той, инатът беше изписан по лицето му. Отказваше да се примири, въпреки нарастващите съмнения. Това беше нещото, което го превръщаше в такъв добър войник, но относно този въпрос - това го караше да се държи за нещо, което трябваше да остави преди много време.

- Нещата ще се променят - казах на края. – Един ден ще срещнеш жена, която ще те накара да осъзнаеш, че чувствата ти към мен не са били истински. И когато това се случи, аз ще се радвам за теб. - Тейт поклати глава.

- Или ще осъзнаеш, че Боунс не е мъжът, за който си го смятала и ще го изоставиш. За Бога, Кат, ти едва го познаваш.

- Не познавам Боунс? – Повторих аз. – Шегуваш се, нали? - Той е почти на двеста и петдесет години, а ти си била около него по-малко от година. - Тейт заяви

категорично.- Познавам го. – Казах с твърд, жилещ глас.- Или си заслепена от увлечението си. Боунс е бивш професионалист, Кат. Той е омагьосвал жени с

векове. Анет ми каза някои неща за него и трябва да призная, че понякога не зная дали трябва да намушкам Боунс или да се ръкостискам с него. Някой като него не може просто да се събуди една сутрин и да промени всичко, което е и да стане мъж за една жена.

Гласът на Тейт стана по-груб, по-тих и той се обърна, докато не се изправихме лице в лице.- Но аз съм до теб вече пет години. Знаеш, че можеш да ми се довериш. Знаеш, че никога няма да те

излъжа или да ти изневеря, а скъпа, той ще го направи. Може би не днес, може би не и утре, но ще се случи. И когато това стане, ти ще го оставиш. А аз ще те чакам.

Този разговор не водеше до никъде. Толкова по въпроса да му налея малко разум за нашето приятелство. Стрелнах Тейт с раздразнен поглед, слагайки изкуствена усмивка на лицето си и се запътих отново към машината за захарен памук. Не можех да се наливам с джин тук, но можех да се тъпча с захар докато видим дали Антъни ще се появи.

Три пръчки със захарен памук и две кръгчета на виенското колело по-късно – хей, нищо не бие виенското колело по изгодната позиция за наблюдение - все още не се виждаше и следа от Антъни. Или който и да е друг вампир, освен Тейт. Минаваше десет, така че повечето от по-малките деца си бяха отишли. Дядо Коледа изглеждаше много по-малко весел с напредването на времето. Без съмнение той броеше минутите до полунощ, когато карнавала затваряше. Тейт и аз не бяхме продумвали след малкия ни спор. Продължихме да се държим като щастлива двойка. Тейт играеше на мишените, колкото да смае човека зад тезгяха, след като имаше военно минало и с новия си статус на вампир нямаше мишена, която да не уцели. След което аз трябваше да се разхождам с огромна плюшена полярна мечка. Ооо, да. Никой нямаше да

61

помисли, че сме на лов за вампири, ако ни погледне. Ето защо аз бях изненадана, когато Тейт внезапно ме завъртя и ме целуна като че ли беше последното нещо, което трябва да направи преди да умре. Моят протест беше подтиснат, когато той ми прошепна.

- Той е тук.Пуснах полярната мечка, за да увия ръце около Тейт, целувайки го със същата страст и освобождавайки

усещанията си навън. Ето. На около петдесет метра от нас, трептене на нечовешка сила се движеше във въздуха. Колко мило от твоя страна най-накрая да излезеш, за да си поиграем, Антъни. Освен ако не беше някой друг вампир решил да се порадва на Коледа. Това щеше да е просто нашият късмет. Усещането за сила се приближи до нас. Който и да беше, беше усетил Тейт в замяна, защото сега се беше запътил директно към нас. Заложих на малко повече сексапил в целувката ни с Тейт. Той изстена, затягайки ръце около мен. Някъде между хватката му и безмилостната целувка, имаше и причина за мен да остана без дъх, когато най-накрая той повдигна глава.

Вампирът вече беше на два-три метра от нас. Тейт не си направи труда да излъчва финес – той се вторачи в него и пусна голия намек на зеления си поглед от флотския си взор.

- Какво искаш? Обърнах се и премигнах. Това ли беше персоната, която се очакваше да премахнем? Големи кафяви очи

се вгледаха в мен от лице на не повече от четиринадесет годишен. Той имаше къдрава черна коса, някак чип нос и фигура, която подчертаваше младостта му.

- Никога не съм те виждал - каза вампирът. Гласът му беше в по-голяма хармония с аурата му. Можеше да не изглежда достатъчно възрастен, за да гледа забранени филми, но вибрациите му го издаваха като най-малко на сто години. Тейт ми позволи да се дръпна малко, но ръката му не пусна раменете ми.

- И защо трябва да си?Вампирът се усмихна, показвайки, че има и трапчинки. Боже, това го накара да изглежда дори по-малък.- Защото познавам много хора от нашата... държава. Но не и теб.Тейт му се усмихна смразяващо.- Нов съм, можеш да го видиш. Казвам се Тейт.Вампирът наклони глава.- На кого принадлежиш?- На един задник - каза Тейт изведнъж. Искаше ми се да го ударя. Смях убягна от устата на вампира,

отново с рисковете за момчешкото му изражение.- Не сме ли всички задници? Аз съм Антъни.Бинго! Душевно се разкрещях. Надявахме се Антъни да не е още един, който да може да чете мисли,

защото в противен случай сме прецакани, въпреки че Боунс ме увери, че тази дарба е много рядка.- Така и не отговори на въпроса ми - каза Антъни. Онази приятна усмивка все още стоеше на

трапчинкавото му лице.Тейт подбели очи. – Защо трябва да го правя? Не съм дошъл на лов, тук съм с приятелката си да се насладя на фестивала.- Нека ти дам един съвет, синко. – Каза Антъни. За всеки един достатъчно близо, че да подслушва, би било

комично да гледа как някой, който има вид на тийнейджър, нарича Тейт синко.- Когато срещнеш някой от нас, ти се представяш и това включва на кого принадлежиш. Или някой от нас

може да се вбеси и да те научи на обноски.- Боунс – Тейт остави името да виси във въздуха, докато не промърмори – Задник. – Отново.Да знам, че това е част от ролята, но освен това знаех, че го мисли, така че наистина исках да го фрасна.Антъни се огледа около нас, толкова бързо, че ако не наблюдавах всяко негово движение, щях да го

пропусна.- Ти си този Тейт - той измърмори. Тейт сви ръцете си.- Не е ли твой ред?Антъни се усмихна леко предизвикателно.- Патра - каза, чакайки реакцията на Тейт.Тейт хвърли бърз поглед наоколо, в повече от произнесени обноски. Аз също потреперих, но от

появилото се неудобство.- За какво си говорите момчета? - Попитах.- Нищо, за което ти трябва да се тревожиш, скъпа. – Тейт ми отговори, стискайки успокоително раменете

ми. – Антъни, хмм, работи за конкуренцията на моя шеф и те се борят за едни и същи контакти. Ако питаш мен, няма да имам нищо против, ако неговият шеф го спечели.

Антъни повдигна вежда.- Така ли? Това е смело изказване, още повече пред непознат за своя... шеф.

62

- Нека просто кажем, че съм имал възможност да си сътруднича с твоя шеф веднъж, но не съм я приел и сега изпитвам съжаление за това, с което можех да си тръгна вместо това, което имам. – Каза Тейт. Позата му се промени от отпусната на открито защитна. Антъни трябва да е чувал за ролята, която Тейт изигра в къщата на Манчерес, точно преди да се взриви, защото той кимна.

- Ами ако е възможно да се коригират грешките ти? Мога да ти кажа, че моят шеф ще бъде доста заинтересован от всяка информация, която... корпоративния шпионаж може да му предостави. - Тейт се усмихна.

- Как точно шефът ти процедира? Защото аз ще искам пари и защита.Антъни махна с ръка.- Не можеш и да си представиш колко щедро може шефката ми да възнаграждава тези, които ѝ служат.Мога да се обзаложа, помислих си цинично. Освен, разбира се, ако не говорим за хората, които служат на

Патра, защото тя е заплашила семействата им със смърт, ако откажат да го направят.- Трябва ли да говориш за бизнес сега? – Попитах, докарвайки гласът ми да звучи кисел.Изглежда Антъни ме забеляза за пръв път. Той ме дари с цялостен критичен поглед, който нямаше нищо

общо с ограничената му възраст. Колко типично от негова страна, че първата му реакция бе да ме отхвърли, само защото имах сърцебиене.

- Коя е приятелката ти, Тейт?- Катлийн - каза Тейт, наричайки ме с бащиното ми име. – Не е ли великолепна?- Да - съгласи се Антъни, приближавайки се. Очите му светнаха. – Но с този външен вид, тази червена

коса и сърцебиенето ѝ, ми напомня за някой, за когото съм чувал.Имаше открито предизвикателство в гласа ми. Дадох на Антъни най-невинния си "кой, аз?" поглед.- Обичам играта на роли. – Тейт отговори с остър тон. – Затова накарах Катлийн да се боядиса и да

носи контактни лещи. Проблем ли имаш с това?Антъни протегна ръка и рязко дръпна джинсите ми надолу върху лявото ми бедро, после и върху дясното.

Там нямаше нищо друго освен гладка, небелязана кожа.Тейт се наежи, дори когато аз се усмихнах. Точно така, приятел. Вече нямам татуировка. Болеше ужасно,

когато Макс я отряза, не че си чул за това, но сега отсъствието й влиза в полза.- Ако я докоснеш пак, край с разговора - изръмжа Тейт.Изглежда Антъни се успокои. – Много ли прилича на истинската Жътварка?Тейт вдигна рамене. – Достатъчно.Бях си боядисала косата в нормалния й пурпурен цвят, толкова добре, че да мирише на боя,

потвърждавайки, че това не е натуралния ѝ цвят и носех контактни лещи със сини оттенъци. Достатъчно, че да променя очите си от чистото сиво. Освен това кожата ми беше загоряла, благодарение на втриването от специален крем, който придава тен на кожата, скривайки бледия ѝ цвят. Тази идея беше на Влад. Дракула наистина беше хитър.

Засега играта на роли вървеше добре. Антъни не посягаше към живота и оръжията си.- Трябва ли да говорите за другото момиче?Нацупих се, което и се очакваше, предвид темата. Тейт целуна върха на челото ми.- Няма повече, скъпа.- Тогава може ли да си вървим? – с повече цупене.Тейт погледна надолу към мен със снизходителна усмивка. – Първо трябва да се погрижа за една работа, а след това целият съм твой.Антъни облиза устни. – Великолепно. Ще те заведа при надзирателя си, Хюксо, който може да завърши окончателно сделката

ни. Нека взема колата си първо. По този начин няма да набиваме на очи.- Не мисля така, приятел - каза Тейт, а стоманата се усещаше в любезния му тон. – Може да промениш

решението си и да решиш да включиш и други хора в бизнеса, а аз не желая да прекарам остатъка от нощта съвсем мъртъв.

Антъни успя да си даде вид на обиден човек. – Дори не ми е минало през ума.Тейт се усмихна непокорно. – Тогава да тръгнем заедно.Антъни захапа долната си устна с нормални, плоски зъби. Жестът бе толкова детински, той можеше да е

едно от по-големите деца, което да чака да си направи снимка с Дядо Коледа. Oгледа хората около нас с колебание.

63

Исках възможност да сграбча „надзирателят” на Антъни. Колкото по-високо можехме да отидем във веригата на управляващите позиции на Патра, толкова по-сполучлива щеше да се окаже нощта.

- Ако не тръгнем с него, искам да си вървим - прошепнах, притискайки се в Тейт по начин, който не оставяше нищо на въображението относно онова, което предлагах в замяна.

- Имаш пет секунди преди тя да промени решението ми - каза Тейт на Антъни, целувайки ме с жажда, която бе твърде груба, за да може да се обърка с нещо, освен с истината.

- Добре, да вървим - каза Антъни.Тейт отдръпна устните си от моите. Зеленото крещеше в очите му. Устните ми бяха леко подути от

свирепостта на целувката му и бях останала без дъх.- Да вървим - Антъни повтори с раздразнение, като беше започнал да си проправя път сред тълпата с

грубостта на вампир, който трябваше да бъде някъде другаде.

17.

ПОСЛЕДВАХМЕ АНТЪНИ ДО ПАРКИНГА. Возилото му беше черна, голяма лимузина. Веднага щом я приближихме, стиснах ръката на Тейт, но той вече го беше усетил.

- Кой е вътре? – попита той, отстъпвайки няколко крачки назад.Антъни се нахвърли върху Тейт, точно когато вратите на колата се отвориха и два вампира изскочиха

навън. Единият помогна на Антъни да държи Тейт, а другият ме дръпна за ръката. Този жест веднага ми подсказа, че те не знаеха коя бях аз. Защото ако знаеха, този глупак щеше да ме посрещне с мечешка прегръдка, за да ме наръга.

- Не ни наранявайте! - Изридах аз. Бяха само четирима, плюс Антъни. Двама от тях бяха Повелители, но не прекалено силни, затова предположих, че това бяха охранителите на Антъни, които го придружаваха, когато излиза в града. Бяха прекалено малко, за да са организация.

Тейт плъзна погледа си към мен с внезапна яснота, после се противопостави на ръцете, които го държаха.- Ще вляза в колата, няма нужда да ме вкарвате насила - излая той.Антъни не го пусна, но кимна на другият мъж, който отвори вратата със саркастично любезничество. – След вас.Със съзнанието си изпратих съобщение на Боунс да се отдалечи и да остави тези негодници да ни заведат

право при Хюксо. Пратих предупреждението с надежда – не знаех колко далеч беше или дали можеше да ме чуе. Все пак не беше сякаш можех да проверя батерията на телефона си.

Прегърбих раменете си и изтичах след Тейт, отпускайки страх от порите си – готин трик, който бях усъвършенствала с годините. За един вампир, който си мислеше, че контролира нещата беше като уханието на победа.

- Какво става? – гласът ми потрепери за по-добър ефект, докато оглеждах мъжете в лимузината, преценявайки силите им. Не ме бяха претърсили за оръжия, което просто не беше умна работа. Имах два ножа закрепени на гърба си и токовете на обувките ми не бяха дървени.

- Отвличат ни - хладно отговори Тейт, докато колата набираше скорост. – Не се тревожи, интересуват се само от мен.

Антъни се усмихна, мушкайки с лакът най-близкия до него вампир. – Можеше ли да си представиш какъв късмет имаме – да намерим един от хората на Боунс на карнавала?

Патра толкова ще се развесели!Вампирът не сподели лекомислието на Антъни. Погледът му пропътува върху мен пресметнато. Той

умира пръв, беше моменталното ми решение. Един хитрец не се нуждаеше от един като този. - Ами тази сивоока, червенокоса приятелка? Не я спомена.Имаше нещо в ръката му и аз изхленчих ужасено, както би направил всеки нормален човек, ако то беше

насочено към него. Пистолет, е, да те прострелят беше по-малко болезнено, отколкото да те горят, това беше дяволски сигурно. Докато не пробиеше дупка в главата или сърцето ми, всичко друго можеше да заздравее.

Антъни се ухили, сякаш беше чул някаква шега. – Никога няма да узная защо Патра те предназначи за мен, Кратъс. Тя е имитация, разбира се. Тейт си

играе на роул-плей. Той има чувства към истинската Жътварка, това си е обществена тайна. Може би ще задържа червенокосата за малко. Тя не е от значение, затова Патра няма да се нуждае от нея.

Кратъс дари Антъни с такъв изтощен поглед, че внезапно всички вампири бяха под прицел.- Нито един от вас не може да мисли с друго, освен с оная си работа, затова Патра ме нае. Мога ли да

си представя какъв късмет имам? Не, не мога.Антъни изглеждаше малко по-сериозен след това. Той ме огледа по-обективно. После поклати глава

отрицателно.

64

- Косата й мирише на боя, в очите й има оттенъци на синьо, а по кожата й… няма необикновен блясък няма и татуировка. Освен това не ги видя двамата, когато дойдох на карнавала. Бяха един върху друг. Боунс не би позволил на жена си да се разхожда наоколо с най-младия член от линията си.

Кратъс ми хвърли още един тежък поглед. – Ще загубим време, ако я хипнотизираме и накараме да говори - промърмори той повече на себе си,

отколкото на другите. – Ако не е Жътварката, ще твърди, че е невинна, а ако е, пак ще го твърди, след като казват, че вампирските сили не й действат.

Една брюнетка вампир вдигна рамене. – Тогава я убийте, не си струва риска.Издадох уплашен звук за по-голям ефект, докато вътрешно се подготвях за битка. Но Кратъс вече клатеше

глава отрицателно.- И да рискуваме да загубим един от най-ценните си заложници, които някога сме имали? Не мисля.- Имам идея - един от другите вампири отвърна. – Да ги накараме да се изчукат. Той не би рискувал да

получи смъртна присъда, ако това е Жътварката, нито пък истинската Жътварка би се съгласила. Тейт издаде кикот на неверие, дори когато ръката ми стисна неговата.- Айде бе, хора, очаквате да го вдигна сега, когато горкото момиче трепери от страх? Не благодаря, не

съм по изнасилванията.Кратъс, за мое смайване, изглежда хареса идеята. Той вдигна пистолета си. – А падаш ли си по смъртта? Защото този пистолет е пълен със сребърни куршуми и точно тях ще

получите с гаджето ти, ако не го направите. Ето, дори ще ви дадем малко пространство.Със съмнителна услужливост, другите вампири освободиха нашата седалка и се нагъчкаха един до друг

срещу нас. С Тейт разполагахме с цялото им внимание. Чудесно. Ами сега какво? Бяха прекалено бдителни, за да предприемем нещо. Не, първо трябваше да свалят гарда.

Тейт изглеждаше толкова втрещен, колкото аз се чувствах. Трябваше да направя нещо и то бързо, преди да съсипе всичко. Бяхме почти успели, трябваше да ни заведат до Хюксо. Ако започнехме мелето сега, имаше прекалено много от тях срещу нас, за да се опитаме да запазим живота им и да го използваме в своя полза. Боунс, разбира се, щеше да скочи в битката, но какво щеше да стане, ако преди това аз или Тейт убием единствения човек, който знаеше къде е Хюксо? Не можехме да рискуваме.

- Не искам да умра - казах с разтреперан глас, пускайки няколко крокодилски сълзи. – Не трябваше да излизаме тази вечер, казах ти, че искам да остана у дома!

На Тейт му отне само секунда, за да превъзмогне неудобството си. Държанието ми казваше да играем по свирката им, засега. Просто достатъчно дълго, че да ни отведат по-близо до Хюксо.

Тейт ме прегърна. – Всичко е наред, скъпа. Всичко ще бъде наред. – После плъзна поглед към тях.- Забравете, че всичко ще стане набързо, защото ще взема толкова време, колкото е необходимо, за

да повдигна настроението ѝ. - Просто ѝ внуши желаното настроение - един от тях нареди веднага. Тейт нададе отвратена въздишка. – Това може да е твоят начин да караш мацките да ти пуснат, но аз предпочитам нещо наречено пред-

игра. - Добре, направи го по твоя начин - каза Антъни. – Имаш двадесет минути, защото дотогава ще бъдем

на самолетът на Хюксо. Усмихнах се наум. Боже, кажи ни на какво разстояние от целта сме, така ще ни е по-лесно да ги

атакуваме.Кратъс размаха пистолета. – Залавяй се за работа.Погледнах към Тейт, като ми се искаше да притежава способността на Боунс да чете мисли. Добре, по-

малко от двадесет минути, ако проточим малко целуването и други такива, ще бъдем почти там. Тогава Боунс и другите ще бъдат достатъчно близо, за да открият Хюксо, ако накрая свършим с това да убием всички, ще привършим тук, и после мен ще трябва да черпят. Но първо…

Тейт ме целуна, изтривайки фалшивите ми сълзи.- Всичко е наред, скъпа, - измърмори той. – Представи си, че сме сами. Не ги гледай. Мисли само за

това колко много обичаш да бъдеш докосвана по този начин.Преводът беше ясен – трябваше да се държа сякаш сме го правили и преди. Само една част от

сдържаността ми можеше да се възприеме като страх. Поех си дълбоко дъх. Ако някой ми беше казал сутринта, че ще прекарам тази нощ, стигайки до стъпка

две с Тейт, щях да се изсмея и да го нарека лъжец. Но към това бях на път, въпреки че стъпка две беше толкова далеч, колкото ми се искаше да играя тази игра.

65

Тейт ме дари с дълбока целувка с език. Сложих ръцете си около него, позволявайки на пръстите ми да си поиграят с късата му коса, докато едновременно се опитвах да наглеждам вампирите с притворени клепачи, сякаш се възбуждах от вниманието на Тейт.

Но не. Изобщо не се възбуждах. Вътре в мен се съревноваваха вината и безпощадността, която казваше, че трябва да се доберем до мишената си. Точно сега обаче, вината печелеше. Желанието беше най-отдалеченото чувство, което усещах в момента.

Тейт също го знаеше. Той прекъсна целувката, взирайки се в мен с очи, които бяха примес от зелено и синьо. Знаех, че той можеше да каже, че това няма никакъв ефект върху мен, както и другите вампири можеха.

Кратъс отново размаха пистолета. По дяволите. Трябваше да се преструвам по-добре.Обвих ръцете си около Тейт и седнах в скута му, насочвайки главата му към гърлото ми. Усещането за

езика и зъбите му, които гризкаха чувствителната кожа на врата ми ми напомни за Боунс и последваха тръпки, които го доказаха. Извих тялото си в дъга и засмуках кожата на гърлото му в замяна. Тейт изтръпна, ръцете му заскитаха нагоре по гърба ми и обхванаха гърдите ми.

Тревога мина през мен. Дали Тейт помнеше двата ножа, които бяха закрепени за гърба ми? Или беше забравил за това поради разсейването породено от изключително компрометиращата поза, в която ни бяха принудили?

Протегнах се за ръцете му, като ги плъзнах отпред на джинсите си. - Не трябва да се събличам изцяло пред тях, нали? – попитах аз с висок и уязвим глас.Погледът на Тейт срещна моя. Очите му сега бяха зелени.– Не, скъпа. Джинсите са достатъчни.Той ми помогна да сваля джинсите си дори когато, по един абсурден начин, нощта, в която срещнах

Боунс запълзя в съзнанието ми. Как беше нарекъл Боунс съблазнителния ми блъф, след като го бях примамила в безлюдната гора? Няма да ме чукаш с дрехите, нали Котенце? Предполагам, че всичко, което трябва да свалиш са бикините. Хайде де. Не отнемай цялата проклета нощ.

Бях засрамена да сваля панталоните си тогава и сега бях, въпреки различните обстоятелства. Не защото се срамувах от петте глупави вампири на Патра, които зяпаха задника ми облечен в оскъдни прашки – по дяволите, исках да зяпат, защото това беше перфектното разсейване - а, защото Тейт сваляше джинсите ми. Очите на Тейт се плъзгаха по мен с толкова зажаднял копнеж, че едва не прекъснах всичко, проваляйки шанса си да се добера до шибания Хюксо.

Но след това нещо се промени в погледа на Тейт. Той погледна към вампирите, които ме зяпаха похотливо и гневът стегна челюстта му. Почти изпуснах облекчена въздишка, въпреки че чувството за ревност у Тейт означаваше тревоги, които щях да оставя за по-късно. Точно сега обаче, тази негова ревност го върна обратно в играта. Той ме целуна отново, но можех да усетя, че беше по-преднамерено, въпреки че изглеждаше също толкова ентусиазиран, колкото преди.

От кратките погледи, които успях да си открадна, имайки предвид почти голия си задник, мъжете започваха да влизат в шоуто малко по-малко. Изглежда само Кратъс изглеждаше неефектиран. Насочения му спусък не се отпусна и не се отклони. Въпреки раздразнението си, оценявах решението на Патра да го включи в тази група. Предаността в работата в опит за разсейване беше ценно качество. Просто ми се искаше да не се използваше срещу мен в момента.

Разбира се, ако той беше човек, нямаше да се притеснявам относно пистолета насочен към мен. Можех да избегна куршумите по-бързо от човека, който щеше да ги изстреля, но не по-бързо и от вампир. Знаех това от личен и болезнен опит.

Позволих на Тейт да се премести, докато не беше коленичил пред мен, след като това напълно откъсваше погледите им от гърба ми. Щеше да е много по-лесно да се добера до ножовете си по този начин.

- Стига сте печелили време - Кратъс раздвижи пистолета си, за да подчертае намеренията си. Според мен бяхме наполовина до целта си. Мамка му. Това трябваше да е наблизо.

Мислено изкрещях съобщение до Боунс, въпреки че не знаех дали беше достатъчно близо, за да ме чуе. Ще броя, Боунс. Край с игричките, щом кажа нула.

Пет…Тейт спря да ме целува, за да откопчае панталоните си. Очите му блестяха в зелено.Четири…Вкопчих се в рамото му, докато другата ми, скрита ръка се уви около ножовете ми.Три…Тейт откопча панталоните си и не носеше никакво бельо. Положих всичките си усилия да не се отдръпна и

да не прекратя тази игричка. Да, това беше далеч повече, отколкото си мислех, че ще стигнем. Две…

66

Три неща се случиха едновременно. Замахах с ръка, за да насоча остриетата; Кратъс започна да стреля, куршумът ме улучи от едната страна вместо в сърцето заради тялото на Тейт, което беше пред мен; и покривът на лимузината бе изтръгнат.

За една част от секундата видях Боунс, преди той да ме издърпа от колата. В следващия момент, Спейд и Иън се приземиха като прилепи от ада върху лимузината без покрив, докато Тик Ток и Дейв се блъснаха в нея откъм магистралата.

Няколкото коли на пътя яко протриха гуми около наклоняващото се возило. Наблюдавах всичко това от новата си гледна точка на петдесет фута разстояние във въздуха, сграбчена от стоманената хватка на Боунс. Нямах време да се тревожа за това какво ще правим с целия този трафик, когато той рязко се спусна обратно на земята.

- Да разкараме тази група плъхове от пътя - излая той.Боунс, Спейд и Иън, всеки грабна по един край на лимузината и я запрати нагоре. Колата се издигна над

асфалта, сякаш й бяха пораснали крила. Все още имаше боричкане вътре в лимузината, но вече имаше различен звук от борбата. Повече приличаше на заглушени писъци преди края.

На няколко мили разстояние видях как перките на двигателя на един самолет се задействат. Това трябваше да е Хюксо и ако ние можехме да го видим, значи и той можеше.

Боунс изръмжа и тръгна право след него, неговия изумруден поглед осветяваше нощта.- Мислиш ли, че ще успеят да излетят, Криспин? – провикна се Иън, напрягайки тялото си докато

маневрираше със своята част от лимузината.- Няма начин, - Боунс се озъби в отговор.- Ние можем да ги поемем. Що се отнася до Кат, тя бе простреляна. – Спейд извика, без да се обръща.- Дори не си го помисляйте, - изсъсках аз. – Раната не е сериозна, продължаваме по план.- Това правим.Не ми трябваше умението да чета мисли, за да разбера, че Боунс е бесен, но да летиш като Супермен,

докато си играеш с автомобил и да преследваш самолет не предразполагаше към разговор.Самолетът започна да се движи, набирайки скорост. Това направихме и ние с изблик на енергия от

носферату, която разряза въздуха с невидима струя. Затворих очите си, не от страх, а защото въздухът едва не ме заслепи. През затворените си клепачи видях как самолета започна да излита. Все още бяхме на около петдесет ярда разстояние.

- Сега, - изкомандва Боунс и ме пусна.Едно замъглено петно от движения ме сграбчи преди да се просна на земята. Втрещеният ми поглед се

озова върху гледката от тела, които бяха изхвърляни от колата, докато Боунс ги мяташе към малкия самолет. Последва експлозия, нейният ярък отблясък беше прекъснат от вампира, който безопасно ме постави на земята.

- Остани тук - Иън измърмори, дори след като се отправи към останките на експлозията. Игнорирах го, насочвайки се в същата посока, но изведнъж изтръпнах. Защо усещах студ, щом имаше огън толкова наблизо?

Огнени езици изпълзяха от останките на самолета. През трепкащия огън хората, които ми бяха познати се появиха почти демонски, докато си проправяха път през пълзящите вампири. След минути всичко беше свършило и по някакъв начин аз се бях озовала на тревата без да забелязвам, че съм паднала. Този куршум трябва да е бил по-сериозен отколкото очаквах.

Боунс излезе от оранжевата мъгла. Върху него имаше кръв и сажди и ризата му беше изпокъсана на места. Той коленичи пред мен.

- Ще те заболи, Котенце, но е по-бързо.Предупреждението му ококори очите ми, докато ме държеше долу. Той извади нож и го заби в едната ми

страна. Не можах да се сдържа и изкрещях, след като пръстите му проникнаха в мен, търсейки куршума. След момент, който изглежда продължи много по-дълго, Боунс го извади, после поряза ръката си и я постави върху страната ми, лекувайки по-голямата рана, която току-що беше направил. После Боунс поряза китката си и я притисна до устата ми. Поех дълбока глътка от кръвта му, затваряйки очи, докато болката отслабваше.

Усетих тръпки в страната си, когато кожата се съедини. Изглеждаше ми като че ли бях изпаднала в безсъзнание, когато Боунс направи това след като Макс ме простреля. Това да разкъса гърлото ми наистина ме беше вцепенило, имайки предвид всичко случило се онзи ден.

Боунс свали ризата си. – Малко е дрипава, но ще покрие задника ти - каза той, подавайки ми я. – Опасявам се, че панталоните ти

са изгорели в колата.Имаше много неща в очите му и упрекването беше едно от тях. Несръчно облякох ризата му, сякаш беше

пола. – Боунс, аз…

67

- По-късно, - прекъсна ме той. – Първо имам да уредя едни неща.- Криспин.Иън крачеше напред, влачейки някого за тила. Той разтресе човека като парцалена кукла и го хвърли

близо до нозете ни.- Ето, смятам, че искате този да остане жив. Чарлз и Тик Ток държат Хюксо, но не трябва да се мотаем.

Шибаните полицаи сигурно са на път.- Не бива да се тревожим за тях. Това е част от гадната ѝ работа. Показва значката си и осъществява

обаждане, което ги кара да умрат от яд, че не могат да се навъртат наоколо. Почти забавно е, наистина.Тонът на Боунс стана жесток в следващия момент. – О, здравей, друже. Ще запомниш жена ми. Тя бе

онази, която простреля.Кратъс носеше изражение на сурово примирение със съдбата.– Имах странно усещане за теб, - каза той. – Трябваше да се доверя на инстинктите си. - Знаеш ли какво ще направя с този куршум?Обикновеният тон на Боунс не заблуди Кратъс. Лицето му казваше, че не крие някакви илюзии.- Ще го разтопя и ще изработя острие с част от среброто. После ще го прокарам по всяка част от тялото

ти, с изключение на сърцето.Боже, понякога Боунс наистина ме плашеше.- При Макс ли ще го заведеш? – попита Иън, без да изглежда разстроен от бъдещата болка на Кратъс.- Не. Ще го заведа другаде. Ще решим това по-късно. Накарай ги да влязат в пикапа, за да се махнем

оттук.Двата камиона с багажници, които се появиха приличаха на онези, които сте виждали по магистралите.

Бяха мръсни, с вдлъбнатини по бронята, дори шофьорите бяха типични шофьори на камиони. При все това, когато багажника зад тях се отвори, поредица от кафези се изправи пред нас. Разбира се, тези решетки бяха фалшива стена, която водеше към интериор, който средностатистическите корабни компании никога не са имали.

- Чарлз, ти си в тази с Хюксо. Може да излезем късметлии и глупакът да знае къде се намира Патра. Котенце, ние сме в другата докато стигнем летището. Иън, с нас ли ще пътуваш или сам?

Иън хвърли презрителен поглед към камионите и поклати глава. – Сам ще организирам транспорта си.- Вземи Тейт със себе си.Това не звучеше като молба. Иън вдигна рамене. – Както кажеш.Спейд поведе напред тежко завързан вампир. Нямаше нужда да бъде представен, трябваше да е Хюксо. У

него определено имаше нещо египтянско, беше с права черна коса, тъмна кожа и характерен нос. Очите му бяха вперени в мен, когато се приближи. После се усмихна.

- Жътварке. Чакам с нетърпение срещата ни, господарке моя.Усмихнах се в отговор, също толкова студено. – Аз също, Хюксо.

18.

