Красимир Крумов

Пясъци

Красимир КрумовПясъци

© Красимир Крумов, автор, 2010© Йордан Янков, корица, 2010© е-Книги, 2010

ISBN 978-954-497-009-3

КРАСИМИР КРУМОв

ПЯСЪЦИ

София, 2010eКниги

7

eКниги

1.

Рад не просто предусещаше приближаващата опас-ност, той я виждаше. И не толкова в странния, мръсно-червеникав цвят на западното небе, колкото в тревога-та, ясно изписана в очите на баща му.

– Трябва да обиколя селото – Илия говореше пове-че на себе си, отколкото на сина си. – И да приберем животните.

– Да дойда с теб...– Ти оставаш тук. Бурята ще е здрава, трябва да се

погрижиш за къщата. Прибери всичко, каквото мо-жеш и после укрепи. И отвън, и отвътре. Аз ще гле-дам да се върна бързо – и добави, все така, без да го поглежда: – Ако се забавя, знаеш, ти си мъжът, грижи се за майка си и Хелия.

После, без да дочака отговор, тръгна към центъра на селото с широката си крачка. Движенията му бяха отмерени, привидно бавни, лениви, като на типичен пустинен човек, но Рад винаги се беше впечатлявал от скоростта, с която баща му преодолява всяко разсто-яние, дълго или късо. А в преднамерено спокойните жестове вече добре разпознаваше онази внимателно притаена готовност на Първия да посрещне прибли-жаващата заплаха.

За малко да подвикне след него „Татко, а кладене-ца?”, но се сдържа, щеше да заприлича на опит да се прави на мъж. Знаеше, че баща му ще се погрижи за всичко и чак тогава ще се прибере. И, разбира се, това

8

eКниги

няма да се случи скоро. Или изобщо няма да се случи и Илия ще остане около кладенеца или при камилите, докато отмине бурята. Рад не знаеше дали да се ядос-ва, че не го взе, за да се включи в укрепването и опазва-нето на най-важните места в селото, или да се гордее, че го остави да пази дома им като истински мъж. Все пак баща му даде указанията си на него, а не на майка му, както го правеше доскоро. А това вече беше някак-во признание.

Врътна очи отново на запад. Картината беше ста-нала съвсем призрачна. Нямаше нищо общо с ярката червенина на залеза, пък и до него беше още далеч, слънцето едва преваляше. Погледна нагоре и тръпка пробяга по гърба му. Светилото приличаше на мът-но петно, скрито от облаци. Каквито нямаше. Откъде да се вземат, те бяха явление, по-рядко от сбъдваща се мечта. Мръснокеремиденото, надигащо се от хори-зонта нещо, вече беше заело една трета от сивкавата, метална част на небето.

Триста пясъчни дяволи, този път ще е страшно...Рад усещаше тежестта на гъстия, прекалено плътен

въздух, упорито отказващ да се вмъкне в гърдите му. Почти трябваше да плува в това застояло, противно горещо и лепкаво желе. Огледа се наоколо, през глава-та му мина шантавата мисъл, че ей сега, само след миг, всичко ще застине, като в стъклена отливка, пълна с къщи, хора, камили и тук-там, прегорели стръкчета трева, боднали се плахо в спечената земя...

– Рад, побързай – извади го от унеса гласът на май-ка му.

Сепна се, спомни си, че трябва да е мъжът у дома и почти загреба с ръка тежкия въздух, за да тръгне на-пред.

– Хели, помогни ми – подвикна към къщата и сам не хареса тона си.

9

eКниги

– Не се надувай, ще се пукнеш – пропя отвътре гла-сът на сестра му.

По устните му заигра усмивка, още преди тя да се покаже на вратата.

– Хайде, хлапе, по-живо.Тя излезе и му показа демонстративно равните си,

строени в правилна редичка, зъбки.– И ти казах да не ми викаш хлапе.– Може... като пораснеш. Хвани тук!Тя нацупи мъничките си, по бебешки нежни уст-

нички, но все пак му помогна да вдигнат заедно масата, отдавна забравила цвета на някогашната пластмаса, от която е била изработена, заедно със струпаните вър-ху нея пособия и инструменти на баща му. Неговото място в къщата. Тук обичаше да дялка разни фигурки от сухи, изровени от пясъците, малки парчета дърво. Когато имаше време за това. Къщата им беше пълна с такива. Човешки фигурки или животни, повечето от които никой не беше виждал и едва ли можеше да оп-редели вида им. Рад винаги се бе впечатлявал от фан-тазията на баща си и способността му да види бъде-щата фигура в едно обикновено, остъргано от пясъка и осмукано от времето късче дърво. И сега върху масата се търкаляха такива, недообработени, твърде малки, за да представляват интерес за селското огнище.

