Ние сме в новата 1976 година. За българския народ и за мла­дото поколение тя ще бъде запомнена с много светли дати, с равносметка на творческия труд, на непрестанния социали­стически прогрес.

Навършват се 20 години от историческия Априлски пле­нум на ЦК на БКП. Всичко, което сме построили през тези две десетилетия — и могъщата индустрия, и стохиляд¬ ните танкери, и електронните сметачни машини, и модерните агропромишлени комплекси, и най-вече по-творческия, ефек­тивен стил на работа и живот го дължим на далновидната априлска линия на Партията.

Живо продължение и развитие на тази линия ще бъде ХI-ят конгрес на БКП. Той ще направи задълбочен анализ на на­шите успехи и недостатъци и ще начертае програма за нов икономически, културен и социален подем.

През 1976 г. започва и новата, VII петилетка. Тя ще бъде в истинския смисъл на думата петилетка на научно-техничес­кия прогрес, на най-активно използуване на постиженията на нашата, съветската и световната наука и техника за разви­тие на националната ни икономика.

Както винаги, така и сега младите хора ще бъдат в челните

СЪДЪРЖАНИЕ

Изобретатели, изобретения 1 Трябва ли да чакаме милион години? 5 Тайната на бурханите 7 Любопитни факти 11 В температурния кладенец 11 Ще открият ли „Викингите" живот на Марс? 14 Сподели с мен 16 Животните на Севера 21 Слънчевият дом 28 Технически албум „Крепости" 28 Медунът 28 Олимпийските игри в

древността 32 „Космос" прочете за вас 34 За кравите и за маргарина 38 Корабът под ватерлинията 40 Предава „Космос" 42 Тест 45 Кръстословица 46 Решава логиката 48

Библиотека „Космос" Загадъчни личности Корица: Персеполис (релеф) Гръб на корицата: Юпитер, гледан от негов спътник.

ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

Б Р О Й 10 * 1975

редици за претворяване в дело решенията на ХI-ия конгрес, на задачите на новата петилетка. Особено голяма роля се отрежда на научното и техническото творчество на младежта. Предвижда се не само още по-голяма масовизация на движе­нието на ТНТМ, но и повишаването на неговата ефективност. Това означава много повече младежки разработки да се из­дигнат ,до нивото на изобретения и рационализации, много по-тясно да се свържат с изискванията на производството, много по-бързо да се внедряват в практиката.

Неотдавна в страната приключи крупно комплексно научно изследване на новостите в техническия прогрес — в това число и на младите изобретатели и рационализатори. Из­следването бе ръководено от Централния съвет по организа­ция на техническо творчество. Данните от проучванията пока­заха истинския подем на техническото творчество на труде­щите се в годините след Априлския пленум, небивалия ръст на изобретателската и рационализаторска дейност у нас. Но заедно с това многобройните анкети сочат, че голям брой творчески идеи не са били реализирани поради недостатъчна специализирана подготовка из тези, които желаят да се за­нимават с изобретателство.

Списание „Космос" счита за свой дълг през първата година на новата петилетка да предложи на своите читатели от всич­ки възрасти цикъл от материали, в които ще се разкаже за азбуката на изобретателството: техника на творческото мис­лене, процедури на логически анализ, организация на изобре­тателския колектив, правни проблеми на защита на творчес­ките идеи, научна организация на личната работа. Тук ще разкажем и за интересни български изобретения — дело на млади и по-възрастни новатори, които са допринесли изключително много за националния научно-технически про­грес, за престижа на социалистическа България в световната наука.

Всички публикувани данни са взети от информационния архив на националната изследователска програма на нова­торското движение към ЦС на ОТТ, държавната статистика и оперативната отчетност на масовите организации.

Пишете ни какви въпроси ви .интересуват от азбуката на изобретателството. Ще ви отговорят известни български изобретатели и ръководители на новаторското движение у нас.

През годините на петата пе­тилетка бяха направени 221 075 предложения за изобретения и рационализации с общ икономи­чески ефект 260 698 000 лв. Ше­стата петилетка ни донесе пред­ложения за около 700 000 000 лв.

Едни хора изобретяват и правят открития, а други — не. От две' хи­ляди години човечеството се интере­сува защо това е така. От сто — изу­чава специално законите на научно-техническото творчество. Така се ро­диха повече от 10 000 публикация.

Те разказват за различни лица и характери, за различни идеи и пътища, но винаги за един и същ стимул: да

се надзърне зад видимата страна на нещата, да се направи изобретение, толкова ново и съвременно, че ДЪЛГИ гадини да не остарява и да помогне за общото развитие на науката и тех­никата. Разказват за целеустреме¬ ността и волята на понякога трагич­ните образи на хора, чийто живот се е люшкал между смелата увереност и трагичното отчаяние, не които е

края на краищата са преодолявали всички пречки па пътя към новото.

Днес изобретенията по-рядко са плод на отделни хора. Част от тях пак се раждат случайно, но повечето са резултат на организирана, планова дейност. Творчеството стана нещо по­вече от спонтанно възникнала идея и лачен стремеж да се открие и пре-махне някое противоречие в науката или в техниката. То се превърна в обществена необходимост и голяма производителна сила.

През новата петилетка, която ще бъде петилетка на най-пълно изпол­зуване на науката и техниката, ще се създадат условия една трета от при­раста на националния доход на Бъл­гария да се получи от внедряването на изобретения и рационализации. В нашите научни институти и заводи работят 5000 изобретатели и над 60 000 рационализатори. Само през 1974 г. те са направили 1259 предло­жения за изобретения и 77 000 за рационализации и други технически по­добрения. Техните идеи са свързани с всички стари и многобройните нови

На борда на спътника „Интер-космос-8" излетя и българската научна апаратура, конструирана и изработена от групата по фи­зика на космоса при БАН, ръ­ководена от инж. Стефан Чап-кънов. Оригиналният уред бе ви­соко оценен от специалистите. За пръв път с него измерванията можеха да се извършват по вре­ме на цялата орбита, а не само в зоната на непосредствената радиовидимост на земните при­емни станции.

2

Златен медал на международ­ната изложба за изобретения в Женева получи методът за елек­тролиза на медта, създаден от инж. Димитър Петров. Той стана известен като българският ме­тод за електролиза.. Още пър­воначалното му внедряване до­несе 400 000 лв. годишен иконо­мически ефект. Лиценз закупиха СССР, Япония, САЩ, Италия, Испания, Турция.

Под 30 години са авторите на 374 от предложенията за изо­бретения и на 14 216 — от пред­ложенията за рационализации.

клонове на науката и техниката. Но само тези хора ли биха могли

да изобретяват? Две трети от специалистите и ра­

ботниците от всички възрасти, които никога не са правили изобретения или рационализация, желаят да се занимават с техническо творчество. Половината от тях имат рационални идеи, които те не могат да превърнат в изобретения или рационализации. Но дори и утвърдените вече новатори в последните десетина години са пред­ложили 300 000 творчески идеи в полусуров, незавършен вид, което за­труднява тяхното осъществяване. И сред тях има доста хора, които не знаят цялата азбука на изобретател­ството.

Талантът, казват, е 99% труд. Обществото би имало огромна полза, ако се помогне на хората, които имат останалия един процент, дори и не съвсем пълен. Биха се появили много

Лауреатът на Димитровска на­града героят на социалистичес­кия труд Стоян Радев е автор на много рационализации, свър­зани преди всичко с икономия на материали или със замяна на вносни суровини с българ­ски. Техният общ икономически ефект е около 1 320 000 лв.

кови изобретения. Би пораснала тех­ническата култура и самочувствието на цялата нация. За това специалистите са категорични, че днес от най-ранна възраст трябва да се активизира и да се развива творческото мислене, трябва всички да се учат да решават изобретателски задачи.

Що е и з о б р е т е н и е ?

Когато конструкторът трябва да по­добри една машина, той опитва какво може да промени: цвета, формата, материала, големината. Теоретически това може да продължи до безкрай­ност. Винаги може да се внесе нещо ново, съобразено с общия напредък на науката и техниката. Но така може да се създадат и много нови и красиви, но всъщност морално оста­рели машини.

Изобретателят прави друго. Той построява машина на съвършено нов принцип. През четиридесетте години самолетите все още се откриваха с помощта на особени устройства, нари­чани „звукоотразители". Те „улавяха" звука на летящия самолет, щом той се приближи. Много хора се занима­ваха с усъвършенствуването им. Ус­тройствата ставаха наистина по-чув-ствителни, защото конструкторите на­мираха все по-съвършени начини да

намалят влиянието на страничните смущения.

„Но животът подсказваше — писа заслужилият изобретател на РСФСР проф. д-р Павел Ощепков, — че авиа­цията има по-богати възможности за усъвършенствуване. И аз горещо взех да доказвам, че ключът към решава­нето на проблемата е само в използу­ването на принципиално нов метод за откриване на самолетите. Той трябваше да използува електромаг­нитната енергия, която изпраща са­мият наблюдател. Летящата цел щеше да я отразява. Това изцяло променя­ше нещата. Тогава именно в СССР се появиха първите радиолокатори."

Или, например, въпросът с пренася­нето на нефта, който съдържа пара­фин. Той много лесно се сгъстява и трудно пътува по нефтопроводите. На­вярно трябва по някакъв начин да се подгрява? Конструкторите се залавят за тази идея и започват да мислят как да стане по най-евтин начин. Какъв вид отопление да се използува? Но ето, че в процеса на търсене се появява изобретателски замисъл: неф­тът може да се смеси с нещо, което да не му позволява да се сгъстява и което в крайния пункт да се отдели. Не може да се използува твърд раз-редител, защото нефтът ще се сгъсти още повече. Тогава течност или газ?

а

ва да се построи разредителна инста­лация. Газ? Той няма да може да мине през помпите. Нека разредителят бъде течен по пътя и газообразен в край-ния пункт. Следователно това трябва да бъде втечняем газ. Втечнен амоняк! И какво излиза? Не е необходима да се затоплят тръбите, не трябва да се. строя разделителна инсталация. Помпите ще си работят нормално, а накрая амонякът сам иде се изпари а ще остане ЧИСТИЯТ нефт. Това е изобретателско решение: не строиш нищо ново, а получаваш много повече.

Не по-малко просто изглежда днес и товаренето на товарните самолета. Конструкторите обмисляли какво ус-тройство да се направи, за да се

товарят те бързо и лесно. Разбира се» от лек материал, за да не се намали много скоростта на самолета. Съще­временно материалът трябва да бъде достатъчно здрав, ето защо не може да бъде съвсем лек.

И конструкторът пресмята, пресмята. Търси решението, при което най-малко ще влоши качеството на самолета.

А изобретателят го решил от просто по-просто. Той се сетил, че от долната страна на самолета може да се на­б а в и подвижна, шарнирно закрепена част. Отварят я, товарят. Затварят я заключват здраво и самолетът може да лети. Нито едно качество на самолета не е влошено, нито едно ново техническа противоречие не е добавено в конструкцията.

С други думи, конструкторът стига до разумния компромис, изобретате­лят открива радикалното решение. Единият разчита преди всичко на опит и логика, реди по този или онзи начин познатите му вече неща, другият има голямо въображение, най-неочаквани хрумвания, богати асоциации.

М о ж е л и в с е к и ч о в е к да се н а у ч и д а

и з о б р е т я в а ? Как бихте се почувствували, ако

трябва да решите, следната задача: „Да допуснем, че 300 електрона

трябва на няколко групи да преминат от едно енергийно ниво на друго. Но квантовият преход се извършил с групи, които били е две по-малко от първоначално определените. За това във всяка група имало по пет електрона повече. Колко са били първоначално «определените групи?"

Г. С. Алтщулер разказва, че дал тази задача на слушателите в един семинар по теория на изобретател¬ ството. На всичкото отгоре в края на задачата добавил: „Тази сложна задача досега не е решена," Слуша­телите до един били високо квалифи­цирани инженери. Всички заявили, че не могат да се захващат с такава задача, защото не познават, кванто­вата физика.

Тогава ръководителят на семинара взел един ученически сборник е алге­брични задачи и прочел: ,300 пионери трябва да заминат на лагер с няколко автобуса. Два от автобусите не дош­ли и във всеки рейс се качили по пет пионери повече. Колко автобуса са били поръчани?"

Инженерите веднага решили зада­чата.

Отначало им пречела психологичес­ката бариера. Още щом чули за елек­трони и кванти, те се настроили, че това не е за тях. Пък и тези думи: „Никой досега не е успял да я реши."

Именно психологическата бариера искат да премахнат създадените в СССР обществени школи — лаборато­рии и институти но изобретателство. В тях се изучават особеностите на творческия труд, условията, в които най-добре се „генерират" идеи. Изу­чава се истерия на изобретателството, за да се познават методите, които са била използувани в различните случаи и да се приложат, където е възможно. Има лекции по прогно­зиране, за да се ориентират изобре­тателите към най-важните съвременни проблеми и да ги решават навреме. Изучава се как може да се получи пълна информация за патентите, за да не се повтори някое намерено вече решение. Развива се въображението с най-различни теми и упражнения. А за да може да се прецени колко го­лямо е въображението на участниците в школата, задачите се дават преди това на писатели-фантасти и после написаното се сравнява с техните произведения.

В обществения институт по изобре­тателско творчество в Баку, създаден през 1971 г„ се постъпва без приемни изпити. Могат да се запишат конструк­тори, проектанти, инженери, изобре­татели, рационализатори. Всичко оста­нало е като в другите учебни заведе­ния: задължителни лекции, упражне­ния, домашни, курсови работи. Има

и изпити. Учението продължава една година, после половин година се прави дипломна работа по актуална произ¬ водствена задача. Обикновено завърш­ват половината студента. Основен пред­мет е методиката за решаване на изо­бретателски задачи. Той запознава слушателите с психологията на твор­ческото мислене, е евристиката, . с биониката, с начините за активизиране на творческото мислене.

Но трябва ли да учат и хора, които вече са създали изобретения или имат рационализаторски предложения? Да. Отговорът не бива да ви учудва. У нас от сто предложения само петдесет и осем се приемат от първия път. Останалите се връщат за преработка, която понякога трябва да се направи съвсем основно, Изобретателят про­сто не е познавал принципни неща. Най-малко половината от вторите пред­ложения на хората, които имат вече по едно одобрено, отново се връщат по същите причини. А това означава, че полезната идея много по-късно ще се внедри. И колко често, докато изобретателят се опитва да научи изпуснатите неща, за да защити по-добре идеята си и да я направи изпол¬ зуваема, друг някой може да го из­превари.

Излиза, че трябва да се учат всич­ки. И онзи, който вече твори, и дру­гият, който е дал първото си предло­жение, и младежът, който иска да стане изобретател.

Специалистите смятат, че в инже­нерните специалности в университетите трябва да има часове по изобретател­ство. То казват, че ако за сметка на другите предмети три процента от времето се посвети на решаването на изобретателски задачи, ефектът от работата на инженерите ще бъде поне два пъти по-голям. А това е много необходимо за нашето време, което се нуждае не само от големи изобретения и открития, но и от мо­дернизиране и усъвършенствуване на цялата съществуваща техника.

Навярно не е далеч времето, когато ще се създаде и специалност „инженер-нзобретател". Това съвсем няма да означава, че изобретатели ще пре­станат да се раждат от само себе си. И двете групи изобретатели, ма­кар и твърде различни, са много необходими за развитието на тех­никата.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

4

Академик Александър Павлович Виноградов е едно­временно член на две отделения на Академията на науките на СССР. Той е вицепрезидент на Академията, директор на Института по геохимик и аналитична химия, член е на много академии, дружества и асоциации в света, на­граден е със златните медали на много научни центрове.

— Александър Павлович, как успявате да разпреде­лите времето си между толкова много задължения?

— Времето, така да се каже, е на наше разположение. Как да го разпределим зависи от самите нае. Очевидно трябва да се отминават дребните въпроси, които не са съществени нито в живота, нито в науката, а за същест­вените работи трябва да се отделя много време. Свой­ството да се определя кое е важно и кое не, се придобива с годините и се нарича ..опит". Но през последните години изникват стотици съществени въпроси, които изискват внимание. И сега цялата ми надежда е в помощниците и учениците.

— Не бихте ли могли накратко да ни разкажете какви са тези въпроси?

— Ето един пример. Как да се извърши синтез на бел­тъците или аминокиселините? С неутрони или с протони е по-добре да се облъчи смес, която по състав е близка до вулканичните газове, а в тях, както е известно, се съдържа сяра, амоняк, вода, въглероден двуокис и метан. Облъчихме — получават се аминокиселини. Пита се: кое е по-важно в такава смес за възникване на живота — азотът или амонякът? Помолих да направят опит на уско­рителя. Синтезът се извърши и при елементарен азот, но при амоняка стана по-бързо и по-добре. Оказа се, че амонякът е по-подходящ.

В този случай отговорът бе намерен бързо. Но повечето въпроси се решават много трудно. А понякога не сме в състояние да правим опити, защото би трябвало да чакаме резултатите стотици милиони години.

—■ Какви са тези опити? — О, единият от тях би могъл да реши проблемата

за образуването и гибелта на световете! Мен отдавна ме интересува въпросът, защо ядрото на Земята е желязно и как то е възникнало. Според съвременните представи Земята никога не е била напълно разтопена и се е образу­вала от първичен облак в резултат на слепване и нараст­ване на твърди студени частици. Поради това появата на желязно ядро се обяснява с разтопяване на желязото и „стичането" му към центъра. Трудно е да се приеме подобна обяснение, защото в такъв случай би се отделило огромно количество енергия, принципът за нейното от­веждане би станал неясен, а дали тази енергия не би била достатъчна, за да превърне цялата Земя в разтопено тяло?

— Вие предлагате ли друга хипотеза, обясняваща тава явление?

— Струва ми се това противоречие може да се реши, като се изучават метеоритите. Всеки железен или в же­лязна Фаза метеорит се състои от два компонента: кама-

ситов, с ниско съдържание на никел (6—8%), и тенитов, и който никелът е вече до 40%. Ако се шлифова и обработя по химичен начин парче такъв метеорит, ще се появят интересни фигури. Всички опити на металурзите да съз­дадат подобни ефекти не дават резултати. А това озна­чава, че фазите са се получили по някакъв необикновен начин.

Учените са се опитвали да обяснят тези явления: нике­лът се пръска чрез дифузия на една страна, желязото — на друга, и така възникват две фази. Но щом започнаха да изчисляват времето на такава дифузия, се оказа, че тя е възможна само при поддържане на постоянна темпе­ратура. Изстиването трябва да става, например, при температура 800 градуса, със скорост един градус за . . . 100—200 милиона години. Само при такова уникално охлаждане може да се получи подобен ефект. Предста­вете си каква задача са се опитвали да решат в лабора­торни условия!

От това лесно би могъл да се направи извод: желязото в метеорита свидетелствува, че самите метеорити са оста­тъци от загинали планети, раздробили се някога на пар­чета. Отначало те са били термостатирани в тяхната силикатна обвивка. След това е имало удар, който е освободил веществото от обвивката и са се родили ме­теоритите.

А междувременно и в каменните метеорити се срещат железни фази, състоящи се както и железните метеорите от камасит и тенит. Но ако се твърди, че каменните ме­теорити са останки от силикатите обвивки на разрушени небесни тела, пита се, кой е термостатирал самите обвив­ки, за да се образуват и в тях загадъчни фази.

Вече десет години искам да изясня този въпрос. Да докажа, че хипотезата за гибелта на световете е абсурд­на. Би трябвало да има много светове, тъй като метео­ритите имат различен състав. Сега помолих моите сътруд­ници да се заемат е това.

— Можем ли да се надяваме на бързо решение на този въпрос?

— При решаването на фундаментални проблеми ви­наги е рисковано да се определят срокове,

— Доколко е ефикасен разработеният от вас био¬ геохимичен метод за търсене на полезни изкопаеми?

— В тайгата, където под почвата дълбоко са скрити основните скали, е трудно да се търсят полезни изкопае­ми. Там не е лесно да се копае, за да се открият рудните тела. От друга страна, корените на дърветата са проник­нали в земята на дълбочина 5—8 метра. С помощта на корените растенията изнасят частици от полезни изкопае­ми от недрата на повърхността. На едни растения им е безразлично дали се намират в условия на обогатена с даден елемент, или в бедна почва. Те при всички условие ще изтеглят нужния елемент. Например, бобовите расте­ния, които имат много сяросъдържащи белтъци, „обичат" селена, и ако не достига сяра, заместват я със селен, при това в толкова по-голяма степен, колкото повече е

селенът в почвата. В такъв случай растенията са специ­фични показатели на селеново орудяване. Същото може да се каже и за цинка; съществува даже цяла цинкова флора. При това растенията се изменят външно и в силно изменен вид растат много поколения. Даже е трудно да се познаят листата и цветовете.

— Трябва ли естествоизпитателят да се замисли, когато намери Е полето растение с нарушен външен вид и строеж?

— Още през средните векове са знаели, че цветето гайтаника е, така да се каже, цинков индикатор: върху пластовете на цинковите находища цветовете му са обаг­рени в жълто.

Това е обикновен случай. Но понякога, за да се полу­чат при индикацията най-пълни и достоверни данни, трябва да се знае какви части от растението и какви дървета е по-добре да се разглеждат: клонки, корени или листа от короната.

Известни са тридесет елемента, които причиняват изменение на характера на растенията. Същите елементи влияят върху животинския свят. Например, селеновата алкална болест. Тя се причинява от излишък на селен и води до изчезване у животните на копитата, рогата, или оредяване на козината. Сега се изясни, че съществуват ферменти, които „работят" в организма заедно със се­лена и че присъствието на известно количество селен е задължително за редица важни биохимични процеси. Молибденът, цинкът и другите елементи имат органични съединения и играят важна физиологическа роля в орга­низма.

Многото молибден в почвата причинява заболяването ,,молибденоза". Тревите поглъщат елемента от почвата, след това животните изяждат растенията и се заразяват. Някога, отдавна, в Англия, струва ми се в Йоркшир, са открили това заболяване при конете. Но на друго място, в Азия. в почвата е имало също много молибден, а не са наблюдавани заболявания. Започнал спор и се изясняло, че само алкалните почви с молибден причиняват зара­зяване на животните.

— Кои от тридесетте елемента е възможно да се от­крият по този метод?

— Всички тежки метали, например. Тези въпроси ме интересуваха от гледка точка на еволюционното разви­тие. Представете си. че флората съществува затворено, без обмяна. Тогава тази растителност придобива, укрепва, унаследява нови физиологични свойства поради постоян­ното усвояване на някакъв елемент, присъщ на дадена местност. Като резултат — изменения, чак до видови. Ще запитате: „Всичко това има ли някакво приложение в практиката?" Ще отговоря: микроторовете.

— Известно е, че вие въведохте това понятие з упо­треба.

— През 20-те години, доколкото си спомням, само десетина елемента „интересуваха" биолозите, биохими­ците, та дори и самите химици: калций, магнезий, фосфор, силиций, натрий, калий.. . Но скоро се „появиха" кобал­тът, никелът, хромът и т. н. Именно те бяха наречени от французите микроелементи. Оттогава започнах да употребявам тази дума в малко по-друга „транскрип­ция ".

Изясни се, че тези „нови" елементи дават в организ­мите металоорганични съединения, като осигуряват много важни физиологични функции.

В организма влизат всички елементи, които образу­

ват лесно подвижни съединения: газ и водни разтвори. Едва тогава се проследява тяхната роля, положителна или отрицателна.

— Какво дава предложеното от вас биогеохимично райониране на страната?

— Торовете могат да се внасят в почвата по различен начин: нали те вече присъствуват, но някъде един е повече, другаде — друг. Именно тук възниква идеята — да се извърши съответно райониране на територията на стра­ната. Вече има карти, макар и не съвсем точни.

Това не е проста работа. Например, в съдържащите торф почви на Белорусия поради недостиг на мед полягат житните растения. Оказа се, че белтъчните съединения на амоняка като с гъба изнасят медта. Започнаха да вна­сят в почвата заводски медни отпадъци.

Недостигът на кобалт в прибалтийските републики причиняваше в миналото масова гибел на агнетата. По препоръка на учените там в почвата започнаха да внасят кобалтови торове, да прилагат кобалтови таблетки за добитъка. С тези проблеми се е занимавал акад. Я. В. Пейве.

Биогеохимичното райониране на територията има го­лям икономически ефект. Ако изведнъж, без да се вземат пред вид редица сложни фактори, в почвата започнат да внасят всички жизнено необходими елементи, това би струвало скъпо на народното стопанство. Така че районирането е задължително, когато държавнически се решава проблемата за внасянето на микроелементи.

— Александър Павлович, под ваше ръководство е създадена космохимията. По нейни методи е определен химичният състав на образци от лунната почва, съставът на атмосферата на Венера. Какви са перспективите за този нов отрасъл на науката?

