ИЗДАНИЕ НА ЦК НА Д К М С

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Пустинята оживява Биоархитектура

Изоставени градове Тежината на точката

Още е загадка

Операция „Кели"

Самоубиват ли се жи­

вотните?

Назад към звездите!

Енциклопедия „Техника"

Мъртвата долина

Предава „Космос"

Тест

Кръстословици

Решава логиката

1 5

9 15 18

19

26

29

34

35

40

45

46

48

Библиотека „Космос"

Равносметка на столетието

Корица:

Един брилянт

Гръб на корицата:

Слънчевата врата от Тиахуанако

пустинята ОЖИВЯВА

„Гладната степ" — това е название, което може да се срещне в по-старите карти. Но сега степта не е „гладна". На огромен фронт вървят хиляди съвременни машини, които разкопават „Гладната степ", отвеждат подпочвените води, засяват, напояват и зад тях изра­стват совхози, нови градове с десетки хиляди жители, ширят се безкрайните зелени плантации с памук.

За това невиждано в историята на човечеството строи­телство е репортажът на кореспондента на „Космос" от Съветския съюз, кандидата на техн. науки инж. Емил Страхилов.

Б Р О Й 5 • 1 9 7 0

З а д в р а т а т а н а Т а м е р л а н

Съставен от три автобуса и лека кола — водач, нашият „керван" „гъл­та" километрите на Големия Узбек­ски Тракт със скорост, достойна за една модерна автомагистрала. Въз­будата ни расте: всяка минута скъся­ва разстоянието до прочутата Тамер¬ ланова врата, а зад нея лежи Глад­ната степ — загадъчната цел на пъ­тешествието ни през пустините и оазисите на Узбекистан.

Слънчевата есен обещава да отрони още един златен ден. Краят на ок­томври в Средна Азия напомня края на септември в Тракийската низина. Големият Узбекски Тракт се прости­ра на 750 километра дължина. На асфалтовата нишка са нанизани две­те перли на древността: Бухара, Самарканд и столицата на Узбек­ската ССР — Ташкент. Зад нас, по­тънал в зеленината на своя вечен оазис, остава екзотичният силует на Самарканд. Блясъкът на кубетата и красотата на приказната източна архитектура не са помръкнали вече пети век.

Скоро ландшафтът се сменя рязко. Опънатото като конец шосе изкачва възвишения, а наоколо се разстила унила жълто — кафява степ с оскъд­на растителност. Навремени виж­дам къщурки от кирпич и без прозор­ци. Имам чувството, че първият дъжд ще размие тези постройки. Сухият климат и мощните льосови наслоения от векове са научили жи­телите на степта да строят землянки и навярно това са последните сенки от миналото.

Някак неочаквано навлизаме в пролом, който завършва с високи „портали". От двете страни на пътя се издигат насечени скали, мощни като човека, чието име носят, и мрач­ни като мислите му. Спираме и раз­глеждаме величествената Врата на Тамерлан. През ждрелото някога един могъщ и жесток пълководец е пре­

карвал своите пълчища, за да пороб-ва народите на Азия. На отсрещния бряг прогърмява зелена влакова композиция. Днес през дефилето минават железопътната магистра­ла Красноводск—Ташкент, Големият Узбекски Тракт и река Санзар.

Непосредствено след Тамерлано¬ вата врата буйната и лекомислена Санзар ни извежда в просторна низина. Подобно на всички свои средноазиатски сестри и река Санзар отива за напояване, без да достигне естествения си приемник. Водите й поглъща хищно Гладната степ.

Гладна степ! Странно и ужасяващо наименование.

Какво в същност ще видим тук? Може би безкрайна равна земя. Жалка, проскубана растителност — острица, камилски бодил, горчив пелин, саксаул, както и някаква по­вяхнала и жилава трева и никакво Тревопасно животно. Та коя ли твар би вкусила от това „меню". Пък и сладка вода за утоляване на жаждата не се намира никъде. В мъртвешката низина издържат само камилите, прекосявайки я, без да пият, без да ядат.

Нищо подобно. Такава картина на зловещата степ съществува само в спомените на старите люде. Днес Гладната степ разкрива друга, не­подозирана гледка: зелена култиви­рана земя и необикновено по мащаби строителство.

Низината е нарязана от големи и малки напоителни канали. В гръдта й са положени дренажи, водопроводи, газопроводи. Широко развита си­стема от релсови и безрелсови съоб­щителни средства, далекопроводи, радиовръзки съединяват новопо­строени китни селища и гигантски заводи — заводите на Гладната степ! Покрит с буен злак, льосът ражда радост, блага и изобилие.

А само преди някакви десет-двана¬ десет години безжизнената и изго­рена пустиня е била все още тук,

около нас. Изумлението на всички ни е безкрайно. Търся обяснение на вълшебното претворение.

В годините на Отечествената вой­на съветското командуване громило врага, съсредоточавайки на фронта огромно количество бойна техника. В някои моменти плътността на ар­тилерията достигала 200 оръдия и миномети на линеен километър. Тру­дно ми е да цитирам колко „оръдия" е хвърлила съветската власт в поко­ряването на целините. Но който със собствените си уши чува грохота, нажежаващ още повече въздуха в Гладната степ, неволно връща ми­сълта си към военните години. „Фронтът" тук не е линия, а площ. Напразно търся целинници, въоръ­жени с кирки и лопати. „Моторизи­раната" строителна и селскостопан­ска армия като плътна неудържима лавина преминава през степта, раз­равя земите и на мястото на мърт­вата преди пустош оставя живот и една смайваща мозайка от бензин, памук, вода, асфалт, релси, бетон.

Дори не съм подозирал, че един инженер — строител може да бъде по­разен от самото строителство.

У н и щ о ж е н и е т о н а „ с о л е н и я б а ц и л "

Няколко километра след Тамерла-новата врата е Джизак, град, по­тънал в буйна растителност. Раз­глеждаме комплекса от строителни заводи и с вълнуващо очакване вли­заме в същинската „степ". Пътуваме успоредно на жп линия, а след това пресичаме Южния гладностепен ка­нал — една от магистралите на ги­гантската напоителна система. Ка­налът води началото си от река Сърдаря и простирайки се на двеста километра, обхваща изцяло Гладната степ на юг.

Археолозите твърдят, че в Глад­ната степ не са открили останки от древни цивилизации. На историците може да се вярва. Бившата пустиня вече е достатъчно разровена и из­следвана. Безспорно е обаче и друго. През вековете много племена са правили опити да напоят равни­ната с води от Сърдаря, която я мие от север. И всеки път прокълна­тата степ отравяла растенията и про­гонвала хората от безплодните ниви.

От двете страни на асфалтовото шосе вниманието ни привлича не­обикновено явление. Изкопите, от които са вземали пръст за пътното плато, са покрити с бели петна. Това са_те — солите, кристалчетата, в

които се крие ключът на загадките, свързани с името на коварната Гладна степ.

Подпочвените води в низината са близко до земната повърхност. Над пустините в Средна Азия падат малко валежи. Над Гладната степ например те едва достигат 240 мм за годината и високите температури бързо изпа­ряват падналата вода. Дори 1000 мм да бяха валежите, те пак биха се изпарили. Подземните води при тези условия се повдигат капилярно и из­паряват, като оставят в почвата со­лите, които носят разтворени в себе си. От хилядолетия продължава този процес и само малко растения могат да виреят в засолените сиви почви и солончаците. Защо впрочем „соленият бацил" не прогонва днеш­ните покорители на целините?

В онази част от усвояваната тери­тория, където ще се строи, спираме, за да разгледаме строежа на земен напоителен канал.

Копачната машина пълзи по права линия върху временни релси и из­хвърля от двете си страни пръстта, като между безформените насипи оставя зееща яма. Следващата я втора конструкция оформя льоса с лекота и превръща профила на из­копа в идеален гладък трапец. Тре­тата машина е огромна, обвита в пари и шумяща, така че ние не си чуваме приказките. Тя изпуска от металния си търбух горещ асфалт и пред слисаните очи на всички ни оставя след себе си облицован ка­нал, така както буба изприда копри­нената си нишка. I

На друга строителна площадка кранова конструкция, приличаща на скакалец, полага със сръчните си механични ръце бетонови коруби върху предварително забити подпори. Бързината, с която се движи напред „скакалецът", ми се струва неве­роятна.

Още по на север се извършват от­воднителни работи. Някакъв странен механизъм пълзи по земята. Съ­щинска къртица. Отпред екскава¬ торни кофички върху непрекъсната лента рият земята и изхвърлят пръст­та от лявата страна на движението. Изкопът е дълбок шест метра. Отзад „къртицата" полага глинени дре­нажни тръби по дъното на ямата и ги заравя без прекъсване, като че ли пълни колбаси. Само трима души обслужват машината. Двама от тях имат единственото задължение да пъхат в нея глинени тръби, които са наредени отдясно надлъж по трасето, а всичко останало върви без усилия

Тладната степ се преобразява

и автоматично, както го описвам. Щракат фотоапарати, блъскаме се с лакти и всеки мисли, че другите му пречат да запечати на негатива тази уникална техника.

За да се напои, степта трябва първо да се отводни. Като се пони­жава нивото на подпочвените води, изкачването на соли към повърх­ността на почвата престава. Мелио¬ раторите промиват с много вода от напоителните канали останалата со­лена земя. После обезсоленият терен се изравнява със специални плани¬ ровъчни машини и вече плодородна, земята е готова за сеитба и напоя­ване.

Умът ми на хидроинженер се мъчи да побере мащабите на видяното. На север Гладната степ граничи със Сърдаря, която е няколко пъти по­мощна и многоводна от Дунав. Ако си представим, че Дунав е Сърдаря, то Гладната степ ще се простира на дължина от Видин до Свищов, а на ширина ще достига полите на Стара планина. И цялата тази територия, на която свободно се побират всич­ките напоявани земи на България, се отводнява и обезсолява посред­ством единна дренажна система, съставена от хоризонтални жили, вертикални кладенци, помпи и откри­ти колектори, а след това се напоява чрез гъста мрежа от земни и надземни канали, самоходни дъждовали и подземни тръбопроводи, докарващи води от двеста километра. Не позна­вам друг случай в световната ири­гационна практика, който по мащаби и дързост да се сравни с битката за целините в Гладната степ.

Ч е т в ъ р т о т о и з м е р е н и е н а д ъ р з о с т т а

В югоизточния край на степта до­стигаме Янги Ер. Не ще намерите името Янги Ер в по-старите гео­графски карти и атласи. На узбек­ски то означава Нов град, град — дете. Жителите му наброяват 25 хиляди, а само преди дванадесет години на същото място, където сега се кръ­стосват асфалтирани булеварди, ди­мят комини и ечи детски смях, степта е спяла мъртвешки сън.

Строителната индустрия на Глад­ната степ е внушителна. Тя съще­ствува преди всичко заради тези 10 милиона декара площ, заради кои­то съществува и памукопреработва¬ телната промишленост, и всичко в

Гладната степ, нужно за избавянето й от „солената чума". Заводите са разхвърляни пресметливо и „страте­гически" по цялата територия — в Джизак, Бекабад, Чиназ, Хаваст и Янги Ер. Пясъкът се взема от дъното на Сърдаря, а циментът и металите се разтоварват от вла­ковете. Суровините попадат в цехо­вете, обзаведени по последна дума на техниката и автоматиката, и под въздействието на парата, вибрации­те, електричеството, химията и ме­ханиката се превръщат в железобе­тонни напорни тръби, облицовъчни плочи, детайли за жилища, подпори и коруби за канали. После крановете и строителните машини поемат го­товите елементи и ги сглобяват. Така се строи всичко, което трябва да се строи: от дренажните жили до детските ясли, от речните съоръже­ния по Сърдаря до складовете за памук.

Да се строи „индустриално" не е новост. Промишлените методи по­зволяват настъплението на строите­лите в степта да протича планомерно и с високи темпове. Но не това ме удивлява. Както „стратегическите", така и „оперативните" планове, раз­работени в „генералния щаб" на Гладната степ, нямат подобни на себе си. Една и съща плоча, пусната от Янгиерския завод за железобетон­ни изделия например, може да се по­ложи като облицовка на канал или да се изправи като стена на жилище, памуков склад и т. н. Просто уни­кално. Заводите са „специализира­ни", а в същото време произвеждат „универсални" фабрикати.

Всички процеси в пространството имат свое четвърто измерение — времето. Напускайки Янги Ер, още веднъж си спомням, че този млад град е връстник на дръзката идея да се покори Гладната степ. Декре­тите на съветската власт за усвоява­не на целините датират от 1954 г. Само три години по-късно на това пусто място пристигат първите за­селници. Дванадесет години изгле­ждат само миг, съпоставени с про­странствените мащаби на подвига, извършен в безмерната равнина. Познавал ли съм в същност въз­можностите на нашата епоха?

Г л а д н а с т е п и л и „ П а м у к о в о с т р о в "

През 1924 г. още се основава про­чутият совхоз „Пахта Арал", т. е. „Памуков остров", върху площ от 130 хиляди декара непосредствено край брега на Сърдаря. Пионер в усвояването на Гладната степ, той служи за модел и пример на своите четиридесет събратя.

В плантациите, покрай които ми­наваме, пъплят сини комбайни. Снимаме тези непривични за всички нас памукоберачни машини. Прили­чат ми на огромни неземни бръмбари, които обират зрелия памук с пи­палата си и през чудноватата си уста го гълтат в мрежести кореми. За удобство храстите са обезлистени. Самолети от „химическата" авиация с бръснещ полет са наръсили пред­варително растенията със специални препарати, от които листата окапват. Трудно е да се опишат в няколко реда

3

Така израства бъдещият водопровод

всички „родове войски", осъществя­ващи полската „офанзива". Във всеки случай в равнината на „про­мишленото земеделие" машините из­вършват абсолютно всичко: оран, сеитба, торене, пръскане срещу вре­дители и за обезлистяване, беритба, че дори и поливане. Самоходните дъждовални конструкции пълзят край каналите, смучат от тях вода и ръсят ситен дъждец от широко раз­перените си крила.

В „Пахта Арал" берат по 40 цент¬ нера суров памук от хектар. Това е много повече, отколкото в Египет и Съединените щати.

Мнозина днес мислят, че изкустве­ните тъкани скоро ще изместят есте­ствените.

Разговаряме с моите спътници за преимуществата на естествените тъ­кани и за недостатъците на изку­ствените. Впрочем, всеки е съгла­сен — изкуствените тъкани поизме-стиха естествените в началото на шестдесетте години, но сега на­стъпва преоценка. Много удобни и хигиенични се оказаха тъканите ос полиамидни влакна с примеси от па­мучни нишки. А има области, къ­дето памукът още за дълго вреше не ще бъде изместен. И не само тези са съображенията.

Дали да се отглежда памук или не, е въпрос на икономическа сметка. За съветските люде е изгодно да използуват целините, без да се от­казват и от химията. Суровината оти­ва в очистителния завод, където влак­ното, семената и линтът (памуковият мъх) се отделят един от друг. От влакното правят прежди, тъкани, облекло, ремъци, корди за автомо­билни гуми, хартия. Линтът пък става на хигроскопична вата, изку­ствена коприна, филц, целулоид, органично стъкло, кино- и фотоленти, лакове, дори взривни вещества.

Автокадата отново „яде" киломе­три, този път към покритите с вечен сняг издънки на Памир. Границата между Узбекската и Таджикската ССР е обозначена с вдигната барие­ра. Това, разбира се, е символично.

Вечерта на този напрегнат ден ни стига настанени в чудно красивата почивна станция на строителите от Гладната степ в град Ура Тюбе.

к. т. н. инж. ЕМИЛ СТРАХИЛОВ

Една машина и трима работници — това е достатъчно, за да бъде по строен водопровод в Гладната степ

П Р И Р О Д А Т А Н И П О Д С К А З В А

БИОАРХИТЕКТУРА Веднъж, като вървял по улицата, Огюст Пере чул

песента на странствуващи музиканти. Никога в живота си не бил слушал музиката да звучи така съвършено. Озадачен, Пере спрял пред скитниците, които пеели, опрени под едно дърво. Тогава на архитекта му минало през ума, че подобен ефект би се получил, ако се построи зала с „пролуки", които да се разположат една спрямо друга в същите пропорции както при листата. Не след дълго парижани получили музикалния салон на Ели¬ сейския театър — едно, според най-претенциозните музиканти, истинско чудо на акустиката . . .

На известния инженер Самуел Броун възложили да направи проект на един мост. Строителят, който имал зад гърба си десетки построени мостове и притежавал огромен опит, този път се затруднил. Дните минавали, времето скъсявало сроковете, а нужното решение все не идвало. Съвсем отчаян, той се разхождал в градината, погледът му проследил тънките нишки на паяжините. Леки и гъвкави, те се провирали между клоните, оби­каляли храстите. Вятърът духал, а сребърните конци напук на всичко се люлеели над земята. В този миг щастлива мисъл осенила главата на Броун — да на­прави моста по подобие на паяжините. Така се ПОЯВИЛИ забележителните по своята красота и изящество висящи мостове.

Веднъж студентите устроили малка шега на своя професор Робер льо Риколе. В един огромен макет те сложили човешки скелет, напомнящ позата на професора. Но вместо да се разсърди, той отнесъл в кабинета си „неочаквания експонат". Когато го пре­теглили, оказало се, че тежи 10 пъти по-малко от теглото на среден човек. Едното откритие довело след себе си друго — макар крехки на вид, костите на човека можели да издържат товар от 1200—1700 кг на куб. см. Тогава опитният строител заключил, че издръжливостта на една конструкция зависи не само от материала, а и от многообразието, разположението и свързването на безбройните отвърстия, които съставят неговата тъкан. В творчеството на льо Риколе настъпил нов етап — на „дупчестите конструкции". Освен че позволяват да се решат важни проблеми от съпротив­лението на материалите, те, според мнозина, ще на­мерят място в бъдещите космически строежи, където лекотата на конструкцията ще бъде от най-голямо значение . . .

Паяжините, листата на дърветата, строежът на ко­стите — тези „модели", създадени от природата, почти неочаквано обогатиха въображението на архитекти и строители. Американецът Франк Райт например по­строи в Лос Анжелос забележителния „ д о м — в о д о п а д " , а Сааринен оформи Нюйоркската гара като силуета на летяща птица. Но много преди тях, през 1850 г. англи­чанинът Йозеф Пакстън построил в Лондон Кристал­палас, имитирайки мрежестата структура на „Виктория регия" — красивото водно растение, което „населява" водите на река Ориноко. Така, без сам да подозира, Йозеф Пакстън стана един от „първооткривателите" на биоархитектурата — науката, която днес си поставя за цел да изучи и приложи в строителството и архи­тектурата многовековния опит на природата.

След поетите и биолозите хората, които разгърнаха

книгата на природата, бяха инженерите и конструкто­рите. Оказа се, че дебелите и премъдри томове по исто­рия на строителното изкуство са твърде бедни в срав­нение със строителния опит на природата.

Не може да бъде — ще кажат някои. Та човекът вървя по свои пътища, когато създаде Колизеума и пирамидите, висящите градини на Вавилон и колоса на Родос. Той построи огромни по своите размери мостове, фантастични здания, опозна законите на строителството. Той знае как да подреди тухлите, как да постави осно­вите, за да бъде строежът му здрав, да не се огъва под напора на вятъра и дъждовете, да не се руши от силата на собствената си тежест. Той смени наколните жилища с кирпичени домове, кирпичените — с тухлени, смени камъка с железобетона, железобетона — с алу­миния и пластмасите.

Но работата е там, че човекът никога не се задоволява с постигнатото, иначе и досега щеше да живее в пещерите или най-много в своите наколни жилища. Той търси отговора на много въпроси, на които природата отдавна е дала отговор.

Ето например един проблем: защо хората не могат да строят без опори, когато природата явно предпочита такива конструкции?

Инженерите, които не обичат утъпканите и тради­ционни пътища, вече с неохота гледат на старите кон­струкции, които се опират на тромавите и твърде не¬ естетични от днешно гледище колони. Те искат да вне­сат в строителното изкуство повече лекота и грация, повече фантазия и удобство. И тук съвсем неочаквано на помощ дошло обикновеното . . . кокоше яйце. Като го проучили, изследователите разбрали, че то издържа натиска и не се саморазрушава благодарение на тън­ката вътрешна ципа. Това откритие изиграло съдбо­носна роля за проектантите, които искали да направят в Дакар театър без нито една колона. За тази цел те по подобие на яйцето „облепили" зданието на театъра с такава ципа, само че от специален армоцимент.

В хилядолетното си развитие живата природа е усъ­вършенствувала своите форми, нагаждала се е така, че да оцелее, да издържи разрушителната сила на топ­лината и студа, на водата и вятъра. Здрава шушулка съхранява нежните бобови зърна, крехките орехови ядки се крият под твърда черупка, мекото телце на охлюва се пази от неговата варовикова къщичка. И характерно е, че тези конструкции имат извита, овална форма. Тънки и леки, трайни и икономични, те са истин­ски идеал за строителите.

В мидените черупки например архитектите виждат съвършено техническо устройство. Те са здрави и из­дръжливи, ориентирани към светлината, и имат едно забележително свойство — обтекаема форма, която не позволява на водата да я разрушава. Разбира се, само преди няколко години би изглеждало чиста фантазия да се направят жилища във формата на мида. Но не­отдавна на брега на Женевското езеро се появи необик­новена сграда. Апартаментите са разположени върху висока колона. Всеки от тях прилича на мида. Това не беше модернистично увлечение, естетизъм или просто забавление на швейцарския архитект Паскал Хойзер-

5

От хилядолетия геометричната точност, с която паякът плете паяжината си, поразява човека

ман. Това беше един експеримент, един опит, с който човекът искаше да се приближи до природата . . .

Свикнали сме да си представяме мостовете с каменни, масивни арки, които забиват дълбоко във водата своите железобетонни основи. Така построени, те се считат едва ли не като връх на човешкото творчество, на находчи­востта и Съобразителността. И тук обаче създаденото от природата е истинско отрицание на човешката разточи¬ телност. По примера на природата френските инженери са направили мост във формата на равностранен три­ъгълник. Той прилича на скелета на морска звезда. Нещо повече — инженерите вече оспорват правоъгълна­та форма на тухлите. Те смятат, че стените, изградени от триъгълни тухли, са много по-устойчиви и трайни от другите.

Когато отидете в планината, вгледайте се в листата на дърветата, в чашките на цветята. Какво разно­образие на форми, какви фантастични „конструкции" населяват живия свят около нас. Навити на спирала, огънати в краищата, заострени или притъпени, назъбени или гладки, те дават примери, които инженерите се мъчат да използуват в своята практика. Вече е раз­работен проект на мост, дълъг километър, който има форма на полупрегънат лист. Италианецът Пиетро Нер­ви е направил по подобие на конструкцията на ли­стата покрив за изложбена зала в Торино.

Но като фаворизират формата, архитектите и строи­телите не остават безразлични към устройството на жи­вите организми, към материала и начина, по който са „сглобени" изумителните „живи конструкции".

Преди 100 години светът беше удивен от смелостта на Александър Айфел. В центъра на Париж той издигна кулата, която стана символ на големия град. Мнозина тогава й предричаха гибел. Та можеше ли да устои кула, висока 310 метра, състояща се от 15 хиляди метални части, закрепени една за друга с повече от 2 500 000 спойки.

Неверниците вече ги няма между живите, а кулата още стои, здраво стъпила на земята, без признаци и на най-малка „умора". Когато разгледаха това чудо, спе­циалистите останаха удивени: леката ажурна конструк­ция наподобява строежа на пищялната кост на човека — една от най-здравите, най-устойчивите, за която анато­мите казват, че може да издържи, без да се счупи, товар от 1800 кг.

И може би няма живо създание в природата, което да не привлича любопитните очи на учените. Неотдавна с електронен микроскоп изследователите разгледали устройството на едноклетъчното водорасло, наречено диатомея. По неговото тяло те видели прекрасни купо­ли, безкрайно сложни фигури, фантастични инженерни решения. Видели как човекът, възползувайки се от опита на природата, може да строи евтино и лесно, красиво и интересно . . .

Хилядолетната „практика" на термитите също при­влича вниманието на инженерите. Оказва се, че те са най-добрите „специалисти " в областта на термостатич¬ ното охлаждане. Бетонноподобните им „крепости" са съоръжени, по най-сложни инженерни изчисления с инсталация, която поддържа винаги една и съща тем­пература плюс 30". Стените на жилищата от „мансар-

Тази гъба също подсказва идеи на строителите

дите" до „мазето" се кръстосват от множество канали, които във всеки момент на денонощието снабдяват двата милиона обитатели с чист въздух, поддържат опре­делена температура и изхвърлят въглеродния двуокис. Колко хубаво наистина би било, ако „климатичната система" на термитите може да влезе „в действие" и при хората. В горещините на тропика или в студовете на Антарктида, в местата, където се отделят вредни га­зове, хората ще бъдат спокойни. Здравословният кли-мат ще се осигурява от една съвършена „саморегулираща се" система, която няма да позволява неточности и провали.

