П. Проданов

в собствен ракурс

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ

Петкан Проданов

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕВ СОБСТВЕН РАКУРС

2013 г.

© Петкан Проданов, автор, 2013ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ В СОБСТВЕН РАКУРС

Изданието е под собствена редакция.Художествено оформление на корицата: Николай Николов

Българска. Първо изданиеФормат 60/84/16Печатни коли 1,5

Предпечат и печат: ЕТ „ПРЕ-прес“

3

Не зная кой мъдрец е формулирал сентенцията, че да се живее е изкуство, но несъмнено е бил прав. Всъщност, с жизненото си поведение, всеки рисува картината на своя живот. Това, че в някои случаи се получава „цапаница”, а в други произведение на изкуството си остава за сметка на ху-дожника. В този смисъл, в навечерието на кръгла годишнина ми хрумна да направя рекапитулация на изминатия път. Да хвърля поглед на собствената си „живопис” и да преоценя основните багри, които са ми позволили да изрисувам едно дълголетие, скромно надхвърлящо средната продължител-ност на живота. Постепенно в съзнанието ми се очертаха няколко формулировки, които шеговито подредих в препо-ръки към по-младите си приятели. Неочакваният им успех ме подтикна към нови размишления. Възникна идея, да ги използвам като „скелет” за живоТОпис под форма на пос-лание, посветено на общочовешката тема за изкуството да се живее, в индивидуалната му и за това често необичайна перспектива. В същност един такъв неангажиращ надслов ми позволи да преоценявам някои общоприети догми пер-сонално и да отразявам схващания, които иначе бих се въз-държал да споделя. За илюстрация визирам и случки вече споменавани, но с риск повествованието да заприлича на „събрани съчинения”, реших да не лишавам целокупната картина от детайли, които обогатяват колорита й.

СОЛТА НА ЖИВОТА –ДОБРИЯТ СТАР СМЯХНа всеки е известна народната мъдрост, че «смехът е

здраве». От студентските години си спомням, че френски психолог провеждаше лечебни сеанси, озвучавани с магне-тофонни записи на смях. Използвайки „заразителното” му въздействие, с поредица от сбирки професорът постигаше забележителни резултати.

По-късно се изясни, че при смеха се отделят ендор-

4

фини, които тотално стимулират жизнените функции на организма. Наскоро бяха идентифицирани и анти-ендорфи-ни, които при отрицателни емоции проявяват обратно въз-действие. Така кръгът се затвори и народното мъдросло-вие бе потвърдено научно.

Въпреки това си остава висящ въпросът, доколко об-ръщаме внимание на тези забележителни данни, за да осве-жим живота си и заобикалящата ни атмосфера заплаш-ваща да се превърне в смог.

На смеха, са посветени многобройни студии, но когато „опрях” до тях, твърдо реших да не ги проучвам, за да си остана „девствено” неук при изложение на собствени схва-щания по тази тема.

Първото нещо, което ме впечатляваше още от младеж-ките години е относително ограничения брой писатели класици, посветили творчеството си на хумористичния жанр. Просто на пръсти може да ги изброиш, докато ос-таналите представители на художественото творчество из-глеждат безчет. Каква ли ще е причината за това? В един от учебниците ни по психиатрия се твърдеше, че чувството за хумор е признак на интелигентност. Размишлявал съм върху твърдението, но няма как да се съглася напълно, въ-преки че по наличието или липсата на своевременна реак-ция можеш да съдиш за „реотаните” на събеседника си.

Може би се касае за генетични заложби? В това направление разполагам с доста сериозни ар-

гументи. В семейството ми с чувство за хумор се славеше баща ми, който със забавните си историйки можеше да раз-ведри всяка обстановка. Знаехме ги наизуст и това му беше известно, но отново и отново ги разказваше. При това с всяко повторение ни се струваха все по-смешни. Още щом започнеше някоя от тях, по лицата ни разцъфваха усмив-ки. Майка ми, обикновено го посбутваше да не се повтаря,

5

но това изобщо не го смущаваше и веселието ставаше още по-голямо. Беше много артистичен. Схващаше психологи-ята на героите си и във всяка историйка влагаше по нещо свое. Най-често това бяха истински случки с негови позна-ти, поведението и постъпките на които превъзходно пречуп-ваше през чувството си за хумор, за да ги сервира с подкуп-ваща усмивка под рунтавите си късо подстригани мустачки.

Както е известно, при преброявания особено в села-та широко се използва помощта на учителите. По такъв повод баща ми анкетира един от селяните, като го пита какво образование има. Човекът си помислил, помислил и рекъл:

- А бе даскале, пиши го средно!Баща ми, който бил сигурен, че образованието му не

може да бъде повече от основно, търпеливо обяснил какво означава средно образование. Човечецът го изслушал вни-мателно и с тон на извинение изтърсил:

- Даскале, даскалее, ние сме си „проституция” и „проституция” ще си умрем!

