Manu propria part 3

рисуващ пишещрисуващ пишещ

2 3

ИнаДамянова

Стефан Гончаров

Ина Дамянова е родена 1971г. в София. През 1991г. завършва ССХУ за Прилож-ни изкуства,гр.София,специалност дизайн. Работи с новите форми на изкуство, както и в областта на скулптурата, кера-миката и графичния дизайн. Използва раз-лични материали и изразни средства за постигането на оптимален краен резултат. През последните десет години се зани-мава с интериорен и продуктов дизайн и по-специално в областа на авторското ос-ветление и арт решения и декорация. Носител е на втора награда в конкурса „Интериор на годината” 2008, на списание „Идеален Дом” Презентатор на „Pecha Kutcha”, София Член на Sharette/здружение на архите-кти, дизайнери и художници/ Има редица реализирани проекти, как-то в частни домове, така и на обществени места.

Работи с едни от най-утвърдените бъл-гарски архитекти. Има множество публикации в специали-зираните списания за дизайн: Brava Casa ,EVA ,Наш Дом, Идеален Дом, Домът и др.Нейни произведения се намират в частна-та колекция на големия Белгийски колек-ционер Хуго Вутен, както и в редица частни колекции в България, Испания, Франция и Австия. Живее и работи в България. „Сами сме, докосваме се до стотици хора, очаквайки един от тях да заеме вдлъбнатината на нашата несъвършена и най-красива половина, там, близо до сър-цето, завършвайки несъвършения кръг на човешкото ни Аз. Надяваме се... и не-осъзнавайки тленността, пълним краткия си живот с още по-кратки мигове, бягайки от себе си, от любовта, превръщайки я в слабост”, казва Ина Дамянова.

Стефан Гончаров е роден 1996 г. в Со-фия. Има публикации в Литературен вест-ник, както и в електронните издания Литер-нет, Литературен клуб, Открита литература,

Public Republic, Кръстопът, Диаскоп и др. Водещ на рубриката „Кинопис“ на сайта banitza.net. През 2015 г. излиза първата му книга „Геон“ (Изд. „АРС”).

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ4 5Ина Дамянова

огънят търси

дима

в който да заживее

прахът

полепва по облаците

пожарите

са празни

всеки ден гледам

как поливаш

изсъхналите цветя

в напуканата саксия

която ти подарих

и понякога забравям

че преди да побелее

луната

беше слънце


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ6 7Ина Дамянова

амнезия

забравям дните в

които

дори циментът

крещи

а ти стоиш

с гръб към мен

и слушаш

йокаста

кожата ми е бяла

(като кучешки зъб)

ръцете ми са тихи

(като сняг)

полепвам

по очите ти

и ги разкъсвам



8 9

СветлаРадулова

Казвам се Светла Радулова. Родена съм през 1981 г. в град София. Завършила съм "Керамика" в НХА - Национална худо-жествена академия, София. Занимавам се с живопис, фотография, скулптура и керамика. Изкуството за мен е възможността да дишам и живея. Първата ми самостоятелна изложба е

във Франция - Париж. Следват няколко общи проекта извън България, после пак изложба в столицата през 2014-а - „Точката, от която няма връ-щане”. Последната е от 2015 г. "Индустриална симфония-Индустриал-на красота" - живопис и скулптура.

Йорданка Керемедчиева е родена на 23.10.1992 в гр. Смолян. Средното си об-разование завършва в Езикова гимназия „Иван Вазов”, Смолян. Понастоящем е студентка в ПУ „Паисий

Хилендарски”, специалност лингвистика с информационни технологии. В момента работи над първа книга с по-езия.

Йорданка Керемедчиева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ10 11Светла Радулова

СВЕТИ

когато баща ми купува рози на

друга жена жена му отива

да купи козунак и цигари извън леглото

в което сядам и оглеждам прилежно цветята

без да желая смъртта им в ръцете си

ни веднъж а винаги защото

исках да изям тумора

когато се разболя и пусна

коледни лампички за да спя

по-спокойно в леглото срещу розите

й после ръце в люляк до гробището

моля се на баща му да подбира местата

от снимката си говори му

и скрий кибрита във пълните вази

и вазите в пълния корем на жената

която не беше жена му а нищо повече

от Снежанка с букета на масата

седемте грехове от приказката

don’t worry, there иs pussy for every one

ще изрежа дъното и ще изям тумора

ти нахрани най-големия кръг на ада

и не питай как съхне покривката

под ножицата в пръстите ми

и твоите по врата ми въздигни ме

отново към небето и духай духа в супата си,

татко.



***

преди прабаба ми

почина в бъдната вечер днес

бременна пуши цигара аз

вглеждам корема й куче

тъжно ме гледа натъжена

а ти

ми зацапваш синьото

jenny from the block

и представите за по-леко рождество от

разстояние

ми зацапваш гумата и триенето

но когато

тъмнините не достигат

блясъка на чистия ум

голия пирон и

шапката

по олющеното

на стените

ни

виж

се

как

ме

разпваш

в триптих



ЗЮМБЮЛИ

Не питам защо небето е синьо

но сините луни се пречупват

и гълъбите действат на гробищата до пейките

където паля цигара и

питам Бог дали е простимо

там мъжете с шапки цапат чешмите

и нищо не мога да направя за това

и всичко останало.



16 17

Николай Няголов

Образование 1984-1988 Великотърновски Универси-тет “Св. Св. Кирил и Методий”, факултет Изобразително изкуство, специалност Гра-фика1977-1982 Средно специално худо-жествено училище за приложни изкуства, гр.Троян, специалност Керамика

Самостоятелни Изложби2014 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив2012 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив2011 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив2010 г-я “Ларго”, Варна2009 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив2009 Арт център „Форум”, София2008 г-я „Арт Спектър”, Пловдив2007 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив2006 Лос Алтос, Калифорния, САЩ2005 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив2005 г-я „Ракурси”, София2004 г-я “Арт 21”, Пало Алто, Кали форния, САЩ2003 г-я “Солерс”, София2003 г-я “Жорж Папазов”, Пловдив2002 Manor House, Белмонт, САЩ2002 г-я “Стълбата”, София2001 Лос Алтос, Калифорния, САЩ2000 г-я “Търнам грийн”, Лондон1999 Национални есенни изложби, Плов-див1999 г-я “Ирида”, София1998 г-я “Солерс”, София

1998 “Притчи”, г-я “Дяков” Пловдив1997 Дом Витгенщайн, Виена1997 “НативСимволизъм”, г-я “Дисонанс”, Пловдив1996 “Великден”, Арт клуб, София1995 “Между духа и тялото”, г-я Пловдив1994 Национални есенни изложби, Плов-див1993 г-я “КултурБрауерай”, Берлин1992 г-я “Франц клуб”, Берлин1991 г-я “Съборна”, Пловдив

Множество участия в съвместни проек-ти и международни изложби в България, САЩ, Гърция, Германия и др.

Негови творби са притежание на меце-нати от България, Великобритания, Герма-ния, САЩ, а също и на няколко музея на изобразителното изкуство в България и чужбина.

Работи в областта на живописта, рисун-ката и неконвенционалните форми в изку-ството. От 1989 е редовен преподавател по рисуване в Национална гимназия за сценич-ни и екранни из-куства в гр. Пловдив.

Член на Съюза на Българските Худож-ници. Член на Дружеството на пловдивските художници.

Борис Роканов е роден през далечната 1961 г. в Кюстендил. Понеже бил слаб уче-ник и имал много свободно време, започ-нал да пише стихове. Така се родили и стихосбирките "Пред-чувствия" (1989), "Моята игра" (1993), "От Б до Р" (1995), "Стихотворения" (1999) и "Ве-ликолепни стихотворения" (2009). Автор е и на две детски книги "Български народни приказки, прочетени от Борис Роканов" и "Старото барабанче", на антологията "Стих и четка, един проект на Борис Роканов" (1997), на две литературни анкети с Екате-рина Йосифова (2001) и Блага Димитрова (2002), на романа "Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем" (2010). Автор

е и на 18 самостоятелни изложби живопис в София, Пловдив, Варна и Бургас, както и на 2 проекта: "Борис Роканов и пловдив-ската лудница" (София, "Шипка" 6, 2007) и "Ангелушев&Роканов" (София, Пловдив, Варна, 2007-2008). Неговата поезия е из-давана в Италия, Германия, Унгария, Фран-ция, Сърбия. Участва в сборника на английски език "Поети на свободата". Издател и организатор на поетични форуми. През 1990 г. получава наградата "Южна пролет", а през 2000 г. - Национал-ната награда за поезия на името на Иван Николов. Живее в Пловдив. Женен, с чети-ри деца - 2 момичета и две момчета.

Борис Роканов

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ18 19Николай Няголов

"Бяла нощ" акрил, платно, 27х 35см

ВЪЛШЕБЕН КРАЙ

кога най-после ще се появиш отсреща

и аз да те позная

и с тебе да започне мойта стая


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ20 21Николай Няголов

ТИХ

от години нецелунат, аз целувам

може би копнежът ме е изрисувал или

аз самият копнеж

"Захождащо слънце"акрил, платно, 65 х 81см



22 23

Иванка Колчакова

Казват ми Ваня. Рисувам, правя колажи, понякога сни-мам, танцувам с огън...

Експериментирам с хартия, боички, подскачащи мисли и океан емоции.

Светлина Трифонова, 26г., Пловдив Когато ме попитат за какво пиша, отго-варям, че пиша за този свят - холограма, за преживяванията ни на границата меж-ду реалност и илюзия, между светлината и тъмнината, между дълбоките понякога не-разгадаеми усещания. Пиша в монолог с душата, а докато чо-век чете понякога, може да види ту универ-салното, ту мистичното, ту потайното. Няма формула, ние съзираме това, от което имаме най-дълбока нужда. Любопит-ството към тайнството е биографията на човешкия живот, не характеристиките ни като образование, професия и субективни постижения, социално възприети като на-чин да направим бърза и дисхармонична преценка - етикети от по една дума, на това кои сме в същност.

То – любопитството, обаче, е далеч по-интересно. То се изразява в поеми, хора, истории или на общата свързаност на на-шия микрокосмос. Съществуването ни тук зависи от сприятеляването ни на първо място с допускането, че съществува един фин свят, който чака да бъде открит и до него човек едновременно пътува сам, в търсене на истината, докато извън него се появяват достатъчно знаци-пътепоказате-ли. Аз просто пътувам като всички оста-нали и разбирам ден след ден, че в това доколко развием възприятията си извън обозримото, буквалното, привидното, се състои какво ще успеем да дадем в ма-териална форма. Да пиша, е мост между пространствата, без който пътуването не би било мое. Всеки има нужда от своите мостове.

Светлина Трифонова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ24 25Иванка Колчакова

Жълто

Вдигам огромния жълт чаршаф във въздуха като парашут.

Мятам го отгоре на леглото.И леглото потъва под него.

Две възглавници.Вместо облаци.

Скачам и се потапям.В слънчевия жълт облак, който разстелих

пред себе си,в сладострастна прегръдка.

Под шоколадовите стърготини сънят ми ще открие

слънчевата приказка за съня ти.Ще ни срещне в онова полу-реално

измерение намодерните ни досущ автентични копнежи.

Аз върху моя облак.Ти върху твоето кресло.

Застанали в разточителенбезкрай

на приказкитеот класическа музика

и черно пиано с няколко бели клавиша,по което тънките пръсти на нощта...

пишат ли, пишат....

И под тази нощна музика ще заспя,отворила очи

изпод затворените клепачи,да чуя цигулката тикак свири в здрача.

За художниканарисувал голо тяло в боички

прегръщал смолистите черни косидокато по тялото

пишел ли пишел....Оставил онази жена

Светлина Трифонова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ26 27Иванка Колчакова Светлина Трифонова

под симфонията на цветовете си.Нарисувал й по страните усмивки,които после срещала в световете.

Целували я, но целувки не чувствала вече.Тя веднъж била целувана

Истински,с усмивките му

от боите по двете страни.И когато сутринта я събудила,

а светлината огряла трапчинките й,до пианото слънцето я открило

да лежи....потънала в цветове.

Платното - непокътнато, бяло.Подът оживял в пълноцветна дъга,

чаршафът около тялото цветноя покривал от голотата на деня.

Била толкова нежнаи цветна.

Отворила очи да посрещне....утринта пред една бяла врата.

А някъде от далече....се чували тънките пръсти

да шептят по пианото още.

От тогава...всеки път

късно нощемслънцето слизало до леглото й,

скривало очите й от луната...за да спи спокойна,нежна и кротка....

в едно с бога.

И под тази малка нощна музика ще заспи,отворила очи

изпод затворените клепачи,да чуе цигулката тикак свири в здрача.


28 29

НиколайПетрусенко

Художникът не е родил идея,която в мрамор да не е стаена,ала ръка на разум подчиненаединствена познава път до нея. Сонет на Микеланджело Буонароти, в превод на Драгомир Петров

В началото бе словото, идеята, а те при-емат различна форма – звукова, писмена, визуална и т.н., за която обаче е нужен ин-струментариум, а първообразът и най-съ-

кровен е този на ръката. Изкуствата, музиката винаги са били част от мен. Първоначално като бягство от действителността, после като размишле-ние, начин за пълноценно общуване и из-разяване, призвание. В момента предимно се занимавам с визуални изкуства, визуал-на комуникация и идентичност, графичен и шрифтов дизайн, писмености, езици, се-мантика и други.

Казвам се Мартин и намирам символи-ка и история в запечатването на каквото и да е парче свят. Запечатването извършвам чрез фотографски тела, обективи и клави-ши, а музата оставям да потече в свобод-ния поток от мисли и идеи. Освен това завършвам бакалавър “Книгоиздаване” в СУ и от мен се очаква да раждам книги, а дали те ще станат хора зависи от читателите. Роден съм във Ва-рна и разбира се морето ми е роднина, ня-

мам книги с името ми под тях, имам една благотворителна изложба зад гърба си и спечелен конкурс за фотография на тема “Улици”. Не обичам да давам етикети на твор-чеството ми или на творчеството на други автори, по-важно е въздействието, вих-рушката от звуци, картини и сръчквания по болезнени и безболезнени места. Роден съм на 27.02.1991 за хроникьо-рите.

МартинЛазаров

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ30 31Николай Петрусенко

Поетите лъжат

Пият кръв от предсмъртни писма

късат струни на китара със сълзи

палят цигара от опашка на залез

чакат любов от отражения в чаша вино

И защо?

Кой ще повярва?

Мозъкът се надървя, празни и заспива върху абоката на дете?

Син умира в ръцете на майка

свири брат му на китара с изтъркани от тухли пръсти

залезът напомня, че медицинската сестра трябва да смени банка глюкоза

любовта държи в ръцете си едно семейство, дори смъртта няма да я убие

Клише?

Нима животът не е клише?

Споменът замразява чувствата, поетът ги размразява със букви?

На лов за амброзия! Но първо да забием игла във поезията

нека тя полежи в болница, нека тя да брои капките дух вместо нас,

нека тя заспи срещу бялата стена, мечтаеща за черен съркофаг?

Мартин Лазаров

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ32 33Николай Петрусенко

Изгубени в превода

превеждам лъжи

на моя език

те значат страх

а на твоя спасение

не вярвам на никой от нас

пускам завесата

и се прибирам

да зашия

ръка за рамо

мен за теб

деня за нощта

и отново да се усмихнем

през прозрачната рамка

зад която се крием

Мартин Лазаров


34 35

Лилия Пангелова

Лилия Пангелова е родена на 05.12.1990 г. в София. През 2013 г. завършва Нацио-налната художествена академия в София със специалност “Дизайн на порцелан и стъкло”. От 2013 г. следва в магистърска програма по “Керамика и стъкло” към Уни-верситета за изящни изкуства „Мимар Си-нан” в Истанбул. През зимата на 2014 г. асистира в уър-кшоп по духано стъкло на холандския майстор Бернард Хеесен. В следствие на

съвместната им работа бива поканена като стажант в ателието на Бернард Хеесен - "de Oude Horn", гр.Леердамер, където работи в продължение на един месец. Интересите й са в посока съчетаване на стъклото с различни материали (стък-ло-камък; стъкло-дърво, стъкло-органи-ка), както и вместването му в природна или градска среда. Освен духано стъкло рису-ва черно-бели графики с туш и перо.

Божидар Пангелов е роден през мекия месец октомври в града на кестените гр. София, България, където живее и работи. Обича да се шегува, че единственото авторство, което признава е на трите му деца и хоби работата в сферата на бизнес услугите. Изненада предизвиква първата книга „Четири цикъла” написана изцяло по ин-тернет с непознат автор в пълен синхрон по мотиви от старогръцките легенди и ми-тове. Съавторът (Ваня Константинова) е редактор на следващата му книга „Делта”, а и на нея е посветена книгата „Момичето, което...” Последната ( засега) книга е „Чо-

векът, който...” През 2013 г. американско издателство публикува в е-формат двуезичната книга „Перо от Фуджияма“ Някои от стихотворенията му са пре-ведени на италиански, немски, полски, руски, китайски, турски и английски език и се публикуват в сайтове за поезия, както и в антологии и някои периодични издания по целия свят. Божидар Пангелов е един от участниците в германския проект „Европа ... поема” Europa ein Gedicht. Castrop Rauxel ein Gedicht RUHR 2010.. и проекта” SPRING POETRY RAIN”2012г. Кипър.

Божидар Пангелов

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ36 37Лилия Пангелова

това съм

присъстващото

отсъствие

отсъствието

което пристига

точно тогава

когато

само не разрошвай

на коня гривата


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ38 39Лилия Пангелова

Пиша

Пиша -

върху есенни листи,

когато слънцето е

живо

Тревата

е все още

дъхава.

И ти си сън, за който

няма

да разкажа.

Очите ми събират цветни дъждове.

Като в лудите години,

когато

с кърпа тичах

да превържа светлината.

Останаха крилете

и златните искрици, с които

днеска пишеш,

без дори да знаеш...

Отронено

перо от Фуджияма.



40 41

МираДимитрова

Здравейте, аз съм Мира, родена съм 1979 г., рисувам цял живот, обичам да ри-сувам, да се откривам в различното, в кра-сивото, в цветовете, в звуците, да вдъхно-вявам. Обичам слънцето, обичам да стоя без

чадър на пороен дъжд, обичам да броя ка-мъните, когато се разхождам в планини и гори, обичам луната и живите цветя, но най - много обичам да създавам изобщо оби-чам да обичам и да ме обичат.

Родена в Пловдив. Завършила специал-ност „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Автор на стихосбирките „Смъртта на палача“ 1999 г. (Национална награда за първа поетична книга в конкурса на Шу-менския университет, 2000 г.), „Полет в камъка“ 2003 г., „Градове и други острови” 2009 г. и „Теория на всичко“ 2012 г. Участие в поетичните сборници „Друга вода“ и „6 + 6. Печатала стихове в сп. „Родна реч“, в. „Пловдивски университет”, в. „Литературен форум“, в. „Искра“, в. „Марица“, в. “Сега”, в. „Компас”, сп. „Страница“,сп. „Глоси”, в. „Литературен вестник”, сп. „Пламък”, в. „Труд“, сп. „Море“ и др. Награди: Национална награда за първа поетична книга в конкурса на Шуменския университет, 2000 г., Първи национален конкурс „sms поезия“, 2004 г., Поетичен конкурс на ПУ „П. Хилендарски”, Междуна-роден конкурс “Мелнишки вечери на пое-зията” 2007 г., Национален конкурс “Плов-див – Младост 2007”, Национален поетичен конкурс “Магията любов”, Казанлък, 2008

г., Национален конкурс “В полите на Вито-ша”, София, 2008 г., Национален конкурс Нова Загора, 2008 г., Национален конкурс „Любовен човек“, Троян, 2013 г. и др. Участие в Международен балкански сборник, Истанбул, 2007 г., Юбилеен сбор-ник на Лондонското поетическо общество, Лондон, 2009 г., сборник „Лирика 2010” на НДК, София, 2011, сборник „Антология на българската поезия XXI век”, 2015 г. Участие в първия в България проект „Ръкописна книга“, София 2011 г. Съавтор на проекта „Град в бутилка“, поезия и проза, Пловдив 2012 г. Участие в антологията „Литературен Пловдив“, издадена на немски език в Магдебург, Германия 2014 г. Публикации в големите национални виртуални библиотеки и в чуждоезични електронни списания. Стиховете й са преведени на турски, ан-глийски и немски език. Член на Поетическа академия „Добро-мир Тонев“ и на Дружеството на пловдив-ските писатели.

Станислава Станоева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ42 43Мира Димитрова

Кадифена ръкавица

Опушен грим,шоколадчета върху сатенени възглавници...

Какво правиш тук с дългите си мигли,с тесните си нокти,стара Червена шапчице,надживяла всички вълци.

Краката ти се скъсяват със сантиметри,защото лъжеш, лъжеш, лъжеш –като поетите, които все си измислят бъдеще. Кратките евфемизми да се залъгваш.

Кой днес сътворява събитие и издига в култ любовта...Любовта, която умира винаги,най-мръсната дума на този свят.

Златните рибки в аквариума вече не изпълняват желания – влияние, тъпи играчки, японско порно, рафинирано до сияние.

Водата има памет и минало,викаме в нея глупости.После повръщат реалност децата и остаряват като панелни блокове.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ44 45

Харе Кришна, Аллах акбар, Амин, среден пръст и пръст при пръстта.Всички все някога ще отидем на дълго свиждане със смъртта.

Но днес, как ще живеем днес,спасени с кондоми и маски срещу радиация.С тези протуберанси на лявото предсърдие,девета степен по скалата на омразата.

Ядем новини, вечеряме прогноза за времето.Нека мъртвите погребват своите мъртъвци.Някои ходят дори в Швейцарияда се преселят в друг красив свят.

Изпивам тишината като бял абсент.Зад прозренията няма спасение.Отрязах с поглед черната котка на ръба на шосето.

Не ми липсва никой.Дори приятелите.Дори другите...

Мира Димитрова Станислава Станоева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ46 47Мира Димитрова

(by the [way) out]

знам

избълват клубовете нощниопияняващ дим – тютюн и ганджаи малко синтетични залъгалки за децатадрогира ги с дислексия и ехолалия тъматасветът ги отчуждава в скучно красноречиеи те като обърнат кадър остаряват

жените свалят силикона със усилиезабиват всеки денботокс под ноктите на ежедневиетоотричат гравитациятапод розовите хапчета се криепривързаност към самотата

спотайват се мъжете зад златните си зъбикупуват удължители за пенисииграят фитнесв плешивия живот на своите очакваниявиаграта ги прави скучниа после страдат че не са обичани

в такава нощ ще изтънеят границитеще се провре умората до нервните ни окончаниятова ли сме поискали –да бъдем лутащи се атомисами и недоволнии перманентно търсещи утеха

смъртта – закръглен нисък самурай –ще ни спаси ли с огризките живот под тънката си дреха...



48 49

Весела Петрова

От малка се занимавам с изкуство, от малка избрах да тръгна по много прави и последва живота! Прекрасен, удивителен, магичен, истин-ски и най-вече се научих да живея точно моята приказка. Една приказка на художник, търсещ, от-

криващ и претворяващ красотата на лошо-то и доброто, достигайки до баланса им. По време на следването си "Стенопис" във Велико Търново, открих хора, прияте-ли, любовта и себе си! Продължавам да творя, да се вглеждам и да обичам!

Казвам се Ива Касабова, по професия съм печатар. Родена съм на 13 март 1974 г. Пиша разкази. В съавторство с Филип Данчев написахме романа „Да бъде при-ключение”. Големите желания като дете бяха да стана художник, музикант, писател и да отглеждам расови коне. Оказа се, че нямам талант за художник, нито слух за музикант, нямах и пари за ра-сови коне, а историите, които измислях ни-

кога не записвах. Така се разви живота ми обаче, че по-тънах в необятната палитра на цветовете като научих печатарския занаят от баща си, синът ми се насочи към музика, а след неговото раждане и ерата на интернет си направих блог и започнах да записвам ис-ториите, които измислях. А какво правих като дете ли? Яздих коне известно време.

Ива Касабова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ50 51Весела Петрова

"Сила и безсилие", 210/150 см, смесена техника, 2015 г.

Разходката

Почти заспивах, унасях се или по-точно вече дремех полу-заспала, полу-будна отнасяйки се в поредните философки мисли за различни неща. Мислих си за приятни неща, които са ми разказали или съм прочела. Мислих си и за хората - за мислите на хората, за техните чувствата и установих, че доста си приличат. Приличат си в стремежите си, в мечтите си, в желанията, почти във всичко и тогава се зачудих защо след като е така, е толкова трудно да се разбират, да се обичат, да се сприятеляват, да си помагат… защо ли е така? В този момент сигурно съм започнала да потъвам в сън, защото почувствах една приятна лекота, сякаш духът ми напускаше тялото ми…”какво странно преживяване” - си помислих, но се оставих на усещането, защото беше много приятно. Изведнъж стана много тъмно, може би умрях, не знам, но след няколко секунди светлината се върна и аз се оказах на съвсем друго място. Бях попаднала незнайно как в един много хубав град с широки и чисти улици,имаше високи стъклени сгради и бе много осветен, сякаш блестеше. По улиците се разхождаха хора, много хора и много странни хора, сякаш безплътни. Всичките тези хора крещяха един през друг едно и също нещо: „Ей, хорааа, виждате ли ме? Това съм аз и съм тук, никой ли не ме забелязва? Искам малко внимание ако може, искам да ме чуете, да ме видите, имам да ви казвам много неща, искам да ви покажа себе си, аз съм добър човек и имам какво да споделя”… Това го крещяха всички без изключение някои по-силно, други по-слабо. Хората вървяха, крещяха и се подминаваха, приличаха на безцелно движещи се души, разхождащи се из красив, но самотен град. Гледах изумена и не разбирах, но продължих по улицата, можех и да срещна някакви


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ52 53Весела Петрова

нормални хора, които да ми обяснят какво става, но никой не ме забелязваше. Опитах се да заговоря един човек, но той крещеше много силно и не ме чу, просто се блъсна в мен и ме подмина. „Тук май всички са луди” - си помислих леко раздразнена и продължих. На един ъгъл видях как една девойка също се сблъска с един младеж , но явно от контакта между тях успя да го забележи и се спря. Загледа се в него и замълча за малко, но младежа продължаваше да вика. Тя го дръпна за ръкава с надеждата, че ще му привлече вниманието и дори се опита да го надвика казвайки му „ Престани да крещиш, чух те, забелязах те, сега млъкни и ме чуй ти.” Но младежа не можеше да я чуе, явно чуваше само собствения си глас и беше глух за другите. Момичето се помъчи още малко и като не успя да постигне желаното, си продължи по пътя подхващайки викането си отначало. Това съвсем ме смути, но така или иначе всичко си беше достатъчно странно за да се впускам в анализи и аз също продължих по улицата. На друг ъгъл видях други двама, които крещяха, но сякаш се караха…Единия викаше „Ти ме чуй пръв”, а другия „ Не ти ще ме чуеш пръв” Явно и тия се бяха забелязали, но не можеха да се разберат кой кого пръв да изслуша, макар че и двамата крещяха едно и също. Караха се, караха се, накрая всеки си хвана пътя и си закрещя индивидуално. „Странни хора - продължавах да се чудя - така до никъде няма да стигнат.” Продължих. На друго кръстовище се бяха забелязали едни още по-интересни хора. Мъжът викаше силно, а жената по-тихо, но от време на време мъжът спираше и оставяше и жената да повика, защото постоянно я заглушаваше и тя се чувстваше нечута от него. Тези двамата не се разделиха поне аз докато бях там, за после не знам. Накрая най-после открих хора, които мога да заговоря, защото не крещяха - нито единия, нито другия. Бяха се прегърнали нежно и изглеждаха много щастливи. Щом ме видяха веднага ме забелязаха, усмихнаха се и ми казаха.- Ако не спреш да крещиш няма да намериш щастието…- Но аз не крещя…- отвърнах с недоумение и вдигнах рамене.- И тя като другите не може да се чуе – казаха двамата непознати и се загледаха с усмивка. Спрях и се заслушах, тогава чух как гласът ми крещи същите думи, като хората от този странен град и се удивих на собствената си глухота:- Какво става? Как попаднах тук?- Ами сигурно си се питала защо хората не могат да се разбират…- Вярно е – отвърнах – питах се и какво от това, всеки си има теория по въпроса…- Е, това тук не е теория…- отговори ми жената от странната двойка - това е градът на его-то, Когато се научиш да слушаш другите и да подтискаш собствения си вик, ще намериш отговора, а ако намериш и друг като теб, ще намерите любовта и щастието. Но бъди спокойна, попаднеш ли тук ще успееш рано или късно. Но тук попадат само хора, които се питат… Това беше една много странна разходка, из един непознат град, сред куп шантави хора. Попаднах там един ден, когато се унасях в сън и се питах защо хората не се разбират, в един особен момент, който бе толкова странно преживяване, че и до днес се чудя - сън ли беше или умрях за малко.

"Космично съзнание", 120/70 см, класически витраж "Тифани", 2014 г.



54 55

Анастасия Кирилова

Казвам се Анастасия Кирилова. Родена и израснала в гр. Видин. На 24 години. Из-питвах силно увлечение към рисуването , музиката още от дете. Тази страст към из-куствата и уменията наследих от моето се-мейство – семейна черта, така да се каже. Още в гимназиалното училище участвах и печелих национални конкурси с изобра-зително изкуство, което силно мотивира желанието ми да се развивам. Вдъхновя-ващо бе в ранна възраст, да осъзнаеш, че упоритият труд и многото работа реално биват оценени от заобикалящия свят. За-

върших живопис в класа на Веселин М. Нацин – град Видин. Продължих обучението си в Нацио-нална художествена академия, в класа на Андрей-Даниел. Обективно насочвам вни-манието си върху любовта към егото и „хар-монията“ в социален аспект. Всеки крие в себе си един цял друг свят, различен от този в реалността. Търся спонтанното… то показва ясно дълбините в „лицето“ на едно изражение. Изумително за мен е да уловиш в миг, прозореца към човешката същност.

Иван Христов е роден през 1978 г. През 2002 г. завършва българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Същата годи-на неговата първа стихосбирка "Сбогом, деветнайсти век" получава наградата за поетичен дебют в Националния конкурс "Южна пролет". През 2004 г. излиза втора-та му стихосбирка "Бдин" (ИК "Жанет 45"), за която през 2006 г. получава Национал-ната литературна награда "Светлоструй". През 2009 г. получава първа награда от

поетичен маратон в рамките на фестивала "Пролетта на Горан", Хърватия. Участвал е в множество международни литератур-ни фестивали и е превеждан на над десет езика. Автор е на изследването "Кръгът "Стрелец" и идеята за родното" (2010). Доктор е по Нова българска литература в БАН и член на Сдружение на български-те писатели. През 2013 г. излиза неговата трета поетична книга „Американски поеми” (Издателство за поезия Да).

Иван Христов

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ56 57Анастасия Кирилова

CHEVROLET

Бял "Шевролет",модел 1990!Хвърли ми ключоветеи ми каза "Опитай".Много се зачудих,защото това не бешестарата кола на баща ми,който за всяка грешкаме удряше отзад, зад врата.Четири скорости?P - паркиранеR - заден ходN - "неутрална" ми каза"като Швейцария"D - напредСамо газ и спирачка!Когато завъртах ключаи светлините светваха нощем.С тази кола обикаляхезерата на Уисконсин.Езерото "Мокасина","Бурното езеро","Залезното езеро".Понякога спирах да снимамстада елени.Друг път зареждах бензин.Натисках педала до дупкаи така откривах Америка.Бял "Шевролет",модел 1990.Моята първа кола,макар че всъщностбеше на Дъглас,баща на жена ми.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ58 59Анастасия Кирилова

Singer

Всичко това се случина брега на едно езеров щата Уисконсин,когато влязох в къщата на Ларии в хола, зад една витрина,зърнах една стара шевна машинаSinger.Веднага спомените нахлуха в главата ми.И моята баба имашетакава машинаи вероятноот дългото ползванесъвсем се бешеуподобила на нея.Ето нейното рамо -легло за плочка на Singer,ето косата й бяла -ремък с протрити стени,ето ръцете й тънки -водач и носач за конеца.Сръчна като совалка,със зъби за зиг-заг,с гърбица - възвратна пружина и бемка иглодържач,имах баба - концеопъвач.Тогава, изведнъж се замислих -Ти си прав, приятелю Лари,разликата между настоящеи миналосе изразявав отношението между живия спомени мъртвия експонат.



60 61

Борислава Кадийска

Казвам се Борислава Кадийска. Завър-ших бакалавър специалност „Сценогра-фия“ , а тази година и магистратура специ-алност „Проектиране на авторски визуален спектакъл в Национална Художествена Академия. Казвам се Борислава Кадий-

ска. Завърших бакалавър специалност „Сценография“ , а тази година и магистра-тура специалност „Проектиране на автор-ски визуален спектакъл в Национална Ху-дожествена Академия.

Sad

Понякога се натравям с хора. Детокси-кирам се с други, търся трети, с които да се почувствам добре, за да осъзная в крайна

сметка, че ако ме заровят като щраус, ни-кой не би видял тъгата в очите ми. Тя е тиха, спокойна и очакваща.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ62 63Борислава КадийскаБорислава Кадийска Sad

Там където попаднах продаваха на безценица разговори, изтрити от съдържание. По витрините висяха безплатни съвети, а изпразнени от комплекси чували лъскаха усмивките си. По улиците паветата се караха и постепенно се отдалечаваха, а в разстоянията между тях, дами губеха токчетата. Тази приказка ми харесваше, поради истиността на обстоятелствата.

В голямото съсредоточие на материалния свят, обвинените във фетишизъм мълчаха, а предметите говореха. Всяка неделя откачалките си купуваха любов , а до понеделник я отравяха . На лампите това не им се нравеше. Долната им челюст увисваше при вида на трупчетата, а жужащите им слънчеви езици се нажежаваха до алено. Пъстроцветни пеперуди с навити до край пружини летяха насам-натам и поскръцваха. Кръц, кръц вървяха часовниците и показваха 12. В този момент биеха църковните камбани за обяд. Така цяла една нация само обядваше. В тази така вълнуваща страна нямаше хора.

Sad

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ64 65Борислава Кадийска

Освен особа, но тя по скоро приличаше на подплътена отвътре дрипа. Тя или той някога е имал желания, а не мечти. Всичко в него изглеждаше окаяно и мръсно. “Аз съм герой- често казваше той,- защото съм трифазен”. Всяка сутрин се раждаше, през деня умираше в агония, а нощем възкръсваше. На въпроса кое е по-добре да си жив или мъртъв, той тоговаряше: “Да възкръснеш, защото така си хем жив, хем умрял “ и се смееше през сълзи. Мръсните червеи отново пируваха напоени с човешки сълзи. Дъждът от мъка им харесваше – обядът също. Една голяма дупка с голям отвор за по-добър вкус.

Sad


66 67

ИлиянаСтоянова

Родена съм през 1969, година на цветя и любов, на предполагаеми лунни разходки и на най-великия рок фест в света – Ууд-сток. Доктор по богословие, непоправим идеалист и щуро влюбена в семейството, хубавите книги, филми и пътешествията.

Опитвам се да уловя неуловимото – да нарисувам емоция, да направя снимка на птича песен, да пиша много като говоря малко. Търся красивото и в най-обикно-вените неща. И ровичкам ли, ровичкам из гънките на душата – стихове, хайку, аква-рели, фотографии и хайга.

