ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМСharipetrov.com/chitanka/gogomir/PDF_DjVu/1973 04.pdf ·...
Transcript of ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМСharipetrov.com/chitanka/gogomir/PDF_DjVu/1973 04.pdf ·...
ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС СЪДЪРЖАНИЕ
Лъчи на дружбата 1 Кибернетика и строителство 4 Трасе Меркурий — Сатурн 7 ЕИМ на работа! 11 Приказка за замръзналия звук и други невероятни неща 15 Предупреждение 18 Живот в дълбините 23 Любопитни факти 27
Мълния и техника 28 Все още е тайна 31 Новото поколение малки автомобили 33 Богатствата на земята 36 Паметта на металите 38 Предава „Космос" 39 Тест 44 Кръстословица 46 Невероятни патенти 46 Решава логиката 47
ЛЪЧИ НА ДРУЖБАТА
Русе, северната врата на България, всеки ден посреща чуждестранни гости. Отдавна чуждата реч не удивлява никого, многобройните групи не привличат вниманието. И ето! че младежта на този, привикнал с любопитното град, хиляди пъти поднасял цветя на приятели, сега се вълнува. В края на май се очакват групи съветски младе-
1
жи и девойки, които оттук ще започнат своето пътуване към местата на нашата дружба.
Съществуват български градове, чиято известност изцяло е свързана с големите и кръво¬ пролитни битки, донесли нашето освобождение. Има паркове, където хората никога не се веселят, не говорят високо. Тишината в тях властвува над паметта на руските и съветските воини. Повече от петстотин паметника в страната напомнят за подвига на братята освободители. Но има и места, където тишината отдавна е прогонена от огромни заводи, построени с помощта на съветските специалисти и оборудвани със съветски машини. Посоките и плодовете на дружбата между нашите народи са много и различни.
Съветската делегация идва не само като гост, не само като зрител, но и като участник във II фестивал на дружбата между съветската и българската мла
деж. Първият бе преди две години в Киев. Българските младежи няма да забравят тържествената среща с първия секретар на ЦК на Украинската комунистическа партия и с председателя на Министерския съвет на републиката, разговорите с почетния гост летеца-космонавт Георги Береговой, два пъти герой на Съветския съюз, концертите, семинарите, митинга, манифестацията на дружбата по „Крешчатик", трудовата акция. . .
От Русе гостите за II фестивал ще отпътуват за София. Запознаване с града, с нашата икономика, наука и култура. Тържествено откриване на фестивала в зала „Универсиада", концерти на младежки колективи от София. Участие в манифестацията по случай Деня на славянската писменост. После, разделени на шест групи, младежите ще потеглят за Плевен, Търново, Габрово, Пловдив, Стара Загора и Сливен.
Всеки от тези градове може да разказва и за миналото, и за настоящето на българо-съвет¬ ската дружба, но Плевен безспорно е най-велик. Там е домът в който Осман паша е предал сабята си на руския витяз — освободител. Две тежки обсадни оръдия, руски пушки, щикове и саби стоят на входа на Скобелевия парк, в който се издига Мавзолеят с костите на героите. Неизвестен до 1877 г., Плевен изведнъж става символ на руската бойна слава и „при звука на това име възникват във въображението стонове, смърт и страдания, радостни викове, победа и надежда за светло и свободно бъдеще".
Съветските гости не ще пропуснат и малката къща — дома на Заимови. „Българи, паднете на колене, тази вечер бе раз
стрелян великият син на България и на цялото славянство Владимир Заимов" — съобщи на 1 май. 1942 г. Радио Москва. Оръдията по целия Източен фронт замлъкнаха. Славеха патриота и делото му, в което бе заложил живота си.
Плевен наистина е голяма част от историята на българо-съветските връзки. На няколко километра от града се издигат огромните корпуси на нефтохимическия комбинат, един от многото, построени с помощта на съветски специалисти.
Фестивалните групи, които ще пътуват към Габрово и Търново, ще пресекат пътя на газопровода, който започва от
Средна Азия. Смяташе се че той много трудно ще успее да мине през Урал, а ето че тръбите достигнаха до България. По тях ще тече тъй необходимото за нашето производство и за бита на хората гориво, с което е богата съветската страна. Да си богат с нещо е едно, а да го разделиш с другите — съвсем друго. При това се наложи строителство през пустинята и през огромни, пълни с различни пречки пространства.
Пловдив, Стара Загора и Сливен — това също са градове на българо-съветското икономическо сътрудничество и същевременно спомен за Освободителната война, за по-късни битки, това са многобройни паметници, осеяли пътищата, земя, напоена със скъпоценна кръв и един хълм, който хората нарекоха с името на освободителите.
Следващият ден от програмата също е връщане към минало
то. Всички групи ще се срещ-нат на връх Столетов и ще наблюдават военни демонстрации, пресъздаващи епизоди от Шипченската епопея. Отново ще проехтят батареи, ще се изпълнят окопите и само дългата стълба към върха и паметника, който така добре познаваме, ще говорят, че всичко това е само театър, отминал ужас, спомен.
Ще заглъхнат „боевете", младежите ще поднесат гирлянд на славата и ще се отправят към Варна, столицата на II фестивал на дружбата между съветската и българската младеж. В делегациите, нашата и тази на гостите, ще бъдат включени млади творци и учени, работници и селяни. Това определя характера на фестивала. Хоровете и танцовите състави ще бъдат само част от него. Ще започне работа семинар на тема: „Участието на младежта на НРБ и СССР в строителството на социализма и комунизма".
Ще бъде открита фотоизлож-
ба: „Младежта на СССР и НРБ", кинофестивал на съветските и българските филми за младежта. Ще се проведат спортни състезания, щафета.
Фестивалците ще посетят предприятия, училища, заводи, институти. Ще се срещнат с моряци от Българския военен черноморски флот. Ще разговарят с герои на социалистическия труд и с активни борци против фашизма и капитализма. Ще се видят и с хора, които в трудни години са осъществявали опасни нелегални връзки между нашата партия и съветската страна. Продължение на тези срещи ще бъде митингът за солидарност с младите борци срещу империализма за мир,
национална независимост и социален прогрес.
И, разбира се, в резултатна всичко това ще бъде подписан перспективен план за сътрудничество между Димитровския комсомол и Ленинския комунистически съюз на младежта за периода 1973—1975 година.
Дали защото е близо до столицата на фестивала, или защото е един от обектите на най-плодотворно сътрудничество, Девня ще бъде дарена с особе
но внимание. Наистина долината е пълна със съветска техника, най-трудните неща тук се изграждат със съветска помощ, много от продуктите се получават по съветски методи, в които е търсен най-евтиният и същевременно качествен способ. Тук фестивалците ще работят един ден и средствата, които ще съберат, ще отидат във фонда „Солидарност" на Десетия световен младежки фестивал.
Тук ще бъде създадена и
„Алея на дружбата", всеки участник ще посади дръвче.
На една от централните улици в столицата на фестивала — Варна — ще бъде поставен барелеф, а улицата ще получи име, което да напомня за дружбата между съветската и българската младеж.
Една алея на дружбата, една улица с ново име ще бъдат нови звена от голямата дружба, която винаги е давала добри плодове.
КИБЕРНЕТИКА И СТРОИТЕЛСТВО
'идеи, проекти, открития/,
'Декемврийският пленум на ЦК на БКП и Комсомолът/
Когато големи багери превърнат десетина къщички в общ изкоп, в земята зейва рана, която сякаш никога не ще зарасне. Но тази гледка не разстройва никого. На това място ще израсне огромен блок, и то много по-бързо, отколкото ставаше досега, с много по-сигурна конструкция, отколкото можеше да се иска доскоро.
Вече не може да се говори за онези, които проектират, изчисляват и ръководят строежите, без да споменем Института по строителна кибернетика в София. В партера на института една заключена врата се отваря за малцина и ако успеете да влезете заедно с тях, веднага ви дават престилка и големи пантофи. Електронноизчислителната машина не обича праха. Безшумно светкат малки лампи, въртят се магнитни ленти, върху които е записана огромна информация, проскърцва писецът, чертаещ поредната графика. Тази машина е поела извънредно голяма част от проектантската работа— участвува в статически изчисления, в оразмеря¬ ването, в конструирането, в създаването на документацията.
Проектирането всъщност е дълго ровене в безброй справочници, многократно изчисляване и преизчисляване, търсене на най-доброто решение. Хиляди хора у нас се занимават със строително проектиране. Строителните програми продължават да растат, това означава, че нуждата от проектанти все повече ще се увеличава и никой не би могъл да каже докъде щеше да стигне всичко това, ако електронноизчислителната техника не бе намерила тук едно от своите най-големи призвания — да поеме уморителните изчисления, за да могат проектантите да посветят времето си на творческите задачи. При това машината върши работата си много по-точно, защото всички ръчни методи са приблизителни.
Основните пускови обекти на шестата петилетка трябва да бъдат завършени през тази година: първият етап на атомната централа при Козлодуй, ТЕЦ „Бобов дол", водносиловите каскади в Родопите — „Сестримо" и „Антонивановци", хидровъзелът „Девин", новият завод за калцинирана сода, новият химически комбинат за минерални торове, пристанището Варна — запад. Изчисленията на всеки по-сложен национален обект, както и на всички големи сгради, са минали през Института по строителна кибернетика.
Атомната централа — това не бе само конструиране и планиране на насипните работи, не бе само изграждане на корпусите, но и построяването на ново пристанище. Новата софийска гара и предгаровият площад, новият много сложен поради дължината си мост във Варна, сградите на Радио София, на Народния театър и всички високи блокове в новостроящите се комплекси, също дължат бързината и голямата точност на изчисленията си на института. Да не говорим за някои по-особени конструкции от рода на националния театър, който „Тех¬ ноекспортстрой" строи в Нигерия. Театърът ще има висящ покрив, фасадата ще бъде изградена от специални рамкови конструкции. Само използуването на точни математически методи и ЕИМ даваше възможност да се изчисли прецизно подобна сграда.
Разбира се, старият образ на проектанта като човек, който сам, със сметачна линийка и многобройни справочници, си прави всички изчисления, още не е изчезнал. Но той едва ли ще устои на конкуренцията, защото няколко дни изчисления в Института по строителна кибернетика се равняват на много месеци работа с линийката.
А има места, където ръчните изчисления изглеждат вече пълен анахронизъм. Проектите за земленасипните язовирни стени и хвостохранилищата по ръчния способ стават не само по-бавно, но са и по-несигурни. За да се предпазят от разрушение, стените се правят много по-дебели и поради това — по-скъпи. Не можеше да се разбере и доколко трябва да се разчита на хвостохранилищата, които вече дълги години се използуват от предприятията — какъв е натискът на водата върху стената, как действуват събраните промишлени отпадъци, дали усилват издръжливостта на стената, или увеличават налягането върху нея. Тук бяха необходими толкова сложни изчисления, че ако човек седне да ги направи сам, няма да му стигнат петилетки. Затова задачата бе възложена на института. ЕИМ съвсем точно отговори кои хвостохранилища могат да си останат, както досега, кои да се надстроят, къде се налага спешно да се направят нови. Нейният отговор спести на държавата шест милиона лева.
Мостове вече не строят само над реките. Модерните входно — изходни артерии на големите градове и магистралите наложиха пътищата да се пресичат на две нива, да се направят надлези и подлези. Изчислителните методи навлязоха дълбоко и в тяхното проектиране. В института разказват и нещо особено интересно — скоро с вертолет и специална апаратура ще може да се правят снимки на мястото, през което трябва да мине пътят. По тази специална снимка електронната машина ще знае височината на всяка точка от терена и когато получи задачата да проектира път в тази и тази посока, ще прецени най-добрия, а това означава — най-икономичния по средства и най-краткия по разстояние вариант на пътя и веднага ще даде всичките изчисления, необходими за строителните работи.
Градовете тъй нараснаха, че за да оправят един от своите все по-усложняващи се проблеми — водоснабдяването, скоро също се обърнаха за помощ към Института по строителна кибернетика. Старите мрежи бяха преизчислени, бе определен кой е най-добрият режим и откъде е най-добре да се вземат нови води. Без електронната техника това направо би било заробващ труд.
Но фактът, че електронноизчислителните машини
могат много и бързо да смятат, вече не ще учуди никого. Всеки знае, че машините се съгласяват да пресметнат каквото и да е, стига да им се обясни как да стане. Ако работата бе спряла дотук, инженерите и проектантите просто щяха да си имат един помощник, който работи без умора и не протестира, че го товарят с еднообразни досадни изчисления. От машините може да се иска много повече. Те могат да проектират някои често повтарящи се детайли и конструкции, дори да проектират обикновени стопански сгради. В института това вече се прави, а до края на 1975 година той ще трябва да завърши разработването на първия етап на системата за автоматизиране на строителното проектиране.
Не е далеч времето, когато инженерът ще може да застане пред пулт, върху който ще светят бутони с раз-
Нашите научноизследователски институти ще участвуват в повече от двадесет теми, включени в плана за координиране на научните изследвания в социалистическите страни в периода 1971—1975 година. Институтът по строителна кибернетика разработва: система за автоматизиране на строителното проектиране, домостроителни комбинати, строително производство, железобетонни заводи.
През 1972 г. у нас са създадени двадесет нови вида строителни изделия. Те твърде много облекчават труда на строителите. Например леките гипсови панели. Новите материали за подови настилки същевременно са и добри
лични надписи. Ще натисне „сграда", тогава ще светнат други бутони: „едноетажна", „многоетажна". Той ще отговори например „многоетажна". „Каква", ще попита отново машината: от „бетон", „метал" или „стъкло". Инженерът ще натисне „бетон" и на екрана ще се появи многоетажна сграда от бетон. Едва сега ще почне истинският разговор с машината. Инженерът иска някакви промени и няколко допълнения. Със светлинния молив той ще ги нанесе направо върху екрана. Машината ще продължи да работи. Ако в това има нещо неизпълнимо, ще отговори, че по еди коя си причина това и това не може да стане. Ако ли пък няма възражения, след малко ще поднесе цялата необходима документация и проекта, снет от светлинния екран. Това е всичко.
Ако пропътуваме още няколко години в бъдещето, подобни пултове за разговор с големия електронен център — проектант, ще има в отделните заводи, в предприятията, а аграрно — промишлените комплекси. Разговорът ще може да се води от разстояние.
Страната ни има и друг много голям проблем, който също трябва да намери решение до 1975 година. Ще бъде създадена автоматизирана система за управление на строителството, за да се ръководи цялото строителство без загуба на време, на труд и на средства. Най-важната част на системата и тук ще бъде голям електронен център, този път съдържащ цялата информация за обектите, които се строят и които ще започнат да се строят, за материалите в складовете, за работата в предприятията, които произвеждат строителни материали, за разпределението на работната ръка. Машината ще знае още къде какви договори са сключени, за да може да отговори кога евентуално ще се изпълнят новите заявки. Всяка минута ще могат да се получат най-точни сведения и ако е необходимо — да се преразпределят ресурсите и работната ръка.
Това съвсем не означава, че човекът ще стане излишен. Новите автоматизирани системи само ще го освободят от всичките нетворчески задачи, които винаги са ангажирали тъй много времето и мисълта му. Ще помогнат да се използува по-добре енергията, която винаги най-жестоко се е разхищавала — енергията на човешкия мозък.
ЛИДИЯ СИМЕОНОВА
звукоизолатори. Настилките от пластобетон (вместо цимент за свързващо вещество се използуват синтетични смоли) се втърдяват само за двадесет и четири часа вместо за двадесет и осем дни.
В СССР на електронноизчислителната техника се възлагат доста сериозни строителни задачи. При проектирането на нови промишлени райони електронната машина се използува не само за оценка на различните варианти, но и за самостоятелно творчество. Често машината посочва съвсем ново място за построяването на района и от новото решение се спестяват милиони рубли.
6
В началото на третото хилядолетие ще бъде поне в основни линии осъществен заветът на К. Е. Циол¬ ковски — човечеството ще е излязло от, люлката си — родната планета — и ще е започнало да се разселва из просторите на Слънчевата система. Очакваното през следващите 28 години развитие на науката и техни ката не само ще е създало нужните апарати за това, но и ще е натрупало необходимите огромни икономически богатства, без които не би могло да се овладее далечното космическо пространство.
Кои ще бъдат първите космически обекти след Луната, към които ще се насочи човечеството? Може почти със сигурност да се каже, че това ще е
МАРС
Макар че Венера е най-близката до нас планета и по маса и обем направо може да бъде наречена двойник на Земята, все пак първите експедиции с хора ще бъдат отправени не към нея, а към по-далечната червена планета. Основните съображения за това са: Марс е обвит в прозрачна атмосфера и ние вече притежаваме подробни карти на повърхността му — космонавтите ще знаят къде да кацнат; налягането (около 5 мили-бара) и температурата на повърхността му (обикновено под нулата) са коренно различни от земните ус-ловия, но все пак са за предпочи-
тане пред температурата на Венера (400.—500°С) и налягането от около 100 атмосфери. Освен това малката маса на Марс (5 км/сек скорост на излитане) ще облекчава кацането и излитането на космическите кораби, а слабата сила на притегляне (0,38 от земната) ще облекчава пребиваването на космонавтите на неговата повърхност. Не без значение е и обстоятелството, че денонощието на Марс продължава почти колкото земното (24 часа и 37 минути) и че там поради наклона на планетната ос към плоскостта на орбитата (както и при Земята — около 65°) има годишни сезони, макар и два пъти по дълги.
Разстоянието между Земята и Марс е най-късо по време на противостоя нията (през година), а всеки 15—17 години имаме велико противостояние, при което разстоянието може да се намали до 56 милиона километра Но това съвсем не означава, че космически кораб, изпратен в година на велико противостояние, ще измине само това разстояние. Както е известно, най-икономичният (и за дълго време още единствено възможен) начин за полети към планетите ще бъде не по най-правия, най-късия път, а по елиптична орбита. Колко ще продължи той, зависи от разположението на планетите и от скоростта, с която ще лети космическият кораб. Такъв полет ще продължи общо около 420—450 дни, от които по около 6—7 месеца се предвиждат за път от Земята до Марс и обратно, а останалото време за пребиваване на планетата ако би про-
Проект за орбитална станция, където Ще се зареждат с гориво меж¬ дупланетните кораби
текло това пътешествие някъде към края на осемдесетте години с техническите средства, с които ще разполага тогава човечеството?
Експедиционният кораб ще трябва да бъде монтиран или поне до¬ обзаведен на околоземна орбита (височина около 200 км) вероятно край постоянно действуващата обитавана орбитална станция. Той, както и екипажът, горивото и необходимото научно снаряжение и средствата за обезпечаване живота на хората, ще бъде пренесен с обикновени газо¬ вореактивни ракети от Земята на околоземната орбита. След завършване на подготовката експедицията ще може да се отправи за дългия си път.
Какви са главните проблеми, които науката и техниката на следващите десетилетия ще трябва да решат, за да може да бъде осъществен полетът с хора до Марс?
Първият — и един от най-тежките — е как човешкият организъм ще понесе тъй продължителното (не по-малко от 400 дни) пребиваване в състояние на безтегловност. Както е известно, костите започват да из¬ тъняват, да стават крехки, мускулатурата отслабва, настъпват и други нежелани промени в тялото. При полет, значително по-дълъг от година, тези промени могат да станат опасни за здравето и дори за живота на космонавтите, особено когато пред тях ще бъде поставена задачата да кацнат на Марс, да извършват тежка работа там и да се завърнат на Земята, като преминат през силните претоварвания на погасяването на космическата скорост при навлизането в земната атмосфера.
Втората проблема е също свързана с продължителността на полета. Космическата среда се пронизва от смъртоносни лъчения, които ако проникнат през стените на кораба дори в незначителни дози (и при полет от десетина дни могат да бъдат понесени), биха се натрупали в количества, опасни за здравето. Освен това на Слънцето стават непредсказуеми избухвания, които разпространяват из цялата Слънчева система убийствени лъчения. При дълъг полет не е възможно да се предвиди такова избухване, пък и въобще вероятността за появата му значително се увеличава.
Освен това продължителността на полета ще изисква големи количества храна, кислород и електрическа енергия за поддържане живота на
хората, изправността на многобройните най-сложни апаратури ще трябва да бъде гарантирана за дълъг срок в райони, много далечни от Земята, където не само помощ не може да бъде оказана, но дори самата връзка еднопосочно ще трае до 5—6 минути (при скорост от 300 000 км/сек).
Задачата да се изпрати експедиция до Марс няма да бъде решена с химически ракети. Те вероятно ще се използуват там и тогава, когато е нужно използуването на големи усилия за кратко време — при излитането от Земята, при кацането на Марс и при обратното излитане. Но разстоянието от стотици милиони километри между двете планети ще бъде преодоляна от ядрени ракети. В тази област и сега се работи усилено и вероятно след 10—15 години ще има достатъчно добри резултати, за да бъде корабът снабден с ядрен двигател.
Ядрената енергия може да бъде използувана в космонавтиката по множество начини — най-ефективно, като се впрегне директно синтезът на водорода в хелий, до сравнително засега най-лекия — използуването на енергията на разпадането
на радиоактивните ядра за нагряване на работното тяло (най-вероятно водород). Сигурно космическата техника ще започне с последния начин. Реактор, зареден с достатъчно ядрени саморазпадащи се материали, нагрява до много високи температури водород, който се изхвърля през соплото с особено високи скорости. Друга възможност дават електростатичните (йонни) ракетни двигатели, в които работното тяло (цезий, рубидий, живак, аргон или друго) първо се йонизира, а след това образуваните йони се ускоряват в силно електростатично поле до скорости от десетки и стотици километри в секундата. И тук ядреният реактор ще дава енергията за йонизирането на работното тяло и за захранване на елек¬ стростатичното поле.
С такива високоефективни и икономични ядрени ракети ще може да бъде по-леко преодоляно огромното разстояние от Земята до Марс. Те ще работят много по-дълго време, ще създават ускорение и съответно известна сила на тежестта на кораба. Тя, разбира се, няма да бъде като на земната повърхност, но все
8
Проект за орбитална станция
пак ще облекчава живота на екипажа.
