ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 19, ГОД. 4, 2012, 1 ОКТОМВРИ, ПОНЕДЕЛНИК, Ц.2 ЛВ.

Попадам на информация под заглавие Сергей Станишев е президент на европейските социалисти, в която чета:

Председателят на Българската социалистическа пар-тия Сергей Станишев бе избран в Брюксел за президент на Партията на европейските социалисти (ПЕС – pes.eu). За него гласуваха 91,3 процента от делегатите на партии от левия политически спектър в ЕС – общо 336 души.

Съответно е дадена и снимка на гордия Серьожа Дмит-рич, който, разбира се, стои в позата на Ленин, командващ щурма на Зимния дворец. Виждайки това, моя милост не се стърпя да напише следната бележчица във Фейсбук:

В ПЕС, горките, явно здравата са закъсали откъм личнос-ти щом си избраха мухльото Серьожка Дмитрич за свой лидер, завалийките! Страшна личностна мизерия тресе туй ПЕС – да му се не види! За ония, които не знаят: ПЕС е "партия на европейските социалисти", пояснявам, да не земе някой да си помисли, че става дума за кучета или, още по-лошо, за някакви презрени гейове...

Егати личностния дефицит, който е обхванал европейския социализъм! То кога ли не го е бил обхванал де, но сега, щом паднаха до нивото на Серьожка Дмитрич, работата явно вече е хептен отчайваща...

БСП и ГЕРБ, главните съдружници и партньори в клоунадата и цирка, наречен “българ-

ска политика”, разиграха тия дни един най-пошъл безвкусен фарс, в който смесиха кьорфишека с песента на Митю Шамара и… “изнамирането на нов честен частен стратегически инвеститор”, който, представете си, бил искал без да даваме никакви пари да ни построи АЕЦ-Белене и да ни я подари след това! Услужливите слугински медии поеха възложената им мисия по довидиотява-не на целокупната ни нация със завидно усърдие, което говори, че са успели да получат много хубави пари; не вярвам да правят мерзостите, които правят, от чиста глупост.

Около фрапантния по пошлостта си медийно-чалгашарски спектакъл от последните дни прочетох текста „Made in Bulgaria“ на Любослава Русева; заслужава си да се прочете от повече хора, затова и давам линк към него. Ето завършека на тоя текст, а под него можете да прочетете и няколко коментари на граждани, които особено ме впечатлиха, до степен, че реших мненията им да стигнат и до в-к ГРАЖДАНИНЪ:

България отдавна се управлява в някакви сумрачни задкулисия, където маските се свалят, ръкавите се запретват до лактите, и на пура и уиски… (На стр. 2)

БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДА БЪДЕ НАЙ-ТЪЖНАТА ДЪРЖАВА АКО НИЕ, ГРАЖДАНИТЕ, НЕ СЕ СТЕГНЕМ И НЕ ПОКАЖЕМ КОЙ КОМАНДВА ПАРАДА!

(От стр. 1)

… се взимат съдбоносни за дър-жавата ни решения. Хванати сме в капан, защото нахалството на въпросните зад-кулисия е стигнало дотам да гледа на нас само като на публика, която трябва да си седи по местата и да се кикоти на тъпи бурлески. Подценяват ни, подиграват ни се, направо ни се плезят в лицата. Подх-върлят ни обидни темички за хилеж и в това време лапат като топъл хляб ресур-сите на държавата. Накрая няма и да разберем, че съвсем сме останали без такава. А единственото, което ще на-помня, че ни е имало, ще е надписът върху патента ни за самоограбване и самоизяж-дане: „Made in Bulgaria”.

Така завършва статията на Русева. А ето как коментират гражданите:

Човек, като слуша защо ББ е отка-зал да се деполитизира, остава с впечатле-нието, че всъщност още си членува в БКП. Демонстративно стана охрана на Живков, възроди милиционерщината в пълна мяра. Всъщност имаме си една отломка от БКП в ЕНП (ГЕРБ) и друга – в социнтерна (БСП). А дори да оставим това, политиците загърбят всякакви показни различия, щом стане дума за пари. А става дума за много пари. Я как припкаше Цецка; я как притърча Делянчо… (Боко)

Досега комисионните се разпреде-ляха: БСП и малко и напоследък ГЕРБ. Отсега нататък: ГЕРБ и малко БСП. (kuts)

България ще продължи да бъде най-тъжната държава ако не се стегнем и не покажем кой командва парада. Един път го направихме 97-ма, но даже и тогава не са ни се подигравали така просташки и безце-ремонно. Сега се гаврят с нас, а много не се и усещат. Събудете се! (безпартийна)

Лани един ми разправяше съвсем отговорно, как един от най-първите ни мъ-же, да не беше и най-първият, полял първия милиард в евро с приятелите си от The tomcats’ circle. Извинете, че на английски, но така няма да разбере, че за него става „на въпрос”. ТИМ-грите ни управляват, това е… (Penka)

НАВСЯКЪДЕ ПО СВЕТА – С ИЗКЛЮЧЕ-НИЕ НА БЪЛГАРИЯ – КРАДЦИТЕ, НЕЗА-ВИСИМО НА КАКВО НИВО СА, БИВАТ ПРЕСЛЕДВАНИ И НАКАЗВАНИ

септември 29, 2012

Под линка на публикацията Бъл-гария ще продължи да бъде най-тъжната държава ако ние, гражданите, не се стег-нем и не покажем кой командва парада! във Фейсбук г-н Александър Йоцов е напи-

сал следния коментар, който заслужава да се прочете от колкото се може повече хора, в това число да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето този коментар:

В списъка на management team на двете фирми включително и на “New England Power Company” (при search на тази фирма се попада на National Grid Oasis, няма име на CEO Самюел Реди. При търсене на Самюел Реди не може да се намери информация. Цялата група няма нито един listing къде е главният office на фирмата, и/или имената на CEO-тата. При проверка на участието и в Canada се оказва, че те са взели участие и то като subcontractori на Communication projects включително и в енергетиката. Като консул-тант на най-голямата Атомна Централа в Северна Америка “Bruce Power”, строена от Английски Concorsium не съм срещал името на нито една от изброените фирми, нито ги знам.

По същия начин по време на конт-рактите си с Pickering Nuclear Generation Station не съм срещал нито една от изброе-ните фирми. Имам чувството, че тези фир-ми са на КГБ и ДС и са създадени с изнесе-ните и препрани капитали на техническите разузнавания на СССР И НРБ – разбирай за България откраднатите пари от българския външен дълг. Още повече името Емил Хърсев е на един от “сивите” кардинали на икономическия преход (Другите са Венци Димитров, Проф. Вълчев и Божидар Данев). Емил Хърсев управляваше валутните опе-рации на БНБ и валутния резерв на Бълга-рия. Той ги управляваше така, че винаги червената мафия и олигарсите имаха изго-да от валутния курс на лев/us dollar.

Още в 2010 година съм писал като коментари във Фейсбук и кафене.net че България няма нужда от следваща атомна централа – особено от неефективните съ-ветски ядрени реактори и съвъкуплените турбина-генератор. Това може да се наложи само ако България пожелае да спре цент-ралите в Стара Загора (Раднево-Гълъбово), Бобов дол и Варна. Освен това в оригинал-ния bid за изпълнение и финансиране на АЕЦ-Белене участваше concorsiuma на Westinghouse-Skoda. След като една от най-големите частни разузнавателни аген-ции в САЩ подаде данни на Westinghouse за грижливо скриваните от българското правителство данни за сеизмичната обста-

новка на строителната площадка на АЕЦ-Белене, както и за реалното финансово състояние на проекта до този момент, те напуснаха конкурса.

Милка Иванова, това, което каз-ваш, е глупаво и от 1990 г., след като спе-челиха нечестно изборите твоята теория е мотото на БСП. Или както казваше вълка в сериала “Ну, погоди!” със скрит зад гърба нож “Lets жить дружно ребята!”. Това е най-глупавата теория. Нека покажем на крадци-те, убийците измамниците, че те са опрос-тени, откраднатото – откраднато, битият – бит, ебаният – ебан, а сега нека заживеем дружно. И ние пак ще си траем, а вие пак ще си грабите и убивате, ама сте го правим в мир. Знаеш ли, драга Милка, аз също живея в Сanada и виждам пипалата на червените олигарси, мафията и сивата икономика на България, разпрострени до Северна Амери-ка, Сanada и САЩ. Но изказвания като твое-то са най-провокативни. Тая партия е яхала българския народ, избивала го е, крала го и сега хайде да плеснем с ръце и да се пре-гърнем. Нещо и твоите червени чорапи се виждат!!!!

Милка, живееш в чужбина, сигурно в някоя идеална стерилна държава. Няма държава, в която да не се краде, но няма държава където има толкова провокатори като теб дето искат окрадените и крадците да си опростят кражбите и да се прегърнат. Навсякъде по света – с изключение на Бъл-гария – крадците, независимо на какво ниво са, се преследват и наказват.

Милка Иванова, ти си явно голям привърженик на БСП (и всички нейни креа-тури). Та кой нов политик не е роднина на старата гвардия милиционерски политици? Най-добре е да се върнеш в България – БСП и креатурите и имат нужда от хора като тебе!

Нищо не може да се покрие ако има воля да се разкрие. Хората живеят в материален свят, те са материални и всяко тяхно действие оставя следи. Така че ако има воля да се разкрие ще се разкрие. А пеенето на приспивни песни като твоята се най-подлата постъпка спрямо България и българите. Ето затова не живея в България, затова не се връщам там – защото тая държава е пълна с такива като теб!

СРЕЩУ ЗЛОТО, ПОДХРАНВАЩО ГЛУ-ПОСТТА

Попаднах на една неоспоримо мъдра мисъл на Франсоаз Саган: Глупост-та не винаги прави човека злобен, но злобата винаги прави човека глупав. Иска ми се колкото се може повече хора да научат за нея, по тази причина турям такъв акцент в блога си тази сутрин. Въпреки че казва полза от такава мисъл за злобните, които вече са оглупели заради злобата си? Щом вече са оглупели, как ще могат да употребят ума си така, че да схванат и осъзнаят смисъла й – и евентуално да се

3 променят? Малко трудно ще стане, няма как да стане.

Злобният първом трябва да поту-ши, да победи, да изкорени злобата в душа-та си, а едва по-късно, на тази основа, ще се избави и от глупостта. Или още с акта на осъзнаването, че злобата е тази, която поражда глупостта, човекът вече е станал по-малко глупав. Или поне е удържал първа победа над собствената глупост. Но че от злоба, от озлобеност се правят непрекъсна-то глупости, върши се глупост след глупост, това наистина е неоспоримо. Шапка свалям на Ф.Саган, че е успяла да състави този бляскав афоризъм.

Бил съм свидетел в продължение на вече некраткия си живот как претенди-ращи да са що-годе интелигентни хора заради озлобяване да започнат да правят глупост след глупост. Злобата така упойва такъв човек, че приспива разсъдъка му. И почват да се редят глупост след глупост. Колкото повече злобата разцъфтява в ду-шата на озлобилия се, на злобаря, толкова глупостта почва да цъфти във все по-пищни цветове. От гледна точка на това добротата и добрината винаги са изначално мъдри. Доброта и мъдрост, изглежда, са едно и също нещо - или поне са дълбоко родстве-ни. Добродетелността, благородството на душата, благодушната или просто благата душа е предпоставката, първо, да се опазим от пораженията на многоликата злоба, а най-вече – да не допуснем да оглупяваме, напротив, да започнем малко по малко да помъдряваме. Съобразно казаното бихме могли да префразираме изказването на Франсоаз Саган ето как: Добротата винаги прави човека мъдър, мъдростта винаги прави човека добър. Или нещо такова, което в момента не ми хрумва още, ала се върти в ума ми. Явно още не му е дошъл момента да се роди.

Стана така, че тия дни моя милост получи жесток удар от самозабравил се в озлобеността си човек, който при това не прави друго освен да държи пред лицето си лицемерната маска на "непрекъснато раз-даваща се кротост, човечност и доброта". Даже, нанасяйки удара си, тази персона ми каза, че прави злобната си постъпка, предс-

тавете си, от... "човещина"! Представяте ли си докъде, до какви нравствени поражения може да доведе злобата, пък и завистта, щото те, изглежда, вървят ръка за ръка. Щото и злобата си има своя корен, откъдето да се подхранва.

Както и да е, неоспоримо е, че злобата обаче поражда безчет глупости. Как човекът, който си е запазил разсъдъка здрав, би следвало да реагира когато спря-мо него постъпват злобно – и глупаво? Как човекът, който не е допуснал злобата да порази душата му, следва да постъпва, когато спрямо него постъпват злобно и глупаво – ето и върху този въпрос разсъж-давам тия дни най-усилено. Иска ми се и тук малко да поразсъждавам в тази посока. Смятам, че проблемът си струва усилието. Пиша тия неща, воден от изследователски рефлекс, не за да отмъщавам някому. Не, опази Боже, не този е стимулът! Глупаво е да е така. Безкрайно глупаво. Не съм чак толкова зъл, че да допусна такъв един разкош - да правя глупости. Старая се да предпаза душата си от отровата на озлобе-ността. Която именно е извор на голяма част от глупостите, които правим. Щото има и незлобливи глупости – да не забравяме това. Но тук говорим за глупостите, които са продукт, еманация на злобните души.

Подхване ли човек да играе на хо-рото – или на кючека – на глупостта, той не може да постъпва умно, това поне е сигур-но. Като гледаш, че други хора спрямо теб или изобщо постъпват глупаво, е хептен тъпо и ти да направиш някоя глупост, щото тя неминуемо ще те превърне в глупак. Вярно, че двама глупака да се сражават на полето на глупостта – или на арената на глупостта – е, тъй да се рече, твърде адек-ватна работа, в смисъл, че си съответстват, ирелевантни са, ако мога да се изразя така; но на човека, чиято душа не е поразена от злобата, струва ми се, му е значително по-трудно да удържи някаква победа на полето на глупостта, където озлобеният е в своята стихия. Тъй че е безсмислено да се опитвам да взема реванш, встъпвайки в лишени от смисъл битки именно на това поле, на поле-то на глупостта. Тоя, чиито разсъдък е що-годе здрав (щото всеки един от нас по сво-ему си е безразсъден де, по своему си е глупав, това поне никой не може да отре-че!), е длъжен да постъпи все пак по-умно и да се оттегли от безсмислени сражения на арената на глупостта, вдъхновявани от озлобеността. Умният човек неизбежно ще бъде съвсем опозорен ако допусне глупост-та да се сражава с някакви си там озлобени и оглупели заради злобата си индивиди, и то на тяхна територия, там, където им е силата – полето или арената на глупостта. За да не допусне това той е длъжен да се оттегли от това поле, което не е вече позор-но, не е бягство, а чисто и просто е умно. Умният, оня, който държи разсъдъкът му да не помътнее, следва да постъпва що-годе

умно и в най-глупавите ситуации, в които глупавите и озлобените хора го въвличат. Това – от една страна.

Но що-годе умният човек, човекът с що-годе свеж и здрав разсъдък и също така с неопорочена от злоба душа следва, безспорно, на действията на злобаря да отвръща с добро. И тук е големият проблем: може ли когато на злото отвръщаш с добро да помогнеш на озлобилия се да се освобо-ди от жестоката примка на собствената си озлобеност? Та нали няма никаква адекват-ност: как тогава твоята доброта може да доведе дотам, че да се пропука черупката на нечия озлобеност? Злобният, озлобилият се, отмъстителният, омаяният от злоба и завист човек (който, прочие, в това си със-тояние, е почнал да губи най-значими части от човечността си, почнал е да ги погубва!) дали разбира само от зло – или може някак да се повлияе от твоето добро, та да почне да се отървава малко по малко от злобата си? Ето за това мисля все по-често. Как да направя така, че да не допусна разни агре-сивни злобници да ме въвлекат в битка, в която те са така силни, а аз съм така слаб, именно, в битка на полето на злото, на злобата и на озлобеността? А ще мога ли някак аз да ги предизвикам те да навлязат в полето на доброто, на добротата, където има шанс да очистят душите си от отровата на толкова измъчващата ги злоба?

Склонен съм да мисля, че доброто има такава духовна и онтологическа мощ, която е способна да порази всяко зло, всяка озлобеност, дори и най-патологичната. Човек злобее защото е в някакъв смисъл нещастен, понеже чувства непълноценност-та си и се измъчва заради нея. Всеки човек обаче си има и ценни качества, толкова щедрият Бог все нещичко всекиму е дал. Какъв смисъл има да завиждам, примерно, на някой, че умее по-добре от мен да рису-ва, да пее, да пише и прочие? Той, да ре-чем, умее да пише, аз пък, да допуснем, умея да... се веселя, да се наслаждавам на прелестите и на сладостите на живота. Примерно говоря, просто давам пример. Всеки все нещичко умее, все в нещо е силен или добър. Лакомията да бъдем най-велики, т.е. във всяко отношение да бъдем най-добри, според мен поражда завистливостта, която пък подхранва озлобеността. И на това основание вече, като добавка, като аксесоар, се явява и глупостта. Тази е вза-имната връзка на тия човешки слабости и пороци.

Ето, един пример, който сега ми изплува в съзнанието: Б.Борисов се мъчи във всяко отношение да бъде най-добър, във футбол, в политика, в шах, в какво ли не, напъва се да говори умно, от всичко му се ще да ни убеди, че разбира, което, както и да го погледнем, е израз на комплексира-ност заради непълноценност, а в резултат на всичко това продължава да прави глу-пост след глупост. На обречените на гибел

4 Бог първом отнема разсъдъка. По глупости-те, които почва да прави даден човек, раз-бираме, че той е тръгнал към гибелта си. За да спре да се хлъзга към нея явно трябва да потуши лакомията и манията си, че е най-велик, че е непогрешим и прочие, което е твърде трудна работа, а пък после да срази и победи озлобеността си, та в крайна смет-ка и да престане да прави чак толкова много глупости. Да се кажат тия неща на един оглупял човек обаче не е достатъчно да му помогнем да се очисти и от злобата, и от глупостта си. А в такъв случай дали изобщо с нещо можем да му помогнем?

Великият Кант твърди, че срещу глупостта лек няма. По логиката, която тук се опитах да изложа и разкрия излиза, че и срещу подхранващата глупостта озлобеност няма лек. И срещу лакомията да си най-велик, излиза, също няма лек. И срещу завистта явно няма лек. Странна работа! Много е тежко! Не знам какво да мисля. Не знам какво да правя...

Иде ми на ума да приложа "смесе-на тактика" в конкретния случай, който ме терзае тия дни. Нали от известно време пиша книга със заглавие ЖИЗНЕНИ СТРА-ТЕГИИ: как да направя проект на бъде-щето си?, та затова тая тема ми е близка. Та значи с поредица от зли и добри "удари" май трябва да покажа на разпасалия се злосторник, че няма да капитулирам, както, предполагам, му се иска. Той иска да ме погуби, да ме въвлече в безсмислени битки, да ме закара на полето на мерзостите, където е най-силен. Иска, предполагам, и то съвсем несъзнавано, да направи така, щото аз да изразходвам цялата си жизнена сила не за онова, в което съм добър и силен (примерно да си гледам работата, а работа-та ми е да обучавам младите във филосо-фията и да пиша книгите си), а за някакви си там щуротии, за безсмислени битки, за административни лудости-абсурди и пр. Иска да ми навреди като ми попречи да си върша любимата си работа, отклонявайки ме в принудителни сражения, които съвсем не са ми по вкуса. Но аз, бидейки изследо-вател по дух, мога да рискувам и да дръзна да се захвана за всичко, и то тъкмо с изсле-дователска цел: всичко е жизнен опит, който ни помага, при подобаващата нагласа, да помъдряваме, не да оглупяваме.

Та и в най-безсмислените битки дори на полето на глупостта има риск аз да започна да се облагодетелствам с мъдрост, а пък злосторникът все повече и повече да започне да оглупява. Повтарям, така е защото и доброто, и духът, и мъдростта, дори и умът, разсъдъкът, интелектът, да не говорим пък за разума, имат страхотно онтологическо превъзходство над злото, озлобеността, безразсъдството, неразум-ността. Най-много злосторникът, въвличай-ки ме в своите си тъпи битки, иска да порази ако не духа ми, то поне тялото ми, явно му се иска да му натика поне в гроба? Понеже

добре знае, че не съм здрав телесно, поне-же добре знае, че имам болно сърце. И въпреки това продължава да натиска най-злобно, отмъстително и жестоко. Явно това му е целта: да ме умори, да ме убие. Край-ната патологична злоба дотам води. Няма как да е иначе. Доброто и мъдростта са признак на живот, дори на вечен живот, докато злобата и глупостта са слугини на смъртта. Те са адови прислужнички. Няма как да е иначе. А битката на Бог и на верни-те Божии чада, опитващи се да вървят по пътя на доброто, е битка с всички адови сили. Става дума за оня велик прадревен и вечен онтологически конфликт на доброто и злото, който никога няма да престане. Но да не дълбая повече. Да спра дотук. Да не стане прекалено скучно от толкова много "философии".

Аз знам, че този текст сега го чете и оня човек, който от около година ме е намразил така, че прави всичко, както изли-за, да ме убие, да ме ликвидира – и като учител, и като пишещ човек, и като индивид, и като всичко. Аз и в очите го запитах тия дни: добре, защо ме мразиш така? Святка с очи и мълчи: това е същинска бесовщина, страшно е! Трагична работа! Тъжна работа. Какво искаш от мен, хора сме, човеци сме - що не мирясаш поне малко? Какво изобщо искаш от мен? Искаш да ме няма ли? Да, но Бог ми е дал живота, не ти. Той и ще реши кога да ми го отнеме. Защо си се загрижил така за мен и непременно искаш колкото се може по-рано да ме лишиш от живот, да ме убиеш? Ето и това искам да попитам този човек, за който добре знам, че всекидневно чете тия мои текстове в блога. Сам ми е казвал, че аз съм бил неговият кошмар, че моят блог бил неговият кошмар. Не мога да разбера дали е възможно този човек да осъзнае поне това: ескалацията на злото, крайната, патологична отмъстителност, до добро не води и всичко в този живот се връща върху теб самия! Да, всяко зло, което някому си причинил, като бумеранг немину-емо се връща връз теб самия. Или върху най-скъпите ти. Ето затова е така глупаво да причиняваме зло на друг човек. Всъщност не нему, а на себе си вредим, ама как да осъзнае глупакът, оглупелият такова просто нещо?!

Така е, щото има Бог и Той всичко вижда. А Той, нашият така добър и мъдър Бог, е и справедлив. Той бди да се съхрани онтологическия баланс. Колкото зло си сторил някому, толкова и на теб ще се вър-не. Правиш ли добро и ти самият ще живе-еш в преизобилно добро. Ще се радваш на преизобилно добро. И какъв е тогава сми-сълът да вредим и да причиняваме злини на другите - та нали по този начин на себе си причиняваме същите, адекватните злини? Какво безумие е това? А върхът на безуми-ето е този: да пожелаеш да убиеш, както в моя случай, един човек! Както, фактически, иска да стори с мен безумецът, за който ви

споменах. Така ме мрази, че, изглежда, на гроба ми ще играе ръченица! Дотам са ескалирали нещата. Наистина е страшно! Искайки да причиним другиму болка, на себе си всъщност я причиняваме. Мъчейки други хора и изпитвайки при това някакво извратено удоволствие, явно сме оглупели дотам, че дори не усещаме мъката, в която се пържи собствената ни душа. Ето това е най-страшното! Злобният неминуемо става садист, иначе няма как да издържи товара на цялото страдание, което неминуемо му се стоварва. За да не се пръсне душата му и сърцето му от злоба, изходът е този. Как-ва трагедия!!!