ИлиянаСтоянова

Откакто преди години в тийнейджър-ските ми ръце попадна една книга на Кобо Абе, започна моята голяма почти лю-бовна афера с японската култура – литера-тура, филми, аниме … Харесвам кратките форми и пиша хайку. През 2010г. излезе моята книга „Островитянско хайку“ - хай-ку и други краткостишия на фона на сним-

ки, които съм направила в Англия, където живея от доста време. Член съм на British Haiku Society и на Хайку Клуб - Пловдив, редактор в The Living Haiku Anthology. Имам публикувани хайку и други стихове в някол-ко сборника на английски и български. В момента се опитвам да завърша първия си роман, а в главата ми напира и втори.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ68 69Илияна Стоянова

Сладко от круши

Около старата круша имаше постоянно жужене. Примамваше с ед-наква сила както лакомите пчели, така и хлапетата, домъкнати на село за лятната ваканция. Крушата беше насред няколко ябълкови и вече отдавна обрани черешови дървета. Големите ѝ възлести, подобно на старчески ръце, клони бяха отрупани със сладки, лепкави плодове, на които ние децата не можехме да се наситим. Ниските клони вече бяха обрани, но тъй като бях най-висока, успях да откъсна една голяма, почти кехлибарена круша само с леко подскачане, докато останалите хлапета се опитваха да се покатерят нагоре с пъшкане и някое друго ожулване я на лакът, я на коляно. - Ей, Пипи, някой ден ще се покриеш цялата в лунички! Обърнах се и видях едно от момчетата, което макар и на моите годи-ни, беше почти с глава по-ниско от мен. Беше вперил предизвикателен поглед в едва нахапаната круша, докато аз облизвах лепкавия сок, кой-то се стичаше по пръстите ми. Това, че неговата баба раздаваше най-страховитите шамари, при това само с поглед и беше наша съседка, изобщо не би ме спряло. С един добре премерен шут можех да го пратя директно към мястото, където няколко гъски бяха избрали за своите телесни нужди, след което подхлъзването и приводняването в малката вада, криволичеща между дърветата, беше почти гарантирано. Трио-то от изцапване, намокряне и опозоряване звучеше примамливо. Но дали си заслужаваше да прекъсвам моето свещенодействие със слад-кия плод, само защото през лятото носът и бузите ми се покриваха с лунички, косата ми леко червенееше на слънце, а досадни бърборковци си мислеха, че могат да ме обидят като ме сравнят с моя любимка от книгите… Погледът ми се плъзна по разнообразните бурканчета със сладко, но само около едно от тях имаше жужене. Протегнах ръка, обсипана с лунички, взех сладкото от круши и го поставих в кошницата. Утре ще ядем палачинки!

споменипо-лепкави отбабиното сладко

Илияна Стоянова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ70 71Илияна СтояноваИлияна Стоянова

Небето се е сгрочило и …

Гръмва.

Един увиснал облак

заплашва

да излее неизказаното.

Илияна СтояноваИлияна Стоянова


72 73

Магдалена Панова

Казвам се Магдалена Панова, много хора ме наричат Лена (може би, защото ме мислят за рускиня.) От Пловдив съм. Зани-мавам се с рисуване от..... скоро, но е все едно! Въпреки че съм наследила тази си "дарба" от дядо ми (надявам се някога да достигна неговото ниво). Започнах да ри-сувам, защото ме успокоява и така успя-вам да си почина и да се абстрахирам от напрягащите ме фактори. Занимавам се с създаване и предлага-не на био продукти, но кои го интересувам това? Мисля, че е добре човек да може да

се самоиронизира, да е критичен към себе си за да може да се развива и да е здраво стъпил на земята. Надявам се аз да съм такава. Харесвам истински и открити хора (а такива останаха съвсем малко). Общо взето правя само това което ми харесва и мога да кажа,че съм щастлива с начина си на живот. Няма нищо по-хубаво от това да правиш това, което обичаш, да можеш да избираш какво и кога да напра-виш а обкръжението ти да е от готини хора! За мен толкова!

Казвам се Йоана и съм от София. Е, в момента живея в Лондон, но съм тук само тялом. На 22 години съм. Всъщност ня-мам никаква идея какво да напиша за себе си... За първи път написах нещо (казвам нещо, защото не приличаше на нищо), ко-гато бях втори или трети клас. Пиша рядко, само когато имам нужда да изхвърля най-токсичните си душевни отпадъци. Много писатели и поети казват, че трябва да пи-

шеш всеки ден, за да започнеш да създа-ваш от време на време добри неща. Но този тип писане не е за мен. Най-много красота откривам в белите рими. Самата неприну-деност и липсата на търсене на рима на всяка цена позволяват на поета да предаде изцяло емоцията, която иска. Според мен, разбира се. Достатъчно философстване, отново се отклоних от темата. Може би трябва да заменя счетоводството с фило-софия...

ЙоанаКостурска

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ74 75Магдалена Панова

Не обещавам.Обличам дрехите си и си заминавам.Не обичам.И не страдам.Не чувам със какви обиди ме изпращат.Нощем не оставам.Кафето сутрин не дочаквам.Не лъжа. И не мамя.А след мен излъгани безброй остават.Не наранявам.А сърца разбити на сметката ми слагат.Не бягам.Просто на едно и също място не се застоявам.Не се крия.А ме търсят, щом загубят ме от поглед.Гнездо не ще си свия. Като кукувица...Във чужди домове по нощ оставам.Постепенно остарявам.И побелявам.Но момичето във себе си запазвам. Всичко заслужавам.И го получавам. С кръв и пот го плащам, със същото го защитавам. Не те примамвам. Закуска и вечеря няма да направя.Игрички не играя. Ни женски, нито мъжки. Картите на масата поставям.Каре аса. И черна дама.Не трепвам. Дъх не си поемам. Душата ти изгарям само с поглед.Не бързам, но не те и чакам.Ако си смел, опитай се да ме догониш.За нощ.А всъщност и толкова не обещавам.

Йоана Костурска


76 77

Иван Маджаров

Казвам се Иван Маджаров и съм худож-ник. Живописта е моя работа и мое хоби. Винаги ми е харесвало реалистичното третиране на формата в изобразителното изкуство. Като ученик и студент се стремях към достоверно предаване на натурата и подробно изучаване на детайла. В един момент картините ми започнаха да звучат силно хиперреалистично. С времето оба-че абсолютно достоверното, фотографско пресъздаване на действителността, спря да представлява творческа провокация за мен. Така започнах, като съвсем естестве-

но и логично продължение, да търся раз-нообразието в изказната форма. В настоящите си платна комбинирам реалистично нарисувани предмети, фигу-ри, тела, с едни по-абстрактни, свободни и емоционални по своята същност, движе-ния на четката. Имам над 20 самостоятелни изложби в страната и Европа. Хубаво е, когато човек открие призванието си! Някой беше казал, че основните еле-менти на щастието са: нещо да правиш, ня-кой да обичаш и нещо, в което да вярваш.

Казвам се Елица Кръстева. На 35 годи-ни съм и съм родена и израснала в Русе. От 10 години живея във Велико Търно-во. Пиша поезия почти от момента, в който съм се научила да пиша. Сега пиша пове-че, грижейки се за малката си дъщеря...по парковете. Работя и съм завършила нещо съвсем далеч от поезията. Но смятам, че богопо-добното у човека е точно способността му

да твори, независимо от това какво. Мисля, че поезията трябва да е близо до човек, да говори ясно, точно и разби-раемо, така че да бъде достъпна за всич-ки. Все пак поезията е фотография на простите ни човешки чувства, запечатана в бурканче дъхава частичка щастие, любов и тъга... Метафорите и нежността не са силната ми страна...

Елица Кръстева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ78 79Иван Маджаров Елица Кръстева

Номерче в дланта И оставихме саката си, а послетичахме боси и голи.Едноминутно всевластиевърху разлюлените балкони.Едноминутно щастие.Ръката ти върху кръста ми.Любовна светкавица,заплетена в пръстите.Билетче за някъде,където ще сме без дрехи.Сладостен летен мракпо резците полепнал.Едноминутно въртенеи притискане към стената.

В гардеробната преди представлениетооставихме саката си.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ80 81Иван Маджаров

Кинкалерия Можеш и без усилия да се промъкнешпод разгърдената ми риза,ала по ти е милосъс силавдън душата ми да навлизаш.

Да я разнищиш, да я омотаеш,да я откъснеш от корен.От ръба та до краяпо дължината да я разпориш.

Да й оставиш концитеда белеят нарочно.Бактисах в тъмното гола до ненасита...да шия копчета.

Елица Кръстева


82 83

ИванДаскалов

Здравейте, казвам се Иван Георгиев Даскалов на 40 години, художник на сво-бодна практика. Роден съм и живея в Ста-ра Загора. Работя основно с техниката сух пастел.Любимата ми тема са старите български села и всичко, което е свърза-

но с българския бит култура. Рисувам с удоволствие и фигуралните композиции с романтични сюжети. Имам една самосто-ятелна изложба, участия в общи проекти и в " Есенния салон на изкуствата" гр. Стара Загора.

Невена Борисова е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва бакалавър Журналистика и магистратура Литература, Кино и Визуална култура, учила е Социо-логия. Пише публицистика и поезия. Сфе-

ра на интереси: обществено значими теми, социални теми като бедност в селските ре-гиони, женски права, малцинствени въпро-си и обществено развитие; култура.

Невена Борисова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ84 85Иван Даскалов Невена Борисова

НАТЮРМОРТ С ЖЕНА

Обърнала се е посоката на времето -паднала сребърна лъжица, нейният звън трепти.И тези съзерцавани очи, те съзерцаватпортокала във дланта, подобно тъмномедено махало. Навярно звук от нечие пиано се е утаил във този поглед - зрънце жълта охра.Материята на роклята неясна е, но синя, подобно роклите на множество жени, подобно обеците, гривните и холовете им.И все пак, нейната еднаквост е различна, и диплите на роклята й - те шумят, вълнуват се,разплискват се във рамката, и следва отлив.Морето е далеч обаче, тукашни - очите.Дали едно търкулване на портокала значело е край

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ86 87Иван Даскалов

НА НЯКОЛКО МЪЖЕ, КОИТО ПИШАТ

Пада лятото с райски грохот. "Емилия", Георги РупчевПроклетото великолепно лято се търкаля по склона надолу, а вие се изкачвате със чашите и думите нанякъде,заслушани как този грохот ромоли.Метафорите скачат на масата, танцуват -улични котки, замръзващи като зидове,и един от вас може би ми е по-скъп,но може и да сте еднакво чужди.Пейзажите наоколо са безобразни, норазорани и на зазоряване са нечие лице,а маси, пейки, улици са циркови въжета -баналности, които ни предупреждават.Възможно ли е въпреки очакванията да се повтарят сюжетите и всички тези думи?Съсечени са златните сечения. Богомолци по стръмни улици и полегати думи,ние вървим. Понякога си мисля - ще си отидем в тишина,ще спим по пейките насън, а всъщност в тесните легла. Ще издребняваме. Аз мога и да съм жестока във страха си, бих могла да кажа - жените ви ще ви съсипват всеки път,защото вие ги съсипвате.И случвало се още хората да стават тихи или твърде много да говорят. Но вие не се тревожете - нека метафорите танцуват,преди да падне в нея,поне един от нас ще обобщи трагедията.

Невена Борисова


88 89

ЛюбомирКоларов

Роден съм на 31.07. 1959г в град Русе. Живея и работя в Пловдив. Имам над 30 изложби.

Мои творби са притежание на частни колекции в САЩ, Германия, Италия, Фран-ция, Япония, Австралия и др.

Моника Георгиева е родена в София преди по-малко години от колкото повече-то хора подозират, играла е Канадска бор-ба 13 години в Торонто и учила литература в Лондон. Твори само когато е в София или когато е влюбена, което е едно и също нещо.

Вярва в лечебната сила на писането и четенето и колекционира първите издания на книгите на Милан Кундера. Обича хора които се занимават с изку-ство и какво се случва когато ги събереш на едно място.

Моника Георгиева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ90 91Любомир Коларов

имаме споразумение със София

да не ме спъва с разнищените си поли

като бързам за срещи

да поправя правописните ми грешки

и да ми намира място в трамвая

когато не ми се люлее по релсите

събирам ѝ фасовете до бордюра

защото знам, че и София има черни дни

и когато галя храстите ѝ в парка

тя ми подарява паяжини (ако е в настроение)

изгрява ми слънце за да сияе

докато кацам в прегръдката ѝвсяка година, по два усмихнати пъти

аз ѝ давам дните си

и желанието си за промяна

талант, ако имам такъв

посвещавам на нея

защото се разбрахме да ме издига

когато никой друг не смее

и да ме плаши понякога

с трудности които самата тя

не знае как да изкорени

такава естествена симбиоза съществува само

между един човек и родното му място


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ92 93Любомир Коларов

Не виждаме нещата такива каквито са

а такива каквито ние сме.

Това го е казала жена.

Вярваш ли ми?

Че през призмата на нейния поглед

ще направиш разликата

между уважение и зависимост,

между пръстен и окова,

между доброта и слабост.

Че нейните очи

имат друго мнение

за модерното изкуство,

за графитите в квартала

за приложенията на шоколад.

Според нейните очи,

посланието е по-важно

от римата в един стих.

Вярваш ли ми?

Че в нейния друг свят съжителстват

добрите и лошите ти качества

в хармония.

А единственото което се иска от теб

е да я погледнеш в очите от време на време.



94 95

Петя Денева

Казвам се Петя Денева . Животът ми за-почна през 1981 година в град Балчик, а след шести клас, премина в музикалното училище "Добри Христов" във Варна в но-вооткритата там паралелка по рисуване. После, без пауза за размисъл, послед-ваха годините на следване в НХА в специ-алност Живопис и след завършването ми, вече девет години живея в София като ху-дожник на свободна практика.

Обикновено търся мъгливи и неподвижни меланхолични образи. Те са моите любими вдъхновения - стълбища, стаи, прозорци, силуети, огледални водни повърхности, от-ражения. Чакам да ме срещнат в сънищата или наяве и тогава започва дългата разходка. Отъпкване на кръга, в който се движа, за да направя крачка в страни, когато карти-ната е готова.

Мария Янакиева е родена на 4 юни 1981 г. в гр. Дулово. Завършва „Икономика на социално-културната сфера“ в УНСС – гр. София. Има издадени две поетични книги „Диви цветя“ (2012) и „Срички по вятъра“ (2013). Инициатор и съставител на четиритомната поредица „Приятели в поезията“, издадени с благотворителна цел със стихове на над

100 съвременни автори. През 2013г. – 2014г. работи на добро-волни начала в Международна асоциация за българско изкуство по света и инициира кампании, събития и дейности, свързани с популяризирането на българското изку-ство. Писала е статии за „Търговски вест-ник“ и „Артновини 365“.

Мария Янакиева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ96 97Петя Денева

На тези, които

Аз съм от тези, които влизат в живота ти мигом. И също в мигом си тръгват към други животи. Влизам обаче случайно и неканена никога. И също случайно излизам – в пъти доволна.

Доволна от себе си – изчистила дребни пороци. В живота си всеки своята карма си носи. Аз още се уча. Но нося старите си уроци. Урокът е път с табелки „житейски въпроси“.

Въпрос е на време (и не само) да бъдем щастливи. Щастливи в сърцето и от себе си първо. Как можем да даваме щастие, когато трънливи са нашите чувства – и в миналото, и в бъдно?

Събирай си щастия – сега. И ги трупай до вечност.В сегашно време все да ги изживееш. Но чуждите не кради. Умножавай ги по човечност.Ако си стиснат обаче – ще ги разпилееш.

Помня тези, които са влезли в живота ми мигом.И също мигом са тръгнали към други животи.Влезли са неслучайно и неканени никога.И неслучайно вървят в съдбовните си посоки.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ98 99Петя Денева

Обещание

Обещавам си, че себе си ще пиша,когато ми е светло, бяло, чисто.Стихът ми с твоята душа ще дишаи няма всъщност да ѝ липсва нищо.

Не мога с болките си да те тровя.Достатъчно си има всеки.Аз в земния живот все още бродяпо своите невидими пътеки.

Но светя тихо само за душите.Нали душите са частици от всемира.И нека все по-светли са съдбитена хората, които себе си намират.



100 101

ПетърДарковски

Здравейте, роден съм в село Раковица Видинско, селото в което са родени писа-телят Андрей Гуляшки, професора историк Андрей Пантев и поета Андрей Андреев. Живях свободно и запечатаната свобода и светлина от детството пренасям в картини-те си. Рисувам вече 40 години. Член съм на СБХ, на ДПХ (Дружеството на пловдивските художници) и плевенската група художници. Имам 12 самостоятелни изложби, участия в национални изложби, пртоекти и пленери. Което не е толкова важно, важното е какво запечатвам на платното. Имам вкус към старината, с но-сещата от нея информация, спомени, вре-ме, памет. Картината и изобщо изкуството се правят за хората. Ако накарам зрителя

да забележи и да се спре пред картините ми-успял съм. Ако той се влюби-още по-добре. Картината се създава с любов и е носител на любов. Неувяхваща, неизчер-паема. Картината не бива да казва всичко, тя е редно да внушава и загатва, дори да задава въпроси.Стремя се начина ми на рисуване да е неповторим и само мои. Следвам само сърцето си и опита си. Рисувам бавно и ежедневно, пазя се от създаване на количествени посредствени неща. Всяка работа трябва да е уникат, със замисъл и послание. Те картините имат по-дълъг живот от моя, затова и отговорност-та ми е голяма рисувайки, съзнавайки че ще доставят радост и след мен.

Румен Денев (Димитров) е роден на 21.04.1958 г. в гр. Казанлък. За първи път публикува стихотворения през 1973 год. Следвал е в Пловдивския университет „Отец Паисий Хилендарски”, специалност българска филология в периода 1978-79 г. От 1979 г. е студент в Литературния инсти-тут „Максим Горки” – Москва. Обучава се в семинара по поезия с творчески ръково-дител - поетът Лев Ошанин. През 1986 г. излиза стихосбирката му „Животът на дъжда”, за която през 1987 г. му е присъдена престижната национал-на награда за дебют в поезията „Южна пролет”-Хасково. Автор е на сборници-те със стихотворения и поеми: „Вечният мир” /1990/, „Последно”(1999), „Звуко-писи”(2001), „Стихотворения”(2005), ”По-соки на погледа”(2006), „Люлка на все-лената”(2011) и на книгата с есета „Град България”(2012). За поемата „Люлка на

вселената” е удостоен със специалната на-града на Съюза на българските писатели. През 2014 год. излязоха стихосбирката „Подражание на псалтира” и есеистичната книга „Назад към човечеството”. Негови произведения – стихове, есета и публи-цистика са печатани в много литературни и периодични издания. Превеждан е на руски, турски и френски. Автор е на текста към спектакъла „Ди-хание в Долината”. Твори в областта на ко-медията и драмата. Член на редакциония съвет на Литера-турно списание „Кула”-Казанлък. Член на Клуба на дейците на културата – Казанлък. Член на литературен кръг „Смисъл”- София. Член на Съюза на българските писате-ли - София. Член на Българския П.Е.Н.–център.

Румен Денев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ102 103Петър Дарковски

"Памет 1" платно 65х54 см.


* * *Утре рано аз имам дуел,ще изпискат две сребърни шпаги.Неизгодно еда съм смел,изгодно еда избягам...

Аз ще бъда убит войник,вече хапвам последната хапка,а животът ежалък вик,панталони и шапка.

Ето, бавно отиват на балвсички мои предишни любовници,с тях на много игри съм играл,но сегасъм влюбен в часовника.

Как се случи така и какстанах трън и герой в обществото,стар убиец емоят враги навярно обича живота.

Който знае смъртта, е мъж,но и който живота жали.Как отдавна е нямало дъжд...Тая нощ ще вали ли?Едва ли...

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ104 105Петър Дарковски

ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК

Палачът и затворникът се качвахапо стълбите към черния дръвник.В навалицата плачеха и храчеха,и кашляше един войник.

Като невеста с младоженецпалачът и затворникът се качваха.Мълчаха градските началници,а лудото момче се плезеше.

Върху дръвника беше паднал пресен сняг,един свещеник с тяло на момичепосочи с кръст като с черпаккъм бога, който ни обича.

И от уста в уста като целувкапредадоха:Сечи!Сечи!Сечи!И седем хиляди очивидяха как душата си събу обувките…


"Памет 2" платно 65х54 см.


106 107

Медеа Янкова

Аз съм от България и Грузия. Първо завърших „Национална Гимназия за При-ложни Изкуства Св. Лука“, (2005), (София), със специалност „Художествен Текстил“, след това завърших Бакалавър (2009) и после Магистратура (2012), в „Национална Художествена Академия“ (София), със съ-щата специалност. Веднага след това запи-сах Докторантура (2012), отново в „НХА“, в същата специалност, но с обновено име „Текстил- Изкуство и Дизайн“. Темата на дисертационния труд е: „Ролята на цвета в художествения текстил. Автори (1960 / 2010)“. Наградена съм с „Fulbright стипендия за докторанти“ и участвам, като „Гостуваща изследователка“. Ще имам шанса да посе-

тя “University of Hawai’i at Hilo”, (HI, USA), от Август 2015 до Януари 2016. Сега организирам, първата ми самос-тоятелна изложба с около 30 живописни картини, под името „Париж: 2013- 2015“. Имате възможност да видите картините в уебсайта ми /mede-art.com/, в катего-рия: „Живопис“, албум: „Париж: 2013- 2015“. Вдъхновението за тази изложба се провокира от творчески престой в “Cité Internationale des arts”,с който бях награде-на през 2013. Веднъж чух, че да си истински артист е начин на живот, и осъзнах, че трябва да се посветя на тази идея, иначе ще съм по-върхностна. Така, че това е моята страст, мечта и амбиция.

Антон Баев /1963/ е автор на поетиче-ските антологии „Целият свят и други апок-рифи” /2002/, „Даровете на света. Нови апокрифи” /2004/ и „Дневник на Корабо-крушенеца” /2012/; на романите „Америка-нци” /1997/, „Белези от българин” /2006/ и „Рай друг не чакай. Записки на Корабокру-шенеца” /2014/, на книгите с разкази „Жени и планети” /2005/ и „Victor Bulgari” /2010/. Написал е още книгата с фрагменти „Ноев ковчег” /1999/ и монографията „Иван Пей-чев [Романтична формация. Романтически мотиви]” /2010/ - докторска дисертация на автора. Истанбулското издателство Yasakmeyve /”Забранения плод”/ публикува през 2011 томче избрана поезия от Антон Баев “Dunya Nimetleri” /”Даровете на света”/ в превод на

проф. Хюсеин Мевсим и Кадрие Джесур. В превод на турски излиза и сборникът му с разкази „Жени и планети”. Превеждан е още на английски, испански, немски, гръц-ки, сръбски, албански, руски. Носител на редица награди, сред които Голямата награда „Южна пролет” за дебют – 1989 /за стихосбирката „Снежни сигна-ли”, 1988/, два пъти награда Пловдив /за романа „Белези от българин” през 2007 и за поезия – „Дневник на Корабокруше-неца”, през 2013/, награда Иван Николов през 1996 за стихосбирката „Ездачът, но-щта и пустинята” /1995/, Първа награда за поезия от „Яворови дни 2015” и др. Доктор по Българска литература от Института за литература на БАН.

Антон Баев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ108 109Медеа Янкова Антон Баев

Анонимни градове

Да вървиш през хиляди анонимни градове - лабиринти на скуката;да вървиш, да не спираш ни в бордей, ни по гари - бедуин без оазис, ослепял от слънце и сол, ослепял от пясъчни бури, ослепялот бездумие...

Двугърби камили преживятпустините от меланхолия.

Да вървиш, да не спираш, докато пристигнешв град без стени и без бойници, без подземни тунели,без бункери, без летища,без съдилища, без затвори,без нощна стража, без име,в град с единствена къща,в град, където не си анонимен.

„Този град е хубав – ще й кажеш на прага - защото е твой.”

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ110 111Медеа Янкова

Пенелопа, на прага

Целувам ръцете, коитобельото изпрано подреждат,пробягват, откачат от щипкитечорапите, ризите, преждата...и в топлите шкафове пъхват ги,ухае домът на изпрано...

Изплашено зайчето слънчевопробяга за миг по таванаи скри се при тебе, на топло:муцунка и лапички - в пазвата.

... Сънувам димящата Трояи гордите й нещастници...Победа? Разгром ли? Херояте мъртъв и в двете еднакво.Подай ми ръцете си, моля те,да проснем прането на мачтата!

Антон Баев


112 113

АндрианБекяров

За мен изкуството е път. Дълъг, безкра-ен дори, жив и в непрекъснато движение, един живот не стига за да се извърви. Когато практикуваме дадено изкуство, ние се променяме, може би повлияваме и на околните, но процесът на творчество и съзидание изменя най-вече нас самите. В този смисъл практикуването на даде-

но изкуство е метаморфоза към едно по-добро състояние. И така, стъпка по стъпка, напредваме по пътя с надеждата че някога ще успеем да се докоснем или поне да се доближим до божественото.Аз съм още в началото, все още се уча. Всъщност, вина-ги ще се уча.

Казвам се Живка Иванова и съм от Бургас. Влюбена съм в морето, цветовете и внуците си, Камен и Кая и дори прека-лявам, когато пиша за тях. Харесвам всич-ко цветно, но не се отказвам и от бялото, например „бял стих”. Превеждам поезия от руски и английски, а авторските ми кни-ги с поезия са две: „Вторникът е зелен”/

Фабер,ВТ, 2011/ и „99лимърика с българ-ски привкус”/Design Studio,2015/. Пред-стои да излязат „Плетачката”, сборник раз-кази и „Зоо”, поезия. Имам си и мечта – да видя наживо как кръжат кондорите над Мачу Пикчу и сенки-те им се отразяват в Урубамба, огледалния образ на Млечния път.

Живка Иванова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ114 115Андриан Бекяров

Miss Stein and the Artists of the round table

ако си облечеш вечерна рокляи притичаш в дъждачесто вали в Парижот малкия павилион до ателиетоАлис те съветва да не се притеснявашче си мокрада не бива да се притеснявашзащото стопаните и повечето гостине се притесняватще те посрещне една кошницаразсипала своите ябълкиоколо лъскава тъмна бутилка винокакво другофранцузите обожават винои един сладкиш който чака да бъде опитансладкиш с много правилни пропорциикато представите на Сезанза кръг квадрат и триъгълникедин едър младежказал сбогом на оръжиятано останал залепен за спусъка до последното ритане на двуцевкатаоще ненаясно че от загубенитеще покълнат една ината и силна мерлина и един още по-инат и по-силен старецдама със зелена ръка червена коса и синя шапка-лалеще те гледа зеленодокато чака своя Матис – обожаван от стопанкатаи недолюбван от Елен изключителната готвачкакоято няма да сервира суфле защото господин Матисси е позволил да пита прислужницатакакво ще има за вечеряа един французин не може да постъпва такамистър Фицджерълд разклащащ леко своята чашапълна наполовина с нежна нощможе би в съответствие снежните копчета на стопанкатанейният опит да рисува словесни портретикато кубиститео кубиститемосю Пикасое довел госпожиците от Авиньонрозовите госпожици от Авиньонна които все още всички части са си на мястотосамо малко ъглестии въпреки кучешките физиономии на две от тях


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ116 117Андриан Бекяров

и кафявия портрет на мис Стайнна който тя не си приличано ще си заприличачуват се и песните от Пизано това става по-къснокогато за приятеля, предания мистър Паунд„океанът потича обратно”и първата песен се запечатвана късче оръфана тоалетна хартияпопила жегата на металната клеткав лагера за военни престъпниции сега има лагерии не се знае кои са точно престъпницитев повечето случаи те не са в клеткатаи не пишат песнине се стъписвайпред късите крачета на Пти Бижуграф Анри дьо Тулуз Лотреки лигата потекла от устата музащото той е повел оранжевата ослепителнаЖана Аврил в черни чорапи и черни ръкавицинад лактите гъвкава плуваща в дантелитена своя безсрамен кан-канняма нужда да изброявам всички гостите всички са поканени на кръглата масавсеки срещу своето творениеи два пъти се налага да се сервира хляба когато опознаеш французитее тук има и някои нефранцузитака казва Алисще разберештова е знак че са доволнии може би това ателие на улица дьо Фльорюсе за временно ползванефранцузите вечно строят такива сградиказва Алиси после ги рушат но„човешката природа тук е така вечначе французите”а защо не и обитателите на това ателие„могат да си позволят да бъдат временниколкото си искатс техните сгради”а и мис Стайнколекционира по-скоро генииотколкото шедьоври



118 119

Ивелин Широв

Казвам се Ивелин Широв. Роден съм през 1973 година. Завършил съм худо-жествената гимназия в Сливен през 1992 г., а през 1997г. - магистърска степен със специалност "Графика" във Великотърнов-ски университет. Работя в областта на живописта, гра-

фиката и рисунката. За мен, най-краткото и същевременно най-точно определение за Изкуство е да-дено от Пабло Пикасо: "Изкуството е лъжа, която ни помага да разберем по-добре ис-тината."

Божидар Пангелов е роден през мекия месец октомври в града на кестените гр. София, България, където живее и работи. Обича да се шегува, че единственото авторство, което признава е на трите му деца и хоби работата в сферата на бизнес услугите. Изненада предизвиква първата книга „Четири цикъла” написана изцяло по ин-тернет с непознат автор в пълен синхрон по мотиви от старогръцките легенди и ми-тове. Съавторът (Ваня Константинова) е редактор на следващата му книга „Делта”, а и на нея е посветена книгата „Момичето, което...” Последната ( засега) книга е „Чо-

векът, който...” През 2013 г. американско издателство публикува в е-формат двуезичната книга „Перо от Фуджияма“ Някои от стихотворенията му са пре-ведени на италиански, немски, полски, руски, китайски, турски и английски език и се публикуват в сайтове за поезия, както и в антологии и някои периодични издания по целия свят. Божидар Пангелов е един от участниците в германския проект „Европа ... поема” Europa ein Gedicht. Castrop Rauxel ein Gedicht RUHR 2010.. и проекта” SPRING POETRY RAIN”2012г. Кипър.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ120 121Ивелин Широв

Изход

И ако някога не виждаш

Изход,

копай в пръстта подобно плоден

червей

и вдигай камъка от себе си

по-тежък,

за да намериш дума

по-силна от привидност.

И ако някога поискаш повече,

копай небето.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ122 123Ивелин Широв

Със смъртта си

денят позлатява

листата.

Не знам името на

дървото

и няма значение за

красотата.


"Натюрморт с дюли" Маслени бои, платно, 50 х 60 см.


124 125

Юлия Томова

Казвам се Юлия Томова и се занимавам с изкуство от както се помня. Аз чувствам изкуството и неговите многообразни фор-ми, много близко до себе си. По – конкрет-но, рисуването и фотографията, създават у мен една невъобразима хармония, която ме изпълва с много положителна енергия. Чрез тях се откъсвам от действител-ността, търся красивото, търся формата и силата на цвета. Много често, размивам границите по между им и използвам раз-лични похвати. Изкуството е моята воде-

ща сила, не мога да си представя живота си без него, без цветовете, без формите, без съзерцанието на картини душата ми би била празна. През 1997 г. завърших Националната гимназия по пластични изкуства и дизайн "Акад. Дечко Узунов" със специалност „Промишлен дизайн“ През 2003 г. завърших Софийския уни-верситет „Св. Климент Охридски“ специ-алност „Изобразително изкуство“.

Радка Миндова

Радка Миндова е родена през 1961 г. в гр. Сливен, икономист по образование. Пише и публикува поезия, а хайку срав-нително отскоро. През 2011 и 2014 г. нейни творби печелят първи места в националния

конкурс за хайку на "Хайку клуб София". Активно публикува в англоезични сай-тове, включена е в "Living haiku antologi" и е сред 100-те най- креативни автори на хай-ку в Европа.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ126 127Юлия Томова

ПРЕКРОЯВАНЕ

Събира го от думи,

от усмивки,

от погледи.

Всеки ден прекроява спомена,

все по-малък

и по-малък,

почти с ювелирна стойност…

Вече може да го носи на пръста,

на шията,

и да го забравя

всеки път

на различно място…


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ128 129Юлия Томова

ПО МАКОВE

Жега…

Прилича облакът

на бяла кърпа.

И жетва е за живи

... и за мъртви.

Горят

по синорите макове,

като надежда празна,

като чакане…



130 131

Александра Рамирез

Александра Рамирез е родена в Плов-див, завършва с отличие бакалавърска и след това магистърска степен в НХА, Со-фия, където живее и работи за момента. Твори основно в областта на живописта и илюстрацията, но се занимава и с деко-ри, реди-мейд обекти, видео-арт и пър-формънс. Не обича да се набутва в рамки, тъй като съвременното изкуство предлагадостатъчно широк спектър за експери-менти и изява за един млад артист. Освен това работи и ато стилист и моден редак-тор. Има 3 издадени книги, чиито корици и илюстрации са нейно дело, но предпочита да съсредоточи вниманието си върху кар-тините. Платната й не са правоъгълни или квадратни, те са многоъгълни, наслоени, сложни многопластови. По нейни думи, те идват от живия живот, от реалността, която я вдъхновява, а тя не е с правилна форма,

тя е относителна, изменчива, изплъзваща се… Художничката се заиграва с понятията и платната й могат да се определят като експресионистичен, витражиран кубизъм.Изключително продуктивна, Александра Рамирез се изявява постоянно в множе-ство изложби и фестивали в София и страната. Участвала е заедно с Магдалена Йе-телова и в Музея за модерно изкуство в Оломоуц, Чехия, 2013. Нейни картини са притежание на частни колекционери от България, Испания, Австралия, Франция и Великобритания.Награди: 1 ва награда на Фестивала за съвре-менно изкуство, поезия и музика, Пловдив 2014г. 1 ва награда на конкурса "Последният конферанс" на НХА, София 2013г.

Казвам се Ерик Давидков. Роден съм заедно с Мик Джагър, на 26 юли, едни 53 години по-късно, през 1996г. Чета, слушам, гледам, пиша, уча се. Завърших Езикова гимназия „Д-р Пе-тър Берон“, гр. Кюстендил и ще следвам Творческо писане и филм в Ливърпулския университет „Джон Муурс“. Не понасям слънцето и обичам дъжда. Пиша текстове на български и на ан-глийски, някои кратки, някои по-дълги. Пи-

сал съм музика и текстове за една група – моя и на няколко добри приятели. Група, която нонстоп беше пред разпад, и накрая наистина се разпадна. Свиря на китара. Обожавам Дейвид Боуи. Писането, за мен, е една уникална кра-сота, възползваща се от всичко живо и мъртво, вдъхновяващо живота и учещо се от смъртта.

Ерик Давидков

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ132 133Александра Рамирез

***

вали сняг

затрупва ни

ненужно поведение



***аз съмначалотои краяти малко по средатаи много по-нататък

***гледам в огледалоточовека който учи много бързо променил се е брада е пуснал мустаци виждам

сенки под очите рошава коса изморен е тегли миналото напред



***

ангели

захвърлени на пода

скрити

в уюта

на лъжата ти



138 139

Найден Станчев

Роден на 01.01.1969 в Пловдив. 1988 - Завършва ССХУИИ "Цанко Лав-ренов", Пловдив. 1995 - Завършва ВТУ "Св.Св. Кирил и Методий", Велико Търново, специалност "Живопис" при проф.Русчуклиев и "Плас-тика" при доц. К.Денев.Член на Дружеството на пловдивските ху-дожници.Индивидуални изложби:1992 Пловдив, Балабанова къща (живопис)1993 Пловдив, галерия "Старинна" (живо-пис)1994 Пловдив, галерия към фотоателие "Пингвин" (живопис)

1996 София, галерия "Сънарт" (живопис и пластика)1998 Пловдив, "Новотел Пловдив" - "Злат-на ракла '98"2000 София, "Ата-рай - Шератон"2003 София, галерия "Натали"2005 - София, галерия "Лъки"01.01.2013г. - София, галерия "Дега"15.10.2014г. - София, галерия "Римини" Участва в проекта "ARTBOX69" Участва в множество национални и ре-гионални изложби. От 2000 г. живее и ра-боти в София. Негови творби са притежа-ние на колекционери от целия свят.