Самият той виждаше в тях нещо съвсем друго. По-някога се питаше, как ли са изглеждали тези дървета живи, с разперени могъщи клони, покрити с невъо-бразимо за очите на пясъчните хора, зелено покрива-ло. Или накичени с кокетни, нахални цветове, сочни плодове и... за повече въображението му не стигаше. Защото и това беше само плод на фантазия, провоки-рана сигурно от разказите на по-възрастните. Повече им отиваше да се броят за митове и легенди, откол-кото за реални исторически факти. И все пак, такива

10

eКниги

дървета бяха съществували, доказателството за това бяха точно тези фигурки, изработени от все по-трудно намиращите се, заровени някъде в пясъка дребни час-тици, остатъци от бившите великани.

Потта сякаш излизаше от порите му под наляга-не. Въздухът продължаваше мъртвата си хватка и май нямаше намерение да се помръдне някога. Рад и Хе-лия вече бяха успели да приберат, по-скоро да натру-пат, където намерят място в къщата, всичко, що-годе подвижно. Той бързо обиколи и огледа отвън, бър-шейки с опакото на ръката си досадните струйки, сти-чащи се по лицето му. Защо ли не се виждаха такива по Хелия? Странно нещо бяха момичетата.

Влезе, обходи всичките три прозореца на къщата, отвори ги и отвътре издърпа, застопори капаците им, набраздени от ситна мрежа пукнатини. Не го правеха често и се наложи да ги напъне силно, за да се прибе-рат в рамките си. Изкорубени от времето. И те като къщата, бяха от младините на дядо му, или кой знае, може би на неговия дядо. Или пък на неговия. От оне-зи времена, когато дръзки до глупост търговци все още се бяха осмелявали да обикалят пущинаците, за да предлагат дървен материал, с който само те знаеха откъде и как са се сдобили. Сега не биха минали дори за авантюристи, а само за безумци, търсещи смъртта си в пясъците. Та кой би им плащал с каквото и да е за стоката им? Просто би ги избил, ако разбира се, може, и би отнесъл скъпоценния им товар.

Приключи и с последния капак, затвори плътно прозорците и се гмурна отново в горещото желе от-вън. Керемиденото вече беше пуснало пипалата си към сивеещото петно на светилото. Хелия също опип-ваше с тревожни очи небето. Рад усети на бузата си бо-цването на песъчинка, после още няколко, преди още да почувства първото полюшване на дълго застоялата

11

eКниги

се, лепкава жега. Много бяха пясъчните бури, които беше преживял, но мъртвилото преди тази беше на-истина плашещо.

– Хели, да се прибираме – дори не се сети да я на-рече хлапе.

– А татко?Рад и без това сегиз-тогиз поглеждаше в посоката,

откъдето би трябвало да се появи баща му, макар да знаеше, че надали ще се случи. Сега той беше мъжът.

– Няма да го чакаме, сигурно ще остане при живот-ните.

– Но...– Хайде, хлапе, стига толкова... Той си знае.Хвана я за лакътя и я избута навътре през вратата,

тя неохотно се подчини. Онова, идващото, беше поза-губило цвета си, сега приличаше на мръсна, сиворъж-дива стена, надвесваща се бързо от запад.

Въпреки, че го очакваха, ударът се стовари отгоре им с плашеща мощ. Тласък, който можеше да отнесе цялата им къщурка. Не се случи, но сместа от горещ въздух и пясък, чегъртаща и отнасяща всичко по пътя си, зарева като ранена камила, по капаците на прозор-ците и покрива застъргаха нокти, сякаш рояк пясъчни плъхове се опитваше да влезе вътре.

– Скоро ще отмине, деца.Рад се усмихна в тъмното, гласът на майка му не

беше убедителен. Пък и как? Опитва да успокоява пу-стинен мъж, почти на двадесет. И не кой да е, а синът на Първия.