— Според мен, много хора не могат да си представят всички перспективи. Космосът е изпълнен не само с пла­нети, комети и т. н В Космоса има и слънчев вятър, и други излъчвания. Всички те по своя та същност са корпуску¬ лярни и носят протони или някакви частици, например атоми. Частиците постоянно удрят по метеоритите, по повърхността на планетите, лишени от атмосфера. Те, между впрочем, влияят и на атмосферите, под тяхно въз­действие в горните слоеве на нашата атмосфера се обра­зуват тритий и С14. При тези постоянни излъчвания възник­ват ядрени реакции и във веществото се натрупват продук­тите на такива реакции. По тези продукти въз основа на много точни аналитични изследвания може да се научи за природата на самите галактични процеси: за техния характер, интензивност, за състава, времето, когато е ста­нало това или онова излъчване, за продължителността на неговото въздействие.

Ето защо аз мисля, че хората ще се заемат с точния и обширен метод на космическото изследване. Та нали в науката се постъпва така: учените получават много интересни данни не чрез преки изследвания, които често по принцип са невъзможни, а по косвен път. Не можем да чакаме резултатите милиони години.

Докато броят беше в печат, дойде вестта за неочакваната кончина на акад. А. Виноградов. Редакцията на „Космос" скърби за тази голяма загуба и поднася своите съболезнования на близките на акад А. Виноградов.

6

к огато започнаха да ги вадят от чантата и да ги поставят върху ла­бораторната маса, като че ли няма­ха край — торбички от светлосин плат и книжни пакетчета с надпис на ти­бетски език. Но ето, до тях постави­ха и последния предмет, сгънат на­две лист хартия. Върху листа бяха нарисувани два магически кръга — мандали, във вид на осемлистен ло­тос.

Минаха няколко минути, групата криминалисти със затаен дъх слуша­ше една от най-необикновените и увлекателни истории, които някога са били разказвани между тези сте­ни.

Монголската дума „бурхан" оз­начава метална статуетка, изобразя­ваща някое от будистките божества. Веднага трябва да кажем, че будисти­те божества биват и рисувани (тога­ва ги наричат с тибетската дума „танка"), освен това статуетки се правят и от глина, от кост, от дърво. Но по-нататък ще стане дума само За статуетките, направени от метал, т.е. за бурханите. Отливали ги ку­хи, а вътре в тях поставяли предме­ти, които се смятали свещени.

Още в началото на XIV век евро­пейците се запознали с Тибет. През 1325—1328 г. францисканският монах от Италия Одорик стигнал до столица­та на Тибет — Лхаса. В описанието на неговото пътешествие има сведения

проучена местност. Единствена в света по своята природа. На голяма висо­чина — четири хиляди метра над мор­ското равнище, се е простряло гигант­ско плато с площ почти два милиона квадратни километра. От север и юг го охраняват Кун-Лун и Хималаите, от изток и запад — високи планини, дълбоки падини и клисури, недостъп­ни долини.

В Тибет водят пътищата на ламите, казват местните жители. Но опитай­те да тръгнете по тях. Това са тесни пътечки, които минават по дълбоки падини. На места ги пресичат бурни потоци. И е много трудно да се мине . през тях. Понякога е дори невъзмож­но. А много рядко над потоците има мостове.

Повечето пътища са прокарани по' стръмни скали на височина четири-пет хиляди метра. Склоновете им са покрити с дебел слой сняг. Често тези пътища-пътечки се вият като тясна лента по корнизите на скалите й на някои места са широки не повече от метър.

Само с якове може да се минава по тези пътища. Яковете са много тежки, пробиват леда и благодаре­ние на това не се плъзгат. Тежкото туловище на яка и късите крака му придават голяма устойчивост и той може твърде лесно да се придвижва и по най-опасните места. И не е не­обходимо да се носи храна —- якът

и за будизма. И очевидно през средните векове Одорик е бил единственият европеец, посетил Централен Тибет.

През XIX век започнало системното изучаване на тибетската религия, език, история на култура. Все повече и по­вече пътешественици от разни страни тръгвали за Тибет. Но тибетското правителство ревниво пазело своята страна от очите на чужденците, а суровата природа на Хималаите спо­собствувала — недостигът на храна, разреденият въздух, отсъствието на пътища — всичко това правело пъте­шествието из Тибет невероятно трудно.

Тибет е тайнствена и все още слабо

се задоволява с малко суха, твърда трева, а това е много ценно за пустин­ните планински пътеки на Тибет, в по-голямата си част лишени от расти­телност.

Религията на Тибет винаги се е съчетавала и преплитала с научни хипотези. Понякога те били толкова интересни, че са достигнали до нас във вид на легенди. Пет столетия преди Дарвин в тибетското истори­ческо съчинение от XIV век „Светлото огледало на царските родословия" се привежда древната тибетска легенда за произхода на човека от маймуната.

В нея се разказва, че царят на май-

Един от най-загадъчните бурхани

муните, по съвета на споя учител, се отправил в пустинните планини на Тибет, за да се отдаде на съзерца­ние. Там го видяла планинската ве­щица и се влюбила в него. Тя имала твърде решителен характер и заявила на своя избраник, че или ще стане негова жена, или ще се самоубие.

Обърканият цар на маймуните се обърнал за съвет към своя учител. Той дълго мислил и най-накрая изре­къл своето решение. Да се ожениш въобще — е грях, а да се ожениш за вещица — е голям грях. Но ако вещицата изпълни заканата си и се самоубие, то върху душата на царя на маймуните ще падне още по-голям грях. И затова все пак е по-добре да се ожени за вещицата. От този брак се родили шест деца, който ста­нали първите тибетци. Външно те били пълно копне на баща си — с дълги опашки и покрити с козина тела.

Семейството се хранело с божествен нектар, който учителят дал на царя на маймуните. Когато нектарът свър­шил, дал му малко семе. Царят на

7

маймуните го посял, семейството съб­рало първата реколта и никога повече опасността от гладна смърт не ги заплашвала. Оттогава маймуните започнали да се хранят с плодовете на земята. Опашките и козината им ставали все по-малки и най-после съвсем изчезнали. Маймуните придо­били човешки облик.

Но пътешествениците в Тибет се връщали не само с пътни бележки и впечатления. Постепенно в европей­ските музеи се появили книги, дрехи, съдове, образци от почвата, бурхани, танка. Към средата на XIX век це­лият този материал започнал да се обработва —- в Русия, Англия, Фран­ция, Германия, САЩ, Япония, Индия.

Изучаването на бурханите започ­нало с тяхното описание. Изучавали ги главно от гледна точка на религия­та, определяли тяхната художествена стойност. Опитали се да ги датират. И точно тук изучаването на ламаисткото изкуство навлязло в задънена улица. Текстове — мандала, скрити в ста­туетките

С много малки изключения почти не можем да определим времето и мястото, където е направен бурханът, както и името на майстора, който. го е отлял. От сто и петдесетте хиляди бурхана, които се намират в колекцията на Ермитажа, точно са датирани само две статуетки, и то благодарение на това, че върху тях е гравирана дата. Художественият, стилистичният анализ на ламаистките икони и бурхани също не води до точни резултати — лама­исткото изкуство, чиито корени се крият в културната традиция на древна Индия, е съчетало много художествени стилове и течения, които са същест­вували в огромните пространства на Централна Азия.

Когато през седмия век будизмът попаднал в Тибет от Индия, тибетците въз основа на индуските канонически текстове започнали да правят изобра­жения на божества. По-късно, примерно през XIII—XIV в. тибетците разра­ботили свой канон, за основа на който взели познатите им индуски кано­нически трактати. Но докато инду­сите правели своите металически ста­туетки плътни, тибетците отливали бурханите кухи, а вътре в тях поста­вяли различни предмети, които имали, според тях, свещено значение. След това върху бурханите се извършвал сложен обряд по осветяване, затваряли отвора с капаче и според поверието бурханът ставал „жив".

За най-тежък грях се смятало да се отвори бурхан и да се извадят поставените вътре предмети. Какво са слагали тибетците в своите ста­туетки? Какво значение е имал всеки от поставените вътре предмети? За сега не можем да отговорим на този и на много други въпроси.

В книгите, посветени на тибетското изкуство, учените мимоходом споме­нават, че тибетците поставяли в бур­ханите текстове. И действително в много от бурханите намират текстове, написани или напечатани по ксило¬ графски начин на тънки лентички хартия и завити на стегнати рула, но в бурханите освен текстовете се пазят и множество разнообразни пред­мети»

Веднага изниква въпросът, защо учените досега не са изследвали този интересен и ценен материал, който през цялото време се е намирал бук­вално пред очите им? Трудно е да се отговори. Все пак в интерес на исти­ната трябва да кажем, че повечето бурхани са попаднали в Европа, след като вече е било извадено скритото вътре в тях. Понякога в статуетките поставяли злато, сребро, скъпоценни

камъни и съвсем естествено крадците търсели именно златото, а не самия бурхан. Понякога зле затвореното ка­паче се отваряло от само себе си и съдържанието на бурхана изпадало. Но, например в колекцията на лама¬ истко изкуство в Ермитажа не по-малко от половината бурхани са за­творени и тяхното съдържание чака своите изследователи.

Какво, освен текстове, може да се намери вътре в бурханите?

В Ермитажа вече са отворени около двадесет статуетки. В тях са намерени доста различни неща, които в много случаи не се нуждаят от предварителна реставрация. Най-често в бурханите се пазят текстове. Не по-малко от три-четири, а понякога и до 50 ръко­писни и ксилографски молитви, закли­нания или просто откъслеци от кано­нически текстове.

Освен свитъците били намерени дър­вени парченца с написани по тях с туш или издълбани магически формули, монети, зърна, игли, късчета камък, метал, плат, хартия, украшения. В някои статуетки са намерени и рису­вани и лепени от глина изображения на божества и много други предмети.

Естествено изниква въпросът, как­во би донесло на науката изучаването на тези предмети, вложени в бурха­ните?

Несъмнено твърде много. Ако исто­рията, религията, литературата и ези­кът на тибетците са добре изучени, то тяхната материална култура е почти неизвестна. Изучаването на метала, от който са отлети бурханите, парче­тата плат, хартията, на която са напи­сани или напечатани текстовете, ту­шът, украшенията ще дадат на учените възможност да получат много по-пълна представа за развитието на тех­никата и занаятите в Тибет.

Освен това изследването на вложе­ните в бурханите предмети ще поз­воли макар и приблизително да бъдат датирани произведенията на ламаист­кото изкуство. Но при изследването им е очевидно, че само специалистите-ориенталисти няма да се справят. Защото става дума не за историко-филологическо изучаване на вложе­ните в бурханите предмети. Тук е необходимо комплексно физическо и химико-биологично изследване на та­кива различни по своите свойства предмети, като метал и плат, хартия и минерал, дървесина и зърна от расте­ния. Изследването на толкова разно­роден материал би могла да извърши единствено лабораторията по крими­налистика, обединяваща всички не­обходими в дадения случай специа-

Пликчета с надписи в бурхана

листи. Именно тези съображения на учените от Ермитажа ги отвели в Централната ленинградска научноиз­следователска лаборатория но крими­налистика към Министерството на правосъдието на РСФСР,

В колекцията на ламаисткото из­куство в Държавния Ермитаж има бурхани, изобразяващи буда Амитаю¬ са — буда на „безкрайния живот". Тази статуетка отдавна привлича вни­манието на учените със своите не­обикновени художествени достойнства. Погледнете и: колко точни е предадено общото за будизма настроение — съ­зерцателно спокойствие, вътрешна ус­тойчивост. Статуетката представля­ва завършено произведение на изку­ството. Тук няма нито един излишен детайл, нито една ненужна линия.

Много особености крие тази ста­туетка. Преди всичко по нейната композиционна завършеност личи, че тя е дело не на обикновен занаятчия, а на истински художник, който е чув­ствувал метала и умело е работил с него. Може да се предположи, че бурханът е бил отлят по специална поръчка за някакъв особен случай. Необикновена е също така и формата на короната. Според иконографския канон пауни се изобразявали не с Ами¬ таюс, а с Амитабой — буда на „без­крайната светлина".

В бурханите не се среща- често и съчетанието на лотосов и правоъгълен престол, В техниката на приготвяне на тази статуетка също има много необикновено. Дъното й е запоено с мед, при това шевът почти не се забелязва, докато обикновено капа-

чето на дъното на бурхана се придържа с 3—4 скобки, припоени към корпуса на статуетката.

Решили да отворят бурхана и да видят какво има вътре. Сътрудниците от реставрационното ателие били про­тив, като обяснявали, че дори и да е имало нещо вътре, то непременно се е обърнало в пепел, тъй като при заваряването с мед е нужна, както е известно, много висока температура.

Когато все пак капачето било сва­лено, учените видели, че всичко, кое­то се намира вътре, е внимателно обвито с оранжев копринен плат. Върху плата нямало нито едно изго­рено местенце. (Ето още една загадка, на която едва ли ще могат да отговорят учените: каква технология са използу­вали средновековните майстори, за да запоят дъното така, че да не повре­дят тъканта?). Вътре имало торбички от Светлосини коприна и сгънат на две лист хартия с нарисувани върху него два магически кръга — мандали във вид на осемлистен лотос. В торбичките имало парченца дърво и семена от някакви растения.

Когато всичко това било извадено, оказало се, че има още едно капаче, което разделя бурхана на две части. Отварянето на това капаче се оказало по-сложна работа (то също било за­поено). Когато все пак го отворили, под обвивката от оранжева коприна се криели петдесет и две малки книжни пакетчета, на които с черен туш на тибетски, език имало надписи.

От тях учените узнали, че във всяко пакетче се пазят останките на изве­стен политически и религиозен деец

на Тибет, а времето, през което е живял един. от тях, Чойкиванцзюг, дало основание на учените да предпо­лагат, че бурханът е бил осветен не по-рано от 1635 г.

В пакетчетата имало парченца дър­во, косми, нокти и тъмночервеникави частици от някакво вещество. На едно от пакетчетата било написано, че в него се пазят късчета от дървото бодхи (така будистите наричали дър­вото, под което, според традицията Буда Шакмуни — основоположник на будисткото учение преди 2,5 хиляди години е придобил висше знание и е създал основите на будизма).

В пакетчето наистина имало парчен­це дърво. И тогава възникнал въпро-сът: съответствуват ли надписите вър­ху пакетчетата на съдържанието?

Разбира се, много е трудно да се отговори на този въпрос, т. е. да се изясни действително ли кичурчетата коса принадлежат на определения чо­век, чието име е написано на пакет­чето. Трудно, но интересно. Дали наистина тъмночервените частици са част от прахта на човека, чието име е означено. Освен това интересно е да се узнае съставът на метала, поро­дата на дървото, съставът на хартията и плата. Тук криминалистите могат да помогнат на учените.

Най-напред изследвали незначител­ни количества частици, които прили­чали на метал и били изстъргани от края на отвора на бурхана, а също така прахообразното вещество, което се намирало в пакетчетата. Прилич­ните на метал частици представляват стружки с характерен блясък и тегло от 0,05 до 0,01 грама. При силно уве­личение под микроскоп забелязали по тях тънък пласт с тъмносин, тъмно­зелен или черен цвят. Освен тези ча­стици изследвали и ситен дисперсен прах с тухленочервен цвят и отделни зрънца с жълтеникаво кафеникав цвят. Тъй като изследваните частици и зрънца били твърдо малко, кримина­листите решили да използуват метода на рьонтгено-структурния анализ, за да определят химичния състав на об­разците. Този метод има голямо пре­имущество — изследваният обект не се унищожава и не се поврежда. На апаратурата УРС-60 в Рьонтгеновите прахови камери от типа РКД направили рьонтгенограмите. Изводите били ин­тересни. Много частици се оказали твърд разтвор на цинка в мед и съот­ветствуват на съвременния месинг с марка Л96 и Л90, а останалите на съвременния месинг с марка Л70. Изследваните частици не са подлагани на допълнително нагряване. Този из-

9

Текст — заклинание от бурхани

воя повдигна завесата над една от тайните на бурханите. Платът, който покрива вътрешността на бурхана, е останал неповреден, защото отворът се е запоявал, без да се използува висока температура. Но щом не са използували висока температура, то заваряването е ставало по друг на­чин — или механично, или по хими­чен начин. Сред обектите, които из­следвали криминалистите, имало без­формено късче от неизвестно вещество с тъмнозелен цвят. Микроскопичният анализ, изследването на цветовите му свойства, както и рьонтгеновият химичен анализ установили, че това е благороден малахит. Между изслед­ваните образци имало и частици, кои­то съдържали като химична основа силициев двуокис („кварц"). Как са попаднали в числото на свещените реликви и какво представляват — все още не е известно.

Един от образците имал аморфен строеж и експертите-химици дошли до извода, че най-вероятно е с органи­чен произход. Може би тази малка купчинка тъмно вещество някога е било виден религиозен или обществен деец, мъдър учен или виден пълководец. Никога не ще можем да отговорим на този въпрос, дори и при най-високо развитие на науката и техниката.

Експертите едновременно направили изследване и на две пакетчета, обвити в жълт плат и привързани с лентички от жълт и оранжев плат, на две пакет­чета, обвити в плат с оранжев цвят, и на торбичка от плат със светлосин цвят. Установило се, торбичките и пакетчетата са от истински копринен

плат. Вложените в статуетката па­кетчета били привързани с конци от оранжев, светлооранжев, жълт и зелен цвят. Изследователите се за­интересували от какво се правели конците преди четири века. Кримина­листите отговорили и на този въпрос — всички конци били от естествена ко­прина.

Във втората част от статуетката имало влакна, дълги от 6 до 12 мм. Те били жълти, кафяви и черни на цвят. Изследванията показали, че също са от естествена коприна.

В статуетката намерили и парченце дърво. Заинтересували се каква е тази дървесина. Оказало се, че е смокиново дърво.

Вече споменахме за голямото коли­чество книжни пакетчета. Каква хар­тия са правели в Тибет в началото на седемнадесетия век? На цвят от светложълто до тъмножълто, различно дебела, с различна светопроницаемост, с различен характер на повърхността. В състава й влизали различни компо­ненти — юта, коноп, памук, целулоза, черница, бамбук, оризова слама, бел­тъчни влакна, вълна (като примес) и т. н.

Във втората част на статуетката намерили седем пакетчета, съдържащи черни косми. На кого са принадлежа­ли — на човек или на животно? И ако е на човек, то на един ли, или на различни хора? Изследванията пока­зали, че всички косми са отрязани от главата на човек, при това в три пакетчета се съдържат косми от гла­вата на един човек, а в четири — от

главата на друг човек. С какви данни за материалната

култура на тибетците попълниха своите знания учените в резултат на прове­дените изследвания? Може с пълно основание да се твърди, че тибетците са били изкусни металурзи и са можели да получават различни сплави. Те са използували висококачествени коп­ринени материи и конци, които са боя­дисвали в различни устойчиви цве­тове. Изработвали са и хартия, която се е състояла от множество компо­ненти.

И така, първият опит за сътрудни­чество между учените-ориенталисти и криминалистите се увенча с добри резултати. Какви са по-нататъшните перспективи? В колекцията от ла¬ маистка скулптура в Ермитажа има около сто и петдесет хиляди статует­ки. Повече от половината от тях още не са отворени. Подобни колекции има и в други музеи в Съветския съюз. Комплексни изследвания не са пра­вени още никъде другаде. Ето защо за учените е твърде привлекателно да продължат започнатата работа. Твърде широк е кръгът от въпроси, които вълнуват учените-ориенталисти, а сътрудниците от Централната ле­нинградска научноизследователска ла­боратория по криминалистика продъл­жават търсенето на най-добрите методи на изследване, които ще способству­ват за разкриване на тайните на бурха­ните.

МИХАИЛ ЛЮБАРСКИЙ, кандидат на юридическите наука

ГЕНАДИЙ ЛЕОНОК

10

Осем века преди нашата ера до трона на император Теофил били монтирани два златни лъва и щом императорът ся­дал, лъвовете скачали, изръмжавали и отново лягали на своето място.

Най-старото описание на водна помпа е открито в книгите на Тилон Византий­ски, живял преди повече от 2000 години. Но помпите, които той описва, не са от най-първите, а са вече усъвършенству­вани — с двойно действие.

В развалините на един дворец в Перу е намерен „телефон", чиято възраст е близо хиляда години. Той бил направен от две тикви, съединени със силно опъ­нат канап.

Вавилонската таблица за умножение е на повече от 2000 години. Древните вавилонци са имали символ за нулата, за отрицателните числа, таблица за из­числяване на квадрати и кубове. Те са умее­ли да решават уравнения от 4-та степен и са го правели почти по начина, по който това става и днес.

В клинописните текстове на Вавилон е открита и знаменитата теорема за стра­ните на правоъгълния триъгълник. Тя е записана 1200 години преди Питагор да я открие.

• Първият в света учебник със задачи

по математика е бил съставен от армен­ския учен Давид Непобедимият, мате­матик от VI век. В Ереванското хранилище на древни предмети се пази екземпляр от ръкописа.

Откриването на свръхпроводимостта от Онес прилича на откриването на Америка от Колумб. И двамата се отправили към неизвестното, и двамата знаели, че целта достига само волевият човек. Колумб плувал на запад, а Онес се движел към все по-ниските температури, където в незнайния, безумно студен свят, отдалечен от нас на 300° С, се криели нови тайни и съкровища.

Движението надолу към абсолютната нула би било невъзможно без предсказанията на Ломоносов и Лавоа­зие, без самоотвержения труд на Фарадей, Калете, Пикте. Работата по втечняване на газовете коствало здравето на Фарадей. Покоряването на ниските температури ста­нало съдба на Калете, Пикте, Врублевски. Холандският физик Камерлинг-Онес започнал своята атака, въоръжен с нови. сложни машини. Техническото предимство веднага дало резултат. За един месец преодолял всички степени, които водят надолу в температурния кладенец. Той после­дователно втечнил кислорода, неона, водорода. Постепенно всички газове били втечнени, дори по-голяма част от тях

превърнати в твърдо състояние. Единствен хелият про­дължавал да оказва съпротива. Но Онес не се предавал, упорито усъвършенствувал апаратурата. Всеки нов гра­дус под нулата се получавал с изключителни усилия. Минават повече от 10 години от началото на опитите. На 10 юли 1908 г. била достигната температура —269° С, само 4° над абсолютната и получени първите капки хелий.

И з ч е з в а н е н а с ъ п р о т и в л е н и е т о

Както много велики открития свръхпроводимостта била открита съвсем случайно при изследване качествата на металите при много ниски температури. През 1911 г. в Лайденската лаборатория Онес неочаквано забелязва поразителен ефект, непредвиден от физичните закони. При охлаждане на живак до —269° електричното съпротив­ление изчезва. Това било изумително. За физика изчезва­нето на електричното съпротивление беше равносилно на изчезване земята под краката му. Възбуденият в за­творената верига ток течеше без загуби много време — дни, месеци, дори години. Новото явление Онес на­рече свръхпроводимост. Стана ясно, че това свойство притежава не само живакът, но оловото и калаят. По-късно редицата на свръхпроводниците се попълни от алуминия, цинка, кадмия, титана, индия, тория, галия и някои съединения (ниобиевия нитрид и карбид).Загадъчен беше фактът, че най-добрите проводници изцяло са лишени от това свойство. Дълго физиците не можеха да дадат убедително теоретично обяснение на чудното явление — защо във веществото е възможно свръхпро-водящо състояние и защо то мигновено се губи при дости­гане на критичната температура. Едва през 1957 г. дълго­очакваната теория на свръхпроводимостта, бе създадена от физиците Бардин, Купър и Шрифър. Тя се базира на остроумната хипотеза за взаимопомощта на два електрона.

Откриването на свръхпроводимостта даде - тласък за редица примамливи проекти. Свръхпроводниците "по­магат да се избегнат топлинните загуби при пренасяне на електроенергия и да се изработят мощни магнити. Тази идея въодушеви Онес и той проектира свръхмощен електромагнит. Последвалите опити изясниха обаче, че по свръхпроводниците не може да тече ток с 'всякаква големина. Ако той прехвърли определена сила, сам из­ключва свръхпроводимостта и вместо образец с вълшебни свойства в ръцете на изследователите се отзовава обик­новено парче олово, живак, калай. Скоро се установи, че свръхпроводимостта изчезва и под влияние "на слаби магнитни полета.

Едва през 1981 г. при изследване на сплав от ниобий и калай дори най-силното магнитно поле, с което физиците разполагаха в момента, не може да разруши свръхпрово-димостта на сплавта. Пътят към свръхпроводимите ма­шини и електрически устройства беше открит. Още в следващите няколко години биха създадени свръхпрово¬ дими магнити с малки размери, но големи мощности. Те намираха приложение в трансформаторите, генерато­рите и в друга видове електрически машини. Изчисленията показаха, че свръхпроводниците с успех могат да бъдат използувани при далекопроводите.

В ъ з м о ж н а л и е с в р ъ х п р о в о д и м о с т п р и с т а й н а т е м п е р а т у р а ?

Как да се преодолее бариерата на критичната темпера­тура — тази, при която веществата със скок губят свръх­проводимостта? При първите свръхпроводници тя не

надминавала —263° и едва през 1964 г. температурата се повиши до —255° С. Не свидетелствува ли бавният прогрес за невъзможност на свръхпроводников ефект при стайни температури?

