1

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.

На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

„МАЙЦЕ СИ” - БОТЕВ(анализ)

Всяка Ботева творба е една дълбоко изстрадана болка, една ясно осъзната и категорична личностна позиция.” Майце си” - първото отпечатано Ботево стихотворение - е на пръв поглед отглас на една типична за възрожденската ни поезия тема - персонифициране на родината в образа на страдащата майка. От една страна, няма по-подходящ образ за сравнение или персонифициране на родината от този на българската майка-мъченица. От друга страна, за прокудените емигранти мъката по родината естествено се слива с тъгата по майчинската ласка. Понятието майка все повече се насища и със смисъла на понятието родина и обратно. Преките и образните значения на тези две понятия проникват едно в друго, взаимно се обогатяват, откриват многозначността на взаимната си смислова обвързаност, която в края на краищата се реализира във внушението, че всички българи са синове на майка България, така както всеки един от тях е син на останалата в далечния роден край своя майка. В „Майце си” връзката между двата образа-на майката и на родината-е дълбоко скрита. Тя не е изразена направо, но се усеща в подводното течение на чувствата, в мащабността на преживяванията, в едва доловимите нюанси на мисълта, довели до една изповед, която ни подсказва за една много по-голяма дълбочина и широта на чувството на бореца-революционер към майката, за интуитивно докосване и до други, социално много по-значими струни в душата на патриота.

Още първите два стиха на „Майце си” - с народнопесенното и толкова интимно-човешко обръщение „мале”, с трагичната съкровеност на „тъй жално пела”, с вкоренения в българската душа свещен ужас на майчинската клетва, с анафоричното, навяващо безнадеждност повторение „ти ли си” въвеждат в

1

атмосферата на една драматична изповед, дълбоко човешка болка. Няма никаква поза, няма никакви гръмки слова-става дума за най-човешки неща: поемайки по своя изпълнен с опасности път, синът е причинил страдание на своята майка, а майчинската клетва е свята и е довела до прекалено сурово, според традиционния мироглед, наказание:

Та скитник ходя злочестен азии срещам това,що душа мрази.

Темата е библейска и е една от най-вечните в изкуството, но като голям художник Ботев прави своя, неповторима интерпретация. Тя е така интимно-човешка, че обикновено не се възприема като библейска. При това героят се връща не с разкаянието на „блудния син”, а с един простичък, но силен аргумент, в който е скрита сякаш и болката на неискан, но неизбежен укор:

Бащино ли съм пропил имане,тебе ли покрих с дълбоки рани?..

Осъзнал, че единствен носител на родовата вина за робското минало на българина е той, Ботевият лирически Аз задълбочава драмата на трагично изолирания си усамотен в пространството и прозрението дух.

В Ботевата поезия има робско минало и свободно бъдеще. Но за да противопостави това робско минало на свободното бъдеще Ботевият лирически Аз от стихотворението „Майце си” преминава през въртопа на вътрешните съмнения и изповеди, които очертават психопространството на раздвоената му душа, търсеща първоизворите на родовата вина.

Ботевият лирически герой сам с песенния глас на майчинската клетва-зов за бунт и борба, който ясно му посочва стойностите на свободното бъдеще. Осъзнал, че гласът на майчината клетва е гласът на бъдещето, той приема самотата и отчуждението на душата си от колектива като родова клетва и личен, човешки залог в името на бъдеща свободна България:

Весел ме гледат мили другари,...но те не знаят,че аз вече тлея... Отде да знаят?Приятел нямамда му разкажа що в душа тая;кого аз любя и в какво аз вярвам.

След един аргумент-че няма нито един близък приятел, с когото да сподели мъката си, че страда и когато се смее и весели с „мили другари”, идва вторият важен миг-да се сподели онова,пред което не би устояло ничие майчино сърце:

Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра

Лирическият Аз люби родината-майка и вярва в свободното и бъдеще. Двете библейски категории ЛЮБОВ и ВЯРА изграждат вътрешното поетическо битие на Ботевата представа за родина-свободна, а не робска. Ботев мрази робското минало на България и нейния робски настоящ лик. И обича неистово, метежно свободното и бъдеще, в което пророчески вярва.

Дотук стихотворението може да бъде възприето като една прекрасна сантиментална творба. По своята идея то не се различава особено много от подобните стихотворения на останалите наши възрожденски поети. Но истински Ботевото стихотворение започва оттук нататък. Защото следващите два стиха идват като гръмотевичен удар, в който силата на неговата синовна любов открито преминава в омраза към родината-майка в робска, несвободна България:

но тука вече не се надявамтебе да любя;сърце догаря.

Няма надежда за робска България. Тя е обречена на нелюбов, лишена е от право на синовна обич.

1

Оттук нататък изповедта се превръща в сурово прощаване с майката-една обикната Ботева тема, която по различен начин ще открием и в „На прощаване” и в „Хайдути” и в „Обесването на Васил Левски”. За гения времето тече по по-различен начин, отколкото за обикновените хора. Ето какво казва борецът-революционер, който всъщност е направил едва първите си стъпки в своето поприще:

Много аз,мале,много мечтаяхщастие, слава да видим двама;сила усещах-що не желаях?

Надежда за вечното робство като минало, настояще и бъдеще за духа ни според Ботев няма. И той отхвърля ненужните, канонични стойности на библейската категория надежда. Или както казва поетът - „за вси жалби приготви яма”. Ботев завинаги се прощава с робското минало и с робската надежда за бъдеще на България.

Остават само любовта и вярата в родината-майка. За последен път пред нея-като пред олтар-лирическият Аз ще изповяда болката и съмненията на душата си:

Една сал клета останав прегръдки твои мили падната туй сърце младо,тая душа страднада се оплачат от тебе горкана...

Разбира се думи като „клета” и „горкана” трябва да се възприемат тук не с прякото и буквално значение, а като традиционни поетически формули дошли от фолклора и от ранната ни възрожденска поезия.

По-нататък душата на поета прелива от родова любов към „баща и сестра, и братя мили”:

Баща и сестра, и братя милиаз да прегърна искам без злоба,пък тогаз нека измръзнат жили,пък тогаз нека изгния в гроба.

Тук Ботевата поетическа категория надежда завинаги се обвързва със свободата и свободното бъдеще на България. Тя е жертвеният му оброк, определящ пътя към красивата трагична среща със смъртта.

Малко по-късно, в едно от следващите стихотворения, („До моето първо либе”) Ботевата надежа, отрекла робското минало, извайва контрастно образа на свободната майка-родина в съзнанието на лирическия герой, разделен между красивия лик на либето и красивата, мамеща усмивка на смъртта.

Майце си

Заслужено определяна като етап в националния ни литературен развой, поезията на Ботев битува в съзнанието на българина като тъждествен израз на активната борбеност, на непримиримостта към потисничеството във всичките му форми, на свободолюбието и волята за пълноценен живот. Подчинена на значимите народностни повели на епохата, тя е същевременно изява и на домогването до внушения от универсално, общофилософско естество. Непреходни остават

1

посланията й за смисъла и мисията на човешкия живот, за нуждата от хармония между личност, общество, история, за необходимостта от идеал като основание за пълноценно съществуване, за границите между живота и смъртта в процеса на тяхното взаимно проникване.

Макар и често определяно като нетипично за Ботевия творчески свят, стихотворението “Майце си” има своето място в контекста на упоменатите характеристики. Въпреки че лишено от присъщите за по-късните поетови произведения социално-историческа конкретика и общонационална проблемна валидност, то също щрихира неотменни за авторовия свят черти – драматична основа на световъзприятието, изострена чувствителност на Аза, воля да се търси и открива истината за смисъла и пълноценността на битието, да се уяснява съотносимостта между живота и смъртта.

За разлика от по-късните произведения на твореца, “Майце си” притежава строго личен и интимно-съкровен характер. То разкрива кризиса на индивида, роден от разпукването на привичните екзистенциални опори, от разколебаването на усвоените ценностни стереотипи, от отчуждението, нахлуло и обсебило душата във всичките й форми на контакт – социални, духовни и битийни.

Стихотворението е писано по време на Ботевото пребиваване в Одеса и изразява чувствата, вълненията и преживяванията, родени от досега с непривичната и чужда среда. Въпреки несъмненото влияние на биографичното начало, интерпретацията на творбата обаче не бива да се свежда до такава основа. Биографизмът има значение дотолкова, доколкото е свързан с житейския първоизвор на общата смислово-емоционална атмосфера, но не е достатъчен, за да се вникне в универсалните послания, остойностяващи произведението като цяло. “Майце си” наистина откроява аспектите на една индивидуална драма, но чрез тях то художествено изяснява много по-значими от философска гледна точка проблеми: за основанията и последиците от човешкия духовен кризис; за загубата на привичните опори като предпоставка за разпокъсване на вътрешната цялост; за отчуждението от света, от хората и самия себе си като върховна фаза в краха на личността; за смъртта като единствена алтернатива на обезсмисленото съществуване. Така формулирани, значенията на творбата, нагласата и мировъзприятието на лирическия Аз могат да се възприемат като присъщи не само на Ботевото творчество, но и на една значително по-късна, но концептуално близка поезия – поезията на ранните български модернисти.

“Майце си” е стихотворение с дълбоко изповеден характер. Той се долавя още в заглавието – посвещение, което едновременно обозначава адресата (майката) и предполага личния, съкровено-интимен характер на признанията. Творбата е изградена под формата на индиректен (задочен) диалог с най-скъпата и свята за всеки човек опора. И макар майката да не се включва в текстовата ситуация като реално диалогизираща страна, активното й присъствие неизменно се оглежда в процеса на самоизразяване на Аза.

Заглавният израз притежава ключова стойност – и като обозначаване на адресата, и като предполагане на емоционалната стойност на смисловите признания, и като деликатно маркиране на един от същностните проблеми: за неразривната, изконна връзка между майка и дете. Подсказана чрез употребата на кратката възвратно-притежателна местоименна форма “си”, тази връзка осмисля най-характерните особености в самоизповядването на лирическия говорител: готовността безрезервно да се признае и сподели дълбокият вътрешен кризис, да се потърси чрез майчината близост опора за неговото надмогване, да се изяснят и, ако е възможно, да се опростят предпоставилите го евентуални личностни изяви.

Още първите стихове представляват пряко обръщение към майката като към задочен свидетел и участник в себеизразяването на синовните изживявания, формулирани като напрегнат, едновременно търсещ и съдържащ отговорите въпрос, те демонстрират характерната за цялата творба постройка на „питане” без пряко „отговаряне”. Народнопоетичната лексикална форма "мале" от своя страна загатва интимно-съкровената същност на всички последващи признания и свидетелства за нежната обвързаност между Аза и майката. Първоначално отправеният въпрос, белязан от реторична оценъчност:

1

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази,

и срещам това, що душа мрази?

недвусмислено очертава основните насоки в идейно-емоционалната и поетическа реализация на произведението. Той отразява напрегнатата и мъчителна, драматично обострена атмосфера; дисхармонията на личността, произтичаща от загубените духовни и екзистенциални опори; процеса на отчуждение от света и от заобикалящата среда. Текстът разкрива дълбока връзка с поетиката на народопесенната традиция (и като образност, и като лексикално-стилистична принадлежност, и като стихова организираност). Смисловата натовареност на основните образи и определения („мале”, „жално пела”, „три годин клела”, „скитник...злочестен”, „срещам това, що душа мрази”) щрихира аспектите на основните предпоставки, от които произтича личностният духовен и емоционален кризис. От една страна, това е усещането за потенциална отчужденост на най-святата ценност -майката (мотивът за клетвата), от друга - подозренията за лично прегрешение спрямо родовите морални и етични изисквания (оценъчната и семантична стойност на определението „жално пела”, мотивът за предизвиканата клетва), от трета - чувството на безприютност, самотност и отчужденост от света (мотивът за „злочестното” скитничество). Така още в първата строфа се оформят и утвърждават основните смислови внушения на произведението - колкото индивидуално значими, толкова и общочовешки съотносими: за високата стойност на връзката „човек – род”, за прегрешението и съпътстващото го чувство за вина, за драмата на личността от загубата на екзистенциалните опори и от разкъсването на невидимите връзки със света и хората.