Казвам се Цанко Христов, но приятели-те ме знаят като Мурсалски, защото често ги черпя с едноименния чай. За писането мога да кажа, че е като улична хайта. Нахраниш ли я веднъж – няма отърване. Цял живот делите кoмата хляб, ама и бълхите; и презрителните погледи;

и болката в таза, от шута на обществения ритник. За породистите нищо не мога да кажа, те са от друга мая. Моят пес е до-бър, но понякога хапе, а белезите трудно избледняват. Намордник никога не бих му сложил – това ще го убие.

Цанко Мурсалски

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ140 141Найден Станчев

По думите на Рамон Карлос Буера сиа

Санчес Нина Рамо:

Времето в тази мексиканска пустош се

изнизваше бавно и мъчително, като през

тънко отворче на пясъчен часовник. И точ-

но там, в това отворче, бе заседнал барът

на Рамон. Изкуствен оазис на сред пусто-

шта или гниеща отломка, трудно бе да се

дефинира.

Пясъкът, носен от ветровете на време-

то, се процеждаше през дъските, като су-

роватка през тензух, а вън от бара остава-

ше само сгъстеният пущинак. Тук, той бе

виждал всякакви хора, всякакви съдби и

неволи. Но всяка вечер заспиваше в очак-

ване и се събуждаше пак с него. Вятърът

да утихне, песъчинките да замълчат и само

звукът от проскърцващата врата, като

ръждясало шило, да прониже тишината...

и тя да влезе, като видение - боса, с прас-

ковени нозе, стигащи до ръба на ефирната

й бяла рокля.

Рамон живееше за този миг. Измислен

или реален, нямаше никакво значение,

щом всеки път изскърцваше вратата.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ142 143Найден Станчев

Буквар

а словото

(ми/е)

лицето

за този, който

с душата си ще ме потърси

а думите

са мой другар

в бар

където...

всеки е съдник

на разлятата чаша живот

но да се знае

ако веднъж си тръгнал

...пътник

не казвай, че си бил във бар

Буквар



144 145

Емануела Байракова

Родена съм в гр.Варна в семейство на художници. Закърмена съм с миризмата на маслени бои, живяла съм в една прекрас-на творческа атмосфера сред картини и множество разговори за изкуство.Може би това предопредели и моята съдба. Завърших Художествената Академия, специалност: консервация и реставрация при проф.Прашков. Рисувам маслена и темперна живопис като напоследък пре-димно темперна върху дърво. Не мога да си представя живота ми без всекидневно

рисуване. Това е моето спасение от дейст-вителноста, агресията и пошлоста. В моите картини са залегнали общочо-вешки теми: за самотата, за безмълвното приятелство, за любовта, привързаноста и благодарноста. Излагам картините си в галерии, арт шопове участвам в изложби, в биеналето нс хумора и сатирата в гр. Габрово. Мои произведения има на много места по све-та.

Казвам се Силвия Станчева. Въпреки че съм завършила висшето си образова-ние в областта на икономиката, обичам изкуството във всичките му форми и из-мерения. Обожавам книгите и четенето. Самоопределям се като позитивна, но малко меланхолична личност. Обичам жи-вотните, особено кучетата. Харесвам ниво-то на адреналин в кръвта ми да стои в гор-ните граници, затова винаги когато имам възможност, опитавм различни екстремни преживявания. Мога да кажа с гордост, че съм щастлив човек, защото във всяка си-туация срещам подкрепата и любовта на най – важните за мен хора. Те ме правят по – добър и пълноценен човек, за което им благодаря. Занимавам се с литература официално от четвърти клас като част от литературен клуб „Сладкодумци” при ОДК Шумен с ръ-ководител Валя Динева. Благодарение на

нея мога да се похваля с над 40 литератур-ни награди в общински, регионални и на-ционални конкурси. Малко по – късно ста-нах редактор на международно списание и ръководител на българо – полски екип по международен проект по проект „Све-товната младеж. Демокрацията и младите хора” – агенция Socrates Comenius. За пър-ви път получих възможността да ръководя екип от осем души – българи и поляци. През 2013 година открих сайта Лите-ратурни бесилки и започнах да изпращам творби. Година по – късно основателите на сайта съвместно с издателство „Си-ела” публикуваха първата книга „Антоло-гия” Литературни бесилки. В нея участват най – силните творби на 30 предварително одобрени автори, сред които и аз. През ля-тото на 2014 година спечелих трето място в международния литературен конкурс “По стъпките на лятото”.

Силвия Станчева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ146 147Емануела Байракова

Откъс от разказа "Ефектът на дъгата"

- Сънувах едно момиче. Момичето – мечта! Беше всичко, онова, което

може като че ли да те споходи само в съня. Мечтаеше с моите очи, стре-

меше се да се цели толкова високо, че собствените ми мечти оставаха под

облаците на нейните. Усмихваше се толкова нежно, че всеки път като я по-

гледнех, не виждах света около себе си и забравях да напомня на сърцето

си, че трябва да тупти... А после я оставих да си отиде, защото не повяр-

вах, че е истинска и е до мен!

По – скоро подпираше бюрото, леко облегната на мишката, отколкото

да върши някаква работа, пък била тя важна или не. Така минаваха дни-

те, когато изпълнеше дневните си задачи по – рано. Отегчаваше се до

безкрай, а и трябваше да стои кротко и тихо, както се казва „да симулира

работен процес”. Не виждаше защо да не си тръгне по – рано, след като

беше направила дневната норма по – бързо от останалите. Часовете тряб-

ваше да се спазват. Насълзените ̀ и от взиране в монитора очи, пробягнаха

вяло и апатично през стаята. Чуваше само собствените си мисли, изоли-

райки бъбривите разговори на колегите, шума на колите и радиото. Стру-

ваше ̀и се, че главата ̀ и ще се пръсне от напрежение понякога, понякога от

безразличие. Отвори сайт за търсене на работа за пореден път. Прегледа

обявите и си набеляза няколко, към които да се насочи. Искаше `и се да

рисува, да твори, да се вдъхновява. Вместо това, обработваше докумен-

ти, следеше цифри и се самозалъгваше, че работата и доставя удоволст-

вие за момента. Удовлетворяваща, за момента, но вдъхновяваща, ни най

– малко. От време на време поглеждаше през прозореца на седмия етаж и

търсеше птиците. Наслаждаваше им се за няколко секунди, а после отно-

во забиваше поглед в черно – белите листи. Беше си измайсторила кутия

за кламери от тиксо, ластички и листи. Бюрото `и беше нашарено с цветни

картинки, листчета и настроение. Искаше `и се като седне сутрин на стола,


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ148 149Емануела Байракова

да се чувства по – комфортно, по – уютно, като у дома. Рисунки,

цветни самозалепващи бележки с послания и усмивки от колеги,

я караха да трепне леко, всеки път, щом ги погледне. През зимата

се чувстваше комфортно, но сега, когато топлите слънчеви лъчи

галеха разлистващите се дървета, сърцето `и се стягаше. Усе-

щаше болка и задушаване в гърдите. Не можеше и не искаше да

понася насилственото стоене между четирите стени на офиса.

На излизане от работа отпусната и вяла, леко прегърбена, тръг-

на към вкъщи. Пропусна да се огледа на една единствена малка

квартална уличка. Тази недопустима грешка, промени живота `и

завинаги. Щеше да я блъсне кола. Чу се свистене на спирачки,

търкане на гуми в асфалта и силен клаксон. Прозореца на ста-

рия Опел се отвори, а отвътре сърдит чичко, гладко обръснат и

с прошарена коса, я напсува гръмко. Лицето му беше изкривено

и почервеняло. Тя се стресна, бързо се качи на тротоара. Огледа

се. На три крачко от нея `и се усмихваше момиче.

- Май, не ти се струва много смислено да живееш днес, а?

- По – скоро, смятам, че утре ще е по – добре. – отвърна тя с лека

усмивка.

- Е, до тогава, дай да видим какво още можем да направим днес.

Като гледам нямаш бърза работа. Хората, които бързат си личат

от далече.

- Май, нямам. – замисли се тя. Не знаеше защо отговаря на непо-

знатата. – А ти защо питаш?

- За да съм сигурна, че няма да ми откажеш. Хайде!

Тръгнаха по „Генерал Колев” към църквата „Света Петка”. От там

завиха надясно и се отправиха към Общината. Скоро тя осъзна,

че щяха да отидат в Морската градина. Май нямаше нищо про-

тив. Не изпитваше притеснение или страх. Все пак вървеше с

непознато момиче, при това в града и сред хората....



150 151

Юлия Янарова

Казвам се Юлия Янарова. Родена съм през 1987 г. в Пловдив, в семейството на творци. Имам самостоятелни изложби в България и Япония. В момента живея и творя във Велико-британия. Аз рисувам приказки. Усмихнати, влюбени, замислени, меч-тателни, някога тъжни, някога смешни, но винаги шарени. Цветовете са моите думи. Вдъхновявам се от митологията, от

приказките и традицията - те са корени-те, впити дълбоко в истинската човешка същност, и тях времето не може да заличи. А преди две години в живота ми се появи най-искрящото и шеметно вдъхновение - дъщеря ми. Сега имам щастието да виждам и пре-откривам един цял свят през нейните чисти очи. И в този нов свят чакат безброй неви-дяни чудеса да бъдат нарисувани.

Станчо Пенчев е роден на 13.2.1962г. в Шумен. Завършил философия в СУ „Све-ти Климент Охридски”. Автор на 10 книги. Дебютира през 1993г. с романа „Къс-на жена”, следват „Отблясъци от капка вода” – фрагменти 1995г., „Слабостта на спасения” – притчи 1995г., „Сънни свети-лища” – разкази и притчи 1997г., „Лунен купол” –роман 2002г., „Сянката на вдигна-тата ръка” – разкази, фрагменти и притчи 2004г./ награда „Шумен”2005г./, „Седем

приказки” –приказки 2007г. , „Триада” – разкази, фрагменти и притчи 2013г./ но-минирана за Наградата на Портал Култу-ра -2014г/, „Голяма книга на българските владетели”-научно-популярна 2013г./ 40 седмици в топ 10 по продажби в книжар-ници Хеликон/, „Голяма книга на великите личности на България – 2014г./10 седмици в класацията на Хеликон/ Негови разка-зи, притчи и фрагменти са превеждани на немски, френски, унгарски, чешки езици.

Станчо Пенчев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ152 153Юлия Янарова

Откъс от разказа "Бледи Цветове"

Младият пощальон се вгледа в табелката с номера. Къ-

щата бе жълта, с тясно лице, засенена от орех с капещи,

ръждиви листа.

Натисна звънеца и се ослуша. Тихо. Вдигна очи към ос-

тровърхия покрив. Стъклата на прозорците отразяваха

сенки на гранки и просветляващо небе.

Подвоуми се, после остави писмото върху широкия дър-

вен праг.

Не познаваше добре квартала, прекоси малко площадче,

навлезе в пресечките и разбра, че в сбъркал името на ули-

цата.

Градският часовник отмери десет. Звънът му напомни гла-

са на камбанката в пустата къща. „Цветът на звуците е

цвета на самотата.” – помисли.

Пътят на връщане му се стори по-кратък. Видя отдалече

клоните на ореха.

Писмото го нямаше, а върху прага лежеше мъртъв оре-

хов лист.

Пощальонът се надигна на пръсти и почука по стъклото

на високия прозорец. Отвътре се чу изскърцване като от

дървени стълби, но никой не отговори.

По плочника бяха нападали орехи, той се огледа и сти-

сна три в шепа. Остана миг, вперен в старинната брава на

вратата. „ Ако я натисна, ще се отвори…” – помисли, сигу-

рен, че няма да го направи.

Когато се прибра в къщи – унесен, със странно чувство за

неуязвимост, орехите бяха още в дланта му. Понечи да ги

строши, но не посмя...

Станчо Пенчев


154 155

Румен Чаушев

Роден в гр. Самоков, 1959 г.Основно образование СОУ „Самоковска комуна”, гр. СамоковСредно образование ПГ „Константин Фотинов”, гр. СамоковВисше образование ВНВСУ „Ген. Благой Иванов”, гр. София1984-1992 г. комикс история „Момиченцето от Земята”, по моти-ви от повестта на Кир Буличов, 19 епизодакомикс история „Явор”, 5 епизода1986 г. комикс истории в списанието но БГА Балкан – 2 епизода1990-1991 г. Самостоятелен комикс албум „Тайна под море-то”, по мотиви от едноименния фантастичен роман на Гордън Диксън, издателство „Робинзон”1992 г. Илюстрации към поредица детски книжки „Мама Лучи”, издател Лучия Велева „Палавите близнета” „Наша Гана мързелана”„Малкото мишле Гризачко”„Самотната птичка”„Детска стихосбирка”1992 г. Отделни комикс истории във в.Кукер – 2 бр1993 г. Комикс поредица „Питър Пан” по мотиви от ед-ноименната приказна повест на Дж. М. Бари, ко-микс списание „МАГ” - 2 епизода, издател ИК „МАГ”1994 г. Илюстрации и оформление на книжка №4 от поредицата за предучилищна възраст „Аз и моите приятели”, издателство „Просвета”1995 г.

Рекламни комикс истории в изданието на ЗПАД Европа – 5 бр1994-1997 г. Илюстрации и оформление на серия учебници, учебни тетрадки и кники за учителя по руски език „Контакт1”, „Контакт2”, „Контакт3” за 6-ти 7-ми и 8-ми клас, издателство „Просвета”Илюстрации и оформление на учебник по руски език „Черепаха” за 2-ри клас, издателство „Про-света”Илюстрации към различни книги игри, идателство „Плеяда”, издателство „Хермес”1998 г. Илюстрации и оформление на учебник по ан-глийски език „Ледибърд” за 1-ви клас, издателство „Светлоструй”2001-2007 г. Илюстрации към детските книжки, издателство „Хермес” „333 гатанки” „25 избрани любими приказки” „66 златни басни”„44 хитрини на Хитър Петър”„33 избрани български приказки”„Майстори на приказката – Ангел Каралийчев”„Когато феите сънуват”, автор Петя Александрова2012 г. Комикс поредица „Миташки и небесната джа-джа”, албум „Над дъгата”, издател „Проектът ДЪГА” Участие в изложби: 2012 г – изложба „Над дъгата”, съпътстваща албума „Над дъгата”. Изложбата е експонирана в осем града 2013 г – участие в Първата национална изложба на българския комикс и в изложба и представяне на албума „Над дъгата” на 11-я международен ко-микс фестивал, Белград.

Манол Глишев, софиянец, роден в 1983. Поет, преводач и граждански активист.В 2008 публикува част от превода си на ста-роанглийската епическа поема „Беоулф“. Автор на стихосбирката „Машина от думи“ (изд. „Жанет 45“, 2014). Публикува в „Ли-тературен вестник“, сп. „Море“, „Off News”, “ClubZ”, “Петте кьошета“, “Площад Славей-ков“, „ProVo” и сп. „Българска наука“. Част

от екипа на Sofia Discussion Forum, орга-низирал гостуванията в България на княз Карел Шварценберг, о. Томаш Халик и Мо-ника Маковей. Подготвя за издаване втора стихосбирка и преводи на староанглийски епически текстове. Поддържа блога „Луд на шарено се радва“. Автор на снимката е Тихомира Мето-диева.

Манол Глишев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ156 157Румен Чаушев

В памет на разрушените статуи

царят на урук винаги го е знаел

дори пясъкът да затрупа града

ще останат глинените плочки

с имената делата и титлите

с подвизите на неговите другари

с плаването надалеч от двете реки

с едно почти постигнато безсмъртие

царете на акад винаги са го знаели

дори да дойде чужденецът

с маймунски глас с безумна реч

чужденецът враг който не знае

вкуса на хляба и имената на звездите

дори тогава ще останат стелите

които мълчаливо ще свидетелстват

че между двете реки е започнал светът

царят на ашур и ниневия винаги го е знаел

че дори гняв божи да затрие града му

ще останат релефи и каменни статуи

скъп камък внесен чак от урарту

от планините на хладния север

и те ще запазят завинаги

мълчаливата истина за направеното

ето ги стените под пясъка

ето ги релефите с лова на лъвове

ето го царят с каменна брада

седнал до царицата и придворните

държащ чаша в двореца си

всички някога ще искат да бъдат

като него като царя на ашур и ниневия

когато няма да го има ще е останало името

ще е останал вятърът който припомня

между тръстиките на двете реки

как пируваше как слушаше свирците си

как галеше царицата и как ловеше лъвове

съдникът на народите на боговете брат

спокойният баща на своя дом

любимецът на ашур и ниневия

царете на вавилон винаги са знаели

че когато повяхнат градините

ще остане същото небе над кухите куполи

между двете реки ще се оглеждат

звездите минаващи по същите пътища

и поетите на младите народи

ще си спомнят лазуритните порти

докато кози почтително пасат

оскъдната трева край царските надписи



царят на елам винаги е знаел

че дори чужденецът да е куче

да не е чувал за великите

и страшни богове и демони

все пак ще се стъписа като види

лицата на крилатите мъже

с тела на лъвове и бикове

все пак ще се замисли

че не е пръв върху земята

и ще изтръпне чужденецът знаейки

че няма да постигне тази слава

на господаря на елам

царете на мидия винаги са знаели

че няма град подобен на екбатана

окото на света сестра на слънцето

където се събират простосмъртните

за да покажат че дори да свърши

векът на царството то пак ще има винаги

гадатели и мъдреци които знаят

че там между скалите е екбатана

и царското дърво не е изсъхнало

царят на персия винаги е знаел

че мнозина ще се наричат като него

цар на царете цар на вавилон

помазаник спасител на народите

и радост но и ужас на вселената

и затова остави повече надписи

повече мъже с гранитни погледи

крила бради и цилиндрични шапки

портрети на дедите си в скалите

поръча повече релефи с плавен ритъм

показващи любящи множества

които носят дарове в краката му

сближи се с всички богове

на подчинените провинции

издигна си дворци с градини в тях

и стигна чак от индия до гърция

за да запази царското си име

от прах забрава и злина човешка

и заповяда да препишат всичко казано

от старите владетели

законите

от глинените плочки позабравени

и песните изпяти във градините

защото писарите казваха му искрено

че някога ще дойде век на ужаси

когато даже камъкът ще страда

че носи образа на старите великите

щастливи господари с поглед каменен

а имената някак ще останат

запомнени далеч когато плочките

от глина пак укрепват във пожарите

на бъдеще омразно за гадатели



Последните хубави дни

имало го е последният хубав ден

на засега последната любовна история

макар че ми се губи в паметта

пък и на предпоследната

който пък става все по-приятен с времето

(мисля че сега задаващата се

ще бъде истински последна но да видим)

ще го има последният хубав ден

за цялата земя

преди да я погълне разплутото слънце

и ми се струва че за тази есен

днес изтича един последен хубав ден

после идват студ мъгли и влага

които не обичам чак толкова

макар че даже те си имат чар

със сигурност ще има още много

последни хубави дни на различни неща

на пролети ваканции и срещи

накрая ще дойде последният мой хубав ден

и твой за съжаление

но всичко това е добре

при толкова много хубави дни

вече няма значение кой от тях е последен



162 163

Пенка Гайдарова

Завършила съм Националната Худо-жествена Академия – специалност графи-ка. Нарисувала съм множество икони за БПЦ – предимно разработки на многофи-гурни композиции, представящи сцени, неразработвани досега в иконопистта, из-писала съм и пет стенописа. През години-те също работя в областта на графиката, рисунката, живопистта и илюстрацията. Предпочитам фигуралните композиции с философско и съзерцателно звучене. Работя също в областта на портрета и пейзажа като търся психологията на хо-

рата и пейзажите. Похватите ми в изобра-зяването се развиват в по-широк диапазон от реалистични класически изображения, до по-изчистени, или наситени със слож-ни плетеници от форми, знаци и послания . Използвам различни материали , които ми позволяват свобода на рисуването и кога-то се налага рязки, или по-плавни преходи при предаване на идеите в картините ми. Имам две самостоятелни изложби – 2011 и 2014 г. в София, Галерия „ Аросита”, както и няколко участия в общи художест-вени изложби. Занимавам се задълбочено и в областта на графичния дизайн.

Завършила е българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Публикува в мла-дежкия печат през 80-те. Омъжва се за поета дисидент Божидар Славов и споделя трудната съдба на обречения да бъде вън от литературния живот. Става редактор на стихосбирките му и заедно с него органи-зира един от първите „самиздат“. Издани-ето е иззето и инкриминирано. След 1990 г. преподава български език и литература. Първата стихосбирка „Граничност“ (2012) е равносметка за преживяното от нея и съ-

пруга в годините на обществена изолация. Втората книга „Небето е последният залог“ (2013) е с послеслови от К. Кондова и Д. Васин. Книгата е удостоена с Национал-на литературна награда „Будители – 2013“ на Съюза на свободните писатели, където членува. Член е също на Дамския лите-ратурен салон „Евгения Марс“.Тази есен предстои издаването на третата й стихо-сбирка „След Вавилон”. Нейни творби са преведени на иврит, на английски и турски език.

Рашел Леви

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ164 165Пенка Гайдарова

Бял кон

То е стара магия, не дъжд.

Прошумява леса очарован

Идва конник по тайно и мъж

на змеица самотница верен...

... и е бяло до утро полето

от припявки събудено, чисто

и е синьо над Охрид небето

като вречено скрито мънисто.

Не е момъкът онзи предишен

с бял кон вихрен и сърмена риза

Над челото резките – стрели са

Взорът – остър в душата навлиза.

Не е момък, а змейново либе

Слиза само по тъмно, по скрито

Поглед мята над коня невнятен.

Пламва покрив, стреха или жито...

Рашел Леви

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ166 167Пенка Гайдарова Рашел Леви


172 173

Веселин Чакъров

Роден в град Варна, 14.09.1972г.През 1998г. завършва Великотърновския универ-ситет “Св. св. Кирил и Методий”-факултет "Изоб-разителни изкуства", специалност живопис при проф. Александър Терзиев.Изяви:*1993г. – изложба-живопис и рисунки, градска биб-лиотека"Пенчо Славейков", Варна, България;*март1999г. - изложба графика-малък формат, га-лерия "Буларт", Варна, България;*септември 1999г. - изложба живопис, галерия "Ар-тея", Варна, България.* 2000г. Участие в международното биенале на малкия формат(Miniare),Канада*2001г. - участие в 11-тото Международно биенале на графиката-Варна*2002г - изложба живопис - галерия”Артея”, Ва-рна, България*май 2003 г- участие в 12-тото Международно би-енале на графиката-Варна*юни 2003 г - изложба живопис – град Каварна, България*юни 2003 г –участие в Международна изложба гра-фика малък формат – галерия Леседра, София*2004г. - участие в международното биенале на ху-мора и сатирата, гр. Габрово*март 2006г.- изложба живопис - ГХГ ”Борис Геор-гиев”, Варна, България*2007, 2008 – участие в комикс поредиците на изда-телство EECCcomics„Царете на България” и „Българските войводи”- 5 книжки, над 120 страници-молив и туш

*Април 2010г.-изложба живопис”Големият бряг”(морски пейзажи) -галерия От-то, Варна*май 2010-изложба живопис” 6 Варненски худож-ници” - ГХГ”Борис Георгиев”, Варна, България*2010г.- участие в международна изложба на ек-слибриса, Истанбул, Турция*2010г.-участие в 8-ми Международен комикс фес-тивал, Белград, Сърбия*май2011г.-участие в изложбата”Лични Морско-об-разователни документи (1881-1946г.): портрети на контраадмирал Иван Вариклечков и на инж.меха-ник П. Машнин-първи началник на ВВМУ”Н. Й. Ва-пцаров”, на А. Надейн-пети началник на ВВМУ”Н. Й. Вапцаров.галерия От-То, Варна*май 2011г.-участие в 16-тото Международно бие-нале на графиката,Варна*март,април 2012г.-илюстрации към поредицата „Бележити българи” (изд. Илюстрована библиотека съвместно с в-к 24 часа)*август,2012г.-изложба живопис, ”Цветовете на морето”-галерия Актив Арт, Варна*септември, 2012г.-участие в изложбата ”Ретрос-пекция на модерния комикс във Варна”*август, 2013г.-изложба живопис”В два профила” -галерия Актив Арт, Варна*септември, 2013г.-участие в 11-ти Международен комикс фестивал, Белград, Сърбия*септември, 2013г.-участие в Първата национална изложба на българския комикс, СофияРаботи в областта на живописта,графиката и илюс-трацията.Живее и работи във Варна.

Мирослав Петров е роден на 25.11.1978 г. в красивия дунавски град Русе. Още в съвсем ран-на възраст попада под вълшебното въздействие на книгите и рисуваните приключения, Започва да пише през 2000 год. Следват някол-ко участия в конкурси, публикации и награди.Творческа биография:• 2001 участие в конкурса за фантастичен разказ на списание „Фентъзи фактор”, с „Приказка за дра-кона Флоуъренгоу”• 2003 участие в антологията с български фан-тастични произведения „Звяр незнаен” с разказа „Тайната на мечето усое”• 2004 участие в конкурса за фантастичен разказ на електронното списание „Сивостен” • 2005 публикува фентъзи романа „Дъщерята на огъня” През 2006 год. приема предизвикателството да пише сценарии на комикси за издателство ИЕЕК. Така се появяват:• 2006 комикс-епизод „Градинарят” – 14 стр• 2006 – 2007 комикс „Нечиста кръв” 4 книжки х 22 страници – сценарий и идея• 2007 комикс-епизод „Убийствена ваканция” – 14 стр• 2008 комикс „Хайдут велко” 1 книжка (22 стра-ници )• 2008 комикс „Вълчан войвода” 1 книжка (22

страници)• 2008 комикс „Румена войвода” 1 книжка (26 страници)• 2013 комикс „Шино” – 88 страници – изиза като самостоятелен графичен албум• 2014 участие в сборника „Мечове в морето” с мини-новелата „Съкровището на Атлантис”• 2014 В последните месеци на годината води кратка литературна рубрика към вестник „Форум” представяща български родни творци• 2014 октомври-ноември публикува на страни-ците на в. „Форум” разказът „Ключът”• 2015 февруари публикува на страниците на в.”Форум” разказът „Побратимът на Самодивата”• 2015 юни – на страниците на в.”Форум” започва да излиза поредица от негови произведения: Към настоящият момент са публикувани разказите:-„Горското цвете” – м. Юни 2015 -„Пазители” – м. Юни – м. Юли 2015 От дните, когато пише сценарии за ИЕЕК, е и познанството му с художника Веселин Чакъ-ров. Съвместната им работа довежда до поя-вата на комиксите„Румена войвода”, „Урфен”, „Шино”.,Катана”. Рисуваните приключения за сме-лата принцеса-воин са базирани на литературни творби на автора, които в бедеще предстои да се появят на книжния пазар Под четката на талантли-вия Веселин Чакъров писаното слово оживява.

Мирослав Петров

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ174 175Веселин ЧакъровВеселин Чакъров

Откъс от „С име на меч” – книга 1 „Дете на леса”

Катана леко плъзна пръсти по дръжката на меча и се ослуша. В при-

видно задрямалата под лъчите на жаркото обедно слънце гора дебнеше

нещо зло и опасно. И това не бяха сивите безноси маймуни, през чиито

територии девойката и Шадоу се движеха в последните два дни.

Приматите макар и кръвожадни, прочути с враждебността си към

натрапниците, бяха интелигентни същества. Доколкото Катана знаеше

от уроците на Албикор и Брок, те никога не нападаха освен ако не бъде-

ха предизвикани или не почувстваха заплаха за женските и малките си.

И макар че от мига, в който младото момиче и Шадоу бяха прекрачи-

ли границите на владенията им, маймуните ги следяха непрекъснато, то

те нито веднъж досега не бяха предприели враждебни действия. Само

ги наблюдаваха иззад гъстата пелена на шубраците. Това само по себе

си показваше, че нямат злия намерения, а по-скоро проявяват обичай-

ната за повечето горски същества предпазливост. В замяна на тази им

търпимост, Катана гледаше да не ги дразни движейки се възможно най-

бързо и то само по утъпканите от дивите прасета и елените пътеки.

Мирослав ПетровМирослав Петров

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ176 177Веселин Чакъров

Момичето приклекна до Шадоу и слагайки свободната си ръка върху при-

вързаната за бедрото й кама, зачака врага си да предприеме първата стъпка.

В една битка на живот и смърт освен воинските умения, много важни бяха

дисциплината и трезвата преценка А един раздразнителен, загубил търпени-

ето си противник допускаше много грешки.

В течение на няколко дълги минути не се случи нищо. После въздуха се

изпълни със силно ръмжене, уплашени викове и дрънчене на стомана в сто-

мана. Катана трепна, изпускайки едва доловима въздишка на облекчение.

Мисълта, че тя не е цел на тайнствения враг предизвика в сърцето й радост.

Само миг по-късно обаче я обзе силно вълнение, примесено с любопит-

ство.

Кои ли бяха нещастните попаднали в хитрата засада жертви?

Мирослав Петров


178 179

Йончо Йончев

Не знам дали е упоритост, инат или просто силна мотивация, но до ден-дне-шен съм на мнение, че тайната на успеха е труд, упоритост и постоянство, колкото и

клиширано да звучи. Единственото нещо, което ме е правилосвободен и щастлив, винаги е било рису-ването.

Казвам се Магдалена Михранова и съм родена на 20 януари 1988 год. Още от ранната си възраст като всяко дете и аз обичах да рисувам. Рисуването ме пренасяше в един съвсем различен и цветен свят, където всичко беше възмож-но и колкото повече растях, толкова пове-че страстта ми към рисуването и въобще към изкуството се засилваше. Постепенно навлизах в съвсем разли-чен и непознат за мен свят, а изкусвото се превърна в неразделна част от моя живот, докато не реших, че искам да създам свой собствен комикс. Именно комиксите ми дадоха началния тласък за по-нататъшното ми развитие. Възхищавам се на невероятни художници като Greg capullo, Todd McFarlane, Angel Medina, Jim Lee, Clayton Crain и още много други.

Харесвам всякакъв тип рисуване, но като цяло ми допада дигиталното рисуване, като разбира се непрекъснато нахвърлям идеите си в art book-а си. Черпя вдъхно-вението си и от книги Stephen King, Айзък Мериън, Mell Odom, Kasandra Clear, H.P. Lovecraft, филми и музика fall out boy, dead letter circus, Janus, In this Moment, Mallory knox, Nothing more,Tagada Jones. Творче-ският ми процес е предимно у дома пред компютъра и таблета. В момента работя по два мои проекта за комикс. През свободното си време се занима-вам с фотография, обработка на видеа и снимки, както и правене на дигитални ко-микси стил Madefire. Изграждам собст-вени уеб сайтове, новинарски страници в facebook (comics.com), която се ползва с голям интерес от потребителите в социал-ната мрежа.

Магдалена Михранова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ180 181Йончо Йончев Магдалена Михранова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ182 183Йончо Йончев Магдалена Михранова


184 185

Любомир Григоров

Казвам се Любомир Григоров, от Плов-див. Рисувам от 3-4 годишен, по-профе-

сионално се занимавам от близо 13 години вече. Обожавам комиксите и анимации-

Любомир Григоров

те, затова и моят графичен стил отразява главно тези две течения. Работил съм като графичен дизайнер и

художник-сторибордист по филмови про-дукции, игри, комикси, анимационни фил-ми.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ186 187Любомир ГригоровЛюбомир Григоров Любомир ГригоровЛюбомир Григоров

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ188 189Любомир ГригоровЛюбомир Григоров Любомир ГригоровЛюбомир Григоров


190 191

КристинаКостова

Родена съм през 1994г. в живописния град Пловдив, в семейството на музиканти. Поради това, рисуването и музиката вина-ги са били две неразделни изкуства за мен. Не мога да свиря на никакви инструменти, освен на барабани, пан-флейта, устна хар-моничка, кречетало, велосипедно звънче, микро-латерна, синтезатор с 1479 тембъ-ра и пиано, но докато работя, обичам да слушам любимите си изпълнители. Непрекъснато пробвам различни техни-ки и похвати с наличните материали. На-кратко - безобразно харесвам разнообра-

зието. Рисувам както традиционно, така и дигитално, като вниманието ми е насочено главно към илюстрациите и комиксите, въ-преки че следвам живопис. Вдъхновяват ме най-неочаквани неща. Веднъж ме вдъх-нови една изпусната на улицата петолевка, друг път - едно падащо от клона листо... Не обичам да оставям нещата недовършени, затова просто ги довършвам. Участвала съм в конкурси и съм пече-лила награди, но наскоро ми се повреди хард-диска с хвалбите, затова натискам "Save" на кратката си автобиография.

Петър Краевски е роден в Пловдив през 1969 г. Завършил е Английската гимназия в родния си град. Магистър по английска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”, доктор хонорис кауза на в. „Пловдивски университет”. Работил е като радио и телевизионен водещ, главен сценарист, редактор, про-грамен директор, преподавател по англий-ски език и др. Автор на книгите: „Стриптийз по всяко време” (афори-зми, ИК „Шут”, 1990 г.) „Вятър от консерва” (сатирични сти-хове и епиграми, ИК „Златен муфлон”, 1992 г.) „Ало, как сте?” (сатирични стихове и епиграми, ИК „Жанет 45” – обявена за най-продаваната книга в книжарница „Отец Па-исий”, Пловдив) "Сомнамбул" (поетичен сборник, ИК „Жанет 45”, 2006 г. – Национална награ-да „Светлоструй” за най-добра поетична книга на извънстоличен автор за периода 2006-2008 г.) „4at, или Сбогуване с Аркадия” (ро-

ман, ИК „Жанет 45”, 2009 г.) „Операция Райски газ” (сборник с ху-мористична проза, ИК „Жанет 45”, 2012 г.) Петър Краевски присъства като автор в Антологията „Българска поезия XXI век” (ИК „Световете”, 2015 г.), „Кратка антоло-гия на съвременната пловдивска лирика” (ИК „Джим 04”, 2014 г.), „Антологията на българската епиграма” (ИК „Чернат”, 2003 г.), „Антология – мисли и афоризми от бъл-гарски автори” (ИК „Славена” 2009 г.), „Ан-тология на балканския афоризъм” (Маке-дония, 2008 г.), Италианското издание за световни афоризми Aforistica/mente и др. Носител на първа награда на Междуна-родния медиен конкурс „Сребърна вълна” за авторското си радио шоу „ПЕТКРАСКИ”, както и на специалната награда за радио предаването „Етно форум”. К н и г а т а му „Сомнамбул” е удостоена с Национал-ната награда „Светлоструй” за най-добра стихосбирка от извънстоличен автор за 2006-2008 г. Лауреат на логото „SMS по-езия” в Третия конкурс на НДК през 2006 г. Лауреат е и на други конкурси за медии, сатира, поезия и проза.

Петър Краевски

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ192 193Кристина Костова

ВАРВАРИ

Прочетох се в стиха на стария ромей

и вдигам копието с конската опашка,

о, мои братя по оръжие.

Проклети да сме и благословени

за тежкия погром над красотата!

Разбити са,

осмени и отречени,

окаменените тела на съвършенството.

След нас остава пласт археология –

антично гробище с побит гранитен къс.