Понякога хората с развито чувство за хумор ми напом-нят за мравките, които с рецепторите си улавят ултравио-летовите лъчи и виждат света обагрен в червено. Подобно на тях тези хора възприемат околните неща в светлина раз-лична от останалите. Често съм размишлявал как възникват вицовете? Кой ги измисля? Защо авторите остават аноним-ни? Докато един ден подобно на баща ми „изфабрикувах” и собствен виц.

Импулсира ме актуално звучащият анекдот за Хитър Петър, който се опитвал да икономисва все повече и повече от храната на магарето си, което тъкмо когато свикнало да не яде, взело че умряло. Само трябваше да го пренасоча като въпрос към малкия смешник:

- Иванчо, какви икономически експерименти са под-

6

хванали у вас в България?- Нищо ново, откликва малкият. Подновени са про-

словутите опити на Хитър Петър, само че вместо мага-рета, използват пенсионери!

Има и генетично продължение.При едно от поредните рибни менюта, синът ми още

в предучилищна възраст, отказа отново да яде риба. Про-дължих да обяснявам колко полезна като храна е тя. Дори прибавих, че стимулира и потентността при мъжете. Де-тето естествено ме попита какво означава това? Обяс-них му простичко, че помага на момчетата да им стават по-големи чурките. Синчето се позамисли и след малко из-търси:

- Ей тати, колко ли пък са големи на рибарите, а?!Генеалогично подредените примери в никакъв случай

не означават, че съществуват хора с ампутирано чувство за хумор. Поне аз не съм срещал човек, който да не се усмих-не на добре подбран анекдот. По скоро, не всеки възприема като хоби споделянето им. А и пустите им вицове толкова лесно се забравят, че понякога с основание съм се опася-вал за начеващ „алцхаймер”. За щастие други съпоставки позволяват бързо да се изключи такава угроза, въпреки че причината за лесното им забравяне си остава енигматична. Не случайно пресата посвещава цели страници на хуморис-тичния жанр. Дори на известни личности се публикуват лю-бими вицове. Не претендирам за популярност, но нищо не пречи да споделя с вас любимата си смешка.

Провежда се изпит и пред кабинета на професора на-прегнато изчакват реда си група студенти. Излиза поред-ната „жертва” и всички се струпват да разберат как е преминал сеанса.

- Ами, като в църква - обяснява колегата - и няма как-во да се чудите. Зададе ми въпроси, от които ужасен се

7

прекръстих! Щом започнах да отговарям - той взе да се кръсти!

Несъмнено съществуват вицове, които осмиват и ха-рактерни за съответната нация черти. С риск да се повторя, както правеше баща ми, ще ви припомня всеизвестния слу-чай когато Вуте уловил „златната рибка”, а Нане го уго-ворил да я пусне обратно. Благодарната рибка обещала да изпълни три желания на Вуте при условие, че Нане който го посъветвал да я освободи, ще ги получава в двоен размер. След искане за разкошна вила и красива жена, най – неочак-вано за рибката, като трето желание, Вуте помолил да му „изсъхне” единия тестис.

Наскоро се появи и руски вариант за уловена златна рибка, която новоизлюпен мултимилиардер хвърлил прене-брежително обратно във водата. Учудената рибка го по-питала, няма ли да има три желания. Е хайде казвай ги де, снизходително отговорил новобогаташът!

Върхова позиция в изкуството да се живее несъмнено заема философското умение да се надсмиваш и на себе си, защото всяка неудача има и смешна страна. Като аспирант в Чехословакия бях поканен на гости в доста отдалечен от Братислава град. Носех единствения си сносен костюм и работен панталон, с който пътувах за да не „протъркам” официалния и в задния джоб на който, съхранявах току що получената си стипендия. На връщане, при смяна на панта-лоните в тоалетната на влака, поставих на масичката пред огледалото „пачката” банкноти и унесен в кой знае какви мисли, излязох без да ги прибера. За това си спомних едва при събуждането на сутринта в интерната. В първия момент ме обля студена пот, а след това избухнах в смях като си представих, как някой се е „пресекнал”, като е зърнал снопа с банкноти.

Лично за мене, новият добър виц е нещо като празник.

8

Многократно се улавям, как вътрешно ме избива на смях в продължение на дни, като си спомня за него. Разбира се избягвам външните изблици за да не шокирам околните в ущърб на „имиджа” си.