– Спокойно мамо, всичко е наред. Нали, хлапе?– Толкова си глупав!– Слушай, малката...– Тревожи се за татко, не схващаш ли? Навън е.Две думи и пак го закова. Как успяваше? Уж беше

по-големият, почти с три години, значи, и по-умният.

12

eКниги

Уж. Но тя беше все с крачка пред него. Усещаше ня-как, улавяше... едни такива неща, на него все му идваха със закъснение. Имаше талант за това. Той изглежда имаше талант за обратното. Или поне така му се стру-ваше в моменти като този.

– Да запалим ли лампата?– Не мамо, не бива...Елена сподави въздишката си, но той я чу, въпреки

съсъка и стърженето по капаците. И баща му не би одобрил. Беше им останало твърде малко масло, пазе-ше се само за особено специални случаи.

Колко ли могъщ трябва да е бил някога човекът, щом дори сега, пет столетия след рухването на онази, старата цивилизация, днешните хора все още полз-ваха остатъците ù. Продукти и предмети, които сега беше немислимо да бъдат набавени или произведе-ни. Макар да бяха само някакви мънички, почти не-забележими, последни трошици от едно отминало величие. Замислеше ли се, те му вдъхваха необясним, почти мистичен респект. Като маслото за лампата им, скрито в старата тенекиена кутия, нашарена със странни надписи и картинки. Или пък дървените ка-паци на прозорците. Едва ли някой вече си задаваше подобни въпроси. Сигурно в ушите на всеки пясъчен човек биха звучали глупаво. Затова и Рад не би ги спо-делил с никого, дори с баща си. Може би, само с Хе-лия...

Днешният човек просто се възползваше от тези да-рове от миналото, приемайки ги като даденост. Пра-веше го твърде отдавна, беше му станало навик, който не се подлага на съмнение. Като пясъка и бодлите на кактусите или като пясъчните плъхове. Или хилавата царевица в малките, разхвърляни около селото ни-вички. Вече никой не се замисляше, че дори и тя беше остатък от същата тази отмряла, някогашна цивилиза-

13

eКниги

ция, превърнал се с течение на времето в истински дар божи за пустинните хора.

Така казваше някога дядо му. Че царевицата, а и рехавия овес, без които едва ли днес биха преживели, била плод на научни експерименти на древните. Хм, научни... Също и памукът. Генно модифицирани, как ли беше запомнил думичките, от онези времена, на Големите Водни войни, когато последните учени мъже още търсили някакъв изход от положението. Странни и неразбираеми бяха тия думи за малкия Рад, но му бяха останали, запечатани като дялкана дървена фи-гурка. Макар и досега техният смисъл да си оставаше неясен за него, синът на пустинята.

Бурята продължи дълго. Цяла нощ. Опитаха да си легнат и се преструваха, че воят, стъргането и блъска-нето по капаците са нещо обичайно. Почти. Всъщност, никой от тримата не мигна. Макар да избягваха думи-те за случващото се зад стените.

И когато най-сетне навън се укроти, а през проце-пите на прозорците започнаха да се промушват тън-ки снопчета светлина, Хелия скочи първа и хукна към входната врата. Блъсна я припряно, тя не помръдна, сякаш беше зазидана.

– Не се прави така, хлапе – ухили се Рад.– А как, умнико?Той стана и уверено се приближи до прозореца,

бездруго си го беше набелязал, защото гледаше на из-ток, а халата беше блъскала цяла нощ от юг и запад. Доколкото изобщо имаше някаква посока във вихъра ù. Дръпна навътре остъклената рамка, откачи от куки-те им и силно блъсна навън дървените капаци. В ста-ята се посипа пясък и нахлу светлината на утринното слънце. Беше приятно да види как се измъква от раз-дърпаните си одежди. Рад леко прескочи през рам-

14

eКниги

ката и тупна в неочаквано високия, ситен, червеникав пясък.

– Рад, чакай ме – настигна го гласът на Хелия, загу-бил заядливост.

Но той още не беше тръгнал заникъде, извади ло-патата, подпряна предвидливо вътре, до същия този прозорец и започна да разравя пясъка, затрупал от-вън вратата. Отне му няколко минути.

