Пътешествия в себе си - Красимир Костадинов

1

ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ

1.ИНТРО2.ГРУПА – ИЛИ ПОСЛЕДЕН ОПИТ ДА ХВЪРЛЯ КОТВА КЪМ

ОБЩЕСТВОТО3.ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ЖИВЕЕ САМО В ГЛАВАТА СИ

4.В ПАРКА5.ИЗЧЕЗНАЛОТО ВДЪХНОВЕНИЕ

6.СПОМЕНИ ОТ ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ7.ПУСТИНЯТА8.ТАМ ДОЛУ

9.МОЖЕ БИ ЕДНО НАГЛАСЕНО ПРОУЧВАНЕ10.ПЪЛЗЯЩИ ДНИ

11.ПИСМО12.МРЪСЕН ГАДЕН ДЕН

13.ЕДНА СЕКУНДА14.ГРАНИЦА15.НАЙЛОНИ

16.КУЛМИНАЦИЯТА НА СКУНКСОВЕТЕ17.ИЗКРИВЕНИТЕ ХОРА

18.ЗОМБИ19.СТРАННАТА ОБРАТНА СТРАНА НА СТРАННИТЕ ОБРАТНИ

ОГЛЕДАЛА20.ТАКСИФАКС

21.НЕИЗБЕЖНОТО22.АНАТОМИЧЕН РАЗРЕЗ НА ЕДНА ПРАЗНА НОЩ

2

23.ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ

ИНТРО

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)

3

(I)

Край.Писна ми.Писна ми от всички вас - хората, които влизат в състава на така нареченото ни Общество.Друг е въпросът доколко едно Общество е Общество, ако в него не е налице класическото класово разделение, класическата триада, според която хората спадат към Бедната, Средната или Богатата Класа.Обективен исторически факт е - при това старателно игнориран, порядъчно камуфлажиран, подходящо гримиран, маскиран и дори преиначаван или още по-често направо премълчаван - че в НРБ (Нашата Родна България, а не старата комунистическа абревиатура Народна Република България) Няма Средна Класа.Да - точно тъй - в България такова животно като Средната Класа няма.Ако щеш го търси със специално обучени кучета, водачи, гидове, гадове, екскурзоводи и туроператори - няма го.С шерлокхолмсовски каскет и лупа също няма да успееш.Нито пък с фенер като един същински Диоген.Нито в Далечното Царство от приказките, отвъд седем реки, през девет планини в десетата, под дърво и камък - в България такова нещо като Средна Класа Няма.Тогава май Обществото ни не се вписва в границите на Нормалното и излиза, че то е само едно Абнормално Образувание, едно Псевдообщество с изкривени представи за своята същност, които представи - за своя характер и роля, права и задължения, за справедливост и неправда, истина и лъжа и т.н. - са му изкуствено присадени и втълпени чрез постоянното промиване на съзнанията на обикновените хора (представители на Бедната Класа и преобладаващо мнозинство от поне 95% от цялата маса на Обществото) и монотонно внушение, монотонно внушение, перманентен брейнуошинг и монотонно внушение, масова хипноза, брейнуошинг и монотонно внушение до състояние на транс, транс, транс и тотална роботизация...Но всяко Нещо си има Граници (с изключение на онова, което няма), а Моята Чаша току-що преля.Не искам да живея в това Псевдообщество на Промити Мозъци.

4

Не искам да се съобразявам с мутиралата ви ценностна система.Не искам да живея в Полицейска Държава.Нито пък в гигантски термитник.Не искам Някой Отгоре да ми казва какво да правя.Не искам Някой Отгоре да ми внушава какво и как да мисля.Не искам Някой Отгоре да ми нарежда кога какво да чувствам.НЕ ИСКАМ.Ще обърна гръб на Псевдообществото, понеже Псевдообществото е обърнало гръб на Мен.Ще бъда враг на този Свят на Промити Мозъци до деня, в който затворя очи завинаги.Очевидно е, че Държавата не прави нищо за мен, затова е дошло време сам да се погрижа за себе си.И всеки, който се опита да ми попречи по какъвто и да е начин, ще бъде смятан за мой личен враг и рано или късно ще си получи заслуженото, защото моето търпение се изчерпа и сега съм доста нестабилен и нервен.А когато съм нервен, ставам опасен и непредсказуем.Тогава живея само въз основа на Инстинкта си, а не по измислените правила на вашия роботизиран насекомен живот.Да следваш Инстинкта си - това означава, че си Жив и Свободен.Всеки, който мисли самостоятелно и различно и иска да бъде Жив и Свободен, рано или късно ще стигне до единственото възможно решение - Полицейската Държава и Обществото на Промитите Мозъци трябва да бъдат унищожени и на тяхно място да бъде установена една Хедонистична Демокрация, в която Всеки Човек ще живее според собствената си преценка, собствените си желания и ценностна система.Основна структурна клетка на Обществото в системата на Хедонистичната Демокрация и съответно основен вид социален хабитат могат да бъдат микрообществата като еквивалент на племената на бъдещето.В тези Микрообщества или Племена, или Комуни, или Кланове, или Сдружения с общи идеални цели, Всички Хора ще могат да живеят обособено по признаци, определяни от

5

самите тях - според собствените им възгледи, цели, идеали, ценности, морални принципи и т.н.Племената на бъдещето или Комуните с общи интереси ще бъдат либерално устроени и достатъчно независими една от друга, като всяко Микрообщество ще има свое собствено свободно избрано устройство, начин на управление и закони, които ще бъдат консенсусно определени от волята на Всички техни членове.Тези нови Общества ще бъдат изградени на основата на всички принципи на модерната демокрация, както и на взаимното уважение, доверие и любов между отделните членове...По дяволите...Това е само една Утопична Мечта...

6

ГРУПА – ИЛИ ПОСЛЕДЕН ОПИТ ДА ХВЪРЛЯ КОТВА КЪМ ОБЩЕСТВОТО

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(II)

Днес беше денят на първата репетиция.Всички си мислят, че след т'ва трябва да се направи няк'ъв анализ – нещо като градивна критика – или, иначе казано – да се изговорят един куп глупости – или, в най-добрия случай – само няколко тона празни приказки.А дали наистина е така.Всъщност, винаги има пръв път.Дори ако днес се бяха събрали Номер Осем + Генерал Патън + Лучано Павароти + Папата + Някой Дръмър Бог, пак щяха да звучат по същия начин.'Щото щеше да им е за пръв път Заедно.Тая думичка не бива да се изпуска.Заедно.А що пък да не обясня цялата работа по-засукано?Например, с току-що измисления от мен Синдром На Първата Репетиция, който просто няма начин да не ме катапултира сред Топ Три на философите-дървеняци на новия век.И ето – сега – озарен от прозрение – целият светя – сякаш съм стиснал електрическа змиорка.Синдромът На Първата Репетиция се състои в следното.Първо, винаги има определени субективни очаквания, които задължително представят събитието филтрирано през възможно най-широкия спектър на въображението – като се мине през някои батални сцени, като например обесване с главата надолу на някой подъл кабел, палка за барабани , забита в нечие око, отхапване и задавяне с парче от микрофон и т.н. – та чак до очакванията за издаване на албум след втората репетиция.Второ, неща като гореописаните никога не се случват и резултатите са винаги в границите на допустимите отклонения.Трето, ако влагаш поне малко чувство или желание в това, което правиш по време на т.нар. Първа Репетиция, губиш

7

контрол над музикалната си същност и нещата въобще, които просто се случват.Особено пък, ако преди това си се напушил.Четвърто, да обобщим – първата ни репетиция беше класически случай на Синдрома.Точка на събитието.Може би тук е мястото да се добави, че след първата репетиция участниците винаги се питат един друг кое как е било и кой к'во мисли за еди к'во си.Точно тая работа определено ме дразни.Мда.Ама си е част от сценария и не може без нея.'Щото, ако никой нищо не каже, възниква едно състояние на безинформационност и на един етап се стига до разни положения, дето мамата си тракат.'Щото никой не знае к'во мислят другите.Аз, например, след репетицията влязох в главата си и се скрих, защото исках да осмисля нещата и да бъда честен.И бях.Все още съм и се надявам да бъда.Независимо, че на някои хора това може да не им хареса.Честността е една от най-големите слабости в характера ми.Направо болест.А, между другото, странно ли е, че не искам да я правя за пари?Имам предвид музиката.Музиката е чувство.Състояние на духа.А когато се прави за пари, музиката е купчина пресни ухаещи топли фъшкии.Мразя мейнстрийма и принудителната власт.Мразя брейнуошинга и пропагандата на роботизираното общество.Може би днес получих шанс за отмъщение.За антипропаганда.На самия себе си.За един собствен тих бунт.Просто искам да кажа някои неща на някои хора и се надявам по тоя начин да ме чуят.Това е всичко.Между другото – нямаме си име.

8

Може да успея да прокарам проектонаименованието "nameless" с два на един гласа.Може даже да направя сцена и да се разпсувам на полски....след... дни...Хмм.Свиренето върви добре.Вече правим четири песни в нещо като три различни стила.Т'ва е добре.Точно такава беше и първоначалната ми идея като концептуална и стилова ориентация.Тоест, нещо разчупено, нестандартно, което не робува на ограниченията на нито един стил.Нещо еквивалентно на музиката, която идва такава някъде отвътре, пряма и неподправена.Истинска.Не знам защо, но ми се струва, че след още 3-4 репетиции тия парчета ще са изчистени, а може би след още 2-3 месеца ще сме готови да свирим някъде.Искам само някой да ме обича и да съм вдъхновен.И всичко ще е "О`Кей, Джеймс".Ех, мамка му, как ми липсва т'ва "О`Кей, Джеймс".Ама невърмайнд.Т'ва е дълга история.

9

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ЖИВЕЕ САМО В ГЛАВАТА СИ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(III)

Да.Това е разказ за един човек, който живее само в главата си.В Консенсусната Реалност просто никога нищо не му се случва.Никога.Нищо.Сетивата му функционират по странен начин – очите му гледат всичко като през някакъв филтър, който просто обезличава Нещата, изтрива същността им и те губят своя смисъл и значение; той слуша звуците на Действителността, но не ги чува, а само ги регистрира с безразличие, понеже му звучат някакси непознати и странни; той почти не усеща физическата болка на Реалността, но в същото време страда дълбоко от Болката, която бушува някъде вътре в него.Някъде вътре...Не е в сърцето му.Защото той вече няма такова.Човекът, който живее само в главата си, раздаде всички парчета от разбитото си сърце на хората, които някога е обичал, хората, които някога са били част от неговия странен живот.Напускайки неговия свят, те отнасяха със себе си парчетата от сърцето му.Някъде далече...Веднъж, в една ужасно дълга нощ, той осъзна, че Неговият Живот няма нищо общо с живота и действителността на останалите хора; той бе принуден да се оттегли на сигурно място и така се озова във виртуалната полуреалност на своето съзнание.И откри, че там му харесва.Беше достатъчно далече от всичката мръсотия на външния свят, далече от студените сиви непознати и чужди лица, далече от невротизма и истерията на посредствените уседнали примати-материалисти.

10

Беше си у дома.Но имаше една част от него, която се съпротивляваше упорито и безсмислено срещу всичко това, настоявайки, че е абсурдно и логически невъзможно човек да живее затворен в главата си.Имаше спор и човекът, който се беше оттеглил в главата си и небрежно лежеше в един хамак, опънат между две мозъчни клетки, си мислеше, че има ужасно много неща, които човек не знае, ама наистина ужасно много, следователно, колкото и да е малко вероятно това, все пак е възможно самият той да живее само в главата си и току-що да го е осъзнал.Тогава човекът си помисли, че е абнормален, ако наистина живее само в главата си, но, колкото и да е нищожна степента на вероятност, все пак е възможно всички хора да живеят само и единствено в главите си като съзнания и да не знаят, че това е така.Може би хората живеят в съвсем друга действителност, която се намира в подсъзнанието, в надсъзнанието, в безсъзнанието, може би хората всъщност живеят докато спят.Може би хората са своеобразна симбиозна форма на живот между вида бозайници Homo sapiens и различни видове нематериални създания-съзнания, които вероятно потискат простия бозайнически хуманоиден мозък и го контролират чрез хипноза, внушение, телепатия, психокинеза и други неизвестни психологически похвати.Тогава човекът реши да остане да живее в главата си за известно време.Всичко е ОК.Той е щастлив.Човекът живее истински в главата си, там е готино, случват му се разни неща, които, по една или друга причина, се случват в реалността винаги някъде другаде или на някой друг.В главата си човекът се среща с хората, които обича, вижда се с малкото останали приятели, въобще – чувства се свободен от времевите и пространствените ограничения, свободен от всички обстоятелства и дребни препятствия, свободен от всички пречки и детайли, които го фрустрират в действителността на останалите хора.Някой някога е осъзнал, че очите са прозорци към душата...

11

В повечето случаи сигурно е така.Но едва ли някой знае, едва ли някой вижда какво има зад странните очи и отнесения поглед на човека, който живее само в лавата си.Никой не подозира, но той е там, вътре, седи небрежно в един стол-люлка някъде сред своите просторни мозъчни полета, блестящи в свежата прегръдка на розова кислородна роса, и наблюдава ято мисли, летящи под лъчите на едно усмихнато нарисувано слънце.Човекът съвсем открито заявява, че живее в главата си, с надеждата някой ден да открие някоя сродна душа за съквартирант.Изключително трудно е.Обикновено – и в най-добрия случай – останалите хора му предлагат в отговор набързо приготвени коктейли от недоверие и мълчание с плуващи в тях кубчета неразбиращи погледи.Изглежда, неговата откритост смущава останалите хора и сякаш искреността му само ги обърква допълнително, тъй като повечето от тях упорито са се вживяли в ролите, които играят ден след ден в измислените си Постановки По Посредствено Преструване.Но човекът, който живее в главата си, смята да продължи своето Търсене докато някой му повярва и го приеме такъв, какъвто е.Той обича да мълчи.И да мисли.Обича да се разхожда.Да слуша музика.Обича кльощави момичета с къси коси и странни очи.Обича да се смее.И да плаче.Човекът, който живее само в главата си, обича да е различен.

12

В ПАРКА

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(IV)

В Парка съм.И около мен се носи оная странна миризма... сещаш се, нали...?Омагьосващ огненочервен листопад се върти около мен и ме хипнотизира.Есен.Отнесен съм.Съвсем сам в моя меланхоличен пуст свят, някъде в главата ми, отново влизам предпазливо в прашния пълен с перфектни паяжини килер на съзнанието си и събуждам парцаливи стари спомени, които миришат на нафталин и полусподелена романтична любов.Прекрасни моменти, заклещени в капана на миналото време.Само че необратимият процес на трансформация вече е завършил.Тоя процес е един подъл и гаден психофеномен на живота и, както казват, неизбежен като смъртта или комунизма.Парадоксалната същност на неговото битие се инкорпорира в следните компоненти на един реален фактически състав от енигматичния килер на съзнанието: онова, което си го преживял като готино и весело, после се променя, някакси се размива във Водовъртежа на Времето, и когато си го спомниш, вече се е трансформирало в тъжно.Това е толкова ужасно и несправедливо.

13

Някой или Нещо промива съзнанията ни, заличава прекрасните ни спомени и после ги запечатва отново, но ги обгръща в меланхолична мъгла, облича ги в тъга и обилно ги полива с тежък, стягащ гърлото и душата парфюм от дестилирани сълзи, солени и горчиви като морска вода.А огненочервените листа на дърветата падат, падат и се въртят бавно и нежно, тъжно танцуват под звуците на любимата ми песен.Плувам из необятния океан на мислите си и от време на време се гмуркам към мрачното дъно и търся спомени.Главата ми бучи тежко, ушите ми са заглъхнали, а очите ми сълзят от повишеното налягане тук, в дълбините, малко над дъното.Но истинският водопад от сълзи е някъде вътре в мен.Горчи.Къде си сега?Какво правиш?Как си?Имаш ли спомени?Но ти ще бъдеш права, каквото и да е бъдещето, каквото и да се случи, каквото и да направиш, защото това е твоят избор, твоят живот.Аз въобще не съм част от него.А толкова ми се иска да бъда...Мамка му...Като се замисля за такива неща - за мен винаги е било късно.Винаги съм се появявал късно в нечий живот, в световете на подходящите хора...Късчета Реалност, Където и Когато всичко вече се е случило и няма нужда от мен.Където и Когато не мога и не бих могъл да променя нищо.Пространствено-Времево Разминаване между мен и хората, които ме правят щастлив, хората, които обичам.Болезнено Разминаване.Защо, например, не те познавах преди няколко години...Може би нещата биха били различни...Кого да обвиня, кого да мразя за всички тия Болезнени Разминавания...Защо, по дяволите, едни неща се случват навреме, Когато и Където трябва, а други - не...Иска ми се да можех да се Връщам.

14

Искам да мога да отивам назад до който и да е миг в Пространство-Времето на живота си, да сграбча всичко, което се е случило оттогава насам, да го натъпча в контейнер за радиоактивни отпадъци и да го изхвърля в някоя Черна Дупка.Но не мога.Мамка му.Бих променил толкова много неща...Защо хората не могат да се връщат в миналото си...Защо нямаме шанс на втори шанс в обратновремеви аспект, във вече изживяното...Това е толкова чудовищно несправедливо.Защо?Ето, даже вятърът фучи, възмутен и потресен от тая огромна несправедливост, фучи между древните мръсни прегърбени пейки и с луд кръвожаден блясък в големите си настървени очи преследва тъжните огненочервени листа и старите склерозни и изнервени фасове.Огромните пънове - обрулени, мъдри и обрасли с пухкав мъх и спомени за отдавна отминали времена - издават жалостиви стонове и скрибуцат състрадателно.Настръхнали от студ или страх врабчета прелитат край мен и ме зяпат втренчено и учудено.Защо, по дяволите, искам да изтрия живота си от момента, в който се запознахме, и да те Изживея отново...Да - това е точната дума - Изживея...Мечтая това да се случи.И тогава ще те прегърна и целуна, вместо само да те гледам тъжно и безпомощно.Моля те, спри да си играеш с главата ми, спри да играеш в главата ми...Защо винаги за мен е толкова късно...Не искам и не заслужавам да съм толкова беззащитен и безпомощен...Ако някога успея да се Върна при Теб, Там и Тогава, ще ти подаря една доза от рози, или може би роза от дози, и ще ти кажя всичко, което винаги съм искал да ти кажа......че те обичам...

15

ИЗЧЕЗНАЛОТО ВДЪХНОВЕНИЕ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(V)

Думи.Дефицит.Тежък, топъл мрак.Носи се застояла миризма на разръфани мръсни неонови лампи, проскубани прилепи повръщат вдъхновяващо...Уви!Словесна криза, сравнима единствено с дефицита на коняка "Слънчев бряг" по времето на тоталитаризма, тежко виси като лондонски смог над белия лист.Предъвкани и изплюти думи, безвкусни като парче боксьорска гума...Повърнати с отвращение изрази...Вампирясали комари настървено нападат незащитената плът някъде там сред прясно препикания цимент, полето, минирано с мъртви рози, и прегърбените артритоидно набръчкани пейки.Вдъхновение няма.Може би е мъртво.Може би се крие сред лепкавите лайняни листа на липите.Или отвъд ръба, там, някъде от другия край на острието.

16

Зад повърхността на огледалото.На дъното на бутилката или в кошчето за смет на вселената на съзнанието.На другия бряг.Там тревата винаги е по-зелена , пък и утрото е по-мъдро от вечерта.Хау!Хора, пътищa, крокодили...Милиони знаци, табели, светофари, градчета, селца и колиби, даже и гнусни ферми, развъждащи някакаво мутирало изчадие, смътно наподобяващо пъстърва...Нищо.Музите лежат безпомощни, жестоко изнасилени, тотално опустошени, с изядена душа и изпразнено промито съзнание като лабиринт с вход "Параноя" и изход "Шизофрения"…Шит.Напразно крещя.Музите няма да ми помогнат да преодолея тези толкова високи и дебели китайски стени, които ти продължаваш да издигаш между нас.Не знаех че си изгорила всички мостове между нас.Не знаех, че си минирала всички пътища, които водят до теб.Не знаех за вълчите ями, пълни с остри колове омраза.Не знаех за дълбокия крепостен ров, запълнен с безразличие и апатична алиенация.Не знаех за защитния вал, изграден от ледените блокове на твоето мълчание.Не знаех за десетките безлични като марионетки хора, с които си се оградила и които като вярни и с промито съзнание пазачи ме разделят от моята принцеса.Върхът на айсберга - това е уточнението, че тази именно моя принцеса сега ми е безупречно непозната и чужда.А толкова добре си спомням, че бях свалил всички твои маски...Маска след маска, слоеве боя и тонове грим, безброй превъзходно отработени фалшиви изражения, мимики, жестове, интонации и пози - и дори като някакъв абсурден бонус - дори фалшиви мисли и чувства.

17

Всичко.Бях свалил всичко това, само за да те намеря, теб, истинската, каквато всъщност си - открита, незащитена, чувствителна, като мъничко пухкаво таралежче без бодли.Проблемът е там, че се обърнах за мъничко назад, за секунда те изпуснах от поглед... и когато те погледнах пак, ти вече беше нахлузила всички маски обратно, бодлите бяха пораснали остри и дълги, това просто не беше ти...Мамка му!Защо всички хора с някакво абсурдно животински малодушие съзнателно се стремят да се прикрият зад пластове маски...Защо увиват и стягат сърцата си в защитаващи от всякакви чувства и емоции бронежилетки...Защо изолират душите си в железобетонни бункери и противоатомни скривалища...Защо затварят кръвта си в концлагери, оградени с естакади, палисади, бесилки и клади, аутодафета, ешафоди и тонове бодлива тел...Защо навличат уморени, сивеещи от безразличие изражения, порядъчно намръщени от негативизъм...Защо се затварят в своите студени и мрачни подземия зад дебели дъбови врати с тежки резета...Защо се оковават във вериги и букаи...Защо дори в съня си се крият в покрити с паяжини и прах ковчези...Защо се заключват в ръждясали клетки, без прозорци, но с двойни решетки, изхвърлят ключа в тоалетната и за по-сигурно пускат водата...Аз питам!Аз питам, защото в добрите стари времена не беше така.Допреди няколко века бяхме истински.Макар и по-примитивни, бяхме истински, искрени, открити.Понякога носехме маски - да - страховити животински и демонични маски, но само по време на война и само за да плашим враговете.След събитието ги сваляхме и ги заравяхме заедно с бойните томахавки.