Има в блога ми от известно време един човек, който под всяка моя публикация пише някакви си свои неща, разкази за свои преживелици и страдания. Роптае ли роптае всекидневно. Да, за Румен Бърцов говоря, поне така се представя. От Криводол. Отв-сякъде са го изпъдили и човекът намери от известно време пристан тук при мен. Обя-вили са го за неспасяемо луд, а пък на моменти той пише за отмъщения и за онази жестока участ, който всички нас ни чака, защото не се трогваме от бедите и от кош-марите му. Пише за някакви котки, които няма с какво да храни, а себе си, предпола-гам, храни с треви; котките, за жалост, треви и корени не щат да ядат, те са големи хит-руши. А ний, хората, всичко ядем. Някои дори стават копрофази (иде от копрофагия; какво значи сега не ми се обяснява, щото е гнусно). Всякакви хора има в нашия много-лик човешки свят.

Та този Бърцов стои в блога ми и всеки ден стене. Човекът иска и зове за малки прояви на състрадание, на съпричас-тност и на човечност. Никой изобщо не му обръща капчица внимание. Даже ме съвет-ват и аз да го изгоня. Аз обаче дори го чета. Нямам време да влизам в диалог с него, понеже съм се унесъл в други работи. Про-щавай, Румене! Аз също съм луд човек, който няма време да ти обърне внимание! А ми се ще да си поговорим най-човешки. И някога ще го сторим. Дръж се, човече! Ето, виж какво правил Диоген киникът, на когото тия дни поместих още една картина. Трябва да издържим на всички изпитания. Докато смъртта не ни отърве от кошмарите и аб-сурдите на този свят. Проблемът обаче не е този, а другият, истинският свят. Не този живот, а вечният живот. Там е проблемът. Аз за това говоря и се мъча да предразпо-ложа и други да се замислят. Едва ли успя-вам, ама продължавам. Тъп, но упорит съм...

Чувствам, че този Румен е стра-дащ, но добър човек. Страданието в този наш свят си върви ръка за ръка с добротата. Злите хора, предполагам, ликуват и танцу-ват от радост, а добрите се мъчат и понасят предимно какви ли не удари. Злите, предпо-лагам, са най-щастливи когато причиняват страдания на друг човек. Висшата им форма

5 на радост, щастие и задоволство, предпола-гам, е когато разтерзаят един човек дотам, че, както се казва, изтръгнат душицата му да остави бездиханното тяло. Най-щастливи са когато убият човек, другояче казано. Ужасна трагедия е това: да се радваш, когато причиняваш смъртта на ближния! Безумнико, спри се, осъзнай се! Ти себе си убиваш по този начин? Или ти себе си вече си се прежалил и твоята усърдност в причи-няване за зло на друг човек е израз на това, че сам вече си мъртвец?!

Боже, милостиви Боже, само ти можеш да помогнеш на такива мъртъвци, възкреси ги за нов живот! Спаси душите им, Боже! Отърви ги от бесовската, от сатанинската злоба! Смили се над тях, Боже! Смили се над нас, мили Боже!

Да, само Бог може да прави чуде-са. Ние, смъртните – не, ние не можем. Слаби сме, затова не можем, това не е по силите ни. А Бог всичко може. За нас най-чудесното е това да повярваме в добрината на своя Велик, Мъдър и Преблаг Създател с такава чиста вяра, че поне малка частичка от неговата сила да прелее и в нашите вени. Ето затова съществува вярата. Вярата в Бога, не някаква друга, извратена вяра. Само вярата може да победи злото, само тя лекува душите. Само Бог, предполагам, може да спаси някои души като ги отърве от сатанинската примка на буйстващото зло, но това не ни пречи на нас, човеците, да опитваме и ний да сторим това. Щом опит-ваме, щом се съпротивляваме, милостивият Бог ще ни придаде от своята сила. Ако обаче стоим бездейни няма как да ни подк-репи...

Стоп. Спирам дотук. Простете, ако ви досадих до смърт. Вие сами сте си ви-новни. Кой ви накара да четете и дори да дочетете до края това есе?!

БАБАИТИ ВОГЛАВЕ С ГЛАВНИЙ БАБАИТ

Ще пляскаме руснаците, ще шляпаме хо-ландците... Източник

ТАКА ИЗГЛЕЖДАТ КОРИЦИТЕ НА ДЕВЕТ-ТЕ ДОСЕГА ИЗДАДЕНИ КНИЖКИ НА СПИСАНИЕ ИДЕИ

ТАКА ИЗГЛЕЖДА КОРИЦАТА НА ВЕЧЕ ОТПЕЧАТАНАТА НОВА КНИЖКА НА ИДЕИ, КОЯТО ТИЯ ДНИ ТРЪГНА КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ СИ

В ЦЯЛАТА СИ ИСТОРИЯ НИЙ, БЪЛГАРИ-ТЕ, СМЕ ИЗВЕСТНИ С ТОВА, ЧЕ АКЪЛЪТ НИ ИДВА ВСЕ ОТПОСЛЕ

Публикацията от преди известно време под заглавие На идващите избори битката трябва да е: народът срещу ма-фията, другояче казано, Костов срещу Бойко предизвика доста коментари, ето един, който е написан преди два дни и ми се вижда интересен и поставящ важни проб-

леми; негов автор е г-н Константин Конс-тантинов; та ето какво ни казва този човек:

Като пожелателно мислене прие-мам и съм съгласен с коментара на автора. Но в порядъка на реалистичното мислене силно съм разколебан във възможността електората да реализира на практика един такъв мъдър резултат. Независимо че Иван Костов е непрекъснато атакуван и компро-метиран за какво ли не страхът от евентуа-лен негов изборен успех плаши комунистите и ченгетата изключително много. И те отсе-га вземат допълнителни мерки за да внесат допълнителен шум в съзнанието на масовия избирател:

Изкарват от нафталина Кеворкян – озлобен и очевидно огладнял. За Кунева вече е ясно каква ще бъде нейната роля. Реанимират постепенно Жорж Ганчев (трудна задача, но България има доказано добри реаниматори от ДС). И последното – връщат отново Стоян Ганев, който ”раз-мишлявал” върху нов политически проект.

В цялата си история нашето об-щество е било характерно с това, че ”акълът му идва все отпосле”. Та се страхувам, че и сега стадото ще тръгне след поредния ”спасител”.

А не след онзи, който му обещае ”кръв, пот и сълзи” – за да достигне цялото общество до един благоприятен изход. Дано страховете ми не се оправдаят, но като гледам… БОКО, ПЪРВИЯТ ТЪРЧИ-ЛЪЖЛЬО НА РЕПУБЛИКАТА НИ

ДНЕС Е ЕДИН ХУБАВ ДЕН ЗА БЪЛГАРС-КАТА ДУХОВНОСТ – И ЗА БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ!

27 септември 2012, четвъртък

Днес е изключителен ден за мен, случиха ми се две – не едно, а цели две! – твърде вълнуващи и радостни събития! Истински щастливец съм аз днес, явно и звездите, дето са на небето (не тия във "ВИП-Брадър", естествено!), са твърде

6 благослонни към мен днес. Ето и двете събития в тяхната последователност.

Първо, с куриер от София ми бяха доставени няколко бройки от новоизлязлата книжка на списание ИДЕИ, списанието, което издаваме с група приятели вече чет-върта година! Безкрайно съм щастлив, че ето, издържахме в невероятно големи труд-ности и успяхме да издадем деветата (!) поред книжка на списанието от създаването му досега! Както искате оценявайте моята емоция, но аз в днешния ден се чувствам горд, че заедно с неоценимата помощ на приятели успяхме да направим това необи-чайно свидно за нас жизнено дело – или дело на живота ми.

Съзнание ИДЕИ се роди преди 4 години като идея в душата ми и ето, успях-ме да сбъднем този замисъл; оказа се, че нямало невъзможни неща! Ще заявя пак, че разглеждам списание ИДЕИ в някакъв сми-съл за свое, за мое скъпо чедо или дете. Дано това "свое" и "мое" не са прекалено дразнещи: но аз все пак съм инициатор за създаването, главен и всякакъв друг редак-тор, коректор, предпечатен оформител, един от активно пишещите в него автори, един от двамата художници на корицата, разпространител, главен спонсор и какво ли не още; за каквото още се сетите, и такъв съм. Затуй чувствам списанието като свое свидно дете или чедо.

Разбира се, не съм ревнив родител и ще се радвам, ако и други обикнат детето ми колкото мен – и почнат да го наричат "мое" или "свое". Само ще се радвам да има повече такива хора един ден, дай Боже! Простете за слабостта, простете за емоция-та, но така чувствам нещата, така ги и пиша. Държа списанието ето в този момент в ръка, и ако щете ми вярвайте, сълзи напират в очите ми – такова умиление чувствам! А пък то мирише така упойващо на лепило, че

чувствам същото, каквото чувства младият татко когато опре глава о пелената на де-тенцето си! Прочее, нямам влечение към дишането на лепило, но много си падам по миризмата на нови книги и списания. Омай-ваща е, очароваща е! Но стига толкова, че май прекалих.

А сега иде още по-сюблимната част. Хванете се здраво за стола, да не вземе някой да падне от него. Ето второто радостно събитие, което ми се случи днес:

Днес толкова любезната директор-ка на училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив (нали си спомняте, аз преди около годинка точно по това време предло-жих туй училище да приеме името на Стив Джобс за патрон!), г-жа Стоянка Анастасова ме повика в кабинета си за да ми връчи заповед за наказание "Последно предуп-реждение за уволнение". Получих запо-ведта, а какво е естеството на "провинение-то" ми съвсем скоро ще научите. Смехот-ворно е, сега само туй ще кажа. Сега-засега също ще намекна, ще хвърля известна светлина върху загадката като подхвърля, че г-жа Директорката силно ме намрази и реши да ме ликвидира ("отстреля") от мо-мента, в който моя милост предложи учи-лището да носи името на Стив Джобс (вмес-то толкова милия на нечии сърца "Ленин"!).

После последваха разни активнос-ти на г-жа директорката, целящи отмъще-ние, та се стигна тия дни до този неин три-умф: заповед за моето "последно предуп-реждение за уволнение". От този момент всекидневно и ежечасно ще бъда дебнат от административните цербери като крайно опасен и вреден за народното благо "еле-мент", понеже, като капак на всичко, съм и философ, т.е. работата ми е да "мътя" мозъците на учащата младеж – като й пома-гам да мисли и да търси истината. Нали се знае, нашата образователна система отчита като скандално "мътенето на мозъци" на учещите, т.е. мисленето, особено пък са-мостоятелното търсене на истината, за нея е съвсем скандално, вредно и дори, оказва се, строго забранено!

Вече се консултирах с адвокат и ще обжалвам тази заповед и по съдебен път, а също така като се оплача на... г-н и г-жа "Гарван-гарвану око не вади", т.е. на по-висшестоящите ръководни органи на обра-зователната институция, включително и на многоуважавания мой състудент от Санкт-Петербург, сега Министър на образованието Сергей Игнатов. Ще пиша и до Омбудсмана на Републиката. Ще си търся правата про-тив административния произвол на само-забравили се гербовашки директори нався-къде, понеже, за тяхно сведение, съм длъ-жен да донеса, ние, българите, се опитваме да живеем в цивилизована, демократична и свободна държава, явяваща се член на Европейския, а не на Съветския съюз.

Апропо, бях заплашен, че ако про-дължавам да давам гласност чрез блога си

на тази административна сага ще послед-ва следващата, най-висша степен на санк-ция, именно уволнение, т.е. уважаваната г-жа администраторка почна да се изживява и като интернетна цензорка, като боркиня срещу свещената за всички нас, но особено за философите като мен, свобода на ми-сълта – и на словото. Което на мен специ-ално ми иде, признавам си, възнанагорнич-ко, щото сега не е 1953-та година, а 2012-та! Та да видим утре дали ще ме уволни г-жа Директорката за този мой кратичък текст. Било това, представете си, "проява на не-лоялност спрямо институцията"! Аз пък смятам, че да се казва истината за абсурд-ните действия на самозабравили се адми-нистратори е проява на най-автентична лоялност спрямо институцията. Понеже е за доброто, за достойното бъдеще на съответ-ната институция. И това ще се разбере съвсем скоро...

Както и да е. Спирам дотук. Тия са двете възхитително хубави новини, които исках да доведа до знанието на читателите на моя блог. Днес беше един хубав ден не само за българската духовност - най-духовното философско списание у нас, списание ИДЕИ, е на път към ръцете на читателите си! - но също така и за... българ-ската демокрация! Борбата за тия две "не-ща" съвсем не е завършила, напротив, тя едва тепърва започва. Тя се възобновява всеки ден. Тях трябва да ги пазим като зеницата на окото си. Щото са най-драгоценното, което имаме. И за което си струва изобщо да живеем...

ДИОГЕН-КИНИКЪТ СЪС СВОЯТА БЪЧВА, С ФЕНЕРА И С КУЧЕТАТА

МЕДИЙНАТА ЦЕНЗУРА ЗАПОЧВА ДА НИ ЗАДУШАВА ПО НЕПОДОЗИРАНИ НАЧИ-НИ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ВЕЧЕ И В ИНТЕРНЕТ

27 септември 2012, четвъртък

На едно място чета следния ко-ментар, касаещ проблем, с който и аз сами-ят се сбъсках преди известно време: чита-тели на блога, на които имам пълно дове-рие, ми съобщиха с безпокойство, че явно блогът ми е "хакнат", тъй като при опит за влизане в него се появявали някакви стран-

7 ни предупреждаващи съобщения в смисъл, че "който влезе в този блог има опасност да зарази компютъра си със зловреден софту-ер" или нещо подобно. Ето какво пише в тази връзка този човек, нарекъл се "1 на-ум", който явно е значително по-компетентен по тия въпроси от мен (аз, признавам, съм изобщо некомпетентен), а по-долу можете да прочетете и кратък мой коментар по повод на ценната информация, която той по този начин ми даде; та човекът пише между другото ето това:

... Някак си неусетно, въпреки, че я виждаме, обсъждаме и критикуваме, медийната цензура започва да ни задуша-ва по неподозирани начини. Ето какво открих днес при опит да вляза в страни-цата на e-vestnik:

Появи се вместо нея следното съобщение: “Страницата е докладвана като атакуваща и беше блокирана”. Ко-гато продължих напред се показа дълго съобщение за направена от Гугъл диаг-ностика, според която този сайт е док-ладван като подозрителен, но… според данните на самата диагностика той изобщо не е опасен...

... Сайтът е посочен като подоз-рителен – посещението му може да нав-реди на компютъра Ви. Какво се случи, когато Google посети този сайт?

От общо 31 страници, които тествахме на сайта през последните 90 дни, без съгласието на потребителя зло-намерен софтуер бе изтеглен и инстали-ран в резултат на 0 от тях. Предишното посещение на Google на сайта бе на 2012-09-26 и там не бе открито подозрително съдържание през последните 90 дни...

... През последните 90 дни e-vestnik.bg не изглеждаше, че функционира като посредник за заразяването на сайто-ве... Обърнете внимание, че според самия Гугъл сайтът е безопасен.

Обърнете обаче особено внима-ние и на последното изречение. За мен то е кристално ясно – другарите милиционе-ри и явор-колевци са започнали (според мен е само проба засега) да хакват неудобни за властта сайтове, така че да ги правят съмнителни за Гугъл, вследствие на кое-то се изписва и съответното съобщение, спиращо потребителя да продължи, пла-шейки го с тежки последици за неговия компютър.

Така работят отново другарите милиционери – първо с “мека цензура” да отказват читателите, които в мнозинс-твото си са софтуерни лаици и не биха рискували да отворят страницата. Случ-ката с рапърите е само симптом, случка-та с e-vestnik – рецидив.

Това дотук беше от съобщението, което силно ме заинтригува и по тази при-чина приведох тук най-важните според мен пасажи в него. А ето сега и моя коментар в тази връзка, който написах на същото място, където намерих самото съобщение:

Не че искам да се правя на "нез-намси какъв", на "значим", на "интересен" или на "важен", но и на мен преди няколко читатели на блога ми се оплакаха, че при опити за влизане в блога ми се били появя-вали съобщения, че на този адрес се разп-ространявал "зловреден софтуер"; аз сами-ят попадах на такива странни съобщения. Не съм в тая сфера никакъв познавач, та горната информация на "1 наум" хвърля известна светлина върху проблема, с който и аз се сблъсках. Много приятели ми казаха, че били получавали такива съобщения и ме призоваха да взема мерки. При това блогът ми е към най-официална платформа (или как се казва там?) за блогове (www. Blogger .com) и тия, които я правят, едва ли биха допуснали наистина да се разпространява по такъв един начин този "зловреден соф-туер".

Аз още тогава си помислих, че яв-но някой слага плашило та да пъди от блога ми читателите му; явно интуицията ме е насочила още тогава да мисля във вярната посока. Ето, сега излиза, че е напълно въз-можно и другарите от отдела за контрол на виртуалното пространство на пропагандно-то "Министерство на истината" да осъщест-вяват по-широкомащабна акция за предпаз-ване на интернетните потребители от сай-тове и блогове, в които, по употребяваната от тях терминология, човек можело "да се зарази" със "зловредни" или просто с "вред-ни" мисли! :-)

Интересното е, че тия същите, де-то си позволяват такива блокиращо-цензуриращи интернетната свобода акции, явно са толкова невинно тъпи, че сами се издават като пускат такива съобщения за "възможността за заразяване" с някакъв митичен "зловреден софтуер"...

РУСНАЦИТЕ В КОМБИНА С БОЙКО НА-МЕРИХА НАЧИН ДА НИ СКРОЯТ АТОМ-НАТА ШАПКА “БЕЛЕНЕ”, КОЯТО ЕДИН ДЕН ЩЕ ОТНЕСЕ И МАЛОУМНИТЕ НИ ГЛАВИ

септември 27, 2012

На снимката: Ужасяващи после-дици от чернобилската радиация. Върху

мозъците и умовете последиците са още по-кошмарни!

Това беше наистина впечатляваща симулация на отказ от АЕЦ “Белене”. Бойко бомбастично се отказва, а след 6 месеца проектът рестартира с “американски инвес-титор”. Въпросният “инвеститор” – „Глобъл пауър консорциум”, няма никаква корпора-тивна история. Фирма със същото име мога да регистрирам и аз. Най-добре – в щата Делауеър.

Въпросният инвеститор не иска ни-

то държавни гаранции, нито договор за изкупуване на енергия. Всъщност това беше офертата на руснаците, когато искаха те да строят централата. Реално обаче на света няма АЕЦ, построен без държавни гаран-ции. Дори в САЩ това не става. Проектите са твърде дългосрочни и много лихви се трупат, та да се строи на общ бизнес риск. Т.е. това дето го няма никъде по света, и го няма и в САЩ, сега изведнъж някой щедър инвеститор решава да го прави в България!

Сега трудно ли е да се сетим, че

руснаците са си направили фирма в САЩ, намерили са няколко банки и фондове да посредничат срещу комисиона и са се поя-вили да строят Белене? Та те дори обявиха, че ще преговарят с Атомстройекспорт да довършат обекта.

Интересно е какво ще стане с теза-та за ядрения риск. Преди отказахме на Русия с аргумента, че не можем да поемаме ядрен риск за чужда централа. Дали сега ще приемем същото, ако централата е привид-но американска?! (Dobri Bozhilov)

Това пише Д.Божилов във Фейсбук. Счетох за нужно да добавя там следния мой кратък коментар:

Много уместно питане. Също смя-там, че руснаците използват тая плиткоск-роена далавера за пълни малоумници, та да

8 си направят изцяло своя чернобилска атом-на централа на българска територия. Аз дори предлагам, за да поставим всичко на чиста основа, да вземем да продадем на руснаците не само Северна България, която при взрив в беленската централа ще бъде изцяло заличена от лицето на земята, но и Южна България, та веднъж-завинаги да бъде затрита тая наша многострална земя, и то от нашите любими “братушки”.

А като продадем българската земя на руснаците, да изплюскаме парите под формата на фалшиви кебапчета и също така да ги изпием под формата на бързо-действаща менте-скоросмъртница, та и себе си да затрием най-после, щото като народ явно съвсем за нищо изобщо не ставаме.

Руснаците в комбина с Бойко на-мериха начин да ни скроят чернобилската атомната шапка, наречена “АЕЦ-Белене”, която един ден ще ни отнесе и малоумните глави, та да мирясаме най-сетне!

ЕДНА НАЙ-ВАЖНА НРАВСТВЕНА ДИЛЕ-МА

ЗА БЕЗКРАЙНА РАДОСТ В ЦАРСТВОТО НА ТВОЯ СИН И НАШИЯ ПРЕБЛАГ БОГ

Молитва

О, Пресвета Владичице и Богоро-дице, по-висша от Херувимите и по-честна от Серафимите, Богоизбрана Отроковице! Радост на всички скърбящи!

Подай утешение и на нас, нами-ращите се в скърби: защото освен Тебе нямаме друго прибежище и помощ. Ти ед-ничка си ходатайка за нашата радост и като Божия Майка и Майка на милосърдието

предстоиш пред Престола на Пресвета Троица и можеш да ни помогнеш: защото никой, прибягващ към Тебе, не си отива посрамен.

Чуй в деня на нашата скръб и нас, които припадаме пред Твоята икона и със сълзи Ти се молим: прогони от нас постиг-налите ни скърби и печали в този временен живот и не ни лишавай от Твоето всесилно ходатайство и от вечната, безкрайна радост в Царството на Твоя Син и наш Бог.

Амин. Представи: Соня Анкова

КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА СЕ ОТЪРВЕМ, ДА СЕ ОСВОБОДИМ ОТ ДОМИНАЦИЯТА НА ПРОКЛЕТИЯ МАРКСИСТКО-КОМУНИСТИ-ЧЕСКИ ИСТОРИЧЕСКИ ФАТАЛИЗЪМ!

септември 26, 2012

Добри Божилов тази сутрин е на-писал, гледам, едно провокиращо изявле-ние, което публикувам изцяло заедно с кратък мой коментар към него, понеже счи-там, че това може да породи интересна и смислена дискусия; ето и двата “матрьяла”, първо божиловия:

Учебниците ни по история са сбър-кани. Там се описват велики и мрачни пери-оди на държавата, народа, българите. А правилното е да се опишат успехите и па-денията на конкретни личности. Един и същи народ при различни царе се предста-вя дълбоко различно. Всъщност царете са мениджъри на своята страна, работещи в конкуренция с другите царе. Когато има добър и умен цар, държавата е добре. Кога-то е калпав – държавата е зле, въпреки че народът е съвсем същия, и държавата е същата. Това означава, че не е правилно да учим за България при Симеон. Правилно е да учим за Симеон и неговата България. Внушението е изключително важно. Нас ни възпитават социалистически, поставяйки

държавата и народа на първо място. Кол-ко велики сме били българите.

Не сме били велики. Все едни и същи сме си били. Променяли са се само мениджърите и те са били велики или не толкова велики.

