Библия и носталгияВ Библията срещаме негативна оценка за носталгията. За Еклезиаст да се говори добре за

миналото не е проява на мъдрост. (Екл., 7:10). Библията е текст като цяло насочен към активизация в изграждането на нов свят и нова религиозно-нравствена система, ето защо миналото и особено преживяването му като нещо идеално е по правило изключено и нежелано.

Миналото е невъзвратимо, а пед човека стои настоящето, което изисква от него действие, усилие и страдание за изкупление на греха. Първородният грях е прекъснал идеалното минало, миналото на Адам и Ева в Рая вече не е точката, която човекът на християнството преследва. Там, където той ще се съедини отново с божията благодат не е връщането към момента преди змията, а движението му по трънливия път напред към смъртта, отвъдния живот и Страшния съд. Религията никога не издига в топос Рая като цел и като нещо към, което християнинът трябва да преследва. Раят е зад гърба, той много точно е интерпретиран от Бенямин като място, което ангелът не вижда, но което го носи. Парадоксът е, че единствено религията постулира рационално миналото и бъдещето от гледна точка на носталгията и нейната оправданост като алтернатива на реалния жизнен свят. Религията не гледа на миналото като оебкт на идеализации и утопични конструкции, а активно и праволинейно препраща към бъдещето, единствената точка, към която оправдано се устремява религиозния човек. Понятието «златен век», една от първите обективации на миналото като желано, съзерцавано и целенасочено търсено като пример и място на завръщане е идеята за «златния век» на Омировата епоха. 1 (Златният век е времето на т.нар. Атинска империя, от 477 пр.Хр. до 431 пр. Хр., време на високи духовни постижения).

Въпреки общана антиносталгическа насоченост в Библията се откриват редица елементи, свързани с нейното изразяване в контекста на упоменатия «изгубен рай». (Истинският рай е изгубеният рай – казва Марсел Пруст).

Знак на носталгията в наше време е фотографията; от гледище на паметта тя е израз на патологическа боязън от времето, темпофобия, веществен опит за преодоляване на изтичащото време. Социологическите изследвания на носталгията могат да изградят така нарчените индекси, в които да се подредят представителните образи и предмети на носталгичното помнене. Според Новиков 60-те години дават следния ред от лица и фетиши наносталгията: Ленин, първата учителка, Хрушчов и Гагарин, Бармалей и Айболит, Василий Иванович, Шурик, 4 танкисти и кучето, Фантомас, милиционер, пионер-герой, хоккей, фигурное катание, Джон и Джеки, портрет на Хемингуей, Бременските музиканти, «Битълс», Солженицын, Че Гевара и др. (Под въпрос е дали индикативното помнене и въобразяване на даденва минала епоха е

1 . „ Това твърдение не е съвсем точно Според Богдан Богданов Прометей подробно - , излага своите благодеяния към хората това минало на подвига увеличаващо сега , , мъката на настоящето онази сила на деятеля станала причина за неподвижното

. , страдание Той не само спасил от гибел човешкия род като се застъпил за него . , единствен сред боговете Прометей отворил очите и ушите на хората научил ги да

, . строят домове да разпознават звездите На него човешкият род дължал писмото " "; всепамет и всемайка на изкуствата на него знанието да гадае по вътрешностите на

" ". животните и незнайните знамения на огъня Прометей създал цивилизацията и , . прогреса като извел човека от тъмнината на миналото С образа на Прометей Есхил

.открил нов възглед за хода на човешката история Докато за Омир и Хезиод , златният век се намирал далече в миналото а след него следвали епохи на

, упадък Есхил видял с исторически очи хода на човешкия прогрес и ( . . – . )символизирал този възглед в делото на човеколюбеца Прометей км ЖИв ,

.” , (2000).който дал сила и единение на скоросмъртния човешки род Богданов Богдан „ ” . – 11 2005,Прикованият Прометей на Есхил и символът на бунтаря достъп на ноември http://ivasilev.hit.bg/mat/Bogdanov_ecxil.htm

Athens was the main leader in the Persian wars. They were in 490 B.C. and 480-479 B.C. Afterwards Athens became the leader of the Delian League. The League was formed to constantly wage war against Persia.The league, after a short time afterward, developed into the Athenian empire. From 477 to 431 B.C. was Athens "Golden Age." This period was the most intellectually stimulating time of Athens. The arts of Athens were showing brightly. Many temples and statues were built during this period. During this period Athens became known as the artistic center of Greece.

идентично с носталгията; в тези редици може да има съвсем неутрални ориентири, които да не се преживяват носталгично, а като форми на мнемоничната памет).

1.1. Библията – уголемяването на домаБиблейският мит разтваря тесните порти на дома и превръща домашното в голямата

метафора на мястото, ко(ъдето протича човешкото битие. Домът е оприличен на цялата земя, на цялост, която е позната и известна, но не винаги налична и достъпна. За библейския сюжет преместването и динамиката са нещо естествено, те са норбални периоди в смяната на уседналост и окореняване, неразризвно и взаимноспомагателно съотнасяйки се едно към друго.

В инсрукцията към Авраам е разчетена тази естествена смяна на местожителство, смяната и напускането на жилището, на местопребиваването. Бибилята приканва към откривателство и повсеместност, към местене и движение през възможните места, които биват непознати, но и опознавани и завладявани. Идеят за Бог е идея за неговото разпространение, т.е. премахването н аграницата между свое и чуждо, усвояване на чуждото и отчуждаване на своето, получаването на непрекъсната динамика и взаимни преходи между двете.

ГЛАВА 12 съобщава за решението, което изисква движението и промяната. «1. И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; 2. и Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен.»

В монотеистична доктрина като християнската няма място за домашен и пространствен сепаратизъм, в идеологията на Стария и Новия завет е религиозната хомогенизация, установяването на всеобщото, разпростирането на единното върху всяка позната территория. В този аспект домът на човека е всяко място, защото това е божието място, където всеки може да пребивава.

В библейските сюжети завръщането няма определан емоционална и нравственна натовареност, не излъчва носталгия или особен тип привличане. Уседналостта е толкова условна, временна и нетрайна, че състоянията на привъзаност са мимолетни и преходни. Това кореспондира с основната идея за човека – преходен, временен, нетраен, в битието си тук и сега той изпълнява едно изкупително задължение, което се разгръща и кулминира в друго време и пространство, не на земята.

Завръщането е обикновен акт, обикновена съставна част от последователността на движенията; ако търсим символично натоваренто дзавръщането – завръщането в неговото философско-идеологическо интерпретиране, то е отречено и низвергнато в историята на Мойсей. Връщането назад е назадничаво връщане, признание за капитулация, отказ от мисията, разобличаване на месията. Старият завет поддържа суровия стоицизъм на търсенето срещу сълзливо и мелосдраматично завръщане в дом, родно място или обживяно рлостранство. Силата на съдбата (Божията сила) е тъй всемощна, че тези констелации винаги се олюляват, винаги са в позата на несигурно и клатушкащо се битие, битие, което всеки миг може да бъде уязвено и пренаредено.

Сюжетът на Мойсей е колумбовски, откривателски, това е сюжет, съзвучен с митовете за сътворение и откриване, аз основаване и полагане на начало. Мойсей превежда народа си в пустиня, която трябва да се превърне в дом; тази пустиня е ужасна, празна, с горчива вода и безхлебна; чудеста божии превръщат мястото в място, възможнво за обитаване, м мчясто, което може да е начало на битието на този род с основателски и мессиански функции. Този дом тепърва трябва да бъде сътворен, населен, «обзаведен», за да бъде обичан, желан и спомнян; дза да се появи необходимост и желание за завръщане, ако бъде напунат за дълго или завинаги, трайно или продължително. Библейските домове нямат по правило такава характеристика, тя е по-късна, възникнала в мита за Одиссей и античните гърци, развита и стабилизирана през Средновекоовието и утвърдена от Просвещението Като модерна категория на носталгичното светоотношение.

Образно казано болката по дома в библейски сюжети трудно се поражда, тъй Като този дом е ефимерен, условен и не-свой; той е постоянон заплашен Ито разрушаване, изгаряне, заличаване, срутване, потопяване. Това са домовете на Содом и Гомор, натежали с грехове или празни от събития, времени постройки, коино все още не може да бъдат интерпретирани Като

същински дом и същинско домашно пространство. Тези домове приличат на ханове, в тях живеят не само техните владетели (гоподари, домакини), но и гости, случайни пътници, пратеници, роднини, изпаднали в беда хора.

Историята на Мойсей утвърждава собствеността и в скрижалите лесно прозира дошлата и до нас идея за нейната неприкосновеност: «17. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, (нито нивата му) нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък) - нищо, което е на ближния ти.” Тази присвоеност и легетимация на пригтежаването е условие за възникването на трайното и стабилно състояние на домашщното. Тук са упоменати всички съществени елемнти на дома и „бащиното огнище”, на прага на което чака майчината ласка. Тихата вечер е възможна да се спусне над такова омиротворено и стабилизирано, съхрането и хомеостатично пространство, над което витае духът на християнската нравственост.

Това засядане не означава вечност, не означава крепостничество; домът не се превръща в затвор, не е убежище и пещера, а усвоено и притежавано, обживяно и овладяно културно пространство; домът е осветен от определен тип отоншения, тези отношения изграждат невидимата същнот на домашното; не неговата вматериална и вещна среда, а духът на дома, идеята на лродното и привъзнасотта на човека към мястото, което нарича дом.

Домът не е обикновено място, той не е просто месторождение или местопребиваване, това са чиновнически деривати на отделни аспекти и несъществени елементи на дома; домът е храм на бога, където човекът усяда и прави божието царство експонирано в изкупителния и жертвоготовен вариант на земята. Сакрализацията на дома идва с установяването н авръзка между божието присъствие (всеприсъствие) в дома и човешката деятелност, която поражда и прави дома, която го изгражда като феномен. Човекът прави дома постепенно, нито в едно поколение, нито в една епоха, постепенно от макрокулртурна хронологична перспектива домът бавно изплува на хоризонта на социалното общежитие. Домът е микрокосмос. Този микрокосмос е изоморфен на определан религиозна, културна и философска идея за света и човека, за мястото на човека в света и нацина, по който е структурирано маястото, където трябва да протече земното битие.

Земното битие е важно, важно е и мястото, където то ще се установи и ще владее. Домът не е просто отграниченост, такава изолирана отграниченост той ще стане по-късно, в света на заплашителното, което не се контролира от оттегления Бог. Бог в библейските текстове непрекъснато е при хората, той се притича и помага във всяка кризисна ситуация; по-късно Бог задълго ще липсва и приссътвието му ще стане все по-условно, символично и фикционално. Тогава домът ще се усамоти и ще остане само в ръцете на човека; домът ще е защитаван не от постоянните намеси на божията воля (както при Мойсей), а от скромна и бездейна икона или кандило, които трябва да вдъхнат вяра в неговото деятелно всемогъщество. Домът трябва да бъде граден и структуриран по друг начин – като скрепост, като изоставена точка, която трябва да бъде отбранявана със собствените самотни сили на човека.

Библейските домове са отворени и разградени, наместо врата те имат някаква черга или ресни, които лесно могат да се отметнат и преодолеят. Покривите понякога са отворени и небето греда направо в стаята; стаите са услоно преградени, помещенията за труд и занаят са сраснали с жилищното.

Домът все още не е достатъчно свой, той е конституиран и определен като място насвоето, но това свое не е пропълзяло по всички кътчета надома, не го е обгърнало и тотализирало. Тотализацията на дома ще е замъкът, замъкът и крепостите на сравнително по-цивилизованите епохи, които ситуират битието в неговата откъснатост и завършеност на едно единствено и затворено място. Вратите, стълбите, преградите, корисдорите, тайните портали, резервните изходи, подземията, тунелите това са елементи, които кулминират пространствено в средновековното жилище.

Неслучайно Порсвещението издига другата идея на затворения дом-крепост, еидеята за стъкления и прозрачен, видим отвсякъде и от всички дом. Но този дом не е частният дом, а общественият дом – domus civilis.

Авраамовият дом е шатра, тя е изключително пестеливо описана, във филмовата версия възстановката и декорът са построении върху основата на други описания и свидетелства за изгледа на древноюдейската шатра.

1.2. Библията: моментът на завръщането Сюжетът за Яков (Иаков) предполага завръщане. Иаков (син на Исаак от Авраам) трябва

да подели с брат си близнак Исав първородството; след покупко-продажбата и презирането на първородството Исаак се вижда принуден да отиде при филистимския цар Авимелех, за да търси спасение от настъпилия глад имор. Тогава Господ му се явява и му дава заръка:

, ;живей в земята за която ще ти кажа3. ; постранствувай в тая земя и Аз ще бъда с тебе и ще те

, благословя защото на тебе и на твоето потомство ще дам всички тия ( ), ;земи и ще изпълня клетвата Си с която се клех на баща ти Авраама

4. , ще умножа потомството ти като небесните звезди и ще дам ; на потомството ти всички тия земи ще бъдат благословени в твоето

,семе всички земни народи5. ( ) , задето баща ти Авраам послуша гласа Ми и опази що му бях

: , .заповядал да пази заповедите Ми наредбите Ми и законите МиКогато Исаак изпълнява мисията, начертана от божията воля, той се установява в Гера,

което разказът нарича „онова място”, то е чуждо, непознато, но заповядано от господа. Започва характерния процес на усвояване и присвояване на мястото към човека, който не служи разбира се на себе си и не усвоява това чясто за себе си.

Въпреки просперитета на Исаак в мястото, той става „велик, твърде велик”, мястото продължава да бъде назовавано онова място, чуждо място. Тъкмо поради величието си Исаак става заплаха за изконните жители, които в лицето на Авимелех искат прогонването и преселването. За да не е повече опасен, Исаак трябва да се премести, да промени мястото и да освободи онова място от непрекъснатото успешно присвояване, което възхожда към определан хегемония. Исаак се премества, но както се разбира то разказа не твърде далеч, на друго място, но някъде в периметъра, в обозримостта на „онова място”. В това преместване се оказва, че Иаак трябва отново да засели бащините пространства, осеяни със зарити от филистимляните кладенци. Възстановяването на мястото (от времето на Авраама) довежда до откриването на кладенеца с жива вода, за чиято собственост претендират герарските пастири, но и родът на Исаак. Това сочи, че никое място не е обживяно достатъчно, за да е присвоено трайно. Домът, напуснатият дом, престава да бъде дом. Той не стои някъде оставен и постоянен, оставен и вкопан в мястото; домът не е субстанция, която се отделя от човека и остава неподвижна, но в цялост. С напускането на човека домът се разпада и постепенно чезне; той се срива и се зарива, пластовете го поглъщат и постпенно го сравняват със земята (заличавата). Духът на дома и самата вещност на дома по идентичен начин се разлагат; духът се пренася, а вещественвото изтлява и изчезва. Кладенецът с жива вода е ничий, той не е сакралното изворче на бащиното домашно огнище, той е кладенец, за който с равни основания може да претендира всеки, който в някакво време при разнообразни обстоятелства си е имал работа с неговата жива вода.

В историята на съперничеството за мястото Исаак търси изход с изкопаването на друг кладенец, който да обозначи мястото на бащите, неговото бивше място, завръщането му на земята, която е негова и е била неговият дом. Вторият опит отново се оказва несполучлив – от изкопания кладенец Ситна също извират препирни, той не е неоспоримо мое-свое място.

Исаак успява едва на третия път, когато кладенецът се оказва наистина неоспорим като място и принадлежност. Само че в разказа за третия кладенец Исаак не говори за него като нещо, което си възвръща, а като нещо, което изнамира и открива. Този кладенец, положен макар и в бащината земя, е безспорен и той е нов със своята непринадлежност никому – нито на историята, нито на съвременниците. Той е ново място, наречено от Исаак „широко” място, затова е балгословено; Господ не закъснява да се яви с благословията си. Господ е благодарен на Авраам и се атблагодарлява на Исаак, той не благославя Исаак заради изнамирането на кладенеца, а благославя кладенеца заради миналия принос на Авраам. Този кладенец трансцедира паметта на Авраав и волята на Иаак, изнамирането и появата на памет, на заслуга. В зцаписа на засругата стои родът, две покорления се обвързват по различен начин с едно и също място, което всеки род (Авраам и Исаак поотделно) изграждат като свой дом, свое място. Това място не дадено веднъж завинаги, не е осветено от някаква вечна перспектива, то е променимо и летливо, това място лесно може да се изхлузи като килимче изпод краката на хората, неговите обитатели, и да ги идостави в пустиня и нови непознати места. Добиването на своето вмясто става вески ден, с вяско усилие. В този смисъл завръщането не означава да се възвърна към нещо, което не е променило качествата си и характеристиката, а да се върна към

уж същото място, което е престанало да означава същото, загубило е същината си и старата същина трябва да бъде наново създадена. Тук трайното е в паметта, която помни старата същина и е в състояние да я възвръща. Исаак не се връща, защото вмястото на баща му не съществува, то е номинално неутрално – то е георфаското също място, но загубило принадлежност; Исаак и неговото завръщане възстановяват, помнейки, същината на това място като свое и принадлежно притежавано от мен място.

Това е различно от мястото на Харалд Блум, което никога не е същото място, към което ме се стремили, тъй като стремежът и постигането тутакси разрушават предищшната идентимност на мястото, която пък е била привлекателна за стремящия се. В Антитетиките на пространствата обитаването на едно място става причина за възникването на другостта, за провяната на идентичността насамото място. Бидейки променено от пътника, който се озовава на различни места, това място никога не е същото и същинското място, тъй скато винаги е обладавано от момента и мига на постигането му от пътуващия, бива пронизвано от заврадяност и постигане, които променят неговата форма на цел. Посигтаното никога не е идентично на мястото, към което със се стремил.

В историята на Исаак човекът не носи тази ужасяваща и подобна на цар Минос черта, да превръща в злато всичко до което се докосне, т.е. да го променя фундаментално, трагично и безвъзвратно, а дори и безполезно. В историята на Исаак човекът има само силите и ресурсите непрекъснато да се бори за постигането на една и съща същина на различни места, да оживява тези безлични и пустинни места с присъствие, което им дава същината и целостта в момента на битието.

Историята на Исаак преминава в перипетиите на сина му Иаков. Истинското завръщане е за Иаков. Какво е то? След перипетиите с брат си Исав Иаков се отправя към Месопопотамия за да си вземе жена, както заръчва бащата. По пътя той спира в Харан, където му се присънва сън с появата на Господ, който дава наставление за заселване на това място и изграждането на ново място, където да иобитава рода и потомството.

12. : , , И видя сън ето стълба изправена на земята а върхът й стига , .до небето и Ангели Божии се качват и слизат по нея

13. , : , И ето Господ стои отгоре на нея и говори Аз съм Господ Бог , ; ( ). , на твоя отец Авраама и Бог на Исаака не бой се Земята на която

, ;лежиш ще я дам на тебе и на потомството ти14. ; и потомството ти ще бъде като земния пясък и ще се

, ; разпростреш към морето и към изток към север и към юг и ще бъдат ;благословени в тебе и в твоето семе всички земни племена

Тази нова земмя е нова в смисъла на новоназначанието. За Иаков бащината земя, в която той иска да се завърне, изведнъж се отдалечава и става непостижима. Тя е необратима. Ако той трябва да се завърне от Месопотамия, неговата точка на завръщане може да бъде това ново и непознато , случайно място, в което той решава да преспи и има нещастието да сънува съня с богоявлението. В тази история обаче е важна друга съществена характериситика – обещанието, застраховката. В традициите на божесвената реч е изречена гаранцията, че където и да е Иаков, той ще може да се връща в тази земя. Тази непозната и случайна земя придобива статута на отправна точка, на начало на една цялостна координатна система.

15. , , , и ето Аз съм с тебе и ще те запазя навред където и да ; , , отидеш и ще те върна пак в тая земя защото няма да те оставя докле

, .не изпълня онова което съм ти казал16. : Иаков се събуди от съня си и рече наистина Господ е на това , !място аз пък не знаех17. : ! И уплаши се и рече колко е страшно това място Това не е

, , .нищо друго освен дом Божий това са врата небесниИ това място е наречено „страшно място”, макар в него Иаков да съзира очертанията на

божи дом, който право извежда към небесните врати.18. , , И стана Иаков рано сутринта взе камъка който беше си , .турил за възглавница постави го паметник и го поля отгоре с елей19. ( ) : И нарече Иаков името на онова място Ветил2; а

.предишното име на тоя град беше Луз

2 .Дом Божий

Мястото бива наречено „Божий дом”, но всъщност той е новообещаният дом на Иаков. Това е неговата къща, неговото бъдещо място, което разбира се няма още никакви характеристики на усвоеност и придобитост. То тепърва ще става такова място. Н афинала обаче Иаков съобщава че ще се върне в бащиния си дом, а божия дом ще бъде възнагаредн и почитан, но няма да е място, което ще мястото на неговия на рода му живот. Оттук насетне историята на Иаков продължава с живота му при неговия родственик Лаван, свързан с избора на жена . избор между дъщерите на Лаван Лия и Рахил. Тук историята на Иаков става история за живота на другото място, което до голяма степен е чуждо място. В кратките изявления по тази тема Иаков пита кога ще работя за „мой дом” като мой дом не означава непременно друго място, а отделно стопанство в мястото, управлявано ит Лаван. Сюжетът с двете сестри се разгръща дотам, че заветът от Харан сякаш е дзабравен :

„21. и аз се смиром върна в бащиния си дом и Господ бъде мой , 22. , , ( ) Бог то тоя камък който поставих паметник ще бъде за мене дом

; , , , , Божий и от всичко което Ти Боже ми дадеш ще Ти дам десетата ”.част

Но тъкмо когато богаството на Иаков става изобилно и той е заплаха за местните, Господ му дава заръката да се върне в бащиние дом:

„ ; върни се в земята на отците си и в отечеството си и Аз ще бъда .” с тебе

И също така: „ ( ) , Аз съм Бог Който ти се явих във Ветил дето ти поля елей ; , върху паметника и дето Ми даде оброк сега стани излез от тая земя и

( ).”се върни в твоята родна земя и Аз ще бъда с тебеЗавръщането на Иаков не е към мястото , което той нарича Ветил. Това място е отминато,

то е само елемент от преследването и договорите между завръщащият се Исаак и преследващият го Лаван. Съществен момент в завръщането е приближаването на бащините земи, на мястото, където Иаков ражда се, живее; мястото откъдето е тръгнал, за да работи 20 години при Лаван – по седем за всяка негова дъщеря и 6 за добитъка. Тази среща е смущаваща среща, защото Иаков не зане как ще се държи Исав. Мястото не посреща Иаков нито със спокойствие, нито с приласкаваща призивност, товя е място, където за Исаак не е ясно какво се случило, как се е развил животът, какво е станало с Исав, каква е политиката на неговия първороден брат, който губи два пъти (втория път Иаков с измама пебчели благоволението на баща си).

Иаков очаква цялото племе, което той води да бъде избито; затова го поделя на две, поне едната част да се запази, срещата с брат му е непредвидима. Когато те наистина се срещат, Исав се хвърля в прегръдките и двамата плачат с радостни сълзи. В този момент непредвидимостта н азавръщането се е разкрила в пълнота. Домът, който Иаков не е виждал 20 години, може да го убие, може и да го разцелува. Преживяванет она дома отдалечено не може да начертае никаква приблизителна таректория на възможния живот. Възможният , продължен без мен живот в дома, мястото, където се раждам и живея, е абсолютно непредвидим. В момента, котаго погледът изгубва дома от хоризонта си, всъщия този момент и съзнанието престава да произвежда правдободни и вероятни каритин на ставащото далеч от дома. Исаак няма никаква идея, никаква визия, никаква вес и инфорпмация за живота там, където той не е. силата на божието провидение е да го предпази и да обещае, божието провидение не провижда в миналото, не провижда в ставащото далеч от мен, то ми обещава даме пази ида ме съхранява, но не ми казва как ще ме посрещшнве брат ми Исав – дали той е превъзмогнал обидата и си е остнал истински брат, или озболобен и регресиращо девморализиран е готов да извърши братоубийството като вид възмездие. И двете противоположности са възможни, те са в хоризонта на очакването и времето само решава с конкретната си обстановка какво ще се случи наистина.

Въпреки радушната среща с брат си Иаков се установява на друго място, Сокхот, където родът му заживява до момента, когато отнововъв фокуса застава Ветил – мястото на Божия дом. Това място отново призовава Иаков и той отива там, за да съгради обещания жертвеник. Тук отново се повтаря месианската инструкция за раждането на нов род, полагането на ново начало. Иаков е надарен с ново име Израил, а потомството му става род Израилев. Историята на

Иаков продължава с безметежния живот в Ханаанската земя, която е земя на баща му. Оттук тръгва и нов разгърнат сюжет – сюжетът за Йосиф и неговите братя.

1.3. Библия: изгнаничеството като завръщанеМакар да не е ясна дефиницията на изганинчеството, като най-общ ориентир би трябвало

да възпримем наличието или отсъствието на своя воля. Макар самото понятие „своя воля” да има условен и неясен характер, що се отнася до библейските и митическите текстове, все пак желанието или нежеланието да се извърши дадено пътуване може да ни помогне да наречем отдалечаването то дома изгнаничество или не. Тъй като историята на Йосиф не само е изместна, а е и обект на множество литературни, филмови и живописни интерпретации, тук се налага да направим уточнението, че няма да се отнасяме до този интерпретативен свод, а до разказа в библията.

„А Иосиф биде отведен в Египет.”Библейският разказ е крайно пестелив за чувствата на Йосиф. Какво преживява младежът,

озовал се изведнъж на едно непознато и чуждо място?За библейският наратор е по-важно кариерата, която прави Йосиф, пикаресковия сюжет н

анеговото издигане в строгата йерархия на египетската социална система. Където и съдбата да запрати Йосиф, той се справя с божията помощ блестящо и пътят му е белязан от видим възход, докато стигне до фараона като управител и доверено лице на този върховен господар.

Съществен омент от престоя на Йосиф в затвора е тълкуването на едини сън, съня на главния виночерпец. В този въобразен вмъкнат разказ Йосиф изразява своята привлеченост от дома; той иска от виночерпеца да запомни добре какво благо му е сторил с тълкуването на съня, змоли го да му ходатайства пред фараона „спомни си за мене и ми направи благодеяние; спомни на фараона за мене и ме изведи от този дом; 15. защото аз съм откраднат от еврейската земя; а тъй също и тук не съм направил нищо, за което да ме хвърлят в тъмница.” сПоред библейския наратив главният виночерпец забравя, не си спомня за тази услуга и на Йосиф не му остава нищо друго освен сам да се бори за своето завръщане. (Никъде дотук не едаден мотивът за завръщането – възмездие, любов, привързаност, носталгия).

Страстта у Йосиф избухва, когато вижда едноутробния си брат, най-малкия измежду всички, Вениамин; тогава той не се сдържа и за да не се издаде, се оттегля усамотен.

В драматичната история на Йосиф един от кулминационните моменти е откриването на самоличността. След всички капани, които устройва на братята си, Йосиф се разоткрива пред тях. В момента на разоткриването свързващата нишка на Йосиф с родното място е бащата, като раздира своята дреха Йосиф пита първо за него: „Жив ли е още баща ми?” Както е известно следва историята на идването, а не на връщането – вместо Йосиф, при него идват братята и бащата; родоначалникът на Израилевия род се премества там, където всичко е изобилно; напуска земята, която трябваше да е тправна точка на рода, защото тя е налегната от глад и смърт. Родината е там, където е добре. Добре е при Йосиф, затова и Родината променя своето място; целият Израилев род послушнво поема по пътя към благодатта, който е и пътят на всеки емигрант. Това е пътят към по-вискоия жизнен стандарт, към богатството на материални и духовнни условия за пълноценен живот, към спокойствието и хармонията, към благоденствието.

Това, което е оздачаващо, е фактът, че при новот тръгване на Иаков (бащата на Йосиф) към Египет (спряво предишното към Месопотамия, бог се явява отново и обещанва същото, само че на новото и друго място. Когато Иаков беше заспал в Харан бог обещава на това място да го направи родоначалник на нов и велки народ. Сега е същото: бог съветва Иаков да иде без страх в Египет, там той ще намери – „Бог рече: Аз съм Бог, Бог на баща ти; не бой се да идеш в Египет, защото там ще произведа от тебе голям народ”.

Още по-странно е, че в следващото съобщаване Бог обещава на Иаков да го върне назад, а също и че говори за Йосиф, който ще затвори очите на баща си.

Пристигането на Иаков и рода му (наброяващ 6 души) среща почитта на фараона. В идеята на това посрещане прозира съгласието и мира; фараонът говори с езика н интегрирането и съжителството:

: А фараонът рече на Иосифа баща ти и братята ти дойдоха при ; ; тебе Египетската земя е пред тебе засели баща си и братята си на

- ; ; ,най доброто място в страната нека живеят в земя Гесем и ако знаеш , че между тях има способни люде постави ги нагледници над моя

.добитък 17 , Иаков живее в египетската земя години а животът му трае

147 . години Предсмъртното желание е да бъде погребан в , . Ханаанската земя а не в Египет

Смъртта на Иаков ипрвая Йосиф пред пътя до гроба му: бащата му е казал „ето, умирам; в моя гроб, що съм си изкопал в Ханаанската земя, там ме погреби. И сега бих искал да ида да погреба баща си и да се върна.” Да се върна тук несъмнено означава в”в Египет”. Тамм, където е бащината свещена земя, гробът и мястото на рода, не е мястото на Йосиф – „да се върна” означава изходна и крайна точка Египет. („След като погреба баща си, Иосиф се върна в Египет”). Пред смъртта си Йосиф заклева братята си да се върнат в земята, която ги е родила, земята на бащата. За самия него обаче тази земя не е мястото на неговия гроб. („Иосиф умря на сто и десет години. Балсамираха го и положиха в ковчег в Египет.)

1.4. Митрополит Афанасий - Ортодоксалната теология за носталгиятаПонимание времениКато цяло античността (с изключение на народа на Израил) гледа на миналото като на

нещо по-добро от настоящето, и като фактор, решаващ за бъдещето. Някога е съществувал рай, който постепенно е пропилян и похабен; нашето томително желание сега е да се върнем в този рай. Така православната църква схваща пътуването на Одисей, като завръщане в изгубения рай, на своето място-остров, съвсем в духа на Милтън.

Библейското разбиране е противополжно. Нашата носталгия в отличие от Одисеевата, е копнеж по бъдеще, по предстоящото и грядущето. Раят не е зад нас, а пред нас. Ние търсим Този, Който Адам изгуби в рая, търсим Него в цялата му пълнота и слава и ще го придобием в грядущето.

Ако си спомним за блудния син, щом напуска дома и претърпява драматични неудачи, в един момент той усеща носталгическата жажда да се завърне в бащиния дом. Когато се връща, го посреща неговият баща. Пита го: какво влечеше сина му назад – носталгията по миналото или съзнанието за това, че бащата ще го посрещне, ще го разбере. И двата мотива на връщането могат да се окажат верни и едкватни. Но от библейска гледна точка най-значимо е движението на Бащата към сина, срещането и посрещането. Именно това разбираме под есхатологическото отношение на православната църква.3

Това отношение може да се наблюдава в православната икона, където персепктива идва от изображението към възприемателя; в западната иконография изображението потъва в дълбината и увлича гледащия. Православната перспектива е наречена „обратна перспектива” и за съвременната живописна техника представлява нещо твърде елементарно и опростено, но идеята е все пак тази.

Античната гледна точка е основана върху спомнянето на събития от миналото,базира се върху паметта. Православният подход до голяма степен се основава на призовавенто на Светия Дух, Който идва при нас от бъдещето. Православното литургическо предание съединява това възпоминание на миналото (анамнезис) с призоваването на Светия Дух (епиклезис). Възпоминанието, миналото и историята не се изпразват, а придобиват ново значение в епиклезиса, който задължително трябва да схващаме есхатологически.

Обобщено може да се каже, че краят на времето определя началото, а не началото края. В Откровение това е изразено чрез една знаменита фраза: „Аз съм Алфата и Омегата, началото и краят” (Откровение 21; 6). Свети Максим Изповедник в седми век пише, че когато замисляме плана за построяване на дома, не първите ескизи определят облика на бъдещия дом. Обратно, окончателният образ, който се утвърждава в мисълта на архитекта, дава израз и на началото, на първите ескизи.

3 (1998). . //Митрополит Герцеговинский Афанасий Эсхатон в нашей жизни . " , 1998 ., №44,Богословие и философия Журнал Православная община Номера за год

4.1.2006, достъп на http://www.sfi.ru/ar.asp?rubr_id=593&art_id=3121

До Библията и до Новия завет ние сме имали чувството за историческо развитие. Древните цивилизации в този смисъл са се страхували от историята. Те се бояли от новото и неочакваното, приемайки миналото като стабилна определеност. Ето защо за тях е така важен космосът, хармоничната стабилност и съвършенството на света, който изучават и на който се наслаждават древните гърци.

Съгласно Библията историята е един от великите Божи благослови. Историята е следствие на творението и дава смисъл на живота и драмата на човека. И макар Старият и Новият завет да дават импулс и да вдъхновяват прогреса и творчеството на човека в историята, те не са могли да се спрат тук и дотук, до таци позиция. Извън есхатологията историята би била една проста последователност от събития, които няма да имат нито смисъл, нито завършеност. В този аспект ако бащата не беше излязъл да посрещне блудния си син, завръщането нямаще да има смисъл.

Въплъщението на Христос в историята е утвърждаване на историята. По тази причина св. Максим твърди, че именно Възкресението придава смисъл на творението и именно във Възкресението се изпълва със смисъл самото Въплъщение. Есхатологията в нажето ежедневие – това е вяра във Възкресението, вяра във вечността на живота. Това не е вечният живот на душата или света. С езика на Евангелието това е нещо несранимо по-голямо и по-значимо нещо, това е anakephalaiosis (възсъединение под главата на Христос), това е живот за всичко и всички, живот в сумираната цяла и неразделна история. Именно Светият Дух, слизайки в Църквата и влизайки в нашето ежедневие ни съобщава това есхатологическо чувство. 4

Към идеята на гръцкия митрополит за булдния син и завръщането може да се добави изследването на Бухарев, което вижда Откровението като израз на дълбинна и религиозна по характеристика носталгия, свързана с основните християнски митове за изгубения рай, грехопадението и изкуплението.5

4 Athanasios, Metropolitan of Hercegovina (1996). The Eschata in Our Daily Life. Опубликовано с разрешения

: Living Orthodoxy in the Modern World. Edited by Andrew Walker and Costa Carras, London, 1996, . 37-49. издателей по с

5 . . . : , 2005.- 367 .Бухараев Равиль Раисович Ностальгия по Откровению М Наталис с

1.5. Библия: скитащите евреи и носталгията“Не то что рыбу, но даже солому египтяне не давали им даром”, - говорит по этому поводу

комментатор. Но тем не менее теперь, на втором году странствия в пустыне, Египет начал восприниматься евреями в радужных тонах.

На втората година от странстването из пустинята Египет започвада се привижда на евреите Като идеалното място. «помним рибата, която ядяхме в Египет даром; а тук даже и солта не е такава». Скитащите евреи помнят краставиците, дините, тиквите, лука, и чесъна; в пустинята душата им е изсъхнала, а пред взора е нищото. Втази аберрация на паметта трудно е да не съзрем пристъп на носталгия с уточнението, че това не е носталгия по дома, а по миналото. Носталргията по другото време, изминалото и очистеното, филтрирано и рафинирано он негативните примеси на текущото, снабдено с украсата и преувеличението на сегашното спомняне. 6

Чувството на носталгия, макар и свързано с емиграцията, със смяната на местожителството в дадения случай напълно приляга на описвания психологически феномен. В нея се долавя деструктивното влечение към миналото, към наново преживявянатео на това минало, което е по-различно от обичайната тъга по изтеклото времето. Носталгията, според Барец, търси реванш, търси установяване на същите условия и обстоятелства, тя е реставрация по целия фронт на времето, не го разделяя на минало и сегашно, а мощно повлича сегашното с желание да тгго разтвори и удави в бляскавото минало. Носталгията е действенна, тя се опира на възможността миналото време да бъде преживяно отново. Тъгата не е такава, тя чисат и безкористна, невъзмездителна печал, която скромно признава на миналото статут на миналост и го преживява Като нещо, което е било прекрасно, но няма да се върне и няма да се поддаде на реставрация.

В книгата Тора Ариел Барец открива наченки на модерната носталргия, която не е пространственна, а свързана с приплъзването и стапянето на времевитне перспективи, на времевите пластове. Според Виктор Франкъл миналото наистина не може да се върне, но идеята за неговото връщане може да е силна и зъздействаща: « миналото е неуязвимо и непокътнато това», «преминаващото време поради тази причина не е само лъжец, но и страж. Всяка философия, която подразбира преходния характер на битието, съвсем не е длъжна по презумпция да е пессимистична; образно казано песимисът прилича на човек, който със страх и печал наблюдава как стенния календар, откойто всеки ден късаме по един лист, става все по тънък и по-тънък; от друга страна обаче човек, може да откъсва тези листове, Като прави запис на гърба им, трупа ги и размишлява за богатството на преживяното, съдържащо се в тези записи и напомнящо за пълнотата на битието. Всичко, което е било прекрасно и добро в миналото, може да се съхрани в паметта; а докато сме живи, цялата вина и цялото зло си остават потенциално поправими».7

Така се оказва, че носталгията не е скръб по миналото, а траур за настоящето – неспособност да се преживее ставащото в цялостта и противоречивосдтта, в разнообразието и хаотичността на неговата характеристика. Вместо да строи бъдеще днес, облегнат на миналото, такъв тип психика дава директива за преписване на миналото във филтрират и идеализиран вид, без съучастието на днес и в невидимата отдалеченост и лишеност от бъдещето.8

6 “ , , ; Сброд же который был в их среде стал проявлять прихоти заплакали опять и сыны : ? , ,Израиля и сказали кто накормит нас мясом Мы помним рыбу которую мы в Египте ели даром

, , . , , огурцы и дыни и зелень и лук и чеснок А ныне душа наша высохла нет ничего только ман ” (11.4-6) . : . перед глазами нашими Цит По Арье Барац . .Комментарий к Торе Книга Бемидбар

hНедельный раздел Бе аалотха. 11 2005, Достъп на янеари на адрес http://www.machanaim.org/tanach/_weekly/ba_behaal.htm

7 : Виктор Франкл “ . , .Прошедшего не вернуть Неуязвимо и незыблемо то что уже произошло , . , Уходящее время поэтому является не только вором но и стражем Любая философия которая

, подразумевает преходящий характер существования совсем не обязательно должна быть . , : ,пессимистичной Выражаясь образно мы могли бы сказать пессимист напоминает человека

, , который со страхом и печалью наблюдает как настенный календарь от которого он ежедневно , . , ,отрывает по листку становится тоньше и тоньше с каждым днем С другой стороны человек

, , , который воспринимает жизнь так как это описывалось выше похож на человека который отрывает каждый последующий лист календаря и аккуратно складывает его с ранее

, . оторванными листками предварительно набросав несколько слов на обороте Он может с , , гордостью и радостью размышлять о богатстве содержащемся в этих записях о всей полноте ... , , прожитой им жизни Все что было хорошего и прекрасного в прошлом благополучно там

. , , ”.сохраняется С другой стороны пока остается жизнь всю вину и все зло еще можно исправить

Носталгията не е призив за сурово отношение към миналото, паметта за миналото разграничава естествената украса и идеализация от целенасочената и умишлена филтрация, която носталгията извършва. В радзостта от миналото (особенно детството) позитивното е черпенето на емоционални и волеви ресурси за жизенност в днешното. Пастернак оприличава детството (което дори и тежко) служи кат орезервоар за полета на човека, така както самолетът перодично се приземява, за да зареди бензин и да полети отново. Носталгията се опира на естествени чувства, изващи от паметта и спомена, но ги организира в съвършено друга посока. Носталгията, която прибягва до операции по украса на миналото, се дължи на разрив. Този разрив не позволява трите времеви перспективи да бъдат обвързани в една цялост и да имат характера на нещо едино. Минало, сегашно и бъдеще се намират във взаимни и антагонистични несводимости едно към друго, между тях стои непреодолим зев, който не може да бъде иосмислен и преодолян.

Тук носталгията посяга към миналите емоции, за да ги изтъкне като оръжие срещу бъдещето, да ги експонира Като совеобразен щит и отказ да се съединят времевите перспективи в единство. Носталгията се превръща в израз на невъзможността да се построи бъдеще като се свърже миналото с настоящето. Носталгическият човек прилича на привидение, той даже наистина е заплашен да се превърне в привидение, т.е. в дух, лишил себе си от възможността за забелязва и окрива новото, да се движи напред като носи в съгласие със себе си и наследството на миналото.9

В историята на еврейските странствания бунтът на носталгиците бил предизвикан от неколцината египтяни, избрали да вървят заедно с евреите. Именно те превърнали обичайното недоволство от тежестите на странстването в срамен носталгичен синдром. Тези египтяни разпространили своите усещания, заразили с недоволната си чувствителност цялото странстващо войнство, заставили евреите «да си спомнят» за рибата, раздаван даром. (Според Ари Барец това е классически пример на манипулация на масовото съзнание; действителна се оказва не реалната история, а нейната тенденциозна интерпретация от типа на «новоисторическия прочит».

1.6. Завръщането: блудния син"The home is starting point as well as terminus" (Schutz, 1971, p. 107).10

Домът е отправна точка – такава, каквато е и смъртта.

В евангелието от Лука се разказва историята на блудния син. Според Стефен Шоу тоази притча е символичен израз на пространственото обозначаване на дома. Тя също така е аналог на условията, при които ние се завръщаме у дома. Когато някой напуска семейството, празнината и разривът се покриват и лекуват с усилията на останалите. Напусналият променя структурата на изоставеното. Празнината трябва да бъде попълнена. Цяла гама от възможни поведения и действия се оказва несъстоятелна, защото някой липсва. Семейството трябва да се прегрупира и да преназначи ролята, която е играл отпътувалият. 11

Бъдещето е това, което идва, тъй като то идва да се срещне с мен. Бъдещето е, за да идва. То е идното, идващото. Миналото и бъдещето не са тотално отделени области, докосващи една обща нулева точка на съотнасяне – сегашното. И двете имат сегашна ценност. Миналото е това, което е като явяващо ми се днес, бъдещето е това, което като явяващо ми се сега.12

8 “ , - - Сколько бы нам потом ни набегало десятков пишет Пастернак они бессильны ( ), , наполнить этот ангар отрочества в который они залетают за воспоминаниями порознь и

, , ”кучею днем и ночью как учебные аэропланы за бензином9 . : . . [ . .] (2005). :Вж по въпроса Бочкарева Н С Отв ред Библия и национальная культура

. . . . . - ;. – , 2005.– 168 .Межвуз сб науч ст Перм ун т Пермь с10 Schutz, Alfred. (1971). Collected papers II. Boston: Martinus Nijhoff.11 Shaw, Stephen (2001). Phenomenology Online: Returning Home. 6 2006Достъп на февруари

http://www.phenomenologyonline.com/articles/shaw.html

Вж. Също: Schutz, A. (1971). The homecomer. Collected Papers II (pp. 106-119). The Hague: Martinus Nijhoff.

12 Van den Berg, J.H. (1970). Things. Pittsburgh, PA: Dusquesne University Press. The future is: that which comes, as it comes to meet me now. The future is "to come. Past and future are not two absolutely separated regions touching at a highly remarkable zero-point, the name of which is the present. Both have a present value, they lie contained in the present moment. The past is that which was as it appears to me today, the future is that which comes as it comes to meet me now. (Van den Berg, 1970, p. 71)

15:11 И още каза: един човек имаше двама сина; 15:12 и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата

им раздели имота. 15:13 Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса

имота си, като живееше разпътно. 15:14 А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; 15:15 и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да

пасе свини; 15:16 и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. 15:17 А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад

умирам! 15:18 Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, 15:19 и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. 15:20 И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като

се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. 15:21 А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се

нарека твой син. 15:22 А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на

ръката му и обуща на нозете; 15:23 па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, 15:24 защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят. 15:25 А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри; 15:26 и като повика едного от слугите, попита: що е това? 15:27 Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав. 15:28 Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше. 15:29 Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед

не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; 15:30 а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле. 15:31 А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; 15:32 а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя,

изгубен беше, и се намери.

ТОЙНБИ, Арнолд. “Употреба на термините: общество, култура, цивилизация”, ИК, т.2, 841-854. Шютц, А. “Чужденецът”, В: Чужденецът. С.1999. Шютц Альфред. Смысловая структура повседневного мира: очерки по феноменологической

социологии . - М. : Институт Фонда "Общественное мнение", 2003. - 334с.АРЕНТ, Х. Човешката ситуация, гл.6: “Vita activa и модерната епоха”13. ЛИОТАР, Ж.-Ф. Постмодерната ситуация. С.1996.Hart, James G (1973). Toward a phenomenology of nostalgia. Journal name: Man and World. 1973, N 73;

6: 397-420.13 Според Андрей Райчев: Вж. много важната теория за дейността на Хана Арент

в “Човешката ситуация” (бълг. превод 1997, в “Критика и хуманизъм”), разграничението между труд, произвеждане, действие, т. е. три фундаментални човешки дейности, три основни категории на човешката ситуация, на vita activa. А също и критиката на Хана Арендт към Марксовото разбиране на труда, към това, че “трудът е вечно природно условие за човешкия живот и следователно е независим от която и да е обществена форма на този живот” (впрочем припомням ви малко известния факт, че книгата на Арент се основава на неин курс лекции върху Маркс).) Райчев, Андрей 1997. Привилегировани гледни точки. Online издание, лекции по социология в Пловдив, достъп на 5 февруари 2006, http://www.raichev.org/bulgarian/lecture4.htm

Античният свят – пътуване и носталгия1.7. Историята – протичане в протяжно време1.8. Одисей – копнежът по дома1.9. Църнянски – Итака: цел и край

Праобразът на емигрантския текст на Милош Църнянски е митът за Одисей, въведен чрез пряка алюзия още в първия лирически сборник, издаден през 1920 г. - сборника "Лириката на Итака". Непосредствено след издаването на тази книга Църнянски създава поемата "Суматра" и есето "Обяснение към Суматра", в което описва своето поетическо "верую". Първата творба, която Църнянски публикува като емигрант, 30 години по-късно, е "Итака и коментари" - сборник, в който всяка от творбите от "Лириката на Итака" е продължена с авторски коментар и с фрагменти от документално-лирически тип. Това второ, "емигрантско" издание на "Лириката на Итака" е изключително важен момент в процеса на структурирането на единното смислово битие на опуса на Църнянски. С появата на "Итака и коментари" в творчеството на Църнянски се оформят две паралелни текстуални единства ("Суматра" и "Обяснение към Суматра" и "Лириката на Итака" и "Итака и коментари"), които са идентични като структури на отношение между текст и авторски прочит и равнозначни като функция във формирането на емигрантския текст на Църнянски.

Сборникът "Итака и коментари" насочва към нов прочит на "Лириката на Итака". Първото издание скандализира читателското възприятие с оспорването и "поругаването" на традиционните ценности, на националните култове и митове - на косовския мит, култа към юначеството и стоицизма, епическия дискурс. Във второто издание текстовете на авторския прочит и коментар нивелират първоначално заявената ругателска позиция и активират нови смислови акценти: Одисей, Итака, Сръбската диаспора. Авторефлексиите експлицират съзнателния характер на съотнасянето на собствения текст с митологичния първообраз: "Троянските и микенските алюзии са умишлени. Поетът смята и днес "Одисеята" за най-великата поема на човечеството, а ЗАВРЪЩАНЕТО ОТ ВОЙНА - за най-тьжното преживяване на човека".

Всички "големи" теми на Църнянски водят началото си от мита за Одисей: човешкото лутане и странстване, преображенията на личността и разрушената идентичност, невъзможността на завръщането в миналото. Митът за Одисей въплъщава единния смисъл на творчеството на Църнянски и внушава универсалните проекции на неговия опус. Конкретните художествени творби на Църнянски - "Лириката на Итака", романите "Дневник на Чарноевич", "Преселения" и "Преселения. Книга втора", "Роман за Лондон" могат да бъдат прочетени като емигрантски текст, който протича в процеса на активното съотнасяне между мита, субективната поетическа визия и авторската рефлексия.

1.10. Кундера – пренебрегването на носталгика1.11. Виргилий – пасторал и природа

Медицината за носталгията1.12. The Disappearance of Nostalgia

От 70те години на 19 век интересът към носталгията се премества от медицинското към антропологическото. Изчезването на носталгията повсеместно се обяснява с напредъка и прогреса. Както

един автор посочва „le mal de pays, рядко срещана в наше време, е осъдена да изчезне поради прогреса на хигиената и цивилизацията”. По-доброто образование и просветеността на по-широки социални слоеве „дават едно силно оръжие за ликвидиране на носталгията”. Парната машина, телеграфът, развитието на пощенските услуги спомагат за силното намаляване на усещането за изолация и самота, отделеност и затвореност. Отечествената болест и болестта по дома навлизат в зоната на професионалното и социалното омаловажаване, тъй като комуникацията и технологиите се смятат за явление, което драстично променя условията за пораждането на тези болести или явления. Носталгията се превръща в интелектуална специфика на изтънчената и чувствителна душа на поети и философи, които по дефиниция живеят в други светове и са в ситуацията на нарушен контакт с реалност, но поради естетически обстоятелства. Собственикът на концесията се променя и носталгията влиза в разпореждане на литературата и философията. Тя става част от романтическата идея за твореца и творбата, част от система поетически и художествени мотиви, които интерпретират неспособността на отделни индивиди да съществуват в съгласие с динамичния и шеметен свят на индустриалната и технологически обновяваща се нова европейска и северноамериканска цивилизация.

(Тук настъпват разнообразни и мащабни процеси на производство на носталгични светове: изобретяване на минало, строеж на фолклорен и традиционен свят, който алтернативно да се обособи срещу новия образ на модерното време; правене на руини, паметници и мрежа от знаци, поддържаща идеята за живата старина и съхраняваното предишно време. Националната идентичност, огледана в миналото, е не само продукт на нов тип общностно самосъзнание, но и реакция на новия тип социално развитие, при което миналото изчезва с бесни темпове. Това минало изтича като вода в шепата на социума, поради което историята, паметта, спомнянето, паметникът стават оръжие в запазването и задържането на определна континуалност между фазите на времето, между минало, сега и бъдеще. Пред заплахата от едно тотално и непрекъснато обновяващо сега, носталгията предлага низове от минало, които се влачат като шлейф след бурния ход на времето, правят го по-нормален като скорост и по-прояснен като логика).

Засега е важно да обобощим, че носталгията навлиза друго продуктивно поле – света на художественото, социалното и философското мислене. Нейните строги медицински координати се размиват, нейната принадлежност към медицинския аспект силно отслабва и почти изчезва. 14 В края на 19. век носталгията напълно е лишена от медицински контекст, а поезията и философията трайно са присвоили и тематизирали бившата болест.

По-голяма част от психолозите и психиатрите насочват своето внимание към истерията. Чарлс Лазегю (Charles Lasègue)15 твърди, че истерията е кошчето за отпадъци на тогавашната медицина, където всички хвърляли всякакви непознати и неясно дешифрирани симптоми от други болести.16 Щом носталгията е победена от развитието на индустрията и напредъка на технологиите, същите тези процеси се схващат и като причина за появата на нервното изтощение в новите социални темпове на обществен развой, нервни изтощения и отслабвания, които пораждат друга болест – неврастенията.17

1.13. Тамара УагнърПасторалното място или пасторалната уседналост притежава кристална здравина в щастливо

обкръжение, то е конкретизация на носталгичното място, контрастно положено срещу образа на технократичната дистопия. Градската безрадостна и навъсена тълпа, характерна за пренаселените градове на индустриалните държави, предизвикват чувството за гнилост на корена. За Тамара Уагнър носталгията е синоним на патриархалната идеализация, на романтическото украсяване на миналото и превръщането му в еталон на нравствения и естесвен живот, който човекът води преди индустриалното грехопадение. Носталгията е „сладка, захаросана картина”, тя е наситена с розови и ентусиазирани багри,

14 .: Вж Verwey, Gerlof. Psychiatry in an Anthropological and Biomedical Context. [Dordrecht, Reidel, 1985]. Starobinski, Jean. 'Le Concept de Nostalgie,' Diogène, 54[1966] 92-115. Roth, Michael. 'The Time of Nostalgia: Medicine, history and normality in 19th-century France,' Time & Society, 1 [1992] 271-286.15 Charles Lasègue is one of the most original figures of 19th-century French psychiatry. Educated in literature, he taught philosophy at Lycée Louis le Grand in Paris and went on to defend his thesis in medicine in 1846. His initial training put him on his guard against the fascination for philosophy expressed by many of his alienist contemporaries who sought to address the insufficiencies of early psychological theory. Вж.: Corraze J: Charles Lasègue: de la folie à deux à l’hystérie et autres états. Paris, L’Harmattan, 1998.

16 "waste paper basket of medicine where one throws otherwise unemployed symptoms,"

в нея са представени безоблачни и чисти емоции, както и един уравновесен мироглед, изцяло съразмерен на традицията и преживяното прекрасно минало.18

Носталгията е художествена стратегия за фалшифициране на миналото чрез техниката на амнезия (забравяне) или селективно спомняне.19 Често се спекулира и с това, че носталгията е онова, което не е било.20 (Отделен случай е критиката на носталгията като нещо, което тя не или критическата злоупотреба с приписани и привнесени значения и дефиници на носталгията, които нямат твърде много общо с природата и функциите й. В този аспект носталгията е обект на изключително чести бъркания и злоупотреби, при които тя се превръща в любима тема за критика и нападки. „Филипика след филипика се сипят върху носталгията, назовавйки я репресивна, фалшива, реакционна и глупава” (Lowenthal, 1989, 20).

17 , .Неврастенията става друга социално опасна болест в този план тя измества носталгията , 19 20Неврастенията предизвиква вълна от самоубийства които в края на век и началото на

, , век започват да се схващат като социално явление а не акт на индивидуалната воля както . (църквата интерпретира саммоубийството physicians and lawyers interpreted suicide through the

lens of modern scientific and legal thought and came to challenge the traditional interpretations of the Church, which insisted that suicide was a voluntary act. - Drinot, Paulo. Madness, Neurasthenia, and "Modernity": Medico-Legal and Popular Interpretations of Suicide in Early Twentieth-Century Lima. Latin American Research Review Volume 39, Number 2, 2004, pp. 89-113. http://muse.jhu.edu/journals/latin_american_research_review/v039/39.2drinot.pdf 2.2.2005 (Достъп на изисквано

: „this article is available through Project MUSE, an electronic journals collection madeразрешение за достъп available to subscribing libraries.) : „...Също nervousness was often characterized as an illness caused by "overcivilization," 2 which located it in a scientific and popular discourse that defined cultural evolution as beginning with the "savage," culminating in the "civilized," but also containing the possibility of degeneration--"overcivilization." Briggs, Laura. "The Race of Hysteria: "Overcivilization" and the "Savage" in Late Nineteenth-Century. Obstetrics and Gynecology" American Quarterly - Volume 52, Number 2, June 2000, pp. 246-273. Wolfgang Schivelbusch. The Railway Journey: the Industrialization of Time and Space in the Nineteenth Century (Oxford: Basil Blackwell, 1980). George F. Drinka. The Birth of Neurosis: Myth, Malady and the Victorians (New York: Simon & Schuster, 1984). Eric Caplan. 'Trains, brains and sprains: Railway Spine and the origins of psychoneuroses', Bulletin of the History of Medicine, vol. 69, no. 3 (Fall 1995), pp. 387-419.

18 „…modern nostalgia is due to an identity crisis or a weakness of self-confidence in the present, which is compensated by turning to an idealised past (Greverus 1979)”. : Greverus, Ina-Maria. В Zur Kulturstimmung Nostalgie [1973]. In: I-M.Greverus, Auf der Suche nach Heimat, (1979). München: Beck., pp. 171-81

19 , Ние никога не виждаме в истинска светлина нещата от миналото светлината и , , перспективата с която гледаме миналото винаги се определя от ценностите на индивида или

, . нацията която гледа миналото The things of the past are never viewed in their true perspective or receive their just value; but value and perspective change with the individual or the nation that is looking back on its past . Friedrich Nietzsche, "The Use and Abuse of History," trans. Adrian Collins (New York: Macmillan, 1957) 19.

20 , .Тезата за носталгията като онова което не се е случило е защитена от Дейвид Льовентал Lowenthal, David. “Nostalgia tells it like it wasn’t,” Shaw, Christopher and Malcolm Chase, eds. The Imagined Past: History and Nostalgia. Manchester: Manchester UP, 1989, 18-32. , Идеята на Льовентал е че

, , , носталгичното не е нацелено в онова което е било то дори не е нацелено и към онова което ; ни се иска да е бил или както ни се иска да се е случило носталгията е желание за наличието , , на обстоятелства подобни на онези в миналото които са позволилли ставането на едно или

. друго събитие и са прпедизвикали едно или друго преживяване Тези обстоятелства и ”, фактори носталгията би искала да интегрира в тяхната пълнота пълнота в сегашното където

. Ibid, p.29. , те драматично отсътват За львентал е важно това че ние не знаем как се е породила , , една прекрасна емоция следователно и не можем да повторим процедурите за да я породим

. , отново Носталгията е опит да се слепят отломъците от обстоятелства които паметта ни . предлага и свързва с появата на храктерното преживяване Ние помним характерни , , откъслеци които са придружавали ставането на съкровеното и затова вярваме че

реставрацията на тези откъслеци и запълването им с някаква хиротетична логика на . свързване ще дадат като краен резултат възкресяването на цялостното преживяване В

, , основата на това разбиране лежи идеята че винаги има едно убягващо тайнство което пречи - , ; да започним и по късно да възстановим в цялост нещо което се е случило в това тайнство

, лежи слабостта на човека да повтаря с абсолютно подобие всичко от миналото което му се . - –иска да се повтори В тази цялостна възстановка винаги липсва най малко едни елемент

, времето затова и преобладаващата техника на носталгичната реституция е завръщането във , времето което от само себе си поставя целия набор от обстоятелства и елементи на

.съответните и логични места„... the condition of having been, with a concomitant integration and completeness lacking in any present."

Всъщност носталгията е ново конструиране на минало, въз основата на елементи и отломки от наподобено реалистично минало и конфигурирано в нов тип сюжетна логика. Затова в носталгията откриваме едновременно патетичти и патологични нишки – патетика е свързана с внедряването на ново идеологическо съдържание, положено в силно емоционална мрежа, а патологията се изразява в натрапчивост и постоянство на функциите, с които носталгията влияе поради произхода си (когато тя действително е рожба на дългото отсъствие от дома). В тези конотативни смесвания се коренят и недоразуменията около носталгията, предизвикани от нейната двойнствена ориентация – носталгията ту е натрапчив и идеализиран спомен на преживяно минало, ту е блян и въобразяване на идеално бъдеще. И в двата случая носталгията не е толкова важна с целенасочеността си, а с последицата за сегашното поведение на индивида: в този смисъл и през миналото и през бъдещето носталгията е в състояние да доставя меланхолия, да отслабва силата на духа и тялото, да причинява соматични болести и да води до смърт.21

Носталгията, която пренася индивида в друг свят, е родствена с илюзията и халюцинацията. Носталгията изисква да се бяга от сегашното и да му се противопоставя набавено минало, което играе ролята на заместител. Сегашното се прескача или заобикаля, то непрекъснато се изтласква от къде по-мошни къде по-слаби потоци от носталгично стуене, което има за цел да подмени канавата на сегашното. Вместо да наблюдава и преживява света пред себе си, индивидът се устремява към припомнени и ли фантазмено въобразени светове, в които сам композира и подрежда обстоятелства и събития, така че да усети подобията на предишно прежявявани чувства. Бягството от действителността прави индивида слаб и отпаднал за действие и поведение сега; неговата жизнена сила е съсредоточена другаде и перцептивната система изцяло работи в друга времева среда.

Малкълм Чейз и Кристофър Шоу виждат три ключови изисквания, които позволяват на носталгията да се развива (Chase and Shaw 1989: 2-4):22

1. схващането на времето като линеарно и с неопределен край в бъдещето, с непредопределено бъдеще, типично за западните общества (не не редуцирано единствено до тях)

2. усещане, че сегашното е силно дефицитно, приложимо за общества и култури или за отделни групи и слоеве, както и характерно за индивида като част от социалната общност; нежеланото състояние на настоящето е компенсирано чрез обръщане на погледа към миналото: «във вчерашното ние откриваме липсващото днес» (Lowenthal 1985: 49)23

3. обекти, построения или образи от миналото, съхранени в предносталгичния резевоар на индивидалната памет и готови да преминат в носталгични картини (по-точно готови да бъдат присвоени от носталгичната визия - in order to become appropriated nostalgically (cf. Shils 1981: 69-70)24

Тамара Уагнър: the clash of nostalgia and cosmopolitanism; the problematics of writing personal memory within the historical contexts of multiethnic societies and globalisation; postcolonial significance of the spaces of nostalgia in the texts;

1.14. История, истина, разказИстория и истина

Една от съществените характеристики на историята е способността на човека да я пресъздава, за да преживее отново като реалност посредством трансгресията на паметта. От една страна само

21 Tamara S. Wagner. Nostalgia and the Victorian Novel. - http://www.victorianweb.org/genre/wagner/1.html Достъп 5.7.2005на Пак там Уагнър отбелязва, че „...nostalgia as the longing for something else is diagnosed as

subversive in a society that values progress and self-help, re-appropriating some of its clinical connotations.” (Носталгията като копнеж по другото е гибелна диагноза в общество, чиито ценности са ориентирани към прогреса и индивидуалността; ето защо носталгията наред с очарованието, носи успоредно с това и някои от своите негативни клинически конотации.) Също и в: Buckley, Jerome Hamilton. The Triumph of Time: A Study of the Victorian Concepts of Time, History, Progress, and Decadence . Cambridge, MA: Harvard UP, 1967.

22 Chase, Malcolm and Christopher Shaw (1989) The dimensions of nostalgia. In: M. Chase and C. Shaw (eds) The imagined past: history and nostalgia,. Manchester: Manchester University Press, pp. 1-17.

23 Lowenthal, David. The past is a foreign country. (1985), Cambridge: Cambridge University Press. Също и изследването на шведски: Johannisson, Karin. Nostalgia. En känslas historia. (2001) Stockholm: Bonnier.

24 Shils, Edward (1981) Tradition. London: Faber and Faber.

историята, струва ни се, е съотнесена с реалността, макар и минала, и, като че ли, само историята и единствено тя претендира, че разказва достоверно за станалото. Обратно, фикционалното сякаш умишлено е изведено вън от терена на реалността, далеч от материали, документи, архиви, свидетелства. Историческата реалност и художествената фикция, изглеждало е така през дълги периоди от време, се намират в една дълбока и неотстранима асиметрия.

Реконструкцията на миналото в описанието няма за цел да унищожи тази ясно видима асиметрия; реконструкцията, както определя Колингууд, е дело на въображението. Необходимо е по-скоро да се опрем на асиметрията и несъразмерността, да намерим пресечна точка на този очевиден хиазъм между описаното и станалото.

Движението по тази линия може да ни отведе към система от интерференции, съединяващи наративната мрежа с документалната меродавност; интерференции, които изграждат разбирането да историята като разказваща интерпретация.

Фуко пише: ”Глобалното описание концентрира всички явления около едно средище – принципи, значения, дух, визии за света, цялостна форма”. Глобалната история е управлявана от непрекъснатост и тотализация.

Непрекъснатостта на историята е гаранция, че всичко, което се изплъзва, ще бъде възстановено; означава сигурността, че всичко, което време разпръсква, ще бъде събрано; означава обещание, че субектът на историята ще може някога, когато и да е, под формата на историческо съзнание отново да влезе в притежание на онези терени, които са отдалечени, това обещание го успокоява, че “… може да влезе във владение на онова, което е било извън него и преди него, да го приближи към себе си и към онази точка, в която той се намира .” Ето защо браним историята, защото тя ни дава приближеност и власт над целостта на миналото, дава ни чувството за всевластие, историята в крайна сметка е една форма на всевластно съзнание за миналите неща.

В историческо познание човекът намира най-безопасния пристан, той е по уютен от митовете, кръвното родство и езика взети заедно.

Идеята на Артър Данто заличава различието между история и наратива. ”Разликата между историята и точните науки не се състои в това, че историята прилага организиращи схеми, излизащи извън това, което е непосредствено дадено, а науката не прави така. И двете го правят. Различават се помежду си единствено по типа на тази схема .”

История и разказИсторията разказва истории (History tells stories). Според Уилям Гали историята е разновидност

от типа на Разказа (genus Story). Тя ни показва как да разбираме това чрез разказ (сюжетиране). Историческата нарация прави протичането на събитията ясни, тъй като създава смислена разказова конструкция, свързваща мястото и значението. Да се отнасяш към историята като историк означава да конструираш такъв сюжетен ред, в който да се подредят и разкажат събитията от миналото. Това позволява на разказа да протича плавно, а на нас – да го следим неговото протичане (и какво става по-нататък), понеже всеки разказ и всяка интрига клонят към развръзка, или край) – и този тип исторически разказ принадлежи към историческото разбиране.

Редът на видовете история не е изолиран от други редове. ”Дискурсът не се поражда в абсолютна празнота, от силата на своя собствен размах, не живее изолирано. Дискурсивните практики се кръстосват, влияят се една от друга и влияят една на друга, създават се от конкретна, т.е. историческа, институция, системи за комуникация и властови механизми, различават се от други социални дистинкции (като пол, раса, собственост и пр.), но също така и поддържат институциите, стават инструмент за въздействие, сами притежават силата да оразличават (релевантен потенциал).”

Реторичност на документаОбразът на историята като наука, опряна изключително на документите и убеждението, че на

тяхна основа реконструира миналото, е разрушен също така и с оглед на повишената експанзия на понятието реторичност, приложено към тези същите документи, както и към дискурсивните тъкани на историографските текстове. Последователите на реторичността отхвърлят концепцията за документа като материал (в значението на суровина, на нещо неутрално и обективно само по себе си), който казва истината с чист глас, докато ролята на историка е само да намери този документ и да чуе този глас.

Документът не е прозрачна и бистра материя, в която да е положена и консервирана историческата истина. Самият документ живее в пространство, отговарящо на дадена сфера и носи

белезите на характерната за тази сфера реторичност. Ето защо е парадоксално, но може да се твърди, че “историческото свидетелство” е в същата степен “засенчване”, в каквато и “осветяване”.

”Записки по българските въстания” носи подзаглавие “разказ на очевидци”. Като получава сведенията на очевидците, обаче, Захари Стоянов се разочарова и отчайва. В техните “сведения” той вижда реторическото клише, което неизменно ги самоизтъква: “Ни един от тие последните не посрещнах да погледне на работата обективно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: “Когато аз получих известие, когато пламна в гърдите ми народната искра ” – и пр. За едно аз повечето от нашите хора (въстанници) са готови да скрият и претълкуват най-важните факти, особено ако тяхна милост са малко-много развити, учители например, свещеници или пък обикновени хора с претенции”. (Захари Стоянов, Предговор, Т. 1, 32).

Това ново разбиране за документа и неговата реторичност е различно от позитивистичното “критическо четене”, т.е. търсенето на условия, в които е възникнал документа като препятствия, през които да се мине, за да се стигне пак в крайна сметка до истината.

Реторичността на документа не води до историческа истина. Единственото, което може да се направи, е да се посочи реторичния пункт, текст пункта, където то съществува, да се определи неговата реторична стойност и да се помести в историческа мрежа, която гради изследователят.

Реторичната идея преобръща с главата надолу т.нар. извори от първа ръка, разрушава света на автентичните свидетелства, който е един бастион на позитивизма. За позитивистите това е твърдото – документът; извън света на документите започва хлъзгавото – интерпретацията; а реторичната идея говори за хлъзгавия терен на самите документи.

Една поетика на историографията би трябвало да се занимава по-скоро с изнамиране на характерните за даден автор (историк) типове реторичност и представяне на принципите, управляващи неговото историческо въображение, индивидуалния вид кохеренция, а преди всичко – апоретичността, неконгруенцията и всякакви затаявания, които деконструктивистът с особена охота проследява.

Всички исторически текстове са в еднаква степен неистинни, тъй като са потопени в стихията на реторичността и се подмятат по вълните на интертекстуалното пространство. Да четеш произведенията на Мишле, Ранке или Буркхардт не значи да се питаш кои от приведените факти при тях са истинни и достоверни, а означава да се пита как работи историческото въображение, в какъв тип дискурс се разполагат, какви епистемологични ограничения имат и какви познавателни възможности им дава тяхната собствена реторичност.

Фикционалната природа на фактаОригиналното твърдение е радикално отъждествяване: човешкото време се отъждествява с

разказаното (разказваното) време: “le temps devient le temps humain dans la mesure oъ il est articulи sur un mode narratif”. От това следва, че разликата между фикция и нефикция не е съществена. Релацията между историята и фикцията Рикьор вижда в категориите на двупосочното заимстване – историята дава назаем на фикцията и фикцията дава назаем на историята, съществува кредитен обмен между двете полета. Това е едно кръстосващо се отношение (réference croisée).

Това “кръстосване” се превръща в основа на медиацията. Според Рикьор фактът, че историкът прибягва до документите, сочи демаркационната линия между история и фикция: историкът иска конструкциите да бъдат приемани за реконструкция на миналостта.

Рикьор откроява два типа репрезентация: единият може да се сведе до ситуацията на “съществуване вместо” (tenir lieu); другият се разбира като представяне нещо на някого или даване на ментален образ на неприсъстващи неща. Документът замества, той е репрезентант във втория смисъл (lieutenance).

При разглеждането на становището спрямо миналото Рикьор подобно на Платон въвежда три големи категории:

Идентичност - Различност (Другост) - АналогичностМоже да се каже нещо смислено за историята само мислейки постъпателно в тези три категории, а

всяка намира въплъщение в различни и конкретни концепции за историята.Под знака на Идентичността минават тези историци, които се стремят да преодоляват

времевата дистанция, т. е. привеждат миналото към сегашното. Миналото е сегашното, само че “станало по-рано”. Този тип историческо мислене се забелязва при Колингууд, при т. нар. идея за реституцията (reenactment) – завръщане в повторението.