– Мамо, готово е. Ще отида да видя какво става.Елена кимна. Не можеше да си позволи да се разки-

сне пред децата си.– Върви, аз ще пооправя тук.Той се усмихна бодряшки, обърна се и тръгна към

центъра на селото.– Побързай, Хели – подхвърли през рамо, макар че

тя вече го следваше на крачка.Наоколо започваха да се размърдват и други, измък-

вайки се, кой както може, от засипаните къщи. Сега Рад можеше и да види колко жестока е била бурята. Не беше рядко явление – разгонени пясъци, мятани от бeсния южняк, но досега не беше виждал нещо по-добно. Къщите сякаш се бяха смалили, а покривите се бяха схлупили ниско, имаше усещането, че са попад-нали в село на джуджета.

– Боже, Рад...Замълчаха, просто бързаха към кладенеца. Отдалеч

видяха суетенето на мъжете около натрупаната грама-да пясък, над която стърчеше само върхът на скрипеца. Илия ги забеляза, изправи се, изпъна гръб. На побеля-лото му лице играеше уморена усмивка. Бяла беше и косата му, наблъскана дебело с фин, ситен прашец.

– Всичко е наред – изпревари той въпросите им. – Нали разбирате, животните бяха изплашени, не мо-жех да ги оставя.

Рад се опита да звучи делово:

15

eКниги

– Има ли опасност за водата?– Не мисля. Само трябва да се разчисти.– Нали може да помогна?– Разбира се. Хели, ти по-добре върви, майка ти си-

гурно има нужда от помощ.– Но...– Отивай, хлапе – намеси се авторитетно Рад.

– Нали чу?Към тях се приближи Говорещият с духове. Рад не

знаеше дали някога беше имал друго име. Все едно, и да е имал, вече всички отдавна го бяха забравили. Вечно намръщената му физиономия беше по-мрачна отвсякога. По набразденото му от белези, сигурно от прекарани още в детството му болести, трудно може-ше да се разчете броя на годините му. Изглеждаше някак необичайно стар, но Рад знаеше, че шаманът едва ли е по-възрастен от баща му. Може би, малко. Не го харесваше, но този човек му вдъхваше особен респект.

До него крачеше Дамян, опитвайки да си придаде същата сурова важност, като баща си. На възрастта на Рад, почти толкова висок, но по-набит, плещест. Създаваше впечатление за мощ, непривична за иначе мършавите, суховати и спечени жители на пясъчната пустош. Дразнеше го дори повече от бащата. Поне по две причини.

Първата беше извън двете момчета. Онова необяве-но и негласно, но като че ли вече непримиримо съпер-ничество между бащите им. Неприятно често те два-мата бяха на различни позиции по важни за селото въпроси. Илия, водачът, разумен и практичен, срещу шамана, който винаги имаше някакви свои съображе-ния. Говорещият с духове често размахваше железният аргумент, че е получил прозренията си от контактите си с отвъдното. Илия трудно поддаваше на това. Което

16

eКниги

беше довело до сериозно изостряне на отношенията им, а това нямаше как да не вдигне преграда и между синовете им.

Но имаше и още една причина. И тя се наричаше Хелия. Оказа се, че тя вече не е онова малко момиченце с тънки краченца и щръкнали капачки на коленете, а нещо друго. Почти жена, дъщеря на пустинята, по ко-ято все по-упорито се заглеждаха младоците в селото. Възможностите им за избор и без това не бяха големи. Странно, но Рад някак беше пропуснал този момент. Израстването на Хелия беше му се изплъзнало, като пясъчен плъх от хлабава примка. Някак изведнъж ус-танови, че малката Хелия кара мъжете да извръщат глави след нея и да ù хвърлят погледи, които никак не му харесваха. А Дамян го правеше демонстративно. Сякаш беше ясно, че това момиче е неговата избрани-ца и е само въпрос на време да я измъкне от опеката на Първия и да я отведе у дома си. Което вбесяваше Рад, още повече, че и самата Хелия не понасяше самоуве-рения, надут син на Говорещия с духове.

И сега, когато ги видя да се приближават, тя пре-глътна протестите си и бързо се отправи към къщи, забила поглед в земята. Но този път и Дамян не ù обърна внимание, може би реши, че не подобава на сериозността на мисията му в момента.

– Казах ви... – вече редеше с назидателния си тон Го-ворещият с духове. – Казах ви, ще ни сполети нещас-тие. Ето го, случи се. Не чувате гласа на дедите, съмня-вате се в думите ми... А това са техни думи, не мои... Знаех си, че така ще стане, не чувате...