Симеон наследява военно разкла-тена държава, а я оставя като военно чудо-вище. Синът му наследява военно чудови-ще, а я оставя като пародия и лесна жертва на всякакви варвари и плячкаджии.

По времето на Луи Четиринадесе-ти френската флота доминира моретата и англичаните са натикани на дъното на мо-рето. При сина му Луи Петнадесети англи-чаните натикват французите на дъното на морето. Русия на Екатерина е тотално до-минираща сила в Европа. Синът и Павел е смешка. Сърбите при повечето си крале са смешна държава, но при някои като Стефан Душан, са много по-велики от нас.

Личностите правят историята, а не аморфни маси като “народа”, който в общи линии винаги едно и също прави – консуми-ра, произвежда и се размножава.

Ако днес станем велика нация, то-ва ще е не защото сме велика нация, а защото Бойко Борисов (например) е велик лидер. Ако не станем велика нация ще е не защото сме боклуци, а защото лидерът за нищо не става.

Трябва да честваме успелите лич-ности, а не да си приписваме техните заслу-ги… Ангел Грънчаров: В някакъв смисъл г-н Божилов в този случай е напълно прав. Личността в историята има решаващата роля, личностите, не “масите” (“народните маси”) правят историята: крайно време е да се отървем, да се освободим от тоя проклет марксистко-комунистически исторически фатализъм и детерминизъм! Всичко в чо-вешката история зависи и се прави от лич-ности, които моделират “масите” както си искат, просвещават ги, активират ги за едно или друго, вдъхновяват ги или ги обезсър-чават. Народите общо взето не се менят кой знае колко, менят се колкото се менят и самите личности в индивидуалния си живот: уж се променяме, уж “растем”, а пък в дъл-бините си, там, където е най-значимото и съдбовното, си оставаме все същите, оста-ваме себе си. Тъй че тоя път подкрепям г-на Божилова!

Да добавя още нещо. Тотализира-щият, а аз го наричам “едропанелен” исто-рически подход на марксоисториографите обезличностява живия исторически процес, лишава го от неговата човечност – като нивелира личностното, човешкото в него за сметка на предвзетата “научност” и “обек-тивност”. Поради това такива историци ни дават само бледи, абстрактни и кухи обяс-нителни схеми, а не реконструкция на живия и пропит от личностност конкретен истори-чески процес в цялата му пълнота. Особена полза от учене на такъв тип история няма,

9 защото тя не може да докосне с нещо лич-ността на учениците.

И понеже е твърде скучна една та-кава история, тя постига само два резулта-та: отвращава младите от историята, т.е. убива историческото им чувство, и, на второ място, съдейства за затъпяването им, за превръщането им в лесно манипулируема податлива на дирижирани настроения тъл-па. Изглежда и точно такава е предварител-ното поставената “социална заръка”, на която тия историци така самоотвержено служат…

ТО ЗАТОВА И СЪЩЕСТВУВА СП. ИДЕИ: ДА ПОМОГНЕ ПОНЕ МАЛКО ДА СЕ РАЗ-ВИДЕЛИ, ДА СЕ РАЗСЕЕ ТЪМНИНАТА, В КОЯТО ПРЕБИВАВАМЕ И ЖИВЕЕМ

25 септември 2012, вторник

Вчера ми съобщиха от офиса на издателство ИЗТОК-ЗАПАД (в чиято печат-ница се печата списание ИДЕИ), че новата, 9-та от създаването му през 2009-та година и втора за тази година книжка на списанието е отпечатана, е излязла от печат! Днес мой човек в София ще получи отпечатания тираж и ето, отново ще започне одисеята по разпространението на списанието. Разбира се, даже самото съществуване на списание-то продължава да се държи в пълно инфор-мационно затъмнение: с нищожни изключе-ния нито една медия не дръзна да направи малък благороден жест към него, сиреч, да му направи "реклама" - като поне съобщи на бъдещите му читатели, че такова списание изобщо съществува. Изобщо не им пука, че това списание работи за личностното, ду-ховното, гражданското въздигане и укрепва-не на българската младеж. Мълчат по тоя пункт като онемели, като бездушни и без-жизнени, мълчат като мъртъвци.

Което на мен ми показва, че този най-грозен, тъп и инатлив български реф-лекс, за който пише още проф. Иречек, а именно, че сме такива, че с всички сили пречим, вредим на ближния, който се опит-ва да направи нещо ново, ценно и полезно, правим така да му разваляме работите и в същото време да изживяваме някакво изв-ратено удоволствие от това, та значи този нашенски рефлекс сякаш вече е станал автоматизиран, несъзнаван, станал е неде-лима част от манталитета и от същината ни. Както и да е де, и тук историята се повтаря: всички стоят, мълчат, дебнат кога списание-то ще загине, та да си отдъхнат блажено: дразнителят веч го няма, летаргията ни пак възтържествува! Е, списание ИДЕИ няма да загине, то продължава се държи, нещо повече, заяква и гордо възправя снага, независимо от "кризата" и от беднотията, независимо от бесовската оргия на проста-щината и на скудоумието из нашите земи!

Продължавам да търся начин спи-санието да пробие, да стигне до читателите си, независимо от информационната блока-да и изолацията, която неговите "благоже-латели" му устроиха. Книжарите, които мислят единствено за печалбата, продъл-жават да не го щат в книжарниците си, щото било "непечелившо", "непазарно" и щото вече нямало "пространство", тъй като всич-ко е натъпкано с разните му там чалга-книги и чалга-списания. В интернет списанието обаче се разпространява, има си вече трета година и абонати (кампанията за абониране за следващата година продължава да тече), има си верни фенове, които помагат за разпространението му в няколко български града. Тия дни обмислям обаче една нова идея, която се свежда до това списанието да намери пряк път до тия, за които се пра-ви, именно до младите хора, до българската младеж, именно до учениците от горните класове и до студентите. Ето какво измис-лих за момента.

Изхождам от това, че даже българ-ските учители (с нищожни изключения), да не говорим за академичните среди, де фак-то обърнаха гръб на списанието. Имаше неколцина многопоказателни примера: някои от тях се заинтересуваха, обещаха да сътрудничат като автори, да помагат за разпространението му сред своите ученици и студенти и пр. И всичко обаче свърши докато излезе по една или две техни статии: за жалост, такива сме! Все гледаме далаве-рата. Щом излязоха статиите им, тия хора минаха в нелегалност и забравиха другите си обещания. Е, тия примери не са много, но са достатъчни. Ето защо за момента и на учителите, на философите, на академични-те среди също не може да се разчита, било поради манията за величавост на някои от тях, било поради фактическата бездухов-ност, която ги тресе, било поради други фактори от предимно психологическо естес-тво, примерно, мързел, бедност, апатия,

отдаденост на презряното живуркане и на спокойствието. Стигна се дотам, че даже и някои от най-близките ми сътрудници и помагачи взеха да ме съветват да погреба списанието! Но и сам-самичък да остана, докато шавам, ще работя по него, ще го правя, ще го издавам: най-тържествено им го обещавам! Аз, господа, съм голям инат, аз съм страшен и непоправим инатчия!

По тази причина решавам да за-ложа на младите: и като автори, и като помощници за разпространението на списа-нието. В това последното отношение е и моята оферта към ония, които искат хем да помогнат списание ИДЕИ да се запази, хем също така и нещичко да спечелят, щото всяко усилие трябва да бъде възнаградено. Ето за какво става дума.

Всеки, който иска да помага за не-посредствено разпространение на списание ИДЕИ сред познатите и сред приятелите си, сред съучениците и състудентите си, може да се свърже с мен по имейла и ще получи толкова книжки от всички броеве, колкото прецени, че ще може да продаде (и най-вече от последните 3-4 броя, от които има-ме най-много неразпространени, непрода-дени книжки). Ще получи 50% отстъпка от коричната цена на списанието, т.е. полови-ната от цената от 5 лв. за книжка ще бъде за него. Ще има и известен материален стимул, може да си изкара и някакви пари. Няма никакви проблеми, ако се появят и такива, да разпространява списанието и в средите на т.н. работническа младеж, т.е. работещата младеж (ако приемем, че уче-нето не е работа, въпреки че то също е работа). Тази ми е идеята, такава ми е офертата. Интересно ми е дали ще се появи някой да приеме, да се заинтересува, да помогне, да направи нещо добро, бих казал нещо благородно.

Да стане нещо като "нов Паисий": та нали Паисий е обикалял България и е разнасял за преписване своята книжка. Разнасял е светлина, духовност, съзнание в тъмното, бездуховно и безпросветно време, в което е живеел. То сегашното време, времето, в което ние живеем, е не по-малко тъмно, безпросветно и бездуховно от вре-мето на оня, на истинския Паисий; ний, българите, кажи-речи постоянно живеем все в най-безпросветни, бездуховни и тъмни времена. То всъщност затова и съществува списание ИДЕИ: да помогне поне малко да се развидели, да се разсее тъмнината, в която пребиваваме, в която живеем.

Това искам да предложа. Който ис-ка да помогне, да се включи, да заработи за една духовна кауза и мисия, да направи нещо наистина смислено, да заповяда, да се обади, ще бъде приет в нашия екип, който води страшна битка за духовност чрез правенето и опазването на списание ИДЕИ в това наше жалко и пошло време. Аз апе-лирам и към авторите в списанието: оставе-те дребните сметчици, покажете малко по-

10 широк хоризонт, но не на думи, а практичес-ки. Помогнете собствените ви идеи да стиг-нат до повече хора, помогнете за разпрост-ранението на своето списание, не стойте като примадони или като паметници на суетата със скръстени ръце: няма кой друг да свърши цялата работа, направете не-щичко и вие! Списание ИДЕИ все повече става кауза и мисия и както за всяка кауза и мисия се искат борци, искат се и работници, искат се, да не казвам големи думи, но искат се и апостоли.

Аман от презрени дребни сметчици и интереси у Нашенско, няма ли поне малко хора с що-годе по-широк душевен хори-зонт?! Няма ли такива сред блогърите, да речем?! А сред медийните лъвове и титани, сред журналистите няма ли?! Ами сред интернетните дремлювци няма ли?! Май няма, изглежда. Май има само самодоволна пасмина от умници и дърдорковци, но на дело да направят нещо - няма и няма таки-ва херои и дейци. Ето, имаше неколцина, които помогнаха списанието да стигне до библиотеки и до сънародници в Канада, в Берлин, в Париж, в Лондон; помогнаха, а после се покриха, пропаднаха сякаш вдън земя! Явно ние, българите, сме и много мързеливи: направим нещичко и после лягаме да си почиваме. Страшни сме, греш-ка никаква нямаме! Ето, в блога ми идват всекидневно стотици хора, поне 500 човека средно на ден идват, да приемем. Не сто, ами 10 човека да се намерят, които искат да помогнат поне с нещичко, пак ще има сми-съл. Пак ще има полза. Пак ще има помощ и подкрепа. Но няма.

Да, няма, идват, четат, мотаят се и гордо отминават: "Абе не ме занимавайте мен, моля, с глупости! Аз няма да се прини-зя да подам ръка! Аз съм велик и дори величав! Аз съм типичен бългрин! Аз дейст-вам по рефлекс ето така: умирам си да допринеса сънародниците ми, що нещо правят, да се провалят! Може и да не го съзнавам това, но така правя, щот така се прави по рефлекс".

Да, уви, такива сме. И всеки ден го показваме! Пазим си, дето се казва, слава-та! Стараем се славата ни да не увехне. И затова продължаваме да затъваме в нище-та от всякакъв вид и род. И не се смущава-ме от това. Ний, българите, явно сме най-деструктивното антикултурно племе на света...

ОБЩЕСТВО, В КОЕТО ПОЧТИ ВСИЧКИ СА УБИЙЦИ КАТО ОПИЦ, ЩЕ БЪДЕ УСТОЙ-ЧИВО, СТАБИЛНО И РАЗВИВАЩО СЕ ОБЩЕСТВО!

септември 25, 2012

Публикацията в моя блог под заг-лавие Според защитниците му убиецът Опиц бил… “божи човек”; Божиите чове-

ци обаче не убиват, никога не убиват… предизвика следната изразителна – и много показателна за нравствената и психологи-ческа ситуация, в която като общество се намираме! – дискусия във Фейсбук:

Svetoslav Alexandrov: Това е поредната тенденциозна статия, рядко изчитам подоб-ни словесни диарии. Не живеем ли в чуде-сен свят? Днес ние можем да оправдаем всяка една кражба и навлизане в чужд имот, защото извършителят е бил наркоман или е хранил пет деца. А още от училищата ни се втълпява, че наркоманите не са престъпни-ци, а са болни хора. Нищо, че е способен да те пребие или убие за пари, да си получи дозата. Той е болен човек, имайте милост към него! Не само никаква милост, но и човек трябва да си носи пълната отговор-ност на действията си. Както и никакви клинични пътеки за наркомани. Георги Стоянов: 92 задържания… Горката девойка, която е била влюбена в подобен човек. Полицията не си върши работата, а когато се стигне до инцидент – гражданинът е виновен. Параграф 22, бих казал аз! Simeon Ivanov: Опиц трябва да е в затвора защото е преправил пистолета си. Не го защитавам. Убийството винаги е и трябва да се третира като най-голямото престъп-ление. Вярвам на Бакалов и уважавам ста-новището на Грънчаров, но битовата прес-тъпност взема все по застрашителни раз-мери и то не от днес или от вчера. Хората залостват вратите си, слагат решетки на прозорците си. Не смеят да излязат нощем, че дори и през деня. Пребиват и убиват хора по селата за 5 лева.И какво стана и става-престъпниците, мутрите, крадците свободно се разхождат по улиците, а без-защитните хора са като затворници в собст-вените си домове. Тези беззащитни хора плащат данъци на тази държава и тя е длъжна чрез своите органи да защитава имуществото и живота им. И понеже тя не прави това, хората ще започнат да раздават провосъдие, както намерят за добре. Това са двете страшни неща, които тревожат хората. Трябва да има държава за да няма такива като Опиц. Emil Madjirski: Днес всеки може да бъде задържан 92 пъти. Причини много. Даже и

фактът, че не ти харесват погледа също може да бъде причина. А аз да попитам що за малоумник трябва да си че да не си обезопасиш жилището, което е било разби-вано 40 пъти? Vienka Ilkova: Да, но убитият не е бил за-държан 92 пъти, а само 20… с 2 присъди и си е излежал присъдата – едно болно и нещастно момче, на което е трябвало да се помогне… но горкият е попаднал пред дуло-то на пистолета на Опиц… Dobri Bozhilov: Много сълзлива статия, идеално опонираща на тоталното мисловно левичарство на 99% от народа. Но истината е по-проста – зад всеки престъпник стоят и мотиви, които са оправдателни – трудно детство, наркотици, лични проблеми и пр. Това не прави престъпленията приемливи. В свободните общества гражданинът има право сам да се защитава от престъпници-те, без оглед на причините те да станат престъпници. В социалистическите общест-ва народът лелее държавата да го опази от всичко, което естествено не се случва… Та така. Социалистите, разбира се, отново ще победят. Нито ще има свободно оръжие, нито по-широки права за отбрана. Това е нормално така да стане в общество, в което 99% от народа има ляво мислене, дори ако се мисли за десен. Но истинските правила са съвсем прости – всеки носи отговорност за себе си, и всеки носи отговорност за действията си, носейки рисковете ако нав-лиза в чужда територия. Бум-бум и се явя-ваваш пред върховния съдник. Това е пра-вилото на нормалното общество, предпола-гащо равновесие. Правилата на илюзорните левичарски общества предполагат надежди държавата да ни спаси, които никога не се сбъдват… Svetoslav Alexandrov: Един път да съм съгласен с Божилов. Томи Томев: Важно беше да се повдигне обществен дебат и в интернет, за битовата престъпност, защото това правителство съвсвм я игнорира. Случаят Опиц беше само един катализатор на този процес. За мен не е важно дали е виновен или не, други ще решават това, важен е дебата. Dragomir Dragomirov: Но то не само Опиц е потърпевш… слезнете от “копторите” с камери и охранители и си напуснете компа и тръгнете из провинцията… Ще разберете за какво става въпрос! Ми на хората се краде наистина селскостопанската продукция. Буркани със зимнина, вино, ракия, менци и др. съдове от бакър. Желязо, огради, преди месец докато си вкара магарето човека циганин му взема каручката защото е же-лязна. Животни се крадат, свине, агнета, птици. Е, какво, да чакам да ми изнесат керемидите и тухлите на къщата ли?! След

11 като полицаите спят и държавата не ни поглежда… сами ще се браним. Бачо Анге-ле, въпреки че съм ти бати, и затова Ви писах, че Опиц не е виновен. А наркомана е виновен. Па кой как съди то е друга работа. Ти съдил ли си се някога с държавата и с престъпници?! Ангел Грънчаров: Има градация на цен-ности. Когато ти е реално застрашен живо-тът, в позиция на неизбежна самоотбрана, едва тогава можеш да предприемеш дейст-вия, които да доведат до неутрализирането на нападателя, включително водещи до умъртвяването му. Но ако ти е застрашен не животът, а бакърения котел на баба ти, нямаш право да стреляш или да налиташ с брадва. Също така нямаш право да стреляш само защото като той Опиц си се вманиачил на тема бабаитство и ти се иска да изпроб-ваш върху човек новия си самеделен и незаконен пистолет с куршуми “бум-бум” (как се казваха, с изместен център на те-жеста ли?). Освен това в някои среди убийството се наказва с убийство и така си представете докъде ще я докараме с само-отбраната и личното правосъдие. Разбира се, държавата трябва да си изпълнява задълженията като пазител на живота и собствеността ни… Lyubomir Sirkov: Този журналист – Иван Бакалов – е един от най-манипулативните журналисти у нас – и то не от вчера, а вече от доста време насам. Забележете как подхожда Иван Бакалов към случая : почва да ни обяснява, че „наркоманията е социал-на болест”… В същото време от самите факти, които Иван Бакалов сам изрежда, става ясно, че от страна на ОБЩЕСТВОТО Мариян е получил достатъчно, за да НЕ стане наркоман: Мариян е учил в нелошо училище (Седма гимназия на „Шишман”, на пъпа на София – в същото училище е учил и самият Иван Бакалов), по-късно Мариян се включил в метадонова програма в Цен-търа по наркомании, лекувал се във Воен-номедицинска академия… с всичко това журналистът Иван Бакалов е наясно – но въпреки това той предпочита да ни внуша-ва, че „наркоманията е социална болест”, т.е. един вид пак старата песен, че „общест-вото е виновно”, а Мариян е … разбира се, напълно „невинен”…

Не бил 92 пъти арестуван, а „само 14”… „Само” два пъти бил в затвора… И това също е част от манипулативността на този журналист: той се прави, че не разби-ра. Иван Бакалов се прави, че не разбира, че обществената реакция във връзка с този случай бе толкова силна, именно защото хората у нас ясно виждат в Опиц и в Мариян не просто един стрелял и един убит – а хората преценяват самия НАЧИН НА ЖИ-ВОТ на двамата – и хората у нас, за щастие, все още имат инстинкта да предпочитат

начина на живот на ОПИЦ – пред начина на живот на Мариян.

Има и друго, което мнозина про-пускат – коментират подбробности, а про-пускат най-важното. Разликата между Ма-риян Я. и Опиц е една и много видима: да, Опиц е убил човек – но за него ТОВА (да убива хора) НЕ Е начин на живот. Докато при Мариян е ясно, че за него постепенно се е превърнало в начин на живот именно това: да обира домовете на хора.

Оттам нататък вече всеки трябва да избере в какво общество предпочита да живее.

Представете си едно общество, в което почти всички хора са като Мариян – и едно друг общество, в което почти всички хора са като Опиц. Гарантирам ви, че пър-вия тип общество няма да просъществува и 10 години (просто защото няма да има от-къде да се снабдява с дрога, пък дори чрез кражба). Докато общество от втория тип – в което почти всички са като Опиц – ще бъде устойчиво и развиващо се общество (защо-то в такова общество дори такива случаи като стрелбата на Опиц ще бъдат много по-редки, отколкото са сега – просто няма да има толкова поводи. а и всички хора ще бъдат много по-спокойни и няма да се хва-щат за пистолета с повод и без повод). Dragomir Dragomirov: Благодаря ти много и брависимо! Аз не желаех да влизам в поле-мика без да знам такива неща за този не-щастник-наркоман. Но ми е ясно от първия път че освен с един наркоман разговарям и с две тикви неузрели… за което се извиня-вам… по-добре да се скапят и да не мани-пулират приятелите си. Защото едва ли някой друг чете статиите и книгите им… но се подразбира, че ни лъжат. Не да ми казва на баба ми бакъра, но за една тиква зелена ще го строша от бой… па да ходи да се оплаква на арменския поп. Ангеле, Ангеле, ангеле… Ангел ли си или дявол?! Язък че си ял на баща си хляба. Па и твоя приятел Бакалов… ако беше преди 89-та сега щеше да си на почивка на Белене да я строиш. А не да ми драскаш глупости! И не желая да ти чета повече глупостите! Изчезвай! Или сам ще се покриеш! Разбрах колко си фило-соф! Ми ти Ангеле само философстваш, а не желаеш да обменяш мнения… правиш се на велик! Ясен си ми, не ще разговарям повече с Вас, Ангеле! Ангел Грънчаров: Г-н Lyubomir Sirkov, разсъждението Ви е твърде фалшиво и опасно, понеже зад него стои принципът: по-добре да се откажем от свободата си зара-ди сигурността, пък дори и в един момент да загубим и двете. Вашата теза би довела до всеобща несигурност за живота на хората и до война на всеки срещу всички, а не до илюзорното спокойствие, което Вие си представяте. Оособено в едно общество

като нашето, в което човек за човека е звяр… Анонимен каза: Йордан Опиц е един убиец. Трябва да лежи в затвора. Тенев каза: Моралните норми са безуслов-ни. Не може да казваш “аз съм добър защо-то другите са добри”, или “аз съм лош защо-то другите са лоши”. Човек или е добър човек, или е лош човек, биз значение дали другите са добри или лоши.

Господ е казал “не убивай”. Тази заповед е безусловна. Няма значение какъв е другия. Ти не трябва да го убиваш. Че бил наркоман, че имал висящи дела – това няма значение. Господ е казал да не го убиваш.

Така че, Опиц е нарушил една от Божиите заповеди и е извършил смъртен грах. Само Господ може да му прости. А той дори не е поискал прошка! Нито от Господ, нито от убития! Анонимен каза: Опиц трябва да лежи в затвора не защото е нарушил божия запо-вед (аз всеки ден ги нарушавам), а защото е утрепал човек. Нарушил е ЗАКОНА.

ОБРЪЩЕНИЕ НА ИВАН КОСТОВ ДО ПРЕ-ЗИДЕНТА ПО ПОВОД ЕДНО ВЪЗДУХАРС-КО ИЗЯВЛЕНИЕ НА Г-Н ПЛЕВНЕЛИЕВ

септември 25, 2012

Уважаеми г-н Президент, Със следните основания възразя-

ваме категорично на Вашите твърдения пред “Дер Щандарт”: “Ние извършихме най-лошата приватизация в цяла Европа – акти-ви за 30 милиарда евро ние продадохме само за 3 милиарда”; и: „… чешкото прави-телство остави държавните предприятия да работят и започна да им търси стратегичес-ки инвеститори.”