След като измине разстоянието до Марс, корабът — майка ще направи необходимите маневри и ще се спусне на ниска (10—15 км) кръгова орбита около планетата. Тогава от него ще се отдели специален ракетен кораб за пътуването до марсиан-ската повърхност. Крайно разредената атмосфера на тази планета. която улеснява проучването на релефа и избирането на подходящо за кацане място, в случая ще утежни самото спускане. Аеродинамичното съпротивление на атмосферата ще облекчи само в много малка степен погасяването на космическата скорост, с която корабът ще навлезе в газовата обвивка на планетата. Вероятно ще бъдат използувани и парашути, но все пак главното усилие ще легне върху двигателите. А общата стойност на това усилие за кацане и за излитане надвишава тази стойност при еднократното излитане от земната повърхност. Това означава, че ракетата ще трябва да бъде заредена със значителни количества гориво, че ще бъде голяма
Космонавт, с тегло 70 кг, на другите небесни тела ще тежи: На Меркурий . . . . 26,6 кг На Венера 63 кг На Марс 26,6 кг На Юпитер 186,2 кг На Сатурн 80,5 кг Н а Уран . . . . 68,6 к г На Нептун 78,4 кг На Плутон 56 кг На Луната 11,55 кг На Фобос (спътник на Марс) 0,07 кг
или 70 г. На Ганимед (спътник на Юпитер)
11,69 кг На Титан (спътник на Сатурн) 11,2 кг На Церера (най-големият асте-
роид) 2,33 кг
Проект за междупланетен кораб на бъдещето
и тежка, вероятно поне двустепенна.
Екипажът на марсианската експедиция едва ли ще е по-многоброен от 6—7 души, трима от които ще слязат на планетата, а останалите ще ги изчакват в кораба — майка. Колко време ще се забави първата експедиция на Марс? Вероятно около 2—3 седмици. За това време космонавтите ще извършат всестранни проучвания в района на кацането и ще оставят апаратура за по-нататъшни научни изследвания, която ще действува автоматично след заминаването па хората. Поради липсата на кислород крайно разредената атмосфера и ниските температури през цялото време на пребиваването си на Марс космонавтите ще трябва да се движат със специални херметични защитни костюми, а ще спят, почиват и се хранят в помещението на кораба, с който са прелетели.
Обратният път — на марсианския кораб до кораба — майка и на последния до Земята, ще протече по принцип като на отиване. Отделен въпрос е дали експедицията ще вземе със себе си марсианския кораб, или ще го изостави. Това ще се реши в зависимост от обстоятелството кое е по-изгодно в енергетично отношение. Вероятно първите експедиции ще жертвуват всяка техника,
която не е абсолютно необходима на обратния път, за да облекчават по този начин завръщането си.
Ако пътят от Марс до околозем¬ ната орбитална станция не представлява някаква специална трудност, то самото сваляне на екипажа на земната повърхност ще породи нови усложнения. Хора, които повече от година са живели в състояние на безтегловност и на намалена тежест, няма да могат да издържат пренатоварванията при спускането на Земята. За целта те ще трябва да бъдат подготвени на орбиталната станция. Там вероятно ще има специален тренировъчен комплекс, където чрез центрофуги организмите на космонавтите ще бъдат постепенно подготвяни за условията на нормален земен живот.
Втората планета, към която ще се отправят хората, е
ВЕНЕРА
По начало схемата на полета оста-ва същата, както и до Марс. Различията се появяват едва след като междупланетният кораб — майка влезе в кръгова орбита около Венера. И те се определят от следните фактори:
Много плътна и непрозрачна атмосфера. Маса и сила на тежестта —
почти като на Земята (0,815 от земната маса; 0,89 от земното ускорение). Много висока температура (400 -500°С).
Корабът, с който космонавтите ще трябва да се спуснат на повърхността на планетата — нека го наречем венеролет, — ще трябва да притежава подчертано аеродинамични форми. Той ще използува планетната атмосфера, за да погаси космическата си скорост, ще пусне и парашути, ще планира — въобще ще влезе в действие целият арсенал от технически прийоми, изпробван вече многократно при завръщането на космическите кораби на Земята. Но с тази извънредно съществена разлика, че маневрите ще се извършват в непроучена планета, без земно обезпечаване (управление, насочване), в много по-плътна среда, при лоша видимост и опасни ветрове, достигащи силата на урагана. И още нещо много важно! Не лек спус¬ каем апарат ще кацне на повърхността на Венера, а значителна по сложност и тежест апаратура, която после ще трябва да излети обратно, преодолявайки мощното гравитационно поле на планетата и да се присъедини към кораба — майка. Това означава, че междупланетният кораб ще трябва да „вземе на борда си" и да пренесе до Венера грамада
9
от типа на съветските кораби „Союз", но такава, каквато е цялата ракета в момента преди изстрелването й от космодрума.Гигантското съоръжение ще трябва да бъде спуснато плавно (да се приземи меко) на повърхността на планетата и след като експедицията приключи работата си — да бъде изстреляно.
Със сегашните средства на космическата техника тази задача е неизпълнима. Нека се надяваме, че през следващите две — три десетилетия ще бъде намерено решение и на тази свръхсложна задача. Със сигурност може да се каже, че това ще бъде най-трудната за посещение планета въобще. Защото на самите планети-гиганти (Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун) поне в предвидимото бъдеще човечеството едва ли ще се реши да каца.
Преди да бъдат посетени двете планети, непременно ще има полети на кораби с екипаж на борда в далечния Космос, до Венера и до Марс. В това отношение интерес представлява възможността за общ полет и до двете планети. Освен предимството, че с една експедиция ще бъдат „огледани отблизо" както Венера, така и Марс, тази маневра предлага и една друга възможност, която вероятно ще бъде използувана и в по-далечното бъдеще. Трите планети (Венера, Земята и Марс) се движат по своите елиптич¬ ни орбити с различни скорости и правят по една обиколка около
Слънцето за различно време. Взаимното им разположение постоянно се мени. А за енергетично изгодни полети от една планета до друга съществуват само определени периоди, така наречените „коридори". Твърде често се случва такъв коридор, при който е изгодно да се лети от Земята към Марс, да не съвпада с обратния коридор — от Марс към Земята — и тогава експедицията ще трябва да изчаква много месеци на чуждата планета. А през същото това време могат да се открият благоприятни възможности за полет от Марс покрай Венера и като се използува нейното гравитационно поле за коригиране (безплатно!) на траекторията, да се долети до Земята дори при по-изгодни условия. Възможен е и обратният вариант: от Земята, покрай Венера, за Марс и т. н. Наистина общото времетраене на полета се удължава с 100—200 дни, но се спестява тъй ценното ракетно гориво и се създават дори по-благоприятни условия за връщане към Земята.
Третата планета, към която човечеството ще изпрати експедиция с хора, ще бъде
МЕРКУРИЙ Това е най-малката и най-близ
ката до Слънцето планета. В пери¬ хелия си тя го доближава само на 46 милиона километра и тогава температурата на осветленото й по
лукълбо достига —420°С, а на неосветеното — около —70°С. Проблемите, които поставя полетът до тази планета, са свързани почти изключително с опасната й близост до Слънцето. Всяко тяло, осмелило се да навлезе в района около огненото светило, ще се изложи не само на високата температура, но и на свръхмощните потоци от гама, ултравиолетови и рентгенови лъчи и заредени корпускуларни частици, с които то тъй безмилостно щедро облива цялата Слънчева система. Затова най-важният въпрос, който ще трябва да бъде решен при тази експедиция, е сигурната топлинна и лъчева защита не само на жилищните помещения, но и на цялата сложна апаратура на междупланетния кораб. Покриването на космолета с дебели брони, снабдени със специални охлаждащи устройства, ще увеличи неимоверно теглото му, но тъй като други защитни средства засега не са познати, това остава единственият способ за достигане на Меркурий. Същото се отнася и до малкия кораб, с който хората ще посетят планетата, до техните скафандри и т. н. Организирането на експедиция до Меркурий, а по този начин косвено и почти до Слънцето, ще бъде не само най-сложното, но и най-героичното начинание по пътя на човечеството към овладяването на Слънчевата система.
Някъде по времето на първите експедиции към Марс, може би преди още хора да са слезли на повърхността му, ще бъдат посетени и някои от
АСТЕРОИДИТЕ 97% от тези многобройни (60 до 100
хиляди) малки планети летят между орбитите на Марс и Юпитер, обаче единици минават и край Земята, край Венера, а Икар се приближава до Слънцето дори повече от Меркурий.
За да бъде посетен астероид, не е необходим специален кораб. Поради нищожно малката им маса (повечето имат диаметър от по няколко километра) междупланетният кораб може да се приближи до тях, изравнявайки скоростта си без особени опасности. Космонавтите в обикновени скафандри ще могат да посетят астероида, бързо да го проучат и да оставят необходимата научна и навигационна апаратура. Дори посещението на най-големия асте-
Монтиране на орбитална станция
роид — Церера, с диаметър 768 км — няма да е трудно, тъй като на неговата повърхност силата на тежестта е 30 пъти по-малка, отколкото на Земята. Те естествено са лишени от каквато и да е атмосфера.
Към края на хилядолетието ще бъдат организирани и първите експедиции до
СПЪТНИЦИТЕ НА ЮПИТЕР И САТУРН
Разстоянията до тях са главната трудност, която ще трябва да преодолеят усъвършенствуваните ядрени космически ракети. Дори когато е най-близко до нас, Юпитер се намира на повече от 600 милиона километри, а Сатурн — на около 1300 милиона километра. Тези експедиции ще траят по няколко години и засега изглеждат тъй невероятни, както да кажем полетите на хора в Космоса преди 30—40 години. Но след като бъдат намерени начини за справяне с последиците от дълготрайното сь-
Интервю с известния съветски математик, директор на Института по кибернетика на АН на УССР, академик Виктор Михайлович Глушков.
— Виктор Михайлович, напоследък много се пише за автоматизацията на творческите процеси. Кажете до каква степен е възможна тя? Има ли предели?
— Практически не съществуват предели за автоматизацията на който и да било процес, в това число и на творческия процес. Но не трябва да се забравя: интелектуалната дейност е много, много сложно явление. Не съм склонен да мисля, че скоро ще опознаем всички закони на творчеството и ще можем да ги заложим в програмите на ЕИМ. Разбира се, машината може да конструира нещо, да измисля, да съчинява, но това трудно би могло да бъде прието за истинско творчество.
За да поясня мисълта си, ще приведа пример, макар и от друга област. Машините могат да тъкат килими. Но има и ръчно изработени килими, които се ценят значително повече. Така стои въпросът и с автоматизацията на интелектуалния труд.
11
Академик Глушков със своите сътрудници
стояние на безтегловност и бъдат построени мощни ядрени двигатели и кораби, способни години наред да обезпечават условия за живот, самото кацане на спътниците няма да представлява особена трудност. Двете най-големи планети имат многобройни свити от спътници — Юпитер 12, а Сатурн 10. Те са изключително разнообразни и в зависимост от целите на експедицията предлагат богат избор. Сред тях е Ганимед, с диаметър 5000 км (по-голям от Меркурий), и джуджета, с диаметър 11 —12 км. Ниската температура в този тъй отдалечен от Слънцето район (не по-висока от минус 140—150°С) едва ли би затруднила космонавти, които са в състояние да преодолеят разстояния от не един милиард километра.
Разбира се, много преди спътниците на планетите — гиганти ще бъдат посетени двата малки спътника на Марс — Фобос и Деймос (сигурно дори преди самата планета), а по
летите до свитите на Юпитер и на Сатурн ще бъдат максималното постижение на космонавтиката на 2001-та година.
Дали хората ще могат, или ще пожелаят да извършат всички тези тъй трудни и рисковани пътешествия е въпрос, на който ще отговори бъдещето. Но отсега може да се каже със сигурност, че всички полети до планети, астероиди и СПЪТНИЦИ ще бъдат предшествувани от серии научноизследователски автоматични станции, които ще проправят пътя на хората в Космоса съвършено безопасно и с много по-малко усилия. И тъй като възможностите на автоматичните и кибернетично управляеми системи през следващите десетилетия ще нараснат неимоверно, по-голямата част от задачите, за решаването на които все още е нужна намесата на човек, в края на века ще могат да бъдат изпълнявани безупречно от космическите роботи.
ДИМИТЪР ПЕЕВ
Нашият институт отделя голямо внимание на развитието на интелекта на машините. Като се има пред вид това, което вече сме направили, може с пълно основание да се каже: този процес ще бъде дълъг, той ще изисква труда на много поколения учени. И само постепенно, крачка по крачка, ще стигнем до машина, която действува като творец.
— Какви крачки по този път вече са направени?
— И с днешните ЕИМ може да се постигне много. Но нашата цел е не да прехвърлим изпълнението на всички функции върху машината, а да се опитваме да създадем своеобразна симбиоза между човека и машината. Когато машината доказва теорема, първоначално нищо не излиза. И аз се държа с нея като с ученик. Подсказвам й — опитай се да използуваш този и този начин. Машината опитва и резултатът е налице. Но ето че тя отново се натъква на сложна ситуация и отново трябва да й подсказвам. Тя може да ме свари съвсем неподготвен. Налага ми се да мисля какво ще бъде най-добре да се направи, а ЕИМ чака. И ето, намерена е правилната насока на по-нататъшните действия. „Обяснявам" на машината и след няколко секунди тя сигнализира: всичко е наред! И веднага докладва отговора.
— Тогава как трябва да се подписва работата — само с името на човека ли, или заедно с ЕИМ?
— Не сме се замисляли над този въпрос. Пък нима е толкова важно? Главното е, че е намерен правилният отговор.
12
— В Института по кибернетика на АН на УССР вече е създадена автоматизирана система за проектиране на нови изчислителни машини. Как работи тя?
— Системата се състои от разнообразен набор от програми, а не от някакви специални агрегати и установки. И както правилно беше казано, тя е автоми-зирана, а не автоматична. Всички задачи по проектирането решава електронноизчислителната машина, но под контрола на човека, който води диалог с ЕИМ.
Разбира се, много по-просто би било да се даде на машината само изходната задача — да се проектира ЕИМ така, че да бъде толкова и толкова бързоходна, с такова и такова предназначение и да струва толкова и толкова. Обаче машината все още не е в състояние да изпълни подобна заповед. Тя може да построи само структурната схема на своята рожба. В схемата ще бъдат набелязани основните блокове на бъдещата конструкция и характерът на взаимодействието между тях. Но без нашите указания електронният мозък нищо повече не може да направи.
По-нататък давам заповед на ЕИМ да определи структурата на всеки от блоковете (стадия на така нареченото логично проектиране). Когато и тази работа приключи успешно, заповядвам на машината да пристъпи към последния стадий — да състави чертежи и схеми.
Както виждате, процесът върви по линията на все по-голяма и по-голяма детайлизация и задълбочаване, така да се каже, в недрата на бъдещата ЕИМ. И всичко това става в непрестанен диалог с човека. Но по друг начин не би могло и да бъде. Та нали е имало случаи,
когато ЕИМ е предлагала технически неизпълнима проекти.
— Новият метод доколко облекчава труда на конструкторите?
— Ако по-рано за конструирането на една голяма машина многохилядният колектив е губел по пет години, то сега двадесет души със съдействието на електронния мозък могат да се справят с тази задача за едни месец.
— Според Вас, къде още ЕИМ биха могли да бъдат използувани, ако не като творци, то поне като помощници на човека?
— Например в архитектурата. В този вид творчество, ако не първостепенно, то много важно значение има зрителният образ. На масата пред човека са разположени три екрана. На тях се възпроизвеждат три проекции на бъдещото здание или апартамент. С помощта на клавиатурата върху екрана могат да се извършват различни геометрични преобразования. Бих могъл да помоля машината да ми покаже как ще изглежда зданието например от страната на площада. Давам команда: „Обърни го на 35 градуса." И тоз час на екрана се появява зданието именно в тази проекция.
Всичко започва от ескиза. Със светлинен молив ес¬ кизът много лесно може да бъде прехвърлен върху екрана. Ако някой детайл се окаже не съвсем подходящ, ескизът може да се поправи или да се изтрие. Когато рисувам, машината проектира върху екрана много по-съвършен чертеж. Винаги мога по свое усмотрение да внасям необходимите поправки.
И така стигаме до единно мнение. Тогава давам задача на машината да разположи апартаментите по етажите и да ми даде план. Машината извършва това доста бързо, буквално за броени секунди Ето го плана пред мен, но. . . забелязвам, че на два апартамента вратите се отварят една в друга. Машината просто не е могла да предвиди пространството за площадката. Със светлинния молив поправям този пропуск. Машината се съобразява с поправката и съобщава площта на стаите, обема на жилищното помещение и т. н. И именно тогава се извършва операцията, за която говорих: оглед на готовото здание от всички страни. Ако намеря проекта удовлетворителен, натискам бу¬ тончето и машината започва да поднася готовите чертежи.
Както виждате, при съюза на ЕИМ и човека черновата работа се възлага на машината. А творческата страна се поверява на архитекта, който има възможност в най-голяма степен да прояви своите индивидуални способности.
— А как стои въпросът с художественото творчество?
— Разбира се, и в художественото творчество ЕИМ може да стане и обезателно ще стане незаменим помощник. Да кажем, в създаването на мултипликационни филми. Тази работа е много бавна и мудна. Понякога за един филм се губи цяла година. Когато ЕИМ поеме върху себе си голяма част от работата, тя ще съкрати сроковете на кинематографичното производство. Има няколко варианта на взаимодействие между художника и машината. Човекът може да нарисува само началния
и крайния етап от движението на героя на филма, а всички междинни етапи да нарисува „електронният художник". Или пък друг вариант — поставят задача на машината да състави само отделни елементи от филма: къща, дърво, куче, крак, ръка, главата на героя и програмата за съставяне.
Би могло да бъде и така: седя зад пулта, пред мен е екранът и клавиатурата на пулта за управление. Давам
заповед — дай ми Дърво. На екрана се появяват петдесет варианта на дървета. Но нито едно от тях не ми се харесва: Искам още няколко варианта и в края на краищата намирам това, което искам. След това по същия начин избирам къща. Давам заповед на машината да я постави в левия ъгъл на екрана. Машината безпрекословно изпълнява задачата. Но на мен кой знае защо ми се струва, че прозорчето на изобразената на екрана къща трябва да бъде друго. Отново давам заповед и прозорецът се изменя. След това моля до прозорчето да бъде поставен човекът, който съм си избрал по-рано. И така, в съдружие с ЕИМ, се създава филм. Подобни системи вече съществуват. Те дават възможност един мултипликационен филм да бъде готов за седмица.
— Виктор Михайлович, живописците могат ли да използуват аналогични системи?
— Могат. Машината много изобретателно изменя орнаменти. Необходима е само съответната програма, тогава на човек ще му се наложи да избира един от десетте или дори от стоте варианта. Ето едно истинско изпитание за естетическия вкус!
В портретната живопис работата е доста по-сложна. Веднъж възложили на машината задачата да създаде рисунка, в която да се съчетават чертите на десетте най-красиви жени. И какво мислите излязло? Когато рисунката била готова, на нея била изобразена не красавица, а истински урод. Машината не могла да „разбере" своята грешка и сметнала, че е извършила всичко правилно.
Но има и удачни образци. Веднъж в Англия на конкурса по машинно изкуство извършили следния опит. Нужно било да се нарисува портрет на старец. Художникът направил реалистичен контурен портрет. След това го заложили в ЕИМ, а тя по него създала вариант в стила на импресионистите. Получил се доста добър портрет. На мен например много ми се хареса. Но и тук трябва да кажем, че машината не го е направила сама, а по изходните данни, получени от човека. Днес перспективата да се използуват ЕИМ в живописта е незначителна. Но към нея трябва да се отнасяме напълно сериозно.
— А има ли някакви перспективи да се използуват ЕИМ в такива видове творчество като литературата и поезията?
— Не се съмнявам, че машината може да стане отличен помощник на поета. По заповед на човека тя може да дава огромно количество рими. И на поета му остава само да си избере най-подходящите.
Правени са опити да се научат самите ЕИМ да съчиняват стихове. Какво се получило. Машината предложила необикновени съчетания, подобни на екстравагантните стихове. Но тя все още не е способна да създаде големи произведения, в които да има композиционна насоченост и авторско отношение към събитията.
Машината много добре анализира стила на дадено произведение. С помощта на компютър английските учени най — после успели да разрешат стария спор — от един автор ли са написани. „Илиада" и „Одисея". ЕИМ анализира художествените особености на двете поеми и потвърдила, че са написани от един автор. Правени са опити по машинен превод. ЕИМ превежда
напълно приемливо технически и вестникарски текстове, но художествена литература превежда съвсем неправилно. „Електронният мозък" не схваща смисъла на художествените образи, метафорите. . . За превода на литературни произведения е нужна системата човек-машина. Специалистът преводач, който работи с компютър, ще трябва да насочва машината от фраза към фраза. Машината може да икономиса до 70% от работното време на преводача. Така, че и от такова съав-торство има „смисъл".
Машината ще помогне и на писателите. Ето как би могло да стане това. Авторът печата текста на пишеща машина, редовете веднага се появяват на екрана. Ако е нужно нещо да се поправи, пуска се в ход светлинният молив. ЕИМ. се съобразява с поправката, премества реда, вмъква допълнителната фраза. Когато окончателната редакция е готова, по команда се печатат няколко екземпляра от текста.
Човек би могъл да има и в къщи пулт с екран. Това би позволило да се работи с машината дори, ако тя се намира в друг град. Връзката с нея ще се осъществява по телефона. Впрочем за машината сътрудничество от този род никак няма да бъде обременяващо. Тя ще си изпълнява задачата и паралелно с това ще се занимава и с нещо друго.
— През последните години се появиха много съобщения за съчинена от ЕИМ музика. Дори са провеждани конкурси между „електронни композитори". Какво бихте могли да кажете по този въпрос?
