Някои проблеми на етнонимията в централна и югоизточна Тракия Петър Делев

Тракийските племенни имена, запазени в достигналите до нас

чрез Херодиан и Стефан Византийски фрагменти на Хекатей Ми-летски (Фол 1975б; Velkov 1991), дават известна представа за същест-вуването на една загубена завинаги картина на ранната племенна действителност, предшестваща възникването на голямото царство на одрисите. Повечето от тези имена не са засвидетелствани в по-късно време и за съжаление не могат да бъдат ситуирани дори приблизително на географската карта. Попаднали в голямата си част в началото на V в. пр. Хр. под властта на одриските царе, много от племената губят твърде рано своята отчетлива политическа фи-зиономия и не са оставили значителна следа в запазените истори-чески извори. Достигналите до нас откъслечни сведения за племен-ната действителност са освен това разновременни, отразявайки в повечето случаи изяви на самостоятелна племенна активност в раз-лични форми.

1. Племената в Югоизточна Тракия Поради липсата на някакво утвърдено регионално деление на

древна Тракия формулировката „Югоизточна Тракия“ е обща и непрецизна. Тук в нейния обхват ще бъдат включени земите източ-но от долните течения на Хеброс и Тонзос между Енос и Кабиле, до Хемус на север, Евксинския понт на изток, залива Мелас и Пропон-тида на юг, но без тракийците в Мала Азия. Резултатите на настоя-щия хронологически преглед на етнонимическата действителност в Югоизточна Тракия вече са обнародвани частично в друг вариант (Делев 2008, passim).

А) ХЕРОДОТОВИЯТ ПЛАСТ СВЕДЕНИЯ Най-ранните достъпни за анализ сведения за племената в Юго-

източна Тракия се намират у Херодот; записани в средата на V в. пр. Хр., на практика те отразяват историческата действителност през втората половина на VІ и в началото на V в. и често подлежат на от-носително стриктна хронологическа атрибуция (ср. Delev 2005 с по-добен анализ за племената в Югозападна Тракия). Със събития от средата на VІ в. пр. Хр. се свързват например Херодотовите сведе-ния за племената на долонките и апсинтийците (апсинтиите); пър-вите обитавали Тракийския Херсонес, вторите земите в близост до него, откъдето нахлували на полуострова, докато Милтиад Стария не преградил провлака със здрава стена (Hdt. 6.34-36). Херодот спо-менава апсинтийците още веднъж, вече по повод на събития от времето на гръко-персийските войни: в 478 г. пр. Хр. те заловили избягалия от обсадения от атиняните Сестос персиец Ойобазос и го принесли в жертва на своя бог Плейстор (Hdt. 9.119). Тези племена впоследствие напълно изчезват от картата на древна Тракия; инци-дентното им споменаване у късни автори има характер на истори-ческа реминисценция, очевидно възхождаща към Херодотовите сведения (например Plin. n. h. 4.41; Solin. 68.3; Steph. Byz. s. v. Dolonkoi). Характерен е един фрагмент на Страбон, в който Енос е ситуиран „в земята, която някога се наричала Апсинтида, а сега е из-вестна като Корпилика; на запад от нея се намира земята на кикон-ците“ (Strabo 7 fr. 58).

В разказа си за похода на Дарий срещу скитите Херодот споме-нава, че „тракийците, които владеели Салмидесос и живеели над градовете Аполония и Месамбрия, наричани скирмиади и нипсеи, се предали на Дарий без съпротива“ (Hdt. 4.93). Текстът е неясен и може да се разбира и в смисъл, че на персийците се предали три племенни групи: останалите анонимни „тракийци в Салмидесос“ (Венедиков 1982, 45-48 убедително идентифицира Салмидесос със Странджа) и отделно от тях скирмиадите (в Херодотовите кодекси се среща и вариант на името „кирмиани“) и нипсеите, които в такъв случай биха останали ограничени само в района около Бургаския залив, евентуално и в ниските дялове на Странджа северно от Резов-ска река. Херодотовото сведение не означава непременно, че Дарий е преминал с цялата си армия през Странджа и близкия хинтер-

ланд на Бургаския залив, макар и понякога да се тълкува именно в този смисъл; движението на персийската армия по достатъчно близко по-западно трасе, дори без евентуалното преминаване на флангова колона през земите на въпросните племена, би било дос-татъчно да ги подтикне да заявят (например с пратеници в поход-ния лагер на Дарий) своето подчинение. За разлика от одрисите, те са били ограничени на изток от морето и очевидно не са имали на-къде да се оттеглят, за да изчакат преминаването на персийската опасност.

Димитър Дечев свързва нипсеите с града Нипса, засвидетелстван у Стефан Византийски с идентичен на племенното име етникон и позоваване на Херодот (Steph. Byz. s. v. Nipsa; cp. Herodian. de prosod. cathol. p. 378; peri paronym. 875; Suda s. v. Nipsa), и на базата на едно не съвсем сигурно посочване на същия град (?) във връзка със сирийци-те над Бизантион (Steph. Byz. s. v. Sires; за тях виж по-долу) ги лока-лизира „im Berglande zwischen dem Fl. Erginias und der pontischen Küste“, тоест в южна Странджа (Detschew 1957, 332). Тази конструкция оба-че изглежда несигурна и трудно може да се съгласува с Херодотовия текст, изрично поставящ скирмиадите и нипсеите „над Аполония и Месамбрия“.

Пак у Херодот са споменати, но вече по повод събитията от 480 г. пр. Хр., пайтите (петите) и киконците (киконите), с имената на кои-то започва изреждането на крайбрежните племена, през земите на които преминал (от изток на запад) с огромната си армия синът на Дарий Ксеркс (Hdt. 7.108, 110). Заради последователността на Херо-дотовия разказ, в който въпросните пасажи следват описанието на преброяването на персийската войска в Дориск при устието на Хеб-рос, А. Фол е склонен на подреди пайтите и киконците последова-телно на запад от долното течение на Марица, оставяйки територи-ите на изток от реката за апсинтийците (Фол 1982, 20). Струва ми се обаче, че отхвърляното от него свидетелство на Флавий Ариан, кой-то в описанието на движението на Александър Велики през Южна Тракия в 334 г. пр. Хр. изрично поставя областта Пайтика (Петика) източно от Хеброс чак до вливащата се в дъното на залива Мелас едноименна река (Arr. anab. 1.11.4), заслужава в случая повече дове-

рие. Локализацията на пайтите източно, а на киконците – западно от долното течение на Хеброс, предполага просто, че Херодот в раз-каза си е подхванал изброяването на племената от началото на тра-кийския етап на похода, връщайки се малко назад, за да допълни пропуснатото в предходното описание име на племето, обитаващо северния бряг на залива Мелас (ср. Hdt. 7.58). Тук същественият въпрос е по-скоро защо Херодот не споменава в това изброяване на племена името на познатите му апсинтийци. Възможно обяснение би дошло от предположението, че техните земи са останали встра-ни от основното трасе на Ксерксовия поход; в такъв случай те би следвало да се търсят източно и североизточно от земите на пайти-те, в земите на север и изток от шийката на Тракийския Херсонес. Алтернативно може да се мисли, че пайтите са били клон на апсин-тийците или изобщо самите апсинтийци, наречени тук с друго име; подобно решение се съгласува най-добре и с късното свидетелство на Страбон, ситуиращо Енос в пределите на някогашната Апсинти-да, по-късната Корпилика (Strabo 7. fr. 58 = Steph. Byz. s. v. Korpiloi).

Б) КСЕНОФОНТОВИЯТ ПЛАСТ СВЕДЕНИЯ В последната седма книга на Ксенофонтовия „Анабазис“ е запа-

зена автентична информация за племената в Югоизточна Тракия на границата на V и ІV в. пр. Хр., която следва, с интервал от около един век, след Херодотовия пласт сведения за същия район. Опис-вайки действията на шестте хиляди оттеглили се от Азия гръцки наемници на служба у тракиеца Севт ІІ и личното си участие в съ-битията, Ксенофонт споменава накратко и тракийските племена, срещу които се водят военните действия през кратката зимна кам-пания в първите месеци на 399 г. пр. Хр. (Xen. anab. 7.2.32; 5.12). Ня-ма преки съвпадения между етнонимите, използвани от Херодот и от Ксенофонт; и доколкото няма и основания да се предполага, в рамките на V в. пр. Хр., някакво съществено разместване на населе-нието в района, очевидно основен проблем пред проучването е ус-тановяването на възможната идентификация на използваните от двамата автори племенни имена.

