“Среднощно слънце”от Стефани Майър

превод от английски: sironojka

Съдържание:1. Първи поглед2. Отворена книга3. Феномен4. Видения5. Покани6. Кръвна група7. Мелодия8. Призрак9. Порт Анджелис10. Теория11. Въпроси12. Усложнения... следва продължение, може би ...

1. Първи поглед Това беше времето от деня, когато ми се искаше да можех да спа. Гимназия. Или чистилище беше точната дума? Ако имаше някакъв начин да изкупя греховете си, това би трябвало донякъде да се брои за близко до съответствието. Скуката не бе нещо, с което да съм свикнал; всеки ден изглеждаше по-невъзможно монотонен от предходния. Предполагам, че това беше моя начин за сън - ако сънят бе определен като бездейното състояние между активни периоди. Взирах се в пукнатините пробождащи мазилката в най-далечния ъгъл на закусвалнята, представяйки си шарки, които не бяха там. Това беше един начин да загася гласовете, които ромоляха като струя поток в главата ми. Няколко стотици от тези гласове игнорирах от скука. Когато станеше въпрос за човешкия мозък, всичко го бях чувал, така или иначе. Днес всички мисли бяха погълнати от тривиалната драма на едно ново допълнение към малката училищна група тук. Толкова малко им бе нужно, за да се развълнуват. Виждах новото лице повторено в мисъл след мисъл от всеки ъгъл. Просто обикновено човешко момиче. Възбудата около пристигането й бе толкова досадно предвидима - като да извадиш блестящ предмет пред дете. Половината подобни на овце мъже вече си се представяха как се влюбват в нея, само защото тя беше нещо ново, което да гледат. Опитах се по-силно да ги изключа. Само четири гласа блокирах поради учтивост, отколкото от антипатия: семейството ми, двамата ми братя и двете ми сестри, които до толкова бяха свикнали с липсата на уединение в мое присъствие, че рядко се замисляха. Давах им усамотение доколкото можех. Опитвах се да не слушам, ако можех.

Опитвах се както можех, все пак ... знаех. Розали мислеше, както обикновено, за себе си. Беше забелязала профила си в отражението на нечии очила и обмисляше собственото си съвършенство.Умът на Розали беше плитък басейн с малко изненади. Емет се ядосваше за мача по борба, на който бе загубил от Джаспър предната вечер. Щеше се нуждае от търпението си до краен предел, да издържи до края на училищния ден, за да организира повторен мач. Всъщност аз никога не се бях чувствал неканен, чувайки мислите на Емет, тъй като той никога не мислеше нещо, което не би казал на глас или не би привел в действие. Може би се чувствах виновен единствено, че чета мислите на останалите, защото знаех, че има неща, който те не искаха да знам. Ако умът на Розали бе плитък басейн, то този на Емет беше езеро без сенки, прозрачно като стъкло. А Джаспър ... страдаше. Сдържах въздишката си. Едуард. Алис повика името ми в главата си, и веднага улови вниманието ми. Беше същото като да кажат името ми на глас. Бях доволен, че името ми напоследък бе излязло от мода - щеше да е дразнещо; всеки път, всеки, който помисли за който и да било Едуард, главата ми щеше да се извърта автоматично... Този път главата ми не се извърна. Алис и аз бяхме добри в тези лични разговори. Рядко ни хващаха. Държах очите си върху линиите в мазилката. Как се въздържа той? ме попита тя. Смръщих се, просто малка промяна в линията на устата ми. Нищо, което не би направило намек на останалите. Несъмнено можеше да се мръщя поради отегчение. Вътрешният глас на Алис бе предупреден сега, и видях, че гледаше Джаспър с периферното си зрение. Има ли някаква опасност? Тя търсеше напред в непосредственото бъдеще, преглеждайки бегло виденията на скука, за източник отвъд моето смръщване. Бавно завъртях главата си на ляво, все едно гледах тухлите на стената, въздъхнах, а после и в дясно, обратно към пукнатините в тавана. Само Алис знаеше, че клатех глава. Тя се отпусна. Кажи ми, ако стане прекалено зле. Мръднах единствено очите си нагоре към тавана и обратно надолу. Благодаря ти, за това, че го правиш. Бях доволен, че не можех да й отговоря на глас. Какво щях да кажа? "С удоволствие"? Едва ли беше това. Не ми харесваше да слушам усилията на Джаспър. Беше ли наистина нужно да експериментира по този начин? Нямаше ли да бъде по-безопасно да признае, че може би никога няма да бъде способен да се справи с жаждата по начина, по който останалите от нас го правеха, и да не притиска лимита си? Защо да флиртува с нещастието? Бяха изминали две седмици от последния ни лов. Това не беше необхватно труден промеждутък от време за останалите от нас. Малко неудобно понякога - ако човек минеше прекалено близо, ако вятърът духаше от грешна страна. Но хората рядко минаваха прекалено близо. Инстинктите им казваха това, което съзнателният им мозък никога нямаше да разбере: ние бяхме опасни. Джаспър беше много опасен в момента. В този момент едно малко момиченце се задържа до края на най-близката до нас маса, спирайки, за да поприказва с приятел. Тя отметна късата си, жълтеникавочервена коса, прекарвайки пръстите си през нея. Радиаторът отвя ароматът й в наша посока. Аз бях свикнал с начина, по който този аромат ме караше да се чувствам - сухата болка в гърлото ми, кухината жадуваща в стомаха ми, автоматичното стягане на мускулите ми, излишния поток от отрова в устата ми ...

Всичко това бе крайно нормално, обикновено лесно за игнориране. Беше по-трудно просто сега, с усилените ми чувства, удвоени когато наглеждах реакциите на Джаспър. Двойна жажда, освен моята. Джаспър позволи на въображението му да го измъкне. Той си го представяше - представяше си как става от мястото си до Алис и отива да застане зад малкото момиче. Мислейки за това да се наведе напред, сякаш щеше да прошепне нещо в ухото й и да позволи на устните си да докоснат дъгата на гърлото й. Представяйки си как горещият прилив на пулса й под тънката й кожа щеше да бъде усетен под устата му ... Бутнах стола му. Той срещна вторачения ми поглед за момент и после погледна надолу. Можех да чуя срам и въстание в главата му. "Извинявай" промърмори Джаспър. Свих се. "Няма да направиш нищо" му измърмори Алис, потушавайки раздразнението му. "Мога да видя това". Преборих се с гримасата, която щеше да издаде лъжата й. Ние трябваше да се поддържаме, Алис и аз. Не беше лесно, да чуваш гласове или да имаш видения за бъдещето. И двамата чудаци между онези, които вече бяха чудаци. Ние защитавахме тайните си взаимно. "Помага малко ако мислиш за тях като за хора" предложи Алис, нейният висок музикален глас, прекалено бърз за хората,за да го разберат, ако някой бе наблизо да го чуе. "Името й е Уитни. Има сестричка бебе, която обожава. Майка й покани Езмe на онова градинско парти, помниш ли?" "Знам коя е тя" каза Джаспър грубо. Той се обърна, за да се вгледа в един от малките прозорци, които бяха поставени на интервали точно под стряхата, от всички страни на дългата зала. Тонът му приключи разговора. Той ще трябва да ловува довечера. Беше абсурдно да поема такъв риск, опитвайки се да тества издръжливостта си, да изгради търпението си. Джаспър просто трябваше да приеме ограниченията си и да работи върху тях. Предишните му навици не бяха благоприятни за избраният от нас начин на живот; той не би трябвало да се насилва по този път. Алис въздъхна тихо и стана, вземайки таблата си с храна - опората й при това положение - със себе си, и го остави сам. Тя знаеше кога той бе получил достатъчно от подкрепата й. Въпреки че Розали и Емет бяха по-явни във взаимоотношенията си, то Алис и Джаспър бяха тези, които знаеха движенията на другия така добре, както своите собствени. Сякаш и те можеха да четат мисли - само тези един на друг. Едуард Калън. Рефлексна реакция. Обърнах се при звука от споменаването на името ми, въпреки че то не беше наистина повикано, само помислено. Очите ми се спряха за малка част от секундата срещу двойка широки, шоколадово-кафяви човешки очи на бледо, сърцевидно лице. Познавах лицето, макар че никога не го бях виждал самият аз до този момент. Днес то беше първо във всяка човешка глава. Новата ученичка, Изабела Суон. Дъщеря на началника на полицията, доведена да живее тук поради някакво ново попечителско разпореждане. Бела. Тя поправяше всеки, който използваше пълното й име... Погледнах настрани отегчен. Отне ми секунда да осъзная, че тя не бе тази, която бе помислила името ми. Разбира се, тя вече е хлътнала по семейство Калън, чух първата мисъл да продължава.

Сега разпознах "гласа". Джесика Стенли - бе минало известно време, откакто тя ме отегчаваше с вътрешното си бръщолевене. Какво облекчение беше, когато преодоля неуместното си увлечение. Беше почти невъзможно да се избегнат постоянните й смешни фантазии. Искаше ми се, по това време, да можех да й обясня точно какво щеше да се случи, ако устните ми, и зъбите ми под тях, се бяха оказали някъде близо до нея. Това би потушило тези дразнещи илюзии. Мисълта за реакцията й почти ме накара да се усмихна. Голяма файда ще е за нея, продължи Джесика. Тя дори не е хубава. Не знам защо Ерик се е вторачил толкова много ... или Майк. Тя потрепери душевно на последното име. Новото й увлечение, широко популярния Майк Нютън, беше абсолютно очевидно. Както изглежда, то не беше така очевидно за новото момиче. Отново като дете с блестящ предмет. Това направи лошо въздействие върху мислите на Джесика, макар че външно тя бе приветлива към новодошлата като й разказа общоизвестните познания за семейството ми. Новата ученичка би трябвало да е попитала за нас. Всеки също гледа и мен днес, помисли си Джескина самодоволно настрани. Не е ли късмет, че Бела има два часа английски с мен ... Обзалагам се, че Майк ще поиска да ме попита каква е тя - Опитах се да блокирам пустия брътвеж извън главата си преди незначителността и баналността да ме подлудят. "Джесика Стенли вади на новото момиче Суон всичките кирливи ризи на рода Калън," промърморих към Емет като отвличане на вниманието. Той се изкикоти тихичко. Надявам се , че го прави добре, си помисли той. "Доста лишено от въображение, всъщност. Най-незначителните загатвания за скандал. Нито грам ужас. Малко съм разочарован." А новото момиче? И тя ли е разочарована от клюката? Заслушах се, за да чуя какво новото момиче, Бела, мисли за историята на Джесика. Какво виждаше когато гледаше към странното, с бяла като тебешир кожа семейство, което беше всеобщо отбягвано? Беше част от задълженията ми да знам реакцията й. Играех ролята на наблюдател, поради липсата на по-точна дума, за семейството си. За да ни защитя, ако някой някога станеше подозрителен, можех да ни дам ранно предупреждение и лесно оттегляне. Случваше се понякога - някой човек с развито въображение щеше да види в нас героите на книга или филм. По принцип го възприемаха погрешно, но беше по-добре да се преместим на ново място, отколкото да рискуваме с изпитателен поглед. Много, много рядко някой би познал правилно. Ние не им давахме шанс да изпробват хипотезата си. Просто изчезвахме, за да се превърнем в нищо повече от плашещ спомен... Не чух нищо, въпреки че слушах близо до мястото, където вътрешният монолог на Джесика продължаваше да се лее. Беше така, сякаш никой не седеше до нея. Колко странно, новото момиче беше ли се преместило? Това не изглеждаше правдоподобно, тъй като Джесика продължаваше да й бърбори. Погледнах, за да проверя, чувствайки се загубил равновесие.Да проверя какво можеше да ми каже допълнителният ми "слух" - не беше нещо, което някога да ми се е налагало да правя. Отново, погледът ми се засече със същите широки кафяви очи. Тя седеше на същото място, където бе седяла преди, и гледаше към нас, нещо нормално за правене, предположих, тъй като Джесика все още я угояваше с местната клюка за семейство Калън. Да мисли за нас, също би било нормално. Но не можех да чуя и шепот.

Примамлива топла руменина оцвети бузите й когато сведе поглед, настрани от смущаващия гаф да те хванат докато се вторачваш в непознат. Беше добре, че Джаспър все още зяпаше прозореца. Не ми се щеше да си представям какво можеше да стори на контрола му този прост прилив на кръв. Чувствата върху лицето и бяха толкова ясни, сякаш бяха написани с думи на челото й: изненада, когато без да знае пое знаците на острата разлика между нейния вид и моя, любопитство, когато слушаше историята на Джесика, и нещо повече ... очарование? Нямаше да е за първи път. Ние бяхме красиви за тях, нашата предназначена плячка. После, най-накрая, смущение, когато я хванах да се взира в мен. И все пак, въпреки че мислите й бяха толкова ясни в особените й очи - особени, заради дълбочината тях; кафявите очи често изглеждаха плоски в тъмнината си - не можех да чуя нищо освен тишина откъм мястото, където тя седеше. Абсолютно нищо. Почувствах момент на безпокойство. Това не беше нищо, с което да съм се сблъсквал преди. Беше ли нещо не наред с мен? Чувствах се точно така, както винаги. Разтревожен, слушах по-внимателно. Всички гласове, които бях блокирал изведнъж викаха в главата ми. ... чудя се каква ли музика обича ... може би мога да спомена онова ново CD ... си мислеше Майк Нютън, през две маси - вперил поглед в Бела Суон. Виж го как се е вторачил в нея. Не е ли достатъчно че половината момичета в училище го чакат ... завистливите мисли на Ерик Йорки, също въртящи се около момичето. ... толкова отвратително. Човек би си помислил, че е известна или нещо такова ... Дори Едуард Калън, втренчен ... Лаурен Малори беше толкова завистлива, че лицето й, по всички правила, би трябвало да е с цвят на тъмен нефрит. И Джесика се перчи с новата си най-добра приятелка. Що за майтап ... Язвителността продължи да се сипе от мислите на момичето. ...Обзалагам се, че вече всички са я попитали за това. Но бих искал да поговоря с нея. Ще помисля за по-оригинален въпрос ... размишляваше Ашли Доулинг. ... може би ще е в часа ми по испански... се надяваше Джун Ричардсън. ... тонове работа да върша довечера! Тригонометрия и теста по английски. Надявам се майка ми ... Анджела Уебър, кротко момиче, чиито мисли бяха необичайно мили, беше единствената на масата, която не бе обсебена от тази Бела. Можех да ги чуя всичките, да чуя всяко незначително нещо, за което си помисляха, когато то преминаваше през умовете им. Но абсолютно нищо от новата ученичка с измамно комуникативните очи. И, разбира се, можех а чуя какво казваше момичето, когато говореше на Джесика. Не ми се налагаше да чета мисли, за да чуя ниския й, ясен глас от далечната страна на дългата зала. "Кое е момчето с червеникавокафявата коса?" чух въпроса й, прокрадвайки погледа си към мен в ъгълчетата на очите си, за да се извърне, когато видя, че все още я наблюдавам. Ако бях имал време да се надявам, че чувайки звука на гласа й би ми помогнало да определя точно тонът на мислите й, изгубени някъде, където не можех да ги достигна, бих бил мигновено разочарован. По принцип, мислите на хората звучаха на същата височина като на физическите им гласове. Но този тих, стеснителен глас бе непознат, не един от стотиците мисли подскачащи наоколо в стаята, бях сигурен в това. Напълно нов. О, късмет, идиотко! си помисли Джесика преди да отговори на въпроса на момичето.

"Това е Едуард. Той е великолепен, разбира се, но не си губи времето. Той не ходи на срещи. Очевидно никое от момичетата тук не е достатъчно добре изглеждащо за него." Тя подсмръкна. Завъртях главата си, за да скрия усмивката си. Джесика и съученичките й нямаха представа какъв късмет имаха, че никоя от тях не ме привличаше особено. Под мимолетното чувство за хумор почувствах един странен импулс, какъвто не разбрах точно. Имаше нещо общо със злобния ефект от мислите на Джесика, за които новото момиче не знаеше... Почувствах странния порив да застана между тях, да предпазя тази Бела Суон от тъмното действие на ума на Джесика. Какво странно чувство. Опитвайки се да издиря мотивациите за импулса, разгледах новото момиче още веднъж. Навярно беше някакъв дълбоко заровен защитен инстинкт - най-силният за седмицата. Това момиче изглеждаше по-деликатно от съученичките си. Кожата й бе толкова прозрачна, че бе трудно да се повярва, че тя й предлагаше голяма защита от външния свят. Можех да видя ритмичния пулс на кръвта във вените й под ясната, бледа мембрана... Но не трябваше да се концентрирам върху това. Бях добър в този живот, който си бях избрал, но просто бях толкова жаден, колкото и Джаспър, и нямаше смисъл да привличам изкушение. Имаше слаба гънка между веждите й, която тя явно не забелязваше. Беше невероятно дразнещо! Ясно можех да видя, че за нея бе голямо усилие да седи там, да разговаря с непознати, да бъде центъра на вниманието. Можех да усетя срамежливостта й от начина, по който държеше слабите си на вид рамена, леко прегърбена, сякаш очакваше отблъскване всеки момент. И все още можех единствено да усещам, можех смо да виждам, можех просто да си представям. Имаше единствено тишина и нищо друго откъм обикновеното човешко момиче. Не можех да чуя нищо. Защо? "Може ли?" промърмори Розали, прекъсвайки съсредоточението ми. Погледнах настрани от момичето с чувство на облекчение. Не ми се искаш да продължавам да се провалям в това - то ме ядосваше. И не исках да развивам какъвто и да било интерес към скритите й мисли, просто защото бяха скрити от мен. Без съмнение, когато ги дешифрирам - а аз щях да намеря начина да го направя - те щяха да са също толкова незначителни и тривиални както всички човешки мисли. Не си заслужаваше да изразходвам усилия да ги достигна. "Е, изплашена ли е новата от нас?" попита Емет, все още очакващ отговор на по-ранния си въпрос. Свих рамене. Не беше достатъчно заинтересуван, а да ме притиска за повече информация. Нито пък аз би трябвало да се интересувам. Станахме от масата и излязохме от закусвалнята. Емет, Розали и Джаспър се преструваха на студенти от най-горен курс; те тръгнаха за часовете си. Аз играех по-млада роля от тях. Отправих се към часовете ми по биология от предпоследен курс, подготвяйки ума си за скуката. Беше съмнително г-н Бенър, мъж с не повече от среден интелект, да успее да извади нещо интересно в лекцията си, което да изненада някой, който е завършил две научни степени по медицина. В класната стая се настаних на стола си и оставих книгите - подпори, отново; те не съдържаха нищо, което вече да не знам - да се пръснат по масата. Аз бях единствения ученик, който имаше маса само за себе си. Хората не бяха достатъчно умни, за да знаят, че ги е страх от мен, но инстинктите им за оцеляване бяха достатъчни, за да ги държат настрана.

Стаята се напълни постепенно, докато те бавно идваха от обяд. Облегнах се на стола си и чаках времето да мине. Отново ми се искаше да можех да спа. Защото мислех за нея, когато Анджела Уебър съпроводи новото момиче през вратата, името й се натрапи на вниманието ми. Бела изглежда толкова срамежлива колкото и аз. Обзалагам се, че днес й е много трудно. Иска ми се да можех да кажа нещо ... но то най-вероятно просто ще звучи тъпо... Да! си помисли Майк Нютън, като се обърна от мястото си, за да наблюдава как новото момиче влизаше. Все още, от мястото където стоеше Бела - нищо. Празното място, където трябваше да са мислите й ме ядосваше и разстройваше. Тя дойде по-близо, като вървеше по пътеката между редовете далеч от мен, за да отиде до бюрото на учителя. Горкото момиче; мястото до мен беше единственото свободно. Автоматично, разчистих това, което щеше да е нейната страна от масата като сложих книгите си на купчина. Съмнявах се, че ще се чувства много удобно тук. Тя беше тук за дълъг семестър - поне в този клас. Може би, все пак, седейки до нея ще мога да уловя тайните й ... не че бях имал нужда от изключителна близост преди .. не че щях да намеря нещо, което си заслужава слушането ... Бела Суон влезе в струят от затоплен въздух, която идваше към мен през отвора. Мирисът й ме удари като унищожителен куршум, като стенобойна машина. Нямаше образ достатъчно бурен, за да обрисува силата на това, което се случи с мен в този момент. В този миг аз бях по-близо до някой човек отколкото някога съм бил; без следа от парченцата хуманност, с които бях успял да се скрия и да продължа да съществувам. Аз бях хищник. Тя бе моята плячка. В света нямаше нищо друго освен тази истина. Нямаше стая пълна със свидетели - те бяха второстепенна вреда в съзнанието ми. Мистерията на мислите й бе забравена. Те не означаваха нищо, защото тя нямаше да ги мисли още дълго време. Аз бях вампир, а тя имаше най-сладко миришещата кръв, която бях подушвал от 80 години насам. Не бях си и представял, че такъв аромат би могъл да съществува. Ако знаех, че го има, отдавна щях да съм тръгнал да го търся. Щях да претърся цялата планета за него. Можех да си представя вкуса ... Това опърли гърлото ми като огън. Устата ми бе изгорена и изсушена. Свежият прилив на отрова не направи нищо, за да прогони това усещане. Стомахът ми се сви от глад, което беше ехото на жаждата. Мускулите ми се стегнаха за скок. Не бе минала цяла секунда. Тя все още продължаваше да върви по посока на вятъра към мен. Когато краката й докоснаха пода очите й се плъзнаха към мен, движение, което тя определено имаше намерение да е скрито. Беглият й поглед срещна моя и видях себе си отразен в широкото огледало на очите й. Шокът от лицето, което видях там, я спаси за няколко тежки мига. Тя не го правеше по-лесно. Когато прегледа изражението на лицето ми кръв нахлу към бузите й, оцветявайки кожата й в най-вкусния цвят, който някога бях виждал. Ароматът й беше плътна мъгла в мозъка ми. Трудно можех да мисля през нея. Мислите ми полудели, противопоставящи се на контрола, несвързани. Тя вървеше по-бързо сега, сякаш разбираше нуждата да избяга. Бързината й я направи тромава - тя се препъна и полетя напред, почти падайки върху момичето, седящо пред мен. Уязвима, слаба. Дори повече от обичайното за човек.

Опитах се да се концентрирам върху лицето, което бях видял в очите й, лице, което познах с отвращение. Лицето на чудовището в мен - лицето, което отблъсквах с десетилетни усилия и безкомпромисна дисциплина. Колко лесно то изплува на повърхността сега! Миризмата се завъртя около мен отново, разпръсквайки мислите ми и почти тласкайки ме напред от мястото ми. Не. Ръката ми хвана долния ръб на масата, като се опитах да се задържа в стола си. Дървото не беше подготвено за изпитанието. Ръката ми строши подпората, изваждайки цяла шепа с безформена маса трески и остави пръстите ми гравирани по останалото дърво. Унищожи доказателствата. Това беше фундаментално правило. Бързо стрих на прах ръбовете с формата на пръстите ми, оставяйки нищо друго освен една грапава дупка и купчинка стружки на земята, които пръснах с крака си. Унищожи доказателствата. Второстепенна вреда ... Знаех какво трябваше да се случи сега. Момичето ще трябва да седне до мен, а аз ще трябва да я убия. Невинните свидетели в тази класна стая, още осемнайсе деца и един мъж, не трябва да бъдат допуснати да напуснат стаята, видели това, което скоро щяха да видят. Потръпнах при мисълта за това, което трябваше да направя. Дори и в най-лошите ми случаи, никога не бях извършвал такъв вид жестокост. Никога не бях убивал невинни, ниво веднъж за целите 80 десетилетия. А сега планирах да избия двадесет от тях наведнъж. Лицето на чудовището в огледалото ми се подигра. Въпреки че, една част от мен я побиваха тръпки от чудовището, друга - го планираше. Ако убия момичето първо, ще имам 15 или 20 секунди с нея преди хората в стаята да реагират. Може би малко повече, тъй като в началото те няма да разберат какво правя. Тя нямаше да има време да изпищи или да почувства болка; нямаше да я убия жестоко. Толкова можех да дам на тази непозната с нейната ужасно привлекателна кръв. Но след това ще трябва да ги спра, за да не избягат. Нямаше нужда да се безпокоя за прозорците, беше твърде високо, а те бяха прекалено малки, за да осигурят бягство за когото и да било. Само вратата- блокирай я, и те са в капан. Ще бъде по-бавно и по трудно, да се опитвам да ги умъртвя когато са паникьосани, движещи се бързо, в хаос. Не невъзможно, не ще има много повече шум. Време за много писъци. Някой щеше да чуе ... и аз щях да бъда принуден да убия дори повече невинни в този мрачен час. А кръвта й щеше да изстине докато убия останалите. Ароматът ме наказа, стеснявайки гърлото ми със суха болка... Тогава първо свидетелите. Планирах го в главата си. Аз бях в средата на стаята, последната редица отзад. Можех да поема първо дясната част. Пресметнах, че можех да счупя по четири или пет от вратовете им за секунда. Нямаше да е шумно. Дясната страна щеше да е щастливата - те нямаше да ме видят как идвам. Минавайки отпред и после назад в лявата част би ми отнело, най-много, пет секунди, за да сложа край на всеки живот в стаята. Достатъчно дълго за Бела да види, накратко, какво й се готвеше. Достатъчно дълго за нея да изпита страх. Достатъчно дълго, може би, ако шокът не я замрази на мястото й, да издаде писък. Един слаб писък, който не би довел никого.

Поех дълбоко дъх и мирисът бе огън, който препускаше в кухите ми вени, изгарящ гърдите ми, за да унищожи всяко по-добро хрумване, на което бях способен. Тя точно се обръщаше. След няколко секунди тя щеше да седне на няколко инча от мен. Чудовището в мен се усмихна в очакване. Някой тръшна папка в ляво от мен. Не погледнах нагоре да видя кой от обречените хора беше. Но движението тласна вълна от обикновен, не ароматизиран въздух, лъхващ към лицето ми. За една кратка секунда бях способен да помисля тясно. В тази ценна секунда видях две лица в главата си, едно до друго. Едното бе моето, или по-скоро е било моето: червеноокото чудовище, което бе убило толкова много хора, че бе спряло да ги брои. Осмислени, оправдани убийства. Убиецът на убийците, убиец на онези, по-слаби чудовища. Това беше комплекс на боговете, осъзнах аз - да решаваш кой заслужава смъртна присъда. Това бе компромис с мен самия. Бях се хранил с човешка кръв, но не по най-точния смисъл на думата. Жертвите ми, с разнообразното им тъмно минало, едва бяха хора повече, отколкото аз. Другото лице беше това на Карлайл. Нямаше сходство между двете лица. Те бяха светъл ден и най-тъмната нощ. Нямаше нужда да има прилика. Карлайл не ме беше биологичен баща. Ние споделяхме обши черти. Тази прилика в цвета ни беше продукт на това, което бяхме; всеки вампир имаше същата ледено-бяла кожа. Приликата в цвета на очите ни беше друго нещо - отражение на споделения избор. И все пак, въпреки че имаше база за сравнение, си бях представял. че лицето ми ще започне да отразявам неговото, до такава степен, че през последните седемдесет странни години приех избора му и следвах стъпките му. Чертите ми не се бяха изменили, но ми се струваше, че част от мъдростта му бе белязала изражението ми, че малко от състраданието му може да бъде проследено в формата на устата ми, а намеци за търпението му бяха видни на челото ми. Всички тези малки усъвършенствания бяха изгубени на лицето на чудовището. След няколко мига нямаше да има нищо останало, което да отразява годините, които съм прекарал със създателя си, наставника ми, баща ми във всички изброими начини. Очите ми щяха да станат червени като на дявол; всяко сходство щеше да е изгубено завинаги. В главата ми милите очи на Карлайл не ме съдеха. Знаех, че той щеше да ми прости ужасното дело, което щях да извърша. Защото той ме обичаше. Защото ме смяташе за по-добър отколкото бях. И щеше все още да ме обича, дори и като му докажех сега, че не е прав. Бела Суон седна на стола си до мен, движеният й вдървени и непохватни - от страх? - и мирисът на кръвта й разцъфна в неумолим облак около мен. Щях да докажа на баща ми, че греши за мен. Страданието от този факт болеше почти толкова, колкото и огъня в гърлото ми. Отдръпнах се от нея с отвращение - отвратен от чудовището, копнеещо да я вземе. Защо й трябваше да идва тук? Защо трябваше да съществува? Защо трябваше да разрушава малкото спокойствие, което имах в този мой не-живот? Защо този вбесяващ човек е трябвало въобще да се ражда? Тя щеше да ме съсипе. Извърнах глава от нея, когато внезапна свирепост, необоснована омраза премина през мен. Какво беше това създание? Защо мен, защо сега? Защо трябваше да изгубя всичко, само защото тя бе избрала да се появи в този непривлекателен град?

Защо беше дошла? Не исках да съм чудовище! Не исках да убивам тази стая, пълна с невинни деца! Не исках да изгубя всичко, което бях спечелил в живот на саможертва и отричане! Нямаше. Тя нямаше да ме принуди. Ароматът беше проблемът, отвратително привлекателният аромат на кръвта й. Само ако имаше някакъв начин да устоя ... само ако можеше още един полъх от чист въздух да избистри съзнанието ми. Бела Суон тръсна дългата си, гъста, махагонова коса в моя посока. Луда ли беше? Беше сякаш окуражаваше чудовището! Дразнеше го. Нямаше благоприятен бриз, който да отвее сега миризмата от мен. Скоро всичко щеше да бъде изгубено. Не, нямаше благотворен бриз. Но аз не трябваше да дишам. Спрях потока въздух към дробовете си; облекчението беше мигновено, но не напълно. Все още имах спомен от миризмата в главата си, вкусът й върху задната част на езика си. Дори така не бих могъл да устоя много. Но вероятно щях да издържа един час. Един час. Просто достатъчно време, за да изляза от тази стая пълна със свидетели, жертви, които може би не трябваше да са жертви. Ако можех да устоя един кратък час. Беше неудобно нещо да не дишаш. Тялото ми не се нуждаеше от кислород, но това беше срещу инстинктите ми. Разчитах на миризмата повече, отколкото на останалите си сетива, по време на стрес. Тя водеше лова, тя беше първото предупреждение в случай на опасност. Не срещах често нещо, което да е толкова опасно колкото съм аз, но себеопазването при моя вид беше толкова силно, колкото и при средностатистически човек. Неудобно, но лесно управляемо. По-поносимо, отколкото да я подушвам без да забивам зъбите си през тази гладка, тънка прозрачна кожа към горещата, влажна, пулсираща - Един час! Само един час. Не трябва да мисля за миризмата, за вкуса. Тихото момиче държеше косата си между двама ни, навеждайки се напред, така че тя се разпиля върху папката й. Не можех да видя лицето й, за да се опитам да прочета чувствата й в чистите й, дълбоки очи. Затова ли бе оставила кичурите й да се разперят като ветрило между нас? Да скрие онези очи от мен? Поради страх? Срамежливост? За да запази тайните си от мен? Предишното ми раздразнение от това, че бях поставен в затруднено положение поради тишината на мислите й, беше слабо в сравнение с нуждата - и омразата - които ме завладяха сега. Аз мразех тази крехка жена-дете до мен, мразех я с целия плам, с който се прилепих към предишното си аз, любовта към семейството ми, мечтите ми да съм нещо по-добро от това, което бях ... Да я мразя, да мразя начина, по който ме караше да се чувствам - това помогна малко. Да, ядът, който чувствах преди беше слаб, но той също помогна малко. Долепих се до всяко чувство, което ме разсейваше от това да си представям каква беше тя на вкус ... Омраза и раздразнение. Нетърпение. Щеше ли часът въобще да мине? А когато часът свърши .. Тогава тя щеше да излезе от стаята. И какво щях да направя аз? Можех да се представя. Здравей, аз съм Едуард Калън. Може ли да вървя с теб до следващия ти учебен час? Тя щеше да каже да. Това би било учтивото нещо, което да стори. Дори вече страхуваща се от мен, както предполагах, че се чувства, тя щеше да последва обичая и да върви зад мен. Би трябвало да е лесно да я отведа в грешната посока. Част от гората се простираше като пръст, за да докосне задния ъгъл на паркинга. Можех да й каже, че съм забравил книга в колата...

Дали някой щеше да забележи, че аз съм бил последния човек, с когото е била видяна? Валеше, както обикновено; две тъмни якета, отправели се в погрешна посока няма да възбудят прекалено голям интерес, или да ме издадат. Освен това, че днес аз не бях единствения ученик, който знаеше за нея - въпреки че никой не се чувстваше толкова неприятно колкото аз. Майк Нютън, по-специално, беше наясно с всяко движение на тялото й, когато тя мърдаше на стола си - не й беше удобно толкова близо до мен, както би било и на всеки останал, точно както и предполагах, преди ароматът й да унищожи всяко снизходително отношение. Майк Нютън щеше да забележи, че тя е напуснала стаята с мен. Ако издържа един час, бих ли могъл да издържа два? Потръпнах при мисълта за изгарянето. Тя щеше да отиде в празната къща. Полицейския началник Суон работи по цял ден. Знаех къщата му, както знаех всяка къща в малкото градче. Домът му бе настанен точно срещу гъста гора, без съседи наблизо. Дори и да имаше време да изпищи, макар че нямаше да има, никой не би бил наблизо, който да чуе. Това щеше да е благоразумният начин да се справя с това. Живял съм 70 десетилетия без човешка кръв. Ако задържа дъха си мога да изтрая два часа. А когато тя е сама, нямаше да има шанс някой друг да пострада. И няма нужда да се прибързва с преживяването, се съгласи звярът в главата ми. Беше извъртане това, да си мисля, че спасявайки деветнайсе човека в тази стая с усилия и търпение, ще бъда по-малко чудовище, когато убия това невинно момиче. Въпреки че я мразех, знаех, че сърцето ми е несправедливо. Значех, че това, което наистина мразех, бях самия аз. И бих мразил и двама ни толкова много, когато тя умреше. Изкарах часа по този начин - представяйки си най-добрите начини да я убия. Опитах се да не си представям самото действие. Това може би щеше да ми е в повече; можех да изгубя тази битка и да приключа, като убия всички на един дъх. Така че планирах стратегия, нищо повече. Тя ме подкрепяше през часа. Веднъж, точно преди края, тя надникна към мен през гладката стена на косата си. Можех да усетя несправедливата омраза, изгаряща ме до основи, когато срещнах погледа й - да видя отражението й в уплашените й очи. Кръв оцвети бузите й, преди тя да успее да се скрие отново зад косата си, и аз бях почти загубен. Но звънецът удари. Спасен от звънеца - какво клише. И двамата бяхме спасени. Тя, спасена от смъртта. Аз, спасен за кратко от това да бъда кошмарното чудовище, от което се страхувах, и което ненавиждах. Не можех да вървя толкова бавно, колкото трябваше, когато побягнах от стаята. Ако някой ме наблюдаваше, щеше да разбере, че имаше нещо странно в начина, по който се движех. Никой не ми обръщаше внимание. Мислите на всички все още се въртяха около момичето, което бе осъдено да умре след малко повече от час. Скрих се в колата си. Не обичах да мисля за това, че трябваше да се крия. Колко страхливо звучеше. Но безспорно случаят в момента беше такъв. Не ми бе останала достатъчно дисциплина, за да бъда близо до хора сега. Фокусирайки се толкова много върху опитите ми да не убия един от тях, не ми оставаха никакви способи да устоя на останалите. Що за загуба би било това. Ако щях да се предавам на чудовището, можех освен това да го направя така, че да си заслужава поражението. Пуснах си музика от CD-то, която по принцип ме успокояваше, но ми помогна съвсем малко сега. Не, това, което помогна повече, беше хладния, влажен, чист въздух, който се носеше заедно с лекия дъжд през прозореца ми. Въпреки че, с перфектна

яснота можех да си спомня мирисът на кръвта на Бела Суон, да вдишвам чистия въздух беше като да пречистя вътрешно тялото си от инфекцията му. Бях на себе си отново. Пак можех да мисля. И пак можех да се боря. Можех да се боря срещу това, което не исках да бъда. Не трябваше да ходя до дома й, не трябваше да я убивам. Очевидно, аз бях разумно, мислещо същество, и имах избор. Винаги имаше избор. Не се бях чувствал по същия начин в класната стая ... но сега бях далече от нея. Може би, ако я избягвах много, много внимателно, нямаше да се наложи животът ми да се променя. Нещата сега бяха подредени по начина, по който ми харесваха. Защо трябваше да позволявам на някакво вбесяващо и вкусно нищожество да ги съсипе? Не трябваше да разочаровам баща си. Не исках да причинявам стрес на майка си, притеснение ... болка. Да, това щеше да нарани и приемната ми майка също. А Езми бе толкова благородна, толкова нежна и деликатна. Да причиниш болка на някой като Езмe беше непростимо. Колко иронично исках да защитя това момиче от незначителните, безсмислени заплахи в подигравателните мисли на Джесика Стенли. Аз бях последния човек, който да застане като защитник на Изабела Суон. От нищо друго тя не се нуждаеше да бъде защитена така, както от мен. Къде беше Алис, внезапно се замислих? Не ме ли беше видяла как убивам момичето Суон по многобройни начини? Защо не беше дошла да помогне - да ме спре, или да ми помогне да почистя доказателствата, което и да е? Толкова ли е погълната от това да внимава за проблеми с Джаспър, че да пропусне тази много по-ужасяваща възможност? Бях ли по-силен отколкото си мислех?Наистина ли нямаше да направя нищо на момичето? Не. Знаех, че това не бе истина. Сигурно Алис се е концентрирала много силно върху Джаспър. Потърсих я в посоката, където знаех, че ще е, в малката сграда, използвана за часовете по английски. Не ми отне много да засека познатия й "глас". И бях прав.Всяка от мислите й бе насочена към Джаспър, гледайки всеки негов малък избор с едноминутен изпитателен поглед. Искаше ми се да я помоля за съвета й, но същевременно бях доволен от това, че тя не знаеше на какво съм способен. Че не беше наясно с масовото убийство, което обмислях през последния час. Усетих ново изгаряне през тялото си - изгарянето на срама. Не исках никой от тях да знае. Ако можех да избегна Бела Суон, ако успеех да не я убия - дори докато си мислех това чудовището стисна зъби и заскърца от раздразнение - тогава, никой не би трябвало да знае. Ако можех да се пазя настрана от аромата й ... Поне нямаше причина да не опитам. Да направя добрия избор. Да опитам да съм това, което Каралайл мислеше, че съм. Последният час в училище беше почти свършил. Реших да задействам плана си веднага. По-добре, отколкото да стоя тук на паркинга, където тя може да мине и да съсипе опита ми. Отново изпитах несправедливата омраза към момичето. Мразех това, че тя имаше тази несъзнателна сила над мен. Това, че можеше да ме накара да бъда нещо, което ругаех. Вървях бързо - малко прекалено бързо, но нямаше свидетели - покрай малкия двор на училището, към офиса. Нямаше смисъл Бела Суон да се засича с мен. Тя щеше да бъде отбягвана като чумата, която всъщност беше. Офисът беше празен с изключение на секретарката, тази, която исках да видя. Тя не забеляза тихото ми влизане.

"Г-жице Коуп?" Жената с неестествено червената коса погледна нагоре и очите й се разшириха. Винаги ги хващаше неподготвени, малките знаци, които не разбираха, без значение колко пъти преди бяха виждали някого от нас. "Оу," ахна тя, малко объркана. Тя приглади ризата си. Глупаво, помисли си тя. Той е почти достатъчно млад, за да ми бъде син. Прекалено млад, за да мисля по този начин ... "Здравей, Едуард. Какво мога да направя за теб?" Миглите й пърхаха зад дебелите й очила. Неудобно. Но аз знаех как да бъда очарователен, когато поискам. Беше лесно откакто бях способен да знам как всеки тон или жест се възприемаше. Наведох се напред, срещайки вторачения й поглед, сякаш се взирах дълбоко в плоските й малки кафяви очи. Мислите й вече бяха в трепетно очакване. Това би трябвало да е лесно. "Чудех се дали можете да ми помогнете с програмата ми," казах аз с любезен глас, който пазех за това да не плаша хората. Чух забързването в темпото на сърцето й. "Разбира се, Едуард. Как мога да помогна?" Прекалено млад, прекалено млад, повтаряше си тя монотонно. Грешно, разбира се. Аз бях по-стар от дядо й. Но според шофьорската ми книжка тя бе права. "Мислех си дали мога да се преместя от класа ми по биология в по-горен научен курс? Физика, може би? "Има ли проблем с г-н Бенър, Едуард?" "Абсолютно никакъв, просто вече съм учил този материал ... " "В онова училище с по-засилено обучение в Аляска, нали?" Тънките й устни се свиха докато обмисляше това. Те всички би трябвало да са в колеж. Чувала съм оплакванията на учителите. Перфектни до болка, никога колебание при отговор, никога грешен отговор на тест - сякаш бяха намерили някакъв начин да мамят по всички предмети. Г-н Варнер по-скоро ще помисли, че някой мами, отколкото да повярва, че ученик е по-умен от него ... Обзалагам се, че майка им ги обучава ... "Всъщност, Едуард, часовете по физиката са доста пълни сега. Г-н Бенър мрази да има повече от 25 ученика в клас. - " "Аз няма да съм никакъв проблем." Разбира се, че не. Не и перфектния Калън. "Знам това, Едуард. Но просто няма достатъчно места и е ... " "Тогава мога ли да напусна класа? Мога да използвам периода за самостоятелно обучение." "Да пропуснеш биология?" Устата й се отвори. Това е лудо. Колко трудно е да стоиш в час по предмет, който вече знаеш? Трябва да има проблем с г-н Бенър. Чудя се дали мога да говоря с Боб за това? "Няма да имаш достатъчно удостоверения за завършен курс, за да се дипломираш." "Ще наваксам следващата година" "Може би трябва да говориш с родителите си за това" Вратата зад мен се отвори, но който и да беше, не си мислеше за мен, така че игнорирах пристигането и се концентриран върху г-жица Коуп. Наведох се малко по-близо, като задържах очите си малко по-непринудено. Това щеше да проработи по-добре, ако те бяха златни наместо черни. Тази чернота плашеше хората, както и би трябвало. "Моля ви, г-жице Коуп?" направих гласа си толкова спокоен и умоляващ, колкото можеше да бъде - а той можеше да е доста умолителен. "Няма ли друг отдел, в

който да се преместя? Сигурен съм, че трябва да има подходящо свободно място някъде? Шести час биология не може да е единственият вариант ... " Усмихнах й се, внимателно да не демонстрирайки зъбите си толкова широко,че да я уплашат, смекчавайки изражението на лицето си. Сърцето й заби по-бързо. Прекалено млад, си напомни тя обезумяло. "Е, може би ще мога да говоря с Боб - г-н Бенър имам предвид. Ще видя дали - " Всичко се промени за секунда: атмосферата в стаята, мисията ми тук, причината, поради която се бях навел към червенокосата жена ... Това, което преди бе с една цел, сега беше с друга. Секунда бе нужна на Саманта Уелс да отвори вратата и да постави една подписана бележка в кошницата до нея, и да побърза да излез в стремежа си да се отдалечи от училище. Секунда бе нужна на студения порив на вятъра през отворената врата, за да се блъсне в мен. Секунда ми бе нужна да осъзная защо този човек до вратата не ме бе прекъснал с мислите си. Обърнах се, макар че нямаше нужда да се убеждавам. Обърнах се бавно, борейки се с контрола върху мускулите си, които въстанаха срещу мен. Бела Суон седеше с гръб облегнат на стената до вратата с къс хартия стиснат в ръцете й. Очите й бяха дори по-широки от нормалното когато тя схвана свирепия ми, нечовешки поглед. Чудовището отново се взираше обратно в мен от огледалото на очите й, маска на злото. Ръката ми се задържа колебливо във въздуха над тезгяха. Нямаше да трябва да погледна назад, за да посегна и да ударя главата на г-жица Коуп в бюрото с достатъчно сила, за да я убия. Два живота вместо двайсе. Сделка. Чудовището чакаше неспокойно, лакомо, да го направя. Но винаги имаше избор - трябваше да има. Спрях механизма на белите си дробове и поставих лицето на Карлайл пред очите си. Обърнах се към г-жица Коуп и чух вътрешната й изненада при смяната на изражението ми. Тя се дръпна от мен, но страха й не се изяви в свързани думи. Използвайки целия контрол, който бях усвоил през десетилетията на себеотричане, направих гласа си равен и уравновесен. Имаше въздух в дробовете ми да проговоря още веднъж, претупвайки думите. "Няма значение тогава. Виждам, че е невъзможно. Много ви благодаря за помощта." Завъртях се и изхвърчах от стаята, опитвайки се да не усещам топлината от топлокръвното тяло на момичето когато минах на няколко инча от него. Не спрях докато не бях в колата си, движейки се прекалено бързо по целия път натам. Повечето хора вече се бяха разотишли, така че нямаше много свидетели. Чух един второкурсник, Д.Дж.Гарет, че забеляза, но след това игнорира. От къде дойде Калън - сякаш току що се появи от въздуха ... Пак продължавам с въображението. Майка ми винаги казва ... Когато се мушнах във волвото, останалите вече бяха там. Опитах се да контролирам дъха си, но се задъхвах от свежия въздух сякаш ме бяха душили. "Едуард?" попита Алис, със сигнал за тревога в гласа й. Аз просто поклатих глава. "Какво, по дяволите, ти се е случило?" настоя Емет, разсеян, в момента, поради факта, че Джаспър не беше в настроение за повторния им мач. Вместо да отговоря дадох на задна. Трябваше да се измъкна от този паркинг преди Бела Суон да ме е последвала и тук. Моят личен демон, който ме преследваше ...

Завъртях колата и ускорих. Вдигнах до 40 преди да съм излязъл на пътя, до 70 преди да взема завоя. Без да гледам знаех, че Емет, Розали и Джаспър се бяха обърнали, за да се втренчат в Алис. Тя вдигна рамене. Тя не можеше да види какво се беше случило, само това, което предстоеше. Сега тя погледна напред към мен.И двамата проследихме това, което тя видя в главата си, и двамата бяхме изненадани. "Заминаваш?" прошепна тя. Останалите сега се вгледаха в мен. "Заминавам ли?" изсъсках през зъбите си. Тогава тя го видя, когато решението ми се разколеба и друг избор завъртя бъдещето ми в мрачна посока. "Оу." Бела Суон мъртва. Очите ми ставащи тъмночервени с прясната кръв. Претърсването, което щеше да последва. Предпазливото време, през което ще чакаме, преди да стане безопасно да се изтеглим и да започнем отначало ... "Оу," отново каза тя. Картината стана по-особена. Тя видя отвътре къщата на началник Суон за първи път, видя Бела в малка кухня с жълти шкафове, гърбът й към мен, когато я издебвам от сенките .. нека миризмата ме води към нея ... "Спри!" изохках аз, неспособен да понеса повече. "Извинявай," прошепна тя, очите й - разширени. Чудовището ликуваше. А образът в съзнанието й се промени отново. Празно шосе през нощта, дърветата отстрани покрити със сняг, прелитащи с почти 200 километра в час. "Ще ми липсваш," каза тя. "Без значение колко малко ще те няма." Емет и Розали си размених по един бегъл, загрижен поглед. Бяхме почти до отбивката за дългия път към дома ни. "Остави ни тук." нареди Алис. "Трябва сам да кажеш на Карлайл." Кимнах, а колата изскърца при внезапното спиране. Емет, Розали и Джаспър излязоха мълчаливо; те щяха да накарат Алис да обясни когато аз си тръгна. Алис докосна рамото ми. "Ще направиш правилното нещо," промърмори тя. Не образ този път - заповед. "Тя е единственото семейство на Чарли Суон. Това би убило и него също." "Да" казах аз, съгласявайки се с последната част. Тя се измъкна,за да се включи към останалите, веждите й свити от притеснение. Те се стопиха в гората, извън погледа ми, още преди да обърна колата. Засилих се към града и знаех, че виденията на Алис ще се превключват от тъмни в светли като светлина от стробоскоп. Докато се засилвах към Форкс с 90 километра в час, не бях сигурен къде отивах. Да кажа сбогом на баща си? Или да се присъединя към чудовището вътре в мен. Пътят отлиташе изпод гумите на колата.

2. Отворена книга Облегнах се върху меката купчина сняг, като оставих сухите, ситни, леки снежинки да променят формата си от теглото ми. Кожата ми бе охладняла, за да съвпада с въздуха около мен, и малките парченца лед бяха като кадифе под нея.

Отгоре небето беше ясно, блестящо със звезди, светещо в синьо на някои места, жълто - на други. Звездите създаваха магически, въртящи се форми на фона на черната вселена - величествена гледка. Изящно красива. Или по-скоро, би трябвало да е изящна. Щеше да е, ако аз бях способен наистина да я видя. Не ставаше по-добре. Бяха минали шест дни, шест дни се криех тук, в празната пустота на Денали, но не бях по-близо до свободата така, както бях преди първия момент, в който улових аромата й. Когато се взирах нагоре в украсеното със скъпоценни камъни небе, беше така, сякаш имаше преграда между очите ми и красотата му. Преградата беше едно лице, просто обикновено човешко лице, но изглежда не можех да го прогоня от мозъка си. Чух приближаващите мисли преди да чуя стъпките, които ги съпътстваха. Шумът от движение бе единствено слаб шепот срещу ситния сняг. Не бях изненадан, че Таня ме бе последвала тук. Знаех, че бе мислила върху този предстоящ разговор през последните няколко дни, отлагайки го докато не стане сигурна какво точно иска да каже. Тя се появи на около 60 ярда от мен, скачайки върху заострения връх на една оголена черна скала, като балансираше върху нея с босите си крака. Кожата на Таня беше сребърна на звездната светлина, а русите й дълги къдрици блестяха бледи, почти розови с техния ягодов нюанс. Кехлибарните й очи блеснаха, когато тя се засили към мен, наполовина заровен в снега, и съвършените й устни бавно се разтеглиха в усмивка. Изящно. Ако наистина бях способен да я видя. Въздъхнах. Тя се наведе на върха на скалата, върховете на пръстите й допрени до камъка, тялото й - свито на кълбо. Гюле, помисли си тя. Тя изстреля тялото си във въздуха; формата й се превърна в тъмна, въртяща се сянка, когато тя се завъртя грациозно между мен и звездите. Сви се на топка точно когато се заби в купчината сняг зад мен. Виелица от сняг се издигна около мен. Звездите почерняха и аз бях заровен дълбоко в пухкавите ледени кристалчета. Въздъхнах отново, но не се мръднах, за да се открия. Чернотата под снега нито нарани, нито подобри гледката. Все още виждах същото лице. "Едуард?" Снегът отново летеше, когато Таня бързо ме разкопа. Тя махна снега от неподвижното ми лице, съвсем без да среща очите ми. "Извинявай." промърмори тя. "Беше шега." "Знам. Беше забавно." Устата й се изкриви надолу. "Ирина и Кейт казаха, че трябва да те оставя сам. Те мислят, че те ядосвам." "Въобще не," уверих я аз. "Напротив, Аз съм този, който беше груб - отвратително груб. Много съжалявам." Отиваш си вкъщи, нали? помисли си тя. "Не съм ... напълно ... решил това все още." Но няма да останеш тук. Мисълта й беше тъжна, печална. "Не. Изглежда,че ... не помага." Тя направи гримаса. "Това е моя грешка, нали?" "Разбира се, че не," излъгах спокойно. Не бъди джентълмен. Усмихнах се. Карам те да се чувстваш неудобно, обвини се тя.

"Не." Тя повдигна една вежда, изражението й толкова невярващо, че трябваше да се засмея. Един кратък смях, последван от още една въздишка. "Добре," признах си аз. "Малко." Тя също въздъхна, и постави брадичката си в ръцете си. Мислите й бяха огорчени. "Ти си хиляда пъти по-прекрасна от звездите, Таня. Разбира се, ти вече си наясно с това. Не позволявай на моята непреклонност да подкопава увереността ти." Изкикотих се на неправдоподобността на това. "Не съм свикнала на откази," оплака се тя, бутайки напред долната си устна в привлекателно цупене. "Определено не," съгласих се аз, опитвайки се с малък успех да блокирам мислите й, когато тя краткотрайно прекоси спомени за хилядите й успешни завоевания. Таня главно предпочиташе човешки мъже - от една страна,беше доста по-гъсто населено с тях, с прибавеното предимство да са нежни и топли. И винаги пламенни, разбира се. "Сукуба," подразних я аз, надявайки се да прекъсна образите, проблясващи в главата й. Тя се усмихна, показвайки зъбите си. "Оригиналът." За разлика от Карлайл, Таня и сестрите й бяха открили съвестта си бавно. На края, привързаността им към човешките мъже бе това, което беше поставило сестрите срещу клането. Сега мъжете, който обичаха ... бяха живи. "Когато се появи тук," каза Таня бавно. "Помислих си,че ..." Знаех какво си бе помислила. И трябваше да се досетя, че ще се почувства по този начин. Но в момента не бях в най-доброто си състояние за аналитично мислене. "Помисли си, че съм променил решението си." "Да." Тя се смръщи. "Чувствам се ужасно задето си играя с очакванията ти, Таня. Нямах такова намерение - аз не мислех. Просто тръгнах ... доста набързо." "Предполагам, че няма да ми кажеш защо ... ?" Седнах и обвих ръцете си около краката си, свивайки се защитнически. "Не искам да говоря за това." Таня, Ирина и Кейт бяха много добри в този живот, на когото се бяха отдали. По-добри, в някои начини, дори от Карлайл. Въпреки ненормално интимната близост, която си позволяваха, с онези, които трябваше - и които някога са били - тяхна плячка, те не правеха грешки. Бях прекалено засрамен да призная слабостта си пред Таня. "Проблеми с жени?" помъчи се да отгатне тя, игнорирайки неохотата ми. Изсмях се мрачно. "Не по начина, който имаш предвид." След това тя бе тиха. Слушах мислите й, когато тя премина през различни предположения, като се опита да дешифрира смисъла на думите ми. "Дори не си близко." казах й аз. "Едно загатване?" помоли тя. "Моля те, зарежи го, Таня." Тя отново бе тиха, все още размишляваща. Игнорирах я, опитвайки се напразно да се наслаждавам на звездите. След един тих миг тя се предаде, а мислите й продължиха в нова посока. Къде ще отидеш, ако си тръгнеш, Едуард? Обратно при Карлайл? "Не мисля така," прошепнах аз. Къде щях да отида? Не можех да измисля ни едно място на цялата планета, което по някакъв начин да е интересно за мен. Нямаше нищо, което да искам да видя

или да направя. Защото без значение къде щях да отида, нямаше да отивам никъде - щях единствено да бягам. Мразех това. Кога се бях превърнал в такъв страхливец? Таня постави тънката си ръка на раменете ми. Вкочаних се, но не се дръпнах изпод допира й. Тя нямаше предвид нищи повече от приятелска утеха. Основно. "Мисля, че ти ще се върнеш," каза тя, гласът й даващ само намек за отдавна загубения й руски акцент. "Без значение какво е това ... или кой е този ... който те преследва. Ще го посрещнеш с вдигната глава. Ти си примерът." Мислите й бяха толкова сигурни, колкото и думите й. Опитах се да възприема образа за мен самия, който тя носеше в главата си. Този, който посреща нещата с вдигната глава. Беше приятно да мисля за себе си по този начин отново. Никога не бях оспорвал куража си, способността ми да приемам смело трудностите, преди ужасния час в гимназиалния клас по биология, преди толкова малко време. Целунах бузата й, отдръпвайки се леко, когато тя извърна лицето си към мен, устните й вече нацупени. Тя се усмихна унило на бързината ми. "Благодаря ти, Таня. Имах нужда да чуя това." Мислите й станаха раздразнителни. "Няма защо, предполагам. Иска ми се ти да не беше по-благоразумен относно нещата, Едуард." "Съжалявам, Таня. Знаеш, че си прекалено добра за мен. Аз просто ... не съм открил това, което търся, все още." "Е, ако заминеш преди да те видя отново ... довиждане, Едуард." "Довиждане, Таня." Когато казах думите можех да го видя. Можех да видя как си тръгвам. Да бъда достатъчно силен, за да се върна на единственото място, където исках да бъда. "Благодаря отново." С едно пъргаво движение тя беше на крака, и после бягаше, бродеща като дух по снега, толкова бързо, че краката й нямаха време да потънат в снега; тя не остави следи след себе си. Не се обърна. Отхвърлянето ми я притесняваше повече, отколкото си бе позволявала преди, дори в мислите си. Тя нямаше да иска да ме види отново преди да замина. Устата ми се изви от огорчение. Не ми харесваше да наранявам Таня, въпреки че чувствата й не бяха дълбоки, едва ли непорочни, и, във всеки случай, не нещо, на което бих могъл да й отвърна. Това все пак ме караше да се чувствам като нещо по-низко от джентълмен. Поставих брадичката си върху коленете си и се взрях отново в звездите, въпреки че внезапно бях разтревожен от това да съм на път. Знаех, че Алис щеше да ме види да се връщам вкъщи, щеше да каже на останалите. Това щеше да ги направи щастливи - особено Карлайл и Езме. Но аз се взрях в звездите за още един миг, опитвайки се да видя отвъд лицето в главата ми. Между мен и блестящите светлини на небето двойка смутени, шоколадово-кафяви очи се взираха обратно към мен, изглежда питащи какво би означавало това решение за нея. Разбира се, не можех да съм сигурен дали това беше информацията, която любопитните й очи търсеха. Дори във въображението си не можех да чуя мислите й. Очите на Бела Суон продължаваха да питат, а незакритата гледка на звездите продължаваше да ми се изплъзва. С тежка въздишка се предадох и се изправих на краката си. Ако бягам, ще съм до колата на Карлайл за по-малко от час ... В бързината да видя семейството си - и силно желаейки да бъда Едуард, който посреща нещата с вдигната глава - препусках по осветеното от звездите заснежено поле, без да оставям следи.

"Всичко ще е ОК," прошепна Алис. Очите й бяха нефокусирани, а Джаспър бе сложил ръката си леко бод лакътя й, направлявайки я докато влизахме групово в занемарената закусвалня. Розали и Емет водеха, Емет нелепо приличаше на бодигард в средата на вражеска територия. Роуз изглеждаше притеснена също, но повече раздразнена отколкото покровителствена. "Разбира се, че е," измънках аз. Държанието им беше абсурдно. Ако не бях категоричен, че мога да издържа този момент, щях да си остана вкъщи. Внезапната промяна от нормалната ни, дори игрива сутрин - беше валяло през нощта и Емет и Джаспър не изпуснаха да се възползват от разсеяността ми и да ме бомбандират с топки от киша; когато се отегчиха от липсата на отговор от моя страна се обърнаха един срещу друг - в тази прекалена бдителност, би била комична, ако не беше толкова дразнеща. "Тя не е тук все още, но от пътя, по който ще дойде ... няма да е по посока на вятъра, ако седнем на обичайното ни място." "Разбира се, че ще седнем на обичайното си място. Спри се, Алис. Лазиш ми по нервите. Ще съм напълно добре." Тя клепна веднъж, когато Джаспър й помогна да седна на мястото си, и очите й най-накрая се фокусираха върху лицето ми. "Хмм," каза тя, като звучеше изненадана. "Мисля, че си прав." "Разбира се, че съм." измърморих аз. Мразех да съм центъра на вниманието им. Почувствах внезапно съчувствия към Джаспър, спомняйки си всичките пъти, когато се навъртахме покровителски около него. Той срещна погледа ми и се ухили. Дразнещо, нали? Направих гримаса срещу него. Едва миналата седмица ли беше, когато тази дълга, сива стая ми изглеждаше толкова убийствено отегчителна? Сякаш да бъдеш тук беше почти като да си заспал, да си в кома? Днес нервите ми бяха здраво опънати - жици на пиано, обтегнати, за да свирят и при най-малкия натиск. Сетивата ми бяха хипер-будни; изследвах всеки звук, всяка гледка, всяко движение на въздуха, докосващ кожата ми, всяка мисъл. Особено мислите. Имаше само едно сетиво, което държах заключено, отказвайки да го използвам. Миризмата, разбира се. Не дишах. Очаквах да чуя повече на семейство Калън в мислите, в които прониквах. Бях чакал цял ден, търсейки за който и да било нов познат, на когото Бела Суон да се бе доверила, опитвайки се да видя посоката, която новата клюка щеше да последва. Но нямаше нищо. Никой не забеляза петимата вампири в закусвалнята, точно както и преди новото момиче да дойде. Няколко от хората все още мислеха за това момиче, все още мислещи същите мисли от миналата седмица. Вместо да сметна това за неописуемо скучно, сега бях очарован. На никого ли нищо не бе казала за мен? Нямаше начин да не е забелязала черният ми, убийствено свиреп поглед? Бях я видял да реагира на него. Със сигурност, глупаво я бях уплашил. Бях убеден, че тя ще го сподели на някого, дори да преувеличи историята, за да я направи по-добра. Давайки ми няколко заплашителни черти. А после, тя също ме беше чула как се опитвах да се измъкна от общите ни часове по биология. Трябва да се е чудела, след като видя изражението ми, дали тя е била причината. Едно нормално момиче би попитало наоколо, би сравнило преживяването си с това на останалите, би търсило допирни точки, които биха

обяснили поведението ми, така че да не се чувства отделена. Хората са постоянно отчаяни в това да са чувстват нормални, да се вписват. Да се смесват с всички наоколо, като безхарактерно стадо овце. Нуждата беше изключително силна по време на несигурните младежки години. Това момиче нямаше да е изключение от това правило. Но въобще никой не ни обърна внимание докато стояхме тук, на обичайното си място. Бела би трябвало да е изключително срамежлива, ако не го беше споделила на някого. Може би бе говорила с баща си, може би това беше по-силната връзка ... въпреки че това изглеждаше малко вероятно, спрямо факта, че през живота си тя бе прекарала толкова малко време с него. Би била по-близка с майка си. Все пак, ще трябва да намина край шериф Суон скоро, за да послушам какво си мисли. "Нещо ново?" попита Джаспър. "Нищо. Тя ... явно нищо не е казала." Всички вдигнаха по една вежда при тази новина. "Може би не си толкова страшен, колкото си мислиш, че си," каза Емет, хилейки се. "Обзалагам се, че би могъл да я изплашиш по-добре от това." Завъртях очи към него. "Чудя се защо ... ?" Той отново се зачуди отново върху откритието ми за уникалната тишина на момичето. "Бях през това вече. Не знам." "Тя идва," промърмори тогава Алис. Усетих кръвта ми да се смразява. "Опитай се да изглеждаш човешки." "Човек ли каза?" попита Емет. Той повдигна десния си юмрук, като разтвори пръстите си, за да покаже снежната топка, която бе запазил в ръката си. Разбира се, че не се беше разтопила там. Той я бе смачкал до бучка лед. Очите му бяха върху Джаспър, но видях посоката в мислите му. Както и Алис, разбира се. Когато той внезапно хвърли леденото парче към нея тя го удари леко с обикновено прехвръкване на пръстите й. Ледът отскочи по дължината на закусвалнята, прекалено бързо, за да бъде видян от човешко око, и се разби с остър неочакван удар срещу тухлената стена. Тухлата също се пропука. Всичките глави в ъгъла на стаята се обърнаха, за да се взрат в купчината натрошен лед на пода, а после се завъртяха , за да намерят виновника. Не погледнаха по-далеч от няколко маси. Никой не погледна нас. "Много човешко, Емет," каза Розали язвително. "Защо не удариш с юмрук през стената, докато си до нея?" "Ще изглежда по- впечатляващо, ако го направиш ти, бейби." Опитах се да им обърна внимание, като пазех усмивката си закрепена на лицето си, сякаш бях част от техните закачки. Не си позволих да погледна към опашката, където знаех, че тя ще е застанала. Но това бе всичко, за което слушах. Можех да чуя нетърпението на Джесика с новото момиче, което изглежда беше разсеяно също, стоящо неподвижно в мърдащата редица. Видях, в мислите на Джесика, че бузите на Бела Суон още веднъж бяха оцветени в ярко розово от кръвта. Поех кратки, повърхностни вдишвания, готов да спра да дишам, ако какъвто и да било намек за аромата й докосне въздуха наблизо до мен. Майк Нютън беше с двете момичета. Чух и двата му гласа, умствен и устен, когато той попита Джесика какво не е наред с момичето Суон. Не ми харесваше начина, по който мислите му се увиваха около нея, блясъкът на вече създадени фантазии, който засенчваха ума му, докато гледаше сепването й и погледна нагоре към унесеността й, сякаш тя бе забравила, че той е там.

"Нищо," чух да казва Бела с този тих, ясен глас. Той сякаш звънтеше като камбана над бръщолевенето в закусвалнята, но знаех, че това беше само защото слушах за него толкова внимателно. "Днес ще си взема само сода," продължи тя като мръдна, за да настигне опашката. Не можех да не хвърля един бегъл поглед в нейна посока. Тя се взираше в пода, кръвта бавно избледняваше от лицето й. Бързо погледнах настрани към Емет, който в момента се смееше на измъчената усмивка на лицето ми. Изглеждаш болен, братле. Пренаредих чертите си, така че изражението ми да изглежда по-обикновено и неизискващо усилие. Джесика се чудеше на глас относно липсата на апетит у момичето. "Не си ли гладна?" "Всъщност, малко ми е лошо." Гласът й беше нисък, но все още много ясен. Какво ме интересуваше, покровителското безпокойство, което изведнъж се отдели от мислите на Майк Нютън? От какво значения беше това, че в тях имаше острота от чувството за собственост? Не беше моя работа, ако Майк Нютън се чувстваше ненужно разтревожен за нея. Навярно това бе начинът, по който всички й бяха отзивчиви. Не исках ли и аз, инстинктивно, също да я предпазя? Преди да бях поискал да я убия, това бе ... Но беше ли момичето болно? Беше трудно да преценя - тя изглеждаше толкова деликатна с полупрозрачната си кожа ... Тогава осъзнах, че аз също бях притеснен, точно като проклетото остроумно момче, и се насилих да не мисля за здравето й. Въпреки всичко, не исках да я наглеждам през мислите на Майк. Прехвърлих се на тези на Джесика, гледайки внимателно когато тримата избраха на коя маса да седнат. За щастие, седнаха с обичайната компания на Джесика, на една от най-далечните маси в стаята. Не по посока на вятъра, точно както бе обещала Алис. Алис ме сръга в ребрата. Тя ще погледне скоро, дръж се човешки. Стиснах зъби зад усмивката си. "Отпусни се, Едуард," каза Емет. "Честно. Значи убиваш един човек. Това едва ли е края на света." "Сякаш, че знаеш," промърморих аз. Емет се засмя. "Трябва да се научиш да преодоляваш нещата. Както мен. Вечността е дълго време, за да тънеш във вина." Точно тогава Алис хвърли малка шепа лед, който бе крила, срещу неподозиращото лице на Емет. Той примигна, изненадан, а после се усмихна в очакване. "Ти си го изпроси," каза той, като се надвеси над масата и разтърси инкрустираната си с лед коса в нейна посока. Снегът, топящ се в топлата зала падна от косата му като плътен душ от наполовина течен, наполовина твърд лед. "Оу!" оплака се Роуз, когато тя и Алес се отдръпнаха от потопа. Алис се засмя, а ние се присъединихме. Можех да видя в главата на Алис как тя бе нагласила този перфектен момент и знаех, че момичето - трябваше да спра да мисля за нея по този начин, сякаш тя бе единственото момиче на света - че Бела ще ни гледа как се смеем и играем, как изглеждаме толкова щастливи и човешки, и нереално идеални, като картина на Норман Рокуел. Алис продължи да се смее и държеше таблата си като щит. Момичето - Бела би трябвало все още да се взира в нас.

