Константин Кирил - Денница на славянския род

Донка Петканова

Донка Петканова (Държ. Издателство “Народна Просвета”, София, 1983 г.)

Европа през девети век

За славянството деветият век е време на големи политически сблъсъци, на борби за престиж и

свое място в света, врем" на прелом в идеологията и културата, епоха на могъщи таланти, които

историята извика за вечен живот. За това далечно време, в което „възсия" великото дело на

Константин Философ, изковал „нетленното оръжие" на „буквеното слово", ще разкажем в тази

малка книга.

Днес Европа е набраздена с многобройни самостоятелни държави със свой облик. В Европа

съжителствуват много нации, които имат ясно съзнание за своя произход, минало и права. Днес в

Европа всеки се учи и пише на своя роден език, издават се безброй книги, учебници и списания на

националните езици. През IX в. картината в Европа в политическо, обществено и културно

отношение е съвсем друга.

Най-напред да видим как изглежда Европа в политическо и етническо отношение. Най-

значителната политическа сила на Запад в началото на IX в. е Франкската държава. Тя включва

днешна Франция, Холандия, Белгия, Германия, част от днешна Италия. През 800 г. Карл Велики

(768—814) е коронясай за крал от папата в Рим. През 804 г. окончателно завършват

дългогодишните войни на Карл за присъединяване на саксонските племена към франкската

държава. С поробването им се извършват масови покръствания, тъй като в сравнение с другите

германски плевена, включени в държавата — алемани, баварци и др., саксонците в културно

отношение се намират още на старогерманско равнище. Франкската държава се дели на племена

със своя територия, свое племенно право и свой собствен обществен ред, но с обща християнска

религия и общо върховно ръководство. В началото на IX в. Карл Велики унищожава аварите. С това

се отварят вратите на баварско-франкските мисии сред западните славяни и заселването на немци

на изток.

През 812 г. Карл Велики е удостоен с императорска титла от страна на Византия. „Светата

империя" на средновековния Запад обхваща Запада като културна и верска единица в

противоположност на Византия, която приобщава народи с разнородни традиции. Византия и

Франкската държава са съседи някъде по средата на Италия. Испания се владее от сарацините.

При наследника на Карл Велики—Людвиг Благочестиви (814— 840) Франкската държава,

съставена от поробени страни, се оказва неуправляема. Между синовете на Людвиг започват

спорове, които причиняват разпадането на Карловата империя на самостоятелни монархии:

Западнофранкска държава, управлявана от Карл Плешиви (840—877), Средна държава начело с

Лотар (844—855) и Източнофранкска държава с Людвиг Немски (840—876). Това разделяне се

узаконява с един договор между синовете на Людвиг от 843 г. Така възникват Франция, Германия

и една междинна държава, неединна, която се простира от Холандия до Средна Италия. В

началото на втората половина на века междинната Лотарова държава се управлява от папа

Николай I (858—867), който обединява светската и духовната власт и получава прозвището „папа

император". Тъкмо към този папа се обръща княз Борис през 866 г. със сто и шест въпроса и тъкмо

той покачва двамата братя в Рим, за да обсъди с тях въпроса за славянското богослужение.

Другата голяма политическа сила в Европа е Византия. В началото на IX в. тя владее днешните

гръцки територии и гръцките острови, Сицилия и Южна Италия, източна Тракия, Родопите, земите

от Средецката област до Солун, цяла Мала Азия. Тя е многоетническа държава, в чиито рамки

живеят гърци, арменци, сирийци, многолюдно, отчасти непокръстено, славянско население.

Външнополитическата история на Византия през първата половина на века се характеризира с

постоянни военни сблъсъци с арабите и българите, които отнемат част от териториите й. При

император Теофил (829—842) Византия води тежки войни с арабите, изгубва о-в Крит, претърпява

в Мала Азия няколко поражения. При Михаил Ш (842—867) стълкновенията със сарацините

продължават. В това непостоянно и жестоко време, в един от мирните промеждутъци, се състои

сарацинската мисия на Кокстантин-Кирил, която, както ще видим, има колкото религиозен,

толкова и политически характер.

През VIII и първата половина на IX в. Византия е раздирана от вътрешни класови и идеологически

борби—историята отбелязва въстания, църковни разпри, конфликти между официалното

християнство и дуалистичните ереси в Мала Азия. Дълга е борбата между иконоборци и

иконопочитатели, жестока е разправата с павликяните. За да разбият и омаломощят еретиците,

византийските императори на няколко пъти преселват големи групи от арменци и сирийци в

Тракия. В началото от управлението на Михаил III, когато всъщност майка му Теодора ръководи

държавните дела, се предприема масово избиване на павликяни; част от тях се спасяват при

арабите и се съюзяват с тях за борба срещу Византия. Към средата на века Византия бележи

относителен стабилитет, известен подем в икономическо и културно отношение. Тогава тя успява

да разшири своето влияние на запад и север.

Помежду Среднофранкската държава, Източнофранкската държава, Византия и Черно море стоят

две значителни славянски държави — Великоморавия и България.

В началото на IX в. при Карл Велики моравците признават върховната власт на франките и се

задължават да им плащат данък. При княз Ростислав Моравия достига своя разцвет (840—869).

Князът идва на власт с помощта на Людвиг Немски, но след това не му се покорява. Людвиг

предприема поход срещу Моравия през 855 г., но бива сразен. Ростислав се обявява за независим

и отказва да плаща данък. Тогава Моравия приобщава чехи, моравци, панонци и словаци. В

своите граници тя обхваща днешна Чехословакия, част от днешна Полша и част от днешна

Унгария. Смъкнал политическия ярем на немците, Ростислав си поставя за цел да се освободи от

тях и в църковно отношение, да изгради основите на самостоятелна църква. Тази идея намира

условия за реализация през 862 г., когато немското кралство в съюз с България подготвя нов поход

срещу Великоморавия. Тогава моравците правят с Византия коалиция, която има политически и

културни последствия. Във връзка с този съюз на Кирил и Методий е възложена моравската

мисия.

Ростислав по-късно е предаден на немците от неговия племенник Светополк, който управлява

Нитра. Хвърлен е в затвор и ослепен. Светополк (870—894) става княз на Великоморавия и

отначало поддържа славянската писменост, но не разбира достатъчно добре значението на

народностната църква, затова попада под силното влияние на немците, като запазва своята

политическа самостоятелност. Немските епископи успяват да заграбят духовната власт и да

разгромят делото на Кирил и Методий в Моравия. Светополк е политически слаб и духовно

недорасъл, за да им попречи, Теофилакт Охридски го нарича „съвсем тъп", който не можел „да

разбере нищо от божествените работи" и освен това „много неразумно възпитан" за разлика от

неговия предшественик Ростислав. След смъртта на Светополк между синовете му започва

съперничество за власт. Скоро след това Великоморавия е унищожена от маджарите, които

нахлуват чак до Бавария. Злочестите съдбини на държавите през Средновековието обикновено се

обясняват като божие наказание за извършени грехове. Затова и неизвестният български автор на

най-старото житие на Наум вижда в разрухата на Моравия възмездие заради несправедливото

гонение на Методиевите ученици: „А моравската земя наскоро получи наказание от бога заради

сторените им беззаконни дела, заради ересите, заради изгонването на правоверните отци и

заради страданията, причинени от еретиците, на които те вярваха. Не след много дойдоха

маджарите и плениха земята им и я опустошиха..."

Втората голяма славянска държава в Европа—България има също драматична, но далеч по-

щастлива, съдба. За българите първата полозина на деветия век е изпълнена с чести, в повечето

случаи победоносни войни—на север с аварите и хазарите, на юг с Византия. От Византия биват

последователно откъснати и присъединени към България области с гъсто славянско население,

като Тракийската равнина, Родопите, Софийската област и Македония. След завоеванията на Крум

(803—814), Маламир (831—836) и Пресиян (836—852) българската държава бързо се славянизира,

тъй като относителният дял на славянското население в нея силно нараства. Към средата на века

България е мощна централизирана държава, обхващаща обширни територии. В нея влизат

Днешните български земи, Македония без Солунско, земите до Белград и отвъд него до Сремска

Митровица; на северозапад българските граници достигат зад р. Тиса (днес Унгария), на север до

Карпатите, на североизток до р. Днепър, на изток до Черно море. Приблизително в тези размери

българската държава съществува и по времето на княз Борис I (852—889). Тя има за свои съседи

Византия, Великоморавия, Хазарския каганат и неорганизирани още в трайни държавни

обединения славянски и неславянски племена.

При Борис България излиза определено на историческата сцена на Средна Европа. През 853 г. в

съюз с Ростислав и Карл Плешиви българите започват война с немското кралство. Тази неуспешна

за тях война завършва с мирен договор. По-късно България сключва военен съюз с Людвиг

Немски. Това става според известния историк В. Златарски, ако не още през 861 г., най-късно през

862. Съюзът е насочен срещу Ростислав и непокорния, властолюбив син на Людвиг — Карломан.

Борис обещава на Людвиг да приеме кръщение от римската църква заедно с целия народ. Новите

събития обаче изменят плановете му в друга посока.

Интересна е духовната история на Европа през IX в., тясно преплетена с политическата.

Населението на западните държави по това време е изцяло покръстено. Не говорим за остатъците

от езическата идеология сред народа, която съществува до късно време. Става дума за

християнството като всеобща официална държавна религия, поддържана от владетелите.

Племената говорят своите родни диалекти, но само в битова среда, използуват ги в своето

всекидневие. Те обаче имат право да извършват богослужение на роден език. В църквата, в

правните и в политическите отношения владее един език—този на старата латинска империя,

езикът на папската институция. На латински език се пишат книгите, на латински се извършва

богослужението, официалният език на политическите кръгове е латинският. Просветата не достига

до широките народни слоеве—навсякъде цари „свещеният", непонятен за тях, латински език. Той

е привилегия на духовенството и на образованата феодална върхушка. Още през IV в. бива

преведена на говорим готски език Библията от епископ Улфила, но този превод не намира широко

приложение в практиката, използуван е главно от еретиците-ариани. Цялостни немски преводи на

библейските книги в католическа среда се правят в края на XII в.; френският превод се явява в края

на XIII в. и среща острите нападки на папската власт; английският превод на Библията е направен

през XIV в., а италианският—едва през XVIII в.

Унищожаването на аварите, както казах, проправя пътищата на западната християнска експанзия

към Моравия, словашка Нитра, Бохемия и открива път на западната християнска култура към

Балканите. След аварската война на Карл Велики, около половин век преди мисията на Кирил и

Методий, тръгват като мисионери от Залцбург на изток франкско-баварски духовници. Не

закъсняват да се явят там и римо-италиански свещеници. Панония и Моравия стават зона на

интересите на източнофранкските господари и на римската църковна власт. Византия, която

винаги е имала интереси в Европа, също не закъснява да изпрати мисионери. Така Великоморавия

до пристигането на Кирил и Методий става арена на конкуренция между западната и източната

църква. Латинското духовенство донася своя църковен латински език, гръцкото — своя гръцки

език и източното богослужение. Народът не разбира тези чужди езици, християнизирането се

забавя, Моравия не може да изгради свое идеологическо единство. Така в борсите за влияние и

власт между двете църкви в Европа жертва стават славянските интереси. Затова, за да се

противопостави на немците, които в момента са най-опасният враг, Ростислав се обръща

официално за помощ към Византия. С усилията на учители на славянски език той иска да построи

една славянско-византийска църква. Византия е по-далечна страна, следователно по-малко

опасна от немското духовенство, което вече е завоювало територии и смята, че тези земи му

принадлежат. В славянското богослужение Ростислав е виждал ефикасно средство за

утвърждаване на християнството и преди всичко — за политическо и културно обособяване.

България приема през VII в. като официални гръцкия език и писмо, тъй като славяните и

прабългарите нямат своя азбука. Те имат система от знаци (някои учени ги наричат „руни"), с

които си служат за всекидневни нужди, а навярно и за езическата обрядност. Част от тях са родови

и символични знаци. За този момент от славянската писмена култура изрично говори Черноризец

Храбър: „По-рано, прочее, славяните нямаха книги, а чертаеха и гадаеха с черти и резки, бидейки

езичници". Голям брой от разнообразни знаци са открити по скали, саркофази, градежи и колони,

но техният смисъл до днес остава недостатъчно ясен, те все още крият своите тайни.

Приемането на гръцкия език в България като официален се налага по необходимост, защото

нуждите на управляващата класа, на държавата и утвърждаващия се феодализъм растат. Ако по

време на племенната уредба на славяните липсата на писменост можела да се търпи, когато

прабългарите образуват със завареното славянско население обща държава и влизат в договорни

политически и търговски връзки със съседна Византия, това положение не можело повече да

продължава. От времето на първите български ханове до цар Симеон писмата и официалните

документи на владетелския двор се пишат на гръцки. На този език българите поставят надписи на

стълбове, за да ознаменуват някое голямо дело на своя хан, по надгробни плочи отдават почит на

загиналите войни, отбелязват смъртта на изтъкнати боляри. От хановете Крум, Омуртаг, Маламир,

Пресиян и Борис са останали около 90 надписа, които говорят за делата на българските владетели;

боляри и войници. В надписите на камък неизвестни автори за пръв път се опитват да отбележат

важни моменти от историческата съдба на България и да се изразяват фигуративно. От особено

значение е Именникът на българските ханове, надписите около Мадарския конник, строителните

надписи на Омуртаг, надписите за войни и мирни договори. За народа обаче гръцкото писмо и

език са недостъпни. Народните маси остават встрани от просветата, те са обречени да тънат в

невежество. Освен това приемането на гръцкия език и писмо като официални крие опасности за

развитието на самостоятелната славяно-българска култура дори само като култура на

господствуващата класа. С развитието на обществото, което преминава в един по-висш

обществено-икономически етап, растат и обществените духовни потребности. Българското

болярство има нужда от изкуство. Придворните книжовници, както личи от надписите, се опитват

да се изразяват образно, да записват философски сентенции; кратките летописи, които създават,

съдържат определено историческо съзнание. Опитите обаче да се развие една оригинална

литература, която да отразява българския живот и интереси, срещат поради чуждия език

значителни затруднения. Такава литература е могла да се създава само от тесен кръг образовани

люде за тесен кръг читатели и не е могла да има богато съдържание и образност.

Сред славянската маса в България християнството започва да прониква още преди IX в.

Прабългарите обаче в съпротивата си срещу Византия виждат в тази религия смъртен враг, смятат

я за проводник на византийското политическо влияние. Хан Омуртаг дори отстранява от

престолонаследието своя първороден син Нравота, защото бил повлиян от християнството, а

Маламир го обезглавява „като отстъпник от праотческата религия" (архиепископ Теофилакт).

Освен това Омуртаг избива византийски военнопленници—предимно духовници и знатни

личности, за да пресече пътищата на християнското влияние. В борбите срещу Византия за

приобщаване на славянските земи към славянобългарската държава прабългарите строго държат

за своята „праотческа" вяра, като смятат християнството за „голяма беда". С увеличаването обаче

на славянското население на България засилва се и разпространението на християнската религия,

която прониква постепенно и сред българите.

Обградена от християнски страни и така близо до византийската култура, която е привличала

любознателните, България не е могла да остане повече езическа страна. Макар и политически

силни, българите като езичници и безкнижни продължават да са за големите държави „варвари".

Това затруднява икономическите и политическите отношения с тях, забавя културното развитие на

България, което изостава от общото европейско развитие. Борис много добре е схващал, че чрез

християнството българите ще се причислят към просветените народи, ще установят по-тесни и

благотворни за развитието на държавата си контакти, а той ще укрепи устоите на своята власт.

Може би, за да заздрави съюза си с Людвиг Немски и да се предпази от византийското влияние,

той решава да се приобщи към апостолическата (римската) църква. През 863 г. княз Борис

участвува във войната срещу Велико-моравия на страната на Людвиг. Съюзникът на Ростислав

обаче — Византия се насочва с войските си срещу България по суша и по море. Това са изисквали

и интересите, на византийската власт, която иска да разбие съюза на България с немското

кралство и да я отклони от църковно сближение с римската църква. Към войната се прибавят и

природни бедствия — земетръс, засуха, последвани от глад. Борис е принуден да води преговори

с Византия и да се задължи да приеме кръщение от цариградския патриарх. През есента между

двете страни е сключен „дълбок мир". Българските пратеници по сключване на мирния договор са

покръстени още в Цариград. Преданията разказват, че сестрата на Борис била вече християнка и

оказала също своето влияние върху брат си. Така поради редица политически, културни и

психологически причини българският княз се решава официално да отхвърли езичеството. В

началото на 864 г. (според някои учени по-късно) в България идва многобройно византийско

духовенство, което започва да покръства народа. Актът на покръстването трае месеци, ако не и

година. Приема кръщение и Борис с целия си двор. Според една гръцка хроника българският

владетел „приел да се нарича Михаил—по името на императора". Върху датата на Борисовото

покръстване и до днес се спори в историческата наука. Според някои съвременни български

историци (П. Петров и Др.) то става през втората половина на 864 г., според В. Златарски—през

есента на 865, а според трети—през май, 866 (Й. Иванов и др.).

Някои български родове не са съгласни с решението на Борис. Като се придържат фанатично към

старите традиции, те не намират новия „закон" за Добър, затова вдигат бунт срещу княза Този

момент от българската история е засвидетелствуван в Бертинските летописи, които описват

събития от историята на германците, и в една добавка към Манасиевата хроника (XIV в.),

почиваща на по-стар извор. Петдесет и двама боляри били избити заедно със семействата им.

Народът, който тръгнал след тях, бил освободен. Покръстванията продължават — едни приемат

новата вяра „доброволно, а други насила". Така се нанася решителен удар срещу консервативното

течение сред феодалната върхушка, която се опитва да спре колелото на историята.

Официалното покръстване на целия народ отваря широко вратите. на византийското влияние в

България. В новооснованите български църкви се въвежда гръцкият език, вторият „свещен" език в

Европа, на който се служи в цяла Гърция, в Мала Азия, сред многобройните гърци в Италия и

другаде. Това обаче не означава, че Борис е доволен от изхода на нещата, че предава България в

църковно отношение на Византия. Той и неговите привърженици, приемайки християнството от

Цариград, имат пълното съзнание за опасностите, които могат да дойдат оттам. Борис се стреми

към създаване на самостоятелна църква. И ако Ростислав отправя поглед към Византия, за да се

противопостави на домогванията на своите най-близки съседи, Борис прави обратното — протяга

ръка към Рим и Немско и се опитва с тяхна помощ да се откъсне от зависимостта на Византия. Той

изпраща посланици при крал Людвиг, за да иска „от него епископи и свещеници". На 26 август,

866 г. и в Рим пристига тричленно българско пратеничество. То носи за „свети Петър между

другите дарове и оръжието", с което българският княз „бил въоръжен, когато в името на Христос

възтържествувал над своите противници" (Бертински летописи). Заедно с това пратениците

донасят от Борис едно писмо до папа Николай, в което се поставят сто и шест въпроса.

За Борис е било ясно, че трябва основно да се реформира животът на християнски основи, за да се

изтласка езичеството от бита на българската държава. Затова задава въпроси от военен, битов и

административен характер — например, следва ли българите щом са християни да имат по много

жени, могат ли да носят в бой като знаме конска опашка, редно ли е преди тръгване на война да

правят заклинания и да пеят песни и какво подобава да правят и т. н. Един от най-важните

въпроси засяга църковната уредба. Борис се интересува може ли България да има патриарх и дали

Рим ще се съгласи да даде разрешението си за това. Папата отговаря уклончиво, но той изпълнява

молбата да бъдат изпратени в България учители и книги. В Плиска пристигат висши и низши

духовници, между които епископ Формоза, който постига добро разбирателство с Борис. Книги и

духовници са изпратени и от Людвиг Немски.

Латинското духовенство работи в България няколко години, но папата не бърза да разреши на

българите патриарх. От своя страна Византия на българска почва влиза в нов конфликт със

западната църква, тъй като вижда, че България в стремежа си към църковна независимост клони

към Запад. За да я спечелят окончателно, византийският император Василий Македонец и

патриарх Игнатий се виждат принудени да признаят самостоятелността на българската църква. На

осмия вселенски събор в Константинопол през 870 г., на който присъствуват и папски

представители, българският черковен въпрос се решава. България получава свой църковен

глава—архиепископ и заедно с това църковна самостоятелност и остава завинаги в лоното на

източната църква. С разрешаването на българския черковен въпрос обаче не се решава проблемът

за просветата на българското население и за създаване на национална Църква, защото

архиепископът и епископите са гърци.

В периода непосредствено преди покръстването и след официалното покръстване до

пристигането на Кирило-методиевите ученици в България (886) прабългарското племе вече е

малочислено. Прабългарският език е на изчезване. Той се говори от ограничен кръг хора и трябва

да предполагаме, че вече е бил твърде беден. До началото на Х в. се запазва прабългарското

летоброение, непродължителен живот имат прабългарските военни термини, но всеобщият език

на населението в България е езикът на славянското множество.

В годините около покръстването и до възприемането на славянската писменост българските

славяни-християни се нуждаят в още по-голяма степен от книги, отколкото по-рано. За

християнското богослужение и борбата с езическите остатъци са необходими много книги,

написани на разбираем език. За изпълнението на тези задачи не са годни нито гръцките книги,

нито латинските. В стремежа си да намерят средство да пишат на своя език, християните-славяни

достигат до едно компромисно разрешение на въпроса. С гръцки и латински букви започват да

отбелязват славянската реч. За този етап от развитието на писмеността сред славяните

свидетелствува Черноризец Храбър: „А когато се по-кръстиха, славяните бяха принудени да пишат

с гръцки и римски букви славянската реч. И така беше много години." Става дума за един по-висш

етап от славянската писмена култура. С гръцки и римски букви навярно са записвани преводи на

богослужебни текстове. Да, но и тези книги са неудобни за четене, както е неудобно и писането с

гръцки букви на славянската реч. Гръцката азбука е пригодена за гръцкия език, който по

фонетична система се различава от славянския. Във византийското писмо няма знаци за редица

звукове, характерни за говора на славяните. Ето защо Черноризец Храбър възкликва: „Но как

може да се пише добре с гръцки букви богъ или животъ или село или црковь, или чаание, или

широта, или ядь, одоу, юностъ или языкь и други подобни?"

Такава е в общи линии политическата и духовната обстановка в Европа по времето, когато растат,

учат се и действуват великите солуняни Кирил и Методий. Политическото положение на

славянските държави е сравнително стабилно, но културното им развитие се намира в застрашено

положение. Току що покръстени, без собствени книги, с неукрепнала църква до

разпространението на славянската писменост славяните на запад и юг привличат жадните погледи

на чужденците и дразнят техните апетити. Заели подчинено положение в църковно отношение и

заедно с това възприели като църковен чужд език, славянските народи са заплашени да бъдат

обезличени.

Делото на Кирил и Методий внася нови, съществени моменти в живота на Европа. То прави

пробив в дотогавашните традиции, като слага началото на една нова писменост, която влиза в

историята като трета културна сила в Европа. За славяните това дело открива нова епоха. То

ускорява тяхното културно развитие, приобщава ги към съвременната европейска цивилизация,

създава демократични просветни традиции. Преди всичко това важи за България. Наистина

делото на Кирил има значение по онова време и за западните славяни. То спомага за избистряне

на тяхното славянско съзнание, създава народностно самочувствие. И след унищожаването на

великоморавската държава неговото излъчване се чувствува векове. В последна сметка обаче

като официални, каквито бяха станали по времето на Методий, славянската писменост и

славянското богослужение в Средна Европа са разгромени. Делото на Кирил и Методий щеше да

остане само един интересен и драматичен епизод от историята на Европа, ако не бяха българите.

България прие азбуката и книгите на Кирил, прие и традициите на Кирил и Методий да се пише,

чете и богослови на роден славянски език. Когато в моравските църкви замлъкна славянската реч,

в България тя зазвуча с пълна сила.

Със своята оригинална и преводна литература България през последната четвърт на IX и през

целия Х в. е единствената твърдина на славянската писменост и книжовна култура в Европа.

Църковният, училищният, държавният, литературният език е живият език на народа. Това позволи

да се развие широка просветна дейност сред българското население. Между литературен и

народен език няма пропаст. В този смисъл от историческо гледище България през онази епоха е

най-прогресивната и демократична страна в Европа. На България се падна завидната съдба да

наложи и узакони безвъзвратно големия пробив, направен от братята Кирил и Методий, и да

утвърди трайно нови традиции. С това България подпомогна развитието и на други славянски

страни. След като се покръстват, сърби и руси приемат опита на България и цялата нейна

книжовна продукция—както богослужебната, така и четивната повествователна и историческа

литература. Старобългарският книжовен език на Кирил и Методий, съхранен и развит от

българите, и старобългарската книжнина станаха фундамент, изходна позиция за развитието на

сръбската и руската литература, които скоро дадоха нови богати плодове.

Извори за делото на Константин-Кирил

Животът на средновековните славянски писатели, общественици и държавни мъже, общо взето, е

слабо документиран. Причините за това се коренят в спецификата на епохата. Средновековието

не познава биографията в съвременния смисъл на думата. То създава жития, т. е. биографии на

светци. Това означава, че се описва животът само на онези изтъкнати личности, които са признати

от църквата за светци. След тяхната канонизация веднага възникват творби, с които се чествува

техният празник, отбелязан в църковния календар. За неканонизирани личности не се пишат

жития. Допуска се само надгробно слово, а за царска особа—похвала; тези творби обаче са малко

на брой в славянските литератури и не обхващат изцяло живота на светеца, тъй като имат други

цели.

Житието като средновековен жанр притежава специфични особености. То има за задача не само

да разкаже за живота на светеца, но редом с това да го възхвали, да го покаже като изключителен

човек и заедно с това да посочи пример на читатели и слушатели за подражание. Възпитателната

цел на житията често се поставя точно и ясно в техните уводи. Това от своя страна показва, че не

всичко от живота на героя се разказва. Избягват се битови подробности, избягват се личчи

отношения, премълчават се грешки и слабости, сочат се само заслугите и достойнствата,

подчертава се изключителното и величавото. Житиеписецът следи онази нишка от живота на

светеца, която го представя като „угодник" и „любимец" божи, прави го светец. За да се покаже

величието на героя, излизането му от кръга на обикновените хора, нему често се приписват

чудодейни качества, пророчески дарби, използуват се легенди, придават му се дори такива

положителни качества, които той не е притежавал и се разказва за дела, които не е извършил.

Оформя се особен вид „света" биография, която не е същинска биография. В нея липсват някои

моменти от реалния живот на героя, има силно изявена тенденциозност, исторически вярното се

редува с легендарното, конкретният факт—с разсъждения от религиозен характер и стереотипна

фразеология. Според това дали са написани от съвременници или от по-късни автори, житията

могат да бъдат до голяма степен исторически верни или обратно — общи, шаблонни, със заемки

от други жития. Ето защо, дори когато за една личност разполагаме с житие, това още не означава,

че животът й е добре документиран.

Що се отнася до българската културна и политическа история, за мнозина канонизирани личности

малко се знае и поради друга причина—безогледното унищожаване на българската книжнина

през вековете. Известно е например, че цар Петър е бил признат за светец, в ред паметници той е

наречен „свети". За него има запазени и служби. Следователно би трябвало да има и житие

(пространно или кратко), но такова досега не е намерено. Канонизиран е бил и писателят Йоан

Екзарх, а по всяка вероятност и княз Борис. За тях обаче нищо не е запазено— нито служба, нито

жития. Изгубено е и най-старото житие на Иван Рилски, писано скоро след смъртта му през Х в.;

оцелелите до днес жития на този популярен български светец произхождат от XII в. И още колко

неподозирани от нас творби са изчезнали навеки! Безброй са свидетелствата, които говорят за

масово унищожаване на българската книга. Безчислено множество книги изгорели при

опожаряването на градове и манастири, похабени били през. османското владичество поради

невежество, а гръцките фанариоти през XVIII—XIX в. съзнателно унищожавали българските

ръкописи в стремежа си да заличат всеки спомен от българската книжовна слава.

Въпреки жестоката съдба на славянската книга в България, за Кирил и Методий съществуват

сравнително обилни вести. Тях извличаме от разнообразни по характер, написани на различни

езици паметници: жития, похвали, служби, легенди, писма, свидетелства на писатели.

На какво се дължи това изобилие на извори? Преди всичко на големия авторитет на Кирил и

Методий приживе сред свои и чужди, на обстоятелството, че те оставят множество ученици и по-

късно придобиват общославянска популярност. Изключителността на делото им, епохалното им

значение за славянството, редовното чествуване на паметта им в църква в продължение на цялото

средновековие поддържат интереса към тях през вековете. Затова днес разполагаме със

свидетелства за Кирил на различни езици, а що се отнася до славянските паметници, откриваме ги

в многобройни български, сръбски и руски преписи. Оригиналите на славянските извори са

изчезнали, ръкописната традиция ги е съхранила. Важното в случая е, че ги е опазила, та можем

днес да говорим за делото на Кирил и Методий с много по-голяма сигурност, отколкото за ред

други средновековни писатели, църковни строители и славни владетели.

Част от паметниците произхождат от епохата на Кирил и Методий, други идат от по-късни

времена. За науката най-голямо значение за опознаване делото на Кирил имат творбите,

написани от негови ученици и съвременници.

По характер изворите за Константин-Кирил можем да разделим на исторически и литературни.

Към историческите източници причисляваме няколко папски писма и едно писмо на папския

секретар Анастасий до епископ Гаудерик Велетрийски по повод създаването на сборник за

римския светец папа Климент. Към литературните източници броим житията (кратки и

пространни), похвалните слова, службите, помените и легендите. Литературните извори са много

по-многобройни и по-обемисти. В тях действителността се явява в непълна, изменена или

разкрасена форма, защото те са преди всичко художествени произведения, които според жанра

си имат определени литературни задачи. При тяхното използуване науката внимателно преценява

изнесените факти, съпоставя ги с други извори, за да установи тяхната историчност, отделя

истинското от легендарното, критически отсейва оригиналното от трафарета. Чрез научен анализ

на паметниците за Константин-Кирил навлизаме до голяма степен в света на действителната

личност, за да видим и почувствуваме нейното значение.

В езиково отношение паметниците, в които се говори за Кирил, делим на три групи: латински,

гръцки и славянски.

Гръцките хронисти от IX—Х в. не са отбелязали делото на Кирил и Методий. Днес това ни се струва

несправедливо. Ние сме удивени, защото живеем с представата за Константин-Кирил като за

неповторима личност, извършила велико дело. С думите на Паисий Хилендарски ни се ще да

кажем, че византийците нарочно са скрили българската слава. Но едва ли в случая трябва да се

търси някаква политическа тенденциозност. Делото на Кирил и Методий на времето не е дало на

Византия желаните резултати, останало е незначителен епизод в нейната история. За Византия

двамата братя са само брънка от веригата на огромна мисионерска дейност, развивана в близки и

далечни страни. Гръцките извори за Константин-Кирил са късни—от XI в. насетне— и се опират не

на византийски исторически източници, а на славянски паметници. Между тези извори най-важно

място заема житието на охридския архиепископ Теофилакт (XI в.) за Климент Охридски. В него се

говори подробно за Климент, но също така е отделено внимание и на Кирил и Методий.

Материалът си Теофилакт черпи от старобългарско житие за Климент, написано през Х в. от негов

пряк ученик. Този ученик е разказал онова, което е слушал от Климент за дейността му в Моравия

и за великите му учители, а също така е изразил и личните си наблюдения от работата на Климент

в България. Теофилакт обикновено преразказва със свои думи и тълкувания славянския си извор,

но на места се увлича и дословно го преписва. Затова в житието се срещат изрази, които един

автор-грък през XI в. не би могъл да каже. Например: „А нас, смирените и недостойните, поради

величието на своята доброта, той ни беше направил по-близки от другите и ние винаги бяхме с

него, присъствувайки във всичко, което вършеше..." Или: „Ние никога не го видяхме да

бездействува..."

Важни сведения за дейността на Константин и Методий съдържат латинските извори. Папските

писма се отнасят повече за архиепископската и просветителската дейност на Методий, а писмото

на Анастасий Библиотекар засяга изключително дейността на Константин. То е автентично частно

писмо, писано през 875—876 г. В него не можем да виждаме хиперболизация или някаква

преднамерена тенденциозност. Анастасий лично познавал Константин, разговарял е с него и от

него е научил за откриването на мощите на Климент Римски в Херсон, за което по-нататък ще

разкажем. В писмото си той предава своите лични впечатления от Константин и онова, което е чул

за него.

Освен споменатите паметници, на латински език е запазена и една литературна творба, позната в

науката под названието „Италианска легенда". В нея се разказва за откриването на мощите на

Климент Римски и пренасянето им в Херсон, а след това в Рим. Както показват изследванията, тази

творба произхожда от IX в. Тя е написана първоначално (най-късно до 881 г.) от епископ Гаудерик

Велетрийски въз основа на писмото на Анастасий, на Пространното житие на Кирил и на творбите

на Кирил, написани по повод откриването на Климентовите мощи. В сегашния си вид творбата е

дело на епископ Лъв Остийски, автор от втората половина на XI в., който използува съчинението

на Гаудерик без съществени редакционни промени.

Между славянските извори различаваме написани на старобългарски език с кирилица, хърватски

паметници, писани на глаголица и моравски творби на латински език. Хърватските паметници са

служби, които са бедни откъм житиеписен материал. Между творбите от моравски произход

трябва да се спомене една служба и т. н. Моравска легенда. Тя има по-късен произход и

свидетелствува за спомена за Кирил и Методий в Моравия много години след тяхната дейност.

От най-голямо значение за науката както от историческо, така и от литературоведческо гледище са

старобългарските извори. Повечето от тях са ранни и съдържат реални оценки за делото на

двамата братя. В творбите са отразени славянски чувства и гледища, което ни помага вярно да

оценим историческото значение на делото на Кирил и Методий. По-късните български извори (от

XI—XIII в.) не са така сигурни по отношение на конкретните исторически факти. В тях понякога,

като например в „Солунска легенда", има само зрънце истина. Тези късни паметници обаче са

интересни като свидетелства за преклонението на българина към Константин през вековете, за

обществената роля на неговото име и дело; те бележат устоите на българското народностно и

патриотично съзнание.