Знакът на Другостта се приписва на тези историци, които виждат в историческото познание преди всичко акт на преодоляване на собственото Аз, усилие, подето за да се разбере чуждата експресия в ситуация, когато между психическата разлика (другия) и времевата разлика (по рано) бъде поставен знак на равенство.

Знакът на Аналогията е поставен върху Хайдън Уайт, който възприема наративната структура като “модел”, “икона” на миналото, способна да го представя.

Между литературата и историята съществува здрава връзка, но тя не е непосредствена. Те се различават по равнището на процедурите, предметните елементи и схващането на темпоралността. Вярно е, че разказът е своего рода изясняване (автоекспликация), но в историографията значителна роля играе също така схематизираната експликация, проблематизирана по директен път; историкът-разказвач се позовава с охота на личните имена, но историята-знание позволява да се въвеждат и други единици: народ, общество, социални слоеве, менталност – и трудно може да се удържи само в рамките на разказа. Най-после епистемологичният статус на историческото време е доста специфичен; той няма непосредствена връзка с индивидуалната памет, пропорционален е до целостта, въведена от историята-знание. От едната посока се оформя последователност от времеви интервали, от друга – разпръсква се на много времена, т.е. на множество осцилации: кратка (събития), средна (конюнктура), дълга (цивилизация).

Процедури: на равнището на процедурите се стига да сблъсък между изясняването чрез правилото и изясняването чрез въвличане в задействана интрига; в историографията се появява междинна ситуация, която Рикьор нарича квазиинтрига и която определя като “импутация на единичната причинност” (l’imputation causale singuliere).

Фигуративизъм - историята като разказИдеята, че историята е разказ, е доведена до елегантен завършек в теорията на Хайдън Уайт.Според Уайт историята като област на познанието не притежава онова чисто референциално

оборудване, което си приписва, и историкът няма в себе си нищо подобно от детектива, който отговаря на въпроса как наистина са станали нещата. Историята не е разоткриване на истини или улавяне смисъла на фактите в някаква мрежа от формализации. Това е напразна илюзия – че историкът търси истината. Историкът трябва да схване, че за него са достъпни единствено определени типове релативизация. Ето защо вместо историята да черпи от т.нар. силно формализирани науки (хуманитарни) като философията или социологията, историкът трябва да се ориентира към лингвистиката и литературната теория, за да черпи инвенции, аргументи, категории на описание.

Уайт отъждествява разбирането на историята с избора на фабуларен образец, който по категоричен начин се оформя над хрониката, т. е. в момента, когато се появи каквато и да е историческа нарация.

Интерпретацията е създаване на собствена история. Интерпретацията се свежда до действия на две равнища: разказ (story) – където се развива нарацията, притежаваща образ, композиция и развитие; фабуларен образец, за който Уайт резервира понятието на Фрай “мит” (mythos).

Тези образци или типове фабула стават инструмент на пред-генеративните структури (pre-generic structures), които се свежда до четири основни типа:

комедия, трагедия, романс и ирония (сатира)Осмислянето на историята не се състои в намирането на връзка между причини и следствия, нито

означава откриване на правила в обществения живот – така постъпват само природните науки. Историческото познание е изнамирането, даже открояването на съдържащия се в серия разпръснати събития и факти смисъл, чрез ситуирането им система от категории, които са доставени от културата, т. е. метафизични категории, религиозни вярвания или специфични форми на нарация.

Историческо познание следователно не е нарастване на знанието, а усвояване на това, което е чуждо, непознато (familiarize the unfamiliar).

Изводите на Уайт водят до избора на наративна стратегия: историческата творба е литературна творба, защото зависи как разказваме фактите. Няма нито една история, която да не е предварително разказана или вече-разказана. Няма съществена разлика между история и фикция, доколкото във всяка разказана история се съдържа определена фикция. И двете (разказът и историята; story and history) са оформени чрез фабуларизация, чрез стихията на фигуративността, а историческото изясняване става чрез фигуративност и фабуларизация.

Историческото въображение пък от своя страна продуцира вид матрица, която произвежда историческия дискурс. Модусите на историография създават предпоставки историческият наратив същевременно да играе ролята и на философия на историята.

Задачата на историка е сравнима с тази на езиковеда, който среща непознат език. Той трябва да отдели лексикалните от синтактичните елементи, граматичните от флексивните и едва тогава може да определи отделните конфигурации. Историкът също започва от привеждането в порядък на “лингвистичния протокол” (исторически протокол). Тъй като този предпонятиен протокол има в същината си пред-фигурираща природа, той самият може да бъде описан в категориите на тропологичния модус. Ето защо преди историкът да се запита “какво всъщност се е случило” и преди да намери отговор на този въпрос, той трябва да си въобрази езиково (да префигурира) като възможен предмет на знанието целия строеж на събитията, за които говорят документите.

Този акт на префигурация е в същата степен поетически акт, колкото и актът влизащ в сферата на първичното и пред-критическо познание (precognitive and precritical).

В този момент историкът твори своя предмет на анализ и избира тази, а не друга модалност на понятийна стратегия, която да му служи за изясняване. Уайт изключва историческо знание от зоната на науката и го пренася в сферата на литературността. Но и поетическият акт, и фабулотворческият акт в историята нямат произволен характер. Те са ограничени безусловно от ригоризма на системните възможности, които Уайт представя като матрица на историографските стилове. Решаващ момент е не само противостоенето на “истина-фабулност”, но и фабуларното въображение, което се приема като основа на разказа за историята.

Минало, памет, носталгия: взаимодействиеВсяка колективна история е въобразена, съчинена и скалъпена и постоянно

предефинирана и преосмисляна. Всяка окончателна равносметка за историческото е окасртряна и подрязвана за целите на нейната употреба, т.е. произведена в удобна и плоска версия за социална консумация. Миналото е хибрид между личен опит, емпирични факти, сегашни обстоятелства и тревога, породена от бъдещето. Презентациите на миналото заслужават особено внимание, тъй като, според Дейвид Льовентал, „ние преправяме миналото, но и миналото преправя нас самите”.25 Онова, което вярваме и приемаме за минало е катапулт към бъдещето, независимо от емпиричната правилност или прецизност. Миналото се пресовано в сегашното като потвърждение на личната и колективна идентичност, изграждаща усещането за континюитет и стабилност през времето. Миналото остатъчно преоформя настоящето по пътя на реабилтацията или отхвърлянето.

Употребата на миналото става съществен проблем в боравенето с настоящето. Стратегиигте към миналото се оказват здраво свързнани с действените и актуални идеологии на днешния ден, те са съществена част от начина, по който индивидът или общности и колективни субекти строят своето всекидневно поведение за да посрещат днешнити или утрешните предизвикателства. В миналото няма нищо мъртво, в нейната сегашна перспектива всяка миналост трябва да бъде интерпретирана като възможност да се актуализира нейното въздействие днес или утре. 26

Носталгията е една от стратегиите към миналото, но не е само минало. Тя интегрира в себе си комплекс от елементи, които я разполагат в трите възможни времеви перспективи и затова нейната връзка с миналото винаги означава и определен тип активно и значимо отношение към сега и утре.

Според Кристофър Лаш връзката между носталгията и паметта е ориентирана към опита ни да оразличим успокоителното и насърчително съдържание на вчерашното от украсеното и фалшифицирано минало, което привидно изпълнява терапевтични функции като задържа и намалява страха и тревогата от неясното бъдеще. Такава връзка изпълнява функциите на континуалност, като прави миналото и днешното част от рамката на един общ сюжет. Това търсене на „примерно” минало не е обусловено от подценяване и фрустрация към настоящето, приписвани като запазена марка на носталгичната менталност (nostalgic attitude). Носталгията ни призовава да осъзнаем, че миналото предлага възхитителност и очарователност, която вече не достижима (no longer obtainable). Носталгичната визия на миналото извиква необратимо преминало време и поради това непроменимо време. Прецизно

25 David Lowenthal, The Past is a Foreign Country (Cambridge: Cambridge UP, 1985) xxv.

26 Our precursors identified with a unitary antiquity whose fragmented vestiges became models for their own creations. Our own more numerous and exotic pasts, prized as vestiges, are divested of the iconographic meanings they once embodied. It is no longer the presence of the past that speaks to us, but its pastness. David Lowenthal, The Past is a Foreign Country (Cambridge: Cambridge UP, 1985) xxvii.

формулирано носталгията не наследява в цялост събитията на миналото, тъй като миналото, което тя идеализира са разположени извън времето, замразени в едно непроменимо съвършенство.27

Спомените също могат да идеализират миналото, но така, че да порицаят сегашното. 28 Тази порицаваща енергия на носталгията не идва от медицинското й съдържание, а от съставни части, които я конструират като понятие, свързано с историята и политиката.29

Носталгията се превръща в емблема на всичко, което стои вън от модерността. Това е възможно само ако отношението към историята се схваща по определен начин – необходимо еманципаторска, прогресивна и рационално обоснована; тогава минало, което лежи извън тези категориални критерии, бива порицано и складирано в носталгията, която се превръща в ирационална спънка за развитието и прогреса на обществото.

1.15. Носталгия и рождение (произход)Нативизмът се основава върху вярването в автентичния етнически произход или в копнежа по

завръщането към чистите етнически корени, след катастрофата на колониализма, завръщане към една нетърпима туземна културна традиция, близка до множеството форми на национализма. Нативисткият аргумен по правило включва пародия (имитация/пресилване) на носталгията по изгубените корени (начала, Urquelle) – според Jean-Francois Bayart.30

1.16. Носталгия и амнезияВ хоризонта на променящото време, времето, което мени света, две тенденции са трудни до

заобикаляне, а назовавенто им в термините на медикализацията31 ги прави още по-проблематични: амнезия и носталгия. В определен смисъл те са противопаставни едно спрямо друго: амнезията забравя и изличава, а носталгията набавя и произвежда нещата от миналото (независимо дъли са съществували и ли са бвъобразени). И двете имат проблематично влияние върху съвременността – амнезията скрива пътищата към билото, а носталгията се опитва да ги пресътвори и препроизведе.32

Докато амнезията може да се припише на другите, да е техен грях, то носталгията винаги е твърде лична като притежание, отдалечена от социалните движения и идеологии и по определен начин „укрита” от обществените тенденции и вълни в развоя на социума. Под тази привидност носталгията е в състояние да се представи като съкровено индивидуална, да пререже връзките си с епохата и нейните течения, да се усамоти и да работи за себе си и над себе си. Амнезията е винаги нещо осъдително, доколкото тя зачертава територии на колективаната памет, носталгията винаги оперира с нещо строго специфично, отделено и интимно. Поради това Светлана Бойм не намира в носталгията твърде много ирония или

27 Rolph-Trouillot, Michel. Silencing the Past: Power and the Production of History. Boston: Beacon Press, 1995.28 Christopher Lasch, The True and Only Heaven: Progress and Its Critics (New York: W.W. Norton and Co., 1991)

82-3.29 The force of the term’s accusatory energy would be based not on medical discourse but on ideas about politics

and history. Marcos Piason Natali. History and the Politics of Nostalgia. http://www.uiowa.edu/~ijcs/nostalgia/nostfe1.htm // Iowa Journal of Cultural Studies on-line, 5.7.2005 достъп на За

, : модерната история и начините по които тя се конструира виж също Kant, Immanuel. On History. Trans. Lewis White Beck, Robert E. Anchor, and Emil L. Fackenheim. Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1963.30 Jean-François Bayart, et al., The Criminalization of the State in Africa (Bloomington: Indiana Univ. Press, 1999), 2–3; Bessie House-Soremekun, “Democratization Movements in Africa,” in Africa, vol. 5, Contemporary Africa, ed. Toyin Falola (Durham, N.C.: Carolina Academic Press, 2003), 320. .: Mazrui, A. (2000), "Cultural Amnesia, CulturalСъщо вж Nostalgia and False Memory: Africa's Identity Crisis Revisited", African Philosophy, Vol 13 No 2.

31 . ,Медикализацията тук е вторична Както става ясно носталгията възниква като явление , строго принадлежащо на медицинската проблематика преминава през етапи на оттласкване и

19 ( ). достига до окончателната си демедикализация през век първата половина Според Стъбс , новата медикализация е съвсем условна макар медицинската антропология да не е отхвърлила

. .: възможността носталгията да функционира в обсега на лечебните практики Вж Lock, M. (1991). Nerves and nostalgia: Greek-Canadian immigrants and medical care in Quebec. In B. Pfleiderer & G. Bibeau (Eds.), Anthropologies of Medicine: A Colloquium on West European and North American Perspectives (pp. 87-103). Heidelberg: Vieweg.

32 Paul Stubbs (1996). Nationalisms, Globalization and Civil Society in Croatia and Slovenia. Leeds Metropolitan University, UK International Social Policy Research Unit and University of Zagreb, Croatia, School of Social Work.- In: RESEARCH IN SOCIAL MOVEMENTS, CONFLICTS AND CHANGE v19 pp. 1-26. 1996.

утопизъм, макар в ипликациите й неминуемо да водят до изкривеност, достойна за ирония, и до идеализации, достойни за всяка надлежно контруирана утопия.

Доколкото носталгията „участва” в социалното движение, то това участие е по-скоро спорадично, но и важно, носталгията встъпва като интелигентна и потична защитница на човека пред технологиите, прогреса и индустриалното развитие.33 Носталгията е „омбудсманът” на изнуреното човешко същество, което едва издържа социалната тежест на неспирния възход нагоре, на незадоволените амбиции за все-по-висок растеж и темпове, които в крайна сметка умопомрачават нормалната психика. Технологиите са подпори на носталгията, те я поддържат като стълбове на мост, виснал застрашително над речна бездна: влакът гърми и трещи победоносно, а гредите отдолу скърцат и плачат сърцераздирателно, притиснати и смазани от тежестта. 34

1.17. Френски изследвания през 19-ти векИзследването на носталгията през 19 век във Франция се ръководи от предпоставката, че това е

остра и фатална болест, чиито симптоми имат темпорални и пространствени компоненти. Концептуализирана като вид патология носталгията се лекува чрез преценката на лекаря за нормалност на паметта и нормалност на отношението към миналото. В такъв план историческият разказ на Жюл Мишле е анализиран от гледна точка на съдържанието на висока привързаност към миналото и стремежа да се поддържа това минало живо чрез постоянна връзка с него. Според медицинското разбиране историята на Мишле е богата на симптоми за носталгично заболяване, залегнало в основата на пораждането на самата история като разказ.35

Проследяването на носталгията като болест показва важната роля на средата за определянето на диагнозата, ролята на носологическия конструкт (diagnosis), чиято етиология се променя съобразно динамиката на условията за живот.

1.18. Психосоматическо гледищеНосталгията като болест. Тази концепция може да се нарече историческа и хпсихиатрична. От

възникването на понятието за носталгия до средата на 19 век тя доминира и описва случаи на носталгични заболявания сред специфични групи хора – най-често далеч от дома. Пирогов например дава доста свидетелства за смърт на служещи зад граница руски войници, причинена единствено от тъга по родината и дома. На швейцарските войници в поход им се забранявало да свирят, пеят и танцуват типичните алпийски мелодии, за да не предизвикат масови пристъпи на носталгия.

Лечението се извършва както с директно връщане у дома, така и с задържане на другото място и удържане на носталгията чрез пиявици, разхлабителни, предизвикващи повръщане лекарства (често била препоръчвана «ипекакакуаната»36 и кръвопускане. За по-напреднали стадии Хофер препоръчва «сънотворни емулсии», «балсами за главата» и опиум. Известен е също руският охпит от 18 век за терапия чрез страх и насилие над войниците. Остатък от психосоматическото гледище за носталгията може да се забележи само във военната психиатрия, където съществува специално направление, занимаващо се с изследването и лечението на носталгията (особено морската).

1.19. Емоционално-психологическоНосталгията като ресентимент се извежда от идеята на Ницше, изразена чрез въведения от него

термин ресентимент.

33 . : , , В интервю пред в Експрес Въпрос към Хайдегер Маркузе признава например че , , съвременнта техника не е просто струпмане на машини а планетарен закон че човекът днес е

, .въвлечен в тази зависимост без да има никаква реална власт на това . Хайдеггер Аз често съм .писал в този дух - , - (1969): [ Фредерик Товарницки Марк Мишел Палмие Интервю с Мартин

].// L'Express. 1969. 20-26 oct. P.79-85).Хайдегер34 Paul Stubbs (1996). Nationalisms, Globalization and Civil Society in Croatia and Slovenia. Leeds Metropolitan

University, UK International Social Policy Research Unit and University of Zagreb, Croatia, School of Social Work.- In: RESEARCH IN SOCIAL MOVEMENTS, CONFLICTS AND CHANGE v19 pp. 1-26. 1996.

35 Michael S. Roth (1992): The Time of Nostalgia: Medicine, History and Normality in 19th-Century France. Time Society.1992; Vol. 1: №2, 271-286.

36 " " , , Ипекакуана е лекарство много подходящо когато болният има повръщане с постоянно . , гадене При тези проблеми пациентът не изпитва жажда а състоянието му се подобрява на

. чист въздух и когато е в покой есто използвано лекарство при повръщане и диария е " ". , , , Арсеникум албум То се прилага когато болният е отпаднал тревожен и нервен има силно

, . ,чувство на студ но иска да бъде на чист въздух Обикновено той има силна жажда и пие често , .на малки глътки вода която може внезапно да повърне

Ностальгия как разновидность ресентимента. Философ Ф. Ницше ввел в язык философии термин «ресентимент» (его написание на русском языке еще не устоялось).

Ресентиментът е смесица от наслояващи се първични неприятни емоции, спомени и вторични преживявания на подобни емоции и събития и осъзнавания на дефицита от въздействия за корекцията или развитието към промяна на тези състояния.

Ницше дава пример с една от десетте Божи заповеди, която препоръчва да си дадем и другата буза, ако ни ударят плесница. Това е тпиична проява на ресентимент, защото как би било възможно да се търпи унижение, ако има поне малък реалистичен шанс да се отговори на унизяването. Идеята за ресентимента е разработена по-късно от Макс Шелер37. Според него много наглед различни по ттип човешки отношения имат своите общи корени в ресентимента. Има две разновидности на ресентиментния човек – отстъпник и романтическа душа, които са почти противоположни. На робантическата душа е присъща някаква тъга по историческа епоха или време, която е притегателна не в ценностен аспект, а като цел на бягството от съвременната епоха; затова в хвалебствията към тази минала епоха й се приписват несъществуващи качества, а настоящето се принизява и критикува разярено.

В романа «The Thought Gang» (1994) Тибор Фишер описва ситауцията на убягващото и отлитащо насдтояще, което преживяваме с течение на времето в личен план: „все по-често забелазвате, че присствате на погребения, а не на сватби или пък безрезултатно обикаляте квартала в търсене на вече закритата кръчма и ви отнема все повече време търсенето на място, където да хвърлите котва за едно със салата.” Страхът, че трябва да изграждаме гживота си отново, да строим нови връзки на мястото на отпадналите, дса търсим нови приятели, места, музики, предмети ства по-осезателен с възрастта, на която вече не прилича да започва отначало върху, белия лист, да започва от нулата. Този страх от новото начало в средата или заника на житейския път е също така източник на ресентиментни стимули в измяната на характера и психическите качества на човека.

1.20. Интегративна носталгияАмериканският психолог Ерик Ериксон твърди, че личността в своето развитие преминава през

осевм стадия. Всеки стадий зависи от проблема, който трябва да бъде решен. Развитието се интерпретира като прибавяне на едно психологическо качество към предшестващо и натрупванвето им в общ свод. В осмия стадий идва времето на привършване с осоновните жизнени функции и за човека идва чаъст на размишлението, липсата на работа и ориентация към забавления. Втози стадий, ако е доживян «правилно», личността усеща цялостно удовлетворение, пълна и завършена осмисленост на изминатия път. Друг е случаят с тези, които усещат пропуски и празнини в тази благодатна картина на човешкия заник, на меката житейска есен. Ако в живота си те са имали твърде много празнини и грешки, те осъзнават, че да започнат отначало и да наваксат пропуснато няма как. Равносметката в такива случаи поражда отчаяние, безнадеждност и безсилие. Пренареждането на изминатия път дава нови и нови драматични усещания, особено в контекста на съзнаването, че е било твърде лесно да се предприеме това, а не другото. Критическата реактулизация на поредицата от житейски избори може да създаде психическ кризис и разтърсващо преживяване на миналото. Безнадеждността според Ериксон се продуцира от липсата на интегративност.

Онзи, който смята живота си за серия от пропуснати нвъзможности и претрупаност от грешни избори, маргинализира присъствието си в сегашното, затваря се в себе си и дори не се обляга на спомените, защото те не са източник на приятни преживявания. Личността загубва своята интегративност, тъй като всеки стадий се вплита в предшестващия и предшестващите, образувайки ново качествено цяло. Притежателят на интегративност е готов да защитава своя житейстки път и опит, да го предлага като модел и да се гордее ссъс себе си; в същото врме лишеният от интегративност е изцяло усъмнен и разколебан, потиснат и инертен, не е в състояние сам да продължи да живее живота си, камо ли да го препоръчва на другите.

, , - Безнадежность согласно Эриксону возникает из за отсутствия или потери так называемый интегративности. Интегративность представляет собой совокупность всех семи

, .предшествующих стадий развития это принятие своей жизни и определенного круга лиц Обладатель интегративности готов защищать свой собственный жизненный стиль перед лицом

, . любых физических и экономических угроз при этом не порицая стиль жизни других людей

37 .ШелерМ . ., 1999. . 48.Ресентимент в структуре моралей СПб С

Щастието не е действителност, а само спомен: щастливи ни се струват отминалите времена, когато можехме да живеем по-добре, отколкото се живееше, и живеехме по-добре, отколкото се живее, спомняйки си. (Василий Ключевски).

, Счастье не действительность а только: воспоминание счастливыми кажутся нам

, наши минувшие годы когда мы могли , , ,жить лучше чем жилось и жилось лучше

.чем живется в минуту воспоминаний               Василий Ключевский

1.21. Депресия и меланхолия лоша концентрация нарушения на съня (кардинален симптом!) - често събуждане в малките часове и невъзможност

да се заспи след това; "кошмарни" сънища, че сме затворени в тъмно и тясно пространство или се лутаме без изход в гъста мъгла, снежна виелица и т.н.

тревожни и отрицателни мисли - нещата се приемат от негативната им страна; пристъпи на панически страх, че не можем да се справим или че "губим разсъдък", които се съпровождат от повишено изпотяване на крайниците

липса на енергия и задълбочаваща се умора нарушено хранително поведение - загуба на апетит и тегло до измършавяване (някои хора

търсят "успокоение" в храната и наддават на тегло) унилост чувство за отхвърленост, непотребност и пропилян живот затваряне вкъщи - загуба на интерес към околния свят, към новините, събитията, приятелите спадане на либидото и на еротичния интерес към партньора "зарязване" на външния вид, личната хигиена, професията, кариерата поддръжката на дома;

безразличие към облеклото и прическата отчаяние, че няма изход промяна на личността - инертност, нерешителност, понижено самочувствие, недоверие в себе

си, монотонност на гласа чувство за отслабена памет оплаквания от "вътрешни" болки, които нямат физиолична причина

25-142 5/5/2023

1.22. Носталгия по несбъднатотоТова, което можеше да е, не беше и няма да бъде никога. Под този девиз носталгията се превръща в

привързаност към една перспектива и проекция на желанията и мечтите. Носталгията е породена от блян. Несбъднатото е винаги в параметрите на въобразеното, то е продукт на въобразяването, но с течение на времето започва да играе роля на нещо истинско и почти реално. То става част от духовния свят на личността и неговата несбъднатост причинява страдания и драматични конфликти. Характерно за този тип въобразеност е способността й да пребивава в латентно неакцентирана несбъднатост, т.е. тя не винаги и по правило продължително време затаява несбъднатостта си и по-дълго ни оставя да вярваме, че блянът е посигтижим. Блянът, въобразеното стават толкова прекрасни като ориентири в житейския път, че рязката им абдикация и демаскиране, показването изрично на непостижимостта им могат да причинят фатални обрати. Толкова е прекрасно това видение, това въобразено несбъднато нещо, че разобличението може да доведе до суициден край.38 Лечението на този тип носталгия е в осъзнаването на реалността и интеграцията на ставащото сега в психическия свят на индивида; както споделят «излекувани», зокато мечтаят и се унасят в блянове и копнежи, реалният живот тече и преминава, те пропъскат питомното, а гонят дивото; събития и хора идват и си отиват, безследно и безответно за личността, която е предпочела да се рее вън от света.

1.23. Носталгия и истерияСпоред Дейвид Шапиро носталгията е част от регистъра на истеричните преживявания. Истеричната

личност замества обективния свят с романтически и сантиментални ерзаци. Истериците обаче не са всецяло потопени в романтическите си фантазии; фактически те нерядко се оказват в плен не неразвити и нецялостни, оскъдни и фрагментарни фантазии. Под романтически истерика Шапиро разбира не времето, прекарано в романтически мечтания, а романтическата склонност, пронизваща ежедневните мисли и преживявания. Истерическата личност е склонна да повярва, че ще дойде принцът и нещата ще придобият щастлив обрат; тя носталгически идеализира фигури от миналото и сантиментално гледа на настоящето. Носталгическите и идеализирани спомени (за Шапиро до голяма степен синонимни) са основани върху впечатлителност, при която не се държи сметка за фактическите детайли и зависимости, като дори се създава убеждението, че реалните факти и детайли са в състояние да развалят носталгическата картина, да я разрушат със зловредното си присъствие. Това качество е налице и в истерическата идеализация на партньора или обекта на романтическата любов и привързаност; истерическото зрение не забелязва и с лекота пропуска очевидните недостатъци и дефекти. Със същото незабелязване истериците усещат не само любовта, но и отвращението – у тук те прилагат правилото на пропускане и анулиране на фактическите дадености и детайли (Шапиро 2000, 102).

1.24. Носталгията като мит и утопияПоредното типологически релевантна носталгия е дефинирана от Шабурова в статията «Носталгия:

през миналото към бъдещето», в която се утвърждава, че митологизацията е свойствена на всяко съзнателно човешко същество.39 В руската действителност тази митологизация често приема политическо направление и оперира в пространството на властта и нейното упражняване. Бъдещето в Русия, представено в месианиситичен план, чрез руската идея за спасението на света, светлото бъдеще на комунизма, Третия Рим и подобни целенасочено митологизират героически отминали епохи и състояния, за да могат иделогиите да се съотнасят и да черпят вдъхновение оттам. Буксуването на политическата система по правило се преодолява чрез натиск и динамизация на този тип митологично творчество, което има идеологически и месианистичен характер.

Теоретични бележки за носталгията1.25. Кант

38 , : „Съвсем или не съвсем извън контекста в мрежата си обменят следната информация Може да " ". - , , набереш и името на есето му Рай и ад Той си е класика и Гроф и Джон Лили и много други го

. , цитират и се позовават на него непрекъснато Между другото той също не е визионер но е имал . ,..... .... , доста голям експириънс в ЛСД преживяванията Умрял е по време на прием на ЛСД но споко не

, .” : „е от самото ЛСД бил е болен от рак и го е взимал като палиативна терапия И друго Както при " " всеки опит с променени състояние на съзнанието са възможни не само райски и върхови

. - "Heaven and Hell". преживявания Това е много добре обяснено в едно есе на Олдъс Хъксли Не знам , " " дали си чела някои от неговите есета но ти ги препоръчвам като задължителна литература ,

.”защото това е един човек с богат психеделичен опит и висока критичност към случващото се

@ SEARCH.BGФОРУМ  »  Трансперсонална психология и психотерапия http://forum.search.bg/posting.php?mode=quote&p=554&sid=1e99236d5a89ead42db3de04e29d03d9

39 Шaбypoвa . .ОВ : // . 1996. № 5.Ностальгия через прошлое к будущему Социемы

26-142 5/5/2023

Според Кант въображението е по-богато от представите, може да ги поражда в по-голямо количество, отколкото външните и действителни представи; ако съединим въображението със страст, то се оживява повече при отсъствието на предмета, отколкото при неговата наличност; когато се случи нещо такова, то отново оживява в душата ни представата за предмета, която ни се струва временно потънала и изчезнала сред морето от други впечатления.40

, [ ]Так как воображение богаче представлениями и порождает их больше чем внешнее , , , , чувство то оно если присоединяется страсть больше оживляется в отсутствие предмета чем в его

: , присутствии когда случается нечто такое что снова оживляет в душе представление об этом , , , - .предмете которое казалось на какое то время исчезло среди других впечатлений

В немското издание Кант обръща внимание върху появата на носталгията като преживяване на определени нации, осъдени да живеят в мизерия и да търсят препитанието си извън пределите на родното.

В коментара към изданието на немски се казва: Das Heimweh der Schweizer] In der (noch nicht publizierten ) Physischen Geographie-Hesse von 1770 heißt es: "Die Westphäler, die Schweitzer und viele Pommern werden von dem Heimweh41 afficiret. Es scheinet daß besonders armselige Nationen und die an groben Speisen gewohnt sind, damit behaftet sind. Je mehr ihre vorige Lebensart42 der Einfalt43 der Natur nahe gekommen, desto größer mag das Verlangen darnach seyn, wo sie nach ihrem natürlichen Hange ganz ungekünstelt und von keinem bemerkt leben können. Diese Sehnsucht ereignet sich besonders bey denen Schweizern ganz wieder die Vorstellung der Vernunft44. Sie mögen sich auch noch so zu bereden suchen, daß der vorige, Zustand 45 elend, und der jetzige weit beßer ist, so müßen sie durchaus ins Vaterland. Wenn sie hinkommen, so gefällt es ihnen nicht, und sie kommen gemeinhin wieder. Besonders befällt sie dieses Übel bey einem gewißen Tag, dem Kuhreigen, der in ihrem Vaterlande gewöhnlich ist, wo sie alsdenn inn eine Schwermuth46 fallen, und im Stande sind ihr Leben daran zu setzen, das Vaterland zu suchen." (63) Vgl. in der Physischen Geographie die Hinweise IX 244,33-246,2; 247,33-248,15. - Zuerst publizistisch herausgestellt in der Dissertatio curioso-medica De nostalgia oder Heimweh von Johann Jakob Harder (1656-1711) unter dem Vorsitz von Jakob Hofer (Basel 1678). Rousseau in seiner Lettre à d’Alembert (Rousseau 1959 ff., V 122). Vom Heimweh handelt ausführlich Hieronymus David Gaub[ius] im zweiten Vortrag (gehalten 1773) seiner Sermones II. academici de regimine mentis (1776). S. die kommentierte Übersetzung von L. J. Rather, Mind and Body in Eighteenth Century Medicine. A Study Based on Jerome Gaub’s De regimine mentis (1965) 175-177 und 233-234.

Reinhard Brandt. Kritischer Kommentar zu Kants Anthropologie in pragmatischer Hinsicht (1798). Достъп на 7.01.2006 http://web.uni-marburg.de/kant/webseitn/kommentar/text178.html

Мой превод: [Носталгията на швейцарците] В (още непубликувана) Физическа география на Хесен от 1770 година се казва: « Вестфалците,

швейцарците и померанците ще страдат от носталгия…В книгата на Кант се използват две студии на Жером Гауб, коментирани от английския изследовател на медицинската история Л. Радър. Book Reviews (обзор на книгата L. J. Rather, Mind and Body in Eighteenth Century Medicine. A Study Based on Jerome Gaub’s De regimine mentis (1965)Обзорът е на: Keele, Kennet. Book review - L. J. Rather, Mind and Body in Eighteenth Century Medicine. A Study Based on Jerome Gaub’s De regimine mentis (1965) Medical History, 1966 July; 10(3): 301–303. Също така на адрес: http://www.pubmedcentral.nih.gov/pagerender.fcgi?artid=1033619&pageindex=1 достъп на 7.01.2006.Mind and Body in Eighteenth Century Medicine: A Study based on Jerome Gaub's 'De regimine mentis', by L. J. RATHER, London, Wellcome Historical Medical Library, 1965, pp. vii, 275, 30s.

(1747) В първото есе на Гауб се изтъква директната връзка между тялото и . мозъка при пораждането на болестта Тук се наблюдава един изключителен

, ентусиазъм от факта че много от психическите състояния биват обвързани и , интерпретирани чрез телесни състояния че тялото и мозъкът огледално

. , събитийстват Дори когато менталният проблем не е приоритетен за Гауб е ясно , отнапред че именно в психиката се крият причините за телесните заболявания и

( ) главно чрез влияние върху психиката мозъка заболяванията могат да бъдат .лекувани

, В този контекст Гауб се обръща към психофармакологията към , физическите способи за въздействие върху менталното за да се постигне телесно

. вравновесие и здравеПълното название на книгата:

40 Кант, Иммануил (1778). Сочинения в шести томах. М., "Мысль", 1966.-(Философ. наследие). Т. 6.- 1966. 743 с.- С.349-587; (цитатът е на стр. 416). Достъп на 7.01.2006 на адрес http://filosof.historic.ru/books/item/f00/s00/z0000507/st002.shtml

41 Heimweg - , , , ; , Път към къщи малък имот къща в двор дом носталгия тъга за родината42 Жизнен път43 , - Просттота естественост простодушие44 причина45 условие46 , , , Униние тежка меланхолия мрачно настроение хипохондрия

27-142 5/5/2023

Rather, L[elland] J.

Mind and Body in Eighteenth Century Medicine: A Study Based on Jerome Gaub's de Regimine Mentis. Berkeley/Los Angeles: University of California Press, 1965. 8vo. 1st American Edition. [First published the same year in London]. xii+274+[2]pp. Translation with introduction and commentary of both the 1747 first and the 1763 revised editions of Jerome Gaub's Sermo academicus de regimine mentis. First translation of the 1763 edition into English; the 1747 edition appeared in an undated late 18th century English translation by J. Tapprell as On the Passions; or, a Philosophical Discourse Concerning the Duty and Office of Physicians in the Management and Cure of Diseases of the Mind.

: Виж същоAckerknecht, Erwin H. (1982). "The History of Psychosomatic Medicine," Psychological Medicine, 12 (1982):

17-24.Maulitz Russell C. (1987). Morbid Appearances: The Anatomy of Pathology in the Early

Nineteenth Century (Cambridge: Cambridge University Press, 1987). Bunke, Simon (2005). Heimweh. In: Bettina von Jagow / Florian Steger (Hrsg.): Literatur und Medizin im

europäischen Kontext. Ein Lexikon. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht 2005. Sp. 380-384. Достъп на 3.01.2006 "http://de.wikipedia.org/wiki/Heimweh"

1.26. Хегел Совите на Минерва Преклонението пред миналото, както и неговото низвергване са симптоми на зависимост от него. Само

мислещото отношение е способон дапостави миналото пред себе си, миналото в перспектива, а едва след това да го върне на мястото му в историята. „Совите на Минерва излитат в полунощ” (Хегел), което знами, че редът на осмислянето идва тогава, когато епохата в общи черти завършена, когато ние стоим извън нея (както човека пред смъртта, когато провижда своето „извън”), когато можем да прегледаме събитията „от другата страна”, страната „отвъд”, през „отвъдността” на нещата. Единствено осмисляйки миналото (без носталгия и без критика), ни есме в състояние сериозно да се разделим с него (носталгията произвежда „неразделно минало”, минало, което не можем да изоставим; дори обратно, това изоставяне привидно зависи от нас, напрактика миналото не е в състояние да ни изостави, то не епродукт на нашенто желание и воля, то е по петите ни, проблемът е как да се справим, а не как да го изоставим или не). Ако миналото е оплоден и повехнал звят, бъдещето е семе, при вида на което едва ли можем да кажем какво ще порасте.

1.27. Носталгия – Хердер и съпринадлежносттаОткритието на съпринадлежността се приписва на Хердер. Хердер е убеден, че хората идпитват

необходимост от принадлежност към една или друга група в такава степен, в каквато им е присъща жаждата, гладът и други природни нужди. Съпринадлежността изпълнявала две функции – гарантира сигурността и свободата на движение. Когато у хората няма такава идентификации, те се чувствуват самотни, изоставени, нещастни, отчуждени, слаби и безнадеждни.

Според Хердер носталгията е най-благородната болка. За да бъдеш човек, за да бъдеш човечен, е необходимо да чувствуваш себе си у дома, принадлежейки към група хора, които изпитват същото.

На всяка група е свойствен собствен „народен” или „национален” характер ("volksgeist" или "nationalgeist"), комплекс от обичаи, начин на живот, характер на възпрятия и поведения, ценността на които е именно в това, че са пхарактерни за даденат агрупа като цяло.Културният живот на свой ред формира особена традиция, основан ан аколективния исторически опит на членовете на дадената група. Националната идея на Хердер е лишена от агресивност. Тя е основана на културното самоопределение и самобитност, отрицава превъзходството на един народ или една нация над друга. Хердер смята Александър Велики, Цезар и Карл Велики за престъпници, тъй като те са унищожавали разнообразието на национални култури.47

1.28. Киркегор и Камю. Абсурдът срещу носталгиятаЗа Киркегор “абсурдът – това е грях без Бог”. В средата на 20 век Камю пише: „Има места, където духът

умира, за да се роди истината, която е негово отрицание”. „За човека да осъзнае своето настояще означава да не очаква нищо повече… Аз не искам да вярвам, че смъртта е предверие надруг живот. За мен смъртта е затворена врата.” „Цялото ми царство е на този свят”. Според Камю единственият съществен прогрес на цивилизацията е създаването на хора, които умират съзнателно и в съзнание, в осъзнатост. Да гледаш на всичко с отворени очи, да виждаш всичко такова, каквото е, на разбираш и съзнаваш великата диалектика на живота и смъртта – това означава да се приобщаваш към живота в съществуващия свят, да съзнаваш и да

47 Klaus Eckard Herbert BRUNNERT (1984): Nostalgie in der Geschichte der Medizin (Düsseldorfer Arbeiten zur Geschichte der Medizin 58), Diss. med. Düsseldorf. 1984.

28-142 5/5/2023

усещаш с цялото си същество удивителната сила и красота на живота, многообразието и пълнотата на битието.

Смисълът на философията, изкуството и творчеството е да върне на човека изгубената духовна хармония, целенасочеността и пълнотата, даму помгне да чуе мелодията насвета, да постигне смисъла на истинската слава и призвание; правото да обича безкрайно, да постигне цялата красота на съществуващия свят и да се наслаждава в съзерцание и живот н атази красота.

В този план абсурдът се заражда в стълкновение между призванието на човека и неразумното мълчание на света. Ирационалността, човешката носталгия и породеният от тяхната среща абсурд – това са трите основни персонажа на драмата. Абсурдът не е в света, не е в човека, а в съвместното им присъствие. Това е единствената връзка между тях…”

За абсурдния човек историята не започва и не завършва извън него, тя няма есхатологически характер, не е всъстояние да организира неговия жизнен свят от своята перспектива. За човека на абсурда няма е значимо минало, няма същинска носталгия, тъй като той е положен всецяло в днешното, гледа и вижда ставащото, преживява само онова, което се актуализира в текущото битие. Затова за Камю човекът на абсурда не прави нищо за вечността, тя не е неговото битие, тя не е релевантна и на сегашното битие.

Човекът на абсурда не вижда метафизичните ценности, извън себе си и в проекция на другостта. Прекрасното бъдеще е химера, прекрасното минало е илюзия: двете имат почти идентичен произход, те са продукти на несъществуващото, което има претенция да е заместител на сегашното.48

В „Бунтуващият се човек” Камю пише: , . Идва време когато справедливостта изисква временен отказ от свобода И

. тогава революцията завършва с голям или малък терор Всеки бунт е израз на носталгията . по невинността и призив към битие Но в един прекрасен ден

носталгията се , въоръжава и приема върху себе си тоталната вина тоест . убийството и насилието

1.29. Ницше – ползата и вредата от историятаТолько тот, кто строит будущее имеет право быть судьей прошлого.Бог есть лишь продукт истории.Само прошлое неизбежно подвергается искажению, пока история призвана служить жизни и пока она

подчинена власти жизненных инстинктов.Человек должен обладать правом и время от времени пользоваться силой и разрушать прошлое, чтобы

иметь возможность жить дальше.Массы представляются мне достойными внимания только в трех отношениях: прежде всего как плохие

копии великих людей, изготовленные на плохой бумаге со стертых негативов, затем, как противодействие великим людям и, наконец, как орудие великих людей.

1.30. Викторианска носталгияНосталгията придобива културна контекстулност в средата на 19 век, особено във викторианската

епоха, която започва да изпитва копнеж по селското и пасторалното, по природното и предмодерното в операта и литературата, а дори и в такова ново изкуство като фотографията. Движението в тази епоха е едно зигзагообразно колебание между техническите експерименти и културната носталгия, между статуквото на овладянаото ежедневие и нахлуващите промени на индустриалната епоха и нейните продукти.

В посочената статия Мазруи изтъква, че онова, което се нарича погрешна памет е един процес, при който ние измисляме минало, минало, което никога не е било. Логично е тук да се постави и въпросът дали това е памет по същество или е нещо друго, някакъв друг тип мисловна операция. 49

1.31. Романтизмът – контекст за носталгичното50

, , В критической литературе посвященной анализу феномена романтизма последний чаще , всего характеризуется как мировоззрение основанное на отказе от ценностей буржуазной

, “ ”, цивилизации как бунт против духа капитализма рожденного вместе с протестантской . Реформацией и ставшего господствующим благодаря промышленной революции

— Это определение объединяет самые разнообразные подходы к романтизму и XIX ., рассмотрение его как тенденции в литературе и искусстве первой половины в и как

48 : Опираме се главно на книгите Камю  . (1989): // " ",А Миф о Сизифе Сумерки богов   ., 1989.МКамю  . (1993): .А Бунтующий человек   ., 1993.М49 Mazrui, Ali. (2000), "Cultural Amnesia, Cultural Nostalgia and False Memory: Africa's Identity Crisis Revisited",

African Philosophy, Vol 13 No 2. p.89.50 . . (1997): XIXФедорова М М Модернизм и антимодернизм во французской политической мысли . – ., , 1997. – 204 . // , 27.5.2009века М ИФРАН с Електронен адрес достъп на

http://www.philosophy.ru/iphras/library/fedor_mod.html

29-142 5/5/2023

, -консервативную реакцию на Великую французскую революцию и как субъективистско , психологические умонастроения определенных социальных групп и как реакционное философское

, . течение предвосхитившее появление фашистской идеологии Вскормленный ностальгией по , , прошлому в котором люди жили в гармонии с природой и с самими собой романтизм склонен к

, , , , религиозности мифотворчеству символизму воспеванию традиции окруженной магической , аурой одновременно демонстрируя открыто пессимистическое отношение к существующей

. реальности : - Машинен превод Това определение обединява най различни подходи към

- романтично и изследване на тенденциите в литературата и изкуството от XIX първата половина на век и като консервативна реакция на френската

, - революция както и като субективистично психологически нагласи на , ,определени социални групи и като реакционен философски течение

. предшестващо появата на фашистка идеология Преизпълнени с носталгия за , ,миналото в което хората живеят в хармония с природата и със самите себе си

, , ,романтизмът е склонен към религиозност митотворчество символизъм , , възславяне на традиция обкръжена с магически ореоли в същото време

.демонстрирайки открито песимистична нагласа към съществуващата реалност , . . , , Однако нельзя не согласиться с такими авторами как М Леви и Р Сэйр полагающими что в

(modernity) качестве критики современности романтизм был порожден самой этой современностью , и преследовал ее как тень в силу чего он трансформировался в типичный феномен современной

, культуры научился сосуществовать с духом Просвещения[40]. , Итак романтизм так же , , , антимодернистичен как и традиционализм но означает ли это что между ними можно поставить

, . . знак равенства т е считать традиционализм романтическим мировоззрением или романтизм ?однозначно отождествлять с традиционализмом

, . , Вопрос этот не так прост как кажется на первый взгляд Так однозначное соответствие , , . между романтизмом и традиционализмом наблюдается пожалуй только в Германии В Италии же

, романтики придерживались скорее либеральных взглядов в Англии приверженцы романтизма ( , , ,занимали различные политические позиции Байрон например скорее тяготел к либерализму

), тогда как Колридж был приверженцем традиции но в целом английское романтическое движение , , -не выходило за пределы литературы и не соединялось как в Германии с обширным религиозно

, - . философским движением проникающим в социально политическую область Во Франции . , соотношение романтизма и традиционализма было неоднозначным и подвижным Думается дело

. здесь в неоднозначности самого понятия романтизма В задачи нашего исследования не входит в настоящий момент точное определение романтизма как глобального явления духовной культуры

( , , , человечества Поль Валери например вообще утверждал что нужно утратить всякий дух научной , ), строгости чтобы попытаться определить романтизм тем более что данному предмету посвящена

.весьма обширная литература, , , Однако чтобы выявить соотношение между традиционализмом и романтизмом нужно как

, , нам представляется прежде всего занять определенную методологическую позицию по . , отношению к политическому романтизму По нашему мнению романтизм был не столько

( самостоятельной идеологией в этом случае вполне правомерно было бы выявлять соотношение ), между романтизмом и традиционализмом в политическом плане сколько формой выражения

. . “ ”; 1833 . - различных идеологий Уже Б Констан говорит о моральной болезни века в г Сен Бев роняет “ ”; 1842 . 3- ставшее знаменитым выражение болезнь века Бальзак в г называет введение к ей части

“ ” “ ”, 1846 . “ ”Утраченных иллюзий Грустной исповедью дитя века а в г озаглавливает как Болезнь века “ ”. " " главу в Изнанке современной истории Термин болезнь века пытался вобрать в себя

специфический характер мировосприятия и мироощущения самых разнообразных людей второй I . , трети Х Х века Это объясняет социальную разнородность романтизма существование наряду с

“ ”, аристократическим романтизмом салонов так называемого народного романтизма романтизма .легитимистского толка и социалистической ориентации

1.32. SensationSensation е разбиране на реалността като „усещане за реалност” в непосредствената му пълнота, а

реалност етова, което отговаря на конвенционалната представа за дадена култура и историческо време, за даден културен стереотип за възпроизвеждане на реалност. Затова в „реалността” на историческия наратив се оказват съединени социокултурни и психосоциални модуси на „тук и сега битието” (Dasein) с лични и интимни преживявания (индивидуално и емоционално наситени) възприятия, усещане като за „мигновен контакт с миналото”.

1.33. Шпенглер. Залезът – европейска носталгияСпоред Шпенглер европейският човек е изграден исторически като носталгическо същество. Докато

античната култура интерпретира човека тук и сега, като атом сред атомите, като част от физическия космос на настоящето, европейската визия поставя човека в рамката на неговата обществена и историческа същност, като персонаж на социума в неговия времеви континюитет и хронология. За европейското умонастроение е характерна историчността, която гради образ на бъдещето в исторически контекст, като последователност, зависимост и произтичаща причинно-следствена линия от цялостното развитие.

30-142 5/5/2023

В този смисъл европеецът е далеч от аполоновския грък, той не живее само „тук и сега”, той носи и оживява в своето сега много минали и преживени хоризонти, не само лично, но и чрез историята, чрез големия наратив на развитието. В този план носталгията по миналото и мечтата за прекрасното бъдеще са взаимосвързани като ресурс и като целенасоченост. Те преследват една и съща цел – построяване на бъдеще при ползването на миналото, бъдеще, което да е в съгласие с цялата логика на историческото. Затова в европейското изкуство старината става знак на благородността, старината и руината облагородява и възвръща към корените. Тя е изход от мигновеността на живота. Старината спира времето, което иначе тече и непрекъснато напомня за себе си. Модерната европейска цивилизация е свързана с културата начасовника, европеецът е заобиколен навсякъде от мерене и припомняне на изтичащото време, старината го отклонява и връща към немереното и застинало време, вечността. (Времето е пари, защото първо то е стока. То може да се купува, заменя, продава, губи и придобива).

В теорията си Шпенглер нарича носталгия онова, което днес бихме нарекли антиносталгия. За него носталгията по града е новият ментален демон. Стремежът към големия град опустошително разрушава естествената социална среда, накрая големият град гигант умира от величината си сред пустиня, която той е причинил. Родината за оня, който е поразен от носталгия по големия град, е всеки голям град, метрополията. И най-близкото село за него е чужбина. Той по-скоро ще умре на улицата, отколкото да се върне на село, което го отвращава. Носталгията по града променя светоусещането, градският човек не вижда природата, не вижда естеството, не вижда гори, поля, хълмове; в неговата зрителна призма се са стеснени и скрити; визуалните филтри пропускат само знаците на градското величие. Новият човек носи града в себе си, и на море, и на планина, и сред пустинята, и сред равнините и долините на природните красоти.51

1.34. Хайдегер: Заратустра и носталгиятаВ края на третата част „Така каза Заратустра” се намира раздел „Оздравяващия”. Този оздравяващ е

Заратустра. Оздравяваване [Genesen] е същата дума като гръцката . То означава завръщащ се у дома, в родината, родното [heimkehren].i Носталгията е тъга по дома, тъга и копнеж по родината. Оздравяващият е този, който с еготви за завръщането у дома; готви се да се завърне към своето предопределение. Оздравяващият се намира на пътя към себе си, така той може да каже за себе си кой е, да се идентифицира смислено. В посочения пасаж оздравяващият говори: «Аз, Заратустра, застъпник на живота, застъпник настраданието, застъпник на кръга - ...».

Заратустра говори в полза на живота, страданията и кръга, това произнася и застъпва. В тази триада „живот-страдание-кръг” всяка маст съпринадлежи на другата, те са единосъщи. Ако можехме правилно да помислим триадата като едно и също нещо, бихме били в състояние да предугадим чий защитник-застъпник е Заратустра и кой е той самият в качеството си на застъпник-защитник. Съгласно понятийните категории на Ницше тази триада означава, че Заратустра е защитник и застъпник на онова, което съществуващо чрез волята си за власт [der Wille zur Macht], която страда като съзидателна и стълкновяваща се воля и по такъв начин се стреми към себе си във вечното възвръщане на същото [das Gleiche].

Впечатляващото е препратката към болестното, лекарственото. Този лекарствен привкус се поражда от самото слово „носталгия” в мига, когато се изрича. Разгръщането на този образ показва, че носталгията е усетена като лека травма, като слаб трус и локално сътресение (остра като спиртна настойка, като хрускането на пуканките). Във втората строфа носталгията е пресолен пласт в пирога (баницата), като по-нататък препраща към въобразен свят, чиито детайли издават миналото на детството, приказките, семейния уют, романтиката (небесната дъга). Подобно на Дебеляновото и това завършва с двустишие, което рязко прекъсва потока на въобразяването и връща реалността в дневния ред на лирическото наблюдение. Субектът, потопен в идеализираното минало, внезапно се събужда, съзнанието му заработва навълната на днешното, усещането за напрегнатост и изпитание се активизира, очакването за нови препятствия и трудности ясно прозира във финалната перспектива: „Но отстрочены ровно полоски шоссейных дорог. // И стежок за стежком приближается новый порог.”52 Понеже стихотворението е публикувано в мрежата, то позволява коментари, както и опити за писане по същата тема. Така в добавка се появява любопитен елемен от читателка, която мотимът за шосето (житейския път) задълбочава: „все шоссе ведут ну вышку, все ведут к концу.” и „ты идешь, а за тобою - вовсе не стежки. // Только буквы, только строчки - памяти куски…”.

1.35. Елиаде. Митът за вечното завръщанеМитологическите корени на сносталгията, това е концепцията на Мирча Елиаде. И най-обикновената

носталгия таи в себе си носталгия по изгубения рай; … можем да анализираме образи, внезапно пробудени от някаква музика, дори най-пошла и елементарна, и да се убедим, че те въплъщават носталгията по митическото минало, превърнало се в архетип; че това минало, въпреки съжалението за безвъзвратно

51 : Spengler Oswald (1928). На немски оригиналното издание е Der Untergang des Abendlandes». München, 1922.; на български: Шпенглер Освалд (1995). , . 1-2, . , .1995.Залезът на запада Т изд Лик С

52 , (1994). . . , // Ярославцева Инна Ностальгия Стихи ру Национальный сервер современной поэзии , 10.12.2004 Електронен адрес достъп на http://www.stihi.ru/poems/2004/05/11-229.html

31-142 5/5/2023

отминалото време, може да бъде изтълктувано по стотици начини; то отразява това, което е могло да се случи, но не се е случило; в тази носталгия живее стремежът на всичко съществуващо, бидейки савото себе си, да бъде нещо друго или да престане да бъде нещо друго, за да бъде себе си. 53

Носталгията в мита има само външни прилики с историческата носталгия. Затова Ебиаде уточнява: „…дори и в най-отчаяната историческа ситуация (окопите на Сталинград, нацистките концлагери) мъже и жени пеят романси и слушат разни истории; тези истории са продължение на митовете, тези романси дишат митическата носталгия. Тази същностна и неотделима част на човешката душа, която наричаме въображение, се облива с водите на символиката и продължава да живее с архаичните митове и теологическите системи.”

Развитието на философията на историята от края на 18 век е предимно страдателен опит, показващ невъзможността да се създаде иманентистка история, т.е. тримерна история; а от друга страна показваща и невъзможноста да се фундира цел и смисъл на историята црез егоцентричното философско и етическо съзнание. Сега изглежда стоим на прага на раждането на нова религиозна метафизика на историята, м чиято парадигма ще бъде включен метаисторическият принцип на репрезентация чрез Sensation и ново фундиране на историята не като „наука за времето”, а като „наука за времепространтвения континуум”. Затова е нужно да се смени гещалтът, да се превключи гледната точка, която сега ни показва миналото като случило се, но изчезнало битие, като несъществуващо.

Миналото би следвало да се признае като реално съществуващо в четиримерен времепространствен континуум и наблюдаемо по сообен начин, подобно на начина, по който философа наблюдава целостността на своето „Аз” в Cogito ergo sum, а религиозният човек наблюдава Бога в акта на откровението посредством благодатта. Миналото не съществува само в паметта и сопмена, то трепти в четириизмерен времепространствен континуум на пълнотата на сегашното битие.

Митът и неговото преживяване са дарени и завършват в савмото преживяване, историята и нейното преживяване подтикват към действие, към съединяване на разрива между началото и настоящето. На митическия човек са достатъчни преживяванията, породени от представянето на мита; на историческия човек преживяването е само отключващ елемент, поражда тъга и стремеж, порив към миналото, което иска да възстанови, изгради отоново, да елиминар неговата загуба. Подбудата към действие прави носталгията активна, да се свърже настоящето с разкъсантинет части на миналото, да се възстанови целостта на айсберга, да се слепят частите на мозайката, но едните летящи в пространството на миналото, а други налични тук и сега, това е задача и изпитание за носталгията. Това е и нейният значим и същесдтвен резултат, тя не е гола и завършена в себе си медитация, а творческо създаване на проек за възвръщане на цялости, изгубени в скоротечния ход на битието, разложени на минало и натояще.

Сравнението на митическата презентация на Началото и историческата носталгия показва дълбоко сходство, но и решаващи различия. В мита образът е статичен в своята структура, конкретен и фиксиран. В историческата носталгия чувството е фиксирано и конкретно, а образът е подвижен и динамичен.

1.36. Петер Фриче. Минало, история, паметConfino, Alon, Peter Fritzsche (2002). The Work of Memory. Ed. by A. Confino, P. Fritzsche. New Directions in

the Study of German Society and Culture. Intellectual History / European History, 320 pages. Петер Фритче изследва носталгията след Френската революция от гледна точка на влиянието й върху

модерните категории за минало и настояще. Без да е рефлексивен жест на антимодернизма носталгията съществува в оразличаването на минало и настояще, при което оразличаването е отличителен белег на модерността. Носталгията подпомага историческото съзнание чрез преместване на личния опит от индивиудалното съзнание в колективни исторически наративи.

Гледището на Морис Холбвакс и Пиер Нора са важни за разбирането на релацията носталгия/минало/история. Холбвакс категорично и строго разграничава паметта като предмодерно явление, която е мека и пластична подредба на миналото и на историята като дисциплина, и паметта на модерните времена, усилена и развита като научна и строга подредба с концептуализиращи тенденции.54

1.37. Пиер Нора. Разрушаване на паметтаПиер Нора извежда носталгичната гледна точка за памет и гледищата на модерността за паметта, които

на практика разрушават носталгичните концепти. Паметта става действен инструмент на модерността, за разлика от пасивното експлоятиране от

предмодерността. Тази действеност е насочена към настоящето и бъдещето, тя е прагматично сегашна и

53 „ ”, Тук попадат мечтанията на младото провинциално момиче от Тютюн в чието въображение , поривът към екзотични страни е пробуден от евтини любовни романи които рисуват приказни .далечни места и отношения

54 Maurice Halbwachs, The Collective Memory, trans. Francis J. Ditter, Jr., and Vida Yazdy Ditter (New York: Harper and Row, 1980), pp. 78-87, 105-7. Концепцията на Холбвакс за историята и паметта е

: Hutton, Patrick (1993). разгледана критически в History as an Art of Memory, Hanover, N.H.: University Press of New England, 1993, 4.Глава

32-142 5/5/2023

перспективно проективна. Носталгията все повече се схваща като трасмисия за препращане на паметта в пасивинет предмодерни форми на битуване, т.е носталгията е консервативна идеологически сила, снабдена с рекурсивна система от механизми за „връщане” на времето в историческите наративи.

В средата на ХІХ век носталгията намира трайно място в речниците, при което носталгията не е вмече Хоферовото индивидуално желание за завръщане у дома (individual desire to return to a particular place), а масивна трансформационна идея на индустриализацията и урбанизацията, които раждат стереотипни копнежи и желания за завръщане не толкова в места, колкото за връщане към начин и стил на живот, характерни са предмодерните и спокойни времена. Въпреки това носталгията продължава да се идентифициракато медицински проблем, като недъг на жертвите й да се адаптират напълно и успешно към новите чувствителности и разнообразни опити.

В търсенето на сигурност и трайност носталгичните естествено не успяват да изградят абстрактна връзка сред чуждостите в една формална и приложима практически мрежа. Фамилиарната топлота компенсира липсата на социална адаптивност, но макар да изглежда сладка и привлекателна, тя в същото време е глуха и няма, неефикасна от социална гледна точка. Дезориантираността в съвремието поражда опростителски и лесни образи на миналото, съпоставяйки го с набора от липси, които днешното щедро предлага.

1.38. Стефани КуунцРеконструиранот минало се схваща като норма срещу хаоса на настоящето, което вулгарно променя

всяка стройна система на миналото (мислена като стройна днес). Небивалият строг и хармоничен ред на миналото предявява претенции към лесно забележимите грешки, неправилности и неспособности на социалната система да гарантира ред и стабилност. Мисленето за „небивалото минало” като бивало поражда специфичната носталгична клопка (капан), който поставя желаното като примамка, легитимиран от историческо битие. Носталгията борави с онова, което Стефани Куунц нарича „начин, по който никога не сме живели” (the way we never were), но твърдо сме убедени, че целият ни минал живот е изражение на този принцип, който приемаме за истиниски и автентичен. Така носталгията ни дава пример за смущения в мисленето на степените за действителност на преживяното и преживяваното сега. В този план епеграматичната формула на Адриън Рич фиксира носталгията като „амнезия, обърната наопаки” (при амнезията масивно не си спомняме само лошото, при носталгията активно си спомняме само доброто).

1.39. Хелмут ПлеснерЗа Хелмут Плеснер ширещата се жажда за сигурност в крайно несигурна именяща се среда изразява

естествена истихийна носталгия, която печално накърнява гражданската култура. Носталгията отхвърля пълнотата на гражданското общество, култивира граждани в среда на анонимност, страх от развитие и промяна, уседналост и консерватизъм, проявен във всички аспекти на живота.

Наблюдава се поразителна последователност в дефинирането и оценката на социалното значение а носталгията от научна гледна точка. На първо място структурният функционализъм обяснява носталгията като симптом на блуждаещ културен стрес от социалната усложненост н ачовешкот битие в ерата на модерността.

1.40. Теяр дьо Шарден. "Ностальгия фронта"Неговото есе „Носталгия на фронта” (1917) разкрива как действа на душата съприкосновението с

опасността, трагедията и смъртта. То придава значимост и величие на живота, помага да бъде преодолян пошлият и банален поглед върху нещата.

Дьо Шарден определя значението на носталгията по следния начина:Est-il besoin de dire que l’auteur ne prétend aucunement esquisser, en ce peu de pages, une psychologie de la guerre? Il croit connaître, pour l’avoir ressentie jusqu’à l’angoisse, la grande pitié du front, et celle de l’arrière. Tout son but est d’étudier l’incontestable sentiment de nostalgie éprouvé –nonobstant toutes les horreurs contemplées ou vécues – par l’homme qui se voit privé, après l’avoir goûtée en plénitude, de l’exaltation puissante versée à l’âme par la vie du front.55

Носталгията не е опит да се опише психологията на войната, а да се предаде чувството на възвишеност, което преживяната носталгия придава на живота от гледна точка на опасността, смъртта и драмата на войната.

1.41. Цитати

Goodbye City, Goodbye Cinema: Nostalgia in Tsai Ming-liang's The ...Therefore, the nostalgia is combined with temporal and cultural alienation: effortmust be made to transcend the song's kitsch in order to appreciate the ...www.sensesofcinema.com/ contents/03/29/skywalk_is_gone.html - 28k - Кеширана - Подобни страници

55 De Chardin Pierre Teilhard (2001). La nostalgie du front. SER-SA, Études 2001/10 - Tome 395, pages 331 à 339; , 20.1.2007Електронна версия на текста на адрес достъп на

http://www.cairn.info/redirect.php?SCRIPT=/load_pdf.php&ID_REVUE=ETU&ID_NUMPUBLIE=ETU_954&ID_ARTICLE=ETU_954_0331

33-142 5/5/2023

Носталгията е комбинация от времево и културно отчуждение.

Nostalgie ist Utopie-Ersatz, befand zur selben Zeit der ehemalige APO-Rebell Günter Maschke, der inzwischen seinen Frieden mit dem Establishment geschlossen hatte. Am Herdfeuer der Utopie kann sich niemand mehr wärmen -also flüchtet man zurück zu jenen Augenblicken, als die Verwirklichung der Utopie nahe gerückt schien -wobei die damaligen Realitäten, tatsächlichen Umstände und Möglichkeiten meist unbehandelt bleiben. 3

Die erstaunliche Karriere eines Kunstworts, das zunächst nichts anderes als Heimweh bedeutete

Носталгията е ерзац утопия.

and nostalgia connotes something that one longs for that never really >existed....(according to Susan Stewart) for de Nerval, true nostalgia will end in suicide. Otherwise, the nostalgia is merely longing, and longing is a mild emotion. Nostalgia is a psychotic event with only one exit point

Носталгията бива оприличавана на нещо, по което мечтаем, тъй като то не е реално, „никога не е съществувало”, според Сюзън Стюарт. За Нервал истинската носталгия завършва в самоубийството. От друга страна носталгията е чист копнеж, копнежът е мека емоция. Носталгията е психотично събитие с един единствен изход и единственият изход е фатален.56

1.42. Светлана Бойм. Бъдещето на носталгията

    After all, Odysseus's homecoming is about nonrecognition. Ithaca is plunged into mist and the royal wanderer arrives in disguise. The hero recognizes neither his homeland nor his divine protectress. Even his faithful and long-suffering wife does not see him for who he is. Only his childhood nurse notices the scar on the hero's foot—the tentative marker of physical identity. Odysseus has to prove his identity in action. He shoots the bow that belongs to him, at that moment triggering recollections and gaining recognition. Such ritual actions help to erase the wrinkles on the faces and the imprints of age. Odysseus's is a representative homecoming, a ritual event that neither begins nor ends with him.

    The seduction of non-return home—the allure of Circe and the sirens—plays a more important role in some ancient versions of Odysseus's cycle, where the story of homecoming is not at all clearly crystallized. The archaic tales around the myth, not recorded in the Homeric rendering of the story, suggest that the prophecy will come true and Odysseus will be killed by his son—not Telemachus, but by the son he bore with Circe—who would later end up marrying Odysseus's wife, Penelope. Thus in the potential world of mythical storytelling there might be an incestuous connection between the faithful wife and the enchantress that delays the hero's homecoming. After all, Circe's island is an ultimate utopia of regressive pleasure and divine bestiality. One has to leave it to become human again. Circe's treacherous lullabies are echoed in the melodies of home. So if we explore the potential tales of Odysseus's homecoming, we risk turning an adventure story with a happy ending into a Greek tragedy. Hence even the most classical Western tale of homecoming is far from circular; it is riddled with contradictions and zigzags, false homecomings, misrecognitions.

    Modern nostalgia is a mourning for the impossibility of mythical return, for the loss of an enchanted world with clear borders and values; it could be a secular expression of a spiritual longing, a nostalgia for an absolute, a home that is both physical and spiritual, the edenic unity of time and space before entry into history. The nostalgic is looking for a spiritual addressee. Encountering silence, he looks for memorable signs, desperately misreading them.

Модерната носталгия е нещо като плач и ридание по невъзможността н ( ) , амитическото завръщане от Одисеевски тип оплакване на загубата а сме

; загубили очарователен свят с ясни граници и ценности той е светско изражение , , , на духовния копнеж носталгия по абсолютното дом който е и материален и

, духовен частица от райската градина на времето и пространството преди да . .влезем в улея на историята Носталгичният човек търси духовния адресат

, ,Сблъскан с неочакваната тишина на ответа той надзърта в паметните знаци .отчаяно и безнадеждно залутан и дезориентиран в тях

56 Постинг на Ерик Даймънд в http://rhizome.org/thread.rhiz?thread=18694&page=1#35756, ( 07 2006 .)Достъп до страницата под адреса на Януари г

34-142 5/5/2023

    The diagnosis of the disease of nostalgia in the late seventeenth century took place roughly at the historical moment when the conception of time and history were undergoing radical change. The religious wars in Europe came to an end but the much prophesied end of the world and doomsday did not occur. "It was only when Christian eschatology shed its constant expectations of the immanent arrival of doomsday that a temporality could have been revealed that would be open to the new and without limit." It is customary to perceive "linear" Judeo-Christian time in opposition to the "cyclical" pagan time of eternal return and discuss both with the help of spatial metaphors. What this opposition obscures is the temporal and historical development of the perception of time that since Renaissance on has become more and more secularized, severed from cosmological vision.

Диагнозата на болестта носталгия в края на 17-ти век се вмества в един исторически момент, когато представата за времето и пространството се променя радикално. Религиозните войни в Европа завършват, но пророкувания край на света и денят на страшния съд не се виждат. “Това е своеобразна криза на християнската есхатология, която трябва да премести идването накрая и страшния съд в необозримото бъдеще, където времето няма граници.

    Before the invention of mechanical clocks in the thirteenth century the question, What time is it? was not very urgent. Certainly there were plenty of calamities, but the shortage of time wasn't one of them; therefore people could exist "in an attitude of temporal ease. Neither time nor change appeared to be critical and hence there was no great worry about controlling the future." In late Renaissance culture, Time was embodied in the images of Divine Providence and capricious Fate, independent of human insight or blindness. The division of time into Past, Present and Future was not so relevant. History was perceived as a "teacher of life" (as in Cicero's famous dictum, historia magistra vitae) and the repertoire of examples and role models for the future. Alternatively, in Leibniz's formulation, "The whole of the coming world is present and prefigured in that of the present."

Преди изнамирането на механичния часовник (13-ти век) въпросът колко е часът, не е много наложителен. На фона на множеството беди и нещастия липсата на време не е според тях Времето е в изобилие и неговият дефицит не е перцептивен хоризонт за средновековния човек. Хората са могли да живеят във атемпорален комфорт, без времето да има критическо значение в структурата на битието. В късната ренесансова култура Времето е въплътено в образа на божественото провидение и капризната съдба, независимо от човешкото прозрение или невежество. Делението на Минало, Настояще и Бъдеще няма голямо практическо значение. Историята се схваща повече като “учителка на живота” (а не хронология и времева подреденост на събитията), като казва Цицерон в своята сентенция “historia magistra vitae”, историята е нещо като репертоар от примери и планове за бъдещето. По думите на Лайбниц “Целостта на наличния свят е сегашното и онова, което се префигурира в сегашно”.

    The French Revolution marked another major shift in European mentality. Regicide had happened before, but not the transformation of the entire social order. The biography of Napoleon became exemplary for an entire generation of new individualists, little Napoleons who dreamed of reinventing and revolutionizing their own lives. The "Revolution," at first derived from natural movement of the stars and thus introduced into the natural rhythm of history as a cyclical metaphor, henceforth attained an irreversible direction: it appeared to unchain a yearned-for future. The idea of progress through revolution or industrial development became central to the nineteenth-century culture. From the seventeenth to the nineteenth century, the representation of time itself changed; it moved away from allegorical human figures—an old man, a blind youth holding an hourglass, a woman with bared breasts representing Fate—to the impersonal language of numbers: railroad schedules, the bottom line of industrial progress. Time was no longer shifting sand; time was money. Yet the modern era also allowed for multiple conceptions of time and made the experience of time more individual and creative.

“Революцията” (1789), произлязла от естественото движение на звездите и след това въведена в естествения ритъм на историята като циклична метафора, отсега нататък добива необратима посока. Тя отвързва и освобождава копнежа по бъдеще. Идеята за прогреса чрез революцията на индустриалното развитие се превръща в централна идея за културата на 19-ти век. От 17-ти до 19-век представат и представянето на времето се променя драстично: сменят се алегоричните човешки фигури, представящи идеята за времето – те биват заменени от езика на цифрите и числата: разписания на влакове, кораби, пътнически файтони. Времето не е повече пясък, който тече нагоре-надолу, времето е пари.