Безформеният камък ще надмогва

графитите ни,

саждените драски,

неистовите руни за безсмъртие,

докато бавно го превърнем в писан храм –

блестящата ни епитафия.

Тогава сред шаманите на ордата

ще се роди отново мъдрият Кавафис – възславян

и разбира се – опроверган.

Защото тропот ще разпали хоризонта.

Защото идват следващите варвари.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ194 195Кристина Костова

БЪДЕЩ СОНЕТ

Бъдещето е коварен враг –

с бой отстъпва слънчеви провинции.

Мами те към тъмния овраг,

в който чакат тежки пехотинци.

Там те среща с огън и картеч –

ти си армия от падащи мишени.

И започва масовата сеч

на предизвестено поражение.

Идва ден. И няма да отмине.

Ще издигне бъдещето бункер.

Ще разстреля бутафорния парад.

А зад отбранителната линия

може би нелепо ще избухне

стих забравен – като заблуден снаряд.



196 197

Цветелина Лазарова

Рисувам от както се помня, но по-сери-озно наблегнах на това през последните 6 години. В момента рисувам основно диги-тално, но преди това минах през графика, живопис и какво ли още не. Страстта ми към компютърните игри е от 6 годишна възраст, та от тук и дойде влечението ми към game arts. Вдъхновявам се основно от игрите, които играя и се старая да запъл-вам свободното ми време с рисуване, но съм студентка и уча Уеб дизайн

Вдъхновявам се основно от игрите, които играя и се старая да запълвам сво-бодното ми време с рисуване, но предвид факта, че съм студентка и уча Уеб програ-миране, свободното време не е нещо с кое-то разполагам. Надявам се за в бъдеще да мога да се развия професионално с това което правя, въпреки факта, че диплома-та ми няма да е в насоките на изкуствата.

Фотография - Николия Йорданова

Казвам се Радост Георгиева, отскоро съм и Димитрова. На 35 години, от Варна. Пиша стихове от 15 годишна, с годините лирическите герои се сменяха и "помагаха" за подобряването на качеството и увелича-ването на количеството. Издадох три книги - "Глухарчето", "До моя малък принц" и "Пази сърцето ми!", първите две с подкрепата на универси-

тетското издателство на ВСУ "Черноризец Храбър", а последната подготвихме с изда-телство "Български писател". Най-често пиша, когато съм тъжна. Ето защо в момента семейния живот и майчин-ството изместиха леко поезията. Писането ми липсва, но няма по-голямо щастие от това да бъдеш родител.

Радост Георгиева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ198 199Цветелина Лазарова

Как обича Лъв

На Д.Д.

Усещаш как обича Лъв,

когато сложи на главата ти

корона на кралица.

Когато сбъдва ти

мечтите неизречени

със лекота.

Усещаш се желана,

щом с бурна обич

светят пак очите му,

а лъвската прегръдка

най е топла на земята.

Самият Лъв те е обикнал...

Богиня си в ума и мислите му,

пристанище любимо

за тялото му нощем,

а денем –

езеро от мъдрост и любов.

Усещаш как обича Лъв,

когато сутрин

будиш се в ръцете му –

ще те влуди от нежност

и от страст.

Сърцата си не ще познаете

как бият като луди и до пръсване.

Усещаш ли

как няма да се умори

да те обича?

Обичай го и ти,

носи със гордост

лъвската корона на кралица -

най-желаната от краля Лъв жена.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ200 201Цветелина Лазарова

Любовта е ...

Любовта не е

да се събуждам до теб.

Любовта не е в думите,

цветята, подаръците и

чашите с вино.

Любовта е малка надежда,

че съм в мислите ти

преди да заспиш

и в усмивката ти,

когато си спомняш

дните със мен.

Любовта е,

когато ме хващаш за ръка

и виждам страха в очите ти,

който плаче с детски сълзи,

че ме губиш.

Любовта е,

когато ме носиш в теб,

където и да си,

и мислено прекосяваш

хиляди километри

за целувка за лека нощ.

Любовта е,

когато правиш

нещо мъничко само за мен,

с което ме разплакваш

от радост...

и знам, че ме обичаш...

и знам -

това е любовта!



202 203

Димитър Стоянов

Казвам се Димитър Стоянов, от София съм. Завършил съм художествената гим-назия в София и НХА, със специалност "Книга и печатна графика". Работя като графичен дизайнер и илюстратор. За съ-

жаление във втората сфера се изявявам много рядко, за това с голямо удоволствие се включвам в настоящият проект. В свободното си време много обичам да чета и да слушам музика.

Заря Божкова е родом от Пловдив, като от 2012 живее и работи в София. През 2008 г. завършва Езикова гимназия „Иван Вазов“, Пловдив с отличие. През 2010 взима диплома за бакалавър със специалност Международни Отноше-ния в European University Barcelona. Получава награда за най-добър сту-дент на випуска. През 2015 завършва със

заслуги магистратурата си по Маркетинг в City College, the international faculty of the University of Sheffield. Отличена е с II-ра на-града за поезия на Националния литерату-рен конкурс "С море в сърцето", гр. Царево (юни, 2015). Автор е на блога My Mysterious Ways©, който стартира в началото на 2012 г. Обича да учи чужди езици. Пише на български и aнглийски.

Заря Божкова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ204 205Димитър Стоянов

Поради Prince

след себе си

оставя

пурпурни стъпки

маркира нежно

чужди кожи

съдира

собствената си

съблича я

сменя

овча

вълча

тигрова

и змийска

всъщност предпочита

слонска

но накрая

облича

червената си

рокля

Заря Божкова


206 207

Ганчо Ганчев

Здравейте, казвам се Ганчо Ганчев на 25 г. и съм завърчил Факултета по изобразителни изкуства във В. Търново.

Роден е на 30 .08. 1953 г. в Добрич. За-вършил е Славянския университет - Со-фия, специалност - социална педагогика. Издал е стихосбирките "Белег"/в съ-авторство, 1979/, "Дума свободна"/1990/, "Дарителят на сънища"/1994/, "Врата на хо-

ризонта"/1998/, "Синият поглед на дърво-то"/2004/ „Потъване на светлината”/2009/. „Старците умират в края на света”/2013/, Улични песни”/2013 г. Носител на нацио-нални награди. Женен с брада. Фотография: Недко Недков.

Сашо Серафимов

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ208 209Ганчо Ганчев

ШЛЮПКИ ОТ ДУМИ

Върнах се от пътя за една дума.

Никой не я искаше.

Толкова важни хора.

Всеки си грабнал думите, краде от другите,

но изгубените никой не прибира, подритват

ги.

Така правят и с хората.

Няма ред в държавата,

нито по улиците, нито в дворците.

За небето не знам,

там сякаш някой регулира дъжда, мъглата,

слънцето,

птиците, деня и нощта,

но тук на земята всичко е саморасло,

никакъв аристократизъм.

Хората са се превърнали на кръстословици

и е много трудно да се разбереш с тях.

Ходят като задраскани,

с едно желание натъпкано в джобовете,

с една любов в крайчеца на очите им.

С една походка – лисича.

И само шлюпки от думи.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ210 211Ганчо Ганчев

ВНИКВАНЕ В НЕЩАТА

Има някои хора, които не правят разлика между камък и сти-

хотворение. За тях са еднакво твърди и ръбати. Обаче, ако им

хвърлиш камък, ще се върнат и ще те опердашат, а може и да те

претрепят, зависи от коя партия са. Ако им запратиш стихотво-

рение, пак ще те опердашат, за всеки случай, макар че няма да

проумеят защо са го направили.



212 213

Андон ГеоргиевAndonastY

Хей!Искаш ли?Искаш ли за малко поне да излезем от леп-кавата реалност и да превърнем сивото в крайъгълен камък?Искаш ли да излезем за малко на разходка извън главите си?Искаш ли да ме хванеш за ръка и да оти-дем до морето, пълно с възможности?Искаш ли да погледаме онзи фар, който свети само, ако искаш да го видиш?Искаш ли да се качим заедно пак по ста-рата стълба и да видим, че звездите са си още там? Че просто сме затворили очи?Искаш ли да се посмеем без причина, просто така?Искаш ли?

Аз съм Андон Георгиев, но повечето ме познават като Andonasty. Рисуването ми дава свободата, която трудно човек успява да извоюва в ежедне-вието. Намирам спокойствие и време за размишеления и фантазии. Заразих се от рисуването в Берлин, до-като учех там история на изкуството. Зра-зата се оказа неизлечима и така вместо да търся лек, реших да я превърна в моя ра-бота. Трудът ми бе оценен миналата година, когато списанието Always me, ме публикува като един от 100-те най-добри съвременни илюстратори в света. Работил съм и по проекти в Италия, Ин-

дия, Германия, Катар, Щатите и Китай.

ОлесяНиколова

Kогато видя нар, оцветен в цветовете на есента, пълен с рубини, кървящ при натиск, се вглеждам в очите на хората, из-пълнени с осколки небе. Тогава думите започват да се рушат, из-бухват изречения и се превръщат в разказ. Обичам да пиша, да наблюдавам, да се разхождам без чадър, когато вали. Да си представям как живеят хората зад прозор-ците, които подминавам. Да пътувам е страст, която понякога трудно задоволявам, но пътешествието, срещата с нови хора, потъването в седал-ката и отворените пространства са уют, който не заменям за нищо.

Вечер след работния ден, когато реaл-ността ми рисува торти и всеки ден крещи: „Плюскай!”, най - много ми се иска да чета. Возя се в рейсове, ходя пеша, плувам, летя, а понякога дори свиря с пръсти, но много рядко, защото не ми се получава до-бре. Ценя всеки миг, който ми е подарен без-възмездно, задушавам се от лицемерие и лъжа, не толерирам нахалството и нена-виждам наглостта. Иначе съм завършила славянска фило-логия - полонистика. Работя, като графи-чен дизайнер, dtp и копирайтър.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ214 215Андон Георгиев-AndonastY Олеся Николова

Íÿìàòå èäåÿ! Нямате идея колко поети гният в панелките. Одарени, бездарни и „надарени”. Беззъбите поети на нашето време, в

буквалния и преносен смисъл. Повечето от нас възхвалявахме предишния режим, а сега първите на деня.

Една и съща форма, различни субекти. Едно и също време, различни метафори. Поети работещи денем като учители и

професори, а нощем като метачи. Една прослойка, плюнчеща се върху битието. И то

какво битие! Ако навремето се възхищавахме на бетона и машините, сега плюем по тях. Ако навремето възхваляваме светлите дни на

комунизма и заклеймявахме капитализма, сега го прегръщаме с пожълтелите си ръце и крещим, че 45 години мечти са ни били достатъчни. Каква съвременна поезия само изписваха тютютневите ни пръсти! Поезия за кал,

мизерия, за безпаричие и бедност. Жълтата гостенка сега е заменена с още по-модерна и

по-жълта. Паницата с боб и преди, и сега си е пак паница с боб, но наденица вече няма, а кучешката

радост не те кара да се чувстваш куче, а просто средно беден интелектуалец. Аз също съм един от тях ‒ беззъб, плешив и безработен поет на нашето време. Накачил съм бележки из цялата

къща с наименования на предметите. „Шкаф” върху шкафа, „чаша” върху трите си чаши, „вилица” върху вилиците и така

нататък. Списъкът е много дълъг. Бележките ми напомнят, че съм богат.

Така упражнявам паметта си, съчинявам парадоксални рими и се успокоявам, че все пак притежавам вещи, много вещи, описани вещи, непотребни, но с име. Като мен самият. Непотребен, но с име. Нямам бележка, но имам лична карта, която го удостоверява. Дори няма нужда да се представям пред хората, там така подробно са ме описали. С номерче, какъв цвят очи имам, колко съм висок, как се казвам и дори за улеснение колко двойника имам. Демек колко души могат да ме заменят, защото няма незаменими хора, а само незабравими. Е, бившите ми работодатели едва ли ще ме забравят някога. Замениха ме, но пък това, което оставих след себе си едва ли скоро ще го поправят. Като поет от старото време се бях научил, че на работа се ходи малко по-късно, пие се кафе до обяд, после се отива на обяд, след това се подремва малко, докато не стане 17.00 часа и ето, че остава да се поработи около час, но това е напълно недостатъчно и докато се усетя, работният ден е свършил. И ето ме сега, на прага на демокрацията и на поредната криза. Стиховете ми са злободневни, но пък вече е пълно с такива и няма как да изпъкна, освен, ако не ги изписвам върху сградата на народното събрание, така че и от самолет да се виждат. Или не ги пиша по някое голо тяло. Щом рисуват по тях, какво пречи и да се пише. Представяте ли си го само. Съблича се девойката, върви по плажа, разнася пищни форми и „гларусите”, освен че плакнат окото, обогатяват и душата. А накрая, на малката петичка ‒ подписа ми. Ех, мечти... Поет да си в днешно време! След като ме уволниха ми се наложи да си намеря работа, не само каквато има, но и каквато ме задоволява. Станах статист в предавания. По цял ден кибик! Не вярвах, че има такова щастие. Обикалям с още десетина симпатяги из разни студиа и срещу сносно заплащане, безплатни сандвичи и кафе, гледам и ръкопляскам. За улеснение ни вдигат табелки. На тях ни се казва кога да пляскаме, кога да се смеем, кога да дюдюкаме. Открих и друго интелектуално поприще. Там няма табелки, с които да ми казват какво да правя, но мисля, че и сам се справям добре. Ходя по откриване на изложби и презентации на книги. Много съм редовен, защото винаги има безплатна храна, напитки и в изобилие интересни хора. Хапвам, пийвам и се наслаждавам. Кимам с глава, присламчвайки се към поредния разговор, усмихвам се, и накрая си тръгвам нахранен и напит.

24 25

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ216 217Андон Георгиев-AndonastY Олеся Николова

24 25

Приятно ми е, казвам се... Усмивка. Вчера се съгласявах с всичко, но аз съм ловец. До скоро. Говори. Как любовта никога не се случва, а мечтите се сбъдват. Срещнахме се и се забравихме, а осколките от взривените ни характери не нараниха никого. Кутия бонбони - една шепа. Грешка! Хайде, все едно е празник, да гледаме зарята от минути. Дайте силни напитки и простички думички, думи и усмивки, вчерашно лято, смешна грешка. Разбих небето. За първи път. Да полудееш. Предпочитам бягството към нищото, където обидите и страхът потъват в нежни ръце. В стъклото се блъска името ти. И нека да е било отдавна. По-добре да останем насаме. Да полудеем от едночасова раздяла. Спомни си. Сибирски студ. Сладък сън на първи януари. Кажи ми, откъде се взе? Не моля никого да връща, а и два пъти никой не дава. Не ставам за прощална обява, ще остана на последна страница или ще завият с мен буркан със сланина. Приказката в моя живот. Седем морета. Чудо! В душата ми е пролет. Звънни по средата на вечеря. Едва ли ми мислиш злото. Въпреки това боли. Откраднаха ми усмивката. Утрото няма да ни събуди. Денят няма да ни сгрее. Вечерта няма да подреди душите ни. Маса. Вечеря, догарящи свещи. Студ. Ти - крясък на душата ми. Оглозгани мечти. Не бързай. Когато си сам, а гърлото ти е простудено, ти трябва някой, който после да каже, че не си неговата чаша чай. А през цялото време е пил кафе. Каквото и да ти се е присънило, каквото и да е било насън, всичко е бял зимен път. Неутъпкан, водещ към хоризонта. Чакащ първите ти стъпки. Всеки чака първата си зима, за да намери в края на пътя бялата си, първа любов. Тръгни си красиво. Не ме чакай. Ако искаш да си тръгнеш, тръгвай. Снегът все пак е жесток, оставя следи. И не дава да заспя до сутринта. Излъжи, но остани, за да слушаш. И не вярвай как е уютно в самотата и колко се радвам за теб. Искаш ли да направя чаша за двама ни и да разпръсна на точки многоточието ти. Вярвам все пак, че аз съм ти и ти съм аз. Ти никога не се чувстваш сам. Нека да останем свободни, да поизхвърлим маските. Да направим ходовете - ти с белите, а аз с черните. Да се потопим в тъмнината на стаите. Тихо на палци да минаваме един покрай друг. Сто стъпки назад. И нека в постъпките ни няма логика, защото не можем да живеем по друг начин. Нека душите ни летят. Върни ми любовта, а аз ще върна твоята. Попитай, защото няма как да забележиш всички ъгли на чуждата сянка. Попитай какво има там вътре. Поговори. Попитай какво има вътре в стените. Разбери с кого иска да се слее сърцето. И знай, че всичко което крия ще ти го дам. Само попитай. Поговори. Спектакълът свърши. Не тръгвай като призрак, защото само няколко думи не стигат, за да довършим романса си. Поговори. Попитай, но не ме събуждай. Угаси лампите, спектакълът свърши. Спри музиката. Бих ти разказала приказка, но ми трепери гласът. Нека си останем загадка, за да гледаме кратко и да чакаме дълго. За да намерим отговора.

Самотатаe мръсница

Самотата e мръсница. Самотата е скука. Не чувствам ръката си, не чувствам сърцето си. Самотaта е курва. Тишината е приятел. А защо ми е мъчно и болно? Плачи и гледай. Бяла рокля. Пиано - черни и бели клавиши. Просто здравей, просто - как си? Засега само гледам, а очите ми не са насълзени от вятъра. Всички желания се сбъдват. А ти? Плачи и гледай. Плачи и гледай, те имат твоите очи. Отново в моята ръка е твоята. Денят е бял, бял, а нощта – черна. Щастието е босо на мокета преди да заспи. И ако не си ти. Разбираш ли? Напиши ми картичка за спомен и забрави адреса. По-добре ела по-близо и ще чуеш как шепти сърцето. Не си мисли, че няма обич, просто дойде есента и аз се уморих. Ела по-близо, за да чуеш как жълтото прелива, червеното тупти, зеленото залязва и всичко се разлива. До скоро. Всичко, което те касае е вчерашен вятър. Няма от какво да се спасяваш. По-добре си доплачи.

66 67


ÄÅÍÎÍÎÙÈßâòîðî äåíîíîùèå

Събуди се в 4,30 сутринта от собственото си хъркане. Невидими ръце го изтръгнаха от кошмара. Сънуваше, че бяга. Не го гонеха. Не му искаха нищо, което да си струва бягството. Но

той препускаше и все същите жълти павета тровеха погледа му. Опърпани листа и охлузени дървета. Блъскаха го клони.

По ожуленото му и кално лице капки пот смесваха мръсотията с кръв. Тичаше, а бесни добермани го настигаха с лая си, тичаха след него,

за да отхапят част от душата му.4,30 сутринта е. Тъмно е. Пулсът му е ускорен, а гадното чувство на неизбежност крещи отвътре

с ритъма на сърцето. Седи сам в легло за двама. Не му се сърди. Сърди! Странна дума за речника му. Опита се да заспи отново. Потъна бавно и нелепо се заплете в тинята на съня.

Последно бе чул лая. Светло е. Слънцето осветява жълтите павета. Златото на камъка искри и гали очите. Отваря ги. Съмнало се е. Поредният пролетен ден. Отиде до банята. Пусна водата и

потопи глава в кристала на капките. Иван Иванов беше прав – помисли си той - някой ден проклетата носталгия ще ме убие. Толкова се задушаваше по миналото, че понякога му се

искаше да си изтръгне сърцето. Болката? Нeописуема е! Да замълчи? Няма за какво!6,30 сутринта е. Будилникът крещи като гладно бебе. Натиска копчето и болка преминава по тялото му. Мисълта, че и днес е на работа, че и днес 8 часа едвам ще се изнижат го ужасява.

Това ли е то? Това ли е проклетото куче? – пита лицето от огледалото. Вече са се появили първите бръчки, първите бели кичури, а очите са станали мътни. Време е. Потегли. Обичаше

разказите с неочакван край. Всеки ден, всеки час и безсмислена минута оставяха впечатлението, че е част от тези разкази. Учудваше се на хората около себе си. Кога ли за

последно е откривал човешкото в тях? Дали не е умряло още в зародиш? Въобще съществувало ли е? Дали пък не го е унищожил с поведението си?

Неусетно е станало 8. Работа. 8 часа безсмислен труд. Струвало ли си е да се учи, за да работи това. Отговорът е извън действията. Полива цветя, разчиства чинии, вдига телефона, поднася кафета, вдига телефона, разчиства чинии, мие мръсни съдове, вдига телефона, крещят му.

Напоследък не чува какво точно му крещят, но разбира това по аленото лице насреща му, по изхвръкналите очни ябълки и обилното слюнкоотделяне. От ушите му се стичат тънки струйки

кръв. Не чува, а кръвта топли с малките си целувки врата му.9,30 сутринта е. Сега целият му ден ще премине в главоболие. Колежката му коментира:

– Никога не бих позволила да се държат така с мен.– Ти си въздух, а аз вода, затова сме несъвместими.

– Аз не пия, не пуша, вегетарианка съм.– Не гледам телевизия.

– Не чета книги, защото всичко, което ми е трябвало съм го прочела до 20-годишната си възраст.

– Този Фройд не е ли някакъв си философ?

44 45

Андон Георгиев-AndonastY Олеся Николова


Откраднах си червена роза. Сега ще отида на най-високото място в града и там ще я посадя. Снощи наваля сняг и сега е студено, и бяло, много бяло. Ето тук, на този хълм ще я посадя. Забодох я и ще чакам да порасне. Ох, забравих да я полея, но с какво? Сетих се, ще я полея с кръв. Ще си срежа с това ножче кожата и ще я полея. Чух някъде да казват, че освен кръв, ние имаме и много вода в тялото си. Водата ще я полее, а кръвта ще си остане. Момчето сряза вените си. Кръв покри снежната покривка около розата. Детето погледна към небето и се усмихна. Легна до розата и затвори очи. Привечер на хълма бяха останали замръзнала роза и бездиханно, усмихнато дете увито в червен шал. „Малкият принц“ най-после спеше спокоен.

P.S. На Деситка Момчето сряза вените си. Кръв покри снежната покривка около розата. Детето погледна към небето и се усмихна. Легна до розата и затвори очи. Небето потъмня. Черна пелена се разстели над града. Птиците, летящи на ята, за да се подслонят за вечерта, започнаха да се въртят в кръг. Небето изглеждаше осеяно с големи кръжащи, черни кръгове. Не след дълго започнаха една по една да падат на земята. Някъде в далечината се чуваше звука на цигулка, сирени гълчаха мрака и кучешки лай раздираше въздуха. Настъпи пълен мрак. Тишина и усещане за безтегловност обхвана всички. Изведнъж се чу тих детски глас, който се молеше. Молеше се да му донесат играчка-конче, всички деца да са щастливи и мама, и татко винаги да са с него. Птиците по земята започнаха да се надигат, започнаха да махат с криле в опита си да полетят и около малкия принц се образува толкова силен вятър, че той се събуди. Огледа се наоколо и все така по детски реши, че птиците са дошли, за да го отведат на по-хубаво място. В този момент към него заприиждаха хора, всички доведени от любопитство защо и къде падаха птиците. Една усмихната госпожа видя раните по ръцете на детето, локвата с кръв и розата, и се ужаси. Загърна го в големия си шарен шал и без много думи го понесе към болницата. Излишно е да споменавам, че тя нямаше деца и не след дълго, детето живееше в голяма светла стая, заобиколено с играчки и имаше малко кученце на име Тузик. Само белезите подсказваха, че някога е бил малкият принц.

Aêo íÿìa êúäe äa oòèäeø,eëa ía ceáe cè è ìè ce oáaäè

Ако няма къде да отидеш, ела на себе си и ми се обади. В три без петнайсет тръгва влакът и ако дотогава успееш да пресечеш три пешеходни пътеки, преминеш през четири тотопункта и две черни котки ти преминат пътя, можеш да ми се обадиш. Аз няма да се кача, а ще остана да те чакам на перона, за да отидем на панаир, да се возим на виенско колело, да ядем захарен памук и да се преструваме на големи. Ако не побързаш, мога да избързам и да преваря събитията. Ще се кача в така любимия последен, за да чопля семки, качила крака на седалката, без никой да ми се кара. Отивам, заминавам, защото имам формула как със силата на мисълта да оцветявам ноктите си в различен цвят. Заминавам, за да разсипя една индустрия. В три без петнайсет влакът заминава, на перона не остава никой, освен чистачката, която измита шлюпките от моите семки. Изпусна го, а аз оставях следи за теб! Нищо, ще ме намериш, по естествения цвят на ноктите, по рижавата коса, по луничките, по зелените очи и по малките бръчки около очите. Аз дори знам какво правиш сега. Сбърчил си вежди и гледаш право в слънцето. Усмихваш се приказно и разказваш на един вековен дъб как си се спънал пред някакъв тотопункт. Хм! Ако няма къде да отидеш, ела на себе си и ме догони. Влакът е муден, тежък и своенравен, движи се бавно и разглежда околността. Седя отзад на вагона, клатя си краката и гледам движещите се успоредно релси. И ти викам: ”Ще ме познаеш, ще ме познаеш, ще ме догониш, ще ме догониш”. Ти си пак там, но малко наопаки и от другата страна, все така перушинест, все така настръхнал, но там и малко наопаки. Ако няма къде да отидеш, ела на себе си и се усмихни, че вече те виждам, как забързано по релсите тичаш. Скачам на следващия перон, за да те дочакам, за да отидем на панаир, да се возим на виенско колело, да ядем захарен памук и да се преструваме на големи.

22 23


222 223

НЕВЕН - Nev En

Творец съм до колкото мога, до колкото животът и ежедневието ми в момента ми го позволяват. Рисувам, не толкова колкото ми се иска... Занимавам се още с изработка на ръчноправени сувенири, арт изделия и би-жута от текстил, плъст – ателие ПОДАРИ СИ . Често правя работилници с деца с разнообразни материали и техники – ате-лие ФАНТАЗИЯ. Старая се да съм в постоянен допир с изкуството било то изложби, филми, теа-тър, концерти.... Старая се да съм в час с най-актуалното по отношение на култура-

та. Смятам, че е важно хората да са гра-мотни, особено културно грамотни. Предстои ми още много да се разви-вам като личност и особено като творец. Опитвам се да наблюдавам и анализирам всичко около себе си. Без граници на въ-ображението. Радвам се, че съм успяла да развия умението да виждам красота в мно-го малки неща. Полезно е! Красотата прави всеки чо-век малко по-добър. Изкуството е сремеж за развитие.

Сибин Майналовски

Сибин Майналовски е роден през 1974 година в Стара Загора. Живял е във Ве-лико Търново, Русе, понастоящем живее и работи в София. Автор е на три книги – „Сянката“, „Ус-мивка в полунощ“ и „Змии в стените“, в които са събрани негови разкази в жанро-

вете фентъзи, хорър и научна фантастика. Неженен е, има котка на име Жулиета, която боготвори. Луд фен е на Михаел Киске (първият во-кал на Helloween), слуша предимно пауър метъл и хард-рок.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ224 225НЕВЕН

Градът

Градът бавно отвори очи и се протегна лениво. Един-два задрямали гълъба се сепнаха и излетяха стремглаво, без да знаят накъде, само и само да бъдат по-далеч

от източника на тревога, който се бе прокраднал тихомълком в сърцата им. Листата на дърветата във всички паркове зашумяха и се разтрепериха в изключителен син-

хрон – сякаш незнайна девойка бе прокарала ръка през косите им за секунда, след което бе изчезнала в предзалезната мараня. Фонтаните въздъхнаха и струите им

бликнаха малко по-смутено, не толкова безгрижно и жизнерадостно, както по време на дневното господство на Човека. Тишината, която заля доскоро гръмогласния

Град, бе всепоглъщаща, почти свръхестествена. Хората вече не бяха на смяна; ред беше на Града да се развихри.

Слънцето току-що беше залязло и полека-лека изгарящата топлина, която се разстилаше сред камъните, бетона и асфалта на Града като ревматизъм, започваше да

отшумява. Един по един седемте ветрове плахо, но с чувство на собствено достойнство спираха да крият въздишките си и започваха да обливат опустелите тротоари

и улици със стенания и вопли. Луната, както винаги, страхливо се бе скатала зад последния останал на нощното небе облак и срамежливо надничаше иззад него. Дори

прилепите се бяха покрили някъде – даже онази малка, нищожна частица от Древната Кръв на вампирската раса, която бе намерила убежище в тях, не бе достатъчна

гаранция за безопасността им.

Градът се изправи. Стоманенобетонните му кости изпукаха зловещо, но издържаха. За пореден път. Пукотът накара милионите хора, изпаднали в полусънно-полу-

кататонично състояние в леглата си, да потръпнат. На сутринта повечето от тях щяха да се оплачат едни на друг: „И тази нощ сънувах кошмар“… Градът съществуваше

от хилядолетия, но досега никой не бе успял да разгадае причината на странните, периодично повтарящи се кошмари, които дебнеха в ъгълчето на съзнанието прак-

Сибин Майналовски

22

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ226 227НЕВЕН Сибин Майналовски

тически на всеки един от жителите и само чакаха точното време и място, за да протегнат хищните си лапи към сънищата и мечтите на хората.

А и в крайна сметка нямаше как някой да се досети за това. В университетите не обучават специалисти по психоанализа на Градове.

Градът се огледа наоколо – бавно и щателно, като самовлюбена тийнейджърка, излизаща на среща и желаеща да е перфектна. Всичко, кажи-речи, бе тихо, с изклю-

чение на няколко плъха, безцелно тичащи насам-натам из онова, за което Градът мислеше като за свои Обувки, а хората наричаха „Онази Гадост Гетото“, както и едно

ято свраки-гастрольори, които явно не бяха запознати с традицията/необходимостта да се покриват всяка нощ, за да не се тикат между шамарите. Тук-там се долавяше

невидимото присъствие на две-три дузини котки, но Градът отдавна се бе отказал да се опитва да се храни с тях. Бяха прекалено… пикантни… за неговия вкус. Кучетата

бяха друго нещо: мислите им бяха елементарни и плоски, изпълнени с робско подчинение, безпричинно чувство за вина и безмозъчна упоритост, отказващи да се учат

от грешките си… С две думи – съвсем по човешки.

Градът бавно плъзна невидимите си пипала из съзнанията на хората. Това, което напипа, бе в състояние да влуди не само Град, но и цяла Планета. За щастие Градът

бе свикнал – не изпадна в писъци и не припадна, както бе направила последната Планета, която бе поканил на интимна вечеря на свещи (е, на улични лампи, но важно

бе посланието). Имаше логика: нервите на Планетата бяха органични, а неговите – от оптично влакно, електрически кабел и водопроводни тръби.

Тази вечер щеше да си направи истинско пиршество. Менюто бе изтънчено и обилно: пет-шест серийни убиеца за предястие; десетина празноглави нимфоманки

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ228 229НЕВЕН Сибин Майналовски

и горе-долу още толкова лицемери-професионалисти за основно; трима все

още неразкрити от докторите социопата и около дузина Анонимни Алкохолици

за десерт… Дори имаше и бонус – онова, за което Градът обичаше да мисли

като за коняче с кафенце след обилна вечеря: двама изнасилвачи-педофили,

пуснати под гаранция от двама съдии със сходни хобита. Deja-vu: историята

никога не спираше да се самокопира…

Но в края на краищата именно човешката предсказуемост и склонност към

мерзост му осигуряваше питателна, макар и леко еднообразна диета.

Градът въздъхна с отегчение.

И започна да се храни.


230 231

Светломира Минкова

Светломира Минкова е родена в София на 14 септември 1986 г. Започва своя творчески път през ля-тото на 2000 г., като се записва на уроци при проф. Мито Гановски (1970-1976 г. е заместник ректор на Художествената ака-демия – София), с чиято подкрепа влиза в Гимназията за приложни изкуства „Све-ти Лука”. Завършва успешно през 2005 г. специалност „Текстил“ при Ива Димитро-ва. Подготвя се близо година за Художест-вената академия и през 2006 г. я приемат първа в специалност „Текстил”. Завършва през 2010 г. своята бакалавърска степен при доц. Асадур Маркаров с дипломна ра-бота на тема „ Преходът”, в която показва 11 двустранни ситопечата и една метална пластика. През 2011г. завършва специал-ност „Текстилно изкуство” магистърска степен при проф. Анна Бояджиева с ди-пломна работа „Тишината на агресията: Shut up!”, в която показва 14 дигитални пе-чата и видео инсталация. Светломира Минкова има 7 самостоя-телни изложби в България и взема участие в над 10 колективни изложби в България и

Финландия. През годините в академията се е учила от едни от най-добрите преподаватели като проф. Вихрони Попнеделев, преп. д-р Аде-лина Попнеделева, проф. Анна Бояджиева, доц. Асадур Маркаров, проф. Панайот Па-найотов, преп. Цвета Явашева, проф.д.изк.Свилен Стефанов и др. В своето творчество тя набляга на пей-зажа, голото тяло и абстрактната живопис. Използва предимно маслени бои, акрил, туш, маслени пастели и акварел. Обича да играе с контраста на цветовете и формите в творбите си. Не спира да експерименти-ра и през 2010 г. започва да прави бижута, като през това време се подготвя за редица колективни и една самостоятелна излож-ба. През 2007 г. се захваща по-задълбоче-но с графичен дизайн. Работи за различни издателства, сред които са ИК „Жанет 45“ и ИК „Гутенберг“. За кратко решава да се докосне и до театралните среди и започва като графичен дизайнер в „Театър София“, след това започва работа като графичен и уеб дизайнер за риалити предаването „Без багаж“.

Явор Цанев е роден на 13.10.1971 г. в гр. Русе. Учи Книгоразпространение – Ко-леж по библиотечно дело – София; Библи-отечно-информационни дейности – Вели-котърновски Университет „Св.св. Кирил и Методий“; Медии и реклама – Великотър-новски университет „Св.св. Кирил и Ме-тодий“. 1996-2009 – работи в Регионална библиотека „Л. Каравелов“ – Русе на раз-лични длъжности. Собственик на издателство Гаяна (Gaiana book&art studio). От 2012 г. издава периодичното издание за фантастика, фен-тъзи, крими и разкази на ужаса „Дракус“, в което се публикуват основно български ав-тори. Организира няколко национални ли-тературни конкурса, в които е жури, вклю-чително за разкази от български автори, вдъхновени от Стивън Кинг. Публикувал е в различни регионални и национални медии – традиционни и елек-тронни. Включван в национални антологии. Заемал е призови места в конкурси за про-за.

Автор на:“Траурни кристали” – стихове (1994);“Избраникът” – разкази (1996);“Икон” – стихове (1999);“Необходими ангели” – стихове (2009);“Четиристишия” – стихове, букарт миниа-тюра (2009);“Необходими ангели”, второ допълнено из-дание – стихове (2012);„Странноприемницата” – разкази (2013);„Вино за мъртвите” – разкази (2013);„Слънчогледите” – разкази (2014).

Номиниран за най-добър автор на Еврокон – 2014 г.Номиниран за най-добър автор и най-до-бра книга за 2014 г. („Слънчогледите”) на Националните фантастични награди – 2015 г.

Награди:Специалната награда в Националния кон-курс за разказ до 1000 думи на името на Агоп Мелконян, с разказа „Селцето” (2013).Национална награда „Светлоструй” 2014 за проза, за сборника „Вино за мъртвите”.