А ето и нещо друго: идва пролет и изпод земята се показват растенията — гледка, позната и може би без­интересна. Но изследователите са на друго мнение. Каква е тази пробивна сила, питат те, с която нежното връхче си проправя път през влажната и лепкава пръст, отхвърля камъчетата и избуява? Може обаче да стане и обратното. Не поливайте бегонията и тя без­помощно ще легне в пръстта, не се хранете 4—5 дена и вижте как мускулите ви се отпускат, силата в тях из­чезва. Ако не е станало много късно, няколко кани вода ще оправят увяхналото цвете, няколко дена усилено хранене ще опъне отпусналата се кожа, лишените от жизненост мускули ще се изпълнят със сила. Това явле­ние се нарича тургур. Останали без тургур, цветята

б

увяхват, хората и животните умират. Като наблюдавали всичко това, строителите дошли до идеята за надувните конструкции, които могат бързо да разширяват обема си и също така бързо да го намаляват.

Сега в Съветския съюз, Япония и други страни се извършват опити за направа на надувни стадиони, цир­кови арени, складове, хангари. Инженерите се надя­ват, че по този начин ще могат да покриват цели квар­тали и градове, застрашени от бедствия, а също и обла­сти, в които е нужно да се създаде изкуствен климат.

Градове и хора — ето един проблем, който особено много вълнува учените. Човечеството непрекъснато се увеличава. В началото на нашата ера то не е било повече от 200—300 милиона души. През 1650 г. то става 545 ми­лиона, а през 1964 г. — 3,26 милиарда. Демографите изчисляват, че населението на Земното кълбо през 2000 година ще надминава шест и половина милиарда, а през 2220— 400 милиарда! Към всичко това се прибавя и неутешителният факт, че от 149 млн. кв. км суша

заето? Много просто — ще се строят небостъргачи. Но нали, наредени като в консервена кутия един до друг, те ще спират слънцето, ще унищожават светлината, ще гълтат въздуха и хората ще линеят още в утробите на своите майки.

Затова специалистите търсят нови решения, нови насоки в строителството. Те мечтаят като големия френ­ски архитект Льо Корбюзие за своите „сини, лъчезарни градове", където слънцето няма да залязва през целия ден и хората ще се къпят в непрекъснатия поток на свежия въздух. Тези, както казва американският пи­сател Норман Майлер, не пълзящи, а могъщо извися­ващи се градове ще бъдат високи стотици и хиляди метри . . .

Не е трудно да си представим с какво желание архи­тектите биха предложили сгради, които ще заемат малко площ, а ще стигат почти „небето". Но колкото и смелост да притежава днес един строител, не би могъл да не съобрази височината на сградата с нейната ширина.

Вляво: водният, поток се покрива с дантела от вихри, когато преодолява препятствие. До него: стебло на кипарис, Природата наистина разказва много на онзи, който умее да я наблюдава. Горе: строеж на костта, наблю­

даван под микроскоп. Вдясно: строителна конструкция, която наподобява предишната снимка

подходящата за застройване площ е само 28 млн. кв. км! Къде и как ще живеят хората тогава, ще може ли на

всички да се осигури светлина, въздух, хигиенни и удоб­ни условия за живот?

Не напразно учените със загриженост говорят за „задъхването" на големите градове. Без да е стигнало 4 милиарда, и сега населението на градовете се задушава. Не стига чист въздух, липсва слънце, недостатъчна е земята за живеене и движение. Ако не се вземат мерки, бъдещето все повече ще обременява градовете, нови про­блеми ще тегнат върху плещите на неговите жители.

Къде е изходът, питат се учените, след като всяко пра­зно място в землищата на големите градове ще бъде

А природата, изглежда, не държи сметка за тези „еле­ментарни" строителни закони.

Засега теорията и практиката на строителното изку­ство не позволява да се направи сграда, чиято височина да надминава повече от 20—30 пъти нейната ширина. А природата е създала такива растения. Палмата на­пример превишава 50—100 пъти собствения си диаметър а пшеницата е истински рекордьор. Нейната височина надвишава с 200—300 пъти ширината й. Ако се открият законите на това чудо, човекът ще може без всякакво затруднение да строи жилища, широки например 20 метра и високи 4 хиляди метра.

Преди няколко години немският архитект Долингер

7

Навярно това растение са имали пред вид архитектите на един от павилионите на световното изложение в Монреал през 1967 година

разработи проект за жилищен дом, наподобяващ елхо­во дърво, с височина 100 м и основа 25 кв. м. Англича­нинът Уйлям Фришмън проектира дом — град от 850 ета­жа. Те са разположени така на 3200-метровата конструк­ция, както се разполагат клоните на дърветата. Осно­вата на зданието се впива на 150 метра под земята с разклонения, подобни на корените на дърветата. В този „архитектурен великан", както казва Фришмън, ще могат да живеят 500 хиляди души. По прости пресмя­тания София ще може да се вмести в по-малко от 2 такива

Пак природата ни е подсказала...

сгради, Москва — в 12, а Токио — в 24! . . . Дали такива ще бъдат градовете на бъдещето, е тру­

дно с точност да се предвиди. Едно обаче е ясно, че занапред, каквото и да предприема, човекът ще сверява своите планове с изумителните стандарти на природата. Тя ще живее със своите знайни и незнайни съкровища в неговите конструкции, във всичко, което ражда и ще ражда неговото неизтощимо въображение.

ПАВЛИНА ПОПОВА

Ангкор — Ват, обграден от всички страни с гъста растителност

Поезия, изваяна от камък

Гъсти лиани сплитали жилавите си ръце, сякаш за да попречат на път­ника да проникне навътре в джун­глата. Странни, непознати и тайн­ствени крясъци го сепвали и карали да се ослушва. Не по-малко опасни били и тези, които носели безшумна смърт. Наоколо било зелено, сочно, а се дишало едва. Буйлево имал чувството, че се намира във финланд­ска баня, но все пак продължавал да върви напред. И изведнъж. . . Не, Буйлево положително в първия мо­мент не е повярвал на очите си, тъй както цели десет години никой не вярваше на неговия разказ. Неочак­вано джунглата разкрила пред него своя „пленник" — град с невиждани размери, с приказно красиви дворци и храмове, но изоставен отдавна и мъртъв. Буйлево се разхождал очарован сред мъртвия град, пипал с ръка каменните релефи, прекосявал каменните галерии с чувството на човек, който сънува, че е попаднал в незнайна и тайнствена страна.

Обратният път през джунглата бил по-лек. Французинът бързал да раз­каже на хората чудото, което видял.

— Буйлево е лъжец! Не обръщайте внимание на това. което разказва. Та помислете само, възможно ли е...

Колко открития са посрещани с неверие и съмнение? Колко открива­тели са изпитали горчивината на не­доверието?

Десет години по-късно (в 1861 г.) една френска експедиция, ръководе­

на от Анри Муо, заминала за района на Великото Камбоджско езеро да изследва тропичната флора в този район. И случило се така, че експе­дицията не могла да изпълни своята сериозна научна задача, но затова пък открила за света един фантасти­чен град с огромни дворци и храмове, покрити с релефи и орнаменти. Гра­дът бил напълно изоставен и заглу­шен от буйната тропична растител­ност. Спомнили си тогава за разказа на Буйлево. Спомнили си и легендата за мъртвия град, която разказва:

Сред непроходимите джунгли е спотаен странен град. До него път няма, защото от всички страни е опасан с дълбока река. Улиците му са запустели, каменните дворци са обрасли с бурени. Не се чува човешки глас. Обаче нощем, когато има пълнолуние, по улиците се дви­жат сенки на хора, които отдавна са измрели, сенките говорят с човешки глас, суетят се, бързат. Ако някой види този град, остава завинаги ома­гьосан в него, защото градът е про­кълнат. . ."

Анри Муо се заел да установи исти­ната за изоставения сред джунглата град. Нужно било търпение и упори­тост да се прочетат десетки древни манускрипти, които крият множе­ство тайни и забравени истини. Най-после Муо намерил това, което му било нужно Древен манускрипт от 1295 година описвал огромен град е висока култура. Нямало съмнение, че това е изоставеният град в джун­глата.

През 1907 година под ръковод­ството на Анри Маршал били наме­рени и зарегистрирани повече от хиляда паметника на древното из­куство на кмерите — най-старите жители на Камбоджа. Пленникът на джунглата се оказал град Ангкор, столица и център на великата кмер¬ ска цивилизация.

Как е възникнал град Ангкор? Кои са били хората, построили при­казните храмове и каменните статуи, релефите, каналите и водохранили­щата? Кога са живели? Каква е тях­ната съдба?

От I до VI век от новата ера в юж­ната част на Индокитай е съществу-вало кралство Фу-Нан. Градовете в това кралство били големи, с правил­на квадратна форма и заобиколени с широки канали, които гъмжели от безброй крокодили. Тежко и горко на този, който паднел в канала! Обаче тази, макар и много ефикасна като заплашително средство, отбранител­на система не успяла да спаси народа на Фу-Нан от нашествието на пле­мената от север, които образували в 550 година от новата ера единна държава, начело на която застанали царете от семейството Камбоджаи. Историята и на тази държава, както и на всяка друга, е изпъстрена с мно­жество битки, периоди на подем и упадък. И така било до края на IX в., когато Ясоварман I построил нова столица край Великото езеро. Отна­чало в чест на царя градът се наричал Ясодхара-пур, по-късно го нарекли Ангкор, което в същност означава

Един от величествените и мълчаливи стражи на Ангкор — Ват

град. Три века по-късно, през XII в., Суряварман II построил Ангкор-Ват — чудото, на което и днес се възхищаваме. Любопитно е само да се отбележи, че три от кулите на Анг­кор-Ват, които много приличат на лотосови пъпки или на тиари, са изобразени върху националния флаг на съвременна Камбоджа. Не по-малко любопитно е да се добави, че кулите са общо пет и тази, която стои в центъра, е висока 65 метра. Така че тя не отстъпва по височина на знаменитата парижка „Света Бо­городица" или другояче казано, е по-висока от съвременна двадесет¬ етажна кооперация.

Централната сграда в Ангкор-Ват била храм и мавзолей на Суря­варман II. Целият град представлявал

огромна художествена галерия от каменни скулптури и релефи. Върху каменни платна са изваяни хиляди фигури, хиляди сюжети. Сред тях са и многоглавите кобри с издути от ярост шии, символизиращи мъдрите „наги" — прадедите на кмерите, и десетоглави и многоръки демони, и въоръжени с тояги маймуни, водени от своя крал Хануман, и грандиоз­ната битка на осемдесет и осемте бога с гигантската змия, обвила ле­гендарната планина Мандара, където е скрит еликсирът на живота и ща­стието. Само посветените можели да се ориентират в тази сложна плете­ница от символи. Обикновеният чо­век само се любувал на величието на фигурите, които или танцуват, или скърбят, или са изпаднали в ярост, или са застинали в благочестив раз­мисъл. Не само митични сюжети изобразяват релефите на Ангкор. Върху камъка са изваяни сцени на церемонии и паради, изобразени са в безукорен строи стегнатите кам¬ боджски пехотинци — непобедимата армия на Суряварман II .

След IX век почти всеки нов вла­детел на Ангкор се нагърбвал със строителството на нов град, в центъра на които също трябвало да има храм, а централната част, построена от предишния цар, трябвало да остане в покрайнините на новия. Старият град и новият много лесно образували едно цяло, тъй като, според религията и традицията, всички улици и канали на Ангкор трябвало да бъдат прави и равни и да започват или от юг на север, или от запад на изток.

Тъи като прадедите на кмерите са дошли от планините, то според вяр­ванията боговете живеят в плани­ните и техните храмове трябва да приличат на планини, Ето защо само Храмовете били от камък, а всички останали постройки, включително дворецът на царя, били от дърво.

Странни и потискащи били обичаи-

те и традициите в този красив град. Според религията призванието на чо­века е до смъртта си да служи на своите владетели и да спазва пред­определения му път. Хората образу-вали затворени касти, обвързани с безброй безсмислени и непонятни правила. Смятало се, че от главата на бога Брама са произлезли свеще­ниците брамини, чието единствено задължение пред обществото било да четат и тълкуват свещените кни­ги — Ведите. Никой друг нямал пра­во да върши това. Но браминът бил задължен да спазва и редица други безсмислени правила. Например не му се разрешавало да гледа нито из­грева, нито залеза на слънцето, за­бранено му било да излиза на улица­та, когато вали дъжд, да прескача въже или да настъпва нещо счупено. Воините, които произлизали от ръце­те на Брама, също били роби на мно­жество „правила за поведение". На тях им забранявали да ядат месо, да се докосват до мъртви тела, да ядат храна, приготвена от чужди ръце. Особено сложни и мъчителни били правилата „за движение". В опреде­лено време трябвало да се гледа на север, в определено време — на юг, при среща с по-нискостоящи войни­кът трябвало да се върне назад, да се отбие от пътя, ако срещне по-високостоящ, и да падне на земята, ако случайно съзре царя. От бедрата на бога Брама произлизали занаят­чиите, а от краката му — слугите. И едните, и другите също трябвало да се подчиняват на установени вед­нъж завинаги канони. Хиляди цар­ски шпиони дебнели да не би някой да нарушава безсмислените закони.

В този град, скован от правила, традиции и религиозни поверия, сво­бодно и в истински разкош живеел само царят, всеки празник, уреждан от него и за него, бил изумително зрелище. Само за една церемония изгорените восъчни факли били по-

Каменен релеф от Ангкор

Богове от Бонампак. В средата — младият бог на царевицата, без маска, но с бяло наметало. От двете му страни маскирани богове, единият носи крокодилска маска, а другият има щипки на рак

вече от сто хиляди. Тук не липсвало нищо — нито танцьорки, обкичени със скъпоценни камъни, нито три­ножници с димящи благовония, нито гонгове и барабани. Факли осветя­вали този фантастичен декор, сред който се движели музиканти с медни тръби и жреци в дълги дрехи. Хи­ляди поклонници с кошници цветя в ръце завършвали шествието. Храмо­вете в Ангкор представлявали ис­тински съкровищници. Един от тях притежавал например пет тона златни съдове и пет тона сребърни, тридесет и пет крупни брилянта, 40 620 едри бисера, 4540 скъпоценни камъка и още много други скъпи и изящни предмети.

И изведнъж в 1433 година цялото население на Ангкор напуснало гра­да. Хората побягнали, без да поми­слят за домовете и богатството си. Градът бил изоставен — в него не е намерен скелетът на нито един човек. Защо? . . . Защо хората са изоста­вили тази приказна красота, изгра­ждането на която им струвало не­малко жертви? Какво ги е накарало? За съжаление древните кмери ни­къде не са ни оставили отговор на този въпрос. Това, което ги е прину­дило да избягат, е било толкова страшно, че хората се боели дори да си спомнят за града, свързан с него. Постепенно славата на огромния приказен град се превърнала в ле­генда, в поетична измислица за нещо фантастично, никога не съществу­вало. Случайното откритие на Буй­лево и по-късно на Муо доказало, че прокълнатият град от легендата наистина е съществувал. Но защо е бил изоставен? На този въпрос по­вече от един век не е намерен точ­ният отговор.

Може би хората са избягали, за­плашвани от варварските племена, които са живели на север. Но ако беше така, то варварите щяха сво­бодно да проникнат в изоставения град и непременно да го разрушат.

А в Ангкор няма следи от вражеско нашествие. Значи нещо друго е на­карало хората да напуснат своя град и това друго е било по-страшно от нашествието на варварите, защото е било самата смърт. Да, жителите на Ангкор вероятно са избягали от черната смърт — чумата, този стра­шен бич, който безжалостно покося¬ вал всичко по пътя си. За щастие ние не познаваме чумата, но тя на­истина е ужасна, щом векове след нея се е запазил споменът: „Бяга като от чума".

Древната американска Венеция „Откритията не стават случайно —

обичаме да казваме, — защото чове­кът, който е направил едно или друго откритие, вече е натрупал достатъчно опит и познания, събрал е като във фокус знанията и мъдростта на мина­лите поколения." Все пак откритие­то на американския кинооператор Джайлз Хили, ако не случайно, то поне е било съвсем неочаквано.

Това станало на 13 май 1946 го­дина в сърцето на тропичните лесове в южномексиканския щат Чиапас. Тръгнал със съвсем друга задача, Хили открил неизвестни древни све­тилища, изоставени преди много ве­кове. Изоставените градове са още една непрочетена страница от изпъл­

нената със загадки и необясними не­ща стара история на Новия свят.

В същност Хили не открил изоста­вен град, защото около древните све­тилища нямало никакви следи от селища или от обработвана земя. Светилището представлява квадратна площадка, на която били разположе­ни девет храма. Стените на един от храмовете са изпъстрени с фрески. По-късно се установило, че индиан­ците нарекли това място „Бонам­пак", което означава „изрисуваните стени". Ето какво може да се види върху разноцветно изписаните стени

на светилището. На върха на стъпа¬ ловидна пирамида е застанал во­ждът на племето, обвит в леопардо­ва кожа, на главата му — традицион­ното украшение от пера, а на гър­дите му — скъпоценни камъни. До него с достойнство са застанали „придворните аристократи", гърбо¬ носите им лица са съсредоточени. Най-после на пирамидата са воините, опрени на копията си. В средата на стълбата са пленниците с изкривени от страдание лица, някой моли за пощада, отпуснатото тяло и увис­налата ръка на друг свидетелствува, че той вече е принесен в жертва на боговете. Всички с трепет очакват обреда на жертвоприношението. Светилището било построено през

Храмът на слънцето в Паленке

Къща от Ушмал

VIII век от майте, народ — носител на висока цивилизация и създател на древни градове със загадъчна съд­ба, изоставени като че ли без при­чина.

„Това е приказен дворец, непод¬ даващ се на описание. Минавах от една постройка в друга. Сега те стояха изоставени и празни, а ня­кога в тях са живели велики власте­лини, могъщи жреци и многобройни служители. Стълби и тъмни преходи водят в подземни галерии. Изведнъж през отвора в стената нахлува слън­чева светлина и пред погледа на зе­ления хълм се откроява „Храмът на надписите". Първото посещение в Паленке е незабравимо." Така опи­сва посещението си в изоставения град Паленке известният датски ар­хеолог Франц Блем.

Паленке е една от столиците на майте в периода на ранното царство. Разположена е в съседство с Бонам¬ пак. Столицата Паленке е представ­лявала истинска Венеция. Множество канали, свързани с каменни мосто­ве, прорязвали града. Върху изку­ствено издигнатите хълмове се из­висявали четиридесет великолепни здания, от които осемнадесет били храмове. В Паленке сякаш липсвал всякакъв градоустройствен план — никакви улици, никакви преходи. Просторни тераси с произволно на­чупени линии и своеобразни очерта­ния били построени като че ли без­разборно. Навярно и в това е имало някакви изисквания на култа към божествата, някакви „правила" и „закони". Но какви?

Най-голямото здание в Паленке е каменна пирамида, висока кол­кото пететажна кооперация. Но дали тази пирамида е била дворец, обита­лище на жреците, или е служила за място, където се извършвали култо­ви церемонии, не е известно. Върху един от стълбовете в този дворец-лабиринт, свързан чрез мрежи от преходи и стълби, се е запазила ги­гантска фигура на мъж с накит от пера на главата. Носът му е голям и гърбав, челото — вдлъбнато, устни­те — дебели, брадичката — малка. Това е портрет на вожд. Той държи в дясната си ръка броеница, а в ля­вата — дълъг скиптър. Ръцете и гърдите му са голи, само кръстът и краката му са обвити в леопардова кожа. Подобни изображения има и в съседния Бонампак. Следователно и двете постройки са дело на една и

12

съща цивилизация, на една и съща епоха.

Останалите стълбове и колони на този дворец също са изпъстрени със своеобразни релефи и йероглифи. Странни, като че ли чудовищно не­естествени са изображенията по ре­лефите — големи глави, дръпнати на­зад брадички, къси крака, изплезен език, озъбени челюсти. Но в тях се усеща първобитна мощ и сила, ня­какъв необикновен ритъм. Сякаш това са картини от друг свят, от друга цивилизация — неземна. Странно впечатление прави и фактът, че редом с йероглифите в храмовете на майте са изобразени причудливо преплете­ни глави, лапи и опашки на различни животни. В орнаментите на различни­те народи от Европа, Азия и Африка, които са се занимавали със земеделие, навсякъде като задължителен еле­мент има и растителни мотиви. А ето че орнаментите на майте, които били подчертано земеделски народ и не познавали дори скотовъдството, са съставени изключително от животин­ски мотиви. Предполага се, че отдел­ни части в орнаментите са символи. Така например главата на орела се разшифрова като слънце, птицата — като планетата Марс, окото — като планетата Венера, а главата на при­лепа — като царството на вечната тъмнина.

Майте имали изключително високо­развита и своеобразна цивилиза­ция. Техните познания в областта на точните науки, особено математика и астрономия, са поразителни и не­обясними. Боговете им били много­бройни и двойнствени, защото в осно­вата на религиозните им възгледи лежала връзката между живота и смъртта. И понеже съдбата им била тясно свързана с тези двойнствени богове, религията им била усложне­на с различни церемонии и жертво­приношения.

Около 610 година от новата ера в

държавата на майте станало нещо необяснимо. Населението на Пален­ке, на околните селища и на жреците от близките светилища напуснало за­винаги своите градове. Й никога повече не си спомнило за тях. За­що? . . .

На север от Паленке, пак в полу­остров Юкатан, около 610 година от новата ера възникнал град Уш­мал — една от столиците на новото царство. На пръв поглед като че ли Паленке и Ушмал не са строени от един и същи народ. Докато архитек­турният план на Паленке е неимо­верно много усложнен, вероятно от култови съображения, то Ушмал бил град на правите линии — прави ули­ци, правоъгълни здания. Архитек-

Жертвоприношение — каменен релеф

Зимбабве. Кой е построил този каменен дом на такава височина?

турата в новата столица била мону­ментална и проста.

Безспорно една от най-красивите постройки на майте се намира в Ушмал. Издига се върху триетажна тераса, която достига почти десет метра. Долният край представлява безукорно наредени каменни бло­кове, прерязани от седем парадни портала, завършващи нагоре с остър ъгъл. Те наподобяват стрели, които пронизват втория етаж на зданието, А вторият етаж е нещо изумително. Това е своего рода мозайка от блок­чета, покрити с фина резба. Броят на тези облицовъчни блокчета е око­ло .. . двадесет хиляди. Разбира се, и тук не липсват божества. Някакъв озъбен бог, чиято глава е привър­зана с виещи се змии, е поставен над централната врата. Въобще змиите обвиват цялото здание и техният брой е огромен. Те пълзят на всички страни, като се преплитат с ромбове, зигзаги и решетки. Това е поразя­ващо и трудно поддаващо се на опи­сание зрелище. Зданието е наречено „Дворец на владетеля". Но кой е живял в него — вожд или жрец, и дали въобще е живял някой, засега не е известно.

В новото царство играта на топка се смятала за свещена. Играели върху специално поле и задачата била теж­ката кръгла топка от натурален кау­чук да бъде вкарана в каменен пръ­стен. Правилата на играта били изключително строги. Смъртно нака­зание очаквало този който докосне с крак или ръка топката. Играчите трябвало само с тяло или бедро да отблъсват топката. Тази жестокост не била случайна. Майте вярвали, че резултатът от играта определя съдбата на племето през следващия календарен период. Ако отделен иг­рач бъде невнимателен, това ще до­несе нещастие на хиляди хора.

И ето историята отново се повтаря. През един ден, все още неуста­новен от учените, майте напуснали и този град, и него предали на за­бравата и тропичните лесове. Дори свещените книги „Чилам-Балам", написани на езика на майте с латин­ски букви (много по-късно, през XVII век), които са сериозен из­точник за историята на новото цар­ство, не дават отговор на този въп­рос. От тях научаваме само, че новото царство е било съставено от три гра-да-държави — Ушмал, Майяпан и

Чичен-Ица: Начело на Ушман и Чичен-Ица стояли военни вождове.