Много по-добре е разбира се когато имаш възможност открито да изразиш възникналите емоции. Това най-неочак-вано се случи при гостуване на приятелско английско се-мейство. След пленяващи, но изморителни преходи из ве-ковечният Лондон, часовете на отдих около гостоприемната трапеза неочаквано бяха одухотворени от взаимно проявило се чувство за хумор. От весело звучащи случки и инциденти по време на нашето скитничество из столичния град, неу-сетно преминахме към обмен, на характеризиращи нацио-налните особености анекдоти. Непринуденото навлизане в селенията на смеха, достигна нови измерения, когато на масата се появиха три тома с над хиляда страници вицове, сортирани като къси, средни и дълги. Започна своеобразна надпревара. Всеки подбираше смешка, с която участваше в забавлението. По продължителността на предизвиканите усмивки, изявата се класираше със съответстващи точки в състезанието. Успехът от начинанието беше невероятен. Чувствахме се като преобразени. Спонтанно възникна дори идея да основем „партия на смеха”. Несъмнено по-полезна ще е от „бирена партия” например. В епохата на електрон-ните връзки и сега идеята изглежда възможна, стига някой да я подеме. Надзърнете във „фейсбук”, за да се уверите колко смехотворна информация разменят помежду си кон-тактуващите. Необходима е само подходяща система за „ху-мористичен” обмен.

Нашата „партия на смеха” все още съществува. Еже-годно си провеждаме персонални международни състеза-ния, като само сменяме територията. Трите култови изда-ния, превърнали се в „евангелия на смеха” продължават да

9

ни разведряват след всяка неудача, провокирайки неудър-жими усмивки.

Преди да завърша реших да реабилитирам и прене-брежителното отношение към старите – „брадати” вицове. Достатъчно е да акцентирам вниманието ви върху самото прозвище, което свидетелства, че предавайки се от уста на уста са надрасли времето, вместо да загинат като „голобра-ди”. Шапки долу пред заслужилия за човечеството „брадат-ко” превърнал се в герой - ветеран от историята на хумора!

Добрият стар смях се спотайва и в страниците на кла-сиците от жанра. Всред тях Удхаус се препоръчва от изтък-нати психоаналитици, като лечебно средство. Но ако не сте привърженици на своенравния английски хумор, какво ви пречи да посегнете към томчето на Чудомир и заедно с „Не съм от тях, како Сийке” да поръсите душата си със солта на живота – непринуденият човешки смях.

… DON’T WORRY- BE HAPPY *…Основният проблем си остава „зациклен” в дилемата

оптимизъм-песимизъм. В това дали се радваме, че остава все още вино, вместо да скърбим, че половината вече е из-пито, както и да не гледаме мрачно на бъдещето, защото е непредвидимо, а песимизмът предизвика отделяне на вред-ни катализатори.

Не зная дали си давате сметка колко масово се среща „черногледството”. Колко често се налага да втълпявам на приятели да не се тревожат за неща, които не са се случили.

Обзалагам се, че тъкмо „черногледството” е преобла-даваща причина за заобикалящият ни стрес. Та престанете най-после да се „тресете” за неща, които не са се случили.

Не вярвайте или най-малко поставяйте под въпрос

*Не се тревожи, бъди щастлив

10

неблагоприятните прогнози. Българската нация не е застрашена от изчезване ! Дори „ромките” започнаха да си слагат противозача-

тъчни „обръчи”. Остава само здравната каса да ги подпо-могне.

Гласувайте всички, до един! За която партия или за ко-гото желаете, но гласувайте! Така малцинствата ще отидат на мястото си - под „чертата” и няма да решават съдбата ни в парламента. Да не гласувате е „протест” не срещу тези, от които сте недоволни, а срещу самите вас.

Не се вълнувайте, че децата ви се юрнаха по „чужби-ните”. Та нали живеем във века на космополитизма. И какви „чужбини” са Испания, Германия, Франция и останалите 25 страни от „общежитието” наречено Европейски съюз. След отпадането на прословутия „Шенген” в съседната страна ще влизаме, като в съседен град. Не ви ли е известно, че американците, които обичат разнообразието периодично променят местожителството си от щат на щат. Какво ви пре-чи да застанете пред скайп’а и в непринуден разговор да се уверите, че синът и внуците ви намиращи се на другия край на света, са в отлично здраве, просперират и се радват, че им гостувате. По какви причини да роним сълзи, че от страната ни изтичали „мозъци”, като забравяме, че гениите не са „принадлежност” на дадена страна, а общочовешка „собственост”, защото творят прогрес за целия свят, което не пречи да се гордеем с националността им. Да не би да искате несъмнения талант да си остане при нас от чисто на-ционалистически подбуди и да се лиши от възможност за по нататъшно развитие в страна, която може да му я осигури. Напротив, трябва да се гордеем, че наши младежи и девойки печелят световни конкурси, завършват елитни чужди учеб-ни заведения и са канени на работа във водещи за световна-та култура центрове. Да не говорим за футболистите, които

11

разнасят славата на българския ритник по света. На летище-то в Лондон при проверка на документите ни възкликнаха „Ааа, българи - Бербатов, а в Испания, където боготворят Камата, ревът в полза на тенис-ракетата ни Димитров, като че ли е не мой, а техен съгражданин.