35-142 5/5/2023

    Kant thought that space was the form of our outer experience, and time the form of inner experience. To understand the human anthropological dimension of the new temporality and the ways of internalizing past and future,

Reinhart Koselleck suggested two categories: space of experience and horizon of expectation; both are personal and interpersonal. The space of experience allows one to account for the assimilation of the past into the present. "Experience is present past, whose events have been incorporated and could be remembered." Horizon of expectation reveals the way of thinking about the future. Expectation "is the future made present; it directs itself to the not-yet to the non-experienced, to that which is to be revealed." In the early modern era new possibilities of individual self-fashioning and the quest for personal freedom opened a space for creative experimentation with time that was not always linear and one-directional. The idea of progress, once it moved from the realm of arts and sciences to the ideology of industrial capitalism, became a new theology of "objective" time. Progress "is the first genuinely historical concept which reduced the temporal difference between experience and expectation to a single concept." What mattered in the idea of progress was improvement in the future, not reflection on the past. Immediately, many writers and thinkers at the time raised the question of whether progress can ever be simultaneous in all spheres of human experience. Yet progress became a new global narrative as a secular counterpart to the universal aspirations of the Christian eschatology. In the past two centuries the idea of Progress applied to everything—from time to space, from the nation to the individual.

Коселек предлага две категории: пространство на опита (преживяното) и хоризонт на очакването; и двете биват персонални и имперсонални. Пространството на опита позволява да асимилираме миналото в сегашното. “Опитът е сегашно минало, чиито събития са инкорпорирани и запомнени днес.” Хоризонтът на очакването разкрива начина по който мислим бъдещето. Очакването е “бъдеще, направено (извършено) сега; то се насочва все още непреживяното, което трябва да бъде разоткрито.” Идеята за прогреса, веднъж завинаги изведена от терена на изкуствата и науките, става ядро на идеологията, родила индустриалния капитализъм, става нова идеология на “обективното” време. Прогресът се формулира като “ първият истински и същински исторически концепт, който редуцира темпоралната разлика между опита и очакването.” Важното е това придвижване към термина бъдеще, идеята за прогреса не е рефлексия върху миналото, а проект за някакво бъдеще. Незабавно много писатели и мислители от онова време поставят въпроса дали прогресът може да бъде равномерен и едновременно случващ се във всички сфери на човешкото преживяно. При това положение прогресът се превръща в нов глобален наратив като светски вариант на универсалните домогвания на християнската есхатология. В изминалите два века идеята за прогреса се наложи върху всичко – от времето и пространството до нациите и индивида.

В този контекст носталгията като историческа емоция е копнеж по смаляващия се “пространство на преживяното”, който вече не пасва на новите хоризонти на очакването. носталгичната манифестация е страничен ефект от телеологията на прогреса. Прогресът не е само наратив на темпоралното движение напред, но също и пространствена експанзия. Пътешествениците от край на 18-ти век пишат за другите места, първо на юг, после на изток от Западна Европа, пишат за тези места като “полуцивилизовани” или варварски и диви.

Вместо да се оценява със собствена мярка всяка локална култура бива представяна през призмата на централния наратив за прогреса. Прогресът става маркер на глобалното време; всяка алтернативна идея за време е възприемана като локална ексцентричност. (Кобилата ми се доби два месеца след идването на Джамал паша).

    Thus nostalgia, as a historical emotion, is a longing for that shrinking "space of experience" that no longer fits the new horizon of expectations. Nostalgic manifestations are side effects of the teleology of progress. Progress was not only a narrative of temporal progression but also of spatial expansion. Travelers since the late eighteenth century wrote about other places, first to the south and then to the east of Western Europe as "semi-civilized" or outright "barbarous." Instead of coevalness of different conceptions of time, each local culture therefore was evaluated with regard to the central narrative of progress. Progress was a marker of global time; any alternative to this idea was perceived as a local eccentricity.

    Premodern space used to be measured by parts of the human body: we could keep things "at arm's length," apply the "rule of thumb," count the number of "feet." Understanding nearness and distance had a lot to do with kinship structures in a given society and treatment of domestic and wild animals. Zygmunt Bauman writes, somewhat nostalgically,

36-142 5/5/2023

Предмодерното пространство може да бъде измрено смерки, които идват от части на човешкото тяло – стъпка, лакът, педя, с прилагането на някакво практическо правило. Зигмунт Бауман пише носталгично, че разстоянието, което ние сме склонни да наричаме “обективно”, и да сравняваме по-охотно с дължината на екватора, отколкото с части на човешкото тяло, е станало и имперсонално, доколкото зависи от металната мярка в Севър е поставена именно за да манифестира своята обективност и студенина, на която трябва да се подчиняваме безусловно.That distance which we are now inclined to call "objective" and to measure by comparing it with the length of the equator, rather than with the size of human bodily parts, corporal dexterity or sympathies/antipathies of its inhabitants, used to be measured by human bodies and human relationships long before the metal rod called the meter, that impersonality and disembodiment incarnate, was deposited at Sevres for everyone to respect and obey.

Modern objectivity is conceived with the development of Renaissance perspective and the need for mapping the newly discovered worlds. The early modern state relied on a certain "legibility" of space and its transparency in order to collect taxes, recruit soldiers, and colonize new territories. Therefore the thicket of incomprehensible local customs, impenetrable and misleading to outsiders, were brought to a common denominator, a common map. Thus modernization meant making the populated world hospitable to supracommunal, state-ruled administration bureaucracy and moving from a bewildering diversity of maps to a universally shared world. With the development of late capitalism and digital technology, the universal civilization becomes "global culture" and the local space is not merely transcended but made virtual. It would be dangerous, however, to fall into nostalgic idealization of premodern conceptions of space with a variety of local customs; after all, they had their own local tradition of cruelty; the "supracommunal language" was not only that of bureaucracy but also of human rights, of democracy and liberation. What is crucial is that nostalgia was not merely an expression of local longing, but a result of a new understanding of time and space that made the division into "local" and "universal" possible. The nostalgic creature has internalized this division, but instead of aspiring for the universal and the progressive he looks backward and yearns for the particular.

    In the nineteenth century, optimistic doctors believed that nostalgia would be cured with universal progress and the improvement of medicine. Indeed, in some cases it did happen, since some symptoms of nostalgia were confused with tuberculosis. While tuberculosis eventually became treatable, nostalgia did not; since the eighteenth century, the impossible task of exploring nostalgia passed from doctors to poets and philosophers. The symptom of sickness came to be regarded as a sign of sensibility or an expression of new patriotic feeling. The epidemic of nostalgia was no longer to be cured but to be spread as widely as possible. Nostalgia is treated in a new genre, not as a tale of putative convalescence but as a romance with the past. The new scenario of nostalgia was neither battlefield nor hospital ward but misty vistas with reflective ponds, passing clouds and ruins of the Middle Ages or antiquity. Where native ruins were not available artificial ruins were built, already half-destroyed with utmost precision, commemorating the real and imaginary past of the new European nations.

През 19-ти век оптимистичнит лекари вярват, че носталгията може да бъде лекувана по пътя на всеобщия прогрес и методичните усилия на медицината. Всъщност, това отвреме-навреме се случва, особено когато някои от симптомите на носталгията са бъркани със симптоми на туберкулозата. Туберкулозата става лечима болест, носталгията остава загадка. Цялата тежест на тази непосилна задача прехожда от плещите на лекарите върху поети и философи. Симптомът на болестта има шанса да бъде интерпретиран като знак на чувствителност или като израз на ново патриотично усещане. Епидемията от носталгия не се лекува, а се подпомага, за да зарази колкото се може повече хора и територии. Носталгията се формулира в нова жанрова обвивка, тя вече не е история за възстановяването от болест, а любовна връзка с миналото. Новият сценарий за носталгията не я привижда на нито на бойното поле, нито сред болничната опека, а един просълзяващ окото изглед с огледално и кристално езерце, елегантно прелитащи облачета и руини от средните векове или античността. Където няма естествени руини, се появяват изкуствени, наполовина нарочно разрушени с премерена прецизност, и тези руини трябва да отбележат тържествено реалното и въобразено минало на новите европейски нации.The Future of Nostalgia Customer Review #1:

"How to begin again? How to be happy, to invent ourselves, shedding the inertia of the past? How to experience life and life alone, "that dark, driving, insatiable power that lusts after

37-142 5/5/2023

itself?" These were the questions that bothered the moderns. Happiness, and not merely a longing for it, meant forgetfulness and a new perception of time."

"The modern opposition between tradition and revolution is treacherous......"

The Future of Nostalgia > Customer Review #2:

Exiles disease

This amazing book has been efficiently described by its Editorial Reviews. It is ingenious, absorbing, and by turns difficult and thrilling. Do not be misled by the kitschy or simplistic associations you might have to the term "nostalgia." Exile, either voluntary or forced - no small thing either way - is its precondition.

Many, but far from all, of the examples and references are Russian and Eastern European. Each of the seventeen chapters is an essay of depth and precision. They are greatly satisfying: rich and dense with associations and references from art and literature, and the entire span of recorded human history.

Boym names Part One "Hypochondria of the Heart," and variously introduces her kaleidoscopic interests in nostalgia - as an "epidemic." Nostalgia, she asserts (and proves convincingly) is "the disease of an afflicted imagination." It afflicts those who would become assimilated to their new worlds - as well as those who (variously and often highly individualistically) resist. The second section, "Cities and Re-invented Traditions" contains five chapters that focus on Russian and European conceptions and realities. The final part, "Exiles and Imagined Homelands" is my favorite. Its chapters cover among other things the excess of souvenirs to be found in immigrants apartments (knickknacks of identity and remembrance that would not ever be displayed back home); cyberspace, which "makes the bric-a-brac of nostalgia available in digital form"; the persistence of immigrant eccentricity; the preservation (and transformation) of attitudes, and various phenomena of adjustment. Some of the personages discussed (for there is never mere name-dropping in this book) are Adam and Eve ("the first exiles") Ovid, Telemachus, Oedipus, Odysseus, Walter Benjamin, Freud, Hanna Arendt, painter Ilya Kabakov, Joseph Brodsky, and Vladimir Nabokov - to name a few.

I loved this book. There isnt a slow page in it. Boym is passionately interested in art, history, psychology, signs and symbols, literature, urbanism, politics, and people. Shes a deep thinker who is guided by her considerable ability to keep several balls in the air at once, to teach with clarity, and to really understand what makes people tick. Theres a good index and over thirty pages of notes that enable a lot of further reading in this big and interesting subject.

A great book that deserves more than five Amazon stars.

1.43. Светлана Бойм. The Future of Nostalgia (eng)Future of Nostalgia Chapter One FROM CURED SOLDIERSTO INCURABLE ROMANTICS:NOSTALGIA AND PROGRESS

The word nostalgia comes from two Greek roots, yet it did not originate in ancient Greece. Nostalgia is only pseudo-Greek, or nostalgically Greek. The word was coined by the ambitious Swiss doctor Johannes Hofer in his medical dissertation in 1688. He believed that it was possible "from the force of the sound Nostalgia to define the sad mood originating from the desire for return to one's native land." (Hofer also suggested nosomania and philopatridomania to describe the same symptoms; luckily, the latter failed to enter common parlance.) Contrary to our intuition, nostalgia came from medicine, not from poetry or politics. Among the first victims of the newly diagnosed disease were various displaced people of the seventeenth century, freedom-loving students from the Republic of Berne studying in Basel, domestic help and servants working in France and Germany and Swiss soldiers fighting abroad.

Nostalgia was said to produce "erroneous representations" that caused the afflicted to lose touch with the present. Longing for their native land became their single-minded obsession. The patients acquired "a lifeless and haggard countenance," and "indifference towards everything," confusing past and present, real and imaginary

38-142 5/5/2023

events. One of the early symptoms of nostalgia was an ability to hear voices or see ghosts. Dr. Albert von Haller wrote: "One of the earliest symptoms is the sensation of hearing the voice of aperson that one loves in the voice of another with whom one is conversing, or to see one's family again in dreams." It comes as no surprise that Hofer's felicitous baptism of the new disease both helped to identify the existing condition and enhanced the epidemic, making it a widespread European phenomenon. The epidemic of nostalgia was accompanied by an even more dangerous epidemic of "feigned nostalgia," particularly among soldiers tired of serving abroad, revealing the contagious nature of the erroneous representations.

Nostalgia, the disease of an afflicted imagination, incapacitated the body. Hofer thought that the course of the disease was mysterious: the ailment spread "along uncommon routes through the untouched course of the channels of the brain to the body," arousing "an uncommon and everpresent idea of the recalled native land in the mind." Longing for home exhausted the "vital sprats," causing nausea, loss of appetite, pathological changes in the lungs, brain inflammation, cardiac arrests, high fever, as well as marasmus and a propensity for suicide.

Nostalgia operated by an "associationist magic," by means of which all aspects of everyday life related to one single obsession. In this respect nostalgia was akin to paranoia, only instead of a persecution mania, the nostalgic was possessed by a mania of longing. On the other hand, the nostalgic had an amazing capacity for remembering sensations, tastes, sounds, smells, the minutiae and trivia of the lost paradise that those who remained home never noticed. Gastronomic and auditory nostalgia were of particular importance. Swiss scientists found that rustic mothers' soups, thick village milk and the folk melodies of Alpine valleys were particularly conducive to triggering a nostalgic reaction in Swiss soldiers. Supposedly the sounds of "a certain rustic cantilena" that accompanied shepherds in their driving of the herds to pasture immediately provoked an epidemic of nostalgia among Swiss soldiers serving in France. Similarly, Scots, particularly Highlanders, were known to succumb to incapacitating nostalgia when hearing the sound of the bagpipes—so much so, in fact, that their military superiors had to prohibit them from playing, singing or even whistling native tunes in a suggestive manner. Jean-Jacques Rousseau talks about the effects of cowbells, the rustic sounds that excite in the Swiss the joys of life and youth and a bitter sorrow for having lost them. The music in this case "does not act precisely as music, but as a memorative sign." The music of home, whether a rustic cantilena or a pop song, is the permanent accompaniment of nostalgia—its ineffable charm that makes the nostalgic teary-eyed and tongue-tied and often clouds critical reflection on the subject.

In the good old days nostalgia was a curable disease, dangerous but not always lethal. Leeches, warm hypnotic emulsions, opium and a return to the Alps usually soothed the symptoms. Purging of the stomach was also recommended, but nothing compared to the return to the motherland believed to be the best remedy for nostalgia. While proposing the treatment for the disease, Hofer seemed proud of some of his patients; for him nostalgia was a demonstration of the patriotism of his compatriots who loved the charm of their native land to the point of sickness.

Nostalgia shared some symptoms with melancholia and hypochondria. Melancholia, according to the Galenic conception, was a disease of the black bile that affected the blood and produced such physical and emotional symptoms as "vertigo, much wit, headache, ... much waking, rumbling in the guts ... troublesome dreams, heaviness of the heart ... continuous fear, sorrow, discontent, superfluous cares and anxiety." For Robert Burton, melancholia, far from being a mere physical or psychological condition, had a philosophical dimension. The melancholic saw the world as a theater ruled by capricious fate and demonic play. Often mistaken for a mere misanthrope, the melancholic was in fact a utopian dreamer who had higher hopes for humanity. In this respect, melancholia was an affect and an ailment of intellectuals, a Hamletian doubt, a side effect of critical reason; in melancholia, thinking and feeling, spirit and matter, soul and body were perpetually in conflict. Unlike melancholia, which was regarded as an ailment of monks and philosophers, nostalgia was a more "democratic" disease that threatened to affect soldiers and sailors displaced far from home as well as many country people who began to move to the cities. Nostalgia was not merely an individual anxiety but a public threat that revealed the contradictions of modernity and acquired a greater political importance.

The outburst of nostalgia both enforced and challenged the emerging conception of patriotism and national spirit. It was unclear at first what was to be done with the afflicted soldiers who loved their motherland so much that they never wanted to leave it, or for that matter to die for it. When the epidemic of nostalgia spread beyond the Swiss garrison, a more radical treatment was undertaken. The French doctor Jourdan Le Cointe suggested in his book written during the French Revolution of 1789 that nostalgia had to be cured by inciting pain and terror. As scientific evidence he offered an account of drastic treatment of nostalgia successfully undertaken by the Russians. In 1733 the Russian army was stricken by nostalgia just as it ventured into Germany, the situation becoming dire enough that the general was compelled to come up with a radical treatment of the nostalgic virus. He threatened that "the first to fall sick will be buried alive." This was a kind of literalization of a metaphor, as life in a foreign country seemed like death. This punishment was reported to be carried out on two or three occasions, which happily cured the Russian army of complaints of nostalgia. (No wonder longing became such an important part of the Russian national identity.) Russian soil proved to be a fertile ground for both native and foreign nostalgia. The autopsies performed on the French soldiers who perished in the proverbial Russian snow during the miserable retreat of the Napoleonic Army from Moscow revealed that many of them had brain inflammation characteristic of nostalgia.

39-142 5/5/2023

While Europeans (with the exception of the British) reported frequent epidemics of nostalgia starting from the seventeenth century, American doctors proudly declared that the young nation remained healthy and didn't succumb to the nostalgic vice until the American Civil War. If the Swiss doctor Hofer believed that homesickness expressed love for freedom and one's native land, two centuries later the American military doctor Theodore Calhoun conceived of nostalgia as a shameful disease that revealed a lack of manliness and unprogressive attitudes. He suggested that this was a disease of the mind and of a weak will (the concept of an "afflicted imagination" would be profoundly alien to him). In nineteenth-century America it was believed that the main reasons for homesickness were idleness and a slow and inefficient use of time conducive to daydreaming, erotomania and onanism. "Any influence that will tend to render the patient more manly will exercise a curative power. In boarding schools, as perhaps many of us remember, ridicule is wholly relied upon.... [The nostalgic] patient can often be laughed out of it by his comrades, or reasoned out of it by appeals to his manhood; but of all potent agents, an active campaign, with attendant marches and more particularly its battles is the best curative." Dr. Calhoun proposed as treatment public ridicule and bullying by fellow soldiers, an increased number of manly marches and battles and improvement in personal hygiene that would make soldiers' living conditions more modern. (He also was in favor of an occasional furlough that would allow soldiers to go home for a brief period of time.)

For Calhoun, nostalgia was not conditioned entirely by individuals' health, but also by their strength of character and social background. Among the Americans the most susceptible to nostalgia were soldiers from the rural districts, particularly farmers, while merchants, mechanics, boatmen and train conductors from the same area or from the city were more likely to resist the sickness. "The soldier from the city cares not where he is or where he eats, while his country cousin pines for the old homestead and his father's groaning board," wrote Calhoun. In such cases, the only hope was that the advent of progress would somehow alleviate nostalgia and the efficient use of time would eliminate idleness, melancholy, procrastination and lovesickness.

As a public epidemic, nostalgia was based on a sense of loss not limited to personal history. Such a sense of loss does not necessarily suggest that what is lost is properly remembered and that one still knows where to look for it. Nostalgia became less and less curable. By the end of the eighteenth century, doctors discovered that a return home did not always treat the symptoms. The object of longing occasionally migrated to faraway lands beyond the confines of the motherland. Just as genetic researchers today hope to identify a gene not only for medical conditions but social behavior and even sexual orientation, so the doctors in the eighteenth and nineteenth centuries looked for a single cause of the erroneous representations, one so-called pathological bone. Yet the physicians failed to find the locus of nostalgia in their patient's mind or body. One doctor claimed that nostalgia was a "hypochondria of the heart" that thrives on its symptoms. To my knowledge, the medical diagnosis of nostalgia survived in the twentieth century in one country only—Israel. (It is unclear whether this reflects a persistent yearning for the promised land or for the diasporic homelands left behind.) Everywhere else in the world nostalgia turned from a treatable sickness into an incurable disease. How did it happen that a provincial ailment, maladie du pays, became a disease of the modern age, mal du siècle?

In my view, the spread of nostalgia had to do not only with dislocation in space but also with the changing conception of time. Nostalgia was a historical emotion, and we would do well to pursue its historical rather than psychological genesis. There had been plenty of longing before the seventeenth century, not only in the European tradition but also in Chinese and Arabic poetry, where longing is a poetic commonplace. Yet the early modern conception embodied in the specific word came to the fore at a particular historical moment. "Emotion is not a word, but it can only be spread abroad through words," writes Jean Starobinski, using the metaphor of border crossing and immigration to describe the discourse on nostalgia. Nostalgia was diagnosed at a time when art and science had not yet entirely severed their umbilical ties and when the mind and body—internal and external well-being—were treated together. This was a diagnosis of a poetic science—and we should not smile condescendingly on the diligent Swiss doctors. Our progeny well might poeticize depression and see it as a metaphor for a global atmospheric condition, immune to treatment with Prozac.

What distinguishes modern nostalgia from the ancient myth of the return home is not merely its peculiar medicalization. The Greek nostos, the return home and the song of the return home, was part of a mythical ritual. As Gregory Nagy has demonstrated, Greek nostos is connected to the Indo-European root nes, meaning return to light and life.

There are in fact two aspects of nostos in The Odyssey; one is of course, the hero's return from Troy, and the other, just as important, is his return from Hades. Moreover, the theme of Odysseus's descent and subsequent nostos (return) from Hades converges with the solar dynamics of sunset and sunrise. The movement is from dark to light, from unconsciousness to consciousness. In fact the hero is asleep as he floats in darkness to his homeland and sunrise comes precisely when his boat reaches the shores of Ithaca.

Penelope's labor of love and endurance—the cloth that she weaves by day and unravels by night—represents a mythical time of everyday loss and renewal. Odysseus's is not a story of individual sentimental longing and subsequent return home to family values; rather, this is a fable about human fate.

40-142 5/5/2023

After all, Odysseus's homecoming is about nonrecognition. Ithaca is plunged into mist and the royal wanderer arrives in disguise. The hero recognizes neither his homeland nor his divine protectress. Even his faithful and long-suffering wife does not see him for who he is. Only his childhood nurse notices the scar on the hero's foot—the tentative marker of physical identity. Odysseus has to prove his identity in action. He shoots the bow that belongs to him, at that moment triggering recollections and gaining recognition. Such ritual actions help to erase the wrinkles on the faces and the imprints of age. Odysseus's is a representative homecoming, a ritual event that neither begins nor ends with him.

The seduction of non-return home—the allure of Circe and the sirens—plays a more important role in some ancient versions of Odysseus's cycle, where the story of homecoming is not at all clearly crystallized. The archaic tales around the myth, not recorded in the Homeric rendering of the story, suggest that the prophecy will come true and Odysseus will be killed by his son—not Telemachus, but by the son he bore with Circe—who would later end up marrying Odysseus's wife, Penelope. Thus in the potential world of mythical storytelling there might be an incestuous connection between the faithful wife and the enchantress that delays the hero's homecoming. After all, Circe's island is an ultimate utopia of regressive pleasure and divine bestiality. One has to leave it to become human again. Circe's treacherous lullabies are echoed in the melodies of home. So if we explore the potential tales of Odysseus's homecoming, we risk turning an adventure story with a happy ending into a Greek tragedy. Hence even the most classical Western tale of homecoming is far from circular; it is riddled with contradictions and zigzags, false homecomings, misrecognitions.

Modern nostalgia is a mourning for the impossibility of mythical return, for the loss of an enchanted world with clear borders and values; it could be a secular expression of a spiritual longing, a nostalgia for an absolute, a home that is both physical and spiritual, the edenic unity of time and space before entry into history. The nostalgic is looking for a spiritual addressee. Encountering silence, he looks for memorable signs, desperately misreading them.

The diagnosis of the disease of nostalgia in the late seventeenth century took place roughly at the historical moment when the conception of time and history were undergoing radical change. The religious wars in Europe came to an end but the much prophesied end of the world and doomsday did not occur. "It was only when Christian eschatology shed its constant expectations of the immanent arrival of doomsday that a temporality could have been revealed that would be open to the new and without limit." It is customary to perceive "linear" Judeo-Christian time in opposition to the "cyclical" pagan time of eternal return and discuss both with the help of spatial metaphors. What this opposition obscures is the temporal and historical development of the perception of time that since Renaissance on has become more and more secularized, severed from cosmological vision.

Before the invention of mechanical clocks in the thirteenth century the question, What time is it? was not very urgent. Certainly there were plenty of calamities, but the shortage of time wasn't one of them; therefore people could exist "in an attitude of temporal ease. Neither time nor change appeared to be critical and hence there was no great worry about controlling the future." In late Renaissance culture, Time was embodied in the images of Divine Providence and capricious Fate, independent of human insight or blindness. The division of time into Past, Present and Future was not so relevant. History was perceived as a "teacher of life" (as in Cicero's famous dictum, historia magistra vitae) and the repertoire of examples and role models for the future. Alternatively, in Leibniz's formulation, "The whole of the coming world is present and prefigured in that of the present."

The French Revolution marked another major shift in European mentality. Regicide had happened before, but not the transformation of the entire social order. The biography of Napoleon became exemplary for an entire generation of new individualists, little Napoleons who dreamed of reinventing and revolutionizing their own lives. The "Revolution," at first derived from natural movement of the stars and thus introduced into the natural rhythm of history as a cyclical metaphor, henceforth attained an irreversible direction: it appeared to unchain a yearned-for future. The idea of progress through revolution or industrial development became central to the nineteenth-century culture. From the seventeenth to the nineteenth century, the representation of time itself changed; it moved away from allegorical human figures—an old man, a blind youth holding an hourglass, a woman with bared breasts representing Fate—to the impersonal language of numbers: railroad schedules, the bottom line of industrial progress. Time was no longer shifting sand; time was money. Yet the modern era also allowed for multiple conceptions of time and made the experience of time more individual and creative.

Kant thought that space was the form of our outer experience, and time the form of inner experience. To understand the human anthropological dimension of the new temporality and the ways of internalizing past and future, Reinhart Koselleck suggested two categories: space of experience and horizon of expectation; both are personal and interpersonal. The space of experience allows one to account for the assimilation of the past into the present. "Experience is present past, whose events have been incorporated and could be remembered." Horizon of expectation reveals the way of thinking about the future. Expectation "is the future made present; it directs itself to the not-yet to the non-experienced, to that which is to be revealed." In the early modern era new possibilities of individual self-fashioning and the quest for personal freedom opened a space for creative experimentation with time that was not always linear and one-directional. The idea of progress, once it moved from the realm of arts and sciences to the ideology of industrial capitalism, became a new theology of "objective" time. Progress "is the first

41-142 5/5/2023

genuinely historical concept which reduced the temporal difference between experience and expectation to a single concept." What mattered in the idea of progress was improvement in the future, not reflection on the past. Immediately, many writers and thinkers at the time raised the question of whether progress can ever be simultaneous in all spheres of human experience. Friedrich Schlegel wrote: "The real problem of history is the inequality of progress in the various elements of human development, in particular the great divergence in the degree of intellectual and ethical development." Whether there was indeed an improvement in the humanities and arts, and in the human condition in general, remained an open question. Yet progress became a new global narrative as a secular counterpart to the universal aspirations of the Christian eschatology. In the past two centuries the idea of Progress applied to everything—from time to space, from the nation to the individual.

Thus nostalgia, as a historical emotion, is a longing for that shrinking "space of experience" that no longer fits the new horizon of expectations. Nostalgic manifestations are side effects of the teleology of progress. Progress was not only a narrative of temporal progression but also of spatial expansion. Travelers since the late eighteenth century wrote about other places, first to the south and then to the east of Western Europe as "semi-civilized" or outright "barbarous." Instead of coevalness of different conceptions of time, each local culture therefore was evaluated with regard to the central narrative of progress. Progress was a marker of global time; any alternative to this idea was perceived as a local eccentricity.

Premodern space used to be measured by parts of the human body: we could keep things "at arm's length," apply the "rule of thumb," count the number of "feet." Understanding nearness and distance had a lot to do with kinship structures in a given society and treatment of domestic and wild animals. Zygmunt Bauman writes, somewhat nostalgically,

That distance which we are now inclined to call "objective" and to measure by comparing it with the length of the equator, rather than with the size of human bodily parts, corporal dexterity or sympathies/antipathies of its inhabitants, used to be measured by human bodies and human relationships long before the metal rod called the meter, that impersonality and disembodiment incarnate, was deposited at Sevres for everyone to respect and obey.

Modern objectivity is conceived with the development of Renaissance perspective and the need for mapping the newly discovered worlds. The early modern state relied on a certain "legibility" of space and its transparency in order to collect taxes, recruit soldiers, and colonize new territories. Therefore the thicket of incomprehensible local customs, impenetrable and misleading to outsiders, were brought to a common denominator, a common map. Thus modernization meant making the populated world hospitable to supracommunal, state-ruled administration bureaucracy and moving from a bewildering diversity of maps to a universally shared world. With the development of late capitalism and digital technology, the universal civilization becomes "global culture" and the local space is not merely transcended but made virtual. It would be dangerous, however, to fall into nostalgic idealization of premodern conceptions of space with a variety of local customs; after all, they had their own local tradition of cruelty; the "supracommunal language" was not only that of bureaucracy but also of human rights, of democracy and liberation. What is crucial is that nostalgia was not merely an expression of local longing, but a result of a new understanding of time and space that made the division into "local" and "universal" possible. The nostalgic creature has internalized this division, but instead of aspiring for the universal and the progressive he looks backward and yearns for the particular.

In the nineteenth century, optimistic doctors believed that nostalgia would be cured with universal progress and the improvement of medicine. Indeed, in some cases it did happen, since some symptoms of nostalgia were confused with tuberculosis. While tuberculosis eventually became treatable, nostalgia did not; since the eighteenth century, the impossible task of exploring nostalgia passed from doctors to poets and philosophers. The symptom of sickness came to be regarded as a sign of sensibility or an expression of new patriotic feeling. The epidemic of nostalgia was no longer to be cured but to be spread as widely as possible. Nostalgia is treated in a new genre, not as a tale of putative convalescence but as a romance with the past. The new scenario of nostalgia was neither battlefield nor hospital ward but misty vistas with reflective ponds, passing clouds and ruins of the Middle Ages or antiquity. Where native ruins were not available artificial ruins were built, already half-destroyed with utmost precision, commemorating the real and imaginary past of the new European nations.

1.44. Светлана Бойм. Завръщане в СССРОсновният въпрос на изседователката е “защо евреите се връщат в Русия”, откъде и как се появява

синдромът “back to USSR”. Носталгията е копнеж по вече несъществуващия или несъществувалия дом (родина, сакрално място), тя

е конститутивна част на понятието „емигрантска идентичност”.Обръщаме внимание на факта, че веднъж в дефиницията на Бойм носталгията се свързва със дома,

който е съществувал, запомнен и помнен, но изчезнал на практика, изличен от времето и мястото, където и когато е бил; втори път същата релация се препраща към дом, който не може да бъде реконструриран, като въобразен и в този смисъл непостижим не поради физически и времепространствени причини, а като въобразеност, лишена от физическа референция изобщо – и в миналото, и сега. Преоткритият дом е двусмислено понятие – той може да означи корекцията на запомненото, може да означи и изцяло нова визия.

42-142 5/5/2023

Горбенко дава пример за двузначността и на термина родина, когато го прилага към съветските евреи. Докато родина по правило може да означи само едно място, което е рождено и да значи, че може да се родим само веднъж и само на едно място, то дериватът „историческа родина” допуска за съветските евреи две родини: едната очевидно свързана с историята и митологията, другата с политическата идеология и произтеклата физическа даденост. Роденият в Одеса евреин има шаннса да употреби родина с малка буква и да излезе от сингулариа тантума на това понятие като се подкрепи и с историческата родина, където е място на раждането на неговия род.

Според Зигмунт Бауман тази носталгия по историческата родина може да се дефинира като търсене на утопия за пилигримство: “За пилигрима през времето истината е винаги на друго място; истината понякога е надалеч, понякога невъобразимо надалеч. Дистанцията между реалния свят и този свят е изградена от разриви между онова, което трябва да бъде достигнато и онова, което вече е било.”57

Носталгията по родината се премества в комбирнираното понятие носталгия по страната. (Дали страната е винаги синоним на родина, дали Родина е винаги родина, или родините са обобщени в Родина са отделни въпроси).

Преди 1990 емиграцията от СССР е в категориите „невъзвращенец” и „враг” “betrayal of the motherland”, който прекрачи границите престава да съществува за територията на СССР “a point of no return”, той престава дасъществува още в момента на взетото решение да напусне родината (интерпертиран от властите като „безроден космополит” “rootless cosmopolitanism” и да се отправи към историческата родина (независимо дали ще спре и ще се установи в междинно място, което никога няма да се превърне в дом и родина: Виена, Зарадна Европа, Северна Америка).58

1.45. Светлана Бойм. Носталгията и митът за Одисей

What distinguishes modern nostalgia from the ancient myth of the return home is not merely its peculiar medicalization. The Greek nostos, the return home and the song of the return home, was part of a mythical ritual. As Gregory Nagy has demonstrated, Greek nostos is connected to the Indo-European root nes, meaning return to light and life.

В интерпретацията Св. Бойм Одисей извършва две пътувания, които не са разнородни по своята метафизика. Позовавайки се на Грегъри Наги, който утвърждава, че nostos е завръщане у дома и песен за завръщането като част от един древен ритуал, при който се манифестира връзката между nostos и nes (светлина), завръщане към живота и светлината. Два аспекта на nostosa характеризират наратива Одисей. Единият е завръщането от Троя, а другият, по-същественият, е завръщането от царството на Хадес. Още повече, че темата за завръщането се наслагва върху соларната динамика между изгрева и залеза. Движението е от мрак към светлина, от безсъзнателното към съзнателното. В действителност пътуването от Троя до Итака е пътуване в мрак, който се развиделява едва когато корабът на Одисей допира бреговете на родната Итака.

Работата на Пенелопа символизира митичното време, идеята за ежедневно изчезване и обновяване.

Penelope's labor of love and endurance—the cloth that she weaves by day and unravels by night—represents a mythical time of everyday loss and renewal. Odysseus's is not a story of individual sentimental longing and subsequent return home to family values; rather, this is a fable about human fate.

After all, Odysseus's homecoming is about nonrecognition. Ithaca is plunged into mist and the royal wanderer arrives in disguise. The hero recognizes neither his homeland nor his divine protectress. Even his faithful and long-suffering wife does not see him for who he is. Only his childhood nurse notices the scar on the hero's foot—the tentative marker of physical identity. Odysseus has to prove his identity in action. He shoots the bow that belongs to him, at that moment triggering recollections and gaining recognition. Such ritual actions help to erase the wrinkles on the faces and the imprints of age. Odysseus's is a representative homecoming, a ritual event that neither begins nor ends with him.

The seduction of non-return home—the allure of Circe and the sirens—plays a more important role in some ancient versions of Odysseus's cycle, where the story of homecoming is not at all clearly crystallized. The archaic tales around the myth, not recorded in the Homeric rendering of the story, suggest that the prophecy will come true and Odysseus will be killed by his son—not Telemachus, but by the son he bore with Circe—who would later end up marrying Odysseus's wife, Penelope. Thus in the potential world of mythical storytelling there might be an incestuous connection between the faithful wife and the enchantress that delays the hero's homecoming. After all,

57 Zygmunt Bauman, “From Pilgrim to Tourist – or a Short History of Identity,” in Questions of Cultural Identity, edited by Stuart Hall and Paul du Gay, (London: SAGE Publications, 1996), 20.

58 Gorbenko Ksenia O. (2004). A quest for a Homeland. The Concept of Homelands among ex-Soviet Bukharan and Ashkenazi Jewish Immigrants in Vienna. Nationalism Studies Department, Central European University, Budapest, Hungary, 2004, p.35.

43-142 5/5/2023

Circe's island is an ultimate utopia of regressive pleasure and divine bestiality. One has to leave it to become human again. Circe's treacherous lullabies are echoed in the melodies of home. So if we explore the potential tales of Odysseus's homecoming, we risk turning an adventure story with a happy ending into a Greek tragedy. Hence even the most classical Western tale of homecoming is far from circular; it is riddled with contradictions and zigzags, false homecomings, misrecognitions.

Модерната носталгия е копнеж по невъзможността на митическото завръщане и тъга по загубата на един очарователен свят с ясни граници и ценности, носталгията се фокусира върху нарушената цялост, презентирана от образите на дома и детството, означаващи определена „едемска интегралност” на предисторическо време и пространство.

В средата на 17. век понятието за време и история радикално се променят под въздействието на историческия момент. Християнската идея за есхатологическия характер на времето отстъпва на линейното и отворено време, което отлага затварянето на кръга в безкрайността. Линейно" юдейско-християнско време образува опозиция срещу на" цикличното" езическо време на вечно връщане, като при това и двегте форми са означени с помощта на пространствени метафори. Това, което размива тази опозиция, скритото и неизявено все още възприемане на историческото развитие на на времето.

През 17. век времето става важно, видимо и измервано. То става фактор на социалния живот и влиза в полезрението на човека. Изобретяването на механичния часовник дава видимост на нещо, което и без друго намира постепенно място в живота. Усещането за време в неговия исторически и линеен аспект, времето като все по-същностна категория на социалния и персонален живот. Разделението на времето на минало, сега и бъдеще става отчетливо и релевантно, а историята вместо „учителка на живота” (известна от сентенцията на Цицерон, historia magistra vitae) се подрежда в хронологични времеви зависимости от причинно-следствен порядък (забележимо в идеята на Лайбниц, че "The whole of the coming world is present and prefigured in that of the present." Всичко, което става по света, е настояще и преподредено системата на сегашното”.).

Френската революция от 1789 дава началото на радикална промяна в човешката менталност: тя трансформира цялостно социалния порядък, ражда новата индивидуалност, отделя природата от обществото. Идеята за прогреса чрез революции и индустриално развитие става централна идея за 19. век. Времето се организира в нов тип семиотични системи, които отстраняват персоналността на референцията. Времето става обект на числа и цифри, на таблици и разписания, а образът на възрастният и достолепен мъж с пясъчен часовник на масата отпада завинаги и се архаизира. Времето вече не е пясък, който изтича, времето е числа и пари. Модерната епоха допуска множество концепции за времето, които го трансформират в индивидуална и креативна категория, в движеща сила на новия социален порядък.59

Според Райнхард Коселек антропологическите измерения на новата темпоралност и интериоризацията на миналото и бъдещето се основават на две категории: пространство на преживяването и поти и хоризонт на очакванията, като при това и двете са персонални или интерперсонални.

Пространството на преживяването позволява процедурите на асимилиране на миналото в сегашното. „Опитът и преживяното е сегашно и налично минало, чиито събития са инкорпорирани в текущото битие и могат да бъдат запаметени” (Коселек).

Хоризонтът на очакванията разоткрива начина, по който мислим предстоящото. Очакването е „бъдеще, направено сега, очакването се насочва към онова, което предстои да се случи и разкрива неговата слученост сега (expectation "is the future made present; it directs itself to the not-yet to the non-experienced, to that which is to be revealed.")

Идеята за прогреса става нова теология на обективното време. Прогресът е „първата истинска историческа концепция, която редуцира темпоралните разлики между опита и очакванията и ги споява в едно общо тяло”. Идеята за прогреса усилва неимоверно значението на бъдещето, което не се оглежда в никакво минало. Надига се една вълна от мислители и писатели, които предвиждат и описват времето на бъдещето, и настояват за едновременното присъствие на прогреса във всички сфери на човешкото съществуване.

Прогресът става нова глобална категория и идеологическа ценност, като в същото време прогресът конструира и новия наратив на модерното време като светско изражение на универсалното стремление на християнската есхатология. Вместо Страшния съд идва Прогресът. През следващите два века идеята за прогреса ще се прилага върху всичко – от времето и пространството до нациите и индивида.

Носталгията, една историческа емоция, е копнеж по това смаляващо се пространство на опита и преживяното, което вече не се побира в новия хоризонт от очаквания. Носталгичните манифестации са страничен ефект от телеологията на прогреса.

59 , , , , Истина е че съм прикрепен на кръста но кръстът където съм вече не се крепи на .нищо

44-142 5/5/2023

Friedrich Schlegel wrote: "The real problem of history is the inequality of progress in the various elements of human development, in particular the great divergence in the degree of intellectual and ethical development." Whether there was indeed an improvement in the humanities and arts, and in the human condition in general, remained an open question. Yet progress became a new global narrative as a secular counterpart to the universal aspirations of the Christian eschatology. In the past two centuries the idea of Progress applied to everything—from time to space, from the nation to the individual.

Прогресът не е само наратив на темпоралното устремяване напред, но също така и пространствена експанзия. Пътуването и движението на хора става масово, а тези хора непрекъснато описват другите места, първо от север на юг и после от запад на изток в Европа се насновават маршрути, породени от новата култура на прогреса, който вменява на човека непрекъснатото движение, опознаването на непознатото, разкриването на нови места и общества, нрави и обичаи. Прогресът е в чантата на пътника, който носи цивилизацията на полу- и съвсем нецивилизовани племена и народи на Юга и Изтока (европейските варвари).

Вместо собствена и независима значимост и ценност на различните схващания за време, всяка локална култура е прегледана във фокуса на централната наратим за прогреса. Прогресът стама маркер на глобалното време и всяка алтернативна идея бива възприемана като локална ексцентричност. Такъв пример за архаизиране на локалните времеви схващания наблюдаваме в множество наративи на българската възрожденска литература. Най-често те се свеждат до ироничния контекст, който централната идея за времето (универсалното, глобално време) създава спрямо първичните, примитивни и локални форми за мерене и отчитане на времето.

Репликата „Николчо ми се доби два месеца и три дена подир Джемал паша», посочва откъснатостта и затвореността на времето вътре в общността. Събитието е ориентирано спрямо отправна точка, която е типично местна и несинхронизиранеа с централната координатна система на времето. Това общо време в повестта на Вазов е героическо и историческо време. Едва появата на Филип Тотю внася един първоначален исторически времеви порядък в хронологията на събитията, образуващи местната история на героите. Схемата на хаджи Смион е пародия на времевата система, която новото време и прогресът предлагат – това е универсалната християнска система за следен и отчитане на линейното време, което идеално попада във вектора на развитието и прогреса.

Предмодерните или локаллно-архаичните общности пазят един човещки порядък в меренето и отчитането. Времето или разстоянието се отчитат в някакви интимни регистри – дължината на нещо е дадено чрез части на човешкото тяло и разстоянието сякаш е жива част от тялото на човека (Зигмунт Бауман), времето е поделено върху мрежа от преживени и персонално усетени събития, върху които се разполагат и имперсоналните събития. В новото прогресивно измерване времето е безлично ориентирано към свръхобективната мярка на часа, минутата и секундата, разположено в разписания, графици и хронограми. Разстоянието е четено през същата свръхобективна мярка на метъра в Севър (сега в Гринуич)60 и представя дълбоката имперсоналност на формата, в която показваме тази категория.

Модерното понятие за обективност се ражда с развитието на перспективата и неиобходимостта от картографиране на света, непрекъснато откриван като нов и непознат от Ренесанса насам. Първите национални държави се легитимират чрез пространството, с граници и територия, която е едно от важните изражение на националното като цялост.

Модернизацията , чак и до днешни дни, се представя като унифициране и синхронизиране на пространства по образеца на пространството в националната държава, чрез включването на диви и нецивилизовани пространства в един общ деноминатор и едно суперпространство, което се подчинява на едни и същи общи закони и правила, на един общ порядък. Различията и особеностите на локалните общества биват уеднаквявани и възпитавани в общи принципи и мерени по един универсален начин, обективно и глобално.

С късният капитализъм и дигиталните технологии универсалната цивилизация става „глобална култура”, а локалните пространства не са просто трансцендирани, а виртуализирани. Опасно е да се идеализират предмодерните социални форми на живот. Защото освен експанзия на икономическата стихия, глобализацията означава превръщането на човешките права в обща и универсална ценност, означава универсалност на демокрацията, свободата и правото.

Онова, което изпъква в носталгията след модерността, е нейната способност да интериозириа двата разделени свята, на универсалното и на частното, на глобалното и на локалното. Тази интериоризация

60 До преди десетина години отправната точка за време Гринуич и еталонът за разстояние в . , Севър бяха в различни места Сега те са в едно място интегрирани пространствено към явно

. ( усилване на глобалната си тежест и значение Борсите по света мерят времето с различни , , локални часовници но според гринуичката отпрална точка разстоянията се мерят от една точка

, , до възможните останали но се говори за изнамирането на географския център на света който би ).бил съответен по функция на гринуичкия меридиан

45-142 5/5/2023

протича с превес към копнежа за хармонизирането минало и в ущърб на неподреденото динамично и главоломно настояще.

През 19 век лекарите оптимистично вярват, че носталгията може да бъде лекувана чрез постиженията на универсалния прогрес и разцвета на медицината като наука и технология. В някои случаи лекарите допускат, че симптомите на носталгията се преплитат със симптомите на носталгията. Но докато туберкулозата става лечима, носталгията се задълбочава и излиза извън медицинския контрол. Лечението на носталгията става такава безнадеждна задача, че тя се прехвърля от плещите на медицината върху плещите на поети и философи.

След това прехвърляне на отговорности никой не иска да ограничанва и стеснява полето на носталгията, а сякаш обратно. Носталгията е препоръчителна като преживяване, което компенсира частично стреса и омекотява драстичните ръбове на непрекъснато променящия се свят. Носталгията е нов жанр и този жанр не оперира с ресурсите на една предполагаема възстановтелна и лечебна сила на копнежите и елегичните настроения, а като романс, посветен на миналото, което продължава да ни атакува и сега.

Новият сценарий на носталгията като че ли не предвижда нито битка, нито болница, а смътен и далечен изглед на отразяващи се в небето води на спокойно езерце, спокойно преминаващи облаци по светлосинята канава на свода небесен и руините на Средновековието или Античността. Там , където няма естествени руини, ще бъдат изградени изкуствени, полуразрушени с пределна прецизност. Това са руини, които представляват възпоминание на реалното и въобразеното минало на новите европейски нации.61

Many, but far from all, of the examples and references are Russian and Eastern European. Each of the seventeen chapters is an essay of depth and precision. They are greatly satisfying: rich and dense with associations and references from art and literature, and the entire span of recorded human history.

Boym names Part One "Hypochondria of the Heart," and variously introduces her kaleidoscopic interests in nostalgia - as an "epidemic." Nostalgia, she asserts (and proves convincingly) is "the disease of an afflicted imagination." It afflicts those who would become assimilated to their new worlds - as well as those who (variously and often highly individualistically) resist. The second section, "Cities and Re-invented Traditions" contains five chapters that focus on Russian and European conceptions and realities. The final part, "Exiles and Imagined Homelands" is my favorite. Its chapters cover among other things the excess of souvenirs to be found in immigrants apartments (knickknacks of identity and remembrance that would not ever be displayed back home); cyberspace, which "makes the bric-a-brac of nostalgia available in digital form"; the persistence of immigrant eccentricity; the preservation (and transformation) of attitudes, and various phenomena of adjustment. Some of the personages discussed (for there is never mere name-dropping in this book) are Adam and Eve ("the first exiles") Ovid, Telemachus, Oedipus, Odysseus, Walter Benjamin, Freud, Hanna Arendt, painter Ilya Kabakov, Joseph Brodsky, and Vladimir Nabokov - to name a few.

Светлана Бойм. Конец ностальгии?Искусство и культурная память конца века:Случай Ильи Кабакова"La nostalgie n'est plus ce qu'elle Оtait"*Название автобиографии

Симоны СиньореНосталгията не нещо друго освен Оtait. Симон Синьоре в автобиографията си. В края на 19 век истерията и меланхолията са болести метафори на краевековието. В

наше време за тази роля претендират депресията, апатията и синдрома дефицит на внимание, който не превишава три минути средно за един телевизионен зрител. Носталгията се е промъкнала незабележимо, като отдавна забравен вирус и като една на пръв поглед безобидна детска шарка; овладяла е политиката и говоренето в социума, национализма и глобалното мислене, архитектурата, изкуството, науките.62

61 . Анотация на книгата на Светлана Бойм Boym names Part One "Hypochondria of the Heart," and variously introduces her kaleidoscopic interests in nostalgia - as an "epidemic." Nostalgia, she asserts (and proves convincingly) is "the disease of an afflicted imagination." It afflicts those who would become assimilated to their new worlds - as well as those who (variously and often highly individualistically) resist. The second section, "Cities and Re-invented Traditions" contains five chapters that focus on Russian and European conceptions and realities. The final part, "Exiles and Imagined Homelands" is my favorite. Its chapters cover among other things the excess of souvenirs to be found in immigrants apartments (knickknacks of identity and remembrance that would not ever be displayed back home); cyberspace, which "makes the bric-a-brac of nostalgia available in digital form"; the persistence of immigrant eccentricity; the preservation (and transformation) of attitudes, and various phenomena of adjustment.

62 Kristeva, Julia. Black Sun: Depression and Melancholia. Trans. Leon S. Roudiez. New York: Columbia University Press, 1989.

46-142 5/5/2023

Носталгията е утопия, обърната към миналото, конструираща бъдеще от формите на идеализираното минало, което намира своята проекция в определено налично пространство. Самата потребност от носталгията е историческа. В определени преходни периоди на историята носталгията може бъде защитна реакция, търсене на стабилност и устойчивост в миналото, особено когато настоящето не се справя сполучливо със ставащото. В такива моменти миналото започва да свети с харизматични ореоли, става по-привлекателно от бъдещето, което може да изглежда не само светло, но и мрачно, заплашително и опасно. Носталгията може да помага в съчетание с рефлексията за разширяване на хоризонта на очакванията и за проясняване на бъдещата перспектива.

Всички видове носталгия могат да бъдат наречени „интерпретирани носталгии”, тъй като според Фред Дейвис „интерпретираната носталгия”е разположена задължително в анализа и опита, колкото и да е кратък или погрешен, тази интерпретация дифузира в първичния опит и поради това го променя.63

ИСТОРИЯ БОЛЕЗНИНосталгията е двусъставно понятие, образувано от думмата «дом» и думата «болка».

Етимологията отпраща към гръцкия речник, но понятието не съществува през античните времена. Носталгия е изобретение като название на швейцарските лекари. За автор най-често се смята Йоханес Хофер64, швейцарски лекар, който в дисертацията си назовава за пръв път болестта на войниците, далеч от родните си домове, носталгия.65

Според Хофер причините за болестта, наречена от него носталлгия, се коренят в постоянните вибрации на жизнените духове през фибрите н асредния мозък, където се съхраняват следи от представи и идеи за родината и родното място.

Слово "ностальгия" состоит из двух греческих корней, однако оно является не древнегреческим, а скорее ностальгически-греческим. Понятие "ностальгия" вводится в оборот швейцарскими врачами в XVII веке. Эта болезнь поражает наемных швейцарских солдат, воюющих вдали от родины. Ностальгия - это не состояние души, а лишь физический недуг. Она легко излечима. По мнению ученых докторов XVII века, опиум, пиявки и поездка в Альпы помогают отделаться от заболевания в короткий срок. К концу XVIII века симптомы ностальгии становятся более серьезными. Как ни бились ученые-медики, они не смогли установить точное местонахождение, locus, ностальгии - ни в мозгу больного, ни в окружающем его мире. Как выяснилось, возврат на родину не всегда излечивал, а часто даже ухудшал состояние пациента. Во французских источниках бытует легенда о русском генерале, который придумал хитроумное средство по борьбе с ностальгией. Когда в его армии случилась очередная эпидемия, генерал приказал больных ностальгией зарывать живыми в землю, после чего жалобы солдат быстро прекратились 1.

Генерал как бы реализовал метафору и вернул солдат в землю-матушку, поразив иностранных коллег своим радикализмом. Ностальгия амбивалентна: эта тоска по Родине может быть совсем не патриотичной и, наоборот, служить предлогом для освобождения от военной службы. К концу XVIII века доктора пожали плечами и пришли к заключению, что поэты и философы более способны разгадывать секрет ностальгии. Кант и Руссо, идя разными путями, пришли к похожему заключению, что истоки ностальгии стоит искать не в пространстве, но во времени, а именно в детстве. Ностальгия - тоска по утраченному детству. А Новалис написал, что поэзия и философия основаны на ностальгии, но это тоска не по детству отдельного человека, а по детству человечества. Проблема ностальгии в том, что "ностос" ее неуловим и недосягаем. Истинный индивидуальный объект ностальгии порой ускользает от страдающего этим недугом, маскируясь под какое-то общее дело.

В XIX веке ностальгия из физического недомогания превращается в экзистенциальную метафору. Тоска по утраченному коллективному дому, по языку детства, по потерянному и вновь придуманному народному фольклору характерна для романтиков

63 Davis, Fred. Yearning for Yesterday: A Sociology of Nostalgia (New York: Free P, 1979), p.25.64 Johannes Hofer, Dissertatio medica de nostalgia, oder Heimwehe (Basel, 1688), translated in The Bulletin of the

Institute of the History of Medicine 7 (1934): 379-91.65 Barnetche, Louis-Jean (1831). Essai sur la nostalgie. Montpellier: Chez Jean Martel Aîné, 1831. 4to. 1st Edition.

30+[2]pp. Pamphlet, removed. A very good copy. Scarce. Medical thesis at the University of Montpelier.

47-142 5/5/2023

XIX века. Она сыграла важную роль в возрождении национального самосознания. Менее очевидно то, что ностальгическое сознание лежит в основе многих наук о современности. Тённис, основатель социологии, противопоставил современное "общество" традиционной "общине". Его теория основана на идеализации прошлого - прошлого, которое мы потеряли. Георг Лукач говорит о "трансцендентальной бездомности" современного человека, тоскующего по "интегрированным цивилизациям". Даже сверхчеловек Ницше предается ностальгии, но не по детству человечества, а по животному царству, не обремененному цивилизацией 2. Таким образом, мы видим, что ностальгия, как вирус, проникает во все попытки понимания истории и описания прошлого. Ностальгия - не враг современности, а ее составная часть. В ХХ веке ностальгия идет рука об руку с кичем, этим-то она себя и скомпрометировала. Ностальгия коммерциализируется и приватизируется, превращается в ассортимент сувениров, персонализируется на любой вкус. Даже виртуальное пространство не лишено пасторальной образности, не случайно появляется идея "глобальной деревни" (а не глобального мегаполиса), и обитатель Интернета мнит себя не просто бездомным номадом, а гордым обладателем виртуального дома - homepage. В отличие от меланхолии, о которой так много пишут психоаналитики, ностальгия не сводится к проблеме индивидуальной психики, она определяет отношения человека с окружающим миром и занимает феноменологическое пространство.

К сожалению, я не могу предложить лекарство от ностальгии, хотя опиум, пиявки и поездка в Альпы могут помочь на первых порах. Вместо лечения я могу предложить условную классификацию (в результате пациент понимает неизлечимость происходящего и либо быстро умирает, либо смиряется).

Rosen, George (1975). "Nostalgia: A ‘Forgotten’ Psychological Disorder," Psychological Medicine, Vol. 5, 1975, pp. 340—354.

Два типа ностальгического повествования приблизительно соответствуют двум риторическим полюсам, метафорическому и метонимическому, рассмотренным в работе Романа Якобсона о двух типах афазии - языковых нарушений, связанных с потерей памяти 3. Первый тип ностальгического повествования ставит акцент на "ностос" и пытается восстановить или построить вновь мифический коллективный дом. Ностальгия этого типа утопична и тотальна, связана с символическим / метафорическим и внеисторичной "перестройкой действительности". Тотальное ностальгическое повествование убедительно и соблазнительно, оно утверждает, что речь идет вовсе не о ностальгии, а о правде жизни.

Ностальгический нарратив второго типа ставит акцент на втором слагаемом - "альгия", на тоске и тосковании. Его интересует не предмет, а процесс, воспоминание как таковое, любование ускользающей деталью, фрагментом. Метонимическая деталь является якорем памяти, а не эмблемой прошедшего золотого века. Ирония и остранение не чуждо ностальгии второго типа. Если тотальная ностальгия предпочитает визуальные изображения и символы, ироническая ностальгия опирается на повествования, которые выявляют противоречивое отношение к прошлому. В ее основе - переживание невозможности тотальной реконструкции прошлого. "Ностальгия - это повторение, которое горюет о неаутентичности всех повторений", - пишет Сьюзен Стюарт. Ироническая "рефлексированная" ностальгия - это двойное зрение, игра со временем и ритуальной реальностью памяти. Виртуальная реальность в данном случае - термин не Билла Гейтса, а Анри Бергсона. Ностальгия второго типа связана с аффективным и этическим осмыслением прошлого, а не с маскировкой новодела под старину. Линда Хатчон пишет, что ностальгия и ирония имеют похожую структуру двойного зрения. Прошлое само по себе и его сувениры не могут быть "ностальгическими". Ностальгия, как и ирония, проявляет себя в отношении к предмету, в его эмоциональном осмыслении.

48-142 5/5/2023

Меланхоличният доктор66

Ностальгия первого типа считает себя не ностальгией, а скорее традицией или правдой жизни. Таким образом, она отказывается от самоосмысления и ищет коллективных действий. Ей необходима коллективная мифологическая рамка. Она лежит в основе того, что Эрик Хобсбаум назвал "придумыванием национальной традиции" 4. Процесс "придумывания национальных традиций, ритуалов, флагов, костюмов и точное воспроизведение традиций и памятников прошлого" - все это особенно расцвело к концу XIX века. Многое, что сейчас нам кажется древним и исконным - от шотландского килта до русской матрешки, - было создано именно в это время. Часто новая традиция, институализированная в конце XIX века, являлась гораздо более косной, чем живая традиция. Вновь построенный старый дом должен был выглядеть нарочито старым, и именно эта нарочитость выдает внутреннюю неуверенность его обитателя. Как утверждает Пьер Нора, в конце века - как прошлого, так и настоящего - резко увеличиваются постройка памятников и создание коммеморативных ритуалов, которые прямо пропорциональны потере памяти. "Lieux de mОmoirе" ("места памяти") создаются тогда, когда исчезает "milieu de mОmoirе" - живая среда памяти 5. Ностальгическое повествование тотального типа превращает прошлое в вечно живое пространство настоящего, заменяет прошлое его современной метафорой, а затем забывает метафорическую природу замены.

Ощущение потери и страха тщательно ретушируется, черные дыры закрываются цветными декорациями. Воссоздание Храма Христа Спасителя - пример первого типа ностальгии 6. В известной всем рекламе девушка-экскурсовод рассказывает туристам о разрушении собора и о его восстановлении. "Не делите Россию на старую и новую. Россия одна. Как храм", - учит ее седовласый мужчина, похожий на нестареющего эмигранта первой волны. Новый Храм Христа Спасителя представляет себя не как новодел, построенный на месте разрушений и несбывшихся утопий, а как вечный вневременной собор. Если храм - это символ единства, то он не может быть перестроен и использован в каких бы то ни было политических целях. Умберто Эко написал об искусстве забывания - ars oblivionalis - как об особой науке, забытой исследователями 7. По мнению Эко, забывание, как и воспоминание, - процесс активный и активизируемый. Мы забываем не

66 Le docteur mélancolique Publié originellement dans : Antoine François Hippolyte Fabre, Némésis médicale illustrée, Paris, Bureau de la Némésis médicale, 1840 Source : U. S. National Library of Medicine.

49-142 5/5/2023

через отрицание вещи, а через размножение имитаций, через псевдосинонимию. Мы забываем тогда, когда мы объявляем, что мы все вспомнили, когда мы не видим потерь, пробелов и черных пятен, которые позволяют нам рефлексировать и разобраться в механизме и манипуляции памяти, в связи времен, старых и новых мифов.

La nostalgie peut être le ressort de l'invention", il est dans cette logique.Часто одни и те же элементы и приметы прошлого приводят к очень разным

ностальгическим нарративам. Например, советский флаг, что вполне очевидно, может стать метафорой старого режима и символом его возрождения или свержения. Флаг - шелковисто-красный, с неровной бахромой и следами перегретого утюга - может также служить якорем повседневной памяти о веселых праздниках и отгулах, которые законно присуждались знаменосцу, пришедшему на ноябрьскую демонстрацию в семь утра. Конечно, второе воспоминание не совсем невинно и аполитично, как это может показаться современным постмодернистам. Флаг является политическим символом и одновременно "рамкой повседневной памяти" - по выражению Мориса Хальбвакса 8.

(Спомнянето може да е етическа сила, но и може да се превърне в непреодолима тежест. Примерът с двама писатели е показателен. Примо Леви (Primo Levi) е писател, трайно свързан с наратива за концентрационните лагери, той прекарва в тях няколко години и непрекъснато пише и си спомня за тях, което го довежда до самоубийство. Обратно, испанецът Хорхе Семпрун не пише нито ред за лагерите, след като ги напуска, споделяйки, че ако иска да живее, трябва да забравя всекидневно. И двамата усещат избора като избор между да живея и да пиша, и изборът да живея означава и да забравям като последица.67)

Повседневные практики относятся к официальной идеологии как речь к языку в классификации Соссюра. Флаг - это дорожный знак, который направляет, но не полностью определяет повествование. Повседневная память оперирует коллективными знаками и символами, но как бы вставляет их в иной сюжет. Скучая по дому, мы часто скучаем по нашей детской повседневности, но эту грусть легко превратить в национальную идею, оставив те же элементы памяти, но изменив сюжет. Именно сюжет ностальгического повествования и является актом индивидуальной рефлексии и ответственности. Тоскование лежит в основе придуманных традиций. Социальный конструктивизм может быть возможным только на плодотворной почве мифов, на живых ранах памяти. Реально тоскование по прошлому, а не само прошлое, которое добрые доктора пытаются восстановить 9.

Sohn, Leslie Nostalgia, International Journal of Psychoanalysis 64: 203-1 1.Ностальгия и увлечение культурной памятью - отнюдь не национальная российская

болезнь, а симптом эпохи. Многие "успешные" произведения искусства конца века так или иначе связаны с темой культурной памяти, которая становится важной для поисков идентичности и самоидентификации в настоящем и играет большую роль, чем поиски нового языка.

Понятие "успеха", как и понятие "счастья", этимологически связано с современным пониманием времени - успеваниями, попаданием в точный час. Успех, как и счастье, не абсолютен и не гарантирует прекрасного будущего, однако он заставляет нас задуматься о духе времени. Также успех писателя или художника связан с точным попаданием в определенную культурную институцию, с литературным бытом в том смысле, в котором он понимался Эйхенбаумом и Тыняновым. Межкультурный успех в ином, не родном, диаспорическом пространстве - это успех культурного перевода. Его можно было бы назвать принципом набоковской бабочки, и заключается он в метаморфозе ностальгии в новую эстетику. В центре моего внимания будет искусство, которое тематизирует проблему культурного перевода-перелета и размышляет о подвохах памяти, искусство которое не пытается завуалировать свой диаспорический статус, а скорее наоборот, строит на этом свой сюжет 10.

67 T.L.Hettema. Ethics and Hermeneutics: On Forgetting . http://website.leidenuniv.nl/~hettematl/Onderzoek/Forgetting.html 21.8.2005Достъп на

50-142 5/5/2023

Бележки1 Jean Starobinsky. The idea of nostalgia // Diogenes. № 54 (1966). P. 81 -103.

Старобинский рассматривает ностальгию как историческую эмоцию. Это не значит, что до XVII века никто не тосковал по дому. Однако с появлением соответствующего понятия ностальгия стала известной болезнью, общественным, а не просто личным делом и выражением определенного менталитета. Таким образом, дискурс ностальгии не просто отражал, но и влиял на язык эмоций, их переживание и жизнетворчество. Ницшеанское понятие "генеалогии" и фукольтианское понятие "археологии знания" помогают понять конкретные и исторические аспекты ностальгии. О понятии "ностальгия" см.: Vladimir JankelОvich. L'IrrОvеrsible et la nostalgie. Paris: Flammarion, 1974; Susan Stewart. On Longing. Baltimore: Johns Hopkins U. P., 1985; David Lowenthal. The Past is a Foreign Country. Cam bridge: Cambridge U. P., 1985.

2Friedrich Nietzsche. On the Genealogy of Morals / Translated and edited by Walter Kaufmann. Vintage, 1967. P. 85.

3Roman Jakobson. Two Aspects and Two Types of Aphasic Disturbances in Language in Literature / Edited by Kr ystyna Pomorska and Stephen Rudy. Cambridge: Harvard U. P., 1987. Моя классификация, как и любая другая, условно указывает на тенденции, а не на абсолюты.

4Eric Hobsbawm and Terence Ranger, ed. The Invention of Tradition. Cambridge U. P., 1983.

5Pierre Nora. Les lieux de mОmoire: Between Memory and History // Representations. № 26 ( Spring 1989).

6 Оригинал, построенный архитектором Тоном, был сооружен на месте разрушенного Алексеевского монастыря и представлял собой умышленно неоригинальный проект-синтез чистого византийского стиля, который Тон пытался возродить вместо существующего и исторически развившегося стиля русских церквей. См.: Е. И. Кириченко. Храм Христа Спасителя в Москве. М., 1992.

7Umberto Eco. Ars Oblivionalis? Forget it // PMLA. May 1988. P. 260.8 Maurice Halbwachs. La mОmoire collective. Paris: P.U.F., 1950. P. 79.9 Ностальгия второго типа тесно связана с повседневной памятью о недавнем

прошлом, а также с игрой со временем и пространством - с двойным зрением - сейчас и тогда, здесь и там. Например, как пишет бывшая югославская писательница Дубравка, в Загребе и в Белграде песни югославской эстрады, которые составляли общий фон популярной культуры, на котором прошло детство современных югославов, практически запрещены. Вместо них по радио играют новосозданный народный фольклор, который всем приходится выучить заново. Это как раз случай подмены метонимической повседневной памяти, которая может выразиться в ностальгии второго типа, придуманной традицией, в основе которой ностальгия первого типа.

10 В данном случае я имею в виду не коммерческий или массовый успех, а успех в так называемой высокой культуре.

1.46. Светлана Бойм. Стилът PR1.46.1. Изкуството на забравата (Ars oblivionalis)

През средните векове едновременно с изкуството на паметта е съществувало и особено изкуство на забравата, ars oblivionalis. Според Умберто Еко то се е осъществявало не чрез пасивно изличаване на обекта от паметта, а чрез изграждане на “измамни синоними” и активни псевдоспомени*. Характерно за ars oblivionalis е, че създава преобръщания и двойници и предизвиква активно забравяне на самия акт на забравата. С други думи, в болест се превръща не амнезията, а паметта. В обществото се появява нещо като масова епидемия от болестта на Алцхаймер, когато възрастниятчовек с удоволствие си спомня детството, но забравя близкото минало и не се ориентира в настоящето.

Започнах да пиша този текст през септември 2002 година на път от Москва за Ню Йорк. Опитвам се да проявя няколко ментални снимки, направени сред московския септемврийски смог, да съхраня очертанията на събития и впечатления. Не е лесно. Както е известно, краят на лятото и началото на есента са юбилейно време. Безкрайните празнувания и бележити дати спомагат особено за изкуството на забравата. Във вестникарските репортажи държавни преврати и нежни

51-142 5/5/2023

революции, взривове и затопляния, терористични актове, урагани и прочие политически и природни катастрофи се наслояват една върху друга, превръщайки всичко в неразчленима “мешавина”. При това напоследък руските и американските политически привидности и разговори за войната се съчетават особено сполучливо и тънат във взаимоизгоден огледален свят. Доминира “стилът PR”, който изглежда вече не политическо, а атмосферно налягане, мода на сивкавия смог.

Ars oblivionalis е своеобразна алхимия на властта, която застила миналото и съвремието с дима на невидими пожари и химически реакции, като ги преобразява за своите потребности. Получава се сюрреалистична суперимпровизация в стила на Ман Рей и тук за мен е отредена тъжната участ на черно-бяло момиче, което плаче със стъклени сълзи и не се научава да забравя.

Кацнала вече на нюйоркска земя, чета статия от Сюзън Зонтаг във в. “New York Times”, публикувана в навечерието на 11 септември. Преди година обвиниха Зонтаг в липса на патриотизъм, но тя не отстъпи от позицията си, както преди защитава своята малка родина на интелектуалец-гражданин (public intellectual). Зонтаг пише колко е опасно да се увличаме по метафори, особено когато става дума за война. При това метафорите са опасни, когато престанат да бъдат метафори и неусетно за невъоръженото око започнат да се превръщат в живот (а хората все още се надяват, че те са си просто метафори). Според Зонтаг септември ще бъде месец на паметни дати, но не месец за осмисляне и анализ на случилото се. Тъй че е нужно да се противопоставим на модата и да се заемем с осмисляне. Или най-малкото да се вгледаме как е направен стилът PR така навремето руските формалисти са разчепквали как са били направени Гоголевият шинел и речите на Ленин.

Докато изучавах историята на носталгията, се натъкнах на много забавни и полезни факти. Например през ХVIII век швейцарските доктори я лекуват с опиум, пиявици, очистителни, но измислят и допълнително средство да връщат пациента в родината му, по която толкова страдал (често пъти епидемия от носталгия заливала наемните войници, които се сражавали далеч от дома си). Оказало се, че връщането вкъщи не винаги подобрява състоянието, а понякога направо убива болния. Нещо повече, след два века се изяснило, че и диагнозата в отделни случаи е поставяна погрешно. Оплакващите се от носталгия всъщност страдали от туберкулоза. Тъй че понякога не трябва да се бърза с лечението, преди да сме постави правилна диагноза.

В Москва ми разказаха една тъжна история, която не мога да забравя. След загуба на руския национален отбор от Япония били набити неколцина китайци, корейци и японци, включително и музиканти, дошли на конкурс в чест на Чайковски. Някакъв китаец ходел из Москва с табела: “Аз съм китаец, подкрепям руснаците.” Не знам дали надписът го е спасил. Както е известно от стария съветски виц, обикновено бият не според паспорта. За мен мъдрият китаец е събирателен образ. Струва ми се, че в близкото и не особено светло бъдеще критично мислещият интелектуалец ще се спасява по подобен начин от “деидеологизираните” маси, развяващи червено-бяло-сини знамена с гигантски размери, знамена от нашия общ “амеруски” огледален свят. Май по-добре е открито да подкрепяш своите. Няма да се задълбочавам как е създаден образът на горкия китаец. Водило го е добре познатото на всички ни чувство на страх. То се върна. Само не е ясно кое е по-страшно безпорядъкът или редът. Ще завърша с два цитата, писани в годината, когато умира Дзержински и се надига първата вълна от постреволюционна носталгия. Действието на “Египетска марка” от Манделщам завършва на Лубянка, закъдето заминава с “шинела” си героят-отцепник, поручик Кржановски. “Страхът ме хваща за копчето и ме води казва той. Аз обичам, аз уважавам страха.” За същото говори и Шкловски, само че перефразира Маркс: “Битието определя съзнанието, но съвестта си остава безпризорна.”