Очевидно не би могло да се обясни така лесно защо майте изоставяли своите градове, забравяли ги и дори не си спомняли повече за тях. Май­те не са бягали от завоеватели. По време на древното царство със сто­лица Паленке наоколо не' е имало сила, която би могла да изплаши май­те, още повече да ги принуди да на-пуснат своите градове. Жителите на Ушмал също не са побягнали от на­шественици. Известно е, че вождо­вете от рода Шиу в 1441 година са разгромили завоевателите от съсед­ния град — държава Майяпан. А по времето, когато империята на майте била обезкръвена от междуособиците и станала плячка на войнствените и стегнати ацтеки,, Ушмал отдавна е бил изоставен и предаден на забрава. В същност, сочат се множество при­чини, които са карали майте да изо­ставят своите градове: земетресения (макар че явни следи от земетресе­ния не са открити), епидемии, „съд­боносни дати" в календара, предска­зания за „близкия край на света", внезапна промяна в климата (и това обяснение изглежда доста нереално), изтощаване на почвата, върху която са сеели еднообразни култури, без да се прилага никакво торене, гра­жданска война, дори нашествие на пришълци от Космоса, за което гово­рят множество необясними факти и предания. И все пак нито едно от тези предположения не носи до­статъчно удовлетворителен отговор на въпроса, защо майте са имали оби­чая да изоставят своите градове.

Каменният дом

През 1763 година в Амстердам била публикувана карта, на която с пора­зителна точност бил очертан райо­нът на Зимбабве. Тогава този факт не направил впечатление на никого. Карта като всяка карта. Европа още не била открила Зимбабве. Оба­че за тази карта, която кой знае как е била направена, и за този район на Африка се заговорило след повече от сто години, когато в 1872 година немският геолог Маух посетил Ро­дезия и видял изумителните построй­ки в Зимбабве. Маух веднага решил, че тези постройки са създадени от високо цивилизовани хора.

Най-силно впечатление на Маух направили две гигантски постройки, едната от които се издигала на върха на стометров хълм. Тя външно много приличала на средновековните замъ-

18

Умението на строителите на Зимбабве учудва хората на XX век

ци на европейските феодали. Но само външно. Стените на тази по­стройка не били споени нито с цимент, нито с глина, нито пък с някакъв друг разтвор. И въпреки това висо­чината й превишавала десет метра, а дебелината й — шест. Тази постройка правела неотразимо впечатление и затова че приличала на израстнала сред околните скали, в чието подно­жие се гушели мизерните тръстикови и сламени хижи на местното населе­ние.

Съседната постройка била не по-малко величествена от „замъка". Тя имала кръгла форма и стените й също били високи десет метра. Око­ло сто милиона килограма камъни са минали през ръцете на създателите на този циклопичен строеж. Какви са били тези хора, способни да пре­несат такава тежест на толкова го­ляма височина? И как са я пренася­ли? По въздуха ли? Местните жители наричали този район Зимбабве, кое­то означава „Каменен дом". Кой и кога е построил този „Каменен дом"? С каква цел го е построил?

Маух дори не допускал, че местното африканско население би могло да извърши такова грандиозно строи­телство. „Да — решил той, — няма никакво съмнение, че внушителната правоъгълна постройка на хълма е точно копие от двореца на Саавската царица." Не е ли открита най-после легендарната златна страна Офир?

Преданието разказва, че цар Соло­мон построил кораб в Ецион-Гебер. Корабът, натоварен с поданици на цар Соломон и цар Хирам, се отпра­вил в страната Офир, откъдето доне­сли на цар Соломон четиристотин и двадесет таланта злато. Моряците на Хирам, които били отлични морепла­ватели, също донесли от Офир зла­то, абаносово дърво и скъпоценни камъни. Цар Соломон не е измислено лице. Той е живял и управлявал Израилско - Юдейското царство през X век преди новата ера. Хирам или Хиром I бил финикийски държавник, съвременник на цар Соломон. Ми­моходом само да припомним, че фи­никийците наистина били отлични моряци. Ецион-Гебер се наричал заливът по североизточното крайбре­жие на Червено море (днешният за­лив Акаба), четиристотин таланта злато са равни приблизително на петнадесет тона по съвременните мерки. Всички действуващи лица в тази история са реални, само леген­дарната златна страна Офир не била на мястото си. Коя е тя? Няколко столетия са я търсили по всички краища на Земното кълбо — от Индокитай и Соломоновите острови (които нямат нищо общо с цар Соло­мон) до Южна Америка. И все не можели да я открият. Та нима е ле­сно да се намери страната, откъдето цар Соломон е получил петнадесет тона (!) злато?

И ето откриват Зимбабве. Като че ли всичко застава на мястото си, всички факти свидетелствуват, че точно тук трябва да бъде мястото на легендарната златна Офир. Англи­чаните, които завзели Зимбабве, дори обявили, че образът на кралица Виктория ще бъде гравиран върху монети, излети от златото, с което цар Соломон е покрил своя трон от слонова кост. А през 1900 година в района на Зимбабве били реги­стрирани сто и четиринадесет хи­ляди заявки за златоносни уча­стъци.

Разбира се, науката успя да вземе връх над тези авантюристи. Крачка по крачка археолозите повдигнаха завесата на Зимбабве и установиха, че това е бил голям град, в който са живеели не по-малко от сто хи­ляди души. Тяхното главно задъл­жение било да извличат злато от земята; те са били достатъчно опитни, защото са го отливали на кюлчета. Но станало така, че тези изку­ствени „строители" и „геолози" внезапно напуснали своя Каменен дом. Къде са отишли? Може би там, откъдето са дошли? Но нима са до­шли отнякъде? Нали съвременната археология твърди, че Зимбабве е дело на африканците и е строен за самите африканци. Но защо в този голям град не са намерени нито гробници, нито кости, нито мумии? Защо Зимбабве се е оказал изоставен град? Все още няма никакво обясне­ние на тази загадка. Може би при­чината се крие в някакъв при­роден катаклизъм или някаква ги­гантска катастрофа. Едва ли . . .

Историята на човечеството от всички времена показва, че винаги е имало изоставени градове — Анг­кор в Камбоджа, Фатепурсикра в Индия, Паленке и Ушмал в империя­та на майте, градът край днешното село Сан — Августин в Колумбия, където има чудни статуи и баре­лефи, създадени от народ, живял по тези места преди инките. Зимбабве, Енгаруку, разположен на границата между Кения в Танганика, чиято култура опира корените си в аза¬ нийската цивилизация и т. н. Причи­ните са били различни: болести, на­шествия, природни катаклизми, ре­лигиозни подбуди. Но хората, които са изоставили градовете си, са оста­нали безсмъртни за поколенията с труда си, с изумителните паметници на културата, които и днес будят възхищения.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

14

ТЕЖИНАТА НА ТОЧКАТА

В Севър, близо до Париж, се пази между­народният еталон за килограм. Малкият ци­линдър от платиноиридиева сплав стои под три стъклени похлупака, затворен в огнеупорна каса. Самата каса е заключена зад три врати, а ключовете се намират в различни хора. Не от крадци се боят пазачите, а от прахта и вла­гата. Всяка полепнала по повърхността на този килограм прашинка променя теглото му и на­кланя стрелката на чувствителните* везни. Всеки допир отделя от повърхността му невиди­ма група молекули и еталонът слабее и се за­мърсява.

Ето защо много рядко в покоите на еталона има гости. Още по-рядко той сваля трите си стъклени ризници, за да участвува в измерва­ния. Ако това е абсолютно необходимо, издава се специална заповед, образува се комисия, попълват се протоколи, в които най-подробно се описва всяка манипулация с килограма. И за да отстранят всякаква грешка в измерва­нията, специалистите „къпят" международния еталон. Вместо сапун — бензол. После потапяне в спирт. Накрая душ под парите на два пъти дестилирана вода. Едва тогава най-точни ме­трологични везни1 се заемат да покажат дали през изминалите години еталонът е напълнял или отслабнал.

Историята на платиноиридиевия цилиндър е свързана с имената на френските академици: Борда, Лавоазие, Лагранж, Лаплас, Монж и Кондорсе. Дълги години работили те за създа­ването на точна и единна за държавите метрична система. Близо двеста поколения преди това човечеството се занимава с измерване на тегло, но дори и в края на осемнадесети век това е об­ласт, в която цари пълно объркване.

Единиците, с които се измервало теглото, били различни в отделните държави и дори в съседни­те области на една държава.

Древните римляни си служели с „гран". а египтяните — с „карат". Един гран се равнявал на пшеничено зърно, а каратът тежал колкото

1 Равнораменни везни, които се използуват за сверяване на еталоните поради голямата си точност

семето на моравото рогче. Можем да си пред­ставим колко неудобни са били тези мерки. Постепенно били заменени с по-големи, напра­вени от камък, метал или дърво. Те имали прототипи, които жреците пазели в храмовете редом с най-големите богатства. Но единство настъпило по-скоро в наименованията. В Сред­ните векове съществуват вече към сто и двадесет различни фунта.2

Парите също създавали доста затруднения. В Русия например дълго се запазило Заплащането с кожи от златки и белки. А вместо дребни пари връщали уши от белки.

В края на осемнадесетото столетие този хаос от мерки буквално задушава търговията и пречи за развитието на науката. На 30 март 1791 го­дина Националното събрание на Франция изда­ва декрет, с който постановява за единица тегло

2 Мярка за тегло; 1 фунт е равен на 453,6 грама . ,

Международният еталон за килограм с трите му стъклени ризници. Въздухът от последната е изтеглен

да се приеме масата на известен обем вода. По това определение изработили образец от платина — цилиндър с височина, равна на диа­метъра, чиято маса отговаря на масата на един кубически дециметър вода. Така се появил ме­ждународният еталон за килограм, който се пази в Държавния архив на Франция и носи името „архивен".

Платината обаче се оказала неудобен мате­риал. Твърдите частици лесно полепвали по нея и дори най-внимателният опит да бъдат от­странени причинявал драскотини и променял масата на еталона. Ето защо по-късно израбо­тили нов международен еталон от платиноири¬ диева сплав. По това време Франция изпратила и еталони на страните, които подписали между­народната метрическа конвенция.

България членува в международната орга­низация от 1899 година. През 1910 година Международното бюро за мерки и теглилки ни изпраща еталон, но не платиноиридиев, а от сплавта барос.1 Вече няколко месеца той се намира в Париж, придружен от многобройните си свидетелства, които подробно описват външ­ния му вид, химическия състав, обема, масата. Подобни пътувания националните еталони пра­вят през пет години. Продължителен шестмесе­чен „профилактичен" преглед установява откло­нението на даден национален еталон от между­народния.

Националният еталон също се охранява строго. Нашият стои в метална кутия, обвита с кожен калъф и поставена в огнеупорна каса. Тя може да се отключи само с три ключа, които се намират в различни хора. Но за това също са необходими заповед, комисия и протоколи.

Нито постоянната температура и влажност на въздуха, нито внимателното отношение могат да спасят еталона от износване. За това съществува цяла йерархическа стълбица. Ме­ждународният и националните еталони имат свои еталони-„свидетели". Чрез тях се сверява масата на „работните" еталони, които се из­ползуват за проверка на образцовите грамове. А образцовите грамове помагат да се проверят онези, с които се работи в търговията.

Трудна и продължителна работа е изработ­ването на един еталон. Създаването на „свиде­тел" трае около година. Много внимателно се

1 Сплав, която съдържа никел, хром и манган. С течение на времето тя показва по-голяма неустойчивост от платино¬ иридиевата сплав. При последното измерване нашият еталон е бил 1,83 милиграма по-лек от международния

Всички операции по поставянето и сменяването на грамовете и милиграмовете тук са механизирани. Резултатите от измерването се отчитат върху малка кръгла скала

престъргва цилиндър от немагнитна, неръждае­ма стомана. Когато той се доближи до жела­ните размери, започва най-деликатната опера­ция. В продължение на месеци с помощта на специални пасти специалистите провеждат курс по отслабване на еталона. Това продължава, докато се стигне до възможно най-малкото от­клонение от международния килограм.

На възраст пет хиляди години

Биографията на везните на пръв поглед е далеч по-малко интересна. Те не минават дългия път от моравото рогче до строго охраняваната каса в Севър, но те са свидетели на мъчител­ното развитие на измерителната единица за маса, защото са много, много стари. И ако за тях не се пише и говори толкова, това се дължи на любопитния факт, че най-точните съвременни метрологични везни почиват на същия гениален и прост принцип, на който и 5000-годишните ве­зни от египетските фрески. Навсякъде се вижда познатата кобилица на двураменния лост. Точността и чувствителността в измерванията се е повишавала с постепенното усъвършенствува­не на материала и с по-прецизната изработка.

Разбира се, най-точните везни, които днес се

16

използуват, искат много по-внимателно отноше­ние и специални условия. Например равнора¬ менната кварцова везна1, чиято точност до­стига до 0,00003 милиграма, се поставя върху стоманобетонен фундамент, тежък 700 тона, който не бива да бъде свързан със зданието, за да се избягнат вибрациите, и затова лежи върху солиден пясъчен насип. В помещението се поддържа постоянна температура, а самите измервания се командуват от съседна стая, за да не би температурата на човешкото тяло да повлияе върху точността на везната. Спе­циална оптична скала дава възможност и най-малкото отклонение на стрелката да се отчете.

Съюзът на електрониката с везните върви по-бавно, отколкото всякъде другаде. Засега на нея се възлагат функции като далечно ко­мандуване по време на измервания, отчитане по специални скали и донякъде увеличаване чувствителността на везните. Но все още нищо по-съвършено и точно не може да замени по­знатия прастар механизъм на еднораменната или двураменната везна, когато става дума за измервания с максимална точност.

Учените не са чак толкова недоволни от ка­чествата на везните, с които разполагаме в момента. Напротив, те смятат, че с тях може да се извършат измерванията, необходими на нашето съвремие. Например — теглото на определена атомна маса или на малка, невидима прашинка, или абсорбцията — степента, в която едно вещество се поглъща от друго в процеса на дадена химическа реакция.

А студентите мерят точката със сравнително по-чувствителни аналитични везни. Нормална точка, драсната с молив. Слагат на едното блюдо празно картонче и уравновесяват везната. Пос­ле изваждат картончето, поставят малка точка. Мерят отново. Стрелката се накланя, и то твърде забележимо. Това отклонение е именно тежи­ната на точката.

Твърде късно бе направено откритието, че маса и тегло не са едно и също нещо. Теглото зависи от земното притегляне. Затова тяло с една и съща маса ще тежи повече на полюса, отколкото на екватора. Разстоянието от мор­ското равнище до центъра на Земята е по-голя­мо на полюса, следователно по-силно е и при­теглянето.

Теглото зависи и от обема на тялото. И днес 1 В този тип везни тежестта на измерваното тяло посред­

ством равнораменния лост усуква специална кварцова нишка. Според степента на това усукване се отчита масата

много хора не могат да отговорят на въпроса: кое тежи повече — килограм памук или кило­грам желязо. В безвъздушно пространство — еднакво, но във въздушно памукът тежи по-малко, защото има много по-голям обем, а всяко тяло олеква с толкова, колкото въздух изме­ства.

Следователно съвременната точност в измер­ванията зависи не само от чувствителността и качеството на везната, но и от редица допъл­нителни изчисления.

И в микро-, и в макросвета

Тревогите на учените продължават да бъдат свързани не толкова с везните, колкото със скъпия затворник в Севър.

Развитието на физиката в последните години води до непрекъснато повишаване на точността в измерването на редица физични константи. Все по-необходимо става да се намери в при­родата естествена единица за определяне на масата. Защото сега килограмът не е свързан с постоянна величина, взета от природата, както е било при мерките, използувани в древността, а се представлява от масата на международния прототип за килограм.

При поглед отгоре двураменният лост на тази везна не се вижда ясно, но затова пък добре личи сложността на механизма, който сменя грамовете, както и устрой­ството на магнитните и въздушни успокоители

Твърде много физични величини се определят с помощта на единицата за маса. Разруше­нието, износването и изпаряването, които заплашват международния еталон, ще се отра­зят и на точността на тези величини. При това колко странни и несъвършени изглеждат днес класическите методи, чрез които се установява масата на международния и националните ки­лограми, както и цялата тайнственост на тяхното съществуване и съхраняване.

Новите открития в науката поставят въпроса да се измерват все по-малки и по-малки маси. В молекулярната физика, в химията, в термо­динамиката и в редица други отрасли на нау­ката вече царствува специална измерителна единица. А. Е. М. — атомна единица маса. Тя е равна на 1,66.10-24 грама и се определя като една шестнадесета от масата на атома на най-разпространения изотоп на кислорода — 016. Класическите методи, чрез които сега се изработва еталонът за маса, и начините, по които неговото значение се предава на остана­

лите еталони, не ни дава възможност достатъчно точно да съпоставим атомната маса с килограма. Ето защо не може да се създаде единна, еднакво точна метрологическа скала за маса, която да бъде приложима и в микро-, и в макросвета. Съпоставянето на величината на атомната маса с еталона за килограм при съвременните сред­ства за сравнение става с грешка не по-малка от 10- 5 — съвършено недопустима при метроло¬ гическите измервания. Именно това не позволява да се мине от изкуствено създадения и охраня­ван еталон за маса — килограма, към скалата на ядрените маси.

Колкото и трудна да е тази задача, тя ще бъде решена в близките няколко години. Тогава по­знатият ни международен еталон за килограм ще се лиши от своята тайнственост и значимост. Но не и от признателността на науката. Нали много от нейните успехи в периода на най-бур­ното й развитие се дължат и на него — първата международна измерителна единица за маса.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

О Щ Е Е З А Г А Д К А Защо пингвините се срещат само в

Южното полукълбо? Свикнали сме да свързваме пин­

гвините с вечните ледове на Антарк­тида. И това е съвсем правилно, за­щото на север от екватора не се сре­щат пингвини. И все пак защо пин­гвините не живеят в Северното по­лукълбо? Ето например безкрилата гагарка — една разновидност на морските водоплаваща птици, доста често се среща в Северна Атланти­ка. Какво пречи и на пингвините да прекосят Земното кълбо и да се пре­селят и в северните ширини?

Може би пингвинът е свикнал и не може да живее без моретата и въз­духа на Антарктида? Това не е съв­сем точно, защото в пределите на Южния полярен кръг живеят само императорският пингвин и пингвинът Адели. На науката са известни пет вида пингвини, които отдавна са се приспособили към условията на жи­вот в южното крайбрежие на Австра­лия, Нова Зеландия, Африка и Аме­рика. А „резиденцията" на един вид пингвини се намира дори на Гала­пагоските острови — доста близо до екватора. Следователно пингвини­те не са така фанатично привърза­ни към шестия континент, както обикновено се мисли. И все пак за­що тези птици не се срещат на се-вер от екватора, в Северното полу­

кълбо? Това все още е загадка, на която учените търсят отговора.

Английският зоолог Д. Спаркс счи­та, че причината се крие в тропич­ния пояс на нашата планета. Спаркс е дошъл до този извод, след като е съпоставил две карти — едната очер­тава границите на местата, до които достигат пингвините, а другата по­казва средната годишна температура. Там, където температурата на въз­духа е 20 градуса, достига и грани­цата на царството на пингвините. „Очевидно пингвините не могат да преодолеят „топлинната бариера" и да се прехвърлят в Северното полу­кълбо" — това е изводът, който пра­ви Спаркс.

Ио дали все пак обяснението на Спаркс е съвсем точно и това ли е единствената причина да не се сре­щат пингвини на север от екватора, е трудно да се каже. На учените им предстои още много работа по из­следването на тези толкова симпа­тични животни и някой ден с поло­жителност ще знаем на какво се дъл­жи предпочитанието им към Южно­то полукълбо.

Ръкописи на Улугбек?

Веднъж в узбекския филологически институт отишъл един старец - узбек и донесъл пожълтял ръкопис. Четири­десет страници от този ръкопис били запълнени с извънредно сложни ма­тематически определения и термини,

които представлявали тълкуване на лунния, слънчевия и грегорианския календар, а също така съдържали и уникални сведения по история на узбекския народ.

Учените, изследвали ръкописите, с удивление открили, че неизвестният им автор е използувал четиридесет и шест значни числа! Дори в наше време в малко области на науката се употребяват такива числа.

Какъв е този удивителен ръкопис? На кого е принадлежал? Безспорно той поставя сериозна загадка пред узбекските учени.

В края на ръкописа е приложен списък, в който са изброени 902 древ­ни узбекски племена. Този списък представлява изключително голяма ценност за етнографите.

Учените са успели досега да уста­новят, че ръкописът е бил написан в края на XIX век, но представлява копие на някакъв старинен източник, чиито корени се крият в среднове­ковната история на Узбекистан.

Не по-малко любопитен е и този факт, че целият ръкопис, включи­телно и математическите обяснения, и научните понятия са написани... в стихове. Кой е бил този древен ма­тематик, астроном и поет? Погледи­те на учените неволно се насочват. към величествената фигура на Улуг­бек. Може би този ценен ръкопис наистина е препис от съчиненията на големия учен — Улугбек.

18

операция •Кели• Клиниките бяха подготвени и на сутринта щяха да

започнат „Операцията Кели" — а това не беше малко, нали, да я нарекат „Кели".

Той седеше в очукания люлеещ се стол на разбитата веранда и повтори на ум: „Операция Кели!", но усеща­нето не беше вече така остро и приятно както когато известният лондонски лекар бе станал в Асоциацията и бе предложил операцията да се нарече „Кели" и нищо друго.

Въпреки че като помисли човек, в това имаше доста случайност. Съвсем не беше необходимо да бъде Кели. Можеше да бъде всеки с лекарска титла пред името. Можеше да бъде Бертолд, Петровски или Радзонович — въобще който и да е лекар в света.

Люлееше се бавно, столът поскърцваше, дъсченият под на верандата му пригласяше съчувствено и в при­падащия мрак се носеше шум от деца в края на днев­ната им игра, които използуваха последните ценни ми­нути, преди да се приберат и скоро след това да легнат.

Захлаждащият се въздух бе изпълнен с аромата на люляк, а в ъгъла на градината той неясно виждаше белите цветове на рано цъфналия розов храст, същия, който Марта Андерсън им бе подарила на него с Джанет преди толкова години, когато за пръв път бяха дошли да живеят в тази къща.

Един съсед мина шумно по тротоара и той не можа да го различи в сгъстяващия се мрак, но мъжът се обади.

— Добър вечер, докторе — каза той. — Добър вечер, Хайръм — отвърна старият доктор

Кели, като го позна по гласа. Съседът отмина с тежки стъпки надолу по тротоара. Старият доктор продължаваше да се полюлява с ръце,

кръстосани върху топчестия си стомах, и слушаше глъчката в къщата, докато Джанет вдигаше масата след вечеря. След малко може би тя щеше да излезе, да седне при него и щяха да разговарят на нисък глас, небреж­но, както се полага на стара двойка влюбени.

Въпреки, че той не би трябвало да седи на верандата. На бюрото в кабинета го чакаше медицинското списание и той трябваше да го чете. Напоследък имаше толкова много нови неща и се налагаше човек постоянно да бъде в течение — въпреки че — както се развиваха съби­тията — в същност това едва ли щеше да бъде от значение.

Може би през следващите години ще има твърде малко нови неща, които човек да следи.

Разбира се, винаги ще има нужда от лекари. Винаги ще има глупаци, които да сплескват колите си, да се стрелят един друг, да забождат риболовните кукички в ръцете си и да падат от дърветата. А и винаги ще има бебета.

Той продължаваше да се люлее леко напред-назад и се замисли за всички бебета, за това, как някои от тях са пораснали, станали са мъже и жени. Помисли също за Марта Андерсън, най-близката приятелка на Джа­нет, и за стария Кон Джилбърт, най-заядливия кавка¬ джия на земята и при това стиснат. Той се усмихна ки­село, като си спомни колко пари му дължи Кон Джил­бърт, след като през целия си живот не му бе изплатил нито една сметка.

Но такъв беше животът. Някои плащаха, а други не

се преструваха дори, че ще платят, и затова те двамата с Джанет живееха в тази стара къща, той караше все същата кола, а Джанет през цялата зима отиваше на черква все със същата рокля.

В същност това нямаше значение, но човек го ми­слеше понякога. Защото заплащането, което имаше значение, не беше в брой.

Някои плащаха, а други — не. Някои оживяваха, а други умираха, каквото и да направиш. За някои имаше надежда, а за други — не; на някои от тях го казваше, а на други — не.

Но сега положението беше друго. И всичко започна тук, в малкия град — преди малко

повече от година. Седеше в мрака с аромата на люляка и белите цветове

на розовия храст, слушаше приглушения шум на де­цата, които се наслаждаваха на последните минути игра, и си припомни всичко.

Беше почти 20,30, чуваше Марта Андерсън да говори в чакалнята с мис Лейн и знаеше, че тя е последна.

Свали бялата си престилка, сгъна я разсеяно, замаян от умора, и я остави на кушетката за прегледи.

Вечерята сигурно беше готова и Джанет го чакаше, но нямаше да му каже нито дума, защото никога не бе протестирала. През всички тия години тя никога не бе го упрекнала, въпреки че понякога не одобряваше неговото безгрижие, когато продължаваше да лекува пациенти, които дори не му благодаряха, а камо ли да си плащат сметките. Не одобряваше тя и работното му време, готовността, с която излизаше нощем, когато би могъл да остави някое повикване да почака до ре­довните му сутрешни визитации.