18

А сега - изглежда - всеки воюва с всеки - перманентно, монотонно и даже подсъзнателно.Бай Кольо прецака всичко.Да - в един гаден средиземноморски ден на 1532 година Николо Макиавели създаде "Принцът", в който сякаш отвори Кутията на Пандора с хищна демонична усмивка и поведе овчедушния човешки род по пътя, довел го днес до този тъжен абсурд - всекидневния Маскарад на чувствата, Парад на фалшивите самоличности, Панаир на параноидната шизофрения...Наречи го както предпочиташ.Това е светът, в който живеем.Подозрително добре изглеждащ и на пръв поглед почти утопичен, но в същото време отблъскващ и разлагащ се под своята собствена Голяма Световна Маска.Човешката цивилизация в глобален и локален мащаб отдавна е във фазата на цялостна Междуличностна Студена Война, която педантично се води по Закона на Джунглата, а като субсидиарни се ползват Законите на Мърфи.Ами Хърбърт Уелс и "Война на световете"...Хърба, Хърба...Уважавам опита, но да беше казал цялата истина...Защо трябваше да проокираш и без това обърканите хора с разни марсианци...Войната е неоспорим факт, само че световете са други - това са отделните светове на индивидуалните личности - малки, сиви и скучни светове, обвити в негативна мъгла, и именно те водят тази Междуличностна Студена Война на Световете.Защото няма други светове, освен съществуващите в замъглените и объркани от постоянния брейнуошинг съзнания на отделните хора.Сборът от материални и нематериални неща, обикновено тривиално и лековато наричан за всеобщо улеснение "светът, в който живеем", наистина формира едно цяло, така наречената Обективна Реалност.Тя, обаче, подобно на бог, е нещо, за което всички говорят, но никой не го е виждал в действителност.Всички представи за света, в който живеем, са индивидуални и възникват като резултат от

19

субективните перцепции на отделните личности, а те от своя страна не са нищо друго, освен конкретните химически и електрически процеси, протичащи във всеки човешки мозък.С други думи - всеки живее в собствен свят, който съществува само и единствено в собственото му съзнание.И сме толкова ограничени и затворени, толкова нищожни...Хипотезата "Гея" - на пръв поглед странна, но несъмнено интересна - разглежда Земята като жив организъм, като огромно същество със собствено съзнание и биофизиологични процеси.Напълно или само отчасти, възможно е това да е така и тогава ние, хората, не сме нищо друго, освен вид паразитиращи микроорганизми.Шибани вредители, болестотворни бацили, гадни канцерогенни вируси в организма на планетата.Нищожни негативно настроени частици с отрицателен заряд, безцелно лутащи се насам-натам с хаотичното си Брауново движение и в тъпото си безсмислено ежедневие.Ами ако цялата Вселена е живо Същество с такива макрокосмически размери, каквито нищожният човешки мозък въобще не може да си представи...?Ами ако Земята, наред с останалите космически тела, е само един мизерен средностатистически левкоцит в кръвоносната система на този необятен жив организъм?Какво сме ние тогава?Нищо.Ние сме Абсолютното Нищо.Разбирам, че не знаеш.Знам, че не разбираш.Страхувам се, че не мога да се изразя по-добре, защото вдъхновението ми е изпаднало в ужасната бездна на дълбокия каталептичен сън, населен с безмълвни кошмарни видения...Музите са толкова слаби, толкова далече...Като бледата почти недоловима светлина на нашите две звезди в пустата облачна зимна нощ.Безсилен съм да ти опиша чувствата си.

20

Безсилен съм да облека мислите си в словесна форма и да ти кажа всичко.Просто не мога, а вибрациите се засилват.Мислите и чувствата ми треперят.Сигурно се страхуват... или може би само им е студено...Единственото, което ми остава, е да те прегърна силно и да се надявам, че чрез някаква свръхестествена осмоза на чувствата ще ме разбереш...

СПОМЕНИ ОТ ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(VI)

...Значи... отначало бях попаднал в някакъв щур, щур филм... аз... в главната роля... нали... и значи... сега съм някакво ултракефещо негро... и с най-яката походка на най-якото негро се нося на няколко сантиметра от земята... и ей тъй си обикалям по улиците из квартала и бройкам мадами... мислите ми пеят ПЕСЕНТА НА ПЕСНИТЕ... нали знаеш за коя песен ти говоря... и аз съучастнически се нося по течението с танцувална стъпка... и имам онова маниашко цветно зрение... и долби-стерео-слух... и съм обгърнат от гъста и топла виолетоворозова мъгла...

21

...После влиза ПРОМЯНАТА НА ОБСТАНОВКАТА и носи на сребърен викториански поднос едно малко и тихо идилично късче РЕАЛНОСТ, уловено и запечатано в КЕХЛИБАРА НА ВРЕМЕТО......И негрото вече е объркано и нерешително и сякаш притеснението е избелило кожата ми... изглежда някакси безлична и износена от климата... и сега плахото слънце пълзи по мен, а аз лежа небрежно до уиндбрейка някъде в периферията на ягодовите поляни и пуша на "МАХ" в миниатюрната почивка... плахо набирам твоите цифри по клавиатурата на мобилния... телефонът е прашен и вмирисан на ягодов рабиш... и ти звучиш прекрасно... като най-щастливия човек на земята... неописуемо... и свежестта на смеха ти ме пристрастява форевър... прекрасен миг... и момчето е отнесено... шматка се между редовете... блее зареяно някъде в мислите си... лежи в сламата между ягодовите редове... безпристрастно, но задълбочено изследва същността на ягодовия живот... и лично съпреживява ягодовото рабиш-парти на надрусаните малки дрозофили... ...После някой грабва дистанционното и - щрак - сменя КАНАЛА......И това пак съм аз... и ти... най-после те срещам и потъвам в прегръдката ти... губя се в теб... и ти ме отнасяш отново... рошавият младеж и щурото момиче седят върху замръзналия пясък на плажа... зяпаме невиждащо парчетата лед, които танцуват в прибоя под пронизващия сибирски вятър, носещ разръфани кълба мрак... треперим от студ... или по-скоро вибрираме заради повишеното количество на готини невротрансмитери в мозъка... изригващи серотонинови вулкани... избухващи ендорфинни свръхнови... и разни незнайни неща, усещания, вибрации, флуиди, химикали и други частици, като например любов, витаят около теб сега... това съм аз... облъчвам те... бомбардирам... позитронна любов... 2 души в 1... и ние сме сиамски близнаци със свързани завинаги съзнания... какъв прекрасен и незаличим импринтинг... и като че ли сълза проблясва, уловила за миг меката леденосинкава светлина на любопитна неонова зимна звезда... и аз хвърлям догаряща цигара......И сякаш някой прекъсва електрозахранването... стрелка се мести мудно от DC на AC и променливият ток изкривява

22

картината... и като в някакъв велик експеримент следва нова увертюра, която уверено преминава в нова РЕАЛНОСТ......ПАРАЛЕЛНА ВСЕЛЕНА......И сега съм в готино изглеждащ алтернативен хотел... оле, казвам ти... това беше от няколко еона назад в миналото... тогава изглеждахме така, сякаш живеем в някакъв друг, НАШ СВЯТ... обстановката ухае някакси драматично, потискащо, психеделично... джимморисънски аромат... и кърткобейнски естествено... и... ти си там... толкова се радвам да те видя отново, въпреки че се срещаме толкова назад във ВРЕМЕТО и тайно... както винаги, аз съм тъй развълнуван, щастлив и превъзбуден, когато съм с теб... а и ти изглеждаш заинтересувана... това първите прескачащи искри ли бяха... ти изглеждаш толкова красива и щастлива, понеже се натрясках зверски, за да ти доставя удоволствие... никога няма да забравя закачливия детски звън на смеха ти... яко пого в коридора с хипновнушаващ цвят от дейвидлинчов филм... ти направо ме застреля с тая песен... прониза ме с куршум с криле на пеперуда... и аз присядам на мокрия под в банята... защо ли стените и таванът се въртят около мен във всички посоки... чувствам се като астронавт по време на учебни тренировки... последното, което си спомням, е как ти нахълтваш с още няколко души в банята... после РЕАЛНОСТТА ми удря шамари под формата на капчици леденостудена вода... някой май ме къпе под душа... аз съм гол и мъртвешкистуден, а температурата на водата кара сърцето ми да забие в луд ритъм... чувствам го как безпомощно се опитва да обработи кръвта по-бързо... но е толкова студено... и... изпадам в шок... толкова съм зле, че по едно време блокирам... дано не съм те изплашил... блокирам и се пренасям някъде другаде, където една яка ДЕПРЕСИЯ ме удря с все сила и светът спуска тежки черни завеси пред очите ми... а когато после светлината се връща, за да ме заслепи и изрита обратно в НАШИЯ СВЯТ, аз се събуждам... и... откривам, че съм гол и косата ми е мокра... и ти си се сгушила плътно до мен... В МЕН... усмихваш се малко нацупено в съня си... така дяволито, загадъчно и по детски... отчаяно се опитвам да си спомня... но......РЕАЛНОСТТА бавно започва да се разпада на отделни

23

фрагменти и аз се шмугвам в един съседен крачол на ПРОСТРАНСТВО-ВРЕМЕТО......Падам през стълбища, коридори и врати... в известна степен се овладявам... изправям се пиянски до някаква врата, откъдето глухо бучи шум на хиляди гласове... влизам с неуверена стъпка... неуверена тръпка... някой се опитва да ме обеси класически с някаква китара около врата ми пред цялата тая размазана и ревяща тълпа... и... изведнъж маниашко басово соло се разлива на меки и топли вълни по цялото ми тяло... тогава те виждам... ти ми се усмихваш и свириш ПЕСЕНТА НА ПЕСНИТЕ... включвам се и аз и китарата в ръцете ми се клати в РИТЪМА... запявам... май не особено сполучливо... започваме да се смеем и скоро всички се заливат от смях... накрая се спъвам в подъл кабел и падам безпомощно на прашния под... ти ме настигаш и се извисяваш над мен със смешно-свирепо изражение... намаляме темпото, когато ти победоносно сядаш върху мен... вече свириш някаква тъжна романтична мелодия, която ме размазва докрай... хипнотизирано се включвам и аз... следвам те... изгубени следи... и двамата търсим едно и също нещо... облечени сме само с китари и голи неконтролируеми емоции... тълпата е замлъкнала в някакъв транс... и ние се извиваме и гърчим, тотално отнесени... ходим с пръстите на ръцете си по хипнотизиращите пътеки на МЕЛОДИЯТА... носим се в РИТЪМА НА ВСЕЛЕНАТА... летим прегърнати... докосваме звездите една по една......Изведнъж движеща се с милиони километри в час комета се материализира сякаш от нищото... заслепен съм... по-високото равнище на кинетичната енергия на ярката светлина преминава през мен и, зареждайки ме, трансцендентално ме телепортира на някакво друго енергийно равнище на материята, организирано в друга РЕАЛНОСТ......МАМКА МУ... ИСКАМ ДА СЕ РАЗКАРАМ ОТТУК...!...ЗАЩОТО В СЕГАШНИЯ СВЯТ СЪМ СЪВСЕМ САМ...

ПУСТИНЯТА

24

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(VII)

Сам съм.Крача.Не знам къде съм.Малко съм изгубен май.Нямам компас.Нито карта.Тук няма ориентири.Въпреки че мястото е малко ориенталско, ориентири няма.Само пясък.В изобилие.Мрачно е.Въпреки всички тия звезди, които ме следят отгоре със зле прикрито любопитство.Някои вярват, че звездите всъщност са душите на хората, че всеки си има своя собствена звезда.Грешите, милички.Ужасно грешите.Въобще не съм егоист, макар че адски ми се иска да бъда.Но, хей, всички тези звезди са мои.Странно е, нали...Да.Не знам защо, но и аз вярвам, че имам своя звезда.Като бях малък си я заплюх.Хей, това е моята звезда!Махнете мръсните си мисли от нея!Имам проблем.По дяволите.Всички звезди си приличат, мамка му.Блестят като очите ти.Като моите две сълзи.Ужасно си приличат.Моята е ей онази там – онази свитата, която срамежливо мига в далечината.Здравей, миличката ми.Добър вечер.Хладно е, но аз спирам за да се събуя.Пясъкът отгоре вече е изстинал.Вече не го милват лъчите на двете слънца.

25

Но отдолу под повърхността още е топъл.Толкова е приятно.Поглеждам отново нагоре към моята малка звезда.Хмм... дали беше тази...Или онази, която сякаш ми намига, за да я позная по-лесно...Мамка му – всички толкова си приличат.А дали не беше онази кротката звездичка на един паралакс вляво...Никога не мога да бъда сигурен.Сигурно всеки път като погледна нагоре, без да искам си избирам различна звезда.Затова ви казах, че всички те са мои.Както и да е.Продължавам да вървя.Хмм... някой път ще взема да поставя една табела: "Добре дошли в моя свят".Просто за всеки случай.Ако някой случайно се озове тук.Поне да знае къде се намира.Съжалявам, че няма да мога да го упътя.Самият аз съм изгубен.Тук, в пустинята, всяко нещо, по-голямо от две песъчинки, се чувства като великан.Спирам да крача за момент, защото ми се стори, че чух нетърпеливото потропване на мислите ми.Да, така е.Пускам ги да излязат от главата ми.Нека се разходят.Нека пустинният вятър разроши мъничките им пухкави форми.Нека потанцуват под звездите.<< Ако ги срещнете – моля – не ги наранявайте! >>Без онези палавници в главата ми мога да ви разкажа нещо, с надеждата да достигне до вас, с надеждата, че ще преодолее границите на моя свят.Мога да ви разкажа за вътрешната болка.Или за липсата на едно такова нещо, което някои наричат бог, а аз – нещото, от което зависят всички други неща.Или... не знам...Всъщност какво правим...?Живеем...

26

Умираме...Но смъртта не прекъсва съществуването ни.Не всичко свършва със смъртта.Не.Тя идва.Бледа.Красива.Страшна.Идва по най-странния начин.В най-странния час.Без предизвестие.Непланирана.Да не говорим, че въобще не й трябва покана.Тя просто идва.Като страховита гостенка, която приятелски си вкарал в леглото си.Смъртта е добра.Тя прави ангели от всички нас, поставяйки на раменете ни криле, безупречно гладки и леки като ноктите на стар гарван.И ние нежно се въртим, издигайки се бавно.Мъртвите се раждат отново, събуждат се с тръпнещи крайници и влажни тъжни души, въздишат нежно, обхванати от някакво мъртвешко учудване.Но кой ги накара да танцуват?Кой ги извика?Дали не беше младата жена, учеща се да свири "Песента на душите", или пък нейното плачещо бебе?Дали не бяха всички невинни любопитни деца...?Дали пък не беше самият Господар на душите, който се весели, вдига врява и бърбори глупости...?Дали не ги извиках аз, за да обявят всеобща тъга, падаща като изгоряла кожа, покривайки всичко наоколо... да им пожелая лек път нататък... да ги възпея като новите чудовища от несъществуващ филм на ужасите... а може би най-вече да се изповядвам и помоля...Не знам.Поглеждам нагоре.Луната е бледочервена.Прилича на някакъв звяр-кръвопиец с абстиненция, горящ от жажда да отпие отново от екзотичната марка вино.

27

Кой ли поддържа и подхранва тази жестока първична жажда...Мисля, че вече знам, защото дочувам как в съседния свят партизански отряди избиват невинни пастири в една малка горичка.Не мога да ви помогна, милички.Лек път нагоре.Забавлявайте се.Изтанцувайте една индианска миля заради самото шоу.Аз продължавам напред.Бавно крача из пясъка.И пак спирам, защото няма какво друго да правя.Взех си отпуска.Почивка от самия себе си.Но дали съм някой друг сега, или това пак съм аз...?Отпускам се на пясъка.Учудващо странно е колко много звуци мога да чуя в тази пустош.Чувам сърцето си, което сякаш бие поне за двама.Чувам скърцането на молекулите в пясъка, монотонно като самия Живот.Чувам среднощния джем-сешън на най-нашумялата и най-шумната група пустинни щурчета.Сякаш забиват специално за мен, макар че бих искал да можеха да ги чуят и другите хора, в другите светове.Може и ти да ги чуеш ако се заслушаш.Може...Чувам и мислите си, които пърхат радостно около мен.Нека се забавляват, нали поне за малко са свободни.Чувам и... мамка му, какво, по дяволите, беше това?Стори ми се, че... да – ето го пак – някакъв шум.Но не просто някакъв шум, а необичаен странен шум, неприсъщ на пространствено-времевите координати на това проклето място.Хмм... не чакам никого, но все пак си поглеждам часовника, който, учудващо и против всички закони на вселената, още не е спрял да върви.Дванадесет без дванадесет...Необичайният шум сякаш се приближава.Самовнушение...?Може би...

28

Случайно да знаете какво е очакване плюс объркване и страх за около две дози?Това съм аз в момента.Все пак решавам да се обърна.Самотата е голям стимул.Хмм, бих се заклел, че някаква фигура в сиво се приближава бавно към мен.Но... място като това, безкрайно пусто до безнадеждност, в което единственото нещо, което мога да правя, е да споря с мислите си, да планирам собственото си убийство или да се обявя за онова съкровено загадъчно нещо, от което зависят всички други неща, и да създам нова религия... ами... в място като това депривацията изостря до болка сетивата, болка, която се чувства дори и само при знанието, че те функционират.Добре де, най-просто казано, подозирам, че сетивата ми може подсъзнателно да са преминали условно приетата граница на нормалното, мисля, че виждам и чувам около себе си по-различни неща.Мамка му, това някакъв авто-психотест ли е...?Истина или лъжа е това, което виждам и чувам...?Ти ли си това и как въобще стигна дотук...?Неконтролируема, ръката ми сама се протяга към теб.Искам да те докосна.Искам да знам.Ти ли си...?Още само няколко сантиметра ме делят от истината.Внезапно, донякъде поизкривената тукашна реалност ми тегли един як шут отзад.Спъвам се в нещо кой знае какво, може би дори в собствените си крака, и в момента, в който падам, разбирам всичко.Мираж...Игра на първичната висша сила.Разбрах смисъла на цялата вселена в един миг с дължината на секунда, но разтегнат като цял един живот.Когато станах бавно и замислено изтърсих пясъка от дрехите си, косата ми вече беше бяла.Душата ми беше мъртва.Сърцето – разбито.А една голяма част от него май беше изпаднала някъде в един друг свят, далече, далече оттук.

29

Само един миг – и вече бях изгубил всичко.Дори себе си.Сам съм.Крача.Само това мога.Къде съм?

30

ТАМ ДОЛУ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(VIII)

Оставям се за малко да ме носи течението и се замислям как се озовах ТУК...Ами, май всичко опира до адреналина.М.О.С.АД.... Израел...? – ха-ха, неее...Милият Откачен Стар АДреналин...И любимата ми надбъбречна жлезичка, която понякога постига невероятни адреналинови еякулации...Обичам ги просто тия моменти.Като например свободното скално катерене, на което понякога си позволявам да се отдам в нетипични за мен изблици на еуфория.Тоя път, обаче, опитах нещо по-нестандартно и – поне според мен – по-трудно.Не свободно скално катерене, а слизане.И така, намерих си някъде на края на света тази най-отвратителна пропаст с почти 90-градусов наклон и започнах да се спускам.Надолу, надолу, по-дълбоко и надолу...Почти отвесната повърхност беше като кожата на прокажен, като кожата на стар наркоман-педеруга, трайно засегната от някаква феноменално тежка и напреднала форма на интергалактически сифилис.Често изпод краката ми се ронеха и с болезнен бавно отслабващ грохот политаха надолу в бездната уплашени късове мъртвешкобледа и древна варовикова скала.Ронеха се като мръсни жълтокафяви гнойни струпеи, падаха с болезнен стон като вонящите и разлагащи се късове месо на обречения стар сифилитичен наркоман-педеруга.Колкото по-опасно, толкова по-гот, бих казал.Когато най-после краката ми, треперещи като стрък препикана от пор с камъни в бъбреците трева по време на торнадо, достигнаха предполагаемото дъно, се свлякох на земята омаломощен и в очакване да утихне бушуващия в мен адреналинов оргазъм.

31

Очите ми постепенно привикнаха към ослепителния мрак, който ме беше обгърнал в задушаващата си прегръдка като на анаконда-бодибилдър.Сравнително по-късно осъзнах, че това, което ме задушава, е зловонната смрад на зловонни екскременти и бавно разлагащи се трупове на отдавна мъртви екземпляри от всевъзможни биологични видове, която настойчиво се носеше на монотонни тласъци през тежкия застоял въздух и атакуваше нещастното ми обоняние с безмилостна и коварна серия от ъперкъти – неописуемо болезнена комбинация от техниката на Мохамед Али и силата на Майк Тайсън в най-добрите им времена.Вдигнах поглед нагоре – очи, изпълнени с отчаяна молба към всички незнайни и загадъчни сили, които всички известни до момента човешки раси бяха измислили, създали и обожествявали в митологиите на своя фолклор – и съзрях някъде горе в далечината малката точица светлина на свежото бледо небе – беше нещо като джобно фенерче с изтощени батерии, завряно в тлъст космат задник.Беше отчайващо.Бях твърде омаломощен от безкрайното спускане надолу, надолу, по-дълбоко и надолу, което сякаш беше продължило цяла вечност.Натиснах ИНДИГЛОУ-бутона на скапания си часовник, който ме надари с трисекундна бледа синьозелена светлинка, и погледнах таймера, който бях включил, когато прекрачвах ръба на бездната – според него слизането ми бе продължило само някакви си двадесет години и не-знам-си-колко месеца.Е, не цяла вечност, но напълно достатъчно.Стори ми се, че чух шум на течеща вода, надигнах се и бавно закрачих през гадния слой блудкава лепкава маса от Неща в предполагаемата посока.Като казвам Неща, значи наистина имам предвид Неща с главна буква, тъй като някои от Тях дори не могат да бъдат описани.Бях затънал до глезените в някаква непоносимо смърдяща пихтиеста маса, която Тук май беше нещо като местния еквивалент на почва.