Истинска сензация в научния свят бе откритието на В. Литъл, че в някои органични съединения, например поли­мери с особена структура, електрическият ток може да остане незатихващ и при стайна температура. В тях електроните се държат твърде непривично — могат да се движат в едно измерение, нямат право на напречно. движение. Ако от такива кристали се направи електричен кабел, няма нужда от изолация — късо съединение не може да стане. Откриването на органичните свръхпро­водници означава революция в съвременната електротех­ника и радиотехника. В трансформатори, радиоустрой¬ ства, генератори, електронноизчислителни машини свръх­проводниците ще изместят обикновените проводници. Огромните магнити, необходими за ускорителите на еле-елентарни частици, най-модерните плазмени магнито¬ хидродинамични генератори постепенно ще се заменят с малки, леки, еднакво мощни бобини от свръхпроводници.

Ф о й е р в е р к о т т е х н и ч е с к и н о в о с т и

Търсенето на правилен отговор за състоянието на свръх­проводимост е свързано с много парадокси. Един от тях е, че при ниски температури електроните сякаш замръзват. Получен бе изолатор хиляди пъти по-добър от кварца. Твърде възможно е свръхизолаторите в недалечно бъдеще да се използуват за направа на миниатюрни телевизори.

Въпреки множеството трудности успехите са безспорни, Реалност е вече, миниатюрен турбинен генератор със. 100 000 оборота в «шута, работещ при — 263° С. Задвиж­ването и охлаждането му се осъществява чрез изпарение на течен хелий. В него е употребен хелиев газов лагер за турбинния вал.

В Ленинград е конструирана инсталация със свръх­силен магнит от 250 000 йорстеда, в който е използуван свръхпроводников соленоид. Тя работи от юли 1974 го­дина.

Полските учени вече използуват свръхпроводимостта на тънки слоеве.

При последните лабораторни опити с въртящи системи бе използувана свръхпроводимостта за лагери без триене. Те позволиха центробежната сила да достигне 500 тона, а броят на оборотите до 50 милиона в минута.

През последните години се разви и съвършено нова електронна техника — криоелектрониката, основана на ефекта, открит през 1962 г. от Джоузефсън. Посред­ством криотрони могат да се измерват малки напреже­ния при съвсем ниски температури, магнитните влияния върху малки биологични проби... Благодарение на тази техника стана възможно да се измерват недостижимите доскоро величини на импулсите на магнитните полета, породени от сърцето и мозъка; честотата на инфрачерве­ното излъчване, което достига до нас от небесните тела. Високата им чувствителност ще позволи да ги използу­ваме като свръхбързи логически елементи на бъдещите електронноизчислителни машини от нов тип,

М е т а л е н в о д о р о д — ф а н т а з и я и л и д е й с т в и т е л н о с т

На пръв поглед изглежда абсурдно най-лекият газ да стане метал. Интересът към металния водород се прояви отново във връзка с високотемпературната свръх-

12

проводимост, защото той е свръхпроводим и при —53°С. Астрофизичните изследвания на Юпитер и Сатурн пока­заха, че те се състоят главно от водород, а във вътреш­ността им налягането е милиони атмосфери. При такова налягане водородът преминава в твърдо състояние дори при обикновена температура.

В един от своите научнофантастични романи Хърбърт Уелс разказва за въжена стълба, дебела колкото паяжи­на. Въжетата издържали огромна тежест и било невъзможно да ги скъсаш. Какво точно е имал предвид писателят? Такъв материал с чудновато съчетание на високотемпе¬ ратурна свръхпроводимост и необикновена издръжливост е металният водород. Той може да направи прелом в енер­гетиката. Използването му при пренасяне на електро­енергия на разстояние ще сведе загубите до минимум. Трансформатори, динамомашини и генератори, направени от новия материал ще приличат на играчки в сравнение със сегашните. Здравината му може да послужи в много бъдещи конструкции — например направата на антена, висока 5 ям. Вече са реализирани проекти за получаване на метален водород при налягане 600 000 атмосфери.

X е л и я т — е д и н с т в е н к в а н т о в а т е ч н о с т н а з е м я т а

През 1837 г. акад. Капица откри явлението, наречено от него свръхтечливост. Както свръхпроводимостта, то се наблюдава при свръхниски температури и е пълно с парадокси. Течният хелий при 2,18° над абсолютната нула, поставен в съд, пълзи нагоре по стените и прелива навън. Преминава през тесни цепнатини, като че ли е лишен от вискозитет. Капилярни тръбички с отвори 5000 пъти по-малки от дебелината на човешки косъм не оказват ни­какво противодействие, когато през тях тече хелий.

При тези опити Капица за пръв път разкрива истин­ската картина на чудното свойство свръхтечливост. В тънка капилярка, нагрята от единия край, топлината се разпространява срещу движението на хелия. Ако капи­лярната е много тясна, топлината не може да премине. Така Капица успя да отдели веществото от съдържа­щата се в него топлина.

И отново изненада. Течният хелий може едновременно да се движи и да стои. Опитът дори показа, че може да се измери количеството както на неподвижната, така и на движещата се част. На пръв поглед хелият като че ли се състои от две течности с различни свойства — в действителност течността е една. Но близо до абсолют­ната нула топлината е недостатъчна да увлече в топлинно движение цялата течност. Свръхтечливата част е лишена от топлина, вискозитетната е загрята. Сякаш вискозитет притежава не веществото, а топлината, заключена в него.

Астрофизицитв също използуваха свръхтечливостта за разрешаване на своите проблеми. Съвременната астро­физика предполага, че съществуват неутронни звезди с огромна плътност и свръхтечливо ядро. Лабораторните опити показаха, че движението на пулсарите може да се обясни само ако се допусне свръхтечливост на ядрото.

Хелият е вещество изключение и в друго отношение. За разлика от другите тела при температура, близка до абсолютната нула той притежава огромна топло¬ проводимост. Ако се наложи да гасите пожар с вода, която има неговата топлопроводимост, още в първия миг. когато струята докосне пламъка, вие ще захвърлите всичко — топлината ще се предадено струята и ръцете ви ще бъдат изгорени.

С в р ъ х п р о в о д н и ц и т е н а р а б о т а в К о с м о с а

За избягване на вредните космични лъчения стените на ракетите трябва да бъдат достатъчно дебели, а това увеличава тяхното тегло. Тук свръхпроводниците също могат да помогнат. Достатъчно е корабът да се покрие с тънък слой подходящ свръхпроводник и той ще бъде отлична броня срещу наелектризираните частици. При движение сред такъв облак частичките ще са в относително движение спрямо кораба — т. е. тече ток. Той създава магнитно поле, което индуцира в свръхпроводниковата стена незатихващ ток. Неговото магнитно поле е бро­нята, която отмества по пътя на кораба всяка наелектри¬ зирана частичка. При това хладилна инсталация не е необходима, защото температурата на космичното про­странство е близка до абсолютната нула.

Вече са създадени и изпробвани свръхпроводими дале­копроводи за електроенергия, електрически двигатели, плазмени генератори, измерителни уреди и изчислителни машини. Свръхпроводниците служат вярно на човека, където и да се намира — на земята, във въздуха, в Кос­моса или под водата, ГВНОВЕВА РЪСОВСКА

1

14

Голямото пътешествие на амери­канските космически апаратури, на­речени „Викинг", може би най-после ще отговори на въпроса, има ли жи­вот на Марс, тази нито много гореща, нито много студена планета, която има годишни времена като Земята и въглерод в атмосферата си, но не притежава никаква защита от смърто­носните, космически лъчи.

След изследванията на съветските космически апаратури от серията „Марс" и американския ,,Маринър-9' Марс вече не е един далечен непознат. Сега знаем, че той има оранжеви рав­нини,, сини високи от 8 до 24 км пла­нини, множество кратери. Повърхност­та му е покрита със слой от силно раздробено вещество и е пресечена от гигантски каньон, дълъг 5000 км широк 160 км и дълбок 6,5 км. По стените на каньона се спускат огромни криволичещи корита, издълбани сякаш от отдавна пресъхнали реки.

Именно тези „речни" корита и го-лямата тектонична пукнатина са би-ли смятани от астрономите за из­куствени канали, направени от оби­тателите на планетата. Теорията бе толкова популярна, че в 1900 г. бе предложено да се изкопае голям ка­нал в пустинята Сахара, за да може разумните същества на Марс да го забележат и да се досетят, че и на Земята има жители.

Космическите апарати разсеяха мно­го легенди, но затова пък ни предадо­ха прекрасни снимки и резултатите от много изследвания. Съветските меж­дупланетни станции за пръв път в историята на космонавтиката напра­виха преки измервания на марсиан­ската атмосфера, налягането, тем­пературата, магнитното поле, хими­ческия състав, гравитацията, релефа.

Особено ценна информация полу­чиха учените по време на последното Велико противостояние в 1971 г., когато Марс бе в най-близката точ­ка на своята орбита до Земята. По комплексната програма за изучаване на планетата бяха изстреляни две съветски автоматични станции и ед­на американска. Апаратурите наблю­даваха отблизо огромна прашна бу­ря. Най-малките частици се вдигаха на височина 8 км. Прашният слой на повърхността на места достигаше 20 км. Учените се интересуваха от марсианските бури, защото смятат, че механизмът на тяхното въз­никване е същият, по който се раждат и на Земята.

Френските учени сътрудничеха на съветските в изработването на апа­ратурите, които измерваха поляри­зацията на светлината, отразителна¬ та способност на марсианската по­върхност, „слънчевия вятър", косми­ческите лъчи.

През 1973 г. към Марс полетяха четири нови космически апаратури. Година по късно една от тях — „Марс 6", отдели спускаем апарат, който достигна повърхността на пла­нетата. Той направи ценни изследва­ния на атмосферата.

И ето че през август 1975 г. два американски космически кораба пое­ха по дългия повече от 700 000 млн. км път със скорост 100 000 км/час. Те ще достигнат планетата в средата на юни и в края на юли 1976 г. Всеки от тях ще започне да описва около Марс елипсовидна орбита, която ще му позволи да прави една обиколка за 24,6 часа. Корабите ще се приб­лижават на 1500 км и ще се отдале­чават на 32 000 км от повърхността.

По това време на Марс ще бъде

лято, осветеността на планетата ще бъде възможно най-добрата и първият кораб три седмици ще търси мястото в което да спусне своя „Викинг" За няколко часа космическата кап­сула ще стигне до 250 км височина. Там започва леката марсианска ат-мосфера. Специална обвивка ще пред­пазва капсулата от претопляне. На 6400 м над повърхността ще се отво­ри един парашут, за да забави спус­кането. На 1200 м ще се запали ма­лък реактивен двигател, който още повече ще намали скоростта и ще осигури мекото кацане. Ако всичко върви добре, в този момент темпе­ратурата на обвивката ще бъде са­мо 1480°! Спирачните двигатели са конструирани така, че да не за¬ вихрят финия марсиански прах и да не замърсяват мястото на кацането.

През това време вторият „Викинг" най-внимателно ще следи приземява­нето и ще се върти заедно с косми­ческия си кораб в орбита около Марс. Ако се случи нещо непредвидено, той ще трябва да коригира начина, по който да кацне, за да може да достигне невредим повърхността. Вто­рата капсула трябва да дублира шан­са за успех.

Апаратурите и повърхността на кап­сулите са покрити със специален лак и със златно фолио. Всяка нещо е стерилизирано, за да не се пренесат на Марс каквито и да е било земни микроби и за да бъдат учените си­гурни в резултатите от изследванията. Апаратурите са стояли 40 часа при температура до 112° С.

„Викингите" ще стъпят на Марс върху три опори, снабдени със спе­циални телескопични амортисьори. Две телевизионни камери с много висока чувствителност ще започнат да ог-

леждат повърхността. Те ще преда-ват на Земята цветно телескопично изображение. Всеки „Викинг" има по две електронни сметачни машини, кои­то ще се захранват от малка атомна електроцентрала. Благодарение на тях „Викинг" ще може сам да взема ре­шения и да действува, защото време­то, за което земните команди могат да се получат, да се обработят и да се потвърдят е цели 40 минути, кое­то е много голям срок за такива неща.

Връзката със Земята ще става посредством параболичните антени на „Викинг", или чрез орбиталните стан­ции, които ще продължат да кръжат около Марс още 340 дни. На Земята сигналите ще се приемат от Голд¬ стаун в Калифорния, Мадрид в Ев­ропа и Канбера в Австралия. Стан­циите са така разположени, че във всеки момент от денонощието поне една от тях ще бъде обърната към Марс.

От апаратурите на корабите, кон­то ще обикалят в орбита около пла­нетата, ще могат да се получат много непреки данни. Всеки от корабите ще има двойна телевизионна камера, детектор с инфрачервени лъчи за измерване на атмосферата, радиомет­рични апаратура. Камерите ще об­хващат квадрат със страна 80 км. Ще могат да съставят термична кар­та на марсианската повърхност, да определят зоните на студа, темпе­ратурата на областите, покрити със скреж, температурата на местата, в които се събират облаците. Ще бъде разкрит феноменът на кондензиране­то на пари в атмосферата. Ще се из­

следват нагорещите точки на Марс, които представляват голям интерес за геолозите. Дали това са места със силна вулканична дейност или с топли извори?

В това време „Викинг-1" ще из­следва пясъчния вятър и облаците, които следват Деймос и Фобос — спътниците на Марс. Телевизионни­те камери могат да се въртят и да описват целия хоризонт, могат да се изместват и под ъгъл от 40" на хо­ризонта, но могат да снимат и крака­та на самия „Викинг".

Камерите ще открият дори и му­шица, ако тя съществува на Марс, но най-вероятно е да намерят микро­организми. С тази задача ще се зае­мат трите лаборатории, разположени вътре в капсулата. Трите механични ръце на „Викинг-1" ще се протягат и ще взимат образци от почвата, кои­то ще внасят в лабораториите за анализ.

В първата лаборатория специална лампа ще разпространява слънчева светлина. Ще се впръска и радиоактивен въглероден двуокис, за да се провери дали може да се осъществи фото­синтеза, ако в марсианската почва има микроорганизми от растителен тип. След определен брой инкуба­ционни дни мострите ще се изследват химически при температура от 600°С. След това ще се провери тяхната радиоактивност.

Във втората лаборатория проба от марсианската почва ще бъде смесе­на със захар. Ако след определено време започне да се отделя радио­активен въглерод, с който е белязана за жарта, това ще означава, че на Марс

има живот. По количеството на от­деления газ ще може да се изследва ритъмът на възпроизвеждането на фи­зиологичните съставки на евентуал­но съществуващите микроорганизми.

В третата лаборатория марсианска­та почва ще бъде намокрена със земна вода н инжектирана с живи земли организми. Периодично ще се изследва съставът на въздуха око­ло тези проби. Ако концентрацията на метан и въглерод се увеличи, зна­чи в пробата има живи елементи и е възможно в бъдеще на Марс да се зароди живот.

Всички проби ще бъдат разрушени, след като се изучат достатъчно. И трите лаборатории, които ще извърш­ват сериозна научна работа, са съб­рани в един куб със стена 33 см. В не­го има още електронна сметачна ма­шина, газов хроматограф за хими­чен анализ, филтри, 40 термостата, 22 000 транзистора и 58 000 други детайли.

През това време „Внкинг-2" ще на­прави сеизмични изследвания. Той ще се интересува дали има земетресения на Марс, ще оглежда планетата и също ще анализира проби.

Дали капсулите ще успеят да от­крият живот? Само ако тоз (живот не се различава много по своите фор­ми от земния. В противен случай „Викингите" не ще могат да го за­бележат, не ще успеят да направят заключение. Те ще кажат само, че няма форми от земен тип в местата около тях.

(По материали от чуждия печат)

15

НАУЧНОФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ ОТ КИРИЛ БУЛИЧОВ

Желая да се върна там. Особено днес, когато сивите облаци, появили се от мъглата на хоризонта, преминават еднообразни над влажния покрив. Те носят заряд от си­лен, дъжд й чувство за самотност.

Аз искам да се върна там, но никога не ще успея да сторя това, защото е унизително да бъдеш досаден про­сяк сред щедри богаташи, които образуват доброжела­телна редица, безног човек, когото носят на специална носилка вежливи, мускулести атлети.

Навярно ще ми се наложи до края на живота си да се измъчвам от завист.

Но тогава аз нищо не подозирах. Тракнаха и забръм­чаха вратите на асансьора. Движейки се по спиралната пътека, аз стигнах до разноцветните квадрати на кос­модрума и се спрях, избирайки мислено от тълпата пос­рещачи този, който е предназначен да ми бъде спътник — за моето пристигане бяха предварително уведомени.

Човекът, който се приближи към мен, беше висок, слаб и пластичен като гепард. Той имаше дълги, зеле­никави от постоянно боравене с херселий пръсти и пора­ди това още преди да си отвори устата, аз вече се досетих, че този човек е мой колега. . .

— Как пътувахте? — попита той, когато колата излезе от космодрума.

— Благодаря — отговорих аз. — Добре. Нормално. В моите думи имаше грижливо скриване на истината,

защото аз летях дълго, чаках в неуютни, миришещи на метал и загрята пластмаса товарни космодруми, из­мъчвах се от непоносими претоварвания, които не пред­ставляваха нищо особено за конструкторите и пътниците в тази част на галактиката.

Моят посрещач нищо не отговори. Той само се намръщи едва забележимо, сякаш страдаше от отдавнашен зъбо­бол и сякаш се вслушваше в острите пробождания, които бяха неизбежни и отдавна станали противни. Минаха още три минути преди той да заговори отново:

— На вас навярно ви беше трудно да летите на нашия кораб? Вие не сте свикнали на такива натоварвания.

— Да, съгласих се аз. — Боли ли ви главата? — попита той. Аз не отговорих, защото видях, че той почувствува нов

болезнен пристъп.

— Боли ли ви главата? — попита той отново. И до­бави, като че ли се извиняваше: — За съжаление, вашите кораби рядко идват при нас.

Едва сега, когато се отдалечихме няколко километра от космодрума ние се оказахме в нова страна. Досега пътувахме на територията на планетната гара, а гарите са еднакви в цялата галактика. Те са безлични, както са безлични всички гари, независимо от това дали от тях заминават влакове, отлитат самолети, или стартират космически дискове.

И колкото по-далече отивахме, толкова по-особен, неповторим ставаше светът наоколо, защото тук, извън големия град, който леко възприема новостите на галакти­ката, всичко се развива по свои собствени пътища и само някоя отделна подробност, дреболия, може да напомни видяното по-рано. Но както винаги, именно дреболиите по-бързо от всичко спират погледа.

Беше интересно. Аз даже забравих за главоболието и прилошаването, които ме преследваха след кацането. Чувствувах се по-бодър, а въздухът, който влизаше през отворените прозорци на колата, беше свеж и миришеше на трева и домашна топлота.

На края на града сред ниски здания, заобиколени от градини, моят спътник намали скоростта на колата.

— Надявам се, че ви е по-добре? — попита той. — Благодаря, значително по-добре. Харесва ми тук.

Едно е да се чете, друго е да се видят изображенията, да се почувствуват цветът, миризмата и разстоянията.

— Разбира се — съгласи се моят спътник. — Вие ще останете при мен. Така е по-удобно, отколкото в хо­тел.

— Защо? — казах аз. — Не искам да ви притеснявам. — Вие не ме притеснявате. Колата зави по алея, опасваща стръмен хълм, и скоро

ние се приближихме към двуетажна къща, скрита в гра­дината. Дървета, храсти и трева по градината се пре­плитаха в сложна, изискана плетеница, създавайки пре­минаващи една в друга меки форми, завършък и продъл­жение на които бе самата къща.

— Почакайте ме тук! — каза моят спътник. — Аз скоро ще се върна.

Аз го чаках, разглеждайки цветята и дърветата. Чув­ствувах се неловко, поради, това че нахлух в чужд живот, който не се нуждаеше от моето присъствие.

Прозорецът на втория етаж се отвори. Слабичка девойка надникна оттам, погледна ме бързо и внимателно, кимна с глава в знак на съгласие, но не на мен, а на някой, който стоеше зад гърба й. И веднага се отдалечи от прозореца.

На мен изведнъж ми стана леко и приятно. Нещо в ли­цето на девойката, в движението на ръцете, разтворили прозореца, в погледа, мимолетно спрял се върху мен, премести дълбоко в съзнанието, изтри неприятностите, случили се по време на пътуването, разочарованието, предизвикано от сухотата на срещите и неизвестно от какво предизвиканата необходимост да прекарам тук два или три месеца, преди да стане възможно връщането ми обратно.

Аз бях уверен, че девойката ще се спусне към мен и очакването не беше дълго. Тя се появи изведнъж между преплетените клони и растенията се отдръпнаха, правейки й път да мине.

— Скучно ли ви е сам? — попита ме тя, усмихвайки се. — Не — казах аз. — Няма за къде да бързам.

Вашата градина е чудесна.

16

Девойката беше леко облечена. Жестовете й бяха недодялани и резки.

— Казвам се Лина — каза тя. — Ще ви покажа къде ще живеете. Баща ми е много зает. Баба ми е болна.

— Извинявайте — казах аз — Вашият баща не ми каза нищо за това. Ще отида в хотел.

— В никакъв случай — възрази Лина. Очите й имаха странен цвят — цвета на старо сребро. — В хотела ще бъде по-лошо. Там няма кой да се грижи за вас. А вие никак не ни смущавате. Баща ми поръча аз да се грижа за вас. А той самият остана с баба ми. Той по-добре ще се справи, нали?

Навярно трябваше да настоявам за преместване в хотел. Но аз бях безсилен. Овладя ме непреодолима уве­реност, че се познаваме с Лина отдавна, че ми е известна тази къща-градина, че принадлежа на този дом и всичко у мен се възпротиви на възможността да го напусна и да остана сам в безличния бездушен хотел.

— Отлично — каза Лина. — Дайте ми ръка. Да отидем в къщи.

Лина показа стаята, в която ми предстоеше да живея, помогна ми да подредя вещите си, заведе ме в басейна с топла, клокочеща от изригващи въздушни струйки вода. Басейнът почти беше покрит от сплелите се над него клони. Лина седеше на брега, обхванала с ръце ко­ленете си и когато аз се гмурнах, тя отмерваше секундите, замижавайки в бесен ужас, ако при изброяване на „десет" аз не се покажех на повърхността.

След това тя ме заведе на плоския покрив на къщата, където се намираше нейният шумен зоопарк — раирани говорещи щурци, сини рибки, дремещи в цветята, и най-обикновената за мен, но крайно ценена тук земна котка. Котката не ми обърна никакво внимание и Лина каза:

— Аз бях уверена, че тя ще се зарадва. Дори е обидно. Лина оставаше с мен до вечерта и аз почти никого не

виждах, освен нея. Понякога Лина искаше извинение и си отиваше. Аз казвах: „Вие навярно имате много работа. Не ми обръщайте внимание." Но веднага щом останех сам, се връщаше тягостното чувство за самота, физическо неудобство и тъга. Аз отивах към полиците с книги, из­мъквах някоя от тях и веднага я връщах на мястото й, излизах в градината и се връщах отново в къщи и през цялото време се вслушвах в звука на нейните стъпки. Лина притичваше, докосваше ме с края на пръстите си и питаше:

— Скучно ли ви е? И аз отговарях: — Малко поскучах. Веднъж се реших и дори й разказах за това, как ней­

ното присъствие ме лекува от отпадналостта и лошите мисли. Лина се усмихна и отговори, че нейният брат ще се върне за вечеря и ще донесе лекарства, които ще изле­куват последствията от летенето.

— На следващата сутрин ще бъдете съвсем друг чо­век. Всичко ще изчезне.

— А вие? — Аз? — Вие няма ли да изчезнете? Като добра вълшебница? — Не — каза Лина уверено. — Ще бъда тук утре. Вечерта цялото семейство се събра на кръглата маса,

освен болната баба. Неочаквано за мен се оказа, че в къщата, която изглеждаше съвършено безлюдна, живеят не по-малко от десет човека. Стопанинът на къщата, уморен и бледен, седеше до мен и бдеше дали ще изпия

всички донесени от неговия син, студент-медик, лекар­ства. Лекарствата, както се полага, се оказаха неприятни на вкус, но аз бях послушен и на никого не казах, че един­ственото истинско и безотказно лекарство за мен е Лина. Лина ми съчувствуваше и дори се мръщеше, ако в хода на лечението се срещаха особено отвратителни таблетки.

Стопанинът на къщата каза, че майка му е по-добре. Заспала е. Независимо от умората и бледността, той беше разговорлив, смееше се и представляваше явен контраст на този мрачен човек, който ме посрещна на кос­модрума. Тогава той беше обезпокоен от състоянието на майка си, сега обаче.. .

— Тя се събуди — каза изведнъж стопанинът.

Аз неволно се вслушах. Нито кашлица, нито въздиш­ка — в къщата цареше абсолютна тишина.

— Ще се кача при нея — каза синът му. — Ти са умо­рен, татко.

— Как така — възрази стопанинът, — ти имаш утре занятия!

— А нима ти си свободен? — Ще отидем заедно — каза бащата. — Извинете

ме, гостенино! Лина ме изпрати до стаята и каза: — Надявам се, че ще заспите. — Непременно — съгласих се аз. — Особено ако

в лекарствата има приспивателно. — Разбира се, че има — каза Липа. — Лека нощ. Аз наистина бързо заспах. На следващия ден се събудих съвършено здрав. По­

бързах да отида в градината, надявайки се да срещна Лина. Тя ме чакаше там, до басейна. Исках да и разкажа колко хубаво съм спал, как се радвам на тази благо­уханна утрин и на срещата с нея, но Лина не ми даде да си отворя устата.