... взираща се в семейство Калън, отново, си помисли някой, хващайки вниманието ми. Погледна автоматично към не-международното повикване, като осъзнах, когато очите ми намериха посоката си, че познавам гласа - толкова много го бях слушал днес. Но очите ми се плъзнаха точно покрай Джесика и се фокусираха върху развълнувания втренчен поглед на момичето. Тя погледна надолу бързо, скривайки се отново зад гъстата си коса. Какво си мислеше? Раздразнението изглежда ставаше по-силно с течение на времето, вместо да отслабне. Опитах се - несигурен какво правя, тъй като никога не го бях пробвал преди - да проуча с мозъка си тишината около нея. Допълнителното ми чуване идваше при мен винаги естествено, без да пита; никога не е трябвало да работя върху него. Но сега се концентрирах, опитвайки се да премина през какъвто и да е щит, обграждащ я. Нищо освен тишина. Какво й става? помисли си Джесика, повтаряйки моето собствено чувство за безсилие. "Едуард Калън се взира в теб," прошепна тя в ухото на момичето Суон, прибавяйки кикот. Имаше намек за завистливото й раздразнение в тона й. Джесика явно бе обучена да имитира приятелство. Аз слушах, прекалено погълнат, относно отговора на момичето. "Той не изглежда ядосан, нали?" прошепна обратно тя. Значи беше забелязала дивата ми реакция миналата седмица. Разбира се, че беше. Въпросът обърка Джесика. Видях собственото си лице в мислите й, докато проверяваше изражението ми, но не срещнах погледа й. Все още се концентрирах върху момичето, опитвайки се да чуя нещо. Съсредоточеният ми фокус изглеждаше не помагаше. "Не," каза й Джесика и аз знаех, че й се искаше да можеше да каже ‘да’ - как я измъчваше вътре в нея, моето взиране - въпреки че нямаше и следа от това в гласа й. "Трябва ли да е?" "Не мисля, че ме харесва," прошепна обратно момичето, поставяйки главата върху ръцете си, сякаш внезапно бе изморена. Опитах се да разбера движението, но можех единствено да правя предположения. Може би тя беше уморена. "Калън не харесват никого," увери я тя. "Е, те не забелязват достатъчно никого, че да го харесват." Никога не са. Мисълта й беше тътен от оплакване. "Но той все още се взира в теб." "Спри да гледаш към него," каза разтревожено момичето, вдигайки главата от ръцете си, за да се убеди, че Джесика и се бе подчинила. Джесика се разкикоти, но направи това, за което бе помолена. Момичето не погледна настрани от масата си през остатъка от часа. Помислих си - помислих си, разбира се, тъй като не можех да съм сигурен - че това беше преднамерено. Изглеждаше така, сякаш тя искаше да погледне към мен. Тялото й леко се извиваше в моя посока, брадичката й почваше да се извърта, а после тя се стягаше, поемаше дълбок дъх и се взираше неподвижно в този, който говореше, който и да беше това. По-голямата част от останалите мисли около момичето ги игнорирах, тъй като те не бяха ежеминутно за нея. Майк Нютън планираше снежен бой на паркинга след училище, изглежда без да осъзнава, че снегът вече се бе сменил с дъжд. Пърхането от леките снежинки върху покрива се бе превърнало в по-обичайното потропване на

дъждовните капки. Наистина ли не можеше да чуе промяната? На мен ми се струваше силна. Когато времето за ядене свърши аз останах на мястото си. Хората излязоха на колони, аз усетих, че се опитвах да различа звука от стъпките й от този на останалите, сякаш имаше нещо важно или необичайно в тях. Колко глупаво. Семейството ми също не се мръдна, за да напусне. Те чакаха да видят какво ще направя аз. Щях ли да отида в клас, да седна до момичето, където ще мога да помириша нелогично силната миризма на кръвта й и да усетя топлината на пулса й във въздуха около кожата си? Бях ли достатъчно силен за това? "Мисля ... че е ОК," каза Алис колебливо. "Умът ти е установен. Мисля, че ще се справиш през часа." Но Алис добре знаеше колко бързо мозъкът можеше да се промени. "Защо да го насилваме, Едуард?" попита Джаспър. Въпреки че не искаше да се чувства самодоволен, че аз бях този, който беше слабия, можех да чуя, че се чувства так, само малко. "Иди си вкъщи. Карай го полека." "Каква е голямата работа?" възрази Емет. "Той или ще я или няма да я убие. Също може да го преодолее, във всеки случай." "Не искам да се местим все още," оплака се Розали. "Не искам да започвам отначало. Почти свършихме гимназия, Емет. Най-накрая." Бях еднакво разкъсан относно решението. Чаках, чаках безнадеждно да посрещна това с вдигната глава, отколкото отново да избягам. Но също не исках да насилвам себе си прекалено надалеч. Беше грешка миналата седмица за Джаспър да изкара толкова дълго без лов; беше ли това също толкова безсмислена грешка? Не исках да откъсвам семейството си. Никой от тях няма да ми благодари за това. Но исках да отида в часа си по биология. Осъзнах, че исках да видя лицето й отново. Ето това взе решението за мен. Това любопитство. Ядосвах се на себе си, че го изпитвах. Не си ли бях обещал да не позволя на тишината от ума на момичето да ме направи прекалено заинтересован в нея? И все пак, ето ме тук, най-нередно заинтересуван. Исках да знам какво си мислеше тя. Умът й беше затворен, но очите й бяха много отворени. Навярно вместо това можех да чета тях. "Не, Роуз, наистина мисля, че ще е ОК," каза Алис. "То ... се уплътнява. 93% съм сигурна, че нищо лошо няма да се случи, ако той отиде в клас." Тя ме погледна любопитно, чудейки се какво се бе променили в мислите ми, за да направи видението й за бъдещето по-сигурно. Щеше ли любопитството да е достатъчно, за да запази Бела Суон жива? Емет беше прав, все пак - защо не го преодолея, във всеки случай? Щях да се срещна с изкушението с вдигната глава. "Отивайте в клас," наредих аз, като се отблъснах от масата. Обърнах се и се отправи с големи крачки, без да поглеждам назад. Можех да чуя как притеснението на Алис, неодобрението на Джаспър, съгласието на Емет и раздразнението на Розали се разпростираха зад мен. Поех един последен дъх на вратата на класната стая и после го задържах в дробовете си, когато влязох в малкото, топло място. Не бях закъснял. Г-н Бенър все още уреждаше нещата за днешното лабораторно. Момичето седеше на моята - на нашата маса, лицето й отново наведено, вторачено в папката й, върху която драскаше завъртулки. Разгледах скиците когато приближих,

заинтересуван дори в това тривиално творение на мозъка й, но то бе безцелно. Просто случайни драсканици на скоби в скоби. Може би тя не се концентрираше върху шарките, но мислеше за нещо друго? Дръпнах стола си назад с ненужна грубост, като го оставих да изскърца по линолеума; хората винаги се чувстваха по-удобно, когато шумът оповестяваше пристигането на някого. Знаех, че е чула звука; не погледна нагоре, но ръката й изпуска една скоба в дизайна, който драскаше, правейки го небалансиран. Защо не погледна? Сигурно беше изплашена. Непременно трябваше да й оставя различно впечатление този път. Да я накарам да си мисли, че си е въобразила нещата преди. "Здравей," казах аз с тих глас, който използвах, когато исках хората да се чувстват по-комфортно, като формирах любезна усмивка с устните си, която няма да покаже нито един зъб. Тогава тя погледна нагоре, широките й кафяви очи очудени - почти озадачени - и пълни с безмълвни въпроси. Беше същото изражение, което закриваше зрението ми през последната седмица. Когато се взрях в тези странни дълбоки кафяви очи, разбрах, че омразата - омразата, която си представях, че това момиче по някакъв начин заслужава, за това че просто съществува - се бе изпарила. Сега без да дишам, без да усещам аромата й, беше трудно да повярвам, че някой толкова уязвим би могъл някога да оправдае омраза. Бузите й започнаха да се изчервяват, а тя не каза нищо. Задържах очите си върху нейните, фокусирайки се единствено върху въпросителната им дълбочина, и се опитах да игнорирам апетитния цвят на кожата й. Имах достатъчно дъх, а да говоря малко по-дълго без да вдишвам. "Името ми е Едуард Калън," казах аз, въпреки че знаех, че тя знае това. Това беше учтивият начин да започна. "Нямах възможността да се представя миналата седмица. Ти трябва да си Бела Суон." Тя изглеждаше объркана - имаше я тази малка бръчка между очите й. Отне й половин секунда повече отколкото би трябвало, за да отговори. "От къде знаеш името ми?" настоя тя, а гласа й потрепери съвсем малко. Трябва наистина да съм я уплашил. Това ме накара да се чувствам виновен; тя беше просто толкова беззащитна. Засмях се тихо - това беше звук, за който знаех, че кара хората да се чувстват по-спокойни. Отново, бях внимателен със зъбите си. "О, мисля, че всички знаят името ти." Със сигурност трябва да е забелязала това, че се бе превърнала в центъра на вниманието на това монотонно място. "Целият град те очакваше да пристигнеш." Тя се смръщи така, сякаш тази информация беше неприятна. Предположих, че ако е толкова срамежлива, колкото изглеждаше, вниманието би й се струвало като нещо лошо. Повечето хора се чувстваха на обратно. Въпреки че не искаха да се отделят от стадото, в същото време те копнееха за прожектор, насочен в тяхната индивидуална еднаквост. "Не," каза тя. "Имах предвид защо ме нарече Бела?" "Предпочиташ ли Изабела?" попитах аз, объркан от факта, че не можех да видя накъде водеше този въпрос. Не разбирах. Със сигурност, бе обявила ясно предпочитанието си онзи първи ден. Бяха ли всички хора толкова непонятни без умствения контекст като съветник. "Не, харесвам Бела," отговори тя, накланяйки леко главата си на една страна. Изражението й - ако го четях правилно - беше разкъсано между смущение и объркване.

"Но мисля, че Чарли - имам предвид баща ми - трябва да ме е наричал Изабела зад гърба ми. Ето защо всички тук изглежда ме знаят така." "Оу," казах аз неуверено и бързо погледна встрани от лицето й. Точно осъзнах какво означаваше въпросът й: бях се подхлъзнал - направих грешка. Ако не бях подслушвал всички онзи първи ден, тогава щях да се обърна към нея интуитивно с цялото й име, точно както всички останали. Тя бе забелязала разликата. Усетих спазъм от безпокойство. Беше много бързо от нейна страна да се съвземе от неволната ми грешка. Доста хитро, особено за някой, който би трябвало да е уплашен от близостта ми. Но аз имах по-голям проблем отколкото каквито и да било подозрения относно мен, които тя може би пазеше заключени в нея. Въздухът ми беше свършил. Ако щях да й проговарям отново, трябваше да вдишам. Щеше да е трудно да избегна говоренето. За нейно нещастие, това че споделяхме масата я правеше мой лабораторен партньор, а днес трябваше да работим заедно. Ще изглежда странно - и неразбираемо грубо - от моя страна, ако я игнорирам докато правим лабораторното. Ще я направи по-подозрителна, по-уплашена ... Облегнах се възможно най-далече от нея, без да премествам стола си, завъртайки главата си навън към пътеката между редовете. Стегнах се, без да мърдам мускулите си, а после абсорбирах въздуха с едно бързо вдишване, напълващо гърдите ми, дишайки единствено през устата си. Ахх! Беше наистина болезнено. Дори без да я подушвам, можех да усетя вкуса й върху езика си. Гърлото ми внезапно отново бе в пламъци, жаждата толкова силна, колкото онзи първи момент, когато улових аромата й миналата седмица. Стиснах зъбите си скърцайки, и се опитах да се съвзема. "Започвайте," изкомандва г-н Бенър. Имах чувството, че ми костваше всяка капка самоконтрол, която бях придобил за 70 години тежък труд, за да се обърна към момичето, което се взираше в масата, и да се усмихна. "Първо дамите, партньоре?" предложих аз. Тя вдигна поглед към изражението ми и лицето й стана безизразно, очите й широки. Нещо в изражението ми ли не беше наред? Беше ли отново изплашена? Тя не проговори. "Или, аз мога да започна, ако искаш," казах аз тихо. "Не," каза тя, и лицето й от бяло отново стана червено. "Аз ще започна." Взрях се в оборудването на масата, износения микроскоп, кутията с предметни стъкла, отколкото да гледам как кръвта й се върти под бледата й кожа. Поех още едно бързо вдишване, през зъбите си, и трепнах когато гърлото ме заболя от вкуса. "Профаза," каза тя след едно бързо проучване. Започна да сменя стъклото, въпреки че едва го бе изследвала. "Нещо против, ако погледна?" Инстинктивно - глупаво, сякаш бях някой от нейния вид - се протегнах, за да спра ръката й, която преместваше стъклото. За секунда, горещината на кожата й изгори моята. Беше като електрически импулс - със сигурност по-горещ от 98.6 градуса. Горещината прониза ръката ми и нагоре към подмишницата ми. Тя дръпна своята ръка изпод моята. "Извинявай," промърморих аз през стиснатите си зъби. Имайки нужда да погледна на някъде, хванах микроскопа и се взрях за кратко през окуляра. Тя беше права.

"Профаза," съгласих се аз. Все още бях прекалено неуравновесен, за да погледна към нея. Дишайки толкова тихо, колкото можех, през зъбите си и опитвайки се да игнорирам пламтящата жажда, се концентрирах върху тази проста задача, записвайки думата на съответния ред от лабораторния лист, а после смених първото предметно стъкло със следващото. Какво ли си мислеше сега? Как го бе почувствала тя когато докоснах ръката й. Кожата ми би трябвало да е ледено студена. Не беше чудно, че тя е толкова тиха. Погледнах набързо стъклото. "Анафаза," казах на себе си когато го записах на втория ред. "Може ли?" попита тя. Погледнах към нея, изненадан да видя, че тя стоеше очакващо, едната й ръка наполовина протегната към микроскопа. Тя не изглеждаше уплашена. Наистина ли мислеше, че бях казал грешен отговор? Не можех да не се усмихна на изпълнения с надежда поглед върху лицето й, когато плъзнах микроскопа към нея. Тя се взря в окуляра с нетърпение, което бързо помръкна. Ъгълчетата на устата й се извиха надолу. "Третото стъкло?" помоли тя, без да поглежда от микроскопа, но държейки ръката си. Пуснах следващото стъкло в ръката й, без да позволявам на кожата ми този път да се доближи където и да било близо до нейната. Да стоя до нея беше като да стоя до гореща лампа. Можех да усетя как се затоплях леко от високата температура. Тя не гледа стъклото за дълго. "Интерфаза," каза тя безгрижно - може би опитвайки се малко по-силно да звучи така - и бутна микроскопа към мен. Тя не докосна листа, а очакваше аз да напиша отговора. Проверих - тя отново беше права. По същия начин свършихме упражнението, изговаряйки по една дума от време на време, без да срещаме очите на другия. Ние бяхме единствените приключили - останалите в класа се справяха по-трудно с лабораторното. Майк Нютън изглежда имаше проблем с концентрацията - опитваше се да гледа Бела и мен. Иска ми се да беше останал там, където беше отишъл, помисли си Майк, гледайки ме сатанински. Хмм, интересно. Не осъзнавах, че момчето таи някакви зли намерения относно мен. Това беше нов развой, изглежда толкова скорошен, колкото и пристигането на момичето. Дори по-интересен, открих - за моя изненада - чувството беше споделено. Отново погледнаха надолу към момичето, смаян от широкия обсег на опустошение и катаклизъм, който тя, въпреки обикновеното й, не-заплашително появяване, причини в живота ми. Не беше това, че не можех да видя за какво Майк се държеше така. Всъщност, тя беше доста хубава ... по необичаен начин. По-добре от това да бъде красиво, лицето й беше интересно. Не точно симетрично - тясната й брадичка не бе в баланс с широките й скули; крайност в цветовете - светлия и тъмен контраст на кожата и косата й; а после ето ги и очите, преливащи с безмълвни въпроси ... Очи, които внезапно пробиваха моите. Взрях се обратно кум нея, опитвайки се да отгатна дори само една от онези тайни. "Контактни лещи ли си си сложил?" попита тя внезапно. Що за странен въпрос. "Не." Почти се усмихнах при идеята да подобрявам моето зрение. "Оу," смутолеви тя. "Стори ми се, че има нещо различно в очите ти." Изведнъж отново се почувствах по-студен, като осъзнах, че днес явно аз не бях единствения, който издирваше тайни.

Свих раменете си, вкочанени, и погледнах гневно право напред, където учителят обхождаше учениците. Разбира се, че имаше нещо различно в очите ми от последния път, когато тя се бе взирала в тях. За да се подготвя за днешното изпитание, днешното изкушение, прекарах целия уикенд в лов, утоляващ жаждата си възможно най-много, прекалявайки всъщност. Насищах се с кръвта на животни, не че имаше значение в лицето на свирепия аромат, носещ се във въздуха около нея. Когато се бях вгледал в нея със свирепост очите ми бяха черни от жаждата. Сега, тялото ми изпълнено с кръв, очите ми бяха по-топло злато. Светъл кехлибар от прекалените ми опити да угася жаждата си. Още една неволна грешка. Ако бях видял какво имаше предвид с въпроса си, можех просто да й кажа да. Бях сядал до хора в училището от две години насам, а тя бе първата, която ме разгледа достатъчно отблизо, за да забележи смяната в цвета на очите ми. Другите, докато се наслаждаваха на красотата на семейството ми, имаха склонността бързо да поглеждат надолу, когато отвръщахме на втренчения им поглед. Те се резервираха, блокирайки детайлите на външността ни в инстинктивно усилие да се задържат настрана от това да разберат. Невежеството беше благословията на човешкия ум. Защо трябваше това да е момичето, което да види толкова много? Г-н Бенър приближи масата ни. Благодарствено поех струята чист въздух, която той довя със себе си, преди тя да успее да се смеси с миризмата й. "Е, Едуард," каза той, поглеждайки отговорите ни, "не мислиш ли, че Изабела трябва да получи шанс с микроскопа?" "Бела," поправих го рефлексно аз. "Всъщност, тя идентифицира три от пет." Мислите на г-н Бенър бяха скептични, когато се обърна към момичето. "Правила ли си това лабораторно преди?" Гледах, завладян, когато тя се усмихна, изглеждайки леко засрамена. "Не със корен от лук." "Бластула от бяла риба?" проучи г-н Бенър. "Мда." Това го учуди. Днешното лабораторно той бе взел от по-напреднал курс. Той кимна замислено на момичето. "В програма с напреднало назначение ли си била във Финикс?" "Да." Значи тя беше напреднала, интелигентна за човек. Това не ме учуди. "Е, " каза г-н Бенър, свивайки устни. "Предполагам, че е добре, че вие двамата сте партньори по лабораторното." Той се обърна и се отдалечи мърморейки тихичко, "Така че останалите деца да имат шанса да научат нещо сами." Съмнявах се, че момичето можеше да чуе това. Тя отново почна да драска скоби върху папката си. Две неволни грешки в рамките на един час. Много слабо представяне от моя страна. Въпреки че нямах никаква представа какво си мислеше момичето за мен - колко се страхуваше, колко подозираше? - знаех, че трябва да опитам с по-голямо усилие за ново впечатление от мен. Нещо, което да подобри спомените й от последната ни свирепа среща. "Много жалко за снега, нали?" казах аз, повтаряйки малкия разговор, който бях чул дузина ученици вече да обсъждат. Скучна, стандартна тема за разговор. Времето - винаги безопасно. Тя се взря в мен с очевидно съмнение в очите й - ненормална реакция на нормалните ми думи. "Не особено," каза тя, отново изненадвайки ме. Опитах се да насоча разговора обратно в изтъркана насока. Тя беше от доста по-светло, по-топло място - кожата и сякаш отразяваше това въпреки белотата й - и студа

би трябвало да я кара да се чувства неприятно. Леденото ми докосване със сигурност я караше ... "Не харесваш студа" предположих аз. "Или влагата," съгласи се тя. "Форкс би трябвало да е трудно място за живот за теб." Може би не трябваше да идваш, ми се искаше да добавя. Може би трябва да се върнеш там, където принадлежиш. Въпреки това, не бях сигурен дали това исках. Винаги ще помня миризмата на кръвта й - имаше ли някаква гаранция, че нямаше в края на краищата да я последвам? Освен това, ако заминеше, умът и щеше завинаги да остане мистерия. Постоянна, заядлива загадка. "Нямаш си и на представа," каза тя с тих глас, гледайки за момент намръщено отвъд мен. Отговорите й никога не бяха това, което очаквах. Те ме караха да задавам още въпроси. "Тогава защо дойде тук?" настоях аз, осъзнавайки, че незабавно тонът ми бе станал обвинителен, не достатъчно небрежен за такъв разговор. Въпросът звучеше груб, любопитен. "Ами ... сложно е." Тя мигна с широките си очи, оставяйки го така, а аз почти се спуках от любопитство - любопитството пламтеше толкова горещо, колкото жаждата в гърлото ми. Всъщност, открих, че бе станало малко по-лесно да дишам; агонията ставаше по-поносима чрез близките отношения. "Мисля, че мога да не те прекъсвам," настоях аз. Може би елементарна любезност би я накарала да продължи да отговаря на въпросите ми докато бях достатъчно груб, за да ги задавам. Тя се вгледа тихо надолу към ръцете си. Това ме направи нетърпелив; исках да поставя ръката си под брадичката й и да повдигна главата й, така че да можех да прочета очите й. Но би било глупаво от моя страна - опасно - да докосна кожата й отново. Внезапно тя погледа нагоре. Беше облекчение да мога да видя отново емоциите в очите й. Тя говореше притеснено, изговаряйки думите бързо. "Майка ми се омъжи повторно." Ах, това беше достатъчно човешко, лесно за разбиране. Скръб премина през ясните й очи и отново доведе бръчката между тях. "Това не звучи толкова сложно," казах аз. Гласът ми бе мил без да се опитвам да го направя такъв. Скръбта й ме караше да се чувствам странно безпомощен, като ми се искаше да има нещо, което да можех да направя, за да я накарам да се почувства по-добре. Странен импулс. "Кога се случи това?" "Миналия септември." Тя издиша тежко - не точно въздишка. Задържах дъха си, когато топлото й дихание погали лицето ми. "И ти не го харесваш?" предположих аз, гледайки да получа повече информация. "Не, Фил е добър," каза тя, коригирайки преценката ми. Сега имаше намек за усмивка в ъгълчетата на съвършените й устни. "Може би прекалено млад, но достатъчно добър." Тя не се вписваше в сценария, който бях направил в главата си. "Защо не остана с тях?" попитах, гласът ми малко прекалено любопитен. Звучеше сякаш бях любознателен. Какъвто и бях, разбира се. "Фил пътува много. Прехранва се с игра на бейзбол." Малката усмивка стана по-ясна; този избор на професия я забавляваше.

Аз също се усмихнах, без да искам. Не се опитвах да я накарам да се чувства добре. Усмивката й просто ме накара да се усмихна в отговор - да зная тайната. "Чувал ли съм го?" прегледах списъците от професионални футболисти в главата си, чудейки се кой Фил беше нейният ... "Навярно не. Той не играе задоволително." Още една усмивка. "Строго във второстепенната лига. Той се мести много." Списъците в главата ми моментално се смениха, и бях подредил лист с възможности за по-малко от секунда. В същото време си представях новия сценарий. "Така че майка ти те прати тук, за да може да пътува с него," казах аз. Правенето на заключения изглежда измъкваше повече информация от нея, отколкото задаването на въпроси. Проработи отново. Брадичката й се издаде напред, а изражението й внезапно бе упорито. "Не, тя не ме изпрати тук," каза тя, а гласът й имаше нова, остра нотка в него. Заключението ми я беше разстроило, макар че не можех да видя как точно. "Сама се изпратих." Не можех да отгатна значението или причината зад засегнатото й честолюбие. Бях напълно объркан. Така че се предадох. Просто нямаше смисъл в това момиче. Тя не беше като останалите хора. Може би тишината на мислите й и благоуханието на аромата й не бяха единственото необикновено нещо у нея. "Не разбирам," признах си аз, мразейки да приема това. Тя въздъхна и се вгледа в очите ми по-дълго, отколкото нормалните хора бяха способни да издържат. "Тя остана с мен отначало, но той й липсваше," обясни бавно тя, тонът й ставащ по-отчаян с всяка следваща дума. "Правеше я щастлива ... така че аз реших, че е време да прекарам малко качествен период с Чарли." Малката бръчка между очите й се задълбочи. "Но сега ти не си щастлива," промърморих аз. Изглежда не можех да спра да изказвам хипотезите си на глас, надявайки се да науча от реакцията й. Тази, все пак, не изглеждаше толкова далеч от истината. "И?" каза тя, сякаш това не беше дори страна за обсъждане. Продължих да се взирам в очите й, усещайки, че най-накрая бях направил първия си бегъл поглед в душата й. В тази единствена дума видях, че тя нареждаше себе си в личните си приоритети. За разлика от повечето хора, личните й нужди бяха далеч надолу в списъка. Тя беше безкористна. Когато видях това, мистерията на човека, криещ се в този тих ум, започна малко да намалява. "Това не изглежда честно," казах аз. Свих рамене, опитвайки се да изглеждам непринуден, опитвайки се да скрия силата на любопитството си. Тя се засмя, но нямаше развеселеност в звука. "Никой ли никога не ти е казвал? Животът не е честен." Искаше ми се да се засмея на думите й, въпреки че аз, също, не изпитвах истинско веселие. Знаех малко за несправедливостта на живота. "Мисля, че съм чувал това някъде." Тя се вгледа обратно в мен, като отново изглеждаше объркана. Очите й проблеснаха встрани и после се върнаха към моите. "Това е всичко," каза ми тя.

Но не бях готов да позволя на този разговор да завърши. Малкото V между очите й, следа от скръбта й, ме притесняваше. Исках да го изгладя с върха на пръста си. Но, разбира се, не можех да я докосна. Беше опасно по толкова много начини. "Изнасяш добро шоу." говорех бавно, все още обмислящ тази следваща хипотеза. "Но аз бих се обзаложил, че страдаш повече, отколкото позволяваш на когото и да било да види." Тя направи гримаса, свивайки очи и уста, завъртаща се в несиметрично цупене, и погледна обратно към предната част на класа. Не й харесваше когато отгатвах правилно. Тя не беше нормален мъченик - не искаше публика за болката й. "Греша ли?" Тя трепна леко, но иначе се преструваше, че не ме чува. Това ме накара да се усмихна. "Не мисля така." "Какво те е интересува теб?" настоя тя, все още взирайки се напред. "Това е много добър въпрос," признах, повече на себе си, отколкото в отговор. Нейната проницателност беше по-добра от моята - тя виждаше точно сърцевината на нещата, докато аз се запъвах по краищата, сляпо пресявайки през улики. Детайлите на нейния много човешки мозък не трябваше да ме интересуват. Беше нередно за мен да ми пука какво си мисли тя. Отвъд защитата на семейството ми от подозрение, човешките мисли не бяха от значение. Не бях свикнал да съм най-малко интуитивния в партньорството. Прекалено много разчитах на допълнителния си слух - определено нямах такива заслуги за защита на семейството ми, каквито си приписвах. Момичето въздъхна и погледна намръщено предната част на стаята. Нещо в нейното разочаровано изражение беше комично. Цялата ситуация, целият разговор беше комичен. Никой не е бил в такава голяма опасност от мен освен това малко момиче - всеки момент аз можех, разсеян от смешната погълнатост в този разговор, да вдишам през носа си и да я атакувам преди да успея да се спра - а тя беше раздразнена, защото не бях отговорил на въпроса й. "Досаждам ли ти?" попитах, усмихвайки се на цялата тази абсурдност. Тя ме погледна бегло и после очите й изглежда бяха в капана на втренчения ми поглед. "Не точно," каза ми тя. "Ядосвам се повече на себе си. Лицето ми е толкова лесно за разчитане - майка ми винаги ме нарича нейната отворена книга." Тя се смръщи, недоволна. Вгледах се в нея с почуда. Причината, поради която беше разстроена, бе ,че си мислеше, че аз я виждам прекалено лесна за разчитане. Колко странно. Никога не бях изразходвал толкова усилия, за да разбера някого, в целия си живот - или по-скоро съществуване, тъй като живот едва ли беше точната дума. Аз нямах истински живот. "Точно напротив," възразих аз, чувствайки се странно ... притеснен, сякаш тук имаше някаква скрита опасност, която не успявах да видя. Внезапно бях нервен, предчувствието ме притесняваше. "Намирам те много трудна за разчитане." "Тогава би трябвало да си добър читател," предположи тя, правейки нейно собствено предположение, което, отново, беше право в целта. "По принцип," съгласих се аз. Тогава й се усмихнах широко, позволявайки на устните си да се дръпнат назад, като показах редиците блестящи, остри като бръснач зъби, зад тях. Беше глупаво нещо, но внезапно бях неочаквано отчаян да направя някакво предупреждение пред момичето. Тялото й беше по-близо до моето от преди, отместило се несъзнателно в течението на разговора ни. Всичките малки значи, които бяха достатъчни, за да уплашат останалата част от човечеството, изглежда не работеха върху

нея. Защо не се сви настрани от мен от страх? Със сигурност бе видяла достатъчно от тъмната ми страна, за да осъзнае опасността, интуитивна, каквато изглежда беше. Не видях предупреждението ми да има желания ефект. Точно тогава г-н Бенър призова за вниманието на класа и тя веднага се извъртя настрани от мен. Изглеждаше малко облекчена от прекъсването, така че може би разбираше подсъзнателно. Надявах се. Познах очарованието, което нарастваше в мен, в момента в който се опитах да го изкореня. Не можех да си позволя да намеря Бела Суон за интересна. Или по-скоро, тя не можеше да си го позволи. Вече бях нетърпелив за още един шанс да говоря с нея. Исках да зная повече за майка й, живота й преди да дойде тук, отношенията й с баща й. Всичките безсмислени детайли, които щяха да допълнят характера й по-нататък. Но всяка секунда, която прекарвах с нея беше грешка, риск, който тя не трябваше да поема. Разсеяно, тя отметна гъстата си косата точно в момента, в който си бях позволил още едно вдишване. Особено концентрирана вълна от аромата й удари задната част на гърлото ми. Беше като първия ден - като унищожителен куршум. Болката от горящата сухост ме замая. Отново трябваше да хвана масата, за да се задържа на мястото си. Този път имах малко повече контрол. Поне не счупих нищо. Чудовището изръмжа вътре в мен, но не почувства наслада от болката ми. То беше вързано прекалено здраво. За момента. Напълно спрях да дишам, и се наклоних надалеч от момичето толкова, колкото можех. Не, не можех да си позволя да я смятам за очарователна. Колкото по-интересна я намирах, толкова по-вероятно беше да я убия. Вече бях направил две дребни издънки днес. Щях ли да направя трета, която да не е дребна? Веднага след като звънеца звънна излетях от стаята - навярно унищожавайки каквато и впечатление на любезност да бях наполовина изградил в течението на часа. Отново се задъхах докато вдишвах чистия, влажен въздух навън, сякаш той беше лековита есенция. Побързах да измина колкото се можеше по-голямо разстояние между мен и момичето. Емет ме чакаше отвън до вратата на стаята ни по Испански. Той наблюдаваше дивото ми изражение за момент. Как мина? зачуди се той внимателно. "Никой не умря," промърморих аз. Предполагам, че и това е нещо. Когато видях как Алис се хвърли в канавката си помислих ... Докато влизахме в класната стая видях спомена му само от преди няколко мига, видян през отворената врата на стаята, където бе последния му час: Алис, вървяща бързо през градината към сградата за науки. Усетих импулса, който той си спомни, да стане и да се присъедини към нея, а после решението му да остане. Ако Алис имаше нужда от помощта му, тя щеше да го помоли ... Затворих очите си в ужас и отвращение, когато се стоварих на стола си. "Не осъзнах, че беше толкова близо. Не мислех, че ще ... Не видях, че е толкова зле," прошепнах аз. Не е било, увери ме той. Никой не е умрял, нали? "Точно така," казах аз през зъбите си. "Не и този път." Може би ще стане по-лесно. "Сигурно."

Или, може би ще я убиеш. Той сви рамене. Няма да си първия, който да обърка нещата. Никой няма да те съди прекалено остро. Понякога човекът просто мирише прекалено добре. Впечатлен съм, че издържа толкова много. "Не ми помагаш, Емет." Бях отвратен от приемането му на идеята, че ще убия момичето, че това беше някак си неизбежно. Нейна ли беше вината, че мирише толкова добре? Знам кога се случи с мен ... той се отдаде на спомени, връщайки ме половин век назад към една селска пътека привечер, където жена на средна възраст взимаше изсъхналите си чаршафи от въже, завързано между две ябълки. Миризмата на ябълки висеше тежко във въздуха - прибирането на реколтата беше свършило и обраните ябълки бяха пръснати по земята, ожулванията по корите им процеждаха уханието им на гъсти облаци. Прясно окосено поле от сено беше фона на този аромат, хармония. Той вървеше нагоре по пътя, едва очевидно към жената, изпълнявайки поръчката на Розали. Небето над главата му беше пурпурно, над дърветата по на запад - оранжево. Той можеше да продължи нагоре след криволичещата каруца и тогава нямаше да има причина да си спомня тази вечер, с изключение на това, че внезапен нощен бриз духна белите чаршафи като платна и отвя аромата на жената в лицето на Емет. "Ах," изстенах аз. Сякаш моята собствена припомнена жажда не беше достатъчна. Знам. Не трая дори половин секунда. Дори не си помислих за това да се съпротивлявам. Споменът му стана прекалено ясно формулиран, за да го понеса. Скочих на краката си, зъбите ми се стиснаха достатъчно здраво, за да прережат и стомана. "Esta bien, Edward?” (“Добре ли си, Едуард?") попита г-жа Гоф, сепната от внезапното ми движение. Можех да видя лицето си в ума й и знаех, че далеч не изглеждам добре. “Me perdona” ("Извинявам се") промърморих аз като се отправих към вратата. “Emmett - por favor, puedas tu ayuda a tu hermano?” ("Емет - моля те, можеш ли да помогнеш на брат си?") попита тя, сочейки безпомощно към мен, когато се втурнах през вратата навън от стаята. "Разбира се," чух го да казва. А после бе точно зад мен. Той ме последва до далечната страна на сградата, където се изравни с мен и сложи ръката си върху рамото ми. Избутах ръката му с ненужна сила. Бих строшил костите на ръката на обикновен човек и костите на подмишницата, свързана с нея. "Съжалявам, Едуард." "Знам." Поех дълбока глътка въздух, опитвайки се да прочистя съзнанието и дробовете си. "Толкова ли е зле колкото това?" попита той, като се опитваше да не мисли за миризмата и вкуса на спомена му, докато питаше, но не успя напълно. "По-зле, Емет, по-зле." За момент той беше тих. Може би ... "Не, няма да стане по-добре, ако свърша неприятната работа. Връщай се в клас, Емет. Искам да съм сам." Той се обърна без друга дума или мисъл и си тръгна тихо. Щеше да каже на учителката по испански, че ми е лошо, или че съм си тръгнал, или че съм опасен, неудържим вампир. Имаше ли значения извинението му? Може би нямаше да се върна. Може би трябваше да замина.

Отново отидох до колата си, за да изчакам края на училището. Да се крия. Отново. Трябва да съм прекарал времето вземайки решения или подкрепяйки ги, но, като наркоман, открих, че търся из брътвежа от мисли, излъчващи се от училищните сгради. Познатите гласове изпъкваха, но не бях заинтересуван в това да слушам виденията на Алис или оплакванията на Розали точно сега. Лесно намерих Джесика, но момичето не беше с нея, така че продължих да търся. Мислите на Майк Нютън приковаха вниманието ми и най-накрая я засякох в салона с него. Той беше нещастен, защото й бях говорил днес в часа по биология. Той преглеждаше набързо отговора й, когато засегна темата ... Всъщност никога не съм го виждал да говори с когото и да било с повече от една дума тук там. Разбира се, че ще реши да сметне Бела за интересна. Не ми харесва начина, по който я гледа. Но тя не изглежда прекалено развълнувана от него. Какво е казал? "Чудя се какво му имаше миналия понеделник." Нещо такова. Не звучеше сякаш й пука. Не би могло да е голям разговор ... Той говореше така извън песимизма си, насърчен от идеята, че Бела не е била заинтересувана от разговора с мен. Това ме подразни доста повече от допустимото, затова спрях да го слушам. Сложих CD с бурна музика в стереото и после го усилих, докато не заглуши останалите гласове. Трябваше много силно да се концентрирам върху музиката, за да се запазя настрани от това да се върна към мислите на Майк Нютън, за да шпионирам неподозиращото момиче ... Няколко пъти постъпих нечестно, когато часа привършваше. Не шпионирах, опитвах се да убедя себе си. Просто се подготвях. Исках да зная точно кога ще напусне салона, кога ще е на паркинга. Не исках да ме изненада. Когато учениците започнаха да излизат един по един през вратите на салона, излязох от колата си, без да знам защо точно го направих. Дъждът беше лек - игнорирах го, докато той бавно се просмукваше в косата ми. Исках ли тя да ме види тук? Надявах ли се, че ще дойде да говори с мен? Какво правех? Не мръднах, въпреки че се опитах да се самоубедя да се върна в колата, знаейки, че поведението ми бе осъдително. Държах ръцете си скръстени пред гърдите си и дишах съвсем леко, докато я гледах как върви бавно към мен, устата й извита надолу в ъгълчетата. Тя не ме погледна. Няколко път хвърли поглед на облаците с гримаса, сякаш я дразнеха. Бях разочарован, когато тя стигна колата си преди да й се наложи да мине покрай мен. Щеше ли да ми проговори? Щях ли аз да й проговоря? Тя се качи в избледял пикап Чеви, ръждясал бегомот, който бе по-стар от баща й. Гледах я как го запали - старият двигател изрева по-силно от която и да е от останалите коли на паркинга - а после задържа ръцете си срещу затоплящите клапи. Студа й беше неудобен - тя не го харесваше. Тя прокара пръстите си през гъстата си коса, бутайки кичури пред струята горещ въздух, сякаш се опитваше да ги изсуши. Представих си как ще мирише кабината на камиона, а после бързо изгоних мисълта. Тя се огледа наоколо, приготвяйки се да излезе от паркинга и най-накрая погледна в моя посока. Вгледа се в мен само за половин секунда и всичко, което успях да прочета в очите й беше изненада, преди да дръпне очите си настрани и да даде на задна. А после изскърца, за да спре отново, задния край на пикапа пропусна сблъсъка с малката лека кола на Ерин Тайлър наистина само на няколко инча. Тя се вгледа в огледалото й за обратно виждане, устата й отворена от раздразнение. Когато другата кола я задмина тя провери по два пъти всички места,

които виждаше трудно, а после излезе бавно от мястото за паркиране толкова внимателно, че ме накара да се усмихна. Беше сякаш тя мислеше, че е опасна в гракналия си пикап. Мисълта Бела Суон да е опасна за когото и да било, без значение какво караше, ме разсмя, докато момичето минаваше покрай мен, взиращо се право напред. 3. Феномен Наистина, не бях жаден, но реших пак да ловувам тази нощ. Малка предпазна мярка, въпреки че знаех, че ще е недостатъчна. Карлайл дойде с мен; не сме били заедно насаме откакто се бях върнал от Денали. Докато бягахме през черната гора го чух да си мисли за прибързаното довиждане от миналата седмица. В паметта му видях как бяха изкривени чертите на лицето ми в жестоко отчаяние. Усетих изненадата му и внезапното му притеснение. "Едуард?" "Трябва да замина, Карлайл. Трябва да замина сега." "Какво се е случило?" "Нищо. За сега. Но ще се случи, ако остана." Той протегна ръка към моята. Усетих как, когато се свих настрани от ръката му, това го нарани. "Не разбирам." "Някога ... въобще някога ... " Гледах се как поемам дълбок дъх, видях дивата светлина в очите ми през филтъра на дълбокото му безпокойство. "Имало ли е някога човек, който да ти мирише по-добре, отколкото останалите? Много по-добре?" "Оу." Когато знаех, че е разбрал, лицето ми се спусна със срам. Той се бе протегнал да ме докосне, игнорирайки това, че отново се отдръпнах, и постави ръката си на рамото ми. "Направи каквото трябва, за да устоиш, сине. Ще ми липсваш. Ето, вземи колата ми. По-бърза е." Сега се чудеше дали бе направил правилното нещо тогава, отпращайки ме. Чудеше се дали не ме беше наранил с липсата на доверие. "Не," прошепнах аз, докато тичах. "Това беше нещото, от което се нуждаех. Можех толкова лесно да предам това доверие, ако ми беше казал да остана." "Съжалявам за това, че страдаш, Едуард. Но трябва да направиш каквото можеш, за да запазиш момичето Суон живо. Дори, ако това означава, че трябва да ни напуснеш отново." "Знам, знам." "Защо се върна? Знаеш колко съм щастлив, че си тук, но ако това е прекалено трудно ... " "Не ми харесва да се чувствам като страхливец," признах аз. Бяхме забавили - сега едва се тътрехме през мрака. "По-добре това, отколкото да я поставяш в опасност. Тя ще си тръгне след година или две."

"Прав си, знам това." Напротив, дори думите му само ме правеха по-разтревожен да остана. Момичето ще си е тръгнало след година или две ... Карлайл спря да бяга и аз спрях с него; той се обърна, за да проучи изражението ми. Но ти няма да бягаш, нали? Наведох глава. Гордост ли е това, Едуард? Няма нищо срамно в това - "Не, не е гордостта това, което ме държи тук. Не и сега." Това, че няма къде да отидеш? Изсмях се кратко. "Не, това не би ме спряло, ако можех да се накарам да замина." "Ще дойдем с теб, разбира се, ако това е нещото, от което се нуждаеш. Просто трябва да помолиш. И за останалите бихме се преместили без да се оплакваме. Те няма да проявят недоволство." Вдигнах една вежда. Той се засмя. "Да, Розали може би, но тя ти го дължи. Във всеки случай, по-добре е за нас да заминем сега, никаква щета не е нанесена, отколкото да заминем по-късно, когато е бил сложен краят на един живот.” Целият хумор бе изчезнал в края. Потръпнах от думите му. "Да," съгласих се аз. Гласът ми звучеше дрезгав. Но ти не заминаваш? Въздъхнах. "Трябва." "Какво те държи тук, Едуард? Не успявам да видя ... " "Не знам дали мога да го обясня." Дори аз самия не го разбирам. Той преценяше изражението ми доста време. Не, не виждам. Но ще уважа уединението ти, ако предпочиташ това. "Благодаря. Благородно от твоя страна, виждайки как аз не давам уединение на никого." С едно изключение. И правех каквото можех, за да я лиша от нейното, нали? Всички си имаме своите чудатости. Той се засмя отново. Да ловуваме? Беше уловил миризмата на стадо елени. Беше трудно да събереш много ентусиазъм за това, което беше, дори и при най-добрите обстоятелства, по-малко от затоплящ устата аромат. Точно сега, със свежия спомен в главата ми за миризмата на кръвта на момичето, ароматът всъщност преобърна стомаха ми. Въздъхнах. "Хайде," съгласих се аз, знаейки че наливайки насила още кръв в гърлото си, ще помогне толкова малко. И двамата се прехвърлихме в свита ловна стойка и позволихме на непривлекателната миризма да ни води тихо напред. Беше по-студено, когато се прибрахме вкъщи. Разтопения сняг бе замръзнал; сякаш тънък лист стъкло покриваше всичко - всяка борова игличка, всяко папратово листо, всеки стрък трева беше заледен. Докато Карлайл отиде да се преоблече за ранната си смяна в болницата, аз останах край реката, чакайки слънцето да изгрее. Чувствах се направо подут от количеството кръв, което бях изпил, но знаех, че липсата на действителна жажда няма да означава нищо отново до момичето,. Студен и неподвижен като камъка, върху който стоях, се вгледах в тъмната вода, която течеше покрай ледения бряг, взирайки се прави през нея. Карлайл беше прав. Трябваше да напусна Форкс. Можеше да разпространят някаква история относно отсъствието ми. Пансион в Европа. Посещение на далечни

роднини. Тинейджър беглец. Историята нямаше значение. Никой нямаше да пита прекалено настоятелно. Беше само година или две и момичето щеше да изчезне. Щеше да продължи с живота си - щеше да има живот, с който да продължи. Щеше да отиде някъде в колеж, да остарее, да започне кариера, навярно да се омъжи за някого. Можеш да си представя това - можех да видя момичето облечено цялото в бяло и вървящо с премерена стъпка, ръката й върху тази на баща й. Беше странно, болката, която тази картина ми причиняваше. Не можех да я разбера. Ревнувах ли, за това, че тя имаше бъдеще, което аз никога нямаше да имам? Това нямаше смисъл. Всеки един от хората около мен имаше същия този потенциал пред себе си - живот - и рядко спирах, за да им завиждам. Трябваше да я оставя на бъдещето й. Да спра да рискувам живота й. Това беше правилното нещо, което да направя. Карлайл винаги избираше правилните неща. Сега трябваше да го послушам. Слънцето изгря зад облаците и слабата светлина заблестя от цялата замръзнала повърхност. Още един ден, реших аз. Ще я видя още веднъж. Мога да понеса това. Може би щях да спомена предстоящото ми заминаване, да започна слуха. Това щеше да е трудно; можех да усетя това в тежкото съпротивление, което вече ме караше да търся извинение, за да остана - да удължа последния срок с два дни, три, четири ... Но аз щях да направя правилното нещо. Знаех, че можех да се доверя на съвета на Карлайл. А също така знаех, че бях прекалено противоречив, за да направя правилното решение сам. Прекалено противоречив. Колко от тази съпротива идваше от завладяващото ми любопитство, и колко идваше от незадоволения ми апетит? Влязох, за да се преоблека в свежи дрехи за училище. Алис ме чакаше, седейки върху ръба на най-горното стъпало на третия етаж. Отново заминаваш, обвини ме тя. Въздъхнах и кимнах. Не мога да видя къде отиваш този път. "Все още не знам къде отивам," прошепнах аз. Искам да останеш. Заклатих глава. Може би Джаз и аз можем да дойдем с теб? "Те ще имат нужда от теб толкова повече, когато аз не съм тук, за да внимавам за тях. И помисли за Езме. Ще отнемеш ли половината й семейство с един удар?" Ще я натъжиш толкова много. "Знам. Ето защо ти трябва да останеш." Това не е същото като да те има теб тук, и ти знаеш това. "Да. Но трябва да направя това, което е правилно." Има много правилни начини и много грешни начини, въпреки това, нали? За един кратък момент тя бе отнесена от едно от нейните видения; аз гледах заедно с нея, докато неясните образи проблясваха и се въртяха. Видях себе си смесен с различни сенки, които не можех да разбера - мъгливи, неправилни форми. И после, изведнъж, кожата ми блестеше на ярката светлина на една малка открита ливада. Това беше място, което познавах. Имаше фигура заедно с мен в ливадата, но, отново, беше неясна, не до толкова, че да я позная. Образите потръпнаха и изчезнаха, когато милиони малки избори отново пренаредиха бъдещето. "Не схванах много от това," казах й аз, когато видението помръкна.

Нито пък аз. Бъдещето ти се променя толкова бързо, че не мога да проследя нито едно от тях. Въпреки това, мисля ... Тя спря, прелиствайки обширна колекция от други скорошни видения относно мен. Всички бяха еднакви - замъглени и неясни. "Въпреки това мисля, че нещо се променя," каза тя на глас. "Изглежда животът ти е на кръстопът." Тя ми се изплези. "Обаче днес е добре, нали?" попитах аз, гласът ми внезапно неспокоен. "Не те виждам да убиваш някого днес," увери ме тя. "Мерси, Алис." "Отиди да се облечеш. Няма да кажа нищо - ще те оставя ти да кажеш на останалите когато си готов." Тя стана и се отправи надолу по стълбите, рамената й леко се свиха. Ще ми липсваш. Наистина. Да, тя наистина също щеше да ми липсва. Пътуването до училище беше тихо. Джаспър можеше да каже, че Алис е разтревожена за нещо, но знаеше, че ако тя искаше да говори за това, вече щеше да го е направила. Емет и Розали очевидно прекарваха един от техните моменти, гледайки взаимно очите си втренчено, с възхищение - беше по-скоро отвратително да ги гледаш отстрани. Всички бяхме доста наясно колко отчаяно влюбени бяха те. Или просто бях кисел, защото бях единствения сам. Някои дни беше по-трудно да живееш с три двойки перфектно паснали си влюбени. Този беше един от тях. Може би те всички щяха да са по-щастливи без мен, навъртащ се наоколо, в лошо настроение и войнствен като стария човек, който трябваше да съм досега. Разбира се, първото нещо, което направих, когато стигнахме училището, беше да погледна за момичето. Просто подготвяйки се отново. Ясно. Беше неудобно това как светът ми изглежда бе празен за всичко останало освен нея - вече цялото ми съществуване се въртеше около момичето, отколкото покрай мен самия. Все пак, наистина беше достатъчно лесно за разбиране; след 80 години едно и също нещо всеки ден и всяка нощ, всяка промяна стана точка на вглъбеност. Тя все още не беше пристигнала, но можех ли да чуя бурното пухтене на двигателя на пикапа й в далечината? Облегнах се на колата, за да чакам. Алис остана с мен, докато останалите отидоха направо в клас. Те бяха отегчени от моята фикс идея - за тях беше непоносимо как някой човек може да задържи интереса за толкова дълго, без значение колко апетитно миришеше. Момичето бавно се появи, очите й съсредоточени върху пътя, а ръцете й здрави върху волана. Изглеждаше разтревожена за нещо. Отне ми секунда да разбера какво беше това нещо, да осъзная, че всеки човек беше със същото изражение днес. Ах, пътят беше хлъзгав от леда и те всички се опитваха да шофират по-внимателно. Можех да видя, че тя поема добавения риск сериозно. Това се връзваше с малкото, което бях научил за характера й. Прибавих това към малкия си списък: тя беше сериозен човек, отговорен човек. Паркира не много далеч от мен, но все още не ме беше забелязала да стоя тук, взирайки се в нея. Чудех се какво ли щеше да направи когато го забележи? Да се изчерви и да отмине? Това беше първото ми предположение. Но може би щеше да се вгледа обратно към мен. Може би щеше да дойде да говори с мен. Поех дълбока глътка въздух, напълвайки дробовете си с надежда, за всеки случай.

Тя излезе от камиона внимателно, проверявайки хлъзгавия път преди да постави тежестта си върху него. Не вдигна поглед и това ме разочарова. Може би аз щях да отида да говоря с нея ... Не, това би било грешно. Вместо да се обърне към училището, тя се отправи към задната част на пикапа, прилепвайки се отстрани на товарната му част по смешен начин, без да се доверява на стъпването си. Това ме накара да се усмихна и усетих очите на Алис върху лицето си. Не слушах какво я накара това да си помисли - прекалено много се забавлявах гледайки как момичето проверява веригите си. Тя всъщност изглеждаше застрашена от падане от начина, по който краката й се хлъзгаха наоколо. Никой друг нямаше проблеми - беше ли паркирала в най-лошото място от леда? Тя се спря там, взирайки се надолу със странно изражение на лицето си. Беше ... нежно? Сякаш нещо относно гумата я правеше емоционална? Отново, любопитството ме измъчваше като жажда. Беше така, сякаш трябваше да знам какво си мисли тя - сякаш нищо друго нямаше значение. Щях да отида да говоря с нея. Изглеждаше так, сякаш би приела една ръка във всеки случай, поне докато не е извън хлъзгавата настилка. Разбира се, че не можех да й предложа това, нали? Поколебах се, развълнуван. Толкова враждебна, колкото изглеждаше към снега, тя едва ли щеше да приветства допира на студената ми бяла ръка. Трябваше да нося ръкавици - "НЕ!" ахна Алис на глас. Внезапно, прегледах мислите й, предполагайки отначало, че бях направил лош избор и тя ме бе видяла да върша нещо непростимо. Но въобще нямаше никаква връзка с мен. Тайлър Кроулей беше решил да вземе завоя на паркинга с непреценена скорост. Изборът щеше да го плъзне през малкото парче заледена земя ... Видението дойде само половин секунда преди реалността. Микробусът на Тайлър зави на ъгъла докато аз все още гледах завършека, който бе изкарал ужасеното ахване през устните на Алис. Не, това видение нямаше нищо общо с мен, и все пак беше изцяло свързано с мен, защото микробусът на Тайлър - гумите точно в момента удряха леда по възможно най-лошия ъгъл - щеше да се завърти през паркинга и да удари момичето, което се бе превърнало в неканена фокусна точка на света. Дори и без предсказанието на Алис би било достатъчно просто да разчета траекторията на машината, излизаща от контрола на Тайлър. Момичето, стоящо именно на грешното място в задната част на пикапа, вдигна поглед, смутена от звука на стържещите гуми. Тя погледна точно в моите приковани от ужас очи и после се обърна да наблюдава приближаващата смърт. Не нея! Думите викаха в главата ми, сякаш бяха нечии други. Все още затворен в мислите на Алис видях как видението изведнъж се променя, но нямах време да видя какъв щеше да е резултата. Спуснах се през паркинга, хвърляйки се между плъзгащия се микробус и замръзналото момиче. Движех се толкова бързо, че всичко беше замъглено освен предметът на вниманието ми. Тя не ме видя - никои човешки очи не биха могли да проследят полета ми - все още взираща се в тежката неясна фигура, която щеше да смели тялото й срещу металния скелет на пикапа й. Хванах я през кръста, движейки се с прекалено неотложна нужда, за да бъда нежен, какъвто тя имаше нужда да съм. В стотна от секундата между момента, в който я дръпнах леко от пътя на смъртта, и момента когато ударих силно земята, с нея в ръцете си, аз бях напълно наясно с крехкостта и чупливостта на тялото й.

Когато чух, че главата й удари леда, се почувствах така, сякаш аз също се бях превърнал в лед. Но дори нямах цяла секунда да проверя състоянието й. Чух микробусът зад нас да стърже и скърца когато се изкриви от желязното тяло на пикапа на момичето. Той променяше курса си, движейки се по дъга, идвайки отново за нея - сякаш тя бе магнит, дърпащ я към нас. Дума, която никога преди не бях казвал в присъствието на дама се изплъзна между стиснатите ми зъби. Вече бях направил прекалено много. Когато почти бях прелетял през въздуха, за да я бутна от пътя, напълно бях наясно с грешката, която правех. Знаенето, че е грешка не ме спря, но не бях наясно с риска, който поемах - поемайки го не само за себе си, но и за цялото си семейство. Показ. А това определено нямаше да помогне, но нямаше начин да позволя на колата да успее във втория си опит да отнеме живота й. Пуснах я и протегнах ръце, хващайки микробуса преди той да може да докосне момичето. Силата му ме хвърли назад към колата паркирана до пикапа й, и можех да усетя как шасито й се изкриви зад раменете ми. Микробуса потръпна и се обърна срещу твърдото препятствие от ръцете ми, а после се олюля, балансирайки нестабилно на останалите две гуми. Ако мръднех ръцете си задната му гума щеше да се стовари върху краката й. Ох, в името на всичко, което бе свято, нямаше ли катастрофата някога да свърши? Имаше ли нещо друго, което можеше да се обърка? Едва ли можех да стоя тук, държейки микробуса във въздуха, и да чакам спасение. Нито пък можех да го хвърля - трябваше да взема предвид шофьора, мислите му несвързани от паниката. С вътрешен стон, бутнах микробуса, така че той се люшна са момент настрани от нас. Когато падна обратно към мен го хванах отдолу с дясната си ръка, докато обвивах лявата си около кръста на момичето отново и я дръпнах изпод колата, бутайки я силно към себе си. Тялото й мръдна отпуснато когато я завъртях, така че краката й да са на безопасно място - беше ли тя в съзнание? Колко вреди й бях нанесъл в допълнителния ми опит да я спася? Знаех, че съм в средата на криза. Колко бе видяла тя? Видяха ли ме други свидетели да се материализирам до нея и после да жонглирам микробуса, докато се опитвах да я извадя изпод него? Тези въпроси трябваше да са най-голямата ми грижа. Но бях прекалено разтревожен за да се безпокоя за заплахата от показ толкова много, колкото трябваше. Прекалено паникьосан, че може би самият аз съм я наранил в усилието си да я защитя. Прекалено уплашен да я чувствам толкова близо до мен, знаейки, че можех да подуша, ако си позволя да вдишам. Прекалено наясно с горещината на нежното й тяло, притиснато срещу моето - дори въпреки двойното препятствие на якетата ни, можех да усетя жегата ... Първият страх беше най-голям. Когато писъкът на свидетелите се увеличи около нас се наведох, за да разгледам лицето й, за да видя дали беше в съзнание - страстно надявайки се, че тя не кървеше от никъде. Очите й бях отворени, взиращи се с шок. "Бела," попитах аз бързо. "Добре ли си?" "Добре съм." Тя каза думите автоматично, с замаян глас. Облекчение, толкова остро, че бе почти болка, премина през мен при звука на гласа й. Вдишах въздух през зъбите си и нямах нищо против съпътстващия го огън в гърлото ми. Почти го приветствах.

Тя се напрегна, за да се изправи, но аз не бях готов да я пусна. Чувствах се някак... по-сигурен? По-добре, поне, да я имам притисната до мен. "Внимавай," предупредих я аз. "Мисля, че си удари главата доста силно." Нямаше миризма на прясна кръв - едно снизхождение - но това не отхвърляше вътрешни наранявания. Изведнъж силно ми се прииска да я заведа при Карлайл и цялото ласкателство от апаратурата на рентгенологията. "Оу," каза тя, тонът й смешно шокиран, когато осъзна, че съм точно над главата й. "Така си и помислих." Беше ми смешно, благодарение на успокоението, то дори ме разсмя. "Как по ..." гласът й се провлачи, а очите й се смутиха. "Как стигна толкова бързо до тук?" Облекчението се раздразни, хуморът изчезна. Тя беше забелязала прекалено много. Сега, когато изглежда момичето беше в прилична форма, притеснението за семейството ми стана по-остро. "Стоях точно до теб, Бела." От опит знаех, че ако съм изключително убедителен когато лъжа това прави всеки разпитващ по-малко убеден в истината. Тя се помъчи да мръдне отново и този път й позволих. Имах нужда да дишам, така че да изиграя ролята си правилно. Имах нужда от пространство от топлокръвното й тяло, така че то да не се смесва с миризмата й и да ме обърка. Дръпнах се от нея, възможно най-далеч в малкото пространство между разбитите коли. Тя се вгледа нагоре към мен и аз й отвърнах. Да погледна настрани първи беше грешка, която само некомпетентен лъжец би направил. Изражението ми беше спокойно, любезно ... Изглежда я обърка. Това беше добре. Сцената на инцидента сега беше наобиколена. Главно ученици, деца, надничащи и бутащи се напред през пролуките, за да видят дали се виждаха някакви обезобразени тела. Имаше бръщолевене от виковете и изблик от шокирани мисли. Разгледах мислите веднъж, за да се убедя, че все още нямаше подозрения, а после ги изключих и се концентрирах единствено върху момичето. Тя беше разсеяна от хаоса. Хвърли бегъл поглед наоколо, изражението й все още слисано и се опита да стане на крака. Сложих леко ръката си върху рамото й, за да я задържа долу. "Просто остани неподвижна за сега." Тя изглеждаше добре, но наистина ли можеше да мърда врата си? Отново исках Карлайл. Годините ми теоретично медицинско обучение не се сравняваха с вековете му от непосредствена практика. "Студено е," възрази тя. Тя почти беше смъртоносно смачкана два отделни пъти и веднъж осакатена, и студа беше това, което я притесняваше. Хихикане се изплъзна измежду зъбите ми, преди да успея да си спомня, че ситуацията не беше смешна. Бела мигна, и очите й се фокусираха върху лицето ми. "Ти беше ето там." Това ме накара да изтрезнея отново. Тя погледна бегло на юг, въпреки че нямаше какво да види освен смачканата страна на колата. "Ти беше до колата си." "Не, не бях." "Видях те," настоя тя; гласът й като на дете, което е упорито. Челюстта й се издаде напред. "Бела, аз стоях до теб и те бутнах от пътя." Вгледах се дълбоко в широките й очи, опитвайки се да я заставя да приеме версията ми - единствената рационална версия на масата.

Челюстта й се намести. "Не." Опитах се да остана спокоен, да не се паникьосвам. Само ако можех да я накарам да мълчи за малко, да ми даде шанс да унищожа доказателствата ... и да подкопая историята, разкривайки нараняването на главата й. Не трябва ли да е лесно да запазя мълчаливо това тихо, потайно момиче? Само ако ми се довери, просто за малко ... "Моля те, Бела," казах аз, а гласът ми беше прекалено развълнуван, защото внезапно поисках тя да ми се довери. Исках го безнадеждно и не само във връзка с този инцидент. Глупаво желание. Какъв би бил смисълът тя да ми се доверява? "Защо?" попита тя, все още отбранително. "Довери ми се," помолих аз. "Ще обещаеш ли, че ще ми обясниш всичко по-късно?" Ядосах се, че ще трябва пак да я лъжа, когато толкова много исках да заслужа доверието й по някакъв начин. Така че, когато отговорих, това беше остроумен отговор. "Добре." "Добре," повтори тя със същия тон. Докато спасителната операция започваше около нас - пристигаха възрастни, викаха специалистите, сирени в далечината - се опитах да игнорирам момичето и да подредя приоритетите си в правилния ред. Търсех във всеки ум на паркинга, и очевидците, и дошлите по-късно, но не можех да открия нищо опасно. Повечето бяха изненадани да ме видят тук, до Бела, но всички заключиха - тъй като нямаше друг възможен извод - че просто не са ме забелязали стоящ до момичето преди инцидента. Тя беше единствената, която не прие лесното обяснение, но щеше да се смята за най-ненадеждния свидетел. Беше изплашена, травмирана, да не споменавам понесения удар на главата. Вероятно в шок. Ще е приемливо историята й да е объркана, нали? Никой няма да й повярва, особено при толкова много други свидетели ... Трепнах, когато улових мислите на Розали, Джспър и Емет, тъкмо пристигащи на сцената. Тази вечер ще бъде ужасно. Исках да изгладя идентичната вдлъбнатина, която раменете ми бяха оставили в светлокафявата кола, но момичето беше прекалено наблизо. Трябваше да изчакам докато тя се разсее. Беше дразнещо да чакам -толкова много очи върху мен - докато хората се бореха с микробуса, опитвайки се да го бутнат встрани от нас. Можех да им помогна, просто за да забързам процеса, но вече имах достатъчно неприятности, а и момичето имаше остър поглед. Най-накрая, успяха да го мръднат достатъчно настрани, за да може бърза помощ да стигне до нас с носилките си. Познато, лице с прошарена коса ме прецени. "Хей, Едуард," каза Бред Уарнър. Той беше дипломиран санитар и аз добре го познавах от болницата. Беше късмет - единственият късмет за днес - че той беше първи при нас. В мислите си, той не вярваше че изглеждам буден и спокоен. "Добре ли си, момче?" "Перфектно, Бред. Нищо не ме докосна. Но се страхувам, че Бела може да има сътресение. Тя наистина си удари главата, когато я дръпнах от пътя ... " Бред се обърна вниманието си към момичето, което ми метна един свиреп поглед за предателството. О, вярно. Тя беше тихият мъченик - би предпочела да страда в тишина. Тя не опроверга историята ми веднага, въпреки това, и това ме накара да се чувствам по-спокоен. Следващия санитар от бърза помощ се опита да настоява да им позволя да се погрижат за мен, но не беше прекалено трудно да го разубедя. Обещах да позволя на

баща ми да ме прегледа, и се разминах. С повечето хора, говоренето с хладнокръвно убеждение бе единственото нужно нещо. Повечето хора, само не и момичето, разбира се. Вписваше ли се тя в някой от нормалните шаблони? Когато й сложиха шина на врата - и лицето й стана алено от неловкото положение - използвах момента на разсейване тихо да променя формата на вдлъбнатината в светлокафявата кола със задната част на крака си. Само братята и сестрите ми забелязаха какво правех и чух обещанието, което Емет направи на ум, да оправи всичко, което съм пропуснал. Благодарен за помощта му - и по-благодарен, че Емет, най-малкото, вече ми бе простил опасния избор - бях по-спокоен когато се качих на предната седалка на линейката до Бред. Началникът на полицията пристигна преди да успеят да кача Бела в задната част на линейката. Въпреки че мислите на бащата на Бела бяха вече изказани думи, паниката и безпокойството излъчващи се от ума на мъжа просто заглушиха всяка друга мисъл в района. Безмълвното притеснение и вина, нарастването им, просто се изливаха от него, когато видя единствената си дъщеря на носилка. Изливащи се от него и през мен, повтарящи се и ставащи по-силни. Когато Алис ме бе предупредила, че убийството на дъщерята на Чарли Суон би убило и него също, тя не преувеличаваше. Главата ми се поду от тази вина докато слушах паникьосания му глас. "Бела!" извика той. "Напълно съм добре, Чар - татко." въздъхна тя. "Нищо лошо ми няма." Уверението й леко потуши ужаса му. Той веднага се обърна към най-близкия санитар и изиска повече информация. Не по рано от момента, в който го чух да говори, формирайки перфектно свързани изречения въпреки паниката си, осъзнах, че притеснението и безпокойството му не бяха безмълвни. Аз просто ... не можех да чуя точните думи. Хмм. Чарли Суон не беше така мълчалив като дъщеря си, но можех да видя от къде го е наследила. Интересно. Никога не бях прекарвал много време около градския полицейски началник. Винаги го бях смятал за мъж със бавни мисли - сега осъзнавах, че аз бях този, който беше бавен. Мислите му бяха отчасти скрити, не липсващи. Можех единствено да хвана общата им насока, атмосферата им. Исках да слушам по-внимателно, да видя дали ще мога да открия в този нов, по-малък пъзел ключът за тайната на момичето. Но Бела по това време вече бе натоварена в задната част и линейката беше на път. Беше трудно да се откъсна от това вероятно решение на мистерията която ме бе погълнала. Но сега трябваше да мисля - да погледна какво бе сторено днес от всеки ъгъл. Трябваше да слушам, да се уверя, че не ни бях поставил в толкова голяма опасност, че да се наложи да заминем. Трябваше да се концентирам. В мислите на санитаря нямаше нищо, което да ме притесни. Доколкото можеха да кажат, нямаше нищо нередно с момичето. И Бела се придържаше към историята, която бях предложил, засега. Първият приоритет, когато стигнем болницата, беше да видя Карлайл. Бързах през автоматичните врати, но не бях способен напълно да се въздържам от това да се грижа за Бела; хвърлях й по едно око през мислите на парамедиците. Беше лесно да открия познатия ми ум на баща ми. Той беше в малкия си офис, съвсем сам - вторият късмет в този не-късметлийски ден. "Карлайл."