От старобългарските извори естествено най-голяма стойност имат онези, що са написани от преки

ученици на Кирил и Методий, които добре познавали живота им и се възхищавали от техните

качества на общественици и книжовници. Най-важни от тях са: „Пространно житие на Кирил",

„Пространно житие на Методий", „Похвално слово за Кирил" от Климент Охридски, „Похвално

слово за Кирил и Методий"—с непосочен автор, но в науката с основание приписвано пак на

Климент Охридски, „Служба за Кирил", „Служба за Кирил и Методий"—с неустановен автор,

„Служба за Методий" от Константин Преславски.

Пространните жития на двамата братя са известни в късни преписи — житието на Методий е

познато в руски препис от XII в., а житието на Кирил в южнославянски препис от 1469 г. (в сборник

на Владислав Граматик). Има обаче редица доказателства, че творбите произхождат от IX в. и

принадлежат към най-ранните паметници за Солунските братя. Преди всичко те са едни от

малкото жития, които изобилствуват с конкретни исторически данни. Тук се споменават точно

имената на редица исторически документирани личности. Освен това се срещат подробности за

младите години на братята (особено за Кирил) — един момент също така нетипичен за житийната

литература. Натъкваме се на конкретни отпратки към техни произведения, заглавия на преведени

от тях творби, извлечения от изгубени впоследствие произведения. Всичко това отчасти се

съгласува с други свидетелства на съвременници. Очевидно е, че творбите излизат изпод перото

на човек, който познава Кирил и Методий не по предания, а е бил техен близък ученик. Както във

всички жития и тук присъствува идеализацията, съдържат се агиографски елементи, но те са

сравнително ограничени. Житията са написани в стила на византийската агиография от VIII в„

когато преднина се дава на изображението на реалната действителност. Всичко това вкупом

говори за ранния произход на двете жития. Най-силният аргумент за старината на житието на

Кирил обаче си остава Италианската легенда. Както вече казахме, първата редакция на творбата е

писана от епископ Гаудерик не по-късно от края на 881 г. А той черпи материал от Пространното

житие на Кирил. Следователно до споменатата дата този славянски паметник вече е съществувал

и дори е станал твърде известен.

В историята на проучването на пространните жития на Кирил и Методий има няколко спорни

въпроса. Ако всички учени днес се съгласяват с мнението за ранния произход на двата паметника,

по други два въпроса до късно съществуват "разногласия, които и до днес не са съвсем

примирени. Къде са писани житията и от кого са писани?

Руският учен Горски, който през 1843 г. открива житията за науката, смяташе, че са написани в

Панония. Ето защо те влязоха в науката като „Панонски легенди". Така се именуват понякога и

досега, макар че мнението на учения свят за мястото на възникването им се измени. Днес се смята

за най-вероятно, че житието на Кирил е написано в Моравия. Кирил е канонизиран още докато

Методий е жив и житието му е написано приживе на Методий, който, както е известно, умира

през април, 885 г. Канонизирането на Кирил е могло да стане най-безпрепятствено когато

Методий оглавява моравската църква и за неговата цялостна дейност настъпват благоприятни

времена. Това са годините от 873 докъм 881. Житието на Методий по всяка вероятност е писано в

България. Това мнение има своите сериозни основания. Знае се, че само няколко месеца след

смъртта на Методий учениците му са хвърлени в тъмница, подложени са на нечовешки наказания

или са продадени в робство. Не е имало следователно достатъчно време архиепископ Методий да

бъде канонизиран в Моравия, а след това да му се напише и житие. Стеклите се в българската

столица Плиска през 886 г. Кирилометодиеви ученици са работили няколко месеца съвместно. По

това време българската църква е самостоятелна, оглавявана от архиепископ. Може би тъкмо

тогава в. българския църковен календар влизат имената на двамата братя и възниква житието на

Методий. В края на IX в. Константин Преславски пише служба за Методий. Този факт показва, че

тогава Методий вече се чествува като български светец.

Най-труден се оказва въпросът за авторството на двете жития: от един автор ли са писани или от

двама; кой ще да е този автор. Теофилакт съобщава, че след смъртта си Методий оставил 200

ученици. Имат се пред вид онези, които били духовни лица и допринесли за разпространението

на славянската писменост. Дори тази цифра да не е точна, очевидно е, че възпитаниците на

Методий са били многобройни. Това проличава и от следите, които оставят в Моравия и в други

страни. От тези ученици знаем имената само на неколцина: Горазд, Сава, Ангеларий, Климент

Охридски, Наум, Константин Преславски. Кой от тях е написал житията? Или може би ги е съчинил

някой друг, непознат по име автор? В науката някога се мислеше, че житието на Кирил е

създадено от Методий, а житието на Методий най-вероятно от Климент. Днес тезата за Методий е

силно разколебана, макар че, в някои публикации все още може да се срещне. Житието на Кирил

в окончателната му редакция не може да бъде написано от Методий, защото в него по повод на

полемическите беседи на Кирил се казва: „... както ги преведе нашият учител архиепископ

Методий...". Методий не би могъл така да каже за себе си, житието е дело на Кирилов или

Методиев ученик. Не е изключено обаче той да е почерпил сведения за младините на Кирил от

Методий, като ги е съчетал със своите лични наблюдения и опит. Днес преобладава мнението, че

двете жития имат един автор и той по всяка вероятност е Климент. На каква логика се опираме, за

да твърдим това? Най-напред известно е, че Климент е един от най-близките ученици и съратници

на Кирил и Методий, който се ползува с тяхното доверие и уважение; още в Моравия той

получава чин учител. След създаването на славянската писменост Климент съпровожда своите

учители навсякъде, от тях самите той е могъл да научи за живота им в миналото. Особено близък

е той с Методий, когото според житието на Теофилакт, съпровожда от „млада и нежна възраст" т.

е. от детство. Освен това Климент е талантлив писател, който в България утвърждава култа към

двамата братя. Безспорно е, че той създава „Похвално слово" за Кирил. Наблюденията показват,

че между тази творба и Пространно житие на Кирил, съществува не само идейна и емоционална

близост, но и известна връзка в композицията (реда на събитията), а донякъде стилна и езикова

близост.

Двете пространни жития са написани първоначално на глаголица—азбуката, която създава Кирил,

а по-късно са транскрибирани на кирилица. Ето как узнаваме, че житията в своя първоначален вид

са били глаголически паметници. В житието на Методий се казва, че Методий заедно със свои

ученици скорописци „за шест месеца *а+, като почна от месец март, та до двадесет и шести ден от

месец октомври, бърже преведе от гръцки на славянски език всички книги *става дума за

библейските+, всички изцяло освен Макавеи". От началото на м. март до края на октомври обаче

са не шест, а осем месеца. Това противоречие се е получило по следния начин. Буквата (…) от

глаголическата азбука има числено значение 8. Нейното буквено съответствие от кирилицата е s.

Численото значение на тази буква обаче е 6. При транскрибирането на глаголическата буква (…) в

съответната й кирилска буква (s) преписвачът не се е съобразил с разликата в числените значения

на двата буквени знака. При механичното превръщане на глаголическата буква в нейното

кирилско съответствие се получава погрешното число 6 вместо 8. Оттук е много ясно, че житието

на Методий първоначално е написано на глаголица. Щом е така, въпросът за азбуката, на която е

записано житието на Кирил, се решава сам по себе си, тъй като то е по-ранно от житието на

Методий.

Пространните жития на Кирил и Методий са отлични образци на ранната славянска житийна

литература, документи от първостепенно значение за опазване епохата на Константин-Кирил и

неговото дело. Като исторически и литературни паметници те са високо оценени от всички

слависти в света и са преведени на различни, съвременни езици (руски, датски, немски и др.).

Пространното житие на Константин-Кирил, макар да не ни казва всичко, което ни се иска да знаем

за Кирил, ни поднася твърде обилен материал, за да можем да прозрем в неговия неспокоен и

героичен живот. Житиеписецът ни води по светлите дири на Кирил и ни дава възможност да

почувствуваме величието на неговата високо надарена личност, носителка на най-добрите черти

на човечеството — демократизъм, хуманност, жажда за знание, чувство за дълг, любов към

човека. Животът на Константин-Кирил е живот на общественик, учен и творец.

В сравнение с Пространно житие на Кирил похвалните слова за Кирил и общото слово за двамата

братя не ни носят нещо ново откъм факти. Те не добавят нито един нов детайл от живота на

славянския учител, не ни поднасят нови обяснения. Това обаче не означава, че те са напълно

незначителни като извори. Те отразяват приповдигнатия дух на епохата, говорят за ранното

утвърждаване на култа към Кирил и Методий в България, за високата оценка на делото им от

страна на техните ученици и съвременници.

Детство, учение, първи успехи

Константин се ражда в Солун през 827 г. в семейството на друнгария Лъв.

По онова време Солун е византийско владение със смесено гръцкославянско население. Когато

славяните през VI и началото на VII в. нахлуват в Балканския полуостров на неспирни талази, те

достигат до добре укрепения Солун и проникват по-нататък до егейските острови. В историята са

известни упоритите славянски нападения над Солун. За тях разказват „Чудесата" (Деянията) на

Димитър Солунски и други исторически паметници. В Солун и около Солун се заселва плътно

славянско население, принадлежащо към българската славянска етническа група, което по

времето на Константин е в границите на византийската империя.

Длъжността друнгарий, която заема бащата на Константин, е висока управленческа длъжност. В

Пространно житие на Кирил се казва: „друнгарий под стратега", т. е. помощник градоначалник,

втори след стратега. Семейството на друнгария Лъв се състои от седем деца. Последното, най-

малкият, е Константин. Това многолюдно семейство според житиеписеца на Методий е „от добър

и почтен род, отдавна познат на бога, на царя и на цялата солунска област". Какво точно означава

това, не можем с положителност да кажем. Много често житийните герои са от добър и

блогочестив род. Може да се допуска обаче, че тези думи не следват само шаблона, нито пък

имат пред вид само длъжността на Лъв, който е наречен „благороден и богат". Вероятно те се

опират и на историята на рода. В житие Методиево се казва, че родът му не е прост и от двете

страни, т. е. по бащина и по майчина линия. Някои учени допускат, че произхожда от царско или

княжеско коляно.

Какъв е бил народностният произход на семейството, пространните жития не съобщават

категорично. Един по късен паметник, а именно краткото Кирилово житие, известно още като

„Успение Кирилово", известява, че Константин бил „родом българин". Това сведение се тълкува в

науката различно: като автентично или като плод на патриотично виждане от страна на по-късен

автор. Според мен краткото Кирилово житие в този вид, в който го познаваме, е късна творба—от

XII или XIII в. Тя е съзвучна с общата патриотична насоченост на литературата ни от онова време.

Дори бащата на Димитър Солунски (раннохристиянски светец) тогава се обявява за българин.

Следователно свидетелството на „Успение Кирилово" не може да се приеме с пълно доверие.

Според състоянието на паметниците въпросът за народностния произход на Кирил и Методий

многократно е дискутиран. Оформят се три хипотези. Според едната Лъв и жена му (в краткото

житие назована Мария) са гърци. Тази хипотеза се опира на факта, че обикновено

управленческите длъжности във византийската империя са се заемали от гърци. Освен това в

житието на Методий се казва по повод назначението му за управител на едно „славянско

княжество": „а пък аз казвам, като да предвиждаше *царят+, че ще го изпрати за учител и пръв

архиепископ на славяните — да се запознае с всичките славянски обичаи и да обикне славяните

постепенно". Това заявява един книжовник славянин, а не грък, следователно не можем да го

виним в тенденциозност. От казаното следва, че Методий не произхожда от славяните. Иначе не

би било нужно като управител постепенно да ги опознава и обиква. И в житието на Кирил има

податки за гръцкия произход на двамата братя. Една от тях е, че Кирил има гръцко самочувствие.

Когато говори за византийската култура, той казва: „от нас са произлезли всички изкуства". Освен

това той създава поезия на гръцки език; а при смъртта му папата заповядва на всички гърци да

пеят над него заедно с римляните.

Втората хипотеза можем да наречем славянска или българска. Част от учените разсъждават по

друг начин. Имало е случаи в живота на византийската империя, когато и негърци са заемали

високи държавни постове; не е изключено такъв да е случаят и с друнгария Лъв. Освен това Кирил

и Методий владеят в съвършенство славянския език с всички тънкости; трудно е да се до пусне, че

не са родени славяни. А Кирил много горещо и убедено защищава славянските интереси в

Моравия и Венеция, бори се за културното равноправие на славяните, проникнат със симпатия

към тях. Не е ли това доказателство за неговия славянски произход?

Третата хипотеза е междинна, тя се опитва да помири първите две и да даде отговор на

възникналите възражения при едната и при другата. Според нея Кирил и Методий са деца от

смесен брак, бащата бил грък, а майката славянка. Такъв брак е бил възможен в град като Солун,

където има славяни и гърци. Възможен е бил той даже в области, отдалечени от Византия,

например бащата на българския светец Ромил Видински бил грък а майка му—българка.

В проблематиката за Кирил и Методий въпросът за народностния му произход не е най-важният.

Историята познава най-разнообразни случаи — българи на служба при сърбите и възторжено

пишещи за тяхната земя (например Константин Костенечки); сърби на служба при българите—

например учителят Константин Огнянович, не по-малко български патриот от самите българи;

гърци на служба при русите, българи проливали крьвта си за гръцката свобода и тачени от гръцкия

народ като герои. Решаващото е същността на делото на Солунските братя. Те са могли да бъдат

по майка славяни или да произхождат от погърчен славянски род, но са могли да бъдат и чисти

гърци, работили за благото на славянството. Родени в един почти славянски град, от детство те са

билингвисти (Билингвизъм — двуезичие (от лат. bilinguis — двуезичен)), проникнати със симпатия

към славяните. В град, в който живеят съвместно люде от две народности, нещо напълно

естествено е от двете страни да се владеят и двата езика. След време, когато император Михаил III

възлага на Константин моравската мисия, той казва: „Вие сте солуняни, а всички солуняни говорят

чисто славянски". Наученото в родния град Константин и Методий имат възможност по-късно да

доразвият и усъвършенствуват. Освен това не бива да се забравят още някои немаловажни

предпоставки—природните филологически дарби на Константин, прогресивните му идеи, а също

така и обстоятелството, че е имал за помощници славяни. С жар и себеотрицание като истински

хуманист той служи на едно прогресивно дело и затова се схваща от славяните като изпратен от

бога за славянския род. Последствията от делото на Кирил и Методий се оказват за славянството с

огромно, съдбоносно значение» затова то ги признава за светци и то им изплита неувяхващи

венци от слова и песни. Те заемат място в духовната история на Европа като славянски и

български учители и светци, а не като заслужили мъже за Византия. В паметта на поколенията

оставят име на славянски апостоли и просветители, които славянството-от деветия век до днес

тачи. Това е най-важното и това всъщност е дало основание на по-късните автори да ги смятат

като произлезли от българския род и да ги прославят като българи.

От малък Константин се проявява като умно и паметливо дете. Когато започнал да се учи, той се

отличава с „бързата си памет" и любов към книгата, което извиква възхищение у всички. Особено

влечение изпитва към граматиката. Житиеписецът разказва една случка. Тя не е документирана в

други паметници. Дори да допуснем, че е плод на художествена измислица, този момент в

творбата нагледно показва силното желание на Константин да овладее граматиката, неговата

склонност към тази наука. В Солун имало един „чужденец", който се отличавал с добро познаване

на граматиката. Детето отишло при него и пожелало да учи „граматическо изкуство". Учителят

казал, че отдавна не преподава: „Момко, не си хаби труда, защото отдавна съм се зарекъл докато

съм жив, да не уча никого на него". Тогава детето му казало със сълзи на очи: „Вземи целия ми

дял, що ми се пада от бащиния ми дом, ала ме научи". Но и тогава граматикът отказал, защото бил

погребал таланта си. Детето натъжено се отдало на молитва, за да „постигне желанието на

сърцето си".

Защо Константин в Солун се насочва към някакъв си чужденец, нима няма в този град гръцки

граматици? Имало е, разбира се, и момчето завършва основното си образование в Солун, но

вероятно то се е стремило да получи научни познания и върху граматиката на други езици,

неизучавани в гръцкото училище. Дали този „чужденец" не е бил римлянин и Константин се е

стремил да учи латински език? Никой не може да ни даде категоричен отговор на този въпрос, но

очевидно е, че съкровено и неопреодолимо желание на Константин е било да навлезе в

дълбините на граматическото изкуство. Това негово ранно влечение не е временно, то остава за

цял живот. Любовта към филологическите занимания го прави отличен преводач и учител на

славянския род.

В крехка младост Константин започва да изучава трудовете на Григорий Богослов, известен още

като Назиански. Григорий (329—390) е класик на християнската литература, един от „Великите

отци на църквата". Той оставя множество слова с панигеричен и догматичен характер, няколко от

тях посветени на въпроса „бог-слово", поради което бил наречен Богослов. Освен това оставя

стотици химни и писма. Творбите му се отличават с високо художествено майсторство, с дълбока

философска мисъл и през вековете стават образец за подражание. Те са написани с широка

култура, съдържат богатство на идеи, в тях значителни следи оставя античната философия и

поезия. Житието на Константин свидетелствува, че малкият Константин отправя гореща молитва

към Григорий Богослов да му помогне да разбере неговите произведения, да му бъде в живота

„учител и просветител". Той се стремил да проникне в „дълбокия смисъл" на творбите на

Григорий и бил завладян от скръб, „когато не можеше да ги разбере основно". Тези думи

естествено са в услуга на авторовата идея да представи своя герой като изключително дете,

извънредно способно и трудолюбиво. Тези качества определят неговото учителско поприще. Но

колкото се покрива този момент с житийната традиция изобщо, защото повечето светци от

детство са ученолюбиви и задълбочени, толкова я и нарушава. Той е конкретен, назовава се точно

любимият автор, при това на Кирил не са придадени чудодейни качества. Момчето не усвоява

прочетеното магически бързо и съвършено; той се стреми към знанието, мъчи се да проникне в

трудовете на Григорий Богослов, тъгува, когато не може да ги разбере. Отнесено към Григорий

Богослов, всичко това звучи твърде реалистично, защото, както вече казахме, този автор не е

лесен. С основание можем да се доверим на житийния епизод, за да охарактеризираме облика на

Константин в неговата ранна младост.

Големите способности на Кирил го отвеждат до византийската столица. В житието четем:

„Царският настойник, който се наричаше логотет, като чу за неговата красота и мъдрост и за

проявеното от него прилежание в учението, прати за него, та да се учи с царя. Като чу това, детето

с радост се опъти."

Константин попада в прочутата царска школа, която по-късно получава названието Магнаурска,

тъй като се помещава в двореца Магнаура. Тук се учат царските деца и синовете на византийската

аристокрация. Понякога в нея постъпват и високопоставени лица от съседните страни. Например

малко по-късно тук получава образование и българският княз Симеон. За времето школата е най-

висшето учебно заведение във Византия. Това е академия, в която се изучават разнообразни

дисциплини. Обучението се извършвана две степени: тривиум и квадривиум. В тривиума се

изучават считаните на времето за основни дисциплини, преди всичко граматиката, диалектиката и

реториката, а в квадривиума—математическите дисциплини, астрономията и изкуствата. Ето

какво ни съобщава житиеписецът на Кирил за предметите, които той изучавал в школата: „Когато

пристигна в Константинопол, дадоха го на учители, за да учи. След като изучи за три месеца

граматиката, зае се с други науки. Омир и геометрия учи при Лъв, а при Фотий—диалектиката и

всички философски науки: освен тях още реторика и аритметика, астрономия и словесност и

всички елински изкуства".

Важен момент на този откъс е назоваването на имената на учителя на Константин. През всички

времена учителите и родителите имат решаващо значение за ориентировката на младите хора. Те

им създават първите импулси, първите интереси. И макар често животът да поднася изненади,

безспорно е, че доброто възпитание и обучение дава добри плодове. Знае се, че Лъв друнгарий

умира рано, още преди Константин да отиде на учение в Константинопол. При смъртното ложе на

своя съпруг майката скърби най-много за това как невръстното момче ще бъде направлявано в

живота. Следователно грижите по обучението и възпитанието на Константин лягат главно върху

плещите на майката. За нея, за съжаление, нищо конкретно не знаем. За учителите на Константин

в столицата обаче се знае сравнително повече. Лъв — философ и граматик—е един от най-учените

мъже на Византия през IX в. (870). Той преподава дълги години в придворната школа. Фотий е

бъдещият патриарх, който по-късно ще изпрати Кирил и Методий в Моравия. Той води

кореспонденция с българския княз Борис, оставя редица литературни творби и един

библиографски каталог. Занимава се с богословие, право, философия, математика. От неговите

трудове и от неговата политика като цариградски патриарх проличава не само високата му култура

и талантът му на политик, но и неговите прогресивни за времето убеждения.

Така под ръководството на Лъв и Фотий Константин е могъл да получи в придворната школа

солидна и разностранна култура и да бъде възпитан в дух на хуманност и толерантност. Тук

Константин има възможност да развие още повече природните си дарования. Благодарение на

своите способности и трудолюбие, той овладява задълбочено знанията на своето време и успява

да се издигне над своите съученици. Ето как хубаво е казал това житиеписецът: „Той изучи всички

науки така, както друг би изучил само една от тях. Защото бързината се сдружи с прилежанието,

които се надпреварваха взаимно, за да се достигне до края на науките и изкуствата".

Когато завършва школата, Константин получава титлата „философ". На времето тя се е давала не

само на тези, които се занимавали с философия, но и на познавачите на чужди езици и на

граматическата наука, която се смятала за философска наука. А Константин бил добре подготвен

както „в езическата, така и в християнската философия". Интересът му към граматиката, както

видяхме, се проявява още в началото на неговото обучение, а езиковият му усет ясно проличава в

неговата културна дейност. Така че Константин с всички основания е получил тази титла и в

живота си след това блестящо я защищава. Житиеписците често не го назовават по име, а само

„философът", а негови съвременници се удивляват от „този истински философ".

Като оценява Константиновата мъдрост, трудолюбие и скромност, логотетът при императорския

двор Теоктист решава да го привлече към двореца за обществено-политическа работа. Отначало

той му позволява свободно да влиза в двореца, допитва се до него по важни въпроси, после му

предлага злато. Блясъкът на жълтия метал обаче не заслепява младия Константин. Той го

отблъсква. Тогава логотетът му предлага нещо друго, още по-примамливо:

„Отколе твоята хубост и мъдрост ме заставят извънредно много да те обичам. Имам кръщелница,

която аз извадих от купела, красива, богата и от добър и знатен род. Ако искаш, ще ти я дам за

съпруга. Сега ще получиш от царя голяма чест и княжеска титла, а очаквай и нещо повече. Наскоро

и военачалник ще станеш!"

Предложението наистина е привлекателно, но за един славолюбив и суетен човек. Мечтите на

Константин са съвсем други. Той има други възгледи за смисъла на живота, вижда щастието си в

работата с книгите, в духовните занимания. Богатството и славата според него могат да се

постигнат по по-достоен път. Затова Константин отново отказва на логотета. Според житиеписеца

той казал: „Наистина дарът е голям, но за онези, които го желаят. За мен обаче няма нищо но-

хубаво от учението, чрез което, след като обогатя ума си, ще потърся прадядовската си чест и

богатство".

Очертава се един обаятелен образ на човек, който насочва всичките си духовни сили в служба на

науката. Един безкористен и честен човек, от когото е могло да се очакват само благородни и

големи дела.

Като вижда, че не може да го направи царски сановник, Теоктист със съгласието на царица

Теодора, която тогава управлява наместо малолетния си син Михаил, разрешава на Константин да

се подстриже за духовник и го назначава секретар при патриарха в главната църква „Св. София".

Тази работа обаче навярно не е задоволявала Константин. Може би не му е оставало достатъчно

време за неговите лични научни и книжовни занимания. Затова „след много малко време" той

напуска патриаршията и отива при „тясното море" в манастир. Под „тясно море" трябва да се

разбира Босфора. Но от двореца не могат да се помирят, че са изпуснали за обществена работа

такъв учен човек. Те го намират и му предлагат друга служба, която би му импонирала повече—

„да заеме учителска катедра ида учи местните и чужденците по философия". Константин се

съгласява. Предполага се, че Константин е станал учител в същата Магнаурска школа, в която е

завършил образованието си.

Малко преди тога от специално свикан събор (февруари, 842) е свален от престола патриарх Йоан

(Анис) VII Иконоборец (834—842). С неговото сваляне се слага край на горещата борба между

иконоборци и иконопочитатели, продължила около век. Иконопочитанието се налага

окончателно. На Йоан VII е забранено да влиза в църква и му е наредено да постъпи в манастир.

Вести за него съществуват докъм 846 г., след това следите му се губят. Йоан се подчинил на

силата, но не се признал за победен. Той бил вече възрастен човек, опитен в споровете, много

начетен, поради което е наричан още Граматик. Изгубил патриаршеския трон, Йоан не е изгубил

смелостта си. Той, според житиеписеца, гордо заявил: „Силом ме изгониха, но не ме обориха,

защото никой не може да противостои на учението ми". Следователно за иконопочитателите

оттук нататък не е първостепенен вече въпросът за властта и за официалното признаване на

иконопочитанието, а за окончателното сразяване на идейните позиции на иконоборците и за

изкореняване на тяхното влияние. Затова за идеен спор със „стареца" Йоан е изпратен от царския

двор младият Константин. Това ще да е било тъкмо по времето, когато Константин работи като

учител по философия в Цариград. Тогава той е не по-възрастен от 19 години. Житиеписецът

предава много драматично срещата между двамата.

„След като се посъветва с патрициите си, царят изпрати при него *Йоан+ Философа, като каза така:

„Ако можеш да обориш този юноша, пак ще заемеш престола си." Като видя, че философът телом

е толкова млад, ала без да знае, че той има ум на старец, както и онези, които бяха изпратени с

него, Анис им каза: „Вие дори за подножието ми не сте достойни! Как ще се препирам аз с вас?"

Философът му отговаря, че не бива да се съди за човека по възрастта му, по навик, и че той, Йоан,

е земен човек както всички други, затова не му подобава да бъде толкова високомерен и

самонадеян. Тогава Анис, като има пред вид младостта на Константин, но сега, преценявайки я от

друго гледище, заявява: „Не е прилично да търсим цветя на есен, нито старец да пращаме на

борба ..." А Философът отвърна: „Самичък се обвиняваш. Кажи: в коя възраст душата е по-силна от

тялото?"—„В старост"—отвърна Анис. Философът тогава запита: „Та на каква борба те караме, на

телесна или на духовна? „А той отговори: „На духовна". Философът пак каза: „Та сега ти ще си по-

силен ..."

Така юношата предизвиква своя противник на спор. Та нали той, бившият патриарх Йоан, е по-

силен духовно, защо се колебае? В спора обаче става обратното. Константин успява да обори своя

самоуверен и опасен опонент. Нямаме обширни сведения как точно е протекъл диспутът, но ясно

е, че Константин блясва със своето остроумие, красноречие, с точните си знания. Защото старецът

Йоан се оттегля от прението „засрамен".

Това е първият успех на Константин на обществената сцена. Първият словесен двубой със силен

враг и първата бляскава сполука. Тя донася на Константин първата слава на оратор и дълбок

философ, укрепва доверието в него и му открива пътя на забележителен общественик в сферата

на културата, която на времето е много тясно свързана с политиката. Всички диспути на

религиозни теми крият зад себе си държавнически и обществени интереси. Константин мечтае

„да беседва с книгите" насаме в манастир, но потребностите на времето го извеждат на

обществената арена. Колелото на живота му се завъртява така, че неговите способности и любовта

му към науката не се развиват в тихи книжовни занимания, а намират приложение в остри

словесни борби. Животът на Константин протича във важни мисии сред чужди народи, далеч от

родния Солун. Той защищава верски. политически и народностни интереси, оставя име на крилат

учител, който отдава себе си за просветата на милиони хора.

При сарацини и хазари

Не изтича дълго време от диспута с патриарх Йоан, когато „сарацините" подигат „хула" срещу

християнската религия. Византийският император Михаил III, който вече е стъпил в пълнолетие и

поел юздите на империята, не закъснява да отговори с едно пратеничество. Уверен в знанията на

Константин и в неговото умение да побеждава с красноречието си, императорът свиква съвета,

призовава на него и Философа и му възлага задачата да замине за земята на сарацините и да

защити християнството.

За да стане по-ясен смисъла на мисията, за да можем да си представим по-добре политическата и

културна атмосфера, в която Константин действува, ще хвърлим бегъл поглед върху историята на

сарацините.

С названието „сарацини" през Средновековието се означават арабите, по вероизповедание

мохамедани. В сравнение с християнското учение мохамеданското е младо. Основателят му

Мохамед е роден в Арабия през 569 г. Той изучава в Сирия християнската и юдейската философия

и става основоположник на една нова религия. В нея своеобразно се съчетават староарабските

традиции с християнството и юдеизма. В последните години на своя живот Мохамед съчинява

Корана—една книга, която става основна и свята за мюсюлманите, тъй както Библията за

християните.

Мохамеданското учение е лишено от мистика и изисква опростен ритуал. То е понятно за простия

човек учение, което бързо завладява масите. Светското и религиозното, държавното и верското в

него съвпадат. Тази религия обединява арабските царства и племена, издига ги нравствено и

развива в тях народностно чувство. Мохамед умира през 632 г., като управлява в Мека,

обединявайки светската с верската власт. След смъртта на Мохамед започва възходът на

мохамеданството на политическата сцена. Разпространението му се проявява в арабски

завоевания. Започват завоевателни походи в името на исляма и превръщането на милиони хора в

мюсюлмани, т. е. приятели на аллаха. До средата на VIII в. бива завоювана Сирия, Персия,

Армения, Тунис, Мароко, цяла Испания, днешен Туркестан и днешен Узбекистан. През 750 г.

Арабският халифат достига най-големите си размери и заедно с това един невиждан културен

разцвет, разцвет в областта на литературата, архитектурата и науката, опрян на усвояването на

културното наследство на много народи. Това е най-голямата средновековна империя, която

оказва силно културно влияние върху цяла Европа. В границите, достигнати до средата на VIII в..

Арабският халифат се задържа до 809 г. След това в продължение на целия IX в. се разпада на

независими автономии. Когато Кирил поема мисията, азиатските владения на сарацините заедно

с Египет са все още под тяхно единно ръководство. Тогава управлява династията на халифите

Абасиди със столица Багдат. Превърнат в столица през последната четвърт на VIII в., в течение на

няколко десетилетия градът става най-многолюдния в Азия, един милионен град, каквито в

Европа още няма, търговско средище с пъстро население и огромни богатства, където се срещат

търговци от цял свят.

Едно от основните разногласия между мохамеданската и християнската религия е схващането за

същността на бога. Двете религии, както и еврейската, са монотеистични, но схващат бога в

различни форми. Според мохамеданското учение бог е единствен и неделим, той е извор на

мъдростта и на живота. Християнският бог се схваща също като единен, но с три лица: отец, син,

дух. Затова се говори за „единосъщна" Троица, която е „безначална", т. е. няма начало както няма

и край; тя е самият бог в три форми. Това е най-трудно понятната и най-дълго дискутирана

основна догма на християнството, която я отличава от всички монотеистични религии. Ето защо

сарацините се обявяват срещу нея и Константин трябва да води прение по този въпрос. Според

житието на Кирил „агаряните" казали: „Че как вие християните, като вярвате в единнаго бога, го

превръщате на три, казвайки, че има отец, син и дух? Ако можете да обясните явно, изпратете

мъже, които могат да говорят по този въпрос и да ни оборят."

През VIII—IX в. мохамеданството е вече световна религия, която встъпва в конкуренция с

юдейството и християнството, особено в територии със смесено във верско отношение население.

Коя вяра е по-добра, кое учение е по-добро? Този въпрос излиза на преден план и ведно с него и

въпросът за привличане на отделни групи и на цели народи към една или друга вяра, въпросът за

сферите на политическо влияние и дори управление.

На времето Византия граничи в Мала Азия с Арабския халифат. Византийските императори е

трябвало да устояват своя религиозен и политически престиж, да отблъскват нападките, да

задържат позициите си в Азия. Затова, когато сарацините „подигат хула" срещу Светата Троица,

Михаил III веднага изпраща мисионери срещу противниците, за да защити идеологическите устои

на Византия. Това е важна идейна борба, зад която стоят държавни интереси. Така мисията на

Константин, която има религиозно-разяснителен характер, приема смисъл на обществено-

политическа дейност.

Когато на Философа се възлага мисията, той е на 24 години. Следователно това е станало през 851

г. Придават му в помощ секретаря Георги и го изпращат на далечен път. Вероятно Георги е

изпълнявал освен длъжност на секретар и на преводач от арабски език. Несъмнено мисията в

различните й етапи е била документирана, но от тази документация нищо не е запазено.

Единственият надежден извор за дейността на Константин си остава неговото пространно житие.

Сред сарацините на Константин предстои напрегната и опасна борба. Отначало враговете го

посрещат с явното намерение да го злепоставят и унижат. Още щом пристигат на

местоназначението, той вижда „страшни и отвратителни неща, извършени от сарацините" за гавра

и присмех на всички, които бяха християни", а именно: по вратите на християнските къщи били

изписани демонски изображения. Сарацините питат злъчно Константина: „Философе, можеш ли

да разбереш що означава това?" Константин обаче не се смутил. Той им отговаря духовито и

находчиво: „Виждам демонски изображения и разбирам, че тук вътре живеят християни. Тъй като

не могат да живеят с тях, демоните бягат от тях навън, а там, където няма този знак по вратите,

демоните живеят вътре заедно с хората". Така Константин получава обратен резултат на този,

който целели неговите противници.