Тя го чакаше за вечеря; разбрала е, че Марта е идвала при него, и ще го попита как е, а той какво ще й отго­вори?

Той чу Марта да излиза и токчетата на мис Лейн да прекосяват чакалнята с рязко почукване. Отиде бавно при умивалника, отвори крана и взе сапуна.

Чу скърцането на отваряща се врата, но не обърна глава.

— Докторе — каза мис Лейн, — Марта мисли, че е добре. Казва, че й помагате. Не смятате ли . . .

— Вие как бихте постъпили? — попита той. — Не зная — отвърна тя. — Бихте ли оперирали, като знаете, че е безнадеждно ?

Бихте ли я изпратили при специалист, като знаете, че не може да й помогне, че тя не може да му плати и че ще се безпокои заради това? Бихте ли й казали, че има може би само шест месеца да живее, и да й отне­мете малкото щастие и надежда, които все още й оста­ват?

— Извинете, докторе. — Не се извинявайте. Изправял съм се много пъти

пред този проблем. Няма два еднакви случая. Всеки слу­чай изисква индивидуално решение. Денят беше дълъг и тежък . . .

— Докторе, вън ви чака още един. — Още един пациент? — Мъж. Току-що дойде. Казва се Хари Херман. — Херман? Не познавам никакъв Херман.

19

-Не е тукашен — обясни мис Лейн. — Може би скоро се е преместил да живее в града.

— Ако се беше настанил да живее тук — отвърна докторът, — щях да науча. Аз научавам всичко.

— Може би само минава през града. Може би му е прилошало по пътя, докато е карал.

— Добре, пратете го — каза докторът и посегна за кърпата. — Ще го видя.

Сестрата се обърна към вратата. — А мис Лейн . . . — Да? — Можете да си вървите. Няма смисъл да оставате

повече. Днес беше наистина тежък ден. „И наистина така си беше — помисли той. — Една

фрактура, едно изгаряне, един хидропс, една бременност, два случая нефрит, няколко настинки, изготвянето на диета, два случая с болезнено никнене на зъби, подозре­ние за белодробно заболяване, възможност за камък в жлъчката, една цироза на черния дроб и Марта Андер­сън. И сега накрая тоя мъж на име Хари Херман — не познаваше такова име, а като помислиш, доста странно име изобщо."

И човекът беше странен. Твърде висок и тънък, за да бъде действителен, ушите прекалено прилепени към черепа, устните толкова тънки, че сякаш беше без устни.

— Вие ли сте лекарят? — попита той, като застана на прага.

— Да — отвърна докторът, взе сакото си и го обле­че. — Да, аз съм лекарят. Влезте. С какво мога да ви бъда полезен?

— Аз не съм болен — каза мъжът. — Не сте болен? — Но искам да поговоря с вас. Може би имате малко

време? — Да, разбира се — каза докторът, като знаеше, че

няма никакво време и не му е приятно това нахълтва¬ не. — Влезте. Седнете.

Опита се да определи акцента му, но не успя. Средно­европейски най-вероятно.

— Технически — каза мъжът. — Професионално. — Какво искате да кажете? — попита докторът, леко

озадачен. — Ще ви говоря технически. Ще ви говоря профе­

сионално. — Искате да кажете, че сте лекар? — Не точно — отвърна мъжът, — въпреки че вие

ще мислите тъй. Трябва да ви кажа изведнъж, че съм чужд.

— Чужденец? — повтори старият доктор. — Наоколо има много от тях. Повечето са бежанци.

— Не искам да кажа това. Не такъв чужденец. От друга планета. От друга звезда.

— Но вие твърдите, че се казвате Херман . . . — Когато си в Рим — отвърна другият, — трябва

да постъпваш като римляните. — А? — попита докторът, а след това: — Господи,

наистина ли искате да кажете, че сте чужденец? Под чужденец вие разбирате . . .

Другият кимна с глава. — От друга планета. От друга звезда. На много, много

светлинни години. — Дявол да ме вземе! — възкликна докторът. Стоеше и оглеждаше този неземен жител, а той му

се хилеше. — Вие мислите вероятно . . . — каза другоземецът —

„А толкова прилича на човек . . ."

— Това — призна докторът — ми мина през ума. — Тогава може би ще ме поразгледате. Вие познавате

човешкото тяло. — Може би — рече мрачно докторът, като цялата

история никак не му се харесваше. — Но човешкото тяло понякога е доста странно.

— Но не толкова странно — каза чужденецът и ми показа ръцете си.

— Не — отвърна докторът смаян. — Не чак толкова странно.

Защото ръката имаше два палеца и един единствен пръст, сякаш кракът на птица бе решил да се превърне в ръка.

— Нито нещо подобно? — запита другият, като раз­гъна ризата на гърдите си.

— Нито нещо подобно — отвърна докторът, потре­сен по-силно, отколкото през Цялата си многогодишна практика.

— Тогава — подхвана другоземецът, като закопча ризата си, — струва ми се, че този въпрос е уреден.

Той седна отново и спокойно кръстоса крака. — Ако става въпрос, дали ви приемам за извънземен

жител — каза докторът, — предполагам, че съм убеден. Въпреки че не е лесно.

20

— Вероятно не е. Сигурно това е голямо сътресение за вас.

Докторът прекара ръка по челото си. — Да, разбира се, истински шок. Но има и нещо

друго . . . — Имате пред вид езика — прекъсна го другоземе¬

цът — и че познавам обичаите ви. — Естествено, и това. — Ние ви изучавахме — обясни пришълецът. —

Доста време ви отделихме. Не само на вас лично, раз­бира се . . .

— Но вие говорите толкова добре — възрази докто­рът. — Като добре образован чужденец.

— Е, разбира се — отвърна другият, — аз съм точно това.

— Ами да, май е така — съгласи се докторът. — Просто не помислих.

— Не говоря съвсем свободно — каза другоземецът. — Зная много думи, но ги употребявам не дотам правилно. Речникът ми е ограничен само с разговорния език. По сложни технически въпроси не бих могъл да водя дълъг разговор.

Докторът мина зад бюрото си и се отпусна на стола. — Добре — рече той. — Приемам ви за извънземен

жител. Сега ми кажете защо сте тук? И той остана невероятно изненадан, че можа да

приеме толкова спокойно положението. Знаеше, че след малко, когато му остане време да премисли, ще го хване треска.

— Вие сте лекар — заяви другоземецът. — Лечител на хората.

— Да — отвърна докторът. — Аз съм един от многото лечители.

— Вие се трудите упорито да правите болните здрави. Възстановявате разкъсаната плът. Възпирате смъртта. . .

— Опитваме се. Понякога не успяваме. — Вие имате много болести. Имате рак, сърдечни

удари, настинки и много други . . . не намирам ду­мата.

—• Заболявания —помогна му докторът. — Заболяване. Точно така. Ще извините недостатъ­

ците на езика ми. — Да оставим настрана учтивостта — предложи

докторът. — Да продължим с основното. — Не е справедливо — продължи другият — да имате

всички тези заболявания. Не е добре. Ужасно е. — Сега имаме по-малко, отколкото едно време. Много

от тях сме победили. — И разбира се — подхвърли другоземецът, — вие

си изкарвате хляба от тях. — Какво разправяте! — викна докторът. — Имайте търпение към мен, ако не се изразявам

правилно. Икономическите термини трудно се усвояват. — Зная какво имате пред вид — изръмжа докторът, —

но позволете ми да ви кажа, сър . . . „Имали полза? —помисли той. — Това същество раз­

съждава по същия начин като много хора." — Бих искал да ви изтъкна — започна той отново, —

че лекарите полагат упорит труд за ликвидиране на за­боляванията, за които говорите. Ние полагаме всички възможни усилия, за да ликвидираме собствената си професия.

— Това е прекрасно — заяви другоземецът. — И аз така мислех, но не мога да се оправя с чувството за „бизнес" на вашата планета. В такъв случай, доколкото

разбирам, вие няма да имате нищо против, ако изчезнат всички заболявания.

— Вижте какво — избухна докторът, на който му бе дошло до гуша, — не зная накъде избивате. Но съм гладен и уморен и ако искате да седим тук и да разиск­ваме по разни философии . . .

— Философии — повтори другоземецът. — 0, не философии. Аз съм практичен. Дойдох да предложа край на всички заболявания.

И двамата замълчаха за миг, после докторът се раз­мърда, сякаш се готви да протестира, и започна:

— Може би не разбрах добре, но вие май казахте . . . — Имаме метод, постижение, откритие . . . не зная

точната дума, което ще ликвидира всички заболявания. — Ваксина — каза старият доктор. — Това е думата. Само че в известно отношение е

различна от ваксината, за която мислите. — И рака? — попита докторът. Другоземецът кимна. — Ракът и обикновената настинка, и всичките дру­

ги. Кажете само името на болестта и няма да я има. — Сърцето — подхвърли докторът. — Не може да

има ваксина за сърдечните заболявания. — И това — отвърна другоземецът. — Не е съвсем

като ваксина. Тя подсилва тялото. Прави го здраво. Като настройката на мотор, за да стане като нов. С те­чение на времето моторът ще се изхаби, но ще продължи да работи, докато се изхаби напълно.

Докторът втренчи поглед в другоземеца. — Сър — каза той, — с такива неща шеги не бива да

се правят. — Не се шегувам — потвърди другоземецът. — И тази ваксина . . . ще действува на хората?

Няма ли да има някакви странични ефекти? — Сигурен съм, че ще въздействува. Ние разучихме

вашия . . . вашия . . . начина, по който работят те­лата ви.

— Думата, която пи трябва, е метаболизъм. — Благодаря — каза другоземецът. — А цената? — попита докторът. — Няма цена — отвърна другоземецът. — Ние ви я

подаряваме. — Съвсем безплатно? Все пак,сигурно има някакви... — Напълно безплатно — повтори другоземецът. —

Без никакви условия. Той стана от стола. Извади от джоба си една плоска

кутия и се приближи до бюрото. Постави кутията върху бюрото, натисна я отстрани и капакът отскочи. Вътре имаше тампони — подобни на хирургически, но не бяха от плат.

Докторът посегна, но спря ръката си над самата кутия.

— Мога ли? — попита той. — Да, разбира се. Само докосвайте ги от върха. Докторът взе предпазливо един тампон и го постави

на бюрото. Понатисна го плашливо с пръст и на там­пона се появи течност. Усещаше как течността потича, когато натисна тампона.

Обърна го внимателно, а от долната страна той беше грапав, сякаш представляваше уста, пълна с дребни, опасни зъби.

— Поставяте назъбената страна върху тялото на пациента — каза другоземецът. — Тампонът се приспо­собява към пациента. Става част от него. Тялото абсор­бира ваксината и тампонът пада.

— И това ли е всичко?

21

— Това е всичко — потвърди другоземецът. Докторът повдигна тампона внимателно с два пръста

и го пусна обратно в кутията. Той вдигна поглед към чужденеца. — Но защо? — попита той. — Защо ми ги давате? — Вие не знаете — рече другоземецът. Наистина не

знаете. — Не, не зная — потвърди докторът. В очите на другоземеца внезапно се появи умора и

старост и той каза: — След още милион години ще знаете. — Не и аз — отвърна докторът. — След още милион години — обясни другоземецът —

вие самите ще вършите същото, но с нещо друго. То­гава ще ви попитат и вие също няма да можете да отго­ворите, както аз сега не мога.

Това беше упрек, но много внимателен упрек. Докторът поиска да разбере дали е така, но се отказа.

— Можете ли да кажете какво има в него — попита той и посочи тампона.

— Мога да ви дам описателната формула, но в наши понятия. За вас ще бъде бъркотия.

— Няма ли да се обидите, ако ги изпробвам? — Щях да бъде разочарован, ако не ги изпробвате —

отвърна другоземецът. — Не бих очаквал чак толкова доверие. Подобно нещо би било признак на глупост.

Той затвори кутията и я побутна към доктора. Обърна се и тръгна към вратата. Докторът се изправи тежко на крака.

— Хей, почакайте! — извика той. — Ще ви видя отново след една или две седмици —

каза другоземецът. Той излезе и затвори вратата след себе си. Докторът седна внезапно на стола и вторачи поглед в

кутията на бюрото. Посегна към нея, докосна я и — тя действително бе­

ше там. Натисна я отстрани, капакът се отвори и там­поните бяха вътре.

Докторът се опита да си възвърне здравия разум, отново да стъпи на твърда почва, да се върне към пра­вилното човешко мислене.

— Глупости — възкликна той.

Но не бяха глупости. Знаеше много добре, че не са. Тази нощ той се пребори със себе си зад затворената

врата на кабинета, докато слушаше тихото суетене в кухнята, където Джанет раздигаше масата.

И първата битка беше на фронта на правдоподобност­та.

Бе казал на мъжа, че вярва в извънземния му произ­ход, и имаше доказателства, които не можеше да остави без внимание. И все пак всичко, всяка отделна подроб­ност изглеждаше толкова невероятна, че му беше трудно да го преглътне.

И най-трудно за вярване беше, че този другоземец, който и да е в действителност, бе избрал от всички лека­ри в света доктор Джейзън Кели — дребен, незначителен лекар в малък, незначителен град.

Поразмисли дали не е някакъв номер и реши, че не е, защото едва ли биха могли да се фалшифицират трите пръста на ръката и другите неща, които бе видял. А и ако цялата работа беше номер, той би бил толкова глупав и жесток, че в него нямаше никакъв смисъл. Освен това никой не го мразеше до такава степен, че да си създаде толкова труд. Но дори и да приеме, че е сторено от омраза, той се съмняваше, че има човек с

22

достатъчно въображение, за да измисли подобно нещо. И така, той си каза, че единствената солидна почва

под краката му е да приеме мъжа действително за друго­земец и тампоните за истински.

А ако беше вярно, имаше само един път — трябва да изпробва тампоните. Стана от стола и се заразхожда из стаята.

„Марта Андерсън" — каза си той. — Марта Андерсън има рак и животът й е обречен — сред човешките позна­ния не съществува нищо, което би могло да я спаси. Хирургическата намеса би била лудост, защото ве­роятно тя няма да я преживее. Но дори и да оцелее, нейният случай бе твърде напреднал. Убиецът, който носеше у себе си, се бе развихрил, разпръснал се бе из цялото тяло и за нея няма никаква надежда.

Въпреки това не можеше да се реши да го направи, защото тя беше най-близката приятелка на Джанет, беше стара и бедна, и всичките му инстинкти се надигаха против това да я използува като морско свинче.

Е, ако ставаше въпрос за стария Кон Джилбърт — можеше да постъпи така с Кон. Но старият Кон беше

прекалено стиснат, за да се разболее наистина; въпреки всичките му оплаквания, той беше здрав като бик.

Каквото и да разправяше другоземецът за липсата на странични ефекти, той си каза, че не може да бъде си­гурен. Онзи твърдеше, че са изучили метаболизма на човешката раса и въпреки това на доктора му се виж­даше невъзможно.

Той съзнаваше, че отговорът е пред него, стига да поиска. Беше се скрил в едно ъгълче на съзнанието му и докторът знаеше, че е там, но се преструваше, че го няма, държеше го скрит и отказваше да го извади на показ.

Но след цял час сновене из кабинета и напрягане на мозъка накрая той се предаде и извади отговора.

Напълно спокоен, нави ръкава си и отвори кутията. А когато взе тампона и го залепи на ръката си, направи го с жест на най-обикновен лекар.

Но когато спускаше ръкава, за да не би Джанет да види тампона и да му зададе куп въпроси, какво му е на ръката, пръстите му трепереха.

Утре из целия свят, освен в Милвил, хората ще се редят пред вратите на клиниките с навити ръкави, готови. Опашките най-вероятно ще се придвижват до­ста бързо, защото цялата работа беше лесна. Всеки ще мине покрай един лекар и лекарят ще му залепи тампон на ръката, а след това ще дойде следващият.

„По целия свят — помисли докторът, — във всяка дупка, във всяко малко градче; никой няма да бъде забравен. Дори и бедните, защото ще бъде безплатно."

И човек ще може да посочи с пръст една дата и да ка­же: „Това е историческият ден, в който болестите бяха ликвидирани."

Защото тампоните не само щяха да ликвидират сегашните заболявания,но щяха да предпазват от тях и за в бъдеще.

И всеки двадесет години от Космоса щяха да идват големите кораби с нови товари тампони и щеше да има нов ден на ваксиниране. Но тогава нямаше да са толкова много — само по-младите поколения. Защото веднъж получил ваксината, човекът не се нуждае по­вторно от нея. Ваксинираш се веднъж — и си имунизиран за цял живот.

Докторът тупна леко по пода на верандата, за да продължи люлеенето на стола. Тук е приятно, помисли той. А утре ще бъде приятно в целия свят. Утре страхът ще изчезне до голяма степен от живота на човека. След утрешния ден, с изключение на катастрофите или насилията, хората ще могат с увереност да очакват, че ще изживяват нормалната продължителност на жи­вота си. И което е може би още по-важно, ще живеят напълно здрави.

Нощта беше тиха, защото най-сетне децата се бяха отказали от игрите и се бяха прибрали. А той беше уморен. Най-после можеше да си признае, че е уморен. Сега, след толкова години не беше предателство да каже, че е уморен.

Вътре в къщата се разнесе приглушеният звън на телефона и неговият звук разстрои ритъма на люлеенето му, накара го да застане върху ръба на стола.

Краката на Джанет изтопуркаха тихо към телефона и той се развълнува от кротостта на гласа й, когато се обади.

Ей сега, само след миг тя ще го повика, а той ще стане и ще влезе.

Но тя не го повика. Гласът й продължи да говори,

Той се облегна назад. Отново бе забравил. Телефонът вече не беше враг. Вече не го преследваше. Защото градът бе пръв. Тук страхът вече не съществу­

ваше. Градът бе послужил за морско свинче, за пред­варителен експеримент.

Най-напред Марта Андерсън, а след нея Тед Карсън с подозрението за белодробно заболяване, после бебето на Юргенсови, когато заболя от пневмония. И още двадесетина други, докато се свършиха всичките там­пони.

И другоземецът се върна. И той бе казал . . . какво каза? . . . — Не ни мислете за благодетели или свръххора. За­

щото не сме нито едното, нито другото. Мислете за мен като за съседа ви отсреща.

Това беше от страна на другоземеца, каза си докторът, опит да постигне разбиране, да преведе постъпката им на някакъв по-общ език.

А беше ли постигнато някакво разбиране — що-годе разбиране поне? Докторът се съмняваше

Въпреки че — спомни си той — в основата си друго¬ земците приличаха много на хората. Дори можеха да се шегуват.

Първият другоземец бе казал някаква шега, която бе запомнил. Нещо глупаво, някаква глупост на пръв пог­лед, но го безпокоеше.

Джанет излезе на верандата и мрежестата врата се затръшна зад нея. Тя седна на люлката.

— Обади се Марта Андерсън — каза тя. Докторът се захили вътрешно. Марта живееше през

пет къщи на същата улица, виждаха се с Джанет по десетина пъти на ден и пак трябваше да й се обажда по телефона.

— Какво искаше Марта? — попита той. — Да и помогна за кифличките — изсмя се Джанет. — За нейните прочути кифлички ли? — Да. За нищо на света не може да си спомни колко

мая им е слагала. Докторът се изхили тихо. — Предполагам, че с тях печели всичките награди

на окръжния панаир. — Не е толкова смешно, колкото го изкарваш,

Джейзън — каза рязко Джанет. — Подобно нещо лесно се забравя. Тя пече най-различни сладкиши.

— Да, май си права — отвърна докторът. Каза си, че би трябвало да се прибере и да започне

да чете списанието, но не му се искаше. Беше толкова приятно да седи навън — просто да седи. Отдавна вече не можеше да си позволи да поседи повечко.

Разбира се, неговата е лесна, защото той остаряваше и беше почти накрая, но нямаше да е така за някой по-млад лекар, който още не се е издължил за следването и току-що започваше. В Асоциацията се говореше, че ще призоват да се отпуснат субсидии за поддържане на лекарите. Защото все още имаше нужда от тях. Дори и след като бъдат ликвидирани всички заболявания, все още щеше да има нужда от тях. Не биваше да се допусне редиците им да оредеят, защото отново и отново през известни периоди те щяха да бъдат крайно необходими.

Той от доста време се вслушваше в стъпките, които се приближаваха по улицата, а ето, че те внезапно завиха през неговата порта.

Докторът се поизправи на стола. Може би беше пациент, знаеше, че си е у дома, и ид­

ваше да го види,

23

— Ами това е мистър Джилбърт — извика Джанет изненадана.

Наистина беше Кон Джилбърт. — Добър вечер, докторе — каза Кон. — Добър вечер,

мис Кели. — Добър вечер — отвърна Джанет и стана да се при­

бере. — Няма смисъл да си отивате — обърна се към нея

Кон. — Имам да свърша няколко работи — каза му тя. —

Тъкмо се готвех да вляза. Кон се изкачи по стъпалата и приседна на люлката. — Хубава вечер — заяви той. — Много хубава — потвърди докторът. — Най-хубавата пролет, която помня — продължи

Кон, като се приближаваше със заобикалки към това, което трябваше да каже.

— И аз мислех така — рече докторът. — Струва ми се, че люлякът никога не е ухаел толкова силно преди.

— Докторе — подхвана Кон, — както смятам, май ти дължа доста прилична сума пари.

— Дължиш ми малко нещо — отвърна докторът. — Знаеш ли колко могат да бъдат? — Нямам никакво понятие — увери го докторът. —

Никога не съм си правил труда да водя сметки. — Мислил си, че ще е чиста загуба на време — рече

Кон. — Мислил си, че никога няма да си платя.

А В Т О Р К Л И Ф Ъ Р Д С А Й М Ъ К

— Нещо такова — съгласи се докторът. — Доста време се грижиш за здравето ми — под­

хвърли Кон. — Вярно е, Кон. — Тук нося триста. Смяташ ли, че ще покрият всич­

ко? — Така да бъде, Кон — каза докторът. — Бих се

съгласил и на доста по-малко. — Предполагам, че по този начин сме квит. Струва ми

се, че триста са близо до точната сметка. — Щом казваш — отвърна докторът. Кон измъкна портфейла си, извади пачка банкноти и

му ги подаде. Докторът ги взе, сгъна ги и ги набута в джоба си.

— Благодаря, Кон — рече той. Внезапно изпита някакво странно чувство, сякаш

трябваше да знае нещо, сякаш трябваше само да посег­не и да го хване.

Но колкото и да се мъчеше, не успя да проумее какво е. Кон стана, потътри крака по верандата и се отправи

към стъпалата. — Хайде, довиждане! — каза той. Докторът се върна към действителността. — Хайде, Кон. Ще се видим. И благодаря. Седеше на стола, без да се люлее, и се вслушваше

как Кон минава по пътеката, излиза от портата и тръг­ва по улицата, докато отново настъпи тишина.

И все пак сега трябваше да влезе и да се заеме със списанието. Въпреки че беше най-вероятно в него да има само глупости. Сигурно никога вече нямаше да му е необходимо да научава нещо от медицинските спи­сания.

24

Докторът избута списанието настрана и се замисли: нещо ставаше с него. Вече двадесет минути четеше, а нищо не бе запомнил. Една дума не можеше да повтори от прочетеното.

„Прекалена възбуда — помисли си той. — Прекалено съм възбуден от операцията Кели . . . Как само я наре­коха — „Операция Кели".

И отново си спомни всичко. Как беше изпробвал ваксината, после бе отишъл в

окръжното медицинско управление и как след доста насмешки и скептицизъм лекарите в окръга се бяха убедили. А оттам бе отишъл в Асоциацията.

Накрая незабравимият ден, когато пред делегатите се изправи другоземецът и той самият бе представен — и най-после, как прословутият лондонски специалист стана да предложи, че проектът не може да се нарече иначе освен „Кели".

Тържествен миг, каза си той, и се опита отново да почувствува гордостта, но вече я нямаше, поне не ця­лата. Никога вече през останалия си живот нямаше да изпита такава гордост.

И ето че седеше късно вечерта в кабинета си на обик­новен провинциален лекар и се опитваше да навакса с четенето, за което никога не му оставаше време.

Въпреки че това вече не беше съвсем вярно. Сега има­ше време колкото си иска.

И Л Ю С Т Р А Ц И И

А Л Е К С А Н Д Ъ Р Д Е Н К О В

Посегна, придърпа списанието изпод лампата и се зае да чете.

Но четенето вървеше бавно. Върна се и отново изчете един пасаж. Каза си, че не би трябвало да бъде така. Или остаряваше, или зрението му се влошаваше, или

просто беше глупав. Това беше думата — това беше ключът към онова не¬

осезаемо нещо, което би трябвало да улови само с едно протягане.