Той бе чул приближаването ми и веднага, когато видя лицето ми, се разтревожи. Скочи на крака, лицето му стана бяло като кост. Наведе се над спретнато подреденото му бюро от орех. Едуард - не си - "Не, не е това." Той пое дълбоко въздух. Разбира се, че не. Съжалявам, че си го помислих. Очите ти, разбира се, трябваше да се сетя ... Той отбеляза моите все още златни очи с облекчение. "Тя е ранена, въпреки това, Карлайл, навярно не сериозно, но - " "Какво се случи?" "Глупав автомобилен инцидент. Тя беше на грешното място в грешното време. Но не можех просто да стоя там - да й позволя да я смачка - " Започни отначало, не разбирам. Как ти си бил замесен? "Една кола се плъзна по леда," прошепнах аз." Вгледах се в стената зад него докато говорех. Вместо множество дипломи в рамки, той имаше една обикновена рисунка с маслени бои - една от любимите му, неоткрит Хассам. "Тя беше на пътя й. Алис я видя да идва, но нямаше време да се направи каквото и да било друго, освен да пробягам през паркинга и да я бутна от пътя. Никой не забеляза ... с изключение на нея. Трябваше да спра микробуса също, но пак никой не забеляза това ... освен тя. Аз ... Съжалявам, Карлайл. Нямах намерения да ни поставям в опасност. Той заобиколи бюрото и постави ръката си върху рамото ми. Направил си правилното нещо. И едва ли ти е било лесно. Гордея се с теб, Едуард. Тогава можех да го погледна в очите. "Тя знае, че има нещо ... не наред с мен." "Това няма значение. Ако трябва да заминем, ще заминем. Какво каза тя?" Поклатих глава, малко обезсърчен. "Нищо, все още." Все още? "Съгласи се с моята версия за нещата - но очаква обяснение." Той се смръщи, обмисляйки това. "Тя си нарани главата - е, аз сторих това," продължих бързо аз. "Блъснах я на земята прекалено силно. Тя изглежда добре, но ... Не мисля, че ще нужно много, за да поставим под съмнение преценката й." Чувствах се като простак, изказвайки думите. Карлайл чу антипатията в гласа ми. Може би това няма да е нужно. Нека видим какво става, а? Изглежда имам пациент за преглед. "Моля те," казах аз. "Толкова се притеснявам, че съм я наранил." Изражението на Карлайл се разведри. Той приглади светлата си коса - само няколко нюанса по-светла от златните му очи - и се засмя. Бил е интересен ден за теб, нали? В мозъка му, можех да видя иронията, и беше смешно, поне за него. Напълно обръщане на ролите. Някъде между тази кратка необмислена секунда, когато спринтирах през заледения паркинг, се бях превърнал от убиец в защитник. Засмях се с него, спомняйки си как Бела няма да има нужда от защита от нищо друго освен от мен самия. Имаше острота в смеха ми, защото, ако не смятаме колата, която не успя да издържи, това все още беше напълно вярно. Чаках сам в офиса на Карлайл - един от най-дългите часове, които бях преживявал - слушайки болницата, пълна с мисли.

Тайлър Кроули, шофьора на микробуса, изглежда бе ранен по-тежко от Бела и вниманието се насочи към него, докато тя чакаше реда си за рентгена. Карлайл се държеше на заден план, доверявайки се на диагнозата на помощника по психиатрия, че момичето е само леко наранено. Това ме обезпокои, но знаех, че той е прав. Един бегъл поглед към него и тя веднага ще се сети за мен, за факта, че имаше нещо ненормално в семейството ми, а това можеше да я накара да говори. Тя определено имаше достатъчно охотен партньор, с който да разговаря. Тайлър беше погълнат от вина от факта, че почти я беше убил и изглежда не можеше да млъкне по въпроса. Можех да видя изражението й през очите му и беше ясно, че и се иска той тя спре. Как така той не го виждаше? Имаше един напрегнат момент, в който Тайлър я попита как се бе измъкнала от пътя. Аз чаках, без да дишам, когато тя се поколеба. "Ъм .." чу я той да казва. После тя спря, за толкова дълго, че Тайлър се чудеше дали въпросът му не я беше объркал. Най-накрая, тя продължи. "Едуард ме бутна от пътя." Издишах. И после дишането ми се ускори. Никога не я бях чувал да изговаря името ми преди. Харесваше ми начина, по който звучеше - дори чувайки го през мислите на Тайлър. Исках самият аз да го чуя ... "Едуард Калън," каза тя, когато Тайлър не разбра кого имаше тя предвид. Открих себе си до вратата, ръката ми на дръжката. Желанието да я видя ставаше по-силно. Трябваше да си напомня нуждата от внимание. "Той стоеше до мен." "Калън?" Хъх. Това е странно. "Не го видях." Можех да се закълна ... " Уау, беше толкова бързо, предполагам. Той добре ли е?" "Така мисля. Той е някъде тук, но него не го накараха да използва носилка." Видях многозначителния поглед върху лицето й, подозрителното присвиване на очите й, но тези малки промени бяха изгубени в Тайлър. Тя е хубава, мислеше си той, дори с почуда. Дори разбъркана. Не обичайният ми тип, все пак ... Трябва да я изведа на среща. Да се компенсирам за днес. Тогава бях навън в коридора, на половината път до стаята за спешни случаи, без да мисля и за секунда какво правя. За щастие, сестрата влезе в стаята преди аз да успея - беше ред на Бела за рентгена. Облегнах се на станата в едно тъмно място точно зад ъгъла и се опитах да се съвзема докато я откарваха нататък. Нямаше значение, че Тайлър я мислеше за хубава. Всеки би забелязал това. Нямаше никаква причина аз да се чувствам ... как се чувствах? Притеснен? Или ядосан бе по-близо до истината? Това нямаше никакъв смисъл. Стоях там, където бях толкова дълго, колкото можех, но нетърпението взе връх и се върнах назад към стаята по рентгенология. Тя вече беше мръдната от машината, но можех да надникна в снимката й докато гърба на сестрата беше обърнат настрани. Почувствах се по-спокоен, когато го направих. Главата й беше добре. Не я бях наранил, поне не наистина. Карлайл ме хвана там. Изглеждаш по-добре, изкоментира той. Аз просто погледнах право напред. Не бяхме сами, коридорите пълни със санитари и посетители. А, да. Той закачи снимките й на осветената дъска, но аз нямах нужда от втори поглед. Виждам. Тя е напълно добре. Добра работа, Едуард.

Звукът от одобрението на баща ми създаде смесена реакция у мен. Трябваше да съм доволен, въпреки това, че знае, че няма да одобри това, което мислех да направя сега. Най-малкото, нямаше да го одобри, ако знаеше истинските ми мотивации ... "Мисля да отида да говоря с нея - преди тя да те види," промърморих тихо. "Дръж се нормално, сякаш нищо не е станало. Приглади нещата." Всички допустими причини. Карлайл кимна разсеяно, все още гледайки рентгеновите снимки. "Добра идея. Хмм." Погледнах, за да видя какво бе хванало вниманието му. Виж всичките заздравели контузии. Колко пъти майка й я е изпущала? Карлайл се засмя, сам на себе си, на шегата. "Започвам да мисля, че това момиче наистина има много лош късмет. Винаги на грешното място в грешното време." Форкс определено е грешното място за нея, с теб тук. Трепнах. Отивай. Приглади нещата. Веднага ще се присъединя. Отдалечих се бързо, чувствайки се виновен. Навярно бях прекалено добър лъжец, ако можех да заблудя Карлайл. Когато стигнах до стаята Тайлър мърмореше нещо тихо, все още извинявайки се. Момичето се опитваше да избегне разкаянието му като се преструваше, че спи. Очите й бяха затворени, но дишането й не беше равномерно и от време на време пръстите й се свиваха неочаквано. Вгледах се в нея за дълго. Това беше последния път, в който я виждах. Този факт причини остра болка в гърдите ми. Беше ли защото мразех да оставям някаква загадка нерешена? Това не изглеждаше достатъчно обяснение. Най-накрая, поех дълбока глътка въздух и се появих. Когато Тайлър ме видя започна да говори, но аз сложих единия си пръст пред устните си. "Тя спи ли?" промърморих аз. Очите на Бела се отвориха и се фокусираха върху лицето ми. Веднага се разшириха, а после се стесниха от яд и подозрение. Спомних си, че имам да играя роля, така че й се усмихнах сякаш нищо необичайно не се бе случило тази сутрин - освен подутина на главата й, и доста развихрено въображение. "Хей, Едуард," каза Тайлър. "Много съжалявам - " Вдигнах една ръка, за да спра извинението му. "Няма ли кръв, няма наказание," казах аз иронично. Без да мисля, се усмихнах прекалено широко на личната си шега. Беше учудващо лесно да игнорирам Тайлър, лежащ на не повече от четири фута от мен, покрит с прясна кръв. Никога не бях разбирал как Каралайл е способен да го прави - да игнорира кръвта на пациентите си, с цел да ги излекува. Нямаше ли постоянното изкушение да е толкова разсейващо, толкова опасно ...? Но сега, ... можех да видя как, ако се фокусираш върху нещо друго достатъчно силно, изкушението е нищо. Дори прясна и на показ, кръвта на Тайлър нямаше нищо общо с тази на Бела. Пазех дистанция от нея, намествайки е в края на матрака на Тайлър. "Е, каква е присъдата?" я попитах аз. Долната й устна излезе леко напред. "Няма ми абсолютно нищо, но те не ме пускат. Как така ти не си завързан за носилка, като останалите от нас?" Раздразнението й ме накара да се усмихна. Сега можех да чуя Каралайл в коридора.

"Всичко е до това кого познаваш," казах аз безгрижно. "Но не се притеснявай, дойдох да те развържа." Наблюдавах реакцията й, когато баща ми влезе в стаята. Очите й се разшириха, а устата й направо се отвори от учудване. Изстенах вътрешно. Да, тя определено забеляза приликата. "Е, г-це Суон, как се чувствате?" попита Каралайл. Той имаше, в допълнение на това, чудесно, успокояващо държание, което което облекчаваше повечето пациенти за секунди. Не можех да кажа как се отрази на Бела. "Добре съм," каза тя тихо. Карлайл закачи рентгеновите й снимки на осветената дъска до леглото. "Снимките ти изглеждат добре. Боли ли те главата? Едуард каза, че си я ударила доста силно." Тя въздъхна и каза, "Добре съм," отново, раздразнението се просмука в гласа й. После погледна гневно в моя посока. Карлайл се приближи до нея и мина с пръстите си нежно по главата й, докато не намери подутината под косата й. Бях хванат неподготвен от вълната чувства, която се разби в мен. Бях виждал Карлайл да работи с пациенти хиляди пъти. Преди години, неофициално му асистирах - въпреки че само в ситуации, където кръвта не бе замесена. Така че не беше ново нещо за мен да го гледам как контактува с момичето сякаш беше толкова човек, колкото и тя. Много пъти бях завиждал за контрола му, но това не беше същото като това чувство. Завиждах му за нещо повече от контрола. Болеше ме от разликата между мен и Карлайл - това, че той можеше да я докосва толкова нежно, без страх, знаейки, че никога не би могъл да я нарани ... Тя трепна и аз се извъртях на мястото си. Трябваше да се концентрирам за момент, за да запазя отпуснатата си поза. "Болезнено?" попита Карлайл. Брадичката й се дръпна нагоре. "Не много," каза тя Още едно малко парченце от характера й: тя беше смела. Не обичаше да показва слабост. Навярно най-уязвимото същество, което някога съм виждал, а тя не иска да изглежда слаба. Сподавен смях се изплъзна през устните ми. Тя ми прати още един гневен поглед. "Е," каза Карлайл. "Баща ти е в чакалнята - може да си ходиш вкъщи с него. Но ела пак, ако се почувстваш замаена или ако имаш проблеми със зрението като цяло." Баща й беше тук? Понесох се бързо из мислите в претъпканата чакалня, но не можех да открия едва доловимия глас на съзнанието му преди тя да проговори отново, лицето й притеснено. "Мога ли да се върна в училище?" "Може би трябва да го караш по-полека днес," предложи Карлайл. Очите й проблеснаха обратно към мен. "Той ще се върне ли на училище?" Дръж се нормално, приглади нещата ... игнорирай начина по който се чувстваш, когато тя те погледне в очите ... "Някой трябва да разнесе добрите вести, че сме оцелели," казах аз. "Всъщност," поправи Карлайл, "по-голяма част от училището изглежда е в чакалнята." Този път предвидих реакцията й - омразата й от вниманието. Тя не ме разочарова. "О не," простена тя и сложи ръце върху лицето си. Хареса ми това, че най-накрая отгатнах правилно. Започвах да я разбирам ...

"Искаш ли да останеш?" попита Карлайл. "Не, не!" каза бързо тя, мятайки краката си отстрани на дюшека и плъзгайки се, преди краката й да стигнат пода. Тя залитна, загубила равновесие, към ръцете на Карлайл. Той я хвана и я закрепи. Отново, завистта ме заля. "Добре съм," каза тя, преди той да успее да изкоментира, с леко порозовели бузи. Разбира се, това не би притеснило Карлайл. Той се увери, че тя е стабилна и пусна ръцете си. "Вземи малко Туленол за болката," инструктира той. "Не боли чак толкова." Карлайл се усмихна когато подписа картона й. "Изглежда си имала невероятен късмет." Тя леко обърна лицето си, за да се вгледа в очите ми. "Късмет, че Едуард беше близо до мен." "О, ами, да," съгласи се бързо Карлайл, чувайки същото нещо в гласа й, което и аз чух. Тя не бе отписала подозренията си като въображение. Не още. Цялата е твоя, помисли си Карлайл. Справи се с това, както мислиш, че ще е най-добре. "Благодаря ти толкова много," прошепнах аз, бързо и тихо. Никой човек не ме чу. Устните на Карлайл се вдигнаха малко нагоре от сарказма ми, когато се обърна към Тайлър. "Страхувам се, че ти ще трябва да останеш с нас малко по-дълго," каза той като започна да изследва разрезите, оставени от строшеното предно стъкло. Ами, аз бях забъркал кашата, така че беше честно, че аз трябваше да я оправя. Бела тръгна преднамерено към мен без да спира, преди да застане неудобно наблизо. Спомних си, как се бях надявал, преди целия хаос, че тя ще ме приближи ... Това беше като подигравка с онова желание. "Мога ли да поговоря с теб за секунда?" просъска тя към мен. Топлият й дъх погали лицето ми и трябваше да се олюлея крачка назад. Привлекателността й не беше отслабнала. Всеки път, когато беше около мен, притискаше най-лошите ми, най-настоятелните ми инстинкти. Отрова се вля в устата ми, а тялото ми гореше от желание да я хвана - да я дръпна силно в ръцете си и да прилепя зъби към гърлото й. Умът ми бе по-силен от тялото, но само едва-едва. "Баща ти те очаква," напомних й аз, стискайки челюст. Тя погледна бързо към Карлайл и Тайлър. Тайлър не ни обръщаше никакво внимание, но Карлайл отмерваше всеки мой дъх. Внимателно, Едуард. "Искам да говоря с теб насаме, ако нямаш нищо против," настоя тя с нисък глас. Исках да й кажа, че съм много против, но знаех, че в крайна сметка ще се наложи да свърша това. Можех, също така, да продължа. Бях изпълнен с толкова много противоречиви емоции, докато крачех наперено навън от стаята, слушайки запъващите й се крачки, опитващи се да ме настигнат. Имах шоу за изнасяне. Знаех ролята, която щях да играя - имах лошия герой: аз щях да съм негодника. Никога преди не бях искал да заслужа доверие повече отколкото в този момент, когато трябваше да унищожа всички възможности за него. Беше и по-зле, като знаех, че това щеше да е последният й спомен за мен. Това беше сцената ми на сбогуване. Обърнах се към нея. "Какво искаш?" попитах хладно.

Тя се сви малко от враждебността ми. Очите й се смутиха, изражението, което ме бе преследвало ... "Дължиш ми обяснение," кажа тя със слаб глас; бялото й като слонова кост лице пребледня. Беше много трудно да поддържам гласа си остър. "Спасих ти живота - не ти дължа нищо." Тя потръпна - гореше ме като киселина да гледам как думите ми я нараняват. "Ти ми обеща," прошепна тя. "Бела, ти си удари главата, не знаеш за какво говориш." Брадичката й се вдигна. "Нищо й няма на главата ми." Сега тя бе ядосана, а това ме улесняваше. Срещнах гневния й поглед, правейки лицето си по-враждебно. "Какво искаш от мен, Бела?" "Искам да знам истината. Искам да знам защо лъжа заради теб." Това, което искаше беше просто честно - разстрои ме това, че трябваше да й го откажа. "Какво мислиш, че се случи?" почти й изръмжах. Думите й се изляха като порой. "Всичко, което знам е, че ти не беше никъде до мен - Тайлър не те е видял също, така че не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Този микробус щеше да ни смачка и двамата - и не го направи, а ръцете ти оставиха вдлъбнатини в него - и остави вдлъбнатина и в другата кола, а не си наранен въобще - а микробусът трябваше да е смазал краката ми, но ти го държеше нагоре ... " Внезапно, тя стисна зъбите си и очите й заблестяха от непроронени сълзи. Вгледах се в нея, изражението ми подигравателно, въпреки че това, което наистина чувствах бе страхопочитание; тя бе видяла всичко. "Мислиш, че съм вдигнал микробус над теб?" попитах саркастично. Тя отговори с едно остро кимване. Гласът ми стана по-подигравателен. "Знаеш, че никой няма да ти повярва." Тя се опита да контролира гнева си. Когато ми отговори, каза всяка дума с бавно обмисляне. "Не съм тръгнала да казвам на никого." Тя наистина го мислеше - можех да го видя в очите й. Дори гневна и предадена тя щеше да запази тайната ми. Защо? Шокът от това развали внимателно изграденото ми изражение за половин секунда, а после се съвзех. "Тогава защо има значение?" попитах аз, работейки върху това да запазя гласа си суров. "Има значение за мен," каза тя силно. "Не обичам да лъжа - така че е по-добре да има добра причина за това, че го правя." Тя ме молеше да й се доверя. Точно както аз исках тя да ми се довери. Но това беше граница, която не можех да прекрача. Гласът ми остана груб. "Не можеш ли просто да ми благодариш и да го преодолееш?" „Благодаря ти," каза тя, а после се ядоса мълчаливо, чакайки. "Няма да се задоволиш с това, нали?" "Не." "В такъв случай ... " не можех да й кажа истината, дори и да исках ... а не исках. По-скоро тя да си измисли история, отколкото да разбере какво бях аз, защото нищо не би могло да е по-лошо от истината - аз бях жив кошмар, направо от страниците на роман на ужасите. "Надявам се, че се наслаждаваш на разочарованието."

Изгледахме се навъсено един друг. Беше странно колко привлекателен бе гневът й. Като вбесено коте, мило и невинно, и толкова не наясно със собствената си уязвимост. Тя се изчерви и отново стисна зъби. "Защо въобще го направи?" Въпросът й не беше такъв, какъвто очаквах, или за какъвто се бях подготвил да отговоря. Изгубих контрола върху ролята, която играех. Усетих маската да се изплъзва от лицето ми, и й казах - този път - истината. "Не знам." Запаметих лицето й още един последен път - то все още бе ядосано, кръвта не бе изчезнала от бузите й - а после се обърнах и се отдалечих от нея.

4.Видения Върнах се в училище. Това беше правилното нещо, най-неподозрителния начин на поведение. Към края на деня, почти всички останали ученици също се бяха върнали. Само Тайлър и Бела и няколко други - които вероятно използваха инцидента като шанс да се чупят от час - отсъстваха. Не би трябвало да ми е толкова трудно да направя правилното нещо. Но цял следобед стисках зъби срещу копнежа също да си тръгна - за да отида да намеря момичето отново. Като ловец. Маниакален ловец. Маниакален ловец вампир. Училището днес беше - по някакъв невъзможен начин - още по-отегчително, отколкото изглеждаше преди седмица. Като в кома. Сякаш цветът се бе изтрил от тухлите, от дърветата, от небето, от лицата около мен ... взирах се в пукнатините на стените. Имаше друго правилно нещо, което да правя ... но не правих. Разбира се, то беше също така и грешно нещо. Зависеше от гледната точка, от която го наблюдаваш. От перспективата на един Калън - не само вампир, но Калън, някой, който принадлежеше на семейство, толкова рядко социално положение в света ни - това, което е правилно да се направи трябваше да мине по този начин: "Изненадан съм да те видя в клас, Едуард. Чух, че си бил замесен в онзи ужасен инцидент тази сутрин." "Да, бях, г-н Бенър, но аз бях щастливеца." Приятелска усмивка. "Въобще не се нараних ... Бих искал да кажа същото за Тайлър и Бела." "Как са те?" "Мисля, че Тайлър е добре ... само няколко повърхностни драскотини от предното стъкло. Въпреки че, не съм сигурен за Бела." Притеснено смръщване. " Може да има сътресение. Чух че за известно време не можела да говори доста свързано - да вижда нещата нормално. Знам, че докторите бяха притеснени ..." Така трябваше да протече. Това дължах на семейството си. "Изненадан съм да те видя в клас, Едуард. Чух, че си бил замесен в онзи ужасен инцидент тази сутрин." "Не бях наранен." Без усмивка. Г-н Бенър прехвърляше тежестта си от крак на крак, неудобно. "Имаш ли някаква идея как са Тайлър и Бела? Чух, че имало няколко наранявания ... " Свих рамене. "Не знам."

Г-н Бенър прочисти гърлото си. "Е, добре ... " каза той, студеното ми взиране правеше гласа му малко напрегнат. Той бързо отиде обратно в предната част на стаята и започна лекцията си. Беше грешното нещо. Освен ако не го гледаш от по-мрачната гледна точка. Просто изглеждаше толкова ... толкова не-кавалерско да клеветя момичето зад гърба й, особено когато тя доказваше, че заслужава повече доверие, отколкото си представях. Не беше казала нищо, за да ме предаде, въпреки че имаше добра причина да го направи. Щях ли аз да я преда, когато тя не бе направила нищо друго, освен да запази тайната ми? Имах почти същия разговор с г-жа Гоф - едва в часа по испански, отколкото в този по английски - и Емет ме изгледа за дълго. Надявам се да имаш добро обяснение, за това какво се случи днес. Роуз е заела войнствена позиция. Завъртях очи, без да го поглеждам. Всъщност, бях стихнал до перфектно звучащото обяснение. Да предположим, че не бях направил нищо, за да спра колата от това да смачка момичето ... ужасих се от тази мисъл. Но ако тя беше ударена, ако бе премазана и кървяща, червената течност да се разлива, да се пропилява на земята, миризмата на прясна кръв, пулсираща във въздуха ... Потръпнах отново, но не само в ужас. Част от мен трептеше от желание. Не, нямаше да съм способен да гледам кръвта й без да ни изложа на показ по много по-плашещ и шокиращ начин. Беше перфектно звучащо извинение ... но нямаше да го използвам. Беше прекалено срамно. И бях помислил за него дълго след това, въпреки всичко. Потърси Джаспър, продължи Емет, наясно със замислеността ми. Той не е толкова ядосан ... но е по-непоколебим. Видях какво имаше предвид и за момент стаята се завъртя пред мен. Яростта ми беше толкова унищожителна, че червена мъгла падна пред очите ми. Помислих си, че ще се задуша от нея. ШШШ, ЕДУАРД! ОВЛАДЕЙ СЕ! Ми извика Емет в главата си. Ръката му бе върху рамото ми, задържаща ме на стола ми, преди да мога да скоча на крака. Той рядко използваше цялата си сила - рядко имаше нужда, тъй като той бе толкова по-силен от който и да е вампир, който някога някой от нас бе срещал - но сега я използваше. Той хвана подмишницата ми, отколкото да ме бута надолу. Ако ме буташе, столът под мен щеше да се строши. СПОКОЙНО! нареди ми той. Опитах се да се успокоя, но беше трудно. Яростта гореше в главата ми. Джаспър няма да направи нищо докато всички не поговорим. Просто си помислих, че трябва да знаеш посоката, по която е тръгнал. Концентрирах се върху отпускането и усетих, че Емет не се беше отпуснал. Опитай се да не правиш допълнителен спектакъл със себе си. И без това вече си в достатъчно проблеми. Поех дълбоко въздух и Емет ме пусна. Проверих рутинно в стаята, но конфронтацията ни бе толкова кратка и тика, че само няколко души, седящи зад Емет, едва бяха забелязали. Никой от тях не знаеше какво да си помисли, затова го пренебрегнаха. Калън бяха откачалки - вече всички знаеха това. По дяволите, момче, загазил си, добави Емет, състрадание в гласа му. "Ухапи ме," промърморих тихо и чух ниското му кикотене.

Емет не таеше злоба и навярно трябваше да съм благодарен за лесния му характер. Но можех да видя, че намеренията на Джаспър бяха ясни на Емет, това, че той обмисляше какъв би бил най-добрият курс за нещата. Гневът се надигна, едва под контрол. Да, Емет беше по-силен от мен, но все още не ме беше побеждавал при борба. Той твърдеше, че това е така, защото аз мамя, но чуването на мисли беше просто такава част от мен, каквато беше от него огромната му сила. Ние бяхме еднакво равни в боя. Бой? На там ли бяха тръгнали нещата? Щях ли да се бия със семейството си за човек, когото едва познавах? Помислих върху това за момент, помислих за нежното чувство от тялото на момичето в ръцете ми, съпоставено с Джаспър, Розали и Емет - неестествено силни и бързи, машини за убиване по природа ... Да, щях да се бия за нея. Срещу семейството си. Потреперих. Но не беше честно да я оставя незащитена, след като аз я бях поставил в опасност. Не можех сам да победя, все пак, не и срещу тримата, и се чудех кои ще са съюзниците ми. Карлайл, със сигурност. Той няма да се бие с никого, но ще е твърдо против решенията на Розали и Джаспър. Може би това беше всичко, от което се нуждаех. Ще видя ... Езмe, съмнително. Нито пък ще застане срещу мен и ще й е крайно неприятно да не се съгласи с Карлайл, но ще е за всеки план, който запазва семейството й непокътнато. Първият й приоритет ще биде не справедливостта, а аз. Ако Карлайл бе душата на семейството ни, то Езмe бе сърцето. Той беше водач, който си заслужаваше да следваш; тя превръщаше това последване в деяние от любов. Ние всички се обичахме - дори под гнева, който изпитвах към Джаспър и Розали в момента, дори планирайки да се бия с тях, за да спася момичето, знаех, че ги обичам. Алис ... нямах никаква представа. Навярно зависеше от това какво бе видяла, че предстои. Тя ще е с победителя, предположих. Така че, трябваше да го направя без помощ. Не можех да се сравнявам с тях сам, но нямаше да позволя момичето да бъде наранено заради мен. Това можеше да означава уклончива постъпка ... Гневът ми спадна малко от внезапния черен хумор. Можех да си представя как щеше да реагира момичето, ако я отвлека. Разбира се, рядко отгатвах реакциите й - но каква друга реакция би имала освен ужас? Не бях сигурен, все пак, как да го постигна - да я отвлека. Нямаше да мога да стоя близо зад нея много дълго. Може би щях просто да я занеса обратно при майка й. Дори това ще е изпълнено с опасност. За нея. А също и за мен, осъзнах внезапно. Ако я убиех случайно ... не бях сигурен колко точно болка би ми причинило това, но знаех, че ще е многостранно и силно. Времето мина бързо, докато мислех за всичките усложнения пред мен: караницата, която ме чакаше вкъщи, конфликтът със семейството ми, това, до което може би щях да бъда подтикнат да стигна ... Е, не можех да се оплача, че живота извън училище вече беше толкова монотонен. Момичето го беше променило толкова много. Емет и аз отидохме мълчаливо до колата, когато звънна звънеца. Той се притесняваше за мен, и се притесняваше за Розали. Знаеше коя страна трябваше да избере в караницата, и това го тревожеше. Останалите ни чакаха в колата, също мълчаливи. Бяхме много тиха група. Само аз можех да чуя викането.

Идиот! Лунатик! Слабоумен! Глупак! Егоистичен, безотговорен тъпак! Розали държеше постоянен поток от обиди на върха на езика си. Това ме затрудняваше да чуя останалите, но я игнорирах, доколкото можех. Емет беше прав за Джаспър. Той бе сигурен за линията на поведението си. Алис бе затруднена, притеснявайки се за Джаспър, прехвърляйки видения от бъдещето. Без значение от коя страна Джаспър отиваше към момичето, Алис винаги ме виждаше как го спирам. Интересно ... нито Розали, нито Емет бяха с него в тези видения. Значи Джаспър мислеше да действа сам. Това би изравнило нещата. Джаспър бе най-добрия, определено най-опитния боец сред нас. Единственото ми предимство бе, че можех да чуя движенията му преди той да ги направи. Никога не се бях бил повече от на майтап с Емет или Джаспър - просто лудувайки. Прилоша ми от мисълта наистина да нараня Джаспър ... Не, не това. Само да го блокирам. Това бе всичко. Концентрирах се върху Алис, запаметявайки различните начини за атака на Джаспър. Когато направих това виденията й се промениха, движейки се много по-далеч от къщата на Суон. Препречвах го по-рано ... Спри това, Едуард! Не може да стане по този начин. Няма да го позволя. Не й отговорих, само продължих да гледам. Тя започна да търси по-напред, в мъгливото, несигурно царство на далечните възможности. Всичко бе засенчено и неясно. През целия път до вкъщи заредената тишина не се вдигна. Паркирах в големия гараж зад къщата; мерцедесът на Карлайл беше там, до големия джип на Емет, М3-то на Роуз и моят Ванкуиш. Бях доволен, че Каралайл беше вече у дома - тази тишина трябваше да завърши експлозивно и го исках там, когато това се случи. Отидохме право в столовата. Стаята, разбира се, никога не бе използвана за очакваната цел. Но бе обзаведена с дълга овална махагонова маса, заобиколена от столове - бяхме внимателни да имаме целия правилен реквизит на място. Карлайл обичаше да я използва като конферентна зала. В група с такива силни и коренно различни личности, понякога бе нужно да обсъждаме нещата по спокоен, седнал начин. Имах чувството, че средата нямаше да помогне много днес. Карлайл седна на обичайното си място в източната част на стаята. Езмe беше до него - те се държаха ръка за ръка над масата. Очите на Езмe бяха върху мен, златните им бездни, пълни с безпокойство. Остани. Това беше единствената й мисъл. Искаше ми се да можех да се усмихна на жената, която наистина бе майка за мен, но нямах уверения за нея сега. Седнах от другата страна на Карлайл. Езмe се протегна през него, за да постави свободната си ръка върху рамото ми. Тя си нямаше и представа какво щеше да започне; тя просто се притесняваше за мен. Карлайл имаше по-добро усещана, за това какво предстоеше. Устните му бяха здраво стиснати и челото му бе набръчкано. Изражението изглеждаше прекалено старо за младото му лице. Когато всички седнаха видях как границите бяха начертани. Розали седна директно срещу Карлайл, от другата страна на масата. Тя се вгледа в мен гневно, без да отмества поглед. Емет седна до нея, и лицето и мислите му огорчени. Джаспър се поколеба и после отиде да застане срещу стената до Розали. Той беше решен, равнодушен към предстоящата дискусия. Зъбите ми се стиснаха.

Алис беше последната, която влезе, и очите й бяха фокусирани върху нещо много надалеч - бъдещето, все още прекалено неясно за нея, за да го използва. Изглежда без да мисли за това, тя седна до Езми. Разтри челото си, сякаш имаше главоболие. Джаспър се обърна неловко, обмисляйки това да отиде при нея, но запази мястото си. Поех дълбоко въздух. Аз бях започнал това - аз трябваше да говоря първи. "Съжалявам," казах аз, поглеждайки първо Розали, после Джаспър и накрая Емет. "Нямах намерение да поставям никой от нас в риск. Беше необмислено и поемам пълната отговорност за действията си." Розали се вгледа в мен злокобно. "Какво имаш предвид с 'поемам пълна отговорност'? Ще го поправиш ли?" "Не по начина, който имаш предвид," казах аз, опитвайки се да задържа гласа си спокоен и тих. "Готов съм да си тръгна сега, ако това направи нещата по-добри." Ако вярвах, че момичето ще е в безопасност, ако вярвах, че никой от вас няма да я докосне, поправих, в главата си. "Не," промърмори Езмe. "Не, Едуард." Потупах ръката й. "Това са само няколко години." "Езмe е права, въпреки това," каза Емет. "Сега никъде не можеш да отиваш. Това ще е противоположното на полезно. Сега, повече от всякога, имаме нужда да знаем какво си мислят хората." "Алис ще хване всичко важно," не се съгласих аз. Каралайл поклати глава. "Мисля, че Емет е прав, Едуард. По-вероятно е момичето да проговори, ако ти изчезнеш. Или всички заминаваме, или никой." "Тя няма да каже нищо," настоях бързо аз. Роуз набираше сили да избухне и аз исках да извадя първо този факт. "Не знаеш ума й," напомни ми Карлайл. "До толкова го знам. Алис, подкрепи ме." Алис се вгледа уморено в мен. "Не мога да видя какво ще се случи, ако игнорираме това." Тя хвърли бегъл поглед на Роуз и Джаспър. Не, не можеше да види това бъдеще - не когато Роуз и Джаспър бяха толкова категорични относно игнорирането на инцидента. Дланта на Розали удари силно масата. "Не можем да дадем на човека шанса да каже каквото и да било. Карлайл, трябва да видиш това. Дори да решим всички да изчезнем не е безопасно да оставяме легенди след нас. Живеем толкова по-различно от останалите от нашия вид - знаеш, че има такива, които биха използвали с най-голямо удоволствие извинението, за да ни посочат с пръст. Трябва да сме по-внимателни от когото и да било!" "И преди сме оставяли слухове зад нас," напомних й аз. "Само слухове и подозрение, Едуард. Не свидетели и доказателство!" "Доказателство!" присмях се аз. Но Джаспър кимаше, очите му неотстъпчиви. "Роуз - " започна Карлайл. "Остави ме да довърша, Карлайл. Не е нужно да има кой знае какво голямо представление. Момичето удари главата си днес. Така че, може би това нараняване се оказва по-сложно, отколкото изглежда." Розали сви рамене. "Всеки смъртен си ляга с шанса повече да не се събуди. Останалите ще очакват да почистим след себе си. Технически, това ще е работа на Едуард, но очевидно той не може да го проумее. Знаеш, че съм способна на контрол. Няма да оставя доказателства след себе си." "Да, Розали, всички знаем какъв професионален убиец си," изръмжах аз. Тя изсъска яростно към мен.

"Едуард, моля те," каза Карлайл. После се обърна към Розали. "Розали, гледах по друг начин в Рочестър, защото почувствах, че заслужаваш справедливостта си. Мъжът, когото уби те бе оклеветил чудовищно. Това не е същата ситуация. Момичето Суон е невинно." "Не е лично, Карлайл," каза Розали през зъбите си. "Това е да защити всички ни." Имаше кратък момент на тишина, докато Карлайл премисля отговора си. Когато кимна, очите на Ризали светнаха. Тя трябваше да го знае по-добре. Дори и да не можех да прочета мислите му, можех да очаквам следващите му думи. Карлайл никога не излагаше на риск. "Знам, че ни мислиш доброто, Розали, но ... много бих искал семейството ни да заслужава защита. Случайните ... инциденти или грешките в контрола са простима част от това какви сме ние." Беше много типично за него да се поставя в множествено число, въпреки че той самият никога не е бил този, който да сгреши. "Да убиеш невинно дете хладнокръвно вече е напълно различно нещо. Вярвам, че риска, който представлява, все едно дали ще каже подозренията си или не, не е близко до по-големия риск. Ако правим изключения, за да се защитим, рискуваме нещо много по-важно. Рискуваме да загубим същността на това, което сме." Много внимателно контролирах изражението си. Правех всичко възможно, за да не се усмихна. Или да не изръкопляска, както ми се искаше да направя. Розали се смръщи. "Това е просто да бъдеш отговорен." "Това е да си коравосърдечен," поправи внимателно Карлайл. "Всеки живот е ценен." Розали въздъхна тежко и долната й устна се издаде напред. Емет потупа рамото й. "Всичко ще е наред, Роуз," окуражи я той с тих глас. "Въпросът," продължи Карлайл," е дали да се местим?" "Не," простена Розали. "Тъкмо се установихме. Не искам да започвам втората си година в средното училище наново!" "Можеш да запазиш сегашната си възраст, разбира се," каза Карлайл. "И да се налижи да се местим пак така скоро?" продължи тя. Той сви рамене. "Харесва ми тук. Има толкова малко слънце, че почти станахме нормални." "Ами, определено не е нужно да решим сега. Можем да изчакаме и да видим дали ще се наложи. Едуард изглежда сигурен относно мълчанието на момичето Суон." Розали изсумтя. Но вече не бях притеснен за Роуз. Можех да видя, че тя ще се съгласи с решението на Карлайл, без значение колко бясна ми беше. Разговорът им се насочи към маловажни подробности. Джаспър остана неподвижен. Разбрах защо. Преди той и Алис да се срещнат, той бе живял в район на битки, неотстъпчива заплаха за война. Той знаеше последствията от пренебрегването на правилата - той беше виждал ужасяващите последици със собствените си очи. Това, че не се беше опитал да успокои Розали с допълнителните си способности, нито пък да я раздразни, говореше сравнително много. Той държеше себе си настрана от тази дискусия - стоеше над нея. "Джаспър," казах аз. Той срещна погледа ми, лицето му безизразно. "Тя няма да заплати за моята грешка. Няма да позволя това." "Значи тя извлича полза от това? Тя трябваше да умре днес, Едуард. Аз просто ще наредя това."

Повторих се, наблягайки на всяка дума. "Няма да го позволя." Веждите му се събраха. Той не очакваше това - не очакваше, че ще го спра. Той поклати главата си веднъж. "Няма да позволя Алис да живее в опасност, дори лека опасност. Ти не изпитваш чувствата, които аз изпитвам към нея, Едуард, и не си преживявал това, което аз съм, все едно дали си виждал спомените ми или не. Не разбираш." "Не оспорвам това, Джаспър. Но сега ти казвам, няма да ти позволя да нараниш Изабела Суон." Вгледахме се един в друг - не свирепо, а преценейки възможностите. Усетих как анализира настроението около мен, изпитвайки решимостта ми. "Джаз," каза Алис, прекъсвайки ни. Той задържа погледа ми за още един миг и после погледна към нея. "Не се занимавай с това да ми казваш, че можеш да се грижиш за себе си, Алис. Вече знам това. Все още трябва да - " "Не това тръгнах да казвам," прекъсна Алис. "Щях да те помоля за услуга." Видях какво имаше в ума й и устата ми отвори с доловимо ахване. Вгледах се в нея, шокиран, едвам наясно с това, че сега Алис и Джаспър ме гледаха притеснено. "Знам, че ме обичаш. Благодаря. Но наистина ще го оценя, ако не се опитваш да убиеш Бела. Като начало, Едуард е сериозен, а аз не искам да се биете. Второ, тя ми е приятелка. Поне, ще бъде." Беше ясно като през стъкло в главата й: Алис, усмихваща се, ледената й ръка около топлите, крехки рамена на момичето. И Бела също се усмихваше, ръката й около кръста на Алис. Видението бе стабилно като скала; само точният момент не беше сигурен. "Но ... Алис ... " ахна Джаспър. Не успях да завъртя глава, за да видя изражението му. Не можех да откъсна очи от образа в главата на Алис, за да го чуя. "Аз ще я обичам един ден, Джаз. Ще е много далечен, ако не я оставиш на мира." Все още бях заключен в мислите на Алис. Видях бъдещето да трепти, когато решението на Джаспър се заплете в лицето на неочакваната й молба. "Ах," въздъхна тя - нерешителността му проясни ново бъдеще. "Виждаш ли? Бела няма да каже нищо. Няма за какво да се тревожим." Начинът, по който каза името на момичето ... сякаш вече бяха близки и верни приятелки ... "Алис," задавих се аз." Какво ... означава ... ?" "Казах ти, че идва промяна. Не знам, Едуард." Но тя стисна челюст и можех да видя, че има още. Тя се опитваше да не мисли за него; тя внезапно се фокусираше много силно върху Джаспър, въпреки че той беше прекалено смаян, за да направи голям прогрес в решението си. Тя правеше това понякога, когато се опитваше да скрие нещо от мен. "Какво, Алис? Какво криеш?" Чух Емет да мърмори. Той винаги се дразнеше, когато Алис и аз имахме този тип разговори. Тя разклати глава, опитвайки се да не ме допусне вътре. "За момичето ли е?" настоях аз. "За Бела ли е?" Беше стиснала зъби в концентрация, но когато казах името на Бела, тя направи неволна грешка. Грешката й траеше само малка част от секундата, но беше достатъчно. "НЕ!" извиках аз. Чух как стола ми удари пода и едва тогава осъзнах, че съм на крака.

"Едуард!" Карлайл също беше на крака, ръката му на рамото ми. Едва го забелязвах. "Става по-ясно," прошепна Алис. "Със всяка минута ставаш все по-решен. Наистина са й останали само два пътя. Единият или другият, Едуард." Можех да видя какво бе видяла тя ... но не можех да го възприема. "Не," казах отново; нямаше звучност в отказа ми. Усетих краката си нестабилни и трябваше да се подпра на масата. "Някой, моля, ще включи ли и нас в мистерията?" оплака се Емет. "Трябва да замина," прошепнах на Алис, игнорирайки го. "Едуард, вече минахме през това," каза Емет високо. "Това е най-добрия начин да накараш момичето да говори. Освен това, ако заминеш, няма да знаем със сигурност дали тя говори или не. Трябва да останеш и да се справиш с това." "Не те виждам да заминаваш за никъде, Едуард," ми каза Алис. "Не знам дали вече можеш да заминеш." Помисли върху това, добави тя безмълвно. Помисли си за заминаване. Видях какво има предвид. Да, идеята да не видя момичето отново беше ... болезнена. Но това беше, също така, необходимо. Не можех да съдя което и да е бъдеще, на което очевидно я осъждах. Не съм напълно сигурна за Джаспър, Едуард, продължи Алис. Ако заминеш, ако той смята, че тя е опасност за нас ... "Не чувам това," опровергах я аз, все още само наполовина наясно с публиката ни. Джаспър се колебаеше. Той не би направил нещо, което ще нарани Алис. Не точно в този момент. Ще рискуваш ли живота й, ще я оставиш ли незащитена? "Защо ми причиняваш това?" изстенах аз. Главата ми падна към ръцете ми. Аз не бях защитник на Бела. Не можех да съм това. Не потвърди ли това достатъчно раздвоеното бъдеще на Алис. Аз също я обичам. Или ще я обичам. Не е същото, но я искам наоколо за това. "Също я обичаш?" прошепнах скептичен. Тя въздъхна. Толкова си сляп, Едуард. Не виждаш ли накъде си се отправил? Не можеш ли да видиш къде вече си? По-неизбежно е от изгрева на слънцето от изток. Виж това, което виждам аз ... Разклатих глава ужасен. "Не." Опитах се да изключа образите, които тя ми разкриваше. "Не трябва да следвам тази посока. Ще замина. Ще променя бъдещето." "Можеш да опиташ," каза тя, гласът й скептичен. "О, я стига!" измуча Емет. "Обръщай внимание, изсъска му Роуз. "Алис го вижда как си пада по човек! Колко класическо, Едуард! Тя издаде някакъв импровизиран звук. Едва я чух. "Какво?" каза Емет, сепнат. После оживения му смях отекна в стаята. "Това ли се случва?" Той се засмя пак. "Тежък прелом, Едуард." Усетих ръката му на рамото си и я тръснах разсеяно. Не можех да му обърна внимание. "Да си пада по човек?" повтори Езми с шокиран глас. "По момичето, което спаси днес? Влюбва се в нея?" "Какво виждаш, Алис? Точно," настоя Джаспър. Тя се обърна към него; аз продължих да се взирам вцепенено в лицето й. "Зависи от това дали той е достатъчно силен или не. Или ще я убие сам" - тя се обърна към мен, за да срещне погледа му отново, свирепо - "което наистина би ме

ядосало, Едуард, да не споменавам какво ще причини на теб - " тя се обърна отново към Джаспър, "или тя ще е една от нас, един ден." Някой ахна; Не погледнах да видя кой. "Това няма да се случи!" отново виках. "Нито едно от двете." Алис изглежда не ме чу. "Всичко зависи," повтори тя. "Той може да е точно достатъчно силен, за да не я убие - но ще е непосредствено. Ще отнеме изключително количество контрол," замисли се тя. "повече отколкото дори Карлайл има. Той може да е просто достатъчно силен ... Единственото нещо, за което не е достатъчно силен, е да стои настрана от нея. Това е загубена кауза." Не можех да открия гласа си. Изглежда и останалите не можеха. Стаята беше безмълвна. Вгледах се в Алис, а всички останали се взираха в мен. Можех да видя собственото си ужасено лице от пет различни гледни точки. След дълъг момент Карлайл въздъхна. "Ами, това ... усложнява нещата." "Я виж ти," съгласи се Емет. Гласът му все още се доближаваше до смях. Сигурен бях в това, че Емет би намерил шега в разрушението на живота ми. "Предполагам, че въпреки това плановете остават същите," каза Карлайл замислено. "Ще останем и ще наблюдаваме. Очевидно, никой няма ... да нарани момичето." Настръхнах. "Не," каза Джаспър тихо. "Не мога да се съглася с това. Ако Алис вижда само два пътя - " "Не!" Гласът ми не беше вик или ръмжене, или плач, а някаква комбинация от трите. "Не!" Трябваше да напусна, да съм надалеч от мислите им - самодоволността на Розали, хумора на Емет, несвършващото търпение на Карлайл ... По-лошо: увереността на Алис. Увереносттна на Джаспър в тази увереност. Най-лошото: ...радостта на Езмe. Излязох от стаята. Езмe докосна ръката ми, когато минах край нея, но не отчетох и не направих знак. Бягах още преди да съм излязъл от къщата. Преминах реката с един скок и запрепусках през гората. Дъждът отново се бе върнал, като валеше толкова силно, че бях накиснат за няколко мига. Харесвах дебелия пласт от вода - между мен и останалата част от света. Той ме затваряше, позволяваше ми да съм сам. Бягах на изток, над и през планини, без да нарушавам правия си курс, докато не видях светлините на Сиатъл от другата страна на тесния пролив. спрях преди да прекося границата на човешката цивилизация. Затворен от дъжда, сам самичък, аз най-накрая погледнах на това, което бях направил - начинът, по който бях развалил бъдещето. Първо, видението за Алис и момичето, прегърнати - доверието и приятелството бяха толкова очевидни, че сякаш крещяха от картината. Широките шоколадови очи на Бела не бяха объркани във видението, но все още бяха пълни с тайни - в този момент тези тайни изглеждаха толкова щастливи. Тя не се дръпна от студената ръка на Алис. Какво означаваше това? Колко знаеше тя? В този все още жив момент от бъдещето, какво си мислеше тя за мен? После другият образ, толкова приличащ на този, но този път оцветен от ужас. Алис и Бела, все още прегърнати, с ръце обвити една около друга в доверено приятелство. Но сега нямаше разлика между тези ръце - и двете бели, гладки като мрамор, твърди като стомана. Широките очи на Бела вече не бяха шоколадови. Ирисите

им бяха шокиращо ясно червени. Тайните в тях бяха неразбираеми - одобрение или неутешимост? Беше невъзможно да се каже. Лицето й бе студено и безсмъртно. Потръпнах. Не можех да потисна въпросите, близки, но различни: Какво означаваше това - как се бе случило това? И какво си мислеше сега за мен? Можех да отговоря на последния. Ако я насиля в този празен половинчат живот чрез слабостта си и егоизма си, със сигурност тя ще ме мрази. Но имаше още един по-ужасяващ образ - по-лош от всеки образ, който някога бях пазел в съзнанието си. Моите собствени очи, наситено червени с човешка кръв, очите на чудовище. Строшеното тяло на Бела в ръцете ми, бяло като пепел, пресушено, безжизнено. Беше толкова здрав, толкова ясен образ. Не можех да понасям да виждам това. Не можех да го търпя. Опитах се да го прогоня от главата си, опитах се да видя нещо друго, каквото и да било друго. Опитах се да видя отново изражението на живото й лице, което бе препречило зрението ми през последния период от съществуването ми. Всичко безрезултатно. Пустото видение на Алис изпълни главата ми и аз се превивах от агонията, която то причиняваше. Междувременно, чудовището в мен преливаше от радост, тържествуващо от възможността от успеха му. То ме отвращаваше. Това не можеше да се позволи. Трябваше да има начин да надхитря бъдещето. Нямаше да позволя виденията на Алис да ме водят. Можех да избера различна пътека. Имаше друг избор. Трябваше да има.

5. Покани Гимназия. Не вече чистилище, сега беше чист ад. Мъчения и огън ... да, изпитвах и двете. Сега вършех всичко правилно. Всичко изяснено с подробности. Никой не можеше да се оплаче, че бягам от отговорностите си. За да угодя на Езмe, и за да защитя останалите, останах във Форкс. Върнах се към стария си график. Ходех да ловувам повече от тях. Всеки ден, влизах в училище и се правех на човек. Всеки ден слушах внимателно за нещо ново относно семейство Калън – никога нямаше нищо ново. Момичето не бе казало ни една дума от подозренията си. Тя само повтаряше същата история отново и отново – аз съм стоял до нея и съм я бутнал от пътя – докато пламенните й слушатели се отегчиха и спряха да търсят повече подробности. Нямаше опасност. Прибързаното ми действие не бе наранило никого. Никого освен мен. Бях решен да променя бъдещето. Не бе най-лесната задача, която да си поставя, но нямаше друг избор, с който бих могъл да живея. Алис каза, че няма да съм достатъчно силен, за да стоя настрана от момичето. Щях да й докажа, че греши. Мислех си, че първият ден ще е най-трудният. Към края му, бях сигурен, че случаят бе такъв. Въпреки това, грешях. Измъчвах се, знаейки, че ще нараня момичето. Успокоявах се с факта, че болката й нямаше да е нищо повече от леко убождане – просто малко оскърбление от отхвърлянето – в сравнение с моята. Бела бе човек и знаеше, че аз съм нещо друго,

нещо лошо, нещо плашещо. Тя навярно ще е по-скоро облекчена, отколкото учудена, когато извърна лице от нея и се престоря, че тя не съществува. „Здравей, Едуард,” поздрави ме тя, този първи ден, обратно в час по биология. Гласът й бе приятен, приятелски, на 180 градуса от последния път, когато бях говорил с нея. Защо? Какво бе направило промяната? Беше ли забравила? Беше ли решила, че си е измислила целия епизод? Възможно ли бе да ми е простила, задето не спазих обещанието си? Въпросите ме бяха изгорили като жаждата, която атакуваше гърлото ми всеки път, когато вдишвах. Само един момент, за да погледна в учите й. Само да видя дали мога да прочета отговорите в очите й ... Не. Не можех да си позволя дори това. Не и ако бях тръгнал до променям бъдещето. Бях мръднал брадичката си с един инч в нейна посока, без да откъсвам поглед от предната част на стаята. Кимнах веднъж и после обърнах лицето си право напред. Тя не ми проговори отново. Този следобед, веднага след като училището свърши, ролята ми изиграна, бягах до Сиатъл, както бях направил предния ден. Изглежда можех да понеса болката малко по-добре когато летях над земята, превръщайки всичко наоколо в зелено размазано петно. Това тичане стана мой ежедневен навик. Обичах ли я? Не мислех така. Не още. Въпреки че беглите погледи на Алис в бъдещето не ме изоставяха, можех да видя колко лесно би било да се влюбя в Бела. Ще бъде точно като падане: без усилие. Да не си позволявам да се влюбя беше обратното на падането – беше избутването ми нагоре по стръмната скала, ръка след ръка, задачата толкова изтощаваща, сякаш нямах нещо повече от безсмъртна сила. Мина повече от месец и всеки ден ставаше по-трудно. Това нямаше смисъл според мен – продължих да очаквам да го преодолея, да ми стане по-лесно. Това би трябвало да е имала предвид Алис, когато предвиди, че няма да съм способен да стоя настрана от момичето. Тя бе видяла усилването на болката. Но аз можех да понасям болка. Нямаше да унищожа бъдещето на Бела. Ако това да я обичам беше унищожително, тогава не беше ли избягването й най-малкото, което можех да направя? Въпреки това, да я избягвам беше над лимита, който можех да поема. Можех да се преструвам, че я игнорирам и никога да не поглеждам към нея. Можех да се преструвам, че тя не ми бе интересна. Но това бе степента, преструвка, а не реалност. Все още слушах внимателно всеки дъх, който поемаше, всяка дума, която казваше. Степенувах мъченията си в четири категории. Първите две бяха познати. Ароматът и тишината й. Или, по-скоро – да поема отговорността си, там където тя принадлежеше – моята жажда и любопитството ми. Жаждата бе най-важното от мъченията ми. Сега ми беше просто навик въобще да не дишам по биология. Разбира се, винаги си имаше изключения – когато трябваше да отговоря на въпрос, или нещо такова, и имах нужда от дъха си, за да говоря. Всеки път, когато вкусвах въздуха около момичето, беше същото като първия ден – огън и нужда, и брутална жар, отчаяни да се освободят. Беше трудно да се държа здраво за разсъдъка си или да устоя в онези моменти. И, също като първия ден, чудовището в мен ръмжеше, толкова близо до повърхността ...

Любопитството бе най-постоянно в мъченията ми. Въпросите никога не излизаха от главата ми: Какво си мисли в момента? Когато чуех тихата й въздишка. Когато завърташе кичур коса между пръстите си разсеяно. Когато хвърлеше книгите си с повече от нужната сила. Когато се втурваше в час закъсняла. Когато потупваше с крак нетърпеливо по пода. Всяко движение, хванато от периферното ми зрение, бе мистерия. Когато говореше на останалите ученици – човеци, анализирах всяка нейна дума и всеки тон. Казваше ли каквото мисли, или това, което си мислеше, че трябва да каже? Често ми звучеше така, сякаш казваше това, което слушателите й очакваха, а това ми напомняше на семейството ми и на всекидневният ни живот в илюзия – ние бяхме по-добри от нея. Освен ако не бърках това, само представяйки си нещата. Защо ще й трябва да играе роля? Тя бе една от тях – човек тинейджър. Майк Нютън беше най-изненадващ за мъченията ми. Кой би повярвал, че такъв обикновен, отегчителен смъртен може да е толкова вбесяващ? Да бъда честен, трябваше да изпитвам някаква благодарност към дразнещото момче; повече от останалите, тай караше момичето да говори. Научих толкова много за нея чрез тези разговори – все още попълвах списъка си – но, напротив, помощта на Майк в този проект ме изнервяше повече. Не исках Майк да е този, който да разкрие тайните й. Исках аз да го направя. Помагаше това, че той никога не забелязваше малките й откровения, малките й неволни грешки. Той не знаеше нищо за нея. Той бе създал една Бела в главата си, която не съществуваше – момиче просто толкова общоприето, като самия него. Той не бе забелязал безкористността и смелостта й, които я отделяха от останалите хора, той не чуваше ненормалната зрялост на изречените й мисли. Той не долавяше това, когато тя говореше за майка си, тя звучеше като родител, говорещ за дете, отколкото по обратния начин – любящо, снизходително, леко развеселено и силно покровителски. Той не чуваше търпение в гласа й, когато се преструваше на заинтересована в несвързаните му истории, и не предполагаше за добротата, скрита зад това търпение. По време на разговорите й с Майк, можех да добавя най-важното качество към списъка си, най-разкриващото от тях, толкова просто, колкото и рядко. Бела беше добра. Всичко останали неща, добавени към това обобщаващо – мила и скромна, и неегоистична, и любяща, и смела – тя бе добра във всяко отношение. Тези полезни открития не ме ентусиазираха относно момчето, въпреки това. Със силното чувство за собственост, с което гледаше Бела – сякаш тя беше някакво завоевание, което да се придобие – ме провокираше почти толкова, колкото и грубите му фантазии за нея. Той също ставаше и по-уверен в нея, с минаването на времето, тъй като тя изглежда го предпочиташе пред онези, които той смяташе за свои съперници – Тайлър Кроули, Ерик Йорки, и дори, случайно, мен. Той обикновено сядаше до нея на масата ни, преди часът да започне, приказвайки си с нея, окуражен от усмивката й. Просто учтиви усмивки, казах си аз. Все едно и също, често се забавлявах, представяйки си как го удрям с опакото на ръката си, запращайки го през стаята към далечната стена ... Вероятно нямаше да го нарани фатално ... Майк не мислеше за мен често като за съперник. След инцидента се притесняваше, че Бела и аз ще се сплотим от споделеното изживяване, но очевидно резултатът бе противоположен. Все пак, той все още бе разтревожен, че бях избрал Бела пред равните й, за да й обърна внимание. Но сега аз я игнорирах също толкова напълно, колкото и останалите, и той стана самодоволен. Какво си мислеше тя сега? Дали посрещаше добре дошло вниманието му? И, най-накрая, последното от мъченията ми, най-болезненото: безразличието на Бела. Докато аз игнорирах нея, тя игнорираше мен. Тя никога не се опита да ме заговори отново. Доколкото знаех, въобще никога не мислеше за мен.

Това май можеше да ме побърка – или дори да строши решението ми да променя бъдещето – с изключение на това, че понякога се взираше в мен както преди. Не го виждах сам, тъй като не можех да си позволя да я погледна, но Алис винаги ни предупреждаваше, когато те бе пред това да го направи; останалите бяха все още притеснени относно съмнителните знания на момичето. Това, че тя ме гледаше втренчено от време на време, намаляваше част от болката. Разбира се, тя можеше просто да се притеснява каква точно откачалка съм аз. „Бела ще се вгледа в Едуард след минута. Изглеждай нормален,” ми каза Алис един вторник през Март, а останалите бяха старателни да се мърдат и да преместват тежестта си, като хора; абсолютната тишина беше отличителна черта на вида ни. Обръщах внимание на това колко често тя се обръщаше в моя посока. Доставяше ми удоволствие, въпреки че не трябваше, че честотата не бе спаднала с минаването на времето. Не знаех какво означава, но ме караше да се чувствам по-добре. Алис въздъхна. Иска ми се ... „Стой извън това, Алис,” казах й тихо аз. „Няма да се случи.” Тя се нацупи. Алис бе нетърпелива да завърже предвиденото й приятелство с Бела. По странен начин, тя пропускаше момичето, което не познаваше. Ще призная, по-добър си отколкото си мислех. Бъдещето ти отново е цялото объркано и безсмислено. Надявам се, че си щастлив. „Има голям смисъл за мен.” Тя изсумтя нежно. Опитах се да я изключа, прекалено неспокоен за разговори. Не бях в много добро настроение – по-напрегнат, отколкото им позволявах да видят. Само Джаспър беше наясно с това колко силно ще бъда наранен, усещайки стреса да си излъчва от мен с уникалната си способност и да усеща, и да влияе на настроенията на останалите. Той, въпреки това, не разбираше причината зад настроенията, и – откакто бях постоянно в гадно настроение тези дни – той го пренебрегна. Днес щеше да е труден ден. По-труден от вчерашния, каквато бе тенденцията. Майк Нютън, омразното момче, на когото не можех да си позволя да съпернича, щеше да покани Бела на среща. На близкия хоризонт бяха танците ‘дами канят’, и той много се надяваше, че Бела ще помоли него. Това, че още не го беше направила, смити увереността му. Сега той беше в неприятно затруднение – забавлявах се от дискомфорта му повече отколкото трябваше – защото Джесика Стенли току що го бе попитала за танците. Той не искаше да каже „да,” все още надявайки се, че Бела ще го избере (и че ще го обяви за победител сред съперниците му), но не искаше да каже „не” и завърши, пропускай танца като цяло. Джесика , наранена от колебанието му и предполагайки причината зад него, пронизваше с мислите си Бела. Отново, имах интуицията да застана между нейните гневни мисли и Бела. Сега разбирах инстинкта по-добре, но това само ме дразнеше повече, когато не можех да го последвам. Да си помислиш, че би стигнало до тук! Бях крайно закрепен към дребните училищни драми, които някога толкова презирах. Майк работеше върху самообладанието си, докато провождаше Бела към часа по биология. Слушах усилията му докато ги чаках да пристигнат. Момчето бе слабо. Бе очаквал този танц нарочно, уплашен да направи увлечението си явно, преди тя да е показала предпочитание към него. Не искаше да става уязвим от отказ, предпочитайки тя да направи този скок първа. Страхливец.

Той отново седна на масата ни, облекчен от дългите близки отношение, и аз си представих какъв ли звук ще издаде тялото му, ако удареше отсрещната стена с достатъчна сила, за да счупи костите си. „Е,” каза той на момичето, очите му към пода. „Джесика ме покани на пролетните танци.” „Това е чудесно,” отговори Бела мигновено и с ентусиазъм. Беше трудно да не се усмихна, когато тонът й се просмука в съзнанието на Майк. Той се надяваше на смут. „ Ще си изкарате весело с Джесика.” Той се бореше за правилния отговор. „Ами ...” поколеба се той, и почти загуби кураж. После се окопити. „Казах й, че ще си помисля.” „И защо си направил това?” настоя тя. Тонът й беше неодобрителен, но имаше и най-малкия нюанс на облекчение, също така. Какво означаваше това? Неочаквана, ослепителна ярост накара ръцете ми да се свият в юмруци. Майк не чу облекчението. Лицето му бе почервеняло – ярост, когато внезапно усетих, че това звучи като покана – и той погледна отново към пода, докато говореше. „Чудех се дали... ами, дали може би планираш да ме поканиш.” Бела се поколеба. В този момент на колебанието й, видях бъдещето по-ясно отколкото Алис някога бе. Момичето можеше да каже да на неизказания въпрос на Майк сега, а можеше и да не каже, но във всеки случай, някой ден скоро, тя щеше да каже да на някого. Тя беше привлекателна и интригуваща, и човешките мъже не бяха забравили за този факт. Дали щеше да се съгласи на някого от тази не-похотлива тълпа, или щеше да почака докато не се освободи от Форкс, денят, в който тя ще каже да, щеше да дойде. Видях живота й както и преди – колеж, кариера ... любов, брак. Видях я под ръка с баща й отново, облечена в прозрачно бяло, лицето й изчервено от щастие, докато се движи под звука на сватбения марш. Болката бе повече от всичко, което бях чувствал до сега. Човек би бил на косъм от смъртта, за да изпита тази болка – човек не би я преживял. И не само болка, но и категорична ярост. Гневът ми причини болка като един вид телесен отдушник. Въпреки това незначително, незаслужаващо момче можеше да не е този, на когото Бела да каже да, горях от желание да смачкам главата му в ръката си, да го оставя да стои като типичен пример за всеки останал. Не разбирах това чувство – беше такава бъркотия от болка и гняв, и желание, и отчаяние. Никога не го бях изпитвал преди; Не можех да го назова. „Майк, мисля, че трябва да й кажеш да,” каза Бела с приятен глас. Надеждите на Майк спаднаха рязко. Щях да се насладя на това при обстоятелствата, но бях изгубен в последвалия шок след болката – и разкаянието от това какво ми бяха причинили болката и гнева. Алис беше права. Не бях достатъчно силен. Точно в момента Алис ще гледа бъдещето да се върти и изкривява, ставайки изопачено отново. Щеше ли това да я зарадва? „Да не би да си поканила вече някого?” попита Майк навъсено. Той ми хвърли поглед, подозрителен за първи път от много седмици насам. Осъзнах, че бях предал интереса си; главата ми беше наклонена към Бела. Дивата завист в мислите му – завист към всеки, когото момичето предпочита – внезапно сложи име върху неназованото ми чувство. Ревнувах.

„Не,” каза момичето със следа от хумор в гласа й. „Въобще няма да ходя на танците.” Въпреки цялото разкаяние и гнева се почувствах облекчен от думите й. Внезапно вземах под внимание моите съперници. „Защо не?” попита Майк, тонът му почти груб. Ядоса ме, че използва този тон към нея. Сподавих ръмжене. „Ще ходя в Сиатъл същата събота,” отвърна тя. Любопитството не беше толкова злобно, колкото преди – сега, когато бях напълно решен да открия отговори на всичко. Ще знам къде-тата и защо-тата на това ново откритие достатъчно скоро. Тонът на Майк стана неприятно примамлив. „Не можеш ли да отидеш някой друг уикенд?” „Съжалявам, но не.” Сега Бела беше груба. „Така че, не трябва да караш Джесика да чака дълго – грубо е.” Грижата й за чувствата на Джесика отвя пламъците на ревността ми. Това пътуване до Сиатъл определено беше извинение, за да каже не – дали отказа просто от лоялност към приятелката си? Тя бе повече от безкористна за това. Не искаше ли всъщност да можеше да каже да? Или и двете предположения бяха грешни? Интересуваше ли се от някого другиго? „Да, права си,” промърмори Майк, толкова покварен, че почти ми стана жалко за него. Почти. Той дръпна очите си от момичето, прекъсвайки гледката ми към лицето й в мислите му. Нямаше да толерирам това. Обърнах се, за да разчета лицето й сам, за първи път от повече от месец. Беше голямо облекчение да си позволя това, като глътка въздух за потопените за дълго време бели дробове на човек. Очите й бяха затворени, а ръцете й бяха притиснати отстрани на лицето й. Раменете й се извиваха навътре защитнически. Тя разлати главата си дори толкова леко, сякаш се опитваше да избута някаква мисъл от ума си. Разочароващо. Разочароващо. Гласът на г-н Бенър я извади от замислеността й и очите й бавно се отвориха. Тя мигновено ме погледна, навярно виждайки взора ми. Тя се вгледа в очите ми със същото объркано изражение, което ме бе преследвало толкова дълго. Не усетих разкаянието или вината, или гнева в тази секунда. Знаех, че отново ще дойдат, и ще дойдат скоро, но за този единствен момент имах странен, нервен успех. Сякаш бях триумфирал, отколкото загубил. Тя не погледна встрани, въпреки че аз се взирах с неуместна напрегнатост, опитвайки се напразно да разчета мислите й през ясните й кафяви очи. Те бяха по-скоро пълни с въпроси, отколкото с отговори. Можех да виря отражението на собствените си очи и виждах, че са черни от жажда. Бяха минали почти две седмици от последното ми ловуване; това не беше най-безопасния ден за разпадане на волята ми. Но чернотата явно не я плашеше. Тя все още не бе погледнала встрани и нежно, унищожително привлекателно розово започна да обагря кожата й. Какво си мислеше сега? Почти зададох въпроса на глас, но в този момент г-н Бенър извика името ми. Взех правилния отговор от главата му, докато хвърлях бърз поглед в негова посока. Поех една бърза глътка въздух. „Цикълът на Кребс.”