Москва Кембридж (Масачузетс) Септември 2002 г. “Неприкосновенный запас”, № 6/2002

1.47. Робърт Саути. Прогрес и преживяване Робърт Саути предусеща целия спектър от отговорности, който поражда

индустриализацията: „незабавен и цялостен резултат от индустриализацията е, че тя поражда физически и морални злини, пропорционални на благосъстоянието, което твори.”68

В средата на 19. век видимите резултати от технологиите и индустриализацията правят съвременника свидетел от първ на ръка на всяка промяна и нововъдение. Но първите носталгии не са родени под знака на модерното производство, нито са предимно свързани с модерното икономическо развитие.

progress exacerbated nostalgia (Светлана Бойм, 2001)

1.48. Цената на прогреса. Носталгията и стрес

68 , . (Southey, R.), Саути Робърт Southey, T., Sir Thomas More: Or Colloquies On The Progress And Prospects Of Civilization (London, 1829). : Цитирано по Hartwell, R. M., The Industrial Revolution And Economic Growth (London, 1971). p. 90.

52-142 5/5/2023

В 1898 година английският естествоидпитател А.Р.Уолъс публикува книгата си „Прекрасното столетие: успехи и провали” (The Wonderful Century: Its Successes and Failures), където посочва, че през 19 век технологиите се развиват дотолкова, че иновациите за цялото столетие превишават броя на откритията, направени в цялото историческо развитие на човечеството до началото на 19 век, като в същото време тези замайващи темпове са били в състояние да предизвикат повече вреди, отколкото ползи

Диспаритетът между техническите постижения и деховните катастрофи дава огромна и безпрецедентна сила в ръцете на политически лидери, които не са обременени от никакви добродетели.

Според Русо цивилизацията е победа над природата, но цената на тази победа е висока и горчива. С разцвета на знанието и науките човекът отваря всеповече кутията на Пандора, откъдето изпълзяват и заливат света чудовищата на разума. Науката е опасно оръжие и то произвежда злини, затова човекът трябва да се чувства заплашен, а не възхитен от наките и техните постижения. „Всемогъщи Боже, моли се Жан Жак Русо, Ти, който владееш душите ни, избави ни от науките и пагубния опит на нашите бащи и ни възвърни неведението, невинността и бедността – единствените блага, които могат да ни направят щастливи.69

Сблъсъкът на Просвещението със собствените му плодове дава един от горчивите плодове на модерната цивилизация – носталгията, която е в състояние да поддържа една специфична утопическа нагласа с обратна темпорална проекция, а в същото време и да е своеобразен мит на бъдещето, носталгичен мит, който въобразява определен тип предстоящо време. Носталгията е обърната към мястото, но и към времето или времената, които липсват – миналите и бъдещи времена. Утопическият обект на носталгията е хронотоп на времепространство, което е изчезнало или не се е случило все още. Най-често носталгията строи цялостни идеализации от парчета отминалости, които организира и съхранява в ново единно и непротиворечиво цяло като своего рода емоционален образ на отминалото време.

Психологи относят феномен ностальгии к области переживаний. Ностальгия даже более, чем другие состояния, воспроизводит смысл этого понятия - переживание, т.е. проживание вновь, во второй раз состояний из непосредственного личного опыта прошлого. Переживание, в отличие от чувства, не подразумевает пассивности субъекта. Напротив, оно представляет сложную внутреннюю работу, которая включает в себя и воспоминания, и интеллектуальные усилия, и творческую фантазию. Исследуя проблему ностальгии, А.Фенько показывает, что основанием ностальгического переживания выступает разрыв первич-ных уз (с отчим домом, с детством вообще, с Родиной), который нарушает непрерывность внутреннего существования. Исследователь рассматривает эти основания через основной архетип ностальгии - архетип Блудного сына.70 Окончательность разрыва и осознание невозможности возвращения означает взросление. Здесь подчеркивается одно из важнейших качеств ностальгии: в ностальгии осознается необратимость времени, и сама она - привилегия взрослого человека.71

69 - .Жан Жак Руссо   , Способствовало ли возрождение наук и искусств улучшению нравов в его . 3 ., ., , . , 1961,Избранные сочинения В тт М ГОСИЗДАТ Худ литература   . 47, 52, 62.с

70 . . // . 1993. №6, .48.Фенько А Ностальгия Человек с71 , . : . , « », 5,Шабурова Ольга Ностальгия через прошлое к будущему Електронно издание Социэмы

http://www2.usu.ru/philosophy/soc_phil/rus/texts/sociemy/5/shaburova.html 6.7.2005.Достъп на

53-142 5/5/2023

Так, М.Хайдеггер, рассуждая об идеях Новалиса, говорит: «Философия есть, собственно, ностальгия, тяга повсюду быть дома».72 Подобные высказывания есть и у М. Мамардашвили. Этот сюжет вообще может быть отдельной темой – «философия как ностальгия».

Според Шабурова носталгичният мит извършва трансформацията, позволяваща на човека в съвремието да възстановява изгубените светове на миналото в резултата на високите скорости на съвременното развитие. С помощна на многобройните си механизми и процедури паметта наваксва елементи от «разбираем свят», които изясняват и подреждат картината на онова, което се случва пред очите ни. Носталгичният мит може да е симптом на остаряване, но също така и на оздравяваване. Хармонизацията на миналото е необходима за съзнанието на тъй като то е доминирано от идеята за цялост.73 Идеята за цялост поддържа в напрегнатост всички елементи от миналото и сегашното и се стреми да ги организира в единна и непротиворечива каритан. Хармонизацията на миналото не обслужва историята, а съвременатат ориентация на човека (човекът придобива социална мъдрост – знае кой е, откъде идва и накъде отива). Без тази хармонизация неговият сегашен живот се превръща в кошмар: губи своята цялостност, става хаотичен, непредвидим и неочакван в най-лошия смисъл, този сегашен свят става заплаха заради неизвестността си. Човекът в този свят е човек в неведение. 74

Този тип интерпретация на носталгията обозначава трансформация на страха в разбиране, на неизвестността – в познастос. Според Шабурова носталгическите преживявания не са част от процеса на реставрация или реванш, чрез който миналото си отмъщава на днешното, а обратното – носталгическите преживявания примиряват двете темпорални полета и изграждат мостове между тях без да преобръщат посоката на развитието. Носталгията е знак на необратимо развитие, тъй като примирява и хармонизира миналото в стъпаловидното му вграждане в сегашното, вплита го и го конструира устойчиво във вектора на лазвитието напред. Според тоци тип дефиниране носталгията е власт на миналото чрез нартива на настоящето. Вмъквайки миналото в непрекъснатия сюжет на прогресивното развитие, това минало се лишава от алтерантивност, то става интегрална част от нещо, което предстои. 75

Носталгията не е нещо, което може да се възприеме, концентрирано в един обект. Носталгията е рефлексия, която се поражда от прегивяването на едно събитие в неговата разнородна темпорална положеност, чувство, което два различни времеви момента, се събират в едно усещане, което е активно за индивида. Самият индивид се отнася към носталгичното в режима на неговата активна атрибуция (присвояване и припознаване).76

Хармонизацията коренно се отличава от идеализацията. В механизмите на идеализацията не стои изискването за непротиворечивост и свързаност, причинно-следствена, на миналото и бъдещето. Идеализацията се основава върху способността на съзнанието да откъсва и отделя темпорални части, да ги завършва и изчерпва в себе си, а не в отношение и връзки с останалите времена и епохи.

В този план идеализациращата носталгия е своего рода «прикриваща аура», «покривало», чрез която миналото е представено в сегашното, или по-скоро сегашното е представено чрез миналото (Голдман, 1996:110). 77

1.49. ХоркхаймерНосталгията по „съвършено Другото” (или „Съвършеното друго”) при Хоркхаймер е израз на

разочарованието от революционните и марксистки идеи, вълнуващи го в младостта. Хората са смъртни, но

72 , . . // . Хайдеггер М Основные понятия метафизики Вопросыфилософии 1989. №9. с.6.73 George Steiner, Nostalgia for the Absolute, Massey Lectures, 14th series (Toronto: CBC, 1974), 50. Robert Rubens,

"The Backward Glance--A Contemporary Taste for Nostalgia," Contemporary Review (September 1981): 149.74 Шабурова, Ольга. : . , « », 5,Ностальгия через прошлое к будущему Електронно издание Социэмы

http://www2.usu.ru/philosophy/soc_phil/rus/texts/sociemy/5/shaburova.html 6.7.2005.Достъп на75 : -В анализа на Шабурова обаче се забелязва едно силно противоречие според нея най ярък

60- , пример за носталгия в руското общество са те години когато руснаците вече не живееха с , ». - миналото но още и не мислеха за бъдещето Такава ситуация по скоро посочва липсата на

, . характерното цялостно обвързване което хармонизира различните времеви пластове Примерът на Шабурова отрицава хармонизацията ив цялостност и навежда на мисълта за безпаметност

. спрямо миналото и временно безгрижие спрямо идното В този случай носталгията е част от , нетрайните илюзии и заблуди които обществата преживяват в режима на нецялостно

. конструиране на света76 Linda Hutcheon. Irony, Nostalgia, and the Postmodern.

http://www.library.utoronto.ca/utel/criticism/hutchinp.html Достъп на 03.1.2005 г.77 "Nostalgia is constructed and experienced as a covering aura defined as standing for a time when the world

moved slowly enough to be understandable and anxiety-free. […] The past is represented in the present, or rather, the present is represented as the past." (Goldman 1996:110). Цитирано по: N.a. Work relations and nostalgia http://www.lclark.edu/~soan370/WORK.HTML 3.5.2004Достъп . Оригиналната книга е: Robert Goldman & Stephen Papson, Sign Wars: The Cluttered Landscape of Advertising. New York: 1996, Guilford.

54-142 5/5/2023

това не поражда Бог. Бог, обвързан със смъртта на всяко живо същество, не е упование за безсмъртие, а идея на теологията за неперкъснатост на живота. Теологията не е наука за бога или божествеността, а признание, че светът е феномен. Няма асолютна истина, а само последна реалност, теологията е надежда, че въпреки характерната за света несправедливост, несправедливостта не може да се утвърди в качеството на последна дума.78

Теологията по мнението на Хоркхаймер става изражение на носталгическата вяра в това, че „убиецът няма да тържествува над невинната жертва”. Носталгията по съвършено изтребената справедливост не бива да се реализира в историята. Даже общество, което по някакви причини се смята за по-добро и е скъсало със социалния хаос не е в състояние да компенсира несправедливостта на миналото и да мъзстанови природните богатства. Носталгията може да активизира действието н акритика срещу задшаващата атмосфера на технологичното и и постиндустриалното общество, може да поддържа критичски равнища на мислене и действия в полза на корекция и ликвидация на самоубийствени обеществени и политически процеси.

Философия на носталгията (на руски)1.50. Sehn и Sehnsucht

Das Sehnen, “тоска”, что упоминается в первом четверостишии – один из основных эстетических принципов философии немецкого романтизма, та самая Ностальгия (Sehnsucht) Новалиса по утерянному миру горнему, что бледным светом – “полным чудес и утешений” ( wundersam und trostungsvoll ) - отражается на этой земле. Через Тоску, меланхолию “любовных слез” (Liebestranen) и происходит Становление-Возникновение (Werden) , снова пропитанное двойственностью и единением противоположностей, “вечно пылающих и всегда сгоревших”, отраженных в Пространстве-Времени.

Второй стих : см. у Ангела Силезского:Zeit ist wie EwigkeitUnd Ewigkeit ist Zeit,So du nur selber nichtMachst einen Unterscheid.

У многих европейских народов в этом месяце празднуется день повелителя огня, что едет по небу на огненной колеснице (Солнце) , устраиваются обряды плодородия. У западных и восточных славян к конце месяца наступает к тому же праздник Паликопы, стража праздничных дней и священных обрядов.

Перевод:

,Полна тревожных слез любви .Когда приходит Становленье ,Полна чудес и утешений

.Тоска пылает в Сотвореньи 

,Пребудет вечно Становленье “ ” .Себя Всесущим называя

“ ”, “ ” –Зовется Временем Пространством , .Пылает вечно не сгорая

1.51. Хайдегер, метафизика на носталгията"Философия - это раскрытие бытия вещей в их волной обнаженности и прозрачности речи, слово о

бытии: онтология. В отличие от мистицизма философия хочет быть произнесенной тайной". Согласно Хайдеггеру, философия часто выдает себя за то, чем она не является, - за науку или

мировоззренческую проповедь. На самом деле, считает он, философия (метафизика) - это ностальгия (Новалис), это тяга повсюду быть ома. Повсюду быть дома - значит иметь отношение к миру в целом, к бытию. Стремление повсюду быть дома - это и есть метафизика, это потребность не слепая, не растерянная, но пробуждающаяся в нас и побуждающая нас к вопросам: что такое человек, мир и т.д. Но мало плестись в хвосте таких вопросов, нужны еще и понятия, способные пробить нам путь к пониманию. Метафизические понятия для внутренне равнодушной и необязывающей остроты научного ума вечно остаются закрытыми. Метафизические понятия - совсем не то, что можно было бы выучить, повторять за учителем и применять на практике. Мы никогда, по Хайдеггеру, не поймем их, если заранее не захвачены тем, что ни призваны понять. Этой захваченности, ее пробуждению и насаждению служит главное усилие философствования. Но всякая захваченность исходит из Настроения. "Поскольку понимание и философствование не рядовое занятие в

78 . : Shaw Brian J. (1985): Вж също Reason, Nostalgia, and Eschatology in the Critical Theory of Max Horkheimer The Journal of Politics, Vol. 47, No. 1 (Feb., 1985), pp. 160-181.

55-142 5/5/2023

после других, но совершается в основании человеческого бытия, то настроения, " которых вырастают философская захваченность и хватка философских почтой с необходимостью и всегда суть основные настроения нашего бытия, такие, которые постоянно и сущностно пронизывают своей мелодией человека, я он совсем не обязательно должен всегда и распознавать их как таковые. Философия осуществляется всегда в некоем фундаментальном настроении". Ностальгия, стремление всегда и повсюду быть дома, то есть экзистировать, существовать в совокупном целом сущего есть фундаментальное настроение философствования.

1.52. Хусерл, носталгията като начин на мисленеНостальгия по Единому, стремление к Абсолюту выражают сущность человеческой драмы. Но из

фактического присутствия этой ностальгии еще не следует, что жажда будет утолена. Стоит нам перебраться через пропасть, отделяющую желание от цели и утверждать вместе с Парменидом реальность Единого (каким бы оно ни было), как мы впадаем в нелепые противоречия. Разум утверждает всеединство, но этим утверждением доказывает существование различия и многообразия, которые пытался преодолеть. Так возникает второй порочный круг. Его вполне достаточно для того, чтобы погасить наши надежды.

Дойдя до своих пределов, ум должен вынести приговор и выбрать последствия. Таковыми могут быть самоубийство и возражение. Но я предлагаю перевернуть порядок исследования и начать со злоключений интеллекта, чтобы затем вернуться к повседневным действиям. Для этого нам нет нужды покидать пустыню, в которой рождается данный опыт. Мы должны знать, к чему он ведет. Человек сталкивается с иррациональностью мира. Он чувствует, что желает счастья и разумности. Абсурд рождается в этом столкновении между призванием человека и неразумным молчанием мира. Это мы должны все время удерживать в памяти, не упускать из виду, поскольку с этим связаны важные для жизни выводы. Иррациональность, человеческая ностальгия и порожденный их встречей абсурд - вот три персонажа драмы, которую необходимо проследить от начала до конца со всей логикой, на какую способна экзистенция.

Дистанция между абстрактным богом Гуссерля и богом-громовержцем Кьеркегора не столь уж велика. И разум, и иррациональное ведут к той же проповеди. Не так уж важно, какой путь избран: было бы желание дойти до цели, это главное. Абстрактная философия и религиозная философия равным образом исходят из состояния смятения и живут одной и той же тревогой. Но суть дела в объяснении: ностальгия здесь сильнее науки. Знаменательно, что мышление современной эпохи пронизано одновременно и философией, отказывающей миру в значимости, и философией, исполненной самых душераздирающих выводов. Мышление непрестанно колеблется между предельной рационализацией реального, которая разбивает реальность на рационализированные фрагменты, и предельной иррационализацией, которая ведет к ее обожествлению. Но это лишь видимость раскола. Для примирения достаточно скачка. Понятие "разум" ошибочно наделяли единственным смыслом. В действительности, несмотря на все притязания на строгость. оно не менее изменчиво, чем все остальные понятия. Разум то предстает во вполне человеческом облике, то умело оборачивается божественным ликом. Со времен Плотина , приучившего разум к духу вечности, разум научился отворачиваться даже от самого дорогого из своих принципов - непротиворечия, чтобы включить в себя самый чуждый ему, совершенно магический принцип партиципации (6). Разум является инструментом мышления, а не самим мышлением. Мышление человека - это прежде всего его ностальгия.

1.53. Фукуяма – история и носталгияФр. Фукуяма: "Конец истории печален. Борьба за признание, готовность рисковать жизнью ради чисто

абстрактной цели, идеологическая борьба, требующая отваги, воображения, идеализма, - вместо этого - экономический расчет, бесконечные технические проблемы, забота об экологии и удовлетворение изощренных запросов потребителя. В постисторический период нет ни искусства, ни философии (очевидно, что сюда надо добавить отсутствие морали и религии, если во всем расчет, отсутствие культуры. - В.К.); есть лишь тщательно оберегаемый музей истории. Я ощущаю в самом себе и замечаю в окружающих ностальгию по тому времени, когда история существовала. Какое-то время эта ностальгия все еще будет питать соперничество и конфликт. Признавая неизбежность постисторического мира, я испытываю самые противоречивые чувства к цивилизации, созданной в Европе после 1945 г., с ее североатлантической и азиатской ветвями. Быть может, именно эта перспектива многовековой скуки вынудит историю взять еще един, новый старт"[7].

Фр. Фукуяма тоже не боится признаться в своем противоречивом отношении к открытому обществу или в его терминологии - концу истории. Но говорит об этом мягко, в пастельных тонах, как о многовековой скуке. На самом деле эта скука есть выражение безжизненности общества, состоящего из роботообразных существ, из и сквозь которые прорастают системы искусственного интеллекта. Это будет не общество, а некое новое социотехническое образование - Технос, а человек в нем - опосредующий элемент, "фактор". Страшная проблема: предполагают идеальное общество, а оно исчезает как таковое. В свете подобной перспективы автор уповает на то, что все с таким энтузиазмом, особенно касательно поражения социализма и распада Советского Союза, им описываемое - рухнет и история продолжится.

56-142 5/5/2023

1.54. Универсум и носталгияЗдесь можно обнаружить следующую структуру: мир трансцендентный присутствует как во

"временном" (горизонтальном), так и в пространственном (вертикальном) срезах. Постоянное переживание человеком потери фундаментального Единства (фундаментальная ностальгия) оформляется в мифологию "золотого века" ("потерянного рая"), общую практически всем мифологическим системам. "Блаженное" время мира всегда позади человека, т.е. пребывание в лоне Бессознательного Универсума, где не было противоположностей и не было "времени", то есть не было речи, утрачено[10].79

1.55. Фундаментална носталгияТаким образом уже первичный языковый акт ввергает человека в ситуацию лингвистической

катастрофы, необратимо разрывает в человеке непосредственность - чего? Мира? Да, в определенном смысле мира, но мира понятого как абсолютная досознательная тотальность и "безусловное тождество". Это не внешний и не внутренний мир, но мир как логически и экзистенциально предельное понятие, в котором не мыслится и не мыслимо разделение на внутреннее и внешнее, в котором трансцендентное и имманентное человеку как бы полностью тождественны. Этот логически "тотальный" универсум некоторым образом связан с присутствием в человеке опыта "досознательной", доязыковой телесности, и связан также с упомянутой выше логикой смерти. Назовем эту логически необходимую в наших рассуждениях тотальность Фундаментальным Бессознательным. Это соприсутствие и взаимодействие в человеке фундаментального сознания и Фундаментального бессознательного делает позицию человека радикально парадоксальной и конфликтной. Это именно та самая струкутра экзистенциального абсурда от Тертуллиана до Камю. Структуру этого конфликта обозначим как фундаментальный диссонанс.

Автореферентные речевые акты необратимы, т.е. обладают историчностью . Кроме того, необратимость человеческой ситуации , как уже было отмечено, связана с тем, что человек не может вернуться в до-языковое состояние, состояние лепета. Не может, но наше предположение заключается в том, что все же стремится, ведь человек, все его существо, несмотря на кажущийся комфорт, предоставляемый языком в человеческой деятельности и общении, все же "помнит" о "райской непосредственности" и внепроблемности до-языкового бессознательного бытия. Этот момент стремления "назад" назовем фундаментальной ностальгией.

Фундаментальная ностальгия является неизбежной человеческой реакцией на открытость, необратимость языкового акта, и также неизбежно приводит к попыткам обратить рефлексивные акты, полностью, или хотя бы частично их компенсировать. Этой работой по гармонизации фундаментального диссонанса занимается Культура и Социум, внося структуру закрытости в открытость и историчность фундаментального сознания.

1.56. М.Аркадьев. Лингвистичната катастрофа – фундаментално безсъзнателно и фундаментална носталгия

Где опасность, там и спасение.Фридрих Гельдерлин

1.56.1.Фундаментальное Бессознательное

Таким образом, уже первичный языковой акт ввергает человека в ситуацию лингвистической катастрофы, необратимо разрывает в человеке непосредственность - чего? Мира? Да, в определенном смысле мира, но мира, понятого как абсолютная до-сознательная тотальность и "безусловное тождество". Это не внешний и не внутренний мир, но мир как логически и экзистенциально предельное понятие, в котором не мыслится и немыслимо разделение на внутреннее и внешнее, в котором трансцендентное и имманентное человеку как бы полностью тождественны. Этот логически "тотальный" универсум некоторым образом связан с присутствием в человеке опыта "до-сознательной", до-языковой телесности, и связан также с упомянутой выше логикой смерти. Назовем эту логически необходимую в наших

79 Ветхом завете миф переструктурируется, перестает быть строго циклическим образованием, леви-строссовской "машиной для уничтожения времени", и становится историческим по существу. Разворачивается линейная временная перспектива. Но это происходит в результате инверсии в структуре времени (здесь я полемизирую с М Бахтиным, который считал миф о потерянном рае производным от мифа о светлом будущем). "Золотой век" ("потерянный рай") оказывается не только в некоем абсолютном прошлом, но становится фактом абсолютного будущего. История обретает экзистенциально значимую цель. Фундаментальная ностальгия обретает форму фундаментальной надежды. Следовательно, цикличность преодолевается не вполне.- Гузенкова Т.С.Ностальгия по ненаписанной истории // Свободная мысль. 1997. № 3

57-142 5/5/2023

рассуждениях тотальность Фундаментальным Бессознательным. Соприсутствие и взаимодействие в человеке фундаментального сознания и Фундаментального бессознательного делает позицию человека радикально парадоксальной и конфликтной (это именно та самая структура экзистенциального абсурда от Тертуллиана до Камю). Структуру этого конфликта обозначим как фундаментальный диссонанс.

1.56.2.Фундаментальная Ностальгия

Автореферентные речевые акты необратимы, т.е. обладают историчностью. Кроме того, необратимость человеческой ситуации, как уже было отмечено, связана с тем, что человек не может вернуться в до-языковое состояние, состояние лепета. Не может, но наше предположение заключается в том, что все же стремится, ведь человек, все его существо, несмотря на кажущийся комфорт, предоставляемый языком в человеческой деятельности и общении, все же "помнит" о "райской непосредственности" и беспроблемности до-языкового бессознательного бытия. Этот момент стремления "назад" назовем фундаментальной ностальгией.

Фундаментальная ностальгия является неизбежной человеческой реакцией на открытость, необратимость языкового акта, и также неизбежно приводит к попыткам обратить рефлексивные акты, полностью или хотя бы частично их компенсировать. Этой работой по гармонизации фундаментального диссонанса занимается Культура и Социум, внося структуру закрытости в открытость и историчность фундаментального сознания.

Для этого используется наркотический инструментарий. Он обладает двояким характером: "вербальным" - Миф, и "экстра- или метавербальным" - экстатические и собственно наркотические практики, которые можно объединить под общим понятием Ритуал ("современные", так сказать, вырожденные формы использования наркотиков все же сохраняют генетическую связь с ритуальной наркоманией). Как Миф, так и Ритуал относятся семиотикой к так называемым "вторичным моделирующим системам".

Аркадьев М.А. (2007): Лингвистическая катастрофа. // Електронен адрес, достъп на 28.5.2008 http://www.philosophy.ru/library/diskurs/arkadev.html

1.57. Елиаде. Мит и носталгияТо же стремление приблизиться к богам обнаруживается и при анализе значений религиозных

праздников. Восстановить священное Время начала означает стать «современником богов», т.е. жить в их присутствии, даже если это присутствие и таинственно, в том смысле, что оно не всегда видимо. Направленность, обнаруживаемая в опыте познания священных Пространства и Времени, показывает стремление к восстановлению первичной ситуации, т.е. той, когда присутствовали боги и мифические Предки, когда они занимались сотворением Мира или его устройством, либо когда они открывали человеку основы цивилизации. Эта «первичная ситуация» - не исторического порядка, она не может быть хронологически вычислена; речь идет о неком мифическом прошлом, о Времени «начала», о том, что про -изошло «в начале», in principio.

А «в начале» происходило так: божественные или полубожественные существа разворачивали на Земле свою деятельность. Таким образом, ностальгия по «началу» есть ностальгия религиозная. Человек желает обнаружить активное присутствие богов, он стремится также жить в свежем, чистом и «сильном» Мире, в таком, каким он вышел из рук Создателя. Именно эта ностальгия по совершенству начал и объясняет в значительной мере периодический возврат in illo tempore. В терминах христианства можно было бы это выразить следующим образом: речь идет о «ностальгии по Раю», хотя на уровне примитивных культур религиозный и идеологический контекст был весьма отличен от иудео-христианства. Но периодически воссоздаваемое мифическое Время - это Время, освященное божественным присутствием, и можно сказать, что желание жить в присутствии божества, в совершенном мире (ведь он едва успел зародиться) Ответствует ностальгии по Раю.

Как мы отмечали выше, стремление религиозного человека время от времени возвращаться назад, его усилия восстановить мифическую ситуацию, ту, что была в начале, могут показаться современному человеку невыносимыми и унизительными. Подобная ностальгия неизбежно ведет к постоянному повторению ограниченного числа жестов и поступков. Можно даже сказать, что в некотором смысле религиозный человек, особенно в «примитивных» обществах, полностью парализован мифом о вечном возврате.

58-142 5/5/2023

Современная психология постаралась бы обнаружить в этом поведении страх перед новым, отказ принимать ответственность за подлинное и историческое существование, тоску по «райской» жизни, которая является таковой в силу своего эмбрионального состояния, когда еще не произошло достаточного отрыва от Природы.

У нас нет оснований для того, чтобы трактовать периодическое возвращение в священное Время начала как отказ от реального мира, бегство в мир мечты, в мир воображений. Напротив, в этом еще раз отчетливо проявляется онтологическая одержимость - главная отличительная черта человека первобытных и древних обществ. Ведь, в конечном итоге, желание восстановить Время начала - это желание пережить время, когда боги присутствовали на земле, обрести сильный, свежий и чистый Мир, такой, каким он был in illo tempore. Это жажда священного и одновременно ностальгия по Бытию. В экзистенциальном плане этот опыт порождает уверенность в возможности периодически вновь начинать жизнь с максимумом «шансов». В самом деле, это не только оптимистическое видение существования, но и полное соединение с Бытием. Всем своим поведением религиозный человек провозглашает, что верит лишь в Бытие и что его участие в Бытии гарантировано ему первичным откровением, хранителем которого он является. А вся совокупность первичных откоовений представлена в его мифах.80

Для нерелигиозного человека рождение, брак, смерть представляют собой всего лишь события, затрагивающие жизнь конкретного индивида и его семьи; реже, если речь идет о политических или государственных деятелях,'они становятся фактами, имеющими общественную значимость. С точки зрения нерелигиозного восприятия бытия, все эти «переходы» утратили ритуальный характер; они не означают более ничего кроме конкретного акта рождения, смерти, официально признанного брачного союза. Добавим, однако, что воинствующий атеистический опыт всей жизни встречается в чистом виде довольно редко даже в наиболее обмирщенных обществах. Возможно, что такой абсолютно нерелигиозный опыт получит большее распространение в более или менее отдаленном будущем; но сегодня он еще встречается нечасто. В светском обществе мы прежде всего сталкиваемся с полным лишением священности актов смерти, бракосочетания, рождения, но, как мы вскоре покажем, там сохраняются смутные воспоминания и ностальгия о низвергнутом религиозном поведении.81

1.58. Културноисторически траектории (носталгия)В отличие от античной аполлоновской души, европейская “фаустовская” душа, родившись на

бескрайних просторах Северной Европы, отождествляет себя с чистым, безграничным пространством. Ее мотив — устремленность вдаль, в бесконечность. Эта душа способна “отмыслить”, исключить из картины мира все телесно-осязаемое и видимое: краски, линии, звуки. Но она не может исключить первичных интуиций пространства и времени. Образ Божества сливается у европейских философов-пантеистов с образом Природы. Бог европейцев — невидим, вечен, бесконечен, всесилен. Бог есть идея, а не чувственный образ. Отсюда, по Шпенглеру, жесткость, догматизм нравственно-религиозных кодексов европейцев, их религиозная нетерпимость. У греков, в отличие от европейцев, не было религиозного фанатизма. Их система верований была либеральной, размытой. Важно было соблюдать религиозные обряды, вести себя благочестиво, вовремя приносить жертвы. Словесно сформулированное “кредо веры” никого не интересовало.

Если античная этика изображает отдельного человека как тело, атом среди атомов, то западная — имеет в виду личность как общественное и историческое лицо, как действующий центр социума. Для

174европейского умонастроения характерно движение к социализму. Ведь в основе социализма лежит

забота “о дальнем” и будущем, а не о ближнем и настоящем. Европеец больше живет не “теперь и здесь”, как аполлоновский грек, а в прошлом и будущем. Отсюда — глубокий и всепронизывающий историзм европейской культуры, которому мы обязаны археологией, астрономией, историей, собирательством старины, мемуарами и исповедями. Ностальгия о прошлом и мечта о прекрасном будущем — характерные черты европейского искусства. Налет старины облагораживает предмет в глазах европейца. Выход из мгновенности жизни, внимание к ходу времени символизируется широким распространением часов. Время приносит деньги. Его можно менять, продавать, покупать, терять, использовать. Подобной психологии времени не встретишь у греческих героев.

80 Eliade, Mircea. (1954) Cosmos and History:The Myth of the Eternal Return, trans. W. Trask, Princeton, NJ: Princeton University Press. (Probably Eliade's most crucial and approachable short work. Contains his analysis of time as heterogenous for the religious and homogenous for the non-religious and his conception of the 'terror of history' and the ability to 'reactualize' religious time.)

81 Eliade, Mircea. (1959). The Sacred and the Profane: The Nature of Religion, trans. W. Trask, London: Harcourt Brace Jovanovich. (Picking up where Rudolf Otto's The Idea of the Holy (Das Heilige) left off, the sacred is explicated through its relation to its binary counterpart, the profane. The complex dialectic of the sacred and the profane is outlined.) Вж. също: Olson, C. (1992) The Theology and Philosophy of Eliade, New York: St. Martin's Press, 1992. (A general and readable consideration of Eliade's thought.)

59-142 5/5/2023

Философия культуры. Становление и развитие. / Оформление обложки. Олексенко, С. Шапиро. — СПб.: Издательство “Лань”, 1998. — 448 с.

ISBN 5-8114 -0010 -1

Под редакцией М. С. Кагана, Ю. В. Перова, В. В. Прозерского, Э. П. ЮровскойАвтор введения — М. С. Каган.Авторы первого раздела: К. А. Сергеев, Р. В. Светлов (гл. 1); Ю. В. Перов (гл. 2).Авторы второго раздела: В. В. Прозерский (преамбула, гл. 5); Т. А. Акиндинова (гл. 3, п. 1,3,4), Ю. М. Шор (гл. 3, п. 2); Э. П. Юровская (гл. 4); Э. В. Соколов (гл. 5); А. Ф. Замалеев, Е. А. Овчинникова (гл. 6).

Авторы третьего раздела: В. В. Прозерский (преамбула, гл. 11); Т. А. Акиндинова (гл.7,п. 1,3, гл. 12,п.З);Э. В. Соколов (гл. 7, п. 1,2, гл. 11,гл. 12, п. 1);Е. М. Ананьева (гл. 7, п. 4); В. А. Петрицкий (гл. 7, п. 5); Э. П. Юровская (гл. 8); А. Г. Погоняйло (гл. 9); Ю. Н. Солонин, С. И. Дудник (гл. 10); В. А. Медведев, С. М. Черкасов (гл. 12, п. 1); Н. В. Звонкова (гл. 12, п. 2); Н. А. Андрющенко (гл. 12, п. 3); Т. А. Апинян (гл. 12, п. 4); В. М. Дианова (гл. 12, п. 5); А. М. Сергеев, Е. Н. Устюгова (гл. 13, п. 1); В. Г. Иванов (гл. 13, п. 2); А. С. Кармин (гл. 13, п. 3). ©Издательство “Лань”, 1998 ©Авторский коллектив, 1998 © Издательство “Лань”,

Представьте себе: у вас некоторое отрешенное ясное сознание, ностальгия по какому - то потерянному раю, которого никогда не было, и отрешенность от всякого вашего окружения, от места рождения, от людей, вещей, от всяких обстоятельств вашей жизни. Конечно, такого человека очень часто охватывает страх, поскольку он заглядывает в бездну, так как он чувствует, что он принадлежит другой родине, но родине неизвестной, это какая - то пропасть, ясное присутствие тайны. Таинственно и ясно. С легкой руки экзистенциалистов конца XIX и начала XX этому чувству страха придано, наклеено слово angst или французское angoisse - страх. (Правда, слова "страх" и "трепет", которыми воспользовался Киркегор в свое время для названия одной из своих книг, встречаются просто в одном из посланий святого Павла. Они обозначают и выражают очень древние переживания. Кстати говоря, можно заметить, что в экзистенциализме как таковом ничего нового нет, философия всегда одна и та же, и она всегда была так же экзистенциальна во времена Платона, как и во времена Хайдеггера, и наоборот).

1.59. Хоркхаймер. Носталгия по Съвършено Другото5.4. Ностальгия по “совершенно Иному”

С возрастом Хоркхаймер стал отходить от марксистских и революционных идеалов своей молодости. “Всякое конечное существо и человечество в целом конечны; тот, кто возомнил себя последней, высшей и единственной ценностью,, становится идолом, жаждущим кровавых жертв”, – писал Хоркхаймер в 1961 г. (опубликовано в интервью под названием “Ностальгия по совершенно Иному”).

Опасность национал-социализма, признавался Хоркхаймер, заставляла искать противовес в марксизме. Казалось, только революция способна победить это зло. “Марксизм в мою бытность революционером был ответом на тиранию правого тоталитаризма, хотя уже тогда были сомнения в том, что солидарности пролетариата достаточно для построения справедливого общества... Иллюзии лопнули как мыльные пузыри: социальное положение пролетариата улучшилось и без революции, а общий интерес больше не основание для социальных перемен. Оказалось, что, помимо классовой солидарности, существует солидарность людей вообще, вытекающая из того факта, что все они ограничены, страдают и умирают”. И если все так, то разве не изначально человеческим выглядит “общий интерес создать мир, в котором человеческая жизнь была бы прекраснее, продолжительнее, менее горькой и, хотелось бы добавить, да трудно в это поверить, – мир, способствующий развитию духа”.

Как можно быть безразличным к несправедливости и страданию? Но мы, люди, конечные существа, и если не. можем не смириться, то уж наверняка не имеем права относиться к историческому – политике, теории или государству, – как чему-то абсолютному. Наша конечность не доказывает существования Бога. И все-таки есть нужда в теологии, понятой не как наука о Божественном или о Боге, а как “признание, что мир есть феномен. Нет абсолютной истины, а есть лишь последняя реальность, теология (я хотел бы быть понятым правильно), есть надежда на то, что, несмотря на характерную для мира несправедливость, несправедливость не сможет утвердиться в качестве последнего слова”.

Теология, следовательно, по мнению Хоркхаймера, стала выражением ностальгической веры в то, что “убийца не сможет долго торжествовать над невинной жертвой”. “Ностальгию по совершенно истребленной справедливости” нельзя реализовать в истории. Даже лучшее общество, покончившее с социальным хаосом, не в состоянии компенсировать несправедливость прошлого и восстановить природные богатства”. Все же это не значит, что нужно смириться с удушающей атмосферой автоматизированного общества. Даже если изменения вскоре окажутся необратимыми, сегодня еще не поздно многое сделать. Как минимум философу

60-142 5/5/2023

доступна критика существующего порядка, чтобы удержать людей от способа мыслить и действовать на потребу бездушной социальной организации.

1.60. Логика на носталгията

2. Логика ностальгии

2. 1. Будучи чередой субституций, история (не только лого-, но и социосферы) являет собой quid pro quo в прогрессирующем развертывании. История, стало быть, угрожает субъекту тем, что его втянутая в процесс замещений идентичность будет размытой, едва ли определяемой, если не вовсе потерянной. В условиях накапливающегося историзма самосохранение субъекта теснейшим образом зависит от его сопротивления замещениям, т. е. от того, насколько он готов взять назад тропичность, возрастающую во времени. Ностальгия буквализует жизненные обстоятельства и служит предпосылкой логики, которая вызревает только в истории как обращение последней. Отрицая субституируемость, без которой история не выполняла бы свою работу, субъект удостоверяется в том, что А = А, что если А = В, то и В = А (рефлексивность), что, далее, если А & В, то В & А (коммутативность), и т. п. Короче говоря, в акте ностальгии психика, желающая быть собой, открывает логику, отправляющуюся от самотождественности элементов, не нарушаемой при проведении операций над ними, чего как раз не гарантирует история.

Мне никоим образом не хотелось бы, чтобы возникло впечатление, будто я отдаю предпочтение ретроспекции перед перспективирующим мировидением. Человеческая психика, конечно же, вовсе не ограничивается нацеленностью на то, чтобы упрочивать status quo ante,— она предрасполжена и к риску, к автотрансформации, к скачку в неведомое. Ностальгия и историзм дополняют друг друга. Между сугубой логикой и сугубой историей есть посредующая зона — расчета, планирования, аргументативного предсказания. Зона рационального мышления. В разных сочинениях 1900—1910-х годов Вернер Зомбарт объяснил явление человека калькулирующего вступлением в силу капиталистического хозяйствования. Георг Лукач (Georg Lukacs, Geschichte und Klassenbewusstsein. Studien uber marxistische Dialektik, 1923) предпринял еще один шаг в этом направлении, дезавуировав (возможно, в тайной полемике с Гуссерлем) mathesis universalis: все зараженные математическим духом формальные системы нового времени (включая сюда философию) увековечивают господство капитала, нуждающегося в рационализованной картине мира. Но на самом деле социокультура начинает увлекаться вычислением последствий, которые вытекают из того или иного действия, уже на своей докапиталистической стадии — на отрезке перехода от ритуала к истории, когда “ewige Wiederkehr des Gleichen” превращается в то, что можно было бы обозначить как “ewige Wiederkehr des Ungleichen”. Такая калькулируемость человеческих совершений выражалась, прежде всего, в том, что они были рассмотрены у Платона, Аристотеля, римских стоиков в качестве привязанных к государству, служащих его благу, проверяемых по этому — вполне земному — критерию, рассудочных постольку, поскольку адресовались наличному и все же всемогущему получателю, поскольку содержали в себе raison d’Etat. Для средневекового умозрения универсум просчитываем в гораздо большей степени, чем для сегодняшней теории хаоса (кстати, учения о том, сколь бессмысленно — с математической точки зрения — возвращаться от эффекта к каузирующему событию). Если логика зиждется на необходимости, а история — на возможности (зарождающейся в недрах данного положения вещей), то ratio, медиируя между этими двумя полюсами, опирается на такое достаточное основание, которое позволяет предпринять умозаключение по ту сторону как облигаторности, так и потенциальности. Примиряя таким путем ностальгию и историю, человек обретает — взамен и закостеневшей идентичности, и текучего, нестабильного „я“ — ориентированность во времени. В жизненном мире с достаточным основанием ностальгии придается оттенок легкой элегической грусти, а историческому слому — реформаторская плавность, постепенность.

Социокультуре хорошо знакомы намерения ультимативно логических умов редуцировать реальность так, чтобы в ней не осталось места истории. Для раннего Бертрана Рассела [Bertrand Rassel, Philosophical Essays (= Mysticism and Logic), 1910] и Людвига Виттгенштейна периода “Логико-философского трактата” (1921) все то, что не подпадает под двузначную логику, есть область веры, “мистического”. История, которой, наряду с прошлым, отличным от настоящего, дано всегда третье — будущее, и есть именно та “мистика”, в соприкосновении с которой испытывали страх и отталкивание Рассел, Витгенштейн и их многочисленные последователи (Рассел без обиняков начал названную книгу с раздраженных высказываний об изменчивости во времени). Стоит ли говорить о том, что аксиологически бедный и референтно недостоверный бинаризм не способен исчерпать темпоральное многообразие людской практики?! В конце концов и сами Рассел и Виттгенштейн, по мере своего развития, очутились перед лицом неустранимости темпорального фактора из жизни и постарались открыть логические модели для истории, пусть и с неудовлетворительными результатами. Но здесь не место вести речь, скажем, о теории языковых игр позднего Виттгенштейна (1945), впустившего в свои построения категории возможного и ожидаемого, впрочем, без того, чтобы понять время как направленное, как обладающее историческим смыслом.

61-142 5/5/2023

Если логицизм гиперрационалистичен (так что в этом случае мы попадаем в универсум негативной, “снятой” информации, где все заведомо известно), то историзм в своем крайнем проявлении гипорационалистичен или даже иррационален, как, например, у Шеллинга (Philosophie der Offenbarung, 1841—1842), для которого запускание в ход истории не калькулируемо вообще, ибо представляет собой Божественное Откровение о приходе Сыновьего царства.

2. После этих замечаний о планах и расчетах самая пора снова взяться за нашу современность. В обществе без ностальгии явно ослабел рассудок. Американцы и их союзники вовсе не ожидали, что после военной победы им придется столкнуться в Ираке с массовой партизанской борьбой против демократов-оккупантов. Точно так же ошиблись московские политтехнологи на Украине, бывшие слишком уверенными в том, что предпринятых ими манипуляций хватит для продвижения к власти лица, угодного России. На этот раз язык не довел до Киева. Именно государство, явившееся изначальной опорой планируемого индивидуального поведения и навсегда оставшееся, с точки зрения Макса Вебера, разумным спасителем общества от магической власти харизматиков, дает сбои при калькулировании событий. Такие сбои, спору нет, случались и прежде — как следствие переоценки правителем своего стратегического дара, как результат идиотического (в античном значении слова) решения, принимаемого вождем. Что касается теперешнего хода вещей, то он определяется готовностью государств существовать в заведомо не управляемых, не просматриваемых насквозь обстоятельствах9: в условиях необратимо растущей безработицы, истощения недр, непомерно увеличивающихся, как было сказано, задолженностей, не выигрываемой войны, ведущейся где-нибудь в

1.61. Аносталгична епоха1. Кажется, сейчас впервые в истории культуры наступило время, которому чужда тяга в прошлое.

Ностальгия всегда сопутствовала поступательному движению логосферы: раннесредневековые еретики (катары) вынашивали надежду жить по заветам апостолического христианства; позднее средневековье ознаменовалось открытием пропавших без вести мощей и расцветом мистических доктрин, учивших тому, как индивид в “близости к Первоначалу” (Майстер Экхарт) может противиться наращиванию истории1; поглощенный открытием античного наследия Ренессанс отождествил интерес к старому с эпохальным новаторством; барокко попыталось на Западе в контрреформаторском порыве восстановить пошатнувшуюся власть Католической церкви, а на Руси очистить богослужебные книги от ошибочных наслоений; при всем прогрессизме Просвещение в лице Руссо идеализировало дикаря; романтизм вообще отказался от преимущества царить здесь и сейчас, занятый поиском своих корней где угодно, но только не в современности; в этой гонке вспять всех превзошел как будто в высшей степени злободневный позитивизм второй половины XIX века, редуцировавший человеческую деятельность до животно-рефлексивной; символизм оказался периодом тотальной стилизации, на потребу которой шел любой образец, некогда обладавший в культуре значением и значимостью; авангард постарался реактуализовать миф, а тоталитаризм (русский, итальянский, немецкий) стал, по сути, последним усилием осуществить translatio imperii; постмодернизм и вовсе прекратил заботиться о ходе истории и воздвиг некое безбудущностное, сконцентрировавшее в себе разновременность, настоящее, канонизировав re-make, выдвинув на передний план категорию “dеjа vu”, абсолютизировав архив и социальную память.

1.62. Альбер Камю. Носталгия значи бунт.БУНТУЮЩИЙ ЧЕЛОВЕКИСТОРИЧЕСКИЙ БУНТСвобода, "это страшное слово, начертанное на колеснице бурь"1 - вот принцип всех революций. Без нее

справедливость представлялась бунтарям немыслимой. Однако приходит время, когда справедливость требует временного отказа от свободы. И тогда революция завершается большим или малым террором. Всякий бунт - это ностальгия по невинности и призыв к бытию. Но в один прекрасный день ностальгия вооружается и принимает на себя тотальную вину, то есть убийство и насилие. Так восстания рабов, цареубийственные революции и революции XX в. осознанно принимали на себя все большую вину, по мере того как возрастала тотальность предполагаемого ими освобождения. Это ставшее очевидным противоречие мешает революционерам сохранять выражение счастья и надежды, сиявшее на лицах и в речах членов нашего Учредительного собрания. Неизбежно ли это противоречие, характеризует оно или уничтожает ценность бунта - вот вопрос, возникающий в связи с революцией в ее отношении к метафизическому бунту.

Съвременни теоретици за носталгията1.63. Маркузе. Идеология, утопия, носталгия

Носталгичното усещане е характерно и в структурните промени, настъпили в класовото делене и функциониране на посиндустриалното общество. Установена е определан привързаност към епохата на по-голяма солидарност, гъвкавост и сговорчивост между работници и работодатели в „доброто старо време” (a

62-142 5/5/2023

time when they 'didn't mind' or even 'enjoyed coming to work') , в което на пръв поглед изобилстват стачки и сблъсъци, остри противопоставяния и непримиримост. По-късната епоха студено рационализира тези отношения и те стават по-безшумни, но по-безчовечни; сравняват ги с хладното острие на ножа, който безмилостно реже и не сотавя място за никакви емоции (Ezzamel et al., 2001: 1062).82 Времето на взаимната солидарност, въпреки икономическото и социално стратифициране изгражда своеобразен работнически идеал, който винаги се появява като коректив на динамичните нововъдения и промени, които именно в сферата на индустрията се разгъват най-мащабно и от емоционална гледна точка най-брутално.83

Подобна емоционална среда установяват Найтс и Маккейб в организации, свързани с финансовия мениджмънт, където обикновените чиновници също се противопоставят на нови програми и реорганизации, водени от носталгични констелации на някакви минали солидарни състояния, на някакаква спояваща колективистичност от предните години и десетилетия, която ги кара да се отнасят враждебно и с тревога към новия тип организация (Knights and McCabe, 2001: 619).84

Според марксистко-фройдистката схема на Маркузе съществената политическа функция на паметта е кънцентрирана в начина, по който паметта възспира протичането навремето, забавя го и го редуцира до покой. Маркузе признава, че времето в неговата постиндустриална фаза е неумолимо обновяващо и напредващо, динамично и ескалиращо, поражда една репресивна психодинамика на забравата, нарастващите плипси на памет насърчават главоломните динамики на времето. Социалната доминация е поддържана не само от статичните сили, но също и от темпоралните дислокации, разреждащи спомините за минали триумфи, травми и несправедмивости.

Припомняме, че идеята на Маркузе за функцията на спомине за доброто старо врме във епохата на борби и съпротива е инспирирана от психоаналитческата регресия към субисторическата общност между индивида и света. Това психоаналитческо обръщане възражда миналото, биографичната памет, и я преправя към по-добра и безболезнена същност в сравнение с присъщата характеристика към нейното съвремие. Тъй като сегашното е белязано от непълнота е незавъшеност, от тотална липса на цялостност, ние уместно прибягваме до фантазията. Политически дефинирана, тази регресия, завръщане, има за цел практическата трансформация и приключването на разрива между идентичност и удоволствие. Субисторическият прочитн на паметта може да ни обясни защо носталгичните реминисценции са в състояние да конструират минало в категориите на общността, равенството и солидарността.

Следвайки Маркузе, виждаме как е възможно онтогенетическият наратив да функционира в ролята си на набавител на минало, което се оказва неразривно, неконфликтно и по някакъв опростено представим начин цялостно и завършено. Така митът за солидарността отчита тревогите и безпокойствата пред надхождащото.

Регресията чрез спомена и фантазията изглежда прикрепена към образите на солидарността, братството, равенството и общността. Тази регресия се превръща в политическа когато задоволството от нея ни припомня нейната въобразеност в днешния ден. Този процес често сублимира в инстинкта за самоубийство особено ако болезнената реалност на конкуриращия се капитализъм е единствената реалност, която можем да си представим.

Голяма част от персонала продължава да се придържа емоционално към миналото, което за тях е по-близо до патриархалната среда и като последица по-човешко, по-привметливо и комуникативно. Спомените и носталгията карат някои от тях да се отнасят критично или въпросително към постулата, че новата организация усилва продуктивността (McCabe, 2004: 828).85

Политическата ефикасност на паметта е нещо като двуостра сабя. От една страна то може да добре бъде "оръжие на слабият" (Скот, 1985 ) Това " Дълбоко въздейства върху нашето конструиране и

82 Ezzamel, M., Willmott, H. and Worthington, F. (2001). 'Power, Control and Resistance in The Factory that Time Forgot.' Journal of Management Studies, 38: 8, December: 1053-1079.

83 These perceptions of a more community-orientated and solidaristic past cast the present system in a critical light, fuelling discontent on the shop floor. Ezzamel et al (2001) use the term 'nostalgia' in order to highlight the somewhat unrealistic tenor of these memories. For "there is clearly a danger of romanticizing the extent to which workers acted collectively and solidaristically…" (Ezzamel et al., 2001: 1062). In other words, the resistant self- identities were maintained by memories of a past that in all likelihood never existed.

84 nights, D and McCabe, D. (2001). 'A Different World: Shifting Masculinities in the Transition to Call Centres.'К Organization, 8,4: 619-645. "many staff continued to cling to the 'past' that seemed, for them, more paternal, friendly and secure. Memories and nostalgia led some staff to question or reject the claim that staff were empowered" (McCabe, 2004: 828). : McCabe, D. (2004). 'Land of Milk and Honey: Reengineering the Past and Present in a Call Centre'. Също Journal of Management Studies, 41 (5), 827-856.

85 "...many staff continued to cling to the 'past' that seemed, for them, more paternal, friendly and secure. Memories and nostalgia led some staff to question or reject the claim that staff were empowered". McCabe, D. (2004). 'Land of Milk and Honey: Reengineering the Past and Present in a Call Centre'. Journal of Management Studies, 41 (5), 827-856.

63-142 5/5/2023

интерпретиране на явленията от миналото... избира теренът така, че миналото, преоблечено и украсено, ще триумфира над настоящето" (Gabriel, 1993: 121).86 Но паметта също може да поощри консерватизма, който циментира статуквото чрез наследството и традицията. В тази посока са анализите на Стрейнджълман Strangleman’s (1999, 2004)87 на носталгията в железопътната индустрия на Великобритания. В изобразяване на миналото като низше, ирационално и неефективно нещо, желана стратегия винаги се разглежда в по-благосклонен маниер, го правейки по-трудно за подкопаване.88

Изражението на паметта се съпротивлява на опита миналото да се отложи в носталгични форми. Активната и динамична памет постоянно размразява застиващите форми на носталгичното, размива и изтрива границите на идеализиращото, в които то непрекъснато се опитва да се затвори и установи трайно. В този аспект носталгията е идеализирано минало, което отказва достъп на нови и активизирани спомени, на различни гледни точки, от които паметта може да хвърли светлина върху миналото. Това е в същото време и борба на опорстяване и усложняване, на прегледности и неясноти. Носталгията в днешното разбиране трябва да бъде предислоцирана от оригиналното си значение (меланхолия, възникнала от продължително отсъствие или отделяне) тъй като носталгията все по-често е обрисувана в критическата литература по-скоро като слабост на романтическата визия (‘time spent wishing is time wasted’, времето в мечтания и копнеж е изгубено време). Чрез ностлагията стават ясно изразими потенциалите на паметта и мита: « много радикални движения и много благородни каузи са били поддържани от мита или от фантазиите за златни времена и векове в отдалеченото минало (необозримо) (Gabriel, 1993: 138). 89

Носталгичната памет оперира с утопичните идеологии, според Ернст Блох и Т.Ийглтън, като провеждат огромни променни в настоящето, активизирайки и радикализирайки по фундаментален начин света на бляна. Носталгията има способността да развива и разгръща алтернативни дискурси, които са в опозиция на стаквото и особено на официализираните дискурси (McCabe, 2004: 846).

Политическа ориентация имат поредица от изследвания като това пнапример на Бярте Фолкестад, в което носталгията е ключова категория за политически анализ на съвременното обществено развитие в Русия, поставящо си зацел да отговори на една опростена прогноза – връща ли се Русия към старата система или промените правят страната необратимо откъсната от носталгичните идеализации на комунистическото минало.90 Една от соновните причини за възникването на постсъветската носталгия според авторката се крие в геополитическия разпад и спомена за великата империя. Помненето на имперската мощ и мизерията на разкъсаното руско тяло след 1991 създават условия за пораждането на идеята за връщане и възстановяване. Тук носталгията е преди всичко реставрация и рецесия, преместване н авремето назад, започване на политическото битие от някаква минала точка като политическо битие наново. Затова и ностлагията е поделена надве състояния – едната е икономическа, а другата е милитаристична и културна експанзия към миналото.91

В модела на постсъветското поделяне Фолкестад отрежда съществена роля на носталгията като задържаща сила и фактор.

1.64. Ангелът на историята – има ли бъдеще миналотоIn 1921, Benjamin obtained Angelus Novus, a painting by Paul Klee. It would remain his

most precious possession for the next 20 years. As early as July 1932, when he considered taking his own life, Benjamin bequeathed that picture to Scholem. According to Scholem, it represented more than an object of meditation, or memento of a spiritual vocation: "… the Angelus Novus also

86 Gabriel, Y. (1993). ‘Organizational Nostalgia – Reflections on the ‘Golden Age’. In S. Fineman (Ed.), pp. 118-142, Emotion in Organization. London: Sage.

87 Strangleman, T. (1999). ‘The Nostalgia of Organizations and the Organization of Nostalgia’. Sociology, 33 (4): 725-746. Strangleman, T. (2004). Work Identity at the End of the Line? London: Palgrave.

88 Grint, K. and Case, P. (2000). ‘”Now where were we?” BPR lotus-eaters and Corporate Amnesia.’ In David Knights and Hugh Willmott (Eds.) The Reengineering Revolution. London: Sage.

89 Gabriel, Y. (1993). ‘Organizational Nostalgia – Reflections on the ‘Golden Age’. In S. Fineman (Ed.), pp. 118-142, Emotion in Organization. London: Sage.

90 Bjarte Folkestad (2005). From Russia with Cleavages A Study in Party System and Voting Behaviour in Post-Communist Russia Master thesis, November 2005. 21 2006Достъп на април https://bora.uib.no/bitstream/1956/1042/1/MASTER.pdf

91 A second legacy is of a psychological character. The dissolution of the Soviet Union marked the end of Russia as a great super power in the world. The loss of many former autonomous republics was also difficult to bear. One example could be such "hard losses" was Ukraine, which is seen as the cradle of Russia. The consequences of these legacies might be a twofold nostalgia. One kind that seeks a revival of the old system and, and one which seeks a restoration of Russia as a superpower. In other words we have an economic on the one hand and a militaristic/ cultural nostalgia on the other. - Bjarte Folkestad (2005). From Russia with Cleavages A Study in Party System and Voting Behaviour in Post-Communist Russia Master thesis, November 2005. // , 21 2006Електронен адрес достъп на април https://bora.uib.no/bitstream/1956/1042/1/MASTER.pdf

64-142 5/5/2023

represented something else for him: an allegory in the sense of the dialectical tension uncovered in allegories by Benjamin in his book about tragic drama." Benjamin spoke and wrote about the picture often. "If one may speak of Walter Benjamin's genius, then it was concentrated in this angel," remarked Scholem.

1.65. Ан Коули Реакционна ли е носталгията Носталгията често е представяна за това, което тя не е. Поредица от критики свалят носталгията до

равнището на явление, което се характеризира като реакционно, репресивно и нелепо (Lowenthal 1989, 20).92 Може да се каже, че носталгията е едновременно патетична и патологична; според оксфордския речник тя има две измерения – първото навежда на патологическата линия като я определя за «форма намеланхолия, причинена от продължително отсъствие от дома или родното място; второто настоява, че в носталгията се е трансферирало допълнително значение и тя е ни повече ни по-малко съжаление и скръбен копнеж за събития и преживявания от миналото; мрачни и тъжни спомени или памет за едно по-ранно време от сегашното. Историята на носталгията и по-спциално нейната клиническа биография е неотделима от последователно натрупаните значения, акумулирани в резултат на културното развитие в Европа от средата на 17 вед до наши дни.

В «Болестта на духа» (1874) слабоизвестният поет прерафаелит Артър О’Шонеси употребява носталгия (“nostalgy”) в описанието на копнежа по миналото, което съединява тъжния спомен и физическата стеснителност и неловкост: Носталгиите на неясното и тъмно минало ме обземат (завладяват) “The nostalgies of dim pasts seize me” (17). Разбирайки ностагията като емоционална памет Шонеси той въпреки това говори за заболяване. Според Ан Колей носталгичните викториански автори „не би следвало да се разглеждат в контекста на клиническата носталгия, въпреки че в творчеството отразяват случаи, описани от психиатричната практика” (Colley 1983, 3).93

In an eclectic study with the tacky title The Future of Nostalgia, Svetlana Boym has argued that the Romantic age saw the “transformation [of nostalgia] from a curable disease into an incurable condition” (xviiii).

Онова, което се пренебрегва от досегашните анализи, е фактът, че носталгията развива две успоредни значения и съдържания, които не престават дори след прехода от лечима болест към неизлечима душевно състояние. Носталгията обхваща мрежа от значения за бездомност, скръб и страдание, както и друга мрежа от блянове и копнежи по друго, освен сегашното, време или времена.

Ускоряването на промените през 19 векпо естествен път създава добри условия за разрастване на носталията и носталгичните наративи. Викторианската идеология надома сепоражда предимно като опит за уравновесяване и протимотежест на икономическите тревоги, идващи от пазарното стопанство.

Топлият и комфортен като пазва дом е извикан в опозиция на бизнес света, който е рисков, несигурен, практичен, трезвомислещ и коравосърдечен „hard-headed and hard-hearted” (Phillips 1978, 97-98) 94, (Wagner 2002).95 В наблюдението на Джон Тош „специална горчивина е вложена в образа на завръщащия се у дома – особено след изгнание или дълго пребиваване надалеч …Домът става идентификационен белег на детството, невинността и корените – с подобаваща и безвъпросна автентичност.” (John Tosh 1999, 5)96

[Виж описанието на Джон Ръскин за дома като романтическо убежище: подслон не само пред заплахите и опасностите, но и от терора, съмнението и разделянето. Ако той не е това, това място не е повече дом; щом външните заплахи проникнат и станат реални в пространството на дома и чуждото, враждебно, вредителско общество бъде допуснато до мястото, наречено дом, домът престава да бъде такъв; домът става просто едно от многото други места на външния свят, също така опасен и неприятен, както във всяка друга точка на заплашителната и враждебна другост. John Ruskin famously described “the true nature of home” as the shelter, not only from all injury, but from all terror, doubt, and division. In so far as it is not this, it is not home; so far as the anxieties of the outer life penetrate into it, and the inconsistently-minded, unknown, unloved, or hostile society of the outer world is allowed by either husband or wife to cross the threshold, it ceases to be home; it is then only a part of that outer world which you have roofed over, and lighted fire in (Ruskin 1905, 122).97

92 Lowenthal, David (1989). “Nostalgia tells it like it wasn’t,” Shaw, Christopher and Malcolm Chase, eds. The Imagined Past: History and Nostalgia. Manchester: Manchester UP, 1989, 18-32.

93 Colley, Ann C (1983). Tennyson and Madness. Athens: U of Georgia P, 1983.94 Phillips, Janet and Peter (1978). Victorians at Home and Away. London: Croom Helm, 1978.95 Wagner, Tamara S. (2001). Nostalgia and the Victorian Novel. 5 2005,Достъп на юли

http://www.victorianweb.org/genre/wagner/1.html96 Tosh, John (1999). A Man’s Place: Masculinity and the Middle-Class Home in Victorian England . New Haven:

Yale UP, 1999.97 Ruskin, John (1905). Works. Eds. E.T. Cook and Alexander Wedderburn. London: George Allen, 1905.

65-142 5/5/2023

Носталгията като копнеж по нещо друго е диагностицирана като подривна и разрушителна в общество, чиито ценности са прогресът, самостоятелността, присвоявайки отново към нея някои клинически конотации.

1.66. Фредерик Джеймсън. Функции и дефиницияФредерик Джеймсън твърди, че чрез носталгията изпъква фундаменталната криза на историята, докато

други приемат, че носталгията бележи само кризата на естетическото съзнание, посредством идеята за погубеното и разпръснато минало, източник на копнежи и желания, които по принцип трябва да бъдат квалифицирани като неосъществими. След 18 век носталгията, поделена между медицината и психологията, постепенно трансцедира дисперсно в най-разнообразни полета на културата и изкуството.

Затова тя става трудна за дефиниране, лесна за употреба и разколебана като изказване, което трябва да бъде взето на сериозно. Питанията към нея са повече, отколкото ясните и категорични ориентири, стаени в лоното й.

Какво е носталгията? Психологически камшик, културен стил, абдикация на паметта, естетическа конвенция, орнамент, техника, част от наратива на критическата теория? Носталгията навлиза, но не се ограничава единствено и до литература, телевизия, филм, архитектура, музика, забава, критика и теория, мемоаристика, мода. Носталгията има отношение към модернизма, постмодернизма, паметта, естетиката, историята, медицината и психологията; носталгията е исторически разказ, черна и бяла фотография и филм, технология, политика.

Още в ранномодерната концепция въплъщава по специфичен начин специфичен исторически момент. “Емоцията не е само дума, тя може да се разпростре върху думите – казва Жан Старобински – който ползва метафората на прекосената граница и емиграцията за да опише дискурса на носталгията. Носталгията е разпозната по времето, когато изкуството и науката не са напълно отделени едно от друго, те са завързани на една и съща пъпна връв; тогава тялото и съзнанието, вътрешно и външно, са интегрални и в сихрон си взаимодействат. Носталгията е диагноза на поетическата наука, затова не трябва да се усмихваме на прилежните швейцарски диагнози. Техните потомци великолепно поетизират депресията и гледат на нея като метафора за глобалните атмосферни условия, депресия, която е имунизирана срещу лечението с Prozac.98

Модерната носталгия е нещо като плач и ридание по невъзможността н ( ) , амитическото завръщане от Одисеевски тип оплакване на загубата а сме

; загубили очарователен свят с ясни граници и ценности той е светско изражение , , , на духовния копнеж носталгия по абсолютното дом който е и материален и

, духовен частица от райската градина на времето и пространството преди да . .влезем в улея на историята Носталгичният човек търси духовния адресат

, ,Сблъскан с неочакваната тишина на ответа той надзърта в паметните знаци .отчаяно и безнадеждно залутан и дезориентиран в тях 99

Диагнозата на болестта носталгия в края на 17-ти век се вмества в един исторически момент, когато представата за времето и пространството се променя радикално. Религиозните войни в Европа завършват, но пророкувания край на света и денят на страшния съд не се виждат. “Това е своеобразна криза на християнската есхатология, която трябва да премести идването накрая и страшния съд в необозримото бъдеще, където времето няма граници.

Преди изнамирането на механичния часовник (13-ти век) въпросът колко е часът, не е много наложителен. На фона на множеството беди и нещастия липсата на време не е според тях Времето е в изобилие и неговият дефицит не е перцептивен хоризонт за средновековния човек. Хората са могли да живеят във атемпорален комфорт, без времето да има критическо значение в структурата на битието. В късната ренесансова култура Времето е въплътено в образа на божественото провидение и капризната съдба, независимо от човешкото прозрение или невежество. Делението на Минало, Настояще и Бъдеще няма голямо практическо значение. Историята се схваща повече като “учителка на живота” (а не хронология и времева подреденост на събитията), като казва Цицерон в своята сентенция “historia magistra vitae”, историята е нещо като репертоар от примери и планове за бъдещето. По думите на Лайбниц “Целостта на наличния свят е сегашното и онова, което се префигурира в сегашно”.

“Революцията” (1789), произлязла от естественото движение на звездите и след това въведена в естествения ритъм на историята като циклична метафора, отсега нататък добива необратима посока. Тя отвързва и освобождава копнежа по бъдеще. Идеята за прогреса чрез революцията на индустриалното развитие се превръща в централна идея за културата на 19-ти век. От 17-ти до 19-век представат и представянето на времето се променя драстично: сменят се алегоричните човешки фигури, представящи

98 Prozac - . 50 едно от най разпространените лекарства срещу депресията Над милиона души по 1986света са намерили спасение от коварното заболяване откакто е открито и въведено през

. - година http://www.prozac.com/index.jsp 30 2004.достъп на ноември99 Jean Baudrillard, "The Precession of Simulacra," in Natoli and Hutcheon. Бодрияр неотстъпчиво нарича

носталгията " фантазмена пародийна рехабилитация на всички изгубени референти" (372).

66-142 5/5/2023

идеята за времето – те биват заменени от езика на цифрите и числата: разписания на влакове, кораби, пътнически файтони. Времето не е повече пясък, който тече нагоре-надолу, времето е пари.

Модерната носталгия е нещо като плач и ридание по невъзможността н ( ) , амитическото завръщане от Одисеевски тип оплакване на загубата а сме

; загубили очарователен свят с ясни граници и ценности той е светско изражение , , , на духовния копнеж носталгия по абсолютното дом който е и материален и

, духовен частица от райската градина на времето и пространството преди да . .влезем в улея на историята Носталгичният човек търси духовния адресат

, ,Сблъскан с неочакваната тишина на ответа той надзърта в паметните знаци .отчаяно и безнадеждно залутан и дезориентиран в тях

1.67. Фредрик Джеймсън. The Nostalgia Mode

 [41:] Yet it should not be thought that this process is accompanied by indifference: on the contrary, the remarkable current intensification of an addiction to the photographic image is itself a tangible symptom of an omnipresent, omnivorous and well-nigh libidinal historicism. The architects use this (exceedingly polysemous) word for the complacent eclecticism of postmodern architecture, which randomly and without principle but with gusto cannibalizes all the architectural styles of the past and combines them in overstimulating ensembles.

Nostalgia does not strike one as an altogether satisfactory word for such fascination (particularly when one thinks of the pain of a properly modernist nostalgia with a past beyond all but aesthetic retrieval), yet it directs our attention to what is a culturally far more generalized manifestation of the process in commercial art and taste, namely the so-called 'nostalgia film' (or what the French call 'la mode retro').

Носталгия не удря някой като напълно задоволителна дума за такова омагьосване (особено когато някой мисли за болката от правилно модернистичен с минало за повече от почти естетично възвръщане), до сега то режисира нашето внимание към какво е културно много по обобщено изявяване на процесът в търговското изкуство и вкус, именно Така нареченият" филм за носталгия" (или това, което французите наричат" модерен RETRO").

[42:] These restructure the whole issue of pastiche and project it onto a collective and social level, where the desperate attempt to appropriate a missing past is now refracted through the iron law of fashion change and the emergent ideology of the 'generation'. American Graffiti (1973) set out to recapture, as so many films have attempted since, the henceforth mesmerizing lost reality of the Eisenhower era: and one tends to feel that for Americans at least, the 1950s remain the privileged lost object of desire-not merely the stability and prosperity of a pax Americana, but also the first naive innocence of the countercultural impulses of early rock-and-roll and youth gangs (Coppola's Rumble Fish will then be the contemporary dirge that laments their passing, itself, however, still contradictorily filmed in genuine 'nostalgia film' style). With this initial breakthrough, other generational periods open up for aesthetic colonization: as witness the stylistic recuperation of the American and the Italian 1930s, in Polanski's Chinatown and Bertolluci's Il Conformista respectively. What is more interesting, and more problematical, are the ultimate attempts, through this new discourse, to lay siege either to our own present and immediate past, or to a more distant history that escapes individual existential memory.

[43:] Faced with these ultimate objects-our social, historical and existential present, and the past as 'referent'-the incompatibility of a postmodernist 'nostalgia' art language with genuine historicity becomes dramatically apparent. The contraction propels this model, however, into complex and interesting new formal inventiveness: it being understood that the nostalgia film was never a matter of some old-fashioned 'representation' of historical content, but approached the 'past' through stylistic connotation, conveying 'pastness' by the glossy qualities of the image, and '1930s-ness' or '1950s-ness' by the attributes of fashion (therein following the prescription of the Barthes of Mythologies, who saw connotation as the purveying of imaginary and stereotypical idealities, 'Sinitй', for example, as some Disney-EPCOT 'concept' of China).

[44:] The insensible colonization of the present by the nostalgia mode can be observed in Lawrence Kasdan's elegant film, Body Heat, a distant 'affluent society' remake of James M. Cain's The Postman Always Rings Twice, set in a contemporary Florida small town not far from Miami. The word 'remake' is, however, anachronistic to the degree to which our awareness of the pre-existence of other versions, previous films of the novel as well as the novel itself, is now a constitutive and essential part of the film's structure: we are now, in other words, in 'intertextuality' as a deliberate, built-in feature of the aesthetic effect, and as the operator of a new connotation of

67-142 5/5/2023

'pastness' and pseudo-historical depth, in which the history of aesthetic styles displaces 'real' history.