Ценностите на родовото, патриархално мислене са основни значещи ценности в съзнанието на лирическия Аз. Неслучайно в мига на отчаяние и на загубена житейска перспектива той се обръща именно към майката. Неслучайно основанията за злочестата си съдба свързва с потенциални прегрешения спрямо нея и близките. Неслучайно търсенето на първопричините за собствените мъчителни изживявания се ориентира в посоката на възможно погазени родови изисквания („Бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с дълбоки рани?”). И това е естествено, защото лирическият Аз носи съзнание, оформяно и изграждано именно във и чрез атмосферата на патриархалния бит, на родовия морал. Затова Азът, осъзнавайки драмата на „съхнещата” си и „вехнеща” младост, търси корените на нерадостната си участ в погазването на традиционните норми. При това в процеса на екзистенциална равносметка и на психологически самоанализ той налага мярката за пълна съотносимост между стореното прегрешение и сполитащото овъзмездяване. За лирическия Аз мъчителното себепогубване в непостигнатото единение със света и хората, самоизолацията вследствие на ценностното разминаване („срещам това, що душа мрази”), необратимото „изтляване” не са нищо друго освен висше наказание за висше прегрешение. „Мимикрирането” в една формално близка среда („Весел ме гледат мили другари,/ че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят, че аз веч тлея...”), непреодолимото усещане за необратимо настъпващ духовен и екзистенциален крах (честата употреба на народопоетични глаголни форми, семантично обвързани с представата за гибел, за отмиране: „съхне”, „вехне”, „тлея”, „попари”), признанието за тоталното изчерпване на любовта и вярата („Освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”) са отделните звена в общата верига на обсебващата личностна драма. Заявена и разгърната още в първите строфи, тя властно се налага чрез ярката метафоричност на фолклорната стилистика, сред която централно място заема мотивът за погиващата младост.

В началните стихови цялости кризисът на личността последователно е обвързан с разпада на връзките в социален план, с преосмислянето на стойностите в интимно-родов контекст, с болезненото признание за отчужденост, самоизолация, безприютност, безперспективност. Със задълбочаването на процеса на самоанализ и преоценка той обаче започва да прераства в

1

отчуждение от самия себе си, от собственото си съществуване като естествена, духовна и физическа форма на живот („не се надявам... сърце догаря”, „за всижелби приготви яма”, „нека измръзнат жили... нека изгния в гроба”). Достигането до отказ от самия живот, разбира се, не е предпоставена позиция на лирическия говорител. Примирението със смъртта (а не пожелаването й!) е естествен резултат от фаталистичното предусещане за обреченост, за необратимо обезсмислен живот, за погинали мечти, идеали, ценности. То настъпва след драматични питания за и напрегнати лутания сред „свое” (родното - дома, близките, мечтите, любовта, вярата, пълноценният живот) и „чуждо” (новия свят, новата среда, сред които Азът е трагично самотен, неприобщен, обезверен). Пространственото противопоставяне между „тук” (в настоящия свят) и „там” (в предишния свят) е обвързано и с времевото противопоставяне „сега-преди”. „Тук” и „сега” са знаците на постепенно отмиращите духовни и нравствени мотивации за живот, докато „там” и „преди” са тъждествените изражения на всичко жадувано, мило, свято. Затова, осъзнавайки духовната криза, завладяла съществото му, лирическият Аз непрекъснато се стреми към далечния и същевременно все така близък, скъп свят на „своето”. В него той дири живителни опори за устояване в обезсмислянето и обезверяването.

Непрекъснатият процес на духовно лутане и мъчително противопоставяне между светове от различен ранг поражда и самата структурна организация на текста.Той последователно се изгражда върху принципа на смисловите антитези. Предизвикана от напрегнатото лутане, от личното недоумяване, изповедта на Аза почива върху непрекъснати утвърждавания (белязани със знака на далечното и отминалото) и последователни опровержения (определени от близкото и настоящето). Постоянен и неуязвим в този общ дух на обърканост, обезвереност, отчаяност и безперспективност остава единствено образът на майката. И макар че и по отношение на него се долавя известна противоречивост (мотивът за майчиното проклятие, признанието: „Освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра;/ но тука вече не се надявам/ тебе да любя: сърце догаря!”), тя по-скоро се възприема като изява на афектното чувство - отчаяние и вътрешна болка от безперспективността и усещане за обреченост.

Майката е последната екзистенциална опора, която би могла да спаси Аза в необратимото му слизане надолу - към гроба, към смъртта:

Една сал клета, една остана:В прегръдки твои мили да падната туй сърце младо, таз душа страднада се оплачат тебе горкана...

Очевидното семантично родство между определенията, характеризиращи душевните състояния на майката и на сина (синът – „душа страдна”, майката – „горкана”) отново свидетелства за изначалната връзка помежду им. То обаче провокира и друга посока на размисъл – за неизбежността в настъпването на психологическия, духовния и житейския крах. Самото многоточие в края на фразата графически загатва за такъв род послание – сякаш всичко вече е казано, сякаш силата на словото е изчерпана и оттук насетне остава само едно – мигът на предсмъртната воля, на последния речев жест, на окончателното сбогуване:

Баща и сестра, и братя милиаз да прегърна искам без злоба,пък тогаз нека измръзнат жили,пък тогаз нека изгния в гроба!

Промяната в семантичната стойност и в експресивната обагреност на използваната лексика (от интимно-съкровена, нежно призоваваща и признаваща в огрубено натуралистична, императивно назоваваща – „измръзнат жили”, „изгния в гроба”) свидетелства за нова нагласа и трансформираща се позиция на героя. Те са плод на съзнанието, че всички възможности са изчерпани, че за житейската воля основания не могат да бъдат открити. От това съзнание произтича и самият изказ – белязан от афектно чувство, от абсолютна отчужденост, от озлобление както към мъчителния живот „тук” и „сега”, така и към смъртта.

1

Макар и нетрадиционна като проблематика, като нагласа на лирическия говорител „Майце си” щрихира както някои от характерните духовни и емоционални изяви на Ботевия обобщен Аз, така и тенденции, присъщи на по-късните етапи в националния ни литературен развой. От една страна тя засвидетелства високите социални претенции на лирическото присъствие в индивидуалния творчески свят, полюсно изострената му емоционална чувствителност, склонността му към крайни, афектни състояния, духовната природа на екзистенциалните му очаквания. От друга – бележи изходните пунктове на един мъчителен и трагично разполовяващ човешката личност процес: процесът на алиениране от заобикалящия свят и от окръжаващата среда. Десетилетия по-късно този процес ще оразличава идейните и естетически търсения на ново поколение творци, познато в българската литература като символисти. В този смисъл стихотворението „Майце си” има особено значение както като прелюдия към света на Ботевата лирика, така и като предзнаменование за бъдещите модернистични насоки в културното ни развитие.

„КЪМ БРАТА СИ” - БОТЕВ(анализ)

Ранното Ботево стихотворение „Към брата си” носи в първичен синтезиран вид поетическите тези на цялата Ботева лирика като национална проблематика.

В интимното, топло, лично обръщение - „Към брата си” - още в заглавието откриваме харак-терното за Ботев, израснало по-късно в мащабна национално-философска риторика, послание към индивидуалното „Аз”-ово присъствие на българина, реализирало чрез песента в „До моето първи либе” новата същностна изява на проблема за ЛЮБОВТА и националния ИЗБОР.

Интимността на личното обръщение - „Към брата си” - е задълбочена от съкровената проникновеност на изповедния тон, в който откриваме пространството на необозримо лично духовно страдание - събрало песенната проблематика на „Майце си” чрез далечния отзвук в „душа” и „сърце” на една нова, непозната любовна стихия, в която гласът на родното е в пречистващия благослов на личната ангажираност на поетичния „Аз” с трагичното обещание за надежда, минаваща през странната „красива” среща със смъртта: „смъртта й там мила усмивка”, за да изкове реалната поетична величина на личен и национален ИЗБОР, който в „Елегия” ще очертае категориите - двигателни сили на епохата.

Основна фигура е пак страдащия човек, но разпъван между любовта и омразата. Лирическото пространство тук е двойнствено. То е разполовено между света вътре в човека и света, който го заобикаля. В този съкровен свят са приютени съкровени за Ботевия лирически Аз категории - любов, състрадание, благородство, искреност, свобода. Но те се превръщат в една своеобразна Голгота (спасение) за човека. „В тоя мъртъв свят коварен” може да съществува само робът. Робското пространство на „глупаци неразбрани” задушава поривите към юначество на лирическия герой. Тук още по-категорично се откроява опозицията аз - те. Осъзнатата и избрана свобода на лирическия човек опустошава неговият вътрешен свят.

Метафората „душата ми в огън тлее/сърцето ми в люти рани” експресивно внушава терзания, а оксиморонът „мечти мрачни” се свързва с представата за разпятието. Двукратните отрицания „Никой, никой!” и „Нищо, нищо!” засилват драмата и усещането за свобода,заглушават”глас искрен,благороден”. Поетът споделя своята напрегнатост и трагична обезвереност и в стихотворението „Към брата си”, но и заявява от позициите на едно ново патриотично ангажирано мислене „Отечество мило любя,/ неговият завет пазя…”. Любовта към родината, болката и съпричастността към народното страдание са неизменни характеристики в съзнанието и душевността на Ботевия лирически герой. В творбата Ботевият лирически герой определя своята позиция „отечество мило любя/неговият завет пазя” и със силата на патриотичното чувство предначертава бъдещото си развитие. Тръгвайки от личното пространство, преминавайки през общественото страдание, човек достига до възмездието. Посланието на „Към брата си” е, че човек трябва да премине през страданието, било то душевно или физическо, за да достигне до възмездието, до свободата.

*** *** ***

1

В „Към брата си” за първи път се появява образът на гроба като място на всеобщата народна агония и гибел. Метафората „народен гроб печален” внушава дълбоката скръб на лирическия герой, леещ своите сълзи в безсилие, заради „мъртъв свят коварен”. Именно този свят, застинал в своята историческа неподвижност, чертае народната смърт. Времето на летаргия и мъртвешки сън е в разгара си и обрича всички на безпомощност. Дори „отзивчивото” сърце не би могло да спре този разрушителен процес особено когато и най-скъпите роднини са безответни и глухи.

І. Увод

1. Роля и значение на стихотворението „Елегия” сред Ботевите лирически творби.

„Елегия” е първата публикувана творба, в която водеща е темата за робската участ на народа, за духовната и физическата мъртвина в националното, социалното и нравственото пространство на българското битие през втората половина на ХІХ век. Робството е зло, защото поразява вековни духовни ценности, превръща човека в роб, отнема паметта му за родовата чест и история, унищожава го физически, захвърля го в агонията на фиктивно живеене, изражда волята му за свобода.

2. Връзка на лирическия жанр с темата за народното страдание.

В гръцки и латински ELEGIA е вид метрика – двустишие, състоящо се от дактилен хекзаметър, следван от пентаметър. Модерната елегия се свързва само етимологически с класическото родословие. През Ренесанса и епохата на Средновековието елегиите са най-често творби, свързани с оплакване на скъпи личности, траурни песни. Тези жанрови особености през епохите подлежат на промени и модификации, като най-общо елегията бива тълкувана като „лирическа форма, естествена за размишляващия ум” (Коулридж). Ботев очевидно се придържа към класическите изисквания – литературна творба за печално настроение и наситена с тъжни чувства.

Логически преход: Ботевата поезия не спазва жанровите ограничения, не се съобразява с допустимите за тях речеви действия. Вместо оплакване, ожалване лирическият човек гневно и болезнено адресира настойчиви и неотложни в отговорите въпроси. В емоционално-комуникативната си позиция по отношение на народа той е раздвоен: ожалва го елегично („бедний народе”) и същевременно му задава неудобен въпрос с алегоричен подтекст („докога”).

ІІ. Теза

Физическото и духовното мъртвило определя робската участ на българския народ, разгърната като мъчителна сетивна картина на страданието – вековно, протяжно въплъщение на космическото зло. Картината на народното злочестие извежда образа на народа мъченик, разположен в симетричната композиция на творбата в ярки метафорични полета на страданието, като антипод на поробителя и неговите социални слуги.

ІІІ. Аргументация

1. Актуалност и обобщеност на проблематиката в творбата.

Стихотворението е отпечатано във в. „Свобода” през 1870 г., като за първи път Ботевият лирически герой се обръща към потиснатия народ, чийто образ е обобщен (сунгуларизиран). В следващите две редакции само една дума е променена, вероятно от Л. Каравелов, като вместо „гръкът” се появява изразителната дума „ръжда”.

2. Композиционна структура.

1

Контрастът е основен композиционен и метафорично-образен похват в стихотворението и той обуславя симетрията – първите две строфи изграждат образа на народните насилници, а третата и четвъртата – на изтерзания народ; последната разширена (от шест стиха) строфа е адресирана към братята по идеали, революционерите, които трябва да съпреживеят страданието на своя народ.

3. Проблемът за робството като извечност.

А) Тълкуване на метафората „робска люлка” в етимологичната фигура „люлка люлее”.