32

От лявата ми страна с дебнещ хищнически поглед в яркочервените си очички ме следяха жълтозелени фосфоресциращи лайна.Впрочем, изглеждаха доста странно с всичките си многобройни и приличащи на затлъстели зелени червеи пипала, чрез които бавно, но упорито се придвижваха успоредно с мен.Всъщност, първата асоциация, която изникна в главата ми, когато ги видях, беше за групичка доста едри зелени медузи, изпълзяли на сушата за обичайния си неделен пикник на открито.Е, вероятно биха подлъгали някой новак, но мен – неее – просто съм имал щастието да срещна адски много лайна през живота си – сочни и съсухрени, малки и големи, разнообразно оцветени от старателното въображение на природата, лайна като едър първокачествен грах или гръцки маслини, като майсторски приготвена лазаня по сицилиански, лайна, наподобяващи пръчки динамит или С-4, лайна, изглеждащи като копривената кашичка, която бабите приготвят щом се запролети..."Съжалявам, сладурчета, не на мене тия. Вие сте си просто едни противно смърдящи лайна. И макар да сте доста заинтригуващо ексцентрични и почти привлекателни на външен вид, поне за представители на вашия - хммм - да кажем полубиологичен вид, вие все пак си оставате някакви шибани лайна."След тези мои революционни мисли, нарушаващи нормите на етикета на висшето общество на културните екскременти, групичката фосфоресциращи лайна спря с последни отчаяни скокове.Шлуп!Джуп!Пльок!За миг съзрях късчетата омраза в хищните яркочервени очички, а след това, като по сигнал, групичката ексцентрични лайна се самовзриви едновременно с неприличен и ужасно вонящ звук.За щастие, експлозията на коварните фосфоресциращи лайна-камикадзе не беше достатъчно мощна, за да бъда засегнат от разлетелите се слузести шрапнели.Продължих към предполагаемата река.Един румб вляво и право напред, боцман.

33

Спрях се на две крачки от сблъсък с някакво подобие на табела – първа среща с атавистичен белег на все още неустановена хуманоидна цивилизация.Хмм, доста неучтиво и потискащо от тяхна страна, които и да са те – студени тръпки ме полазиха като гадни буболечки (като ония южноамерикански гигантски отровни стоножки, при контакт с които човек умира в агонизиращи гърчове само след няколко минути, с чувството, че е залят с напалм) – понеже знакът подозрително наподобяваше три черепа, на пръв поглед човешки, с повърхност, проядена и набраздена от тукашните не особено здравословни атмосферни условия, забити под ъгъл от приблизително 120 градуса на потъмнял кол, обрасъл прилично добре с колония слузести лишеи.Хмм, опасна зона...Определено ми се искаше да се добера до реката.Продължих покрай настойчиво предупреждаващия знак с очи, втренчени надолу през слоя сумрачна воня в отчаян опит да разпознаят малките Неща, които убиват, преди да ме открият Те.Можех да очаквам всичко.Най-вече поредното семейство фосфоресциращи лайна в ролята на противопехотни мини.Като ония, върху които можеш да стъпиш свободно когато си поискаш и няма да се случи нищо, освен тихото изщракване на пружинката – тихо и нежно като акорд от симфония от Бетовен – но когато си вдигнеш крака, следва не дотам ушеприятният мощен и яростен епилог на симфонията и губиш мигновено и безболезнено повечето части на тялото си, които хората определят като жизненонеобходими.А след това, ако си се взривил достатъчно елегантно и на трудно разпознаваеми за опитен патолог кървави късове, специално подготвеният за целта оркестър изпълнява ентусиазирано в твоя чест "Реквием" на Моцарт като пожелание за добър път към Вечните Ловни Полета на Маниту.Само дето самовзривяващи се лайна нямаше.За миг мярнах влюбена двойка космати паяци с размерите на автомобилни гуми, които жадно смучеха кръв от обезглавен човешки труп.

34

Когато ме забелязаха, с явно нежелание и пиянско клатушкане се отдалечиха в мрака.Чао-чао, сладурчета.Почти се бях депресирал при мисълта, че съм толкова ужасно грозен, отвратителен и отблъскващ, че чак и такива създания бягат от мен, но тогава Го видях.Причината.Съществото.Алигатор-албинос би било едно от най-преувеличените ласкателства относно външността Му и само изпечен лъжец или стар покерджия би могъл да изрече въпросното определение с невъзмутим глас.Най-вече се открояваха зъбите – бяха много, остри, големи и някакси изследващи и преценяващи те от разстояние, сякаш всички сетива на съществото бяха съсредоточени в тях.Не ми се искаше да го проверя.Един от най-добрите примери за заплетена китайска загадка беше предполагаемото туловище – някакси прозрачно, безплътно, разливащо се в неопределяеми безразмерни форми и призрачно ефирно.Мразовито зловоние ме лъхна, когато То отвори зъбатата си уста и ми каза "добър ден".Полудях.Това вече минаваше всякакви граници.Макар и да не знам как постигаха всички тия специални ефекти, ми писна от тях.Смотаняци.Махам се.Циркът свърши.Можете да включите осветлението, за да не се спъна в някой откачен отнесен оператор.Нищо подобно обаче не се случи, затова събрах всички останали ми сили и повърнах върху зъбатото изчадие.Подейства му задоволително парализиращо.После го сритах, за да си излея яда, а То взе, че се спука и предполагаемата му душа се понесе натрапчиво наоколо под формата на задушаваща смрад.Най-умното нещо беше да си плюя на петите, само че не уцелих в бързината и за нещастие цопнах в дълго жадуваната река.

35

Ако сте си помислили, че падането в реката ми подейства ободряващо – жестоко се заблуждавате.Повърнах остатъците от вътрешностите си в неконтролируем спазъм, когато зверски разпорен труп на бебе се отърка в мен, носен от течението, а зловещият гарван, кацнал върху лицето му, отлетя със злобен крясък и око в окървавената си човка.Чух смях.Неописуемо грозен нечовешки кикот с пронизващо презрение.После Го видях и Го познах.Беше облечем така, че да няма съмнения в личността му, а още по-изразителен беше бледият разкривен надпис на сивото му наметало – ХАРОН.Уплаших се, естествено.Единственото нещо, което исках, бе да се прибера вкъщи."Синко, ако искаш да се измъкнеш оттук, ще трябва да ме победиш в едно малко състезание с лодки."Копелето можеше и да чете мисли.В този критичен момент едно кану се появи до мен.Сякаш се материализира от нищото.Е, може и да си е било там, но да не съм го забелязъл.Погледът на ХАРОН беше хипнотизиращ, обсебващ, хищен и ужасяващ."Състезанието започна, синко." – гадно каза ХАРОН – "Сам ще разбереш къде е финала и дали си спечелил, ха-ха-ха!"Той безгрижно загреба надолу по течението на Стикс, а аз все още чувах гадния кикот, докато фигурата му бавно изчезваше в сумрака.Издрапах в грубото дървено кану и загребах бясно.Бях маса ярост, без форма, без облик, без съзнание, сякаш избран от цялото човечество да отмъстя, сякаш ХАРОН бе виновен за всички несправедливости, гнусотии, страдания и болки...Виновен за големите влажни умоляващи очи на седемнадесетте етиопчета, които уплашено наблюдаваха как изхабената им майка продава тялото си за парче хляб в порутената едностайна барака...Виновен за разкъсаните трупове от всекидневните взривове в Белфаст, напояващи земята с братската еднаква кръв на католици и протестанти...

36

Виновен за вирусите по общата игла на стария болен наркоман в Ню Йорк, които зациклираха в кръвта на петимата му приятели след масовата им хероинова оргия...Виновен за всичко...Три-четири завоя надолу по Стикс го настигнах.Гребеше монотонно и спокойно близо до брега и си подсвиркваше някаква провлачена мелодия.Моето кану се носеше като торпедо, допълнително ускорено от бързото течение в средата на реката.Когато профучах край него, ХАРОН отпусна веслата, сви костеливите си ръце като фуния и изграчи: "Не бързай толкова, синко, след малко идва финала, ха-ха!"Изгледах го свирепо и продължих устремно напред.Реката правеше остър завой наляво.Финалът...?Тогава го чух.Като неясния и далечен тътен на африкански племенни там-тами.А след няколко секунди на объркване зрението услужливо подсказа верния отговор на мозъка ми – Стикс изчезваше в нищото.Водопад.Беше неизбежно.Секунди преди да изчезна в бездната, хвърлих един бърз и отчаян поглед назад към Лодкаря на Душите.Той се смееше.После бях на ръба и...Пропаднах в Безкрая на Нищото...

37

МОЖЕ БИ ЕДНО НАГЛАСЕНО ПРОУЧВАНЕ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(IX)

Искам да знам какво става с мен.Искам да знам какво точно се случва в мен на субклетъчно ниво, искам да разбера всички електробиохимични процеси.Мисля, че това би ми помогнало да пилотирам по-добре собственото си тяло, да контролирам или поне отчасти да направлявам чувствата и емоциите си.Възможно е дори да открия някакъв начин да се преборя с шизофреничната двойнственост на характера си и да овладея онези състояния на абсолютни крайности, между които се люшкам непрекъснато – еуфоричното щастие и любов към всичко и тоталната нихилистична депресия.Мога да го опиша като Ефект На Люлката (или Махалото) – или съм във връхната точка, или на абсолютното дъно.Това е.Нямам други емоционални състояния.Средни положения не съществуват.А сега съм на абсолютното дъно и една преждевременно и необратимо корозирала котва с цвят на кетчупна супа прави плах и кратък опит да привлече вниманието ми.

38

Всъщност – и аз я ухажвам с мимолетната надежда да ме измъкне от дъното.Само че работата нещо се прецаква и котвата гадно потегля сама към повърхността и живота с противна презрително-иронична тризъба усмивка.Хората, които не се опитват да преодолеят заучения и запечатан модел на поведение, стават полицаи, котви или родители.Хората, които – в който и да е момент от така наречения си живот – престанат да работят върху себе си под влиянието на измамната мисъл, че вече са готови личности, рано или късно биват разконспирирани и отхвърлени като ненужни, но на кой му пука...Свободни вегетарианци задружно събират мръсни чорапи във всевъзможни агрегатни състояния на материята и групово проникват в обществена пералня, където дрехи се накисват в разтвор от специални екологично чисти фъшкии, перат се с радиоактивна дъждовна вода и дехидратирана сиромашка пот, а накрая се оставят да съхнат под звуците на парен блус, който клиентите изпълняват на разнообразни инструменти, затлачени с опиумната гордост на Азия.Задръстено радио кашля и плюе някаква армагедонофилска песничка.Тра-ла-ла, всички ще умрем поне по още веднъж.Замръзнали сърца плуват в тъмните блата около извора на яростта, отчаянието и безнадеждността.Някъде там е обратният град на сърфистите-суфисти, където пръдните са есид джаз за истинските задници.Там едно разбито семейство се опитва да се събере отново, но съдбата е менте – гледа в криво огледало за обратно виждане, подава грешни димни сигнали и върти колелото в обратна посока.Обратно и напред към алиенацията на нацията.Бавни графити се носят по пенестите върхове на алфа-вълни, цветя, излизащи от напукана стена, боготворят холивудски залез.Някъде там някой чувства.Заек губи състезание по туист от една костенурка в инвалидна количка и подава възмутена контестация, заплашвайки журито с ято озъбени червени прилепи.

39

Присъждат му все пак почетна награда – едно малко грахово зърно и едно голямо благодаря-и-довиждане.И заекът си тръгва в състояние на психопатичен афект и се качва в автобуса за милата родна гора.Друс-друс-друсан бус-друс-друс-друс...Друс-друс-дрогабус-друс-друс-друс...Едно розово фламинго елегантно изсира извънредно мазно лайно върху малък торен бръмбар, който се кефи максимално – безупречно е надрусан и щастлив.Мухите-лайнарки също се усмихват загадъчно.Слънцето жарко сипе палещи лъчи и от извънредно мазното лайно бавно еректират сочни изпарения с тежък аромат на божественост.Потъналият в блажено съзерцание накъдрен гущер трескаво се кръсти, хипнотизиран от безумно страхопочитание...Накрая фламингото клъвва за последен път от червата на мъртвия пухкав воден плъх, а после бързо отлита с угрижен ултразвуков писък.За нещастие, дебнещото торнадо връхлита нежнорозовата птица и я поглъща завинаги.Остават само ужасните предсмъртни стонове на фламингото, призрачната песен на една душа тържествено се носи за последен път по блещукащата магистрала на зората.Преродените в новородени се събуждат за първи път от матовия блясък на тъмно полиран хром.Хром-хром-хромозом – латинска му работа.Ангелските моряци и морските ангели са образцово надрусани и – така да се каже – живеят постоянно във филм с безкрайно много серии.Между другото, в края на всяка серия те трансово отправят транзитни призиви и проклятия към американската нощ.Накрая целият свят гори в неугасими и лакоми пламъци, а заупокойната молитва е заменена от долнопробен мотелски блус.Трансценденталният стопаджия изживява един магически час и осъзнава, че свободата съществува паралелно и отделно от приятелите.Вавилонски развалини изчезват зад величествените криле на орел, призрачната песен на една душа бавно и

40

тържествено се носи за последен път по блещукащата магистрала на зората.Един човек чака своя човек, но вместо него на мястото на срещата идва абстиненцията.Моето момиче е фаталната жена – Венера, облечена в кожи.Самотен факс, потънал в прах, получава пропагандните резултати от едно нагласено проучване – хероинът премазва мечтите и обезлюдява всички утрешни партита.Моята дилърка на любов отново ме напуска, а аномалните деца от евросъюзното кръвосмешение олигофренично пеят мъртвешката песен на черните ангели в какофоничен хор от милиони различни гласове.Тя е моят хероин е всичко, което искам сега.Тя е моята героиня и приоритетна политическа мечта.Не мога да изневеря на хедонизма си.Може би някой някъде обича моята апатия, зад която крия болката, нажежена и втечнена в тежки лъкатушни сълзи с вкус на окислено олово, с помощта на които мазохистично споявам дългите дни на очакването в емоционално несмилаеми векове на депресия.Заяждам се със себе си, защото съм роден прекалено хлъзгав и не мога да спра да залитам от върховете на въздушните кули в божественосиньото небе към абсолютното дъно на вечния мрак и обратно.Абстинентният глад принуждава антично апокалиптично свлачище край изтощена свещена река да изяде още дванадесет стъпки опустошена мъртва земя.В зейналата пропаст ясно си личи един далтонистичен отпечатък на абортиращ от ужас птеродактил.Пропаднах в зейналата пропаст на твоето съзнание, където откривам просвещението в свещените нефритенозелени лунни цветя.Изгубен съм в лабиринта на твоето съзнание, предпазливо докосвам лудостта, после нежно я милвам и мечтая.Мечтая да те клонирам чрез нанотехнологии и генно инженерство, а после да вляза и да остана завинаги в теб, защото искам да те живея.Ханаан, езотерична тения се развива и неумолимо расте в гордата глава на ястреб.

41

Някъде високо в небето исус държи огромен вибратор, който генерира чудни прохладни ветрове и ги насочва към учудените кататонични сърфисти край Калкута.Инстинктивно момиче съзерцава наопаки обърнатия образ на райската градина, където вцепенен ерос й отвръща с монументален сакрален поглед, пълен с опустошени чувства.Група щастливи подпийнали рицари-кръстоносци разглеждат красотата на Залцбург, а после се вкаменяват от ужас в тежките си железни брони при вида на езотеричния човек с тяло от слоест облак полутечен Абсолют и неограничима, чиста и независима душа.Още само една безсмислена дума и всичко ще се превърне в пепел, въпреки споразумението за вечен неутралитет на боговете.Всеки ден стоя по осем минути обесен с главата надолу като типично доказателство, опровергаващо категорично Теорията на разрязаните китки.Погреби ме където падна и не размествай местата на белезите по ръцете ми.Искам да бъда с теб повече от два месеца годишно.В момента животът ми избледнява като варовик и това е всичко, което съм – малко снежнобяло керамично парче в твоите ръце.Прегърни ме, аз все още търся онези ангели в снега...Някой или нещо ми разказа за епидемията от нервна криза, обхванала всичките ни врагове.Мръсотията скоро ще ги изпълни изцяло и те ще се удавят.Вавилонски развалини се плъзгат някъде далеч долу под величествените криле на орел, призрачната песен на една душа бавно и тържествено се носи за последен път по блещукащата магистрала на зората, която пречиства и успокоява надигащия се гняв и вдъхва живот на безжизнените.Подръж ръката ми – три прости думи, изгубени в нощта.Едно вече почти бившо ченге е зверски разпорено по ритуален начин, с последни сили тлеещото пламъче живот в очите наблюдава полицейската душа, която се гърчи с кървавите черва и се търкаля по мръсната улица на няколко метра от тялото.

42

Сбогом, мистър ченге – убивам го със симетрична омраза, а после промивам собствените си рани, макар че така или иначе всеки е длъжник на смъртта.Каквото и да означава необходимостта, това е фундаменталната истина – нищо не променя нищо.Потайна фигура в черно наметало се приближава до труповете на обесените, милва ги нежно и ги прегръща, а после бавно и методично мушка и върти огромен касапски нож в образцово разпарчетосване на подпухнали и оцъклени мъртви тела.Аз лично бих искал надгробният ми паметник да остане безименен и мълчалив.Най-хубавата част от карантинните мерки е маниакално-депресивната психоза, която е и неизбежен спътник на вилнеещата чума – с общи усилия двата фактора осигуряват повече духовни и емоционални преживявания, отколкото човешкото око може да регистрира.Състоянието на съзнанието е армагедон на седма степен, типична среща на колективната омраза с неизброимите индивидуални различия между две изнервени зърна от един царевичен кочан.Яростта на сензационното лекарство е правопропорционална на извратеността на звука.Всеки психопатичен клоун има свой собствен номер, който изпълнява в аудио-визуалния кошмар.Професионалната болест на тъжните клоуни често генерира страхотни странични ефекти като странно поведение, синдром на камикадзето, хилядолетна лудост – тогава тъжните клоуни се превръщат в психотична атракция и затова всички ги обичат.Усещам спазмите на старата обрулена земя, която се задушава от слуховете и клюките, които се носят за нас.Тя се дави в тях, понесена по течението на мръсотията и омразата, после успявяа да избяга и да се скрие в един момент на безсъзнание.Трябва да спра да бързам наникъде и да игнорирам обстоятелствата.Надявам се на привилегията да ме вземеш с теб, аз търся абсолютната звездна топлина и когато я открия, ще знам, че съм оздравял.Знам, че не съм чист – аз съм постоянно инфектиран, но някакси продължавам да чакам и карам напред.

43

Прости ми за всичко това – правя го, защото ми липсваш прекалено много.Чувствам се така, сякаш някой е разцепил главата ми и безмилостно разбива мозъка ми с миксер, наоколо пръскат капки кръв и неврони, синапси, мисли и спомени, а душата ми е разкъсана от гигантска месомелачка.Просто исках да знам какво става с мен, но ме е страх, че това е може би едно нагласено проучване.Някъде един самотен факс, потънал в прах, продължава да чака пропагандните резултати, само че без мен.Вече не ме интересуват – аз чакам само теб.

ПЪЛЗЯЩИ ДНИ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(X)

Стая.Стоя, лежа в една стая.Сега съм Мистър Ямайка - йо, растамен - и има амигос.Има и едни машини-путитас, много зарибяват, честно.Зарибяват и ни управляват.Многу бруталну, мистър.

44

А ей там в корнера мързеливо се протяга един двуметров трилистник-двулистник.Ебати сакатото копеле е т'ва тъпо растение.По пътя се отбих в тая хладна дупка, за да се пооправя малко след току-що преминалия Парен Локомотив, а после - когато пак съм в състояние да вървя - ще си ходя вкъщи да спинкам в Страната На Сънчовците.Понякога - не точно сега - но понякога се чувствам като един същински непобедим супермен.Само че...Дали съм непобедим супермен, ако не мога да победя себе си...?Ако не мога - значи не съм супермен...А ако мога - значи не съм непобедим...А това си е така - в мен винаги има поне едно "Аз", което се инати и упорито се противопоставя на останалите.Може би това "Аз" е гласът на разума - писклив и слабичък, но все пак влиятелен - а може и да е гласът на оная тъничка нишка, която поне засега успява да ме задържи в нормалната действителност, понеже има право на вето.Дуелирах се с един купидон и той ме простреля.Не мога да извадя стрелата.Опитах се да убия един купидон.Изпразних цял пълнител в него.И нищо му няма - носи бронежилетка.Брониран Купидон и Английски Летен Дъжд.И Тази Картина - Спя С Призраци.Горчивият Край.Има Нещо Гнило.Пластилин и Специални Нужди.Ще Бъда Твой след Втория Поглед.Защити Ме От Това, Което Искам.Средни Страници На Вестник.Всяко "Ти", Всяко "Аз", Дни Преди Да Дойдеш.Ела Вкъщи.Младежки Гняв.Бионика и 36 Градуса.Спазвай Коефициента Си На Интелигентност.Женствен Мъж, Знам.Нараняване, Чисто като девствен сняг.Дамата На Цветята.

45

Поглъщане.Чисто Утро и Тухлен Клозет.Не Ти Пука За Нас.Търся Отговори.Без Теб Съм Нищо.Алергичен Съм (Към Мисли На Майката Земя).Пълзене.Моята Сладка Принцеса.Лятото Си Отиде.Страхувам Се От Момичета и Кралицата На Хамбургерите.Ето го и твоето Телефонно Обаждане.Винаги Ще Бъда С Теб във вечността.Голям Съм.Аз Съм Сам И Съм Лесна Мишена.Хубава Мъка.Аз съм господин Хванал-Съм-Вълната, енергиен вампир и генератор на отрицателна енергия.Оу, Джордж, благодаря За Всички Крави.Екстатичният Водопад Е Уморен.Гей-Водолей.О, Дона, имаме Хашиш.Цветове И Картини.Това е Манчестър, Ейби-Бейби - Четири Срещи С Дилър.Аз Съм Негро и Нямам Нищо, мистър.Само Въздух и Музика От Парти на открито.Обвинявате ли ме...?Е, поне Имам Живот.Ей, Франки Милс, каква е тая коса...?Ел Би Джей - Life Beyond Joint.Електрически Блус със Старовремешна Мелодия: Харе Кришна...Къде Отивам...?Черно-Бели Момчета Скитат В Пространството.3500% е вероятността Лесно Да Ти Стане Трудно.Добро Утро, Звездичке, Какво Прекрасно Нещо Е Истинският Човек.Мога само Да Те Обичам и Да Се Депресирам от Грешките На Плътта ни.Включете Слънцето Да Свети.Сладките 16 Години в един Стерео Свят.Остроумия.Размита Сянка Плува в Елегия, а Светът Спи.