[45:] Yet from the outset a whole battery of aesthetic signs begin to distance the officially contemporary image from us in time: the art deco scripting of the credits, for example, serves at once to programme the spectator for the appropriate 'nostalgia' mode of reception (art deco quotation has much the same function in contemporary architecture, as in Toronto's remarkable Eaton Centre). Meanwhile, a somewhat different play of connotations is activated by complex (but purely formal) allusions to the institutions of the star system itself. The protagonist, William Hurt, is one of a new generation of film 'stars' whose status is markedly distinct from that of the preceding generation of male superstars, such as Steve McQueen or Jack Nicholson (or even, more distantly, Brando), let alone of earlier moments in the evolution of the institutions of the star. The immediately preceding generation projected its various roles through, and by way of, well-known 'off-screen' personalities, who often connoted rebellion and non-conformism. The latest generation of starring actors continues to assure the conventional functions of stardom (most notably, sexuality) but in the utter absence of 'personality' in the older sense, and with something of the anonymity of character acting (which in actors like Hurt reaches virtuoso proportions, yet of a very different kind from the virtuosity of the older Brando or Olivier). This 'death of the subject' in the institution of the star, however, opens up the possibility of a play of historical allusions to much older roles-in this case to those associated with Clark Gable - so that the very style of the acting can now also serve as a 'connotator' of the past.

[46:] Finally, the setting has been strategically framed, with great ingenuity, to eschew most of the signals that normally convey the contemporaneity of the United States in its multinational era: the small-town setting allows the camera to elude the high-rise landscape of the 1970s and 80s (even though a key episode in the narrative involves the fatal destruction of older buildings by land speculators); while the object world of the present-day artifacts and appliances, even automobiles, whose styling would at once serve to date the image is elaborately edited out.

Накрая, схемата беше стратегически построена, с голяма изобретателност, за да избягва повечето от сигналите, които нормално предават едновременността на Съединените щати в неговата многонационална ера : настройката на малкото градче позволява на камерата да убягва на многоетажният пейзаж на 1970 те и 80 те (въпреки това ключов епизод в разказът въвлича фаталното разрушение на по-стари здания до спекуланти за земя); докато обектът - световен От съвременните артифакти и уреди, дори автомобили, чийто дизайн щеше едновременно да служи досега имиджът е обстойно изрязан. Всичко в филмът, затова, заговорничи да замъглява неговата официална едновременност и да го прави възможно за вас за да приема разказът като че ли То беше вградено в няколко вечни тридесет, отвъд истинско историческо време. Подходът към настоящето Чрез Езикът за изкуство Подобието минало, дарява настояща действителност и искреността на настоящата история с заклинанието и разстояние от лъскав мираж . Но това, привличащо силно нов естетичен режим се появи като изработен симптом на"THE" Нашето намаляване HISTORICITY, от нашата живееща възможност на изпитване на историята в някакъв активен път : то не може затова да бъде обявено да създаде това странно затъмнение на настоящето от неговата собствена формална власт, но просто да демонстрира, през тези вътрешни противоречия, чудовищността от положение където ние изглеждаме все повече неспособни на представянията на оформяне на нашето собствено текущо преживяване.

Everything in the film, therefore, conspires to blur its official contemporaneity and to make it possible for you to receive the narrative as though it were set in some eternal Thirties, beyond real historical time. The approach to the present by way of the art language of the simulacrum, or of the pastiche of the stereotypical past, endows present reality and the openness of present history with the spell and distance of a glossy mirage. But this mesmerizing new aesthetic mode itself emerged as an elaborated symptom of the waning of our historicity, of our lived possibility of experiencing history in some active way: it cannot therefore be said to produce this strange occultation of the present by its own formal power, but merely to demonstrate, through these inner contradictions, the enormity of a situation in which we seem increasingly incapable of fashioning representations of our own current experience.

1.68. Мамардашвили.Страх, безсъзнателно, носталгияТеперь вернемся к тому, что в отрешенности у нас есть сознание принадлежности к какой - то

другой родине, а здесь мы чужие, представители какого - то неведомого государства, неизвестного, как прустовские художники "граждане неизвестной родины". Прошлый раз я вам говорил, что появление таких граждан у нас есть обычно появление своего рода "шпиона", который о нас свидетельствует перед своей "неизвестной родиной", перед которой он отвечает, о которой он тоскует.

Попробуем один шаг расшифровки этой тоски сделать. Представьте себе: у вас некоторое отрешенное ясное сознание, ностальгия по какому - то потерянному раю, которого никогда не было, и отрешенность от всякого вашего окружения, от места рождения, от людей, вещей, от всяких обстоятельств вашей жизни.

1.69. Хьолдерлин. Опасност и спасение. Фундаментална носталгия

68-142 5/5/2023

Хьолдерлин: "Doch, wo Gefahr ist, waechst das Rettende auch" - "Където е опасността, там расте спасението".100

За Хьолдерлин (1770-1843) пресечната точка на носталгията и съвременността е конфронтация на два свята: античният хармоничен свят на Елада, съществуващ в равновесие на човек и природа, красота и добро, граждани и демокрация с разочароващото днес на разпадащото се време, нахлуването на революции и преобръщания на социалните и културни пластове от края на 18 и началото на 19 век. Доминиращата идея в стихове, химни, оди и поеми при Хьолдерлин е пълнотата и целостта на живота. 101

Тут можно вспомнить хотя бы традицию классического трансцендентализма - от Фихте до Сартра - с его особым вниманием к так называемому непозиционному сознанию. Но, поскольку нам важен именно лингвистический поворот, ограничимся ссылкой на исследования Э. Бенвениста о "субъекте в языке", где обращается специальное внимание на автореферентные, рефлексивные языковые структуры. И вот эти универсальные (т.е. общие всем языкам мира) структуры языковой деятельности, а именно местоименные и темпоральные, мы назовем фундаментальным сознанием. 102

1.70. Игор Смирнов. Общество без носталгия: идеализации, реконструкцииСега като че ли за пръв настъпиха времена в историята накултурата, на които тягата към миналото е

чужда. Носталгията винаги е съпътствала постъпателното движение на логосферата: ранносредновековните еретици (катарите) са хранили надеждата да живеят по заветите на апостолическото християнство; късното средновековие е ознаменувано от откриването на пропадналите без вест свети мощи и разцвета на мистически доктрини, проповядващи съпротивата на индивида (в близост до Първоначалото, като Майстер Екхарт) срещу нарастването на историята; погълнатият от античното наследство Ренесанс отъждествява интереса към старината с епохалното новаторство; барокът се опитва в контрареформистки порив на Запад да възстанови разклатената власт на Католическата църква, в Русия чистят богослужебните книги от погрешни наслоявания в преписите.

Просвещението в лицето на Русо идеализира дивака; романтизмът се отказва от преимуществото да царува тук и сега, обладан от търсенето на корените където и да е, но не и в съвременността; в това състезание всички са изпреварени от позивизма, който от средата на 19 век редуцира човешката дейност до животински-рефлексивна, чак до постмодернизма, който съвсем престава да се грижи за историята и въздига пред нас някаква имагинерна безбъдъщност, концентрирано в себе си настояще, което сублимира всякакви разновременности, канонизира онова, което се нарича remake и cover или дори recover; издига на преден план някакво “dеjа vu”, абсолютизирайки архива и социалната памет. 103

Колкото и грандиозни да са били диахроническите системи, колкото и яростно те да са се хвърляли напред за да прекъснат потока на миналото, на нито една от тези доктрини не се удаде напълно да скъса с предисторията, с ритуала като изходен пункт на културана в цялост, неотстраним от нея и тогава, когато тя е била подложена на жестока историзация.

Културата по правило продължава да се обръща назад с жажда и трепет, така че различните нейни отрязъци, въпреки прекъснатостта се оказват свързани. Това, което Ницше нарича антикварен тип история (Vom Nutzen und Nachteil der Historie fur das Leben, 1874)104 има функцията не само да потиска иновативността, но и да придаде на културата протяжност и съврзаност през различните епохи, като се започне от архаичните общества. Устремеността в миналото се диктува не единствено от празното желание да попаднем в далечното

100 « » Ницше видоизменя този стих на Хьолдерлин и във финала на Плачът на Ариадна той звучи : « , . така Където е опасността там съм и аз Там покълвам от земята.» (1888) : „Wo Gefahr ist, binУ Ницше

ich dabei und wachse aus der Erde.” Nachlass. Sommer—Herbst 1883 15 [1-60], (15 [36]).101 Quelle der Sehnsucht. Der Einfluß Hölderlins pietistischer Herkunft ist hier unverkennbar; Freiheit kann nicht

äußerlich dekretiert, sondern muß innerlich erlebt werden. Dieses Ideal Hölderlins meinen die säkularisierten Religionsmetaphern vom Reich Gottes, der unsichtbaren Kirche, der kommenden Götter oder der neuen Schöpfungsstunde, hinter denen die ersehnte Wiederkunft der griechischen Polisdemokratie unmittelbar erlebter Freiheit in der Gemeinschaft bei gleichzeitiger Einheitserfahrung mit der Natur steht.

102 , . . (2005): . 26.12.2005,Аркадьев М А Лингвистическая катастрофа Достъп на http://www.philosophy.ru/library/diskurs/arkadev.html

103 . . . , Игорь Смирнов Общество без ностальгии Игорь П Смирнов о кризисе социума отвергающего . // « » 2005, №1. , 5.01.2006ретроспекцию Критическая Масса Електронен адрес Достъп на

http://magazines.russ.ru/authors/s/igsmirnov/104 Nietzsche Friedrich (1874). Zweite Unzeitgemäße Betrachtung, Vom Nutzen und Nachtheil der Historie für das Leben, Leipzig, 1874. Цит. по: Zweite Unzeitgemäße Betrachtung, Vom Nutzen und Nachtheil der Historie für das Leben, (Zürich 1994). Англоезичното издание е на адрес, достъп на 21.12.2006, http://www.eco.utexas.edu/~hmcleave/350kPEENietzscheAbuseTableAll.pdf Nietzsche Friedrich (1874): Untimely Meditations. On the Use and Abuse of History for Life. 1874. Става дума за трите метода, според Ницше, за изследване и разбиране на историята: a monumental method, an antiquarian method, and a critical method.

69-142 5/5/2023

като време, в минало, където екзистенциалните проблеми са били по някакъв начин разрешени така, че да почерпим упование,

опит и практики от това минало105; тази устременост към миналото преодолява раздробеността насегашния живот, неговата фрагментарност и частичност. Митрополит Афанасий (Зоран Евтич) родился в 1938 г. в Брдарице, в центральной Сербии. Окончил в 1960 г. семинарию св. Саввы в Белграде и сразу был пострижен в монахи о. Иустином (Поповичем). Далее его учеба проходила в Афинском университете, тема его докторской диссертации — Экклезиология апостола Павла согласно Иоанну Златоусту. С 1968 по 1972 г. — профессор Свято-Сергиевского института в Париже, с 1972 г. заведует кафедрой патристики и церковной истории Богословского факультета в Белграде, активно участвует в публичных дискуссиях, публикациях и радио- и телевещании, особенно в диалоге со сторонниками марксизма и материализма. Был рукоположен в епископа Баната в Воеводине и с 1992 года переведен на служение в Герцеговину. Митрополит Афанасий — автор ряда книг, изданных в Югославии и Греции, включая Радостный Свет и Христос: Начало и Конец.

1.71. Бодрияр. Свръхвъобразеност, копнеж по повторение, лишаване от носталгияПоколението, което идва след залеза на постмодернизма то 60-те на ХХ век има мисията да сформира

уникално общество, лишено от носталгия.В днешно време носталгията е под нови прицели. Според Бодрияр тероризмът е крах на символическия

обмен. Крах на комуникацията. Според негови критици тази формула е неприложима за терора. Доктрината на терора (рационалните основания на безумието) са в стремежа минало и сегашно да са взаимносубститувни, да са в кръгообръщение и да си сменят местата в ритмична последователност. Носталгията и историята са обявени по такъв начин извън закона. Историята тегли напре, но праволинейно; носталгията тегли назад, но също така праволинейно; идеята на тероризма е в застиващото кръговъртене.

Администрацията на Буш предприе изравняване на времената – придвижване на различни зони от средновековието към модерността и постмодерността, призовавне под знамената на историята народи и общества, които по някакъв начин са оставали извън полезрението на просвещенската и хегелианска идея, или дори на идеята на Стария и Новия завет за историзъм и историческо развитие. На девиза «Историята не ни интересува» американската система отвърна «Ще ви дадем да разберете историята». Парадоксалното е, че американската идеология, опряна според Бодрияр на praesentia sine dubio, т.е. потънала в една непрекъсната, комфортна и широка сегашност, сега трябваше да възвестява собственото си въвличане в историята и насилственото преустройство на отделни световни зони в историческото им новобитие. В този план носталгията става политически заплашителна, пред лицето на един нов мегапроект, условно наречен равнение по куртуноисторическия прогресизъм, всяко струмление към каквото и да е било минало се интерпретира подозрително, вражески и с висока доза политическа нервност. 106

Без огледа на билото попадналата в архива на културата линейност наисторията би изгубила собствената си Другост и патоса на самоутвърждаването, би се превърнала в регрес до безкрайност, в лоша безкрайност на автотеличните промени, ето защо общество, което не изпитва носталгия е накърнено и непълноценно общество.

Още една причина за нуждата от носталгия. Както масовот, така и елитарното мислене никога преди както сега не е било толкова приземено до краткосрочни тактики, толкова пропито от грижа за най-близката и прагматична изгода. Което е глупаво. Без окореняяване в миналото, без съизмеримост с историческото, никакво сегашно действие не може да има ефикасна съзидателна сила. Съзидаващото бъдеще не може да функционира без свръхзадача, т.е. то трябва дапринадлежи на ситория, която Ницше нарича монументална история. Преките и краткотрайни реакции наслучилото се и случващото се е взело надмощие над проникновеното историческо творчество, което разглежда ставащото и току-що станалото в дългосрочни и далечно положени контексти, оглеждащо се по върховите прецеденти на големи времеви отрязъци, на епохи и масивни периоди. Това безисторическо рефлексивно преживяване на сегашното неизбежно се отразява на политическото битие, цели региони престават да интерпретират политическото като иницииараща и инициативна дейност, то е някак безлично и безсубектно, дадено в едри и канонизирани стереотипи, с мнима и лъжлива потвърденост от историята. Политиката става безсубектна, защото историята изчезва зад първата пряка. 107

Носталгията е страх от загуба идентичност, а историята е непрекъснато заместване и прогресиращо разгръщане на quid pro quo. В акта на носталгичното психиката, стремяща се да остане себе си, открива

105 , Този род мнения се поддържа и до днес в научната литература носталгията бива дефинирана „ ”, . .: Michaelкато структурна носталгия извън релациите на историческото спрямо сегашното Вж

Herzfeld. Cultural Intimacy. Social Poetics in the Nation-State, New York; London, 1997. . 109.р106 . . . , Игорь Смирнов Общество без ностальгии Игорь П Смирнов о кризисе социума отвергающего

. // « » 2005, №1. , 5.01.2006ретроспекцию Критическая Масса Електронен адрес Достъп на http://magazines.russ.ru/authors/s/igsmirnov/

107 . . . , Игорь Смирнов Общество без ностальгии Игорь П Смирнов о кризисе социума отвергающего . // « » 2005, №1. , 5.01.2006ретроспекцию Критическая Масса Електронен адрес Достъп на

http://magazines.russ.ru/authors/s/igsmirnov/

70-142 5/5/2023

логика, свързана със самоотъждествяването на елементите, ненарушима при провеждането на субститутивни операции, които са основната хранителна страна на историята.

Ако логиката се основава на необходимостта, а историята – на възможността (зараждаща се в недрата на даденото състояние на нещата, в търбуха на статуквото), то ratio, свързвайки тези два полюса, се опира на такова достатъчно основание, което позволява да се предприеме умозаключение отвъд облигаторността и потенциалността. Примирявайки потакъв начин историята и носталгията, човек придобива (в замяна на вкостенялата си идентичност) текущо и нестабилно „Аз”, динамична идентичност. В живота носталгията придава елегическа тъга и скръб по отминаващото, историята прави прехода плавен и постепенен.

В обществата без носталгия разсъдъкт отслабва. За търпящия крах разум търсят заместители – машини и технологии. Разцветът на психеделичните

изкуства е нещо като квазиносталгия – призоваване в паметта на свят, преживян от наркотичното упоение, но не и в предишна фактическа история.

Контраносталгията мрази теоретизациите, защото те строят светове, вкоито цялото минало отново бива реактуализирано и въплътено в една или друга степен, мрази визионерите, защото зад бъдещето те строят връзки с целостта на времената преди.

Днешната философия е проникната от носталгия по носталгията, от тъга по истинска и някогашна носталгия, която бе част от историята и неин продуктивен опонент. В тритомната сферология на Петер Слотердийк човека е изобразен като същество, обречено в своята социокултурна деятелност на отстъпление в предишното, в онова, което е до-живота и пред-живота. Човекът е в пренатално състояние, нероден, в рефугиум, абсолютна симбиоза с майчиното тяло. 108

1.71.1. Бодрияр, Гадамер, Кундера Според Бодрияр, съвременният свят се състои от модели и симулакруми, които не притежават

никакви референти и не се основават на никаква друга “реалност”, освен на тяхната собствена, която е свят на самореференциални знаци. Тогава литературата не би била общуване, а самотно познание, което рано или късно докарва автора в условията на вътрешно изгнаничество. В този смисъл “изгнаник” е понятие, натоварено със смисъла на двойно пребиваване в езика, с което изразяваме разстоянието между себе си и това, което ни се случва. Двойно, защото веднъж имаме конструиране на субекта в езика и веднъж, конструиране на социалния индивид в специфичното културно и политическо пространство.

Изгнанието на времето ражда копнеж по повторение, защото “времето не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението”. В такъв случай паметта се явява своеобразен катализатор, нещо като всеобщ строеж, защото “само през миналото може да бъде казано нещо”. Функциите на самата памет са същностна черта на “крайно историчното съществуване на човека”/Гадамер/, защото миналото е неизлечимата самоличност, която носим. Докато “бъдещето е само безразлично празно пространство…Искаме да бъдем господари на бъдещето само за да можем да променим миналото. Борим се за достъп до лабораториите, където да ретушираме снимките и да пренапишем биографиите и Историята”. И съвсем малко е достатъчно, за да се озовем от другата страна на границата, където вече нищо няма смисъл: любовта, вярата, историята. Цялата мистерия на човешкия живот се крие във факта, че той протича в непосредствена близост и дори в пряк досег с тази граница, че от нея го делят не километри, а само милиметър. Този милиметър е животът. И докато сме оплетени в нишките му, се докосваме до паяжината на Смисъла.

1.72. Анкерсмит. Преживяване, историчност, паметАнкерсмит описва носталгията като остро преживяване, което на първо място е “най-фундаменталното

чувство” относно местоположението ни в пространството и времето, като първите измерения доминират над времевите. На второ място „носталгията ни предоставя цел, която избира средства, които никога не реализират тази цел и колкото и да е парадоксално именно това се оказва носталгическата цел Sehnsucht”. 109

Опитът на историческата носталгия присъства осмислен и описан при Гьоте. Това чувство той изпитва остро при посещението си на Страсбургската катедрала и го очертава като „преживяване на опита на миналото и настоящето в единство; опит, който привнася в настоящето нещо призрачно. Това чувстов, споделя Гьоте, е изразено в много мои големи и малки работи”. Още по-разгърнато описание на този опит дава Хьойзинха. Цялото историческо творчество на Мишле, един от модерните бащи на историята, е изпълнено с професионално-носталгическо преживявания, които правят актуалността на неговия наратив за миналото изключително актуален и невралгичен за времето, вкоето се появява. Носталгическите опити на Мишле се свързват с техниката му на възстановяване на психическата реалност на отминалата революция, с

108 . . . , Игорь Смирнов Общество без ностальгии Игорь П Смирнов о кризисе социума отвергающего . // « » 2005, №1. , 5.01.2006ретроспекцию Критическая Масса Електронен адрес Достъп на

http://magazines.russ.ru/authors/s/igsmirnov/109 Frank R. Ankersmit: History and Tropology: The Rise and Fall of Metaphor. Berkeley 1994, p.45.

71-142 5/5/2023

въвличането на преживявването към едно минало, което се разгръща не като прекрачено и прекратено, а като живо или по-точно наново оживено. Мишле разказва историята за пръв впът по начин, по който наратива преодолява разрива между време и пространство, делящи нараторските точки на присъствие и точките на сюжета.

Кое пречи на Хьойзинха или според него пречи и на субекта, положен далеч от събитията да ги преживява като истински и в автентичен вид.110 Хьойзинха подчертава, че дори носталгията не е в състояние да презентира миналото „както се е случило реално, наистина”, а дори това синтезиращо чувство, преодоляващо времето и пространствата „запазва респект към разстоянието и различието, към времевата денивелация и пространсвената йерархия. Чрез ностаргията познава историята „не непосредственото минало (както си мислят историците), а „различието и разстоянието между настояще и минало”. Ние разбираме това различие и разстояние, то ства призма за проникване в миналото и преживяването чрез носталгията. Спорде Хьойзинха опитът на миналото, носталгически и посмодернистки, е „опит за различаване на минало и настояще”, а историческия модернист вижда различието в пределите на самото минало, а „настоящето не се интерпретира като компонент на това различие”.

Според Анкерсмит историкът не може да се възнесе на някаква квази-божествена позиция над „реката на времето”, не може да пребивава в облаците на трансцедентното място, откъдето да наблюдава и описммва станалото. Адекватна за концепцията Sensation става образът на 12 час, не часът 0, не часът 24, а полуденят, дневното равностоене, средата на денонощието. Анкерсмит преобразува митологическата позиция на Абсолютното Начало (точката 0, часът 0) и Абсолютния Край (точката 24, часът 24). Ужасът от средата, полудневното местоположение и време, е ужасът на равното отстояние от края и началото, познатото надревните гърци пречупване и обрат, мигът на смяна, когато възхождането се преобръща в пропадане, когато нагоре застива и дава път на «надолу». Това е фектът на виенското колело, което има една траектория нагоре и друга надолу в единното си циклично движение. В 12 часа на деня, в момента на абсолютното изравняване на двете части в страните от Средицемноморието контактът между обектите започва да сизглежда прекъснат и застинал, лишен отконтактност и обектите като че ли не са в режима на никакъв взаимен интерес, дори и за нас те са безинтересни и тотално изолирани един от друг и спрямо нас самите. Това ефекет в чувствения мир на човека, характерен с преживяването на изгнание или изключване и отстраняване от самата реалност. Известният на всички панически страх тук има парализиращ характер, характер на тревожна застиналост, в очакване на предвещано и неминуемо пречупване, тръгване надолу, назад, политане към пропаст и подобни. Този страх от 12 час, цасът на промяната и обрата, винаги изглежда като нещо дефамилиаризирано, непознато, внезапно отстранено от нас самите нещо, което започва да ни противостои.

Феноменът на носталгията не се състои в това, че ние се преоектираме в дадено конкретно минало. Неговата същина, изглежда, е в това, че ние проектираме нашето настояще и представеното от някакви обекти конкретно минало в позицията на абсолютното начало. Казано по друг начин, носталгията не ни връща в миналото, тя дори не онтологизира различието между настоящето и даденото конкретно минало; работата е там, че носталгията проектира и минало, и ностояще в точката на абсолютното начало, сякаш оттук нататък предстои да се случи и случилото се и онова, което предстои да се случи, в заедност и неразривност от времева и пространствена гледна точка.

Анкерсмит изрично подчертава, че независимостта на историческия обект, тоест миналото, се разоткрива само в полуденя на историческия опит, актът на носталгията не може да бъде инспириран или мистифициран. Този акт на нсосталгия се проявява като благодат, като дар, при това не благодат на вярата, а благодат на мита, постижим не чувствено-интуитивно, чрез сензитивно преживяване на опита.

1.73. Шон Сканлън – тематичен сборник

110 Johan Huizinga, The Waning of the Middle Ages (London: Arnold, 1924). Johan Huizinga, The Waning of the Middle Ages (London: Arnold, 1924).

72-142 5/5/2023

1.74. Носталгия – културни контексти (Шон Сканлън)Носталгията оцелява завръщайки се. Романтиците на носталгични. Викторианците са носталгични. Дори

и модерните творци са носталгични, когато се обръщат към традицията и миналото. Модернистите копнеят за времената преди властта да разруши изкуството, преди икономиката да измести ценностите. Те са пълни с блянове за места и времена, и условия, които не съществуват никъде. Искат с антисептичен дизайн да преодолеят заразителното присъствие на миналото, все още вслушано и вперило поглед назад към древна Гърция. Те искат Атина минус робството.

Постмодерната носталгия ескалира в индустрията на културните наследства, тяхното сътворяване, разширяване и експанзия до нечувани размери. Светът на руините пълзи към съвремието и го обгръща като оживял и опасен октопод. Манифестациите на носталгията са критикувани и анализирани по две паралелни писти: първата разчита носталгията с лице на злоупотребителка с индивидуалната и колективна памет; втората акцентира върху проблемите, породени в отношението производител-консуматор. И в двата случая носталгията е нещо лошо, много лошо.111 Но носталгията не е нещо просто и едноизмерно. Тя може да пресече няколко културни регистъра едновременно – културна и индивидуална, директна и непосредствена; последните три десетилетия обрънаха вниманието на сериозните изследовтели върху носталгията и показаха каква дълга сянка хвърля ностаргията върху миналото и насотящето.

За съжаление посводернисткия негативизъм само частично открива разнообразните връзки с паметта, историята, афектите, медиите и пазара.

Според Сканлън не бива повече да смятаме носталгията за програмен езвивалент на «лоша памет»; не бива като Фредрик Джеймсън112 да разглеждаме носталгията като симптом или причина на пукнатина и разцепването между историческите означители и техните означаеми; не е редно и да медикализираме отноов носталтията, пращайки я в болничните заведения по идеята на Стюарт113; защото тя не е и «абдикация от памет» (Кристофър Лаш)114.

Има ли нова дефиниция за носталгията – пита се Сканлън. Има ли място в дефиницията за онези теории, които подчертават връзката между носталгия и идеология. Задачата на това издание според Сканлън

111 Scanlan Sean (2005). Introduction: Nostalgia. Iowa Journal of Cultural Studies http://www.uiowa.edu/~ijcs/nostalgia/nosttoc.htm (Iowa Journal of Cultural Studies is indexed in the MLA Bibliography and The American Humanities Index.) 2005 Броят на списанието от пролетта на съдържа

( няколко важни публикации върху носталгията освен посоченото въведение от Шон ): Сканлън Marcos Piason Natali. History and the Politics of Nostalgia, p.10-26; Amelia De Falco. A Double-Edged

Longing: Nostalgia, Melodrama, and Todd Hayne’s Far from Heaven, p.26-40; David Sigler. “Funky Days are Back Again”: Reading Seventies Nostalgia in Late-Nineties Rock Music, p.41-60; Jennifer Ladino. Longing for Wonderland: Nostalgia for Nature in Post-Frontier America, p.61-84; Natalie Friedman. Nostalgia, Nationhood, and the New Immigrant Narrative: Gary Shteyngart’s The Russian Debutante’s Handbook and the Post-Soviet Experience, p.85-96; Tom Lutz 117 Coda: Nostalgia, p.97-116.

112 Jameson, Frederic. Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism. Durham: Duke UP, 1991.113 Stewart, Susan. On Longing: Narratives of the Miniature, the Gigantic, the Souvenir, the Collection . Durham: Duke UP,

1993.114 Lasch, Christopher. The True and Only Heaven: Progress and Its Critics. New York: Norton, 1991.

73-142 5/5/2023

е да отговори на тези въпроси, но прегледът им сочи, че носталгията проявява изплъзващи се и непознати черти от гледна точка на ясното дефиниране, носталгията е способна да надхвърли и избяга от ограниченията, поставени при дефинирането й.

Нс е добавъчна категория (supplementary term) в смисъла на Дерида, но дали тя е възстановянае или заместване на важни катгории, които я съобщават – паметта, историята или забравата? Рикьор изтъква, че забравата си остава опасна заплаха, утаена в задния план на феноменологията на паметта и епистемологията на историята. („“remains the disturbing threat that lurks in the background of the phenomenology of memory and the epistemology of history”) (Рикьор 2004, 412).115

Подобно на забравата (забравянето) носталгията също така има способността да криволичи от истинното, историческото, точното (презицното), описано от съвременни изследователи като конотиране на грешки или отбягване (изплъзване).

В съвременната критика носталгията е интерпретирана като предупреждение, като пейоративен маркер на исторически промени и това я прави по-амбивалентна, по-ангажирана като критическа конструкция. Днес носталгията е може би стил на дизайн или наратив който служи да се коментира как работи паметта.

Обсесията на миналото не е нещо ново. Това, което е интересно, че самите интерпретатори са склонни да се отнасят към предмета си носталгично. Така Линда Хътчън нарича разсъжденията на Фр.Джеймсън за носталгията, като разсъждения пронизани от странна и затаена носталгия (по друг тип критическа парадигма). Защо критиците падат в плен на омагьосващата носталгия? Един от възможните отговори е, че никой не е в състояние да напусне дългата сянка на копнежите и другите носталгични пориви. За да отговори по-прецизно Хътчън заема определението трансидеологическо, дадено от Хайдън Уайт. Така носталгията конструирана да се случи на всеки и от всеки чрез политическото убеждаване и внушение. Важно е да се отбележи, че има и друг фактор, който играе съществена роля в критическата перспектива, през която преглеждаме носталгията.

1.75. Сереметакис, носталгията на древносттаГръцкият изследовател Сереметакис разказва историята с прасковите.116 За гърците този плод се нарича

често ‘the breast of Aphrodite’ (гърдите на Афродита) поради нежната тъкан, вида, вкуса и мириса. Този плод постепенно бива изместен от евростандартни праскови, вносни и хибридни. Старите праскови, за които си спомняли неговите приятели, сега били само в спомена. Този тип спомени Сереметакис нарича носталгичен спомен. Има разлика между гръцката и американката носталгия. Докато за американската среда носталгията е „тривиализация на романтическата чувствителност”, за гърка носталгията е желанието или копнежа с изгаряща болка по пътуване. То предизвиква сензитивни измерения в спомените, родени в изгнание и отчужденост; носталгията съединява телесното и сенсуално начало в едно цяло, свързва в един поток болезнения опит на духовното и соматично преживяване изгнание към идеята за развитие и възмъжаване.117

Сереметакис избира Гърция като място, където да изпита чувството и спомена в носталгичен контекст, тъй като то е изтласкано в периферията на модерността. И от тази периферия, чието място е Гърция (но и родина), по-лесно и ясно може да се проследи движението на носталгията към центъра. Модерността застрашава жизнесопособността и издържливостта на емоционалната памет; частично заличаване на емоционалната памет в модерността е следствие на екстремалното разделение на труда, пецептивната специализация и тоталната рационализация на света, в който живеем. Чувствата в ерата на модерността са отделени едно от друго, отделени помежду си, префункционализирани и екстернализирани като утилитарен инструмент, а също и като посредник и обект на комерсиализация. Разпарчетосването и разделянето в отделни сфери на перцептивната семиосфера упълномощава сензитивният опит да създава и поражда чувствата (Seremetakis 1994:9-10).

Класен (1993) определя западният исторически опит, опрян върху пет чувства и тяхната ценност, като показва начина на тяхното културно конструиране. Зрението като «чувство на науката» ни снабдява с «повечето от нашите модели на вселената, от картата и схемата до диаграмата и триизмерната графика» (Classen 1993:6).118 Качеството на зрението им дава обективен характер и отделя наблюдаващия от наблюдаваното в перспективата на научно обяснение. В същото време тази «обективност» въпреки истинската си визуална основа е основана все пак върху една част от действителността.

115 Ricoeur, Paul (2004). Memory, History, Forgetting. Trans. Kathleen Blamey and David Pellauer. Chicago: Chicago UP, 2004.116 Seremetakis, C.N. (1994). ‘The Memory of the Senses, Part I: Marks of the Transitory’ In C.N. Seremetakis (Ed.) The Senses Still: Perception and Memory as Material Culture in Modernity. London. University of Chicago Press.117 Серемакис. There is a difference between the American and the Greek uses of nostalgia, which points to ‘different

cultural experiences of the senses and memory’ (ibid.). She sees the American definition of nostalgia as implying ‘trivializing romantic sentimentality’, whilst the Greek definition of nostalghía ‘is the desire or longing with burning pain to journey. It evokes the sensory dimension of memory in exile and estrangement; it mixes bodily and emotional pain and ties painful experiences of spiritual and somatic exile to the notion of maturation and ripening’.

118 Classen, C. 1993. Worlds of Sense: Exploring the Senses in History and Across Cultures. London. Routledge.

74-142 5/5/2023

Визуалната презентация създава плоска, но научна и „обективна” представа за света като се конкурира и измества слуховата. Звукът в една научна презентация е по-скоро допълнение отколокото пълноценно средство за рационализация на научни представи. Това противоречи на сензитивния опит извън научната му интерпретация, при който опит визуалното и слуховото могат да въздействат по-дълбоко и интензивно, както и равноправно да изграждат нов тип перцепция. За понятия като носталгията редуцирането й до „тривиализация на романтическата чувствителност” служи заключването и пристягането й към миналото чрез премахване на трансгресивната му сила и материално отношение към сегашното; това прави възможно създаването на изолирано и годно за консумиране минало под формата на „частица време” (откъснато, самостойно, несвързано във времевата континуалност и протяжност (Seremetakis 1994:4).

В американската терминология носталгията замразява миналото по такъв начин, че да го изключи от потенциала му за социална трансхормация в сегашното, предотвратявайки възможността сегашното да изгради динамична перцептивна връзка и съотнасяне с историята. Докато гръцката етимология на носталгията извиква трансформативно въздействие върху миналото като несъгласуван със сегашното исторически опит. На гръцки етимологията на чувствата е тясно асоциирана с етимологията на вълнението и преживяването. Няма рязко прокарана граница между сетивата и чувствата и усещанията. Споменът за нещо изгубено поражда комплекс от чувства и преживявания, които американската носталгия не може да дефинира, опирайки се на рудкцията и сепаратизма. Сереметакис утвърждава, че цяла една епоха може да се превърне в безвкусна когато сетивната култура, разбирана като “динамична интеракция между перцепция, памет и пространството на артефактите, е разтворена в несвързани помежду си частици. В Гърция определението anosto (tastless) се отнася към културната абдикация от кодификация на миналото, настоящето и предварителни опити на равнището на сетивното съществуване (Сереметакис 1994; 8).

В заключение носталгията като културна практика пребивава в смесицата на мимезис и поезис – в акта на възпроизводство на социалните условия за сетивно преживяване. Чрез това действие те превръщат социалния и житейския опит в постоянно допълван и разширяван опит, както и в качествено променяем и променим опит (Battaglia 1995:93).119

Носталгията изглежда обърната назад. Но както Сереметакис и Баталия ни показват, носталгията може да бъде прехвърлена от миналото, да попадне ефикасно в настоящето и да го моделира продуктивно и пълноценно. Носталгията „възстановява настоящето” ‘reinvented the present’, оживява го, вмъквайки се в днешното носталгията създава фини процепи, които се попълват от алтернативни съжителства, взети от друго време, но реактивизирани и ценни сега (Battaglia 1995:93). Според Баталия носталгията може да бъде осител на знание и опит със специфична културна историчност и „‘vehicle for knowledge and experience with a culturally specific historicity and a wholly contingent aesthetic efficacy’ и цялостен спектър от естетическа ползотворност.

1.76. Андреас ХюисенсВ студията си „Сегашното Минало: Градски палимпсести и стратегии на паметта” Андреас Хюисенс

(„Present Past: Urban Palimpsests and the Politics of Memory”) казва, че „историята в канонични форми може да бъде делегитимизирана…, но прелъстяването на архива и неговите богатства откъм истории за човешките постижения и страдания никога не са били по-здрави. Носталгията е част от прелъстителната и съблазнителна природа на значещото минало, на предизвиканото за нов живот минало. Тя заема граничната позиция между историята като история („history qua history”) и процедурите (алгоритъма) на паметта (спомнянето).

Архивното дирене носталгично съблазняване ли е? Знае се, че теориите и историите на носталгията в съгласие допускат, че някак си паметта и историята са отделни и независими категории на мисленето; историята като система на записи; паметта като дискурс, тематизиращ запиите. Точно тук носталгията се явява като беден роднина (the sorry cousin) на многобройни и разнообразни начини за възвръщане на паметта.

Есетата в този сборник споделят подозренията си към предишни концептуализации на носталгията и на някои евристични теории за културологичните изследвания. Фокусът не е към обектите на носталгията, а към носталгията като такава, към самото същество на носталгичното отношение.

Най-късо траекторията на носталгията идва от пътешествието на Одисей минава през клиниката на Йоханес Хофер120 и идва до наши дни, стичайки се в множество поточета и нишки, които изплитат текста на носталгията.

1.77. Маркос Риазон НаталиВ първото есе Маркос Риазон Натали разглежда историята и стратегиите на носталгията. Съсредоточен

върху Кант, Хегел и Маркс Натали проследява трансформациите на носталгията от „термин, предназначен да покаже обвързването с и въздействието на миналото, бидейки то самото политически укоримо и достойно за

119 Battaglia, D. 1995. ‘On Practical Nostalgia: Self-Prospecting Among Urban Trobrianders’ In D.Battaglia (Ed.) Rhetorics of Self-Making. London. University of California Press.

120 Hofer, Johannes. “Medical Dissertation on Nostalgia.” Trans. Carolyn Kiser Anspach. Bulletin of the History of Medicine 2 (1934). 376-391.

75-142 5/5/2023

порицание и същевременно емпирично несъстоятелно. Кантовото убеждение че човечеството е безпогрешно прогресиращо (unmistakably progressing), Хегеловата идея за човечеството като пронизано о и владяно от „стремежа към съвършенство” (impulse of perfectibility) бяха схващания, които дестабилизират съществуващата власт, чието желание е ситуацията да си остане стабилна и непроменима. Маркс също е убеден, че обществото върви към по-справедлив ред и за да го постигне, миналото трябва да бъде изоставено и захвърлено в килера. (По повод на събитията от 1848 Маркс провъзгласява “Let the dead bury the dead.”) Тази револиюция от 1848 насочва Маркс към убеждението, че миналото няма да се повтори (да се повтаря), но тук също е и идеята, че погрешното в настоящето е произведено и поддържано чрез инфектирането и заразяването със стари идеи, пречка за социалната справедливост. Тези два бряга според Натали показват, че «едва след като историографията се превръща в доминиращ наратив на постигане на миналото едва тогава носталгията може и започва да бъде обвинявана в неточности и погрешност (inaccuracy).

Срещу тази философско-историческа рамка Натали изправя психологическата визия на Фройд върху носталгията, меланхолията и забравнето. Фройд твърди, че меланхолиците и носталгиците страдат от неизлечим разрив между минало и сегашно; те по-скоро изстрадват непреодолимия разрив между било и сега. Натали вярва, че между тези две концептуални територии лежи ново изследователско порстранство, което не се оставя да попадне в психологическата детерминираност или в телеологически отрицания.

В изследването на Амелия де Фалко филмовата визия най-успешно пресъздава носталгията като превръща хипервизуалното в основна форма на ноталгичен агент. Например картината на дома, обгърнат от цветово насищане и поставен в кристално чист чак прозрачен фрейм внушава идиличността на миналото. Във филма на Хайнес (Todd Haynes’s Far From Heaven) е показана невъзможността от локализация на дома. Де Фалко ссе противопоставя на определението на Джеймсън патологизирана носталгия (pathologized nostalgia) и на Линда Хътчън „болнава носталгия” (debilitating nostalgia), тъй като и двете затварят перспективата на продуктивната носталгия.

В изследването на Дейвид Зиглър „Веселите дни са в миналото: четене на носталгията през 70-те в музиката на последното десетилетие на 20 век” („Funky Days are Back Again’: Reading Seventies Nostalgia in Late-Nineties Rock Music”) също се посочват лимитиращите категории спрямо носталгията на Фред Дейвис (“orders of nostalgia”), на Фредрик Джеймсън (“mood” and “mode”) и на Светлана Бойм (“reflective” and “restorative”). В песните на Wilco, U2, Neil Young, Cornershop, Tragically Hip, and Beck Зиглър изнамира две срещуположни тенденции, които дадените категории пропускат: от една страна е налице тенденция да се участва в постмодерното ставане на сегашното, а от друга е очевидна носталгията по миналото, която се съпротивява на постмодерната ситуация. Посочените автори (певци) се отдават на носталгията, въвличат се в нея съзнателно и играят с концепти, основани върху „смяната на хилядолетията”, посочвайки изгубените обекти на желанието; тези творби нямат отношение към отстраняване на историческите означаеми, защото те не пишат история; тези творби на поп музиката „надмогват и реактуализират изгубеното време и пространство, показват как механизмите на носталгията също така могат да прекрачат границите на пазарно-потребителските дискурсивни практики.

Следващите три статии се занимават с проявите на носталгията в литературатал Морийн Макнайт приема концепцията на Светлана Бойм за „restorative and reflective nostalgia” за да покаже въздействието й в американската литература, посветена на епохата след Гражданската война до края на 19 век. Гражданската война взаимно импулсира идеологиите на национализма, индустриализма и превъзходството на белите поощрява историческата амнезия, особено в Юга. Тази историческа амнезия изпълва романтическата погубена кауза, която наново расте по сила през 80-те и се отлива в лични мемоари, граждански паметници и ресторативно носталгична литература (restorative=реставрационна).

1.78. Новиков за носталгията В кратък обзор за носталгията Е.В.Новиков привежда тълтуването на Большой толковой словарь, което

не отбягда от двуплановата дефиниция на Оксфордския речник.121 Носталгията е тъга по дома и родината (място), както и тъга по миналото, преживяното, изгубеното (време). Носталгията като тъга попада под определението на над 163 епитета в руския език, които характеризират и разнообразното съдържание на понятието. Любопитно според автора е, че съществува ред от определения, които третират носталгията като позитивно преживяване – горда, чаровна, сладка, щастлива. И докато тъга може да се заменя със скука, то носталгията не може, тъй като е «тъга от съвършено различен тип». За Новиков нс е особен вик екзистенциалносъстояние на човека, което е принципно важно за осмислянето на собствения живот, личната съдба, своето място в света. Доколкото рефлексията е философско понятие за назовавен на дейността, насочена към самопознание, то нс може да бъде характеризирана като «морална рефлексия» (Новиков 2006, 52); дълбинната връзка между рефлексия и носталгия личи в латинския корен reflexio (лат. «обръщане назад»).

121 , . (2006). . // , 2006, №1, .51-56.Новиков Е В Ностальгия Энергия с

76-142 5/5/2023

Психологическите аспекти на носталгията дефинират носталгията като преживяване, а не чувство, което означава, че носталргията подразбира сложна вътрешна духовна дейност (спомени, реминисценции, интелектуални усилия, творческа фантазия).

Според А.Б.Фенко носталгията има свой архетип, свой културен символ и това е притчата за блудния син. Блудният син не иска да е любим, любовта на близките го сковава, пречи му да стане този, който иска, а той усеща в себе си неограничени възможности. Блудният син напуска своя дом, защото не чувства и не изявява своята индивидуалност, като по такъв начин се оказва във враждебен и чужд свят. В чуждото средище той започва да копнее по уютния роден дом, по спокойното детство и пожелава завръщането.

Според Новиков носталгията е завръщане към първичните връзки, които са хаарктерни за живота на човека най-вече през детството. Опирайки се на идеята на Фром за развитието на човешката индивидуалност, Новиков изтъква момента на разрива между майката и детето, между първобитния човек и племето, природата; между човека и цълквата или съсловието през Средновековието. Тези връзки са органични, естествени и природни; тяхното нарушаване първоначално се компенсира от «успеха» в развитието на индивидуалността, на Аза, но по-късно личността започва да осъзнава дефицита им, да ги осмисля под формата на спомняне и активно обръщане към пачетта за миналото, в което първичните и есетствени връзки са били автентични, силни и здрави. Носталлгията е призвана да осмисли новата идентичност и разкъсаните първични връзки на човека с неговата кулутрна и природна среда. Това, от което се откъсва, дом, семейство, родина, културна традиция, това образува заедно с него самия едно неделимо и хомогенно цяло; онова, което е извън и което не е дома и родното, по-късно се осмисля като чуждо, хладно и враждебно. Човекът на новото време реално живее във втроия, с първия свят го свързват само спомените.

Изразяванто на носталгията става в четири главни форми на човешката жизнедейност: изкуството, философията, религията и ежедневието. Кат опримери за носталгия в изкуството могат да бъдат посочени «Носталгия» на Тарковски, песните на барда Олег Митяев, живопис, скулптура. Най-плътно наситена с носталгия е литературата. Според новиков носталгията има свое жанрово поле – мемоарите, отчасти дневниците. В световната литертура примери за носталгическа литература са романът на Джон Дос Пасос «Прекрасните времена», първия сборник на поета Робърт Фрост, озаглавенс цитат на Лонгфелоу «Прощаване с младостта». Класическата епопея на Марсел Пруст «В търсене на изгубеното време, в руската - Набоков, Бунин, Бродски.

Носталгичната духовна дейност е сходна с философстването. Във философията търсим отговор на нашата неудовлетвореност от истина, в носталгията – неудовлетвореност от липсващо минало. Не само Хайдегер настоява, че философията е носталгия, която изисква да бъсе изпълни обстоятелството навсякъде да бъдеш у дома. 122

Подобни разсъждения прави М.К. Мамардашвили, в частност, в работите си «Как я понимаю философию?» и «Проблема сознания и философское призвание».

1.79. Аверинцев – лична и литературна носталгияЗа Аверинцев носталгията е обръната към детството, което не е задължително щастливото детство.

Доброто старо време за него е смутно и тревожно, време на политически процеси, произвол и гонения; време на абсолютна несигурност и тотален страх. Затова когато си спомня детството и когато осмисля тези времена от позицията на историческото и по-късното, Аверинцев въкликва „Каква ти носталгия!”, как може такова време да е привлекателно. И все пак това е носталгия.

Това е носталгия по такова състояние на човека като тип, когато всичко в човешкия свят значи нещо или в най-лошия случай се опитвало д азначи нещо; когато възможното е било „значително” и „значимо”. Даже лъжливата и измамна значимост, която винаги във всички времена е в изобилие, даже и тя свидетелства за значимостта като призвание и като нещо задължително, без което животът не е живот. Няма да споря, казва Аверинцев, че ма и времена, когато императивът на значимостта стига до безутешни крайности. Такава е вагнеровско-ницшеанско-ибсеновската епоха, която страда от болезнена хипертрофия на образованото съсловие да бъде значимо и да значи нещо. Това е време наепидемия на ултрасериозността. Тук са символистите, които даже битовите пошлости въздигат в парнасовски кули и висоти.

Аверинцев, Сергей (1995). Моя ностальгия. // Новый мир 1996, №1. с.141-144. // Електронен адрес, достъп на 10.12.2004 http://magazines.russ.ru/novyi_mi/1996/1/awerin.html

Носталгията по Русия ме заставяше да събирам и да купувам различни безполезни непотребни неща, само за да съхраня печата на времето, започвайки с излезлите от употреба съдове, лампи или фоторграфии.

Angelus Novus

122 : Новалис ("Wo gehen wir denn hin? Immer nach Haus.") Подобно мото издига Рилке: „Die findigen Tiere merken es schon, dass wir nicht sehr verlässlich zuhaus sind in der gedeuteten Welt".

77-142 5/5/2023

1.80. Angelus NovusСтудиите в сборника излагат най-доброто на културологичното проучване: изследването на отношения

между, във и над културите. Носталгичният образ може да бъде ейдетичен, може да е и размазан и замъглен. Обектът на носталгията може да е неизказан, изгубен завинаги, вбесяващо неналичен или обезпокоително несъществуващ (uncannily never-was). Носталгията често е вторична, маргинална и епифеноменална (epiphenomenal), може да е прустовска и епифанична, генеративна и креативна. Текстът на Бенямин „Тезиси по философия на историята” ни разкриват неговата представа за ангела на историята, опрян върху живописта на Клее и особено върху картината му Новият Ангел (Angelus Novus)123, в която лицето на ангела е „обърнато към миналото” докато бурята в Рая „неустоимо го тласка в бъдещето, към което той е обърнал гръб” (“irresistibly propels him into the future to which his back is turned”) (Бенямин 1969, 257-258).124

Бенямин с право нарича тази буря прогрес, но той не описва какви чувства вълнуват ангела, взрян в миналото.

Ангелът на историята, внушават текстовете в сборника, е носталгичен (Сканлън 2005).

Валтер Бенямин 1

“A Klee painting named ‘Angelus Novus’ shows an angel looking as though he is about to move away from something he is fixedly contemplating. His eyes are staring, his mouth is open, his wings are spread. This is how one perceives the angel of history. His face is towards the past. Where we perceive a chain of events, he sees one catastrophe, which keeps piling wreckage upon wreckage and hurls it in front of his feet. The angel would like to stay, awaken the dead, and make whole what has been smashed. But a storm is blowing from Paradise; it has got caught in his wings with such violence that the angel can no longer close them. This storm irresistibly propels him into the future to which his back is turned, while the pile of debris before him grows skyward. This storm is what we call progress.”

Walter Benjamin

Theses on the Philosophy of History

1.81. Боавентура Соуза де Сантос Падналият ангел – историята в клетката на настоящето

Santos, Boaventura de Sousa (1998), The Fall of the Angelus Novus: Beyond the Modern Game of Roots and Options, in Current Sociology 46 (2), 1998, 81-118. Online достъп на 7 февруари 2006, http://www.eurozine.com/articles/1999-10-15-santos-en.html

В своето изследване Сантос стига до заключението, че миналото е в клетка (златен кафез), тъй като живеем във време без фигурации, време на повторения. … Идеята за повторенията допуска настоящето да се разстила назад и към предишни отправни точки, в миналото и в бъдещето като ги консумира за свои потребности, канибалски отнасяйки се с преживяното или с очакваното.

Ангелът на историята е импотентен, тъй като е в състояние само да съзерцава от самотно стърчащата мачта останките от корабокрушението и да страда в капана им. Той иска да спре и да достигне корените на катастрофата, да се събуди преди смъртта и да има възможност да се защитава от опасностите. Но той е завлаядн от сила, която го тласка да се ситуира непрекъснато в бъдещето, към което е обърнат с гърба си.

123 На този адрес http://www.tasc.ac.uk/depart/media/staff/ls/WBenjamin/Angelus.html може да . 1921 , се види ангелът от картината на Пол Клее Тя е купена през от Валтер Бенямин а под нея Лойд

, . Спенсър графично редуцира образа на ангела описан и от Бенямин в посочената студия Текстът на Бенямин и картината на Клее успоредно са съположени на адрес

http://www.remue.net/cont/benjamin.html124 Benjamin, Walter (1969). Illuminations. Trans. Harry Zohn. New York: Schocken, 1969. Познати са ми следните

: издания на Валтер Бенямин на български , . 1988. . : Бенямин В Върху идеята за историята В Историци . : " ". , . 1989.за историята София Университетско издателство Климент Охридски Бенямин В

. : .Художественото произведение в епохата на неговата техническа въпроизводимост В сб . : Художествена мисъл и културно самосъзнание София

78-142 5/5/2023

Изобилието от светлина съответства на дефицита от резултатност. Корените не го придържат, изборите са слепи. По такъв начин миналото е съобщение (report), но никога източник извор (resource). Това има предвид Бенямин когато на друго място казва, че за да се артикулира миналото исторически означава, „да улови опашчицата на спомена, когато той присвятква в момента на опасност” (Бенямин 1968, 255).125 Трагичното се състои в това, че ангелът на историята лишава миналото от способността му да се експлодира и затихва.

Ойкосът в света е част от пътуването, част която не пътува за да може пътуването да съществува и да се оразличи, придобивайки смисъл. Ойкосът е корен, който едновременно стимулира и ограничава живота или познавателните избори, породени като възможност от пътуването. Пътуването, парадоксално, засилва корените и произхода, дава им нови сили, защото екзотизмът на посетените места задълбочава близостта на дома, на точката на отпътуването.126

От една страна пътуването към екзотични места не е някакъв свободен и случаен жест, нито е някакво задълбочаване на културната идентичност. Напротив, пътуването се счита за разрушително що се отнася до идентичността. От друга страна мотивът за пътуването е фалоцентричен. Пътуващият внушава фиксираността на точката на заминаването и пристигането, фиксира и стабилизира понятието за дом (oikos or domus). Така домът става женско място, от което мъжът излиза и влиза, заминава и се завръща. Това, че жената не пътува, прави пътуването възможно. Безспорно сексуалното разделение на труда по отношение на мотива за пътуването е един от най-гъвкавият и еластичен топос на западната култура. В нея архетипът е Одисей. Домашната Пенелопа се грижи за къщата доакато Одисей търгва на своето безкрайно пътуване. Дългото тъкане на Пенелопа е правдивата метафора за призивността на отправната точка, гарантираща пътешествието и приключенията.

1.82. Линейната история – историята напред и нагореЛинейная концепция истории

Тя е лишена от флуктуации или те са несъществени, частични и интегрирани в линейността. Линейната история не е просто права, а устремена към свръхцел – тя отива нагоре, доколкото нагоре означава напредък и прогрес, положителна социална програма изобщо. Напред означава бъдещето, т.е. същинската линейна история е обективна, прогресивна и перспективна.

Линейността се превръща в ценност постепенно, едва с упадъка на традиционните културни системи, със залеза на патриархално-цикличните социални общност и настъплението на модерността. Концептуалната рамка на прогреса е непозната за античността и средните векове. Религиозното съзнание е практически несъвместимо с модерната идея за прогреса. Пред вината и греха, пред аскетизма и страданието, пред процедурите на изкупление и дълга борба битие във вяра историческата самоинициатива на човека изглежда пълна илюзия, творческият избор на жизнен път е нещо немислимо. Вярата в прогреса води борба с религиозната вяра. Триумфът на идеята за прогреса настъпва през 18 век. През 19 век той се увенчава с достъпа си до всяко човешко същество, прогресът става марка на масовия успех, на забележимия напредък за индивида, за сензитивното преживяване надвижението по линейността на историята. Историята се забързва и увлича човека в приятен и все още безопасен вихър. Влаковете и корабите на прогреса не катастрофират и не потъват.

Прогресът е прогрес на човешкия разум. Епохата на прогреса е и епоха на рационалността. Разумът – това е универсалното оръжие за борба със суеверието, мистицизма и предразсъдъците. Разумът в крайна сметка е основание за единство на истина, щастие и дородетели. Кондорсе описва десет етапа, през които гордо крачещият разум и роденият от него прогрес ще доведат до всеобщо благоденствие. Тогава на земята ще настане време, „когато слънцето ще осветява земя, населена само със свободни хора, не признаващи друг господар, освен разума”.127

Линейността се превръща в ценност постепенно, едва с упадъка на традиционните културни системи, със залеза на патриархално-цикличните социални общност и настъплението на модерността. Концептуалната рамка на прогреса е непозната за античността и средните векове. Религиозното съзнание е практически несъвместимо с модерната идея за прогреса. Пред вината и греха, пред аскетизма и страданието, пред процедурите на изкупление и дълга борба битие във вяра историческата самоинициатива на човека изглежда пълна илюзия, творческият избор на жизнен път е нещо немислимо. Вярата в прогреса води борба с

125 Benjamin, Walter. 1968. Illuminations. New York: Schocken.126 , Сантос твърди че културната експанзия на Просвещението интерпретира пътуването като

, . : „Even if Montaigne never really travelled to America, orзавоевание на миналото а не на географията Сравни Montesquieu to Persia, or Rousseau to Oceania, the truth is that they all travelled to Italy in search of the roots of European culture, and that such roots were all the more revered for their sharp contrast with Italy's degradation at the time of the journey.” ( 1998; 97) Santos, Boaventura de Sousa (1998), The Fall of the Angelus Novus: Beyond the ModernСантос Game of Roots and Options, in Current Sociology 46 (2), 1998, 81-118. Online 7 2006,достъп на февруари http://www.eurozine.com/articles/1999-10-15-santos-en.html

127 . . .Кондорсе Ж А Эскиз исторической картины прогресса человеческого разума  – .,М 1936, .227-228.стр

79-142 5/5/2023

религиозната вяра. Триумфът на идеята за прогреса настъпва през 18 век. През 19 век той се увенчава с достъпа си до всяко човешко същество, прогресът става марка на масовия успех, на забележимия напредък за индивида, за сензитивното преживяване надвижението по линейността на историята. Историята се забързва и увлича човека в приятен и все още безопасен вихър. Влаковете и корабите на прогреса не катастрофират и не потъват.

Прогресът е прогрес на човешкия разум. Епохата на прогреса е и епоха на рационалността. Разумът – това е универсалното оръжие за борба със суеверието, мистицизма и предразсъдъците. Разумът в крайна сметка е основание за единство на истина, щастие и дородетели. Кондорсе описва десет етапа, през които гордо крачещият разум и роденият от него прогрес ще доведат до всеобщо благоденствие. Тогава на земята ще настане време, „когато слънцето ще осветява земя, населена само със свободни хора, не признаващи друг господар, освен разума”.128

1.83. Хабермас за Angelus NovusThree decades had hardly passed since the time Adorno used to visit his future wife in Berlin where she as a

trained chemist and carried on her father's factory for leather goods, and on one of these occasions he had also met Benjamin. Benjamin's Angelus Novus that George Bataille, who by that time was librarian at the Bibliothèque Nationale, had taken into safekeeping was hanging at the wall right next to the entrance in Gretel's room. Then the picture became Scholem's property and is hanging now in exactly that room of the Hebrew University in which the unique library of this obsessive collector is housed. When I came to Frankfurt, Benjamin was for me as he was to almost all the younger ones, a stranger. But I was soon to learn about the significance of this picture.

Gretel and Teddy Adorno had just published Benjamin's first essays with Suhrkamp Publishers. Since the public response was weak Gretel asked me to write a review. Therefore, I got hold of those light-brown leather-bound volumes that retrieved Benjamin from oblivion. Ute and I immersed ourselves in the dark shimmering essays and in a peculiar way we were moved by the opaque connection of lucid sentences and apocryphal allusions, which did not seem to fit in any genre. 129

My wing is ready for flight,

I would like to turn back.

If I stayed timeless time,

I would have little luck.

Mein Flügel ist zum Schwung bereit,

ich kehrte gern zurück,

denn blieb ich auch lebendige Zeit,

ich hätte wenig Glück.

Gerherd Scholem,

‘Gruss vom Angelus’

1.84. Никол Съли – Всекидневната носталгияСпоред Никол Съли 17 и 18 век като столетия на велики пътешествия и изсбедвания, разширяват

неимоверно и предефинират хоризонтът на европейския опит. През тези столетия нарастват и случаите на болестта, открита и наречена от Хофер носталгия, свързана с неудобствата и дискомфорта на пътуването и съответно подтикваща индивида към реорганизация на завръщането у дома и завършека на пътуването. Носталгията, бидейки понякога съдбоносно заболяване на пътуващия, остава в същото време (или може да бъде разглеждана и схващана) патологична връзка с мястото (pathological connection to place) на произхода или обживяването, кояго идеализира и проблематизира връзката с домашното. Веднъж отделен от дома (в културен и пространствен аспект) носталгичният субект усеща липсата на смислова цялост и идентичност, манифестирани с множество физически и психически симптоми. Тази болест е съпътствана с нещо като постоянен трепет, чрез който пътуващият по неизбежност търси прекратяване на отсътвието поради страх от ескалация на болестта. Влиянието на носталгията е видимо и забележимо в творчеството на Флобер и Достоевски, на (Дворжак New World Symphony [1893] и през миналия век във филмовото творчество на Андрей Тарковски.

128 . . .Кондорсе Ж А Эскиз исторической картины прогресса человеческого разума  – .,М 1936, .227-228.стр

129 Habermas, Juergen. Dual Layered Time: Reflections on T. W. Adorno In the 1950s. Translated from the German by Kai Artur Diers and originally appeared in Die Zeit, September 4, 2003 No. 3 . Online достъп на 7 февруари 2006, http://www.logosjournal.com/habermas.htm

80-142 5/5/2023

Снета от дневния ред на психосоматиката, западането на носталгията е привързано към урбанизацията и промените в околната среда, както и в динамиката на културата и пространството в средата на 20 век и началото на нашия нов 21 век. Актуална си остава връзката между паметта и мястото от една страна с ностлагията, от друга. Прегледът на носталгичните заболявания през 17 век ни насочва към произхода на болестта, както и към трансформацията й от болест в емоционално състояние (sentiment).130

An Everyday Nostalgia: Memory and the Fictions of Belonging Nicole Sully, University of Western Australia131

Според Никол Съли тя е възможна поради изтриването на паметта и пренареждането на спомените в непрекъснато новоорганизиращи се сюжети на настоящето. Цитирайки Оруел и романът му „1984”, тя припомня гледната точка на дистопията към историята: историята е палимпсест, който бива зачистван и пренаписван регулярно според нуждите на времето (съ-времието).132 В този контекст е поставена и идеята на Фуко за презентацията на френската история чрез препрограмиране на „масовата памет”. Нуждите на съвремието позиционират паметта като предмет за потребление (memory as commodity), паметта е огъвана от различни видове натиски и въздействия, които искат да добият от нея онова, което идеологическата референция иска.133

Парадоксално е, че множеството хора си представят идеята на модерността за дома в традиционен план, като идея, която поддържа утвърдените семейни и патриархални ценности. Тъкмо обратното, модерността реконструира дома и го изважда от битието му на крепост, отваря го и го пронизва с преходи, които показвад новото усещане за време и особено осезаемостта на неговото преминаване (отлитане).

Манифестът за модерна архитектура от 1928 година (La Sarraz Declaration) ясно сочи ориентацията към сегашното:

„The destiny of architecture is to express the orientation of the age. Works of architecture can spring only from the present time. They therefore refuse categorically to apply in their working methods means that may have been able to illustrate past societies; they affirm today the need for a new conception of architecture that satisfies the spiritual, intellectual and material demands of present-day life (CIAM, 1928, pp. 109-113).”134

Идеята на декларацията е да се преодолее бремето на историческото, да се освободи творческия дух от лапите на миналото, което налага свои правила и свои претенции към архитектурата. Това по същество е едно радикално скъсване с носталгичните идеи, с привързаността към дългия шлейф на историческите събития.

1.85. Натали Фридман - носталгияВ текстове, създадени от европейски емигранти, с автобиографичен или мемоарен характер, Америка

е изобразявана като страна и пространство на антиносталгията и антипаметта. Нейната култура бива разпознавана и дехфинирана като култура на свръхдинамиката и мобилността, обетована земя на

130 Nicole Sully (2004). Irreconcilable Worlds: Identity and the Longing for Home. TRACS (Transnationalisms, Racisms, Communities and Settlements) Research Centre initiative  Hosted by the Institute of Advanced Studies University of Western Australia  August 17-20, 2004. 29 2005Достъп на ноември http://www.ias.uwa.edu.au/__data/page/62765/TRACS_program_FINAL-12_August.doc

131 Nicole Sully (2005). An Everyday Nostalgia: Memory and the Fictions of Belonging. Cultural Studies Association of Australasia (CSAA) Conference. Online Proceedings, Editors: Mark Gibson, Debbie Rodan, Felicity Newman, Ron Blaber, Wendy Parkins, Geoffrey Craig and Christina Gordon, ISBN 869 059 22X, 22 2005,Достъп на юни http://wwwmcc.murdoch.edu.au/cfel/docs/Sully_FV.pdf

132 , ,Бертран Ръсел уточнява че паметта и организацията на спомена не са непременно линейни „ ”: „It is not logically necessary to the existence of a memory-belief that the eventреалистични и логически

remembered should have occurred, or even that the past should have existed at all. There is no logical impossibility in the hypothesis that the world sprang into being five minutes ago, exactly as it was, with a population that “remembered” a wholly unreal past. There is no logically necessary connection between events at different times; therefore nothing that is happening now or will happen in the future can disprove the hypothesis that the world began five minutes ago. Hence the occurrences which are called knowledge of the past are logically independent of the past; they are wholly analysable into present contents, which might, theoretically, be just what they are even if not past had existed. (Russell, 1921, pp. 159-160.) Russell, B. (1921) The Analysis of Mind, London: George Allen & Unwin Ltd.

133 : „Носталгичното потребление реформира настоящето Forms and facilities are generally sentimental adaptations of the archetypal, with every detail calculated to convey a sense of a nostalgic utopia, invoking memories of an unspoiled time of lost values and ideals.” - Nicole Sully (2005). An Everyday Nostalgia: Memory and the Fictions of Belonging. Cultural Studies Association of Australasia (CSAA) Conference. Online Proceedings, Editors: Mark Gibson, Debbie Rodan, Felicity Newman, Ron Blaber, Wendy Parkins, Geoffrey Craig and Christina Gordon, ISBN 869 059 22X, Достъп на 22 2005, http://wwwmcc.murdoch.edu.au/cfel/docs/Sully_FV.pdfюни

134 CIAM (1928) “La Sarraz Declaration” in Conrads, U (1971) Programs and Manifestoes on 20th-century Architecture (trans. Bullock, M) Cambridge: MIT Press, pp. 109-113.

81-142 5/5/2023

икономическия успех, който репресира (потиска) емигранската памет за дома и произхода. Емигранските наратив в Америка преживяват ракиалната метаморфоза да забравят миналото и да го изличат от сюжета, нещо, което не е характерно за класическата емигрантска литература (в евроемигрантските наративи носталгията по правило е съпротива срещу асимилацията, носталгията пази някаква изходна и стабилна идентичност, която може да е културна, етническа или национална). В това пазене емигрантът персонаж надживява асимилацията, но попада в капана на собственото си въобразяване на бившата си (предишната) родина. Тя става идеална, изгладена от острите и грапави ръбове на действитерлните характеристики и понякога сладникаво- блудкава като лесна творба на кича (Фридман 2004).135

Натали Фридман обръща внимание върху едно силно стъркновение, изградено от специфичната руска дълбинна нагласа и привързаност към рода, родината и пространството на произхода, и мощното упражняване на влияние от страна на повърхностната, но разярена и манипалутивно енергична американска култура на забравеното и отхвърлено минало в интерес на пизитивното и успешно бъдеще. Културата на прогреса, бъдещето и амнезията връхлита наративите на руските емигранти и се опитва да изличи дълбинно вкоренената нагласа за привъзаност към родното и родината. Новият свят търси притъпяването на болката от изоставянето на миналото, търси визията на идното като заместител на спомени, памет и минало. Консумативният комфорт и материалната задоволеност в най-обилни форми атакуват света на емигрантските преживявания, които се опират най-често върху оскъдицата, недоимъка и най-различни форми на материален и консумативен недостиг.

As Nicholas Dames writes in his study of memory and the Victorian novel, nostalgia “is a disease of failed assimilation—of psyches whose geographical, political, social and constitutional barriers to frequent encounters with new stimuli create an inability to adapt” (31)

Както отбелязва Никълъс Деймс в изследването си за паметта и романа от викторианската епоха, носталгията “е заболяване на дефектната асимилация” (Деймс 2001)136; в новото място душата на чужденеца често се среща с нови стимули и предизвикателства, които са препятствие за географското, политическото социално и институционално приспособяване”. С други думи тъкмо обилието от предложения и възможности затруднява адаптацията и засилва носталгията.

Деймс показва, че в противоречие с една масова представа 19 век не подпомага, а забулва идеята за повсеместността на спомените и реминисценциите, настоява повече за тяхната смърт, а не възкресение.137 Паметта и спомените наглед са въздигнати в културни митологеми, но на практика са подложени на впечятляващи операции по селекция и подредба, които нарушават тяхната автентичност; така всеки спомен се интерпретира от гледната точка „за какво работи”, а не „на каквмо се опира”. 138 Извършената по такъв начин партикуларизация на паметта е винаги потеницален източник на травмата и разрива, които трябва да се бинтоват и лекуват ако не с активно забравяне и тотална амнезия, то поне със спомени или носталгии.

По такъв нацчин викторианският роман загражда и изолира миналото, прекъсва неговата контаминация с настоящето и се втвърдява срещу процедурата на историзиране (т.е. вмъкване в общ единен сюжет).

Психологическият ефект от такъв тип амнезия би била елиминацията на травматичната фиксация; наратологичната последица би се изразила от своя страна в елиминация на хаотичните и некохерентни реминисценции. Социалният парадокс е налице в прместването на тези процеси от колективната памет към индивидуалното съзнание.139

Натали Фридман стига до заключението, че за подобен тип герои, руски емигранти в американска среда, лишаването от усещането за дома и родното пространсство е практически невъзможно, тъй като това би означалвало прерязване на пъпната връв, откъсване от цялата различна своя култура, при което асимилацията става неизбежна. Това усещане за невъзможност е подсилено от факта, че самите автори най-често са хора, които не могат да се завърнат в страната си, дори и под формата на кратко посещение. В такава

135 : Friedman, Natalie (2004). Nostalgia, Nationhood, and the New Immigrant Narrative: GaryВиж по въпроса Shteyngart’s The Russian Debutante’s Handbook and the Post-Soviet Experience. Iowa Journal of Cultural Studies 5 (Fall 2004). Online retrieved Jan 6, 2006 на адрес http://www.uiowa.edu/~ijcs/nostalgia/friedman.htm : Също Jameson, Fredric (1989). “Nostalgia for the Present.” South Atlantic Quarterly 88.2 (1989): 517-537.

136 Dames, Nicholas (2001). Amnesiac Selves: Nostalgia, Forgetting, and British Fiction, 1810-1870. Oxford: Oxford University Press, 2001, pp. 298 + IX., p. 31.

137 Dames, Nicholas (2001). Amnesiac Selves: Nostalgia, Forgetting, and British Fiction, 1810-1870. Oxford: Oxford University Press, 2001, pp. 298 + IX., p. 3.

138 Dames, Nicholas (2001). Amnesiac Selves: Nostalgia, Forgetting, and British Fiction, 1810-1870. Oxford: Oxford University Press, 2001, pp. 298 + IX., p. 4.

