13.04.2014 г. 11.30 часа / Концертен комплекс “България”

Волфганг Амадеус Моцарт

27 Януари 1756 – 5 Декември 1791

Образът на Моцарт и на неговата музика не спира да се развива с времето. Съвременниците му най-често гледали на него като на композитор, който е равен на най-добрите творци от своето време. Но когато Бетховен пристига във Виена малко след смъртта на Моцарт, еталонът, спрямо който всички го сравняват, е именно Моцарт. Някои композитори от 19 в. го смятат за техен събрат. Като дават за пример неговата експресивност и демоничния интензитет на творбите му, те го обявяват за първия представител на Романтизма в музиката. Но към средата на века страстта по Бетховен измества Моцарт встрани: тогава той изглежда някак не на място, като натруфена кукла, която не би могла да обхване бушуващите героични страсти. Но нито за момент влиянието му върху останалите творци не отслабва. Музиката на Бетховен, Шуберт и Росини стъпва върху Моцарт (и, разбира се, Хайдн). Дори Вагнер и Чайковски, независимо от романтичната си пищност, го издигат на пиедестал. Из целия 20 век могат да се открият носталгичните пресътворявания на Моцартовия свят: от “Класическата симфония” на Прокофиев през Щраусовият “Кавалерът на розата” в неговия висок виенски стил до творбите от неокласическия период на Стравински.неокласическия период на Стравински. Едва наскоро обаче дълбоките пластове от творчеството му се разкриват пред нас. Вярно е, че емоциите при Моцарт обикновено са прикрити, точно като лицата зад маските и диплите на маскен бал. Но под булото има вечни, универсални страсти. Те са най-ясно видими в четирите му големи комични опери. Макар и на повърхността да са фриволни комедии за секс, дълбината им е изплетена от убийства, похот, съблазън, предателство, класови борби и, накрая, изкупваща любов. И всичко това – гарнирано с дантели и несравними мегарнирано с дантели и несравними мелодии. Разбира се, не трябва да забравяме и техническото съвършенство. Голяма част от изкуството обитава свят на противоречия, съществува вечно под заплахата от унищожение от всякакви центробежни сили и напрежения. Тези сили често имат вълнуваща динамика. Но при Моцарт виждаме момент от историята, в който всичко е в ослепителен, подобен на картина на Вермеер и видимо поддържан без никакво усилие баланс. Неговата музика – дори в най-невдъхновените си прояви – е чист свят, в който нищо не се губи и всичко е на мястото си. който нищо не се губи и всичко е на мястото си. Точно затова той е сред най-предизвикателните за изпълнение композитори. Или както казва великият пианист Артур Шнабел: “Моцарт е прекалено лесен за децата и твърде труден за музикантите”.

Творчество Добре познатите малки творби са добра отправна точка, защото те са най-характерни за стила и качеството на Моцарт. “Малка нощна музика” се състои от четири части дистилирано Моцартово обаяние. Тя е замислена като серенада, чиято цел е била да забавлява аристокрацията. https://www.youtube.com/watch?v=hcpM0yN7p0c

Спокойната хорова творба Ave Verum Corpus, създадена към края на живота му, е едно от най-вълнуващите му религиозни произведения. https://www.youtube.com/watch?v=2UXLKmhd920

Не по-малко прекрасна е и Симфония Кончертанте в ми бемол мажор за цигулка, виола и оркестър – лиричен шедьовър от годините му в Залцбург. https://www.youtube.com/watch?v=HRYJuaLnd5I

Седемнадесетте концерта за пиано, написани във Виена, са сред произведенията на върха на инструменталната му музика; а поне половината от тях бележат и върха на цялата литература на соловия концерт, до който единствено Бетховен достига след това. От всички тях, най-добрите за начало са два концерта – единият лек и ярък, другият – мрачен. Преди се е смятало, че Моцарт има слънчев, до-мажорен подход към живота и музиката. Концертът за пиано в до мажор К. 467 е един от примерите в подкрепа на това твърденипримерите в подкрепа на това твърдение. Този концерт наистина има една от най-слънчевите заключителни части в музиката. В средата пък се разстила една от най-големите бавни части в кариерата на Моцарт, характеризираща се с романтично спокойствие, което той няма да демонстрира в нито едно по-късно свое произведение. Но никъде другаде, освен в тази бавна част, Моцарт не показва умението си да обръща нещата така изразително: от патос в удоволствие, от тъжното питане към богатия, задовкъм богатия, задоволителен отговор. https://www.youtube.com/watch?v=PAdGbUHEygE

Съвсем различен е Концертът в ре минор К. 466, който започва като неспокоен шепот и постепенно изригва в крещящо оплакване. Това е демоничната страна на Моцарт – тя определено е по-смирена от по-късни прояви на демоничното в музиката, но за времето си е била истински наелектризираща. Последната част на произведението – със своя влудяващ танц - е също така демонична. В средата бавната част започва с измамно нежен и дори невзрачен жест, но сърцевината й гори от напрежение. В края на концертна концерта, като рязко отдръпване на завеса, настъпва внезапна промяна в ре мажор, която завършва произведение с взрив от слънчева светлина. Това превключване към мажор, стар трик, правен хиляди пъти, превръща музиката на Моцарт в истинско откровение. https://www.youtube.com/watch?v=yM8CFR01KwQ

Сериозното количество камерна музика в творчеството му разкрива майсторство и разнообразие, неотстъпващи на тези от концертите му за пиано. Това е видно още от изтънчената конвенционалност на ранните му такива творби, така и от уникалните шедьоври на късните му години. И от струнните му квартети могат да бъдат дадени два характерни примера (и двата са сред шестте произведения, посветени на Хайдн) – отново един лек и светъл и един мрачен. Работата в ре минор е характерна за Моцарт и тази, която разкрива най-експресивната му характерна за Моцарт и тази, която разкрива най-експресивната му страна.

