15

Глава 1

22 юни, 1911 г.

В деня, когато крал Джордж беше коронован в Уест-минстърското абатство в Лондон, Били Уилямс слезе в миньорската шахта в Абъроуен, Южен Уелс.

На 22 юни 1911-та година имаше рожден ден. Събуди го баща му. Методът за събуждане на тате беше по-скоро ефективен, отколкото внимателен. Той тупаше отмерено Били по бузата, твърдо и настоятелно. Били спеше дълбо-ко и за кратко опита да не обръща внимание, но тупкане-то не спря.

За миг момчето се ядоса, но после се сети, че трябва да стане. Изведнъж дори му се прищя да стане. Отвори очи и рязко се изправи в леглото.

– Четири часът е – каза тате и излезе от стаята. Боту-шите му забумтяха надолу по дървеното стълбище.

Днес Били започваше работа. Щеше да е първо чирак-въглищар, каквито на неговата възраст са били повечето мъже в града. Искаше му се да усеща повече увлечение към новото си поприще. Решен беше обаче да не изглеж-да като глупак. Дейвид Крамптън рева като бебе през първия си ден в шахтата и още му викаха Дай Ревльото, макар да бе на двайсет и пет, звездата на местния отбор по ръгби.

Вчера беше лятното слънцестоене и през прозорче-

16

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

то се лееше ярката светлина на ранното утро. Дядото на Били лежеше до него с отворени очи. Когато и да се съ-будеше момчето, намираше дядо си вече буден. Той му беше казал, че старците не спят много. Били се измъкна от леглото само по долни гащи – Великобритания се на-слаждаваше на горещо лято, а нощите бяха меки. Издър-па гърнето и вдигна похлупака.

Нямаше промяна в размерите на пениса му, който той наричаше своя малък Били. Продължаваше да си е все същото детско пънче. Беше се надявал да е пораснал мал-ко в нощта преди рождения му ден или поне да му е по-никнало някое косъмче, но не. Най-добрият му приятел, Томи Грифитс, роден на същия ден, вече имаше по-дъл-бок глас и тъмен мъх на горната устна, а малкият му Томи си бе направо мъжки. Това беше унизително.

Докато използваше гърнето по предназначение, Били зарея поглед през прозореца. Виждаше се само купчина-та шкала, металносива планина от стружки и боклуци, изхвърлени от мината – най-вече шисти и варовик. Реши, че сигурно така е изглеждал светът на втория ден от Сът-ворението, преди Бог да каже: „И нека трева порасте от земята.“ Лек бриз носеше фин черен прах от купчината към редиците къщи.

В стаята имаше още по-малко за гледане. Тя беше зад-ната спалня, толкова тясна, че едва побираше единстве-ното легло, шкафа и дядовия нар. На стената висеше из-бродирана покривка с надпис:

ВЯРВАЙ ВПОВЕЛИТЕЛЯ ИИСУС ХРИСТОСИ ЩЕ БЪДЕШ СПАСЕН

17

КЕН ФОЛЕТ

Огледало нямаше.Едната врата водеше до горния край на стълбището,

другата – до предната спалня, в която се влизаше само от-тук. В нея имаше място за две легла, където спяха мама и тате и където бяха спели и сестрите на Били преди годи-ни. Най-голямата, Етел, вече живееше другаде, а остана-лите три бяха починали – от морбили, от пневмония и от дифтерит. Някога Били имаше и по-голям брат, с когото бе споделял леглото си преди да дойде дядо. Казваше се Уесли и го беше убила изтървана от контрол количка за пренасяне на въглища.

Били облече ризата си, същата, с която ходеше на учи-лище вече четвърти ден. Ризите се сменяха само в неделя. Днес обаче имаше нов чифт панталони – първите, които му стигаха до глезените. Направени бяха от молескин, плътен непромокаем памук. Бяха символ на неговото влизане в света на мъжете и той с наслада усети допира на тежкия плат. Сложи си дебелия кожен колан и ботуши-те, които бе наследил от Уесли, и слезе.

Холът заемаше по-голямата част от приземния етаж, петнайсет квадратни фута, с маса в средата и огнище в единия ъгъл. Домашно изтъкана черга покриваше камен-ния под. Тате седеше на масата и четеше стар брой на „Дейли мейл”, а в основата на дългия му остър нос се крепяха чифт очила за четене. Мама правеше чай. Остави чайника, целуна момчето по челото и рече:

– Как е малкият ми мъж на рождения си ден?Били не отвърна. „Малкият“ го нарани, защото наис-

тина беше малък, а „мъж“-ът – защото знаеше, че не е та-къв. Отиде в кухнята. Потопи тенекиената купа в бъчвата с вода, изми лицето и ръцете си и изля излишната вода в

18

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

плитка каменна мивка. В помещението имаше и бакърена вана, която се топлеше на огън, но нея използваха само в събота, когато се къпеше цялото семейство.

Бяха им обещали течаща вода скоро. В някои от ми-ньорските домове вече имаше. Семейството на Томи Гри-фитс беше сред късметлиите. Били още се дивеше как може да отиде на гости, да завърти кранчето и да получи чаша студена вода, без да му се налага да разнася кофа до помпата на улицата. На хората в Уелингтън Роу, където живееше и семейство Уилямс, все още им се налагаше да си носят вода от вън.

Върна се в хола и седна на масата. Мама постави пред него голяма чаша подсладен чай с мляко. Отряза две де-бели порязаници от един самун домашен хляб и извади от долапа под стълбището парче сланина. Били събра длани, затвори очи и рече:

– Благодаря ти, Боже, за храната. Амин.После отпи малко чай и нареди сланината на хляба.Бледосините очи на тате го погледнаха иззад вестника.– Посоли си хляба. Под земята ще се потиш.Бащата на Били работеше за Федерацията на миньо-

рите в Южен Уелс, най-силния профсъюз във Великобри-тания, както той никога не пропускаше да отбележи. На-ричаха го Дай Профсъюза. Много мъже се казваха Дай, съкратено от Дейвид или Дафид, както се произнасяше на уелски. Били научи в училище, че името Дейвид е по-пулярно, защото така се казвал светецът-патрон на стра-ната, както Патрик в Ирландия. Всичките Дайовци се раз-личаваха не по фамилиите си – почти всички в града бяха Джоунс, Уилямс, Евънс или Морган, – а по прякорите си. Рядко се използваха истинските имена, ако вместо тях

19

КЕН ФОЛЕТ

хората можеха да си измислят смешни прякори. Били се казваше Уилям Уилямс, затова му викаха Били Двойния. Жените понякога получаваха прозвищата на съпрузите си, затова мама се казваше госпожа Дай Профсъюза.