46

Едно Пиле На Кокал Разлива Опрощение.А как боли, когато Паднеш отвисоко и се Размажеш на Цимента...Там, Където Момчетата Се Страхуват Да Отидат.33 Тела В Прегръдката На Съня.1979-та Година, гледана През Рубиненочервени Очи.Пропадаме В Разказите На Изпепелената Земя, пълни с Непонятни Съкращения.Излизаме Само През Нощта.Ти Си Прекрасна.Моята Едничка И Прекрасна Водна Лилия.Довиждане И Лека Нощ Под Светлината На Звездите.Погледът На Вечността.Дъждовните Капки И Слънчевите Бани се опитват Да Останат още малко В Полето На Твоята Любов, но Свещеното Око На Утрото Е Осквернено.Този Път Изпробвам Машина От Тежки Метали.Имплозия, Гласът Ми Се Затваря В Себе Си, Самовзривява Се И Замлъква.Натрошени Стъкла, сред които бродят Призрачни Деца.Прегръщам Раненото И Плачещо Живачно Дърво.Светлинките На Звездите В Небето Са Сълзи, а ние живеем във Века На Невинността.Пробуда про Буда.Това Е Историята Засега: все още съм Жив и се наслаждавам на Най-Прекрасната Гледка - зяпам в Нищото.Непохватно Съм Влюбен.Още едно Ново Начало, Върни Се Тук Да Извратиш Сестра Ми.В Твоя Свят Съм Спокоен и тих като древни призрачни Развалини, трябва да Разпространя Любовта Си...Хей, Мистър Рок-Звезда, Главата Ви Е Пълна Със Сяра.Съществува Ли Поема За Попивателната Хартия...?Гигантските Ми Кости скърцат и болят, а аз трябва да разбия проклетата Система.А някъде далече Ветровете се гонят диво и Големите Бирени Кутии танцуват с тях Високо Във Въздуха...Един пощръклял Откачен Роб тича и крещи: Злоупотребяват С Мен И Ме Лъжат...Може би е Спартак, но Няма Връзка.Гробищните Порти скрибуцат някаква тъжна Песничка За Нас, Отхвърлените.

47

Трябва Да Се Науча Да Мразя.Розите ухаят на Петрол И Хлор, но Никой Не Дойде Да Затвори.Има виолетоворозови пухкави облаци, облегнати небрежно на всеобщия светлосин фон.Има пурпурновиолетова кола и няколко сини лампи, които може и да са свалени от бракувани патрулки на мръсните ченгели.Облагородени псета се преструват на оригинални вълкодави.Минават покрай нас, гледат ни строго изпод вежди, мърморят неразбираемо под помиярските си носове и може би проповядват своята Уникална Кучешка Религия на легионите от вампирясали бълхи в мръсните проскубани козини...Не съм сигурен, защото не мога да общувам с кучета.Но и аз самият се опитвам да проповядвам концепции - не си ли личи...?Ето я цялата истина, синтезирана и готова за консумация - "Има само едно нещо, за което един писател може да пише: Какво Се Намира Пред Сетивата Му В Момента На Писането... Аз съм инструмент за записване... Аз не си позволявам да налагам "фабула", "сюжет", "текстуалност"... Доколкото успявам Пряко да записвам определени психически преживявания, аз имам ограничена функция... Аз не се опитвам да развличам..." - Уилям Бъроуз, "Голият обяд".Ако презирате мозъчната дейност, по-добре се обесете с главата надолу.Аз продължавам да пиша.Публично Предупреждение: Секс + Алкохол = Неделна Катастрофа.Поредни Жертви На Модата, Кьорави Кастинги, задкулисна Мизерия и Доста Умрял Ритъм като цяло.Задръжте Така, ще ви паля свещички.Един Безумно Ненормален Субект Чака на ъгъла, облегнат на удобната улична лампа.Всъщност - нормалните субекти са Малцинство в Дневния Парад На Мейси.Какво Става С Мен...?Депресия, Прераждане, всичко е Като Сън.

48

Аз Съм Сляп, пусни Бавната Песен, за да не те настъпвам прекалено често.Фанатичните фарисеи дъвчат Двусмислени Молитви.Няма Начин за тях, затова заминават по Каналния Ред към калта и Всички Прасета.Машинариите Прегряват и изпушват една по една: Исус Е Онлайн.Подушваш ли Химикалите Между Нас, които ритуално запалват Английски Сигнален Огън...?Може да отидем на Космическо Пътешествие На 40 Мили От Слънцето.Аз не се Боря За Награда - искам само да прихвана Болестта На Танцуващите Котки.Променливите Величини В Мъртвото Месо Приспиват Кабелите и връзките в мозъка чрез хипнотично внушение за Промяна На Мнението.Помислете за Свободата на избора Да Бъдем Ангели Или Насекоми, Да Кървим тихо И Да Чакаме, или Да Се Отдадем На Лятото.Искам да докосвам твоята Празнична Кожа, харесва ми Аромата На Слабост в миговете преди да се отнесеш.Няма нужда пак да го казваш - знам, че съм Един Много Глупав Човек.Обаче ми харесва Така.Но ти не се Разболявай, не Опожарявай Моето Щастие.Отминаващи Коли отправят Смъртна Заплаха да ни Пребият С Музика.Моле те, Не Ме Мрази Повече за това, че Кървя - това е моя начин.Моите Възгледи Са Черно-Бели.Кога ли ще имам Синове...?Ако чувстваш, че мразиш, мразиш ли, че чувстваш...?Обичам те толкова, толкова много, че чак те мразя...Искам да те убия, защото безкрайно искам да те живея.Върви Си Сега, напусни главата ми, защото полудявам.Полудявам, а Тя Каза: "Никой друг".Идва Края На Света, идват Признания - дали Всичко е за Добро...?Нека Дойдат Клоуните сега.Търся Същата Дрога, но Една Анти-Любовна Песен ме връхлита и ми докарва абстиненция, понеже сега ти си далече.

49

Нали твърдеше, че си Вещица - не можеш ли да пътуваш през времепространството...?Искам да те видя, Писна Ми От Останалите Хора и мисля, че ще изляза в Открития Космос и ще остана да Кървя там завинаги.Един Екстерминатор На Хапчета със Зеници Като Пречупени Кръстове иска Да Убие Всички Хипита със своя Ускорител на частици и да прибере Кървавите Пари.Пазете се от него, Пазете Мечтите Си.Повечето хоря водят насекомен живот и са надарени с Достойнствата На Насекомни Нищожества.Заложници на мравуняка - Убийте Ги, Ако Мръднат.Надявам се Другата Година да съм Почти Щастлив.Когато те няма, аз Наистина Живея В Главата Си.Някъде Там е моя Дом.Не съм чак толкова Уморен, аз съм Човекът-Сянка - Винаги и Навсякъде.Надявам се винаги да съм Зает с теб, ти си Най-Любимото ми Приключение.Нуждая се от някакви Анестетици, понеже имам Безсъние, а ти не си до мен да ми попееш и да ме приспиш.Гледам Снимки От Перфектната Ми Младост, която Вчера Си Отиде Прекалено Бързо.Чакам Промените, но Радиоводещият не съобщава нищо.Един Ден си самоналагам Домашен Арест, на следващия Излизам и скитам из Града На Фалшивия Блясък.Ти Си Моят Евъргрийн и никога няма да Изсъхнеш.Обичам да слагам Хартиен Плик С Дупки Върху Главата Си, толкова е хубаво.Ха-ха-ха, кикоти и бръмчене.Улици, всичко е предначертано по улици.Хоп - минава ято светлинки като безмълвно шествие на Ку-Клукс-Клан в нощта.Кога ли ще е последната Битка на вечния Бунтар...?Нощните Птици Гълтат Ножчета За Бръснене и издигат Кървавия Флаг На Смъртта.Саможертва в името на Разцъфналата Пролет - Мисията На Нощните Птици.Любовта Раздава Правосъдие под формата на Нежни Целувки.Огледай се в мен - Аз Изчезвам като отражение в разбито огледало.

50

Нахлува Световната Измет.Мисия Номер 2000 На Ракетостроителната Индустрия Е Да Се Запали Една Пура.Обичам Да Гледам Назад и да се Депресирам.Не съм Имунизиран и кармата ме Заразява със Самота.Карнавалът не е Моята Сцена.Всичко Е Дзен.Бомбите могат да Плуват и срещу течението.Малките Неща Депресират.Малките Неща Радват.Всичко е бременно с двойнственост.Главата Е Машина, а Тялото - Тестостеронова Маймуна.Нямам Бивши Приятелки От Глицерин.Единственото Решение е да напълня Главата Си С Призраците На Хората, Които Обичам.Ураганът Безпричинно Гони Една Надуваема Кукла На Супермен.Моят Двигател Работи За Теб, можем да Излезем От Този Свят и да се Понесем към Страната На Живота.Ти само трябва да се върнеш у дома.Аз те чакам и броя пълзящи дни...

ПИСМО

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XI)

Няма те.Има страх и фрагментални картини.Мигове, ти си мигове...Въплътена в моменти, ти продължаваш да живееш в мен.Поддържаш ме жив.

51

Автопилот, апарат за изкуствено дишане, така се нуждая от теб...Стихийно отчаяние, сграбчило ме е за гърлото и стиска силно, много силно, не искам пак да умра...Дави ме ужас, дай ми сили за още една глътка въздух.Искам още един слънчев лъч, огрей ме отново.Песента на птиците не е същата без теб.Настръхвам и треперя, целият треперя, треперят уплашено листата на красивите дървета.Дърветата са души, не ги убивайте!!!Пътища и гладен свиреп вятър, и нежна настръхнала кожа,която сега не е тук...Няма я, отново я няма и аз стискам зъби и хапя болката, която сега е преминала на 24-часов работен ден.Неконтролируема и сякаш непобедима, тя се промъква навсякъде, толкова съм безсилен да я спра...Не мога.Не мога, защото е толкова студено и тя коварно се просмуква и утаява в мен, жадно се храни от онази нежна настръхнала кожа, която сега не е тук.Безмилостно ръфа и ме разкъсва, тя се храни от твоето отсъствие и расте не с дни, а с часове.И аз знам, че един ден езерото от болка ще се надигне неудъримо и ще ме залее изцяло, този страшен мелстрьом ще повлече и лакомо ще погълне в ненаситната си бездна и последните убежища на моята вяра, последните крепости на моята надежда, че някога пак ще се съберем в едно цяло...И тогава – в този ден – аз ще умра, ще се разтворя в небитието и ще изчезна, отблясък на залез в твоите тъжни очи, и ти отново ще трябва да бъдеш силна, много силна...А не искам, тъй не искам да става така...Не искам още веднъж да пропадна в онова страшно безвремие, където теб те няма.Не искам пак да плувам в мрака на вековете, сломен и пречупен, сам.Не искам да пълзя из безкрайните тунели на безверието, мразя ги, мразя всички ония лабиринти, в които съм

52

абсолютно сляп и слаб, които вече веднъж пребродих, за да те намеря отново.Не искам да повярвам, че го направих, само за да те изгубя пак, но то сякаш се случва, независимо и въпреки.Бомба.Буре, барут.Ти натисна моя спусък и ме взриви.Емоционална детонация, неразрушима спойка между радост и печал, любов, драма, усмивки и сълзи, щастие и мъка, депресия и еуфория, мечти, кошмари, мед, катран, екстаз и болка, ад и рай...Експлозия, любов.Безумие и Божественост, Брутална Болка.Блуждаене, Безверие, Безкрай и Безвремие.Баронеса и Барон, Бебе, Биберон.Буда.Аз виждам онези картини.Проглеждам, когато затворя очи.Дежавю звучи като Ерес.Парвеню мълчи като Ерос.Хм...Онези средновековни образи са прекалено живи, за да са фалшиви.Усещам ги лично, отлично, различно.Чувствам ги ясно и силно мистично.Не може да са измислени, нали...Не може да съществува толкова перфектна лъжа...Ти и аз, обрасла с папрати и мъх стена на стар и мрачен замък, в далечината древни свещени дъбове в любовната прегръдка на бръшлян.Ти и аз и мъгла, много мъгла, пълзи по хълмовете бавно и замислено.А облаците...Ти и аз и онова небе, живо е, променя се, танцува с нас и неусетно ни обсебва.Родилни мъки, небето стене, изтичат водите сред облаци, после се ражда мъглата и започва да пълзи по хълмовете, бавно и замислено.И после пак, всичко се повтаря в затворения кръг на вечността.Карма, концентрични кръгове.Кучка.

53

Кармата е кучка, мразя я, осъдени завинаги на срещи и раздели в затворения кръг на вечността – това сме ние.Да, милейди, обвинени сме от нещо заради нашите чувства.Съдбата е съдия.Земята е затвор.Осъдени на срещи и раздели...Тъжно е.Част от мен, ти си ключа за вратата на моето щастие, липсващото парче в моя пъзел, който най-накрая успях да подредя отново.Сега имам мигове, докога...?Негативната ентропия ражда бури, нормално е.Несправедливо, но нормално.И следващият ураган ще разпилее пъзела, тъжен съм, защото знам.Мътна локва, моят живот, а ти се появяваш и изчезваш като пенестите мехурчета, родени от падащите дъждовни капки и повърхността на водата.Дъжд и сълзи: коктейл "Тъга".Пусти улици и шепот на уплашени листа, те са нежни мънички души на мъртви пеперуди, които чакат своя час, треперят и чакат някой ден отново да запърхат със своите крилца в магически калейдоскоп под слънцето.Кога ли...?Мрак, раздиран от мъртвата студена светлина на улични лампи, мокри сенки и звезди, непохватно закрити от провалили се в живота си парцаливи и мръсни облаци.И всички звезди са наши сега...Въпросът обаче е докога...Мога да щракам с пръсти, но не мога да спирам времето: помогни ми, ако можеш.С теб живея дори в смъртта, без теб съм мъртъв в живота.Изпих толкова много бутилки, кога ли ще си харесам една, в която да пусна това писмо до теб...Това писмо е лов на мисли, преследвам мислите си и записвам тези, които попаднат в капаните на моето съзнание.Мислите за теб, те са страшно бедствие, каламитет от скакалци, който опустошава всичко по пътя си.Депресирам се...Къде е колекцията ми от пеперуди?!?Трябва да я видя, трябва да се успокоя.

54

Ще изрежа един въпросителен знак на ръката си и ще направя капан за любопитни калинки.Наричат се така, защото са калинки и защото са любопитни, а уж всичко е относително...Не знам знаеш ли, че не знам дали знаеш това, но любопитните калинки изглежда започват да се чудят каква е тази въпросителна, изрязана на ръката ми, и когато се приближат, за да хвърлят един поглед отблизо, залепват в гъстата сладка кръв и тогава ги гепвам.Използвам метода от години и се чудя защо ли не еволюират в калинки-нихилисти...Сигурно Също Следват Сляпо Своята Самотна Съдба.Като нас.Точно сега, туберкулозен трактор от Китай, гайджин в страната на простотията, трак-трак-трактор, ръмжи и лае изнервено в нерадостните дни на старостта и лази по разбитите сифилитични улици, плюе задушаващ тетрахидроканабинолен пушек и отминава.Следва го някаква кола, блясват очи на кобра, фарове свирепо пронизват разминаващи се разговори, които уплашено се свиват в себе си и постепенно заглъхват.Заглъхват и крещят за помощ.Също като мен: Деси, къде си...?Нуждая се от теб...Гладни усти, дупки в асфалта, тоник и много чаши облаци.Дърти абстинентни автобуси препускат във вече изгубена надпревара с времето и друсат.Друсат здраво, разбирам ги – отдавна са на скорост.Няколко жълти гъби са нападнали едно ранено дърво на публично място.Дървото е само, една изгубена душа, крещи и протяга полуизсъхнали клони, гърчи се с безпомощно вдигнати ръце към небето.Гъбите хищно лазят по разранената напукана кожа, жалните писъци на умиращото дърво просто ме побъркват, трябва да избягам оттук...Тих Транс, Тъпо Търся Транзитен Транспорт: Теснолинейка...?Не, благодаря, този път смятам да се телепортирам – и без това толкова много мисли са попаднали в моите капани...

55

Пътят е змия, за щастие – от неотровните – пълзи, извива се и халюцинира, че мравки лазят по раираната люспеста кожа.Няма никакви мравки, всъщност това са дърти абстинентни автобуси и малки зелени човечета.Времепространствен трип, пътят е змия, изпитва патологичен панически страх от таралежите, които отдавна са старателно епилирани, понеже сега е размножителния им период.Момент, аз чакам за неопределено време, кога ли съдбата ще спре да дои времето на моята самота от непресъхващите вимета на свещените крави...?Щом ние не знаем, значи никой не знае, времето пълзи, вместо да лети, а абстрактните философи-дървеняци невъзмутимо твърдят, че приливът и времето не чакат никого.Само че времето на моето чакане пълзи ужасно бавно и пясъчните секунди се промъкват със скърцане през тесния пръстен на часовника: туп... туп... туп...Шум от бавен СССР – Страшно Слаб Сърдечен Ритъм – шум от бавно падащи зрънца в пясъчен часовник: докога...?Отчаян скункс тъжно влачи крака и чака времето на своята смърт, която скоро трябва да дойде – може би с такси – ще дойде, защото магарето-хирург оперира и отстрани жлезите му – скунксът имаше рак – и сега е абсолютно беззащитен срещу хищните си неприятели.Торсида, фиеста, корида, само ние със скункса отчаяно чакаме времето...Хей, скункс, добре дошъл в МеланХоландия, момче.И аз съм изгубен в МеланХоландия, вървя в затворен омагьосан кръг, моят път е заспала змия, захапала опашката си, вървя по змията и броя люспести градуси – точно 360 са, от главата до опашката.Обикалям и търся времепространствения проход, търся вратата между измеренията, търся пътя към теб...Ела, помогни ми, взриви ме отново, събуди заспалата змия, аз искам пак да летя с теб...Песента на птиците не е същата, когато теб те няма.Страшно е.Един безкрайно тъжен пеликан обезумя от скука и свръхдоза време.

56

Не издържа на напрежението, отвори голямата си оранжева човка като черна дупка и подгони настървено собствената си опашка в концентрични кръгове с постепенно намаляващи радиуси.Накрая обезумелият пеликан настигна опашката си сред облак от прах и пера, разтвори още по-широко човката си и с едно последно яростно движение глътна себе си и изчезна...Славейчетата забравиха да пеят поради липса на публика, по едно време изкукуригаха и се самозапалиха от отчаяние и самота.Можеш ли да си представиш...?Горящи птици, ужас, ще се побъркам и после не знам...Главата ми ще се пръсне, стискам я в ръцете си, стискам здраво и се моля кошмарът да свърши.Но аз вярвам, вярвам, че във всяко горящо славейче всъщност се крие по един мъничък феникс...Мисля за теб, ти възкръсваш след всяка наша раздяла от димящите пепелища, из които аз бродя бос и чакам да се появиш отново.Обичам да се разхождам и да танцувам по въглените, напомнят ми на твоите очи и топлят душата ми, а огънят пречиства чувствата ми.Днес те обичам повече от вчера, а утре...Утре ще те обичам двойно повече от днес, мой мъничък феникс...Ти си всичко и нищо, началото и краят, тъй близо и толкова далеч...Любовта е страх.

57

МРЪСЕН ГАДЕН ДЕН

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XII)

Мда-а-а, нямаме си пъстроперести пингвини, а и лудите езерни лебеди вече отлетяха...Само едно пъргаво мъничко колибри се сношава с теменужките...Лъчезарното слънце днес е доста щедро за ужас на размотаващите се неделни махмурлии.На мен пък така ми харесва, аз прилагам известния ПЛАСИБО ЕФЕКТ.Изведнъж виждам хвърчила, които отдавна не са съществували, и те успяват да ме зарадват, защото ме телепортират в детството ми.Тогава все още можех да мечтая...Сега нямам мечти и не вярвам в нищо, а животът е една голяма лъжа, която много хора мразят, но са се примирили с нея.Отдавна знам, че е безполезно да викам за помощ, понеже на никой не му пука – просто трябва да се науча да плувам.Или поне да не се давя.И определено има разлика между това да имаш и да нямаш, която обаче се усеща само когато нямаш.Сега има само безброй зелени глухарчета, пухкави розови облаци и далечни каламитети от скакалци.А, да – и ония теменужки някъде там, които се опитват да съблазнят колибрито.Не е много, нали...Лошото е, че май вече никой не дава любов без рецепта.Всички са платени тайни агенти.Бях на едно място, до което можеш да отидеш единствено Пеша.

