АЛАНО-ДРЕВНОБЪЛГАРСКОТО

ПИСМО(в памет на проф.Г.Ф.Турчанинов)

ЖИВКО ВОЙНИКОВ

2009 г.1

СЪДЪРЖАНИЕ

Кой е проф.Г.Ф.Турчанинов стр.3Произход на алано-древнобългарското писмо стр.6Сравнителен анализ на алано-древнобългарската писменост стр.19Алано-древнобългарските руни и глаголицата стр.33Германски и алано-древнобългарски руни стр.39Тюркски руни стр.41 Славянски руни стр.46Надписи и тълкуване стр.47 І.Надписи със „скитски”, „староосетински” или „алански” руни разчетени от Г.Ф.Турчанинов в находки от „скитската и сарматската” епоха стр.47 ІІ.Средновековни алано-древнобългарски (донско-кубански) надписи от салтомаяцката култура стр.59ІІІ. „Киевското писмо” стр.97ІV.Надписи от Дунавска България стр.99А.Надписите от Мурфатлар стр.99Интерпретация и разчитане стр.100Б.Рунически надписи от други части на България стр.120V.Надписи върху съкровището от Наги-Сент Миклош стр.134VІ.Надписи на „древнобългарски” език с гръцки букви стр.145VІІ.Надписи с гръцки букви на осетински и адигски (кабардински) език стр.158Някои древнобългарски символи стр.164Заключение стр.171Приложения стр.173Използвана литература стр.215

2

КОЙ Е ПРОФ. Г.Ф. ТУРЧАНИНОВ

Г.Ф.Турчанинов е един от най-големите съветски и руски специалисти по адигските езици и уникален специалист по дешифровка на древни епиграфски паметници, казва за него известния иранист и познавач на осетинския език, М.И.Исаев.

Роден е в Санкт Петербург. Ученик е на видни слависти като Н.С.Державин, С.П.Обнорски, Б.В.Ляпунов. През 1928 г. се запознава с проф. Николай Яковлевич Марр, който става и най-големия негов учител. В Петербург учи в Катедрата по кавказки езици. По предложение на Марр започва да изучава кабардински и черкезки (абхазо-адигските езици). През 1934 г. попада в групата на нуедобните за Сталин, учени и е изпратен в Кабардино-Балкария. Тук преподава старославянски и руски език. В 1936 г., по поръчение на Областния съвет по

образование на Кабрдино-Балкария, написва граматика на кабардинския език. Трудът му е отпечатан в 1940 г., но и до днес е актуален. В 1938 г. провежда експедиция по изучаването на кабардинските диалекти. За съжаление натрупаният материал е унищожен по време на ІІ-та световна война, при пожар в сградата на Кабардино-Балкарския Научун институт в Налчик. Оцелява само малка част от тях, по-късно станала основа на монографията „Езикът на моздокските кабардинци”. Между 1933-41 г. и 1947-50 г. преподава кабардински език и литература в Филологическия факултет на Ленинградския университет. През 1950 г. Турчанинов заминава за Майкоп. Успява да убеди местните власти, да се въведе задължително обучение по адигски език във висшето образавание. В Майкопския педагогически институт, той разкрива катедра по адигски език и литература. Там Турчанинов проучва научното наследство на живелия през 19 в., кабардински поет и просветител Шора Бекмурзович Ногмов и издава двутомника „Ш.Б.Ногмов. Филологические труды”.

През 1944 г. започва да се занимава с епиграфика, след като са публикувани археологически находки на каменни плочи с надписи на кабардински с гръцки букви, от 16 в. Той винаги е бил убеден че не е възможно, такива днес малки народи в Кавказ, като адиги, абхази и осетинци, в миналото да не са имали собствени писмености. Започва да проучва находките на различни надписи откривани в Кавказ. По-късно се запознава и публикува много открити и безразборно описани, неразчетени кратки надписи най-вече върху фрагменти от съдове от „скитските древности”. След големите открития на М.Артамонов и С.Плетньова в Саркел (Белая Вежа) започва да разчита и множеството графити от средновековната хазарска крепост. До публикацията на Турчанинов „Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной Европе” в 1971 г., всички надписи откривани на територията на Хазарската държава и в района на салтомаяцката археологическа култура, се обявяваха задължително за тюркски, под давлението на силната тюркологична школа в СССР. Учени като А.Щербак и С.Байчоров даже предлагат различни варианти на „прочит”. Г.Ф.Турчанинов пръв доказва че салтомаяцките надписи и тяхното специфичното „донско-кубанско” писмо, не са тюркски по произход. Най-ранните скитски находки са от 7 в.пр.н.е., а най-късните – около 2 в. Донско-кубанското писмо (7-10 в.), се явява наследник на скитското. Езикът им е източноирански „алански”, или „алано-сарматски”, предтечата на съвр.осетински, а буквените знаци са производни на арамейското и сирийското несторианско писмо. Работата му с осетинския език, го

3

сближава с най-големия специалист в тази област, видният иранист Василий Абаев (1900-2001г.).

Въпреки че в СССР, в научните тюрколожки среди, отминаваха с мълчание публикациите на проф.Турчанинов, достиженията му оказаха силно влияние, макар и косвено върху въпроса за прабългарското писмено наследство. Днес известния тюрколог и специалист по древнотюркска писменост, Игор Кызласов, в няколко свои публикации ясно заявява че донско-кубанското писмо не пренадлежи към древнотюркската руническа писмена традиция и напълно възможно е езикът на който са писани да е ирански! А това е косвено признание и за произхода на носителите на това писмо – прабългарите.

У нас бяха известни и публикувани различни, загадъчни и неразчетени прабългарски рунически надписи, най-вече благодарение на проф.В.Бешевлиев. Едно от най-големите находища на такива надписи се намира в Северна Добруджа, на 15 км от Констанца, в скалните църкви до с.Мурфатлар (преименувано след румънската анексия на областта в 1878 г., на Басараб). Румънските учени естествено премълчаваха древнобългарският им произход. Повечето от българските им колеги, се задоволяваха да ги обявят за „древнотюркски рунически” без да правят и най-малък опит за разчитането им.

Проф.П.Добрев пръв се досети че надписите от Дунавска България, трябва да се сравнят с разчетените от Турчанинов салтомаяцки надписи. Въпреки че академичната ни наука и днес отрича този му принос, П.Добрев доказа че писмеността от Мурфатлар, Плиска, Крепча, Равна, както тази от Кавказ и ареала на салтомаяцката култура е една и съща. С помощта на източноиранските езици, той се опитва да интерпретира известна част от тях.

През 1990 г. във Владикавказ, Северна Осетия, излиза посмъртно книгата на Г.Ф.Турчанинов (починал в 1989 г.) „Древние и средневекевые памятники осетинского языка и письма”. Тук той продължава започнато в „Памятники письма и языка народов Кавказа…” изследване на скитските и аланските надписи, допълва „колекцията” си с нови надписи, дори предлага оригинално и сравнително удачно разчитане на руническите надписи от „Съкровището от Наги-Сент Миклош”. Обстойно сравнява всеки един рунически знак, вариантите му на изписване с несторианското сирийско писмо и другите арамейски писмености, което е и първоизточник на аланската (и древнобългарската) писмена традиция. Не ми е известно дали Турчанинов е познавал нашите Мурфатларски надписи и дали е правил опит за дешифровката им, но се убедих, че неговият метод е напълно успешен при тяхното разчитане и интерпретация.

По отношение на абхазо-адигските езици, Турчанинов също издирва и интерпретира най-древните надписи откривани на територията на Древна Колхида. Нещо повече, той успява да разчете известните „плочки от Библос” смятани за най-ранните находки от старофиникйското писмо, но написани на неизвестен несемитски език. Оказва се че езикът е староадигски и писмената от Библос са идентични с колхидските надписи. Турчанинов издига и най-новата теория за произхода на финикийската писменост, от древноадигското писмо. Самите плочки се оказват писма на царя-изтнанник Пту, продаден в робство от враговете си извършили преврат в „Ашуя”, известната ни от древногръцките източници Ахея в Колхида. В съвр.адигски „ашуя” озночово приморие, морско страна. Пту и приближените му са били продадени във финикийската колония Библос и тук финикийците се запознават с писмените традиции на ашуиците (протоадиго-абхазите). По-късно приспособяват сричковите знаци към своя език и така възниква финикийското звуково писмо – първоизточника на всички по-късни звукови и сричкови писмености: етруското, старогръцкото, карийското, ликийското, лидийското, ливийското, арамейското, староеврейското, авестийското, индийското (брахми, кхарощи и съвр.девангари), пехлевийското,

4

согдийското, сирийското, грузинското, арменското, писмото на Кавказка Албания (Алуанк), арабското писмо. В издадената посмъртно през 1999 г. в Москва, книга „Открытие и дешифровка древнейшей письмености Кавказа” е подробно обоснована и обяснена неговата теория. Поради тази причина Турчанинов е жестоко критикуван от различни грузински учени, които не желаят да признаят отделната самобитност и култура на абхазкия народ, основно по политически причини.

За нас българите, достиженията на проф.Турчанинов, особенно в насока към древното аланско или донско-кубанско, древнобългарско писмо, са много важни, тъй като доказват че :

1. Древнобългарската писменост не е тюркска, а идентична с аланската.2. Езикът на салтомаяцките надписи е сарматоалански, т.е. общността от алани и

черни българи е използвала един и същи сарматоалански език.3. Нашите предци са използвали същото това писмо и дешифровката на

древнобългарските надписи показва че те са използвали същия източноирански език, респ. далечния, но пряк наследник на този език е съвременния осетински, в своите две разновидности, източен иронски и западен дигорски диалект.

4. Съвсем аргументирано може да заявим че алани и прабългари, на практика се явяват две сродни части на една и съща късносарматска общност!Нека се преклоним пред делото и достиженията на проф.Турчанинов!

***В предложеният анализ, предоставям на българския читател, всички скитски,

алански и салтомаяцки надписи дешифрирани от Г.Ф.Турчанинов. Също предоставям още някои скитски, черняховски и салтомаяцки надписи, намерени в публикации на други автори, дешифрирайки ги по метода на Турчанинов. Прилагам метода му и за прабългарските рунически надписи, от Мурфатлар, Плиска, Крепча, Равна, Ситовския надпис, Розетката от Плиска, Шудиково и др., по публикации на различни автори и ги дешифрирам с помощта на иронския и дигорския осетински диалект. Разбира се доколкото е по възможностите не на професионалист, а на любител.

(Авторът изказва своята благодарност на г-жа Мария Китова-Василева, преподавател в Нов български университет по „Общо и сравнително индоевропейско езикознание”, че в книгата си „Език и писменост: произход и развитие” С. 2008 г., цитира части от моя труд публикуван в електронен вид на сайта: www.protobulgarians.com )

авторът: e-mail: wojnikov@mail.ru

5

ПРОИЗХОД НА АЛАНО-ДРЕВНОБЪЛГАРСКОТО РУНИЧЕСКО ПИСМО

Академичната ни наука причислява прабългарските рунически надписи към групата на тюркските рунически надписи, без да се задълбочава повече в проблематиката, или да прави сериозни опити за тяхното дешифриране. Основната заслуга за разчитането им, има Г.Турчанинов изследвал аланските (староосетински) надписи известни и като донско-кубански надписи, откривани върху територията на Кубратова България, Кабардино-Балкария, Осетия и по-късната салтомаяцка археологическа култура в Севрното Причерноморие, чийто носители са алани и древни българи (или прабългари). П.Добрев прилага успешно методиката на Турчанинов за древнобългарските надписи откривани на територията на Балканите. Така днес имаме сравнително голям набор от дешифрирани алано-древнобългарски рунически буквени знаци.

В сирийската хроника „Седемте езика” на Евсевий Кесарийски, аланите се съобщават сред народите имащи своя писменост, наред с гърци, ивери (грузинци), римляни, арменци, мидийци. В „Пасхалната хроника” на Георги Синкел, от 37-те народа, произлезли от Яфет, имат своя писменост: гърци, амореи (арамеи), алани, римляни, арменци, грузинци, кападокийци, сармати, скити, бастарни (б.а. вероятно бактрийци, тъй като не е известно обитавалите около Дунавската делта бастарни – народ с неясен келто-германски произход, да са имали писменост). (НП-ПНД-ДМ-сс-ВС,стр.336-339) Арабският автор Абдул Фарадж Мухамед ибн Надим, в своята книга „Наука за писменостите”, посочва различните видове писмености. Съобщава за арабското, сирийското, набатейското, еврейското, персийското, гръцкото писмо. Германските рунически букви на саксонци и лангобарди, са наречени от автора „акисталики”. За тюрките ибн Надим пише че нямат писминост, а владетелите им изпращат посланията си под формата на стрели с нанесени резки. За българите пише че имат собствена писменост, която прилича на писмената от страната Туббат (Тибет), Китай и писмеността на Мани (манихейското писмо). За хазарите, казва че използват сирийско писмо. (АГ-СМПСР,стр.241) Ибн Надим пише в края на 10 в. (987-88 г.). Тогава в България, по времето на цар Самуил, се употребява кирилското писмо, което е сходно с гръцкото и латинското, но не и с китайското. Явно авторът е изполвал по-стари сведения, визиращи глаголицата или нейната протоформа – алано-древнобългарските (донско-кубански) рунически букви.

Още в 1953 г. А.А.Фромозов описва археологически находки от Поволжието и Казахстан, отнасяще се към 2-1 хил.пр.н.е., изписани с неизвестни рунически знаци. Въпреки няколкото публикации на този автор (ВДИ,1953г.1,стр.191-200, ВДИ,1963г.2/,стр.180-184) откритието му остава „глас в пустиня”.

В своите разкопки на територията на Хорезъм, (Беш-тюбе, Чилпик), Толстов открива и публикува няколоко рунически знака, датирани от ранноафригидския период (първите векове на н.е.), оставени вероятно от аорсите, или живеещите тогава по делтите на Сърдаря и Амударя алани и хионити (б.а. хоногури) -

. Повечето от тях имат аналози в алано-древнобългарското писмо, а други са вероятно пиктографски и идеографски образи. (СТ-ДХ,стр.74-75)

Откритието на Фромозов показва че предците на саките от андроновската и срубната култура, са познавали руническото писмо. То е засвидетелствано върху съдове с ритуалтна храна при погребенията. Най-стар е надписът върху андроновски съд, открит в долината на р.Иртиш, датиран от С.С.Черняков от 9 в.пр.н.е.

Откриването на чашата от ез.Исък-кул, при погребението на знатен сакски вожд, наречен от археолозите „златния човек” поради изобилието на съпътстващи златни предмети, предизвиква бурни дебати за принадлежността на неизвестното писмо.

6

А.С.Аманжолов го обявява за древнотюркско и се опитва да го разчете, въпреки че датировката на находката 4 в.пр.н.е., на практика изключва тюркската му принадлежност. И.М.Дьяконов намира далечна прилика на 3 от знаците с древнотюркските, докато останалите 12-13 знака нямат нищо общо. Според С.Клящорний, наличието на диагонални разклонения на повечето знаци, също изключват древнотюркски произход, защото отсъстват при много по-добре конструираните тюркски руни. В.Лившиц и проф.Хармата смятат че се касае за писменост на древните саки, Индийският учен Б.Н.Мукерджи вижда в нея вариант на пракрита, Ж.Фюсман – ирански праомурски език, а Е.Ртвеладзе – писменост отразяваща езика на юечжите, респ. тохарски, хотаносакски.

Интересно е че подобен рунически надпис е открит върху раннокушанска трилингва, намерена на 100 км от Кабул (Дашт-и-Навур) в 1974 г. Другите два превода са с гръцко кушанобактрийско писмо и с индийско – кхарощи. Други такива фрагменти от подобни рунически надписи са откривани в Халчаян, Гилберджин и Кафиринган-тепе, също от времето на кушанската епоха (1-3 в.).

К.А.Акишев, откривателя на знаменитата чаша от Исък-кул, описва още няколко подобни но значително по-кратки надписа, от могилниците Актас и Каратом (3-1 в.пр.н.е.). Той смята че това е древна „сакска” писменост, явно използвана и от кушаните. (ВЛ-ПДРП) Въпросът е изследван от В.В.Вертоградова. находките на тези надписи са в рамките 4 в.пр.н.е. – 4 в., а появата и е свързана с разселването на юечжите и възникването на Кушанската държава. Тя подчертава че се наблюдава многовариантност в изписването на различните знаци, което показва че не става дума за точно фиксирана азбука. Разграничават се най-малко три „азбуки”: най-ранната е засвидетелствана от чашата, открита в ез.Исък-кул, средната – с находки от Ай Ханум и късната с надписите от Кушанската държава – Дашт-и-навур, Сурх-Котал, Кара-тепе, Далверзин-тепе.

Авторката констатира че въпросното писмо се използа през периода на цялостното съществуване на Кушанската държава, паралелно с кхарощи и гръцката

7

кушанобактрийска писменост. Еднакво е застъпено както в будистките манастири, така и в различни светски и битови надписи. Според нея най-перспективна е хипотезата на Ртвеладзе, който свързва неизвестната писменост с юечжите, сбор от ираноезични и тохароезични племена, напуснали Синцзян във 2 в.пр.н.е., под давление на хуните. (ВВ-НПДБ-ПРС-5,стр.129-148)

До днес това писмо не е разчетено, но прави впечатлание наличието на сходни знаци, отличаващи се по добавените чертички, което напомня индийската писменост „кхарощи”. Това е ясна податка че се касае за сричково писмо. Възможно е произходът му да е свързан с ранните индийски заселвания в Таримската котловина, доказани

археологически и лингвистично – индийското влияние в хотаносакския език и езикът на Крорайна (Лулан). Сравнени с алано-древнобългарската писменост, неизвестните кушански знаци показват някои прилики, но тъй като не знаем звуковата им равностойност, не може да правим изводи.

От по-друг произход е древното сакско писмо, представено от надписи върху ритуални съдове, откривани в погребения на срубната и андроновската археологични култури.

Според Турчанинов те показват пряк паралел с арамейското и финикийско писмо. Как е станало това заимстване, не е ясно. Най-стария андроновски (сакски) надпис е с два века по-млад от първите финикийски писмени паметници. Възможно е

8

проникването на писмеността да е станало в по-ранен период, преди андроновците да напуснат Поволжието и Сев.Черноморие, преди началото на голямата им миграция на изток. Но в такъв случай, биха го заимствали не от финикийците, а от ашуйската писменост. Въпросът е твърде хипотетичен, в сферата на догадките. Г.Турчанинов смята че заимстването е станало някъде в Средна Азия, в северните предели на Хорезъм, Согдиана и Бактрия. Тук с него се запознават и саките, носителите на андроновската и срубната култури. (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.43-60)

Първите знаци, начертани от човешка ръка датират от дълбока древност. Такива са знаците изрязани върху череп на мамонт, преди 12 хил.години, открити край Межирич в Украйна. От 6-5 хил.пр.н.е. на много места в Европа, са открити изображения на геометрични фигури и знаци, изпълняващи ритуални цели.