Дядо слезе, докато Били лапаше втората си филия. Въ-преки топлото време носеше яке и жилетка. Когато изми ръцете си, седна срещу момчето.

– Не изглеждай така нервен – посъветва го той. – Аз слязох в шахтите на десет. Моят баща пък бил още на пет, когато неговият баща го свалил там на гърба си. Рабо-тел е от шест сутринта до седем вечерта. От октомври до март не е зървал дневна светлина.

– Не съм нервен. – Това не беше вярно. Страх го беше дори да стане от масата.

Дядо обаче беше добър и не продължи темата. Били го харесваше. Мама се държеше с Били като с бебе, тате пък бе строг и язвителен, но с дядо се спогаждаха добре, като двама възрастни.

– Слушайте – повиши глас тате. Никога не си купу-ваше „Дейли мейл”, парцал, обслужващ десни интереси, както го наричаше, но от време на време го взимаше от някого другиго и го четеше вкъщи на глас, подигравайки се на глупостта и двуличието на управляващите. – Лей-ди Даяна Манърс е била критикувана, че носи една и съща рокля на втори пореден бал. По-младата дъщеря на херцога на Рътланд е спечелила наградата за най-хубав дамски костюм на бала в Савой за изящния си корсаж, комбиниран с дълга пола с обръчи. Наградата е двеста и петдесет гвинеи. – Той свали вестника и каза: – Това ти е заплатата поне за пет години, Били, моето момче. Ето и още: „Тя обаче си спечели неодобрението на модните спе-

20

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

циалисти, като се облече по същия начин на партито на лорд Уинтъртън и Ф. Е. Смит в хотел „Кларидж“. Твърде много хубаво не е на хубаво, коментираха те”.

Отново вдигна глава.– По-добре да смениш престилката, мамче – подкачи

той жена си. Не би искала да си спечелиш неодобрението на модните специалисти.

На мама не й беше забавно. Носеше стара кафява въл-нена рокля с кръпки на лактите и петна под мишниците.

– Ако имах двеста и петдесет гвинеи, щях да изглеждам по-добре от оная фръцла – не без огорчение отбеляза тя.

– Тъй си е – рече дядо. – Кара винаги си е била хуба-вица като майка си. – Името на мама беше Кара. Дядо се обърна към Били. – Баба ти беше италианка. Мария Фе-роне. – Били знаеше, но дядо обичаше да суче все същите истории. – Оттам майка ти има тая разкошна черна коса и очи. Сестра ти и тя. Баба ти, най-хубавото момиче в Кар-диф, избра мен! – Внезапно помръкна и продума тихо: – Ех, хубави дни...

Тате се понамръщи – подобни приказки приближаваха разговора до плътските страсти, – но мама се поразведри от комплиментите.

– Ах, да. Мен и сестрите ми ни смятаха за красавици. Щяхме да им покажем на херцогчетата какво е хубаво мо-миче, ако имахме пари за коприна и дантели.

Били с изненада осъзна, че никога не беше възприе-мал майка си нито като красавица, нито като обратното, макар че в неделите, когато се обличаше за седенките в параклиса, тя изглеждаше впечатляващо, особено с шап-ка. Може би е била красива някога, но му беше трудно да си го представи.

21

КЕН ФОЛЕТ

– И туй да знаеш – продължи дядо, – в семейството на баба ти бяха все умници. Шуреят ми беше миньор, но се измъкна от тая работа и отвори кафене в Тенби. Това е животът – морски ветрец, а ти по цял ден правиш кафе и си броиш парите.

Тате зачете друга новина.– Като част от подготовката за коронацията, от Бъкин-

гамския дворец са издали наръчник с инструкции за съ-битието, дълъг двеста и дванайсет страници. – Пак пода-де очи над вестника. – Това да им го кажеш днес в шах-тата, Били. Момчетата ще се радват да чуят, че всичко е организирано добре.

Били не се вълнуваше особено от аристокрацията. Ха-ресваха му приключенските истории, които вестникът често печаташе и в които се разказваше за яки, образо-вани в частни училища мъжаги, които залавяха немски шпиони. Според тези истории шпионите бяха навсякъде, въпреки че за нещастие явно бяха пропуснали Абъроуен. Момчето се изправи.

– Ще се поразходя по улицата – обяви той и излезе през предния вход. „Ще се поразходя по улицата“ бе ко-дът, с който някой от семейството казваше, че ще ходи до тоалетните, които се намираха през половината Уелинг-тън Роу. Около дълбоката дупка беше вдигната ниска ту-хлена къщурка с ламаринен покрив. Имаше две отделе-ния, за мъже и за жени. Седалките бяха двойни, така че човек винаги влизаше с някого другиго. Никой не знаеше защо строителите са избрали такова решение, но всички се опитваха да се възползват максимално от него. Мъжете зяпаха втренчено напред и не продумваха, но както Били дочуваше, жените често обменяха клюки. Миризмата бе

22

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

задушаваща, дори човек да я надушва всеки ден. Той ви-наги се мъчеше да диша колкото е възможно по-малко вътре и често излизаше в полунесвяст. Мъж на име Дай Лайньо периодично изгребваше дупката.

Когато Били се върна, с радост видя, че сестра му Етел седи на масата.

– Честит рожден ден, Били! – извика тя. – Трябваше да дойда да те целуна преди да слезеш в шахтите.

Етел беше на осемнайсет и Били нямаше как да не види колко е красива. Махагоновата й коса се къдреше независимо от прическата й, а очите й дяволито блещу-каха. Може би мама беше изглеждала така някога. Черна-та й рокля и бялото боне на домашна прислужница само ласкаеха външния вид на сестра му.