— Наистина вече неведнъж са се провеждали конкурси за музикални произведения, написани от електронноизчислителни машини. И те показаха, че ЕИМ като композитори и по-специално като автори на естрадна музика са доста талантливи (ако въобще тази дума може да се употреби за машините). Тъй като добре знаят предубеждението на някои членове на журито към творчеството на ЕИМ, организаторите на конкурсите уж случайно объркват записите на музикални пиеси — едните създадени от ЕИМ, а другите от човека. Имало е случаи, когато лаврите на първенството получавала машината. Когато измамата бивала разкрита, не всички вярвали в електронния произход на мелодията, която им се харесала.
С помощта на ЕИМ могат да се създават музикални произведения — подражание на някой композитор. Веднъж станало следното. Заложили в машината всички теми от фугите на Бах. Машината дала различните възможни варианти на мелодична постройка и написала музика, толкова подобна на творенията на великия композитор, че дори най-големите специалисти не могли веднага да я отличат и да разберат кой всъщност е авторът на предложената мелодия.
— Настъплението на машината не заплашва ли творчеството на човека?
— Аз самият съм математик. И кой друг, ако не аз би трябвало да се боя от нахлуването на компютърите. Та нали на първо място те „претендират" за моята област. Но мен този факт съвсем не ме плаши. Обратно, идването на. машината създава възможност за творческо безсмъртие. Ученият може да остави своята програма
14
и по неговия метод някога, в далечното бъдеще, може би ще могат да се доказват нови теореми. Така е в много области на науката. Не само резултатите, но и пътят, по който се изгражда творческият процес, ще се предават на потомците.
Не мисля, че в бъдеще човек ще си постави задачата да създаде електронен творец, който би направил съвършено ненужен труда на архитекта, писателя или композитора. По-скоро ще възтържествува съюзът между човека и ЕИМ.
Понякога машините играят на шах помежду си или с човека, и то играят не по-лошо от големите майстори По принцип ние не сме далеч от мисълта да ги научим да играят дори по-добре от най-добрите гросмайстори.
Сега всичко зависи от кибернетиците. Ако концентри-рат своите усилия, проблемата ще бъде решена за няколко години. Но това в никакъв случай не ще при низи творчеството на шахматистите. Та нали някога се изказваха опасения, че мотоциклетът ще погуби спорта. Такова нещо обаче не стана. Обратно, появиха се нови видове съревнования. Очевидно така ще бъде и с шахмата.
Каквито И машини да бъдат създадени, каквото и да се научат да правят, стремежът на човека да мисли и твори ще си остане вечен. Математиците се стремят да облекчат интелектуалните процеси,: като стоварят на плещите на ЕИМ цялата чернова, цялата спомагателна работа. Ето защо не бива да се страхуваме, че кибернетиката навлиза в света на творчеството.
Имало едно време един човек, който разказвал всевъзможни измислици. По професия бил барон и се казвал Мюнхаузен. . .
Впрочем в тази приказка няма да се разправя за приключенията на барона — фантазьор, а за съвременните приключения на някои от неговите невероятни истории. Защото благодарение на днешната наука много неща, които преди сто години са изглеждали абсурдни, са залегнали в принципното устройство на редица реално съществуващи уреди.
И така, да дадем думата на барон Мюнхаузен. „Нея година — разказва той — по цяла Европа вла
дееше такъв студ, че дори самото слънце се беше про¬ студило и хванало хрема. Бях принуден да пътувам с пощенска кола. Веднъж пътувахме по едно опасно място, оградено с високи плетища. Заповядах на пощальона да тръби със своя рог, за да не се сблъскаме с някоя насрещна кола. Момчето ме послуша и наду силно рога. Но всичкият му труд отиде на вятъра —
рогът не издаде нито един звук. . . Когато стигнахме в къщи, пощальонът закачи своя
рог на един гвоздей над камината и седнахме да ядем. Но какво стана? „Тара. . . тара.. . тара. . . Ту. . . т у . . . ту!" — от само себе си почна да свири рогът. Ние се спогледахме смаяни и се запитахме какво значи това.
И Л Ю С Т Р А Ц И И Н И К И Ф О Р Р У С К О В
Но разбрахме, че звуците са замръз-нали в рога и когато се затоплиха и размръзнаха, почнаха ясно и звучно да излизат за голяма радост на пощальона."
Може ли да се „замрази" звукът та-ка, че да прозвучи след известно време, когато бъде „размразен"? „Разбира се!" — би отговорил всеки наш съвременник, който си има в къщи грамофон и поне веднъж в живота си е слушал магнитофонен запис на собствения си глас. Тук обаче няма да се спираме на тези всеизвестни факти, а ще разкажем за едно съвсем ново приложение на Мюнхаузеновия „пощенски рог" — за холографията.
Всички фотографии, които се получават по обикновения начин, имат един недостатък — те са плоски. А всички предмети в света, които фотографираме, са не плоски, а обемни: освен широчина и височина, те имат и трето измерение — дълбочина. С други думи, светът е тримерен, снимките — двумерни. Това се отнася и за образите, които гледаме в киното и на малкия телевизионен екран.
Но не може ли да се направи така, че някак си да бъдат „замразени" обемните образи и след това да бъдат възстановени в техния истински, тримерен вид? В такъв случай полученото изображение няма да прилича на картина, а на скулптурно произведение — то ще може да се разглежда от всички страни, с малко преместване на гледната точка ще се видят неща, закрити от погледа. Например, ако сте се снимали с приятели и някои по-нахален от тях е застанал точно пред лицето ви, това няма да бъде кой знае каква беда: просто ще погледнете отстрани и ще се видите.
Изглежда просто фантастично, нали? Но то не е никаква фантастика, защото е осъществено преди няколко години.
За да разбере принципа на обемната фотография — холографията, — човек поне повърхностно трябва да е запознат с вълновата теория на светлината. Известно е, че светли-ната представлява електромагнитна вълна. Всеки източник на светлина изпуска такава вълна, която при попадане в очите ни създава образ на светещия предмет. Така виждаме например пламъка на свещта, лампата, слънцето. Повечето предмети обаче не са светещи. Ние ги виждаме, благодарение на отразената от тях светлина.
При отразяването си вълната, която е попаднала върху несветещия предмет, изменя свойствата си. В нея се запечатват особеностите на предмета, който я е отразил. Точно затова ние можем да видим дали той е голям или малък, кръгъл или четвъртит, червен или зелен. Казано малко по-научно, отразената вълна носи информация за предмета и предава тази информация на окото.
Холографията позволява да се „замрази" тази наситена с информация вълна. Обаче за да стане възможно това, необходимо бе да се създаде принципно нов източник на светлина — лазерът. Само лазерната светлина притежава нужните за холографията свойства.
И така, как протича „холографи¬ рането" на предмета? Той се осветлява с лазерна светлина. Отразената светлина пада върху обикновена фо-топлака. Там попада и друг лъч, идващ направо от лазера. Двата лъча си взаимодействуват и в резултат на това върху фотоплаката се запечатва информацията за фотографирания предмет. Така получената фотоплака се нарича „холограма".
Холограмата съвсем не прилича на предмета — тя представлява абсолютно неразбираема плетеница от чертички, кръгчета, дъгички. Но тя съдържа „замразена" светлина — така, както рогът на пощальона съдържа замразен звук. „Размразяването" на светлинната вълна става пак с помощта на лазер. Щом през холограмата се пропусне отново лазерна светлина, пред очите ни изник¬ ва предметът такъв, какъвто е бил в действителност — обемен, с три измерения.
Холографията е едно от чудесата на съвременната наука — във всеки случай не по-малко чудо от замразяването на звука в пощенския рог. Наистина все още тя не е навлязла в бита — никой не може да отиде в някое фотоателие и да си поръча обемна фотография. Но и това, разбира се, ще стане в по-близко или по-далечно бъдеще. Засега холографията се използува с успех преди всичко в научноизследователската работа. В много лаборатории във всички напреднали страни се работи и върху прилагането на холографията в киното и телевизията. И когато тези изследвания се увенчаят с успех, ние ще имаме възможност да гледаме в киното или в къщи не плоски изобра-жения, а „истински" актьори и „истински" пейзажи.
А сега да се върнем към невероятните разкази на барон Мюнхаузен. В едно от неговите ловни приклю-чения той хваща цяло ято диви патици по много прост начин: завързва за края на кучешкия ремък парченце сланина. Първата патица на-лапва сланината, която минава през нея, след това се нанизва втората патица и е края на краищата се на-вървя цялото ято. . .
„Имах още дълъг път за ходене, а ремъкът с патиците тежеше много. Вече почти се разкайвах, задето се полакомих, и хванах цялото ято. Но скоро работата се оправи. Всички патици бяха още живи. Като се съвзеха след първата уплаха, те почнаха да махат с криле и докато разбера какво става, бързо ме вдигнаха във въздуха. Всеки друг на мое място щеше да се обърка. Но аз, доколкото мога, използувах и този летеж. Развях двата края на куртката си като две весла и насочих по този начин патиците към моята къща. . ."
В този разказ е важно да се обърне внимание на едно обстоятелство. Колкото и голям лъжец да е баронът, той не казва, че една патица може да го издигне във въздуха — т о в а би
16
би о съвсем нагла лъжа. Но много патици с общи усилия биха могли— поне по принцип — наистина да понесат един човек. Разбира се, „техническите" трудности едва ли биха могли да бъдат преодолени.
Но това, което технически е невъзможно за барона, е съвсем приемливо за протона.
Преди десетина години големият съветски физик академик Векслер предложи един начин за ускоряване на елементарни частици, който по-късно , беше наречен „колективен принцип". И основната идея на този принцип е същата като идеята на барон Мюнхаузен за летенето с патиците. - Положително натоварените частици — протоните — са около две хиляди пъти по-тежки от отрицателно натоварените — електроните. Ето защо електроните могат да придобиват в ускорителите много по-голяма скорост от своите положителни „събратя". Но енергията, която имат те дори при огромните скорости, е сравнително малка, защото масата им също е малка (кинетичната енергия зависи не само от скоростта, но и от масата).
От друга страна, протоните имат по-голяма маса, но и по-трудно достигат големи скорости. Затова, за да се получат протони с изключително голяма енергия, може да се прибегне до помощта на електроните, които в случая играят ролята на малките, но много на брой патици.
Колективният ускорител на протони, е устроен така. Най-напред се образуват пръстени от електрони. Тези пръстени, състоящи се от хиляди леки частици, се ускоряват с помощта на електрични и магнитни полета — така, както става това ВЪВ всеки обикновен ускорител. Но сега целта е не да се придаде скорост на електроните, а на протоните. Затова във всеки пръстен е поставен по един протон. Този протон се увлича от електроните, те го „носят" така, както патиците носят барона.
Колективният принцип на ускоряване е много перспективен — физиците смятат, че с негова помощ ще могат да достигнат невиждани досега стойности на енергията. Засега са построени само няколко експериментални модела, с които бе доказано, че подобен ускорител може да бъде построен. Сега съветските учени работят над създаването на ускорител, който, ще дава на протоните енергия 1000 милиарда елек¬ тронволта — дванадесет пъти по
вече от прочутия серпуховски ускорител!
Ето как може да се материализира една идея, толкова невероятна, че дори човекът, който я е измислил, едва ли е вярвал в нейната възмож-ност.
Този човек (става дума за барон Мюнхаузен) ни разказва в своето осмо морско приключение как, след като убил една бяла мечка, събудил с гърмежа си няколко хиляди други мечки, които тръгнали към него.
„Нямах време за губене. По-бърже, отколкото най-изкусният ловец одира кожата на един заек, аз смъкнах мечата кожа и се намъкнах в нея. Скрих главата си вътре, където е била главата на звера. Додето свърша тази работа, ето че пристигнаха другите мечки — цяло стадо. . . Мечките минаваха край мене, душеха ме и ясно беше, че ме взеха за своя посестрима. Аз, от своя страна, се държах като мечка, Ако бях малко по-дебел, сходството щеше да бъде пълно. Но имаше и малки мечета, които не бяха по-дебели от мене. Като ме измирисаха, т. е. мене и трупа на жертвата, те бързо свикнаха с мене. . ."
Преди доста години — близо половин век — идеята за преобличането в меча кожа е била пренесена в атомния свят. Става дума за използуването на изотопите в медицината, биологията и в други научни области.
Във всеки организъм, в това число и в човешкото тяло, циркулират различни вещества — като се почне от водорода и се свърши до много по-тежки елементи. Как може да се проследи техният път? Например да се проследи пътуването на натрия от готварската сол. Кога тя достига кръвта, кога — клетките, в тъканите на кои органи се натрупва най-много, при кои болести се нарушава правилното разпределение на елемента?
На тези въпроси биолозите и до
днес нямаше да метат да отговарят, ако не бяха прибягнали към „военната хитрост" на барон Мюнхаузен. Сред милиардите атоми, които поглъща организмът всеки ден, те изпращат „преоблечени разузнавачи" — атоми от радиоактивните изотопи на същите елементи. По своите химични свойства тези изотопи са същите, каквито са и „нормалните" атоми. По същия начин влизат в реакции, преминават от една тъкан в друга и така нататък. С други думи — държат се „като мечки". И същевременно имат едно много важно свойство, което липсва у „нормалните" атоми — изпускат радиоактивни лъчи. Именно благодарение на тяхното излъчване те могат да бъдат проследени в целия организъм, може да се определи каква е ролята в развитието на живото същество на един или друг елемент.
Радиоактивните изотопи се използуват вече широко не само в науч-ната работа, но и в клиничната практика, и в селското стопанство. Разбира се, в организма се вкарват съвсем нищожни количества радиоактивни изотопи, така че те да не представляват никаква опасност заздравете на пациента или за развитието на растението. И въпреки това изо¬ топният метод е изключително чувствителен и просто незаменим при поставянето на диагнозите на десетки заболявания. . .
„Ако вие започнете да се съмнявате в това, което разказвам, вашето недоверие ще ме огорчи до крайни предели" — заявява барон Мюнхаузен.
Все пак ние ще си позволим известно съмнение в правдивостта на неговите истории. Но в реалността на научните постижения, изградени върху невероятните Мюнхаузенови идеи, никой не може да се усъмни. Защото зад тях стои цялата мощ на съвременната наука.
Й. Перец
Н А У Ч Н О Ф А Н Т А С Т И Ч Е Н Р А З К А З О Т А Н А Т О Л И Й Д Н Е П Р О В
Радиус на камерата двадесет метра, радиус на камерата сто и седемдесет метра. . . Триста и петдесет метра, хиляда и четиристотин метра. . .
Ама че чудовища! А колко ли време и къртовски труд са били необхо
дими, за да се построят такива ускорители „динозаври"? Разглеждах схемите и фотографиите на стари ускорители на ядрени частици и изпитвах жалост и съчувствие към онези, които са вървели към опознаване структурата на веществото по такъв трънлив път.
Впрочем в науката винаги е така: снизходително се усмихвахме при първия недодялан модел на радиото, не съзнавайки, че без този първенец не би било възможно създаването на миниатюрната схема от молекулни детайли за часовника, който цъка на ръката ми.
Учените от онова време истински са се гордеели със своите рожби. Тоновете метал и внушителните геометрични размери на уредите са били сочени като доказателство за научната зрелост на проектантите и конструкторите.
— Смешно, нали? — каза Валентин Каменин, навел се над схемата на синхрофазотрон с енергия сто милиарда електронволта.
— Никак. Без тях никога не би се родила идеята на доктор Громов. Именно на тези ускорители са били открити частиците с отрицателна енергия, които използува Громов.
— Частиците с отрицателна енергия са били отдавна известни на науката. Трябваше само някой добре да поразмисли.
Валентин винаги смяташе, че „е било нужно само добре да се поразмисли" и че цялата съвременна цивилизация е могла да бъде създадена още в каменния век.
— Знаеш ли с какво се занимавах последната година?
— С какво? — без интерес запита Каменин. — Преглеждах журналите по теоретична физика през
последните двадесет и пет години. Оказа се, че деветдесет и девет процента от напечатаните в тях статии са чиста научна фантастика, оная същата, която така не обичат и критикуват физиците.
Валентин ме загледа учудено. — Да, да. Истинска научна фантастика, само за
маскирана с математични формули и уравнения. Всяка статия представлява измислен от теоретика модел на физично явление. Обработва го с математична машина и получава различни следствия и така нататък. Всеки от тях се смята за представител на точна наука, защото фантазира с помощта на математиката. Но нали от всичките теоретици, разглеждащи едно и също природно явление, прав ще излезе само един, а останалите са само фантазьори?
— Любопитно — усмихна се Валентин. — Защо ми го разправяш?
— За да видиш, че теоретикът може да докаже на хартия всичко, каквото поиска. Но това не е достатъчно. Трябва предсказанията му да се сбъднат. Значи трябва
ло е не само да се предскажат, но и да се открият отрицателно заредените частици.
Слязохме в шахтата, където колегите довършваха монтажа на ускорителя с енергия десет хиляди милиарда електронволта. В сравнение с „динозаврите" той беше съвсем малка машина. Стоеше в средата на кръгла зала, цялата от бетон. Островръхият тубус от графит беше насочен към дебелата стена, зад която се простираше земен пласт.
— Каква мишена ще вземем? — запитах професор Громов.
— Класическа. Парафин. — Защо? — Ще погледаме как електроните се разсейват на
електрони. Интересно, има ли електронът вътрешна структура. . .
Пресметнах наум каква енергия ще е необходима и ми стана чоглаво.
— Ех! Ще заработи нашата машина и след няколко милиарда години нейде в съзвездието „Херкулес" астрономите на неизвестна планета ще отбележат избухва нето на свръхнова звезда — джудже!
Като каза това, Феликс Кримов, нашият специалист по вакуумна техника, скочи от камерата на пода и изтривайки ръцете си с марля, дойде при Громов.
— А, Алексей Ефимович, може ли да се случи такова нещо?
Алексей Ефимович поклати замислено глава. — Защо сте толкова уверен? Още никой не се е опит
вал да проникне в обема на пространство с линейни размери, по-малки от квант дължина!
— Ще увеличаваме енергията на частиците постепенно. Впрочем, как работи системата за плавно регулиране на енергията?
— Работи отлично. Само не мога да си представя, откъде знаете къде трябва да спрем. Да си говорим честно, ние работим по метода на опитването и грешките. А кой знае до какво могат да доведат грешките?
Громов мълчаливо напусна шахтата. Почувствувахме, че на стареца му стана неприятно от разговора. Веднъж бе изрекъл непредпазливо фразата:
— Ядрениците не се боят от риска! Тази „романтика на риска" не предизвика никакъв
ентусиазъм сред младите сътрудници на лабораторията. Нещо повече дори. Володя Шарков на другия ден подаде заявление за напускане „поради преминаване на друга работа".
— Не искам да се бъркам във вашата дяволска кухня. Взривявайте се сами, щом искате.
Не му устроихме тържествено изпращане, защото той беше най-обикновен страхливец. Дълги години физиците са забивали острието на познанието в самото сърце на материята, и да спрем сега на половината път, би означавало позорно да капитулираме. . . Но след този случай всички станахме по-предпазливи и съсредоточени като алпинисти, които се катерят по тесен леден корниз над пропаст. Ето защо Валентин Каменин
18
упорито решаваше своите уравнения, опитваики се да намери „устойчивия режим". Феликс, както самият казваше, „изтриваше от стените на вакуумната камера всички излишни атоми", Галина Самойлова и Фьодор Злотов ежедневно отново и отново проверяваха сигурността на системите за управление и блокировка. Извънредно прецизната си работа те наричаха „сутрешна гимнастика". . . А аз старателно преглеждах материалите от експерименти, извършвани на старите ускорители, като се опитвах да открия опасността.
Съществуваше ли? Струва ми се да. С увеличаване енергията на частиците нарастваше броят на раждащите се на мишената античастици. При анихилацията им се отделяше взривообразно енергия. Сякаш ускорените до страшна енергия електрони и протони дълбаеха невидима стена и откъртваха от нея късчета могъщ взрив. Може би тази невидима стена е антисветът?
Когато монтажът на ускорителя беше към края, почти престанахме да разговаряме. Углъбени в мисли, опитвахме се да отгатнем какви ще бъдат резултатите от експеримента. Само Феликс додяваше на всички със закачките си:
— Колеги, не бъдете толкова мрачни! Всичко ще стане за част от микросекундата. Чувството на страх у човека възниква минимум за една десета от секундата. Чувството на болка — за половин секунда. Значи, ако нещо се случи, няма да има време да го почувствувате. Галя, ако те ущипят за носа, а ти го усетиш чак след десет години, много ли ще се разсърдиш?
— Стига си се шегувал! По-добре включи още веднъж плавната регулировка.
— Аха, треперете, атланти! Херкулесовци на мисълта! Всички сте в ръцете ми. Ако сбъркам, без да искам, енергията изведнъж ще скочи на десет хиляди милиарда. Какъв фойерверк ще бъде, а?
Точно в пет всяка вечер Феликс отиваше в плувния басейн, а ние оставахме да проверяваме отново как работят системите на ускорителя.
В деня на експеримента се събрахме в пултовото помещение около професор Громов. Той сам провери измерителните уреди, по няколко пъти включваше и изключваше електронните релета, провери монтажа на блокировката и чак тогава, въздъхвайки, каза:
— Може да започваме. По начина, по който го каза, ни стана ясно, че няма
да ни се размине. Няма как, трябваше да започнем. Трябваше непременно да минем през този експеримент. Ако ние не се решим, други ще го направят. И всеки от нас внезапно почувствува жестоката логика на научното изследване.
Пръснахме се по местата си пред командния пулт. — Помните ли инструкцията на комисията от Ака
демията на науките? — запита Алексей Ефимович. — Да. . . — Повтарям още веднъж. Ако потокът на античасти¬
ците превиши десет на пета степен в секунда на квадратен сантиметър, прекратяваме опита. Това се отнася най-вече за вас, Виктор — обърна се той към мен, — вие следите сцинтилационните броячи и мехурестата камера.