СПЕЙД ЗАВЕДЕ ХЮКСО И КРАТЪС В БАГАЖНИКА, където имаше белезници и други такива вериги прикачени към здрава стена.

Боунс пое ръката ми. – Да тръгваме.Боунс се качи отзад във втория камион и ме вдигна. Веднага щом минах покрай шантавите кафези, ахнах.

Интериорът беше толкова различен от другата обстановка, която току-що бях видяла.Имаше два дивана прикрепени на пода, както и два стола плюс хладилник. Чак и килим отдолу. - О, Боже – изрекох. – На това му се вика модерно превозно средство! - Тук ще отсядат момчетата, когато не са с Кратъс и Хюксо. – Отговори Боунс бързичко. – Няма защо

всички да се гъчкат само в единия камион. Ние само го вземаме назаем, за да се върнем на летището.Полуостта под нас издаде хриптящ звук, когато двигателят на камиона изръмжа. Последва наклон и

внезапен тласък като потеглихме. Боунс кръсти ръце пред гърдите си и ме погледна. Нервничех, мразейки това как тишината бе такова

бреме. - Знаеш, че нямах намерение нещата да отиват толкова далеч с Тейт - започнах аз. – Просто исках да

ни отведат по-близо до Хюксо и да ги разсеем преди да насоча онези ножове…

68

- И ги насочи чудесно, Котенце. Остриетата се приземиха право в очите на Кратъс. Той стреля по теб насляпо.

Трепнах от тона му. – Съжалявам. – Казах и той знаеше, че не говорех за това, че съм ослепила онзи вампир.Боунс крачеше в малката стая. Не ми трябваха вампирски сетива, за да усетя яростта, която се изливаше

от него, но не знаех дали беше насочена към мен или към Тейт, или към войната която ни беше накарала да влезем в онази лимузина.

- Трябва да поговорим за това - казах, крадейки всичките обвинения, които беше насъбрал към мен. Трябваше само да целуна Тейт по време на тази игричка. Не да бъда с него за повече от десет минути, покрита само с пуловер и бельото си. Да, ако той беше направил това, също щях да съм вбесена.

Боунс се обърна. – Съмнявам се, че говоренето ще помогне. Направи онова, което смяташе, че е необходимо. Много съм

ядосан от методите ти, въпреки че не мога да оспоря резултата.Той се разхождаше по преднамерен, обмислен начин, който беше не по-малко хищнически въпреки, че

не беше бърз. Когато беше само на няколко сантиметра разстояние, ръката му проследи ръкава на ризата ми и не можах да не изтръпна. Имаше нещо заплашително в начина, по който ме докосна.

- Къде те целуна? Докосна?Погледнах го в очите.- Не възнамерявах нищо, Боунс. Не беше както с теб.- Ах - отговорът на Боунс беше мек, но очите му позеленяха. Дали това беше гняв или нещо друго –

нямах идея.Той се наведе по-близо, устата му почти на врата ми. Не можах да не потрепна, чудейки се какво си беше

наумил да направи.- Целунал те е тук - гласът на Боунс бе ниско ръмжене. – Подозирам, че те е докосвал тук - той докосна

гърдите ми през ризата, - и мога да усетя аромата на ръцете му тук – докато коленичи и ръката му се допря до външната страна на бедрото ми.

Не помръднах, оставайки неподвижна, както прави жертвата докато се опитва да не привлича вниманието на гладен хищник.

- Едва не го убих тази вечер.Боунс издиша думите толкова близо до кожата ми, че тя настръхна там, където те се приземиха. Не казах

нищо, усещайки че какъвто и контрол да беше използвал Боунс да не го направи, той вече бе на изчерпване.- Никога не съм бил ревнивец преди да те срещна - продължи Боунс в същия мек, преднамерен глас. –

Боли, изгаря, любима. Като сребро вливащо се във вените ми. Някои нощи, гледайки те с други мъже докато работиш, мисля че ще се побъркам.

Ръцете му все още галеха краката ми с лека, плашеща похотливост, която ме караше да се свия от страх – и да се хвърля напред едновременно. Изглежда цялото ми тяло се беше напрегнало. Въпреки неговото външно спокойно поведение, имаше нещо, което вреше у Боунс и щеше да избухне всеки момент, можех да усетя това.

- Беше просто преструвка - казах отново.- О, зная това - Боунс отговори веднага. Онези светещи зелени очи срещнаха моите. – Тейт нямаше да

е жив сега, ако не беше. Зная, че направи това само, за да се добереш до Хюксо, но Котенце. – Гласът му се задълбочи. Стана дрезгав. – Без значение каква е причината, не се осмелявай, никога отново да допускаш някой да те докосва по този начин.

После за моя пълна изненада, Боунс свали бельото ми.- Какво правиш? – ахнах.- Какво ти изглежда, че правя? – измърмори той, докато разтваряше краката ми.От всичко, което очаквах, това беше последното нещо в списъка ми.- Но ти си, ъ, все още си ми ядосан.- Права си - беше някак заглушения му отговор, когато дълбоко лизване разтрепери коленете ми.Щях да кажа, че това не беше честно, когато Боунс ме сграбчи за кръста и ме вдигна. Изчервих се, защото

краката ми бяха около раменете му, а главата ми почти стигаше тавана.- Боунс, - успях да кажа. – Спри. Пусни ме.Езикът му безмилостно продължи да ме дразни. – Не. Ти си моя и ще те взема сега.Не исках да му отговоря. Изглеждаше… грешно да правим това докато той все още беше ядосан, но ако

това беше нов начин да се караме, аз губех битката.Кратко възклицание се надигна от мен, когато вампирските зъби на Боунс се втриха в клитора ми, без да

го хапят, просто упражнявайки натиск. Беше невероятно, карайки ме да се извия в дъга срещу него, за да го

69

почувствам отново. И отново. После нееднократно да стена в екстаз заради усещанията, които ме бомбандираха. Да изговоря всичко внезапно ми се стори твърде надценено. Боунс знаеше точно какво харесвам и не можех да направя нищо, освен да се отдам на сензациите.

- Кажи, че ме желаеш, - изръмжа той.- Господи, да! – успях да кажа, изгаряйки от желание да го усетя вътре в себе си.- Кажи го. – Беше заповед, дори когато устните му продължиха да ме измъчват. Зарових пръсти в

косата му и почти не го изтръгнах от плътта си.- Желая те - излаях. – Веднага. Да не си се осмелил да ми откажеш.Остър смях ме погъделичка. – Не бих си го и помислил.Боунс ме пусна, влачейки устните си нагоре по кожата ми, докато краката ми не осъществиха контакт с

пода. Веднага щом се приземих, го бутнах на дивана. Той легна на него с мен върху себе си. Спуснах се надолу, сваляйки панталоните му и после обвих устни около него.

Плътта му беше студена като мрамор, който постепенно се съживяваше. Поех го толкова дълбоко, колкото можех, после започнах да смуча с дълбоки и груби засмуквания.

Боунс изстена, а гърбът му се изви в дъга. – По-силно.Увеличих натиска. Ръцете му се увиха в косата ми, след това се свиха в юмруци, когато засмуках дори по-

силно.- Мамка му, това е толкова хубаво, - каза той задъхано. – Нямам търпение да…Той ме вдигна, игнорирайки протестите ми и ме постави върху бедрата си, докато не навлезе дълбоко в

мен. Изпълни ме докато почти не ме заболя. Неравните движения на камиона увеличиха търкането между нас, докато той се движеше с жадни, бързи движения.

Главата ми се отпусна назад и аз започнах да се движа с него, загубена в сляпата сензация. Боунс седна и улови зърното ми в устата си. Той го засмука докато не се вцепени от удоволствие, после се насочи към другото ми зърно, давайки му същото сладко, буйно внимание.

Ноктите ми се забиха в страните му. Устата му се притисна във врата ми, докато ме придърпваше по-близо. Изстенах от чувството за вампирските му зъби на врата ми, които гризкаха, но не пробиваха кожата ми.

Придърпах го по-близо до гърлото си. – Ухапи ме.Вместо това той ме облиза. – Не. Изгуби прекалено много кръв тази вечер.Не ми пукаше. Исках кръвта си вътре в него. Беше нужда почти толкова силна колкото отчаянието, което

всяко ново проникване вътре в мен носеше.- Направи го, - изпъшках. – Покажи ми, че съм твоя.Ръцете му се обвиха около мен дори когато започна да се движи по-бързо. – Моя си, - изръмжа той, поставяйки устата си върху артерията ми.Не успях да се усмихна на победата си, когато зъбите му се врязаха във врата ми. Горещ прилив на страст

ме обгърна, зашеметявайки ме, но поради повече подбуди от единствената глътка, която Боунс пое преди да затвори дупчиците, които беше направил със зъби.

Той ме целуна, металния вкус на кръвта ми се усещаше в устните му. Присламчих се към него докато растящата интензивност изглежда караше цялото ми тяло да гори.

- Твой ред е, Котенце, - гласът му беше дрезгав от желание. – Покажи ми, че съм твой.Зъбите ми потънаха във врата му. Ръката на Боунс се уви в косата ми, придърпвайки ме по-близо, карайки

ме да го ухапя по-силно, докато кръвта му не изпълни устата ми.Преглътнах. Боунс отдръпна главата ми от врата си, за да ме целуне отново, устните ни имаха вкус на секс

и кръв. Имаше нещо важно в това, неговия гняв и импулсът, който ме караше да му докажа, че никой друг нямаше значение за мен.

Не спирай. Не спирай.Може би го казах на глас. А може би не. Без значение, Боунс се претърколи докато не беше отгоре и

започна да се движи дори по-интензивно.- Не мога да спра.Беше най-добрата битка, която някога сме водили.

Строб светлината на върха на управляващата кула прониза тъмнината с леки кръговидни проблясъци. По-рано беше валяло сняг. Замръзвах от студ дори облечена с два панталона, два пуловера и яке. Боунс не се

70

беше постарал да наметне нещо над дрехите си освен коженото си палто, но това вероятно беше повече навик, отколкото необходимост от топлина.

Строб светлината угасна. Беше нашият сигнал.В тъмнината Боунс обиколи базата с въздушна скорост, прекалено бързо и рядко за всекиго с огромно

оръжие насочено към мишената, но и да имаха нещо по-малко, пак нямаше да има значение. Бях обгърната от ръцете му със затворени очи срещу замайващите наклони и завои. Можехме просто да отпътуваме, но Боунс беше твърде параноичен. Не искаше да допусне възможността някой от хората на Патра да ни е проследил от останките на самолета на Хюксо и чакаше близо до учреждението с базука, както Макс ме беше причакал.

Лицата на охраната на покрива бяха маски от внимателно контролиран шок, когато първи Боунс се появи в тъмнината, приземявайки се на земята и пристъпвайки към тях без несигурност в походката му. Точно зад него беше Иън, който носеше Тейт. После дойдоха Тик Ток и Зиро.

Дон се беше противопоставял на това Иън да знае къде се намира учреждението, но Боунс не обърна внимание. Той не смяташе, че Иън ще каже местоположението на някого, така че Иън беше тук и пусна Тейт веднага щом се приземи на покрива. Иън се огледа наоколо с леко любопитство. Присъствието му тук беше иронично, разбира се, имайки предвид това как Дон ме беше изпратил да хвана или убия Иън само преди малко повече от година. Как само нещата се бяха променили от тогава.

Шестимата влязохме вътре. По нито един от нас не беше открит огън и нищо не беше експлодирало. Досега, ако питате мен, макар че да си кажем истината, не знаех защо сме тук. След нашия, ъ, спор в камиона, Боунс каза, че трябва да види Дон. Бях попитала защо, разбира се, но той имаше много добър метод да ме разсее. След това се разигра интересната сцена на частното летище, където зеленоокият напълно неподозиращ пилот Боунс ни приземи в Тенеси. Така че сега бяхме тук и аз все още не знаех защо Боунс иска да говори с чичо ми. Предполагам, че щях да разбера достатъчно скоро.

Бях избегнала погледа на Тейт след като се срещнахме с него, Иън, ТикТок и Зиро на няколко мили разстояние. Имаше малко странен фактор между нас. За разлика от мен, Боунс не се държа по-различно от преди, въпреки че беше способен да чуе и усети вътрешния ми дискомфорт. Затова се изненадах, когато Боунс обяви, че ще се видим в офиса на Дон, казвайки че иска да намери Хуан и да му каже нещо.

- Добре – успях да кажа, разкъсвана между това да тръгна с него, държейки Боунс като щит между себе си и Тейт или да остана заради малодушието си.

Иан хвърли многозначителен поглед на Тейт, след което се ухили. - Ще дойда с теб, Криспин - каза накрая.Вървях към офиса на Дон. Не ме изненада факта, че Тейт ме следваше. Чух как Боунс изсумтя, точно

преди вратите на асансьора да се затворят. Да, и той не беше изненадан от действията на Тейт.Тик Ток и Зиро вървяха в крачка зад нас. Погледнах бегло към тях още веднъж, поразена от тяхното

несходство във външността. Ако някога е имало двойка вампири, които изглеждат по-малко живи, то това бяха бледият Зиро и шоколадовият Тик Ток.

- Къде, вие двамата, срещнахте Боунс? – попитах, бореща се с това да запълня тишината, преди Тейт да го направи.

- Полша – отговори Зиро.- Австралия – каза ТикТок.Никога не съм била на нито едно от тези места. Коментарът на Тейт, че наистина не познавам Боунс, след

като прекарах само една година с него, от двеста и педесетте, които беше живял, отекна в съзнанието ми. Тогава го смачках. Знам какво се брои, припомних си трърдо.

- Е, как я карате с Пазителя на Подземието? – попита Тейт с небрежен тон.- Добре – гласът ми бе рязък.Тейт спря и хвана ръката ми. - До кога ще се преструваш, че нищо не се е случило, Кат?- Не! – казах на Тик Ток, който вече беше освободил ножа от колана си. – Отдръпнете се, момчета.

Мога да се справя.Зъбите на Зирo се плъзнаха назад във венците му и след друг строг поглед, Тик Ток прибра ножа си.

Тогава се обърнах към Тейт, гледайки го право в очите.- Това беше просто работа, Тейт. Нещата отидоха по-далеч, отколкото трябваше, но ние имаме нашите

цели и това е, което има значение. Сега, преди завинаги да разрушиш приятелството ни, ще те помоля да спреш да виждаш нещо повече в това, което беше всъщност.

- Знам какво почувствах - каза Тейт грубо. – Можеш да правиш каквото поискаш, Кат, но за времето прекарано там, ти не направи нищо и не можеш да кажеш, че мислеше за мен само като за приятел.

Имах един предупредителен момент за сила, който изпълни въздуха, преди да чуя подигравателния смях на Боунс.

71

- Както предполагах – изсумтя от другия край на коридора. – Знаех си, че няма да има и две минути, преди да го потвърдиш, но си полудял ако мислиш, че някога ще застанеш между мен и съпругата ми.

Тейт скръсти ръце. - Вече го направих.Боунс се приближи. Още от тази забележителна сила изпълни въздуха. Иън просто се облегна на стената в

коридора и се усмихна, сякаш се наслаждаваше на шоуто. Зиро и Тик Ток се отдръпнаха така, че нищо да не стои на пътя на Боунс към Тейт, освен мен.

- Какво ще направиш? – попитах тихо.Боунс повдигна вежди. - Нищо, мила. Защо?Защото изглеждаш така, сякаш ще играеш футбол с главата на Тейт, казах му безмълвно. Не го прави,

дори той да се държи като идиот.Чичо излезе от кабинета си, погледна вампирите, подредени в коридора и предизвикателното отношение

на Тейт, след което се изкашля.- Кат, Боунс, радвам се, че пристигнахте благополучно. Няма ли да седнете? Имам уиски, което бях на

път да отворя.Не можех да си спомня, кога беше последния път, когато видях Дон да пие, но се радвах, че

напрежението изчезна. Боунс се усмихна.- Една глътка ще ми дойде добре, стари приятелю.Преплетох пръстите си с тези на Боунс, като влязохме вътре, което беше добре, защото почти се

препънах, когато той каза, - Ти също, друже, - на Тейт.Тримата влязохме в офиса на Дон. Седнах на кушетката и Боунс седна до мен. Тейт стоеше, стойката му

беше стабилна и непреклонна.Дон огледа всеки от нас, от своя страна, преди да въздъхне. - Защо се чувствам така, сякаш прекъснах една неприятна сцена, там?- Няма значение, сега всичко е наред, – казах на Дон, поглеждайки Тейт красноречиво, за да му

покажа, че е по-добре да се придържаме към това. - Беше вампирски вбесяващ спор, но всичко свърши. - Права си, скъпа.Боунс се наведе, за да ме целуне леко по бузата. После хвърли бомбата.- Сега мога да чета умовете на хората, Дон. Следователно, знам пред каква дилема си, но решението е

точно пред теб. Похвално е, че не си използвал своите предимства свързани с припечелванията ти досега, но отчаяните опити, апелират към отчаяни мерки, не си ли съгласен?

- Какво? – ахнах аз, и двамата бяхме объркани от неговото последно изречение и смаяни, че Боунс каза на Дон за своята нова сила.

Чичо не трепна. - Няма да позволя на хората да ползват Брамс. Синтетичната вампирска кръв превръщана в лекарство, е

твърде експериментална. В лоши ръце може да превърне цялото население в свръхчовешки убийци.- За какво говорите? – попитах отново.- Дон е в капан. – отговори Боунс. – Правителството изпълнява големи бюджетни съкращения и

неговото ръководство върви към затваряне до една или две години. Не искаше да каже на никого, заради страха си да не отнеме духът на армията.

Челюста ми увисна. Лицето на Дон го потвърждаваше. - Как можа да не кажеш нищо? – ахнах аз.Боунс почеса брадичката си и погледна Дон с преценяващ поглед. – Умно от твоя страна е, че осъзнаваш колко разрушителен може да бъде Брамс, но няма нужда да го

правиш. Какво имат политиците в един неочакван обрат днес? Тероризъм. Какво можеш да предложиш ти, което никой друг не може? Човек, който с гаранция ще събере всички факти, имена, места по-бързо отколкото те могат да вземат мерки.

Боунс спря, за да позволи на думите му да стигнат до съзнанието. Аз бях все още шокирана от това, че Дон пазеше в тайна нещо толкова важно като затваряне от останалите.

- Предлагаш да направим това? – попита Дон откровено скептично.Боунс се подсмихна, без чувство за хумор.- Не аз. Тейт. Изпрати го там, където е техният най-упорит човек, нека му въздейства и вземе информация,

после се отпусни и го продай на най-високата цена. Ще се издигнеш в период от два месеца докато осигуряваш безценно обслужване на държавата си. Най-хубавото е, че Женевският Конгрес може да целуне задника ти, защото заложника – и неговите притежатели – дори няма да помнят как е станало.

- Копеле! – избухна Тейт, придвижвайки се към Боунс, разярено.- Сядай, войнико! – извика Дон с тон, който никога не съм чувала да използва.

72

Тейт спря, гледайки втренчено в мен. - Той прави това само, за да ме отдалечи от Кат. Не дава пукната пара за нашата операция, за тази държава или нещо друго, освен нея!

- Tова не е въпрос, нали? – попита студено Боунс. – Грижа ли те е за твоята операция, тази държава или нещо друго освен нея? Изглежда помня, че каза, че любовта ти към нея няма да пречи на работата ти. Докажи го!

Тогава разбрах, че Боунс е планирал това откакто смъкна покрива на лимузината. Дон се изправи. - Е, Тейт? Какъв е твоят отговор?Тейт погледна Боунс с поглед пълен с чиста ненавист. - Ти ми нареди да отида, Дон, и аз ще отида.Дон въздъхна. - Ти си най-добрият човек, когото познавам. Ще докажеш, че всичко, в което вярвах относно това, че

човек става покварен след превръщането му във вампир, е било грешно. - Втренченият поглед на Дон следеше всяко трепване на Боунс. - Ще имам нужда от някой, който да го замести. Кат отиде твърде далеч, а Дейв не е достатъчен.

Боунс дори не трепна. - Позволи на Тейт да остане тук още една седмица, после можеш да го изпратиш където решиш и аз ще се

погрижа да ти намеря заместник.Дон не се обърна към мен.- Върви, Кат. Аз ще оправя нещата тук.Дори да мислех, че това е най-доброто, страдах за Тейт. Знаех какво е да бъдеш принуден да си тръгнеш

от човека, когото обичаш. Надявах се, че с това отсъствие Тейт ще се влюби в някой друг. Може би това, че ще бъде далеч от мен, ще го накара да се осъзнае и да разбере, че има изобилие от жени, вместо винаги да има човек, за когото да мисли, когото да иска и когото никога да не може да има.

- Проклет да си. – Тейт изръмжа на Боунс.- Надявам се... – Не намирах подходящи думи, затова просто промърморих, - Грижи се за себе си, Тейт

- и излязох през вратата, последвана от Боунс.

19.

НЕ ТРЪГНАХМЕ ВЕДНАГА, КОЕТО беше идея на Боунс, а не моя. Отидох до офиса си, докото Боунс говори с Хуан. Когато двамата се върнаха петнадесет минути по-късно, Хуан беше пребледнял, но също изглеждаше и развълнуван.

- Какво става, приятел? – попитах.Хуан се огледа из офиса ми.- Боунс, aqui? Ahora?Боунс го погледна невъзмутимо и затвори вратата.- Si. Listos?Очите на Хуан срещнаха моите, после той кимна:- Si.Все още си превеждах, когато Боунс сграбчи Хуан и заби зъбите си дълбоко във врата му. Какво по

дяволите? Тогава разбрах това, което си казаха. Боунс, тук? Сега? Да. Готов ли си? Да. О, Господи. Хуан явно трябваше да бъде вампира - заместник, който Боунс бе обещал на Дон. Изобщо не губеха време.

Краката на Хуан се изкривиха, а очите му премигнаха и се затвориха. Той загуби съзнание, тялото му бързо изпадна в шок от голямото количество кръв, което го напусна. Боунс го държеше, смучейки силно от врата му. Лицето на Хуан пребледня, докато това на Боунс стана розово, почти като изчервено. Ако го докоснех сега, знаех, че щеше да бъде топъл, въпреки че новата му температура щеше да се задържи докато Хуан не изсмуче кръвта си от него.

Пулсът на Хуан се забави. Това, което беше бързо, нервно туптене отначало когато Боунс го захапа, се превърна в мързеливо, летаргично бумтене с увеличаващи се интервали. След минута Боунс вдигна глава.

- Котенце, подай ми ножа за писма.Отне ми секунда да се отърся от това да видя приятеля ми да умира пред мен, но после подадох искания

предмет. Боунс го взе и го заби във врата си, а кръвта се разпръска от необичайно пълната му юголарна артериря. Той сложи главата на Хуан там, принужадавайки кръвта си да влезе в устатата на Хуан.

Дейв се появи на вратата със странно изражение на лицето си. Тънки алени линии потекоха в отпуснатата уста на Хуан. Въздухът се зареди с електричество, сякаш наблизо имаше гръмотевична буря. Боунс държеше Хуан към гърлото си, а ножа за писма все още пробождаше кожата му. Устните на Хуан се отдръпнаха, устата

73

му започна да се държи по своя воля на врата на Боунс. Ножът за писма падна ненужен на пода, защото сега Хуан го хапеше. Целенасочено той сграбчи здраво Боунс, дъвчейки бледия му врат.

Хуан смучеше от гърлото на Боунс, разкъсвайки плътта му и поглъщайки на лакоми глътки. Боунс го държеше, устните му бяха в стегната линия докато кръвта на Хуан се върна при него безвъзвратно променена. Накрая той хвана Хуан и отскубна устата му, поваляйки и приковавайко го към земята. Хуан се бореше, зъбите му щракаха и започваха да се изкривяват с първия намек за удължаване.

- Не, друже. – каза Боунс.Дейв се приближи към мен, препречвайки пътя на вече безчувствения мъж, който щеше да убие всеки от

чист, сляп глад.Хуан продължи да се мята още минута, преди да трепне яростно. После цялото му тяло се отпусна и

последните няколко удара на сърцето му замлъкнаха завинаги.Боунс изсумтя от изтощение и се претърколи от него. Превръщайки човек във вампир беше изтощило

силата му. Да не споменавам, че току-що бе пресушен.- Имаш нужда от презареждане. – заявих и заобиколих Дейв, за да взема малко плазма от нашата

вътрешна кръвна банка.- Недей.Боунс беше на крака преди да мигна.- Просто... остани точно тук, Котенце.Веднага разбрах. Последният път, когато промени някого, аз отидох „само за минута” и свърших

измъчвана и почти убита.- Аз ще я взема.Предложението дойде от Дейв, който изглежда си спомни.- Не, няма – каза Боунс. – Ти ще стоиш тук, заради съвсем малкия шанс нашият приятел да се събуди и

да тръгне към гърлото й. Така няма да ми се наложи да го убивам. Обади се на Иън да донесе кръвта.Иисусе, беше предпазлив. Шансовете Хуан да се събуди толкова рано и да пребори Боунс бяха близо до

абсолютната нула, но не спорих. Дейв се обади. Фактът, че и той не оспори значеше, че трябва да е еднакво параноичен.

- Защо просто не го занесем долу в охраняваната клетка? Затова е там.- Защото, Котенце... – Боунс сложи безжизненото тяло на Хуан върху дивана и остана близо до него. –

Ние тръгваме и го взимаме с нас.Изминаха няколко часа и шеметно летене от учреждението обратно към колите ни, а по-късно

обикаляхме последните извивки на нашата алея в Блу Ридж.- Къде ще сложим Хуан?През три коли назад можех да чуя как вие, в следващия момент бе спрян от сърбащия звук, който

издаваше при хранененто от торбичките плазма, които бях взела. Току-що се бе събудил. Пет вампира бяха в колата с него, а трима от тях бяха повелители. Не, той нямаше да отиде никъде.

- В мазето. – беше отговорът на Боунс. – Подкрепено е и Тик Ток, Дейв и Ратлър ще се редуват да стоят при него. За по-малко от седмица ще е на себе си.

До тогава Хуан беше заплаха за всеки с пулс.- Няма да има достатъчно място, ако всички останат.- Три дивана се разтягат, а останалите ще се задоволят с одеала и пода. Всеки един от тях е понасял и

по-лошо, повярвай ми.- Ние сме тези със спешните проблеми и ще отседнат в нашата къща, ние трябва да спим на пода. –

отбелязах. – Просто е учтиво.Боунс изсумтя.- Да бе. В собствения ми дом на Коледа? Не мисля.Да, беше два часа след полунощ и официално беше Коледа. Не беше романтичната, усамотена вечер,

която планувах, но добре. Бяхме заедно.Наведох се и го целунах по врата, оставяйки дъха ми да гъделичка ухото му.- Честита Коледа. – прошепнах.Боунс паркира колата и ме спря, когато започнах да се отдръпвам. Ръката му се уви около врата ми,

когато наклони главата ми назад с бавна, дълбока целувка, която ме накара наистина да искам да бяхме сами.

Бяхме прекъснати, когато Иън почука от външната страна на прозореца.- Ако трябва да чакаме навън в студа, докато вие двамата се натискате в колата, в най-скоро време ще

отлетя вкъщи.Устата ми се отвори за обида, когато майка ми дотича и измърмори:- Слава Богу, че някой го каза.

74

Хуморът на това ме удари и се разсмях. Майка ми, съгласна с вампира, който е създал Макс? Ето това беше коледно чудо, ако изобщо бях видяла някое.

- Съжалявам, Иън, да не съм забравил да искам разрешението ти преди да целуна жена си? – контрира го Боунс. – Чекиджия.

- Гамен.Иън каза обидата със следа от усмивка. Далеч от обиден, Боунс се подсмихна, давайки ми последна

целувка преди да излезе от колата и да хване Иън за рамената.- Радвам се, че си тук, друже.Иън се усмихна пренебрежително.- А знаеш ли защо? Защото за пръв път искаш помощта ми. Никога не си го правил през всичките

векове, през които те познавам. Затова поверих съдбата си на теб, въпреки че си проклет узурпиран мръсник.

Откакто срещнах Иън не разбирах защо Боунс го търпи, но да ги видя двамата по този начин, обясняваше много.

- Можеше да си тръгнеш, Иън. Както можеше преди повече от двеста и двадесет години, когато бях затворник в колонията. Не ти благодарих тогава, не съм и сега, доста съм закъснял. Благодаря ти, Иън, че ме превърна във вампир. Задължен съм ти завинаги.

Очите на Иън пробляснаха с емоция. После вдигна уморено вежда, съвземайки се.- Крайно време беше. Очаквам да минат още два века преди да ми се извиниш, че ме заплаши да ме

убиеш заради Кат?Боунс се засмя.- Ще се сбръчкаш докато чакаш за това извинение, друже.- Нека обмислим подлия план тогава – каза Иън с весела безпощадност. – Или Патра ще се погрижи

всички да се сбръчкаме.

Влад се появи в къщата ни, отбелязвайки, че е бил в квартала. Съмнявах се в това, но не възнамерявах да го нарека лъжец, особено когато беше доказал, че е полезен източник на информация. И все пак, част от мен се чудеше дали се бе появил само, защото това дразнеше Боунс. Ако беше така, изглежда Влад имаше дяволско чувство за хумор.

- Какво се е случило с Антъни? – попита той след като чу, че Хюксо и Кратъс са станали заложници. За жалост, според Спейд, досега не бе доказано, че знаят ценна информация.

- Ще изпращам парченца от него обратно на Патра – отвърна Боунс. – Заедно с парченца от другите приятелчета. Ще даде на хората й повод за размисъл.

Извратената част от мен се чудеше дали Боунс ще увие тези кутии с коледна опаковъчна хартия. Като става дума за нежелан подарък, да се надяваме, че Патра няма нещо подобно за нас. Нищо не казва по-добре „вкъщи за празниците” като да отвориш подарък пълен с части от тяло.

- Това е! – изстрелях се от мястото си, осенена от идея като всеизвестна електрическа крушка, която е била изключена.

Боунс вдигна вежда към мен, незнаейки каква е. Мислите ми явно се вихреха прекалено бързо, за да ги схване.

- Коледа е. Повечето хора са с любимите си днес. – Казах. – Вместо да пращаш части от Антъни и другите мъже на късмет, с надеждата, че ще стигнат до някой достатъчно високо, че да ги предаде на Патра, какво ще кажеш да им ги доставиш лично?

Иън се наведе напред с интерес. Боунс се втренчи в мен, потупвайки по брадичката си.- Знаеш отговора. Продължавай.- Знаем, че Патра търси някой, който да ѝ даде информация за нас. По дяволите, ние търсим същото

нещо. Така че, какво ако информатор се свърже с Патра чрез един от номерата, които Кратъс има, с предложение да ѝ продаде информация къде да ни открие? Но този човек иска пари в брой, лично и веднага.

- Патра ще предположи, че може би е капан. – отбеляза Менчерез. – И ще очаква ти и Боунс да я чакате.

Усмихнах се.- Разчитам на това.Най-накрая Боунс хвана плана в главата ми.- Котенце, не.- Това е приемлив риск. – Оспорих.Влад явно също беше хванал идеята от съзнанието ми, защото започна да се смее.- О, Боунс, може би трябваше да се ожениш за покорно момиче, което да не седи по-далеч от кухнята.

75

- Я се разкарай, нямаш ли по-публични каскади за правене? – отвърна Боунс. – Какво ще кажеш да говориш с друг писател, който може да опетни името ти за по-голяма популярност?

- Какво, да не би Ан Райс да не е отговорила на обажданията ти, друже? – попита Влад язвително. – Завистта е толкова грозна черта.

Звук излезе от мен преди да успея да го задържа. Иън нямаше подобно благоразумие и смехът му беше чист и сърдечен.

- Не я гледай гневно, Криспин. Беше смешно и дори не включвам изражението на лицето ти.Което беше далеч от развеселено, но след миг Боунс се отпусна и устните му се отдръпнаха.- Разбира се, че беше. Точно така. Нека обмислим плана ти, Котенце. Може би той е най-добрата ни

възможност.

Боунс избра членовете от вампирския антураж, които щяха да дойдат с мен. Когато посочи Тейт да бъде един от петимата, останах без думи. После ме обърка още повече, когато избра и Влад.

- Ти шегуваш ли се? – попитах, когато открих гласа си.- Ако има нещо, което твоето приятелче прави по-добре от това да ме дразни, то е да те пази. –

Отвърна Боунс. – Той ще даде живота си за теб без ни най-малко колебание. Това е единственото нещо, за което е полезен.