Глупав! Може би не съвсем глупав в същност, а само малко

бавен. Не по-малко интелигентен, а не толкова схватлив и остроумен, колкото е бил. Малко по-бавно разбираше същността на нещата.

Марта Андерсън бе забравила колко мая се слага на нейните прочути, награждавани кифлички! А това Марта не би трябвало никога да забрави.

Кон си бе уредил сметката, а съгласно таблицата на стойностите, към която Кон се бе придържал цял живот, това бе явна глупост. Най-умното, най-подходящото за Кон сега, когато вероятно никога нямаше да се нуждае от лекар, щеше да бъде просто да забрави задължението си. А и нямаше да му бъде трудно, защото и без това го бе забравил до тази същата вечер.

Другоземецът бе казал нещо, което на времето той взе за шега.

— Не се безпокойте — бе казал той, — ние ще из¬ церим всичките ви болести. Твърде вероятно и няколко, за които и не подозирате.

А Съобразителността не беше ли болест? Трудно можеше човек да мисли за нея по този начин.

„Операция Кели" да бъде спряна — че след толкова години смърт, болка и нещастие човекът трябваше да си ги откупи отново.

„Но другоземците — помисли си той, — другоземците няма да допуснат този процес да отиде прекалено да-леч." Които и да бяха те, той вярваше, че са почтени същества.

Може би липсваше единство на възгледите, а съще­ствуваше само най-обикновената общност на състра­дание към слепия и сакатия.

„А ако съм сгрешил — каза си той, — ами ако друго­земците имаха за цел да се деморализира човечеството преди тяхното нахлуване?"

И докато седеше, разбра. Разбра, че колкото и малка да е вероятността да бъде прав, той трябва да направи нещо.

Твърде отдавна беше лекар, за да не спре „Опера­цията Кели".

Преведе от английски Александър Хрусанов

Не съм толкова схватлив — помисли докторът. — Не мога толкова бързо да схвана смисъла на някакъв пасаж, изпълнен с медицински термини — принуден съм да чета по-бавно, за да го запомня."

Каза си, че някои от най-глупавите хора, които е познавал, са били най-щастливите.

Той избута списанието настрана и се загледа в свет­лината.

Щеше да се усети най-напред в града, защото тук бе първият експеримент. А шест месеца след тази нощ щеше да се почувствува и в целия свят.

Замисли се докъде ли ще стигне — защото все пак това беше основният въпрос.

Само малко по-бавни? Назад към нечленоразделното бръщолевене? Назад чак до маймуната? Нямаше начин да предвиди . . . И трябваше само да вдигне телефона, за да го спре. Седеше смразен от мисълта, че може би се налагаше

В началото на януари тази година американската осведомителна аген­ция Юнайтед Прес Интернейшънъл (ЮПИ) предаде, че около 150 кита „Пигмеи", които достигат 4 метра дължина и тежест до 400 кг, излезли на пясъчния бряг близо до град Форт Пирс — щата Флорида. Въпреки от­чаяните опити на бреговата охрана и на доброволци измежду местните жители да спасят изпадналите в беда животни, китовете загинали. Опера­цията по спасяването на китовете продължила до късно през нощта и завършила с пълен неуспех. Моря­ците от бреговата охрана и полицаи с патрулни катери успели да хванат с ласа няколко животни,, и ги изтег­лили в открития океан, но веднага щом се освободили от ласото, китовете отново се върнали към брега и излез ли на пясъка. Според американските осведомителни агенции този случа на странно поведение на морските гиганти е най-масовият през послед-ните няколко години. По всичко из-глеждало, че китовете са се „само­убили".

На зоолозите са известни и други аналогични случаи на подобно пове­дение на най-големите бозайници на нашата планета. През 1965 г. бе съобщено, че на австралийския бряг, на 47 км от гр. Новра, също на пя­съчния плаж са излезли 32 кита. Местните жители се опитали да по­могнат на животните — 8 кита били изтеглени обратно в морето, но оста­налите упорито се връщали към бре­га и загинали.

Много учени от различни страни на света се опитват да дадат обосно­ван отговор на това загадъчно явле­ние. Според един холандски учен в последните две години са зареги­стрирани над 133 случая на масово „самоубийство" на китове в различни части на Земното кълбо. Като пра­вило, гигантите на Световния океан излизат обикновено по крайбрежието на плитководни заливи.

Има няколко хипотези, с които уче­ните се стремят да обяснят случаите на масово „самоубийство" при кито-

Китове, намерили смъртта си на Австралийското крайбрежие близо до Новра

вете. В миналото са искали да оправ­даят подобни постъпки с предположе­нието, че може би преди много милио­ни години е съществувал проток между континентите и при своята миграция, подчинявайки се на древен инстинкт, китовете все още търсят този несъществуващ вече морски път. Това, разбира се, е малко вероятно, тъй като животните не излизат ви­наги на едно и също географско мя­сто.

Трудно е да се приеме и предполо­жението, че тези трагични случаи са резултат на масова психоза. По-скоро подобни произшествия могат да се свържат с нарушаване на хидроло¬ гичните условия на местата, през кои­то преминават големи стада китове. Може да се допусне също и образу­ването на чудовищна по сила взривна вълна, породена от много мощно из­ригване на подводен вулкан. Такъв взрив е в състояние за известно време

да наруши дейността на слуховия апарат на животните, да разстрои координацията на движенията им и чувството им за навигация.

Има и друго обяснение, което се струва на зоолозите по-приемливо. Известно е, че китовете притежават високочувствителен орган, който представлява в същност една свое­образна „локаторна" станция. Този орган им помага да определят правил­но посоката на движение, да избягват нежелани сблъсквания с различни препятствия, да спазват определен ред по време на движение, а също та­ка и да откриват животните, с които се хранят. Опитите са показали, че китовете могат в пълна тъмнина или със „завързани" очи да преплуват през сложен лабиринт от препят­ствия. Нещо повече, в такова състоя­ние те могат да различат две риби, които"имат еднакви размери, но са от различен вид.

26

За да осъществят връзка помежду си, китовете използуват различни звукови сигнали, в това число и ул­тразвукови. Те нямат гласни струни — всички звукове се издават с помощ­та на ноздрите.

Как тогава да си обясним факта, че животни, притежаващи толкова чув­ствителни органи за локация, често губят ориентация и биват изхвър­лени на брега в резултат на което се получава картина на безсмислено са­моубийство?

Позовавайки се пак на проведени опити, учените твърдят, че издава­ните от китовете звуци се разпро­страняват от тях нагоре и встрани, но никога не се отправят надолу. Затова в тъмните и мътни води, където види­мостта е ограничена, китовете оче­видно трябва да се преобръщат, за да определят дълбочината, на която плуват. Възможно е, увлечени в лова си или просто играейки си в непосредствена близост до плитко¬ водни пясъчни брегове, китовете да „забравят" за своите локационни ор­гани, в резултат на което биват из­хвърляни на плитчина и техните огро­мни туловища се врязват в пясъка. А когато нивото на водата спадне до такава степен, че дихателните от­верстия на китовете останат изцяло над водната повърхност, то дей­ствието на локационния им орган напълно се парализира. В резултат на това животните загиват.

Тази теория е може би най-досто­верна от всички други, но още е рано да бъде призната изцяло, тъй като не е изучен достатъчно добре лока­ционния орган на китовете.

А как да си обясним тогава необик­новеното поведение на екземплярите от черни китове, които, изтеглени от пясъчния бряг на Флорида обратно в морето, отново са се вър­нали при своите изпаднали в беда събратя?

При този случай да се спасят ки­товете явно е било невъзможно, за­щото на брега са се мятали и отчаяно „крещели" стотици животни. Ето защо тези, които са били отведени обратно в океана, отново са се връща­ли към загиващите си другари. У ки­товете е силно развито чувството за взаимопомощ.

Не бива да се пренебрегват обаче и други възможни причини за по­добни „самоубийства". Не е изклю­чено животните да са били измъч­вани до полуда от паразити или да са били болни от някаква бактериална или вирусна инфекция. В науката са известни случаите на масова „лу­

дост" по овцете, предизвикана от така наречения „вирус скрейпи". Заболелите животни неудържимо че­шат главите си, разкървавяват ги, а след това, тичайки безразсъдно из полето, си нанасят сериозни травми, вследствие на което загиват много по-рано от фаталното развитие на болестта.

Очевидно подобно поведение на китовете е много трудно за обяснение. Още повече, след като е добре изве­стно, че на морските бозайници (делфини, китове, кашалоти и др.) е присъща добре развита висша нерв­на дейност. Не напразно те носят прозвището „интелигенти на морски­те дълбочини".

Но само китовете ли се самоуби­ват?

Вече има данни, че и други пред­ставители от „интелигентите" на Световния океан — делфините — понякога също прибягват към типич­но самоубийство. Ето какво разказва докторът на биологическите науки Я. В. Яблоков, занимаващ се с из­следване на делфините:

„Да се хване делфин е още полови­ната от работата. Често ни се е случ­вало хванатото от нас в мрежата животно да умре веднага от инфаркт или инсулт. Това свидетелствува очевидно за огромната емоционална впечатлителност на делфините, за тяхната сложна чувствителност. Но ето че делфинът най-после е хванат, поставен в басейн и накрая успяват да го опитомят. Вие смятате, че той ще общува с всеки? Нищо подобно. Дори сред внимателни, доброжела­телни хора той не ще избере всеки. Делфинът има някакъв твърде инди­видуален подход, тъй както самите делфини представляват безспорна ин­дивидуалност.

. . . Веднъж имахме случай, кой­то ни постави в много голямо за­

труднение. Отделихме от стадото един женски делфин и се опитахме да установим контакт с него. Успяхме. Но скоро той се разболя. Пуснахме го обратно в басейна, където се на­мираше стадото. Тогава се случи нещо непонятно. Болният делфин се приближи до събратята си, но те не го приеха. Опита веднъж, втори, трети път. Стадото демонстративно не го приемаше. И изведнъж делфинът се засили и се удари с глава в сте­ната на басейна. Ударът го зашемети, но той скоро се съвзе. И отново се насочи към стената. Така той постъ­пи 11 пъти, докато загина.

Как да си обясним този случай? Смятам, че това беше нещо като само­убийство."

Други специалисти по делфините обаче са на противно мнение. Те считат, че в описания случай не може да се говори за самоубийство. До­скоро учените не са знаели как уми­рат делфините. Сега вече е известно, че когато един делфин е неизлечимо болен или започва да агонизира, той се втурва сред безбрежната мор­ска шир, развива бясна скорост и се движи по. права линия, докато умре. Така че възможно е в описания по-горе случай да е станало същото — делфинът се е разболял и се е хвърлил в открито море . . .

А защо не го е приело стадото? Делфинът е бил болен и другарите му явно не са били в състояние да му помогнат. Възможно е да са се страхували да не ги зарази и затова са го отбягвали.

Неправдоподобно звучи и предпо­ложението, че болният делфин не е бил приет от стадото заради общува­нето му с хората. Известно е, че всички неопитомени делфини винаги са били най-приятелски разположени към хората. В редица делфинариуми по света множество делфини живеят

Делфини, намерили смъртта си не брега

Делфини — умните обитатели на океана

продължително време затворени и отделени от естествената си среда, но въпреки това проявяват благо­разположение към хората и с удовол­ствие общуват и играят с тях.

Поради всички тези съображения все още не може да се намери правил­но обяснение на причината за въпрос­ното „самоубийство".

Сред народите на много страни по света, а също и в литературата съще­ствува предание за склонността на скорпионите към „самоубийство". За демонстриране на това обикновено се прави следният опит: от разпалени въглени се образува затворен кръг и в центъра му се пуска един скорпион. Уплашеното животно започва отчая­но да се стреми да избяга от не­обичайната за него обстановка, но отвсякъде се натъква на горещите въглени. След като направи няколко неуспешни опита да излезе вън от огнения кръг и „убедило" се в безиз­ходността на положението, в което е

28

изпаднало, животното започва въз­будено да размахва опашката си, снабдена накрая с отровен шип. В един момент скорпионът забива смъртоносното си оръжие в собстве­ното си тяло и в конвулсии загива.

Обикновеният зрител, който не е добре запознат с биологичните, мор­фологичните и физиологичните осо­бености на скорпионите, естествено ще възприеме това явление като са­моубийство, извършено в резултат на безуспешните опити да се освобо­дят от огъня. В действителност обаче така нареченото „самоубийство" има съвсем друга същност.

Съветските учени извършили опити с два вида скорпиони, най-разпро­странени в Казахстан — видовете Бутус еупеус и Бутус кауказикус.

Най-напред зоолозите решили да проверят доколко скорпионите са чувствителни към собствената си отрова. Те затворили няколко скор­пиона на едно място. Животните, независимо че са хищници-индиви¬ дуалисти, се отнасяли един към друг с голямо търпение, без да прибягват към употреба на отровното си оръ­жие. Понякога, когато били раздра:-нени, те се опитвали да си нанасят един другиму смъртоносни удари, но отровните шипове свободно се плъзгали по покритото с твърда хи­тинова обвивка тяло, без да могат да го прободат.

След това направили друг опит. Към специални стативи прикрепили няколко скорпиона. С помощта на пинсета най-напред забивали отров­ния шип на един скорпион в тялото на друг и изстисквали отровната жлеза. Не се получавал никакъв ефект дори когато в тялото на едно животно вкарвали отровата на 5 не­гови събратя. Освен това скорпионът оставал съвършено здрав, след като забивали в тялото му собствената му отровна игла и изцеждали отровата.

Приведените опити свидетелству­ват за невъзприемчивостта на скор­пиона не само към собствената му отрова, но и към тази на друг близък вид.

Тогава къде се крие загадката? Скорпионите водят активен живот

изключително през нощта. Денем те се крият от палещите лъчи на слън­цето и пагубния за тях сух въздух в дълбоки дупки, в пукнатини на зе­мята, под камъни и в други подобни сенчести укрития. В каменните пу­стини на Казахстан например скор­пионите излизат на лов късно след настъпването на тъмнината, когато въздухът е по-влажен. Даже рано

напролет и през късна есен, когато ниските нощни температури прекра­тяват активността на студенокръв¬ ните животни и болшинството пу­стинни насекоми и паякообразни започват да водят утринен и вечерен начин на живот, скорпионите остават верни само на нощната си актив­ност.

Скорпионите са необичайно чув­ствителни към високите температури и не могат да понасят топлината на слънчевите лъчи. Достатъчно е да се постави един скорпион в равна, ли­шена от сенчести укрития земна по­върхност, нагряна от слънцето до 55°С, и той, след като пробяга ня­колко десетки метра, започва да пра­ви безпорядъчни движения и загива след 1 до 5 минути от началото на опита. А на нагретия от слънцето пясък гибелта на скорпиона настъпва буквално след няколко секунди.

Учените са повторили опита с на­жежени въглени и внимателно на­блюдавали поведението на животно­то. Поставеният в центъра на огне­ния кръг скорпион стремително за­почвал да бяга и веднага се натък­вал на огъня. Обгорен, той се втур­вал в друго направление и отново по­лучавал обгаряне. След няколко безуспешни опита движенията му губели координация. Той започвал да размахва „опашка" над тялото си, също като че ли се защищавал от невидим противник. Понякога отров­ната игла се плъзгала по хитиновия му панцер, без обаче да може да го пробие. След още няколко обгаряния, получени в състояние на пред-

Самоубива ли се скорпионът?

смъртни конвулсии, скорпионът уми­рал.

По такъв начин доказаният иму­нитет на скорпиона към собствената му отрова, невъзможността сам да прободе хитиновия панцер на главо¬ гръда и предната част на коремчето. и високата чувствителност към пре­гряване напълно опровергават въз­можността за самоубийство — акт, противоречащ на мощния инстинкт за самосъхранение.

В миналото се е считало, че поня­кога и калмарите проявяват склон­ност към самоубийство. Често на изследователи се е случвало, след като хванат в мрежата някой калмар и го пуснат във ведро с вода, само след няколко минути плененото жи­вотно да изхвърли голямо количество мастилена течност, също като*че ли се защищава от невидим враг. Под дей­ствието на собствената си отровна мастилена течност пленникътзаги-вал след известно време. Впослед­

ствие обаче се оказало, че Тези жи­вотни са изключително чувствителни към процентното съдържание на соли във водата и не могат да пона­сят понижена соленост на водата (затова и в нашето Черно море не живеят представители от разреда главоноги мекотели, октоподи и кал­мари). Когато уловените животни били прехвърлени веднага в басейн с морска вода, те се държали спокой­но и не показвали признаци за „са­моубийство".

И накрая можем да отбележим, че сигурни данни за случаи на само­убийство сред висшите човекоподобни маймуни засега не са известни.

От всичко казано дотук може да се направи заключението, че явно жи­вотните не проявяват склонност към самоубийство. Това е лесно обяснимо, тъй като е много трудно да се преодо­лее силно развитият инстинкт за самосъхранение, дълбоко вроден във

всяко живо същество на нашата пла­нета. От всички описани досега слу­чай единствено странното поведение на делфините, приличащо на само­убийство, прави изключение и все още не е добре изяснено.

Самоубийството не трябва да се смесва с инстинктивната „готовност за саможертва", която проявяват животните. Към това, изглежда, са склонни голяма част от по-високо организираните животински съще­ства на земята и те го проявяват най-често, когато трябва да защи­щават от явна гибел своето невръстно поколение.

На съвременната биологична наука предстоят още много изследвания върху психиката на отличаващите се с висока интелигентност животни, за да бъдат изяснени докрай някои все още трудно обясними техни актове на поведение.

ГОСПОДИН СВЕЩАРОВ

Само7преди десет години мисълта за съществуването на разумни живи същества някъде в космическото пространство изглеждаше абсурдна. Сега обаче никой не се съмнява, че извън Земята съществува живот. През ноември 1961 година в град Грин Бенк (щат За­падна Виржиния) се събраха 11 известни учени, спе­циалисти със световно име. Те изведоха формула, съгласно която броят на цивилизованите светове само в нашата галактика достига 50 милиона. Американ­ският учен Роджър Макоуън от Редстоун (щат Алабама) въз основа на най-нови научни изследвания стигна до извода, че твърде вероятно е в Космоса да се на­брояват около 130 милиарда населени свята с високо развити цивилизации. Но даже тези оценки биха из­глеждали съвсем скромни, ако се докаже, че източни­кът и „коренът на всичко живо" в Космоса зависи

от четирите основи: аденин, гуанин, цитозин и тимин. Ако това е така, то очевидно е, че Вселената буквално „гъмжи" от населени светове!

В наши дни под натиска на фактите мнозина са при­нудени да признаят възможността за междупланетни пътешествия вътре в нашата слънчева система. Но тези признания почти винаги са съпроводени с уговорката, че междузвездната космонавтика е невъзможна поради колосалните разстояния.

Ако се вземе за основа скоростта на съвременните космически кораби, възможно е да се изчисли, че поле­тът до най-близката до нас звезда Алфа от Центавър (разстояние — 4,3 светлинни години) ще продължи 80 години. С други думи, човешкият живот е твърде къс за отиване до тази звезда и за връщане обратно на Зе­мята. Очевидно няма да мине много време и човечеството

29

НАЗАД

КЪМ ЗВЕЗДИТЕ!

Наскална рисунка в Тасили. Космонавт с ракета?

ще създаде такива методи за замразяване, които ще позволят в необходимия момент космонавтът да се раз­мрази и да върне нормалната жизнедеятелност на своя организъм. Това не е фантазия, въпреки че очаквам и някои възражения. Членът на Лондонския национален институт по медицински изследвания професор Алън Стерлинг Паркс предсказва, че още в началото на 80-те години медицината ще овладее напълно методите за дълбоко замразяване и консервиране на органите, пред­назначени за присаждане.

Съвременните учени хвърлят всички сили, за да раз­решат най-трудната задача: как да се продължи живо­тът на мозъчните клетки, които умират бързо при кислороден глад? Правят се многобройни опити с жи­вотни. Голям интерес към този проблем проявяват научноизследователските институти на ВВС и ВМС на САЩ, а така също и такива фирми като „Дженерал електрик". Първи постигнаха резултат учените от ме­дицинското училище „Уестърн резерв" в Кливлънд (щат Охайо): те успяха да поддържат в течение на 18 часа жизнената дейност на главния мозък на пет отделени от трупа глави на маймуни резус. Мозъкът реагирал съвсем определено на шумни дразнители.

Тези изследвания имат важен принос в създаването на така наречения киборг (съкращение от „кибернетиче¬ ски организъм"). Роджър Макоуън също предсказва създаването на киборга. Според този учен крайният вариант на киборга ще бъде някакво електронно „същество", чиито функции ще се програмират от изо­лиран човешки мозък, командуващ киборга.

Франкфуртският учен Паул Оверхаге, известен със своите трудове в областта на биологията, изрази отношението си към фантастичния проблем за киборга по следния начин: „Едва ли трябва да се съмняваме в неговото осъществяване. Стремителният прогрес на биотехниката ни приближава все повече към подобни експерименти."

30

През последните двадесет години в областта на микро­биологията и биохимията са направени изумителни открития, които ни принуждават да преразгледаме на­шите досегашни представи за някои аспекти на меди­цинските ни знания. Как да се забави процесът на остаряването или дори как той да бъде временно пре­къснат? Разрешаването на тази задача съвсем не е да­леч. По същия начин и проблемът киборг престава да бъде чиста утопия.

Разбира се, не бива да се забравя както етичната, така и моралната страна на такъв род проекти. Тук могат да възникнат и сериозни трудности, чието преодо­ляване няма да бъде по-лесно (може би даже по-трудно), отколкото да се решат медицинските и техническите задачи на космическия полет. Но всички тези съображе­ния остават на заден план, стига само да си представим космическите кораби, които летят с такава невероятна скорост, че даже и в условията на обикновения „земен" , процес на остаряване космонавтът ще може да преодо-лява с тях огромни междузвездни разстояния.

Не трябва да се забравя и това, че за участника в междузвездна експедиция „земните" години не играят никаква роля. Ако космическият кораб лети със скорост, близка до светлинната, то вътре в него времето едва, ще „пълзи". Това е доказано отдавна математически.

ХИПОТЕЗА ЗА КЪЛБАТА

Всички съвременни ракети имат продълговата фор­ма, „формата на молив". Оправдана ли е тя? Полетите в безвъздушното пространство показват, че за космиче­ските условия тази форма съвсем не е единствената възможна, а още повече И най-съвършената. Космиче­ският кораб, който лети към Луната (впрочем той вече има конусообразна форма, за разлика от Многостепенна­та ракета), при полета си се обръща няколко пъти около собствената си ос. Известно е, че всяко измене­ние в курса на космическия кораб е съпроводено с из­вънредно сложни и изискващи най-голяма точност ма­неври: бордовата електронна уредба трябва за част от секундата да изчисли големината на отклонението и не по-бавно да включи специалните двигатели за корекция на курса. И най-незначителната грешка може да доведе до катастрофални последици.

Несъмнено съвременните ракети оправдаха напълно себе си, тъй като при сегашните сравнително слаби ракетни двигатели само островръхите летателни апарати с малка повърхност на триене са в състояние да пробият плътното „одеяло" на земната атмосфера. Но острите „игли" не трябва да се смятат идеални транспортни средства за полет към звездите.

Не искам да отивам твърде далеч в размишленията си за бъдещето. В научнофантастичните романи космиче­ските кораби на нашите потомци са описани с голямо въображение и блясък. Спомням си за сферичните зве­здолети само за да обърна внимание върху една инте­ресна мисъл: не трябва ли да се разглеждат някои древни паметници на човешката култура именно от гледна точка на тези „космически кълба"?

В алжирската част на Сахара, в планините на Та­сили, са намерени на различни места стотици наскални рисунки, които изобразяват странни фигури, облечени в причудливи костюми и с кръгли шлемове с „антени" на главата. Те създават впечатлението като че летят във въздуха. Във връзка с това не може да не се спомене-

за Тасилското кълбо, открито от французина Анри Лот под една скала: наред с летящите във въздуха хора (изобразена е жена, която тегли след себе си мъж) съвсем ясно може да се различи кълбо с няколко концентрични кръга. В горната част на кълбото се ви­жда отворен люк: от него стърчи нещо, което наподобява твърде много съвременните телевизионни антени. Вдя­сно от кълбото се показват две ръце с разперени пръсти. Пет летящи фигури съпровождат полета на кълбото; те носят бели шлемове с червени точки или червени шлемове на бели петна.

През 1965 година бях в Перу. Там, в залива Писко, откъм морето аз видях очертанията на огромен 250-ме-тров тризъбец, разположен на отвесните крайбрежни скали. Наистина тогава не успях да се приближа до него — разстоянието бе не по-малко от 2 километра. През 1968 година заедно с Ханс Нойнер решихме да приближим по суша до гигантския „канделабър" — тризъбец, като се опитаме да го разчистим поне малко от пясъка и да го фотографираме.