През 3-1 хил.пр.н.е. се появяват и различните писмености. Най-старият вариант на писменост е т.нар. идеографско писмо. Знаците представляват стилизирани рисунки, всяка от които означава дадено действие, явление, предмет, животно, част от човешкото тяло, или абстрактно понятие. Такива са египетските и китайските йероглифи, вероятно и централноазиатските тагми. Първоначално шумерите също са имали идеографско писмо. Най-старите надписи са от културата Урук-4. Смята се че датират от 4-3 хил.пр.н.е., времето когато шумерите се преселват в Месопотамия. Древношумерските знаци представляват рисунки на предмети, животински глави, човешки глави, части на тялото. Според И.М.Дяконов такъв надпис показва схемата на мислене и свързването на понятията в смислова връзка помежду си. Със стилизацията им се стига до появата на клинописното писмо. (ВИ-РП,стр.95-100)

Най-древните финикийски надписи са от 10-11 в.пр.н.е. Повечето от тях са открити не в самата Финикия, а във финикийските колонии и о.Кипър. Болшинството от тях са между 5 и 2 в.пр.н.е. След това финикйското писмо се замества от арамейското. Въпросът с произхода на финикийското писмо също стои открит. Съществуват няколоко теории за произхода му:

1. Критско-минойска теория. Формулирана е от българския учен

акад.Вл.Георгиев. Той извършва съпоставка на сричковото крито-минойско писмо с финикийските букви. Установява че 14 от финикийските букви имат пълно сходство със съотв.критски знаци, а осем от буквите (бет, далет, вав, зайн, хет, ламед, цаде, реш) са малко по-далечни по форма на изписване. Относно названието на

9

финикийските букви, се наблюдава замяна на минойските названия със семитски, отличаващи се донякъде по смисъл, но започващи винаги със съотвентния звук, както при минойските аналози. Например минойският знак kōmēla – означаващо добитък, имущество, произнасяло се като „го, ко”, преминава в семитското gimel – камила. В качеството на допълнителни аргументи са посочват съобщенията на Диодор Сицилийски и Фотий. Според Диодор, финикийците не са измислили буквите, а ги заели от сирийците, но критяните смятали че те са използвали техните букви като само изменили формата им. Според патриарх Фотий (9 в.) Писмото се наричало финикийско, не защото го измислили финикийците, а защото те първи започнали да използват листа от финиковата палма, за материал върху който се пише. Слабо място на въпросната теория е че освен при финикийците, подобно сходно писмо, в началото на 2 хил.пр.н.е. се появява в съседство с Финикия – ханаанския гр.Библос, финикийска колония. То е сричково и с няколко века по-старо от финикийското. Сходни сричкови писма са съществували също в Синай и Ханаан. Критското писмо, по археологичните находки се датира към средата на 2 хил.пр.н.е., т.е. е по-късно от библоското. Разпространява се и на о-в Кипър.

2. Египетска теория. Създадена е през 19 в. от Ф.Ленорман и Е.де Роже. Според тях финикийците за създали своето писмо въз основа на египетските йероглифи. През 1904-5 г. на Синайския п-в, в египетските рудници, са открити надписи, чийто знаци по форма представляват промеждутъчно звено между египетски йероглифи (от гръцкото ίερός „hieros” – свещен и γλύφω „glipho” – извайвам, гравирам, т.е. „свещенни знаци”) и финикийски букви. (МК,В-ЕППР,стр.158) А.Гарднер, К.Сете и В.В.Струве смятят че надписите са оставени от семитски роби, работещи в египетските рудници, които са преобразували египетските знаци в букви подходящи за техния семитски език. Струве вижда в египетския знак „h-t” – дом, първообраза на финикийското „бет” – дом, буквата “б”. Но синайската хипотеза има също слаби места. Синайските надписи са дело на ограничена група египетски роби, не е ясно как така бързо това писмо се разпространява из цяла Предна Азия. Нейното преразглеждане се налага и от откритата през

30-те години на 20 в. в Палестина, протоханаанска писменост. Тя е подобна на финикийската, звуково писмо и е датирана към 18-17 в.пр.н.е, като се явява по-стара от синайските надписи и с около век по-млада от библоската писменост. Проблемът се усложнява и от откриването на т.нар. южносемитски надписи от п-в Арабия, известни като „южноарабска” писменост.

3. Теория за самостоятелния произход. Според нея северно- и южносемитските писмености имат общ предтеча. Я.Шницлер прави езиков анализ на назавнията на буквите във финикийското писмо. Той стига да извода че те са дело на народ, занимаващ се със скотовъдство и земеделие (алеф – бик, гимел – камила), риболов (мем – вода, нун – риба, цаде - въдица) и търговия (тет – товар, стока). Този народ е бил уседнал, живял е в домове (бет – дом), имащи врати – далеф и огради - хет. При

10

строежа на домовете са използвали гвоздеи – вав. Имали са храмове, в които са се молели на боговете си (хе – молитва). Също са били войствени, познаващи оръжието – зайин. Познавали са маймуната – коф, което показва че се живеели на юг. Но няма и помен от основното занимание на финикийците – мореплаването и корабостроенето. Така че най-вероятно е била изобретена или от древните евреи, или от семитското население на Ханаан. Финикийците и останалите семити го заимстват по-късно. Що се отнася до формата на буквите, тя показва далечна стилизирана прилика с предметите, чийто названия се използват за обозначаване на всяка една от тях. Разбира се по-късни влияния на египетското скорописно писмо или критското сричково, са напълно възможни. (ВИ-РП,стр.190–220)

Номадските семитски арамейски племена напускат п-в Арабия и се заселват в Месопотамия около 15 в.пр.н.е. Те се смесват със завареното семитско население, акадци, асирийци, финикийци, вавилонци и бързо проникват в управленческите им среди. В езиково отношение, арамейският език и много сроден с иврита, езика на древните евреи, даже се смята че отношенията между арамейски и иврит са

като между родител и дете. (МК,В-ЕППР,стр.150) През 9-7 в. арамеите, известни в литературата и като халдеи, създават своя редакция на финикйското писмо, известна като арамейско. В началото то не се отличава от финикийското и е негов локален вариант. Но значението му особенно нараства с включването на Предна Азия в Ахеменидската персийска държава. То става официална писмена норма в шахската канцелария, средство за кореспонденция. От персите достига до Индия, където става основа за възникването на индийското сричково писмо брахми и кхарощи. Достига и Таримската котловина, където в 1-2 в. е усвоено от тохарите и от кяните в Тибет.

Особенно силно се променя арамейското писмо в еленистическия и римския период. През 2-1 в.пр.н.е., се разпространява палмирския вариант на арамейското писмо (б.а. свързан с гр.Палмира в Сирия). По време на пребиваването

си във Вавилония (6 в.пр.н.е., т.нар. „вавилонски плен на евреите”) древните юдеи усвояват арамейското писмо. Първоначално използват „объл” шрифт, но след това се стига до „квадратния” шрифт (3-1 в.пр.н.е.). (МК,В-ЕППР,стр.152) Така възниква

11

старото юдейското писмо. По-късно то е заимствано и доразвито от самаритяните, арамейски народ преселил се в Палестина приблизително по същото време (5 в.пр.н.е.) които създават производна собствена писменост - самаритянската.

Арамейското писмо е в основата и на сирийското писмо „естрангело” дало начало на две негови нови разновидности – западно, яковитско или „серто” и източно, несторианско. Сирийското писмо се обособява от арамейското около 1 в. и се използва ото носителите на сирийският диалект на арамейския език. Първоначлно възниква писмото „естренгело” чието название е от гръцкото strongulos – кръгло, кръгло писмо. С възникването на християнството, сирийското писмо става една от основните писмености на която се напсват християнските книги, а гр.Едеса, център на сирийската общност става един от основните християнски центрове. Сирийската писменост бързо се резпространява към Партия, Средна Азия и достига со Китай, по „Великият копринен път”. В 431 г. на Ефеския църковен събор, се обявява за ерес учението на архиепископ Несторий, отричащ ролята на Богородица, тъй като бог не може да бъде роден от смъртна. Учението му се разпространява предимно в източните райони на Византия, т.е. Сирия. В 489 г. от сирийската християнска общност окончателно се обособяват последователите на Несторий – несторианите и се преселват на изток в Сасанидски Иран, тъй като са гонени във

Византия. Несторианското християнство се разпространява в Средна Азия, в Ефталитската държава, по-късно достига до Китай, до древните тюрки и монголите.

В Сирия се обособяват последователите на патриарх Яков Барадей, също отричан от Византия, заради монофизитските основи на учението си. Така се обособяват и два варианта на сирийското писмо, западно яковитско или „серто” използвано от последователите на Яков и източно „несторианско”. И двата варианта съществуват знаци за обозначение на гласни звуци. С налагането на Исляма, сирийското писмо излиза от употреба. Днес съществува новосирийското писмо, използвано от малката етническа общност айсори, или асирийци – последните преки наследници на предарабското арамейско население на Сирия (б.а. пострадали изванаредно много по време на арменския геноцид – 1915 г., когато са изтребвани от турците, тъй като са християни).

Въз основа на арамейската писменост в древната държава Набатея (възнинала във 2 в.пр.н.е., разположена около съвр.гр.Петра

12

в Йордания и обхващащо Южна Сирия, Йордания, Синайския п-в и областта Хиджас), възниква местната набатейска писменост. Тя се заема ощо в предислямското време от сродните с набатейците арабски племана. От 328 г. датира и първият надпис на арабски език написан на набатейското писмо. С налагането на Исляма и арабските завоевания се налага и арабската писменост, явяваща се наследник на набатейската.

Арамейското писмо е в основата на по-късното пехлевийско и согдийско писмо, разпространило се в Персия и Средна Азия, като и на арменската и грузинската писмености. Пехлевийското писмо възниква по време на Партянската държава и служи дза записване на средноперсийския език. Тъй като той съдържа и гласни и повече съгласни се налага въвеждането на допълнителни символи и използването на

„алеф”, „аин”, „йод”, „вав” за обозначаването на гласните (алаф – „а”, аин – „е”, „йод” – „е” , „и”, вав – „w”, „в”, „у”, „о”). С „пе” започва да се означава и „ф”. С ранната или „аршакидска” форма на пехлевийското писмо (256 г.пр.н.е. – 226 г.), започват да се записват до тогвава устно предаваните текстове на „Авестата”. В „сасанидския” период (226 – 652 г.), пехлевийското писмо се доусъваршенства и е изместено от употреба едва с налагането на Исляма и арабското завладяване.

Согдийското писмо възниква под влияние на пехлевийското и арамейското и се разпространява до

Китай, локален негов вариант е хоремзийското писмо, за което съдим главно от надписи на съдове и монети. Согдийското писмо получава разпространени в Ефталитската държава. Първоначално се пише от дясно на ляво, после под влияние на китайското писмо, започва да се пише и в колонки, от ляво на дясно.

Аналогично на запад, главно чрез финикийските търговци, финикийското писмо става основа за възникването на етруската, древногръцката и иберийската писмености. Последната се използва от древното население на Пиринейския п-в, до идването на римляните. Дешифрирано е от Мануел Гомес Морено Мартинес (Manuel Gómez-Moreno Martínez) и Хесус Родригес Рамос (Jesús Rodríguez Ramos). От етруската писменост възникват локалните венетска, осканска, умбрийска писмености и по-късната латинската азбука. От финикийските колонии, писмеността е заета от ливийците в Африка (предци на берберите) и иберите в Испания.

Финикийското писмо е в основата и на т.нар. южносемитска или „южноарабска писменост” (муснад) — древна писменност, от която е произлязло и съвременото етиопско писмо.

Южноарабското писмо (южносемитското писмо) се отделя от протоханаанското (или от финикийското) писмо не по-късно от 9 в.пр.н.е., а според друго мнение произлиза директно от синайската писменост, около 1300 г.пр.н.е. Разпространява се сред носителите на древните южноарабски езици говорени в Сабейското царство,

13

Катабан, Хадрамаут, Маин и Химияр, на територията на съвр.Йемен, западното крайбрежие на Червено море, както и в най-древните доаксумски (предетиопски) княжества. Виждама го в надписите от г.Райбун в Йемен.

Едни от първите надписи, датирани около 9 в.пр.н.е., са открити в провинция Аккеле-Гузай в Еритря. Надписите открити във Вавилон и Йемен, са от 8 в.пр.н.е.

Паралелно се развива и северният вариант на южноарабското писмо, известно ката тхамудско. То се исползва, от носителите на тхамудския език (който е южносемитски език, родствен на арабския език) разпространен в северна Арабия и южните части на Синайския п-в.

Южноарабското писмо окончателно се налага към 500 г.пр.н.е. и се използва, (вкл. старосеверноарабските му варианти) до 7 в.н.е., когато е изместено от арабското писмо, разпространило се с налагането на исляма. В Етиопия от южноарабското писмо произлиза писмеността геез, който в следващите столетия се доразвива, за да достигне до съвр.етиопско писмо.

Курсивният шрифт (забур) се използва от древните жители на Йемен, за ежедневни записи н дървени плочки, а монуменалните надписи, изсечени на камък са в шрифт (муснад).

В южноарабското писмо има 29 знака, част от които имат съответствия най вече във финикийското писмо.4. Теория за протоабхазкия (ашуйски) произход на писмеността. Може да я наречем най-новата и актуална хипотеза. Разработена е от

проф.Г.Турчанинов в последната му книга, издадено посмъртно „Открытие и дешифровка древнешей письменности Кавказа (середина ІІІ тысч.до н.э.-ІV,V вв.н.э.)”, М.1999 г. Авторът изследва няколко каменни стели и бронзови плочки с надписи от финикийския град Библос. Те са написани с най-старите варианти на финикийската писменост, но на неизвестен несемитски език. Турчанинов ги изследва и сравнява с откритата и разшифрована от него „древноколхидска” писменост, от открити аналогични надписи върху камени плочи откривани в района на майкопскта археологична култура, както и на други места в

Колхида и Абхазия. Оказва се че древните надписи от Библос, са на същия език – протоабхазо-адигски, много близък със съвремените абхазки, абазински, кабардински и убихски наречия. Той принадлежи към Синокавказката езикова общност. Оказва се че плочките от Библос, са личната кореспонденция на владетелят Пту от страната Ашуя, най-старото название на Абхазия, означаващо „приморска страна”. Пту изпада в немилост, враговете му извършват преврат, а той и най-близките му хора са продадени в Анапа (топонимът и съществувал и тогава) като роби на финикийците от Библос. Така в Библос възниква цяла ашуйска колония от роби. В друг надпис-писмо, Пту се опитва да се свърже с брат си за да изпратят откуп, но така и не го дочаква, защото получава отговор, на друга бронзова плочка, че брат му е убит от заговорници. Въпросните събития стават в 19 в.пр.н.е.

14

Историята наистина е доста интригуваща. Според Г.Турчанинов писменост възниква още сред представителите на майкопската култура и културата Мешоко, (протоадиго-абхазки племена) като пиктографски и идеографски знаци, стилизирани рисунки на предмети и животни изразяващи се с ясни сричкови думи, типични за абхазките езици (б.а. това явление е типично за синокавказкото семейство, по аналогичен начин китайците създават своите йероглифи, представляващи стилизирани рисунки на едносричкови думи, напр. „шан” – планина, „юе” – луна. Когато различните рисунки-пиктограми се свързват помежду за изразяване на по-сложно абстрактно понятие, говорим за идеографски образ, напр. в китайското писмо комбинирането на йероглифите – „пиктограмите” „слънце” и „дърво” изразяват абстрактното понятие, географскта посока изток). (МК,В-ЕППР,стр.100) Така възниква

ашуйското писмо което е сричково. Финикийците, посредством населеието на Библос, се запознават с него от ашуйците, с които поддържат интензивни търговски контакти и го пригаждат към своя език, като постепенно заменят сричките с еднозвукови фонеми само за съгласните букви, тъй като в семитските езици, гласните се произнасят глухо с придихание. А откритието на Турчанинов обяснява и появата на сричковото крито-минойското писмо, независимо от биболското, финикийското, заето направо от Ашуя!

Ашуйското писмо се е пишело в редове, от дясно на ляво, в ред, в стил „бустрофедон”, т.е. зигзагообразно

четене, единият ред се чете от ляво на дясно, а следващия обратно, също се е използвало и в редове от ляво на дясно. Друг маниер на писане било в колони, от дясно на ляво, или обратно. Наличието на някои специфицни знаци – „ан”, „ж”, „ч”, „ц”, „м”, „гъ”, показват паралели с алано-древнобългарските руни. Или може да предположим, че северните съседи на Ашуя, протоиранците от ямната и катакомбна кулутури, са заели директно, първообрза на руническата писменост, доразвила се в по-късната андроновска и срубна среда, под влияние и на арамейската писменост, разпространена от персите в Средна Азия!?

Около 2-3 в. сред германските племена се появява писменост наречена руническа, използвала се е предимно за гадаене и жречески заклинания. Руна според Тацит означавало тайна, в староисландски rún, англосаксонски rūn, старовисоконемски rūna – тайна, готски runa, старовисоконемски rūnōn – шептя, говоря тихо. Също в ирландски run – тайна. Според Р.Морис, етимологиятана „руна” трябва да се търси в индоевропейският корен за режа, дълбая. В немски ritcen – дълбая, режа. Вероятно значението „тайна” е вторично с появата на писмеността, първоначално нанасяна върху твърда повърхност, камък, дърво, чрез изрязване на знаците.