Били обожаваше Етел. Освен хубава, тя беше забавна, умна и смела, а понякога спореше дори и с тате. Обясня-ваше на Били неща, които другите отказваха да му спо-делят, например тая месечна случка, наричана от жените Проклятието, или какво точно беше непристойното по-ведение, заради което англиканският викарий трябваше бързо да напусне града. Сестра му беше най-добрата уче-ничка от първия до последния си клас и есето й „Моят град или село“ спечели първата награда в конкурса на вестника „Саут Уелс Ехо“. Наградата беше екземпляр от „Атлас на света“ на Касел.

Тя целуна Били по бузата.– Казах на домоуправителката госпожа Джевънс, че ни

свършва ваксата и че трябва да взема още от града. – Етел живееше и работеше в Тай Гуин, огромния дом на херцог Фицхърбърт, една миля нагоре по планината. Подаде на Били нещо, увито в чист парцал. – Откраднах парченце

23

КЕН ФОЛЕТ

кейк за теб.– О, благодаря ти, Ет! – Били обичаше кейк.– Да ти го сложа ли в кутийка? – попита майка му.– Да, благодаря.Към кейка в тенекиената кутийка мама прибави още

две порязаници хляб и сланина, поръсена със сол. Всич-ки миньори си имаха такива кутийки. Ако носеха храната си в платнени кърпи, мишките щяха да я изгризат преди сутрешната почивка.

Мама рече:– Когато ми донесеш първата надница, ще ти сложа и

парче варен бекон.В началото платата на Били нямаше да е голяма, но и

тя щеше да е в помощ на семейството. Той се чудеше кол-ко джобни пари ще му позволява мама и дали ще стигат, за да спести за колело – искаше колело повече от всичко на света.

Тате попита Етел:– Как вървят нещата при големците?– Добре, спокойно. Херцогът и принцесата са в Лон-

дон за коронацията. – Етел хвърли око на часовника вър-ху камината. – Скоро ще станат от сън – трябва рано да стигнат до Абатството. На нея няма да й се хареса – не е свикнала да се събужда рано, – но няма как да закъснее за краля. – Съпругата на херцога, Беа, беше велика руска княжня.

– Ще искат да заемат местата най-отпред, за да гледат спектакъла – отвърна баща й.

– О, не, човек не може да сяда където си ще – поправи го Етел. – Специално са измайсторили шест хиляди маха-гонови стола, с името на всеки гост, изписано със златни

24

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

букви на облегалката.Дядо се намеси:– Еха, безполезна работа! Какво ще правят с тях по-

сле?– Не зная. Може да си ги приберат като сувенири.– Кажи им, че и ние искаме – сухо отбеляза тате. –

Само петима сме, а майка ти няма къде да седне. Трябват ни столове.

Когато тате се правеше на интересен, често наистина беше разгневен. Етел подскочи.

– О, съжалявам, маме, не помислих.– Стой си, твърде съм заета, за да сядам – успокои я

мама.Удари пет часът.– По-добре да си там рано, Били, мойто момче. Почни

както би искал да продължиш – каза тате.Били с неохота се изправи и взе кутийката си.Етел го целуна още веднъж, а дядо стисна ръката му.

Тате му връчи два шестинчови пирона, ръждясали и мал-ко криви.

– Сложи си ги в джоба на панталоните.– Защо?– Ще видиш – усмихна се тате.Мама подаде на Били малка бутилка студен чай с мля-

ко и захар.– И помни, Били, Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.– Да, мамо.Виждаше насълзените й очи и се извърна, за да не зап-

лаче и той. Взе шапката си от кукичката на стената.– Ами, довиждане – рече той, сякаш просто отиваше

на училище. Излезе.

25

КЕН ФОЛЕТ

Досега лятото беше горещо и слънчево, но този ден небето се мръщеше и даваше вид като да вали. Томи ча-каше, подпрян на стената на къщата.

– А, ей те, Били.– Ей те, Томи.Поеха по улицата рамо до рамо.От училище Били знаеше, че Абъроуен някога е бил

малък пазарен градец, където фермерите от околните хъ-лмове са продавали стоката си. От горния край на Уелинг-тън Роу се виждаше старият търговски център, с отво-рените кошари за говеда, сградата, където се продаваше вълна и англиканската църква – всички от едната страна на река Оуен, която всъщност не беше много по-голяма от ручей. В последните години градът беше прорязан като рана от железопътна линия, която свършваше при шахтите. Къщите на миньорите бяха плъзнали по склоно-вете на долината, стотици сиви каменни домове, покри-ти с покриви от плочки. Строени бяха в дълги сучещи се редове и следваха извивките на планинското подножие. По-къси улички ги пресичаха и се спускаха стремглаво към дъното на долината.

– С кого мислиш, че ще те сложат? – попита Томи.Били сви рамене. Новите момчета обикновено ги при-

дружаваше един от заместниците на управителя.– Няма как да знам.– Дано ме сложат в конюшните. – Томи обичаше ко-

нете. В мината живееха петдесетина понита. Дърпаха ко-личките, които въглищарите пълнеха, по писти, подобни на железопътни линии. – Ти какво искаш да работиш?

Били се надяваше да не го натоварят с повече, откол-кото детското му тяло можеше да понесе, но не искаше да

26

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

си го признае.– Да смазвам количките – отвърна той.– Защо?– Изглежда лесно.Подминаха училището, където до вчера бяха учили –

викторианска сграда със заострени като на църква прозор-ци. Построено беше от рода Фицхърбърт, както главният учител никога не се уморяваше да напомня. Херцогът все още назначаваше лично преподавателите и решаваше каква да е учебната програма. На стените висяха картини на героични военни подвизи, а величието на Великобри-тания беше постоянна тема за учене. В уроците по ве-роучение, с което започваше всеки ден, се преподаваха суровите англикански доктрини, макар че почти всички деца не бяха от англикански семейства. Училището си имаше комитет по управлението, чийто член беше тате, но той нямаше никаква реална власт и можеше само да съветва. Тате повтаряше, че херцогът се държи все едно училището е негово.