След това диспутът започва с всичката сериозност. Житиеписецът подчертава, че Константин е

обграден с „мъдри и учени мъже, запознати с геометрия, с астрономия и с други науки". Очевидно

сарацините са изпратили на спор едни от най-образованите си люде. Ако преценяваме този

момент от житието от литературно гледище, трябва да кажем, че той е сполучливо подчертан с

оглед обрисовката на главния герой. Като изтъква трудностите на мисията, силата на противника в

културно отношение, авторът успява убедително да възвеличи своя герой. Той, двадесет и четири

годишният Константин, излиза да спори с високо учени хора.

Тук обаче не бива да се съзира само един писателски похват; зад тези редове стои и

действителността. Един бегъл поглед върху арабската култура от VIII и IX в. ни убеждава в това.

Вече казахме, че науките и изкуствата в сарацинската империя намират необикновен разцвет.

Успешно се развива химията, математиката, природознанието, медицината, поезията. Ето само

няколко любопитни факти. При разрушаването на Багдат от монголите около средата на XIII в. в

града има 36 обществени библиотеки, освен това всеки богат човек има частна библиотека.

Според изследвачите на арабската култура през IX—Х в. арабите са обхванати от истинска страст

към книгата. В края на 9 в. в Багдат има повече от 100 книжарници. Класическите творби на

гръцката природонаука са преведени на арабски Усвоили старогръцката медицина, арабите й

дават по-нататъшен тласък. В Багдат е основана първата болница и през 931 г. са

засвидетелствувани 860 признати лекари. Основават се първите аптеки, откриват се нови

лекарства (например различни сиропи). Арабите основават първото през Средновековието

фармацевтично училище. От Кордова до Самарканд шествуват географи и историци, обсъждат

проблеми в джамиите и по улиците. В Европа по това време владее монашеско суеверие; сред

народа властвува магията, царете си гледат на карти и гадаят по псалтир; духовенството вижда

във всяка болест намеса на дявола и си служи с безмислени ритуали за изгонване на дявола. А

арабите разполагате най-добрата медицина на света; появяват се редица трудове и наръчници за

болести на окото, за целебното действие на музиката, указания за опериране на рака. В Багдат и в

други градове има бани, правят се открития в гинекологията и пр. В областта на поезията през

VIII—IX в. се явяват много меценати; даровити люде от неарабски произход в сарацинската

държава започват да създават литература на арабски; превежда се много от чужди езици.

Сарацините са онези, които донасят в Европа отводнителната канализация, присаждат памука,

ориза, прасковата, кайсията, донасят някои от своите математически достижения. Като имаме

пред вид всичко това, вярваме на житието, че действително Константин е трябвало да се срещне с

образовани опоненти, запознати с античната и със съвременната култура, с математическите

науки и с християнското учение.

От житието на Кирил проличава, че в диспута със сарацините се разисква не само въпросът за

светата троица, но на основата на моменти от евангелието се обсъждат и проблеми за войните, за

данъците, за отношението към мира и към „великия и силен измаилтянски народ". Сарацините

намират противоречие между заповедите на евангелието и поведението на Византия.

След това разговорът се пренася на по-широка основа. Срещнали се с интересен събеседник, „те

му зададоха още много други въпроси, най-вече за изкуствата, що и самите те владееха".

По всичко личи, че религиозният спор е повод да се разрешават и някои междусъседски въпроси,

да се разменят мнения. Освен това като личност Константин привлича вниманието на

противниците и спечелва доверието им със знанията си. За житиеписеца, който подготвя

читателите си за най-големия подвиг на Кирил — създаването и разпространението на

славянската писменост—е много важно да подчертае мъдростта на Кирил, затова той акцентува

тъкмо на тази страна от срещата. Според него Константин ги „наддума" по всички въпроси, така че

те му се чудят, изпадат в удивление". „Че ти откъде знаеш всичко това? — питат учените мъже,

запознати с геометрията, астрономията и изкуствата. И ние можем да споделим тяхното

удивление, защото от отговорите на Константин, цитирани в житието, проличава неговата висока

култура. Той си служи не само с християнските книги, които добре познава, но цитира и Корана.

Това показва, че преди да тръгне на словесен бой Константин сериозно се е подготвил за него. За

да може успешно да спори, той е трябвало добре да познава идеологията на своите противници, а

не е разчитал само на своя дар-слово. В отговорите на Константин проличава още неговата

способност да обяснява въпросите достъпно, логично, с прости примери от живота. Той говори

ясно, точно и на места поетично. Ето например как отговаря на въпроса, откъде има толкова

много знания: „Някой си човек, като си напълнил един мях с вода от морето, носел го и се хвалел

на минувачите, казвайки: „Видите ли вода, каквато никой няма освен мене! Тогава при него

дошъл един крайморец и му казал: „Ти луд ли си да се хвалиш с този миризлив мях! Че ние имаме

цяла морска бездна!" Също така постъпвате и вие. От нас са произлезли всички изкуства".

Така Константин сломява противниците си сарацини и умело защищава авторитета на държавата,

която го е изпратила.

*

Завършил успешно мисията си, Константин Философ се завръща в Цариград. Не след много време

той се оттегля „в безмълвие на едно място само в себе си унесен". За съжаление житиеписецът не

казва кое е това място. Може би е същият манастир при „тясното море", където бе избягал от

шума на столицата и политическите разпри, за да чете, да пише, да се отдаде на размисли? Скоро

обаче Константин напуска този кът и отива при брат си Методий в манастира „Полихрон" в

малоазиатската планина Олимп. По това време Методий е монах, отказал се от политическата си

кариера, с която започва обществения му живот. Тук Константин се отдава само на „беседа" с

книгите — една дейност, за която копнее душата му. Същото се казва за Методий в неговото

житие, когато става дума за постъпването му в манастира—„прилежно се занимаваше с книгите".

Пребивавайки в манастира Полихрон, двамата братя не скъсват връзката си със славяните. В

неговата околност отдавна живеят славяни, преселени в Мала Азия от областта на Места и Струма,

а също така и от Североизточна България. Възниква въпросът дали още тогава, когато братята след

дълга раздяла отново се събират, не са замислили своето просветно дело сред славянския народ?

Дали след като знаят състоянието и нуждите му и като го сравняват с другите народи, не са

осъзнали неговата изостаналост и не са си поставили задачата да го издигнат в културно

отношение, като му създадат азбука и книги? Това засега е само една примамлива догадка,

неподкрепена по-ясно от никой ранен паметник. Но на този въпрос повторно ще се върнем по-

нататък.

Съдбата не оставя Константин да прекара дните си в тишина, далеч от света. След няколко години

той е принуден отново да тръгне на път.

Хазарски пратеници пристигат в Константинопол. От своята страна те носят писмо с гореща молба

към византийския владетел:

„Отначало ние знаем единнаго бога, който е над всичко и нему се кланяме на изток, ала като

пазим и други срамотии обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и

служба, а сарацините ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове, казвайки:

„От верите на всичките народи нашата вяра е най-добра". Поради това, тачейки старата дружба и

обич, изпращаме пратеници при вас, понеже сте голям народ, владеете царство от бога. И като

искаме вашия съвет, молим от вас учен мъж, та и ние да възприемем вашата вяра, ако обори

евреите и сарацините".

Това писмо, цитирано в пространното житие на Кирил, едва ли може да се разглежда като

автентичен документ; славянският житиеписец не е имал достъп до императорските архиви в

Константинопол. Действителното писмо обаче е било известно на Кирил и Методий, които са

предали основния му смисъл на своите ученици. Затова имаме основания до виждаме в житието

преразказ на най-важните мисли на автентичния исторически документ. При това, с общия си дух

цитираното писмо напълно се съгласува с епохата, очертана и от други документи. Ето какво знае

историческата наука за хазарите.

Те са тюркско племе, сродно с това на прабългарите. Идват от Средна Азия и заселват земите на

днешна южна Русия — по-точно от Каспийско море и долното течение на Волга до Азовско море и

Дон. Около 650 г., след като изтласкват част от българите на запад или на север, а други правят

васали, хазарите основават държава — хазарския каганат. През 655 г. те завладяват част от

Таврическия (Кримския) полуостров.

Намиращи се в непосредствена близост с две големи държави — Арабския халифат и Византия —

Хазария е притеснена от тяхната политическа и идеологическа експанзия. В стремежа си за

самосъхранение, в естествената съпротива срещу ислямските и християнските съседни страни,

каган Булан и неговите сановници приемат през 730 г. неофициално еврейската религия. Народът

остава в по-голямата си част езически, част от населението е ислямизирано, а друга—

християнизирано. Стъпката на Булан активизира Византия и арабите в тяхната мисионерска

дейност. От двете страни биват изпратени до кагана пратеници с дарове и „мъдри хора," за да го

обърнат към своята религия. Водят се спорове коя вяра е по-добра, в които взема участие лично

каганът.

Осмият век е период на продължителни борби на хазарите с халифите. Навярно по политически

причини наследникът на каган Булан е принуден през 737 г. да приеме исляма. В опитите си за

самоопределение обаче хазарите след време се откъсват от исляма. При каган Обадя (799—809)

се извършва реформа — официално бива приета еврейската вяра. Каганът събира около себе си

учени евреи и ги възнаграждава богато, за да разясняват еврейските канонични книги, Мишна и

Талмуда, Това е една демонстрация на независимост, тъй като на времето само еврейската

религия не е държавна религия и по този начин хазарите не се обвързват с никоя съвременна

държава. Според арабски извори след реформата на Обадя към Хазария започват да се стичат

евреите от всички ислямски страни. Те населяват целя квартали на градовете, особено в Крим и в

столицата Итил, разположена на западната граница на държавата край Волга, недалеч от днешния

Астрахан. Понеже еврейската религия е народностна религия, трудно пригаждаща се към

историята и бита на разнородните племена на хазарската държава, юдеизмът не успява да

измести езичеството, нито мохамеданството и християнството, които по различни пътища

продължават да проникват в Хазария. Еврейската религия остава само религия на кагана и на

аристокрацията.

Така в края на VIII и през IX в. Хазария е една извънредно пъстра в етническо и религиозно

отношение страна. Населението й се състои освен от хазари, още от славяни, прабългари, които

дори вземат участие в управлението, и други племена. Съжителствуват няколко религии — евреи,

мохамедани, християни, езичници—към които властта проявява толерантност. Съдът се състоял от

9 или 7 души Двама съдели по еврейския закон, двама — по мохамеданския, двама—по

християнския, един за славяните и други езичници, подвластни на хазарите. Търговци с различни

вероизповедания се стичат в хазарската държава. Още през VIII в. Итил става най-важния

търговски център между Северно море и Каспийско море, един „световен търговски град".

Въпреки официалната толерантност и свободен живот на различни религиозни групировки,

очевидно в Хазария през IX в. не е могла да съществува пълна хармония между религиите. От

писмото на хазарския каган до Михаил III проличава смесването на заварената култура с

донесената, вътрешните борби и съревнованието между религиите. А зад религиозните сблъсъци

и убеждения стоят несъмнено вътрешни и външни политически интереси. Напълно в духа на

историческата правда е вестта в житието, че сарацините „обещават мир и много дарове", ако

хазарите се определят изцяло към тяхната вяра. Това навярно те са правили неколкократно,

защото в края на Х в. постигат своите цели— арабите дават мир на хазарите само при условие, че

те ще приемат исляма, както и става. Византия също не престава да изпраща мисионери и това е

напълно обяснимо. Както при първото приемане на еврейската вяра при Булан сарацините и

Византия изпращат „мъдри мъже", за да отклонят хазарите от еврейската вяра, същата реакция

предизвиква и официалното приемане на юдеизма при Обадя и особено след миграцията на

евреи от различни страни и засилването на тяхното влияние.

Навярно, за да си осигури съюзник срещу сарацините и във връзка с различни незвани мисионери,

хазарският каган официално се обръща за помощ към Византия. Той иска да знае коя вяра е по-

добра, затова поставя своего рода ултиматум: ще се присъединим към вашата вяра, ако ни

изпратите такъв мъж, който да успее да обори сарацините и евреите. Повикът към Византия се

основава на „старата дружба". В този намек за миналото също се крие историческа истина. Още

през VII в., когато новооснованата хазарска държава представлява опасност за Византия,

византийският двор изпраща дарове на хазарския каган. Император Ираклий (640—641) привлича

на своя страна хазарите в борбата му срещу персите. Сред хазарите на Крим намира убежище

Юстиниан II (685—695). През 732 г. византийският престолонаследник Константин V Копроним

сключва брак със сестрата на кагана — Чичак. Византийският имератор Лъв IV (775—780) носи

прозвището „Хазаринът", защото е син на Чичак. И ето сега, в стремежа към вътрешно единство и

защита от сарацините, Хазария си спомня за стария съюзник. За Византия това искане е добре

дошло, защото отговаря на нейните интереси. Мисията би улеснила религиозното влияние на

Византия в Хазария и заедно с това би обезпечила един свой съюзник в тила на сарацините, с

които тя също воюва, като в същото време запазва своя собствен тил от „варварски" нападения.

Михаил III извиква Константин, разяснява му молбата на хазарите и казва: „Философе, иди при

тези люде и им обясни за света Троица с нейна помощ, защото никой друг не може да извърши

това достойно!" Според житиеписеца Константин с готовност се отзовава на заръката, той бил

готов да тръгне за такава работа „пеша и бос". А Михаил с лека ирония отговорил: „Добре ми

забелязваш, но ако беше пожелал доброволно да извършиш това дело. Ала като имаш пред вид

честта и властта на царя, иди славно с царска помощ!"

Че „никой" не може да се справи достойно със задачата, този момент е в духа на величалната

агиографска традиция, в която идеализацията е не само естествена, но и необходима. Затова

можем да се съмняваме дали точно с тези думи Михаил е възложил мисията на Константин. Те

обаче безспорно показват нещо друго от по-общ характер, в което не бива да се съмняваме,

показват с какво уважение и доверие се ползува вече Константин след сполучливата сарацинска

мисия. Той се наложил сред цариградските кръгове като изключително надарена и образована

личност, която е в състояние да води борба на два фронта — срещу мохамедани и евреи. Колкото

до забележката на императора, и тук прозира, смятам, една истина. Хазарската мисия е стояла

извън личните планове и интереси на Константин. Тя има политически смисъл, а такава работа не

му е била по сърце, тя го е отклонявала от книгите. Константин обаче е дисциплиниран и добър

християнин, затова приема мисията като царска заръка и като царска чест. Той не може да се

противи на властта, а под защитата на тази власт тръгва на път. Тогава тече годината 860-та.

Като способен проповедник, учен човек и добросъвестен пратеник, Константин отново блестящо

се справя със задачата. Но нека тръгнем заедно за Хазария, защото пътят е далечен, интересен и

изпълнен с драматични събития.

При тази мисия Константин взема със себе си брат си Методий. От манастира Полихрон до

Хазария, после до Моравия и Рим двамата братя ще вървят винаги неотлъчно и заедно ще

извършат най-големия подвиг в живота си—създаването на славянската писменост и нейната

защита.

По пътя си за Хазарската страна Кирил и Методий спират в град Херсон, разположен на западния

бряг на Кримския полуостров, недалеч от съвременния Севастопол. Този град е основан около 600

г. преди н. е. от гръцки колонисти. От IV в. от н. е. той е важна византийска крепост — най-

северната точка на византийската империя. Прабългарите през VII в. успяват да отнемат завинаги

от Византия много земи и да станат нейни непосредствени съседи, но Херсон още дълго време

след това остава във византийска власт. През IX в. Херсон (или по старобългарските паметници

Корсунъ) се намира в едно варварско обкръжение и животът на населението му е винаги в

опасност. Хазарски военачалници-езичници често връхлитат върху града, заплашват жителите му

със сеч и грабеж. Маджарите се придвижват от западната граница на Китай през Урал и

каспийските степи към земите на Дон и Черно море. Тук те временно се заселват и се занимават

предимно с грабеж. След близо половин столетие тръгват отново на запад и завоюват в края на

века своята днешна родина. Тъкмо по времето, когато Константин пристига в Херсон, маджарите

се намират в негово недалечно обкръжение. Те безпокоят постоянно околните селища.

Константин е свидетел на тези размирни времена. И не само ням свидетел. В житието му, макар и

накратко, е отразена атмосферата на епохата. „А когато хазарският воевода излезе с войска,

отвред настъпи срещу християнския град *Херсон+ и го обкръжи. Но щом узна Философът, без да

се мае, отиде при него. Като се разговаря с него и му приведе поучителни слова, той го укроти...".

Не след дълго обаче маджарите нападат, животът на Константин е в опасност: „Ала като си

правеше молитвата през първия час, нападнаха го маджари, които виеха като вълци и искаха да го

убият. . ."

При тези трудни условия Константин се подготвя в Херсон за бъдещите прения. Според

„Италианската легенда" той се „позабавил известно време" в града, „за да изучи езика на този

народ", т. е. на хазарите, тъй като Херсон се намирал в съседство с тяхната земя. Според житието

на Кирил, той не изучава хазарски език, а еврейски: „И когато дойде в Херсон, тук той изучи

еврейския език и книжнина, като преведе осемте части на граматиката, и поради, това обогати

своя ум". Не ми изглежда вероятно за онова кратко време, с което е разполагал, Константин да е

учил едновременно хазарски и еврейски. По-логично е да се мисли, че е съсредоточил

вниманието си върху еврейския език, тъй като в Хазария е имало много евреи. Не е изключено за

хазарската върхушка, приела юдейската религия, еврейският език да е станал официален. Може с

основание да се предполага, че в съдържанието на учебните предмети „граматика" и „словесност"

в Магнаурската школа се е включвало и изучаването на класически езици, какъвто е смятан

еврейският. Така че Константин най-вероятно е имал известни познания по еврейски. С превода

на граматиката той навлиза по-дълбоко в езиковите особености на този език и се подготвя по-

солидно за диспута. Както показва житието по-нататък, той спори по-малко с мохамедани, а

повече с евреи—предимно същински, а може би и хазари, изповядващи еврейската религия.

В Херсон Константин се запознава с един самарянин, с когото се препира. Самарянинът донесъл

със себе си „самарянски книги". Заинтересован, Философът ги измолва от него и се затваря в

жилището си. Според житиеписеца след молитвата той получава „просветление" и започва да

„чете книгите безпогрешно". Агиографският момент тук естествено трябва да бъде отстранен.

Молитвата е задължителна за житийния герой и винаги се изпълнява от бога, това е доказателство

за светостта му. Невидимата намеса на бога в живота на светеца е типично житийно обяснение за

необикновени от гледище на средновековния човек събития. Като изоставим този момент, остава

един любопитен факт, който е изцяло в характеристиката на Кирил, дадена му в предходните

страници на творбата. Книгите, с които той се среща, веднага събуждат у него голям интерес.

Константин проявява желание да се запознае с тях Проличава страст към учението и книгите, тя

дава плът на думите на Кирил, казани някога на логотета: „За мене няма нищо по-хубаво от

учението..."

Затворил се й жилището си за работа над самарянските книги, Философът скоро започва да ги

чете. Това не е чудо. То е резултат от образованието, любознателността и трудолюбието на

Константи и неговия филологически усет. Самарянинът произхожда от областта Самария в

Палестина. Той е говорил или самаритски — примес от еврейски и арамейски език, или арабски,

тъй като Самария от VII в. е сарацинска и там официален език става арабският. Смята се, че на

арамейски език е говорил Исус. Не е изключено Константин да е имал известни познания и върху

него. В такъв случай самаритският език не е бил труден за разчитане за Константин след

внимателно вникване в книгите. Ако пък книгите са били написани на арабски, той също е могъл

да ги разбере. Трябва да се допуска, че след сарацинската мисия Константин е имал вече

познания по арабски.

Константин намира в Херсон още „евангелие и псалтир с рушки букви и човек, говорещ на този

език". Според житиеписеца той отделил „гласните и съгласните букви" и скоро започнал да „чете

и разказва". Това предизвикало у спътниците му голямо удивление.

Какви са били тези книги, до днес науката не е изяснила. Въпросът е дискутиран не веднаж в

научната литература, но се достига винаги до една хипотеза—повече или по-малко приемлива.

Съществува предположение, че буквите и езикът били руски. То се основава на житийния текст

(Варианти в преписите: „роушкыми писмены", „росъскы", в повечето случаи „роусьскыми

писмены".) и на преданието, че Кирил намерил в Херсон руско писмо, „поучил" се и след това

създал своите букви. Следи обаче от славянска писменост в Южна Русия през IX в. не са открити, а

изворът на преданието е самото житие на Константин. Други мислят, че сведението е по-късна

вметка на руски патриот. И това не може да се приеме, защото вестта откриваме във всички

преписи. Трети смятат за възможно езикът на книгите да е бил руски, но записан с някакви чужди

букви, или гръцки, отбелязан с особено тясно („узко") писмо. Една дълго време поддържана

хипотеза е, че книгите били готски — преводите на Улфила (IV в.). Трудно допустимо е обаче през

втората половина на IX в. да е имало хора, които да говорят езика на тези книги. Езикът на Улфила

по това време вече не е бил жив, говорим. При това текстове от кримските готи не са познати.

Едно приемливо предположение е, че в първичния текст на житието е стояла думата „сирски" (ев.

„соурски"), а в последствие чрез метатеза се е образувало „рушки" или „роски", схващано от

преписвачите като руски. В подкрепа на това мнение може да се посочи подобен пример, който е

текстово засвидетелствуван. В обработката на Храбровата творба „За буквите", поместена в

Берлински сборник (XIII в.) и в нейна по-късна редакция, думата на Храбър „сирскы" е заменена с

„роушки", а „асиреомъ"—с „роусомь". Замяната е станала в южнославянска среда в ранна епоха

(XI—XII в.).

Но каквито и да са били книгите, намерени от Константин, внимателното му отношение към тях

още веднаж потвърждава сериозните му филологически интереси и неговото влечение към

писмеността на различните народи.

В Херсон Константин става главен герой на едно голямо за времето събитие, което ще има

значение в по-късната му просветна дейност за славяните. От книгите той знаел, че нейде наблизо

се намирала гробницата на папа Климент. Този Климент е един от първите светци на римската

църква и се смята за ученик на апостол Петър и един от първите папи след него. Около 101 г. с

привързана около шията котва той бил удавен някъде край бреговете на Черно море. Като знае

всичко това, Константин си поставя задача да открие гробницата с мощите на папата-мъченик. Той

разучава внимателно местността, историята на Херсон и християнското му население. На

Анастасий Библиотекар в Рим лично разказва, че поради увеличаването на езическото множество,

около града, християните постепенно престанали да почитат храма на светеца; поради страх от

„варварските народи" любовта към него намаляла. Дошло се до положение, че мястото, където

бил храмът на Климент и неговата гробница, станало „необитаемо", а „храмът се разрушил и

цялата тази част на Херсонската област почти запустяла". Християните в Херсон с техния епископ

били всъщност не толкова жители на град „колкото обитатели на затвор, понеже не смеели да

излязат извън него". „Поради тази причина се случило и това, че самата гробница, в която се

пазели поставените мощи на блажения Климент, била съвсем затрупана. Така след дълго време

изчезнал и споменът, който би могъл да посочи, къде е била гробницата".

След установяването на това печално за християните положение, Константин не се отказва от

намерението си да издири мощите на прославения светец. Той се отнася към поставената цел

като истински учен—сериозно, търпеливо, настойчиво, като изхожда както от писмените, така и от

устните указания. Една година след смъртта на Константин Анастасий Библиотекар посещава

Цариград, където се среща със смирненския митрополит Митрофан, изпратен някога от патриарха

на заточение близо до Херсон. Той бил свидетел на дейността на Константин по диренето на

мощите на римския светец и разказва на Анастасий следното: „Той *Константин+ почнал усърдно

да разпитва, къде се намира храмът, къде се намира гробницата, къде са ония знаци на блажения

Климент, които написаните за него книги съобщават ясно. Но понеже всичките жители на онова

място не били местни, а пришълци от различни варварски народи, дори и жестоки разбойници,

твърдели, че нищо не знаят за това, което той казва, Философът останал много учуден от това и се

отдал на продължителна молитва, за да му го открие бог, молейки се да му се открият светите

мощи. Освен това той насърчавал със спасителни насърчения към действие епископа, клира (Клир

— духовенство, църк. термин) и народа, като им показал и прочел какво разказват много книги за

мъченичеството, чудесата и писанията на блажения Климент, а особено какво се говори за

постройката на храма, който се намирал наблизо до тях, и за положението на самия Климент в

него. Той силно въодушевил всички да разкопаят бреговете и да потърсят скъпоценните мощи на

светия мъченик, което в последователен ред сам философът описал в историческия си разказ".

Константин действително открива мощите. Някои учени се съмняват, че е намерил тъкмо мощите

на Климент Римски, но Константин е бил убеден в това. Събитието става на 30 януари, 861 г. За

тогавашното време откритието е успех с голямо значение. Философът заедно с митрополита и

народа тържествено внасят мощите в града Херсон. Вдъхновен от находката, Константин

посвещава на щастливото събитие три произведения—освен разказа, който е известен на

смирненския митрополит, още похвално слово и химн. В „историческия разказ" авторът

споменава името на митрополита Георги и на управителя на града Никифор, но своето име от

скромност премълчава. Всички съвременници обаче знаят кой е авторът; житиеписецът на Кирил

нарича творбата „Обретение", т. е. разказ за намирането на мощите, а Анастасий Библиотекар я

превежда на латински.

От Херсон двамата братя продължават с кораб за хазарската земя. Очевидно те са преминали към

източната част на полуострова, след това са влезли в Азовско море и са слезли на хазарския бряг.

Може би още тук делегацията е посрещната от пратеници на кагана. Те отначало се отнасят към

Философа с недоверие. Житиеписецът твърди, че хазарите изпращат срещу Константин „лукав и

пакостлив мъж", за да го изпита. С културното си държание обаче Константин бързо спечелва

уважение и е заведен при хазарския каган, който му отделя място на трапезата до себе си като на

скъп и почетен гост.

В Хазария Константин спори предимно с евреи. Всички спорове се водят в присъствието на кагана.

Каганът дори взема участие в разговорите, въпреки че за обикновените хора в държавата той е

бил нещо като табу, не всеки е можел да види лицето му. Този момент от пространното житие на

Кирил също заслужава доверие от историческо гледище. Известно е, че в Хазария каганът имал

повече религиозно значение, отколкото политическо. Светската власт била в ръцете на неговия

заместник, който заповядвал и на войската. Някои извори наричат този политически ръководител

„цар", който имал личното право да сменя каганите.

Диспутът се води отново по въпроса за Светата Троица, но и по ред други религиозни въпроси,

например за зачатието на Богородица, за обрезанието, за поклонението на иконите. След втория

напрегнат в прения ден Константин има вече на своя страна хазарския каган и неговите велможи.

Житиеписецът на Кирил пише, че каганът казал: „От бога си изпратен за наше назидание. И

понеже всички книги от него си научил, ти всичко ни разясни по ред, като всички ни наслади до

насита от медените слова на светите книги... Ако желаеш още повече да се успокоят нашите души,

с притчи ни обяснявай по ред всичко, за което те питаме".

На третия ден разговорите продължават, но вече в друга форма. Хазарите поставят въпроси, а

Константин чрез притчи разяснява. В диалога сега вземат участие и мохамедани. Философът

отговаря успешно на всички въпроси. С това спечелва окончателно хазарските владетели. Те са

готови да признаят християнската вяра за най-добра. Според житиеписецът „първият съветник"

казал на сарацините: „С божията помощ този гостенин свали на земята всичката еврейска гордост,

а вашата захвърли зад реката, защото е скверна." После се обръща към всички събрани в залата и

заявява: „Както бог е дал на християнския цар съвършена мъдрост и власт над всичките народи,

така той им е дал и съвършена вяра, и без нея никой не може да живее вечен живот."

Започват покръстванията. Заедно с идеологическата победа на Константин идат и политическите

резултати. Хазарският каган писмено засвидетелствува верността си към Византия. Той написва до

императора следното писмо: „Господарю, изпратил си ни такъв мъж, който ни обясни чрез слово

и примери, че християнската вяра е свята. И като разбрахме, че това е истинската вяра,

заповядахме да се покръстят самоволно... Ние всички сме другари и приятели на твоето царство и

сме готови да ти служим, дето поискаш".

Навярно между хазарските управници и Константин са се водили и разговори от политически

характер, които житиеписецът спестява, защото за него по-важна е културната страна на мисията.

Той все пак дава достатъчно податки да се оцени мисията на Кирил правилно от всичките й

страни. Каганът не само заявява своето приятелство към византийския император и готовността си

да му служи. Изпращайки философа, той иска да му даде и много дарове, но Константин не ги

приема. Той пожелава нещо друго, което навярно не е негово лично хрумване, а е задача на

мисията му. „Дай ми, колкото пленени гърци имаш тук, за мене то е по-хубаво от всички

дарове"—казва той. Хазарите му предават двеста души пленници. Тогава Философът с радост се

отправя за Константинопол. Не след дълго обаче конфликтите между хазарите и Византия

продължават. Явно е, че мисията не може да се разглежда като повратен пункт в живота на

хазарската държава и в съдбата на Византия. Тя е един момент от политиката на византийските

императори с временно значение. В споровете с хазарите обаче Константин обогатява опита си и

проявява своите отлични качества на дипломат, който притежава многостранни знания и „бърз

ум".

На връщане Константин отново се задържа за известно време в Херсон. Той развива разяснителна

мисионерска дейност сред околното езическо население. В Хазария и в Херсон Константин

действува като смел човек, който не се бои от трудностите и от многобройните опасности, а

неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство. Трябва да се

предполага, че Константин и Методий се завръщат от Херсон в Цариград през есента на 861 г. Те

се връща г укрепнали обществени дейци с богат опит, за да станат в скоро време я учители и

наставници на славянския род".

Новите букви и книги

В борбата за политическо самоопределение и самостоятелно културно съществувание, в стремежа

за окончателно утвърждаване на християнството като всеобща религия, моравският княз

Ростислав дири средство да възпре немското влияние, да ограничи правата на немскотолатинско

духовенство. Той решава да противопостави на латинския език славянския, на латинското

богослужение—славянското. Затова през 862 г. изпраща до Михаил III пратеници с писмо, което

според житието на Методий има следното съдържание:

„С божия милост здрави сме, ала между нас са дошли мнозина учители-християни от Италия,

Немско и Гръцко, които ни учат различно. А ние славяните сме прост народ и нямаме кой да ни

напъти към истината и да ни научи на разум. Ти, добри господарю, изпрати ни такъв мъж, който

да ни разясни всяка истина."

В житието на Кирил посланието на Ростислав е в друга редакция, то е оформено в литературен

епистолярен стил. Има обаче приблизително същият смисъл. Интересното в него е, че се казва на

какъв език трябва да проповядва изпратеният учител: „За нашите хора, които се отказаха от

езичеството и приеха християнството, ние нямаме такъв учител, който да ни обясни на наш език

истинската християнска вяра ..."

Писмото на княз Ростислав в двете жития очевидно е цитирано по памет. То е един преразказ на

автентичен документ. Писмото е било прочетено на Константин и Методий, които са съобщили

съдържанието му на своите ученици. В житията се предава основният смисъл на посланието, като

в подробностите двете творби взаимно се допълват.

Император Михаил познава високата култура на Константин, знае за успехите му сред араби и

хазари. Нему е известно също, че Константин и Методий са родени в Солун и като солуняни трябва

да познават славянския език. Затова той свиква съвет, който решава да възложи мисията на

двамата братя. Решението се обуславя от стремежа на Византия към политическо и културно

влияние по средното течение на Дунав. През това време патриарх в Константинопол е Фотий. Като

учител на Константин, той добре познава неговите възможности. Самият Фотий провежда по

отношение на славянските народи политика на толерантност, на зачитане на народностните

интереси в областта на религията и културата. С разрешаването на една относителна

самостоятелност на богослужението, извършвано на славянски език, но от византийски

мисионери, патриаршията е откривала лек и удобен път за привличане на западните славяни в

лоното на източната църква. Едва ли обаче византийската църква е подозирала, че създадената по

повод моравското искане славянска писменост само след няколко десетилетия ще пусне в

България такива дълбоки корени, че ще застане срещу византийските интереси и ще изтласка

гръцкия език и византийското духовенство.

Константин е повикан в двореца, за да поеме задачата. Според житиеписеца император Михаил

казал така на Константин:

„Философе, зная, че си изморен, но ти трябва да отидеш там. Освен тебе друг никой не може да

свърши тази работа."

В житието на Методий думите на императора са следните:

„Чуй, Философе, никой друг не може да свърши това освен тебе. Ето ти дарове, вземи своя брат

игумена Методий, и иди. Защото вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски".

Двата паметника, както се вижда, взаимно се потвърждават и в същото време се допълват. От

думите на императора, макар в творбите предадени свободно, личат ясно мотивите тъкмо Кирил

да бъде изпратен за мисионерска дейност в Моравия. Те са — доверието в способностите му и

обстоятелството, че той и брат му владеят в съвършенство славянски език.

На Михаил III Константин отговаря:

„Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще ида, ако имат букви на своя език".

Буквите! Това е първото условие за създаване на книги, а книгите са необходимо условие за

формиране на самостоятелна славянска църква с трайно славянско богослужение. Константин не

се отнася формално към задачата си. Той се замисля за бъдещето на славяните. Неговата обич към

тях му открива възможност да направи за този род нещо значително. Императорът отговаря, че е

безсилен да му покаже славянските букви, защото никой още не познава такива. „Дядо ми, и баща

ми, и много други, които са дирили това, не са го намерили, как мога аз да го намеря?" Но Кирил

продължава да разсъждава. Да се пише беседа без букви, не значи ли да се пише върху вода?

Букви трябва да има! „Ако ти пожелаеш това *т. е. буквите+, бог може да ти ги открие"—казва

накрая Михаил.

Какво означават думите на византийския император, че и баща му, и дядо му, пък и мнозина

други, се опитвали да открият букви? Дали тази вест не е измислена от автора на житието, за да

подчертае заслугите на Константин, да докаже с каква необикновено трудна задача се заема той?