139 Dames, Nicholas (2001). Amnesiac Selves: Nostalgia, Forgetting, and British Fiction, 1810-1870. Oxford: Oxford University Press, 2001, pp. 298 + IX., p. 6.

82-142 5/5/2023

безизходица емигрантът няма място за особено полезен избор – той или трябва да живее изолирано в чуждата среда, или трябва да се вгради и внедри в нея с всички произтичащи последици (най-радикалната от които е да изличи своето минало и да възприеме в цялост чуждата култура). Носталгията най-често е пречка за пълната акултурация, тя е нишката, която държи връзката към напуснатата родина, но и завързва емигранта към новото му местоживеене (Фридман 2004).

Уилям Бьолхауър разпознава няколко типа емигрантски наративи, изградени върху начина, по който те изобразяват своята и чуждата среда. Според него всеки сюжет е микротекст в рамките на гобмия ямерикански сюжет за преселението, проникнали дъблбоко в американската история и идентичност. Тези микротекстове носят същите поветвователни характеристик като големия текст; започват с “dream anticipation”, последвана от период на трансформация и затвърждаване, после идва вариацията и видоизменението, негацията и отхвърлянето, решени в заместване и компенсация, заети от кодовете на доминиращата култура (Бьолхауър 1982, 20).140

1.86. Нация и носталгияАмериканските теории за нацията оперират с перспективата, а не ретроспективата; те се градят върху

оптимизма и прогреса, движението напред; затова носталгията е противопоказна като деструктивна сила, която разгражда хомогенността на новата общност. Както посочва Майкъл Кеймън «носталгията е разбирана предимно като европейска болест; оттук нациите, които произлизат от древността и искат да се оразличат от старата Европа дефинират своята идентичност върху антиносталгични предпоставки; за добро или за лошо те претендират за едно контролирано бягство от бремето на историческото време… В ранния 19 век американците се възприемат като»естествена нация» (“Nature’s Nation”), като нещо, което съществува в настоящето, живее тук и сега и няма особена нужда от минало; този феномен Джеферсън нарича сляпо благоговение пред древността, към обичаи и имена с цел да се превъзмогнат внушенията на нашия собствен здрав разум” “blind veneration of antiquity, for customs and names to overrule the suggestions of our own good sense.” (Цит. по Бойм 2001, 16) 141

antinostalgic premise; for better or worse they claimed to have managed to escape the burden of historical time . . . . Early nineteenth century Americans perceived themselves as “Nature’s Nation,” something that lives in the present and has no need for the past—what Jefferson called the “blind veneration of antiquity, for customs and names to overrule the suggestions of our own good sense.” (qtd. in Boym 16)

В това твърдение съзираме съблазнителния Джеферсънов идеал за американската антиносталгия и начинът, по който тази антиносталгия преодолява травмите и болезнените преживявания на всяко обременително минало. Европейската болест или отечествената болест, болестта на европейските нации започва като болест, превръща се в движеща сила на националното самоопределяне и завършва като метафора на амбивалнтното преселение, преместване, емиграция. В днешно време носталгията е положен в трето измерение медиатор, който се опитва да свърже локалрното и глобалното (Бойм 2001, 15).142

В дефиницията на Бойм като условие, благодарение на което личността се премества от локално/индивидуално към универсално/колективно е посочена поляризацията (несъвпадението, различието) между мястото на обитаване и мястото на произхода. В тази връзка, че мястото на обитаване не е реален дом поражда носталгията по „същинския” дом, който е някъде далеч от това, което можем да изпитаме действително в даден момент. Носталгията е нещо повече от обичаен копнеж по интимността на изгубеното родно място и комфорта на дома; носталгията е чувство за изгубена връзка, за разрив между индивида и нацията или националността и идентичността в колективните й аспекти.

Според Фредрик Джеймсън носталгията също така се превръща в формална или родово маркиране на начина, по който принадлежим към миналото и начина, по който работим с това минало чрез съвременната презентация на миналото (Джеймсън 1989).143 Джеймсън нарича това „носталгия за настояще”, а в носталгията включва едновременно копнежа по миналото, изживян от автори емигранти, както и стилизираната презентация на тези преживявания, намерили израз в различни художествени форми (филми, романи, живопис и др.)

140 Boelhower, William (1982). Immigrant Autobiography in the United States: Four Versions of the Italian-American Self. Verona: Essedue Edizioni, 1982.

141 2001: Boym, Svetlana. The Future of Nostalgia. New York: Basic Books, 2001, p.16.Цитирано по Бойм142 According to Boym, “a displaced person who mediates between the local and the universal” (15). – In: Boym,

Svetlana. The Future of Nostalgia. New York: Basic Books, 2001, p. 15.143 Jameson, Fredric (1989). “Nostalgia for the Present.” South Atlantic Quarterly 88.2 (1989): p.526.

83-142 5/5/2023

1.87. Всеобщото щастие – мита за изгубения райУтопии от различни епохи очертават обхвата и параметрите на разбирането за рая на земята.Раят на земята е пряка последица от мита за изгубения рай. Носталгията по Едем произвежда

непрекъснато утопии за построяването на земен рай („идеален свят”, „съвършено общество”).У Хезиод срещаме щрихите на земния рай: „Най-напред хората живеели на широката земя в радост,

без да познават нещастията и страданията, нито тежести и трудности, нито тревоги…”144

В Омировия Остров на щастливите, разположен на края на земята, достиган само от най-смелите пътешественици, герои, които пред смъртта си предприемат дългото пътуване раят е подобен на земния рай: „ Там сега живеят спокойно, не знаят грижи и трудности, те са щастливи на острова на щастието … а плодната земя ражда три пъти в годината и им дава изобилни и сладки плодове.145

Идеалът за място, където владее необятен разкош, срещаме и у Аристофан. Според Платон това място е Атлантида,146 според Боеций земното място може да се превърне в райско място,147 а в утопиите на Томас Моор148 и Томазо Кампанела149 утопията, несъществуващото, е конструирано като нещо възможно да съществува и да придобие образ пред очите на земния човек. Бейкън формулира Нова Атлантида, където щастието владее населението и осигурява безметежното битие.

Идеите за прогреса, „всеобщия ред”, „Новия свят”, „Техниката”, култът към града, държавата, новото човечество, новата ера най-често се обвързват с елементите на възможния рай на земята, с измеренията на благоденствието, достъпно за всички и то тук и сега.150

1.88. Нация, история, носталгияФранция — это не только несколько миллионов человек, живущих между Пиренеями и Рейном, но и

миллиард людей, живших там ранее и умерших на ней.Историята е жива с натрупаното наследство и то влияе на съвремието, взема участие в решаването на

настоящия дневен ред.

1.89. Теофил Готие „Nostalgie des obelisques"В стихотворението на Готие луксорският обелиск скучае и изпитва носталгия по барт си, който е пренесн

през 1835 и поставен на площад Конкорд. В същото време парижкият мечтае да се върне в родните пространства, на брега на Нил, в Луксор. Тъгата по длечното и непостижимото ражда един мощен символ на стремлението един към друг и на разминаването. Всъщност крайната цел на двата обелиска е да си разменят местата и да остане същата жажда и стремеж, само че с противоположен знак.

Носталгията за Готие е в постигането на далечното, постигане, което невинаги е конкретно и реалистично, но умопостижимо и постижимо чрез силата на фантазията. З аГотие далечното е постигнато тогава, когато можем да го видим като сетивно видимо без да отиваме до него, без да го пипаме и непостредствено да го наблюдаваме. Неговата носталгия по Средиземноморието е такава, че в стихотворението „Какво говорят лястовичките” далечността приема халюцинаторно ясни очертания, мечтата му се разгражда и приема образа на нещо наистина случило се и било. Подобно е възхищението начитателите му от романа „Роман на мумията”, богат на впечатляващи описания на нилскана долина и пустинята Сахара, дотам, че на лукавите подпитвания „Какво, вие успяхте ли вече да посетите Египет”, Готие „правилно” отговарял: „ Засега не, но аз вече го видях”.

1.90. Архаика и носталгияМирча Елиаде вижда в архаическите дълбини носталгически образи, извори на носталгии по изгубения

рай. К.Г. Юнг, обратно, потопен в архаичното, той вижда към предстоящото, бъдещето. Той констатира залез на зоната на Рибата, с надежда гледа към Водолея, който има „човешки облик”, и със страх с евзира в Copricornus, чудовище, съединило в себе си чертите на козела и рибата, горите и моретата, антиномии, създадени от два елеменат. Това странно съчетание лесно се възприема като Бог Творец, който е противоположен на човека – Антропос.

144 Hezjod, Prace i dnie, tłum. W. Steffen, Wrocław 1952, s. 90.145 Homer, Odyssea, tłum. J. Wittlin, Lwów 1924, s. 87 (IV, 568-569).146 Platon, Timajos, tłum. W. Witwicki, Warszawa 1951, s. 21-22 (23d-25d).147 Boecjusz, De consolatione, III Prosa XII, s. 290. Za: A. Drożdż, Konsumizm, dz. cyt., s. 79-81.148 T. Morus, Utopia, wyd. P. J. Smoczyński, Lublin 1993.149 T. Campanella, Państwo Słońca, tłum. W. Kornatowski, wyd. Pax, Warszawa 1954.150 Zwolinski, Andrej (2002). Ewolucja rozumienia własności. Wydawnictwo WAM, 2002. Idee „Postępu”,

„powszechnego ładu”, „Nowego Świata”, „Techniki”, kult „Miasta”, „Państwa”, „Nowej Ludzkości” i  „Nowej Ery” zwykle łączyły się z elementem możliwego dobrobytu, dostępnego powszechnie, pozostającego w zasięgu ręki dla aktualnego pokolenia38. Wykorzystywane politycznie, kulturowo, a nawet religijnie (np. w sektach i ruchach religijnych) przyczyniły się w znacznym stopniu do upowszechniania marzeń o bogactwie.

84-142 5/5/2023

1.91. Бодлер, БоймНосталгията е симптом на нашите времена, на историческите емоции и голямото влияние на миналото

върху сегашното, симптом на психичско напражение, породено от разрива на минали, сегашни и бъдещи времена.

Носталгията, сравнена с меланхолията, има несравнимо по-широк социален живот и присъствие, индивидална и в същото време сравнима с мащабите на мосвите психози. Носталгията днес помни от своята история на болест, поддаваща се на лечение, както и помни своите превратности, да се превърне в културен мит, борчески опълчен срещу индустрията, прогреса и модерността. Носталгията може да има много лица – национални, емегрантски, индивидуални, социални културни, медицински, философски, литературна, художествена. Макар медицинската носталгия да съществува (по-скоро да е признавана) само в Израел, разните форми на привързаност към миналото или бъдещето са болест на днешното време, поникнати от тъга заради непостижимостта на миналото, невъзможното връщане към притегателното митическо прекрасно минало, като и поради загубата на ценностни перспективи, които да осмислят и приведат бъдещето в нещо привлекателно.

Носталгията е обърната и към бъдещето, то е нереално време като миналото. За Светлана Бойм проспективната носталгия е кат оче ли по-определяща и функционално по-активна от ресторативната и ретроспективната. Нашите фантазии за миналото директно определят хформата на бъдещето, превръщат се в готова идеология на строежа. Реалността на бъдещето често е положено в нацина на свързване и експлоатация на миналото, в интерпретацията и разбирането, в оценката и преживяването отново на това минало.

Носталгията се трансформира през епохата на романтизма, институционализира се в националните и местни музеи и градски паметници. Има три форми на модерна носталгия: Бодлеровото разбиране на модернизма, Нищшевото вечно възвръщане, Бенняминовия ангел на историята (angelus novum).

Бодлеровата носталгия е родена от живота в модерната метрополия (големия град, убанизираното място). Бенямин също е срещу необратимостта на врмето, неговата техника на справяне с времето е наречена от Бойм «археология на сегашното», той е носталгично към сегашното и богатството на потенции. Бенямин нарича модерността катастрофа, когато описва нарисувания то Пол Клее «Ангел на историята», отчужден от сегашното и устремен с гръб към бъдещето. Концепцията на Ницше за вечното възвръщане се основава върху неповторимостта на преживявянето и в преживяванията. Ницше деконсруира ресторативната носталгия, ресторативното подчертава ностоса – той произвежда национализма, който обвързва антимодерната продуктивност на мита към националните символи, създавайки успоредно стова една теория наконспирацията (скритостта). Носталгията според Ницше е пълна реконструкция на историческите паметници с цел да се създаде един идеален колективен дом. Опасното на тази носталгия е, че всеки обитател е задължен да води война за този дом и да брани дома със силата на оръжието (със силата на насилието, силата, мощта).

Докато ресторативната носталгия извиква силни образи от миналото и надъхва сегашния човек, като снабдява с национализъм колективинте символи и устната култура (дискурсивните прояви), рефлексивната носталгия работи с индивидуалната и културната памет. Рефлексивната носталгия не търси исторически и митологически истини, не възкресява легендарността на станалото, тя е копнеж по онова, което може да бъде дефинирано като социално, но не колективно.

За разликата между ресторативна и рефлексиван носталгия Бойм ползва сравнението между идеята на Запада за европа и идеята на източноевропееца за Европа: докато за западния човек европейската идея е е идн прагматичен проект на ежедневието, в контекста насигурността, общите принципи и зценности на съжителство, ефективна икономика, администрация и управление, то за източноевропееца европизмът е романтичесска идея, пореден мит, който обозначава хоризонта на социалното движение напред. Приключението на източноевропейците с европа е подобно на любовна авантюра. Докато знак на западняците е еврото (euro), за източноевропейците то е ерос (eros). Всловения монументът на Европа е една гола девойка. Носталгията на източноевропейците това е начинът по който те се борят с интернационализма и национализма

Литературната носталгия Бойм очертава в творчеството и живота на Набоков, Бровски и Кабаков. И тримата презентират носталгията в категориите на „изгубеното детство”. Веднъж изтръгната от миналото, носталгията се превръща в мерител на сегашното битие на човека, което е в състояние на колебливост, несигурност и перманентен разпад. 151

1.92. Полски гледища за носталгиятаСпоред полската изследователка Луцина Рогож меланхолията е по-обща и обхватна категория от

носталгията, тъй като меланхолията няма пред сече си хоризонт на съотнасяне, тя е безпределна и отворена

151 “Longing for a Home That Never Existed: Review of The Future of Nostalgia,” in Epinions, <http://www.epinions.com/content_109760122500> ( 20, 2003).Август

85-142 5/5/2023

към времето и пространството и в същото време по определен начин е безпредметна откъм обекта на жалбата и печалното чувство, откъм обект на изгубеното. Носталгията е по-конкретна и земна м своята привързаност към точно определено място и време, към сравнително лесно идентифицируем обект на съотнасяне. Ако един литературен персонаж е носталгик, той по правило се стреми да си възвърне изгубеното място или време, да се върне към определена ситуация или положение в миналото; за разлика от него меланхоликът страда абстрактно над загубата, без да се внася в страданието си елемент на възмездие и стремеж към реванш или възстановяване на предишното статукво. Жалбата на меланхолика изглежда безутешна и непримирима, страдалческото чувство на носталгика – преодолимо и излечимо (Рогож 200.152

Носталгията според Марек Залески е своеобразна форма на впечатление и чувствителност, която доминира в съвременната литература по-често отколкото в миналото. Носталгията е специфично отношение към действителността и в същото време способ за нейното възприемане и преживяване, т.е. техника за справяне – ориентиране, надмогване и преодоляване на предизвикателствата, които модерният свят непрекъснато произвежда и предлага на човека (Залески 1996, 70-71).153

Носталгията не само доминира, но и в определена степен се превръща в натрапчива характеристика на съвременната литература по мнението на Пшемислав Чаплински. В полската литература с носталгията оперират писатели от младото, средното и най-старото поколение, като особено впечатление прави прекомерната употреба на носталгията в текстове на млади полски поети и белетристи. Носталгическият дискурс се превръща по думите на Чаплински в своеобразен „входен билет” към голямата литература, похват, който улеснява комуникацията с читателя и прави поетиката лесна, удобна и бързо усвоима. Носталгията е наративна стратегия за приближаване на преживяното минало, затова спомените и паметта играят съществена роля в структурата на дебютната млада проза в Полша.В съживяването на миналото носталгията играе ролята на своебразен сейф, който пази смисъла на битието в неговата историческа динамика и променливост, пази и ценностните аспекти на онова, което обикновено наричаме идеал или песпектива (Чаплински 1999, 66).154 В този план надредна способност и активност на носталгията е нейната апелация към миналото и особено призива за възможно възвръщане и съживяване на миналото, в носталгията се съдържа илюзията и обещанието, че миналото ще се завърне ако не изцяло, то поне като естетическо или частично ехо, като аналогична наподобяваща аура. Носталгията не се задълбочава в рационален план, в мисленето и умопостижимостта на това възвръщане; носталгията създава възможност за прецептивно реконструиране на миналото от преживявания, реминисценции, емоционални артефакти (Чаплински 1999, 67). Но скрита зад частични, сепаративни проекции, носталгията преследва нещо по-цялостно и завършено, отколкото нахвърлянето и разчертаването на миналото като панорама от фрагментации. Носталгията въсщност имплицира стремежа към „тотална реституция на протеклото време и преминабите събития” (Залески 1996, 12; Сквирут 2001).155

В тези тотализиращи интенции ностаргията може да бъде характеризирина като фундаментална категория, която оценностява корените и произхода посредсвом консруирането на хомеостатично и оцеляващо времепространство, адекватно на модела на човешкия живот, основан върху идеята за непрекъснатото завръщане към корените и възстановяването на историческата цялостна битието от раждането и произхода до текущото и бъдещо направление или целеутренесот на същото това битие. Носталгията по цялост се проявява посредством заблуждаващите проблясъци на емоционални фрагменти, които наглед не претендират за асимилация на миналото в общ, завършен и цялостен конструкт, но в далечната си перспектива, в крайността на своето протичане неизменно опират до точката на тоталитета и цялостта.

Ностаргията е невинна, докато се интерпретира като поле за осъществяване на фрагментарни операции с миналото. Носталгията е аподиктична, когато обгърне меналото и сегашното в едно цяло, с претенцията за целенасоченост, пълнота и общовалидност. В тези операции носталгията може да бъде структурно оприличена на наратив, който винаги се стревми да се првърне в голям наратив, в минало, което винаги претендира да се кострира като история, в битие, което винаги търси своите основания в началото, средата и края.

152 Rogóż, Lucyna. (2001). Człowiek i historia. Konferencja „Aktualne problemy filologii slowjanskiej“. Materiały sekcji polonistycznej. 25.12.2005 http://www.odrodzenie.org.ua/old_version/filologja/Rogoz.pdfДостъп на

153 „Nostalgia to rodzaj wrażliwości, który dzisiaj w literaturze pojawia się częściej niż inne. Jest rodzajem pewnej postawy wobec rzeczywistości a jednocześnie sposobem jej doświadczania.” – .: Вж Zaleski,Marek (1996). Formy pamięci: o przedstawieniu przeszłości w polskiej literaturze współczesnej, Warszawa 1996, s. 70-71.

154 Czapliński, Przemysław (1999). Przerabianie nostalgii albo proza lat dziewięćdziesiątych w poszukiwaniu utraconej teraźniejszości, „Kresy” 1999, nr. 1, s. 65-82.

155 Skwirut, Aneta (2001). Dyskurs nostalgiczny– nowość czy tradycja? Konferencja „Aktualne problemy filologii slowjanskiej“. Materiały sekcji polonistycznej. 25.12.2005Достъп на http://www.odrodzenie.org.ua/old_version/filologja/Skwirut.pdf

86-142 5/5/2023

Носталгията, според Анета Сквирут, има много имена. Носталгията може да бъде наречена печал, тъга, меланхолия, спомняне, блян, памет, тревога… (pamięcio-nostalgii)

Според Залески носталгията се храни с памет, от която е отстранена болката и страданието; в носталгичното преживяване на миналото страданието претърпява съществена трансформация на обезболяване и анестезия, което променя и същината на миналото. Тъй като миналото не ни засяга непосредствено, то не е заплаха; всяко минало, което получи статута на активно в сегашното време, непременно бива оперирано откъм заплахата, която носи. Властта на д миналото позволява то да бъде намествано в наратива на сегашното от гледна точка на текущи и актуални стратегии. Придобиването на носталгично минало е възможно поради разкъсването на връзката между някога и сега. Колкото е по-далечно, толкова по-лесно за операция е миналото, тъй като неговата скритост и необвързаност със сегашното е по-голяма. Близкото минало е трудно, тъй като то живее във все още неразривна, нескъсана окончателно връзка със сегашното. В текущото битие отдалечеността на протеклото става примамливо като обект на опериране и трансформация. Колкото по-дълбоко потъваме, толкова разкошът от спомените става по-осезателен (Залески 1996, 23). Времето е като голямо, меко тапицирано кресло. Парадоксът в призованото минало е в това, че болката и страданието не само преминават и отшумяват, но и самите преживявания придобиват характера на нещо приятно и привлекателно. Миналото не се трансформира до някаква неутрална нулева степен на страдалческото, то се залюлява към другата точка на махалото, което анестезията задвижва – лошото става добро, неприятното – приятно, тревожното – забавно, зловещото – красиво и т.н.

Тази способност на носталгията помага страданието да бъде преживяно по-безболезнено. В перспективата на неговото спомняне всяко текущо напрежение, тревога или болка имат своето успокоен и приятен завършек. Всред бурята и несгодите винаги се мержелее онова меко тапицирано кресло край камината, в чиито обятия сега преживяното ще се трансформира на приятно спомняне.

Литературата, която е тематично свързана с изгнанието, емиграцията или чужбина, съдържа в себе си повече или по-малко, по-силни или по-слабо изявени носталгични елементи.

Literatura pisana przez wygnańców, dziś o wiele bardziej obfitsza niż kiedyś, traktujeprzeważnie – co zauważył Jean Starobinski – O utraconym raju dzieciństwa.43 Nostalgik –twierdzi Kant – tęskni za swoją młodością, za dzieciństwem, niż za miejscem gdzie je spędził.Jest to istota nostalgicznego przedstawienia.44 Józef Wittlin oprowadzając czytelnika ulicamiLwowa wydobywa zarazem tą istotę:

1.93. Eзра Паунд – Канто Одисей и пътятКАНТО XLVII

, И да умреш дори запазваш разума си цял Този звук се разнесе в тъмнината

Първо трябва да тръгнеш по пътя                                             към ада

- През надвисналия мрак към владенията на Прозерпина , , дъщерята на Деметра за да срещнеш Тирезий

, Сляп както преди сега сянка в ада 156

…. , , При тази пещера ти си призован Одисей Чрез Моли7 ти си отдъхна за малко , Чрез Моли ти се освободи от едно легло

                                  за да се върнеш в друго , Тя не може да преброи звездите . За нея те са просто блуждаещи дупки

Започни да ореш40 дни те стоят под морския бряг

, . И в долините които лъкатушат към морето И когато жеравите отлетят високо

                                  . мисли за оран През тази порта ти преминаваш .Твоят ден е между една врата и друга

1.94. Хофманстал – преходност и повторимостВръзките между романтизма и символизма, интерпретацията на теми и мотиви, които влизат в

поетическите парктики на романтическите поети са несъмнени и широко изследвани. В нашия случай обръщането къмм един текст на Хофманстал цели да даде поле за съпоставка между изеята за времето и

156 ( ) , ; У Хезиод Мойрите са три пет дъщери на Нощта богини на съдбата знаят бъдещето и го . разкриват на смъртните Граматически изразът не е ясен и вероятно гръцките фрагменти са призив

, - . . 3,4,5. ( , .- ” : ”, 1989,към Диона Мойра и Адонис Вж бел Батаклиев Г Антична митология Справочник С . 104).с

87-142 5/5/2023

рефлексията за неговото протичане в контекста на спомена и фунционалното обвързване на паметта (т.е. миналото) със сегашното.

Текстът на Хофманстал изрича на глас нещо, коегто Дебелянов стаява: след пожеланието за тъй необходимата трайност на мига и нагласат за неговото забавяне или дори спиране, лирическият говорител при Хофманстал изрича отрезвяваща истина :макар че повторимост няма”. Споменът е възвръщане на минало, но то не може да се повтори.

В тази разлика на миналото и сполена се корени източникът на носталгията. Ако миналото можеше изцяло да се повтори, сегашното щеше да е под контрол, развитието щеше да е овладяно, а властта на съзнанието над битието щеше да е отчасти гарантирана. Носталгията трябва да възвърне хипотетично миналото днес, да го въобрази така успешно, че да изличи всички характеристики на неговата несводивмост и неповторимост; да го разоткрие наново като случващо се, макар и не в реалното битие, ав преживяването и рефлексията.

Целият въпрос изглежда така: ако наистина миналото не може да се повтори дв действителността, може ли дто да се повтори във въображението? Може ли мъображението да му придаде свръистинност, с която да го легитимира като пълноценна част на ставащото сега.

За Хофманстал миналото е мъртво, миналото това са труповете на прадедите, те са гледани като същества от гробището или моргата; но въпреки тяхната съвършена мъртвина и упокой, лирическата визия ги преплита с живото – спящите в саваните деди са „свързани, като косите с мен…” Тази връка не е формална, родово-историческа и алсдтрактна: косите от своя страна са свързани с мен, така като мъртъвците сплитат своите коси с косата на лирическия говорител. Тази свързаност преминава в картина на нощта, над която изгряма луната, а луната е знак на мечтата. Мечтата назрява, тя е светлото в огромната нощ; онова, което блести е луната. За оитбелязване е, че луната не е просто луна, а пълна луна; пълнотата на луната придава завършеност и цялост; тази цялост и окръгленост е изоморфна на цялостта на битието, което носталгията иска да постигне за Хайдегер чрез философстване, за Хофманстал – чрез поетизация. Преди появата на луната в пейзажа доминира тъмното, неизвестното и страховете, че ставащото е необозримо и необяснимо. Онова, което става сега и тук е фиксирано като нещо летливо и непонятно „как всичко тича… плъзга се натам”. В тази завихреност и дезориентаци само споменът за детството извиква представат аза нещо сигурно и ясно. Лирическият герой на Хофманстал съзерцава детството като замръзнала яснота, като кристална топка, в която то е протекло и застинало в своята завършенос и пълнота, положенав миналото. От детството до днес поетът се възприема като едно „аз”, което оттогава „още е смълчано”, „подобно чуждо куче в моя ден”. 157

Мечтата е онова, което израства от мътвината на миналото, от непроходимата тъма на нощта и кротко засиява със силата на въображението и скромната идея да противостои на тъмното и дезориентациите ни, които пораждат страх и безпокойство, депресия и отчаяние. Мечтата на Хофманстал е нежно и обгриженто дете (детството), мечтата е нещо живо, нещо жизнено – тя пулсира с „всесилно постоянство”. Нейната сила се крепи и извира от вътрешната убеденост, че въобразяването е алтернатива на света и средата, които са потопени в неизвестността и неяснотата. Мечтата на Хофманстал не живее за себе си, тя няма собствен ход и собствена енергия, а се храни от желанията на човека („желаното – нечакано съзрява”), които обгръщат

157 – ,В едно изследване на Лео Шпитцер се разглежда този аспект на носталгията носталгия , , ,която не е породена от пребиваването далеч не и от желание за връщане във времето а носталгия

. . , .забелязано в т нар второ поколение емигранти което никога не е виждало родината на бащите „ ”. Тъкмо това поколение преживява означената от Шпитцер носталгия без корени Такава носталгия

„ ” ( ) , -не е тъга по изгубения дом бездомност или копнеж но изгубеното родно място или блян по по ( ). добри времена мечтаното идно В този феномен се отразява желанието за установяване на връзка , , , . между минало известно чрез посредничество и сегашното в което живее индивидът Този феномен

( , , ) носталгия по място където съм роден не аз а предците ми манифестира необходимостта да се , зашият разкъсаната материя на болезнения дисконтинюитет да се съчлени фрагментарната история отново в някаква предпоставена цялост дори и когато се признава невъзможността на

. такава операция или процедура Spitzer, Leo (2001). "Rootless Nostalgia: Vienna in La Paz, La Paz in Elsewhere". Shofar: An Interdisciplinary Journal of Jewish Studies - Volume 19, Number 3, Spring 2001, pp. 6-17 Purdue University Press.

8 2006, MUSE “The Johns Hopkins UniversityДостъп на февруари пълнотекстова база данни на проекта Press” ( ).платена

”… this essay engages in an act of witnessing (in retrospect) and reflects on the interrelations of place, memory, and nostalgia. In particular, it explores and begins to theorize "rootless nostalgia" specific to the postmemory of the second generation--to the children of exiles or refugees who have inherited ambivalent memories and a condition of homelessness from their parents. Such nostalgia, the author argues, is not "homesickness" or longing for return to a lost origin, or a yearning for a better time. Instead, it reflects a desire to establish a connection, or reconnection, between a past known only secondhand and a lived present. It represents a need to repair the ruptured fabric of a painfully discontinuous, fragmentary history, even as it acknowledges the impossibility of such reparation.

88-142 5/5/2023

битието на индивида и го правят осмислено по нов начин; в бързеите на времето и тъмнината на неизвестността те създават своего рода обетовано пространство; в сегашното и течащо битие, в това „зазидано пространство”, лишило човека от излази и простори, мечтата „с ръце на дух” „интимното разкрива пред света”.

Мечтата на Хофманстал е смесица от минало и бъдеще, от преживяно и представи аз идното, които са произведени по един и същ начин, чрез въобразяването. Миналото е въобразено като констелация, която запазва мечтанието пълноценно, идното е въобразено като светлина, която прозира в нощта на модерния и погубен човек. Носталгията търси въздстановяване на целостта и я постига – като се обръща към миналото и го въобразява като вплетеност със сегашното, като бъдеще-мечта, която свети и огрява, прояснавя неясното и мъглимо битие, устремено кой знае накъде.

Литературни и културни събития1.95. Руската средновековна култура – утопия и носталгия

Утопията е концепт, който изразява вярата в съществуването на идеално място, населено с идеални хора.

Утопическото мировъззрение се характеризира с търсене на жизнения смисъл, с осмисляне на живота и смъртта, с отношението към природата, държавата и индивида. Утопизмът, по думите на Ернст Блох, е принцип на надежда, принцип н ачовека да се надява, да гледа към бъдещето и да го проектира по определен начин.

В Средновековието голяма роля играе софиократическата утопия (софиократия – власт на мъдростта). Издигането й на преден план е свързано с утвърждаването на държавната власт над религиозната.

През ХVІІІ мек в съчиненията на Русо носталгията започва да се осмисля като тъга по съхранените нрави на селския свят (патриархат), тясно съврзано с природата. Полани Майкл (1985). Личностное знание: На пути к посткритической философии / Пер. с англ. М. Б.

Гнедовского. — М., 1985. Полани Майкл (1995). Личностное знание. На пути к посткритической философии / Под ред. В.А.

Лекторского, В.А. Аршинова; пер. с англ. М.Б. Гнедовского, Н.М. Смирновой, Б.А. Старостина. — М., 1995. Полани Майкл (1998). Личностное знание. На пути к посткритической философии. — [Благовещенск?]: БГК

Им. И. А. Бодуэна Де Куртенэ, 1998. — 344 с. — (Корпус гуманитарных дисциплин.)Манталитетът на индустриалното общество отразява дълчоките изменения в културното осмисляне на

природата, обществото и човека. Животворящата природа сега се възприема безграничен ресурс напромишленото преобразуване, тя е „неорганичното тяло на човека” (Маркс). Патосът на преобразуването, на активистки-деятелното отношение към природата, обществото и човека, „преработката”, „произвеждането” на унаследен човешки материал се въплъщават в социалното инженерство, а социално конструираната реалност става водеща тема на индустриалната съвременност. Лозунгите за покоряване на природата, за рационално преустройство на обществото и възпитаването на нов човек означава преместване н авектора на социалната активност от трансцедентното към земното. Негово адекватно изражение в методологията на социалното познание става деятелния подход – изучаване на предмета от гледна точка на заложените в него операционални и инструментални характеристики за човешко въздействие.

Когнитивен идеал на Модерна е гробалнат социалнаконцепция. Гигантската „масовизация” на модернизиращите се общества поражда мислене „в категориите на континенти и чувстване във векове” Зигмунт Бауман)158, привързаност към пределно общи понятияпкато универсален пътеводител в живота. Подобна роля на Запад играе структурния функцинализъм на Парсънз, т.нар. Парсъновска империя, изградена с претенцията за универсална обяснителнасхема на класическа модернизация. На изток това беше марксистко-ленниската социална теория, легитимираща всички форми насоциалното позанние и практика (универсална обяснителна схема на „догонващата модернизация”). В общественото съзнание класическата социална концепция утвърждава себе си като носителка на Разума и Прогреса критика на донаучното социално познание като квинтесенция на просвещенското съзнание, въплътено в „единствено вярната теория”.

Историята на модерността познава различни фундаментализации на страни и характеристики от човешкото битие: обществения договор на Русо, географското положение и климата на Монтескьо, овеществявенто на труда на Адам Смит, материалните производствени отношения на Маркс, архетипите на колективното безсъзнателно на Юнг.

В социално-психологически план класическият теоретичен фундаментализъм апелира явно или неявно към гениалността на създателя на дадена теория, съумял в отличие от останалите простосмъртни, да съзре непоколебимите и центраблни устои, крайъгълните камъни на общественото битие. Класическият

158 (1992). //Бауман Зигмунт Философские связи и влечения постмодернистской социологии . 1992. N 2. . 1. . 9.Вопросы социологии Т С

89-142 5/5/2023

фундаментализъм е скрито изражение на претенцията за позиция на абсолютен наблюдател, възнесен над обществения живот, което пави неговите съждения свободни от предразсъдъци и контекстуални вериги, обусловени от социално-груповата му принадлежност.

Загубата на доверие към глобалната социална концепция до голяма степен се дължи на факта, че тя е играла ролята на идеологическа легитимация на сурови модернизационни технологии, чието използване е довело до осезаеми социокултурни поражения. „Нахлуването на императива на икономическата рационалност във вътрешните комуникативни структури на исторически сложили се жизнени светове по думите на Хабермас означава ликвидация насвойствената за традиционните общества културна хетерогенност и еманципация, забележимо и застрашително обедняване на културното многообразие, което е в основата на генофонда на човешката цивилизация.

Цената на прогреса е разрушаването на структурата на „комуникативната рационалност” (Хабермас), разпадането и постепенната деструкция на цялостни жизнени светове, на обживяни и окоренени жизнени ниши, модели и стилове. Животът не пощадява и свойственото за модернисткото съзнание оптимистично вярване в безграничните възможности на науката да блокира всякакви деструктивни последствия от неконтролираната индустриална и икономическа експанзия.

Решението на постмодернизма е вместо покоряване на природата и рационално преобразуване на обществото една коеволюционна стратегия на устойчивото развитие. Носталгията по естественото в опозиция на апотеоза на техниката, науката и технологиите набира сила чрез леставрация на ценността и присъствието на живото, естественото.

Вместо "Citius, Altius, Fortius" („По-бързо”, „По-високо”, „По-силно”, "Swifter, Higher, Stronger") идва патосът на протяжността, идва поетиката на забавеното дишане.159 Внай-новата социологическа концепция на Пиер Бурдийо главният капитал на постиндустриалното общество не е промишленият, нито финансовият, а символическият капитал – една сложна констелация от ресурси на образованието, престижа, публичното влияние, репутацията, известността, общественото признание. Символическият капитал обединява в себе си многообразието на социокултурните различия, той е ключова метафора на социалната топология и решаващ фактор в определянето на позицията начовека в социалното пространство на посмодерната съвременност.

За постмодерния манталитет е совйствено мновариантното и алтернативно разбиране на историята; човекът не е осъзната необходимост в духа на детерминизма, а съзвездие от възможности, за чието съзидание и използване той се утвърждава като социално-исторически субект. Историческото време е разклонено, заредено с мултипотенциални мрежи, вкоито съществуват монжество исторически прсепктиви.

Лиотар счита, че носталгията по 'общото неминуемо води до ГУЛАГ.Много психически явления и състояния нямат обяснение от научнагедна точка: любов, щастие,

носталгия. Тъгата и носталгията спадат към необяснените феномени на съвременната психология. Науката засега не обръща внимание на това явление (или болест [преполога авторът на статията])

Хора, които живеят в еднакви условия, попадат в аналогични обстоятелства, нямат едно и също ностлагичносъстояние. При едни носталгията взема разберите и характера на болест, нещо болезнена, остра болезнена ностлагия; при други не се забелязват почти никакви изменения.

Първа категория: консервативни индивиди, които трудно се приспособяват; налице е силна съпротива към промяната, романтизация на предишното, поява на тъга и копнеж по миналото. Втора категория: които не са съумели да реализират своето „аз” на новата територия; външно те изглеждат добре, но е налице вътрешно преживяване, тъга и потиснатост. Третата категория – има връка със семейнатасреда, която е далеч от тях. Четвърта категория са хораа със слаба психика.

1.96. Руска носталгияНосталгията може да се преживее и по следната верига от асоциаци и действия

1.97. Руски разказ

159 .: (1977). . . //Вж Бродель Фернан История и общественные науки Историческая деятельность . ., 1977.Философия и методология М

90-142 5/5/2023

1.98. Лечимата носталгия – плагиаризъм на чувсвата

1.99. Носталгията на Исак Бабел

91-142 5/5/2023

1.100. Израелска руска носталгия

Необратимата загуба на родни стереотипи и необходимостта да се вживяваш в чуждите – това е мъчително и страшно явление. Някой е казал, че носталгията е болест на носа, лишен от привичното обоняние. Но това е и болест на окото, на ухото, заболяване на всички органи на чувствата. Същество, извадено то своята среда, прилича на младенец, когото са издърпали от пелените. И, может быть, мерой человечности в человеке является его тоска...160

1.101. Руски речник. Носталгията - детствотоЗа Набоков родината е преди всичко детството, най-щастливото и най-съвършеното време. Детстовото

е хармония с обкръжаващия свят, хармония в семейната и социалната среда. Тази хармония се нарушава с пробуждането на самосъзнанието. Раждането на личността е болезнен процес на отделяне от волята на колектива и отстояването на собствена воля, с отговорност за взетите самостоятелно решения. В психологията този процес се нарича «разрив на първичните връзки». Психологията описва този процес в притчата за блудния син, която се повтаря отпоколение на поколение. Врезултат на разрива човек става свободен и самостоятелен, но първоначалното единство със света около него се разрушава завинаги. Сега свободният човек е обречен на неувереност, съмнение, самота и страх, сам трябва да взема решения и да носи последствията, става възрастен. Носталгията е болест, която се простира само върху възрастните, тя не е детска болест. Понякога възрастният се уморява от свободата и самостоятелността, става му трудно и дори непоносимо да взема решения и да отговаря за тях, отговорността става непосилно бреме.

В момент на слабост, съмнения и вътрешнакриза го обхваща носталгията – копнеж по уютния свят на детството и младостта. С това се обяснява и фактът, че почти никой от представителите на третата вълна руски емигранти не се е завърнал в родината, защото не я помни и тя нищо не му говори.

1.102. The Disappearance of Nostalgia

By the 1870s interest in nostalgia as a medical category had all but vanished. Those who saw it as disappearing saw this as the result of progress. As one author declared, "Le mal de pays, already rare in our time, is destined to disappear before the progress of hygiene and civilization ." Perhaps better education had made people "more capable of struggling against this disease." Or, perhaps, the development of steam engines, regular mail and telegraph lines prevented people from being so completely separated from home [Roth, 1991, 19-20].

От 1870-те интересът към носталгията като медицинска категория запада. Тези, които наблюдават и констатират изчезването на тази опасна болест, отдават това на прогреса. Както пише един автор „ носталгията, вече съвсем рядко срещана в наши дни, е осъдена да изчезне поради прогреса на хигиената и цивилизацията”. Вероятно по-доброто образование прави хората „с по-големи съпротивителни сили срещу тази болест”. Или пък развитието на парната машина, редовната поща и телеграфът предпазват хората от тоталната им отделеност от дома.

И докато прогресът и индустриализацията побеждават носталгията, то същите пък предизвикват друга болест, довеждаща до изчерпване на нервната енергия – неврастенията. Вместо с носталгията психиатри и

160 , (1998): . . . // Авенайс Лев Израильская ностальгия Родовая травма Вырваные перья Електронен , 3.1.2006 адрес достъп на http://garry.israland.com/gr_nos.html

92-142 5/5/2023

терапевти започват борба с неврастенията и истерията. Съвсем ясно е обаче, че носталгията не изчезва с нейното демедикализиране.

В американската психиатрия носталгията се побеждава с активни поведенчески стратегии, като например инструкцията на един американки колеж. В нея са дадени 10 кратки съвета за борба с носталгията: 1. Get involved! 2. Do something you enjoy! 3. Get organized! 4. Go out with a friend! 5. Keep in touch with your family! 6. Write in a journal or diary! 7. Volunteer! 8. Visit some place new! 9. Contact an old friend! 10. Set goals!

1.103. Наръчници за съпротива срещу носталгиятаНосталгията в някои школски наръчници в САЩ все още се описва като болест. Децата, особено когато

са на скаутско сборище, иват съветвани внимателно да следят поведението си и да отбелязват дали не се появява някой от изброените по-долу симптоми.

Intense or long-lasting sadness/depression (дълбока или трайна скръб, униние, печал Frequent nerviousness or social anxiety (честа нервност или социално безпокойство) Low energy or motivation (слаба енергия и мотивация) Trouble sleeping (лош сън) Increases/decreases in appetite (намаляване/увеличаване на апетита) Feeling like you just "don't care" about anything (непукизъм, не му пука за нищо) Having difficulty with school (трудности в училище) Increased use of drugs or alcohol (повишена употреба на алкохол или дрога) Obsessively missing family/friends (натрапчива липса на семейство и приятели) Phone bills beyond your budget (телефонни сметки над определен бюджет) Pervasive unhappiness or displeasure (разпространяващо се недоволство или нещастен вид) Feeling like you "need" to go home (желание да си у дома) Lack of interest or involvement in new surroundings (липса на интерес и включване в нова среда)

Постмодерна носталгия1.104. Edward S. Casey’s Re-linking Place to Nostalgia

An excerpt from Edward S. Casey’s, Remembering: A Phenomenological Study

“One of the most eloquent testimonies to place’s extraordinary memorability is found in nostalgia. We are nostalgic primarily about particular places that have been emotionally significant to us and which we now miss: we are in pain (algos) about a return home (nostos) that is not presently possible. It is not accidental that ‘nostalgia’ and ‘homesickness’ are still regarded as synonyms in current English dictionaries.”

 What is the relation between place and nostalgia?

The problem with place is that philosophers in the 18th and 19th centuries sought to emphasize metaphysical ideas over materially constructed emotions and feelings. And the concrete home, along with site-specific nostalgia, fell off the academic map. But nostalgia gained steam in popular culture. Nostalgia in the early nineteenth century was seen by many to be the natural consequence of an upheaval of memory, often catalyzed by a forced removal from a known place, especially one’s home. On one hand, conscripted soldiers and migrant laborers forced from their homes suffered from a type of nostalgia closely connected to increasingly powerful forces of capitalism and state power. And on the other hand, according to Jean Starobinski in “The Idea of Nostalgia” (1966), academics and philosophers were de-linking the physical home from nostalgia, stating, as Kant did, that it was a romantic middle-class preoccupation with the passing of youth itself. Kant’s ideas on nostalgia, of course, were not simple. Casey says that “Kant scoffed at this remedy,” of a return home; any actual return was bound to be “very disappointing” because the physical site may have become “wholly

93-142 5/5/2023

transformed” (201).161 But Casey points out in another essay titled “The World of Nostalgia” (1987), that Kant, like Johannes Hofer (see previous post), also believed that nostalgia was an imaginative act that has affinities with various memories of places that are used to construct a “created” world (367-8).162 The friction between the place-based and philosophy-based views of nostalgia, not “settled” by the medical community until the end of the nineteenth-century, is not just present in a world full of moving, displacement, and exile, it is a primary source of both human identity adjustment and reinforcement.163

1 

3 

1.105. Марио Оливиери. Изгубеният рай. Една бавна агонияМарио Оливиери web

Епохата на Ренесанса е изпълнена с носталгия, така както е и обляна със сълзи за живота, който отлита, и поради смъртта, която унищожава всичко1.

Двете чувства и нагласи са дълбоко свързани, макар и връзката съвсем да не е нова, тъй като именно скръбта по отминалото щастие изостря усещането за време и тъгата поради прашната забрава, разпростряла се над хора и неща. Извикването и представянето на райската градина на мястото на насладите, на радостния и спокоен ограден двор, който задържа вън от себе си времето, промяната и смъртта, е отчасти реакция спрямо мрачното разрушение на нещата и залеза на съществуването, но е същевременно остро и болезнено възприемане на промяната и смъртта в тяхната неизбежност и необходимост.

Jean DELUMEAU, La Civilisation de la Renaissance, Paris, Arthaud, 1967, p. 22.Финалистката стратегия, за която говори Тодоров и заради която Колумб създава

система за интерпретация на фактите, търсейки “потвърждение на една предварително възприета истина” (Тодоров 1992: 23), е много по-дълбока и културно по-сложна от разпознатата от Тодоров, тъй като Колумб всъщност не пътува, за да открие неизвестното, а за да преоткрие онези региони на света, които би трябвало да съществуват, за да придобие светът смисъл и болката на света да намери покой. По-скоро метафизична носталгия, отколкото “финалистка стратегия”, е същността на начинанието и на интерпретацията на Колумб. Празното траене на времето и продължителната раздяла могат да бъдат запълнени и превъзмогнати чрез възстановяването на първичното единство и хармония. Колумб изглежда носи в себе си и върху себе си, под показната сигурност и горди уверения, мъката

161 Casey believes that the history of nostalgia within philosophy hinges upon to role of place. While specific place diminished in stature during the eighteenth and nineteenth century, the desire for a return to imagination as the source of the world increased. Put another way, by the late eighteenth century, as the geographic site of home was stripped from nostalgia, it was replaced with a spiritual return, an attachment to a way of being in the world. Artists, unlike most philosophers, elevated and refined the uses of nostalgia in terms of actual homes, and if not in terms of descriptions of physical structures, then in terms of the hope of return–often in the face of great odds. See Edward S. Casey, Remembering: A Phenomenological Study (1987; Bloomington: Indiana UP, 2000) 201.

162 2 In “The World of Nostalgia,” Casey compares a variety of philosophers’ views on nostalgia in terms of place. Casey’s phenomenological perspective regards home as vexingly tethered to both the exterior world and the world “within.” Ultimately, Casey believes that nostalgia is a “unique mode of insight into a world that has become irretrievably past and that arrays itself, as we remember it now, in a plenitude of places” (380). Edward S. Casey, “The World of Nostalgia,” Man and World 4.20 (Oct 1987): 361-384.

163 Homesickness has replaced nostalgia as a medical term, so that a crossing of usage has occurred: nostalgia has been de-medicalized, while homesickness has recently entered medical literature. During the First World War, American troops were still being treated for nostalgia. But by the Second World War, some doctors employed therapy as treatment for homesickness. By 1952, no entries on homesickness were in The American Psychiatric Association’s Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (DSM). But homesickness returned by the 1968 edition. See Susan J. Matt, “You Can’t Go Home Again: Homesickness and Nostalgia in U.S. History,” The Journal of American History 94.2 (2007): 469-97. Recent studies on the linkage between environment and body have emphasized the possible existence of homesickness as a disease. The pediatric specialist Christopher A. Thurber has written several scholarly articles on treating homesickness in adolescents. See Christopher A. Thurber, Edward Walton, and the Council on School Health, “Preventing and Treating Homesickness,” Pediatrics 119 (2007): 192-201; and Christopher A. Thurber and Marian D. Sigman, “Preliminary Models of Risk and Protective Factors for Childhood Homesickness: Review and Empirical Synthesis, Child Development 69.4 (1998): 903-34.

94-142 5/5/2023

на историята и тревогата на съществуването, които той вижда да се разрешават и разтварят в изпълнението на Апокалипсиса.

В това вероятно е произходът на тази другост и състояние на безотечественост, които Тодоров (1992: 52) посочва като дълбинен мотив, обясняващ липсата на Другия във възприятието на Колумб. Повече отколкото на всичко друго обаче, той е чужд на света и на историята, защото предсказва и предвещава поглъщането на новите небеса и на новата земя от огъня. Тревогата за края оживява предопределената мисия и пророческата роля.

 БЕЛЕЖКИ1. За носталгията, типична за епохата на Ренесанса вж. Делюмо (1994: cap.VI), а за отношението към

смъртта и към желанието за живот през модерната епоха вж. Тененти (1977). Oт Ж. Делюмо вж. освен това специфичната трактовка на ренесансовия дух и менталност: La civilisation de la Renaissance (1973); La péché et la peur (1983; итал.прев. Il Mulino, Bologna 1987). [обратно]

1.106. Мишел Уелбек. Светът като супермаркет164

Трагизмът се ражда в осъзнаването на вечността и нашето отстояние от нея. Това е психологически преход, в който смешното става драматично, именно под влияние на непреодолимото влечение към вечността. Рекламата успява да ни заблуди и да ни отклони от този стремеж чрез непрекъснато обновяване н асвоите лица, чрез безконечната изобретателност на визуалното, което ни поглъща и отвлича от мисълта и концепта. За разлика то нея живописта пази способността си да ни създава дълготрайни перспективи и да въвлича в размисъл. В хода на размисъла се ражда носталгията, носталгия по битие, по съществуване, което е далеч от супермаркета и рекламата. Тази носталгия придава елегичен и тъжен привкус на живота, но го прави смислен; тази носталгия превръща нещата в истински, прави ги да изглеждат вярно отражение на онова състояние на духа, в което ни се ще да пребиваваме осмислени.

1.107. Краят на историята и носталгиятаКраят на историята ще е твърде налудничаво време. Смелостта, въображението и идеализмът ще се

заменят от икономическата калкулация, от безкрайното решаване на технологически проблеми, проблеми с околната среда и проблеми със задоволяването на потребителските хоризонти.

Аз усещам в себе си и долавям това усещане и в околните една силна носталгия за времето, когато историята съществуваше. Такава носталгия ще продължи да зарежда със сила състезанието и конфликта даже и в поститорическите епохи. Дори и да призная безжизнеността на историята, остава носталгията по нея, породена от амбивалентните чувства към новата цивилизация, цивилизацията след историята. 165 Тя ще е скучна и затова може би ще даде нов старт на историята.166

1.108. Лиу Юнг Ксюнг – двете форми на смъртта: симулакра и културна носталгия

That is, the formation of death has been constituted by the system of signification. In addition, there are two forms of modern death—simulated death and cultural nostalgia. First, simulated death is the construction of death based on simulation, not on reality. Utilizing the French Sociologist Jean Baudrillard's concept of precession of simulacra, I will represent how death has transformed itself into simulated death; the death is more real than the real one ("Simulacra" Baudrillard). Second, death has changed into the mode of cultural nostalgia. In "Postmodernism and Consumer Society," Fredric Jameson puts a focus on what he calls "the nostalgia," and illustrates that we seem to seek the historical past through over our own pop images and stereotypes about the past through the propagation of mass media.

Simulated death and cultural nostalgia are new forms of postmodern death, being established on Jean Baudrillard's simulation. Through the transmutation of electronic images from the media, death has become more real than the real to haunt Jack and Babette in WN. They do not have the capability to deal with this kind of hyperreal death since the structure of death has undergone a complete transformation, which changes its form into signification.

The nature of simulated death converts its form into cultural nostalgia. In Baudrillard's view, reality can be copied throughout "precession of simulacrum." He enunciates the vision of hyper-real to remove the meaning tied

164 Логиката на супермаркета предвижда разпиляване на желанията; човекът на супермаркета органически не може да бъде човек с единна воля, с единно желание.

165 . : Carolyn Kitch Вж също Pages from the Past. History and Memory in American Magazines, University of North Carolina Press 2005, 272 . рр Акцент върху влиянието на носталгията при формирането на съвременните

6, (Reminisce andнаративи Каролин Кич поставя в глава озаглавена Споменът и Доброто старо време Good Old Days). Обширна референция за книгата може да се види на адрес http://uncpress.unc.edu/chapters/kitch_pages.html

166 Fukuyama, Francis (1989). The End of History?, The National Interest, Summer 1989. // ,Електронен адрес 11 2001, достъп на януари http://www.marion.ohio-state.edu/fac/vsteffel/web597/Fukuyama_history.pdf

95-142 5/5/2023

to any origin and source. In Simulacra and Simulation, he notes that "when the real is no longer what it was, nostalgia assumes its full meaning" (6). Now there are indefinitely reproducible codes to replace the meaning, which is a world made up of closed and self-referring systems of signs. The loss of the origin is displaced by subsequent second-hand truth. The strategy of impediment is to invent the transformation of death into nostalgia. Baudrillard claims that nostalgia will take the place of truth by means of the resurrection of vanishing object and substance (7). The disappearance of authenticity will become alive in searching for the past. Baudrillard takes Ramses II…

Nostalgia has finally succeeded in transcending the capacities of the dead, to organize symbolic order of the models perceptually, and formulate double strategies in a postmodern period:

Everywhere we live in a universe strangely similar to the original—things are doubled by their own scenario. But this doubling does not signify, as it did traditionally, the imminence of their death—they are already purged of their death, and better than when they were alive; more cheerful, more authentic, in the light of their model, like the faces in funeral homes. (11).167

Nostalgia is revivified with "hallucinatory resemblance of the real with itself (Baudrillard 1983:142) to substitute the loss of the real.

The spell of nostalgia expands the passion for the individual to triumph over death. In Freud's theory, the leader can remove the fear for the members and, more importantly, make them feel omnipotent. The members will "use" the leader, because he is regarded as a creature fulfilling their needs and urges. Under the leader's spell, each member goes into the hypnotic trance surrendering to the authoritarian father.

For Jameson, the distinction between the reality and simulation becomes ambiguous in the contemporary world. With the sense of nostalgia, Jameson explores that the reality is obliterated by simulation. The effacement of reality through illusionary images of nostalgia results in the simulation's replacing the real In WN, DeLillo reveals that the technological power of media makes the nostalgia immortal. The media guarantee the immortality of nostalgia, and brighten it up more attractive to us. DeLillo uses the example of Hitlerian image to express the eternality of nostalgia:

"He was on again last night.""He's always on. We couldn't have television without him." (63)

The media immortalize the nostalgia by fostering the illusion of the sacred language —"how the dead speak to the living" and "the language of waves and radiation" (WN 326). It seems that DeLillo implicitly announces that nostalgia never dies, and it transforms itself into a new language that can communicate with the living. The way nostalgia speaks actually changes the mode of communication between the living and the dead. The dead can speak with the living by means of nostalgia, which simultaneously deconstructs and reconstructs the reality. Since nostalgia appears to be free from all natural constraints on its multiple and multiplying images, it is impossible for us to investigate the authenticity of it.

Through the innovated medium, nostalgia makes us lose the sense of historicity. The medium functions as a means to remodel the forms of nostalgia as the images, simulacra, pastiches of the past in postmodern culture. Under the manipulation of the omnipresent media, we no longer know how to make a distinction between real and unreal historicity. The overwhelming nostalgia has adopted the forms of images of historical past to arouse our memory of "good old days." The effacement of historicity is from the simulated images of the past incessantly portrayed in the present.

Moreover, the media intensify the magic of nostalgia becoming more real than the real to seduce us. The intermingling of the past and the present form the loss of historicity by means of the substitution of nostalgia. Throughout the replacement, historicity dissolves in the fantastic images. Fredric Jameson in Anders Stephanson's "Regarding Postmodernism: A Conversation with Fredric Jameson" explains the culture phenomena of nostalgia film, pointing out we have a strong desire to hunger for the authenticity of the past which is excluded and eliminated from the reproduction of images.168

167 Liu Yung-hsiung 1993. Mapping out the Interrelationship between Death and Consumption in Don DeLillo’s White Noise. 1993, 175 pages. 11.4.2007 http://etds.ncl.edu.tw (тук стр.3 от pdf публикация).

168 Liu Yung-hsiung 1993. Mapping out the Interrelationship between Death and Consumption in Don DeLillo’s White Noise. 1993, 175 pages. 11.4.2007 http://etds.ncl.edu.tw ( .42-43 pdf ).тук стр от публикация

96-142 5/5/2023

To summarize, simulated death and nostalgia, two new significant features or practices, incessantly haunt us in the postmodern society. Firstly, simulated death is a form of death which transforms itself into the structure of the language system. Death has possessed the system of signs and models which can be reproduced by media. Throughout the metamorphosis of the signs into death, the contemporary individuals encounter with the fear of death immersed in their everyday life. With the powerful media, representations of simulated death have proliferated and permeated everywhere in the contemporary world. However, the multiple and multiplying reproduction of simulated death, we do not know how to deal with it yet. Through the technological diffusion of images, death becomes more real than the real (hyperreal death) for us to maintain. Secondly, the nature of simulated death regenerates its form into cultural nostalgia. Nostalgia assumes the meaning of the reality when the real disappears in a postmodern world. Although nostalgia is an alternative means for us to investigate the authenticity of the real, we are left yearning for the "aura" of reality we have destroyed. Nostalgia seems to echo the power of simulated death, and both of them dominate our life carrying out Baudrillard's concept of "precession of simulacrum." We seem condemned to seek the original death through our pop images and stereotypes in mass culture. Simulated death and nostalgia play a crucial role as a replacement for us to look for the authenticity of death temporarily. They are the strategies for us to satisfy our illusion of preserving genuine reality only. 169

1.109. NO PLACE LIKE HOME: THE POSTMODERN FAMILY CONDITION През 50-те години американската филмова индустрия създава едно образцово произведение, което

прокламира ценностите на семейния и нравствен живот отвъд океана. Leave it to Beaver е един популярен сериал, където истинските мъже работят на полето и във фабриката, женят се за цял живот, отглеждат здрави и жизнерадостни деца, а хомосексуализмът не беше сред допустимите теми за разговор край масата на вечеря. Скоро обаче партриархалната „диктатура” ще бъде пометена от постидндустриалната революция, от един нов семее порядък, в който жената няма да е строго подчинена на мъжа.

Преминалите в носталгичен режим продукти показват бързото износване на постиндустриалните произведения: създадени и приемани като възхитителни днес видео игрите от типа аркада, конзолата Атари, Casio синтезаторите и домашните компютри Commodore (както и българският им събрат Правец-8 или Правец-16, т.нар ЕЛКА) намериха мястото си в музея на развитието и прогреса, където отлежават ненужни, смешни и донякъде угризяващи нашето съзнание с въпроси от типа на “толкова бързо ли ни забравихте”. Повратна точка в бързото овехтяване на довчерашните бляскави новости е светът на Неуромансер (Neuromancer), създаден от Уилям Гибсън през 80-те, който очерта новосттите като циклично появяване на някакви забравени и изоставени стари форми, чието присъствие ту ства зримо и забележимо, ту се разпада и изчезва в непрекъснатостта и интензитета на обновяването.

Доколкото ми е известно терминът «киберпространство» ("cyberspace") за първи път се среща в разказа на Уилям Гибсън (William Gibson) "Burning Chrome", където за първи път са описани хора, използващи устройства, наречени киберконзоли ("cyberdecks"), с които заменят нормалните органи за възприятия със сензорни интерфейси (посредничещи уреди), позволяващи им да включат мозъка си директно в компютърната мрежа. По този начин се е смятало, че човекът става част от киберпронстранството. Макар идеята да е на Гибсън, тя е доразвита и детайлно описана в разказа на Вернър Винге (Vernor Vinge) «Истински имена» ("True Names")

1.110. Конференция “Constructions of Mediterranean Nostalgia”Тя се състоя през 2005 година с изключително широк обхмат от прблематизации, ориентирани главно

към културното и литературно наследство на Кипър, Гърция, Италия и Турция.В първия панел бяха представени доклади, обединени в насоката „Creating Cultural Memory”, където по

интересните представяния бяха: Yiorgos Chouliaras, ("Hellenic Authors' Society") “Benefits of a Mediterranean Nostalgia Diet.” Във втори панел, озаглавен „Literary Constructions of Nostalgia” релевантни на нашето изследване са презентациите: Efrosini Camatsos, (Panteion University, Athens) “Nostalgia of the Diaspora: Greek-Australian women writers.”; Charitini Christodoulou, (University of Birmingham) “Dreams in Kazantzakis’ The Last Temptation: a nostalgic space founding subjectivity.” В третия панел „Memory and the re-writing of history” носталгичните влияния върху правенето на историята бяха засегнати в Efi Gazí, (University of Thessaly) “History, Nostalgia, “Catastrophe.” и Thanos Koulos, (LSE, London) “Asia Minor, ‘Paradise Lost’: The Cultural Construction of a National Myth.”. Шести панел представи „Collecting and Communicating Nostalgia”, една по-„практическа” изследователска програма силно като тероия застъпена в представянето на Pavlos Kavouras, (University of Athens). “Allegories of Nostalgia: Mediterranean Music, Mediterranean Ethnography.” Сре останалите тематизации трябва да бъдат отбелязани „Visualizing Nostalgia”, „Institutional Frameworks for Cultural Nostalgia” и „Living the Present between the Past and the Future: A New Critical Nostalgia.”170

169 Liu Yung-hsiung 1993. Mapping out the Interrelationship between Death and Consumption in Don DeLillo’s White Noise. 1993, 175 pages. 11.4.2007 http://etds.ncl.edu.tw ( .48 pdf ).тук стр от публикация

97-142 5/5/2023

Постпозитивиска носталгия1.111. Прогресът срещу носталгията

Важното в случая е това преместване към термина бъдеще; идеята за прогреса не е рефлексия върху миналото, а проект за някакво бъдеще. Незабавно много писатели и мислители от онова време поставят въпроса дали прогресът може да бъде равномерен и едновременно случващ се във всички сфери на човешкото преживяно. При това положение прогресът се превръща в нов глобален наратив като светски вариант на универсалните предписания на християнската есхатология. В изминалите два века идеята за прогреса се наложи върху всичко – от времето и пространството до нациите и индивида.

В този контекст носталгията като историческа емоция е копнеж по смаляващото се “пространство на преживяното”, който вече не пасва на новите хоризонти на очакването. Носталгичната манифестация е страничен ефект от телеологията на прогреса. Прогресът не е само наратив на темпоралното движение напред, но също и пространствена експанзия. Пътешествениците от край на 18-ти век пишат за другите места, първо на юг, после на изток от Западна Европа, пишат за тези места като “полуцивилизовани” или варварски и диви.

Вместо да се оценява със собствена мярка всяка локална култура бива представяна през призмата на централния наратив за прогреса. Прогресът става маркер на глобалното време; всяка алтернативна идея за време е възприемана като локална ексцентричност. (Кобилата ми се доби два месеца след идването на Джамал паша).

Предмодерното пространство може да бъде измерено с мерки, които идват от части на човешкото тяло – стъпка, лакът, педя, с прилагането на някакво практическо правило. Зигмунт Бауман пише носталгично, че разстоянието, което ние сме склонни да наричаме “обективно”, и да сравняваме по-охотно с дължината на екватора, отколкото с части на човешкото тяло, е станало имперсонално. Металната мярка в Севър е поставена именно за да манифестира своята обективност и студенина, на която трябва да се подчиняваме безусловно.

През 19-ти век оптимистичните лекари вярват, че носталгията може да бъде лекувана по пътя на всеобщия прогрес и методичните усилия на медицината.171 Всъщност, това отвреме-навреме се случва, особено когато някои от симптомите на носталгията са бъркани със симптоми на туберкулозата. Туберкулозата става лечима болест, носталгията остава загадка. Цялата тежест на тази непосилна задача прехожда от плещите на лекарите върху поети и философи. Симптомът на болестта има шанса да бъде интерпретиран като знак на чувствителност или като израз на ново патриотично усещане.

Епидемията от носталгия не се лекува, а се подпомага, за да зарази колкото се може повече хора и територии. Носталгията се формулира в нова жанрова обвивка, тя вече не е история за възстановяването от болест, а любовна връзка с миналото. Новият сценарий за носталгията не я привижда на нито на бойното поле, нито сред болничната опека, а един просълзяващ окото изглед с огледално и кристално езерце, елегантно прелитащи облачета и руини от средните векове или античността.

Където няма естествени руини, се появяват изкуствени, наполовина нарочно разрушени с премерена прецизност, и тези руини трябва да отбележат тържествено реалното и въобразено минало на новите европейски нации.

Фредерик Джеймсън твърди, че чрез носталгията изпъква фундаменталната криза на историята, докато други приемат, че носталгията бележи само кризата на естетическото съзнание, посредством идеята за погубеното и разпръснато минало, източник на копнежи и желания, които по принцип трябва да бъдат квалифицирани като неосъществими. След 18 век носталгията, поделена между медицината и психологията, постепенно се пръска и настанява в най-разнообразни полета на културата и изкуството.

Затова тя става трудна за дефиниране, лесна за употреба и разколебана като изказване, което трябва да бъде взето на сериозно. Питанията към нея са повече, отколкото ясните и категорични ориентири, стаени в лоното й.

Какво е носталгията? Психологически камшик, културен стил, абдикация на паметта, естетическа конвенция, орнамент, техника, част от наратива на критическата теория? Носталгията навлиза, но не се ограничава единствено и до литература, телевизия, филм, архитектура, музика, забава, критика и теория, мемоаристика, мода. Носталгията има отношение към модернизма, постмодернизма, паметта, естетиката,

170 The Second York University-University of Athens- Canadian Institute in Greece Workshop on the Mediterranean "Constructions of Mediterranean Nostalgia”, March 3-5, 2005. The Old Lecture Hall, Prytanion, University of Athens, Panepistimiou Street 30. http://history.arch.uoa.gr/program-participants.pdf - , 18 Електронен адрес достъп на май 2006.

171 .: Hunter, Richard and Macalpine, Ida. Three Hundred Years of Psychiatry:1535-1860, [Hartsdale, NY, CarlisleВж Publishing, Inc, 1982.

98-142 5/5/2023

историята, медицината и психологията; носталгията е исторически разказ, черна и бяла фотография и филм, технология, политика.

1.112. Метрична таксономия на носталгията

В политическата система авторката открива две партии, които са идеологически носталгични. Тя определя носталгията като водеща черта на техния партиен профил и част от посланието към руското общество през 21 век.172

172 Two parties can represent nostalgia but they are nostalgic of different parts of the past. The question of what nostalgia they represent is not so important however. It is the fact that they are nostalgic that is of interest.

99-142 5/5/2023

100-142 5/5/2023

101-142 5/5/2023

1.113. Носталгията като мерител на нестабилностТози ракурс към изследване предполага наличието на социално-икономически основания, които

пораждат и са главен двигател на носталгията. Тъй като този тип каузалитет най-често се приема като «обективен», то и носталгията има привкуса на нещо «обективно» или най-малко на нещо неминуемо. Социално-икономическата детерминираност става особено и болезнено забележима в преходни и трансформационни периоди и именно тогава носталгията става повсеместна. Механизмът на носталгията е олекчен от факта, че при преходите (особено радикалните) човек е в състояние да фиксира лесно състоянието преди и сега, тъй като между двете има драстични разлики, които се набиват на очи. В бавната и еволюционна промяна такава леснота на забелязавенто е значително по-рядко срещана. Радикалните трансформации изваждат стереотипите от релси, дерайлират най-устойчивите и най-базисни устои на живота, положени в ежедневието. Това прави животът по време на преход не само труден, но и непонятен, лишен от обш цялостен и единен смисъл.

И нъй като паметта за другото е силна и близка, то миналото става онзи рай, от който според Жан Пол никой не може да ни изгони. С други думи паметта и спомнянето стават доста прилични убежища, в които мисълта на изтерзания и дезориентиран човек на трансформационните бури и ураганните преходи с удоволствие посещава. За мнозинството от хора по време на преход миналият опит се оказва безполезен, а жизнената перспектива – закрита или неопределена. Това рязко намалява социалната активност, тъй като търсенето на перспектива и определеност тъпче на едно място. В тези условия е лесно да се посегне към нещо устойчиво, макар и то да принадлежи изцяло на отминали времена. В тези отминали условия личността може да преживее отново своята целенасоченост и определеност във връзка с ясна перспектива.

1.114. Измерване на носталгията"Nostalgia" is used about 466 times out of a sample of 100 million words spoken or written in English. Its rank

is based on over 700,000 words used in the English language. Some parts-of-speech are not covered due to the samples used by the British National Corpus. Webster

Broome, Judith (2007). Fictive domains: body, landscape, and nostalgia, 1717-1770 / Judith Broome. Imprint Lewisburg: Bucknell University Press, 2007.173

173 In the visual arts, also, the vibrancy of landscape as subject has coincided with major technological revolutions that threatened to overrun nature. The Romantic and Impressionist engagements with landscape, for instance, coincide

102-142 5/5/2023

1.115. Ностезия – комичната формула за носталгияНостезия дебилно страдание, което се е коктейл от носталгия и амнезия, продиктувани от прослава и

идеализация на никога несъществувало минало.Ностезията може да се измери по следната формула:АхО=NQКъдето А е възрастта на субекта, О годините, минали от датата на завършване на училището, а при

случаите на висше образование резултатът се умножава по две. Ако общият брой точки е по-голям от 2000 с голяма сигурност не сте в състояние да мислите рационално по въпроса какво е сега училището и образованието.174

Манифестации1.116. Юрий Дружников - Одисей и дома

Според автора само руската история на носталгията е страдалческа, мелодраматична и сълзлива, т.е. изкуствена и стереотипна. Носталгията според него е руско явление, повече административно отколкото духовно.

През цлия си живот чета и слушам: писателят, жимеейки в чужбина, се откъсва от средата. Твърдят, че бедният и нещастен руски човек чезне и повяхва в изолация, лишен от родните сокове. Иска ми се да кажа – това е апология на имперския мит за недопускане наемиграцията; плашилото на имперските институции. Това е имперската идея кучето да несе разхожда без каишка, а още повече без нашийник. Смисълът на този стереотип е в това, че на избягалата кучка не можеш да наденеш намордник. 175

Достатъчно ли е свъзването н аначалото и края, за да бъдат изкупени страданията и носталгията да бъде напълно възнаградена. Любувайки се на Телемах, Одисей не може да се изтгръгне от горестта на хпропиляното време във странстване, времето далеч от дома. Там, където носталгията отстъпва, зейва пропастта на нейното присъствие в исторически план. Носталгията съединява зевовете, но оставя шевове, следи, белези, които означават врмето на нейната сила и размах. Те са свидетелство за плена и властта, за робството – макар тъкмо носталгията да е била спасителното вдиение за пътуването. Носталгията оставя нещо подобно на синила от бича, на незарасналости, които припомнят сложността на преживяването в движението към дома. Припомнят времето на химеричния дом.