Кимнах. — Започваме. Започнахме да ускоряваме електроните от сто ми
лиарда електронволта. Силовите трансформатори се на
мираха извън пултовото помещение й затова не се чуваше обикновения в този случай грохот.
Енергията нарастваше, релетата щракаха меко. Всяко щракане показваше, че стойността на енергията преминава в друг порядък. При петстотин Гев* трепна стрелката на брояча на мезоните, после се раздвижиха показателите, сочещи количеството на раждащите се гиперони, скоро почна да мига неоновата лампичка на брояча на античастиците.
— Започва. Громов бе замръзнал пред енергомера. — Защо се бавите, Феликс? — раздразнено каза той.
— Нали преминаваме добре изследвана област на енергията. Тук няма нищо интересно. Дайте веднага хиляда Гев.
— Да става каквото ще! — каза Феликс и прескочи няколко десетки порядъка.
— Стой! — изкомандува Громов. — Виктор, как е при вас?
— Сто и четиридесет античастици в секунда. — Добре. Карайте нататък. Но сега плавно. Съвсем
плавно. . . Вече навлизахме в неизследвана област. Хиляда и
петстотин, хиляда петстотин и двадесет. . . петстотин двадесет и пет. . .
— Виктор, докладвайте непрекъснато вашите показания.
— Двеста и пет в секунда. . . Двеста и десет. . . Охо, появиха са антихиперони!
— Колко? — Засега. . . Засега само четиридесет, четиридесет и
седем! — Стоп! Уредите замряха на фиксираните цифри. — Каква е енергията? — дрезгаво запита Вален
тин. — Хиляда шестстотин и четиридесет Гев. . . Май
още сме живи.. . Громов обиколи всички уреди, после отново застана
пред енергомера и изкомандува: — Продължавайте нататък, Феликс. Само, моля, без
шеги. Последната цифра на потока античастици бе хиляда
осемстотин и деветдесет. После щракна силно блокиро¬ въчното реле и стрелките на уредите бавно запълзяха обратно към нулата.
— Какво стана? Громов нервно търкаше ръце. — Какво стана, Алексей Ефимович? Громов, навел се над металната мрежа, закриваща
релето на блокировката, процеди през зъби: — Н-нямам понятие. . . Странно. . . Ще започнем
отначало. Феликс премести лоста на сто Гев и включи мощ
ността. Но уредите бездействуваха. Блокировъчното реле си оставаше изключено.
— Май ускорителят излезе от строя. . . След няколко минути бяхме на дъното на шахтата,
облечени в защитни комбинезони. Електрическите лампи осветляваха черния корпус на ускорителя. Острият му нос, заобиколен от всички страни с броячи и камери, опираше в бетонната стена. Всичко си беше както преди час. Без да чака заповед, Феликс отвинти страничните гайки и отвори корпуса.
* Гев — гигаелектрон волта — милиарделектронволта
10
— Тук всичко е в ред. Вакуумът е десет на минус тринадесета.
Огледахме няколко пъти от всички страни страшната машина, като се мъчехме да открием причината на спирането.
— Може би. . . — започна Громов, но изведнъж се разнесе гласът на Галя Самойлова, която се беше навела над дюзите на инжектора:
— Ето каква била работата, елате да видите! Когато надзърнах, изтръпнах. На края на полира
ния графитен конус висеше огромна черна капка. Проточила се на тънка нишка, тя не бе успяла да се откъсне и падне на пода. Досега не бях виждал разтопен графит.
— Удивително — прошепна Алексей Ефимович. — Това е нещо ново
Дълго мълчахме, загледани в блестящата черна маса, увиснала на края на дюзата. Най-сетне не издържах и запитах:
— Сега какво ще правим? Громов ме погледна с недоумение. — Как какво? Ще повторим опита. Веднага заме
нете дюзата и инжектора. Този ден по същия начин излязоха от строя още
три дюзи. Почваха да се топят при енергия хиляда деветстотин милиарда електронволта. . .
— Да издържат поне две хиляди милиарда — за-мечтано прошепна Феликс. — Любопитно, как ли ще наглежда сплав от бетон, стомана, никел, кварц, керамика и графит.
Алексей Ефимович го погледна строго. — Забраних ви да се шегувате, Феликс. Докарайте
тук телевизионната камера. Възобновихме опитите чак след два дена. Отначало
не ни бе дошло наум да поставим телевизионната камера в шахтата, защото никой не очакваше зрими ефекти. И сега се наложи да загубим два дена. Монтирахме телевизионната камера така, че да можем да наблюдаваме какво става край дюзите, когато енергията на частиците достигне критичната стойност.
При следващия опит Феликс прескочи целия диапазон на малките, средните и високите енергии и започна направо с хиляда Гев. Когато стрелката на енергомера наближаваше две хиляди, на екрана на телевизора взе да се появява удивителна картина. Отначало на края на дюзата блесна мъничка искра като при електрически разряд. Искрата се разтапяше все по-силно, накрая запламтя като волтова дъга. Светеше толкова ярко, че, както винаги става, когато се предават по телевизия ярки източници на светлина, около нея на екрана се образува черен ореол, който засенчи всички детайли на картината. За да го премахне, професор Громов нареди да се постави пред обектива на камерата плътен неутрален светофилтър.
Започваше десетият по реда експеримент. В пулто¬ вото помещение се бе натрупала в ъгъла до блокиро¬ въчното реле камара разтопени графитни дюзи.
Никога не ще забравя това, което видяхме на екрана на телевизора.
— Обърнете внимание — прошепна Громов, — черният ореол около дъгата не изчезва!
— Обратно, очерта се по-ясно и дори. . . Гледайте, гледайте!
Каменин посочи с треперещ пръст тъмносивата ивица, разсичаща по диагонал черното петно около пламъка. Никой нищо не разбра. Изведнъж Феликс завика:
— Дупка!!! И в дупката има нещо. . . — Не, не е дупка! Огледало е! В него се вижда отра
жението на дюзата и . . . В този миг блокировката задействува и всичко из
чезна. Спогледахме се с недоумение. Така ли е? Нима това е
онзи „прозорец към антисвета", за който пишеха фантастите?
Бледен и развълнуван, Громов пръв дойде на себе си. — Трябва да направим инжектора и дюзите от
още по-мъчнотопим материал. И всичко, което става на екрана на телевизора, трябва да се заснима на кино¬ лента.
Минаха два дена в трескава подготовка. Сега соплото, от което изскачаха частиците, бе направено от специална свръхмъчнотопима сплав. Пред екрана на телевизора монтирахме многокадрова киноапаратура с чувствителна контрастна лента.
Поредния експеримент решихме да направим рано сутринта, а предишната вечер останах сам в лабораторията под предлог, че искам още веднъж да проверя схемата. Когато всички си отидоха, слязох в шахтата.
Мъртва тишина, забулваща тайната на природата. Фантастично оръдие, насочено към космическата пу-
20
ИЛЮСТРАЦИИ ИВАН КИРКОВ
стош. Не се ли разиграва в случая някаква драма между пространството, което сме свикнали да си представяме пусто, и частиците на материята, пронизващи го с фантастична скорост? Не е ли тази мнима пустош оная стена, зад която е скрит другият свят, приличен на нашия, но недостъпен за нас? Не вървим ли сега по крехък корниз над пропаст, опитвайки се да отворим вратата, водеща към този тайнствен забранен свят? Античастици. . . Откъде се взимат? Каква е тайната на пораждането им? Откъде проникват в нашия свят? Оттам ли?
Стоях с лице към бетонната стена, зад която се простираха десетки километри земни пластове и се мъчех да си представя какво точно става. Ако се вярва на теорията, може би сега в същата тази минута там стои също такъв човек като мен и мисли за същото. Или може би този човек и аз сме едно цяло?
Стана ми страшно при тази мисъл. Понечих да напусна веднага шахтата, но изведнъж ме осени една идея. Размислих и реших, че е единствено правилна. Взех лист хартия и написах няколко думи. . .
— Започваме. Дайте веднага хиляда и шестстотин милиарда — тихо и тържествено каза професор Гро¬ мов.
В пултовото помещение бяхме загасили всички лампи и само светещият екран на телевизора и сигналните лампички на уредите разсейваха гъстия здрач. Тихо забръмча киноснимачната камера, пропускайки през обектива хиляди кадъра в секунда.
— Искрата се появи — прошепна. — Карайте нататък. Тук вече няма нищо интересно.
Аха, ето го и ореола! Енергията достигна хиляда и деветстотин милиарда.
Накрая на дюзата сияеше огромна дъга, но металът издържаше. Ореолът все повече се разширяваше. И това, което видяхме в него, ни хвърли в смут. Там, в черната пустош, се отразяваше дюзата на нашия ускорител. . . Острият край на дюзата на нашия ускорител и острият край на неговото подобие в черната пустош се допираха и в точката на допирането гореше пламък. . .
— Увеличете енергията — едва чуто прошепна Гро¬ мов.
Не видях, а по-скоро почувствувах, че Феликс завъртя лоста само на част от градуса. И това беше достатъчно. Черният ореол около пламъка толкова се разшири, че в него вече се виждаше не само тубусът, но и целият ускорител, точно копие на този, който стоеше в шахтата.
От изненада извиках. — По-смело, по-смело — бързо прошепна Громов, —
иначе и тази дюза ще се стопи. Не се бойте!
Феликс рязко завъртя лоста. За миг черният ореол около пламъка се разшири още повече и в него като в гигантско огледало се появи отражението на шахтата, ярките електрически лампи по стените, целият ускорител, кабелите и стръмната стълбичка, водеща към площадката на асансьора. Видяхме един цял свят, отразен в дупката, пробита в пустоша от частиците, носещи се със скоростта на светлината.
— Ето го прозореца към антисвета. . . — възхитен прошепна Валентин — и на границата му веществото от нашия свят анихилира с антисве. . .
Не можа да довърши фразата. Екранът ярко светна и
блокировъчното реле с оглушително щракане задействува.
Известно време стояхме неподвижни, смаяни от това, което бяхме видели. . .
— Май още сме живи — измърмори Феликс, но вече не така весело, както обикновено. — Хайде да опитаме отново.
— Не, най-напред ще прегледаме кинолентата — възрази Громов.
Прожектирахме филма на голям екран и можахме да разгледаме всичко до най-малки подробности, каквото бе ставало в шахтата по време на експеримента. Видяхме, че радиусът на черния ореол около центъра на анихилацията не е постоянен. В такт с мигането на пламъка прозорецът към нищото ту се разширяваше, ту се свиваше. При по-високи енергии краищата му трептяха, колебаеха се. После видяхме, че при следващото увеличаване на енергията ореолът като гигантска ирисова диафрагма рязко се разшири във всички посоки и се показаха стените на лабораторията. Това продължи един миг. Изведнъж пламъкът рязко се разгоря и пръски разтопен метал се разхвърчаха из помещението.
— Една секунда, върнете пак седемдесетхилядния кадър — чу се разтревоженият глас на Громов.
Затаил дъх, чаках какво ще стане. . . Феликс пре¬ нави лентата. На екрана отново се появи отразеното изображение на нашата лаборатория.
— Спрете кадъра. Така. Обърнете внимание, на противоположната стена се вижда нещо бяло... — Громов стана и отиде до екрана. — Това е лист хартия с
някакъв надпис. . . Н е щ о като плакат. Не помня да сме окачвали в лабораторията плакати. Феликс, увеличи кадъра. Още, още. .
Сърцето ми биеше като миньорски чук. Накрая бялата ивица се разпростря върху целия екран. Сега ясно се виждаше, че на хартията има непонятен надпис.
Громов постави върху екрана лист и прерисува текста. Феликс запали осветлението и ние се събрахме около професор Громов, ай да прочетем на лампата текста.
„Не увеличавайте енергията над две хиляди милиарда електронволта. Иначе ще избухне нова звезда."
Громов седя няколко минути неподвижно и изведнъж хукна към реактора. Затичахме подире му. Спря се като закован пред люка на шахтата.
— Назад, там всичко гори!
Пожарът беше обикновен земен и го изгасихме с обикновена вода. Когато димът се разпръсна, слязохме долу с фенери и, шляпайки във водата, огледахме залата. Миришеше на изгоряла гума и смазочни масла. Стените бяха се опушили. От тавана висяха прекъснати
кабели. А под стълбата плаваше върху водата почернял лист. .
Взех го предпазливо и го стрих в ръката си, докато се разпадна на прах. За миг почувствувах остро, че нейде до мен прави същото друг човек. Вдигнах рязко фенера над главата си и втренчено заоглеждах шахтата. Нищо, само опушени стени. . . Може би този друг човек съм аз?
Горе ме чакаше Каменин. Устните му се изкривиха в горчива усмивка.
— Можеш да ни поздравиш, имам предвид теб, мен, Феликс, професор Громов, цялата наша лаборатория.
— За какво? — За последния експеримент в ядрената физика. — Защо последен? — Уредите зафиксирали, че потокът античастици е
превишил цели десет пъти величината, посочена в инструкцията на Академията на науките. По-нататъшните опити са забранени.
— А какво ще стане с прозореца към антисвета? — Ще трябва да подирим някакъв околен път.
Прекият е опасен . .
● В националния парк Серенгети (Танзания) през миналото лято било проведено преброяване на бозайниците. Оказало се е, че сега в резервата има около 1 730 000 бозайници — т. е. почти пет пъти повече.
зи област от небесната сфера, където, съгласно изчисленията трябва да се намира десетата планета. Досега обаче те не са успели да я заснемат. Изводът им е, че ако тази планета въобще съществува, тя ще е
Любопитни факти отколкото през 1957 година, когато преброяването извършили проф Гжимек и неговият син. Сред обитателите на Серенгети има 2100 слона, 3000 лъва, 20 000 газели на Грант, 750 000 гну, 250 000 зебри.
● Преди няколко години астрофи¬ зиците Брайди и Карпентър обърнаха внимание върху някои особености в движението на Халеевата комета и предположиха, че тези особености се обясняват с притеглянето на една още неизвестна планета. Астрофизиците изчислиха къде трябва да се намира тази хипотетична планета в космическото пространство. По тяхно мнение тя трябва да е зад Плутон — най-далечната от досега известните планети. Астрономи от Гринуичката обсерватория продължително време наблюдавали та-
значително по-малка, отколкото са предположили астрофизиците.
● През юни миналата година в центъра на Габон, местността Окло, е било намерено находище от уран с необикновен изотопен състав. В него се съдържа около 0,5 % уран-235. Нормалното съдържание на този изотоп в природния уран е около 0,7 %■ Учените предполагат, че преди милион и седемстотин хиляди години, когато е възникнало месторождението Окло, в него е протичала самоподдържаща се верижна реакция. В резултат — значителна част от урана е „изгорял". Като се знае съвременният състав на рудата, може да се пресметне, че в тази далечна епоха съдържанието на изотопа в рудата е било 3 %, т. е. — такова, каквото е в съвременните ядре
ни реактори, работещи с тежка вода. ● Преди около десет години а
морския червей нереис (той е далечен родственик на дъждовния червей) било намерено веществото нереис токсин, което се оказало отровно за много насекоми. Строежът на това вещество е открит и ще започне производство на нов инсектицид — с много по-добри качества от ДДТ. Главното от тях е, че няма да се натрупва във външната среда.
● Установено е, че тънката яй¬ чева черупка може да стане много по-дебела и нечуплива, ако кокошките носачки се държат в атмосфера, обогатена с въглероден двуокис. Така по-добре се усвоява калцият, който кокошките поемат с храната.
● В завода „Карл Цайс" (ГДР) е започнато производство на нови нагревателно — охлаждащи масички за микроскопи. Основата на прибора е изградена от батерия, която се състои от десет полупроводникови елемента. Като се регулира силата на тока и неговото направление, масичката може да бъде охлаждана до —20°С и загрявана до 80°С. По такъв начин наблюдаваните живи обекти могат да бъдат поставяни в различни условия.
22
Днес никой не приема сериозно легендите за огромни морски чудовища, способни да поглъщат цели кораби и все пак хората не са изучили океана дотолкова, че категорично да отричат възможността за съществуването на неизвестни животни в дълбините на океана.
Океанът продължава да бъде независимият континент на Земята. Затова не бива да ни учудва, ако в бъдеще ни поднесе големи изненади. Такова неочаквано събитие беше откриването на рибата латимерия ха¬ лумне през 1938 година.
Рибарите, които ловували в Индийския океан близо до бреговете на Южна Африка, извадили в трала от дълбочина шейсет и девет метра твърде странно същество. Размерите му били около един и половина метра, а тежината му — петдесет й седем килограма. Рибата била със син метален блясък и покрита с големи и дебели люспи; тялото й — снабдено с мощни веслоподобни плавници, а устата й — пълна с остри зъби. Учените просто не повярвали на очите си: пред тях стоял пряк роднина на рибите, които преди триста и петдесет милиона години са излезли на сушата и са положили началото на сухоземните гръбначни животни.
Човекът още не е в състояние да изследва пряко много животни било поради техните размери, било поради липсата на подводна техника, която да осигурява възможност за всестранни изследвания, било
Хищната баракуда широко е отворила уста
поради непознати биологични функции, които животните често са в състояние да променят. Отдавна е известно например, че риба от един и същ вид в определен район може да бъде годна за ядене и отровна в друг, когато е погълнала отровни планктонни организми. Науката беше повикана на помощ едва при голямото отравяне на остров Фанинг, архипелага Лайн. Почти половината от жителите на този остров са пострадали от отравяния с риба, която по-рано била напълно годна за ядене. Последната вълна от отравяния с кал¬ мари, октоподи или риби „премина" през Япония, Фили¬ пините и някои други части на Индо-Тихоокеанската област. Изясняването на тези „епидемии" е задача на бъдещите подводни медицински изследвания. Те, разбира се, далеч не са първата или единствена проблема,
23
Риба трион
която океанолозите трябва да разрешат; нека припомним, че приблизителният брой на класа „риби" е около двайсет и пет хиляди вида. А изобщо живите организми в океаните се характеризират с изключително разнообразие на видовете и с голямата си контрастност. Най-едрите представители на някои от тях далече надминават по размери и най-големите сухоземни животни. Например типът „мекотели" включва около сто хиляди вида, а колкото и да е чудно, към него спадат и гигантските калмари, октоподите, стридите и т. н. Един от тях — гигантският калмар — се ползва със зловещата слава на най-бързото и най-страшното безгръбначно животно на нашата планета. Английският моряк и писател Франк Булън пише: „Трудно е да си представим по-ужасен образ от този на едно чудовище, обитаващо морската бездна. Достатъчно е само да видим стотиците чашкообразни смукала по неговите пипала, които се намират в постоянно движение и са готови всеки миг да се впият във всичко, което срещнат по пътя си... В центъра на тези пипала има огромна уста с извит клюн, готов да разкъса на части жертвата." Това е животното, увековечено в историята с названието „могъщият Кракен". Нека прибавим, че калмарите и октоподите притежават парализираща отрова и сокове, които разрушават тъканите. Попаднали в стадо риби, калмарите плуват бързо насам-натам напъхвайки в бездънната си паст жертва след жертва. Често стада от такива хищни и кръвожадни мекотели, склонни към сбиване и канибализъм, влизат помежду си в истински битки, като се унищожават без всякаква видима нужда. През Втората световна война поради
множеството военни действия по моретата се увели-чиха и инцидентите с по-големите морски животни. На 25 март 1941 година в Атлантическия океан бил потопен английският кораб „Британия". Един от оцелелите моряци, успял с последни сили да доплува до спасителния сал, почувствувал, че нещо го хваща за крака. И тогава останалите дванадесет души, безпомощно наблюдаващи това ужасно зрелище, видели огромен калмар, който обвил със своите пипала крещящия от ужас моряк и го отмъкнал в дълбините. Днес е известно, че всички главоноги имат отлично зрение. Затова на всички аквалангисти се препоръчва да се отнасят внимателно с по-големите от тях. Необикновено развитите им очи създават неприятното впечатление като че ли непрекъснато ви следят. Никой не знае какво точно виждат те, но теоретически калмарите и октоподите имат по-широко поле на зрение, отколкото човека. Непознаването на характера на тези животни и подбудите на техните действия, твърде различни от човешките, понякога стават причина за нещастни случаи. Веднъж един австралийски ловец на бисерни миди си играел дружелюбно с малък октопод, който пълзял по ръцете и раменете му. Но неочаквано бил ухапан по врата, а три часа след това починал.
До каква големина могат да достигнат калмарите и октоподите? Наблюденията на учените са потвърдили съществуването на гигантски калмари на дълбочина от петстотин метра. На по-голяма дълбочина са зафиксирани неясни обекти с още по-големи размери. Най-големият екземпляр калмар, известен досега, е бил изхвърлен на една плитчина в Нова Зеландия през 1888
24
година. Този гигант достигал осемнайсет метра. Друг морски обитател, който незаслужено се пол
зва със славата на опасен за човека хищник, е рибата-пила. В действителност това животно изобщо не е опасно за човека, има добродушен нрав и неголеми претенции. Неговата дължина е пет метра, а по-едрите екземпляри достигат до шест метра. Муцуната му завършва с дълга „пила", достигаща до един и половина метра. Попаднала в стадо риби, рибата-пила размахва своя назъбен „меч" и нанизва жертвите си на неговите бодли. После се отрива о дъното и спокойно ги поглъща. Често пъти рови като прасе дъното с пилата си и извлича оттам морски таралежи, раци и други безгръбначни. По очертанията на тялото си прилича на акула, но учените я отнасят към скатовете, най-голям представител на конто е мантата или „морският дявол".