15

Тази писменост се нарича още „Футарк”, по първите пет букви, подобно на понятието азбука (аз, буки, веди) или алфабет, алфавит (алфа, бета), абецедар (а, бе, це, де). Германската руническа азбука не започва с буквата „а”, а с буквата „ф”. С.Буге и О.фон Фрисен, смятат че руническата писменост възниква първоначално при готите

и херулите, под влияние на гръцкото курсивно писмо. Те смятат че херулите, по-късно при обратната миграция към Прародината си (6 в.), занасят писмеността в Ютланд и северозападна Германия. Основават се на германската дума erilar – майстор на рунически надписи, т.е. ерул, херул. Други автори смятат че херулите не са толкова етническо формирование, колкото военно, тъй като в

скандинавските езици и староанглийски ярл/ърл означава знатен, благороден, войн, т.е. наемни дружини от войни. Ф.Аскеберг смята че писмото е възникнало сред готите, още в 1-2 в., когато обитават устието на Висла, под влияние на латинското писмо. Контактите с Рим са свързани със съществуванито на „Кехлибарения път” осъществяващ търговията и доставката на тази ценна суровина от Балтика в Италия. Слабостта на тези теории е че в Северозападна Германия и Скандинавия, руническото писмо съществува още във 2-3 в., синхронно с излизането на готите в Дакия, т.е. те не могат да са преносител на писмеността, защото би трябвало да мине известно време за усвояване на гръцката или латинска писменост. Х.Педерсон, М.Хамарстрьом смятат че руническото писмо е възникнало южногерманските племена, още в 1-2 в. поради ранните контакти с Рим, под влияние на латинсакта и староиталийските азбуки (етруска, венетска). Днес като официална се приема, именно че германците са създали своите знаци върху основа на етруската писменост, по-точно нейния северен, венетски вариант, а пътя на разпространение си остава неизвестен. (ЭМ-ЯДРП,гл.2,стр.19-52) Но се наблюдават твърде съществени различия в изписването на буквите, така че трябва да се търси евентуално друг първоизточник.

До 7 в. са в употреба т.нар. „старши руни”, след което възникват няколко разновидности на това писмо, известни като „младши руни” или по името на народа който ги е използвал – датски, шведско-норвежки, англосаксонски, уелски.

Най-много рунически надписи се срещат в скандинависките страни, Дания, Швеция, но скандинавски рунически надпис има издълбан в църкавата „Св.София” в Константинопол, явно оставен от някои варяжки търговец. Откриват се и на Балканите. През 1930 г., край с.Бреза на 25

16

км северно от Сараево е открит камък с рунически надпис. Датиран е към 6 в. Надписът е на „старшите руни” и представлява изреждане на руните в тяхната последователност – „футарк”.

Друг надпис върху гривна, е открит на територията на Румъния, край гр.Петроса, в 1838 г. Руните са от „старшия футарк” и се чете «GUT ANIOWI HAILAG» : „гут аниови хаилаг”. Първта дума е производна на готското góþs, нидерландското goed, немското gut, фризкото gód, английското good, скандинавското god – добър, хубав. Втората дума „аниови” е най-сходна най-вече с английското own, в по-малка степен със скандинавското egen, фризкото ách, немското и нидерландско eigen и готското aih – собствен, притежавам.

За „хаилаг” в готски hallus, английски heall, скандинавските езици häll – здраве. Също в руническите текстове „хаилаг” означава свещен, неприкосновен, защитен. Става дума за амулет с охранителна функция, който „предоставя” добро здраве и защите на своя притежател.Друг рунически надпис, свързан с готите е открит върху остирие на копие, намерено край украинския гр.Ковел (Ковель), Волинска област. Открит при изкопни работи през 1858 г. Няма единно мнеие за интерпретацията на надписа.

Според Л.Вимер буквите са и трябва да се интерпретират като sdiralit. Г.Маст го чете като tilarios, а окончанието –os интерпретира като „илирийско” добавено към готска дума. В.Томсън, го чете като готско лично име E(?)larids. С.Амундсен интерпретира надписа като eh arings, готски *aih ariggs „Аринг владее (притежава) [копието]”. Според Е.Мельникова, в рунологическата литература преобладава мнението че трябва да се чете tilarids, изхождайки от първоначалната версия на Вимер и четейки го от дясно на ляво. Обяснява се с готското ga-tils, староисландското tilr – добър, хубав, годен, или с древногерманското *til-a, старовисоконемското zil – цел, староисландското til – по напарвление (към целта), староанглийското tilian – стремя се към нещо. Според К.Дювел tilarids е двусъставна дума til – arids и означава добър, изкусен (*til) и arids от глагола *rīdan: -rīds – яздя, в английски rider, немското Reiter – ездач, т.е. „добър, изкусен ездач”. (ЕМ-СРН,стр.90-91)

Надписът е със „старшите руни” и предвид значенията на буквите, смятам че трябва да се чете думата sŋiualit - - „с”

(огледална форма), - „`н” (нг), - „и”, -

„у”, - „а” (огледална ф-ма), - „л” (огледална

ф-ма) - „и”, - „т”: „снгиуалит”, което е идентично с готското snills, немското schnell, нидерландското snell, фризското snel, английското snel, скандинавското snäll – бърз, т.е. надписът е с магическо значение, да бъде копието „бързо”, респ. sngiual it – „бързо е”. (ОС-К-КПКК)

Надписите със „старшите руни” обхващат голяма територия, на практика се срещат в целия Германски свят, а езикът на който се е пишело се явява също еднакъв, което кара Э.А.Макаев да говори за „общогерманско койне” своего рода „свещен език” употребяван в цялото германско пространство до 7 в.

17

В края на 8 в. в Дания, неизвестен реформатор създава нова руническа азбука от 16 знака, като увеличава броя на гласните от 6 на 9. Вероятната причина за това е развитието и диференциацията на германските езици, обособяването на скандинавските езици от общогерманското семейство.

В Трансилвания, унгарското племе секели, или селкели също използва своя руническа писменост, която се запазва почти до 19 в., въпреки че е била забранявана от католическата църква. Произходът на това писмо е неизвестен. Някои го свързват със старотюркските руни, други – с прабългарските, но както се вижда то е доста по-различно. Възможно е да е собствено дело на секелите, въз основа на германските рунически писмености. Съществува хипотеза, че през 18 в. секелските руни проникват в Албания, където върху тяхната основа е създадено малко известното „Елбасанско

писмо”. Смятам че съпоставката е повече от съмнителна. (вж.Приложение)

СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ НА АЛАНО-ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ

18

Нека разгледаме всяка една алано-древнобългарска руническа буква и да видим евентуалните им паралели, въз основа на транскрипциите на Г.Турчанинов и П.Добрев, за донско-кубанската древнобългарска писменост и разновидностите и от Мурфатлар, Равна, Наги-Сент Миклош.

За звука „а” в скитското и алано-прабългарското писмо се използват следните

вариации , някои се четат и като „ан/ън”. В староунгарските „секелски” руни, за „а” се използва -

, идентичен с „а” от ликийската азбука . Ликия е област от Мала Азия, обитавана от наследници на хетите, използващи азбука, производна на арамейската. В старогерманския „футарк” за „а” се използва знак сходен с древнобългарските и алански образци, - но в огледален вариант. В ашуйското писмо - - „а”, „ā”, във финикийското писмо алефът се изписва съответно - , , най-старата

библоска форма е , като кръстообразната форма наподобява с „аза” от глаголицата, в критското - , а в етруското писмо, венетскии вариант,

„а” е - . В арамейската писменост, която е и първоизточникът, „алаф” се изписва, в

най-древния вариант от ахеменидското време - , палмирския период - , сходно

е староеврейското , в самаритянското в „естрангело” ,

несторианското писмо - , в старото согдийско писмо , класическото согдийско -

, согдийското „манихейско” писмо - , пехлеви - ,в партянското писмо

и в персийското (сасанидско) . В тюркската руническа писменост „а” се изпизва по-

различно - и е свързано със старата согдийска писменост. Особенно интересен е

„алаф” в самаритянското писмо - , идентичен с „а” (аз) от глаголицата - ! Алано-древнобългарските руни означаващи „а”, показват сходство с финикийските, арамейските, венетската и германската буква, но са различни от съответната тюркска руна.

Звукът „б” в скитското и алано-древнобългарското писмо се предава с буквата -

. В ашуйското писмо - - „б”, „ба”, във финикийското

писмо „б” е - , , библоското - , в критското - „ба”. В арамейското писмо и производните му, „б” или „бетх”: асиро-вавилонски период -

, ахеменидски - , палмирска пименост - , самаритянска -

староеврейска - , сирийско „естрангело” и „серто” - , несторианско - ,

согдийско - , согдийско „манихейско” - , партянско и пехлеви -

, персийско (сасанидско) . В етруското, венетско писмо - , а във

футарка - . В унгарските руни - , а в тюркските - . Прабългарското „б” показва паралел с финикийската, арамейските писмености и производните и,

венетското писмо. Няма прилика с тюркските форми. Глаголическото „б” (буки) - също е огледален вариант на армаейските форми, най-вече е близко до согдийско-

манихейския „бетх” - .

19

Буквата „в” в скитското и алано-древнобългарското писмо изглежда така -

. Често се наблюдава смесване на знаците за „ф”, „в” или „у”, още повече че в осетински се е наложила тенденцията на преход в изговора „в-у”. В ашуйското - - „уа”, „у”, във финикийското писмо „в” „вав” - , ,

последната форма е позната в библоското писмо, в критското - - „ва”, „у”. В арамеиските писмености: асирийски период - , ахеменидски - , елинистичен -

, палмирски - , самаритянски - , староеврейски - , „естрангело” - ,

яковитски и несториански - , согдийски - , согдийско „манихейско” писмо - ,

пехлеви - , партянски - , персийски (сасанидски) - - „вав”. В етруското - , а

в архаичното гръцко писмо - . В унгарските руни, „в” е , а във футарка - . Прабългарските варианти имат паралел, освен с арамейските, с етруския и архайчния гръцки вариант и по-далечна с футарка, като огледален вариант. Глаголическото „в” (веди) - е производно на един от вариантите на алано-древнобългарското „в/у”.

Буквата „г” в скитската и алано-древнобългарската писмености се е изпизвало

така - . В ашуйското писмо - - „г”, „га”, в критската писменост - - „го”, „ка”. Във финикийската азбука се открива -

- „г”, в арамейската писменост и вариантите и: асирийско-вавилонски,

ахеменидски и елинистичен период - , самаритянски - , палмирски,

староеврейски - , „естрангело” - , яковитско и несторианско - , късно

несторианско - , старо согдийско - , класическо согдийско - , согдийско

„манихейско” - , партянско - , пехлеви - , , персийско (сасанидско) - -

„гамал”. В ликийската азбука - е „г”. В етруски - , във венетската азбука „г” е , съвпадащо с древнобългарското „х”. В унгарските „секелски” руни се

открива съвсем друг начин на изписване - , а във футарка - . Най-малко сходство

с тюркските руни - - „г”. В алано-древнобългарските руни, вариантите на „г” показват както собствено

творчество, така и сходство с арамейските писмености, финикийското и етруско

писмо. Глаголическото „г” (глагол) , също покзва сходство с арамейските форми. Върху съвременна пещерна находка, от Родопите – 2004 г., върху парче от делва се

открива руническия знак , сравни с алано-древнобългарската руна

, фиксирана в надписи от салтомаяцката култура. Тази руна е залегнала в основата на глаголическото , познато под две форми, „дерв” и „герв”, отговарящо за мекото „д” и мекото „г”. Интересно е че именно глаголическата, производна на руническата форма е станала първооснова на въведената от Вук Караджич, сръбската буква Ђ, произнасяна като „дж”. Също

начина на изпизване , показва пълно сходство с алано-древнобългарската руна -

„гъ”. До този извод стига също и Турчанинов. В ашуйски е първообраза -

„дж”. Формата на наподобява животно, както в критската писменост и това е

20

свързано с древното значение на първообраза gimel, gamal - камила, komel – вол, gerv – козле в памирските езици.

Буквата „д” в алано-прабългарските руни се изпосва . В

ашуйската - „д”, - „де”, „до”, в библоското писмо - „д”, във

финикийската азбука „д”, „далет” е - , , в арамейските писмености, в асиро-

вавилонския период - , ахеменидския - , елинистичния - , палмирския - ,

самаритянския - , староевреиското писмо - , в „естрангело” - ,

яковитското „серто” - , несторианското писмо - , согдийското писмо - ,

согдийско „манихейско” писмо - (и - „δ” – „дх”), пехлеви - , партянски -

, персийски (сасанидски) - - „далатх”. В лидийската азбука - - „д”. Лидия е също област в Мала Азия, насалението и се смята за потомци на хетите. В критското

сричково писмо - - „да”, „та”, а в етруското - . Във футарка - , в

унгарските руни - , в тюркските руни - . Виждаме известно сходство в Х-образното изписване в германските, унгарските и тюркските руни. Алано-древнобългарските варианти на „д” показват ясен арамейски произход.

Глаголическото „д” (добро) - е близко до финикйския „далет” и гръцката „делта”.Буквата „е” в скитското и алано-древнобългарското писмо не е добре

диференцирана, защото се получава смесване със звука „æ”, известен в български като „ ” – „е-двойно”. Също се наблюдава съвместно използване на една и съща буква за звуците „е” и „и” както и съставни букви, напр. за звука „ей” като сбор от „е” и „и” -

. Наблюдават се следните варианти за „е” и „æ” -

. Формата се среща в Мурфатлар и „Кръглата църква” от Преслав. В ашуйското писмо - „хе”, „е”, - „хы”, в библоското - „е”, в критски - „хе”, „е”, във финикийски, етруски и арх.гръцки “е” - , а във венетски - . В арамейските

писмености, архаична арамейска , асировавилонски период , ахеменидски ,

елинистичен , палмирски , самаритянски , староеврейско писмо - ,

„естрангело” - , яковитско и несторианско писмо - , согдийско писмо - ,

согдийско „манихейско” писмо - , пехлеви - , партянско писмо - ,

персийско (сасанидско) - - „хе”. В ликийската писменост , „е” показва сходство с алано-древнобългарското „а”, „ан”, „æ”. В унгарските „секелски” руни -

, футарка - и в тюркските руни - . Древнобългарските знаци показват най-вече прилика с финикийското, арамейските писмености, етруската и футарка. Най-вече са производни на финикийското и арамейското „хе”, като при изговора се пропуска „х”. Алано-древнобългарската форма (произнасяща се и като „е” и като „и”)

покзва прилика със сирийското писмо, и е първообраз на глаголическата буква -

„и” (иже) и „й” (ижица) - . Първообразът на „хе” открива още в ашуйското писмо.

21

С тюркските руни няма никаква прилика. Глаголическото „е” (ест) - има също своите алано-древнобългарски рунически първоизточници.

Буквата „ж” се открива само в древнобългарските руни - и в най-

древното, ашуйско писмо - „ж”, „жъа”, аналогично, като в прабългарски, се изписва „х” в готическата писменост на Вулфила. В ликийската писменост откриваме

същия знак , четящ се като „ку” – „q”. Глаголическото „ж” (живети) – , е производно на руническите образци.

Буквата „з”, „дз” в алано-древонбългарското писмо е - .

В ашуйското - „з”, в критското - „зо” и - „зе”, в библоското - „з”, във финикийското писмо - „з”, „зайн”, в арамейските писмености:

асиро-вавилонски период - , ахеменидски период - , елинистичен - , палмирски -

, самаритянски - , староеврейска писменост - , „естрангело” - , яковитско

„серто” - , несторианско - , старо согдийско писмо - , согдийско „манихейско” -

, пехлеви - , партянско - , персийско (сасанидско) - - „зен”. В етруското

писмо - , а във венетското - - „з”. В унгарските „секелски” руни „з” - и показва прилика с аналогичния по изписване знак, в етруски и венетски, произнасян

като -„сх”, „тх”. Известно сходство с унгарския знак, показва тюркското „з” - .

Във футарка откриваме „с” аналогично по изписване на прабългарското „з” - . В Мурфатлар откриваме знака , който е почти идентичен с буквата , от „Кръглата

църква” в Преслав, явяващ се вариант на глаголическото – „дз” (дзело) което

показва че се е четял като „з” или „с”. Глаголическото „з” (земля) - показва

прилика със срещания в надписите от Мурфатлар знак , явно четящ се „з” (подобен на кирилското „з”) и със самаритянските и сасанидската форма на „зен”.

Буквата „и” в алано-древнобългарските руни е ,

а „йе” - и „уи” - . В ашуйското, първообръзът на този знак е -

„дз”, дал библоското - „й”, в критски - „йе”, във финикийската азбука -

„и” , „йот”, в арамейски: асиро-вавилонски период - , ахеменидски - ,

елинистичен - , палмирски период - , самаритянски - , староеврейско

писмо - , „естрангело” , яковитско , несторианско писмо , согдийско

писмо , согдийско „манихейско” - , пехлеви - , партянско писмо - , персийско,

сасанидско писмо - - „иудх”. В арх.гръцки - , венетски - . В унгарските

„секелске” руни - , в тюркските , а във футарка - . Виждаме прилика между алано-древнобългарските, варианти и съответната ашуйска, финикийска и критска буква, както и арамейските аналози. Липсва прилика с тюркските форми.

Буквата „к” в скитското и алано-древнобългарското писмо изглежда така -

. В ашуйското писмо - „к”, - „ка”, - „кеа”, в

критското - „ка”, във финикийското писмо „к” се изписва - , в

22

арамеиските писмености: старо арамейско писмо - , асиро-вавилонски период - ,

ахеменидски период - , елинистичен период - , палмирски период - ,

самаритянски - , староеврейско писмо , „естрангело” , яковитско писмо

, несторианско писмо , согдийско писмо , согдийско „манихейско” писмо

, пехлеви , партянско писмо , персийско (сасанидско) писмо -

„каф”. В етруското - , а във венетското, знакът - преминава в „ц”. Във футарка

аналогичният знак е огледален на древнобългарския - . В унгарските „секелски”

руни - , а в тюркските - означават „к”. Прабългарската буква показва паралел със сирийското, согдийското писмо, еткруската и футарка. Тюркските руни са

много по-различни. Турчанинов посочва и рядко срещащия се знак - , „къ” („q”) от скитските надписи и Хумаринското градище, показващ сходство с унгарския знак. В „Кръглата църква” в Преслав се открива руническия знак - „къ”.

Ашуйското - „хъ” е в основата на критското - „ку” и библоското - „ку” и финикийското - „ку” – „коф”. В арамейски: древен период - , асиро-

вавилонски - , ахеменидски - , елинистичен - , палмирски - , самаритянски

, староеврейски - , „естрангело” - , сирийско яковитско „серто” - ,

несторианско писмо - , согдийско „манихейско” писмо - , партянско -

, персийско (сасанидско) писмо - - „коф”. В карийското писмо , лидийското

- „q”, в ликийското - „q”, аналогично на нашето „ж”, а е „х”. Виждаме

ясни паралели на алано-древнобългарските варианти с арамейските. В глаголцата - „к” (како) покзва прилика с арамейските форми.