Тейт погледна Боунс злобно, но не спори. Влад наблюдаваше тяхната размяна с безобидно любопитство.- А защо искаш аз да съм с нея?- Ти си безмилостно копеле, което никога не позволява съвестта да се меси в целите му. – каза Боунс

рязко. – Това е черта, на която рядко се възхищавам в теб, но сега разчитам на нея.Хванах якето му.- Не се тревожи за мен, просто се грижи за себе си. Искам да се върнеш навреме за вечеря.Имаше други два вампира, които можеха да чуят останала част от съобщението ми, но въпреки това му го

изпратих. Когато се върнеш, ще се покрия с уиски и нищо друго. После ще те залея целия с джин. Ще пием от един друг по всички възможни начини.

Влад изсумтя развеселено и каза:- Тя е чудесен мотиватор, нали? – после отмина.Менчерез остави лицето си безизразно. Колко възпитано. Дейв просто промърмори:- Тя не може да готви. Как това е стимулиращо?Боунс се приближи по-близо докато тялото му беше плътно до моето. Имаше особена твърдост от негова

страна, когато ме наклони назад, а устата му плячкосваше моята сякаш имахме цялото време на света.Когато ме пусна, сърцето ми удряше като чук. Очите му блестяха в зелено и той вдишваше, поемайки

миризмата на възбудата ми.- Едва ли ще мога да мисля за нещо друго.Да, е, сега нито пък аз.- Дръж бутилките затворени, Котенце. Ще се върна преди да разбереш.Целуна ме за последен път и тръгна със Спейд, Иън и Родни по петите. Гледах как се качват в хеликоптера

и притворих очите си от вятъра, които предизвикаха перките. Дейв стоеше до мен докато се вдигаше и изчезваше в далечината.

- Трябва да се върна при Хуан. – Той наруши мълчанието. - Ратлър ще остане с майка ти, Денис и Ранди, а Тик Ток ще дойде с теб. Той е по-силен от мен, така че е по-добре.

- Предпочитам теб, – отвърнах, все още загледана в небето, въпреки че вече не можех да видя хеликоптера.

Дейв се обърна, очевидно доволен от комплимента.- След няколко години вероятно няма да бъде по-силен. Ще се видим, когато всичко свърши.Тейт се приближи, късата му кафява коса дори не се помръдваше от вятъра, и изведнъж нещо студено се

плъзна по гръбнака ми. Това е нерационално, казах си. Подозрителна си, Кат, стегни се.- Какво не е наред?Дейв ме познаваше прекалено добре. Достатъчно, за да знае, че не бе температурата това, което ме

накара цялата да се разтреперя. Потрих длани в ръцете си, фиксирайки фалшиво изражение на увереност на лицето си.

- Нищо. Забравих си якето, това е всичко.Дейв ме погледна, но го игнорирах. Точно както аз игнорирах параноичния малък глас в главата си, който

ме караше да звънна на Боунс и да настоя да се върне.„ Ще се върна преди да разбереш”

76

Успокояващи думи, ще си помислите, но не и аз. Това бяха думите, които Боунс ми каза преди да го напусна преди всичките тези години. Това изречение ме измъчваше през годините на раздяла, а сега се боях, че отново ги бе изрекъл пророчески.

Казвайки си, че това бе съвпадение и нищо друго, влязох вътре. Имах работа за вършене и нямаше време за безпочвени страхове. Все пак имах доста неща, от които да се страхувам, а въображението не бе едно от тях.

aqui? Ahora?* - тук? Сега?Si. Listos?** - Да. Готови ли сме?Si.*** - Да.

20.

МНОГО НЕЩА БЯХА ЗАТВОРЕНИ НА КОЛЕДА. Ресторанти, барове, клубове, молове. Естествено, една сграда беше всеизвестно заета – киното.

Днес, прожекцията в шест часа беше романтична комедия, с участието на двама големи актьори от Холивуд и изглежда, започваше да става интересна. Помагаше и това, че беше етажирано кино с балкони. По-голям шанс за немъртвите да покажат въздушните си способности.

Влад Тепиш се надигна от мястото си от първия ред, сякаш беше издърпан с въжета. Тялото му беше изцяло очертано срещу широкия екран зад него. Той протегна ръце и остави смарагдовите лъчи в очите си да се спрат върху шокираните лица, обърнати към него.

- Не биваше да идваш, Жътварке.Циркаджийско куче го беше нарекъл Боунс. Точно сега трябваше да се съглася. Дори дългата му тъмна

коса се виеше около него сякаш беше развяна от невидим вятър. Скрих усмивката си и се изправих като държах арбалет в готовност.

- Време е да умреш, глупако, – добре, пошло, но ако той залагаше на драматизма, то и аз.- Какво, по дяволите...?Мъжът до мен едва изрече думите, когато изстрелях четири стрели в бърза последователност. Влад се

завъртя във въздуха, избягвайки ги. Те се забиха в екрана точно, когато показваха в близък план лицето на актрисата.

Някой изпищя. Най-накрая, помислих си. Господи, трябва ли да му прережа гърлото, за да причиня паника? Хората са толкова уморени в днешно време.

Влад литна към мен с отворена уста и извадени зъби. С това, един от посетителите изкрещя дума:- Вампир!- Бягайте, – извиках, поваляйки няколко човека, докато избягвах оръжията на Влад. Той хвана края на

якето ми и го използва като опорна точка, за да ме хвърли през киното и да се забия в стената. Беше ефектно мятане и ми изкара въздуха, задъхвайки ме дори, когато се наведох заради юмрука му.

- Така ли ще си играем? Добре. Харесвам го грубо.Върнах жеста, удряйки го толкова силно в близката стена, че тя хлътна навътре. Изолацията и бетонът се

посипаха по тези, които все още не бяха успели да излязат от киното. Тогава, когато Влад скочи напред, го ударих толкова силно с глава, че сцепих кожата си. Въпреки това го отблъснах назад, което ми позволи да забия две остриета в гърдите му. Кръв се стичаше по скалпа ми, предизвиквайки още писъци, когато светлините се включиха и двамата бяхме ясно осветени.

Влад игнорира ножовете в гърдите си и ме дръпна напред, облизвайки течащия червен поток от челото ми.

- Сега няма да боли, – промърмори.- Престараваш се, – скастрих го.Чу се изстрел, който ни накара да се обърнем смаяни към задната част на киното. Там имаше мъж, целият

посипан с пуканки, който се целеше в нас с пушка за още един изстрел. Тейт, който също бе в киното, го удари толкова силно в главата, че се надявах да няма трайни увреждания. Стрелецът падна на пода.

- Американци, – промърмори Влад над новите викове на останалите посетители. – Всеки човек в тази страна е въоръжен. Добре, че мерникът му е точен колкото и преценката му.

- Хайде, нека приключим това. Бляскав край, нали ти е любим?- О, Кат, ще ме накараш да направя нещо, което не съм правил досега. – Засмя се той, ритайки ме

достатъчно силно, за да счупи глезените ми преди да ме хвърли към седалките от изкуствено кадифе. Те се смачкаха под мен дори, когато се изправих на крака, трепереща, но все пак права. Скочих, когато ме нападна, карайки го да се забие в празното пространство, вместо в тялото ми.

77

- И какво е това? Скромен ли си?Влад се завъртя, изтръгвайки ножовете от гърдите си сякаш бяха трески. Очите му проблеснаха към

последните от бягащите свидетели докато се тъпчеха един друг, за да стигнат до изхода.- Нищо не може да ме накара да направя това.Празните места около него изведнъж избухнаха в пламъци. Премигнах, отдръпвайки се. Тейт също

изглеждаше шокиран. Устните на Влад се отдръпнаха и той махна с ръка по посока на огъня. Като свещи, които бяха угасени, пламъкът утихна.

- Владееш пирокинеза, – издишах. – Впечатляващо.- Както и ти. – Най-накрая киното беше празно от всеки, който бе в съзнание.- Младият мъж в стаята за прожекция? – напомни Влад на Тейт.Тейт скочи върху малкия прозорец, изтръгвайки камерата през отвора. Тя служеше, за да пречи да видим

някого достатъчно глупав, че да стои там и да ни гледа глупаво.- Ето, за глезените ти. – Влад отпусна защитната си поза и се приближи към мен. – Ако разрешиш?Той протегна ръката си и погледна към ножовете ми. Знаех какво има предвид. Да откажа би било

едновременно грубо и глупаво, тъй като да куцам след него едва ли би изглеждало внушително. С кимване, срязах тънка линия на ръката му, после я задържах на устата си и преглътнах.

Влад ме наблюдаваше със същата бледа усмивка.- Не харесваш вкуса на кръвта, нали?- Не. Е... не.Трябва да е прочел останалата част от отговора в ума ми, защото се изкикоти подигравателно.- Предпочиташ тази на Боунс, нали? Наистина, той е по-интелигентен отколкото предполагах,

обвързвайки се с теб. Това силно пречи на конкуренцията му.- Той няма конкуренция. – Отговорих веднага, поглеждайки към Тейт.- Тук грешиш. Не говорих за твоя презрян ухажор там. – Влад кимна пренебрежително към Тейт, който

настръхна. – Имах предвид мен. Това ще ме накараш да направя – да завиждам на Боунс, мъж, за който малко ме е грижа. Колко дразнещо.

Самоосъдителният му тон ме накара да се усмихна. Сега Тейт наистина го изгледа намръщено.- Ще го превъзмогнеш, Влад. След две седмици ще съжаляваш, че дори си ме срещнал.- Може би. Да направим ли последните поклони сега?Тропнах с крака, за да се уверя, че глезените ми са добре, после посочих към изхода.- След теб.

- ... пред Двадесета резиденция на Монтрос авеню, където уплашени свидетели разказват невероятна история. Хю, ще снимаш ли в дясно, за да покажем пожарникарите?... Свидетелите съобщават за изстрели, пламъци и възможни действия, свързани с окултизъм през иначе тихата коледна вечер... Вие, да, вие, госпожице, можете ли да ни кажете какво се е случило вътре?

- Той летеше! – изпъшка треперещо русо момиче, хващайки микрофона от репортерката. – Мисля, че имаше криле или нещо подобно... и тогава тя го застреля, и киното започна да гори. О, Боже, помислих, че ще умра!

- Добре, очевидно имаме объркан очевидец. Нека видим с кой друг можем да разговаряме.Репортерката се опита да се държи професионално, но тогава импровизира и издърпа микрофона, когато

блондинката отказа да го пусне.- Госпожице, нека си го взема. Сигурна съм, че ще искате да говорите с властите...- Ето я, – изпищя тя, посочвайки ме. – Това е тя. Тя е тази, която простреля онова нещо. Тя ще ви каже, че

не съм луда!Репортерката се надигна напред, а операторът насочи тази голяма черна леща точно към мен. Погледнах

към нея преди да забързам към вана със засилен ескорт. Това беше живо прикритие, излъчвано из цялата страна. Здравей, Патра? Виждаш ли? Аз съм на противоположната страна на мястото, на което би трябвало да се срещнеш с информатора, и ти никога няма да предположиш, че Боунс ще бъде далеч от мен, работейки на Коледа, нали?

- ФБР, на никого не е разрешено да преминава тази точка – излая Тейт, изблъсквайки репортерката на една страна. Той блъсна камерата надолу, спирайки всички допълнителни гледки към мен и екипа ми. Все пак, един бърз поглед беше всичко, от което се нуждаехме. Още малко и Патра можеше да забележи, че Боунс не ме прикриваше.

Нашата истерична свидетелка се задържа стабилно разтреперана докато не бе завлечена настрани от местната полиция. Или това щеше да проработи, или не, скоро щяхме да разберем. Купър, който играеше информатора, трябваше да се срещне с пратеника на Патра до час. С късмет, Патра щеше да повярва, че двамата с Боунс бяхме тук, в Лос Анджелис.

78

Тейт се появи на вратата на вана и я затвори. Влад седеше до мен, Тик Ток и Зиро също бяха вътре. Тейт даде команда на Док да тръгваме, нашият шофьор тази вечер, и седна срещу мен.

- Добре, Кат. Ако някой се рови там, ще види обичайния разчистващ екип и цялата безочливост. Няма причина да мисли, че Боунс не е с теб. Ще се радвам ако се измъкнем от тук, няма смисъл да слагаме мишена на гърба ти.

- Мина доста добре – изкоментирах, подскачайки когато ванът потегли. Щяхме да сменим колите два пъти преди да прелетим остатъка от пътя. Боунс беше непреклонен за това. – Надявам се да мине без спънки.

Тейт сви уста и не каза нищо.- Кога ще се обадиш на господаря? – попита Зиро.Винаги ме изнервяше, когато го наречеше така. Зиро рядко се обръщаше към Боунс по различен начин,

без значение колко често го караше да го прави. Неговите млечно сиви очи ме гледаха с очакване.- Няма. Той ще ми се обади, когато свърши, може би след два часа, а може би и повече.Стомахът ми се сви от притеснение. Това бе всичко, което можех да направя – да не грабна телефона си и

да съсипя всичко от гореща, безполезна молба да бъде внимателен.- Ще бъдем на половината път до къщата на Менчарез до тогава. – Влад изпъна крака. – Това е добре.

Гладен съм.- Всички ще бъдем по-добре, когато стигнем Менчерес в Колорадо. – Казах. – Влад, ще получиш вечерята

си, Тейт, ти ще можеш да видиш Анет, а аз ще видя Боунс по някое време преди полунощ. Поне ще имаме няколко минути на Коледа заедно. Може би.

Господи, как исках да бъда в собствения ни дом с никой друг, освен с Боунс. А не натъпкана във ван, оградена от пет вампира, на път към една от многото къщи на Менчарез. Живот. Можем само да правим планове за него, а не да му нареждаме.

- Док – ударих по металната стена – Ще настъпиш ли газта?

Звуците на хеликоптер ме вдигнаха от стола ми с поглед към часовника. Единадесет и петдесет и една, планинско колорадско време. Господи, Боунс беше близо.

Без да си давам труд да си взема палто, излязох навън по тънката си вълнена жилетка, трепереща, когато хеликоптерът кацна. Снежна вихрушка се завъртя надалеч от въртящите се перки, които шибаха коса в лицето ми. Те се забавиха и страничната врата се отвори, разкривайки Спейд, Родни и Иън.

- Някой да ми донесе добър комплект вериги, писна ми седя върху това копеле – изфуча Иън. Кестенявата му коса се развяваше почти колкото и моята.

Трима от вампирите на Менчерес побързаха да се подчинят. Другата половин дузина от тях отидоха да помогнат на Спейд, Родни и Иън, докато удържаха бореща се, псуваща фигура.

- Ангелче, доведи съпруга си и го накарай да ни помогне – извика Спейд. – Къде е мързеливото копеле...?Той спря при изражението на лицето ми. Иън също спря, забивайки брутален удар на непознатия вампир,

който превозваха като багаж.- Къде е другият хеликоптер? Ние закъсняхме и Криспин трябваше да ни чака тук.Иън никога не бе звучал така нервно. Като на забавен кадър, вдигнах телефона в ръката си. Бях го

стискала здраво през последните няколко часа, чакайки обаждането му. Безсилните ми пръсти набраха тези десет цифри, а после изчаках отново за онзи металически звук, който служеше за звънене.

Менчерез дойде и застана до мен, но не го погледнах. Единственото, което можех да направя бе да зяпам към перките на хеликоптера сякаш бях в транс. Пулсът ми беше толкова шумен, че почти не можех да чуя телефона, когато звънна.

Едно... две... три... четири...Господи, моля те. Ще направя всичко, моля те. Нека той да е добре. Нека той да е добре.Пет... шест... седем...Трябва да вдигне, трябва!Осем... девет... десет...Имаше изщракване, а после и шум на заден план. Не чаках повече и изкрещях името му:- Боунс! Къде си? – не можех да чуя гласа му, просто още остатъчни звуци. – Чуваш ли ме? – извиках дори

по-силно. Може би връзката беше лоша.- Даааа.Това беше съскане, което премина право през мен, сковавайки ме дори повече от снега, който падаше

около мен. Гласът не беше мъжки и имаше особен средноизточен акцент.- Кой. Е?Всяка дума беше ръмжене, идващо от вътрешността ми. Видях Спейд да хваща ръцете ми, но не го усетих.

79

Жена се разсмя, силно и злобно. Гласът й беше по-дълбок, отколкото си го представях, помислех си. За какво друго грешах? Защо седях на земята?

Ако бе казала нещо друго след следващите си четири думи, не го бях чула. Знаех, че пищя, че Менчерез грабна телефона от мен, а Спейд ме завлече напред към къщата, дори и след като се борех да остана навън. Очите ми още бяха заковани върху забавящите се перки на хеликоптера, сякаш те можеха магически да променят всичко. Те не могат да спрат, мисълта проблесна в съзнанието ми. Ако спрат, тогава Боунс няма да излезе от този хеликоптер. Някой да ги включи! Включете ги!

Никои не го направи. Те спряха с едно последно, мързеливо завъртане, когато Спейд ме вкара вътре в къщата. Тогава нещо избухна в мен, по-силно от онова, което думата болка съдържаше и всичко, което можех да чуя в съзнанието си бе подигравателния, брутален и удовлетворен въпрос на Патра: „Това вдовицата ли е?”

21.

БЯХ НАСТАНЕНА ДО СПЕЙД, СТРАДАНИЕТО В ДУШАТА МИ дълбаеше в мен като бясно чудовище, опитващо се да излезе.

Но пред Спейд просто попитах:- Какво стана?Розови капки набраздиха лицето му. - Купър чакаше на гарата и около 10 минути по-късно видяхме Анубис да се промъква към него с няколко

вампири Повелители. Искахме Анубис жив, затова Иън и аз го охранявахме, докато Родни и Криспин се биеха с останалите. Тогава един от мръсниците успя да избяга, така че Криспин каза на Родни да се оттегли с нас, докато той продължаваше да пробожда отрепката. Трябваше да се видим тук. Смяташе, че ще пристигне преди нас, тъй като не трябва да предприема дълъг път с вражески затворник. Толкова съжалявам, ангелче. Ужасно съжалявам…

Менчерез влезе в стаята и приливът на неприязън, който мина през мен остави малка, обособена част от мен любопитна. Защо си му ядосан? Всичко това бе по твоя вина.

- Тук не е безопасно - каза той. – Патра може би е научила местонахождението ни от Боунс, така че трябва да се махаме.

- Може ли да е излъгала? – хващах се за сламките, давеща да се хвана за каквото и да е.Менчерез ми хвърли един поглед, който не беше по-малко изпълнен със съчувствие въпреки краткостта

си. - Познавам я твърде добре, за да знам кога лъже. Тя не лъже.Изчезнахме бързо. Ранди, Денис, Анет и майка ми пътуваха насам, когато едно телефонно обаждане от

Спейд ги пренасочи. Той не каза защо, за което му бях благодарна. Можех едва да понеса мисълта да помисля за думите, които не допусках до съзнанието си, и да ги чуя отново.

- ... всички мои хора се преместиха веднага, нямахме друг избор. Менчерез изсъска в телефона си преди да го хвърли на земята и да го разбие на парчета.Друг вампир побърза да му подаде нов.- Номерът е нов. – Каза лакеят, поклони се и тогава, странно, но се поклони и на мен. Не го взех под

внимание. Той можеше да се съсухри в краката ми и нямаше да ме е грижа. Засега сe оставях да бъда блъскана от потока от хора около мен.

Тръгнахме със същия хеликоптер, с който Иън, Спейд, Купър и Родни бяха долетели. Очите ми бяха сухи, гледащи в нищото. Изглеждаше, че това ще е всичко, което щях да видя, без значение къде гледах. Нищо.

С едно накланяне се отделихме от земята. Тейт извика Дон и му каза какво се беше случило, предупреждавайки го да се евакуира накрая. Каквото и да каза чичо ми в отговор, беше заглушено от звуците на хеликоптера и безразличието ми. За какво имаше да ме е грижа вече? Сърцето ми беше разбито на парчета.

- Кат – въздъхна той, поставяйки ръката си около мен. – Дон каза…Той спря и загледа, почти глупаво, гърдите си. Ножът, който бях извадила от палтото си и бях забила в

него, се намираше на по-малко от сантиметър от сърцето му. Усмихнах се, чувствата по лицето ми се пропукваха като керамика, която бе изсушена твърде бързо.

- Това беше предупреждение. Следващото няма да бъде! Mислиш ли, че можеш незабелязано да минеш на мястото на Боунс и че няма да загубиш ритъма? Постави ръцете си върху мен и ще те довърша, Тейт.

Имах предвид всяка горчива дума. Ако имаше някой по-щастлив от Патра точно сега, това беше Тейт. Той мразеше Боунс от момента, в който го срещна.

80

Проклета да съм, ако позволях на Тейт да опозори паметта на Боунс като ме потупва като галено кученце. Какъвто и да е шанс да е мислил, че ще спечели със смъртта на Боунс, беше сгрешил.

Тейт извади ножа от гърдите си, без да каже и дума. Изчисти среброто в панталоните си и го върна обратно при мен.

- Ще бъда тук, когато имаш нужда от мен. – Промърмори той, стана и се премести в задната част на самолета.

Никой не проговори след това, цели два часа на север към Канада.Кацнахме на замръзнало поле с трева, на около стотина метра от къщата, заобиколено от гъсти дървета.

Беше много студено, или може би просто на мен ми бе. Изглежда не можех да си спомня какво е да усещаш топлина.

- Кат, трябва да поговорим – започна Менчерез, подавайки едната си ръка, която аз игнорирах, надявайки се да сляза от хеликоптера.

- Кога ще са тук Денис и майка ми?Той скръсти ръце, забравяйки за силния вятър.- По изгрев слънце. Последно купуваха запаси по пътя си.- Каквото и да е това, за което искаш да поговорим, може ли да почака до по-късно? Емоционалната ми защита бе включена с пълна сила, но нямаше да продължи. Имах нужда да бъда сама,

за да мога да рухна. Не исках да го правя пред публика.Менчерез кимна.- По-късно, разбира се. Трябва да те настаня дотогава.- Не се тревожи. Съмва се след по-малко от два часа и няма да спя. Просто искам да бъда сама. Не

трябва да ти казвам, че това е най-лошият ден в живота ми.Тръгнах към дърветата.- Къде отиваш? – извика Менчерес.- Трудно е да остана сама с група вампири, които се навъртат наоколо. Допускам, че считаш това място

за безопасно, след като ни доведе, затова ще се поразходя.Чух възражения зад себе си от различни гласове. Като отговор им показах среден пръст и продължих да

вървя. Боровете бяха разположени на гъсто. Следите в снега показваха различни видове посещения на тази студена област около къщата, която по това време бе тиха.

Като вървях си спомних първия път, когато видях Боунс, седеше на една маса в един клуб, със светлини, отразяващи се в косата му. Как бе решил, че блъфирам, когато го закарах до езерото под претекст съблазнение. Спомних си как се събудих окована във вериги в пещерата, чувайки го да ми се присмива с изражение на птичката Туити. Лицето му, когато за пръв път видя очите ми да светят и разбра, че му казвах истината за това какво бях. Tакава самодоволна усмивка ми даде, когато го предизвиках да се бием до смърт. Първата ни целувка. Първият път, когато правихме любов. И усмивката, която ми дари първия път, когато му казах, че го обичам...

Бързите ми крачки ме отведоха далеч. Когато видях скалите, започнах да се катеря, без да мисля защо. Съдейки по ниската луна имаше още около 40 минути, докато се съмне. Скоро след това Денис и майка ми щяха да пристигнат. Не исках да ги виждам. Не исках да виждам никого.

Изкачвах се около 20 минути, преди да открия една достатъчно широка издатина, на която да седна. Силния вятър ме накара да разтрия ръцете си и червеният пръстен хвана окото ми. Моят годежен пръстен за сватбата, която никога няма да се състои.

Станах и се загледах отвъд издатината. Скалите отдолу изглеждаха хипнотизиращи, разстоянието до тях някак не бе толкова далечно или плашещо. След един момент затворих очи, усетих как правя стъпка напред. И още една.

- Сигурно ти е трудно.С първата сричка, бързо отворих очи. Влад седеше на издатина почти 30 метра под тази, на която седях

аз, гледайки ме.- Да, трудно е, защото мъжът, когото обичам е мъртъв. Какво брилиянтно откритие.Влад стана.- О, нямах това предвид. Исках да кажа, че сигурно е било трудно да решиш какво си. Никога не ми се

е налагало да се боря с това. Когато се превърнах във вампир, не можех да се върна назад към човешката си природа при никакви обстоятелства. Все още се будиш хваната в своя капан, всеки ден. Както казах, сигурно е трудно.

Kакво, по дяволите, правеше тук?- Искам да бъда сама, Влад. Махни се от тук.- Не това е причината, поради която си тук, Катрин.

81

- Не ме наричай така, – казах по навик, след което поклатих глава. Какво значение имаше сега как ме нарече той?!

Той ме изгледа с презрение.- Защо не? Стъпилата на ръба е Катрин Кроуфилд, не Кат, Червената Жътварка. Катрин няма

задължения, няма отговорности и реши да последва съпруга си в гроба. В крайна сметка се оказа, че избра човешката си страна. Колко интересно.

- Не това направих – казах през зъби, след което се успокоих.Или бях? Излязох във вледеняващия студ, изкачих една стръмна скала и балансирах на ръба й със

затворени очи. Падане от такава височина вероятно щеше да счупи главата ми, така че нямаше да има начин някой да ме върне обратно като вампир или нещо друго. Кого баламосвах? Бях наясно с това, което правех веднага щом слязох от хеликоптера, дори и да отказвах да го призная досега.

Би могла да го направиш, мисълта ме дразнеше. Дон ще се грижи за майка ти, екипът ти ще бъде добре и с два вампира и един гул, които да ги водят, Денис има Родни... Не е както преди, когато остави Боунс и имаше хора, зависещи от теб. Можеш да отидеш при него. Готова си.

- Готова си, Катрин? – Влад ме подмами, използвайки отново това име, като взе мислите от ума ми.- Майната ти, Дракула. – Изсъсках аз. – Нищо чудно, че Боунс не те харесваше. Мен също ме вбесяваш.- Не ни е грижа един за друг, но се уважаваме. Дали Боунс щеше да иска да направиш това? Дали той

щеше да направи това, ако ти беше мъртва?Не.Отговорът се появи, без да имам нужда да го обмислям. Знаех какво щеше да направи Боунс, ако нещата

се бяха обърнали. Ако Макс бе убил мен, Боунс щеше да е толкова съсипан, колкото бях аз сега, но като един вампир, не би си позволил възможността за самоубийство. Не, не и докато не намери всеки един, участвал в смъртта ми и да се отнесе към тях по един ужасен начин, за да си отмъсти. Едва след като си отмъсти, Боунс щеше да си позволи да мисли дори за собствената си смърт. Ето такива бяха вампирите.

Но Влад беше прав. Имах извинение. Бях наполовина човек. Мога да приключа с човечеството около мен и да скоча от тази скала, в ръцете на Боунс от другата страна. Но вампирите нямаха този лукс. Ако бях вампир, нямаше да имам друг избор, освен да скоча от тази скала и да поема отговорността за едно пропуснато кърваво възмездие, без значение разбитото ми сърце. Но ако бях човек, можех да отида и да скоча.

Влад подбели очи докато слушаше вътрешната ми борба. - Тогава какво си ти?Откакто бях на 16 и майка ми ми каза за баща ми се борех със същия въпрос. Звукът от сърцебиенето ми

сякаш ми се присмиваше. Всеки дъх, който поемах бе подигравка. Да, много приличах на човек и да, исках свободно падане в една друга страна, където Боунс ме очакваше. Господи, колко го исках! Но аз не бях човек. Не бях от деня, в който се родих и нямаше да си позволя да се правя на човек сега.

- Е? – попита Влад.Хвърлих един последен, съжалителен поглед към скалистото дъно на клисурата, преди да срещна очите

на Влад.- Аз съм вампир. – Казах и се отдръпнах от ръба.

22.

МЕНЧЕРЕС НЕ КАЗА НИЩО, КОГАТО се появих заедно с Влад по-късно. Ако беше разбрал за драмата, той я пазеше за себе си. Майка ми и Денис пристигнаха. Видях самолета им да кръжи над главата ми докато слизах от скалата, надолу към твърдата земя.

Един писък взе ума ми, когато приближихме къщата. Менчерес затвори очи и поклати отрицателно глава. Беше стоял отвън, очаквайки завръщането ми.

- Току-що бяха информирани за смъртта му, – каза той, сякаш ми обясняваше.- Искаше да поговорим?Менчерес премигна като чу равния ми тон. - Мислех, че искаш първо да се видиш с майка си.- Не, нека поговорим сега.Влад се поклони любезно.- Ще ви оставя да говорите насаме. – Каза той и излезе.Менчерес ме погледна със същия преценяващ поглед, с който го дарих и аз. Никой от нас не помръдна.

Накрая той наруши тишината.- Използвах силата си, за да се опитам да намеря тялото на Боунс. За миг го видях, свиващ се в състояние

на истинска смърт, с нож пронизал гърдите му. 82

Изображението се блъскаше в мен по-силно от бърз влак. Toва бе всичко, което можех да направя, за да не се поддам на истеричните писъци, на които се беше отдала Анет. Ноктите ми прободоха дланите, докато аз безмилостно задушавах мъката си.

- Знаеш ли къде е? – най-малко тогава можех да го взема вкъщи. Ако не друго, това поне можех да направя.

- Не. Изгубих образа веднага след това. Мисля, че Патра използва блокиращо заклинание. Преди ги използваше, за да ми попречи да установя местонахождението ѝ. Разбира се, ще опитам отново.

- Благодаря ти.Toва беше първото искрено, одобрително нещо, което му казах. Менчерес не се усмихна, но част от

напрегнатостта изчезна от лицето му.- Това е мой дълг и желание да се сбогувам с Боунс както заслужава.След това не казахме нищо за известно време. Накрая Менчерес проговори отново.- По негово нареждане докато все още беше жив, Боунс завеща всичко на теб. Сега ти си ръководител на

неговата работа и заместник-ръководител на моята. Заклех се в кръвта си, в честта на съюза, подправен с него, така че чрез кръвта ми, ще се закълна в честта на съюза си с теб, както той пожела.

Една буца заседна в гърлото ми и бе избутана надолу с всичките други емоции, които не можех да си позволя да чувствам. Вместо това, кимнах.

- Ако това е, което е искал, ще го направя.Tогава Менчерес се усмихна.- Toй ще се гордее с теб, Кат.Maлка, отчаяна усмивка се разтегна по устните ми.- Това е нещото, което ме крепи.Последва звук от нещо чупещо се вътре. Напрегнах се.- Има ли нещо друго за обсъждане? Трябва да видя Анет. Тя звучи така, както се чувствам аз.- Останалото може да почака до по-късно. Върви. Погрижи се за неговите хора.Въпреки ревността ми, внушителният яд за опитите й да саботира връзката ми и откритата завист през

годините, защото тя е била с Боунс, когато видях Анет, ми се прииска да я утеша. Ако тук имаше някой, който знаеше точно как се чувствам, това беше тя.

- Ела тук, Анет.Откъснах я от ръцете на Иън и Спейд. И двамата я бяха хванали, дали за да я утешат, или за да я

предпазят от това да счупи още нещо, не можех да кажа. Имаше няколко счупени предмета около нея. Розови сълзи се стичаха от очите й като порой, правейки погледа ѝ ужасен.

- Пусни ме – тя изкрещя на Спейд. – Не разбираш ли, не искам да продължа без Криспин!Ох, как можех да й помогна? И все пак, Влад беше прав. Боунс заслужаваше своето отмъщение и това

беше моята работа, да видя, че го е получил.Сграбчих главата на Анет.- Ще продължиш, защото го дължиш на Боунс. Патра се надява, че смъртта му значи, че тя ще се отърве от

една неприятност, но ние ще ѝ покажем, че тя направи най-голямата грешка в живота си. Хайде, Анет. Накарай Боунс да се гордее с това, че те е превърнал във вампир преди векове - и неговите врагове да бъдат ужасени от това.

Тъмно розовите ивици продължиха да се стичат по бузите на Анет, но устните й бяха стегнати в твърда линия. Наблюдавах докато чертите ѝ се променяха от печално изображение изпълнено с тъга, към стоманеното, хладнокръвно лице на жената, която даде всичко от себе си да разруши връзката ми, когато се срещнахме.