Или тук се крие някаква историческа истина? Някои учени са на мнение, че в случая се отразяват

действителни усилия на византийската държава да намери пригодни за славянския език букви,

които да улеснят разпространението на християнството от страна на Византия. Точно така ли е

било, или не, едва ли можем с положителност да отговорим. Важно е в случая, че според

пространните жития славяните нямат писмо преди Кирил и Методий. Константин пръв пристъпва

към сътворяването на славянска азбука с цел да създаде книги. Това проличава ясно и от други

паметници. Достатъчно е да се позовем на Черноризец Храбър. Той чертае три етапа в развоя на

славянската писмена култура. Първият е езическият, тогава славяните си служат с примитивното

писмо на чертите и резките. Вторият етап е писането на славянската реч с гръцки и латински

букви. Това е необходимо за новопокръстените славяни, които се нуждаят от богослужебни книги.

Третият етап е създаването на славянската книжнина чрез откритата от Константин славянска

азбука. Храбър пише: „След това *след като години наред славяните са писали с гръцки букви „без

устроение"+ човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум,

но всички привежда към разум и спасение, смили се над славянския род, изпрати му свети

Константина Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви.

. ."

Но как Константин създава азбуката? Заедно с брат си Методий той се уединява в манастир. Далеч

от суетата на деня, сред книгите той може да се вглъби в задачата. Братята не са сами. Те започват

да се трудят „заедно с други сподвижници", т. е. съмишленици, сътрудници, които са призвани да

участвуват в подвига. Несъмнено помощниците на Кирил и Методий са били славяни, които

знаели добре родния си език. Иначе тяхното участие в създаването на славянската писменост би

било безсмислено. Те са привлечени вероятно от Солунската област, добре позната на Методий,

или от цариградските манастири.

Добре го е казал житиеписецът: „Ако ти пожелаеш това, бог може да ти ги открие. . ." През

Средновековието се смята, че всичко иде от бога; да, но човек трябва да пожелае, трябва да се

залови за работа. Все пак всичко тръгва от човека, от неговото силно желание, от неговия труд.

Константин пожелава, отдава се на труд заедно със своята група, впряга на помощ всичкото си

умение и знания и успява — съставя буквите и започва да пише началните редове на евангелието

от Йоан: „В началото бе словото. . ."

Житиеписецът не ни разказва подробности за извършената работа. Той е удивен, че за

сравнително кратко време Константин съставя азбуката и започва да превежда. Струва му се, че е

извършено чудо. Константин се моли на бога, според обичая си, бог чува молбата му и той

„веднага" устройва азбуката. За писателя буквите са резултат от просветление и вдъхновение след

молитвата. Разбира се, това е средновековно агиографско обяснение. Тук житиеписецът е в

рамките на шаблона. Ние не вярваме в чудеса. Чудото е плод на големия ум на Константин, на

познанията му на чуждите азбуки, на неговото и това на сподвижниците му трудолюбие. Както

вече видяхме, Константин познава не само гръцкото писмо, но и еврейското, арабското, по всяка

вероятност и латинското. От речта му против триезичниците във Венеция проличава, че той има

понятия и за писмеността на ред други народи — египтяни, готи и пр. Създаването на азбуката е

резултат на внимателната филологическа работа, опряна на отлична езикова и общокултурна

подготовка.

Коя азбука създава Константин?

Известно е, че през Х в. в България се разпространяват две азбуки—глаголица и кирилица. И двете

са официални, и на двете се пишат богослужебни текстове. Следователно не може да се говори за

една народна азбука, разпространявана неофициално, и втора — наложена от властта.

Кирилицата прилича много на гръцкото унциално литургическо писмо. Различни, в смисъл нови и

в повече, са само знаците за фонемите, които липсват в гръцкия език ( и др.).

Глаголицата е съвсем ново писмо, твърде отличаващо се от гръцкото в двете му форми—

скорописно и унциално.

Въпросът за двете славянски азбуки е дискутиран в науката многократно, изградени са няколко

теории. Според едни Кирил е създал както глаголицата, така и кирилицата. Според други, той е

сътворил глаголицата, но след като е съществувала вече кирилицата. Според трети, Кирил е

създател на глаголицата като първо писмо, а кирилицата възниква няколко десетилетия по-късно,

най-вероятно в България, поради комплекс от причини от политически, общокултурен и

практически характер.

Днес се смята за доказано, че Кирил създава първата славянска азбука и тя е глаголицата. Вече

посочих аргументи от изворите, които недвусмислено говорят, че преди времето на Кирил и

Методий славяните нямат букви, с които е възможно да пишат книги. Паметниците показват

Кирил като начинател на едно трудно дело. Към свидетелството на съвременните автори ще

добавим факта, че от епохата преди дейността на Кирил и Методий не са открити писмени

паметници със славянско писмо. С надписи на гръцки език разполагаме, но славянски паметници

не са познати. Най-ранните кирилски и глаголически надписи и ръкописи произхождат от Х в. Не е

вече дискусионен и въпросът, че Кирил е творецът тъкмо на глаголицата, но за да не приемаме

нещата на доверие, нека приведем доказателства в полза на тази теза. Климент Охридски в

общата похвала за двамата братя казва, че Кирил създал „нови букви" за “нов народ". Изразът

„нов народ" трябва да се тълкува в смисъл на обновен народ, новопокръстен или пък млад народ

в сравнение с древните народи, основали отдавна държави (гърци, египтяни, евреи, римляни и

пр.).

Изразът обаче „нови букви" трябва да означава, че азбуката, създадена от Кирил, е непозната до

тогава. Тя е нова в съпоставка с известните азбуки и преди всичко в сравнение с гръцкото писмо. А

такава азбука е именно глаголицата. Освен това най-старите глаголически паметници ни водят по

местата, пряко свързани с дейността на Кирил и Методий и техните най-близки ученици. Тъй

наречената ъглеста хърватска глаголица не е нищо друго освен една стилизация на занесената

сред хърватите Кирилова глаголица. Изследванията показват, че в Охрид и Преслав първите

български писатели пишат на глаголица — вече посочихме следите от глаголицата в Пространното

житие на Методий. Те се откриват още в „Азбучна молитва" на Константин Преславски. Някои

„нарушения" в акростиха на творбата, известна ни днес на кирилица, се обясняват с

транскрибцията от глаголица на кирилица. Освен това в един от преписите на стихотворението

случайно е запазена една глаголическа буква—остатък от прототипа, писан изцяло на глаголица.

Най-сетне известно е, че глаголическата традиция в Македония се задържа до най-късно време.

Битолският триод от XII в. е показателно явление. В него повечето редове са написани на

кирилица, но много редове измежду кирилските са на глаголица. Това показва, че преписвачът е

владеел все още добре и двете писма и може би е преписвал от изцяло глаголически текст. А

Македония е, както всички знаем, центъра на Климентовата книжовна и учителска дейност.

Очевидно е, че той е разпространявал там азбуката на своя учител.

Що се отнася до кирилицата, тя възниква в Преславската област в началото на Х в. Формира се на

основата на гръцкото литургическо писмо и на глаголицата. Най-ранните надписи на кирилица се

появяват в областта на Преслав (надписа на чръгубиля Мостич, Добружанския надпис и др.) и това

е показателен факт. Кирилицата е немислима без глаголицата, защото глаголицата чрез делото на

Кирил, Методий и техните ученици прокара пътя на славянското богослужение, на нея се

положиха основите на славянската книжнина. Затова в чест на Кирил новата азбука бива наречена

„кирилица".

Глаголицата напомня по графика отчасти етиопското писмо, с някои елементи—еврейското, с

други—гръцкото скорописно писмо. Голяма грешка е обаче тя да се разглежда като сбор от

известни вече в различни азбуки буквени знаци. Тя не подражава на нито една азбука и не заема

механично знаци от нито една азбука. Глаголицата е наистина ново писмо, непознато като цяло,

плод на могъщ творчески дух. Тя съдържа опита на народите, почерпен от Кирил от наблюдение

над познатите му буквени системи, но начертанията на буквите са оригинални и подчинени на

обща идея. Всички са оформени в един стил, в който основните елементи са кръстът,

триъгълникът и кръгчето. Кръстът е символ на християнството изобщо. С него се започва и

завършва всяка работа. Затова и първата глаголическа буква е стилизиран кръст (+). Триъгълникът

е символ на светата Троица. В за. щита на „Света Троица" Константин излиза на диспут с

мохамедани и евреи, според житиеписецът той бил готов да умре за нея. Следователно в

триъгълника като символ на света Троица Константин вгражда своите убеждения, своята вярност

към тази основна християнска догма. Триъгълникъткато символ на света Троица се налага в

източното изкуство още в епохата на ранното християнство. Кръгът изразява безкрайността,

вечността на божеството. То, явило се в три образа—бог, син и дух, няма начало, нито край. Затова

в похвалните слова на Климент Охридски срещаме израза „трибезначална светлина". Светлината е

бог, който има три форми, той е вечен и безкраен. Така Кириловата азбука с тези три основни

знака-символи се явява своеобразна възхвала на бога, който дарява всичко на хората.

В своята работа над глаголицата Константин заема от гръцката азбука няколко основни принципа.

Така например, както в гръцката и еврейската азбука, глаголицата започва с буквата А. Според

гръцкото писмо е и подредбата на буквите, като между тях са вместени знаците за характерните

славянски звукове. Както в гръцкото писмо всяка буква в глаголицата има числена стойност.

Отклонението от гръцката азбука е, че и новите знаци за славянските фонеми също получават

цифрово значение. Ето защо между цифровото значение на гръцките и на глаголическите букви

няма покритие. Най-сетне, както в гръцката азбука всички славянски букви имат названия, но с

думи, заети от славянския език. Именно като има пред вид следването на общи основни

принципи на гръцката азбука, но съобразени със славянската фонетична система, черноризец

Храбър заявява: „Едни сътвори по подобие на гръцките букви, а други—според славянската реч."

Така Константин създава съвършена азбука, която съответствува, напълно на фонетичните

особености на славянския език.

Все още крият тайни названията глаголическите букви: аз, буки, веди, глаголи, добро и прочее.

Същите названия са прехвърлени и върху кирилицата. Столетия наред, от Климент до началото на

XIX в., българските деца заучават така буквите. Навярно учениците на Кирил и Методий са знаели

произхода и значението на названията, но в никоя своя творба не са ни съобщили това. По-късно

поколенията са забравили. Векове наред тези названия са смятани за свети, децата механично са

ги заучавали и учителите не са се питали, защо буквите се наричат така. Те по традиция са се

изговаряли при заучаването на азбуката и при четенето, произнасяли са се като загадъчни

формули —признак на българщината. Едва през периода на зрялото възраждане начинателите на

българската филологическа наука започват да се питат как са произлезли названията на буквите и

да търсят в тях скрит, Дълбок смисъл. Този въпрос се третира и по-късно в славистиката и по него

се изказват редица учени. Някои смятат названията на буквите като наследство от езичеството,

други мислят, че са старинни знаци, изгубили смисъла си, трети ги обясняват с чуждо влияние.

Най-логичното и убедително мнение е, че Константин сам е дал тези названия. Но как? Ако е за

всяка буква самостоятелно, недоумение буди обстоятелството, така добре подчертано от акад. Е.

Георгиев, че няма връзка между смисъла на отделните названия и че те са твърде „пъстри" в

езиково отношение—глаголи, съществителни, местоимения и пр. Най-реалното, което може да се

допусне, е, че имената на буквите произхождат от първите думи на азбучен акростих. Вероятно

Константин е написал азбучна творба—благодарност към Света Троица за оказаната помощ или

може би обръщение към славянския народ по подобие на „Проглас към евангелието". Скоро след

създаването на това поетическо произведение в азбучен акростих първите думи на всеки стих са

получили значение на названия на буквите и са започнали да се изговарят отделно за благозвучие

и за по-лесно запаметяване на азбуката. Според Е. Георгиев логично е да се мисли, че тази

практика е въведена от първия български „педагог" Климент Охридски. Много е възможно обаче

тя да принадлежи на Кирил и Методий. Нека не забравяме, че все пак първите учители по

славянско четене и писане бяха те. При това, дълго време — около три години в Моравия и близо

година в Панония. А след смъртта на Кирил, Методий ръководи славянската просвета повече от 15

години и създава първите учителски кадри.

Създаването на славянската азбука е кулминационната точка в развитието на славянската писмена

култура. Тя е отговор на една историческа необходимост. Нека отново припомним „За буквите" на

Храбър, гдето ясно личи, че славяните отдавна търсят пътища за създаване на писмо, което да

задоволи техните всекидневни и религиозни потребности. Като изход от положението, като израз

на върховната „милост" към човешкия род, бог изпраща Константин философ, който създава на

славяните 38 букви. Азбуката на Кирил следователно е щастлив завършек на дълъг път на търсене

и лутане. За Храбър няма „западни", няма „южни" славяни, както днес научно ги конкретизираме.

Той гледа по-обобщено на въпроса, има исторически поглед върху развитието на славянството

изобщо. И е абсолютно прав. С изнамирането на азбуката започва нова ера в живота на

славянския род. Всъщност моравската мисия е само конкретният повод да се пристъпи към

разрешаването на един назрял въпрос. Поводът е могъл да бъде и друг. Важно е, че покръстените

славяни са осъзнали необходимостта от своя писменост, че вече се стремят към обособяване от

господствуващите на времето култури и създаване на собствена култура. Необходимостта от

писмо и книги Кирил и Методий са могли да почувствуват и сред балканските славяни, чийто

живот наблюдават. Затова, като изслушва заповедта на императора, у Константин най-напред се

поражда мисъл за създаване на буквите.

Ето как изглеждат глаголическите букви с техните названия и численото им значение

С новата азбука Константин и Методий започват да превеждат на славянски най-необходимите

богослужебни книги. Кои са те? Според Методиевия житиеписец Кирил е превел: изборно

евангелие, апостола, псалтира, избрани служби. А нека чуем и Йоан Екзарх: „Понеже светият божи

човек Константин, т. е. Философът, положи много труд, като устрои писмена за славянските книги

и преведе избор от Евангелието и Апостола — колкото можа, докато живя на тоя тъмен свят,

толкова и преведе — затова и влезе в безконечния живот и получи светлина като награда за

своите дела".

Това са първите славянски книги. Техните оригинали не са запазени, но са съхранени преписи от

Х—XI в., които дават възможност да се вникне в Кирилометодиевия език. По-важни ранни

паметници от първостепенно значение за проучване преводите и езика на Кирил са: Зографско

евангелие (Х в., пази се в Москва), Асеманиево евангелие (от XI в., съхранява се във Ватиканската

библиотека в Рим), Мариинско четириевангелие (от началото на XI в., основната му част се пази в

Москва), Синайски псалтир (XI в., пази се в манастира „Света Екатерина" в Синай)—всички

глаголически паметници. По-значителни кирилски паметници, които са ранни преписи от

глаголически, са: Савина книга (XI в. — изборно евангелие), Лист на Гилфердинг (т. н. Македонски

кирилски лист, Х—XI в.), Енински апостол (XI в.) и др.

Особено важен е проблемът за езика на първите славянски книги. Важен е, защото не става дума

за един епизод в историята на културата, за едно забравено от поколенията дело без последствия,

какъвто е например готският превод на Библията. Става дума за раждане на нов литературен език,

който в скоро време става международен език. Касае се за изграждане на нов книжовен език,

който в своята основа съществува векове и на него пишат милиони.

Старобългарските писатели (Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Климент Охридски) наричат езика

на Кирил „славянски".В същото време Климент нарича славяните „моя народ"; и това казва, когато

работи в югозападните предели на България. Следователно, езикът на Кириловите книги и езикът

на неговия народ е едно и също. Йоан Екзарх пък, който следва примера на Кирил и Методий и

иска да продължи тяхното преводаческо дело, нарича езика, на който ще превежда, „свой език".

Ясно е, че между неговия език и езика на Кирил няма съществена разлика. А известно е, че Йоан

работи в Преслав и често е наричан от преписвачите „български". Очевидно е, че езикът на Кирил

е славянският старобългарски език. Писателите от IX и началото на Х в. още не го наричат

„български", защото го отделят от езика на прабългарите. Този тюркски език, макар и вече на

изживяване, още не е изчезнал окончателно. Още не се е достигнало до формиране на

общобългарско съзнание, до създаване на единна българска народност, макар че процесът е

значително напреднал. Затова старите писатели подчертават, че Кирил създава книгите на езика

на славяните, а не на някакъв друг език. Не след дълго, когато прабългарите се стапят в

славянската маса и названието „българин" остава като общо и единствено название на единното

българско население, започва да се слага знак на равенство между „славянски" и „български" език

и книги. Някои автори дори, като употребяват думата славянски, бързат след това Да пояснят, че

става дума за български. Например Теофилакт Охридски (XI в.) нарича направо езика на Кирил и

книгите му „български", а на едно място пише: „Славянският, сиреч българският". Същото нещо

четем и в „Солунска легенда": „Кириле, Кириле *казва глас свише+ иди в обширната земя и сред

славянските народи, сиреч българите, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им

дадеш закон."

И така, Кирил превежда книгите на старобългарски език. Той си служи преди всичко с наречието

на солунските славяни, което познава от детство. Както недвусмислено показват изследванията, то

принадлежи към българската езикова група. Като наречие съществува до най-ново време и със

своите основни особености не показва голямо отклонение от другите български диалекти. През IX

в. различията между говора на солунските славяни и говора на славяните в северна и източна

България са били още по-малки, предимно фонетични. Сравнението на някои родопски диалекти

например, съхранили архаични черти, показва голяма близост с Кирилометодиевия език.

Българските писатели възприемат създадения от Кирил и Методий литературен език и го

обогатяват терминологично. Това е живият език на българските славяни, разбиран без усилие от

всички. Този книжовен език българите предават на сърби и руси. В неговата по-късна търновска

редакция той става официален език и на църквата в долнодунавските княжества (Влашко,

Молдова).

Преводът на богослужебните книги е също така един забележителен подвиг на двамата братя.

Поради липса на книжовна традиция на славянски език, пред тях са стояли за разрешаване много

трудни проблеми. Как да се преведат философско-религиозни термини и отвлечени понятия, за

които в говоримия народен език няма думи? Как да се изложи мисълта ясно, когато граматиката и

синтаксиса на византийския гръцки език са тъй различни? За да се разрешат тези проблеми, се е

изисквало не само отлично владеене на двата езика, но и езиков усет, многостранна култура и

словотворчество. Всичко това Константин притежава във висша степен.

Преводаческата практика поставя пред Константин теоретически проблеми за принципите на

превод. Тези принципи прозират при внимателно вглеждане в преводите и сравнението им с

гръцките оригинали. Те са изложени обаче и в едно „слово", за съжаление запазено само във

фрагмент (лист на Гилфердинг). В него Кирил споделя възгледите си за превода. Според френския

учен А. Ваян то е написано като предговор към превода на изборното евангелие—първата книга

на Кирил. Други мислят, че е самостоятелно съчинение, „трактат" по въпросите на превода.

Докато разполагаме само с известния ни фрагмент, естествено не можем да дадем окончателен

отговор на въпроса в каква форма е замислено и осъществено произведението, но това в случая

не е толкова важно. Интересни са схващанията на Кирил за превеждането и реализацията на тези

възгледи. По начало в практиката си той се придържа точно о гръцкия текст—дума по дума,

конструкция по конструкция. Такъв точен превод се е налагал от средновековните схващания за

„свещения", „божествен" характер на библейските книги. Всяко отклонение от оригинала

(смислово и формално), всяко съкращаване на думи или изречения, всяко най-малко допълнение

се е смятало за дързост, за еретичество.

Стремейки се към максимална точност, Кирил обаче отбелязва, че природата на двата езика не

позволява пълно словесно, словоредно и формално съответствие на превода. Между превода и

оригинала трябва да има единство пз съдържание, по-смисъл, но по форма не винаги е възможно

да има. Затова когато съществува заплаха да се ощети смисъла, да остане неясен за слушателя и

читателя, Константин се отказва от основния принцип на епохата за дословен превод. Той

формулира идеята си ясно и категорично: „Защото не думите и словата ни са потребни, а техният

разум". Следователно, да се превежда точно, не означава да се превежда буквално, механично.

Затова преводите на Кирил са ясни и логични. За сложната религиозна философия на евангелието

и своеобразната поезия на Псалтира двамата братя изтръгват от „грубия" славянски език

неподозирано езиково богатство. Константин и неговите събратя по трудолюбие извършват верен

и изразителен превод, който е на основата на народната лексика, но е обогатен с нови думи и

сполучливи преводи-калки. Някои от създадените от Константин калки и до днес се употребяват в

литературния български и руски език, като например: злодей, лицемерие, откровение. Богата е

синонимиката в Кириловите преводи. Той подбира такива съответствия на гръцките думи, които

са най-подходящи според смисъла им в славянската говорна практика. Избягва нехарактерни за

славянския строеж на изказа конструкции и употребява типични, свойствени за славянската реч

конструкции и форми. Например той редовно си служи с българските форми за двойнствено

число, а също така с притежателните прилагателни, с които превежда гръцкия родителен падеж за

притежание. Константин се стреми към чистотата на езика. Прави впечатление, че чуждите думи в

неговите преводи са твърде малко на брой. За всяка гръцка дума той търси да намери българско

съответствие.

Всички учени единодушно оценяват високите качества на Кириловите преводи. Между неговите

преводачески концепции и преводаческата му практика има пълно единство. Това установяват

наши и чуждестранни изследвачи въз основа на внимателни езикови анализи (К. Мирчев, К.

Хоралек, Ф. Гривец, Е. Верещагин, Й. Курц и др.). При оценката на първите славянски преводи

имаме пълното право да говорим за преводаческо изкуство.

*

Казахме, че моравските пратеници пристигат в Цариград през 862 г. През 863 Кирил и Методий са

вече готови за мисията и тръгват за Великоморавия. Не знаем в кой месец точно пристигат в

Константинопол посланиците на Ростислав и кога точно тръгват братята за Моравия, за да

изчислим за колко време е създадено тяхното велико дело. Знаем обаче, че Кирил и Методий се

завръщат от Херсон през есента на 861 г. А император Михаил, като възлага на Константин

моравската мисия, казва: “Философе, зная, че си изморен... ". Макар да не можем да вярваме на

всяка дума на житиеписеца, в случая смятам, че тези думи не са случайни, понеже не са в

житийния шаблон. Следователно задачата за славянска проповед в Моравия е поставена много

скоро след завръщането на Константин. Този извод, направен въз основа на житийния текст,

съвпада с политическата обстановка. Знаем, че най-късно до лятото на 862 г. Людвиг Немски

сключва с България военен съюз против Великоморавия. Това е подтикнало Ростислав да търси

силен съюзник и заедно с политическите проблеми да реши и културните. Следователно имаме

основания да предполагаме, че моравската мисия е възложена на Константин през лятото на 862

г. От друга страна, като имаме пред вид военните събития през 863 г. и колко време Кирил и

Методий пребивават в Моравия и Панония, можем да твърдим, че те тръгват за моравската

столица през есента на 863 г. Ако е така, те са разполагали с повече от година време, за да се

подготвят за мисията.

Изследователите на Кирилометодиевото дело изказват различни мнения по въпроса кога точно са

създадени буквите и са преведени книгите. Мнозина се доверяват на пространните жития на

Кирил и Методий. Те изхождат най-напред от достоверността на житията по отношение на

основните събития, а и по някои подробности, затова смятат, че славянската азбука е създадена

по повод на моравската мисия, а именно през 862—863 г. Освен това те вземат пред вид високата

култура на Константин. Един срок от година и нещо при отлично владеене на гръцки и на

славянски език от страна на Кирил и Методий им се струва напълно реален за създаване на

азбуката и превода на богослужебните книги, които нямат голям обем. До моравската мисия

двамата братя трупат наблюдения и опит, навярно и сами стигат до идеята за необходимостта от

славянско писмо, но мисията извиква на живот това писмо; тогава то се превръща в реалност и

излиза на историческата сцена. Това мнение, както пролича, споделям и аз.

Други учени обаче изразяват по-особено мнение. Те предполагат, че Кирил започва да работи по

създаването на славянската азбука преди моравската мисия. Това ще да е било времето след

завръщането му от арабската земя, когато заживява с брат си Методий в малоазийския Олимп,

„беседвайки само с книгите". Михаил се обърнал към Константин, защото знаел, че той се

занимава с проблемите на славянската писменост. Нещо повече, Константин не само сътворил

азбуката далеч преди да дойдат моравските пратеници в Цариград, но той и приложил своето

откритие, като разпространил частично новите букви сред славяните по поречието на р.

Брегалница. За всички тези разсъждения учените намират опора в логиката, в убеждението, че не

е възможно азбуката и книгите да бъдат създадени за кратко време и в датата „6363 от

сътворението на света", съобщена от Храбър като дата на създаването на славянските писмена.

Изчислена по византийското летоброение, тази дата дава годината 855. Освен това те се

доверяват на паметници като „Успение Кирилово" и „Солунска легенда", в които се говори за

покръстване на славяни от Кирил на р. Брегалница и за създаване на букви за българите. Макар от

тези идеи да се увличат учени-патриоти и особено нашите възрожденци, ние не можем да ги

приемем. Датата у Храбър се изчислява в науката по още две летоброения—паноно-моравското и

александрийското. Според тях тя дава годините 862 и 863. Освен това Храбър казва, че по времето

на създаването на славянската азбука управлявал и Коцел, а той заема престола през 861 г. В

такъв случай годината 855 се явява нереална. Що се отнася до „беседата" с книгите от страна на

Константин, това е израз на обичайното монашеско книголюбие, каквото притежават повечето

житийни герои. Паметниците пък, които се привличат, са късни—„Солунска легенда" произхожда

от XII в. (според Б. Ангелов дори от по-късно време), а „Успение Кирилово" в познатата ни

редакция също не е по-ранен паметник от XII—XIII в. Новите моменти в него в сравнение с

пространното житие на Кирил са късни напластявания, затова не могат да имат доказателствена

сила. Споменатите паметници са важно свидетелство за нещо друго — за популярността на Кирил

сред българите и за тяхното дълбоко убеждение през вековете, че той принадлежи на българския

народ. Това убеждение се формира още през XI в. и намира най-разнообразен по форма израз в

произведения от различни времена. Засега, докато не се намерят нови факти (надписи или

благонадеждни, съвременни на Константин, книжовни извори), като година на създаването на

славянската писменост трябва да смятаме засвидетелствуваната 862— 863. Това е официалната

рождена дата на нашето писмо и на нашата книга. Макар предназначени първоначално за

моравците, те идат да задоволят една обща славянска потребност. Затова се намират сили, които

да ги усвоят, укрепят и широко разпространят.

С новите книги през 863 г. Кирил и Методий с група ученици тръгват аа Моравия и в същата година

пристигат там. Те носят скъпи дарове от Михаил III до Ростислав и заедно с тях едно

препоръчително писмо. В него между другото императорът Пише на Ростислав: „Изпратихме ти

тогова, комуто бог яви буквите, мъж почтен и благочестив, много учен и философ. Приеми този

дар, по-добър и по-почтен от всякакво злато и сребро, и от скъпоценен камък и от нетрайното

богатство..."

Като пристигат в столицата на Моравия—Велеград, двамата братя започват интензивна учителска,

проповедническа и книжовна работа. Техни първи задачи са да обучават ученици на новото

славянско писмо, да продължат своята преводаческа дейност според нуждите на църковната

практика и да въведат в моравските църкви литургия според източно-църковните обичаи.

Пространното житие на Кирил съобщава: „Когато пристигна в Моравия, Ростислав го прие с

голяма почит. И като събра ученици, предаде му ги да ги учи. В кратко време проведе целия

църковен чин, запозна ги с утрената, часовете, вечернята, малката вечерня и с литургията".

Италианската легенда потвърждава тези данни, като внася и някои нови подробности —

просветителската дейност сред народа против езическите остатъци. Ето по-точно какво се казва в

този паметник: „И така, те *моравяните+ излезли извън града и ги посрещнали и ги приели с почит

и голяма радост. *Апостолите+ започнали усърдно да вършат това, за което били дошли: учили

децата им на азбуката, уреждали църковни служби и си служели с косата на своето красноречие

за премахване на различните заблуждения, които намерили сред онзи народ."

Очевидно Кирил и Методий са мислели за бъдещето на славянската просвета и книжнина. Най-

напред те започват с подготовката на ученици, свои заместници и продължители на делото. Тези

хора е трябвало да проведат широка просветителска работа и да изместят немското духовенство

от моравските църкви.

Кирил и триезичниците

Още в началото на своята дейност във Великоморавия братята се сблъскват с интересите на

немското духовенство, на което те отнемат духовната власт. Целейки понемчването на западните

славяни, латинските духовници не могат да се помирят с разпространението на славянската

писменост. Освен това появата на новите книги вляза в противоречие с техните понятия и с

традициите в Европа. Векове тук се слуша латинска реч и ето, из-веднаж в училищата и църквите

на моравяните се втурва един дотогава некнижен, варварски език—езикът на славянското

простолюдие. Кой е този човек, който си е позволил да създаде книги на славяните? Как е дръзнал

да стори това? Западният латински свят е смутен. Той не може да приеме славянските книги. Те

развалят реда в Европа; те позволяват на славяните да вървят по нови, свои пътища. Срещу

Солунските братя се надига буря.

Немското латинско духовенство се сплотява за борба срещу тях и тяхното дело. Издига се една

консервативна и антидемократична теория, чиято цел е да попречи на разпространението на

славянската писменост и утвърждаването на славянското богослужение. Обявяват се за „свещени"

три езика, които имат право на книжовен живот. Само на три, осветени от бога езици, следва да се

пишат книги и да се извършва богослужение; другите езици нямат тези права. Немските

духовници говорели така:

„По този начин *т. е. на славянски+ не се слави бог. Ако това беше угодно богу, той не би ли могъл

да направи така, щото Още от начало и славяните да славят бога, пишейки с букви своите беседи?

А пък той е избрал само три езика, чрез които трябва да се слави бог—еврейския, латинския и

гръцкия."

Идеята за свещения характер на трите езика всъщност отразява фактическото положение в Европа

през IX в. Тази идея не е нова. Тя се появява още през IV в., но окончателно се оформя през VI в. От

известния книжовник Исидор Севилски (570—636) бива ясно формулирана: „Три са свещените

езици: еврейски, гръцки и латински, които най-много блестят по цялата земя. На тези три езика

Пилат е заповядал да бъде надписът на господния кръст".

През следващите векове триезичната теория се шири в сферата на римската църква и в пределите

на източната. Както показа К. Куев, на богослужението на собствен език през Средновековието се

гледа като на еретическо деяние. Това е така, защото тъкмо някои народностни църкви (готската,

коптската и др.) са еретически. Някои народи (сирийци, грузинци, арменци) използуват своя език в

богослужението, но през IX—Х в. отношението на цариградската патриаршия към тях е

отрицателно. Официалният език на източното християнство е гръцкият, цяла западна Европа

възприема латинския, а еврейският език се почита като език на Стария завет. В района на

римската църква триезичието пуска най-дълбоки корени. Родните езици на западноевропейските

народи са само говорими езици, а латинският език става език на църквата, на дипломацията, на

науката и литературата. Затова появата на славянската книга и богослужение във Великоморавия

иде като някакво странно изключение, като пробив в традицията, който е равен на революция. Но

не само установената традиция е причина за горещата защита на триезичната доктрина от страна

на немското духовенство. Преди всичко борбата се диктува от неговите интереси. Славянското

богослужение и книжнина влизат в противоречие с властническите му стремежи. Под знака на

волята божия и под защитата на установения ред латинското немско духовенство иска да наложи

своето господство над западните славяни и да не допусне в църквите и училищата славянски

проповедници и учители.

Константин назовава привържениците на учението за трите свещени езика „триезичници" и

„пилатовци", тъй като Пилат според Евангелието наредил над кръста Христов да бъде написано на

еврейски, гръцки и латински: „Исус, цар юдейски". Ако приемем, че сведението от евангелските

книги е вярно, то такъв надпис е бил поставен само защото тези три езика били на времето

официални в Палетина—тогава част от Римската империя. По повод на надписа обаче в

последствие се създава една догма, която владее умовете векове. Тя допада особено много на

онези, които отстояват собствената си духовна и политическа власт.

Константин се подготвя да даде достоен отпор на триезичниците. Убеден в правотата на своето

дело и неговото голямо значение за славяните, ръководен от хуманни идеи, той се изправя смело

срещу враговете на славянската писменост. В спора проявява остър ум изнания. Според

житиеписеца Константин сразява противниците си „със своя словесен огън". Повече подробности

за този начален сблъсък с триезичниците обаче паметниците не дават.

Според житието на Методий двамата братя прекарват във Великоморавия три години; според

житието на Кирил — 40 месеца, което прави три години и четири месеца. В тези числа не бива да

търсим „абсолютна" точност, но истината е нейде наблизо. Методиевият житиеписец съобщава

още, че след като обучават ученици, братята „се завърнаха от Моравия". Оттук се разбира, че те са

се запътили за Цариград, откъдето са тръгнали. Според Кириловото житие Философът „отиде да

освети учениците си" — къде, не се казва. Освещаване на ученици, т. е. ръкополагането им в

духовни санове, при всички случаи е било необходимо, тъйкато никой от двамата братя не е имал

епископски сан, следователно не е имал и право да ръкополага свещеници. А славянската

писменост в Моравия не би могла да се задържи и да се развива успешно без лица със законни

права за богослужение.

На връщане Кирил и Методий се отбиват в Панония, в столицата на Коцел Мошапурц (на немски

Mosburg), което ще рече Блатоград. Затова и княжеството на Коцел се нарича още блатненско

княжество. Най-вероятно това посещение не е случайно, а става по покана на Коцел. Както

показва унгарският славист И. Тот, през годините 840—867 Панония се намира под духовната

власт на Залцбург и през това време там цъфти „добре организиран църковен живот", но

ръководен от немското духовенство. Без да скъсва добрите си отношения със Залцбург, Коцел по

примера на Ростислав привлича в княжеството си Кирил и Методий с надеждата с тяхна помощ да

постигне известна самостоятелност. Според житието на Константин Коцел „пожелал силно да

изучи славянските книги", той удостоява славянските учители с големя почести и им поверява 50

ученици. Обучението на ученици за една нова, непозната азбука, а заедно с това и изучаването на

източно, о богослужение е траяло вероятно около година. Житиеписецът обаче не се интересува

от точността на времето, той следи големите факти, които извисяват образа, показват заслугите на

литературния герой. Затова без да се впуска в подробности той по-нататък казва: „А философът,

проповядвайки евангелското слово без награда, не взе нито от Ростислава, нито от Коцела ни

злато, ни сребро, ни друго нещо, ала само от Двамата измоли 900 души пленници и ги освободи."