Буквата „л” в алано-древнобългарската писменост се изписва в следните

вариации - . В ашуйското писмо - „л”, библоското -

„л”, в критското - „ла”, във финикийските букви, „л”, ламед - , в арамейските писмености: древен, асиро-вавилонски, ахеменидски и елинистичен

период - , палмирско писмо - , самаритянско писмо - , староеврейско -

, „естрангело” - , яковитско и несторианско писмо - , согдийско , согдийско

„манихейско” писмо - , пехлеви , партянско , персийско (сасанидско)

писмо - „ламадх”. В лидийски , ликийски , карийски , етруски ,

иверийското писмо - „л”. В унгарските руни - , във футарка - и в

тюркските руни - . Алано-древнобългарските знаци се доближават до арамейските, футарк, и етруски. Частична прилика с тюркските руни, поради согдийската основа. В

глаголицата „л” (люде) - , покозва сходство с руническия първообраз – (Мурфатлар).

Буквата „м” изглежда така: , а знаците

са сричкови – „ми” и „ум”. „Ми” се среща в критското писмо - - „ми”. В ашуйското писмо откриваме сходно „м” - , а буквата - „нм”, е

23

наследена от финикйците - , , в арамейските писмености: архаичен период -

, асиро-вавилонски и ахеменидски - , елинистичен - , палмирски - ,

самаритянски - , староеврейски - , „естрангело” - , яковитско „серто”

- , несторианско писмо - , согдийско писмо - , согдийско „манихейско”

писмо - , пехлеви , партянско писмо - „мим”. В карийското писмо

, лидийското , ликийското писмо , етруската азбука , във венетската -

- „м”. Във футарка - . В тюркските руни, “м” - , а в секелската писменост - . Виждаме че руническото алано-прабългарско „м” показва прилики с

арамейските форми (согдийско и сирийско писмо), ашуйското и критското писмо.

Глаголическото „м” ( мислите) - показва прилики с древнобългарските

рунически форми, особенно с варианта от Наги-Сент Миклош, както смята проф.Г.Турчанинов.

Буквата „н”, в скитското и алано-древнобългарското писмо изглежда така:

. В ашуйското писмо - „н”, критски - „на”, във финикийски - , в арамейските писмености: архаичен и асиро-вавилонски

период - , ахеменидски - , елинистичен - , палмирски - , самаритянски -

, староеврейски - , „естрангело” - , яковитско „серто” - ,

несторианско писмо - , согдийско писмо - , согдийско „манихейско” писмо -

, пехлеви , партянско писмо , персийско (сасанидско) писмо - „нун”. В

лидийски , ликийски , етруски - , венетски - - „н”. В тюркските руни, „н” се пише - , а при унгарските секели - . Във футарка - . От приведените примери, алано-прабългарското „н”, показва явно сходство с арамейските писмености, особено „естрангело”, „серто”, согдийското писмо, по-древните ашуйска и критска писмености и футарк, а доста се отличават от тюркските, унгарските букви. Много по-често „н” в алано-прабългарските надписи се изобразява

в състава на двете носовки, „ан/ън” и „он/ън” , като формите

от Наги-Сент Миклош са с очевиден самаритянски произход. Глаголическото „н”

(наш) - показва прилика с древнобългарските рунически образци.Буквата „о” в скитската и алано-древнобългарска писменост е -

. Във финикийската и етруската писменост, имаме

съответно класическо – О, в критската - явно първообразът е око, „айн” – око във финикийската азбука. В арамейските писмености „айн” се произнася като

„е”, в архайчния период - , асиро-вавилонския - , ахеменидския - ,

елинистичния - , палмирския - , самаритянския - , староеврейското

писмо - , „естрангело” - , яковитско „серто” - , несторианското писмо - ,

согдийското писмо - , согдийско „манихейско” писмо - . Във

футарка - . В тюркските руни - , в унгарските - . Има огледално сходство на първия тюркски знак (който е със согдийски произход) с алано-древнобългарския, а

24

втория е също согдийски, изправен на 90˚. Има прилика и със сдвоения старогермански, както и със секелския знак. „О” липсва в ашуйското писмо. Алано-древнобългарските варианти показват ясен арамейски произход, вкл. и глаголическото

„о” (он) - . Виждаме че в арамейските писмености се наблюдава сближаване с по-късното кирилско „у”, както и силно препокриване в буквите за „о” и „у” в самата алано-древнобългарска писменост. Това е така защото арамейското писмо е консонантно, т.е. изобразява съгласните звуци и почти липсват гласни букви, поради което за богатия на гласни звуци алано-древнобългарски източноирански език е трябвало да се изнамерват производни букви.

Буквата „п” в скитското и алано-древнобългарското писмо е в следните варианти

- . В аланския (осетински) език, настъпва повсеместно преминаване на „п” във „ф”, но в ранноаланските и скитски надписи,

както посочва Турчанинов, показват че „п” е съществувало. В ашуйското писмо -

„бп”, - „па”, Библос - „п”, финикийски - - , критски - -

„пе”, В арамейските писмености, в архаичния период - , асиро-вавилонски - ,

ахеменидски - , елинистичен - , палмирско писмо - , самаритянско писмо -

, староеврейско писмо - , „естрангело” - , яковитско „серто” и

несторианско писмо - , согдийско писмо - , согдийско „манихейско” писмо -

, пехлеви - , партянско писмо - , персийско (сасанидско) писмо - -

„пе”. В ликийски - , карийски - , етруски - , архаичен гръцки - ,

венетски - . Във футарк - , знакът „пертх” – брадва. В секелското писмо - , в тюркските руни - . Прилика между алано-древнобългарската и огледалната старогерманска руна, както и на секелския с ашуйските знаци. Алано-древнобългарските форми показват ясен арамейски и сирийско-несториански произход, видни са приликите със согдийското „манихейско” писмо, пехлеви и

сасанидското писмо. Глаголическото „п” (покой) - , показва същите паралели. В иранските езици, „пе” се произнася като „ф”. Тюркската руна е изправен согдийски вариант.

Буквата „р” в скитските и алано-древнобългарските руни се среща в слените

варианти - . В ашуйски - „р”, дало във Библос - „р” и

финикийски - - „р”, знака „реш”, критски - „ро”, „ра”, в арамейските

писмености, архаичен период - , асиро-вавилонски - , ахеменидски период - ,

елинистичен - , палмирски - , самаритянски ,староеврейски - ,

„естрангело” - , яковитско „серто” - , несторианско писмо - , согдийско писмо -

, согдийско „манихейско” писмо - , пехлеви - , партянско писмо - ,

персийско (сасанидско) - - „реш”. В ликийски - , лидийски - , карийски - ,

етруски - - „р”. В тюркските руни - , в унгарските - , във футарка - . Алано-древнобългарските знаци показват близост с ашуйската, финикийските, критските и арамейските букви, но повече като огледални техни варианти и нямат

прилика с тюркските руни. Глаголическото „р” (реци) - показва същите паралели и прилика с руническите първообразци.

25

Варианти на буквата „с” в скитското и алано-древнобългарското писмо изглеждат така -

. В ашуйски

- „с”, Библос и финикийски - „с”, критски - „са”, -„си”, - „се”, в арамейските писмености, архаичен период - , асиро-вавилонски - ,

ахеменидски - , елинистичен - , палмирски - , самаритянски - ,

староеврейски - , „естрангело” - , яковитско „серто” - , несторианско

писмо - , согдийско писмо - , согдийско „манихейско” писмо - ,

пехлеви - , партянско писмо - , персийско (сасанидско) писмо - - „симкатх”. В карийското писмо - , лидийското - , ликийското - , етруското - ,

венетското - , класически гръцки - - „с”. В тюркските руни - , унгарските -

- „с”. Алано-древнобългарските знаци показват ясен арамейски произход, несториански и согдийски „манихейско” за формите наподобяващи две долепени

елипси, или сърце. Аналогично е глаголическото „с” (слово) - . Срещат се и

производни букви - „си” и - „двойно с”. Тюркските форми показват согдийски паралел.

Буквата „т”, в скитската и алано-древнобългарската писменост е

. В ашуйското писмо - „т”, -

„та”, Билос - „т”, във финикийското писмо - критското писмо

- „та”, - „тхе”, в арамейските писмености, архаичен период - ,

асиро-вавилонски - , ахеменидски - , елинистичен - , палмирски - ,

самаритянски - , - „тх” и - „т”, староеврейски ,

„естрангело” , яковитско „серто” , несторианско писмо , согдийско писмо

, согдийско „манихейско” - -„тх”, - „т”, пехлеви - ,

партянско писмо - , персийско (сасанидско) писмо - - „таф”. В карийски ,

лидийски и ликийски , иверското писмо , етруски , венетски , в

умбрийски (писмо производно на етруското в Италия) , класически гръцки - ,

известна като „тх” (тита). В тюркските - , във футарк - , руните на секелите -

- „т”. Алано-древнобългарските варианти показват, основно паралел с арамейските си аналози. В древнобългарските надписи от Дунавска България, преобладават най-вече, първите четири варианта на изписване, тези които са под формата на кръст и примка са типични са по-древните скитски надписи. Ашуйската буква „та” показва прилика с алано-древнобългарското „т”. Тюркското „т” показва ясна прилика със согдийското и партянско „таф”, но не и с алано-древнобългарските аналози. Също в

алано-древнобългарските букви се срещат и производни, сричкови знаци, -

„ти” от , - „тæ” от и - „ут”, знакът прилича на древния български божествен символ, а в сарматски оd, осетински ud означава дух, митична

26

сила. Глаголическото „т” (твърдо) - показва прилика с древнобългарската

руническа форма .Буквата „у” в скитските и алано-древнобългарските руни е в разнообразни

варианти, тъй като е производна на изходния „вав” -

. В арамейското писмо най-близък

аналог е буквата „вав”, в архаичния период - , асирийско-вавилонски - ,

ахеменидски - , елинистичен - , палмирски - , самаритянски - ,

староеврейски - , „естрангело” - , яковитско „серто” и несторианско писмо - ,

старо согдийско писмо - , класическо согдийско - , согдийско „манихейско” - ,

пехлеви - , партянско писмо - , персийско (сасанидско) писмо - „в”, „вав”. В

карийското писмо , лидийски , ликийски , в етруски , венетски - - „у” . Във футарка - , писмеността на секелите - .

Срещат се също съставните знаци - „уа”, , - „уи” от

и , като съчетания от букви. Глаголическото „у” (оук) има своите паралели в древнобългарскитерунически първообразци, но показва сходство със согдийското и партянското, като сдвоен вариант на „вав”, напр. в согдийското

„манихейско” писмо се среща - „w” произнасящо се като „оу”.Буквата „ф” в алано-древнобългарското писмо е застъпена в следните варианти

. Турчанинов посочва че знаците за „ф” възникват

като комбинация от двете арамейски букви „пе” и „вав” - . В согдийското манихейско писмо, буквата „ф” е производна на „п” с добавена точка -

. В лидийски , етруски - „ф” - „пх”. В осканското и умбрийското

писмо, както и в изходното етруско знакът - „ф” показва пряк паралел с лидийското „ф”, факт показващ малоазиатския произход и миграция на етруските. По аналогичен начин се изписва един от вариантите на „в” в алано-древнобългаската писменост, където се наблюдава тясно припокриване и взаимозаменяемост при изписването на

„ф” и „в”. Във венетски - , футарка - , секелските руни - - „ф”. В

глаголицата - „ф” (фрът) показва прилика с алано-древнобългарския рунически

първообраз - .Буквата „х” в скитското и алано-древнобългарското писмо е в следните варианти

. В ашуйското писмо - „ха”, „хьа”, - „ф”, „фа”. В арамейските писмености, в архаичния, асиро-

вавилонския и ахеменидски периоди - , елинистичен - , палмирски - ,

самаритянски - , староеврейски , „естрангело” , яковитско

„серто” , несторианско писмо , согдийско писмо , согдийско

„манихейско” - , пехлеви - , партянско писмо - , персийско (сасанидско)

писмо - - „хетх”. Във финикийски - , критски - - „ха”, етруски - ,

27

венетски - , се произнасяло като „тх”,а в етруски - „кс”, умбрийски - „кс”,

- „х”, оскански - „х” . В карийски - , ликийски - В руните на

унгарските секели - , във финикийски, венетски - , етруски - , древногръцкки

- - „х”, във футарк - „з”. Алано-древнобългароаланските знаци показват връзка с класическите финикийски букви, арамейските форми, ликийското и древногръцкото писмо. Една от най-често използваните форми на „х” в прабългарските надписи е „тризъбеца” - . Във футарка има разлика в буквената

стойност. Също прабългарите много често са използвали и съставни букви -

„кх”, „кс”. В „Ситовския надпис” се серща по-особена форма - „кс”, а от надпис от

Волжка България, откриваме - „хи”, а П.Добрев посочва и знака – „ха”. В по-

старите скитски надписи се среща - „тх”. В глаголицата „х” (хъръ)

показва прилика с руническите първообразци - . Буквата „ц” в алано-древнобългарската писменост е

, а - „тц”. Знакът -“тц”, се е съхранил в сръбската,

а оттам и в т.нар. „македонска азбука” под формата – „дж”. В ашуйското писмо

- „ц”, - „ца”, във финикийското - „цаде”. В критското -

„са”. В арамеиското писмо, архаичен, асиро-вавилонски, ахеменидски период - ,

елинистичен - , палмирски - , самаритянски - , староеврейски - ,

„естрангело” - , яковитско „серто” - , несторианско писмо - , согдийско

писмо - , согдийско „манихейско” писмо - , пехлеви - , партянско писмо -

, персийско (сасанидско) писмо - - „садхе”. За прабългарското „ц” изписващо се като двоен триъгълник, се вижда че е производно на староеврейското

, несторианското - „с”, „симкатх” и е много близко до самаритянската

форма - . В скандинавските и англосаксонските руни, руната cen - ,

е “к”. В маркоманските руни, е “кх”. Алано-древнобългарското , обърнато на

90˚ е прототип на кирилското Ц ( ). Глаголическото „ц” (ци) - също

показва прилика с древнобългарския рунически първообраз - .Буквата „ч”, в алано-древнобългарската писменост се среща в следните варианти

. Изписва се сходно с „ц” и е производна на арамейското „цаде”. Както посочва Турчанинов, единият от вариантите на „ч” е зает в кирилското писмо,

аналогично на „ц”. Във венетското писмо - и секели - . В ашуйското писмо

откриваме аналогичен знак - „ш” и - „ч”. В маркомантските руни, руната khon –, „q”. Виждаме че секелското “ч”, се изпизва като финикийско-

древнобългарското „х”. паралел и с германската руна. В глаголицата „ч” (чръвъ)

е напълно сходно с руническия първообраз - .Буквата „ш” има следните варианти в алано-древнобългарското писмо -

, а - „ши”, в един от скитските надписи

28

се среща по-особена форма на „ши” - . В ашуйското писмо - „ш”, във

финикийското - „шин”, „ш”, в критското са подобни знаците „си” и „се”. Алано-древнобългарското „ш” има ясни арамейски корени, в архаичния период -

, асиро-вавилонски - , ахеменидски - , елинистичен - , палмирски -

, самаритянски - , староеврейски - , „естрангело” -

, яковитско „серто” - , несторианско писмо - , старосогдийско -

, класическо согдийско - , согдийско „манихейско” - , пехлеви -

, партянско писмо - , персийско (сасанидско) писмо - - „шин”. В

ликийското писмо - „кс”. В тюркските руни - , а при секелите - - „ш”. Липса на каквато и да е близост между алано-древнобългарските и

древнотюрските букви. Глаголическото „ш” (ша) - , е идентично с по-късната кирилска форма и отразява съотв.рунически първообраз.

Буквата „щ” има само алано-дрвенобългарско изписване - . Според

Г.Турчанинов това е знак получен от съчетаването на знаците са „ш” - и „т” -

, взети от сирийско-несторианското писмо, респ. . Буквата е възприета

по-късно в кирилското писмо. Глаголическото „щ” - , показва недвусмислена прилика с руническите първообразци.

Буквата „ь” в българските руни според П.Добрев се е изобразявала със знака “Ь”, т.е. направо е заета от руническата писменост. В надписите от Мурфатлар се

открива още две форми - , която покзва начинът на възниквне, като буква

производна на - „ие” и т.н. „е-двойно” - , изписвано и така - . Втората форма се среща и в надписите от „Кръглата църква” в Преслав, в Мурфатлар и представлява

вероятно протоформата на глаголическото „ъ” (еръ) - - , или обратно – преходен вариант между глаголическото и кирилското „ъ”.

Сред древнобългарските рунически знаци се откриват голям брой букви за означаване на дифтонги и съчетания от гласни звукове. Г.Турчанинов ги нарича слогографеми. Предполага че са възникнали под влияние на сирийското несториански писмо. (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.66) Тези дифтонги и слогографеми са: разгледаните вече

„ае”, „ай” - , като Турчанинов, показва евентуалния път на образуване. - „уа”, - „ъа”, носовките „он”, „ан”, за които откриваме интересен аналог в

ашуйските знаци - „ан”, „йя”, - „ай”. Също в

англосаксонските руни - , „ir” произнасяло се като „ю”. В алано-

древнобългарските руни - - „ае” (от арамейското - „хе”). - „уъ”, - „уй” (първата форма е в основата на глаголическото - „ю”), -„уа”, - „еа –

форма на ”. Откриваме интересна аналогия в готското руническо - „о” и формата в готското писмо на Вулфила - - „о”. - „иу=ю”, - „ут” – прабългарска руна, открита в района на салтомаяцката археологична култура. Турчанинов я открива и в

29

„Таласката плочка” - , надпис върху дървена плочка, от Седморечието, датирана към 7 в., със смесени алански и тюркски руни.

Буквите „ю” и „я” също са възникнали като дифтонги, от съставните си знаци

„и+о=ио” - , „и+у=ю” - , „и+а=я” - . - “ио”. Руна открита

върху погребална урна (с.Гарван). Във футарка - - „ио, ю”. В секели - -„ио”.Виждаме че алано-древнобългарските рунически знаци са доста по-различни от

тюркските, но показват известни паралели с ашуйската, финикийската и най-вече арамейските писмености, както и с германските руни. Така че теорията на Турчанинов, за древен произход на това писмо, зародено сред представителите на андрановската археологичана култура, заслужава внимание. Според него своеобразието на това писмо показва че повечето надписи се четат от ляво на дясно, буквите не винаги са подравнени в думата и често наподобяват сложни писаници (б.а. като “Ситовския надпис”), почти липсват словоразделни знаци и по начин на изписване се доближава до скорописа. Създателите и ползвателите на това писмо са обикновенния народ, затова преобладава битовия и житейски характер на надписите, независимо дали се отнасят към андроновско, срубното или скито-сарматското време. За това говори и сравнително голямата вариабилност на буквите, липсата на твърдо установен еталон на изписване, наличието на голям брой дифтонги и сричкови знаци, лигатури, произволно сливане на два знака, което е безспорно „народно творчество”. А това показва сравнително висока степен на грамотност за обикновенното население. То е обслужвало и жреците, тъй като много от надписите разчетени от Турчанинов, (у нас - П.Добрев, Й.Стоев) са погребални епитафии, или най-общо фрази с религиозно съдържание. Не е съществувал единен канон за изписване, а различните племена са изработили през вековете различни варианти на тази древна писменост.