Явор Цанев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ232 233Светломира Минкова Явор Цанев

РЕКВИЕМ ЗА ТАКСИ

Можеше и по-незабелязано да на-помпва сметките, но с времето това бе станало рутинно движение. Беше му все едно дали ще го видят. На кого му се разправя с двуметров таксиджия? Стоеше пред автогарата и чакаше да се приближи някой. Преценяваше го моментално – на едни отказваше, а на други услужливо помагаше с багажа. Обожаваше курсовете до летището. Сам наричаше това „добра вноска” и въобще не му трепваше окото да надуе сметката. С повечето клиенти въобще не се стигаше до разправии – изглежда-ше точно като човек, с когото по-добре да не се спори. И те не спореха. Е, по-някога се срещаха и такива... така беше станало и онзи път, когато го осъдиха по бързата процедура. Хулиганство. Добре. Щом казвате хулиганство, така да бъде! Само не ми губете времето, изтър-вам курсове... Не се промени ни най-малко. Продължи по същия начин. Всеки божи ден. Ставаше рано, за да хване първите

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ234 235Светломира Минкова

курсове, когато хората бързаха за работа и не им беше до скандали с такси-джии. После се нареждаше на удобно място пред гарата и чакаше следващата „добра вноска”. Понякога се опитваше да измисли по-бърз начин да изкарва пари или поне по-правилен, но следващият клиент отваряше вратата и пре-късваше мислите му. Не трябваше да губи време. Подкарваше таксито по по-сочения маршрут и на подходящи интервали напомпваше сметката. По обяд хапваше нещо на крак. Вземаше кафе от автомат. Понякога успя-ваше да подремне. После курсовете продължаваха до късно през нощта. Вечер „напомпваше” добре. Нощните курсове също бяха „добри вноски”. Прибираше се в квартирата не по рано от 3 часа, колкото да си удари един душ и да дремне до към 5. Тогава светът се завърташе отново и той хукваше към първите си курсове. Рядко му се събираха повече от 3-4 часа сън, като основната част от него представляваше бърза дрямка на седалката в така на-речените „мъртви” часове. Беше изкарал вече повече от година на този режим, съсредоточен и без да нарушава еднообразието му. Не си позволяваше нито ден почивка. Не си позволяваше и да се разболява. Беше се превърнал в безчувствен робот, кой-то се интересува само от купчината банкноти, които трупа в дървената кутия под леглото. Беше сериозен и дори леко смръщен. Лицето му се проясняваше само един ден от седмицата. Понеделник. Тогава той влизаше в един банков клон и поставяше събраната през пре-дишните дни купчината банкноти на плота пред служителката. Изваждаше ом-ачкана изрезка от вестник и я приглаждаше старателно, преди да я подаде. Служителките винаги му се усмихваха в този момент. Беше някак мило, че носи изрезката всеки път със себе си, въпреки, че можеше само да назове сметката, посочена на нея. Беше за набиране на средства за лечение на деца. Той винаги после пак я сгъваше внимателно и я прибираше до снимката на сина си, който си бе отишъл преди повече от година от същата болест.

Явор Цанев


236 237

Калина Вутова

Казвам се Калина Вутова, от София съм и съм аниматор. Завършила съм художествена гимназия "Проф. Николай Райнов" с профили илюс-трация и сценография и анимационна ре-жисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".

Работя като компютърен аниматор, а в свободното си време ми е много приятно да рисувам. От време на време се случва да илюстрирам по нещо и това ми доставя страхотно удоволствие.

Неор Начев е поет и основател на бъл-гарския дарк-уейв акустичен проект "На Червено". Публикувал е разкази и стихове

във в. "Литературен вестник" и в. "Стър-шел", както и музикални рецензии в сп. "Metal Hammer Bulgaria".

Неор Начев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ238 239Калина Вутова

Името ѝ беше Лакримоза

Очите ѝ струяха със синьото на небето,

а косата ѝ бе нишки от воала на нощта

Каза ми, че Blue Sunday е любимата ѝ песен

и че с Doors може да бъде навсякъде едновременно

Името ѝ беше Лакримоза

и обеща, че ще се срещнем отново

Неор Начев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ240 241Калина Вутова

Факт

Колкото и бързо да бягаш,

не можеш да избягаш по-далеч от сутринтa

Неор Начев


242 243

Дана Тилева

Не съм човек на думите, обичам ти-шината. Боря се с мързела, стремежа да започвам много неща наведнъж без да ги завършвам и силната самокритичност. Най-големият ми страх е да потъна в посредственост. След езиковата гимназия животът ми пое по драстично по-интерес-ния път на изкуството в Художествената академия, където времето лети и вече ще съм трета година студентка по „Плакат и визуална комуникация“ Харесва ми да се занимавам с плакатното изкуство, графи-чен дизайн, типография, калиграфия.

Сфери, които изискват идейност, мак-симален анализ и опростяване, а при кали-графията – експресия и себеизразяване. Впечатлявам се и вдъхновявам от ред-ките моменти, когато правя нещо и то се получава сякаш случайно. Непредсказуе-мостта на изкуството най-хубавите неща да стават ненарочно, не където трябва, в най-неочаквания момент и създадени ся-каш не от теб, а от друга твоя самоличност, тази в бъдещето, където си по-добър. Над-скачайки себе си се развиваш.

Николай Бойков (Видин, 1968) Метафизики. София: Свободно поети-ческо общество, 2000. Стихотворения с биография. Пловдив: Жанет 45, 2003.

Ояснен в любов. Собственоръчна, 2005. Писма до Петър. Пловдив: Жанет 45, 2006. Книгата на живота. София: Сиела, 2010

Николай Бойков

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ244 245Дана Тилева

СЪНОВИДЕНИЕ ЗА СТЕНАТА И КЛЮЧА

На Алекс Милър

СПЯХ СГУШЕН ДО ЕДНА СТЕНА ОТ ВРАТИ

БЕЗКРАЙНА КАТО ЧЕ ЛИ БЕЗ КРАЙ СТЕНА

СЪБУДИХ СЕ

В УСТАТА МИ ИМАШЕ КЛЮЧ

ОТКЛЮЧИХ ПЪРВАТА НАЙ-БЛИЗКА ВРАТА

ТАМ В ЕДНА СТАЯ БЕЗ ПРОЗОРЦИ

СГУШИЛ СЕ ДО СТЕНАТА СРЕЩУ ВРАТАТА

СЕДЕШЕ И СПЕШЕ ЧОВЕК

В УСТАТА МУ ИМАШЕ КЛЮЧ

СЪБУДИХ ГО

И ТРЪГНАХМЕ ДА БУДИМ

ДРУГИТЕ ЗАСПАЛИ

ЗАД ДРУГИТЕ ВРАТИ НА БЕЛИТЕ СТАИ

ПОСЛЕ СЕ СЪБУДИХ

Дана ТилеваДана Тилева Николай Бойков Николай Бойков Николай Бойков

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ246 247Дана Тилева Николай Бойков

ДЖАБА

Почти приключвах с разнасянето на ЛВ. От Младежкия театър правя

една отбивка към Женски пазар, привечер е, наизлизат всякакви тъмни

субекти, продаващи на платнище, може да си купиш дори латиноамери-

кански речник за 5 лв. Вървях из стъмващия се пазар, търговците приби-

раха сергиите си, други спускаха кепенците, зърнах една барачка с риба

и се насочих към нея. Докато разглеждах какво предлагат, из тъмнината

се появи един възстар циганин, грозен като Квазимодо, толкова грозен,

че беше красив, носеше внучето си, 4-5 годишно дете, детето по детски

възторжено викаше, че иска джаба, дядото, озарен и сияещ, обещаваше

джабата. Обърна се към продавача и поиска джаба, онзи му отговори,

че нямал, как да нямал, ей я там, нямал и това е, меко и леко попитах,

посочвайки толстолоба, дали това е джабата, детето беше вече изчезна-

ло, продавача грубо каза на циганина да се махал оттам, той си взе едно

парче цаца, опита я, онзи вече крещеше да не му пипал стоката, циганина

почна да ръси по двадесет стотинки, продавача крещеше, циганина и той

се разкрещя онзи търговец ли бил или кво, аз леко си тръгнах, оставил

зад себе си джабата и зергана и бялата риба, опитвах се да си поема

дълбоко дъх, нещо ме давеше в гърлото, отнейде прииждаше вълната на

плача и ме заливаше.


248 249

Майа Антова – Майото

Майа Антова – Майото /творец – обучи-тел/ Движението ме вдъхновява, затова тво-ря в движение и обучавам, докато творя. Трудно пиша, но лесно рисувам. Автор съм на една детска книжка, и няколко учебни помагала за водна безопасност, както и на няколко лога и множество илюстрации. Пристрастена съм към пърформанса.

Участвала съм в общи изложби и пърфор-манс фестивали в България, Германия, Белгия Румъния, Испания, Полша, Сърбия, Румъния и др. Магистър съм по „Семиотика на изоб-разителното изкуство” и докторант в кате-дра „Изобразително изкуство” към СУ „Св. Климент Охридски”. Част съм от екипа на сдружение „Изкуство в действие”.

Казвам се Йорданка Тодорова и съм на 18 години от Пловдив. Обичам да уча ези-ци, да чета, пиша, да се допирам до книги. Уча в ЕГ ,,Иван Вазов“ и владея итали-ански, английски и малко руски език. За-нимавам се с творческо писане от...ами от когато мога да чета, защото смятам, че едното не може без другото. Нямам утвър-

дени литературни предпочитания, но пове-че залитам към класическа проза, обаче обичам да опитвам от всичко. Участвах в Ателие по творческо писане към ЕГ ,,Иван Вазов“ и ежегодно пращам текстове за литературни конкурси, като разказът ми ,,Гравитация“ спечели трето място в конкурса на ,,Код червено“.

Йорданка Тодорова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ250 251Майа Антова – Майото Йорданка Тодорова

ГРАВИТАЦИЯ

,,Когато някой се убо- де, накъде ще закапе кръвта му?”- написа, рязко дръпвайки китката с химикала нагоре в ръкава, скри-

вайки мисълта между изскърцването на зъбите. Сещате се за онези моменти, когато самочувствието от досетливостта из-

дължава самодоволна усмивка и се завърта- те бавно във всички посоки, чакайки някой да прочете мислите ви,

за да се възхити. Този момент не беше такъв. Нямаше за цел и да бъде забелязан, но някак си потрепва-

нето на шушляковото яке издаде автора на изречението и в този миг луминисцентната светлина го

подразни. Изкуствена свет- лина. Над днев- ника му веднага надникна една луминис-

центна девойка:

- К’во праиш, бе, Мартине? Да не водиш записки при тоя?

Аз, честно ти казвам, нищо не разбирам! Н е щ о говори, нещо обяснява и като

седна да чета... чета и нищо не мога да схва- на. Само текст, та текст – взе да

споделя мъките си Жани, карайки Мартин да се чуди как може да изпитва

боязън и присмех към това момиче едно- временно. ,,Не те харесвам, мах-

ни се”, помисли си простичко той, хвър- ляйки бегъл поглед върху посред-

ствената си , , колежка“ – за миг видя мълчаливото изра-

жение на лицето й сутрин, изправяйки косата си пред огледалото два часа,

видя трепването на сърцето й, когато си купи анцуг и кецове ,,Адидас” и сексапила, който

фалшиво изпита, като си сложи за първи п ъ т клина, купен от Централна гара. Бързият поглед не

пропусна да види масивния сребърен кръст, който предста- вляваше своеобразна граница между зоната с фон

дьо тен и без, и му стана за съвсем кратко мъчно, че това мълчание на вида й не беше нищо друго, освен празнота.

Не й отговори. Там, в университета, в онази потискаща аула, той зна- еше за себе си, че е най-добре да не говори с хората.

Самият факт, че беше студент, му тежеше достатъчно и се страхуваше в с е - ки път, когато някой ,,колега” се доближеше до него в

безуспешен опит за разговор. Чудак ли? О, не, не му викаха така. Просто не го отразяваха. А редом с него не отразяваха и малкия му

скучен тефтер, с който ходеше навсякъде, и още по-малко знаеха, че там М а р т и н Л. не записваше лекциите. Мислите му не се рееха,

нито плуваха, нито препускаха, а очертаваха назъбени върхове на измислени планини с острота и рязкост, с които моливът му се чупеше от

натискане върху листовете. Контрастът между тъмносивия графит и белия ред – това пред- ставляваха мислите му на фона на луминисцентната

светлина. Ще попитате с нотка на упрек на леличка: какво толкова може да угнетява ума на един хубав и силен младеж, а Мартин чисто и просто

се терзаеше с какво сме заслужили гравитацията да ни държи така здраво на земята, ниско, ниско?...

- Приятно ми е точно днес да застана пред вас, колеги – чу се гласът на доцента. – Защо- то тъкмо излезе от печат новият ми учебник. Да,

горд съм, че ще учите по него и вие има защо да се радвате – всеки, който го закупи, няма да има нужда да се притеснява за взимането на

изпита, защото ще сте удовлетворително подготвени....

Удовлетворително. Тази дума се заби в молива на Мартин. ,,Всеки според заслугите му...”, отговори си на въпроса, ,,На всеки кръвта потича в различна посока... според

заслугите му...”.


Пътуването с градски транспорт го ужасяваше. Но връщането у дома нямаше как да мине без него. Беше седнал на една от първите седалки, почти на ръба, готов да скочи,

с вперен в ръцете си поглед, чакайки да се почувства неудобно от грубия тон на кондуктора. ,,Всеки спо-

ред заслугите му...” повтаряше си и не вярваше в Бог. Даже не мислеше за него. Имаше много по-голям

враг, много по-голяма загадка с не по-малко деструктивни измерения. Гравитацията. Гравитацията, която

дърпаше надолу и успяваше що е материално да смали колкото може – изглеждаше му сякаш тя намаляше

ръста на хората, а каквото беше нематериално и по-инертно дори да залепи за земята – душите на хората.

Покрай Мартин премина прегърбената млада кондукторка, която с едната ръка говореше по телефона, а с

другата късаше билетчето му, без да го погледне, продължавайки към следващата група от пътници... жълта

кожа и зъби, тънки, едва забележими вежди, следи от олющен червен лак, чернобоядисана коса във висок

разрошен кок и отново... чувството, че застоят ще се превърне пред него в чудовище от плът и кръв. Слезе

няколко спирки по-рано.

В един от малкото случаи, когато не се боеше да вдигне поглед нагоре и почти отпускаше тялото си в

нормална походка, пред очите му попадна билборд. Правоъгълната рамка прегръщаше женска усмивка,

замаскирана с тъмнолилаво червило, до която палаво се допираше черешка с дръжка и надпис ,,петък –

студентско избухване”. Логиката, че не е възможно да се рекламира взривяването на университета, развали

и малките остатъци от това, което при човек като него се наричаше настроение.

Не се прибра вкъщи. Имаше си и тефтера, и молива, и града, и омерзението. Имаше градския въздух,

пълен с душевни зловония и нередности, чиито честоти малцина мозъци бяха способни да уловят. Седна на

края на една пейка и отвори дневника си. Почувства едновременно всичко и нищо.

Даже май помисли себе си за клише и взе да се съжалява. Забеляза разхвърляни отпадъци под и около

пейката и някак си с присмех записа: ,,В парка намерих душите на хората”. Специален ден.

Специално състояние и специална злоба, която го плашеше, затова, сепвайки се от дискомфорта, за-

драска фразата. О, не, днес според неговите разбирания щеше да бъде лош. Щеше да се усеща даже

жесток. В ума му се редуваха потни колебания и пристъпи на злоба, предвещаващи престъплението на

психопат. Обаче дълбоко в себе си знаеше, че неговото престъпление, неговата борба, не беше срещу хо-

рата, беше лична борба срещу природата... Решението бе предопределено сякаш от мига, в който започна

да пораства, мигът, в който природата му показа истинското си лице и го въвлече в парадокса. Без повече

церемонии извърши своето престъпление. Остави дневника си на пейката и се махна.

Запази само молива, който остави да стърчи от вътрешния джоб на шумолящото яке, моливът, чиято

категоричност пробождаше сърцето му.

Мартин знаеше накъде ще текне кръвта му и дори тогава не почувства удовлетворение. Духовете в душата му не се успокоиха даже и когато стигна моста. Дори когато пъргаво

прекрачи оградата. Погледът му беше безмълвно вперен само в черната вода долу. И когато скочи, в последния момент му се стори, че пада нагоре...

Майа Антова – Майото Йорданка Тодорова


254 255

Златомира Костова

Здравейте! Аз съм Златомира Костова.Целта на моето рисуване е да покажа онази част от човека, която не се вижда, а именно емо-

циите. Изразните средства, които използ-вам, са най-познатите геометрични форми, които деформирам според преживявания-та си.

Иван Гугин oт известно време излъч-ва продукция главно чрез блога си http://longhairprofessor.blogspot.co.uk/ от Лондон, където работи в лаборатория.

Пие умерено, социален пушач, плува в неделя останалото вече е описано в текста "Fitter Happier" на Radiohead.

Иван Гугин

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ256 257Златомира Костова Иван Гугин

Разходки в различна степен на изгаряне

Аз вирея само в urban флиперв различна степен на отскачанеслед сблъсък със пружинас метални разбиранияв различна степен на изгарянепод светлинитетам се зареждамв оранжерии с цветя на злотов лъскав светлинен лабиринтизригвам от бонусипочивам захапал метална тръбаи дишам алуминий

Разминавам се по улицис нощни хора с паднали зъбии с паднали кепенци по долни ъглив кръчми с пердета

Не вярвам на плажовететяхната енергия е подлалицемернаразголени се мразим повече

Когато донесох малко пясък и мореплавно летен Лондонпод англосаксонските бирени изпаренияме прие такъв морскисъс спокойно превъзходство

Градът пропуска порции от слънчеви души'От мен да мине'все едно че казвадокато отпочивацентрално разгащенразкрачен в подигравка със себе сиприкрива живата си същностзаровена в умрели форми от пластмаса и стъклоразпродава съкровищата си картички, преспапиетаразни тъпи клишетасглобени в китайски фабрикиот бързите ръце на азиатец

Но дори и на тази безнадеждна почвавидях човечни жестове

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ258 259Златомира Костова

Нещата се преструват на случайни

Наводнени улици

имам нужда от скафандър

за да изолира където ме боли

от стари разгромявания

Движа все нанякъде

докато се чувствам никъде

с дипломация омекотявам пътя

Нещата се преструват на случайни

докато ти ми измисляш случайности

за да съм спокоен

После животът се отваря

като цвете - човекояд

ме изяжда и изплюва

изяжда и изплюва

Отварям гардероба

и оттам се изсипва

като напудрен манекен

с паяжина

на безхаберната мутра.

Иван Гугин


260 261

Мария Налбантова

Мария Налбантова- илюстратор. Идва от някъде и отива на някъде, като

през това време се вълнува от различните форми на изкуство.

Здравейте, аз съм Стоян Владов. Роден съм и живея в Пазарджик . Пиша най – раз-лични неща откакто се помня, а поезия ня-къде от 1989 година. Имам издадена книга на историческа тематика. По незнайни причини ми харес-

ват всякакви композиции, подредени по три – триптих. Обичам да се смея, рок му-зиката във всичките ѝ проявления, морето и барбекюто на двора. Не мога да опреде-ля стила си, но от поезията имам слабост към френските сюрреалисти.

Стоян Владов

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ262 263Мария Налбантова-

ПЕСЕНТА НА ДЖУДЖЕТО

Автобиографичен триптих в три

картини и мечта за спомен.

Картина 1

Аз съм джуджето, което

познавате всички - нали

живея далеч от полето -

сред борове, скали и ели.

Къща имам под дървото

приятели - мравки безчет,

ручей бистър ромоли

покрай живия плет.

Живота спокоен обичам,

тук сред таз планина,

на слънце да се препичам,

лениво запалил лула.

През зимата имам съседи -

катерички мили, добри -

ей така си живея чудесно,

но защо все сънувам мечти.

Картина 2 и избягалите спомени

Там, край горското поточе,

чувам детски смях -

тук преди години

с Данте да поспоря спрях.

А портрет ми нарисува

симпатичният младеж,

казвал се Да Винчи -

надарих го със копнеж.

И семейство Шели

идва у дома -

казах им да бягат


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ264 265Мария Налбантова-

от дълбоката вода.

Със Алиса на тревата

пихме горски чай,

Котарак - усмивка мина

и изяде крушовия пай.

В книгата си Карол

писа за това

някой се изказа,

че било лъжа.

Като малки си играхме,

после идва остарял,

уж не учи, мързелува,

докуцука Пенчо помъдрял.

Гогол ми зададе

мъчната гатанка,

върнах му визита

вечер край Диканка.

А глава кога размътих

и летях с файтон,

сам абсента го донесе

смръщеният Арагон.

Толкин се обади -

вести от роднини,

Билбо Бегинс каза,

че и той ще мине.

В бистрата рекичка

много риба налових.

Папа Ърнест беше

моят спътник тих.

Изведнъж изникна

Боря Пастернак -

беше се залутал

в гъстия листак.

Морисън ми даде

да изпушим по лула -

тя добра си беше,

днес и викали "трева".


Ленън си забрави

очилата под дървото,

после лошо стана -

върнах ги на Йоко.

С Влад Висоцки пяхме

песни до зори,

после пихме много

във питейна „Журавли".

Дейв Мъстейн пред мен застана

казват , вечно бил сърдит

много мъка в него има

за света ни ядовит.

Още много други

идваха при мен,

но защо така самотни

вече бягат ден след ден.

Картина 3 и мечтание за спомен

Вино от боровинки съм налял

във тежки бъчви от черника

и колко песни съм изпял

с врабчето, дето чурулика.

На гости ми елате някой ден,

да ме намерите хич не е трудно -

попитайте го стария елен

или лисиче малко ранобудно.

Ще ви проводят те полека -

приятели са верни, знам,

по старата зашумена пътека

и няма да ви вземат дан.

Отдавна чакам ви, елате,

не съм на края на света -

във къща скромна - не, в палати

ще ви посрещна от душа.

И само някога за малко

си мисля просто ей така -

не иска никой да повярва -

джуджета, че живеят по света.


266 267

Калия Калъчева

Калия Калъчева е родена през 1986 в София, където живее и работи до момен-та. „Живописта е начин на живот, боята тече в кръвта и се смесва със всяка глъд-ка въдух. Любов от пръв поглед, любов от втори поглед, любов без която не може да се живее. Влюбена в правите линии, архитектурата, цветовете, далечните пъ-тешествия и тълпите от хора. Това е по-вече от начин на живот, това е същност която може само да бъде нарисувана. Ар-тистът е без адрес и с хиляди адреси...“ Картини на Калия Калъчева са част от

колекциите на Национална Художестве-на Галерия в София и Софийска градска художествена галерия. Части от междуна-родната колекция Imago Mundi на Лучано Бенетон, а през 2014 и част от колекципта на Уго Вутен. Маристър по живопис в Националната Художествена Академия в София. През 2011 печели Наградата за млад Живопи-сец с обещаващо развитие на Фондация „Едмонд Демирджиян“. През 2012 е сред шестимата номинирани творци за награда-та МОСТ.

Николай Николов-Козия е писател и се занимава дейно с ПР, каквото е и образо-ванието му. Автор е на книги-игри, разкази в сбор-ници с нова българска литература, статии

в сайтове и вестници. Негова е и литературната инициатива "Истории от всякога", където всеки месец автори четат разказите си пред публика."

НиколайНиколов - Козия

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ268 269Калия Калъчева

Уили

Николай Николов - Козия

В тези квартали къщите винаги са еднакви. С

морава отпред, с точно разделени квадрати площ.

Човек остава с впечатление, че и небето над все-

ки покрив е разграфено по равно. Всяка сутрин в

малките пощи – макет на самите постройки – по-

щальонът пуска едни и същи вестници. Автомоби-

лите на жителите са еднакъв клас. Цветът на фа-

садата – същият като на съседската. Кварталите

се наричат предградия на средната класа.

На едно такова място живее и Уили. Той не се

вписва в суматохата на изпълнената с вратовръз-

ки и тракащи обувки делнична сутрин. Не е на мяс-

то и през уикендите, миришещи на барбекю, нито

сред гаражните разпродажби или в детските игри.

Уили е луд.

Не го наричат Лудия. Нито Смахнатия. Децата на

модерната средна класа не ползват подобни думи.

Викат му Бъгнатия. Така звучи яко. Уили не знае

значението на думата.

На тринадесет години е. Смахна се преди се-

дем, когато баща му изведнъж откри ловния сезон

за роднини. Имаше пушка и я използва. По този

начин семейството на Уили от петима намаля до

един. Касапница - това записа в доклада си възпъ-

лен полицейски инспектор в нощта на убийствата.

Този инспектор после се пропи и го изритаха от

управлението.

Уили живее при чичо си. Често чува жена му да

казва:

- Бедничкият, по-добре брат ти да бе улучил…

Той не може да схване смисъла на тези думи.

Любимите му части на деня са сутрин и вечер.

Когато хората отиват на работа и после се връщат.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ270 271Калия Калъчева

Уили не знае какво е „работа“, но изпраща и посреща

съседите си, удивлява се на еднаквото им облекло, на

сходните прически, на смръщените лица. Всяка сутрин

той стои зад бялата ограда на чичовата си къща.

- Добро утро! - маха на профучаващите коли.

- Добре дошли! - поздравява ги вечер.

Хората се дразнят на Уили, защото се усмихва постоян-

но. Особено го ненавижда съседът отсреща.

- На какво се хили? – негодува шумно. – Сякаш ми се

подиграва, че бачкам! Луд, безполезен и нагъл!

По странно стечение на обстоятелствата съседът се

казва Уилям. Не позволява на никого да го нарича нито

Уили, нито Бил. Уилям, смята той, напълно подхожда на

иглата на вратовръзката му.

Уили се чуди всеки път на Уилям. Не разбира как той

излиза сутрин намръщен и вечер се връща още по-нам-

ръщен. Защо крещи на двете си деца, когато скачат по

моравата – нали меката трева е точно за игра? Защо вика

и на жена си? Уили не разбира и защо споменатата жена

често се качва в различни коли през пустотата на делнич-

ните дни.

Той продължава да се усмихва. И когато птичките

нацвъкват еднаквите автомобили, и когато го наричат

Бъгнатия; щом завали сняг или изпече слънце… Белите

му зъби отразяват сключените вежди на хората от квар-

тала, светлият перчем маха срещу подигравките им. Зад

чичовата му ограда светът винаги изглежда красив и раз-

нообразен за него. Именно поради това не успява да про-

умее защо всички наоколо си приличат толкова много. И

какво ги привлича в ежедневното повтаряне на действия,

фрази и физиономии.

Уили наистина не разбира доста неща, но се усмихва.

Защото Уили е луд.



272 273

Десислава Найденова

Казвам се Десислава Найденова. За-върших бакалавър специалност „Книга и печатна графика“, а наскоро и магистър-ска програма „Илюстрация“ в Национална-та художествена академия. Смятам себе си за оптимист, мечтател и безкрайно любознателен човек, колкото и да е трудно да останеш такъв в днешно време. Търся вдъхновение навскъде око-ло мен, най-често го намирам в откъслечна

мелодия, в светлината между клоните на някое дърво или в емоция, завладяла съз-нанието ми за миг. За мен изкуството и илюстрацията са пътуване – към неизследваните територии на въображението, към миналото и бъде-щето, към себе си. И като всяко пътуване, човек знае откъде е тръгнал, но никога до-къде ще стигне и кого ще срещне по пътя си.

Александър Байтошев (1983) е завър-шил Националната художествена гимна-зия за изящни изкуства „Илия Петров”. Дипломира се в специалностите „Изкуство и дизайн”, Technical College (Bath, England) през 2001 г., „Семиотика и педагогика на изобразителното изкуство”, СУ през 2008 г. и „Графичен дизайн”, НБУ през 2011 г.

Докторант е в специалност „Изобразител-но изкуство” в СУ . През 2006 г. заедно с поети и художници създават Арт лаборато-рия „Николай Райнов”. Има една самостоятелна изложба – „Едностайни преживявания” (2014). Автор на две книги с поезия „Прах и драскоти-ни”(2012) и „Кучета” (2014).

Александър Байтошев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ274 275Десислава Найденова

празни места

понякога ги няма, живите ги няма,пръснати по камъните, питаме идващите:къде отивате, мислите ли, че това сте вие,онемява всеки отделен скелет, подминати легла,натъпкани с дрехи, тук някой е умирал,никога не го откриха, изпари се, подобно на студ,пръсна се, подобно на светлина,пространството остава ненатъпкано и всичко виси – няма нужда да идвате, тук всичко виси и някой пита:има ли угарки, има ли стъпване по електрическите крушки,къде са тези бивши хора,тук остана най-доброто поколение, пиещото от леда,истинското небе; тук бяха водителите, а послепрах.не се чисти,този прах няма никога да се изчисти.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ276 277Десислава Найденова Александър Байтошев

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ278 279Десислава Найденова

заминаващи

понякога оставаме безразлични,

никого не познаваме в своите стаи

и после ще увиснем на столовете си,

парчета мас, незавършени творби,

бягащи затворници, катастрофирали

изтребители, някога ще дойдат те

и ще помогнат, ще нарисуват телата ни

с кожи, ще ни сложат на носилка,

а от нас ще остане само кал –

протягаме се към забранена книга

и четем на нашите палачи:

повече не ни търсете – нашият отговор

е без значение – светлината знае отговора,

когато я откриваме, все пак е възможност

да останем тук, непокътнати, а после

ще пътуваме, няма да гледаме надписите

по стените, ще останем тънки парчета,

заковани в стаите, а когато ни открият

ще видят нашите сънувания, преживелици

и умирания, недостъпни, неподвижни

фигури от кал.



280 281

Мартина Вачева

"Нощем: Мартина Вачева - илюстратор. Денем: Совите не са това, което са."

Наталия Иванова е родена през 1992 г. в град София. През 2015 г. завършва жур-налистика в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на блекаут поезия и участник във фестивала „София диша” през 2013 г. Отличена е с трета награда в конкур-

са за кратка проза на онлайн списанията eRunsMagazine и Liternet (2014). Има публи-кации в онлайн издание “Кръстопът”, както и в медийни (онлайн издания, телевизия и радио) експерименти с цел представяне на изкуство и културни алтернативи.

Наталия Иванова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ282 283Мартина Вачева

In oculis filiorum

Така си спомням да му се обажда –

по-често, отколкото трябва,

по-често, отколкото подобава,

винаги,

за да го пита как е,

дали е хапнал добре,

какво е времето

и още няколко въпроса,

които се питат, когато някой е в командировка

после затваряше телефона,

всеки път по-бавно,

всеки път по-тъжна,

докато накрая не започваше да плаче

разбирах само толкова-

той сигурно е казал,

че е облачно.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ284 285Мартина Вачева

и ето пак

седнала на масата

сгънала пред себе си

наивната си младост

прибрала бръчките си в чантата

със слабите си пръсти,

закичени с пороци и обещания

ме наблюдава

с изискващия поглед на поезията

този път може би

ще й сипя кафе

ще я попитам как е

ще й предложа да си сложи захар

винаги по три лъжички и една вина

ще се извиня

че рядко пиша

ще се усмихнем

нека се виждаме по-често

но да, да, разбира се

и прочее

може би

но този път

няма захар

няма думи



286 287

Христо Тренев

Роден съм в семейство на художници. Завършил съм средно образование специалност Графика в Художествена гим-назия София, а висше в Художествена ака-демия София специалност Дизайн за дет-ска среда. След завършването на образованието ми се опитах да колаборирам двете край-но различни специалности, които съм за-вършил в нещо, което обичам да правя и от няколко години насам работя в сферите на илюстрацията, карикатурата, комикса, сториборда и дизайна. Вълнувам се от проблемите на чове-чеството и любими теми за рисуване са ми съвременните пороци на човека и негово-

то съществуване. Обичам да изобразявам неща, за които хората не обичат да гово-рят и ги поставят в графа "Табу". Участвал съм в общи изложби и направих първата самостоятелна изложба през 2014г. офи-циално наименувана като "Първата грозна изложба" "Гробарт" представяща всички грозни надписи по стените на града. Автор съм на рисунките в моноспектакъл изпъл-нен с черен хумор наречен "Принцеса Фри-зер". Доста колеги и приятели меопределят като Хепи Хейтър, което смятам, че отго-варя 100% на това кой съм какъв съм и какво обичам да правя

Вълнува ме всичко вълнуващо – гледка, мирис, песен... Най-важна ми е любовта във всичките й форми. Опитвам се всеки ден да давам прояв-ление на доброто в себе си, независимо

дали е към най-близките ми хора, непознат или животно. Убедена съм, че добротата е като без-крайността – винаги има накъде повече да растем и не трябва да спираме да над-граждаме доброто в себе си.

Жана Душкова-Васева

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ288 289Христо Тренев Жана Душкова-Васева

Интернет самота

Интернет пространството прелива от снимки на хора, погълнати от своите

телефони. На спирката, в парка, в клуб... Интернетът ни размахва пръст и ни

се кара колко зависими сме станали от него. Визуализация на поговорката

„Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”

Наскоро гледах филм, в който главният герой пътуваше всеки ден в метро-

то. Сядаше на седалка и наблюдаваше хората. Те също го гледаха. Разменя-

ха си усмивки, многозначителни усмивки, докосвания... Кой би предполагал,

че такава наглед нормална ситуация след години ще предизвиква носталгия в

зрителя?!

Буквално при всяка свободна минута ние търсим компанията на телефона

си. Проверяваме си пощата, Facebook, Twitter, Instagram… И изпускаме всяка

наша свободна минута, в която бихме могли да срещнем стар познат, нов при-

ятел, нова любов. Само ако вдигнехме очи...


290 291

Недялко Иванов-Нечо

С главата си съзерцавам, говоря, пия мента (не само). С едната си ръка рисувам, с другата пиша, а с двете свиря на укуле-ле. Краката си използвам за да карам коле-ло, кънки и много ходене пеша. За награда ги разхождам боси по пясъка. Живея в Со-

фия (да, там няма много пясък) и се зани-мавам с рисуване и графичен дизайн. Имам четири самостоятелни изложби и съм илюстрирал две книги. В момента подготвям петата си изложба. За мен рису-ването е личен процес, необходимост, удо-волствие.

Десислава Пенчева

Обичам да пиша. Криволича между ду-мите и си крада тези, чиято мелодия е в съзвучие с тази на сърцето ми. После ги подреждам в пъзели, скрили емоции. И се крия зад тях. Думите са лице-то ми, с което се усмихвам или плача.

Пътувам в думите като в друг свят. Взе-мам бързия влак и редя стихове - малки гари, на които понякoга се качват пътници, чули със сърцата си позната мелодия. Пътувам в себе си и в тях.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ292 293Недялко Иванов-Нечо Десислава Пенчева

Изпей ми песен, каза тя.

Той китарата си взе

и с ангелски глас тихо запя.

Но закъсня.

Далечната звезда не грее през деня.


294 295

СветославСтанков

Море и гора, тайни светове, черно и бяло, цвят, вода, есен, мелодия, нищо, всичко и отвъд, сън с широко отворени очи, мечти в пространството, обич, без-времие, малки човечета, дълги бради, коси

вързани с канап и паднали листа оплете-ни в тях, мараня и студ, топлина в нейната ръка, докосване и нови мисли... и още.. но няма време, ще опитам да го спра, поне за миг.

Десислава Йорданова

Казвам се Десислава Йорданова. Завършила съм ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, специалност Българска фило-логия. Вдъхновява ме човекът – добър, лош...

С всички недостатъци, мечти, черни и бели мисли. И въпросът „Какво се случва ТАМ – в съзнанието му?” полага основите на всичко, което пиша... което искам да на-пиша.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ296 297Светослав Станков Десислава Йорданова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ298 299Светослав Станков Десислава Йорданова


300 301

Ива Димитрова

Ива Димитрова - артист.Завършила НХА - София, специалност графика.