По същия начин завършва и хазарската мисия. Философът не приема поднесените му дарове, а

измолва гръцки пленници. Няма да гадаем дали Константин наистина се е отказал от

материалните ценности, или това е житийно тълкувание, тъй като пренебрежението към земните

богатства е важна черта от морала на светеца. Поднасянето на дарове обаче и освобождаването

на пленници говори за официално, дружелюбно и окончателно приключване на мисията, която е

имала както просветен, така и политически характер. Кирил и Методий са напускали

западнославянските земи, без да са имали намерение да се връщат отново в тях. Като славянски

учители те са изпълнили основната задача, с която заминали за Моравия — сложили начало на

славянско богослужение, обучили многобройни ученици в четмо, писмо и църковно пеене;

оставало е само да се ръкоположат духовни лица, които да продължат тяхното дело.

Действително ли се завръщат Кирил и Методий в Константинопол? Житиеписецът не съобщава

това, а веднага след раздялата с Коцел разказва за дейността на Константин във Венеция. Защо

двамата братя променят посоката на своя път, узнаваме от други извори. Според Италианската

легенда „Когато преславният папа Николай научил за тези неща *т. е. за създаването на славянска

азбука и богослужебни книги+, зарадвал се твърде много на това, което му било разказано. Той

предал да ги поканят *Кирил и Методий+ с папски писма да дойдат при него. Когато получили това

съобщение, те се зарадвали твърде много, благодарейки на бога, че били толкова много зачетени

и удостоени с покана от апостолската катедра. Веднага тръгнали и взели някои от учениците си...".

В житието на Методий се казва същото, но съвсем накратко: „Като узна пък за такива мъже, папа

Николай изпрати за тях, понеже желаеше да ги види ..."

И двата паметника не съобщават кога и докъде са били изпратени писмата, какви са били

намеренията на папата. Едва ли обаче той така много се е зарадвал, слушайки за дейността на

славянските учители, това е едно литературно обяснение. Преди всичко папа Николай е искал

точно да разбере в какво се е състояла работата на Константин и да вземе под своя контрол

славянското богослужение в Моравия. Той не е могъл да остави византийски мисионери и

подготвени от тях лица свободно да работят сред моравци и панонци, към които западната

църква също има претенции, тъй като смята техните земи за свои в църковно отношение. Освен

това има и нещо друго. На 24 септември, 867 г. е убит в спалнята си Михаил III. Властта в

Константинопол заема Василий I Македонец. Той веднага изпраща в манастир Фотий, който е в

остър конфликт с папата, и поставя за патриарх неговия противник Игнатий. Това събитие бележи

изменения в отношенията с Рим. Поканата на папа Николай, отправена до Кирил и Методий,

може да се смята и като израз на благосклонност от страна на римската църква към византийските

мисионери в опита за сближение с византийската църква. В такъв случай възможно е писмата си

папа Николай да изпраща през октомври или в самото начало на ноември, но преди 13 ноември,

867 г., тъй като на тази дата той умира.

Двамата братя незабавно се отправят на път. За тях е било ясно, че от разговора с папата много е

зависела съдбата на славянската писменост сред западните славяни. Константин е схващал добре,

че за да могат неговите ученици по-успешно да работят в славянските земи, книгите им трябва да

бъдат признати и от римската църква, а учениците да получат от нея законни духовни санове. Той

взема със себе си мощите на св. Климент, открити в Таврическия полуостров, които според

Италианската легенда носел със себе си в Моравия. Константин възнамерява да ги подари на

папата и с това да го предразположи и осигури успеха на своето дело. Колкото и странно да ни се

вижда днес, че такъв учен и мъдър мъж като Константин Философ взема за дар някакви си кости,

за времето това е напълно нормално. Според схващанията на средновековните хора мощите на

светците са способни да правят чудеса. Вярва се, че те предпазват градовете, в които се

съхраняват, от чужди посегателства, от болести и от всякакви нещастия. Например патриарх

Евтимий, като се обръща към св. Петка, чиито мощи се пазят в Търново, заявява: „Чрез твоето

застъпничество ние отблъскваме всички, които воюват срещу нас! Чрез тебе нашият град става як

и нанася светла победа!" Ето защо царете и патриарсите през Средновековието се стремят да

събират в столичните градове колкото е възможно повече мощи, за да бъде градът укрепен

отвътре и устои на всякакви бури. Мощите дават спокойствие на населението, но и авторитет на

града, който се превръща във важен религиозен център. За Климент Римски е съществувала

голяма църква в Рим, построена в негова чест. Връщането на мощите на светеца в неговия град, в

неговия храм, се смята за голяма придобивка. От страна на Константин занасянето на

Климентовите мощи в Рим е един добре обмислен ход с дипломатически съображения.

На път за Рим Кирил и Методий се отбиват във Венеция. Там се е състоял събор, на който се

поставя и въпросът за разпространението на славянската писменост в Европа. Очевидно след

споровете с Константин в Моравия немските католищки духовници продължават упорито да

поддържат триезичната теория. Те подлагат на дискусия въпроса за славянските книги с

надеждата да се забрани тяхното разпространение.

По време на събора немски триезичници—„епископи, попове и черноризци налетяха на Философа

като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес ...''. С тези думи авторът на житието подчертава

колко многобройни и ожесточени са враговете на Константин. Те подлагат на съмнение светостта

на славянските книги и отричат тяхното право на живот:

„Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги за славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил

по-рано никой друг: нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним,

нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим бога; еврейският,

гръцкият и латинският."

Оттук ясно проличава схоластичната мисъл на Кириловите противници и реакционният характер

на тяхната доктрина. Те не допускат идеята за развитието. Ако апостолите, папата или учителите

на ранното християнство, признати за светци, не са създали славянската писменост, това значи, че

никому по-късно не е разрешено да стори това. Ако се признават само три културни езика, на

които съществува вече богата книжнина, това означава, че една нова книжовна култура не бива да

се развива. Щом бог е позволил да се слушат „божествените книги" само на три езика, това

означава, че другите езици и народи се обявяват за малоценни, отблъснати от бога. Те никога не

могат да създадат собствена писмена култура на роден език, а са обречени на духовно робство.

Константин не е могъл да се помири с такива идеи. Той е сам сред множеството „врани", но е горд

и силен „сокол", който не трепва от нападките. Аргументите на противниците за него са

нелогични, антихуманни и дори противобожествени. Той е обладан от други, демократични идеи,

които му дават криле. Константин с жар се заема да защити славянската писменост и да докаже,

че всички народи имат право да пишат и четат на своя език. Така той се явява защитник на всички

европейски племена, които са принудени да изучават и слушат в църква чужд език. Бранейки

славянските интереси, Константин поставя генералния въпрос за културните права и възможности

на народите изобщо, за тяхната свобода, дадена според него от самия бог. Той отговаря на

противниците си с думите:

„Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли за всички? И не

дишаме ли всички еднакво въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и

като повелявате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Бога завистлив ли

смятате, че не може да даде тия неща или за безсилен, че не може? Че ние познаваме много

народи, които разбират книги и които славят бога всеки на свой език. Известни са следните:

арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много

други. Ако ли не искате да разберете това, поне от писанието разберете ..."

С много цитати от апостолските книги и от Псалтира, почитани еднакво от западната и от

източната църква, Константин показва, че никъде бог не е пожелал да го славят само на три езика.

С подбраните от него цитати той по недвусмислен начин внушава извода: славяните не само

могат, но и трябва да пишат книги на своя език, така повелява бог. Особено Константин

подчертава значението на родното слово за общуване, между проповедник и народ и за

опознаване на истината:

„Към коринтяните Павел рече: ... И бездушните, които имат глас—свирката или гуслата—ако по

свирнята не се различават, как ще се познае кога се свири със свирка и кога се свири с гусла?

Защото ако тръбата издава неопределен звук, кой ще се приготви за бой? Така и вие, ако с езика

си не изговаряте разбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? Защото на вятъра ще

говорите. Толкова много думи съществуват по света, но ни една от тях не е без значение. Ако не

позная значението на думите, ще бъда чужденец за този, който ми говори, и този, който говори, за

мене ще бъде чужденец. Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми остава

безплоден."

Триезичниците са принудени да отстъпят. Те не могат да признаят бога за безсилен, нито за

завистлив; не могат да се отрекат от думите на най-прославения на запад апостол Павел, нито пък

до отхвърлят историческите факти. Горд от горещата защита наславянския учител, неговият

житиеписец със самочувствие отбелязва: „С тези думи и с още много други Философът ги посрами,

остави ги и си замина".

Така Константин удържа във Венеция нова победа. Това е вторият важен етап в борбата за

славянска писменост. Срещу една реакционна теория, която слага прегради в развитието на

народите и узаконява робството, Константин издига нова—демократична, човечна идея за

правото на всеки да създава култура на свой език. Няма малки и големи народи, няма

богоизбрани и богоненавистни, всички са равни пред бога: те могат да пишат, четат и слушат

„словото божие" на роден език и никой не бива да им пречи в това. Срамно е някои народи да

живеят в слепота и глухота, защото на всекиго са дадени сетива, за да проумява. На фона на

религиозната идеология на времето се изправя величава фигурата на Константин. Очертава се

културен деец, който не служи сляпо на царя, а има съзнанието, че върши голямо и значително

дело—то ще дигне булото на безпросветността и ще разкрие на славянството невиждани

простори. Идеите на Кирил са светъл лъч през Средновековието, който разсейва тъмата на

консерватизма и осветява пътя на народите. В тази жар, с която Константин брани славяните,

проличава к .неговата дълбока симпатия към тях, неговата духовна връзка с тях.

Междувременно папа Николай умира. На 14 декември, 867 г. е избран нов папа—Адриан II. Той

потвърждава поканата на своя предшественик, затова Константин продължава от Венеция за Рим.

„Вечният град" става арена на неговия триумф и негово вечно покоище.

Триумфът в Рим

Кирил и Методий пристигат в Рим срещу Коледа, 867 г. или в самото начало на 868. Тук те са

посрещнати лично от папа Адриан, който ги удостоява с голяма почит. Старите паметници

отбелязват това тържествено посрещане. Според житието на Кирил излизат „всички граждани,

носейки свещи". Най-подробно описва събитието биографът на Климент Охридски — архиепископ

Теофилакт: „Адриан, който тогава украсявал апостолския престол, щом като чул за тяхното идване,

се зарадвал необикновено много. Поразен отдалече от гърма на славата на светците, той пожелал

да види блясъка на тяхната благодат . . . Повече не можал да чака, но като взел със себе си

всичките свещеници и намиращите се там архиереи, излязъл да посрещне светците, като според

обичая, пред него бил носен знакът на кръста . . . ".

Вниманието, отдадено на двамата братя, трябва да се обясни с подобряването на отношенията

между Рим и Цариград. Не бива да се подценява обаче и личността на Кирил, която вдъхва

уважение у папата. Щом се запознава с книгите, той ги преценява като добро дело. Навярно не е

бил далеч и от мисълта да спечели на своя страна учените мъже и, като направи някои отстъпки,

да ги използува в интерес на апостолическата църква. Към това немаловажна положителна роля

изиграват и мощите на Климент Римски, които Константин връчва на папата. Според Италианската

легенда Адриан много се зарадвал ка мощите, а народът отдал най-голяма възхвала на бога, гдето

„благоволил" след толкова дълго време да върне в техния град „наследника на Петър" и да

прослави „не само целия град, но и целокупната римска империя". Затова всички „изказали много

благодарности на споменатия философ за това толкова голямо благодеяние".

В резултат на всички тези причини папата „провъзгласил в църквата мъжете за равноапостолни,

понеже се заели с подвиг, който е равен на подвига на Павел", а книгите им „осветил", т. е.

признал ги за святи като латинските. Той ги положил в църквата св. Мария, която съществува и до

днес, и извършил „над тях света служба". След това по папска заръка римските епископи Гаудерик

и Формоза, който през 866 г. идвал в България и влязъл в дружески отношения с княз Борис —

ръкополагат Методий за епископ, а учениците за свещеници и дякони.

Новоосветените славянски духовници започват да служат в римските църкви литургия на

славянски. В течение на три дни в четири от римските църкви, а именно „Св. апостол Петър", „Св.

Андрей," „Св. Павел" и „Св. Петронила", се извършва тържествена литургия на два езика—на

латински и на славянски. Помощници на славяните са епископ Арсений Ортски и Анастасий

Библиотекар. В израз на радост от постигнатата победа цяла нощ учениците „славословят" на

славянски и заедно с философа „въздават богу достойна слава" за благоприятния изход на делото.

Така славянската писменост и славянският книжовен език, а това ще рече старобългарският, са

официално — на думи и дело, признати и от западната християнска църква, а дейността на

Кирилометодиевите ученици сред западните славяни—узаконена. В най-големия религиозен

център на Западна Европа наред със „свещения" латински език зазвучава старобългарският.

Езикът на Кирилометодиевите книги става трети културен език в Европа. Това е щастлив венец на

дългогодишна напрегната борба. Навярно този миг е бил най-щастливият от живота на Философа.

Достига се до един момент, когато и източната и западната църква в лицето на нейните върховни

ръководители признават славянската литургия и славянската азбука. На пръв поглед като , че ли

победата е пълна, окончателна. Но не е така. Това голямо постижение още не означава края на

борбата за славянската писменост. Немските епископи и консервативните кръгове в Рим не могат

да се помирят с този изход на нещата. Успехът на Константин предизвиква още повече техните

амбиции, завист и злоба. В Рим братята трябва многократно да дават обяснения по раз лични

въпроси и да влизат отново в спор с римляни, евреи, немци. Житиеписецът на Константин

съобщава: „А римляните постоянно прииждаха при него и го разпитваха за всичко, и два и три

пъти получаваха разяснение от него." С един евреин, който често идва при философа да се

„препира", Константин разговаря за леточислението. Житието на Методий добавя нови

подробности към този момент от живота на Константин: „Ала имаше мнозина други люде, които

хулеха славянските книги, говорейки: „Според надписа, що написа Пилат върху господния кръст,

освен евреите, гърците и латинците, на никой друг не подобава да има свои букви".

Очевидно е, че триезичната теория не е забравена, че предразсъдъците не са преодолени, че

властническите интереси не допускат мисълта за налагане на славянската писменост. На тази

основа спорът продължава. Той ще трае още години, за да завърши бляскаво в България.

Не след дълго време, изнурен от труд и напрежение, и без , това тръгнал на път с разклатено

здраве, Константин е повален на легло от тежка болест. Чувствувайки, че силите го напускат, той

извиква при себе си Методий и му оставя своя последен завет:

„Ей, брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завършвам своя живот, аз

падам на нивата. Ти много обичаш планината *т. е. отшелническия живот+, но заради нея не

оставяй учението си, защото с него по-лесно ще можеш да се спасиш".

Четем тези думи и отново чувствуваме величието на човека, общественика, славянския учител. И

на смъртното ложе той е загрижен за делото. Осъзнал голямото му значение, той го поставя по-

високо от молитвите и от аскетическите добродетели. Чрез учението си Методий ще спечели по-

лесно царството небесно, отколкото с монашески подвизи в планината Олимп. Няма нищо по-

свято в момента от славянското просветно дело, затова то не трябва да остане недовършено.

Усетил ледения повей на смъртта, петдесет дни преди тя да настъпи, Константин приема

монашеска схизма и монашеското име Кирил. В последните си дни той диктува на своите ученици

сетната си творба: „Слово за правата вяра". С нея Кирил им оставя завет, сочи им идейните

пътища, по които трябва да вървят.

Изпълнил своя учителски дълг, облечен в черна риза, Константин заявява: „Отсега аз вече не съм

служител на царя, нито някому другиму на земята, а само на бога вседържителя: не бях, бидох и

съм во веки".

Отделил се от света в „монашески образ", Константин вече не се чувствува царски мисионер, не е

обвързан със задължения към държава и властници, но той продължава да бъде учител на своите

славянски ученици. С мисълта си и с чувствата си остава свързан с милионите обикновени земни

хора, за които създава буквите. Затова в предсмъртния си час той не мисли за своята душа, а е

загрижен за по-нататъшния ход на делото, за мира и разбирателството между двете християнски

църкви в Европа. С всичкото си сърце Кирил желае окончателната победа над триезичниците,

мечтае за църковно и човешко единомислие. Ето как житиеписецът на Кирил предава неговата

предсмъртна молитва: „Господи, боже мой, който си разперил небето и основал земята, и всичко,

що съществува си привел от небитие в битие; който винаги слушаш онези, които изпълняват

волята ти и се боят от тебе и спазват заповедите, чуй моята молитва и запази вярното си стадо,

при което беше оставил на служба мене, неспособния и недостойния твой раб! Избави го от

безбожната и поганска злоба на тези, които те хулят! Погуби триезичната ерес и направи много да

порасне църквата ти! Обедини всички в единодушие и създай изредни люде, които да мислят

еднакво за твоята истинска вяра и право изповедание... Онези, които ни беше предал, като твои

предавам на тебе: вкарай ги в ред с крепката си десница и ги покрий с покрова на крилете си, та

всички да хвалят и славят името ти..."

Така до последния си дъх Константин-Кирил остава общественик с отзивчива и вечно будна

съвест.

Константин умира на 14 февруари 869 г. на 42- годишна възраст. Всички славяни, много гърци и

римляни искрено жалят за мъдрия мъж, големия славянски учител, даровития творец.

След като папа Адриан се разпорежда за достойно погребение като на най-висш духовник,

Методий отправя една молба: „Майка ни ни е заклела: който от нас умре по-рано, другият да го

пренесе в своя братски манастир и там да го погребе". Това научаваме от Пространното житие на

Кирил. Същото четем и в Италианската легенда, явно заемка от житието, но молбата на Методий е

изразена по-нашироко, като са спазени някои изисквания на етикецията.

Папата се съгласява. Поставят тялото на Кирил в ковчег и го приготвят за пренасяне. След седем

дни, когато всичко е готово за път, „римските епископи" (Италианската легенда уточнява:

„кардиналите и градските първенци") решават да възпрепятствуват този план. Те заявяват:

„Понеже бог е довел тогова, който е ходил по много земи, и тук е приел душата му, нему като на

почтен мъж, се пада да бъде погребан тук."

Съветът се харесва на папата и той нарежда Кирил да бъде погребан в папската гробница при

църквата „Св. Петър". Но Методий не е съвсем доволен от това разрешение на въпроса и отправя

към Адриан втора молба: „Понеже мене не послушахте и не ми го дадохте, ако обичате, нека

почива в църквата на св. Климент, с когото е и дошъл тук".

Съветът е разумен, папата е съгласен. Константин-Кирил остава завинаги във вечния град.

Погребан е в базиликата „Св. Климент" от Дясната страна на олтара. Над гроба му е зографисан

неговият лик. Тази икона отдавна не съществува, но в коридорите на старата църква „Св.

Климент", недалеч от гроба, са запазени други изображения на Кирил, също от ранно време,

може би от края на IX в.—„Кирил приема от император Михаил мисия", „Кирил и Методий на

частен съд пред Христос". Тези фрески в базиликата могат да се разпознаят и днес, макар и

избледнели и силно повредени. Копия от изображенията са направени през втората половина на

XIX в. и в тях сцените се виждат много по-ясно. Добре е запазено лицето на Кирил във фреската

„Кирил и Методий на частен съд пред Христос". Той е коленичил от дясно на Христа пред фигурите

на архангел Гавриил и Климент Римски. Изобразен е в състоянието, в което се е намирал в Рим

месеци преди смъртта. Високо чело, слабо лице, обвеяно от тъга, остра посивяла брадичка, гладко

вчесани коси. Общо погледнато, интелигентна физиономия, в нея има нещо вглъбено, погледът

му сякаш е отправен в отвъдното. Като имаме пред вид ранния произход на фреската, можем да

твърдим, че художникът е виждал Константин и да я разглеждаме като портретно изображение.

След смъртта на Кирил дълго време в Рим се помни и разказва за този „истински философ" и там

той винаги е славен наред с легендарния римски папа. В края на XI в. със средствата на някой си

Бено от Рапица са зографисани в притвора на базиликата „Св. Климент" няколко сцени. Едната от

тях е: пренасяне мощите на Климент от Ватикана (където са били връчени на папата) в неговата

църква. В тази фреска на преден план са изобразени Кирил и Методий. Изображението на Кирил

напомня ранния му портрет, но лицето му не е така слабо, изражението е по-ведро. Като се е

опрял на първото изображение и е останал в общи линии верен на историческата правда,

художникът се е съобразил с тържествеността на пресъздавания момент, с радостта на Рим и на

Кирил в онзи изключителен ден. Предполага се, че в базиликата „Св. Климент" е имало и други

изображения на Кирил, но те са се погубили, както безвъзвратно е изчезнала и иконата над гроба

му.

През следващите векове Рим не забравя Константин. В илирийската църква по инициатива вече на

славяни са осъществени няколко изображения на славянските просветители. Едното е свързано

пак с донасянето на мощите на Климент Римски в Рим, а другото представя двамата братя като

светци в самостоятелно стенописно изображение. Те са рисувани в края на XVI в. С второто

изображение художникът, по справедливото мнение на изкуствоведите, се откъсва от тематиката

за Климент Римски и представя Кирил и Методий като личности и като славянски апостоли.

Възхвала на Кирил и Методий като заслужили и признати от църквата личности представляват и

самостоятелните изображения от XVIII в. в новата църква св. Климент.

Многократно споменах базиликата „Св. Климент", където Кирил намира своя покой и своята

първа прослава. Любопитно е да узнаем нещо повече за този паметник и за съдбата на

Кириловите мощи.

Базиликата е строена още през IV в. на мястото, където се е смятало, че е била бащината къща на

Климент. Намира се в центъра на Рим, недалеч от Колизеума. През XII в. старата базилика бива

затрупана и над нея е построена нова. По това време са изнесени и костите на Кирил и са

положени в новата църква. Минават години. Когато наближава времето да се празнуват 1000

години от създаването на славянската писменост и след като се отпразнува тази дата,

кирилометодиевската проблематика става особено актуална. Създават се нови изображения на

Кирил и Методий в Рим, в България и в целия славянски свят. Оживление се забелязва в

международната наука. През 1857 г. известният италиански археолог Де Роси се заема да

разкопае затрупаната старинна базилика. Разкопките траят дълги години, но те дават своите

положителни резултати. Тогава се разкриват фреските от IX и XI в.; открива се и гробницата на

Кирил тъкмо от дясната страна на олтара, както бе съобщил авторът на Пространното житие на

Кирил. Една гробница, градена с червени тухли, които вероятно са били облицовани с мрамор.

Днес в един ъгъл на новата църква един духовник продава картички и книги за историята на Рим и

за църквата „Св. Климент". Когато го запитате, къде се намира гробът на Константин, той, преди да

посочи полутъмното стълбище, което води към старата първоначална църква, се усмихва и казва:

„Вие българин ли сте? Тук идват много българи, от цял свят, но най-много от България."

И наистина, няма българин, независимо с какво образование и обществено положение, който да е

посетил Рим и да не се е поклонил на гроба на великия Константин. Отиват официални делегации,

туристически групи, отиват отделни лица, попаднали в Рим независимо по каква причина. Отиват

без покана, сами. По вътрешно влечение. Тук, над гробницата, те ще видят, поставено през 1929 г.

мозаично изображение на Кирил, до което на нашия език е написано: „На българския

равноапостол и просветител св. Кирил от българския народ". След втората световна война в

същата зала са поставени и други знаци на нашата благодарност към незабравимия Кирил — един

от тях е от българското правителство.

На това място българите пристъпват на пръсти, шепнат, обхваща ги странно чувство на умиление и

на възторг. На мнозина блясват сълзи в очите. Всички, независимо откъде идват, се обединяват в

този свят кът с едно могъщо чувство — славянобългарското.

Писателят Константин-Кирил

Константин оставя име в културната история на IX в. и като талантлив писател. Той създава

шедьоври на полемическата литература, на тържествената ораторска проза, на църковната и

декламаторската поезия. Преди създаването на славянската азбука Константин пише на гръцки

език. Обикновено се смята, че молитвите, които житиеписецът на Кирил „цитира" като

произнесени в ранната му младост (едната към Григорий Богослов, а другата към Бог), били

първите му творби. Затова понякога ще ги намерим извадени от житието на Кирил и посочени

като първи негови творби. Аз не съм склонна да приема такова мнение. Молитвите могат да бъдат

само свидетелство за интересите, вълненията и стремежите на младия Константин, но не бива да

се третират като негови писани творби. В много жития се срещат молитви. Всички светци се молят.

Добродетели на всички светци са ученолюбието и боголюбието. Това влиза в схемата на жанра и в

общите места от обрисовката на житийните герои.

Първите заслужаващи доверие свидетелства за литературно-творческата дейност на Константин

са свързани с неговите мисии сред сарацини и хазари. След като излага споровете с евреи и

мохамедани в Хазария, житиеписецът на Кирил пише: „От многото *що написа философът+ това

изложихме накратко, колкото за спомен. А който иска да дири същите тия беседи изложени

подробно, ще ги намери в книгите му — доколкото ги преведе нашият учител архиепископ

Методий, като ги раздели на осем части".

Известието е ясно и категорично. По повод пренията си в Хазария Кирил е оставил подробни

писмени беседи, които Методий превежда от гръцки на старобългарски. От тях житиеписецът

прави извлечение за спомен, защото с житието увековечава личността и делата на своя учител.

Следователно обширните спорове, проследени в житието, не са художествена измислица на

житиеписеца, а откъси от полемическите беседи на Кирил. При мисията със сарацините подобно

нещо не се казва, но смятам, че цитираното известие може да се отнесе и за диспута със

сарацините. Спорът с тях е проследен в житието твърде подробно, отличава се с оригиналност на

мислите, остроумие, дълбоки познания и не може да се отнесе нито към общите места в

житийната литература, нито да се припише па житиеписеца. По време на сарацинската мисия с

Константин не участвува нито Методий, нито някой от славянските му ученици, които после го

съпровождат в Моравия. Следователно не може да се предполага, че авторът на житието е слушал

за диспутите на Кирил; несъмнено той ги е познавал в писмена форма и от там ги използува, за да

даде представа за дейността на своя герой сред сарацините. Ето защо всички Кирилови обяснения

по време на двете мисии трябва да разглеждаме като цитати от неговите полемически творби.

Тези откъси се оказват много важни, защото гръцките оригинали на съчиненията са изгубени.

Изгубен е и преводът на Методий. В Пространното житие фактически са запазени единствените

следи от полемическите творби на Кирил. Цитатите не дават възможност да получим представа за

композицията им. Не знаем и по какви принципи са били разделени на осем части. Дали по

проблеми, дали според опонентите или пък по други белези. На времето обаче беседите са

будили възхищението на Кириловите ученици. Според житиеписеца те били написани

вдъхновено, в тяхпроличавала дадената от бога на Кирил „словесна сила срещу противниците,

подобна на горещ пламък". Той твърди още, че философът умеел да говори ясно и да изрича

голяма мъдрост в малко думи. Тази висока оценка на Кириловото полемическо майсторство от

страна на един съвременник трябва да смятаме за реална. Неговите преценки се потвърждават

дори и от тези кратки откъси от диспутите, които той привежда в житието, за да покаже героя си в

действие и да даде представа на читателя за характера на споровете. Виждаме умението на Кирил

да говори (в случая и да пише) с чувство за поезия и по фигуративен път да обяснява сложни,

отвлечени въпроси. Ето един момент от спора му със сарацините:

„Нашата вяра прилича на морската глъбина. Силните по ум чрез неговата помощ плават и се

завръщат, а пък слабите—като люде, които се опитват да преплават морето с прогнили кораби —

едни потъват, а други люшкани от безсилна леност, с мъка едва си поотдъхват. А вашето учение е

плитко и тясно море, що всеки, малък и голям, може да прескочи. То не излиза извън човешките

схващания и него всеки може да постигне. Вашият пророк нищо не ви е заповядал. Щом не ви е

укротил гнева и похотта, а ги е отпуснал, в коя ли пропаст ще ви вкара! Който е с ума си, нека

разбере! Христос не прави така. Той поучава човека, бидейки творец на всичко. Той е създал

човека между ангелите и скотовете, като го е отличил от скотовете чрез речта и разума..."

Един често използуван похват в беседите на Кирил е иносказанието, притчата. С него той успява да

поясни по достъпен начин трудно понятни религиозни въпроси. Особено често използува притчата

при разговора с хазарите. Те сами се наричат „неуки хора", при това са неединни във верско

отношение. За тях най-подходящ път за убеждение сеоказва простият разказ-притча и житейският

пример. Докато в диспута с учените сарацини преобладава философското начало, в беседите с

хазарите—юдеи и мохамедани, преобладава иносказателното повествователно начало. Самият

каган преценява този начин на разяснение като удобен и ползотворен, затова моли философа да

говори с притчи. В тези обяснения проличават познанията на Кирил не само по богослужебните

книги, по и по медицина. Проследявайки хазарската мисия, посочихме таланта му на мисионер и

оратор, който с красноречието си се справя успешно с възложената задача. Тук, разглеждайки

споровете като писани беседи, като полемическа литература, ще цитирам един малък откъс, за да

проличи умението на Кирил като писател. Той мисли образно, мотивира идеите си, намира

примери с убеждаваща сила. На въпроса, коя вяра е най-добра, Кирил пише: „Един мъж и

неговата жена били много почитани и обичани от някой си цар. Но щом съгрешил, царят го

изгонил от земята си. Като живели там много години, народили деца в сиромашия. Когатосе

събрали, децата се съветвали по кой начин пак да се възвърнат в първото си положение. Едното от

тях изказвало едно мнение, другото друго, а третото—съвсем друго. На кое мнение трябвало да се

спрат? Не ли на най-доброто?" Когато юдеите отговарят, че всекиму се чини неговото мнение да е

най-добро, Философът заключава с една сентенция: „Огънят изпитва златото и среброто, а човекът

с разум отлъчва лъжата от истината."

Едно общо качество на Кириловите беседи е логиката. Тази логика е своеобразна, средновековна;

на Библията се гледа като на история, автентична и безпогрешна. Константин познава в

подробности Библията и умее да извлече от нея такива цитати и така да ги разтълкува и съпостави

с доводите на противника, че да го изобличи в незнание или да го улови в противоречие.

Понякога по логически път той дори използува противниковите доводи в полза на своите

твърдения.

Както вече казахме, в Херсон по случай откриването на мощите на Климент Римски Кирил написва

три произведения. За тях по-точно се изказва папският секретар Анастасий. В писмото си до

епископ Гаудерик Велетрийски той пише: „Впрочем в гръцките училища се пее това, което този

наистина дивен философ тържествено написал по случай откриването на достопочтимите мощи на

блажения Климент за възхвала на всемогъщия бог. Но има и още две негови съчинения, а именно

кратка история н едно похвално слово, преведени от нас на език, който е твърде груб и отстъпва

много от яснотата на неговото красноречие. Тях аз изпращам на грижите на твое отчество, за да ги

прибавиш отчасти към богатия план на книгите за него и да ги изгладиш с валяка на твоя разум. А

свитъка с химна, който същият този философ написа за възхвала на бога и на блажения Климент,

аз не преведох, понеже латинският превод би имал ту по-малко, ту повече срички и не би имал

подходяща и съзвучна хармония на музиката."

От тук проличава, че ако разказът и словото на Константин през IX в. били преведени на латински,

химнът трудно се поддавал на преводи, поради стиховото си съвършенство. А да се пее той в

гръцките училища, това означава, че творбата била високо художествена и ценена от

съвременниците. Този химн не е открит от науката. Може би се таи нейде в непроучени още

ръкописи. Разказът и словото на времето са преведени и на старобългарски език. Те са запазени в

славянската книжнина като едно цялостно произведение. Кой и кога е направил тази компилация,

не е известно. Произведението обаче, макар и познато в късни преписи от XVI в., пази свежестта

на един голям талант. То звучи твърде автентично; навярно по-късните изменения са минимални.

Произведението носи заглавието: „Слово при пренасяне мощите на преславния Климент, което

съдържа исторически разказ за това, как той с Христова помощ светна в 6369 *861+ година пред

търсещите го с любов и вяра в Понт." То започва с едно предисловие за радостта и сладостта да се

разказва за преживяното. Както тези, които пътуват и купуват от различни места, обичат да

разказват за онова, което им се е случило по пътя, така и писателят не ще престане да разказва за

откриванена мощите на светеца, за „светлата и щастлива придобивка". След това авторът

разкрива мотивите за търсенето на мощите, като наистина скрива своето име, както бе казал и

Анастасий Библиотекар. Той изтъква заслугите на херсонския митрополит Георги и „славния

Никифор, който тогава бе приел добре и кротко градското ръководство на царските работи." От

друга извори вече знаем, че главният виновник по търсенето и откриването на мощите е

Константин, но позицията му в разказа се диктува от средновековните изисквания за скромност на

духовника. Писателят пристъпва към подробно описание на събитията. Търсачите тръгват към

предполагаемото място от пристанището с кораб на 30 януари. Тръгват с песни и псалми, които в

творбата се цитират. Става тъмно, настъпва нощ, трябва да се работи на лунна светлина. При

четвъртата песен нажалените вече „археолози" се натъкват на следа—появява се ребро. Едно

след друго се разкриват главата, ръцете, бедрата на светеца. Най-сетне е открита и котвата,

изцяло запазена. Читателят присъствува на една внимателна археологическа работа, но пред него

все пак не е „отчет", не е научен труд, а литературна творба. Авторът разказва развълнувано,

предава въодушевлението на „верните", както той нарича християните, религиозното им

опиянение. Всеки нов успех се съпровожда с песни и славословия. Тук се забелязва една

особеност, много рядка за литературата до XIV в.—внимание към природата. Природата реагира

на общата човешка радост или тъга. Тя ту награждава хората за усилията, ту им праща изпитание.