През последната години Били и Томи бяха изучили основите на миньорството, а момичетата усъвършенства-ха уменията си по шиене и готварство. Били с изнена-да беше открил, че земята се състои от много различни пластове, като сандвич. „Въглищен шев“ беше един такъв пласт – момчето цял живот слушаше словосъчетанието, без да го разбира. Беше научил и че въглищата са всъщ-ност мъртви листа и други растителни неща, сплъстявани хиляди и хиляди години от тежестта на земята над тях. Томи, чийто баща беше атеист, казваше, че това доказва неистинността на Библията, но таткото на Били отвръща-ше, че това е само едно възможно тълкувание.

27

КЕН ФОЛЕТ

В този ранен час училището и площадката му пустее-ха. Били се гордееше, че го е оставил зад гърба си, макар част от него да копнееше да се върне там, вместо да се спуска в шахтите.

С наближаването на шахтата улиците се заизпълваха с миньори, всеки с кутийката си и с бутилка чай. Всичките се обличаха еднакво, в стари костюми, които събличаха на работното място. Някои от мъжете зъзнеха леко, но в шахтите беше толкова топло, че всички работеха по до-лни гащи и ботуши. Всички също така носеха шапки с де-бела подплата заради ниските тавани на тунелите, където човек лесно можеше да халоса главата си.

Над къщите се извисяваше подемната машина – кула, окичена отгоре с две огромни колела. Те се въртяха в про-тивоположни посоки и дърпаха кабелите, които спускаха и вдигаха клетката. Такива съоръжения се издигаха над повечето долини в Южен Уелс подобно на църковни кули над земеделски селца.

Други сгради, сякаш случайно разпилени наоколо, обграждаха входа на мината – стаята със светилниците, офисът, ковачницата, складовете. Между тях се виеше железопътната линия. На площта за отпадъци се валяха строшени колички, пукнати греди, чували за зоб и купове непотребна машинария. Слой въглищен прах покриваше всичко. Тате все натякваше колко по-малко произшествия би имало, ако миньорите поддържаха всичко подредено.

Били и Томи влязоха в офиса. В предното помещение стоеше Артър „Петното“ Люелин, чиновник, не много по-голям от тях. Носеше позацапана около яката и ръка-велите бяла риза. Очакваше ги – бащите им бяха заявили, че момчетата започват работа днес. Петното написа име-

28

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

ната им в един тефтер и ги въведе в офиса на управителя.– Младия Томи Грифитс и младия Били Уилямс, гос-

подин Морган – обяви Артър.Малдуин Морган беше висок мъж, облечен в тъмен

костюм. Розовите му бузи лъщяха – сигурно се бръснеше всеки ден. Дипломата му за инженер висеше в рамка на стената, а бомбето му – другият символ на статута му – се показваше на закачалката до вратата.

Не беше сам. До него стоеше един още по-впечатля-ващ господин: Пърсивал Джоунс, председател на „Селтик Минерълс“, компанията-собственик на въглищна мина Абъроуен и още няколко като нея. Човекът беше дребен и настъпателен, заради което миньорите го бяха нарекли Наполеон. Облечен беше за сутрешна разходка – черен фрак и карирани сиви панталони, а черният му цилиндър още се мъдреше на главата му.

Джоунс огледа с неприязън момчетата.– Грифитс – започна той. – Баща ти е социалист-рево-

люционер.– Да, господин Джоунс – отвърна чинно Томи.– И атеист.– Да, господин Джоунс.– А твоят баща е служител на Федерацията на миньо-

рите в Южен Уелс.– Да, господин Джоунс – отговори Били.– Не обичам социалисти. Атеистите са прокълнати во-

веки. А профсъюзните водачи са най-лоши от всички.Той ги изпепеляваше с поглед, но не им беше задал

въпрос, затова Били мълчеше.– Не искам будали тук – продължи Джоунс. – В до-

лината Ронда стачкуват вече четиридесет и три седмици

29

КЕН ФОЛЕТ

заради такива като баща ти.Били знаеше, че стачката не беше заради „будалите“

там, а защото собствениците на мините Елай в Пениграйг бяха отказали на работниците си да влизат в шахтите. Но продължи да мълчи.

– Вие будали ли сте? – Джоунс прободе въздуха с кос-телив пръст, който закръжи първо към Били, после към Томи. Били се разтрепери. – Баща ти каза ли ти да отсто-яваш правата си, когато работиш за мен?

Били опита да помисли, макар да му беше трудно зара-ди заплашителния вид на Джоунс. Тате не му беше казал нищо тази сутрин, но предната нощ му беше дал един съвет.

– Моля ви, господине, само това ми каза: „Не си показ-вай гъза на шефовете, това е моя работа“.

Зад него Петното Люелин се подхилна.– Нагло зверче. – Пърсивал Джоунс явно не оценяваше

шегата. – Обаче ако те разкарам оттук, цялата долина ще се вдигне на бунт...

Били не беше мислил върху това. Толкова ли беше ва-жен? Не – просто удобно извинение за стачка: дете на те-хен представител е било освободено от работа. По-малко от пет минути на работа и профсъюзът вече го защитава-ше.

– Разкарайте ги оттук – рече Джоунс.– Изведи ги навън, Люелин – кимна Морган. – Рис

Прайс може да ги наглежда.Били изстена наум. Рис Прайс се славеше като един

по-проклетите заместник-управители. Опитвал се беше да ухажва Етел преди по-малко от година и тя го бе отря-зала безцеремонно, както и половината ергени в Абъро-

30

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

уен. Той обаче не го беше приел лесно.Петното им посочи изхода с глава.– Вън – рече и ги последва. – Ето там чакайте госпо-

дин Прайс.Били и Томи напуснаха сградата и се облегнаха на сте-

ната.– Да можех само да го бухна в дебелия корем тоя На-

полеон – каза Томи. – Капиталистическо копеле.– Мда – съгласи се Били, макар да нямаше желание да

буха когото и да било.Рис Прайс се появи след минута. Като всички замест-

ници носеше бомбе, по-скъпо от капата на обикновен ми-ньор, но по-неугледно и евтино от това на управителя. От жилетката му се подаваха тетрадка и молив, в ръка държеше дървен метър. Тъмна четина покриваше бузите му, а между предните му зъби имаше разстояние. Били знаеше, че е умен, но и лукав.