Иван Сухиванов

Иван Сухиванов е род. 6.септ. 1961 Автор е на книги с поезия, проза и лит.критика

Филолог. Университетски преподавател. В момента е гл. редактор на бургаското лит. списание "Море"

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ302 303Ива Димитрова

виреене на поезията

обгорели треволяци

сухи бозки на лалугер

локвата до храсталака

и безсмислието да се упорства

в изповядането на езика


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ304 305Ива Димитрова

+++

Най-хубавата рокля, Мери,

е онази

наместо копче -

капка кръв



306 307

Петко Цветанов Недялков

Роден на 10.12.1989 г. в град Трявна. През 2008 г. завършва Средно художестве-но училище за приложни изкуства гр. Тряв-на спец.т Резба. През 2014 г. завършва магистратура в Национална художествена академия спец. Резба в курса на проф. Ан-тон Дончев. Творчески участитя:2012 г. – Национална изложба „Бакалаври” София, Шипка 62012 г. – Международен симпозиум „Лятна академия” Ахтопол2012 г. – Обща изложба в Societe Generale Express Bank София2014 г. – Обща изложба „Бифши и насто-ящи ученици на НГПИ Тревненска школа”

Трявна2014 г. – Обща изложба „Магистри” София2014 г. – Национална изложба „Скулптура” София, Шипка 62014 г. – Обща изложба „Младите” Трявна2014 г. – Самостоятелна изложба „Тялото- скулптура на душата” Трявна, галерия „Гъ-бенски”2015 г. – Благотворителна изложба „50 на 50” на Група 9 в София и Трявна2015 г. - Обща изложба „Бифши и насто-ящи ученици на НГПИ Тревненска школа” Трявна2015 г. Самостоятелна изложба „Тялото- скулптура на душата” София НДФ „13 века България”

Зорница Гъркова

Зорница Гъркова е родена в гр. Перник през 1981 г. Завършва гимназия в родния си град, а през 2008 г. се дипломира в спе-циалност „Българска филология. През 2012 г. завършва Магистърската програма по творчесто писане на Факул-тета по Славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Нейни разкази са пуб-

ликувани в сп. Гранта България, сп. Стра-ница и Литературен вестник. През 2013 г. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ публикува дебютния й сборник с разкази „Пътят на мравките“. Живее и работи в София. Пише поезия и проза.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ308 309Петко Недялков

Измествам се под ъгъл от 45 градуса

спрямо оста на всичко.

Метастаза е това,

което се случва

под повърхността на нещата,

докато никой не ги наблюдава.

В тях расте, подобно на лишей,

ускорението на времето.

Коленете ми пукат от усилието

да държа тялото си така.

А вадичките на сгъвките

са само индикация за провал.

Отпечатъци

От обветрената страна на слънцето

лятото се премести

към другата.

Споменът изгоря

и кърпата, на която лягахме

само през август - също.

Върху нея се отпечатаха

гърдите, торсовете, лицата –

и продължаваха да се взират в слънцето.


рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ310 311Петко Недялков

ние можем да стиснем ръцете си.

но това всъщност е без значение.

огладените кожи на дланите

са се протрили от носене.

и от стискане.

затова нека издишаме

цялата пръст от дробовете си

и да се пуснем рязко.

центробежната сила ще ни държи.

Пирамида е утрото.

Двете ми очи

са нейни стени.

Непроницаеми.

Разделени.

Между тях е върхът.

Изграден на математически принцип.

Под него е цялото,

което спи.

И само точното положение на слънцето

може да го накара да

оформи стъпалата си,

за да се обърне

и като палиндром

да тръгне по дирите си.



312 313

Илия Владимиров

Роден съм през 1989 г. в град Стара За-гора . Занимавам се със дърворезба от 13 годишен и от подготовката ми в НГПИ „Тре-вненска школа” и по време на обучението ми в НХА, така и до ден днешен про-дължавам да творя и да развивам своите възгледи.

Правя нещата така както ми се дикту-ват от вътре. Осланям се на интуицията си, когато създавам. Точно тогава изпадам в онова състояние, в което изливам емоци-ята и импулсите си и така успявам да ги освободя, че да достигнат до Нашия свят.

Оля Стоянова

Оля Стоянова (София, 1977) обича обикалянето по диви места и книгите. Ав-тор е на седем книги – на стихосбирките „Фотографии“ (2000), „Проза“ (2002), "Път-на карта" (2003) и „Улица „Щастие“ (2013), на романа „Лични географии” (2005) и на сборника с разкази „Какво сънуват вълци-те“ (2011). През 2011 г излиза и „Пътеводител на дивите места“, в който събира истории за

малко популярни места у нас – светилища, скални манастири, римски пътища, крепо-сти и пещери, и изоставени села и каньони. За последната си книга „Улица „Щас-тие“ получи националните награди „Нико-лай Кънчев“ 2013 и „Иван Николов“ 2013. Носител е на Аскеер за съвременна драматургия за пиесата „Покана за вече-ря“, която се играе в театър „София“.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ314 315Илия ВладимировИлия Владимиров

История на облаците

Преди успяваше да чете по небето –

най-подробната топографска карта

на непознати земи –

откриваше белите петна на неизучени територии –

остри върхове,

и подвижни пясъци

успяваше да гадае по сенките на непознати видове риби,

които прелитаха за минути

и се превръщаха в нещо друго,

което побутваше напред историята…

Тази карта нямаше свършване.

Сега е много по-лесно.

Стратокумулос.

Нимбострос.

Алтокумулос лентиколарис.

Светът е ясен и предвидим.

Ще вали.

Няма да вали.

Оля Стоянова Оля Стоянова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ316 317Илия Владимиров

Дребни работи

Задните дворове и просторите с гащи.

Ризи и дънки наметнати по парапетите.

Първата цигара сутрин и последният трамвай вечер.

Всичко достига като ехо приглушено.

Думите. Децата. Прането.

На завет.

Ела да пием кафето в девет…

Къде е Митето...

Крясъците.

Плачовете.

Задните дворове си приличат навсякъде.

Като сърцевината на ябълка.

Леко загнило. И вкусно.

Оля Стоянова


318 319

ГеоргиАнгелов

ГеоргиАнгелов

Обичам да създавам дигитални илюс-трации, да пресъздавам въображението си с помощта на Photo Shop. Сега докато пиша тези редове си задавам въпроса защо от много време не мога да намеря време, за да направя нещо ново. Тези неща, които сега показвам са създадени преди пове-че от 5 години. Глобалното навлизане на

много нови технологии много бързо не ни оставя време да се спрем за малко и да „порисуваме“, да пресъздадем мислите и чувствата си. Казвам се Георги Ангелов, създавам уеб сайтове повече от 15 години, в свободното си време обичам да правя дигитални илюс-трации, така си почивам, а и поддържам

уменията си с PhotoShop извън уеб дизай-на, флат дизайна, материал и там каквото идва наред след като като мода. Последно време, за мое съжаление, нямам много свободно време. Занимавам сe с развитието на Start up и предприема-ческата култура в Пловдив (основно). Ор-ганизатор съм на Startup Weekend Plovdiv (2013година, 2015 година), съосновател

съм на Hackafe Plovdiv, президент съм на Start It Smart Plovdiv, имам собствено сту-дио за уеб дизайн IDIT WEB и наскоро стартирах собствен проект, които се казва GoGo.bg. Да, сега си отговорих, защо не ми е останало време да направя нещо ново през последните години … но ще направя. Обещавам!

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ320 321Георги Ангелов Георги Ангелов

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ322 323Георги Ангелов Георги Ангелов


324 325



Казвам се Магдалена Михранова и съм родена на 20 януари 1988 год. Още от ранната си възраст като всяко дете и аз обичах да рисувам. Рисуването ме пренасяше в един съвсем различен и цветен свят,където всичко беше възмож-но и колкото повече растях,толкова повече страстта ми към рисуването и въобще към изкуството се засилваше. Постепенно навлизах в съвсем раз-

личен и непознат за мен свят,а изкусво-то се превърна в неразделна част от моя живот,докато не реших,че искам да създам свой собствен комикс. Именно комиксите ми дадоха началния тласък за по-нататъшното ми развитие. Възхищавам се на невероятни художници като Greg capullo, Todd McFarlane, Angel Medina,Jim Lee, Clayton Crain и още много други.

Харесвам всякакъв тип рисуване,но като цяло ми допада дигиталното рисуване,като разбира се непрекъснато нахвърлям иде-ите си в art book-а си . Черпя вдъхнове-нието си и от книги Stephen King,Айзък Мериън,Mell Odom,Kasandra Clear,H.P. Lovecraft, филми и музика fall out boy,dead letter circus,Janus,In this Moment,Mallory knox,Nothing more,Tagada Jones. Творче-ският ми процес е предимно у дома пред

компютъра и таблета. В момента работя по два мои проекта за комикс. През свободното си време се занима-вам с фотография,обработка на видеа и снимки,както и правене на дигитални ко-микси стил Madefire. Изграждам собст-вени уеб сайтове,новинарски страници в facebook(comics.com),която се ползва с го-лям интерес от потребителите в социална-та мрежа.

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ326 327Магдалена Михранова Магдалена Михранова

рисуващ пишещ рисуващ пишещрисуващ пишещ рисуващ пишещ328 329Магдалена Михранова Магдалена Михранова


332 333

Ивана Милчанска

Казвам се Ивана Милчанска, на 22 годи-ни родом от София, а в момента Ви пиша от една малка къща в едно ирландско поле.. обичам да пътувам!.. и да снимам! Занимавам се с фотография, графи-чен дизайн, илюстрация, живопис...кънки на лед, но фотографията ми е голямата страст, която искам да превърна в про-фесия. Докато работя по този въпрос ми предстои и да замина за Уелс, Великобри-тания, където живот и здраве ще завърша бакалавър по Графичен дизайн и мултиме-дия. За мен фотографията дойде в следствие на годините, в които развивах таланта си на художник и на вкусът и уменията, кои-то това възпита у мен. Нямаше да виждам нещата през обектива по същия начин, ако не бяха часовете в ателието по живопис и рисуване. От началното училище, през Националната гимназия за приложни изку-ства и в Художествената академия - винаги съм се занимавала с изкуство и съм била обградена от него. А Ирландия, освен любов, ми донесе и успехи, свързани с фотографиите ми. Ми-налия месец от международния конкурс

Amateur Photographer of The Year ме зарад-ваха с номинация за финалист , където бях един от 16-те избрани сред над 7000 учас-тници от цял свят. Също толкова приятно беше и, че използваха моята снимка за статията си в най-големия ирландски вест-ник - The Irish Times, както и в Уелския Daily Post Wales. А докато съм на зеления ос-тров развивам уменията си като помагам на местни фотографи от време на време. В момента съм амбицирана да не спи-рам да правя това, което обичам, незави-симо от трудностите по пътя. Портретна-та и сватбена фотография са жанрове, от които се интересувам и искам да практику-вам, но пътувайки обожавам да заснемам и прекрасните пейзажи и улици, които сре-щам. Все още търся, опитвам и се уча и смя-там, че не бива да спирам, независимо колко добра ставам в нещо. Когато снимам, естествена светлина ме вдъхновява най-много, а стремежът ми е снимките ми да бъдат като картини с пастелни тонове, мека светлина и искрени емоции.

Дилян Еленков, роден на 10 ноември 1978 година в гр. София. Изпълнител и автор на текстове и музика в група „Кака Сяра”. Пише поезия, проза, сценарии. Публикувани текстове във в. „Капитал лайт”, „Литературен клуб”, „Кръстопът”, „Литернет”, „Лик”, в.”Преса” и др. През 2011 година излиза първата му стихосбир-ка „Ципове, копчета, дни” (Арс), част от която е поемата „100% настроение”, която, заедно с “Малко сутрешно престъпление”, “Одеонъ” и “Естествен роман в 8 глави” на Георги Господинов, “Млекарката” на Дими-

тър Воев и “Постиндъстриал” на Калоян Праматаров е една от избраните за про-екта „Щрих и стих” на „Компот Колектив”, обединяващ шест авторски късометражни анимационни филма, базирани на споме-натите поеми. Анимационният късометражен филм „Денят на кървавите венци” на Димитър Димитров – Анимитер по едноименния раз-каз и адаптиран по него сценарий печели множество награди, сред които за най-добра анимация на филмовия фестивал „Hollywood Weekly” в Лос Анджелис.

Дилян Еленков

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ334 335Ивана Милчанска

надолу. Даже почвам да си мисля, че не е толкова зле. Даже почвам да си мисля, че спя, че тя съвсем не се е случила. Но тя се случи, и затова сега аз ви се случвам. Но извинете

ме, това не беше ли пролога? Нека започнем с историята, по дяволите.

Ами то история няма. Всичко се случи много объркано и много объркано ще го прочетете. Няма друг начин. Нямаше друг начин. Но тя има крака, нали, и то какви? Чудесни,

ех, как можахте да се зачудите. Чудесни, да, това ще ви кажа. Най-чудесните крака. Защото моите не са чудесни, направо са ужасни. Моите са криви, космати, а единият дори

опериран, ходя с бастун, понеже още се налага да ходя. Обаче друг е въпросът с нейните крака, те ми харесват. Пък и тя знае, че ми харесват, затова ми ги показва щедро, и аз я

гоня с бастуна. Понякога я настигам, но тя просто ми се оставя. Тогава плача. Всъщност плача сега, тогава не плачех, поне не много. Не знам кой е по-близо до другия. Аз до нея ли,

или тя до мен. И просто се навеждам, и ровя косите си в нейните. Ровя ги. И тя се разтваря, не говоря за краката вече, говоря за атоми, разтваря се като масло в капка терпентин,

и срамът ни пази, но това не е срам, а тяло. И ето ме, дишам отново. Но отдръпвам ли се или се приближавам до теб? Дори и сега не е ясно. Дори и сега, след като ти си отиде.

Из „ЩАСТИЕ”

Явно това трябваше да се случи пред вас. Явно

нямаше как да не се случи пред вас.

Явно е. Разбирате ли? И бях там с нея, пред нея,

и нямах избор. Колко избор имате вие? Колко избор

оставихте на мен? Питате ли ме истински как ми се

наложи да я оставя? Не. И недейте да ме питате, няма

да ви кажа. Аз изтъргах от челото си всичко това.

Изтъргах го от лицето си, от палците на краката си. От

корема и лактите си. От диафрагмата си. От раменете

й. От среднощното тежко дишане. От опънатите ми до

тялото ръце. От опънатото ми тяло. Опънато е по гръб,

да не би случайно да се получат контакти с материята.

А материята е нежелана. Това не е тя, как да бъде, и

затова си лежа по гръб. Като стане належащо, ставам,

повечето пъти е достатъчно просто да изляза на

терасата, пък понякога и цигара паля. И тя не помага.

И пак лягам, и пак по гръб. Вече съвсем осъзнато

си кръстосвам ръцете пред гърдите. Не се подготвям

за ковчега, но наистина се чувствам комфортно така,

седя си значи, с ръцете и опънатите крака, и ми е

по-добре. Дишам дълбоко. Напред, назад, нагоре,



без завеси и без червило

и тя те хваща за ръка и

въпреки студа пръстите й

са

топли и тя

те целува и

снега по кожата по

устата й

пърха о боже

тя

наистина

знае как да го прави

без завеси и без червило.



най-прекрасно е сутрешното пиянство

да погледаш тревичката –

как врабчето е мило и заедно с

4-5 гълъба ровят в нея и очите ни се срещат

от време на време а ти се стараеш да

не ги притесняваш в сутрешните

им занимания

и нещата се получават

никой не е притеснен освен

минаващите покрай

нас

които отиват на работа и гледат безумно –

ако изобщо гледат,

което

все пак видимо се случва понеже

забелязваш укорителните им

погледи милите не знаят че укорът им

е чиста концентрирана завист

и по-добродушните и наивни от тях

може би те съжаляват

без да разбират

че истинското съжаление

е отправено към тях.



340 341

Божидар Мутафчиев

Здравейте, казвам се Божидар Мутаф-чиев на 21 години от гр. Кнежа. Занима-вам се с фотография, предимно портрет-на. Паралелно с това изучавам геология в СУ „Климент Охридски“. С фотография се занимавам усилено от 2 години, като постоянно експерименти-

рам. Целта ми е един ден да видя мои сним-ки в най- известните модни списания, като работя усърдно над това. Вдъхновенията си получавам от всички красиви неща около мен, дори и сънищата.

Иванка Могилска (1981) пише и пътува. Автор е на две стихосбирки, „ДНК” и „Ина-че казано”, и на два романа – „Места за за-губване” и „Внезапни улици”.

Книгите й са награждавани в няколко национални литературни конкурса. Части от тях са превеждани на английски, френ-ски и унгарски.

Иванка Могилска

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ342 343Божидар Мутафчиев

***

Всички преки пътеки за бягство

се събират в дългия път към дома.

Иванка Могилска

рисуващ пишещ рисуващ пишещ344 Божидар Мутафчиев

***

Простира дните като кърпи,

прибира се и се надява

съседските деца със топка

по тях следи от лято

да оставят.

345Иванка Могилска


346 347

Пабло Роберто-Хил Ромеро-Каскон

Kазвам се Пабло. Това е част от името ми, не е псевдоним. Цялото име е Пабло Роберто- Хил Ромеро-Каскон. Дете съм от смесен брак. Майка ми е от България, родом от едно китно българско

селце Берковски, близо до град Попово. Баща ми е от Куба, спретнат малък град намиращ се на северната брегова ивица на острова Морон. Живея във Варна откак се помня. Тук

Пабло Роберто-Хил Ромеро-Каскон

съм роден в пролет 1981-во. За моя ра-дост преди повече от 6 години имах въз-можноста да обикалям по света. Работата ми го изискваше и въпреки трудностите, успях да стъпя на всички континенти без

1 - Австралия. Не съжалявам за това, тъй като нещата които видях и местата, които посетих оста-виха незабравими спомени и изживявания.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ348 349Пабло Роберто

стави началото на списък от "неща", които нямаме в началото на XXI век.

По телекс- машината пристигна съобщение от световната метеорологична станция.* Координатите на кораба и приближаващият ураган съвпадаха в една и съща точка насред "нищото" след около 15 часа. Помня, скороста ни не беше голяма. В спокойно море и попътен вятър се случваше да достигнем 13 възела / час. Ние драпахме с около 5,6 трудно стигахме 7. За 12 часа грубо можех да сметна, че на около 100-тина мили от нас се случва нещо непредвидено, което разтревожи не само офицерският състав на кораба, а дори и мен, невръстно хлапе жадно за приклю-чения насред вечния океан. Дори и не подозирах колко опасност може да предвещава това съобщения и още повече, не подозирах реалността от срещата между парче ламарина и природната стихия.

" Всичко което нямаме. "

Точно така, " Всичко което нямаме ", от-варя интересни въпроси за човека и маши-ната едновременно, за живота и смърта, за смъртта и безсмъртието, за безсмъртието и любовта. За любовта и човешкото съще-ство.

Лесно е да изброя нещата които съм имал в моят живот. Без усилия бих създал един дълъг списък с материални придо-бивки които съм влачил насред океаните в стари изпокъсани куфари, по най- при-чудливи летища, гари, и таксита. От малки невзрачни дървени статуетки, през мра-морно медни египетски сувенири , змииски портмонета, и куп други "глупости" които съм събирал покрай работните ми пъте-шествия. Но днес, тези предмети с различ-на стойност ще загърбим в ъгъла на мойте спомени.

Днес, ще опитам да поставя началото на онзи списък от " неща " , които бихме могли да имаме, но НЯМАМЕ. Аз, ти като читател, родителите ви, учителите, средностатисти-ческият работник и богаташът, беднякът и онзи новопоявил се екземпляр " осъзнати-ят духовен псевдо- човек ", всички. За 8 години по моретата и океаните, кра-чейки по различни държави и континенти, в опит да се докосна до различните по вид култури и истории, едно изживяване изплу-ва мигновенно в съзнанието ми. То ще по-

Пабло Роберто

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ350 351Пабло Роберто

Вечерта след като бяхме укрепили всичко що можеше да се укрепи по корабът, седнахме на маса в една от моряшките каюти. В повечето случаи, при по- старите моряци беше интерес-но, защото тези хора разказваха истории които нямаха край, в буквалният смисъл на думата. От увлекателни любовни приключения, до типичните за мъжете сбивания. Всички бяха прежи-вели нещо, което щеше да остане в сянка на това, що идеше пред нас. По спомен към 02:00 ( корабно време ) звънците за тревога се включиха. Бях чувал за капитани, които след пиянски вечери изтезаваха способноста на екипажите си,с тренировка насред нищото по никое време с цел да се справя при различни бедствия и аварии. Този път по старата уредба не се чуха призивите на капитана за " стегната тренировка ". Сънен, недовял, един такъв намиращ се на границата между реалноста и сънищата; едва- едва започнах да се ориентирам. Моите задъл-жения като моряк не бяха кои знае какви. Трудното в този час бе да навлечеш максимално много дрехи, като не забравяш, че най- отгоре трябва да е водо-защитният костюм, с който почти всички кораби бяха снабдени. А това тежеше!!! Отделно: Храна и вода, трябваше по най- бързият начин да се вземат от кухнята и да се пренесат до спасителната лодка в 02:00 през нощта!!! Изведнъж се събудих. Корабът се люлееше прекалено много. По канижелите** се чу-ваше едно атипично скърцане, което асоциирах с гънещото се желязо. От кухнята се чуваше шумът на падащи тенджери и похлупаци, но това което беше ужасяващо - не се чуваше! Това беше машината на кораба. Корабът нямаше МАШИНА. Нещо се бе случило долу и едва след 10- тина минути блъскане по стените на канижелите осъзнах, че корабът няма ход. След това започвах на навръзвам всички допълнителни звуци които идваха към ушите ми. Ударите на вълните които разтърсваха корабът и го мятаха насам натам като патенце във вана. Тогава се сетих за моят учител от школата, където трябваше да изкарам курсове за оцеляване на море. Спомних си ясно думите му: - Най- лошото, което може да се случи на море, е корабът да попадне в буря и машината да спре. Сещайте се сами ...

Нямахме машина. Корабът се бе завъртял така удобно по вълните, че бе въпрос на време да поеме последният си курс - надолу към дълбините на океана. Спасителните лодки, бяха неизползваеми. Закрепени по стар модел, по една на борд ( моята лодка беше на левият борд ). Представете си как се спуска такава " спасителна " лодка при толкова сериозно вълнение и крен*** от повече от 20 градуса на борд, общо 40. Невъзможно - това щеше да я блъска в мета-ла и неминуемо щеше да и причини щети, които подлагаха на съмнение нейната експлоатация. Събрахме в салета. Мястото за екипажа, където в едно е столова и зона за отдих. Липсваха Капитана и Главният Механник. Те ми бяха най- наложащи да са живи и здрави в този момент. Макар всеки един човек да е ценен в морето, незнайно защо мойте любими хора бяха именно капитана и главният механник. Първият беше на мостика а вторият със свитата му - опитваха да оправят машината. За пръв и последен път видях моряк - голям, силен и честен човек - да се моли за живота си....

8 години след това ви пиша за тази случка, защото там в онази нощ поставих списък с неща които хората нямаме. Всички знаем какво е да караме кола, някой дори знаят какво е да караш кола с 250 км/ч. Знаем какво е да караш и мотор с по- голяма скорост , знаем какво е да скочиш с бънджи, знаем какво е да се влюбиш и знаем какво е да загубиш човек - това което не знаем и това което ни липсва - това е нещо съвсем различно от всичко онова, което

Пабло Роберто

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ352 353Пабло Роберто Пабло Роберто

човек може да достине или да си купи от free shops, супермаркети или бутикови магазини - онова което нямахме в онази вечер бе съв-сем простичко нещо. Спокойствие, което да ни вдъхне кураж, че при всякакви обстоятел-ства, човекът може да се справи.

А спокойствието търсихме в тишината.... Тишината в онази вечер, нарушавана от могъщото осукване на тоновете желязо и ла-марини, бе едно от нещата, които не "тежаха" по летищата, такситата. Тази тишина, която не събира прах по етажерките на спомени-те, тъй като постоянно около нас нещо я на-рушава. Тишина, незаменима в очакване на онзи миг : луб луб луб луб луб ... и машината да заработи. Тишина, в която можеш да чуеш онова "туп- туп туп- туп" на биещо сърце.

Към 04:00 аварията в машинното бе от-странена. Корабът се разтресе. Хората се успокоиха, когато усетиха вибрациите идва-що от "долу". Сега вече бяхме управляеми и шанса да се катурнем бе сведен до мини-мум. Малко по- късно, към 04:30 да е било, капитана би отбои на тревогата и ние бързо се прибрахме да си доспим. Това бе първата ми среща с ураган. Казваше се Иван ( Ivan ), мина на около 100-тина мили от нас и въл-ните, през които кораба си проби път бяха едно от най- красивите неща, които някога бях виждал.

Същата тази тишина, усетих в момента в които натиснах копчето, за да направя тази снимка. Тишина която носи в себе си звукът

на хиляди тонове желязо гънещи се като чoвешка душа в един океан Живот. Душа блъскана от огромните вълни на настоящето, оставена сякаш без двигател - там насред нищото на една уличка в Несебър.

* - на всеки 24 часа се изпращат съобщения до всички кораби за времето в близост до тях за следващите няколко дена. ** - канижел е наименованието на корабен коридор.*** - ъгълът на "клатене" на кораба наляво на дясно.


354 355

Златко Латев

Фотографията е душевен израз на дейст-вителността. Изкуство, което отразява моето душев-но, емоционално състояние към даден мо-мент от моя живот. Моето изкуство, наречено фотография (рисуване със светлина), не търпи компро-миси. Духът и емоциите са водещи. Те сътво-ряват моите душевни образи в материални послания, показани на Зрителя върху под-ходящ материал (фотохартия, канава, ме-тал, дърво и т.н.). Духът, сърцето и мисълта сътворяват моите „образи“, които с помощта на техни-ката материализирам. Фотографията е начин за себеизразя-ване, начин да видиш еволюцията на „не-щото“ във времето…, а развитието е много

интересно да се измери с камерата! Най-голямата радост за мен е човеш-ката душа, която се оглежда в човешкото лице, след което идва лицето на природата и природните стихии. Фотографията е и вдъхновение, което идва от само себе си, но трябва и да си на точното място, за да можеш да го мате-риализираш и покажеш в завършен фото-графски вид.Предпочитани теми: портрет, пейзаж, ар-хитектура, акт.Над 10 самостоятелни фотоизложби, учас-тие в национални пленери по фотография в градовете Смолян, Казанлък, Пловдив, Благоевград, Кърджали, Перник и др. Член на Съюза на Българските Журна-листи.

Казвам се Кристина и ми е по-лесно да опиша чувствата на един африкански та-ралеж в плен, отколкото себе си. Искам да пътувам – по линията на всяка човешка длан. Имам любими и нелюбими думи. Една от тях е „странство” – понякога съм стран-ник и ми се е случвало да спя под звездите в дивата необитавана част на далечен ос-тров. Друг път пък ходя на работа и вечер готвя картофи. Харесва ми мисълта, че е възможно да усещам света тактилно – да знам какъв е вкусът на промяната, тексту-рата на облаците и фалцетите в гласа на дърветата. Когато тези усещания започнат да преливат, топя пръсти във вечността и рисувам думи наум. А понякога дори ги пиша. Завършила съм икономика и профе-сионално съм свързана с маркетинга и събитийния мениджмънт. По отношение на писането не спирам да се уча и да преот-кривам нови вдъхновения. Не знам кога е

започнало всичко (и дали е било в този жи-вот), но важни моменти в живота ми като пишещ човек са (съ)основаването на Лите-ратурен клуб към ИУ-Варна, работата ми с екипа на портала за изкуство „Литературни бесилки”, както и безбройните добри жи-тейски учители по пътя ми. Щастлив човек съм, защото срещам любов и подкрепа и обичам хората, в чиито очи спят изворите на тези чувства. А и още вярвам в доброто и все се ог-леждам за следи от Росинант. Вярвам, че един по-добър свят е възмо-жен, въпреки че:

жестоко е да виждаш цветове и пътищакогато светът е заешкии в гърлото си имаш перушина

остава да издърпаш някое перо

и да се пропишеш.

КристинаКунева

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ356 357Златко Латев Кристина Кунева

***

луната е пълна

със стихове

земята ги пише

или се самоубива плоска

под тежестта на думите

ахилес се олюлява и изважда от петата си

трънчето на последната метафора

за пеперудите

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ358 359Златко Латев

***

никога не ме оставяй сама

при пълнолуние

или ще пиша стихове

и с пяната на мисълта си

ще заквасвам липсата

която само гънките на твоето чело

могат да попият

никой, дори и най-бездарните поети

не заслужават да са сами, когато

фонтанелата на луната е мека и кръгла

и бледата й повърхност полепва по мисъл-

та

спуска се по трахеята

като сладкиш от пластилин

омесен от множество мънички луни

тогава ничия самота не е заслужена

най-малко –

тази на думите

Кристина Кунева


360 361

ДеницаDenkomind

Казвам се Деница и съм човекът, чието въображение пресъздава denkomind. Обожавам фотографията. Камерата ми помага да видя света, светлината и цвето-вете по съвсем различен начин...да усетя красотата на всичко около мен.

Това изкуство показва много повече от това как изглежда нещо...то улавя чувства и емоции. Фотографията е моят начин да изразя себе си и да разкажа моята история.

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. По професия е журналист, по призвание - писател, а по съдба - търсач на съдби. Като такъв Бистра неуморно следва своите герои по прашните пътища на света: от България и Македония, през Холандия, Белгия и Германия, до САЩ и Скандинавия. В своето търсене, тя винаги се завръща там, от където започват и свършват всички нейни истории - на малките, сиви улици и булеварди на София. Освен в реалния свят на текста, герои-те на Бистра получават признание и в има-гинерния свят на литературната критика. Съдбите на много от тях биват отличени

с награди в редица литературни конкурси като „Рашко Сугарев” (2012 г.), „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.), както и чрез публикации във в. „Ли-тературен вестник", в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond", сп. „Море", сп. “Страница”, Факел.бг, LiterNet, Кръстопът. Дебютният й сборник разкази "Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива) излиза в края на 2014 г. За него печели I-ва награ-да на Националния конкурс за дебютна ли-тература "Южна пролет" (Хасково, 2015). В свободното си време Бистра си търси работа, докато продължава да вярва пове-че на литературата, отколкото на реалнос-тта.

Бистра Величкова

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ362 363Деница - Denkomind Бистра Величкова

***

ако имаше смисъл

в живота

нямаше да има смисъл

в поезията

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ364 365Деница - Denkomind

***

всяко стихотворение

е предсмъртно писмо

Бистра Величкова


366 367

МиланХристев

И се замислих за "скритите" неща в жи-вота... По принцип. Как мистичното и неви-димо за едни е разкодирано и видимо за други... Ами, това е магията на живота за мен - да откриваш скритото във всичко около теб (и във фотографиите). Да си "играеш" непрекъснато с фините настройки на въз-приятията си, да използваш креативното в себе си. Продуктът на този акт е една с нищо несравнима емоция, едно божествено до-косване до бездната на същността, съпро-водено с неизразимия трепет на синхрон-

ност и различност между мен, като зрител и автора, като творец. Но от там (пусти фотографски реалитет!) започва да струят онези важни частици истински живот. И постепенно, парче по парче, се проя-вява картина - друга, скрита и истинска, на минали събития и живот. Така всеки наблюдател се превръща в създател и това чувство ми дава все по-го-ляма сигурност в собствената ми индиви-дуалност, макар и да се намирам във фор-мите. Ето я "неистината", която стопля сети-вата ми...

Васил Прасков е роден през 1975 г. в София. Завършил е “Философия” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на кни-гите със стихове - “Малките” (изд “Аудито-рия”, 1992) и “География на времето” (из-лиза с конкурс на “Литературен вестник”, 1996), както и на сборника с проза “Arest.com” (изд. "Пергамент", 2014). В края на 90-те години на миналия век е гост-редак-тор във вестник “Литературен форум” (на

месечното приложение за ъндърграунд и субкултура "Мухозоли"), както и водещ на рубриката “Идиот” в същото издание. От 1990 г. до днес има множество пуб-ликации в периодичния литературен печат, както и в различни електронни издания (включително кинокритика и текстове с ре-лигиозно-философска насоченост). Един от основателите на групата за кул-турен тероризъм “Рамбо 13".

Васил Прасков

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ368 369Милан Христев Васил Прасков

когато си тук и те няма

разпъваш нежността ми като кожа

така очите ти остават в стаята

с всички други ангели

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ370 371Милан Христев Васил Прасков

тялото ти трепери на гърдите ми

ти си навсякъде в мен

разгъвам картата на твоето тяло

но се ориентирам в сърцето ти

по слънцето

гравитация

слизам в тялото ти

все по-надолу

от пръстите в косата

до отсъствието

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ372 373Милан Христев

* * *

помниш ли

когато закусвахме преди секс

после престанахме

отделихме душата от тялото

* * *

без теб

сърцето ми е

мъртва маймуна

в слънчев зоопарк

Васил Прасков


374 375

Александър Иванов - Masteral

Роден на 16.12.1961г. в град Пазар-джик. Завършва Немска езикова гимна-зия и Институт по международен туризъм. Хотелиер и ресторантьор, който страстно обича фотографията. Участник в наши и международни конкурси и изложби.2014г. • VI международен фото салон „МУЗИКА В ОБЕКТИВА“ 2014 – Gold FIAP medal• Фотоконкурс “Фото Академика“ 2014 – сребърен медал • Световна купа на FIAP “Приятелство и Солидарност” - бронзовия медал като фе-дерация – почетна диплома във финалната селекция

2013г.• Национален фотоконкурс “Снимка на го-дината – България 2012” – Номинация за снимка на годината в раздел “Репортажна фотография”2012г.• 1st INTERNATIONAL PHOTOGRAPHY CIRCUIT EXIBITION „ART PHOTO 2012“

• PHOTO CLUB “PHOTOGRAPHY” – Negotin – Gold FIAP medal• PHOTO CLUB “BOR”, Bor “ART PHOTO 2012”- BOR – Gold ISF medal• PHOTOCLUB 202, Zajecar“ART PHOTO 2012” – ZAJECAR” – SALON praise2011г.• Носител на награда на публиката – “Фото-ваканция 2011”2010г.• “Фотофиеста – 2010” – носител на голя-мата награда.2009г.• Фотоконкурс “София с обич за водата” – носител на голямата награда.2008г.• Фотоконкурс “100 мига от лятото” – трета награда.• Победител в категория “Природа” – “Lumix – 2008”2006г.• Фотоконкурс “Различията ни събират” – първа награда.

Роден съм в Шумен. Живея в Испания (временно). Винаги съм смятал, че кое ви-сше учебно заведение съм завършил, не ме определя като личност. Мисля бързо. Дишам бавно. И обичам единствено Бъл-гария. Това, което пиша, не е моят живот. Не е и живота на другите. Защото нашето из-куство не отразява живота, както, елемен-тарно, е прието да се мисли, а спиралите на нашето съзнание. Което е нещо пове-че.

То е творец на един един паралелен свят, различен от реалния, единствено къ-дето може да просъществува истината. Това беше причината преди 25 години да се капсулирам в себе си и да спра да се занимавам с литература. Което отчитам като грешка. В днешния променен свят, даващ раз-лична перспектива на съзнанието, услови-ята за свободна изява на мисълта са обна-деждаващи и мълчанието прилича на вина.

РосенБорисов

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ376 377Александър Иванов Росен Борисов

* * *

Зимата остаря. Първо беше гъста. После посърнала. Търкаляше мислите ми и

протестираше. Случваше се бавно, без никакво основание. Накрая се превър-

на в пеперуда.

Нощта носи тъмни очила. Ослушва се за мен. Разказвали ѝ бяха за моите кла-

ди. Бавни облаци зацапваха миглите на хоризонта. Чувах как някой говори с

дъжда ми.