1. Вие повтаряте мита, че „активи-те” в икономиката, завещани от Живковия режим, са стрували 30 млрд., а са били продадени „само” за 3 млрд. евро. Той тръг-ва от бившия главен прокурор Н. Филчев и се подема като предизборна теза и основна пропаганда на БСП през 2001 г.

2. През призмата на реалната държавна собственост митът се разпада

12 така: В над 95 на сто приватизационните сделки са за акциите (участията) на държа-вата, а не за активите на предприятията. Цената на държавните участия се определя както от активите, така и от пасивите. При масовата приватизация на сравнително финансово стабилни държавни предприятия акциите им са оценени през 1996 г. на 250 млн. лева, които са 22.08 на сто от подле-жащата на приватизация собственост. През 1995 г. правителството на Жан Виденов оценява всички държавни активи по балан-сова стойност с методика на Световната банка на 580 млн. лв.

Изводът от тези факти е, че кому-низмът у нас рухна, поради икономически фалит, впрочем признат официално от БКП. Този фалит беше неизбежен при размера на пасивите на командната икономика в 1989 г., който значително надхвърля нейните активи. Пасивите формираха голяма част от 12-те млрд. долара външен държавен дълг, заради който през 1990 г. премиерът Лука-нов обяви пред външните кредитори фалит на България. Те формираха дори по-голям размер необслужвани вътрешни кредити.

3. През призмата на доходността на капитала митът се разпада напълно. Не съществува нито един анализ, почиващ на международно призната методика за оцен-ка, който да доказва, че акциите на силно губещи държавни предприятия струват претендираните 30 млрд. евро. Закъснялата касова приватизация у нас стартира реално едва в края на 1997 г., когато, както Вие сам посочвате, страната ни вече е претърпяла два държавни банкрута, причинени от БКП/БСП. Според статистиката, общият финансов резултат на държавния сектор в икономиката за 1996 г. е загуба от 583 млн. долара, а отрицателната му рентабилност е 15 на сто. Всеки може да направи преценка колко струва капитал, който се самоунищо-жава напълно от загуби за по-малко от 7 години.

4. Положението в България е съ-щото както в останалите бивши социалисти-чески страни. Затова общият краен баланс от тяхната приватизация в края на 2008 г. е положителен само в няколко от тях, между които е и България. В бившата ГДР напри-мер, чиято икономика би трябвало да струва в пъти повече от българската през 2007 г., приватизацията приключва окончателно с колосалната загуба от 104.5 млрд. евро. Това е прието от Бундестага за нормално, защото по думите на Ханс Шрьодер, прези-дент на приватизационната агенция „Трой-ханд”, „Нито Тройханд, нито обединена Германия биха могли да преодолеят по друг начин резултатите от 40-годишната кому-нистическа диктатура в икономиката.”

(Прочети ДО КРАЯ >>>)

ОПРАВДАНИЯТА СЛУЖАТ ЗА ПРИСПИ-ВАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА ОТГОВОРНОСТ У ХОРАТА И НАРОДИТЕ С НЕСВОБОДЕН МАНТАЛИТЕТ

24 септември 2012, понеделник

За да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ публикувам по-долу диску-сията, възникнала по повод на публикация в блога под заглавие Нека не съдим прека-лено строго другите, щото сами ще бъ-дем съдени: с каквато мяра мерим, с такава мяра и нам ще се отмери..., напи-сана преди няколко дена: Анонимен каза: Съвсем не е така, че само българите се смятат за най-велики на света, това в някаква степен е присъщо на всички народи.

Така например сърбите са на мне-ние, че най-хубавото нещо на света е да си сърбин и че рано или късно всички народи по света ще прозрат тази истина. Германци-те са на мнение, че другите народи може и да имат култура и обичаи, но немската култура, нрави и обичаи все пак си остават еталон и най-„правилни”. Англичаните смя-тат, че Британия е създадена да владее и цивилизова света. Французите са на мне-ние, че са културно най-издигнатият народ на света, че никой не умее да се наслажда-ва на живота като тях и че френският език е най-великият език на света. Руснаците също са на мнение, че са най-великите и че са призвани да „спасят” човечеството, а руски-ят език е „великий и могучий”. Китайците смятат себе си за централния народ на света, а всички други народи за „варвари”. Американците са убедени, че живеят в най-великата и най-хубавата страна на света. Гърците се смятат за наследници на Елада и Византия (макар в действителност да нямат никаква връзка с тях) и извличат от това съответното самочувствие. Чехите

гледат отвисоко на другите източноевро-пейци – и т.н.

В сравнение с всички тях българи-те независимо от някой залитания изглеж-дат доста скромни и реалистични. Георги Марков:

„Ако може да се говори за някаква определена и здрава традиция в българския народовластен бит, това е именно чувство-то на искрени симпатии, толерантност и уважение към хората от всякаква друга националност. Аз мисля, че българите, както в миналото, така и днес, са едни от най-толерантните спрямо чужденците хора по земята. Българите не познават расови или религиозни погроми, не познават шови-нистични изстъпления — дори в дни на най-горещ национализъм. Българите винаги са живели в най-добри отношения с малцинст-вата в собствената си страна — турци, цигани, арменци, евреи, гърци и т.н. Още у Базовите „Чичовци“ човек долавя духа на приятелско разположение спрямо другите народи, който сякаш е неизбежен от любоз-нателността. Българите и от по-старо, и от по-ново време винаги са се възхищавали на хубавото у другите народи, без значение какви са били междудържавните отноше-ния.”

Колкото до въпроса защо като са толкова умни, българите са най-бедни тряб-ва да се отбележи, че богатството на наро-дите зависи от много външни фактори, а не толкова от техните формални интелектуал-ни качества. Между другото българите са най-бедни, но това е относително, защото все пак са най-бедни сред най-богатите, сред „Златния милиард” – ЕС и Северна Америка. Така че не е толкова зле да си най-беден сред най-богатите. Между друго-то България е била най-богатата османска провинция, защото българите са били фе-номенално продуктивни земеделци, а по-късно и занаятчии и търговци.

Причините за относителната бед-ност на българите са ясни: модернизацията на страната започва сравнително късно по независещи от българите причини. Зато-ва българите просто не са можели да нат-рупат толкова капитал, колкото други стра-ни, тръгнали по-рано по капиталистически път. За това се изисква време. Поради това българската производителност на труда е по-ниска. Проблемът не е, че българите не знаят или не могат или не искат да произ-веждат ефективно. Проблемът е, че нямат необходимата за това техника, машини и т.н. И не защото не знаят за тяхното същес-твуване и т.н., а защото не могат да ги закупят. А не могат да я купят, защото нямат достатъчно капитал. А нямат капи-тал, защото не са имали време да го нат-рупат.

Така че това е причината за отно-сителната бедност не само на България, а на цяла Южна Европа в сравнение със Северна. Важен момент в Източна Европа

13 е, естествено, и комунистическата система, която в началния етап наистина постигна някои икономически успехи, но бързо се изчерпа и така допълнително забави разви-тието на тези страни. Без комунизъм Бълга-рия днес вероятно щеше да е доста по-напреднала икономически и по-богата.

Ако предпоставим едно приблизи-телно линейно развитие, България след няколко десетилетия вероятно ще настигне богатите страни, а след 500 години всички страни по Земята ще са еднакво богати. Разбира се, тук не влизат в сметките разни катаклизми и катастрофични развития в световен мащаб.

Впрочем можем да се върнем и по-назад в историята и да се запитаме защо цивилизацията се е зародила най-рано в Двуречието и Египет, а на другаде и как става така, че тези народи първи постигат относително благоденствие. Отговорът отново едва ли се крие в особените инте-лектуални качества на древните шумери и египтяни, а в обективно фактори и обстоя-телства, още повече е Ирак и Египет днес не са сред благоденстващите държави. Анонимен каза: Аз мисля, че правилното, зряло отношение към света предполага не да се фиксираме ексцесивно върху положи-телните страни или недостатъците на този или онзи народ. Няма идеални хора и наро-ди, светът не е черно-бял. Навсякъде има светлина и сянка, а генетически всички хора по света поне от 50 000 години са еднакви. Различия в “националната психика” и ман-талитет, разбира се, има и затова сканди-навците напр. никога няма да могат да разберат как испанците могат да спят всеки следобед, а в неделя до обяд и след това цял ден до вечерта да висят пред една паеля, докато за южноевропейците ще остане чужда скандинавската склонност да се напиват светкавично при всяка възмож-ност, докато не паднат. Загадъчно е и как например една голям културен народ като германския можа да изпадне във варварст-во 1933-45 или пък безчинствата на “циви-лизованите” англичани, французи, белгий-ци, испанци и холандци в колониите или разпалената тъкмо от „цивилизованите велики сили” Първа световна война. Най-сигурният начин да направим и без това краткия си живот черен е да се съсредото-чим върху отрицателните качества на от-делните хора и народите като цяло, защото те са безброй.

Правилното отношение към света е друго: да се наслаждаваме на културните, научни и социално-политически постижения на всички народи и да се стремим да опоз-наем максимален брой народи и култури по света, но “sine ira et studio“ – без гняв и пристрастие, без да ги «обичаме» или «мра-зим», да ги издигаме до небесата и да изпа-даме в захлас или пък обсесивно да ги проклинаме и принизяваме. При това всеки

народ по света заслужава внимание. За съжаление обаче един човешки живот не стига, за да се изучат културата, историята, нравите и обичаите и езиците на всички народи по света, така че по необходимост ще трябва да се направи някаква селекция. Но общият стремеж трябва да е в тази посока. Ангел Грънчаров каза: Причините за относителната бедност на българите са ясни: модернизацията на страната започ-ва сравнително късно по независещи от българите причини. Затова българите просто не са можели да натрупат толко-ва капитал, колкото други страни, тръг-нали по-рано по капиталистически път. За това се изисква време.

Изключително добри сме обаче в търсенето на оправдания и на извинения. Грешка нямаме в това отношение! ОК, иска се време, ами къде и защо спахме когато другите народи се развиваха?!

Аз възразявам срещу самия този стереотип, свеждащ се до търсенето на всевъзможни обяснения и оправдания – щото той никому не помага. Какво като измисляме цветисти оправдания – това помага ли ни с нещо?

Оправданията служат само за приспиване на чувството за отговорност у несвободните хора и на народите с несво-боден манталитет. И дезактивират, неутра-лизират, погасяват, опропастяват, пропиля-ват жизнената ни сила. Ето на това основа-ние аз съм решителен враг на оправданията и извиненията, на самата склонност към търсене на оправдания и извинения. Поне-же свидетелства за кардинален отказ от свободата – и за крещящо малодушие...

ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ ОТКРИВА СБИР-КИТЕ СИ С ТЕМА ЗА ОСВОБОЖДАВАЩО-ТО ОБРАЗОВАНИЕ И УЧИЛИЩЕТО НА БЪДЕЩЕТО

НАПЛИВЪТ НА ЖЕЛАЕЩИТЕ ДА БОЗАЯТ ОТ ЦИЦКИТЕ НА ВЛАСТТА СЕ ЗАСИЛВА ГЛАВОЛОМНО!

Засилен е интересът към прием на активисти в структурите на ГЕРБ-Варна. Всеки месец управляващата партия регист-рира между 30 и 50 молби за членство. Това съобщи вчера пред „Преса" областният

координатор на ГЕРБ във Варна Иван Портних. Добрата новина излиза непосред-ствено след края на двудневната обиколка на зам.-председателя на партията Цветан Цветанов из региона.

На последните заседания е отче-тено, че във всички районни организации постъпват много нови молби за членство. „Този процес тепърва ще се развива", опти-мист е Портних. В момента членовете на ГЕРБ във Варненско са около 3500. (Вла-димир Дойчинов)

СПОРЕД ЗАЩИТНИЦИТЕ МУ УБИЕЦЪТ ОПИЦ БИЛ… “БОЖИ ЧОВЕК”; БОЖИИТЕ ЧОВЕЦИ ОБАЧЕ НЕ УБИВАТ, НИКОГА НЕ УБИВАТ…

септември 23, 2012

Прочетох една много силна статия под заглавие Икона от Опиц, мъченика… (на гости в дома на един убит наркоман). Автор е Иван Бакалов. Склонен съм изцяло да приема неговата теза и позиция. По нравствени, психологически и ценностни мотиви и причини. Няма да обосновавам по-конкретно защо правя това. Цялата ми душа говори, че хора от тоя човешки тип не могат да заслужат моето доверие ако ще не икони да рисуват, ами… не знам си какво още. И понеже не могат да направят тая разлика: собствеността е твърде ценна, ала човекът, животът на човека е абсолютно безценен. Защитниците му твърдят, че тоя Опиц, представете си, бил… “божи човек” – поне-же хубаво рисувал икони. Божите хора не убиват обаче; никога не убиват.

Аз само веднъж зърнах тоя Опиц по телевизията и ми направи страшно неп-риятно впечатление. Независимо от това че съм привърженик на тезата, че частната

14 собственост е свещена и неприкосновена, не мога да приема, че такива опасни хора като тоя Опиц трябва да получат неограни-ченото право да убиват когото и както си искат уж за защита на своята собственост. Както и да е. Ето два откъса от тази статия на И.Бакалов, съветвам ви да я прочетете цялата; публикувам ги за да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

Всички чуха – наркоман, крадец рецидивист, задържан 92 пъти, с две услов-ни присъди… Прочутият вече иконописец Йордан Опиц го застреля пред входа на жилищната си кооперация преди 5 години. „Правилно го застреля”, пишат днес запа-лянковци из форумите в интернет.

Той е „боклук”, казва Опиц в свои интервюта. И семейството му са „боклуци” – пояснява Опиц. Майката не била потърсила тялото на сина си да го погребе с месеци, само седяла в чужбина, бащата бил алкохо-лик. Два дни след смъртта на „наркомана” Янчев, в дома му от свръхдоза починала негова приятелка.

Боклуци”, обобщава Опиц. Него го интервюираха обилно, вестници, сайтове, появи се в няколко телевизионни предава-ния, наговори всичко, което може, за да го помислят за жертва, която трябва да бъде помилвана. Коментиращи из интернет по-мислиха убития Мариан Янчев за циганин. И повтарят думите на Опиц, че е боклук, който си е получил заслуженото…

… Опиц, освен че си е направил боен пищов от газов, го е заредил с т. нар. дебалансирани куршуми. Какви са те? Най-общо казано, куршумът може да те удари в лявото рамо и да излезе през десния крак. Като влезе в тялото, пътува из него. Тези куршуми са забранени за употреба от раз-лични международни конвенции. Във върха на куршума има сачма.

Когато Опиц гръмнал Мариан, как-то сам признава – от метър и половина,

куршумът минал през сърцето, после вля-зъл в белия дроб, минал и през черния, през червата и заседнал в хълбока.

Това е първият откъс, който пре-публикувам тук. Това е самото начало на представяната статия. И малко също съм взел по-надолу от текста. А ето и втория откъс, той пък е нейният край:

С един дебалансиран куршум Опиц убива двама души. Мариян има приятелка – Силвия. Тя е от Карнобат, студентка в Со-фия, в Техническия университет. Като нау-чава за смъртта на Мариян, изпада в шок, заявява, че иска да се самоубие пред дома на Опиц. Приятелки я удържат и успокояват. Няколко дни Силвия ходи в моргата да моли да й покажат Мариян. Отказват й. Такъв е и законът. Само роднина може. Ама любов, ама това онова…

На деветия ден след смъртта на Мариян момичето отива в дома му – той живеел при баща си по онова време. Тя моли да прекара нощта в стаята на люби-мия си. Бащата се съгласява. На сутринта я намира мъртва в леглото на Мариян. Моми-чето не е наркозависимо. Роднините на Мариян не знаят с какво се отровила – дали е взела от неговия наркотик, дали отрова…

В интернет някакви продължават да искат линч, смърт, право да разстрел-ват… Някак се усещам безсилен и започва да ме обзема апатия. Със сигурност още някой някъде ще умре, гръмнат от нахъсен бранител на частната си собственост. Дали вътре в жилището, в двора, пред входа, дали до колата пред блока.

Опиц може и да го помилват, може и да лежи 5 години при лек режим, да си рисува иконите. Сега сигурно ще им се качи цената. Икона от Опиц – мъченика…

КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ ДА ИСКАМЕ ДА СМЕ БОГАТИ?

23 септември 2012, неделя

Това, което следва, е продължение на дискусията за смисъла на богатството и парите, която от известно време се води в блога: Дискусия: Какъв е "алгоритъмът" на забогатяването и богатството?. Ще се радвам и нови участници да се включат в нея; а ето какво си казахме до този момент:

Анонимен каза: Можем да продължим още малко дискусията с няколко реда от книгата на химика акад. Георги Близнаков (1920-2004) Накъде, човече?, София 1998 (Защо пропадна социализмът? Биологи-ческата същност на човешкото поведе-ние. Има ли справедливо общество? Изхо-дът), в която изказва редица интересни мисли за обществото, икономиката, парите и религията:

За запасите, жизнения принцип, биологи-ческата алчност и биологическия страх

Инстинктът на животните да оце-

леят – жизненият принцип – е накарал много от тях да си правят запаси. Запасите от храни се трупат при благоприятни времена, за да помагат на организма да оцелее в трудните периоди. Велико откритие е нап-равил човекът, като се е научил да приготвя своите запаси от храни за трудни... време-на... Когато обмяната се засилила и нату-ралната размяна станала неудобна, се появили парите. И това е велико изобрете-ние на човека. Парите са обобщени запа-си. Могат да се пазят неограничено дълго, не се развалят и всякога могат да се разме-нят с това, което е нужно на човек.

Да се трупат пари, драгоценности, имоти е равнозначно да се притежават запаси от всичко... Днешният човек дори не вижда парите си. Те са в банковите влогове, в ценни книжа, в компютърните сметки. Там се “въртят”, умножават се и се намаляват... Страхът, че запасите може да не му стигнат и да загине карат човека да се стреми да трупа все повече и повече. Така се стига до алчността.

Що е алчност? Това е изроденият стремеж да се трупат повече запаси, откол-кото е нужно. Да стигнат не само за една, а за повече години, за цял живот. Да стигнат и за децата, и за внуци, и за правнуци, т.е. да оцелее не само индивидът, но и потомство-то му. А освен това да се живее по-добре, по-удобно, по-охолно.

Освен това: Проблемът за удов-летворяване на материалните (а и не само материалните) потребности на хората е в тясна връзка с една друга категория – чо-вешкото щастие, удовлетвореността на човека от собственото си съществуване.

Ако за гладуващия, живеещия в мизерия човек от Третия свят се осигури примитивна храна, чиста вода, къс платно около бедрата и в най-добрия случай глине-на колиба, покрита с клони, той ще бъде щастлив. Богатите в Америка и Европа, пък и по целия свят, непрекъснато разширяват своите нужди. Откакто човек се е появил като биологически вид, дневно му е нужна храна с енергиен еквивалент около 1500-3000 калории в зависимост от труда, който упражнява. Но богатият има претенции за изискана храна, на просто за съотношение между въглехидрати, белтъчини и т.н. Пък и

15 храната му трябва да се придружава от съответните напитки... Той има нужда не просто от дрехи, а от много дрехи от скъпи материали, от модни уникати, и то различни за различните случаи. Трябва му не просто дом, а все по-обширно, богато обзаведено със скъпи предмети жилище. И не само дом, но и вила – в планината, на морския бряг, с басейни, кортове и т.н. Не просто лека кола, а най-новия й модел, която често да сменя.

Да не говорим за яхтата, хеликоп-тера... И така – до къде? Ще се укроти ли някога човешката алчност и изостаналите ще догонят ли първите?... Сегашното индус-триално общество не дава и намек за ня-каква граница. С изключение на периодите на рецесия....производството расте. То се стимулира от потреблението, от пазара, а потреблението се стимулира от биологична-та алчност на хората. И всичко това се смята за достойнство на индустриалното общество с либерална пазарна икономика... Без всеобща конвенция за възприемане на един добър, но относително скромен живот за всички едва ли ще се достигне до оцеляването на нашата цивилизация.

И за „реалния” социализъм

... И все пак може ли да се каже, че в онова общество на презрения вече реален социализъм всичко е било калпаво и черно, само черно. Честно казано, не!

Въпреки многото си недостатъци, в това общество съществуваше безплатно образование при образователна система, която мнозина западни специалисти нами-раха за много добра. Широка мрежа от детски градини, ясли и домове облекчаваше българската майка. Не бяха малки и грижите за ученици и студенти. Всеки гражданин имаше право на безплатна медицинска помощ и лечение, цените на лекарствата бяха поносими.

... широка мрежа от почивни домо-ве, профилакториуми, младежки лагери... Оркестри, театри... В това отношение изп-реварихме редица развити страни. Въпреки уравниловката със своето трудолюбие и пестеливост българинът обнови напълно жилищния фонд в мизерните по-рано села... Продукцията а отделни клонове... беше на световно равнище (химия, оръжейно произ-водство и др.)...

В световната ранглиста по брутен вътрешен продукт, пресметнат в “междуна-родни долари” по методиката на американс-ки специалисти, считана по това време за най-добра, през 1985 г. България бе изпре-варила всичките си съседи и много други страни:

САЩ – 12 532 долара Чехословакия – 7 424

България – 5 113 Югославия – 5 063

СССР – 4 996

Полша – 4 913 Гърция – 4 464

Румъния – 4 273 Мексико – 3 985

Иран – 3 922 ЮАР – 3 385

Португалия – 3 729 и т.н.

Неотдавна Пол Кенеди публикува

данни за реалния брутен вътрешен продукт на глава от населението за 130 страни. Данните са за 1987 г.:

ГДР – 8000 долара (ГФР – 14 730) Чехословакия – 7 750

СССР – 6 000 Гърция – 5 500

Югославия – 5 000 България – 4 750 Унгария – 4 500 Полша – 4 000 Турция – 3 781

Румъния – 3 000 Албания – 2 000

Създаден бе значителен научен

потенциал... И всичко това бе направено със

собствени сили от един народ, който никога не е ограбвал други народи, не е имал ко-лонии, сам е бил безмилостно ограбван и подложен на вековна робска изостаналост.

Установилият се обаче тоталита-рен режим не можа да развие първоначал-ния успех... Реалният социализъм бе обре-чен. Анонимен каза: Хубаво е да си припомним и какво казва големият критик на тоталита-ризма философът Карл Попър за богатство-то. Според него всички бихме предпочели едно общество, в което всички да са горе-долу равни, без крайно бедни и свръхбога-ти, но и същевременно свободни. Но исто-рията учи, че равенството може да бъде постигнато само за сметка на свободата, че стремежът към равенство води до несвобо-да. Следователно трябва да се откажем от тази цел. Попър дава съвета да не обръща-ме внимание на свръхбогатите, ако искаме да запазим нашия душевен мир, още повече че и свръхбогатите от своя страна не се интересуват особено от нас.

Попър дословно: „Никога няма да има напълно

справедлив свят. Със сигурност има нера-венства и повечето хора биха предпочели свят, в който е възможно да се живее не само в свобода, но и в равенство. Но досега свободата и равенството сякаш се противо-поставят, сякаш когато се опитаме да въве-дем равенство, то трябва да бъда наложено със сила – което обаче би означавало загу-ба на свободата. Сигурно може да се нап-равят доста неща, за да се постигне повече равенство. Мисля че Джон Стюарт Мил

предлага например правото на наследя-ване да се измени така, че натрупването на големи богатства по наследство да се пре-дотврати. Това предложение обаче никога не е прието.