— Отлично — каза тя, сякаш прочете моите мисли. — Баба също е по-добре. Сега баща ми ще ви откара в ин­ститута. А довечера ще ви чакам. И вие ще разкажете какво сте работили, какво интересно сте видели.

— Вие сама ще се досетите. — Защо? — Вие можете да четете мислите. — Не е вярно. — Не може да греша. Нали вие не ме изчакахте аз

сам да ви кажа, как се чувствувам. А вчера — помните ли как вашият баща стана от масата, защото се бе събу­дила баба ви, В дома ви беше тихо. Той нямаше какво да чуе.

— Все пак това не е истина — каза Лина. — Защо трябва да се четат чужди мисли? И вашите в това число.

— Няма защо — съгласих се аз. И на мен ми беше малко тъжно, че Лина не се интересува от моите така ласкави за нея мисли,

— Добро утро — каза бащата на Лина, идвайки в градината. — Вие днес сте съвсем здрав. Радвам се.

— Все пак аз съм прав — тихо казах на Лина, преди да последвам нейния баща.

— Защо трябва да се четат мислите? — отговори тя. — Всичко е написано върху лицето ви.

— Всичко? — Дори твърде много. Изминаха няколко дни. През деня аз работех, а вечер

скитах из града, ходех в полето, в гората, на брега на го­лямо солено езеро, в което имаше панцирни риби. Понякога бях сам, понякога с Лина, Аз свикнах с моите хазаи, запознах се с още двама или трима инженери. Но зад привидното спокойствие на моето съществуване нито за миг не ме напускаше странното усещане за действи­телната необикновеност от обкръжаващите ме хора. Аз почти се уверих в тяхната телепатична способност, но щом заговорех за това, събеседникът се усмихваше. В техните отношения, в равенството и съгласието, в по­вишената чувствителност един към друг се криеше каче­ство, недостъпно за мен и затова предизвикваше желание да го разгадая.

Понякога се чувствувах неловко пред Лина, защото се улавях в някоя мисъл, която не исках да споделя с нея. Струваше ми се, че тя чува беззвучните думи и вътрешно

ми се надсмива. Макар че, повтарям, Лина отричаше подобна възможност.

Веднъж вървях по улицата. Улицата беше заобиколена със зеленина и криволичеше, както почти всички улици в този град. Пред мен вървяха момчета. Те ритаха топка, а аз крачех след тях, гледах ги н се борех с желанието да ги настигна и сам да ритна топката. Не забелязах стърчащия над земята корен. Спънах се, паднах, ударих коляното си в камък и болката беше така неочаквана и рязка, че извиках. Момчетата се спряха, сякаш моят вик ги удари. Топката самотно се затъркаля по склона, а те забравиха за нея, обърнаха се към мен. Аз се опи­тах да ям се усмихна и им махнах с ръка — вървете, исках да кажа, по-нататък, да гоните топката си, дребна работа, съвсем не ме боли. А те стояха и ме гледаха.

Аз се приповдигнах, но да стана не можах. Ясно — разтегнал съм сухожилието. Момчетата притичаха при мен. Едното, по-голямото, попита:

— Много ли ви боли? — Не, не много. — Ще изтичам за лекар -— каза другото. — Бягай — каза по-големият. — Ще почакаме. — Какво правите, момчета— казах аз. — Разтег­

нал съм сухожилието. С кого не се случва? Сега ще мине. — Разбира се — каза по-големият. И сякаш болката го послуша, отслабна, скри се. Де­

цата мълчаха, гледаха ме сериозно. Само най-малкият изведнъж заплака и по-големият му каза:

— Бягай в къщи. Той изтича. Дойде лекарят, Оказа се, че той живее в съседната

къща. Прегледа крака, направи ми инжекция и децата веднага изчезнаха, само звукът от играта с топка ми напомняше известно време за тях.

Лекарят ми помогна да се добера до в къщи. Аз отказ­вах, уверявайки го, че ще тръгна сам,

— Не ме боли и ще мога да стъпя — казвах аз. — Болка имаше само в първия момент. Момчетата биха могли да потвърдят.

— Вие наш гостенин ли сте? — попита лекарят. — Да. — Тогава е ясно — каза лекарят. В къщата, независимо от ранния час, се бяха събрали

всички. Положението на бабата станало по-лошо. Толкова, че трябваше срочно да се откара в болница за операция.

Аз се приближих до Липа. Тя беше бледа. Под очите й имаше сини кръгове.

— Всичко ще мине, ще бъде добре — казах аз. Тя не чу добре казаното. Огледа ме, сякаш не ме позна. — Всичко ще мине — повторих аз. — Благодаря. Вие сте паднали? — Нищо страшно няма. Вече не ме боли. — А баба много я боли. — А защо не й направят инжекция? На мен инжекцията

ми подействува веднага. — Не бива. Вече нищо няма да помогне. — Аз бих желал с нещо да бъда полезен. — Тогава излезте — Тя каза това, без да желае

да ме обиди. С равен, безизразен глас, сякаш ме бе помо­лила да донеса вода. — Идете някъде. Пречите ни. Р Отидох в градината. Бях излишен. Аз наистина се ста­раех да не се обиждам. На нея й беше тежко. На всички им беше тежко.

18

Аз видях как те заминаха. Останах сам в къщата. Качих се горе в зоопарка. Котката ме позна, дойде до мрежата и се притисна в нея, въртейки опашка. Домаш­ните котки не бива да живеят в клетки, но тя беше тук екзотичен, рядък звяр. Аз също бях рядък звяр, който не разбираше какво става наоколо и не можеше да раз­

чита на внимание. Близостта, приятелството на тези хора, което аз считах, че съм придобил през последните дни, изчезнаха. Моята непълноценност бе открита. Но в какво се състоеше непълноценността? Аз трябва да отида Б болницата — там ще науча нещо важно. Никой не ме е викал там и най-вероятно е присъствието ми да бъде

Рису

нки

Ник

ифор

Рус

ков

нежелателно. И все пак аз не мога да не отида. Това беше повече от любопитство, това беше търсене на тайната, която се въртеше между пръстите като молец, близка, очевидна, но също като молец неуловима.

Никой не ме спря пред входа на болницата. Само де­войката пред пулта ме попита с какво може да ми помогне. Аз казах името на бабата и девойката ме изпрати до асан­сьора.

Вървях по дълъг, странен, съвсем не болничен коридор. До стените му имаше плътно наредени едно до друго кресла. В креслата седяха хора. Те бяха здрави, съвършено здрави. Седяха и мълчаха.

Пред матовата врата на операционната видях моите другари. И Лина, и баща й, и братята й. Тук също в крес­лата седяха нашите общи познати — тези, които рабо­теха заедно с нас, живееха до нас. Лана ме погледна. Погледът а се плъзна по моето лице. В очите имаше болка. Аз се отпуснах в свободното кресло. Неловко беше да разглеждам хората, които не се интересуваха ох мен. Вече знаех в какво се заключаваше тяхната странност.

Ме се наложи дълго да чакаме. Неочаквано, сякаш невидим вълшебник ги погали с длан: хората оживяха, засияха, размърдаха се, Някой каза: „Дадоха наркоза." Договориха се кой ще ©стане да дежури тук, кой ще се върне след операцията, кога ще престане да действува наркозата и кога ще се възобновят болките.

Лана дойде при мен. Аз станах. — Извинете — каза тя. — Аз съм много виновна,

но вие разбирате. — Разбирам. Как мога да се сърдя? Само ми е тъжно»

че съм чужд. — Не бива. Вие ме сте виновен, — Знаете ли, днес, когато паднах, при мен изтичаха

децата и останаха, докато дойде лекарят. — А как иначе? При нас дойде нейният баща. — Благодаря ви, че дойдохте — каза гой. — Взе*

мете, моля ви, със себе си Лана. Ние тук ще се справим без нея. Професорът ме увери, че операцията ще мине ус­пешно.

— Аз ще остана, татко — каза Ляна. — Както решиш. — Разберете — каза Липа, когато баща и се отда­

лечи, — много трудно би било да се обясни всичко от самото начало. За нас това е така естествено, както да се яде, пие, спи. Децата се учат ма това от първите дни на живота си.

— Това винаги ли е било? — Не. Няколко поколения вече се научиха на това»

Но потенциално това е съществувало винаги. Може б» а у вас то е скрито дълбоко в мозъка. Дори е странно да се помисли, че другите светове са лишени от това. Нали у всяко разумно същества съществува желанието да притежава такава способност. Нима не е така?

— Да — казах аз, — ако на човека до теб му е болно.. Особено ако близък човек не се чувствува добре, на тебе ти се иска да споделиш с него болката.

— И не само болката — възрази Лина, — радостта, също. Помниш ли първия ден, в който пристигна? Ти се чувствуваше гадно. Баща ми малко- можеше да ти помог­не — основната тежест във връзка със заболяването' на баба ми падна, върху неговите плещи — той е синът. Дари, посрещайки те на космодрума, той трябваше да. помогне на бабата . Това е толкова по-трудно, колкото си по-далеч от човека, на когото помагаш. А на тебе ти се стори, че баща ми не е вежлив. Нали?

— Не съвсем, не. . . — И той трябваше да се погрижи за твоето лошо със¬

тояние. Ти си гостенин. Аз просто се учудвах как баща ми е пътувал до дома. И той веднага ме смени в дежур­ството до леглото на баба. Аз те видях през прозореца и ти ми хареса. Оставах с теб всеки ден и всеки ден за­ради тебе имах главоболие.

— Прости — казах аз. — Не знаех. Аз разбрах, че именно сега в болницата ние незабеля­

зано преминахме на „ти". Навярно трябваше да направим това по-рано.

— Прости — повторих аз. — Така дори е по-добре. Представям си как ти би се

възмутил, научавайки за подобно гостоприемство. — Аз бих заминал. — Знам. Добре, че не замина. А сега си върви. Аз ще

се върна утре сутринта. Ще почукам на вратата ти. Ние имаме какво да си кажем.

— Да — съгласих се аз. — Ако ти спиш, аз ще чукам силно и ще те разбудя. — Аз няма да спя. Отново вървях по дългия коридор на болницата, къ­

дето седяха роднините и приятелите на тези, които не се чувствуваха добре. Те бяха дошли тук, за да споделят болките на другите хора. И нямаше никаква телепатия. Просто хората знаеха, че са нужни един на друг.,

Добрах се леш до в къщи. Кракът леко ме наболяваше, но аз се стараех да не мисля за болката. Понякога тя се възобновяваше и се стараеше да ме овладее, и този от минувачите, който се оказваше по-близко от всички останали до мен, се оглеждаше, после насочваше погледа си към мен и веднага ми ставаше по-леко. Но аз ускоря­вах крачките, за да не затруднявам хората. Срещнах млади жени. Те носеха големи букети цветя. Спряха се бъбрейки весело за нещо. видяха моята посърнала физио­номия и ме възнаградиха със своята радост. Чуждата радост ме обля с ароматен свеж душ. Старецът, който седеше на пейката, подпрял се на бастун, ме дари със спокойствие. Така се случваше с мен и по-рано. Но аз не забелязвах връзката между моите преживявания и другите хора.

На тях им е по-трудно, и по-лесно да живеят, откол­кото на нас. Те могат да дарят и да приемат даровете. Но при това те са длъжни да дарят и да приемат даровете. Нито един от тях не може да се обгради от хората, защото ако ние виждаме човешките сълзи, то те ги чувствуват,

В този ден аз станах завистлив. Аз им завиждам и по­някога дори чувствувам към тях нещо от рода на неприя­зън. Винаги ще бъда чужд за тях, като просяк сред щедри богаташи. Мога да приемам дарове, но не съм способен да. дарявам.

Когато срокът на моето гостуване изтече, аз отлетях за Земята. На космодрума ме изпрати само Лина. С оста­налите се сбогувах в града. Така беше уговорено предва­рително. :.

Ние седяхме в празната и безлика чакалня. До изли­тането оставаше достатъчно време, за да си кажем твърде много и твърде малко, за да се наприказваме.

— Аз бих искала да отлетя с тебе на Земята — каза Лина.

— Не — казах аз — та знаеш това. Ти ще загинеш на Земята. Тук товарът от радост и мъка е разпределен между всички. На Земята ти ще бъдеш убита от тъга и болка, веселие и лудост, скука и нетърпение на милиар­да хора. Ти няма да можеш да се справиш с такъв товар.

28

Тя няма да можеш да делиш с мен само моята радост и само моята скръб,

— Няма да мога — съгласи се Лина. — Ти си прав и това е много печално.

— Аз няма да мога да живея с теб, чувствувайки как ти си самотна и как аз не мога да ти дойда на помощ, ако моята помощ ти е необходима.

— Но, може би, ти все пак ще останеш с нас. Тук? С мен?

В гласа й нямаше увереност. — Спомни си — казах аз — този ден, когато на

твоята баба направиха операция. Дойдох при вас, но аз бях сляп сред виждащите. Не мога да остана.

Всичко това вече беше казано и вчера, и завчера. Ние само повтаряхме диалога, знаейки с какво той ще свърши, но не можехме да не го повтаряме, защото оставаше не­лепата надежда, че може да се намери някакъв компромис, да се измисли нещо и тогава няма да има нужда да се разделяме.

А когато вече стоях до стълбата, Лина се приближи до мен, съвсем близко, така че аз виждах черните точки

в нейните сребърни очи. Тя каза — Запомни какво мм е сега. И към моята тъга се прибави нейната тъга, и стана

тъмно, и аз се хванах за нейната ръка, за да не падна. Но никой от минаващите край нас пътници не ми помогна, не раздели с мен тази тъга, защото а живота има моменти, когато трябва да се въздържиш от желанието да се при­течеш на помощ. Макар че това представляваше труд­ност за минаващите край нас и те се стараеха да минат настрана.

След това последва пътуване, претоварване, друсане. Но аз бях съвършено здрав и се чувствувах отлично. Аз знаех защо — там далече седи Лина, седи Лина в своята стая на втория етаж и стиснала главата си с дла­ни — така й е болно и тежко. И аз й се сърдех, аз се стараех да я убедя забрави ме, глупавичката ми, мила моя, не ми отнемай тази болка.. .

Така ми се иска да се върна там, но аз никога не ще мога да сторя това.

Преведе Стефка Христова

'Белотата на снеговете и ледо­вете, .които покриват грамадно пространство около Северния по­люс, чертае, северните граници на тундрата, а далеч на юг я огражда тъмнозеленият пояс на обширните иглолистни гори. Са­мо на няколко педи под повърх­ността почвата е вечно замръз­нала и затова в типичната тунд¬ ра не растат дървета. Само ли­шеи, мъхове, тревисти растения, ниски храсти покриват студената й гръд. Лятото трае едва 2 1/2—3 месеца, а през останалото време на годината господствуват сне­гът, ледът и студът.

Тундрата опасва като широк пояс северните брегове на Азия, в Европа под влияние на Гълф-

стриима тя е по-тясна, а най-големи размери достига в Се­верна Америка. Северните по­крайнини на трите континента заедно с почти целия Северен ледовит океан и намиращите се в тях острови се включват в Арктика — северната полярна об­ласт на нашата планета. Тун­драта представлява нейната юж­на част.

Условията за живот в Арктика през по-голяма част от годината са изключително сурови, но въ­преки това тук живеят множе­ство животински видове. Есте­ствено, някои групи животни лип­сват изобщо — например земно­водните и влечугите. Обаче в северната полярна област на Зе-

мята се наблюдават при редица животни някои извънредно ин­тересни биологични явления, гран­диозни по своите мащаби мигра­ции, невероятна издръжливост към условията на дългата полярна нощ, ожесточена борба за съще­ствуване.

. . . През топлото годишно вре­ме в тундрата, край северните брегове на Канада, пасат хиляди северни елени. Ала наближава краят на август и завършва къ­сото арктическо лято. Над тун­драта започват да бушуват пър­вите силни бури. Зловещо вие вятърът, сипе сняг, пясък и прах. От източните и западните бре­гове на Канада, от островите на север прииждат елени. Те се съ­бират на определени места — слива се стадо със стадо. Отна­чало са стотици, след това ста­ват хиляди. Тръгват на юг. Най-напред върви стар женски елен, който води стадото по минава¬ ния от незапомнени времена път. Разклонените рога на десетките хиляди животни приличат на ог­ромна подвижна гора. Все на юг се придвижват елените. Гони ги леденият камшик на суровата арктическа зима и страшният при­зрак на глада. И те вървят сти­хийно и неудържимо — преми­нават снегове и скали, преплу­ват реки, езера и разпенени мор­­­и заливи — все на юг, към далечните обширни гори.

Зловещи сиви сенки се плъзгат след тях — големи стада въл-

ци ги следват по петите, Най-отпред вървят старите, опитни вълци. Всеки болен, изостанал или отделил се от стадото елен става плячка на техните остри зъби. Това, което остане от въл­чата трапеза, довършват промък­налите се малки стада от поляр­ни лисици. Отгоре, като черни облаци се носят ята гарвани, които делят плячката с вълците, без да се боят от тях.

Минава септември, наближава краят на октомври. Елените про­дължават да се движат на юг. Много от тях са станали жерт­ва на хищниците, друга са се удавили сред пенливите морски и речни води, а и човекът е взел своя дял. Изведнъж стадото спи­ра — далеч на хоризонта се очер­тава като тъмна ивица север­ната граница на грамадните иг­лолистни гори. Започват борбите между мъжките елени. Цели три седмици траят те, след това еле­ните навлизат в горите. Зимните месеци прекарват тук. Напролет, когато времето започне да се затопля, елените поемат обрат­ния път — на север, към остро­вите и пасищата край далечните морски брегове.

С трите хиляди километра, кои­то изминава годишно при своите миграции, северният елен е един от най-далеко придвижващите се сухоземни бозайници. Ала не той държи „рекорда" между поляр­ните животни. . .

В Арктика през топлото годиш­но време се срещат множество птици. Когато се застуди обаче, почти всички отлитат, само еди­нични видове остават тук и през полярната нощ.

На нашата планета няма по-далеч мигриращо животно от по­лярната рибарка. Тази не много голяма птица прелита от своите най-северни места на гнездене — край бреговете на Северния ле­довит океан чак до Антарктида,

където прекарва периода, когато в Арктика бушува северната по­лярна зима. При своя прелет тя изминава около 20 000 км, прекосявайки надлъж почти ця­лото земно кълбо! Полярната рибарка държи „рекорд" още в едно отношение. Осем месеца от годината тя прекарва при Незалязващото слънце на поляр­ния ден.

Има обаче редица животни, които не напускат пределите на Арктика и през най-студеното годишно време. Едни от тях са някои видове тюлени, които са невероятно издръжливи на су­ровите условия на четиримесеч­ната полярна нощ. По това време температурата на въздуха често спада до минус 40°С, ледът на повърхността на Северния ледо­вит океан достига до три метра дебелина, а отгоре му лежи гра­маден снежен „килим". И при тези условия тюлените продъл­жават да водят активен живот! Ловят риба в тъмната, ледено-студена вода, чиято температура е близка до точката на за­мръзването. Освен това те са принудени периодично да изли­зат на повърхността, за да Ди­шат, като полагат неимоверни усилия, тъй като трябва да под-

ствува един „пръстен на живота", където и през зимата остават да живеят някои птици и бозай­ници. Този „пръстен" представ­лява участъци с незамръзнала морска вода. В Северния ледовит океан такива са местата, където се срещат различни по своята динамика ледени маси. Според известни данни, в „пръстена на живота" скитат през зимата бели мечки и песци, дотук достига своеобразният полярен делфин — нарвал, тук остават да зимуват и някои птици — бели и ро­зови чайки.

Впрочем, студените води на арктическите морета са твърде

намерят по всяко време на го­дината.

През някои години известни видове леминги се размножават в грамадни количества и тогава предприемат далечни „слепи" ми­грации. Преплуват не само реки. но дори морски приливи. В края на краищата при тези странству­вания в случайна посока огром­ните пълчища мигриращи лемин­ги загиват.

През годините, когато в тун­драта има обилно леминги, там се размножават интензивно север¬ ните полярни лисици — песци¬ те, а също така полярната сова, хищните чайки — поморници и някои други видове птици, кои­то ловят малките мишевидни гри­зачи. В такива години се излюп­ват много повече малки диви патент, гъски, снежни -яребици и други малки птички, тъй като при обилие на леминги песците унищожават много по-малко сне-сени яйца.

В години обаче когато лемин-гите са малко, някои животни в тундрата започват жестоко да гладуват. Именно в такива го­дини възрастните песци изяждат понякога собствените си малки, за да се спасят от гладна смърт. В известни случаи по-силните мал­ки изяждат по-слабите свои съ­братя, В това вътревидово изяж­дане борбата за съществуване се проявява в крайно жестока форма от наше, човешко гледище. Ала за природата е важно запазва­нето на вида, а не на отделния индивид. Вместо да загиват всич­ки, оцеляват най-силните, а сла­бите стават тяхна принудителна жертва.. .

С настъпването на продължи­телната полярна нощ много от бозайниците и почти всички пти­ци мигрират на юг. Ала според сведения от последните две десе­тилетия във високите географ­ски ширини в Арктика съще-

държат незамръзнали не само отворите на повърхността, но и дългите „коридори", които во­дят до тях през дебелината на леда и снега. Това изисква не­прекъснато движение и през дъл­гата полярна нощ тюлените поч­ти не спят. През топлото годишно време обаче спят продължително и това е очевидно компенсация за принудителното бодърствува¬ не през дългата полярна нощ.

Безспорният властелин на без­

брежните ледени и снежни про­стори на Арктика — бялата меч­ка, не е така издръжлива като тюлените. Според сведения от последните години тя прекарва обикновено най-студения период от полярната зима в бър­лога под снега — в полусънно състояние. По това време ражда своите малки в снежна „пещера". Когато мечетата навършат 3— 4 месеца, напуска заедно с майка си бърлогата и започват да скитат по морските ледове.

Огромна роля за числеността и разпространението на редица зидове животни в тундрата имат лемингите — малки мишевидни гризачи. Лемингите водят акти­вен живот и през арктическата зима. Те се хранят с различни треви и лишеи, конте могат де

интересни от зоологическо гле­дище. Тук се срещат не само различни видове риби и безгръб­начни ЖИВОТНИ, но и някои от най-интересните морски бозайни-ци на нашата планета. Такива, освен белухата (грамадният, бяло оцветен делфин) и нарвалът, са още гренландският кит, огром­ният морж и някои видове тю­лени,

Разпределението на животните в Арктика е твърде неравномер­но. На места в тази най-северна област на нашата планета го­леми пространства са почти на­пълно безжизнени, но там, къ­дето се срещат морски течения с различна соленост и темпера-

тура на водата, кипи бурен жи­вот.

Във връзка с това заслужава да споменем написаното от вид­ния съветски зоолог Г. А. Уша¬ ков:

„Всеки път. когато през ля­тото отидеш е кораб сред поляр­ните ледове, биваш поразен от богатството на тукашния живот. Хиляди и хиляди разнообразни чайки, кайри, северни крайбреж­ни патици, малки гагарки, се­верни буревестници, хищни чай­ки, корморани и дъждосвирци се хранят в незамръзналите водни пространства между ледовете. Те се носят над морето и край ле­довете на ята, по двойки или

поединично, като изпълват въз» духа със своите гласове.. .

'И обратно... водите на тро­пиците в сравнение с арктичес­ките морета ми се струват като пустиня — ласкава, топла, неж­на, но все пак безжизнена пу­стиня,

Незалязващо слънце, ласка­ви брегове и обширни простран­ства незамръзнал вода.. , След това четиримесечна нощ, ужа­сен студ и страхотни снежни бури. , . И при всички тези тол­кова противоположни условия пулсът на живота в Арктика не престава да бие нито за миг!

ДИМО БОЖКОВ ст, научен сътрудник, канд, на биол. науки

исьлта за прохладния душ, който щеше да вземе, щом хвърли скафандъра, го обзе още с първата крачка по обратния път. Само като си представи как ще застане под душа, отпуснат а ленив изгонил всяка мисъл от гла­вата си, оставил умореното, си тяло код ласкавите струи вода, ухаеща ведро на борова гора, Андрей притворя мечтателно очи. В следния миг се подхлъзна, политна със смешно разперени ръце и тупна като вързоп върху скалите. Не усети болка — отвътре скафандърът беше така „тапициран", че и върху главата си да паднеше, да не може да се нарани. Само го досмеша. После веднага отвори разтревожен очи — край него скалите бягаха назад в призрачен хоровод, сякаш не той се спускаше главоломно, а те се катереха но склона. Беше попаднал сред каменна лавина и тя се свличаше все по-бързо и по-бързо, като увличаше все нови и нови каменни късове. които се удряха с глухо звънтене в металните стени на скафандъра,

Докога? Андрей надигна глава и погледна към краката си.