Метафората „люлка” събужда представата за продължителност, приспивност. Люлчиното приспиване се свързва с ранното детство и майчиното „обгрижване” на тревожния младенец. Но конкретиката в люлчиното отглеждане („толкоз годин ти пее”) пренасочва алегоричната ситуация към идеята за продължителното детство, т.е. за недозряване, Така люлката като поетичен „атрибут” на родителска любов и защитеност в непознатия свят се превръща в контекста в смисъл на принудително закрепостяване в една атмосфера на извънсъзнатост, инфантилност към реалиите на живота. Саркастичното преосмисляне на образните детайли е характерно явление в Ботевите поетични текстове.

Б) Тълкуване на речевата енергия на повторената модална форма „кажи” и връзката й с прекия въпрос „кой”.

Изследване особеностите на градацията от реторични въпроси, проследяващи силата на нарастващия гняв и на синтактично паралелните фрази, наслагващи характеристиката на поробителите – те са социално определени, а не носят расови, верски или етносни определители.

В) съответствие с българската националнореволюционна стратегия враговете, тираните обслужват деспотичната политическа система, въплъщават изцяло негативните характеристиките анафоричното редуване наличното и показателното местоимение „тоз ли - той ли...” и с въпросителния акцент поетът прави енергичен опит да персонифицира виновника за вековното варварство и нещастие. Сравненията на предателя на Христос – Юда - с йезуитския водач Лойола само подхващат обобщенията, че тираните нямат историческа, етническа или религиозна същност – те типологизират поведенчески модели на злото, подлостта, предателството, насилието и жестокостта. Тираните нямат и национална определеност – те са „наместник”, „предвестник”, те са вършители на всички непонятни за човешкия разум злини. Свързвайки актуалните знаци на насилието с историческите архетипни „творения” на мракобесието, Ботев заявява своя мироглед на целеустремена жизнедеятелна личност, достигнала до доблестните философски идеи на епохата – да оповести отрицанието на всички форми на насилие, примиренчество и несвобода.

4. Робството като физическа преломеност, духовна несвобода.

А) Констатацията „Мълчи народа!” - отделена в сегмент, който съответства на емоционалната напрегнатост на въпросите отговори.

Оковите - символ на отнетата свобода, насилието, робството. Връзката на този символ с поетичните характеристики на синонимите „синджир”, „хомот” от юнашките и хайдушките песни за Крали Марко. Във възрожденската поезия (Раковски, Чинтулов) оковите символизират националната поробеност. Опустошителната сила на робското насилие се подсказва в сложния символно-образен контекст на мълчанието, на наречията „глухо” и „страшно”. Мълчанието винаги е ответна реакция при ситуация на абсурд; израз на болка, угнетеност, сигнал за безсилие. Но в статиката на народната преломеност („Мълчи народа!”) се появява противоречие: „страшно и глухо гърмят”. Експресивният глагол „гърмят” предвещава едновременно гибел („глухо”) и сила („страшно”). Поетичната лексика се сплита около значенията „умъртвяване” и назоваване на мъчителите („намръщен само с глава той сочи”).

Б) Изображението на робството като неоправдана, адова смърт:

1

• „Разчитане” на символите „кръст” и „камък гробен”?

• Символът на християнството и на саможертвата на Богочовека в първата строфа („на кръстът нявга зверски...”) е използван с традиционното си значение. Сакралността на Иисус не е опровергана. Но в стихотворението присъстват цитат и перифраза от Светото Писание (Евангелие от Йоан, 19:34), които привидно могат да се тълкуват неоснователно в атеистичен смисъл. Ботев заявява своето разбиране за мисионерството на Божия син, за неговата самота и непонятност към жестокостите. Но смъртта на Иисус е възвишена, защото е жертва за другите, еманация на духовността, а смъртта на българския народ води към нищото, тя е адова, насилствена.

• Образни детайли на физическите страдания: кръстът се превръща в грозно оръдие за убиване, цялата картина на разпятието търпи смислова и естетическа трансформация, за да се оформи представата за оварваряването на робската неволя (не тялото е разпнато върху кръста, а кръстът е забит в живото тяло). „Камък гробен” е синоним на смърт, метонимията „ръжда разяда” се свързва с темпоралното значение на оковите, които от векове са впити като кръста в тялото на народа. Тълкуване на многозначността на трите лексеми „ръжда”, „разяда”, „глозгани” като обобщение с обща семантика - рушене, умъртвяване на нещо.

В) Ролята алитерациите в звукописа за изразяване на отношението между идейното съдържание и поетичния език: сонорните л ,р, м, шипящо-съскащите ж, з и с; естетиката на грозното (четвърта строфа) - концентрира думи с отблъскваща експресивна окраска; алитерациите в „кървав”, „кръстът”, „ръжда разяда”, „смок”, „засмукал” усетно се възприемат като физически действия, свързани с разрушението, раздробяването, унищожението.

Г) Образът на мрака като типичен за възрожденската поетика.Тъмнината е алегория на националното безпаметство – инварианти на тъмнината са сънят и образите на „слепци с очи”, които са поддръжници на робството, пребивават в царството на мрака, мъртвилото.

5. Образът на народа - противопоставен на властващите с търпението (мълчанието), със страданието.

В стихотворението е назован еднотипно – „бедний народе” – „бедният народ”, но имплицитно синонимията е широка и междутекстово, в съпоставка с други творби („Хайдути”, „До моето първо либе”), може да се допълни в смисъла на народ сиромашки, народ страдален, народ мъченик. Изобилна и груба е лексиката, с която Ботев характеризира потисниците на народа: „сган избрана”, „рояк скотове”. Обемна характеристика на народните мъчители, които участват в насилствените актове и изтерзават живото народно тяло. Връзка на Ботевия поетичен език с публицистичните и журналистически творби, където също могат да се срещнат алегорично извеждащи символи на социалните категории в нашата действителност. Всички те „люлеят” с чуждия тиранин робската „люлка” на страданието. Коментар на несъвместимото лексикално значение в семантиката на думата „сган” и прилагателното „избрана”. Зверското лице на народните мъчители, подчертано във фолклорния образ на змията („смок е засмукал”). Образът на врага да се свърже с „животинското, змейското, с неоформено-стихийното, хтоничното начало” (В.Стефанов), присъстващо в Чинтуловото стихотворение „Стани, стани, юнак балкански” („Дорде е мъничка змията...”).

6. Посланията на Аза - вестителя на истината:

Унищожителният гняв на поета се насочва към тези, които трябва да поведат народа. Роля на иронията като похват за изразяване на идеята, че свободата не се добива с чакане и отброяване на годините страдания. Ботев се обръща към съидейниците си страстно и нетърпеливо чрез многозначното лирическо „ние” – да излязат от своето социално аутсайдерство и да преосмислят своята покорност („вяра в туй скотско племе”) и да се оразличат с положителни действия в българската действителност. Сатиричният финал на творбата подтиква към размисъл за потребата

1

от освобождаване на духовната енергия, от съзряване в ситуацията на робското люлчино детство и вземане на решения, адекватни на причинно-следствената неизбежност: не чакане „ред за свобода”, а нейното борческо отвоюване от мрака на деспотията.

IV. Заключение

Диалогичността, реализирана в сатиричен сблъсък между лирическия „аз” и лирическото „ние”, подчертава изключителната воля на поета и стремежа му към промяна. В стихотворението "Елегия" подтекстово зазвучава благородният порив на Ботев като „обединяващо начало на всичко светло и деятелно, що се таи в българския дух” (Б.Пенев).

„EЛЕГИЯ”- БОТЕВ(анализ)

Още със самото заглавие на творбата („Елегия” - тъжна песен) поетът определя основната идейно-емоционална атмосфера. „Елегия” създава може би най-ботевския образ на българския народ. Той е облъхнат от типичното за този поет парадоксално изживяване-от неговото гневно състрадание. Изказът във второ лице, отправен към „народа”, е формалният знак, че той ще бъде важният за стихотворението, тъй като към него е насочена авторовата реч. В творбата се открояват две условни фигури-на народа и на неговите водачи по пътя към свободата. За Ботев това разслоение на българите на повече и по-малко осъзнати е определящото виждане за обществото.

Ботевият лирически герой получава като национално наследство от съхранената родова памет на дедите-тъга, неволя и „люто язвена” младост. Тъй е млад на години, но носи дълголетното страдание на трагичното национално минало. Затова има спомени тежки и младост не помни. „Умът” светло национално бъдеще „не види”.

Коя е причината за унизеното положение на българите - това е въпросът, организиращ творбата:

Кажи ми, кажи, бедний народе,Кой те в таз робска люлка люлее?

Метафоричният образ на „робската люлка”, прякото лирическо обръщение „бедний народе” предизвикват представа за страдание и мъка, за отнета свобода и окована независимост.

Следва напрегнато търсене на отговор, като все повече се стеснява и конкретизира социалната среда на виновника. Започва се с максимално общия християнски символ: „Тоз ли що спасителя прободе/на кръста нявга зверски в ребрата”, минава се през духовенството като персонификация на официалното християнство. Идват все по-конкретните „син на Лойола и брат на Юда”, както и взетото от българската действителност сравнение: „нов кърджалия в нова полуда, /кой продал брата, убил баща си. Всички те са заключени в краткия оксиморон „сган избрана”. Лицата на духовенството се сменят едно след друго в поетиката на търсещия изказ, при който внушението се осъществява чрез динамичното нарушаване на образи и мисли. Трайно усвоените възгледи на поета, че причините за националната драма не се коренят единствено в политическото иго, се проявяват и в тази творба. Обобщението „смучат го наши и чужди гости” недвусмислено показва по-широката, едновременно политическа и социална основа на човешкото подчиняване. Потвърждение в това отношение са и въпросите, отправени от лирическия герой към народа и използваните традиционни религиозни символи (Лойола, Юда), и образите на „сган избрана-рояк скотове/в сюртуци, в реси и слепци с очи”.

Започналият диалог между лирическия „Аз” и народа мигновено се изтегля в един митологичен план. И това не е случайно! По този начин народната мъка по време на турското робство се митологизира, се съпоставя с човешката история, в която човекът и човешките същества винаги са били подвластни на злото:

Тоз ли, кой спасителя прободеНа кръста нявга зверски в ребрата, Или тоз, що толкоз години ти пее:„Търпи и ще спасиш душата си!?”

Той ли, ил някой негов наместник,Син на Лойола и брат на Юда,Предател верен, жив предвестникНа нови тегло за сюрмаси,Нов кърджалия в нова полуда, Кой продал брата, убил баща си?!

Синтезираният метафоричен диалог изведнъж се прекъсва от изтеглянето на субекта в идейната структура на текста. Неговата роля се ограничава с позиция, която „открива изглед” към една още по-синтензирана, обобщаваща

1

картина на народната неволя. Дотук текстът би представлявал гневно обвинение срещу онези, които с лицемерно поучение залъгват народа и обезсилват волята му за свобода. Ботев обаче не се ограничава с това синтезирано решение. Той създава вътрешната си напрегнатост образ на „роба”, в който зад покорството прозира назряващия бунт:

...Мълчи народа!Глухо и страшно гърмят окови,Не чуй се от тях глас за свобода:Намръщен само с глава той сочиНа сган избрана-рояк скотове,В сюртуци, в реси и слепци с очи.

Мълчанието акумулира тревога. Светлите пориви на търсещото повтично съзнание отстъпват. Потъват сред мрака на трагичната национална памет. Злото е навсякъде, ТО е в духа, в помислите и в сърцето. Мрачно и апокалипстично безнадеждни са изповедите и вълненията на Ботевия лирически герой. Те чертаят пространството на вечното зло-синоним на вечна робска орис. Народът в стихотворението мълчи, но все пак в това мълчание можем да потърсим „звуците” на някаква-все още смътна, но страховита-заплаха. Тези внушения се създават чрез натрупване на натуралистични визии на страданието, чрез моделиране на една мрачна безсловесност-сякаш измъчената душа не е намерила езика, на който да сътвори от хаоса на мъките си новия свят на своята свободна воля. Редуването на замълчвания и жестове имплицитно осъществява това внушение. Оковите не току-така „гърмят” „страшно”, а посочващият жест, макар и да не е гласно изречен или бунт не случайно е пояснен от застрашителното „намръщен”. По-голяма част от литературната ни критика е склонна да „изравнява” логиката на този текст, свеждайки я до представата за народа, който само страда, без да таи някаква реакция срещу поробителя си. Наистина, както споменахме по-горе, мълчанието акумулира тревога, но това е тревогата на лирическия герой, породена от бездействието на една част от обществото. Не бива да се пренебрегва обаче онази страховитост на страданието, която негласно го превръща в активно заплашително състояние. Този смисъл е съсредоточен най-вече в преобърнатата християнска символика. Ако първата част на творбата борави с общоизвестни положения на християнската религия, за да не превърне в отрицателно натоварени символи, то във втората част „кръстът е забит във живо тяло”. Така поетът задейства символа на кръста в обратна посока-той престава да бъде християнският знак за святост, а е представен като убийствено съоръжение (това е своеобразно завръщане към предхристиянското значение на кръста, на който са разкъсвали престъпниците). Покорството е започнало да убива субектите си-физическото страдание в този образ е развенчало светостта на кръста.