Твърде интересна риба е електрическата змиорка. Днес вече са известни предизвикалите толкова спорове миграции на нейния близък родственик сладководната змиорка, която извършва дал чии миграции, за да продължи потомството си в Саргасово море. Известни са нейните не особено големи размери, достигащи до към един метър. Толкова по-сензационно се оказа откритието на датските океанолози, които намериха грамадна личинка на змиорка. Ако съотношението между нейните размери и размерите на възрастната змиорка е такова,
Гигантска морска костенурка
както у другите видове, то възрастната змиорка, из расла от тази личинка, би трябвало да бъде дълга около 20 до 30 метра. Изглежда, че учените ще трябва да нанесат някои поправки за този вид водни обитатели, както бяха принудени да направят това за ивичестия марлин, обитаващ само Тихия океан. Смяташе се, че размерите му не надвишават три метра, а тежината му ето и осемдесет килограма. Това продължи до четвърти август 1953 година, когато край бреговете на Перу беше уловена най-голямата риба, хващана някога със спининг. Това беше марлин с дължина четири и половина метра и тегло седемстотин и два килограма. Кино¬ кадрите от тази борба, продължила един час и четиридесет и пет минути, през което време рибата направила четиридесет и девет скока, били използувани във филма „Старецът и морето" по известната творба на Ър-нест Хемингуей.
Оказа се, че и най-известният и ненавистен на всички моряци морски хищник — акулата, също има свои тайни. Твърде интересна е акулата от река Ганг, която се счита за много свирепа и често напада къпещите се. Обикновено това е акулата каркариус ган¬ гетикус — индийската сива акула, която, както и някои други видове от рода карариус, навлизат в реки.
Инцидентите с големи морски хищници съвсем не са изключени и в наши дни. Например през 1902 година риба-меч (близък родственик на тунеца и марлина) проби дъното на японски траулер, дълъг около дванайсет метра. Въпреки усилията на екипажа от петнайсет души траулерът потънал. Подобни нападения обаче стават случайно, когато рибата-меч плува мно-го бързо, преследвайки плячка. Нейните размери са респектиращи — теглото й достига един тон, а дължината й — шест метра, като дължината на самия меч достига една трета от общата дължина.
Завоюването на морето от човека продължава с неотслабваща сила, в много случаи неорганизирано и без нужната информация. Не само големите морски хищници са истински или потенциални врагове на човека. Гмуркачите например дразнят твърде много рибата муре¬ на и често тя им нанася жестоки рани с острите си зъби. Добре замаскираната гигантска тридакна, която спада към мидите и може да достигне до 200—300 килограма, е в състояние да предизвика неприятни инциденти и даже нещастни случаи, ако кракът на плувеца попадне между двете половини на черупката. Любопитно е да кажем, че в районите на Карибско море, Централна Америка и Мексиканския залив крайбрежното население се плаши повече от баракудите, отколкото от акулите. Макар голямата баракуда да не надвишава два до три метра, тя плава бързо и напада стремително и яростно. Голямата й уста е снабдена с подобни на малки ножчета зъби.
Овладяването на моретата и океаните е нужно и наложително. Всъщност епохата на великите географски открития продължава със своя втори етап — откриването на океанската бездна. И несъмнено многобройни ще бъдат изненадите, които ще ни поднася нейният богат животински свят. Наскоро японски и френски океанолози са наблюдавали неизследвано същество — огромен екземпляр от някаква риба, дълъг осемнадесет метра и наречен „кралят на селдата". Може би то или някое подобно на него е подхранвало разказите на някогашните моряци за морския змей.
ИРИНА ФЛОРОВА НИКОЛАЙ ФЛОРОВ
25
Г О Л Е М И Т Е М О Р С К И К О С Т Е Н У Р К И Представата ни за типични обитатели на солената
стихия е свързана с морските риби, с китовете и делфините и с различни безгръбначни животни — медузи, корали, миди, октоподи и други. В моретата е застъпена извънредно слабо най-голямата група ЖИВОТНИ — насекомите, в тях липсват напълно... земноводните, докато редица видове влечуги са типични морски обитатели, между тях е и най-голямата костенурка на нашата планета — к о ж е с т а т а .
Тялото на този морски исполин достига до 2 метра дължина и 600 кг тежина. Масивната му, тъпа отпред глава не може да се прибира в черупката, а в устата му, от двете страни на горната челюст, има по един едър и як зъб. Краката са превърнати в мощни, плоски плавници, предните от които са два пъти по-дълги от задните. Когато са разперени, разстоянието между двата предни плавника достига до 3 метра!
Своеобразно е устроена и корубата (черупката) на кожестата костенурка. Преди всичко тя не е сраснала със скелета, както при останалите костенурки, а горната й половина е съставена от няколкостотин костени плочки, които са покрити от дебела кожа. Долната половина на корубата не е напълно вкостена и поради това е мека и еластична.
Грамадното влечуго е в стихията си сред океана. То се среща най-често далеч от всякакви брегове и е извънредно подвижно във водата, понякога плува с го-
Морска костенурка се движи тромаво по пясъка
ляма бързина. Гигантската костенурка се среща най често в тропическите морета на Тихия, Атлантическия и Индийския океан. В европейски води попада рядко, носена от Гълфстрийма. В единични случаи кожестата костенурка е била намирана в Средиземно и Адриатическо море.
Сред безбрежната океанска шир бронираният великан намира и своята храна. Тя се състои от риби, раци, мекотели, медузи и различни други морски животни, а също и от водорасли. Кожестата костенурка не показва особено предпочитание към даден вид храна и затова се счита за всеядно животно.
Когато бъде нападната, костенурката се защищава чрез силни удари на своите крака, а освен това хапе ожесточено с яките си челюсти. Интересно е да се отбележи, че когато е ранена, тя често издава гръмки звуци, които според някои приличат на рев, а други охарактеризират като стон или мучене.
Времето на размножение е свързано с решителен прелом в живота на кожестите костенурки. Движени от мощен инстинкт, те извършват далечни миграции — към бреговете на някои острови. Като достигнат до тях, огромните женски костенурки изпълзяват на брега винаги след залез слънце. Те отиват зад линията, до която достигат приливните вълни, и започват да ровят ями, в които снасят яйцата си.
Мощните задни крака изкопават в пясъка широка дупка, която може да достигне до един метър дълбочина. В тази яма женската снася 30—130 бели обли яйца, които са големи колкото топка за тенис! След това костенурката затрупва ямата с пясък и грижливо го трамбова. Женските кожести костенурки снасят от три до четири пъти през един размножителен сезон. След около* два месеца от яйцата се излюпват малките, които, като изпълзят на повърхността на пясъка, веднага се отправят към океана.
Яйцата на кожестата костенурка се ядат, при все че туземците предпочитат да разравят „гнездата" на други морски костенурки, защото пясъкът в тях е значително по-слабо трамбован. Според някои по-стари сведения месото на кожестата костенурка е негодно за консумация, тъй като е отровно. Напоследък има данни, че само в известни случаи то предизвиква отравяния — вероятно, когато костенурката е яла отровни животни.
Подобно на редица други животни огромната кожеста костенурка се среща все по-рядко и трябва да се причисли вече към изчезващите видове на нашата планета. , Една друга едра морска костенурка, много по-извест
на от кожестата, е з е л е н а т а к о с т е н у р к а . Тя дължи името си на това, че мазнината й има зелен цвят. Нарича се още я д л и в а или с у п е н а кос т е н у р к а , тъй като от нейното вкусно месо се приготовлява прочутата костенуркова супа.
Зелената костенурка, се среща най-вече в тропическите, субтропическите области на Индийския, Тихия и Атлантическия океан. Макар и много рядко, тя е била улавяна и в нашето Черно море.
Когато в началото на XVI век Колумб е пресичал Карибско море, грамадни стада от зеленя морски косте-
нурки са преграждали буквално пътя на корабите му, в района на Каймановите острови. Векове наред моряци и китоловци са се хранели с прясно или солено месо от зелени костенурки, поради което числото на тези животни е намаляло силно.
По размери зелената костенурка отстъпва доста на кожестата - нейното тяло достига до 1—1,4 метра дължина, а теглото й до 400 кг. Обикновено зелените костенурки се срешат в крайбрежните води, където на дълбочина от 4—6 метра има обширни подводни „ливади" от водорасли, които им служат за храна. В биологията на зелената костенурка има една интересна особеност — докато е млада, тя е хищник и се храни с различни животни, а като възрастна преминава към растителна храна. Понякога обаче зелената костенурка може да се срещне в морето далеч от всякакви брегове.
Когато настъпи размножителният период, зелените морски костенурки извършват далечни миграции към местата, където снасят яйцата си. Стада зелени костенурки преплуват например от бреговете на Бразилия до остров Възнесение — разстояние от около две хиляди километра! Според някои предположения при подобно „пътешествие" костенурките се ориентират както по слънцето, така и по миризмите, които' разнасят различните морски течения: Мъжките морски ко-стенурки остават край бреговете и не излизат на сушата, а женските изпълзяват на песъчливия бряг, където снасят своите яйца.
Великолепно описание на картината на снасянето дава биологът Т. Рефли в своята книга „Чудесата на големия бариерен риф". Ето какво разказва той:
„. .. Женските костенурки излизат: нощем на брега. На сушата те се чувствуват, значително по-зле, отколкото във водата и придвижването им по пясъка е свър-зано с големи трудности.
Като се опира на предните си крака и прибира малко задните, костенурката прави няколко тромави, ситни крачки, след което трябва да почине няколко минути, за да набере нови сили и продължи пътя си.
При движението си костенурката оставя по пясъка ясни, отчетливи следи. Отпечатъците от крайниците й се проточват като две успоредни, прекъсливи бразди, между които има лъкатушещи ивици, начертани от опашката на животното. Спускайки се обратно по склона на брега към водата, костенурката се чувствува много по-уверено и опашката й оставя по пясъка равномерна линия, паралелна на отпечатъците от крайниците. По такъв начин от следата на костенурката може лесно да се установи дали тя се е отправила навътре към брега, или пък към морето.
Като се изкачи на някое издигнато място далеч от линията на прибоя, костенурката започва веднага строежа на гнездото. За целта избира участък, свободен от дървета и храсти. С помощта на предните си крака животното копае земята я след това с задните си крака я изблъсква настрана. Работата протича бавно, с чести и дълги прекъсвания. Когато изровената яма е вече достатъчно голяма, за да може да се побере костенурката, започва вторият етап от строителството — ямата се пригажда за яйцата. Със задните си крака костенурката изкопава в гнездото нова ямичка с дълбочина около 40 см и диаметър към 30 см. В тази ямичка тя снася своите яйца.
Диаметърът на яйцата е малко по-голям от 2.5 см.
Белите, леко овални яйца, с черупка, напомняща по своята структура пергамент, са по-здрави от кокошите и не се счупват дори, ако бъдат пуснати от значителна височина на земята. Костенурката снася първите яйца през интервал от 4—5 минути, след това интервалите видимо се съкращават. Средното количество яйца от едно снасяне в гнездото е около 120, но при различните индивиди варира от 50 до 200 яйца. Костенурковите яйца са твърде своеобразни. Техният белтък не се втвърдява при варене.
Когато снасянето на яйцата завърши, костенурката веднага започва да засипва изровеното гнездо, като методично утъпква и изравнява нахвърления пясък. Тази работа продължава дотогава, докато не останат почти никакви следи от ямата. След това костенурката се връща към морския бряг.
В случай, че, копаейки ямата, костенурката се натъкне на някое препятствие, например корени на дърво, тя обикновено се отказва да го преодолее и започва да рови гнездо на ново място. Има случаи, когато една и съща костенурка е изоставяла няколко почти завършени гнезда.
Яйцата се излюпват от топлината на слънчевите лъчи, като продължителността на инкубационния период се определя главно от времето и температурата на въздуха. В тропиците той е значително по-къс, но в района на островите Каприкорн неговата продължителност е 9,5—10,5 седмици. Дължината на излюпващите се костенурчета е около 7,5 см. Когато пробие черупката и се измъкне от нея, младата костенурка започва веднага да копае ход към повърхността на земята. В повечето случаи излюпилите се от яйцата костенурчета се показват на повърхността нощно време, когато ги дебнат по-малко опасности; през деня върху тях се нахвърлят множество чайки, чапли и рибарки за които младите костенурки са лесна и желана плячка. Обаче и при нощните преходи към водата много костенурчета стават жертва на пясъчните крабове."
Както бе вече споменато, супата, приготвена от зелена морска костенурка, се счита за голям деликатес, и то не само от туземците, но и от европейците. Не случайно на тържествения ежегоден банкет, който дава лордмерът на Лондон, се сервира по традиция и супа от зелена костенурка, приготвена от екземпляри, докарани чак от Сейшелските острови в Индийския океан.
В наши дни броят на зелените костенурки в Световния океан продължава да намалява поради това, че хората усилено ги ловят, а доста често и местното население изравя яйцата им за консумация.
Една голяма морска костенурка навлиза понякога, макар и съвсем рядко, в Черно море. Това е о б и к н о -в е н а т а к а р е т а , която се среща в тропическите морета. Нейната дължина достига до 1,2 м.
Каретата се среща обикновено далеч от бреговете и се храни най-вече с различни морски животни. И тя снася яйцата си по пясъчните брегове, като издълбаните от женските ями достигат към 30 см дълбочина.
Месото на обикновената карета не е вкусно, поради което тя не е обект за лов. Но въпреки това числото на обикновените карети в Световния океан все повече намалява, защото яйцата на това влечуго се ценят много в различни страни на света.
ДИМО БОЖКОВ ст. научен сътрудник при БАН
27
фактът, че мълнията удря Предимно Предмети, коияо се издигат над околната среда, е бил известен стотици години преди новата ера. Древните народи може би са знаели за нея много повече, отколкото ни се струва. Известният египтолог Бругш паша установил по надписите, намерени върху стените на египетските храмове, че в тях са съществували гръмоотводи. Те представлявали дървени мачти с метална обшивка. Точно такива железни(прътове биличпознати и на древните индуси. Но едва след откриването на електричеството станало ясно, че проблясващата мълния, ксято раздира бурното небе, е също електрическа искра с грандиозни мащаби, понякога с дължина няколко километра.
С какви данни разполага съвременната физика относно тази необуздана природна стихия?
Наелектризирането на облаците, което възниква в резултат на триене, създадено от мощни въздушни течения и космичното лъчение, причинява мълнията. Създава се потенциална разлика между облака и земята, която преди удара е десетки милиони волта. Продължителността на светкавицата е от 0,001 до 0,02 сек., при което протича електрически ток със сила стотици хиляди ампера. Ако приемем по най-нови данни, че напрежението при мълнията е 50 млн. волта и силата на тока 200 хиляди ампера, може да се изчисли средната й мощност, която е 5 милиарда киловата. Би било интересно да се пресметне колко струва мълнията. Нейната мощност е огромна, но поради малкото й времетраене работата е сравнително малка (около|1400 киловатчаса). Тогава, ако 1 киловатчас струва 2 стотинки, цената на една мълния е 28 лева.
Статистиката показва, че по цялото земно кълбо на денонощие стават около 44 хиляди бури, едновременно около 1800 , а на всяка минута се падат няколко хиляди удлра от мълнии.
На въпроса, колко се е доближила съвременната електротехника към възможността за възпроизвеждане на мълния, може да се отговори така. В лабораториите са достигнати потенциални разлики (напрежение) 5—6 милиона волта с дължина на искрата до 15 метра. Всичко това е десетки пъти по-малко, отколкото при естествената мълния.
фразата „гръм и мълния" звучи като моряшко проклятие, но мълнията е един все още не добре изучен природен феномен. Летейки със самолети през време на буря и предизвиквайки по изкуствен начин светка-вици между облаците и земята, съвременните изследователи натрупват нови познания както за тази гигантска сила, така и за средствата за предпазване от нея. Целта на изследванията при това природно явление е не само да се намали уязвимостта от електрически изпразвания на все по-мощните и по-бързи самолети на бъдещето, но и да се разработи напълно ново обяснение за механизма на мълнията. Чрез преследване, фотографиране, филмиране и предизвикване на мълния съвременната наука се е добрала до много и изключително любопитни факти.
Старото схващане, че дъждът поражда мълния, е отхвърлено. Обратно, мълнията причинява дъжда. Суеверните хора от средните векове, чието единствено средство против мълнията бил камбанният звън, с който прогонвали злите духове, едва ли са се ръководили от известни научни съображения — да разбият дъждовните капки чрез ударните звукови вълни на камбаните.
Уредбите за направляване на снаряди са особено уязвими от мълнии. С усъвършенствуване; познанията за действието на мълнията върху ракетите и свръхзвуковите самолети са конструирани нови специални устройства за предпазване на миниатюрните електри-чески вериги в самолета или ракетата от електрически заряди в атмосферата.
Група изследователи конструираха сложна апаратура, предназначена да докаже предположението, според което мълнията ускорява процеса на образуване дъждовни капки в буреносния облак. Едно от обясненията на този процес е, че електрическите сили движат с огромна скорост водни капчици с положителен заряд. Те пък привличат капчиците с отрицателен заряд, съединяват се с тях, увеличават обема си и бързо започват да падат.
Друг начин, по които мълнията предизвиква проливен дъжд, е този, който може би е бил известен на средно¬ вековните клисари — ударният ефект.
Сътрудник от Центъра за атмосферни изследвания правил опити над гейзера Олд Фейтфъл, като завързал балон с експлозив, който възпламенявал при изригва¬ нето на гейзера. Единият, път парите на гейзера се превърнали в дъжд, а друг път експлозията предизвикала градушка в продължение на половин минута.
За да проникнат цялостно и подробно в тайната на този атмосферен механизъм, група учени извършиха опасен експеримент в Атлантическия океан, като предизвикаха на борда на изследователски кораб фантастични потоци от мълнии. Непосредствено под буреносния облак те изстрелваха ракети, свързани с кораба с тънък проводник, дълъг 150—330 метра. Ракетите нарушаваха електрическото равновесие под облака, вследствие на което се образуваше мълния. Последната пада върху ракетата и превръща проводника в пара. Само за един ден бяха изстреляни 23 ракети, носещи 340 метра проводник към облак на височина около 900 метра и 17 мълнии „удариха" специалното табло на палубата. С опитите си групата изследователи установи още, че когато мълния удари направляема ракета или реактивен самолет, по-голяма част от електрическия заряд протича по металната об
шивка, но малки импулси могат да проникнат и във вътрешността им.
Мълниите винаги са представлявали опасност за самолетите, но тачи опасност расте с размерите на съв¬ ременните самолети и материалите, използувани при конструкцията им.
Самолетите се наелектризират силно, Това може да стане чрез триене на снежинки и водни капчици в корпуса или чрез електростатична индукция (по влияние) при полет близо до заредени с електрически товари облаци. Наелектризиране възниква и при преместване на горивото в самолета и може да доведе до авиационна катастрофа.
При приземяване на самолет от американската въздушна компания ПАА във Филаделфия пилотът капитан Джордж Нат бил предупреден от метеорологическата служба при летището да продължи полета, до-
като отмине внезапно разразилата се буря й се подо-брят условията за кацане. Летецът изпълнил нареждането и 20 минути по-късно поискал разрешение да се приземи. Това било последното редовно радиопредаване от самолета. Осем минути по-късно контролната служба била ужасена от отчаяния вик по радиото „Падаме!" От 140 души, които видели как „като огнена комета самолетът описал огромна дъга по небето и се разбил в полето", 72 заявили, че мълния разкъсала мрачното небе и превърнала самолета в кълбо от огън. Други 23 очевидци казали, че при експлозията във въздуха хвърчали парчета разтопен метал. Решиха, че мълния е възпламенила горивната смес в резервоара.
Въз основа на резултатите от изследванията при десетките полети на специално оборудвани самолети, които влизаха в буреносни облаци, за да предизвикат удари от мълнии, авиоконструкторите се стремят да въведат изменения в конструкцията на самолетите, за да се предотврати в максимална степен разрушителното действие на мълнията. Това предполага изменение на електрическите схеми, подбор на нови метали и пластмаса при производството на самолети.
Най-уязвимо място за мълниите са парите на гори
вото. Преки попадения на мълния могат да запалят парите в резервоара й да предизвикат вътрешно искрено.
По време на буря леката кола е едно от най-безопасните места при условие, че покривът й е изцяло от метал, защото тя представлява „Фарадеев кафез". Този израз е останал във физиката в чест на опитите, извършени от Фарадей. При поставяне на проводник в елек¬ трично поле електрическите заряди се разполагат по повърхността. За да докаже това, Фарадей направил метална клетка върху изолаторна подложка, която на електризирал. При измерване с електроскоп вътре в клетката електрически заряди не се констатират, По същия начин мълнията не прониква в купето на леката кола, ако е метално, а се отвежда по повърхността му. При това гумите на колелата осигуряват необходимата изолация.
Според мнението на специалистите разкрита с и при-чината за тайнствените взривове, довели през последните години гибелта на много петролоносачи.
Докато супертанкерът „Марнеса" плувал край бреговете на Сенегал, отивайки да натовари петрол в едно от пристанищата на Персийския залив, екипажът промивал празните резервоари със силна струя морска вода. Внезапно раздалият се взрив буквално разцепил на две огромния, наскоро построен плавателен съд, който потънал на дълбочина, изключваща възможността да се установи причината за експлозията.
Две седмици по-късно танкерът „Мактра" избухнал в Мозамбикския пролив. Един ден по-късно, в резултат на мощна експлозия, потънал либерийският танкер „Кинг Хаакон VІІ". Регистрирани са още няколко експлозии в танкери. Причините за това дълго време оставаха загадка. Едва съвсем неотдавна тази тайна бе разкрита. На международната конференция за мълнии и статическо електричество физикът Едуард Пийрс изказа предположение, че струите топла морска вода, насочвани под голямо налягане към стените на петролоноса¬ чите, са способни да генерират статично електричество с ефекта на лятна буря. И въпреки че образуващите се искри не са мълнии, те са напълно способни да предизвикат взривяването на лесно запалимата смес от въздух и петролни пари. Това заключение Пийрс извадил от опита, който провел в своята. . . баня. Той установил, че през първите 5 минути от работата на душа напрежението на електрическото поле в банята нараства, възникналият в резултат на това електрически заряд не представлява опасност за околните, обаче аналогичната картина изглежда съвсем иначе в огромния, достигащ стотици хиляди кубически метри обем на танкера. Пийрс изчислил, че в резултат на 45-минутно промиване на резервоарите със струя морска вода може локално да възникне електрически заряд от порядъка на няколко хиляди волта. Пийрс предложил някои мерки против натрупването на статично електричество. Необходимостта от вземане на екстрени мерки е очевидна. Понастоящем повече от 4000 танкера браздят световния океан, а корабостроителните заводи спускат във водата все нови и нови колоси. Колкото е по-голям танкерът, толкова по-голяма е потенциалната опасност от експлозия.