Зъбците на канделабъра достигаха на ширина 3,8 метра. Те бяха от твърди, като гранит белоснежни фосфоресциращи каменни блокове. В тези далечни времена, когато хората са разчиствали внимателно три­зъбеца от пясъчните наноси, неговите бляскащи зъбци сигурно са играели ролята на сигнал, на маяк за косми­ческите кораби.

Някои археолози твърдят, че тризъбецът в залива Писко е бил само маяк за древните мореплаватели. Това надали е така, тъй като скритият в залива тризъбец не се вижда добре от морето. Освен това за лодки и кораби, плаващи край брега, такъв маяк е имал прекалено големи размери, а в доисторическо време съществуването на океанско корабоплаване е доста съмнително. И най-важното: зъбците са устремени към небето. Ако на мореплавателите от древността е дошла идеята да построят именно на това място нещо като маяк за корабите, то къде по-практично и по-целе­съобразно би било да го разположат на двата острова, които лежат точно срещу залива в открито море.

Защо тогава е бил необходим фар, който не се вижда нито от север, нито от юг? Защо той е устремен към не­бето? Цялото крайбрежие, накъдето и да погледнеш, е гола пясъчна пустиня, а крайбрежните води са осеяни с остри рифове, край които трудно се промъква даже малка лодка.

В подкрепа на моята хипотеза говори още един факт: само на 160 км от Писко се намира платото Наска, чиято повърхност е нашарена с тайнствени ивици. Те бяха открити едва в 30-те години на нашия век. Оттогава учените си блъскат безуспешно главата над разгадаването на тези абстрактни изображения, геоме­трични линии и каменни блокове, наредени в определен ред. С тях е покрита цялата площ на платото в проте-жение на около 50 километра от Палпе на север до Наска на юг. Цялата тази равнина напомня огромен аеродрум или космодрум.

Когато летиш над равнината Наска, правите много¬ километгови ивици се различават добре даже от 'много голяма височина. Едни са успоредни, други се пресичат] трети образуват трапецовидни фигури с вътрешни пло-щадки, дълги до 800 метра. Между тези ивици контурно са очертани гигантски изображения на животни. Най-голямата от тези фигури е дълга 250 метра.

Като ги разгледаме отблизо, става ясно, че тези ивици

Метална табла от Паленке. Странен разрез — какво представлява той?

представляват дълбоки бразди, които оголват жълто¬ бялата подпочвена основа на платото.

САМО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Кой ли е изрисувал тези изображения и защо те имат такива колосални размери? Дали пък само затова, че някой, гледайки ги от високо, би могъл да види съвсем ясно контурите на животни и геометрични фигури? Нима техните създатели са познавали точно системата за измерване на ъглите? И ако това не е било така, как те са могли да пренесат върху „материала", т. е. върху почвата, в такава точна пропорция своите чертежни скици?

Засега чудото на платото Наска е все още слабо из­следвано от учените. Отначало предполагаха, че пра­вите линии са останки от стари пътища на инките или техни напоителни канали. Това обаче противоречи на здравия разум: защо тези така наречени пътища започ­ват внезапно сред пустинята и пак така внезапно се прекъсват? Защо те са прокарани съобразно четирите посоки на света — та нали предназначението на всеки път е да води към целта по най-късия начин? И още, Кому ще хрумне да придаде на напоителните канали формата на животни и птици?

Подобни предположения отхвърля решително и ар­хеологът Мария Райхе. Както е известно, тя е работила най-интензивно над разгадаването тайната на платото Наска и през 1968 година посвети на тази тема кни­гата си „Тайната на пустинята".

Върху скалите в областта, която заобикаля Наска, са намерени изображения на хора, чиито глави са об­кръжени с ореол от лъчи. Внезапно ми мина следната мисъл: само на 160 км по права линия от Наска се намира заливът Писко с неговия удивителен тризъбец. Няма ли връзка между фигурите от платото Наска, раз-валините на платото Тиахуанако и този тризъбец? Нали и трите пункта могат да бъдат свързани седна почти идеално права линия. Ако на платото Наска се е нами¬ рал космодрум, а тризъбецът в Писко е играел ролята на негова сигнална кула, то й по на юг от Наска би

31

трябвало да има някакви сигнали за кацане, тъй като космонавтите не винаги са имали възможност да кацат от една и съща страна — от север, откъм залива Пи¬ ско.

И наистина на 400 километра по права линия от Наска, недалеч от южния Перуански град Милендо, археолозите успяха да открият върху високи наклонени скали непонятни изображения с големи размери. И до днес не е намерено обяснение на техния смисъл и предназначение. Подобни изображения се срещат и по-нататък, разтегнати като дълга верига чак до пу­стините и планините на Чилийската провинция Анто¬ фагаста. Някъде могат да се различат правоъгълници, стрели, стълби с извити стъпала, а на други места скло­новете на планината са покрити плътно с четириъгълни фигури, чиято вътрешна част е запълнена с причудливи орнаменти. На някои отвесни скали са изсечени кръгове с обърнати навътре лъчи, елипси с рисунки, които са разположени в шахматен ред, а на една от непристъп­ните скали в пустинята Тарапакар археолозите се натъкнаха на изображение на гигантски „робот". Това място се намира на 750 километра по права линия от Наска.

Ето как описва откритието чилийският вестник „Мер­курио" през август 1968 година: „Когато археолозите прелетяха над пустинята Тарапакар, намираща се в крайния север на Чили, те видяха върху земята стили­зирано изображение на човешка фигура. Очертанията на изображението, дълго 100 метра, били обозначени с камъни от вулканичен произход. Тачи човешка фигура е разположена на малко самотно плато."

И така, според археолозите, дължината на този робот е около 100 метра. Неговото четириъгълно туловище прилича на кутия, краката му са опънати, на тънката шия е прикрепена квадратна глава, от която стърчат 12 „антени" с еднаква дължина. Лявата ръка на човека е отпусната надолу, а дясната е вдигната нагоре.

През 1968 година на учените стана известно за откри­тия на платото Енладрилядо. Скалистото плато, което заема площ около 3 километра, напомня амфитеатър. Ако са го строили хора, очевидно е, че това не е станало без помощта на прословутите „извънземни " сили, тъй като за строителен материал са използувани правоъгъл­ни каменни блокове с височина от 4 до 5 метра и с дъл­жина от 7 до 8 метра. Даже и при най-богато въобра­жение е трудно да си представим хората, които са строили амфитеатъра с тези гигантски блокове; тия хора би трябвало да бъдат най-малко великани. Чи­лийският вестник „Маняна" писа по този повод през 1968 година: „Естествено е да се предположи, че това плато е можело да служи като летателна площадка за космическите кораби на „боговете". По-хубаво място не може да се измисли!"

ОТКРИТИЯ В АЗИЯ

Известният съветски писател Александър Казанцев мн показа три скулптурни фигурки, чийто вид ме порази. Фигурките, за които става дума, старинни японски ста­туетки, бяха облечени в костюми, напомнящи космиче­ски скафандър. Най-голямата от тези статуетки беше висока 60 см, а широка — 12. От раменете на фигурката се спускаха опънати ремъци, които се кръстосваха на гърдите и отново се съединяваха върху бедрата на ви­сочината на таза. Широк, обкован с нитове, колан обхва­щаше бедрата. По целия костюм, чак др коленете бяха

разположени неголеми вдлъбнатини, прилични на джоб­чета. Ремъците и изпъкналите краища свързваха здраво тялото с шлема. Причудливите вдлъбнатинки пред­ставляваха доста удобно място за поставянето на дихателни и слухови апарати. В долната част на главата видях още два отвора.

Но, несъмнено, най-поразителното в статуетките бяха големите очи, закрити с лещи. В екипировката им липс­ваше оръжие, освен ако късичкият жезъл в дясната ръка, облечена в ръкавица, не би могъл да бъде приет за оръжие. Във всеки случай някой писател — фантаст сигурно би се осмелил да твърди, че има пред себе си миниатюрен лазер.

Попитах Казанцев: „Откъде са тези статуетки?" „Фигурките са намерени при разкопки на остров

Хонсю в Япония — каза Казанцев. — Те са много стари, но съвсем недвусмислено ни карат да мислим за космонавти. Никой не може да каже защо японските майстори са облекли своите статуетки в такива ко-

Статуетка „догу" от Япония

стюми. Ясно е едно, че нито „очилата против слънце", нито подобни лещи са били известни на древните япон­ци."

Казанцев ми разказа някои подробности около други неотдавнашни открития.

Най-интересната от тях беше една история, която повече приличаше на приказка: историята за удивител­ните открития в планинския масив Баян Хар Уул в Китай. Ето какво ми разказа той.

През 1938 година китайският археолог Ши Пу-тай открил в пещерите на планинския масив Баян Хар Уул, който се намира на границата между Китай и Тибет, погребални останки, разположени в една ре­дица. Той намерил много малки скелети, които явно принадлежали на същества с нежно телосложение, но с доста големи черепи. Стените на пещерата били укра-

сени с рисунки, който изобразявали същества с кръгли шлемове. Освен това върху, стените били надраскани Съзвездия, Слънце и Луна, при което те били съединени помежду си с пунктирани линии, чиито точки имали

големината на грахово зърно. Обаче най-удивителното е, че Ши Пу-тай и неговите помощници намерили 716 гра­нитни чинийки, всяка от които била дебела до 2 санти­метра. По вид те напомняли доста на нашите грамофонни плочи."В центъра на всяка чинийка имало дупка, от която чак до самия й край спираловидно по две писти се разделял тайнствен текст.

ЗАГАДЪЧНИТЕ ЧИНИЙКИ

На китайските археолози било известно, че някога по тези места са живели племената дропа и кхан (си¬ канг). Жителите на тези планински племена, както твърдят антрополозите, имали среден ръст 130 см.

„Но от къде на къде тези големи черепи?"

Снимка от самолет на платото Наска

„Ето това обстоятелство не се вмества в нито една от съществуващите антропологични класификации, тъй като е невъзможно да се съчетаят леко сплеснатите че­репи, открити в пещерите, с дребните скелети на пле­мената дропа и кхан. Когато през 1940 година Ши Пу-тай Публикувал теорията си, отвсякъде го обсипали с подигравки. Той смятал, че дропа и кхан са изчезнали видове планински маймуни . . . "

„Откъде пък тогава са се появили каменните чиний­ки? Нима са ги направили маймуните?"

„Разбира се, не. Според Ши Пу-тай те били поставени в пещерите от представители на много по-късна култура. На пръв поглед неговата теория действително би могла да изглежда нелепа. Нечувана история: маймуни по­гребват своите близки в гробове, наредени в строги редици!"

„Какво е станало по-нататък? Нима на всички тези открития е било съдено да заемат място в богатия ар­хив на неразгаданите археологични и антропологич­ни тайни и за тях повече никой не се е сетил?"

Съвсем, не. Повече от двадесет години много учени са си блъскали главата над загадката с каменните чи­нийки и едва през 1962 година професорът по древна история от Пекинската академия Цум Ум-нуй успял да дешифрира отчасти надраскания върху чинийките текст . . . "

„И какво е било написано върху тях? " „Дешифровката се оказала толкова невероятна, че

Академията веднага забранила на Цум Ум-нуй да публи­кува материалите си."

„И това ли е всичко?" „Цум Ум-нуй не се отчаял. Той продължил упорито

своите изследвания и успял да докаже, че шрифтът върху поменатите чинийки не е някаква шега на до­исторически драскач. В сътрудничество с геолози той доказал, че чинийките съдържат голям процент кобалт и метал. Физиците установили, че всичките 716 чи­нийки притежават висок вибрационен ритъм. Това до­вело до извода, че някога те са били обработени при високо електрическо напрежение. Цум Ум-нуй спечелил привърженици. Четирима учени се изказали в полза на неговата теория. През 1965 година той решил да пу­бликува резултатите от своите изследвания независимо от това, че Академията не го поддържала. Пълният доклад се пази в Пекинската академия.

„С какво толкова е смаял учените този текст?" „Текстът може да изглежда странен и невероятен само

на тези, които не желаят да се съобразяват с новите течения в науката за нашите прародители. Преди 12 хиляди години група от някакви живи същества, представители на някакъв народ, е била принудена да се приземи тук, на третата планета от тази слънчева система. Техните въздушни кораби — такъв е точният превод на йероглифите — обаче не притежавали до­статъчни запаси енергия, за да напуснат този свят. Те се разбили в отдалечена, трудно достъпна планинска местност. Нямали средства и възможност да построят нови летателни апарати . . . "

„И всичко това е написано върху каменните чи­нийки?"

„Да. По-нататък текстът разказва, че тези съще­ства, захвърлени от съдбата на Земята, се опитвали да установят добри отношения с жителите на планината, но планинците ги прогонвали и убивали. Краят на текста е следният: „Жените, децата и мъжете се скриха преди изгрев Слънце в пещерите. После те повярваха на знаците и видяха, че непознатите бяха дошли този път с добри намерения . . ." Горе-долу така завършва текстът."

„Има ли още някакви доказателства, които биха могли да допълнят и потвърдят текста върху тези чи­нийки?"

„Разбира се. Да вземем например наредените в редица гробове, наскалните рисунки, а и самите каменни чи­нийки. И още: китайските легенди от района Баян Хар Уул, които разказват за мънички, жълти и слаби като спица същества, спуснали се от облаците. Според леген­дата племето дропа е избягвало общуването с тези същества, презирайки ги заради тяхната уродливост."

ЕРИХ ДЕНИКЕН

33

СТАРОСТТА НА МЕТАЛИТЕ

И металите остаряват. При хората с възрастта организмът се износва, намаляват жизнените функции, за­бавя се обмяната на веществата. При металите с годините отслабва Пла­стичността и здравината на мате­риала.

В същност какво е станало. Про­мените тук не са видими, а се из­вършват в кристалната структура на

на при 900° температура: Особено се увеличават добрите й качества, ако се добавят по 0,05—0,1% титан, ва­надий или ниобий.

ЕНЕРГИЯТА НА ВЯТЪРА

Хората познават добре силата на вятъра и от хилядолетия я използу­ват, за да движи кораби и мелници. Но малко са тези, които си предста­вят, че технически уловимите ветро-

Подобни двигатели се използуват много успешно в места, отдалечени от мрежата на електроснабдяването. Достатъчни са Ветродвигатели с мощ­ност от няколко киловата, каквито в СССР се произвеждат серийно.

Много успешно се използуват вет-родвигателите и за работа в селското стопанство в отрасли, които позволя­ват прекъсване: при пресушаване на блата, за напояване на градини, за водоснабдяване на стопанството, за

Е Н Ц И К Л О П Е Д И Я • • Т Е Х Н И К А • •

метала. Много по-бързо стареят ме­талите, които в процеса на обработ­ка са нагрявани или охлаждани не­равномерно. Тогава определен брой кристални решетки се деформират и по-късно атомите в тях се стремят да се „наместят", да си намерят ново положение, което ще ликвидира въ­трешното напрежение, създадено в материала поради неправилната об­работка.

Повечето машини и инструменти се използуват за работа в закрити помещения и са пригодени към това. Но в редица случаи металът или сплавта получават кристална струк­тура, неподходяща за работа при тем­пературата, в която ще бъдат поста­вени, и това скъсява живота им. Ако температурата се повиши над нормалната, стареенето се ускорява, защото тогава атомите се преместват много по-лесно.

Но идва времето, когато всички тези процеси в кристалните решетки довеждат до рушенето на материала. Това най-лесно може да се види при парните котли; при тях температура­та на работа е твърде висока.

Животът на метала може да се про­дължи, ако изработеното от него изделие се постави в специален ви­братор. Колебанията, на които ще бъде подложено там, ще изравнят или ще намалят вътрешното напрежение, а с това и склонността на атомите към разместване.

Има и вид стомана, която носи името „нестарееща". Чудните й свой-ства се дължат на това, че тя съдър­жа само 0,25% въглерод и е закале-

ве, например само на територията на Съветския съюз, имат общо коли­чество годишна енергия от 10 милиар­да киловатчаса. Една много малка част от нея" би осигурила напълно електроснабдяването на СССР.

Но вятърът създава много трудно­сти. Той не обича постоянството. Че­сто мени посоката и силата си. При това колебанията му нямат установен порядък. Зимната мощност на вятъра е много по-голяма рт лятната.

И все пак днес се използуват го-лямо количество ветродвигатели. Те имат конструкция, която бурите със скорост над 30 метра в секунда не повреждат й не карат да развива пре­калено голяма мощност.

Но понеже добитата енергия ще бъде много Неравномерна по коли­чество, необходими са акумулатори, в които тя да се съхранява. Затова енергията на вятъра се превръща в топлина или в електроенергия и се пази в електрически или топлинни акумулатори. При някои водноелек­трически станции има своеобразни хидроакумулатори — енергията на вятъра се използува, за да изкачи вода във високоразположени водо­хранилища, от които- по-късно ще бъде пусната към станцията.

Старите вятърни мелници имаха около 100 работни дни в годината. Жуковски; "създателят на теорията на аеродинамиката и въздухоплаването, разработи теорията на съвременния високопроизводителен ветродвига¬ тел е около двеста работни дни в го­дината. При особено благоприятни условия те могат да бъдат триста и. повече.

преработка на храната за животните В Арктика, в зоната на ветровете,

двигателите могат да развият мощ­ност до 100 киловата.

МЕТАЛОГЕНИЯ

Рудите не са разположени в зем­ната кора случайно. Различните ви­дове метали се намират преди всичко в определени геологически области на Земното кълбо. Поради това е възникнало понятието металогенни области.

С тях се занимава металогенията — раздел от науката за произхода на металите. Тя изяснява геологически­те и геохимически закономерности в разположението на рудните место­нахождения и всички свои открития нанася върху специални металоген­ни карти.

Злато, сребро, мед и олово има пре­ди всичко по тихоокеанските край­брежия на Азия и Северна и Южна Америка. Мед, желязо, злато и пла­тина— в Урал. Полиметали — в Кав­каз, на Балканите и в Карпатите и в пояса между тях.

За да направят своите заключения, учените проучват историческите про­цеси в развитието на дадена геологи­ческа среда, структурните й и физи-ко-химически изменения. Изучава се климатът сега и в миналото. Изслед­ва се релефът и химическият състав на горния слой на почвата.

Металогенията е необходима преди всичко, за да може правилно да се прогнозират и използуват запасите руда в отделните райони.

34

„Това е най-прокълнатата част от света. . ." Тези злокобни думи се натрапваха в съзнанието ми с изуми­телна сила, наближавайки ранчото Фърнис Крик.

Следващата сутрин, топла и слънчева, разсея всич­ките мрачни предчувствия. На около километър от нас финиковите палми се поклащаха от лекия вятър и из­глеждаха като мираж. Над тях се открояваше с покри­тите в сняг върхове Панъминтс — една от планинските вериги, която почти ни заобикаля.

Така в течение на едно денонощие ние изпитахме про­тиворечивите настроения на Долината на смъртта. Те тук не са редки — в Мъртвата долина има всякакви из­ненади — каньони с отвесни стени, отдавна изоставени рудници, полета от сухи диви цветя, впили корени в скалите, самотни извори, които се губят така внезапно, както се появяват.

Тази солена котловина има площ 520 квадратни кило­метра. В нея се намира не само най-ниската точка на Западното полукълбо — 85 м под морското равнище, но и най-сухото място в Съединените щати.

Неволно си спомнихме за първите заселници, пома¬ мени насам от преданията за „Чудната долина". През меката зима на 1849 година, въоръжени с търпение и големи надежди, потеглили десетки волски коли, нато­варени със заселници. Фалшивата карта, с която били снабдени, ги принудила да пресекат стотици километри пустеещи земи и накрая ги отвела в неотбелязаната върху картата „ужасна долина". На 23. 12. 1849 година, уморени и изтощени, преселниците стигнали до Фърнис Крик. Като не виждали изход, те се разделили на малки групи, търсейки спасение през планинските вериги на запад. Някои заклали своите мършави волове и прину­дени от глада, ги изяли.

Само двама — Манли и приятелят му Джон Роджърс, се отправили на запад, за да спасят от гладна смърт жените и децата. Те успели. Намерили храна и отвели групата към живота.

Манли посъветвал да се изоставят фургоните и всички вещи, които не са жизнено необходими за 400-километро-вия поход към спасението. Преселниците били покрити с дрипи и приличали на сенки, когато достигнали циви­лизования свят.

Аз стоя до мястото, където вероятно един ден е лаге¬ рувала групата на Манли — място, обозначено с плоча, оглеждаща се в стръмните Панъминтс на запад. Някъде там високо в планината оттеглящите се заселници се спрели за минута, погледнали към мястото, което им

Една движеща се скала в Долината на смъртта

причинило толкова много страдания, и някои от тях из­говорил: „Довиждане, Долина на смъртта!"

Това е само едно от имената. Областта си спечелила по-късно много подобни названия, родени от отчая­нието — Извор на мишеморката, Горчивата вода, Ка-ньон-ковчег, Погледът на Данте, Мъртвият проход, Изоставеният каньон, Вратата на ада, Планинската ве­рига „последен шанс", Изворът „Изгубеният човек", Изгубените фургони, Отровните извори, Ровината „Гър­мящата змия", Каньонът на гладуващите и Проходът на самоубийците.

Писатели с въображение са доукрасявали тази мрачна картина. В един репортаж Долината на смъртта е опи­сана като басейн 50 км на 50 км, където стотици са наме­рили смъртта си; друг обяснява, че не е било необ­ходимо мъртвите да бъдат погребвани, защото сухият въздух ги мумифицирал. Предания предупреждават за отровни змии, за комари, толкова големи и многоброй­ни, че едно ухапване било достатъчно да причини смъртта на животно като вълк. Предания от този род се разпространили с такава бързина, че никога не са били оборени с факти. А фактите за съжаление не са в полза на Долината на смъртта.

Първият факт е топлината. Ние я почувствувахме по пладне през един ослепителен юнски ден, когато бързахме от една сянка за друга между високите стени на каньона Титус.

Обикновено хората минават с кола през Титус, лъка­тушещ, 19 км дълъг каньон в планините Грейпвайн, на някои места дълбок до 350 метра и широк колкото да мине една кола. Но пролетните дъждове бяха разрушили пътя, затова решихме да тръгнем пеш от долния край на ка­ньона през ранните утринни часове.

„Трябва добре да си помислите, ако някога решите да тръгнете късно сутринта" — беше ни казал Уорън, главен естественик на Националния парк.

Успокоявахме се донякъде от факта, че летните горе­щини още не бяха настъпили. След като стигна 48,8° на 1 юни, температурата не се качи повече от 45,5°, Което е нищо в сравнение с температурата 58,3°, измере­на на 10 юни 1913 г. Това е била най-високата темпера­тура, измерена дотогава в света.

След като се изкачихме по един хълм, висок повече от 350 м, ние крачихме цели три километра в пясък и ка­мъни. Скалите излъчваха топлина като пещ.

Пътят надолу по хълма ни се струваше по-лесен, но горещината непрекъснато растеше. При такова изпичане човек обикновено отделя повече от един литър пот на час. Но колкото и да се наливахме с вода, тя не утоля­ваше жаждата.

Започнах да разбирам лудостта на много жадните хора. Бях чувал, че първо идва невъзможността да съоб­разяваш най-елементарното — един автомобилист умрял До кола, в която имало каса с безалкохолни напитки. После идват халюцинациите — жертвите на Долината на смъртта са били виждани да държат дрехите си над главите, убедени, че плуват в студено езеро, дълбоко до шията.

Когато накрая стигнахме нашия бивак на пет киломе­тра от началото на каньона, термометърът ни показваше само 46° на сянка. Бях сигурен, че лъже най-малко с десет градуса!

Два месеца след като напуснахме долината, горещини­те в съседната Солена долина причинили смъртта на

Голи, напечени от слънцето скали и пусти долини —това е Долината на смъртта

трима души, чиято кола се повредила и спряла — това са част от жертвите, които взема Долината на смъртта.

От 1965 година досега смъртните случаи в областта са най-малко двадесет. Между тях има двама алпинисти, петима удавници — трима от тях автомобилисти, отвле­чени от стихийни наводнения, двама спелеолози, изчез­нали в една пещера, наречена Дяволската дупка.

Но тъкмо когато адското лице на долината като че ли се показа напълно, се появи езерото Горчи вата вода, 84 м под морското равнище, едно от най-топлите места на соления район. Странно езеро — то е под морското равнище, а в него се отразява връх Телескоп, 3361 м, окичен с шапка от топящи се снегове.

Недалеч са лунният терен на изгасналия вулкан Юбе-хебе и тъмните скали на Черните планини. Те са от Предкембрия и когато човек ги съзерцава, има чув­ството, че е свидетел на първата глава от битието.