Според Ксенофонт бащата на Севт Медок владеел навремето

племената на меландитите, тините и транипсите, а после, когато могъществото на одрисите западнало, бил прогонен от тях (Xen. anab. 7.2.32). В хода на разказа си за кампанията през 399 г. Ксено-фонт споменава най-често тините, които определя като жители на плодородна равнина, заобиколена от планини; гърците достигат до най-близките техни села след един нощен преход, тръгвайки от ла-гера си близо до Перинт на Мраморно море и преминавайки през крайбрежните планини. „Равнината на тините“ може следователно да бъде идентифицирана достатъчно сигурно с горната (източна) част от басейна на реката Агрианес (Ергене), тоест с района около Люлебургас (ср. Венедиков 1982, 41-44). На североизток земите на тините са достигали до подножието на Странджа, която най-вероятно следва да се идентифицира с планината, в която тините се укриват, след като напускат селата си в равнината (Xen. anab. 7.4 passim). Територията на тините очевидно е била голяма, защото операцията по тяхното подчиняване продължава цял месец (Xen. anab. 7.5.4). Ксенофонт не споменава повторно меландитите и тра-нипсите и от разказа му остава неясно, дали и те са били подчине-ни, нито къде точно се намират териториите им. Името на мелан-дитите може уверено да се свърже с името на залива и реката Ме-лас (Сароския залив и река Кавак чай, ср. Hdt. 7.58; Strabo 7 fr. 51), и те съответно да се разположат в близост до крайбрежието в участъ-ка между Енос и Кардия. Иван Венедиков ги идентифицира едноз-начно с Херодотовите апсинтийци (Венедиков 1982, 48-49); въз осно-ва на приведените по-горе съображения обаче може да се мисли по-скоро за евентуална идентификация на меландитите с пайтите. В такъв случай и свързването на апсинтийците с Ксенофонтовите ти-ни става твърде вероятно; както вече стана дума, именно подобна локализация, оставаща североизточно от трасето на пътя между Тракийския Херсонес и Кипсела, би обяснила забележимото отсъс-твие на апсинтийците от разказа на Херодот за похода на Ксеркс в 480 г. пр. Хр. Племената на меландитите, тините и транипсите веро-ятно са били родствени, и ако транипсите са изрично засвидетелст-вани по-късно като съставно племе на тините (у Теопомп, ср. Steph. Byz. s. v. Ladepsoi), то същото изглежда най-малкото възможно и за

меландитите. В такъв случай и отношението меландити – тини изг-лежда напълно идентично на вече коментираното пайти – апсин-тийци в Херодотовия пласт сведения, подкрепяйки общата идея за посоченото им възможно идентифициране. Причините за промя-ната на имената, с които тези племенни групи са засвидетелствани у Херодот и (само век по-късно) у Ксенофонт, остават енигматични.

Името на Ксенофонтовите транипси наподобява това на Херодо-товите нипсеи; една от възможните интерпретации го тълкува като съставно с представка „тра“, възможно в смисъла на латинското „trans“, тоест „оттатък“, „отвъд“ нипсеите (Венедиков 1982, 49-50). Ако гледната точка е от юг, това би означавало локализация на тра-нипсите северно от нипсеите; Венедиков съответно ги намества в хинтерланда на Месамбрия, като за целта малко произволно измес-тва нипсеите на юг (в Северна Странджа), противно на Херодотова-та локализация, която изглежда съвсем конкретна (скирмиадите и нипсеите съответно над Аполония и Месамбрия). Южната гледна точка обаче не е единствената възможна; допустимо е да се мисли и за такава откъм Черно море и в такъв случай местоположението на транипсите може да се търси западно и дори югозападно от това на нипсеите, евентуално в Карнобатско, Ямболско и дори в Елховско. На тезата на Венедиков могат да се противопоставят и други съоб-ражения. Той допуска, че споменатото у Ксенофонт разстояние от „7 дни път“, което според Севт щяло да бъде най-голямото отдале-чаване на гръцката войска от изходния пункт при брега на Пропон-тида (Xen. anab. 7.3.12), отговаряло на разстоянието до Източния Балкан, и привежда като аналогия Херодотовото сведение за разс-тоянието от Херайон при Перинт до Аполония (около 160 км. по права линия), което се равнявало на четири дни път. Херодотовото разстояние предполага около 40 км. дневен преход, което е прибли-зително равно и на използваната от Тукидид мярка за определяне на разстоянието от Бизантион до горното течение на Стримон (Thuc. 2.97: 13 дни път за разстояние около 520 км. по права линия); Тукидид обаче изрично посочва, че става дума за пътя, който може да измине добър пешеходец. Че Ксенофонтовата мярка е значител-но по-малка, следва не само от съображението, че при него се гово-

ри за придвижването на голяма армия, но и от съпоставката с друго приведено в седмата книга на „Анабазис“ разстояние: 12 дни път от Пропонтида до резиденцията на одриския цар Медок (Xen. anab. 7.3.16). Макар да не знаем точното местоположение на тази рези-денция, две от възможните най-западни локализации дават приб-лизително еднакво разстояние (около 300 км. от Перинт до района на Дуванлии, измервано по права линия, и до Казанлъшкото поле, измервано по долината на Тунджа) и то предполага мярка от само 25 км. дневен преход. Седем дни път от Перинт в такъв случай ни отвеждат едва до района на Елхово (измервано отново по права ли-ния), и това прави вероятно ограничаването на територията на па-радинастическото владение на Месад в северна посока до естестве-ната граница, оформена от билата на Дервентските възвишения и Странджа. Едно сведение от малко по-късно време също подкрепя идеята, че транипсите не следва да се локализират толкова далеч на север: в един фрагмент на Теопомп те са посочени, заедно с неизвес-тните от други източници ладепси, като съставно племе на тините (Theopomp. fr. 16 Jacoby = Steph. Byz. s. v. Ladepsoi). Разтеглянето на племенната територия на тините с всичките им възможни съставни племена, за да обхване цяла югоизточна Тракия между Хемус и Пропонтида източно от меридиана на долните течения на Хеброс и Тонзос (Венедиков 1982, 48), изглежда силно преувеличено. Впро-чем, връщайки се към споменатата в началото лингвистическа ин-терпретация на името на транипсите, нека добавим, че тя съвсем не е сигурна; възможно е транипсите да нямат нищо общо с нипсеите, освен на чисто етимологическо ниво. Ако изреждането на имената на меландитите, тините и транипсите у Ксенофонт действително следва техния географски порядък, би могло лесно (макар и доста произволно) да се предположи например, че тините са заемали и равнината около долното течение на реката Агрианес, примерно в района между Узункьопрю и Одрин, а транипсите в такъв случай да се разположат северно от тях, около Лалапаша – Лозенград и до Дервентските възвишения на север, или максимално до района на Елхово – Болярово отвъд тях. Друг вариант предлага Д. Дечев, който разполага транипсите в южната част на Странджанския масив,

„zwischen dem Fluß Erginias und der pontischen Küste “; то би могло да се свърже предположително отново с реда на изброяването у Ксенофонт (меландити-тини-транипси), но при подредба от запад към изток (Detschew 1957, 332, 520). Дечев не обосновава изрично мнението си, но то изглежда произлиза от свързването на транип-сите с нипсеите, на които той приписва, не особено убедително по мое мнение, същата локализация (виж по-горе).

Ксенофонт споменава в седма книга на „Анабазис“ още две тра-кийски племенни групи в обсега на действията на гръцката армия в служба на Севт ІІ: едната е анонимна и е поставена в района на така наречената „Делта“, тоест полуострова на Бизантион източно от възвишенията при Чаталджа (Xen. anab. 7.5.1), а другата са така на-речените мелинофаги („просоядци“), които обитавали планинския Салмидесос, тоест Странджа (Xen. anab. 7.5.9, 12-14). Една лема без посочен източник у Стефан Византийски споменава името сирийци (или сири) като тракийско племе над Бизантион (Steph. Byz. s. v. Sires; cp. Detschew 1957, 448), но неговото свързване с анонимната група у Ксенофонт остава несигурно, не толкова в топографски, колкото в хронологически план. Иван Венедиков идентифицира Ксенофонтовите мелинофаги с Херодотовите скирмиади и нипсеи (Венедиков 1982, 45-46, 48), но ако в пасажа на Херодот скирмиадите и нипсеите се разграничат от „тракийците в Салмидесос“, именно последните ще трябва да се свържат с Ксенофонтовите „просояд-ци“. Любопитно е да се спомене също, че описанието у Ксенофонт на обичая на мелинофагите да събират изхвърляните на брега ос-танки от честите по тези места корабокрушения, за което дори си били разделили обозначени с колове участъци (Xen. anab. 7.5.12-14), се повтаря в по-късното сведение на Страбон за астейците (Strabo 7.6.1).