В поантата на стихотворението лирическият „аз” се заменя с лирическия „ние”, което само по себе си представя конфликтен диалог межди две светогледни и исторически позиции. Употребен в пародийно-ироничен план, лирическият „ние” изразява примиренческата, лъжепатриотичната философия на тези, които „без срам, без укор броили време” и „чакаме и нийй ред за свобода”. На лирическия „ние” с цялата си духовна и историческа енергия се противопоставя лирическия „аз”, чиято действена позиция мощнораздвижва подтекстовото внушение, основаващо се на конфликтния битиен диалог между авторовата личност и пасивните примирени лъжепатриоти:

А бедният роб търпи, и ние Без срам, без укор, броиме време,Откак е в хомай нашата шия,откак окови влачи народа,броим, и с вяра в туй скотско племечакаме и ний ред за свобода!

За Ботев свободата е основна човешка ценност, без която достойният живот е невъзможен. В стихотворението „Елегия” лирическият герой дава израз на покрусата си от факта, че все още робството е не толкова принуда, колкото вътрешно състояние на „заспалия” народ, а онези, които трябва да се прокудят са или „слепци с очи” или бездейни и апатични наблюдатели, които чакат някой друг да донесе свободата. В резултат на силно въздействащите образи на робството и на неговите крепители елегическото оплакване се превръща в гневен укор, който изразява отчаянието, обхванало малцината, истински пожелали свободата и готови да дадат живота си за нея.

РЕЧНИК:

Оксиморон - стилистична фигура, при която се свързват смислово противоположни понятия

Имплицитно - скрито, незаявено, намекнато

Юда - предателят на Христос

Лойола - Игнасиус Лойола е основателят на Йезутския орден, резлигиозен фанатик, който оставя максимата, че целта оправдава средствата

Поанта - Дума или израз, които подчертават мисъл или служат за завършек на художествено произведение и отразяват вниманието към вътрешния замисъл на творбата

„БОРБА” - БОТЕВ(анализ)

1

Особеното личностно, вътрешно-психологическо състояние на лирическия герой от финала на стихотворението „В механата” прераства в естествена, наситена с трагичните видения за същностните корени на българското предателство, художествена среда за изява на лирическия Аз в поетическото пространство на Ботевата творба „Борба”.

„Борба” допълва и конкретизира картината на българското предосвобожденско общество. Тук просвещенският патос на Ботев (упованието му в прогреса и разума), съчетан с романтическия идеал за революцията още по-детайлно търси „своите” и „враговете”. Лирическият Аз добива изразителен портрет на своята мисловност и емоционалност:

На душа лежат спомени тежка,злобна ги памет често повтаряв гърди ни любов , ни капка вяра нито надежда от сън мъртвешкида можеш свестен човек събуди !

Три образни представи - фолклорна, библейска и социално-историческа - за съдбата на българската душевност очертават художествените параметри на съня - като метафорично, поетично измерение на историческия резонанс от библейската по нравствена дълбочина национална трагика. Пътят към Голгота за българина се оказва път към собствените предатели, път към душата на човека до теб, където може да срещнеш рецидива на националното предателство - този път класифицирани от Ботев като „злобна ги памет често повтаря”.

Това е текст аргументация на Ботевата чувствителност към робството и свободата. Тук всеки въпрос има своя ясен отговор. Ролите на хората в обществото са подредени с публицистична логика и убедителност. Заклейменият „сън мъртвешки” - символ на неспособността за свобода, завещан от фолклора и възрожденската поезия, има своята причина във факта, че „свестните у нас считат за луди”. На другия полюс се натрупват значенията: „глупец”, „богат”, „душманин” („колко е души изгорил живи / сироти колко той е ограбил”). Верен на свръхнапрегнатата си емоционалност, Ботев отъждествява различни пороци, сливайки ги във формулировката „обществен тоя мъчител”. В тази йерархична система чудовищната фигура на богатия е крепена от по-нисшестоящия „ поп „, „дивак учител”, „вестникарин” - от покорната и продажна интелигенция. Библейските постулати са онази „отрицателна основа”, от която „Аз” - ът се оттласква. Към нея той насочва страстния си гняв, за да я опровергае и да изложи своите, положителните контрааргументи.

Ботев подбира такива максими на християнската религия, които акцентират върху страха и покорството: „че страх от бога било начало / на всяка мъдрост”.

„Бой се от бога, почитай царя” (една от премъдростите на Соломон, който в стихотворението е въведен като „тиран развратен”). „Бог не наказва, когато мрази”.

В крайна сметка робството в „Борба”, както и в „Елегия”, вече не е само национално явление - тук не срещаме беснеещия над бащиното огнище турчин от „На прощаване”. Тези два текста заклеймяват покорството, което спира човешкото развитие, обществения и духовен прогрес. А това за Ботев е явление, мислено в толкова широк план, че надскача дори социалната проблематика. Защото освен трите стожера на покорството ( църковната институция , образованието , печата ) и техния господар , обобщен в образа на богатия , поетът заклеймява и първопричината за робското съзнание изобщо - всяка инертност на духа: всичко привично, всичко, което е улегнало в някаква безконфликтна традиция :

Светът привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи

Така по негативен път, изричайки нещата, които „мрази” - Ботев очертава най-ярката фигура на бунтаря в българската литература. Тя ще бъде продължена по-късно от творци като Яворов и Гео Милев. Но докато при тях философията на модернизма моделира „правилата” на бунта, при Ботев той е автентичен.

Важен симптом на тази лична пристрастност е особено ожесточения начин, по който поетът говори за глупостта. За него тя е слепота на разума и поради това е особено опасна във време, в което народът трябва да осъзнае своето място в света. Тази реакция наистина се вписва във възрожденско - просветителската традиция. ( „О неразумни и юроде ...” - обръща се Паисий към българите ) . При Ботев обаче глупостта е сред най-отявлените пороци. Особено изразена е тази идея в публицистиката му. Статиите от рубриката „Знаят ли кои сме?” например са изпъстрени с голямо количество остроумни и язвителни забележки за хорската глупост . Сред най-страшните престъпления на официозното християнство Ботев изпъква посегателството върху свободната мисъл:

. . . а ум човешки да скове навек в окови тежки

Яростното недоволство срещу глупостта и мисловната ограниченост неслучайно е носеща ос на Ботевия бунт - защото в този бунт говори непримиримостта на човека, надскочил времето си именно в интелектуално отношение. Това обяснява странните на пръв поглед тъждества, като например „глупец = богат = лъжец = душманин”. Хипертрофираното отношение към свободата слива в едно негативните образи на ограничението, което спира човешкото развитие съответно в мисловен, социален, етнически и екзистенциален план. Така по негативен път е

1

моделирана не само фигурата на разбунтувания лирически Аз, но и на идеалния, нравствено и мисловно цялостен човек в представите на Ботев (явна препратка към идеала на Просвещението). Затова срещу „свещената глупост” на традициите поетът изправя „разум” и „съвест” - т.е. мисълта и нравствеността, за които индивидът е постоянно и самостоятелно отговорен и които му налагат да прави осъзнат личен избор.

Отчуждението, омразата и отмъщението отнемат светлината на българския дух. Градят тъмното безнадеждно пространство на греха като „вълча” същност на:

. . . това царство, кърваво грешно царство на подлост , разврат и сълзи царство на скръб - зло безконечно

Българинът, приел идеята за греха, но не като библейско, а като национално единочалие и извор на „зло безконечно” - сякаш признава греховната „вълча” същност на родовия си корен, с което оневинява насилието и вечното зло.

Полетял стремглаво в своята скръб безконечна към ада на българската душевност, Ботев взривява тъмната, греховна глъбина на българина с отприщената неукротима светлина на поетичната си мисъл „режеща” неистово националното съзнание с блясъка на възвърнатата вяра в потенциалните възможности на българина сам да понесе надеждата за борба:

Кипи борбата и с стъпки бързивърви към своя свещени конец . . .

Светлината на личния избор става обещание за светло бъдеще. Пост и народ излизат от мрака на тъмната робска нощ, направили своя залог за красиво , жертвено бъдеще като послание към поколенията :

Ще викнем ние: „Хляб или свинец!”

Тук „Аз”- ът , който е минал през мъчителните фази на своята цялостна или частична несподеленост в обществото ( „Майце си” , „Към брата си” , „Дялба” , „Елегия” ) , най - сетне говори от името на „ние” като този нов множествен субект вече не е безсилен да промени хора на света , както е в „Елегия” . Той е намерил своите заклинателни думи - „Хляб или свинец”, а съответно и формулата на своята борба.

„Борба” е общочовешко стихотворение. Ботев се е домогнал до световни конфликти, които засягат сблъсъка между прогреса и мракобесието. Категоричната му позиция е в полза на истината и разума, които ненавиждат лъжата и покорството. Идейната острота произтича от апологията на революционното действие като средство да бъде унищожено съществуващото насилие. С тази творба, както и с цялостното си творчество, гениалният пост страстно, с пълна убеденост, непоколебимо слага кръст върху досегашното закоравяло всекидневие и става яростен пропагандатор на безкомпромисната борба като простор и оръжие за победата и за щастието на угнетените и на поробените народи.

„ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” (анализ)

„До моето първо либе” разширява тематиката на първите Ботеви произведения, доизгражда неговия лирически герой като типично ботевски. Същевременно то носи характерните особености на зрялото му творчество и е едно от неговите върхови постижения, както и един от блестящите образци на българската психологическа лирика.

Драмата е основен механизъм в сюжетното осъществяване на текста: трябва да бъде пожертвано личното в името на общия идеал (национален и социален). Най-общо: народът или любимата-това е конфликтът в съзнанието на героя. Традиционно стихотворението се разглежда като текст за саможертвата. Факт е обаче, че това е по-скоро текст за предопределянето. Драмата на героя е по-скоро външна формулировка на предварително решен избор. А емоционалните реплики по-скоро обосновават, покриват с живата тъкан на чувствата, една силна логическа схема, т.е. имат за цел да обосноват емоционално избора. Така драмата всъщност е „човешка маска” на силното его на лирическия герой, което еднозначно е определило законите на своя свят и вече е раздало ролите на останалите участници в него. Свръхценността на свободата е „целта, която оправдава средствата” в този случай.

Тежката душевна криза на Аз-а е акцентирана в самото начало на стихотворението посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейния характер. Обяснението протича под формата на размисъл-спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в душата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани.

1

Психологията на Аз-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между материални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и обществено-значимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. Притегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в ярък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение стои „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битовизъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуванието си. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието:

в тез гърди веч любов не грееи не можеш я ти събуди

като отговор на:млад съм аз,но младост не помня,пък и да помня не ровя...

от първа строфа. Лирическият говорител е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност за себепризнание, направил е избора си и го оповестява също така безкомпромисно, с безмилостна откровеност.

Търсещата мисъл на лирическия герой витае в междуполюсното пространство на любовта и омразата многозначително и страховито. Става ясно, че личният конфликт е съпроводен и предопределен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната ведрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена докрай чувствителност разяждат душата му.

В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Мисълта му се движи скокообразно, следва неуловими логически завои, прави преходи от настоящето към миналото и обратно. Тук той се бори да бъде разбран. Но същевременно копнежът му по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на границата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емоционална гама.

Категоричността на предшестващата част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е раздвоено във вметнато „пък и да помня” от първата строфа. То избухва с нова сила и владее следващите три строфи. Това е властната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („или”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро - и макрокосмосът на човешкото битие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизирането на тези два свята. И на първо място-за спасяване на любимата и любовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъскване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно-до молитвеност. Спонтанността взема превес над разсъдъка. Като герой, с голяма изразителност се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна анстоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и общественото.

Мисълта все повече усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хоризонти. Двусмисленият въпрос:

но чуйш ли как пее гората?Чуйш ли как плачат сиромаси?

От четвъртата строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хронологично местата си - на съпротивата (пета строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-визуално изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието, внушават идеята за историческата предопределеност, носят борческото послание на стародавни времена. В шеста строфа зазвучава мотивът за народностната

1

устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Драматизмът се обагря все повече с трагизъм-личностен и национален.

Лирическият герой убеждава, увещава, настоява и упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лирическата героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използваните обръщения „девойко” и „изгоро”. Изместили студените местоименни форми от началото, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност.

И след една нова удължена пауза, в която емоцията притихва, лумва експлозия. След настойчивостта и страстната умолителност на глагола „ЗАПЕЙ” от шеста строфа, речта изведнъж става крайно лаконична, задъхана. Мисълта-безпреходна, напрегната до скъсване:

Сърце ми веч трепти-ще хвръкне, ще хвръкне,изгоро,- свести се!