58

Препятствия По Пътя.Едно принципно намусено куче сънуваше страшни кошмари, плачеше в съня си, а веригата тъжно и приглушено дрънчеше и му акомпанираше.Аз се заразих и следващата вечер си изплаках очите.Лошото бе, че не сънувах.Всичко бе действително и теб наистина те нямаше.Любовта е гадна дрога, няма спор – и симптомите на нейната абстиненция са ужасяващо опустошителни.Животът е само едно самоубийство на безкрайно разсрочено изплащане, нищо повече.Непрекъсната серия от разочарования, провали и депресии в постоянно растяща гладна геометрична прогресия (в случая регресия), която те засмуква все по-надолу като гадна хищна черна дупка...Това ли е всичко, което светът има да предложи...?Дали не предпочитам да се удавя...?Не, това би било твърде лесно.Няма тръпка.Но все пак... какво да правя... не мога повече да понасям всички тия отровни паяци, които не спират да проникват в мен през устата ми в безкрайна мъчителна индианска нишка, оставяйки горчиви лепкави спомени, които се наслояват по изтръпналия ми език, запушват безмълвно гърлото ми и бавно ме задушават.Вече ми е трудно да дишам!Спазмите на отчаянието са ме парализирали напълно и не мога да спра влизащите в мен гадости, целият горя отвътре, а безпомощният ми метаболизъм се предава и замръзва, отровен в нежната сладостна прегръдка на хиляди малки мъхести крачета...Лошото е, че нямам бутон за самоизключване и все още усещам всичко, не мога да спра да чувствам как нервните клетки безмилостно изпращат болезнени факсове към мозъка, който просто крещи и брои тълпящите се в мен паяци.И няма кой да спре болезнените малки фантоми, светкавично бързите батальони от невидими пощальони, които сега предават на церебралния адресат само закодирани послания от гола електрическа болка.И той пищи и се гърчи на жертвената клада, пронизван от острите леденостудени нервни импулси...

59

...---... SOS ...---... тропат ...---... SOS ...---... ситните дъждовни капки …---… SOS ...---... по невидимия морзов апарат от настръхнала кожа и резонантно пулсиращи белези от бръснач ...---... SOS ...---... сърдечен ритъм и ...---... SOS ...---... мозъчни факсове много факсове и ето пристига един на който викаха просто джо но той бе чингиз а в червения му паспорт всъщност пишеше Шишчингирчи Джамсанбаатър Джигиджитсурунг но тази феноменална раджа йога асана се оказа неизгодна за моя подут изтръпнал език който сега е в отпуска някъде около Големия Бариерен Риф и ближе хибридни халюциногенни корали и среща оня на който викаха просто джо а той вика – пич май е дошло и твойто време а – а аз или той или тя или то или те или да кажем просто ние му викам – о Дребен Дребен Джо аз съм самото Време аз съм Никога и Винаги – а той горкия джо май нещо се обърка и взе че се обади на майка си някъде сред пътуващите стада из Великата Монголска Степ но се оказва че това е някаква СС коза да бе просто няк'ва Странстваща Степна коза с хемороидна шизофрения която кротко си пасе и изведнъж ...---... SOS ...---... сателитните й рога получават ...---... SOS ...---... и Зов За Завръщане от ИНМАРСАТ и тя е тоталитарно озадачена но все пак решава да вдигне мобилното си виме след което се паникьосва като една типична СС коза с хемороидна шизофрения на всичкото отгоре и сляпа и решава да емигрира в Китай просто така скок подскок и да изблее политическо убежище – и горкият малък джо както му викаха напук на дръпнатите му очички с цвят на доста презрял банан се учуди още повече макар че още не знаеше че оная Странстваща Степна коза която той мислеше за своя майка ще свърши извънземните си дни като едно размазано петно върху Великата Китайска Стена – и тогава оня на който викаха просто джо се смути и нахлупи ниско своята шапка идиотка която всъщност се преструваше на пенсионирана шапка невидимка а аз го поглеждам разконспириращо и му казвам с оня небрежно добродушен тон – аз съм част от всичко и всичко отчасти дребен джо – а той изскимтя и се разтвори в дъжда но после падна гръм и един нещастен горящ камък прокълна бог и той падна на влажната земя като торба с бълхи и остана да лежи с лице в калта което не беше особено божествено от негова страна после аз бавно паля цигара и замислено му викам –

60

жалко за малкия джо а – а той само ме поглежда с мръсното си лице от носа му текат кръв и сополи и въпреки т'ва ми се прави на интересен – мдаа горкият малък джо отиде си просто ей така от свръхдоза време но така става когато хората вярват в мен и в още какви ли не глупости – и тъпото копеле направо ме вбесява – тъй де за какво се мисли тая торба с бълхи – и аз му викам – виж к'во скапан гъз уволнен си защото хората вече нямат нужда от бог разбираш ли стари джес или както ти беше там името уволнен си и сега отиваш направо на улицата да просиш милостиня от хората както вече направиха всички останали преди и след теб – а той ме поглежда ужасено през напредналото перде на безумните си пусти очи и казва – не не и това моля те само не и това ето виж – той вади от гъза си някаква навита на руло хартия която се оказва долнопробно апокрифно ксерокопие на десетте божи заповеди и ми го бута в ръцете и вика – ъъъ виж т'ва е моя договор – а аз го взимам издухвам си небрежно носа в него и казвам – вече не е изтекъл ти е срока на годност и вече нямаш Време – после му намигам издухвам замислено дима в мръсното му лице от носа му текат кръв и сополи и обобщавам – съжалявам джес уволнен си това е всичко не го приемай твърде лично – но дъртото копеле получава поредния си пристъп на кататонична старческа деменция или личностно идентичен дисонанс и започва да се гърчи пред очите ми като откъсната опашка на невротичен гущер – на мен ми става интересно и решавам да се включа в мелодрамата и да изиграем постановката докрай заради самото шоу след което го заливам с омраза и презрение и го облъчвам с психопатска телепатична психокинеза и старият нещастник вади отнякъде чук и пирони и отива да се разпъне сам на едно удобно и тръпнещо в очакване крайпътно дърво близо до злорадстващия горящ камък и така раз два тряс прас пича си приковава мършавите рахитични крака а после се удря с чука по челото понеже изведнъж го озарява прозрението че няма как сам да си закове ръцете навежда се сред серия пръдни с дъх на гниещи ябълки и измъква със зъби дъртите ръждясали пирони от мършавите си рахитични крака аз само го наблюдавам и паля нова цигара а той се обесва с главата надолу на съседното дърво с връзките на старите си божествени сандали които и без това така или иначе не му

61

бяха особено удобни и така старият джес или както му беше там името се полюля малко на есенния вятър от носа му текат кръв и сополи а после върху стария обрулен дъб падна гръм и той си отиде завинаги а с него изчезнаха и всички ония отровни паяци които влизаха през устата ми в безкрайна мъчителна индианска нишка... Сега има само безброй зелени глухарчета, пухкави розови облаци и далечни каламитети от скакалци.А, да – и ония теменужки някъде там, които се опитват да съблазнят колибрито.Ставам, оглеждам се и се усмихвам на този съвсем нов свят, а пеперудите ме чуха и долетяха от динамичната диференцирана далечна дъга, за да танцуват с мен.После преднамерено се сещам, че навремето единият ми пръст претърпя случайно насилствено земетресение с характер на злополука и живата му литосфера се бе разцепила чак до течното му костно ядро, откривайки горящ и катаклизмено пулсиращ нефтен кладенец.После пропастта в пръста ми беше запълнена, но се оказа, че с течение на времето пространството се е превърнало в закрита и изоставена мина за спомени, където бродят призраците на мъртви нервни окончания.Сега ги понасям и даже гледаме заедно реалностни филми, но скоро очаквам ежегодния ледников период и тогава старият мистър Брейн ще затвори лятното кино, а фантомите на атрофиралите нервни клетки ще треперят и ще крещят в нестроен призрачен хор за своя пай от пая на моето внимание и тогава може би ще ги напъхам всичките в една дебела усмирителна риза...По едно време ултравиолетовият квантов глас на някаква интерстеларна радиоточка пристигна и запъхтяно съобщи, че часовникът на вселената е отброил Още Веднъж.Самовлюбените облаци изведнъж се схванаха, забравиха как се лети и се сгромолясаха на голото поле, а земята потрепери в знак на протест и се опита да се отърси от нежеланата им влажна студена прегръдка.Всичко, което постигна, бяха някакви жалки специални ефекти като цяло и лавинообразно растяща паника сред заблудените туристи и останалите абсолютно некаузални форми на живот.За късмет на всички загрижени страхливци, вибриращият шум на глупавата всеобща суматоха и напъните на

62

протестиращата земя събудиха Стария Чичо Кърт, който напоследък всеотдайно се беше отдал на патентованата си в подземния свят вълшебна диета, състояща се от корени на мандрагора, беладона и татул.Та, Чичо Кърт, старата хипнотизирана къртица, бе изваден от монотонното си състояние на наркотично вцепенение от Нещо Непознато, Но Несъмнено Неприятно, и имаше пълното право да бъде фрустриран – тогава той реши да саботира абсолютно всичко и започна подла подривна дейност, превръщайки се в маниакален подземен диверсант и водач на собствената си съпротива.Аз просто стоя и чакам, усмихвам се, пускам пухкави малки кълба дим и наблюдавам Стария Чичо Кърт с вътрешното си око.Накрая той излиза на повърхността – навъсен и малко смешен – несъществуващите му вежди са смръщени ниско над слепите му очи, а войнствените му хайдушки мустаци стърчат решително от сбръчканата муцунка като чифт антени, които само след миг бяха подло погъделичкани от схванатите и гърчещи се във внезапно недоумение влажни студени облаци.И тогава Старият Чичо Кърт кихна с всичка сила...От здраво запушения му с къртичи стаф нос се разлетяха песъчинки чернозем, пълни с чист първокачествен хумус, ситен слюдест силикат и калциев карбонат, и малки непреработени парченца от вълшебни корени, съдържащи доста все още неусвоен атропин и скополамин.Схванатите облаци бяха светкавично облъчени от мощната ВЯРА – Верижна Ядрена Реакция на Атропина – а после всички получиха халюцинации и вдъхновяващи видения и внезапното просвещение се просмука и утаи в тях, след което те щастливо отлетяха надалеч и високо към слънцето, където всъщност им беше мястото.Земята успокоено въздъхна, а слънцето небрежно се усмихна.Аз също.

63

ЕДНА СЕКУНДА

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XIII)

На около една секунда от мен изведнъж отникъде падна гръм и мощно ме разтресе целия, а сърцето ми вместо един, произведе цели три локуменоразтегнати аритмични удара.Жесток кик, честно.Правя странни физиономии, защото вървя бавно и знам, че трябва да измина 1000 мили без да мигна дори и за секунда.Зрителната ми машина просто ще прегрее.Отдалечаващите се любовници имат точно около една приблизителна секунда да обуздаят фаталното чудовище, което ги обсебва, но в перфектните 75% от случаите те не предприемат и не казват нищо – и ето защо после всичко общо между тях се взривява и разпада на хиляди малки остри парчета, а след едносекундно колебание студеното

64

острие на бръснача нарязва на кървави късове и собствените им личности.Платена Реклама: Белите Мечки чукат по вратата, а топлината в къщата трябва да е евтина и икономична – купете сега Вашата Ядрена Бомба и нагласете таймера на едносекундно закъснение – Ядрената Бомба, евтина топлина до края на живота ви!Всъщност – за около секунда.Край на Платената Реклама.Денонощният часовник пое, задържа и издуха обратно поредната доза време и един самотен уплашен човек успя да се събуди една секунда преди да се удави.Късметлия, все още се колебае това неговите грехове ли са, или на някой друг.Някой ме преследва.Аз наемам шпиони, облечени в сребърни скафандри, но те никога не остават доволни от мен и след около секунда си тръгват заради космоса, бъдещето и лъжите.Когато се приближиш твърде близо до слънцето, просто няма къде да скриеш своята истинска същност и няма какво да направиш.След секунда просто изчезваш и вече не се нуждаеш от спасение, защото никога не си съществувал.О, Не, Ние Никога Не Сме Имали Домашен Любимец С Това Име.Някъде далеч отвъд Дивия Запад на мозъка ние събличаме гордостта си, Времето замръзва в една недоизтекла секунда и всички удоволствия излизат на хедонистичната сцена.Измивам кожата си от всичката омраза и забравям да дера и хапя, а ти никога не разбираш колко ослепително блестиш.А може би разбираш.Винаги.Защото има дни и секунди, в които се страхувам за живота си.Това е странно – не мислиш ли – защото всъщност се страхувам да не се изгубиш, да не изчезнеш някой ден в дъжда.Просто така, както се появи – за секунда.В един миг.

65

Някой изхвърля 80 тона мръсен тежък живак в едно малко тихо заливче някъде в задната част на мозъка ми, която започва да кърви след секунда, но все още няма външно изявено присъствие.Това определено не е начина, по който хората трябва да се отнасят с един добър приятел, стига с тая алчност, заповядайте – глътнете си малко нервнопаралитичен газ и се разтворете с една секунда в световната чаша с боза.Честит Рожден Ден.Така и никой не повярва в мен, никой не ми се довери.Всички ме купиха, поносиха ме малко върху себе си, а аз избелях, изтрих се и започнах да се късам...После ме похарчиха.Други ме купиха, изжектираха ме през филтър от една размазана секунда в своите призрачни парцаливи криещи се вени, калцирани с остатъците на други такива като мен, и аз трябваше да мутирам през тесния безкраен тунел на мръсната игла, забита в ръцете им; бях изживян, подценен и опустошен в тяхната жлъчка – 80 тона мръсен тежък живак, изхвърлен в едно малко тихо заливче някъде в задната част на мозъка ми, което след секунда започва да кърви.Но бъдещето успява да удави носталгията в една секунда и продължава да плува, разбивайки мостове и прегради в мозъка, строени цял живот с ръбати парчета вчерашни тухли от страх.Те се опитват да ме отровят.Това определено не е начина, по който хората трябва да се отнасят към един добър приятел.Човечеството бавно ме убива със своята ерес, смрадливи трупове на разложени души, отдавна мъртво месо, отдавна мъртво Всичко...Аз съм само една малка секунда в епикризите на личните кризи на всеки, синият азбест в твоите вени, нечии счупени пръсти, два пъти дори бях смъртта на някакъв непознат нещастник, аз съм формалдехид за безчувствено месо и отдавна мъртво Всичко, аз съм нечие проследено пребито признание и ще бъда отрова и болка за някой друг.А сега и завинаги в тази кехлибарена секунда аз съм борбата на човечеството да бъде нормално.

66

Хайде, давай, насочи треперещата си ръка, прицели се в мен за секунда и стреляй жадно, задоволи оргазмената си омраза...Аз ще продължа да съществувам.Не се преструвам, аз пак съм себе си.Едносекунден файл в главата на човечеството, епикриза на личната криза на всеки.Една секунда... изтъняващ лед се пропуква, някой пада... световната продажба реализира 14 пропаднали сешоара... непоносимо досадна скука се превръща в неоново обвинение за убийство... дъждовно куче вие на хълм, а две дебели луни фалшифицират слънцето... малки бляскави червени неща пръскат жълтата пластмасова каска на жертвата и едно съзнание с бели варосани стени... кръв... малките капчици живот са малки капчици смърт, зависи от кой край на тунела ги гледаш... напреднала едноока котка се промъква през задръстен матричен филтър и обръща масовата реалност с 90 градуса... от някакъв взривен сериен сателит се разнася светлината на последния стерео валс... мустакато куцо пиле приближава заплашително, зад гърба си стиска здрава желязна тръба и сега някой просто ще си го отнесе... никой не знае кога и къде ще бъде някой друг, когато облаците се разкъсат и небето се разцепи... някъде някакво момче спира да диша, защото този дъжд е толкова свеж и прекрасен, това е самото девствено чисто усещане за живот... в парка пада поредното прежълтяло есенно листо и крещи последното си проклятие към Системата... един човек се чуди дали хората го виждат като пет години по-млад весел алтернатийнейджър, или го възприемат като глупав застаряващ тревоман... изведнъж зад един ъгъл се появява просто Нек'ва Нелепа Ненормалност, която, освен всичко друго, носи със себе си и потенциалното първо място в днешния конкурс за най-отвратителна воня... пяната за бръснене на китайските космонавти е обявена за заподозряна за терористичен атентат срещу облаците, които лумват в пламъци и надават ултравиолетов ултразвуков писък към човечеството...Всяка секунда живот е изпълнена с неонови кръстовища.Аз само избирам.

67

ГРАНИЦА

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XIV)

Всяко Нещо си има Граници (с изключение на онова, което няма).Има граници и Граници.

68

Гениите са неограничени, но за съжаление броят им е гранично число.А иначе хората са свободни – свободни да постъпват така, както им бъде наредено, и свободни да вършат това, което други им казват.Много Пътешественици са прекосявали и ще прекосяват Материалните Пространствени Граници, но малцина са тези, които могат да преминават Границите на Времето.Левитацията е далечна Трансгранична покана към съществуването.Хората са шовинисти и предпочитат да не се доближават до Покрайнините на Граничната зона, след която започва Безкрая.Само бунтовните души скитат в Покрайнините и търсят транзитно трансцендиращи трансмитери и кохерентни космополитни канали, чрез които да преминат Отвъд.Нещата са доста повече от това, което изглежда, че са – те са тук и там, и някъде другаде, навсякъде и никъде, те са сега, преди и после, винаги и никога – това е неограничената гледна точка на Безкрая.Всеотдайната взаимна любов може да преодолее всички Препятствия – за нея Граници просто не съществуват.Защо тогава аз съм тук, а ти си там...!?Аз или ти... и двамата или просто обстоятелствата... кой какво е в този кошмар...?Сега Границата между нас е ясно осезаема, както на пръв поглед личи по смъртно умореното ми тяло и разкъсаната на парчета душа.Надявам се да се събудя, преди да се удавя.Аз съм един много глупав стар разбит абстинентен наркоман, болен от Синдрома на Десиславната Зависимост, и в момента се намирам в Граничния момент между две състояния на Десиславна Абстиненция.Тревожност, напрегнатост, схванатост, дискомфорт, болки в мускулите, сухожилията и ставите, липса на апетит, слабеене, безсъние, апатия, тъга и депресия... – Симптомите на Десиславна Абстиненция нахлуват един след друг и опустошават смъртно умореното ми отровено тяло и разкъсаната на парчета душа.Безкрайната тъга и гравитацията ме теглят нагоре към звездите, но някой е ограничил и затворил моя свят под невидим херметически похлупак – гора, изцяло оградена

69

със ситна мрежа за лов на птици – и обезумелият опустошен ангел пада на земята, а тънката струйка кръв, течеща от разбитата му глава, се точи успоредно на червената Ограничителна линия.Заблудените костенурки прекарват целия си ужасно дълъг живот с мисълта, че се намират в безопасност под уютните си здрави черупки – и никога не осъзнават, че всъщност живеят в перфектния затвор.Аз съм Граничар, живея на Ръба, затворен под невидим херметически похлупак, където гласът на хаоса нашепва изкривени илюзии за изплуване.А болката, така да се каже, се ражда и придобива материална форма някъде на Границата между мигването на окото и отронването на сълзата.Затворническа песен се носи из есенния въздух, по улиците на Отровения град употребени мръсни игли танцуват с мъртвешкожълтите листа на изтощените мършави дървета.Аз съм Затворник, роб на собствената си същност, а животът ми се обезличава, изчезва, избледнява като стара фотография, хваната в Капана на ръждавееща метална Рамка, наплюта от няколко поколения мухи.Домът на коня е кондом.Музикален кон денси и кондензира.Извънредно статичен кон констатира, че е парализиран заради констелацията в лятното небе.Сега е пълнолуние.Точно в центъра на моя втренчен поглед към голямата пита кашкавал в лятното небе стои един изключително затъмнен електрически кабел, който стегнато я разполовява на две прегръщащи се идеално равни части.За Мен В Момента Луната Е Едно Голямо Хапче Екстази, Което Примамливо Се Търкаля По Забързаното Небе.Брадата до мен казва: - Аре да пием вкъщи, имам ново куче.Аз стоя разплескан, целият съм Зрение, обезумяло зяпам Луната и фантазирам отнесени екстази с Екстази – и след съответната къртеща разума реплика изпадам в кататоничен стазис на изнервен шизофреничен кикот.После Брадата до мен замечтано добавя: - Ама то е женско и е още малко, и не е научено да прави такива работи...

70

Аз замислено поглеждам белезите от бившето куче, което по има и по характер – а и по тонус и биофизиологично състояние – може да бъде назовано Абстинентен Тревоман от една доста нервна порода.А после двамата изпадаме в кататоничен стазис на делириумен опиянен и опиатен кикот.А веднъж в Бъдещето двамата се бяхме депресирали на чаша гнусно кафе.Тая държава е един голям въшлясал евтин публичен дом и нищо повече, а ние само стоим вътре със свалени на глезените насрани гащи и чакаме.Наведени, разкрачени, стоим и чакаме нещо да стане.Да, ама не.Защото Границите ни притискат.Парадоксални парадни парадигмени праисторически протодруидски култови каменни кръгове ме обгръщат и обграждат отвсякъде.Приравнявам ограничаването на свободата ми и нарушаването на личностните ми права към опит за убийството ми и организирам безполезна катаклизмена контраатака.Детонирам Динамита До Дебелокожи Дебилни Дериватни Декоративни Дунапренови Диво Друсани Друиди – Дойде Девиантния Демократичен Ден.Но не мога да плача вече – може би защото съм мъртъв.Щял съм да направя адски много неща за някое оглозгано чувство или парче студена болка, само че съм направил някои други, и ще продължа да ги правя, докато ампутират каталептичната ми душа и я размажат в гигантска катарзисна месомелачка.Дотогава ще съм обичал да живея в теб и ще съм мразил всичко останало.О, Граница, поспри, ти тъй ужасна си...Искам да абдикирам оттук – и опулените гранични километрични камъни бяха уплашени от необуздан безграничен ужас.Остри чувства режат в плътта ми дълбоки кървави гранични бразди и пропастите в съзнанието пораждат пропасти по кожата ми.Съжалявам.Мога само да мечтая да бъда дете и да остана на шест завинаги.

71

Искам и завинаги да остана Човекът, Който Дойде От Дъжда и се скри вътре в теб, искам да бъдем някъде само двамата с теб и да имаме цялото време на света.Знам, че можеш да ме чувстваш така, както те чувствам аз – само трябва да се отпуснеш и да ми повярваш.