Не бързайте да се ужасявате и от „пророците на апо-калипсиса”, вещаещи дупки в атмосферата, от които вър-ху главите ни ще се посипе „огън и жупел”. Защо да не се вслушаме в аргументите на техните опоненти, които при-помнят подобни климатични промени и в миналото. Не е ли по-добре, вместо да застрашаваме психическото си здраве, мъдро да заемем изчакваща позиция, като разбира се не за-мърсяваме излишно природната среда.

Всичко изброено до тук, бледнее пред ураганния огън, който ежедневно и ежечасно се сипе от екраните на теле-визията. Не ви ли се струват „новините”, като безконечен сериал от филм на ужасите, който ни засипва с кървящи произшествия, които наблюдаваме потресени. При лип-са на нещастни случаи черпят още по-мащабни ужасии от международния фонд. Само понякога, може да се поднесе и „добрата новина” - как някой намерил портмоне с пенсия и го върнал на нещастния собственик. Чудо на века! Просто да изпаднеш в умиление!

И все пак разкрих тайната им. Издаде ги един от лекторите, които ги учат да сеят ужаси, защото на зрителя се подобрявало самочувствието, че самият той не е за-сегнат от тях.

Как ви звучи тази ръководна концепция на медиите – като благотворна? Не ви ли се струва, че всъщност ни считат за садисти, на които задоволяват апетита с отра-зяване нещастието на околните.

Да не говорим, че вместо да се стремят да възвисяват духовно, слизат до нивото на масовия зрител, като се опит-

12

ват да удовлетворят ниски инстинкти и нездраво любопит-ство за сметка на пазарната култура.

Тъкмо завършвах критичните си бележки за медиите, когато „загърмяха” с вестта, че група американски учени са установили, че оптимизмът и песимизмът са заложени в генетичния ни фонд в 50%, в 10 зависят от околната сре-да, а в 40% търпят нагласи свързани със самите нас. Ето че собственото ми генеалогично проследяване на чувството за хумор се оказа потвърдено от мащабно изследователско проучване. То стимулира намерението ми, като 100 про-центов оптимист да телепортирам чрез повествованието си част от него към черногледците, тананикайки си химна на оптимизма: Don’ t worry, be happy!

ДА НЕ БЪРЗАМЕ ДА СЕ ОТДАВАМЕ НА ВРЪХЛЕТЕЛИ НИ ЕМОЦИИ

Ето още едно правило, което е в състояние да оптими-зира живота ни. Пропуснати ползи за момента, след време може да се окажат предимство. Нещо, което сега ни се стру-ва съкрушителна загуба, да ни предпази от неприятности.

Не се съмнявам, че психическият ви комфорт ще се подобри, ако обърнете внимание и на тази препоръка. Не-възможно е, да не сте се „тюхкали” за някой пропуск, който по-късно ви е позволил облекчено да въздъхнете, че не се е случил. Хайде сега колективно да „сбръчкаме” мозъчните си гънки и ще видите каква навалица от подобни поучител-ни случаи ще изплува пред очите ни. Наложително е периодично да си правим такава „ретро” гимнастика, за да не забравяме и за това здравословно житейско правило.

Всред препоръките за добруване първенстваща пози-ция заема и изискването да не завиждаме! Завистта всъщ-ност зарежда организма с отрицателна енергия. Ако при-ятелят ви е преуспял повече от вас, радвайте се, че имате

13

преуспели приятели и се стремете да ги настигнете. Не за-бравяйте, че природата ни е сътворила да се различаваме, затова бъдете толерантни. Търпимостта е не само уважение към околните и основа на демокрацията. Тя е преди всичко самоуважение.

Оценявайте и малката радост! Не я пренебрегвайте. Съумявайте да я изконсумирате без остатък, защото е гра-дивна единица към голямото щастие!

Хайде кажете, кой е по-щастлив? Този, който е нямал нещо и най-сетне се е сдобил, или този който го е имал, но от суета го е позлатил?

Общоприето е, да се свързва щастието с богатството и парите, въпреки че всъщност не е така. Достатъчно е да обърнете внимание как голям брой „претоварени” от благо-получие не издържат, прибягват до наркотици и разрушават живота си.

„БЕЗУМНО, ЛЕДЕНО СЪРЦЕ КАЖИ…”В лабиринта на човешката душевност специално мяс-

то заема палитрата на любовта. Като „раздел” от нея съ-временната психиатрия счита влюбването за категория лу-дост, за която лечение до сега не е открито.