В откъслечната изворова традиция от ІV и ІІІ в. пр. Хр. са запа-зени малко сведения за племената в Югоизточна Тракия. В осмата книга на своята „Филипическа история“ по повод на събития от 353-352 г. пр. Хр. Теопомп е споменавал ладепсите и транипсите като племена „от тините“ (Theopomp. fr. 16 Jacoby = Steph. Byz. s. v. Ladepsoi); ладепсите не са известни от други източници, но поради

успоредното споменаване вероятно и те трябва да се разположат в близост до известните и на Ксенофонт транипси, тоест в пределите на някогашното парадинастическо владение на Месад и Севт ІІ в Югоизточна Тракия или най-малкото в непосредствена близост до него. Във връзка с тракийската война от 342-340 г. пр. Хр. у Теопомп са били споменати отново и мелинофагите (fr. 223 Jacoby). Неясна е локализацията на споменатите единствено у Теопомп (fr. 214 Jacoby) като тракийско племе зеранийци; у Ефор се среща името на тяхната област Зерания (fr. 88 Jacoby, и двата фрагмента у Steph. Byz. s. v. Zeranioi). Във връзка с началото на Александровия поход в 334 г. пр. Хр. у Ариан пък е спомената, както беше посочено по-горе, и то ве-роятно въз основа на автопсия на неговия основен източник Птоле-мей Лаг, областта на пайтите, Пайтика, изрично поместена от него между реките Хеброс и Мелас (Arr. anab. 1.11.4).

В) КЪСНИЯТ ПЛАСТ СВЕДЕНИЯ През късната елинистическа и ранната римска епоха чрез авто-

ри като Полибий, Тит Ливий, Страбон, Плиний Стари и Клавдий Птолемей се натрупва нов пласт сведения за племенната действи-телност в древна Тракия, значително по-информативен в сравнение с бедната информация от по-ранно време, особено що се касае до вътрешността на тракийските земи; в него се съдържат нови сведе-ния и за района на Пропонтийска Тракия. У Тит Ливий например е запазено сведение за нападението, осъществено от коалиция на че-тири тракийски племена – астейци (асти), кенийци (кени), мадуате-ни и корели, над оттеглящата се от Азия армия на Гней Манлий Вул-зон в 188 г. пр. Хр. (T. Liv. 38.40.6-15). Нападението било осъществе-но недалеч от Кипсела, преди армията да се прехвърли през Хеб-рос; на десния бряг на реката тя била пресрещната от още една жадна за плячка тракийска армия, тази на травсите (T. Liv. 38.41.6; за местоположението на двете сражения вж. Венедиков 1982, 51-56). Описанието на Ливий със сигурност възхожда към първоначален текст у Полибий, който не е запазен сред достигналите до нас фраг-менти от неговата 21 книга. От посочените пет тракийски племена мадуатените и корелите не се срещат у други автори.

Името на мадуатените обикновено се свързва етимологически с града Мадитос в Тракийския Херсонес (Detschew 1957, 279-280), но това една ли представлява достатъчно основание за локализацията им в полуострова, която изглежда малко вероятна. Възможно е да се мисли също за евентуално свързване на втората съставка на името с това на тините.

Корелите, на базата на разночетения в някои кодекси на Ливий и идентификацията на полесражението от 188 г. с описания у Апиан по повод на други събития Корпилски проход (App. civ. 368-370), могат да бъдат свързани предположително с по-добре документи-раните в изворите корпили (Detschew 1957, 254). На още едно място у Ливий се предполага изопачено предаване на името на корпилите: той отбелязва в навечерието на ІІІ Македонска война приемането в Рим на пратеници на меди, кепнати (cepnati) и астейци (42.19.6) и незасвидетелстваното другаде име на второто племе се поправя от издателите отново на корпили. Корпилите са споменавани от ред други автори, например Страбон (7 fr. 47; fr. 58), Плиний Стари (n. h. 4.11) и Елий Херодиан (de prosod. cathol. 316); Апиан, както стана дума, споменава Корпилския проход, а Клавдий Птолемей – страте-гията Корпилика (Ptol. 3.11.6). За локализацията на племето основ-но значение има един от двата Страбонови фрагмента, запазен у Стефан Византийски; според него корпилите били тракийско пле-ме, а земята им се наричала Корпилика, била известна по-рано като Апсинтида и в нея се намирал град Енос (Strabo 7. fr. 58 = Steph. Byz. s. v. Korpiloi). Локализацията на корпилите между Енос и Кипсела, където се е намирал Корпилския проход, тоест по левия бряг на Хеброс в най-долното му течение или в хинтерланда на залива Ме-лас, позволява корпилите да се свържат не толкова с апсинтийците, а по-скоро с Херодотовите пайти и Ксенофонтовите меландити; както вече беше коментирано по-горе, те изглеждат свързани (като съставно племе?) с по-широката племенна група в басейна на Ерге-не, носеща у Херодот името апсинтийци, а у Ксенофонт – тини. Ос-тава неясно обаче дали става дума за все същото население, известно в различни епохи с различни имена, или междувременно в района са настъпили някакви размествания и на мястото на предишните

пайти/меландити сега се е настанило ново племе – това на корпили-те.

Астейците, с които започва изреждането на групата от четирите племена у Тит Ливий, също са добре засвидетелствани в късния пласт сведения. Те се споменават в един запазен у Стефан Визан-тийски фрагмент от историята на Полибий (Polyb. 13.10.10 = Steph. Byz. s. v. Kabyle), а също в другия цитиран пасаж на Ливий за прате-ничеството им в Рим заедно с меди и „кепнати“ (42.19.6), на няколко места у Страбон (7.6.1-2, 12, fr. 47), Плиний споменава областта Ас-тика (n. h. 4.45), Птолемей – стратегия със същото име (3.11.6); името е засвидетелствано и в епиграфски паметници (Detschew 1957, 32). Сведенията на Страбон локализират астейците в Салмидесос (Странджа), където тяхна столица бил града Бизия (7 fr. 47; cp. Steph. Byz. s. v. Bizye); той дори изрично споменава практиката им да ограбват претърпелите корабокрушение край този негостоприе-мен бряг кораби (7.6.1), което е пряк паралел на сведението на Ксе-нофонт за мелинофагите в същия район.

Страбон поставя астейците „над Бизантион“ и допълва, че в тех-ните земи се намирал и градът Калибе (= Кабиле?), в който Филип, синът на Аминтас, заселил най-отявлени престъпници (Strabo 7.6.2). Сведението е дублирано от един фрагмент на Полибий у Стефан Византийски, където градът е наречен Кабиле и се твърди, че той се намирал не във, а „недалече от“ земите на астейците (Polyb. 13.10.10 = Steph. Byz. s. v. Kabyle). На тази основа често племенната терито-рия на астейците и стратегията Астика се разтягат в северозападно направление, за да достигнат чак до района на Ямбол. Впрочем, до-пустимо е да се мисли и за алтернативната възможност да е имало два града с подобни или еднакви имена; единият е сигурно локали-зираният при завоя на Тунджа в Ямболско град Кабиле, а другият би се намирал евентуално в района на Странджа, тоест именно в земите на астейците. Тази идея се подкрепя в някаква степен от споменаването в географския речник на Стефан Византийски, от-делно от Кабиле, и на „Калибе, град в Тракия, македонска колония“ (Steph. Byz. s. v. Kalybe), както и от координатите на Клавдий Птоле-мей, които поставят един град с името Кабиле някъде около цент-

ралния масив на Странджа, в сърцето на Астика и недалече от по-сочената с почти същите координати Бизия.