Алано-древнобългарското писмо показва в основните си характеристики, прилика с арамейското, консонантно писмо. Най-вероятно, тези графеми са донесени от средноазиатските приаралски алани (Янцай, аорсите, аланите и хоните, Аланя и Уананшана). Прави впечатление изобилието на гласни звуци, повече, отколкото в съвр. бълг.език. Това явление е типично за съвр.осетински език, където звуци като „уа”, „уэ”, „уы”, „ы”, „æ” ,”ъе”, „ъу” са често срещани, както и изобилието на звуци като „кх”, „кс”, „тц”, „дз”, „дж”. По думите на Турчанинов: „при средновековните осетинци от Крим, Северен Кавказ и Подонието, независимо от това, как се наричат, алани, аси, или яси, е съществувала единна писменна култура”. (ГТ-ДСПОП,стр.29-35) Бих допълнил че това се отнася с пълна сила и за древните българите, които влизат в същатата културна общност!

Руската изследователка, археоложката Елена Галкина също приема интерпретациите на Г.Турчанинов за донско-кубанското писмо. Но в своята книга «Тайны Русского каганата»: Вече; Москва; 2002г., представя своята хипотеза че реалните носители на салтомаяцката археологическа култура са аланите и асите. А тези аси всъщност били роксоланите (рухс-ас) едно аланоезично население дало началото на Киевска Русь. Тя отхвърля нарманската теория за произхода на руската държавност и се връща към старата отречена от историческата наука, роксоланска хипотеза, свързваща „народа рос” със сарамато-аланските племена от Северното Причерноморие. Именно ареалът на салтомаяцката култура е хипотетичния Руски каганат, споменат в арабоезичните източници. Но в своя стремеж да обвърже русите със салтомаяцкото население, авторката почти игнорира „тюркоезичните номади” – българите или „черните българи” както ги нарича Константин Багрянородни. Тя преписва брахикранния антропологичен тип, погребенията от т.нар.Зливкиновски тип, които определя съвсем правилно като „сарматски” на хипотетичните „алано-сарматоезични руси”, вкл. и донско-кубанската писменост, както в Кавказ, така и в

30

района на Саркел. Българите се запознали с тази писменост и я възприели от русите. Изводите на авторката са неверни, тенденциозни и присвояват древнобългарското културно наследство!

Прабългарската руническа писменост привлича вниманието и на Брендан Мак Конгал, историк и археолог от Северна Ирландия, специализирал археология в София. Своята екстравагантна хипотеза е изложил в книгата си „Прабългарският мит” (печатница „Литера” гр.Пловдив – 2009 г.). Той отрича съществуването на прабългарска руническа писменост. Смята че прабългарите, които са „тюркско-алтайско” племе, са били твърде малко на брой и твърде примитивни номади, които не са взели почти никакво участие във формирането на българския народ. Руническите знаци и надписи от Мурфатлар, Плиска, Шудиково и пр., както и символът IYI според него нямат нищо общо с българите, а са наследени от траките. Самите траки се запознали с писмеността на етруските от келтите които проникнали на Балканите и в Мала Азия. Именно траките били основата на българския народ (базира се на погрешната представа че понтийския расов тип на съвр.българи е изцяло тракийско наследство) и запазили своята писменост да налагането на глаголицата, впоследствие заменена от кирилицата. На „тракийски” Мак Конгал чете „Розетката от Плиска”, „каменният блок от Шудиково”, някои Мурфатларски надписи, вкл. и обявеният от П.Добрев за древнобългарски „Каменен кръст” от Балчик (за който се разбра че няма нищо общо с българите, а е влашки от времето на Мирчо Стари и е донесен в Балчик от румънската кралица Мария, известна с интересите си към старините, по време на румънската окупация 1918-1940 г.).

За символът IYI смята че е раннохристиянски и ознчавал юдейското „Яхве” – бог, произнасяно и като Яуи.

Явно че авторът нищо не е чувал за донско-кубанската писменост и нейната безспорна връзка със салтомаяцката култура. Опитите на българските учени да свържат руническата писменост с прабългарите, за него са „теории от социалистическото време”. Поради своята тенденциозност, книгата на Бр.Мак Конгал може да се определи единствено като „фолк-хистъри” (чалга-история). Но въпросните му интерпретации биха се посрещнали с възторг в съседна Румъния, където отдавна се мъчат да докажат че надписите в Мурфатлар са „проторумънски” гетски и дакски по произход.

31

АЛАНО-ДРЕВНОБЪЛГАРСКИТЕ РУНИ И ГЛАГОЛИЦАТА

Ако сравним, разгледаните алано-дрвенобългарските руни, с буквите от глаголицата, ще открием че всички глаголически букви, имат своите рунически първообразци. Братята Кирил и Методий не са създали новата азбука, като плод на своята фантазия, а са използвали реално съществуващи, буквени рунически знаци,

32

използвани от българите. Разбира се във всяка буква са прибавили, трите символа на християнството: кръста, кръга и триъгълника, респ.показващи единството на Светата троица. В представената таблица, съм показал, произхада на всяка глаголическа буква, от съответната алано-древнобългарска руна, със звуково значение, посочено от Турчанинов и П.Добрев. При глаголическата буква за „дж”, известна като дерв или герв, откриваме паралели с финикийското цаде, имащо в етруската азбука форма „М” и произнасящо се като „цш” и аналогична донско-кубанска руна „М” – транскрибирана от Турчанинов като „гъ”. Същата е и звуковата равностойност в глаголицата, меко д, дж и меко г. При юсовете имаме завъртана на 90˚, на руническите букви.

Проблемът за произхода на глаголицата, все още няма еднозначно решение. В търсенето на графическия първообраз, различните изследователи, предлагат, различни решения. В 1845 г. И.Добровский, предлага връзка с класическата кирилица, която смята за по-стара. Я.Гануш (1857 г.) търси връзка със скандинавските германски руни. Шафарик търси връзка със сирийския и палмирски алфавит. Оболенски – с неизвестното хазарско писмо. И.Тейлър (1881 г.) смята че глаголицата е изобретена от византийското скорописно писмо. Л.Гейтлер (1883 г.), предлага връзка с пехлевийското писмо, от Сасанидската епоха. Ф.Милер (1884 г.) предлега връзка с арабското писмо, М.Гастер (1887 г.), Т.Гамкрелидзе посочват като първооснова арменското и грузинско писмо, а В.Григоревич (1888 г.) - арабското писмо. В.Вондрак (1896 г.) се насочва към древоневрейското писмо, Ф.Фортунатов (1913 г.) посочва коптското писмо, използвано от египетските християни. А.С.Лвов (1951 г.) търси корените на глаголицата в клинописното писмо, а Е.Гарнстрьом (1955 г.) - в кипърското сричково писмо. (ВИ-РП стр.261)

Изобщо, колкото познати писмености има, толкова са и претендентите за основа на глаголицата. Списъкът е още по-дълъг. В последно време, някои наши лаици търсят паралели с индийската азбука „брахми”.

Сред някои рускоезични автори, се е наложила идеята че глаголицата, представлява доразвита древна славянска писменост, с която Константин-Кирил, се е запознал по време на хазарската си мисия., т.нар. „роски” букви, които те третират като руски. Според Мещанинов, Истрин, Константинов, първообраз на тази хипотетична „славянска” писменост, са сарамато-аланските тагми от Боспорското царство и Причерноморието. Но съществува и версия че не се касае за „роски”, а за „сурски”, т.е. „сирийски” букви (Р.О.Якобсон, А.Вайан, Б.Н.Флор), което е и по-вероятна предвид арамейските паралели на алано-древнобългарското руническо писмо.

Турчанинов смята че т. нар. „хазарски букви” са всъщност аланските руни (б.а. по-точно алано-древнобългарските или „донско-кубанските”). Той посочва съобщението на Фахр ад-дин Мубаракш Марваруди (13 в.), че хазарите имали писмо от 21 букви, пишели от ляво на дясно. Буквите си заимствали от росите. Под роси, трябва да се има предвид не руси, а роксолани, арси, аорси, алани. Факт е че досега протославянска писменост не е откривана, въпреки многобройните публикации, най-вече на рускоезични лаици-славянофили, които с помощта на руския език, „безпроблемно” четат сарматските надписи, подобно на Егор Классен, който в средата на 19 в. с помощта на руски „разчете” всички етруски надписи, вкл. и надписът върху съдовете от съкровището от Наги-Сент Миклош, смятайки го за аланско (язигско). Классен смята язигите и изобщо аланите за славяни. Напр. виж сайта на Сергей В. Рябчиков „Славянские древности” - http://public.kubsu.ru/~usr02898/slavonic1.htm, или на В.Чудинов - http://chudinov.ru . В това направление, също се изявява А.Асов, който публикува класическия фалшификат

33

„Велесовата книга”, като разчете нейната измислена, древнославянска, предглаголическа писменост.

Йвайло И.Марков, предполага че в основа на глаголицата е стояло готското руническо писмо. При премахване на „петлиците”, кръговите орнаменти на глаголическите букви, той вижда сходство с готските букви. Той се позовава и на решенията на провинциалния консилиум (местен събор) в Сплит, от 1067 г., където се казва че „от някой си еретик Методий (б.а. има се предвид, православното му вероизповедание, смятана от католиците за ерес) са били изнамерени готски букви, но той бил постигнат от прежедевременна смърт”. Авторът смята че готите са предели своята писменост на съседните славянски племена, които са я съхранили до 9 в., и на основата на тази несъхранена протославянска писменост, Светите братя, са създали глаголицата. (ЙМ-ЗПГ-ИА-7-2001,стр.56-64)

34

През 1979 г., в сп. „Филосовска мисъл” Божидар Пейчев изказва хипотезата че първоизточника на глаголицата е азбуката измислена от римския философ Етикус Истер, живял в 4 в., роден в Малка Скития (Добруджа), гр.Хистер (сега Истрия), родом скит, както пише съвременика му Йероним. Б.Пейчев изказва невярното мнение че най-вероятно Етикус бил славянин. Разбира се това е невярно, тъй като в 4 в. все още славяни няма не само Подунавието, но тяхното обособяване като общност току що е започнало. Името Етикус, на лат. Aeticus е всъщност аланското Æтиаг, име фиксирано в надписите от Боспорското царство Αζίαγος, и разчетено в скитски надпис от Турчанинов, като Æцаг, аналогично на съвр.осетинското Æца, българското Аце, Ачо, означаващо в осетински „носител на истината”. Така че Етикус е бил със сигурност алан по произход. В 856 г., епископът на Майнц Рабан (Храбан) Мавър, в своя трактат „За изобретяването на езиците” пише че след еврейската, латинската и гръцката азбуки, философа и космограф Етикус Истер, скит от благородно потекло изобретил „скитска азбука” която Йероним разпространявал в Далмация. Рабан посочва и самите букви с тяхната звукова равностойност. Според Рабан, по-късните глаголически букви, твърде напоняли на азбуката на Етикус. Яков Пеячевич (1681-1738 г.), доктор по философия, от български произход (от Чипровският род Пеячевичи, заселил се в Австрийска Хърватия) също смята че хърватската глаголица е изнамерена от Етикус и разпространена от Йероним Блаженни. Б.Пейчев стига до извода че старобългарският трактат „За буквите” на Черноризец Храбър, всъщност е до голяма степен е повлиян и се явява адаптация с превод на „За изобретяването на езиците” от епископ Храбан Мавър. Дори името на българския автор Черноризец Храбър се явява дословен българизиран превод на името Храбан Мавър. (БП-АРС-ФМ-2,4-1979) Но и бегъл поглед върху азбуката на Етикус, показва че тя няма нищо общо с глаголицата, защото няма съвпадение в изписването на нито една буква. И.Стоев забелязва че азбуката на Етикус показва известни паралели със согдийското и партянското писмо, което показва какъв е бил най-вероятният първоизточник. (ИС-ОГ,стр.37-38) Бидейки алан по произход, той е познавал тези средноазиатски писмености, употребявани точно по неговото време.

Според Петербургските филолози М.И.Привалова и Г.М.Прохоров глаголицата е мисионерска азбука, подобна по структура и функция с църковното грузинско писмо хуцури и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата приличат действително по форма на хуцури, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38-40). При това „корелативните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак”, а повечето букви имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която цифрово значение имат само заимстваните от гръцката азбука. Тази теория води началото си от края на 19 век и нейни основоположници са Е. М. Гастер (1887) и Р. Абихт (1895).

35

Сравняването на двете писмености показва че сходството е само външно и привидно.

Никоя от изброените хипотези не може да обясни различието между формата на повечето глаголически букви и знаците от другите писмености, включително и гръцката. С най-голяма сила това се отнася за специфичните носови фонеми (носовките

). Още по-трудно е да се проследи фонетично съответствие с евентуални модели от други писмености. Въпреки това, в официалните исторически издания на БАН, е изказано мнението, основано на неприетата хипотеза на Тейлър и Ягич, че „глаголицата е създадена от Кирил Философ на основата на гръцкото минускулно, курсивно писмо чрез неговото усъвършенстване и пригаждане към фонетиката на езика на българските славяни”. Но Истрин,

основателно посочва че гръцкото скорописно писмо е използвано само в канцеларската работа, за светски по характер документи и в такъв аспект е неприемливо за „християнска” азбука, атрибут на новата религия. При невъзможността да се посочи основен модел, много изследователи стигат до извода, че като цяло глаголицата е плод на творческото въображение и личната изобретателност на своя създател.

Според проф. Васил Йончев глаголицата произлиза от т.нар. „руни“ или „неизвестни знаци“ от прабългарските надписи от Преслав, Плиска, Мадара, Муфтарлар, Равна и др., и се подчиняват на една и съща фигура-модул, като спазват един основен принцип на изграждане, с тази разлика, че „руните“ са сричкова азбука. Идеята си излага в книгата в книгата „Древен и съвременен български шрифт“, издадена в 1982 г. Тези модули са

, отразяващи представата за Вселената и Земята. По такъв начин Константин-Кирил Философ е въплатил теологичното начало. Проф. Йончев изтъква, че „цикълът завършва, когато всички линии от фигурата-модул се покрият и изпълнят от формите на буквите. Цикълът е контролна мярка. Той може да се изпълни от три, четири или повече букви. Всяка буква е начален знак на едно понятие“При работа с модула, Константин Философ не излиза извън границите му, освен при две букви, които носят смисъл на названия на астрономически тела, Земя (З) и Слънце

(С): - . Важна роля във фигурата-модул играе хоризонталната линия,

символизираща разделянето на въздуха (Д) от водата (В): , . Фигурата-модул има две форми – основна и обла.

36

За кирилицата проф.Йончев изказва мнение, че тя е „устроената“ от Константин Философ азбука – съдържа 24 гръцки и 14 нови букви.

Аз също съм убеден че, глаголицата отразява по-старото алано-древнобългарско руническо писмо. Но изобщо не мога да се съглася с хипотезата на Йончев и неговите изкуствени философски постороения. Разбира се когато е излагал идеята си, все още нищо не се знаеше за прабългарскито руническо писмо. Както се вижда нещата са пределно прости. Алано-древнобългарското писмо е основата, върху която Константин-Кирил добавя три основни символа – кръг, кръст и триъгълник, символизиращи възкресението, разпятието и светата троица, т.е. езическото писмо е трябвало да се „облагороди” да се превърне в християнска писменост, на която ще се пише божието слово.

От алано-древнобългарското писмо, като негови производни, са се съхранили и някои кирилски букви – ч, ш, щ, ц, џ, ъ, ь, ю, я, . Г.Турчанинов също отбелязва че много от глаголическите и кирилските букви показват пряк паралел към аланското (донско-кубанското) писмо. Само че не може да си обясни как е станало това въздействие. (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.66) Причината е че разглежда аланското, или „донско-кубанското” писмо изолирано, като чисто „аланско” и игнорира прабългарите и техните руни от тази общност, по понятни причини – безапелационното приравняване на древните българи към тюркските народи, особено в 70-те год.на 20 в., когато е писал книгата си.

Друг важен момент е че неславянските названия на някои глаголически букви, имат ясна иранска етимология, в зависимост от формата на буквите и техните рунически предци (вж.таблицата):

1.”ук” – впряг, (в съвр.български ок), обикновенно се извежда от тюркското oq – стрела, но възможно от тохарски yuk – кон?

2.”фрът” – брадва, от осетниски færæt, тохарски peret – брадва, заето и в германските руни – perth, чувашки purta/porda (пурта, порда) - брадва.

3.”хер, кхер” – заек, в иранските езици, едно от назавнията на заека е производно на корена *xar/*xer, както и в английски haar, датски, норвежки, шведски hare – заек. Свързва се със сивия цвят, в староанглийски hasu - сив, в немски hasе – заек. Самата

форма на буквата наподобява седящо зайче - . В согдийски xarγōš, ягнобски xargušak, пущунски korgū, персийски, шугнански xarguš, таджикски xargši, гилянски xêrguč, белуджи kargolk, хинди-урду kharhā, непалски kharāyo – заек. Протоиндоевропейският корен *g'hēr- означава малко зверче, в старогръцки, κηερ (khēr) - таралеж, ηύρακσ - полска мишка. (IEE) Далечен, предностратически паралел със старокитайското shur, бурушастки *sar – заек. Според В.Абаев иранските форми произлизат от израза „с магарешки уши” от иранското xar – магаре и guš – ухо. (ВА-С-3,стр.271) Но индоарийските са свързани със сивия цвят. А самото название на магарето в индоиранските езеци е свързано също със сивия цвят. В санскрит khara, авестийски xara, протоиндоирански kHara, хотаноскаски khara, персийски, пущунски xar, осетински xæræg, таджикски, ягнобски xar, искашимски, зебакското, ваханското khur, сангличи khar, йидга khoroh, мунджански kara, сариколски sher, хуфско-рушански šar, белуджи [h]ər, kwrrə[g], хинди-урду khar, кашмирски khar, палийски khara – магаре, пехлеви gōr – онагра, диво магаре, xar - магаре. (IED) Д.Адамс посочва тохарското khara, kerkapo като по-късна санскритска и иранска заемка. В основата е индоиранското *khar/har – сив. (ВА-С-4,стр.177) В партянски hara, xara, осетински xæræ, пущунски xor – сив, идентично с българското хар, гар - сив. (СИ-РРОД,стр.50)

Трябва да отбележем че се е срещал и друг много по-малко известен вариант на „хер” изобразяван като соларен знак – кръг с четири свастикообразно изкривени лъча -

37

( - „хер” от „Асеманиевото евангеле”). (БЦ-ИБЕ-1,стр.177) Тук също виждаме общоиранското *har, осетинското khor – слънце. Сред рускоезичните дилетантски среди занимаващи се с глаголицата съществува и мнение че знакът „хер” (в основниия вариант на изписване) означавало penis, предвид изправената форма на буквата и аналогичното руско жаргонно понятие – хер. Подобни несериозни твърдения не се нуждаят от коментар и говорят единствено за умствения багаж на създателите си!