От ноември до април, когато дневните максимуми на температурата се движат между 15°, 20° и 25°, в Долината на смъртта идват много посетители, за да се наслаждават на такива гледки. Както първите изследо­ватели, някои идват със свой собствен дом на колела — фургон. Един находчив посетител на име Текс преживял няколко години в една ръчна количка и станал известен като „Текс ръчната количка".

Някои се връщат всяка година, като Мерл и Маргарет Стокмън от Орегон. Срещнахме ги в сенчестите пътеки на Сухата долина.

За Дванайсетина години зимуване в Мъртвата долина знанията на Мерл за областта бяха станали енцикло­педични. „Не ви завиждам на задачата — да вместите в няколко страници от списание целия разказ за доли­ната." След като изписах дузина тетрадки и още про­дължавам да пиша, аз разбрах какво искаше да каже той. А Маргарет ми разказа много за растенията в пустинята, включително и за тези, които тя наричаше „звънчен¬ ца", толкова дребни, „че трябва да_легнеш на земята, за да оцениш тяхната красота".

— Ти виждаш Долината на смъртта такава, каквато е

36

била преди двадесет хиляди години! — казах на жена си Вирджиния.

Да, но не точно такава. Езерото от преди двадесет хиляди години се е разпростирало на дължина 145 км. Последният голям ледников период е бил към края си и хладният и влажен климат е поддържал богата расти­телност и много дивеч. Индиански лагери се трупали до езерото и ловци с пръчки, наподобяващи копия, до­насяли месо за племето. Как е намалявало нивото на езерото, още може да се види на много места в долината. Според геолозите, Долината на смъртта не е долина в обикновения смисъл.

— Тора е грабен — голяма падина — ми каза д-р То­мас Клементс. — Истинска долина се оформя под ерозионното действие на водата. Долината изглежда да е резултат от образуване на разседи в голям мащаб. Планините на изток и запад са се издигнали, докато площта между тях е пропаднала под морското равнище.

Ако погледнем геоложката скала за измерване на вре­мето, Мъртвата долина е просто дете, отбелязва д-р Кле¬ ментс. Тя се е образувала през последните два милиона години. Но нейните планини и каньони носят следите на почти всички главни геоложки ери преди повече от два милиарда години.

Докато д-р Клементс оглеждаше почти перпендику­лярните склонове и проучваше разседи, жена му Лидия задълба из миналото на местните индианци.

— В 1950 година ние двамата — мъжът мн и аз, от­крихме селище от ледниковия период на една езерна те­раса. Там намерихме много груби, ръчно изработени ка­менни оръдия на труда — каза тя. — Практически всички бяха оръдия за остъргване, обработени само от едната страна. Едно сравнение с подобни каменни оръ­дия от близки области поставя хората от това селище в последните етапи на заледяванията — преди около 20 000 години.

За тези хора Мъртвата долина е била твърде раз­лична от това, което ние виждахме сега. Тогава по хълмо­вете са расли дървета, а около езерото — храсти и върби. Живеели са мастодони, елени, камили и котки, по-големи от пумата.

Пресъхването на езерото и засушаването на климата са обрекли на измиране богатата фауна, но не и издръж­ливия човек. Много вдлъбнатини по стените на каньона

Сухото езеро от боракс

и странните кръгове по издатините свидетелствуват тук за живота на човека в предисторическо време.

Първите заселници са намерили малко, но изобрета­телно племе, което се наричало панъминт. През зи­мата бобовото дърво от долината им давало семена, брашно и гориво за огъня. През лятото те напускали горещата долина, която наричали Томеша или Пламтя­щата долина, и събирали семената на боровете, които растели високо в планинския хребет.

Индианците живеели в равновесие с природата, но това равновесие било много нестабилно и нарушено от нахлуването на белите. Днес само няколко семейства — по-малко от тридесет индианци — са останали в кирпи­чените къщички близо до Фърнис Крик.

В преддверието на една от тях срещнах г-жа Грейс Уотърсън, която работи в ранчото при фърнис Крик. Тя плетеше здрава кошница от върба. „Това е първа­та — каза тя. — Някои от по-младите индианки се учат да плетат кошници — това е изкуството на племето, което сега е познато само на прабабите."

Попитах г-жа Уотърсън дали мога да поговоря със старите хора за предишните дни.

— Не си правете труд! — отговори тя. — И старите не обичат да говорят за тези времена. Те казват, че всич­ките им неприятности и болести започнали от нахлува­нето на белите. Освен това белите никога не казват истината за нас, те измислят почти всичко!

Но Долината на смъртта причинила на белите от XIX век доста неприятности. Ирония на съдбата — в бързината си да се отърват от това адско място някои от заселниците минали, без да знаят, през залежи от бял прах, които могли да ги направят богати. Прахът бил боракс. От древни времена човекът го е използувал в глинените глазури и при топенето на металите. Едва през 1881 година били открити находищата на боракс в Долината на смъртта.

В мините на около три километра северно от Фърнис Крик видяхме ронливи кирпичени стени и ръждясали останки от парни котли. Тук бораксът бил изкопавай от сухото езерно дъно и вече пречистен, бил натоварван на големи фургони.

— Това ли е мястото, където Арон Уинтърз е напра­вил своето откритие? — запитахме. Ние бяхме слуша­ли за търсача, комуто изведнъж се усмихнало щастието.

— Трябва да е някъде наблизо — казаха. Уинтърз чул, че бораксът се търсел много, и описа­

нието на минерала му напомнило за праха, който видял в Долината на смъртта. С жена си Рози, която споделяла трудния му живот в пустинята, той се отправил към долината, като взел химикали за опит. Коленичил, си­пал спирт и сярна киселина върху белия прах и запа­лил сместа.

— Тя гори със зелен пламък, Рози! — изкрещял Уин­търз. — Ние сме богати!

Така започва разработването на едно от най-богатите находища на боракс. Днес огромни фургони, изложени в музея при Фърнис Крик, напомнят за онова време, когато впрягове от по двадесет мулета се движели в горещина и пясъчни бури, през лятото и зимата по двестакилометровия маршрут (всеки впряг е теглил два фургона по 11 000 кг боракс и един фургон вода — 5500 литра — общо 36 тока!) .

Приложенията на боракса съставят цял един смайващ списък: сапуни, клей, лепила, антифриз, хидролизиращи течности, медицински препарати, хербициди, пожарога-

37

Стари, изоставени варници напомнят, че някога тук е имало цветущ град

сителни смеси, ракетни горива, покривни вещества за атомните реактори — това е малка част от него.

Долината на смъртта стана главен производител и на друго меко, прахообразно вещество — талк, което се използува за приготвяне на пудри, керамика, смазки и много други разнообразни смеси.

По-скъпите метали — злато и сребро, олово и волфрам, са само следи в планините на долината. Малко са търса­чите, които са добили повече, отколкото са загубили, но дългите несполуки не са пречка за никого да опита. Вземете за пример хората в който и да е малък градец в пустинята, от кмета до съдържателя на бара. Копае¬ нето е позволено дори и в парка. И копаят, подлудени от треската!

В Балърат, почти запустял градец в западните поли на Панъминтс, получихме слаба представа какво значи да търсиш злато. Срещнахме един червенобрад моряк, гигант, на име Ричмънд, който беше дошъл по тези ме­ста да търси сребро в снежните планини. В единствения дюкян на градчето Ричмънд водеше искрен разговор с Фокс, механик по професия.

— Наричат я „Веригата на разбитите сърца" — каза Фокс. — Тези планини са пълни с разседи. Винаги до­стигаш до разсед, преди да си проследил жилата, и после даваш и последната си стотинка, като се опитваш да откриеш накъде се е изплъзнала жилата. Но някой ден все някой ще достигне до главната жила, която ще го направи богат!

И аз почувствувах треската, която привличаше като магнит хората към тези места. Този, който е започнал, е бил заселник, който отишъл на лов, но загубил мерника на пушката си. Ругаейки бога и дявола, той закрепил малко камъче в прореза на цевта на пушката си, за да замени загубения мерник. После с изумление открил, че парченцето е чисто сребро. Но откъде го взел — не помнел. Настъпила паника сред сребротьрсачите. Всички се втурнали насам, преровили метър по метър

фермата на преселника, но никой никога не намерил „Мината на загубения мерник".

Легендите за загубени мини се мълвят и до днес. През 1863 г. Чарлз Брейфогъл намерил богато златно находище, но трябвало с бягство да спасява живота ся от преследващите го индианци. После много години тър­сили находището — и той, и други. Но непразно.

Някои мини обаче се отплащали щедро и поддържали треската, а други дали началото на градове, които ник­нели като гъби и изчезвали по познатия образец на бързо преуспяване и фалиране.

В една долина високо в Панъминтс намерихме остан­ки от един такъв градец — Скиду. Ръждясали консер­вени кутии и счупени стъкла бяха разхвърлени около развалините от някога процъфтяващото градче. Напра­зно обикаляхме склоновете, търсейки следи от селището на златотърсачите.

От всички умрели градчета в областта най-мимолет­ното се наричало Риолит, малко над североизточната граница на долината. Градът възникнал през 1904 г. при голямата златна треска в съседните планини. През 1906 г. имал около десет хиляди жители. През 1911 го­дина бил мъртъв.

— През добрите дни — каза ни г-жа Хайзлер — в Риолит имало три жп линии, три вестника, две бол­ници, басейн, два градски парка, десет хотела, опера и 56 пивници.

Ние срещнахме г-жа Хайзлер, бивша учителка от Джорджия, на някогашната гара. Линиите отдавна не съществуваха, двуетажната гара с каменни стени, дебели тридесет сантиметра, стоеше до празното трасе, очаквайки влакове, които никога няма да дойдат. Ста­рото депо е домът на г-жа Хайзлер; тя използува чакал­ните като музей и антикварен магазин.

Паниката от 1907 година предизвикала нещастието на пазара за редки метали — главния фактор за гибелта на Риолит. След като мините започнали да се затварят, градът бързо се изпразнил. Парче по парче мародерите разнесли Риолит, за да построят други бързо преуспява­щи градове, които също на свой ред ставали обект на разграбване.

В музея на г-жа Хайзлер видяхме кирките на двама търсачи, които открили прочутото Булфрогско находи­ще и основали селището Риолит.

Единият от тях, на име Харис, никога не намерил друго богато находище, но продължил да обикаля хъл-мовете и каньоните винаги на едно магаренце. Том умрял през 1934 година и почива в един гроб, върху който хвърля сянка самотно дърво, близо до най-ниската част от Долината на смъртта. Въпреки че богатството му се изплъзвало непрестанно, той оставил на света забележи­телен епитаф:

„Погребете ме в долината, която обичах! Над мен на­пишете: „Тук лежи ниският Харис, глупакът-златотър¬ сач, който намери своето щастие."

Гробовете в Доляната на смъртта навяват особена самота. Те са много малки и уединени. Дори в мъртвите градове гробищата не са големи, защото хората никога не се задържали достатъчно дълго, за да умрат.

За град Панъминт, безгрижен и весел лагер на среб¬ ротърсачите от 1870 година, нямало никога спокоен жи­вот. Единственият път за широката долина, наречен Каньонът на изненадите, бил свърталище на бандити, конто не се колебаели да обират керваните и да избиват охраната. Измъчени от това съседство, притежателите на мините изчакали, докато събрали сребро повече от

38

т о й , излели го в „гюлета за топове" и ги изпратили в един фургон. Измамените бандити пропуснали пратката да мине.

Град Панъминт е живял само три или четири години, след което финансовата криза произнесла смъртната му присъда. Сградите му стоят и досега. Със страхопо­читание спряхме пред едно здание, което сякаш беше преживяло векове: огромен замък с бойни кули и устой­чиви стени, керемиден покрив и мавритански прозорци с големи решетки.

Надявайки меки вълнени терлици върху обувките, за да запазим скъпите килими, донесени от Майорка, ние се присъединихме към групата посетители. Огромен полилей от ковано желязо, дело на сръчни майстори от Германия и Австрия, керамика от Италия и Испания, огромни платна и гоблени от велики майстори ни граб­наха и за миг ние забравихме, че се намираме в Долината на смъртта.

Но увлечени в разкази за хората, неволно забравяме растителния и животинския свят на долината. Срещу сведенията от 1870 година, че „Синката на птица или диво животно никога не е затъмнявала. . . пясъците", говори фактът, че тук са намерили подходящи усло­вия за живот повече от 239 вида птици, 17 вида гущери, 19 вида змии и много паяци и други насекоми. Растител­ният живот обхваща интересни разновидности — от понасящите солени почви храсти до студоустойчивите иглолистни видове.

Най-величествен представител на животинския свят е пустинната овца. Овните тежат по 80 кг и повече и са с дебели, завити рога, понякога дълги до 70 см. Го­лемите им бадемови очи могат да ви забележат на раз­стояние от 2 км. Те живеят по стръмните хребети и ска­листи склонове на планините. Напразно ги търсихме. Те винаги бяха далеч от нашия поглед.

Но не беше никак трудно да открием едно от най-мал­ките създания — рибката-„джудже". Тя живее в топлите ручеи и солени езерца. Според биолозите рибката-„джу­дже" е оцеляла в езерата от времето, когато мастодони са скитали из долините.

Стотици рибки щукаха около нас, след като бяхме нагазили топлите води на „Солената долина" — един­ствения ручей, извиращ в Долината на смъртта, който не пресъхва.

Тази малка рибка се е запазила поради това, че пона­ся големи различия в температурата и солеността на водата. В някои ручеи е измерена температура на во­дата от 4° др 43°, а в лабораторни условия риската може да живее и до 1°. Предполага се, че издържа във води със соленост пет пъти по-голяма от тази на Световния океан.

ЗАГАДКАТА НА БЛУЖДАЕЩИТЕ КАМЪНИ

След рибката-„джудже" аз бях готов да вярвам във всякакви „природни чудеса" с изключение може би на едно — загадъчните скали, които се движат.

Скалите, които се движат, имат размери от камъчета до късове, тежки стотици килограми. Те лежат по посока на едно планинско „сухо" езеро, близо до южната част,

където са се свлекли от стръмните възвишения. Скалите са оставили непрекъснати, плитки следи върху глине­стата повърхност. Някои следи са прави, други завиват зигзаговидно, а има и такива, които отново водят до първоначалното място, откъдето скалата е започнала странствуването си.

С помощта на геолози през май 1968 г. са били опи­сани 25 скални къса с най-различна големина. Наблю­дателите знаели, че скалите се „движат" много рядко и въоръжени с търпение, били готови да чакат години.

Но изследванията през пролетта на 1969 година по­казали, че е имало раздвижване. Най-големият къс, тежък 180 кг, е пътувал, лъкатушейки, на разстояние 21 метра и 60 см. Рекордът от 64 м и 49 см принадлежал на скален къс, тежък 6780 кг.

Според изследователите, движещата сила е вятърът. Но очевидно са необходими и редица други условия. Най-горният слой от дъното на езерото трябва да е наситен с влага, а подпочвеният слой да е твърд, вятъ­рът да духа постоянно и с голяма сила. Ветровете в тази висока част понякога са толкова силни, че излетни­ците-пешеходци трябва да лазят, докато стигнат до по-сигурно убежище.

ЦВЕТЯ БЛЕСТЯТ В ПУСТИНЯТА

Последното чудо на Долината на смъртта е невероят­ната красота и нежност на пролетните цветя, които се подават от безплодните скали и пясъци.

„Семената могат да бъдат заспали десетина години " — ни обясни Уорън — и никнат, когато намерят подходя­щи условия — дъжд през ноември или декември и под­ходяща температура."

Движейки се по лъкатушния път на юг от Горчивата вода, Уорън ни показваше цветя, които по разнообра­зие на цветовете си съперничеха на огромните паркове. Изглеждаше като че току-що са откъснати от оранже­рията — така свежи. Озовахме се сред пурпурни цветя, наподобяващи бегония, благоуханни иглики, пустинно цвете, прилично на мъх, с яркочервени цветове. Над ниските цветове, обагрени в най-различни гами, се чув­ствуваше лекият ветрец.

Но докато се възхищавахме, Уорън ни предупреди: „Този рай сред пустоша е в една ивица, широка само 75 метра. Защо? Никой не знае!"

На следващата сутрин се отправихме към връх Теле­скоп. Труден, криволичещ, мрачен път. Но оттук ви­ждахме Долината на смъртта като на релефна карта.

Знаехме, че през Долината има пътища, белязани с ярки следи сред скалите, солта и пясъците под нас, но от височината всичко ни се струваше недокоснато — така, както е било преди хилядолетия.

По навик погледнах часовника си. Беше спрял. По­иска ми се да го навия. Помислих отново и се отказах. Имат ли значение минутите и часовете тук? Може би ве­кове ще минат и друг човек ще стои тук, взирайки се на­долу в Долината на смъртта, и тя би изглеждала все същата.

По „Мъртвата долина", пътепис от Рау Финдли

39

ВНИМАНИЕ! АГНЕТА!

Неотдавна по шотландските шо-сета се появи нов пътен знак. Той гласи: „Внимание! През пътя мина­ват агнета!"

За възрастните овци не слагат знаци — те могат сами да отговарят за себе си.

КАК НАМИРА ПЪТЯ СИ ПРИЛЕПЪТ?

Всеки ученик ще ви отговори — с помощта на ултразвукови вълни, които по принципа на ехолота се отразяват от предметите и се ула­вят от слуховия орган на прилепа. Всеки ученик ще отговори, но не всеки учен. Защото в ориентиров¬ ката на прилепите има много неяс­ни неща. Теоретически, по принципа на ехолота, прилепите би трябвало да не забелязват нощем предмети, по-малки от два милиметра. Но на практика съвсем не е така. Даже червейчета с дължина един мили­метър биват "видени" веднага от прилепа. А що се касае до мрежите с дебелина на паяжина, прилепите прелитат през отворите съвсем безпогрешно. На снимките — ето как един прилеп прелита нощем през тесните отвори на мрежа.

ЧЕРНИТЕ АЙСБЕРГИ

Най-напред за тях е съобщил Джеймз Кук в 1773 година. По-късно и други мореплаватели са ги описали, но тези черни плаващи планини и досега са източник за спорове. Не­отдавна новозеландски изследователи са предложили хипотеза, според която черните айсберги са резултат от вулканичната дейност на Южно¬ шетлъндските острови. Ледниците от тези острови се покриват с тол­кова плътен слой вулканична пепел, че даже и океанът не може да я измие.

ДОМ — КЪЛБО

Това не е кадър от научнофанта­стичен филм, а снимка на дом — кълбо от швейцарските Алпи. Архитек­тът, който го е проектирал, твър­ди, че по този начин слънцето огрява справедливо осемте стаи на дома. Само не е ясно, дали е много удобно да се живее в криви стаи . . .

„Вокруг света" — СССР"

ПЪРВО ДА КАТАСТРОФИРАТ МОДЕЛИТЕ!

Всички страни с развита самолетна индустрия изпробват твърде гриж­ливо новите типове самолети, преди да ги пуснат в масово производство. Едно от специалните изследвания е в тръба, по която се движи въздух с различна скорост. Разбира се, на изследване се подлага съвършено точно изработен модел. На сним­ката — изследване на прототипа на френски самолет „Меркюр".

АКО НА МАРС ИМА РАСТЕНИЯ . . .

. . . те трябва да са сини. Това е свързано със спектралните особено­сти на светлината на Марс, където атмосферата е твърде рядка. До такъв извод са дошли учените от АН на Казахската ССР. По спектрофотоме¬

трични данни предполагаемите мар­сиански растения твърде много ще наподобяват нашите кактуси от мек­сиканските полупустини.

АЙ-АЙ

Животното, което виждате на снимката, се нарича точно така: ай-ай. Името му е дадено от жители­те на Мадагаскар, където то един­ствено все още може да се намери. Ай-ай е лемур — полумаймуна. Дъл­гите му, като че изсъхнали пръсти му служат да измъква от кората на дърветата насекоми и техните личин­ки. Ай-ай няма сериозни врагове сред местните хищници. Не го пре­следват и малгашите, защото вяр­ват, че лемурнте се прераждат теж­ките прадеди.

"Юный натуралист"- СССР

ПЕРАТА СПАСЯВАТ САМОЛЕТИ

Вероятно всеки е чел за случаи, когато самолети са кацали „по корем" поради това, че не се е разтварял колесникът им. В такива случаи противопожарните служби на лети­щето са в изключителна тревога. Те покриват пистата пред нещастния самолет с килим от гъста противо­пожарна пяна, която охлажда дол­ната част от корпуса на самолета и гаси възникналите искри. В ЧССР заводът „Синтезиа Колин" произве­жда пенообразувател от кокошите пера, които получава от заводите като отпадъци. Перата съдържат значи­телно количество от белтъка кератин. При хидролиза кератинът се разпада на съединения с по-малко молекулно тегло — пептиди и полипептиди, кои­то са добри пенообразуватели. Пре­чистеният хидролизат при смесване с вода при специални условия дава гъста, устойчива пяна."

ДЕТЕКТОР НА РАКА С ИНФРА­ЧЕРВЕНИ ЛЪЧИ

Температурата на кожата близо до раков тумор обикновено е с 2°С по-висока от температурата на окръжа­ващите тъкани. Причините за това явление са различни, но една от тях е интензивният растеж на раковите клетки. Създаден е прибор, използу­ващ инфрачервени лъчи, с помощта на който може да се открие раковият тумор по разпределението на темпе­ратурата по кожата. Детекторът е с главна съставна част кристал от ин¬ диев антимонит. Сигналите от кри­стала се преобразуват, стават видими и се проектират на екран. Участъците от кожа с повишена температура се отличават рязко по сигналите на екрана.

ЗДРАВО КАТО ЯЙЦЕ!

Загубите от пукнати и счупени яй­ца във птицефермите по света възли­зат на огромни суми. Затова учените отдавна се мъчат да намерят способ за увеличение здравината на яйч­ната черупка. Установено е напри­мер, че когато кокошката снася, в кръвта й намаляват основните съ­ставки. Затова се предлага тази лип­са да се компенсира с добавянето на сода бикарбонат в храната на пти­ците. Опитите в това отношение по­казват известни резултати, но е ну­жно да се изучат и другите механи-зми, които определят здравината на яйчната черупка.

„Химия и жизнь" — СССР

„ХЕЛИСКОП"

Така се нарича тази малка плат­форма, задвижвана от електромотор¬ че с малка мощност. Електроенергия­та си хелископът получава от гене­ратор, който се намира в кола на земята. Служи за издигане на малки тежести на места, където това е трудно да се извърши по друг начин.

„Интеравиа" — Швейцария

"ПОЩАДЖИИ" - МИЛИОНЕРИ

Наскоро полицията в Рио де Жа­нейро е разкрила едно престъпле­ние в типичен гангстерски стил. Седем крадци са се обединили в една предприятие за превоз и са прена­сяли с товарни коли пощата от стан­циите до пристанището. В същност те пренасяли чувалите кореспон­денция до една квартира, където бил организиран истински цех за отлеп-ване и възстановяване на марките. Писмата били изгаряни, а марките — продавани. По този начин бандата спечелила около половин милион до-

ЩЕ ПАДНЕ ЛИ КУЛА ТА В ПИЗА?

Изглежда, че няма да е скоро, но италианското правителство отдав­на обяви конкурс за спасяване на на­клонената кула. Английският архи­тект Питър Хемънд е дал идеята да се спаси кулата чрез построяване на един паметник редом до нея. Па­метникът трябва да е на Вилхелм фон Инсбрук — един от хората, които са били отговорни за „кривата кула". Протегнатата ръка на ста­туята, която трябва да е достатъч­но висока, ще държи кулата и ще я крепи да не падне. Главата на Вил­хелм фон Инсбрук трябва да бъде празна и достатъчно голяма, за да бъде построен в нея ресторант. Той ще обезщети гражданите на Пиза за построяването на паметника. Празната глава освен това ще бъде и символ . . .

пара. Можем да си представим ка­кво количество писма не са стигнали до адресатите си.

ВРЪХ И А ТЪРПЕНИЕТО Електромеханикът Зигфрид Грай¬

нер е работил пет години и полови­на, за да построи този модел на летящата железница от Берлинския цирк. Моделът е изграден от лет¬ вички с обща дължина 1200 метра и сглобен с 30 000 болтчета. Наисти­на, връх на търпението . . .

БЕНЗИН „ОТГОРЕ" Предприятието „Минол" в ГДР

е рационализирало някои от своите бензиностанции. Вместо бензинът да се подава по обичайния начин, той идва „отгоре". Това улеснява рабо­тата — позволява по-бързото за­реждане, а освен това маркучите не се влачат по земята.

„НБИ" - ГДР

образували по неизвестен засега на­чин. Но както шеговито се изразя­ват някои учени, ние засега все едно, че сме слезли на който и да е европей­ски плаж и по камъните, които нами­раме наоколо, се опитваме да гадаем нещо за произхода и състава на Европа. (На снимките: горе — къс застинала лунна лава, увеличен 90 пъти; под него — лунна пра­шинка, увеличена 3300 пъти.)