Между астейците, които очевидно заемат в тази епоха мястото на Ксенофонтовите мелинофаги в Салмидесос, и заместилите няко-гашните пайти и меландити край залива Мелас и долния Хеброс корпили, остава плодородната област в басейна на Ергене, заета от-начало от апсинтийците, после от може би идентичните с тях тини, а сега както изглежда от вероятно най-силното племе в опортюнис-тичната коалиция от 188 г. – кенийците (за локализацията ср. Вене-диков 1982, 58-59). И тяхното име се споменава многократно в изво-рите от тази епоха, например у Аполодор (fr. 64 = Steph. Byz. s. v. Kainoi), Страбон (13.4.2), Помпей Трог (prol. 36), Плиний Стари, кой-то познава и „областта Кеника“ (n. h. 4.40, 47), и Клавдий Птолемей, който сочи стратегия със същото име в своя списък (3.11.6). През ІІ в. пр. Хр. царете на кенийците Диегилис и Зибелмиос са оставили мрачен спомен с жестокостите, които им се приписват, вероятно заради упорития отпор, оказан на опитите на пергамския цар Атал ІІ да наложи властта си в Тракийския Херсонес (Diod. 33.14-15; 34-35.12); този конфликт също потвърждава косвено предполагаемата локализация на племето в непосредствено съседство с полуострова, също като Херодотовите апсинтийци векове по-рано. В един надпис от Книдос се споменава любопитната формула „Кенийски Херсо-нес“, но вероятно не като вариантно название на Тракийския Херсо-нес, повлияно от името най-мощното тракийско племе в района, а като неточен превод на старогръцки на латинската формула „Chersonesus Caenicamque“, тоест „Херсонес и Кеника“ (Loukopoulou 1987, 74-78). Може би главен град на кенийците е бил Апрос, реорганизиран през І в. сл. Хр. като римска колония (Jones 1971, 18).

Травсите, които може и да не са идентични на едноименното племе, споменато (без изрична локализация) у Херодот (Hdt. 5.3-4), се появяват в късната епоха единствено в този текст и то на терито-рия, която у Херодот е била изрично приписана на киконците. Ре-дът на стратегиите у Клавдий Птолемей (Сапаика, Корпилика, Ке-ника) предполага обаче в земите западно от долния Хеброс в тази

епоха да са доминирали сапаите, които в Херодотово време са се разполагали на запад от Бистонското езеро; възможно е следова-телно да се мисли за травсите като съставно племе (или алтернатив-но име ?) на сапаите. Присъствието на сапаите в някогашните земи на киконците в хинтерланда на Маронея е документирано изрично и в един фрагмент на Страбон (7 fr. 43).

Изместването на сапаите на изток подсказва възможността и други племена да са се придвижили или разместили в интервала между V-ІV в. пр. Хр. (пластът със сведения на Херодот и Ксено-фонт) и късноелинистическата и ранноримската епохи. Тъй или иначе, разгледаните сведения дават нова серия от племенни имена, които могат да се разположат приблизително върху териториите в крайбрежния ареал, обитавани по-рано от известните ни от класи-ческите автори племена, с откритата възможност да става дума било за нови етноними на запазеното предишно население с неговите локални групи, било за резултат от някакви междинни етнически размествания в региона.

В „Естествената история“ на Плиний Стари (4.40) е засвидетелст-вано още едно племенно име, което с голяма доза вероятност може да се отнесе към Югоизточна Тракия – това на хипсалтите (Hypsalti). Те не са известни от други извори, но ако възприемем удачно предложеното от Иван Венедиков (1982, 60) свързване на тяхното име с това на града Кипсела, ще получим възможността да ги разположим северно от корпилите и западно от кенийците, кое-то отговаря приблизително и на мястото им в изброяването на племената у Плиний; това е приблизително районът между Ипсала и Узункьопрю, ограничен от заблатената долина на Хеброс на запад и вероятно обхващащ на изток ниската планина Яйладаг, която го отделя от равнината на Ергене. В следващото изречение Плиний споменава и имената на „долонгите“ (тоест долонките) и тините, които очевидно са анахронични успоредно с тези на заелите тяхната територия корпили и кенийци и могат да бъдат отдадени на нев-нимателна заемка от по-стари автори. Основната схема на разпо-ложението на племенните масиви и тяхната утвърдена номенклату-ра в тази епоха се потвърждава още един път и в списъка на тра-

кийските стратегии у Клавдий Птолемей, където като стратегии в Югоизточна Тракия са посочени Корпилика, Кеника и Астика, пос-ледната с изрично описано местоположение „в крайбрежната об-ласт от града Перинт до Аполония“ (Ptol. geogr. 3.11.6).

2. Племената в Горнотракийската низина Сведенията на класическите автори за вътрешнотракийските

земи и в частност за Горнотракийската низина са оскъдни и не поз-воляват дори опит за реконструкция на племенната действителност в района през V и ІV в. пр. Хр. Единственото племенно име, запазе-но в традицията за тази епоха, е това на одрисите, наложили своята власт над значителна част от територията на древна Тракия; остана-лите племена в рамките на Одриското царство са загубили, заедно с политическата си автономия, и шанса да попаднат индивидуално в полезрението на античните наблюдатели и се включват в общата характеристика на поданиците на одриските царе било като одри-си, било изобщо като тракийци (виж например Thuc. 2.96.1, 2.98.4). Тази разширителна употреба на името на одрисите за съжаление не позволява да се установят със сигурност и техните собствени тери-тории и да бъдат разграничени от тези на останалите попаднали под одриска власт тракийски племена.

Разказът на Херодот за похода на Дарий срещу скитите съдържа най-ранното споменаване на одрисите (виж и Делев 2008, 212-214). Според този многократно коментиран, но оставащ енигматичен текст (Hdt. 4. 92), тръгвайки от изворите на река Теарос, които били отдалечени на равно разстояние от Херайон при Перинт и от Апо-лония на Евксинския Понт, „Дарий достигнал друга река на име Артескос, която тече през земята на одрисите. Като дошъл при нея, направил следното: показал едно място на войската и заповядал всеки войник, минавайки, да хвърли там камък. Като извършила то-ва войската, оставил там големи хълмове от камъни и тръгнал с войската по-нататък.“

Реката Артескос, която достигнал с армията си Дарий и която, според изричното твърдение на Херодот, течала „през земите на одрисите“, не се споменава в други антични текстове и идентифи-

кацията й остава несигурна. Различните допустими решения пред-полагат варианти на движението на Дариевата армия през Южна Тракия и съответно – различна локализация на въпросната част от земите на одрисите. За сигурно може да се смята единствено, че ра-йонът е бил периферен за одрисите, които избягват конфликта с персийците, вероятно отдръпвайки се във вътрешността на земите си и далеч от пътя на Дариевата армия. Последното впрочем би обяснило и оставената от Херодот без коментар акция с натрупва-нето на каменните грамади от персийската войска като акт за рес-пектиране на избягващ сражение противник, с чието покоряване на този етап на похода си Дарий очевидно не е имал нито време, нито желание да се занимава.

Иван Венедиков, опирайки се на своето убеждение, че Артескос е Арда, реконструира едно сложно и заобиколно движение на пер-сийската армия (или на една от нейните евентуални колони): от из-ворите на Теарос надолу (в обща югозападна посока) по теченията на Теарос, Контадесдос, Агрианес и Хеброс (според изброяването у Hdt. 4.90) до Егейско море, където Дарий изградил крепост и оста-вил гарнизон в Дориск (съгласно Hdt. 7.59); оттам на север по десния (западен) бряг на Хеброс (Марица), за да пресече Артескос (Арда) в най-долното й течение срещу днешния Одрин, а след това, прех-върляйки се още един път през Хеброс, а евентуално и през Тонзос (Тунджа), на север покрай левия бряг на последната река към про-ходите на Източния Балкан (Venedikov 1970, 25-32; Венедиков 1982, 38-41 с Карта 2). Хипотезата предполага като страничен резултат и ситуирането на коренната територия на одрисите в Източните Ро-допи (Венедиков 1982, 40, 160).

Разказът за струпаните край реката Артескос каменни грамади предполага голямо множество от хора и при това изрично споме-нава личното присъствие на Дарий, тоест изглежда описва движе-нието на основния контингент на персийската армия; но нейното включване в подобно заобиколно движение, предполагащо некол-кократно преминаване на големи реки и ненужно забавяне, не е стратегически целесъобразно с оглед логиката на цялата кампания. Гарнизонът в „царската крепост“ в Дориск спокойно може да е бил

поставен и при оттеглянето на Дарий в Азия, и дори още по-късно от останалия в Тракия негов пълководец Мегабаз, което би било достатъчно да обясни защо Херодот го свързва (като общо указание за време) със скитската експедиция. Идентификацията на Артескос с Арда не става по-вероятна и при хипотетичния вариант армията на Дарий да е достигнала левия бряг на Хеброс в района на днеш-ния Одрин, близо до устието на Арда, и оттам без да се прехвърля през реката да е продължила на север покрай Тонзос (Тунджа); по-добен вариант на движение на персийската армия е възможен по принцип, но едва ли би оправдал споменаването точно на името Артескос (ако това е било името на река Арда), вместо на реално достигнатите Хеброс и Тонзос, още повече, че вливането на Арда в Марица е на няколко километра преди устието на Тунджа, тоест мястото изобщо не може да се достигне без прехвърляне през някоя от реките (ср. Фол 1972, 118).