Жажда опърли гърлото ми – свивайки мускулите ми и пълнейки устата ми с отрова – и аз затворих очите си, опитвайки се да се концентрирам през желанието за кръвта й, което бушуваше в мен. Чудовището бе по-силно от преди. Чудовището ликуваше. То прегърна това раздвоено бъдеще, което му бе дало изход, петдесет на петдесет за това, което то копнееше толкова упорито. Третото, поклащащо се бъдеще, което сам се опитах да построя чрез сила на волята се бе разрушило – пред всички други неща, унищожено от обикновена ревност – и бе толкова близо до финала си. Угризението и вината горяха с жаждата и, ако имах възможността да отделям сълзи, те щяха да изпълнят очите ми сега. Какво бях сторил? Знаейки, че битката е вече изгубена, изглежда нямаше причина да се съпротивлявам на това, което исках; обърнах се, за да се вгледам в момичето пак. Тя се бе скрила в косата си, но можех да видя през пролуките между кичурите коса, че бузите й бяха силно червени сега. Чудовището хареса това. Тя не срещна взора ми отново, но въртеше кичур от тъмната си коса нервно между пръстите си. Деликатните й пръсти, крехките й китки – те бяха толкова чупливи, изглеждайки сякаш в целия свят дори само дъхът ми можеше да ги счупи. Не, не, не. Не можех да направя това. Тя бе прекалено чуплива, прекалено добра, прекалено ценна, за да заслужи тази съдба. Не можех да позволя живота ми да се сблъска с нейния, да го унищожи. Но нито пък можех да стоя настрани от нея. Алис беше права за това. Чудовището в мен изсъска от раздразнение докато се колебаех, накланяйки се първо към единия път, после към другия. Краткият ми час с нея мина много бързо, докато се люлеех между спасението и тежкото задължение. Звънецът удари и тя започна да си събира нещата без да гледа към мен. Това ме разочарова, но трудно бих очаквал нещо друго. Начинът, по който я третирах от инцидента насам бе непростим. „Бела?” казах аз, неспособен да се спра. Силата на волята ми вече бе на парчета. Тя се поколеба за миг преди да ме погледне; когато се обърна изражението й беше предпазливо, недоверчиво. Напомних си, че тя имаше пълното право да не ми се доверява. Така трябваше да направи. Тя ме чакаше да продължа, но аз просто се взирах в нея, разчитайки лицето й. Вдишах няколко малки глътки въздух, борейки се с жаждата си. „Какво?” каза тя най-накрая. „Отново ли ми говориш?” Имаше нотка на негодувание в гласа й, което беше, както и гнева й, привлекателно. Накарах се да се усмихна. Не знаех как да отговоря на въпроса й. Говорех ли й отново. В смисъла, който тя имаше предвид? Не. Не и ако можех да направя нещо. Щях да опитам да направя нещо. „Не, не точно,” казах й аз. Тя затвори очи, което ме разочарова. Това отряза най-добрия ми път към достъпа до чувствата й. Тя пое дълбока, бавна глътка въздух без да отваря очи. Челюстта й бе стисната. Очите й все още затворени, тя проговори. Определено това не беше нормален човешки начин за разговор. Защо го направи? „Тогава какво искаш, Едуард?”

Звукът на името ми върху устните й направи странно нещо с тялото ми. Ако имах пулс, той щеше да се е усилил. Но как да й отговоря? С истината, реших аз. Ще й казвам истината до толкова, до колкото мога, от сега нататък. Не исках да заслужа недоверието й, дори ако спечелването на доверието бе невъзможно. „Съжалявам,” казах й аз. Това бе по-истинско, отколкото тя някога би разбрала. За нещастие, можех само безопасно да се извинявам тривиално. „Държа се много груб, знам. Но така е по-добре, наистина.” Щеше да е по-добре за нея, ако продължа, ако продължа да бъда груб. Можех ли? Очите й отворени, изражението им все още предпазливо. „Не знам какво имаш предвид.” Опитах се да й дам достатъчно добро предупреждение, доколкото ми бе позволено. „По-добре ще е да не сме приятели,.” Със сигурност поне това можеше да го усети. Тя бе умно момиче. „Довери ми се.” Очите й се свиха и аз си спомних, че й бях казал тези думи преди – точно преди да наруша обещанието. Премигнах, когато зъбите й се стиснаха – тя също ясно си спомняше. „Много жалко, че не осъзна това малко по-рано,” каза тя ядосано. „Можеше да си спестиш цялото това съжаление.” Взрях се в нея с шок. Какво знаеше тя за съжаленията ми? „Съжаление? Съжаление за какво?” настоях аз. „За това, че просто не остави тъпия микробус да ме смачка!” сопна се тя. Замръзнах, смаян. Как можеше да си мисли това? Спасяването на живота й бе единственото приемливо нещо, което бях сторил откакто я срещнах. Единственото нещо, от което не се срамувах. Едното и единствено нещо, което ме правеше щастлив, че съществувам въобще. Борех се да я запазя жива от първия момент, когато улових аромата й. Как можеше да мисли това за мен? Как смее да подлага под съмнение единственото добро дело в цялата тази бъркотия? „Мислиш, че съжалявам, че съм спасил живота ти?” „Знам, че е така,” отвърна язвително тя. Оценката й за намеренията ми ме накараха да кипна. „Не знаеш нищо.” Колко объркващо и неразбираемо работеше мозъкът й! Тя явно въобще не мисли по същия начин като останалите хора. Това трябва да е обяснението зад умствената й тишина. Тя бе напълно различна. Дръпна лицето си настрани, отново стискайки зъби. Бузите й бяха изчервени, този път с гняв. Тя наблъска книгите си на купчина, дръпна ги рязко в ръцете си и се отправи към вратата без да срещне взора ми. Дори раздразнен, беше невъзможно да не намеря гнева й за малко забавен. Тя вървеше сковано, без да гледа накъде отива, и кракът й се препъна в прага на вратата. Тя се спъна и всичките й неща се разбиха на земята. Вместо да се наведе към тях, тя застана права, строго, без дори да поглежда надолу, сякаш не бе сигурна дали книгите си заслужават взимането. Успях да не се засмея. Нямаше кой да ме види; прелетях до нея и подредих книгите й още преди тя да погледне надолу. Тя се наведе наполовина, видя ме и после замръзна. Подадох й книгите обратно, убеждавайки се,че ледената ми кожа не е докоснала нейната.

„Благодаря,” каза тя със студен, строг глас. Тонът й върна обратно раздразнението ми. „Няма защо,” казах аз също толкова ледено. Тя се изправи внезапно и тръгна към следващия си час. Гледах я докато вече не можех да видя ядосаната й фигура. Испанския мина в мъглявина. Г-жа Гоф не попита за разсеяността ми – тя знаеше, че испанския ми е по-добър от нейния, и ми даваше голяма свобода на действие – оставяйки ме свободен да мисля. Значи, не можех да игнорирам момичето. Толкова беше очевидно. Но означаваше ли, че нямам избор, освен да я унищожа? Това не може да е единственото възможно бъдеще. Трябваше да има някакъв друг избор, някакъв деликатен баланс. Трябваше да измисля начин ... Не обърнах много внимание на Емет докато часа не беше почти свършил. Той беше любопитен – Емет не беше много интуитивен относно нюансите в настроенията на останалите, но можеше да види очевидната промяна в мен. Чудеше се какво се бе случило, за да премахне неумолимия суров поглед от лицето ми. Той се мъчеше да определи промяната и най-накрая реши, че изглеждам обещаващ. Обещаващ? Така ли изглеждаше отвън? Обмислих идеята за надежда докато вървяхме към волвото, чудейки се за какво точно трябва да се надявам. Но не трябваше да го обмислям дълго. Чувствителен, какъвто винаги бях относно мисли за момичето, звукът от името на Бела в главите на ... на моите съперници, предполагам, че трябваше да призная, хванаха вниманието ми. Ерик и Тайлър, чули – с голямо удоволствие – за провала на Майк, се приготвяха да направят своите ходове. Ерик вече бе на позиция, наместен срещу пикапа на момичето, където тя не можеше да го избегне. Класът на Тайлър бе задържан, за да получат задачи, а той отчаяно бързаше да я хване преди тя да избяга. Това трябваше да го видя. „Изчакай останалите тук, ОК?” промърморих на Емет. Той ме погледна подозрително, но после сви рамене и кимна. Момчето си е изгубило ума, помисли си той разсмян от странната ми молба. Видях Бела по пътя й от салона и я очаквах да мине от място, на което тя нямаше да ме види. Когато се приближи към засадата на Ерик, аз се засилих напред, нагласяйки крачката си, така че да вървя с всички правилни движения. Видях как тялото и се втвърди когато забеляза момчето, което я чакаше. Тя замръзна за момент, после се отпусна и отиде напред. „Здрасти, Ерик,” чух приятелския поздрав на гласа й. Внезапно и неочаквано бях разтревожен. Ами ако този дългурест тинейджър с неговата болнава кожа й бе приятен по някакъв начин? Ерик преглътна шумно, адамовата му ябълка подскочи. „Здрасти, Бела.” Тя явно не съзнаваше неспокойствието му. „Какво става?” попита тя, отключвайки пикапа си без да гледа изплашеното му изражение. „Ъ, просто се чудех ... дали ще дойдеш на пролетните танци с мен?” Гласът му секна. Накрая тя погледна нагоре. Изненадана ли беше, или доволна? Ерик не можеше да срещне погледа й, така че и аз не можех да видя лицето й в ума му. „Мислех, че дамите канят,” каза тя, звучейки объркана. „Ами, да,” съгласи се той нещастно.

Това клето момче не ме ядоса толкова, колкото Майк Нютън, но не можех да открия в себе си съчувствие за тревогата му, докато Бела не му отговори с мил глас. „Благодаря ти, че ме каниш, но ще съм в Сиатъл този ден.” Той вече бе чул това; все пак, това си беше разочарование. „Оу,” смутолеви той, едва осмелявайки се да вдигне очите си на нивото на носа й. „Може би следващият път.” „Разбира се,” съгласи се тя. После прехапа долната си устна, сякаш съжаляваше, че му оставя вратичка. Това ми хареса. Ерик се отпусна и се отдалечи, тръгвайки в грешната посока към колата си, единствената му мисъл изчезна. Аз минах покрай нея в този момент и чух въздишката й на облекчение. Засмях се. Тя се обърна при шума, но аз се вгледах право напред, опитвайки се да задържа устните си от това да се извият от удоволствие. Тайлър бе зад мен, почти бягайки в бързината си да я хване преди тя да успее да замине. Той беше по-смел и по-уверен от останалите двама; бе чакал толкова, за да се доближи до Бела, само защото уважаваше правото на Майк да попита с предимство. Очаквах да успее да я хване по две причини. Ако – както бях започнал да подозирам – цялото му внимание бе дразнещо за Бела, исках да се забавлявам гледайки реакцията й. Но, ако не беше – ако поканата на Тайлър бе тази, за която тя се бе надявала – тогава аз исках да знам това, също. Прецених Тайлър Кроули като конкурент, знаейки, че е грешно да правя това. Той ми изглеждаше обикновено досаден и с нищо незабележим, но какво знаех за предпочитанията на Бела? Може би тя харесваше обикновени момчета ... Потръпнах при тази мисъл. Никога нямаше да мога да съм обикновено момче. Колко глупаво бе да се поставям като конкурент за обичта й. Как въобще можеше да й пука за някой, който беше, във всички измерения, чудовище? Тя беше прекалено добра за чудовище. Трябваше да й позволя да избяга, но непростимото ми любопитство не ми даваше да направя това, което бе правилно. Отново. Но какво, ако Тайлър пропуснеше шанса си сега, само за да установи контакт с нея по-късно, когато нямаше да има никакъв начин да разбра резултата? Изкарах волвото навън на тесния път, блокирайки изхода й. Емет и останалите бяха на път, но той им бе описал странното ми държание и те вървяха бавно, гледайки ме, опитвайки се да разгадаят какво правех. Гледах момичето в огледалото си за обратно виждане. Тя се смръщи към задната част на колата ми, срещайки втренчения ми поглед, като изглеждаше така, сякаш караше танк, а не ръждясал Чеви. Тайлър се забърза към колата си и влезе в редицата зад нея, щастлив от моето неочаквано поведение. Той й помаха, опитвайки се да хване вниманието й, но тя не забеляза. Изчака един момент, а после напусна колата си, отивайки бавно откъм прозореца на седалката до шофьорското място. Почука по стъклото. Тя подскочи, а после се вгледа в него объркано. След секунда свали стъклото ръчно изглежда имайки някакъв проблем с него. „Съжалявам, Тайлър,” каза тя, гласът й раздразнен. „Заседнала съм зад Калън.” Тя каза фамилията ми с мрачен тон – все още ми беше ядосана. „Оу, знам,” каза Тайлър, необезсърчен от настроението й. „ Просто исках да те попитам нещо докато сме спрени тук.” Усмивката му беше самонадеяна.

Аз бях удовлетворен от начина, по който тя пребледня от очевидния му стремеж. „Ще ме поканиш ли на пролетните танци?” попита тай, без мисъл за поражение в главата му. „Няма да съм в града, Тайлър,” каза му тя, раздразнение все още ясно в глава й. „Мда, Майк така каза.” „Тогава защо - ?” започна да пита тя. Той сви рамене. „Надявах се, че просто леко го оставяш на сухо.” Очите й припламнаха, после охладняха. „Съжалявам, Тайлър,” каза тя, без въобще да звучи, че съжалява. „Наистина ще съм извън града.” Той прие това извинение, увереността му незасегната. „Това е яко. Все още имаме бал.” Той се върна наперено при колата си. Бях прав да изчакам това. Ужасеното изражение на лицето й бе безценно. То ми каза това, което не трябваше да се нуждая толкова отчаяно да узная – това, че тя нямаше никакви чувства към никого от тези хора – мъже, които искаха да се домогнат до нея. Също, изражението й беше навярно най-смешното нещо, което бях виждал. Тогава пристигна семейството ми, объркани от факта, че аз, за разнообразие, се тресях от смях, отколкото да се мръщя убийствено на всяка гледка. Какво е толкова смешно? Искаше да знае Емет. Аз просто поклатих глава, докато все още се тресях от нов смях, когато Бела форсира гневно двигателя си. Тя изглеждаше сякаш отново си мечтаеше за танк. „Хайде да тръгваме!” изсъска нетърпеливо Розали. „Спри да се правиш на идиот. Ако можеш.” Думите й не ме ядосаха – бях прекалено развеселен. Но аз я ядосах, когато тя попита. Никой не ми проговори по пътя за вкъщи. Аз продължих да хихикам от време на време, мислейки си за лицето на Бела. Когато завих по пътя към къщата – сега ускорявайки, тъй като нямаше никакви свидетели – Алис съсипа настроението ми. „Значи, мога ли вече да говоря с Бела?” попита тя изведнъж, без да обмисля думите отначало, без да ми даде предупреждение по този начин. „Не,” отсякох аз. „Не е честно! Какво чакам?” „Не съм решил нищо, Алис.” „Все едно, Едуард.” В главата й двете съдби на Бела отново бяха ясни. „Какъв е смисълът да се запознаваш с нея?” измърморих аз, внезапно мрачен. „Ако просто ще я убия.” Алис се поколеба са секунда. „Имаш гледна точка,” призна тя. Взех последния завой с 90 километра в час и после колата изскърца, за да спре на инч от задната стена на гаража. „Приятно бягане,” каза Розали самодоволно когато изскочих от колата. Но аз не бягах днес. Вместо това, отидох да ловувам. Останалите бяха запланували да ловуват утре, но сега не можех да си позволя да съм жаден. Прекалих, пиейки повече от необходимото, подувайки се отново – една мака група елени и една черна мечка, на която имах късмета да попадна толкова рано през годината. Бях толкова пълен, че беше некомфортно. Защо не можеше това да е достатъчно? Защо трябваше миризмата й да е по-силна от каквото и да било друго?

Бях ловувал в подготовка за следващия ден, но, когато вече не можех да ловувам повече и слънцето бе още часове, часове преди залез, знаех, че следващия ден не бе достатъчно скоро. Паникьосана еуфория премина през тялото ми, когато осъзнах, че щях да отида и да намеря момичето. Спорих със себе си по целия път към Форкс, но по-неблагородната ми страна спечели спора и продължих с незащитения ми план. Чудовището беше неспокойно, но добре оковано. Знаех, че ще пазя безопасно разстояние от нея. Исках само да зная къде беше. Исках само да видя лицето й. Беше след полунощ и къщата на Бела бе тъмна и тиха. Камионът й бе паркиран срещу бордюра, патрулката на баща й – на алеята. Нямаше мисли в съзнание никъде в квартала. За момент гледах къщата от тъмнината на гората, която я приближаваше от изток. Входната врата вероятно ще е заключена – не е проблем, освен това, че не исках да оставям счупена врата като доказателство след себе си. Реших първо да опитам с прозореца на втория етаж. Не много хора биха се занимавали да слагат ключалка там. Прекосих отворения двор и се изкачих по къщата за половин секунда. Висейки на една ръка от стряхата над прозореца, погледнах през стъклото и дъхът ми спря. Това бе нейната стая. Можех да я видя в едно малко легло, завивките й на земята, а чаршафите усукани около краката й. Докато гледах тя се завъртя неспокойно и метна едната си ръка върху главата си. Тя не спеше шумно, поне не и тази нощ. Усещаше ли опасността до нея? Бях отвратен от себе си докато гледах премятането и отново. Как аз бях по-добър от някакво надничащо животно? Не бях по-добър. Бях много, много по-лош. Отпуснах пръстите си, за да се смъкна. Но преди това си позволих един дълъг поглед върху лицето й. Не беше спокойно. Малката бръчка между веждите й, ъгълчетата на устните й, обърнати надолу. Устните й трепнаха, а после се разделиха. „Добре, мамо,” промълви тя. Бела говореше в съня си. Любопитството пламна, надвивайки самоотвращението ми. Примамката на тези незащитени, несъзнателно изговорени думи беше невъзможно изкушаваща. Пробвах прозореца и той не беше заключен, въпреки че заяде, тъй като не бе употребяван отдавна. Бутнах го леко навътре, свивайки се от всяко леко скърцане на металната рамка. Трябваше да намеря някакво смазочно масло за следващия път ... Следващия път? Разклатих глава, отвратен отново. Минах тихо през полуотворения прозорец. Стаята й беше малка – разхвърлена, но не мръсна. Имаше книги наредени на купчини на пода до леглото й, настрани от мен, и CD-та разпръснати около евтиния й CD-плеър – това най-отгоре явно бе просто една кутия за бижута. Купчини листи обграждаха компютъра, който изглеждаше сякаш принадлежеше на музей, посветен на старите технологии. Обувки бяха разпръснати по пода. Много исках да прочета заглавията на книгите и филмите й, но си обещах, че ще пазя дистанция; вместо това отидох да седна в един стар люлеещ се стол в далечния ъгъл на стаята. Наистина ли някога я бях сметнал за обикновена? Помислих си за онзи първи ден и отвращението ми от момчетата, които бяха толкова внезапно заинтригувани от нея. Но когато сега си спомнях лицето й в умовете им, не можех да разбера защо не я бях сметнал за красива веднага. Изглеждаше очевидно. Точно сега – с тъмната й коса, заплетена и дива около бледото й лице, носейки овехтяла тениска цялата на дупки и опърпан клин, чертите й отпуснати в

безсъзнанието, перфектните й устни леко разтворени – тя направо спираше дъха ми. Или щеше, помислих си иронично, ако дишах. Тя не проговори. Навярно сънят бе свършил. Вгледах се в лицето й и се опитах да измисля начин, по който да направя бъдещето поносимо. Това да я нараня не бе поносимо. Означаваше ли това, че единственият ми избор бе да се опитам да я оставя отново? Останалите нямаше да могат да спорят с мен сега. Отсъствието ми нямаше да постави никого в опасност. Нямаше да има подозрение, нищо, което да свърже мислите на когото и да било обратно с инцидента. Двоумях се, както и следобеда, и нищо не изглеждаше възможно. Не можех да се надявам да съпернича на човешките момчета, все едно дали тези определени момчета й се харесваха или не. Аз бях чудовище. Как можеше тя да ме види като нещо друго? Ако тя знаеше истината за мен това щеше да я уплаши и отврати. Като определената жертва от филм на ужасите, тя щеше да избяга, пищейки от страх. Спомних си първия ден по биология ... и знаех, че това бе правилната реакция от нейна страна. Глупост беше да си представя, че ако аз бях този, който да я покани на тъпите танци, тя би отменила прибързано направените й планове и би се съгласила да отиде с мен. Аз не бях този, на когото й бе писано да каже да. Беше някой друг, някой човешки и топъл. И аз не можех да си позволя –един ден, когато това ‘да’ е казано – да го издиря и да го убия, защото тя го заслужава, който и да е той. Тя заслужаваше щастие и любов с този, когото избере. Дължах й това да направя правилното нещо сега; не можех повече да се преструвам, че обичайки това момиче просто я излагам на опасност. В крайна сметка, нямаше значение ако замина, тъй като Бела никога нямаше да може да ме види по начина, по който ми се искаше. Никога нямаше да ме види като някой, който заслужава любов. Никога. Можеше ли мъртво, замръзнало сърце да бъде разбито? Усещах, че моето щеше. „Едуард,” каза Бела. Замръзнах, взирайки се в затворените й очи. Беше ли се събудила, хващайки ме тук? Тя изглеждаше заспала, все пак, гласа й бе толкова ясен ... Тя въздъхна леко и после мръдна неспокойно отново, обръщайки се на другата си страна – все още дълбоко заспала и сънуваща. „Едуард,” промърмори нежно тя. Тя ме сънуваше. Можеше ли мъртво, замръзнало сърце да бие отново? Усещах, че моето се канеше. „Остани,” простена тя. ”Не си отивай. Моля те ... не си отивай.” Тя ме сънуваше и това дори не беше кошмар. Тя искаше да остана с нея, там, в съня й. Мъчех се да открия думи, за да опиша чувствата, които ме заляха, но нямах достатъчно силни такива, за да ги изкажа. За един дълъг момент се удавих в тях. Когато изплувах, вече не бях същият мъж.

Животът ми бе безкраен, постоянен, непрогледен мрак. Трябваше, по необходимост, винаги да е мрак за мен. Така че, как бе възможно слънцето да изгрява сега, по средата на моя среднощен мрак? От момента, в който се бях превърнал във вампир, продавайки душата си и смъртността си за безсмъртност чрез грубата болка на трансформацията, аз наистина бях замръзнал. Тялото ми се бе превърнало повече в нещо като скала, отколкото плът, издържливо и не-променящо се. Самият аз също бях замръзнал като него – личността ми, предпочитанията и антипатиите ми, настроенията и желанията ми; всички бяха спрели на място. Беше същото и за останалите от тях. Ние всички бяхме замразени. Живи камъни. Когато идваше промяна за някого от нас, това беше рядко и нетрайно нещо. Виждал съм го да се случва с Карлйл, а после десетилетие по-късно, с Розали. Любовта ги бе променила по неизменен начин, начин, който никога няма да избледнее. Повече от осемдесет години бяха минали, откакто Карлайл бе открил Езме, и все още я гледаше с недоверчивите очи на първата любов. Винаги ще е по този начин за тях. Винаги ще е по този начин и за мен, също. Аз винаги ще обичам това крехко човешко момиче, до края на безпределното ми съществуване. Втренчих се в несъзнателното й лице, усещайки тази любов да се намества във всяка част от каменното ми тяло. Сега тя спеше по-спокойно, с бегла усмивка върху устните си. Обичайки я завинаги, аз започнах създавам план. Обичах я, така че щях да се опитам да бъда достатъчно силен, за да я напусна. Знаех, че в момента не бях. Ще поработя върху това. Но навярно бях достатъчно силен, за да завъртя бъдещето в друга посока. Алис бе видяла само две фигури на Бела и сега ги разбирах и двете. Това да я обичам няма да ме спре да я убия, ако си позволя грешки. Въпреки това, сега не можех да усетя чудовището в момента, не можех да го открия никъде в себе си. Може би любовта го бе усмирила завинаги. Ако я убия сега, няма да е преднамерено, щеше да е просто ужасен инцидент. Ще трябва да съм прекомерно внимателен. Никога, абсолютно никога, няма да мога да свалям защитата си. Ще контролирам всяко свое вдишване. Винаги ще трябва да спазвам предпазлива дистанция. Нямаше да правя грешки. Най-накрая разбрах второто бъдеще. Бях объркан от това видение – какво би могло да се е случило, за да накара Бела да стане затворник на този безсмъртен полу-живот? Сега – опустошен от копнежа по момичето – можех да разбера как може би, с непростим егоизъм, моля баща си за тази услуга. Моля го да отнеме живота и душата й, за да мога да я задържа завинаги. Тя заслужаваше нещо по-добро. Но видях още едно бъдеще, една тънка жичка, по която може би щях да мога да вървя, ако успеех да запазя равновесието си. Можех ли да го направя? Да бъда с нея и да я оставя човек? Бавно, поех дълбоко дъх, после още веднъж, позволявайки на аромата й да ме разкъсва като опустошителен огън. Стаята й бе изпълнена с благоуханието й; ароматът й бе разпръснат върху всяка повърхност. Главата ми се завъртя, но се борех срещу замайването. Трябваше да свикна с това, ако бях тръгнал да установявам каквото и да било взаимоотношение с нея. Поех още един дълбок, изпепеляващ дъх. Гледах я как спи, мислейки и дишайки, докато слънцето не изгря зад облаците от изток,

Прибрах се вкъщи след като останалите бяха заминали за училище. Преоблякох се бързо, избягвайки разпитващите очи на Езме. Тя видя възбудената светлина върху лицето ми и се почувства едновременно притеснена и облекчена. Дългата ми меланхолия я нараняваше и тя бе доволна, че явно бе свършила. Бягах до училище, пристигайки няколко секунди след братята и сестрите си. Те не се обърнаха, въпреки че поне Алис би трябвало да знае, че стоя тук, в гъстите дървета, които се доближаваха до тротоара. Изчаках момента, в който никой не гледаше и после тръгнах небрежно от дърветата към паркинга, пълен с коли. Чух пикапа на Бела да боботи на ъгъла и се спрях зад един събърбан, откъдето можех да гледам без да бъда забелязан. Тя дойде на паркинга, гледайки свирепо волвото ми известно време, преди да паркира на едно от най-отдалечените места, смръщено. Беше странно да си спомня, че тя вероятно още ми беше ядосана, и то с хубава причина. Исках да се изсмея на себе си – или да се изритам сам. Целите ми кроежи и планувания са били напълно теоретични, ако на нея въобще не й дремеше за мен, нали? Сънят й може да е бил нещо напълно случайно. Бях такъв арогантен глупак. Е, беше толкова по-добре за нея, ако не и пукаше за мен. Това не би ме накарало да спра да я преследвам, но докато я преследвам ще й давам справедливата й защита. Дължах й това. Тръгнах тихо напред, чудейки се как да се приближа най-добре. Тя ме улесни. Ключът от камиона й се изплъзна от пръстите й, когато тя излезе, и падна в една дълбока локва. Тя се пресегна надолу, но аз го вдигнах първи, връщайки й го, преди да й се наложи да постави пръстите си в студената вода. Облегнах се на камиона й когато тя тръгна да се навежда, а после се изправи. „Как го правиш това?” настоя тя. Да, все още ми беше ядосана. Предложих й ключа. „Да правя какво?” Тя протегна ръка и аз пуснах ключа в дланта й. Поех дълбоко въздух, привличайки аромата й. „Да се появяваш от нищото,” изясни тя. „Бела, не е моя вината, че ти си изключително ненаблюдателна.” Думите бяха иронични, почти шега. Имаше ли нещо, което тя да не забелязва? Чу ли тя как гласът ми се обви около името й като милувка? Тя ме погледна сурово, не оценявайки хумора ми. Пулсът й се ускори – от гняв? От страх? След миг тя погледна надолу. „За какво беше задръстването снощи?” попита тя, без да среща очите ми. „Мислих си, че трябваше да се преструваш, че не съществувам, а не да ме дразниш до смърт.” Все още много ядосана. Щеше да има нужда от малко усилие, за да оправя нещата с нея. Спомних си решението си да съм честен с нея ... „Това беше заради Тайлър, не заради мен. Трябваше да му дам шанса му.” И после се засмях. Не можех да не се засмея, мислейки за вчерашното й изражение. „Ти – ” ахна тя, а после се пречупи, изглежда прекалено яростна, за да довърши. И ето го отново – същото изражение. Сподавих още едно хихикане. Тя вече бе достатъчно обезумяла. „И не се преструвам, че не съществуваш,” довърших аз. Правилно беше да запазя това непринудено, шеговито. Тя нямаше да разбере, ако й позволя да види как се

чувствах в действителност. Щях да я изплаша. Трябваше да контролирам чувствата си, да запазя нещата забавни ... „Значи наистина се опитваш да ме дразниш до смърт? Тъй като колата на Тайлър не свърши работата?” Бърз проблясък от гняв мина през мен. Можеше ли тя наистина да вярва в това? Беше неразумно от моя страна да бъда толкова обидчив – тя не знаеше за промяната, която бе станала през ноща. Но аз бях ядосан въпреки това. „Бела, държиш се крайно нелепо,” казах рязко аз. Лицето й се изчерви и тя ми обърна гръб. Започна да се отдалечава. Разкаяние. Аз нямах право да се ядосвам. „Почакай,” помолих аз. Тя не спря, така че тръгнах след нея. „Съжалявам, това беше грубо. Не казвам, че не е вярно” – беше нелепо да си представя, че исках да я видя наранена по какъвто и да било начин – „но така или иначе, беше грубо да го кажа.” „Защо не ме оставиш намира?” Повярвай ми, ми се искаше да кажа. Опитах. О, и също так, ужасно съм влюбен в теб. Задръж го весело. „Исках да те попитам нещо, но ти ме разсея.” Един курс на действие току що се бе появил пред мен и аз се изсмях. „Да не би да имаш раздвоение на личността?” попита тя. Би трябвало да изглежда така. Настроенията ми бяха нестабилни, толкова много емоции препускащи в мен. „Отново го правиш.” Отбелязах аз. Тя въздъхна. „Добре тогава. Какво искаш да ме питаш?” „Чудех се дали другата събота... ” гледах как шок премина през лицето й и сподавих още един смях. „Нали знаеш, в деня на пролетните танци -” Тя ме отряза, най-накрая връщайки очите си към моите. „Да не би да се опитваш да бъдеш забавен?” Да. „Ще ми позволиш ли да довърша?” Тя чакаше мълчаливо, зъбите й допиращи нежната й долна устна. Тази картина ме разсея за секунда. Странни, непознати реакции се раздвижиха дълбоко в забравената ми човешка същност. Опитах се да ги пропъдя, за да мога да изиграя ролята си. „Чух, че ще ходиш в Сиатъл този ден и се чудех дали се нуждаеш от превоз.” Предложих аз. Осъзнах, че вместо да я разпитвам за плановете й, по-добре, ако можех, да ги споделя. Тя се вгледа в мен безизразно. „Какво?” „Искаш ли превоз до Сиатъл?” Сам в колата с нея – гърлото ми се подпали при мисълта. Поех дълбоко въздух. Свиквай с това. „С кого?” попита тя, очите й отново широки и объркани. „С мен, очевидно,” казах бавно аз. „Защо?”Беше ли такъв шок, че желая компанията й? Трябва да е вложила най-лошия смисъл в предишното ми държание. „Ами,” казах възможно най-небрежно. „Планирах да отида до Сиатъл през следващите няколко седмици, а и ако трябва да сме честни, не мисля, че пикапът ти ще издържи.”

Изглеждаше по-лесно да се шегувам с нея, отколкото да си позволявам да съм сериозен. „Пикапът ми си върви съвсем добре, мерси много за загрижеността,” каза тя със същия изненадан глас. Тръгна да се отдалечава отново. Вървях до нея. Тя не беше казала не, така че притиснах преимуществото. Щеше ли да каже не? Какво щях да направя ако го каже? „Но може ли пикапът ти да стигне дотам само с един резервоар бензин?” „Не виждам защо това изобщо те интересува,” измърмори тя. Това все още не беше не. И сърцето й биеше по-бързо сега, и тя вдишваше по-често. „Разходите на ограничени ресурси са в интереса на всекиго.” „Честно, Едуард, не мога да те разбера. Мислех си, че не искаш да си ми приятел.” Тръпка премина през мен, когато тя каза името ми. Как да го запазя весело и да кажа истината същевременно? Е, беше по-важно да съм честен. Особено на този етап. „Казах, че ще е по-добре, ако не сме приятели, не че не искам да бъдем.” „О, благодаря, сега всичко ми е изяснено,” каза тя саркастично. Тя спря под ъгъла на покрива над закусвалнята и отново срещна втренчения ми поглед. Пулсът й се запъна. Страхуваше ли се? Избрах думите си внимателно. Не, не можех да я изоставя, но може би тя щеше да е достатъчно умна, за да ме остави, преди да е прекалено късно. „Ще е по- .... благоразумно от твоя страна да не си ми приятелка.” Взирайки се в бездните от разтопения шоколад на очите й, изгубих контрола си върху веселието. „Но съм уморен от опитите си да стоя далеч от теб, Бела.” Думите пламнаха с прекалено много страст. Дишането й спря и, в секундите които отне рестартирането му, това ме притесни. Колко я бях уплашил? Е, щях да разбера. „Ще дойдеш ли до Сиатъл с мен?” настоях аз, озадачено. Тя кимна, сърцето й биеше силно. Да. Тя каза 'да' на мен. И после съзнанието ми ме удари. Какво щеше да й струва това? „Ти наистина трябва да стоиш далеч от мен,” предупредих я аз. Тя чу ли ме? Щеше ли да избегне бъдещето, с което аз я заплашвах? Можех ли да направя нещо, за да я спася от себе си? Запази го весело, креснах си аз. „Ще се видим в час.” Трябваше да се концентрирам върху това да не тичам, когато внезапно напуснах. 6. Кръвна група Следях я цял ден през очите на другите, едва наясно с моето собствено обкръжение. Не и през очите на Майк Нютън, защото не можех да трая повече противните му фантазии, и не през тези на Джесика Стенли, защото ядът й към Бела ме ядосваше по начин, който не беше безопасен за незначителното момиче. Анджела Уебър беше добър избор когато очите й бяха на разположение; тя бе мила- главата й беше удобно място. А понякога и учителите, които осигуряваха най-добра гледка.

Бях изненадан, гледайки залитанията й през деня – препъвайки се в пукнатини на тротоара, разпилени книги и най-често собствените й крака – че хората, които подслушвах мислеха, че Бела бе тромава. Обмислих това. Беше истина, че тя често имаше проблеми с това да стои изправена. Спомних си, че се бе препънала в бюрото онзи първи ден, че се хлъзгаше по леда преди инцидента, че се спъна в долния на касата на вратата вчера ... Колко странно, те бяха прави. Тя беше тромава. Не знаех защо това ми беше толкова смешно, но се засмях силно, докато вървях от часа по американска история към английски, и няколко човека ме погледнаха притеснено. Как така никога не бях забелязал това преди? Може би защото имаше нещо много изящно в нея, когато бе в спокойствие, начина по който държеше главата си, извивката на врата й ... В момента нямаше нищо грациозно в нея. Г-н Варнър гледаше, когато тя закачи върха на обувката си за килима и буквално падна на стола си. Изсмях се отново. Времето минаваше с невероятна мудност докато чаках шанса си да я видя със собствените си очи. Най-накрая звънецът удари. Отидох бързо до закусвалнята, за да се снабдя с мое място. Бях един от първите там. Избрах маса, която бе по принцип празна и със сигурност щеше да остане такава, след като аз седна на нея. Когато семейството ми влезе и ме видяха, че стоя сам на ново място, те не бяха изненадани. Алис трябва да ги е предупредила. Розали мина наперено край мен, без да ме погледне. Идиот. Розали и аз никога не сме имали лесни взаимоотношения – бях я обидил още първия път, когато ме бе чула да говоря и от тогава беше нанадолнище – но изглежда сякаш беше дори по-раздразнителна от обикновено през последните няколко дни. Въздъхнах. Розали правеше каквото можеше. Джаспър ми се усмихна наполовина и мина край мен. Успех, помисли си той съмнително. Емет завъртя очи и разклати глава. Изгубило си е ума, горкото дете. Алис беше лъчезарна, зъбите й блестяха прекалено ярко. Вече мога ли да говоря с Бела?? „Дръж се настрана,” казах тихо аз. Лицето и помръкна, но после пак светна. Добре. Бъди упорит. Само въпрос на време е. Аз въздъхнах отново. Не забравяй за днешното лабораторно, напомни ми тя. Кимнах. Не, нямаше да забравя това. Докато чаках Бела да пристигне, я последвах през очите на първокурсника, който вървеше зад Джесика по пътя към закусвалнята. Джесика бръщолевеше за предстоящите танци, но Бела не каза нищо в отговор. Не че Джесика й даваше голям шанс. В момента, в който Бела влезе през вратата, погледът й скочи към масата, където седяха братята и сестрите ми. Тя се вгледа за момент, а после челото й се набръчка, а очите й се спуснаха съм земята. Тя не ме бе забелязала тук. Изглеждаше ... тъжна. Усетих мощния импулс да стана и да отида до нея, да я утеша по някакъв начин, само че не знаех какво тя би намерила за утешително. Нямах си никаква представа какво я караше да изглежда така. Джесика продължи да дърдори

за танците. Беше ли тъжна Бела, защото щеше да ги изтърве? Това не изглеждаше правдоподобно ... Но това можеше да се поправи, ако искаше. Тя си купи напитка за обяд, и нищо друго. Беше ли това добре? Не се ли нуждаеше от повече храна? Никога преди не бях обръщал внимание на човешката храна. Хората бяха доста дразнещо чупливи! Имаше милион различни неща, за които да се притесняваш ... „Едуард Калън се взира в теб отново,” чух да казва Джесика. „Чудя се защо ли седи сам днес?” Бях благодарен на Джесика – въпреки че сега бе по-негодуваща – защото главата на Бела се вдигна и очите й търсеха, докато не срещнаха моите. Сега нямаше никаква следа от тъга на лицето й. Позволих си да се надявам, че тя бе тъжна, защото си бе помислила, че съм напуснал училище по-рано, и тази надежда ме накара да се усмихна. Посочих й с пръст да дойде при мен. Тя изглеждаше толкова смаяна от това, че ми се искаше отново да се пошегувам с нея. Така че й смигнах и устата й се отвори. „Теб ли има предвид?” попита Джесика грубо. „Може би има нужда от помощ за домашната си по биология,” каза тя с нисък, неуверен глас. „Ъм, по-добре да отида да видя какво иска.” Това бе още едно ‘да’. Тя се препъна два пъти по пътя си към масата ми, въпреки че нямаше нищо на пътя й освен перфектно гладък линолеум. Сериозно, как бях пропуснал това преди? Предположих, че съм обръщал по-голямо внимание на безмълвните й мисли ... Какво още бях пропуснал? Поддържай го честно, поддържай го весело, повторих си монотонно аз. Тя застана зад стола срещу мен, колебливо. Вдишах дълбоко, този път по-скоро през носа си, отколкото през устата. Усети огъня, помислих си иронично. „Защо не седнеш с мен днес?” попитах я аз. Тя издърпа стола и седна, взирайки се в мен през цялото време. Изглеждаше нервна, но физическото й съгласие бе още едно да. Чаках я да проговори. Отне момент, но най-накрая тя каза, „Това е различно.” „Ами ...” поколебах се аз. „Реших, че след като така и така отивам в ада, трябва да го направя както трябва.” Какво ме накара да кажа това? Предполагам, че поне беше искрено. И навярно тя бе чула доловимото предупреждение вложено в думите ми. Може би щеше да осъзнае, че трябва възможно най-бързо да стане и да се отдалечи ... Тя не стана. Вгледа се в мен очаквайки, сякаш бях оставил изречението си недовършено. „Нали знаеш, че нямам никаква представа какво имаш предвид,” каза тя когато аз не продължих. Това бе облекчение. Усмихнах се. „Знам.” Беше трудно да игнорирам мислите, които крещяха зад гърба й – а във всеки случай, исках да сменя темата. „Мисля, че приятелите ти са ми ядосани, задето те откраднах.” Тя изглежда не се замисли. „Ще оцелеят.”

„Може да не те върна обратно, обаче.” Не знаех дали се мъчех да бъда честен или просто се опитвах да я дразня отново. Когато бях около нея бе трудно да разбера собствените си мисли. Бела преглътна шумно. Засмях се на изражението й. „Изглеждаш притеснена.” Наистина не трябваше да е смешно ... Тя трябваше да се притеснява. „Не.” Каза тя, но като лош лъжец; не й помогна това, че гласът й секна. „Изненадана, всъщност ... Какво доведе до това?” „Казах ти,” напомних й аз. „Уморих се да се опитвам да стоя далеч от теб. Така че се предавам.” С малко усилие задържах усмивката върху лицето си. Това не се получаваше – да се опитваш да си откровен и непринуден по едно и също време. „Предаваш се?” повтори тя объркана. „Да – отказвам се от опитите си да бъда добър.” И, очевидно, се отказвах от опитите да съм небрежен. „Оттук насетне ще правя каквото си поискам и ще се оставя на течението.” Това бе достатъчно откровено. Нека тя види егоизма ми. Нека това също да я предупреди. „Отново ме обърка.” Бях достатъчно себичен, за да бъда доволен, че положението бе такова. „Винаги казвам прекалено много когато говоря с теб – това е един от проблемите.” Доста незначителен проблем в сравнение с останалите. „Не се притеснявай,” увери ме тя. „Не разбирам нищо от казаното.” Добре. Значи щеше да остане. „Разчитам на това.” „Значи, на прост английски, сега приятели ли сме?” Обмислих това за секунда. „Приятели ...” повторих аз. Не ми харесваше звука на това. Не беше достатъчно. „Или не,” смутолеви тя, изглеждайки смутена. Мислеше ли си, че не я харесвам толкова? Усмихнах се. „Е, можем да опитаме, предполагам. Но те предупреждавам сега, че не съм добър приятел за теб.” Чаках отговора й разкъсан на две – надявайки се, че тя най-накрая ще чуе и разбере, като си мислех, че може да умра, ако тя го направи. Колко мелодраматично. Превръщах се в такъв човек! Сърцето и заби по-бързо. „Често казваш това.” „Да, защото не ме слушаш,” казах аз, отново прекалено емоционално. „ Все още чакам да го повярваш. Ако си умна, ще ме отбягваш.” Ах, но щях ли да й позволя да го направи, ако опиташе. Очите й се присвиха. „Мисля, че си изяснил мнението си относно интелекта ми, също.” Не бях точно убеден какво имаше предвид тя, но се усмихнах извинително, предполагайки, че съм я обидил случайно. „Значи,” каза бавно тя. „Докато съм ... не-умна, ще се опитаме да бъдем приятели?” „Звучи добре.” Тя погледна надолу, взирайки се съсредоточено в бутилката лимонада в ръцете й. Старото любопитство ме изкушаваше. „Какво си мислиш?” попитах аз – беше облекчение най-накрая да кажа думите на глас. Тя срещна вторачения ми поглед и дишането й се учести, докато бузите й се изчервиха в леко розово. Вдишах, вкусвайки това във въздуха.

„Опитвам се да разбера какво си ти.” Задържах усмивката на лицето си, заключвайки чертите си по този начин, докато паника се завъртя в тялото ми. Разбира се, че се чудеше това. Тя не беше глупава. Не можех да се надявам да е така разсеяна за нещо толкова очевидно. „Имаш ли някакъв късмет до тук?” попитах аз, толкова безразлично, колкото можех. „Не много,” призна тя. Изкикотих се от внезапно облекчение. „Какви са теориите ти?” Не можеха да са по-лоши от истината, без значение какво се бе сетила. Бузите й станаха светлочервени и тя не каза нищо. Можех да усетя топлината от изчервяването й във въздуха. Пробвах се, използвайки убедителния си тон върху нея. Работеше добре върху нормалните хора. „Няма ли да ми кажеш?” усмихнах се окуражаващо. Тя поклати глава. „Прекалено е смущаващо.” Ух. Да не знам беше по-зле от всичко останало. Защо биха я смутили размишленията й? Не можех да понеса да не знам. „Това е много разочароващо, да знаеш.” Оплакването ми запали някаква искра в нея. Очите й блеснаха, а думите й излязоха по-бързо от обикновено. „Не, не мога да си представя защо въобще това би било разочароващо – само защото някой не ти казва какво си мисли, дори ако прави тайнствени малки забележки, създадени специално за това да те държат будна нощем, за да се чудиш какво биха могли да означават те ... защо би било това разочароващо?” Смръщих се към нея, разстроен да осъзная, че тя бе права. Не е било честно. Тя продължи. „Или, по-добре, да речем, че този човек е извършил голяма поредица странни неща – от това да ти спаси живота при невъзможни обстоятелства единия ден, до това да те третира като прокажен на следващия, и също така, никога да не обясни някое от тези неща, дори и след като е обещал. Това също би било много не-смущаващо.” Това бе най-дългото слово, което я бях чувал да изказва, и то ми даде ново качество към списъка. „Малко си избухлива, а?” „Не харесвам двойнствените стандарти.” Тя бе напълно оправдана в раздразнението си, разбира се. Вгледах се в Бела, чудейки се как бих могъл да върша правилно каквото и да било, близо до нея, докато не ме разсееха безмълвните крясъци от главата на Майк Нютън. Той беше толкова ядосан, че това ме накара да се разсмея. „Какво?” настоя тя. „Гаджето ти си мисли, че се държа противно с теб – обмисля дали да дойде да ни разтърве.” С удоволствие бих го гледал как се опитва. Изсмях се отново. „Не знам за какво говориш,” каза тя с леден глас. „Но съм сигурна, че така или иначе грешиш.” Много се зарадвах от начина, по който тя се отрече от него с презрителното си изречение. „Не греша. Казах ти, повечето хора са лесни за разчитане.” „Освен мен, разбира се.”

„Да. Освен теб.” Трябваше ли тя да е изключението във всичко? Нямаше ли да е по-честно – имайки предвид всичко останало, с което сега трябваше да се справя – ако можех най-малкото да чуя нещо от главата й? Толкова ли много искам? „Чудя се защо ли е така?” Вгледах се в очите й, опитвайки се отново ... Тя погледна настрани. Отвори лимонадата си и отпи бързо, очите й обърнати към масата. „Не си ли гладна?” попитах аз. „Не.” Тя погледна празната маса между нас. „Ти?” „Не, не съм гладен,” казах аз. Определено не по този начин. Тя се вгледа в масата със свити устни. Аз чаках. „Можеш ли да ми направиш една услуга?” помоли тя, внезапно отново срещайки вторачения ми поглед. Какво ще поиска от мен? Щеше ли да попита за истината, която не можех да й кажа – истината, която не исках тя никога, никога да разбере? „Зависи какво искаш.” „Не е много,” обеща тя. Чаках, отново любопитен. „Просто се чудех ...” каза тя бавно, загледана в бутилката от лимонада, като обикаляше с пръст около гърлото й. „ Ако може да ме предупредиш отрано следващия път, когато решиш да ме игнорираш за мое собствено добро? За да съм подготвена.” Тя искаш предупреждение? Значи да бъде игнорирана от мен бе лошо нещо ... Усмихнах се. „Звучи честно.” „Мерси,” каза тя, вдигайки поглед. Лицето й бе толкова успокоено, че ми се искаше да се засмея заедно с моето собствено успокоение. „А тогава може ли един отговор в замяна?” попитах обнадеждено. „Един,” позволи тя. „Кажи ми една теория.” Тя се изчерви. „Не точно това.” „Ти не определи какво, само обеща един отговор,” спорих аз. „А ти самият си нарушавал обещанията си,” отвърна тя. Хвана ме. „Само една теория – няма да се смея.” „Напротив.” Тя изглеждаше много сигурна, въпреки че не можех да си представя нещо смешно в това. Дадох на убедителността още един опит. Вгледах се дълбоко в очите й – нещо лесно за вършене с толкова дълбоки очи – и прошепнах, „Моля те?” Тя премигна и лицето й стана безизразно. Е, това не беше реакцията, която очаквах. „Ъ, какво?” попита тя. Изглеждаше толкова замаяна. Какво не й беше наред? Но аз не се отказвах все още. „Моля те, кажи ми само една малка теория,” помолих аз с нежния си, не-плашещ глас, гледайки в очите й. За моя изненада и удовлетворение, това най-накрая проработи. „Ъм, ами, ухапан от радиоактивен паяк?” Комикси? Не се учудвам, че си мислеше, че ще се разсмея. „Това не е много изобретателно,” смъмрих я аз, опитвайки се да скрия новото си облекчение. „Съжалявам, това е всичко, което имам,” каза тя обидена.

Това ме успокои дори повече. Не бях способен да я дразня отново. „Дори не си близко.” „Никакви паяци?” „Не.” „И никаква радиоактивност?” „Никаква.” „По дяволите,” въздъхна тя. „Криптонитът също не ме притеснява особено,” казах бързо аз – преди тя да може да попита за ухапвания – и после трябваше да се засмея, защото тя си мислеше, че аз съм супер герой. „Не трябваше да се смееш, помниш ли?” Стиснах устните си. „Рано или късно ще го открия,” обеща тя. А когато го направеше, щеше да избяга. „Бих искал да не опитваш,” казах аз, а цялата шеговитост бе изчезнала. „Защото ...?” Дължах й искреност. Все пак, опитах се да се усмихна, да накарам думите ми да звучат по-малко заплашителни. „Ами ако не съм супер герой? Ако аз съм лошия?” Очите й доста се разшириха, а устните й леко се разтвориха. „Оу,” каза тя. А после, след още една секунда, „Разбирам” Тя най-накрая ме чу. „Така ли?” попитах аз, опитвайки се да скрия агонията си. „Ти си опасен?” предположи тя. Дишането й се засили, а пулсът й се учести. Не можех да й отговоря. Беше ли това последният ми момент с нея? Щеше ли сега тя да избяга? Ще ми бъде ли позволено да й кажа, че я обичам, преди тя да си тръгне? Или това би я изплашило повече? „Но не си лош,” прошепна тя, клатейки глава, без страх в очите й. „Не, не вярвам, че си лош.” „Грешиш,” промълвих аз. Разбира се, че бях лош. Не ликувах ли сега, че тя ме мислеше за по-добър, отколкото бях? Ако бях добър човек, щях да стоя надалеч от нея. Протегнах ръка през масата, за да стигна до капачката на лимонадата й като извинение. Тя не се сви от внезапната близост на ръката ми. Тя наистина не се страхуваше от мен. Не още. Завъртях капачката като пумпал, гледайки я, вместо нея. Мислите ми бяха омотани. Бягай, Бела, бягай. Не можех да се накарам да кажа думите на глас. Тя скочи на крака. „Ще закъснеем,” каза тя, точно когато се взрях в нея притеснен, че някак си е чула неизказаното ми предупреждение. „Аз няма да ходя в час.” „Защо не?” Защото не искам да те убия. „Здравословно е да се чупиш от клас от време на време.” За да бъдем точни, за хората бе здравословно, ако вампирите пропускаха дните, когато щеше да се разлива човешка кръв. Г-н Бенър щеше да проверява кръвните групи днес. Алис вече се бе пропуснала сутрешния си час. „Ами, аз отивам,” каза тя. Това не ме учуди. Тя бе отговорна – тя винаги правеше правилните неща. Тя бе моя противоположност.

„Ще те видя по-късно тогава,” казах аз, опитвайки се да бъда непринуден отново, взирайки се надолу към въртящата се капачка. И, между другото, обожавам те ... по плашещ, опасен начин. Тя се поколеба и за момент се надявах, че в крайна сметка ще остане с мен. Но звънецът звънна и тя бързо си отиде. Изчаках докато си тръгне и после сложих капачката в джоба си – сувенир от най-важния разговор – и отидох през дъжда към колата си. Пуснах любимото си успокояващо CD – същото, което слушах онзи първи ден – но не слушах тоновете на Дебюси за дълго. Други тонове прелитах през главата ми, част от мелодия, която ми доставяше удоволствие и ме интригуваше. Изключих стереото и се заслушах в музиката в главата ми, играейки си с тази част, докато тя се превърна в по-пълна хармония. Инстинктивно, пръстите ми се движеха във въздуха над въображаемите клавиши на пиано. Новата композиция наистина ме съпровождаше, когато вниманието ми бе хванато от вълна от мисловно терзание. Погледнах към бедата. Ще припадне ли? Какво да направя? Паникьоса се Майк. Сто ярда нататък Майк Нютън спускаше отпуснатото тяло на Бела на тротоара. Тя падна рязко срещу влажния цимент, очите й затворени, кожата й бяла като на труп. Аз почти откъртих вратата на колата. „Бела?” извиках аз. Нямаше промяна на безжизненото й лице когато извиках името й. Цялото ми тяло стана по-студено и от лед. Бях наясно с раздразнената изненада на Майк когато проникнах яростно в мислите му. Той мислеше единствено за яда си към мен, така че не можех да разбера какво не бе наред с Бела. Ако той беше направил нещо, за да я нарани, щях го унищожа. „Какво става – тя ранена ли е?” настоях аз, опитвайки се да се фокусирам върху мислите му. Подлудяващо беше, че трябваше да вървя с човешка крачка. Не беше трябвало да привличам вниманието към приближаването си. Тогава можех да чуя сърцето й да бие, и тихото й дишане. Докато гледах тя стисна очите си по-силно. Това успокои част от паниката ми. Видях проблясък от спомени в главата на Майк, плисък от образи от стаята по биология. Главата на Бела върху масата ни, бледата й кожа, която позеленява. Капки червено върху белите карти ... Определяне на кръвната група. Спрях там, където бях, задържайки дъха си. Ароматът й бе едно, изливащата й се кръв – напълно друго. „Мисля, че й прилоша,” каза Майк, притеснен и сърдит едновременно. „Не знам какво се случи, тя дори не си убоди пръста.” Облекчение премина през тялото ми и аз вдишах отново, опитвайки въздуха. Ах, можех да помириша малкото изтичане от убодната рана на Майк. Някога, това би могло да ми се хареса. Коленичих до нея, докато Майк се навърташе около мен, яростен от намесата ми. „Бела. Чуваш ли ме?” „Не,” простена тя. „Махай се.” Облекчението бе толкова силно, че се засмях. Тя беше добре. „Водех я към медицинската сестра,” каза Майк. „То тя не искаше да отиде по-нататък.”

„Аз ще я заведа. Ти може да се връщаш в клас,” казах аз презрително. Зъбите на Майк се стиснаха. „Не. Аз трябва да го направя.” Нямаше да вися и да споря с нещастника. Разтреперен и ужасен, наполовина доволен и наполовина огорчен от опасното положение, което създаваше нуждата да я докосна, нежно вдигнах Бела от тротоара и я задържах в ръцете си, докосвайки единствено дрехите й, пазейки възможната дистанция между телата ни. Крачех напред със същия ход, бързайки да я спася – по-далеч от мен, с други думи. Очите й внезапно се отвориха, изненадани. „Пусни ме долу,” нареди тя със слаб глас – засрамена отново, предположих по изражението й. Тя не обичаше да показва слабост. Едва чух извикания протест на Майк зад нас. „Изглеждаш ужасно,” казах й аз, усмихвайки се, защото и нямаше нищо освен замяна глава и слаб стомах. „Остави ме обратно на тротоара,” каза тя. Устните й бяха бели. „Значи припадна при вида на кръв?” Можеше ли да стане по-иронично? Тя затвори очи и стисна устни. „И дори не твоята собствена кръв,” добавих аз, а усмивката ми се разшири. Бяхме пред главната канцелария. Вратата бе с един инч отворена и аз я ритнах от пътя си. Г-ца Коуп скочи смяна. „О, Боже,” ахна тя когато когато разгледа пребледнялото момиче в ръцете ми. „Припадна по биология,” обясних аз, преди въображението й да бе излязло прекалено извън контрол. Г-ца Коуп побърза да отвори вратата на кабинета на сестрата. Очите на Бела бяха отворени отново, гледайки я. Чух вътрешната изненада на по-възрастната сестра когато поставих момичето внимателно на едно изтъркано легло. Веднага щом Бела бе извън ръцете ми поставих ширината на стаята между нас. Тялото ми бе прекалено развълнувано, прекалено нетърпеливо, мускулите ми бяха изопнати, а отровата се изливаше. Тя бе толкова топла и крехка. „Само малко й прилоша,” уверих г-жа Хамънд. „Проверявали са кръвните групи по биология.” Тя кимна разбиращо. „Винаги има един.” Сподавих смеха си. Бъди сигурен, че Бела би била този един. „Просто легни за минутка, скъпа,” каза г-жа Хамънд. „Ще ти мине.” „Знам,” каза Бела. „Често ли се случва?” попита сестрата. „Понякога,” призна Бела. Опитах се да прикрия смеха си кашляйки. Това ме постави под вниманието на сестрата. „Вече можеш да се връщаш в клас,” каза тя. Погледнах я право в очите и излъгах с перфектна увереност. „Трябва да остана с нея.” Хмм. Чудя се ... е добре. Г-жа Хамънд кимна. Работеше просто чудесно върху нея. Защо Бела трябваше да е толкова трудна? „Ще отида да ти донеса малко лед за главата, скъпа,” каза сестрата, леко неудобно от това, че ме гледаше в очите – начинът, по който хората трябваше да се чувстват – и напусна стаята. „Беше прав,” изпъшка Бела, затваряйки очите си.

Какво имаше предвид? Скочих към най-лошото заключение: тя бе приела предупрежденията ми. „По принцип съм,” казах аз, опитвайки се да запазя забавлението в гласа си; сега звучеше остър. „Но за какво точно този път?” „Бягането от час е здравословно,” въздъхна тя. Ах, облекчение отново. След това тя бе мълчалива. Просто вдишваше и издишваше бавно. Устните й започваха да стават розови. Устата й бе леко изкривена, долната й устна бе малко прекалено пълна, за да съответства на горната. Взирането ми в устата й ме накара да се почувствам странно. Караше ме да искам да мръдна по-близо до нея, което не бе добра идея. „Уплаши ме за момент там,” казах аз – за да започна наново разговора, така че да мога да чуя гласа й отново. „Помислих си, че Нютън дърпа мъртвото ти тяло, за да го зарови в гората.” „Ха ха,” каза тя. „Честно – виждал съм трупове с по-хубав цвят.” Това всъщност бе истина. „Бях убеден, че ще трябва да отмъстя за убийството ти.” И щях да го направя. „Горкият Майк,” въздъхна тя. „Обзалагам се, че е бесен.” Ярост запулсира в мен, но бързо я удържах. Заключението й със сигурност бе само съжаление. Те бе мила. Това бе всичко. „Той напълно ме ненавижда,” казах й аз, развеселен от идеята. „Няма как да знаеш това.” „Видях лицето му – мога да кажа.” Вероятно бе истина, че разчитайки неговото лице би ми дало достатъчно информация, за да направя точно умозаключение. Цялото това упражнение с Бела заостряше уменията ми да разчитам човешките изражения. „Как ме видя? Мислех си, че бягаш от час.” Лицето й изглеждаше по-добре – зеленият нюанс бе изчезнал от бледата й кожа. „Бях в колата си, слушайки CD.” Изражението й се изкриви, сякаш съвършено простият ми отговор я бе изненадал по някакъв начин. Тя отвори отново очи когато г-жа Хамънд се върна с пакетче лед. „Заповядай, скъпа,” каза сестрата като го положи върху челото на Бела. „Изглеждаш по-добре.” „Мисля, че съм добре,” каза Бела и стана докато махаше леда от главата си. Разбира се. Тя не обичаше да се грижат за нея. Сбръчканите ръце на г-жа Хамънд се понесоха към момичето, сякаш щяха да я бутнат обратно, но точно тогава г-ца Коуп отвори вратата и се наведе напред. С появяването и дойде и миризмата на прясна кръв, само полъх. Незабележим в офиса зад нея, Майк Нютън все още беше ядосан, желаейки тежкото момче, което дърпаше, да е момичето, което бе тук с мен. „Имаме още един,” каза г-ца Коуп. Бела бързо скочи от болничното легло, горяща от нетърпение да е извън светлината на прожектора. „Ето,” каза тя, подавайки компреса на г-жа Хамънд. „Не се нуждая от това.” Майк изсумтя когато почти изтика Лий Стивънс през вратата. Кръв все още се стичаше по ръката, която Лий държеше на лицето си, като капеше към кръста му. „О, не.” Това бе знакът ми да напусна – и Бела изглежда също. „Излез от офиса, Бела.” Тя се вгледа нагоре към мен с озадачени очи. „Довери ми се – излез.”

Тя се завъртя и хвана вратата преди тя да успее да се затвори, излитайки от офиса. Последвах я няколко инча зад нея. Разлюляната й коса погали ръката ми ... Тя се обърна, за да ме погледне, все още с разширени очи. „Ти наистина ме послуша.” Това бе първият път. Малкият й нос се смръщи. „Подуших кръвта.” Вгледах се в нея с безизразна изненада. ”Хората не могат да подушат кръвта.” „Ами, аз мога – от това ми прилошава. Мирише на ръжда ... и сол.” Лицето ми замръзна, все още взирайки се. Беше ли тя наистина човек? Изглеждаше като човек. Беше нежна като човек. Миришеше на човек – всъщност по-добре. Държеше се човешки ... почти. Но не мислеше като човек, нито пък отговаряше като такъв. Каква друга възможност имаше, въпреки това? „Какво?” настоя тя. „Нищо.” Тогава Майк Нютън ни прекъсна, излизайки от стаята със сърдити, буйни мисли. „Ти изглеждаш добре,” й каза грубо той. Ръката ми се завъртя, като ми се искаше да го науча на малко обноски. Трябваше да се контролирам, иначе щях всъщност да свърша убивайки това противно момче. „Просто дръж ръката си в джоба,” каза тя. За една дива секунда си мислех, че тя говори на мен. „Вече не кърви,” отговори мрачно той. „Ще се връщаш ли в клас?” „Майтапиш ли се? Просто ще трябва да се обърна и да се върна пак тук.” Това бе много добре. Мислех си, че ще трябва да изпусна целия този час с нея, а сега, вместо това, имах допълнително време. Почувствах се алчен, скъперник, който събира всяка минута. „Е, да, предполагам ...” промърмори Майк. „Та ще дойдеш ли този уикенд? На плажа?” Ах, те имаха планове. Гняв ме замрази на мястото ми. Беше групова екскурзия, все пак. Бях видял малко относно това в главите на други ученици. Не бяха само те двамата. Все още бях бесен. Облегнах се безмълвно на колоната, опитвайки се да се контролирам. „Разбира се, казах, че съм навита.” Обеща му тя. Значи бе казала ‘да’ и на него, също. Тази ревност ме изгори по-болезнено от жаждата. Не, беше просто групово излизане, опитах се да убедя себе си. Тя просто щеше да прекара деня с приятели. Нищо повече. „Ще се срещнем до магазина на баща ми в десет.” И Калън НЕ е поканен. „Там ще съм,” каза тя. „Ще се видим по физическо, тогава.” „До скоро,” отвърна тя. Той се затътри към часа си, мислите му изпълнени с гняв. Какво вижда тя в този особняк? Със сигурност е богат, предполагам. Мацките мислят, че е готин, но аз не виждам това. Прекалено ... прекалено перфектен. Обзалагам се, че баща му експериментира с пластична хирургия върху всички от тях. Ето защо всичките са толкова бели и красиви. Не е нормално. А той е един вид ... плашещ. Понякога, когато се вглежда в мен, кълна се, че си мисли да ме убие ... Откачалка ... Майк не беше напълно ненаблюдателен. „Физическо.” Повтори тихо Бела. Стон.

Погледнах я и видях, че тя отново е тъжна за нещо. Не бях сигурен защо, но беше ясно, че тя не искаше да отива в следващия си час заедно с Майк, а аз бях напълно ‘за’ този план. Отидох до нея и се наклоних до лицето й, усещайки топлината на кожата й да се излъчва към устните ми. Не смеех да вдишам. „Мога да се погрижа за това,” промърморих аз. „Отиди да седнеш там и изглеждай бледа.” Тя направи това, за което помолих, сядайки на един от сгъваемите столове и облягайки главата си на стенат, докато зад мен г-ца Коуп излезе от задната стая и отиде към бюрото си. Със затворените си очи Бела изглеждаше така, сякаш отново бе припаднала. Истинският й цвят не се бе върнал все още. Обърнах се към секретарката. Да се надяваме, че Бела обръща внимание на това, помислих си аз язвително. Ето как човек би трябвало да отвърне. „Г-це Коуп” попитах аз, използвайки убедителния си глас отново. Миглите й запърхаха, а сърцето й се забърза. Прекалено млад, съвземи се! „Да?” Това беше интересно. Когато пулсът на Шели Коуп се ускоряваше, това беше защото тя ме намираше физически привлекателен, не защото се страхуваше. Бях свикнал с това около човешките жени ... Досега не бях обмислял това обяснение за препускащото сърце на Бела. Това доста ми хареса. Прекалено много, всъщност. Усмихнах се и дишането на г-ца Коуп стана по-шумно. „Бела има физическо следващия час, а не мисля че се чувства достатъчно добре. Всъщност, си мислех, че би трябвало да я откарам вкъщи сега. Мислите ли, че бихте могли да я извините от клас? Вгледах се в не-дълбоките й очи, забавлявайки се от бъркотията, която това причини на мисловния й процес. Беше ли възможно Бела ...? Наложи се г-ца Коуп да преглътне шумно преди да отговори. „Имаш ли нужда й ти да бъдеш извинен, Едуард?” „Не, аз имам час при г-жа Гоф, тя няма да възрази.” Сега не й обръщах много внимание. Изследвах тази нова възможност. Хмм. Искаше ми се да вярвам, че Бела ме намира за привлекателен, както останалите хора правеха, но кога Бела бе имала същата реакция като на останалите хора? Не трябваше да увеличавам надеждите си. „Добре, ще се погрижа за всичко. Оправяй се бързо, Бела.” Бела кимна слабо – леко преигравайки. „Можеш ли да вървиш, или искаш да те нося отново?” попитах аз, развеселен от слабата й актьорска игра. Знаех, че ще иска да върви – тя не би искала да е слаба. „Ще вървя,” каза тя. Отново прав. Ставах по-добър в това. Тя се изправи, колебаейки се за момент, сякаш проверяваше баланса си. Държах вратата отворена за нея и двамата излязохме навън на дъжда. Наблюдавах я когато тя вдигна лицето си към лекия дъжд със затворени очи, лека усмивка на устните й. За какво си мислеше? Нещо относно това действие изглеждаше не на място и аз бързо разбрах защо позата ми изглеждаше непозната. Нормалните човешки момичета нямаше да вдигнат лицата си към ситния дъжд по този начин; нормалните човешки момичета носеха грим дори тук, на това влажно място. Бела никога на носеше грим, нито пък трябваше. Козметичната индустрия печелеше билиони долари от жени, които се опитваха да постигнат кожа като нейната. „Мерси,” каза тя усмихвайки ми се. „Заслужава си да се разболееш, за да пропуснеш физическо.”