За първи път се появява бъдеще време. Емоционално-психическото изживяване на лирическия Аз е в своя апогей. То помита границите на пространство и време, реалност и халюцинация. Чертае изображението на битката като гигантска природна картина-стихия: страшна, величествена и тържествена едновременно. Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността.

Първият стих на заключителната строфа:

Ах,тези песни и таз усмивка,

осъществява смислово-емоционалната стойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт заема отново предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблематиката-за смисъла на живота и на човешкото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и родина. Личното е неделимо от общото. В орбитата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за предназначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, смърт и безсмъртие-една ценностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка.

Драмата на лирическия Аз е драмата на собствения народ в един от най-забележителните моменти от неговата историческа съдба. По своята същност тя е колкото лична, толкова и общочовешка. Развитието и отразява сложния и мъчителен път на възрожденския българин, който „в няколко дена тайно и полека... порасте на няколко века”(Иван Вазов).

Конфликтът ЛИЧНО - ОБЩОЧОВЕШКО, КОНКРЕТНА СЪДБА - ИСТОРИЧЕСКОТО БИТИЕ е поредният образец, заложен от Ботев в нашата литература. Той ще се превърне в носеща тематична линия в текстове като „Епопеята” и „Под игото” от Вазов; „Кървава песен” на Пенчо Славейков; „Хайдушки песни” на Яворов, в революционните блянове на Христо Смирненски; във Вапцаровия екзистенциален революционен свят. Ботевият лирически герой живее един живот, който сам си е предначертал. Този живот е ограничен в паралелите на страшната клетва „свобода и смърт юнашка” - също негова собствена перифраза на девиза от национално-освободителните борби „Свобода или смърт”. Българският народ е „божеството”, на което ще бъде принесена неговата жертва. Защото тук става въпрос за вътрешната потребност на Аз-а да се посвети на голямата идея на „Общото”, отколкото за повелята да се откаже от „Личното”. Именно вътрешната прицеленост към романтическата героика на: свобода и смърт” движи отказа в „До моето първо либе”, привидно аргументиран с обществената кауза.

Проблемът за избора в творбата се осъществява на принципа „или-или”.Около полюсите на това противопоставяне се натрупват постъпателно следните смислови позиции: любов-юначество, живот за себе си-живот за народа; битово съществуване-героично битие. Тази проблематика е въплътена в двете песни, които ясно се открояват и противопоставят в текста-любовната и юнашката.

За нас днес е напълно необяснимо и ще си остане загадка тази готовност на автора-лирическият герой да се отрече, да отвърне лице от всички „сладости на живота”, от неговия естествен ход в годините на младостта. Така и няма да узнаем какво е бушувало в душата му, за да

1

намери сили да преодолее притегателността на „чудния глас” с „усмивката” и „погледа мил” в името на свободна България. Нека не забравяме, че Ботев пристъпва към обета: „... и смъртта и там мила усмивка,/а хладен гроб сладка почивка!”, когато е едва 22-годишен, когато самият той е „юнак в младост и сила мъжка”.Издига го в себе си не въз основа на натрупан житейски опит, не под диктата на външен натиск, а като вътрешна убеденост и осъзнатост.

Какъв е този властен тайнствен глас, който му е нашепвал заклинанията?... Каква прокоба е проговорила и се е наложила, за да превърне доказано волева личност като него в безволев свой роб?... За нас, днешните читатели и останалите Ботеви текстове – заклинания за самопожертвователност, отговорът на тези въпроси ще си остане тайна!

РЕЧНИК

Метонимия - стилно-езикова фигура, при която една дума се заменя с друга поради съществуваща връзка между понятията. (Изпих чаша вода; Изядох чиния боб и т.н.)

Апогей - връхна точка

Екзистенциален - свързан със съществуването; от екзистенция-съществуване

„НА ПРОЩАВАНЕ”(анализ)

Стихотворението „На прощаване” от Христо Ботев е мъжествена сурова и достойна изповед на бореца за свобода пред майка и родина. Ботевата творба утвърждава разбирането, че смъртта е път към свободата. Така поетът преосмисля и възрожденския призив „Свобода или смърт”. Ако през Възраждането българинът е избирал между свободата и смъртта като два различни пътя, то у Ботев „пътят” е само един „свобода и смърт”. Двете понятия не се разграничават, те са едно цяло.

В лирическия увод са разкрити причините и дълбоките вътрешни подбуди на бунтовника за избора на „пътя”. Вътрешния свят на лирическия Аз е структуриран „антиномично”. Героят на стихотворението е разкъсван от силни, стигащи до краен предел чувства-любов и омраза. Словото му е натоварено с необикновена сила. То е жестово, свръхекспресивно, разкрива титанична воля и мъжественост. Особена е и екзистенциалната ситуация на бореца. Тя е „гранична” - избор, който предполага изпитание, смърт. Това е и избор между позора и славата, робството и свободата, любовта и смъртта.

Началото на стихотворението започва с обръщение към майката:

Не плачи, майко, не тъжи,Че станах азе хайдутин,Хайдутин, майко, бунтовник,Та тебе клета оставих,За първо чедо да жалиш!

Организирано е задушевно функционално пространство, в което звучи загрижения глас на бунтовника. Долавяме желанието му да утеши тази, която му е дала живот. В сюблимния миг на избора той се обръща към нея, защото му е най-свидна и мила, жадува за нейното разбиране и милост, иска прошка за неизпълнен синовен дълг. Борецът предусеща майчината мъка и болка от загубата. Към такова разбиране отвежда и епитета „клета” с контекстово значение злочеста, нещастна. Бунтовникът изисква от майка си да бъде силна, да надмогне личното страдание. Това всъщност е изискване за духовно родство и морална подкрепа, Майката е обвързана с представата за роден дом. Нейна единствена възможност е да брани живота на децата си и да ги предпазва от жертвения „път” - пространството на смърт - на премеждия. Но в стихотворението „На прощаване” майката е юнашка, т.е. тя осъзнава избора на героичен „път”. Така образът на майката активно присъства в словото на лирическия Аз.

Тази посока на проблемния размисъл се подкрепя и от следващите стихове, които реализират речевия обрат: „не плачи-но кълни”. Той изразява емоционалния прелом-от любов към омраза. Омразата дори е по-силна, защото е насочена към поробителя. В българската фолклорна традиция майчината клетва има магическа сила. Тя обрича на смърт. Проклина се слото, безчетното, несправедливото. Насочването на майчината клетва към „турска черна прокуда”носи контекстово

1

внушение за реалната действителност в света на „родното”. Там владее злото, персонифицирано чрез присъствието на „турчина”. Тръгването по „пътя” на борбата е реакция спрямо турското насилие. Но и животът в чужбина не е изход за бунтовника. В чуждото пространство той е нежелан, неприет. Такова е посланието на стиховете: „да се скитаме/немили, клети, недраги!”. Глаголът „скитам” поражда идейното внушение за обезсмислено съществуване. Нито в „родното”, нито в „чуждото” е възможно истинско себеосъществяване.” Чуждото” е застрашително, лишено е от ценности. То не може да бъде идеал за героя на творбата.

Бунтовникът избира „пътя” на борбата, защото е надмогнал робското само съзнание, победил е роба у себе си. Той носи себеуважението на достоен и горд човек, непримирим с теглото, свободен е духом. За него свободата е абсолютна ценност, висш идеал. Той е роден такъв, защото е син на „майка юнашка”. С първо мляко е засукал свободолюбието, любовта към отечеството и омразата към поробителя. Идентичността е разкрита по метафоричен път-чрез „сърце мъжко, юнашко... та сърце...не трае”. Епитетите „мъжко”, ”юнашко” се свързват с мъжественото, борбеното начало в живота, с войнската сила и доблест. Мрачната робска действителност властно и неотразимо зове сина на борба. Любовта към отечеството, отговорността пред дом и близки, пред род и родина, омразата към поробителя извеждат героя на „пътя” за свобода. Свят дълг е за него да се вслуша в „глас народен” и да поведе борба срещу врага „безверни”.,

В „На прощаване” борбата се формулира чрез понятията на клетвата. Мотивът за търсеното на път, изчерпан в предходните творби тук се заменя от драматичните визии на въстанието. Свободата като свръхцел в този текст има две лица-реалистично и романтично. Борбата за свобода е представена чрез алтернативите на победата и смъртта. Те обаче се мислят не дотам алтернативно при Ботев: „свобода и смърт юнашка” са „заветните”думи, които съчетават двата възможни изхода от борбата-сякаш за тръгналия по този път едното е неизменно свързано с другото.

Първото разрешение на борбата е смъртта - „аз може млад да загина”. Но заветът към братята отваря тази смърт към нови борбени начала-братята трябва не само да продължат делото на юнака, но и неговата същност-те „като брата си ще станат - /силно да любят и мразят”. Героичната смърт не може да бъде окончателна. Във времето остава именно нейната героичност и изключителност. Така дори първата част на творбата не зазвучава траурно в действителния смисъл. Темата за смъртта всъщност се превръща в своята противоположност-в темата за надмогването и. Физическата смърт в Ботевата тема носи в себе си началата на духовното безсмъртие, на жизненото продължение

...бяло месо по скали,по скали и по орляци,черни ми кърви в земята,в земята,майко,черната.

- това е картината на абсолютния физически край на героя. Тя е натуралистична и окончателна в своя натурализъм: нищо живо не може да има в така разкъсаните „месо” и „кърви”. Тази картина обаче има своя сюжетен контекст, който я вписва в по-голямото платно на завета. Защото „месото” и „кървите” няма да останат просто така „по скали и по орляци”-те ще бъдат там,за да ги търсят братята. Братята трябва да намерят и „пушката”, и „сабята” на бореца и „дето срещнат душманин - (със куршум да го поздравят, /а пък със сабя помилват”. Желанието на бореца братята му да намерят „пушката” и „сабята” е ключово за посланието на завета. Оръжието е израз на поривите и помислите на бунтовника. Ето защо търсенето и намирането му е своеобразна инициация. Братята съзряват, възмажават, посвещават се в борбата.” Пушката” и „сабята” задължават братята да накажат със смърт душманина, който поругава родното.

Въпреки представата за романтичната смърт, символиката е склонна да се разцепва постоянно на тържествена и принизена - бялото месо по скалите и орляците (високото) символизира светлата възвишена смърт;черните кърви в земята (ниското) припомнят, че смъртта е неизменно земна, буквална, последна. Двойствеността на смъртта е мотив, втъкан в целия текст. Така както не разграничава „свобода” и „смърт” в юнашката клетва, Ботев събира величието и погрома, небесното и земното във всяка представа за съдбата на героя.

1

В смисловото си разгръщане творбата представя и друг комуникативен ход за предаване на завета.Това е песента.Заветът гарантира приемствеността в борбата и се свързва с мотива за безсмъртието-вечната памет,предавана от поколение на поколение.В българската културна традиция песента се предава устно във времето и пространството, т.е. принадлежи на вечността. Песента е прослава, апотеоз на подвига. Неслучайно тя е определяна като „песен юнашка”.

Картината на победното завръщане от втората част на поемата „коригира” смъртния завършек на борбата. Тук реалистиката на поемата е надвита от свръхреалистиката на духовното и надмогване. Тази част е изградена под силното влияние на фолклора-подобно на „Хаджи Димитър” и „Хайдути”. Вместо картини описуеми чрез категорията на страшното, тук виждаме красиви описания. Бунтовникът и дружината му са „лични юнаци, /напети... / с лъвове златни на чело,/с иглянки пушки на рамо/и с саби змии на кръстът.”Челото на героя е „красно”. Цветята, венците и китките излъчват празничност и изпълват представата на тяхното посрещане. Синът копнее за майчината „прегръдка” и „целувка”. Те са жестовете на опрощението, знак са за безусловното приемане на избора, а не само израз на радостта от срещата. „Прегръдката” и „целувката” на „майка юнашка” снемат породеното напрежение от неизпълнения синовен дълг на „първо чедо”.

В мига на победното завръщане заедно с бунтовника е и неговото либе. Сълзите най-ярко изразяват силата на любовното чувство. Кървавата ръка обаче, с която борецът прегръща либето, е своеобразен знак за прекъсване на миражното изживяване на победното завръщане. Реалността властно зове бунтовника и щастливата картина е прекъсната.

Финалът връща към реалността: „Дружина тръгва, отива...”. „Пътят” е значещият завършек на творбата. Буквалният път от началото отеква в символния път на борбата в края, в пътя от робството към свободата („пътят е страшен, но славен”). Увенчаването в тази последна сцена, синтезираща човешката смърт и юнашкото безсмъртие, вече не е с цветя, а с думите на народа:

Но...стига ми тая награда-Да каже нявга народът:Умря сиромах за правда,За правда и за свобода...