– Добро утро, господин Прайс – поздрави го момчето.Прайс доби недоверчив вид.– Че откъде-накъде ще ми пожелаваш добро утро,

Били Двойния? – Господин Морган каза да слезем с вас в шахтите.– Тъй ли е казал? – Прайс имаше навика да стрелка

с очи всичко наоколо, че и зад себе си, сякаш очакваше нападение от засада. – Ще я видим тая работа. – Премес-ти поглед към колелото, което вдигаше въжето, все едно очакваше обяснение от него. – Нямам време за момченца – заяви той и си влезе в офиса.

– Дано намерим някой друг да ни свали – въздъхна Били. – Мрази семейството ми, защото сестра ми не иска да излезе с него.

31

КЕН ФОЛЕТ

– Сестра ти си мисли, че е твърде добра за мъжете от Абъроуен. – Макар да го каза Томи, личеше си, че повтаря нечии други думи.

– Ами тя е – настоя Били.Прайс излезе.– Добре, хайде насам – каза той и бързо се отдалечи.Момчетата го последваха в стаята с фенерите. Отго-

ворникът връчи на Били една лъскава месингова лампа и той я закачи за колана си, както правеха мъжете.

В училище ги бяха учили за миньорските лампи. Сред рисковете в занаята беше метанът, запалим газ, който се процеждаше от въглищните шевове. Наричаха го минен газ. Той предизвикваше всички подземни експлозии. Уел-ските шахти изобилстваха от него. Лампата беше хитро замислена да не възпламенява минния газ, а пламъчето в нея дори се удължаваше в райони с повишена опасност – нямаше друг начин да се установи наличието на минен газ, защото не миришеше.

Ако лампата угаснеше, миньорът нямаше как да я запа-ли сам. Кибритът беше абсолютно забранен под земята, а лампата се заключваше, така че никой да не нарушава пра-вилото. Угасналата лампа трябваше да се занесе до пункт за презареждане, обикновено в дъното на шахтата, точно под отвора на повърхността. Макар това обикновено да оз-начаваше разходка от по миля-две, беше за предпочитане пред подземна експлозия.

В училище преподаваха на момчетата, че тези специал-ни лампи са измислени поради загриженост към работе-щите там.

– Да бе – мърмореше тате. – Никой от шефовете няма да види кяр, ако мината им се срути и им измрат миньорите.

32

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

С лампи на коланите, мъжете се наредиха в колона пред клетката. До колоната беше поставено табло за съ-общения. С грубо напечатани или направо надраскани на ръка букви бяха обявени тренировка по крикет, състеза-ние по дартс, загубено джобно ножче, рецитал на мъжкия хор на Абъроуен и лекция в Свободната библиотека на тема „Карл Маркс и историческият материализъм“. За-местник-управителите обаче можеха и да не чакат, затова Прайс си проправи път към предната част на опашката, а момчетата го следваха по петите.

Като повечето мини, Абъроуен имаше две шахти – по едната въздухът влизаше в мината, през другата изли-заше. Собствениците често наричаха такива шахти със странни имена – тези се казваха Пирам и Тисба. Стояха пред Пирам и Били усещаше потока топъл въздух, който идваше от дъното.

Миналата година двете момчета бяха решили, че ще погледнат надолу в Пирам. В понеделника след великден-ските празници, когато никой не работеше, се бяха про-мъкнали покрай часовоя, след което се бяха прокраднали през бунището в мината, прескачайки оградата. Клетката почти покриваше отвора, но не съвсем. Томи и Били лежа-ха по корем и се взираха в глъбините, очаровани от ужаса им. Стомахът на Били се обърна. Чернотата изглеждаше бездънна. Изпита тръпка – отчасти радост, че нямаше да слезе там, отчасти страх, че някой ден ще трябва. Хвърли камък и двамата слушаха как отеква по тухлената обли-цовка на шахтата. Почти непоносимо дълго след това го чуха да плясва в езерцето на дъното.

Сега, година по-късно, му предстоеше да последва пътя на този камък.

33

КЕН ФОЛЕТ

Напомни си да не се държи като страхливец, а като мъж, дори ако не се чувства такъв. Най-лошо би било, ако се изложи. По-лошо дори от смъртта.

Виждаше решетката, която сега запечатваше отво-ра на шахтата. Под нея имаше празнота, тъй като клетка-та тепърва се изкачваше. От другата страна на шахтата парният механизъм движеше огромното колело над тях, което навиваше кабела. Машината изпускаше струйки пара. Носеше се миризма на гореща смазка.

Празната клетка издрънча зад решетката и операторът я отмести. Рис Прайс пристъпи вътре заедно с момчетата. Последваха ги още тринайсет други миньори. Операто-рът отново затвори решетката.

Няколко секунди нищо не се случи. Били се чувстваше уязвим. Подът беше сигурен, но той можеше без усилия да се провре през прътите на клетката. Тя висеше на сто-манен кабел, но и той не обещаваше безопасност. Всички знаеха за инцидента в Търпентуайс през 1902 г., когато кабелът се скъсал и осмина мъже полетели надолу към смъртта си.

Били кимна на този до него – Хари „Мазния“ Хюит, момче с лице като подпухнала овесена каша, само три години по-голям от него, но с около фут по-висок. Били помнеше Хари от училище – три поредни години го къса-ха на изпита за десетгодишни, докато накрая не порасна достатъчно, за да започне работа.

Иззвънтя сигнал – операторът на дъното на шахтата беше затворил решетката от своята страна. Колегата му натисна ръчка и се чу друг сигнал. Парният двигател из-съска и нещо избумтя.

Клетката пропадна в нищото.

34

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

Били знаеше, че ще пада така известно време и след това ще забави до безопасна скорост. Никаква подготовка обаче не беше достатъчна, за да го предпази от кошмар-ното усещане, че пропада в недрата на земята. Краката му се отлепиха от пода. Той изпищя. Не можеше да се сдържи.