НАЙЛОНИ

72

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XV)

изглежда добре опаковано и отляво и отдяснопротягам ръканесигурноочаквам да ме всмуче навътре с мазно шльоп когато докосвам поизтритата от хилядите похотливи треперещи пръсти входна врата студена и олюшена като старо лунно куче с пърхотмазният оплют от самотни олигофренични мухи полиетилен за миг изследва ръката мииздава доволен стон когато я поглъща и усеща нерегистрираните пръстови отпечатъциобзема ме паника когато найлоновата фасада започва конвулсино да дъвче китката ми в беззъбата си лепкава уста и аз дърпам блъскам и дърпам уплашено ръката си успявам да се отскубна и поемам дълбоко глътка на кислородно облекчение- кво става - гагарин ми хвърля един съмнителен поглед приближава се и опира лицето си в найлона който хлътва леко навътреопитвам се да му изкрещя да се махаме но гласът ми е замръзнал а той започва ожесточено да блъска по гадното нещо и ръцете му потъват навътре чак до лактитемръсният полиетилен се разтяга като износен презерватив и изведнъж се разкъсва с доволна похотлива въздишка и ние се вмъквамегосподивътре има някакво момиче което казва че сме подранили въпреки че е почти обяд после хваща найлоновата уста която мляска зад нас и залепва сухите напукани устни с някакво захабено тиксо което хвърля тихи металически отблясъци- кво става - гагарин поглежда момичето което кима с глава и разперва ръце с което веднага ми става симпатичноличи си че е мъжко момиче прилича ми на дейв гролвнимателно се промъкваме сред зелен персийски килим от натрошени бирени бутилки украсен с ресни от стотици жадно изсмукани фасове добираме се до олющения бар и се катерим по дървените щъркели хаотично разположени в

73

крива редица като огромни дърти почернели запуснати зъбибаси неудобните ръбести зъбичувствам се като сдъвкано полупреработено парче хранамомичето дейв грол носи бирите и после продължава да събира килима от натрошени бутилки в някакви кофисвършва пуска най-подходящата музика и аз се поуспокоявамгагарин решава да разкъса гъстите парцали тишина и започва да моделира основната носеща конструкция на своята изключителна теория за смисъла на животаможе би минава известно време за което съдя по прогресивно празнещите се банални бирени бутилкипо едно време найлонът около входа започва да се гърчи и се разкъсва с пъшканепромъква се някакъвчовекс измачкани дрехи които тук там са разкъсани от грубите устни на входа от раздърпан и оплют от самотни олигофренични мухи полиетиленсплъстената му коса изглежда води свой собствен живот за което съдя по зародишите на самооформящите се расти а раздърпаната му сивобяла износена брада изглежда като потенциално скривалище на ято врабчетадядката се засилва и яха един съседен щъркел- кво става - гагарин го тупа по рамото което надявам се няма да се счупи а после се обръща към мен - тва е иван селския викат му камъчетооказва се че иван камъчето е в списъкаима шизофрения и се води на отчет в психодиспансерадядката е врял и кипял даже направо е печенкани ни на гости в неговото не знам си къде зачукано планинско село изпива си биричката и отлитаизвестно време ми се налага да обсъждам смисъла на живота и потоп от утопични мечти така че пийвам бира и от време на време плюя по някоя думанакрая двамата с гагарин единодушно стигаме до единствения възможен изводсмисъла на живота се крие в неговото фактическо безсмислиепаузатишина

74

парцаливи кристали тишина болни от напреднал елефантиазискух коматозен кикоткуц кататоничен крясъкмлясканеджвак джвак млясканебял интерферентен шум от падащи люспи пърхот и разни неприлични звуци- кво става - гагарин се замисля а аз му соча сгърчените найлонови устни на входавлиза жена с топли безумни очи и хипарски вид облечена в дълга индийска роклядавам й между 35 и 50 години но тя ги сграбчва и ги скрива в дамската си чантажената е висока слаба и бледа с почти скинхед прическа и е все още секси дори и по това време на годинатасяда до нас на бара и си поръчва уиски с усмивка и набиващи се на очи дълги треморни пръсти а момичето дейв грол зад бара най-накрая пуска нирвана след известно колебаниеоказва се че жената всъщност е русалкатака се казва но в действителност наистина прилича на русалка само дето е забравила да монтира дълги руси коси върху главата сисамата тя знае че е русалка и е дълбоко убедена в това докато пуска ледоразбиващата реплика че е свалила и оставила люспестата си рибешка опашка на село за да не я заглеждат хората в големия градслед това вече я чувствам много близка като някаква фантомна подкожна част от мен особено когато казва че е луда и просто се усмихва докато сериозно дърпа от уискито сирусалката скинарка страда от хроничен алкохолизъм живее в някакво забравено от всички призрачно село на мъртви души и си има хлебарки и шизофрения както и една много глупава дъщеря на нашата възрастсамо това а изглежда щастлива и футуристично настроенав съответствие с казаното тя си поръчва второ уиски с което окончателно пропива заделените пари с които трябва да си купи билет за единствения автобус към забравеното от живота село

75

- кво става - разсеяно казва гагарин а очите на русалка се усмихват топло –- "едно листенце падна върху мен и зарази ме с есенразля се бааавно болестта по венитеи тиха меланхолия в душата ми гнездо си свизаплиска дъжд в сърцетоа вятърът донесе шепа мъртви чувстване си ме победила есензапазила съм малко слънце в стъкленицаедна лъжичка сиромашко лято ще си вземаи тебе ще забравя" –завършва оптимистично русалка а после си оставя телефона със заръката непременно да й отидем на гостис артистичен замах довършва второто си уиски и излиза през парцаливия найлон на входната вратасъс сигурност не знае къде отива но важното е че определено ще разбере когато стигне там- кво става - гагарин пак подхваща стария пенсиониран по болест разговор хвърля един тежък поглед към новото си колело който се удря в рошавата задна гума рикошира с охкане между спиците и ги изкривява като къдрави южноамерикански краставициа аз още ли не съм си купил колелоами не съмаз нямам колело защото не ми трябва друго колеломоето колело е моят живот е моето колелоние с гагарин вече така да се каже сме тръгнали с колела на поклонение в тибетаз си падам по азиатки а след това им се извинявамне съм искал да ги настъпянеясно шумоленепаузаскръцнайлонът се разтваря още веднъж и вътре влиза някакво колелоопитвам се да обясня на гагарин как се прави тоя фокус но се оказва че това всъщност е някакъв човек когото гордото колело бодро разхожда насам натам на лъскава каишкаведнага си личи че пичът е много в джаза ама многосяда до нас запознваме се и той пояснява че не е от джаза ами от пазарджик

76

жоро от пазарджик говори за жена си и шестгодишния александър после разговорът се обръща и тръгва към малката работилница в която той пафка и поправя велосипедипосле така нареченият жоро вади едно мъъъничко целофанче от цигарена кутия и след около пет минути двамата излизаме от найлона и пушим на някакви си стотина метра от регионалната дирекция на вътрешните работипускаме весели димни кръгчета за да затвърдим дружбата която направо се превръща в двойно закалена въглеродна стоманапуфпафземянебеизтокзападсеверюгпо старата индианска рецептапоглеждам жоро който не е от джаза ами от пазарджик и прихвам да се хиля без въобще да се замислям че може да ми се спука смешката или слезкатаами просто няма какжоро носи черни ръкавици без пръсти жълта тениска и шарен ултратесен клин а на главата му все още се мъдри уникалната специална аеродинамична каска ха хаполитаме обратно и се гмуркаме през плющящата под гъделичкащия вятър широка найлонова усмивка студена и олющена като старо лунно куче с пърхотпак подхващаме весело бълбукащите халби а гагарин се запътва към изографисаната тоалетна пред която сикстинската капела може само да яде ряпа и да повръщав сравнение със стенописите в тоя кенеф тези по стените на рилския манастир изглеждат като сакати чернобели графити надраскани от безрък безименен автор с превръзка на очите и то в моменти на пълно умопомрачениебил съм и на двете места така че не преувеличавам многогагарин все още източва гущера и нещо се бави

77

може би отдава минимално дължимото внимание на творбите на местните зографив това време жоро умело се приплъзва по олющения гръб на щъркела като опитен биатлонист и изчезва някъде зад гърба миизползвам случая за да разменя няколко думи с момичето дейв грол зад бараобменният курс на нейното чейндж бюро е изгоденконстатирам това с усмивка а в това време така нареченият жоро триумфално се завръща и отново яха щъркела си който доволно потраква още веднъж с въображаемия си клюнжоро ме поглежда и се хили като прасе макар че все още не знам защо а в същото време гагарин се завръща с видимо облекчена стъпка- кво става - казва гагарин а после изведнъж се вцепенява тотално по средата на поредната си крачка а очите му изскачат напред на почти цял метър от орбитите сиочевидно се опитва да каже нещо но даже и гласните му струни са се парализирали от шок и ужасне знам какво става но ме напушва неудържим смяхзапочвам да цвиля и се присъединявам към жоро точно за втория припев- кво става - най-накрая успява да изломоти гагарин с измъченото изражение на човек който страда от хроничен запек и сочи нещо зад гърба миобръщам се и едва не падам от смях на найлоновия под защото виждам гордото колело на жоро което бодро се подпира на стената а до него чисто новият велосипед на гагарин с който вече така да се каже сме тръгнали на поклонение в тибет опустошено лежи разхвърлян на земята на съставните си частиседалка кормило доволно протегната омаслена верига и две демонтирани рошави гуми а над всичко притеснено стърчи голата рамка и ни гледа засраменожоро който според мен е и от джаза и от пазарджик най-накрая спира да се кикоти овладява се и се изпъчва очевидно чакайки нашите възторжени аплодисментиоказва се че е успял да подреди така колелото на гагарин само с двете си голи ръце и внезапен порив на вдъхновениеи то за по-малко от две минути

78

гагарин го моли и заплашва докато аз все още се гърча от хилеж и накрая жоро велосипедният виртуоз малко неохотно връща разпарчетосаното колело в оригиналното му агрегатно състояниепосле божествената комедия свършва а подправката на живота с помощта на циклиращия в кръвоносната система зъл алкохолен демон завлича така наречения жоро в едно добре познато състояние на зациклянедвамата с гагарин се чудим как да го телепортираме в пазарджик защото пичът от доста време се чуди през коя от всички танцуващи пред него врати да излезевъпреки всичко жоро твърди че няма нужда от почетен ескортбодрото му колело потвърждава думите му хваща го под ръка а после кормилото тип чайка ни махва за довиждане и двамата излизат през полиетиленовата устаадиос локо омбреслед малко си тръгвам и аз и скитам из прашните ветровити улицине искам да виждам това което виждамне искам защото избожда очите мисвалил съм очилата си но дори и късогледството не иска да ме пощадимразя гимразя ги за всичко което крияткоето сакоето не искат да ми дадата взимат от мендушат озъртат се търсят крадат и пакдушат и грабят консумират и изсиратмразя ги за това което никога не чувстватникога не виждатникога не даватхора в найлонинайлони с хораглухонеми слепи и безчувственидегенерирали атрофирали и мутираликрачат напред назад дебнат кръстосват блъскат се в мен и отминавати пакпак преследват бродят търсят душат насам натам отъркват се в мен

79

мразя убития цвят на дебелите парцаливи черни найлони в които се криятпридърпват увиват се плътно и се спотайват безмълвноте мразят слънцето също така както мразят и дъждамразят че мислят и мислят че мразятмразят омразата и мразятсграбчвам дърпам и късам техните мръсни черни найлонови обвивкипоглеждам ги а те треперят отвътре мръсни и безчувственикашлят и плюят треперят душат и се озъртат скляпат крещят молят и заплашват пикаят серат треперят и дърпат разкъсаните краища на найлона в отчаяни опити да се скрият отново да увият плътно безплътната си плът и разложението гнилоча капещата отрова мръсните си квазимисли и извращението вонята глупостта стичащата се слуз и безгръбначната сервилност смрадта на лешасали скунксови жлези и гнусната низост свръхидиотията хомофобията фалша социопатичната мегаломания и блудкавите театрални постановки канибализма копрофагията отвратителната миризма на блатен газ и олигофреничния нихилизъм скотоложството лешоядството злостната завист и маските психопатията зверската отмъстителност неутолимата алчност и себесводничеството мародерството клюкарщината кърлежоподобното прилепчиво кръвосмучене мръсното манифактурно лъжепроизводство и всичко останало от своята отвратителна човекоподобна същност опакована в черни найлонови чували за труповевсъщност даже и така наречените материални обекти от заобикалящата ни среда не са това за което се представят в действителностте не са това което изглеждат че са и също са опаковани в мръсни непрозрачни черни найлониот кого и защо все още не знам а и не мисля че някога ще разберамалко хора виждат нещата като мен може би защото за това е необходимо човек да отвори и погледне с някое трето вътрешно оконе съм фен на матрицата и мисля че филмът бледнее пред моята апокалиптична ересмда

80

спокойнонали знаеш че само си съчинявам разни нещакажи че си измислям а после дръпни и затвори догоре ципа на черния си найлонов чувалне ми пука

КУЛМИНАЦИЯТА НА СКУНКСОВЕТЕ(фрийстрийтстайлсайкосайбъртарамбукапънккуритуопера)

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XVI)

скункс нула едно:- Кукуригу!скункс нула две:- Мляс-мляс!Скункс нула едно нещо изкудкудяка, напъна се и снесе две яйца.Едното черно, другото бяло.Погледна ги полузамислено, а после ги изпраска в челото си и се раира.скункс нула две:- Ей, много мляс-мляс модерно!скункс нула едно:- Шшшт, аз съм пешеходна пътека, ама не казвай на никого! Не искам всички да идват да ходят по мен, разбираш ли.скункс нула две:- Разбирам. Някой ден и аз ще се зебрирам и ще ти правя компания.скункс нула едно:- Че ти въобщ не знаеш как се правят компаниите! Отивай да сумтиш някъде другаде! Аз съм монополист!скункс нула две:- Хм, ще я видим тая мляс-мляс работа.

81

Скункс нула две започва да рови из себе си и вади отнякъде един такъв-онакъв-отчасти-телефон.Започва да върти манивелата на динамото.скункс нула две (невротично):- Алооо, мляс-мляс, с Регионалната Дирекция по Внезапни Разстройства ли говоря, мляс-мляс-мляс?глас:- Ами не знам, аз съм само един малък прост телефонен секретар. А вие там да не би да имате запек?скункс нула две:- Ами не знам. Гъзът ми нещо се нацупи и спря да ми казва. Но имаме спор относно правото на скунксиране.глас:- Ами не знам, аз съм само един малък телефонен секретар. Опитайте да медитирате в гъзообразно състояние. Щрак-щрак. Довиждане, отивам да ми сменят платката. После ще свалям малки джиесемки.Скункс нула две хвърля телефона в една минаваща наблизо ръчна количка.скункс нула две (още по-невротично):- Куропция! Куропция!скункс нула едно:- Стига си врещял. Пъхни си една свещичка в нацупения рошав задник и се успокой, щото иначе ше викна цивритьорката...скункс нула две:- Искам глистовидни пуканки! Да се напукам!скункс нула три (апатичен) и скункс нула четири (летаргичен):- И ние искаме! И ние искаме!скункс нула едно:- Добре. Отивам до Баба Пукла и ше се напукаме с глистовидни пуканки, защото не ни пука. И без това трябва да изведа раетата си на разходка, за да не се схванат.скункс нула две:- Внимавай! Церебралната парализа те дебне изотзад!скункс нула едно (истерично):- Къде! Къде!скункс нула три и скункс нула четири (в един глас):- Невидима е. Не я ли виждаш.скункс нула едно:- Нищо не виждам с тия раирани яйца на очи.

82

Скункс нула едно излиза от дупката и след малко се връща с един пакет.Жълтичък.След него се появява Джуджанка.Най-накрая.Липсваше ми.Кой (не) знае защо.скункс нула три и скункс нула четири (абстинентно):- Идва! Идва!скункс нула две:- Кой идва?скункс нула едно (Авторитетно-Злобно):- АЗ – Абстинентното Зомби.всички скунксове (дружно):- Ура!Скункс нула едно разчеква култово от изток на запад жълтеникавия пакет с глистовидни пуканки.Някъде около приблизителната среда на масовидния масивен дърт пън.Казвам на Джуджанка да гледа внимателно.Това е Кулминацията на Скунксовете.Първа част.Жълтеникавият пакет се гърчи и стене, крещи и подскача насам-натам, сякаш стои на електрически стол.Двамата с Джуджанка едва забелязваме похотливите малки лапички на абстинентните скунксове, които лакомо се стрелкат напред-назад-напред-назад-назад.Кулминацията на Скунксовете е просто едно феноменално явление със свръхзвукова скорост по тия географски ширини.Приглушено шумолене, мляскане и хруп-хруп-звукови-вълни се люшкат някъде към края на събитието.Някои от по-еволюиралите скунксове бързо се ориентират в пътно-транспортната обстановка, копаят тайни хралупи в телата си и складират в тях жълтеникави глистовидни пуканки за по-черни дни.Над прясно опустошения изкормен пакет бавно се издига гъбовиден облак от прах, остатъци от мънички люспи и откъсната в суматохата скунксова козина.Едното ъгълче на опаковката тлее тихо и тъжно, а тънката струйка дим застива във въздуха и изписва последните субтитри: КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ.

83

Кулминиралите скунксове облизват муцунките си и се оглеждат наежено.Птицечовкоподобната цивритьорка идва и мълчаливо събира тленните останки от разпарчетосания труп на някога съществувалия жълтеникав пакет.(мир на праха му)скункс нула две (доволно сумти):- Мляс-мляс...Зебровидно раираният скункс нула едно привидно се почесва по закръгленото коремче, а в действителност скришно пъха лапичка в хралупата си.После симулира една тлъста прозявка и бързо натъпква в устата си шепа каширани глистовидни пуканки.скункс нула три (врещи):- Мръсник! Видях те!скункс нула едно:- Не си! Ти не можеш да ме видиш, защото съм се маскирал като пешеходна пътека.скункс нула три (врещи някакси по-колебливо и този път два децибела по-тихо): - Видях те! Гнусен зеброглав лешояд! Само гледаш да ни прецакаш...скункс нула едно (високомерно):- Нищо не гледам. Имам подхранваща маска от яйца на очи.Скункс нула две е внезапно изненадан изотзад от голяма промишлена авария.Не успява да се сдържи и изпуска тихо изпод опашката си емисия вредни газове.Тежката воня на облака остава ниско долу над масовидния пън, около който кулминиралите скунксове киснат и се вкисват.В този сюблимен момент мобилната тутурутка на скункс нула три започва да чурулика: иииооо-иииооо-иииооо-пиу-пиу-пиу-пиу...скункс нула три (свръхафектиран):- Радиация! Радиация! Това е джобният ми гайгеров брояч, за бога! Исусе, къде ми е аварийния противогаз!Скункс нула четири междувременно се връща отнякъде с цъфтяща усмивка и някакъв пакет.скункс нула три (още по-паникьосан):- Помощ! Помощ! Исусе, къде е изчезнал аварийния ми противогаз!?

84

скункс нула четири (доволен и щастлив):- Опаля – ето ме и мен. Току-що размених противогаза ти при Баба Пукла за пакетче пашкуловидни пуканки. Бартер, майна! Ама кво става тука, бе, хора, каква е тая дандания?скункс нула едно:- Дай ги тука тия пашкуловидни пуканки. Тоя пич тука е много зле и не трябва да яде повече.скункс нула две (потвърждава):- Мдааа. Имаше халюцинации. Каза, че видял някакъв зеброглав лешояд...скункс нула четири (изпълнен със съмнение):- А стига, бе! Че тоя вид не изчезна ли преди десет години...скункс нула две (с глас като на експерт по лешоядите):- Ти май се бъркаш с плешоглавия балкански кондор. А зеброглавия лешояд още не сме го изобретили...скункс нула едно:- Точно така. А сега мисли мобилния си телефон за джобен гайгеров брояч. Казвам ви – зле е.скункс нула две (мъдро и решително):- Ще го поставим на лечебна диета. Нека да попости малко.скункс нула едно и скункс нула четири (дружно):- Ура!В този момент скункс нула три, който е насилствено изолиран от пакета с пашкуловидни пуканки и поставен на принудителна диета, скача от своето пънче и започва да протестира.скункс нула три (крещи злобно):- Гадове! Гладняри! Фашисти, мръсни фетишисти!скункс нула едно и скункс нула две:- Ааа, не! Ние сме комунари! В момента ти вършим една комунална услуга, защото си много зле. Трябва да те изчистим от всичките мръсни отрови.скункс нула четири:- Мдааа. Много си напукан и тоя път ще постиш.скункс нула три (истерично):- Не! Неее...Скункс нула едно и скункс нула две решават, че трябва да приложат по-сериозни мерки.Свалят опашките си и връзват буйстващия скункс нула три за едно дърво.скункс нула четири (доволно):

85

- Такааа. Сега вече спокойно можем да се напукаме...По вече описания начин трите скункса култово кулминират за втори път.С Джуджанка замислено отбелязваме (в един глас):- Край на Втора част.Антракт.Бързо си тръгваме преди да започне поредната, ориентирана към безкрая Кулминация.Май и на двамата ни се повдига.

ИЗКРИВЕНИТЕ ХОРА

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XVII)

Сумтящи скунксовидни скимтежници.Мляскане и шизофрения.Боричкат се във въздуха.Е много лепкав.Времето медовидно.Потъващо и шаващо.Щуро щуращо се в пощурялата песен на пощръклялите щурчета.Тук-или-там-някъде-сме.Мястото е пролетта на живота.Само дето цветята са отдавна увяхнали.Отдавна натъртени.Отдавна остъргани.Как да не озъбени.Всичко влияе.Наслоява се и после влияе.Избива оттук-оттам и се изкривяваш.Хората с фрактури някъде там.Пропастта се прозя пред мен.Има лош дъх и призраци между зъбите.Падам.Падам и пея.Прозрачен съм - един от няй-големите ми недостатъци.Призрачен съм - може би предимство - поспри , поогледай се и премини.

86

Пърхам параноично.Паднал ангел.Пищя.Абортирах прераждането си.Пикал съм им на позите.На всичките.Приказвам на празничния си призрак.Правя пазарлъци с пророкуваните партита.Да си поемат по пътя.Притрябвали са ми.Потъвам.Пътувам.Пътя през пустата пустиня.Пак.Пфу.Плюя пфу.Преживям пластилин.Пикливи полиетилени, подхранени с поливинилхлорид.Плющят и плюскат нищо друго.Постя напалм.Притрябвали са ми паркети.Няма да ходя бос, я.Цъкат и цакат.Писна ми от изцъклени цъкльовци, дето прецакват.Прозрението пристигна.Почвам да произвеждам патентовано презрение.Пускам птеродактила на мира.Пласирам го под прикритие по психопистите на тия подли папагали.Пингвини-шибани-пингвини.Педерастящи планини от плоски педерасти и профилирани по природен път полюляващи се лилипутки.Просто си падат по принципното прецакване.Полумозъчните примати и примитивните примадони.Пият - плюят - преработват - потят се - повръщат - пикаят - просят.После пак.Пречат ми да.Писна ми от подобни парцали.Пролича ли.Не знам какво искам да кажа, но днес май много ми върви на прозрения.