Огледах двора на училището, чудейки се как да удължа времето си с нея. „На твоите услуги.” Казах аз. „Е, идваш ли? Тази събота имам предвид?” Звучеше сякаш се надяваше. Ах, надеждата й беше успокояваща. Тя искаше мен със себе си, не Майк Нютън. И аз исках да кажа ‘да’. Но имаше много неща за обмисляне. Като начало, слънцето щеше да пече тази събота ... „Къде точно отивате всички?” опитах се да запазя гласа си безгрижен, сякаш това не беше от голямо значение. Майк беше казал плаж, въпреки това. Без големи шансове да се избегне слънцето там. „Надолу към Ла Пуш, на Първи Плаж.” По дяволите. Е, бе невъзможно, тогава. Във всеки случай Емет щеше да се ядоса ако отменя плановете ни. Хвърлих й един поглед, усмихвайки се иронично. „Наистина мисля, че не бях поканен.” Тя въздъхна, вече смирена. „Аз току що те поканих.” „Нека ти и аз да не притискаме повече горкия Майк тази седмица. Не искаме да се пречупи.” Помислих си как аз самият пречупвам горкия Майк и дълбоко се насладих на картината в ума ми. „Майк-шмайк,” каза тя, отново презрително. Усмихнах се по-широко. А после тя тръгна да се отдалечава от мен. Без да мисля за действията си, аз се протегнах и я хванах за гърба на якето й. Тя спря рязко. „Какво си мислиш, че правиш?” бях почти ядосан, че ме напуска. Не бях имал достатъчно време с нея. Тя не можеше да си тръгне, не още. „Отивам си вкъщи,” каза тя, объркана защо това би трябвало да ме разстройва. „Чу ли ме, че обещах да те закарам безопасно вкъщи? Мислиш ли, че ще те оставя да караш в твоето състояние?” Знаех, че тя няма да хареса това – изводът ми за слабост от нейна страна. Но, във всеки случай, трябваше да се упражнявам за пътуването до Сиатъл. Да видя дали ще мога да понеса близостта й в едно затворено пространство. Това беше много по-кратко пътуване. „Какво състояние?” настоя тя. „Ами пикапа ми?” „Алис ще го докара след училище.” Дръпнах я внимателно към колата си, тъй като знаех, че да върви направо бе достатъчно предизвикателство за нея. „Пусни ме!” каза тя, въртейки се настрани и почти се препъна. Подадох едната си ръка, за да я хвана, но тя се оправи сама преди да стане нужно. Не трябваше да търся извинения, за да я докосна. Това ме накара да мисля за реакцията на г-ца Коуп към мен, но я запазих за по-късно. На този план имаше толкова много за обмисляне. Оставих я да отиде до колата и тя се спъна пред вратата. Трябваше да съм дори по-внимателен, имайки предвид слабото й равновесие ... „Толкова си напорист!” „Отворено е.” Седнах на мястото си и запалих колата. Тя държеше тялото си строго, все още навън, въпреки че дъждът се бе усилил, а аз знаех, че тя не обича студ и влажност. Вода се просмукваше в гъстата й коса, правейки я тъмна до почти черно. „Напълно съм в състояние сама да се закарам вкъщи!” Разбира се че беше – просто аз не бях в състояние да я пусна да си отиде. Свалих стъклото от нейната страна и се наведох към нея. „Качвай се, Бела.” Очите й се разшириха и предположих, че се чуди дали да избяга или не. „Просто ще те домъкна обратно,” обещах й аз, забавлявайки се от раздразнението на лицето й когато осъзна, че наистина го имам предвид.

С вдигната брадичка във въздуха тя отвори вратата и се качи. Косата й пръскаше капки по кожата, а ботушите й скърцаха един срещу друг. „Това е напълно ненужно,” каза тя студено. Помислих си, че изглежда засрамена от засегнатото си честолюбие. Просто включих парното, така че тя да не се чувства неудобно, и пуснах музиката за фон. Карах към изхода, гледайки към нея с ъгъла на окото си. Долната й устна бе издадена напред, на инат. Вгледах се в това, проучвайки как ме караше то да се чувствам ... мислейки отново за реакцията на секретарката ... Внезапно тя погледна към стереото и се усмихна, очите й се разшириха. „Clair de Lune?” попита тя. Фен на класиката? „Познаваш творбите на Дебюси?” „Не много,” каза тя. „Майка ми слуша доста класическа музика вкъщи – познавам само любимите си.” „Това е една от моите любими също.” Вгледах се към дъжда, обмисляйки това. Аз всъщност имах нещо общо с момичето. Бях започнал да си мисля, че сме противоположности във всичко. Тя изглеждаше по-спокойна сега, гледайки към дъжда като мен, с невиждащи очи. Използвах моментното й разсейване, за да експериментирам с дишането. Вдишах внимателно през носа си. Могъщо. Стиснах волана по-здраво. Дъждът я караше да мирише по-добре. Не бих помислил, че това бе възможно. Глупаво, внезапно си представях как би била тя на вкус. Опитах се да преглътна срещу огъня, който бе в гърлото ми, да мисля за нещо друго. „Каква е майка ти?” попитах аз като разсейване. Бела се усмихна. „Прилича на мен, но е по-хубава.” Съмнявах се в това. „Имам прекалено много от Чарли в мен,” продължи тя. „Тя е по-дружелюбна от мен, и по-смела.” И в това се съмнявах. „Тя е своеволна и леко ексцентрична, и е доста непредвидима готвачка. Тя е най-добрата ми приятелка.” Гласът й бе станал меланхоличен; челото й се сбръчка. Отново, тя звучеше повече като родител, отколкото като дете. Спрях пред къщата й, като прекалено късно се зачудих дали би трябвало да знам къде живее тя. Не, това нямаше да е подозрително в такъв малък град, с баща й, който е публична личност. „На колко години се, Бела?” Тя трябва да е по-възрастна от равните й. Може би е закъсняла да започне училище, или е била държана настрани ... това не бе правдоподобно, въпреки това. „На 17 съм,” отговори тя. „Не изглеждаш на 17.” Тя се засмя. „Какво?” „Майка ми винаги казва, че съм била родена на 35, и че с всяка година ставам на все по-средна възраст.” Тя се засмя отново и после въздъхна. „Е, някой трябва да бъде възрастния.” Това ми изясни нещата. Сега можех да видя ... как своеволната й мака ми помогна да обясня зрелостта на Бела. Тя е трябвало рано да порастне, да стане

надзирателят. Ето защо не обича да се грижат за нея – чувства, че това е нейно задължение. „Ти самият не изглеждаш много като ученик.” Каза тя, издърпвайки ме от замислеността ми. Направих гримаса. За всичко, което забелязвах у нея, тя забелязваше прекалено много умен. Смених темата. „Та защо майка ти се е омъжила за Фил?” Тя се поколеба за минута преди да отговори. „Майка ми ... тя е много млада за възрастта си. Мисля, че Фил я кара да се чувства дори по-млада. Във всеки случай, тя е луда по него.” Тя поклати глава снизходително. „Одобряваш ли го?” зачудих се аз. „Има ли значение?” попита тя. „Искам тя да е щастлива ... а тя иска него.” Не-егоистичността в коментара й би ме шокирал, като изключим, че той се вписваше напълно добре в това, което бях научил за характера й. „Това е много щедро ... Чудя се.” „Какво?” „Тя би ли прочвила същото благородство спрямо теб, как мислиш? Без значение какъв е бил изборът ти?” Беше глупав въпрос и не можех да запазя гласа си непринуден, когато го зададох. Колко глупаво е да обмислям някой да одобри мен за дъщеря си. Колко глупави дори да мисля как Бела избира мен. „Аз – аз, така мисля,” заекна т, отговаряйки по някакъв начин на втренчения ми поглед. Страх ... или привличане? „Но тя е родителят, в крайна сметка. Малко е различно,” завърши тя. Усмихнах се иронично. „Тогава да не е някой прекалено страшен.” Тя ми се усмихна. „Какво имаш предвид под страшен? Множество пиерсинги по лицето и огромни татуировки?” „Това е едно определение, предполага,” Едно много не опасно определение, по мое мнение. „Какво е твоето определение?” Тя винаги задаваше грешните въпроси. Или напълно правилните, може би. Във всеки случай, тези, на които не исках да отговарям. „Мислиш ли, че аз мога да бъда страшен?” попитах я аз, опитвайки се леко да се усмихна. Тя го премисли преди да отвърне, отговаряйки ми със сериозен тон. „Хмм ... Мисля, че можеш да си, ако поискаш.” Аз също бях сериозен. „Уплашена ли си от мен в момента?” Тя отговори веднага, без да го премисля. „Не.” Усмихнах се по-лесно. Не мислех, че тя напълно казваше истината, но нито пък лъжеше изцяло. Най-малкото, тя не бе достатъчно изплашена, за да си тръгне. Чудех се как ли ще се почувства, ако й кажех, че води този разговор с един вампир. Свих се вътрешно при въображаемата й реакция. „Значи, сега ти ще ми кажеш за семейството си? Трябва да е много по-интересна история от моята.” Най-малкото, бе по-страшна. „Какво искаш да знаеш?” попитах предпазливо. „Калън са те осиновили?” „Да.” Тя се поколеба, после проговори с тих глас. „Какво се е случило с родителите ти?”

Това не бе толкова трудно; дори не трябваше да я лъжа. „Починали са преди много време.” „Съжалявам,” промърмори тя, наистина притеснена дали не ме е наранила. Тя бе притеснена за мен. „Не ги помня наистина толкова добре,” уверих я аз. „Карлайл и Езме от доста време са мои родители.” „И ти ги обичаш,” заключи тя. Усмихнах се. „Да. Не мога да си представя по-прекрасни хора.” „Късметлия си.” „Знам, че съм.” В това обстоятелство, въпроса за родителите ми, късметът ми не можеше да се отрече. „А брат ти и сестра ти?” Ако я оставя да притисне за прекалено много детайли, ще трябва да лъжа. Хвърлих бърз поглед на часовника, обезсърчен, че времето ми с нея бе свършило. „Брат ми и сестра ми, и Джаспър и Розали в тази връзка, ще са леко разочаровани, ако трябва да стоят на дъжда и да ме чакат.” „Оу, извинявай, предполагам, че трябва да тръгваш.” Тя не помръдна. Тя също не искаше времето ни заедно да свърши. Това много, много ми хареса. „А ти вероятно искаш пикапа си преди началник Суон да се прибере, така че да не ти се налага да му казваш за инцидента по биология.” Усмихнах се при спомена за смущението й, докато бе в ръцете ми. „Сигурна съм, че вече е чул. Няма тайни във Форкс.” Тя каза името на града с явно отвращение. Засмях се на думите й. Никакви тайни, наистина. „Приятно изкарване на плажа.” Хвърлих поглед на изсипващия се дъжд, знаейки, че той няма да продължи, но искайки повече от обикновено, да можеше. „Хубаво време за слънчеви бани.” Е, можеше и да бъде, до събота. Тя би се зарадвала на това. „Няма ли да те видя утре?” Притеснението в гласа й ми хареса. „Не. Емет и аз стартираме уикенда по-рано.” Сега бях бесен на себе си, че бях направил плановете. Можех да ги отменя ... но нямаше такова нещо като прекалено много ловуване при това положение, и семейството ми щеше да се безпокои достатъчно относно поведението ми, без да разкривам колко маниакален ставах. „Какво ще правиш?” попита тя, без да звучи щастлива от откровението ми. Добре. „Ще ходим на екскурзия до Goat Rocks Wilderness, точно на юг от Раниер.” Емет беше жаден за сезона на мечките. „Оу, добре, приятно изкарване,” каза тя нерешително. Липсата й на ентусиазъм отново ми хареса. Докато се взирах в нея, започвах да се чувствам почти отчаян от мисълта да кажа дори и временно довиждане. Тя бе просто толкова нежна и уязвима. Изглеждаше безразсъдно да я пусна извън полезрението ми, където всичко би могло да й се случи. И все пак, най-лошото нещо, което можеше да й се случи, щеше да е последица от това да е с мен. „Ще направиш ли нещо за мен този уикенд?” помолих сериозно аз. Тя кимна, очите й широки и смутени от напрегнатостта ми. Запази го весело.

„Не се обиждай, но изглежда си от тези хора, които просто привличат злополуки като магнит. Така че ... опитай се да не паднеш в океана или да не бъдеш прегазена, или каквото и да било, ясно?” Усмихнах й се печално, надявайки се, че тя не може да види тъгата в очите ми. Колко много ми се искаше тя да не бе е толкова по-добре надалеч от мен, без значение какво можеше да й се случи там. Бягай, Бела, бягай. Обичам те прекалено много, за твое добро или за мое. Тя бе раздразнена от шегата ми. Погледна ме гневно. „Ще видя какво мога да направя,” каза остро тя, скачайки навън на дъжда и затръшвайки вратата зад нея толкова силно, колкото можеше. Точно като ядосано коте, което вярва, че е тигър. Завъртях ръката си върху ключа, който току що бях взел от джоба на якето й, и се усмихнах докато се отдалечавах.

7. Мелодия Когато се върнах в училище, трябваше да чакам. Последният час още не беше свършил. Това беше добре, защото имах неща за обмисляне и имах нужда от време насаме. Ароматът й се задържа в колата. Пазех прозорците вдигнати, позволявайки му да ме напада, опитвайки се да свикна с чувството, умишлено измъчвайки гърлото си. Привличане. Беше трудно нещо за размишление. Толкова много страни, толкова много различни значения и нива. Не същото нещо като любовта, но безизходно свързано с нея. Нямах си и на представа дали Бела бе привлечена от мен. (Щеше ли умствената й тишина да продължава по някакъв начин да става по и по-обезсърчаваща, докато не полудея? Или имаше лимит, който аз в края на краищата ще достигна?) Опитах се да сравня физическите й отговори с тези на останалите, която секретарката и Джесика Стенли, но сравнението не беше убедително. Същите знаци – промени в темпото на сърцето и особеностите в дишането – могат толкова лесно да означават страх или шок, или притеснение, колкото и заинтересованост. Изглеждаше неправдоподобно, че Бела може да изпитва същите видове чувства каквито Джесика бе имала. В крайна сметка, Бела много добре знаеше, че има нещо не наред с мен, дори и да не знаеше какво точно бе то. Тя бе докоснала ледената ми кожа, а после бе дръпнала ръката си настрани от студа. И все пак ... като си спомня тези фантазии, които ме отвращаваха, но си го спомня с Бела на мястото на Джесика ... Дишах по бързо, огънят забиващ ноктите си нагоре и надолу в гърлото ми. Ами ако Бела си ме бе представяла с ръцете ми, обвити около крехкото й тяло? Да усеща как я придърпвам плътно към гърдите си и после поставям ръката си под брадичката й? Изтласквайки тежката завеса от косата й назад от изчервеното й лице? Проследявайки формата на устните й с пръстите си? Навеждайки лицето си по-близо до нейното, където мога да усетя горещината от дъха й върху устата си? Все още движейки се близо ... Но после се уплаших от фантазията, знаейки, както знаех когато Джесика си представи тези неща, какво ще се случи ако се приближа до нея. Привличането беше невъзможна дилема, защото аз вече бях привлечен от Бела по най-лошия начин.

Исках ли Бела да е привлечена от мен, жена към мъж? Това бе грешният въпрос. Правилният беше трябваше ли да искам Бела да е привлечена от мен по този начин, а после отговора беше не. Защото аз не бях човешки мъж, а това не бе честно спрямо нея. С всяка нишка от организма си копнеех да съм нормален мъж, така че да мога да я държа в ръцете си без да рискувам живота й. Така че да мога да завъртам мои собствени фантазии, фантазии, които не завършваха с кръвта й върху ръцете ми, кръвта й, блестяща в очите ми. Стремежът ми към нея не бе морално оправдан. Какъв вид връзка можех да й предложа, когато не можех да рискувам да я докосна? Поставих главата си в ръцете си. Беше още по-объркващо, тъй като никога през живота си не се бях чувствал толкова човешки – дори когато бях човек, доколкото можех да си спомня. Когато бях човек всичките ми мисли бях обърнати към славата на войника. Великата война бушуваше в по-голямата част от младостта ми, и бях само на осем месеца от осемнайстия ми рожден ден, когато инфлуенцата нападна ... Имах само смътни представи от онези човешки години, мрачни спомени, които избледняваха повече с всяко изминало десетилетие. Помнех майка си най-ясно и чувствах древна болка, когато си мислех за лицето й. Спомних си смътно колко много тя мразеше бъдещето, към което аз препусках, горящ от нетърпение, като се молеше всяка вечер, докато отдаваше чест на вечерята, „ужасната война” да свърши ... Нямах спомени от друг копнеж. Освен любовта на майка ми, нямаше друга любов, която да ме накара да остана ... Това бе напълно ново за мен. Нямах никакъв паралел, който да извадя, никакво сравнение, което да направя. Любовта, която изпитвах към Бела, бе дошла по чист начин, но сега водите бяха размътените. Много ми се искаше да можех да я докосна. Тя чувстваше ли се по същия начин? Това нямаше значение, опитах се да убедя себе си. Вгледах се в белите си ръце, мразейки тяхната твърдост, тяхната студенина, тяхната нечовешка сила ... Подскочих, когато вратата на мястото до мен се отвори. Ха. Изненадах те. За първи път, помисли си Емет, когато се плъзна на мястото си. „Обзалагам се, че г-жа Гоф си мисли, че взимаш наркотици, толкова си непостоянен напоследък. Къде беше днес?” „Аз ... вършех добри дела.” Хъх? Изкикотих се. „Грижа за болните, такива неща.” Това го обърка повече, но после той вдиша и улови миризмата на момичето в колата. „Оу. Отново момичето?” Направих гримаса. Това става странно. „На мен ли го казваш,” промърморих аз. Той вдиша пак. „Хмм, тя има доста отличителен вкус, нали?” Ръмжене излезе измежду устните ми преди думите му дори да бяха изразени, автоматичен отговор. „Спокойно, момче, само казвам.”

Тогава пристигнаха останалите. Розали забеляза миризмата веднага и ми се смръщи, все още непреодоляла раздразнението си. Чудех се какъв й бе проблемът, но всичко, което можех да чуя от нея, бяха обиди. Не харесах и реакцията на Джаспър. Като Емет, той забеляза привлекателността на Бела. Не че миризмата имаше, за всеки от тях, хилядна част от привличането, което имаше за мен. Все още бях разтревожен, че кръвта й им бе сладка. Джаспър имаше слаб контрол ... Алис подскочи до мен и протегна ръка за ключа от пикапа на Бела. „Само видях, че съм аз,” каза тя – неясно, както й бе навик. „Ти ще трябва да ми кажеш защо-тата.” „Това не означава -„ „Знам, знам. Ще чакам. Няма да е дълго.” Въздъхнах и й дадох ключа. Проследих я до къщата на Бела. Дъждът се изливаше като милиони малки чукове, толкова шумни, че човешките уши на Бела не можеха да чуят бученето на двигателя на камиона й. Гледах прозореца, но тя не отиде да погледна навън. Може би не беше там. Нямаше мисли, които да чуя. Натъжих се от това, че не можех да чуя, дори за да я проверя - да се убедя, че е щастлива, или в безопасност, най-малкото. Алис се качи на задната седалка и отпрашихме към вкъщи. Пътищата бяха празни, така че това отне само няколко минути. Влязохме групово в къщата, а после се заехме с разнообразните си забавления. Емет и Джаспър бяха на средата на сложна игра на шах, използвайки осем съединени дъски - разпрострени покрай задната стъклена стена - и техните собствени сложни правила. Те нямаше да ми позволят да играя; вече само Алис играеше с мен. Алис отиде до компютъра си, точно зад ъгъла след тях, и можех да чуя мониторите й да се съживяват. Алис работеше върху модния проект за гардероба на Розали, но Розали не се присъедини към нея днес, за да стои зад нея и да направлява разреза и цвета докато ръцете на Алис скицираха по чувствителните при докосване екрани (Карлайл и аз трябваше леко да пощипнем системата, тъй като повечето такива екрани отговаряха на температура.) Вместо това, днес Розали се просна на дивна, прехвърляйки на плоския екран по двайсе канала за секунда, без да спира. Можех да я чуя как се опитва да реши дали да отиде до гаража и отново да повиши работоспособността на BMV-то си, или не. Езме бе на горния етаж, тананикайки си върху двойка сини гравюри. Алис след малко облегна глава на стената и започна да казва следващите действия на Емет - той седеше на пода с гръб към нея - на Джаспър, който държеше изражението си много спокойно, когато взе любимия рицар на Емет. А аз, за първи път от толкова дълго време, че чак се чувствах засрамен, отидох да седна зад изящното, величествено пиано, поставено точно встрани на входа. Прокарах ръцете си по клавишите, изпробвайки височината на тона. Мелодията все още бе перфектна. На горния етаж Езме спря това, което вършеше, и вдигна глава. Започнах първата част от мелодията, която бях извикал в съзнанието си днес в колата, доволен, че звучеше дори по-добре, отколкото си представях. Едуард отново свири, помисли си Езме весело, с усмивка, появяваща се на лицето й. Тя стана от бюрото си и прелетя безшумно до върха на стълбите. Добавих хармонизиращ щрих, оставяйки централната мелодия да се преплита през него.

Езме въздъхна със задоволство, седна на на-горното стъпало и облегна глава на парапета. Нова песен. Бе толкова отдавна. Каква прекрасна мелодия. Оставих мелодията да се понесе в нова посока, следвайки я с басовата линия. Едуард композира отново? Помисли си Розали и зъбите й се стиснаха от негодувание. В този момент тя направи неволна грешка и аз можех да прочета цялото й скрито оскърбление. Видях защо бе в такова лошо настроение към мен. Защо убийството на Изабела Суон не притесняваше съзнанието й въобще. С Розали винаги бе относно суета. Музиката внезапно спря и се изсмях преди да успея да се спра, остър гръм от забавление, който бързо секна, когато метнах ръка върху устата си. Розали се обърна, за да ме изгледа гневно, очите й бляскащи с огорчена ярост. Емет и Джаспър също се обърнаха, за да зяпат, а аз чух смущението на Езме. Тя бе долу за един миг, спирайки, за да хвърли бегъл поглед между Розали и мен. „Не спирай, Едуард,” окуражи ме Езме след един обтегнат момент. Започнах да свиря отново, обръщайки гръб на Розали, докато много силно се опитвах да контролирам усмивката, която се разпъваше на лицето ми. Тя стана на крака и излезе наперено от стаята, повече ядосана, отколкото засрамена. Но със сигурност леко смутена. Ако кажеш нещо, ще те преследвам като куче. Сподавих още един смях. „Какво не е наред, Роуз?” викна Емет след нея. Розали не се обърна. Тя продължи, непреклонно назад, към гаража, а после се свъртя под колата си, сякаш можеше да се скрие там. „За какво беше това?” попита ме Емет. „Нямам ни най-малка представа,” излъгах аз. Емет измърмори разочарован. „Продължавай да свириш,” подтикна ме Езме. Ръцете ми бяха спрели отново. Направих го, както ме помоли, и тя дойде да застане зад мен, слагайки ръцете си върху рамената ми. Песента беше покоряваща, но незавършена. Поиграх си с един мост, но той не изглеждаше някак си на място. „Очарователно е. Има ли си име?” попита Езми. „Не още.” „Има ли история към нея?” попита тя, с усмивка в гласа й. Това й доставяше голямо удоволствие и аз почувствах вина, задето бях занемарил музиката си за толкова дълго. Бях егоистичен. „Това е ... приспивна песен, предполагам.” Тогава нагласих моста. Той водеше леко към следващата част, придобивайки свой собствен живот. „Приспивна песен,” повтори тя на себе си. Имаше история към мелодията, и когато видях това парчетата отидоха на местата си без усилие. Историята беше спящо момиче в тясно легло, тъмна коса, гъста и дива, и завъртяна като гнездо около възглавницата ... Алис остави Джаспър на собствените му хитрини и дойде да седна до мен на пейката. В нейният трептящ, лъкатушещо-звънлив глас, тя нахвърли безмълвна песен, две октави по-високо от мелодията. „Харесва ми,” промърморих аз. „Но какво ще кажеш за това?” Добавих нейния щрих към съзвучието - ръцете ми сега летяха по клавишите, за да съберат всичките парчета заедно - изменяйки я, повеждайки я в нова посока ... Тя улови настроението и продължи да пее.

„Да. Перфектно,” казах аз. Езме стисна рамото ми. Но сега можех да видя края, с гласа на Алис, който се издига над мелодията, отвеждайки я на друго място. Можех да видя как песента трябва да свърши, защото спящото момиче бе перфектно просто по този начин и всяка друга промяна би била грешна, печална. Песента се понесе към изпълнение, сега по-бавно и по-ниско. Гласът на Алис утихна също, и стана тържествен, тон, който принадлежеше на отекващите арки на осветена от свещи катедрала. Изсвирих същата песен, а после наведох глава над клавишите. Езме разроши косата ми. Всичко ще е наред, Едуард. Ще е за добро. Ти заслужаващ щастие, сине. Съдбата ти го дължи. „Благодаря,” прошепнах аз, искайки да повярвам на това. Любовта не винаги идва в удобни опаковки. Засмях се веднъж и с хумор. Ти, най-много от всички на тази планета, си навярно най-добре подготвен, за са се справиш с такова сложно затруднение. Ти си най-добрият и най-надареният от всички ни. Въздъхнах. Всяка майка мислеше същото за сина си. Езме все още бе изпълнена с радост, че сърцето ми бе докоснато след толкова много време, без значение възможността за трагедия. Тя си бе мислела, че аз винаги ще съм сам ... Тя ще трябва да те обикне също, помисли си тя внезапно, изненадвайки ме с посоката на мислите си. Ако е умно момиче. Тя се усмихна. Но не мога да си представя някой толкова бавен, че да не забележи каква изгодна партия си ти. „Стига, мамо, караш ме да се изчервявам,” пошегувах се аз. Думите й, въпреки че бяха неправдоподобни, ме развеселиха. Алис се изсмя и взе най-високата част на „Сърце и Душа”. Усмихнах се и завърших простото съзвучие с нея. След това я насърчих с изпълнение на „Chopsticks”. Тя се изкикоти, а после въздъхна. „Толкова ми се иска да ми кажеш за какво се смееше на Роуз,” каза Алис. „Но мога да видя, че няма да го направиш.” „Не.” Тя удари леко ухото ми в пръста си. „Бъди добра, Алис,” смъмри я Езме. „Едуард е джентълмен.” „Но искам да знам.” Засмях се на хленчещия тон, който вложи. После казах, „Ето, Езме,” и започнах да свиря любимата й песен, неозаглавено хвалебствие за любовта, която бях наблюдавал между нея и Карлайл толкова много години. „Благодаря ти, скъпи.” Тя стисна рамото ми отново. Не трябваше да се концентрирам, за да свиря познатото парче. Вместо това се замислих за Розали, все още пластично виеща се от огорчение в гаража, и се усмихнах на себе си. Току що открил силата на ревността у себе си, имах малка доза съжаление към нея. Беше жалко да се чувстваш така. Разбира се, нейната ревност беше хиляди пъти по-незначителна от моята. Цяла хитруша в яслите от сценария. Чудех се какъв ли би бил животът и личността на Розали, ако тя не е била винаги най-хубавата. Щеше ли тя да е по-щастлив човек, ако красотата не бе винаги нейната най-силна страна? По-малко егоцентрична? По-състрадателна? Е, предположих, че е безболезнено да се чудя, защото миналото бе свършено, а тя винаги бе била най-красивата. Дори като човек тя винаги бе живяла в светлината на прожекторите на нейната красота. Не че имаше против. Обратното - тя обичаше повече

от всичко останало възхищението. Това не се бе променило със загубата на смъртността й. Тогава не бе изненада, приемайки тази потребност като собствена, че е била обидена, когато аз от самото начало не боготворях красотата й по начина, който тя очакваше всички мъже да почитат. Не че беше искала мен по този начин - далеч от това. Но аз я бях вбесил, че, въпреки това, не я исках. Тя бе свикнала да бъде желана. Беше различно с Джаспър и Карлайл - те двамата вече бяха влюбени. Аз бях напълно необвързан, а все пак оставах упорито равнодушен. Мислех си че тази стара обида бе погребана. Че отдавна я е преодоляла. И тя беше ... преди деня, когато аз най-накрая открих някого, чиято красота ме докосна по начин, по който нейната не бе. Розали бе разчитала на това, че ако не мисля, че нейната красота заслужава почит, то определено няма красота на Земята, която да ме достигне. Тя бе яростна от момента, в който спасих живота на Бела, отгатвайки, с нейната проницателна женска интуиция, интереса, за който аз самият не бях наясно. Розали беше смъртоносно обидена, че аз намирах някакво незначително момиче по-привлекателно от нея. Потиснах порива да се засмея отново. Притесняваше ме малко, въпреки това, начина, по който тя виждаше Бела. Розали всъщност мислеше, че момичето е обикновено. Как можеше да вярва в това? Изглеждаше ми непонятно. Продукт на ревността, без съмнение. „Оу!” каза внезапно Алис. „Джаспър, познай какво?” Видях какво бе видяла току що и ръцете ми замръзнаха на клавишите. „Какво, Алис?” попита Джаспър. „Питър и Шарлот ще дойдат да ни посетят следващата седмица! Ще са в квартала, не е ли хубаво?” „Какво има, Едуард?” попита Езме, усещайки напрегнатостта на рамената ми. „Питър и Шарлот идват във Форкс?” изсъсках на Алис. Тя завъртя очи. „Успокой се, Едуард. Не е първата им визита.” Зъбите ми се стиснаха. Беше първата им визита откакто Бела бе пристигнала, а нейната сладка кръв не се харесваше само на мен. Алис се смръщи на изражението ми. „Те никога не ловуват тук. Знаеш това.” Но един вид брата на Джаспър и малката вампирка, която той обичаше не бяха като нас; те ловуваха по обичайния начин. Не можеше да им се доверявам относно Бела. „Кога?” настоях аз. Тя стисна устни безрадостно, но ми каза това, от което се нуждаех. Понеделник сутринта. Никой няма да нарани Бела. „Няма,” съгласих се аз, и после се обърнах настрани от нея. „Готов ли си, Емет?” „Мислех си, че заминаваме на сутринта?” „Ще се върнем до полунощ в неделя. Предполагам ти трябва да решиш кога искаш да си тръгнеш.” „Ок, добре. Нека кажа довиждане на Роуз първо.” „Разбира се.” С настроението, в което бе Розали, щеше да е кратко довиждане. Наистина си пропаднал, Едуард, помисли си той, докато се отправяше към задната врата. „Предполагам, че да” „Изсвири новата песен за мен още веднъж,” помоли Езме. „Щом искаш,” съгласих се аз, въпреки че малко се колебаех да следвам мелодията към неизбежния й край - край, който ми причиняваше болка по непознати

начини. Замислих се за момент, а после извадих капачката на бутилката от джоба си и я поставих на празната поставка за ноти. Това малко помогна - краткият ми момент на нейното да. Кимнах на себе си и започнах да свиря. Езме и Алис си метнаха по един поглед, но никоя не попита. „Казвал ли ти е някой някога да не си играеш с храната?” викнах на Емет. „Оу, хей Едуард!” извика ми той, усмихвайки се и махайки ми. Мечката се възползва от разсеяността му, за да одраска с тежката си лапа гърдите на Емет. Острите нокти нарязаха ризата му и изскърцаха по кожата му. Мечката изрева от пронизителния звук. Ех, по дяволите, Роуз ми даде тази риза! Емет изръмжа обратно към разяреното животно. Въздъхнах и седнах на един удобен голям скален блок. Това можеше да отнеме известно време. Но Емет почти бе готов. Позволи на мечката да се опита де отнесе главата му, смеейки се, когато ударът отскочи и изпрати мечката залитаща назад. Мечката изрева и Емет отново изръмжа през смеха си. След това се хвърли към животното, което стоеше глава по-високо от него на задните си крака, и телата им паднаха на земята преплетени, отнасяйки един як смърч с себе си. Ръмженето на мечката секна с бълбукане. Няколко минути по-късно Емет се дотътри до мястото, на което го чаках. Ризата му беше унищожена, разкъсана и окървавена, лепкава от кръвта и покрита с козина. Тъмната му къдрава коса не беше в много добра форма. Имаше огромна усмивка на лицето си. „Тази беше силна. Почти можех да я усетя когато ме одраска.” „Такова дете си, Емет.” Той погледна моята гладка, чиста, бяла и изискана риза. „Не успя ли да проследиш онзи планински лъв, тогава?” „Разбира се, че успях. Просто не ям като дивак.” Емет се засмя оживено. „Иска ми се да бяха по-силни. Щеше да е по-забавно.” „Никой не е казал, че трябва да се бориш с храната си.” „Мда, но с кой друг да се боря? Ти и Алис мамите, Роуз никога не иска да си роши косата, а Езме подивява, ако Джаспър и аз наистина започнем. „Животът е сложен навсякъде, нали?” Емет ми се ухили, местейки тежестта си малко, така че изведнъж бе в поза за атакуване. „Хайде, Едуард. Просто го изключи за минута и и играй честно.” „То не се изключва,” напомних му аз. „Чудя се какво ли прави това човешко момиче, за да те държи навън?” замисли се Емет. „Навярно тя може да ми даде малко указания.” Доброто ми настроение изчезна. „Стой настрани от нея,” изръмжах му аз през зъбите си. „Докачлив, докачлив.” Въздъхнах. Емет дойде да седна до мен на скалата. „Извинявай. Знам, че преминаваш през тежко положение. Наистина се опитвам да не съм прекалено голям нечувствителен глупак, но, откакто това е част от естественото ми състояние ...” Той почака да се засмея на шегата му, а после направи физиономия. Толкова сериозен през цялото време. Какво ти досажда сега?

„Мисленето за нея. Е, всъщност, притеснението.” „За какво има да се тревожиш? Ти си тук.” Той се засмя високо. Игнорирах шегата му отново, но отговорих на въпроса му. „Мислил ли си някога колко крехки са всички те? Колко много лоши неща има, които могат да се случат на един смъртен?” „Всъщност не. Предполагам, че виждам какво имаш предвид, въпреки това. Не бях много съответстващ за мечка, онзи първи път, нали?” „Мечки,” промърморих аз, добавяйки нов страх към купчината. „Това ще е само нейн късмет, нали? Изгубена мечка в града. Разбира се, че ще се отправи направо към Бела.” Емет се изкикоти. „Звучиш като някой луд, знаеш ли това?” „Просто си представи за минута, че Розали бе човек, Емет. И че можеше да попадне на мечка ... или да я удари кола ... или светкавица ... или да падне по стълбите ... или да й прилошее - да се разболее!” Думите избухнаха от мен яростно. Беше облекчение да ги кажа на глас - те гниеха в мен през целия уикенд. „Пожари и земетресения, и торнада! Ъх! Кога за последно гледа новините? Виждал ли си нещата, които им се случват? Крадци и убийци ...” Зъбите ми се стиснаха и внезапно бях толкова разгневен от идеята друг човек да я нарани, че не можех да дишам. „Уоу, уоу! Задръж, момче. Тя живее във Форкс, помниш ли? Така че, я мокри дъждът.” Той сви рамене. „Мисля, че тя има някакъв сериозен лош късмет, Емет, наистина. Погледни доказателствата. От всичките места по света, където можеше да отиде, тя се озова в град, където вампирите допълват значителна част от популацията.” „Да, но ние сме вегетарианци. Така че, не е ли това добър късмет, а не лош?” „С начина по който мирише? Определено лош. И после, още лош късмет, начинът по който ми мирише на мен.” Погледнах гневно ръцете си, мразейки ги отново. „С изключение на това, че имаш повече самоконтрол, от всички, освен Карлайл. Отново добър късмет.” „Микробуса?” „Това беше просто инцидент.” „Трябваше да го видиш как идва за нея, Ем, отново и отново. Кълна се, беше сякаш тя имаше някакъв вид магнитно привличане.” „Но ти беше там. Това бе добър късмет.” „Беше ли? Не е ли това най-лошият късмет, който някой човек може въобще да има - един вампир да се влюби в него?” Емет обмисли това тихо за момент. Той си представи момичето в главата си и я намери за безинтересна. Честно, не мога наистина да видя примамката. „Ами, аз наистина също не мога да видя съблазънта на Розали,” казах аз грубо. „Честно, изглежда с нея е нужен повече труд, отколкото което и да било хубаво лице да си заслужава.” Емет се подсмихна. „Предполагам, че няма да ми кажеш ...” „Не знам какъв й е проблема, Емет,” излъгах аз с внезапна широка усмивка. Видях намерението му да ме стимулира. Опита да ме бутне от скалата и имаше силен звук от пропукване, когато цепнатина се отвори в камъка между нас. „Измамник,” промърмори той. Чаках го да пробва още веднъж, но мислите му поеха друга посока. Той си представяше лицето на Бела отново, но представяйки си го бяло, представяйки си очите й ярко червени ... „Не,” казах аз със задушен глас.

„Решава проблемите ти относно смъртност, нали? И тогава, също така, няма да искаш да я убиеш, нали? Не е ли това най-добрият начин?” „За мен? Или за нея?” „За теб” отговори лесно той. Тонът му добави разбира се. Засмях се без чувство за хумор. „Грешен отговор.” „Аз не бях толкова против,” напомни ми той. „Розали беше.” Той въздъхна. И двамата знаехме, че Розали би направила всичко, би дала всичко, ако това означаваше да е човек отново. Би се отказала дори от Емет. „Да, Розали беше,” съгласи се той тихо. „Не мога ... Не трябва ... Няма да съсипя живота на Бела. Щеше ли да се чувстваш по същия начин, ако това беше Розали?’ Емет помисли върху това за момент. Ти наистина ... я обичаш? „Не мога дори да го опиша, Емет. Напълно внезапно, момичето е целият свят за мен. Вече не виждам смисъла на останалата част от света без нея.” Но ти няма да я промениш? Нея няма да я има винаги, Едуард. „Знам това,” изстенах аз. И, както ти отбеляза, тя е един вид чуплива. „Довери ми се - това също го знам.” Емет не беше тактичен индивид, и деликатните дискусии не бяха неговата сила. Той се бореше сега, като силно му се искаше да не е нахален. Можеш ли дори да я докоснеш? Имам предвид, ако я обичаш ... няма ли да искаш, ами, да я докоснеш ...? Емет и Розали споделяха силна физическа любов. Трудно му беше да разбере как някой може да обича без тази страна. Въздъхнах. „Дори не мога да мисля за това, Емет.” Уоу. Тогава какви са възможностите ти? „Не знам,” прошепнах аз. „Опитвам се да открия начин ... да я напусна. Просто не мога да проумея как да се накарам да стоя настрана ...” С дълбоко чувство на удовлетворение, внезапно осъзнах, че бе правилно да остана - най-малкото за сега, с Питър и Шарлот на път. Тя бе в по-голяма безопасност с мен, временно, отколкото би била, ако бях заминал. За момента можех да бъда невероятния й защитник. Мисълта ме разтревожи; сърбеше ме да се върна, така че да мога да изпълнявам ролята възможно най-дълго. Емет забеляза промяната на изражението ми. За какво си мислиш? „В момента,” признах малко смутено, „умирам от желание да се върна във Форкс и да я проверя. Не знам дали ще изтрая до неделя вечерта.” „Ух-ух! Няма да си ходиш вкъщи рано. Нека Розали се успокои малко. Моля те. Заради мен.” „Ще се опитам да остана,” казах аз несигурно. Емет потупа телефона в джоба ми. „Алис ще се обади, ако има някакво основание за паниката ти. Тя е толкова странна относно това момиче, колкото и ти.” Направих гримаса. „Добре. Но не оставам след неделя.” „Няма смисъл да бързаме да се връщаме - ще е слънчево, така или иначе. Алис каза че няма да сме на училище преди сряда.” Разклатих глава сурово. „Питър и Шарлот знаят как да се държат.”

„Наистина не ми пука, Емет. С късмета на Бела, тя ще отиде да си скита в гората точно в грешния момент и -„ потреперих. „Питър не е известен със самоконтрола си. Връщам се в неделя.” Емет въздъхна. Точно като луд човек. Бела спеше спокойно, когато се покатерих към прозореца на спалнята й понеделник сутринта. Сетих се за смазочното масло този път и сега прозорецът мръдна безшумно от пътя ми. От начина, по който косата й лежеше гладка върху възглавницата, можех да кажа, че е имала по-спокойна нощ, отколкото последния път, когато бях тук. Беше сгънала ръцете си под бузата си като малко дете, а устата й бе леко отворена. Можех да чуя дъха й да влиза и излиза бавно между устните й. Беше удивително облекчение да съм тук, да мога да я видя отново. Осъзнах, че не бях напълно спокоен, ако случаят не бе такъв. Нищо не беше наред когато бях далеч от нея. Нито пък всичко беше наред когато бях тук, въпреки това. Въздъхнах, позволявайки на огъня от жаждата да драска гърлото ми. Бях далеч от него прекалено дълго. Времето прекарано без болка и изкушение я правеха толкова по-мощна сега. Беше достатъчно болезнена, че се страхувах да коленича до леглото й, така че да мога да прочета заглавията на книгите. Исках да зная историите в главата й, но повече се страхувах от жаждата си, изплашен, че ако си позволя да отида толкова близо до нея, щях да поискам да съм още по-близо ... Устните й изглеждаха много нежни и топли. Можех да си представя как ги докосвам с върха на пръста си. Само леко ... Това беше точно вида грешка, която трябваше да избягвам. Очите ми минаваха по лицето й отново и отново, разглеждайки го за промени. Смъртните се променяха постоянно - бях тъжен при мисълта да изпусна нещо ... Помислих си, че тя изглежда ... уморена. Сякаш не се бе наспала достатъчно този уикенд. Беше ли излизала? Засмях се тихо и иронично колко много това ме разстрои. И какво ако беше? Аз не я притежавах. Тя не беше моя. Не, тя не беше моя - и аз бях тъжен отново. Едната й ръка се завъртя и забелязах, че имаше плитки, едва зараснали драскотини по долната част на дланта й. Била е наранена? Въпреки, че очевидно не беше сериозно нараняване, това ме притесни. Взех под внимание мястото и реших, че трябва да се е спънала. Това изглеждаше смислено обяснение, обмисляйки всички неща. Беше утешително да се сетя, че нямаше да трябва завинаги да се мъча да разгадая всяка от тези малки мистерии. Сега бяхме приятели - или, поне се опитвахме да бъдем. Можех да я попитам за уикенда й - за плажа или за каквато и да била нощна дейност, която я е накарала да изглежда толкова изморена. Можех да попитам какво се бе случило с ръцете й. И ще мога да се засмея малко, когато потвърди теорията ми за тях. Усмихнах се нежно докато се чудех дали беше паднала в океана или не. Чудех се дали си е прекарала приятно на екскурзията. Чудех се дали въобще бе мислела за мен. Дали съм й липсвал дори с най-малката частичка от това колко ми бе липсвала тя.

Опитах се да си я представя на слънце на плажа. Картината беше незавършена, въпреки това, защото аз самият никога не бях ходил на Първи плаж. Само знаех как изглежда на снимки ... Усетих леко угризение от безпокойството, когато се замислих за причината защо нито веднъж не съм бил на красивия плаж, разположен само на няколко минути бягане от дома ми. Бела бе прекарала деня в Ла Пуш - място, на което ми бе забранено, с договор, да ходя. Място, където няколко стари мъже още помнеха историите за семейство Калън, помнеха ги и им вярваха. Място, където тайната ни се знаеше ... Поклатих глава. Нямаше за какво да се притеснявам там. Килетите също бяха ограничени с договор. Дори и Бела да беше налетяла на един от онези остаряващи мъдреци, те не можеха да разкрият нищо. А защо въобще въпросът ще бъде повдиган? Защо Бела би мислела да изрази гласно любопитството си там? Не - килетите навярно бяха едното нещо, за което не трябваше да се притеснявам. Ядосах се на слънцето, когато то започна да изгрява. То ми напомни, че не можех да задоволя любопитството си няколко дни. Защо избра да пече точно сега? С въздишка се измъкнах през прозореца преди да е станало достатъчно светло, за да може някой да ме види тук. Имах намерение да остана в гъстата гора до къщата й и да я видя как тръгва за училище, но когато влязох сред дърветата бях изненадан да открия следа от аромата й останала по пътеката там. Бързо я последвах, любопитно, ставайки все повече и повече обезпокоен, когато тя водеше надълбоко в мрака. Какво бе правила Бела тук навън? Следата изведнъж спря, по-специално - по средата на нищото. Тя бе отишла само на няколко стъпки встрани от пътеката, в папрата, където бе докоснала дънера на едно паднало дърво. Навярно е седнала там ... Седнах там, където бе седяла тя, и се огледах наоколо. Всичко, което би могла да види са папрати и гора. Вероятно е валяло - миризмата бе отмита, без да остане дълбоко в дървото. Защо Бела ще дойде да седи тук сама - и е била сама, без съмнение в това - по средата на влажната, мрачна гора? Нямаше смисъл, и, за разлика от онези други точки на любопитство, трудно можех да извадя това в непринуден разговор. Значи, Бела, следвах аромата ти през гората след като напуснах стаята ти, където те гледах как спиш ... Да, това определено щеше да разчупи леда. Никога нямаше да знам какво бе мислила и правела тук, и това накара зъбите ми да се стиснат от разочарование. По-зле, това беше прекалено много по сценария, който си представях пред Емет - Бела, която се разкарва сама в гората, където миризмата й би повикала всеки, който има сетивата да я проследи ... Изръмжах. Не само, че имаше лош късмет, ами и го предизвикваше. Е, за сега имаше защитник. Щях да я наблюдавам, да я пазя от нараняване, за толкова дълго, колкото можех да оправдая. Внезапно ми се искаше Питър и Шарлот да направят продължителен престой.

8. Призрак Не се виждах много гостите на Джаспър двата слънчеви дни, през който те бяха във Форкс. Ходих си до вкъщи колкото Езме да не се притеснява. Иначе, съществуването ми приличаше повече на това на остатъчен образ, отколкото на вампир. Навъртах се, невидим в сенките, където можех да следвам обекта на моята любов и мания - където можех да я виждам в умовете на хората, които имаха късмета да вървят под светлината

на слънцето до нея, като понякога случайно погалваха с опакото на ръцете си нейните собствени ръце. Тя никога не отговаряше на подобен контакт; техните ръце бяха толкова топли, колкото и нейните. Наложеното отсъствие от училище никога преди не бе било такова изпитание. Но изглежда слънцето я правеше щастлива, така че аз не можех да негодувам прекалено много. Всичко, което я караше да се чувства щастлива, печелеше благоволението ми. Понеделник сутринта подслушах един разговор, който имаше потенциала да унищожи убедеността ми и да направи времето, прекарано далеч от нея, мъчение. Когато завърши, въпреки това, той по-скоро ми осигури успех. Трябваше да чувствам някакво малко уважение към Майк Нютън; той не се бе просто отказал и промъкнал, за да ближе раните си. Имаше повече смелост, отколкото му приписвах. Той щеше да опита пак. Бела отиде на училище доста рано и, изглежда стремяща се да се наслади на слънцето, докато то се задържаше, седна на една от рядко използваните пейки за пикник, докато чакаше да звънне първия звънец. Косата й улавяше слънцето от непредвидени посоки, придавайки й червеникав блясък, който не бях очаквал. Майк я откри там, отново драскаща завъртулки, и беше развълнуван от добрия си късмет. Беше мъчително да мога само да гледам, безсилен, привързан от ярката слънчева светлина към сенките на гората. Тя го поздрави с достатъчно ентусиазъм, за да изпадне той в екстаз, а аз в противоположното. Тя, тя ме харесва. Нямаше да се усмихне така, ако не ме харесваше. Обзалагам се, че искаше да отиде на танците с мен. Чудя се какво ли е толкова важно в Сиатъл ... Той видя промяната в косата й. „Никога не бях забелязвал преди - косата ти има червено в нея.” Случайно изкорених младия смърч, на който се облягаше ръката ми, когато той защипа кичур от косата й между пръстите си. „Само на слънце,” каза тя. За моя дълбоко удоволствие, тя се сви настрана от него, когато той затъкна кичура зад ухото й. На Майк му отне минута да възстанови куража си, пилеейки известно време в малък разговор. Тя му напомни за есето, което всички имахме за сряда. От малкото самодоволно изражение на лицето й личеше, че нейното вече бе готово. Той въобще бе забравил и това строго намали свободното му време. По дяволите - тъпо есе. Най-накрая той стигна до същността - зъбите ми бяха стиснати толкова здраво, че можеха да стрият на прах гранит - и дори тогава, но можеше да се накара да зададе въпроса направо. „Бях тръгнал да те питам дали искаш да излезем.” „Оу,” каза тя. Имаше кратко мълчание. Оу? Какво означава това? Към ‘да’ ли отива? Чакай - предполагам, че не попитах наистина. Той преглътна силно. „Ами, ще отидем на вечеря или нещо такова ... а аз мога да поработя върху него по-късно.” Глупаво - това също не беше въпрос.

„Майк ...” Мъчението и яростта на ревността ми във всяка частица бяха толкова силни, колкото и миналата седмица. Счупих още едно дърво, опитвайки се да се задържа там. Толкова безнадеждно ми се искаше да изтичам през училищния двор, прекалено бързо за очите на човек, да я грабна - да я открадна от това момче, което толкова много мразех в този момент, че можех да го убия и да изпитам удоволствие от това. Щеше ли да му каже ‘да’? „Не мисля, че това ще е най-добрата идея.” Дишах отново. Вкочаненото ми тяло се отпусна. Сиатъл бе само извинение, в крайна сметка. Не трябваше да питам. Какво си мислех? Обзалагам се, че е този откачалник, Калън ... „Защо?” попита внезапно той. „Мисля ...” поколеба се тя. „И ако някога повториш това, което ти казвам точно сега, бодро ще те бия до смърт-„ Засмях се на глас при звука на смъртна заплаха, идващ от нейните устни. Една сойка изпищя, стресната, и се стрелна надалеч от мен. „Но мисля, че това ще нарани чувствата на Джесика.” „Джесика?” Какво? Но ... Оу. Добре. Предполагам ... Значи ... Хъх. Мислите му вече не бяха свързани. „Наистина, Майки, ти сляп ли си?” Повторих мнението й. Тя не трябваше да очаква всички да са толкова наблюдателни, колкото бе тя, но точно този случай беше повече от очевиден. С толкова грижи, каквито Майк си бе създал , за да попита Бела, да не си представяше, че не е било толкова трудно и за Джесика? Егоизмът трябваше да е това, който го правеше сляп за останалите. А Бела бе толкова неегоистична, тя виждаше всичко. Джесика. Хъх. Уоу. „Оу,” успя да каже той. Бела използва смущението му, за да се измъкне. „Време е за час, и не мога отново да закъснявам.” Оттогава нататък Майк стана ненадеждна точна за наблюдение. Той откри, когато превърташе и превърташе идеята за Джесика в главата си, че доста му харесва мисълта, че тя го намира за привлекателен. Беше на второ място, не толкова добра, колкото мисълта Бела да се чувства по този начин. Тя е сладка, въпреки това, предполагам. Прилично тяло. Птичка на рамото ти ... Тогава той си тръгна, с нови фантазии, които бяха точно толкова долни, колкото и тези за Бела, но сега те само ме дразнеха, вместо да ме вбесяват. Колко малко той заслужаваше което и да било от момичетата; те бяха почти равностойни за него. След това стоях настрани от главата му. Когато тя не се виждаше, аз се свих срещу хладния дънер на едно мадроново дърво и скачах от съзнание в съзнание, за да не я изпусна от поглед, винаги доволен, когато Анджела Уебър бе на разположение, за да гледам през нея. Искаше ми се някак си да благодаря на момичето Уебър, просто защото бе мил човек. Чувствах се по-добре, знаейки, че Бела имаше един приятел, който си заслужаваше. Гледах лицето на Бела от всеки ъгъл, който ми бе предоставен, и можех да видя, че тя отново бе тъжна. Това ме изненада - мислех си, че слънцето бе достатъчно, за да я накара да продължи да се усмихва. На обяд, видях да хвърля бегли погледи от време на време към празната маса на Калън и това ме развълнува. Даде ми надежда. Може би аз също й липсвах.

Тя имаше планове да излиза с останалите момичета - аз автоматично планувах моето наблюдение - но тези планове бяха отложени, когато Майк покани Джесика на срещата, която бе планувал с Бела. Така че, вместо това отидох направо вкъщи, правейки едно бързо преглеждане на гората, за да се убедя, че никакви опасности не скитат прекалено близо. Знаех, че Джаспър е предупредил своя някогашен брат да избягва града - цитирайки моята лудост едновременно като обяснение и предупреждение - но аз не поемах никакви рискове. Питър и Шарлот нямаха намерение да породят враждебност срещу семейството ми, но намеренията бяха променливо нещо ... Добре, преувеличавах. Знаех това. Сякаш тя знаеше, че аз наблюдавам, сякаш съжали страданието, което чувствах, когато не можех да я видя, Бела излезе на задния двор след дълги часове вкъщи. Имаше книга в ръката й и одеяло под мишницата й. Безшумно, аз се качих на на-високите клони на най-близкото дърво, гледайки двора отвисоко. Тя разпъна одеялото на влажната трева и после легна по корем, и започна да прелиства през страниците на износената книга, сякаш опитвайки се да намери нейния пасаж. Аз четях през рамото й. Ах - още класика. Тя беше фен на Остин. Четеше бързо, кръстосвайки или раздалечавайки глезените си във въздуха. Гледах слънчевата светлина и вятърът да си играят с косата й, когато тялото и внезапно се втвърди и ръката й замръзна на страницата. Всичко, което видях бе, че стигна до трета глава, когато грубо сграбчи доста страници и ги избута. Хванах картина от заглавната страница, Менсфийлд парк. Започваше нова история - книгата беше компилация от новели. Чудех се защо прехвърляше истории толкова внезапно. Само няколко момента по-късно, тя затръшна гневно книгата. С ожесточено намръщено изражение тя я бутна настрани и се обърна по гръб. Пое дълбоко дъх, сякаш за да се успокои, нави ръкавите си и затвори очите си. Спомних си новелата, но не можех да се сетя за нищо дразнещо в нея, което да я разстрои. Още една мистерия. Въздъхнах. Тя лежеше много неподвижно, мръдвайки само веднъж, за да дръпне косата от лицето си. Тя се развя на главата й, река от кестени. А после отново бе неподвижна. Дишането й се забави. След няколко дълги минути устните й започнаха да трептят. Мърморейки в съня си. Невъзможно да се устои. Слушах, на толкова далеч, на колкото можех, улавяйки гласове от къщите наблизо. Две супени лъжици или четири ... една чаша мляко ... Хайде! Скочи през обръча! Оу, Хайде! Червено или синьо ... или може би трябва да нося нещо по-непринудено ... Нямаше никого наблизо. Скочих на земята, приземявайки се безшумно на пръсти. Това беше много грешно, много рисковано. Колко от високо бях съдил Емет за безразсъдните му маниери и Джаспър за липсата му на дисциплина - а сега аз съзнателно пренебрегвах всичките правила с дива страст, която караше техните грешки да изглеждат като нищо работа. Аз бях свикнал да съм отговорният. Въздъхнах и пропълзях към слънчевата светлина, въпреки всичко. Избегнах да се гледам на яркото слънце. Беше достатъчно зле, че кожата ми бе каменна и нечовешка на сянка; не исках да виждам Бела и мен един до друг на

слънчева светлина. Разликата между нас вече бе непреодолима, достатъчно болезнена и без този образ в главата ми. Но не можех да игнорирам блясъците в цветовете на дъгата, които се отразяваха от кожата ми, когато се приближих. Челюстта ми се стисна при гледката. Можех ли да бъда по-голям откачалник? Представих си ужаса й, ако отвореше очи сега ... Започнах да отстъпвам, но тя промърмори и ме задържа там. „Ммм ... Ммм.” Нищо разбираемо. Е, ще почакам малко за него. Внимателно откраднах книгата й, протягайки ръка и задържайки дъха си, докато съм близо, за всеки случай. Отново започнах да дишам когато бях на няколко ярда настрани, опитвайки начина, по който слънчевата светлина и въздухът на открито се отразяваха на аромата й. Топлината изглежда правеше миризмата по-сладка. Гърлото ми се подпали от желание, огънят пресен и яростен отново, защото бях далеч от нея прекалено дълго. Прекарах един момент контролирайки това, а после - насилвайки се да дишам през носа си - отворих книгата в ръцете си. Тя бе започнала с първа книга ... Прелистих страниците бързо, до трета глава на „Разум и чувства”, търсейки някаква потенциална обида в прекалено учтивата проза на Остин. Когато очите ми спряха автоматично на името ми - героят Еуард Ферарс, който беше представен за първи път - Бела проговори отново. „Ммм. Едуард.” простена тя. Този път не се страхувах, че се е събудила. Гласът й беше само нисък, тъжен шепот. Не писъкът от страх, който щеше да е, ако ме бе видяла сега. Радостта воюваше със самоотвращението. Най-малкото, тя все още ме сънуваше. „Едмънд. Ах. Прекалено ... близко ...” Едмънд? Ха! Тя въобще не сънуваше мен, осъзнах мрачно. Самоотвращението се завърна в сила. Тя сънуваше въображаеми герои - където принадлежах аз. Следобедът мина и аз се чувствах безпомощен отново, когато слънцето бавно се сниши на небето и сенките запълзяха по ливадата към нея. Исках да ги избутам обратно, но тъмнината бе неизбежна; сенките я превзеха. Когато светлината си отиде, кожата й изглеждаше прекалено бледа - призрачна. Косата й бе отново тъмна, почти черна срещу лицето й. Беше плашеща гледка - сякаш да гледам как видението на Алис се осъществява. Стабилният, силен сърдечен пулс на Бела бе единственото успокоение, звукът, който пазеше този момент от това да се чувствам като в кошмар. Успокоих се, когато баща й пристигна вкъщи. Можех да чуя малко от него, докато той караше надолу по улицата към къщата. Някаква неясна неприятност ... в миналото, нещо от работния му ден. Очакване, премесено с глад - предположих, че очакваше вечеря. Но тези мисли бяха толкова тихи и сдържани, че не можех да съм сигурен дали съм прав; улових само главния им мотив. Чудех се как ли звучи майка й - каква е била генетичната комбинация, която я бе направила толкова уникална. Бела скочи събудена, сядайки рязко, когато гумите на колата на баща й поеха по тухлената алея. Тя се огледа около себе си, изглеждайки объркана от неочакваната тъмнина. За кратък миг очите й докоснаха сенките, където се криех аз, но бързо примигнаха настрани. „Чарли?” попита тя с нисък глас, все още надничайки към дърветата, които обграждаха малкия двор.

Вратата на колата му се трясна и тя погледна към звука. Бързо стана на крака и събра нещата си, мятайки още един поглед към гората. Аз се преместих при дърветата по-близо до задния прозорец, близо до малката кухня, и слушах вечерята им. Беше интересно да сравня думите на Чарли с преплетените му мисли. Любовта й загрижеността към единствената му дъщеря бяха почти поразителни, и все пак, думите му бяха сбити и небрежни. В по-голяма част от времето тя седяха в приятна тишина. Чух я да обсъжда плановете си за следващата вечер в Порт Анджелис и усъвършенствах собствените си планове, докато слушах. Джаспър не бе предупредил Питър и Шарлот да стоят настрана от Порт Анджелис. Въпреки че знаех, че са се хранили скоро, и че нямат намерение да ловуват никъде в околността на дома ни, щях да я наблюдавам, за всеки случай. В крайна сметка, винаги имаше и други от моя вид там навън. А после, всички онези човешки опасности, които преди не бях обмислял много. Чух как тя на глас се притесняваше относно това да остави баща си сам да си приготви вечеря, и се усмихнах на това доказателство на теорията ми - да, тя беше надзирателят. И тогава си тръгнах, знаейки че ще се върна, когато тя бе заспала. Нямаше да нарушавам границите й на уединение по начина, по който някой много любопитен човек би направил. Бях тук за нейна защита, не за да надничам похотливо както Майк Нютън без съмнение би, ако беше достатъчно пъргав, за да се движи по върховете на дърветата, по начина, по който аз можех. Нямаше да я третирам толкова безгранично. Къщата ми беше празна когато се прибрах, което бе добре за мен. Не пропусках обърканите или презрителни мисли, оспорващи здравия ми разум. Емет беше оставил бележка забодена на централната колона. Футбол на полето Раниер - хайде! Моля те? Открих молив и надрасках думата съжалявам под молбата му. Във всеки случай, отборите бяха спокойни без мен. Отидох за най-краткото от ловните ми пътувания, задоволявайки се с по-малките, по-нежните същества, които не бяха толкова добри на вкус като хищниците, а после се преоблякох в нови дрехи преди да бягам обратно към Форкс. Бела не спа толкова добре тази вечер. Тя се мяташе в одеялата си, лицето й понякога притеснено, понякога тъжно. Чудех се какъв кошмар я преследваше .. а после осъзнах, че наистина не исках да зная. Когато говореше, главно мърмореше пренебрежителни неща за Форкс с мрачен глас. Само веднъж, когато изстена думите „Върни се” и ръката й трепна отворена - безмълвна молба - имах шанса да се надявам, че тя може би сънува мен. Следващия ден в училище, последния ден, в който слънцето щеше да ме държи затворник, беше доста като предния. Бела изглеждаше дори по-мрачна и от вчера и аз се чудех дали няма да отмени плановете си - не изглеждаше в настроение. Но, тъй като бе Бела, тя вероятно щеше да постави забавлението на приятелите си преди нейното собствено. Днес тя носеше тъмносиня блуза и цветът подхождаше перфектно на кожата й, карайки я да изглежда като прясна сметана. Училището свърши и Джесика се съгласи да закара останалите момичета - Анджела също отиваше, за което аз бях благодарен. Отидох вкъщи, за да взема колата си. Когато открих, че Питър и Шарлот бяха там, реших, че мога да дам на момичето час или повече, за старт. Никога нямаше да мога да понеса да ги следвам, да карам с позволената скорост - отвратителна мисъл.

Влязох през кухнята, неопределено кимайки на поздравите на Емет и Езме, докато минах покрай всекиго в предната стая и отидох право към пианото. Уф, върна се. Розали, разбира се. Ах, Едуард. Мразя да го виждам как страда толкова. Радостта на Есми се помрачи от безпокойство. Тя трябваше да се притеснява. Тази любовна история, която тя си представяше за мен, всеки момент клонеше по-осезаемо към трагедия. Приятно изкарване в Порт Анджелис тази вечер, помисли си Алис весело. Кажи ми кога ще мога да говоря с Бела. Трогателен си. Не мога да повярвам, че пропусна изпусна играта снощи, само за да гледаш как някой спи, оплака се Емет. Джаспър не ми обърна внимание, дори когато песента, която свирех да прозвуча малко по-яростно, отколкото възнамерявах. Това бе стара песен, с позната тема: нетърпение. Джаспър казваше довиждане на приятелите си, които ме разглеждаха любопитно. Какво странно създание, си помисли Шарлот, която имаше размерите на Алис и косата й бе бяло-руса. А бе толкова нормален и толкова мил последния път, когато се срещнахме. Мислите на Питър бяха в синхрон с нейните, какъвто бе по принцип случая. Трябва да са животните. Тази липса на човешка кръв в крайна сметка ги побърква, заключи той. Косата му бе точно толкова бледа, колкото и нейната, и почти толкова дълга. Те много си приличаха - освен по размери, тъй като той бе почти толкова висок, колкото Джаспър - и на външен вид и в начина на мислене. Добре съчетана двойка, си бях мислел винаги. Всички освен Есме след малко спряха да мислят за мен, а аз свирех по-смекчени мелодии, така че да не привличам внимание. Не им обръщах внимание за известно време, просто оставих музиката да ме разсея от безпокойството ми. Беше трудно момичето да е извън погледа и ума ми. Единствено върнах вниманието си обратно към разговора им, когато довижданията станаха по-финални. „Ако видите Мариа отново,” казваше Джаспър предпазливо, „кажете й, че й желая всичко хубаво.” Мария бе вампирката, която бе създала и двамата, Джаспър и Питър, - Джаспър в късната част на деветнайсти век, Питър по-скоро, през 40-те на двайсти век. Тя бе видяла Джаспър веднъж, когато бяхме в Келгъри. Беше изпълнено с преживявания посещение - ние трябваше незабавно да се преместим. Джаспър учтиво я помоли да пази дистанция за в бъдеще. „Не мисля, че това ще стане скоро,” каза Питър със смях - Мариа бе неоспоримо опасна, а нямаше много любов между нея и Питър. Питър беше, в крайна сметка, служил като средство в отстъпничеството на Джаспър. Джаспър винаги бе бил любимецът на Мария; тя смяташе за маловажна подробност това, че веднъж бе обмисляла да го убие. „Но ако се случи, определено ще го направя.” Тогава стиснаха ръце, подготвяйки се да заминат. Оставих песента, която свирех да се провлачи до незадоволителен край, и станах бързо на краката си. „Шарлот, Питър,” казах аз, кимайки. „Беше хубава да те видим отново, Едуард,” каза Шарлот несигурно. Питър просто кимна в отговор. Луд човек, подметна Емет след мен. Идиот, подметна Розали по същото време. Горкото момче. Езме.

И Алис, със смъмрящ тон. Те отиват направо в Сиатъл. Никъде наблизо край Порт Анджелис. Тя ми показа доказателството във видението си. Веднъж седнал в колата си, се почувствах по-спокоен; силното мъркане на двигателя, който Розали бе подсилила за мен - миналата година, когато беше в по-добро настроение - бе успокояващо. Беше облекчение да съм в движение, да зная, че се приближавах към Бела с всяка миля, която излиташе изпод гумите ми.