Tя избърса бузите си и се изправи на крака.Te ще паднат, погледът ми ѝ обеща.И още как, отговори нейният.След това ме сепна като коленичи и поклони разрошената си глава. – Криспин ми каза, че ще те назначи като Повелител на хората си, ако нещо му се случи, тъй че тук и сега,

аз обещавам своята лоялност. Не бях подготвена за това. След това останалите хора на Боунс последваха примера ѝ, докато дори и Тейт

не коленичи.Спейд застана до мен, но не коленичи, след като беше Повелител на собствените си хора. Вместо това,

той се наведе и целуна годежния ми пръстен.- Ще бъда до теб, Кат, в името на своя приятел, който би го очаквал от мен.Исках да кажа нещо, но не можех. Родни промърмори нещо сходно и също целуна блестящия червен

камък. Иън ме изненада като последва примера им. Забих ноктите в дланта си, преборвайки се със сълзите, които се опитваха да ме задавят. Не се осмелявай да се разплачеш, смъмрих се аз. Не се осмелявай.

83

След като всички вампири се зарекоха, прочистих гърлото си.- Благодаря ви. Заклевам се, че ще заслужа доверието ви. Както каза и Спейд, Боунс би го очаквал.

Менчерес?Той килна глава. – Да?- Какво следва?- В близко бъдеще ще направим събрание за онези под закрилата на Боунс, за да те приемат

официално. След това всичко въври постарому. Във война сме.- В близкото бъдеще? Да не би да има задължителен изчакващ период?По челото на Менчерес се появиха бръчки. – Не, но поради това внезапно, трагично събитие, ще имаш време да…- Глупости. Няма да стана по-жизнерадостна, така че да забравим затова. Хората на Боунс ще се

побъркват заради смъртта му и колкото повече време губим, за да скърбим, толкова по-силна ще става Патра. Кога най-скоро може да се уреди това събрание?

Менчерес изглеждаше слисан. Игнорирах това и потупах с крак за по-голям ефект.- Е?- Утре вечер. Ще уведомя нужните лидери.- До утре вечер тогава.Въпросът беше, какво по дяволите трябваше да правя със себе си дотогава?

След няколко коментара, че не съм спала, се качих горе в една от спалните просто, за да ги накарам да млъкнат. Но веднага щом се отпуснах на леглото и усетих ужасната празнина до себе си, се предадох и вместо това си взех вана. Два часа киснах във ваната, гледайки в нищото.

Менчерес беше на вратата, когато излязох от банята. – Имам нещо за теб, - каза той и ми подаде една малка, квадратна кутийка от издълбано старо дърво.- Какво е това?- Боунс ми я даде преди няколко месеца, за да я пазя в случай, че нещо му се случи.- Остави я на леглото, - гласът ми беше остър. Страхувах се да взема кутията, защото ръцете ми

трепереха. – И ме остави сама.Той направи както му казах и аз останах сама в стаята, заедно с кутията. Отне ми двадесет минути, за да

събера кураж да я отворя и след това силно преглътнах сълзите си.Бяха снимки притиснати в очертанията на капачето на кутията. На първата бяхме двамата през

изминалото лято. С Боунс седяхме на модерния стол на верандата, лицето му в профил докато ми шептеше нещо. Каквото и да ми шептеше, аз се усмихвах.

На втората снимка бях аз, гола върху едно много разхвърлено легло и бях прегърнала възглавница, докато лежах на една страна. Устата ми беше отворена и аз спях със задоволено, отпуснато изражение на лицето си. Едната ми гърда се виждаше, докато другата надничаше от изпод завивките, както и червените къдрици между краката ми. Някак засрамена от всичко това, оставих снимката и след това забелязах написаното отзад.

Една утрин направих тази снимка. Беше толкова сладка, че не можах да устоя. Дори се усмихвам сега, представяйки си как се изчервяваш като четеш това.

Заглушен звук се откъсна от гърлото ми, когато видях неговия познат, елегантен почерк. Не можех да го направя. Болеше толкова много, че започнах да дишам на пресекулки.

Имаше свита бележчица, която лежеше на върха на всички онези снимки в кутията, с думите „Моята Обичана Жена” написани върху нея.

Внезапно бележката се замъгли, защото очите ми бяха пълни със сълзи, които почти ме изгаряха, за да ги пусна навън.

Нещо в мен знаеше, че ако прочетех какво пишеше в тази бележка, моят деликатен емоционален контрол щеше да се разпадне и щях да полудея. Затворих кутията и я плъзнах под леглото. Заета, трябваше да бъда заета. С това решение се облякох в първия чифт панталони и потник, които намерих, без даже да проверя дали ми стават, и почти изтичах от стаята.

Док вдигна глава, щом влязох в мазето. Въртеше двата си револвера. Повечето вампири се въоръжаваха с ножове, мечове и други архаични оръжия, но Док се концентрираше върху оръжията. Винаги ги носеше със себе си.

- Жътварке - поздрави ме той.- На колко си?

84

Ако беше изненадан от внезапния ми въпрос, не го показа. Въпреки че се навъртах около Док около седмица не бяхме разговаряли много.

- На сто и шейсет, ако броим и годините, в които бях човек. – Имаше приятен южняшки акцент, който караше думите му да звучат по-учтиво. Накратко се почудих дали цветовете му бяха синьо или сиво.

Той ми подаде един от пистолетите. – Искаш ли да я завъртиш?Бях тичала като гонена от ада четиридесет мили в гората, упражнявала съм се по два часа самостоятелно

фехтовка и бях мислила повече, отколкото трябва. Но пистолети? Защо не?- Говориш за пистолетите си в женски род? – попитах, докато вземах оръжието. Трябваше да заредя

пълнителя. Моите бяха полуавтоматични или автоматични, зависейки от ситуацията, в която ги използвах.- Защото, Кат, да убедиш една жена да направи нещо винаги се оказва най-смъртоносното нещо на

света.Черен хумор. Под други обстоятелства бих оценила това. Завъртях пистолета върху пръстите си,

зареждайки и насочвайки го с едно движение. Ножовете може и да бяха любимото ми оръжие, но това не значеше, че съм аматьор с огнестрелни оръжия.

- Много добре - отбеляза той. – Онази стена разполага само с мръсотия от другата страна. Как е стрелбата ти?

В отговор изпразних тялото на оръдието в посочената зона в последователност от шест изстрела, които прозвуча само като един. Док се усмихна срещу триъгълника, който нарисувах с куршумите. Не отвърнах на усмивката, не знаейки дали лицето ми ще може някога отново да формира това изражение.

- Дай ми още куршуми и ще напиша името си - казах, не наистина заинтересована. – Ами ти?Той взе пистолета и го презареди. После завъртя двата пистолета в ръката си със скорост, която очите ми

не можаха да проследят, подхвърли ги над земята и ги улови, доближи ги един до друг във въздуха и ги прехвърли около гърба си и през краката си. През цялото време пистолетите стреляха, правейки спектакъла по-драматичен с открития огън. Той ги върна обратно в ръцете ми преди звукът от отсреляните куршуми да е изчезнал.

- Как ти се струва това?Погледнах към стената на тридесет ярда разстояние и схванах шегата. Док беше използвал триъгълника

ми и го беше превърнал в „А”, а след това беше измайсторил „К” и „Т”. Обмисляйки това, че го беше направил по време на зашеметяващото демонстриране на трикове, беше доста впечатляващо.

- Ще си чудесно попълнение в отбора ми - отговорих. – Момчетата ще си помислят, че това с пистолетите е най-якото нещо на света.

- Законът и аз имаме дълга, хаотична история, - каза той леко усмихнат. – Така че съм далеч по-щастлив от този факт.

- Как Боунс се реши да те превърне?Чертите на Док станаха по-сериозни. – Той не се реши. Боунс ми е прадядо. Анет ме превърна.О. Сега го погледнах по обективен женски начин, забелязвайки слабата му фигура, неговото атрактивно

изопнато лице, лешниковите му очи и сресаната му назад кафява коса. Да, приличаше на типът за мъже на Анет.

- Така изглежда.- Не беше така, както си го представяш. През осемдесетте се натъкнах на четирима мъже, които бяха

обградили една жена зад един салон. Застрелях двама от тях, а другите двама избягаха. Не знаех, че не успях да защитя жената – просто я бях спасил за момента. И все пак, Анет не забрави кавалерството ми. Когато бях на път да умра години по-късно, тя ме намери и ми предложи алтернатива, която аз приех.

Беше нещо, което и Боунс би направил, затова се обърнах, примигвайки. Никога не забравяше, ако някой се държеше мило с него. Очевидно Анет също.

- Не си един от хората на Боунс и си Повелител, затова вече не си под закрилата на Анет. – Разсъждавах на глас. – Тогава защо си тук?

Той ме дари със сериозен поглед от бледо кафявите си очи. – По същата причина, поради която ти си тук. Защото не забравям задълженията си.

23.

БЕШЕ 27 ДЕКЕМВРИ И СЕ БЯХМЕ СЪБРАЛИ в операта, както всеки път когато имаше нещо важно. Бях облечена в черно, което подхождаше на настроението ми. Щях да се чувствам добре, дори облечена в чувал, но вампирите се бяха облекли за случая, а аз също имах роля. Черните кожени ботуши постигаха желания ефект. Единственият цвят по мен, различен от черния, беше тънката сребърна верига на кръста ми, където

85

бяха закачени няколко кинжала от същия метал. Това бяха неизречена заплаха и обещание за защита, взети заедно.

Менчерес и аз бяхме в средата на сцената. Въпреки че всеки в театъра знаеше защо бяхме там, за да спази протокола, той повтори новините за смъртта на Боунс. Отказвах да позволя на каквато и да е емоция да се появи на лицето ми, когато чух тези опустошителни думи отново, прорязвайки ме със същата болка, която бях почувствала първия път, когато ги бях чула.

- … и както бе по неговия указ, властта на неговите позиции минава в ръцете на съпругата му, Кат.- Менчерес протегна ръката си и аз я поех. - От тази нощ нататък, всичко, което ти принадлежи е мое, както и всичко мое е твое. За да скрепим този съюз, кръвта е задължителна. Катрин, ти, която си позната още като Червения Жътвар, предлагаш ли кръвта си, като доказателство за своята дума?

Повторих задължителните думи като никога не бях мислила, че тези думи ще излязат от устните ми. После извадих един нож и го прокарах от край до край през дланта си, в дълбок разрез. Менчерес взе същото острие и разряза своята длан, притискайки ръка в моята.

- Моята кръв също е доказателство за думата ми. Ако предам нашия съюз, това ще бъде моето наказание.-

Нашите хванати ръце бяха вдигнати за въздействие, моята изтръпна като зарасна при контакта с кръвта му и после се пуснахме. Беше направено.

Или не съвсем.- Отказвам да нарека мелеза свой водач и я предизвикам за свободата си от нейния род. - Томас, ти арогантно копеле! - Спейд мина напред от мястото си до периметъра на сцената. - Ако

Криспин беше тук, щеше да изтръгне гръбначния ти стълб и да те пребие с него. Но като негов най-добър приятел, ще го сторя вместо него.

Действително не бях изненадана. На официално събиране един вампир може да поиска или отправи предизвикателство за независимостта си. Ако притежателят иска да бъде благосклонен или се е съгласил предварително, решават това с битка. Ако ли не...

- Дори не си го помисляй, Спейд- казах аз. - Боунс щеше да оцени намеренията ти, както и аз, но този мъж ме предизвика и аз ще отговоря.

- Кат - Спейд улови раменете ми, понижавайки гласа си. - Не си спала от дни, едва ядеш или пиеш и всичко, което правиш е да тренираш. Ако не аз, то позволи на Менчерес да отговори на това. Той ще даде такъв пример с този мръсник, че никой друг, който има на ум подобно нещо, не ще го намери за по-милостив.

- Прав си - Спейд се отпусна, но Боунс щеше да разбере по-добре. - Този подлец има нужда да бъде даден за пример, но от мен. Ако не мога да направя това, тогава този род ще бъде разкъсан отвътре навън. Томас! - Бутнах Спейд назад и отидох на ръба на сцената. - Твоето предизвикателство е прието. Ако искаш свободата си... - Изпуках пръстите си и поклатих глава от двете страни на раменете си. - Ела и си я получи.

Томас пое към сцената и един скок го издигна на високата платформа. Останалите вампири направиха пътека, Менчерес прекъсна далечния протест на Спейд с едно кратко размахване на ръцете си. Почти се усмихнах докато наблюдавах. Това беше най-близкото нещо до терапия, което можех да постигна.

- Как искаш да умреш? - попитах с отегчен поглед, втренчен в него. - Защото ще умреш, знаеш го. Така че избери отровата си. Мечове, ножове, дървени чукове или голи ръце.

Томас беше висок колкото мен, имаше сини очи и къдрава, кафеникаво-червена коса. Всичко това забелязах докато измервах излъчването му. Имаше отекващата сила на мощен вампир. Това не беше тийнейджър в немъртвите си години.

- Ще те убия бързо от уважение към своя баща - отговори той с ирландски акцент.Наддадох остър рев на развлечение. Съчетанието на ниския му ръст и кръглите бузи на Томас ми

напомняха на елфът от зърнената закуска, която ядях като дете. По петите ми са Lucky Charms*! Исках да му го изпея. Жалко, че не носеше зелено, щеше да му стои перфектно.

- Ако имаше някакво уважение към Боунс нямаше да ме предизвикваш за свободата си по средата на една война - изсъсках вместо това. - Както той би казал, много лош момент.

- Това беше неговото нещастие, да бъде омаян от една вещица като теб.- Каза, като подбра един нож от изложените необмислено подредени оръжия. Не си направих труда да взема - носех няколко на колана си. - Ти го подтикна към война, базирана на нападение, което никога не се е случило!

Имаше изблик на ругатни от няколко от вампирите на сцената. Студена ярост ме обгърна. Опитваше се да избягва ниските удари, нали? Добре, тогава.

Наддадох вик и се прегърбих както ако ме беше ударил. Томас спринтираше напред със светкавична скорост. Когато беше върху мен, ножът му бе на милиметри от убийствения удар, завъртях се настрани и забих собственото му острие дълбоко в стомаха му. Скоро острото сребърно острие сякаш намери дома си през сърцето му. Всичко това се случи за по-малко от секунда.

86

- Ти глупав идиот, предполагам не си обърнал внимание, когато Боунс ти каза да не падаш отвесно.С ножа ми в сърцето си, Томас замръзна, сякаш се превърна в лед. Наведох се по- близо, за да прошепна

почти в ухото му.- Прати на Боунс поздрави от мен - казах, после извих ножа от сърцето му. - И когато той се свърже с теб,

наистина ще съжаляваш.Изритах съсухреното тяло на Томас долу, на мястото, където обикновено се намираше оркестъра. След

това прибрах ножа обратно в колана си, без дори да избърша кръвта.Имаше вълнение зад мен. Звукът от отварянето на вратите се разнесе из залата. Погледнах нагоре, точно

когато Менчерес се появи и улови ръката ми.- Кат, много съжалявам, но нямах представа, че ще направи това, - прошепна той. - Не можеш да я

атакуваш на официално събрание, това е против законите ни. За да направиш това ще трябва да осъдиш всички ни.

Тези думи прогониха краткотрайното ми смущение за това кои бяха петте вампира, които влязоха в театъра. Закъснели гости, бе първото, което си помислих. После този шибан смях ми каза другояче, дори след като Менчерес продължи да говори. Познавах този смях. Жигосваше ме.

- Менчерес, съпруже, няма ли да ме поздравиш?Пръстите ми избледняваха в неговите, стискайки ги толкова силно, че костите на Менчерес се чупеха

толкова бързо, колкото и можеха да се лекуват. Патра говореше на него, но очите ѝ бяха впити в мен като слизаше по пътеката между редовете с вероломна грация.

Патра нямаше известната глупава египетска прическа, която често бе показвана във филмите за майка ѝ. Не, тя имаше прошарени златни кичури в дългата си черна коса. Нито веждите ѝ бяха толкова гъсти, колкото внушаваше Холивуд. В действителност, те бяха оскъдни. Така че, това бе тя. Всъщност, беше по-скоро атлетична, отколкото чувствена. Кожата ѝ бе бледа, но по-тъмна от моята. Почти с цвят на мед. Носът ѝ беше малко по-дълъг, отколкото бе модерно, но нямаше спор за това, че Патра беше красива.

- Защо?Зададох въпроса си на Менчерес докато не отделях очи от нея. Всичко в мен щеше да стигне до точката

си на пречупване. Убий, беше всичко, за което бях способна да мисля.- Това са нашите закони. Като моя съпруга, тя може да присъства на всяко официално събрание, но не

може да ни напада. Нито ние можем да я нараним. Тя се стреми да те провокира към насилие, но не ѝ давай такава лесна победа.

О, ще ме провокира към насилие, добре. Исках да я одера и да нося кръвта ѝ като дреха. Очите ми пламтяха, зелени лъчи от ненавист блестяха върху нея.

- Здравей, кучко. Тя се засмя отново по циничен, мъркащ начин. - Значи ти си мелеза. Кажи ми.- Един блясък се появи в очите ѝ. - Спиш ли добре напоследък? Някои части от мен бяха поразени, но нямаше да изгоря от гняв. С другата половина чух как се смея с

ясен, закачлив тон, който беше толкова различен от начина, по който се чувствах.- Това ли е най-доброто, на което си способна? О, Патра. Колко скучно. Каквото и да е очаквала, със сигурност не беше това. По дяволите, изненадах дори себе си.Патра не изглеждаше така, сякаш ще се засмее. Разгневеното ѝ изражение беше доказателство за това.- Не съм толкова глупава, колкото се надяваш - продължих аз. - Сега, или млъкни, или напусни, защото ни

прекъсваш. Трябва да има закон и за това.- Ще тръгвам. - Усмивката ѝ беше презрителна. - Видях това, което исках. Ти си нищо и скоро ще бъдеш

дори по-малко от това. Но преди да си тръгна, мисля, че трябва да знаеш защо си във война. Обзалагам се, че съпругът ми не ти е казал, нали?

- Да ми е казал какво? Тя се разсмя отново и се улових да мисля, че мразя смеха ѝ повече, отколкото всеки друг звук, който съм

чувала някога.- Не се ли питаш защо се обърнах първо срещу Менчерес? Ако не бях, тогава нямаше да има война, нито

причина да убия теб или Боунс. Ако очакваше да я насърча да продължи, всичко, което щеше да получи бе тишина. Патра въздъхна. - Много добре, ще ти обясня. Когато Менчерес ми предложи да стана вампир, аз му казах, че няма да

премина през трансформацията, освен ако той не промени и моя любовник - Интеф. Но след като се събудих от смъртта си, Менчерес ми каза, че Интеф е бил убит, преди хората му да могат да го хванат - тя спря, за да дари Менчерес с поглед, изпълнен с омраза.

- Тогава, един ден Анубис, бивш приятел на Менчерес, разруши тишината. Интеф не беше убит от Римляните. Менчерес го бе сторил. Виждаш ли, малко мелезче, ти си в тази война, защото накрая отмъстих за смъртта на своя любим, така че, чия е истинската вина за смъртта на Боунс?

87

Погледнах Менчерес, който затвори очите си за кратко преди да срещне погледа ми. Тогава го видях. Това, което беше казала Патра бе истина, всяка дума. За един момент бях завладяна от копнежа да намушкам и двамата, заради тяхната безпощадност при получаването на това, което искат.

След това се обърнах към Патра. - Разбирам мотивацията ти. Но трябваше просто да тръгнеш след Менчерес. Вместо това избра да

отвличаш членове на човешки семейства и да ги принуждаваш да се самоубиват. Избра да убиеш Боунс и затова ще те убия. Ти по-добре от всички трябва да разбираш защо.

Патра се усмихна. - Защото разбирам болката ти, ще те освободя от нея. - Тя повиши глас. - Предлагам амнистия на всеки,

който се откаже от нея и се присъедини към мен! Освен това, на мъжът или жената, която я убие, предлагам възнаграждение, отвъд способността да го проумее. Ваша е Божията дума.

Погледнах я с поглед, по-твърд от диаманта, намиращ се на ръката ми. - Ти, арогантна кучка такава, ще видиш кой ще умре и това е думата на мелеза.Патра ме погледна с един последен презрителен поглед и се обърна. Четиримата от конвоя ѝ я

съпроводиха докато се изкачваше по пътеката между редовете в същия буен начин, по който беше дошла. Едва след като затвориха вратата след себе си, можех да си отдъхна. Бях толкова бясна, че чак треперех.Тишината бе пълна, липсваха типичното човешко шаване или нервното прочистване на гърла. Отидох

настрани от сцената, където бяха оръжията и почти нежно извадих един меч. По-добре да се справя с влиянието от предложението на Патра сега, отколкото да позволя на идеята, която беше твърде слаба, да се надигане и разрастне.

- Добре, който вярва на кучката и мисли, че може да ме хване, тук съм.Предизвикателствата дойдоха гъсти и бързи, няколко различни гласа се обадиха. Този път не предложих

избор на оръжие - държах меча си. И един по един, аз разсичах, намушквах или обезглавявах всеки вампир, дръзнал да стъпи на сцената. Всичката ми насъбрана ярост и скръб вложих в ударите си, благодарна за тези краткотрайни моменти, в които можех да почувствам нещо, различно от болка.

Когато приключих с осмия вампир, мечът ми прониза сърцето му толкова дълбоко, че половината ми ръка го последва, екипировката ми бе нарязана на десетки парчета и зейнала непристойно в някои части. По ирония на съдбата собствените ми наранявания се лекуваха от продължителния контакт със свежа вампирска кръв.

Обърнах се към публиката. - Кой друг мисли, че може да ме разсече?Никой друг не отправи предизвикателство. Метнах меча си в средата на сцената, сякаш беше Ескалибур

във всеизвестния камък. После избърсах малко кръв от бузата си със скъсаните останки от ръкавите ми и се обърнах към Менчерес.

- Сега можем ли да тръгваме?

24

КОГАТО СЕ ВЪРНАХ В КЪЩАТА, ЗЕЙНАЛАТА ПРАЗНОТА на леглото сякаш ми се подиграваше. Разбирах, че ми се присмиваше, защото чаршафите бяха непокътнати. Нямаше хлътване в матрака, където да ме чака дълъг, блед силует. Боунс си бе отишъл. Никога нямаше да се върне.

С безсилен гняв ударих леглото като го разбих в стената. Всичко, което направих, беше да разкрия античната кутия с писмото вътре, което не можех да прочета и да разруша едно изключително хубаво легло. Отпадъци, както всичките ми планове за бъдещето.

Облякох анцунг и тениска и слязох по стълбите, кутията увих в едно одеяло, което бях издърпала от останките от рамката. Часовникът току-що отбеляза два през нощта, а никой не спеше.

Спейд и Родни бяха в салона с Иън. Менчерез не беше с тях и това не ме разочарова. Беше ясно, имайки се предвид, че Патра го бе разстроила. Част от мен го съжаляваше. Когато се е оженил за Патра, той я е обичал. Не беше мъдро решение от негова страна, но никой не е перфектен. Дори хиляда години по-късно, тази мисъл все още го преследваше.

- Справи се добре тази вечер, Кат - каза Иън. - Въпреки че изглеждаш доста зле.Обикновено щях да отговоря с нещо саркастично, но щеше да ми коства много усилия. Вместо това, се

настаних на кушетката като сложих кутията на пода до мен. - Все едно.- Имаш нужда от сън. - каза Спейд за стотен път. - Ако можех да заспя, тогава нямаше да седя тук и да ви слушам как роптаете срещу мен. Анубус разкри

ли нещо интересно вече?

88

Иън бе този, който беше с него през повечето време. Е, Иън и няколко садистични приятелчета. Анубус несъмнено искаше просто да го убият. Те нямаше да го направят, разбира се. Нямаше значение колко много, може би, го искаше.

- Проклинаше малко, така да се каже. - Иън измърмори раздразнено. - Копелето дори не знае как е бил отвлечен Криспин или кой друг е бил на гарата освен вампирите, които видяхме. Не разбирам, защо не знае повече, но твърди, че е така.

- Просто трябва да се постараем. - каза мрачно Родни. - Бъди по-изобретателен.- Така да бъде. - съгласи се Спейд.Пръстите ми разтриваха слепоочията като се опитвах да спра мигрената, която ставаше все по-лоша.- Иън е прав, знаеш го. - каза Спейд бодро. - В ужасна форма си и няма да издържиш още много без

почивка. Може ли да-?- Ти не можеш да ѝ помогнеш. Аз мога.Спейд гледаше заплашително Тейт, докато той влизаше в стаята. Иън и Родни последваха примера му.

Дори и да го притесняваше това, той не го показа и седна на кушетката до мен.- Тейт - въздъхнах. - Може би трябва да си тръгнеш. Всички те мислено си играят на топка с черепа ти.Той игнорира това и ми подаде едно шишенце с лекарство.- Обадих се на Дон. Това е премерено за твоя тип кръвна група, Кат, и ще те накара да заспиш. Ето

защо изчезнах за няколко часа... вървях до аптеката, за да не може никой да проследи кола или регистрационни табели, ако някой ни следи.

Другите трима мъже в стаята бяха толкова учудени, колкото и самата аз. Взех шишенцето.- Благодаря. - очакването за краткотрайния маловажен сън щеше да ме направи дори повече от пряма. За

няколко часа, може би, щах да се освободя от мъката.Той ми подаде чаша вода. - Няма защо.Преглътнах препоръчителната доза и легнах на кушетката. Дървената кутия беше все още до мен, тези

думи, заключени вътре, бяха най-близкият заместител на Боунс. След няколко минути усетих как напрежението в тялото ми се смалява. Хапчетата бяха силни и имах бърз метаболизъм.

- Добра работа, момче - каза Спейд като започнах да се унасям. - Може би ще си от полза, все пак.- С Боунс се съгласихме, че искаме най-доброто за нея. - чу се тихият отговор на Тейт. - Просто се

разминавахме в това, което смятахме за такова.Боунс...Името му отекна в съзнанието ми, когато се подхлъзнах в очакващото ме безсъзнание.Може би ще те сънувам.

Врявата ме събуди. Някъде в къщата се чу писък. После стъпки от тичане. Тези звуци ме проникнаха в неспокойния съня, в който ме държаха наркотиците.

- Какво по дяволите?- чух да казва Спейд, гласът му се извисяваше.- Мамка му!Това Иън ли беше? Не можеха ли по-тихо?Имаше писък, които звучеше като Анет и в такава висока октава, че затиснах главата си с възглавницата.

Дори това малко усилие ме изморяваше. Ако можех, щях да се оплача от суматохата. Искаха да спя, но тогава защо вдигаха такава врява? Лицемери.

Имаше писъци от Анет, които не можех да сбъркам, в силен, неразбираем изблик. Чух нещо да пада на пода наблизо. Замъгленият ми разсъдък реши, че това може би е Тейт. Той балансираше назад на краката на стола си, когато припаднах. Може би се бе наклонил и изгубил разновесието си. Това все още не обясняваше неговото смотолевено изречение:

- Трябва да се шегуваш...Сега имаше необуздан хор от гласове, многобройни врати, които се блъскаха и толкова шум, че отворих

едното си око със затруднение. Над всяка друга дума едно име най-накрая ме прониза, като ме накара да се свия на кълбо в кушетката.

- Криспин!- ... имам нужда да видя съпругата си. - беше всичко, което чух преди да започна да крещя, залитайки към

масичката за кафе в сляпо безумие да изтичам към този глас. Очите ми бяха отворени, но нефокусирани, всичко беше в неясно, двойно очертание, което правеше фигурата, крачеща към мен, да изглежда повече като видение, отколкото като мъж.

Нечии ръце ме обгъргаха като ме притиснаха в тяло, което се сблъска толкова силно в моето, че се стоварихме на пода. Лицето ми беше приклещено до гърло, вибриращо с този познат акцент.

- ... толкова ми липсваше, Котенце, обичам те...

89

Това е сън, хрумна ми. Един сън и ще благодаря на Дон от дъното на душата си за този фалшив шанс да прегърна Боунс отново. Бог да благослови модерната наука и тоновете кодеин смесен с успокоителни.

- Ти си мъртъв, - изрекох. - Иска ми се наистина да си тук...- Остави ме насаме с нея. Всчики, моля ви, дайте ни един момент. Чарлс.Нещо бе прошепнато твърде ниско, за да го чуя, въпреки че, тъмната глава на Спейд се наведе, докато не

докосна брадичката ми. Той кимна веднъж и целуна бледото лице, все още неразличимо за мен.- Всичко, приятелю.- Моля те, не ме събуждай. - помолих се, ужасена, че някой ще ме изтръгне от съня ми. Сграбчих

фигурата, която изглеждаше толкова реална, стискайки очи силно.- Само още малко.- Не сънуваш, Котенце. - О Боже, устните му покриха моите с целувка, която разби сърцето ми.- Тук съм.- Те те видяха мъртъв и треперещ, и ти не си истински...- реалност и объркване се смесиха в едно,

нарастващи от хапчетата и двойно от шока.Занесе ме на дивана. - Това първо, разговор после.- каза той като счупи чашата ми с вода и разряза дланта си с нея. Нямах

голям избор, след като я допря до устните ми в следващия момент. С всяка капка, която преглъщах, опианеното ми съзнание започваше да се прояснява, докато можех ясно

да видя Боунс коленичил пред мен. Пръстите ми потрепераха, когато го докоснах, наполовина оплашена, че това е друго заклинание на Патра. Такова, което щеше да завърши с тялото му, жестоко разпадащо се пред погледа ми.

Боунс хвана ръката ми и я стисна. Поглъщах го с поглед. Като изключим косата му, която бе шокиращо бяла, изглеждаше по същия начин.

Кожата му както винаги беше пламенна и тъмно-кафявите му очи бяха впити в моите. - Наистина ли си тук?Не можех да се отърся от страха, че той е мираж. Какво ако повярвах и тогава се събудех и откриех, че е

било сън? Нямаше да го понеса. Щях да полудея.Във внезапно отчаяние, взех едно от назъбените парчета стъкло и го забих в крака си. Боунс го отскубна,

втрещен.- Какво правиш, Котенце?Мигновената туптяща болка бе най-удивителното нещо, което някога съм усещала, защото значеше, че не

сънувам. Някак, Боунс наистина беше тук. Контролът, който имах през последните дни се изпари и избухнах в сълзи, мятайки се към него, дори когато се опитваше да ме отблъсне, за да излекува крака ми.

- Ти си жив, жив си....!Не можех да спра да го повтарям, въпреки че хълцах в сподавен плач. Протегнах ръце към него, усещайки

същите твърди черти на тялото под дрехите му. Отчаяна да почувствам кожата му, разкъсах тениската му, нови ридания дойдоха от успокоителното бръмчене на сила от голата му плът.

Боунс ме прегърна силно. Шепнеше нещо в ухото ми, но не можах да го разбера. Скръбта и агонията от изминалите няколко дни ме заляха, превръщайки се в щастие и ме разтрепераха с интензивността си. Целият емоционален контрол, с който се гордеех, че притежавам, бе разбит, но не ме беше грижа. Всичко, което си мислех, че съм загубила, изведнъж беше точно пред мен. Държах Боунс така, сякаш щях да умра, ако го пуснех, което описваше точно как се чувствах.

Може би бяха минали няколко минути; усещах ги сякаш бяха секунди. Боунс ме отдръпна от себе си достатъчно, за да ме целуне отново и наклоних устни към неговите, жадна за вкуса му. Придърпа ме дори по-близо, стенейки, когато увих крака около кръста му. Сега ръцете ми бяха увити около него по различна причина. Не беше желание това, което чувствах. Не, беше нужда, която се простираше отвъд страстта или непреодолимо желание да го почувствам в себе си.

Боунс трябва да го е почувствал, защото не изчака. Имаше още раздиране на дрехи и тогава невероятният екстаз от плътта му, движеща се в моята. Бях задъхана от останалите ми сълзи, притискайки себе си в него, сякаш исках да го смачкам и тогава го целунах докато не се замаях от липсата на кислород.

Беше бърз и експлозивен. Боунс свърши непосредствено след мен със стон на удоволствие, който беше повече от примитивен. Сърцето барабанеше в гърдите ми, което, като се има предвид всички химикали в организма ми, може би беше опасно. Не, че се интересувах. Можех да умра точно сега и все още щях да смятам себе си за най-голямата късметлийка.

- Не знаеш колко много ми липсваше, Котенце.- промърмори Боунс.- Всички се върнаха.- издишах със силна болка от спомена.- С изключение на теб. Позвъних ти. Патра

отговори. Тя каза...Спрях. Това повдигна главния въпрос, който от шока и щастието ми да го видя, се забави.- Боунс, какво се случи?