87

Ако хората нямаха мозъци, щяха да са щастливи.Успокойте се вече.Всички ще умрем.Аз повече.А изкривените хора, хората с фрактури, все тая: наблюдавам ги.Може би е странно.Че са праволинейни като вектори.И щъкат, коловозно щъкат насам-натам сред нещата, които понякога не са точно тия неща, за които се представят.Изкривените хора също не са точно тия, за които се представят.Обикновено чакат някой да навие пружинките им със специалното ключе и да ги побутне лекичко нанякъде по някой неопределен коловоз.Да задейства механизма на поразстроените им машинки.И те тръгват – тръгват!Тръгват като зомбита и вървят андроидно без цел и посока – просто следват коловоза на зададения им маршрут.И така – докато пружинките им се развият докрай или докато някой експериментиращ стажант-стрелочник ги побутне по друг коловоз.Ако не дойде никой, хората с фрактури рано или късно, внезапно или поетапно, тук или там, или някъде другаде – просто се вцепеняват.Изкривените хора изглеждат някакси особено.Миришат особено.И особено много мислят много особено.Дааа, хората с фрактури по някакъв си техен начин изграждат у себе си и имат поне две различни форми на съществуване, които не се припокриват.Те не преливат постепенно от една форма в някоя друга.Не – метаморфозите на изкривените хора са катаклизмени, внезапни и механично болезнени.Щрак, щрак, триене, удари, наместване на емоционални и личностни характеристики.Тряс, прас, стържене и скърцане на внезапни автоматични промени някъде из предполагаемите невидими кътчета с церебрални чаркове.Мимики, тикове, болезнено изкривени гримаси.Изражения на израждане.Комплицирани мултипликации и клетъчни деления.

88

Хората с фрактури някъде там в един момент са нещо, а в другия вече не са.В един момент са пихтиести и меки, восъчно меки като фигурите на мадам Тюсо – и при зомбираното си коловозно щъкане сред заобикалящите ги неща те стават жертва на безброй болезнени инциденти.Неправилно реещи се с клатушкане във въздуха обикновени есенни листа падат върху тях, впиват се във восъчните им тела и отварят дълбоки рани, прорезни зеещи процепи и извори на кървави ручейчета.Внезапен по-силен порив на остро бръснещия зимен вятър ги връхлита и отлюспва пърхотоподобни парчета от кашкавалените им кожи.Просто така – сякаш ги рендосва.При своето андроидно праволинейно движение те често се удрят в разни неща по пътя си, блъскат се едни в други, отъркват се в хората.Всичко това придава нови форми на техните изпълнени с болка меки пластилинови тела: тук – подутина или цяло възвишение, там – вдлъбнатина или направо пропаст.Странни и гротескни антропоморфни изкривявания.Множество клонирани франкенщайнчета и квазимодовци.Хората с фрактури са изключително подходящи обекти за изследване.Изкривените хора са интересни за наблюдение от всеки един ъгъл на клиничната психопатология и се вписват перфектно в предметните рамки на съдебната психиатрия, имат история, далеч по-заинтригуваща от общата история на заобикалящия ги свят, а несъмнено най-уникалното нещо е това, че те притежават дори и своя собствена география.Да – внезапните вътрешни катаклизмени метаморфози на на изкривените хора деформират телата им, в резултат на което те придобиват собствени синклинали и антиклинали, планински вериги, пропасти и разломи.Чисто физическите им сблъсъци със заобикалящите ги неща оформят по тях хълмове и хребети, речни долини, гейзери и високопланински ручейчета от струйки кръв.Вътрешните кръвоизливи образуват техните подпочвени води и нефтени находища, а злокачествените тумори са техните залежи на подземни природни богатства.

89

Изкривените хора с болезнени тела имат острови и даже цели архипелази от отдавнашни и практически почти вечни струпеи и непроходими недостъпни блата от мъртви мозъчни клетки.Но стига вече с тая география.Великите пътешественици и изследователи да се оправят сами – аз казах достатъчно.Хората с фрактури някъде там в един момент са нещо, а в другия вече не са.Внезапна вътрешна метаморфоза ги връхлита със силата на земетръсно-вулканичен природен катаклизъм и пластилинените им восъчно меки деформирани тела изведнъж се вцепеняват в тежък кататоничен ступор.Нервни тикове, уродливи гримаси, изкривени изражения на израждане и телата на изкривените хора се вдървяват тотално, кристализират като след внезапен ледников период, стават крехки и чупливи.Много чупливи.Внезапно приятелско потупване по рамото – например – и ръката им пада на земята, където се разбива със стъклоподобен трясък на стотици малки късчета от кристализирала плът и раздробени парчета ледовидни кости.Дали това става заради изключителната чупливост на адски крехките им тела, или поради кататонна психоза, страх или ужас – не е много ясно.Но и няма значение.Интересното обаче е, че след време изкривените хора някакси успяват гущероподобно да регенерират своите опустошени крайници.Понякога новите им крака или ръце съвсем внезапно изскачат със странен шум от вцепенените им тела в резултат на някакъв дълбок емоционален катаклизъм някъде в загадъчния вътрешен свят на хората с фрактури.Друг път изгубените им крайници израстват бавно с приблизителната скорост на континентален дрейф или в резултат на сталактитоподобно отлагане и наслояване на някаква странна и приличаща на плазма неопределяема тъкан.Проблемът на изкривените хора обаче е някъде там, че регенериращите им крайници изглежда имат свои

90

собствени идеи в естетично и биофизиологично отношение и израстват където си искат по деформираните им тела.В началото това шокира и депресира.После се свиква.Разбира се – има и изключения – някои от хората с фрактури успяват да се поддържат в що-годе приличен външен вид, макар че това е доста трудно.Те просто отстраняват растящите на неподходящи места крайници.Ходят със запасани в коланите си брадви и моторни резачки и отсичат, чупят, късат и режат появяващите се на грешни места ръце или крака.И това продължава докато крайниците им израстнат точно там, където трябва.Това е начин на живот.Понякога вътрешното изкривяване на хората с фрактури надхвърля общоприетата максимална граница от 360 градуса.И тогава ги връхлита кризата.Става страшно.Няма друг изход и хората с фрактури тръгват за фактури.Неконтролируеми и нервни.Абстинентничат.Бродят, бръщолевят, боричкат се, блъскат се.Викат, вилнеят, вампирясват, въргалят се, вият, врещят.Гризат, гонят се, гърмят, гъргорят, гримасничат, гаврят се, гноясват, гният.Давят се, дращят, душат, дрискат, друсат се.Експериментират, еволюират, епилират се, ебат се, евакуират се, експлодират, ексхумират.Жалват се, жестикулират, жигосват се, жилят се, жужат.Забременяват се, заспиват, замръзват, загиват, загниват, задавят се, зъбят се, заплашват, заканват се.Инфектират се, изкривяват се, избухват, изтезават се, избиват се, изчезват.Йонизират се, йероглифничат.Карат се, крещят, квичат, кастрират се, кудкудякат, калцират се, кристализират, капитулират, колабират, къртят, крадат, кихат, кашлят, колят се, кървят.Лющят се, лигавят се, лудуват, линчуват се, лазят, лижат, ликвидират се.

91

Мърморят, мляскат, мучат, маскират се, манифестират, маршируват, мастурбират, мяукат, мухлясват.Нервират се, некрофилстват, нокаутират се, насират се, напиват се.Опикават се, обезумяват, обезглавяват се, обладават се, обезобразяват се, отравят се, осакатяват се, откачат.Пият, плюят, потят се, повръщат, пикаят, просят, псуват, прецакват, падат, пълзят.Ридаят, ровят, рушат, ръмжат, ръкомахат, ръкоблудстват, ритат, роптаят, рендосват се, разцепват се, размазват се, разпарчетосват, разбиват.Стенат, сумтят, скимтят, самоубиват се, сиренясват, сковават се, скляпат, слухтят, сплескват се, снасят, сражават се, страхуват се, страдат.Тресат се, треперят, търкалят се, тропат, трошат, тероризират.Убиват, упояват се, ускоряват се, увяхват, угасват, умират.Флуктуират, фрустрират се, фанатизират се, фалират, фалшифицират, фосфоресцират.Халюцинират, хълцат, хъркат, храчат, хлъзгат се, херметизират се, хербаризират се, хипнотизират се, хапят.Цвилят, циврят, цвърчат, циркулират, центрофугират се, цупят се, цепят се.Чупят се, чукат се, чуруликат, чешат се, чоплят се, червясват.Шават, шумят, шпионират се, шашкат се, шмъркат.Щипят, щъкат, щракат, щуреят.Ъпгрейдват се.Юрват се.Яздят се.И всичко това едновременно са изкривените хора.

92

ЗОМБИ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XVIII)

Той прекарваше дните си в един особен вид самота сред многобройните трупове във всевъзможни фази на разложение.Говореше с тях като с единствените свои приятели.И именно тази самота го беше подтикнала към странното за едно зомби хоби да отглежда халюциногенни зеленчуци в една малка спретната градинка край своето порутено леговище дълбоко в гъстите гори на планината.Той беше зомби, макар че не го осъзнаваше, или по-скоро никога не беше мислил относно този леко смущаващ факт.Отчасти – защото зомбитата не мислеха за такива неща – и – отчасти – защото мозъкът му отдавна се беше превърнал в някаква трудно определима пихтиеста маса.Той се определяше като един странен самотен човек и това обикновено решаваше всичките му житейски проблеми.Един безпристрастен средностатистически наблюдател би забелязал, че животът му е подчинен на един повтарящ се простичък цикъл, в който всяко действие се намира в двупосочна причинно-следствена връзка с останалите.Самотата му и – до известна степен – самата му персонална идентичност на зомби го бяха подтикнали към ексцентричното за едно зомби хоби да отглежда зеленчуци.Зеленчуците, от своя страна, се нуждаеха от качествено наторяване – един от основните принципи на модерното

93

земеделие, който зомбито откри след няколко години работа на опитното поле.Първоначално той бе пробвал да наторява насажденията си със собствените си екскременти, които обаче се оказаха растителноядни и кръвожадно унищожаваха всичко, до което успееха да се докопат.Ето защо, той бе принуден да убива случайно заблудили се в планината туристи и да използва разложените им трупове вместо тор.Зомбито обаче дори нямаше достатъчно въображение да предположи, че фертилизацията с човешки трупове би могла да окаже странно влияние върху неговите любими зеленчуци.Появиха се някои странни странични ефекти, главният от които се състоеше в това, че в растенията се натрупваха огромни количества халюциногенни вещества, повечето от които спокойно можеха да накарат един нормален човек да полудее, а дори и да умре след неколкочасова агония.Зомбито обаче беше сериозно закачен и пристрастен дотолкова, че изпитваше остра и крещяща нужда да употребява всекидневно определено количество халюциногенни зеленчуци.Той живееше със заблудата, че те са полезни за здравето и му осигуряват препоръчваната от Световната Здравна Организация дневна доза витамини, но всъщност той се зомбираше все повече и повече – получаваше и абсорбираше психеделични субстанции в десетократно по-големи от безопасните количества, в следствие на което нормално функциониращите му мозъчни клетки се брояха на пръстите на ръката на сляп касапин.В най-общи линии това беше така нареченият житейски кръговрат на зомбито.Никакво разнообразие, никакви емоции.От време на време зомбито изпадаше в състояние на маниакално-депресивна психоза.В такива моменти на меланхолична депресия той мечтаеше да бъде нещо друго и проклинаше боговете, че не са го създали в облика на торен бръмбар, чийто живот му се струваше далеч по-интересен от неговия собствен.Обикновено след това той се натъпкваше до пръсване с халюциногенни зеленчуци и тръгваше из горите да убие някой заблуден турист.

94

Зверските убийства бяха неговото лекарство срещу депресията – изглежда, че веселият аромат на пресен труп увеличаваше количеството на психозомбиращите невротрансмитери в неговия разкашкан мозък и депресията изчезваше за известно време.И зомбито знаеше, че някой ден тя ще се върне обратно, понеже светът е несправедливо устроен, животът е брутален и в природата никога нищо не се губи – само преминава от едно състояние на материята в друго.Дори и лошите неща като маниакално-депресивната психоза на едно зомби.Една пролетна сутрин зомбито прекопа своите халюциногенни зеленчуци, след което доволно излезе на разходка и реши да нагледа някои от по-близо разположените големи контейнери за боклук, в които оставяше да се разлагат труповете на жертвите си.Докато зомбито любопитно проверяваше съдържанието на контейнерите, в краката му любвеобвилно и мазно се умилкваше една от полудивите хищни котки, които се навъртаха около леговището му заради възможността редовно да похапват от разлагащите се трупове.По същото време детектив Гороцвет Балабанов подозрително оглеждаше пустото леговище на зомбито.Той беше дочул носещите се сред местните бездомници слухове за някакво психясало зомби, което убивало заблудени туристи.Той – както винаги – се довери на инстинкта си, който отново не го подлъга, когато усети гадната миризма, която идваше от двора на зомбито.Детектив Балабанов още веднъж огледа подозрителните храсти наоколо, отвори измъчената порта и влезе да разгледа по-подробно бърлогата на зомбито.На пръв поглед нямаше някакви особено очевадни улики и от това на Детектива му се припика.Набързо си заплю едно удобно за целта местенце, което му се стори достатъчно скришно – а всъщност не беше – нехайно разкопча панталона си и ритуално се облекчи.За миг лицето му придоби изражение от типа "ех-че-е-яко-човек-да-се-изпикае", но когато забеляза двете странни котки с високо навирени опашки и изцъклени очи, които заплашително обикаляха около него, Детектива изведнъж

95

подуши собствения си страх и реши да си тръгне преди да е станало нещо ужасно.Само че вече бе късно.Зомбито вече влизаше през портата, която весело изскърца, когато разпозна своя стопанин.Той измъкна многофункционалната си томахавка, чието острие се опита да блесне зловещо под следобедното слънце, но не успя, понеже беше покрито с ръжда и петна от кръв.Последното нещо, което детектив Гороцвет видя, беше изкривената беззъба усмивка на зомбито, което замахна с томахавката.А котките доволно се усмихнаха...

СТРАННАТА ОБРАТНА СТРАНА НА СТРАННИТЕ ОБРАТНИ ОГЛЕДАЛА

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XIX)

Еми значи си се закачил...Всички са се закачили, човек...На куката на времето.А те нямат ник’ъв достъп до т’ва нещо.Бахти рейсовете – к’во са се пуснали и обикалят като тлъсти путки в снега...Чадурчета.Чадърести сладурчета.Дъждоснежна Путка Едно и Дъждоснежна Путка Две.Здрасти за цигара – цигара за здрасти.Няма да стане.Да пуши колкото иска.Той ще умре.Всички ще умрат.И всички ще идат в един басейн с пръст и плазма в течно състояние.Стига де, виж къде са ми ръцете.

96

Мда.Писна ми от тия ръце на шимпанзе.Много са умрели и болят.И следните хора ще се разтоварват с боксова круша.Е не мога да пиша толкова бързо.На смени, на смени.Кратун нетуърк.Шутка.Седи си в гората тогава.Ама не искам да влизам там, ‘щото се губя.Компас.Ми не знам как работи това нещо.Джобен дезорганизатор.Рентгенова снимка джобен формат.И брадата ми се е изкривила чак.Всичко в мен се е изкривило.Гаа – гаа – иди да видиш дали е чисто.Не, бе, няк’ва жена спи там или е умряла.И не плаща за хотел в кафето, нито за кафе в хотела.Олеле, да кажем, че е имало ноздри.Тотопункт за тоалетна хартия и стари вестници.Проститут, простатит, магарешки бодли.Ето за какво били магарешките бодли, а пък аз си мислех, че са само за магарета.Откъде накъде магарешки бодли.Нали магаретата нямат нищо общо с таралежите.Ще те изровя от всичките въглища и пак ще те покажа на хората.В синьо и жълто остъклен.На бавни обороти.Пиши, пиши, пиши, човек.Ама койота си имаше някакво име.Сигурно се е казвал Койот.Койота Койот.Госпожа Динозавър Стои На Бара.Те като умрат ще се преродят в храсти.Канабис сатива.Или индика.А пък аз ще ги изпуша.После щели да ми се явяват.Моите въображаеми приятели.Които не съществуват.

97

Мен с всеки следващ момент ми се чувства все по-комфортен тоя джойнт.Помпи, помпи, блъскай тия помпи, к’во викаш, не хваща ли, е-е-е, ми може някой да ти е спукал гумата с някоя игла от спринцовка...Ха-ха-а-а – надкрачих я – сега ще остане само една малка тъжна гъбка-джудже някъде в покрайнините на околовръстния път на съдбата.И май няма да стигне в цигарена кутия до архипелазните кръгове на индия, не и тази вечер, може би със следващата вълна на пришълците-приватизатори.Ами как няма да си се отчаял, като пиеш студен чай, много ясно, че ще си отчайващо отчаян на чай.Аха.Вярвай, обичай и се надявай, търси и намирай, губи и печели, усмихвай се, гони залези и страдай по изгреви, а после пак отначало.Едната кучка беше с два тона депресия…Колко тона…Колко тона ли…Аз с китове не спя…Живак, живак, меркурий, миниатюрна минитурникетна мутация, разплетена и рошава ДНК спирала, верижно разпадащи се клетъчни ядра и митохондрична паника, левкоцитна параноя и хаотични браунови движения в спектралния анализ на люспа междузвезден пърхот от пръстените на сатурн.Всички знаем по нещо.Някой повече.Друг по-малко.Нищо неподозиращи чипове – това сме ние – малки тъпи носители на някаква безсмислена информация за организационния план на големия междугалактически пъзел, астероидно нацвъкан със скука, много скука.И там ли е, там ли е още зеленясалата принципно розова стена и въобще стена ли е или стеничка, жив плет или достолепна каменна ограда с очевидни и скрити амбразури, тайни малки черни дупки, проектирани върху сравнително незаменимата перфокарта, шифровани послания от динозаврите за киберандроидите, слаломиращи между флуктуиращите бели петна на фона

98

на белия космически шум и хаотичните спътникови снимки: ще бъдем ли или вече сме били...Аха.Начална главна буква или последна точка на края.Няма да позволя да ме употребят просто така в контекста на безкрайния безкрай, искам да знам смисъла, дори ако няма такъв.Къде точно трябва да бъда – отгоре или отдолу, отпред или отзад, с главата нагоре или наопаки, профилиран наляво или профилиран надясно, загадъчен или банален, по-прост или по-сложен.Живак, живак, меркурий, миниатюрна минитурникетна мутация, разплетена и рошава ДНК спирала, верижно разпадащи се клетъчни ядра и митохондрична паника, левкоцитна параноя и хаотични браунови движения в спектралния анализ на люспа междузвезден пърхот от пръстените на сатурн.Насекоми се докосват.И обсъждат любовта.Разни хора се ядосват.И поемат към смъртта.Малка клетъчна експлозия.Рак-пустинник-комунист.Ферментираща амброзия.Стар отшелник пушилист.Малки бели пъпки.Малки мускаринни гъбки.Кактуси, цветя, ярки цветове.Отворени врати към други светове.Картини, снимки, снимки, негативи, разфокусирани фокуси, фрагментални моменти, обърнати образи, екрановидни проекции, факсфантастика, филми, 12 кадъра в секунда, тринайстият е вмъкнат допълнително, видеопиратите са в шок, видеопиратите са в шок, фобии, фобии, параноични писъци, антишокови импулси и гръмовидни светкавични проблясъци.Довиждане, реалност.Довиждане, мечти.Довиждане, малки сънища.Довиждане, чувства.Здравей, изгубване.Огледала.