Всички се изсмяха. Знаеха, че му е за пръв път и чака-ха тази реакция. Със закъснение момчето видя, че се дър-жат за металните пръти, за да не полетят. Нищо от това не го успокои. Спря писъците си, като стисна здраво зъби.

Най-сетне спирачката се включи. Краката на Били от-ново докоснаха пода. Той се хвана здраво за един от пръ-тите и се помъчи да овладее треперенето си. След минута се почувства наранен почти до сълзи и забрави за страха си. Погледна към хилещия се Хари Хюит и надвика шума:

– Да си затваряш зъбатата кофа за смет, лайномозък такъв!

Лицето на Мазния доби яростно изражение, но други-те мъже само се разсмяха още по-силно. Били щеше да се извини на Иисус за ругатнята, но сега се чувстваше много по-добре, по-малко глупав.

Забеляза колко блед е Томи. Дали беше пищял? Стра-хуваше се да попита в случай, че отговорът е не.

Клетката спря, решетката пред нея се отмести и Били и Томи влязоха в мината с разтреперани колене.

Вътре цареше сумрак. Лампите на миньорите светеха по-бледо от парафиновите на стените у дома. Дъното на шахтата тъмнееше като безлунна нощ. Може би нямаха нужда да виждат добре, за да събират въглища, помисли си Били. Кракът му цопна в локва – водата и калта бяха навред, слабо лъщяха на лампите. В устата му се съби-

35

КЕН ФОЛЕТ

раше странен вкус – въглищен прах насищаше въздуха. Наистина ли дишаха това по цял ден? Сигурно затова ми-ньорите кашляха и плюеха постоянно.

Четирима мъже чакаха да се качат в клетката. Всеки носеше кожена торба – бяха пожарникари. Всяка сутрин преди началото на работния ден пожарникарите изпроб-ваха въздуха за концентрация на минен газ. Ако беше опасно висока, миньорите трябваше да чакат, докато вен-тилаторите разсеят газа.

Наблизо се виждаше ред кошари за понитата, а отво-рена врата водеше до яркоосветена стая с бюро. Вероятно оттам работеха заместниците. Мъжете се пръснаха по че-тирите тунела, които се разклоняваха от дъното на шахта-та и отвеждаха към въглищните залежи.

Прайс ги заведе до една барака и я отключи. Вътре се помещаваха инструментите. Избра две лопати, даде ги на момчетата и заключи катинара.

Упътиха се към конюшните. Един мъж само по къси гащи и ботуши ринеше мръсна слама от една от кошарите и я хвърляше в количка. По мускулестия му гръб се сти-чаше под. Прайс му рече:

– Искаш ли едно от момчетата да ти помогне?Мъжът се обърна и Били позна Дай Коняря. Дай се

направи, че не познава Били.– Не ща малкия – отсече той.– Добре – каза Прайс. – Другият е Томи Грифитс. Взи-

май го.Томи изглеждаше доволен. Получи каквото искаше.

Въпреки че щеше просто да изхвърля мръсотия от коша-рите, се беше уредил с работа в конюшните.

– Хайде, Били Двойния – подкани го Прайс и влезе в

36

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

един от четирите тунела.Били нарами лопатата и го последва. Сега, когато Томи

не беше с него, той се чувстваше по-уязвим. Искаше и той да рине тор и слама редом с приятеля си.

– А аз какво ще правя, господин Прайс?– Можеш и сам да се досетиш. Защо ти дадох шибана-

та лопата?Момчето се стъписа от нехайната употреба на тази

забранена дума. Не можеше да се досети какво ще върши, но не зададе повече въпроси.

Тунелът беше кръгъл, извити стоманени подпори под-силваха тавана. По дължината му имаше тръба, вероятно водопроводна. Всяка нощ коридорите се пръскаха, за да слегне въглищният прах. Той не просто увреждаше дро-бовете на работниците – ако беше само това, собствени-ците от „Селтик Минерълс“ вероятно нямаше да ги е гри-жа, – но носеше и риск от пожар. Пръскачната система обаче не вършеше добра работа. Тате смяташе, че е нуж-на тръба с диаметър шест инча, но не бе успял да убеди Пърсивал Джоунс да даде нужните пари.

След около четвърт миля завиха в перпендикулярен тунел, който постепенно се изкачваше – по-стар и по-ма-лък от предишния. Вместо стоманени пръстени таванът се подпираше от дървени греди. Прайс навеждаше глава на местата, където покривът надвисваше твърде ниско. На всеки трийсетина ярда подминаваха работни стан-ции, където миньорите вече дялкаха въглища от стените и пода.

Дочу се тътен и Прайс рече:– В дупката.– Какво? – Били затършува по земята с поглед. Дупки

37

КЕН ФОЛЕТ

имаше по улиците на града, но на пода не се виждаше нищо друго освен релсите, по които се движеха колички-те. Право пред него се появи притичващо пони, което на-предваше бързо надолу по наклонения коридор. Дърпаше цяла композиция въглищни колички.

– В дупката! – извика Прайс. Били все така не разбираше какво се иска от него,

но виждаше, че тунелът едва побира количките – щяха да го смачкат. Прайс сякаш пристъпи в стената и изчезна.

Били хвърли лопатата, обърна се и се затича обратно, откъдето беше дошъл. Опита се да изпревари понито, но то се движеше изненадващо бързо. Видя ниша в стената, която продължаваше до тавана. По пътя насам бе видял такива ниши на всеки двайсет и пет метра, но не им беше обърнал внимание. Явно това имаше предвид Прайс. Хвърли се в нишата и количките го подминаха.

След няколко секунди излезе, дишайки тежко.Прайс се престори, че е гневен, но се усмихваше.– Ще трябва да си по-нащрек отсега нататък. Иначе ще

си умреш тук – като брат ти.Повечето мъже обичаха да се заяждат с невежеството

на момчетата. Били реши да е различен, когато порасне.Вдигна лопатата си, която беше невредима.– Късметлия – отбеляза Прайс. – Ако се беше счупила,

трябваше да плащаш за нова.Те продължиха и скоро навлязоха там, където въгли-

щата бяха свършили и нямаше хора. Бе по-сухо и дебел слой въглищен прах покриваше земята. Завиха няколко пъти и Били загуби ориентация.