Смъртта посветена на свободата, тук е дадена в своята делничност, като необходимост, и заедно с това-в своя смисъл за бъдещето. Този романтически „прагматизъм” откроява Ботев като своеобразен гений на бунта в нашата история-като твореца прозрял сложния, многопосочен смисъл на съдбата на въставащия човек. Десетилетия след него друг български поет ще каже: „Аз паднах. Друг ще ме смени и ... толкоз” - така Вапцаров ще продължи ботевската линия в литературното осмисляне на българските революции.

РЕЧНИКАнтиномично - от антиномия - Противоречие между две взаимноизключващи се положения или два принципа, които еднакво убедително могат да се доказват по логичен път.Инициация - посвещаване в тайнство

ХАДЖИ ДИМИТЪР” - БОТЕВ(анализ)

Поемата „Хаджи Димитър” е творба, в която конкретността на българско именно назоваване скрива космическото бездъние на лично творческото и колективно митологичното съзнание. Праисторическата древна болка на човешката душа пред вечната безкрайна и безначална проекция на инобитието ражда конкретния вик на Ботевото желание за възкресение:

Жив е, той, жив е!Сегашният миг на пророческо заклинание-повторение актуализира при всеки досег с Ботевия

стих универсалната поривност на човешкото съзнание да преодолее мимолетността на тленното си битие. Сегашният миг на мисловен проблясък е вече безкраен полет към вселенските дълбини на един космически разум и съзнание, които в чисто български, национален аспект имат измеренията на митологично-баладичното и героично-съдбовното.

Викът на болка: „Жив е, той, жив е!”, е вик на ужас от смъртта, от нейното вездесъщо трансцедентно битие в съзнанието на човека. Човешкият глас е връзката между реално и имагинерно. Дистанцията между лично, „А3”-ово съзнание и реално колективно битуване в мита

1

на българското съзнание Ботев очертава чрез условното легендарно извисяване на третоличната безименна форма „той” във фолклорно-песенното пространство на героизъм и смърт - „там”, кон-кретизирано от родните материални обеми на българския национален символ - Балкана.

Само в един стих: „Жив е, той, жив е! Там на Балкана”, Ботев разкъсва естествената хронологическа верига във времето и в човешкото съзнание нахлуват прадревни гласове, сякаш дошли от отвъдното, за да напомнят за качеството на българина, завинаги съхранено в предадената легенда и песен:

потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана.

Дълбоки и здрави са корените на приемственост и унаследени традиции в българската народопсихология. Анафората: „...юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка”, е доказателство за естествен преход между легендарно минало и трагично-героично настояще, в което безбрежният бяг на времето разрушава битовите реални на българската национална екзистенция: „очи тъмнеят, глава се люшка”, потапяйки колективния национален „АЗ” - легендарно извисен до третоличното „той” - в космическата художествена дълбина на вечното баладно безсмъртие: „очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла Вселена!” Българският национален жертвеник е осветен от Ботевото проклятие за вечна национална саможертвеност като личен избор: „В редовете на борбата да си найда и аз гробът!” („Моята молитва”)

Сякаш събраната от дълбините на отвъдното юначност на отминали поколения в митичния образ на юнака разчита в родната българска висина трагичните знаци на съдбовното настояще. В небитието изтича нишката на български национален живот. Мигът спира.

Лежи юнакът, а на небетослънцето спряно сърдито пече;жътварка пее нейде в полето,и кръвта още по-силно тече!

Между родната висина на духа и тъмната неизбродна глъбина на българската земя, жертвено съхранила спомена за легендарния чутовен юнак, застава песента - гласът на българското трагично настояще:

Жътва е сега... Пейте, робини,тез тъжни песни!...

В човешкия глас, в дълбината на неговата болка и тъга се срещат поколенията. Нахлуват свет-лините на помръкнали човешки желания, на угаснала, несбъдната национална мечта. Трагичният пламък на неугасимо народно страдание гради светлината на постоянен символ в българската народно-песенна традиция - „слънцето”.

Ботев променя знаците на националната символика. Живителната струя на небесното светило потъва в черната тъмна сянка на безсмислената национална саможертвеност. И сякаш една мъртва, застинала светлина залива съзнанието на българина, предричайки вечна робска участ и трагично национално настояще:

...Грей и ти, слънце, в тази робска земя!...

Липсата на перспектива е в поетичната прокоба за юначната смърт:

...Ще да загине и тоя юнак...

Ботев променя традицията. Протяжният плач на погребалната песен, леещ се от векове като национална прокоба над българската земя, е заменен с нова, баладна трактовка на героичния мит:

Тоз, който падне в бой за свобода,той не умира...

Безименната извисена героика на третоличното „той” защитава реалната жертвеност на ко-лективния национален „АЗ” в мига на личен избор, когато свободата на духа устремява погледа на предците ни към високата небесна вие на национална саможертвеност. Това е мигът, в който националното величие на саможертвата слива вечните стихии на земя и небе, за да изплете благодарствения песенен благослов на звяр и природа: „... него жалеят земя и небо, звяр и

1

природа...” Изконно-българското - като небесна вис и земна твърд- гради олтара на националното безсмъртие: „и певци песни за него пеят”.

Песента на родните български стихии - земя, небе, звяр и природа - е новият жречески ри-туал, който не оплаква, а езически извисява тленното до баладната висина на героичното безсмъртие.

Ботев променя и символиката на цветовете. Денят - дневната светлина - стават израз на духовно-баладичното, което търси материализация в психологическото равновесие между материално-земното и духовно-жертвеното като овладяна природна стихия. Изживяната болка постепенно преминава в стилизирания възторг-преклонение пред националния жертвеник. Нахлува вечната светлина на безсмъртието и знаците на пра-езическата тотемна сила на почит и величие - орлицата, вълкът и соколът, очертават двуполюсния вертикален модел на национално безсмъртие: „Свобода или смърт! ”

Реално пространство за българската свобода се оказва трагично отчуждената родна земя - жестока и страшна като хищник в своето изконно, природно-стихийно отмъщение. Далечният тотемен знак на вълка символизира тези развойни, народокултурологични процеси в Ботевата метафорика.

Смъртта и свързаните с нея тотемни символи на духовната небесна вие - орлицата и соколът, се оказват много по-естествена среда за художествена изява на героична, юначна саможертвеност. Статиката в полето на двете царствени птици доказва спирането на мига, в който националната духовност - женското начало - орлицата, преодолявайки трагическото отчуждение на родната земя, достига до високото баладично пространство на героика и красива жертвена смърт, когато човек и символ се сливат. Тогава символ и тотем - юнак и сокол - стават национален символен знак на реално безсмъртие:

Денем му сянка пази орлицаи Вълк му кротко раната ближе;над него сокол, юнашка птица,и тя се за брат, за юнак грижи!

Сякаш родовият корен, като пророчески тотемен знак на жрицата - майка (орлицата) е забит дълбоко в инобитието на духовната небесна вие. Историческата нишка на съдбата минава през кървавия делник на страшния национален избор, в който човек за човека е вълк, а родната земя - отчуждена и страшна в хищната болка на страданието - ражда високата духовна проекция на подвига и саможертвата, за да може духът български да извърви отново пътя на дедите и незнайният чутовен юнак да се побратими със сокола - царственият тотемен знак на праотците, оживял в Ботевото баладично пространство на оцеляла и възкръснала саможертва. Вертикалният митологичен разрез на духовно-баладичното: ОРЛИЦА ВЪЛК СОКОЛ - разкрива страшната инобитийна картина на спрялото време, в което вечното движение на болката разлива границите между минало, настояще и бъдеще.

Безначалието и безкрая в психокосмоса на човешката душа Ботев обективира чрез природни-те усети на една древна национална душевност:

месец изгрее...звезди обсипят...гора зашуми...вятър повее.

В подсъзнанието на българския дух, като вечно жива, съхранена болка, изгрява надеждата -„месец изгрее”. Родната духовна висина се изпълва с тайните красиви помисли, озарени от вътрешната светлина на духовния порив, на мечтата: „звезди обсипят сводът небесен”, понесени като обещание в приглушения поетичен напев на легендата и мита.

Древното инобитие на родовия дух оживява в странното затишие на природните стихии в мига, предвещаващ буря. Отново времето спира. Епохите и поколенията сменят местата си. Странна древна тишина настъпва в психокосмоса на българската душевност. И тогава гласовете от древната българска старина оживяват, запяват в одухотворената природна стихия на родното: „гора зашуми... ”

1

Вятърът понася песента нагоре към висинето, към Балкана - Ботевият смисъл на национална жертвеност - като песенен жертвен зов на реалната човешка болка, достигнала прага на вечното като безкрайно космическо измерение на безсмъртието:

гора зашуми, вятър повее Балканът пее хайдушка песен!

Последен зов, последен вик на душата преди тя да полети в безкрайната тишина на националното духовно инобитие.

Бяла самодивска нишка свързва реално и имагинерно в красивия свят на Ботевите песенни визии. Материалните обеми на родното изчезват. Съзнанието гасне, но в безмълвното безплътие на инобитието идва ритуалната песенна раздяла с живота. Звуците на родното се изпълват със светло духовно безмълвие. Песента е материализирана не в тон, не в глас, а чрез цвят. Бялото безплътие на самодивата и зелената жизненост на българската земя изплитат инобитийната същност на песента, с която юнакът, пред прага на вечното, обръща последен прощален взор към родното: „И самодиви в бяла пременяна, чудни, прекрасни, песен поемнат, -тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат, та седнат.” Смъртта, като нечакана годеница обгръща съзнанието на героя. Студената тръпка на страха от срещата с отвъдното присъства чрез фолклорната естетизация на постоянни песенни метафори: „вода студена”. Това е все още живата тръпка на болката, която води юнака на среща с безсмъртието, когато човекът избира смъртта и се венчава завинаги с духа на българската земя:

...и той я гледа - мила, засмена!Светлина облива прокълнатата душа на героя. Той се е докоснал до вечното. Извисил е духа

си до безсмъртно-жертвеното. Остават знаците на реално-трагичното - Балкана и красивата като легенда юначна смърт.

Ботев ни завещава болката чрез светлината на саможертвата:

... юнакът лежи, кръвта му тече, ... и слънцето пак пече ли - пече!

Символите на национална жертвеност изграждат нова наследствена традиция в духа на бълга-рина красивата героична среща със смъртта, като нова наследствена традиция за поколенията след Ботев, става във високото баладично пространство на националния жертвеник - Балкана, където звучи неистовото Ботево:

Жив е, той, жив е!„МОЯТА МОЛИТВА” - БОТЕВ

(анализ)Ботевата творба „Моята молитва” търси поетичните средства за внушение върху човешкото

съзнание чрез монологичната изповед на лирическия Аз. Размисълът, макар и дълбоко интимен и съкровен, е споделен открито. Жанровата определеност на заглавието: „молитва”, доуточнено от притежателната местоименна форма „моята”, насочва към вътрешните изживявания на Аз-а, които са твърде далеч от молитвените настроения на душата.

Изповедната форма на мисълта търси опонент, участник в диалога. Лирическия Аз влиза в дискусия със своето съзнание.Темата на поетичния диалог е вярата в разума и в гласа на „истината”. Потенциалните възможности на разума и истината за него са единствените нравствени критерии за човека и неговото съзнание. Затова и поетичната дискусия между лирическия Аз и съзнание е за човека и неговата нравственост.

Всеки чува божествения „глас” на разума и истината за себе си при конфронтация със света, в който живее. Реалността е отразена в човешкото съзнание според личния критерий за възприятие и оценка.Твърде често „отразеният” образ на света е с контрастни, нравствени стойности в сравнение с наблюдаваната действителност. За тези развойни процеси в условната художествена връзка между човек и свят говори поетичния размисъл на Ботевия лирически Аз в стихотворението „Моята молитва”.

1

Свободата на избор, на мнение и позиция е свещено право на личността , отхвърлила всякакъв вид насилие и духовна свобода. Божествено справедлив е вътрешния, неприкосновен свят на човека. Там е „храмът” на духа - неговата „светая светих”. Именно в това духовно пространство се ражда божествената вяра в човека и в неговия разум. В този „храм” на красивия нравствен размисъл е духовното битие на Ботевия „правий боже”, който е същностна тема на поетичната дискусия, но и вътрешен двигател на лиричната изповед.

Текста на тази ботева творба убедително доказва потребността от вяра и упование в една надлична сила - Бог ( каквото и да влага в това понятие поетът) , но от друга страна, се възприема като пародия(преобръщане) на установения текст за подобно обръщане към бога. Напрежението и раздвояването се усещат още от мотото цитат „Благословен бог наш …”. То е част от началото на не едно псалмопеене, като в едно от тях има следната конструкция „Благословен Господ, защото той чу гласа на молбите ми”. Непълнотата на фразата в Ботевото мото, многоточието отварят поле на една недоизказаност, задават напрежение между библейските истини е изстраданата лична позиция на поета.