9. Порт Анджелис Беше ми прекалено светло да шофирам, когато стигнах до Порт Анджелис; слънцето все още беше високо над главата и, въпреки че прозорците ми бяха тъмно оцветени, нямаше причина да поемам ненужни рискове. Повече ненужни рискова, трябваше да кажа. Бях сигурен, че ще успея да намеря мислите на Джесика от разстояние - мислите на Джесика бяха по-силни от тези на Анджела, но когато открия първите, щях да мога да чуя и вторите. После, когато сенките нараснеха, можех да се приближа. За сега, отбих встрани на един буренясал път, точно извън града, който изглежда не се използваше често. Знаех основната посока, в която да търся - наистина имаше само едно място за пазаруване на рокли в Порт Анджелис. Не мина много време преди да открия Джесика, въртяща се пред едно тройно огледало, и да можех да видя Бела в периферното й зрение, оценяваща дългата черна рокля, която носеше. Бела все още изглежда пияна-заляна. Ха ха. Анджела беше права - Тайлър говореше за това. Все пак, не мога да повярвам, че тя е толкова разочарована. Поне знае, че има една сигурна среща за бала. Ами ако Майк не си прекара добре на танците и не ме покани да излезем отново? Ами ако покани Бела на бала? Щеше ли тя да попита Майк за танците, ако аз не бях казала нищо? Той дали си мисли, че тя е по-хубава от мен? Дали тя си мисли, че е по-хубава от мен? „Мисля, че харесвам повече синята. Наистина подчертава очите ти.” Джесика се усмихна на Бела с фалшива сърдечност, докато я разглеждаше подозрително. Дали наистина мисли това? Или иска да изглеждам като крава в събота? Вече бях уморен да слушам Джесика. Потърсих наблизо Анджела - ах, но Aнджела бе в процес на преобличане, и бързо пропуснах главата й, давайки й някакво уединение. Е, нямаше много неприятности, в които Бела да попадне в един универсален магазин. Оставих ги да пазаруват, а после ги настигнах, когато бяха приключили. Скоро щеше да стане тъмно - облаците започваха да се връщат, носещи се от запад. Можех да ги уловя само с бързи погледи през дърветата, но не виждах как ще ускорят залеза. Приветствах ги, копнеех за тях повече отколкото някога бях жадувал за сенките им. Утре щях да мога да стоя отново до Бела в училище, отново да монополизирам вниманието й на обяд. Можех да й задам всичките въпроси, които събирах ... Значи тя бе ядосана от предложението на Тайлър. Бях видял това в главата му - че го имаше предвид буквално, когато бе говорил за бала, това че бе резервирал правото си. Представих си изражението му от следващия следобед - оскърбителната липса на вяра - и се засмях. Чудех се какво ли ще му каже относно това. Не бих искал да изпусна реакцията й. Времето минаваше бавно, докато чаках сенките да се удължат. Периодично проверявах Джесика; умственият й глас беше най-лесен за откриване, но не ми

харесваше да се задържам там за дълго. Видях мястото, където планираха да ядат. Щеше да е тъмно по време на вечеря ... може би случайно щях да избера същия ресторант. Докоснах телефона в джоба си, мислейки да поканя Алис навън на вечеря ... Тя щеше да хареса това, но щеше също да иска да говори с Бела. Не бях сигурен дали искам Бела да е още повече обвързана с моя свят. Не беше ли проблема с един вампир достатъчен? Проверих рутинно отново с Джесика. Тя мислеше за бижуто си, молейки за мнението на Анджела. „Може би трябва да върна огърлицата. Имам една вкъщи, която вероятно ще свърши работа, а пръснах повече отколкото възнамерявах ...” Майка ми ще откачи. Какво си мислех? „Нямам против да се върнем до магазина. Мислиш ли, че Бела ще ни търси, все пак?” Какво беше това? Бела не беше с тях? Вгледах се първо през очите на Джесика, после се прехвърлих в тези на Анджела. Те бяха върху тротоара пред редица магазини, точно обръщайки се на другата страна. Бела не се виждаше никъде. Оу, на кого му пука за Бела? Помисли си Джесика нетърпеливо, преди да отговори на въпроса на Анджела. „Тя е добре. Ще стигнем до ресторанта достатъчно рано, дори и да се върнем до магазина. Във всеки случай, мисля, че тя иска да е сама.” Зърнах набързо книжарницата, където Джесика си мислеше, че е отишла Бела. „Нека побързаме тогава,” каза Анджела. Надявам се Бела не си мисли, че сме я зарязали. Бе толкова мила към мен преди това в колата ... Тя наистина е приятен човек. Но изглежда в мрачно настроение цял ден. Чудя се дали е заради Едуард Калън? Обзалагам се, че затова пита за семейството му ... Трябваше да внимавам повече. Какво бях пропуснал тук? Бела беше настрани, скитайки сама, и беше питала за мен преди това? Сега Анджела обръщаше внимание на Джесика - Джесика бърбореше за онзи идиот Майк - и не можех да уловя нищо повече освен нея. Прецених сенките. Слънцето щеше да е зад облаците достатъчно скоро. Ако стоях в западната част на пътя, където сградите щяха да засенчват улиците от избледняващата светлина ... Започнах да се тревожа докато карах през пръснатия трафик към центъра на града. Това не беше нещо, което бях обмислил - Бела да поеме път сама - и си нямах на идея как да я намеря. Трябваше да го обмисля. Познавах Порт Анджелис добре; карах направо към книжарницата от главата на Джесика, надявайки се, че търсенето ми ще е кратко, но съмнявайки се, че ще е толкова лесно. Кога Бела въобще го правеше лесно? Достатъчно сигурно, малкият магазин беше празен, с изключение на старомодно облечената жена зад тезгяха. Това не изглеждаше като вида място, от което Бела би се интересувала - прекалено съвременно за един практичен човек. Чудех се дали тя въобще си бе направила труда да влезе? Имаше малко парче засенчена земя, където можех да паркирам ... Откарах по тъмната пътека точно под надвиснала част на магазина. Наистина не трябваше. Да се разкарвам наоколо по време на слънчевите часове не бе безопасно. Ами ако преминаваща кола хвърлеше отражение на слънцето към сянката в точно грешния момент? Но не знаех по какъв друг начин да търся Бела!

Паркирах и излязох, придържайки се към най-тъмната част от сянката. Отидох бързо с големи крачки до магазина, без и най-малката следа от аромата на Бела във въздуха. Тя е била тук, на тротоара, но нямаше намек за уханието й в магазина. „Добре дошли! Мога ли да помогна-„ започна продавачката, но аз вече бях излязъл през вратата. Последвах аромата на Бела докъдето сянката ми позволи, спирайки, когато стигнах до ръба на слънчевата светлина. Колко безпомощен ме караше да се чувствам - ограден от линията между тъмнината и светлината, която се разтягаше по тротоара пред мен. Толкова ограничено. Можех само да предположа, че е продължила през улицата, насочвайки се на юг. Нямаше много в тази посока. Беше ли се изгубила? Е, това навярно не звучеше напълно извън характера й. Качих се обратно в колата и карах бавно през улиците, търсейки я. Спрях на няколко дъги места със сянка, но хванах аромата й само още веднъж, и посоката му ме обърка. Къде се опитваше да отиде? Карах назад и напред между книжарницата и ресторанта няколко пъти, надявайки се да я видя по пътя й. Джесика и Анджела вече бяха там, опитвайки се да решат дали да поръчат или да чакат Бела. Джесика настояваше да поръчат незабавно. Започнах да прелитам през умовете на непознати, търсейки през техните очи. Със сигурност, някой трябваше да я е видял някъде. Ставах все по и по-разтревожен, колкото по-дълго тя оставаше изчезнала. Не бях обмислял преди колко трудна може да се окаже тя за откриване, когато вече, както сега, бе извън полезрението ми и извън нормалните си пътеки. Не ми хареса. Облаците се трупаха на хоризонта и след още няколко минути щях да мога да я проследя пеша. Тогава нямаше да и отнеме много. Само слънцето бе това, което ме правеше толкова безпомощен сега. Само още няколко минути, и после предимството щеше да е отново мое, и човешкият свят щеше да е безпомощния. Още един ум, и още един. Толкова много тривиални мисли. ... мисля, че бебето има още една ушна инфекция ... Беше 6 - 4 - 0 или 6 - 0 - 4 ...? Отново закъснял. Трябва да му кажа ... Ето я, идва! Аха! Тогава, най-накрая, беше нейното лице. Най-накрая някой я беше забелязал! Облекчението продължи само част от секундата, а после прочетох по-цялостно мислите на мъжа, който се наслаждаваше на лицето й в сенките. Умът му ми бе чужд, и все пак, не напълно непознат. Някога бях преследвал точно такива умове. „НЕ!” изревах аз, и поток от ръмжене изригна от гърлото ми. Кракът ми натисна педала на газта до земята, но къде отивах? Знаех основното местонахождение на мислите му, но знанието не беше достатъчно определено. Нещо, трябваше да има нещо - пътен знак, фасада на магазин, а очите му бяха фокусирани единствено върху изплашеното й изражение - наслаждавайки се на страха там. Лицето й бе замъглено в ума му от спомена за други лица. Бела не беше първата му жертва. Звукът от ръмженето ми разтресе скелета на колата, но това не ме разсея. Нямаше прозорци на стената зад нея. Някъде индустриално, далеч от по-заселените райони за пазаруване. Колата ми изскърца остро на завоя, отклонявайки се от една друга кола, насочвайки се в, както се надявах, правилната посока. По времето когато другия шофьор избибитка, звукът беше далеч зад мен.

Виж как трепери! Мъжът се изхихика в очакване. Страхът беше примамката за него - частта, която обичаше. „Стой далеч от мен.” Гласът й беше нисък и стабилен, не писък. „Не бъди такава, захърче.” Той гледаше треперенето й с груб смях, който дойде от друга посока. Той беше ядосан от шума - Млъквай, Джеф! Помисли си той - но харесваше начина, по който тя се бе свила. Това го стимулира. Не осъзнавах, че има и други с него, преди да чуя високия смях. Хвърлих бегъл поглед встрани от него, отчаян да видя нещо, което да мога да използвам. Той правеше първата си стъпка в нейна посока, прегъвайки ръцете си. Умовете около него не бяха помийната яма, каквато бе неговият. Те всички бяха леко опиянени, нито един от тях не съзнаващ колко надалеч мъжът, когото наричаха Лони, планираше да отиде в това. Те следваха водачеството на Лони сляпо. Той им бе обещал малко забавление ... Един от тях погледна бегло улицата, нервен - не искаше да го хванат, че тормози момичето - и ми даде това, от което се нуждаех. Познах напречната улица, в която се взираше той. Прелетях на червено, плъзгайки се през място едва достатъчно широко между две коли в движещия се трафик. Клаксони зареваха зад мен. Телефонът ми вибрираше в джоба. Игнорирах го. Лони мръдна бавно към момичето, увеличавайки напрежението - моментът на ужас, който го възбуждаше. Той чакаше писъка, подготвяйки се да го вкуси. Но Бела стисна челюстта си и се стегна. Той беше изненадан - бе очаквал тя да се опита да избяга. Изненадан и леко разочарован. Той обичаше да преследва жертвата си, адреналинът на лова. Смела е тази. Може би по-добре, предполагам ... повече борба в нея. Бях на един блок разстояние. Чудовището можеше да чуе рева на двигателя ми сега, но не му обърна никакво внимание, прекалено съсредоточен в жертвата си. Щях да видя как се наслаждава на лова, когато той беше плячката. Щях да видя какво мисли за моя стил на ловуване. В друга част на главата ми, вече избирах от редицата мъчения, на които бях свидетел през буйните ми дни, търсейки най-мъчителното от тях. Той щеше да бъде наказан за това. Той щеше да се гърчи в агония. Останалите, от своя страна, щяха просто да умрат, но чудовището наречено Лони щеше да моли за смърт дълго преди да му дам този подарък. Той беше на пътя, пресичайки към нея. Завъртях се остро на завоя, фаровете ми, окъпващи сцената и замразяващи останалите на място. Можех да блъсна лидера, който скочи от пътя, но това бе прекалено лесна смърт за него. Оставих колата да се завърти, обръщайки се, така че отново бях в лице с пътя, по който дойдох и вратата на пътническата седалка бе най-близо до Бела. Отворих я, а тя вече бягаше право към колата. „Качвай се,” изръмжах аз. Какво по дяволите? Знаех си, че това е лоша идея! Тя не е сама. Трябва ли да бягам? Мисля, че ще повърна ... Бела скочи през отворената врата без да се колебае, дърпайки и затваряйки врата след себе си.

А после ме погледна нагоре към мен с най-доверчивото изражение, което някога бях виждал върху човешко лице, и всичките ми насилствени планове изчезнаха. Отне ми много, много по-малко от секунда, за да видя, че не мога да я оставя в колата сама, за да се справя с четиримата мъже на улицата. Какво щях да й кажа, да не гледа? Ха! Кога въобще тя бе правила това, за което я моля? Кога въобще вършеше безопасното нещо? Щях ли да ги завлека настрани, извън зрителното й поле, и да я оставя тук сама? Беше малко вероятно друг опасен мъж да дебне по улиците на Порт Анджелис тази вечер, но беше малко вероятно дори и за първия! Като магнит, тя привличаше всички опасни неща към себе си. Не можех да я оставя извън погледа си. Щеше да й се стори като част от същото движение, когато ускорих, отнасяйки я надалеч от преследвачите й толкова бързо, че те зяпаха след колата ми с неразбираеми изражения. Тя нямаше да разпознае моментът ми на колебание. Тя щеше да приеме, че планът, от самото начало, е бил бягство. Дори не можех да го блъсна с колата си. Това щеше да я изплаши. Желаех смъртта му толкова свирепо, че нуждата ми от нея звънеше в ушите ми и замъгляваше погледа ми, и бе вкус върху езика ми. Мускулите ми бяха свити от настойчивост, непреодолимата жажда, нуждата от нея. Трябваше да го убия. Щях бавно да го беля, парче по парче, кожа от мускул, мускул от кост ... С изключение на това, че момичето - единственото момиче в света - се държеше за седалката си с двете си ръце, ококорена срещу мен, очите й все още разширени и напълно доверчиви. Отмъщението трябваше да почака. „Сложи си колана,” наредих аз. Гласът ми беше груб от омразата и кръвожадността. Не обичайната кръвожадност. Нямаше да замърся себе си, поемайки каквато и да било част от този мъж вътре в мен. Тя заключи колана на мястото му, леко подскачайки от звука, който той издаде. Този малък звук я накара да подскочи, а все пак не трепна докато прелитах през града, игнорирайки всички пътни указания. Можех да усетя очите й върху себе си. Тя изглеждаше странно спокойна. Това не ми се връзваше - не и с това, през което току що бе преминала. „Добре ли си?” попита тя, гласът и груб от стрес и уплаха. Тя искаше да знае дали аз съм добре? Помислих върху въпроса й за част от секундата. Не достатъчно дълго за нея да забележи колебанието. Бях ли добре? „Не,” осъзнах аз, а гласът ми кипна от ярост. Заведох я до същия неизползван път, където бях прекарал следобеда, занимавайки се с най-слабото наблюдение, което някога бе правено. Сега бях отново под дърветата. Бях толкова бесен, че тялото ми замръзна на мястото си там, напълно неподвижно. Превърналите ми се в лед ръце копнееха да смачкат нападателя й, да го смелят на парчета толкова смачкани, че тялото да не може никога да се идентифицира ... Но това би изисквало да я оставя тук сама, незащитена в тъмната нощ. „Бела?” попитах аз през зъбите си. „Да?” отговори тя дрезгаво. Тя прочисти гърлото си. „Добре ли си?” това наистина беше най-важното нещо, първият приоритет. Възмездието беше втори. Знаех това, но тялото ми бе толкова изпълнено с ярост, че бе трудно да мисля. „Да.” Гласът й все още беше пресипнал - от страх, без съмнение. Така че не можех да я изоставя.

Дори и да не беше в постоянна опасност поради някаква вбесяваща причина - някаква шега, с която вселената си играеше с мен - дори ако можех да съм сигурен, че тя ще е напълно невредима при отсъствието ми, не можех да я оставя сама в тъмното. Тя сигурно е толкова изплашена. Все пак, не бях в състояние да я успокоя - дори ако знаех как точно да бъде осъществено това, а не знаех. Със сигурност тя можеше да усети жестокостта, която се излъчваше от мен, със сигурност това бе очевидно. Щях да я изплаша дори повече, ако не можех да успокоя страстното желание за кръвопролитие, врящо вътре в мен. Имах нужда да мисля за нещо друго. „Разсей ме, моля те,” помолих аз. „Извинявай, какво?” Едва имах достатъчно контрол да се опитам да обясня от какво се нуждаех. „Просто приказвай за нещо маловажно докато се успокоя,” инструктирах аз, челюстта ми все още стисната. Само факта, че тя се нуждаеше от мен, ме държеше вътре в колата. Можех да чуя мислите на мъжа, разочарованието и гнева му ... Знаех къде да го намеря ... Затворих очите си, желаейки по някакъв начин да не можех да виждам ... „Ъм ...” Тя се поколеба - опитвайки се да разбере молбата ми, предположих аз. „Ще прегазя Тайлър Кроули утре преди училище?” Тя каза това, сякаш беше въпрос. Да - от това се нуждаех. Разбира се, че Бела щеше да излезе с нещо неочаквано. Както и преди, заплахата за насилие, идваща през нейните устни беше ободрителна - толкова комично, че бе шокиращо. Ако не горях от желанието да убивам, бих се изсмял. „Защо?” излаях аз, за да я накарам да говори отново. „Той казва на всички, че ще ме води на бала,” каза тя, гласът й изпълнен с нейното тигрово-котешко възмущение. „Или е луд, или все още се опитва да се реваншира задето почти ме уби миналия ... е, спомняш си,” добави тя сухо, „и си мисли, че бала е по някакъв начин правилният начин да го направи. Така че, предполага, че ако застраша живота му, тогава сме квит, и той може да спре да се опитва да се компенсира. Нямам нужда от врагове и може би Лаурен ще отстъпи, ако той ме остави на мира. Може би ще трябва да съсипя Сентрата му, въпреки това,” продължи тя, този път замислено. „Ако няма возило, няма да може да заведе никого на бала ...” Беше насърчително да виждам, че понякога тя разбираше нещата погрешно. Упоритостта на Тайлър нямаше нищо общо с инцидента. Тя изглежда не разбираше притегателната сила, която имаше спрямо човешките момчета в училище. Не виждаше ли притегателната сила, която имаше спрямо мен също? Ах, получаваше се. Озадачаващите процеси на ума й винаги бяха завладяващи. Започвах да придобивам контрол над себе си, да виждам нещо отвъд отмъщението и мъчението ... „Чух за това,” казах й аз. Тя бе спряла да говори, а аз имах нужда да продължи. „Ти си чул?” попита тя недоверчиво. И гласът й беше по-ядосан и от преди. „Ако е парализирам от врата надолу, също не може да отиде на бала.” Искаше ми се да имаше някакъв начин да я накарам да продължи със смъртните заплахи и физическите наранявания, без да звуча като луд. Тя не би могла да подбере по-добър начин да ме успокои. И думите й - просто сарказъм в нейния случай, преувеличение - бяха напомняне, от което скъпо се нуждаех в момента. Въздъхнах и отворих очите си. „По-добре?” попита плахо тя. „Не особено.”

Не, бях по-спокоен, но не по-добре. Защото точно осъзнах, че не мога да убия чудовището наречено Лони, а все още го исках повече от почти всичко на света. Почти. Единственото нещо, което в момента исках повече, отколкото да извърша трудно защитимо убийство, беше момичето. И, въпреки че не можех да я имам, само мечтата да я имам го правеше невъзможно за мен да отида на убийствено забавление тази вечер - без значение колко защитимо би било едно такова нещо. Бела заслужаваше нещо по-добро от убиец. Бях прекарал седем десетилетия опитвайки се да бъда нещо повече от това - всичко друго освен убиец. Онези години на усилия никога нямаше да ме направят достоен за момичето, което седеше до мен. И все пак, чувствах, че ако се върнех към онзи живот - животът на убиец - дори за една нощ, аз със сигурност щях да я поставя твърде далеч от мен завинаги. Дори и да не изпиех кръвта им - дори и да нямах доказателното пламтящо червено в очите си - нямаше ли тя да усети разликата? Опитвах се да бъда достатъчно добър за нея. Беше невъзможна цел. Щях да продължа да се опитвам. „Какво не е наред?” прошепна тя. Дъхът й напълни ноздрите ми и ми беше напомнено защо не я заслужавам. След всичко това, дори толкова много, колкото я обичах ... тя все още възбуждаше желание у мен. Щях да й дам толкова откровеност, колкото можех. Дължах й това. „Понякога имам проблеми със самообладанието си, Бела.” Вгледах се навън, в черната нощ, желаейки тя и да чуе ужаса, присъщ на думите ми, и да не го чуе. Основно да не го чуе. Бягай, Бела, бягай. Остани, Бела, остани. „Но няма да е полезно за мен, да се обърна и да преследвам онези ...” Само да мисля за това почти ме издърпа от колата. Поех дълбоко въздух, оставяйки аромата й да опърли гърлото ми. „Поне това се опитвам да се убедя.” „Оу.” Тя не каза нищо друго. Колко бе чула в думите ми? Хвърлих й тайно бърз поглед, но лицето й беше нечетливо. Безизразно от шока, навярно. Е, тя не пищеше. Все още. Беше тихо за момент. Аз воювах със себе си, опитвайки се да бъда това, което трябваше да бъда. Това, което не можех да бъда. „Джесика й Анджела ще са разтревожени,” каза тя тихо. Гласът й беше много спокоен и не бях сигурен какво можеше да е това. „Трябваше да ги срещна.” Искаше ли да е далеч от мен? Или просто беше разтревожена за притеснението на приятелките си? Не й отговорих, но запалих колата и я закарах обратно. С всеки инч, с който се приближавах до града, все по-трудно бе да се задържа към целта си. Бях просто толкова близо до него ... Ако не беше невъзможно - ако никога не можех да имам, нито пък да заслужавам това момиче - тогава къде беше смисълът да оставя мъжа да си тръгне ненаказан? Със сигурност щях да си позволя толкова ... Не. Нямаше да се предавам. Още не. Исках я прекалено много, за да се предам. Бяхме при ресторанта, където тя трябваше да срещне приятелките си, преди въобще да разбера мислите си. Джесика и Ажнела бяха свършили с яденето, и двете не наистина разтревожени за Бела. Те бяха на път да я търсят, отправяйки се по страничната тъмна улица. Не беше добра вечер за тях да скитат.

„От къде знаеше къде ...?” незавършения въпрос на Бела ме прекъсна и осъзнах, че все пак, бях направил още един гаф. Бях прекалено разсеян, за да се сетя да я попитам къде би трябвало да срещне приятелките си. Но, вместо да довърши разпита и да притисне същността, Бела поклати главата си и наполовина се усмихна. Какво означаваше това? Е, нямах време да размишлявам върху странното й възприемане на странното ми познание. Отворих вратата си. „Какво правиш?” попита тя, звучейки изненадана. Не те изпускам от погледа си. Не си позволявам да бъда сам тази вечер. В този ред. „Водя те на вечеря.” Е, това трябва да е интересно. Изглеждаше като напълно друга нощ, когато си представях как водя Алис и се преструвам, че съм избрал същия ресторант като Бела и приятелките й. И сега, ето ме мен, практически на среща с момичето. Само че не се броеше, защото не й давах шанс да каже ‘не’. Тя вече бе отворила вратата си наполовина, когато заобиколих колата - по принцип не беше толкова дразнещо да се движа с неподозрителна скорост - вместо да ме изчака да я отворя вместо нея. Беше ли това, защото не бе свикнала да се отнасят към нея като към дама, или защото не ме мислеше за джентълмен? Изчаках я да се присъедини към мен, ставайки по-неспокоен когато приятелките й продължиха към тъмния ъгъл. „Отиди да спреш Джесика и Анджела преди да се наложи да издиря и тях,” наредих аз бързо. „Не мисля, че ще мога да се въздържа, ако налетя отново на другите ти приятели.” Не, нямаше да съм достатъчно силен за това. Тя потръпна и после бързо се съвзе. Направи половин стъпка към тях, извиквайки, „Джес! Анджела!” със силен глас. Те се обърнаха и тя размаха ръката над главата си, за да улови вниманието им. Бела! Ох, в безопасност е! Помисли си Анджела с облекчение. Доста закъсняла? Промърмори си Джесика, но тя, също, бе благодарна, че Бела не бе изгубена или наранена. Това ме накара да я харесвам малко повече отколкото преди. Те се забързаха обратно, а после спряха, шокирани, когато ме видяха до нея. Ъх-ъх! Помисли си Джесика зашеметен. Няма начин! Едуард Калън? Беше ли отишла сама, за да го намери? Но защо ще пита за тях, задето са извън града, ако знаеше, че той е тук ... Хванах кратък проблясък от огорченото изражение на Бела, когато бе попитала Анджела дали семейството ми често отсъства от училище. Не, не може да е знаела, реши Анджела. Мислите на Джесика се движеха край изненадата и към подозрението. Бела е криела от мен. „Къде беше?” настоя тя, вглеждайки се в Бела, но надничайки към мен с ъгълчето на очите си. „Изгубих се. И после случайно срещнах Едуард,” каза Бела, махайки с едната си ръка към мен. Гласът и беше забележително нормален. Сякаш това наистина беше всичко, което се бе случило. Тя би трябвало да е в шок. Това беше единственото обяснение за спокойствието й. „Нещо против да се присъединя към вас?” попитах аз - за да бъда учтив; знаех, че вече бяха яли. По дяволите, той е секси! помисли се Джесика, умът й изведнъж леко непоследователен.

Анджела не беше много по-спокойна. Иска ми се да не бяхме яли. Уоу. Просто. Уоу. Обаче защо не можех да правя това с Бела? „Ъъ ... разбира се,” съгласи се Джесика. Анджела се смръщи. „Ъм, всъщност, Бела, ние вече ядохме, докато чакахме,” призна тя. „Съжалявам.” Какво? Млъквай! оплака се вътрешно Джесика. Бела сви рамене небрежно. Толкова спокойна. Определено в шок. „Няма нищо - не съм гладна.” „Мисля, че трябва да хапнеш нещо,” не се съгласих аз. Нуждаеше се от захар в кръвообращението си - въпреки че миришеше достатъчно сладко, помислих си аз иронично. Ужасът щеше да дойде сгромолясвайки се мигновено върху нея, а празния стомах нямаше да помогне. Тя лесно припадаше, както знаех от опит. Тези момичета нямаше да са в никаква опасност, ако отидат направо вкъщи. Опасността не дебнеше всяка тяхна стъпка. И аз по-скоро щях да съм насаме с Бела - докато тя би искала да е насаме с мен. „Нещо против, ако аз закарам Бела вкъщи тази вечер?” казах на Джесика преди Бела да успее да отговори. „Така няма да ви се наложи да я чакате докато се нахрани.” „Ъъ, няма проблем, предполагам ...” Джесика се вгледа съсредоточено в Бела, търсейки някакъв знак, че това би искала тя. Искам да остана ... но тя вероятно го иска за себе си. Кой не би? Помисли се Джес. По същото време тя видя как Бела смигна. Бела смигна? „Добре,” каза бързо Анджела, бързайки да се разкара, ако това беше нещото, което Бела искаше. И изглежда това искаше. „Ще се видим утре, Бела ... Едуард.” Тя се напрегна да каже името ми с непринуден тон. После грабна ръката на Джесика и я замъкна след себе си. Трябваше да намеря някакъв начин да благодаря на Анджла за това. Колата на Джесика беше наблизо, в светлия кръг от светлината, хвърлена от една улична лампа. Бела ги гледаше внимателно, малка гънка от притеснение между очите й, преди те да се качат в колата, така че явно бе напълно наясно с опасността, в която беше попаднала. Джесика помаха, когато откара нататък, и Бела й помаха в отговор. Едва когато колата изчезна, тя си пое дълбок дъх и се завъртя, за да ме погледне. „Честно, не съм гладна,” каза тя. Защо бе чакала те да си тръгнат, за да проговори? Наистина ли искаше да е насаме с мен - дори сега, след като бе видяла убийствения ми гняв? Независимо дали такъв бе случаят или не, тя щеше да яде нещо. „Разсмей ме,” казах аз. Задържах вратата на ресторанта отворена за нея и зачаках. Тя въздъхна и влезе през нея. Вървях до нея към подиума, където домакинята чакаше. Бела все още изглеждаше напълно спокойна. Исках да докосна ръката й, да проверя температурата й. Но студената ми ръка щеше да я отблъсне, както бе направила преди. О, боже, доста силния умствен глас на домакинята нахълта в съзнанието ми. Боже, о, боже. Изглежда беше вечерта ми да главозамайвам. Или просто го забелязвах повече, защото толкова много исках Бела да ме види по този начин? Ние винаги бяхме примамливи за плячката си. Никога не бях мислил толкова много за това. Обикновено -

ако не хора като Шели Коуп или Джесика Стенли, имаше постоянна имитация, която да замъглява ужаса - страха удряше доста бързо след първоначалното привличане ... „Маса за двама?” подсказах аз, когато домакинята не проговори. „Оу, ъ, да. Добре дошли в Ла Белла Италия.” Ммм! Какъв глас! „Моля, последвайте ме.” Мислите й бяха разсеяни - пресмятащи. Може би му е братовчедка. Не може да му е сестра, въобще не си приличат. Но семейство, определено. Той не може да е с нея. Очите на хората бяха замъглени; те не виждаха нищо ясно. Как можеше тази мозъчно ограничена жена да намира физическите ми примамки - капани за плячката - толкова привлекателни, а все пак да не може да види нежната перфектност на момичето до мен? Е, няма нужда да й помагам, за всеки случай, помисли си домакинята, когато ни заведе до една семейна маса в средата на най-претъпканата част от ресторанта. Мога ли да му дам номера си, докато тя е там ...? размишляваше тя. Дръпнах една банкнота от вътрешния си джоб. Хората винаги бяха отзивчиви, когато парите се намесят. Бела вече заемаше мястото, което домакинята бе посочила, без възражение. Поклатих глава към нея и тя се поколеба, килвайки главата си на една страна от любопитство. Да, тя щеше да е много любопитна тази вечер. Тълпата не беше идеалното място за този разговор. „Може би нещо по-интимно?” помолих аз към домакинята, подавайки й парите. Очите й се разшириха от учудване, а после се свиха, докато ръката й се обви около бакшиша. „Разбира се.” Тя надникна към банкнотата, докато ни водеше към разделителната стена. 50 долара за по-добра маса? Богат, също. В това има смисъл - обзалагам се, че това яке струва повече от последната ми заплата. По дяволите. Защо иска уединение с нея? Тя ни предложи стаичка в тих ъгъл на ресторанта, където никой нямаше да може да ни види - да види реакцията на Бела на каквото и да било, което щях да й кажа. Нямах никакво указание какво щеше да иска тя от мен тази вечер. Или какво щях да й дам. Колко много бе познала тя? Какво обяснение за днешните събития си бе дала? „Това как е?”попита домакинята. „Перфектно,” казах й аз и, чувствайки се леко раздразнен от негодуващото й отношение към Бела, се усмихнах широко, оголвайки зъбите си. Нека ме види ясно. Уао! „Ъм ... сервитьорката ви ще дойде след малко.” Той не може да е истински. Трябва да съм заспала. Може би тя ще изчезне ... може би ще напиша номера си с кетчуп на чинията му... Тя се отклони, леко накланяйки се настрана. Странно. Тя все още не беше уплашена. Внезапно си спомних как Емет се шегуваше с мен в закусвалнята, преди толкова много седмици. Обзалагам се, че можеше да я уплашиш по-добре от това. Губех ли въздействието си? „Наистина не бива да правиш това с хората,” Бела прекъсна мислите ми с неодобрителен тон. „Едва ли е честно.” Вгледах се в спокойното й изражение. Какво имаше предвид? Въобще не бях уплашил домакинята, въпреки намеренията ми. „Да правя какво?” „Да поразяваш хората така - тя вероятно точно сега се задъхва в кухнята.”

Хмм. Бела беше приблизително доста права. Домакинята беше едва наполовина разбираема в момента, описвайки грешната си оценка за мен на сервитьорския персонал. „О, я стига,” смъмри ме Бела, когато не отговорих веднага. „Трябва да знаеш за ефекта, който имаш върху хората.” „Аз зашеметявам хората?” това беше интересен начин да се нарече. Достатъчно точен за тази вечер. Чудех се защо разликата ... „Не си забелязал?” попита тя, все още критикуваща. „Мислиш ли, че на всички им се разминава толкова лесно?” „Зашеметявам ли теб?” изказах на глас любопитството си импулсивно, и после думите вече бяха навън и бе прекалено късно да ги върна обратно. Но преди да имам време прекалено дълбоко да съжаля, че изговорих думите на глас, тя отговори, „Често.” И бузите й придобиха бледа розова руменина. Аз я зашеметявах. Замлъкналото ми сърце се изду с надежда, по-силна, отколкото можех да си спомня да бях чувствал някога преди. „Здравейте,” каза някой, сервитьорката, представяйки се. Мислите й бяха силни и по-категорични от тези на домакинята, но аз я изключих. Вгледах се в лицето на Бела, вместо да слушам, гледайки кръвта да се разпростира под кожата й, забелязвайки не как това караше гърлото ми да гори, а как разкраси бледото й лице, как - подчерта сметаната на кожата й ... Сервитьорката очакваше нещо от мен. Ах, тя бе попитала за напитките ни. Продължих да се взирам в Бела и сервитьорката неохотно се обърна да погледне към нея също. „Аз искам кола?” каза тя, сякаш искайки одобрение. „Две коли” коригирах аз. Жажда - нормално, човешка жажда - беше знак за шок. Щях да се уверя, че е поела допълнителната захар от содата в системата си. Тя изглеждаше здрава, въпреки това. Повече от здрава. Изглеждаше лъчезарна. „Какво?” настоя тя - чудейки се защо се взирам, предположих. Смътно осъзнавах, че сервитьорката си бе тръгнала. „Как се чувстваш?” попитах аз. Тя премигна, изненадана от въпроса. „Добре съм.” „Не се чувстваш замаяна, не ти се гади, не ти е студено?” Тя бе дори по-объркана сега. „Трябва ли?” „Ами, всъщност, чакам да изпаднеш в шок.” Усмихнах се наполовина, очаквайки опровержението й. Тя нямаше да иска да се грижат за нея. Отне й минута да ми отговори. Очите й бяха леко нефокусирани. Тя изглеждаше так, понякога, когато й се усмихнех. Беше ли тя ... зашеметена? С най-голямо удоволствие бих повярвал в това. „Не мисля, че това ще се случи. Винаги съм била много добра в подтискането на неприятни неща,” отговори тя, леко задъхана. Беше ли имала голям опит с неприятните неща, тогава? Беше ли животът й винаги толкова рискован? „Все същото,” казах й аз. „Ще се почувствам по-добре, когато имаш малко захар и храна в себе си.” Сервитьорката се върна с колите и кошничка хляб. Тя ги постави пред мен и попита за поръчката ми, опитвайки се да улови погледа ми. А посочих ,че трябва да се обърне към Бела и после се върнах обратно на това да я загася. Тя имаше вулгарен ум. „Ъм ...” Бела хвърли бърз поглед на менюто. „Аз ще взема равиолите с гъби.” Сервитьорката се обърна към мен нетърпеливо. „А Вие?”

„За мен нищо.” Бела направи лека гримаса. Хмм. Трябва да е забелязала, че никога не ям храна. Тя забелязваше всичко. А аз винаги забравях да съм внимателен около нея. Изчаках докато останем отново сами. „Пий,” настоях аз. Бях изненадан, когато веднага се подчини, без възражение. Пи докато чашата не бе напълно празна, така че, бутнах втората кола към нея, смръщвайки се леко. Жажда, или шок? Тя пи още малко и после потрепери веднъж. „Студено ли ти е?” „Това е просто от колата,” каза тя, но потрепери пак, устните й треперещи леко, сякаш зъбите й щяха да започнат да тракат. Хубавата блуза, която носеше, изглеждаше прекалено тънка, за да я защити достатъчно; прилепваше по нея като втора кожа, почти толкова нежна, колкото първата. Тя беше толкова крехка, толкова смъртна. „Нямаш ли яке?” „Да.” Тя огледа около себе си, леко объркана. „Оу - оставих го в колата на Джесика.” Свалих якето си, надявайки се жеста да не бъде помрачен от температурата на тялото ми. Щеше да е мило, ако можех да й предложа топло яке. Тя се вгледа в мен, бузите й затоплящи се отново. Какво си мислеше сега? Подадох й якето през масата и тя веднага го сложи и после потрепери пак. Да, щеше да е много мило, ако беше топло. „Благодаря,” каза тя. Тя пое дълбоко въздух и после нави прекалено дългите ръкави, за да освободи ръцете си. Пое още един дълбок дъх. Нареди ли се най-накрая вечерта? Цветът й все още беше добър; кожата й беше сметана и рози срещу тъмносиньото на блузата й. „Това синьо изглежда прелестно с кожата ти,” направих й комплимент аз. Просто бях искрен. Тя се изчерви, усилвайки ефекта. Изглеждаше добре, но нямаше смисъл да рискувам. Бутнах кошничката с хляб към нея. „Наистина,” възрази тя, отгатвайки мотивите ми. „Няма да изпадна в шок.” „Би трябвало - един нормален човек щеше. Дори не изглеждаш потресена.” Вгледах се в нея, неодобрителен, чудейки се защо не можеше да е нормална и после чудейки се дали наистина исках да е такава. „Чувствам се в безопасност с теб,” каза тя, очите й отново изпълнени с доверие. Доверие, което аз не заслужавах. Всичките й инстинкти бяха грешни - наопаки. Това трябва да е проблемът. Тя не познаваше опасността по начина, по който човешкото същество трябваше да може. Тя имаше противоположните реакции. Вместо да бяга, тя се задържаше, притеглена от това, което трябваше да я плаши ... Как можех да я защитя от себе си, когато никой от нас не искаше това? „Това е по-сложно, отколкото бях планувал,” промърморих аз. Можех да видя как те превърта думите ми в главата си и се чудех какво ли съчиняваше от тях. Тя взе една хлебна пръчици и започна да яде, изглежда без да е наясно с действието. Тя дъвка за момент, а после наклони глава на една страна, замислено. „По-принцип се в по-добро настроение когато очите ти са толкова светли,” каза тя с непринуден тон.

Нейната наблюдателност, започнала да става нещо безспорно, ме замая. „Какво?” „Винаги си по-кисел, когато очите ти са черни - очаквам го тогава. Имам теория за това,” добави безгрижно тя. Значи беше излязла с нейно собствено обяснение. Разбира се, че беше. Почувствах дълбоко чувство на ужас, докато се чудех колко близко до истината бе сигнала. „Още теории?” „Мхм.” Тя сдъвка още една хапка, напълно безгрижно. Сякаш не обсъждаше страните на едно чудовище, със самото чудовище. „Надявам се да си по-изобретателна този път ...” излъгах аз, когато тя не продължи. Това, на което наистина се надявах, бе тя да греши - на мили разстояние от целта. „Или още крадеш от комикси?” „Ами, не, не го взех от комикс,” каза тя, леко засрамена. „Но, също така, не го измислих сама.” „И?” попитах аз измежду зъбите си. Със сигурност нямаше да говори толкова спокойно, ако щеше да пищи. Докато се колебаеше, прехапвайки устната си, сервитьорката се появи отново с храната на Бела. Обърнах й малко внимание, когато постави чинията пред Бела и се обърна към мен, за да ме попита дали исках нещо. Аз отказах, но помолих за още кола. Сервитьорката не беше забелязала празните чаши. Тя ги взе и си тръгна. „Та казваше?” подтикнах разтревожено аз, веднага щом останахме сами отново. „Ще ти кажа за това в колата,” каза тя с тих глас. Ах, това щеше да е лошо. Тя не искаше да казва предположенията си пред останалите. „Ако ...” добави тя внезапно. „Има условия?” Бях толкова напрегнат, че почти изръмжах думите. „Имам няколко въпроса, разбира се.” „Разбира се,” съгласих се аз, гласът ми бе груб. Въпросите й вероятно бяха достатъчни, за да ми кажат на къде се насочваха мислите й. Но как щях да им отговоря? С разумни лъжи? Или щях да я пропъдя с истината? Или нямаше да кажа нищо, неспособен да реша? Стояхме в тишина докато сервитьорката напълваше отново резерва й от сода. „Е, давай,” казах аз, челюстта ми стисната, когато тя си тръгна. „Защо беше в Порт Анджелис?” Това беше прекалено лесен въпрос - за нея. Не издаваше нищо, докато моя отговор, ако бе верен, щеше да издаде много, много повече. Нека тя разкрие нещо първа. „Следващият,” казах аз. „Но този е най-лесният!” „Следващият,” казах отново аз. Тя беше разочарована от отказа ми. Погледна встрани от мен, надолу към храната й. Бавно, мислейки упорито, тя отхапа и сдъвка предпазливо. Преглътна с още кола, и тогава, най-накрая, погледна към мен. Очите й бяха стиснати от подозрение. „Добре тогава,” каза тя. „Нека кажем, хипотетично, разбира се, че ... някой ... може да знае какво си мислят хората, да чете мисли, разбираш - само с няколко изключения.” Можеше да е по-зле. Това обясняваше тази лека половинчата усмивка в колата. Тя бе бърза - никой друг не бе отгатнал това за мен. Освен Карлайл, и то бе доста очевидно тогава, в

началото, когато отговарях на всичките му мисли, сякаш ги бе казал на мен. Той бе разбрал преди аз да го направя ... Този въпрос не беше толкова лош. Докато тя знаеше, че има нещо не наред с мен, не беше толкова сериозно, колкото можеше да е. Аз продължих с хипотезата й. „Само едно изключение,” поправих аз. „Хипотетично.” Тя потисна усмивка - моята смътна искреност й доставяше удоволствие. „Добре, с едно изключение, тогава. Как работи това? Какви са ограниченията? Как ... този някой ... ще намери някого другиго точно в правилното време? Как той ще знае, че тя е в беда?” „Хипотетично?” „Разбира се.” Устните й трепнаха, а кафявите й ясни очи бяха нетърпеливи. „Ами,” поколебах се аз. „Ако този ... някой ...” „Нека го наречем ‘Джо’,” предложи тя. Трябваше да се усмихна на ентусиазма й. Наистина ли мислеше, че истината ще е нещо хубаво? Ако тайните ми бяха приятни, защо бих ги крил от нея? „Джо, тогава,” съгласих се аз. „Ако Джо бе обръщал внимание, намирането на подходящия момент нямаше да е напълно толкова точно.” Разклатих глава и подтиснах потръпването при мисълта колко близко бях до това да закъснея прекалено много днес. „Само ти можеш да попаднеш в неприятност в такъв малък град. Щеше да унищожиш статистиката им за нивото на престъпността за десетилетия, да знаеш.” Устните й се извиха надолу в ъгълчетата и се нацупиха. „Говорехме за хипотетичен случай.” Засмях се на раздразнението й. Устните й, кожата й ... Те изглеждаха толкова нежни. Исках да ги докосна. Исках да прилепя пръстите си срещу ръба на намръщването й и да го изгладя. Невъзможно. Кожата ми щеше да е отблъскваща за нея. „Да, така беше,” казах аз, завръщайки се към разговора преди да мога съвсем да се депресирам. „Да те наричаме ли Джейн?” Тя се наведе над масата към мен, целият хумор и раздразнение изчезнали от очите й. „От къде знаеш?” попита тя, гласът й нисък и прочувствен. Трябваше ли да й кажа истината? И, ако да, каква част от нея? Исках да й кажа. Исках да заслужа доверието, което още виждах на лицето й. „Можеш да ми се довериш, знаеш.” Прошепна тя, и протегна ръка, сякаш за да докосне моите ръце, които лежаха на прзаната повърхност на масата пред мен. Аз ги дръпнах - мразейки мисълта за реакцията й към мразовитата ми каменна кожа - и тя отпусна ръката си. Знаех, че можех да й се доверя за защитата на тайните ми; на нея можеше да се разчита, бе добра до сърцевината си. Но не можех да й се доверя, че няма да се ужаси от тях. Тя трябваше да се ужаси. Истината беше кошмар. „Не знам дали вече имам избор,” промърморих аз. Спомних си, че веднъж се бях шегувал с нея, наричайки я ‘изключително ненаблюдателна’. Обидих я, ако бях съдил по израженията й вярно. Е, най-малкото, можех да поправя поне тази несправедливост. „Грешах - ти си много по-наблюдателна, отколкото предполагах.” И, въпреки че тя може би не го осъзнаваше, аз вече й признах заслугата много пъти. Тя не пропускаше нищо. „Мислех си, че ти винаги си прав,” каза тя, усмихвайки се, докато се шегуваше с мен. „Бях.” Бях свикнал да знам какво върша. Бях свикнал винаги да съм сигурен в посоката си. А сега всичко беше хаос и безредици.

Все пак, не бих го заменил. Не исках живот, в който има смисъл. Не и ако хаоса означаваше, че мога да бъда с Бела. „Грешах за теб относно още едно нещо, също така,” продължих аз, отвеждайки данните в напълно друга посока. „Ти не си магнит за инциденти - това не е достатъчно обширно определение. Ти си магнит за бедствия. Ако има нещо в радиус от десет мили, то неизменно ще те намери.” Защо нея? Какво бе направила, че да заслужи което и да било от това? Лицето на Бела отново стана сериозно. „И ти поставяш себе си в тази категория?” Честността бе по-важна по отношение на този въпрос, отколкото на който и да било друг. „Определено.” Очите й се свиха леко - не подозрение сега, но странно притеснение. Тя протегна ръката си през масата отново, бавно и обмислено. Аз дръпнах ръцете си на инч настрани от нея, но тя игнорира това, твърдо решена да ме докосне. Задържах дъха си - не заради аромата й, но заради внезапното поразително напрежение. Страх. Кожата ми щеше да я отврати. Тя щеше да избяга далеч. Тя погали леко, с върха на пръстите си, опакото на ръката ми. Топлината от нежният й, охотен допир не бе като нищо, което бях изпитвал преди. Беше почти чисто удоволствие. Щеше да бъде, с изключение на страха ми. Аз гледах лицето й, когато тя усети студения камък на кожата ми, все още неспособен да дишам. Половинчата усмивка повдигна ъгълчетата на устните й. „Благодаря ти,” каза тя, срещайки погледа ми с ослепително втренчване от нейна страна. „Това ти е за втори път.” Нежните й пръсти се задържаха върху ръката ми, сякаш им бе приятно да са там. Отговорих и толкова непринудено, колкото бях способен. „Нека да не пробваме трети, съгласна?” Тя направи гримаса на това, но кимна. Дръпнах ръцете си изпод нейните. Толкова изящен, какъвто се усещаше допирът й, нямаше да чакам магията на търпимостта й да премине, да се превърне в погнуса. Скрих ръцете си под масата. Прочетох очите й; въпреки че умът и бе мълчалив, можех да разбера и доверието, и почудата в тях. В този момент осъзнах, че искам да отговоря на въпроса й. Не защото й го дължах. Не защото исках да ми се доверява. Исках тя да ме познава. „Последвах те в Порт Анджелис,” казах й аз, думите се лееха прекалено бързо, за да ги редактирам. Знаех опасността от истината, риска, който поемах. Във всеки момент нейното неестествено спокойствие можеше да се разбие в истерия. Напротив, знанието на това просто ме носеше по-бързо. „Никога не се бях опитвал да пазя определен човек жив преди и беше много по-трудно, отколкото бих повярвал. Но това навярно е просто, защото това си ти. Обикновените хора изглежда изкарват деня без толкова много беди.” Наблюдавах я, очаквайки. Тя се усмихна. Устните й се извиха в ъгълчетата, а шоколадовите й очи се стоплиха. Аз току що бях призна, че я дебнех, а тя се усмихваше. „Мислил ли си някога, че може би не ми е било писано да не живея след онзи първи път, с колата, и че ти се месиш в съдбата ми?” попита тя. „Това не беше първият път,” казах аз, взирайки се надолу към тъмната, пуста покривка на масата, раменете ми сведени от срам. Бариерите ми бяха спуснати,

истината все още се разливаше свободно, безразсъдно. „Беше ти писано първия път, когато те срещнах.” Беше истина, и това ме ядоса. Аз бях поставен върху живота й като острието на гилотина. Беше сякаш тя беше прицелена от смъртта, от някаква жестока, несправедлива съдба и - откакто аз се оказах неохотен инструмент - същата съдба продължаваше да се опитва да я екзекутира. Представих си съдбата олицетворена - страховита, ревнива старица, отмъстителна харпия. Исках нещо, някой да беше отговорен за това - така че да имах нещо определено, срещу което да се боря. Нещо, каквото и да било, което да унищожа, така че Бела да можеше да е в безопасност. Бела беше много тиха; дишането й се беше забързало. Вдигнах поглед към нея, знаейки че най-накрая ще видя страха, който очаквах. Не бях ли признал току що колко близко бях до това да я убия? По-близо от колата, която бе минала на няколко инча от това да я смачка. И все пак, лицето й бе все още спокойно, очите й все още стегнати единствено от безпокойство. „Спомняш ли си?”Тя трябваше да си спомни това. „Да,” каза тя, гласът и равен и сериозен. Дълбоките й очи бяха пълни с усещане. Тя знаеше. Тя знаеше, че бях искал да я убия. Къде бяха писъците? „И въпреки това седиш тук,” казах аз, изтъквайки свойственото противоречие. „Да, седя тук ... заради теб.” Изражението й се промени, ставайки любопитно, когато тя доловимо смени темата. „Защото някак си ти знаеше как да ме намериш днес ...?” Безнадеждно, натиснах през бариерата, която защитаваше мислите й, отчаян да разбера. Нямаше никакъв логичен смисъл за мен. Как въобще можеше да се интересува от останалото с тази явна истина на масата? Тя чакаше, единствено любопитна. Кожата й бе бледа, което беше естествено за нея, но все още ме безпокоеше. Вечерята й стоеше почти недокосната пред нея. Ако щях да продължавам да й казвам прекалено много, тя щеше да се нуждае от смекчаващ удар, когато шокът си отидеше. Назовах условията си. „Ти яж, аз ще приказвам.” Тя проучи това за половин секунда и после метна една хапка в устата си със скорост, която противоречеше на спокойствието й. Тя беше по-неспокойна относно отговора ми, отколкото очите й издаваха. „По-трудно е отколкото трябва - да те следя,” казах й аз. „По принцип мога да намеря някога много лесно, след като веднъж преди съм чул ума му.” Гледах лицето й внимателно, когато казах това. Да познавам правилно бе едно нещо, да се потвърждава бе друго. Тя бе неподвижна, очите й широки. Усетих как зъбите ми се стиснаха, докато чаках паниката й. Но тя просто мигна веднъж, преглътна силно, а после бързо загреба още една хапка към устата си. Тя искаше да продължа. „Следях Джесика,” продължих аз, наблюдавайки всяка дума, докато се просмукваше в съзнанието. „Не внимателно - както казах, само ти можеш да откриеш беда в Порт Анджелис-„ не можех да устоя да не добавя това. Осъзнаваше ли тя ,че животът на останалите хоране не беше толкова поразен от близки до смъртта изживявания, или си мислеше, че е нормална? Тя беше най-далечното нещо от нормалното, което някога бях срещал. „И отначало не забелязах кога се бе отделила сама. После, когато осъзнах, че вече не си с нея, отидох да те потърся в книжарницата, която видях в главата й. Можех да кажа, че не беше влизала вътре, а че се бе насочила

на юг ... и знаех, че скоро ще трябва да завиеш обратно. Така че, просто те чаках, произволно търсейки чрез хората на улицата - да видя дали някой не те е видял, така че да знаех къде си. Нямаше причина да се притеснявам ... но бях странно загрижен ...” Дъхът ми се забърза, когато си спомних чувството на паника. Ароматът й запламтя в гърлото ми и аз бях доволен. Беше болка, която означаваше, че тя е жива. Докато аз горях, тя бе в безопасност. „Започнах да обикалям в кръгове, все още ... слушайки.” Надявах се думите да са разбираеми за нея. Това би трябвало да е объркаващо. „После слънцето най-накрая залезе, и тъкмо щях да изляза и да те последвам пеша. И тогава -„ Когато споменът ме отнесе - напълно ясен и толкова жив, сякаш бях отново в момента - почувствах същата убийствена ярост да преминава през тялото ми, превръщайки го в лед. Исках го мъртъв. Имах нужда той да е мъртъв. Челюстта ми се стегна, когато се концентрирах да се задържа тук, на масата. Бела все още имаше нужда от мен. Това беше от значение. „После какво?” прошепна тя, тъмните й очи разширени. „Чух какво си мислеха те,” казах през зъбите си, неспособен да задържа думите ми, идващи през ръмжене. „Видях лицето ти в ума му.” Трудно можех да устоя на импулса да убивам. Все още знаех точно къде да го намеря. Неговите зли мисли се всмукваха в нощното небе, притеглейки ме към него ... Покрих лицето си, знаейки че изражението ми беше това на чудовище, ловец, убиец. Закрепих образа й зад затворените ми очи, за да се контролирам, концентрирайки се единствено върху нейното лице. Нежната структура на костите й, тънката обвивка на бледата й кожа - като коприна, разтегната върху стъкло, невероятно нежно и лесно за счупване. Тя беше прекалено уязвима за този свят. Тя се нуждаеше от защитник. И, въпреки някакво заплетено, лошо ръководство на съдбата, аз бях най-близкото нещо на разположение. Опитах се да обясня бурната си реакция, така че тя да разбере. „Беше много ... трудно - не можеш да си представиш колко трудно - за мен просто да те отведа и да ги оставя ... живи,” прошепнах аз. „Можех да те оставя, да тръгнеш с Джесика и Анджела, но се страхувах, че ако ме оставиш сам, ще отида да ги търся.” За втори път тази вечер, признах преднамерено убийство. Поне това бе защитимо. Тя бе тиха докато аз се борех с контрола над себе си. Слушах ударите на сърцето й. Ритъмът беше неестествен, но се забави, когато мина време, и отново бе спокоен. Дишането й също, беше ниско и спокойно. Бях прекалено близо до ръба. Трябваше да я откарам вкъщи преди ... Щях ли да го убия? Щях ли да стана убиец отново, когато тя ми вярваше? Имаше ли някакъв начин да се спра? Тя ми бе обещала да ми каже последната си теория когато сме сами. Исках ли да я чуя? Бях разтревожен за нея, но щеше ли наказанието за любопитството ми да е по-лошо от незнанието? На всяка цена, тя би трябвало да е получила достатъчно истина за една нощ. Погледнах към нея, и лицето й бе по-бледо от преди, но спокойно. „Готова ли си да се прибереш?” попитах аз. „Готова съм да си тръгна,” каза тя, избирайки думите си внимателно, сякаш просто ‘да’, не изразяваше напълно, това, което искаше да каже. Разочароващо.

Сервитьорката се върна. Тя бе чула последното изказване на Бела, докато се двоумеше от другата страна на преграждението, чудейки се какво още можеше да ми предложи. Искаше ми се да завъртя очи на някои от предложенията, които имаше в главата си. „Да Ви помогна с нещо?” ме попита тя. „Готови сме за сметката, благодаря,” казах аз, очите ми върху Бела. Дишането на сервитьорката се извади от строя и за момент тя бе - да използвам израза на Бела - зашеметена от гласа ми. Във внезапен момент на разбиране, чувайки начина, по който гласът ми звучеше в нелогичната човешка глава, осъзнах защо изглежда привличах толкова много възхищения тази вечер - непомрачен от обичайния страх. Беше заради Бела. Опитвайки толкова силно да бъда безопасен за нея, да бъда по-малко плашещ, да бъда човек, наистина бях изгубил въздействието си. Останалите хора сега виждаха само красота, с моя вроден ужас, толкова внимателно под контрол. Погледнах към сервитьорката, чакайки я да се съвземе. Беше един вид смешно, сега, когато разбирах причината. „Разбира се,” каза смутено тя. ”Заповядайте.” Тя ми подаде папка със сметката, мислейки за картичката, която бе плъзнала зад сметката. Картичка с името и телефонния й номер. Да, беш доста смешно. Аз отново бях приготвил парите. Върнах папката веднага, така че тя нямаше да хаби време да чака обаждане, което никога нямаше да дойде. „Без ресто,” казах й аз, надявайки се големината на бакшиша да успокои разочарованието. Станах, и Бела бързо последвайки примера ми. Исках да й предложа ръката си, но предположих, че това ще е притискане на късмета ми малко прекалено тази вечер. Благодарих на сервитьорката, без очите ми да напускат лицето на Бела. Бела изглежда също намираше нещо забавно. Излязохме; вървях толкова близо до нея, колкото се осмелявах. Достатъчно близо, че топлината, идваща от тялото й, беше като физически допир от лявата страна на тялото ми. Докато държах вратата отворена за нея, тя въздъхна леко, и се чудех какво ли съжаление я правеше тъжна. Вгледах се в очите й, на път да попитам, когато тя внезапно погледна към земята, като изглеждаше засрамена. Това ме направи още по-любопитен, точно както и неохотен да попитам. Тишината между нас продължи когато й отворих вратата, а после се качих в колата. Включих парното - хубавото време бе свършило внезапно; студената кола би трябвало да й е некомфортна. Тя се сви в якето ми, с лека усмивка на устните си. Аз чаках, отлагайки разговора докато светлините на крайбрежието избледняха. Това ме караше да се чувствам по-насаме с нея. Това беше ли правилното? Сега, когато бях съсредоточен само върху нея, колата изглеждаше много малка. Ароматът й се завърташе в нея с течението от парното, увеличавайки се и ставайки по-силен. Растеше със своя собствена сила, като още едно същество в колата. Присъствие, което изискваше признание. Имаше го; аз горях. Горенето бе поносимо, въпреки това. Изглеждаше ми странно удобно. Бях дал толкова много днес - повече, отколкото бях очаквал. И ето я нея, все още охотно до мен. Дължах нещо в отговор на това. Жертва. Изгаряща жертва. Сега, ако можех да го запазя така; просто да горя и нищо повече. Но отровата напълни устата ми, а мускулите ми се свиха в очакване, сякаш ловувах ... Трябваше да задържам такива мисли извън съзнанието си. И знаех какво щеше да ме разсеe.

„Сега,” казах й аз, страхът от отговора й притъпи огъня. „Твой ред е.”

10. Теория „Може ли да те попитам само още едно нещо?” помоли тя, вместо да отговори на искането ми. Бях на ръба, разтревожен за най-лошото. И все пак, колко изкушаващо беше да удължа този момент. Бела да е с мен, на драго сърце, само за още няколко секунди. Въздъхнах пред дилемата, а после казах, „Едно.” „Ами ...,” поколеба се тя за момент, сякаш решаваше кой въпрос да зададе. „Ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а че бях тръгнала на юг. Просто се чудех как разбра това.” Гледах гневно напред към стъклото. Ето още един въпрос, който не разкриваше нищо от нейна страна, а прекалено много от моя. „Мислех, че сме минали всички заобикалки,” каза тя, тонът й критичен и разочарован. Колко иронично. Тя беше неумолимо уклончива, без дори да се опитва. Е, тя искаше да съм директен. А въпреки всичко, този разговор не отиваше на добре. „Добре, тогава,” казах аз. „Последвах аромата ти.” Исках да гледам лицето й, но се страхувах от това, което щях да видя. Вместо това, слушах дишането й да се забързва, а после да се стабилизира. Тя проговори след момент, а гласът й беше по-спокоен, отколкото очаквах. „А и не отговори на един от първите ми въпроси ...” каза тя. Погледнах надолу към нея, мръщейки се. Също така, шикалкавеше. „Кой по-точно?” „Как работи това - четенето на мисли?” попита тя, повтаряйки въпроса си от ресторанта. „Можеш ли да прочетеш ума на който и да било, където и да е? Как го правиш? Може ли останалата част от семейството ти ...” Тя се отдалечи, отново изчервявайки се. „Това са повече от един,” казах аз. Тя просто ме погледна, очаквайки отговорите си. И защо да не й кажа? Тя вече бе познала повечето от това, и беше по-лесната тема отколкото онази, която се задаваше. „Не, само аз съм. И не мога да чуя когото и да е, където и да било. Трябва да съм сравнително близо. Колкото по-познат е ... ‘гласа’ на някого, толкова по-надалеч мога да го чуя. Но все пак, не повече от няколко мили.” Опитах се да измисля начин да го опиша, така че тя да разбере. Подобие, към което може да се отнесе. „Малко като да бъдеш в огромна зала, пълна с хора, които говорят едновременно. То е просто като бръмчене - жужене на гласове на фона. Докато не се фокусирам върху един, и тогава ми става ясно за какво си мислят. През по-голяма част от времето изключвам цялото нещо - може да е много разсейващо. И тогава е по-лесно да изглеждам нормален,” - направих гримаса - „когато не отговарям случайно на нечии мисли, вместо на думите им.” „Защо мислиш, че не можеш да чуеш мен?” зачуди се тя. Дадох й още една истина и още една аналогия. „Не знам,” признах аз. „Единственото предположение, което имам е, че мозъкът ти не работи по същия начин, като на останалите. Сякаш мислите ти са на АМ честота, а аз хващам само FM.”

Осъзнах, че тя няма да хареса тази аналогия. Очакването на реакцията й ме накара да се усмихна. Тя не ме разочарова. „Мозъкът ми не работи правилно?” попита тя, гласът й се надигна с раздразнение. „Аз съм откачалка?” Ах, отново иронията. „Аз чувам гласове в главата си, а ти се притесняваш, че ти си откачалката.” Засмях се. Тя разбираше всички дребни неща, а все още големите й убягваха. Все грешните инстинкти ... Бела гризеше устната си, а гънката между очите й беше гравирана надълбоко. „Не се притеснявай,” уверих я аз. „Това е само теория ...” А имаше по-важна теория за обсъждане. Бях нетърпелив да свърша с тази работа. Започвах да усещам всяка изминала секунда като време взето на заем. „Което ни връща обратно към теб,” казах аз, раздвоен, и нетърпелив, и неохотен. Тя въздъхна, все още дъвчейки устната си - притеснявах се, че ще се нарани. Вгледа в очите ми, лицето й обезпокоено. „Не сме ли минали вече заобиколките?” попитах тихо аз. Тя погледна надолу, борейки се с някаква вътрешна дилема. Внезапно се вдърви и очите й се разшириха. Страх проблесна през лицето й за първи път. „Пресвета Дево!” ахна тя. Паникьосах се. Какво бе видяла? Как я бях уплашил? После тя извика, „Намали!” „Какво има?” Не разбрах от къде идва ужаса й. „Караш със 160 километра в час!” извика ми тя. Погледна бързо през прозореца и се ужаси от тъмните дървета прелитащи край нас. Това малко нещо, само малко скорост, я накара да извика от страх? Завъртях очи. „Успокой се, Бела.” „Да не се опитваш да ни убиеш?” настоя тя, гласът й висок и стегнат. „Няма да се блъснем,” обещах й аз. Тя рязко пое дъх, а после проговори с леко по-гладък глас. „Защо бързаш толкова?’ „Аз винаги карам така.” Срещнах втренчения й поглед, като се развеселих от шокираното й изражение. „Дръж очите си на пътя!” извика тя. „Никога не съм попадал в катастрофа, Бела. Дори не съм получавал глоба.” Ухилих й се и докоснах челото си. Ставаше дори по-комично - абсурдът да съм в състояние да се шегувам с нея относно нещо толкова тайно и странно. „Вграден радар.” „Много смешно,” каза тя саркастично, гласът й по-изплашен и ядосан. „Чарли е полицай, помниш ли? Възпитана съм да спазвам пътните правила. Освен това, ако ни превърнеш в бисквита от волво срещу дънера на някое дърво, ти вероятно просто ще станеш и ще си тръгнеш.” „Вероятно,” повторих аз и после се изсмях без настроение. Да, бихме претърпели една катастрофа по доста различен начин. Тя бе права да се страхува, въпреки способностите ми за шофиране ... „Но не и ти.” С въздишка, намалих до влачене. „Доволна?” Тя погледна километража. „Почти.” Беше ли това все още прекалено бързо за нея? „Мразя да карам бавно,” промърморих аз, но оставих стрелката да спадне с още една степен. „Това е бавно?” попита тя. „Достатъчно коментари относно шофирането ми,” казах аз нетърпеливо. Колко пъти бе избегнала въпроса ми до сега? Три? Четири? Бяха ли предположенията й

толкова ужасни? Трябваше да знам - незабавно. „Все още очаквам последната ти теория.” Тя прехапа отново устната си, а изражението й стана обезпокоено, почти огорчено. Управлявах нетърпението си и смекчих гласа си. Не исках тя да е измъчена. „Няма да се смея,” обещах аз, като ми се искаше стеснението да е това, което я правеше несклонна да говори. „По-скоро се опасявам, че ще ми се ядосаш,” прошепна тя. Насилих гласа си да остане спокоен. „Толкова ли е лошо?” „При това доста, да.” Тя погледна надолу, отказвайки да срещне очите ми. Секундите минаваха. „Давай,” окуражих я аз. Гласът й беше слаб. „Не знам как да започна.” „Защо не започнеш от началото?” Спомних си думите й преди вечеря. „Каза, че не си измислила това сама.” „Не,” съгласи се тя, а после отново бе тиха. Помислих си за неща, които можеше да са я вдъхновили. „Откъде започна - книга? Филм?” Трябваше да прегледам колекцията й когато бе извън къщата. Нямах си и представа дали Брам Стокър или Ани Райс бяха в купа й от износени книги с меки корици ... „Не,” каза тя отново. „Беше в събота, на плажа.” Не очаквах това. Местната клюка за нас никога не се бе отклонявала към нещо прекалено странно - или прекалено точно. Имаше ли нов слух, който да съм изпуснал? Бела надникна през ръцете си и видя изненаданото ми лице. „Срещнах един стар семеен познат - Джейкъб Блек,” продължи тя. „Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.” Джейкъб Блек - името не беше познато, а все пак ми напомняше на нещо ... на едно време, много отдавна ... Вгледах се напред през стъклото, прехвърляйки през спомените, за да намеря връзката. „Баща му е един от вождовете на килетите,” каза тя. Джейкъб Блек. Ефраим Блек. Потомък, без съмнение. Беше толкова зле, колкото бе възможно. Тя знаеше истината. Умът ми летеше през последиците, докато колата прелиташе по тъмните извивки на пътя, тялото ми бе сковано от мъка - неподвижно, освен малкото, автоматично действие, което отнемаше, за да управлявам колата. Тя знаеше истината. Но ... ако беше научила истината в събота ... значи я е знаела през цялата вечер ... и все още ... „Отидохме на разходка,” продължи тя. „И той ми разправяше за едни стари легенди - опитваше се да ме изплаши, предполагам. Каза ми една ...” Тя спря внезапно, но сега нямаше нужда от безпокойството й; знаех какво щеше да каже. Единствената мистерия беше защо в момента тя беше тук с мен. „Продължавай,” казах аз. „За вампири,” промълви тя, думите по-ниски от шепот. По някакъв начин, беше дори по-лошо да знам, че тя знаеше, чувайки я да казва думата на глас. Потръпнах при звука от нея, а после отново се овладях. „И ти веднага се сети за мен?” попитах аз. „Не. Той ... спомена семейството ти.”