Не бързайте да възнегодувате срещу това твърдение. Припомнете си колко пъти ви е „полазвала” неочаквана рев-ност и в колко от тях сте имали основание за това. Всъщ-ност „влюбването” е атавизъм, целящ запазването на вида. Като му дойде времето, внезапно ни връхлита, както котки-те, които го провъзгласяват с ужасяващи звуци.

Съвременната психиатрия със столетия се е забавила в изграждането на споменатата диагноза. Още в кои време-на, великият проницател на човешката душевност – Шекс-пир описвайки неповторимата любовна драма на Ромео и Жулиета я „приключва” със самоубийство, което както и да

14

оценявате или преоценявате си е форма на лудост. Та нали ако не са били „лудо влюбени”, самоубийството нямаше да се състои. Ако се нуждаете от допълнителни аргументи в полза на тезата, препрочетете си „Отело”.

Добре e, че тази „вълнуваща” лудост, в повечето слу-чаи отзвучава постепенно и безвредно. Няма да забравя мой съученик, който след като спечели кандидат студент-ски конкурс, заяви на родителите си, че няма да следва, ако не разрешат да се ожени за любимия си образ. С приключ-ване на висшето му образование, за съжаление завърши и „сляпата неделя”. Започна да се появява на най-неочаквани места с дами притежаващи съмнителна репутация. Имах и позната, която при влюбване се подстригваше високо. Друг пък - черпеше на поразия, като видеше обекта на още неспо-делената си любов. Както виждате явлението е с огромен чувствен диапазон. Като се започне от „тиха” едва забеле-жима за околните лудост, премине през „ненагледни” исто-рии и се стигне до ужасии от сорта на „Отело”!

Всъщност величието на човешката душевност се крие в обичта.

„ ЦАР АЛКОХОЛ ”Ще спра вниманието ви и върху проблем, от който ни

настръхват косите, когато научаваме за ужасяващи пиянски пътни и други произшествия. Преди да изложа схващанията и собствения си опит, редно е да ви запозная със съвремен-ни проучвания, които изясниха много енигми от миналото.

Започна се с откриването на алкохолдехидрогенази-те - група ензими локализирани в стомаха и черния дроб. Те позволяват да консумираме алкохолни напитки, защото детоксикират алкохола. Идентифицираха ги японците, като намериха различия в количествата им в зависимост от на-ционалната принадлежност. Допълнително се установи, че

15

наличието им и всред индивидите от една и съща национал-ност не е еднакво и освен това се увеличават с възрастта и намаляват със стареенето.

Очевидно, при руснаците и поляците, които падат пияни по улиците и специализирани коли ги прибират за отрезняване, се срещат значително по-оскъдно, от колкото при известните като големи консуматори французи. Самите „самураи” не отричат, че са с ниски стойности на ензима и „слаби пиячи”. Личи и по любимия им аперитив „сааке”, от около 18 градуса, за разлика от нашите „огнени води”, кои-то обикновено са 40, а понякога в селската саморъчна прак-тика достигат и до 60 градуса. Като участъков лекар имах възможност да се уверя, което свидетелства, че национално сме в ред с алкохолната „ензимология”.

Всичко това ми позволи, да преоценя личното си отно-шение към алкохола, което предполагам ще ви се стори нео-бичайно. В собствената си практика намерих потвърждение на проучванията. С напредването на годините рязко намаля капацитета ми да консумирам алкохол. От превъзходно въз-приемане на количества, които за някои могат да се сторят апокалиптични, днес, въпреки многократното им намаление чувствам да примигва „предупредителен сигнал”! Няма да забравя колата на познат американец, който беше монтирал устройство, което след достигане на скорост над 80 мили, се включваше автоматично и я озвучаваше с погребални ме-лодии.

С това искам да ви обърна внимание, че като двули-кият Янус и подобно на лекарствата, алкохолът е нож с две остриета. В приемлива доза е с превъзходен ефект, а във ви-сока – отрова, която може да ни ликвидира и като личности и като организъм. Не посягайте към него без да сте се уве-рили, че сте в ред с алкохолдехидрогеназите си!

Самоанализът ме навежда на мисълта, че съм от щаст-

16

ливците, които природата е дарила с ензими в количества, позволяващи да възприемам алкохола разумно, безпрепят-ствено и нестандартно.

Всъщност за мен е най-ефикасният релаксатор. Въз-приет в подходящо време и подходяща доза, е в състояние да тушира тотално физическото или душевно напрежение, като осигури спокоен и плодотворен сън. За разлика от ле-карствата, които приспиват насилствено. Да не говорим за рисковете, с които е съпроводено приемането им.