Другият парадокс на прекратената носталгия: миналото го има, но бъдещето е в дефицит. Любов Сум посочва кучето Аргус, което е най-свързано с Одисей, но и е престаряло и умира, за да маркира незарасналостта на разрива. Краищата на раната сякаш във всеки момент ще се отворят, времената отнова ще се разкъсат и раздалечат.

Епическият певец нарича Одисей „мъж многообразен”. Цялостния човек. Не отделни негови страсти и действия, поволята на боговете, а неговите деяния в протежение на времето и като цялост на житейското.

В „Илиаза” Ахил е избухлив, Одисей е хитроумен. В „Одисея” автопрезентацията е друга: „Аз съм Одисей и обитавам Итака …за мен няма нищо по-сладко от тази земя”. Два реда са посветени на хитростта и славата, десет реда на любовта към родната земя, на кято няма място даже и за конско пасище. Одисей става „Одисей с Итака”.

with major transformations of experience: even as colonial expansion, steam, electricity, and the railways changed the countryside forever, artists tried to address and capture the natural through the optics of the Sublime, of nostalgia, of social critique, or fantasia. Importantly, also, both the Romantics and the Impressionists maintained close links with science and technology, consulting meteorological almanacs, reading studies of light and accounts of experiments with locomotion and electricity, and keeping up with alternative or new media at every stage, whether tube paints, the telescope or the camera. (Машинен превод: В визуални изкуства, също така, на жизнеността на ландшафта като предмет е съвпадна с основните технологични революции, които заплашиха да превишаване характер. Романтичните и импресионист ангажименти с пейзаж, например, съвпадат с големите преобразувания на опит: дори като колониалната експанзия, пара, електричество, както и жп линии се промени на природното завинаги, художници адрес и се опита да улови естествения чрез оптика на Високата, на носталгия, на социалната критика, или фантазия. Важно е, също така, както на романтиката и Impressionists поддържа тесни връзки с науката и технологиите, консултантски метеорологични almanacs, четене проучванията на светлината и отчети от експерименти с придвижване и електроенергия, както и воденето с алтернативни или нови медии във всеки етап, дали тръбата бои , телескопа или камера.)

174 Vollmer Jamie (2006). Building support for America’s public schools. // , Електронен адрес достъп на 19.8.2005 http://www.jamievollmer.com/nostesia.html

175 Дружников Юрий (1993). , , . // Без намордника без поводка даже без ошейника Литературная , 21 1993. // , 14.12.2004газета април Електронен адрес достъп на

http://lib.ru/PROZA/DRUZHNIKOV/BezNamordnika.txt

103-142 5/5/2023

Героите на „Илиада” се кълнат в родовете си, Одисей се кълне в сина си – „да несе казвам боща на Телемах”.

Независимо дали човекът се движи ли не, времето не спира. И този, който не напуска своя дом, е обладан от носталгия. За Блажения Августин загадката на времето е равна на загадката на собствената душа. Нито за едното, нито за другото ние знаем нещо: то ли ни е дадено, ние ли сме в него, то ли е в нас или е нещо повече и по-голямо от нас. Ако „Одисея” е притча за странстващата душа, за жизнения път, то важно не е преодоляното пространство, по-важна е непрекъснатостта на живота, жизненото единство.

1.117. Носталгия – руски философски речникНосталгията е комплекс от устойчиви и продължителни негативни психически процеси на преживяване

от екзистенциален характер, способни да създадат различна съдържателна натовареност, а също и да се свързват с разнооразни ассоциации. Традиционно нсоталгията с есмята за състояние на самотност, скръб и усещане за отчужденост от самия себе си и от социалното обкръжение в обсега на средата, която индивидът обитава.Формирането наносталгията Като осъзнат психологически феномен, присъщ не само на личността, но и на числено значими категории хора, е свъзрано с определен набор от исторически трансформации на обществото и човека. 176

1. Осъзнаването на индивида в плана на «себе си» Като специфична самотност, рязкото отграничаване ан апозоицията «ние-те», «аз-ти» (Б.Поршнев.)

2. Превръщането на миграционните процеси в едно цяло с колективните и индивидуални усвоявания на нови территории за обитаване Като постоянен фактор в живота на много хора.

3. Ръст на степента на сложност в състоянията на социализация и «въвлеченост» на човека; ръс начислеността и йерархизацията на референтните групи, от които индивидът или индивидите СА емоционално зависими.

4. Ясна представа на човека за «разнокачественост», необратимост и невъзпроизводимост на човешки психически състояния така, както СА възпроизводими и представими събития и ситуации от реалния живот.

5. изработка на съответен набор от понятия за описание и обозначение на сложни и дълбоко интимни психически състояния.

Носталгическите състояния могат да се разделят на носталгия на битийното (порстранствено и социално) и времевото. Пространствената носталгия е най-близка до особеното предразположение на човека към определен ландшафт, пейзаж, урбанистичен облик и подобни. Социалната носталгия е свързана с традиционни и първични за човека, но позагубени избледнели човешки и професионални общувания, емоционални и културни привързаности и др. Времевата носталгия традиционно е обусловена от присъствието в живота на ярки емоционално оцветени периоди (първа любов, първо бащинство/майчинство). Времевата може да бъде преплетена със социалната в случаи, при които масиви от индивидуално значима информация, предавани към човека от социалното обкръжение СА особенно съзвучни с установките на личността, със съвкупноста от жизнени ценности и приоритети.

Особенно болезнена е носталгията по настоящето време, свързана със състоянието на вътрешна неудовлетвореност от себе си и собственото социално положение, от взаимоотношенията с околните. Понякога носталгията се поражда от комплекс идеализиращи представи на личността за едно или друго явление или историческа епоха.

Преодоляването на носталгията в цялост е невъзможна задача в съвременността; онова, което е възможно, опира до цастични и отделни изолации и премахване на носталгията стъпка по стъпка. Смята се че факторите, които намаляват носталгията, ликвидират часто то условията за нейното пораждане, са: а) постепенното формилране на всемирно информацонно поле и еволюция на ентерперсоналните средства за комуникация; б)стандартизация на потребяваните продукти и предметите от първа необходимост; в) унификация на условията за живеене – мигриращите по совя воля в различни части на света намират идентични условия. Психическото състояние на носталгия обаче едва ли е преодолимо в пълен размер и изцяло.

Културологичната интерпретация на носталгията набляга върху същността й под формата на универсалия, отразяваща острото преживяване на миналото като загуба. Носталгията е свързана с особенности на емоционалното възприятие, които пораждат интенцията за утвърждаване във времето, проявена под формата на жажда за щастие. Свойствената за еврохпейското възприемане емоционално оцветена оценка на времето и неговия ход

1.118. Социална носталгияСоциалните интерпретации на носталгията я поставят в политически и икономически контекст, който е

по презумпция част от модерния проект.

176 , . . . . . ( .) (1998). . / . . .Грицанов А А р Можейко М А и др Съст Новейший философский словарь Сост А А . — .: . . . , 1998. - 896 .Грицанов Мн Изд В М Скакун с

104-142 5/5/2023

Общественото развитие се разглежда съвсем по хегелиански и марксистки като праволинейно напредване и усъвършенстване на обществените системи. Победата на демокрацията и пазарната икноомика се превръщат в критерии за движението напред, както и важни индикации за носталгичното обръщане назад. По моему това е най-повърхностната експлоатация на носталгията, тук можем да наблюдаваме съвършено ясни контурите на опростяването и постулирането на модерността като неотменна и „обективна”. В политическото полезрение носталгията евнаги лоша, неприятна и ретроградна. Назад означава „назадничаво”, възспиращо и разрушително социално развитие. Тогава носталгията – една обикновена болка по завръщането у дома – става в социален план язва и болест, която е в състояние да умъртвява обществото. Затова и социологическите погледи към носталгията най-често я критикуват като негативно политическо явление (рецесия, реставрация) или я насочват към рекламните и маркетингови проучвания, които я канализират в света на продукцията и продажбите на стоки и услуги. В американската носталгическа литература най-често става дума за емоционални привързаности, които следва да бъдат експлоатирани от производителите за ад разширят пазара и да провокират нови консумативни активности.177

Една от най-„заплашителните” носталгии е постсъветската. Въпреки дълбочината на анализа в книгата на Бойм непрекъснато се припомня заплахата от рецесивна политическа носталгия, способна да върне старите идеологически времена, старото противопоставяне и страта система на комунистическите режими. Особено безпокойство предизвиква начинът, по който руската демокрация се развивиа – шумно, безледно, непокорно, неправилно – така че поражда множество основания за възникване и съществуване на рецесивната носталгия.

1.119. Междукултурна носталгия – КитайВ контекста на проблемите, породени от модернизириащите се източни общества в Азия културните

дискурси на въобразената носталгия са в състояние да създадат едно идилично минало, което подсигурява психологическо убижище на стресираните и застрашени от динамиката японци. По такъв начин фурусато (furusato) се очертава като въплъщение на безсмъртната японска локалност (домашност) (“Japanese hometown”).178 Това движение в киното и литературата, наречено фурусато, намира почва както в Япония, така и в Китай, който се сблъсква със същите културни дилеми, само че няколко десетилетия по-късно. Движението

177 Вж. също: Conference. Crossroads in Cultural Studies. Fifth International Conference, June 25-28, 2004. University of Illinois at Urbana-Champaign, достъп на 4 април 2005, www.crossroads2004.org Memory and Past Media Representations: Relations Between Nostalgia on Public Spanish Television Shows and the Older Audiences, Juan Francisco Gutiérrez Lozano, University of Málaga, 2005,

178 Hui Xiao. Cross-Cultural Nostalgia and Visual Consumption: On the Adaptation Concentric:and Japanese Reception of Huo Jianqi’s 2003 Film Nuan. In: Literary and Cultural Studies 31.2 July 2005: 227-48.

105-142 5/5/2023

фурусато намира своите основания в традициите и наследството, в пречистеното и иидеализирано минало, което мелодраматично се конфронтира с ужаксяващите и жестоки последици на модерността.

1.120. Ежедневна носталгияВвъ времена на изпитания всекидневието се превръща в упражнение по оцеляване. Единицата за

време е един-единствен ден. Те рядко се обръщат назад, за да не се поддадат на непреодолима носталгия и ако гледат изобщо напред, то е за да съзрат как могат да се осигурят срещу евентуалната катастрофа, която е очаквана за всички. При тези обстоятелства себичността става нещо твърде луксозно. В обсада, Азът се съюзява с отбранителни стратегии, въоръжава се срещу надвисналата беда. Емоционалното равновесие изисква минимален егоизъм (себичност), а не величествена Азовост, взета от импозантното нездалечно минало (Лаш 1978:15).

In a time of troubles, everyday life becomes an exercise in survival. People take one day at a time. They seldom look back, lest they succumb to a debilitating ‘nostalgia’; and if they look ahead, it is to see how they can insure themselves against the disasters almost everybody now expects. Under these conditions, selfhood becomes a kind of luxury, out of place in an age of impending austerity. Selfhood implies a personal history, friends, family, a sense of place. Under siege, the self contracts to a defensive core, armed against adversity. Emotional equilibrium demands a minimal self, not the imperial self of yesteryear (Lasch 1978: 15).179

Разни1.121. Пруст за носталгията

Писмо на Пруст до неговата близка приятелка Патриция180

Cette sinistre époque qui est la vôtre considère l'art comme l'enfer des bourgeois ou tel un pli mental dans le conformisme débilitant qui alimente la productivité capitaliste, seul temps légitime de vos contemporains. Il est préférable de se prosterner devant Baudelaire quand le Dieu de la planète Terre se nomme conformisme, et surtout lorsque ce conformisme est synonyme de la bêtise humaine infinie ou pire encore, de l'aliénation mentale. Personnellement, je préfère la nostalgie au ridicule de votre temps. C'est une question de goût.

Marcel Proust

1.122. Цялостност – носталгия по духовно единениеИдеал полной ясности есть представление об абсолютной безвременности, но также

и ностальгия по бессознательному. Событие остановки, представляющее собой вспышку сознания, тягостно тем, что указывает мне на мою ответственность, понуждает к выбору. Оно тягостно также и тем, что является напоминанием о конечности, раскрывает нечто как безвозвратно ушедшее. Оно, наконец, всегда содержит проблематичность. Неполнота знания означает и некую нерешенную задачу, и недостаточную обоснованность принятых решений. Поэтому стремление к полной ясности оказывается постоянным фактом сознания. Но с другой стороны - полная ясность есть очевидная иллюзия. Она недостижима ни в каком реальном акте схватывания

Апогеем этого явления стало творчество В.Высоцкого, приобретшее общенародное звучание и значение. Основные темы этого дискурса типологичны российскому лиминальному духовному опыту: тема Ухода от этой скучной и унылой жизни здесь и сейчас: в леса, в горы, в моря, «в геологи», «за туманом», наконец — в себя самого, но только «от» реальности; тема единения, острая ностальгия по духовному единству, по духовной общине и общности («Возьмемся за руки друзья, возьмемся за руки, друзья, чтоб не пропасть по одиночке!»); весьма прозрачно просматривается стремление к более глубокому и интимно-сокровенному, ностальгия по другому не как личности, а слиянному со мною вместе с другими; некоторая приблатненность, что обусловлено общей глубокой уголовно-лагерной прививкой советской культуре и обыденному сознанию. 181

179 Lasch, Christopher (1978). The Culture of Narcissism: American Life in an Age of Diminishing Expectations. New York: W. W. Norton.

180 http://www.dialogus2.org/PRO/correspondances.html 23 2006достъп на август

106-142 5/5/2023

Мы сталкиваемся, таким образом, все с тем же парадоксом российско-советского духовного опыта: высокое нравственное напряжение не мобилизует человека к жизни в реальном мире. Интеллектуальные, нравственные и физические силы уходят на попытки реализации утопий, фантазий, романтику Большого Ухода — те же эскапизм и трансцендентализм, чреватые все той же безответственностью. Принципиальной новизной стали исповедальность и демонстративная неагрессивность, даже пацифизм, обращение к военной тематике не столько как героической, сколько как трагической теме, переживаемой с позиций личности.. Можно говорить о начавшейся в 1960-е эрозии мифологизма безответственной нетерпимости, снижении накала ксенофобии.

«Коллективное бессознательное» тех интерпретаторов советского периода русской истории, которые сознательно исключают из анализа начальную фазу — фазу братоубийственных войн и взаимного политического террора, в конечном итоге обнаруживает в советской истории одни лишь положительные качества. В такой форме анализа закономерно стираются и границы окончания советского периода. Советская история как бы и не заканчивалась вовсе (и никогда не закончится). Она всегда есть и будет «живее всех живых». Ностальгия по утерянной Родине замещает объективные реалии состоявшегося (и закономерно завершившегося) процесса эволюции общества, а само понятие «Родина» отождествляется исключительно с советским периодом великой истории России.

Современное общество не только испытывает упоминавшийся в предыдущей части кризис наказания, но и утрачивает переживание боли: медицина, законодательство, наркотики, прочие плоды цивилизации дают довольно прочный механизм защиты от возможной боли и снятия боли реальной — вплоть до возможности спокойно умереть при самых тяжелых болезнях. И тогда человек атомизируется, утрачивая пространство реального переживания. Следствием этого является ностальгия об утрате, повышенный интерес к показу, описанию и обсуждению боли и насилия, свойственные современной культуре и искусству. Не случайно издательская программа Ad Marginem начала удовлетворять интерес к постмодернизму и телоцентризму с публикации текстов маркиза де Сада и Захер-Мазоха.

1.123. Ерих Ауербах – Мимезис, писан в Истанбул (носталгията и писането)

A distinguished professor of romance philology who concluded his career as Sterling Professor at Yale, Auerbach was a Jewish refugee from Nazi persecution who was born in Berlin. Discharged from his position at Marburg University by the Nazi government, he emigrated to Turkey, where he taught at the Turkish State University, until his move to the United States in 1947. His celebrated book, Mimesis, was written in Istanbul in the period between May 1942 and April 1945. It was published in Berne, Switzerland, in 1946, and translated into English for the Bolligen Series, published by Princeton University Press, in 1953. The politics of Mimesis were thus, at least in part, a politics of exile--and a politics of nostos and nostalgia. "Home" was the Western tradition, and the translatio studii.

For me the question is really not one of elegiac loss, but of the political uses of nostalgia. Are great books most in need of being called "great" when their link with the culture is most tenuous? Has political life as we commonly understand it--from Wilbur to Nixon to Reagan and Bush and Clinton--become an arena in which what is imitated is mimesis? (Bush pretending that he buys his socks at JC Penneys in an attempt to stimulate the economy? Reagan "remembering" wartime events that he saw, or acted, in Hollywood B-pictures? Bill Clinton gaining political momentum from a photograph of him as a young boy shaking the hand of JFK, as if the ghost of the slain president were literally "electing" or choosing his successor?) Is "greatness" largely or entirely an effect--and if so, what kind of effect? A stage effect, a Psychoanalytic effect--or an effect of nostalgia? It's not something extra, but something missing.

Garber, Marjorie (1998). Symptoms of Culture. Routledge.

1.124. Ал.Генис – Изгубеният рай на емиграциятаВ публикацията на Генси-Вайл се засяга една характеристика на носталгията, която се смята за

специфична източноевропейска. Носталгията на емигранта, който трябва да избира между мизерията и

181 . . (2000): : Тульчински Г Л От мифократии трансцендентального к смыслоутрате деконструкция . // : тоталитаризма и тотальность деконструкции Перспективы метафизики Классическая и

. . . , . . ,неклассическая метафизика на рубеже веков Под редакцией Г Л Тульчинского М С Уварова - , 2000. // , 10.02.2004Санкт Петербург Електронен адрес достъп на

http://www.vuzlib.net/beta3/html/1/25139/25184/

107-142 5/5/2023

благоденствието, между родния дом и чуждата среда, да прави компромиси в името на материалното и да се измъчва, дори да боледува от завръщащи го преживявания и ли и от тъга по изоставените поля, гори, градини, цветя и прочие знаци на зарязаното минало. Тъгата по дефицита, опашките, битовите неволи, несвободната атмосфера са твърде елементарни, за да обяснят носталгията на източноевропееца в емиграция. За Вайл-Генис носталгията е аристакратическа болест, като подаграта.

Колкото и ужасен да ни се струва отстрани нашия живот в миналото, за емиграцията той означава много. Нашите корени – това са нашите вещи. Дефицитният материален свят е бил невероятно одухотворен. Предметите на този дефицитен свят са не само идеологически маркирани (като знак на тоталитарно минало), те са изстрадани, ценени, значивми, защото в по-висока степен са част от преживяното, отколкото напълнената набързо количка в Уолмарт (американски еквивалент на „Метро”, „Била” и хипермаркет). Светът на американския пазарен рай остава ням за нас и спрямо нас. Вещта в Русия е била като вода в пустинята. 182 За руския човек е характерна европейската носталгия, носталгията по европейското минало и цивилизация. Музеите, катедралите, кафенетата н аплощадите ни карат да изпитваме непреодолима тъга по несбъднатото. Някога и ние бяхме част от този континент – Петербург, галицизмите, масоните – това са далеч ненаши, но и наши спомени.

1.125. Болница и носталгияРуски съвременен разказ за Ася в Ню ЙоркЗавръщането у дома е тема на този любопитен разказ, в който носталгията е причина за

привлекателността на родното. Масовата практика на руското емигриране в Америка ражда и сюжета, героинята на разказа Ася се откъсва от динамиката на североамериканския град, попада сред природата, започва да слуша касета с руски записи и потича характерният процес н авъобразеното завръщане. Двигател и път на това завръщане е носталгията, тя отключва миналото и го представя в определена последователност и подреденост, с отделни селектирани детайли от паметта, котио в събуждат емоционални регистри, потиснати в ежедневието. Носталгия се осциира за героинята с някакви литературни и филмови образи, сред които на преден план са стиховете на Цветаева и киноразказът на Тарковски, с фрагменти от историята („бялата емиграция”). Към тази външна тъкан на ностагията (носталгията на другите) се прибавя и собствената, тя се пришива и асимилира в литературната – героинята има образ на родния дом, на части от детството, на най-близката бреза, плачеща по характерния руски начин.

За героинята носталгията е болест и то странна болест, защото се проявява на пристъпи, няма постоянство, няма цикличност, няма предвидимост. Тя има чертите на климата, на земетресенията, на вулканичните изблици – в същото време тя няма тяхната разрушителна сила и енелегия, но по специфичен подмолен и скрит, вътрешно завоалиран начин действа разрушително на индивида. Носталгично обвзетия чоовек се размеква, действията му са парализирани и активността му – доста принизена. Затова една от формите на борба с носталгията е иронията: да изглежда смешно как тя се хвърля да прегръща брезичмките, да се надсмее над сълзите си, да се самоупрекне за парализата и размекнатостта, породени от омаловажени и окарикатурени образи на миналото, което е едновременно съкпо, но и нелепо по начина, по който се появява пред човека (или в него, чрез спомените и техните мнемонични визуални проекции). За Ася размишленията над носталгията са и начин тя да се овладее и контролира. Но тя установява, че за разлика от адаптацията, която е проверена и предвидима, протича еднакво при хора, които имат подобна съдба, носталгията не е еднотипна и не е еднаква, а обратно – тя оразличава неомоверно еднаквостта на хората в идентични ситуации, разпада тяхната колективност и груповост, препраща ги към изолирана и дълбоко интимна самотност, която по друг начи ги изолира, изолира ги в завърнатото минало, във въобразеното някога, което е топло и емоционално комфортно, но по друг и драстичен начин самотно. Носталгичният човек намира само призраци, намира само продукти на своето въображение, които трябва да заместят неговата сегашна ситуация, той е халюциногенен субект, тъй като се отказва от реалността на своите преживявания и ги препраща към минало, намиращо се в режив както на активно спомняне, така и активно преобразуване чрез въобразяване (идеализиране). За Ася е отворен въпросът от какво зависи носталгията – от човека, от възпитанието, от средата, от образованието, от културата, детството, опита? На въпроса „Are you homesick”, т.е. изпитваш ли носталгия по дома и родното, всеки отговор би бил фалшив. Не евъзможно да се обясни на човек, който не е напускал родината си, какво е да си извън родината. Не е възможно дори на човек напуснал родината по свой начин и по свой път да се обясни каква е твоята носталгия, свързана с твоя начин и твоя път на напускате. Тъй като носталгията не е в самия акт на напускането, а в дългите операции по свързването на разрива между местата, времената и опита сега и тогава. Носталгията е неизвестност, тя няма отговор, и самата битност като не-отговорено преживяване й дава нова тревожеща сила. Освен заболяване, тя се оказва

182 , (1983): . : . .Вайль Петр Александр Генис Потерянный рай Эмиграция попытка автопортрета Изд - , , 1983. , 5.1.2006Москва Иерусалим Иерусалим Също на адрес достъп на

http://www.antho.net/library/blau/vg/vgpl.html

108-142 5/5/2023

и хронично заболяване. Освен заболяване, то се оказва и заразно, падмемиологично заболяване, при което всеки е заразен не от чуждия опит, а от своя.

Отговорът на носталгичното не е обикновен отговор и не е обикновен разговор. Това е разговор за смисъла на живота, за неговото свързване в единно смислово цяло и поставянето му редом с дребни и досадни въпроси на ежедневието е истинската прпичина за нервността на героинята. Отговорът на носталгията винаги има жанровите черти на епитафията, на завещанието, на приключеното. Носталгията е подготовка за смъртта, подготовка с пълното съзнание, че краят наближава, той става някак осезаем и про-видим, по тази причина краят трябва да се обърне към началото, двете точки трябва сда се съединят с кохерентен личен разказ, който да преодолее разривите. Разривите, при непровянеия край, при далечния все още край, не са опасни и тревожни, те могат да бъдат отлагани и заобикаляни, но идващияд край променя конфигурациите. Носталгията означава целия живот, цялостта му и неговата логическа непрекъснатост. От алфата до омегата всичко трябвада е навързано с причината и следствието, с логиката и рационалност, които придават яснота и цялост на съзнанието и самосъзнанието.

След носталгията, обзела Ася в нейното бягство от града към природата, след установяването че носталгията е моята тотална смисленост, идва епизодът нанейното завръщане към ежедневието. То е драматично и трагично. Пренесена и владяна от носталгията в друг свят, по-висш и по-дълбок, по-различен и по-непригоден към привързването му към каквото и да било ежедневие, Ася катастрофира. Тя попада под колелата на кола, която не вижда, не усеща, не предвижда нейното връхлитане. В състоянието между смъртта и живота, психосоматичното междуцарствие, Ася е в продължаващия сън на носталгията. След катастрофата и удара в нейното съзнание проблясват образите на шестгодишно момиченце, пързалящо се с кънки по реката. След оживяването героинята знае само едно, че тя се връща и ще се върне у дома. В истинския дом, при истинската майка. Разказът завършва с изречение, с което е уместно да приключи неговия кратък преглед: „Ася се върна у дома през март 1999, но това е вече съвсем друга история”.183

1.126. Джорджоне и Колумб: на място и в движениеЗа рисуването на Джорджоне е характерно смесването на мимезис (mimesis) и метхезис (methexis).

Докато съзерцанието на Джорджоне перфектно се концентрира в едно единствено място, то застива и пребивава продължително, гледането на Колумб е оприличено на подвижно и непрекъснато менящо посоката си взиране за откриване на не-това-място, на място, което някъде другаде, в далечината или неналично тук и сега място.184 Колумб не може да стои на едно място. Той е настроен да гледа нанякъде, да мести взора и да се движи – веднъж с взора, втори път за да го последва. Достигнатото място най-често Колумб подминава с пренебрежение, с неадекватно поведение или презрение. Пътуването на Колумб може да се смята за безкрайно, целта, която той достига, може да се мисли като измислена, техническа цел, цел за отбиване на номера и придаване на изискваната рацинализация на неговия проект. Иначе свободата на неговото пътуване е до безкрайности, които никак не предполагат идеята за постигане и доволно завръщане, напълно изключват хипотезата за „остатъчна носталгия”, която кара всеки пътешественик да извърши повратното обръщане и да предприеме завръщането към отправната точка.185

1.127. Жерар дьо НервалВ цикъла Носталгии и меланхолии Жерар дьо Нервал описва миналото:

Que, dans une autre existence peut-être,J'ai déjà vue... et dont je me souviens !

, О във друго съществуване може би !Аз вече съм видял това и си го спомням 186

183 , (2001). , !. // . -Волкова Галина Я эду домой мама Новая литература Литературно художественный . 2001-2006. // , 10.12.2004 журнал Електронен адрес достъп на http://newlit.ru/~volkova/001194.htm

184 .: Stephen Hardy (2000). Placiality: the renewal of the significance of place in modern cultural theory. In: SborníkВж prací filozofické fakulty brnenské Univerzity. Studia minora Facultatis Philosophicae Universitatis Brunensis S 6, 2000 – 26, p.67-83.

185 „It was as if he could only conceive of journeys in terms of destinations; as if the curvature of the earth were nothing to him except a hypothesis of coming back, a residual nostalgia for staying at home. If, say, Columbus'- s ships were spears, it was as if he could attribute no value to the flightpath itself...” (Carter 1996:189) Carter, Paul (1996). The Lie of The Land (London: Faber and Faber). , Тази нова пространсвеност е характерна за новите времена които откриват и

: „All of these perspectives, I would claim, indicate the renewal of an interest in the vitalновото пространство significance of a detailed attention to the significance of place which is not by any means an expression of cultural nostalgia, of getting back to any, natural, proper place, but rather a concern with what Deleuze and Guattari term. ‘exteriority’, (Deleuze, Gilles & Guattari, Felix (1988). A Thousand Plateaus, transl. by Brian Massumi (London: The Athlone Press). of going beyond and between the contours of a complex spatiality, or, in Casey’s neological wording, exploring a new sense of ‘placiality’. : Casey, Edward (1998). The Fate of Place: A Philosophical History (Berkeley: University of California Press).В

186 http://www.poetes.com/nerval/fantaisie.htm ( Достъп до страницата под адреса на 07 Януари 2006 .)г

109-142 5/5/2023

1.128. Люк Санте – Low Life (Old New York)

Luc Sante Low Life

[Nostalgia] can be generally defined as a state of inarticulate contempt for the present and fear of the future, in concert with a yearning for order, constancy, safety, and community—qualities that were last enjoyed in childhood and are retroactively imagined as gracing the whole of the time before one's birth. [Low Life, xi]

1.129. Набоков – Клио, Мнемозина и носталгиятаПри Херцен мемоарите не се опират върху идеята за компенсация на носталгията, за наваксване и

преодоляване на разриви чрез имитация на завръщане в миналото, в родината, обратно – налице е желание да се демонстрира собствената съдба като подвиг, като значима саможертва и себеотрицание, като загуба, която е инвестирана и трябва да се възмездие. В стози аспект спомените имат характера на разправа, те курсивират разрива с миналото, прокопават го още по-дълбоко, оттласкват това минало далуч назад, в неговата архаична застиналост и невъзможност да влияе на сегашното. Тази разправа обхваща и акта на носталгията, носталгията също е разкъсана и унищожена като вид връзка с миналото, тя не се елиминира отсамо себе си, а се принася в жертва на историята или на идеологията.

Осъществентоо то Набоков завръщане в прекрасното детство е вход в нещо митологическо, то е своего рода изпадане и заобикаляне на историята – не толкова на външната, в някаква степен „обективна” история (редуцирана до орнамент, рамкиращ „обема” на човешката съдба), а изпадане от самия исторически регистър. Историческите закони за снемане и предоляване Набоков замества с мнемонически закони на удвояването. Докато при Херцен „този бряг” фиксира разрива, то „другите брегове” представляват сами по себе си огледална отразяваща повърхност, в тях се съвместава предмета и неговото отражение: „другите брегове” са едновременно реални брегове на зрелостта е емиграцията и бергове на въобразеното минало, на кпомненото и извиканото от времената.187

Самият Херцен красноречиво показва отношението си към миналото: „ Ние сме призвани да бъдем палачи на миналото, да го съдим, да го наказваме, да го преследваме, да ог разпознаваме във всевъзможните му облекла и да го принасяме в жертва на бъдещето”.188

В обобщен план емигрантската носталгия е свързана със момента на заминаването и чувството за необратимост на пътуването, за невъзвръщане. Когато перспективата за завръщане е отворена, чувството за ностаргия е значително с по-малка интензивност.189

Албумът на руската група „Ностальгия”, озаглавен „Сезонът на дъждовете” довежда Сергей Голубицки до криза, която заплашва да завърши със самоубийство. В най-добрия случай Голучицки описва симптомите на дълбока депресия, породена от музика, отприщваща носталгията, разширяваща и задълбочаваща депресивното влияние ноа носталгическите чувства. Ето как усеща музиката Голубицки – „всичко стене, пробива и терзае отвътре душата”. Сравнява музикалния разказ със слизането на Орфей в ада, пълна безнадеждност, мрачно и непреодолимо отчайващо усещане, заплашителност и трвожност, които нарастват неотклонно.

1.130. Натрапчивост на носталгиятаДумата, която се появява често.190

До моя слух тя идва често, но сякаш не е толкова разпространена, и в същото време не е и толкова рядка като употреба. За броени дни в едни вестник се натъкнах на няколко заглавия: на първа страница „Носталгия по гуцулите”.

В новите руски речници ("Новый словарь иностранных слов" Захаренко, Комаровой и Нечаевой) носталгия е обяснена с тъга по нещо минало, изгубено"тоска по минувшему, утраченному"). Ако това е така, скоро речниците ще позволят да тълкуваме носталгията като тъга по... и мястото да е празно, т.е. по избор.

187 (2002): : .Калинин Илья С того берега к другим берегам Клио Герцена и Мнемозина Набокова ( ).// , 2002, №58, // , Статья первая Новое литературное обозрение Електронен адрес достъп на 11.8.2004, http://magazines.russ.ru/nlo/2002/58/kalin.html

188 , (1958). . 30 ., ., 1954–1965. . 6., . 46.Герцен Александр Собранные сочинения В т М Т с189 . . Ионцев В А (2001): . . , . . , . . Н М Лебедева М В Назаров А В Окороков Эмиграция и репатриация в

, .: , 2001. –России М Попечительство о нуждах Российских репатриантов   490 . // ,с Електронен адрес 5.1.2006 достъп на http://www.cisdf.org/book-2.2.4.htm

190 , (2004). . " " - Королева Марина Ностальгия по идеальному кондуктору Эхо Москвы специально " ", 12для Российская Газета Дата публикации   2004марта   ., // , 28.12.2004г Електронен адрес достъп на

http://www.rg.ru/2004/03/12/nostalgiya.html

110-142 5/5/2023

1.131. Немския израз за носталгияНа немски носталгия звучи като «Heimweh»191 и се превежда като тга по дома, а изразът «Es tut mir

weh!» е често ползван при лекарски консултации. Носталгията за мнозина е понятие свързано с пространството. Миналото е време. Лошото се отсича, доброто се вдига на квадрат – ето така идваме до формулатана носталгията като отношение към отминало време.192

1.132. Носталгия (импресия) Николай ПелеслиевЕдин кратък постдебеляновски и посмодерен текст, който насърчително поддържа носталгията.

- .Улиците жадуваха за неговите нозе и въздухът за неговите вдишвания Уханието на малката градинка го познаваше и топката тичаше с момчешките му

. . ( ,викове Къщурката бленуваше за неговите стъпки посмодернистки обрат ).къщурката е обзета от носталгия

, , , .Някъде там далеч далеч споменът отронваше тъга в самотното му сърце Копнежът викаше в очакването и любовта страдаше в очите на милата му

. . майчица Прегръдката очакваше треперещите ръце на стария му татко Тиха . , .мелодия го канеше назад Силно и нежно очите на обичта го призоваваха

. Желани преживявания го мамеха от овехтелите страници на годините Споменът . , , - разцъфваше в очуканата му душа Родина приятели любима чувствата го . .подчиняваха Копнежът и желанието властваха

http://liternet.bg/publish5/npelesliev/nostalgia.htm

1.133. Носталгията – руска болест на силните

1.134. Образи на носталгията

Олег Митяев «Мама»

И тот пьянящий запах новеньких сандалий,И в кульке за рубль десять карамель,И в шариковой ручке радостный Гагарин...Так ничто не может радовать теперь...

1.135. Освиенцим – най-антиносталгичното място на светаВсеприсъствието на осталгичното може да ни въведе в трайно заблуждение. Има ли

антиносталгия? Дали е съпоставима и достатъчно силна като ностлагията? В един ученически филм Мачей Маговски разказва за болното място на Полша, Европа и света,

„Памет” (Pamięc) е разказ за присъствието на Освиенцим в сегашното. Освиенцим и Холокоста са драматични теми на миналия, пък и на сегашния век. Един от измерителите на тази драма е отговор на въпроса: трябва ли да помним и трябва ли да забравяме? Дали непрекъсната памет не поражда болест (и болезненост), не усилва епидемиологичната интензивност на злодеянията?

За разлика от истинското носталгично място, към което се стремим и искаме да усвоим, искаме да се вселим и да пребиваваме, бидейки пълноценни и смислени, Осмиенцим е мястото, където никой не иска да бъде и да пребивава. Самата история на превръщането на Освиенцим в паметник (не в лагер, а в паметник),

191 192 : ? Ностальгия болезнь роста или рост болезни [ Размисли на Лев Одиноков]. // Русская

, 31, 2000. // , 29.1.2007Германия Приложение към брой Електронен адрес достъп на http://www.rg-rb.de/ch&k/2001/33/16.shtml

111-142 5/5/2023

историята на неговото знаково вписване и знаково присъствие с всички произтичащи последици е един дълбинен проблем, който не се решава еднозначно.

Историята показва пътя до гробовете на близките, които се намират далеч от Варшава, някъде в провинциален Шльонск. Оттам младият поляк се отправя към Освиенцим, където преживява по нов начин смъртта на милионите, лобното място на незнайните (за него), а оттук се поражда ново отношение към близостта на неживите роднини.

Никой не иска да се завръща в Освиенцим. Завръщането е болезнено, то дава нова енергия на паметта, но болезнената, трагичната памет. Паметта за извършеното зло, паметта за убийството като индустрия, паметта за падението. Тази памет не е лечителна като паметта за дома и родното, тя е обърната в трагическата ретроспекция на небивалото, което е било. Смисълът на помненето е смисъл на страданието, страданието не само трябва да се заличава, то трябва и да се помни, за да не се случва отново. Лекуването на носталгията е внимателно лекуване, оперирането на паметта е радикална намеса.

Носталгията забравя злото и забравя нещастните обстоятелства, в Освиенцим паметта призовава тъкмо нещастието, вината, угризението, страхът; паметта е активизирана, за да се неутрализира възможността за повторение; паметта не означава наново изживяване, макар то да е неминуемо; тук паметта е превърната в предупреждение. Живата памет, незабравянето е страж пред вратата на действието и постъпката, пред отговорността и преценката, пред ценностното осветяването на всеки човешки акт и най-вече неговата морална сила.

Освиенцим не е никакъв дом, мястото Освиенцим не е обитавано място. То е подобие на онези набиващи се на очи елементи от урбанистичния пейзаж – релси и рампи, където пътуването завършва чрез разтоварване и разпределяне, чрез изгаряне и издигането до небето под формата на дим, пепел и газове.

Освиенцим не е дом, а място на болката и смъртта, смъртта, предначертана от Бенямин като процедура на икономическата ефикасност; смъртта, която се е превърнала в нещо размножавано и последователно. Както изкуството се масовизира, така и смъртта, отнемането на живота върви през фабриката и конвейера, през автоматизацията и рационализацията (изобретението). Изобретението не може да спре, защото то е знакът на новото. Освиенцим е чудовищното място, където новото и прогресът прекрачват чертата, скачат в главоломно непознато и пазено пространство. Ритуалното убийство на индивида през Средновековието, както и самотното странстване на рицаря са се мултиплицирали в невиждани количества: милиони туристи, пътници, жители на влакови композиции; също така милиони глави, тела, голи човешки фигури, запълнили камерите, превозвани с вагонетки по релси, извозвани с вагонетки по същите релси.

Индустриалната смърт носи белега на анонимността: тя не е обявена и огласена, а рутинизирана; тя е производство, което губи смисъла на новина, става мрачно работническо ежедневие. Тази смърт няма нужда от следа, по същата причина; тя е масова и нищожна, незначителна; нейната значимост се е смалила в колективността на злото и неговия индустриален мащаб на извършване.

Освиенцим е образ на антиносталгията, защото е отбълскващо място. Няма посетители, които да отиват с желание, нетърпение или интерес. Всички пристъпват с боязън, страх, напрегнатост пред подозираната чудовищност и излизат потресени от неспособността за въобразяване, от безсилието на антиципацията. Става дума не за липса на полет при фантазията, а тъкмо обратното – фантазията е демистифицирана, тя е деромантизирана, настъпил е жесток и буквален прочит на метафорите за изгарянето и възнасянето, за огъня и аурата. В най-тривиални и антипоетически форми горенето и смъртта настъпват против всяка поетика и поетичност, против естетики и форми на икуства; като валяк, който не разбира от движението на културния свят от маските на фараона, през скулптурите на Фидий и Микеланджело. Цялата духовна и физическа обемност на света се е подложила на равномерния механизъм на валяка, който минава и оставя след себе си плоския и безформен ландшафт на нищото.

Освиенцим е антимемориала, антипачетник, антибелег – тъй като самият Освиенцим е място на жестокостта, той не може допълнително да я означава. Тази жестокост е проигрпана и преживяна тук, на това място, където срещата на миналото не може да бъде означена с процедурите на носталгичното. Носталгичното тук означава нова смърт, довършване и доубиване на живата нишка, която евентуално е останала резистентна на катасрофата и нейното радиационно въздействие в следходните времена.

Помни, че ще умреш тук е перифразирана вледеняващо на помни, че вече си умрял. Посещението на гробището е разлчно от посещението на фабрика за смърт. Това е разбрал интуитивно филмът на младия поляк Мачей Маговски, който тръгва с камерата и автомобила, заедно със семейството и любимата от веселата, богата и блестяща Варшава към тихото, смирено и умислено гробище в Шльонск, за да се прехвърли изненадващо в гробище от друг тип, Освиенцим. Маговски не е първият посетител на Освиенцим, но е един от малцината, които вършат това в деня на голямото спомняне, на Задушница, която за поляците е свещена дата на утихването, завръщането и отдаването на почит – почит на близки, роднини. Това е почит към гнездото, откъдето излитат и се разпиляват динамичните нишки на многоликото полско семейство през 20 век; но зад това гнездо, в което смъртта е полегнала красиво и уютно, сред меките жълти листа на

112-142 5/5/2023

ноемврийската слана, сред притихналите и възвисени нагоре кипариси – зад тази красива сцена на смъртта в гнездото дебне анонимната, масова, безименна и индустриална смърт в Освиенцим-Аушвиц.

Маговски извършва едни инстинктивен и непримирим жест, съставен от две части. Да се поклони пред роднините и пред жертвите на Освиенцим не е едно и също. На едното място носталгията твори красотата на смъртта, фиксирана в непрекъснат и поетизиран спомен; на другото място поезията уплашщено бяга и потъва в небитието, оставя място на една пустота и неловкост, която само външно се помества в ритуала на спомняне за мъртвите. Жертвите на Холокоста, един от занците на който безспорно е мястото Освиенцим, нямат дом, нямат семейства, нямат тиха и синееща се привечер, нито майката на прага, нито бащино огнище – тези елементи за евреите, пристигнали на гарата край Краков са се слели в безумно и ужасяващо единство – огнището е пещ, майката е в редицата на синовете и дъщерите, вечерта е озарена от дима и искрите на комините, открояващи силуети върху облачното и притискащо небе на Галиция.

1.136. Пасторалното минало – Уелбек, Елементарни частициВ романа на Мишел Уелбек „Елементарни частици”, превод на руски.193

Мартену Секкальди, рожденному в 1882 году в глухой корсиканской деревушке, в безграмотной крестьянской семье, казалось, предстояло провести свой век пастухом и земледельцем, ему была уготована та же ограниченная сфера деятельности, что являлась уделом бесконечной череды сменявшихся поколений его предков. Образ жизни, о котором идет речь, в наших краях давно отошел в прошлое, так что его исчерпывающий анализ представлял бы лишь ограниченный интерес; разве что некоторые радикальные ревнители экологии подчас демонстрируют необъяснимую ностальгию по такому существованию, но я, чтобы не быть односторонним, тем не менее предлагаю дать его краткое суммарное описание: живешь на лоне природы, дышишь свежим воздухом, возделываешь некий клочок земли, размер коего определяется сообразно строжайше установленному праву наследования; иной раз кабана подстрелишь; трахаешь кого придется направо и налево, в особенности свою жену, каковая рожает тебе деток; даешь последним воспитание, дабы они в свой черед заняли твое место в той же экосистеме; с годами начинаешь прихварывать, ну и все, баста.

1882 , Мартин Секалди е роден през в глухо корсиканско село в , , неграмотно селско семейство изглеждало че животът му ще е живот

.на пастир и земеделец За него беше отдена същата ограничена зона от безкрайно

, .повтарящи се действия характерни за поколения от неговите предци , , ,Начинът на живот за който става дума отдавна е отишъл в миналото

;така че неговият изчерпателен анализ няма да представлява интерес само някои привърженици на екологията проявяват носталгия по , :такъв начин на живот който накратко може да се резюмира така

, , живеят в близост до природата дишат свеж въздух човъркат парче , земя размера на което е строго определен в съответствие с

, установената практика на наследяване понякога ударят някой див ; , -глиган нахвърляш се и насилваш който ти падне а най вече

, ,собствената жена която непременно трябва да ти ражда деца въпитаваш ги със все сили за да могат да заемат мястото ти в тази

, , – . система с годините западаш и грохваш и това всичко баста

1.137. Романът „Кафе Носталгия”Романът на Зое Валдес „Кафе Носталгия” е посветен на кубинската действителност, наричат я Пруст в

пола, споредкритиката този роман „препарира миналото и настоящето”. В Куба нейните книги са забранени като порнографски. Шеговито Зое Валдес обяснява привързаността си към безсрамните жанрове с това, че когато ги е писала в Хавана, тя седяла на един стол с твърда подложка, седяла гола и в жегата често се въртяла, ползвайки седалката като дразнител на по-чувствителните си органи.194

1.138. Руски художник – носталгия по булдозераКонстантин Батинков е един от най-известните съвременни руски художници. Една от изложбите му се

нарича „Носталгия по булдозера”. На въпроса защо с такава любов и лирическа привъзаност живописва булдозери (не е ли то оръдие на репресията), Батинков отговаря:

193 . . . . ,Мишель Уэльбек Элементарные частицы Перевод с французского И Васюченко и Г Зингера OCR: // , 27.5.2009,Екатерина Суворова Електронен адрес достъп на http://lib.ru/INPROZ/UELBEK_M/chasticy.txt

194 Zoé Valdés (1998). Café Nostalgia (Novela), Editorial Planeta, Barcelona, España, 361 pages. :Руско издание Вальдес Зое (2002). " " ". , Кафе Ностальгия Амфора   , 2002.Питер

113-142 5/5/2023

Никаква ирония няма. Такава е метаморфозата на живота. Ирония няма, има носталгия. По младостта, по изминалите времена. Към новото време аз например така и несе приспособих, съществувам в затворени сектантски кръг на работилницата и галерията. И с тъга се оглеждам назад. Не идеализирам миналото, а създавам неговата добра, леко комическа версия. Да се говори сериозно за славните отминали времена е неудобно и просто така не е прието, а за съвременността, в която ми е неуютно, няма какво да кажа. И ето, рисувам един след друг булдозери. За мен това сега е форма на свобода отсистемата. Така че в известне смисъл аз съм „булдозерист”.195

195 , (2004). ( ). // ,Батынков Константин Ностальгия по бульдозеру интервю Еженедельный журнал №147 от 03.12.04, // , 10.12.2004Електронен адрес достъп на http://supernew.ej.ru/136/life/art/buld3/index.html

114-142. 5/5/2023

1.139. Саудаде Saudade - португалскиНа португалски има непреводимата дума “saudade”. Думата означава носталгия, тъга, копнеж,

страдание, но заедно с това и патриотическо чувство, патриотизъм. Великата тъга и великата любов към отечеството са изразени от едно слово. Жрец на тази немислима и екстравагантна религия е Фернандо Песоа, най-добрият португалски поет.

Стихотворението „Елегия на сянката” е сред най-представителните, що се отнася до мотива за отечеството и родното място, носталгията и патриотизма, въплътени в “saudade”. В схемата няма особена неяснота – миналото идва като сън, но пробуждането имправя човека пред стената на текущото, сега е „трудност”, миналото е в плен на носталгията.

expedit. Понякога го приписват на Виргилий, който гласи: Omnia fui et nihil expedit. Time bears away all things, even the memory. –Virgil [Времето преодолява всички неща, дори и паметта.] В полски източници е преведено така:

Omnia fui et nihil expedit - byłem wszystkim i wszystko to na nic się zdało. Бях всичко и всичко това беше едно нищо.

В оригинал изрчението е написано в съчинението 11 "Tandem sentitis caput imperare, non pedes." huius dictum est, cum eum ex humili per litterarum et militiae officia ad imperium plurimis gradibus fortuna duxisset : "Omnia", inquit, "fui et nihil expedit." AELI SPARTIANI SEVERUS в SCRIPTORES HISTORIAE AVGVSTAE

Пессоа Фернандо (1989). Лирика. Сост. Е. Витковского, предисловие Е. Ряузовой, М., Издательство "Художественная литература", 1989.

1.140. Стартерас Starterass - Патриоти за България

Имаме нужда от повече патриоти!

(аз оставам тук аз няма да замина /х3)

Това е български рап с български бийт,С български мотив, с истински български жив ъндърграунд стих,опасен като сив мастиф срещу чалгата лютив,с напомпан речитатив пред който ти немеешили бледнееш или пееш или не виреешако сееш ще успеештрябва да разбереш знамето щом развееш,четата да съумееш да събереш и врага да простреш,да са заедно със теб светците заедно със теб момцитезаедно със теб в игрите и във войнитекакто на жените желанията, така и на мъжете знаниятада са за теб разкрити като на дете оправданиятада си силен като камък, ярък като пламък, умен за двама,

115-142. 5/5/2023

по-горещ от лава, по-бърз от шампиона на финалната правасъс корав дух, душа жарава като стомана здрававярата ти необятнакато българската права личностташирока като тучна българска ливадамисълта ми тук отправя апел към хората на прага на границатапогледа дано в България да остава,дано в къщи да засяда всяка дума блага,и никой да не бяга.Стана банално като сапунена сагавсеки да се спасява ако проблема го налягародината остава наша дотогавадокато не се продадем за кинти на някоя чужда държаваалчни до забрава за западна изява и малко слава,за купчина пари, купчина пред теб стоиа ти си писал книги за войните ти преди...Виждаш ли му края, имаш ли очи?Мълчиш и се редиш на опашката за виза,да отпаднат за тебе беше по-важно от това да излезем от кризабилета за чужбина би бил чеиза на твоята дъщеряно какво би казал на сина си, ако те попита къде е корена?

Един път за България – наречи ме шовинист, но пред себе си съм чистЗа България – от някои отричана от верните обичана...За България – оставам всичко от себе си тук – моите хора и моят звукЗа България – нищо друго освен любов на преклонен патриот

Не знам какво ще стане, дано живота да не ме стресне,дано не спра да се надявам, че България ще блесне,и не на думи, аз няма да остава душата си без струни,да кърви без приятели и спомени по чужди страни.Дано върви това кое във мен тупти,дано да продължи да гори това кое не се гаси.Ако някой си представя, че ще се дадепо-добре да стяга куфара и да заминава на ангария;Ако някой си мисли да се предаденека да прощава, но навсякъде без бачкане те чака просия.И даже да не командвам света надали ще спра да се надявам,че кръвта вода не ще да стане и че някой вместо пътя да хванеще се хване за главата, ще помисли и ще остане.В къщи пазят те стените, в къщи някой те обича.на чуждо надали по задника ти ще има кой да тичаС какво асоциираш 6-8-1?Не със емигранство, стигнахме 2-0-0-1?А ти поспри поне за миг където и да си,и помисли дали си заслужава да се удържи по този път.Дали си българин или не си?Дали си българин или не си?

Един път за България – бяло зелено червено герб с 3 лъва и 3 корониЗа България – нищо друго освен любов на преклонен патриот

За България – цяла София за България...Всички в Пловдив за България...Цяла Варна за България...От Бургас за България...Всички българи за България...Един път за България – наречи ме шовинист, но пред себе си съм чист

116-142. 5/5/2023

За България – от някои отричана от верните обичана...За България – оставам всичко от себе си тук – моите хора и моят звукЗа България – нищо друго освен любов на преклонен патриот

1.141. Стиховете на Българския ИнокНосталгията е конструирана върху Паисиевата страст, съчетана с романтично-

консервативна визия на настоящето – България е в руини, цари лъжата, пейзажът е посърнал, в полето се мярва куца кобила , сподиряна от сиромах орач. Българското мъртвило е възобновено след тъмата на Предвъзраждането, мракът на следосвобожденските разочарования (кирилхристовските атаки срещу българското, следньойския победен и озаптен лъв – содомовските мотиви в прозата на Стаматов.)

Българският инок като нов Паисия (носталгия по автора, по ролята, по функцията). За разлика от Паисий носталгичното врязване има друга основа – докато Паисий изтръгва от тъмата знание и историята е лъч, за българсдкия инок средата не е тъма , а хаос и кошмар, падение на християнското начало – содомовско и гоморовско разпадане: В България вилнее мор и грях. Оттук и няма светлина, а вещание за край и разправа, за гибел и унищожение.

1.142. Турската литературна носталгияНосталгията е видима в писането на турския консервативен елит. Идеята на този елит е свързана със

запазването на т.нар завещание на времето или наследството на историята. Епохата на модерността извежда на преден и актуален план тези манифести и хомеостатични импулси. Мъжкият елит най-често използва темата за семейството (“family” and konak life) и семейните ценности като опора на носталгичното минало. За автори като Samet Ağaoğlu в произведението Büyük Aile (1957) конакът (дома) е микрокосмос на отоманския ред. В Yolcu Nereye gidiyorsun (1944) на Kenan Rifai разпадът на семейството означава и разпад на големия порядък (социален ред). Консервативният ислямистки елит често създава свят на изгубеното в миналото, което е идеализирано и желано сега, изпълнено с ресантиментализация и симпатия.

1.143. Тюркската носталгияС изненада прочетох, че Хофер е пропуснал една съществена подробност в своята работа. Неговата

болест не е нито швейцарска, нито световна. Тя е типично тюркска болест. Според етнологически проучвания за живота и историята на племената, живеещи около връх Алтай, носталгията е типично тюркска болест. Особено масово се проявява носталгията като болест при насилствената славянизация на Руската империя през ХVІІ-ХІХ век. Панславизмът довежда до едно очевидно насилие спрямо неруските етноси в империята – руснаци и граждани на империята могат да са само славяните. Поради това милиони тюркски индивиди (племена, народи, маси, стада) били насилствено славянизирани в гръцкото православие, получили руски имена; а стотици хиляди деца са взети от семействата им, за да учат в руски училища и да бъдат асимилирани от руската култура. Откъснати от дома и семейството, децата масово измирали от носталгия. Тази болест не била известна на руснаците, но покосявала младите тюркски (тюркоезични) поколения.

За родния дом и място тюрките имали специални легенди и предания, които упражнявали мощно социализиращо въздействие чак до средата на ХІХ век. Такава е легендата за Алтай. Смятало се, че Алтай е небесното откровение. Алтай, дарил на тюрките духа и Небесния Бог, се превръща в светиня за тюркските народи. Предците обожествявали родината, наречена земен рай, като смятали за изражение на този рай Алтай. Затова откъсването от мястото, отдалечаването от Алтай било равносилно на смърт. Затова носталгията се смята за тюркска болест. Смята се също, че носталгията съществува преди в езика на тюрките да се появи дума за нея. Тя е извечна, възниква с пораждането на речта и тюркските езици. Хората с възторг и преклонение съзерцавали височините на Алтай и не могли да живеят без тях. (Древните тюрки почитат планината с три върха Уч-сумер. Според легендите и преданията тя е центърът на света. Около тези места не се ловува и не се говори високо, те са свещени места.)196

В редица изследвания носталгията е важен аспект от акултурацията на емигрантите, интерпретирана в каузална зависимост от географската среда. Географският детерминизъм при обяснението на психически процеси и феномени директно приписва на ландшафта причините за емоционалното състояние на индивида.

196 , (2006). . - ., « », « Мурад Аджи Азиатская Европа М ООО Издательство АСТ ООО Издательство АСТ », 2006. [- 1128 [8] . - ( ). 5 000 . ISBN 5-17-038128- ].МОСКВА с Историческая библиотека Тираж экз Х //

, 28.12.2004 Електронен адрес достъп на Книгата му за кипчакския народ е издадена на английски и , // , немски Електронен адрес достъп на http://www.adji.ru/book19_1.html ( ),немски

http://www.adji.ru/book11_1.html ( ).на английски

117-142. 5/5/2023

Въпреки липсата на такава непосредствена връзка, остава убеждението, че макар и силно опосредствано външната географска среда, климата, пейзажа имат дял в изграждането на носталгичното преживяване.

Срещу вече цитирания Коржавин, който недвусмислено поддържа ролята на мястото в усещането за родно обаче може да бъде приведено стихотворението на Цемтаева

1.144. Филм и носталгияНосталгията има културологичен заряд, когато се обръща към исторически форми на социален живот и

ги предоставя на съвремието като желани и идеализирани. Примерът на Куросава със „Седемте самураи”, където японският феодализъм се противопоставя на надхождащата западна култура на консумативното и нравствено-деструктивно начало, макар самият филм да се опира върху съществуащи жанрови форми от 60-те на 20-ти век. Културната носталгия във киното реставрира мащабно исторически митове и ги вдъхновява към нов живот с модерните изразни средства на визуалното: такива ярки и крайъгълни произведения като филминте на Айзенщайн например боравят както с нова („революционна”) техника, така и с исторически сюжети на забравеното минало, на пълководци и царе (не толкова Потьомкин, колкото Иван Грозни, Александър Невски). От друга страна кинто се стреми да интегрира носталгичното минало с днешната ценност, да ги приведе в режим на консенсус, както може да се забележи от опити като филма на Костнър „Робин Худ: принцът на Тивес”197 или „13-ият наемник” , една Беоулфианска версия с подчертаннасоченост за смесване и конвергиране, или „Последният самурай” с участието на Том Круз („The Last Samurai” 2003).

За американската публика темите за келтите са носталгично упование, което оразличава носталгията на белите от етническата история на индианци, латиноси и афро-американци. С други думи наглед историческата и конфронтираща минало-съвремие носталгия играе конструктивна роля в изграждането на един вид нов американски патриотизъм, на заместител на същинското национално самочувствие, което тук е резултата от сложна комбинация насъотнасяне към части от средновековното европейско минало и проекцията им върху съвременния американски мултинационален и мултикулкултурен проект. Разбира се, введнъж въвлечени в средновековието, възприемателите трябва да са наясно и с критическата дистанция до същото това минало, до този исторически пласт, който съществува във филми от рода на Монти Пайтъновия проект «В търсене на Светия Граал».198

Посланието на средновековната героика зависи от носталгията по транисторическия героизъм, пречистен от компромисите на модерността и дори изграден върху основата на съществуването на такава компромисна забрава, която пренася цастично миналото в сегашното и го префункционализира с оглед на някаква съвременна директива.199

197 Robin Hood: Prince of Thieves (1991), откроен на фона на следните версии: · The Adventures of Robin Hood (1938), Robin Hood: Men in Tights (1993), както и цяла поредица от други игрални, серийни и анимационни филми за героя от Шеруудската гора. Вж.: Световна филмова база данни. http://www.imdb.com/find?s=all&q=Robin+Hood достъп на 11 юли 2005. Copyright © 1990-2006 Internet Movie Database Inc. An company.

198 Monty Python and the Holy Grail. (1975), реж. Тери Гилиъм и Тери Джоунс.199 Burns, E. Jane. “Nostalgia Isn’t What It Used to Be: The Middle Ages in Literature and Film.” In: Shadows of the Magic Lamp, Fantasy and Science Fiction in Film, ed. George Slusser and Eric S. Rabkin. Carbondale: Southern Illinois University Press, 1985. Umberto Eco, “Dreaming of the Middle Ages,” in Travels in Hyperreality, tr. William Weaver (San Diego, CA: Harcourt Brace Jovanovich, 1986).

1.1. Носталгия – тайландски запис“วธิกีารมองแบบโหยหาอดีต” (nostalgia mode) – езикът е тай, тайландски

1.2. Ксения Горбенко – Търсене на РодинатаGorbenko, Ksenia O. A quest for a homeland. The Concept of Homelands among ex-Soviet Bukharan and

Ashkenazi Jewish Immigrants in Vienna. Nationalism Studies Department, Central European University, Budapest, Hungary, 2004.

Restorative nostalgia, according to her, stresses the nostos part. It includes reinvention of previous traditions, and emphasizes the importance of home. A more popular, though less positive term for such a nostalgia is nationalism. In this thesis however I will concentrate on the other kind of nostalgia, which Boym defines as reflective, the one that focuses on the algia part. This nostalgia is a very personal feeling of longing for the home that cannot be recovered or has never existed. It is more akin to longing for the past rather than a place, although one should admit that it includes both.

Ресторативната носталгия подчертава ностоса. Включва преоткриване на традиции, които са били част от миналото, но сега са забелязани и гледани по нов начин, в нов контекст и през призмата на нов социален опит. Рефлективната носталгия подчертава алгоса. Тя е твърде персонална и специфично индивидуална. Рефлективната носталгия въобразява дома като нещо, което никога не е съществувало или не е изглеждало

118-142. 5/5/2023

1.145. Часовникът и носталгиятаДиагнозата на болестта носталгия в края на 17-ти век се вмества в един исторически момент, когато

представата за времето и пространството се променя радикално. Религиозните войни в Европа завършват, но пророкувания край на света и денят на страшния съд не се виждат. “Това е своеобразна криза на християнската есхатология, която трябва да премести идването накрая и страшния съд в необозримото бъдеще, където времето няма граници.

Преди изнамирането на механичния часовник (13-ти век) въпросът колко е часът, не е много наложителен. На фона на множеството беди и нещастия липсата на време не е според тях Времето е в изобилие и неговият дефицит не е перцептивен хоризонт за средновековния човек. Хората са могли да живеят във атемпорален комфорт, без времето да има критическо значение в структурата на битието. В късната ренесансова култура Времето е въплътено в образа на божественото провидение и капризната съдба, независимо от човешкото прозрение или невежество. Делението на Минало, Настояще и Бъдеще няма

никога така, както е било преживяно някога. Рефлективната носталгия е вид депресивно състояние, тъй като предполага в невъзможността да се открие дома, да се възстанови неговата атмосфера, което го прави „сякаш никога несъществувал”.

Warren, Christopher Anthropology of Nostalgia: Primitivism and the Antimodern Vision in the American Southwest, 1880-1930. Education Massachusetts Institute of Technology Cambridge, Sept. ‘99—Aug. ’01, 2001.

Examines the popular and academic construction of indigenous identities in turn-of-the-century American Southwest, with a particular emphasis on mobilization of ethnicized regionalism as cultural critique of modernity, a vehicle for the formation of hybrid ethnic identities, and a point of articulation for national economies and local politics of identity. Research areas: Cultural history; postcolonialism and social studies of

Рассматривает популярное и академичная конструкция индигенных тождественностей в --- , зюйдвесте поворачивать столетия американском с определенным вниманием на мобилизации

ethnicized regionalism critique modernity, как культурный корабль для образования гибридных этнических , тождественностей и пункт сочленения для национальных экономик и местная политика

. тождественности Зоны исследования: Культурная история; postcolonialism и социальные изучения

The past is hidden somewhere outside the realm, beyond the reach of intellect, in some material object (in the sensation which that material object will give us) of which we have no inkling. And it depends on chance whether or not we come upon this object before we ourselves must die.226

- realm, , Прошлый спрятано где то вне за достигаемостью интеллекта в некотором ( ) of which материальном предмете в шумихе которая тот материальный предмет передаст нам мы не

inkling. имеем никакой И оно зависит на шансе приходим ли или не мы на этом предмете прежде чем мы себя должны умереть

Миналото е скрито някъде извън реалността, отвъд постижимото за интелекта, в някакаъв материален свят или предмет,

Марсел Пруст . Так же обстоит и с нашим прошлым Пытаться воскресить – , . его напрасный труд все усилия нашего сознания тщетны Прошлое находится , - ( , вне пределов его досягаемости в какой нибудь вещи в том ощущении какое

), , . мы от нее получаем там где мы меньше всего ожидали его обнаружить Найдем -- .ли мы эту вещь при жизни или так и не найдем это чистая случайность

При таком полном совпадении, когда действительность поджимается и подлаживается к тому, о чем мы так долго мечтали, она прячет от нас наши мечты, сливается с ними, - так два одинаковых, наложенных одно на другое изображения составляют одно, - хотя мы, наоборот, стремимся к тому, чтобы наше счастье обрело весь свой смысл, стремимся сохранить за всеми точками нашего желания, даже когда мы до него дотрагиваемся, - чтобы быть уверенными, что это именно они и есть, - исключительное право неприкосновенности. И мысль уже бессильна восстановить прежнее состояние, чтобы сопоставить его с новым, ибо ей положен предел: добытые нами знания, воспоминание о первых нежданных мгновеньях и услышанные нами слова загораживают вход в наше сознание, завладевают выходами для нашей памяти в еще большей степени, чем выходами для воображения, оказывают более мощное действие на наше прошлое, на которое мы теперь имеем право смотреть только сквозь них, чем на не утратившую свободы форму нашего будущего. (Откъс от романа Под сенью девушек в цвету)

bespeaks Место модернистская ностальгия изыскивала зафиксировать и приобретает , сельское и примитива для постановления урбанских сновидений очень по мере того как зодчество

pre- disaffected urbanitesсамана и промышленные дороги жизни были центрального интереса к regionalism. , not only которые сперва раззвонили югозападное Однако оно описывает мифическое

epiphany- piñon, прошлый суть которого показана регионарным через запах дыма звук колоколов

119-142. 5/5/2023

голямо практическо значение. Историята се схваща повече като “учителка на живота” (а не хронология и времева подреденост на събитията), като казва Цицерон в своята сентенция “historia magistra vitae”, историята е нещо като репертоар от примери и планове за бъдещето. По думите на Лайбниц “Целостта на наличния свят е сегашното и онова, което се префигурира в сегашно”.

Български сюжети1.146. Раковски – текстове за дома и завръщането

1.146.1. Отлъчие от България еднаго разпаленаго родолюбца българина в лето 1853

, !Оставае с богом бедно отечество, , Прощавае ти майко аз отивам

, , ,далеч от тебе мила моя в странство !в голямо пъприще ожален вхождам

  !Дотегнало ми е веке се робство турско

,Не мога веке да гледам насилие, ' ,убийства неправди от плем агарянско

, !отчайност бедност и безчестие

, , Taos- redemptiveцерков приветствие лакея испанское обрушенный ландшафт на дороге к но также доступе к мечт изображениям прошлого…

Home for many carriers of globalization can hardly be more than a transitional or circumstantial and fleeting place since the (semi)original home cannot be recaptured, nor can its presence or absence be entirely banished in the .re-made home..126 .

Along with language, it is geography.especially in the displaced form of departures, arrivals, farewells, exile, nostalgia, homesickness, belonging, and travel itself.that is at the core of my memories . . . ..127 While my parents and other first-generation

À l'ombre des jeunes filles en fleurs est le second tome d'À la recherche du temps perdu de Marcel Proust publié en 1919 chez Gallimard.

Steve Legg, “Contesting and Surviving Memory: Space, Nation and Nostalgia in Les Lieuxde Mémoire,” Environment and Planning D: Society and Space, forthcoming 2005.13 Historians, of course, have discussed the assumptions underlying linear historical

While the literature about social memory is replete with spatial metaphors, most scholars neither acknowledge the politically contestable and contradictory nature of space, place, and scale, nor examine the ways that social memory may be spatially constituted.10 Nuala Johnson has argued, for example, that the temporal framework of “traditional vs. modern” implicit in Pierre Nora’s work subsumes the geographies of remembrance under the histories of memory in ways that treat space as epiphenomenal to historical process.11 Steve Legg has demonstrated how Nora’s nostalgia for the ideal of a time when memory was “real” and state power coherent prevents him from critically engaging with heterogeneous claimants to the idea of the French nation.12 Furthermore, scholars writing about memory who assume a linear movement between past, present, and future may inadvertently ignore how particular places constitute and structure temporal and social relations in distinctive ways. When historical process is narrated according to a modernist ideal of (progressive) change, and place is mapped as a stable material (and hence knowable Cartesian) location of continuity and decline (or any other temporal category classified as epochal), temporality is implicitly undertheorized.13

120-142. 5/5/2023

  !Събратия мои претежко угнетени

,Девици в черна облечени жалост светии же храмове наши потъпкани

!от турска поганска звярска невярност 

,Поминах сноще край град Преслав ,народска премила древност ме побуди, ,разпален там близо коня попрях

.развалени стари съзрях там зиди 

,Дълбоко съжаление ме люто превзе .горчиви сълзи начнах да роня горко

, , ,Всесилний създателю ти что си везде , !кажи ми моля те от сърдце жарко

  ?Еда тук е бил престол преславски ?Еда тук е цар Богор царувал

,Всемирно прославил род български ?еда тук е он кръщение приял

  ,' ,Прехрабри Симеон син Владимиров ,маджарска и гръцка гордост кто смирил

,престрашен победител е бил гръков !България он много е разширил

  .Империя гръцка подана била нему

,Конечно мъдраго Леона победил .известна е слава негова миру всему

.Ровестници гърци сказват свой гибел 

Изкусни и храбри полководци гръцки ,заробил е он в сражения премноги

тържествено в преславний град преславски ' .народу своему привел ги нищ убоги

  Сие ли е място жилище било красно

?на тол преславни еамодържци български , , , !Ничтожно днес шуто пусто ужасно

. ?Еда ту е бил престол великопреславски 

, !Уви мъячание страншо на все владее ,Пустия грозна все място е обладала !отровно мое сърдце от жалости тлее

!Ръка агарянска съвсем го опустошила 

! ,Но слушам Марсова тръба наблизо ехти , ,край Дунав окол стари град Дростол

, !топове гърмят страшно вся земля трепти ! .Повестно място Там е бил стар престол

  Велики и храбрий княз Светослав

,лукави гьрци там в старо време победи ,конечно гордост нихна силний поправ

.България славно от робство освободи 

, ' ,Потомци негови храбри северн юнаци , ,събратия наши славяни православни

,за вяра се бият устремително с турци !свобода и нам ще дадат своеродни

121-142. 5/5/2023

  Священи дълг и мене зове да ида , ,вюнашко пъприще жарко с устремление

' ,за вяра храборно д умра и за свобода !тиранско да отхвърлиме угнетение

  , ' ,Аз зная маик оставаш неутешна ,но богу се моли победа да нам даде

, !против тиранов борба щастлива славна !Спроти зла дела скоро да им отдаде

  Ужасний час веки се той приближи

!да мене далеч от тебе растае3' ,отечество славна смърт мне надлежи

, !пламти възторгно кръв моя играе 

,Когда ти чуеш да съм погинал , , да не плачеш майко ни да ридаeш , ,за славно дело что съм юнашки съвършил .но гроба ми прилежно да издириш

  ,От мрямор камен знак да ми въздвигнеш

слова златна надпис за вечна помен :над него с следния речи да надпишеш

" ' !"За вяр и за слобода погина славен

1.146.2. Спомен месторождениясъс съкращения)

  , В нежна мила младост

,отлъчих се от роднини с горчива люта жалост

.достигнах в старини 

, ,О сладки млади години !изгубих ви в младини

  Где воздух чист владее

, ,по гори високи цветни здравец зелен зеленее

!буйни хладни планини 

, ,О сладки млади години !изгубих ви в младини

  ' ,Где студник вод извират кто бързи бистри потоци

в Мала Камчия вливат !от високи водоскоци

 , ,О сладки млади години

!изгубих ви в младини 

, Где млади здрави пастири ,с медни кавали свирят

,всеки стадо весел пастри ' !ясни гласов им ехтят

122-142. 5/5/2023

... ... 