Географски съм точно окръжност. Исторически съм България. Всички фази на

луната са ми се случвали. Прегръщал съм американски президенти. Обичам

истински. И на раздяла повръщам.

Коленича вчера. Ходя на гроба на баща ми. Събота. Късно е да говоря за това.

Боледувам малко. Само трезвен ходя за кокичета. Заспивам през юни. Съ-

нувам до Коледа. Изморих се от търсене на единствена истина. Корените ми

изсъхнаха, защото ме посадиха в морето.

Мислех да пиша книга. Тогава дойде зимата. Но вече говорих за нея.

Сега ще си почина малко.

После продължавам.

И така всеки ден.

Пиша по малко. След това си почивам. И после продължавам.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ378 379Александър Иванов

Отидох на лекар. Те също ми казаха да продължа. Но е нужно да се науча.

Напразно се страхувам. Няма нищо по-лесно да умреш. Болестите не виреят

през зимата. Пак тази зима.

Нивото ми не позволява да напусна сезоните. Трябва ми малко обучение, за

да преминавам от едно измерение в друго. Някои го правели, но на собствена

отговорност. Мен като ме питат, не отговарям.

Успехите ми се отдават трудно. Копнежът по особености е опит за летене. По-

летът не е това, което беше. Децата не знаят къде е летището. Гади ми се от

липса на врати.

На идване идвам. На тръгване пея.

Недоразумения в семейството. Обичам всички и те ме обичат. Критикуват ме,

че наричам брака си асансьор. Асансьор е смела дума. Ако токът спре, ще

продължи завинаги.

Откровенията само се шепнат. Толкова дълго ми трябваше доверие, че не за-

белязах кога любовта свършва и започва истината. Ухото на нашата история

е глухо от толкова много отдаденост.

Знам. Единствено ти беше до мен когато ме нямаше. Дълго. Сливат се сенки-

те на птиците с уморените ти очи.

Знам. Това са едни простички думи за едно много сложно нещо.

Прости ми таланта да се обръщам, точно когато най-много ме обичаш. Моят

начин на затваряне на вратата е винаги неподходящ.

Но знам.

Росен Борисов

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ380 381Александър Иванов Росен Борисов

после и след това

по сивите ми гънки има само спомени за живот

самият живот го няма, не се е случвал или е относителна обреченост

а обречеността е повече носталгия отколкото живеене

не бих могъл да остана нито миг повече

така и така прекалено дълго настървявах усещането си за близост

дълго отлагах поглъщането на последната доза раздяла

и допуснах разни хора да ме наричат загниващ корен

което звучи грубо и без никаква организираща семантика

тези редове са някак тъжни разпокъсани и някак вечни

болни замръзнали сухи садистични библейски отчаяни

обвинени в абортирало доверие и абсолютно сбъднати

по среднощните хребети на възмездието

но те не могат да бъдат никакви други

нали всичко покрай мен е имало смисъл но някога

всичко е съществувало обективно другаде и после

междуметията са били активни в език който аз така и не научих

и любовта е била парадигма само със смъкнати гащи

отдавна се канех да започна да живея наново

извън всичките тези замърсени понятия за истина

извън теоретичните същности и скритите значения

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ382 383Александър Иванов

извън извън извън извън извън извън извън извън

не знаех че това ще стане без да го искам

ей така както се случват нещата

с една простичка диагноза не ми остава достатъчно

и всяко бъдеще предлага само пътеки с вероятен край

и особено плитка вода с нищо повече от дъно

безкрайното щастие да продължиш е непоносимо удоволствие

след като си видял всичко останало

всичко което е видял баща ми когато си отиваше

и нито за миг не се обърна да ми каже

за подемните сили след срещата със смъртта

как се чувстваш като писък на дете изгубило играчката си в пя-

съка

но кафяво изправено пред брега на мечтите си

толкова близко до вълнолома на чистите си мисли

пред това бистро протяжно и смело море

че чак чувстваш как пяната гали петите ти

в една нова и действителна есен

Росен Борисов


384 385

Виолета Йорданова Апостолова

Казвам се Виолета Йорданова Апостолова - Лети. Родена съм на 11.03.1984 год. в гр. Монтана. Завършила съм колеж " Фотогра-фия " - специаист, бакалавър и магистър СУ " Св. Климент Охридски" - "Иобразител-но изкуство, специализация печатна гра-фика" , в момента съм докторант в ФНПП "Изобразително изкуство и педагогика" . Живея и работя в София. Изявявам се в областта пречатната, дигиталната графика и фотографията.

Участвала съм в общи изложби и гра-фични форуми в България, Румъния, Сър-бия, Испания, Полша, Беларус и др. Обичам фотографията от дете, а пъте-шествията от скоро. Вдъхновяват ме най-вече хората и техните портрети и общувай-ки с тях откривам по една нова вселена, във всеки човек има нещо вдъхновяващо и необикновено. Мечтая да да мога да предам любовта към изкуството на хората и на света.

Азиз Шакир прави първите си литера-турни стъпки върху камък, свален от зида пред селската къща на дядо му, което дава начало на псевдонима Таш (камък) и бележи бъдещите му стихове и разкази с лапидарност, тоест умение да цени букви-те предвид усилията по изчукването им, а също и да ги поставя там, където си тежат на мястото – било на нечие сърце или гроб. Инак, думите, за които вярва, че вади с ченгел от устата на небитието, му се от-благодаряват като му позволяват да ги из-ползва, не само за да потиска комплексите си, но и като безплатни билети до разни точки на планетата като Библиотеката на американския конгрес във Вашингтон, ли-

тературният институт Dewan Bahasa dan Pustaka в Куала Лумпур и театър „Шопен” в Чикаго, където ги трансформира в треп-тения, част от които се материализират във вид на книги: “Повод за небе” (1993); “На 22” & “Апокриф за дъжд” (2004, 2007) и „Небе на 33” (2007). Работи като университетски преподава-тел в Истанбул и София. Докато пътува между тези два града превежда проза и поезия от турски и араб-ски, а понякога обърква посоката и пре-вежда от български на турски, какъвто е случаят с “Житие и страдание на грешния Софроний” (2003).

Азиз Шакир

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ386 387Виолета Апостолова Азиз Шакир

СТЪКЛЕНИЯТ ШЕПОТ НА ДУХАЛОТО

Останало без дъх

стопеното стъкло

отказва да приеме формата

на сетния ти дъх,

и с бързината на насилствена целувка

ти го връщам,

за да можеш

пак и пак

да се целуваш

с мен...

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ388 389Виолета Апостолова

МОЛИТВА ЗА МЕДЕН МЕСЕЦ

Гърдите ти

извайват в дланите ми

двойка полумесеци,

които след това молитвено

събирам в пълнолуние.

Азиз Шакир


390 391

Пламен Четелязов

Няколко дни ръмеше тихо и продължи-телно. Любимото ми време - мрачно, дъж-довно и свежо. След това дойде слънцето с огнените си целувки и животът разцъф-на. Харесва ми, когато мирише на про-лет повече отколкото на кучешки лайна. Харесва ми, когато е април, а аз лежа на влажната трева някъде по тепетата, зяпам

безцелно звездите, а вечерният хлад изпи-ва алкохолното опиянение от горещото ми тяло. Понякога, когато съм по-малко пиян, се сещам за стотиците спринцовки, разпръс-нати наоколо, и всичките болести, които мога да хвана, ако случайно се убода на някоя от жадните студени игли. Друг път, когато съм напълно трезв, се


сещам за децата, които съвсем нарочно са забождали студените игли във вените си, примесвайки алчната синтетична забрава със собствената кръв. Най-често обаче съм доволно наквасен, просто лежа на тревата и зяпам цигарения дим, който се разтваря далеч преди да до-косне звездите. Твърде далеч... И не ми е никак лошо. Бавно, спокойно и красиво. Огромна луна, която със сре-

бърни пръски рисува бляскави паяжини по тревата, бръшляна и листата на дървета-та. Песента на птиците, преплетена с тихия пловдивски тътен. И всичките мои мечти, скрити от чуждата суета и собствените комплекси. Може би това е щастието. Или по-скоро това е свободата... Все едно. Върши работа.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ392 393Пламен Четелязов

КРЪГОВРАТ

Изсъхналите листа са красиви, но мъртви. Те

гният, превръщат се в храна за растенията, кои-

то раждат нови листа. Но те са други, а не същи-

те листа. Жива материя, погълнала органичната

енергия на умрялата.

Животът се грижи за масата, а личността не е

приоритет. Дори и да има Господ, той със сигур-

ност не се отчита само на един човек. Тогава Бог

определено не чака и да му се отчитат поединич-

но.

Човек се преражда като енергия, не като лич-

ност и съзнание. Това, което усещам в момента,

е само тук, сега и за мен. "После" няма да съ-

ществува никога. Тогава длъжен ли съм да бъда

отговорен? Не е ли по-правилно да бъда алчен

егоист? Ако наистина няма съд след смъртта...

Тогава страхът изчезва, моралът се обезсмисля,

доброто губи илюзорната си стойност. Светците

се превръщат в глупаци, дебили, посмешище за

алкохолици като мен, пелтечещ неразбираемо в

бълбукащите канавки на живота.

Човек не може да бъде пълноценен за себе

си приживе. Човек спира да бъде след смъртта.

В човека няма никакъв смисъл, а кръговратът е

по-алчен дори и от нас.

Страх или щастие...

Възпитание или порив...

Първична глупост или суетно самоунищоже-

ние...


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ394 395Пламен Четелязов

БАЙ ДАНЧО – МАГЬОСНИКЪТ С ЛАТЕРНАТА

Тежки електрически облаци висят над Стария град, но аз пъпля

по улица „Съборна”, устремен към църквата „Св. св. Константин и

Елена”. Зная, че там, пред входа, подпрян нехайно на своята тежка

латерна, ще намеря бай Данчо.

Помня колоритния старец още от дете - все там, обгърнат от уха-

нието на смокините през лятото, наметнат със сивотата на облаците

през зимата. Ето го. Осемдесет и седем годишният човек ме позна-

ва веднага и махва сърдечно. Преди време го снимах. Показвам му

фотографиите, той ги гледа, харесва ги, радва им се като дете. Ре-

шава да ми благодари с изкуството си. Докато настройва латерната,

не спира да бърбори за това, че инструментът не може да твори

музика без душа. Всичко е готово, артистът завърта ръчката и от

латерната бликва магия. Слънцето разтваря облаците, за да й се

наслади. Котките по дуварите се събуждат от пролетната дрямка и с

мъркане наострят уши. Минувачите сепнато изпускат злободневни-

те грижи, проблемите се търкулват по стръмния калдъръм и изчез-

ват зад ъгъла...



396 397

Станимир Петков

Казвам се Станимир Петков, снимам от 1996. Работил съм за вестници като стандарт и 24 часа, но основно се занимавам с теле-визия.

Телевизиите, в които съм работил са "Евроком България", "NBT", "САТ ТВ". Се-местриално съм завършил филмова и те-левизионна режисура в "ЮЗУ НЕОФИТ РИЛСКИ".

Митко Ламбов

Митко Ламбов, роден в гр. Хасково през 1971г. Имам две от най-прекрасните деца на света - Тома и Матея." Бръчките на дъгата " ми е дебютна и един-ствена стихосбирка. Член съм на Първата Пловдивска пое-тична академия с ръководител Добромир Тонев.

Редактор в портал за изкуство Литера-турни Бесилки. Не участвам в конкурси по лични съображения. Поезията за мен е наслада, красота в мъката, начин на комуникация сърце-сър-це, благодатен подарък за всеки читател и колкото е по-разнолика, толкова повече обединява.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ398 399Станимир Петков Митко Ламбов

Нищо не остана

Нищо не остана, малки ми Принце,

космоса си взе звездите,

времето – паяжината, господ – вярата,

земята – живота, детето – усмивката,

а черната дупка - желанието за съпротива.

С любов – двуцевка и човек – мишена,

самотата дръпна шалтера на вселената,

римува мълчание с мълчание,

погълна драго реещия се стих

и лениво се кротна в корема на змията.

Нищо не остана, малки ми Принце

от голите ти крачета в пустинните океани,

изгрели от великански кубинки,

от бебешките очи на сериозни възрастни,

освен човешките въпроси на сърцето.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ400 401Станимир Петков

Буца пръст

Краят не е днес и няма тяло

имитацията - символ на мира,

нито стон увехнал в роза е скръбта,

нито кухата камбана е от носталгична драма,

а въпросът точен, със въпроси отговаря

и поглъща нощ след нощ, нощта във мен

до последната дъска на Ной.

Хванаха гората дните ми щастливи,

а заря от възклицания с надежда

се провира към звезди,

през поднесени венци в минута вярност

с химна наизуст преял от срам в очи;

бистро гледам

през мъгла от сълзи с дрехите на царя.

В шепата последна с камък в буца пръст

замерете ме … и се отречете.

Митко Ламбов


402 403

Георги Величков

Да напиша биография... Ха сега, де! Биография не съм писал през послед-ните 25 години, не ми се е налагало, веро-ятно съм щастлив човек. Връщам лентата още назад и почвам по тогавашните стандарти, тъй като днешните клишета са ми непознати.Роден съм в прогресивно семейство, за-кърмен с идеалите на Павка Корчагин, ус-тремен към Светлото бъдеще. И като така, на 20 попаднах в завода. И станах човек. Това приключение трая три дни. Почти по Данте. Първи ден - предверие, попълване на купища документация за постъпване. Втори ден - ад. И пламъци, и смрад, и облаци от дим. (А народът - прост, животът

- тежък, скучен.) Трети ден - чистилище, попълване на купища документация за напускане. По-добре - лош артист, отколкото до-бър работник. Опитах първо със свирня. Като в "Щу-рец и мравка". После с писане. Ако в България важеше правилото от времето на Марк Твен - пуб-ликувана дума - долар, трябваше вече да съм богат като политик. Накрая някаква реклама на фотоапара-ти ми отвори очите. Беше вярно и изключително просто - от теб се иска само да натиснеш копчето, а техниката прави останалото. Обичам рекламите! Правят живота красив и лесен.

Александър Трифонов

Здравейте! Казвам се Александър Три-фонов, на 22 г., от гр. Троян, уча във Вели-ко Търново, отскоро заживях и заработих в София… И сега по-същественото – почти на шега написах първото си стихотворение през 2009-та година и в момента, в който поставих точката, вече знаех кое е „моето нещо”, което ме осмисля, което ме кара да се чувствам жив. Шест години по-късно се радвам, че все още откривам вдъхновение (или че то открива мен, по-точно).

Обичам да приемам предизвикател-ството да превръщам в стихове онези емо-ции, позитивни или негативни, които са толкова силни, че често хората не намират сили да изрекат в думи. Пиша за удоволст-вие, пиша, защото имам нужда да го правя, не съм издавал стихосбирки, не съм пече-лил конкурси, достатъчно ми е да знам, че някой ме е прочел, че някой ме е чул, че някога, някъде съм докоснал нечия душа, учестил съм нечие дишане, забързал съм нечий пулс. Ето това е безценно.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ404 405Георги Величков

Гибел

с коси-усойници

разпуснати

по раменете

и роклята

захвърлена

небрежно

върху стола

пред писалището

пристъпва тя

и пред вида

на вечната ùмладост

коленичи Адът

по следите ùразлива се

пустиня

и костите си

не един

щастливец

е заровил тук

не съществува

смъртен мъж

веднъж

плътта ùвкусил

и непоискал

да загине

Александър Трифонов

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ406 407Георги Величков Александър Трифонов

Буря

За мъничко, страннице,

нека забравим света.

Нощта е безмилостно кратка.

Послушай, послушай дъжда

как трепти по паважа!

Догаря насреща градът,

но нека са слепи очите ни.

Нека ни шепне дъждът

за ония неслучени бягства,

за всички изгубени дни.

Нощта е безумие. А утрото

пак ще посрещнем сами.


408 409

Виолета Воева

Виолета Воева е родена в Бургас. За-вършва история и българска филология. Автор е на стихове и есета. Публикува по-езия още като студентка във в."Студентска трибуна". Продължава да пише в различ-ни печатни издания и интернет сайтове, като LiterNet, Public Republic, „Литературен свят”, сп. „Знаци”, сп.„Море”, сп. „Факел”, в алманах "Български поетеси", алманах "Нова българска поезия 2010", в „Антоло-гия на българската поезия – XXI век” и дру-

ги литературни периодики. През 1997 г. "Свободно поетическо об-щество", издава стихосбирката й "Зимно море". През 2014 година печели субсидия на МК в конкурса „Помощ на книгата” и из-дава втората си книга с поезия „Свободни като въздуха”, ИК „Ера”. Занимава се и с фотография и през юни 2012 г. прави своята първа самостоятелна фотоизложба. Живее и работи в София.


Думи за Виолета Воева „Свободни като въздуха” на Виолета Воева, е книга за любовта - за „любовта, която прави живота грамотен”. Тук сезо-ните са отделни състояния на душата, а пейзажите не са просто „ силует и геогра-фия.” Между куплетите трепкат цветовете

на листопада, шепнат в рими снеговете, чуват се мелодиите на дъжда - „само за колекционери на звуци”. Поезия на пространството, с образи, някои от които са истинско откритие.Модерна поезия, която „отвътре свети”.

Иван Цанев

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ410 411Виолета Воева

Стената

Спри звука.

Нека заедно да чуем тишината.

Дъхът ти вече раздели пространството

и в процепа му после

зората ще изгрее.

Сега отвън е тъмно, но отвътре свети,

защото миналото влиза,

а бъдещето вече е заминало.

Спри звука.

И тишината нека да опре в небето.

Ще се облегнем на стената й

и заедно ще я послушаме.

И въздухът ще ни разделя само.


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ412 413Виолета Воева

Самата свобода

Нощта е гладна - лакомо поглъща

улиците, къщите, градините и мен.

И даже въздухът изгубва своя смисъл.

Измамен е и мракът -

смътно очертава вън релефите.

Без силует и география.

Нощта е доброволна клопка.

Излъчва магнетичен мирис.

Само за наивници.

Капан за будни хора:

чакалня и перон на гара. Балкон.

И даже пейка в парка.

Нощта е с вкус на черен шоколад.

Напълно натурална.

И с цвят на печено кафе.

Горчи –

до дъното на всяка своя молекула.

И любовта е като тази нощ.

Без структура, сюжет,

сценарии и граници.

Дори земята и небето

не могат да я сложат в рамка.

Защото е самата свобода.



414 415

Христо Свинаров

Здравейте, казвам се Христо Свинаров и с пейзажна фотография се занимавам сериозно от около пет години. От малък обичам да съм навън и да откривам разни прекрасни местенца за себе си, да следя смяната на сезоните и да се наслаждавам на природни моменти от типа "веднъж в живота". Това естествено прерастна в стремеж да запечатам всичко, което виждам и по-

неже констатирах забележителна липса на талант и търпение за рисуване, фотогра-фията се оказа логичният отдушник. Оттогава правя всичко възможно да съм по-често навън в преследване на все повече и по-драматични и интимни при-родни моменти. Вярвам, че най-добрите ми кадри са все още пред мен и ще ми се случат.

Мария Гюзелева

Казвам се Мария Гюзелева. Родена съм на 19.10.1981 г. Живея в Елхово. Мои стихове са публикувани в централ-ния и регионалния печат, носители са на отличия от конкурси.

Автор съм на стихосбирките: „По-лека от сияние” (1999), „Едно глухарче нежност” (2005), „Между две дихания” (2005), „Отвъд безкрая на очите ти” (2006), „Изгаряне на сънища” (2008), „Винаги” (2011), „Този из-грев, този залез” (2015).

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ416 417Христо Свинаров

***

Тишината

на следобеда

се спуска пак

по стълбите

на август .

Ръката ти

във моята

се сгушва.

И някъде

над нас

вселените

разказват

за безкрая.


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ418 419Христо Свинаров

Тайно

Гърми навън.

Изправям се на лакти –

любувам ти се тайно –

неоните към тебе се прокрадват,

косите ти с лъчи

разрошват нежно,

докосват те,

несмеейки

да те събудят...

Буря, тихо!

Поне за още миг

да бъде приказно.



420 421

Георги Ямалиев

Георги Ямалиев е роден през 1978г. в град Ямбол. Живее и работи в София. Той е артист, чиито интереси са в облас-тта на съвременното изкуство – инстала-ции, пърформанс и нови медии. Търсенията му са свързани с пробле-мите, постиженията, отношенията и пре-дизвикателствата във виртуалния свят и все по-развиващите се нови технологии, както и социалните и междуличностните

взаимоотношения. Получава художествено образование в областта на съвременните изкуства и семиотика на изобразителното изкуство. Член на художественото сдружение „Из-куство в действие“. Участник е в различни самостоятелни, групови и международни изложби и арт фестивали в България, Гер-мания, Словакия, Румъния, Мароко и др.


Проекти и изложби:

2013 Цензурирано – авторски проект, га-лерия Кредо Бонум, София, 29.01 – 18.02. 2013

2012 Хванати на въдицата - видео-инста-лация част от Водна кула арт фест, Vivacom Art Hall, София, 23.06-30.06.2012

2012 Боклук в окото – Пърформанс част към международния фестивал на акци-ята и пърформънса Sofia Underground, 19.05.2012

2011 Вечен живот-мисия възможна – инсталация, резидентна програма в Арт център Ifitry, гр. Есаоира, Мароко - 09.09-22.09.2011

2011 Next – Next – Next – инсталация част от Водна кула арт фест – 25-30.06.2011

2011 I'm my belongings and if I lose them, then who I am? – инсталация част от про-екта Дехуманизация, Български културен институт Братислава, Словакия, 01.02 - 20.02.2011

2010 REAL ≠ VIRTUAL (data.portret) - интерактивна инсталация, част от CON-TEMPO седмица на съвременното изку-ство, Варна – 17-30.04.2010

2009 Виртуален организъм – инстала-ция, М-тел награди за съвременно българ-ско изкуство, Варна, Пристанище Варна, склад 7, 17.07.2009-17.08.2009г.

2008 Двойствени измерения - инстала-ция към изложбата “Пробив в ежедневие-то” по проект “Брод”, галерия Моторенха-ле, Дрезден, Германия, 27 .08 – 06.09.2008г.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ422 423Георги Ямалиев

Next – Next – Next – инсталация част от Водна кула арт фест, 25 – 30.06.2011


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ424 425Георги Ямалиев Георги Ямалиев

Цензурирано – авторски проект, галерия Кредо Бонум, София, 29.01 – 18.02. 2013


426 427

РуменДимитров

Казвам се румен, просто така, както ме е нарекъл баща ми, бил далеч, когато съм роден всред цветя. Аз не съществувам, мен ме няма. Може би съм дъх от спомен при някого, когото вече не познавам; сян-

ка, на която липсва светлина, за да е види-ма. В търсена на светлината съм, може би. Може би съм съм в неин плен, може би се скривам в сенките на собствената си сянка, която не притежавам дори, ала и тя

РуменДимитров

не би могла да притежава нещо, което го няма. Може би ме е имало, имам само някои текстове, които съм написал на лист кари-

рана хартия, от скука или мъка по загубе-ните квадрати. Те не доказват нищо, защото поезията няма нужда да доказва.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ428 429Румен Димитров

Мирисът на кожата ти, останал

от лятото, агонизира във въздуха

на есента, приготвяща зимна свежест

като скриптящи стъпки в снега

на тишината в гробище – сам си.

Сухата трева гинеща под стъпките,

които те водят към водите, дъжда,

донася миризмите на

загиващи залези и топли

нощи, в които надеждата е

крещяла с пълни гърди,

изпълнени с аромата на

разтворени пъпки – днес спомен

в шепата ти.

Румен Димитров


430 431

Иван Димитров

Здравейте Казвам се Иван Димитров. Занимавам се с фотография от 2 години, макар и да ми е само хоби, понеже работя в коренно различна сфера- като механик/заварчик.Снимам предимно придората и авто/мото спорт, но от скоро започнах да се занима-вам и с портретна фотография, макар и за последното да се колебаех доста дали да почна или не. Във фотографията ми харесва това, че всеки е индивидуален сам за себе си, все-ки вижда светът по негов начин и чрез фо-тоапарата, може да го запечата и така да покаже неговата гледна точка.

Точно заради това тези стилове които предпочитам не ме слагат в някакви рамки, че снимам само и единствено това. Винаги съм отворен за някакви нови разнообраз-ни и интересни снимки, за нови идеи. Обожавам и пътуванията, защоито не обичам да седя много много на едно място, предпочитам да се движа на някъде, на къ-дето и да е. Случавало ми се е доста често да се кача в колата и да карам с часове- къде целно къде безцелно. Ей така за да търся някакви нови инте-ресни места, да събирам идеи за снимки в главата си, които да чакат точния момент да ги осъществя.

Весислава Савова

Весислава Савова е родена в София, България. Има четири самостоятелни кни-ги – сборник разкази, сборник новели, ка-мерна пиеса и детска книга - и участия в български и международни антологии като двуезичната хайку антология „Различна ти-шина”, англоезичната „ Poetry of Yoga”, „По-етично кафене” и др. Нейни произведения са преведен на седем езика – английски, руски, румънски, сръбски, китайски, япон-ски и хинди. Двуезизчната книга - стиховете на Бо-жидар Пангелов A Feather of Fujiyama/Перо от Фуджиама, с превод на английски от Весислава Савова и сборникът хорър раз-кази от Бранимир Събев “The Blessed, the Witch and the Devil” също в неин превод, са издадени от издателство „Hammer & Anvil Books”, САЩ. Поддържа свой блог за ста-тии, рецензии и отзвуци “Art”. Носител е на втора награда за кратка проза от конкурса на Sacred Heart College, 2012 г с разказа си „Смразяваща жега”. Нейни хайку стихове са отличени на международно ниво в Yamadera Basho Memorial Museum, Iafor (на името на Vladimir Devide), World Haiku Review, Haiku Bandits, Kernelsonline, Under the Basho, Atlas Poetica (танка), Apolo Poetry, Diogen (второ място

за сенрю на летния им конкурс, 2013 г.), Columbia River Reader (първо място в раз-дел „Чуждестранни”, 2012 г.) . От октомври 2013 г. е със свое портфолио в The Living Haiku Anthology. Носител е на трето мяс-то на първия конкурс на Българския хайку съюз на тема „Декември”, 2013 г. и първо място на същия конкурс за 2015 г. През 2013 г. нейно произведение, „Оловните войници”, е отличено на конкур-са за криминален разказ на сп. “Дракус”. От месец януари 2014 г. е със свое портфо-лио в „Wikilivres.ru”. От месец април 2014 г. е член на United Haiku and Tanka Society. През 2014 г. е класирана на осмо място и включена в сборника от конкурса на име-то на Агоп Мелконян. През същата година неин разказ в съавторство с Коста Сивов е номиниран на лятна „Таласъмия“. Редактор е на три книги на български език – „Родници” от Ина Крейн, „Ударите на съдбата” от Донко Найденов и сборникът на НКФХ „Цитаделата” „Мечове в града”, за който получава наградата на НКФХ „Ци-таделата” за Книга на годината”, 2013 г., а на английски – на Raptus от Свет Ди-На-хум в превод на В. Кръстев, издателство „Hammer & Anvil Books”, САЩ.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ432 433Иван Димитров

Утро

Излизаш в 5 сутринта през зимата. Не защото имаш куче. Не защото имаш нещо за вършене. Не защото не можеш да изчакаш още два часа, за да запалиш цигара (отново забрави да си купиш).Излизаш за първата глътка въздух. Измамният аромат на пролет те кара да се усмихваш – на бездомното куче, на скитника, който излиза от кофата за боклук, на сънения продавач в денонощния мага зин.

самотен бегачврабчета се надигатот тротоара

Хайбунът е отпечатан в юлския брой на престижното издание за хайбуни - CHO (Contemporary Haibun Online)

Весислава Савова


434 435

Tемз Арабаджиева

Tемз Арабаджиева е студент по право, пети курс в СУ „Св. Климент Охридски, ра-ботещ в отел „Връзки с обществеността“ към издателство „Колибри“ по професия и книжен плъх по призвание.

Подозират я, че нелегално диша в сти-хове, често посяга към фотоапарата и всеки ден прекалява с книгите. Поддържа свой блог – "Книжно. На по книга, две".

ФилипДанчев

Винаги съм обичал да пиша, макар - ня-кога - предимно писма, докато преди десе-тина години, по настояване на приятели, не опитах да напиша разказ. Тогава разбрах истинската сложност на писането, но усе-тих и удоволствието, което то ми достави. Последва дълъг период на самоусъвър-

шенстване, който, след множество опити, последвани от четири сборника с разка-зи и един роман, написан в съавторство с Ива Касабова - един чудесен творец от Пловдив, се надявам никога да не завърш-ва, независимо че удоволствието се оказа призвание.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ436 437Tемз Арабаджиева

Вечер над града

Последните виолетови отблясъци на деня чез-неха в далечината над булеварда. Малко по малко неоновите светлини озаряваха нощта. Хората бър-заха да се приберат по домовете си или тепърва излизаха, за да се отдадат на забавления, изпъл-ваха тротоарите, носеха торби с продукти, раници, цветя, дипломатически куфарчета, големи и малки чанти или просто държаха ръцете в джобовете си; разминаваха се плътно, впускаха се вкупом между гъстите върволици от автомобили, като малки ар-мии, устремени към отсрещния тротоар, спирани и забавяни от насрещните пълчища, хукнали в обра-тна посока, подгонени от студа, изсипваха се в ши-рокия подлез, огласяван от глъчката им.

Елегантен, русоляв мъж прехвърлил средна въз-раст седеше пред чаша „Метакса” до витрината на миниатюрен, но уютен бар вътре в подлеза, точно до стълбите. Разсеяно наблюдаваше минувачите и витрините на магазинчетата, подредени едно до друго по отсрещната стена. Обичаше да се отбива привечер в това място, в което сякаш усещаше по свой начин живота на града. Харесваше малкия по-лутъмен бар, в който рядко се заседяваше някой посетител. Спокойно бръкна в джоба на своя че-рен балтон от палмерстон, извади малка оранжева кутия “Кохиба есплендидос”, от юмрука му бликна пламъче и в снопа приглушена светлина от малката лампа над него плавно се извиха синкавите, ефир-ни нишки дим на ароматната му пурета. Потопен в тихия джаз на Елингтън и Колтрейн, той продъл-жаваше да гледа навън, където хората се размина-ваха в двете посоки: забързан мъж с черно коже-но палто, поклащащ ритмично чанта за документи; друг, който търсеше вървейки замислено нещо по джобовете на шушкавото си яке; две възрастни жени, които кретаха бавно, подпирайки се къде на бастуните си, къде една на друга; група раздърпани младежи, които си подвикваха и се хилеха гръмо-гласно; отнесен на вид тип с шарено пончо и спле-тена на плитки брада. Мъжът гледаше през витри-

Филип Данчев

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ438 439Tемз Арабаджиева

ната и както всеки път, се изненадваше на разнообразието сред хората, на шаренията на света, когато забеляза до отсрещната стена, малко вляво, между витрините на два магазина, младо момиче с дълго, светлосиньо яке, шарени наушници и ръкавици, което раздаваше листовки. Въпреки че изглеждаше дебело облечено, то потропваше от студа, но продължаваше да раздава с усмивка листовките на минувачите, които почти не го забелязваха. Едни ги пъхаха веднага в джоба, втори им хвърляха по едно око преди да ги пуснат в кошчето до перилата на стълбите, трети ги смачкваха и ги хвърляха отдалеч, някои ги сгъваха прилежно, други се дръпваха с досада, но сякаш никой не забелязваше нито момичето, нито неговата усмивка. А имаше невероятна усмивка! Мъжът с любопитство наблюдаваше настроението, с което тя вършеше работата си. Не бе на повече от двадесет. Вероятно беше студентка и малкото пари, които щеше да спечели сигурно й трябваха много, за да стои на студеното течение в подлеза, но въпреки това изглеждаше щастлива. Мъжът можеше само да гадае какво кара очите й да блестят, да се усмихва на подми-наващите я хора, на елегантна жена, наметнала върху черното си манто сребристо сив шал с няколко разноцветни пискюла в края му, на нахакания късо подстриган млад мъж с бяла риза и вратовръзка на райе, вееща се изпод разкопчаното му пардесю, на влюбените, които не спираха да се целуват докато вървяха, на бабата, която мъкнеше накуцвайки пазарска чанта, на сериозния мъжага с късо кожено яке и каубойски ботуши. Усмивката й му доставяше удоволствие, настроението й го заразяваше дори през стъклото, но си представяше колко е измръзнала. Погледна часовника си; трябваше да тръгва. Повика сервитьорката, за да плати, когато му хрумна една мисъл. Плътният му глас тихо й каза нещо, жената погледна навън, повдигна вежди, усмихна се и му кимна. Прибра пуретите, закопча балтона си и направи път на сервитьорката, която чевръсто излезе навън с чаша горещ, ароматен чай. Първоначалната почуда на момичето премина в приятна изненада, когато сервитьорката кимна към мъжа, сетне се разля в блестяща усмивка. Той не я познаваше, и не го интересуваше коя е; просто един щастлив млад човек. Възрастният мъж едва доловимо се поклони, нахлупи меката си шапка и тръгна нагоре по стълбите. Някъде зад него пианото на Елингтън и саксофонът на Колтрейн танцуваха преплетени, все по-далеч, чезнейки в глъчката на града.

Филип Данчев


440 441

Мартин Емилов

Здравейте, Казвам се Мартин Христов, но покрай фотографията, повечето хора ме позна-ват като Мартин Емилов. Занимавам се с фотография от 2 години, но честно казано не помня кое ме запали по това прекрасно изкуство. Въпреки, че уча финанси и счетовод-ство, фотографията е моята страст. Лю-бимият ми жанр от фотографията е порт-ретната фотография, тъй като там мога

да уловя емоцията на хората, защото ко-гато спомените избледняват фотографии-те остават вечни. Моята втора страст са автомобилите, затова често можете да ме видите по автомобилните състезания с фо-тоапарат в ръка. Също така обожавам да пътувам, за-щото България притежава една уникална природа, която трябва да запазим за бъде-щите поколения. Мечтата ми е да обиколя света с раница и фотоапарат !"

Христина Стоянова

Мястото на КексоХристина Стоянова.

Как си, свят? Обичаш ли? Обичат ли те? Помиташ ли дребното?Прегръщаш ли голямото?Радваш ли се на различното?Закриляш ли непосилното?Искаш ли да поскачаме малко на дама?Или е достатъчно да нахлузим кецовете и да крачим смело из цялата ти шир?Ти си на ход. Аз съм Христина.

Ако питате тези, които ме познават, ще разберете, че съм налудничав оптимист. Напластен с инфантилна вяра, добита от сбъднатото. Парфюмиран с обещания-та на сърцето, побутвани от непотърсени чудеса. Предсказания, изтупани от обла-ци надежда, макар че надеждата може да е доста непокорна емоция. Въпреки това не се отказвайте от нея. Някои я продават, други я завиват, трети я съпреживяват. Помнете, че преди да стане светло, е най-тъмно. Преди да се откажете, си спом-нете с каква мощ тепърва ще обичате. Дишайте щастие, издишайте любов!

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ442 443Мартин Христов

Има ли кой да обича мен, богинята

Мисля си, че хубавецът Нарцис е бил ебаси тежкарят. Чудесно пре-

минаващ през живота със собствената си самодостатъчност, без из-

лишна суетня отритва точещата по него лиги нимфа Ехо. Най-вероятно

не му е харесвала и нейната самовлюбеност. Докато той не можел да

се насити на алаброса си, тя пък не можела да се наслуша на фалцета

си. Класическо „огледал се нарцис, видял си ехото”.