Колко иронично бе, че собствения потомък на Ефраим бе нарушил договора, който той се бе заклел да поддържа. Внук, или по-скоро пра-внук. Колко години бяха минали? Седемдесе? Трябваше да усетя, че нямаше старият мъж, който вярваше в легендите, да е заплахата. Разбира се, по-младото поколение - тези които са били предупредени, но бяха помислили старите суеверия за смешни - разбира се че това би било мястото, където би лежала заплахата от разкритие. Предполагам, това означаваше, че сега можех да изколя малкото, беззащитно племе от бреговата линия, за което бях толкова склонен. Ефраим и глутницата му защитници отдавна бяха мъртви ... „Той просто си мислеше, че е глупаво суеверие,” каза внезапно Бела, гласът й остър от ново безпокойство. „Не очакваше да го взема на сериозно.” С ъгълчетата на очите си видях, че тя въртеше ръцете си притеснено. „Вината беше моя,” каза тя след кратка пауза, а после наведе глава, сякаш бе засрамена. „Накарах го да ми каже.” „Защо?’ Не беше толкова трудно сега да задържа гласа си равен. Най-лошото вече бе сторено. Докато говорехме за детайлите на разкритието, не трябваше да се придвижваме към последиците от него. „Лаурен каза нещо за теб - опитваше се да ме провокира.” Тя направи малка гримаса при спомена. Бях леко разсеян, чудейки се как Бела би била провокирана от някой, говорещ за мен ... „И едно по-голямо момче от племето каза, че семейството ти не ходи в резервата, само че звучеше сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах насаме с Джейкъб и го подведох да ми каже.” Главата й се наклони дори повече, когато каза това, а изражението й изглеждаше ... виновно. Погледнах встрани от нея и се изсмях. Тя изглеждаше виновна? Какво бе възможно да е сторила, за да заслужи някакъв вид порицание? „Как го подведе?” попитах аз. „Опитах се да флиртувам - получи се по-добре отколкото очаквах,” обясни тя, а гласа й стана скептичен при спомена за този успех. Просто можех да си го представя - имайки предвид чара, който изглежда имаше пред всичко мъжко, напълно несъзнателно от нейна страна - колко изумителна би била, ако се опита да бъде привлекателна. Внезапно бях изпълнен със съжаление към неподозиращото момче, върху което тя бе отприщила такава могъща сила. „Иска ми се да бях видял това,” казах аз, а после се изсмях пак с черен хумор. Искаше ми се да бях чул реакцията на момчето, сам да видя унищожението. „А ти обвиняваш мен, че омайвам хора - горкия Джейкъб Блек.” Не бях ядосан на източника на разобличаването ми толкова, колкото очаквах да се почувствам. Той не знаеше повече. А как можех да очаквам някой да откаже на момичето това, което то искаше? Не, чувствах единствено съчувствие към вредата, което тя бе сторила спрямо спокойствието на съзнанието му. Усетих изчервяването й да затопля въздуха между нас. Погледнах я набързо, а тя гледаше втренчено през прозореца си. „Какво направи после?” подтикнах я аз. Време бе да се върнем към ужасяващата история. „Направих малко проучване в интернет.” Винаги практична. „И това убеди ли те?” „Не,” каза тя. „Нищо не съвпадаше. По-голямата част беше един вид глупава. А после -„ Тя пак спря внезапно и аз чух как зъбите й се стиснаха.

„Какво?” настоях аз. Какво бе открила? Какво бе проумяла от кошмара си? Имаше кратка пауза, а после тя прошепна, „Реших, че няма значение.” Шок замрази мислите ми за половин секунда, а после всичко се намести. Защо бе отпратила приятелките си тази вечер, вместо да избяга с тях. Защо се бе качила в колата ми, вместо да побегне, викайки за полиция ... Реакциите й винаги бяха грешни - винаги напълно грешни. Тя придърпваше опасността към нея. Тя я изкушаваше. „Няма значение?” казах аз през зъбите си, с гняв, който ме изпълваше. Как трябваше да защитя някой толкова ... толкова ... толкова твърдо решен да бъде незащитен? „Не,” каза тя с тих глас, който беше необяснимо нежен. „За мен няма значение какъв си.” Тя беше невъзможна. „Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек?” „Не.” Започнах да се чудя дали тя въобще беше здрава. Предположих, че може да уредя да получи най-добрата възможна помощ ... Карлайл щеше да използва връзките си, за да намери най-опитните лекари, най-талантливите терапевти. Навярно нещо можеше да се направи, за да оправи каквото и да беше това нередно нещо с нея, каквото и да беше това, което я караше да е съгласна да стои до вампир със сърцето й, което биеше спокойно и стабилно. Щях да наблюдавам податливостта, разбира се, и да я посещавам колкото често ми бъде позволено... „Ядосан си,” въздъхна тя. „Нищо не трябваше да ти казвам.” Сякаш че скриването й на тези притеснителни наклонности щеше да помогне на някой от нас. „Не. Бих предпочел да знам какво си мислиш - дори и това, което си мислиш да е безумно.” „Значи пак греша?” попита тя, малко войнствено сега. „Нямах това предвид!” Зъбите ми се стиснаха отново. „Няма значение!” повторих с язвителен тон. Тя ахна. „Права ли съм?” „Има ли значение?” продължих аз. Тя пое дълбоко въздух. Чаках гневно отговора й. „Всъщност не,” каза тя, гласът й отново спокоен. „Но съм любопитна.” Всъщност не. Наистина нямаше значение. Не й пукаше. Тя знаеше, че бях не-човек, чудовище, и това наистина не беше от значение за нея. Настрана от притесненията ми за здравия й разум, започнах да чувствам нарастваща надежда. Опитах се да я спра. „За какво си любопитна?” попитах я аз. Нямаше останали тайни, само маловажни детайли. „На колко години си?” попита тя.Отговорът ми беше автоматичен и твърд. „Седемнайсе.” „И от колко време си на седемнайсе?” Опитах се да не се усмихвам на снизходителния тон. „От известно време,” признах аз. „Добре,” каза тя, изведнъж ентусиазирана. Усмихна ми се. Когато я погледнах в отговор, отново притеснен относно душевното й здраве, тя ми се усмихна по-широко. Направих гримаса. „Не се смей,” предупреди тя. „Но как можеш да излизаш навън през деня?”

Изсмях се въпреки молбата й. Изглежда проучването й не я беше хванало в мрежите на нищо необичайно. „Мит,” й казах аз. „Изгорен от слънцето?” „Мит.” „Спане в ковчези?” „Мит.” Сънят не беше част от живота ми от толкова много време - не и преди тези няколко нощи, когато гледах как Бела сънува ... „Не мога да спа,” промърморих аз, отговаряйки по-пълно на въпроса й. За момент тя бе мълчалива. „Изобщо?” попита тя. „Никога,” пошепнах аз. Вгледах се в очите й, широки под гъстите мигли, и горях от желание са сън. Не за забрава, както исках преди, не за да избягам от скуката, а защото исках да сънувам. Може би, ако можех да съм в безсъзнание, ако бях в състояние да сънувам, щях да мога да живея за няколко часа в свят, където тя и аз можехме да сме заедно. Тя ме сънуваше. Аз исках да сънувам нея. Тя се вгледа в мен, изражението й бе пълно с учудване. Трябваше да погледна встрани. Не можех да я сънувам. Тя не трябваше да ме сънува. „Все още не си ме попитала най-важния въпрос,” казах аз, затихналите ми гърди бяха по-студени и по-твърди от преди. Тя трябваше да бъде накарана да разбере. В някой момент тя трябваше да осъзнае какво вършеше сега. Трябваше да бъде накарана да види, че всичко това имаше значение - повече от всеки друг фактор. Фактори като това, че я обичах. „Кой по-точно?” попита тя, изненадана и незабелязваща. Това само направи гласа ми по-суров. „Не си загрижена за диетата ми?” „Оу. Това.” Тя бе проговорила с тих глас, който не можех да обясня. „Да, това. Не искаш ли да знаеш дали пия кръв?” Тя се сви настрана от въпроса ми. Най-накрая. Тя разбираше. „Ами, Джейкъб спомена нещо по този въпрос,” каза тя. „И какво каза Джейкъб?” „Той каза, че вие не ... преследвате хора. Каза, че семейството ти не би трябвало да е опасно, защото сте ловували само животни.” „Той е казал, че не сме опасни?” повторих цинично аз. „Не точно,” разясни тя. „Той каза, че не би трябвало да сте опасни. Но килетите все пак не ви искат на тяхна земя, за всеки случай.” Гледах втренчено напред към пътя, мислите ми бяха безнадеждно омотани, гърлото ми ме болеше от познатата пламтяща жажда. „Прав ли е бил?” попита тя, толкова спокойно, сякаш обсъждаше прогнозата за времето. „За не-ловуването на хора?” „Килетите имат дълга памет.” Тя кимна на себе си, мислейки усилено. „Въпреки това не ставай толкова самодоволна,” казах бързо аз. „Прави са да спазват дистанция от нас. Ние все още сме опасни.” „Не разбирам.” Не, не разбираше. Как да я накарам да види. „Опитваме се,” казах й аз. „По принцип сме много добри в това, което правим. Понякога правим грешки. Аз, например, позволявайки си да бъда с теб насаме.”

Ароматът й все още беше сила в колата. Започвах да му свиквам, почти можех да го игнорирам, но не можеше да се отрече, че тялото ми все още копнееше за нейното по грешна причина. Устата ми бе плувнала в отрова. „Това е грешка?” попита тя, и имаше силна мъка в гласа й. Звукът му ме обезоръжи. Тя искаше да е с мен - въпреки всичко, тя искаше да е с мен. Надеждата се надигна отново, а аз я отблъснах. „Много опасна при това,” казах й аз честно, като ми се искаше истината да можеше, по някакъв начин, всъщност да спре да е от значение. За момент тя не отговори. Чух промяната в дишането - затрудняваше се по странни начини, които не звучаха като страх. „Кажи ми повече,” каза тя внезапно, гласът й унищожен от мъка. Разгледах я внимателно. Тя страдаше. Как бях позволил това? „Какво още искаш да знаеш?” попитах, опитвайки се да измисля начин да я запазя от нараняване. Тя не трябваше да бъде наранявана. Не можех да позволя тя да бъде наранена. „Кажи ми защо ловуваш животни вместо хора,” каза тя, все още измъчена. Не беше ли очевидно? Или това също нямаше значение за нея? „Не искам да съм чудовище,” промърморих аз. „Но животните не са достатъчни?” Търсих друго сравнение, начин по който тя би разбрала. „Не бих могъл да съм сигурен, разбира се, но го сравнявам с това да се храниш само с тофу и соево мляко; наричаме себе си вегетарианци, наша малка, лична шега. Не засища напълно глада - или по-скоро жаждата. Но ни поддържа достатъчно силни, за да устоим. През повечето време.” Гласът ми стана по-нисък; бях засрамен от опасността, в която й бях позволил да се намира. Опасност, която продължавах да позволявам ... „Понякога е по-трудно от друг път.” „Много ли ти е трудно сега?” Въздъхнах. Разбира се, че щеше да зададе въпрос, на който не исках да отговарям. „Да,” признах аз. Този път правилно очаквах отговора й: дишането й се задържа спокойно, сърцето й продължи спокойната си тенденция. Очаквах го, но не го разбирах. Как можеше да не се страхува? „Но сега не си гладен,” заяви тя, напълно уверена в себе си. „Защо си мислиш така?” „Очите ти,” каза тя, с надменен тон. „Казах ти, че имам теория. Забелязала съм, че хората - особено мъжете - са по-раздразнителни когато са гладни.” Изкикотих се на описанието й: раздразнителен. Имаше омаловажаване. Но тя беше напълно права, както обикновено. „Много си наблюдателна, а?” Изсмях се отново. Тя се усмихна леко, гънката между очите й се завръщаше, сякаш тя се концентрираше върху нещо. „На лов ли беше този уикенд с Емет?” попита тя след като смехът ми бе заглъхнал. Непринудения начин, по който говореше беше толкова очарователен, колкото и разочароващ. Можеше ли наистина да поеме толкова много наведнъж? Аз бях по-близо до шока, отколкото тя изглеждаше да е . „Да,” казах й аз, а после, когато щях да го оставя така, почувствах същия копнеж, който бях почувствал в ресторанта: исках тя да ме познава. „Не исках за заминавам,” продължих бавно аз, „но беше необходимо. Малко по-лесно е да съм около теб когато не съм жаден.”

„Защо не искаше да тръгваш?” Поех дълбок дъх, а после се обърнах, за да срещна втренчения й поглед. Този вид честност беше труден по съвсем различен начин. „Защото ... не съм спокоен,” предположих, че това би било достатъчно, въпреки че не беше достатъчно силно, „когато съм далеч от теб. Не се шегувах когато те помолих да се опиташ да не паднеш в океана, или да не те прегази нещо, миналия четвъртък. Целият уикенд бях разсеян, тревожейки се за теб. И след всичко, което се случи тази вечер, съм изненадан, че си изкарала целия уикенд невредима.” Тогава си спомних драскотините по ръцете й. „Е, не напълно невредима,” поправих се аз. „Какво?” „Ръцете ти,” напомних й. Тя въздъхна и направи гримаса. „Паднах.” Бях познал. „Това си помислих и аз,” казах, неспособен да удържа усмивката си. „Предполагам, щом става въпрос за теб, можеше да е много по-зле - и тази възможност ме измъчваше през цялото време, докато ме нямаше. Бяха много дълги три дена. Наистина подлудих Емет.” Честно казано,това едва ли беше в минало време. Вероятно все още дразнеше Емет, и останалата част от семейството ми също. Освен Алис ... „Три дни?” попита тя, и гласът й бе внезапно остър. „Не се ли върна днес?” Не разбрах остротата в гласа й. „Не, върнахме се в неделя.” „Тогава защо никой от вас не беше на училище?” настоя тя. Раздразнението й ме обърка. Тя изглежда не осъзнаваше, че този въпрос отново беше свързан с митологията. „Ами, ти ме попита дали слънцето ме наранява, и аз ти казах не,” казах аз, „Но не можем да излизаме на слънчева светлина, поне не там където някой може да ни види.” Това я разсея от мистериозното раздразнение. „Защо?” попита тя, накланяйки главата си на една страна. Съмнявах се, че мога да изляза с подходяща аналогия, за да обясня това. Така че просто й казах, „Ще ти покажа някой път.” А после се зачудих дали това бе обещание, което в крайна сметка щях да наруша. Щях ли да я видя отново, след тази вечер? Все още ли я обичах достатъчно, за да понеса това да я напусна? „Можеше да ми се обадиш,” каза тя. Какво странно заключение. „Но аз знаех, че си в безопасност.” „Но аз не знаех къде беше ти. Аз-„ Тя спря внезапно и погледна ръцете си. „Какво?” „Не ми хареса.” каза тя срамежливо, кожата на бузите й се затопли. „Да не те виждам. Аз също бях неспокойна.” Щастлив ли си сега? попитах себе си. Е, тук беше възнаграждението на надеждите ми. Бях объркан, въодушевен, ужасен - най-вече ужасен - да осъзная, че всичките ми най-безумни мисли, не са били толкова далеч от истината. Ето защо за нея нямаше значение дали съм чудовище. Беше същата причина, поради която правилата вече нямаха значение за мен. Защо правилното и грешното вече не бяха покоряващи въздействия. Защо всичките ми приоритети бяха слезли с едно стъпало надолу, за да освободят най-горното за момичето. Бела също ме обичаше. Знаех че може да е нищо в сравнение с това колко я обичах аз. Но беше достатъчно, за да рискува живота си и да седи тук с мен. Да го прави с удоволствие. Достатъчно, за да й причини болка, ако направя правилното нещо и я изоставя. Имаше ли нещо, което бих могъл да направя сега, за да не я нараня? Нещо изобщо?

Бе трябвало да остана на страна. Никога не беше трябвало да се връщам във Форкс. Щях да й причиня нищо друго освен болка. Щеше ли това да ме спре да остана сега? За да не го направя по-зле? Начинът, по който се чувствах точно сега, чувствайки я топла срещу кожата си... Не. Нищо нямаше да ме спре. „Ах,” изстенах аз. „Това е грешно.” „Какво казах?” попита тя, бърза да прехвърли вината върху себе си. „Не виждаш ли, Бела? Едно нещо е да правя себе си нещастен, но напълно различно нещо е ти да се въвличаш в това. Не искам да чувам, че се чувстваш така.” Беше истина, беше лъжа. Най-егоистичната част от мен летеше със знанието, че тя ме искаше така, както я исках аз. „Грешно е. Не е безопасно. Аз съм опасен, Бела - моля те, разбери това.” „Не.” Устните й се нацупиха капризно. „Сериозен съм.” Борех се със себе си толкова силно - наполовина отчаян, че тя ще избяга, наполовина отчаян да запазя предупрежденията, за да не избяга - така че думите ми излязоха между зъбите ми като ръмжене. „Аз също,” настоя тя. „Казах ти, за мен няма значение какъв си ти. Прекалено късно е.” Прекалено късно? Светът бе безрадостно черно-бяла за една безкрайна секунда, докато гледах сенките да пълзят през слънчевата ливада към спящото тяло на Бела в спомена ми. Неизбежни, невъзпрепятствани. Те откраднаха цвета на кожата й и я потопиха в тъмнина. Прекалено късно? Видението на Алис се завъртя в главата ми, кървавочервените очи на Бела спокойно взиращи се в мен. Безизразни - но нямаше начин тя да не ме мрази заради това бъдеще. Да ме мрази, задето съм откраднал всичко от нея. Откраднал живота и душата й. Не можеше да е прекалено късно. „Никога не го казвай,” изсъсках аз. Тя погледна втренчено през прозореца и зъбите й отново прехапаха устната й. Ръцете й бяха свити в стегнати юмруци в скута й. Дишането й се затрудни и наруши. „Какво си мислиш?” Трябваше да знам. Тя поклати глава без да ме поглежда. Видях нещо да проблясва, като кристал на бузата й. Агония. „Плачеш ли?” Аз я бях накарал да плаче. Толкова много я бях наранил. Тя изтри сълзите с опакото на ръката си. „Не,” излъга тя, гласът й секна. Някакъв дълбоко погребан инстинкт ме накара да се протегна към нея - в тази една секунда се почувстваха повече човек, отколкото когато и да било. А после си спомних, че ... не бях. И отпуснах ръката си. „Съжалявам,” казах аз, челюстта ми бе стисната. Как можех да й кажа колко много съжалявах? Че съжалявах за всичките глупави грешки, които бях направил. Че съжалявах за никога не свършващия ми егоизъм. Че съжалявах, че тя бе толкова злочеста задето бе вдъхновила тази първа, трагична любов от моя страна. Че съжалявах също и за нещата извън контрола ми - като начало, че бях чудовището, което бе избрано от съдбата да сложи край на живота й. Поех дълбоко дъх - игнорирайки отвратителната ми реакция към аромата в колата - и се опитах да се овладея. Исках да сменя темата, да мисля за нещо друго. За мое щастие, любопитството ми към момичето беше умопобъркващо. Винаги имах въпрос. „Кажи ми нещо,” казах аз.

„Да?” попита тя дрезгаво, все още със сълзи в гласа си. „Какво си мислеше тези вечер, точно когато се появих зад ъгъла? Не можех да разбера изражението ти - не изглеждаше толкова уплашена, изглеждаше сякаш силно се концентрираше върху нещо.” Спомних си лицето й - борейки се със себе си да забравя през чии очи гледах - изразът на решителност там. „Опитвах се да си спомня как да възпрепятствам нападател,” каза тя с по-спокоен глас. „Сещаш се, самозащита. Щях да му строша носа към мозъка.” Спокойствието й не продължи до края на обяснението. Гласът й се извъртя, когато кипна от омраза. Това не беше преувеличение, а яростта й като на коте сега не бе смешна. Можех да видя нежното й тяло - просто коприна върху стъкло - засенчено от месестите човешки чудовища със силни юмруци, които щяха да я наранят. Яростта закипя в тила ми. „Щеше да се биеш с тях?” Исках да изстена. Инстинктите й бяха смъртоносни - за самата нея. „Не си ли помисли да избягаш?” „Падам много, когато бягам,” каза тя смутено. „Ами да викаш за помощ?” „Щях да стигна до тази част.” Поклатих глава, отказвайки да повярвам на това. Как бе успяла да остане жива преди да дойде във Форкс? „Беше права,” казах й аз, с кисел глас. „Определено се боря със съдбата, опитвайки се да те запазя жива.” Тя въздъхна и погледна бегло през прозореца. После погледна обратно към мен. „Ще те видя ли утре?” настоя внезапно тя. Докато бях по пътя си към ада - можех също така да се насладя на пътуването. „Да - аз също имам да предавам есе.” Усмихнах й се, и ми беше хубаво да го правя. „Ще ти запазя място за обяд.” Сърцето и се разтуптя; изведнъж усетих мъртвото си сърце по-топло. Спрях колата пред къщата на баща й. Тя не направи никакво движение, за да ме напусне. „Обещаваш ли да си там утре?” настоя тя. „Обещавам.” Как можеше вършенето на грешното нещо да ми дава толкова много щастие? Със сигурност имаше нещо нередно в това. Тя кимна на себе си, удовлетворена, и започна да сваля якето ми. „Можеш да го задържиш,” отговорих й бързо. По-скоро исках да я оставя с нещо от себе си. Символ, като капачката от бутилката, която в момента бе в джоба ми ... „Нямаш яке за утре.” Тя ми го подаде, усмихвайки се унило. „Не искам да ми се налага да обяснявам на Чарли,” каза ми тя. Бих предположил че не. Усмихнах й се. „Оу, вярно.” Тя постави ръката си върху дръжката, а после спря. Неохотна да си тръгне, точно както и аз нямах желание тя да си тръгва. Да е незащитена, дори за няколко мига ... Питър и Шарлот вече отдавна бягаха по пътя си, далеч отвъд Сиатъл, без съмнение. Но винаги имаше други. Светът не беше безопасно място за никой човек, а за нея изглежда беше по-опасен, отколкото за другите. „Бела?” попитах аз, изненадан от удоволствието просто да изговарям името й. „Да?” „Ще ми обещаеш ли нещо?”

„Да,” съгласи се лесно тя, а после очите й се стиснаха, сякаш мислеше за причина да възрази. „Не ходи в гората сама,” предупредих я аз, чудейки се дали тази молба ще провокира възражението в очите й. Тя мигна, слисана. „Защо?” Погледнах намръщено към несигурната тъмнина. Липсата на светлина не беше проблема за моите очи, но нито пък би затруднила още един ловец. Тя единствено ослепяваше хората. „Аз не съм най-опасното нещо там навън,” казах й аз. „Нека да го оставим така.” Тя потръпна, но бързо се съвзе и дори се усмихваше, когато ми каза, „Както кажеш.” Дъхът й докосна лицето ми, толкова сладък и благоуханен. Можех да стоя тук така цяла нощ, но тя се нуждаеше от съня си. Двете желания изглеждаха еднакво силни докато продължаваха да воюват вътре в мен: това че я искам срещу това, че искам тя да е в безопасност. Въздъхнах от невъзможностите. „Ще се видим утре,” казах аз, знаейки, че щях да я видя много по-скоро от това. Обаче тя нямаше да ме види преди утре. „До утре тогава,” съгласи се тя и отвори вратата си. Отново агония, гледайки я как си тръгва. Наведох се след нея, искайки да я задържа тук. „Бела?” Тя се обърна, а после замръзна, изненадана да открие лицата ни толкова близо едно до друго. Аз също бях поразен от близостта. Топлината се изливаше на вълни от нея, милвайки лицето ми. Почти можех да усетя коприната на кожата й ... Сърдечният й пулс заекна, а устните й се разтвориха. „Спи добре,” прошепнах аз и се отдръпнах преди настойчивостта в тялото ми - или познатата жажда, или съвсем новия и странен глад, който внезапно почувствах - да може да извърши нещо, което би я наранило. Тя стоя там неподвижна за момент, очите й широки и слисани. Зашеметена, предположих. Какъвто бях и аз. Тя се съвзе - въпреки че лицето й беше все още малко изумено - и наполовина падна навън от колата, препъвайки се в краката си, и трябваше да хване рамката, за да се изправи. Изхилих се - надявайки се да е било прекалено тихо за нея, за да чуе. Гледах я как се спъва по пътя си към светлината, която обкръжаваше входната врата. В безопасност за сега. А аз скоро щях да се върна, за да се уверя. Можех да усетя очите й да ме проследяват, когато откарах надолу по тъмната улица. Толкова различно чувство от това, с което бях свикнал. По принцип, можех просто да гледам себе си през нечии следващи ме очи, през съзнанието му. Това беше странно вълнуващо - това неясно усещане от наблюдаващи очи. Знаех че е така само защото бяха нейните очи. Милион мисли се преследваха една след друга в главата ми докато карах безцелно в нощта. Дълго време въртях из улиците, без да отивам някъде, мислейки за Бела и за невероятното отпускане от това, че истината се знаеше. Не трябваше повече да се ужасявам, че тя ще открие какво бях аз. Тя знаеше. За нея нямаше значение. Дори, въпреки че това очевидно бе лошо нещо за нея, беше изумително освобождаващо за мен.

Повече от това, мислех си за Бела и отвръщах с любов. Тя не можеше да ме обича по начина, по който я обичах аз - такава съкрушителна, всепоглъщаща, унищожителна любов вероятно би счупила крехкото й тяло. Но тя обичаше достатъчно силно. Достатъчно, за да усмири инстинктивния страх. Достатъчно, за да иска да е с мен. А да бъда с нея беше най-голямото щастие, което някога бях познавал. За известно време - докато бях напълно сам и не наранявах никого другиго за разнообразие - си позволих да чувствам това щастие без да мисля постоянно за трагедията. Просто да се радвам, че тя ме обичаше. Просто да съществувам в триумфа от спечелването на обичта й. Просто да си представям как ден след ден седя близо до нея, чувайки гласа й, печелейки усмивките й. Повторих тази усмивка в главата си, виждайки как обемните й устни се дръпват нагоре в ъгълчетата, намека за трапчинка, която докосва острата й брадичка, начина, по който очите й се стопляха и разтапяха ... Пръстите й бяха толкова топли и нежни върху студената ми ръка тази вечер. Представих си как бих се почувствал докосвайки деликатната й кожа, която се разпъваше върху скулите й - копринено, топло ... толкова нежно. Коприна върху стъкло ... плашещо чупливо. Не видях накъде ме водеха мислите ми преди да стане прекалено късно. Когато се спрях върху унищожителната уязвимост, нови образи на лицето й нахълтаха във фантазиите ми. Изгубена в сенките, бледа от страх - все пак челюстта й стисната и уверена, очите й яростни, пълни с концентрация, тънкото й тяло стегнато, за да посегне да удари едрите тела, които бяха струпани около нея, кошмари в мрака ... „Ах!” изпъшках аз когато надигащата се омраза, която напълно бях забравил в радостта да я обичам, избухна отново в адска ярост. Бях сам. Бела беше, надявах се, в безопасност в дома си; за момент бях свирепо доволен, че Чарли Суон - началник на местната полиция, трениран и въоръжен - беше нейн баща. Това трябва да означава нещо, да осигурява някакво убежище за нея. Тя беше в безопасност. Нямаше да ми отнеме толкова много да отмъстя за оскърблението ... Не. Тя заслужаваше по-добро. Не можех да й позволя да обича чудовище. Но ... ами другите? Бела беше в безопасност, да. Анджела и Джесика също, със сигурност, в безопасност в леглата си. Все още едно чудовище бе на свобода по улиците на Порт Анджелис. Човешко чудовище - това правеше ли го човешки проблем? Да извърша убийството, за което копнеех, беше грешно. Знаех това. Но да го оставя свободен да нападне отново също не би могло да е правилното нещо. Русата домакиня от ресторанта. Сервитьорката, която всъщност никога не погледнах. И двете ме бяха раздразнили по тривиален начин, но това не означаваше, че заслужават да бъдат в опасност. Всяка една от тях можеше да е Бела за някого. Това осъзнаване ме реши. Обърнах колата на север, ускорявайки сега, когато имах цел. Когато и да имах проблем,който бе отвъд мен - нещо конкретно като това - знаех къде можех да отида за помощ. Алис седеше на верандата, чакайки ме. Спрях пред къщата вместо да отида отзад в гаража. „Карлайл е в кабинета си,” каза ми Алис преди да успея да попитам. „Благодаря,” казах аз, разрошвайки косата й докато минавах. Благодаря ти, че отговори на обаждането ми, помисли си тя саркастично.

„Оу.” Спрях се до вратата, изваждайки телефона си и отваряйки го. „Съжалявам. Дори не проверих кой беше. Бях ... зает.” „Мда, знам. И аз съжалявам. По времето когато видях това, ти вече беше тръгнал.” „Беше за малко,” промърморих аз. Съжалявам, повтори тя, засрамена от себе си. Беше лесно да съм великодушен, знаейки че Бела бе невредима. „Недей. Знам, че не можеш да уловиш всичко. Никой не очаква да си всезнаеща, Алис.” „Благодаря.” „Почти те поканих на вечеря тази вечер - улови ли това преди да си променя решението?” Тя се ухили. „Не, пропуснах това също. Иска ми се да бях знаела. Щях да дойда.” „Върху какво се се концентрирала, че си изпуснала толкова много?’ Джаспър си мислеше за годишнината ни. Тя се засмя. Опитва се да не реши какъв да е подаръкът ми, но мисля, че имам доста добра представа ... „Безсрамна си.” „Мда.” Тя нацупи устни и се вгледа в мен, намек за обвинение върху лицето й. По-късно обърнах по-голямо внимание. Ще им кажеш ли, че Бела знае? Въздъхнах. „Да. По-късно.” Нищо няма да кажа. Направи ми услуга и кажи на Розали когато не съм наблизо, ясно? Потреперих. „Разбира се.” Бела го прие доста добре. „Прекалено добре.” Алис ми се ухили. Не подценявай Бела. Опитах се да блокирам образа, който не исках да виждам - Бела и Алис, най-добри приятелки. Сега, не можейки да търпя, въздъхнах мъчително. Исках да преживея останалата част от вечерта; исках да свърши. Но бях малко притеснен да напусна Форкс ... „Алис ...” започнах аз. Тя видя какво планирах да попитам. Тя ще е добре тази вечер. Сега поддържам по-добро наблюдение. Тя един вид има нужда от двайсе и четири часово наблюдение, нали? „Най-малко.” „Във всеки случай, ти ще си с нея достатъчно скоро.” Поех дълбоко въздух. Думите бяха красиви за мен. „Отивай - свърши с това, така че да можеш да си там, където искаш да си,” каза ми тя. Кимнах и се забързах към стаята на Карлайл. Той ме чакаше, очите му бяха по-скоро върху вратата, отколкото върху дебелата книга на бюрото му. „Чух Алис да ти казва къде да ме намериш,” каза той и се усмихна. Беше облекчение да съм с него, да видя съпричастието и дълбоката интелигентност в очите му. Карлайл щеше да знае какво да направи. „Имам нужда от помощ.” „Каквото и да е, Едуард.” „Алис каза ли ти какво се случи с Бела тази вечер?” Почти се случи, поправи той.

„Да, почти. Пред дилема съм, Карлайл. Виж, искам ... много ... да го убия.” Думите започнаха да се изливат бързи и пламенни. „Толкова много. Но знаех, че това би било грешно, защото щеше да е отмъщение, не справедливост. Само гняв, не безпристрастност. Все пак, не може да е правилно да оставя сериен изнасилвач и убиец да се скита в Порт Анджелис! Не познавам хората там, но не мога да оставя някой друг да заеме мястото на Бела като негова жертва. Тази друга жена - някой може да има чувства към нея по начина, по който аз към Бела. Може да изстрада това, което аз щях, ако тя бе наранена. Не е честно-„ Широката му, неочаквана усмивка спря изблика ми от думи. Тя е много добра за теб, нали? Толкова много съчувствие, толкова много контрол. Впечатлен съм. „Не търся комплименти, Карлайл.” „Разбира се, че не. Но не мога да спра мислите си, нали?” Той се усмихна отново. „Ще се погрижа за това. Можеш да си отдъхнеш спокойно. Никой няма да е наранен на мястото на Бела.” Видях плана в главата му. Не беше точно това, което исках, не удовлетворяваше страстното ми желание за жестокост, но можех да видя, че бе правилното нещо. „Ще ти покажа къде да го намериш,” казах аз. „Да вървим.” Той грабна черната си чанта по пътя. Бих предпочел по-агресивна форма на лечение - като пукнат череп - но щях да оставя Карлайл да свърши това по неговия начин. Взехме моята кола. Алис все още беше на стъпалата. Тя се усмихна и помаха когато тръгнахме. Видях, че бе гледала в бъдещето за мен; нямаше да имаме затруднения. Пътуването беше много кратко по тъмния, празен път. Оставих изключени фаровете, за да не привличам внимание. Усмихнах се при мисълта как би реагирала Бела на това. Вече бях карал по-бавно от обикновено - за да удължа времето си с нея - когато тя изпротестира. Карлайл също мислеше за Бела. Не бях предвидил, че тя ще е толкова добра за него. Това е неочаквано. Навярно това бе някак си предопределено. Навярно служи на по-висша воля. Само че ... Той си представи Бела със снежно-студена кожа и кървавочервени очи, а после се уплаши от образа. Да. Само че. Нещо повече. Защото как можеше да има някакво добро в унищожаването на нещо толкова чисто и прекрасно? Гледах мрачно в нощта, цялата радост от вечерта бе унищожена от мислите му. Едуард заслужава щастие. Дължи му се. Пламенността на мислите на Карлайл ме изненада. Трябва да има начин. Искаше ми се да повярвам на това - на което и да е от двете. Но нямаше висша воля относно това, което се случваше с Бела. Само една злобна харпия, отвратителна, жестока съдба, която не можеше да понесе Бела да има живота, който заслужаваше. Аз не се бавих в Порт Анджелис. Закарах Карлайл до улицата, където съществото на име Лени давеше разочарованието си заедно с приятелите си - двама от които вече бяха припаднали. Карлайл можеше да види колко трудно ми беше да съм толкова наблизо - да чувам мислите на чудовището и да виждам спомените му, спомени за Бела смесени с по-злощастни момичета, които сега никой не можеше да спаси. Дишането ми се забърза. Стиснах волана.

Тръгвай, Едуард, каза ми той кротко. Аз ще защитя останалите. Ти се връщай при Бела. Беше точно правилното нещо за казване. Името й беше единственото разсейване, което би означавало нещо за мен. Оставих го в колата и бягах обратно до Форкс направо през спящата гора. Отне по-малко време от първото пътуване с бързо движещата се кола. Беше само минути по-късно, когато се покатерих по задната част на къщата й и плъзнах прозореца й от пътя си. Въздъхнах тихо от облекчение. Всичко беше точно така, както трябваше. Бела бе в безопасност в леглото си, сънуваща, мократа й коса объркана като гнездо върху възглавницата. Но, за разлика от повечето нощи, тя се бе свила на малка топка, завивките стегнати около рамената й. Студено й е, предположих. Преди да успея да седна на обикновеното си място тя потрепери в съня си, а устните й се раздвижеха. Помислих за кратко и после мръднах към коридора, изследвайки друга част от къщата й за първи път. Хърканията на Чарли бяха силни и еднообразни. Почти можех да хвана същността на съня му. Нещо с изблика на вода и търпеливо изражение ... риболов, може би? Там, в горната част на стълбите, имаше обещаващо изглеждащ шкаф. Отворих го с надежда и намерих това, което търсех. Избрах най-дебелото одеяло от малкия подреден килер и го занесох обратно в стаята й. Щях да го върна преди тя да се събуди и никой нямаше да е осведомен. Задържайки дъха си, внимателно разстелих одеялото върху нея; тя не отреагира на добавената тежест. Върнах се при люлеещия се стол. Докато чаках неспокойно тя да се стопли, се сетих за Карлайл, чудейки се къде бе той сега. Знаех, че планът му щеше да мине гладко - Алис го бе видяла. Мисленето за баща ми ме накара да въздъхна - Карлайл ми вярваше прекалено много. Искаше ми се да съм човека, за когото той ме смяташе. Този човек, човекът, който заслужаваше щастие, може би се надяваше да е достоен за това спящо момиче. Колко различни щяха да са нещата, ако можех да съм този Едуард. Докато обмислях това, странен, неканен образ изпълни съзнанието ми. За един момент, съдбата с лице на старица, която си представях, тази, която търсеше унищожението на Бела, бе изместена от най-неразумните и безразсъдни ангели. Ангел защитник - нещо, което може би го имаше във версията на Карлайл за мен. С небрежна усмивка на устните й, небесносините й очи, пълни с немирство, ангелът оформяше Бела в такъв стил, че нямаше възможен начин да я пренебрегна. Нелеп, силен аромат, който да изисква вниманието ми, мълчаливо съзнание, което да разпали любопитството ми, тиха красота, която да задържи погледа ми, безкористна душа, която да спечели благоговението ми. Оставяйки настрана естественото чувство за самозапазване - така че Бела можеше да понесе да е до мен - и най-накрая, да прибавим голяма склонност към ужасно лош късмет. С безгрижен смях своеволният ангел тласна нежното си сътворение директно по пътя към мен, безгрижно вярвайки,че напуканата ми нравственост ще опази Бела жива. В това видение аз не бях присъдата на Бела; тя беше моята награда. Разклатих глава от фантазията на безразсъдния ангел. Тя не бе по-добра от харпията. Не можех да вярвам във висша сила, която да се държи по толкова опасен и глупав начин. Поне срещу грозната съдба можех да се боря. Изсмях се безшумно, смаян когато осъзнах че точно сега играех тази роля. Вампир-ангел - имаше пресилване.

След около половин час Бела се отпусна от стегнатото кълбо. Дишането и стана по-дълбоко и тя започна да мърмори. Усмихнах се, доволен. Беше малко нещо, но поне спеше по-удобно тази вечер, защото аз бях там. „Едуард,” простена тя, и също се усмихна. Изтласках трагедията настрана за момент и си позволих да бъда щастлив отново.

11. Въпроси CNN съобщиха първи новината. Бях доволен, че бе попаднало в новините преди да отида на училище, разтревожен да чуя как хората щяха да го разкажат и колко внимание би събрало. За щастие, денят беше пълен с новини. Имаше земетресение в Южна Америка и политическо отвличане в Средния Изток. Така че, това завърши единствено спечелвайки няколко секунди, няколко изречения и една неясна снимка. „Алонзо Калдерас Уалъс, заподозрян сериен изнасилвач и убиец, издирван в щатите Тексас и Оклахома, беше арестуван предната нож в Портланд, Орегон, благодарение на анонимно сведение. Уалъс бе открит в безсъзнание на една алея рано тази сутрин, само на няколко ярда от полицейското управление. Длъжностните лица не могат да ни кажат за сега дали той ще бъде екстрадиран към Хюстън или Оклахома, за да бъде съден.” Фотографията беше неясна, снимка на лицето му, и имаше гъста брада на нея. Дори и Бела да я беше видяла, тя вероятно нямаше да го познае. Надявах се, че няма; щеше ненужно да я изплаши. „Предаванията тук, в града, ще са безгрижни. Прекалено надалече е, за да се сметне като местен интерес,” каза ми Алис. „Добре беше, че Карлайл го изведе извън щата.” Кимнах. Въпреки всичко, Бела не гледаше много телевизия, а не бях виждал баща й да гледа нещо друго, освен спортни канали. Бях направил каквото можех. Това чудовище вече не ловуваше, а аз не бях убиец. Във всеки случай, не и напоследък. Бях прав да се доверя на Карлайл, колкото и все още да ми се искаше, да не се беше отървал толкова лесно. Усетих, че се надявах да го екстрадират в Тексас, където смъртното наказание беше толкова популярно ... Не. Това не беше от значение. Щях да го оставя зад себе си и да се концентрирам върху това, което бе по-важно. Бях напуснал стаяла на Бела преди по-малко от час. Вече копнеех да я видя отново. „Алис, имаш ли нещо против-„ Тя ме прекъсна. „Розали ще кара. Ще се прави на пияна-заляна, но знаеш, че ще се зарадва на предлога да покаже колата си.” Алис се засмя. Ухилих й се. „Ще се видим в училище.” Алис въздъхна, а усмивката ми стана гримаса. Знам, знам, помисли си тя. Все още не. Ще почакам докато станеш готов Бела да ме познава. Трябва да знаеш, въпреки това, че не само аз съм егоистична. Бела ще ме хареса, също. Не й отговорих, докато бързах да изляза през вратата. Това беше различен начин за разглеждане на ситуацията. Щеше ли Бела да иска да се познава с Алис? Да има вампирка за приятелка? Тъй като познавах Бела ... идеята въобще не би я притеснила.

Смръщих се на себе си. Какво искаше Бела, и какво бе най-добро за нея, бяха две отделни неща. Започнах да се чувстван неспокоен когато паркирах колата си на алеята на Бела. Човешката поговорка гласеше, че нещата изглеждат различни на сутринта - че нещата се променят когато поспиш, преди да вземеш решение. Щях ли да изглеждам различно за Бела на слабата светлина на мъгливия ден? По-зловещ или по-малко зловещ отколкото в тъмнината на нощта? Беше ли угаснало доверието, докато тя бе спала? Щеше ли най-накрая да е изплашена? Погледнах часовника. Предположих че - взимайки предвид това, че бързината на грохналия й пикап би трябвало да я ограничава - тя закъсняваше малко. Бела се втурна навън от къщата, раницата с книгите й се плъзгаше надолу от рамото й, косата й беше на объркани кичури, които вече падаха настрани от тила й. Дебелият зелен пуловер, който беше облякла, не бе достатъчен, за да предпази слабите й рамена от това да се свият на студената мъгла. Дългият пуловер бе прекалено голям за нея, неласкателен. Прикриваше тънката й фигура, превръщайки всичките й деликатни извивки и нежни линии в безформена бъркотия. Насладих се на това почти толкова, колкото ми се и искаше тя да бе облякла нещо, приличащо повече на меката синя блуза, която бе носила вчера ... платът бе прилепнал по кожата й по толкова привлекателен начин, с достатъчно дълбоко деколте, за да разкрие хипнотизиращия начин, по който ключиците й се извиваха настрана от вдлъбнатината под гърлото й. Синьото се лееше като вода около тънката форма на тялото й ... Беше по-добре - крайно необходимо - да държа мислите си надалеч, надалеч от тази форма, така че бях благодарен на неподобаващия пуловер, който носеше. Не можех да си позволя да правя грешки, а би било огромна грешка да мисля постоянно за странните видове глад, тези мисли за устните й ... кожата й ... тялото й ... трептяха свободно вътре в мен. Гладове, които ме бяха отбягвали сто години. Но не можех да си позволя мислите да я докосна, защото това бе невъзможно. Щях да я счупя. Бела се извърна пред вратата, бързайки толкова, че почти пробяга край колата ми без да я забележи. После намали и спря, колената й се стегнаха като на малко жребче. Раницата й се плъзна по-надолу към ръката й, а очите й се ококориха когато се фокусираха върху колата. Излязох, без да се опитвам да се движа с човешка скорост, и отворих пасажерската врата за нея. Нямаше да се опитам да я заблуждавам повече - поне когато бяхме сами, щях да бъда себе си. Тя ме погледна, отново смаяна, когато аз привидно се появих от мъглата. А после изненадата в очите й се промени в нещо друго и аз вече не бях уплашен - или надяващ се - че чувствата й към мен се бяха променили в хода на нощта. Топлина, възхищение, очарование, всичко плуващо в разтопения шоколад на очите й. „Искаш ли да се повозиш с мен днес?” попитах аз. За разлика от вечерята снощи, щях да я оставя тя да избере. От сега нататък, винаги трябваше да е нейн избор. „Да, благодаря,” промърмори тя, качвайки се в колата ми без колебание. Ще спре ли някога да ме изпълва с трепет това, че аз бях този, на когото тя казваше ‘да’? Съмнявах се. Минах внезапно от другата страна на колата, нетърпелив да се присъединя към нея. Тя не показа признак, че е шокирана от внезапното ми появяване отново. Щастието, което чувствах когато тя седна до мен, този път нямаше прецедент. Колкото и да се наслаждавах на любовта и компанията на семейството ми, въпреки

разнообразните забавления и развлечения които светът предлагаше, никога не съм бил толкова щастлив колкото сега. Дори знаейки, че е грешно, че това вероятно може да не свърши добре, не можех повече да крия усмивката от лицето си. Якето ми беше сгънато върху облегалката на седалката. Видях, че тя го погледна. „Взех якето за теб,” казах й аз. Това бе извинението ми, ако трябваше да осигуря някакво, за да се появя неканен тази сутрин. Беше студено. Тя нямаше яке. Със сигурност, това бе приемлива форма на кавалерство. „Не исках да се разболееш, или нещо такова.” „Не съм чак толкова деликатна,” каза тя, взирайки се в гърдите ми, отколкото в лицето ми, сякаш беше нерешителна да срещне погледа ми. Но сложи якето преди да се наложи да прибегна до командване или убеждаване. „Не си ли?” промърморих на себе си. Тя гледаше втренчено пътя, докато аз ускорявах към училище. Можех да понеса мълчанието само за няколко секунди. Трябваше да знам какви бяха мислите й тази сутрин. Толкова много се бе променило между нас от последния път, когато слънцето светеше. „Какво, няма ли поне двайсетина въпроса днес?” попитах аз, поддържайки го весело отново. Тя се усмихна, изглежда доволна, че повдигнах темата. „Въпросите ми притесняват ли те?” „Не толкова колкото реакциите ти,” казах честно аз, усмихвайки се в отговор на нейната усмивка. Устата й се изви надолу. „Лошо ли реагирам?” „Не, това е проблема. Приемаш всичко толкова хладнокръвно - неестествено е.” Нито един писък за сега. Как бе възможно това? „Кара ме да се чудя какво си мислиш наистина.” Разбира се, всичко, което тя правеше, или не правеше, ме караше да се чудя. „Винаги ти казвам какво си мисля.” „Редактираш.” Зъбите й отново се притиснаха към устната й. Изглежда тя не забелязваше когато го правеше - беше несъзнателен отговор на напрежение. „Не много.” Само тези думи бяха достатъчни, за да развълнуват любопитството ми. Какво криеше тя упорито от мен? „Достатъчно, за да ме подлудиш,” казах аз. Тя се поколеба, а после прошепна, „Не искаш да го чуваш.” Трябваше да помисля за момент, да премина през целия ни разговор снощи, дума по дума, преди да направя връзката. Навярно отне толкова много концентрация, защото не можех да си представя нищо, което да не искам тя да ми каже. И после - защото тонът й беше същият като вчера; внезапно в него отново имаше болка - си спомних. Единият път, когато я помолих да не казва мислите си. Никога не казвай това, почти бях изръмжал аз. Бях я разплакал ... Това ли криеше тя? Дълбочината на чувствата си към мен? Това, че за нея нямаше значение дали съм чудовище, и че мислеше, че е прекалено късно да промени решението си? Бях неспособен да говоря, защото щастието и болката бяха прекалено силни за да се изрекат с думи, борбата между тях също бе прекалено дива, за да се изкаже свързан отговор. Беше тихо в колата, с изключение на спокойния ритъм на сърцето и белите й дробове. „Къде е останалата част от семейството ти?” попита внезапно тя.

Поех дълбоко дъх - с истинска болка регистрирайки аромата й в колата за първи път; свиквах с това, осъзнах аз със задоволство - и се напрегнах да бъда небрежен отново. „Взеха колата на Розали.” Паркирах на празното място до колата от въпроса. Скрих усмивката си докато гледах как очите й се разширяват. „Доста показна, а?” „Ъъ, уау. След като има това, защо се вози с теб?” Розали щеше да се зарадва на реакцията на Бела ... ако беше безпристрастна спрямо Бела, което навярно нямаше да се случи. „Както казах, показна е. Опитваме се да се впишем.” „Не успявате,” каза ми тя, а после се засмя безгрижно. Радостния, напълно необезпокоения звук на гласа й стопли празните ми гърди, в момента, в който главата ми се замая от съмнение. „Тогава защо днес шофира Розали, след като е по-подозрително?” зачуди се тя. „Не си ли забелязала? Нарушавам всички правила сега.” Отговорът ми трябваше да е леко плашещ - така че, разбира се, Бела му се усмихна. Тя не изчака да й отворя вратата, точно както и вчера. Трябваше да се преструвам на нормален тук, в училище - така че, не можех да се движа достатъчно бързо, за да предотвратя това - но тя просто щеше да трябва да свикне да се отнасят към нея по-вежливо, и щеше да свикне скоро. Вървях толкова близо до нея, колкото се осмелявах, наблюдавайки внимателно за какъвто и да било знак, че близостта ми я смущава. На два пъти ръката й се подръпна към мен, а после тя я върна обратно. Изглеждаше сякаш искаше да ме докосне ... Дишането ми се ускори. „Защо въобще имате такива коли? Щом търсите усамотение?” попита тя докато вървяхме. „Глезотия,” признах аз. „Всички обичаме да караме бързо.” ‘Образи,” промърмори тя с кисел тон. Не вдигна поглед, за да види в отговор ухилването ми. Ъх! Не мога да повярвам! Как, по дяволите, Бела бе успяла в това? Не разбирам! Защо? Душевното объркване на Джесика прекъсна мислите ми. Тя чакаше Бела, като се бе подслонила от дъжда под периферията на покрива на закусвалнята, със зимното яке на Бела в ръцете й. Очите й бяха разширени от отказа й да повярва. В следващия момент Бела също я забеляза. Лека розовина докосна бузите й когато Бела улови изражението на Джесика. Мислите в главата на Джесика бяха сравнително ясни върху лицето й. „Здрасти, Джесика. Мерси, че си спомни. Тя протегна ръка за якето и Джесика й го подаде безмълвно. Трябваше да съм учтив с приятелите на Бела, независимо дали бяха добри или лоши приятели. „Добро утро, Джесика.” Уоау ... Очите й даже станаха по-големи. Беше странно и забавно ... и, честно казано, малко неудобно ... да осъзная колко много ме бе смекчило това, че бях близо до Бела. Изглеждаше така, сякаш никой вече не се страхуваше от мен. Ако Емет разбереше това, щеше да се смее цял век. „Ъъ ... здрасти,” смънка Джесика, а очите й внезапно погледнаха лицето на Бела, многозначително. „Предполага, че ще се видим по тригонометрия.”

Имаш толкова много да разкриваш. Не приемам ‘не’ за отговор. Детайли. Трябва да получа детайли! Подлудяващия Едуард КАЛЪН! Животът е толкова нечестен. Устата на Бела трепна. „Мда, ще се видим.” Мислите на Джесика станаха необуздаеми докато бързаше за първия си час, надничайки назад от време на време. Цялата история. Не приемам нищо по-малко. Бяха ли планирали да се видят снощи? Ходят ли? От колко време? Как можеше да пази това в тайна? Защо би искала? Не може да е нещо небрежно - сериозно трябва да е хлътнала по него. Има ли друга възможност? Ще разбера. Не мога да изтрая да не знам. Чудя се дали го е прелъстила? Оу, млъкни ... Изведнъж мислите на Джесика бяха несвързани и тя остави безмълвните фантазии да се въртят в главата й. Потреперих от предположенията й и не защото бе сменила Бела със себе си в умствените картини. Не можеше да е така. И все пак ... исках ... Съпротивлявах се на това да призная, дори пред себе си. По колко грешни начина щях да желая Бела? Кой от тях щеше да завърши с убийството й? Поклатих глава и се опитах да се ободря. „Какво ще й кажеш?” попитах Бела. „Хей!” прошепна пламенно тя. „Мислех си, че не можех да четеш мислите ми!” „Не мога.” Вгледах се в нея, изненадан, опитвайки се да разбера думите й. Ах - трябва да сме мислили едно и също нещо по едно и също време. Хмм ... Това доста ми хареса. „Обаче,” казах й аз, „мога да прочета нейните - тя ще ти направи засада в часа.” Бела изпъшка, и после остави якето да се плъзне от раменете й. Отначало не разбрах, че ми го връща - нямаше да го поискам; бих предпочел да го задържи ... символ - така че, бях прекалено бавен, за да й предложа помощта си. Тя ми подаде якето и вкара ръцете си в нейното, без да погледна нагоре, за да види, че ръцете ми бяха протегнати, за да помогнат. Намръщих се на това, а после овладях изражението си, преди тя да го забележи. „Та, какво ще й кажеш?” настоях аз. „Малко помощ? Какво иска да знае?” Усмихнах се и поклатих глава. Исках да чуя какво си мисли без суфльор. „Това не е честно.” Очите й се свиха. „Не, да не споделиш какво знаеш - ето това е нечестно.” Правилно - тя не обичаше двойните стандарти. Стигнахме до вратата на класната й стая - където трябваше да я оставя; случайно се зачудих дали г-ца Коуп щеше да е по-сговорчива относно промяна в програмата с часовете ми по английски ... Наложих си да се концентрирам. Можех да бъда честен. „Иска да знае дали се срещаме тайно,” казах бавно аз. „И иска да знае какви са чувствата ти към мен.” Очите й бяха широки - не смаяни, а остроумни сега. Те бяха отворени за мен, четливи. Тя се правеше на невинна. „Ауч,” измърмори тя. „Какво да кажа?” „Хммм.” Тя винаги ме караше да издам повече, отколкото тя. Обмислих как да отговоря. Един капризен кичур от косата й, леко влажна от мъглата, се провесваше през рамото й и се завърташе там, където ключицата й бе скрита от смешния пуловер. Дръпнах очите си ... дръпнах ги от останалите скрити очертания ... Протегнах се към него внимателно, без да докосвам кожата й - сутринта беше достатъчно студена и без допира ми - и го завъртях обратно на мястото му, около небрежния й кок, така че той да не ме разсейва повече. Спомних си, че Майк Нютън бе

докосвал косата й, и челюстта ми се сви при спомена. Тя се бе дръпнала от него тогава. Реакцията й сега въобще не беше същата; напротив, очите й леко се разшириха, прилив на кръв под кожата й, и внезапно, неравномерно тупкане на сърцето й. Опитах се да скрия усмивката си докато отговарях на въпроса й. „Предполагам, че можеш да кажеш ‘да’ на първия ... ако нямаш нищо против-„ нейн избор, винаги нейн избор,”- по-лесно е от всяко друго обяснение.” „Нямам нищо против,” прошепна тя. Сърцето й още не беше намерило правилния си ритъм. „А колкото до другия въпрос ...” сега не можех да скрия усмивката си. „Ами, ще слушам, за да чуя сам отговора на него.” Нека Бела обмисли това. Задържах смеха си при шока, който прекоси лицето й. Обърнах се бързо, преди да може да попита за още отговори. Трудно ми беше да не й давам това, за което молеше. А исках да чуя нейните мисли, не моите. „Ще се видим на обяд,” викнах й през рамото си, извинение за това да проверя, че тя още се взираше след мен, с широко отворени очи. Устата й бе отворена. Обърнах се отново и се засмях. Докато крачех, смътно долавях шокираните и несигурни мисли, които се въртяха около мен - очи отскачащи напред-назад между лицето на Бела и моята отдалечаваща се фигура. Обърнах им малко внимание. Не можех да се концентрирам. Беше достатъчно трудно да задържа краката си да се движат с приемлива скорост, докато прекосявах мократа трева към следващия ми час. Исках да бягам - наистина да бягам, толкова бързо, че да изчезна, толкова бързо, че да се почувствам сякаш летя. Част от мен вече летеше. Сложих си якето когато влязох в час, оставяйки аромата й да се носи около мен. Сега щях да горя - нека миризмата ме направи по-малко чувствителен - и тогава щеше да е по-лесно да го игнорирам по-късно, когато отново щях да съм заедно с нея на обяд... Беше хубаво, че учителите вече не си правеха труда да се обръщат към мен. Днес може би щеше да е денят, в който щяха да ме изненадат неприятно, неподготвен и без отговор. Умът ми бе на толкова много места тази сутрин; само тялото ми беше в класната стая. Разбира се, наблюдавах Бела. Това започваше да става естествено - толкова механично, колкото дишането. Чух разговора й с покварения Майк Нютън. Тя бързо насочи разговора към Джесика и се усмихнах толкова широко, че Роб Сауър, който седеше на чина в дясно, видимо потръпна и се мръдна по-навътре на мястото си, надалеч от мен. Ъх. Зловещо. Е, не го бях изгубил напълно. Също така слабо наблюдавах Джесика, гледах как усъвършенстваше въпросите си към Бела. Едва можех да изчакам и една четвърт от часовете, десет пъти по-нетърпелив и по-неспокоен от любопитното момиче, което искаше свежа клюка. А също така слушах и Анджела Уебър. Не бях забравил благодарността, която изпитвах към нея - на първо място, за това че мисли само мили неща за Бела, и също така, задето й помогна снощи. Така че чаках сутринта, търсейки нещо, което тя искаше. Сметнах, че ще е лесно; като всеки друг човек, би трябвало да има някаква дрънкулка или дреболия, която тя особено искаше. Няколко, може би. Щях да й доставя нещо анонимно и щяхме да сме квит. Но Анджела се оказа почти толкова несговорчива колкото и Бела в мислите си. Тя беше странно доволна за тинейджър. Щастлива. Навярно това бе причината за необичайната й доброта - тя бе един от тези редки хора, които имаха това, което искаха

и искаха това, което имаха. Ако не обръщаше внимание на учителя и записките си, то тогава мислеше за малките братя близнаци, които щеше да води на плажа този уикенд - очакваше вълнението им с почти майчинска наслада. Тя често се грижеше за тях, но не негодуваше от този факт ... Беше много мило. Но не особено полезно за мен. Нямаше нещо, което тя да иска. Просто щеше да трябва да продължа да наблюдавам. Но по-късно. Беше време за часа на Бела по тригонометрия. Не гледах къде отивах, когато тръгнах за английски. Джесика вече беше на мястото си, и двата й крака тропащи нетърпеливо върху пода, докато чакаше Бела да пристигне. Обратно, когато седнах на определеното ми място в стаята, застанах напълно неподвижно. Трябваше да си припомня да шавам от време на време. Да поддържам играта. Беше трудно, мислите ми бяха толкова съсредоточени върху тези на Джесика. Надявах се, че тя щеше да обърне внимание, наистина да се опита да разчете за мен лицето на Бела. Тропането на Джесика се засили, когато Бела влезе в стаята. Изглежда ... мрачна. Защо? Може би нищо не става с Едуард Калън? Това би било разочарование. Освен ... тогава той все още е свободен ... Ако внезапно се е заинтересувал от срещи, нямам нищо против да му помогна с това ... Лицето на Бела не изглеждаше мрачно, беше неохотно. Тя бе притеснена - знаеше, че ще чуя всичко това. Усмихнах се на себе си. „Кажи ми всичко!” настоя Джесика докато Бела все още сваляше якето си, за да го закачи на облегалката на стола си. Движеше се с бавно, неохотно. Ъх, толкова е бавна. Нека стигнем до пикантната същност! „Какво искаш да знаеш?” печелеше време Бела, докато заемаше мястото си. „Какво се случи снощи?” „Взе ми вечеря и после ме докара до вкъщи.” И после? Хайде, трябва да има нещо повече от това! Тя така или иначе лъже, знам това. Ще я приканя да каже. „Как се прибра толкова бързо?” Наблюдавах как Бела завъртя очи пред подозрителната Джесика. „Той кара като маниак. Беше ужасяващо.” Тя се усмихна леко, а аз се засмях силно, прекъсвайки съобщението на г-н Мейсън. Опитах се да превърна смеха в кашлица, но никой не се заблуди. Г-н Мейсъм ме стрелнa с раздразнен поглед, но дори не си направих труда да чуя мисълта зад него. Слушах Джесика. Хъх. Звучи сякаш казва истината. Защо ме кара да измъквам това от нея дума по дума?Бих се хваля докато не ми свърши въздуха, ако бях аз. „Като среща ли беше - каза ли му да те срещне там?” Джесика гледаше как изненада прекоси изражението на Бела и бе разочарована от това колко искрено изглеждаше то. „Не - бях много изненадана да го видя там,” й каза Бела. Какво става?? „Но той те докара до училище днес?” Трябва да има още към историята. „Да - това също беше изненада. Забеляза, че снощи нямах яке.” Това не е много забавно, помисли си Джесика, отново разочарована. Бях уморен от посоката на въпросите й - исках да чуя нещо, което не знаех. Надявах се да не е толкова неудовлетворена, че да зареже въпросите, които очаквах. „Та, ще излизате ли пак?” настоя Джесика.

„Той ми предложи да ме закара до Сиатъл в събота, защото мисли, че пикапът ми не е в състояние да го стори - това брои ли се?” Хмм. Той безспорно се отклонява от пътя си ... е, един вид се грижи за нея. Трябва да има нещо от негова страна, ако не от нейна. Как е възможно ТОВА? Бела е луда. „Да,” отговори Джесика на въпроса на Бела. „Ами, тогава,” завърши Бела. „Да.” „Уоу ... Едуард Калън.” Независимо дали го харесва или не, това е по-важното. „Знам,” въздъхна Бела. Тонът на гласа й окуражи Джесика. Най-накрая - звучи сякаш схвана! Трябва да осъзнава ... „Чакай!” каза Джесика внезапно, спомняйки си най-съществения си въпрос. „Той целуна ли те?” Моля те кажи да. А после опиши всяка секунда! „Не,” промърмори Бела, а после погледна надолу към ръцете си, спускайки лицето си. „Нещата не стоят така.” По дяволите. Иска ми се ... Ха. Изглежда и на нея й се иска. Намръщих се. Бела изглеждаше разстроена за нещо, но не можеше да е разочарованието, както предположи Джесика. Не можеше да иска това. Не и като знаех какво знаеше тя. Не можеше да иска да е толкова близо до зъбите ми. Доколкото тя знаеше, аз имах зъби като на змия. Потръпнах. „Мислиш ли, че в събота ...?” подтикна Джесика. Бела изглеждаше дори по-разстроена когато каза, „Наистина се съмнявам.” Даа, иска й се. Това я разочарова. Беше ли причината това, че наблюдавах всичко през филтъра на Джесика, задето изглеждаше сякаш тя е права? За половин секунда бях разсеян от идеята, невъзможността, от това какво би било да се опитам да я целуна. Моите устни върху нейните, студен камък върху топла, мека коприна ... И после тя умира. Поклатих глава, треперейки, и се принудих да обърна внимание. „За какво си говорихте?” Говори ли му, или го накара да измъкне всяка капка информация от теб както сега? Усмихнах се мрачно. Джесика не беше далеч от истината. „Не знам, Джес, за много неща. Поговорихме малко за есето по английски.” Съвсем малко. Усмихнах се по-широко. Оу, я СТИГА! „Моля те, Бела! Дай ми малко детайли.” Бела се замисли за момент. „Ами ... добре, имам един. Тябваше да видиш как сервитьорката флиртуваше с него - беше прекалено. Но той изобщо не й обърна внимание. Колко странен детайл за споделяне. Бях изненадан, че Бела въобще бе забелязала. Изглеждаше много незначително нещо. Интересно ... „Това е добър знак. Тя хубава ли беше?” Хмм. Джесика си мислеше за това повече отколкото аз. Трябва да са женски работи. „Много,” й каза Бела. „И сигурно на деветнайсе или двайсе.” За момент Джесика бе разсеяна от спомена за Майк и срещата й понеделник вечерта - Майк бе малко прекалено дружелюбен с една сервитьорка, която Джесика въобще не бе сметнала за хубава. Тя изтласка спомена настрани и се върна, потушавайки раздразнението си, към въпроса за подробностите.

„Още по-добре. Явно те харесва.” „Така мисля,” каза Бела бавно, а аз бях на ръба на стола си, тялото ми стегнато сурово. „Но е трудно да се каже. Той винаги е толкова загадъчен.” Явно не съм бил толкова откровено ясен и извън контрол, колкото си мислех. Все пак ... наблюдателна, каквато тя бе ... Как можеше да не осъзнава, че бях влюбен в нея? Претърсих разговора ни, почти изненадан, че не бях казал думите на глас. Усещането бе сякаш знанието за това бе подтекста на всяка дума между нас. Уоу. Как седиш там, срещу мъж супер-модел и водиш разговор? „Не знам как така си достатъчно смела, за да си насаме с него,” каза Джесика. Шок премина през лицето на Бела. „Защо?” Странна реакция. Какво си мислеше, че имам предвид? „Той е толкова ...” Коя е точната дума? „Плашещ. Не бих знаела какво да му кажа.” Дори не можех да говоря с него на английски днес, а той бе казал само ‘добро утро’. Сигурно съм прозвучала като идиотка. Бела се усмихна. „Имам известни проблеми с несвързаността когато съм около него.” Вероятно се опитваше да накара Джесика да се почувства по-добре. Тя беше почти неестествено спокойна, когато бяхме заедно. „Е, добре,” въздъхна Джесика. „Той е невероятно великолепен.” Изведнъж лицето на Бела бе студено. Очите й проблеснаха по същия начин, по който правеха, когато тя се възмущаваше от някаква несправедливост. Джесика не анализира промяната в изражението й. „В него има много повече от това,” каза рязко Бела. Оооу. Сега отиваме нанякъде. „Наистина? Като например?” Бела прехапа устната си за момент. „Не мога точно да обясня,” най-накрая каза тя. „Но той е дори по-невероятен зад лицето.” Тя погледна встрани от Джесика, очите й леко нефокусирани, сякаш се взираше в нещо много надалеч. Чувството, което усетих сега, беше не точно подобно на това, което чувствах когато Карлайл или Езме ме хвалеха повече отколкото заслужавах. Подобно, но по-силно, по-поглъщащо. Заблуждавай някой друг - няма нищо по-хубаво от това лице! Освен ако не е тялото му. Загубвам съзнание. „Това възможно ли е?” изкикоти се Джесика. Бела не се обърна. Тя продължаваше да с взира в далечината, игнорирайки Джесика. Един нормален човек би се радвал. Може би ако запазя въпросите обикновени. Ха ха. Сякаш говоря на някой от детската градина. „Значи го харесваш?” Отново бях скован. Бела не погледна към Джесика. „Да.” „Имам предвид, наистина ли го харесваш? „Да.” Погледни това изчервяване! Гледах. „Колко много го харесваш?” настоя Джесика. Стаята по английски можеше да избухне в пламъци и аз нямаше да забележа. Сега лицето на Бела беше яркочервено - почти можех да усетя топлината от картината в ума си. „Прекалено много,” прошепна тя. „Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса.” Кажи си приказката! Какво попита г-н Варнър? „Ъъ - кой номер, г-н Варнър?”