, ,О сладки млади години !изгубих ви в младини

  Где храбри момци вардили

,окръжни с крепости силни когда предстражи там били

.на преславски престол славни 

, ,О стари славни твърдини !кой ще да ви въздигни

  Главна стража е била ,здания еще стоят

,кто мома Вида сградила .слава нейна показват

 , ,О стари славни твърдини

!кой ще да ви въздвигни ... ...

Храборно ак амазонка крепост там вардила

,княжеска преславна щерка .гърци конечно разбила

 , ,О стара славная времена

!оставихте наша племена 

(1856)

1.147. Васил Попович - Тъга

, Слънце пали слънце суши ,момък на чужбина ,тъжна мисъл гръд му души

!а душа съдбина 

, ,Подфръкни ми сокол ясни ,мила майко моя

та си виж на край тъдешни !клета рожба твоя

  ,Денем слънце слепне очи

;а в душа мръчяе - ,вечер месец свет ми сочи

!той в сърце не грее 

, , ,Нощем звезди майко светят ,то се мръщолят

, -кат чи сълзи дребни ронят !тъй се твойте леят

  Сутрин зори дор зарана

,с ален свет ме будят ,и надежди будят в мене

!родина наумят 

,По над момък облак ходи

123-142. 5/5/2023

;дребен дъжд си рони - , -то не облак дъжд не иди

!момък сълзи рони 

, Дайте криле два орлове ,там да си зафръкне , ,где бял Дунав край брегове

- .кара песен време

1.148. П.Р.Славейков1.148.1. П.Р.Славейков Чужбина

,Далеч от мила бащинина ,от драго първо либе на тази чужда земя

.разтуха ми не иде 

, ,Ах весела е пролетта ,приятно е времето

но тъмен е за мен света .и тъжно ми сърцето

  ,В гората славей като пей

на жалост отговаря ,и тихий ветрец ако вей

.сълзите ми събаря 

, Шумливи росни ветрове ;тъги не разпиляват

, градински полски цветове .не ме развеселяват

  От тукашните красоти

,една не ме привлича ,към тях сърце ми не лети

.не мож да ги обича 1852 .г

1.148.2. П.Р.Славейков Родина Де е Раят -Де изгрява най светливо

?слънцето иззад гори Де разсява толкоз живо

?месец сребърни зари 

?Дали на чужбина , ,Не там о дружина - !но там на родина

  Де цъфтят така обилно

?китки ружи алени Де ли славей тъй умилно

?пее сладки нам песни 

?Дали на чужбина , ,Не там о дружина - !но там на родина

  Де пак никне толкоз красно

124-142. 5/5/2023

?цветето на любовта Де ся чува толкоз ясно

?сладкий глас на верността 

?Дали на чужбина , ,Не там о дружина - !но там на родина

  , Де нам толкоз драги мили

?биват нашите деца - Де най вече пълни с сили

?биват нашите сърца 

?Дали на чужбина , ,Не там о дружина - !но там на родина

  Де всяк търси и намира

?тези свидни хубости -Де желае най подире ?да остави той кости

  ?Дали на чужбина

, ,Не там о дружина - !но там на родина

 , ! , ,Ах родино Ах светиньо ' ?ще склоня л под теб глава

, ! , ,Ух чужбиньо Ух пустиньо ' ?Ще л ся от теб отърва

 , -Ох тежка судбина ,тук аз да загина

.далеч от родина 

" " 1865 .вестник Гайда г1.148.3. П.Р. Славейков Татковина

, ,Хубава си татковино , ,име сладко земя рай

сърце младо и невинно , .за теб трепка та играй

  Мили ми са планините

, ,и на север и на юг ,драги ми са равнините

.набраздени с наший плуг 

-На уста ми сладка дума ,ще да бъде този кът

, , дето Дунав Вардар Струма !и Марица си текат

  ,Дор на небо ясно слънце , ,дор на очи свят живот

ще обичам аз от сърце .таз земя и тоз народ

1.149. Каравелов – Хубави си, моя горо

125-142. 5/5/2023

Хубава си, моя горо,

        миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

        само скръб и жалост:

 

който веднъж те погледне,

        той вечно жалее,

че не може под твоите

        сенки да изтлее,

 

а комуто стане нужда

        веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

        да те заборави.

 

Хубава си, моя горо,

        миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

        само скръб и жалост,

 

твойте буки и дъбове,

        твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

        агнетата тлъсти,

 

и божурът, и тревите,

        и твойта прохлада,

126-142. 5/5/2023

всичко, казвам, понякогаш

        като куршум пада

 

на сърцето, което е

        всякогаш готово

да поплаче, кога види

        в природата ново,

 

кога види как пролетта

        старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

        живот се захваща.

1.150. Българи от старо време1.150.1. Пътуване, родина носталгия

В сюжета на пътуванията нито героят, нито повестта на Каравелов биха могли да се впишат убедително – „Българи от старо време” и единият от главните герои са хипостази на уседналостта, оттук на консерватизма и архаичното приссътвие в един бавно променящ се свят.

В най-общ план Хаджи Генчо извършва две пътувания, които украсяват Каравеловия наратив – едното е митичното и потънало в неизвестносс поклонничество, другото е едно смешновато пътуване до Карлово, по време на което се разгръща протяжният разказ за цедилото, слушан с досада и невнимание от спътника на хаджията. Като разстояние и мащаби двете пътувания са изключително несъразмерни и карловското по-скоро трябва да бъде отнесено към обичайните делови пътувания на средната класа, съпроводени от прагматизъм и преживявания без особено влияние вържу живота на човека.

С ерусалимското пътуване обаче нещата не стоят така. То нито може да протече кратко, нито може да бъде бързо забравено, нито може да има аналог – това е световно пътуване, пътуване в света, който е голям, различен и непознат, следователно тревожен, заплашителен и опасен. Изненадващо е че говоренето за това пътуване не издава страх и стрес, не остава в паметта с треперене и премеждия, каквото например е пътуването на Софроний, разказано в грешното житие.

Изненадващо, ерусалимското пътуване на Хаджи Генчо не заслужава като че ли нещо повече от споменаване и то в плана на информативната корекция200 – за Хаджи Генчо е важна титлата, получена в резултат на пребиваването в светите места, както и оразличаването му спрямо не-хаджийката Цона, неговата жена. Хаджийското пилигрлимство е в регистрите на „било, какмото било”, то не е обект на разказ, не обект на самоизтъкване, то е наративно игнориран факт, ценностно безизразно присъстващ в емблематиката на социалното положение, което хаджията заема в достопочтеното копривщенско общество. (Показателно е, че страстта към историческия запис е осенила пишещия по повод отрязването на опашката на котарака Бундук, но няма запис за ерусалимсктоо пътешествие).

„Българи от старо време” не казва дали Хаджи Генчо е уникален случай, или такива пътувания са се случвали и с други копривщенлии, но е контекстът (както и читателск5ият опит на по-късни времена) сочи, че

200 , , Пътуването до Ерусалим изглежда принудително идея на друг самият Генчо не члести с ( , ) :отношението си нито положително нито отрицателно към ходенето на поклонение „ Един от

, коприщенските любители на правосъдието оценил хаджи Генча твърде добре завел го в Ерусалим , " " .на поклонение окъпал го во Йордане реке и Генчо Кукумявката станал почтени хаджи Генчо

, : " ", : " Трябва да забележа тука че хаджи Генчо никога не казва Аз съм хаджия а всякога говори Аз съм ."поклонник

127-142. 5/5/2023

хаджийството не е абсолятно непознато, рядко и случайно явление.201 То е характерно и дори в някаква степен масово в епохата на ранното Възраждане, когато става белег на икономическия просперитет и все още не е принизено от патриотично-революционната реторика от ботевски тип, клеймяща богатия и заможен човек, както и постъпките му, демонстриращи известни характеристики на социално замогване.

С такава стратегия към пътуването героят на Каравелов си остава чист и неподправен, локално положен копривщенлия. Неговата терминология не отбягва от типичната патриархално-родова дефиниция на родното, „отечеството” си остава само копривщенското родно място, което едно и единствено, несравнимо и несравняемо в разказите на хаджията за пътувания, посещения и изобщо в тематизациите на другите место (доколкото ги има).

Затова пък в повестта друг глас упорито разширява отечеството, също така настойчиво предлага други маршрути, съобщава за преживявания, които не са характерни за героите, а за самия него. В прословутото намесване на разказвача, който излива тъгата си по родното няма и помен от хаджигенчовската (нито пък дядолибеновската) гредна точка, нито дори гледната точка на младите. Обичам те, мое мило Отечество! е вопъл на човек202, който е написал „Хубава си, моя горо”, на човек който се намира далеч, но и осъзнава мащабите на далечното, проектирано върху тясната точка на местното. Първите редове, посветени на хаджията, го препращат към Ингилизко, към място, което по никакъв начин няма стойност за самия хаджия (въпреки вмененото му по-късно англофилство).

Хаджи Генчо притежава една вътрешно разгърнала се „уширеност”, която не прераства в „глобална” или масивна, в съществена. Той не е като другите, но е и новият човек на смесването между мое и чуждо пространство, „у другите българи небосклонът е не твърде обширен и това, щото тия знаят, знаят го в еднакъв смисъл, който е останал у тях от дядо и от баба, а хаджи Генчо не е такъв, той обработва своето знание и ако е майка му знаяла три, то той знае цели триесет”. Той е подобрен вариант на местната затвореност, уширена, но непрекрачена, непроменена в качеството си и същината си.

1.151. Носталгията – етюд за Вазов и бруталносттаВазовите хъшове, взрени в мъгливите хоризонти на родните брегове, приковани и затворени в

румънското пространство, преживяват мита за родината в неговия сакрален вид. Родината ги вика, тя стене и ги зове, Родината е гальовно и свещено същество, майка измъчена и жена страдаща, която апелира мъжествеността да и отдаде цялата си сила и енергия. Тя е непостижимата Итака, която те виждат, но не достигат; гледат, но не могат да стъпят, не погат да пипнат; Родината е неосъществената мечта на дядо Йоцо и Вазовите хъшове сублимират пълната идеалност на мита за Родината.

Същата Родина противостои, именно като мит, който не се състоява, на други преживявания, десетилетие и десетилетия по-късно. Родината, която ги мами, тази Родина ги измамва. Преживяването на измамата носи трагичните белези на вътрешната криза, криза на индивида в аспекта на личното разочарование; когато Родината къса с всек ипоотделно целокупна България все още поддържа илюзията за гальовност и привамливост.

Но къде са хъшовете от румънския бряг и къде е измамената родина на Яна Добрева през 1996? Родината на Яна Добрева е място на поруганието; това е мястото, където се случва унижението, покрусата и безпомощността; тя е безприятно място. Преживяната трагедия не е лична, а национално митологична трагедия. За писмото на Яна сюжетвият мотив е свързан с измамната Родина, Родината, която е лицемерна, зла и брутална. Родината е родина на Брут, на насилието, на ужасяващата несправедливост и безредие; вместо дом, където цари хармония и уют, родината е нещастна фамилия, чиито членове са преследвани и избивани (метафорично и буквално), тъпкани и унизявани, грабени и безчестени. Кризадта на родината е криза на дома, криза на мястото, където човек усеща неподвижността на битието – т.е. неговата цялост и ненакърненост от динамика, прогрес, развитие, цивилизация. Политическите и социални системи не досягат дома, те са отдалечени зад дувара и зад дебелите стени на домашното; м мига когато някой прескача дувара и се втрува в това пространство то ства идеологически уязвено и разтревожено.

Домът не удържа на контекстите извън и черешата с белите цветове трябва да стане жестоко оръжие на тази идеология. Революционната реторика на национализма или политическата фразеология на промяната, апелите за развитие и прогрес, за комунизъм и демокрация, за световен ред и омиротворяване на света – те

201 . ,До хаджи Генчо стои и хаджи Славчо Когато обсъждат таланта му на черковен песнопоец ( ), , дядо Филчо сравнява Хаджи Генчо с грък тва е недостатък но хаджи Славчо твърди че такива

, . псалтове няма и в Русия поради което славата на централния персонаж расте Географията на : „ - , , славата би могла да се фиксира така най учен човек не само в Коприщица а и в Стрелча и в

, , ”.Краставо село и в Татар Пазарджик и по Мараша в Пловдив202 , Обаче въведението към темата за патетичната привързаност започва прозаично и с

: , „ , ”.безнадеждни нотки Копривщица е безплодна земя само камъни пясък и глина

128-142. 5/5/2023

са от един и същ ред: това са иделогическите послрания на глобалното към домашната вселена; призиви за унищожаването и разграждането на всичко интимно, часттно и собствено.

Домът на Яна Добрева е прием и развил отвътре тези идеологически призиви, превърнал ги е в програма и ги е приложил с привидна хаотичност, но с подсъзнателна системност. В нейния вопъл усещаме чувството на безответност; срещу страданието никой не се трогва и никой не предприема нищо. В средата на всеки разрушен дом стои една проклинаща Капанка, а наоколо са се насъбрали множества от студени и безчувствени бездомници, които вече са преживели кризата на изстиналото огнище и нямат сетивата за солидарност. Няма го Моканина, няма го огънят в огнището на Страшимировата фамилия от повестта „Змей”, а любовта е избягала от човешките сърца още в ранната класическа проза на Елин Пелин.

Съпротивата на Влайков и неговите слаби последователи привършва в края на 80-те години и критиката се разправя с последните бастиони на дома, на хармонията и рая на земята. Животът се превръща в битка, прогресът доминира над хуманността, развитието продължава да взема жертви, а идеологиите на новото и прогресивното се надпреварват да произвеждат чудовищни кризи и катастрофи.

Гальовната подина и сакралното пространство, което националната идеология на Възраждането произвежда през 19 век, неизменно взема своите жертви и след Освобождението. Олтарът на Бенковски, където са принесени хиляди жертви, за да дойде дядо Иван и да ни освободи, този олтар възкръсва циклично и последователно: за четири десетилетия страната ни преживява 5 войни, няколко въстания, около десетина екзодуса. Националната идеология сервира събитията в Садина и мрачната реторика на Стамболов за държавата и нейната кауза, Шабла и Дуранкулак, размътените от социални сътресения села на Страшимировия свят, в който българинът вече не е наясно кой е той и каква му е държавата; или ясния Елин-Пелинов свят на майката и мащехата.

Стоян Михайловски вече е ужасен от българското, което се разкрива като политически злокобно българско; Алеко Константинов все още наивно вярва, но художествено е обезверен от същината на българското.

Българските емигранти от края на 20 век не преживяват родното като дом, а като разрушено башино огнище, държавата като мащеха – домът е разрушен от идеологията на просперитета и прогреса; демокрацията е лъжливият свят на сбъднатост, демокрацията е поредната свободна България, която не ни освобождава, а ни поробва допълнително. Българското след 1989 е рисвано като пространство на разграденото, деградиралото, пропадналото, разрушеното. То не само е рисумано, то се и случва като такова с редуващите се казуси, които потвърждават мрачните разочарования на хиляди българи от новото време. Срещу преживавнето на тазци катастрофичност нестоят вече дори никакви силни обещания и илюзии: няма я илюзията за бъдеща силно и свободна България, няма я илюзията за всеобщото равенство, благоденствие и социална справедливост; митовете не работят, нито има потенциал за производството на нови, а старите се разпадат изчезват от полезрението. Публичното пространство се задоволява със слабите и повърхностни думи за преход и завършване на прехода, за тунел и евентална светлина в края на тунела, визирайки похода на Мойсей в пустинята и пристигането в някаква обетована земя.

Тази обетавона земя, българският рай, българската земя, която страстно трябва да обичаме и да се вкопчим в нея като свръхценност подлежи не оспорване. В дискурса на емигрантите България е оспорена в мотивите на напускането и в дълбиннто угризение, че напускането макар и хлабаво означава някакаъв вид предателство. Всеки, който напяска, намира повод и причина да обасни своето отсътвие в категориите на дълга и привързаността си към националаната иделогия. Тези дискупрдси са спорове с Паисий, с Раковски, но най-вече с Вазов. Не е чудно, че „Аз съм българче” се превърна в радикален проблем на възпитанието и изграждането на нацията. Товма детско стихотворение зазвуча като последното неосквернено изказване за Родината; като детска и наивна вяра в нещо, което възрастните вече са преживели, преодолели и забравили.

1.152. Дебелянов "Where Is Home?"203 Где е домът ми

Whenever I see the television accounts of the destructive legacy left by a hurricane, I try to imagine what it would be like to be a member of one of the families who lost their home.

Опитвам се да си представя членовете на семействата, които търпят разруха (да разбера чуждия, Пол на полето южно).

203 Copenhaver, Martin (1995). "Where Is Home?", Program #3822, First air date March 5, 1995 Radio Chicago Sunday Evening Club, достъп до Интернет вариант на източника на 27 февруари 2006, http://www.csec.org/csec/sermon/Copenhaver_3822.htm

129-142. 5/5/2023

I imagine that first there is horror at the brute fury of nature that can simply lift your home off its foundations and crush it like a fragile toy. Then there is the flooding relief that no one in the family was injured. And then, the slow unfolding grief at the realization of what has been lost - the loss of not just a single thing that is called a home, but the successive waves of grief over the loss of all the manifold things that make up a home.

I imagine that at night there are dreams that relive the horror of the storm and other dreams that reach back to a time before the devastation, a time when the home is still firmly rooted on its foundation, the old worn chair is still in the corner and grandmother's tea set is still on the shelf.

These are the dreams that motivate people to rebuild their homes just as they were before the storm. Make it like it was so that we can have our old homes back again. Take the shattered and scattered pieces of our lives and put them back together again.

Това са мечти, които мотивират хората да изградят отново дома си такъв, какъвто е бил преди бурята.

If we've not been through that experience, we cannot fully imagine what it would be like. But, in other ways, I think we do have some understanding of what it is like to long for a home, a place that we construct in our minds using the building materials of memories and dreams, a place where everyone we care about is still there and nothing has changed, a place where our hearts find rest and comfort. And some of us even have actual places that almost follow the outlines of our dreams.

There is such a place for me on a fragile slip of an island off the coast of New York State. It is a little seaside summer community that I first visited over thirty years ago. In that span of time I've lived in seven different places, but each summer I've returned to this same little community, first with my family of origin and later with my own family.

In that time virtually nothing about this community has changed. There have been only a handful of new houses built. The same families return each year and everyone knows each other's names. After dinner children still ride their bikes to the one store in the town for ice cream cones with chocolate sprinkles. The same crowd still gathers at the community center for a dance on Saturday night and we all shuffle around the dance floor to many of the same songs. And, no matter where you are you can still hear the surf pound the beach with the same steady rhythm, like a heartbeat through it all.

This past summer I anticipated our family's time there with an extra layer of longing because during the year our family had uprooted and moved across the country to a new and different place. The move prompted in me a longing for the familiar. So I was especially eager to return to this little community that I know so well, a place that follows the designs of my dreams, a place where everything still is where it was. In short, I longed to return home, for a time at least.

When we arrived, sure enough, nothing had changed. It's wonderful to have one place in your life that doesn't change. And it offers an interesting perspective. Most often when we long to return to that place we think of as home, when we get there we find that our longing is not satisfied and we assume that it is because so much has changed. It is no longer as we remember. It no longer follows the outlines of our dreams. However, when you return home and find that it has not changed and yet the longing within you is still not fully satisfied, then you must face the possibility that perhaps what you were longing for was not home, but something else.

What do you suppose is that something else for which our hearts long with a feeling that is very much like homesickness? I once read an unsigned editorial that contained this memorable line: "After a man visits his boyhood town he finds that it wasn't the old town he wanted, but his boyhood."

So, perhaps what we assume to be homesickness is really nostalgia. Perhaps that longing within us is the residue of grief over those who are gone, including the one who we were at some earlier time who is now gone. That is, if only our lives could be reconstructed again according to some familiar former design, perhaps the longing would cease.

Погрешно приемаме, че тъгата по дома е истинска носталгия. Може би защото копнежът е създал от миналото нашия нов дом. Ако истински представимия дом в миналото беше възможен за представяне или пресътворяване, тогава копнежът би изчезнал.

Now, to be sure, nostalgia can be very powerful, but the kind of longing I have in mind usually is not as simple as that. For instance, often at Christmas our celebrations seem incomplete. Someone is missing. Or perhaps there are pieces of our lives that are missing. So we dream of home and long to return to a place and time when no one was missing, when everything was complete. But if we were able to return to such a place and time I think we would find that someone is always missing, there was never a time when our celebrations were complete, when the longing was not there.

So, I've concluded that what we sometimes take to be nostalgia, a longing for the past, may also have elements of a yearning for what we have yet to experience. It is our soul's leaning toward that which is still just out of sight, like a plant leans toward the window even though it has never been in the sun.

130-142. 5/5/2023

Идваме до заключението, че онова, което приемам за носталгия, копнежът по миналото, може също така да притежава елементи от мечтата и бляна по нещо предстоящо. Това е израз на нашето духовно навеждане напред в идното, което все още извън полезрението, като растение, погледнало към прозореца, през който дори не се промъква никаква светлина.

What we long for is not merely some time from our past. Rather, we long to have our past, present and future gathered up into a harmony that is not achieved in the days of our lives. What we desire is not merely to be with our families, but to be united with them in a way that is not possible even when they are present. We are homesick, not for some home of our past, but for a home we have never seen and cannot readily imagine, a home that even our dreams cannot fully trace.

Онова, по което копнеем, невинаги идва от миналото. По-скоро ние копнеем да имаме минало, настояще и бъдеще, обзето от хармония, стегнато в един обръчи хомогенизирано като перспектива. Обзети сме не само от носталгия по миналото, не ни владее само тъга по дома ни от миналото, а тъга по дом, който никога не сме виждали и не можем лесно да си въобразим, дом, който даже нашите мечти не могат пълно и цялостно да очертаят.

That is how we can understand Saint Augustine's observation that our hearts are restless until they find the rest that is found only in God. Augustine also said that each one of us has an empty place in our hearts that is in the shape of God, and that means that nothing and no one else can entirely or ultimately fill it. This empty space is not a square hole, or anything so simple as that, but a complex, hungering, God-shaped space where only God fits and only God can fill. Try as we might to fill that space with other things - with human relationships, earthly success, a reconstruction of our past - sooner or later they will leave us unsatisfied. What we long for is something else and something more. Our homesickness is a yearning for God.

Разбирането на свети Августин идва от наблюдението, че нашите сърца са неспокойни докато те не намерят спокойствието, намерено само в Бога. Свети Августин казва, че всеки от нас има едно празно място в сърцето, което е в разпоредбата на бога. Това означава, че нищо и никой друг не може да заеме това място. Това празно пространство не е някакво незапълнено квадратче, това е комплекс, жажда, божествено белязано място, което само бог може да заеме. Нито земните успехи, нито човешките отношения могат да заемат това място; те само временно могат да се настанят, но никога няма да изпълнят цялостно и пълноценно празнотата на това място. Нашата тъга по дома е тъга по Бога.

( )В едно съвременно поетическо поризведени без художествени претенции , , вариацията по Дебелянов разкрива тъкмо това празно място незаето от Бога но е

. ,непредполагано като божественно резервирано място Това място е празно . поради липса на човешка ответност И замено запълнено с обикновени земни

. последователи ?// ,// .//Какво остава след нас Избелели некролози веещи се на вятъра

// .//Избледняващи спомени в приятелите и непреминаваща омраза във враговете ,// // - .// Една тъжаща жена сменяща постепенно черните дрехи с по светли Едно

, :// " ..."// ( ?)// // дете което казва баща ми беше как ли звучи това на френски След .// нас не остава нищо Само едно празно място,// запълвано постепено от други. 204

In the New Testament book of Hebrews the author reminds his readers of various examples of faith. There he recounts the story of Abraham. The Lord told Abraham to set out for an unnamed land where he and his family would dwell with God. Abraham immediately left his home and everything that was familiar, headed for this new land and wandered his whole life in search of it. In his wanderings he was sustained only by the promise and by this longing for the land in which he would build a home in the presence of God. To be sure, there would be times in his wandering when Abraham would long to return to the place he had once called home, but now he was more powerfully drawn by a promise of a home he had not yet seen, a place where his heart, now restless, could find rest in its true home, in God.

В Новия завет книгата на евреите авторът напомня много примери на вярата, разказвайки историята на Авраам. Бог казва на Авраам да тръгне и да намери безименна земя, където той и семейството му ще заживеят с бога. Авраам незабавно напуска дома си и всичко родно и близко, отправя се към тази нова земя и чрез копнежа си по земя, където ще изгради дом с присъствието на Бог. Има епизоди в неговото странстване, когато тъгата по напуснатия дом ще се проявява, но Авраам е воден от идеята и представата за този нов дом, за обещания

204 , (2004). - " " - Богданов Иван Буквите Какво остава след нас автор Богданов 27 2006, достъп на февруари http://www.bukvite.com/avt.php?nick=%C1%EE%E3%E4%E0%ED%EE

%E2 : Адресът на сайта http://www.bukvite.comОптимистичен читател се нагърбва да опровергае образа на оставащата празнота със

следните импровизирани четиристишия: „Животът ни върти на шиш// и ни изпепелява,// но ти, приятелю, грешиш,// че нищо не остава.// // Защото друг във пепелта// рубини ще открие// и тъй чрез тях във вечността// ще се запазим ние. Анонимен автор (2005). Достъп на адрес http://www.bukvite.com/view_res.php?docid=30001

131-142. 5/5/2023

и въобразен, мечтан и бленуван дом, който никога не е виждал и който не съществува, тъй като тепърва трябва да бъде съграден. Това е мястото, където сърцето, сега бездомно и безпокойно, ще намери истинския си дом, домът в мястото на бога и с бога.

Хората на Авраам изповядват, че те са били странници и чужденци по земята, странници и чужденци, че те търсят истинския дом, който не е домът, напуснат от тях. Ако в тяхната представа домът на бившето място, истинския исторически дом е домът на представата им, те биха се завърнали и пътешествието им щеше да опише един кръг. Желанието им е за по-добро място, друг тип истински дом (по истински от реалния), небесния дом. Това не е копнеж по небесния дом след смъртта, а по-скоро за дом, в който ще съм с Бог така, както си го представям и в отвъдния живот.

The author of Hebrews wrote of Abraham and his family: "They confessed that they were strangers and foreigners on the earth, for people who speak in this way make it clear that they are seeking a homeland. If they had been thinking of the land that they had left behind, they would have had opportunity to return. But as it is, they desire a better country, that is, a heavenly one." This is not a desire for some heavenly home after we die, but rather for a home in which we are as much with God in this life as we might expect to be in the next, the only home in which the fragments of our lives can be made whole.

If our longing were only for the home we had left, we could always return. But once we are claimed by the promise of a home in the presence of God, a return to the homes we left behind is no longer enough. Even if we were to discover that nothing about our former homes has changed, we have changed. Now we are drawn, not by a memory, but by a promise and so our hearts are always marked by a certain longing.

Ако ние копнеехме само за дома, който действително напускаме, винаги можем да се завърнем. Но веднъж завладени от идеята и обещанието за дома на истинското ни битие, завръщането в стария дом не е достатъчно. Дори нищо от това минало битие да не се променило, ние не можем да се завърнем в него, защото сме водени от обещанието за нещо ново и нещо друго, истинско и съществено, което ще изпълни и осмисли земния живот по начин, непостижим иначе.

That is why people of faith always feel a bit like strangers, even in the most familiar settings. I remember a friend telling me about a trip that he made to Honduras for a hunger relief agency. He told of walking in the streets of one of the little villages surrounded by children who barely had enough to eat. He was greeted warmly by families whose income would not exceed several hundred dollars a year. An extra dimension of poignancy was added to his experience because at the time he was carrying camera equipment that cost almost two thousand dollars.

Това е причината вярващите да се чувстват странници и чужденци, дори и в напълно позната и интимна среда. Всяко преживяно далеч от дома, променя усещането за дома. Всяко случило се навън, променя и модифицира идеята за родния дом, битието у дома. У дома не се случва така, както преди се случвало, защото то е обгърнато от нови събития, нови феномени, нов социален и психически опит, които рефлектират върху възприемането на дома.

"They confessed that they were strangers and foreigners on the earth," writes the author of Hebrews, "for people who speak in this way make it clear that they are seeking a homeland. If they had been thinking of the land that they left behind, they would have had an opportunity to return. But, as it is, they desire a better country, a heavenly one."

Тази линия на тотална промяна, протичаща едновременно в две посоки – към уж стабилното минало, което се размества, трансформира и ценностно се променя; и към настоящето, което засилва своята несигурност, произтекла от континуалната несигурност на предшестващото го създава „лошата” единност на битието – битието в неговата повсеместна нестабилност и разкъсаност на части и зле свързани фрагменти. В тази хаотична аура индивидът е изгубен, дезориентиран, бездомен. Домът е отправната точка, опорното начало, знакът на изначалния и траещ стабилитет – но този дом изчезва, той се стапя във времевите хоризонти, смлян от представата за случайно насочена подвижност, от резки смени на посоките и бързи и нелогични замествания на статуквото.

Поезията на Дебелянов след циклите „Станси” и „Копнежи”, т.е. след 1909 година лирически проектира тази нестабилност, прави я лирически свят, който пледира да замести дома като битийна опора. След 1912 година се разпада и тази надежда; а от началото на 1915 Дебелянов е вътрешно убеден, че само силно външно преживяване, само радикална смяна на социалния климат може да оздрави болната и неспособна да се опре на каквото и да било душа.

Идеята, че „изконно художническата същност на припомнянето да твори реалност, по-осезаема и автентична от действителността”, припомнянето създава заместваща, но недостатъчна реалност. Това е реалност, богата на фикции, художествено елегантна, изпълнена с видения, картини, пейзажи, преживявания, привикани от различни фази на миналото, блянове, опрени, върху разнообразни проекции на бъдещето,

132-142. 5/5/2023

трансформирани и обработени сегашни панорами; но те си остават книжни и слаби, за да изпълнят съществото на поета с пълен живот, с чувството, че напълно и всецяло заместват и компенсират реалността.

Носталгията е препроектирана като активност, като стремеж, който конструира социалното поведение и го ориентира в ценностните лабиринти. Смислено и същински не е обвързано с поетически и въобразено, а с нещо реално и осезаемо. Жаждата по същинска реалност, жаждата по горещо битие, битие, което Яворов дефинира като „сажди и дим, пепел и прах”, противопоставено на стъклените и изцъклени изображения на фикционализиращия разум, това е същинската идея на Дебелянов да търси, да продължава да търси, да продължава да изказва неудовлетвореносттта си, при цялата поетическа постигнатост на хармонията, изградена художествено. Гео-Милевият порив към страстно и брутално облягане върху действителността, посягането към чашата с жизнени сокове съвсем не е акт, извършен само и изцяло извън символизма. Дебелянов (по друг път и Ясенов) зреят за тази смяна и обръщане към друга идея за поетическата политика, обърната към битието и преживяванията, съществени за духовното им битие.

В тази повратна точка ключово е било усещането, че никое минало и никое бъдеще, дори и най-фино преработени като действителности в сегашното, не могат да създадат пълнота и удовлетвореност (реален или пълноценен паралелен свят, тотален заместител на съществуващи реалности). Това усещане е съцчетано с преживяването на изплъзването като неуловимо и невъзстановимо; идеята за спомена като отношение към миналото съдържа това утешение, че каквото изгубим или пропуснем, може да бъде наваксано и реабилитирано от миналото; че миналото е ресурс за съживяване. Това усещане прилича на спокойствието, че гледайки протока на битието ние винаги разполагаме с мощна система от плейбек, която ще премести миналото време отново в неговата актуалност. Тази измама постепенно бива разобличена, тъй като тя се опира на един технически и технологически ресурс, който се пренася и върху психологическите производителни сили.

Ако се запитаме защо писателят на 19 век, например Захари Стоянов, добре е запомнил и мащабно си е припомнил миналото дали в отговора на този въпрос важно място може да заеме фактът, че летописецът си е водил подробни записки. Те не са като записа на видеокамерата или на системата от аудио и видеорусрси, но силно приличат на тях. Каква роля е изиграл този запис – дали той е възстановявал минало, живо и картинно или е давал насоките на интерпретиране на това минало чрез посоката на разказа и разгъването на сюжета. Записът (текущият, ранния) очевидно се поражда от опасността, съзната ли не, времето да изтече и да потъне в забрава. Записът прилича на маркировка, която удържа движението в определена посока и рамка; записът не дава цялата инфраструктура на отминалото, но ориентира паметта къде да си движи и кои зони да осветли. Тъй като тези ранни бележничета не са намерени, а тяхното съществуване се предполага от случайни изпускани на самия разказвач, то може да се заключи, че след построяването на миналото скелето трябва да се демонтира и прибере на склада, на скрито. Записът, бележката играят подбуждащата, стимулираща и инструктивно-насочваща сила, но те не са нито пълно, нито автентично възстановяване на миналото. След „Записки”, интерпретиращия разказ за миналото, самото щрихирано под формата на запис минало спокойно може да отмре и да изчезне.

Важно е обаче друго, в стремежа да се създават такива записи миналото винаги е заплашено да се връща отдалче, вместо да се фиксира сега и тук и времето да го превърне в минало. Едно е текущото описание на Априлското въстание, което остава като докуминт и запи на едно минало (слез известно време) и друго е ражданет она „Записки” след определено време, чрез измъкването им от записаните щрихи на миналото (и ресурсите на паметта, разбира се). Образно казано това е разлика между разказа на новинарския екип и разказа на аналитичино предаване, което се обръща към нещо станало преди време. Загубата на осмисляща перспектива прави текущото предаване да изглежда автентично, то предава на живо и разкрива сякаш „самата реалност”; споменът и паметта, припомнянето и възвръщането наотминалото винаги съдържа елемент на оценка и осмисляне, което прави миналито канализирано, предопределено от визията на разказващия.

„Аз искав да си спомням все така” оперира в междината надвете визии –тази текуща новинарска и втората аналитична, осмисляща. И двете не са задоволтелни, защото оперират с миналото и порпускат настоящето. В тези визионерски ходове изтича плътта и веществото на живия живот в неговия най кирилхристовски образ; живот, който има само сегашно време, изпъкнал и откроен в единичността и неповторимостта си, силен и мощен като огън, без оглед на пепелта и дима.

За Кирил Христов миналото е мрак и небитие; всичко, което той преживява е като вид изяждане. Остатъците на настоящето биват захвърлени зад гърба и падат в незнайната и безинтересна пропаст на миналото. Миналото е пространство на отпадъка, на огризките и изобщо пространство на умрелите неща. Това пространство е мъртво и застинало, то е загърбено и ако човек не се обръща, то никога няма да му се яви. Да се ровиш в миналото означава да търсиш като клошар отпадъците на събитията и да лежиш върху развалините на други времена. Миналото е тлен и гниене, кислородът се съединява с материята на ненастоящето и разлага, прави я прах и пепел. Скитникът на Кирил Христов никога не се връща назад, неговият кораб е устремен напред, в океана живота; мъртвото (старото, немощното) периодично е оставяно

133-142. 5/5/2023

на бреговете; там с него става кой знае какво; то се губи от фокуса на интереса и лирическата визия го забравя бързо и скоропостижно; то остава там, за да изтлее и да изчезне, да не пречи на движението и бурното преживяване на настоящето, развихрено на корабната палуба. Прави впечатление, че докато Дебелянов е един от най-големите майстори в конструирането на спомена, в похода към миналото и съотнасянето му към сегашното, Кирил Христов е безпомощен във всякакъв тип исторически операции и осмисляния. Тъй като историята е нещо мъртво, за него е все едно какъв труп ще бъде изваден оттам. Затова идеята му да опише националноисторическото минало ужасява Михаил Арнаудов, който употребява време и усилия за да отбие поета от историческите и национални наративи за българското в недалечното минало (Епопея, Под игото, Записки, Кървава песен, Зидари)

1.153. Дебелянов: Аз искам да те помня все така...Известният и почти придобил клиширана употреба и илюстративни функции стих на Дебелянов изисква

някои предварителни проблематизации, за да бъде изследвана неговата носталгична за връзката между поетическия свят и мотива за спомена. Споменът, който постулира тази творба, изглеждза различен от друг тшп спомени. В сонета „Пловдив” детството е част от тежката памет, минало, което паметта не иска да призовава. Става ясно, че споменът не е контролиран от някаква волева инстанция, споменът идва желан или нежелан по някаква своя воля и логика, той е част от непредвидимите психически преживявания на индивида.205

На второ място „Аз искам да те помня все така...” сякаш забравя тази поетическа пресупозиция и настова за нещо, което едва ли е възможно. Настоява за спомен, който да е трайно идентичен, непроменим, устойчив и едва ли не вечен. Този спомен е от типа на „запечатването”, миналото в него е гланцирано и съхранено от защитни стени и пластове, които не позволяват на динамичните контекстуални трептения да го премодулират и променят.

Да добавим, че образът, който трябва да се запомни, съвсем не е надарен с някаква изключителна жизненост и енергия, а тъкмо обратното – любимата е по-скоро лабораторно изсушена, филтрирана и рафинирана откъм черти, които биха й придали енергичност и динамика. Бездомна, безнадеждна и унила е желание за спомен, което озадачава със суровостта си и отчасти с жестокото констелиране на образа в такава пречистена и септична среда. Единствено пламналата ръка се отклонява рязко от патологоанатомичното развитие на образността, от приближаването на любимата до изглед в неоново осветена морга. (Пламналата ръка обаче биографично четена, също ще ни се представи като болна – туберкулозно болната Мария Василева излъчва свръхтоплината на дланта като ярък симптом на болестта си).

В тази обстановка единственото предначертано действие е заключено във финалния стих на първата строфа, където се казва, че условие за светостта на любовното чувство е раздялата. Дали тя е неминуема или пожелана от самия лирически говорител остава да гадаем, но едно е ясно: раздялата привнася известна мазохистична нотка в преживяването на любовта. Вместо разделен и устремен към любимата, вместо страстното жадуване на близостта и допира, лирическият сюжет тръгва от допира като бледа и невзрачна даденост, за да излезе от него, за го преустанови и да попадне в съзерцание на станалото. Творбата насочва към издигането на нов приоритет, не стремежът към среща, не прегръщането и сливането на телата, а разделянето и преживяването на раздялата са цели. Вместо бурното пулсиране на живот и енергия, влюбената двойка се разделя, за да изпадне в онова, което критиката тогава и особено Боян Пенев наричат със сложната чуждица контемплация.

На трето място – контемплацията като цел поражда и условието за спомена, споменът е важен, защото той е хранителната среда на съзерцанието; не може да се съзерцава онова, което е изличено от паметта; за изличеното има друга процедура – въобразяването, но и то по своята природа се опира на възпоменателни частици и атоми, които се опитва да организира в нова и цялостна визия.

При наличието на тези аспекти остава да зададем въпроса какъв е характерът на контемплацията ако споменът е застинал и неподвижен. Може ли тя да има динамичен характер. Очевидно е, че тук изоморфията би била подвеждаща. Съзерцанието не отразява право и непосредствено дадеността на припомняното. Напротив, динамичната реминисцентна картина пречи на съзерцанието, защото иззема функциите на сюжетостроенето. Обратно – неподвижният и застинал спомен създава благоприятни условия за разгръщане на съзерцанието му като въображение. Богатството на това съзерцание идва от връзките и мрежите, които съзнанието гради, стъпило върху една здрава и неподвижна опора. „Спометъ все така” е образ на прикованата точка, на статичния фокус, който има способността да съсредоточава и концентрира нишките на въобразяваните елементи, съотнесени към този спомен. Когато гледаме своя неподвижен спомен, ние прозираме през него и отвъд него – неговата конкретност и реалност се снема, зад нея се разотткриват

205 , (2002). . //Протохристова Клео За спомена и припомнянето в поезията на Дебелянов , 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 . , 1 Литературен форум брой г Интернет източник достъп на януари

2006, http://www.slovo.bg/old/litforum/220/kprotohr.htm „… , споменът върху който се градят , , смислово голяма част от стихотворенията на поета е вторична даденост следствие на първичния

.”импулс към припомнянето

134-142. 5/5/2023

десетки и стотици възможни светове, произведени неговата база. Въобразяването изисква не само динамика, свобода и простор на действието; изисква и отправна точка, фокус, начало, което да легитимира въобразеността като вид заместител на реалността. Тези субститутивни функции стават немислими ако имаме работа с динамично течащи картини на чминалото, което пред очите ни се върти като филмова лента. Така както 25 или 30 кадъра в секунда не могат да бъдат съзерцавани а асмо проследявани от кото и едва по-късно и евент2уално осмисляни, така и динамичната реминисцентна картина не може да бъде пълноцценен обект на медитация.

За Дебелянов е важно да утаи и да стопи тази динамика, да я замрази и и като в стоп-кадър да я предложи на съзерцанието или да я предложи за съзерцаване.

Втората строфа внася динамичен нюанс, тя говори за онова, което става край двамата включени, говори за бурята и бъдещето, за сбъднатото и недосънуваното, за вярата и неверието. В същото време мистичния характер на чуждия глас, обръщането към вътрешния глас, оставят впечатлението за нарочна неяснота и замъгляване.206 (Морна, освен традиционната употреба в речника на символистите любопитно е да се отбележи съществуването на такъв стил в музиката, той се ражда в Кабо Верде, в него има по-малко от всичко – любов, политика, но най-вече се гради върху живота на хората, които заминават зад граница, за да припечелят нещо, като цяло това са песни за живота в Кабо Верде, разказва Цезари Евора (Cesaria Evora).

Финалната трета строфа елиптично затваря основния мотив и го извежда като основно звучене. Желанието за траен спомен има за източник идеята за стабилност, устойчивост и съпротива срещу протичащото и изплъзващото се сегашно; то е вопъл от времето на Гьоте, от ранните десетилетия на просвещенското осъзнаване на преходността и нейното депресивно влияние върху представата на човека за мястото му в тази преходност; съзнанието за собствения мимолетен живот и присъствие на земята, съчетано с рационализираното безверие в отвъдното. Трайността на мига е опит за забавяне, ако не и спиране, на преходността, опит за редукция на динамичните характеристики, в които напредъкът и прогресът въвличат човешкия живот след снемането на религиозния тоталитет.

Страхът и тревогата пред лицето на преходността намира своя облик в мрежата от нишки, изтъкана от прилепите в нощта; падащата мрачна нощ обозначава дезориентацията и депресията, произтичащи от екзистенциалната разтревоженост за бързината, хода и неизвестността на посоката. Нощта не е само метафоричната зона на съзнанието, на рефлексията; тя по-скоро е образ на света, в който живее индивида; не неговия вътрешен психически живот, а екзистенциалната среда, гледана и възприемана като бурна, динамична, неясна, заплашваща, т.е тъмна, но изпълнена с движения и пронизана от траектории; мрачна, но не застинала, а неуловимо за рефлексията понесена в неизвестни посоки.

Особенно характерен е детайлът с прилепите; призоваването на тези нощни същества, единствените, които разгръщат активността си в условията на мрака, ги противопоставя на човека и неговата инстниктивна и културно-историческа обвързаност със светлината. Недочаканите зори, безнадеждната утрин, слънцето, което сякаш няма да изгрлее и ще отстъпи пред нощта са показателни за рефлексията на отчаянието и погубеност, за липсата на отправни точки и сигурни фундаменти, върху които да се закрепи битието на лирическия субект; клатушкащото се битие поражда световъртежа и трайните нарушения във вестибуларния аппарат на модерното съзнание; поражда трайна несигурност, непрекъсваща тревога и страх.

1.154. Дебелянов. Скрити вопли, Помниш ли…Мотивът за носталгията по миналото в “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли...” на Димчо

Дебелянов“Колко нещастен, самотен и неразбран се чувствам в живота си и колко добре би било, ако можех да се

върна там, в миналото си, когато бях дете и светът беше толкова топъл и прекрасен”- това е краткото съдържание на стихотворенията написани от една категория поети, които пишат въпреки историческото време, художествените направления и школи. Поетът Димчо Дебелянов спада към тази група. Доказателство за това са неговите стихотворения “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли...”, в които присъства този мотив.

Мотивите и конфликтите в “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли..” са едни и същи. Това ни позволява да мислим, че имат една и съща тема и затова можем да ги разглеждаме заедно.

Конфликтът в двете творби на Дебелянов е породен от отделилия се от близките си човек, който е изпаднал в състояние на загубена принадлежност. Липсата на близост кара героя да се завръща към спомена за родния дом и прекрасните мигове прекарани там. Свободата сред другите се превръща в самота, в затвор “, където жалби далечни и спомени лишни” само проблясват.

206 : „ Според Константин Гълъбов Този заник настъпва по волята на свръхестественото и това , душата на поета долавя с трепета на мистично предусещане без разсъдъчна подкладка на

: . “ ” ( ), “ ” ( ) “ ” [“прозрението срв На злото втората строфа Далеч третата строфа и четвъртата Елегии Аз ”], искам да те помня все така от която ни облъхва - .най силно мистичното в творчеството на Д

Дебелянов: “ , , , ,/ , - /О Морна Морна в буря скършен злак укрий молбите вярвай пролетта ни ,/ !” - : “ -недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак и след това А все по страшно

,/ ”. . . – . .)пада нощ над нас чертаят мрежа прилепите в мрака к м Ж Ив

135-142. 5/5/2023

Мотивът за чуждостта и мотивът за обречеността на копнежа по завръщането се преплитат в думите “печален странник”. Авторът използва това словосъчетание, аз да опише душевното състояние на своя герой.

В тихата печал Дебелянов открива участта на откъсналия се от жизнената си среда човек. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина! Родното място и широкия враждебен свят са двата образа, които присъстват силно и в двете

произведения. В тях бащината къща “притежава” най-светлите и емоционално наситени символи. Изразът “последна пристан и заслон” се противопоставя на житейската буря и мрачния затвор.

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне... ах, не проблясвайте в моя затвор жалби далечни и спомени лишни.... “Мрачният затвор” и липсата на “без утрешни дни” са авторови вариации на носталгията. Родовият свят се оказва тесен за търсещия себе си човек. Емоционалната основа на нашия живот

остава винаги, независимо от това дали го осмиваме като стара и отесняла дреха или непрекъснато живеем с излишни копнежи за едно невъзможно завръщане. Тази основа е нашият живот и без нея едва ли можем да се чувстваме хора. Един от най-важните човешки принципи е принадлежността към бащината къща, към “тихия двор с белоцветните вишни”.

1.155. Петко Тодоров Несретник: модерната носталгия0 знака

В идилията на Петко Тодоров „Несретник” можем да видим една сравнителна перспектива, която ще ни покаже разликата между носталгичното преживяване и драмата на изгубената идентичност. Героят на Тодоров е поставен в една символична ситуация на избор между патриархалността и модерността. Докато близките наследяват устойчивите емблеми на традицията (къщата, нивите, воденицата) и с това се обричат да я следват, Бойко, получава биволите с колата. Неговата привързаност към родното е нулева в началото на разказа; пред очите се простира ширинето, което мами, идеята за прескачане на синорите и тръгване по широкия път. Колата и пътят маркират новия копнеж – конпеж по дрругостта, по различното и непознатото. Преди завръщането стои бягството, изоставянето и напускането, скъсването с онова, което означава циклично повторителната идея за житието. Същият този цикъл ужасява младия Джендо, който се опитва да си представи другия живот, животът отвъд ежегодното движение напред-назад с овце и овчари, безпросветното въртене в доене, стрижене, броене и продаване, и така вяска година и всеки сезон.

Несретникът още не знае несретата и иска да я срещне. С подобаващ драматизъм инициацията на модерния човек става факт – Бойко след крамола и скандал, Джендо след невиждано спречкване с бащата (бунт срещу главата на фамилията), гонението му с копраляат и клетвите, с които Стоян от Медвен сподиря сина си.207

Примамливостта на модерното подхранва арогантността и радикалното късане с традицията. Омайните песни на медения кавал, патриархалната идилия и хармонията на традиционното общежитие губят притегателната си сила и дори отблъскват с архаичността си новия човек, човекът на новото време, чиято гледна точка е взряна в развитието, промяната, движението, динамиката. За разлика от Влайков, който безусловно утвърждава мита за прекрасния фолклорен свят, Тодоров се въздържа от каквато и да било оценка. Още в началото на разказа песните са нито омайни, нито зловещи; нито скъпи на сърцето, нито омразни вече на душата. Атмосферата, която за Влайков би била типично умилителна и съкровена, за Тодоров е неутрална и изправена на някакъв кръстопът, за който не се знае накъде ще върви.

Героят На Тодор последователно преживява прелестите на модерното, задоволява своя копнеж, но не остава доволен. Там, където се устремява Бойко, е мястото на разочарованието. За Дебелянов то ще настъпи бързо и без ордьовъра на патриархалността. Без да дочака епохата на прехода от и към, Дебелянов направо

207 Денят беше първи май 1870 година, когато аз се изправих напреде му разтреперан и му обявих, че съм решил да отида да си търся честта по други места, за което го моля да ми даде за четиригодишно слугувание около стотина гроша, само пътни разноски, като ми извади в същото време и едно тескере.

Помня само, че баща ми изрева като заклан: "И това ли бях жив да чуя!" - а всичко друго се състоеше от псувни и проклетия, които той изсипваше подиря ми, като ме гонеше през селото с един дълъг прът и удряше, гдето свари.

- Евах! , - - Тичайте на помощ че коджа гяуринът уби сина си викаха кадъните по улицата и се , . ( . . –отзоваваха не твърде благоприлично за баща ми а мене канеха да прибягна под тяхна защита к м

. .)Ж Ив

136-142. 5/5/2023

попада в онова, което е модерността. Крачките, които той върви, са крачки на личното му израстване, но не и на преминаването през две епохи. През двете епохи прекрачват героите на Тодоро, Влайковите категорично отказват да направят тази стъпка, а Дебелянов я наследява като естествена среда, в която попада.

Раннта среща с града, ранното изселване от смиреното и омайно пространство на медения кавал, момините песни, жарката жътва и подобни сцени на идилията прави Дебелонават представа бегла и оскъдна. Детските дни са дните в града, те са скръбните и горчиви дни, в които се извива първата буря на разочарованието. Никак не ясно какво е било преди взорът да е стъмнен, преди да помръкне перспективата пред лирическия говорител. Светлото е бледно, неясно с какво омайно и под въпрос дали изобщо е съществувало в някакви конкретни форми и представи. Първите спомени са спомени за сбълсък и загуба.

За Бойко на П.Тодоров този сбълъск е желан и мечтан, неговото детство, юношество и младост минават през копнежа за широкия път и бягството от тясното патриархално средище към безбрежните хориздонти на пътуването и промяната. За Дебелянов тази ситуация се изсипва рано и наготово, той няма осигурените ресурси на патриархалността – да се роди в нея, да я преживее, да я проумее и да я отхвърли; неговият път е зададен в самото начало като модерен. В този смисъл драмата на Дебелянов е извън него тъй като лирическият герой не прави никакъв избор, той е принуден да се сблъска, да се катастрофира в оекана на модерното.

За нестретника на Тодоров несретничеството е откритие след илюзията че модерното житие е прекрасно и щастливо. За Дебелянов няма кой знае каква ясно очертана илюзия – дори споменът за детството няма омая, няма поезия, няма идилия. Идилията на Дебелонв е бързо снета от дневен ред по подобие на суровото деградиране, което идилията преживява в повестта на Елин Пелин «Гераците». Там цялата поезия и ораторията на медения кавал е редуцирана до първата половин страници, след която партиархалната общност със сигурни крачки върви към разпада си. Никой няма силата и мощта на Влайковото потапяне и възвръщане на идилията.

Несретникът на Тодоров открива сам илюзията на модерността, която сам е избрал за своя жизнена перспектива. Поезията на движението, мечтата да се „понесе като жерав, ни синор, ни бряг да го спира” скоро се изтърква и клишира. Пред взора на модерния човек се изправя старата перспектива в нова житейска форма – любовта тук означава задомяване, край на керванджийството и пътя, усядането на колата и завъртането на битието в познатия цикъл. Тази перспектива не е притегателна, а плашеща, Бойко не желае завръщането. („Не може се той преви под ниска стряха: сутрин да излиза от къщи, вечер да се прибира с жена си; да орат, да женат и свят да въдят....”)

Несретникът разпознава този образ като образ на блатото, на онова, от което се е търсил. Дебелянов търси подобна картина, но не я намира, поради някаква изначална лишеност и обезправеност да притежава такава перспектива. Дебеляновият въобразен дом е празен и пуст. В него, въпреки присъствието на майката, всичко е мъртво и застинало. Дори майката е застинала – само присрещне наподобява някакво живо движение, някакъв оживителен жест, след който майката застива като лоно, към което се прилепя лирическият персонаж. Майката е безмълвна и крайно оскъдна на жестове и движения. И всичко останало е съзвучно с тази застиналост.

Да те пресрещне старата на прагаи сложил чело на безсилно рамо,да чезнеш в нейната усмивка благаи дълго да повтаряш: мамо, мамо...

В идилията на Тодоров сакралното пространство на дома е осквернено. Майката умира, бащата е сам, след смъртта му синове и дъщери се разделят и изпокарват; излизат наяве магическите сили на злотворното, което образът на идиличното общежитие не познава и не признава. В един мимолетен опит да се завърне към дома и бащиното огнище Бойко се натъква на сестра си, която гола в ранната утрин откъсва класове от нивата на другия брат, за да разруши берекета, т.е. за да навреди. Това изумява керванджията и го кара отново да подкара колата и отново да следва пътя, изоставяйки за пореден път дома.

Онова, което не среща, е нещастно. Срещата се обвързва със случването на копнежа, т.е. с осъществяването и щастието. Оня, който не среща, е нещастен. В хърватски и сръбски етимологията на щастлив идва направо от срещам. В този план срещата е вид отклик, ответност. Срещата означава, че не съм сам; срещата обаче обозначава и друго, че този, когото срещам върви срещу мен. В срещата има парадоксално сплитане на противоположностите. Който е срещу мен не е с мен. В елегията Дебелянов е присрещнат от майката, тя дали с движение или с просто изчакване се оказва на пътя на завръщащия се.

В тази среща няма сблъсък, има потъване. Този, който се завръща, „влиза” в срещнатото. Това, което е насреща му, изглежда голямо и обхватно, то стои непоклатимо и сериозно, авторитетно; появата на лирическия субект го разтваря и става потъването чезнене. Това е вид скривалище и убежище, разгърнато в два плана едно след друго. Първото убежище е родното пространство – локусът, вечерта, която разгръща

137-142. 5/5/2023

пазвите си; второто скривалище е майката, която разтваря себе си чрез благата усмивка, в която чезне приласкания.

Лоното, което отблъсква и непрекъснато изхвърля Тодоровия несретник, поглъща и приютява Дебеляновия странник. Приютява хипотетично, въобразено и предположително. Истинският дом е градът, където броди неприютената душа. В „Пловдив” дом е градът, невъобразеният, реален, модерен дом на битието. Майката отсъства, спомените са нежелани.

У Тодоров прозира идеята „да създадеш дом”, за Дебелянов тази перспектива остава непродуктивна и безжизнена. Домът трябва да бъде намерен, а не създаден. За Тодоров създаването на дома е възпроизвеждане на патриархалната култура и бягство от модерната идентичност. Домът е архаичен, за да бъде създаден; току-що създаден, той вече е архаичен. Домът изглежда като ковчег, в който създаването се преобръща на унищожаване. Одушевеният знак на дома, жената, много често е отблъсната като носителка на това „създаване-унищожение”. В „Гусларева майка” артистичната природа на Гусларя се съпротивява на задомяването, предусещайки капана на уседналостта: „Кога са редом в хорото, като им свиря да хепат - червени като ябълки, вси ми допадат на сърце. Откъсна ли една от хоро, дома да я доведа - на жълта дюля ще мяза...” Волната природа и патриархалния дом влизат в противоречие, чието разрешение не е видимо и лесно.

Финалното поетическо откровение на Дебелянов насочва към такава противоречивост на срещата и несретността. „Сиротна песен” обобщава безуспешното търсене и несретността; в своето минало лирическият говорител не среща нито жена, нито другари; изгубил майката, той е изгубил и дома, а свой не е създал, нито пък е намерил дома. В „Сиротна песен” бездомността е изначална, човекът е роден в бездомност и умира в бездомност, без да е в състояние да я създаде дома. Докато за патриархалността да създадеш дом означава да повториш традицията, модерното да създадеш дом означава да създадеш веселена (свят). Патриархалното създаване на дома изглежда тривиално и снизено (за Ботев гледането на деца е „копелетата му да бавя”), създаването на свят изглежда героично и непостижимо. Създаването на свят подразбира поетически свят. Да припомним, че след Славейков създаването на свят е мисия и постижима цел на твореца, че поетически свят се равнопоставя със „света като такъв”, с реалност.

В легиите на Дебелянов липсва и тази алтернатива –създаването на поетически свят. Въпреки че интерпретира ставащото като основа на поетическия свят, Дебелянов е обезверен в създаването му и функционирането му като пълноценен заместител на „света като такъв” (реалността). В поезията на Славейков въобразеният свят на твореца изглежда като далечен, но и неизбежно постижим, макар и в необозримо бъдеще. Дебеляновата перспектива е обезверена и непостижима, предварително обречена и предрешена. В това е заключен един голям парадокс спрямо въобразеността – за Дебелянов тя е визионерска въобразеност; чрез въобразяването Дебелянов непрекъснато избягва сблъсъка със сегашното, „отлага” го със съзнанието за неизбежната среща. Това изтласкване на сегашното е направено в две посоки – към бляна и спомена; макар и две разнопосочни, техният характер е един същ; те са отдалечености от сегашното. Но Дебелянов напук на многобройните критически твърдения не живее в спомена (бляна) и чрез спомена (бляна), а непрекъснато го отблъсква и разобличава.

В това отношение той пребивава в една междина – нито споменно-блянова, нито сегашно-реална. Това е изоморфна междина на пространствената и културна междина, в която попада Тодоровия несретник. Нито завинаги у дома, нито непрестанно по пътя – в тежнение към едното (когато бива другото) и в тежнението към другото (когато бива едното). Докато Тодоровите проекции са проиграни пространствено и физически, Дебеляновите са плод на поетически конструкции и въображения. Дебелянов не познава нито едното, нито другото. Той ги построява като поетически конструкти, преживява ги като различни същности и живее в тяхната междина. Там, където живее разблудната царкиня, и там, където живее (живял е) завръщащият се към смирения заник са еднакво несъществуващи и непостижими. Въпреки дълбокото правдоподобие на къщата с копривщенска къща.

1.156. Я кажи ми, обаче ле бяло (есе във в. Марица)Едно бяло облаче летяло над китната градинка, ширнала се между напълнения с вода догоре Дунава,

синьото и лазурно Черно море, вековечните грамади на Рила и Родопите и тихо шаващата Марица, която пък не била толкова тиха и мирна, ами се разливала насам-натам поради отклонения в метеорологията.

Летяло облачето и що да види: на една магистрала, строена от античността до наши дни едри депутати налагали с юмруци младо момче, току-що върнало се от Англия. В тъмнината и бъркотията облачето успяло да чуе само грозните закани „агент ще ми ставаш”, „атентати ще ми спряташ”, „на народната воля хатъра ще чупиш”, „ей сега ти чупим де що имаш здраво и читаво”.

Уплашило се бялото облаче, върнало се в майчини си двори и не ще да говори, хълца, заеква, бърше сълзи от очи, те пак бликат, то пак ги бърше, загубило ума и дума.

Като набрало кураж облачето пак литнало, но много боязливо и непрекъснато се оглеждало да не би пак някакви яки хора да вземат да налагат други, по-малко физически надарени хора, пък накрая и то да

138-142. 5/5/2023

опере пешкира. Защото то било едно малко и нежно бяло облаче, на което само някой да му размаха пръст и ще го тласне из небето, та не може да се върне повече и да прегърне майка и мила сестрица.

Лети си облачето и гледа някакви колеги на якия бияч се карат, насъбрали се край една трибуна и мътят грозна декларация, с която майката да му разплачат на тоя якия бияч. Зарадвало се облачето и тъкмо да литне да съобщи в майчини се двори, че справедливостта ще тържествува, съзряло на задните редове едни мрачни хора, дето се подсмихвали под мустак и бърчели вежди само при споменаването на „осъждам”, „заклеймявам”, „насилствен”, „недостоен”. Тия братя на якия много се били ядосали и готвели нови патаклами, на лицето, на носа и на бузите им били изписано, че няма да търпят дълго разни тука да им четат конско и заканително клатели глави и пускали по някоя змийска дума по адрес я на председателя, я на някоя парламентарна група. Досетило се облачето, че тия са другари на опасния човек и пак се разтреперило като мушица пред съда на лъва.

В това време от чужбина млади и талантливи българи нетърпеливо звънели до облачето и го питали как е там, мама мете ли двора и размита ли за гости, има ли хабер да се върнат и майка да прегърнат, но облачето висяло безпомощно над събранието и не знаело що да им отговори.

Изневиделица не щеш ли мощен гръм разтърсил един по-краен квартал на София и оттам се разхвърчали тенджери, тигани и бойлери, пък съседите останали без стъкла и тук-там без някоя преградна стена. Тъкмо да литне да разузнае що става, по една централна улица 30-40 годишни деца, невнимателно играещи си с два автомата „Калашников” и няколко ръчни гранати уцелили десетина пъти един, дето случайно бил от мафията и пренасял цигари и други ценни стоки за потребата на простия народ. Доктора, така му викали на тоя, замръзнал в джипа си и повече не се съживил.

Ахнало бялото облаче, тъй като и от други места се чували гърмежи, изревавали хора, падали ранени и убити като круши. Отпрашило в чужбина хабер да носи на забягналите и да ги успокоява.

Не знам какво им е казало облачето, но вече 15-та година поред от България се оттичат повече хора, отколкото се вливат. И умират повече, отколкото се раждат.

И не знам дали бялото облаче ще посмее да дойде.Над априлското небе се трупат и сивеят яки дъждовни и купести облаци.Дъждът вали, но ми се струва, че плаче изтормозен, безсилен и обезверен цял един народ.

1.157. Дора Габе1.157.1. Унесено се вглеждах в небесата...

Носталгичната връзка е проектирана в копнежа:Унесено се вглеждах в небесата -

безброй звезди блестяха там,

една сред тях и бледна, и самотна,

в миг светна с ярък плам.

 

И ти ли в нея тоя миг погледна,

о друже, от далечен край -

та погледите наши отразила

така да засияй?

Подобно на Миладинов, на “я кажи ми облаче ле бяло” и десетки подобни поетически образи, стационарното и неподвижното небе е връзката между отдалечените и лишени от възможността да се срещнат и видят.

1.157.2. На прага“На прага” предлага визията за “чакащата жена” – интериорът на творбата предполага родното място,

където девойката чака “любовта на живота си”, въплътена в образа на едно пътуване и преминаване на “обичния”. В скритата предистория не се пояснява дали това е непознатия, чийто маршрут ще достигне точката на чакане или това е любимия, чието заминаване и далечно пътуване на ще завърши и ще прекрати неподвижната и застинала меланхолична поза на лирическата героиня.

1.157.1. РаздялаИнтересна визия срещаме в “Раздяла”:

,От света съм вече уморена .а пък ти си моя спомен тъжен

139-142. 5/5/2023

  - Колко много най човешка мъка

.безвъзвратната вълна отвлече , ,Няма близост няма и разлъка

.а светът е все голям и веченЕдновременната липса на комуникация и некомуникация, неутрализацията на близотстта с раздялата,

изваждането на тези два члена от опозитивна ситуация и поместването им в един неутрално нищо незначещ план всъщнос представлява опит за метаезиково контролиране на емоционаланата енергия, по дефивиция свързана със спомена и носталгичното поле, в което споменът води лирическия субект.

Носталгията нерядко обозначава дълбинен проблем на идентичността – кой съм и откъде съм са въпроси, на които носталгията си мисли, че отговаря в един обаче хипотетичен план. По-вярно е да се каже, че носталгията създава илюзията за разрешаване на проблема с идентичността като го пренася в бъдещето и поставя сред определени условия. Завръщането към дадено място (най-често, но не и задължително родно място) и потапянето (трансфера) в друго време са мислени и изобразявани като постигане на определена идентичност или поне като набавяне на загубена, но съществувала някога идентичност. В търсенето (непрекъснато) на нова идентичност или на нов отговор за идентичността лирричуския субект прави своеобразна “застраховка” в това носталгично обозначено и разоткрито като някога съществуващо поле с дадени отговори на въпроса за идентичността.

В този контекст за Дора Габе незнанието на корена е прокоба, а зовът на нейния неспокоен дух съвпада с генеалогичната бездомност като източник на дълбока въпросителност по темата “коя съм аз”. (Впрочем този мотив е широко и богато орнаментиран и в поезията на Багряна). Носталгията е пристан на неспокойния дух, но този пристан не е исторически и реалистично даден в някакво фиксирано минало (детство), а тъкмо напротив – там зее една дълбока празнина, която не може да се превърне в точка, към която носталгичният порив да се устреми, за да се разреши.

Носталгия и личност е тема, екстраполирана главно върху територията на модерното, но нейните корени може да фиксираме още в зората на Романтизма. Идеята на романтизма за движението и пътуването, преосмислят медицинската терминология, включена в състава на носталгичния дискурс. Носталгията се снабдява с идеология, която позволява тази странна болест да бъде изведена от терена на медицинското и обяснена философски, психологически (в плана на естетическото), социално, антропологически и най-вече художествено.

1.158. Багряна – антиносталгия. Лишената бездомностдомът е, където е добре

Нищо чудно, че в първите книги текстът-Багряна подема и друг типичен образ на ранномодерното преживяване: образа на Блудния син, родово транскрибиран в образа на Блудната дъщеря. Ще си позволя да използвам за пример най-разгърнатия вариант на неговото присъствие - стихотворението "Към нея" от цикъла "Вечната и святата", написано през 1925 г.208

Аз чакам жетвения месец юни, аз чакам неговата знойна радост очите ми с утеха да целуне - че ще напусна родната ограда.

Да ме обжегнат пясъци пустинни,да ме кали солен презморски вятър,да вкуся чужди хляб и да изстинабез ласките на твойта пазва свята.

...Ти, майко моя, радост невидяла, недей проклина рожбата невярна, че ще почерни кърпата ти бяла, към твоя майчин дар неблагодарна.

Тогава да се върна. О тогавада знам да те обичам - и да могавеликата си жажда да разправя с разтворено сърце като пред бога.

208 , . : (Кирова Милена Между Пътя и Мястото към проблема за родовата Gender) идентичност на - . // текста Багряна първо електронно , издание " . . Култура и критика Ч III: ?",Краят на модерността

.: , , съст Албена Вачева Георги Чобанов LiterNet, 2003. <http://liternet.bg/publish2/mkirova/pytyat.htm>.

140-142. 5/5/2023

В дидактически поезия от края на осемнадесетия век често идеите на лекари и философи биват разгърнати в поетическа форма. Чрез поетичното авторът, една страна, иска да изрази възхищението от завоевания на науката, да изнамери De rerum Натура на новото обучение, а от друга страна, тя не беше ненавременно да се чуе алармиране разпадането на магията са света, предизвикано от успехите на измерванията и изчисленията. Бидейки универсални и commonplaces истините на науката бяха създадени по време, когато научните познания до голяма степен остават задължени на поезията.

Този термин даде легитимация на популярното понятие за "носталгия" (Heimweh), [1], като помести в себе си поетическа традиция, датираща от Омир. Но медицински случаи, цитирани от Хофер са си съввременнии плод на непосредствени наблюдения. Болестта засяга студенти и войници, „модерни” хора, изпълняващи нови социални роли, свързани с промяната на пребиваването.209

209 Starobinski, Jean. Rivers, bells, nostalgia.//The Hudson Review, Електронен адрес http://www.hudsonreview.com/wi09/starobinski.html 30.V .2008 достъп на І Старобински се позовава в този

текст на две други свои изследвания : “Le concept de nostalgie” (The Concept of Nostalgia), // Diogène 54, Paris, 1966, pp. 92–115, “Sur la nostalgie. La mèmoire tourmentée” (On Nostalgia. The Tormented Memory), и // Cliniques méditerranéenes, No. 67, 2003/1, pp. 91–102.

141-142. 5/5/2023

Baker S.M. et Kennedy P.F. (1994), « Death By Nostalgia : A Diagnostic of Context-

Specific- Cases », Advances in Consumer Research, 21, 169-174.Frow, John 1991: 'Tourism and the Semiotics of Nostalgia'. October 57: 123-151.Bellony Károly. Dissertatio inaug. med. de nostalgia. Pestini, 1835.

Stewart Susan (1998): "Proust's Turn Against Nostalgia", December 8, 1998 // Listen to lecture http://mediamogul.seas.upenn.edu:8080/ramgen/writershouse/theorizing/stewart/lecture.rm Hardwick, Susan W. (2007): "Far from Home: Slavic Refugees and the Changing Face of Oregon", University of Oregon, lecture at Willamette University in Salem on May 19, 2007. - "Far from Home"Адобе форматGragg Randy (2007): "Against Nostalgia: The Roots of a New Direction for Architecture and Planning in Oregon" Oregonian, lecture at Temple Beth Israel in Portland on February 24, 2007. - "AgainstАдобе формат надокумент Nostalgia" За слушане "Against Nostalgia" part 1 (30 minutes), "Against Nostalgia" part 2 (33 minutes), "Against Nostalgia" part 3 (16 minutes)

Cohler Bertram (2006): Mourning the past: Nostalgia and the burdens of modernity (mp3) July 15, 2006 William Rainey Harper Professor, Social Sciences Collegiate Division, and Professor in the Departments of Psychology and Psychiatry, and the Divinity School at the University of Chicago

i