90

С цел да не го повтаря многократно, Боунс извика всички след като взе нови дрехи за двама ни. Седях на кушетката, пиейки студено кафе и опитвайки се да се отърся от последната неяснота в мозъка си. Кръвта на Боунс победи предизвикания от наркотиците сън, но да си кажа, все още се усещах, че не е за подценяване.

Когато Боунс позволи на останалите да се върнат в салона, той бе погълнат от масова прегръдка. Човекът, който почти разчисти пътя към него с оръжие, беше Анет. Тя го обгърна с ръце, целувайки го по устата, преди той да се обърне с извинителен поглед към мен.

- Не завиждам. - казах, за пръв път без да ревнувам. - Тя беше толкова отчаяна, колкото и аз през последните дни.

Когато Анет го освободи накрая, Менчерез постави ръце около него с учудено изражение, докосвайки новата му бяла коса.

- Никога преди не съм грешал във виденията си - започна той. - Видях те да изсъхваш.- Не се тормози, нямаш отбелязана черна точка - отвърна Боунс. - Но ще стигнем и до това. Благодаря ти

за почитането на нашето споразумение. Няма да го заабравя.Иън беше следващия, прегърна Боунс с подсмихване, което звучеше пресипнало от вълниние. - Проклет чекиджия такъв, съпругата ти трябва да ти изпече задника за този подъл номер!Боунс го потупа по гърба. - Ти си все още тук, друже. Внимавай... още има опасност да станеш почтен мъж.Останалите вампири в къщата също изразиха благодарността си да го видят отново. Част от мен мислеше,

че трябва да бъда смутена, като се има предвид, че всеки един би трябвало да е чул както емоционалния ми срив, така и физическата част от нашата среща, но не ми пукаше. Благоприличието ми можеше да гори в ада... Нямаше да съжалявам дори за миг за това, че съм се възползвала от шанса да покажа на Боунс колко много го обичам, нито от сълзите ми или от нещо друго. Живота бе толкова ужасно кратък, за да бъдеш загрижен за останалата част.

Накрая Боунс дойде и седна до мен. Поех ръката му, все още се нуждаех да го докосна, за да се уверявам, че е истински.

- Върнах се, за да преследвам посления вампир, както всички знаете - започна той. - Той се хвърли на покрива на един минаващ влак. Последвах го и скачахме от кола на кола, когато усетих другите. Патра беше там с цяла кола, пълна с повелители. Умната кучка знаеше, че ние не можем да я усетим докато не пристигнa влака. Те се струпаха на покрива и идваха за мен. Това беше блестяща засада. Да се опитваш да се биеш в ръкопашен бой върху движещия се влак, докато избягваш сребърните остриета, е трудно.

Безгрижният начин, по който Боунс обясняваше такъв убийствен сценарии, ме накара да го гледам в захлас.

- Защо не скочи и не избяга?- Арогантност. - отговори отчетливо той. - Патра беше толкова близо. Всичко, което трябваше да направя,

бе да съсека нейните охранители и тази война щеше да завърши точно там. Затова продължих след тях и когато бяха останали само шест повелители, се случи. Един от тях хвърли острие към мен, което се заби право в сърцето ми. Болката ме събори на колене. Приятелчето незабавно се върна в колата, казвайки на Патра, че ме е убил. Аз също мислех така, но той забрави да завърти ножа.

Бях поразена от тази картина, едва когато нещо мокро не докосна пръстите ми и осъзнах, че дълбаех с нокти в ръката му толкова силно, че му бях пуснала кръв.

- Извинявай - прошепнах.- Помня, че си помислих, че с мен е свършено и бях много раздразнен от това. Успях да издърпам

острието, но не бях в състояние да се защитя. Тогава почувствах най-странния вид сила, дори когато съзнанието ми беше замъглено и не можех да чувам. Последното нещо, което помня е, че бяхме над един мост и се претърколих от влака във водата. После нямаше нищо. Докато не дойде кръвта.

Боунс нададе мек сумтеж на разкаяние.- Бях носен надолу по течението. Един бедняк ме намери, вероятно, за да провери дали имам нещо

ценно в джобовете и се събудих с тялото му в ръцете си. Бях разкъсал гърлото му и пил от него до последната капка, горкият човек. Имаше приятел наблизо и пих и от него, преди достатъчно от разсъдъка ми да се възвърне, за да спра. Когато видях ръцете си... бях ужасен.

Боунс спря, за да протегне ръката си и да я разгледа. Не видях нищо необичайно. Устните му се изкривиха.

- Костите ми се виждаха, сякаш бях частичен скелет. Не можех да се концентрирам върху нищо, едва виждах, чувах или помирисвах и бях слаб като агне. Когато слънцето изгря, изгубих съзнание отново.

- Какво по дяволите ти се е случило?- настоя Иън.- Никога не съм чувал подобно нещо.- Аз съм - каза тихо Менчерез. - Остави го да довърши.- Събудих се след като слънцето бе залязло и непознатата ми компания се пробуди по същото време.

Опита се да избяга, но сграбчих глезена му. Можех да говоря, не много разбираемо, но достатъчно. Казах му

91

да ме заведе до някой телефон и тогава ще го пусна. Момчето беше вкаменено, разбира се. Тук един убиващ, наполовина разложен скелет не пускаше крака му, бях смаян, че не се строполи от сърдечен удар. Изчакахме доста след полунощ, така че да бъде по-малко противно за бездомния мъж да бъде видян да рита труп по пътя към уличния телефон.

Представих си картината по доста необичаен начин и започнах да се смея. Това беше най-странното нещо, което съм чувала.

- Пристигнахме при уличния телефон, но човекът нямаше никакви монети за обаждането. Съзнанието ми все още не функционираше както трябва... това не ми беше хрумнало. Всичко, което знаех бе, че трябваше да отида на безопастно място. Дадох му да звънне на няколко подбрани номера, но той ми каза, че всички проклети номера са изключени или не отговарят. Помнех само няколко от тях: твоят, на Менчерез, на Чарлз..., но всички вие сте били в критичен момент и не можехте да бъдете открити. Имаше един последен номер, който си спомних и той работеше. Свързах се с Дон.

Чичо ми? Това ме накара да примигна от изненада.Боунс изсумтя мрачно. - Да, той също беше изненадан. Дон каза, че не звучи като мен, добре, това беше вярно. Припомних му

денят, когато се срещнахме, казах му, че исках да обеля кожата му като портокал - някак си си спомних - и че ще го направя ако продължи да спори за това, кой бях. Дон поговори с човека, той му даде нашето местонахождение и каза, че ще дойде. Така че, за да не бъда изложен на улицата, мъжът ме хвърли в един контейнер. Около два часа по-късно Дон отвори капака. Когато го видях казах: „Отне ти много време, стари човече” и той накрая повярва, че това бях аз - въпреки че ми каза, че едно дехидратирано парче месо, като мен, трябва да бъде по-почтително. Дон ме изтегли в един ван и ми даде банки, пълни с кръв. Изпих всичките, но все още не бях себе си. Дон ме върна обратно в лагера със себе си и продължи да ми дава кръв. Отне ми цели дванадесет часа да се възстановя.

- Той защо, по дяволите, не ми се обади!Това бликна от устата ми въпреки прелялата благодарност към чичо ми. Дон не харесваше Боунс, никога

не го е харесвал, и все пак бе спасил живота му. Нямаше нищо, което да направя, за да му се отблагодаря някога за това.

- За начало, той не знаеше номерата, на които да звънне, Котенце. Не знаеше техните имейл адреси, а и ти не проверяваш своя, защото той опита това. Също така, понеже не се излекувах веднага, не беше сигурен дали щях да се възстановя изобщо. Затова Дон не искаше да ти дава фалшива надежда. Около час след като се възстанових, Тейт позвъни на Дон да потърси рецепта за теб. Дон ми каза къде се намира аптеката. След като отидох там, проследих миризмата на Тейт от аптеката обратно до тук.

Имаше нещо в гласа на Боунс, което ме накара да осъзная със закъснение, че имаше един човек, който липсваше в стаята. Дори майка ми се мотаеше на прага, преструвайки се, че не я интересува историята с толкова подробности.

- Къде е Тейт? И защо Дон не му се е обадил, когато е разбрал, че си по-добре? Чичо знаеше, че той е с мен.

Боунс срещна очите ми. Имаше съжаление в погледа му...и твърдост.- Дон не позвъни на Тейт, защото аз му казах да не го прави. След всичко, не исках човекът, който се опита

да ме убие да разбере, че все още съм жив.

25.

ДУМИТЕ НА БОУНС ПРОНИКНАХА В СЪЗНАНИЕТО ми и станаха още по-зловещи, когато Спейд се завъртя в стола си. Когато видях Боунс за пръв път, той промърмори нещо на Спейд, което не успях да чуя. И все пак, бях толкова завладяна от това, че Боунс е жив, че не бих забелязала стадо слонове, като оставим настрани шума от борба...

- Къде е Тейт?Удивително как можех да бъда изпълнена с радост и в същото време бясна. - Не е мъртъв. – отговори Боунс. – Заключен е докато не признае предателството си, а после ще го убия

заради него.- Мислиш, че гарата е била капан? – имаше смисъл. Идващият влак с домакина си вампир повелител и

една много гадна египетска кралица беше прекалено удобно.- Само тези от нас в стаята занаеха за плана, като изключим естествено Дейв и Купър, и не излиза да е

един от тях. През повечето време Дейв беше заключен в кутията с Хуан, а Купър няма изгода да ме види мъртъв. Тейт е единственият, който ще рискува всичко, за да умра по такъв начин, че ти да не пострадаш. Любовта му към теб го е подтикнала към това предателство и искам да чуеш признанието от собствените му устни. Тогава ще го убия бързо за твое добро.

92

Не. Не е той.Боунс чу отричането в ума ми и въздъхна:- Съжалявам, скъпа, знам, че те е грижа за него...Затръшнах щитовете на място, където пазеха мислите ми, не заради Боунс, а заради другите два вампира

в стаята, които можеха да ги чуят. Нямаше начин да повярвам, че Тейт би могъл да направи подобно нещо. Той можеше да дразни Боунс и да бъде задник понякога, но не би го предал на Патра. Просто не можех да повярвам на това.

Което остави някой друг в стаята като истинския виновник- Тейт няма да ходи никъде, нали?Спокойният ми въпрос накара Боунс да ме погледне странно.- Не.- Тогава нека не се занимаваме с него сега. Ако Тейт не признае, че го е направил, няма да се

безпокоиш с убийството му. Ще го направя сама.Всичко дотук беше истина, освен че не се отнасяше за този случай. Ако Тейт изобщо беше опитал да убие

Боунс, той щеше да го предизвика на честен двубой. Щеше да изгуби, естествено, но да бъде подмолен просто не беше в негов стил.

- Менчерез – започнах, – каза, че нещо подобно на случилото се с Боунс е станало и с друг вампир. За изсушаващото нещо.

Менчерез остави студените си преценяващи очи да срещнат моите и в този момент разбра две неща. Той видя през моята липса на тъга заради Тейт и също не вярваше, че е бил той.

Ридай.Думите проблеснаха в ума ми, сякаш бяха прошепнати в ухото ми. Стоманеният поглед на Менчерез не се

поколеба и аз се дръпнах назад в шок дори, когато се съгласих. Все още не бях овладяла емоциите си.Позволих на няколко сълзи да паднат, големи пълни капки на лицемерие се плъзнаха по бузите ми. Да се

преструвам на слаба. Понякога това беше най-доброто нападение.- Моят господар Тенох имаше подобен дар – каза ясно Менчерез. – Той можеше да манипулира

тялото си да изглежда изсушено, за да убеди, който и да е около него, че е мъртъв. Трябва да си наследил от мен повече, отколкото предполагах, Боунс, когато споделих силата си с теб. Отнемаше дни на Тенох да се възстанови от последствията, ще бъдеш голям късметлия да си върнеш силата отново в рамките на две седмици.

Менчерез стана, елегантен и авторитетен.- Ще държим предателя затворен. Ти се нуждаеш от кръв и сън. Ще запазим новината, че си жив,

докато не си напълно излекуван. Моля те, вземи моята стая. Звукоизолирана е, така че няма да бъдеш обезпокояван от шумовете в къщата.

Браво! Исках да пляскам, но задържах комплимента си подтиснат под голям брой щитове. Ти, непочтен гадняр, може и да започна да те харесвам.

За да добавя към камуфлажа подсмъркнах:- Заведи ме в леглото, Боунс. Много съм уморена.Той вдигна мен и него с едно плавно движение.- Менчерез, ще ме упътиш ли?Боунс ме изнесе навън от вниманието. Когато минахме покрай майка ми, която все още мотаеше до

вратата, Боунс спря, за да и отправи дръзка усмивка.- Помисли си, че най-накрая си се отървала от мен, нали?Тя отвори уста, спря, после я затвори. После още повече ме изненада като се махна от пътя без да е нужно

да бъде изблъскана настрани. За нея това беше еквивалента на възторжено посрещане.- Мръсно животно. – каза, когато бяхме почти извън погледа й.Той изсумтя развеселено без да забавя крачка:- Аз също се радвам да те видя отново, Джъстина.Менчерез ни последва в голямата спалня с неясен коментар за взимането на някои от нещата си.- Просто трябва да взема тези предмети преди да ви оставя на съня ви... – каза той с нормален глас

преди да затвори вратата зад гърба си. – Боунс, Кат е права. Не е Тейт.Бях изненадана, че и Менчерез се чувства така, но не се усъмних. – Той няма да направи това. – съгласих се.- Защо не? – изръмжа тихо Боунс с раздразнено несъгласие. – Това е единственият му шанс да те има.

Ако аз бях Тейт, щях да се искам заровен дори ако трябва да предам всички около мен, за да го направя!- И ще съжаляваш. – каза Менчерез.За секунда видях болка да минава през лицето му и се зачудих, дали мислеше за убийството, което е

извършил преди всичките тези години.

93

- Да убиеш съперника си не ти гарантира щастие. Вместо това, понякога съсипва всеки шанс, който имаш. Спомените за мъртъв човек съдържат много повече сила, отколкото раздразнението от живите.

Зяпнах Менчерез. Лицето му беше отново празно, неиздавайки нищо, но всички знаехме какво има предвид.

- Ако не бях споделил силата си с теб – започна Менчерез. – щеше да бъдеш убит на този влак. Трябва да ми се довериш, защото някой под този покрив разчита на ревността ти да те заслепи.

Боунс запристъпва с къси крачки.- Какво имаш предвид с това, че един от хората, които обичам като братя, заговорничи срещу мен.

Единственото логично е, че е Тейт.- Може би си прав.Боунс беше толкова изненадан от това, че спря да крачи.Приближих се към него, потривайки с пръсти скулите му.- Ако си прав – продължих, – тогава предателят е заключен и не може да навреди повече. Ще бъда

огорчена, че приятелят ми е направил такова ужасно нещо и ще го убия. Но ако грешиш... тогава тук има човек, който е отчаян да не бъде хванат. Замаян от това, че си жив. Безумен за това, какво ще направиш ако разбереш кой е. Ако грешиш, всички сме в купчина лайна. Така че, какво си готов да заложиш, че си прав?

Боунс се втренчи в мен с проникващ, прикрит поглед.- Знаеш, че няма да поема риска. Добре тогава. Който и да е ще иска да докладва на Патра, че все още

съм жив и също най-вероятно ще се опита да спре Тейт преди да ме е убедил в невинността си. Нуждаем се от повече хора, за да спрем това.

Менчерез кимна:- Междувременно, да оставим този човек да се чувства сигурен, че вината е паднала върху Тейт. Ще го

държим там, където е. Кого искате да включим в това?С други думи, на кого вярвате с животите на всички?- Чарлз, естествено. Ако той е къртицата, ще го пробода сам. Родни също.- И Анет. – казах. – Когато си мислеше, че си мъртъв, каза, че не може да живее без теб.Менчерез тръгна към вратата.- Не мога да остана още, ще бъде подозрително. За твоето възстановяване... преувеличих. Тенох

можеше да се възстанови в рамките на час и да си възвърне цялата сила в рамките на два. Ще се оправиш най-много за ден, но ги остави да си мислят, че си слаб.

- Дядо, - Боунс го спря на вече отворената врата – още веднъж, благодаря ти.Менчерез се усмихна. За момент това го направи да изглежда по-млад от Боунс, в рамките на човешката

външност. С неговата пращяща аура от мощ, никога не го бях забелязвала.- Пак заповядай.

С Боунс се изправихме един срещу друг в стаята. За пръв път не знаех какво да кажа. Трябваше ли да минем през списъка на възможните заподозрени? Да разискваме още невинността на Тейт срещу вината му, заради това, че Боунс още не изглеждаше убеден. Или да забравим всичко от посоченото по-горе и да се опитаме да спим както се предполагаше?

- Някой обади ли се на Дон да му каже, че си ме настигнала?Това спечели подхвърлянето на ези-тура и дори не беше в листа с мислите ми.- Не, но той може да почака още малко. Ела легни с мен, не копнея за нищо така, както за ръцете ти

през изминалите дни.Боунс ме издърпа на леглото с него, прегръщайки ме под одеалото. Протегнах се като докосвах

разрошената му бяла коса. Плътта на Боунс беше студена срещу бузата ми, кожата му стегната и гладка. Изглеждаше невъзможно, че не толкова отдавна беше изсушена.

- Тялото ти остаря почти до момент на истинска смърт. Затова косата ти е бяла, нали?- Да. Предполагам.Тогава разбрах, гледайки гладкото му, красиво лице и тази чисто бяла коса, която го обграждаше, че нито

един от нас не би трябвало да е жив. Боунс бе почти убит от нож в сърцето си и добавете още една крачка по камената тераса за мен, и той щеше да се върне, за да намери тялото ми разбито далеч от съживяването.

Понякога има моменти, когато нещата са кристално ясни. Когато отговорът изглежда така очевиден, се чудя как не ги бях забелязала преди. Когато си мислех, че Боунс е мъртъв, нищо друго нямаше да има значение освен това, да се уверя, че виновниците ще си платят. Не се интерсувах, че ще се наложи да напусна работата си, за да се справя с отговорността за неговата линия и да отмъстя за смъртта му. Не, щях да приема това за даденост и щях да се обадя на Дон, за да му кажа, че повече няма да се върна.

Сега, обаче, с Боунс жив, можех да се върна към работата си. С изключение на това, че не исках. Нямах намерение да оставям Боунс на заден план, защото животът му означава за мен по-малко, отколкото

94

предполагаемата му смърт. Какво правиш, когато получиш втори шанс... или в моя случай, трети или четвърти?

Не го пропиляваш, ето това.- Нещата ще се променят. – казах.Може би Боунс го беше чул в гласа ми. Можеха да бъдат нишките, които се оформяха в съзнанието ми,

защото очите му се отвориха дори преди да кажа следващите думи на глас:- Напускам работа.

26.

СПЕЙД ПОСОЧИ С ПОГЛЕД ЧАСОВНИКА, а после и чинията върху масата.- Закуската ти е студена.Аз също погледнах към часовника. Трябваше да слезем преди час. Някои неща имаха по-голям приоритет

от храната.Седнах на масата пред това, което предполагах, че е чинията ми. Сиренето Бри приличаше на восък вътре

в кроасана, яйцата бяха спаружени, а чушките в бульона бяха загубили какъвто и блясък да бяха имали. Родни сложи нов чайник с кафе да заври, като очевидно си мислеше, че предишният бе загубена кауза.

Усмихнах се на Спейд. - Не се тревожи, със стайна температура е. Любимата ми.Изядох храната си с голям апетит, докато Боунс отиде със Спейд да потърсят течна закуска. Щом като се

скриха от погледа ми, Анет се присъеди към тях. Бодигарди. Тъй като Менчерез беше в стаята до кухнята, аз бях защитена. Освен това не залагах, че Родни е изменника. Или изненадващо, на другия вампир, който се промъкна.

Влад седна до мен като игнорира враждебния поглед на Родни.- С цвета, който се върна на лицето ти – отбеляза Влад. – Боунс не е единствения, който изглежда

възкресен.Наклоних се назад, за да отпия от кафето си. Той преценяваше чашата пред мен с язвителна усмивка.- А, гореща чаша кофеин. Трябва да ти е нужен след още една нощ без сън.Усетих цвят да гори по бузите ми. Влад се подсмихна като почисти изискано ноктите си.- Наистина, Кат, не трябва да изглеждаш толкова шокирана. Звукоизолираното не е умоизолирано, а

телепатията минава дори през най-дебелите стени. Едва успях да спя с всички тези викове, които звучаха в главата ми.

Боже Мой, не бях помисляла за това. Това трябва да е чувството ако някой ти намереше секс касетата.- Свършено е някога да имаме покана за гостуване в къщата ти. - установих, внезапно очарована от

чашата си за кафе. – В тази посока, си мислех, че почти те харесвах. Вече го преодолях.Влад се ухили и беше вълчо и чаровно.- И, в тази посока, тъжа от факта, че възможността да разширим приятелството ни е отминала. Не съм

глупак като другия. Никога няма да напуснеш Боунс. Момчето трябва да осъзнае това и да продължи с живота си.

Сковах се. Това, което изречението му ми каза, беше, че Влад също не мисли, че Тейт е предателя. Ако го смяташе, Влад щеше да знае, че Тейт нямаше да има бъдеще, за което да се тревожи.

- Задължена съм ти.Изражението на Влад стана сериозно също толкова бързо, колкото и смяната на темата.- Щеше да си, обикновено. В този случай, все пак, това е дългът на моята уговорка и не изисква

заплащане от теб.- Хайде, Влад, имаш деградирал характер. Великодушието не е най-добрият ти цвят.Той се усмихна.- Доста вярно. Преди каза, че си чела историческия ми разказ? Тогава знаеш, че бях женен. В една

битка близо до дома ми, бях ударен в главата. Щеше да бъде фатален удар, но бях вампир от няколко седмици. Зората дойде и аз спах, както всички нови вампири правят, с чело все още спечено от кръв. Мъжете ми решиха, че съм заколен. Войник изтичал до къщата ми, за да каже на жена ми за смъртта ми. Знаеш какво се случи после.

Да, знаех. Тя скочила към смъртта си от покрива на замъка, като си мислела, че така ще се пощади от вражески плен или по-лошо.

И почти шесттотин години по-късно, Влад се бе намесил, за да ме спре да направя същото.Тази белязана ръка се плъзна през масата до моята.- Съпругата ми е стояла сама на този покрив, когато аз трябваше да бъда там. Не ѝ бях казал какво съм.

Вече я бях ужасил с това, което бях направил, за да опазя хората си. Страхувах се това, че не съм вече човек, 95

ще увеличи дистанцията помежду ни. Планувах да ѝ кажа след време... но изведнъж вече нямаше време. Откакто я няма съм направил още много неща, които трябваше да я отвратят, но онзи ден с теб... усетих, че ми се усмихва. Не се бях чувствал така от много дълго време.

Той стана рязко.- Не пропилявай това, което имаш. Ако го направиш, ще прекараш остатъка от дните си съжалявайки.

Боунс никога не трябва да се страхува да ти покаже всичко, което е, въпреки че е опърничав уличен селянин, който е възнаграден далеч по-богато, отколкото заслужава.

Последната част бе по-силна, защото по звука от премерената крачка отправена към нас, Боунс се връщаше. Усмихна се криво на Влад.

- Дребнав си, нали?- Разбира се. Заедно с всички други мои жалки качества. Но, Катрин... – той се наведе по-близо, докато

само аз можех да го чуя. – Никога нямаше да ти позволя да скочиш.Веднага след това Влад си тръгна, като мина през другия изход на кухнята, за да избегне срещата с Боунс.

Този път, помислих си, беше малко, заради тяхната взаимна неприязън и повече, заради това, че той искаше да избегне още от неговата благодарност. Сякаш беше отегчително да му напомнят, че е направил добрина.

Боунс влезе в кухнята, гледайки от отстъпващата фигура на Влад обратно към мен. После завъртя очи.- Дявол да ме вземе, Котенце, не ми казвай, че харесваш този високомерен мръсник?На устата ми се разтегли усмивка.- Да, един вид го харесвам.

Предната нощ Боунс ме беше уверил, че Тейт е задържан с удобства и не е обект на малтретиране. Когато го видях в малката килия, която най-добре се описваше като тъмница, бях бясна.

- Това е твоето разбиране за удобства? Какво е малко неудобство за теб, седмия кръг на Ада?Боунс не трепна от горещия ми тон. Той преценяваше окованата и кървава форма, заварена за стената

пред нас.- Той не е ранен, просто задържан. Кръвта по него, без съмнение, е от снощи. Макар, може би, той

предпочита меко легло и приятен врат, от който да смуче, почти не е тежко мъчение, като се има предвид какво направи.

Това беше казано с ясен, хаплив тон, който лесно би могъл да бъде чут от всеки подслушвач. Противопоставих се на импулса да настоя Тейт да бъде свален. В края на крайщата, все още имаше истински предател на свобода и не знаехме кой е той.

- Ти си копелето с най-голям късмет на света.Беше промърморено с нищо по-малко от омраза от Тейт. Очите му бяха чист смарагд, когато светеха към

Боунс.Боунс се засмя.- Знаеш ли, друже, когато се събудих тази сутрин с нея, спяща в ръцете ми, наистина се почувствах

голям късметлия.Тейт го прокле, опъвайки се в скобите си.Иън се подсмихна и потупа Боунс по гърба. Той беше пазача предната нощ.- Човекът те върти на жарава откакто се върна, Криспин. Прекарах си доста забавно да го слушам. А,

Родни, не е ли твой ред вече? Господи, скапан съм.- Благодаря ти, Иън, вземи си почивката. Ще говорим по-късно.Въпреки че, Иън не беше в топ две, или дори три, Боунс го сложи високо в списъка на останалите хора,

които не мислеше, че са опитали да го убият. Мислех, че Иън е способен на това, но Боунс не се съгласи. Тъй като Тейт беше отговорност на който и наистина да го беше направил, трябваше да имаме надеждни пазачи за него.

Мястото се опразни от всички освен от Родни, Боунс, Тейт и мен. Бяхме под земята в запечатана част със само една врата за влизане или излизане. Това щеше да бъде единственият ни шанс да говорим, защото след това нямаше да изглежда правдоподобно. Но сега щеше да има смисъл, че искам да се изправя пред Юдата на Боунс.

- Как можа да направиш това, Тейт? – попитах. Звукът пътуваше добре с ехтящия коридор, водещ до тази стая, така че шепненето щеше да бъде прекалено очевидно.

- Мразя го, но не бях аз. – отговори Тейт.Идърпах малък бележник и химикалка изпод пуловера си. Тейт гледаше предпазливо. Кимнах към Родни,

който освободи една от ръцете му от оковите. Да го пуснем изцяло щеше да предизвика прекалено много шум, а Боунс все още беше предпазлив. Не искаше Тейт да бъде свободен около мен, като не се доверяваше ако той предпочита да ме види мъртва отколкото с него. Все още си мислеше, че Тейт е виновен без значение колко не се съгласявах с това.

96

Бързо надрасках няколко думи върху хартията и я задържах Тейт да ги види.„Вярвам ти”Очите му се насълзиха. Всичко, което можех да направя, беше да не го прегърна и да не му кажа, че ще е

добре. Той тръсна глава и Родни му донесе химикала, като държеше бележника, за да може да пише.- Виж, не ти вярвам, приятел.Каза Боунс без следа от отрова и всеки, който подслушва би си помислил, че отговаря на отрицанието на

Тейт към мен. Родни хвърли отвратен поглед към страницата, върху която бе писал Тейт, преди да ми го подаде.

„ Обичам те, Кат”- Пет пари не давам в какво вярваш, потайна английска мръстнице. – беше, което каза на Боунс.Е, искахме това да звучи достоверно, помислих си иронично. Поне това е покрито.- Искаш ли да знаеш какво си мисля, тъпако? – започна Тейт. – Мисля, че измисли смъртта си, за да я

пратиш в спирала от мъка, а после като по чудо се появяваш и хвърляш вината върху мъжа, когото мразиш. Винаги си искал оправдание да ме убиеш откакто се върна в живота ѝ. Писна ти да чакаш, нали?

Премигнах. Тейт определено мина по другия път в измисляне на обяснение.Боунс изсумтя грубо.- Мислиш ли, че щях да я нараня така просто, за да те убия? Идиот.Не заради това сме тук! Написах го и го размятах пред Боунс, като забравих във вълнението си, че можех

просто да го помисля към него.Боунс дори не спря да погледне.- Не си достатъчно силен за нея дори наполовина, друже. Искрено, заговорничейки за убийството ми е

най-впечатляващото нещо, което си правил. Придържаш се към историята, че не си ти? Тогава ще се върнеш право в това забравено място, където тя никога няма да те забележи. И така, какъв си – предател или жалък загубеняк?

Беше подвеждащ въпрос, естествено. Единият отговор щеше да го убие, а другият, според унищожителната аналогия на Боунс, емоционално да го освободи. Имаше няколко точки на твърдение, за които исках да поспоря с него, но това можеше да почака до по-късно.

Тейт блестеше към него с дори повече ярост от преди, което казваше нещо. Боунс чакаше с подигравателно извити устни. Все още драсках върху бележника, когато Тейт проговори:

- Нека да сме наясно с едно нещо... ако ме убиеш, няма да е защото съм направил това. Не съм те издавал на Патра, въпреки че хубаво за този, който го е направил. Ако ме убиеш, ще е защото те е стах, че ако не го направиш, един ден може да я гледаш как си тръгва с мен. Така че пак се връщаме на теб, Пазителю на криптата, кое ще е?

Тъмно кафявите очи, които можеха да ме разтопят, сега бяха матови и ледени.- Дадох ти шанса да си издължиш дълговете с достойнство. Ти отказа. Добре тогава, нека бъде по твоя

начин. Ще останеш окован тук, без храна, без компания, докато гладът и самотата не те размекнат. Ще видим какво отново имаш да кажеш след месец или повече. Оставете го сам с лъжливостта и безгръбначието му. Междувременно, аз ще се радвам на компанията на съпругата ми.

Боунс хвана ръката ми. Съпротивлявах се достатъчно дълго, за да задържа надрасканата страница и Тейт да я прочете, докато Родни приковава ръката отново на място.

Обещавам, че ще открия кой е, но ако някой друг, освен мен или Боунс дойде в тази стая, ще викаш колкото високо можеш.

- Не се тревожи, Кат. – каза Тейт с капка хумор.- Ще бъда точно тук.Когато Родни затвори вратата зад нас, се завъртях към Боунс. Още ли мислиш, че е той? - настоях.Той се втренчи в мен с конфликт от емоции, минаващи през лицето му, нито една от тях приятна. Накрая

той поклати глава.Не.

27.

ОТ ТРИНАДЕСЕТТЕ НИ НЕМЪРТВИ ЗАПОДОЗРЕНИ , ограничихме бройката до четирима. Това беше изключително болезнен процес за Боунс, тъй като всеки един от тях бе прекарал не по-малко от век с него и той считаше всички тях за близки приятели. Цезар също не беше подозирал Брут, а вижте докъде го бе докарало това. Затова Боунс трябваше да бъде безмилостен в оценките си.

Зиро беше в списъка, въпреки неговата привидна славянска преданост, следван от Тик Ток, Ратлър и Док, с който заподозрените завършваха. Влад той запази като потенциална алтернатива.

Докато аз закусвах, Боунс най–накрая се беше обадил на Дон, за да му извести, че е пристигнал. Чичо ми, разбира се, попита за Тейт и получи груб отговор, че той все още не е сбръчкан, „за в момента” . Можех да си

97

представя как малките сиви косъмчета биваха изтръгвани от веждите на Дон по време на този разговор. Дон обичаше Тейт, но беше реалист. Той знаеше какво ще се случи, ако Тейт беше виновен за това престъпление. При вампирите нямаше условно освобождаване.

За да подкрепи описанието на Менчерес за бавно възстановяване, Боунс се движеше със забележителна мудност, в сравнение с обичайните си дебнещи крачки.

Ние прекарахме следобеда на дивана, докато Менчерес му помагаше да наваксва, обяснявайки му за случилото се по времето, когато бе считан за мъртъв. Накратко, но без да щади детайли, Менчерес описа как Патра се беше натресла на събитието в операта. Майка ми се отказа от преструвките, че не подслушва и седна на един стол наблизо. Когато Менчерес приключи, тя наруши напрегнатото мълчание.