Каменният поток се виеше като река надолу, на повече от сто-двеста метра. Да останеше в това положение оз­начаваше . . ,

Андрей напрегна мишци и скоро успя да се изтърко­ли, настрани. Като се намери по корем, той разпери ръ­це и крака като паяк, за да се задържи в НЯКОЯ пукнати­на. Ръцете му потъваха в меката лунна пепел. След мал­ко усети опора под десния си крак и спря наедно място. Изправи се бавно, много бавно, напрегнат като за скок, готов отново да се вкопчи в хлъзгавата гръд на склона, като беззащитно дете. Успя. После предпазливо се из­върна —• беше го спряла една издадена скала. Побър­за да се облегне на нея, като я обхвана с двете си ръце. Каменният поток продължаваше да се срива стремител­но, назъбените отломъци подскачаха при сблъсъка по­между си и падаха плавно, като на кино кадри при заба­вен каданс, а подир тях се надигаше бавно ситна пепел на мрачни вълма, които рисуваха някакъв невероятен, апокалиптичен пейзаж. , .

Андрей огледа целия склон — как ли се бе изкачил дотук! — избра най-безопасния път и се заспуска вни­мателно надолу. Достигна подножието на хълма без

повече премеждия, Настани се в лунохода, ВКЛЮЧИ ав­томатичния водач й отново се усмихна. Ама че глупава история! Дето се казва, от нищо можеше така да си пост­рада, че . . . После затвори очи и дълбоко въздъхна. Мисълта за благодатния душ изплува отново в съзна-

нието му, а тялото му потръпна, предвкусващо удовол­ствието . . .

Леко разтърсване го стресна. Беше задрямал. Луно¬ ходът стоеше послушно пред техния лунен дом — осем¬ стенна куполообразна къщичка с осем сенника като лис­та на слънчоглед, които при облачно време автоматич­но се отваряха, а при слънчево — закриваха отвсякъ­де прозрачния купол. Но тук, на Луната, облаци — уви! — нямаше никога.

Андрей изключи двигателя и слезе. Все мак Луната си имаше и своите предимства — нямаше нужда да заключва своя „автомобил" и можеше да го гарира пред дома си, без да се страхува от бдителните служителя на КАТ. Влезе във входа-шлюз, затворя херметическа­та врата и включи помпите. Когато приборите показа-ха, че в камерата има нормално въздушно налягане, вътрешната врата се отвори и неговият колега Алексан­дър дойде да му помогне да свали скафандъра, станал изведнъж тежък и неудобен.

— Какво имаше? — понита той, щом 'развинти шле­ма.

— Метеорит. Пробил платното на батерията в среда­та и попаднал на единия проводник. И то тъкмо в място­то, където влиза в предпазната тръба.

— Това се казва снайперист! — засмя се Алексан­дър. — Ние разбрахме по датчиците точно кога отстра­ни повредата.

Къщата им. се снабдявате с енергия от слънчеви си-лициеви батерия, които зареждаха мощни акумулатора. По проект батериите трябваше да се намират на покри¬ ва, на те ги бяха изкачили на върха на склона, където осветяването през дългия лунен ден беше най-пълно. А в техния дом всичко работеше с електричество — от системата за пречистване на въздуха и климатичната инсталация до кухненските машини.

— Шефът къде е? — осведоми се Андрей, когато излязоха от шлюза.

— При басейна. Чака те да играете шах и беснее» — Ще почака — каза неопределено Андрей и са от­

прави към стаята си. Андрей не влезе веднага в банята, както си беше нау­

мил. Още на отиване беше измислил една своя рецепта за ястие и сега искаше да я изпробва — гастрономията беше една от най-упражняваните състезателни дисцип-лини между тримата по време на лунната вахта. Той записа в програмата на готварската машина продуктите я реда на приготовлението им: глава нарязан на ситно лук, задушен в мазнина и вода, към това четвърт кило­грам кълцано месо до сваряване, лъжица червен пипер, лъжица доматено пюре, консерва зелен фасул, лъжица брашно за сгъстяване на соса и подправки. Щеше да се получи нещо като варена мусака, само че вместо кар­тофи — зелен фасул.

Андрей включи машината и тя му отвърна с тих© бръм­чене. От нейната електронна памет вече летяха кратки електрически заповеди към многоръките и помощници. В тъмнината на складовите помещения щяха да се отва­рят безшумно вратички на шкафове и хладилници, точ­ни дозиметри щяха да извадят необходимите продукти и те щяха да пристигнат до съда в указания ред. А след четиридесет и пет минути върху светлинното табло щеше да светне зелен сигнал — „Храната е готова!" — и те щяха да се настанят на масата.

Най-сетне Андрей се отправи към мечтаната баня в стаята си. Но когато зърна шефа край басейна, наведен над таблото на шаха, той бързо промени решението ся и свърна към него. Астрономът седеше край витата стъл­бичка към терасата на покрива и решаваше някаква за­дача. Приличаше на бронзова статуя — сенниците про­пускаха малко от светлината на жестокото космическо слънце и тук приличаше на пролетен слънчев ден.

— Сядай! — посрещна го шефът, когато Андрей се надвеси над рамото му. — И да пукна, ако още вед­нъж тръгна с екип, в който само единият играе шах.

— Страхувам се, че ще се наложи да почакаш още малко — заяви невъзмутимо Андрей и като се наклони от ръба на басейна, цамбурна в прохладната вода е из­раз на пълно блаженство.

— Ще ти го върна после с боксовите ръкавици! — за-кани се астрономът, когато главата на Андрей се пока-

2$

за на повърхността. — Това не се знае! — засмя се Андрей. — И ако не

престанеш да се заканваш, не само ще те тупам три по­редни партии, но и ще те поканя на обед. Дал съм поръч­ка на машината за един мой специалитет.

— Никога! — заяви изплашен шефът, но Андрей отново се бе гмурнал в прозрачната вода и тялото му се хлъзгаше покрай светещата стена на басейна, като оставяше подире си сребриста следа от мехурчета въз­дух . . .

Фантастична измислица ли е това? . . . Да! Дотолкова, доколкото такава къща не е построе­

на още никъде — нито на Луната, нито на Земята. Ина­че тя е напълно реална — тоест може да бъде построе­на със съвременните строителни материали и да бъде съоръжена с необходимата електронна и електрическа апаратура, за които стана дума досега. Стига да бъде поставена подобна задача пред земната наука и техника.

Всъщност в известен смисъл тази къща е вече „построе¬ на, макар и само като модел. Нарича се „Биохабитат-2000" и е първият биоархитектурен модел на жилище у нас, направен от кръжока по бионика при Станцията на младите биолози в Русе. В него участвуват шестнай­сет младежа от Гимназията е изучаване на английски език, двамата кръжок-ръководители — инж. Кръстю Кръстев в арх. Павел Дочев — и опитният моделист Марш Сеянов.

В областта на биоархитектурата — един от перспек-тивните нови клонове на строителната наука — е рабо­тене твърде малко в света. Съветският учен, докторът на архитектурните науки Лебедев, използува някои прин-цапа от природата за своите конструкции, като принци­па на спиралата на охлюва. Обикновено водонапорните кули се строят във формата на цилиндър или прав конус; Лебедев взаимствува от природата обратния конус (жител клас, дърво с короната) и прави нов вид во-данапорни кули. А една от най-оригиналните му разра­ботка предвижда да се опънат дебели стоманени въжета на няколкостотин метра височина с формата на паяжина и на тях да се окачват жилищни образувания в точките на пресичането — по 10, 15 или 20 жилища. Разбира се, това е само идеен проект за градовете на бъдещето.

Италианският архитект Пиетро Луиджи Нерви пост-роява за спортни игри в Рим интересни покривни кон­струкции (ребреста конзола), като използува за модел строежа на листата на алба регия.

Проф. Фрай Ото от ГФР прилага друг принцип при част от олимпийските строежи в Мюнхен — устройст­вото на гръбначния стълб на човека и животните. Той изгражда кули за скокове във вода от бетонни елементи, скачени като прешлените на гръбнака, като в средата поставя опънато стоманено въже.

И така, примерите в световната практика не са мно­го. Затова пък кръжокът по бионика в Русе има на раз-полежение неограничена величество „действуващи" мо­лела в природата, които прекрасно могат да служат за образец. Като прибавим към това и любовта на млади­те хора към творчеството — ето активът, с който те пристъпват към работата.

Първоначално се поражда идеята да създадат био-ничен модел на санаториум за рехабилитация на рахи¬ тичии деца. После решават да разширят възможности­те за приложение на сградата — да може да се използу­ва както за обикновено жилище, така и за наблюдателна станция на високите върхове, в полярните области, до­ри — разбира се, в едно по-далечно бъдеще — на Лу-

И младите хора пристъпват към работа с онова така присъщо на младостта настървение, което само за ня­колко години превърна движението за ТНТМ във все­народно и масово движение. Всичко до най-малките под­робности трябва да се измисли, да се проучи, да се изчис­ли и конструира, преди да бъде поставено на мястото си в модела на тяхната слънчева къща. Модел, който според създателите си към двехилядната година може да се произвежда за масово потребление — затова се нарича „Биохабитат-2000", — а значително по-рано да бъдат построени само първите експериментални образци.

Както беше споменато, всичко в този дом работи е електрическа енергия — осветлението, отоплението, те­левизорът, прахосмукачката, кухненските автомати. Тя се добива от Слънцето чрез силициеви батерии, разполо­жени на куполообразно покрив, които зареждат мощни акумулатори. След четиримесечна непрекъснато зареж­дане от акумулаторите може да се черпи енергия в про­дължение на 13 месеца, напълно достатъчна за нуждите на семейство от 6-6 души.

За да се използува иай-пълноценно енергията на Слън­цето, батериите трябва да са насочени винаги към него. В модела това е осъществено с помощта на малко елек­тромоторче и система от зъбчати колелца — скоростта на въртене е равна ма тази, която има Земята.

В природата има примери на подобно следене на Слън­цето — при слънчогледа. Този принцип се използува и при „Биохабитат-2000". Пред къщата стои антена е формата на слънчоглед, на която е монтиран светочув¬ ствителеи датчик (фотоклетка). Тя следва движението на Слънцето и на определени интервали включва и из­ключва електромотор, който движи събирача на енер­гия — купола.

През горещи дни — разбира се, когато акумулатори­те са заредени и няма голяма нужда от събиране на енер­гия — електронни прибори командуват автоматично сен-ници е формата на слънчогледови листа, които покриват остъклената част на сградата.

С електронен самоконтрол е предвидено и осветяване­то на помещенията. При облачно време автоматично се включват осветителните тела ~ вградени вътре в стените — така че винаги да се поддържа равномерно осветление.

Сградата е напълно херметизирана — затова става за метеорологични или астрофизични станции високо в планините, където въздухът е разреден, в полярните области, на Луната или на някоя планета от Слънчева­та система. Електронни прибори опресняват и обезпра­шават въздуха, те го овлажняват или изсушават, затоп-

лят или охлаждат и така поддържат постоянна темпе­ратура от 18-20°С

Най-голямото помещение е дневната, разположена в средата на осемстенната сграда — 50 квадратни мет­ра. Тя е просторна и светла — за таван и служи проз­рачният купол. В средата се намира малък плувен ба­сейн, около него има приятни кътове за отмора, разгово­ри в занимателни игри. Кокетна вита стълба води до покрива и до открита слънчева тераса, коята обикаля целия купол.

Има още спалня за възрастни, детска спалня, каби­нет, трапезария, кухня, склад, санитарен възел, тоалет­ни помещения и вход с люкове.

Пространството, формата и обемът на мебелите отго­варят на законите на живата природа. Фотьойлите и ди­ваните са от меки надуваеми тъкани, които приемат формата на тялото. Шкафовете в кухнята са шестстенни, както килийките в пчелните пити, защото тази форма има най-голям полезен обем при еднакво количество вложен материал.

Функционално, но максимално икономично по раз­мер — това е едно от важните направления при обза­веждането. Ваната е трапецовидна — нали раменете са по-широки от краката, защо да се прахосва място! Леглата имат още по-сложна форма, защото човек обик­новено спи е повече или по-малко свити крака — зато­ва леглата са най-широки в средата.

Създателите на къщата дълго мислеха как да оцве­тят помещенията. Трапезарията има оранжеви стени — това повишава апетита. Детската стая е в жълти и чер­вени тонове, те увеличават интелектуалната дейност. Спалнята на възрастните има зелени и жълти стени — това носи оптимизъм и спокойствие. В по-интензивно жълто и в зелено са оцветени и стените на дневната — спокойни и весели цветове, а жълтото провежда най-добре звука (Внимание никога не боядисвайте в жъл­то стена, която е към шумна улица!). А таванът на днев­ната стая е в по-наситен цвят — това прави обстанов-ката по-интимна.

Когато времето е облачно, жълтият цвят може да ста­не по-силен чрез вграденото в стените осветление.

В упорит труд преминава зимата и пролетта. Най-после всичко е проектирано, оспорвано и защитено, вся­ка подробност — обсъдена колективно и утвърдена. Вече могат да започнат самия модел поя ръководство­то на опитния моделист Марин Сенков. Но място за та­ви цел няма — Станцията на младите биолози не раз­полага с работилници за всички кръжоци. Затова Сенков пренася работата в мазето на своята къща, където си е пригодил едно кътче за ателие. Тук се отбиват вечер след работа инж. Кръстев и арх. Дочев, идват след учи­лище или разходка Елка Арсова, Искра Тенева, Ирена Цанкова и Надежда Йорданова, наминават на път за кино или след футболен мач Андрей Иринчев, Георги Георгиев и Дойчин Узунов (и тримата са вече студенти), както и останалите членове на кръжока. И тук, в мазе­то, покрай някоя каца и ненужни мебели, насядали на стари столчета и обърнати щайги, под жълтата светли­на на електрическата крушка младежите виждат как ден след ден тяхната мечтана къща се изпълва с живот, засиява в лъчите на едно още далечно и невидимо, но ярко слънце. Тази светлина, бликнала най-първо в сър­цата и умовете на младите хора, засиява много скоро след това и в златната значка, с която ги награждават на Националната изложба за ТНТМ в Пловдив.

ВАСИЛ РАЙКОВ

27

ната или на някоя планета. За тази цел е необходимо сградата да отговаря на няколко задължителни условия!

— да бъде със саморегулираща се електронна апара­тура} ,

— да бъде автономна по отношение на енергията? — да бъде разглобяема и лесно преносима (например

е хеликоптер); — да отговаря най-пълно на физиологичните особе-

ности на човека.

ТЕХНИЧЕСКИ АЛБУМ •КРЕПОСТИ

Крепостта на Бам

Това е една от най-древните крепости, които се намират на територията на Иран. Градът не е голям, но в миналото е бил. оживено средище по пътя, който от Ис¬ фахан през Язд води за Индия. Край не­го се възвишават хребетите на дълга пла­нинска верига с върховете Хазаран и Джебал Барез, високи над 4000 метра. Значението на Бам като средище се под­

силва от факта, че от него започва пла­нински проход през планинската верига Кухруд, който води за Персийския залив.

Стените на крепостта са видели бой­ците на Александър Македонски в пътя им към Индия, после са били многократ­но разрушавани и наново изграждани — от Чингиз-хан, Тамерлан и други пълко­водци. Днес крепостта на Бам е частично възстановена и е обект на туристически посещения.

АВТОР РАДИ ЦАРЕВ ХУДОЖНИК АЛЕКСАНДЪР РАДОСЛАВОВ

Младият мъжкар се надигна, подаде глава през отвора на кухината, зейнала под корените на повален от буря бук, която бяха издигнали дебел пласт земя. Последният сняг се беше запазил тук-там по усойните местенца на нечистосиви петна, по краищата на които блестяха про­зрачни" ледена корици. Животното изсумтя и излезе бавно навън. Стомахът му се свиваше болезнено. В него се го­неха само две-три шепи сгърчени, полузамръзнали шип­кови плодове, които беше събрало вчера по бодливите клонки.

Мечокът протегна глава, влажният му нос пое въздух. Студеният ветрец свистеше приглушено през годите клони на дърветата, играеше си е неговия кожух. Сиво-ръждивата му козина се цепеше на едри късове по плеш­ките. Широките му лапи стъпваха безшумно по земята. Когато усетеше под стъпалата си мека туф мъх, проръм¬ жаваше глухо от удоволствие. Стигна до честа ивица от храсти, която се спущаше по брега на дълбок дол. На дъното му се чуваше ромоленето на поток.

Животното слезе забързано от наклона чак до водата. В нея растяха сочни водни растения ~ ручеят не биче замръзнал на това място през зимата. Сивозелените листенца, които се подаваха над повърхността, не бяха лоши на вид, но мечокът проръмжа недоволно. Преда да е откъснал наръч от тях с лапите ся, преди да го е на­лапал — познаваше добре вкуса им,

Когато поукротн гладките гърчове на стомаха си, животното се изкатери по другия склон, обрасъл с крива дъбови издънки, чиито дълбоко напукани стъбла бяха

обрасли с мъх и лишеи. По пътя долови дъх на прясна пръст, примесен с мирис на диви прасета. Мечокът на­остри уши, но не дочу шум — стадото се беше отдалечило неотдавна.

Засили хода са, ноктите му откъртваха закръглени камъни, парчета избелял мъх, който растеше покрай дърветата. Приближи се до китка буки, сред която гние­ше стар пън, прошарен с праханови раковини. Основата му беше нацепена на късове, земята преорана. В нея се жълтееха коренчета, разкъсани от рилата на прасетата.

Медунът изръмжа недоволно, протегна предната см лапа, въоръжена с дълги захабени нокти. В черносивата пръст лежеше кафяв жълъд. Животното изсумтя, пое го с върха на устните си, схрупа черупката, сдъвка сър­цевината му и я погълна — един кратък миг на задовол­ство. Напразно пресяваше земята след това — дивите свини също бяха добри търсачи.

Едрото животно разтърси глава и продължи обикол­ката си. Ето го големия мравуняк, който беше разкопал миналата седмица. Купчината от пръст, клечици и полу¬ нзгнили листа се чернееха като рана в земята. Мечокът ги подуши, поразрови ги е лапа, но останалите живи мравки се бяха скрили в най-дълбоките галерии.

Тъмният силует на животното се плъзна пак между дърветата в здрача. По едно време се свря, изгърби се, протегна шия, поемаше въздух с напрегнато сумтене. Долавяше някакъв странен мирис, който възбуждаше у него нетърпение. Някъде яз ниските лескови храсти лежеше сърна, от който дъхаше на спечена кръв, на ра-

28

нена плът. Мечокът познаваше мириса на кръвта. Случ­вало му се беше да среща гнезда с пилета по земята или по долните КЛОНИ на храстите. Възхитителни хапки бяха, но не се намираха често.

Той не беше убивал досега животни, но гладът упорито възстановяваше вкуса на месото, тласкаше го към ране­ното животно. В него се събуждаше инстинктът на хищ­ник, който беше дремал досега, потулван от дебелата сланина под кожата му, натрупана през ситата есен. И затова, макар че не беше ловувал, той знаеше как да се добере незабелязано до сърната.

Мечокът направя широк полукръг през храстите и се спря, когато застана с нос срещу вятъра. После за­почна да се прокрадва безшумно към мястото, където беше плячката. Сдържаше голямото си желание да се затича през храстите и да стигне по-скоро до целта. Клонките се плъзгаха по гъстата му козина и просъск-ваха едва доловимо. Сивочерното тяло, което лежеше на шумата сред голите стъбла на леската, се очерта­ваше ясно. Сърната долови заплахата, изправи се, но раните попречиха да реагира тъй, както би сторила това ако беше читава.

Предната лапа на мечока се стовари върху нея. Глад­ният звяр се нахвърли лакомо. Той изяде почти цялата сърна. На втвърдения сняг, попил ярката багра на кръвта» останаха само задните бутове, обвити с парчета разкъ­сана кожа. ХИЩНИКЪТ облиза муцуната си, захапа оста­

тъците и ги понесе над земята, изпънал шията си. Тъй те не се докосваха до земята, не оставяха диря, по която биха могли да ги намерят лисиците.

Стигна до скален зъбер, който се подаваше от почвата, целият прояден от водата. В подножието му имаше дупка. Медунът напъха месото в нея, покри го отгоре със съчки и късове мъх, които свлече от канарата, и потегли към леговището си. Когато минаваше по брега на дола, който беше стръмен като стена, изпод краката му се търкулне камък, полетя надолу удари се в издатините на канарите. Звукът проехтя като боботене на гръм. Ехото пое шумо­тевицата и я разпиля из клонаците на дърветата.

Животното се вслуша сепнато, изчака ехото да се стопи в дъното на дола и чак тогава продължи пътя си. Падна втори камък. Мечокът спря. Екотът се понесе на вълни, начена да заглъхва, а той продължаваше да стои на бре­га, като омагьосан от вълшебница. После протегна лапа и бутна в пропастта едър камък. Канарите като че ожи­вяха, запяха, лапите му доловиха слабата тръпка, която пробягва по скалите под него. Приятно му беше да пре­дизвиква ехото, да слуша постепенно заглъхващото бучене.

От този ден излезеше ли от убежището си, медунът за­почваше да души с протегната шия. Усетеше ли някое горско животно, приближаваше се дебнешком и налиташе със силата на звяр в разцвета на възрастта си Отначало ловът беше по-лесен. Дивите животни във владенията

29

му бяха свикнали да го срещат по горските пътеки мирен и спокоен, но полека-лека сърните, кошутите и дивите прасета доловиха, че е станала промяна в нрава на горския великан. Започнаха да се пазят от него, да го избягват отдалече.

Младите диви прасета, които скитаха на стада, водени от майките си, бяха най-многобройният дивеч в гората. Медунът успя да ги изненада няколко пъти. Опитните майки бързо разбраха, че е безполезно да играят на крие­ница със силния звяр. Прехвърляха се отвъд ридовете, по-далече от неговите владения. Дълги дни мечокът скита покрай опустелите ями, душеше изветрелите им дири, но не можеше да ги открие.

Случаят му помогна да забрави по-лесно прасетата. Потокът правеше на едно място водопад. Водата се хвър­ляше от височината и беше издълбала долу кръгла яма. В ранната пролетна сутрин той видя как първите слънчеви лъчи блеснаха по лъскаво, вретеновидно тяло, което се извиваше сред бистрите струи.

Речната пъстърва падна долу, заплува вяло, замаяна от удара. Хищникът слезе до брега под водопада, наведе се към разпенената вода, протегна лапа а изхвърли ри­бата на сухо. После хвана със зъби подскачащото, из­пъстрено с едри червени точка гъвкаво тяло. Мечокът се върна на брега, седна на задните си лапи и се загледа внимателно в бистрите струи. Ситният воден прах се просмукваше в гъстата козина, но той не му обръщаше внимание. Ето, изви се нова стоманеносива дъга — ла­пата му се протегна мигновено към пъстървата.

Възможностите за нахранване в гората ставаха по­добри с всеки изминат ден, но хищникът вече не забравяше вкуса на месото. С един удар на лапата се сдобиваше с много и вкусна храна. И не само желанието за насищане го влечеше към дивеча. Младото животно вече се беше увлякло от вълненията, които съпътствуваха издебва­нето на жертвата, победата над нея. Скиташе по цяла нощ из гората, понякога .продължаваше лова и денем. Нямаше сила, която да му се противопоставя, защото беше необикновено смел и самоуверен. Неговата мощ се увеличаваше, мускулите му бяха станали неуморими — Тренираше ги непрекъснато с дълъг бяг по дирите на ди­веча.

В таза хубава майска вечер медунът стигна до грани­ците на своите владения — високите ридове, обрасли в ели, които се спускаха към речната долина. Животното беше силна привързано към родната си гора и досега не се беше опитвало да излиза от нея. Готвеше се да тръгва назад, когато дочу някакъв непознат шум, който прили­чаше на трясъка на блъскащи се камъни, но беше някак по-чист и по-еклив.

Хищникът се снижи в клековете и се спусна предпазливо до линията на първите ели. Хлопатарите ставаха все по­ясни. Стадото говеда се прибираше в подслона си, който беше построен в низината. Дъхът на животното се засил­ваше, опяваше го, вълнуваше го, но скоро спря разколе-бан, Намесил се беше и мирисът на човек, а това беше лошо, много лошо.

Помиеше неговия дъх от времето, когато беше мече и майка му го учеше да бяга далече, надушеше ли го нейде. Мечокът са позавъртя безцелно насам-натам между елите, но вкусът на месото то помами властно и той за­брави опасенията си. Спусна се подир кравите, Прислам¬ чваше се зад храстите, зад стволовете на дърветата, чиито заострете върхове като че се стремяха да поле­тят нагара,

Той не виждаше добре в тъмнината, но изтънченото му обоняние го водеше сигурно към целта. Мирисът на животните го възбуждаше, но не забравяше и хищничес­ки та предпазливост, която беше придобил. Изменяше пътя си ту наляво, ту надясно, за да бъде постоянно срещу вятъра. Мрачината се сгъстяваше. Гласът на човека проечаваше все по-често. Подканяше говедата да бързат.

В храсталаците се появи сянката на юница, която се беше отбила, привлечена от сочната трева. Хищникът се вслуша. Човекът беше отминал на стотина крачки. Промъкна се като смътно видение между тъмните дъ­нери. Когато се приближи на един скок, той се напрегна и направи мощно движение. Силната му лапа прекърши мигновено гръбнака на юницата, събори я на земята. Из-ненаданото животно не можа да издаде звук. . . .