Но днес не мисля, че равенството е толкова важно, както смятах по-рано. Сега, когато никой не умира от глад, не смятам вече за толкова важно, че някои са много богати. Защо да не са? Може дори да направят нещо полезно с парите си. А ако ги смятате за прекалено богати, просто не им обръщайте внимание! Тези хора сигурно съвсем нямат желание да се срещнат с Вас. Това движение в полза на равенството съдържа и един много весел елемент, за-вистта към много богатите. Повтарям: всич-ки трябва да сме благодарни, че живеем на този свят.” Ева Кузманова каза: Мутрите са най-умни, защото са богати. Ангел Грънчаров каза: Понеже тоя въпрос няколко пъти се подхвърля – как така мут-рите да с умни, това, че са богати не ги прави умни, при това те са така опорочени и пр. – та ми се налага да кажа нещичко, с оглед да разсея някои недоразумения. И да спомогна за преодоляването на някои пред-разсъдъци и предубеждения.

Кои наричаме, първо, "мутри"? Кои са мутрите? И какви са? Дали всички, които забогатяха у нас по съответния, да го наре-чем, разбойнически, начин, са мутри, или не са всички такива? Разбира се, не. Има вся-какви сред българските новобогаташи. Има, примерно, комунистически "аристократи", е, вярно, тахните предци са именно каскетлии-те, които взеха властта на 9 септ. 1944 г., т.е. те са наследници на каскети, на не корони, но се смятат за "аристократи", за "висш елит". Има, предполагам, и по-изтънчени, по-умни, по-интелектуални но-вобогаташи, вероятно. Може да не са много, но сигурно има. А мутрите, собствено мут-рите – това са най-простите, най-необразованите, предимно спортисти, чен-гета, милиционери, ей-такива, над чиито умствен потенциал се надсмиваме всички ние, нали така си ги представяме?! Е, ние не че кой знае какво сме постигнали, ала, за разлика от мутрите, сме умни, а пък мутрите били прости – нали така стои въпроса в общата, в народната представа?! Вие и затова така подигравателно ме апострофи-рахте, нали?!

Е, аз съм противник на такова едно гледище, че мутрите били прости и дори най-простите, пък били забогатели по няка-къв чудодеен, най-често престъпен начин. Аз не съм съгласен с това, сиреч, смятам, че и за престъплението се искат съответни-те умствени качества, т.е. осмелявам се да твърдя, че за да извършваш такива риско-вани неща, каквито са престъпленията,

16 освен всички други качества (на волята и пр.) се искат и умствени качества.

Тази е тезата ми. Не твърдя, че мутрите били "добри", предполагам, има всякакви сред тях, но че имат някакви умст-вени качества, че не са пълни олигофрени, в това съм сигурен. Щото тия игрички, свър-зани с измамите, престъпленията, кражбите, се иска комбинативност, иска се пресметли-вост, хитрост, мислене се иска, дори се иска психологическа проницателност, което пак се свързва с умствени способности. А пък и по крайния резултат се съди кой колко стру-ва. Да си наистина умен не е достатъчно да се мислиш за такъв, а трябва да го докажеш на дело, в постъпки, в постижения. Е, мут-рите са доказали, постигнали са нещо, явно не са толкова прости, колкото си ги предс-тавяте.

Пък и трябва да вземем предвид нещо твърде коварно: в очите на простия умния изглежда прост, в очите на умния, стига наистина да е такъв, простия си изг-лежда прост, а умния - умен. В очите на простака простия обаче изглежда умен, нали така? Простия, ако осъзнае, че е прост, вече не е толкова прост. Тъй че ра-ботите и тук са твърде относителни и кой е прост, кой е умен трябва да се докъзва, тепърва трябва да се установява. И трябва да се обсъждат нещата конкретно. Общи зависимости трудно могат да се изведат. Но пък е близко до ума, че напълно прост, неумен човек едва ли може да постигне нещо особено. Който пък е постигнал нещо, явно не е толкова прост, колкото се иска на нас, дето нищо не сме постигнали...

Поне това исках да Ви кажа. Да се позамислите малко. Нещата не са така прости, както изглеждат. Както изглеждат предварително, преди да сме се изобщо замислили. Като се замислим малко, вече изглеждат иначе.

Сред богатите може и да има прости, но от това съвсем не значи, че за да станеш богат трябва да се стремиш да бъдеш простак – или прост. Сред умните може и да има неуспели хора, но това не значи, че умните винаги трябва да са бед-няци... Анонимен каза: Навсякъде по света сред престъпниците може да има и със сигурност има и високоинтелигентни хора, но това не ги прави по-малко престъпници. Същото важи и за престъпниците сред политиците. Ленин, Сталин, Хитлер, Mao и Мусолини определено са били над средната интели-гентност, което не им пречи да са най-големите злодеи в историята. За големи престъпления се изисква и не непременно голям, но сигурно над средния интелект. Днешните постсъветски стратези, които от 20 или всъщност от 50 години водят Запада за носа, също със сигурност не са глупаци, макар и да са вдъхновени от омраза към свободата и демокрацията.

В посткомунистическите страни за „олигарси” нерядко бяха избирани хора с криминално минало по време на комунизма, проявили още тогава комбинативен ум и гешефтарски умения, т.е. не съвсем лишени от интелект. Нещата в посткомунистически-те страни обаче не опират толкова до инте-лект, колкото до пълната липса на зад-ръжки и морални устои. Именно това са най-важните качества за „успех” в мутренс-кото поприще, а не бизнес познания и уме-ния. Много e съмнително дали повечето от тези олигарси и мутри биха имали същия успех в що-годе нормални пазарни условия. Вместо да забогатеят, те там бързо биха попаднали зад решетките.

Освен това пак ще повторя, че мо-же да си умен, но да имаш други приоритети в живота. Ангел Грънчаров обича да се представя като непрактичен философ, който не е постигнал особен материален успех в живота, но истината е, че той вероятно никога не си е поставял сериозно задачата да забогатее на всяка цена. И това не е случайно, защото за него е ясно, че в такъв случай неговите философски книги, статии и блогът му щяха да останат ненаписани. За съжаление светът е така устроен, че не може да си едновременно активен предпри-емач, от една страна, и мислител и фило-соф, от друга. Както и не можеш да си щан-гист-олимпиец и концертен пианист еднов-ременно. Така че ако Ангел Грънчаров имаше два живота, би могъл в единия живот да опита да забогатее, а във втория живот да харчи парите си, да пише книги и да води своя блог.

Постиженията в живота не се мерят само с материалното, това е пре-калено груб материализъм. Ако беше така, Кант, Хюм, Витгенщайн и Хейдегер или пък Бах, Моцарт (погребан в общ гроб за бедни) и Бетховен или Пушкин, Достоев-ски, Ботев и Яворов също не са постигнали НИЩО в живота, а единствено Рокфелер, Форд, Морган и Ротшилд. Но всички знаем, че това не е така. Напротив, без да подце-няваме материалното, трябва да кажем, че истински великите постижения са духовни-те (макар и, разбира се, не всички духовни постижения да са велики). Впрочем във връзка с това препрочетете „Малкия принц” на Екзюпери, който съвсем не е детска книга. Румен Бърцов каза: В България да си умен (кадърен) нямаш никакъв шанс да си богат, ако спазваш законите и не си лъжец, из-мамник, крадец и подобни. Така е защото "народът" така си го харесва. Така нарече-ните "мутри" са такива каквито са по народ-на воля.

Моя милост от дете се изучило на купища моженета, но народът решил, че съм враг на народа и колкото и да доказвах цял живот (на дело, не на празни приказки) къдърноста си и умноста си, но най вече

честността си, не и не "на тоа шъ мъ плащаме, маниго тоа, тоа на оня". Но пък от друга страна тоя същият народ вика "златни ти ръце къде пипнеш грешка няма, ма не са те давали по телевизоро и затова не те признаваме и няма да ти плащаме – щото си на оня и не може да не лъжеш, ние не вярваме, че може да живееш без да лъ-жеш!". Та в България, другари и другарки (народ) манталитетът е такъв, народен в цялостно: който лъжец вържи, който кадъ-рен мре като враг народен. Много от "мут-рите" станаха такива подлъгани като млади от "лесно и бързо ощастливяване", а после няма връщане назад, само напред с крака-та. Анонимен каза: Не бива да забравяме, че парите в крайна сметка са само средство за целта и не бива да са самоцел. Философът Робърт Нозик отбелязва, че няма нищо срамно в това да работиш, за да изхранваш семейството си, но все пак ако лекар ни каже, че лекува за пари, а философ, че мисли за пари, ще почувстваме, че дейност-та им е някак принизена и омърсена. Инте-ресно обаче за какво работят метачите и миньорите – в името на дейността или в името на парите? Но ако Нозик е прав, тогава най-низшата дейност на света би трябвало да е тази на финансистите, защо-то те наистина работят за пари в името на парите.

Човешкият живот е сравнително кратък и не може печеленето на пари да е единственото смислено занимание, както изглежда смята Ангел Грънчаров. Има без-брой дейности, които може да не са особено доходоносни, но на които си струва да пос-ветиш живота си в много по-голяма степен, отколкото на чисто материалното благопо-лучие. Така например можеш да решиш да опиташ да напишеш най-великия български роман или най-голямата българска симфо-ния, дори от това да нямаш големи матери-ални изгоди и това да е делото на твоя живот. Ето защо не е така, че всеки интели-гентен човек задължително трябва да е богат, иначе нещо с него не е наред, както ни внушава Ангел Грънчаров.

Моцарт, Бетховен или Достоевски например съвсем не са презирали парите и са се стремели към тях, но богати не са станали. Бетховен в писмата си непрекъс-нато се оплаква от високите наеми и цени на хранителните продукти. Вагнер пък, подобно на Достоевски, е живеел само на кредит и много пъти е трябвало да бяга и да се крие от кредиторите си. Въпреки това всички те не са се отказали от своето твор-чество и не са станали „бизнесмени” и предприемачи. Разбира се, никой не отрича, че бедността не е желателно състояние и че бедният човек е поставен в едно недостой-но, унизително положение.

Учудвам се и на възхищението на някои от посткомунистическите олигарси,

17 мутри, муцуни и т.н. Аз не бих могъл да се възхитя на богаташите в старите демокра-ции, част от които са забогатели по един все пак сравнително честен начин, камо ли на назначените от партията посткомунистичес-ки капиталисти и бизнесмени. Известно е, че всички те са получили куфарчетата с пари след подписване на съответната дек-ларация за доверени лица, че при поисква-не по всяко време ще върнат предоставени-те средства. С това те са станали необра-тимо зависими. Това според мен е ключо-вият момент – те са загубили свободата си, свободната си воля и са станали марионет-ки и послушковци на много по-могъщи сили. А загубата на свободата не може да бъде компенсирано с нищо, с никакви пари и никаква власт. Въобще характерен момент за посткомунистическите общества е, че истинските богаташи и управници са кукловоди в сянка, а публичните богаташи и политици са само техни марионетки. А за една марионетка няма как да се каже, че е „успяла”. Анонимен каза: Впрочем дори главният олигарх на България Андрей Карлович Луканов се оказа не толкова главен и без време бе преселен в отвъдното. А Лукойл реално съвсем не се е ръководел от прос-ловутия „олигарх” Ходорковски, а от трима генерали от КГБ. Известно е също, че два-мата дейци на КПСС, в най-висша степен отговорни за раздаването на куфарчетата с пари и трансфера на партийното имущество – Николай Кручина и Георги Павлов – не-посредствено след августовския преврат в Москва 1991 бяха самоубити, като и двама-та – какво съвпадение! - полетяха от про-зорците на своите жилища. Непосредствено след това на територията на бившия СССР станаха около 2000 неизяснени до днес номенклатурни убийства и самоубийства. А другарят Йордан Йотов каза, че лошо се е пишело и на тези, които са отказвали да вземат куфарче.

Между другото е добре да се знае и за какво всъщност партията раздаде тези пари на свои доверени лица. Всички ще кажат: ами за да запази имуществото си и при новите условия! – и няма да са неправи, но това не е цялата истина. В действител-ност тези пари освен че са предназначени да осигурят сладкия живот на номенклату-рата имат и друга, по-важна цел – да осигу-рят финансово бъдещия „Световен октомв-ри” – новата, вече глобална Октомврийска революция, от която комунистите не са се отказали. Разбира се, марионетките нищо не знаят за това и не бива да знаят нищо, а да изпълняват, каквото им се нареди.

А иначе да чуем и какво казва го-лемият философ Франсис Бейкън за богатс-твото:

„Не мога да окачествя богатството по-добре от обоз на добродетелта. По-подходяща а латинската дума impedimenta.

Понеже каквото в обозът за армията, това са богатствата за добродетелта. Той не може да бъдат изоставен, но е пречка за настъплението, а грижата за него понякога възпрепятства или предотвратява победата. От голямо богатство реална полза няма, освен ако не се раздава, останалото е въ-ображение… Не търси големи богатства, а такива, които можеш да получиш честно, да раздаваш радостно и да напуснеш доволен. Но не бива аскетично или монашески да ги презираш.

Имай предвид какво е казал Цице-рон за Рибарий Постум „В своя стремеж да увеличи имотите си беше очевидно, че не го правеше поради алчност, а като средство да прави добри дела с тях.”… Придобитите по честен начин богатства нарастват бав-но… Но когато богатствата са от дявола – като придобитите с изнудване, измама и други нечестни средства – те идват бързо. Начини да се обогатиш има много и повече-то от тях са лоши. Спестовността е един от най-добрите, но и тя не е невинна, защото възпрепятства хората от щедрост и велико-душие.”

СВЪРЗВАТ МЕ ПРЕДИМНО С "НЕСЪ-ЩЕСТВУВАЩИЯ" ДУХОВЕН СВЯТ, ЕДНА ГОЛЯМА ЧЕСТ ЗА МЕН, ЗА КОЯТО ОБАЧЕ ЕДВА ЛИ СЪМ ТОЛКОВА ДОСТОЕН

23 септември 2012, неделя

Получих снощи любопитно писмо. Публикувам го по-долу заедно с моя отговор към неизвестния адресат понеже ми се струва, че тия документи може да представ-ляват известна, така да се рече, обществе-на, пък и, защо не, културна значимост, да бъдат знак за нешето болнаво време; а че тия неща имат богат психологически смисъл – това, естествено, е без съмнение; ето, уверете се сами:

Здравейте, много ми стана чудно, че на страницата за преподавателския колектив на ПГЕЕ-Пловдив няма графа за Философия.

Смятам, че Вие сте един от ценни-те кадри в това училище и името Ви следва да фигурира на сайта. Може би е просто пропуск, на който ръководството трябва да обърне внимание. Поздрави!

П.С: Изключително ми хареса и подкрепям идеята ПГЕЕ да се казва "Стив Джобс". Мисля, че по въпроса може да се направи още нещо, а и гражданите сме готови да помогнем с каквото можем. Успех!

А ето сега и моя отговор: Здравейте, благодаря Ви за пис-

мото и за интересната информация! Аз не знаех това, че на страницата на персонала на ПГЕЕ-Пловдив липсва отдел ФИЛОСО-ФИЯ, респективно и моето име. Едва ли е безобиден пропуск, едва ли е само поради недоглеждане.

Не мога обаче да си обясня защо е така, коя е истинската причина. Имам пред-положение или допускам, че някои фактори явно смятат философията не само за несъ-ществен, но дори и за несъществуващ уче-бен предмет, а мен лично ме възприемат, изглежда, като дух, отнасят се към мен като към не от този свят принадлежащ призрак - или като представител на някаква идеална, нематериална природа или субстанция. Това, че ме свързват предимно с "несъщес-твуващия" духовен свят е голяма чест за мен, за която едва ли съм толкова достоен.

Радвам се, че подкрепяте предло-жението училището да има за патрон зна-менитият Стив Джобс. Откакто подхвърлих тази идея съм станал и съм се превърнал, както сам се убеждавате, в нещо като "пер-сона нон грата" в това училище. Предпола-гам щото посегнах на "светинята Ленин". Аз също смятам, че каузата Стив Джобс да замени Ленин съвсем не е загубена. Иска се обаче време някои глави да узреят за една така авангардна и направо безценна идея.

Желая Ви успехи! С поздрав: Ангел Грънчаров

БОГАТИТЕ НЕКА ПРАВЯТ С БОГАТСТВА-ТА СИ КАКВОТО ИСКАТ, ТЕ СА СИ ТЕХНИ, ТОВА Е ТЯХНА ГРИЖА, НЕ НАША!

септември 23, 2012

Напоследък забелязвам една опасна тенденция: много хора взеха усърд-но да се замислят за това, което съвсем не им е работата, а именно какво било трябва-ло да правят богатите със своите богатства,

18 със собствените си пари. В някои страни, примерно във Франция и дори в Америка леви демагози на власт започнаха да вдигат данъците за “извънредно богатите хора”; това се диктувало от необходимостта да се търси изход от кризата. Тоест поради “об-ществени нужди”. И доста хора в тия страни взеха да се настройват, че това било начи-нът да се постигне “пълно благоденствие за всички”. На тия общества, които не са пати-ли от комунизма така както ние си изпатих-ме от него – след като трябваше да платим цялата цена за това безумие, за тази об-ществена патология! – явно тепърва им се пати.

У нас пък мнозинството от хората смята този въпрос за решен: богатството на богатите си е един вид “наше”, само вре-менно някакви “долни хора с престъпни наклонности” са ни го окрали; комунизмът така добре е увредил мозъците, че по този въпрос дори не се и спори. Ето един пример за подобно мислене: Истинският смисъл на богатството. В тази статия, на която попадам днес, се разсъждава за това кое било “правилно” и “разумно” да направят с парите си ония, които имали, така да се рече, “излишни богатства и пари”. В тази връзка ми се ще да заявя следното, понеже от доста време в моя блог тече поредица от публикации и дискусии тъкмо по тези въп-роси, която съвсем не е още завършила.

На мен пък ми се струва, че да се гледа лакомо и жадно към чуждите пари по начало е аморално и недопустимо за нор-малния човек. Нека грижата какво да прави със своите пари има оня, който си ги е спе-челил, а не някакви си там умници, които нямат абсолютно никакво право да ламтят за чуждите пари. Тия, дето дават акъл какво богатият трябвало да направи с парите си, какво било “рационално” да се стори с тях, нека първо да имат добрината да се потру-дят, да спечелят купища свои пари и нека тогава вече да правят с тях каквото си ис-кат, дори да ги дадат и за “полезни общест-вени нужди”. Едва тогава ще имат пълното право да правят с парите си каквото искат, но сега по отношение на това какво следва-ло да се прави с чуждите пари нека да имат добрината просто да си мълчат. Щото тия апетити към чуждите богатства и пари, както показа най-близката история, са твърде опасни и гибелни за цели общества, нации и дори континенти. Комунизмът започна своя възход с тази идея: да вземем богатствата на богатите и да ги направим общи. Ужасни, направо кошмарни неща произтекоха след това от тази безумна идея. Тия, дето така благо ни говорят, че чуждите богатства били имали “обществен характер” и всъщност си били и наши, продължават да се намират в плен на догмите на една престъпна доктри-на, която по най-категоричен начин доказа пред очите ни своята вредност, противоес-тествения, античовешкия си характер.

Нещата тук са прости. Почне ли мнозинството да посяга на богатствата на богатите, т.е. на малцинството на най-активните и предприемчиви хора, по този начин то почва да погасява техния стремеж, техните импулси да работят и да се разви-ват. Защото такова едно посягане е вид кражба. Ако смятаме, че е неприлично и “неправилно” да се краде, не трябва да допускаме, че само държавата имала право да краде, и то в името на някакъв прехвален “обществен интерес”. Общественият инте-рес е един: хората да бъдат оставени да работят, да се изявяват без да им се пречи. Нека да забогатяват ония, които умеят да печелят. Защото от техните богатства са облагодетелствани в крайна сметка всички, цялото общество. Но са облагодетелствани не по един глупав начин – да им вземем парите и да ги излапаме! – а по един най-разумен начин. Богатството, капиталът не стои бездеен нито миг. Т.н. “капиталисти” не могат нито да изядат капиталите си, нито да ги пръснат в “дрънкулки” и “разкош”, както на някои загрижени за чуждото имане дрип-льовци им се чини. В каквото и да вложи капиталите си, богатият създава нови и нови възможности за много други хора – да работят, да печелят, да живеят. Но тури ли се ръка на чуждите богатства от държавата, бъдат ли те употребени за “обществени цели”, то тия богатства и капитали, по прин-цип, стават мъртви. Така започва пътят към всеобщата бедност и към всеобщата мизе-рия: комунизмът показа това по най-убедителен начин с цялата си история. За да има богато общество трябва да има богати хора, особено пък най-богати. Тия хора са най-ценните за просперитета на това общество. А какво ще правят със собс-твените си пари е единствено тяхна грижа. Не на разните му там обезпокоени калпаза-ни с обществени наклонности…

Това имах да кажа. То е толкова просто и близко до ума, че повече от това не може и да бъде. В основата на едно такова разбиране стоят обаче доказали ефективността и разумността си ценности на общочовешката историческа традиция, от които повече никога не трябва да отстъп-ваме. Капитализмът е върхът на цивилиза-цията и, оказа се, нищо по-добро от него не може да бъде измислено и създадено. Той, разбира се, не е съвършен, непрекъснато възникват какви ли не проблеми, конфликти, кризи и пр. Но такъв по принцип е и самият живот. Това, както се казва, е животът. Такава е и човешката участ. Ние, човеците, също не сме съвършени, тъй че няма как да имаме едно съвършено и безпроблемно общество. Комунизмът беше “съвършеното” и “безпроблемно” общество, той беше “об-ществото-мечта” и затова от първия ден на съществуването си той породи безброй абсурди и кошмари.

Е, аз лично предпочитам да живея в несъвършено, ала в човечно, в човешко

общество. Предпочитам да живея в общество с безброй проблеми, което обаче импулсира хората към развитие и дава шанс на всеки да бъде себе си по най-добрия начин. Никога не бих отстъпил от капитализма и от неотделимата от него свобода и демокрация. нека да са несъвър-шени. Аз се плаша много от съвършени, “разумни” и “безпроблемни” общества.

Треперя от мисълта, че пак могат да ни натикат в кошмарите на “изцяло ра-зумното дирижирано общество”, подобни на ония, които преживях вече веднъж в ерата на комунизма. Стига ми на мен веднъж това “неизразимо щастие”; мерси, не ща повече. И не желая на никой, особено пък на млади-те, да бъдат ощастливявани насилствено по начина, по който бях ощастливен аз на младини…

С БЛАГОСЛОВЕНИЕТО НА ВСЕВИШНИЯ ПРОГЛАСЯВАМ СЪЕДИНЕНАТА НА 6 СЕПТЕМВРИЙ 1885 ГОДИНА БЪЛГАРИЯ ЗА НЕЗАВИСИМО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Да живей България!

ЗА БЛАГИЯ ХАРАКТЕР

22 септември 2012, събота

Иска ми се да поразсъждавам за благостта на характера – и също така да опитам да провокирам разговор по тази тема. Във времена, в които суетните, само-надеяни, арогантни, нахални, злобни, висо-комерни и какви ли не още, все в този дух хора са в своята стихия и преживяват не-виждани апотеози, ми се ще да ви подтикна да се замислим върху това колко важно

19 нещо е да запазиш и съхраниш човечността си в нейния автентичен блясък, т.е. да си останеш човек в този наш единствен земен живот – независимо от всичко, независимо от изкушенията, независимо от цялата суета и от всички съблазни.