Още по-нестандартно ще ви се стори твърдението, че е превъзходен стимулатор. Констатирал съм го в творческа-та си практика. В моменти, когато напрегнато съм насилвал мозъка си да приключа с проблеми, върху които съм кон-центрирал внимание и инвестиции. Чувствал съм се съвсем близо до теоретичното им оформяне, но без успех. За об-лекчение на напрежението в такива случаи често прибягвам към услугите на „царя”. Понякога всред възЦАРилата се еу-фория, се оформя творческо решение. Не сте длъжни да ми вярвате, но истина е, че съм го изпитвал и то многократно.

Не подминавам без внимание и твърденията, че в уме-рени дози алкохолът има анти-склеротичен ефект и „стапя” плаките, отлагащи се върху интимата на кръвоносните съ-дове.

ЗА ХРАНАТА И ДВИЖЕНИЕТООт кардинално значение за всеки е хранителният ре-

жим, който осигурява енергията за жизнената ни дейност. От философска гледна точка се храним за да живеем, а не живеем за да се храним. От житейска, преобладава епику-рейското отношение. По въпросите е писано толкова много, че ще си позволя да изкажа мнение само по някои от тях.

Физиологията изисква по-усилено хранене до завърш-ване на растежа към 21-та година. За съжаление, след това

17

апетитите и възможностите им за удовлетворяване се уве-личават. Така скоро заставаме пред огледалото и започваме да не харесваме конфигурацията си, което ни изправя пред проблем, най-често генетичен, изразяващ се в „склонност към напълняване”. И ето ни пред дилемата на века, как да удовлетворяваме благоутробието си без да навредим на външния си изглед. Проблемът се e вселил в понятието „ди-ета”, която ни се препоръчва и предлага в хиляди варианти. Огледайте се и ще се уверите.

Според формулата на Брока нормалното тегло се из-числява, като от височината в сантиметри се извади числото 100. Проучвания у нас показват, че за българина резултатите трябва да се коригират с ± 5% . При 175 см. височина се по-лучават 75 кг., или препоръчително тегло от 71.2 до 78,7 кг. За разнообразие ще споделя и собствения си опит.

Баща ми беше човек, който не ограничаваше хранене-то без да променя стандартното си тегло , което му гаранти-раше неотменно представителна фигура. За съжаление по подобие на майка ми, се налагаше да полагам непрекъснати грижи за поддържане на желаното равновесие. Ще избегна палитрата изпробвани диети, като ви запозная с максимал-ната – гладуването. Практикувах го няколкократно по 10 дни и еднократно в продължение на месец, консумирайки обилно само вода. След психическа настройка, волеви уси-лия за потискане чувството на глад са необходими само в първия ден. Дори в края на месечното гладуване, не чувст-вах физическа или умствена отпадналост. Вероятно, защото то намалява с 60% нуждата от енергия изразходвана иначе за храносмилане. Сега разбирате, че се усмихвам снизхо-дително на т.н. „гладни стачки”, които възприемам за це-лящи да коригират теглото, а не като израз на популизъм отразяващ „възмущение”. Изоставих тази драстична прак-тика, защото след нея с ускорени темпове се връщах в из-

18

ходната позиция. Реших да си разработя собствена система. Така възникна диетата „Калкулатур”, с която най-после стандартизирах теглото си. Както проличава от наименова-нието й е базирана не върху количеството, а върху калорич-ната стойност на консумираната храна. В общи щрихи в 100 грама, зеленчуците и плодовете предлагат само 15-35 кало-рии, месата 200-400, млеката и сирената 300-450, хлебните и захарни изделия 300-500, а мазнините 700-900 калории. Всяка водка ви прибавя 300, чашата с вино 70, бирата 200 калории, докато кафето и чая без захар са на 0. Ако не при-лагате тежък физически труд или не сте спортист, дневно са ви достатъчни 1500 калории. Ето и още няколко златни пра-вила. Трябва да се храните често, за да избягвате острото чувство на глад, което предизвиква прехранване. При при-готовлението на храната да давате предимство на варенето и печенето, а още повече на суровите салати без застройка, небелените добре измити плодове и натурални сокове, като не смесвате белтъчните с въглехидратните калории

Не е необходимо да се превръщате в аскет. Когато ви предстои тържество преди или след него можете да ком-пенсирате калорийния „бум” със съответно понижени ком-бинации. Благодарение на това правило никога не съм се лишавал от епикурейски удоволствия. Напротив, кулинари-ята ми се превърна в хоби. Ето ви и една показна рецепта. Нарекох я „сребърни пържоли”, защото месото увито във фолио заедно с лук и гъби се пече на 250° за час. Не се стра-хувайте от печурките. За да сте сигурни, че всред тях няма „ренегат”, сварете ги предварително, консумирайте глътка от течността и ако продължавате да се чувствате добре ги използвайте и консервирайте за по-нататъшна употреба.