Квартетът в ре минор К. 421 е в почти Бетховенови патос и сложност на структурата в първите си три части. А в техен контраст е доста игривата – макар и отново минорна – поредица от вариации във финала. https://www.youtube.com/watch?v=bk-SfRPsKFE

Заради изумителните хармонични ефекти в началото си, Струнния квартет в до мажор К. 465 е известен още и като “Дисонанс”; след сериозна първа част, той се издига до танцувален финал, въпреки че нито за момент не достига до митичната Моцартова до мажорна слънчевост. https://www.youtube.com/watch?v=QE-Ro2yqnU0

Това, което отличава Моцарт от останалите композитори, е, че струнните му квинтети са на нивото на квартетите му. Вероятно причината за това се крие в това, че Моцарт е обичал да свири на виола в камерната музика, което е довело до това да се вдъхнови от богатството на звука при две цигулки, две виоли и едно чело. Най-известните от тези квинтети са жизненият и мащабен Квинтет в до мажор К. 515, както и тъжният Струнен квинтет в сол минор К. 516. https://www.youtube.com/watch?v=-YMjAnanS3o https://www.youtube.com/watch?v=pGe4o2jk2-E

Камерната музика за духови инструменти на Моцарт е още един репертоарен връх. По-късно в живота си той се влюбва в изразителното звучене на кларинета и най-прекрасният плод на тази любов е Квинтет в ла мажор за кларинет и струнен квартет К. 581. https://www.youtube.com/watch?v=_mKUYMQsFwM

Никъде другаде музикалното му слово не се лее с по-мелодично богатство, отколкото тук. Произведението е с лекотата на ранните му творби, но с дълбочината на късното му творчество. Моцарт е също така един от малкото композитори от преди 20 век, които създават творби изцяло за духови инструменти. Най-добрият пример за това е Серенада в си-бемол мажор К. 361 за двойки обои, кларинети, басетхорни, валдхорни и фаготи. https://www.youtube.com/watch?v=0mYUMctFm60

Като автор на симфонии, Моцарт е по-скоро конвенционален. Едва около шест от неговите четиридесет и една номерирани симфонии са в стандартния репертоар. Но тези шест симфонии са върхът на жанра. Добри примери са ликуващата и лека “Хафнер”: https://www.youtube.com/watch?v=IyXLhga7zpQи “Прага”: https://www.youtube.com/watch?v=F4PW1CXEzk8с нейните три части, която е близка по игривостта на тона до “Сватбата на Фигаро”.

И стигаме до сюблимните последни три симфонии – номера от 39 до 41, написани в онези шест седмици през 1788 г. Номер 39 в ми-бемол мажор е с почти романтична структура и експресивност, основно сериозна по тон (макар и не тържествена) до момента, в който препускащото веселие на последната част не вдига заклинанието: https://www.youtube.com/watch?v=9CpA7tlVqN4

Симфония номер 40 в сол минор може би и до днес остава ненадмината от нито един композитор, в това число и самият Моцарт. Тя е още една от онези негови минорни творби, които са на тук нежни, там – като песен, а на места – демонични – осбено стремителната последна част. https://www.youtube.com/watch?v=2HbMzu1aQW8

В рамките на една единствена част от произведение Моцарт е способен да покаже забележителни контраст и разнообразие. Но за разлика от Бетховен, който не пропуска да покаже колко тежко се е трудил върху творбата, Моцарт прави всяко движение с такава лекота, че е лесно човек да пропусне да види колко много съдържа това движение.

Последната симфония не е елегична и прощална, а някак властна и дори безстрастна. Във връзка с настроението й, Симфония номер 41 често бива наричана “Юпитер”. Финалът й е водовъртеж от контрапункти и е може би най-впечатляващата от всичките й четири части. https://www.youtube.com/watch?v=zK5295yEQMQ

Накрая стигаме до оперит Накрая стигаме до оперите, област, в която репертоарът на Моцарт е още един своеобразен връх. “Сватбата на Фигаро”, “Дон Жуан” и “Вълшебната флейта” демонстрират безпрецедентен гений по отношение на физическото и психологическо обрисуване на героите в музика: в “Дон Жуан” можем да чуем комичната походка на слугата Лепорело; във “Фигаро” усещаме бавно тлеещия гняв на Графа и виждаме мъдрата, находчива и страстна Сузана; а във всяко едно от сценичните произведения на Моцарт аранжиментът – на места унил и варанжиментът – на места унил и въздишащ, другаде стремителен и динамичен – подхранва всеки нюанс от пиесата.

Музиката в “Сватбата на Фигаро” блести като полирано сребро. “Дон Жуан” пък е като старо злато: смесицата от фарс, бруталност и ужас създава по-мрачен тон. “Вълшебната флейта” – тази вечна приказка за Любовта – свети като най-ярката сценична композиция на Моцарт. https://www.youtube.com/watch?v=vQmL6ki6yE8 https://www.youtube.com/watch?v=kMVzB2P7eSs https://www.youtube.com/watch?v=7cWayQJQIDA

Като всеки напълно отдаден на изкуството си творец, и Моцарт не разкрива богатството си веднага. Често звучи просто като нещо леко и приятно, поради което много поколения слушатели са усетили само това у него и са го запомнили така. За много хора Бетховен е композиторът на тяхната младост – периодът от живота, в който пламъкът е най-важното нещо. А Моцарт пък е композиторът за зрелите и натрупали опит, които са преминали през годините на търсене и объркване и умеят да ценят произведения, които са сда ценят произведения, които са създадени с рядко майсторство. За този период в живот никой не е по-подходящ от Моцарт: величествен, необясним и несравним.