Дирята лъкатушеше покрай скалните зъбери — беше лесна за проследяване. Опитните очи на Иван Бе-кяра не я изтърваваха нито за миг. На места бяха от кър¬ тени късове мъх, виждаха се премазани листа на диви яго­ди, пречупени бодливи клончета смрика, по които се тъм­нееха ръждиви петна от изсъхнала кръв.

Човекът седна на един камък да си почине, свали кал­пака, избърса потта, която беше избила на челото му. Снощи по вечеря на портата му почука млад говедар, който пасеше стадото на най-големия богаташ от селото.

— Стръвница, бай Иване — рече задъхано той, — нощес разкъса една юница..

— Тъй ли? Говедарят долови, че ловецът е готов да помогне и

побърза да му разкаже на кое място са видели локвата кръв, кичурите косми и дирята, по която «е посмели да тръгнат.

Старият ловец го изпроводи. После прегледа старата си двуцевка, която вероятно е била на зряла възраст по време на Балканската война, но все още вършеше добра работа. Приготви, без да бърза, патрони, стегна са и тръгна към планината към обед на другия ден, Снощи посрещна вестта за появяването на стръвницата с нескрито задоволство, Е София плащаха хубави нари за мечите кожи, а имаше и месо, и наградя от говедарите. Пък и щеше да им помогне — сиромаси хора бяха те..

С една дума и да не беше храбрец, щеше да се превърне в такъв, Разбира се, нямаше да е лошо да вземе със себе са някой як мъжага с брадва, но тогава трябваше да дели с него и почестите, и благините.

Ловецът стана от камъка, свали кожухчето си, съблече дебелата риза, посегна към стръковете мащерка. Откъсна китка разцъфтели стъбла. С тях натърка грижливо косма­тите си гърди, раменете, шията и под мишниците. След това извади от торбичката си чиста риза, пооваля я добре в мащерката а чак тогава а облече. Същото стори със салтамарката, потурите, навущата и ямурлука си. На­поените с вот дрехи, които можеха да го издадат отда­лече, напъха в торбата, която скри в гъсталака.,.

Накрая налапа шепа мащерка, дълго дъвка горчивите цветове, устата му се гърчеше, но ловецът търпеше стои-чески — знаеше, че тъй ще убие дъха си, ще намали остротата му. Той накъса китка от билката, закачи я на пояса си и тръгна по дирите на стръвницата. Иван Бекяра вади трупа на юницата отдалече — беше полузатрупан със съчки, сухи листа и мъх, . .

Разкъсаното животно лежеше във вдлъбнатината на стръмна скала. Върху него бяха натрупани клони, сухи.

80

листа и вълма мъх. Човекът се огледа внимателно, макар че знаеше правилото — стръвницата рядко лежи близо до скритата си жертва. Не се приближи до трупа, не би­ваше да остави дири.

Недалеч имаше повалена от стихиите стара ела, об­расла с младоци, и голям харман от тъмнозелена смрика. Ловецът се скри зад дебелото стъбло, което се беше втвър­дило като камък, измери на око разстоянието до жерт­вата на мечката и остана доволен. Зад гърба му започ­ваше стръмен дол, звярът не можеше да го нападне от тази страна. Седна върху купчина камъни и зачака търпе­ливо.

Стъмваше се бавно. Тъмнината първо завладя доло­вете, после полази и по високите места. Дълбока тишина завладяваше планината. Месечината изгря, проточи сенките на елите, които обграждаха мястото на засадата. Човекът не помръдваше.

Най-сетне запращяха сухи пръчки, показа се едра мечка, която уверено се отправи към плячката си. Стръв­ницата разхвърли съчките, заби глава надолу, замляска шумно. Ловецът вдигна полека пушката, прицели се гриж­ливо и натисна спусъка. Гърмежът разкъса въздуха на кънтящи късове.

Мечката се изправя като ударена с камшик, прорева уплашено, метна се настрани, втурна се нагоре но склона на височината. До нея имаше не повече от петдесет крачки, когато трясна и другата цев. Едрите сачми не можеха да не засегнат животното. Тежката му задница се занесе наляво. Ревът стана по-глух, по-стенещ. Стръвницата бягаше с все сила по-далече от човека.

Иван Бекяра пъхна патрони в двуцевката, попипа костената дръжка на големия си нож, затъкнат с дърве­ната си кания в пояса. Някъде в тъмнината бродеше разярената от раните си мечка — никой не би могъл да предскаже как ще постъпи тя. Кой знае дали нямаше да се прокрадне между елите и да се хвърли върху него изневиделица?

После небето започна да се избистря, виделината нахлу сред стаените дървета, заснежените върхове на плани­ната изпъкнаха в далечината. Ловецът стана, поразкър­ши се и тръгна по кървавата диря на стръвницата, намет­нат с ямурлука си. Слънцето вече се показваше зад гърба му, когато стигна до границата на клековете. Засъхна­лите капки кръв ставаха все по-редки, трябваше да ги търси грижливо, за да не загуби следата.

Иван Бекяра заобикаляше една невисока канара, ко­гато до самото му рамо прозвуча задавено сумтене на грамадни дробове. Той извърна глава и се вкамени за миг. Стръвницата стоеше на две-три крачка. Изправяше се на задните си крака. Направила беше кръг и вероятно беше лежала досега в засада покрай дирята си. Човекът вдигна ИНСТИНКТИВНО пушката.

Мечокът пристъпи тежко, жълтите му зъби бяха ого­лени, от гърлото му се откъсна глухо ръмжене. Един миг и протегнатите предни лапи щяха да се стоварят върху гърба му.

Ловецът забеляза, че цевите сочат към главата на звяра и дръпна почти едновременно двата спусъка. За­силеното тяло на животното го блъсна силно. Иван Бе­кяра се търкулна на земята и се спря сред стъблата на клека. Когато се изправи като на сън, видя животното да лежи неподвижно наблизо. Козината по плещите му се беше нацепила на широки кичури.

Нямаше вече от какво да се бои, но той пристъпи кра­

дешком, вдигна пушката и я напълни машинално. И чак сега усети по гърба си хладина. Свали калпака си, пръсти­те му трепереха ситно. Щом се загледаше в тях, успокоя­ваха се, но след това пак започваха да се движат.

Говедарите се струпаха да гледат мечката, когато дребните планински кончета довлякоха медуна. Коне­те извъртаха глави, кучетата се въртяха тревожно на­около, душеха кожата и ръмжаха задавено. Говедата виреха глави и поемаха дъха на звяра с разширени ноз­дри.

— Голяма мечка, брей! — възкликна един от мъже¬ те.

— Го-ля-ма — изрече на пресекулки ловецът. Говедарите се спогледаха смаяно. Победителят на

стръвницата заекваше. И не само тогава. Заекването му остана като спомен до самата му смърт.

РАДИ ЦАРЕВ

31

По инициатива на французина барон Пиер дьо Кубертен през 1896 година бяха възобновени античните олимпийски състезания.

В древността заради тях спи­рали за известно време дори войните и настъпвало „свеще­ното примирие". Така е било в продължение на близо дванай­сет столетия, игрите са наджи­вели превратностите в историята на Елада и на Римската империя.

Игрите се зародили през 776 г. пр. н. е. За елините „олимпиа­дата" станала мярка за време. Тази мярка ни дава възможност да се ориентираме в неясната хронология на античния свят, тъй като притежаваме листата с име­ната на всички победители до 293-та олимпиада. Когато някой елин искал да посочи точната дата на минало събитие, той казвал: „Това се случи в годините, когато петобоят бе спечелен от Филокинед." Така Тимей Си­цилийски (около 264 г. пр. н. е.) пръв разпределил всички по-важ­ни исторически събития според имената на олимпийските побе­дители в петобоя. След него Полибий и Дионисий Халикар¬ надски утвърдили този начин за леточисление на древната исто­рия.

Според някои историци този атлетически празник в чест на Зевс водел началото си от обре­дите и поклоненията в град Олим­пия още през предисторическо време, за да отдадат почит на боговете. Онези, които идвали в Елида1 (понякога от много далеч) на западния бряг на Пе­лопонес, се намирали под защи­тата на Зевс, бащата на бого-

1 Елида — малка държавица в Пелопонес

вете. Тяхната неприкосновеност била осигурена от свещеното при­мирие, сключено през 776 го­дина между враждуващите царе на Пиза и Елис — два древни града в Елида. То гарантирало свободно преминаване през всич-ки граници за всички поклонни-ци, отправили се за Олимпия.

Поклонникът, пристигнал в лю­бимия град на Зевс, оставал изу­мен от красотата му. (Олимпия няма нищо общо с планината Олимп, намираща се на около 300 километра по на север). В една широка и приятна за очите долина, близо до хълма със све­щената борова гора, блестели ко­лонадите, гимнастическата шко­ла, разкошната странноприемни­ца, просторният стадион, хипо¬ друмът, стотиците прекрасни ста­туи, малките храмове (или „съ­кровищници"), принадлежащи на различни елински градове, а над всичко това се извисявал вели-чественият храм на гърмовежеца Зевс с многобройните си дорий­ски колони от камък и изкуствен мрамор, всяка висока по осем¬ найсет метра.

В този храм се намирала най-прославената в античността скулп­турна творба — едно от седемте чудеса на света — статуята на

Зевс, седнал на трон от злато, инкрустирай с драгоценни камъни. За елините Зевс бил Най-висше­то същество: баща на боговете и спасител на човечеството, вла¬ стител на небесната твърд и на звездите, защитник на свободата и гостоприемството, разпореди­тел на всички земни блага, покро­вител на Олимпия и на спорт­ните й състезания.

През първия ден на пълнолу­нието в средата на месец юли — ден, посветен на Зевс — нямало атлетически състезания. По ули­ците на града тържествено при­стъпвали съдиите, окичени с гир­лянди от цветя, а също и офи­циалните пратеници на градо-вете, които носели за бащата на боговете златни и сребърни да­рове. Между тях се промъквали жреците, които водели живот­ните за жертвоприношение. Над вътрешностите на заклана свиня атлетите се заклевали един по­дир друг да се държат благо­пристойно, с уважение и лоял-ност. Право да се състезават имали само свободни елински граждани с безупречен морал. Подбирали ги грижливо много месеци преди започването на иг­рите. Тренирали ги под ръковод­ството на върховните съдии на

32

състезанието. В Олимпия идвали за игрите

около 30 000 поклонници от Мар­силия и македонските планини, от селищата отвъд, Босфора, та дори, и от северните граници на Сахара.,

Можем да си представим ви­ковете на присъствуващите, ко­гато участниците в първото състе­зание се втурвали тичешком в стадиона. Те трябвало да из­минат един „стадион" — около 192 м. (От тази елинска мярка за дължина произлиза днешното название на спортното игрище).

Следвали надбягвания на по-дълги разстояния, ала не и онова, което наричаме „маратонско бя­гане". То е рожба на по-новото време. Петобоят имал пет дис­циплини: бягане, борба, скачане, хвърляне на диск и на копие.

В продължение на много ве­кове елинската борба е била изящен спорт, при който гъвка­востта и чистотата на стила се ценели по-високо, отколкото си­лата. Атлетите се борели прави, силейки се да свалят противника си на земята. Разрешени били крачните „марки". Първият от двамата, който съборел три пъти противника си, се провъзглася­вал за победител.

Друго важно състезание бил юмручният бой. Първоначално състезателите обвивали ръцете си с кожени ремъци, като оставяли свободен само палеца. След IV век пр. н. е. те започнали да бинтоват юмруците си. Нанасяли си удари по главата с дясната длан, като целели по-скоро уши­те, отколкото брадата или носа. Мачът спирал, когато един от противниците паднел или се при­знаел за победен, като вдигне ръка.

В хиподрума, разположен на юг от стадиона, ставали надбяг­ванията с колесници — стрем-главо-бързи и опасни. Състеза­

телите трябвало да минат двай­сет и три пъти разстоянието меж­ду два стълба — разстояние, равно на десет километра. Пин¬ дар разказва, че при едно над­бягване били ранени четириде­сет от четиридесет и един участ­ници. На хиподрума имало и конни надбягвания, в които кон­ниците яздели без седло и юзди.

След игрите започвали ярко осветени нощи на весели пир­шества с много песни и речи.

Победилите атлети се завръ­щали у дома с най-голямата на­града, с която един елин можел да бъде удостоен: олимпийски венец от дива маслина, който юноша отрязвал с помощта на златен сърп от най-близкото до храма на Зевс маслинено дърво. Те били на върха на щастието, предоставено на смъртните: име­то им оставало издълбано за вековете.

Олимпийските игри не били само религиозни и спортни праз­ненства. Елините се събирали и обменяли идеи, поетите ре­цитирали свои стихове, скулп­торите намирали клиенти сред огромната разнородна тълпа. Всичко напомняло на оживен па­наир, гъмжащ от хора.

Римляните завладели Елада, но поддържали благородната тра­диция. В 393 година олимпий­ските игри били премахнати от император Теодосий I, който се

бил амбицирал „да събори ези­ческите- храмове и да премахне езическите обичаи в целия свят". Земетресения, фанатици и вар­вари довършили неговото руши¬ телно дело и в продължение на 15 века олимпийските игри из­чезнали от живота на човече­ството.

Преди двеста години археоло-зите разкрили останките на по¬ кровителствувания от Зевс град. Зловонни блата, разнасящи ма­лария, покривали красивите по­стройки. Днес Олимпия е само руини, патинирани от столетията и пръснати между свещените ня­кога дървета. Тя е място, обрасло с полски цветя и облъхано от някаква сладостна меланхолия. Туристите могат да видят как гръцки работници, ръководени от учени археолози, копаят мето­дично земните пластове, за­трупали стадиона. Това е про­дължителна работа, извършвана с много търпение и надежда. И наистина, от време на време те откриват някой изключителен предмет, ценен надпис върху пие­дестала на статуя, неповредено красиво бронзово конче или друга вещ, свидетел на отминалата сла­ва. Пред това величие на без­смъртния елински дух съвремен­ният човек изпитва дълбоко прек­лонение.

(По материали от френския печат)

33

нанасяли по дъната на кораби­те, защото тогава разтворители все още не били познати.

Някъде през III век преди но­вата ера гърците започнали да обшиват корпусите с оловни лис­тове. Листовете закрепвали с мед­ни и позлатени гвоздеи. 180 го­дини по-рано (V век преди на­шата ера) в морска битка край Пелопонес взели участие и ня­колко обшити с бронз гребни кораба. Странно е, че това изоб­ретение на древните гърци би­ло забравено за повече от ед­но хилядолетие — Колумбовите каравели били дървени, а кор­пусите им намазани със смес от овча лой и смола (едно не осо­бено ефикасно защитно средст­во).

През 1500 година Леонардо да Винчи открива прокатния стан за производство на листово оло­во и оловни обвивки се появя­ват по испански, френски и ан­глийски бойни галери. Но ко­рабите станали твърде тежки и тромави, а оловото предизвик­вало бързото разяждане на же­лезните укрепителни скоби по корпуса. Три столетия по-къс­но била спусната във вода и английската фрегата „Аларм" — цялата обшита с тънки медни листове. И никакво обрастване на дъното, никакви червеи, кои­

то да гризат дървото —■ само железните скоби и руля продъл­жавали необичайно бързо да се разяждат от морската вода.

През 1823 година английско­то адмиралтейство се обърна към Хъмфри Деви, тогава президент на Кралското научно общество, с молба да открие такава медна сплав, която да не причинява бурното разяждане на желязото, а и тя от своя страна да е устой­чива на морската вода. Година по-късно Деви изнася доклад пред същото това Кралско общество, като съобщава на присъствува­щите, че. корозията на медта е резултат на електрохимичното й взаимодействие с морската во­да. При условие, че медта не се намира в контакт с друг ме­тал, чийто електрически потен­циал е по-отрицателен от ней­ния, то тя ще се разтваря в мор­ската вода. Но при корабите медните листове от обшивката се допират до железния рул и желязото, с по-отрицателен елек­трически потенциал, първо се раз­тваря з електролита (морската вода). Така на корабостроители­те стана ясно, че за да защитят медната обшивка от корозия, трябва да включат парче от друг метал. Но ако се предотврати разтварянето на медта, то кор­пусите неминуемо ще се покрият

34

Това се случи в средата на XIX век, когато корабите с же­лезен корпус все още се среща­ха рядко по моретата. Такъв беше „Тритон". През 1862 го­дина той предприе дълго пъте­шествие по Южните морета и когато най-после пое обратния курс към Европа, трюмовете за­почнаха да се пълнят с вода. Желязната обвивка беше така силно проядена от ръждата, че единствено полепеният по кор­пуса дебел слой морски жълъди спаси „Тритон" от гибел. „Ние плавахме на понтон от морски жълъди", разправял след това на смях капитанът, защото това е единственият случай в морска­та практика, когато полепналите по корпуса организми са при­несли някаква полза. Във всич­ки останали случаи те само уве­личават теглото на кораба, сни­жават скоростта, увеличават раз­хода на гориво, изваждат от строя хидроакустичните прибо­ри.

Корабите в древността строели от дърво. Те не били таткова малки, колкото ние днес можем да си помислим. Фини­кийските кораби например дос­тигали 50 метра дължина и пла­вали не само в Средиземно мо­ре. Те прекарвали с месеци във вода. Дървото прогизвало, чер­веи дълбаели гредите, цели се­мейства водорасли и корали се заселвали под ватерлинията. И финикийците мажели корпусите с асфалт, природни восъци и смоли. Разтопявали ги в големи глинени съдове и с парцали ги

с водорасли и молюски, защо­то разтворените във водата мед­ии соли унищожават морските организми. И така, затворен кръг — отстраняването на коро­зията води до обрастване на корабите.

. . . Годините минаваха, уче­ните се задоволяваха с конста­тации, а дървените „ковчези" гос­подствуваха по моретата. Пър­вият железен кораб с дължина 21 метра беше пуснат във вода през 1787 година, но истинско­то нашествие на този вид мор­ски съдове започна едва с поя­вата на парахода — дървената конструкция все по-трудно из­държаше вибрациите на обемис­тите парни машини.

Как да предпазят железния кор­пус от ръждясване, това корабо­строителите знаеха добре — пър­во го грундираха, а после нана­сяха устойчиви на морската вода бои, но как да се справят с „на­шествениците", заселили се под ватерлинията — това беше не­посилна за тях задача. В сладко­водните езера и по реките ко­рабните дъна оставаха за дълго време чисти, но по моретата и океаните не беше така. Ако па­раходът направи няколко рейса от Лондон до Сингапур и обрат­но без прекъсване и без почист­ване, то времето на всеки след­ващ курс се удължава с около десет дни. Дебелината на по¬ лепите достига 10, 20, дори 40 сантиметра, а триенето на обрас­лото дъно с водата става тол­кова голямо, че скоростта спада с около десет процента. Вярно е, че личинките на морските ор­ганизми по правило живеят в крайбрежните води и обичат топ­лите морета и по време на дви­жение по-трудно се захващат за корпуса. Затова истинското бед­ствие започва тогава, когато ко­рабът е на кея или чака на котва в залива, докато дойде ред да

влезе в пристанището. . . . Първи по корабните дъна

се настаняват бактериите. Не­претенциозни, способни да издър­жат на най-тежките жизнени ус­ловия, те образуват слизест слой, който е идеална почва за живот за много морски обитатели. Но бактериите са опасни и с друго — някои от тях се хранят с нанесе­ната по корпуса боя, други про­сто я разрушават, а трети пре­граждат с телата си отровното действие на химикалите и така предпазват от гибел полепналите в близост до ватерлинията во­дорасли. От своя страна молюс¬ ките също вземат мерки срещу отровите — те се затварят плът­но в раковината и там, без да дишат, прекарват с дни, дори със седмици. Ето защо, захванали се един път за корабното дъно, те не го напускат лесно. Посте­пенно го окупират изцяло, де­белината на слоя нараства и достига тегло до 100 килограма на квадратен метър.

И все пак, най-опасни са мор­ските жълъди — тези, които спа­сиха от гибел „Тритон". Детство­то си прекарват безгрижно, плу­вайки по гребените на вълните и едва когато личинката порастне, се захваща здраво за корпуса. Тялото на възрастния морски жъ­лъд е затворено в конусообразна „къщурка" с покривче отгоре, която остава дори след смъртта на своя обитател. ..

Стотици хиляди стоманени ко­раби браздят морета и океани и всеки от тях периодично го изкарват на сух док, за да почи­стят дъното от полипи, да го пребоядисат с предпазващи от обрастване бои.

Още от древни времена, ху­дожниците познавали добре съе­диненията на сярата с арсена. Те използували аурипигмента (As2S3) като жълта боя, а реал-гара (As2S2) като червена боя

при стенописи. Други се сетили, че отровното им действие се проявява и в морската вода и почнали да боядисват с тях дъ­ната на корабите. После забра¬ вили за аурипигмента и реал¬ гара и трябвало отново да се търси добро средство срещу „оку¬ пантите". Така първият патент за предпазваща от обрастване боя е издаден през 1625 година на англичанина Уйлям Бил. Боя­та на Бил съдържала цимент, же­лезен прах, меден сулфид и стри­та медно-арсениева руда. През 1841 година друг англичанин, Ро­бърт Мелет, достигна до идеята да използува слабо разтворими покрития от отровни вещества. Но истински добри бои срещу различните и устойчиви морски организми бяха направени едва тогава, когато се появиха синте­тичните отрови.

Главната съставна част на вся­ка подобна боя са съединенията на тежките метали — арсен, жи­вак, олово, калай и мед — с арсена, или синтетични органич­ни вещества — подобни на тези, с които се унищожават насе­коми. Необходимо е те да се разтварят с малка скорост в мор­ската вода и да действуват вър­ху всички възможни „окупанти". (Например ДДТ унищожава мор­ските жълъди, но е безвреден за молюските.) Така се стигна до съвременните бои на основата на виниловите полимери, вклю­чили в състава си органични и неорганични отрови. С тях ко­рабното дъно е защитено поне за две-три години.

Но борбата с окупаторите не е приключила. На нея са посве­тени международни симпозиуми, научни конференции и колкото по-големи изглеждат успехите на химиците в тази област — тол­кова повече нарастват изисква­нията на съвременното корабо­строене.

35

Отдавна бях чел, че в Гвинейския град Киндия, на около 120 км от сто­лицата Конакри, има институт за добиване на змийска отрова за про¬ тивозмийски серуми и различни ле­карствени средства. Знаех още, че този „Институт за змиите", както го наричат гвинейците, е създаден като филиал на Пастьоровия инсти­тут в Париж, продължава да функ-ционира и сега, след колониалното освобождение, ръководен от млади гвянейски специалисти.

По време на посещението ми в ин­ститута се запознах с няколко мла­ди хора, които се ползваха с особен авторитет и уважение сред работе­щите тук. Това бяха ловците на змии, които редовно снабдяваха института с различни видове отровни змии, оби­таващи тази част на Гвинея. Осо­бено симпатичен бе Сориба, който имаше живи подвижни очи, а лицето му бе озарено непрекъснато от широ­ка, заразяваща усмивка. Запитах го много ли е опасно да се ходи на лов за змии и би ли се съгласил и аз да отида на следващия ден с него и дру­гарите му в гората. Сориба бе явно изненадан от моя неочакван въпрос, защото познаваше добре паническия страх на белите от африканските змии, но след размяна на няколко думи на местния език с директора на института, каза:

— О, да, господине, но трябва да знаете, че се ходи дълго и без път през гората.

На другата сутрин, след един не­спокоен сън, се явих точно на урече­ното място, обут с високи ботуши, облякъл яке с дълги ръкави и с шап­ка на главата. Сориба и неговият приятел Еангура вече ме чакаха, но за разлика от мен те бяха с леко об­лекло и даже с открити сандали. Сориба държеше в ръцете си дълги около 2,5 м клещи с дървени дръжки, а Бангура носеше по-къси медицински щипки, един дълъг железен шиш и няколко празни чувала. След обичай­ните сутрешни поздравления и кратки инструкции как да се оглеждам и на какво разстояние да се движа след тях, ние навлязохме в ниските храсти и поехме към отсрещния хълм.

В тази част на Гвинея, в подножието на планинския масив Фута Джалон, се срещат около десетина вида от­ровни змии, които са обект на лов Между тях най-разпространени са 3 вида мамби, 3 вида випери и 2 вида кобри. Мамбите са дървесни змии и обитават предимно короните на палмите или клоните на дърветата около реките, блатата и потоците. Най-разпространена е зелената мам­ба, която е с агресивен характер и особено по време на размножение преследва и човека. На дължина достига до 2,5 м. Останалите два вида — сивата мамба и черната мам­ба са по-редки, но не по-малко отров­ни от зелената мамба.

В мерите са по-къси (до 1,8 м), и сравнително дебели змии с триъгълна глава и различни фигури на гръбната страна. Някои видове имат рогче на главата. Обитават предимно открити и скалисти терени или поляни с ряд­ка ниска растителност.