99

ТАКСИФАКС

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XX)

пророкът превъзмогна порока на мушморока който бракува рока напъна се като културен културист измисли го изхъмка неопределено почеса се под рошавите мишници и рече и отсечео велики бабарама нека фсичките таксита да бъдат с цвят на поркан моркоф алилуянека фсичките таксита да бъдат ф оранжадно жаден цвят на портокализиран пластилиннека фсичките таксита да са с цвят на просмукан филтър на арда без филтър или като старата ми филцова шапка с перверзно провиснала сладострастна периферия хи хи ха хонека фсичките таксита да бъдат с цвят на абортирани великденски яица на албатроса алпинист от великденските островиама добре де

100

може и като удивително учуден сфетофар ф стратосферата на метрото от матрицатано фсе пак по-добре да бъдат зле като жълтенично прецъфтял тайландски таекуондо брокер с фалирали цвички от орангутанска кожанека фсичките таксита да бъдат с цвят на карамелизиран кьорав карамбол със строен троен шпонт и две кълба през глава по оповръщаното сукноили пък като гергьовденски гевреци с препечени гъгрици в гангренясалите трици от мезозойската ерао да това би било иреално или ариелно (без фкиснато накисване)ето защо нека фсички таксита да бъдат с цвета на кривия космясал коридор ф орбиталната станция мирили поне като лимонката на лимонадения джо бананаооо аллах акбарнека фсичките таксита да бъдат с цвят на корумпиран кривоклюнест корморан от предградията на персийския залив в епицентъра на някоя средностатистическа пустинна бурятралала тралалайкахехехенека фсички таксита да са с цвят на кризисен млеконадой от капризните кози-кожодерки от рило-родопския масив ф месечния период на сухия режимооо от уокмена на еленчето рудолф право ф глухите уши на дядо коледанека фсичките таксита да бъдат с цвят на разхлабен сфинксоф сфинктер от сферичното време на третата династия на антропоморфните питекантропиили пък примерно с цвят на паралелепипедоподобен ранобуден дъждовник с алергия към спекулативния стоицизъми нека фсички таксита да бъдат с цвят на застояло яице на абортирала атомна електроцентрала с две конски сили страдаща от хормонален дисбаланс и воднянка на тежката водаъъъ нека фсичките таксита да бъдат с цвят на дерайлирала патоанатомична зъбата зъбчатка на съблезъба патка от полуостроф камчаткаили пък като атрофирала помийна яма с напреднала хипогликемия и гелосано плешиво дъно

101

и никак няма да е лошо фсички таксита да бъдат с цвят на абсолютно нечервена червясала чревна инфекция в дванадесетопръстника на алигатор албиноснека фсички таксита да бъдат с цвят на кирлива кирлианова фотография на позамъглено панорамно паранормално пълнолуние от патагонските пампаси край протока на дрейкчуй ме хасан-и-саббахнека фсичките таксита да бъдат с цвят на мазно ежедневно фередже и шафранен празничен яшмак на дърта шафрантия от богопомазаните райски градини където посфетените правоверни хашшашини пушат хашиш с дъщерите на падишаханека фсичките таксита да бъдат с цвят на прясна повърня на кастрирана епилептична котка под хапещите лъчи на неочакваното некадърно зимно слънце ф залитащ и зиморничаф заден дворили пък с приблизителния цвят на ампутиран куц кокоши крак след седем седмици и седемнадесет секунди ф беззъбо бурканче с формалин ф дефлорирания специален сейф на птеродактилската птицекланица по паранормални трансплантациийе йе йенека фсичките таксита да бъдат с цвета на оная полузаспала подводница ф която фсички ние живеем заедно и която фсъщност е толкова дърта че отдавна е потънала ф някоя рекичка която продължава да съществува само заради старателното въображаемо въображение на някои корумпирани кадастрални картографи комунисти които кълват комбиниран конски кетамин каширан от коалиционен корейски кандидат кмет и кихат климактериумно кондензирали капчици корекомски конякйо хо хо и бутилка ромнека фсички таксита да бъдат с цвят на осакатен аборигинален бумеранг от дърт елипсовиден ефкалипт със стабилизиращи спойлери от отдавна отмъкнати щраусови пера омазани с мас от настъпана преподобна птицечофка нестинаркаи нека фсички таксита да бъдат с цвят на опикан от стадо ексхибиционистични безгърби плюещи камили изгазиран газопровод от ивицата газа ориентирано нагъзен по

102

ориенталски към много гъзарските пирамиди нагиздили пустеещата пустиня край гизахмнека фсички таксита да бъдат с цвят на циклостилен стилизиран некролог на изцъклен негроиден зациклил некрофил върху обладан от циклиращото цикламено време и оплют от група циклично странстващи циклади с насекомна циклофрения телефаксоф стълбслънчо гледа слънчогледаслънчогледа слънчо гледаи нека фсичките таксита да бъдат с цвят на многопрофилен социокултурен вълкочервенковски кален синдикален дом на партията покъртително окъртен от къртицоподобни кирливи катунариа може и с прекалено приятния цвят на многократно изпирана и центрофугирана от критичните климатични условия остъргана и олющена обикновена обществена пералня ф малък заблуден крайпътен град от селски тип отдавна обезлюден от остра обща осакатяваща олигофренна остеопорозаи таканакрая пророкът придоби порока на мушморока който бракува рока напъна се препъна се прегъна се изхъмка определено целенасочено и подчертано почеса се под рошавите мишници и завърши и свършио велики бабарама от моя задръстен зеленясал законодателен замръзнал и запецнал мозък ф твоята измислена идиотска изпълнителна агенция а после ше делим на двеамин и алилуяда бъде или не

103

НЕИЗБЕЖНОТО

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XXI)

Хладилникът дишаше тежко.Тежко, бавно, мъчително, трудно.Оня съблазнително енигматичен паднал ангел Брайън Молко все още хипнотизирано пееше болезнено нарязани парчета от живота си, а разкъсаните пулсиращи вени пишеха ноти и акорди по мръсния под на гадното студено мазе, ноти и акорди от течащите струйки гъста тъмна кръв.Мрачна красотия, крачна мръсотия.Тая вечер и Джо Перхидролната Жертва не беше на кеф.

104

Мен нещо ме цепеше главата, а нямах хапчета, но срещнах Малката Ходеща Аптека и си купих малко джойнт.Да живее сивата икономика.Конгресмените и Канабисмените не искат много – само колкото да изкарат утрешния ден.По едно време в Пещерата На Красотата цъфна Човекът, Който Ядеше Чаши, или – както още беше известен – Пича, Който Не Спеше С Китове.Госпожа Динозавър отдавна се беше разплула на топло в Пещерата и вече сумтеше доволно под задължителните неонови лампи.Имаше и скунксове, естествено.Няколко комфортно дискомфортни плешиви пингвина.После и Мрънки се домъкна отнякъде като Духа На Караджата.Въобще – събраха се почти всички горски обитатели.Обичайните заподозрени.Цепеше ме главата, бях дълбоко вкиснат и буреносно сдухан и пак мятах избиващи на ексцесии есемеси......злета злета обадете се злета на другото зле ало кой се обажда ами зависи кой е вдигнал телефона факса там ли е факса к'во правите......и нищо нищо не става всички отрови в мен са се самоуравновесили автоматично и балансират внимателно балансират на ръба краката ми висят в нищото......един ден аз пак ще тръгна да те търся ще обикалям земята в кръг по змията ще се изгубя за да можеш да ме намериш отново следвайки светулките и моите щурчета...И сирената започна да вие, както винаги.И, както винаги, никой не знаеше за кого вие сирената, за кого надуват свирката и за кого бие камбаната.Просто отново изведнъж стана злокобно.И когато дъртият трен се довлече до отровно димящите комини на града, който беше призрачната рожба на комунистическото планово строителство, той се скара със съвестта си и изпуши един измачкан стар оглозган фас.Тук-там на хоризонта се лутаха светлинки, които се процеждаха от неуютните малки панелени кутийки на хората-светулки.Дъртият агонизиращ сняг се беше разпаднал на болнави топящи се купчинки и хълцаше и кашляше повсеместно.

105

Изглежда, негативната ентропия бе обладала изцяло вселената и всички неща бяха започнали да се разпадат.Просто така.Деструктивно Фрагментална Депресия.Раздрани тапети, окъртени стени, прокъсан мръсен балатум, натрошени стъкла, олющено сиво огледало, разпилени опустошени мебели, изнервящ грозен абажур на нощна лампа, огризан тук-там от Човека, Който Ядеше Чаши, агонизиращи полуизядени кутийки от компактдискове и касети, изцъклено невротично коте в напреднала фаза на анорексия, преждевременно изсъхнали анемични цветя, просто всичко бе решило референдумно да се разпада на съставните си части, сякаш Времето бе отдавна умряло и мутирало в злокобен и затворен в себе си фантом, призрачно появяващ се понякога в живота на Тварите.Тварите всичките получаваха някакви странни спонтанни приливни пристъпи, които ме изнервяха максимално и в резултат на това често ходех на ръце по острието на бръснача.Имам вени като корабни въжета.Жалко, че не съм наркоман в преобладаващия смисъл на думата.Изведнъж масата настръхна, след като от самото начало се търкаше еротично по пода, после потрепери конвулсивно, улавяйки приливната вълна на мощния кофеинов импулс.Ей, тази зима най-накрая намерих един мъничък невидим ангел в снега.Няма начин да се измъкнеш от нещо, което вече се е случило.Манила Бейби, ще отидем в Манила.Ще избягаме от всички и ще бъдем само двамата.Ще живеем в бунгало на някой плаж, аз, ти и красотата.Но сега – сега пак съм влязъл в огледалото, лутам се из коридора на огледалата и наблюдавам безмълвно себе си и хаоса около мен.Добре, че призраците скоро си отидоха, защото щях да се побъркам от неясния мътен шум на налудничавите им настойчиви гласове.Още малко и всичко ще бъде наред.Трябва само да дишам.

106

Лошото е, че гравитацията винаги побеждава и неизбежно те засмуква надолу.Неизбежни са дупките от изгорено с големината на карфица.Неизбежни са алкохолните петна по коленете и ръцете.Неизбежни са мислите за Бюро Изгубени Вещи.И залезите, особено неизбежни са залезите.Но най-вече неизбежно е неизбежното.И пак полирано дърво и по него мрачни напукани чепове, бездънно дълбоките безмълвни очи на дървото.Те имат даже бръчки, оформени от потъмнелите лакирани годишни пръстени.Мъртвешки вдървени дървени дървесни бръчки.Плъзнали са навсякъде около мен и бавно лазят насам-натам, виждам ги навсякъде наоколо с периферното си зрение.А мадамите веднъж разправяха, че приблизително една седмица от всеки месец правели човешки омлети по женски.Т'ва е гадно, все едно да си взимаш поредната доза кофеин в някое кафе и мадамите на съседната маса да обясняват коя как се бори с цистита си.Не, че е гнусно, ама направо и без да си пил можеш да се издрайфаш.И сега к'во – стоя в тая пътуваща хралупа с четири дърти посивели странстващи катерици, които, въпреки че тук няма запаси от лешници, постоянно мляскат нещо и неистово сумтят и подсмърчат.Понякога си духат носа в тъпите жълти вестници, които се преструват, че четат.Естествено, че само се преструват – те са само едни дърти посивели странстващи катерици, да не би да си мислите, че могат да четат...?Те са само едни стари пожълтели и сбръчкани от слънцето кактуси в пустинята на своя изгубен живот.Разглеждам си телефонния указател.Лошо, много лошо.Пълен е с призраци, мамка му.Изчезнали, липсващи, мъртви хора.Творя, творя, живея и творя призраци.Дали аз...Или те сами се оформят около мен...

107

Не знам.Какво Сънуват Костенурките...Изглед Едно.Машинни Стъпки.Великденска Песен.Изглед Две.Пролог.Унисон.Коляно.Хей-ритъм.Песента На Кравите.Въздишка.Утро.Подхлъзване.Валс.Пророчество.Безчувственост.Разговор.Спиралата Нагоре.Спиралата Надолу.Свободата.Ръбът.Земя В Илюминаторите.Стрелката Постепенно Надолу... ... ... ... ... ... ... ...Епилиран Епилог.Неизбежното.

АНАТОМИЧЕН РАЗРЕЗ НА ЕДНА ПРАЗНА НОЩ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XXII)

забравил съм си първата раница на космическия кораб човекзабравил съм си раницата на летящата чиния

108

някой си махна помпома от шапкатанаправо го оперира със скалпела супер бруталнои ся ше се разплете ше се разпадне на съставните си сонди и хоботчетаа пък аз съм се разпаднал на съставните си атомиаз съм цялата вселена аз съм нова религия бог всичко и нищо тук и там и там и навсякъдети си бухал слушай кво ти казва класикатакъде е трупа къде е трупа искам да се изхрача върху него изграчи стария чичо бухала чичо гърга изгъргори и гъргоряса после гангреняса и гъбяса някъде надалечетръгнал човекът за акапулко с парашута и ръси безброй безплатни факсове за всички под формата на сняг за всичкиснегофакс и по залез слънце се захващат най-много парашутиама и да не се захващат много пак се захващат някви човекмного е трудно да се концентрирашааа кво става тука тая плюнка не е моя бе каза човекът прилеп с изродясалия шлифераз пък съм човекът мустак ха ха ха ха казва другиятняма да се върне вечеизлезе и отиде погълна го черната дупка а може би пак влезе в огледалото и наблюдава безбройните отражения на боричкащите се малки амидофенкинаправих си машина на времето човекте обсъждат калимявките си много задълбоченорозовите зайчета пак паднаха точно там където не трябваше да падатот небето валят малки жълти хапчетаедин пакет кутия фемина и продавачката се оцъкликъде е факиния дръмърднеска да беше заспал щеше да видиш кво става с тая бухалкачасът е девет и четиресе и две по скалата на медведев-шпонхойер-карниказ съм ватмана робиншшш ф тоя рейс фсички сме тъпаци слушайте кво ви казва ватманаа така атака атака а такавдигам глава

109

включвам си очитенякъде горе небето ми е мъртвонякой открадна блещукащите звездичкинякой открадна млечния пътабортираноизпразненолипсващо небесамотни медузи плуват из звездния прахчернооки сателити на омразатасъдбатауволнена и много повече пенсиониранасъдбатаоблечена в бодлива телняма нищо да освети пътя миединствената ми кибритена клечка се превърна в прахбавно изгни и умряпросто такаи защовсичките хлапета трябваше да се удавятзащовсичките истински хора трябваше да се заселят под земятароботите спечелиха войнатапараноични електрически мозъциаз трябваше да избледнея и да изчезнати същоако избра моята странаа ако не сиами късмет тогаванамери си атомна бомбанамери си хашишки бонграздрусай се здраво и се подготвибъди нащрекзащото някой открадна блещукащите звездичкиобади се на шерифаизстреляй лайнотоне забравяй физзарядкатанякой ден ще ти помогнеако вярвашаз ненякъде горе небето ми е мъртво и не мога да избягамкраката ми са изчезналиняма ги

110

опитвам да излъча любовта сикакто направи слънцетоглупавият купидон изстреля всичките си любовни стрелипалавниказ бяхможе биако все още не съм умрялегоист съм даискам да умра самще бъде най-сладката смъртне мислиш ли такааз даи кво от твасега вече краката ми не докосват земятазастреляй ме мамка му някой да ме застреляда ме освободинакурвени педали и похотливи сводници продайте ми малко чувствабих искал да имам все някаквино никога няма да имам колкото тебтолкова съм студен толкова ми е студеновинаги е трудно да бъдеш резервавинаги е трудно да бъдеш каквото и да еако не се преструвашвинаги е трудно да бъдешв леглото си ли съмтова сън ли еили суровата недопечена реалносттежките временане знами изглежда че никой няма да ми кажепука ли мимисля че незащото някъде горе небето ми е мъртвокъде си тивъобще съществуваш лиили аз те изобретих за да запълня дупката в главата сине знамтам няма правдоподобиеа тукнещо се случиизгубих си усмивката

111

може би някой ден пак ще я намеряа може и да съм прокълнатвечността идва а аз съм самредувам се сам вкъщиброя гаргите с господин джоунсне мога да помръдна счупените си костистарото приятелче безсъние пак започна да се отбива при мена аз коленича покланям се и казвам здрастивъпросът не е там дали го обичам или мразяаз просто го уважавамвсичко което някога съм сънувал излезе и си тръгна от стаята минощите са вечниразтегнати мили и мили и мили и мили от нощивсичките ми мечти се превърнаха в лъжи а всичките ми лъжи се превърнаха в прахвсички ще бъдем прахаз повечемога само да стоя и да гледам как става товасъдбата е курваще си подредя нещата а после ще изгоря всичконякъде вътре аз кървяправя го от година или двеили от повечеоткрих че ми харесваобичам сладостния сърбеж на болкатазатварям очи и се усмихвам докато киселините изгарят стомаха мине очаквам да разбираш но всичко което правиш ми причинява болкавсичко което казваш рефлектира някъде вътре в мен и ме инфектира когато ме отхвърляшето защо винаги обичам да си играя с бръсначапонякога даже се режа само за да си проверя сатурациятаздравейте кръвни телцакак стенали не скучаете като менсъс сигурност не и колкото менрежа се на парчета за да можете ти и останалите хора да ме погълнете по-лесноза да не ме дъвчете чак толкова много

112

о да трябва да си призная че съм едно малко гадно парче хранапросто ме изяж това е всичкозадръж ме за момент на върха на езика си и опитай вкуса миопитай вкуса ми и почувствай моята сладостна горчивинаа после ме погълниможе да ти се иска да ме изплюеш но няма да можешзащото аз ще скоча и ще се плъзна надолу в гърлото ти с усмивказащото бих искал да поживея известно време вътре в теб

ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ

(ПЪТЕШЕСТВИЯ В СЕБЕ СИ)(XXIII)

всички кибрити с голи мадами са некачественивсички голи мадами по кибритите същои одраните скалпирани кутии с цигариизсмуканите мастикоментидазабравятзлетата забравят

113

някои забравят по-малкодруги повечеа някои даже забравят всичкодакогато си тръгнеш напиши на бележката остър конюктивит на двете очипърво дойде и се врътна около себе си ловецът на елениама не истинскиятпърво дойде фалшивиятплешивияти излезеслед него влезе истинският ловец на елени скри се зад една гъба и започна съсредоточено да дебне да ебнемалко след това се появиха две млади но безформени къдровълнести рошави сики-преселнички от финландияловът щеше да бъде обещаващ може бив единия ъгъл на една гъба два прилепа висяха с главата надолу и си гукаха цвърчащо отдалечени от собствените си квадрофонични сонарни рецепториразговорът беше скрежоподобно замразен и студен а погледите режеха със синкави ледени отблясъцимда пурпурногъзите боксьори не са само извънлуднисрещат се навсякъде из горен бабунгъз щъкат насам-натам и буквално се спъваш в тяхи то на всяка втора крачка мамка мугадна работа ви казвамвъобще когато чакаш да си купиш малко време всичко е гадноеми няма как примиряваш се и палиш още една докато чакаш човекаи винаги е такавинаги е така в тоя скапан град в тая скапана държава в тоя скапан свят в тоя скапан животискам си моята планетадали ще дойдеш с мен чудя се и искамолеле в моята стая е пълно с женина едната стена орфей и евридика по-нататък крис 1 и крис 2 до тях диана йоче после пак диана йоче и накрая исус христос с дева мария и кърт кобейнцял бардака отвън до вратата стои нефертити хитрата стара портиерка на бардака която събира входната такса

114

има един подрастващ филодендрон който незнайно защо винаги съм смятал за мястото където мога да плюя има и някакви други заблудени анемични подобия на цветяима и хладилник който ръмжи и пъшка а понякога просто въздиша тежко и ми се иска поне веднъж някога да легна да спя в негоестествено има и един вече позакръглен и почти пенсиониран стенен часовник който със сигурност страда от хронична аритмияима много музика и разни други неща които са скучни и обикновениподробности от пейзажапейзажен натюрмортнатюр-мортестествено-умрялха хачакам те а теб те нямаа белезите сърбятчакам теа теб те нямаибелезитеболяти пак цигари мамка му пак гадни цигариизнервен съм и се чувствам като лайняна топка от пластичен експлозив с която някакви идиотски призраци играят футболвсеки момент очаквам експлозията на оплетеното кълбо от голи нервиуфнай-накраятелефонът ми изчурулика с електронното гласче на моя мъничък невидим снежносвеж ангелмного по-късносегарано или късно нищо не свършваили обратнотокъсно и рано всичко да започвапо-добре не се притеснявайще се оправя някой денне ми отговаряй вече предпочитам да си говоря сам сегаи аз те обичам нали знаеш

115

чакай меи аз ще се чакамне вярвам че елвис е мъртъвно подушвам мъртвите розиреката е преуморенакъде са малките нещашкафът е празене мога да си пипам гърдитедокато батерията свършимога да вляза чак в 11на нощен достъп съмдаже не съм сигурен дали мога да вляза въобще щото снощи май свърши картатати къде сиприбирай сезвъняхникойпосле паксещам се един път едно момиче като ми говореше за акаритевсъщност и аз й говорех за акаритеи аз твърдях че акарите са вид паякообразни вредители по житните растенияпоне така си мисля десигурно някъде съм го чела пък тя ми говореше разни неща от сорта на че акарите били едни такива микроскопични неща дето се хранели с мъртва кожаи казваше че живеели в леглата на хоратав смисълв дюшека или не знам къдеи се хранели с мъртви още по-микроскопични парчета кожачовешкаими не знамв смисълможе и тя да е правамакар че ми се струва много странноми все едно аз да твърдя че хората всъщност живеят докато спята когато са реално будни все едно не живеят наистинаи

116

ми не знамзащо пък да не е такатака или иначе голяма разлика нямамежду състоянието когато спиш и когато си буденкогато си буден мозъчната дейност се характеризира с алфа- и бета-вълниа пък когато спиш мозъчните вълни се променят и стават делта- и тета-вълнитова е цялата разликаитака дев смисълщо пък трябва хората да са будни при алфа- и бета-вълни а да спят при делта- и тета-вълниможе пък да е обратнотообаче никой да не го осъзнаватака или иначе това са само някакви твърдениянякой си там решил че делта- и тета-вълните са сън а алфа- и бета- са будно състояниесветът на сънищата и реалния святоткъде знае че не е обратнотота може и акарите да живеят в леглата на хоратаи да се хранят с мъртва кожаи да има по няколко милиона в едно леглоакаризащо пък да не е таканека всичко да е наобратноколкото и да няма смисълняма смисъл да отричаш нещо просто такатова че не звучи правдоподобно не означава че не може да е истинасега не знам каквоможе би нещо за времето и пространствотоако спреш на едно място пространството спиране знам защо всички си мислят че времето не спиравремето спирасъщо като пространствотокакто можеш да спреш на едно място в пространството така можеш да спреш и на едно място във времетосамо че трябва да си го купиштрябва да си платиш за това едно място във времетои да не мърдаш оттам

117

и времето спираии пространството спира и времето спира и всичко е странноднес си купих много времеи го спряхспрях гоискам само да дишамняма нищо другонай-накрая мога да плачадълго чакахснощи бях нирванамисля да основа религияЦЛКЦеЛувКаЦърква на Лудостта и Къртнищо не знаешнищо не разбирашне мога да ти обяснятова което чувствам не може да се изразиаз плача цяла вечеротрових сесълзисълзисълзиспокойнозабранявам тинямачуваш линямане мисли за мен сегамоля темоля темоля теще има утреутре ще говоримще ти звъннаобичам теобичам теобичам тезаспивайчета ти мислите ако още не си го усетилааз живея в бъдещето

118

ако не си забелязала виж колко много неща казвам с всяка една думаи аз се плаша от себе сиокей съмнене могавсички спят оттатък и не знаят в какво състояние съмне искам да ги будяняма да ме разбератаз не съм човеказ съм и мъка и болка и сълзи и приказкаутре!можеше да ми кажеш всичко по-ранотова което знаеше а аз чак сега осъзнахно както вече знаем винаги е по-добре сам да откриеш всичкои силата в себе сивече знам всичкоПРЕРАЖДАНЕ

Пътешествия в себе си - Красимир Костадинов

Documents

Transcript of Пътешествия в себе си - Красимир Костадинов