Прякото обръщение, още в началото, маркира типичната за Ботевата поезия диалогичност, призивност, непосредственост в общуването. Позоваването на някакво друго, чуждо слово, определено подсказва непрекъснатият разговор, полемиката , която Ботев води с миналото и съвременниците си.Оттук произтича и антитезисния характер на композицията- както на целия текст, така и на отделните строфи. Образи и чувства са контрастно представени.

Отрицанието, като основна художествена цел, преследвана от Ботев, за първи път е фиксирано във тори стих на първа строфа : „Не ти, що си в небесата”. Разгърнато, доказано тезисно отрицание можем да открием в следващите пет строфи. Наблюдава се петстепенно градирано отрицание, което има своя вътрешна композиция.

Основното композиционно ядро от три строфи, в които е разгърнато отрицанието отрицанието на три основни функции на религията , като универсален модел на насилие и потисничество, има своя структурна рамка с въведение, отрицание и финал – обобщение на отрицанието.

Ако разгледаме художественото пространство на Ботевото поетическо отрицание(именно в тези пет строфи), ще открием , че в първата се изгражда базата на отрицанието, а това е православната християнска вяра :

Не ти , комуто се кланят……..православните скотове

Това всъщност е и въведението – отрицание.

Следва основното композиционно ядро с отрицанието на религията , като духовно насилие над човека , във втората строфа:

Не ти , който си направил……..…….. човекът …………..Роб да бъде на земята

В трета строфа – отрицанието на религията , като официален инструмент на социално разделение :

Не ти , който си помазал Царе, папи , патриарси,а в неволя си зарязалмоите братя сиромаси

В четвърта строфа – разобличение на фарисейския морал и нрави :

Не ти, който учиш робътда търпи и да се молии храниш го дори до гробътсамо с надежди голи,

1

за да обобщи във финалната пета строфа направените разобличения на „светата обител” , като храм на лъжци, тирани, глупци и душмани

не ти , боже , но лъжцитена безчестните тиранине ти идол на глупцитена човешките душмани.

Безнравствена е действителността, закриляна от бога на лъжците. Срещу тази несправедливост се бунтува поетът. Неговия протест е идентичен по силата на отрицанието с лирическото съзнание на поетичния Аз. Враг на пробуждащото се човешко съзнание е „богът на безумните тирани”. Той вещае вечно робство и само непозналия бога на разума в себе си може да вярва в идола на глупците.

Художествено-материалното, обективирано в пет степенното отрицание, гради психологическа основа за преход от отрицание към позитивно внушение, като градивен елемент на антитезисното Ботево „не ти – а ти!” поетическо начало.

„Кървавото, грешно царство на лъжци” , тирани, глупци , душмани е видимата обществена надстройка , която Ботев атакува отвътре, внушавайки ново действено национално съзнание. То се гради на нови духовни стойности - конфликтно противопоставени, като обществено-историческа динамика на вътрешните „Аз – ови” пространства на реалната социално историческа пасивност на официалните институции, поддържащи религиозни функции и заблуди.

Внушението – утвърждение на новото „Аз-ово” съзнание Ботев приема като духовно кръщене, при което новото българско колективно съзнание ще се присъедини към всенародния духовен празник на отвоювано чрез личен избор човешко достойнство.

Защитната теза на поет и лирически Аз в поетичната дискусия за човека и неговата нравственост се очертават чрез отрицанието на антихуманния статут на божественото. Ботев защитава своя философски и художествен модел за света, в който човекът по естествено, а не по божествено право е свободен. И своята свобода той отстоява чрез силата на разума си. „Божествен” център на човешкия духовен свят е свободата на мисъл и действие. Те са вътрешна същност на всеки избор, а един от тях е личната и национална свобода. Над всичко застават човекът и неговия мисловен потенциал. Затова и разумът е доминиращ в нравствената скала на националните ценности.Получава статута на нов бог на истината и справедливостта, за когото единствената ценност е свободата. Той е винаги „в сърцето и душата” на всеки човек. „Храмът” на свободната мисъл и на промененото национално съзнание е съграден. Към неговото сакрално пространство, което е „ в сърцето и в душата” е насочена поетичната теза на Ботевия лиричен Аз, защитаващ бога на свободния разум.

Мислещият човек е единствения самовластен господар на обществено и национално съзнание. Той избира празниците за духовно личностно кръщене на българина.Защитава историческите му интереси :

А ти , боже на разума ,защитниче на робите

Категоричността на поетичната теза : „А ти , боже, на разума”, задълбочава диалога между народ и национално съзнание. Личност и народностен колектив се обединяват от единствено възможния разумен избор – свободата на човек и родина. Дилемата робство или свобода за Ботев не съществува.Робството е завинаги отхвърлено като битие на националното съзнание. Мисълта за свободно бъдеще изпълва с празничност духа. Човешките души ликуват, съградили всеобщ храм на разума и справедливостта. Денят на духовното освобождение е близък. В пространството на свободната мисъл националните различия изчезват. Всички народи са равни пред бога на разума и справедливостта. Всеобща е и радостта : „на когото щат празнуват/денят скоро народите!”.

Заменил библейската категория любов към ближния с борба заради ближния, поетът разкрива новата молитва на българина, пронизана от активна действена любов, съграждаща храма на свободния човешки дух :

1

Вдъхни всекиму , о , боже !любов жива за свобода –да се бори кой както можес душманите на народа.

Молитвеният шепот на Аз – а, обърнал взор към дверите на своето собствено съзнание в първи стих на първа строфа – „О, мой боже, правий боже !” достига до вътрешната аргументирана категоричност на императива – повеля в първи и втори стих на осма строфа :

Вдъхни всекиму , о , боже !любов жива за свобода ,

която получава обективна художествена материализация в открития призив за борба :

да се бори кой как можес душманите на народа.

Категоричният, могъщ, мажорен вик за борба озвучава приглушените молитвени пространства на зависимата робска човешка душевност.

Свободата на духа озарява с празнична светлина съзнанието на Аз-а. Човекът вече не изпитва страх, не се моли, а сам кове съдбата си.

Последните две строфи са личната молитвена изповед на Ботев, чийто глас-камбана озвучава далечните родни пространства :

О, мой боже, правий боже !…….Подкрепи и мен ръката…….Не оставяй да изстинебуйно сърце в чужбина

Освободения дух и разкрепостеното съзнание Ботев скрепява с категоричния императив на личността :

Подкрепи и мен ръката ,та кога въстане робътв редовете на борбатада си найда и аз гробът !

Религиозният ритуален жест на десницата, чертаеща кръстния знак за молитвена закрила и помощ от бога е заменен с поетичния знак на националната жертвеност : „Подкрепи и мен ръката”. Пред своята душа и пред разбуненото национално съзнание се заклева и обрича живота си лирическия Аз. Това е личното желание на поета за човешка и национална жертвеност пред най-справедливата кауза – свободата на човека и народа. Това е божествената истина за човека, носещ „олтара” на революцията в сърцето си.

Не оставяй да изстинебуйно сърце на чужбинаи гласът ми да изстинетихо като през пустиня !

Доброто, истината и вярата в Ботевото творчество са ценности , активно отстоявани, мислени извън и въпреки всякакви канони. Това всъщност е голямата Ботева свобода. Тя се мери по дълбоко лични критерии, не само по общоприетите представи за национално и социално освобождение. За него свободата е преди всичко феномен на индивидуалното съзнание и воля. Двата бога в стихотворението са алегориите на двете истини. Едната , традиционната, се възприема, разбира се , като псевдоистина от лирическия Аз. Другата, неговата, е действителността.

Външният Бог е традиционен. Пред него се застава с благоволение и страхопочитание във всички времена и от всички хора. Богът създател и пазител не допуска съмнения, изисква

1

почитание. Той е устойчив и авторитарен. Поставя условията си чрез своите наместници сред хората.Небесният Бог е с институционална обвързаност. Божествената праведност се налага от избраници на Земята. Така се смесват пространствата на човешкия свят и божествените селения. Изреченото от хора е подозрително божествено, с него може да се спекулира лесно от несъвършения човек.

Вътрешния Бог е уникален. Той е приютен в „Олимпа” на съкровения личностен свят.Богът в човека е неустойчив, няма монолитно излъчване, изпълнен е със съмнения. Той е функция на непрекъснато променящия се индивид. Но за гласа на този Бог няма посредници. Посланията му са истински, защото са произнесени на език, който не допуска изкривяване на заложените смисли.

Кой е „правият” Бог ? Текстът на „Моята молитва” веднага пояснява : „ти , що си в мене, боже - / в мен, в сърцето и душата !”. Около псевдобога се напластяват всички типични за Ботев отрицателни смисли. Най-голямото прегрешение на този Бог е, че учи роба да търпи и да се моли. Макар и да е привеждана неведнъж като пример за богоборство на автора си „Моята молитва” не е богоборски текст в действителния смисъл на думата.Ботев също не е богоборец. Той страстно търси неопороченото лице на християнския Бог и големите каузи на тази религия. Не случайно официалният бог е наречен „идол” – идоли са изображенията на езическите божества, които християнството не признава за истински.Ботев отрича изопачената представа за бога именно чрез собствено християнската понятийност. Той търси божественото, неопороченото от интересите на църквата и държавата. Той така и разбира християнството – като религия на робите, като социален и духовен бунт на потиснатите, каквато то първоначално е било, преди да се превърне в официална религия.

Двуборството между двата бога е за пространството на човешкия дух. Уникалния бог във всеки човек води диалог с универсалния повелител на всеобщите норми. Възможни са различни резултати – помирение и хармония, през опитомяване на Бога в човека или извеждане на конфликта в извънличностните пространства. Ботевия лиричен герой избира драматизма на второто решение.

Конфликтността е неразделна част от света на Ботевия лиричен герой, затова не е изненадваща тази негова позиция. По важни са мотивите за поетическите послания.Достатъчно е да бъде съзрян и най-малкия елемент на тираничност, за да последва безкомпромисния отклик на Ботевия лиричен човек. Според него църквата моделира покорство, търпение, примирение. А това е в противоречие със заложената в градежа на идеите му представа за нуждата от активност.

Убедеността в изказаната позиция здраво е вкоренена във вярата, че Богът на разума е във всеки човек. Търсенето на този Бог е сложно.Свързано е с неистовите усилия на самопроникването, с проправянето на път през пластовете на страх и примирение. На лирическия текст е възложена ролята да сложи началото на осъзнаването. Атакувано е здраво бронираното дребнаво живуркане, защото не води към големите национални цели. Голямата идея е достижима, когато е споделяна и осъществявана от мнозина, а не само от трагично изпреварили времето си хора.

Стихотворението „Моята молитва” е обречено да не изпълни ролята си в своето време. Робът е с разколебана от ужаса на битието душевност. Той е изпълнен и с истинска почит към християнската църква, защото в годините на робството тя е за него един от символите на националната идентичност. Трудно могат да се проумеят, от притиснатия в ежедневието човек, дълбоките послания на творбата. Това издига непреодолими прегради в общуването, следователно и в споделянето на високите пориви.

Може да се каже, че надскочилите времето си Ботеви прозрения са родили чужд за неговата публика текст, който има своята вечност, заради универсалните си послания. Поставените въпроси не са спирали да вълнуват човека на всички епохи и земни пространства. При изграждането на ценностните ориентири не може да се пренебрегне проблемът за съкровеното, защото Бог е другото му име.

РЕЧНИК

Алегория - изразяване на отвлечено понятие с конкретен образ (напр. скелет, въоръжен с коса, е алегория на смъртта ).

„ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ” - БОТЕВ

1

(анализ)По трагично стечение на обстоятелствата този реквием за близкия приятел, за националния

герой - светиня се превръща в реквием и за самия автор, в неочаквана поанта на неговия мълниеносен възход, който блясва на българския хоризонт и драстично е прекърмен на Вола.

В „Обесването на Васил Левски” чувството е много по-различно от баладичния апотеоз на смъртта в „Хаджи Димитър”. Според Радосвет Коларов стихотворението диалектически поема напрежението между одата и елегията, утвърждавайки и извисявайки образа на героя в трагичното чувство, чрез скръбта на оплакващата го родина. „Обесването на Васил Левски” е „поетическа трагедия”, а не трагическа балада според думите на друг неин изследовател - доктор Нина Пантелеева. В бездната на страданието няма просветление и утеха, няма изход и перспектива. Няма нюанси. Реквиемът е издържан напълно еднотоново - страшна, всепоглъщаща непреодолима болка, изгаряща до отчаяние.