4.”ша” – гребен. В пехлеви shānag, искашимски shufъn, тохарски serin – гребен, талишки šа – корона.

5. „от” – дух, в осет. иронски ud, дигорски uоd – душа, дух.6.”ци” – птичка, в осетински и памирските езици ciu – птичка.7.”черв” – сърп, в осетински xsirf – сърп.8.”йот, ят” – дом, къща, от авестийски asta, партянски wyst, тохарски wast, ost –

дом, но може да се свърже и с угрофинското *jotka, в хантски jät – среда, среден, h, е с междинно положение, между „е” и „я”.

9.”ан”,”он” – палеолитен, предностратически корен – небе, бог.10.”ер” – в осетниски ær – частица, означаваща посока на движение, отгоре-

надолу, спускане, слизане, руническото „ер” , респ. “ай, ъ”, има точно формата на стълба.

11.”юс” – юзда, хамут, ярем, в осетниски yu – свързан, заедно, æfsond – ярем, в останалите ирански езици *yug – юзда, хамут, ярем. Форамата на двата юса е точно такава.

12. ”герв” – според П.Добрев, назавнието е от памирски произход и означава козле, самата форма на буквата го потвърждава. В сангличи gherv – козле.

А това вече са факти, пряко потвърждаващи създаването на глаголицата, върху основите на алано-древнобългарските руни!

Защо се е стигнало до замяната с кирилицата? По този въпрос източниците

мълчат. Правописната реформа се преписва на Климент Охридски. Кирилицата показва ясна връзка с гръцкото и латинското писмо, а недостигащите,

38

„славянски, български” звуци, показват прабългарски рунически паралели. Вероятната причина е в трудното изписване на претруфените глаголически букви. Кирилицата вече е функционално, опростено, лесно за научаване и писане писмо. Въпреки това, глаголицата, под формата на т.нар. ъгловата, правоъгълна форма на изписване, като кръгът се заменя от правоъгълник, се зползва до 17-18 в. в Хърватия. Дори и днес, там може да се срещнат улични надписи „графити” на глаголица (вж. „графити от Загреб на глаголица).

Явно е че Кирил и Методий са създали глаголицата не за славяните изобщо, както се твърди традиционно, а за жителите на Българското царство. За Византия, Великоморавия е далечна периферия, с която няма пряка връзка, докато покръстването и „укротяването” на България е било въпрос от жизнено, първостепенно значение, свързано със самото съществувание на Империята. Налагането на християнството пречупва постепенно българската настъпателна политика спрямо Византия, което особенно се вижда през дългото и бездарно управление на „христолюбивия” цар Петър, зачеркнал всички териториални придобивки на баща си, заради една полвинчато призната „царска” титла. Българският устрем на юг се преустановява със смъртта на Симеон Велики (макар и християни, но носител на „стария дух на Крумовата династия”), преминал в една дълга агония или „мирно затишие” пред буря, разразила се в края на Петровото управление, за да прерастне във византийски напор на север, добре проявил се по време на Комитопулите, завършил в 1018 г. с ликвидация на българската държавност!

ГЕРМАНСКИ И АЛАНО-ДРЕВНОБЪЛГАРСКИ РУНИ

Нека се върнем към руническата писменост. Стана въпрос че при германците, руните се появяват изведнъж във 2-3 в., като са доста различни от латинското писмо, което не може да бъде техен пръвоизточник, въпреки някои прилики. Версията че те произлизат от венетското, етруско писмо, също е нереална, защото, то не се използвало по това време, повече от 600-700 години, заменено от по-практичната за изписване латиница, самата тя, като по-усъвършенствана е производна на етруското писмо. От направения анализ на писменостите, видяхме че се наблюдават известни

сходства между футарка и алано-древнобългарските руни. Както се вижда от сравнителната таблица, съвпаденията са твърде много, за да бъдат сметнати за случайност.

Има ли данни за контакти между алани и германци? Още В.Абаев забелязва че в „Земен кръг”, сагите на Сноури Стурлусон, се разказва как асите, митичните скандинавски герои, са дошли от Причерноморските степи. Например в „Сага за Инглингите” се казва: „Страната в Азия, разположена на изток от р.Танаксвил (р.Танаис-Дон), се нарича Страна на асите. Столицата и е Асгард, а владетелят – Один.” Също се казва че внукът

39

на Один, Фроди е воювал с римския император Август. Ако търсим някаква хронологическа рамка, то това е около 1 в.

Руският писател В.Щербаков, през 80-те години на 20 в., изследва скандинавските саги и стига до извода че асите са всъщност аланските племена, които заселват Причерноморието. Той излага идеите си в книгата „Асгард, город богов”. Под натиска на хуните, част от аланите се придвижват на запад и се смесват с германските племена. Вероятно тогава, някои алански племена проникват след скандинавците, а техния владетел Один се превръща в митичен персонаж. Върху скандинавските саги за асите, има силното въздействие на аланския „Епос за Нартите”. Нартите, подобно на скандинавските аси, са богове-герои, непобедими войни, воюват с митологичните си врагове – великаните, както нартите – с агурите и уаигите (великани). Наблюдава се и сходство в някои персонажи. Например скандинавския Локи е точен двойник на аланския Сирдон, Один на Батраз, Фрея на Сатана и пр. Съседи на асите, с които те често воюват са ваните.

В.Щербаков обаче прави някои грешки, като се опитва да приравни асите с Партия и партите, тъй като изхожда от погрешната интерпретация на Партия с китайското Анси (Аси). Също неприемливо и наивно е мнението му че ваните са жителите на Урарту, които са дали начало на венетите в Италия, прераснали по-късно, във венедите – славяните.

Тази идея не е чужда и на западните автори. Ф.Кардини, изследва „Деянията на даните” от Саксон Граматик и стига до извода че народа на Один първоначално е обитавал, непосредствено северно от Кавказ. По мнение на Франк, според немските предания, около 150 г.пр.н.е., вандалите и източния народ на асите били разгромени от Рим и прогонени на север. Вождът им се казвал Один, който след смъртта си бил обожествен.

През 2001 г., (тогава) 87-годишният изследовател Тур Хейрдал, организира съвместна норвежко-руска експидиция, която преминава по вероятния маршрут на Один, от Азовско море до Скандинавия.

В миналото тази идея е разработена също от Шафарик и Вернадский. Г.Моргенстиерне предполага че асите на Один, са част от аланите на Сангибан, които след хунското нашествие се установяват в Южна Галия, около съвр.градове Орлеан и Алансон (св.с етнонима алани). (ФГ-СЗИО)

Проф.Фритцлер също изследва старите баварски хроники и стига до извода за ранно (около 1 в.) прабългарско присъствие и участие в баварската етногенеза. На територията на Панония в 4-6 в. съществува стабилана българо-гепидска племенна общност, последните остатъци от която се изселват с лангобардите в Италия след 558 г. поради заселването на аварите в региона.

По археологически данни, с долна граница от началото на 3 в., в скандинавските блатни находки се срещат предмети на въоръжението с източен произход. Не са много но презставляват сериозен интерес.

Най-значетелните предмети от източен произход са т.нар.магически „подвески” – халки, обици – открити в балтата краи Торсберг (Thorstoerg), Скедемоссе (Skedemosse) и Вимозе (Vimose). Тук има и голямо количество оръжия - мечове, щитове, копия, дротици, а също и лични вещи.

В Илдеруп, където е намерена най-голямата находка от този тип, са открити около 15 000 предмета. Те са попаднали тук в хода на четири жертвоприношения, извършени между 200 и 400 г. от н.е. Наличието на известно количество сарматско (аланско) въоръжение показва съществуването на контакти между скандинавската и сарматската военна знатна прослойка. Най-вероятно тези контакти са започнали от Карпатския бассейн по време на Маркоманнските войни. (МП)

40

И един от най-важните факти които потвърждават тази алано-скандинавска миграция е че в Норвегия, Согне-фиорд, Ханс Гюнтер, описва по-особена етническа група норвежци, отличаващи се с по-тъмни коси, мезо- и брахикранен тип, смятащи се за далечни потомци, на хора дошли от Кавказ. (АШ-НЕК) Византийските източници фиксират изселване на германското племе херули от Балканите и Панония към Скандинавия, около 515 г.

И не на последно място, трябва да посочим, че според скандинавските легенди, именно Один е получил руните, като дар от боговете, за да ги разпространи сред хората. Така че напълно реално е използването на алано-древнобългарските руни, като основа върху която германците са създали своята руническа писменост, нагодена към особеностите на езика им.

Що се отнася до съседите на асите от скандинавските саги – ваните, може да свържем аси/вани с посоченото в китайските хроники, двойно название на „старата, ханска” Янцай: Аланя и Уананшана/Вананшана, изходната територия от която алано-прабългарските племена проникват към Източна Европа, намираща се между Аралско и Каспийско море. Или ваните са идентични с уните на Д.Преигет, или общността на алано-хонските племена в Дагестан и Източен Кавказ.

ТЮРКСКИ РУНИ

Трябва да се спрем и на въпроса за произхода на тюркските руни, защото апологетите на тюркската теория се опитват (при това съвсем неоснователно) да приравнят прабългарската руника с тюркската.

В 1721-22 г. Месершмид и Сталенберг, шведи пленени след битката при Полтава, преминали на руска служба, описват тюркските рунически надписи в Минусинск. В 1729 г. техните скици са публикувани от З.Байер. През 1899 г. Н.М.Ядринцев, открива

в долината на р.Орхон (Монголия) древнотюркски надписи върху надгробни паметници с паралелен китайски текст. С помощта на тази билингва, датския учен В.Томсен разшифрова тюркското руническо писмо. То се състои от 38 букви, пригодени за изрязване върху камък или дърво. Част от съгласните имат два варианта на изписване, в зависимост от гласната с която са в сричка. (РА-ИК-Р)

41

В.Томсен (1882 г.), смята че те са производни на арамейското писмо, чрез пехлевийското и согдийското писмо. Руският учен В.Лившиц (който пантюркиста А.С.Аманжолов нарича „воинстващ иранист”), предлага възможният път чрез който е станало тази трансформация. Н.А.Аристов предполага че тюркските руни възникват от по-рано съществуващи тагмени знаци. Е.Поливанов смята че в основата им са по-ранни идеографски рисунки носещи информация, опорстени за изписване, под влияние на согдийското писмо.

А.С.Аманжолов смята тюркското писмо за много древно, възникнало едновременно с финикийското и арамейското. Това е несериозно, защото писмеността е изпреварила с хиляда години, появата на етноса-носител. Сериозните изследователи основателно смятат, че подобни бездоказателствени твърдения са проява на „тюркски” национализъм, по-точно пантюркистки шовинизъм в науката.

Согдийската теория е най-аргументирана. Лившиц и Клящорный посочват че в един от най-ранните тюркски надписи, т.нар. Бугутска стела, от Северозападна Монголия, басейна на р.Орхон (около 570 г.) е написана на согдийский език. Ако тюрките са имали собствена писменост, то биха я използвали, вместо да ползват согдийския език. Согдийците вземат дейно участие в Първия Тюркски каганат. С.Г.Кляшторный посочва, Чойренския надпис, от Южен Хангай, писана по времето на Елтериш-каган (688-691г.), е най-ранния датиран древнотюркски писмен паметник, първи писмен паметник от Втория Тюркски каганат.

Известно е че уйгурската писменост възниква пряко от согдийската, с възприемането на манихейството, а после е заета от монголите и манджурите.

Според Р.Готьо, основата върху която е създадена древнотюркската руника, е ранният вариант на согдийската азбука, известен като „старото писмо” от 4 в. Тя притежава 19 букви, от които 17 имат звукова равностойност: `(алеф), β, γ, w, z, x, y, k, δ, m, n, s, p, č, r, š, t. Останалите две знака са „айн” който означава края на думата и h – арамейското „хē”.

Готьо подчертава че уйгурското писмо е непосрадствено продължение на согдийското. Най-ранното произведение, написано на уйгурски език е „Хуастуанифт” – Манихейска молитва за покаяние, датирано от С.Е.Малов към 5 в. Уйгурската азбука се състои от 20 букви, 5 гласни и 15 съгласни, 3 от 5 гласни обозначават по 2 звука, така че гласните графеми предават 8 гласни звука. Също 3 от съгласните графеми предават по 2 звука, 15 съгласни букви отговарят на 20 съгласни звука. Така че 20 графеми предават 30 фонеми. Уйгурските текстове се пишат вертикално, отгоре надолу и всяка буква се пише различно, в зависимост дали е в началото или края на думата. Махмуд Кашгари в 11 в., пише за уйгурите че те имали писменост, състояща се от 24 букви, но освен нея ползвали и други знаци, подобни на китайските. С.Клящорний предполага че това са тюркските руни. Уйгурските писмени документи са свързани най-вече с района на Дунхуан и Турфан. Столетие след това, Марваруди нарича уйгурската писменост, токуз-огузка. Уйгурската писменост е основа за по-късното монголско и манджурско писмо.

42

За разлика от уйгурското писмо, древнотюркските руни възникват от согдийските

букви но след значителна промяна. В 12 от общо 38 тюркски руни се наблюдава пряка връзка със съотв.согдийска буква. Много от тюркските руни са създадени впоследствие, поради разликата в звуковите особености на езика.

Дж.Клосон разширява възможната първооснова и посочва освен согдийската, също пехлевийската и кушанобактрийската писмености. Според него 12 от руните са със согдийски произход, 4 – от пехлевийски и за 11 открива кушанобактрийски, т.е. „гръцки” паралели: o/u, b², d², от гръцката “капа”, g, y², l², n², r², t², s², z, γ, ö/ü – огледално гръцко η, а/е – от α. Според Клосон, руниката е възникнала като първоначален тайнопис, използван от първите тюркски посолства, съставени предимно от согдийци, осъществяващи контактите с Иран и Византия.

Според Лившиц, тюркската руника е продукт на целенасочена обработка на согдийското скорописно писмо от 5-6 в., съдържащо освен, “старото согдийско писмо” съставено от 19 букви още три допълнителни d, t, q, фиксирани в надписите от Пенджикент. (ВЛ-ПДРП)

Л.Н.Гумильов популяризира погрешната версия че хунну са имали древна писменост, с изопачено тълкуване на фактике. Китайското посолство на Кан-Тай, посетило Индокитай (Камбоджа, която в китайската географска традиция е Фунан) в 245-250 г. единствено споменава че писмеността на южната държава Фунан е подобна на хунската. А там се e използвала писмеността „брахми”. (ЛГ-Х,стр.79) Което показва че хунну, по-точно остатъка от тях – южните хуни, са я заимствали от тохарите, явно с много ограничено разпространение и в един късен етап. До сега оргинални хунски надписи не са откривани.

Китайските хроники отбелязват че писмеността на тюрките произлиза от буквите на народа ху, т.е. согдийците. В „Повествование за тюрките” включено в „Чжоу-шу”, се казва че те броели добитъка с нарези по дърветата, а писменост и календар нямали, но в края на изложението се казва че в ставката (лагера, бивака) на кагана се е използвала писменост, подобна на хуската (т.е.согдийската). В „Бей-ши” се казва че тюрките имали писменост „вен-цзи”. Така се нарича още тохолската (тохарската) писменост, например в описанието на Янци (Карашар) се казва че ползвали писмеността „вен-цзи” или „боломен”. А „Тан-шу” посочва че „боломен” е другото название на писмеността на Тянчжи (Индия), т.е. пределно ясно е че става дума за писмеността „брахми” използвана от тохарите в Източен Туркестан. Във „Вей-шу” се казва още че китайските колонисти от Гаочан също освен китайската писменост,

43

използвали и „боломен”, явно взаимстван от северните им съседи Гаоче (Турфан), които са заимствали тохарския език и „брахми” от по-старите обитатели – народа Чеши. (ЛБ-ПМЦГ,стр.97-98)

Виждаме че в основата на тюркските руни, стои не някакво хипотетично „хунско” писмо, а согдийската писменост и тохарското писмо – брахми, което е започнало да прониква още сред формиращата се древнотюркска общност от южнохунски племена, но в един много тесен кръг на разпространение, не надхвърлящ гарниците на каганското обкръжение. Процесът на създаване на тюркските руни не се е състоял в пряко копиране, а в нагаждане на писмената към особеностите на тюркския език. Някои от руните показват идеографски принцип на възникване, представящи стилизирани рисунки. Например , се произнася „ok” или „uk” - стрела. (Özakıncı) Символът , посатвен пред >, , съответства на гласна „o” или „u”, може да се

пропусне >, ако звуковете „o” или „u” са след , то символа > се пише. (Orkun) Символът , подобно

на символа , може да представлява отделна дума. В този случай означава „Луна”. Така че в някои источници се казава, че произнася „yay”, което напомня тюркската дума „лък” (оръжие). (Özakıncı) означава също „ay” -

Луна, месец. Символът съответства на звука „b”. Другият вариант на изписване . Когато символът стои в началото на думата без гласна, тогава се произнася „eb”

или „be”. (Orkun) Символът напомня дом на номад – юрта, шатра, палатка, не само външно, като рисунка, но и по произношение eb - юрта, на древнотюркски. (Göktürk, Özakıncı) Рунта се произнася „iç”, означаващо плен. Смята се че символизира - , предаващ се човек с вдигнати ръце. При прабългарите тове е „х”. Рунта се произнася като „е”, изписва се и като и се свързва с - , фигура на човек, сочещ с ръка. В тюркските езици „е” означава той, 1 л. ед.ч. Тази руна фигурира и сред алано-прабългарските, със същата звукова стойност – „йе”, в огледален вид. Руната , се произнася като „at” – кон и според С.Клящорный наподобява седло с краката на ездача. Руната I има звукова стойност „s” или „ş” „ш”, употребява се в съчетание с гласните e, i, ö, ü. Свързва се с тюркското süngük – копие. Руната , се произнася като „еr” и „ar” се свързва също с изображението на човешка фигура, древнотюркското ar – човек. Руната , се чете като „s” и се свързва с изображението на врата, в тюркските езици „aşık”. Знакът , според Осман Недим Туна се произнася като „art”, защото в древнотюркски това означава долина между две планини, закодирано в изображението. (по: semiotics and applied linguistics: semiotic elements in 'göktürk alphabet, автори: Gülnihal Paksoy, Siray Lengerli)

Върху формирането на древнотюркското писмо, според Турчанинов е оказало влияние и аланското (алано-древнобългарското) писмо. Красноречив пример в това отношение е прословутата дървена плочка от Талас. Тя е открита в 1932 г. в Киргизия. Изработена е върху борова дъска и поради особеностите на микроклимата се е

44

съхранила. Археологът М.Е.Массон я датира не по-късно от 8 в., а С.Е.Малов, 5-8 в. Според последния, доста условно руническите знаци, могат да се нарекат типично тюркски. Транскрибциите на Малов, Щербак и на турският им колега Оркун, сериозно се отличавали помежду си. С.Е.Мавлов открива сходство между руните от Таласката плочка, с руните нанесени върху съкровището от Наги-Сент Миклош, а Щербак посочва сходство с донско-кубанската (разбирай алано-древнобългарската) писменост.