Много от загадките на светкавиците остават неразрешени, но нека бъдем оптимисти. Възможно е в бъдеще тази природна стихия да бъде не само обуздана, но и впрегната в работа за благото на човечеството.
Г. ИГНАТОВА
някои райони в Атлантическия океан отдавна се носи лоша слава: натрупал се е вече богат фолклор, в който тези места фигурират под името „Бермудски триъгълник". Като че ли това название пръв употреби и нанесе на картата Винсент Гедис в статията си „Бермудският триъгълник на смъртта", напечатана през 1964 година в списанието „Аргоси". В нея се казваше, че в този триъгълник със страни: Бермудските острови — Флорида, Флорида — Пуерто Рико, Пуерто Рико — Бермудските острови, особено често изчезват кораби и самолети.
Когато нанесохме на картата предполагаемите пунктове (не става дума за потънали кораби или паднали във водата самолети), открихме, че районът на смъртта напомня ромб, сплескващ се извън пределите на споменатия триъгълник. Естествено възникна въпросът: уникално ли е това мрачно петно на картата, разположено между 30 и 40 градуса северна ширина и 55 и 85 градуса западна дължина? Единствено ли е на планетата?
С лоша слава се ползува районът на 250 мили южно от Японския остров Хонсю, около 140 градуса източна дължина. Прегледахме всички материали за изчезнали самолети и кораби на това място. Излизаше, че са изчезвали по линията, минаваща южно от остров Гуам. Вярно, че координатите на катастрофите често бяха приблизителни — бордовите радиостанции в момента на бедствието обикновено не са работели. Но все пак на картата се появи още едно ромбоидно петно.
Тогава на един мой колега му хрумна мисълта да се обърне към глобуса. Нали на глобуса повърхността на Земята съвсем не прилича на онова, което виждаме на плоската карта. Стана ясно. че от Бермудските острови до Хонсю мерено на запад, има 160 градуса, а на изток — 200. С други думи, нямаше никаква закономерност. Виж, ако между районите на смъртта имаше по 180 градуса, те биха се озовали един срещу друг на срещуположните страни на глобуса.
Но тогава изплува нещо ново. .. Хората, чули с какво се занима-
ваме, ни отрупваха с писма, в които искаха сведения за причините и обстоятелствата, при които бяха изчезнали наскоро две подводници. Първата бе потънала в източната, а втората в западната част на Средиземно море. Естествено ние нищо
Казват, че ако човек поиска, във всичко може да намери съотношение, математиците и статистиците с удоволствие ще го потвърдят. И все пак природата не е хаотична, до голяма степен тя е организирана и характеристиките на явленията й често са шаблонни. И така, имаме три последователно разположени обекта с някакви аномалии на средата. Състоянието на веществото в тези райони способствува за изчезването на самолети, кораби и подводници.
Няма ли и в Южното полукълбо между 30-и и 40-и паралел нещо подобно? Проучихме подробно архивите на мореплаването и самолето¬ летенето в Южното полукълбо и се изумихме от резултатите. Узнахме, че и под екватора има три места на смъртта; край източните брегове на Южна Америка, Южна Африка и Австралия. Всички лежат между 30 и 40 градуса южна ширина и обхващат около тридесет градуса! Колкото и да е странно, конфигурацията на тези райони сякаш е наклонена надясно, тоест на изток. Първото, което забелязахме, е, че районите на смъртта в Южното полукълбо се вдават на изток с еднакъв брой градуси. Опитахме се да си го обясним с температурата на въздуха и водата.
барометричното налягане а най-вече с геомагнитните аномалии.
Но най-интересен се оказа характерът на повърхностните океанска течения в тези райони. Пет от шестте района (освен Средиземно море) са разположени покрай източното крайбрежие на съответния континент, където нагрятата в тропиците вода навлиза в хладните умерени ширини. Там се образуват колосални водовъртежи. Защо вихрените потоци на нагрятата вода са си избрали именно тия места, засега не е известно.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна за съвет към инженерите, електромагнитолозите и геофизиците. Събрах ги, изложих им фактите и след седмица те нанесоха на картата не шест, а десет ромбо¬ идни петна. Пет в Северното и пет в Южното полукълбо; по меридиана разстоянието помежду им е 72 градуса. И всяка двойка (северното със съответното му южно) лежи точно на синусоидната крива. В Северното полукълбо кривата е издадена с двадесет градуса на запад, а в Южното — с толкова на изток.
Тази закономерност в разположението на ромбовете не може да няма някакъв смисъл, Електромагнитолозите заявиха, че имаме работа с двойки диполи. Когато промушихме глобуса със спици, се убедихме, че може би предположението на маг¬ нитолозите е вярно: всеки път, когато промушената спица съединяваше двойка ромбове, минаваше през центъра на Земята!
Нима някакви огромни магнити пронизват земното кълбо? Пък и как се ухитрят да минават точно през центъра на Земята, ако входните и изходните места лежат едно срещу друго, но на синусоида. Тогава тези линии би трябвало да се кръстосват хиксообразно близо до центъра на планетата.
На времето си бермудският триъгълник предизвика поток от съобщения за появяване в този район на летящи чинии. Много хора, повярвали в идеята за летящите чинии, не искат да се откажат от надеждата, че тези чинии са някакви летателни тела, конструирани от същества, които живеят в отдалечени райони на Вселената и от време на време ни посещават. Привържениците на летящите чинии обявиха, че космическите пришълци са избрали бермудския триъгълник за сборен пункт.
Този триъгълник е разположен точ-
31
повече не можехме да добавим към официалните и вестникарски съобщения. Но нещо имахме наум: Средиземно море напомня споменатия ромб, лежащ между 30 и 40 градуса северна ширина и също така леко е разтеглен „отляво надясно", приблизително с тринадесет градуса.
Когато измерихме разстоянията между трите петна, много се удивихме: разстоянията се изменяха в аритметична прогресия: например, ако от Бермудските острови до Средиземно море е четири, от Средиземно море до Японското петно е пет, а от него до Бермудите — шест.
во там, където топлите тропични води като език се вмъкват в област от студени води. А резките различия в температурите сами по себе си могат да доведат до физико-химични нарушения във водния пласт и атмосферата. Те са благодатна почва и за пораждането на силни морски бури, там има всичко необходимо, за да се изявят магнитните аномалии. И не е чудно, че на това място по-често загиват кораби и самолети, отколкото другаде.
Освен това Бермудските острови и Средиземно море са близо до населени места и до най-важните морски кръстопътища. Няма нищо удивително, че там твърде често загиват кораби и самолети. Друго е важно: броят им е непропорционално голям!
При обикновена самолетна катастрофа или потъване на кораб най-много след месец на морската повърхност изплават остатъци, появяват се бензинови петна. А в случаите, за които става дума, не са били намирани никакви следи. Освен това по правило преди изчезването се прекъсва радиовръзката и радио¬ локацията.
Излиза, че в тези ромбове става наистина нещо странно. . .
По книгата на Айвън Съндерсън „И още нещо"
КОМЕНТАР ОТ КАНДИДАТА НА ГЕОГРАФСКИТЕ НАУКИ
И. БЕЛОУСОВ
Според общото убеждение задачата на научния коментатор е да изложи авторитетното си мнение по разглеждания въпрос. А откъде има той такова компетентно мнение? Най-благоприятният вариант е, когато е по-добре запознат с проблемата. от автора на обсъжданата статия. Но тогава защо са я напечатали? Защо не я е написал всезнаещият коментатор? В други случаи коментаторът може и да изхожда от общите си познания по въпроса и от тази гледна точка преценява новите факти и компетентността на автора. Има и друг вариант — коментаторът нищо не знае по въпроса и използува случая да разкаже за себе си и своята наука.
Аз съм нейде по средата между последните два варианта. Основание да се изкажа ми дават две обстоятелства: на мене като океанолог не ми е
32
известно някой да се занимава с въпросите, разгледани в статията на А. Съндерсън. И второ: обиколил съм с изследователски кораби поне половината от споменатите райони на „смъртта".
И така, става дума за непонятно изчезване на кораби, подводници и самолети в десет района на Световния океан. В статията си А. Съндерсън доста емоционално обсъжда някои факти. А самите факти не се дават. Ако имаше една дълга скучна таблица с названия, дати, координати, всичко щеше да бъде много просто. Взимаш, проверяваш и правиш изводи. Ако съвпадат с мнението на Съндерсън — прекрасно. А ако не — и това е повод за размишления.
Най-убедителен в статията изглежда бермудският триъгълник, където наистина често загиват, а понякога, според Съндерсън, непонятно изчезват транспортни средства. Към тези райони спада и Средиземно море. Позоваваме се в случая на автора на статията.
Тези райони са „близо до населени места и до най-важните морски кръстопътища. Няма нищо удивително, че там твърде често загиват кораби и самолети." Напълно разумно обяснение. Но какво да правим с непонятните изчезвания? В случая не би било зле да знаем какво е съотношението между общия брой на плавателните и летателните съдове и загиналите и изчезналите. Дали тези цифри ще се вместят в гаусовата крива за разпределяне на вероятностите?
В науката е имало много сензации, изградени върху грешки или фалшификации. Но има и много истински тайнствени истории.
„. . . През целия ден на първи, а после и на втори септември 1968 година край борда плаваха грин¬ ди — симпатични големи делфини с тъпи като дъно на бутилка носове. Това се случи в югоизточната част на Тихия океан, недалеч от бреговете на Южна Америка, по време на четвъртия рейс на научноизследователския кораб „Академик Курчатов". Бяхме спрели за поредното океано¬ графско изследване. В присъствието на любопитните делфини спуснахме във водата завързани за дебели въжета различни уреди: мрежи за планктон и сонди за взимане на проби от водните пластове и почвата на окен¬ ското дъно. В зависимост от предназ
начението им, щом достигнеха оп¬ ределената дълбочина или дъното на океана (дълбочината там е около пет километра) и вземаха пробите, ги изтегляхме обратно на кораба.
На лебедките стояха опитни оператори и всичко вървеше нормално. Когато мрежата достигна петстотин метра, въжето заплува встрани и увисна неподвижно — ур:дът се беше откъснал. Случвало се е да се късат въжета, но почти винаги при изтегляне, от голямото налягане. А този път се беше скъсало при спускане, и то на малка дълбочина. Чудно! Въжето, с което спуснахме в бездната едната сонда, също се скъса, и то на дълбочина петстотин метра. Същото се случи и с другата сонда. Три уреда само при едно спиране. Пръв случай от двадесет години и при повече от пет хиляди изследвани места!
Когато изтеглихме въжетата, пред нас се разкри странна картина: краищата на скъсаните въжета бяха разнищени и до блясък претрити. Сякаш бяха пилени с огромна пила. Делфините весело подаваха муцуни от водата. Те? Нямаше с какво да направят тая пакост. Акулите? Може би. Възможно е и рибата-пила или нейните близки роднини. . ."
. И решили, че е по-романтично да припишат това събитие на морския змей. Имали и основание. Известният белгийски зоолог професор Бернар Ейвелманс в 1964 година бе заявил: „Многогодишните спорове на уче-ните дали съществува морският змей са вече минал етап. Сега друг въпрос ги вълнува: какво представлява. Надявам се, че близките години, ще дадат отговор и на този въпрос. Интересно с какво ли е изпилил змеят въжетата?
Случват се такива работи. Тогава защо да не вярваме на Съндерсън? Вярно, че преди да търси сложни обяснения (диполите), би трябвало да подири нещо по-просто. И той сам ни дава най-простото обяснение за бермудския триъгълник и Средиземно море. А колкото се от-нася до третия вероятен район, от. остров Хонсю до остров Гуам, там географската ширина вече не е 30— 40 градуса, а само 10. Нещо куца в схемата. . .
А сега, за безследно изчезналите транспортни средства. Има като че ли нещо странно: ако загине кораб, все пак трябва да останат следи — отломки, лодки, спасителни пояси, маслени петна. Да, трябва. Защо тогава често не ги намират?
Ето една история вместо обяснение. На нас, океанолозите, често ни се случва да поставяме големи пе¬ нопластови шамандури. Долната им част завързваме за стоманено въже. Дължината му е много по-голяма от дълбочината на океана за даденото място. На долния край на въжето са окачени тежките метални сегменти, изпълняващи ролята на постоянна котва. Котвата лежи на дъното и държи шамандурата, която се люлее горе върху вълните. Шамандурата има мачта, снабдена с отражатели за радиолокатора.
Мястото, където сме я поставили, ни е добре известно, визуалната видимост е около четири мили, лока¬ ционната — от пет до дванадесет, в зависимост от състоянието на морето. Въжето, което държи шамандурата, е много здраво. В геологично активната част на морето (горните 200 метра) диаметърът му е 11 мм. На въжето са закрепени самопишещи уреди за измерване на теченията и температурата. Корабът редовно инспектира стопанството си. Веднъж изчезна една шамандура. Не се вижда с локатора, не се вижда с очи. Пъплехме около мястото, където я бяхме
поставили - няма я и няма. Обявихме, че който я намери, ще получи бутилка шампанско. Мина ден, друг. Маршрутът на търсенето обхваща стотици мили. Идва на палубата сервитьорката от бюфета.
— Намерихте ли я? — Не още. — Да не би ей оная да търсите? На няколко метра от левия ни
борд се поклаща шамандурата със счупена мачта. Десетки хора я търсеха и не я бяха забелязали. Над водата се подава половин метър от пенопласта, след малко игривите вълни го заливат. Изпуснеш ли момента, няма да я видиш. Морето е голямо, можеш ли всичко да огледаш? Връчихме шампанското, се¬ демдесетхилядната грамада спря до виновника за тревожните ни дни.
Почнахме да я издърпваме. След сто метра и нещо гледаме въжето прекъснато, цялото разядено от корозията. Досетихме се каква е работата. На три метра един от друг бяхме окачили стоманен уред и меден. И в солената вода станала електрохимична реакция. Получила се чудесната галванична двойка. На
ложи се да поставяме тези уреди на по-голямо разстояние един от друг-
А колко шамандури не сме намирали. . .
Знаехме къде сме ги поставили, знаехме скоростта и посоката на повърхностното течение и въпреки това не ги намирахме. Странно ли е тогава, че не са могли да бъдат намерени останките на загинали неизвестно къде самолети или кораби?
Може да не вярваме на Съндерсън, може да се отнасяме скептично към морския змей и да вдигаме рамене, когато споменат за снежния човек. Ами ако отминем с безразличие нещо важно, интересно и полезно за хората?
А Съндерсън разглежда много интересни проблеми. И дори 90 процента да фантазира, все пак нещо остава!
Какво да правим с петте двойки, лежащи на синусоида на гравитационните диполи? Може да ги забравите, може да се съмнявате, може да се заемете с разгадаването на тази тайна.
Преведе от руски Цвета Пеева
След Втората световна война се заговори твърде много 'за малки автомобили. Старият континент все още носеше следите от тежката и продължителна война. Много градове бяха разрушени. Стандартът на живот беше нисък. Хората чувствуваха необходимост от евтино моторно превозно средство и заедно с това разбираха, че мотоциклетът може само частично да реши въпроса. Той може да се използува главно през хубавите слънчеви дни, но и тогава за по-дълъг път трябва специално облекло.
Войната разстрои икономиката на много страни. Не¬ достигаха суровини и материали за, производство. Крупното серийно производство все още не беше развито и себестойността на продукцията беше висока. Тези условия наложиха конструкторите да се ориентират към създаването на малки автомобили. Всъщност идеята за малки автомобили и тогава не беше нова. Тя съществуваше и бяха реализирани конструкции много преди Втората световна война. Но тогава те все още нямаха масов характер.
В първите години след войната сякаш настъпи златният период на микроавтомобилостроенето. Появиха се много и разнообразни конструкции: „Месершмит", „БМВ-Изета", „Гогомобил", „Фиат-500", „Ситроен-2 СУ" и други. В повечето случаи те представляваха покрити мотоциклети на две или на три колела. Двигателите им бяха двутактови, двуцилиндрови, с въздуш-но охлаждане и с ходов обем от 250 до 400 куб. см. Автомобилите развиваха максимална скорост от 80 до 100 км в час. Каросериите бяха тесни, неудобни и пътниците с мъка издържаха по-дълги пътувания. Тези автомобили бяха известни като клас на джуджетата. В сравнение с големите машини те нямаха никакви преимущества, но в замяна на това по отношение на мотоциклетите представляваха значителна крачка напред. Преди всичко създаваха възможност за целогодишна експлоатация. Собствениците им вече нямаше защо да се безпокоят от лошото време.
За Европа автомобилите — джуджета се оказаха преходни. Те бързо пораснаха и се развиха. Двигателите на малките автомобили набраха сили и достигнаха мощност 15—20 конски сили и ходов обем 500—600 куб. см. Каросерията постепенно започна да осигурява и известни удобства за пътниците. Появиха се малки автомобили с двигатели с ходов обем 900—1000 куб. см. и мощност над 30 конски сили. Някои започнаха да мислят, че малките автомобили са само преходен етап в развитието на моторизацията, които след време ще намерят място само като експонати в историческите музеи. Но тези прогнози се оказаха недостатъчно далновидни. Анализът на съвременното автомобилостроене показва, че от конвейерите на заводите продължават да слизат огромен брой малки автомобили. Нещо повече, те дори дават облика на някои от най-напредналите автомобилостроителни страни.
Нека си позволим да направим някакво макар и условно класифициране на малките автомобили. В този случай в категорията на супермалките би трябвало да причислим автомобилите с двигатели с ходов обем до 360 куб. см. На второ място бихме наредили автомобилите от средния клас. Техните двигатели имат ходов обем от 361 до 750 куб. см. На трето място се нарежда класът на „големите" малки автомобили — 751— 1000 куб. см. И на последно място — класът на специалните, по-точно казано, градски електромобили.
Днес заводите произвеждат широка гама от малки автомобили не само поради ниската покупателна способност на някои граждани, за които нормалните машини са недостъпни. Животът показва, че ниската себестойност не е единствената им привилегия Повечето от днешните градове са стари и улиците им съвсем не са пригодни за интензивно автомобилно движение. Те твърде скоро се оказаха задръстени от автомобилите, а преустройството им изисква изключително много средства и става твърде бавно. Днес в града за човек е голямо предимство да има малък автомобил. Освен това той изисква по-малко грижи за поддържане и експлоатация. Статистиката показва, че при градски условия автомобилът много рядко превозва повече от двама души. Някои предпочитат да го имат като втора кола в семейството, а други с успех го експлоатират както за градско кормуване, така и за туристически излети. Всичко това е пречупено през специфичните особености на отделните страни.
Засега единствени привърженици на изработването на супермалки автомобили са японците. На пръв пог-
лед това звучи неправдиво поне за тези, които са срещнали в Европа японски автомобили. Наистина в Япония, се строят машини и от по-голям клас, но това не им пречи да обръщат внимание и на най-малките, макар и твърде рядко да ги изнасят. В списъка на японските автомобили могат да се видят над 10 основни модела с ходов обем на двигателите до 360 куб. см.: „Субару Р-2", „Дайхацу Фелов Макс"; „Сузуки Фронте",-„Хон-да 360" и т. н. Двигателите им обикновено са дву- или трицилиндрови с въздушно охлаждане. Разполагат се както в предната, така и в задната част на каросерията. Много често са в общ блок със съединителя, с предавателната кутия и с главното предаване. Степента на сгъ¬ стяването е от 6,5 до 10. Двигателите са без маховици. Ролята им се изпълнява от масивни рамене на коля¬ новия вал. Най-характерното за японските микродви-гатели е извънредно високата литрова мощност. За 1000 куб. см тя е равна на 70—75 конски сили, а понякога дори и повече. В Европа тази характеристика обикновено имат състезателните машини за рали.
Каросериите имат съвсем модерна, съвременна форма и са предназначени по принцип за двама възрастни и две деца. Нормално имат две врати. Дължината на каросерията е до 3 метра, ширината — 1,30, а височината — 1,35.
Високооборотните им двигатели осигуряват на супер¬ малките автомобили отлични за класа скоростни и динамични качества. Някои от тях достигат максимална скорост 110—120 км в час и се ускоряват от 0 до 100 км в час за около 30 секунди.
Класът на средните малки автомобили има свои привърженици не само в Азия, но и в Европа.
За Япония типичен представител е лекият автомобил „Хонда 600". Двигателят му е двуцилиндров, четири¬ тактов, с ходов обем 598 куб. см. Степента на сгъстя¬ ването му е 8,5. Разпределителният вал е разположен в цилиндровия блок. Двигателят достига мощност 45 конски сили по ЗАЕ при 7000 оборота в минута. Въртящият момент е 5,5 кгм по ЗАЕ при 5000 оборота в минута. Каросерията е предназначена за двама възрастни и за две деца. Общото тегло в заредено състояние на автомобила, без полезния товар, е 595 кг. Максималната му скорост е 130 км в час.
В този клас спадат и познатите на всички „Фиат 500" и 600, „Ситроен-2 СV" и представителят на автомобилостроенето на ГДР „Трабант 601". Последният се наложи с удачните си конструктивни решения и с право се ползува с голяма популярност сред автомоби-листите на социалистическите страни. Основният модел се появи през 1958 година, и оттогава насам непрекъснато се произвежда и усъвършенствува. Досега от завода са излезли над 800 000 коли, което красноречиво говори за неговия успех. Трябва да се признае, че удобствата, които предлага „Трабант 601" (сн. 2) и негова та модификация „Трабант 601 Универсал" (сн. 1), отговарят на по-голям клас автомобили Предаването е предно. Всичко това е позволило да се постигне едно просторно за външните размери купе с равен под. В него спокойно могат да пътуват четири души, без да се чувствуват притеснени. Осигурен е багажник, а при варианта комби — и значително товарно пространство. Двутактовият му двигател осигурява добри динамични и скоростни качества. За изработване на каросерията са използувани съвременни материали — стъклопласти.