– Не е ли по-добре първо да разчистим кладенеца, ще имаме време и за твоите гласове – обади се през рамо Илия, хвърляйки пясък с широката лопата.

– Ти... – задъха се изведнъж шаманът, а очите му се изблещиха, както всеки път, когато искаше да е по-

17

eКниги

убедителен. – Ти... ти си виновен за всичко. Ти ги под-стрекаваш, нямаш никакво уважение...

– Към мъртвите имам уважение – изправи се срещу него Първият. – Както и към бога, и към земята ни. Но имам уважение и към хората ни, което ти май си по-загубил. Точно на тях се опитваме да помогнем. А ти цяла нощ седя до жена си и сега, когато всичко свър-ши, идваш да ни развяваш сънищата си... Как наричат това дедите ни?

Дори Рад изтръпна, знаеше гнева на шамана и се чудеше какво ще последва.

– Чухте ли го? О, богове на пясъка... – вдигна той разтреперани ръце към небето. – Чухте ли богохулни-ка? О, богове, чакат ни още по-големи нещастия... Ти... ти ще ни ги докараш на главите.

Илия само поклати глава и продължи да рине, явно реши, че е излишно да спори повече. Под лопатата му нещо хлопна и се показа капакът на кладенеца. Раз-чистиха го.

– Хайде, момчета, хванете тук... Стеф, задръж мал-ко... Рад, изчисти тук... Така... Сега... вдигайте!

Мъжете повдигнаха заедно тежката метална плоча, с която беше покрит кръглия отвор на дълбокия над двадесет метра кладенец, плъзнаха я внимателно на-страна.

– Леко... Внимателно, пазете краката си... Точно така...

Илия бръсна с опакото на ръката си чело, без да забелязва останалата мръсна диря по него. Надникна в гърловината. Някои го последваха, Рад остана на-страни.

– Чист е, момчета, няма да се налага дълбаене.– Това беше по-малкото зло – обади се намусен, но

поомекнал Говорещият с духове. – Страх ме е да си по-мисля какво е станало с царевицата и памука.

18

eКниги

– Прав си – изправи се тежко Илия. – Да не мислим, а да отидем да видим.

Огледа още веднъж наоколо и се обърна към мъ-жете:

– Дежурните да поемат поста си. Денят да се счита за нормален, допълнителна дажба вода няма да има, бъдете добри да го запомните. Бурята не е основание за това, дори напротив, може да се наложи да огра-ничим консумацията, за да спасим нещо от посевите. Ясен съм, нали?

– Да, Илия – отговори един от мъжете и Рад разбра, че е от дежурните.

Гледката извън селото надхвърли и най-тягостните им очаквания. Царевицата беше зарината почти из-цяло. Тук-так се подаваше някое осакатено от вихъра връхче, като протегната за помощ, хилава ръчица. От овеса нямаше и следа, беше засипан изцяло. Както и памукът.

– Тежко време идва – каза тихо Илия. – Цялата ре-колта е съсипана.

– Какво ще правим, Илия? – обади се един от мъ-жете.

Говорещият с духове мрачно мълчеше.– Няма защо да се лъжем, трудно ще е – каза Илия.

– Но ще се справим.– Как?– Първо, ще изровим и ще спасим каквото можем...

– после побърза да предвари протестите им. – Знам, знам, няма да е много. Поне за фураж ще стане. Има и други начини. Щом трябва, ще ловим змии и плъхове в пустинята. Кактуси ще берем, те поне не са постра-дали...

– Илия... – обади се Говорещият с духове.– Какво?

19

eКниги

– Престани, това е самозалъгване.Звучеше странно. Двамата непримирими проти-

вници сякаш бяха мирясали, битката им беше вяла, без злоба. Шаманът спря да се гневи и проповядва, не се сещаше и да обвини Първия за всички нещастия, струпали се за последните петдесет, сто или триста го-дини над селото им.

– Не, не е... Все пак, зависи от нас, нали? – и в гласа на Илия имаше някаква умора. – Може би... дори пове-че, отколкото си мислим... Няма как, ще сеем наново.

Говорещият с духове не каза нищо. Дали и двамата не бяха се уморили. Рад винаги се беше гордял с баща си, но понякога не разбираше битката им.