КОЛКО Е СТАРА ЛУНАТА?

Пробите, донесени от Луната, пре­дизвикаха оживени спорове сред учените. Със специални методи беше определена възрастта на лунните проби и характеристиката на косми­ческото облъчване, на което те са били подложени. (На снимката —

ЛУННИТЕ МИНЕРАЛИ

Лунните минерали поставят нови загадки. Не е ясен техният произход, нито условията, които са ги породи­ли. Земните минерали са на брой около 2000, а досега известните лун­ни — не повече от 20. Едни от тях имат вулканичен произход и вероят­но са резултат от гигантски катастро­фи и изригвания, станали преди 2,5 милиарда години. Други са се

структурата на лунен къс. Стрелката показва следа от космическа части­ца.) Докато най-старите породи, на­мерени на Земята, имат възраст око-ло 3 милиарда години, част от лунните късове са на възраст около 4,5 ми­лиарда години. Тази цифра съответ­ствува на изчислената възраст на цялата Слънчева система. Поставя се въпрос: „Нима е възможно Луната да е образувана извън Слънчевата система?" Според финландския учен проф. Виик лунните скали се отли­чават напълно от земните и Луната не е чудно и да е пришълец! (По този въпрос четете статията „Откъде е до­шла Луната?" в „Космос", бр. 2, 1968 г.)

СЛЪНЧЕВИЯТ ВЯТЪР

Уредът, снабден с алуминиево фо­лио, който беше положен на Луната за изследване на „слънчевия вятър", даде интересни данни. Върху него попадаха за секунда средно около седем милиона хелиеви ядра на ква­дратен сантиметър. Скоростта, с която се движеха тези ядра, беше нзчислена на 300—400 км/сек. По­тоците от частички имаха строго опре­делена посока и почти не се отклоня­ваха от Луната. Това показваше, че Луната няма достатъчно силно маг­нитно поле — или поне толкова сил­но, че да отклонява значително хе­лиевите ядра.

НЕ Е РИСУНКА

. . . на абстракционист, а снимка на гаечен ключ, направена по един нов метод за изследване на напреже­нията в материалите. Този метод се

базира на обстоятелството, че моле­кулите, подложени на налягане или опън, се подреждат малко по-различ­но от тези, които не са под налягане. Светлината прави ясни линиите на опън и позволява да се предскажат най-уязвимите места на предметите.

ХАЛЮЦИНАЦИИТЕ НА ОМИР

Никой не знае дали поетът Омир е имал халюцинации, но тези облек­ла на снимката се наричат „халюци­нациите на Омир" по името на тех­ния създател Омир Мултроп. Те са изготвени от специален полиетилен и служат на учените за предпазване от опасния плутониев прах. В облек­лата „се влиза" по специален начин — една дълга полиетиленова „опашка" води в съседното сигурно помещение. Ученият пълзи в този маркуч и влиза в костюма.

„Хоби" - ГФР

ЧЕРВЕН СНЯГ Обикновено не само децата, но и

възрастните търсят екзотичното само в далечната и жарка Африка, в не­проходимите и диви джунгли на Юж­на Америка, сред необятния и пълен с изненади океан и п скованите от вечни ледове полюси. А нима остана­лите кътчета на нашата планета са лишени от екзотика? Понякога твър­де малко е необходимо, за да открием интересни и на пръв поглед неве­роятни явления и в нашата красива страна. Нужно е да сме по-често сред природата, да бъдем по-наблюдател­ни и тя сама ще разкрие своите за­гадки и прелести.

Така се случи и с мен. Всички от групата се чувствувахме уморени. Обувките ни като че ли бяха напъл­нени с олово, бавно се отделяха от пръхкавия сняг. Веселите закачки и усмивки започнаха да слизат от за­червените ни лица, но все пак на­предвахме към близкия връх. Извед­нъж напред настъпи оживление. Какво се бе случило? Двамата снаж­ни наши приятели както винаги бяха доста напред и нетърпеливо ни подканяха да побързаме. Учудването ни беше много голямо, когато при­ближихме и видяхме, че пред нас снегът е „червен". По-точно върху белия сняг имаше петна от „червен". Дали това са следи от кърваво стълк­новение между дивите планински обитатели? Или е станало някакво чудо? Оживлението беше голямо, а предположенията — най-невероят­ни! Едно беше сигурно. Червените петна не бяха от кръв, освен това наоколо нямаше никакви следи от животни.

Вечерта до късно в хижата се во­диха шумни спорове за причината на това интересно явление. Отгово­рът на тази „загадка" научихме два дни след завръщането си. В такива трудни моменти често на помощ ни идва нашият приятел—микроскопът. С неговата помощ разгадахме тай­ната. Взетата проба от „червения" сняг беше „пренаселена" от малките инфузории „Уредо нивалис". Тези инфузории са едноклетъчни животни. Малките им размери обаче не пречат да имат сложен строеж на „тялото" си. Те съдържат особен червен пиг­мент, на който се дължи обагрянето на снега от алпийските терени. Тези малки „животинки" имат и това цен­но свойство, че създават емоции и предизвикват дълги спорове за „чуд­ния" червен сняг и „тайнствения" му произход.

ИГНАТ АБРАШЕВ

43

6. Този релеф от надгробна плоча изобразява пеещи мъже и жени. Фигурите, позата и йероглифите са така характерни, че не биха затруд­нили никого да познае в тях изку­ството на . . .

7. Снимката показва част от ги­гантски амфитеатър, строен около 75—80 година в столицата на могъща империя. Постройката е така извест­на, че трудно е да се сбърка. И така, това е . . .

8. Дървен барабан, рисунките по него са с ярки бои и много "характер­ни за героите на Майн Рид. Това е типично за кои племена? . . .

9. Чернофигурна ваза от шести век преди новата ера. Коя велика цивилизация е създала такова изку­ство?

10. Крилати бикове—те са симво­лът на могъща държава, която през седми век преди новата ера е достиг­нала разцвет. Столицата на тази държава се наричала „Градът на кри­латите бикове".

11. Монета с изображението на владетел на могъща империя— съсед и постоянен неприятел на Средно­вековното българско царство.

12. Изправена, величествена и ня­ма, тази статуя векове наред мълча­ливо крие тайната на своите създа­тели. Къде е нейната родина?

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА 12. Една от каменните статуи-

колоси на остров Пасха. Пред вас са отговорите на двана­

десетте въпроса. Ако отговорите на всички въпроси, вие безспорно имате отлични познания по археология. Но ако отговорите на по-малко от поло­вината от въпросите, трябва сериозно да помислите не изостават ли вашите познания в една толкова важна област от човешкото знание? Тъй като те­стът е доста труден, не се отчайвайте, ако първият ви опит не излезе много успешен.

ЛОГИКАТА РЕШИ

Обирът Посоката, по която е текла кръв­

та (по слепоочията и бузите на Пе­тров), показва, че той не е паднал веднага, макар да твърди, че е за­губил моментално съзнание. Очевид­но той е бил доста време прав и ударът е нанесен нарочно, за да бъде оневинен.

О Т Г О В О Р И Н А К Р Ъ С Т О С Л О В И Ц А Т А ОТ БР: 4

1. Каменният релеф има надписи на финикийски и хетски език. Наме­рен е в Каратепе, където някога се е простирала Хетската държава.

2. Жертвоприношение в Рим. Ол­тар на лари от II век на нашата ера.

3. Глинената маска е изработена от йомоните, древните жители на остров Хонсю в Япония.

4. Портрет на воин от ирано-ези¬ ческите племена, населявали По-волжско-Приуралските степи в VI в. преди новата ера.

5. Акрополът в Атина. 6. Египетско изкуство. Релеф от

гроба на Хелиуф. 7. Колизеумът в Рим. 8. Дървен барабан от Аляска, из­

работен от индианско племе. 9. Ваза с черни фигури, създадена

в древна Елада. 10. Крилати бикове — релеф от

Ниневия, столицата на Асирийското царство.

11. Византийска монета с изобра­жението на василевс.

Биографията на човечеството ви­наги е била свързана с изкуството. Първите, макар и доста примитивни и наивни, наскални рисунки на първо­битния човек са не само опит да се разкаже животът, борбата, най-въл­нуващото, но са и първите стъпки в света на изкуството. Човечеството възмъжавало, развивало се, раждали се и умирали велики цивилизации. Но те не изчезнали безследно! Някои от най-хубавите образци на древните цивилизации — паметници на култу­рата, са оцелели до наши дни. Те са живата книга на историята и нейни вещи читатели са археолозите. Но човек винаги е бил жаден да научи повече за тези, които са живели преди него на земята. Кои са били те? Как са живели?

В този брой предлагаме на нашите читатели тест, който съдържа малка част от културните паметници на изчезнали цивилизации. Целта на то­зи тест не се заключава главно в това човек сам да прецени своите позна­ния, а по-скоро да допълни това, което му липсва, да се опита да от­крие и запомни характерното за вся­ка цивилизация.

1. Надписите на този релеф по­твърждават легендата за храбрия микенски военачалник Мопс, който превел войските си в Мала Азия. Това

е още едно свидетелство, че Микена и държавата, която се намира на те­риторията на днешното турско селище Каратепе, са враждували помежду си. Коя е тази държава запазила спомен за легендарния Мопс от Микена?

2. Тази каменна плоча възпроиз­вежда сцена на жертвоприношение. Вгледайте се внимателно във фигури­те и надписите и лесно ще познаете, че това е плоча от времето на . . .

3. Маска с култово предназначе­ние. Странната форма на очите кара някои учени да мислят, че за прото­тип на маската са послужили съще­ства, дошли от друга планета. Ма­ската е направена преди повече от четири хиляди години. Кои са авто­рите й?

4. Надписът на този надгробен релеф е на гръцки език, а конникът по облеклото си извънредно много прилича на сарматски войн. Но не е сарматски. Този релеф е дело на не­известен художник от държава, която е била разположена между Гърция и Сарматската държава и е поддържала тесни контакти и с двете.

5. Останки от древна постройка, която е играела значителна роля в отбраната на града. Строена е през второто хилядолетие преди нашата ера. Как се казва тя и в коя столица можете да я видите?

к р ъ с т о с л о в и ц и телеграфен апарат. 26. Опера от Александър Серов. 27. Годишно време. 28. Нота. 30. Линии на географска­та карта, които съединяват точки с еднакво атмосферно налягане. 32. Нос в Североизточна Франция. 33. Жи­лещо насекомо. 35. Общо название на два вида южно­американски папагали. 36. Шведското название на финландския град Турку. 37. Собственото име на наша прима балерина. 39. Река в СССР. 40. Френски компо­зитор (1890—1962 г.), автор на операта „Персей и Андромеда". 41. Последната буква на гръцката аз­бука. 43. Сушена на слънце риба, употребявана от народите на Източен Сибир и Далечния Изток като храна за кучета. 44. Лек Шуплест строителен материал. 45. Съветска писателка, авторка на романа „Четвър­тата височина". 47. Съвременен индийски кинорежисьор и продуцент. 50. Бурма. 51. Героиня на Вики Баум. 53. Град в Мавритания. 54. Собственото име на на­родна артистка на СССР, гостувала у нас. 55. Град в Централна Индия. 57. Река в СССР, в басейна на р. Вол­га. 58. Корейска мярка за дължина. 59. Вид пиво у българите до края на XIX век, добивано от ечемик, овес или ръж. 61. Френски геолог (1861 —1927 г.). 62. Предварително предначертание за извършване на дадена работа. 63. Земно пространство, обрасло с дървета. 64. Машинен детайл. 66. Тропическо дърво с плодове, подобни на крушата. 68. Немски физик. 69. Анатомичен орган. 71. Прочуто италианско семей­ство, производители на цигулки. 72. Иглолистни дър­вета. 73. Определено календарно време. 74. Пригласяне при църковно пеене. 75. Химически елемент. 76. Град в КНДР. 77. Вид членестоноги. 79. Модел мотоциклети, производство на ГДР. 80. Голяма планета. 81. Пре­зимето на бележит деец на БКП, разстрелян заедно с Вапцаров.

ОТВЕСНО: 1. Ново модерно летище край Москва.

2. Унгарски учен, изобретател на фосфорния кибрит. 3. Героиня на Любен Каравелов. 4. Нота. 5. Апарати за освежаване на развален въздух. 6. Град в Западна Турция. 7. Модел наши електрокари, произвеждани в Белоградчик. 8. Английска мярка за дължина. 9. Широка улица, булевард. 10. Наш град. 13. Унгарски футболист. 19. Уведомителни банкови писма. 20. Изве­стен японски кинорежисьор. 23. 13-ят ден на месеца у древните римляни. 24. Град в Етиопия. 29. Едноцифрено число. 31. Презимето на автора на съвременната бъл­гарска пиеса „Птиците летят по две". 32. Прочут нор­вежки математик (1802—1829 г.). 34. Именита съветска киноактриса, изпълняваща ролята на Маша Миронова във филма „Капитанската дъщеря". 36. Редовни получа­тели на вестник или списание. 38. Шпионин. 40. Рису­вано изображение на светец. 42. Героиня на Лев Тол­стой. 43. Индустриално растение. 45. Двете имена на наш драматичен актьор, заслужил артист. 46. Амери­кански филм, прожектиран у нас. 48. Агресивен военен съюз на западните държави. 49. Руски военен деец, генерал и писател, командир на пехотната дивизия, която на 15 юни 1877 г. първа преминава с бой Дунав при гр. Свищов. 51. Наука за стопанския живот. 52. Американски крокодили. 55. Провинция в Испания. 56. Електрически полюси. 59. Рибарско селище в Магаданска областна РСФСР. 60. Съветски композитор и органист. 65. Вечерен прием, 67. Хранилище за пари и ценности. 68. Мек, ковък метал. 70. Сподавен вик, во­пъл. 72. Украински поет. 77. Мярка за повърхнина. 78. Собственото име на френски естраден певец и кино-артист.

К Р Ъ С Т О С Л О В И Ц А 1

ВОДОРАВНО: 1. Машина за добиване на електри­чество. 6. Казашки предводител. 11. Скандинавска монета. 12. Древноегипетска богиня на плодородието. 14. Герой от произведение на Пенчо Славейков. 15. Господство на определен вкус в начина на обличане. 16. Град в СССР, център на нефтодобивната проми­шленост на остров Сахалин. 17. Град в РСФСР. 18. Древни жители на Огнена Земя. 19. Съветски черно­морски курорт. 21. Героиня на Любомир Пипков от едноименна опера. 22. Река във Великобритания. 23. Семейство японски монополисти. 25. Буквопечатащ

К Р Ъ С Т О С Л О В И Ц А 2

ВОДОРАВНО: 1. Голяма връзка стока, денк. 5. Път, по който ще мине проектираната железница или шосе. 9. Държава в Азия. 13. Страната на елините. 15. Игло­листно дърво. 16. Товарна кола, талига (тур.). 17. Войска на старославянски. 18. Ефикасно лекарство против туберкулозата. 21. Чело. 22. Второто име на известна испанска комунистка, член на Коминтерна. 24. Глинен духов музикален инструмент. 26. Музикален знак. 28. Охранен и як кон. 29. Струпване на играчи от двата отбора пред една от вратите при игра на фут­бол. 32. Лицевата страна на монета. 34. Химически елемент — безцветен газ, който не поддържа горенето. 36. Мислено прокаран по Земното кълбо кръг, който навсякъде е еднакво отдалечен от екватора. 38. Орга­нично газообразно вещество, един от изходните продук­ти за получаване на изкуствен каучук. 41. Образец за мярка (мн. ч.). 42. Скъпоценен камък— прозрачен зелен минерал. 44. Красив син минерал, от който се добива ултрамарин. 47. Град в Перу. 48. Град в Австралия. 50. Бикоборец. 52. Група играчи, екип. 54. Къса горна спортна дреха. 58. Средновековен френски хуманист — „Лионският печатар" и др. 61. Река в Италия. 63. Град в България. 65. Прибавка към името на фирма, която означава, че акционерното дружество е с ограничена отговорност. 66. Отделна, самостойно движеща се малка войскова част. (мн. ч.). 67. Герой от романа на Етел Войнич — „Стършел". 70. Бледожълта маслена течност с остър и горчив вкус, добивана от каменовъглената смола. 73. Салон. 74. Южноамерикански папагал. 76. Определена част от разстояние при спортни състе­зания. 77. Инициалите на заслужил наш драматичен артист. 80. Част от механизъм. 82. Игуменка от католи­чески девически манастир. 86. Уред за измерване на морски дълбочини с помощта на звукови вълни (мн. ч.). 89. Етаж. 90. Тесен проход между редица стаи. 92. Вид лопата за копаене. 93. Наше парфюмерийно предприя­тие. 95. Груба селска дреха (мн. ч.). 96. Плетен вълнен, памучен или копринен плат. 98. Съзвучно завършване на стихове. 99. Голо неплодородно поле (мн. ч.). 100. Град в Алжир.

ОТВЕСНО. 1. Скъпоценен камък с жълтеникав цвят. 2. Американски щат. 3. Селище в Абхазка ССР на брега на р. Кодори. 4. Произведение на Данте. 6. Равен резул­тат при игра на шах. 7. Малкото име на прогресивен тур­ски писател. 8. Древногръцка поетеса. 9. Просякът от „Илиада". 10 . Вид спортно състезание. 11. Лице, което има абонамент (мн. ч.). 12. Сигнал, даван чрез биене на камбана при пожар или друго бедствие. 14. Група острови край Нова Гвинея. 16. Героиня на Толстой. 19. Град в Южна Корея. 20. Зрителен орган. 23. Пла­нина в България. 25. Градински цветя. 27. Буквопеча¬ тащ телеграфен апарат. 30. Една от музите в древногръц­ката митология. 31. Наш балкански град. 32. Вкаменено смолно дърво. 33. Кумир. 34. Известие за изпратена стока. 35. Известен френски романист (1799—1850 г.) 37.Наситен въглеводород. 39. Упорство поради зла воля. 40. Годишно време, сезон. 43. Съветска писателка, автор­ка на „Четвъртата височина". 45. Възглас. 46. Султански указ. 49. Трагедия в стихове от Пиер Корней — френ­ски класик. 51. Река във Франция. 53. Мушкато. 54. Без­гръбначно паякообразно животно. 55. Маслиново дър­во. 56. Непочтена сделка. 57. Дребни японски монети. 59. Плод (мн. ч.). 60. Нос на Черно море. 61. Хунски вожд. 62. Полуостров в Бяло море. 64. Порода. 68.

Линии на географската карта, които съединяват точки с еднакво атмосферно налягане. 69. Инструмент, сечиво, оръдие за производство. 71. Сорт грозде за вино. 72. Заем срещу недвижим имот. 75. Музикален знак. 77. Планина в България. 78. Равномерно пригласяне на църковен певец. 79. Отражение на звука. 80. Прочута трагедия от Шекспир. 81. Изкуствена материя за бельо. 83. Съставна част на молекулата. 84. Град в Перу. 85. Монголски скотовъдец. 86. Митичен цар на древна Тива. 87. Хоризонтална подземна галерия, която няма непосредствен изход на земната повърхност. 88. Кражба. 91. Река във Франция в басейна на Рона. 94. Богиня на плодородието у древните народи на Мала Азия. 97. Град в Италия близо до Милано.

ШОФЬОРЪТ НА ТАКСИ

— Ама че история! — каза инспек­тор Стрезов и се намръщи. — Я раз­кажете отново всичко, но подред!

Мъжът пред него беше нисичък, пълничък и плешив. Той неспокойно се въртеше на стола. По голото му теме бяха избили ситни капчици пот.

— Вие сте шофьор на такси № С-М 2421, нали така, другарю Панайотов? — подсказа Стрезов. — И нощес сте били на смяна . . . Къде ви спряха тези двамата?

— На площад „Баба Неделя", точно се връщах. Един мъж и една жена. Мъжът вдигна ръка и ме повика. Свободен бях, защо да не ги взема! Ах, ако знаех!

— Добре — добре! — махна с ръка Стрезов. — Това — после! Ната­тък какво стана?

— Ами — нататък се качиха и двамата на задната седалка. Мъжът зад мен, жената до него. „Карай — казват— на гарата, искаме да хванем влака за Мездра!" Карам. Само че, гледам, багаж нямат никакъв. Пак карам. По едно време мъжът вика: „Ще минеш — казва — само до в къ­щи, да си взема куфарчето! Ей — туканка, на улица „Ралица" . . .

— После? — Ами после — карам, какво да

правя? Свихме по „Ралица", спрях. Той изскочи, влезе в една къща, връ­ща се подир минута. Носи не куфар­че, а чантичка. Като докторска чан­тичка изглеждаше, такава една — малка. Сложи я до себе си на се­далката. „Карай — казва — сега за Драгоман!"

— Е, а ти? — Ами аз се опънах. „Не мога —

викам — да ходя до Драгоман, аз съм само за града. Гумите ми — казвам — не струват, като шушони

са, ще направим беля по пътя!" А той: „Карай — казва, — ако ти е мил животът!" И опря нещо в тила ми. Поглеждам аз — пистолет дър­жи! Опрял го в тила ми и . . .

— Чакай! — прекъсна го Стре­зов. — Как така „поглеждам"? Нали е зад тебе? А?

— Е, то си личи, другарю начал­ник, че не сте шофьор? — усмихна се за пръв път Панайотов. — В огледал­цето поглеждам, разбира се! А то иначе аз и не посмях да мръдна! Пи­столет опрял в тила ми мръсникът и лицето му едно такова, зверско!

— Е? Ти — какво? — Ами какво да направя, тръгнах

аз за Драгоман. Живот е това, ще ме застреля за едното чудо! Карам из града, той държи пистолета си, а пръстът му на спусъка! „Няма ли — мисля си — помощ отнякъде!" Няма. Излязох на шосето за Драгоман, минахме разклона за Банкя, карам нататък. А на мен едното ми око — все в огледалцето, не го зная какво ще стори! Мисля си: „Ще ги закарам до Драгоман, и право в милицията!" По едно време жената взе куфарчето в полата си. Гледам — отвори го и извади едно такова . . . като гривна.

— Да, гривна е било — каза Стрезов и кимна. — Друго нещо не

видя ли да има в чантата? Защото и други "неща е имало.

— Не видях — вдигна рамене Па­найотов. — Той, мъжът, щом жената извади гривната, рече: „Ти луда ли си!" — и се пресегна, па й издърпа куфарчето от ръцете и го взе при себе си.

— После? — После изведнъж нещо ми светна

пред очите и по-нататък нищо не помня. Свестих се в едни храсталаци до шосето, главата ме боли — ще се пръсне. А колата я няма! Станах едвам — едвам и как съм се добрал до разклона — сам не зная. Така ме е халосал по главата! Е, това е.

— Хм — процеди Стрезов и се за­гледа в листа пред себе си. •— Нощес наистина е била извършена дръзка кражба на улица „Ралица". Жената е роднина на ограбения и е имала ключове от апартамента. Мъжът е неин съучастник, наш отдавнашен познат. И наистина са се опитали да избягат с „Волга" номер С-М 2421. Само че сега искам да разкажете всичко отново и — без никакви лъ­жи! Защото толкова много ги наре­дихте, че и аз се чудя откъде да захвана!

В кои пунктове лъже Панайотов?

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Год. IX, бр. 5

Главен редактор: СТЕФАН Д И Ч Е В Зам. гл. редактор: д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: ВАСИЛ Р А Й К О В , МАГДАЛЕНА ИСАЕВА,

ЦВЕТА ПЕЕВА и Л И Д И Я СИМЕОНОВА Художник: ИВАН К И Р К О В Уредник; Г Е О Р Г И П Е Н Ч Е В Секретар и коректор: Е М И Л И Я Н Е Д Я Л К О В А

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. Т О Т Е В — икономист, Д И М И Т Ъ Р П Е Е В , ДИМО Б О Ж К О В — биолог, ЕМИЛ ЗИДАРОВ — химик, канд. техн. науки ЕМИЛ С Т Р А Х И Л О В , Л И Л И Я СТЕФАНОВА — биохимик, Н И К О Л А ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ Б Ъ Ч В А Р О В , проф. П Е Т Ъ Р ПАУНОВ — физик, проф. РАЗУМ А Н Д Р Е Й Ч И Н — физик, ХРИСТО Т И Л Е В —

географ, проф. Ц В Я Т К О М У Т А Ф Ч И Е В — химик

АДРЕС НА Р Е Д А К Ц И Я Т А — София: бул. „ Л е н и н " № 47. IV ет., ст. 28—29, тел. 44-26-21, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв . Цена на един брой заедно с приложенията 33 ст. Дадена за печат на 20. IV. 1970 г. формат 1/5 ет 65/92. Д ъ р ж а в н о военно издателство. Поръчка 1522. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Т и р а ж 100 000