Според А.Н.Кононов, се обособява една група от т.нар. сирийско-тюркски надписи, в която се открива иранско езиково влияние, както и влияние на сирийското, несториански писмо, върху тюркските руни. Турчанинов открива в таласките знаци, букви сходни с кубанската писменост (древнобългарската) и несторианската. Текстът е алано-тюркски, т.е. отразява периода на тюркизиране на завареното ираноезично население в Средна Азия. Преводът ще бъде разгледан в по-нататъчното изложение. В таласката плочка се откриват следните, алано-древнобългарски руни: „а” - ,

„ай” - , „ан” - , „е” - , „и”, „уи” - . Знакът - , в тюркските надписи се произнася и като „от”, свързва се с идеографско изибражение на

тюркското ot - трева, „у” - , „ут” - , „с” - , „м” - ,”н” - , „к”, „къ” „q” - и с известна условност, „г” - . (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.89-96,прил.табл.ХХХІХ)

Виждаме че древнобългарската руническа писменост, не е разновидност на древнотюркската, а напротив, има различен и много по-древен произход и самите алано-древнобългарски руни са образец, от който древните тюрки са създали част от своите рунически буквени знаци.

Игор Кызласов допуска че руническите надписи от Маяцкото градище (донско-кубанската писменост), от Ферганската долина (исфаринска писменост) и района на р.Сърдаря (ачикташкото писмо), които се отличават от класическото древнотюркско писмо, напълно реално е да бъдат ираноезични. Като тюркски могат да се определят само надписите на т.нар. орхоноенисейска писменост (8-9 в.) и те не могат да се сравняват с прабългарските и волжкобългарските рунически надписи. Според него, още от древността се оформят две съвсем различни, етнокултурни огнища на развитие на евразийската руническа писменост. (ИК-РЭДБ-ТА1-2-2000,стр.5-18) През м.октомври 2007 г., в град Казан, столица на република Татарстан, се състоя научна конференция, посветена на „Средновековна Рус, Волжка България и Северното Черноморие в контекста на източните руски връзки”. Интерес предизвика докладът на единствения български представител, докторантката от Виенския университет Христиана Милчева, за връзката на българската култура с древноиранската. Още по интересно е че руските учени Игор Кызласов (водещ специалист по древнотюркска руническа писменост) и Юрий Моргунов свързват българите в частност с Ферганската група (б.а. т.е. племената известни от ранното средновековие като усуни, юечжи, кушани и ефталити). Те не приемат известните български рунически знаци да се определят като тюркски и по-скоро търсят сходства в Осетинската писменост и знаците от древноиранските култури. (по: http://www.dw-world.de/dw/article/0,2144,2825609,00.html) Трудно се преодоляват закостенелите погрешни стереотипи, но както виждаме, не е невъзможно!

На картата ясно се отграничават зоната на орхоно-енисейското древнотюркско писмо, зоната на сърдаринската и исфаринско-ачикташката писменост и зоната на алано-древнобългарското писмо.

45

СЛАВЯНСКИ РУНИ

За да свършим с въпроса за руническата писменост, трябва да разгледаме, т.нар. „славянски руни”. Като игнорираме несериозните публикации за древнославянската писменост, трябва да признаем че е съществувала руническа писменост, с ограничено разпространение сред най-западните славянски племена, вендите, лютичите, вагрите, обитателите на о.Рюген (славянското му име е Руян). Голям набор от славянски

рунически надписи са открити върху намерени вножество метални идоли, открити в метален казан, заровен сред руините на езическото славянско светилище, намирало се до гр.Ретра в Мекленбург (Германия). Славянската Ретра е опожарена в 1050 г. В науката съществува голям спор за тяхната автентичност, разгорял се още след откриването им и публикациите на зарисовките на идолите и руническите надписи.

Славянското руническо писмо е сравнително късно по произход, не по-ранни от 10 в. В.А.Чудинов прави обстоен анализ на тези надписи и стига до логичния извод, че западните славяни са заимствали руническата писменост от съседните германски племена, като са видоизменили някои от знаците. Арнкил и Клювер доказват че първоизточника на

западносланското „вендско” руническо писмо, е датската версия на „младшите руни”. Въпреки „къртовските” опити на различни руски панслависти, както и въпросния Валерий Чудинов, да докажат наличието на древнославянско, доглаголическо писмо,

46

при южните и източните славяни, до сега, следи от самобитна древна писменост не са откиравни. А.Платов прави обобщение на тези надписи и въстановявава тази германо-славянска руническа азбука.

Като пример за преднамерено тълкуване ще посоча „руническия надпис от руския гр.Полоцк, датиран в 13 в. (Мельникова, Седова, Штыхов 1983). С.Рябчиков го превежда като „вари”, от църковнославянското варяти, бълг.варя, надварвам – изпреварвам. (© 1999 Сергей В. Рябчиков. Все права сохранены. ИНТЕРПРЕТАЦИЯ ТЕКСТА ИЗ ПОЛОЦКА - http://public.kubsu.ru/~usr02898/sl10r.htm ) Всъщност виждаме един типичен скандинавски рунически надпис, на „младши” шведско-

норвежки руни, четящ се „катхи”, - „к”, - „а”, - „тх”, - „и” . Вероятно значение: в старофризски ketha – съобщавам, обявявам, kuth – зная, познавам, във връзка с предназначението – костен зар за игра.

НАДПИСИ И ТЪЛКУВАНЕ***

І. Надписи със „скитски”, „староосетински” или „алански” руни, разчетени от Г.Ф.Турчанинов, в находки от „скитската и сарматската” епоха.

Най-ранните надписи на рунически знаци, сродни с арамейското писмо, са открити от археолога А.А.Формозов върху керамика открита в ареала на срубната археологическа култура, от 8 в.пр.н.е. Писмеността се чете от ляво на дясно, наподобява повече скоропист и почти липсват словоразделни знаци. Съдържанието на надписите е предимно с пожалателен, религиозно-мистичен характер. Те са направени върху съдовете за ритуалната храна, съпътстващи покойника „в отвъдното”.

Според Турчанинов това писмо е възникнало между Хорезъм, Согд и Бактрия и през Източен и Северен Казахстан се разпространява на запад (б.а. в ареала на андроновската и срубната археологически култури, чийто наследници са причерноморските скити и средноазиатските саки. Самите иранци при разселението си на изток са заимствали тази писменост от арамеите в Месопотамия и по-късна са я предели на саките). Едни от най-старите паметници на това писмо са от Източен Казахстан, което изключва евентуално древногръцко влияние, наблюдавано в Средна Азия едва в Елинистичната епоха, след походите на Александър Македонски. Типичен пример за това е използването на гръцки букви за предаването на източноиранска реч в пределите на Гръко-Бактрийското царство, по-късно наследена и доразвита от кушаните. (ГТ-ДСПОП,стр.6-16)

1). Надпис от съд, открит ог С.С.Черников (1950-56 г.), край с.Малая Красноярка (поречието на Иртиш, Източен Казахстан), датиран е към 8 в.пр.н.е. Турчанинов разчита израза „ialmănia” което свързва с осет. limæn – приятел. (ИРС),(ДРС) Значението е „на приятеля”. (ГТ-ДСПОП,стр.37-38,201) Интересно е че при българите е съществувало име Илмен. (ВС-

47

КПАБ,стр.251) В надпис от Олвия, е открито идентичното аланско име Ηλμανος (Илманос), което Фасмер, Хармата свързват със санскритското, староиранското *aryaman, авестийското airyaman – приятел, от което са произлели съвр.персийското irman – гост и осетинското limæn – приятел. Виждаме безспорния, алански произход на името *aryaman-irman-ilman-limæn. Илман отразява аланската протоформа, преминала в протоаланското *liyumon, съвр.осет. limæn, като същевременно наблюдаваме преход на авестийското ар в съвр.персийско ир, протоаланско ал и съвр.осет. ли, така че преход р-л все пак се наблюдава. Може да мислим за алано-угорско взаимодействие, тъй като в мордвински loman' – човек.

2). Надпис върху костна плочка (псалий) от юзда, 7-6 в.пр.н.е. от Южното Приуралие. Публикация: Чежина Е.Ф. Уникальная надпись на раннескифском псалии из Южного Приуралья.Советская археология, 1989, 1. Костните и рогови псалии от този тип са характерни за скитската юзда от 7-6 в.пр.н.е. с основен ареал на разпространение в

районите на Кавказ и Среднето Поднепровие. Псалият има форма на митологично животно, овен-грифон. Надписът е нанесен върху гърба на овена. Състои се от 7 знака, имащи приблизително еднаква височина (1,8-2,5 мм) и дължина 13 мм. (публикувано в SLAVRUNA.NAROD.RU) Вижда се че са използвани букви наподобяващи арамейските. Първата буква е огледален образ на

староеврейскиата - „симкатх”, а добавената чертичка, подсказва че трябва да я

четем като „си”. Втората буква се среща в арамейското писмо - „ламадх”, както и в ашуйското, и в етруското дало съвр.латинско „л”. Третият знак е огледален образ на

арамейското староеврейско „е” (аин), според Турчанинов в скитските надписи се

чете като „а”. Интересен е четвъртия знак, огледално арамейско -„хе” което според Турчанинов в скитските и по-късните алански надписи се чете като „æ”

аналогично на старобългарското „ ”. Петият знак е аналогичен на сирийското - „мем”, чийто първообраз откриваме в ашуйското - „м”. Среща се в по-късните

алано-древнобългарски надписи. Следващият знак е сходен с арамейското - „тетх” – „тх”, в огледален вариант. Последната буква е особено интересна. Позната е от

ашуйското писмо - „ан” и в производното му библоско писмо - - „айн”. Така се получава „силаæмтхан” което разчитаме сравнително лесно чрез осетински дигорски salæ - кожен, tong – ремък, т.е. място за поставяне на кожен ремък от юздата на коня. (ДРС) В осетински иронски sælbur, дигорски sælbær – кожен ремък, аланска заемка и в тюркските езици (в чувашки čĕlpĕr /чĕлпĕр/ повод, повод на коня, в монголски culbur, солонскии (тунгусоманджурски) šīlbuur – повод на коня, всички те са тюркски заемки). (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.410-411). За salæ – кожа, Абаев посочва връзка с персийското šal – тънка, обработена кожа. Например осетинското иронско sælabыr, дигорското sælaur – собол, самур, може да обясним като животно със светла, жълтокафява кожа, от осет. bыr/bur/bor – жълт. (ВА-С-3,стр.99,62) За втората дума „тхан”, респ. tong – ремък, Абаев посочва протоиранското *tanga, авестийското θang (thang), персийското tang – ремък, силно натегнът, напрежение. (ВА-С-3,стр.300-301) Алано-древнобългарската дума се е съхранила и в старобългарски като тинъ – ремък.

48

3). Надпис върху острие на стрела, 7-6 в.пр.н.е. Находката е случайна, открита е вероятно в района на Саратов, местността Камышна, публикувана е като рисунка от Б.В.Зайковски. Надписът е трибуквен. С помощта на арамейското писма, Турчанинов разчита „swzia” сходно с иронското sudzin, дигорското sodzine – игла, острие. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.48-49,табл.ХІV) В ягнобски siučin, šetun, šten, мунджански sižna, йидга šinjo, пущунски sunzen, sten, парачи sičn, белуджи sūčin, кховарски shunj, калашки suzhik, нуристански chinchili, хинду-урду su`, кюрдски suzin, персийски suzan, таджикски sūzun – острие, игла. (IED),(МА,ЕП-ЯТ) Също в древноиндийски suči – игла, произлиза от индоиранското *suk-/*suč- рог, жило, прерастнало в острие. В осетински sыg – осил, бодил, в авестийски sukurэna, пехлеви sukur, персийски sugurr, sugurna – таралеж, от

*sūk+*urna – бодлива козина. (ВА-С-3,стр.164-165)

4). Надпис върху съд, открит в детско погребение, край с.Горная Пролейка (Южно Поволжие). Описан е от И.В.Синицин (1949 г.), датиран към 6 в.пр.н.е. Съдът принадлежи на срубната археологическа култура. Надписът е разчетан от Турчанинов като „е æй боз(ц) æдзард” което на осетински означава „той скъпия, без време починал”. Първата дума „е” е осетинското лично мест.3 л.ед.ч. uыj – той, тя, в авестийски ау – той. Следващата дума „æй” е спомаг.гл. съм, в 3 л.ед.ч., в дигорски æj, „боз” – осет.ирон. buc, диг.

boc – скъп, обичан, осетински buz - благодарност, авестийски būšti, санскрит bhuj, согдийски β`wčy – удоволствие, (откъдето е и прабълг.име Бузан), „æдзард” – от осет. æj – частица за отрицание и card – живот, cærin – живея, æjcard – нежив, мъртъв, починал. (ВА-С-1,стр.268,269),(ГТ-ДСПОП,стр.41-42,202) За думата cærin/card – живея, живот, Абаев посочва връзка с протоиндоеранското čаr – движа се, движение. В иранските езици е придобило значение паса животни, бродя, скитам, номадствам, в персийски čаridan, кюрдски čаrin, белуджи čаrag, пущунски čаredel – паса животни, бродя. (ВА-С-1,стр.303) В тох.(б) carit – движение, поведение, в хотаносакски carita, тох.(б) kritām – игра, развлечение. (DA-DT-b) В санскрит cari, протоиндоирански čārh, krami, авестийски carān, xrāmh, староперсийски abicar, `xr`m, согдийски x`r`m, съвр.персийски xirā, вахански kъrъm – движа се, карам, крача. (L-IAIL),(Ch-DIV) В ирландски cаr, cor, сaraich, староирландски curu, gyros - движение. (EDGL) В етруски cari, cer – правя нещо. (EG) Виж и осетинското kъarыn, kъapd – моля, искам нещо, накарвам някого за да свърши нещо, пущунски kar – правя нещо, движа се, върша нещо, kār – работа, пехлеви kār – работа, kardan – работя, върша нещо, правя. (Ch-DIV) Аналогично в български карам – движа се. Основният символ на живота е движението! Аналогично в чувашки čĕrĕ (čĕr) – жив, подвижен, бойки //подвижно, бойко, съвпада с осетинското cærin/card – живот.

5). Надпис върху съд, открит при с.Рубцы (Севрено Черноморие, Донецка обл.), даиран към 5-4 в.пр.н.е., т.е. принадлежи на черноморските скити. Описан от Н.В.Сибилев в 1937 г. Надписът съдържа 10 букви и се чете от ляво на дясно. С помощта на арамейското писмо, Г.Турчанинов разчита „Шари цлтхи йш” което е сходно до осетинското „Сари цæлæс ес”. Скитските варианти на

49

арамейските букви са в огледална проекция при изписването. Първата дума „Шари” е род.пад. на Шар, което е вариант на общоиранското sarah – глава, но в случая най-вероятно се явява лично име. Общоиранското *sar/*šar означава глава, връх, начало, първенство. В древноперсийски sairu – власт, управление, хинди sarkar – господар, ягнобски šarik – върховен, кховарски charwelu – длъжностно лице, управник, шар, шир са титли на предислямските владетели в Тохаристан. Както ще видим по-нататък, в прабългарски е съществувала думата шър – глава, главен, (джър/джур/жър/жур – връх планински, от Миджур – снежен връх, в осет. mitsær), което показва че топонима Шар-планина, най-вероятно е със прабългарски произход, свързано с шаръ – глава, планински връх! В потвърждение на казаното може да посочим съхранената в руски старобългарска дума шар – кълбо, с неясна етимология според Фасмер, но свързана с изходна старобългарска дума от древнобългарски произход – шаръ – глава, респ.кълбо. Втората дума „цлтхи” е сходна с осет. cælæs – храна, иронски cæl, дигорски cælæ - угощение, пир, третата – „иш” е спомаг.гл. „е” – 3 л.ед.ч. Така изречението придобива следния вид „Шар, храна има”. Явно се касае за съд за жертвена храна, оставяна в гроба на покойника. (ГТ-ДСПОП,стр.43-45,203),(ВА-С-3,стр.75)

6). Надпис върху съд, открит край гр.Умани (Украйна, 5 в.прн.е.). Описан в 1949 г. от А.И.Тереножкин. Той смята че въпросните знаци имат религиозно, култово значение. (Б.а. трябвя дя отбележим че Турчанинов навсякъде използва термина „древно-, или староосетински”, но предвид на по-късната нескитска принадлежност и етногенеза на аланите, по-правилно е да говорим за скитско или сакско писмо, което в

последствие заимстват аланите и прабългарите). Г.Турчанинов ги разчита с помощта на арамейското писмо, в неговия скитски вариант, като „о хрс, 2, 3, 4, 1” което в съвр.осетински е uæ xuers (xors). Броенето е с неясно значение. Хорс означава добър, щедър и е обръщение към Бога: „ти боже”. Източнославянското божество Хорс, както смята Абаев е наследено от славяните от аланите (б.а. вероятно от антите в техния алански период, ант-

ас – крайни аси). (ГТ-ДСПОП,стр.46-48,204) Името Хорс присъства и при българите, под формата Хърс, съвр.фамилия Хърсев(и). В тох.(б) kare, в тох.(а) k.r, прототохарски *horos, *horesha – хубав, великолепен, добър, вероятно иранска заемка. (DA-DT-b) В санскрит har(i), haāryati, протоиндоирански jāhar – бодро, весело, кховарски hor, кюрдски xušr, съвр.персийски xorsänd, пехлеви gār, garōst – желан, скъп, предан, красив. (Ch-DIV) Според Абаев иронското xuers, дигорското xors – добър, хубав, е абстрактно понятие развило се върху основата на по-старото общоиранско *xwara – храна, т.е. за древният човек, първоначалното „добро” е било именно наличието на храна, без която живота е невъзможен. (ВА-С-4,стр.218,219) Напр. от един произход са песийското xwāl, пехлевийското xwālīš – храна, сладък и славянското *хвала – израз на благодарност и добри чувства (Фасмер го извежда от слава, но смятам че по-вероятно имаме древна иранска заемка на общославянско ниво).