Не зная дали сте забелязали това, но около нас е пълно с хора, чиято човеч-ност, ако не друго, е поне твърде застраше-на, а при някои, и то немалко, е и така още-тена, осквернена, омърсена, опорочена, че на разбиращия човек му става тъжно като ги гледа: не за да бъде карикатура или паро-дия на човечността е създаден човекът! Да бъдеш достоен човек или човек, който сам себе си не унижава, е всъщност освободе-ност на човечността в самия себе си от суетната нещастност, с която някои така неразумно, представете си, сякаш дори се хвалят!

Темата, която поставям, е огромна и безкрайна. Наистина, откъде, с какво да започна? Много може и трябва да се каже. Разбира се, всичко съвсем не може да се каже. Ще трябва да подбера най-главното.

Кое е онова, което така разваля човека? Питам това, защото всички ние, когато сме били деца, сме били така невин-ни, чисти, добри, светли, направо ангелопо-добни същества, ала след това сме се опо-рочили, сме омърсили своята първозданна същност и човечност. Е, сигурно има и деца ако не с лош характер, то поне с лоши нак-лонности, но общо взето децата са така прекрасни, а пък с годините ние обрастваме именно с тия или ония пороци, изкривяваме душите си, опетняваме първоначалната им чистота и свежест. Характерът се мени, ние не сме обречени вечно да сме лоши и зли, имам винаги шанса да се променяме в каквато си искаме посока, не сме длъжни да си оставаме все същите; онова у нас, което не се променя, са т.н. природни свойства на душата, именно темпераментът; него човек съвсем не може да смени, щото да го смени означава да получи съвсем друга или нова душа. Характерът обаче да меним не само можем, ние го меним даже без да съзнава-ме това. Защото, убеден съм в това, никой не е искал съзнателно да стане лош или зъл, а неизвестно как го е сполетяло това нещастие, тази ужасна ощетеност и изкри-веност на човечността му. Та наистина, кое и как разваля характера ни, осквернява първичната му благост?

Много неща, но най-напред, чини ми се, развалят характера такива неща като парите, властта, славата. Парадоксално е, че онова, към което цял живот се стремим, именно успехът, той е предпоставката да опорочим и извратим душата и характера си. Примери, че това е така, можем да на-мерим безброй, всеки има познати, които, като са постигнали нещо, страшно са се изменили, станали са един вид сякаш съв-сем други хора, дотам, че в някои случаи дори не можеш да ги познаеш, стига да ги

възприемаш, примерно, със завързани очи (щото външността, която също се мени, явно не може да се измени чак толкова кардинално като характера, все нещичко трайно остава, макар и там измененията, с годините, също така, в повечето случаи, са не по-малко пагубни). Но работа не е да търсим примери, щото те са в изобилие, а по друг, по-прецизен начин да търсим осно-ванията на едно или друго свое разбиране, на една или друга своя констатация.

Това как парите озлобяват и оск-верняват характера на човека всеки сам може да разбере. Огромна е силата на парите в това отношение, именно да влияят пагубно на душата. Те са подобно на нещо като опиум, на наркотик. Същото, разбира се, е при властта и славата: благодарение на тия силни социални наркотици човек се омайва дотам, че в един момент, предпола-гам (понеже това на мен лично не ми се е случвало!) сякаш започва да забравя кой е, започва да забравя себе си - и да става, с времето, съвсем друг, коренно различен. Дали могат парите, властта и славата да влият благотворно върху характера, според мен, е твърде съмнително, вероятно се иска огромна сила на духа, непоколебимо твър-да, здрава душевност и личност, та да оста-неш непоколебим като скала под ударите на морските, сиреч, на житейските вълни. Малцина са тия, които са способни на това. Огромната част от хората лесно се подда-ват и рухват като личности, а след това, така да се рече, стават жалка картинка на това, което някога са били. Стават пълни нещастници. А именно нещастниците са най-озлобени. Мисля, че не може да породи спор едно такова положение: злобен е именно душевно слабият човек, човекът с неголям душевен ресурс, потенциал или сила на душата. Някои това го наричат "багаж", примерно "умствен багаж" и пр.

Силните в душевно и личностно отношение са склонни да са душевно щедри и великодушни, а добротата или благостта на душата не е нищо друго освен това - да си душевно щедър и великодушен. Озлобе-ността винаги е жалък опит за компенсация на душевно слабите, на мизерните в душев-но и личностно отношение хора; злобата е нещо като крепост или броня, зад която се крие слабата душа. Противно на това, което обикновено се смята, именно че плахите, скромните, непретенциозните хора били хора с неголям душевен потенциал, сиреч, били хора със слаби души, аз тук издигам противоположното положение: тъкмо ония, които се перчат и парадират, че са най-велики, именно самонадеяните, суетните, прекалено "гордите" (тая дума в случая не е изобщо подходяща, става дума, така да се каже, за нахаканите), а също така и най-злобните, са най-ощетени в душевно и личностно отношение, поради което, именно като израз на това съдбовно обстоятелство, душевно-личностната им мизерия се е

изляла в тази злоба, в тази склонност към злобеенето. Озлобяваме се когато почваме да осъзнаваме, че сме толкова по-мизерни и нещастни в душевно отношение, злобата почва да блика неудържимо именно от този момент, в който, предполагам, човек почне да усеща, че съществува едно истин-ско богатство, именно това на душата и на духа, което съвсем му липсва - и което нищо друго не може да компенсира.

Тъй че може да си богаташ, да си властник или да си "звезда", дете на слава-та, да си прочут и дори "всеобщо уважаван", но ако не си личност с подобаващия душе-вен потенциал, т.е. със съответната сила на душата, ти неминуемо ще капитулираш на житейското поприще, а в резултат на тази капитулация ще станеш злобен, завистлив, мразещ другите, ония, които, макар и да не са така високопоставени като теб, имат едно огромно жизнено предимство, а имен-но: щастливи са. Затуй, за да прецениш колко наистина струва един човек, дай на такъв човек власт, пари и слава и той бързо ще блесне в истинската си същина. Обикно-вено такива изпитания водят, както казах, до пълна житейска капитулация, нищо че човекът от този момент започва шеметно да просперира на социалното поприще. Още тук можем да направим извода, че човешко-то, душевното, личностното, индивидуално-то, от една страна, и социалното, телесното, обезличностеното, дезиндивидуализирано-то, с една дума казано, социалното, не просто са противоположности, те са и ярос-тни антагонисти, между тях примирение не може да има, те са във вечна битка, конф-ликт и война. Те са и нещо като скачени съдове, като първичното, разбира се, е душевното; колкото почне да прелива в съда на социалното, там, където са тия неща, именно пари, власт, слава, толкова по-малко остава в другия съд. А в някои случаи, изглежда, едното без остатък изс-муква другото, сякаш е нещо като черна дупка. И в резултат се получава нравствен урод, античовек. Това са именно най-злобните, злодеите в душевно и личностно отношение. Такива са страшни хора, такива хора могат да нанесат страшни вреди на човечеството. Щото злобният човек няма друга задача и мисия на този свят освен да вреди, да пречи, да разваля, да съсипва живота на околните. На ония, които не се толкова "велики" и "значителни" като него.

Какъв е смисълът да вредиш на другите като злобееш срещу тях? Какво на теб лично ти дава това, че си съсипал живо-та на друг човек? Нищо. Дава ти измамно задоволство, че щом той, благодарение на твоите злобни усилия, също така страда, то ти, вероятно, си щастлив – но с едно пер-верзно, жалко щастие обаче! Но на злобаря то обаче му стига. Той с друго не разполага. Затова, подобно на вампир, злобният човек изпива жизнената сила на другите, като ги тормози, като се издевателства над тях,

20 като им вреди и като ги мъчи – и по пара-доксален, по абсурден начин себе си ощас-тливява с едно толкова уродливо "щастие", че повече от това по уродливост не може да бъде.

Докато човекът с благ характер не прави друго освен да заразява другите с доброта, той не прави друго освен да ги заразява с щастие, да ги дарява с човеч-ност, с частици от своята душевна сила. Но благостта на душата може да бъде оценена единствено от също толкова благата душа. Душевно щедрият човек, сиреч, човекът с благородна душа и благ характер, притежа-ва такава сила, че е способен, по дълбокото ми убеждение, да порази в корена й злобата на една нещастна, на една озлобена, на една слаба душа. Понеже злобата на душа-та, от друга страна погледнато, е всъщност зов на една нещастна душа, зов за помощ и за съпричастност; и човек се озлобява тол-кова повече, колкото повече не е срещнал капчица доброта в пустинята на социалната суетност. Докато ако хора с благ характер, по някакъв каприз на съдбата или случая, започнат да общуват и да влияят на озло-бен човек, аз съм убеден, че черупката на злобата му, с която е обвита душата му, няма да издържи и скоро ще се напука и счупи. Тъй че хората с благи души и харак-тери са безкрайно ценни за едно общество, те са нещо като апостоли на доброто и воини на нравственото царство, на великото царство на човечността, свободата, дос-тойнството.

Прави ти някой зло, усещаш, че те мрази, гледа те навъсено, роптае срещу теб, вреди ти, подел е битка, мечтае да те порази и съсипе – какво да правиш в такъв случай, каква стратегия да избереш? Този, според мен, е кардиналният въпрос. На злото да отвърнеш със зло е най-простото, но по този път доникъде не се стига. Ако на злото отвърнеш с добро, ти ще обезоръжиш злобаря. Ще го туриш в ситуация, която няма начин злобата му да не капитулира. Този, който злобее срещу теб, всъщност копнее за прояви на доброта към него са-мия, защото злобата не е нищо друго освен дефицит на добро, копнеж по доброто, приел обаче извратена, противоестествена форма. Той, злобарят, постъпвайки злобно срещу теб, всъщност те предизвиква, драз-ни те, проверява те, като във всичко това стои неговият несъзнаван, дълбинен копнеж по добротата. Отвърнеш ли му със зло, край, това означава, че си му обърнал гръб, че не си зачел порива му към доброто – и по този начин си придобил един свой вечен враг. На полето на злото и злобарщината добрият човек е съвсем обезоръжен – по същия начин както злият е съвсем обезоръ-жен на полето на доброто и добротата. Затова неслучайно Великият Учител Хрис-тос е съветвал като ни ударят по едната буза, да обърнем и другата. Свръхчовешка сила на духа се иска да сториш това, да

надмогнеш суетността и обидата, но пък, от друга страна погледнато, то е и толкова просто – и така човечно.

Тъй че хората с благ, незлоблив характер са сякаш от Бога помилвани – понеже са успели да съхранят, да опазят човечността си в океана на житейските бури и изпитания, в дълбокото и коварно море на социалното, на социалността. Такива хора пазят светилника на доброто в една про-кълната и потънала в тъмнина пустиня, в която царува социалното тщеславие, суета-та, капризите, властолюбието, лакомията за пари, за какви ли не други съблазни, там, където са пороците, където е опиянението от разврата, лукса, излишествата от всяка-къв род и характер. Човекът с благ характер и благородна душа е Божи пратеник в този тукашен дяволски свят, светът, в който царува Сатана – и злите хора са негови самоотвержени слуги и роби. Не е лесно да си добър човек в един такъв прогизнал от зло и злоба суетен свят, то е същото като да си шпионин във вражеска страна. Но без такива хора, хора с благ, добродушен, чове-чен характер, злото ще залее всичко и ра-ботите ще станат хептен безнадеждни. А докато тях ги има, има и надежда. Затуй и, за да се опазим от злото, трябва да пазим добротата в сърцето си така както пазим зеницата на окото си. Но добротата не е за да си стои само в сърцето, тя трябва да се проявява и навън, в дела, в постъпки, в поведението. Тази е истинската, пълноцен-ната, ефективната, действената доброта, която може да промени света. Не красотата, а добротата ще спаси света; Достоевски да ме извинява, но ще си позволя да го попра-вя малко, въпреки че той, мъдрецът, е и, разбира се, прав: красотата така облагоро-дява душите и духовете, че ги преизпълва с доброта, а по-нататък вече добротата си знае своето. Затуй да кажем така: красотата и добротата заедно, ръка за ръка, ще про-менят – и ще спасят света.

Защо пиша това есе точно в тия дни, как ми хрумна тази идея? Ето как.

Животът ми поднесе чудесен ка-зус, точно свързан с тия неща. Аз вече подхвърлих на едно място. Имам си проб-леми с властващи персони, както е обичай-но за хора като мен. Животът ме въвлече в една пренеприятна история. И аз съм съб-лазнен на злото да отвърна със зло - или да го обезоръжа, като проявя смирение и доб-рота. Оказа се, че за себе си разбрах, че душата ми е крайно опорочена, че общо взето благият характер не съвсем ми се удава, особено на моменти. То, злото и доброто, се борят за надмощие във всяка една човешка душа, във всяко едно сърце. Ту едното надделява, ту другото. Ние сме слаби човеци, не ангели, нито пък, още по-малко, богове. Но и сатани не сме длъжни да бъдем. Трябва да правим така щото доброто да доминира: стига да искаме да си останем човеци.

И аз пиша това есе по-скоро за себе си, себе си да предпазя от подхлъзва-нето по наклонената и мазна плоскост на злото. Иначе съм човек с уж благ характер, но като ме бъзне някой злобар, или ако някой постъпи зло, несправедливо с мен, мигом настръхвам и коренно се променям. Казвам или правя нещо злобно, а после дни и нощи наред съжалявам. Кая се, страдам, съвестта прояжда горкото ми болно сърце. Какво не бих дал за да мога да замълча, да не реагирам на злото със зло, да преглътна обидата, да дам израз на мъдростта си, да постъпя разумно, щото наистина е крайно неразумно на злото да отвърнеш мигом пак със зло. Но ето, и моята душа явно е озло-бена, щом общо взето благият ми характер бива в някои моменти съсипван от порива да отмъстя, да се защитя. Много в този живот съм бил обиждан, много съм страдал, много са ме унижавали, и това подхлъзване към злото е нещо като защитна, пък макар и много глупава реакция на един такъв обиж-дан човек, имал злочестината да живее в едно толкова нехуманно, озлобено, озъбено като свирепо куче общество, в едно общес-тво, съставено сякаш само от съскащи, хапещи се една друга змии.

Оня, който е на власт у нас, така се опива от наркотика на властта и славата, че се чувства длъжен непременно всеки ден да мачка и да се гаври над ония, които са под властта му. Много са усърдни в туй отноше-ние нашите властници, няма що, ненадми-нати са в туй отношение. На "народните маси" се мазнят и подмазват, постоянно лицемерят, ала към ония, които в някакво отношение (умствено, нравствено, личност-но, духовно) ги превъзхождат, са направо безпощадни. Всеки у нас се обкръжава със себеподобни. И мрази всеотдайно и самот-вержено ония, които не са като него. А не бива така. Тия, дето не са като нас, те са истински интересни и полезни. Но кой да ти разбере това. И общо взето у нас не миряс-ват докато съвсем не съсипят и унищожат онова, което е талантливо, което е надаре-но с някакви дарби, достойнства, което е с добър, благ характер, което в някакъв сми-съл е ценно за общността. Непоносими са такива хора у нас, поради което ние и в тази посока пилеем непрекъснато човешкия потенциал на нацията. Ето, най-доброто, което имахме, го изгонихме по пустата чужбина. А това, дето е останало, с него постъпват безпощадно, жестоко, без капчи-ца жал.

Такива ми ти работи. Но да спра дотук. Казах каквото имах. Тия дни ми пред-стоят в личен план големи изпитания и голяма проверка на издръжливостта на моя дух. Ще ме наказват, ще ми се подиграват, ще се погаврят с мен, ще ме разпъват, ще ме плюят, а аз трябва да стискам зъби и да мълча. Трябва дори да се усмихвам пред инквизиторите си, но не подигравателно, а кротко. Трябва да запазя на всяка цена

21 общо взето благия си характер. Този е верният път.

Ето, Христос ни е дал пример как трябва да се държим когато ни разпъват. Да направя всичко, че да понеса всички обиди и цялата мъка с достойнство. Не да отмъ-щавам, а да понасям. Има си начин човек да си възвърне доброто име – независимо от старанията на хулителите. Но да извою-ваш морална победа чрез благост и благина на характера е най-драгоценното, то е на подвиг подобно. Другото е просто суета на суетите. Другото е нещо като подухване на вятъра. А това е най-истинското...

ВЕКЪТ НА БОКО ВЕЛИКОЛЕПНИЯ

КАК ЛИ ЩЕ ЧИСТИМ И МИЕМ ТОЛКОВА МРЪСНИТЕ И ВОНЯЩИ ОБОРИ НА Т.Н. “БЪЛГАРСКА МЕДИЙНА СВОБОДА”?

септември 21, 2012

Иво Инджев е написал чудесен, ала и много тъжен текст в блога си по повод на проведената вчера в София среща на комисар Нели Крус с босовете на организи-раната медийна престъпност, с мутрите, които убиха медийната свобода в България: виж Хубава работа, ама брюкселска. Като ангажиран български гражданин, след като прочетох статията му, се ядосах необичайно и написах коментар в блога на г-н Инджев, който помествам и тук – заедно с началото на неговата статия, понеже ми се иска и двете да стигнат до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето ги:

Чест прави на г-н Инджев, че е за-ел такава чиста, безукорна нравствена позиция спрямо случилото се – защото гаврата, поругателството, (из)насилването, извършено над свободното слово, над са-

мата свобода и над човешкото морално чувство наистина са били крайно гнусни, мръсни и нагли на тази сюреалистична среща. Забелязах по новините кои седят срещу еврокомисарката и щях за малко да падна от стола! Безсрамници! Но, от друга страна, нека, нека Брюксел наистина види с кои и с какви криминални медийни типове си има работа! А и удивително е колко малко им е акъла пък на тия: как пък нямаха поне малко акъл да усетят и осъзнаят, че трябва да се крият, че не им е там мястото?! Тол-кова им е малък акъла, колкото им е голяма наглостта…

В този смисъл вчерашната паро-дийно-абсурдистка среща наистина е и триумф: триумф първо на дебелащината и на безочието! Да, това е бил най-показателен триумф на дебелоочието на това, което у нас минава за “журналистика”. Но също така е и триумф на неунищожима-та истина – защото в този исторически момент у нас точно тази, уви, е тъжната истина. Да, точно тази е тъжната истина: понеже точно тия безскрупулни медийни мутрагени, представете си, са днес “предс-тавителите на медийната свобода” в така наречената “европейска България”! Понеже точно те са назначени да ръководят гаврата и мръснишката бавна екзекуция, жестокото умъртвяване над свободното слово в Бъл-гария.

Горко ни: доказани продажници, аморални типове, медийни чалгаджии-дудукчии и прочие… задници, представете си, са лицето на българската журналистика, на българските “свободни медии”!!! Да, г-жа Нели Круз се е срещнала вчера, простете, именно със задниците, осрали така щедро терена на “медийната свобода” у нас! Каква велика абсурдистка пародия! Смрадливата гнус Карбовски що не повикаха – или и тя, разбира се, е била там?!

Дали пред лицето на тази иреална, фантастична, непостижима за здравия разсъдък, абсурдистка, мистична даже родна картинка на царуващите у нас медий-ни нрави Брюксел ще прозре най-после с кого си има работата?! Дано! Но тия толкова мръсни, вонящи и препълнени с лайна обори на така наречената “българска ме-дийна свобода” пак ние трябва да ги чистим и мием някак. Как? Не си го представям. Изобщо няма да е лесно, но тази работа все пак нас чака. Европа няма да ни изчисти оборите от смръдливите екскременти, що допуснахме да се натрупат у нас за тия години…

Това написах. Така виждам аз не-щата, така мисля аз. А ето сега и началото на статията на И.Инджев, за да разберете как той е възприел случилото се:

Дългоочакваната среща на мизер-стващата българска журналистика с прате-ничката на (предполагаемо) благоденства-щата Европа комисар Нели Крус (не) се

състоя в София. Беше провал и триумф едновременно. Защо?

Беше провал най-малкото защото (почти) нямаше говорители на българската журналистика на срещата. Бях там. Чух, видях, отвратих се и си тръгнах безмълвен, както се полага на натрапник на едно неп-рилично по форма и съдържание пиршест-во, доминирано от препили с вина за състо-янието на болната ни медийна среда изна-силвачи, солидарно отговорни с властници и олигарси за дългогодишното блудстване със свободното слово в България.

От такива типове не можеш да очакваш да бъде засегната темата за отго-ворността (им).

Не можеш да чуеш от тях въпрос или поне лицемерен хленч за факта, че единствената сфера в българската публич-ност, която систематично се радва на добре организираната кокошкарска слепота на Темида, е четвъртата сласт, командорена с пари, бухалки, шантаж и други извратени инструменти за осъществяване на опариче-ния властови контрол над най-важната сфера от публичното живуркане в днешна България.

Невидимата ръка на софийските организатори на срещата с комисаря по цифровите технологии Нели Крус беше селектирала събеседниците на холандката така, че да затвърди впечатлението за мутриархата в българската журналистика ( с извинение към няколкото изключения, из-ползвани като смокинов лист за тази срамо-тия).

Беше триумфално прекрасно тър-жество на тъжната действителност. Защото се видя в кристално мръсен вид ухилената истина за мрачната ситуация в българските медии в лично качество. Бяха събрани в един юмрук на седянка с пратеничката на Брюксел най-представителните физиономии за пропадането на медийната свобода, чието потъване в България регистрират на все по-унизителни дълбини всяка година международните инструменти за измерва-нето на това сгромолясване.

Оказа се, че да говорят от името на агонизиращото българско свободно слово и силиконовото му медийно тяло, са мобилизирани тъкмо неговите душители.

Уж разделени на два лагера по ли-нията на корпоративните битки, но всъщ-ност в една редичка, бяха се самопредло-жили славослагателят номер едно на днеш-ната власт Николай Бареков, настанен основателно до шефката на българосъветс-ката дружба Светлана Шеренкова, граниче-ща с издателката Ирен Кръстева, следвана логично на съседния стол от Тошо Тошев. Присъединилият се към тях Валери Запря-нов, който ( под аплодисментите на Кръсте-ва) театрално изрази срам да е български журналист в днешно време заради опони-ращи на поведението му (им) колеги, също беше там. И къде без Славка Бозукова,

22 лицето на най-безличния български “нацио-нален” всекидневник “Стандрат”, ентусиази-ран изпълнител на всякакви поръчки на всякакви власти! (Дочети ДО КРАЯ >>>)

ЕДНА ФОТОГРАФИЯ ОТ ГЪРЦИЯ, РОДИ-НАТА НА ФИЛОСОФИТЕ

20 септември 2012, четвъртък

Аристотел е изобразен с тази ста-туя, намираща се в град Стагира, родния град на ученика на Платон и възпитателя на цар Александър Македонски, именно вели-кият Стагирит. Снимката ми подари инж. Ат.Атанасов от Пловдив. Ето писмото му до мен заедно с моя отговор:

Здравей, Анчо! Това лято обикалях Гърция и ходих

до Стагира, родния град на Аристотел. Там, когато разглеждах музея, се сетих за теб и реших да ти изпратя снимките. Ако ги харе-саш ще ти изпратя и от Филипи – града на Филип Македонски.