- Каква истинска кучка, Катрин. Трябва да я убиеш.Боунс изсумтя.- Възнамерявам аз да имам тази чест.А междувременно щяхме да видим кой тук ще се опита да се свърже с Патра, за да я уведоми, че Боунс

все още е жив. Дон беше уредил подслушването на всички телефони и дори прихващането на всички външни уайърлес сигнали. Компютри, есемеси и всичко друго, освен пощенски гълъби беше конфискувано. Заради сигурността, отбеляза Менчерес, и никой не посмя да му противоречи. Когато предателят започнеше да действа, щеше да му се наложи да използва телефон и тогава щяхме да го хванем.

- Боунс, все още си блед – каза Менчерес. – Трябва да се нахраниш и да си починеш. - Правилно. – Боунс дръпна ръката ми. – Котенце, искам да ти покажа нещо.Последвах го долу до мазето, преминавайки през няколко стаи, които не си бях дала труда да разгледам

през последните няколко дни. Поне една трета от тази къща беше под земята, което беше добра аналогия за вампирите и гулите. Това, което виждаш на повърхността бе само началото, точно както и при видовете.

Двама вампири ни се поклониха, преди да задържат отворени двойните дървени врати за нас.Няколко души, всички от тях човеци, ни погледнаха, когато влязохме в това, което изглеждаше като

зоната за забавление. Някои от тях бяха на голям диван, гледайки плазмения телевизор, други играеха билярд на една от четирите маси, а петима изглежда играеха покер.

- Какво е това? – прошепнах.Помахването на Боунс обхвана стаята.- Това е вампирската версия на кухня, любима. Грижа за човеците в замяна на кръвта им - много

вампирски домове функционират по този начин. Исках да го видиш.- Заплювам си червенокоската – каза луничав млад мъж, излизайки напред с усмивка . – Ще ме харесаш,

аз съм най – вкусния.- Мислиш, че съм тук, за да се нахраня с теб? – ахнах аз, когато той си наклони главата, оголвайки врата

си.Боунс се подсмихна.- Наистина си го мисли. Съжалявам, Нийл, но тя няма да те захапе и ти не си най–вкусен. – поправи го той,

преди да сложи ръка на рамото му. – Все пак това ще свършиш работа. Макар че трябва да ядеш по–малко лук.

Наблюдавах как Нийл отиде до Боунс, който сключи устни върху врата му така, сякаш беше ходещо кексче. След минута той спря, затвори дупките и дружелюбно потупа Нийл по брадичката.

- И по–малко чесън, друже. Пил съм от италиански готвачи, които нямаха такава воня.Усмивката на Нийл не помръкна.- Най–добрата пица, която съм опитвал, белият, и тя бе пълна с чесън и лук. Съжалявам.Боунс изсумтя развеселено.- Четка за зъби, момче. Запознай се с нея или никога няма да бъдеш превърнат. Не, не ставай. – каза,

когато едно от момичетата се изправи от дивана. – Бърза разходка и потегляме.Майка ми ще припадне, ако разбере какво има под нея, помислих си смаяна. Живи снаксчета на една

хапка разстояние. - Кои са тези деца? – попитах тихо. Никой от тях не изглеждаше на повече от двадесет и нещо.Боунс ме преведе през други стаи. Имаше библиотека, компютърна стая и дори подземно джакузи. И на

всеки няколко крачки имаше спални. Някои бяха заети, други свободни, а от трети със затворени врати се чуваха непогрешимите звуци от секс.

- О, от всякакъв вид са. – отговори той. - Някои са студенти, амбицирани артисти, бегълци от лоши домове, улични деца или многообещаващи чираци. Нийл е един от тях. Иска да бъде вампир, затова показва всеотдайност, като го използват за храна или за да върши малки поръчки. Когато има група вампири, живеещи в голяма къща, обикновено се получава такава ситуация.

- Всички ли са в транс?

98

- Не , дявол да го вземе. Те съзнават какво ги задържа и защо. Бегълците получават домашно образование, място, където да живеят, както и джобни, които могат да спестят за времето, когато поискат да поемат по своя път. За собствената им сигурност обаче, не знаят къде точно се намират, нито истинските имена на тези, които ги държат. Когато си тръгнат, това, което знаят бива изтрито от паметта им. Това се случва от векове, Котенце. Както ти казах и преди, това е форма на феодализъм.

- Феодализъм? – спрях близо до една от стаите, от където се чуваше тежко дишане. – Така ли наричаш това?

- Това – Боунс кимна към вратата – е по взаимно съгласие. Не мога да говоря от името на всички домакинства, но като правило се счита за много грубо някой да използва внушение върху храната си, за да я чука. Ако си гост и направиш подобно нещо, това почти е причина за усмъртяване. Обаче ако на човека му се прище да се метне в леглото, кого можем да критикуваме? Това си е техен избор.

- Кой да критикува? Аз. Страхотно, Менчерес. Осигури всичко-което-можеш-да-изядеш по всевъзможен начин. Добро момче, Боунс, гледай да се храниш редовно. Копеле.

- Знаеш по-добре, Котенце – каза Боунс напълно сериозно. – Никога няма да се случи.Вярвах му, дори и все още противно на всякаква логика да се чувствах заплашена от лесните

възможности.- Затова ли ме доведе тук ? За да не се тревожа, че се опитваш да прикриеш нещо?- Да,това е една от причините. – Боунс започваше да се усмихва. – Главната причина, обаче, е зад теб и

оглежда задника ти, заради което ще бъде набит.- Amigo, – каза един глас с придумващ тон – не съм го виждал от дни...Завъртането ми, за да се метна към него отряза останалата част от изречението. Хуан отвърна на

прегръдката, тананикайки си на испански.- Mi querida*, съпругът ти се е върнал, que bueno*.- Да, радвам се, че и той е тук – подсмърчах аз. – А също, че и ти си тук. Как се чувстваш?Хуан се ухили. Това беше обичайното му развратно ухилване, което ми напомни, че промяната не беше

променила същността на този човек.- Чувствам се прекрасно, а ти си още по–красива през новите ми очи. Погледни кожата си. Великолепно.- Това е всичкото докосване, което ти е позволено, друже.Боунс го удари леко, отмествайки го крачка назад. Хуан не спря да се хили.- Трябва да ти благодаря за много неща, amigo, но най-вече за това. Направи жените по-привлекателни за

мен, ах .. техния аромат. Ударите на сърцата им. И техния вкус... – той затвори очи. – Възхитително.Не можейки да повярвам, погледнах Боунс. - Превърнал си го в още по-голямо прасе.Боунс сви рамене.- Просто е малко зашеметен от новите усещания. Ще свикне. Или ще бъде кастриран, ако се забрави и

дори само да си помисли да опипа задника ти, мислиш ли, че съм сляп? – Той удари ръката, която се рееше с престорена невинност в близост до бедрото ми. – Контрол, amigo. Усвои го.

- Querida. – Хуан ме целуна по бузата, този път с уважение. – Не съм завладян от глада и отново мога да се бия. Той ми даде сила... и аз няма да я пропилявам.

Едно от момичетата, които гледаха телевизия, дойде по коридора с флиртуващо кикотене, вперила поглед в двамата мъже. Хуан беше нащрек, набръчквайки носа си, а зелените светлини се появиха в очите му.

- Говорейки за не пропиляване... – той ме целуна набързо и хилейки се я последва. - La rubia, por favor*... изчакай. Аз съм жаден и много податлив на комплименти... можеш да ме навиеш на всичко...

- Толкова за добрата битка – отбелязах сухо. – За седмица ще си има харем.Боунс наблюдаваше как Хуан изчезва надолу по коридора, душейки врата на блондинката по начин,

който намекваше за нещо повече от жажда.- Той е добро момче. Ще се научи.- Ще се научи какво? – поне сега не можеше да хваща и предава зарази, помислих си. Това беше едно

предимство за жените от превръщането на Хуан във вампир.Боунс ме обгърна с ръка, докато се насочвахме към изхода от този плътски пир.- Ще научи, че много жени могат да го задоволят за кратък период от време, но когато се влюби, само

една може да го поддържа завинаги.Хвърлих му кос поглед.- Да не би да се опитваш да ме съблазниш?Устните му се извиха с обещание.- Абсолютно.

99

Пръстите ми се преплетоха с неговите. Да, имаше много нередности в нашата ситуация. Някой, на когото имахме доверие го искаше мъртъв, а това беше само началото на проблемите ни. И все пак животът бе загуба за тези, които не живееха за момента, били те хора, вампири или гули. Или шантава комбинация от двете като мен.

- Хубаво.

mi querida* - скъпа моя - исп. ез.que bueno* - колко хубаво - исп. ез.La rubia, por favor* - Русокоската, моля те - исп. ез.

28.

ЧАКАНЕТО ЗАПОЧВАШЕ ДА МЕ ИЗНЕРВЯ. ДА ПРЕКАРАМ ПОВЕЧЕ ОТ времето си с Боунс зад затворена врата - при други обстоятелства бих го приела като ваканция. Но да гледам подозрително хората около мен всеки път, когато напуснехме спалнята, не беше идеята ми за почивка. Знаех, че беше по-лошо за Боунс. Поне аз нямах емоционална връзка с предателя, който и да беше той.

Тази сутрин на закуска Боунс пусна мухата. Докато дъвчех препечените си филийки, той небрежно спомена на Зиро, че Рино щеше да е приятна смяна на температурата, в сравнение с тук, Уистлър, Британска Колумбия. Всичките ни заподозрени бяха достатъчно близо, за да чуят. Ето, помислих си, нарастващи улики. Щеше ли да бъде Зиро в кухнята с телефон, или Док в гостната с пистолет?

Като говорим за Док, той се държеше странно. След няколко минути го видяхме да се навърта близо до коридора, където беше задържан Тейт, носещ пистолетите си и дъвчещ незапалена цигара, докато гледаше всички около себе си с вниманието на хирург. Той се появяваше зад мен, тих като сянка, всеки път, когато Боунс не бе там. Когато Боунс се появеше, Док се оттегляше по учтив, но предпазлив начин, като оставаше в голяма близост.

Тръпки ме побиваха от него.Боунс също не се интересуваше от това, но по необходимост не конфронтира Док или му показа, че това

го безпокой. Вместо това, той се усмихваше и казваше неща като:”А, ето те, друже”, с такъв весел и искрен тон, че едва се сдържах да не изръкопляскам. Може би след още два века, ако живеех толкова дълго, също щях да имам такива добри актьорски умения.

Тик Ток и Ратлър, другите двама заподозрени, отидоха да си вършат работата с такова весело поведение, че мислено ги поставих по-ниско на тотемния стълб. Ако не друго, то те изглежда усещаха неудобството ми около Док и се опитваха да го отдалечат през няколкото пъти, когато Боунс не бе залепен за бедрото ми. Започнах да нося ножове под дрехите си, въпреки че не бяха много удобни. С това, колко ужасно бърз беше Док с тези пистолети, щях да бъда надупчена от куршуми преди дори да имам шанса да хвърля един.

Скоро след съобщението за Рино, Боунс отиде за сутрешното си питие, а аз се чудех навън на верандата. Вампирите обикновено мразеха ледения студ, защото нямаха вътрешна отоплителна система като човека. Менчерез не би избрал да се скрие в Канадските планини през декември заради каприз. Той знаеше, че е място, което немъртвите обикновено избягваха. По това време на годината Флорида беше пълна с бледи посетители. Не можеш да се завъртиш, без да се сблъскаш с небиещо сърце.

През мен премина лека тревога, когато зърнах самотна фигура в дърветата, точно в ляво оттам, където стоях на верандата. Знаех това до сега. Висока, жилеста и смъртоносна. Нещо проблесна и внезапния студ, който почувствах, накара въздуха навън да изглежда мек в сравнение. Беше отражението на слънцето върху метал.

Без очевидно да бързам, се обърнах и тръгнах към вратата, като концентрирах цялата сила на волята си, за да не позволя пулса ми да се вдигне. Подобен звук би бил като писък от страх за вампира. Докато вървях се зачудих дали ще мога да избегна куршумите достатъчно бързо, че да пропуснат всички жизненоважни органи. Но имаше смисъл Док да се цели в сърцето ми. Защо би се прицелил някъде другаде?

Вратата се отвори, преди да я достигна, Влад до мен, точно на пътя на всяка идваща стрелба. Не можех да си спомня, кога съм била толкова щастлива да го видя.

Благодаря ти, изпратих към него, без да поглеждам през рамо, както исках.- Навън е студено. - каза той с язвителна измама на уста. - Ще хванеш смъртта си.

- Стой далеч от Док, Котенце. - започна Боунс веднага след като влязохме в стаята ни и му казах какво се е случило.

- Просто трябва да го хванеш и да разбереш какво знае. – промърморих, раздразнена от себе си, че представлявах такава открита мишена.

100

- Да, е, ще отнеме повече време да го измъкна с мъчение от него, отколкото да бъдем търпеливи и да изчакаме да го хванем като се издаде. – каза Боунс с изчислена заплаха. - Повярвай ми, ако е въпрос на предпочитание, знаеш моето.

Да, имах доста добра идея. Ако въображението ми изневереше, бях сигурна, че той щеше да уреди демонстрация, за да освежи паметта ми. Всеки път, когато напуснехме тази стая, неговата маска на весело незнание беше в пълния си блясък. Веднъж вътре, падаше от Боунс като люспа. Той потърка слепоочието си почти нетърпеливо. Колкото и тежко да беше за мен, определено беше още повече за него.

- Трябва да полудяваш и да искаш няколко минути на истински мир и тишина. – казах. - Имам предвид, че никога не е тихо за теб, нали? Или имаш шумове от хората около теб или безсмислиците, които дърдоря в главата си.

Той се усмихна със следа от горчивина.- Не се притеснявай, любима, имах малко истинска тишина преди известно време. Прекалено

преувеличена е, ако ме питаш.Той седна на стола с висока облегалка близо до леглото. Червено кадифе, махагоново дърво, златна

резба, може би истински Луи XVIII. Боунс изглеждаше на място в него, също толкова красив и фино направен.Седнах и отпуснах глава върху краката му.- Вината не е твоя.- казах меко, но на глас, за да може да го чуе и по двата начина.- Тогава на кого е?- въздъхна той.Каквото и щях да отговоря се изпари от главата ми. Боунс ме дръпна върху килима и ме покри, преди

сърцето ми дори да завърши едно туптене. Не, не бе, защото беше изпълнен със страст. Беше заради внезапния изблик на стрелба.

Той ме завлече в банята, преди да каже отсечено:- Стой тук. - и да изчезне в мъгла.Неговата бързина наистина ме накара да трепна за секунда, преди да игнорирам напътствията му и да

изтичам след него. Нямаше начин да седя до ваната и да се моля за най-доброто. Док използваше само сребърни патрони. Щеше да бъде също толкова опасно за Боунс, колкото и за мен.

Без да си правя труда със стълбите, скочих три етажа надолу и последвах посоката на останалите летящи тела, да не споменавам и шума. Имаше нова последователност от куршуми, прекалено бърза, за да ги преброя и придружаващ ги вик, който вдигна краката ми от земята и ме дръпна напред. Суматохата идваше от тъмницата отдолу, а гласът, който викаше беше на Тейт.

Профучах покрай другите вампири, тичащи надолу по тесния коридор и преминах през разрушената врата, като се втурнах право към мъжа, който вдигна ножа, дори когато се разбих върху него. Силата на скоростта ми ни удари през стената в експлозия от бетон. Преди да си позволя да помисля, забих един от сребърните ми ножове във фигурата, която се боричкаше, за да се измъкне. Нямах достатъчно време, за да се зачудя коя част от него бях продупчила, или защо, по дяволите, не беше Док, защото той се отскубна. Също толкова бързо, колкото и краката ми се напрегнаха, се измъкнах от новата дупка в стената.

- Кат! Кат!Над паническите викове на Тейт, чух спокойния глас на Влад:- Държиш грешния човек, Боунс, и дължиш на Кат живота си.- Котенце, добре ли си?Боунс хвана Док по такъв начин, че забавих отговора си. Или може би закъснялото замайване от удара на

главата ми, преминавайки през солидния бетон, беше виновника. Изтрих малко от кръвта на челото ми и приех ръката на Спейд, за да ми помогне да се изправя на крака. Малката стая беше изпълнена с хора.

- Добре съм. – успях да кажа.- Той щеше да те намушка.- Не, Док щеше да застреля Ратлър отново, нали, друже?Попита Боунс с гальовна заплаха докато затягаше хватката си. Трепнах и инстинктивно изпънах гръб. Док

не би могъл, той беше в противоположния ъгъл. Боунс го беше сгънал като обърнат сандвич.- Боунс! – той ме погледна от остротата в тона ми. - Ратлър щеше да те намушка.- Тя е права. – каза Тейт, дърпайки се в оковите си. – Той намушка Анет. Тя добре ли е?- При мен е. – отвърна Менчерез извън килията. - Зиро, доведи човек. Тя има нужда от кръв. Анет не

мърдай. Това ще заболи...Под останалата врява нейния тих, изпълнен с болка глас прониза. Беше неестествено накъсан, но можеше

да се чуе и всички млъкнаха, когато думите й станаха ясни.- ... Криспин... беше Ратлър–ох! Господи, това е болезнено... Док го застреля... когато ме намушка... излезе

ли проклетото острие, Менчерез, не мога да понеса да погледна...Боунс пусна Док. Влад държеше Ратлър в наказателна прегръдка, с едната ръка върху сребърния нож,

който бях забила в гърдите му и беше много близо до сърцето му. Боунс избърза покрай хората в тясното пространство докато не се озова в коридора, коленичил до набръчканото тяло на Анет.

101

- Не мърдай, сладка моя, - каза той с успокоителна интонация, каквато някой би използвал за дете. - Ето, чувстваш ли ръката ми? Почти се свърши, стискай много силно...

С прецизна деликатност, Менчерес издърпа зловещо изглеждащото сребърно острие от гърдите й. Лазерен лъч би се справил по-немарливо. Причината за повишеното ми внимание беше очевидна – тя беше прободена право в сърцето и всяко движение встрани би я довършило. Задържах дъха си докато последният сантиметър излезе от гръдта й, защото въпреки всичко, се възхищавах на Анет. Когато острието беше навън и тя изпъшка от болка, сядайки, изпуснах дъха си. Сякаш всички направиха същото, дори и онези, които не дишаха.

Зиро се завърна, придържайки един опулен тийнейджър под ръка. Боунс се отмести, за да позволи младия мъж да бъде разположен до нея и Анет впи устата си в него в следващия момент. Ръката ѝ все още държеше тази на Боунс и той я поднесе към устните си, преди да я пусне и да се изправи с мрачна цел.

Сега Док също беше изправен, гръбнакът му се беше излекувал в промеждутъка. Той отиде до Анет, която току-що беше пуснала момчето с последно облизване на устните си. Зиро го подкрепи, когато той залитна настрани. Надявах се тук да имат добър набор от хапчета за повишаване на желязото в организма.

Док се протегна и гърбът му изпука съвсем доловимо. - Мисля, че останалите от тях са на място. Боунс, не се пробвай да си играеш на чакръкчия с мен отново. В

крайна сметка единствения медицински професионалист със сертификат в тази стая съм аз.- Бил си шибан зъболекар и то некадърен, съдейки от това, което чувам. И все пак, несъмнено си най-

бързият стрелец, който съм виждал където и да било, в която и да е ера, и ще ти бъда благодарен през остатъка от дните си. - След това Боунс погледна към Влад. - Извади този нож от Ратлър веднага, щом жена ми е извън обсега му. - Към Тейт просто допълни, - Пусни Тейт.

Сега единственият звук беше от дрънченето на веригите, докато Спейд освобождаваше Тейт от затвора му. Веднъж свободен, Тейт се протегна по същия маниер, като Док, само че с далеч по-малко грациозност поради грубите си обноски.

- Казах ви, че не към аз. - Знам, че ме подозирахте - каза Док. - Съжалявам, че те смутих тази сутрин, Кат, но Ратлър дебнеше

около къщата след теб. Той разбра, че съм го видял и това го накара да се отчае. Последвах го тук долу точно навреме, за да го видя как намушква Анет. Поне куршумите ми го възпряха да я довърши.

Боунс постави ръка на рамото на Док. - Изведи Анет от тук и, още веднъж, имаш най-дълбоката ми признателност. След като те двамата излязоха, Боунс се обърна към Влад със студена усмивка. - Да запълним освободеното място на стената, а?На устните на някогашния принц имаше съответна на неговата усмивка, докато те двамата оковаваха

Ратлър в същите вериги, които бяха държали Тейт. - Сигурно си гладен. - казах на Тейт, който беше застанала до мен веднага, щом беше освободен. - Тук са

заредени, повярвай ми. Нека някой ти покаже. Тейт разтри ръце така, сякаш все още можеше да почувства тези скоби да се впиват в тях. - Може да почака. Главата ти кърви. - Аз ще се погрижа за нея. След като Ратлър беше окован, Боунс се приближи до мен, притискайки устни към раната на темето ми.- Можеше да смажеш скулата си като яйце, разбиващо се в стена, да не говорим за риска да те застрелят.

Инатлива жена, поне изглежда, че упоритостта ти има добро покритие от дебел слой кости. Благодарих ли ти вече за безразсъдното ти игнориране на нареждането ми да останеш горе?

- Не - отвърнах с лека усмивка. Боунс ме наклони назад, изкарвайки нож от панталоните си. - Ще го направя, обещавам. Той преряза дланта си и я постави на главата ми. Гъделичкащото усещане дойде почти незабавно, докато

плътта ми се лекуваше. С последно докосване на устните си, той ме пусна, и се обърна към вампира, който беше в центъра на вниманието.

- Защо?Това беше попитано в комбинация със заплахата от наказание и болката от предателството. Ратлър

отклони поглед. Спейд заби лакът толкова здраво в гръдния кош на Ратлър, че половината му ръка изчезна от полезрение. - Беше ти зададен въпрос, Уолтър!Уолтър, известен още като Ратлър, изпъшка от болка, дори и докато Боунс поставяше ръка върху Спейд. - Всичко е наред, друже. Ще му дадем шанс да си признае, без да го разкървавяваме първо. След това се обърна към Ратлър, с далеч по-тежък тон.

102

- Знаеш как ще завърши това. Независимо за колко смел се смяташ, всеки се пречупва рано или късно. Тъй че или детайлно ще опишеш кога, защо и как си обвързал съдбата си с Патра с всички свои крайници и кожата си в комплект... или с нови участъци, растящи толкова бързо, колкото можем да ги разкъсаме отново.

За пръв път подобно мрачно изказване не ме изпълни с ни най-малко съжаление. Това беше всичко, което можех да направя, без да се хвърля върху Ратлър и да започна да го разкъсвам просто заради чистото удоволствие от това.

- За пари ли беше? - изсъсках аз. - Всичко онова злато и слава, които тя обещава? Това ли е, беше ли просто алчен?

- Не ми пука за парите. - беше несигурно дали това е изречено към мен или към Боунс. Ратлър погледна и към двама ни. - Направих каквото трябваше заради любов.

- Заради любов? - повторих. - Влюбен си в Патра? Значи си толкова глупав, колкото и задник. - Не Патра. Заради Вивиан.- Патра уби Вивиан, защо ти би... - подхвана Боунс, но се спря. Той поклати глава със звук, който беше

твърде коравосърдечен, за да бъде смях. - Ах, разбирам. Значи през цялото това време? Каза ми преди месеци, че Вивиан е била убита. Страдах с

теб, нещастник такъв, а през цялото време си чакал шанса си!Тогава всичко си дойде на мястото. Припомних си експлозията в къщата на Менчерес, причинена от

вампири, превърнали себе си в ходещи бомби, всички за доброто на който и Патра да беше отвлякла предварително. Явно Патра беше направила същото с Ратлър, отвличайки някого, когото той обича, за да го накара да предаде Боунс. Колко истински подла личност беше Патра. Ако беше възможно, я намразих дори още повече.

- Откъде изобщо знаеш, че Вивиан е все още жива? - попита Боунс. - Защото всяка седмица Патра ми се обажда... и ми дава да я чуя как пищи. Боунс започна да крачи с малки и безсилни крачки. - Казах ѝ само за влака. - продължи Ратлър. - Нямам нищо общо с атаките над жена ти. По-рано щях да

хвана Кат и да заплаша да я убия, освен ако ти не се самоубиеш пред очите ми, но Док ме видя и знаех, че ще ме застреля, преди да успея да я сграбча. Така че дойдох там, където държахте единствения друг, заради когото Жътварката би застрашила себе си, но се провалих. Знам, че ще ме накажете за назидание, но все пак моля за едно нещо...

- Би се осмелил да ме молиш за каквото и да било? - това беше казано грубо. - Не умолявам за снизходителност. Знам, че ще ме оставите с другия, но преди това... Боунс, господарю

мой, умолявам те да ми простиш. Боунс спря да крачи. Последва напрегната тишина. След това той отиде да застани пред Ратлър. - През 1867 ти помогнах в нужда. Пет години по-късно те промених, и какво ти казах, че е най-лошото

нещо, което можеш да направиш като вампир?Ратлър погледна встрани.- Да предадеш създателя си. - Точно. Извърши най-лошия акт, който би могъл в очите на нашите хора, и все пак ме молиш за прошка.

Знаеш ли какво имам да ти казвам по въпроса, Уолтър Таненбаум?Боунс беше напълно неподвижен и това трябваше да е моето предупреждение. Може би беше

последвалия ефект от удара на главата ми в солидния бетон това, което ме забави, а може и да беше това, че той се придвижи твърде бързо, изпреварвайки дори Спейд и Влад, докато те се опитваха да го блокират.

- Имаш я. Ножът, който беше използвал, за да пореже дланта си все още беше в ръката му. Той потъна със свирепо

завъртане в сърцето на Ратлър още докато произнасяше думите. Последва част от секундата, в която очите им се срещнаха, аз се пресягах безполезно към ръката на Боунс,

а от наблюдаващите дойдоха викове на протест, когато можех да се закълна, че видях усмивката на Ратлър. Тя умря в следващия миг, заедно с него. Тялото му се свлече и пред очите ми кожата му започна да се сбръчква.

- Защо, Боунс?Сега аз бях тази, която отправи единодушния въпрос към него. Той се завъртя, за да се изправи лице в

лице с мен. - Защото бих направил същото нещо, ако бях на негово място, така че той има моята прошка.В неловкия момент на тишина, аз проговорих. - Нямаше моята. Само болката в гласа му ме възпря да му се разкрещя. Вместо това, по маниер, доста приличен на

неговия, застанах още по-неподвижно.

103

- Чух онази кучка да се смее, когато ми каза, че те е убила. След това видях лицето й, когато ми благодари за това, че било по моя вина. Не заслужавам ли някакво възмездие? Моята болка не се ли измерва като по-голяма на фона на тази на Ратлър? Това може и да беше милостиво, но беше погрешно, Боунс. Ти ме научи на това. Без значение колко си съчувствал на Ратлър, не трябваше да го убиваш. Аз ти дадох Макс. Ти трябваше да ми дадеш Ратлър.

И с това, напуснах малката стая, а останалите вампири разчистиха пътя ми, за да мина.

29.

ТЪЙ КАТО БОУНС СЕ ПРЕСТРУВАШЕ, че е слаб, с цел да открие предателя, не беше прекарвал много време със затворника, който бе помогнал да заловят при засадата на влака – Анубус, втория по ранг при Патра. Всъщност, Анубус беше пренебрегван заради фурора от завръщането на Боунс, макар да съм сигурна, че той не се оплакваше от липсата на внимание. Дотолкова, че почти изглеждаше изненадан да види някого в килията си.

Това също беше и първия път, когато го виждах, тъй като не броях онзи момент, в който Иън, Родни и Спейд се бяха завърнали с него и без Боунс. Анубус беше висок за египтянин, над метър и деветдесет, имаше дълга права коса и ясно изразени черти, които загатваха за произхода му. Поведението му беше далеч от това на затворник, очакващ тежка присъда. Той изглеждаше почти спокоен, въпреки че беше заварен за металната стена, на която висеше.

Мрачният му поглед ме преценяваше по същия начин, по който аз разглеждах него. Студено. Първия проблясък на реална тревога се появи, когато се преместих настрана, за да му покажа мъжа, който ме следваше.

- Ах, здравей, Анубус. По дяволите, мисля, че последния път, когато се видяхме беше преди петдесет години. Спомняш си, че тъкмо бях срещнал онази много дръзка проститутка, която ме заведе до вилата си и почти ме докара до импотентност с нейното чукане. Не мисля, че се раздвижи поне веднъж под мен през цялото време, а отне часове, нали така? Обзалагам се, че ако матрака имаше дупка с подобен размер, щеше да ми e по–приятно да завра члена си в нея....

Гневен рев заглуши остатъка от изречението. Аз успях да запазя спокойствие. Боунс ме беше предупредил какво щеше да използва, за да предизвика Анубус, тъй като той считаше Патра за божество, но аз настоях да присъствам. Явно не се шегуваше за това, че трябва да навлезе в достатъчно детайли, за да ядоса другия вампир.

- Млъкни, боклук такъв! Не мога да повярвам, че си все още жив, но това няма да продължи дълго. Всички пламъци на подземния свят са повече от това, което заслужаваш.

- О-хо – Боунс се засмя ликуващо. – Значи след цялото това време тя все още не ти е дала да опиташ? Така е по–добре, друже, повярвай ми. Посредствено е най-доброто описание, което мога да дам, за да обрисувам какво има между краката на тази жена. Чудя се защо Менчерес би се обвързал с такова жалко подобие на жена, но любовта може да е напълно сляпа. И неконсумирана, ако това беше моята съпруга. Ето това е истинска жена във всяко значение на думата. – Боунс ме избута напред. – В съня си тя е по–страстна от това парче египетска глина, което почиташ толкова. Патра знае, че бледнее в сравнение с нея. Нали заради това вложи толкова усилия в опитите си да я убие? Защото знае, че никой няма да се хване на претенциите и за власт, ако просто погледне Кат.

- Вие всички ще умрете. – изръмжа Анубус. – Патра е превъплъщението на Изида и богинята на този свят. Управлявала е повече от две хиляди години и няма да бъде спряна от някакви гадини, които са по–долни и от скакалци.

- Имаш нужда да те огрее, друже. - отбеляза Боунс приветливо. - Тя даже не ти е дала да си биеш една бърза за всичките тези години, нали? Иска пазачите ѝ да бъдат пречистени и тем подобни простотии, а? Да, неупотребяваните ти топки са довели до отклонение в мозъка. Колко време е минало откакто дори си зървал гола жена, хм? От преди или след покръстването на Константин?*

Вербалната атака беше необичайна за Боунс, но той смяташе, че си струва. Иън, Родни и Спейд вече бяха опитали и други методи, никои, от които приятни, но Анубус се беше оказал или непосветен в тайните, или нежелаещ да разкрие някаква полезна информация. Предполагам, че продължителните нападки на Боунс затова, че е правил секс с Патра, бяха еквивалента на неверник хвалещ се на папата как е „заковал” Дева Мария. Патра със сигурност не беше непорочна, но ако е имала други връзки, изключвайки скандалната с Боунс, то те са били дискретни. Тя беше общоизвестна със самопровъзгласяването си, че произлиза от божествен род. Много от хората и буквално я боготворяха. Анубус спадаше към тази категория.

- Представяш ли си го? Колко утрини си си представял ръцете ми върху Патра? Лежащ буден, изпълнен от желанието да ме убиеш заради това, и в последствие да разбереш, че докато съм я докосвал съм намирал цялото преживяване за доста... незадоволително.

104

Определено приковахме цялото му внимание. Разярените очи на Анубус пламтяха в зелено.- Не си достоен дори да бъдеш жертван за нея. Патра преспа с теб само, за да те осъди на смърт, но

Менчерес се провали дори там. Тя трябваше да ме остави да те довърша онази нощ, както исках.Боунс се изсмя отново, но по–тихо.- Мислиш, че тя е първата жена, която ме е чукала с надеждата, че това ще доведе до гибелта ми? Съвсем

не. Този номер беше опитван преди това и повторен безброй пъти след това. Така че, не, съжалявам, но не заради това Патра е под нормата в леглото. Причината се крие в това, че тя е измамна, фалшива и когато се лиши от лъжите си – и от дрехите си – тя не е нищо повече от разглезено малко момиченце, пълно с илюзии за величие, поддържани от такива идиоти като теб.

- Смъртта идва за теб. – изрева Анубус, загубил всякакво спокойствие. - Тя я призова, тя ще те намери и ще те погълне, водена от неспирен глад...