Бих препоръчал също да не абсолютизирате профи-лактичните забрани на някои храни, освен ако не сте алер-гични. Не забравяйте, че прекаления „светец” и богу не е

19

угоден. От голямо значение за нашето благосъстояние е и дви-

жението. То е не само храна за мускулите, но и трансмисия на жизнената ни дейност. Възприемам го като предизвика-телство на живота.

Не става въпрос за спорта и за спортуването, които дълбоко уважавам. Наблюдавам с увлечение състезанията по художествена гимнастика и фигурно пързаляне, които превръщат спорта в изкуство. Възхищавам се на върховите постижения на човечеството в стремежа му към „по-бързо, по-високо, по-силно”. Искрено завиждам на увличащите си по футбола, които се забавляват с безбройните състезания.

Не съм привърженик на „джогинга”. Оставете го на американците, които масово са „имобилизирани”, защото навсякъде се придвижват с коли.

Става въпрос за минимума, обикновеното движение - разходка, в противовес на медийните развлечения заплаш-ващи да ни превърнат в „телевизионни зомбита”. За изпъл-нение на златното правило: предпазвай се от директните слънчеви лъчи, разпервай чадъра когато вали, радвай се на снежинките и подсвирквайки с уста, крачи по божия свят поне час и половина дневно!

ОТ МАЙМУНАТА КЪМ ЧОВЕКА И Т.Н. ...Решаващо значение за преуспяването ни в живота има

трудът. Раждаме се за да работим. Който е проумял тази мъдрост, заложена още в трудовете на Дарвин, несъмнено е постлал „червено килимче” пред жизнения си път. За съ-жаление, не винаги се случва така. Непрекъснато срещаме представители на две противоположности, между които се разстила множество, за което трудът е средство за препита-ние и нищо повече.

Да започнем от негативното отношение към труда.

20

Познавам немалко особи, които ненавиждат работата, която извършват. Всред тях са и хора с висше образование, инвес-тирали големи усилия за успешно завършване на престиж-ни специалности. Указва се, че не са успели да се посветят на „леляната” професия по една или друга причина и по не-обходимост работят на поприще, което не им допада. Мо-жем да си представим, как протича „трудовият” им живот, от веригите на който ги освобождава едва пенсията.

Не последвах желанието си да завърша литература, за-щото след четири учебни години ме очакваха две години казарма, която при медицинските специалности се заменя-ше с полагане на изпити по военна подготовка. Ужасяваща-та представа да ме командват разни „фатмаци”, набързо ме преориентира към медицината, въпреки че следването е с най-голяма продължителност и свързано с предмети изис-кващи системно запаметяване. Без да подценявам усилията полагани при овладяване на останалите специалности ще си позволя да илюстрирам твърдението си със спомен от изпит, когато професорът по анатомия усмихвайки се, ми посочи около милиметър широко отворче в черепа и любез-но ме пита „Какво е това?“.

А сега си поемете дъх и повтаряйте след мене: apertura intеrna canaliculi nervi petrozi superficialis minoris - ни пове-че, ни по-малко! Ако не вярвате надзърнете, в който и да е учебник по анатомия, стига да намерите под 1500 страници и се ориентирате в своеобразния му българо-латински език. Вече разбирате защо няколкократно бях готов да се отка-жа от следването си, но ме възпираше още по-ужасяващата перспектива – да ме приберат „под ключ” в казармата.

За щастие последва огромна компенсация, кодирана в символичната думичка – диагноза. Изградена е от две чуж-дици. „Гнозис”, известна като „познание” и „диа”, която означава „през”. Всъщност диагнозата е нещо, което пре-

21

минава през познанието! И сега продължавам да се възхи-щавам от семантиката на това олицетворяващо медицината понятие.

От голямо значение за ефикасността на труда е и пра-вилното му „разстилане” в трудовото ежедневие. В това от-ношение специално внимание заслужават испанците, гър-ците и други, които повече или по-малко практикуват т.н. „сиеста“. Това е време в следобедните часове, когато пре-късват трудовия си процес за почивка, в която може и да се „подремне”. На пръв поглед изглежда лениво, но не е така. Уверих се още при постъпване на работа. В тези отдавнаш-ни времена лекарите започваха в 7.30 ч. До 13.30 приключ-ваха основните си диагностични и лечебни задължения, „яхваха” колелата и потегляха да обядват и починат. Около 17 ч. със същия здравословен транспорт се завръщаха да се уверят, какво е състоянието на пациентите им и могат ли да ги поверят на дежурния лекар, който беше един за цялата болница през нощта. Така се запознах със сиеста-та, висо-ко я оцених и използвах в трудовата си практика до пен-сионирането и след това. Истината е, че след прекъсването се чувствах като „кукуряк”, защото крайните, съпроводени с наслагваща се умора часове, се зареждат с нов енергиен потенциал.