Кобрите са дълги около 2—2,5 м но имат тъмно оцветено тяло с различни по-светли фигури. Те са много бързи подвижни и понякога атакуват вне­запно човека. По-опасна за човека е плюещата кобра, която изхвърля слюн­ка с болезнено възпалително д4Йст-вие на разстояние до 5 м. Утешаващо е, че те са предимно нощни животни и излизат от скривалищата си при­вечер.

Моите нови приятели се движеха внимателно пред мен. като оглежда­ха всеки храст и всеки камък. Хва­нал дългите полуотворена клещи с двете си ръце, Сориба пристъпваш-; пръв, с дебнещи стъпки, по оголена­та от някогашни пожари поляна. Но внезапно той се спря и без да се об­ръща назад, ни даде мълчаливо знак да приближим. Пред нас на около 4—5 м се приличаше една випера, чие­то тяло почти се сливаше с цвета на изсъхналата трева и почвата. Раз­творил по-широко дългите клещи, Со­риба направи бавно обходно движение и започна да се приближава към опаш­ката на змията. Усетила нашето при­съствие, тя започна да пълзи напред към близките храсти, но пъргавият ловец с един скок се озова до нея и

36

насочи клещите към триъгълната й глава. Секунда.. . и виперата ве­че се гърчеше в желязната хватка. На помощ приближи и Бангура, го­тов с железния шиш в ръка да нанесе смъртоносен удар на виещата се ви¬ пера, ако случайно се изплъзне от дългите клещи. Но за щастие първият улов мина успешно и скоро успокое­ното тяло бе издигнато от земята, за да бъде напъхано в нашия чувал.

Наближихме малък поток, чиито брегове бяха обрасли с дървета и храсти, преплетени с множество лиа­ни. Тук-таме се извисяваха и коро­ните на маслената палма, а мангови­те дървета, засадени от ръката на човека, хвърляха гъста сянка и съз­даваха приятна прохлада в горещия летен ден. Младите ловци спираха край всяко дърво или храст и вни­мателно ги оглеждаха от корените до върха. В коренищата на някои от по-старите дървета имаше големи дуп­ки, в които Бангура напъхваше дъл­гия железен шиш. Стъпка по стъпка претърсвахме растителността около по¬ тока. И когато бяхме почти загубили надежда, че ще открием някоя змия, Бангура подсвирна леко и мълчаливо ни посочи с глава короната на едно младо мангово дърво. На един от клоните на около 3 м от земята, оп­летено между зелените клончета и листа, едва се различаваше зеленото тяло на мамба, която ни разглеждаше със студения си поглед. Време за гу­бене нямаше. Сориба веднага пред­ложи план за действие, тъй като дъл­гите клещи не можеха да бъдат мно­го полезни в гъстите клони на дърво­то. Трябваше да се застави зелената мамба да слезе от дървото и да се насочи към малката открит» полянка до нас. На земята по-лесно се хваща змия, която е отлично приспособена за живот по клоните на дърветата. Въоръжени с дълги и здрави тояги, ние с Бангура преградихме пътя за отстъпление към близките храсти, а Сориба се насочи с дългите клещи към змията. Сякаш разбрала наме­ренията ни, мамбата бързо се разви и като стрела запълзя към върха на дървото. За щастие то бе високо око­ло 4 м и дългите клещи на Сориба спокойно достигаха върха. Гонитбата по клоните продължи малко. С рязко движение на -клещите Сориба успя да събори на земята животното, кое­то веднага се насочи отново към стъб­лото на дървото. Тук, обаче, се на­меси Бангура, който с точно движение отхвърли мамбата почти в средата на малката поляна. За мое голямо учудване Сориба бързо хвърли кле-

щите към Бангура, а сам се спусна след бягащата змия. С рязко движе­ние той я хвана за опашката, дигна я над главата си и започна бързо да я върти в кръг. В този момент съзрях лицето му. Усмивката бе изчезнала, чертите изострени, а очите вперени във въртящата се над главата змия. След 6-7 бързи завъртания пусна змията отново на земята и даде знак на чакащия Бангура. Мамбата, за­шеметена от бързото въртене, бе за­губила своята подвижност и бавно пълзеше в, .тревата. Дългите клещи скоро я уловиха за шията и тя бързо се намери в завързания чувал. Вре­мето на зашеметяването е кратко, но напълно достатъчно за пъргавите ловци да се справят невредими, с опас­ните дървесни мамби.

Когато слънцето отскочи високо и започна да сипе жар над африкан­ската земя, почувствувах цялото неу­добство на моето солидно „противо-змийско облекло". Тогава разбрах, че лекото облекло на моите другари е много, по-удобно, защото ловът на

змии изисква бързи рефлекси и точни движения, а тежките ботуши и плътно­то яке по-скоро биха попречили, от­колкото помогнали. За щастие това разбираха и двамата ловци, които предложиха да се върнем вече в ин­ститута и предадем уловените жи­вотни.

В лабораторията ни посрещна най-старият служител на института, ра­ботил тук повече от 80 години. Всич­ки с уважение го наричаха Абу Сер-пан, което на български значи „Ба­ща на змиите". Той е не само един от основателите на института, но и пръв учител на смелите ловци на змии. Той пое уловените от нас животни и ско­ро жълтеникавият секрет на техните отровни жлези потече в стъклените чашки. Стояхме уморени настрана я само усмивката на Сориба подсказ­ваше нашата гордост, че сме дали своя принос в борбата за здравето на човека.

ВАСИЛ ГР. ГОЛЕМАНСКИ ст. н. с. в Зоологическия институт при

БАН

37

Веднъж сътрудник на научно списание с химичен профил решил да вземе интервю от главния специалист на един завод за маргарин. Специалистът бил твърде зает в момента, слушал оплакванията на ня­какъв работник й от обясненията на журна­листа доловил само думата „химия", коя­то фигурирала в името на списанието.

— Химия! — развикал се главният спе­циалист. — Това са пълни глупости! При нас няма никаква химия! Омръзнаха ми безкрайните подозрения и нелепи обвине­ния на несведущи хора, че маргаринът се прави от нефт, битуминозни шисти или, още по-лошо, от недоброкачествени про­дукти . . . Знайте от мен, че маргаринът се произвежда само от висококачествени натурални продукти — растителни масла,

мляко, дори краве масло и за никаква хи­мия да не ми споменавате!

Това се случило в годините, когато чо­вечеството все още малко консумирало мар­гарин. Управата на един завод решила, че най-добра реклама ще бъде организирането на „екскурзии" по цеховете. Групите се съпровождали от „гид" и той обяснявал същността, последователността и стерил­ността на производствения процес. Когато групата се намирала в цеха за пастьориза­ция на млякото и „гидът" обяснявал необ­ходимостта от унищожаването на съдър­жащите се в млякото микроорганизми, пос­ледвал въпрос:

— Убивате! А труповете какво ги пра­вите?

През 1971 година маргаринът празнуваше свое­то столетие. Напълно естествено, по случай юби­лея беше направена и равносметка. Своеобразен рекордьор стана Холандия, където ежегодно се произвеждат по 26 килограма маргарин на глава от населението. Веднага след нея се наредиха Белгия и Люксембург, а на трето място — Да­ния. На пръв поглед малко странен изглежда фактът, защо точно тези страни със силно раз­вито животновъдство, където млякото и маслото са били винаги в изобилие, се ориентираха към производството на заместители.

М а л к о и с т о р и я . . . и л и з а щ о м а р г а р и н ъ т н а р е к о х а м а р г а р и н

„Бисери!", възкликна френският химик Мурие, когато видя искрящите на слънцето твърди топ­чета, образували се в току-що охладената маст­на емулсия. И точно тези втвърдени капчици, чийто състав и свойства все още не бяха устано­вени, донесоха на Мурие специалната награда, определена от Наполеон III за този, който успее да открие подходящ заместител на кравето масло. Ведно с наградата -дойде и световната слава.

„Бисери?", възкликна повторно Мурие и вед­

нага си помисли, че думата бисер съвсем не под­хожда като име на новооткрития изкуствен про­дукт. Затова го нарече просто „изкуствено масло". После смениха името с „батерит", „витаминизи¬ рано масло" и накрая го нарекоха „маргарин", понеже предположиха, че в състава му влиза мар¬ гариновата киселина. Наименованието маргари¬ нова киселина на свой ред произлиза от гръцката дума „маргарон",. тоест бисер. Така кръгът се затвори и думичката, която така спонтанно дойде на езика на откривателя, по заобиколен път стана име на открития от него продукт. После се доказа,. че в маргарина няма маргаринова киселина, но името остана.

През юли 1869 година Мурие получи патент за своето откритие и край Пуаси започна строе­жът на първия в света завод за маргарин. Според изявленията на учения, направени много по-късно от цитираната: дата, идеята за получаване на из­куствено масло му хрумнала по време на една пре­карана на село лятна ваканция. Било суша, тре­вата—суха и кравите просто нямало какво да ядат. По няколко дни те прекарвали без храна, но продължавали да дават мляко, макар и в по-малко количество. Животните видимо слабеели, а млякото си оставало все така пълномаслено:

38

Следователно, помислил си Мурие, вътре в ор­ганизма протичат някакви процеси, които раз­лагат мазнините на две фракции. Първата, труд¬ нотопимата, животното използува като източ­ник на енергия, а втората, леснотопимата, преми­нава в млякото. Как се получава краве масло от мляко, това е всеизвестно. Необходимо е, продъл­жавал разсъжденията си Мурие, да получа емул¬ сия подобна на млякото и от нея да извлека масло по известния от векове способ

Взел си куфара и се върнал обратно в Париж. Там направил опити с говежда лой и успял да я раздели на две фракции — течна (олеомарга¬ рин) и твърда (олеостеарин). Смесил ги в опре­делено съотношение (много повече от първата и малко от втората),' прибавил вода. мляко, сода и малко ситно накълцано виме. Според Мурие' във вимето трябвало да има някакви вещества, които да способствуват за образуване на емул­сия. Сместа разбърквал в продължение на три часа и накрая я излял в леденостудена вода. И тогава, за голяма радост на учения, се появили искрящите на слънцето твърди топчици, които толкова приличали на бисери. Оставало „бисери­те" да бъдат отделени от останалата течност, да се прибави сол и маргаринът е готов.

Днес производството на маргарин твърде много се отличава от това, което преди сто години ре­ализира Мурие. Отдавна вече никой не прибавя към сместа ситно нарязано виме, дори вместо животински мазнини се използуват главно ра­стителни.

Течните масла, които стават твърди

Преди около сто години, посредством пре­кристализация, Мурие успя да раздели животин­ските мазнини на твърда и течна фракция. Двете фракции той смеси отново, но вече в друго съ­отношение. Така той успя да снижи температу­рата на топене на сместа до 31°С, защото марга­ринът, както и кравето масло, трябва да се топи в устата.

Сега нещата стоят точно обратно — от течни масла трябва да се получи твърд продукт. Това е така, защото в днешно време светът изпитва не­достиг от животински мазнини, докато растителни все още има в достатъчно количество. Но расти­телните мазнини са течни. Ето защо през тях се пропуска водород. В резултат на хидрогениза-цията (така се нарича протеклият химичен про­цес) ненаситените мастни киселини се превръ­

щат в наситени, а течните масла — в твърди. Така получените твърди масла най-често не ми­ришат приятно и това налага сместа да се продуха под вакуум с пара. Водните молекули отнасят със себе си ароматните вещества и в резултат се получава маргарин — без мирис, дори без вкус. А вкусът, бил той на мляко, соя или банан, ще зависи единствено от всевъзможните аромати» зиращи добавки.

А р г у м е н т и и п е р с п е к т и в и

Хидрогенизацията — такава, каквато я опи­сахме, предизвика буквално нещо като „револю­ция" в сферата на маргариненото производство. Но в научния печат се появиха съобщения, че в резултат на този процес наред с обикновените мастни киселини се образуват и техни хомо¬ лози — трансизомери, чието влияние върху ка­чеството на готовия продукт не е достатъчно изучено. Последваха обширни статии за и против маргарина. В спора се намесиха лекари, химици, биохимици и инженери. И в разгара на разпрата хидрогенизацията беше заменена с естерифика¬ ция — също химически процес, който протича при значително по-ниски температури, в при­съствието на друг катализатор, а получените в резултат на процеса леснотопими мазнини са еднородни по състав.

Днес проблемите около маргарина се свеждат единствено до получаване на все по-нови видове с по-различен и по-сложен вкус, а производството му нараства с толкова по-бързи темпове, колкото по-силно се чувствува недостигът на краве масло в световен мащаб.

39

Във века на бурните обществено-политически сътре­сения и стремително развиващата се научно-техническа революция, когато напиращият поток от информация буквално ни залива, човек много трудно би могъл да избегне всекидневните вълнения и тревоги. Това е почти невъзможно. Винаги трябва да се има предвид, че съще­ствуват индивидуални, възможности за психическо нато­варване, които до известна степен са определени още при раждането. Те окончателно се оформят в процеса, на физическото, психическо и духовно съзряване на лич­ността и за всеки индивид границата на психическото приспособяване към обкръжаващата среда е различна. Тя се опира на биологична и социална основа.

Биологичният механизъм на приспособяването е ин­дивидуален ч се определя от генетичните особености на човека. Психиката се формира още в ранно детство и след това почти не се изменя. Оттук и относително постоянство на темперамента, на емоционалните реакции и на много черти от характера.

За разлика от биологичната основа социалните и психологическите фактори на приспособяването са много по-изменчиви. Така например, неблагоприятните или не­обясними жизнени обстоятелства, които са предизвиква­ли извънредно бурна реакция у първобитния човек, след столетия не се забелязват от хората, защото са съумели да ги обяснят и отстранят. В живота дори на едно-две поколения такива достижения на науката и техниката . като радиото, телевизията, телеграфът и телефонът, ав-томобилът, самолетостроенето, откритието на атомната енергия, покоряването на космоса, рязко измениха обема и съдържанието на извънредните натоварвания. Инди­видуалните различия в развитието на човека, особено­стите на личността, обемът и характерът на знанията, моралните и волеви качества — всичко това определя социалната основа на приспособяването. Едно и също въздействие предизвиква у един човек психическа трав­ма, а друг остава безразличен към него. Голяма роля тук играе идейната насоченост на личността, условията на живот. На високоразвития е свойствен широк диапа­зон от обществено-исторически и идейни влияния и тях­ното сблъскване има за него значително по-голяма пси¬ хотравматизираща сила, отколкото за човек с тесен кръг интереси, ограничен с така нареченото микросоциално обкръжение.

Индивидуалността на приспособяването също както и типът на нервната система не е нещо неизменно, вед­нъж и завинаги дадено на човека. Способностите да от­реагира на обкръжаващите събития се формират в тече­ние на целия живот и създават така наречената вътреш-на позиция На личността.

При психическо напрежение у здравия човек се изо-стрят всички механизми на приспособяването. Засилват се мисловните процеси, реакциите стават по-бързи, изо­стря се паметта, вниманието се. концентрира. Колкото е по-целеустремен човек, колкото по-добре е подготвен физически и морално за изпитанията и колкото по-голям е неговият опит, На толкова по-големи и сложни нато-варвания той може успешно да издържи. Но ако всички резервни възможности на организма се изчерпват, а извънредните обстоятелства се запазват, тогава се по-лучава пробив на приспособителната граница: нарушава -се хармонията и яснотата в поведението на-човека, а то¬ ва води до невротически разстройства.

Неврозите са многочислена група от така наречени гранични форми на нервно-психически разстройства. От една страна те граничат с нормалната дейност на човека,

40

от друга '■— с истинските психически заболявания. При здравия човек отделни невротични разстройства, могат да възникнат при преумора, недоспиване, при тежки прежи­вявания. За такъв човек е достатъчно да си почине, да си поспи, да се разсее и без каквато и да било лекарска намеса нарушенията в психическата дейност изчезват.

Причина за неврозите обаче е и постепенно натруп­ващата се травма. В този случай възникват противоре­чия между вътрешните възможности на отделната лич­ност и външните трудности, които тя не може рационал­но да разреши.

Случва се и така, че човек хаби за съвсем дребни неща нервната си енергия. Той като че постепенно „от­пуска юздите", като травматизира себе ся и обкръжа­ващите. Дразнейки се, такъв човек все повече и повече се „навива" и не може (и не иска!) да се спре, а това често води до фатални последствия. Затова човек нико­га не бива да губи контрол над себе си и трябва винаги да умее навреме да спре нежелателното „навиване" и дразненето от различни житейски дреболии. Възпита­нието на търпение и издържливост е възпитание на чув­ствата, което зависи единствено от човека и от обкръжа­ващата го среда.

Най-общата причина за нервните депресии и сътресе­ния е едновременното занимание с няколко различни не­ща наведнъж, когато човек много бързо трябва да превключва, от едно на друго, без да има възможност да се съсредоточи върху каквото и да било. Отсъствието на ритъм в работата, на анализ на информацията, на поло­жителни емоции, необходимостта от чести преориентации, всичко това нарушава психическата дейност, развивайки невротическо напрежение. Нежелателна е и бързата смя­на на радостното състояние с тежки преживявания. Такива „преходи" в емоционалния живот на човека са едно свръхсилно натоварване. Затова при необходимост-Ха да се съобщи на човека някаква тежка за него вест най-добре е, ако има възможност, той да бъде подгот­вен за това.

След всичко, казано дотук, неизбежно изниква въп­росът: струва ли си да се вълнуваме? Не е ли по-безопас­но да избягваме всякакви емоции и преживявания? Не би ли ни предпазило това от неврози и душевни депресии? На пръв поглед отговорът на всички тези въпроси като че трябва да бъде положителен. Но, всъщност, ако се замис­лим малко и погледнем реално на нещата, веднага става ясно, че това е не само невъзможно, но и ненужно. Раз­бира се, човек трябва разумно да ограничава безсмисле­ните ежедневни дразнения и здраво да „държи юздите", без да се амортизира и да губи контрол над себе си. Да се предпази от невроза е в силите на всеки здрав човек. Но тава в никакъв случай не значи, че ние на всяка це¬ на трябва да избягваме всички „силни преживявания" без да правим разлика между положителните и отрица­телните емоции. Би трябвало да избягваме (което не значи да игнорираме напълно) негативните вълнения й сътресенията от тях. Но да се предпазваме от приятни­те изживявания е не само ненужно, но и вредно. На всички е ясно, че те често играят ролята на стимулатор в ежедневната дейност на човека.

От всичко казано дотук следва противоречивият до известна степен извод — вълнувайте се, но с мярка!. Безсмислено е да ограничаваме емоциите си, но абсолют­но недопустимо е и да „отпускаме юздите". Наше за-дължение е да не бъдем нервни и раздразнителни!

К. Къдринова (По материали от съветския печат).

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ЛЕКУВА КЪСОГЛЕДСТВОТО?

Сътрудници от Института по очни болести на АМН на СССР са прове­ли широка работа за изясняване на причините за късогледството. Били са обследвани сто хиляди ученици от различни райони на СССР. Сочат се следните причини:

1, Усилената зрителна работа на близко разстояние. Получава се сла­бост на нежните мускули, които сви­ват и разпускат очната леща.

2. Наследствено предразположение. То се проявява в това: акомодацион¬ ната способност се оказва недоста­тъчно развита в момента, когато децата започват интензивна училищна работа. Очите реагират с миопия (късогледство),

3: Отслабването на обвивките на окото. То може да е вродено, а може да възникне и в резултат на други заболявания на организма.

Бързото прогресиране на късоглед­ството се наблюдава по правило меж­ду 11 и 13-годишна възраст. Това е критичният момент, когато се пре-

устройва работата на целия организъм. В Института се разработват мето­

ди за лечение на определени форми късогледство чрез тренирано на мус­кулите на очната леща. Създадени са специални упражнения за трени­ровка и набор от очила, които тре­нират окото. Отначало се поставят очила за късогледи — все по-силни, след това — за далекогледи. При такава гимнастика мускулите на оч­ната леща непрекъснато работят и се напрягат. Едновременно се прила­гат и лекарства. Установено било, че известното сърдечно-съдово лекар­ство мезатон подобрява кръвоснаб¬ дяването на мускулите на очната леща. Това средство трябва да се взема по време на усилена работа — например при изпити.

Първоначалните резултати от опи­тите са насърчителни.

САМОЛЕТ „ВИЛГА" Той е създаден от самолетния за­

вод Варшава — Окенце. Предназна­чен е за туризъм и авио клубовете. Четириместен е и при него е обезпе-

вана. Неприятното у тях е това, че те се хранят с растителна целу­лоза — т.е. с дървесина. Така се обясняват и гигантските размери на вредите, които те нанасят., В СССР са намерени седем вида тер­мити. В европейската част на СССР те са малко, а и въобще в Европа тер­митите са рядкост. Има едно из­ключение — Хамбург. Там вече от десетилетия не могат да се справят с един вид термити, пренесени видимо с кораби.

Борбата с термитите е мъчна. Главният начин е да се изолират дървените части на постройките от почвата посредством бетон или ка­менни плочи.. Химическите средства малко помагат. Съществуват обаче

чена максималната безопасност на полета. Мощност 260 к.с, скорост до 210 км/ч. далечина на полета 680 км, височина на полета — 4500 м.

„Наука и жизнь" — СССР КАКВО ДА ПРАВИМ С

ТЕРМИТИТЕ? Вредите, които термитите нана­

сят ежегодно, се изчисляват на 1 250 000 000 долара — голяма циф­ра, за да може да бъде пренебрег-

и някои отрови, с които могат да се импрегнират особено застрашени дър­вени части.

АРАЛСКИ КЕХЛИБАР Неотдавна на брега на Аралско

море, в залива Кумсуат, са били намерени находища от кехлибар. Как­то изглежда, залежите ще се ока­жат с размерите на залежите в Прибалтика!

„ Х и м и я и ж и з н ь " — СССР

41

НАЙ-ЯКОТО ВЕЩЕСТВО НА ЗЕМЯТА

По теоретични изчисления това трябва да бъде карбинът. Преди десет години група научни работници от АН на СССР под ръководството на проф. В. В. Коршак откриха тре­тата алотропна форма на въгле­рода — карбин. От графита и диа­манта той се отличава по простран­ственото разположение на атомите в кристала. Диамантът е тримерни пространствена структура, графи­тът е двумерни, като въглеродните атоми са подредени в последователни плоскости. При карбина атомите са подредени в дълги линейни вериги. Точно тази особеност води до пред­положението, че неговите монокри¬ стални влакна трябва да притежават недостигната от другите вещества якост. Теоретичните изчисления по­казват, че тя е 22 000 кг на кв. мм. Предположенията трябва да бъ­дат проверени в опит, а това засега още не е възможно, защото е необхо­димо да се получат бездефектни нишковидни кристали карбин.

МИНИАТЮРИЗИРАНИ ПРАСЕТА

Прасето е ценно опитно животно поради това, че сърдечно-съдовата му система, храносмилателният апа­рат, начинът на храненето и зъбите

не са в състояние да компенсират изпаренията и, разхода на вода. Само обилни валежи, предизвикани и ре­гулирани от суперметеотрона, ще могат да спасят това красиво ви сокопланинско езеро.

РАКЪТ И СТРЕСЪТ

„Ракът може да бъде излекуван без хирургически нож, без облъчвания, без лекарства и ние сме сигурни, че това, ще е възможно в бъдещето." Така твърдят група съветски учени от Ро­стов на Дон, автори на „Законите на развитието на неспецифичните реак­ции на организма за приспособяване". Комитетът за изобретения и откри­тия при Министерския съвет на СССР е зарегистрирал този труд като откри­тие. В какво се състои то? Съветските учени въздействуват върху ЦНС, по­точно върху хипоталамуса, като из­ползуват различни биологически ак­тивни фактори — оставили раково бол­ни плъхове в помещение с висока концентрация на въглероден окис; по­средством електроди и тръбички до­карали до хипоталамуса им електри­чески ток и химически вещества, и пр. С други думи, използували стресове с различна сила („Стрес" — силно въз­действие, шок).

Животните реагирали еднакво на раз­лични по естество, но еднакви по сила или доза стимули. Силните дози ускорявали развитието на раковия про­цес, слабите го ускорявали незначи­телно, а средните спирали развитието му, след което туморът бивал резорби­ран от организма.

Учените заключили, че силният стрес предизвиква изтощение на организма, слабият стимул предизвиква реакция на „тренировка", средно-силният сти­мул пък предизвиква реакция на „ак­тивиране", т. е. трайно или временно мобилизиране на защитните сили на организма. . Новото откритие предлага физиоло­

гичен, път; за борба срещу болестите, включително и рака.

„Джорни" — Италия

КОЛКО СТРУВА ЗАМЪРСЯВАНЕТО

НА ОКОЛНАТА СРЕДА?

Според данните от Президентския съвет за качеството на околната сре­да и други, специализирани институти

42

са много сходни' с човешките. За­това в много европейски центрове

. се работи, за да се създаде една раса — джудже за лабораторни нужди. Ба­зата за развойна дейност се намира в Гьотинген, ГФР.

Докато обикновената свиня в зря­лата й възраст тежи до 300 кило­грама, миниатюризираната тежи едва.40 кг.

Този нов вид свиня се използува вече в кардиологичните и стоматологич­ните изследвания и даже в космичес­ката медицина.