Семейството на този клас автомобили през тази годи-на се попълва с още един член — „Фиат 126" (сн. 3). Той
ще се произвежда не само в Италия, но по лиценз и в Полша. „Фиат 126" идва да смени известния модел „Фиат 500" и заедно с това да осигури по-големи удобства на пътуващите. Старият модел беше предназначен за двама възрастни и две деца. Новият може да се използува спокойно от четирима възрастни. Двигателят е останал двуцилиндров, четиритактов, с разпределителен вал в цилиндровата глава, но е повишен ходовият обем. Сега той е достигнал 594 куб. см. Повишена е и степента на сгъстява нето от 7,1 на 8. Мощността е пораснала от 18 на 23 конски сили по ДИН при 4800 оборота в минута. Въртящият момент е също подобрен — 3,70 кгм по ДИН при 3000 оборота в минута.
Измененията във външните размери са незначителни, но сега каросерията е решена по-добре и осигурява повече полезно пространство. Снабден е с радиални гуми, нещо, което е рядкост за този клас.
„Най-големите" малки автомобили напоследък имат трима нови представители. Те характеризират с успех последните стремежи на конструкторите. Това са „Ауто¬ бианки 112", „Фиат 127" ''сн, 7) и „Рено 5" (сн 6). Те се отличават с повишена мощност на двигателите. Тя достига до 47 конски сили. Двигателите са четирицилиндрови, четиритактови, с водно охлаждане и с работен обем 1000 куб. см. Максималната скорост на автомобилите достига 135—140 км в час. При това средният разход на бензин не надвишава 6,5—7 литра на 100 км път. Подобрени са значително и ходовите качества на автомобилите. И най-важното — осигурени са максимални удобства за пътниците. По тази точка те имат значително по-добри решения от някои автомобили с двигатели с ходов обем над 1000 куб. см. Полезното пространство е така оптимално решено, че автомобилните критици фигуративно се изразяват за тях с думите: „Вътрешността на купето е с по-големи размери от външните габарити". Нова в тях е третата врата, поставена отзад. Тя осигурява достъп до багажното отделение.
Всичко това прави автомобилите удобни за експлоатиране както при градски, така и при извънградски условия. Поради малката си височина те са много устой-чиви|на завои.
Ако трябва да правим прогнози за бъдещето на малките автомобили, можем спокойно да кажем, че те съвсем нямат намерение да напускат автомобилостроенето, И занапред ще заемат значителен дял от него. За това
35
Красноречиво говорят разработваните перспективни конструкции. Специалистите смятат че в града бъдещето е на малкия автомобил или по-точно на малкия електро¬ мобил (сн.5), В света дори и сега се движат десетки хиляди малки електромобили и се мъчат да оспорват правото на живот на малкия автомобил с двигател с вътрешно горене. Малките габарити на електродвигателя позволяват да се реши още по-утилитарно вътрешността на каросерията. За сега обаче проблемът е не двигателят,
а източникът на енергия. Оловните акумулаторни батерии са тежки и обемисти. Създадени са нови конструкции с по-ефективна мощност, но за съжаление са все още на базата на скъпи или на дефицитни метали. През следващите години се очаква и този въпрос да бъде решен с успех и тогава малкият електромобил ще стане най-масовото превозно средство. Да се надяваме, че това ще бъде преди 2000-та година.
ЕМИЛ ДИМИТРОВ
К р и л а т и я т м е т а л Близо до средновековното селище
Ле Бо (Югоизточна Франция) в 1821 година П. Бертие открил утаечна скала, наподобяваща глинеста маса. Анализите показали, че тази слабо уплътнена червеникаво-кафява маса съдържа 52% алуминиев окис и 27,6% железен окис. Тридесет и пет години по-късно скалата била наречена боксит в чест на селището Ле Бо, където за първи път я намерили.
Така била открита суровината, от която можело да се получи отдавна търсеният лек метал. Но това било само първата крачка. Другата, решителната, независимо един от друг, през 1886 г. направили двама учени — французинът Пол Хероулт и американецът Чарлз Хол. Те разработили метод за получаване на алуминий чрез електролиза.
Лек, здрав и неръждаем, с особено малка плътност и с голяма топло¬ проводимост, алуминият има много широка употреба. Няма отрасъл в машиностроенето, в съвременното строителство, в металургията, в опаковъчната промишленост, в медицината и в човешкия бит, където алуминият да не е необходим.
Алуминият е на второ място по употреба след стоманата. А сред цветните метали е абсолютен първенец — превишава цинка с около 110%. а медта — с около 46%.
В началото на нашето столетие годишно са били произвеждани 10 хиляди тона алуминий, днес — 11 милиона тона. Причината е в това, че алуминият се утвърди в един съвършено нов, непознат за 30-те години на нашето столетие отрасъл — самолетостроенето. Не случайно алу-
миният бе наречен крилатият метал. Ниското относително тегло (около три пъти по-малко от това на стоманата и медните сплави), високата относителна здравина са качества на алуминия и неговите сплави, които широко се използуват в самолетното и ракетното строителство. Известният въздушен кораб „ИЛ-18" има около 3,5 милиона съставни части. 90°/о от тях съдържат алуминий.
Години наред конструкторите работят върху създаването на алуминиев мотор. Няколко фирми в Европа и Северна Америка дори използуват такива мотори в автомобилостроенето. Чрез съответната термична и механична обработка на примеси те получават сплав, която е 15 пъти по-здрава от чистия алуминий.
22 киловатчаса електроенергия са необходими за производството на 1000 грама чист алуминий, а това
означава — 22 000 киловатчаса за 1 тон! Затова основните производители на алуминий са страни с високо развита енергетика — СССР, САЩ, Канада, Франция, Унгария, Австралия, Югославия, ГФР, Норвегия, Швеция.
На брега на Ангара, недалеч от Иркутск, е новият град Шелехов. Съветските хора са го нарекли алуминиевия град. Неизчерпаемите находища от боксит, мощната ВЕЦ на Ангара и обилните води позволиха да се създаде един модерен, напълно съвременен център на цветната металургия, който носи името на известния руски пътешественик и търговец от осемнадесетото столетие Шелехов.
В необятната съветска страна най-богатите находища на боксит са в Среден и Източен Сибир, в Урал и Казахстан. Едно от големите находища е в Ленинградска област, то е
дало и името на селището Бокси¬ тогорск. В САЩ най-богатите находища са в Арканзас и в Куинсленд. Боксит в големи количества има и в Австралия, Ямайка, Суринам, Гвиана, Гвинея, Унгария, Франция, Норвегия.
Дори най-обикновеният камък, който използуваме за настилка на пътища, глината и морската вода, съдържат „крилатия метал". От килограм раздробен по химически път камък можем да получим 6 грама титан, 20 грама магнезий, 80 грама алуминий и 50 грама желязо. В Полша получават алуминий от обикновена глина.
Поради комбинацията от най-различни качества, които притежава, във века на техническия прогрес алуминият получи и ново име: „МЕТАЛ НА БЪДЕЩЕТО".
НИКОЛА РАШЕВ
37
Помнят ли металите? Ако зададем този въпрос на една разпознаваща чо
вешката реч електронноизчислителна машина, то разговорът би протекъл така:
Ние: Помнят ли металите? ЕИМ: Вие казахте: „Помнят ли металите?" Ние: Да. ЕИМ: Вие казахте: „Да." Ще последва изпълнена с лекото жужене на хиляди
електронни „мозъчни клетки" пауза и от репродукто¬ ра ще чуем краткия, но безапелационен отговор: Не.
Друго би било, ако въпросът не беше отправен към електронноизчислителна машина, а към конкретен, жив човек. „Безспорно металите нямат памет и една статия, целяща да докаже липсата на памет при металите, би била точно толкова неуместна, колкото и доказателството, че най-добрата форма на колелото е кръглата. Но напълно е вероятно металите или техните сплави да притежават някаква способност, която наподобява паметта." Ето как анкетираният човек, който в първия момент е готов по примера на ЕИМ да каже: „Не.", сега е измъчван от "червея на съмнението", ра-зяждан от противоречието между школските знания и търсещия дух на епохата.
А откритието стана така, както мнозина други открития — търсеха едно, а попаднаха на нещо съвсем друго. Първоначалната цел беше създаването на устойчива при високи температури сплав, сплав с много подобри показатели от вече съществуващите. Погледите по навик се отправиха към „метала на бъдещето" — титана, или по-точно към комбинацията титан — никел. Така се получи сплавта нитинол, която просто беше един добър, но не изключителен топлоустойчив материал. И докато в научните среди надълго се коментираха нейните свойства, все още никой не подозираше изключителната й „памет".
И ето че се случи неочакваното. Взели тънка нити¬ нолова жица, направили от нея спирала, а спиралата нагрели до сто и петдесет градуса по Целзий. Охладената спирала закачили на кука, а в долния край прикрепили тежест. Минавали дни, спиралата постепенно се развивала и се разтягала дотогава, докато под давле¬ нието на тежестта не се изправила абсолютно. Свалили нитиноловата пръчка и решили да я загреят отново. Когато температурата достигнала деветдесет и пет градуса, пръчката от само себе си се навъртяла и отново станала предишната спирала. Колкото и да повтаряли опита, резултатът бил все един и същ — нитинолът много добре „запомнял" формата и размерите на първоначално приготвения от него предмет. После с предмета всеки можел да постъпи както пожелае — да го деформира, да го мачка, да го чука, но достатъчно било да се загрее и по някакъв необясним начин той отново си възвръщал първоначалния вид.
Точно „по някакъв необясним начин", защото механизмът на нитиноловото запомняне и до днес не е разгадан, макар че с него се занимават голям брой учени от различни страни. Нима е толкова кратък списъкът на загадъчните факти, които и до днес не са намерили своето научно обяснение! Ако искаме да разберем този механизъм, просто трябва да почакаме и тогава това, което днес изглежда необяснимо, утре ще бъде проста азбучна истина.
Но време за чакане няма. До излитането на самолета остават броени минути,
чиновникът все още не беше приключил с прегледа на багажа, когато електронният уред установи в нечий куфар наличието на метален предмет. Може би бомба със закъснител или огнестрелно оръжие? Нищо подобно — просто навита на кълбо тел. „Що за странни навици да носиш в куфара кълбета тел?", разсъждава митническият чиновник, докато гледа как самолетът набира височина.
А кълбетата прелитат над няколко държавни граници. Един човек с безлична физиономия, безлично облекло и още по-безличен куфар ги отнася в някаква лаборатория и тук те са поставени върху включен котлон. От топлината кълбетата подскачат като живи, размотават се и се нагъват отново, за да изпише нишката пълния текст на зашифрованото съобщение. „В промишления шпионаж всяко средство е добро", казват ръководителите на фирмата и слагат очила да прочетат донесението.
Има и други, не толкова вълнуващи, но далеч по-полезни предложения за използуване на нитиноловата сплав. Представете си, че трябва да се сглоби една конструкция, до която има достъп само от външната страна. Такъв е случаят при обшиване скелета на самолетното крило с ламаринени листове. А тези листове не трябва да се заваряват, те могат единствено да се за¬ нитят. Вероятно всеки знае какво представлява нитът — цилиндрично метално тяло, което има в единия си край глава и след като бъде промушен през предварително пробитите дупки на поставените един върху друг ламаринени листа, може да се чука върху острата му страна, докато се образува затваряща глава. Но при направата на самолетно крило е невъзможно да се чука отвътре.
Тогава вземат нитинолова сплав. От нея правят нит с две глави от двата края, нагряват го и го охлаждат. После изчукват затварящата глава, докато съвсем изчезне и краят подострят до такава степен, че да влиза в дупките на ламарината. Нужно е само леко загряване и нитиноловият нит веднага си „припомня" първоначалната форма. Без никаква допълнителна операция, по познатия ни необясним начин, от вътрешната страна на самолетното крило се е образувала върху нита затваряща глава.
Напълно естествено е от нитиноловата сплав да се
38
заинтересуват и специалистите по космична техника. Като резултат се появиха специални, свити на кълбо антени за изкуствени спътници. Едва когато спътникът бъде изведен в орбита и слънчевите лъчи нагреят кълбовидната нитинолова антена, тя започва да се размотава, докато заеме най-удачната, но предварително зададена форма, способна да осъществи телевизионно предаване.
А какво би могло да се очаква, когато нитинолът навлезе в биотехниката? На първо време учените предлагат направата на изкуствен крайник, примерно ръка, чиито мускули ще се свиват и разпускат под действието на топлинни импулси.
Много и най-фантастични са проектите за използуване на нитиноловата сплав, но в болшинството си те са твърде далеч от реализация. Оскъдните сведения за същността на „нитиноловата памет", липсата на технологична документация и най-вече фактът, че все още никоя държава не произвежда нитинол в промишлени количества — това са причините за нейната толкова малка популярност.
Нитинолът не е единствената сплав, която толкова добре „помни миналото". Същите качества притежава и тройната сплав никел — кобалт — титан. Напълно вероятно е някои от отдавна известните вече сплави също да проявяват по-силна или по-слаба памет, но тя просто не е забелязана.
Нитиноловата сплав притежава и други, също толкова необикновени свойства. В научните среди се говори за нейните музикални или по-точно акустични
способности. В зависимост от атомния строеж вибрациите при удар могат бързо да заглъхват или обратното — дълго да звучат като при добре опъната струна на цигулка. Какъв звук ще възпроизведе при допир струната от нитинол — това зависи от температурата, до която е нагрята. И ако днес има електронни музикални инструменти, не е чудно в бъдеще да се заговори за пиана с топлинни импулси.
Преди няколко години съветски инженери разработиха проекти за отоплявани булеварди. В градовете, разположени зад полярния кръг, обилните снеговалежи са толкова често явление, че ако не се вземат сериозни мерки за почистването на улиците, то те ще бъдат непроходими през по-голямата част на годината. Ето защо под уличната настилка се монтира електрическа отоплителна инсталация, която веднага разтопява падналия сняг. Но нитиноловата сплав има още едно изключително свойство — при не много голям натиск да отделя топлина. Ако вместо с асфалт улицата е на¬ стлана с нитинолови листове, то снегът ще се топи под самите крака на минувачите. Такъв проект едва ли е целесъобразен и икономически изгоден, но ако не точно за улична настилка, това качество на нитиноловата сплав непременно ще намери някакво друго техническо приложение.
Помнят ли металите? Едва ли забелязаната за пръв път при нитиноловата сплав способност за точно възпроизвеждане първоначалната форма и размери на предмета би могла да се нарече памет. По-важен в случая е фактът, че металите все още са способни да поднасят изненади.
САХАЛИН СЕ СВЪРЗВА С КОНТИНЕНТА
Сахалин, този остров на заточеници, затънтен край на Руската империя, в дните на съветската власт се преобрази. В него израснаха заводи, стопански ферми, разработиха се неизчерпаемите богатства на острова. Отдавна съществуваше проект Сахалин да бъде свързан с континента. Затова е необходимо да се
построи мост над Татарския пролив или подземен тунел. Реши се, че икономически е по-изгодно да се предприеме строителството на мно¬ гокилометров мост. До неговото построяване, което ще започне в периода 1975—1978 година, в залива Ванино се предприе изграждане на съоръжения за гигантски двоен фе-рибот. На синката — част от строителството.
УНИКАЛЕН КОРЕН ОТ ЖЕН-ШЕН
Препаратите от жен-шен, произвеждани от фармацевтичните предприятия на съветския Далечен изток, се търсят много на международ-ния пазар. От корените на жен-шена се приготвят множество лекарствени средства, които помагат при възстановяване на силите след продължителни заболявания, общо изтощение, умствена преумора. От корените на растението са извлечени няколко алкалоида, но нито един от тях няма пълноценното действие на препаратите, получени от целия корен. На снимката: един уникален корен от жен-шен, намерен близо до Комсо¬ молск на Амур. Теглото му е 247 г. Корени с такава тежина се срещат изключително рядко и в далечното минало цената им е била равно тегло злато или едър диамант.
МЕСТЯТ ЛИ СЕ КУРИЛСКИТЕ ОСТРОВИ?
Вече много години в науката се води спор дали се местят континентите. Хипотезата, изказана преди доста години от Вегенер, намира все повече привърженици. Но има и нейни противници. Как да се докаже дали континентите са местят?
Своеобразно решават тази проблема сътрудниците от Института по физика на Земята от АН на СССР. На
40
един от Курилските острови — Шико¬ тан, е изградено лазерно устройство. То ще изпраща своя лъч към отра¬ жател, поставен на височина километър и половина върху склоновете на вулкана Тятяяма на съседния остров Кунашир. Отражателят ще даде възможност да се фиксира с изключителна точност разстоянието между двата острова и по този начин да се определи с течение на времето дали те се отдалечават един от друг. В близко бъдеще всички Курилски острови ще бъдат съединени чрез лазерни устройства, а така също и островите — с брега на Камчатка. Тази научна работа представлява изключителен интерес, тъй като тя е свързана още и с предсказване на земетръсите в огромен район от Тихия океан.
СЛУШАТ ДИШАНЕТО НА ОКЕАНА
Гигантските океански вълни — цунами —убиват предизвиквани от земетръс в океана, изригване на подводен вулкан или силен тайфун.
Само за последните двадесет години от цунами в Тихия и Индийския океан са били унищожени около десет хи-ляди различни кораба и убити около 150 хиляди души. Тези катастрофи оставят дълбоки следи в паметта на човечеството и това позволява да се проследи историята на цунами в продължение на повече от 2500 години. В старинните летописи могат да се намерят сведения затова, как през 358 година гигантска вълна заляла островите в източната част на Средиземно море и отнесла корабите върху покривите на домовете в Александрия. Прясна е в паметта на хората катастрофата, която през ноември 1970 година сполетя брега на днешната република Бангладеш. Тогава гигантска, вълна заля бреговете, унищожи реколтата, уби десетки хиляди души.
Ако не може да се препречи пътят на цунами, то поне те могат да бъдат предсказани, хората — евакуирани и загубите да се сведат до минимум Точно с такава работа са заети съ-трудниците на Далекоизточния на учен център на АН на СССР под ръ-
ководството на акад. С. Салавьов. На дъното на океана, близо до остров Шикотан, са монтирани две кабелни геофизични бази, снабдени с многобройни датчици за налягането, температурата и посоката на подводните течения. Автономни дънни станции са монтирани и от Беринговия пролив до Приморския край. Всички станции следят диханието на океана, регистрират и най-малките отклонения. Данните от тях се събират и обработват с електронноизчислителни машини и веднага може да бъде известено: „Тревога! Идва цунами!"
„Техники молодежи" — СССР
каничния взрив възникнали гигант ски цунами, които опустошили много острови от Малайския архипелаг. 1 Зондския пролив височината на цу-нами достигнала 35 метра. Градовете Анжер, Мерак и Бентам били поме-тени, всички ж. п. линии — раз-рушени. Катастрофата погубила 31 хиляди души.
1933 година. Япония. След поредното земетресение върху североизточния бряг на остров Хонсю на-летяла цунами, която разрушил: пристанищния град Комаиси, както и голям брой села. По време на катастрофата загинали около 3000 души, били разрушени 4500 жилища и 50 000 души останали без подслон.
ИЗ ЛЕТОПИСИТЕ ЗА ЦУНАМИ ОТ АВСТРАЛИЯ ДО АФРИКА
1775 година. Знаменитото лиса¬ бонско земетресение. Отначало море то отстъпило далеч от брега, а след това върху града налетяла вълна, висока 25 метра. Тя проникнала в сушата на далечина 15 км. След нея идвали две по-малки вълни. Всички кораби, триста на брой, били откъснати от котвите им и изхвърлени на брега. Лисабон, който имал по това време население около половин милион, бил превърнат в купища развалини.
1792 година. Япония. От вулкани¬ чен взрив на един от островите била изхвърлена в океана каменна маса в обем около един куб. км. Породената от това цунами с височина около 9 метра заляла всички крайбрежни села и убила около 15 000 души.
1868 година. Перу. В пристанището Арика връхлетяла вълна с височина 3 метра. След това морето се отдръпнало и налетяла нова вълна, висока 7 метра. Това се повтаряло всеки 15 минути в продължение на три часа. Пристанището било разрушено, корабите, стоящи на котва — изхвърлени далеч в сушата. Ка¬ нонерката „Уатери" заедно с екипажа си се оказала на един хълм, далеч две мили от пристанището, без да получи някакви сериозни повреди.
1883 година. Изригването на Кра¬ катау в Зондския пролив. При вул-
„Ер-трък" се нарича самолетът с необикновената конструкция, който виждате на снимката. Той е австралийско производство и е селскостопански самолет. Особеното в него е, че е поставил рекорд, като е прелетял разстоянието Австралия — Африка, разбира се, с прекъсване за запася¬ ване с гориво.
„Млоди техник" — Полша
ШЛЕМОВЕТЕ НА КОСМОНАВТИТЕ — В ХИРУРГИЯТА
Космическите шлемове намериха още едно свое приложение — този път в операционните. Оказа се, че много добре заместват неудобните марлени маски, които хирурзите носят при операции. Проблемата за слушането също е удобно разрешена чрез вградените микрофони.
топките им напомняли тяхното любимо лакомство — яйца от костенурки.