Добре беше, че Джесика не можеше вече да разпитва Бела. Имах нужда от една минута. Какво за бога си мислеше това момиче сега? Повече отколкото той ме харесва? Как й бе хрумнало това? Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса? Какво трябваше да означава това? Не можех да съставя разумно обяснение за думите. Те бяха на практика безсмислени. Изглежда не можех да приема нищо за вярно. Очевидните неща, нещата които се разбираха перфектно, някак си се объркваха и оставаха на заден план в този нейн странен мозък. Повече отколкото той ме харесва? Може би не трябва да изключвам лудницата все още. Погледнах гневно часовника, стискайки зъби. Как можеше един безсмъртен да усеща обикновените минути толкова невъзможно дълги? Къде бе перспективата ми? Челюстта ми бе стисната през целия час по тригонометрия на г-н Варнър. Чух повече от неговата лекция, отколкото от тази в моя собствен час. Бела и Джесика не говориха наново, но Джесика надникна към Бела няколко пъти и веднъж лицето й бе отново яркочервено без видима причина. Обядът не можеше да дойде достатъчно бързо. Не бях сигурен дали Джесика щеше да получи някои от отговорите, за които чаках, когато часът свърши, но Бела бе по-бърза от нея. Веднага след като звънецът звънна Бела се обърна към Джесика. „По английски Майк ме попита дали си казала нещо за понеделник вечерта,” каза Бела, усмивка вдигаше ъгълчетата на устните й. Разбрах какво беше това - атаката като най-добра защита. Майк е питал за мен? Радостта изведнъж направи съзнанието й уязвимо, по-нежно, без обичайната му подла острота. „Майтапиш се! Ти какво му каза?” „Казах му, че си се забавлявала много - и той изглеждаше доволен.” „Кажи точно какво каза той, и точния ти отговор!” Това определено бе всичко, което щях да получа от Джесика днес. Бела се усмихваше сякаш си мислеше същото нещо. Тя бе спечелила рунда. Е, на обяд щеше да е друго нещо. Ще имам по-голям успях в измъкването на отговори от нея, отколкото Джесика, щях да се уверя в това. Трудно понасях да проверявам от време на време чрез Джсика през останалата четвърт от часа. Нямах търпение спреямо натрапчивите й мисли за Майк Нютън. Беше ми повече от достатъчен през последните две седмици. Късметлия беше, че е жив. Движех се безразлично в час по физкултура с Алис, начинът, по който винаги се движехме, когато се стигнеше до физическа активност заедно с хората. Тя бе моят съотборник, естествено. Беше първият ден по багминтон. Въздъхнах от скука, завъртайки ракетата с бавно движение, за да ударя перцето обратно към отсрещната страна. Лаурен Малори беше в другия отбор; пропусна. Алис въртеше ракетата си като жезъл, взирайки се в тавана. Всички мразехме физкултурата, особено Емет. Да губи игри беше обида за личната му философия. Физическото днес изглеждаше по-зле от обичайното - почувствах се почти толкова раздразнен, колкото Емет винаги беше. Преди главата ми да можеше де експлодира от нетърпение, треньор Клап спря игрите и ни пусна рано. Бях смешно благодарен, че той бе изпуснал закуската - нов опит за диета - и последвалия глад го караше бързо да напусне двора на училището, за да намери един мазен обяд някъде. Той си обеща, че ще започне наново утре ... Това ми даде достатъчно време да стигна до сградата за часовете по математика преди часът на Бела да свърши.

Забавлявай се, помисли си Алис, когато се отправи да срещне Джаспър. Само още няколко дни на търпение. Предполагам, че няма да кажеш на Бела ‘здрасти’ от мое име, нали? Поклатих глава, разгневен. Бяха ли всички медиуми толкова самодоволни? За твое сведение, ще е слънчево, и по двата смисъла на думата, този уикенд. Може би ще искаш да пренаредиш плановете си. Въздъхнах докато продължавах в противоположна посока. Самодоволна, но определено полезна. Облегнах се на стената до вратата, чакайки. Бях достатъчно близо, за да чуя гласа на Джесика през тухлите толкова добре, колкото и мислите й. „Няма да седиш с над днес, нали?” Тя цялата изглежда ... оживена. Обзалагам се, че не ми е казала хиляди неща. „Мисля, че не,” отговори Бела, странно несигурна. Не й ли бях обещал да прекарам обяда с нея? Какво си мислеше? Те излязоха от клас заедно и очите и на двете се разшириха когато ме видяха. Но можех да чуя само Джесика. Хубаво. Уоу. Оу, да, тук става нещо повече от това, което тя ми казва. Може би ще й се обадя довечера ... А може би не трябва да я окуражавам. Хъх. Надявам се, че той бързо ще свърши с нея. Майк е сладък, но ... уоу. „Ще се видим по-късно, Бела.” Бела тръгна към мен, спирайки на една крачка разстояние, все още несигурна. Кожата й беше розова около скулите й. Познавах я достатъчно добре, за да бъда сигурен, че нямаше страх в колебанието й. Очевидно това бе заради някаква пропаст, която тя си представяше между нейните чувства и моите. Повече отколкото той ме харесва. Абсурд! „Здравей,” казах аз, гласът ми бе неучтив за баналната фраза. Лицето й стана по-щастливо. „Здрасти.” Не изглеждаше склонна да каже нещо друго, така че аз поведох по пътя към закусвалнята, а тя вървеше мълчаливо до мен. Якето бе свършило работа - миризмата й не беше ударът, който бе по принцип. Беше просто усилване на болката, която вече изпитвах. Можех да го игнорирам по-лесно, отколкото някога бих повярвал, че е възможно. Бела беше неспокойна докато чакахме в редицата, играейки си разсеяно с ципа на якето й и местейки се нервно от крак на крак. Тя често ме поглеждаше, но всеки път когато срещнеше втренчения ми поглед, свеждаше очите си сякаш бе засрамена. Беше ли това защото толкова много хора се взираха в нас? Може би тя можеше да чуе силните шепоти - клюката днес беше толкова словесна, колкото и умствена. Или, може би разбираше, от изражението ми, че беше загазила. Тя не каза нищо докато не започнах да събирам обяда й. Не знаех какво обича - все още не - така че грабнах от всичко по едно. „Какво правиш?” изсъска тя с тих глас. „Нали не взимаш всичко това за мен?” Поклатих глава и бутнах таблата към касата. „Половината е за мен, разбира се.” Тя вдигна едната си вежда скептично, но не каза нищо повече когато платих храната и я съпроводих до масата, на която бяхме седели миналата седмица преди катастрофалното й преживяване с проверяването на кръвната група. Изглеждаше като много повече от няколко дни. Всичко бе различно сега. Тя отново седна срещу мен. Бутнах таблата към нея. „Вземи каквото си поискаш,” насърчих я аз. Тя повдигна една ябълка и я завъртя в ръцете си, с несигурно изражение върху лицето си.

„Любопитна съм.” Каква изненада. „Какво би направил, ако някой те предизвика да ядеш храна?” продължи тя с тих глас, който нямаше да стигне до ушите на хората. Безсмъртните уши бяха друго нещо, ако тези уши обръщаха внимание. Вероятно трябваше да им спомена нещо по-рано ... „Ти винаги си любопитна,” оплаках се аз. Е добре. Не беше сякаш не ми се е налагало да ям преди. Беше част от играта. Неприятна част. Протегнах се към най-близкото нещо, и я гледах в очите когато отхапах малка хапка от това, което беше то. Без да гледам не можех да кажа. Беше толкова лигаво, тежко и отвращаващо, като всяка останала човешка храна. Сдъвках бързо и глътнах, опитвайки се да запазя гримасата встрани от лицето си. Буцата храна мина бавно и неприятно надолу в гърлото ми. Въздъхнах като си помислих как ще трябва по-късно да я повърна. Отвратително. Изражението на Бела беше шокирано. Впечатлено. Искаше ми се да завъртя очи. Разбира се, че бяхме усъвършенствали такива заблуди. „Ако някой те предизвика да ядеш кал, би могла, нали? Носът й се сбръчка и тя се усмихна. „Направих го веднъж ... предизвикаха ме. Не беше толкова зле.” Засмях се. „Предполагам, че не съм изненадан.” Изглеждат предпазливи, нали? Добър език на тялото. По-късно ще й кажа как е била сцената от моя гледна точка. Той се навежда към нея точно по начина по който би трябвало, ако е заинтересуван. Изглежда сяка се интересува. Изглежда ... перфектен. Джесика въздъхна. Ъм. Срещнах любопитните очи на Джесика и тя погледна встрани нервно, хилейки се на момичето до нея. Хммм. Може би е по-добре да се залепя за Майк. Реалност, не фантазия ... „Джесика разглежда обстойно всичко, което върша,” информирах Бела. „Ще ти го анализира по-късно.” Бутнах подноса с храната обратно към нея - пица, осъзнах аз - чудейки се по какъв най-добър начин да започна. Някогашното ми разочарование пламна когато думите се повториха в главата ми: Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса. Тя отхапа от същото парче пица. Порази ме колко доверчива бе тя. Разбира се, тя не знаеше, че съм отровен - не че тази споделена храна щеше да я нарани. Все още, очаквах тя да се отнася към мен различно. Като към някой друг. Тя никога не го правеше - поне, не по негативен начин ... Щях да започна внимателно. „Значи сервитьорката била хубава, така ли?” Тя отново вдигна веждата си. „Наистина не си забелязал?” Сякаш някоя жена можеше да се надява да откъсне вниманието ми от Бела. Абсурд, отново. „Не. Не обръщах внимание. Имах много неща на главата.” Не най-маловажно бе нежното прилепване на синята й блуза ... Добре че носеше този грозен пуловер днес. „Горкото момиче,” каза Бела, усмихвайки се. Хареса й, че не смятах сервитьорката за интересна по никакъв начин. Можех да разбера това. Колко пъти си бях представял как осакатявам Майк Нютън в стаята по биология?

Честно казано, тя не можеше да вярва, че човешките й чувства, използвани седемнайсе кратки смъртни години, можеха да са по-силни от безсмъртните страсти, които вряха в мен от един век. „Нещо, което каза на Джесика ...” не можех да задържа гласа си небрежен. „Ами, притеснява ме.” Тя веднага бе в защитно положение. „Не съм изненадана, че си чул нещо, което не си харесал. Знаеш какво казват за подслушвачите.” Подслушвачите никога не чуват добри неща за себе си, това казваха. „Предупредих те, че ще слушам,” напомних й аз. „А аз те предупредих, че не искаш да знаеш всичко, което си мисля.” Ах, тя си мислеше за тогава, когато я бях разплакал. Разкаянието направи гласа ми по-плътен. „Така е. Въпреки това, не си напълно права. Искам да знам какво си мислиш - всичко. Просто ми се искаше ... да не мислиш някои неща.” Още половинчати лъжи. Знаех, че не трябваше да искам тя да ме обича. Но исках. Разбира се, че исках. „Това е доста различно,” измърмори тя. „Но не е наистина същността в момента.” „И каква е тя?” Тя се наведе към мен, ръката й хванала леко гърлото й. Привличаше погледа ми, - разсейваше ме. Колко нежна на допир би трябвало да е тази кожа ... Концентрирай се, изкомандвах си аз. „Наистина ли вярваш, че ме харесваш повече, отколкото аз теб?” попитах аз. Въпросът ми звучеше смешно, само думите бяха разбъркани. Очите й бяха широки, дишането й спря. После погледна настрани, мигайки бързо. Дишането й стана слабо и тежко. „Отново го правиш,” промърмори тя. „Какво?” „Омайваш ме,” призна тя, срещайки погледа ми предпазливо. „Оу.” Хмм. Не бях напълно сигурен какво да направя за това. Нито пък бях сигурен, че не исках да я омайвам. Все още бях развълнуван от това, че можех. Но то не помагаше на напредването на разговора. „Вината не е твоя.” Тя въздъхна. „Не можеш да направиш нищо.” „Ще отговориш ли на въпроса ми?” настоях аз. Тя гледаше вторачено масата. „Да.” Това бе всичко, което каза. „Да, ще отговориш, или да, наистина мислиш така?” попитах нетърпеливо. „Да, наистина мисля това,” каза тя без да вдига поглед. Имаше лек оттенък на тъга в гласа й. Изчерви се отново, а зъбите й мръднаха несъзнателно към тревожната й устна. Изведнъж, осъзнах, че това признание бе много трудно за нея, защото тя наистина го мислеше. Не беше по-лесно на онзи страхливец, Майк, да я помоли да потвърди чувствата си, преди аз да потвърдя моите собствени. Нямаше значение това, че щях да оставя моята страна изцяло разкрита. От началото до края не аз правих първата крачка към нея, така че нямах извинение. „Грешиш,” обещах аз. Тя трябваше да чуе нежността в гласа ми. Бела вдигна поглед към мен, очите й неразбираеми, неиздаващи нищо. „Не можеш да знаеш това,” прошепна тя. Тя си мислеше, че подценявах чувствата й, защото не можех да чуя мислите й. Но, всъщност, проблемът беше, че тя подценява моите. „Какво те кара да мислиш така?” зачудих се аз.

Тя се взря в мен с бръчка между очите си и прехапвайки устните си. За милионен път аз отчаяно желаех да можех да я чуя. Точно щях да я помоля да ми каже с каква мисъл се бореше, но тя вдигна пръст, за да ме спре. „Нека помисля,” помоли тя. Докато тя просто нареждаше мислите си можех да съм търпелив. Или можех да се преструвам, че съм. Тя притисна ръцете си една към друга, завъртайки и развъртайки тънките си пръсти. Гледаше ръцетя си докато говореше, сякаш те принадлежаха на някой друг. „Ами, настрани от очевидното,” промърмори тя. „Понякога ... Не мога да съм сигурна - аз не знам как да чета умове - но понякога изглежда сякаш се опитваш да кажеш ‘довиждане’, когато казваш нещо друго.” Не вдигна поглед. Беше уловила това, нали? Осъзнаваше ли тя, че единствено слабостта и егоистичността ме държаха тук? Ценеше ли ме по-малко заради това? „Схватливо,” казах тихо аз, а после с ужас видях как болка изкриви изражението й. Побързах да опровергая предположението й. „Точно затова грешиш, въпреки че-„ започнах аз, а после спрях, спомняйки си първите думи от обяснението й. Тя ме притесняваха, въпреки че не бях сигурен, че съм разбрал точно. „Какво имаш предвид с ‘очевидното’?” „Ами, погледни ме,” каза тя. Гледах я. Всичко което правех бе да я гледам. Какво имаше предвид? „Аз съм напълно обикновена,” обясни тя. „Е, освен лошите неща като преживяванията близки до смъртта, и това че съм толкова тромава, че чак съм негодна. И погледни себе си.” Тя махна с ръка към мен, сякаш посочваше нещо толкова очевидно, че не си заслужаваше да бъде произнесено. Тя си мислеше, че е обикновена? Мислеше си, че по някакъв начин аз съм за предпочитане пред нея? По чия преценка? Глупави, ограничени, слепи хора като Джесика или г-ца Коуп? Как можеше да не осъзнава, че е най-красивата ... най-прелестната ... Тези думи не бяха достатъчни. А тя си нямаше и на представа. „Не се виждаш много ясно, да знаеш,” казах й аз. „Ще призная, че си адски права за ложите неща ...” Засмях се безрадостно. Не мислех злата съдба, която я спохождаше, за смешна. Тази тромавост, все пак, беше един вид смешна. Привлекателна. Щеше ли да ми повярва, ако й кажех, че е красива и отвътре и отвън? Навярно щеше да сметне потвърждението за по-убедително. „Но не чу какво си мислеше всеки мъж за теб през първия ти ден тук.” Ах, надеждата, трепета, страстта на тези мисли. Скоростта, с която те се превръщаха във фантазии. Невъзможни, защото тя не искаше нито един от тях. Аз бях единствения, на когато бе казала ‘да’. Усмивката ми сигурно беше самодоволна. Лицето й бе объркано от изненадата. „Не вярвам на това,” смънка тя. „Довери ми се поне този път - ти си обратното на обикновена.” Единствено нейното съществуване бе достатъчно извинение за създаването на целия свят. Тя не бе свикнала на комплименти, можех да видя това. Още едно нещо, с което просто щеше да трябва да свикне. Тя се изчерви и смени темата. „Но аз не казвам ‘довиждане’.” „Не виждаш ли? Това доказва, че съм прав. Мен ме е грижа повече, защото ако мога да го направя ...” Щях ли някога да съм достатъчно неегоистичен, за да направя правилното нещо? Поклатих глава в отчаяние. Трябваше да намеря сила. Тя

заслужаваше живот. Не това, което Алис бе видяла да идва за нея. „Ако да напусна е правилното нещо ... „ И трябваше да е правилното нещо, нали? Нямаше никакъв безрасъден ангел. Бела не ми принадлежеше. „Тогава бих наранил себе си, за да те предпазя от нараняване, за да те избавя.” Когато казах думите желаех те да са истина. Тя ме погледна гневно. Някак си, думите ми я бяха ядосали. „И си мислиш, че аз не бих направила същото?” настоя тя яростно. Толкова яростна - толкова нежна и крехка. Как тя въобще можеше да нарани някого? „Никога не ти се е налагало да правиш този избор,” казах й аз, отново отчаян от голямата разлика между нас. Тя се вгледа в мен, безпокойство измести гнева в очите й и върна малката бръчка между тях. Наистина трябваше да има нещо не наред с реда във вселената ако някой толкова добър и толкова чуплив не заслужаваше ангел-пазител, който да я пази от беди. Е, помислих си аз с черен хумор, поне има вампир-пазител. Усмихнах се. Колко много обичах извинението си да остана. „Разбира се, това да те държа в безопасност започва да се превръща в занимание на пълен работен ден, което изисква постоянното ми присъствие.” Тя също се усмихна. „Никой не се е опитвал да ме унищожи днес,” каза тя безгрижно, а после лицето й бе несигурно за половин секунда преди очите й отново да станат неразбираеми. „Все още,” добавих сухо аз. „Все още,” съгласи се за моя изненада тя. Очаквах да откаже каквато и да било нужда от защита. Как може? Този егоистичен глупак! Как може да ни причини това? Пронизителните душевни писъци на Розали пробиха концентрацията ми. „По-спокойно, Роуз,” чух шепота на Емет от другата страна на закусвалнята. Ръцете му бяха около раменете й, държейки я здраво до него - удържащи я. Съжалявам, Едуард, помисли си виновно Алис. Тя можеше да види, че Бела знае прекалено много от разговора ви ... и, ами, щеше да е по-зле, ако не й бях казала истината направо. Повярвай ми. Трепнах при вида на картината, която последва, на това какво щеше да се случи, ако бях казал на Розали, че Бела знаеше, че съм вампир, вкъщи, където Розали не трябваше да поддържа фасада. Трябваше да скрия някъде извън щата моят Астън Мартин, ако не се успокои преди училището да свърши. Видът на любимата ми кола, смачкана и горяща, беше разстройващ - въпреки че знаех, че си заслужавах отмъщението. Джаспър не беше много по-щастлив. Щях да се оправям с останалите по-късно. Имах само малко време да бъда с Бела, и нямаше да го пилея. А това, че чух Алис ми напомни, че имам някои неща, за които да се погрижа. „Има още един въпрос към теб,” казах аз, изключвайки душевната истерия на Розали. „Стрелай,” каза Бела, усмихвайки се. „Наистина ли ти се налага да отидеш в Сиатъл тази събота, или това беше просто извинение да кажеш ‘не’ на всичките ти обожатели?” Тя направи гримаса. „Да знаеш, все още не съм забравила за онова нещо с Тайлър. Ти си виновен, задето се е заблудил, че ще ходя на бала с него.” „Оу, той щеше да намери шанс да те попита и без мен - аз наистина просто исках да наблюдавам лицето ти.”

Сега се засмях, спомняйки си ужасеното й изражение. Нищо от това, което й бях казал за собствената ми мрачна история, не я бе накарало да изглежда толкова ужасена. Истината не я плашеше. Тя искаше да е с мен. Колебаейки се единствено на ум. „Ако те бях помолил, щеше ли да отхвърлиш и мен?” „Навярно не,” каза тя. „Но щях да го отменя по-късно - да се престоря на болна, или с изкълчен глезен.” Колко странно. „Защо би направила това?” Тя поклати глава, сякаш бе разочарована, че не бях разбрал веднага. „Предполагам, че никога не си ме виждал по физическо, но си мислех, че ще разбереш.” Ах. „Имаш предвид факта, че не можеш да минеш по гладка, стабилна повърхност, без да намериш нещо, в което да се спънеш?” „Очевидно.” „Това не би било проблем. Всичко е въпрос на водене.” За малка част от секундата бях завладян от идеята да я държа в ръцете си по време на танц - където тя със сигурност щеше да носи нещо красиво и деликатно, вместо този неприятен пуловер. Перфектно ясно си спомних какво бе усещането от тялото й под моето, след като я бях бутнал от пътя на приближаващия се микробус. По-силно от паниката или отчаянието, или раздразнението, можех да си спомня това усещане. Тя бе толкова топла и толкова нежна, наместена лесно под моето собствено каменно тяло ... Дръпнах се внезапно от спомена. „Но ти така и не ми каза-„ казах бързо аз, като я спрях от това да спори с мен относно тромавостта й, както определено възнамеряваше да направи. „Твърдо ли си решена да отидеш в Сиатъл, или нямаш нещо против, ако правим нещо различно?” Заобиколен - предоставяйки й избор, без да й давам възможност да се измъкне от мен за деня. Едва ли бе почтено от моя страна. Но бях направил обещание пред нея миналата вечер ... и идеята за изпълнението му ми харесваше - почти толкова, колкото и идеята ме ужасяваше. Слънцето щеше да пече в събота. Можех да й покажа истинското си аз, ако бях достатъчно смел, за да понеса ужаса и отвращението й. Знаех точното място, където да поема такъв риск ... „Отворена съм за алтернативи,” каза Бела. „Но искам да помоля за една услуга.” ‘Да’ с ограничения. Какво щеше да поиска от мен? „Какво?” „Може ли аз да карам?” Това ли беше представата й за чувство за хумор? „Защо?” „Ами, основно защото когато казах на Чарли, че отивам в Сиатъл, той недвусмислено попита дали отивам сама, а по това време беше така. Ако попита пак, вероятно няма да излъжа, но не мисля, че ще попита пак, а това да оставя пикапа вкъщи просто ненужно ще повдигне темата. И също така, защото шофирането ти ме плаши.” Завъртях очи. „От всичките неща за мен, които биха могли да те уплашат, се притесняваш за шофирането ми.” Наистина, мозъкът й работеше наопаки. Поклатих глава възмутен. Едуард, повика ме неотложно Алис. Внезапно стоях в светъл кръг слънчева светлина, хванат в едно от виденията на Алис. Беше място, което добре познавах, мястото на което точно обмислях да заведа Бела - малка поляна, където никой друг освен мен не ходеше. Тихо, красиво място,

където можеше да се смята, че сме насаме - достатъчно надалеч от което и да било човешко жилище, че дори и моят мозък можеше да получи спокойствие и тишина. Алис също го позна, защото ме бе видяла там не много отдавна, в друго видение - едно от онези проблясващи, неясни видения, които ми бе показала сутринта, когато спасих Бела от колата. В това проблясващо видение аз не бях сам. А сега бе ясно - Бела беше с мен. Значи бях достатъчно смел. Тя се вгледа в мен, небесни дъги танцуваха върху лицето й, очите й неразгадаеми. Същото място е, помисли си Алис, съзнанието й бе изпълнено с ужас, който не съответстваше на видението. Напрежение, може би, но ужас? Какво имаше предвид, същото място? И тогава го видях. Едуард! изпротестира остро Алис. Аз я обичам, Едуард! Изключих я яростно. Тя не обичаше Бела по начина, по който аз я обичах. Видението й бе невъзможно. Грешно. Тя беше заслепена по някакъв начин, виждайки невъзможности. Дори половин секунда не бе минала. Бела гледаше любопитно лицето ми, чакайки ме да одобря молбата й. Беше ли видяла пристъпа на ужас, или бе било прекалено бързо за нея? Съсредоточих се върху нея, върху недовършения ни разговор, избутвайки Алис и дефектните й, лъжовни видения надалеч от мислите си. Те не заслужаваха вниманието ми. Въпреки това, не бях способен да задържа игривия тон на закачките ни. „Не би ли искала да кажеш на баща си, че ще прекараш деня с мен?” попитах аз със спяща тъмнина в гласа си. Отблъснах виденията отново, опитвайки се да ги избутам по-надалеч, да ги задържа от трептенето им в главата ми. „С Чарли по-малкото винаги е повече,” каза Бела, убедена в този факт. „Къде ще ходим, все пак?” Алис грешеше. Адски грешеше. Нямаше шанс за това. И това беше просто старо видение, невалидно сега. Нещата се бяха променили. „Времето ще е хубаво,” казах й аз бавно, борейки се с паниката и нерешителността. Алис грешеше. Щях да продължа сякаш не бях чул или видял нищо. „Така че, ще стоя настрани от вниманието на публиката ... а ти можеш да останеш с мен, ако искаш.” Бела веднага улови значението; очите й бяха сияещи и нетърпеливи. „И ще ми покажеш какво имаше предвид относно слънцето?” Може би, както толкова много пъти, реакциите й щяха да са противоположни на това, което очаквах. Усмихнах се на възможността, борейки се да се върна към най-светлия момент. „Да. Но ...” Тя не бе казала да. „Ако не искаш да си ... насаме с мен, по-скоро предпочитам да не ходиш до Сиатъл сама. Потрепервам при мисълта какви неприятности можеш да откриеш в град с такива размери.” Устните й се стиснаха; тя беше обидена. „Финикс е три пъти по-голям от Сиатъл - само по население. По физически размери-„ „Но очевидно, още не ти е било писано да умреш във Финикс,” казах аз, прекъсвайки оправданията й. „Така че, предпочитам да останеш с мен.” Можеше да остане завинаги, и нямаше да е достатъчно дълго.

Не трябваше да мисля по този начин. Ние нямахме ‘завинаги’. Отминаващите секунди се отброяваха повече, отколкото преди; всяка секунда я променяше, докато аз оставах непроменен. „Както изглежда, нямам нищо против да бъда насаме с теб,” каза тя. Не - защото инстинктите й бяха наопаки. „Знам.” Въздъхнах. „Въпреки това трябва да кажеш на Чарли.” „Защо за бога да г оправя?” попита тя, като звучеше ужасена. Погледнах я гневно, виденията, които не можех напълно да подтисна се завъртяха в главата ми. „За да ми дадеш някакъв малък стимул да те доведа обратно,” изсъсках аз. Тя трябваше да ми даде толкова - един свидетел, който да ме принуди да бъда внимателен. Защо Алис насилваше това знание към мен сега? Бела преглътна шумно и за един дълъг момент се вгледа в мен. Какво бе видяла? „Мисля, че ще поема риска,” каза тя. Ъх! Да не би да изпитваше някакво вълнение в това да рискува живота си? Някаква инжекция с адреналин, за която копнееше? Смръщих се на Алис, която срещна гневния ми поглед, поглеждайки бегло и сърдечно. Зад нея Розали ме гледаше свирепо, но не би и могло да ми пука по-малко от това. Нека унищожи колата. Тя беше просто играчка. „Нека говорим за нещо друго,” предложи внезапно Бела. Погледнах обратно към нея, чудейки се как тя бе толкова сляпа за това, което наистина бе от значение. Защо не ме виждаше като чудовището, което бях? „За какво искаш да говорим?” Очите й се стрелнаха в ляво, а после в дясно, сякаш проверяваха, за да се убедят, че нямаше подслушвачи. Сигурно планираше да въведе още една тема свързана с митологията. Очите й замръзнаха за момент, а тялото и се стегна, а после погледна обратно към мен. „Защо отидохте до Goat Rocks миналия уикенд ... да ловувате? Чарли каза, че не е добро място за екскурзия заради мечките.” Толкова очевидно. Вгледах се в нея, повдигайки едната си вежда. „Мечки?” ахна тя. Усмихнах се иронично, навлюдавайки как това достигаше до съзнанието й. Щеше ли това да я накара да ме вземе на сериозно? Щеше ли въобще нещо да я накара? Тя стегна изражението си. „Да знаеш, на мечките не им е сезона сега,” каза строго тя, присвивайки очи. „Ако прочетеш внимателно, законите покриват единствено ловуването с оръжия.” За момент тя отново изгуби контрол върху лицето си. Устните й се разтвориха. „Мечки?” каза отново тя, този път по-скоро нерешителен въпрос, отколкото ахване от шок. „Гризли е любимото на Емет.” Наблюдавах очите й, виждайки как това улегна. „Хмм,” промърмори тя. Отхапа от пицата, гледайки надолу. Сдъвка замислено, а после отпи. „Е,” каза тя, най-накрая поглеждайки нагоре. „Какво е твоето любимо?” Предполагам, че трябваше да очаквам нещо такова, но не бях. Бела, поне, винаги бе интересна. „Планински лъв,” отговорих рязко. „Ах,” каза тя с неутрален тон. Сърдечният й пулс продължи стабилен и спокоен, сякаш обсъждахме любимия си ресторант.

Добре тогава. Ако искаше да се правя, че това не бе нищо необичайно ... „Разбира се, трябва да бъдем внимателни да не въздействаме на природата с безразсъдно ловуване,” казах й аз, гласът ми непринуден и безпристрастен. „Опитваме се да се концентрираме върху области със свръх популация от хищници - като се отдалечаваме доколкото е нужно. Винаги има изобилие от елени и лосове тук, и биха свършили работа, но къде е забавлението в това?” Тя слушаше с любезно заинтересовано изражение, сякаш бях учител, който изнася лекция. Трябваше да се усмихна. „Къде наистина,” промърмори спокойно тя, отхапвайки отново от пицата. „Ранната пролет е любимият на Емет сезон за мечки,” казах аз, продължавайки с лекцията. „Те тъкмо стават от зимен сън, така че са по-раздразнителни.” Седемдесет години по-късно и той все още не беше превъзмогнал онази първа среща. „Нищо по-забавно от една раздразнена мечка гризли,” съгласи се Бела, кимайки сериозно. Не можех да сдържа сподавения смях докато клатех глава заради нелогичното й спокойствие. Трябваше да я придумам. „Кажи ми каво си мислиш в действителност, моля те.” „Опитвам се да си го представя - но не мога,” каза тя, бръчката се появяваше между очите й. „Как преследвате мечка без оръжия?” „Оу, ние имаме оръжия,” казах й аз, а после й демонстрирах една широка усмивка. Очаквах да се отдръпне, но тя бе спокойна, гледайки ме. „Просто не вида, които имат предвид, когато са пишат ловните закони. Ако някога си виждала атака на мечка по телевизията, то би трябвало да можеш да си представиш ясно как ловува Емет.” Тя погледна бегло към масата, където седяха останалите, и потрепери. Най-накрая. А после се изсмях на себе си, защото знаех, че част от мен желаеше тя да остане незнаеща. Тъмните й очи бяха широки и дълбоки докато се взираше в мен сега. „И ти ли си като мечка?” попита тя почти с шепот. „Повече като лъва, или поне така ми казват,” казах й аз, стремейки се да звуча непринуден отново. „Навярно предпочитанията ни са показателни.” Устните й леко се вдигнаха в ъгълчетата. „Навярно,” повтори тя. А после главата й се наклони на една страна и любопитството изведнъж бе ясно в очите й. „Бих ли могла да видя това?” Не се нуждаех от образи от Алис, за да си представя този ужас - въображението ми бе напълно достатъчно. „Категорично не,” изръмжах й аз. Тя се дръпна от мен, очите й объркани и уплашени. Аз също се отдръпнах, искайки да поставя пространство между нас. Тя никога нямаше да види, нали? Не би направила и едно нещо, което да ми помогне да я запазя жива. „Прекалено плашещо за мен?” попита тя, гласът й спокоен. Сърцето й, все пак, биеше двойно по-бързо. „Ако беше така, щях да те изведа още тази вечер,” отговорих през зъби. „Имаш нужда от здравословна доза страх. Нищо не би могло да е по-полезно за теб.” „Тогава защо?” настоя тя, неразубедена. Погледнах я свирепо, чакайки да се уплаши. Аз бях уплашен. Просто можех да си представя как Бела е прекалено близо до мен докато ловувам ...

Очите й останаха любопитни, нетърпеливи, нищо повече. Тя чакаше отговора си, без да се предава. Но часът ни свърши. „По-късно,” отсякох аз и се изправих на крака. „Ще закъснеем.” Тя се огледа наоколо, дезориентирана, сякаш бе забравила, че бяхме на обяд. Сякаш дори бе забравила, че сме в училище - изненадана, че не сме сами на някакво усамотено място. Разбрах напълно това чувство. Беше трудно да си спомня останалата част от света, когато бях с нея. Тя стана бързо, залитайки веднъж, и преметна раницата през рамото си. „По-късно тогава,” каза тя, и можех да видя решителността в начина, по който застана устата й; тя щеше да ме застави да изпълня обещанието си.

12. Усложнения С Бела мълчаливо отидохме към часа по биология. Опитвах се да се фокусирам върху момента, върху момичето до мен, върху това, което беше истинско и сигурно, или върху каквото и да било, което би задържало лъжливите, безсмислени видения на Алис извън главата ми. Минахме покрай Анджела Уебър, която се бе забавила на тротоара, обсъждайки една домашна работа с момче от часа й по тригонометрия. Сканирах мислите й небрежно, очаквайки по-скоро разочарование, но се изненадах от тъжната им насока. Ах, значи имаше нещо, което Анджела искаше. За съжаление, не беше нещо, което лесно би могло да се опакова като подарък. Почувствах се странно успокоен, чувайки безнадеждния копнеж на Анджела. Чувство за близост, за което Анджела никога нямаше да разбере, премина през мен и в тази секунда бях единодушен с момичето. Беше странно утешително да знам, че не бях единствения, който преживяваше трагична любовна история. Силната мъка бе навсякъде. В следващата секунда бях внезапно и истински раздразнен. Защото историята на Анджела не трябваше да е трагична. Тя бе човек и той бе човек, а разликата, която изглеждаше толкова неопределима в главата й, бе смешна, наистина смешна в сравнение с моето собствено положение. Нямаше смисъл в разбитото й сърце. Що за изхабена тъга, когато нямаше действителна причина за нея да не бъде с този, когото искаше. Защо да не имаше това, което искаше? Защо да нямаше тази история щастлив край? Исках да й дам подарък ... Е, щях да й дам това, което искаше. След като знаех как действах на човешката природа, вероятно това нямаше да е много трудно. Проникнах в съзнанието на момчето до нея, обектът на обичта й, и той не изглеждаше неохотен, беше просто поставен в трудно положение от същото затруднение, от която и тя. Без надежди и примирен, както и тя. Всичко, което трябваше да направя бе да планирам предложението ... Планът лесно се състави, сценарият се написа сам, без усилие от моя страна. Щях да се нуждая от помощта на Емет - да го накарам да се навие на това беше единствената истинска трудност. Човешката природа бе толкова по-лесна за манипулиране от вампирската. Бях доволен от решението си, от подаръка ми за Анджела. Беше добро отклонение от собствените ми проблеми. Де да бяха и моите толкова лесно решими. Настроението ми беше леко подобрено, когато Бела и аз заехме местата си. Може би трябваше да съм по-позитивен. Може би някъде там имаше решение за нас,

което ми убягваше, по начина по който очевидното решение за Анджела бе толкова невидимо за нея. Не бе вероятно ... Но защо да губя време в безнадежност? Нямах време за пилеене когато станеше въпрос за Бела. Всяка секунда бе от значение. Г-н Бенър влезе, като дърпаше един старинен телевизор и едно видео. Той прескачаше частта, към която не бе особено заинтересован - генетични смущения - показвайки ни филм през следващите три дни. ‘Lorenzo’s Oil’ не беше нещо много весело, но това не спря вълнението в стаята. Няма записки, няма материали за проверка. Три свободни дни. Хората ликуваха. Така или иначе, за мен нямаше значение. Нямах намерение да обръщам внимание на нещо друго освен Бела. Днес не дръпнах стола си от нейния, за да си дам пространство за дишане. Напротив, седнах близо до нея, като би направил всеки нормален човек. По-близо, отколкото в колата ми, достатъчно близо, за да чувствам лявата си страна потопена в топлината от кожата й. Беше странно преживяване, и приятно и мъчително, но предпочитах това, вместо да стоя от другата страна на масата. Беше повече от това, с което бях свикнал, а все пак, осъзнах, че не беше достатъчно. Не бях удовлетворен. Да бъда толкова близо до нея ме караше да съм още по-близо. Притеглянето бе по-силно, колкото по-близо идвах. Бях я обвинил, че е магнит за опасности. Точно в момента, почувствах, че това бе чистата истина. Аз бях опасност, и с всеки инч, който си позволявах по-близо до нея, привлекателността й се увеличаваше по сила. И тогава г-н Бенър угаси лампите. Беше странно каква голяма разлика предизвика това, имайки предвид че липсата на светлина не означаваше кой знае какво за очите ми. Все още можех да виждам толкова перфектно колкото и преди. Всеки детайл от стаята бе ясен. Тогава защо този внезапен шок от електричество във въздуха, в тази тъмнина не бе тъмен за мен? Беше ли защото знаех, че съм единственият, който можеше да го види ясно? Това че Бела и аз бяхме невидими за останалите? Сякаш бяхме сами, само ние двамата, скрити в тъмната стая, седейки толкова близо един до друг ... Ръката ми мръдна към нейната без позволението ми. Просто да докосна ръката й, да я подържа в тъмнината. Щеше ли това да е такава ужасяваща грешка? Ако кожата ми я смущаваше, тя просто щеше да се дръпне ... Дръпнах ръката си обратно, свивайки и двете си ръце силно пред гърдите си. Никакви грешки. Бях си обещал, че няма да правя никакви грешки, без значение колко минимални изглеждаха те. Ако хванех ръката й щях да поискам повече - още един незначителен допир, още едно движение по-близо до нея. Можех да почувствам това. Нов вид желание нарастваше в мен, докарващо ме до отхвърлянето на самоконтрола ми. Никакви грешки. Бела сви ръцете си на сигурно място пред нейните гърди, и ги бе стиснала в юмруци, точно като мен. За какво си мислиш? Умирах да й прошепна думите, но стаята бе прекалено тиха, за да имам успех дори и в разговор шепнешком. Филмът започна, осветявайки тъмнината само малко. Бела ми хвърли бегъл поглед . Забеляза скования начин, по който държах тялото си - точно както нейното - и се усмихна. Устните й леко се разделиха, а очите й изглеждаха пълни с топли покани. Или навярно виждах това, което ми се искаше да видя. Усмихнах й се в отговор; дишането й секна от тихо ахване и после се обърна бързо настрани.

Това влоши нещата. Не знаех мислите й, но внезапно бях убеден, че я бях разбрал правилно преди, и че тя искаше да я докосна. Тя чувстваше това опасно желание точно както и аз. Между нейното тяло и моето електричеството бръмчеше. През целия час тя не мръдна, задържайки стегнатата си, контролирана поза, както и аз моята. От време на време тя надничаше към мен и електрическия поток ми нанасяше силен удар с внезапен шок. Часът мина - бавно, и все пак не достатъчно бавно. Това беше толкова ново, можех да стоя така с нея дни наред, само за да изпитам чувството напълно. Имах дузина различни спора със себе си докато минутите минаваха, разумността бореща се с желанието, докато се опитвах да оправдая това да я докосна. Най-накрая, г-н Бенър отново включи лампите. На ясната флуоресцентна светлина, атмосферата на стаята се върна към нормалното. Бела въздъхна и се протегна, прегъвайки пръстите си пред себе си. Би трябвало да й е било неудобно да задържи тази стойка за толкова дълго. Беше по-лесно за мен - неподвижността идваше естествено. Изкикотих се на облекчението изражение върху лицето й. „Е, това беше интересно.” „Ъмм,” промърмори тя, разбирайки ясно какво имах предвид, но без да коментира. Какво не бих дал, за да чуя какво си мислеше точно сега. Въздъхнах. Никакво количество от желания не би помогнало за това. „Да тръгваме?” попитах аз, ставайки. Тя направи гримаса и стана несигурно на краката си, ръцете й прострени напред, сякаш се страхуваше, че ще падне. Можех да й предложа ръката си. Или можех да поставя тази ръка под лакътя й - само леко - и да я закрепя. Със сигурност това не би било ужасно нарушение ... Никакви грешки. Тя бе много тиха докато вървяхме към салона. Бръчката бе на лице между очите й, знак, че тя бе дълбоко замислена. Аз, също мислех задълбочено. Един допир до кожата й нямаше да я нарани, продължи егоистичната ми част. Лесно можех да смекча натиска на ръката си. Не беше съвсем трудно, докато строго се контролирах. Чувството ми за осезание бе по-добре развито от човешкото; можех да жонглирам дузина кристални чаши без да счупя нито една от тях; можех да погаля сапунен мехур без да го спукам. Докато строго се контролирах ... Бела беше като сапунен мехур - нежна и ефимерна. Преходна. Колко дълго щях да мога да оправдавам присъствието си в живота й? Колко време имах? Щях ли да имам друг шанс като този, като този момент, като тази секунда? Тя нямаше винаги да е в обхвата на ръцете ми ... Бела се обърна, за да ме погледна пред вратата на салона и очите й се разшириха от изражението върху лицето ми. Тя не проговори. Погледнах изражението си в отражението на очите й и сам видях бушуващото противоречие. Наблюдавах как лицето ми се променя, когато по-добрата ми страна загуби спора. Ръката ми се вдигна без съзнателна команда да го направи. Толкова нежно, сякаш тя бе направена от най-тънкото стъкло, сякаш бе деликатна като сапунен мехур, пръстите ми погалиха топлата кожа, която покриваше скулата й. Тя се затопли под допира ми и можех да усетя пулса на кръвта да се ускорява под прозрачната й кожа. Достатъчно, наредих аз, макар че ръката ми копнееше да се долепи отстрани на лицето й. Достатъчно. Беше трудно да дръпна ръката си назад, да се спра от това да мръдна по-близо до нея, отколкото вече бях. За миг, хиляда различни възможности минаха през ума ми -

хиляда различни начина да я докосна. Върха на пръста ми проследяващ устните й. Дланта ми под брадичката й. Да дръпна закопчалката от косата й и да я пусна да се разлее през ръката ми. Ръцете ми извиващи се около кръста й, държейки я срещу дължината на тялото ми. Достатъчно. Насилих се да се обърна, да се отдалеча от нея. Тялото ми се движеше вкочанено - неохотно. Оставих съзнанието ми да се забави малко назад, за да я наблюдавам докато бързо се отдалечавах, почти бягайки от изкушението. Хванах мислите на Майк Нютън - те бяха най-силните - докато гледаше как Бела минава покрай него разсеяна, очите й нефокусирани, а бузите й червени. Той погледна гневно и изведнъж името ми бе смесено с псувни в главата му; не можах да не се усмихна леко в отговор. Ръката ми гореше. Разгънах я и после я свих в юмрук, но тя продължи да смъди безболезнено. Не, не я бях наранил - но да я докосна все още си беше грешка. Беше като огън - сякаш огънят на жаждата в гърлото ми се бе разпрострял в цялото ми тяло. Следващият път когато съм близо до нея ще мога ли да се спра от това да я докосна отново? И ако я бях докоснал веднъж, можех ли да спра до тук? Никакви грешки повече. Това беше. Запази спомена, Едуард, казах си мрачно аз, и си дръж ръцете настрана. Това, или щеше да трябва да се принудя да замина ... някак си. Защото не можех да си позволя да съм близо до нея, ако имах намерение да правя грешки. Поех дълбоко въздух и се опитах да уравновеся мислите си. Емет ме настигна пред сградата по английски. „Здрасти, Едуард.” Изглежда по-добре. Странно, но по-добре. Щастлив. „Здрасти, Емет.” Изглеждах ли щастлив? Предполагам, освен хаоса в главата ми, че се чувствах по този начин. Намери начин да си държиш устата затворена, момче. Розали иска да ти откъсне езика. Въздъхнах. „Съжалявам, че те оставих да се справяш с това. Ядосан ли си ми?” „Не. Роуз ще го преодолее. Беше сигурно, че ще се случи така или иначе.” С това, което Алис видя да идва ... Виденията на Алис не бяха това, за което исках да мисля сега. Вгледах се напред със стиснати зъби. Докато търсех нещо за разсейване, видях Бен Чени да влиза в стаята по испански пред нас. Ах - това беше шансът ми да дам на Анджела Уебър подаръка й. Спрях да вървя и хванах ръката на Емет. „Почакай малко.” Какво става? „Знам, че не го заслужавам, но все пак, ще ми направиш ли услуга?” „Каква е тя?” попита той любопитно. Много тихо - и със скорост, която би направила думите несвързани за един човек, без значение колко силно са били изречени - му обясних какво исках. Той се вгледа в мен безизразно когато свърших, мислите му толкова безизразни, колкото и лицето му. „Е?” притиснах аз. „Ще ми помогнеш ли да го направя?” Отне му минута да отговори. „Но, защо?” „Хайде, Емет. Защо не? Кой си ти и какво си сторил с брат ми?

„Не беше ли ти този, който се оплакваше, че училището е все едно и също? Това е нещо по-различно, нали? Разгледай го като експеримент - експеримент с човешката природа.” Той се вгледа в мен за още един момент преди да отстъпи. „Е, различно е, ще ти дам това ... Ок, добре.” Емет изсумтя, а после сви рамене. „Ще ти помогна.” Ухилих му се, чувствайки се по-ентусиазиран относно плана си когато и той бе на борда. Розали беше наказание, но винаги ще съм й задължен, задето избра Емет; никой не бе имал по-добър брат от моя. Емет не се нуждаеше от упражнения. Прошепнах му неговите реплики наведнъж тихичко, докато влизахме в стаята. Бен вече беше на стола си зад мен, събирайки домашната си работа, за да я предаде. Емет и аз седнахме и направихме същото. Класната стая все още не беше тиха; промърморването на дискретния разговор щеше да продължи докато г-жа Гоф не призове за внимание. Тя не бързаше, оценявайки тестовете от последния клас. „Значи,” каза Емет, гласът му по-висок от необходимото - ако наистина говореше само на мен. „Покани ли вече Анджела Уебър?” Звукът от шумолящи листи зад нас изведнъж спря когато Бен замръзна, вниманието му внезапно приковано върху разговора. Анджела? Говорят за Анджела? Добре. Бях приковал интереса му. „Не,” казах аз, клатейки леко глава, за да изразя съжаление. „Защо не?” импровизира Емет. „Страхливец ли си?” Направих му гримаса. „Не. Чух че се интересува от някого другиго.” Едуард Калън се е канел да покани Анджела на среща? Но ... Не. Това не ми харесва. Не я искам близо до него. Той е ... не е подходящ за нея. Не е ... безопасен. Не бях очаквал кавалерството, инстинкта за защита. Надявах се на ревност. Но каквото и да беше, работеше. „И ще оставиш това да те спре?” попита надменно Емет, отново импровизирайки. „Не си готов за състезанието?” Погледнах го гневно, но използвах това, което ми даде. „Виж, предполагам, че наистина харесва този Бен. Няма да се опитвам да я убедя другояче. Има други момичета.” Реакцията на стола зад мен беше поразителна. „Кой?” попита Емет, връщайки се към сценария. „Партньорката ми по лабораторно ми каза, че имало някакво момче Чини. Не съм сигурен, че го познавам.” Възпрях усмивката си. Само високомерните Калън можеха да се преструват, че не познават всеки ученик в това малко училище. Главата на Бен се въртеше в шок. Аз? Срещу Едуард Калън? Но защо тя би харесала мен? „Едуард,” промърмори Емет с нисък глас, завъртайки очи към момчето. „Той е точно зад теб,” измънка той, толкова очевидно, че човекът лесно можеше да разчете думите. „Оу,” смънках аз в отговор. Обърнах се на стола си и погледнах бегло веднъж момчето зад мен. За секунда, черните очи зад очилата бяха уплашени, но после той се наежи и изправи широките си рамене, обиден от напълно пренебрежителната ми оценка. Брадичката му се стегна и руменина от гняв помрачи златно-кафеникавата му кожа. „Хъх,” казах аз арогантно, когато се обърнах към Емет.

Той си мисли, че е по-добър от мен. Но Анджела не мисли така. Ще му покажа аз ... Перфектно. „Не беше ли казал, въпреки това, че ще води Йорки на танците?” попита Емет, изсумтявайки когато каза името на момчето, на което много хора се присмиваха заради несръчността му. „Това очевидно е било групово решение.” Исках да съм сигурен, че Бен е наясно с това. „Анджела е срамежлива. Ако Б- е, ако едно момче няма дързостта да я покани на среща, тя никога не би го попитала.” „Обичаш стеснителни момичета,” каза Емет, обратно към импровизацията. Тихи момичета. Момичета като ... хммм, не знам. Може би Бела Суон? Ухилих му се. „Точно.” После се върнах към представлението. „Може би Анджела ще се умори от чакане. Може би ще я поканя за бала.” Не, няма, помисли си Бен, пооправяйки се на стола си. И какво, ако тя е доста по-висока от мен? Ако не й пука, тогава й на мен не ми пука. Тя е най-милото, най-умното, най-красивото момиче в училището ... и иска мен. Харесах го този Бен. Изглеждаше умен и добронамерен. Може би дори достоен за момиче като Анджела. Вдигнах палец под чина към Емет, г-жа Гоф стана и поздрави класа. Добре, признавам - беше някак си забавно, помисли си Емет. Усмихнах се на себе си, доволен че бях успял да пренаредя една любовна история към щастлив край. Убеден бях, че Бен ще последва решението си, а Анджела ще получи анонимния ми подарък. Дългът ми беше изплатен. Колко глупави бяха хората, за да позволят на шест инча разлика във височината да разстрои щастието им. Успехът ми подобри настроението. Усмихнах се отново когато се наместих на стола си и се приготвих за забавление. В крайна сметка, както Бела бе отбелязала на обяд, никога преди не я бях виждал в действие в час по физкултура. Мислите на Майк бяха най-лесни за определяне в брътвежа от гласове, които гъмжаха в салона. Умът му ми бе станал извънредно много познат през последните няколко седмици. С въздишка се примирих, че ще слушам през него. Поне щях да съм сигурен, че ще обръща внимание на Бела. Бях точно на време когато й предлагаше да й бъде партньор по бадминтон; когато направи предложението други видове партньорство минаха през ума му. Усмивката ми помръкна, зъбите ми се стиснаха, и трябваше да си напомня, че убийството на Майк Нютън не бе позволена опция. „Мерси, Майк - не е нужно да правиш това, знаеш.” „Не се притеснявай, ще се пазя.” Усмихнаха се един на друг и проблясъци на различни инциденти - винаги в някаква връзка с Бела - преминаха през главата на Майк. Майк игра сам отначало, докато Бела се колебаеше в задната част на игрището, държейки ракетата си оживено, сякаш беше някакъв вид оръжие. Тогава треньор Клап мина наблизо и нареди на Майк да позволи на Бела да играе. Оу, оу, помисли си Майк когато Бела мръдна напред с въздишка, държейки ракетата си под опасен ъгъл. Дженифър Форд би сервиз директно към Бела, като самодоволно извъртя мислите си. Майк видя Бела да се накланя напред, завъртайки ракетата далеч от мишената и се спусна, за да се опита да спаси удара.

Наблюдавах траекторията на ракетата на Бела с тревога. Действително, тя удари опънатата мрежа и отскочи обратно към нея, пляскайки челото й преди да се завърти и да удари ръката на Майк с шумен, силен удар. Оу. Оу. Ухх. Това ще остави синина. Бела разтриваше челото си. Беше трудно да остана на стола си, където ми бе мястото, знаейки, че тя е ранена. Но какво можех да направя, ако отидех там? И не изглеждаше сериозно ... Поколебах се, гледайки. Ако тя възнамеряваше да продължи да играе, щеше да трябва да изфабрикувам извинение да я измъкна от клас. Треньорът се засмя. „Съжалявам, Нютън.” Това момиче е най-големия кутсуз, който съм виждал. Не бива да я натрапвам на останалите ... Той обърна гръб преднамерено и отиде да наблюдава друга игра, така че Бела можеше да се върне към предишната си роля на наблюдател. Оу, помисли си отново Майк, масажирайки ръката си. Обърна се към Бела. „Добре ли си?” „Да, ти?” попита тя стеснително, изчервявайки се. „Мисля, че ще го преживея.” Не искам да звуча като ревящо бебе. Но, човече, това боли! Майк завъртя ръката си в кръг, трепвайки. „А просто ще си стоя там отзад,”каза Бела със смущение и огорчение на лицето си, вместо болка. Може би Майк бе претърпял поражение. Безспорно се надявах случаят да е такъв. Поне тя не играеше повече. Държеше ракетата си толкова внимателно зад гърба си, очите й бяха разширени от угризение ... Наложи се да замаскирам смеха си като кашлица. Какво е смешно? искаше да знае Емет. „Ще ти кажа по-късно,” промърморих аз. Бела не се осмели наново в играта. Треньорът я игнорира и остави Майк да играе сам. Свърших набързо теста в края на часа и г-жа Гоф ме пусна да изляза по-рано. Слушах внимателно Майк, докато минавах през двора на училището. Той бе решил да се изправи срещу Бела относно мен. Джесика се кълне, че те срещат. Защо? Защо трябваше да избере нея? Той не бе осъзнал истинския феномен - че тя бе избрала мен. „Е.” „Какво ‘е’” зачуди се тя. „Ти и Калън, а?” Ти и откачалката. Предполагам, че след като едно момче да е богато е толкова важно за теб ... Стиснах зъби от унизителното му предположение. „Това не е твоя работа, Майк.” Защита. Значи е вярно. По дяволите. „Не ми харесва.” „Не се и налага,” отсече тя. Защо не може да види каква циркова атракция е той? Каква са всичките те. Начинът, по който се взира в нея. Потръпвам докато гледам. „Той те гледа сякаш ... сякаш си нещо за ядене.” Свих се, очаквайки отговора й. Лицето й стана яркочервено, устните й се стиснаха, сякаш тя задържаше дъха си. После, внезапно, кикотене избухна през устните й. Сега ми се смее. Чудесно. Майк се обърна, с мрачни мисли, и се загуби, за да отиде да се преоблече. Облегнах се на стената на салона и се опитах да се съвзема.

Как можеше да се изсмее на предположението на Майк - толкова право в целта, че започвах да се притеснявам, че Форкс ставаше прекалено наясно ... Защо ще се смее на предположението, че можех да я убия, когато знаеше, че това е напълно вярно? Къде бе хуморът в това? Какво не й беше наред? Дали имаше ужасно чувство за хумор? Това не съвпадаше с идеята ми за характера й, но как можех да съм сигурен? Или може би фантазията ми за лекомисления ангел бе истинска от една част в това, че тя въобще нямаше чувство за страх. Смела - това бе една дума за това. Останалите можеха да казват ‘глупава’, но аз знаех колко умна бе тя. Все пак, без значение каква бе причината, липсата на страх и извъртяното чувство за хумор не бяха добри за нея. Беше ли тази странна липса това, което я поставяше в опасност толкова често? Може би тя винаги щеше да се нуждае тук от мен ... Проста ей така, настроението ми се възвърна. Само ако можех да се дисциплинирам, да стана безопасен, тогава, може би, щеше да е правилно да остана с нея. Когато излезе през вратите на салона раменете й бяха вцепенени, а долната й устна бе между зъбите й отново - знак за притеснение. Но веднага щом очите й срещнаха моите скованите й рамена се отпуснаха и широка усмивка се разтегна на лицето й. Беше странно спокойно изражение. Вървеше право към мен, без колебание, спирайки едва когато бе толкова близо, че топлината на тялото й се разби върху мен като огромна океанска вълна. „Здрасти,” прошепна тя. Щастието, което изпитах в този момент отново беше без прецедент. „Здравей,” казах аз, а после - защото настроението ми бе толкова добро, че не можех да не се пошегувам с нея - добавих, „Как мина физическото?” Усмивката й угасна. „Добре.” Беше слаба лъжкиня. „Наистина?” попитах аз, тъкмо да притисна последиците - все още се притеснявах за главата й; болеше ли я? - но тогава мислите на Майк Нютън станаха толкова силни, че развалиха концентрацията ми. Мразя го. Иска ми се да умре. Надявам се да излети с оная лъскава кола от някоя скала. Защо не може просто да я остави намира? Да си остане при неговия вид - откачалките. „Какво?” настоя Бела. Очите ми се фокусираха отново върху нея. Тя погледна към гърба на Майк, който се оттегляше, а после обратно към мен. „Нютън ми лази по нервите,” признах аз. Устата й се отвори, а усмивката й изчезна. Трябва да е забравила, че имах силата да наблюдавам нещастията й последния час, или се е надявала, че не съм си служил с нея. „Нали не си слушал отново?” „Как е главата ти?” „Невероятен си!” каза през зъбите си тя,а после се обърна и тръгна гневно към паркинга. Кожата й проблесна в тъмночервено - беше засрамена. Задържах крачката си до нея, надявайки се гневът й скоро да отмине. Тя обикновено бързо ми прощаваше. „Ти беше тази, която спомена, че не съм те виждал в час по физкултура,” обясних аз. „Събуди любопитството ми.” Тя не отговори; веждите й бяха смръщени.

Спря внезапно на паркинга, когато осъзна, че пътят до колата ми беше блокиран от тълпа момчета ученици. Чудя се колко ли бързо се кара в това нещо ... Погледни SMG-то за смяна на предавките. Никога не съм виждал такова извън списание ... Хубави странични решетки ... Несъмнено си пожелавам 60 000 долара лежащи някъде наблизо ... Извъртях се през тълпата похотливи момчета към колата си; след секунда колебание Бела последва примера ми. „Показна,” промърморих аз когато тя се качи. „Какъв вид кола е това?” зачуди се тя. „M3.” Тя се смръщи. „Не говоря езика на ’Car and Drive’.” „Това е BMW.” Завъртях очи, а после се концентрирах да дам назад без да смажа някого. Трябваше да погледна няколко момчета, които изглежда не желаеха да се мръднат от пътя ми. Половин-секундна на среща с гневния ми поглед изглежда бе достатъчна, за да ги убеди. „Още ли си ядосана?” попитах я аз. Смръщването й се бе отпуснало. „Определено,” отговори грубо тя. Въздъхнах. Навярно не трябваше да засягам темата. Е, добре. Предполагам, че можеше да се опитам да се компенсирам. „Ще ми простиш ли, ако се извиня?” Тя помисли върху това за момент. „Може би ... ако наистина го имаш предвид,” реши тя. „И ако обещаеш да не го правиш отново.” Нямаше да я лъжа, а нямаше начин да се съглася с това. Навярно, ако й предложех друга размяна. „Какво ще кажеш, ако наистина го имам предвид, и се съглася да те оставя ти да шофираш в събота?" Свих се вътрешно при мисълта. Смръщването отново се появи между очите й, докато обмисляше новата сделка. „Става,” каза тя след момент размишление. Сега за извинението ми ... Никога не се бях опитвал преди да омая Бела нарочно, но сега изглеждаше подходящото време. Вгледах се дълбоко в очите й докато откарвах от училището, чудейки се дали го правя правилно. Използвах убедителния си тон. „Тогава много съжалявам, задето те разстроих.” Сърдечния й пулс биеше по-силно от преди и ритъмът изведнъж стана отсечен. Очите й се разшириха, като изглеждаха леко зашеметени. Усмихнах се наполовина. Изглежда го направих както трябваше. Разбира се, на мен също ми беше малко трудно да погледна встрани от очите й. Еднакво омаяни. Добре, че пътят го бях запомнил. „И ще съм на прага ти рано-рано събота сутринта,” добавих аз, завършвайки спора. Тя мигна бързо, разклащайки глава, сякаш за да я проясни. „Ъм,” каза тя, „Няма да помогне за ситуацията с Чарли, ако едно волво е паркирано на алеята без обяснение.” Ах, все пак колко малко ме познаваше тя. „Нямах намерението да докарвам кола.” „Как-„ започна да пита тя. Прекъснах я. Отговорът щеше да е труден за обяснение без демонстрация, и едва ли сега му беше времето. „Не се притеснявай за това. Ще бъда там, без кола.” Тя кривна главата си на една страна и за секунда изглеждаше така, сякаш ще притисне за още, но след това явно промени решението си.

„Вече по-късно ли е?” попита тя, напомняйки ми за разговора днес в закусвалнята; тя бе оставила един труден въпрос, само за да се върне към друг, който бе по-непривлекателен. „Предполагам че е,” съгласих се неохотно. Паркирах пред къщата й, стягайки се докато се опитвах да измисля как да й го обясня ... без да направя чудовищната ми природа прекалено видима, без да я изплаша отново. Или това бе грешно? Да омаловажавам тъмната си страна? Тя чакаше със същата учтива, заинтересована маска, която бе сложила на обяд. Ако бях по-малко притеснен, абсурдното й спокойствие щеше да ме разсмее. „И ти все още искаш да знаеш защо не можеш да ме видиш как ловувам?” попитах аз. „Е, по-скоро се чудех относно реакцията ти,” каза тя. „Уплаших ли те?” попитах аз, сигурен, че тя ще отрече. „Не.” Опитах се да не се усмихвам, и се провалих. „Извинявам се, че съм те изплашил.” А после усмивката ми изчезна заедно с мимолетния ми хумор. „Беше просто самата мисъл ти да си там ... докато ловуваме.” „Това би било лошо?” Картината в съзнанието ми бе прекалено много - Бела, толкова уязвима в празната тъмнина; аз, извън контрол ... Опитах се да я прогоня от главата си. „Извънредно.” „Защото ...?” Поех дълбоко въздух, концентрирайки се за момент върху горящата жажда. Да я чувствам, да я преодолявам, доказвайки властта ми над нея. Тя никога повече нямаше да ме контролира - копнеех това да е истина. Аз щях да бъда безопасен за нея. Вгледах се в желаните облаци, без да ги виждам, като ми се искаше да повярвам, че непоколебимостта ми би била от значение, ако бях ловувал когато срещнах аромата й. „Когато ловуваме ... се оставяме на инстинктите си,” казах й аз, премисляйки всяка дума, преди да я изрека. „Ръководим се по-малко от разсъдъка си. Особено обонянието. Ако бе някъде наблизо до мен когато изгубя контрол по този начин ...” Поклатих глава в агония при мисълта за това какво щеше - не какво можеше, а какво щеше - непременно да се случи тогава. Слушах как сърдечния и пулс се извади от строя , а после се обърнах, неспокоен, за да разгадая очите й. Лицето на Бела бе спокойно, очите й мрачни. Устата й бе свита само малко, което предположих, че бе безпокойство. Но безпокойство за какво? Нейната собствена безопасност? Или силната ми болка? Продължих да се взирам в нея, опитвайки се да преведа неясното й изражение в сигурни факти. Тя гледаше втренчено към мен. След момент очите й се разшириха, а зениците й също, въпреки че светлината не се бе променила. Дишането ми се учести и внезапно тишината в колата изглежда бръмчеше, точно както и в затъмнената стая по биология този следобед. Пулсиращият електрически ток отново се движеше между нас и желанието ми да я докосна беше, за кратко време, дори по-силно от нуждите на жаждата ми. Туптящото електричество ме караше да се чувствам сякаш отново имах пулс. Тялото ми пееше заедно с него. Сякаш бях човек. Повече от всичко на света исках да почувствам топлината от устните й върху моите. За една секунда отчаяно се борих да намеря силата, контрола, за да съм способен да доближа устата си толкова близо до кожата й ...

Тя вдиша остро и едва тогава осъзнах, че когато аз започнах да дишам по-бързо, тя напълно бе спряла да диша. Затворих очите си, опитвайки се да скъсам връзката помежду ни. Никакви грешки повече. Съществуването на Бела бе обвързано с хиляда деликатно балансирани химически процеси, всичките толкова лесно разрушими. Ритмичното разширяване на белите й дробове, струята кислород, бяха живот или смърт за нея. Трептящият ритъм на крехкото й сърце можеше да бъде спрян от толкова много глупави инциденти или заболявания, или ... от мен. Не вярвах, че който и да е член на семейството ми би се колебал, ако на него или на нея им бе предложен шанса да се върнат назад - ако той или тя можеха да заменят безсмъртието за смътност наново. Всеки един от нас би влязъл в огъня за това. Да гори толкова дни или векове, колкото бе нужно. Повечето от нашия вид ценяха безсмъртието повече от всичко друго. Дори имаше хора, които копнеят за това, които търсеха в мрачните места тези, които можеха да им дадат възможно най-злия подарък ... Не и ние. Не и моето семейство. Ние бихме заменили каквото и да било, за да бъдем хора. Но никога никой от нас не бе бил толкова отчаян за път назад, колкото аз бях сега. Взирах се в микроскопичните дупчици и пукнатини в предното стъкло, сякаш имаше някакво решение, скрито в в него. Електричеството не бе затихнало и трябваше да се концентрирам, за да задържа ръцете си на волана. Дясната ми ръка отново започна да ме щипе безболезнено, откакто я бях докоснал преди това. „Бела, мисля, че трябва да се прибираш.” Тя веднага се подчини, без коментар, излизайки от колата и затваряйки вратата зад себе си. Беше ли почувствала възможността за беда толкова ясно, колкото и аз? Болеше ли я, че си тръгва, така както ме болеше мен да я пусна да си отиде? Единственото утешение беше, че щях скоро да я видя. По-скоро отколкото тя щеше да ме види. Усмихнах се на това, после свалих стъклото и се наведох, за да й проговоря още веднъж - сега бе по-безопасно, тъй като топлината на тялото й бе извън колата. Тя се обърна, любопитна, да види какво искам. Все още любопитна, въпреки че ми бе задала толкова много въпроси днес. Моето собствено любопитство бе напълно незадоволено; отговаряйки на въпросите й днес, единствено разкрих тайните си - малко бях получил от нея, освен собствените ми догадки. Това не беше честно. „Оу, Бела?” „Да?” „Утре е мой ред.” Челото й се смръщи. „Твоят ред за какво?” „Да задавам въпроси.” Утре, когато щяхме да сме на по-безопасно място, заобиколени от свидетели, щях да получа моите отговори. Ухилих се при мисълта, а после се обърнах настрана, защото тя не извърши никакво движение, за да си тръгне. Дори когато бе извън колата, ехото от електричеството бръмчеше във въздуха. Аз също исках да изляза, да я съпроводя до вратата като извинение да остана до нея ... Никакви грешки повече. Настъпих газта и после въздъхнах, когато тя изчезна зад мен. Изглеждаше сякаш постоянно бягах към Бела или пък надалеч от нея, като никога не оставах на място. Щеше да трябва да открия някакъв начин да не отстъпвам, ако щяхме да имаме малко покой някога.