Ето единмомент от творбата:

„Като заобиколихме архиерея и се просветихме с достойно поучение, прострени по очи на

желаната земя, извършихме цялата утренна. А когато дойде средната песен, ненадейно настана от

бога едно изпитание в полза на твърдите във вярата. Облаците се сгъстиха и навалиха от южната

страна на полуострова. Архиереят, като ги видя, прати едного от благоверните по име Дигица,

който бе дошъл там, понеже бе добър познавач на местата, да разузнае. Той като отиде, съобщи,

че наближава дъжд. Тогава, понеже още не бяхме намерили мястото на блажения ковчег,

почнахме търсене и поръчахме да се пее кондакът. Тутакси гъстите облаци заминаха към

северната страна и откриха в замяна на мрака ясно и прозрачно небе, за да помогне то със

звездите на очите да видят търсените мощи на св. Климент и по този начин чрез доброто дело,

небето се подготви за общ подвиг."

Макар Константин да не съобщава името си, той не крие своето присъствие в събитията.

Навсякъде в творбата говори в „ние" форма, като участник и свидетел на всеки момент. Нещо

повече, читателят получава представа, че тъкмо този анонимен разказвач е главната фигура в

събитията. Той пръв вижда главата на светеца и „извиква щастливецът с глас: „Радвайте се ..." Този

„автобиографизъм" също е рядък за литературата през IX в.— както за византийската, така и за

възникналата след няколко десетилетия старобългарска литература. Ярката индивидуалност на

Константин-Кирил по такъв начин намира израз и в художествената форма на неговата творба.

Откривателите се завръщат в Херсон и отдават необходимите почести на светеца. Константин

съобщава интересни подробности от ритуален характер, които ни пренасят в една непозната за

нас атмосфера. Устройва се всенощно пение—„до полунощ от мъже, а от полунощ до сутринта —

от калугерки и други благоверни жени". След всенощното пение започва „всенародно шествие".

„Забравяйки всякаква опасност", християните обикалят града с мощите, за да влязат в съборната

църква. Поради утринния мрак не може да се различи „кои са богати и бедни, благородни и от

долен произход", всички вървят заедно, мъже и жени. Пресъздадена е масовата психоза,

масовото „веселие"—един също така рядко срещан момент в литературата.

Творбата завършва с възторжено похвално слово, което първоначално е създадено като отделна,

самостоятелна творба. То е написано в традицията на тържествената ораторска проза с много

патос, с обръщения към светеца, с молба за „духовни дарове".

*

Една от първите литературни творби на Кирил от периода след сътворяването на славянската

азбука е защитната му реч пред събора във Венеция. Понеже е насочена против триезичната ерес,

в науката се нарича „Беседа против триезичниците". Всъщност същинското й заглавие остава за

нас неизвестно, тъй като оригиналът й също е изгубен. Житиеписецът на Кирил привежда от нея

един твърде дълъг текст, който в житието обхваща около три страници. Авторът дава да се

разбере обаче, че това не е цялата защитна реч, произнесена от Кирил във Венеция. Забележете,

той пише: „С тези и с много още други думи философът ги посрами..." Следователно цитираната

реч е само един откъс от по-голямо полемическо произведение. Но и този откъс е достатъчен, за

да се оцени литературната стойност на творбата. Частично използувах вече беседата, за да

подчертая прогресивните идеи на Кирил. Тук тя ме интересува от друго гледище—като

литературно полемическо произведение. В тази творба проличава много ясно личността иа

Константин. Смелост, яснота на мисълта, оригиналност на мисленето, поетическо чувство, широки

познания, демократични идеи—всичко това се отразява в беседата. И още едно важно качество —

отлично овладяно ораторско изкуство. Авторът си служи с три основни аргумента:

логиката, историческите факти. Библията. Тези аргументи взаимно се допълват и подкрепят, за да

придадат неоспоримост на идеята за правото на народите да имат писменост на свой език. Своята

аргументация Константин разполага въз възходяща градация. Най-напред той започва със своето

мнение. Както бог е дал дъжд, въздух, слънце за всички, така може да даде и духовни блага за

всички. В противен случай би бил немощен или несправедлив. Личното мнение обаче, колкото и

логично и убедително, през Средновековието не е достатъчно силен аргумент. Затова Константин

веднага го подкрепя с нозо доказателство, една степен по-високо — историческите факти. Много

народи имат писмо и прославят бога на свой език. Това е неоспорима реалност, която е

потвърждение на идеята, че бог може и дава на всекиго възможност да пише и славослови на

роден език. Този аргумент е силен, но все още не е абсолютен, защото става дума за

проявленията на земни хора. Затова Константин посяга към третия, най-силния, абсолютния

аргумент, който дава право на неговата логика и на историческите факти — светите книги. Те са

„божествени", те съдържат волята божия, те са „познание божие". При това Константин не се

задоволява с един или с два цитата, а нанизва верига от цитати, взети от различни старозаветни и

новозаветни книги—псалтира, евангелията на Марко и на Матей, посланията на апостол Павел.

Особено внимание отделя той на изказванията на ап. Павел, който е много почитан от западната

църква и чиито мисли никой латински духовник не би си позволил да оспори. Според преданието

ап. Павел проповядва християнското учение в Рим и там получава мъченическа смърт. А той

настоява простия народ и невярващите люде да се поучават с познат език, за да достига реченото

до ума им, за да .могат да кажат с разум „амин" („било е", „истина е"). Затова според ап. Павел по-

добре е да се изрекат пет понятни думи, отколкото „хиляди думи на непознат език".

Така с авторитета на Светото писание Константин „узаконява" своите идеи, доказва правотата им,

като се съобразява умело с духовната атмосфера в Западна Европа. Защитата на славянските книги

е блестяща. Тя е направена с вътрешно убеждение и с професионално майсторство.

На какъв език е написана беседата, не е известно. Вероятно тя е произнесена на събора на гръцки,

тъй като славянският език още не е признат официално от папата като книжовен език. Освен това

тя е отправена кьм латинското духовенство на един висок форум. Още на времето обаче е

съществувала и в славянски текст, може би написан от самия Кирил или преведен от Методий

както и другите полемически беседи. Житиеписецът я използува в славянския й вариант без да

отваря дума за превод.

В средновековната книжнина е запазена изцяло една от последните творби на Кирил—„Слово за

правата вяра", диктувана на учениците му в Рим несъмнено на старобългарски и записана на този

език. Нейното съдържание е догматическо. Константин иска да остави на своите ученици един

завет. В увода той заявява, че като „славянски учител" изповядва изразените по-долу убеждения.

Авторът разглежда въпроса за двете воли и за двата начина на действие на Христос — като бог и

като човек. Той разглежда също въпросите на ортодоксалното учение за почитанието на иконите и

за светата Троица. Както вече видяхме, тези въпроси занимават Кирил още от неговата младост.

Словото завършва с кратко заключение. В него авторът пише, че заедно със своя брат изповядва

източната вяра, на тази вяра той и Методий са учили своите ученици. Творбата е ценна като извор

за възгледите на двамата братя.

Цитирах вече по друг повод предсмъртната молитва на Кирил. В науката е изразено мнение, че

тази молитва не е чута и след това преразказана в житието, нито пък е измислена от житиеписеца,

а е написана от Кирил. В такъв случай можем да я разглеждаме като последна негова творба,

родена преди смъртта му през 869 г. И това е твърде вероятно, защото молитвата не е шаблонна,

а е свързана с конкретното историческо време. Тя издава вълненията на общественика

Константин, какъвто той е бил през целия си живот. И най-важното, текстът притежава поетически

белези и своеобразна ритмика, езиково богатство и неподправен лиризъм. Всичко това говори за

едно забележително литературно дарование.

Славата на Константин през Средновековието пораства неимоверно много. В славянска среда

започват да му се приписват различни произведения. В някои случаи това приписване става без

някакви определени цели. Просто всеки Константин или всеки Кирил се отъждествява с

Константин-Кирил, създателя на славянската писменост, защото неговото име добива сред

славяните най-широка популярност. В други случаи може да се допуска, че приписването става

съзнателно. През Средновековието това е често явление. За да се придаде на творбата истинност

и авторитет, тя се свързва с известна личност.

Днес редица творби или отделни преписи на творби носят в заглавието си името на Константин,

респ. Кирил философ. Ето някои от тях: „Азбучна молитва", „Проглас към евангелието", „Въпроси и

отговори" (една апокрифна творба с въпроси във форма на пословици и с богословско

тълкувание), „Пасхалия", молитва за покаяние, която може да се изрича по всяко време, канон,

който може да се пее всеки ден и др.

Науката се отнася критично към творбите, които се сочат в старата книжнина като Кирилови. По

съдържанието им и общия им дух тя преценява дали става дума за грешки, за допълнително

приписване или е възможно творбата да е излязла из ръката на Константин-Кирил. Трябва да се

смята за доказано например, че „Азбучна молитва" е дело не на Константин Философ, а на

неговия български едноименник и ученик на Методий Константин Преславски. Смята се също за

безспорно, че Кирил не би могъл да създава творби в духа на апокрифната литература и че

подобни творби, приписвани на Кирил, произхождат от по-късни векове. Една обаче от творбите,

която в ред свои преписи носи в заглавието си името на Константин Философ, се смята от мнозина

учени за Кирилова творба. Това е прочутото днес стихотворение „Проглас към евангелието".

В науката въпросът за авторството на тази стихотворна творба е обсъждан многократно и досега

не е окончателно разрешен. Една група учени смята, че тя принадлежи на Константин Преславски,

а други мислят, че е Кирилово дело. Втората теза добре защити акад. Е. Георгиев. Напоследък все

повече се налага мнението, че Прогласът е творение на Кирил. Цялото идейно съдържание на

стихотворението насочва към неговия мисловен свят. Освен това прави силно впечатление, че тук

се говори за книгите и тяхното значение, а не се споменава името на създателя на славянската

книга. Това може да се обясни само ако приемем, че Кирил е авторът на творбата. По всяка

вероятност тя е написана веднага след създаването на азбуката първично на старобългарски език,

като поетичен предговор към първата славянска преводна книга — изборното евангелие. Поетът

има съзнанието, че е създал благо, което е от голямо значение за целия славянски свят.

„Буквеното слово" е божествен дар, който спасява душите, нетленен дар с непреходна стойност.

Поетът се обръща към своите първи читатели със следните думи:

„Заради това, слушайте всички славяни,

защото от бога е даден тоя дар,

той е дар божий за дясната част,

дар за душите, който никога не тлее. . ."

Този нетленен дар поетът преценява като велика придобивка. Тя ще обогати човешкия ум и сърце,

ще разтвори пред духовните очи на човека невиждани светове. Книгата вдъхва разум и живот.

„Слушайте сега с целия си ум,

слушайте цял славянски народе,

слушайте словото, защото от бога дойде,

словото, което кърми човешките души,

словото, което крепи сърцата и умовете,

словото, което подготвя да познаем бога."

Своите идеи за огромното значение на книгата поетът обосновава поетически, като си служи със

сравнения, взети от природата. Както без светлина няма радост за окото и всичко е безразлично,

така и непросветеният човек „не вижда добре божия закон". Онзи, който не чува гръмотевицата,

не се бои от бога; който не усеща уханието на цветята, не може да се възхищава на природата; а

онзи, който не чувствува сладкото, е като камъка студен и безчувствен, а по-студена от камък,

„безкнижната душа мъртва се явява у хората".

Книгата е познание, но и оръжие, без нея народите са немощни. Домогнал се до обобщение,

което надхвърля границите на една епоха, Константин-Кирил изрича своята притча: „Голи са без

книги всички народи!". За Средновековието тази сентенция има конкретно съдържание. Книгите

са онова оръжие, с което народите се борят с „противника на нашите души", т. е. с

олицетворението на злото по земята — дявола. Затова поетът зове славяните: „Отворете

прилежно дверите на ума!" Народи, които не притежават свои книги, не могат да се бранят, затова

ще попаднат в плен на „вечните мъки".

Зад всяко зло през средните векове се съзира участието на дявола. А зло са пороците, зло са

езическите изкушения, войните, чуждите нашествия, зло са в епохата на Кирил и Методий

триезичниците, зло е всичко, което пречи на човека да живее добродетелно, мирно и да се

развива напред. Затова Владислав Граматик през XV в. твърди, че дяволът „навсякъде

предизвиква войни и смутове"; с „лютия гняв" и „завист на исконния враг" на човечеството той

обяснява османското нашествие на Балканите. При това широко схващане на делата на „лукавия"

през Средновековието очевидно е, че създателят на „Проглас към евангелието" вижда в книгите

оръжие срещу нравствените и политическите злини на времето. Всеки, който би попречил на

славяните да вървят по пътя на прогреса, е съюзник на дявола. А книгите коват „здравото

оръжие", с което се притиска „главата на лукавия", т. е. всяко зло. Това оръжие се насочва против

всеки, дръзнал да отклони славяните от поетия път. Ето скритият обществен смисъл на

стихотворението.

Не всяка книга обаче може да изпълни тази съдбовна роля. Не всяка книга е способна да кърми

човешките сърца, да дава духовно зрение за проникване в „божиите чудеса", да кове оръжие

срещу злините. Това може да стори само книгата, написана на понятен език. Защото чуждият език

ще шуми в ушите и няма да влиза в разума, ще прилича на „звън отмеден звънец".

Както виждаме, славянската, в частност старобългарската поезия, започва с химн за книгата, с

разясняване на нейната голяма културна и обществена роля. Въпреки че борави с религиозни

понятия и съдържа естествения за времето християнски светоглед, по същност творбата е светска.

Тя засяга един проблем, който интересува хилядите славяни, свързан е с тяхната бъдеща съдба.

Съдържа обобщения с непреходна стойност и в онези дни, когато се полагат основите на

самобитната славянска култура, несъмнено е имала голямо обществено значение.

По форма стихотворението също привлича вниманието. То е написано в популярния за времето

византийски политически стих— дванадесетсричен размер с цезура след петата или седмата

сричка. Авторът обича анафората. С повторението на думи в началото на стиховете (напр. „дар"

или „слово") той подчертава идеите си, внушава ги на читателя. В стихотворението проличава

таланта на Кирил, проявен и в полемическите му беседи, да обяснява нещата достъпно, чрез

поетически сравнения, асъщо така да намери оригинални метафори, които остават трайно в

съзнанието (ср. „божия дъжд на буквите", „дверите на ума").

За писателя Константин-Кирил би могло да се говори още. Но и от малкото, което успяхме да

кажем, е ясно, че Константин има свое място в духовния лик на века не само като общественик и

създател на първата славянска азбука, но и като даровит творец—поет и оратор. Със своите

преводи и с оригиналните си литературни творби—всички известни на неговите ученици и

последователи на славянски език, Константин-Кирил става основоположник на славянските

литератури. Тези творби стоят в началото на старобългарската литература, те дават импулси и

пример на Кириловите следовници, работили на българска земя. В творчеството на Климент

Охридски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър се откриват следите от тяхното плодотворно

влияние. Затова имаме всички основания да смятаме оригиналните творби на Константин-Кирил

като начало преди всичко на българската литература.

Константин-Кирил през погледа на своите съвременници

Всички, които са имали възможност да видят Константин, да разговарят с него или да прочетат

негови творби, са били завладяни от обаянието на личността му. Те пишат за него възторжено, с

дълбоко уважение.

Както вече посочих, в Пространното житие на Кирил са цитирани две писма от исторически

личности, негови съвременници. Едяото е от император Михаил III до княз Ростислав, а другото от

хазарския каган до Михаил. И в двете се дава оценка на Кирил като личност Михаил го нарича

„мъж почтен и благочестив, много учен и философ". Хазарският каган го хвали, че чрез „слово и

примери" добре обяснил християнската вяра. При все, че не можем да разглеждаме писмата като

автентични исторически документи, а като преразкази по памет, те несъмнено отразяват

мнението на тези високопоставени лица за Кирил, пресъздават общата положителна оценка на

хората, с които е спорил или на които е служил. Проличава доверието в способностите му,

уважението към образованието му, задоволството от извършената от него работа.

Тази оценка се съгласува с оценката на други Кирилови съвременници. В Рим Константин

разговаря с папския секретар Анастасий, който владее добре гръцки език. Малко по-късно, през

870 г., той ще участвува като папски, пратеник на събора в Цариград, на който ще се разгледа и

разреши българският църковен въпрос. Анастасий е запленен от Кирил. Нека отново си

припомним неговото писмо до епископ Гаудерик, този същия Гаудерик, който взема участие в

ръкополагането на Кириловите ученици в духовни санове. В писмото римлянинът нарича

Константин: „мъж с апостолски живот", „премъдър мъж", „толкова велик и истински философ",

„този наистина дивен философ". Пред нас е частно писмо, а не похвално слово. При това писано е

от з:татен и учен римлянин. Рядкост е да се срещнат в едно частно писмо толкова възторжени

оценки за чужденец.

Както е известно, Италианската легенда почива върху писмото на Анастасий, трудовете на Кирил

за Климент Римски и на Пространното житие на Кирил. Нейната първична редакция, впоследствие

малко променена, е създадена от Гаудерик, който, от своя страна, има и лично впечатление от

Кирил. Той споделя високото мнение за Философа, затова неговото отношение към личността му

не се различава от това на останалите Кирилови съвременници. В „Италианска легенда" се казва

за Кирил: „Той заслужено бил наречен философ, поради своя чуден ум, с който чудно блестял още

от ранно детство". Когато се говори за откриване мощите на Климент, Константин е наречен

„усърден изследовател" и „свят мъж". И в тази творба се подчертава ораторския талант на

Константин, като се говори за „силата на неговото красноречие", с която побеждава юдеите в

Хазария. Римските кардинали и градските първенци смятали Константин за „велик и знаменит

мъж", който ще бъде прослава за техния град, затова не позволили раклата му да бъде изнесена

от града.

Най-високо признание обаче Константин получава от своите ученици-славяни. Още в Моравия той

е канонизиран и става пръв славянски светец. Българската църква въвежда култа му скоро след

пристигането на неговите ученици в България и го чествува като пръв български светец. Преките

ученици на Кирил са онези, които му написват служби, жития, похвални слова и които защищават

неговото дело.

В своите похвални слова Климент Охридски приравнява славянските първоучители с най-

забележителните църковни строители и проповедници. Неговото преклонение е безгранично,

благодарността му към Константин е неизмерима. Климент е безкрайно радостен и горд, че бог е

изпратил на славянския род такива забележителни мъже. Той сочи тяхното дело като начало на

нова ера в живота на славяните. Двете слова, които Климент посвещава на Солунските братя, са

написани със средствата на тържествената ораторска проза. Те са предназначени да възхвалят

Кирил и Методий вече като светци на българската църква. Напълно естествено е в такъв случай в

духа и изискванията на жанра в тях да има известна доза хиперболизация, чрез която се постига

идеализация. Напълно нормален и очакван е и лирическият изказ на оценките. В основата на

творбите обаче лежи една несъмнена действителност по отношение на преценки. Словата дават

представа за трепетите на писателя, за неговото високо признание на делото на славянските

учители и заедно с това изразяват отношението на всички ученици и съвременници.

В „Похвално слово за Кирил" Климент нарича своя герой „нов апостол" и така го сравнява с

апостол Павел. Както Павел е действувал в западните страни за просвещението на народите, така

прави и Кирил. Това мнение съвпада с мнението на Теофилакт, според който папа Адриан

провъзгласил в църквата двамата братя за „равноапостолни", понеже подвигът им е „равен на

подвига на Павел". Това е възможната най-висока оценка за един просветител през

Средновековието. Климент сравнява Кирил още със слънце, с орел, който прелита над много

страни; в борбата му срещу триезичниците и хулителите на християнската вяра той го сравнява с

лъв, който смело затваря устата им. Най-сетне Климент сравнява Кирил със звезда денница, която

макар и късно да изгрява, озарява целия небесен свод и свети повече от всички звезди. В

съпоставка с другите светци, възсияли до IX в., Кирил наистина късно изгрява, но неговата

светлина е така ярка, както на денницата в ранна утрин, че всички други звезди избледняват. Нека

си припомним тази част от похвалното слово на Кирил:

„Защото макар и късно да възсия, надмина всички. И както денницата, която изгрява късно,

озарява със своята светлина целия звезден лик, като пръска светлина със слънчевите си зари, така

и този преблажен отец и учител на нашия народ, светейки повече от слънцето с троичните си зари,

просвети безброен народ, тънещ в мрака на невежеството".

Писателят смята, че заслугите на Кирил са неизказани. Той не пренебрегва неговата мисионерска

християнска дейност, но като славянин слага акцента върху проповедническата и книжовна

дейност на Кирил сред славяните.

„Кое изкуство бе неизвестно за блажената му душа? Той разясни на всички народи разумно

скритите тайни във формите на думите—на едни чрез писмена, а на други—чрез учение. Божията

благодат се изля в устата му и заради това бог го благослови навеки!

Но коя уста може да предаде сладостта на неговото учение? Кой език ще може да разкаже

подвизите, трудовете и добротата на неговия живот? Бог създаде тази уста по-светла от

светлината, за да просвети помрачените от греховна измама. Неговият език изля сладостни и

животворни слова. Пречистите му устни процъфтяха като цвят чрез премъдростта. Неговите

пречестни ;пръсти създадоха духовни органи и ги украсиха със златозарни букви. . ."

Втората част на творбата представлява кулминация на възхвалата на Кирил. В ритмически

организирана реч, която се сближава с химничната, авторът дава емоционален поетически израз

на своя възторг. Поредицата изречения започвате думите „облажавам". Климент облажава

различни части от тялото на Константин, които са взели участие в неговите мисии. Преди всичко

обаче той облажава ръцете и устата, защото чрез тях многобройният славянски народ получава

книга и проповед на роден език.

„Затова облажвам, о, преблажени отче Кириле, твоите устни, чрез които изтече духовна сладост за

моите уста. . . Облажавам пречистите ти ръце, чрез които се изля върху моя народ благоразумен

облак, който напои с боготечна роса изгорелите от греховна суша наши сърца. Облажавам

богодвижимите ти пръсти, чрез които се написа за моя народ свободата от греховното иго!. . ."

За Климент просветата е свобода, защото сочи верните пътища на народите. С тази свобода за

славянството започва нов живот.

Исторически верни оценки, изразени по приблизително същия .емоционален реторически начин,

се съдържат и в „Похвално слово за Кирил и Методий". Тук Климент нарича двамата братя „две

превъзходни светлозарни издънки", „два многоплодни класа". Кирил „по ум и добродетели

високо лети с духовни крила като орел" и „свети с философско учение". В ритмичната част на

словото авторът синтезира заслугите на Солунските братя. Той не пести сравненията, за да

възхвали Кирил и Методий като проповедници и учители, отдали се на труд за хората:

„Двамата заедно като преведоха божия закон, предадоха го на нов народ, като му създадоха

букви. Онова, което беше скрито за мъдри и разумни, се откри на младенци в последно време

чрез тях двамата. . ."

Наистина, дори и мъдрите и учените не биха разбрали всичко от църковните книги, написани на

чужд език. На роден език обаче дори най-сложните мисли стават достъпни на хората, а със своите

ясни и хубави преводи двамата братя са ги направили достъпни дори за децата. Това е великият

подвиг на двамата братя, поставили началото на нов ден в живота ка славяните. Затова и в това

слово Климент най-много възхвалява езика на двамата братя, т. е. тяхната проповедническа

просветителска дейност. Те създават трайни ценности и с това си спечелват вечна радост според

средновековните схващания, а за нас това означава вечен спомен и слава.

„И така, какви похвали да отдадем на вас, които се потрудихте толкова много в източните,

западните и северните страни и които не търсехте временното и тленното, но вечното и

безкрайното? Благословен е вашият език, чрез който посяхте духовните слова за спасение на

многолюден народ. Вие двама получихте от бога боговдъхновен дар и прогонихте отвсякъде

мрака на незнанието, давайки сами пример за всички. Вие станахте разрушители на всякакво

езичество, бяхте противници на еретиците и прогони-тели на бесовете. Вие станахте светлина за

помрачените и учители на децата, разливайки духовна наслада . . . Вашите слова са вощени пити,

с които вие насладихте цялата вселена. Вие бяхте многоценен бисер и раздадохте съкровища от

господа. Вие двамата взехте върху себе си кръста, презряхте всичко, което е временно и получихте

наслаждение от вечните блага."

В славянската книжнина е известна една талантливо написана служба за Кирил. Достигнала е до

наше време в късни руски преписи. В стилно-езиково отношение и по съдържание тя бележи

допирни точки с похвалните слова на Климент Охридски. Ето защо с основание се предполага, че

Климент е написал тази служба.

Службата като литературен жанр представлява единство между поетически текст и мелодия.

Текстът е ансамбъл от няколко вида песни-канони, кондаци, икоси. Тъй като е предназначена да

се изпълнява в деня на светеца, да го възпее и да му отдаде дължимото признание, службата е

един извънредно поетичен синкретичен жанр. Тук чувството е в най-висока степен; оценките са

изразени чрез обобщени поетически образи-символи; поетическите фигури са в изобилие. Ето

няколко стиха от службата на Кирил:

О, уме огнен, о сладкопоен славею,

о, златоречива лястовице,

е, езиче, по-сладък от меда, Кириле мъдри!

Чрез твърд ум и боговдъхновено учение

ти просветли света с пресветли зари

и обходи цялата вселена, о, Кириле мъдри,

като пръскаше пресветлото слово божие

на север, запад и юг . .."

Поетът го е казал така поетично и изразително, че нашият коментар е излишен.

Най-разностранна, точна и аргументирана оценка на Кирил намираме в неговото пространно

житие. От творбата проличава много ясно, че авторът не разказва обективистично събитията, а

има винаги оценъчно отношение към тях. Така е впрочем във всички жития, защото ведно с

разкриването на живота на светеца той бива и похвален. В Пространно житие на Кирил обаче

положителната оценка се опира на исторически факти, покрива се с оценката на други

съвременници, допълва я и я обогатява. Преките характеристики се облягат на сравнително

подробно разкриване на делата на героя, на извлечения от негови трудове и придобиват плът. Те

се възприемат от читателя като реални оценки и наистина са такива, защото в по-голямата си част

важат и днес.

Житиеписецът подчинява творбата си на една главна цел — да подчертае забележителните

качества;, на Кирил, да покаже, че от младост този човек е предопределен да извърши нещо

голямо. Той го изобразява такъв, какъвто го вижда и чувствува. И в това изображение проличава

неговото възхищение и удивление от способностите и заслугите на Кирил. Житиеписецът

представя своя герой като будно и ученолюбиво момче с „бърз ум", влюбен в книгите. Представя

го като блестящ оратор, като високо образован човек, който може да се справи с всяко трудно

положение, съобразителен и остроумен. Опонентите му са смаяни или „засрамени". Разказвайки

за мисията при хазарите, авторът твърди, че думите на Кирил били „сладки" и хазарите го смятали

за изпратен от бога за тяхно назидание. Константин единствен е способен да разчете и разбере

тайнствени и неразгадаеми за другите надписи. Така става в Херсон, така става и в Цариград,

където той намира Соломоновата чаша и успява да разчете и разтълкува надписа върху нея.

Впрочем, този момент е един от малкото елементи в житието, които не отговарят на

действителността. Епизодът почива върху познат апокриф за Соломоновата чаша и

предсказанието за Христос. Този апокрифен момент обаче в житието е обработен, като е свързан с

личността на Кирил. Проличава дълбокото убеждение на житиеписеца, че за Кирил няма никакви

граници в науката, че неговата езикова култура е достойна за удивление.

По-нататък в повествованието авторът продължава да подчертава особено дебело положителните

качества на Кирил и с това внушава на читателите си гордост и самочувствие. Михаил III е убеден,

че само Константин е способен да създаде букви, никой друг. Други преди него са се опитвали, но

не са могли. Латинските духовници са в сравнение с него „врани", а той „сокол". Самият папа е

запленен от изключителната личност на този човек. След смъртта му той заповядва на гърците и

на римляните „да го изпратят както биха направили със самия папа". А пред иконата на Кирил

римляните започнали да палят свещи „денем и нощем". Така житиеписецът вижда и оценява

Кирил не само като талантлив човек, но и като една от най-забележителните личности на епохата,

заслужила както за славянския род, така и за цялото човечество.

Мнозина български писатели от IX—Х в. не са имали щастието да видят Кирил, защото не са били

негови ученици. Те обаче-са слушали за него и това, което са научили, ги е изпълнило с дълбоко

уважение. Черноризец Храбър, който в България продължава борбата с триезичниците, прибавя

своя глас в общата възторжена оценка на Кирил. Храбър разглежда и защищава делото на Кирил

на фона на развитието на писмената култура на човечеството. Гърците също са нямали някога

букви, както и славяните, а са си служили с финикийски букви. Славянската азбука, която започва с

„а", е свързана с гръцката, която пък от своя страна има общност в това отношение с еврейската.

Нито един от т. н. „свещени езици" не е „изначален", защото Адам и всички до стълпотворението

говорели на сирийски. Няма нищо чудно и в това, че славянските букви и книги още „се

устройват"; с гръцките също е било така. Храбър търси логиката и закономерностите на историята,

за да отхвърли нападките и покаже делото на Кирил като един естествен момент от развитието на

наредите. Но не само това. Подтикнат от патриотични чувства и от дълбоко уважение към Кирил,

той търси и предимствата на славянската писменост над гръцката, за да я защити категорично.

Аргументите намира в личността на Кирил. Като проследява историята на гръцката писменост,

Храбър установява, че гръцките букви са сътворени бавно, в течение на много години, а Кирил сам

с брат си Методий създава и буквите, и книгите за кратко време. Тъкмо това е, което го отличава

от гръцките книжовници. Славянските букви и книги са дело на извънредно способен човек, при

това християнин, а гръцките—на мнозина езичници.

Сега е удобен моментът Храбър да мине от отбрана в настъпление. Той победоносно заявява:

„Затова славянските букви са по-свети и повече за почит, тях свят мъж ги е създал, а гръцките—

елини-езичници". Думи силни, смели за времето, но за Храбър все още недостатъчни, за да

изтъкне предимствата на Константиновата личност и да я постави високо над обвинителите.

Затова писателят търси нови аргументи. Константин е извънредно популярен, неговото име е

широко известно. Ето още един повод за гордост, ето още един убедителен аргумент срещу

опитите да се отрече славянската писменост. Затова Храбър в края на творбата си победоносно

заключава: „Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите или превел

книгите, или в кое време?"—то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските

книжовници, като речеш: „Кой вя е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в

отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе

книгите и брат му Методий . .."

Известно е, че гръцкото житие на Климент Охридски от Теофилакт (XI в.) почива на старо житие на

Климент, написано от негов пряк ученик. В това ранно житие е имало сведения и за дейността на

Кирил, които Теофилакт също използува. Славянската творба формира у гръцкия автор

отношението към делото и личността на Кирил. Оценката на съвременника на Климент се

кръстосва със собствената оценка на Теофилакт, който прибавя своето мнение от разстоянието на

своето време. В духа на IX—Х в. той нарича Кирил „истински философ", който „бил велик в

езическата философия и още по-велик в християнската". Папата се зарадвал на делото му, наричал

двамата братя „отци, любими деца, своя радост, венец на вярата", признал ги за

„равноапостолни". За разлика от старите паметници обаче Теофилакт свързва дейността на Кирил

пряко със съдбата на българите. Писателят е бил повлиян навярно от някои предания и преди

всичко от факта, че по негово време славянските книги вече се наричат „български", защото

езикът им е старобългарски и защото българите ги приемат. Според Теофилакт Философът много

тъгувал, като гледал земята на българите непросветена. Защото българският народ не разбирал

„писанията, изложени на гръцки език". Това Кирил смятал „за най-голяма загуба" и безутешно

скърбял. Затова именно изнамерили азбуката, която съответствува на българския език, за да могат

да преведат „божествените писания на езика на народа". Не става дума за писмо на Ростислав, за

моравска мисия. Сред по-късните поколения тези неща навярно са забравени вече. Живеят обаче

книгите на Кирил, написани на езика на българите, а българската просвета има вековна традиция.

Затова за народа, както и за писателя, единственото правилно обяснение е, че Кирил създал

книгите специално за българите.

От българско гледище видяно, делото на Кирил изглежда още по-значително. Пренасяйки го на

фона на световната история, Теофилакт се опитва философски да го осмисли. В началото на своята

творба той пише: „Мнозина смятат, че нашият век е отстъпил в известно отношение на древността,

че миналите времена са блестели с чудеса и са били украсени с живот на мъже, които ако и да са

били с тела, са живели почти безтелесно, а на нашето поколение нищо подобно не било дадено от

бога . . ."

Но не, това не е вярно. Според автора „същността на човешката природа" не се е променила „и

господ си е запазил и в нашите времена твърде много мъже, които без да превиват коляно пред

никого от хората, са блестели със светлината на своя живот за слава на небесния ни баща, като са

станали светила на света".

„По същия начин блажени отци и учители са просветили в тези последни времена и българската

земя, като са блестели с учението и чудесата си и са се явили силни пред бога с живота и словото

си ... Навярно искате да узнаете, кои са тези отци? — Методий, който украсил Панонската епархия,

като станал архиепископ на Моравия, и Кирил, който бил велик в езическата философия, и още по-

велик в християнската и познавал природата на действително съществуващите неща."

Споменавайки старите времена, които някои сравняват с по-късните, Теофилакт има пред вид

епохата на ранното християнство. От това време църквата е признала за светци поредица

личности, допринесли за разпространението и утвърждаването на християнството, мнозина от тях

преживели тежък живот и загинали заради идеите си. Това са апостолите, повечето от тях

издъхнали на кръст или в тъмница; първите мъченици, дали пример как трябва да се устояват

убежденията; първите учители и теоретици на новата вяра, влезли в борба с властници и еретици;

първите аскети, отрекли се от плътта си и от земните удоволствия в името на един нов морал и

усъвършенствуването на душата. Следователно Теофилакт нарежда Кирил и Методий между

големите личности в историята на човечеството, разглежда техния живот и дело като брънка от

героическата история на църквата. Те са не по-малко достойни от онези мъже на древността,

които будят възхищение. Той ги смята като едни от „светилата на света", които напоследък

станали по-малко, но с които човешката природа се показва откъм своите най-добри страни.