Впрочем, изглежда много по-вероятно тръгвайки от изворите на Теарос, вероятно някъде в югозападното подножие на главното Странджанско било (според Херодот мястото било еднакво отдале-чено от брега на Пропонтида при Херайон и от Аполония), армията на Дарий да е продължила своето движение на северозапад, да е преминала днешната българо-турска граница в района на Дервент-ските възвишения, между долното течение на Тунджа и района на с. Факия, и оттам да се е отправила по най-краткия път на север към Стара планина. Подобно предположение се свързва достатъчно добре и с вече коментираното сведение за доброволното подчиня-ване на тракийските племена в хинтерланда на Аполония и Месам-брия. В такъв случай реката Артескос ще трябва да бъде идентифи-цирана било с някой от най-западните десни притоци на Ергене, било с Тунджа или някой от нейните леви притоци (Поповска река, Мочурица), било с някоя от по-големите реки, вливащи се на изток в Черно море (Факийска, Средецка, Русокастренска); най-северната допустима идентификация би била тази с Луда Камчия, на грани-цата със земите на гетите. Вариантите предполагат доста широк пе-риметър на възможни локализации за онзи вероятно краен район на контролираната по това време от одрисите територия, през кой-

то е преминала армията на цар Дарий, но позволява общото му си-туиране около и източно от долното течение на Тунджа, приблизи-телно между Ямбол и Одрин.

Тук е мястото да се припомни идеята за възможното локализи-ране на първоначалния племенен център на одрисите в района на Сакар планина (Delev 1983, 222-224). В основата на това предполо-жение стои струпването, предимно в северните склонове на Сакар, на значителен брой тракийски долмени, сред които са и най-внушителните и представителни и като размери, и като архитекту-ра паметници от този тип, представляващи най-ранните монумен-тални градени гробници в древна Тракия, чиято археологическа да-тировка ги отнася именно към периода, предшестващ възникването на голямото Одриско царство (Делев 1982, 398-399; Delev 1984, 32). Към тази идея могат да се добавят някои допълнителни аргументи и съображения.

Районът на Сакар планина, който (съдейки по паметниците) е имал в някаква степен приоритетно положение през ранната же-лязна епоха, впоследствие очевидно е загубил своето значение; през V и ІV в. пр. Хр. в него вече не са изграждани представителни арис-тократически гробници. Това общо наблюдение би могло да се свърже с вероятното изместване на центъра на одриска политическа власт към нови райони като следствие от възникването на „Голямо-то“ Одриско царство, а защо не и като директен резултат на пер-сийското нашествие и в частност – на похода на Дарий срещу ски-тите? Предполаганото неведнъж „оттегляне“ или „отдръпване“ на одрисите от трасето на Дариевата армия би могло в такъв случай да добие съвсем конкретни измерения. От своя ранен династически център, евентуално в района на Сакар, одрисите биха се оттеглили, за да избегнат прекалено близкия контакт с преминаващата източ-но от Тунджа огромна персийска армия, дълбоко на запад. Твърде примамлива изглежда идеята изместването на политическия цен-тър на формиращото се Одриско царство на запад да се свърже с появата, през първата половина на V в. пр. Хр., на ранните богати гробове в династическия некропол при Дуванлии в долината на Стряма (Филов et al. 1934; Archibald 1998, 158-165). Дали именно по

време (и във връзка) с похода на Дарий срещу скитите одрисите са наложили своята власт над западните райони на Горнотракийската низина, или вече са били разпрострели властта си дотам и сега просто са се оттеглили в западната част на владенията си, остава впрочем напълно неясно. Наистина, Тукидид приписва създаването на „Голямото“ Одриско царство на Терес (Thuc. 2.29), но това не из-ключва възможността процесът на политическа и териториална ек-спанзия на одрисите в Горнотракийската низина да е бил започнат още от предшествениците му, а и сведението (Lucian. longaev. 10) за дълголетието на първия известен одриски цар (краят на чието уп-равление остава хронологически несигурен) допуска и възможност-та самият той да е подхванал завоеванията си още преди Дариевия поход.

За разлика от класическата епоха, сред сведенията от късния пе-риод има много повече информация за вътрешността на тракийс-ките земи, включително за ареала около средното течение на река Хеброс (виж и Делев 2008, 223-230). За съжаление, тази информация е доста противоречива и проблематична в детайлите и предлагани-те възможности за идентификация и локализация на племенни групи. На фона на казаното по-горе по отношение на променящата се етнонимия на Югоизточна Тракия тук съществува същата неси-гурност относно възможността да се прехвърлят ретроспективно и върху по-ранните периоди сведенията, отразяващи етнонимическа-та действителност през късната елинистическа и ранната римска епохи; към това може да се добави и напълно закономерното об-ратно съмнение дали част от въпросните сведения не съдържат съх-ранени по литературен път сведения от по-ранно време.

В един фрагмент на Страбон например се съдържа твърдението, че по бреговете на Хеброс живеели корпилите, по-нагоре по реката бренийците (брените), а последни – бесите, чак до които реката би-ла плавателна. Всички тези племена били разбойнически и особено – бесите, които били съседи на одрисите и сапаите (Strabo 7 fr. 47). Местоположението на корпилите източно от най-долното течение на Хеброс вече беше коментирано по-горе и изглежда достатъчно сигурно. Бесите са по-проблематични; за тяхната локализация са

изказвани различни хипотези, поставящи ги било изключително в Родопската област, било и в западните дялове на Горнотракийската равнина, било дори до Старопланинската област на север (ср. Каца-ров 1924, 31; Данов 1968, 118-124; Сарафов 1974, 119-191; Фол 1972, 73-75; 1975а, 77-83; Тачева 1995, 12-14; Ботева 2000, 150-159). Коментира-ният тук Страбонов пасаж впрочем може да бъде привлечен към свидетелствата, поставящи бесите в Родопите (като съседи едновре-менно на владеещите Горнотракийската низина одриси и на разпо-ложените в южните части на планината, в близост до Егейското крайбрежие сапаи). За целите на настоящия анализ от по-съществено значение е твърдението на Страбон за присъствието на беси около най-горната плавателна част на Хеброс; заедно с локали-зацията на Бесапара то насочва към района Септември – Пазар-джик, макар и основните територии на бесите вероятно да не са би-ли в долината, а в планините на юг или може би на запад от този район. Очевидно в такъв случай на неизвестните от други извори бренийци Страбон отрежда местоположение около средното тече-ние на Хеброс, примерно в района между Филипополис и Ускуда-ма. Името на брените наподобява това на кебренийците (кебрении-те), споменати в друг пасаж на Страбоновата География като тра-кийци, обитаващи района на реката Арисбос, която била приток на Хеброс (Strabo 7 fr. 61 = 13.1.21; cp. Eust. ad Hom. Il. 2.838); Арисбос се споменава като река в Тракия без повече уточнения и у Стефан Ви-зантийски (s. v. Arisbe). Името на реката е примамливо близко във фонетично отношение до античното име на Сазлийка, Арзос (ср. Detschew 1957, 24; за пътната станция Арзос Димитров 1932-1933, 305-308; Детев 1946, 176; IGBulg 3.2, 131). Кебренийците се спомена-ват в още един античен текст – една стратегема на Полиен, в която кебренийции и скаи (разночетения сикайбои или скайбои) били уп-равлявани от общ цар, Косингас (Polyaen. strat. 7.22.1). Скаите са споменати още веднъж у Страбон, и то именно в цитирания вече пасаж заедно с кебренийците и реката Арисбос, както и у Стефан Византийски с позоваване на Хекатей (Steph. Byz. s. v. Skaioi), където са посочени като „племе между Троада и Тракия“. Последното ве-роятно е в духа на изтъкнатите и у Страбон паралели на имената на

кебренийците и скаите със сходни имена в Мала Азия и едва ли следва да се схваща буквално, както прави Иван Венедиков, който поставя двете племена в района на Тракийския Херсонес (Венедиков 1982, 61).