С поздрав: Атанасов Здравей, Наско, Снимките много ми харесаха, ня-

кои, с твоето разрешение, ще ги сложа в блога и във Фейсбук (ако не възразяваш, мога да пиша "Снимал: Атанас Атанасов", за да ти запазя авторството). Прати ми, моля те, и от Филипи.

Всичко, свързано с Гърция, роди-ната на философите, силно ме интересува. Дай Боже някога да имам възможност и аз с очите си да видя страната, с която съм така свързан, и то с най-здрави, именно духовни връзки!

Хубава вечер! С поздрав: Ангел Грънчаров

БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ ДНЕС ЦИВИЛИЗАЦИОННО И КУЛТУРНО НЕ Е ЕВРОПЕЙСКО, УВИ!

20 септември 2012, четвъртък

По публикацията Честита ви нова учебна година, вам, о велики страдалци и вечни жертви на българската образо-вателна система! току-що откривам два отзива, които имат и самостоятелно значе-ние; поради това ги публикувам отделно; за мен е вълнуващ факта, че тия два отзива показват: има и други хора, които са обезпо-коени от ситуацията в българското образо-вание не по-малко от мен, поради което и ги публикувам на отделно място, белким и някой друг се обезпокои поне малко:

Дълбоко уважаеми учителю, Ан-геле, братко, не си сам, светли български лъчо – в мислите си за българското обра-зование!

Изцяло, напълно и категорично заставам до теб. Дано не ме заподозре и упрекне някоя низка душичка, че те възве-личавам, като в авторитарните времена, че пък на това отгоре и за да светна в твоята светлина. :-)

Няма да е вярно. Нито първото, нито и второто. Най ще да е истина третото, а именно: радвам се, чисто и искрено се радвам, че те има!

Пожелавам: на теб и на всичките ти съмишленици, а значи и на себе си – много здраве, дълголетие и сила за да отстояваме истината, истината и отново истината!

17.09.2002 г. ВЛАДИМИР МАРИНОВ ПЕТКОВ - ТРАШОВ (прякор на моите дядо и баща, от съселяни-те им, на които не можем да вменим вина,

че са знаели и ползвали турския език вместо английския) Анонимен каза: "Българското училище, ако не знаете да ви известя, е доста изостанало от тенденциите на съвре-менното образование. То се е консервира-ло на нивото на 50-те години на миналия век – по дух, по същина, по принципи, по начин на организация, по подходи, по всич-ко."

50-те год. на 20-ти век в България властва комунистическа тоталитарна дикта-тура. Комунизмът по съветски модел всъщ-ност имаше за цел създаването на нова "всемирна цивилизация" – ако вземем поня-тието с преобърнато съдържание. Разстоя-нието от началото на 20-ти век до 50-те год. на 20-ти век не се равнява на 5 десетиле-тия, а на няколко хилядолетия потъване в мрака на ужасяващо комунистическо варварство, от което не сме изплували и до днес – защото трудно се нормализира на-ционален манталитет.

Българското образование днес ци-вилизационно и културно не е европейско, уви!

КАКВО Е ЧОВЕКЪТ?

Имам едно отдавнашно есе на тази тема, което влезе като въведение в моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (с под-заглавие Етика на достойнството), която пък в един момент реших да преработя и да я превърна в учебно помагало по предмета ЕТИКА, изучаван както в гимназиите, така и в някои университети. Тия дни ровя из кни-гите и учебниците, писани от мен през годи-ните (понеже все пак дойде новата учебна година и искам да подготвя някои нови неща за нея) и покрай тази работа ми се яви идеята: да взема и да изпратя написаните от мен учебници и учебни помагала по философските предмети в Министерството, та най-сетне да участвам в процедурите по

23 т.н. "конкурси" за одобряването на "държав-но приемливите" учебници. Както и да е де, аз за тази идея ще пиша по-подробно тия дни, а сега ми хрумна да публикувам това есе в блога си, понеже откривам, че то не е досега било публикувано в интернет – както ме информираха търсачките. Та ето сега публикацията на този текст, писан преди години:

“Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който той постави за център, средото-чие на своята философия. А иначе това е въпрос, който едва ли някога ще престане да интересува човека; така или иначе чове-кът най-много занимава човека. Европейс-ката култура и цивилизация започва с над-писа върху фронтона на храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който Сократ приема за девиз на своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питане-то за човека е въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философс-ки въпрос” – и в същото време изпълнен с безразличие за хората. Това е преди всичко един действително човешки въпрос, който касае всеки един от нас. Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), “се занимава” най-вече с тема-та за човека – и по този начин задоволява една съвсем човешка потребност, нуждата от разбиране на самия човек. (Но нима и изкуството, или религията, дори и много от науките не са насочени в корените си към проблематичността на човека за самия човек?!) Интересно е да се запитаме как “звучи” този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора, живеещи в началото на третото хилядолетие – не е ли така? (ОЩЕ >>>)

НЕКА НЕ СЪДИМ ПРЕКАЛЕНО СТРОГО ДРУГИТЕ, ЩОТО САМИ ЩЕ БЪДЕМ СЪ-ДЕНИ: С КАКВАТО МЯРА МЕРИМ, С ТА-КАВА МЯРА И НАМ ЩЕ СЕ ОТМЕРИ...

19 септември 2012, сряда

Тази сутрин ме "сърбят пръстите", така да се каже, да пиша текст по някаква по-сериозна, философска, сиреч, човешка тема. Избирам като повод за едно такова разсъждение проблема или темата за лас-кателството. Оттук ще тръгна, а докъде ще ме изведе разсъждението засега не мога да кажа. А с ласкателството съм склонен да започна вероятно защото напоследък, кой знае защо, животът ме сблъсква с твърде много ласкатели. Опази Боже, те не ласкаят мен - аз не съм на власт, нито пък съм ве-лик или богат! - те ласкаят и се подмазват на разните му там началства, властници, "звезди", какви ли не знаменити парвенюта и пр. Бие някак си на очи, че ласкателството е все по-често срещано в живота ни явле-

ние – и затова ми се ще да му обърна из-вестно внимание.

Нямам предвид само това, че ме-диите, чиновниците, кариеристите и пр. се подмазват така грозно на Бойко Борисов, ласкаят го, тоя човек съвсем се разтопи от ласкатели, от подлизурковци. Такива напос-ледък срещам на всяка крачка. Аз не знам дали не писах вече, че на едно служебно съвещание, на което присъствах неотдавна, един от ласкателите така прекали, че през цялото време, докато обектът на неговите нескопосани ласки говореше, той го гледа-ше право в очите и повтаряше сякаш в несвяст: "Точно така! Браво! Напълно съм съгласен! Изцяло подкрепям! Колко вярно говорите! Възхитен съм! Леле, колко сме ощастливени, че си имаме такъв гениален шеф!". Интересното е, че обектът на тия ласки изобщо не усещаше, че те, поднесени в тоя вид, добиват гротесков характер и поради това, че са минали всяка мяра, звучат по-скоро като подигравка. Не, напро-тив, той се разтапяше от сласт, сякаш мед капеше на сърцето му! Интересното е, че сред публиката сякаш на никой не направи впечатление тази сюблимна сценка; само на моя милост се наложи да се ощипе, та да установи дали не сънува. Не, не сънувах, истина си беше...

Излишно е да казвам, че след като у нас ласкателите, така да се рече, са ста-нали сякаш неудържими, намирайки се в някакъв непресекващ абсурдистки фурор и буйствата, стихията, оргията и развратът им не намаляват, то респективно на това ония, които не са дегенерирали дотам, а, напро-тив, се осмеляват честно да говорят какво мислят и дори си позволяват да критикуват, безусловно, са станали най-омразни и неп-риятни; у нас се смята за скандално някой човек да е свикнал да не си криви душата, да не лъже, а да казва истината право в очите. Смятаме такъв за грубиян, за скан-далджия, за "невъзпитан" и "нетактичен" човек; у нас се смята едва ли не за нормал-но да се лъже непрестанно, т.е. да се лъже, щото ласкателството в същината си не е

друго, а всеотдайна пристрастеност към лъженето и към лъжата. Ласкателите са най-безподобни лъжци, при това у нас се лъже и ласкае безподобно, грубиянски, нагло, изцяло безсрамно, дебелашки, нес-копосано. Финото ласкаене, достигнало, тъй да се рече, до върховете на изтънченото изкуство на ласкателството, което е едва ли не одухотворено, у нас е почти непознато; у нас дори безскрупулните поети, които уж са с по-изтънчени души, ласкаят най-дебелашки (Любомир Левчев с неговото знаменито "Другарю Живков, дори и Вие не можете да ми забраните да Ви обичам!"). Та моето обяснение в тази връзка е, че пиете-тетът към лъжата, стоящ в основата на ласкаенето, у нас е дотолкова нерафини-ран, естествен, едва ли не природен, им-пулсивен, подобно на рефлекс, че съвсем нямаме някаква що-годе развита култура на ласкателството и подлизурството, т.е. у нас се лъже и ласкае по един най-първичен, естествен, природен начин. Което, ако се погледне в дълбините му, е страшно: такива хора са сякаш увредени "по природа", тук не става дума за нравствено израждане и дегенерация, а за някаква първозданна лъжлива същност, която стои в корена на душите ни. Щом като лъжливостта, пиететът към лъжата и податливостта на лъжи (нес-пасяемата наивност) е нещо като субстан-циална характеристика на българина, пра-вете си сами сметка колко трудно ще бъде да се постигне някава промяна в тази об-ласт, примерно, да се пробие волската нечувствителност на масовия българин спрямо истината, гибелното му безразличие към нея. Щото няма как да си отдаден по един първичен начин на лъжата, да си под безразделната й власт, и да не си по същия начин абсолютно сляп за истината.

Тъй че феноменът на ласкателст-вото е другата страна на всеобщия пиетет към лъжата, който е така развит и разпрост-ранен из нашите простори. Българинът изглежда се радва когато го лъжат, колкова повече го лъжат, толкова повече той се разтапя от нежно умиление към лъжливеца, готов е да разцелува тоя лъжливец, безраз-делно се влюбва в него, готов е да го носи на ръце и да го обича до гроб. Респективно на това най-ненавистният у нас е оня, който има наглостта да ни казва истината, тая истина, от която всички поголовно смятаме, че боляло; вижте с каква възхитителна непосредственост го е казал народът ни: "От истината боли!", представяте ли си, истината била горчива, не знам си каква още; ясно е, че щом истината ни се вижда такава, то за нас лъжата е най-сладкото нещо на света! Ето на това основание лас-кателите из нашите простори са в такава наудържима стихия и даже оргия. Ето и на това основание скоро и изобщо няма да прокопсаме като народ: докато нещо не стане, та да победим тази своя наистина съдбовна и гибелна отдаденост на лъжата.

24 Ние сме стигнали дотам, че сами

себе си лъжем – и дори сами себе си ласка-ем! Българинът бил "най-велик" във всяко отношение, ний сме били най-умни, най-интелигетни в света, дори и най-големи мъжкари сме били, т.е. сме били нещо като същински животни в сексуално отношение, били сме непобедими сексуални атлети и какви ли не още подобни дивотии човек може да чуе. Даже напоследък се намери един нашенец, който реши да се яви на конкурс за Гинес за най-голяма пишка на света, ама нещо сякаш след като се изрепчи по медиите, се затаи в един момент; явно всичко е било само за патаклама, а сега тоя толкова голем бабаит се спотайва. То тия неща си вървят ръка за ръка с комплексарс-твото, с малодушието, с чувството за мало-ценност - както се знае от векове. Не само за пишките, а и изобщо. Тия, дето паради-рат с изключителната си интелигентност, у Нашенско го правят, за да прикрият изна-чалната си, простодушната си, непоследст-вено бликащата из дълбините на душата им простотия и тъпотия; и така нататък, този принцип на тълкуване важи за всяка една друга област. Я погледнете що правят не-щастниците из нашите университети, които нямат друга, по-гибелна нужда от тази да се преструват постоянно на "гениални", ала не съвсем оценени от непризнателното чове-чество "учени" (у нас тая дума се произнася така: "учЕн"). И така нататък, навсякъде, във всички области на живота може да се забе-лежи действието на тоя принцип. Все сме уж най-велики във всичко, а пък, незнайно защо, сме и най-бедни! На какво ли се дъл-жи разгадаването на българската загадка?! Как тази загадка може да бъде разгадана?

Аз се опитах да кажа какво мисля по темата "Щом като сме толкова умни – защо сме така бедни?!", ала ето, бях обру-ган; поведе се дълга многословна дискусия, на която сам загубих дирите (тия дни ще я подновя, ще публикувам следващите й части, дето са все още само като коментари, а и аз също ще се изкажа). Та в тази връзка моето тълкуване е: дотам сме привързани към лъжата, и то с някакъв първичен реф-лекс и пиетет към нея, че вече сме способни сами себе си да лъжем, и то най-убедително, така, че сами да си вярваме на лъжите! Щото лъжецът, като лъже, няма начин да не съзнава какво прави, именно, че все пак лъже; но има лъжци, за които лъженето е придобило формата на нещо като "инстинкт към искреността"; даже сама-та "честност" у нас е вече започнала да минава за непосредствен израз на... лъжа-та, или, по-добре казано: у нас лъжата вече е истина, а пък истината е лъжа! Разменили са си местата. Само при това положение, само при достигането на този апотеоз е възможно лъжливецът да лъже така, че сам да си вярва, сам себе си да лъже и да е абсолютно убеден, че не се лъже, ами да си вярва на лъжите сякаш са абсолютни исти-

ни. От това по-голяма деградация ако изоб-що има, сполай му кажи!

Аз преди време се опитах да кажа някои истини на едно място, и то в очите на най-отговорни фактори и от този момент, след като проявих такава невиждана наг-лост, мигновено станах най-ненавистния; започнаха да ме преследват "като империа-лист", сякаш съм най-голям враг на народ-ното добруване. Интересното е, че щом се случи това, народът около мен се отдръпна с погнуса от мен, сякаш съм прокажен. Аз затова твърдя, че ласкателството и лъжли-востта си вървят ръка за ръка с необичай-ната простотия, с тъпоумието. Щото съвсем близко до ума е, че няма защо да мразиш оня, който ти казва нещо, което всички крият, примерно да мразиш оня, който те критикува; колкото ти е неприятна критиката му, колкото и тя да ти изглежда несправед-лива, ако имаше поне малко акълец, ако се не беше оставил на манията, че си най-умен и непоглешим, щеше да имаш поне подоз-рението, че този човек авно неслучайно си залага главата да ти каже нещо, за което всички други мълчат. Той те критикува, следователно ти прави благодеяние. Дори и да греши, критикът е полезен значително повече от ласкателя. Думите на критика, на опонента, на опозиционера са балзам за ухото на умния, на мъдрия управник. Но де ти такива управници у нас, в страната на лъжата, на лъжльовците, на ласкателите?! У нас начело стоят все някакви дебили, които се радват на измамните думи на ласкателите – и грухтят като злобни глигани на думите на критиците. Пълна олигофре-ния, пълен идиотизъм царува по тия наши земи.

Ето, давам ви още едно свидетел-ство че е така. Нормалната човешка реак-ция е да си благодарен на оня, който се е загрижил за теб дотам, че да поеме риска да те критикува, т.е. директно в очите да ти каже какво мисли, да ти каже каква е исти-ната според него за твоите действия и по-ведение. Забележете: не зад гърба ти да говори, а право в очите. Какъв смисъл има на такъв да се ядосваш и да го мразиш? Никакъв. Да, ама ето, такива у нас са най-ненавистни, непоносимо ненавистни. Не може що-годе умен човек да се държи по този начин, абсурдно е едно такова държа-не. Следователно, ако се държиш така неразумно, това свидетелства за крещящ умствен, душевен и личностен дефицит у теб самия. То е все едно да издадеш собст-веноръчно написана декларация, в която да заявиш: "Аз съм олигофрен, аз съм дебил!". Или направо да си напишеш тия думи на челото с дебел червен фулмастер. Или направо да си ги татуираш там. Това значи. Но кой ли да ти го осъзнае това?! Кой да го признае. Нищо не е чака просто, никой не го съзнава и признава. У Нашенско е така.

Ще завърша с нещо лично, което силно ме терзае от няколко дни. Дотам, че

не мога да мигна изобщо, ето, и тази нощ постоянно се въртях и сънувах в просъница някакви кошмари, т.е. терзаеха ме кошмар-ни мисли. Ето какво стана.

Случи се така, че сторих, поради недоглеждане и недоразумение, един голям гаф тия дни. Иначе съм съзнателен човек, който много внимава да не допуска такива неща, но ето, това стана; сякаш получих нещо като "помътняване на съзнанието" и сторих крайно неприятно нарушение. Неза-висимо от някои "намаляващи вината обс-тоятелства" признавам, че допуснах ужасна грешка. Може да се каже, че грешката ми е "философска", от разсеяност, от небреж-ност, от непунктуалност. Е, допуснах такава грешка, че не е умрял заради нея човек (да пази Господ!), нищо невъзвратимо не се е случило, да, обаче дадох едно, така да се рече, бляскаво основание да ме накажат. И най-вероятно ще ме накажат. Няма да про-пуснат да не ме накажат. Подробности повече за какво нарушение съм допуснал няма да кажа. Засега няма да казвам. Не са и толкова интересни. Напротив, банални са. Случаят не е кой знае колко интересен, това имам предвид.

Размишлявайки за случилото се – щото аз съм човек, който е чувствителен, имам, тъй да се рече, съвест, която ме терзае безжалостно дори за най-дребни пропуски в работата и в живота ми – аз в един момент осъзнах: случилото се, което можеше да бъде предотвратено твърде лесно, се е случило съвсем неслучайно, то явно е съдба. Така е трябвало да стане. Неизбежно и необходимо да се случи. И явно затова ми е помътнял разсъдъка: за да допусна тая грешка, която пък е била необ-ходима, та да се случи отсъденото по съд-ба. А тази съдба дава някакъв шанс и на мен, и на тия, които сега ще решават как и доколко да ме накажат.

Тя, съдбата, винаги ни проверява за нещо свое си, иска да ни помогне да разберем колко сами струваме. Да отрезве-ем ни предизвикват т.н. удари на съдбата. Проверява ни, прави ни изпитание, изпитва ни нашата собствена съдбата, отреденото според нея. Поставя ни в ситуация, в която да се провери нашата човечност. Или някой неин елемент, или пък даже цялостно. За-щото трябва да помним: никога и изобщо не трябва да пропускаме човешките моменти в битието си на човеци. А съдбата ни е тази: да бъдем човеци. Да си човек е най-главното - ето това не трябва да забравяме никога. Дори и да си велик администратор, "звезда", супергерой, великан, пич, бабаит и прочие, ти не трябва да забравяш, че на първо място си дръжен да бъдеш човек - и да си останеш такъв. Забравиш ли това - отиваш по дяволите! И то завинаги! Неспа-сяемо става. Ето, мисля си, в такова изпи-тание ни постави съдбата – мен, съгршилия, и гърмовержеца, който сега има прекрасен шанс да ме накаже, щото аз най-сетне, тъй

25 да се рече, "сгазих в лука". И му поднесох на тепсия сгоден случай да ми отмъсти и за минали прегрешения.

Щото аз съвсем нямам претенция-та да твърдя, че съм безгрешен – опази ме, мили Боже, от тази суетност, от една такава безумна суетност! Не, напротив, аз съм жив човек, който много греши; казано е: "Човеш-ко е да се греши!". И греша, и рискувам, и на моменти съм дързък, и опитвам какво ли не, дори много грехове, и то всякакви, имам. Ний, човеците, не сме богове, доколкото грешим, дотолкова сме и човеци – не анге-ли, не и богове.

Да, ама ето, някои от нас се вма-ниачават и почват да си мислят, че са ста-нали непогрешими, едва ли не безгрешни. Страшно гибелна е тази суетност - щото поставя под въпрос човечността ни. Най-голямата грешка на този свят е това да си втълпиш, че си безгрешен, че за теб греш-ките са невъзможни, че са изключени. По-голяма грешка от тази едва ли може да има. Този тип грешки Кант ги определя като "тотални", а бих добавил: те са и глобални. Спрямо живота ни са глобални, не спрямо глобуса. Но светът в някакъв смисъл ще отиде по дяволите ако някой си внуши, че е станал бог, че е безгрешен, че е непогре-шим. Неговият свят имам предвид, не света изобщо. Прочее, ласкателите, за които започнах да пиша това есе, тъкмо това шептят в ушите на жертвата си: "Шефе, колко си велик, мама му стара, шефе, колко си безгрешен, шефе, колко си мъдър, колко си умен, колко си талантлив, колко си про-ницателен, колко си божествен!!!".

А ако живеем в съзнанието, че постоянно грешим, т.е. ако не сме забрави-ли, че сме човеци, ние имаме шанс ако не да се предпазваме от грешките си, то поне да не допускаме все едни и същи грешки, за които сме установили, че имаме склонност. Такъв човек ще се надсмее на думите на ласкателите си, стига такива изобщо да могат да се появят около него. Другояче казано, трябва да бдим да запазим разсъ-дъка си свеж и здрав. Да не допускаме да помътнее.

Е, аз допуснах, вярно, по съдба, разсъдъкът ми да помътнее за известно време. Явно съм станал доста самонадеян. Нищо чудно да съм си втълпил на моменти, че съм едва ли не непогрешим. Прекалено съм си повярвал. Самонадеян съм станал явно. И ето, съдбата ми прати тоя случай, да направя една безкрайно тъпа грешка, та да ми напомни, че и аз съм човек. Тъй че, в някакъв смисъл, наказанието за мен ще бъде благотворно.

Е, разбира се, и другата страна, наказващата, има шанса да прояви мило-сърдие и човечност: човешко е освен че грешим и да умеем да прощаваме. Щом няма безгрешни, трябва да сме по-великодушни към грешките на другите. Ако сами допускаме, че и ние можем да грешим,

тогава защо да сме така жестоки към греш-ките на другите? Само тия, дето се мислят за безгрешни, са способни да проявяват жестокост спрямо грешките на другите. Ето затуй вчера написах във Фейсбук това:

Нека не съдим прекалено строго другите, щото сами ще бъдем съдени: с каквато мяра мерим, с такава мяра и нам ще се отмери...

Това, разбира се, не са мои думи, това са безценни по мъдростта си думи от Библията. Но как оня, който е упоен от наркозата на ласките на безцеремонно нагли ласкатели ще може да прозре и осъз-нае тяхната несравнима, свръхчовешка мъдрост?! Как ще получи прояснение на съзнанието и дали ще успее да осъзнае спасителната за душата и за човечността му Божия мъдрост?

Не зная. Чудесен казус и тест се получи. Животът винаги е по-мъдър от нас самите. Той ни учи постоянно. Дава ни безценни уроци. Стига само да имаме очи да ги видим – или уши да ги чуем. Стига да не сме си затворили като безумци очите - или да сме си запушили дори и ушите... Анонимен каза: Спомних си Алеко Конс-тантиновия персонаж Бай Ганьо. Ласкатели-те са все такива като него: жадни за власт и облаги, груби материалисти; техният девиз е "идеали? бошлаф, личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да следваме" Ласкателите са страшна разру-шителна сила!