Оценката, която дадоха съвременниците на делото на Кирил, бе безпределно емоционална,

изразена с патос и възторг, понеже бе направена главно в т. н. „агиографски" (От ‘агиос’ — свят,

свещен и ‘графо’ — пиша. Агиография — литература за светци — канонизирани от църквата

личности.) жанрове, в които са задължителни възхвалата и идеализацията. Но не само заради

това. Тази оценка бе направена преди всичко под напора на живите впечатления от

неповторимата личност на Кирил. Ето защо, независимо от литературната й форма на израз, тя бе

исторически вярна. Потвърди я византийският архиепископ Теофилакт, потвърдиха я и други

книжовници след него. Времето провери тази оценка и я утвърди, защото делото на Кирил

преуспя през вековете. В същността си тя остана и до днес, но освободена от религиозните

елементи. В нашето отношение към Кирил звучи и гласа на онези, които бяха видели този велик

човек и бяха свидетели на преломните години в историята на славянската култура. Чрез техния

поглед ние опознахме една необикновена епоха, в която Кирил изгря като денница за славянския

род.

Константин-Кирил и българите през Средновековието

Византийските хронисти пишат за покръстването на българите, за войните на Симеон, а за делото

на Кирил и Методий мълчат. Латинските извори съдържат важни данни, но не дават цялостна

представа за личността на Кирил. Най-важните паметници за двамата братя си остават

паметниците на старобългарски език. Българите съхраниха за поколенията живия лик на Кирил, а

в течение на вековете го направиха легенда. Всичко това има, разбира се, своите исторически

основания. България бе призвана да играе решаваща роля в опазването и развитието на тяхното

дело. България го прие, разгърна го, положи го като основа на своя културен живот и след това го

предаде и на други славянски народи. Това е нейната огромна историческа заслуга.

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. събитията в Европа се развиват тека. Моравският княз

Светополк не може да удържи немския натиск и изцяло попада под немско влияние. Той не е

способен повече да оказва подкрепа на славянската писменост и изменя на мъдрата политика на

своя предшественик Ростислав. Немското духовенство плъпва из паноно-моравската земя и

свободно започва да се разпорежда с всичко. Негова първа задача е да смаже славянската

писменост в Моравия. Тези му стремежи са подпомогнати от новия римски папа Стефан V. Той

видял, че славянската проповед в Моравия не донесла полза за Рим, затова не желаел вече да

прави никакви отстъпки на славянските учители. Напротив, започва гонение срещу тях. Веднага

след заемането на папския престол през септември 885 г., Стефан V изпраща посланици до

Светополк. Те носят неговата категорична заповед за свалянето на Горазд от длъжността

архиепископ на Моравия и Панония и за забрана на славянското богослужение.

Мястото на Горазд заема немецът Вихинг. Той развихря цялата си омраза към славянските

проповедници. Под негово ръководство немското духовенство предприема унищожителен поход

срещу славянските книги и техните разпространители. По-младите Методиеви ученици, които

имали чинове дякони и презвитери биват продадени като роби във Венеция. По-старите и по-

изтъкнати ученици с чин учители, са оковани във вериги и хвърлени в тъмница. На мнозина

домовете са разграбени, а самите те измъчвани немилостиво. Между затворниците са Климент,

Наум и Ангеларий. Както съобщава житието на Теофилакт Охридски, в немския затвор „всяко

утешение им беше забранено и нито роднини, нито познати имаха достъп до тях под никакъв

предлог". Получили от княза разрешение да правят каквото искат, немските триезичници

извеждат понякога учителите от тъмницата, бият ги, „не давайки пощада ни на белите им коси. ни

на слабостта на тялото им, придобита от много терзания". Тяхната цел е да ги накарат да се

откажат от източното християнство и заедно с това от славянската проповед и книги. Учениците

обаче следват завета на своя учител да пазят „правата вяра" и да не признават триезичието, което

според Кирил е хула към бога. След като не успяват да ги превият, „еретиците, не давайки на

светците да се подкрепят с каквато и да е храна, тъй като не позволяваха никому да им даде късче

хляб, предадоха ги на войниците", за да ги изгонят от Моравия. Оттук нататък на Методиевите

ученици предстоят нови изпитания, не по-малки от първите. Житието на Климент разказва:

„Войниците, хора груби, понеже бяха немци и в природата си имаха нещо зверско, отведоха ги от

града, свалиха им дрехите и ги повлякоха голи, като по такъв начин ги подложиха на двойна

скръб—на позор и на неприятното действие на студа. Те даже слагаха мечовете си на шиите им,

като че са готови да ги поразят, и допираха до плешките им копията си, готови да ги прободат ... А

когато се намираха вече на далечно разстояние от града, войниците които ги водеха, ги

захвърлиха и се върнаха отново в града."

Учениците на Методий, които остават извън затворите на Моравия, независимо от заплахата от

нови мъчения, продължават да работят сред народа. Тяхната дейност осезателно се чувствува, те

продължават да пречат на Рим и да дразнят немското духовенство, което постепенно обсебва и

политическата власт. Затова след няколко години, за да осъди докрай делото на Методий и

неговите последователи, папа Стефан V пише на Светополк: „Методий се осмели да извършва

литургията и богослужебната служба на славянски език, макар с клетва да беше обещал да не

прави това. Нека всеки се отврати от клетвопрестъплението му и никойпо никакъв начин да не

дръзне занапред да направи нещо подобно. С властта на бога и нашата апостолска власт, ние

забраняваме славянското богослужение под страха на проклятието."

Проклятието на църквата за времето е било заплаха с големи последици. Да бъдеш прокълнат от

папата или патриарха — божиите наместници на земята, това означавало да бъдеш поставен

извън закона, извън живота, гонен и презрян от всяка духовна и светска власт. И ето, Стефан V,

който с гняв си спомня, че Методий е отхвърлил обещанието, дадено пред неговите

предшественици и се е решил да служи само на славянски език, заплашва с анатема всеки, който

посмее да повтори това. Той иска да изтръгне из корен славянската писменост, та да не остане

следа от нея.

Следа обаче остава и то така дълбока, както никой от гони-телите на славянската писменост не е

предполагал.

След време у западните славяни латиницата измества окончателно Кириловата азбука и

латинското богослужение се налага над славянското. Но всичко това не било така лесно.

Учениците на Кирил и Методий не се уплашили от проклятието. Те повторили

„клетвопрестъплението" на своя учител, водени от любов към народа. Благодарение на това,

славянското самосъзнание пуска дълбоки корени сред западните славяни. Векове след смъртта на

Методий в земите, в които той действувал, славяните се опитвали тайно или явно да пишат на

своята азбука и да поддържат традицията, оставена от Солунските братя. За това говорят редица

факти. През втората половина на Х в. например папа Йоан XIII праща послание до чешкия воевода

Болеслав II, в което му позволявал да устрои пражко епископство, но да не служи там на езика на

„някаква славянска българска секта". Явно тук става дума за богослужение по книгите на Кирил и

Методий. През XIV в. Вацлав, маркграф Моравски, а сетне Карл, крал чешки, съобщава на Климент

VI, че в Славения и в други славянски земи се четели и пеели служби на „народна реч".

Манастирите на славянските монаси обаче били разрушени от войните, затова Вацлав моли да се

отреди на тези монаси едно място в Чешко, където те могат свободно да служат на славянски. У

чехи и моравци Кирил и Методий се славят като светци още в Х в., но от средата на XIV в. нататък у

тях се установява официален църковен празник—9 март, на който се чествува общо паметта на

двамата братя. А в някои манастири, напр. в Сазавския (около 50 км. южно от Прага), въпреки

забраните, редовно се използува славянската азбука.

Делото на Кирил и Методий и техните традиции на Запад изиграват своята роля за опазване на

западните славяни като народи. Двамата братя им оставят пример, как трябва да се отстояват

славянските интереси, дават им идейно оръжие в борбата за културно обособяване и напредък.

Проследим ли историята, ще видим, че именно там, където Кирил и Методий оставят множество

ученици, славяните устояха на вражите домогвания и запазиха своята славянска същност. След

разтурването на великоморавската държава през 894 г. земите, в които Кирил и Методий

работили, имат нерадостна, тежка политическа съдба. Словаците падат под властта на

маджаритеи са подвластни цяло хилядолетие. Чехоморавците образуват нова самостоятелна

държава — Чехия, но тя не се задържа дълго и бива завладяна от немците. Дълги години чехите са

под немска власт. Въпреки всичко обаче тъкмо тези славяни устояват на понемчването. И до днес

в Чехо-Моравия се помни делото на Кирил и Методий и се сочат следи от тяхната дейност. И до

днес редица църкви в Чехословакия носят имената на Кирил и Методий и техните изтъкнати

ученици, а преданията разказват, че някои храмове с името на Климент Римски са лично осветени

от двамата братя.

Не е такава съдбата на другите славяни, които през IX в. живеят в съседство с немците и също

изпитват натиска на немската военна и културна агресия — славяните от долното течение на Лаба

(Елба) и Балтийското крайбрежие. Сред тях не прониква делото на Кирил и Методий; те; не

познаха борбата за просвета с оръжието на славянската азбука и книги. И ето, те, и без това

сравнително по-изостанали в своето обществено развитие, не можаха да устоят и станаха плячка

на немската феодална аристокрация. Немците ги покоряват не само с меча си, но и с културата си.

Теим налагат своя език, своята писменост, своя начин на живот и ги обезличават като народ. Днес

само отделни топографски названия по поречието на Шпрее, Елба и по други места

свидетелствуват, че по онези земи някога са живели славяни. И като по чудо се е запазила една

малка славянска група в немското море — лужишките сорби.

Какво става с прогонените от Моравия Методиеви ученици? Те са най-близките съратници на

Методий и най-нежеланите от немската духовна власт. Полуголи, изгладнели, но несломени

духом, те решават да потърсят друго поле за плодоносна сеитба. За да не обърнат вниманието на

местните власти със своята многолюдност и да не си навлекат нови беди, славянските учители се

разделят на групи. Една от тях се насочва към Загребската област. На хърватска земя в резултат на

нейната дейност се оформя т. н. хърватска глаголица. Заоблените форми на Кириловите букви са

стилизирани в ъглести форми, затова тази глаголица влиза в науката като „хърватска ъглеста

глаголица". На нея биват написани множество богослужебни книги, а също така и ред преводни

произведения, които по-късно Хърватско приема главно от България. Те са предимно апокрифи,

жития и разкази. Това показва, че славянската писменост е овладяна и от кръгове извън църквата.

Общо взето обаче, хърватската глаголица остава предимно в границите на църквата. В течение на

векове тя е богослужебно писмо; с нея не се създава на хърватски език оригинална литература.

Причината за това е, че князете не я покровителствуват и не я признават за общонародна

държавна писменост. Като официален държавен език остава латинският.

Славянски проповедници достигат до далматинското крайбрежие, където също развиват

книжовна и проповедническа дейност. Но и тук учениците на Кирил и Методий и техните

възпитаници срещат съпротивата на папските представители. И тук глаголическата писменост,

която те донасят, е подложена на гонения. Около средата на XI в. в стария град Сплет (сега Сплит),

пристанищен град в Югославия, се състои събор, на който е взето решение да се забрани

славянското богослужение. Постановлението на събора повтаря едно старо решение, взето още

по времето на папа Йоан Х през Х в. То гласи: „Никой да не слави божествените тайни по език

славянски, освен по латински и гръцки. Да не бъде въздиган никой от същия език во свещени

чинове!"

*

Ако трябва да говорим за огромното значение на Кирил и Методий, за дълбоката и неизличима

следа, която те оставят след себе си, трябва най-вече да се обърнем към историята на българите.

За нас славянската писменост изигра най-голяма политическа, обществена и културна роля.

България стана причина да се създаде онази забележителна книжнина, която зае важно място в

световната култура.

Една група Методиеви ученици тръгва за България. Те са славяни от балканските области. Трима

са: Климент, Наум и Ангеларий. Теофилакт пише за тях: „За България си мислеха, към България се

стремяха и се надяваха, че България ще им даде покой".

Защо е тъй голям копнежът на Методиевите ученици за България? Само защото родната земя ги

влече ли? Ако бе само това, едва ли биха били сигурни, че при българите ще намерят спокойствие

и поле за работа. Те обаче преценили добре условията в България. Тя е християнска страна,

изповядваща източното християнство като Кирил, чието многобройно славянско население говори

езика на Кириловите книги. Тези книги биха били там у дома си. Освен това Климент и Наум са

предполагали, а може би и знаели, че Борис се стреми да се обособи от Византия и да създаде

независима църква, да издигне просветното равнище на народа си. А това може да стане само с

помощта на славянската азбука и книги. Да, България никога няма да изгони учениците на Кирил и

Методий, тя се нуждае от тях!

След няколко месеца мъчителен път, ту гонени от различни беди, ту топло приемани от

християните по селищата на тяхното шествие, тримата славяни пристигат в Белград, на времето

българско владение. Те веднага се представят на градоначалника и му съобщават кои са и какво

могат. Като научава откъде идат, боритарканът незабавно известява на българския княз Борис и ги

изпраща в Плиска. Той знае, че Борис „жадува" за такива мъже и „с голямо желание" ги търси. От

тези думи на Климентовия житиеписец се разбира, че Борис добре е знаел за дейността на Кирил

и Методий и техните ученици. Той е оценил ползата от тези хора, затова си поставя задача да ги

привлича в страната си. От 870 г. България има самостоятелна църква, но архиепископът е грък,

свещениците също. Ако е имало измежду духовенството отделни лица-славяни, те са служили на

гръцки език. Народът не ги разбира и пази здраво своите езически традиции и фолклор.

Византийското влияние обхваща все повече българското болярство и увеличава опасността от

погърчване. Княз Борис, като мъдър и далновиден политик, съзира всички опасности и търси

изход от тях. Той вижда изхода в приемането и разпространението на славянската писменост в

България.

Може би още преди смъртта на Методий Борис се е опитал да привлече славянските учители в

Плиска чрез помощта на Византия или по официален път от Моравия. Ако допуснем, че такива

хора са представени на княза, то те са били твърде малко, за да осъществят широка просветна и

църковна програма. На България са били нужни още много подготвени люде, които да й помогнат

да тръгне по свои пътища. Ето защо Борис жадува за такива мъже като Климент, Наум и Ангеларий

и с радост ги посреща. В случая интересите на феодалната и княжеската власт съвпадат с

народните интереси поради общата им заинтересованост от обучение и богослужение на свой

славянски език.

В Плиска изморените и измъчени славяни са настанени в къщите на болярите Чеслав и Есхач,

добре нахранени и облечени. За пръв път след толкова напрегнатати месеци те могат да си

отдъхнат свободно, обкръжени с почит и внимание. От много терзания обаче Ангеларий умира.

Князът често разговаря с Климент и Наум. Според Теофилакт те го запознават с християнската

литература — четат му Библията, „древни истории и жития на светци". Несъмнено Борис е

обсъждал с тях още въпросите на българското образование, на църковната организация и на

книжнината. В резултат на дългите разговори узрява план за широка образователна и църковно-

организаторска политика. Наум бива оставен в столицата, а Климент е изпратен в югозападната

част на България — учител в областта Кутмичевица. Тази област, намираща се в днешна

Македония, има, от една страна, християнизирано славянско население, а, от друга страна,

значителни народни маси пазят още своите езически нрави и обреди. Освен това териториалната

близост с Византия е причина за силно гръцко влияние, а сред населението се ширят и еретически

дуалистически ереси, като павликянството. Обстановката следователно тук е сложна. Чрез

славянската писменост и богослужение трябва да се достигне до верско единство, до укрепване

на славянското съзнание, до повишаване авторитета на църквата, до повдигане на

образователното равнище на народа. Изпълнението на тези важни държавни задачи се пада на

Климент.

Така под ръководството и закрилата на Борис с усилията на преки Кирилометодиеви ученици се

създава базата за възникване на първите книжовни и културни центрове в България.

Климент и Наум обаче не са единствените ученици, пристигнали в България след разгрома на

славянската писменост в Моравия. Както споменах вече, най-младите възпитаници на Методий,

които имали чин дякони и презвитери, биват продадени в робство. Когато са отведени на пазара

във Венеция, там пристига един византийски сановник, който решава да ги откупи. Най-старото

житие на Наум свидетелствува: „Като узна за тях, царският човек ги откупи. И като ги взе, заведе ги

в Цариград и разказа за тях на цар Василий *Македонец+. И пак им възвърнаха техните чинове и

санове — презвитери и дякони, каквито имаха по-рано."

Не е изключено „царският човек" да е изпратен във Венеция от византийската патриаршия, която

ще да е гледала на Методиевите ученици, като на свои хора, разпространяващи завещаното им от

Кирил източно християнство. В Цариград младите люде възстановяват силите си я някои от тях

остават там, а други преминават в България. Това не е предположение, житиеписецът на Наум

изрично го свидетелствува: „Но едни, покровителствувани от царете, получиха успокоение в

Цариград, а други дойдоха в българската земя и с велика чест намериха покой."

Имената на тези Методиеви ученици, произхождащи може би от българските земи, остават за нас

неизвестни. Големи са основанията да смятаме, че един от тях е бил Константин, бъдещият

епископ на Преслав, авторът на „Азбучна молитва", наречен в приписката на Тодор Доксов от 907

г. „ученик Методиев". Така към средата на 886 г. в Плиска се събират вече множество

Кирилометодиеви ученици. Каква почит и каква подкрепа са намерили те в България, показва

много ясно житието на Климент. В областта Кутмичевица Борис назначава нов управител —

Домета, явно славянин, който да бъде помощник на Климент и да го улеснява във всичко. Князът

му подарява три къщи в Девол, които Климент навярно е използувал за училища и е живял в тях

по време на престоя си в това селище. Освен това му подарява и места за почивка край Охрид и

Главеница. Още по време на Борисовото управление край Охрид започва строителството на голям

манастир, в който по-късно Климент прекарва старините си и създава голяма част от творбите си.

Към населението е отправено нареждане да посрещне добре Климент и да му бъде в услуга за

всичко.

Животът на другите Кирилометодиеви ученици не е документиран така добре. Те са били по-

скромни по талант и с по-малко заслуги от Климент, затова не са провъзгласени за. светци. Заради

тяхната много важна за времето учителска, проповедническа и книжовна дейност обаче те

несъмнено също са били удостоени с внимание от страна на българската власт и им е била

предоставена възможност спокойно да се отдадат на делото си. Това всъщност означават думите

на житиеписеца на Наум, че р България те намерили „велика чест" и „покой".

Борис слага началото на епохата на голям културен подем, а по времето на Симеон славянската

просвета и литература вече отбелязва своя разцвет. Още с възкачването си на престола (893 г.)

Симеон премества столицата в Преслав и започва невиждано до тогава строителство. Като баща

си той подпомага славянската писменост, нещо повече, има основания да се твърди, че и сам се е

занимавал с книжовна дейност. Още в самото начало на своето управление Симеон се решава на

смела и съдбоносна за България стъпка—обявява старобългарския книжовен език за официален и

назначава славянски епископи, които започват да ръкополагат български свещеници. Най-напред

е издигнат в епископски сан Климент, наречен от Теофилакт „пръв епископ на български език".

Така първите български учители и архиереи са ученици на Кирил и Методий. Те си служат не само

с азбуката на Константин-Кирил, но и с неговите преводи, с неговия пример, ръководят се от

неговите идеи. В България засияват две големи книжовни огнища — Охрид и Преслав. Особено

богата и разнообразна е книжовната дейност в Преслав, където в скоро време се създава

многобройна интелигенция. Климент, Наум, Константин имат свои следовници. В Преслав и Охрид

възниква разнообразна преводна и оригинална лйтература. Застъпват се почти всички познати във

Византия литературни жанрове—житието, похвалното и поучителното слово, поезията в

различните й форми (декламаторска и църковна), историческата литература, полемическата

литература. Не след дълго в средите на нисшето духовенство се появява и апокрифната

литература, повестите и разказите.

Трябва да се подчертае, че църковната и книжовната дейност през IX—Х в. се развиват главно под

знака на Кирилометодиевото дело. Оценявайки вярно съдбоносното значение на новата

писменост за славянския народ, Климент си поставя за цел в живота да подражава на Методий.

Негово съкровено желание е да следва заветите на първоучителите. В общата похвала за двамата

братя Климент пише: „Подкрепете нашите сърца, за да следваме-достойно вашите стъпки!"

Епископ Константин се вълнува от подобни мисли. В своята „Азбучна молитва" той моли бога за

„пространно слово", за да може „целомъдрено" да пише. Поетът шествува „по стъпките на

учителите" и е горд, че като тях ще прави „ясно евангелското слово". Неговата „Азбучна молитва"

със своя азбучен акростих зазвучава като химн за писмеността. Йоан Екзарх следва

преводаческите завети на Кирил. Негов принцип е да превежда логично и ясно според законите за

славянския език. Той не е виждал двамата братя, но за него Философът е „божи човек", който е

положил много труд за славянските писмена и книги и за тази заслуга е получил вечен живот.

Йоан продължава неговото и на Методий преводаческо дело, защото смята свой дълг да поучава.

Черноризец Храбър не само се възхищава от личността на Константин, но се учи от него как трябва

да спори, как да защищава славянската писменост. Той се учи от Кирил на полемическо

майсторство, а също и на смелост.

Така българската литература на роден език започва не само с буквите и преводите на Кирил, но и

с техния литературен и обществен пример, с техните идеи, с техните образи. Българите създадоха

най-старата славянска литература — старобългарската. В България, покровителствувала от

князете, азбуката на Кирил и неговите книги станаха общонародна собственост. Славянската

говорима реч, обогатена и умело използувана от Константин, Методий и техните български

последователи, стана език на църквата, език на държавата и на литературата. Българският

книжовен език стана основа на руския и сръбския книжовен език. Възникват само правописни

различия според особеностите на съответния говор, ватова различавам сръбска и руска

правописна редакция на старобългарския книжовен език.

Българската църква още в края на IX в. въвежда чествуване на паметта на славянските учители.

Установяват се два празника: единият на 14 февруари за Кирил и вторият на 6 април за Методий.

Още в ранното средновековие се оформя и трети празник — на 11 май, общ за двамата братя.

Така отначалото на Х в. насам България редовно чествува славянските учители като български

светци.

Някога в римските църкви прозвучава старобългарският език като трети богослужебен език в

Европа. Това бе велико постижение на Кирил, неповторим миг в историята на славянството. Но

това бе още едно начало, един празничен акт на освещаването на славянските книги. България

утвърди голямото постижение на Кирил и направи на практика старобългарския език трети

културен език в Европа; направи го бит за милиони и средство за духовни блага. България се

превърна в мощно огнище на славянската просвета, богослужение, литература, което вече

никаква сила не можа да угаси.

През всичките векове делото и примерът на Кирил и Методий играят в България .важна

обществена и политическа роля. Климент многократно подчерта, че Кирил е изпратен от бога за

славянския род. Константин Преславски възторжено възкликна:

„Лети сега славянското племе!", т. е. възхожда. Като избранник на човеколюбеца бог се схваща

Кирил и от Храбър. На времето всичко това бе проява на радост, отразяваше необикновената

епоха. Получило голяма придобивка — азбуката, славянското племе добиваше и ново

самочувствие. То впрегна сили за книжовен труд и започна да се мери с просветените народи.

Това бе обаче и исторически необходимо. Новата писменост трябваше да се утвърди и да помогне

на България да изгради собствен църковен живот, собствено училище и литература на свой език.

Идеята за божия пратеник на славяните през IX—Х в. бе нужна на формиращата се българска

народност, за да се откъсне от пряката зависимост на Византия.

През следващите векове идеите на първите борци за делото на Кирил се подемат от поколенията.

Те ги използуват, когато има опасност за българската народност, когато се търсят морални опорни

точки за народа в съпротивата му срещу враговете.

През периода на византийското робство българският дух дири устои в миналото, за да даде отпор

срещу опитите за ромеизиране. На основата на народно-легендарни и апокрифни извори

възниква някъде в Западна България една оригинална творба под заглавие „Слово от Кирил

Философ как покръсти българите". В науката тя е позната повече под названието „Солунска

легенда". В нея неизвестният автор прокарва идеята, че българският народ е богоизбран. Сам

Кирил разказва своята „биография":

„Веднаж, като бях в църквата на великата александрийска патриаршия, чух отправен към мене от

олтаря глас, който ми казваше: Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред славянските народи,

сиреч българите, (защото господ те е определил да ги по-кръстиш и да им дадеш закон."

Кирил тръгва за Солун да търси българите. Когато пристига там, гърците му казват: „Старче,

българите са човекоядци." Той дори слуша на пазаря как българи разговарят и страх свива сърцето

му. Но нещата не стоят така, както гърците казват. Бог прави тъй, че Кирил по чудесен начин

забравя гръцкия език и започва да говори на български. Българите чуват за него и започват война.

Те водят тригодишна кръвопролитие война с една единствена цел — да си вземат учителя, който

бог им е изпратил. Гърците го скриват, но войната приключва с победа на българите. Легендата

завършва така: „Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха б град Равен на река

Брегалница. Аз им създадох 35 букви. Аз ги учих малко, а те сами много постигаха. Те, каза господ,

ще предадат на бога православната вяра и християнството". Така са отхвърлени клеветите на

гърците, изтъкнати са добродетелите на българите — смелост, ученолюбие и е подчертана идеята,

че този народ има да извършва една голяма мисия — да запази християнството.

Не се знае точно кога, дали по време на византийското владичество или скоро след

освобождението, е направена една обработка на творбата на Храбър „За буквите". През

робството, когато българската патриаршия е унищожена и върховната духовна власт е в ръцете на

Византия, в България прииждат отново много гръцки духовници. Охридската архиепископия се

възглавява от гърци, повечето от епископите също са гърци. Поповете обаче остават в по-голямата

си част българи, които поддържат славянските традиции. В манастирите българското монашество

също така пази българското богослужение и книжнина. Така в църковната практика настъпва един

билингвизъм, който продължава и години след създаването на втората българска държава.

Гръцката и българската традиция влизат в съревнование, до известна степен в конфликт.

Патриотично настроеното българско духовенство, което пази спомена за разцвета на българската

книжнина от Х в. и престижа на българската църква и има ясно народностно съзнание, се стреми

не само да запази родните традиции, но и да ги наложи над гръцките. За това му помага подвигът

на Кирил. В такава атмосфера възниква споменатата обработка на „За буквите" от Черноризец

Храбър. Като изхожда от мисълта на автора, че славянските букви и книги са по-свети и по-

достойни за почит от гръцките, незнайният книжовник на тази обработка завършва: „Ако се

съберат, два попа—български и гръцки, да се чете славянската литургия, а гръцката да не се чете,

или пък двете да се проведат, но да не остане славянската литургия, а гръцката да се пее.

Българската литургия е свята, защото свят мъж я е сътворил".

В периода на втората българска държава, когато в поредица кървави външни и вътрешни борби

България става отново голяма и силна със свой патриарх, с покровители на изкуството и с развита

литература, делото на Кирил Философ не е забравено. То продължава да играе своята

положителна обществена роля и да вдъхва у българина самочувствие и гордост. То се схваща като

част от светлата история на българите. В Бориловия синодик (XIII в.) се въздава хвала на Кирил и

Методий, които създали „българските книги". В Разумник, един апокриф във форма на въпроси и

отговори, четем: „Кой създаде българската книга?" Отг.: „Кирил Философ". В друг подобен

апокриф четем: „Да знаете и това: на света има всичко 72 народа. Правоверните народи в света

са: 1. българи, 2. гърци, 3. сирийци, 4. грузинци, 5. руси. Сред тях има три правоверни книги:

гръцка, българска, грузинска. Само славните традиции на българската книжовност и авторитета на

Кирил са могли да оформят такова високо самочувствие у автора, който иска да го вдъхне и на

своите читатели.

През последната четвърт на XIV в. България е на върха на своята литературна слава. Търновската

книжовна школа начело с патриарх Евтимий печели популярност далеч зад пределите на

България. Търново е наречен „царица на градовете". Но ето, нова буря се надига откъм югоизток.

Връхлитат османските турци. Балканските владетели губят време и сили в дребни вражди,

подценяват опасността, не се обединяват за общ отпор срещу врага. Шишман прави усилие да

спаси държавата, като дава сестра си за жена на Мурад I — „заради българския род, ако и да не

желаеше". Но това е временно отлагане на трагедията. През 1393 г. след героична съпротива

престолният град на второто българско царство пада в турски ръце. След три години пада и Видин,

където управлява шишмановият брат Страцимир. Новият завоевател изповядва чужда вяра, на

която робува фанатично. Още в първите месеци след завладяването на Търново започват

помохамеданчванията — едни са принудени да приемат исляма със сила, други с подкуп, трети с

обещания или измама. За това свидетелствува Йоасаф Бдински, посетил Търново една година

след падането му. Началото на петнадесетото столетие заварва народа в робско, безправно

положение.

Възпитаниците на търновските книжовни традиции намират убежище и подслон на Атон, в

Сърбия, Румъния и Русия, където продължават да пишат. Сред тях делото на Кирил и Методий не

потъва в забрава; в онези пагубни дни те си спомнят за него, разсъждават върху него. В езиково-

правописния си трактат „За буквите", писан в Сърбия, Константин Костенечки (около 1418 г.)

изгражда за Кирило-Методиевия език странна от наше гледище теория. Според него Кирил имал

за помощници хора от различни славянски народи и вземал думи за своя книжовен език от седем

славянски езика. В основата обаче поставил „тънкия и сладък руски език". Тази теория се отличава

от мненията, изразени в предходните векове. Тя обаче има своето оправдание в изменената

културна и политическа обстановка на Балканите. Първо, през XV в. старобългарският книжовен

език отдавна е станал общославянски църковен език, по функции той вече е наднационален.

Българи, сърби, руси го използуват и на автора се чини, че е така поради сборния характер на

езика, създаден, за да го разбират всички. Второ, през XIV в. и началото на XV, когато Константин

се учи, говоримият български език вече се е отдалечил значително от писмения език. Между

книжовен и говорим език вече няма покритие, както при книгите на Кирил и Методий. Ето защо на

Константин съвременният книжовен език вече не му се струва само български. Трето, през онова

време Русия е възхождаща свободна православна държава, която печели международен

авторитет; българите са под робство, а сърбите под зависимост. Може би с теорията си писателят

съзнателно е искал да поддържа съзнание за единството на славянските народи и старата им

връзка с големия, по-силен и свободен брат — една идея толкова нужна на балканските славяни в

онзи исторически момент.

През следващите XVI—XVII в. историята на България познава редица единични масови

помохамеданчвания, ограничаване на българското богослужение, забрана да се строят високи и

големи църкви. Българите нямат покровители, нямат патриарх, не могат да имат високо

образовани хора, социалната експлоатация е жестока. И все пак българщината има свои

бранители и пазители. Едни от тях са българската народна песен и българската книга, книгата

създадена от братята Кирил и Методий. Немският пътешественик Стефан Герлах отбелязва, че

през XVI в. в София имало две училища за български свещеници. Тези свещеници, живеещи в един

град със смесено население от католици и православни, от евреи, турци, гърци, дубровничани,

българя и още други народности, усвояват българската книга, множат я и я предават на

поколенията, които идат след тях. Ред български училища се поддържат и из манастирите, в

закътани, откъснати от големите пътища места, което често удивлява чужденците. Герлах

например свидетелствува, че „в българското село Куручешме", недалеч от Пирот имало един

манастир „Св. Димитър" „с петима калугери които държат едно българско училище и учат да четат

и пишат и също пеят българска литургия". Повечето от селяните в България са прости, неграмотни;

някои пътешественици се чудят, че те знаят само „Отче наш", не са навлезли във философията на

християнството като хората на Запад. Но те изричат „Отче наш" на своя български език така, както

е преведена таза молитва още от Кирил и Методий, и слушат в църква българска реч по български

книги. А това е вече нещо.

Високоучените писатели като Евтимий отдавна ги няма, но има родолюбиви грамотни хора, които

снабдяват църквите и любознателните читатели с необходимата литература, не оставят да угасне

българското пламъче. Макар и горена, понесла тежък удар от историческите бедствия (войни,

пожари на църкви и манастири и пр.), българската книжнина през османското владичество

продължава да съществува и да се развива. Закътаните планински селища, манастирите и

светогорските метоси стават вечно горящи огнища на родната писменост и българското съзнание.

Книгите, излезли из под перото на скромни труженици, поддържат българския език, крепят

християнската вяра, която в условията на чуждоверско обкръжение става един от най-ярките

белези на народността наред с фолклора и обичаите.

През робството не се забравя и празника на Кирил и Методий. В големия панигерик на Владислав

Граматик от 1479 г. намираме Пространно житие на Кирил; по богослужебни книги срещаме

службите на Кирил; в различни минеи се натъкваме на помени за Кирил и Методий"; в редица

преписи срещаме Климентовото „Похвално слово за Кирил". Преписите на различните по жанр

творби свързани с името на Кирил, припомняли на изтерзания, изгубил самостоятелност българин

героичните борби на двамата братя и техните последователи за независимо културно развитие. Те

са разказвали за онзи забележителен век, когато българският народ, въоръжен с „буквеното

слово", с порив за нов живот е крачил към възход. Тези творби крепели у поробените българи

славянските чувства, събуждали патриотична гордост.

Кирил и методий и българското Възраждане

Българското възраждане! То е един от най-необикновените, изключителни периоди от историята

на българската народност. Това бе събудил се вулкан от духовни сили; демонстрация на

нравствената мощ на народа, запазил през вековете своя език, самобитност и порив към знание и

свобода. И не е случайно, че този устрем напред започва с поглед към политическата и културната

история. Паисий Хилендарски видя добре мощта на един народ като единство на политически и

културни успехи. Към държавната слава на България той причисли и подвига на Кирил и Методий.