И тогава той спря. Не ми беше нужно да видя усмивката на Боунс, за да я усетя. Той се изправи, всякаква шеговитост у него изчезна. Анубус пребледня, но вече беше късно. Прецака се, приятел, знаеш го.

- Сега, друже. – каза Боунс, докато се приближаваше към Анубус, слагайки с измамна лекота пръст върху лицето му. – Какво точно имаш предвид с това?

- Да отворим ли шампанското или да изчакаме момчетата и да ги полеем с него? – попита Денис.Седяхме в дневна, формално място, изпълнено със земни цветове и позлатени предмети от старинна

мебелировка. Масивната маса изглеждаше така, сякаш беше направена от едно-единствено огромно дърво. Тя беше отрупана с храна, както и със солидни месингови и сребърни посуди, но никой не се хранеше. Барабанях с пръсти върху излъсканата повърхност на масата, преди да я погледна с отговор на въпроса.

- Хммм? Оо, давай, отвори го. Те ще се забавят.Причината, поради която бях тук, а не долу, беше двойна. Първо - не исках да оставям Денис и майка ми

заобиколени от непознати по време на празник, и второ – въпреки че не ме помоли да си тръгна, аз знаех, че Боунс не иска да съм долу. Тъй като вече знаеха, че Анубус крие нещо и не е непосветен в кроежите, играта загрубяваше. Притесняваше ме това, че Боунс все още си мисли, че ако го видя така, начина, по който се чувствам спрямо него ще се промени, но не исках да го разсейвам. Не и когато зависеха животи от това колко бързо можеше да изкопчи информацията от Анубус.

Денис наля шампанското.- Това е отлично. – каза тя ентусиазирано. – Човече, това място винаги ли е заредено? Видя ли всичкото

бренди? Ще ми трябва нов черен дроб, ако се задържим тук дълго.Радостта и ме накара да се усмихна, но с нотка на изтощение. Не, тя нямаше идея колко отблъскващо

беше долу сега. Замислих се, че ако се навърташ покрай вампири дълго време, се научаваш. Не всичко е веселба и отлежал алкохол.

Вместо това казах :- Напълни чашата. Остават още два часа до полунощ, така че можем да започваме купона. Последната

информация от Зиро беше, че има напредък, каквото и да означава това.Докато Боунс, Менчерес, Спейд, Влад, Родни и Иън бяха долу, Тик Ток и Зиро ни пазеха. Дявол да го

вземе, не можехме дори да се препънем, без някой от двамата да скочи да го предотврати.- Снегът намаля. – каза майка ми. - Поне сега можеш да видиш нещо през тези прозорци. Нямам

търпение да се махна от това загубено място – и за протокола няма да чакам още дълго.О-оу, започваше се. Някои новогодишни желания никога нямаше да се сбъднат.Въздъхнах.- Ако не ти харесва да бъдеш заобиколена от тези вампири и гули, представи си колко повече няма да ти

хареса да бъдеш заобиколена от вампирите и гулите на Патра.- Не съм дете, Катрин – отговори тя с обичайния си рязък тон. – Не ми говори като на такова.Чак сега усетих напрежението от последните дни, въпреки че аз, от всички хора, трябваше да знам, че ще

стане така.- Не си дете? Това е нещо ново, имайки предвид, че си се държала като такова през по-голямата част от

живота ми.Денис отвори уста, изненадана от отговора ми. Тя гаврътна шампанското си и се настани удобно за по–

добра гледка.- Стига толкова! – каза майка ми, бясна. – Тръгвам си!Защо не можех да се науча да си затварям устата? Последвах я примирена до входната врата, където тя си

взе якето.- Бъди разумна, мамо. Навън е около шест градуса, ще умреш от студ. Къде мислиш да отидеш и без това?- Омръзна ми от това. – отвърна троснато тя. – Отиди там, направи това, стой мирно, глупава малка

смъртна, номерата за деца! Е, писна ми да бъда размъквана насам–натам, по дяволите.

105

Докато тирадата и траеше, тя беше минала покрай мен, излизайки право на поляната. Не я спрях отчасти заради това, че не исках да бъда груба и да използвам сила, но и за да могат нападките ни да си останат „наполовина лични”. Дневната не беше точното място за семейна криза от този тип.

- Грешиш, мамо. – казах, опитвайки се да игнорирам хапещия вятър. Не си направих труда да взема яке и студа проникваше право през пуловера и панталона ми. - Можеш ли да си таралеж в гащите? Да. Иска ли ми се да не си част от живота ми? Разбира се, че не. Така че хайде да се върнем вътре, тук е адски студено...

- Ще вървя до най–близката къща, улица, град или каквото и да е – отвърна тя, ни най–малко трогната от коментара ми.

Стигнахме дърветата, а снегът блестеше като сребро на лунната светлина. Дъхът ми излизаше на струйки пара.

- Няма нищо наоколо в радиус от 20 мили – отвърнах спокойно. – Повярвай ми, знам го. Менчерес нарочно е избрал това място. Не можеш да го извървиш, ще бъдеш бързо повалена от хипотермия. Намираме се сред нищото, повярвай ми, наоколо е пусто...

И тогава спрях, замръзнала на място и то не поради температурата. Внезапното ми непоколебимо хващане и попречи да направи следващата стъпка. Тя се обърна ядосана, преди да забележи изражението ми.

- Какво има? – прошепна.- Шшт..Беше едва доловимо за нея, но звучеше прекалено силно за мен. Разбира се караницата ни през

последните петдесет ярда не беше особено тиха. Но също така силни бяха далечните стъпки, оглушаващи нощта със звуците си.

Притворих очи, фокусирайки цялата си енергия към звуците. Нямаше сърцебиене, дишане, нито чувство на нахлуваща сила. Движеха се бавно. Бяха цяла орда. Защо не почувствах нищо? Всеки вампир или гул излъчваше аура, но тук нямаше нищо. Какви, по дяволите, бяха тези същества?

Не исках да изчакам, за да разбера, затова я грабнах и побягнах към къщата. Зиро и Тик Ток вече бяха на вратата, инстинктивно усещайки от реакцията ми, че има проблем.

- Съберете всички долу, веднага! – изревах, изблъсквайки майка ми в тази посока. – Нещо идва.- Какво? – започна Денис, изправяйки се от стола си. Ранди реагира бързо, отивайки при нея, за да я

изправи. Зиро направи жест по посока на стълбите, учтиво, но и настойчиво.- Насам, моля.Когато майка ми не помръдна я стрелнах с поглед.- В съзнание или не, отиваш с тях.Тя промърмори нещо, но тръгна с тях, изпънала рамене.- Тик Ток, – казах запъхтяна, все още напрягайки се да слушам фигурите, – извикай Боунс и другите.Две минути по–късно Боунс дойде, плътно следван от Спейд и Родни. Игнорирах петната по него,

посочвайки прозореца.- Чуваш ли ги? Не мога да усетя нищо, но знам, че са много. И идват насам.Боунс присви поглед, взирайки се в мрака със зелени точици в очите си. След няколко секунди изсумтя.- И аз не усещам нищо, Котенце, но стъпват тежко наоколо, подобно на стадо слонове. Каквото и да са ,не

са човеци. Чарлз?- Нямам никаква идея, Криспин. Но от това ми се свиват топките.Родни погледна Спейд мрачно, но изпълнен с подкрепа.- И при мен е така.- Добре. – Боунс изпука кокалчетата на пръстите си, а очите му светеха в зелено. – Да се подготвим за

посрещането. Трябват ни ножове, мечове, арбалети, пистолети ...бързо. Няколко от тях изглежда имат известна преднина. Скоро ще разберем какво е призовано.

- Защо просто не си тръгнем? – попитах, на път за оръжейната.- Защото няма достатъчно чопъри за всички, а ако използваме колите, ще има засада. Ще се изправим

срещу тях, любима, и ще разберем с какво си имаме работа. Все пак ще приготвим чопъра за всеки случай. Ако се наложи ти можеш да отведеш майка ти, Денис и Ранди в безопасност.

- Няма да те оставя – казах. – В никакъв случай.Дори когато се въоръжаваше с около двадесет килограма сребро, Боунс звучеше успокоително.- Виж, Котенце, те са хора и следователно са най–лесни за убиване. Останалите тук сме напълно способни

да...- Никакъв шибан шанс. – казах с абсолютно същия спокоен тон като него. – Хуан знае как да пилотира, а аз

съм по–силна от него, затова той е най–добрият избор стигне ли се до евакуация. И ако си мислиш да ме измамиш, като например да загубя съзнание и да бъда натоварена в този чопър ,ще се върна на работа целодневно, приемайки задачи, от които косата ти ще побелее доста повече от сега.

106

Боунс ме целуна страстно набързо.- Проклета жена. Научила си се да четеш мисли, а? Добре тогава, въоръжи се и се преоблечи. Пуловера ти

е прекалено неудобен и ще ограничава движенията ти.Аз просто го свалих, оставайки по сутиен, панталон и маратонки. Нямаше време да се качвам горе и да

търся по–подходяща блуза. Започнах да се въоръжавам с ножове, прикрепвайки ги към краката, кръста и ръцете си с повишената бързина повлияна от опита.

- Изобщо няма да ме слушаш, нали? – каза Боунс, подавайки ми един меч. – Вземи и едно от тези, не знаем срещу какво се изправяме, така че среброто може и да не подейства. Ще измръзнеш така, Котенце.

- Не е ли това най-малката ни грижа? – казах през смях, повече пресилен, отколкото забавен. – Сега имам пълен обсег на движение и това е най–важното.

- Права си. – Боунс свали пуловера си и го хвърли на земята до моя. Повечето от вампирите и гулите последваха примера ни. Разголените гърди проблясваха от отражението на светлината от полилея, докато всички се въоръжаваха. Дори и сега се чуваха стъпките отвън, които приближаваха.

Менчерес слезе долу. Не го бях виждала преди това, но той очевидно беше чул за какво става въпрос, тъй като имаше повече оръжия, които да го покриват, отколкото кожа.

- На поляната ще започнем с външния периметър и ако трябва ще отстъпваме. – каза Боунс. – Зиро събери човеците и ги затвори в килиите долу, тъй като те са най–подсигурени. Чувствай се свободен да прибегнеш до груба сила ако някой не се подчини и особено майка ѝ.

Бих отвърнала с нещо грубо, но това не беше подходящия момент. Излязохме навън, прецизно разполагайки се във формация около къщата. Веднъж щом бяхме навън, се използваха знаци с ръце, като вампирите и гулите са движеха със скорост, която всеки военно командващ би бил щастлив да води. Разбира се, те надминаваха повечето военно командващи. Съвършенството се постига чрез практика.

Хладния вятър ме накара да потреперя. Да, беше адски студено, но това нямаше да ме убие и хипотермията беше нещо, за което не трябваше да се притеснявам. Все пак бях полувампир, така че кръвта ми нямаше как да замръзне. Това обаче не ме спря от желанието да бъда неподатлива като спътниците си. Вампирите и гулите може и да не обичаха студа, но аз бях единствената, чиито зъби тракаха.

- Добре ли си, любима? - попита ме Боунс, но продължаваше да се взира в дърветата пред себе си. Намирахме се в мъртва зона през къщата и се надявах това да не се окаже предвещаващо.

Стиснах зъби, за да ги накарам да спрат.- Ще ми мине когато започне екшъна.Последва движение наблизо. Тейт се промъкна до мен безмълвно, избутвайки с рамо Спейд настрани.- Остави го – подхвърли Боунс, когато Спейд се опита да го избута назад. – В това е добър.Тейт можеше и да каже нещо. Никога нямаше да разбера. Устата му се отвори... но тогава първата от

мистериозните фигури достигна дърветата и това спря възражението му. Боунс се вкамени, ставайки студен и твърд подобно на ледените висулки, висящи от покрива. Спейд изсъска тихо, а някой промълви нещо, което звучеше като молитва.

- Мили Боже – прошепнах аз, а един нов мраз се установи в гърдите ми. – Какво е това?Менчерес беше този, който отвърна, идвайки отзад, повишавайки глас, за да бъде чут над внезапното

изръмжаване на нещото, което започна да тича, докато се зъбеше противно през полуизгнилите си устни.- Това – каза той – е Смъртта.

* Флавий Валерий Аврелий Константин[2] (на латински: Flavius Valerius Aurelius Constantinus); (27 февруари 280 г.[1]–22 май 337 г. от н.е.), по-известен като Константин I (в римокатолическия свят) и Константин Велики или Свети Константин (в лутеранския и източноправославния свят), е римски император, провъзгласен за Август от войските си през 306 година, който управлява Римската империя до своята смърт. Той е първият християнски римски император, чийто Милански едикт слага край на институционализираното преследване на християните в империята.

30.

В СТАРИТЕ ФИЛМИ ЗОМБИТАТА ИЗГЛЕЖДАХА ПОЧТИ СМЕШНИ. Новите филми ги представяха по-добре – с лудостта в очите им, които изпъкваха и плътта, която висеше в гранясали слоеве върху прегърбената от глад фигура. Някои приличаха повече на трупове от други, костите им бяха видими на места докато вървяха. Но всички те имаха нещо общо; те бяха изгладнели, а ние бяхме храна.

107

Когато видяхме един от тях, Менчерес се появи толкова зашеметен, колкото бяхме и останалите. След неразбираемото му изказване обаче, той започна да псува по начин толкова неприсъщ за самия него, че отвлече вниманието ми от наближаващата тълпа.

- Никога дори в най-отвратителните си предположения не съм вярвал, че ще направи подобно нещо - с това привърши той. – Ще има отплата за това, може би не от мен или от някой присъстващ тук, но някой ден тя ще си плати за това деяние.

Това не звучеше добре. Всъщност приличаше на епитафия.Боунс силно потупа рамото на Менчерес.- Нямаме време да размишляваме върху капацитета на злоба у Патра. Тези същества – леко кимване

към един от тях на разстояние няколко метра. – Могат ли да бъдат убити?Менчерес загуби спокойното си лице и чертите му се затвърдиха. Той постави ръката си върху тази на

Боунс.- Не.Тази единствена дума беше изречена без никаква емоция. Изглежда Менчерес закоравя дори когато

стисна ръката на Боунс преди да я пусне. - Не могат да бъдат убити - продължи той като извади сабята си с хлъзгав звук. – Нито пък чувстват

някаква болка или се нуждаят от очи, за да ни видят. Те са привлечени от нас по нейна воля.Той пристъпи напред като изкомандва всички да останат по местата си. Съществата бяха само на няколко

крачки от него като се движеха в лек пробег. Изглеждаше сякаш те полудяваха дори повече докато го приближаваха. Възпроизвеждаха ужасяващи

звуци. - Били са вдигнати от гроба - Менчерес продължи като заобиколи едно от съществата със скорост,

каквато то не притежаваше, - и няма да се върнат в пръста, докато заклинанието не се развали. Не можем да бягаме. Всеки един гроб на разстояние една миля ще се изпразни, когато мъртъвците тръгнат след нас и ще убият всичко по пътя си.

Сабята му се движеше толкова бързо, че погледът ми не можеше да я види. Без да мога да повярвам, видях как съществата се изправяха срещу него с почти същата скорост. Къде, по дяволите, изчезна шикалкавенето им? О, мамка му!

Менчерес продължаваше да разсича със същата скорост. Парчета месо от тях започнаха да хвърчат във всички посоки, докато острието му надбягваше внезапното им невероятно темпо.

- Трябва да ги отблъснем и да разберем какъв предмет е използвала Патра за заклинанието, - продължи той със същия тон. – Трябва да е някакъв неин предмет, вероятно носен от някой затворник или внедрен от Ратлър. Ако го намерим и унищожим, те ще умрат. Дотогава независимо от ударите, които ще понесат няма да се нуждаят от почивка.

Онова, което казваше той бе ужасяващо добре илюстрирано докато говореше. Божия Майко, дори крайниците, които той бе отрязал пълзяха в наша посока. Едно обезглавено тяло се приближи по-близо и неприкаченият мозък захапа крака на Менчерес със сатанинска точност докато той не го изрита встрани. Ето това беше страшничко. И все пак, докато бяха осакатени, съществата бяха по-малко опасни. Може би имахме някакъв шанс.

- Изпратете трима души обратно в къщата да потърсят, - извика Менчерес докато се въртеше бързо, за да посрещне повече от фигурите, които приближаваха. – Вероятно предметът е малък, някакъв, който не привлича вниманието. Унищожете го по всякакъв начин.

- Тик Ток, Анет, Зиро, тръгвайте, - изкомандва Боунс с едно кимване, изваждайки своята сабя.Те се хвърлиха обратно в къщата без пауза, с изключение на Анет. Видях я как се спира и поглежда Боунс

преди да изчезне във вътрешността на къщата. Аз също опрях очи в него по същата причина. Мислейки, че това е последния път, в който ще го видя.

- Ако смятах дори за момент, че ще ме послушаш, ти щеше да се върнеш в къщата, - той почти въздъхна. – Но те познавам твърде добре. Обичам те, Котенце. Не съществува обстоятелство на тази земя или под нея, което да е в състояние да промени това.

Нямах време да му отговоря, но не беше и нужно. Всяка моя клетка му го изкрещя в отговор, дори когато той го извика и адресира на четирите дузини хора, които също извадиха сабите си.

- Патра ни е изпратила смъртта, приятели! Нека ние й върнем жеста с комплименти!Боунс пристъпи напред с премерени, смъртоносни крачки, за да посрещне новата вълна от страховитите

нашественици. Четири дузини срещу несметни стотици? Разбирах шансовете за нашето оцеляване. Както и всички, които грабнаха остриетата и пристъпиха напред с него, включително и аз.

- Не сме безсилни - гласът на Боунс никога не е бил толкова контролиран. Ако не бях съвсем запозната, щях да кажа, че е дори весел. – Много пъти в живота сме били безсилни, но не и тази вечер. Точно сега имаме силата да изберем начина, по който да умрем. Ако не сте били господари на нещо през всичките си

108

дни, то сега сте господари на този момент. И аз веднъж завинаги така ще отговоря на тази обида, че другите скъпо ще съжаляват задето не са били до мен, за да видят!

Боунс завърши с рев, който беше придружен от всички останали. Треперехме във въздуха на вечерта преди полунощ с ярост за отмъщение и внезапно вече не ми беше студено. Нито пък бях уплашена. Бях се изправяла лице в лице със смъртта и преди, по дяволите, дори съм я търсила! Сега рамо до рамо с Боунс имах възможността да променя всяко грешно решение, всяка илюстрация на малодушие и всички години прекарани в съжаление. Нищо друго нямаше значение освен сегашния момент. В този миг станах човекът, който винаги съм искала да бъда. Силна. Безстрашна. Лоялна. Бях нещо, с което можех да се гордея.

Първото същество скочи върху мен и сабята ми се вдигна в отговор, косата ми се вееше докато се въртях и кълцах. Един зелен блясък се приземи върху деформираното му лице и аз се изсмях, ведра и зверски щастлива.

- Виждаш ли? Това е светлината в очите ми и сега ще ти покажа с какво друго разполагам…

Първата ми битка до смърт беше, когато бях на шестнадесет. Всичко, което имах беше сребърен кръст с малък придатък, който приличаше на кинжал и дори не знаех дали това можеше да убие вампир. Очевидно можеше и от тогава досега съм убиец. Била съм в хиляди битки от тогава, но нито една, нито една не е била като тази.

Слава Богу, че навън беше паднал мрак. Блестящият зелен блясък от очите на вампирите ги отличаваше от зомбитата, които продължаваха да изникват от всички посоки на гората. Гулите бяха по-трудни за различаване, но имаше само около десет тук. Просто не можете да си представите колко равностоен може да бъде един силует до друг, когато очите ти непрестанно се пълнеха с кръв, плът или летящи откъснати крайници. А крайниците бяха навсякъде; отвратителни части пълзяха по земята, човешки пръсти от ръце се гърчеха като пиявици по телата ни или цели, все още окичени, чудовищата продължаваха да излизат от гората.

Това беше най-безразсъдното отнемане на живот и се стоварваше върху всеки, който се доближеше до мен. Едно умствено вцепеняване беше настъпило и то ме караше да забравям за раните си. Ръцете, раменете, краката ми – всяка част от мен беше сдъвкана. Дори не бях сигурна дали все още имах някаква дреха върху себе си; всичко, което виждах беше кръв както от яростта, така и от кръвта в очите ми. Ето затова изумрудената светлина от другарите ми беше толкова полезна. Поне, когато ги виждах, знаех, че не съм сама. Определено се чувствах сама, заобиколена с нищо друго освен полудели зомбита, викове, които се съчетаваха в продължителен шум и непрекъснатите прорези на сабята ми, която се удряше в неразрушимата сила на ходещите мъртви.

Влад имаше предимство. Ако разполагаше с достатъчно време можеше да упражни контрол върху зомби и да го изгори до основи. Съществата, или онова, което беше останало от тях, търчаха наоколо като страховити факли. И все пак, изглежда той се нуждаеше от минута, за да ги изгори по-възможно най-вредния начин, докато ги държеше, което значеше, че не това е най-добрият начин да се справиш с тях.

Всеки път обаче, улавях оранжев блясък с ълълчето на окото си, чувайки неописуеми викове, и знаех, че Влад е все още жив. Онова, което беше по-важно, бе че периодично чувах английски акцент, който се извисяваше над крясъците породени от смъртта и болката, пришпорвайки всички и подигравайки се на съществата с ликуващ присмех. Боунс все още беше жив. Като изключим това, нямах представа още кой ме заобикаляше.

- Залегни, залегни, - чух вик. Нещото пред мен внезапно бе разцепено на две половини. Между двете падащи половини стоеше Боунс, който почти не разпознах, и аз спрях движението със сабята си в опит да избегна обезглавяването му.

- Ела с мен - изръмжа той. Той хвана ръката ми и после я пусна със свирепа псувня на уста. – Мамка му, защо не извика за помощ?

Не знаех какво имаше предвид, а спорът не беше опция след като той ме вдигна с една ръка и започна умопобъркано разсичане на всичко около нас с другата. Краката ми едва докосваха земята, движейки се с походката му докато не ми се пригади. Малко от мъглата пред очите ми се вдигна и когато влязохме в къщата и слязохме надолу по стълбите, отново можех да виждам ясно.

Всяка мебел в къщата беше счупена. Обърках се, защото главната битка беше отвън, но след това всичко придоби смисъл. Без да знаят какъв е мистериозният предмет, Анет, Тик Ток и Зиро унищожаваха всичко каквото можеха. Вътре нямаше дори един цял предмет, а останалите вампири и гули се шляеха около останките докато удържаха противните същества, които прииждаха. Тази къща имаше три подземни нива и точно два входа към тях. Това беше добре. Не беше добре обаче, че нямаше откъде да излезем.

Боунс ме предаде в ръцете на Тейт, който изпъкна между фигурите. – Заведи я в най-ниското подземно ниво, - излая той и се обърна. – Трябва да им заповядам да се оттеглят.

109

- Боунс, не! – изпротестирах, игнорирана и от двамата, когато Тейт се завъртя и тръгна надолу по стълбите. Той се шмугна между хората, мърморейки нещо, което приличаше на: „Ръката ти, ръката ти…”

Минахме през една врата, зад чиито праг няколко уплашени лица се втренчиха в нас. Децата, осъзнах аз. Уплашени са. Може би това не беше отбелязано в брошурата Бъди Вампирска Закуска.

- Направете малко място, - изкомандва им той и страхът от вида или от тона му ги накараха да изпълнят заповедта по най-бързия начин. Те се вкопчиха един в друг, когато Тейт ме постави на пода и извади нож.

- Махни се от мен, трябва да се върна обратно там… - започнах и след това бързо млъкнах. Ауч. Нищо чудно, че двамата ме гледаха по този начин.

- Дай ми малко кръв, ако можеш, - казах вместо това обмисляйки състоянието на ръката си. Е, онова, което беше останало от нея. Все дясната ръка, безпристрастната част от мен измърмори горчиво. Първо беше изгорена от Макс, а сега това. Ако ръката ми можеше да говори, никога нямаше да спре да ме хока.

Висеше на няколко упорити сухожилия, но повечето от нея бе сдъвкано до костта. Сега аз приличам на зомби, освети ме една мисъл. Някои от крайниците им се оказаха смъртоносен пръстен за ръката ми.

- Ще боли, когато се излекува, - рече Тейт, притискайки ножа и устата ми до врата си. – Пий. Аз ще пия по-късно.

В нормални обстоятелства не бих пила от него, но това не бяха нормални обстоятелства. Изобщо даже, трябваше да се върна в бойна готовност и то бързо, защото съществата отвън не даваха почивка. С тези мисли в главата затворих челюстта си над разреза, който Тейт направи във врата си и засмуках силно, захапвайки, за да не позволя на раната да се затвори.

Той възпроизведе звук, който аз отказах да диагностицирам, защото го разбирах. Студена кръв изпълни устата ми и аз преглътнах, чувствайки ужасната болка, която избухна в ръката ми. Хватката на Тейт се затегна, докато горната част на тялото ми не се беше прилепила плътно до него, отметвайки главата му назад, докато прилагах по-силна захапка. До четвъртата глътка ръката ми се беше изпълнила с агония, но в шестата почувствах силно изтръпване. На деветата глътка бях способна да го отблъсна, използвайки двете си ръце, задъхвайки се докато желанието в мен за още кръв избледнее.

Очите на Тейт бяха зелени, когато го погледнах и това ме накара да се отдръпна по-силно от него, защото изражението му казваше, че причината да са така светнали не беше битката.

Скочих на краката си, наблюдавайки с изумление докато кожата покриваше крайника ми, сраствайки се като в сцена от научно популярен филм.

Новата кръв, която ме изпълваше ме накара да се чувствам по-дива, по-малко човек. - Хайде, войнико, - казах. – Имаме неща за убиване.Без да поглеждам назад се качих нагоре по стълбите и се върнах обратно към бесните звуци от битката.

31.

ЗА ОКОЛО ТРИДЕСЕТ СЕКУНДИ ДЪРЖАХ БОУНС, чувствайки устните му срещу косата ми, ръцете му обхванаха гърба ми и аз наистина бях щастлива. След това дойде звукът, приглушен стон, който чух дори над ликуването на другите вампири. Той сякаш произлезе от клетките ми, което имаше смисъл, по един странен начин.

- Мамо.Втурнах се надолу по коридора, сякаш бях теглена от въже. Боунс бе близо зад мен, но не бе толкова

бърз, колкото бях аз, не и този път. Паднах на колене, когато я видях, положена в скута на Денис, а ръката на приятелката ми притискаше стомаха й. До тях лежеше зомби, сега само купчина мръсотия, а майка ми беше неподвижна и бледа като смъртта.

- Не!То се откъсна от мен, въпреки че действах без да мисля, взимайки един от моите ножове и прокарвайки

го по дължината на китката си, повдигайки главата ѝ и вкарвайки насилствено кръвта си в устата ѝ. Острието сряза до кокал и червената течност заля устните й.

Тя се отдръпна веднъж и бавно преглътна, балончета се стичаха от устата ѝ. Отворих отново челюстите ѝ, принуждавайки я да преглътне отново.

Денис плачеше и се молеше в същото време. Боунс я избута настрани, за да приклекне над майка ми. Той взе същия нож, който използвах аз и проряза собствената си китка, задържайки я над устата ѝ, инструктирайки ме да започна сърдечен масаж, за да прокарам кръвта му през тялото ѝ.

Заслепена от сълзите го направих, подпирайки се на гърдите ѝ. Сърцето ѝ спря веднага щом Боунс ѝ даде от кръвта си. Отново и отново натисках гърдите ѝ, докато Боунс издишаше в устата ѝ.

- Това нещо дойде в стаята – Денис се задави, забелязваха се няколко наранявания и по нея. – И просто скочи върху нея! Помъчих се да го издърпам, но то бе толкова силно... Хайде, Джъстина, не се предавай!

110

Викът на Денис беше толкова силен, че ми отне секунда да чуя мекото вътрешно тупкане под ръцете ми. Седнах назад, сълзите напълниха очите ми, когато майка ми се изкашля.

- Мръсно... животно... разкарай се... от мен – грубо каза тя на Боунс. Засмях се, дори когато Боунс изсумтя и се облегна назад, спирайки, само за да пореже дланта си и да я

плесне върху прореза на китката ми.- Здравей, Джъстина. Изглежда все още сме принудени да останем заедно.Денис също се засмя, след това избърса очи и се огледа наоколо.- Къде е Ранди? Не е ли с вас?

Усмивката ми избледня. Най-сетне осъзнах, че Ранди не е в стаята с всички останали. Виждайки майка си да кърви до смърт, ме бе разсеяло и не бях забелязала това преди. Хвърлих бърз поглед към Боунс, който се намръщи и стана на крака.

- Защо ще е с нас? – попита Денис с рязък тон. – Ранди трябваше да стои тук.Денис също се изправи на крака с пребледняло лице. - Искаше да помогне за намирането на каквото и да беше използвала Патра. Каза, че няма да напуска

къщата. Тръгна преди около двадесет минути...Боунс се обърна и излезе от стаята. Отидох до Денис и поех ръцете ѝ. Дори и с всичката кръвозагуба,

която претърпях, моите ръце бяха по-топли.- Ти стой тук – казах ѝ. – Ние ще го намерим.Лешниковите очи на Денис срещнаха моите и силата в тях ме накара да отстъпя крачка назад.- Няма начин – каза тя и ме избута настрани.Пуснах я да тръгне, чувствайки се малко замаяна, след като адреналинът от битката ме напускаше. Майка

ми седна, взирайки се в кръвта и разкъсаните дрехи около корема ѝ, където беше смъртоносната ѝ рана.- Мамо – започнах.- Не се тревожи за мен – прекъсна ме тя. – Върви след Денис.Дарих я с благодарен поглед и тръгнах, преминавайки през руините от къщата, много по-бавно от

предния път. По-малко от минута по-късно чух Денис да пищи, високо и пронизително. Това ме накара да побягна, въпреки петната, които затанцуваха пред погледа ми.

Боунс беше коленичил на пода на кухнята, с Денис в ръцете си. Имаше купчина от нещо червено и мръсно точно до тях...

- О, Господи – прошепнах.- Оправи го! – Денис крещеше, удряйки гърба на Боунс. – Оправи го, оправи го, ОПРАВИ ГО!!Но това беше невъзможно. Майка ми все още бе свързана с живота, когато Боунс и аз ѝ дадохме кръв,

така че лечебните свойства имаше шанс да проработят. Тялото на Ранди лежеше на парчета, отчасти покрити с мръсотия, която някога е била зомби или зомбита, които са го разкъсали.

- Той си отиде, мила – каза Боунс на Денис, принуждавайки я да се отмести от отвратителната гледка на съпруга си. – Толкова много съжалявам.

Не мислех, че Денис изобщо го чуваше. Тя продължаваше да пищи и да хлипа, докато юмруците ѝ удряха Боунс. Отидох при нея, напразно опитвайки се да я успокоя, въпреки че, каквото и да направех, нямаше да намали болката ѝ.

Спейд дойде в кухнята с мрачно лице и коленичи до нас.

111

- Криспин, ще отведа Денис от тук. Трябва да отведеш Кат и останалите в безопасност. Нямаме много време.

Безмълвно, Боунс кимна. Спейд леко пое Денис от ръцете на Боунс и я изведе от кухнята.

Всички, които бяха останали, бяха в критично състояние, заобикаляйки мъртвите и живите, за да излязат по-бързо. Всички трябваше да се отдалечим от тук възможно най-много, преди Патра да дойде и да ни довърши.

Боунс ме вдигна и дори не се опитах да възразя, че мога да ходя. Честно казано не бях сигурна дали мога. Докато той маневрираше през разбитите предмети в къщата, бях изненадана да видя, че един от телевизорите бе все още включен.

- ... три .. две ... едно .. Честита Нова Година! – Обяви Дик Кларк, следван от обичайните звуци на празнуващите, фойерверките и началото на “Доброто старо време”*. Изглеждаше невъзможно толкова много да се е случило само за два часа.

Зрението ми започна да става замъглено, което може би беше заради загубата на кръв, която сега наваксвах, защото на следващото премигване се намирахме навън на поляната. Разпръснати сред странния цвят на снега и купищата мръсотия, бяха телата. Това, което някога бяха вампири и гули, сега бяха сбръчкани останки. Почувствах вълна на радост, когато видях Тейт да обикаля наоколо и се молех Хуан и Дейв също да са успели.

Иън коленичи на земята, кестенявата му коса го правеше лесно различим дори и в гръб. Раменете му се разтресоха.