Името на бренийците може би следва да бъде разпознато в спо-менатото в надпис от Хисаря тракийско село Брентопара (IGBulg 3.1, 1473, ред 7-8); в Пизоския надпис пък фигурират един Мукатралис Ебренеос (може би с придихание, Хебренеос ?) и брат му (IGBulg 3.2, 1690, ред b 41-42), чието бащино име сякаш хвърля фонетичен мост между имената бренийци и кебренийци. Във всеки случай тези па-ралели на племенното име насочват отново към района на Горнот-ракийската низина, а това предположение получава допълнителна подкрепа от твърде вероятната етимологическа близост на имената бренийци/кебренийци с името на реката Хеброс.

Допълнителни сведения предлага и споменатият вече по-горе пасаж от Естествената история на Плиний Стари (4.40-41): „През земята на одриското племе тече реката Хеброс, покрай която живе-ят карбилети, пирогери, другери, кенийци (Саеnici), хипсалти, бе-нийци, корпили, ботиеи, едонци. В същата област се намират сиа-летите, приантите, долонгите, тините, големите койлалети (Соеlale-tae maiores), разположени под Хемус, и малките (minores) – под Ро-допите. Между тях тече река Хеброс, а под Родопите е градът, който по-рано се наричал Понерополис, после по името на основателя си – Филипополис, сега пък поради положението си се нарича Три-монциум.“ Както се вижда, и тук става дума за изброяване на тра-кийски племена в долината на Хеброс, но Плиниевата информация, макар и съдържаща много повече имена, още на пръв поглед изг-лежда непрецизна и доста произволна. Племената на ботиеите и едонците например очевидно са попаднали погрешно в този спи-сък; тяхната локализация през класическата епоха далеч на запад, съответно в района на Халкидическия полуостров за ботиеите и около планината Пангей за едонците, прави появата им в долината на Хеброс малко вероятна, дори и с оглед на допустимостта на ня-какви последвали преселения и племенни размествания. Присъст-вието им в текста на Плиний по-скоро би могло да се отдаде на нев-

нимателна заемка от по-стари автори; на подобна идея навеждат и фигуриращите в списъка долонги (= долонки) и тини, които също, както вече стана дума по-горе, вероятно представляват литературна реминисценция от по-ранно време. Останалите имена в списъка на Плиний заслужават да бъдат разгледани тук по-внимателно, не са-мо защото достоверността на някои от тях намира потвърждение и у други автори, но и заради възможността да бъдат отнесени имен-но към района на Горнотракийската низина. Прави впечатление преди всичко, че за разлика от Страбон Плиний не пропуска да спомене одрисите, и то поставяйки ги ясно в по-особено положение спрямо останалите изброени племена като доминираща племенна група в басейна на Хеброс. Карбилетите, с които започва изрежда-нето на останалите племена, едва ли следва да се разглеждат като видоизменена форма на име, свързано с това на града Кабиле; у Плиний фигурира още едно почти идентично име – карбилеси, по-сочено малко по-горе в подобно изреждане на племена в долината на Нестос. Допустимо изглежда предположението, че двете имена може би се отнасят към една и съща племенна група, която в такъв случай би могла да се ситуира там, където двата речни басейна се приближават максимално, примерно в района на Белово – Велинг-рад – Якоруда (ср. Detschew 1957, 227). То обаче съвсем не е задъл-жително; напълно приемлива алтернатива дава възможността в двата текста на Плиний да става дума за две отделни групи с подоб-но или идентично име, и в такъв случай карбилетите биха могли да имат произволна друга локализация някъде в басейна на Хеброс.

Пирогерите и другерите принадлежат към група двусъставни тра-кийски племенни имена, включваща също бетегери, дигери, келеге-ри и др. (Detschew 1957, 102). Другерите не се срещат в други изво-ри, докато името на пирогерите фигурира и върху Певтингеровата карта (TP 8.2) в района между Филипополис и Хадрианополис, в непосредствена близост с пътната станция Арзум (= Арзос); на съ-щия лист са отбелязани и бетегерите (в съседство с планината Асти-кус, тоест Странджа).

От останалите племена в първата част на Плиниевия списък, ке-нийците и корпилите имат сигурна локализация източно от долно-

то течение на Хеброс, за което вече стана дума по-горе, както и за вероятното разполагане в същия район на отбелязаните между тях хипсалти, чието име може да се свърже с това на града Кипсела. След хипсалтите и преди корпилите в това изброяване обаче стои името на бенийците, което по аналогия би могло също да се отнесе към района на Югоизточна Тракия, ако не съвпадаше с Птолемеева-та стратегия Беника (Ptol. 3.11.6). Беника е спомената и у Стефан Ви-зантийски в лемата за града в Тракия Бена или Бенна, където се споменава и Бенийски залив (Steph. Byz. s. v. Benna). Опитите за съ-четаване на тези противоречиви данни е предизвикало цял ред вза-имноизключващи се локализации на бенийците, които прескачат от района на Димотика (Jones 1971, 20; Detschew 1957, 51) през този на Комотини (Венедиков 1982, 59-60) до долината на Нестос на запад (Фол 1975а, 75-76) или Старозагорско на север (Михайлов 1967, 44).

От племената във втората част на Плиниевия списък сиалетите са споменати и у Дион Касий по повод на тяхно нападение срещу провинция Македония в 11 г. пр. Хр., съвпадащо по време с голямо-то антиримско въстание на бесите (Cass. Dio 54.34.6). Името на сиа-летите наподобява далечно това на Тукидидовите тилатеи, ситуира-ни около горното течение на Оскиос, тоест в Софийско (Thuc. 2.96.4; Steph. Byz. s. v. Tilataioi). Името на приантите пък наподобява това на споменатата у Херодот област Бриантика на киконското крайб-режие (Hdt. 7.108; cp. Priaticus campus у T. Liv. 38.41.8), но подобна идентификация (възприета от Detschew 1957, 87) не би оправдала поставянето им у Плиний сред племената в басейна на Хеброс; ос-вен това, както вече стана дума, тази част от Егейското крайбрежие изглежда попада в късната епоха под контрола на сапаите.

Прескачайки „долонгите“ и тините, които, както вече беше по-сочено, изглеждат анахронични в този текст, стигаме и до послед-ните в списъка койлалети, които според Плиний се делели на „го-леми“ и „малки“ и живеели съответно „под“ Хемус и Родопите (Coelaletae maiores Haemo, minores Rhodopae subditi). Койлалетите са споменати и у Тацит като „могъщо племе“ заедно с одрисите и ди-ите по повод на съвместното антиримско въстание на трите племе-на в 21 г. сл. Хр. (Tac. ann. 3.38). Ролята на койлалетите в това въста-

ние ще да е била особено важна, не само защото Тацит ги посочва на първо място, но и заради един надпис от това време, намерен в района на Бизия, в който се споменава „койлалетската война“ (Dumont 1892, 377/62e). Според разказа на Тацит въстаналите тра-кийци обсадили във Филипополис одриския цар Реметалк, но били разгромени от римската армия на притеклия се на помощ пропре-тор на Мизия Публий Велей. Клавдий Птолемей споменава страте-гията Койлетика (Ptol. 3.11.6), която обикновено се свързва едноз-начно с койлалетите, въпреки липсващата сричка. Значително по-спорно изглежда свързването с тях на областта Петеллетика, отбе-лязана на Певтингеровата карта (TP 8.2) източно от Кабиле (тоест евентуално в Карнобатско – Айтоско?), чието име Димитър Дечев реконструира доста произволно до Пете[ко]л[о]летика и смята за тракийски вариант на името на областта, отговаряща на Плиниеви-те Coelaletae maiores (Detschew 1957, 248-249).