Възторжено светогорският монах прелисти най-величавите страници на българската история и с

особена гордост отдели в своята „История славеноболгарская" една глава „За славянските

учители". От този момент нататък образите на създателите на славянската писменост започват да

играят особено голяма обществена роля. Те се превръщат с течение на времето в знаме на

славянската солидарност и дружба, в символ на българската просвета и културен напредък, в

бойна тръба, която призовава всички патриоти на борба за благото на своя народ.

Разказът на Паисий за Кирил и Методий и техните ученици от днешно научно гледище съдържа

грешки. Те са естествени и обясними, тъй като авторът се основава на литературни и на

легендарни извори, при това в един период, когато филологическата и историческата науки още

не са били развити и изворите не са били подлагани на научна оценка. Общите изводи на Паисий

обаче са верни. Той подчертава приоритета на българите в просветно отношение. В обществен

аспект трудът на Паисий като цяло има огромно значение. Пробуденият за нов живот народ като

светиня е поемал тази книга и й е вярвал. Паисий подчертава, че светците „просияли" сред

българския народ, че сам Методий покръстил българите и цар Борис, като им говорил на

български език. С гордост Паисий заявява, че първи българите приели книгите от братята Кирил и

Методий, затова тези книги били наречени „български книги, както и досега гърците знаят".

Паисий не забравя да спомене и за учениците на Кирил и Методий, които според него били

„философи", признати и от гърците за „славянски даскали". Делото на Кирил и Методий отново се

свързва с жизнени проблеми на българската народност. Паисий използува спомена за Солунските

братя като зов за активизиране на силите на народа и като източник на гордост. Нещо повече, със

своя зов за опазване на българския език и с разказа за дейността на Кирил и Методий той чертае

пътищата на борбата за едно ново, по-достойно просветно бъдеще.

Както с разказите за българските царе, така и с частта за Кирил и Методий, „Славянобългарска

история" оказва влияние върху живописта и литературата. Особено много се харесва легендата за

Методий, който покръства българския княз, приемана като чиста истина. В пиесата „Покръстване

на преславския двор" Добри Войников пренася действието в Преслав и показва Методий в

разговор с княз Борис и неговите приближени.

За Кирил и Методий заговорва и Зографската история, почти съвременна на Паисиевата, а още по-

подробно йеромонах Спиридон в своята „История во кратце", писана през 1792 г. Делото на Кирил

и Методий става предмет на историческа оценка още в труда на Йован Раич, по баща от сръбски

произход, а по майчина линия българин. Този труд излиза във Виена през 1794—95 г. под

заглавието „История разннх славянских народов, най-паче болгар, хорватов и сербов." След

няколко години той е преведен на български и отчасти преработен от Ат. Нескович в „Будиме

граде" и е предназначен за „синове отечества". Четена наред с творбата на хилендарския монах,

историята на Раич допринася много българите да узнаят своето минало и да получат народностно

самочувствие; тя широко популяризира имената и делото на Кирил и Методий. За

популяризацията им допринасят до известна степен и руските печатни книги — главно минеи,

които отбелязват под 11 май паметта на създателите на славянската писменост. През 1852 г. пък в

своята „Христоматия словянского язика" Неофит Рилски печата житието на славянските учители,

взето от книгите на руския писател Димитър Ростовски (1651—1709).

Особено голямо значение придобива споменът за Кирил и Методий през втората половина на XIX

в. Тогава черковният празник, общ за двамата братя, е обявен за общонароден празник на

народната просвета и славянската писменост. Той започва тържествено да се чествува от целия

народ и става израз на национално съзнание и патриотизъм, призив за укрепване и разширяване

на българското училищно образование. Празнуват българите православни и българите католици,

празнуват училищата в поробена България и емигрантите в Румъния, празнуват заточените в

Диар-Бекир. Едно общо национално чувство и съзнание обединява на този ден българите по

всички краища.

Заслуга за провъзгласяването на празника на Кирил и Методий за училищен и общонароден

празник имат братята Найден и Константин Герови. В Пловдив през 1851 г. Найден Геров, д-р

Чомаков и други родолюбиви българи решават да именуват училището „Кирил и Методий". Но

това не е най-ново в случая. В Прилеп и по други места вече се появяват училища, наречени на

името на славянските просветители. Пловдивските родолюбци правят веднага след това друга

крачка, която слага начало на преосмислянето на Кирилометодиевия празник и празнуването му

по светски. Геров пише в своите спомени: „Щом училището се нарече „Св. Кирил и Методий"

трябваше и празникът му да се празнува. Училището въведе този празник, който си оста да се

празнува и занапред. Кримската война ме пропъди из Пловдив. На мое място за учител остана

брат ми Костадин. И той продължи въведения обичай".

По примера на пловдивското училище или по собствена инициатива и други училища започват да

празнуват паметта на Кирил и Методий и да придават на празника общонароден просветен

характер. През 1856 г. Кирилометодиевият празник тържествено се празнува в Цариград.

Инициаторите на това тържество пишат: „заради туй обявляеме въобще, за да возприемат той

пример по сичка България, да празнуват на всякое лято паметта на тия святии." През 1858 г.

„Цариградски вестник" помества покана от Йоаким Груев за всеобщо чествуване на паметта на

Кирил и Методий, като дебело подчертава, че празникът им трябва да се празнува като училищен

празник. Поканата изиграва голяма роля за установяване на тази практика в България.

Ентусиазмът обхваща всички български селища. Изобилни са дописките по българските

възрожденски вестници, които разказват как е протекло тържеството. Дейността на българските

просветители среща често съпротивата на гръцките фанариоти. Те виждат във всенародното

чествуване на празника на Кирил и Методий израз на повишено и дръзко национално

самосъзнание, застрашаващо техните интереси. И това е така. Ето какво пише Найден Геров за

ролята на фанариотите и гръкоманите: „Отначало гърците и гръкоманите не мислеха, че тоя

празник може да достигне да има такова голямо бъдеще, да стане всенароден празник. Те

гледаха с презрение на първите агитации на неколцината извеяни (по тяхному) българи, които,

както казваха те, се наели да клатят планината. Като видяха, че от година на година с „извеяните"

взе да се увлича и народът, те се свестиха, ала беше късно ..."

През 1863 г. целият славянски свят чествува 1000-годишнина-та от създаването на славянската

писменост. В Русия, Чехия и Хърватско се издават цели сборници в чест на Кирил и Методий,

появяват се и художествени произведения, посветени на тяхното дело. 1000-годишнината от

създаването на славянското писмо и книга се превръща в празник на славянското единство, в

празник на славянската култура. Българският народ още е в робство, но по дух вече не е роб. В

училищата учителите държат пламенни речи, в периодичния печат се появяват патриотични

статии. Борбата на българския народ от борба за духовно освобождение, преминава все по-

определено в борба за политическо освобождение. В тази епохална борба не отстъпват от своя

преден пост могъщите духове на Кирил и Методий. Техният празник започва да се преосмисля в

обществено-политически смисъл. В края на 60-те години просветителският идеен заряд на

празника вече не задоволява прогресивната интелигенция, която вижда единствено спасителния

път за България в революцията. Тя започва да свързва празника не само с борбата за широка

българска просвета и възпитание в дух на народностна гордост, но и с борбата за политическа

свобода. Един от първите, които изразиха тези идеи, бе поетът-революционер Христо Ботев. На 11

май 1867 г. в двора на Калоферското училище той говори пред учениците и съгражданите си. В

тази реч пламенно призовава народа да следва примера на Кирил и Методий в борбата за

народна свобода и културна независимост. По-късно в Румъния Ботев написва и специална статия

по повод празника на двамата братя. В нея поетът нарежда Кирил и Методий в редицата на

гениите на човечеството, изтъква общославянското им значение и свързва делото им с идеята за

политическо освобождение на българския народ;

„В историята на почти всички народи се срещат такива личности, на които деятелността е имала

общочовешки характер и затова по своето всемирно значение заслужават почит и уважение. И в

историята на нашия потъпкан днес народ се срещат страници, в които българският гений е записал

такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли

някога си вещо в историята на човешкия напредък, и които, разбира се, трябва да възбуждат

почит и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но и на всеки честен, искрен и

признателен славянин. Едно от тия събития, без съмнение, е кръщението на българския народ,

което, от една страна, ако й да пренесе заедно със себе си из Византия началото на нашето

политическо падение, но, от друга страна, постави началото на оная знаменита в старото време

славянска култура, за която възпоминанията днес сближават и въодушевяват с взаимна симпатия

почти всички славянски племена.

Така 11 май стана празник народен, празник, който ни напомня нашето преминало и настояще, и

празник, който трябва да ни въодушевява с идеята за пълно духовно и политическо

освобождение."

Патриотът и борецът Ботев обаче вижда, че в живота не всичко протича така, както българските

интереси диктуват и както празникът на славянските просветители повелява. Честна и смела

натура, той се отвращава от противоречието между думи и дела, от лицемерието и

лъжепатриотизма. Той вижда, че на светия за българина празник често се произнасят празни

думи, че се ласкае господарят. Искреният патриот Ботев отправя към тези свои сънародници

гневни думи:

„Но как празнуваме ние този знаменит и свещен за нази празник? Ето, стават вече толкова години,

откакто ние сме смъкнали от шиите си фанариотския ярем и откакто живеем самостоятелно в

черковно отношение, а събираме се, за да празнуваме паметта на това освобождение, за да се

понаядем и понапием, за да покажем, че от 365-те дни в годината ние само тоя ден посвещаваме

на народа си и само в тоя ден биваме патриоти. Да, патриоти сме, докато сме пиени, народни сме,

додето робът има още с какво да ни храни. У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи,

разказват за деятелеността на светите мъже. . . а в същото време пред тежките и безчовечни

страдания на народа дигат тостове за здравето на тирана, за дълголетието на робството и за

щастието на глупаците.

Какъв срам и присмех за паметта на ония, които така пламенно и искрено са обичали

човечеството и които така енергически и самоотвержено са работили за ползата и свободата на

своя народ!"

Ботев смята, че всеки честен човек трябва да се учи от примера на Кирил и Методий, че дългът на

всеки българин е да се бори за свободата на своя поробен народ. Свързал борбата на Солунските

братя за славянска писменост с настоящата му борба за свобода от чуждото иго и уверен в

победата на прогресивните и патриотични сили, Ботев завършва своята забележителна статия с

думите:

„ 11 май скоро ще бъде празникът на нашата революция и нашата свобода!"

През бурните революционни години делото на Кирил и Методий става призив за славянско

сближение, то участвува в политическите борби. Двамата братя се призовават на помощ в

кървавата борба за свобода, животът им се сочи като пример на героизъм. Българският

революционен централен комитет в една своя прокламация от 1871 г. се обръща към българите с

думите:

„Братия българе! Молете се на нашите светли равноапостолни оратия Кирила и Методий и

приготовлявайте се за бой! Нека солунските братия ни дойдат на помощ, нека ни покрият със

своите крила и нека ни научат щото е за нас добро и полезно! Братство и дружба, правда и любов,

искреност и топлосърдечие, споразумение и свободолюбие!"

Свободната младеж в емиграция вдига на празника на Кирил и Методий революционни лозунги.

Диарбекирските заточеници се утешават с Кирилометодиевите тържества, те ги сплотяват,

поддържат духа им и патриотизма им далеч от отечеството в черна неволя. В една дописка във в-к

„Век" от 1874 г. четем: „Ние всички тук, в Диарбекир находящи се заточеници-българи, събрахме

се на едно място, дето размислихме върху начина на празнуването, откато събрахме помежду си

една доброволна скромна помощ. И тъй между черните и високи диарбекирски стени, край брега

на река Тигър и в средата на някогашния рай, а сегашний пъкъл земни—далече от милото ни

отечество, родители и сродници, с божие благоволение и с царска милост отпразнувахме и ний

светлия ни народен празник св. Кирил и Методий, за слава и чест на народното ни име и за

утешение на нас страждущи— разумява се дотолкова тържествено, доколкото ни обстоятелствата

допущаха".

Образите на Кирил и Методий съпътствуват българските революционери по време на Априлското

въстание, на разгрома, на Освободителната война. Достатъчно е тук да дадем само един

трогателен пример. Българските опълченци тръгват на последен бой, водени от голямата си

любов към България и от братята Кирил и Методий. На Самарското знаме са извезани техните

образи. В Плоещ (Румъния) знамето е предадено тържествено на българите. Това става през май

1877 г. В речта по този повод се казва „Юнаци! С вас наедно ние днес празнуваме първата година

на това знаменито и първо българско знаме, върху което са изображени славянските апостоли

Кирил и Методий, паметта на които днес тържествено се слави по сичка Русия и целия славянски

свят. Както в деветото столетие Кирил и Методий са освободили славянството, а особено нас,

българите, от идолопоклонството и невежеството, така също и днес ще се намерят посред

българското опълчение, ще го насърчат в сраженията и ще му помагат най-сетне да избави

България и отечеството им от турското робство."

Наред с порастването на народностното самочувствие и с преосмислянето на Кирилометодиевия

празник се засилва и интересът на живописците към образите на двамата братя. За пръв път в

печатна книга се явява ликът на Методий у Христофор Жефарович—в неговата „Стематография"

(1741). Това е труд, който оказва твърде силно влияние върху плеада български възрожденци—

Паисий, Раковски, Ив. Богоров и др. Той действува с гербовете на царствата и не на последно

място с ликовете на светците: Методий, Наум и Климент. По-късно училищата, особено тези,

които носят името на двамата братя, си поръчват икони. Те се обкичват с цветя и на 11 май се

изнасят пред училището, красят училищната зала, където освен учениците се е събирало и

гражданството, или се носят пред училищната колона и символично водят възродения народ

напред. Тези „икони" следват общо взето, все още църковната традиция, но съдържат и

възрожденски патос и едно ново виждане на образите на Кирил и Методий. Те обикновено са

изобразени в цял ръст и носят пред себе си разгънат свитък с българската азбука. Образите на

славянските първоучители се зографисват и в църкви и манастири. Никой друг славянски народ не

е рисувал така много ликовете на създателите на славянската писменост. Българинът през

Възраждането ги смята свои, родни герои; с тях той бе живял векове в радост и неволи; с тях той

отново възхождаше и мечтаеше.

Редом с възраждането на паметта на Кирил и Методий сред българската интелигенция и народ

през XIX в. се слага началото и на научния интерес към делото на братята-апостоли. Този интерес

има своите вътрешни фактори; той стои във връзка с националните борби за българско училище и

църква, с пробуждането на духовните сили на българина и неговия стремеж да получи

равностойно място сред народите. Той е свързан обаче и с някои външни фактори — преди всичко

с развитието на славистиката, с трудовете на руски и чешки учени, като Юрий Венелин, Шафарик,

руските славянофили и др.

Един от първите наши културни дейци, който поставя въпроса за делото на Кирил и Методий на

научна основа, е Васил Априлов. През 1841 г. той издава в Одеса своята книга „Българските

книжники или на какво славянско племе собствено принадлежи Кириловската азбука". Това е

първата научна творба на Априлов, написана и издадена на руски, но преведена на български в

същата година. Тук Априлов поставя много важни филологически и историко-културни въпроси, с

които славистиката и до днес се занимава. Във връзка с някои неправилни схващания в научната

мисъл и въз основа на източниците, които тогава познава, Априлов си поставя задача да разреши

проблемите от българско гледище. Ето част от тях: народността на Кирил и Методий, отношението

между старобългарски и новобългарски език, обществената дейност на Кирил и Методий,

превода на книгите. Априлов има съзнанието, че продължава направената от Венелин стъпка в

защита на българите и искрено се стреми Да достигне до историческата правда. Убеден, че „като

природен българин е длъжен повече от всичко да брани своята народност", Априлов се опитва да

докаже българската народност на Солунските братя, като разглежда появата на азбуката във

връзка с покръстването. Той следва начертаната още от Паисий линия, че българите първо са се

покръстили, затова Кирил създава азбуката за тях по поръчение на патриарх Фотий. Като мнозина

възрожденци и Априлов мисли, че гърците са лукави; това мнение се оформя преди всичко от

поведението на гръцките фанариоти. Затова той поставя интересен въпрос—кое е накарало

„хитрия патриарх Фотий да подпомогне изнамирането на славянска азбука"? Отговорът е в духа на

патриотичния подем на Възраждането. Властта в Цариград искала да смекчи нрава на българите

„и с това да укроти стремлението им да разрушат империята им". А защо върху двамата братя

пада избора? Защото са знаели български език. А щом са го владеели в съвършенство и са

превели добре църковните книги, това означава, че са родом българи. Езикът на

Кирилометодиевите книги за Априлов е несъмнено български и в това отношение днес науката не

се различава от него. Един силен аргумент за Априлов е населението около Солун. И по времето,

когато авторът създава своята книга, в селата се говорело български и хората са се зовяли

„българе". Априлов привежда и други доводи, някои от тях твърде логични.

С тази своя книга и с „Денница на новобългарското образование", излязла от печат в същата 1841

г., В. Априлов дава път на кирило-методиевската проблематика в българската научна литература.

Макар да познава трудовете на ред руски слависти (Венелин, Погодин, Востоков), също някои

чешки и сръбски учени, българският автор не винаги е съгласен с тях, той им противопоставя

български тези и проявява твърде голяма смелост в своите разсъждения.

С кирило-методиевската проблематика след Априлов се занимават частично или по-подробно

още редица възрожденски културни дейци. В първото българско списание „Любословие" неговият

издател К. Фотинов публикува статия под заглавие „Мъчно е да познае человек себе си" (1846).

Той също се застъпва за българския произход на двамата братя. Разсъждавайки върху превода на

светото писание, Фотинов задава въпроса: „Един природний грек може ли да посегне и да

преведе в совершенство такова едно дело?" Авторът прави някои исторически грешки, като

твърди, че Кирил и Методий престояли в България около десет години; прави и филологически

грешки, анализирайки църковнославянския език. Тези грешки обаче от позицията на ония

времена са обясними и простими.

По проблемите на кирило-методиевистиката Найден Геров пише голяма статия през 1852 г.:

„Няколко мисли за българский език и за образованието у българите". Често се връщат към тези

въпроси Г. Раковски и М. Дринов. За началото на славянската писменост и личността на Кирил и

Методий Раковски има своеобразни, оригинални, силно повлияни от патриотичното му чувство,

схващания. Своите възгледи той изразява предимно в книгата си: „Ключ болгарского языка",

писана в Букурещ през 1865 г., но отпечатана едва през 1880 г. Раковски чете усилено и е запознат

с най-изтъкнатите представители на международната славистика. Той обаче не е доволен от

техните изследвания. Според него не е нужно „да чакаме чуждите да пишат нещо съвършено за

нашата народна книжнина и да я извадят на бял свят". Затова той се заема „по нашему" да види

нещата и да изясни „основните начала" на старата ни книжовност.

Раковски дава свое тълкувание на старобългарските букви, като търси вътрешен смисъл на цялата

буквена система. Според него названията на всички букви образуват следния текст: „Аз зная

книгите за свети. Който знае и изучи книгите, добре е за него — той живее славно на земята. И

какво мислите вие, люде — блаженството на човека само тука ли е то? — Бъдете твърди в речта

си! Ученият се преобразява в святост, той се озарява от божествена сила." В този „открит" от него

текст, Раковски съзира прастарата славянска вяра в безсмъртието на душата и стига до извода, че

„българите са имали писменост и книжнина преди кръщението Преславского двора". Те имали

старинно писмо и приели кръщение преди гърците дори. Твърдението на учените, че българската

писменост се явява във връзка с покръстването през IX в. Раковски нарича .измислена калугерска

легенда", „чиста басня". Той създава своя теория. Кирилицата е съществувала няколко века преди

Христа. Македонските българи били покръстени от апостол Павел и още по негово време

българите започнали да пишат на своя език Светото писание. Няколко века преди „Преславското

покръстване" преславските българи знаели „да четат и пишат, имали книги Коледници, Гръмници

. . ." Но къде остава приносът на Кирил и Методий? Нима Раковски им отрича всякакви заслуги и

влиза в противоречие със своите съвременници? Не, това той не би могъл да направи, но дава

друго, пак свое тълкувание на тяхната дейност. Кирил и Методий са българи, „учени в Солун". Те

заедно с неколцина българи бързописци от Охрид дошли в Преслав, „кръстили преславци,

седнали и преписали няколко си екземпляра свещенаго писания за новокръстивши ся преславци".

Днес ние понякога сме готови да се надсмиваме на наивните и пресилени хипотези на Раковски,

но за времето той е бил убеден, че прозира в „истината". Неговите увлечения са плод на

неизмеримия му искрен патриотизъм и на стремежа на нацията ни за извоюване на авторитет.

С научното дело на Марин Дринов кирило-методиевската проблематика излиза от сферата на

романтичните блуждения на Раковски и патриотичните тълкувания на цялата възрожденска

интелигенция и навлиза в сферата на критичното научно дирене. Неговите разсъждения се опират

на постиженията на научната мисъл на времето и на исторически извори. Проблемите на

славянската писменост той поставя в няколко статии от 1869, 1870 г. и по късно. По въпроса за

народността на Кирил и Методий обаче Дринов остава верен на българската традиция; за него те

по народност са безспорно българи. Впрочем, за това му дават основание някои паметници, като

„Успение Кирилово", предания, още съществото на Кириловия език—аргументи, които и до днес

се използуват за изграждане на научни тези.

Нова обществено-политическа трактовка получава делото на Кирил и Методий в трудовете на Хр.

Ботев и Л. Каравелов. Те поставят въпроса за значението на Кирил и Методий на общославянска и

общочовешка основа и го използуват като зов за борба в името на политическото освобождение.

Те третират делото на двамата братя повече като журналисти, отколкото като учени, но в мислите

им има много трезви положителни моменти и преди всичко един съвременен от гледище на

революционната борба поглед към делото на славянските просветители. Вече знаем пламенните

думи на Ботев по повод празнуването на кирило-методиевия празник. Тук ми се иска с няколко

още думи да отдам и нужното признание на Л. Каравелов. През 1875 г. той публикува в Букурещ

книжката „Кирил и Методий—български просветители", издание на Дружеството за

разпространение на полезни знания. Ученият М. Дринов написва за нея рецензия, в която остро

критикува Каравелов, който по-скоро „заслепява и развращава, а не просвещава". Дринов обаче е

прекалено строг. Действително, от научно гледище тази книга съдържа грешки, но за своето

време тя има обществено значение. В унисон с всички български възрожденци и Каравелов

„доказва" българския произход на Кирил и Методий, които превеждат книгите на .народен" език.

Те дълго време учили първо своите еднородци и тъкмо затова византийският император ги е

избрал да ги изпрати сред западните славяни. След като проследява живота на Кирил и Методий,

Л. Каравелов свързва тяхното дело със своето настояще. Между другото той пише: „Днес

нищожната искра, която в продължението на цели столетия е тлеела и търсела животворяща

храна, е израсла за твърде кратко време до големи размери и станала е цял вулкан; днес сичките

славянски племена, западни и восточни, южни и северни, малки и големи,православни и

католици, протестанти и унияти, празнуват деня на равноапостолните братя с такива тържества, с

каквито се не празнува и Христовото воскресение . . ."

В поредица статии Каравелов третира въпросите за двете азбуки, за Кирилометодиевия език, за

общославянското значение на Кирилометодиевото дело. А през 1869 г. той отправя към

българската младеж следните думи: „Вървете напред и нека св. Кирил и Методий ви бъдат

помощници!" Подобни думи срещнахме и в някои дописки и речи на учители. Чудно и

необикновено! Християнинът обикновено казва: „Света Богородица да ти е на помощ" или зове за

закрила някой чудотворец, а българинът през Възраждането често казва: „Св. Кирил и Методий да

ви бъдат помощници". Един български светец, един учен мъж, смел боец за просвета трябваше да

помага на българите, за да извоюват те своите български права и свободи. Едно чисто българско

явление, толкова велико и трогателно със своята неповторимост!

С делото на Кирил и Методий първите български учени се втурваха смело в научни борби; с

техния пример възторжените възрожденски учители се бореха за българско училище и народна

просвета; техния празник не забравяха борците в най-трудни условия; с техните ликове под

Самарското знаме тръгнаха опълченците, за да си издигнат незабравим паметник на Шипка. На

един цял народ, пробудил се за нов живот, Кирил и Методий бяха вдъхновители, утешители,

бранители, помощници. Те бяха в сърцето и в душата на всеки българин, бяха в неговия бит като

езика му и народната песен.

Епилог

След Освобождението празникът на Кирил и Методий (24 май нов стил) продължава да се

празнува като всенароден празник на българската просвета. Много наши поети посветиха стихове

за основоположниците на славянската писменост. За тях писаха К. Величков, Ст. Михайловски, К.

Христов и др. Особена популярност придоби стихотворението на Ст. Михайловски „Върви, народе,

възродени", което и до днес пеем с особено вълнение. С възрожденски патос поетът подчертава в

него огромното значение на знанието за развитието на народността:

„Напред, науката е слънце,

което във душите грей,

напред, народността не пада

там, дето знаньето живей".

Невидими нишки свързват поета с първото стихотворение, написано на старобългарски език със

славянски букви—знаменития „Проглас към евангелието", в който Константин бе изрекъл своята

притча: „Голи са всички народи без книги". С книгите българският народ вървя векове, към

знанието и науката се бе стремил той винаги, а след освобождението от дълговековния османски

гнет запретна ръкави, за да достигне напредналите народи, развивали се при нормални условия.

Най-голямата, най-красивата, най-оживената сграда във всяко българско селище стана

училището—една традиция, която започна от годините на Възраждането, от времето на появата

на първите светски класни училища и гимназии и продължи след Освобождението. Не кметството,

не църквата дори, а училището. В новите времена щастливият пролетен празник на просветата,

когато всички училища са обсипани с цветя, не бе само израз на радостта от свободата, воля за

учение и израз на признателност. Този празник връщаше народа към традициите и продължаваше

да вдъхва национална гордост, да припомня, според думите на народния поет Вазов, че „и ний

сме дали нещо на света".

Най-ярък израз на това национално самочувствие даде Г. Димитров на Лайпцигския процес. Той

се позова на делото на Кирил и Методий, за да изобличи опитите на фашистите да представят

неговия народ като „див и варварски". Далеч преди времето, когато „германският император Карл

V казал, че говори на немски само с конете си, а германските дворяни и образовани хора пишели

само на латински и се срамували от немския език", във „варварска България" се разпространява

старобългарската писменост, създадена от „апостолите Кирил и Методий". Делото на Кирил и

Методий даде на Г. Димитров морална сила и самочувствие да покаже убедително, че един

народ, който в такава ранна епоха е писал и чел на своя език, не е и не може да бъде варварски

народ. По-късно в най-кошмарните години на фашизма, когато се разгърна антифашистката

съпротива, задграничната българска комунистическа радиостанция „Христо Ботев" нееднократно

подчерта общославянския характер на Кирило-методиевото дело, припомни борбата на двамата

братя с немското духовенство и идеите, които са ги ръководили в тая борба. Смелостта на

Константин в двубоя му с немското католическо духовенство за славянско богослужение и

книжнина се сочеше като светъл пример срещу новите, още по-зли врагове на славянството—

немските расисти. Защото ако някогашното латинско духовенство беше издигнало теорията за

свещените езици и богоизбраните народи, съвременните фашисти издигаха и поддържаха

подобна, не по-малко реакционна и опасна за народите теория за чистите раси и за малоценните

хора.

Макар завършили земния си път преди единадесет века, Кирил и Методий продължават да стоят

на стража за правда, за политическа и културна самостоятелност и напредък на нашия народ.

От епохата на Борис и Симеон до днес България се гордее с делото на Кирил и Методий, брани го

и преуспява, независимо от силните бури, които са я сполетявали. Няма друг славянски народ,

който да празнува през всички векове с такова чувство на умиление паметта на Солунските братя.

В наше време празникът на Кирил и Методий разшири още повече своето съдържание. От

предимно училищен празник на българската писменост и просвета той стана празник на

българската култура и печат. И днес ние го празнуваме с неотслабваща любов и ентусиазъм. Той

ни връща към вековните ни традиции, подтиква ни да правим равносметка на нашия влог в

културата на съвременна България, вдъхновява ни да браним дръзновено всички духовни

ценности, които нашият народ е създал.

В различни епохи и обществени строеве делото на Кирил и Методий е служило на прогресивни и

благородни цели. Затова не можаха да го омаловажат годините, не помръкна и не ще помръкне

славата на двамата братя. В нашата епоха това дело намери задълбочена и многостранна оценка

както в трудовете на българските учени, така и в тези на европейските.

Когато Кирил казва в предсмъртната си молитва: „Не бях, бидох и съм во веки!", той не мисли за

бъдещо земно величие, за вечен живот сред хората. Той мисли за вечния отвъден свят, където

отиват душите, както учи християнската религия. Тези негови думи обаче станаха пророчески,

придобиха друг смисъл. Константин-Кирил предсказа своето безсмъртие сред хората на земята.

Със своето дело той остана „во веки" в света на живите паметта и почитта на всички поколения.

Препоръчителна библиография

Извори

БАЛАН, Ал. Т. Кирил и Методий. Св. 1, С., 1920, св. 2, С., 1934 (издание на пространните жития на

Кирил и Методий, на похвалните слова, писма, служби и др. паметници).

ИВАНОВ, Йордан. Български старини из Македония. С., 1970 (фотот. изд.; тук Солунска легенда,

кратки жития на Кирил и Методий, служби на Кирил и Методий, кратко житие и служба на

Климент и др.)

КИСЕЛКОВ, В Сл. Пространните жития на светите братя Кирил и Методий. С., 1945 (новобългарски

превод на житията).

КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ. Събрани съчинения. Т. 1, С., БАН, 1970 (тук научно издание на Похвално

слово за Кирил); т. З, 1973 (научно и фототипно издание на пространните жития на Кирил с

превод).

ЛАВРОВ, П. А. Кирилота Методiй у давньословянському письменствi. Киiв 1928.

МИЛЕВ, Ал. Жития на Климент Охридски. С„ 1961 (в превод житието на Теофилакт Охридски за

Климент Охридски, Италианска легенда, писмото на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик

Велетрийски).

ПРОСЛАВА на Кирил и Методий. Сборник с жития, статии, спомени и худож. произведения. Под

ред. на П. Динеков. С., БП, 1963.

ТРИФОНОЗ, Ю. Две съчинения на Константина Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента

Римски. СпБАН, кн. 41 (23). С., 1934, с. 192—206. (текст с па ралелен превод на Слово за пренасяне

мощите на Климент Римски).

ХРИСТОМАТИЯ по старобългарска литература. П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. 3. изд. С., НИ,

1974.

_____________________________________________________________________________________

Изследвания

АНГЕЛОВ, Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий. С., НИ, 1963 (изказванията на

възрожденските дейци цитирам по тази книга).

БЕШЕВЛИЕВ, В. Прабългарски епиграфски паметници С., Изд. ОФ, 1981.

ВЕЛЧЕВ, В. Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина. С., 1939.

ВЕЛЧЕВ, В. От Константин Философ до Паисий Хилендарски. С. НИ, 1979.

ГЕОРГИЕВ, Е. Кирил и Методий—основоположници на славянските литератури. С., БАН, 1956.

ГЕОРГИЕВ, Е. Разцветът на българската литература в IX—Х в. С., БАН, 1962.

ГЕОРГИЕВ, Е. Нашето Аз, Буки, Веди. С., НП, 1981.

ГЪЛЪБОВ, Ив. Старобългарски език с увод в славянското езикознание. Ч. 1. С., 1980.

ДИНЕКОВ, П. Похвала на старата българска литература. С. 1978.

ИЛЧЕВ, П. Аспекти в изучаването на глаголицата. Славистични изследвания, кн. З, 1975, с. 52—63.

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА, т. 1, БАН, 1962 (в края библиография).

КУЕВ, К. Черноризец Храбър С., БАН, 1967.

КУЕВ, К. Съдбата на старобългарските ръкописи. С., НИ, 1979.

КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ. Юбилеен сборник по случай 1100-го-дишнината от смъртта му. С,

БАН, 1969.

КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ. Материали от научните конференции по случай 1150

годишнината от рождението му. Велико Търново, 10—11.XI.1977 и Рим, 12—13. XII. 1977. С., БАН,

1981.

ПАНДУРСКИ, В. и Св. БОСИЛКОВ, Св. Кирил и Методий в Рим. С., БХ, 1970,

ТЪРЖЕСТВЕНА СЕСИЯ за 1 100-годишнината на славянска та писменост, 863—1963. Доклади и

материали. С. БАН, 1965.

ХИЛЯДА И СТО ГОДИНИ СЛАВЯНСКА ПИСМЕНОСТ, 863—1963. Сборник в чест на Кирил и Методий.

С., БАН, 1969.

ТОТ, Имре. Константин-Кирил и Методий. С. Изд. ОФ, 1981.

_____________________________________________________________________________________

Библиографски прегледи

ИЛЬИНСКИЙ, Г. Опит систематической Кирилло-Мефодиевской библиографии. С., 1934.

ПОПРУЖЕНКО, М. Г. и РОМАНСКИ, Ст. Кирило-методиевска библиография за 1934—1940. С., 1942.

ДУЙЧЕВ, Ив., КИРМАГОВА, А., ПАУНОВА. А. Българска кирилометодиевска библиография за

периода 1944—1962 г. В: Хиляда и сто години славянска писменост. С,, 1963, с. 515—541.

ДУЙЧЕВ, Ив., КИРМАГОВА. А., ПАУНОВА, А. Българска кирилометодиевска библиография за

периода 1963—1968 г. В: Константин-Кирил Философ. С., 1969, с. 425—450.

НИКОЛОВА, Св. Съвременно състояние на Кирило-Методиевските проучвания в чужбина. —

СпБАН, XIX, 1973, кн. 2, с 21—40, кн. З, с. 20—43.

НИКОЛОВА, Св. Постижения и перспективи на Кирило-Методиевските изследвания. —

Старобългаристика, 1981, кн. 4, с. 36—40.

Галерия