Животът им и без това беше достатъчно труден, за да го усложняват сами. Бяха останали малко над стотина човека, а някога, преди години, по времето на дядо му, много преди Рад да се роди, са били поч-ти петстотин. А колко са били по времето на неговия дядо? Не знаеше, а вече като че ли нямаше и кой да му каже. Просто се топяха като... не намери думи за срав-нение, в техният пресъхнал, изсушен, като заровена в пясъка козя бурбонка, свят, нищо вече не се топеше. Спомените за снегове и ледове бяха нещо немислимо, фантазии на безумец, абстракции, легенди за отдавна отминали времена. Които все повече избледняваха и се променяха, за да се оформят и нагодят за днешни-те очи на хората. Кой вече би разбрал какво е сняг, щом дори и дядо му, и неговият дядо никога не бяха го виждали. Така дори и в приказките, в легендите им, заснежените върхове се превръщаха в огромни, напечени от слънцето пясъчни дюни или каменисти сипеи, снежинките – в красиви, разноцветни песъ-чинки, заваляли с поредната пясъчна буря, а вледе-няващият студ – в непоносима жега. Горчива, тъжна истина. Вече нищо на този свят не се топеше. Освен

20

eКниги

остатъците от човешкия род и спомените за отмина-лото му величие.

Отърси се от глупавите си мисли и вдигайки глава, се блъсна в присмехулния поглед на Дамян. Не, битка-та не беше приключила. Ако бащите се бяха уморили, то синовете едва започваха...

Илия предъвкваше бавно и без апетит сухата царе-вична питка, опечена на селското огнище, което вече си позволяваха да палят само веднъж-дваж в месеца. А сега, след бурята щеше да стане още по-тежко. Про-клетият вятър беше довял, дявол знае откъде, таки-ва количества пясък, че всичко беше заринато поне с педя или дори две по-дълбоко. Всичко беше изписано по лицето му и за останалите не беше трудно да ги разчетат. Хранеха се мълчаливо, без да обелят и дума. Пръв се престраши Рад:

– Можем да разчистим поне част от нивите. Горни-те, на хълма не са чак толкова дълбоко затрупани.

Баща му завъртя глава:– Можем ли да изровим цялата пустиня? И дори

да го направим, стъблата са натрошени, няма как да изхранят плод... Без памук една година можем някак, но без царевица и овес... дори плъховете ще напуснат земите ни. Ще сеем, но какво ще се получи... само Гос-под знае.

Рад разбираше. Какво имаше за разбиране, беше видял. Но продължи:

– Нали сам го каза, от нас зависи. Ще се предадем ли?Илия се усмихна накриво.– Не знам как, Рад, дори да исках. Никога не съм

знаел... Иначе пясъкът вече да е засипал селото ни.– И сега няма да го засипе, татко – обади се Хелия.Той остави едва започнатата питка на масата и

стана.

21

eКниги

– Илия... – Елена така и не посмя да каже нещо по-вече.

– Вие двамата се пригответе, скоро ще потрябвате – после погледна жена си, почти успявайки да офор-ми някакъв извинителен израз на лицето си. – Трябва да вървя, знаеш...

– Знам – каза тя тихо на себе си, той вече беше ус-пял да хлопне вратата. – Толкова е малко селото, а не можем да се намерим в него...

2.

Илия се оказа прав. От пясъците успяха да изро-вят малко млада царевица, още не оформила и мле-чен плод. Храна за козите и камилите, които щяха все пак да се отблагодарят с мляко. Някакво. Но сега, от бездруго оскъдните им запаси, трябваше да заделят за ново засяване. Разпределиха ги и установиха, че за храна не остава почти нищо. А до нова реколта трябва да се чака дълги месеци. Но Илия не би се съгласил на друго. Да се изяде семето, за да се спасят днес и да се лишат от утре. За един Първи утре беше по-важно от днес. За този Първи. Иначе – да си изберат друг. Така каза.

Не си избраха.Част от животните щяха да бъдат пожертвани, по-

лесно от семето. Нямаше да е достатъчно, но беше нещо. Очевидно наистина трябваше да се ловуват змии, гущери и пясъчни плъхове. Друго засега ня-маха.

Единственото хубаво нещо беше, че можеха да за-почнат веднага сеитбата. В прокълнатия им свят сезо-ните се бяха размили, не се чувстваше голяма разлика между тях. В легендите се разказваше как някога по