НОВА „ТАТРА" По пътищата на Европа скоро ще
се появи „Татра-613", една модерна кола, производство на автомобилостроенето на ЧССР. Тя е засега последната от дългия ред на колите „Татра". Техният предшественик е една каляска, още без двигател, която
НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ5 ЗА КОПЕРНИК
500-годишнината от рождението на великия полски астроном, лекар и хуманист Николай Коперник ще бъде чествувана през цялата настояща година по решение на ЮНЕСКО. Многобройните туристи в Полша ще могат да се запознаят с различни страници от живота на този виден деятел на науката от Възраждането. Родната къща на Коперник в Торун е възстановена, възстановена е и кулата във Фромборк, където
Коперник е преживял повече от 30 години и където се смята, че е извършил наблюденията, за да под готви своя епохален труд „За движението на небесните тела". Наскоро археологическите изследвания близо до кулата разкриха една астрономическа площадка. Тя очевидно е била използувана от Коперник за неговите наблюдения. На снимката — рисунка: Коперник докладва предложението си за монетна реформа в сейма през 1522 година.
НА ЛОВ ЗА ТИГРИ Страшни са зъбите на усурий
ския тигър. В последен порив, преди да го обори сънотворното лекарство, изстреляно от специална пушка, той ръмжи срещу кучетата, които са го открили. Но след кучетата идват ловците на тигри и този усурийски тигър ще тръгне на далечно пътешествие — за зоологическите градини в Москва, Киев или Одеса.
2000 ТОПКИ ОТ ПИНГ-ПОНГ
Учени от Сан Диего пуснали в океана 2000 топки от пинг-понг, за да изследват бързината и направлението на морските течения. Резултатите от опита били неочаквани — значителна част от топките били погълнати от големите морски риби. Оказало се, че
е произведена през 1897 година и която сега може да се види в музея на „Татра". А на снимките, отгоре надолу, са показани предшестве-ник на „Татра" — каляска без двигател (1850), „Татра" — вицепрезидент", с балдахин (1901), развиваща страшната скорост от 60 км/ч, „Татра-30" от 1930 години (вдясно) „Татра-613" — най-новата кола на заводите. ТАЙНАТА НА МАЛКИТЕ МУ
МИИ Бода-музеум в Берлин, ГДР, при
тежава една от най-богатите сбирки от мумии в света. Повече от 40 се пазят в специални помещения под земята с климатични инсталации. Това, което се вижда в залите, е само малка част от богатството на музея. Между другите в музея има и няколко малки мумии, които са особена ценност, за археолозите.
Наскоро всички мумии бяха подложени на рентгеново изследване. Целта е да се прозре зад обвивките на мумията, да се направят фотографии на костите на скелета и да се определи дали заедно с мумията не са погребани и други предмети. От медицинска гледна точка е интересно да се види дали погребаните не са страдали от заболявания на костите и ставите. Обикновено у детските мумии се установяват признаците на туберкулоза или рахит. И това е естествено, като се има пред вид, че жените и децата в древен Египет са стояли повечето време на тъмно.
Рентгенографията на три от най-малките мумии поднесе на археолозите една изненада. Оказа се, че мумиите са празни — в тях няма нищо. Досега такъв случай в друг музей не е бил констатиран. Какви могат да са причините за това странно „погребение". Знае се, че по времето на Херодот са били предприе мани масови избивания на момченца, когато е имало излишък от момчета. И може би някои родители са скривали момченцата си, като са им устройвали фалшиво погребение? Но в древен Египет такова избиване не се е практикувало. Възможно е да се е извършвало фалшиво погребение, за да се заблудят крадците. А може би тези деца са се удавили в Нил и погребението на празните мумии е чисто символично? Засега няма отговор на тази любопитна загадка.
НБИ" - ГДР
СРЕЩУ КРАДЦИТЕ
Зачестилите кражби на леки коли в САЩ принуждават автомобилните компании да измислят все нови и нови средства срещу крадците. Търсенето на колата по номера е безнадеждна работа, защото опитните крадци се грижат най-напред за смяната на номера. Не помагат и другите особени отличи¬ тели белези, тъй като крадците веднага са наясно кое в колата може да привлича вниманието. Ето защо е разработена една система, която може би ще се монтира по големите кръстовища Тя се основава на обстоятелството, че на едно място във ветровото стъкло на автомобила се гравират знаци, които са „код" за колата. Те могат да се видят само с инфрачервена светлина. Системата работи с инфрачервен локатор, свързан с електронноизчислителна машина. Тя, от своя страна, е свързана със сигнал за тревога и полицейска кола. Новата мярка също не се знае дали ще помогне — нали и опитните крадци могат да се снабдят с инфрачервен локатор и да проверяват колите дали имат „код"? На снимката; ветрово стъкло, гледано в обикновена светлина, и ветрово стъкло в инфрачервена светлина с„код".
МРАВКИ — ПОЖАРНИКАРИ Оказва се, че в мравуняците има и
„пожарникари". Френският мирме¬ колог Комб съобщава, че е наблюдавал многократно поведението на мравките при сигнал „пожар" в мравуняка. Едни от мравките се заемат със спасяването на яйцата, а други заобикалят горящия участък и изливат върху него струйки мравчена киселина. Явно, при дребни пожари това помага. Любопитно е специализирането на мравките!
„Хоби" — ГФР
SCIENCE DIGEST ОЧИЛА - АВТОМАТИ
На снимката виждате очила-ав¬ томати. Те имат различна проницае¬ мост за светлината. При ясни дни са
тъмни, а когато навън е облачно и мрачно — просветляват. Произведени са от специално стъкло. В него има добавена боя — индикатор, която се влияе от интензивността на светлината. Тя мени цвета си при различна степен на осветляване.
В ОПАСНОСТ ЛИ Е ЗЕМНАТА ОРБИТА?
Много често се задава въпросът, дали излитането на ракетите и свързаното с това сътресение изменя земната орбита. Отговорът е утвърдителен. Всяка ракета, която се откъсва от Земята и полита в орбита около нея или става спътник на Слънцето, вече е изменила орбитата на Земята. Но промяната е толкова малка, че е недоловима и за най-точните съвременни уреди. Защо все пак се получава такава промяна? Теоретически тя следва от закона за запазване момента на количеството на движението. Той гласи, че никоя затворена система не може да приеме или изгуби момента на количеството на движение. Ракетата получава момент на количество на движение. Следователно другата част от системата ракета — Земя, именно — Земята трябва да изгуби равен момент. При това Земята намалява скоростта си.
Да предположим, че ракетата тежи един тон. Моментът й ще бъде седем милиона тон/миля за секунда. Такъв момент на количество движение ще получи Земята в обратна посока. Ако разделим седем милиона тона/секунда на масата на Земята в тонове, ще получим промяната на скоростта на планетата. Ако скоростта, с която се движи Земята около Слънцето, се намали. Земята ще се приближи към Слънцето. И обратно — ако скоростта на Земята се увеличи, средното разстояние между нея и Слънцето също ще се увеличи. И едно изчисление може да покаже, че при излитане на една ракета от един тон Земята ще се приближи до Слънцето с 25 милимикрона.
Трябва обаче да се има предвид, че ракетите се изстрелват в различно време и някои от тях ще намаляват скоростта на Земята, а други ще я увеличават в зависимост от деня и годината на излитането. От друга страна, има и промени в орбитата при падане на големи метеорити. Така, че можем да бъдем спокойни за орбитата на нашата стара Земя!
„Сайънс дайджест" — САЩ
ТЕСТ ТЕСТ Предлагаме ви НЯКОЛКО задачи,
чрез които можете да проверите способността си за концентрация и някои страни от своето логическо мислене.
ЗАДАЧА 1. Коя цифра се среща най-често в горната таблица? Трябва да отговорите за десет минути.
ЗАДАЧА 2. Коя от фигурите не подхожда към останалите в съот
ветната редица? Трябва да отговорите общо за пет минути.
ЗАДАЧА 3. 1. Ако у = 20, то х = ? 2. Ако жълтото идва преди зеле
ното, то кафявото е след. . . 3. Ако 23 + 31=9, то 48+30= Задачата трябва да се реши за
десет минути. Отговорите на теста са на стр. 46'
44 ТЕСТ
К Р Ъ С Т О С Л О В И Ц А
ВОДОРАВНО: 1. Сродство между два химически елемента. 8. Уреди за включване и изключване на електрическия ток. 15. Русло на река. 16. Съветско термоустойчиво влакно. 17. Марка съветски самолети. 19. Вещество, което ускорява химическите реакции. 21. Музикална нота. 22. Колоидна частица. 24. Португалски мореплавател, открил ус-тието па р. Конго (1440— 1485). 25. Движение на електрони по проводник. 26. Английска мярка за тежест. 27. Ам1рикански астрофизик (1872—1965). 29. Носовата част на горната палуба. 31. Индуска богиня на подземното царство. 32. Шотландски математик (1550—1617). 34. Вид северен елен. 36. Химически елемент. 37. Полиамидно влакно. 39. Минерал от групата на хидрослюд¬ ните. 42. Виден индийски физик, носител на Нобелова награда. 44. Голям морски охлюв. 45. Ехо. 48. Зодиакално съзвездие. 49. Съветска система за термоядрен синтез. 50. Международна измерителна система. 51. Готвач на параход. 53. Друго име на радона. 54. Герой на Аренски. 55. Съветски противосамо¬ летни ракети. 56. Планина в СССР. 58. Геометрична фигура. 60. Японско алкохолно питие. 61. Руски фи-зйк-академик (1767—1852). 63. Съветски физик, изобретил първия квантов генератор. 65. Авторът на „Рибният буквар". 66. Френски математик (1865—1963). 67. Уреди за хоризонтално нивелиране. 68. Тревисто растение с големи и дебели листа. 70. Велик руски художник (1844—1930). 72. Успокоително средство 74. Откривателят на йоносфе¬ рата. 76. Град във Франция. 78. Географско понятие. 79. Част на главата. 80. Остров до Северозападна Англия. 82. Машинен елемент. 84. Съветска икономическа политика през двадесетте години. 85. Река във Франция. 86. Уред за измерване на изразходваното количество вода. 87. Вид френски самолет. 89. Норвежки математик (1842—1899). 90. Великан, титан. 91. Автомат, който на¬ подобява действията на човека. 93. Герой на Толстой. 95. Външна крепостна постройка, издигната пред основната крепостна стена. 97. Болезнено сънно състояние. 98. Велик астроном, физик и математик (1624— 1727). 100, Стоманена пластинка за регулиране на цветовете при дълбок печат. 102. Български цар. 104. Немски физик, открил космическите лъчи. 106. Марка съветски електрически самобръсначки. 107. Въртяща
се машинна част. 108. Град в Иран. 110. Уред за измерване на морски дълбочини. 112. Един от митическите основатели на Рим. 113. Хубав кон. 114. Изпарител. 118. Река във Франция, приток на Шаранта. 119. Коренни жители на Ямайка. 120. Продукт, получаван при окис¬ ляване на индиго със солна киселина. 122. Едногодишно луковично растение, отглеждано и като цвете. 123. Една от формите на незърнестите кръвни клетки.
ОТВЕСНО: 1. Грузински метеорологически ракети. 2. Река в СССР. 3. Край на всяко полегато мачтово дърво. 4. Държава в Близкия Изток. 5. Спътник на Сатурн. 6. На
ситен въглеводород. 7. Силно взривно вещество. 8. Марка съветски теж¬ котонажни камиони. 9. Сол на пикочната киселина. 10. Съветски космонавт. 11. Лудост. 12. Закрито помещение за стрелба. 13. Департамент във Франция. 14. Химически елемент. 18. Откривателят на бездимния барут. 20. Голям астероид, наскоро минал близо до Земята. 21. Вид електроизолационен материал.
.23. Старото име на хората от народността саами. 26. Съставна част на много думи в биологията; има значение на „отново", от гръцки . произход. 28. Френски химик (1777— 1857). 29. Единица за измерване силата на вятъра. 30. Римски писател
(99—55 пр. н. е.). 31. Похлупак. 33. Немски математик (1826-1866). 34: Марка камиони. 35. Френски хи-мик-органик (1807—1853). 36. Твърда прозрачна смола от растителен произход. 38. Пустинен участък с глинена повърхност. 40. Част от животински стомах. 41. Топлообме¬ нен апарат. 43. Жизненост. 45. Паразит, който се развива в червата. 47. Дървесна обвивка. 49. Съветски оръжеен конструктор. 50. Мъжка горна дреха. 52. Марка френски пътнически самолети. 55. Средство против главоболие. 57. Пардесю. 59. Виден борец за независимостта на испанските колонии в САЩ (1783— 1830). 60. Прочут турски султан. 62. Унгарски химик (1834—1908). 63 Единица за измерване на атмосферното налягане. 64. Немски физик, работил в областта на елементарната физика (1864—1928). 65. Откривателят на телефона (1847—1922). 69. Жител на древна Гърция. 71. Движение във въздуха. 73. Съзвездие южно от Лира. 75. Радиоактивен елемент. 77. Виден руски живописец (1865—1911). 80. Детска играчка от една дъска с две колелета. 81. Руски механик и конструктор (1849— 1902). 83. Френски живописец, виден майстор на „архитектурен пейзаж" (1733—1808). 86. Математически термин, който изразява число, равно на 1048 степен. 88. Виден деец на Ирландската компартия. 90. Специална чашка от костна пепел, която служи за измерване на количеството злато в сплавите. 91. Световноизвестен чуждестранен футболист от близкото минало. 92. Автоматичен токо¬ прекъсвач. 93. Речна риба. 94. Обоняние, 95. Откривателят на Северния магнитен полюс (1800—1862). 96. Градинско цвете, лечебно растение. 97. Обширна степ в Южна Америка. 99. Основна мисъл на художествено произведение (мн. ч.). 101. Графични наслоения в стоманата. 103. Вид антена. 105. Древно саксонско божество. 108. Индийска женска дреха. 109. Марка японски транзистори. 110. Герой от Гражданската война в Русия, изгорен жив от японците (1894—1920). 111. Италиански ки-ноартист-комик. 114. Строителен материал. 115. Малко хищно животно. 116. Марка съветски леки коли. 117. Световноизвестна фирма хотели. 119. Малоазиатска богиня. 121. Корейска мярка за дължина.
ИВАНКА ДИМИТРОВА
) 46
ОТГОВОРИ НА ТЕСТА
ЗАДАЧА 1: Цифрата 3 се повтаря 17 пъти.
ЗАДАЧА 2: В първия ред фи-гура 3 не може да се получи чрез обръщането на фигура. 1, Във втория ред фигура 3 няма вертикална линия. В третия ред фигура 2 има вертикална разделена линия между черното и бялото. В четвъртия ред фигура 5 е съединена по друг начин с квадратчето. В петия ред фигура 5 е по-тясна от останалите.
ЗАДАЧА 3: 1) В случая У и X са две букви от азбуката. У е двадесетата, а X — двадесет и втората. 2) И тук отговорът трябва да се търси по азбучен ред. Жълтото е преди зеленото, а кафявото е след зеленото. 3 ) Ако си представим, че 23 + 31=9, то 48 + 30=13. И в двата случая резултатът е получен, след като истинският резултат е разделен на шест.
Ако сте решили задачите правилно и в посоченото време, вие сте човек, който умее да се концентрира. Ако сте успели да ги решите по-бързо, възможностите ви за концентрация са значително по-високи от средните.
Разбира се, един такъв малък тест има и малка степен на достоверност. Той е само ориентировъчен.
ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 3
ТЕХНИЧЕСКИ АЛБУМ - КОРАБИ
(Виж цветното приложение) Търговските връзки между евро
пейските държави в периода на късното Средновековие създали условия за развитието на големи центрове за корабостроене. Докато в Средиземно море процъфтявали италианските морски републики, градовете на се¬ верногерманските княжества започнали да се обединяват в търговски съюзи. Най-известният между тях е Ханзата.
В летописа на световното корабостроене Ханзата е останала със свой тип кораб — това е ханзейският кох. Мореплаването в късното Средновековие в Европа не е можело да разчита на роби — гребци. Затова вместо многовесловите галери, в които платната играели само допълнителна роля, ханзейските търговци строели кораби, в които главна роля имали платната.
Първоначално кохът притежавал за управление само рулево весло, за крепено на кърмата отдясно. То не позволявало да се увеличи площта на платната, защото пречело на по-сложните маневри. Затова тези кораби, наричани нефи, не се впускали много в открито море, а предприемали плавания само покрай бреговете. Нефът бил тромав, голям кораб, широк и тежък, с високи бордове.
Истинският кох се появил към сре-дата на XII век. Той вече имал рул под кърмата, ориентиран по дължината на кораба. С такъв рул е било възможно да се предприемат далечни плавания в моретата и да се използува пълната мощ на вятъра. Кохът имал дължина около 30 м, ширина около 7—8 м, газене — 3 м. и можел да натовари да 200 тона стоки. Той притежавал една мачта с платно около 180—200 кв. м.
Кохът на ханзейските търговци можел да се използува и като военен кораб. В този случай на него поставяли дървени укрепления, подобни на крепостни стени — със зъбери, зад които се скривали бойци с лъ-кове.
На нашето цветно приложение е показан един кораб от този тип — това е корабът на английския крал Ричард III (средата на XV век).
НЕВЕРОЯТНИ ПАТЕНТИ
КОН-АНФИБИЯ
Това е патент 18 691 от 24. 11. 1857 година. И има чисто военно значение. Както казва заявителят:
„Моето устройство може да се използува с голям успех в случаите, когато се налага да се пресичат големи реки. Това устройство се състои от чифт торби от каучук или друга подходяща субстанция. Всяка една от торбите има формата на двоен мех. Надуването
на торбите е съвсем просто — с уста. Ездачът също трябва да бъде екипиран с водонепромокаеми панталони със специални ботуши."
Нека не бързаме да се смеем на патента! Той е от времето, когато се открива вулканизацията на каучука от Гудийр!
КОЕ Е ДОКАЗАТЕЛСТВОТО Една подутина върху челото все още не е доказател-
ство. Тази натрапчива мисъл се беше загнездила в съзна
нието на инспектор Стрезов и вероятно това бе причината за неговата нервност. Той сякаш беше загубил всичките си навици на дългогодишен шофьор, постоян-
Но кривеше в правите участъци, триеше с длан леко замъгленото предно стъкло и като примижаваше с късогледите си очи, проточваше врат при всеки следващ завой.
— Бива си го времето — каза седналият до него млад мъж и отмери думите си в темпото, с което пре¬ щракваха чистачките на предното стъкло.
Да, една подутина върху челото наистина не е доказателство. Инспектор Стрезов поглеждаше от време на време към дясната седалка, към младежа, който механично разтриваше удареното място.
Само преди половин час Стрезов разучаваше оставените върху мокрия асфалт следи. Повече от десет метра „Вартбургът" се беше влачил по хлъзгавия път с натиснати до краен предел спирачки. Разбрал, че не ще успее да спре, шофьорът се опитал да свърне вдясно и да заобиколи стареца, който изневиделица изплувал от мъглата.
Маневрата не излязла сполучлива. Предният ляв калник закачил объркания, безпомощен стар човек, той отхвърчал на няколко метра и безжизненото му на пръв поглед тяло се опнало неподвижно с изпружени крака. Секунда след това двете десни колела на „Варт-бург"-а навлезли в лепкавата кал на канавката. Шофьорът дал малко повече газ, но боксуващите колелета само издълбали две по-дълбоки трапчинки, в които автомобилът затънал до осите.
Вратата на кабината зееше широко отворена. Предното стъкло беше счупено на хиляди малки парченца, част от които бяха изпопадали върху торпедото. От шофьора нямаше и следа. „Сигурно колата е открадната, иначе не би избягал", помисли Стрезов. После пристигна линейка. Старецът беше жив и от полуотворената му уста дъхаше на алкохол.
Стрезов се качи в колата. Когато му съобщиха в къщи за катастрофата, той реши да пристигне на местопроизшествието със собствения си „Москвич", а служебната кола отиде да вземе неговия помощник и фотографа. Сега огледът беше приключил и Стрезов можеше да тръгне обратно. На около три километра, при разклона за близкото село, един млад мъж — същият, който сега разтриваше удареното си чело — му махна с ръка да спре.
— Изпуснах рейса. . . — Качвай се — кимна Стрезов и включи на първа
скорост. — Реших да мина по прекия път до автобусната
спирка и се обърках в мъглата. Дори се спънах и паднах.
Минутите минаваха в бавно пълзене по завоите. Ин-спектор Стрезов все така старателно се взираше напред Неговият спътник видимо се беше успокоил, престана да разтърква удареното място и нахлупи такето върху челото.
— Новичък ли е? — попита младежът и тупна с ръка по тапицерията.
— Новичък. — А аз съм мераклия на жигулче. Само да изкарам
шофьорските курсове и непременно ще си купя. — Не знаеш ли да шофираш? — Не съм и сядал зад кормилото. Мъглата се търкаляше на големи кълба по шосето.
На излизане от поредния завой Стрезов подаде рязко газ. Колата се метна в единия край на шосето, после в другия. Инспектор Стрезов натисна спирачката и със сетни сили се мъчеше да предотврати катастрофата.
Колата направи още няколко зиг-зага и зае полагащото й се място в дясната страна на шосето.
— Леко ни се размина — засмя се Стрезов и от този момент всичките му навици на дългогодишен шофьор се възвърнаха.
— Да — неуверено промърмори младежът. Една подутина все още не е улика. И все пак инспек
тор Стрезов вече беше сигурен, че до него седи избягалият шофьор.
ЛОГИКАТА РЕШИ:
Алиби Доцент Василев е пристигнал от Загреб не в шест
без петнадесет минути, а в седем часа без петнадесет минути. Той просто е забравил да нагласи часовника си по българско време. Така той без да иска, създава алиби на Савов, или, по-точно, спомага за неговото разкриване.
На 18 март т. г. почина
проф. П Е Т Ъ Р П А У Н О В
Един от основателите на сп. „Космос", виден наш учен и популяризатор. Редакционният колектив скърби дълбоко за човека, учения и приятеля на списанието.
КОСМОС — научно — художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XI. бр. 4
Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА,
ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ коректор МАРГАРИТА ЗОЙН
Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ | — физик, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София, бул. „Ленин" № 47 IV ет. ст. 28—29, тел. 46-31, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. I I . 1973 г. Формат 80x91/12. Държавно военно издателство. Поръчка 2194. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100 000
48