Стигнаха до мръсна стара количка, която блокираше тунела.

38

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

– Тук трябва да се почисти – каза Прайс. За пръв път даваше указания и Били имаше усещането, че той лъже. – Задачата ти е да натрупаш мръсотията в количката.

Били се огледа. Прахът беше дълбок цял фут, накъдето и да обърнеше слабото мъждило на лампата си. Цяла сед-мица можеше да копае, без да си проличи. И какъв беше смисълът? Залежите тук бяха свършили. Момчето обаче не зададе нито един въпрос. Сигурно беше някакво изпита-ние.

– Ще се върна скоро да те нагледам. – Прайс пое обра-тно по стъпките си и момчето остана съвсем само.

Не очакваше това. Нямаше да работи с по-опитните миньори и да се учи от тях. Но пък трябваше да прави как-вото му се казва.

Откачи лампата от колана си и се огледа за място, къде-то да я постави. Не намери такова. Остави я на пода, но там не му вършеше почти никаква работа. Спомни си пирони-те, които тате му беше дал. Ето за какво се използваха. С главата на лопатата си заби един в дървената греда до себе си и овеси лампата на нея. По-добре.

Ръбът на количката стигаше до гърдите на възрастен мъж, но на Били му беше над раменете и половината прах изпадаше от лопатата, докато я вдигне достатъчно високо. Успя обаче да приспособи движенията си така, че това да не се случва. След няколко минути го обля пот и той се сети за какво е вторият пирон. Заби го в друга греда и ока-чи ризата и панталоните си.

След известно време усети, че някой го наблюдава. С крайчеца на окото си мярна сумрачна фигура, която се взи-раше в него.

- О, Боже! – изписка той и се обърна с лице към силуета.

39

КЕН ФОЛЕТ

Оказа се Прайс.- Забравих да ти проверя лампата. – Взе я от пирона и

направи нещо с нея. – Ммм, не ми харесва. Ще ти оставя моята. – Постави другата и изчезна.

Плашеше го, но поне като че ли беше загрижен за без-опасността на Били.

Момчето продължи работа. Не след дълго го заболяха ръцете и краката. Свикнал беше обаче да работи с лопата и това го успокои. Тате държеше прасе в малкото бунище зад къщата и Били чистеше кочината му веднъж седмич-но. Това обаче не му отнемаше повече от петнайсет мину-ти. Щеше ли да може да го прави целодневно?

Под праха се подаде скален слой, примесен с пръст. Беше успял да разчисти четири квадратни фута, колкото беше широк тунелът. Мръсотията едва покриваше дъното на количката, но момчето трепереше от изтощение.

Опита се да приближи количката до себе си, за да не се разхожда всеки път с пълната лопата, но колелетата й бяха ръждясали и не помръдваха.

Без часовник не можеше да каже колко време беше ми-нало. Заработи по-бавно, за да пести сили.

Тогава лампата угасна.Първо попремигна и той вдигна угрижен поглед към

светлината. Но пламъкът не се удължи – нямаше минен газ. След това обаче просто угасна.

Досега не беше познал подобен мрак. Нищо не вижда-ше, нито сивкави петна, никакви форми в тъмното. Вди-гна лопатата на инч пред лицето си. Не я видя. Това си-гурно беше слепотата.

Той примря. Какво да прави сега? Да отнесе лампа-та до станцията – но как да намери пътя през тунелите?

40

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

Щеше да се лута часове. Нямаше представа колко мили са дълги изоставените части на мината, не искаше и мъ-жете да пращат спасителни екипи за него.

Щеше да изчака Прайс. Заместникът беше обещал да се върне „след малко“. Това можеше да значи няколко минути или час. По-скоро второто, помисли си момчето. Не можеше да не го е планирал. Лампата нямаше как да угасне от въздушно течение. Прайс беше сменил лампата на Били и му беше оставил такава, в която маслото е било на свършване.

В гърдите му се надигна порив на самосъжаление, очите му се насълзиха. С какво беше заслужил това? Ско-ро се постегна. Пак го изпитваха, като в клетката. Щеше да им покаже, че е достатъчно корав.

Щеше да работи в непрогледния мрак. Той се раздви-жи, свали лопатата и загреба. Когато я вдигна, усети, че е пълна. Обърна се, направи две крачки и я вдигна, само че не прецени височината на количката. Лопатата издрънча срещу стената й и олекна рязко, когато съдържанието й се изсипа на земята.

Щеше да свикне. Опита отново, вдигайки лопатата по-високо. Когато я изпразни, почука леко с дървената дръж-ка и я чу да се удря в ръба на отвора. Така беше по-добре. Докато работеше, взе да се отдалечава от количката и на няколко пъти отново пропусна, но после започна да брои крачките си. Влезе в ритъм и продължи без проблеми, ма-кар мускулите да го боляха.

Колкото повече улягаше в поредицата от движения, толкова повече умът му се рееше, а това не беше добре. Взе да се чуди колко нататък продължава тунелът, откога е необитаем. Замисли се за земята над главата си, дебела

41

КЕН ФОЛЕТ

половин миля, чиято тежест тези стари дървени подпори носеха. Спомни си брат си Уесли и другите мъже, загина-ли тук. Духовете им, разбира се, не бяха тук. Уесли беше с Иисус. Другите също. Ако не, бяха другаде, но не тук.

Започна да се страхува и реши, че е направил грешка с тия мисли за призраци. Огладня. Време ли беше да от-вори кутийката си? Така или иначе щеше да хапне сега. Откри пипнешком мястото с дрехите си и затършува за кутийката и чая си.

Опря гръб на стената и отпи дълбока глътка от слад-ката студена течност. Докато ядеше хляба си, чу слаб шум. Надяваше се да е проскърцването на ботушите на Рис Прайс, но знаеше, че това е неоправдан оптимизъм. Скърцането се усили, превърна се в цвърчене и момчето се запита дали мишките са много.

Изправи се и натъпка остатъка от хляба в устата си. Пийна още чай и изяде и кейка си. Бе много вкусен, пъ-лен със сушени плодове и бадеми, ала по крака му прити-ча плъх и го принуди да го изгълта бързо.