Стихотворението, както често в Ботевата поезия, започва с обръщение - въпрос, тук двустранен, към две различни страни. Водещият мотив майката - родина звучи с безкрайна нежност на синовно умиление и страдание ( „жално” , „милно” ). Вторият, подчиненият мотив е издържан в световно утвърдената линия - зловещото присъствие на гарвана. Творбата се разгръща като своеобразен монологичен диалог с майката - родина.

Двуделността на образната структура в стихотворението е рязко отчетлива: на единия полюс е образът на Апостола, обесеният син на България; на другия полюс стои цялото обкръжение на родната земя и всички живи същества върху нея.

Целият човешки и природен свят (това доказва всеки стих) е обхванат от „стресово” състояние, в което се рушат привичните стереотипи, объркват се посоките; хората и животните блуждаят в безпътица, псетата подивяват и започват да вият в полята, заедно с вълците. В това всеобщо страдание рязко изпъква на преден план идеята за единството на всички страдащи същества и това „единство в скръбта”, изравняващо, поставящо знак за еквивалентност между голямо и малко, колективно - необозримо и единично, всеобщо - вечно и мигновено преходно.

Животните, хората и природните стихии смесват гласовете си в разноречев, нестроен хор, тотално приравнени във всеобщото страдание. При това обединяване на гласовете емоционалното напрежение достига до краен предел ; отделните партии взаимно се усилват в своето взаимодействие и наслагване, за да достигнат до качествено нова степен на интензивност - висотата на някаква неистовост. За постигането на този ефект дава своя принос и принципът на вътрешната градация в звуковата динамика на гласовете, започваща от граченето и свършваща с пищенето.

Образът на Апостола, очертан само с двата стиха на трета строфа („ и твой един син, Българийо / виси на него със страшна сила”), застава на другия полюс в образната система на творбата. На фона на множествеността и колективния образ на родината и множеството стихове, върху които този образ се е разпрострял, рязко изпъква неговата единичност и уединеност, компактната му разположеност - върху една строфа - в центъра на стихотворението. Тази нескривана сдържаност на поета и сякаш нежелание да говори за своя герой създава с обратни средства ефект на рязко подчертаване, който постига и директната прослава и митологизация.

И тъй духовно и телесно, земно и нетленно се издигат еднакво до равнището на някаква изключителна, фантастична напрегнатост, до ореолна висота, за да се сплетат в противоречивото единство на образа. И то - забележително! - създавани почти „от нищо” , почти в мълчанието и неизречеността в подножието на бесилото. Всички внушения, които явно или скрито излъчва образът, се резюмират в думата „сила”. Тя придобива ролята на така да се каже „композиционен гвоздей” на творбата, с особеното си стратегическо значение.

Не е трудно да се почувства, че необичайностите на думата „сила” изпъква, като се абстрахираме от особеностите на нейното значение - на фона на многоликото безсилие, което заобикаля героя. Странността иде от инверсията на привичните роли в съотношенията „оплакващи - оплакван” , „живи - мъртъв” , „много - един”. Нормалното е в лицето на обесения ( и изобщо мъртвия ) да се вижда някакъв идеален случай на безсилие, пасивност, незащитимост. Нормална е, от друга страна, мисълта, че силата остава сред живите във всичките й форми на физическа и духовна активност. Това съвсем елементарно, разбира се, разсъждение е необходимо, за да се подчертае разместването, което прави поетът. Той преобръща наопаки „нормалната” логика, като

1

сменя ролите - силен, и то страшно силен, се оказва „най-уязвимият” - мъртвият, оплакваният, самотно висящият. Безсилни в своята вцепененост, обърканост, неутешимост остават живите, оплакващите, многото. Тази поразителна инверсия, рязко актуализираща се чрез въвеждането на думата „сила”, фактически е завършващият ход в насрещното движение на двата противоположни типа, при които двата полюсни образа ( отечество - герой ) се достигат и разминават, сменят местата си.

Очевидно мястото на единствената силна точка е в центъра на художествения свят, за да поеме тя върху себе си тежестта при всеобщата неустойчивост и рушене на стабилните основи в скръбта. „Нормалната” логика също изисква героят да се намира в центъра, сред обкръжението на оплакващото го отечество с друга мотивировка - за да може да събере от всички страни като във фокус погледите на оплакващите го, като израз на всеобщността на отечествената привързаност. Оказва се обаче, че тази композиция на образите придобива същевременно и противоположен смисъл, обръщащ посоката на въздействие от центъра към периферията: тя е необходима, за да може „страшната сила” на героя да се разпредели по всички посоки - не към оплакващите, а вече към плачещите, осиротелите, да обгърне цялата българска земя.

Това двузначно композиционно решение - „Героят, заобиколен от оплакващите неговата гибел представители на отечеството”; „Героят единствената силна точка сред плачещите и осиротелите получава е творбата буквално текстуално въплъщение - в разполагането на образа в средищната строфа (трета) - в самия център на стихотворението.

Особено място в изказа на творбата заема плачът. Забележително е , че в тази творба с толкова много плач (във всяка строфа, както отбелязва Цветелина Унджиева) няма и следа от сълзливост. Това е единственото Ботево стихотворение, което изцяло се изгражда върху плача - като символ на безпомощност.

Родината, като осиротяла майка, получава и състраданието на лирическото Аз, но и гневната му нетърпимост към слабостта й. Не толкова жалост, колкото протест има в заповедното „Плачи !” . Сякаш гласът на поета, вместо да утешава, натяква : сега наистина има за какво да се плаче, сега наистина няма какво друго да се направи, освен да се плаче. И зад това натякване проличава намек, че сега трябва да се плаче заради всичко онова, което не е било направено преди; затова, че героят е бил оставен наистина „един” - и в това „един” звучи не само неговата изключителна героичност, но и неговата тъжна единичност в този свят без мъже (както е описана родината в стихотворението).

И състоянието на плач е мислено по различен начин в тази Ботева творба. То е спътник на робската обреченост, постоянно във вековната си устойчивост. С повелителното му задаване : „Плачи !” , това състояние се превръща в знак за осиротяването на родината. Смисълът в първия случай е свързан с участта на човека, а във втория - с участта на отечеството. Така е променена значимостта на плача като факт от художествената реалност. Променят се и определенията на плача. „Жално” и „милно” от началото на лирическия текст в края вече звучат като „без надежда” . При умирането на надеждата настъпва пределът на отчаянието. Случило се е нещо много по-страшно от робската действителност. Загинал е най - достойния син на България. Така плачът от самоокайване трябва да се превърне в приобщаване към идеята за свобода.

Издигайки се до колективна всъщност, плачът и страданието се откъсват от привичните ценностни характеристики, носещи като състояние на отделния индивид. Тази всеобщност ангажира с рядка сила националното чувство на читателя, „абсорбира” го в орбитата на духовния свят на творбата, активизирайки у него съкровени чувства на съпричастност към своя народ, към съдбата на родината.

В човешкия свят на стихотворението отсъстват мъжете с юнашка сила. Освен обесеният син на България други действително мъжки образи няма. За сметка на това творбата е изпълнена с образи на старци, жени и деца. С героя, който виси със страшна сила на бесилото, сякаш си е отишло и мъжественото, силното от българския космос. Остават само враждебните „гарван”, „псета и вълци”, както и безсилните човешки същества, една толкова прозрачна метафора на робското битие.

Сякаш с обесването на най-достойния син на България от националния небосклон е свалена всяка възможна мъжественост. Сякаш единствено негова е била юнашката сила в помръкналия

1

български космос. Оттук нататък родната земя може да бъде оплождане само от гарвановия грач и да ражда единствено зли песни, зимни вихрове, тръни, студ, мраз и плач без надежда.

Апокалиптична картина: стъписващ гарванов грач, виене на псета и вълци, безумно състояние на старци, жени и деца - рисува творбата. Внушението за апокалиптичност се засилва с последния куплет, където отсъстват живи същества. Така снежната виелица придобива измеренията на катаклизъм, поразил всички надежди за свобода. Зимата е смъртта на природата. Апокалиптичната зимна картина е не само бял фон на открояващите се черно бесило, черен гарван, черна робиня, но и препратка към последвалия от смъртта на Апостола природен апокалипсис.

Четен в паралел с „Хаджи Димитър” текстът бележи рязък спад на романтическото. Вълшебните помощници от баладата тук стават бездушни зверове. Само дивите са заменени от най-обикновени безпомощни старци, жени и деца, у които не само няма нищо красиво, но и които нищо ценно не могат да направят, според ценностната система на героическия епос. Вместо на Балкана героят умира на бесилото. То е откроено също така силно от останалия свят (въведено е с глагола „стърчи”), само че не като глагол на волността и свободата, а поради осветеността от силата на юнака той няма нужда да бъде вписван в легендарни места, за да се изтъкне неговата значимост, той самият прави местата легендарни.

Последната Ботева творба по своеобразен начин борави и с някои библейски метафори и формули. Така например може да се приеме, че текстът на четвъртата строфа:

Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полето,старци се молят богу горещо,жените плачат, пищят децата

кореспондира с описанието на съдбоносния съден ден от Новия завет, което предлага евангелист Лука : „И след него вървеше голямо множество, народ и жени, които плачеха и ридаеха за него...”

В началото на творбата, в тези наситени с емоционалност строфи, се включва съществено стилизирана и преосмислена, но запазила следите на близост до библейския текст, метонимично образна максима:

... че твоят свещен глас, майка, е глас без помощ, глас във пустиня.

Тръгнал от пророк Исая, този библейски образ става популярен чрез самопризнанието на Исус Христос в евангелските показания: „Той рече: аз съм глас на викащия в пустинята” (Йоан 1:23). Както за апостизиращия трагичната ситуация, така и за личните философско - житейски разбирания на Ботев няма формула, която по-точно от библейската би изразила характеризиращото ги състояние на духа.

Сводимостта на библейското до конкретно - историческото в „Обесването на Васил Левски” не е плод на самоцелна авторка идея, не е плод на Ботевите поетически инвенции. Данните и свидетелствата около култа към Апостола са категорични. Близкият му Любен Каравелов повествува в един от разказите си : „Всички селяни ни обикнаха... Левски за тях е някакво си чудо .” Вазов, който също лично го познава пише : „Селяните прости светец го зовяха ...” В този дух са данните и около неговото мистериозно залавяне (предателство, с предателство е заловен и Христос) и неговата смърт - Левски свършва като Христос на бесилото. Съвпаденията няма как да не провокират паралела, да не активизират асоциациите. В такт с внушенията от класическата библейска сцена, поетът Ботев съумява да извиси образа с неговата самопожертвователност, която не е инспирирана свише. Той поема риска и сакрализира подвига му в атмосферата на пълна отчужденост от страна на множеството, останало някъде „назад”, „надолу”, „в подножието” на заелата целия хоризонт бесило с жертвата.

Ботев е първият поет, в чисто творчество словото придобива характерната за поезията многозначност, първият поет в новата българска литература, у когото се срещат почти всички прийоми на модерното писане. Примерите за това са многобройни, „Обесването на Васил Левски” е един от конкретните изрази на едно такова становище. Новият тип баладичност, който създава творбата, атмосферата на смътно усещана двойственост и деформираност на образите, от друга

1

страна, темата за народа в неговото трагично изпитание и единство, прозвучала с непознати до този момент в поезията на Ботев сила и непознати акценти, както и някои образи, които пустинното призрачно поле с вълците и вятъра, свирещ из него, горестния диалог с майката - родина - всичко това отвежда оттук към септемврийската балада и поетиката на септемврийската литература изобщо. (Сравни у Фурнаджиев „Там изгоряха селата и пеят бесилките, / вятърът стене над пустите ниви сега” - ( „Конници” ) ; „Но пуст е в блясък сив пустинята, / ясно е безлюдно е по друма „ ( „Гибел” ) ; у Разцветников - „Сами сред ледната пустиня” ; „Родино по твоите поля незасети / чакали и вълци гонят за стръв” ( Последният войн” ) и т.н. ) . От друга страна, напрегнатото, създаващо мрачна експресия натрупване на образи - детайли в картината на четвърта строфа, посредством асидетонтно свързване на кратки фрази представя първообраз - модел на акумулиращия принцип в образно - синтактичните построения на Гео Милев и ранния Ламар.

Примамливо и интересно е да се гадае чрез какви етапи и превъплъщения би преминала Ботевата поезия и какви насоки на нашата литература би оплодила, ако черкезкият куршум се беше разминал с нейния създател. Прогнозите, особено когато се отнасят до „бъдеще в миналото”, носят своите рискове. Едно обаче е сигурно, че тази поезия не би застанала насред път, че би разкрила нови и нови страни от Ботевия поетичен гений.

РЕЧНИК

Инверсия - изменен, преобърнат, обратен ред на думите в изречението.

Инвенция - откриване на нови форми във време на творческа работа