Опитите за наместване на бенийците и койлалетите на географ-ската карта на древна Тракия опират до вариантите за интерпрета-ция на едно от най-дискутираните в научната литература антични свидетелства от тази епоха: списъка на тракийските стратегии в Ге-ографията на Клавдий Птолемей (Ptol. 3.11.6; ср. Димитров 1932-1934; Михайлов 1967; Jones 1971, 10-23; Фол 1975а, 60-92; Тачева 1983; Delev in print). Краткият текст на Птолемей гласи: „Стратегиите в тази провинция [Тракия] откъм двете Мизии и около планината Хемус, като се почне от запад, са тези: Дантелетика, Сардика, Усди-кесика, Селетика; откъм Македония и Егейско море в същия ред: Медика, Дросика, Койлетика, Сапаика, Корпилика, Кеника; и над Медика – Бесика, под нея пък Беника, после Самаика; а в крайб-режната област от града Перинт до Аполония е стратегията Асти-ка“. Предполага се, че сведенията на Клавдий Птолемей за древна Тракия са базирани на достоверна информация, записана в първо-началния си вид по време на управлението на император Траян (Михайлов 1967, 37-38). Ясно е също така, че повечето стратегии но-сят имената на тракийски племена и следователно може да се при-еме, че територията им поне частично отговаря на местоположение на тези племена в епохата на утвърждаване на римската власт в

Тракия. От Птолемеевите стратегии сравнително сигурна локализация

имат тези в най-западнат и най-източната част: Дантелетика, Меди-ка и Сардика съответно в Кюстендилско, Благоевградско и Софийс-ко; Сапаика, Корпилика, Кеника и Астика в очертаните вече по-горе племенни територии в Югоизточна Тракия. Усдикесика и Селетика изглежда трябва да се разположат на север от Хемус, но остава не-ясно дали следва да се свържат с градските територии на Никопо-лис ад Иструм и Марцианополис или, обратно, да се разположат в оставащите извън и между тях територии; някъде в тези земи се е намирала и известната само по епиграфски паметници стратегия Русика. В южния ред на Птолееевия списък вероятното разполагане на стратегията Дросика в и около Неврокопската котловина, тоест между Медика и Сапаика (Delev in print), води до предположението, че споменатата след нея Койлетика е била изместена встрани от ге-ографската последователност на изброяването. Нейното евентуално локализиране е в зависимост от решаването на също толкова труд-ния въпрос с местоположението на разположената според Птоле-мей „над“ Медика стратегия Бесика. За бесите и споровете около тяхната локализация вече стана дума по-горе; за обхвата на Птоле-меевата стратегия също са изказвани твърде противоречиви мне-ния. Георги Михайлов я поставя в района между Разлог и Пазар-джик (Михайлов 1967, 43), тоест в същия район, в който Димитър Дечев локализира предположително карбилетите (вж. по-горе); ос-нования за това, освен текста на Птолемей, който изисква Бесика да граничи с Медика, му дава и отбелязаното вече свързване на бесите със западните райони на Горнотракийската низина (където, близо до Пазарджик, е локализирана Бесапара), както и твърдението на Плиний Стари, че по левия бряг на Стримон живеят „дигери и бе-си, които носят много имена, и се простират чак до река Нестос“ (Plin. n. h. 4.40). Ако локализацията на Михайлов беше вярна, бихме очаквали Плиний да постави бесите по-скоро между Нестос и Хеб-рос; може би тук е мястото да си припомним също, че според Туки-дид (2.96) Рила е била необитаема. Впрочем, едно малко неочаквано, но според мен напълно допустимо решение би могло да потърси

място на Птолемеевата стратегия Бесика източно от Горна Струма и съответно северно от Рила, във високите полета около Самоков, Их-тиман и Костенец и на изток от тях, по долините на Марица и То-полница – чак до западните части на Горнотракийската долина (Па-зарджишко). Допирната точка между медите и бесите в такъв слу-чай би била в Дупнишко, а сложният релеф на района би обяснил задоволително и характерната Плиниева забележка за „многото имена“ на дигерите и бесите.

Евентуалното разполагане на Бесика на север и североизток от Рила освобождава място за разполагането в Разложкото поле и Се-верозападните Родопи на останалата „излишна“ стратегия Койле-тика, която иначе би трябвало да се прати във високите части на Ро-допите (ср. Jones 1971, 13; Фол 1975а, 83-85) или дори още по-източно (Данов 1968, 126; ), ако не се постави, противно на мястото й в списъка на Птолемей, чак в Горнотракийската низина, за да се свърже там с евентуалната локализация на големите или на малки-те койлалети, съответно „под“ Хемус или „под“ Родопите. Иван Ве-недиков предположи възможността името на койлалетите да се свърже с гръцкото „koilon“ – котловина, вдлъбнатина, долина (Ве-недиков 1982, 63-64); неговата идея, че това отговаряло на заобико-лената с планини Горнотракийска низина, обаче ми се струва пре-силено и неотговарящо на географските дадености на тази обширна равнинна област. Обратно, точно такова наименование би било подходящо за обитателите на ясно изразената Разложка котловина. В ранноримската епоха името Хемус е било използвано понякога за обозначаване и на планината Рила (Делев 2003). Ако допуснем, че и изворът на Плиний е използвал името по подобен начин, то това би позволило да се избегне затрудняващото всички досегашни опити за локализация деление на койлалетите на два отдалечени един от друг дяла; „големите“ койлалети биха могли в такъв случай да бъ-дат поставени в Разложката котловина, в подножието на Рила („Хе-мус“), малките – в другата удобна за живот котловина в този район – Чепинското корито около днешния Велинград, в пределите на Се-верозападните Родопи, а Птолемеевата стратегия Койлетика би се свързало ясно като единна територия с това двуделно племе. И още

нещо – при едно такова решение може да се мисли и дали имената „койлалети“ и „Койлетика“ не следва да се свържат с тези на доня-къде сходно звучащите Плиниеви „карбилеси“и „карбилети“, отп-ратени от догадката на Д. Дечев точно в същия район; на фона на останалите неточности у Плиний повтарянето на различни (почер-пени от различни източници ?) варианти на имената на едни и съ-щи племена не би било неочаквано.

Между локализираните предположително стратегии – Усдике-сика и Селетика на север, Бесика, Койлетика и Дросика на запад, Сапаика, Корпилика и Кеника на юг и Астика на изток – остава ед-на огромна територия, обхващаща не само големи планински маси-ви (основната част на Родопите, Стара планина и Средна гора), но и най-обширната и плодородна равнинна част от древнотракийските земи между Пловдивското поле и Бургаския залив, съвпадаща и с основната част от територията на Одриското царство. Остават и още две „ненаместени“ стратегии от списъка на Клавдий Птолемей – Бе-ника и Самаика, чиято локализация изглежда особено трудна, дори да се абстрахираме от планинските райони с презумпцията, че по-ради рядкото си население те вероятно са били изобщо изключени от системата на стратегиите. Проблемът опира до това, дали цялата равнина е била разпределена между стратегиите (въпросните две и евентуално някои от останалите наоколо), или части от нея (и на първо място районът около Филипополис, който играе особено важна роля в късната история на Одриското царство) са получили някакъв по-различен статут извън системата на стратегиите. Фили-пополис, вероятно единственият заварен от римляните голям град във вътрешността на Тракия, може да е послужил като прототип за създаването, в началото на ІІ в., на системата на градските терито-рии в Тракия. Интересно е да се разсъждава например върху факта, че от основаните или обновени в началото на ІІ в. градове в Тракия у Птолемей отсъстват само Августа Траяна и основаният едва при наследника на Траян Хадрианополис. Дали впрочем именно тези два града (или по-точно техните градски територии) не отговарят в някаква степен и на евентуалната локализация на въпросните стра-тегии Беника и Самаика? Името на стратегията Беника явно отгова-

ря на Плиниевото племе бенийци; то обаче би могло да се свърже предположително и с това на Страбоновите бренийци, а чрез него – и с кебренийците; съгласно направеното вече по-горе предположе-ние съществува (макар и доста несигурна) възможност всички те да се свържат с реката Арзос (= Арисбос ?), тоест със Старозагорския район и басейна на Сазлийка до долината на Хеброс около Симео-новград на юг. Макар и на базата на други съображения, в Староза-горско поставя стратегията Беника и Георги Михайлов (1967, 44); той поделя Горнотракийската низина между Бесика и Беника, пос-тавяйки цялата територия на Филипополис в Бесика, а границата между двете стратегии – западно от Чирпан. Независимо дали ра-йонът източно от Кабиле ще бъде приписан на стратегията Астика или на градската територия на Деултум, за Самаика в такъв случай очевидно остава най-подходящо да бъде разположена в бъдещата територия на Хадрианополис, югоизточно от Беника, западно от Астика и северно от Корпилика; подобна локализация отговаря и на реда на изброяването на стратегиите в средния регистър на Клавдий Птолемей. Заради успоредното споменаване в изворите на кебренийциите и скаите, може също така да се мисли дали послед-ните не следва да се свържат със стратегията Самаика, въпреки че фонетичната близост на имената е твърде далечна и несигурна. Цитирана литература: Ботева 2000: Д. Ботева. Проблеми на тракийската история и култура. София,

2000. Венедиков 1982: И. Венедиков. Тракийската топонимия в движение. Населени-

ето на Югоизточна Тракия. – В: Мегалитите в Тракия, част 2, Тракия Пон-тика (= Тракийски паметници 3). София, 1982, 32-170.