Боунс ме остави долу и направи няколко бързи крачки напред. Менчерез го съзря, а лицето му бе мрачно.

- Колко? – попита Боунс дрезгаво.Погледът на Менчерез се плъзна по останките от няколко крайника.- Все още не знаем.Боунс коленичи до Иън. - Иън, друже, трябва да ги вземем и да вървим. Никой от тях няма да го е грижа за нас, ако сме нарязани

над телата им, защото сме нямали силата да си тръгнем. Патра ни отне предостатъчно тази нощ. Не трябва да ѝ позволим да ни вземе и още нещо.

През бързо притъмняващото ми зрение видях как тримата започнаха да събират останките от това, което бяха техните приятели.

* "Доброто старо време" ("Auld Lang Syne") е шотландска поема, написана от Робърт Бърнс през 1788г., и добавена към мелодията на традиционална фолклорна песен. Добре позната е в много страни, особено (но далеч не само) в англо-говорящия свят; традиционно се използва за отпразнуване началото на новата година. По изключение се използва и на погребения, дипломирания, а също така и при закриването на други събития.

32.

ЛИЦЕТО НА ДЕЙВ БЕШЕ ПЪРВОТО НЕЩО, КОЕТО ВИДЯХ, когато отворих очи. Той се усмихна.- Здравей, Кат. Гладна ли си? Жадна?- Жадна – отвърнах дрезгаво, накланяйки се към водата, която той ми подаде. – Къде сме?Той взе чашата обратно.- Сега сме в Южна Дакота, докато всички се прегрупират.Поглед на ляво ми разкри ярка светлина, преминаваща през плътни завеси.- Боже мой, кое време е?- Около три часът. Загуби голямо количество от кръвта си и трябваше да ти се направят две преливания.

После Боунс не искаше да се събуждаш и да се изтощиш, затова ти даде от онези хапчета за сън на Дон, приготвени специално за теб. Не си спомняш спора с него заради хапчетата и опитите да ги изплюеш, нали?

Не, изобщо. Изправих се до седнало положение, забелязвайки, че вече не съм кървава и че нося чиста тениска.

- Дон видя голям зор през тези няколко часа – продължи Дейв. – Използва всяка връзка, която имаше, за да успее да изземе празните гробове и да размести мъртъвците, и да успокои медийния цирк за причината на това нещо. За щастие, Канадското правителство също не желае хората му да вярват в зомбита, така че оказаха съдействие.

Простенах. Не можех да си представя какво трябва да е направил Дон, докато се опитва да прикрие това.

112

- Каква е неговата гледна точка?- Използват за главна причина малко земетресение и лавина, които са изпразнили някои от гробовете, но

таблоидите все още имат ден изпълнен със събития. Поне бяхме в отдалечен район… ако това се бе случило в голям град, нямаше да има нищо, което Дон да открие и да бъде достатъчно голямо, че да покрие този кошмар.

- Земетресение и лавина? Това ли казва?Дейв сви рамене. - Предполагам, че това е най-доброто, което може да направи за толкова кратък срок. Обяснява

разпокъсаните гробове, до известна степен. Също така казва, че някои от ‘зомбитата’ изглеждали напълно шокирани оцелели, облечени в мръсни дрехи и разкарващи се зашеметено. Знаеш как е. Хората не искат да мислят, че това, което са видели е било истина. Обикновеният човек преминава през живота си много по-щастливо, когато мисли, че не съществува нищо свръхестествено.

- Къде е Денис? – Горкия Ранди. Нямаше да е въвлечен в нищо от това, ако не бях аз.- Спи. Спейд и даде намалена доза от твоите успокоителни. Точно сега, сънят е най-доброто решение за

нея.- Дейв… кой друг не оцеля?Лицето му помръкна. - Знаеш за Ранди. Зиро също го няма, както и Тик Ток...Той продължи и всяко следващо име се врязваше в мен. Някои от тях познавах, някои от тях не. Все пак,

те бяха безвъзвратно загубени. Когато Дейв приключи, повече от осемнадесет вампира и гули бяха изброени, зашеметяващи загуби. Още четирима човека също бяха убити, заедно с Ранди. Боунс сигурно бе опустошен.

- Къде е Боунс? – попитах, сваляйки краката си от леглото.- Долу. Но първо, може би ще искат да облечеш някакви панталони.Погледнах надолу, забелязвайки това, което бях пропуснала, докато бях под завивките.- О. Съжалявам, не осъзнавах...Той се усмихна леко.- Ти си ми като сестра, не се тревожи за това. И защото съм ти приятел, бих ти казал... да си измиеш

зъбите. Дъхът ти е плашещ.

Вслушвайки се в съвета на Дейв, измих зъбите и лицето си, и облякох повече дрехи. Краката ми бяха боси, тъй като не си направих труда да търся обувки. Дейв ме придружи до затворените врати на салона и след това си тръгна.

Боунс дойде до мен и аз го прегръщах дълго време. Да кажа „съжалявам” бе толкова безполезна утеха, че дори не си направих труда.

Иън също беше там. Той не се бе къпал и преобличал от битката насам и беше без риза, целия в мръсотия и с някакви други неща намазани върху него.

- Би било мило от твоя страна да наредиш пъзела по-рано, Жътварке – горчиво заяви той. – Брилянтните идеи не са от особена полза, след като половината ни хора са покосени.

Премигнах, неподготвена за неговата враждебност. Боунс не се поколеба и бе хванал Иън за гърлото преди дори да успея да формулирам отговор.

- Не казвай друга обвинителна дума насочена към нея или ще изгубя и малкото контрол върху темперамента си – изръмжа той. – Ако не беше тя, всички щяхме да сме мъртви сега или забрави за това?

Тюркоазеният поглед на Иън пламтеше в смарагдово.- Това, което не съм забравил, е причината защо всички бяхме въвлечени в тази война. Всичко е заради

нея! Нейната рана е лечима, Криспин, но не можеш да направиш нищо за приятелите ни, които лежат в другата стая, нали? Колко още живота ще са необходими, за да се отмъсти за накърнената гордост на една жена…

- Боунс, не!Менчерес се появи от нищото и точно навреме. Чу се остър звук, мъгла и след това Боунс бе отхвърлен

назад с липсваща ръка. Писъкът ми заглуши викът на Спейд, който дойде тъкмо навреме, за да стане свидетел.

Иън се взираше изумено в ръката, която все още го стискаше за гърлото, крайникът започна да изсъхва. Отидох до Боунс, но той ме заобиколи и отиде право при Менчерес.

- Има ли някаква причина да ми попречиш да заглуша тази обида, дядо? Сега цялото ми тяло се напрегна. Ако Боунс и Менчерес се изправеха един срещу друг, целият ад щеше да

се отприщи.

113

- Щеше да откъснеш главата на Иън – отговори Менчерес. – Ще съжаляваш след това, поради много причини, и мисля, че сме дали достатъчно поводи на Патра да празнува, без сами да разреждаме редиците си.

Иън се изправи леко замаян от последните събития. Разтърси глава, сякаш да я прочисти, след което се загледа в мен и Боунс с поглед, изразяващ недоверие.

- Иисусе Хрисете, Криспин, не знам какво ми стана – издиша той. – Нямах причина да те хуля по този начин. Простете ми и двамата.

Боунс понечи да прокара ръка през косата си, но спря, когато видя, че крайникът му е израсъл само наполовина и изсумтя недоверчиво.

- Двеста четиридесет и седем години съм имал тази ръка. Не съм си и мислел, че ще я изгубя, докато се опитвам да ти откъсна главата. Мръсник, трябва да се стегна.

- Сега, повече от всякога, трябва да се стегнем – съгласи се Менчерес. - Да – каза Боунс, поглеждайки го по начин, който накара косъмчетата по врата ми да настръхнат. –

Особено ти, дядо, защото това трябва да приключи. Влад влезе в стаята. Той се огледа наоколо, видя състезанието по взиране между Боунс и Менчерес, и

седна.- Знам какво си мислиш – каза Менчерес мрачно. - И ти казвам, че не мога да го направя.Боунс се появи до него за миг. - Реалността е, че много скоро или ти, или тя ще бъдете мъртви. Каквото и да значи Патра за теб, каквито

и тайни мечти да таиш, че съдбата ще се намеси в последния момент, за да оправи нещата – ти от всички хора знаеш най-добре. Ти сам ми каза никога да не се съмнявам във виденията ти, но ето те тук, мотаейки се с надеждата, че може би си сгрешил. Но не си, така че трябва да приключиш с това, защото това е отговорност, която имаш към хората под твоя власт, а сега и тези под моя.

Бях объркана. Менчерес не държеше Патра в задната стая, до колкото ми беше известно, така че как можеше да сложи край на това, както подметна Боунс? Влад се наведе, надзъртайки в мислите ми.

- Не виждаш ли, Кат? Когато Патра те хвана в капана на смъртоносния кошмар, кой знаеше как да го разруши? Миналата нощ, когато зомбитата атакуваха, кой знаеше, че единствения начин да ги унищожи, е като унищожи пътя им за дома? Менчерес. Така че, ако той познава тези заклинания достатъчно добре, че да знае кое ги отблъсква... тогава също така знае и как да отправи някое от тях.

Един поглед към бледото лице на Менчерес го потвърди, а след това бях право пред него.- Трябва. Тя няма да спре! Искаш ли да видиш всички около теб мъртви? Защото това ще стане, ако не

направиш нещо.- А ти можеш ли? – Менчерес се нахвърли срещу мен. – Ако говорехме за Боунс, можеш ли да го осъдиш

на смърт? Можеш ли да го изпратиш толкова лесно в гроба?Той спря, показвайки много повече чувства, отколкото някога съм виждала от него и това ме порази. Той

все още беше влюбен в нея, въпреки всичко, което тя направи. Горкият нещастник.Подбрах внимателно думите си.- Не се преструвам, че знам колко е трудно това за теб, Менчерес, и ако това беше Боунс, също щеше да

ме разкъсва вътрешно. Но... – направих пауза, за да погледна право в мъжа, когото обичах, – ако някога отидеш до толкова далеч, за да опиташ… и да успееш… да убиеш тези които обичам, и ми дадеш да разбера по безброй начини, че няма да спреш докато аз и всички, на които държа, не бъдем мъртви, тогава да. Ще те убия.

Боунс се вгледа в мен и лека усмивка докосна устните му.- Това е моето момиче.След това отново прикова поглед в Менчерес.- Не мога да ти предложа нищо успокоително освен едно, единствено нещо: бърза смърт за Патра. Тя не

го заслужава и съм обещал да даря всеки, който заговорничи срещу жена ми, с много по-дълго и страшно преживяване, но заради теб ще изменя на всичко това. Ако направиш това, което трябва.

Зеленина пламна в очите на Менчерес и толкова много сила се излъчи от него, че потреперих.- Заплашваш ли ме?Боунс дори не трепна. - Аз също съм господар на твоята линия и заявявам намеренията си срещу врага, който избива нашите

хора. Трябва да си припомниш на чия страна си. Не виждаш ли, че Патра залага живота си на идеята, че ти си неспособен на това?

Менчерес не каза нищо. Всички очи в стаята бяха вперени в него. Тогава, най-накрая, той се изправи, обуздавайки яростната вълна от сила, като птица, която прибира крилете си.

- Така да бъде. Миналата нощ Патра изпрати много от нас в гроба. Тази нощ ние ще й отмъстим.

114

33.

ЗВЕЗДИТЕ ПРЕМИГВАХА ОТ СВОЯ НОВ ЕКРАН на дълбоко синьото небе. Менчерес беше в средата на поляната. Бяхме изчистили снега от земята, тъй че голямата покривка за маса, която поставихме върху нея не се намокри. Менчерес седна с кръстосани крака по средата и не можах да не си помисля, че с централизираната му позиция дузината или повечето вампири зад него… и очертаните кости върху ленената покривка, тази гледка приличаше на адската версия на Последният Оцелял.

Нито един от нас не знаеше какво ще се случи. След като бяхме направили това тайнствено изложение, Менчерес простичко беше казал да се облечем като за битка по залез слънце и след това се качи в стаята си. Наполовина се бях зачудила дали нямаше да избяга преди нея посредством прозореца на горния етаж, но Боунс беше доволен, че Менчерес ще спази обещанието си и ето го тук сега.

По-рано същия ден позвъних на Дон, за да му кажа, че нещо ще се случи тази вечер. Може би осведомен, той щеше да измисли по-добра история за прикритие от лавини и земетресения. Онова, което беше проблем бе че не можех да му кажа къде ще се състои това събитие. Или по кое време. Или от какво ще се състои. Или какъвто и да е друг детайл, който ще му помогне да доведе до минимум човешкото взаимодействие и да предотврати мащабната радиация, беше ми казал той язвително.

Е, не разполагах с тези детайли, тъй че можех да разчитам само на онова, което знаех. Раздразнението на Дон беше разбираемо. Предупреждавах го, че за втори път немъртвите щяха да се появят с атака на черна магия, но не знаех дали телата щяха да изпълзят от гробовете – или дали щяха да завалят от небето. Дон имаше причина да откачи, разбира се. Аз имах други проблеми като изключим това, че трябваше да пазя съществуването на вампирите в тайна. Трябваше да остана жива. Затова бях облечена като за битка, носейки над традиционния ми черен спандекс различни ножове, сабя, няколко сребърни куршума – пистолети, че дори и няколко гранати.

- Не искам никой от вас да говори, - Менчерес каза с първите си думи, след като седна в средата от кости. – Не и преди да довърша.

И от къде ние ще знаем кога той ще довърши? Помислих си. Когато ще се поклони ли? Когато земята се разтвори и съществата изпълзят от нея? Споменът за тези ужасни същества премина през ума ми и аз трепнах. Ох, ако видех още нещо такова, щеше да е скоро.

Появи се някакво напрежение във въздуха, което привлече вниманието ми обратно към египетския вампир. Главата му беше наведена надолу и дългата коса закриваше изражението му, но между въздишките сред черните кичури, видях как очите му заблестяват в зелено. До мен Боунс трепна и аз насочих погледа си към него. Той се беше фокусирал върху Менчерес. Поех ръката му… и почти я изпуснах от електрическия ток, който срещна кожата ми. Каквото и да правеше Менчерес, то се отразяваше и върху Боунс. Очевидно това разменяне на сили между тях все още действаше. Това ме обезпокои въпреки че не можех да кажа защо.

Изведнъж костите на убитите хора от вчера се издигнаха над покривката. Те започнаха да се носят във въздуха, формирайки кръг около Менчерес и след това костите започнаха да го обикалят.

Първоначално се движеха бавно, сякаш висяха от невидими нишки, но после скоростта им започна да нараства. Те обикаляха Менчерес като се движеха все по-бързо докато не стана трудно да се различава някаква част от тях освен черепите, които се усмихваха мрачно със своите челюсти въртящи се във въздуха. Косата на Менчерес се разпиляваше нявсякъде около него и върху плътта ми се появи чувство на милион невидими мравчици, които се разхождаха по мен. Мощта, която извираше от него нарасна неимоверно дотолкова, доколкото не можах да се изненадам, когато видях как светкавица удари там, където седяхме.

Въртящите кости се спукаха около него със секващ звук, покривайки Менчерес в бял облак. Стиснах ръката на Боунс без да ми пука за обгарящото напрежение, което изглежда разтърси ръката ми и се взрях с изненада в прахообразните останки на приятелите му. На прах и пепел, помислих си вцепенено. Менчерес просто разнесе с ръце пепелта, която беше останала от тези мъже. Защо? Защо би направил подобно нещо?

Без да вдига главата си, Менчерес извади един нож от пазвата си. После го вряза право в сърцето си.Ахнах с отворена уста от изумление, когато завъртя острието. Сигурно е стоманено, не сребърно, улових

се, че мисля. Или той щеше да е мъртъв толкова колкото зърнестите останки на онези мъже, които го покриваха като сивкав снежец.

От раната потече тъмна кръв, която се вливаше толкова неотпорно, сякаш сърцето му все още биеше. Тя покри ножа, ръцете му и дрехите му с мрачно алена течност. Малко след това обаче, аз вече не се взирах в това. Бях се втренчила с растящото недоумение в червено оцветеното пепеливо вещество, което беше костите на мъжете, които бяха умрели и което започна да се разделя… разширява… и след това да се формира като фигури.

- Madre de Dios* , - чух как Хуан измърмори, нарушавайки указа на Менчерес, който повеляваше тишина.

Моята мисъл далеч не беше тъй религиозна: какво, по дяволите, става тук?115

Пред погледа ми изглеждаше сякаш се образуваха духове, които закриваха Менчерес. Той мърмореше нещо на език, който даже не можех да разпозная и тези мъгливи форми започнаха да се уголемяват. Те растяха докато не започнаха да приличат на сенки, на които им се вдъхва живот, защото все още можех да виждам през тях, но бяха и стереоскопични. Стереоскопични фигури на непроницаеми, голи мъже. Един от тях се обърна и Боунс изстена. Ранди, помислих си шокирана. Това е Радни!

Формираха се и повече от прахта обвила Менчерес. Той продължаваше да държи ножа забит в гърдите си и раната продължаваше да кърви, докато не се почудих как все още разполагаше с някаква течност в тялото си. Но колкото повече кървеше той, толкова по-малко мъгливи изглеждаха фигурите, докато не започнах да оприличавам всяко привидение в човек. Там беше Тик Ток, близо до Зиро, о Боже, Ранди…

Едва когато всичките двадесет и трима души, които бяха убити предишната вечер застанаха около него, Менчерес извади ножа и проговори.

- Това не са нашите приятели. Те не разпознават нито един от вас и нямат спомени за предишните си животи. Те са безсмисления гняв, който извира от останките на всички убити хора и аз успях да извадя тази ярост от телата им и да ѝ придам форма. Убийсвото им ще ги привлече с една единствена цел – отмъщение. Всичко, което трябва да направим след като ги освободя… е да ги последваме. Те ще ни отведат право при Патра без значение къде се крие.

Едва бях успяла да помисля върху това, преди Менчерес да изрече някаква непозната дума и призраците да литнат в нощта сякаш са изстреляни призрачни оръдия. Леле, бяха бързи. Ние как щяхме да ги последваме?

Менчерес се изправи, повдигна ръце… и аз изпищях. Земята беше на двадесет фута** разстояние… тридесет… повече….

- Трябва да побързаме, - чух го да казва докато си въртях главата, за да се убедя, че всички които седяха на тревата сега бяха във въздуха и фучаха в нощта сякаш върху невидим реактивен самолет. – Те ще я открият бързо.

Патра се криеше в един изоставен хотел около осемдесет мили разстояние по права въздушна линия. Или в този случай – по права въздушна и немъртва линия. Боунс ме беше притиснал до себе си и не напразно, след като Менчерес все още ни издигаше и то с такова количество мощ, че си беше страшничко. И в най-лудите си мечти не съм смятала, че вампир може да направи подобно нещо, но ето ни тук, следвайки върху магическо килимче образувано от силата на Менчерес изпълнените с желание за отмъщение призраци, които той беше пробудил. По-късно щях да обмисля значението на това. Като например, когато ми се наложи да напиша доклада за Дон и да наблюдавам как пребледнява докато го чете.

Хотелът беше в средата на градски беден квартал. От шума се разбра, че не много хора живеят тук. Всъщност тази област сигурно скоро щеше да се преструктурира, защото бегло видях булдозери наоколо. Менчерес ни преземи близо хиляда ярда*** от хотела. От къде знаеше той, че тук се намираше Патра? Защото призраците прелетяха направо вътре, движейки се през стените, сякаш изобщо не бяха там. Як трик.

- Трябва да се промъкнеш между хората ѝ - излая той на Боус, жестикулирайки към сградата. – Аз не мога да дойда с теб. Ако ме убият, призраците ще изчезнат, а те са единственото нещо, което спира Патра да се изправи срещу вас.

Те със сигурност правеха нещо, знаех това. Малко след като бяха изчезнали в хотела се чуха най-ужасните викове.

- Защо просто не я убиеш? – измънках. – Ако можеш да пробудиш духове изпълнени с желание за отмъщение и да повдигнеш почти две дузини хора, прелитайки с тях почти осемдесет мили, тя би трябвало да е нищо в сравнение с теб.

Манчерес за малко да падне на тротоара.– Не мога, - прошепна той. – Дори сега, пак не мога.Кратка вълна на съжаление ме изпълни преди да я отхвърля. Той може още да обичаше Патра, но тя не

отвръщаше на чувствата и ние всички ще бъдем мъртви, освен ако тази жена не бъде заровена в пръста. Боунс го погледна.- Ще спазя обещанието си. Ще бъдем до теб щом всичко свърши. Хуан, Дейв, вие останете с него.

Гледайте никой да не се приближава.Хуан започна да протестира, че го оставяхме, но един бърз предупредителен поглед не му позволи да

продължи. После Боунс изпука кокалчетата на ръцете си и се изправи срещу хотела.- Добре, приятели. Да свършваме с това.Патра може би имаше няколко типа за охрана около периметъра на хотела. Може би беше заставила

някои на прозорците, на покрива, в мазето и на входа. Но това не беше от значение, защото разполагахме с двадесет и три вбесени призраци, които внезапно се струпаха в хотела, предизвиквайки адското разсейване. Освен непрестанните викове на Патра – какво ли й правеха? – имаше и шум представляващ много хора,

116

които тичаха по стълбите, нови викове, откриване на огън и няколко странни пукащи звука. Хвърлих един поглед към Боунс и си помислих – Как смяташ? Вбесените призраци дори не са солидни, какво могат да правят толкова, че това вътре да прилича на Трета Световна Война?

Боунс вдигна рамене.– Има само един начин да разберем.Щом стигнахме до входа на сградата, на колкото и охранители да им беше заповядано да останат, там

нямаше никого. Спейд се намръщи, поклащайки отрицателно глава. Това е капан, казваше той. Взех четири гранати от колана си, дърпайки крайчеца им и хвърляйки ги вътре. Секунда по-късно последва звук от счупени прозорци и сградата се разтресе, когато те детонираха. Който и да ни беше причаквал, сега не го правеше.

Влетяхме вътре, а вампирите се оглеждаха наоколо, демонстрирайки вампирските си зъби. С Боунс приклекнахме, движейки се напред. Писъците и ужасният шум от няколкото етажа ставаха все по-непоносими. Накрая видяхме близо дузина вампири да преминават през входа, под който предположих, че се намираше главното стълбище. Те се озоваха долу посрещнати от градушка сребърни куршуми, преди да съобразят да се върнат обратно.

- Къде са всички? – тихо попитах Боунс. Освен тази частична дузина долното стълбище изглеждаше празно.

Боунс надигна глава.- Повечето са горе, доколкото чувам. Пълна каша. Сигурно причината са призраците, но не знам как го

постигат.Съгласих се, че това горе звучеше като китайски свредел. Чуваха се писъци, стъпки напред-назад и все

повече пукащи звуци, които не приличаха на нищо, което някога съм чувала. Каквото и да ставаше, Патра все още беше жива. Тя крещеше най-силно.

Боунс вдигна три пръста, посочвайки, че групата ще се раздели. Осмина от нас ще поемат стълбището, други осем души ще изскачат екстериора на сградата и останалите осем ще се качат по асансьора. Изглежда сякаш най-голяма активност имаше на деветия етаж, близо до върха на сградата, накъдето се бяхме запътили ние.

Бяхме на третия етаж, когато малка група вампири се появиха надолу по стълбите. Бяха покрити с кръв, дрехите им бяха разкъсани… и те едва погледнаха към нас. Но това не ми попречи да изпразня своя М-16, пълен със сребърни куршуми, в тях. Те колабираха, сърцата им се раздвоиха от среброто, което излетя от пистолета ми, а мъжете до мен извадиха своите собствени оръжия. Разбира се, ножовете ми бяха любимото оръжие, но пистолетът бе по-доброто решение, когато ставаше дума за убиване от разстояние.

Чуха се още стъпки от етажа над нас. Нещо предизвикваше цялостна паника. Естествено това не можеше да бъде само факта, че са видели призраците, нали? Имам предвид, че те изглеждат страшнички, но това не беше някакво детско парти. Това тук беше крепостта на силен вампир повелител, който е жив откакто Иисус е вървял по земята. Затова всички биха си помислили, че е малко по-трудно да пречукаш вампир.

- Фасулска работа - прошепна Иън, изразявайки мислите ми.Влад го дари с язвителен поглед. - Никога не подценявай възможността на Патра да се появи величествено. - Бъдете нащрек - каза Боунс. – Каквото и да става, става ето там. Нека се присъединим към партито.Имаше още две двойки вампири по пътя ни нагоре по стълбите. Всеки от тях бягаше сякаш от ада и

вместо да ги ликвидираме от разстояние се наложи да превърнем процеса на отстраняване в касапница. Колкото повече се приближавахме, толкова по-обезумели ставаха виковете над нас. Най-накрая достигнахме до етажа, на който шумът беше най-силен и последвахме тези ужасени писъци до стаята, от която се носеха.

Нямаше охрана на вратата и тя беше отворена. Влад изпрати топка огнен пламък пред нас, но се оказа, че не е било необходимо. Влязохме в стаята без никой да ни скочи отгоре и веднъж щом бях влязла вътре се спрях и вперих поглед.

Патра, далеч от елегантната, внушаваща фигура, която бях виждала преди, се гърчеше на земята. Носът, устата, очите и различните останали части от тялото ѝ кървяха. Навсякъде около нея – Боже, и през тялото ѝ – призраците сновяха. Те се омотаваха около тялото ѝ като сиви змии, усукваха се около нея, гмуркаха се право в нея, само за да излязат от другата ѝ страна и след това правеха всичко това от начало. Тя продължи да вика за помощ, на няколко езика, както прозвуча.

Докато наблюдавахме, един вампир с диви очи, който не е могъл да бъде по-възрастен от петдесет годишна възраст, когато е бил трансформиран, беше отблъснат от нея с две липсващи ръце. Призракът, който се намираше най-близо до него – това Зиро ли беше? – се гмурна в гърдите му докато не изчезна напълно. Вампирът извика, след това последва пукащия звук и той се пръсна. Главата, краката и трупът му се разпръснаха на различни посоки. Призракът се надигна от останките на тялото му, завъртя се за секунда и

117

после се върна към Патра докато не стана невъзможно да го различи човек от останалите петнисти сиви фигури, които я обграждаха.

Тя се гърчеше в агония, кожата ѝ се образуваше в мехури всеки път щом някой от призраците се гмурнеше вътре и извън нея. Бях сигурна, че вътрешностите ѝ се бяха превърнали в пюре. Виждайки онова, което бяха сторили на охраната ѝ, разбрах, че те можеха да я убият, ако възнамеряваха това. Фактът, че тя все още беше жива изразяваше идеята им за отмъщение бе далеч по-злокобна от обикновената смърт.

Боунс изпъчи ръката си напред.- Всички да останат по местата си. Ако се приближите близо до нея, тези призраци ще ви разкъсат на

парчета!Хвърлих ужасен поглед към покосените вампири.- Ако се приближите до нея, тези призраци ще ви разкъсат на парчета!Той погали лицето ми. - Не и аз. Не виждаш ли? Менчерес е знаел, че ще се стигне до това. Видял го е. Затова ме помоли да

споделя силата му. Тя все още ни свързва, тъй че аз съм единственият човек, на когото те няма да навредят. Мога да ги усетя… и както не могат да наранят него, така не могат да наранят и мен.

Той отпусна ръката си и пристъпи към Патра. Не мисля, че тя дори знаеше за присъствието му. Изглежда не знаеше за присъствието на никого от нас, въпреки че очите ѝ бяха отворени. Кръвта продължи да се стича от нея сякаш беше обкръжена от безжалостните, неуморими останки на мъжете, които тя бе убила с магия предишната нощ.

Една от сивите фигури се надигна от нея и се насочи към Боунс, когато той се приближи с няколко крачки. Пристъпих напред, но гласът му, който прозвуча като удар с камшик, ме спря.

- Не мърдай!Не само аз направих пауза. Същото направи и съществото, което с болка разпознах като Тик Ток. Или поне

преди беше Тик Ток. Това, което беше останало от него сега беше една сянка, изпълнена с гняв. Но той замръзна, носейки се в пространството, въпреки че вибрираше с чувство, което разпознах като конфликтно желание за нападение.

Боунс продължи да върви напред. Периодично улових ножовете си и ги хвърлих с чувство за безсилие – не че можеха да сторят много срещу вбесени фантоми! Другите призраци скоро забавиха своето нападение върху Патра, за да погледнат към Боунс. Той протегна ръка към тях по същия начин както беше протегнал ръката си към нас преди малко.

- Стой. На. Място.Боунс изръмжа думите и аз усетих как мощта се лее от него с всяка сричка. Призраците отговориха като

отстъпваха с всяка стъпка, която той поемаше. Скоро те вече не докосваха Патра, а застанаха един до друг на земята, точно зад мястото, на което лежеше.

След няколко секунди Патра престана да се гърчи и безбройните рани по нея започнаха да се лекуват. Очите ѝ, тези големи, красиви тъмни орбити, загубиха значително количество от паниката – и след това се ококориха, когато тя видя кой стоеше над нея.

- Мъртъв си! – възкликна Патра, сякаш щеше наистина да го убие. Тя започна да се отдръпва от него, спря, когато видя, че се приближава към тихо ръмжащите призраци с това движение и след това се огледа наоколо за помощ.

- Не, любима, - каза Боунс леко огорчен. – Ти си мъртва.

• Madre de Dios* – Божия майко, пр. от испански.• Фут** - мярка за дължина. 1 фут – 30, 48 см.• Ярд*** - мярка за дължина. 1 ярд – 0, 941 м.

Епилог

ПОГРЕБАХМЕ РАНДИ СЕДМИЦА ПО-КЪСНО. ДОН фалшифицира документите, за да представи нещата така сякаш Ранди е бил жертва на трагичен автомобилен инцидент. Такъв, който повеляваше затворен ковчег. По мое настояване Денис остана при мен и Боунс. Тя обвиняваше себе си, че не беше накарала Ранди да остане с нея, вместо да дойде да ни помогне. Опитах се да я успокоя, но всъщност бях безпомощна. Нямаше какво да направя, освен да я подкрепя. Не можех да сторя много, но можех да направя поне това.

Менчерес погреба Патра сам. Не знаех къде. Боунс също не знаеше, а и не го беше грижа. Тя беше мъртва, а това беше достатъчно за него.

Беше достатъчно и за останалите ѝ хора. Някои потърсиха убежище под чужда повелителска закрила. Някои останаха под собствена закрила, а други дори се свързаха с Боунс, за да ги освободи по милост.

118

Имайки в предвид мястото им в нейната йерархия, той го направи. Все пак Патра беше възрастен вампир, а това да убиеш всеки останал член от закрилата ѝ щеше да бъде масово убийство.

Малцина я бяха последвали, останали без друг избор и за тях Боунс направи отсрочка. Те му дадоха детайли относно богатството ѝ, а той им даде правото да живеят без закрилата ѝ. С тези обаче, които бяха най-високо в йерархията на Патра, Боунс не преговаря. Не, той използва многото пари на Патра, за да предложи субстанция за главите им. Наемниците започнаха да изпълзяват от всеизвестните си домове и да ги преследват заради паричното възнаграждение.

Не бяхме виждали Менчерес от нощта, в която беше взел тялото на Патра. Това беше преди около два месеца. Поддържахме контакт по телефона, но той се беше покрил някъде. Боунс не го притискаше, въпреки че ми каза, че не може да разбере, какво за Бога, беше накарало Менчерес да обикне Патра и да я остави след всичко, което беше направила. Аз също не разбирах, но любовта не се придружаваше с разум понякога. Да обмисляме защо беше безполезно.

До сега нямаше отзвук от забранената магия, която Менчерес беше използвал. Няколко известни Повелители мрънкаха, но след като Патра също беше нарушила правилата, нямаше много, които възнамеряваха да сторят нещо по въпроса. Или се страхуваха от Менчерес, след като той беше един от малкото, който хем беше достатъчно възрастен, за да знае тези магии, хем достатъчно силен, за да ги приложи. Може би, бяха сметнали себе си като следващите, които ще последват Патра. Бях много доволна, че съм от страната на Менчерес, след като бях станала свидетел на възможностите му. Вероятността, че Боунс някой ден може да притежава такава мощ ме разтревожи. Някои неща не биваше да стават възможни и беше страшничко да знаеш, че са.

Но за сега нямаше да се тревожа за това. Мъжът, когото обичах беше до мен и трябваше да помогна на най-добрата си приятелка. Бъдещето трябваше да се тревожи само за себе си.

К Р А Й

119