СУПЕРМЕТЕОТРОН

Човек покори моретата и океаните, но все още е безпомощен пред природ­ните стихии, пред капризите на вре­мето. Старата мечта на човече­ството ~ да може активно да уча­ствува в кухнята на времето, става вече реалност. В основата на гигант­ския проект на рижките инженери лежи едно просто и отдавна забеля­зано явление: избухналият в ясно и безоблачно време силен пожар пре­дизвиква внезапен дъжд, понякога дори пороен. Издигащият се вертикално нагоре с голяма скорост поток на­грят въздух причинява смущения в циркулацията на въздушните мат.

■; Вече в много страни има проекти и дори действуващи инсталации и на така наречените „метеотрони". В специални горелка се подават то-

нове нефт или мазут, които като изгорят, предизвикват действително дъжд, но едновременно с това ужасно замърсяват въздуха.

Суперметеотронът, конструиран от група инженери при Рижкия ин¬ ститут по гражданска авиация, няма тези недостатъци. Другото нещо преимущество е голямата му мощ­ност — използват се шест мощни авиационни двигателя, които, вече са си свършили работата в небето. Обединените струи нажежен възд¬ дух и газове от тези шест турбо­реактивни двигатели биват: нагря­вани допълнително до 1000—1200 гра­дуса. Горенето е пълно и инсталацията

не замърсява атмосферата. Изхвър­лените мощни потоци нагрят въз­дух се устремяват с огромна ско­рост — половин километър в секун­да — нагоре и е района, където дей­ствува суперметеотронът, се обра­зуват мощни кълбести облаци, от които руква дъжд.

Със супер метеотрона може да се разсейват мъгли в района на ле­тищата, да се проветряват гигант­ските котловини на открити руд­ници. Сега ми предстои ново изпи­тание. Езерото Севан — перлата на Армения — през последните години става все по-плитко. Малкото валежи

в САЩ, както и на научноизследо­вателския център на главната ита­лианска петролна компания „ЕНИ", щетите са заплашителни.

В САЩ само замърсяването на атмосферата струва всяка година 16 милиарда долара. Изтъкнато е, че, намалявайки с 50% степента на атмосферното замърсяване в го­лемите градове, ще се намалят с 2,08 млрд. долара разноските по забо­ляванията, причинени от него. Около 6 млрд. долара годишно се изразходват за медицинската помощ и за изгубени­те работни дни поради отровите, кои­то, се дишат. Според американската служба по здравеопазването поне 20% от разноските по здравеопазването са причинени от същите фактори. Повредите на растителността и на другите материали възлизат на 4,9 млрд. долара Националното имуще­ство губи всяка година 5,2 млрд. от стойността си. Тук не се включват загубите от замърсяването на водите, на природната среда.

Еколозите са уточнили бюджет за борба против замърсяването, за периода 1970—75 г., от 105 млрд. долара.

В Италия — 300 млрд. италиан­ски лири щети през 1968 г. {предвиж­дат се 1000 млрд. през 1985 г.). Тази година увреденото здраве ще струва на италианците 200 млрд. италиан­ски лири.

„Спане е ви " — Франция

ВОДНИ ХОРА

Отдавна съществува мечтата човек да може да плува в морските дълбини, без да е принуден да носи със себе си запаси кислород. Холандският учен Килстра извършва отдавна опити с животни в тази насока. Той преодо­лява естествената реакция на организ­ма за изхвърляне на водата от дро­бовете по химически път. След като дробовете на животното бъдат на­пълнени с вода, капилярите поглъщат разтворения в нея кислород така, както това се извършва в хрилете на рибите. Неотдавна проф. Йоханес Килстра проведе първия опит с доб­роволец— човек. Това е водолазът Френсиз Фалейчик. „Изкуственото уда­вяне" е сполучило.

„Първоначалният, страх бързо ми­на!".— заявява Фалейчик.

В случая не е имало и основания за особен страх, тъй като проф, Кил-

стра е изпълнил с вода само единия бял дроб на Фалейчик.

Опитите обаче с животни са спо­лучливи изцяло. Мишката, която се вижда на снимките, е живяла 18 часа във вода без особени усилия. Едно куче е издържало при същите условия 27 минути. Ще има ли наистина хо­ра като Ихтиандър от знаменития роман на Беляев?

РОБОТ ПРИ РАДИОАКТИВНИ НЕЩАСТИЯ

Зачестилите напоследък в ГФР зло­полуки с радиоактивни материали при­нудиха някои фирми да създават спе­циални роботи, направлявани от раз­стояние, за работа с радиоактивни материали. Такъв един робот се виж­да на снимката. На заден план е ка-мионът-лаборатория, откъдето той би­ва направляван. Самият робот тежи около 3 тона, има дължина 3 метра, ширина 1,55 м. Максималната му бързина е 12 км/ч.

„Хоби" — ГФР

РЕАКТИВНИТЕ ДВИГАТЕЛИ РАЗГОНВАТ МЪГЛАТА

Закъсненията на самолетите заради мъгли на летищата носят неизчисли­ми загуби. Само за САЩ и само за вътрешните линии те са 75 милиона долара на година.

Опитвани са много методи за раз­сейване на мъглите по летищата. При студена мъгла може да се раз¬ прашва във въздуха сребърен йодид или сух лед. Това предизвиква кон­дензация на мъглата. Много по-труд­но е справянето с топлата мъгла. Загряването на въздуха с огньове около пистата е прекалено скъпо и не е безопасно. В парижкото летище „Орли" е започнало приложението на един нов способ — загряване на въз­духа с реактивни двигатели, мон­тирани под нивото на пистата. Из­ползуват се стари реактивни двига­тели, които могат да дадат достатъч­но количество топъл въздух. Новият способ е значително по-евтин от до­сегашните.

НЯМА ДВЕ ЕДНАКВИ

Както не съществуват два еднак­ви пръстови отпечатъка, така и няма две еднакви снежинки. Макар че, по общ контур и структура те, ВСИЧКИ

4? пълни израза, 54 „подизраза" и 11 различни тона в говора на човека. Изследванията са извършени върху 300 коня,

ПЛУВА ЛИ КЕНГУРУТО? Рядко зрелище е човек да види плу­

ващо кенгуру. И въобще разпростране­ното мнение е, че кенгуруто не може да плува. Затова е трудно да се обясни намирането му на различни острови близо до Австралия. Смята се, че те са били свързани в минали геоло­гична времена с континента. Всъщност кенгуруто може да плува, когато е заставено от обстоятелствата. Начи­нът, по който то плува, прилича много на плуването на кучето, при това си помага с мощната опашка. На сним­ката: плуващо кенгуру,

„Ла ви де бет" — Франция

много си приличат, техните размери, форма и строеж са удивително раз­нообразни. Американският фермер Уил­сън Бентли е направил над 5000 мик-рофотографии на снежинки. Само ня­колко от тези красива фотография са представени на нашата снимка.

конски РЕЧНИК Във Великобритания е бил издаден

първият речник на „конски език". Не­гов автор е Хенри Блейк. Авторът твърди, че конят може да различи НОВ ВИД БЕТОН

Научноизследователският център за хидравлични спойки в Париж съоб­щава, че е създаден нов вид лек коло¬ идален бетон, който притежава цяла гама от плътности — от 0,4 (шест пъти по-лек от обикновения бетон) до 1,5. С прибавянето на колоидална маса в него се получават мехури, които след Втвърдяването на бетона остават в него.. Бетонът притежава добри термоизолационни качества, ус­тойчив е на вода и механичен натиск. Когато е пресен, той може да бъде напомпван в тръбопроводи със срав­нително малък диаметър. Така бива пренасян до обекта. След като се втвърди, може да се реже с трион и да се кове.

Изследванията продължават главно по отношение на я костта, като се пред­вижда, че с примесването на влакна тя може значително да бъде увели­чена.

На снимката: микроскопска струк­тура на новия бетон.

„Сианс е ви" — Франция

БАКТЕРИИ ПРОТИВ ПОЖАРИТЕ В МИНИТЕ

Съветските учени са успели да от­гледат специален вид бактерии, кои­то впръскват в мините и премахват опасността от пожари. Двете главни причини за пожарите са метанът и кислородът. Новите бактерии се хра­нят с метан. За твърде кратко време по стените на мините, напръскани с разтвор, съдържащ от този вид бак­терии, се образува няколкомилиметров плътен здрав слой, който запълва пук­натините и спира пътя на метана и кислорода до въглищните пластове. Съветските учени казват, че този метод може да се приложи във всякакъв вид мини.

ОЧИЛА ЗА АРХИТЕКТИ Тези странни очила са свързани с

електронна машина и позволяват на архитектите да видят своята бъдеща сграда в три измерения, още преди тя да бъде направена. Машината об­работва данните, дадени от архитекта и прожектира картината чрез приз­мите, които се намират странично на очите.

„Сайънс дайджест" - САЩ

УМЕЕТЕ ЛИ ДА ВИЖДАТЕ НЕЩАТА?

Наблюдателните хора виждат в не­йната много повече от останалите. Тяхното въображение и съсредоточе­но внимание им помага бързо да от­крият зависимост дори там, където различните елементи изглеждат като струпани без определен порядък,

Предлагаме ви да разгледате три

фигура и да проверите вашата наб-людателност.

1. В коя част на фигура 1 елемен-тите са разположени в строга зави­симост?

2. Кои два еднакви елемента вьв фигура 2 са разположени най-близо един до друг?

3. Колко окръжности има във фи­гура 8?

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 9 Л О Г И К А Т А

Р Е Ш И :

Т р а й н о и з п р е в а р в а н е

Предаването на ку­тията с наркотици е станало по времето на тройното изпреварва­не, когато в един мо­мент водачите на фор-да и воксхола са се озовали един до друг — воксхолът е анг­лийска кола е де­сен волан.

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА Ако сте решила и трите задачи,

вее сте не само наблюдателен, но зрителните илюзии съвсем не ви пре­чат да виждате истинската същност на нещата. Ако не сте успели, опитай-те да тренирате вашата наблюда­телност с други подобни задачи, за­щото това е качество много необхо­димо на всеки, който иска да се за­нимава с научно или техническо твор­чество.

В средата на първата фигура има квадрат, който се образува от 36 квадратчета, подредена по един и същи начин.

Във втората фигура най-близко са разположени еднаквите елементи А5 и Г5.

Третата фигура има 27 окръжности.

45

ВОДОРАВНО: 1. Стъкло от синтетичен материал, използувано за автомобилни стъкла. 8. Коренни жители на Австралия. 15. Птица от разреда веслоноги. 21. Твърд изолационен материал, получен чрез вулканизация на каучук. 22. Втората буква от гръцката азбука. 23. Античен глинен съд за благовонни масла. 25. Болест по косата. 27. Малоазиатска богиня на плодородието. 28. Агрегатно състояние на водата . 29. Департамент във Франция. 30. Електрически полюс. 31.. Град във Франция. 32. Главен бог на южните славяни. 33. Древен град в Ирак. 34. Про­винция в Белгия. 36. Вид изкуствена материя. 37. Минерал със зеленикав цвят. 38. Екзопръстенни хидроароматни кетони. 39. Гръцка буква.40. Коремоного мекотело, оби­таващо топлите морета. 43. Парична единица в Корея. 44. Астероид, минаващ твърде близко до Земята. 45. Марка унгарски автобуси. 48. Деец на революционното работническо движение в България (1893—1923). 50. Соли на азотоводородната киселина. 53. Важен храни­телен продукт от животински произход. 55. Китка стъбла и издънки от едно коренище. 57. Опера от Тигранян. 58. Имущество. 60. Помощен шивашки материал. 61. Вода с ментово масло за миене на зъби. 63. Глинен материал, получен при изветряването на магмени скали. 64. Игло­листно дърво. 66. Химичен елемент от семейството на лантанидите, тежък метал. 68 Позив. 70. Град в Тай­ланд. 71. Див бик в Северна Америка. 72. Древни жители на Огнена земя. 74. Шотландски физик, академик (1824—1907). 75. Японски гимнастик, олимпийски шам­пион. 76. Човекоподобни маймуни. 79. Най-светлата звез­да от съзвездието Лира. 80. Препинателен знак. 81. Река във Великобритания. 82. Виден унгарски архитект, пред­ставител на класицизма. 84. Приток на Дунав. 85. Вид тъмнозелен мрамор. 86. Съветски космонавт. 87. Съеди­нения на кислорода. 89. Популярно българско лекарство. 91. Корейска мярка за дължина. 92. Съветски цирков артист, н. а. на РСФСР. 93. Вид бананово дърво. 96. Морска хищна пасажна риба. 97, Безцветен торящ газ. 99. Умисъл, намерение. 100. Известен съветски конструктор на стрелково оръжие, роден в края на миналия век. 102. Охота за ядене. 104. Известен съветски математик (1910). 106. Нота. 107. Сбор, съвкупност от теми. 109. Град в Румъния. 11. Прочут древногръцки лекар. 112. Метален съд за нагряване на вода или за произвеждане на водна пара с налягане. 115. Вторият период от мезозойската ера.

КРЪСТОСЛОВИЦИ 116. Единица мярка за количество топлина. 117. Дребна скандинавска монета. 118. Наша планина. 120. Радиоакти­вен елемент от групата на благородните газове. 121. Случки, преживявания, които са станали отдавна. 122. Приспособление, за пренасяне на пясък, въглища и др. 123. Италианска монета. 124. Желязна руда.

•• ОТВЕСНО: 1. Химичен елемент. 2. Черно абаносово дърво. 3. Система от условни знаци. 4. Състояние на полу­сън, захлас, 5. Възпаление на носната лигавица. 6. Ви-зантийски философ от XI в. 7. Заболяване на нервната система, при която стават несъзнателни свивания на из- -вестни мускули, най-често лицевите. 8. Тропическо дърво с ценна черна дървесина. 9. Изкуствен строителен мате­риал. 10. Камък в ухото на нисши организми като необхо­дима принадлежност към слуховия им апарат .(мн .ч.). 11. Възпаление на гръбначно-мозъчните нерви. 12. Уреди за преобразуване на механическа енергия в електрическа, 13. Инициалите на наш научен институт. 14. Висококачест-вена хартия. 15. Топографски инструмент. 16. Един от Южните Спорадски острови. 17. Италиански химик, един от основателите на атомно-молекулната теория (1826-— 1910). 58, Бог на любовта в древногръцката митология, 19. Южни плодове. 22. Разтопена вулканична маса. 23. Африканска държава. 24. Химичен елемент. 26. Единство-ният естествен спътник на Земята. 35. Съдба, участ. 41 Старогръцки баснописец от VI в. 42. Голяма група из­мрели мекотели от класа на главоногите. 46. Устройство за нагряване на въздух в система за отопление (мн. ч.). 47. Съветски химик, органик и технолог, чл. кор. на АН на СССР (1893). 49. Модел съветски магнито-хидродина­мичен генератор. 50. Вид минерал. 51. Математическо число. 52. Древногръцка богиня на гнева. 54. Герой от „Млада гвардия". 56. Вид учен. 58. Полупаразитен храст, използуван и в медицината. 59. Вид северни елени. 62 Френски романист (1848—1918). 64. Департамент във Франция. 65. Град в Бирма. 67. Електрически натоварени частици. 69. Болестно зачервяване на кожата. 71. Истори-ко-географска и административна област в ГФР. 73. Вид бездимен барут. 77. Военен чин (мн. ч.). 78. Изкуствено влакно, добивано от млечен казеин. 79. Немски физик (1864—1928). 83. Старобългарска мярка за тегло. 84. Героиня на Д. Димов. 87. Град в Хаити. 88. Отделно уединено място за посетители в заведение. 90. Внезапно нападение. 93. Разред безгръбначни животни от класа паякообразни. 94 Специална сплав за правене на сачмени лагери. 95. Древно племе. 96. Уред за усилване на електро­магнитни вълни. 97. Органични летливи вещества. 98. Член на африканско племе. 100. Руски географ и карто­граф, чл. кор. на Петербургската академия на науките (1839—1899). 101. Зрителен орган. 103. Материално веще­ство (мн. ч.). 105. Семейство изтребени птици от разреда гълъбови. 108..Африканско пигмейско племе. 110. Заострен прът. 113. Мярка за тегло. 114. Италианско обединение за търсене и разработване на находища от земно масло и полезни изкопаеми. 115. Английски философ идеалист, психолог, историк и икономист (1711—1776). 119. Река в СССР, в басейна на Волга.

СТРАХИЛ НИКОЛОВ ВОДОРАВНО: 1. Заглъхвам на звука при радиоприе-

мането.^9% Отровно растение (мн, ч.). 10. Микроелек¬ трическа машина за променлив ток. 14. Химически съе­динения, състоящи се от метал и киселинен остатък. 16. Техническо наименование на натриевите соли на въгле-родната киселина. 17. Разред птици. 18. Шнур с лесноза-палима сърцевина {мн. ч.). 20. Древноегипетски бог на Слънцето. 21. Титан, когото Зевс наказал да поддържа

На плещите си небето. 23. Кула със силен светлинен из­точник на върха, издигната на крайбрежието за ориен­тиране на корабите. 25. Маневриране на кораб, за да се долепи и завърже към кея. 26. Адмшшстративно-тери¬ ториална единица в Османската империя. 28. Дребна разменна монета в скандинавските страни. 29. Малкото име на откривателя на четиритактовия двигател с вътрешно горене. 80. Малкото имена съвременна съвет­ска киноартистка. 31. Собственото име на френската писателка Жорж Санд. 32. Италиански композитор (1879—1936). 35. Слой от ледени кристалчета, покри­ващи земната повърхност. 36. Полуостров в Швеция. 37. Престол на монарх. 40. Инициалите на чешки поет (1900—1958). 41. Машинен елемент. 42. Инициалите на основателя па съветската социалистическа държава. 44. Марка съветски самолети, произвеждани в довоенния период. 46. Руски живописец (1831—1894). 47. Една от четирите главни посоки в света. 49. Музикална нота. 50. Въртяща се част на електромотор. 52. Български писател. 54. Метална гравюра, издълбана посредством киселина. 55. Столицата на Перу. 56. Модел съветски хе­ликоптери. 57. Нота. 58. Лудолфовото число. 59. Част от творба на Данте. 62. Руски зоолог (1792—1876). 64. Град във Франция. 67. Химически елемент от групата на благородните газове. 69. Български, хан (777—802). 71. Американски изобретател (1874—1931). 73. Опера от Верди. 74. Сладководна риба от разреда шаранови. 75. Хърватски писател и общественик, почетен член на БАН (1876—1949). 79. Драматично-музикално произве­дение. 83. Инициалите на немски учен-физик, създател на теорията на относителността (1879—1955). 84. Гроздова захар. 86. Заместител на захарта. 88. Уред за гладене на дрехи. 89. Представка за означаване на милиардна част (10-") от измерителна единица. 92. Гер­мански крал (912—973). 94. Съкратеното наименование на Международната система измерителни единици, 95. Морски бозайник. 96. Река в Южна Америка. 97. Упор­ство.

ОТВЕСНО: 1. Химичен елемент от пета група на Периодичната система. 2.' Наш учебен институт. 3. Условен знак за графическо изобразяване на музикални тонове, 4.. Въглехидрат. 6. Опитен летец-изтребител, който е свалил голям брой неприятелски самолети. 7. Английска политическа партия. 8. Стълкновение между движещи се тела 9. Музикална нота. 10. Под­правка за ястие. 11. Според библейското предание; жена на първия човек Адам..12. Американски президент, премахнал робството. 13. Историческа област от двете страни на Западните Пиренеи, 15. Роби в древна Спарта, 17. Сплав от кобалт, волфрам и хром. 18. Вид живопис, при която боите се смесват с варна вода и се нанасят върху мокра стена. 19. Пригласяне в черковно пеене, обикновено с равен тоя. 21. Малкото име на византийска писателка от XII в., дъщеря на император Алексей I Комнин. 22. Теглото на опаковката на стока 24. Древно­гръцки бог на войната. 27. Ивица, пояс. 33. Американски писател и критик (1809—1849). 34. Устройство за пре­образуване на постоянния ток в променлив. 35.Швейцарски езиковед (1857—1913)^38. Гръцка буква, с която се бе­лежи специфично електрическо съпротивление. 39. Ар­хитектурен, стил. 43. В древногръцката митология —• почитателка на бог Дионис. 45, Съд за отпадъци. 46. Външна странична стена на корпуса на кораб. 48. Рим­ско название на келтските племена. 49. Повтаряне на еднакви или сходни звукови единици в края на стиха.

51. Японска мярка за вместимост на течни тела. 53. Норвежки математик от XIX в. 58. Газообразно аг­регатно състояние на течности и твърди тела. 60. Накло­нена брегова площадка, съоръжена за изваждане на кораби при ремонт. 61. Централен ъгъл. 62. Нещастия. 63. Бозайник от семейство котки. 65. Приветствен възглас. 66. Съвременна италианска певица. 67. Древногръцки бог на слънцето и светлината. 68. Йонообменни вещества. 69. Единица мярка за диаманти (мн. ч.). 70. Малоазиатска богиня. 72. Дамско украшение. 76. Собствено име на комсомолка-партизанка, герой на Съветския съюз, 77. Тесен и дълъг, висок до няколко десетки метра хълм, образувам от ледникови наноси. 78. Механично увреждане целостта на кожата. 79. Газ с характерна миризма и силно окислителни свойства. 80. Танцова стъпка. 81. Повторно чуване на звук, поради отражение на звуко­вите вълни от някоя преграда.82. Брат на цар Самуил. 85. Отвор във външната стена на парен котел или резер­воар. 87. Река в Полша. 90. Единица за измерване на земна площ. 91. Река в Лаос. 93. Хидротехническо съоръжение за повдигане нивото на водата.

АЛЕКСАНДРА МОТЕКОВА

ТАЙНСТВЕНИЯТ ПОСЕТИТЕЛ Стрезов стоеше пред току-що отворената врага,

а през рамото му надничаше хазайката. Искаше й се да влезе, да се спусне към сякаш заспалия на писалищния стол квартирант Коджахристов, но строгият поглед на инспектора я възпирате. Малко встрани стърчеше старшина Варадин с връзка ключове в ръка — отключването на вра­тата беше негово дело.

Стрезов разглеждаше наредбата. Погледът му

47

непобутнатия креват, креслото, телевизора, бю­рото; ноздрите му леко потрепваха, сякаш ис­кана да уловят в застоялия въздух макар и едва осезаема следа на някаква чужда за къщата ми­ризма. После тръгна към прозореца, повдигна леко пердетата — ключалките бяха добре за­творени. Едва тогава свърна към бюрото. Коджа­христов сякаш беше заспал. Главата и лявата му ръка бяха върху бюрото, а дясната висеше без­помощно надолу. Една неудобна, неестествена, странно изкривена поза за сън, в която имаше нещо ужасяващо.

— Бедничкият! — възкликна хазайката. Строгият поглед на Стрезов повторно я възпря

да прекрачи прага. Точно в този момент пристиг­наха съдебният лекар, фотографът и специали­стите по отпечатъците.

— Казвате, че снощи Коджахристов се прибра в девет часа? — обърна се Стрезов към хазай­ката. •

— Не, не съм казвала, че беше точно в девет.. . Може би девет и нещо или малко преди девет. Не знам. . . нищо не знам. . . аз съм така обър­кана.

— Успокойте се —■ каза Стрезов. — Никой не ви пита дали е било точно в девет. Малко по-рано или малко по-късно — няма съществено значе­ние. По-важното е, че сте били през цялата нощ в къщи.

— В къщи си бях, не съм излизала. Когато господин Коджахристов се прибра, аз му предло­жих кафе. . . Той е един такъв грубиян: „Ако ще го пия с вас, няма какво изобщо да пия!", каза ми той и влезе в стаята. Чух го да превърта ключа и повече нищо. . . нищо. . . абсолютно нищо! — хазайката плачеше наистина неудържимо.

Стрезов изчака да мине пристъпа: — Сутринта не се ли опитахте да влезете при

него?

— Почуках на вратата, защото видях, че става късно. Повиках го по име, накрая натиснах бра­вата, но беше заключена.

— Нямате ли ключ? — Не. Преди месец той смени ключалката и

не ми даде ключ. — И никакви гости, откакто се е прибрал —

негови или ваши? — Никакви. Никой не е влизал в апартамента. — И все пак някой е влизал при вашия кварти¬

рант, и то не през прозореца, а през вратата! — каза Стрезов категорично.

По какво съди инспектор Стрезов, че някой е влизал при Коджахристов?

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XIV бр. 10

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл . редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори- МАГДАЛЕНА ИСАЕВА ЦВЕТА ПЕЕВА,

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж ЙОРДАН КОСТОВ Художник засл. худ. ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист. ДИМИТЪР ПЕЕВ ДИМО БОЖКОВ — биолог. ЕМИЛ СТРАХИЛОВ — канд. техн. науки. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф РАЗУМ АНДРЕЙЧИН

— физик. ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София; бул. „Ленин" № 47. IV ет ст 28—29 тел. 46-31. вътр. 363 Ръкописи не се връщат Годишен абонамент 3 лв Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст Дадена за печат на 20 X 1975 г. Формат 80x92/12. Държавно военно издателство. Поръчка 7140. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100 000

48