Мишките сякаш разбраха, че храната я няма, понеже цвърченето утихна и след това спря съвсем.

Храната повъзстанови силите на Били и той се върна към работата. В кръста му обаче растеше горяща болка. Продължи по-бавно и често си почиваше.

За да поддържа настроение, си повтаряше, че сигурно е по-късно, отколкото му се струва. Може би дори обед. Някой щеше да го прибере в края на смяната. Отговор-никът по лампите винаги проверяваше бройката, така че винаги знаеха, ако някой не се е върнал. Но тази лампа не беше на Били. Щеше ли Прайс да го остави тук през нощта?

42

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

Нямаше как. Тате щеше да вдигне скандал до небето. Шефовете ги беше страх от него – Пърсивал Джоунс ка-жи-речи си беше признал. Рано или късно някой със си-гурност щеше да го потърси.

Но когато пак огладня, нямаше съмнение, че бяха ми-нали още много часове. Сериозно започна да се плаши и този път не можа да се отърси от чувството. Мракът разсипваше нервите му. Чакането нямаше да го тревожи, стига да можеше да вижда. А сега имаше чувството, че полудява. Загубил беше ориентация и очакваше с всяка крачка да се забие в някоя стена. По-рано му беше неу-добно дори да мисли за сълзи. Сега едва се удържаше да не запищи.

Тогава си спомни казаното от мама: „Иисус е винаги с теб, дори в шахтата“. Тогава си беше помислил, че прос-то му казва да се държи добре. Сега осъзна, че думите й са били по-мъдри. Разбира се, че Иисус беше с него. Той беше навсякъде. Мракът нямаше значение, изминалото време – също. Някой се грижеше за Били.

За да си припомни това, той запя един химн. Не харес-ваше гласа си, който още трепереше, но нямаше кой да го чуе, затова пя колкото можеше по-силно. Когато приклю-чи и ужасът започна да се връща, той си представи как Иисус стои от другата страна на количката и го гледа с тъжно състрадание.

Били изпя още един химн. Гребеше и крачеше в такт с музиката. Повечето химни бяха енергични. От време на време отново го обземаше чувството, че е забравен, че смяната е свършила и е сам. Тогава си припомняше кой е с него.

Знаеше много химни. Ходеше в църквицата по три

43

КЕН ФОЛЕТ

пъти всяка неделя, още откак беше достатъчно голям, за да седи мирен. Книгите с химни бяха скъпи, а и не всич-ки от паството можеха да четат, затова песните се учеха наизуст.

След дванайсет химна той прецени, че е минал час. Не можеше смяната му да не свърша вече. Изпя още дванай-сет. След това трудно следеше времето. Изпя любимите си още веднъж. Работеше все по-бавно.

Тъкмо пееше „И от гроба той се вдигна“ с пълно гър-ло, когато видя светлинка. Движенията вече бяха толкова несъзнателни, че той не спря, а пренесе още една пълна лопата, докато светлината растеше. Когато песента свър-ши, Били се подпря на лопатата си. Рис Прайс стоеше пред него и го наблюдаваше, с висяща от колана лампа и странно изражение на тъмнеещото от сенки лице.

Момчето не си позволи да почувства облекчение. Ня-маше да покаже пред Прайс какво изпитва. Обу си панта-лоните и си сложи ризата, взе угасналата лампа от пирона и я овеси на колана си.

Прайс го попита:– Какво се е случило с лампата ти?– Знаеш какво – отвърна Били, а гласът му прозвуча

странно пораснал.Прайс се обърна и тръгна обратно по тунела.Били се поколеба. От другата страна на количката се

мярна брадато лице и бледа роба, но свещената фигура изчезна като мисъл преди сън.

– Благодаря – рече момчето на празния тунел.Докато следваше Прайс, усещаше толкова силна болка

в краката, че му се струваше, че ще падне, но в момента дори това да станеше, щеше да му е безразлично. Отново

44

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ

виждаше, а смяната беше свършила. Скоро щеше да се прибере у дома и да полегне.

Стигнаха до клетката и се качиха заедно с тълпа саж-долики миньори. Томи Грифитс го нямаше, но Мазния Хюит беше там. Докато чакаха сигнала отгоре, Били за-беляза, че го гледат лукаво ухилени.

Хюит попита:– Как мина, викаш, първия ти ден, Били Двойния?– Добре, благодаря – каза Били.Изражението на Хюит беше злорадо – несъмнено си

спомняше „лайномозъка”. Продължи:– Без проблеми?Били сви очи. Явно знаеха нещо. Искаше да разберат,

че не се е поддал на страха.– Лампата ми угасна. – С усилие владееше гласа си и с

усилие се удържаше да не гледа към Прайс. По-мъжест-вено беше да не го обвинява. – Малко трудно работех на тъмно цял ден.

И това беше меко казано. Може би щяха да решат, че не му е било кой знае колко мъчително, но това бе за предпочитане пред това да си признае страха.

Един от по-възрастните повиши глас. Беше Джон Джо-унс Магазинера, наречен така, защото съпругата му вър-теше смесен магазин в една от стаите на дома им.

– Цял ден? – почуди се той.– Да – отвърна Били.Джон Джоунс се обърна към Прайс:– Копеле, трябваше да е само за час. Значи така. Всички знаеха какво се е случило и като

че правеха същото с всички новаци. Прайс обаче беше влошил нещата.

45

КЕН ФОЛЕТ

Мазния Хюит се хилеше.– Не те ли беше страх, Били, сам-самичък в тъмното?Били помисли какво да отговори. Всички го гледаха

и чакаха. Усмивките ги нямаше, наместо това всички из-глеждаха позасрамени. Реши да е прям.

– Страх ме беше, да, но не бях сам.– Как така? – обърка се Хюит.– Разбира се, че не – каза Били. – Иисус беше с мен.Хюит рязко се изсмя, но никой не се присъедини към

него. Гласът му отекна в тишината и звукът спря.Мълчанието продължи няколко секунди. Последва

звън на метал и клетката спря. Хари се обърна на другата страна.

След това го наричаха Били-с-Иисус.