Най-фамозното обаче в цялата тая флиртаджийска вакханалия е

фактът, че той не е запратил на любовната й майна някаква обикнове-

на гръцка селянка, ами свръхестествена мацка. Разбира се, участта

му да се озове умъртвен от самовлюбеност можеше и да го подмине

като нарцис нимфа, ако отхвърлената госпожица не беше приятелка

на любовната богиня Афродита.

Не ща да ви правя митологичен преразказ на историите на себични

самозванци.

Искам само да задам простичкия въпрос защо мъжете продължа-

ват да ни обожествяват, когато нямат топки да обичат богиня.

Ей богу, това питане не ми дава мира вече прекалено дълги години.

Чудене, започнало кротко и ненатрапчиво още от времето, когато

не осъзнавах моето дивно великолепие.

И не, не съм нарцис, а нищо и никаква богиня с разпокъсано сър-

це. С напукана душа, но с безжалостно вибрираща надежда, че след

малко ще стане много по-добре там. Там, навсякъде в съществото

ми. Онова, прежуленото от невъзможност да се сподели. Онова, дето

всеки миг ще се скърши от копнежа си за отдаване. От истеричното

си безпокойство да се принесе. Да се врече, замъглено от негата в

погледа.


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ444 445Мартин Христов

Срещали ли сте богиня с огорчени от очакване колена, с оръфани

от тъга клепачи, с дрипава уста, непотърсена отдавна за целувки?

Ако някъде видите богиня, ръсеща самохвално любовен прашец,

огледайте се за натрошените й ялови сълзи върху тротоара.

Ако някъде видите богиня, която търси осиновител на все още не-

потърсена от никого любов, станете й приемен родител за малко. За

много. За повече. Завинаги.

Ако някъде видите богиня, развилняла се от обида, задето някой

ридаещ мъж е дръзнал да не припознае нейната изящна пищност,

пресегнете се и я свалете от пиедестала, на който са я качили мечта-

телите.

Онези, които й препречват пътя към обещанието за слънчеви зай-

чета и за тропота на детски крачета по дюшемето. Обещанието за

доброто, за лошото, обещанието, докато…

Свалете я от високото, защото тя не принадлежи там. Тя е просто

човек и това е нейната свещена благодат.

Тя пада със същата настървеност върху твърдата земя, както и

онези, които ги е страх да я обичат.

Тя отглежда толкова старателно недостатъците си, за да не ви раз-

очарова, че почти не й е останало време за грях. Затова свалете я от

пиедестала, тя не принадлежи на облаците.

Ако някъде срещнете богиня, предлагаща про боно любов, не се

колебайте – отчупете си. Това може би е единственият случай, в кой-

то обядът наистина е безплатен, а любовта е толкова безценна, че

една порция нарциси и една чаша ехо няма да стигнат, за да я плати-

те.



446 447

Весела Петрова

От малка се занимавам с изкуство, от малка избрах да тръгна по много прави и последва живота! Прекрасен, удивителен, магичен, истин-ски и най-вече се научих да живея точно моята приказка. Една приказка на художник, търсещ, от-

криващ и претворяващ красотата на лошо-то и доброто, достигайки до баланса им. По време на следването си "Стенопис" във Велико Търново, открих хора, прияте-ли, любовта и себе си! Продължавам да творя, да се вглеждам и да обичам!

"Златна връзка"Автор на проекта: Деница ТодороваФотограф: Весела Петрова

За тази магична фотосесия имах честта да бъда поканена от художничката Деница Тодорова, която завърши магистърската си степен тази година с проекта си "Златна връзка". Приех това предизвикателство, имайки предвид, че ще трябва да заснема издуха-ни стъклени балони с отливки на различни части на човешкото тяло по тях. За сним-ките се използваха разнообразни мате-риали като хартия, вода, пясък, огледало

и др., като идеята беше да се осъществи златната връзка между стъклото и човеш-ката плът. Друг завладяващ момент в тази фото-сесия е изключителният ми афинитет към стъклото като материал и най-вече бо-жествената му игра със светлината. Отраженията, пречупването и огледал-ността го правят загадъчна и нереална действителност. Благодарна съм, че успях да се докосна до магията на тази загадка!!! Благодаря ти Дени за това, че ми се до-вери!

Анжела Димчева

Анжела Димчева (1963, София) е за-вършила бълг. филология и англ. език в СУ (1987). Работи като преводач, филолог в ДЛИДЮ (1987-1989), издател през 90-те; ред. в „Словото днес“ (2008-2012), отг. ред. на сп. „Световете“ (2011-2012). В момента е журналист на свободна практика. Член на: СБП, СБЖ, Славянска литературна акаде-мия, Българския П.Е.Н. и на Асоциацията на софийските писатели. Има 450 публи-кации – поезия, есеистика, журналистика и лит. критика в 30 издания. Автор на 5 книги: 4 стихосб. („Предспо-мен“, 1989, „Температура на духа“, 1996,

„Сезони на душата“, 2009, „Крехка суета“, 2013) и на книгата „И критиката е любов“ (2013). Стиховете са преведени на руски, немски, итал., исп., швед., сръб., полски и турски език. Издала е стихосб. „Сезони душі“ в Украйна (2014). Награди: „Лиричен кръстопът на му-зите – София“, Първа награда за поезия „Свищовски лозници“ (2011), Втора награ-да „Биньо Иванов“ (2012), Трета награда „В полите на Витоша“ (2014); Златен медал „М. Ю. Лермонтов“ (2014), връчен от Мос-ковска градска организация на Съюза на руските писатели.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ448 449Весела Петрова

Лятото не е антипод на зимата, а нейното чувствено отражение.



Любовта е усещането за непостижимост, вътре в магнита на антиразума.

Стъмването предизвиква еротичност дори само с разсъбли-чането на звездите.



Не съм разочарована – аз просто съм листо, изгладено от ютия.

Една свещ ми е достатъчна – ще успея ли с поглед да я запа-ля, като си мисля за теб?



Нищо не е толкова отровно, както опитът да се гримира любовта.

Най-страшното не е цунами в океана от хора, а празната стая, в която сме се обичали.

„Не мога“ е утайката в чашата,„не искам“ е пяната на върха,„не чувствам“ е въображаемото тяло,„не се познавам“ – еликсирът на дъжда...



456 457

Мариета Ценова

"Мариета Ценова е легенда за всички, които помнят списание "Егоист" (тя беше негов креативен директор) и имат сери-озно отношение към стила. При нея той е органичен, независимо дали става дума за начина, по който присъства, или за изку-ството, което прави. Харесваме в Мариета извънредно рядката комбинация от талант, ерудиция, лекота, световност и фин хумор. Освен арт директор на печатни и диги-тални медии и арт събития, стилист, дизай-нер на костюми за театрални спектакли и филми, фотограф, графичен дизайнер Ма-

риета е музикален учител на деца и дизай-нер на аксесоари. В момента издава онлайн списанието Perfectday (www.perfectdaymag.com), кое-то започна сама през 2006 г. по покана на издателите на Plastic Rhino, UK. "Из „Капитал” - ЛИЦА

"Да се научиш да създаваш визии е като да се научиш да пишеш добре. Гмурваш се в дълбокото и плуваш." Мариета Ценова

Адриан Христов

Казвам се Адриан Христов и съм от Со-фия. Завършил съм софийски университет, но и до днес точно не мога да изчисля кол-ко точно пъти съм преминал по известни-

те софийски улици и булеварди, както и не мога да преценя омръзнало ли ми е или още ми харесва.Моя е книгата от 2010г. - "Дзверове".

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ458 459Мариета Ценова

Пинокиеви хроники

Личността на Пинокио Лоренчини е доста спорна и далеч не еднозначно представена от различните източници. Според едни, семейство Лоренчини емигрират в България, когато той е едва на пет. Според други е сирак от малцинствата, който някак успява да прескочи класовото разделение, да превъзмогне пречките породени от цветът на дървото му и да си отвори път към висшето общество. Макар всички източници да се за-трудняват с информацията от къде точно идва Пинокио Лоренчини, то те са единодушни в твърдението, че е типичен пример за дърво без корен.

Пинокио завършва триесеипърва гимназия в София с профил дърворезба и дребен алъш-вериш. В университетските си години, често е забелязван по екопротести, като кратка справка за него, посочва че е бил член на различни организации за защита на природата и животните, като една от тях се нарича организация за защита на едрите морски бозайници от хора пострадали от едри морски бозайници.

През младежките си години Пинокио Лоренчини се увлича по Ленин, а после и по сюрреализма, слуша немска класическа музика, чете философия и се сближава със странното семейство Педролино Порто и Франческа Рижата. Първоначално просто вил-неели по столични заведения. Но по - късно срещнали един пропаднал, но изключително талантлив идиот, който свирел на контрабас и тъпан едновременно. Заедно с него обика-ляли сборища и панаири из страната и чужбина, като разигравали различни, измислени от тях, долнопробни етюди и гротески. През този период източниците споменават за проблеми с алкохола и наркотиците. По - късно когато започва политическата си кари-ера, Пинокио отрича да е познавал Рижите, като неведнъж заявява, че подозренията за разхайтените му младежки години са фабрикувани от опозицията, с цел намаляване на доверието към него.

Политическата му кариера била бляскава, но кратка. В предизборната борба, той обещава на народа, че ще го оправи за шестотин... Без да пита за шестотин лева ли ста-вало въпрос или за дни или години, народа си харесал фразата и го избрал за управник. Известен е с това, че след като печели изборите с впечатляващо мнозинство, нито една точка от предизборната му програма не бива изпълнена, без това ни най малко да нама-лило подкрепата за него. Понеже не било ясно точно, кой какво заслужава, а и трудно можело да се прецени, за това първото нещо което направил като управител на държа-вата било да промени първи член от конституцията на страната. Така той бил променен от „...за едни сватба, за други брадва”, на „...за всички сватба!”

Някои наблюдатели твърдят, че Пинокио не понасял брадви и след промяната на този първи член от конституцията, настанал пълен политически хаос, а освен това и всички започнали да се женят. По-късно съди политически опонент, който от трибуната на пар-ламента го нарича „Пинокио такъв!”. Репресивна политика той води към реактивното политическо движение „Дърва за огрев”. Наричан от политическите си опоненти дървен философ, заради пословичните му дълги и безсмислени речи, които обаче майсторски увличали народното внимание. Това състояние на народа било известно още и като пи-нокиево пиянство. Именно към политическите си опоненти, той често използва реплика-


та ще ви купя дървени костюми. Пресата не го обича – един от известните всекидневници по онова време излиза с гръмкото заглавие – проблемът на лъжата не е че са и къси краката... Бил известен още и с яростната си съпротива срещу православното християнство, заради грубото отношение към дървото в иконотворчеството, както и срещу икебаната. Сред подземните кръгове на столицата, Лоренчини бил известен със своята надареност и бисексуалност. Лъжите му поваляли жени и мъже, млади и стари, бедни и богати. От уста на уста се носели слуховете за перверзните игри, които предлагал на своите гости и те с охота приемали. Той излизал на импровизирана сцена и така изкусно възбуждал подбраната си, малобройната публика с лъжи, че тя губела задръжки и потъвала в похот . Говори се, че по онова време, Пинокио бил истинският виновник, за не един надут корем, сред малките дъщери на елита. Официално обаче, той нямал наследници. Често неговите любовници го наричали дърво в леглото, макар да не се разбирало точно какво имали предвид. Той пък често се заканвал, че онези които вървели срещу него, накрая винаги гризвали дървото.

Ограничен, почти нищожен кръг от източници твърдели, че Пинокио Лоренчини бил лирична душа, харесвал изкуството и поезията и прекарвал много време сам. Обичал да се уединява в дървената си резиденция, в дън гори тилилейски, като сам твърдял, че Тилилей не само съществувал, но и бил величав горски цар. Други шушукали, че в последните си години, имал проблеми с морфина и хероина.

В края на живота си Пинокио е разорен и забравен и по собствено желание отива за дървени въглища.

Неговият биограф и изследовател твърди, че дори и наистина да е съществувал, то днес знаем наистина малко за този странен, дори мистичен български политик и общественик.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ460 461Мариета Ценова

Индия

След дълго пътуване с транс граничен влак, съпругът се събудил посред нощ

погледнал през прозореца на спалното си купе и озарен от мека оранжева свет-

лина, като че идваща от огньове или клади, попитал все още спящата си съпруга:

IsItIndia? А тя сънено отговорила: Its still out dear.

Такива истории разказваше в началото на всеки час, нашият учител по англий-

ска литература в гимназията.

Джордж Вас Синг Тон се казваше учителят. С това наименование, спокойно

можеше да ни е и учител по музика. Но той не харесваше тази шега.

Подозирахме че името му е фалшифицирано, както между другото и иначе

впечатляващото му си ви, което създаваше за него образ подобен на западноев-

ропейски интелектуалец от края на деветнаесети век. Разбира се пред голямото

му, владеещо много смешни и едновременно смущаващи мимики лице, ние неме-

ехме сякаш в шок и глътнали езици. Не съм сигурен дали наистина познаваше

английската литература така добре, както се твърдеше в си ви то му, но безспо-

рен факт бе това, че изумителният му, ту висок, ту друг глас, ни превземаше като

опитен римски легион.

В началото ни впечатляваше и смущаваше факта, че ни наричаше новооткрито

село, само с ученици, а себе си конкистадор. Това не беше всичко. По - късно ни

впечатляваха и смущаваха други неща.

На момичешката паралелка по английска литература, съставена от триесеиос-

ем момичета под петнаесет години, вдъхновено съобщаваше, че са най – краси-

вите момичета в целият клас.

На момчешката паралелка по английска литература, съставена от триесеиос-

ем момчета под петнаесет години разказваше, как древните гърци вярвали, че

който приживе води живот на благородник, след смъртта се прераждал в цар-

ствен лъв. Ай лъв ю.

Макар на по - късни години, моят психоаналитик Йоханес Юг да твърдеше, че

учителят по английска литература, в гимназиалните ми години е изцяло измислен

от мен образ, с цел да прикрие травми в детството ми... Аз отричах и разбира се

се смеех с глас, на най-гениалната му трансформация и продължавах да твърдя,

че те са един и същ човек.



462 463

Милен Добрев

Казвам се Милен Добрев. Живея в Бур-гас, по образование съм биолог. Към фо-тографията се пристрастих преди около четири години. Започна постепенно и без-обидно, докато не се превърна в страст. Занимавам се предимно с пейзажна фотография. Участвал съм в няколко из-ложби, като най-големият ми успех за сега е златен медал от Trierenberg Super Circuit 2015.

Може да се каже, че благодарение на това хоби започнах да опознавам Бълга-рия. Обикаляйки страната през различните сезони, дебнейки природата в най-интим-ните моменти, посрещането на изгрева на всевъзможни места или улавянето на за-тихващата светлина след залез, неминуемо водят до съвсем различно възприемане и виждане на света. Опитвам се да запеча-там подобни моменти.

Владимир Кабрански

Казвам се Владимир Кабрански. Роден съм през месец декември 1965 година в град Самоков и това е всичко важно, което ще кажа за мен. За хората, които ме по-знават, всяка дума в повече е излишна. За тези, които не ме познават, каквото и да кажа, няма да научат достатъчно. Няма да научите много за мен и от раз-казите, които пиша. В един текст всеки на-мира това, което търси. Намира това, кое-

то е в самия него. За да не е съвсем кратка, все пак ще допълня информацията. От шест години имам личен блог с име Нямам идея и пове-чето от разказите ми са писани за него. Повечето разкази са в приказен и фан-тастичен стил. Имам издадени две книги с подбра-ни разкази – „Страната на фантазиите“ и „Разказани приказки и приказни разкази“.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ464 465Милен Добрев

Rays in Buzludzha

Приказка за Невъзможната Възможност

Невъзможната Възможност живееше на една малка планета,

загубена някъде в покрайнините на Млечния път. Откакто се пом-

неше живееше сама на планетата, но не страдаше от самотата.

Не, че обичаше самотата, а просто въпреки, че беше единстве-

ният законен и регистриран жител на планетата си, тя никога не

оставаше сама.

Не оставаше сама, защото винаги имаше гости. Не само от

Галактиката, но и от цялата Вселена постоянно някой идваше да я

види. Идваха учени, журналисти, политици, търговци или обикно-

вени туристи.

Можеш да обиколиш цялата Вселена, да посетиш милион пла-

нети и да видиш безброй чудеса, но ако когато се прибереш в

къщи, не можеш да се похвалиш, че си видял Невъзможната Въз-

можност, все едно никъде не си бил.

– Ама тя наистина ли е невъзможна? – питаха слушателите, а раз-

казвачите, видели я с очите си, поклащаха важно глава и отгова-

ряха:

– Наистина! По-невъзможно нещо от нея няма никъде във

Вселената! Докато не се изправиш пред нея, не разбираш, как е

възможно да съществува подобна Невъзможна Възможност.

– Теоретично не е точно така! – не се съгласяваше някоя учена

глава. – Винаги, ама винаги има някаква възможност.

Дори когато става въпрос за Невъзможната Възможност. Ста-

тистически погледнато, винаги има такава вероятност и то веро-

ятност, по-голяма от нула.

– Не съм съгласен, колега! – отвръщаше му друга учена глава. –

Изучавах я в продължение на години, за разлика от Вас. Проверих

всички теории и съм сигурен, че тя наистина е невъзможна. Мо-

жете да прочетете изследванията ми в Галактическата Уикипедия,

където са им отделени цели две страници. Една за мен и една за

Невъзможните Възможности. Ако четете нещо разбира се, в кое-

то много се съмнявам.

Наблизо един известен журналист говореше по телефона разпа-

лено:

– Не ме интересува! Невъзможна Възможност или пък Възможна

Невъзможност е все едно и също. Нима не разбирате, че това не

е новина? Новина ще бъде, ако нещо се случи и то при условие, че

съм наблизо, за да отразя събитието.

– Нещата са сериозни! – шушукаха си група току що завърнали

се от планетата политици. – Тя е толкова неопределена, че не се

побира в нито един закон. Спешно трябва да напишем нов, но

пък обикновен закон не би могъл да я обхване. За Невъзможната

Възможност ни трябва Невъзможно Възможен закон. Само че, да

се напише такъв закон е невъзможна възможност.

– Колко ли струва? – спореха търговците. – Милиард? Или пък

цената ѝ е невъзможно възможна? Възможно ли е да се намери


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ466 467Милен Добрев

купувач или това е само възможна невъзможност?

Докато се чудели и я коментирали в цялата Галактика и половината Вселена,

Невъзможната Възможност започнала да се възгордява.

– Божке, колко съм оригинална и забележителна! – радвала си се сама тя. – Тол-

кова съм невероятна, че дори не могат да ме изучат, както трябва. Няма нищо

подобно на мен във Вселената! Толкова невъзможна възможност, никога не е

имало и никога няма да има! Нали?

Учените, които я изучавали поклащали глави в съгласие и продължавали да

опитват невъзможната възможност, да я изучат напълно.

Един ден обаче, някакъв опърпан турист, не се съгласил с Невъзможната

Възможност.

– Че си чудо, чудо си! – рекъл ѝ туристът. – Обаче преди много много години, на

другия край на галактиката посетих малка планета, на която живееше Невъз-

можната Любов. Повярвай ми, тя беше много по-невъзможна от теб, а и беше

толкова популярна и известна, че не половината Вселена, а цялата я обсъждаше.

– Невъзможна Любов ли? Защо не съм чувала нищо за нея? – смръщила вежди

Невъзможната Възможност. – Ако тя е наистина толкова популярна, все някой

щеше да ми спомене за нея.

– Аз съм чувал за нея. – обадил се един от учените. – Нещо повече, дори съм я

виждал. Нещо още повече, бях на планетата ѝ дълги години. Изучавах Невъз-

можната Любов и дори защитих дисертация, в която доказвах, че е напълно не-

възможна. После...

– Какво после?

– Ами после Невъзможната Любов, взе че се случи. Вероятност едно на милиард

на ента степен, плюс едно. Обаче се случи.

– Знаех си! – възкликнала Невъзможната Възможност. – Знаех си, че е била мен-

те. Няма начин, нещо което е наистина невъзможно, да се случи!

– Всъщност има! – въздъхнал ученият. – Бях го споменал в дисертацията си, но

никой не обърна внимание, а когато се случи, хората бързо загубиха интерес и

забравиха за нея. Никой вече не си спомня подробностите.

– И каква е тази възможност! Какво е това нещо, което може да направи една

невъзможност възможна?

– Приказка. Една приказка може да направи това.

– Приказка ли? Не се подигравай с мен! Приказките са невъзможни, почти колко-

то самата мен. Ако самата аз не бях най-чудната Невъзможна Възможност, това

щяха да са приказките.

– Грешиш! – засмя се туристът. – Аз бях там, когато това се случи. Приказките

може да са невъзможни възможности, но правят възможни дори най-невероят-

ните невъзможности.

– Е, може и да е така! – въздъхна след кратък размисъл Невъзможната Възмож-

ност. – Само че, това не ме засяга. Няма никаква възможност, тук да има приказ-

ка. Така че, аз ще си остана завинаги Невъзможната Възможност. Единствената,

неповторимата, чудната Невъзможна Възможност.

– Отново грешиш! – отвърна туристът. – Забравих да ти спомена, че аз разказах

приказката, която превърна Невъзможната Любов във възможна. Така че, всич-

ко просто е въпрос на време. Време и една приказка, която може да направи

възможна и най-невъзможната възможност.


Светулки в резерват "Ропотамо"


468 469

Биляна Стефанова

Казвам се Биляна Стефанова, фотогра-фията за мен не е професия, а само хоби, привличала ме е още от училище. По-сери-озно започнах да снимам с първото си ди-гитално фотоапаратче някъде около 2006 г. Щом го взех подгоних домашните лю-бимци, които със или пряко воля, трябва-ше да позират в най-невероятни сценарии. С врeмето темите се промениха, започ-нах да обръщам повече внямние на хора и пайзажи, като в момента снимам предим-но пайзажи. Снимането ми служи като по-вод за разходки с приятели и сама; било

из града, парка, планината или на брега на океана, където живея. Това е начин да се откъсна от ежедневието, да забравя про-блемите и да се насладя на природата, която ме заобикаля. Интересно ми е как едно и също място е толкова различно в различните годишни сезони и различнте дни. Как на един и същ плаж никога не става еднаква снимка, водата постоянно проме-ня брега. Това са едни безкрайни картини които остават в нашето съзнание и които само фотографията поддържа ярки..

Веселка Василева

Казвам се Веселка Василева. Родена съм на 04 юни 1970 година в град София. Кварталът, в който отраснах, бе прена-ситен от художници, писатели, актьори, поети, режисьори и други дейци на изку-ството. Може би средата от детството ми повлия твърде силно, или просто отключи онова неподозирано кътче в душата ми, което ме накара да израсна като личност. И да определям себе си, като човек с много призвания, разностранни интереси и афинитет към изкуството – във всички-те му измерения и форми. Като типичен представител на зодия близнаци, преминах

през много етапи в живота си - от уличен художник, със собствена марка кожена би-жутерия, прелетях през музикалния бранш като текстописец… Докато накрая не от-крих истинското си поприще, да описвам с думи всичко онова, което много силно ме впечатлява, в поетична форма или в проза. Имам издадени три книги. Две за деца от 3 до 7 годишна възраст; „Принцесата от Стража планина“ и „Животинско царство“. И стихосбирката „Отстояния“. Участвам и в поетични алманаси, пред-ставящи съвременни български творци.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ470 471Биляна Стефанова

Есента е лудост

Есента е полепнала сладостно

по разлистени в мрака очи.

И е грях, и дискретност отдадена,

уловила с тих шепот лъчи.

Тя е лудост и стъпки във времето,

ветрен огън и хладен пожар.

Съхранила сърцето и стремето,

тиха пепел е лумнала в жар.

И надежда е сгушена в шепите,

с куп светулки във пъстрият свят.

Тази есен е лудо прошепната...

И е обич... И пристан... И бряг.


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ472 473Биляна Стефанова

Над Созопол свистят ветровете

Позакърпил поредната мрежа,

остарял, но безумно щастлив.

Пак поглеждаш таляна с надежда,

че Нептун ще е днес милостив.

А морето пред теб се простира

и те мами с ласка и блян...

Блян, за който пак сили намираш.

И си жив! И си сам! И си там!

И луната безшумно и глухо

си играе с твоите коси.

Очертава ти светла пътека,

после тихо притваря очи.

Над Созопол свистят ветровете,

с помъдрели от обич вълни,

все доплитат рибарската мрежа,

сякаш молят: „При мен остани!"



474 475

Тодор Динев

Казвам се Тодор Динев от Бургас сни-мам от около 35 години в много жанрове. Последния, с който се занимавам е ко-лажа или наслагването на няколко кадъра един върху друг. Повечето направо така ги снимам, защото фотоапарата ми има така-

ва опция, други ги събирам в компютъра. Това е моето лично виждане към фото-графията, сюжета, света. Не робувам на клишета и не се интересувам от общопри-етото отношение към фотографията.

Дилиян Манолов

Казвам се Дилиян Манолов, бакалавър психолог, актьор и поклонник на думите.

Обожавам джаз, приятелите си, ездата и каяка. Вярвам в семейството си.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ476 477Тодор Динев

***

Когато разказваш на рози,

приготви си жило.

Вържи очите си с червена кърпа,

носа си помами със билки…

И ги слушай.

Ще шушнат точно като храст къпини.

Разкажи им,

без думите ти да се утешат

от чудната им хубост.


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ478 479Тодор Динев

***

Църква пусна.

Рано.

Рано беше.

Ройна стадо благо сито шепнещо,

малки верни думи, дирещо лека, лека смелост.

Време, то такова бе.

С кръв писмата се подписваха,

предателите ставаха мърцина на силния

и светъл плам.

Страхливците трепераха, та задрусаха султан.

Но църква пусна твърде рано

и нечестивите пося навън.

Вместо с отрова да ги комка,

да ги прокълне и с гръм да ги удари,

но не небесен, а от чифте.



480 481

ЖечоПланински

Бях на 14 когато се запознах с фотогра-фията. И макар че беше доста отдавна и аз като всеки, който е минал първо през “аналоговата” фотография никога няма да забравя романтиката на “тъмната” стаичка с червения фенер, тракането на корекс-дозата, мириса на фиксаж и “пукането” на снимките докато се сушат в пресата. Разбира се имаше и мрачни периоди – и

то дълги, когато апаратът и цялото фото-графско оборудване прашасваше из шка-фовете. Но най-важното е, че все пак успях да съхраня във времето страстта си дори и сега, в годините на дигиталната фотогра-фия, като се окуражавам, че все още не съм направил най-добрите си снимки.

Таня Даскалова

Казвам се Таня Георгиева Даскалова. На 18 години съм, живея в град Пловдив. Пиша стихове от десетгодишна. През по-следните две години се опитвам да пиша и проза. От три години и половина посеща-вам литературен курс по творческо писа-не, воден от Елена Диварова. Печелила съм два пъти награди в кон-курса „Недоизречено“ на Стефан Бонев (през 2013г. и 2014г.). През 2014г. спечелих също така и поощрение от конкурса „Жи-веем в земята на Ботев“. През тази година (2015г.) спечелих Специална награда „Ле-генда за ромите“ в Национален конкурс „Словото на младите“, Специална награда

от Националния дворец на децата в На-ционален литературен конкурс "Живеем в земята на Ботев", Поощрителна награда в литературен конкурс „Код червено: лите-ратура“ и Специална награда от Междуна-роден литературен конкурс „Изкуство про-тив дрогата“. Литературата и изкуството заемат една голяма част от моя живот. Обичам да чета, да общувам с хора на изкуството. Мисля, че хората са едно изумително творение, което би могло да бъде удивително краси-во и в същото време ужасно грозно и си заслужава да го съзерцаваш и изследваш.

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ482 483Жечо Планински

СЛЕД ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ

Четеш ли

книгите на рафта

до сърцето ми?

Непипнати,

прашасват.

По-тежки

стават думите

непрочетени.

И по-трудно

на езика

се напасват.

Изключи

онзи бял ковчег,

погребал мисълта ти.

Излез навън,

напук

на вечно

затворения век.

На вратата на съседа

почукай.

Пусни хвърчило.

Направи си

кюфтета от кал.


рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ484 485Жечо Планински

Ти седиш на стол,

пред компютър,

а на мен ми става жал…

Скъпи Бъдещ пенсионере,

още ли не си живял?



486 487

Янчо Събев

Казвам се Янчо Събев и по образова-ние съм философ. Занимавам се с фото-графия вече 10 години. Случи се някакси непредумишлено. Вътрешни пориви ме на-караха да се отдам безрезервно в опитите да търся светлината и да работя с нея. Стори ми се доста интересно и предиз-викателно да се вглеждам в нещата и да ги "спирам" в снимка. В даден момент от жи-вота ми това стана не само моя професия, но и част от личната ми легенда. Фотографията която представям е пар-ченце от пъзела на моето съществувание, отношението ми към заобикалящата реал-ност и опитите които правя, визуално да осмисля света. Изкуството което предста-вям подпомага вътрешното ми развитие, обогатява и облагородява природата която имам, "разпъва" хоризонта на моите раз-бирания, прави ме по-толерантен. Задава

не само динамика, но внася комфорт и са-мовглъбение. Правенето на фотография ме среща с хора, събития, реалности от които извли-чам енергия, вдъхновение, мъдрост ... Фотографията е моето ментално, меди-тативно и лично преживяване, което, без да звучи претенциозно, ме отнася до тран-сцедентални измерения. Имам усещането, че не бих бил това което съм без да търся, фотографирам и споделям моите визуали-зации. Някой от тях са документални, дру-ги естетски. Всичко това не е самоцелно занимание. Опитвам се да предизвикам емоции и от-ношение у хората, които проявяват инте-рес към моите работи. Надявам се това да е сполучлив опит да направя света, в който живеем, едно по-красиво и добро място.

Селвер

"Писането е религиозен акт, то е състоя-ние, реформиране, учене наново и пов-торно залюбване на хората и света та-

кива, каквито са и каквито биха могли да бъдат." Силвия Плат

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ488 489Янчо Събев

Очите на тъгата са зелени

Понякога съм облак, натежал от дъждове

(и омагьосан да не може да заплаче).

Разпадам се на птици и на късчета небе.

И заприличвам на издухано глухарче.

Смалявам се до тичинка на липов цвят

и се оставям вятърът във шепи да ме носи.

Да ме отвее някъде далеч, в измислен свят –

в страната на пастирките на еднорози.

Да измълча онази тиха, тиха пролет в мен –

до края, до последното глухарче.

Да обещая на морето, че ще съм добре.

И да забравя как ужасно ми се плаче.

Понякога съм облак и така ми се вали,

че мога да удавя цялата вселена.

А ти дори не знаеш, че те чакам в този стих.

И че очите на тъгата са зелени.

Селвер

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ490 491Янчо Събев

* * *

Не говоря езика на мидите.

Не говоря и своя език.

Тишината е стих, но не питайте,

колко сложни глагола изтрих.

Ако махна дъжда, ще ме видите,

но защо да го махам, нали?

Като няма места за излитане,

по-добре да вали, да вали.

За да има дъга между сричките,

си представям, че думите спят.

Всяко юлско море е обичане,

всяка грешка е стъпка назад.

Като сричка, оплела се в клоните,

предпочитам да нямам лице.

Все едно е, дали ще запомните

тишината на мойто сърце.

Селвер


492 493

Симеон Тодоров

„Симеон Тодоров е скромен, изтънчен и млад. Толкова млад, с толкова вдъхно-вяващи проекти под ръка. Фотография, галерия, сайт с обич към Пловдив, каузи за здравето на младите хора, ритници за диалог към същите, на онова, за което не бива да се говори в пост-репресирано общество. Симеон смята, че заслугите са общо кратно на индивидуалния към ця-лостния принос и това го държи здраво стъпил на земята. Светлини на прожектори не го интересуват, освен ако не са косми-чески. Умело остава в страни от радара на комерсиалния прочит на медиите. Вместо това съществува както най-добре знае.

Обича във фотографията тихата, "се-риозната" красота, необичайна и понякога дори пиперлива. Говори тихо с всички, до-като превръща и малките частици неувере-ност у тях в творчески израз, в откриване-то на атоми любов навсякъде. Затова и логото "PLOVEDIV". В Пловдив добави любов. Неуморима доброта струи от него, непреднамерена, човек лишен от цинично отношение към живота и околни-те, интересуващ се от всичко що диша, жи-вее и твори.”

Текст: Светлина ТрифоноваФотограф: Алекзандра Кевин.

Mystic Man

От няколко месеца насам съм застанал срещу стена. Наричам я условно „Стената на глада”. Глад за нещо повече от ежедневие, глад за красота, глад за нормални хора, глад за изкуство. Тя не е сива както се предполага, не е от тухли, бетон и панели. Това е особена стена, прозрачна, но непрогледна.

Чувам зад стените й кучешки лай, ским-тене, ръмжене и жално проплакване, но не виждам нищо. Може да е илюзия, възможно е да си внушавам, но мирисът на застояло, зло-ба и завист, подсказват, че там, от другата страна, нещо се случва. Стоя срещу нея всеки ден в очакване на новина и тя не закъснява...

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ494 495Симеон Тодоров

Залязваше слънцето, а а тя стоеше в края с притворени очи, а аз я обичах

безнадежно, четях между редовете, но нямах ключ към сърцето й.

Стоях пред затворената врата, пред сивите стени на чувствата й, изгубен и

ненамерен.

Залязваше слънцето зад мъглата на чуждо небе, а аз стоях пред високите

стени на недоверието й.

Трябваше ми да вляза в любовта й, да прекрача прага, но нямах ключ.

Четях в очите й, но се страхувах да осатана насаме с нея.

Очаквах сенките ни да се слеят вместо нас.

Тя стоеше, а аз бягах на място и не можах да направя първата крачка.

Изведнъж тя скочи и избяга в съседната къща.

Красива ангорска котка, която можеше да е моя, стига да не се страхувах

от острите й нокти.

Пу, сега ще трябва да си търся друг домашен любимец!

Mystic Man


Правилен избор - друг домашен любимец!

Mystic Man

рисуващ пишещ рисуващ пишещфотограф пишещ рисуващ пишещ498 499Симеон Тодоров Mystic Man


Чисто хипотетично

Чисто хипотетично вятърът довя бележка изписана с тъга, в нея се

молеше за помощ. Ягодите на съседката били обрани. Чисто хипотетич-

но отидох да разследвам кой го е напрвил. Чисто хипотетично се оказа

малко сираче, което освен супа, хляб и боб, никога не бе яло такива ин-

тересни неща, които растат от земята.

Чисто хипотетично тя го осинови, но и чисто хипотетично то избяга,

защото не беше свикнало някой да се грижи за него, а и чисто хипоте-

тично му липсваше свободата. Тя чисто хипотетично се надяваше някой

ден да й каже мамо, но то чисто хипотетично я наричаше: „лельо”.

Често и хипотетично то се сеща за нея, като за странната жена, която

искаше да го къпе, да го накара да носи чисти дрехи и да го промени.

Чисто хипотетично то живее някъде по света и прави сладко от яго-

ди.

Подслажда си с него всеки сладък момент. Първа целувка – сладко от

ягоди, тичане бос - сладко от ягоди, мокър под дъжда - сладко от ягоди.

И чисто хипотетично всеки един специален момент е ознаменуван с

мармалад от праскови.

Единствено праскови никога не открадна!

Специалните моменти не се крадат.... Това беше теорията му чисто

хипотетично........

Mystic Man

Manu propria part 3

Documents

Transcript of Manu propria part 3