МОЯТ ОБЕТ КЪМ НЯКОИ КНИГОИЗДАТЕ-ЛИ

Преди 1 месец изпратих ръкописа на най-новата си книга (НИЕ НЕ СМЕ ТУХ-ЛИ В СТЕНАТА, с подзаглавие Есета за освобождаващото образование) на 10 най-

богати и, тъй да се рече, "авторитетни", по-скоро популярни български издателства. Искаше ми се да разбера дали ще се наме-ри поне едно българско издателство, което е готово да дръзне да издаде една книга за българското образование. За 1 месец нито едно от тия издателства не счете за нужно дори да ме уведоми, че е получило ръкопи-са, камо ли пък да ми съобщи какво отно-шение има към него! Кои именно са тия издателства тук няма да оповестявам: има Бог и Той всичко вижда – и всичко знае!

В тази връзка моля уважаваните мои приятели във Фейсбук и в блога да ми напомнят един ден (когато стана знаменит, световно-известен автор-философ и, евен-туално, първи българин, лауреат на Нобе-лова награда; а че ще стана такъв - това е несъмнено, гарантирано, абсолютно сигур-но!), та значи да ми напомнят тогава да не забравям този факт и също така НИКОГА, абсолютно никога да не давам за печат моя книга на някое от тия издателства, които сега проявяват такава суетна и презряна парвенющина да не ми отговарят на писма-та! Тази ми е молбата.

И още една молба имам: да ми на-помнят тогава никога да не давам интервю-та на тия същите вестници и медии, които сега мълчат като... гъзове за моето списа-ние ИДЕИ, преструвайки се, че уж не знаят за съществуването му. А то съществува вече 4-та година!

ВМЕСТО ДА ПОМЪДРЯВАМЕ, С ГОДИНИ-ТЕ ИЗГЛЕЖДА ОГЛУПЯВАМЕ – ДЕТСТ-ВОТО НИ СЯКАШ Е НАЙ-МЪДРО...

17 септември 2012, понеделник

Снощи един мой бивш ученик, сега студент (по философия) ми се обади по скайпа и ми обяви: "Ако утре сте на работа бих дошъл да даря една малка сума за списание ИДЕИ". Отвърнах му: "Не, моля Ви се, парите са необходими на Вас, Вие не

26 работите, сп. ИДЕИ засега все още и все някак оцелява!" и добавих: "Някога, когато станете знаменит и богат, тогава, ако жела-ете, ще може да подкрепите финансово списание ИДЕИ!". Той се усмихна и отвърна: " :-) Разбира се. С най-голямо удоволствие!" В този момент ми хрумна и му разказах следната история, която, кой знае защо, ми се ще да публикувам и тук; речено-сторено, ето я:

Ще Ви кажа една малка историйка. Вие много ми напомняте един човек, който също като Вас ме потърси, но преди много години, преди повече от 30 години. Аз бях асистент по философия в ПУ тогава. Инте-ресуваше се оня млад човек като Вас от философия. Беше на 17 години. Занимава-ше се с изкуство, но за разлика от Вас - с театър и музика. Дойде във Философския клуб, който бях създал тогава в ПУ. Идва в Клуба няколко години и беше много усърден в заниманията си с философия. Бях уверен, че го чака бляскаво бъдеще на това попри-ще. Имаше талант, интересен човек беше. Бяхме приятели, с него и още 10-тина най-близки сътрудници на Клуба. Преживяхме вълнуващи мигове; времето беше друго, динамично, хората бяха други. И всички бяхме млади, в това число и аз; бил съм 27-28 годишен тогава.

Както и да е. В един момент ре-шихме да създадем философско списание тия 10-тина човека. Събрахме се и дълго мислихме име за него. Разгорещено обсъж-дахме какво да бъде името на списанието. Аз настоявах да се нарече МИСЪЛ. Имаше всякакви, най-чудновати предложения. Примерно някой предложи да се нарече ФИЛОСОПОЛИС, да напомня "Филипопо-лис", именно предложи името "Град на философите" на гръцки. Но заради това "... СОПОЛИС" не се прие предложението му, за сметка на това много се смяхме и забав-лявахме около тази чудата идея. И така, дори за името не се споразумяхме. И сега се питате защо Ви разказвам тази история. Нали?

Ето защо. Този младеж тогава, който ми напомня за Вас лично, сега в мо-мента е милионер, собственик и управител на голяма фирма. Когато създадох списани-ето му изпратих по пощата първите няколко книжки. Никакъв отзвук. После съм му пра-щал всяка поредна книжка. Мълчи. Два пъти се срещнахме случайно, разговаряхме, но ето, той нито веднъж не се сети да каже: "Ето, вземи, искам да помогна за списание-то!" Не.

Времето явно променя хората. Па-рите – също. Благословени са ония хора, които нито времето, нито парите някога ще ги променят. Които си остават все същите. Тази е малката ми история...

Младежът помълча и отвърна: - Мъдър сте. По-добре да замълча.

Както е казал Витгенщайн: "За това, за което не можем да говорим, трябва да мъл-

чим". Вие имахте какво да кажете, а аз нямам думи. Вашата история ще я запомня и няма да я забравя. Така стана, че аз май Ви загубих времето, а Вие пак ми бяхте полезен. Пожелавам ви лека вечер и успе-хи, а на себе си желая да остана такъв какъвто съм.

Отвърнах му: - Не, никога не смятам едно време,

проведено в обсъждане на някаква тема, за загубено. Независимо каква е темата. Вина-ги може да има и по-значим смисъл дори и най-незначителната тема. Тъй че не сте ми загубил времето, изобщо! Успехи Ви желая във студентстването, във философията! Непременно останете какъвто сте, не поз-волявайте някакви фактори на живота да Ви променят коренно, основно! Да Ви направят принципно друг. Колкото сме по-млади и по-малки, толкова сме по-добри и дори по-мъдри, а времето ни опорочава, прави ни все по-лоши! И вместо да помъдряваме, изглежда оглупяваме. Детството ни сякаш е най-мъдро... Пак се разфилософствах, извинете! Станал съм голямо плямпало...

Младежът отвърна с ето тия думи: - Вие сте човек наистина мъдър,

долавям мъдрост в думите Ви. Радостно е, че философията е намерила почва у Вас. Не сте празен човек като много други. Зато-ва съм благодарен на съдбата, че Ви позна-вам. Надявам се следващия път когато си пишем или се видим да пофилософстваме по този начин. Лека вечер!

Отвръщам: - Дано сте прав поне малко, дано

не съм съвсем оглупял. Щото и това е въз-можно. Мъдростта е рядка, а глупостта - вездесъща и много лукава. Лека вечер!

Ето тия думи си казахме. Така ми-нават дните и вечерите на един философ и учител като мен. Разговарям си с разни хора. По всякакви теми. Общо взето в очите на другите минавам за голям досадник. Е, за дадени хора може и да не съм съвсем такъв. Не са много, но има такива. Да се надявам, че все пак може да има и такива...

ЧЕСТИТА ВИ НОВА УЧЕБНА ГОДИНА, ВАМ, О ВЕЛИКИ СТРАДАЛЦИ И ВЕЧНИ ЖЕРТВИ НА БЪЛГАРСКАТА ОБРАЗОВА-ТЕЛНА СИСТЕМА!

17 септември 2012, понеделник

Днес е първият учебен ден. Днес всички ще се сетят, че има такова нещо като българско образование - дори и министърът на образованието ще се сети, щото иначе, ако не знаете, да ви известя, че той е отда-ден на бокса, на фитнеса и спорта, подобно на тартора си Боко, който пък е отдаден на футболните мачлета. Някои даже ще се умилят на тази картинка: първолаците, с цветя и нови ранички, ще пристъпят прага на родното школо! Ех, всички някога сме

били ученици, как да не се умили човек като си спомни – а пък като се умилим, в един момент като по команда всички ще забравим за българското образование! Тъй де, ний да нямаме друга работа не един час, ами цял ден да се умиляваме – или дори два-три дена да се умиляваме?! Един час стига...

И така до 24 май, когато пак ще се умилим. За един-два часа. И то служебно един вид ще се умилим. А иначе кой да ти мисли за образованието, особено пък за проблемите му?! Ний друга работа нямаме ли си, та ще мислим за последната дупка на кавала?!

Е, има и донкихотовци като моя милост, които не само постоянно мислят за българското образование – и то неслужеб-но, а истински, така да се каже всецело – и дори, представете си, работят нещичко да се промени. В позитивна насока, щото бъл-гарското училище, ако не знаете да ви из-вестя, е доста изостанало от тенденциите на съвременното образование. То се е консервирало на нивото на 50-те години на миналия век – по дух, по същина, по прин-ципи, по начин на организация, по подходи, по всичко. И най-лошото: има една хидра, която здраво е хванала в пипалата си бъл-гарското образование, задушила го е, пре-върнала го е в "образователна система" – и това е хидрата на българската бюрокрация. Та, общо взето, положението е тежко, а борците за либерализация и осъвременява-не на българското образование, за пораж-дането на нов дух в него, сме малко, броим се на пръсти. Нищожно малко сме. Иначе народът спи непробудно. Яко го приспиват. И баламосват. Всичко ни било наред, той пък Грънчаров що рови?! Какво не ни е наред?! Я виж колко медалисти имаме от международни олимпиади. Тъй че, Грънча-ров, попресолваш нещата. Подлец си ти, Грънчаров. На българското образование всичко си му е у ред, ала черногледци и мърморковци като теб са вечно недоволни. Майната ви най-после!

Да, всичко му е у ред. "Всичката Мара втасала, та...", та за образование ще земе да се сети! Ний другото да оправим, а образованието може да почака. Я виж какви магистрали са се изпружили из българските поля?! Кеф да ти стане на сърцето. Асфалт барем имаме, ако друго нямаме! Ако акъл нямаме, поне асфалт имаме...

27 Прочее, ето малко информация за

размисъл: "В Монголия 9 % от БВП за обра-зование, в България 3,3 %. Само около 3.1% от БВП е делът за 2012 г., което ни нарежда още по-ниско в класацията, малко след Непал и Соломоновите острови, до страна като Бенин (Бившата държава Дахомей) и Конго. И колкото сме по-необразовани, толкова по-зле ще става. В САЩ за образо-вание разходите са 18%...

Толкова. А иначе да ни е честита новата учебна година! Най-много поздрави искам да отправя на великия страдалец - българския учител. Да сме живи и здрави да издържим на униженията още една годинка, мили ми братя и сестри! Да стискаме зъби и да издържим. Ний, ний, тъй да се рече, мили ми дами и господа, ний сме герои – щом още пъплим по земята и не се преда-ваме!

Също така искам да отправя позд-рав и на другия не по-малък страдалец, именно на вечната жертва на българското образование: българския ученик. Те, учени-ците, за да не страдат много, са му намери-ли колая: в мнозинството си изобщо не учат като ходят на училище. Ходят ей така, за да се видят с приятелите, да пият по едно кафе, да се поразходят, ходят на училище колкото да не скучаят като се мотаят като гладни кучки по улиците - или като вързани песове до компютрите. Този е смисълът на днешното ни училище: да бъдат занимавани децата, та да не би да се отдадат на съб-лазните на свободата. Училището трябва да ги занимава с нещо, щото ако не бъдат занимавани, току-виж, почнали да правят нещо полезно за себе си. Та така, ученици, бъдете себе си, ала се опитайте да схване-те истинския си интерес. Имам чувството, че този ваш собствен истински интерес сякаш ви е най-последната грижа. А е престъпле-ние младият човек да проспива цели 12 години, и то от най-решаващите за бъдеще-то си години. Това исках да ви кажа. Помис-лете малко! Ако искате де, ваша си работа...

Родители на българските деца: и вам честита нова учебна година на децата ви! Ще се радвам ако почне по-често да ви пука за това какво става с децата ви в учи-лище, какво учат, как го учат, защо го учат и прочие. Моя милост описа ситуацията в българското школо в три свои книги от трите последни години. Който се интересува, да ги потърси в блога ми, да се порови. Нещата хич, ама хич не са бляскави. Тъй че вашето спокойствие относно бъдещето на собстве-ните ви деца е илюзорно, да не кажа прес-тъпно. Толкоз и вам. Вий трябва да бъдете на мястото си като родители и поръчители на тази услуга, наречена образование на децата ви, а не да не ви пука изобщо - или да ви пука само малко, колкото да не е без хич...

Това е. Аз съм учител и днес ми е първият работен ден от тази нова учебна година. На себе си нищо не мога да поже-

лая. Нищо не искам. Така да се каже, прет-ръпнал съм вече. Тази учебна година за мен като учител е вече... 30-тата! Юбилейна е, така да се рече. Е, ще си пожелая малко здраве де, ако може, то и за мен е най-ценното. Другото, така да се рече, се пона-ся, с другото сме свикнали, но поне здрави да сме...

ЕТО КАКВО ИМЕННО СЕ СЛУЧВА В НА-ШАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА СИСТЕМА...

17 септември 2012, понеделник

Снимката взаимствах от тук: Полезно об-разование или ненужно образувание. Заслужава си също да се прочете и съдър-жащата се там статия под същото заглавие, с тезите на която изцяло съм солидарен...

НАДЕЖДАТА Е ДА СЕ РОДЯТ ДЕЙНИ БЪЛГАРИ С НОВО СЪЗНАНИЕ, ПРЕЗРЕ-ЛИ ГИБЕЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ, ОСТАНА-ЛА НИ ОТ ВРЕМЕТО НА КОМУНИЗМА

септември 16, 2012

Лошото е, че като Павел Ганчев (дето написа – виж На идващите избори битката трябва да е: народът срещу ма-фията, другояче казано, Костов срещу Бойко – в коментара си “Айде, стига “гени-ални” командири, като Сталин! “Бащицата” Костов! Овчарят поне се грижи за стадото, докато Костов само се стреми към власт! Никакъв морал, никакво чувство за мисия!”) разсъждават едно 90% от българите и няма никаква надежда, че това скоро ще се про-мени. Причината е доста простичка – 50 години комунизъм.

Ако се върнем назад и си спом-ним, че по време на управлението на парти-ята-“покровителка” българите бяха отвикна-ли да се грижат за себе си. Чакаха партията да им осигури заплатката, панелката, Лада-та, телевизора “Рубин” и други скромни благинки, с които той си живуркаше мизер-но, но безгрижно. Имитираше, че работи и стриктно спазваше максимата ”Те ме лъжат, че ми плащат – аз ги лъжа, че работя!” И така цели 50 години докато някак внезапно пукна зората на демокрацията.

Тогава масовият българин си въ-образи, че някак така, без да се напъне и без да поработи, ще стане капиталист. Само че тъжната истина е, че той е неспособен да се грижи за себе си. Неспособен е да рабо-ти и да се справя самостоятелно. Някак си иска му се да продължи да нехае както преди, но да получава капиталистически благинки.

Костов постави първата тухла в из-граждането на нормална европейска дър-жава, но ясно заяви, че трябва да се напъ-нем да свършим ние останалата работа – защото просто няма друг кой. И това не се хареса на мързеливия народ. Той не беше свикнал да се напъва, да се жертва, да работи здраво…

Точно този тънък момент, характе-рен за народо-психологията на българина, бе умело използван от кукловодите на ДС. Бе задействан най-черният PR, който бъл-гаринът е срещал – така че всички да бъдат убедени, че причината да не се случват нещата както им се иска (с магическа пръч-ка) е злодеят Иван Костов. На българина някак си му бе много удобно да запее тази песен като посочи с пръст злосторника, виновен за всичките му неудачи. С възторг и фанатичен ентусиазъм подеха лозунга, подхвърлен им от ченгетата: “Костов уби дете!”…

После с детински наивитет пос-рещна Царя с хляб и сол с единствената надежда, че ще ни “оправи” за 800 дни. И той го стори – “оправи ни”. (Колко умело кукловодите използваха тънката струна на българина – мързел, безхаберие, просто-тия!!!!!) Така след поредното разочарование народът продължи да търси своя покрови-тел, водач, вожд, месия и т.н, който, макар и необразован или дори мафиот, ще го накара да се почувства на топло, под силните по-жарникарски криле.

Българинът така е свикнал! Само така може да оцелее. Казвам, че ще оцелее, но винаги ще живурка. Тъжната истина е, че този тип българин не го чака достойно бъ-деще на картата на Европа…

И единствената причина е мързе-лът, завистта и глупостта. Надеждата е да постепенно да се родят свободни и дейни българи с нов манталитет, презрели гибел-ната психология, останала ни от времето на комунизма.

Написа: Elena Spasova

28 ПО-ДОБРЕ ХРИСТОВ „ХУЛИГАН”, ОТ-КОЛКОТО „ДОБРО ДЕТЕ” НА ДЯВОЛА

Старец Никон Светогорец

Няма да отидем в рая, понеже не съгрешаваме. Внимавайте, единственият безгрешен е Христос и никой друг. Няма да отидем в рая, понеже не вършим грехове. Докато умрем, докато затворим очи, ще съгрешаваме. Ще отидем в рая, понеже се борим да станем такива, каквито Христос ни иска, и тази борба ще ни спаси. Дали ще съумеем да победим изкушението към някой грях или не, не зависи от нас, а от Божията благодат...

Трябва да се запитаме ще изпрати ли Бог Своята благодат? Тогава ще съуме-ем да не се гневим, да не блудстваме, да не крадем и т.н. Ако Бог не изпрати благодатта Си, няма да успеем да се преборим сами. Това не означава, че не сме такива, каквито Христос ни иска. Водим битка, борим се. Ние виждаме греховете си и мислим, че ако спрем да ги вършим, няма да съгрешава-ме... с ума ли? С очите? С ушите?...

Не трябва да ни обхваща отчаяние и да казваме: „Все падам в капана на един и същи грях, значи нищо не постигам, значи... не правя нищо!" Правим изключително много, изповядваме се, смиряваме се, по-кайваме се... Това ще ни спаси, не доброде-телта, която сме постигнали. Добродетели има и дяволът. Веднъж постигнах нещо добро и отидох да кажа на стареца. Като ме видя... бях начинаещ... веднага ме усети и преди да успея да пророня и дума, ми каза:

– Защо да се хвалим ние, момчето ми, защо да се гордеем? Понеже постим? Повече от дявола никога няма да постим, защото той никога не яде. Той е по-голям постник от нас. Понеже бдим и спим малко? Повече от него няма да бдим, защото той никога не спи. Въздържаме се, оставаме девствени заради Христовата любов? Има-ме тази добродетел? Но по-девствени от дявола никога няма да станем, защото той и да иска плътски удоволствия, не може, защото няма тяло.

Не можех да повярвам! Колкото добродетели и да имаме, добродетелите, които дяволът има, никога няма да ги при-добием. Спасили ли са го неговите добро-детели? Не. Толкова ще спасят и нас. Какво искам да кажа с това? Че не трябва да бъдем добродетелни ли? Не. Ще се борим да придобием добродетели. Християнинът е

добродетелен, но добродетелният не е непременно християнин. Хора с добродете-ли се намират и сред будистите, и сред индусите, и сред юдеите, и сред протестан-тите. Но тези добродетели сами по себе си не са спасителни. Спасява ни покаянието и това да бъдем смирени. В ума си да имаме смирение. Не само да казваме някакви празни думи: „Какъв съм аз, нищо не съм!" и да се правим на окаяни, за да да ни отвръ-щат: „Не, не, ти си добродетелен, имаш и тази добродетел, и тази...". И правейки се на смирени, да караме другия да ни възхваля-ва. Истинското състояние на смирение е не просто да говорим смирени думи, а да има-ме смиреномъдрие, да имаме смирен дух и да не се мислим за по-висши от другите, защото в ума ни става всяко зло.

Ако падаме отново и отново, не бива да се отчайваме. Има го свещеника, има го епитрахила, съществува покаяние-то... Това ще ни спаси, нищо друго. Ще ни спаси покаянието и смирението. От тях трепери дяволът. Той има толкова доброде-тели, но една добродетел му е липсвала – смирението, и това породило целия ад, това донесло разрухата.

Именно за да покаже силата на смирението, както е казано в Писанието, Христос свел небесата, слязъл и смирил Себе Си, послушен до смърт. Смирил се дотам, че приел да Го убият. Това смирение ни е нужно, за да се спасим. И много пъти внимаваме да не паднем в някой грях, но Бог нарочно ни оставя да паднем, за да се смирим. И докато ние плачем за греха, който сме извършили, Бог ни увенчава за смирението, което сме придобили и за борбата, която сме водили. Затова никога не трябва да се отчайвате. Ще си поставите като правило да не съгрешавате повторно – „Няма вече да се гневя, няма да правя това или онова...", но оттам нататък казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!". И свеждаш глава под епитрахила на свещени-ка. Какво наистина сме придобили ще раз-берем, когато дойде време да застанем пред Бога. Човекът има една, а Бог друга мяра.

Никога не трябва да се отчайвате. Това, че не сте постигнали нещо, не означа-ва, че сте се провалили. Никой грях не е по-голям от Божията любов, няма грях, който ще я победи. Ще се изповядвате, ще се причастявате, само не се отдалечавайте от Църквата. По-добре да си грешен в Църква-та, отколкото добродетелен извън нея. По-добре Христов „хулиган", отколкото „добро дете" на дявола. Ще ни спасят не нашите добрини, а това каква любов имаме за Христос и каква борба водим за Него.

Веднъж един отец беше заспал по време на службата. Манастирският живот е малко суров, душата може да се стреми към висините, но понякога тялото не може да я следва. Та отецът се унесе и когато свърши службата, докато стояхме отвън и чакахме

да ни извикат за трапезата, един друг отец, за да го подразни, му каза на шега:

– Геронда, заспахте вътре, видях, че спяхте!

А той му отвърна: – По-добре заспал в Ноевия ков-

чег, отколкото буден отвън! По-добре да те спаси Христос, ма-

кар и да си заспал в Църквата, отколкото да си буден отвън, в потопа. Покаянието ще ни спаси, не нещо друго. Затова трябва посто-янно да се покайваме. Защо? Защото съг-решаваме постоянно и не бива да се при-вързваме към греховете, които правим. Авва Доротей казва, че може дори само с поглед да нараниш някого и да съгрешиш. Е, какво да правим, да се затворим в една дупка и да не мърдаме, очаквайки да ум-рем?

Още щом отворите очите си сут-рин, казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!" и „Слава Богу!". И така ще отидете в рая, бъдете сигурни. Защото човекът, който казва „Господи, Иисусе Хрис-те, помилуй ме!" и показва, че иска да бъде с Христос, няма да съгреши с волята си, ще съгреши въпреки волята си. Както свети апостол Павел казва: „... в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми... Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?" (Рим. 7:23-25) И тъй, когато виждаме как свети апостол Павел не може да победи греха – той, който мъртви е възкресявал, ние ли ще го победим? Не. Тогава как ще се спасим? Казвайки: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!" и чрез смирението.

Много пъти, когато искаме нещо, Бог не ни го дава само и само за да про-дължим да се молим, и когато накрая ни се даде това, за което сме се молили, всъщ-ност сме получили по-голяма полза от са-мата молитва, която сме отправяли, откол-кото от това, което сме придобили. Затова Бог понякога се забавя да ни даде това, за което многократно Го молим. Често Той ни поставя в трудни ситуации или ни изпраща страдания, например болести, с които сме възпрепятствани да съгрешаваме. Ако тогава се намираме в друго положение, щяхме да сме доволни и щяхме да можем да съгрешаваме. Затова никой не е доволен там, където се намира...

Превод: Константин Константинов

Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник

Главен редактор:

Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg

Телефон: 0878269488