Данов 1968: Х. Данов. Древна Тракия. София, 1968. Делев 1982: П. Делев. Проблеми на тракийските мегалитни паметници. – В: Ме-

галитите в Тракия, ч. 2, Тракия Понтика (Тракийски паметници, т. 3). Со-фия, 1982, с. 391-427.

Делев 2003: П. Делев. За някои проблеми в оронимията на Югозападна Тракия. – Известия на Исторически музей Благоевград 3, 2003, 33-36.

Делев 2008: П. Делев. Надгробните могили при Симеоновград, Одриското цар-ство и тракийските племена в долината на Хеброс. – В: Спасителни архео-логически разкопки по трасето на железопътната линия Пловдив-Свиленград

през 2005 г. Велико Търново, 2008, 211-232. Детев 1946: П. Детев. От Burdenis до Arzus. – ИБАИ 15, 1946, 172-176. Димитров 1932-1933: Д. П. Димитров. Римският път от Pizos до Arzus. – ИБАИ

7, 1932-1933, 297-308. Димитров 1932-1934: Д. П. Димитров. За стратегиите и за някои градски тери-

тории в Римска Тракия. – ГНМ 6, 1932-1934, 123-146. Кацаров 1924: Г. Кацаров Тракийските беси. – Известия на историческото дру-

жество 6, 1924, 31-47. Михайлов 1967: Г. Михайлов. Към въпроса за стратегиите в Тракия. – Годишник

на Софийския университет, Факултет западни филологии 61/2, 1967, 31-48. Сарафов 1974: Т. Сарафов. Тракийските сатри. Принос към етногенеза на тра-

кийските племена. – Годишник на Софийския университет, Факултет за-падни филологии 67/1, 1974, 119-191.

Тачева 1983: М. Тачева. Към историческата география на Древна Тракия. – Ве-кове 1983, 6, 5-8.

Тачева 1995: М. Тачева. За бесите и техните племенни територии. – Минало 1995/1, 9-15.

Филов et al. 1934: Б. Филов, И. Велков, В. Миков. Надгробните могили при Дуван-лий в Пловдивско. София, 1934.

Фол 1972: А. Фол. Политическа история на траките (края на второто хилядоле-тие до края на пети век преди новата ера). София, 1972.

Фол 1975а: А. Фол. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха. София, 1975.

Фол 1975б: А. Фол. Проучвания върху гръцките извори за древна Тракия. Тра-кия в периегезата на Хекатей. – Годишник на Софийския университет, Фи-лософско-исторически факултет 66, 1975 [1972/1973], кн. 3 – История, 17-34.

Фол 1982: А. Фол. Пътят Енос – Кабиле – Хем и земите на изток от него до края на VІ в. пр. н. е. – В: Мегалитите в Тракия, част 2, Тракия Понтика (= Тра-кийски паметници 3). София, 1982, 15-31.

Archibald 1998: Z. Archibald. The Odrysian Kingdom of Thrace. Orpheus Unmasked. Oxford, 1998.

Delev 1983: P. Delev. Les Odryses et les Kikones: problèmes de géographie historique. – Pulpudeva, 4, 1983, 220-226.

Delev 1984: P. Delev. Megalithic Thracian Tombs in South-Eastern Bulgaria. – Anatolica, 11, 1984, 17-45.

Delev 2005: P. Delev. Stratifying Herodotus: Local Tribes between the Lower Axios and the Nestos. – Thracia, 16, 2005, 105-121.

Delev in print: P. Delev. Once More on the Thracian Strategies of Claudius Ptolemy. – В: Сборник в памет на проф. Велизар Велков (под печат).

Detschew 1957: D. Detschew. Die thrakischen Sprachreste. Wien, 1957 (19762). Dumont 1892: A. Dumont. Mélanges d’archéologie et d’épigraphie, réunies par T. Homolle

et L. Heuzey. Paris, 1892. Jones 1971: A. H. M. Jones. The Cities of the Eastern Roman Provinces. Oxford, 19712. Loukopoulou 1987: L. Loukopoulou. Two Studies in Ancient Macedonian

Topography. II. Provinciae Macedoniae finis orientalis: the Establishment of the Eastern Frontier. – Melethemata 3, 1987, 61-100.

Velkov 1991: V. Velkov. Thracian Tribal Names Mentioned by Hecataeus. − Acta Associationis Internationalis Terra Antiqua Balcanica 6, 1991, 21-24.

Venedikov 1970: I. Venedikov. La campagne de Darius contre les Scythes à travers la Thrace. – Studia Balcanica 1, 1970, 25-32.

доц. д-р Петър Делев Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Исторически факултет e-mail: peter.delev@yahoo.com

Some Problems of Ethnonymy in Central and South-Eastern Thrace Peter Delev (Summary)

The paper discusses the ancient tribes and tribal names in Central and South-Eastern Thrace. In the latter of these two areas (comprised among the lower Hebros and Tonzos, the Haemus and the coasts of the Pontos Euxeinos, the Bosphoros, the Propontis, the Hellespont and the Gulf of Melas) three successive ethnonymic layers can be clearly differentiated. In the first, Herodotean layer, the main tribes attested in this area are the Dolonki in the Thracian Chersonesos, the Apsynthii presumably in the plain of the upper Ergene around Lüleburgaz, the Paitoi above the Gulf of Melas presumably separated by the lower Hebros from the Kykones in the west, the Skyrmi-adi and Nypsaei respectively above Apollonia and Mesambria with eventually a fur-ther anonymous group in the main Strandja range to the south. Xenophon offers a completely changed set of ethnic names in the same region, although some of these can be correlated topographically with the earlier tribes of Herodotus. The place of the Apsynthii is now occupied by the Thynoi, that of the Paitoi – by the Melanditai, and the Melinophagi appear instead of the anonymous group of Herodotus in the central part of the Strandja, with a new anonymous group in the peninsula of Byzan-tium (called the Delta). The Tranypsoi are tentatively placed in the area of Lalapasha-Kirklareli and eventually as far as Elhovo and Bolyarovo in the north; in the fourth century these were mentioned by Theopompus as a constituent tribe of the Thynoi, together with the Ladepsoi who were not known to Xenophon. A third toponymic layer appears in later Hellenistic and early Roman Imperial times in authors like Polybios, Titus Livius, Strabo, Pliny the Elder and Claudius Ptolemy. The Kainoi su-persede now the Apsynthii and Thynoi in the Erigon plain, the Korpili – the Paitoi and Melanditai above the Melas Gulf, and the Astoi – the Melinophagi in the Strandja. Among the other ethnic names attested in this period that of the Hypsalti can be associated with the city of Kypsela and they can accordingly be placed tenta-tively next to the Kainoi and Korpiloi in the area between Ipsala and Uzunköprü. The reasons for these rather frequent mutations in the ethnonymy of the area remain enigmatic; they do not however necessarily imply real movements and changes of population.

The tribal panorama of Central Thrace (contained between the Haemus, the Rhodopae and the lower Tonzos in the east) was obscured in the Classical age by the name of the Odrysians who established their rule over the whole territory. The origi-nal tribal territory of the Odrysians themselves is difficult to establish; the idea to link it with the Sakar Mountain with its pronounced Early Iron Age tombs is sus-tained by the author against the view of Ivan Venedikov who placed them in the Eastern Rhodopae. The later evidence from Hellenistic and Roman Imperial times offers a number of ethnic names from this area which are however difficult to pin-point on the map. The Breni or Cebrenii are tentatively equated with the Beni and the strategy Benica and placed in the future territory of Augusta Traiana, while the Skaioi are associated rather more arguably with the strategy Samaica and eventually placed in the territory of Hadrianopolis. The westernmost part of the Hebros plain would have been inhabited by some of the Bessi, and the Ptolemeian strategy Bessica is placed by the author between modern Dupnitsa and Pazardzhik, to the north of Rila Mountain. In another suggestion diverging from previous localizations the strategy Coeletica is placed on the upper Nestos and in the north-western Rhodopae, and the tribes of the Coelaletae Maiores and Minores are accordingly positioned in the basins of Razlog and Velingrad.