Установих, че и това не е достатъчно, щом в трудовото ежедневие преобладава психическо напрежение. Монотон-ността на дневния режим неговото еднообразие се „насло-ява”. Наложи се да потърся „антидот”- в разнообразието. През почивните дни понякога ”настъпвах” педала на колата и потеглях към крайбрежието. С продължителното шофи-ране, пропъждах злободневните проблеми. Когато след него прибавях боулинг, разходка край морето и заспивах под звуците на вълните и граченето на гларусите се събуж-дах като „прероден”. Така, допълних сиеста-та, със собст-

22

вен ефикасен вариант за отмора. По неповторим начин се възприема трудовия про-

цес, ако успеем да му прибавим и привкус на творчест-во. Преобразява се в някаква трудова феерия, в магнитното поле на която се чувстваш като малка стружка или като му-шица пърхаща неотклонно около светлинката в мрака. По-някога е толкова всеобхващащо, че започвам да си мисля дали природата създала половото влечение за да съхрани вида, чрез „оргазма” от творчеството, не гарантира разви-тието. Не става въпрос за гениални открития или произве-дения на изкуството, а за удовлетворение от извършеното. От приключилия с успех трудов процес, независимо дали сте грънчар, фаянсаджия подреждащ плочки, архитект за-вършил чудесен проект или лекар спасил пореден живот. В същност трудът се превръща във вълшебство.

Не трябва да лишаваме и пенсионната си възраст от олекотени трудови удовлетворения. Така съдействаме за удължаването й, напук на държавата и пенсионните фон-дове. Баща ми, който продължи да работи безвъзмездно в профсъюзите, по-късно отбеляза, че випускниците му, от-дадени изцяло на бездействие, твърде скоро са приключили жизнения си път. Трябва да ви призная, че не тази практиче-ска констатация ме импулсира да работя и след пределната възраст. Без работа след нея се почувствах в безтегловност, като в някакъв вакуум. За щастие, лишен от възможност да довърша научните си планове, се завърнах към първата си любов – литературата. Грабнах перото и започнах да драс-кам както е прието, първоначално мемоари*, след това да претворявам познанията си в научно популярно четиво**, а възмущението си от възцарилата се търговия с човешка

* „Живот зад кадър” ** „Приказка за кръвните групи, кръвта и човеколюбието”

23

кръв в критичен памфлет*, към който прибавих и уебсайт в интернет**. Разбира се не изоставях работата и в имуно-хе-матологичната си лаборатория. Дейност, която заличи въз-приятието за „инвалидност по възраст”, завъртя ме като в карусел*** и ме накара да се почувствам подмладен.

За това се намери и научно обяснение. Скорошни про-учвания установиха, че мозъчните клетки, които не се въз-произвеждат, могат да удължат жизнената си дейност, ако се „сръчкват”, като се подложат на допълнително натоварване. Не чрез подремване пред телевизора или четене на крими-нални и романтични романи, а с поставяне на задачи, кои-то да ги напрегнат, да представляват предизвикателство за тях. В най-простия и популярен случай това е решаването на кръстословици. Когато „напъвате” мозъка си да открие „държава в Африка” със седем букви, третата от които е „и”. Не се усмихвайте пренебрежително, а вземете молив и се опитайте да решите енигмата. Не забравяйте, че и за английската кралица това е подмладяващо хоби.

Предполагам, вече няма да се учудите, че ежедневно след трудовия преди обед си осигурявам аперитив, който ми гарантира превъзходна „сиеста”, след която с удоволствие излизам да се поразходя. През нощта закрилян от тишината решавам ребуси или се заемам да допиша очакващи ме ре-дове.

Не зная дали споделеното ще помогне на някого да преоцени оптимистично, отношението си към заобикаля-щата ни действителност. Надеждата, че все пак може да се случи, ме импулсира да довърша това непретенциозно есе.

* „Истината и само истината” ** www.homohumanus.com *** Детска панаирна атракция – колело с колички, кончета, файтон-

чета и др. въртящи се в кръг возила.

Авторът на това есе, проф. д-р Петкан Проданов е носител на научните степени Philosophy doctor, Доктор на медицинските науки и почетното звание Doctor honoris causa.

Наред с научните си трудо-ве публикувани и цитирани в ав-торитетни международни спи-сания, след пенсионирането си се посвещава и на белетристиката.

В предлаганото кратко по-вествование, в занимателна фор-ма разкрива устоите на опти-мизма, като канава на жизнения му път.