7). Надпис от Таганрог (Золотая коса). Открит е върху глинен съд намарен в могилно погребение от 5 в.пр.н.е. Описан от М.А.Милер в 1926 г. Съхранява се в Таганрогския исторически-краеведчески музей. Надписът съдържа 24 букви, чете се от ляво на дясно, без словоразделителни знаци. Турчанинов разчита следното изречение: „St(w)t attă ata Atiaga p(a)t Sahhati” което отговаря в съвр.осетински на „Студ адтæ æдта Æцаг

50

фæтæг Сагкати”. В превод: „Славен бе ти Ацаг, вожд на (рода, племето) Сакаево”. Първата дума отговаря на дигорското stauun – възхвалявам, славя. Името Ацаг, в съвр.осетински се среща и формата Æца, аналогична на българското име Аце, Ачо, Ацев(и) и означава истински, правдив, носител на правдата. По-древната форма Атиаг е открита и в надпис на гръцки (Αζίαγος) от черноморската колония Олвия, публикуван от В.В.Латышев. Името Атиаг носи и римския философ от алански произход Етикус Истер. А това доказва верността на прочита. Другото име, е етноним Sahhati - саки. Турчанинов го свързва с осет. sag – елен и обяснената от В.Абаев етимология на етнонима saka, саки – „елени” предвид сакралността на това животно поради основното му присъствие в скитския „зверин стил”. (ГТ-ДСПОП,стр.48-50,205) Друго обяснение: В тох.(б) sahāye, хотаносакски sahāya, палийски saka, българското сакъ – приятел, близък, последовател или дигорското saxъ – смелчаг, юнак, от един произход със санскрит sah – победоносен, покоряващ, завладяващ, в протоиндоирански sajāh, согдийски šāxī, таджикски, пущунски, ягнобски, йидга šax, сангличи šox, вахански šux – силен, твърд, здрав, бърз, енергичен. (ВА-С-3,стр.48) Също в тохарски sākti – твърдост, власт, мощ, способност, sāk – управлявам, държа, ограничавам, подтискам и sakw – благосъстояние, щастие, протоиндоевропейското *sogh-eha – управлявам, владея, подтискам. Тохарските форми са заети в тюркски šaq, čaq – сила, мощ. Така че „саки” означава силни, мощни, смели, енергични, покорители! Интерес представлява думата p`t, p(a)t, която според В.Абаев е ранна аланска форма на съвр.осет. fætæg – вожд, предводител. Той го извежда от авестийското paiti, санскрит pati, paāti, – господин. Формата е фиксирана и в личното сарматско име Patias. Може да посочим и тох.(б) patti, peti, тох.(а) poto, протоиндоирански pati, староперсийски, пехлеви pat, скитски vata, хотаносакски рā, кушанобактрийски pido, bid, мунджански руе – достоен, почитан, господар. (L-IAIL) А наличието на аланска дума пат – предводител, вожд, обяснява напълно логичното и присъствие и в езика на прабългарите, където е била под формата *батъ, напр. Грум (Крум)-бат – владетел на хоните (хоногурите) в Согдиана, Бат-Баян – едни от синовете на Кубрат (вж. и българското бат` или батьо – уважително обръщение към по-възрастен). Формата на спомагателният глагол atta отговоря са съвр.осет. adtæ – 2л.ед.ч. в мин.вр. Усилващата частица ata отговаря на съдр.дигорско ædtа, ættа, gedta – да, точно така (бълг.диал. е-те, е-те така, е-де). (ГТ-ДСПОП, стр.17-20)

8). Надпис върху съд, открит в погребение от 5 в.пр.н.е. край с.Перездино (Украйна). Описан е от археолога В.А.Городцов в 1903 г. Надписът е съставен от пет знака наподобямащи арамейската писменост, в нейния „скитски” вариант. Турчанинов

разчита израза: „f(i)ta āia”. Първата дума отговаря на осетинското дигорско fidæ, иронско fыd – месо. В санскрит pituā, авестийски pitu, средноперсийски pid, согдийски piθ (pith), партянски pyd, пехлеви pīt, хотаносакски p.ady, искашимски pudf, сангличи pudaf – месо, в древноирански pitu означава и храна изобщо. (L-IAIL),(IED),(ВА-С-1,стр.489) Авторът отбелязва че знакът „f” в случая е изобразен като комбинация от двете арамейски букви „пе” и

„вав” - . По-късно този нов знак фигурира и сред надписите от Маяцкото градище. Втората дума „āia” отговаря на осетински иронски uыj, дигорски aj, - той, съотв. в род.п., Също в искашимски wa, шугнански уъ, wi, мунджански wo, вахански уао – той. (IED) Знакът - ā, æ, отговаря на арамейското , - „хе, ха”, но в

огледален вариант. Тази буква фигурира и в по-късното прабългарско писмо, - „ан”, както и в кирилицата, като „голяма носовка - „ън”.

Така че изразът е „храна за него”, респ.покойника. (ГТ-ДСПОП,стр.51-53,206)

51

9). Надпис върху съд, от „срубно” погребение, открито до с.Политотдельское, Волгоградска обл., 7-6 в. Проучено и публикувано от К.Ф.Смирнов (1953 г.) Погребението е на 2.3 год. дете от срубната археолог.к-ра, скелетът е в „ембрионално”, свито положение с глава на юг. Върху съда за ритуална храна има пунктиран надпис с арамейски букви. Турчанинов го разчита като pithw – pitu, аналогично на надписа от с.Переездино. Значението е същото - храна, месо. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.51,табл.ХVІ) Виждаме че все още преходът „П-Ф” не е осъществен (както е в горния, идентичен по значение надпис).

10). Надпис върху съд за ритуална храна, открит при погребение от същия некропол (с.Политотдельское). Погребението е на възрастна жена, със съпътстващо

погребение на теленце. Скелетът на жената е в ембрионална поза, в посока север-североизток. Публикуван също от Смирнов. Надписът е трибуквен, от арамейски тип. Турчанинов разчита думата iat, която свързва с древноиндийското ad – яж, ādya, авестийското yada, иронски ad, дигорски adæ – вкусен, хранителен, храна. (ГТ-

ПИЯНКВЕ,стр.51-52,табл.ХVІІ) Според Абаев, произхода на ad/adæ, не е много ясно и го разглежда като проява на общоиндоевропейското *ed – ям. Посочва унгарското êz – вкус, съгласно мнението на Мункачи, като стар алано-унгарски изоглос. (ВА-С-1,стр.28) Може да посочим и старобългарското jaтъ, българското диалектно ито – храна (Троянско), което БЕР представя катя форма на славянското *едъ – храна, ям, но по-вероятно е да се касае за дума от прабългарски произход. В тох.(б) yot – храна, заето в алтайските езици i`ut`e, тюркски ö`t, монголски öte, тунгусоманчжурски üt, корейски j`t – супа, храна, бульон. (S-AE)

11). Фрагмент от надпис върху съд, открит при с.Константиновка, Запорожка област, (5 в.пр.н.е). Описан от Б.Н.Граков в 1949 г. Буквите са арамейски в „скитски” вариант. Турчанинов разчита „od…mmd...so...n…”. Предполага че са част от поминателен израз: „m(ā) m(a)d(ā) so(j)n(ā) (dāon āhsāon pā) od”, което отговаря на дигорското „мæ мадæ сойнæ дæŷæн æхцæуæн фæŷуæд”. Осетинското mæ e eнклитична форма на притежателното мест. 1 л.ед.ч. mæn, аналогично и в български се срещат двете форми мен и ме. В тох.(б) me – местоимение със значение на мен, в хуфски, рушански mu, mo – ме, на мен. В пехлеви man – аз. (ИС-ПРС) В келтски mi – мен. (EDGL) Думата m(a)d(ā) отговаря на осет. madæ – майка. So(j)n(ā) е сходно с осет. sоjnæ, soj – мазнина, сланина, сало. Аналагично в чувашки şu, şăv, şukanĕ – масло, сланина, мас. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.127,130) Както казва В.Абаев, във фолклора на осетинците, при които скотовъдството е играло важна роля в стопанството, понятието за мазнина, сланина, се възприема в по-абстрактен план като ситост, удволетвореност, богатство, благо. Аналогично и при нас българите, благо е нещо сладко, но блажен означава местен, мазен, сланина, мазнина, а благо в абстрактен план е ситост, богатство, добро. Абаев извежда произхода на думата от индоиранското sphāna, иранското spana – обилие, охраненост, древноиндийското sphāy – дебелеещ, тлъстеещ. (ВА-С-3,стр.131) Но трябвя да посочим и тох.(б) soy, sosoyos – наситен, преситен, презадоволен, от тохарското soylñe – задоволявам, идентично с осетинските форми (тохаро-осетински изоглос) вж. и славянското сало – тлъстина. Също в санскрит

52

asinvaā - жаден, староирландски sāith, готски saёs, литовски sotuёs, общославянски *sitъ – нахранен, задоволен. Другата дума рāod е във връзка с осет. дигорско fæuuæd – да бъде, dæûæn æхcæuæn е дигорски израз означаващ „на теб приятен (да е)”. Така че значението на цялото изречение е било вероятно „моето майчино благо за теб приятно да бъде”. (ГТ-ДСПОП,стр.53-55,206)

12). Фрагмент от надпис върху съд, открит в гр.Кисловодск (Крестовой горы). Датиран е около 5 в.пр.н.е. Описан е от Е.Ртвеладзе в 1961 г. Находката е била

в гроб, облицован с камък, принадлежащ към кобанската археологическа култура. Надписът съдържа седем букви от арамейски тип. Турчанинов разчита „d`atagi q…” и го свързва с осет.иронски dættagы, dættыn, dæddыn дигорски dættæg, dættun, dæddun – даващ, давам. (ИРС),(ОРС) Също в белуджи dəyəg, dəyag, кашмирски dokhu, персийски dihānīdan, dadan, ормури dāk, вахански dētt – давам, в санскрит daksina – жертвоприношение, дар. (VS-ETD),(ВА-С-1,стр.350-351) За несъхранената дума започваща с „q”, Турчанинов предполага че отговаря на осет. иронски kыux, дигорски kыоx – ръка, коята

Абаев смята за местна кавказка, или по-древна угрофинска заемка, съответно в чеченски kujg, коми kek, ki,манси kat, хантски köt, унгарски kéz, удмурски, марийски kid, фински, естонски käsi, мордвински k'ad', вепски käzi – ръка. (ГТ-ДСПОП,стр.56-58,20,207),(UE),(ВА-С-1,стр.644) Трябва да отбележем че последните остатъци от скитите в Кавказ се разтварят сред представителите на кобанската култура и се асимилират. Носители на кобанската к-ра са предците на абхазо-адигите, дагестанските народности и чечено-ингушите, езиково принадлежащи към голямата синокавказка общност.

13). Надпис върху съд, от с.Бондариха, по р.Донец, в близост до г.Изюм (Украйна), от 6-5 в.пр.н.е. Съдът е открит при разкопките на скитска землянка. Д.Я.Телегин публикува скица на надписа (1953 г.). Турчанинов го разчита с помощта на арамейското писмо: n`b. Отговаря на осетинското naf – пъп, род, както и на осетинското божество Наф – защитник на рода и семейството. В.Абаев го извежда от авестийското nāfah, согдийското n`β (nāf) - род, дигорското nafæ – пъпна връв, в латински natus - раждане, а името Наталия означава раждаща. (ВА-СЕИ,стр.111 Също в санскрит naābhya, протоиндоирански hnabhia, авестийски nāfa, средноперсийски nāfag, партянски n'p, nāf, пехлеви nāf, съвр.персийски nāfa, ягнобски nofa, кюрдски nav, пущунски nu, талишки nofê, шугнански na'f, язгулемски naf, кховарски, искашимски naf, вахански nof – пъпна връв, семейство, род, племе. Също в санскрит naāpāt, протоиндоирански hnaptiha, авестийски nafšu, napat, съвр.персийски nawa, nawāda, nawāsa, таджикски nabera, кховарски nakht, nakhush, искашимски növus, вахански nöрus, napъs, сариколски nabъs, шугнански nebos – дете, внук, потомък. (L-IAIL),(IED),(ВА-С-2,стр.148-149) В пущунски nafara – хора, народ. В тох.(б) napem – народ. (DA-DT-b) В унгарски nèp – народ, в манси n'awram, хантски n'êgrêm, марийски n'oga - дете. (VS-ETD) Унгарското понятие е аланска или тохарска заемка. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.56,табл.) На същия съд има и още един надпис, неразчетен от Г.Турчанинов. буквите са арамейски, в скитскии вариант. Ако се опитаме да го разчетем се получава израза „диита анукъл” което се разчита с помощта на осетинските dættыn – давам и дигорското ængъæl, иронското ænqъæl – надежда,

53

упование, мисля, смятам, предполагам, очаквам, т.е. дай надежда, явно обръщение към божеството Наф. За ænqъæl/ængъæl, Абаев посочва изходното индоиранско han-gariya – бодърствам, наблюдавам, персийското angārdan - мисля, предполагам, съответно в осетински kъal, qъal/igal – бодърствам. (ВА-С-1,стр.163-164)

14). Надпис върху съд, от могилно погребение он некропола „Серко” до гр.Никопол (Крим). Изследвано от Б.Н.Граков в 1945 г. Датиран е около 4 в.пр.н.е. Надписът е от арамейски тип. Турчанинов го разчита като bājkšāh(wa)th, което се

обяснява от авестийското bākš – подарък (бълг.турцизъм бакшиш) и āhwath, дигорското axuadin, иронското axodыn – вкусвам, ям, храня се, т.е. „храна-дар”, ритуална храна. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.57-58,табл.ХХІІ) В.Абаев свързва axodыn/axuadin с иранското ā-hwād, hwād, авестийското hwāsta, hudэma – сладък, вкусен, в персийски xvāī, пущунски xvand, кюрдски xō – вкусен, сладък, съотв.в древноиндийски svād, svādate,

svādu, svāda – сладък, вкусен, английски sweet, немски süss – сладък. (ВА-С-3,стр.90)15). Надпис, върху керамичен фрагмент от съд, датиран около 5-4 в.пр.н.е.

Съхранява се в Таманския археолотичен музей. Открит е при разкопки в Станция (Станица) Старотитаровска. Виждаме че надписът е скитски, с арамейски по прийзход

букви. Първата е без съмнение арамейското - „йудх”, втората е арамейското -

„таф”, третата е - „алаф”, четвъртата е - „гамал” и петата е - „тетх”, или се получава „итагтх” отговаряща на съвр.дигорско ættæg – дадено, давам. (ДРС) Следват две цифри, най-вероятно 3 и 4, т.е. 34 и думата „угъ” като откриваме

специфичния знак , известен и от по-

късните алано-прабългарски надписи - , транскрибиран от Турчанинов като „гъ”, първообраз на глаголическата буква „герв” – козле. В осетински иронски uag, дигорски uagæ означава характер, норма на поведение, мярка, състояние, вид, което показва че първоначалното му най-древно значение е било просто мярка. (ИРС),(ДРС) Интересно е че в осетински ugard означава знак, нанесен върху нещо, най-често дърво, за отбелязване на брой на нещо, а ugæs/iguæs е земеделчески термин означаващ определено количество ожънати снопове, Абаев смята че това е древен земедалчески термин. (ВА-С-4,стр.12,13) Така че „угъ” е вид мярка, в случая вероятно отнасяща се за зърно. Така надписът придобива съвсем ясен смисъл: „дадено 34 уга”, т.е. 34 мярки от нещо. (ВА-С-4,стр.12)

Напълно невярно е тълкуването на панслависта С.Рябчиков, който чете б-ч-е-л-а ж-у-ж (бчела жуж) – пчелата жужи (вж.уеб-сайта му). Няма никакъв смисъл това да се поставя върху съд и второ, в 4 в.пр.н.е. славяни не само в Причерноморието, а изобщо няма! Техните предци, все още недеференцирани, са част от голямата балтска общност и са носителите на културата на щриховата керамика, обхващаща земите на Закарпатска Украйна и Западна Белорусия!

16). Надпис от печат, открит при разкопките на Олвия, от Б.А.Фармаковский през 1904 г. Датиран е между 1-3 в. Състои се от четири сплетени

арамейски букви. Г.Турчанинов ги разчита каго лично име AZHQ – Azaq. В съвр.осетински не се е запазило, но е свързано с авестийското āz – управлявам и общоиранския суфикс -aka, осетинския –æg (прабълг.– -их, -ех, -ах, -ух) с който се образуват личните имена,

54

Азак – управляващ, владетел. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.61,табл.ХХVІ) Явно производна на същия корен е съвр.осетинското as/asæ – ръст, величина, възраст, старшинство. /ВА-С-1,стр.74/

17). Надпис от Тира, 2 в. (Северно Черноморие). Публикуван от А.И.Фурманска в 1961 г. Надписът е върху голям фрагмент от амфора, или друг голям керамичен съд. Има стопански характер. Турчанинов го разчита с помощта на арамейското писмо: „tonun 240 ā atiak tund”. Надписът е от 2 в., което показва че е оставен от алани. В дигорски по аналогичен начин звучи: „tonun, 240 a æseg tund” – събрани, 240 (не уточнено какво, плодове /?/…) наистина събрани”, т.е. е отбелязвано събирането на някаква, най-вероятно селскостопанска продукция. Сметката е обозначена като 20 чертички по 12, равно на 240. Турчанинов показва и произхода на буквата за звука „нд”, като комбинация от двата арамейски знака за „н” и „д”: . (ГТ-ДСПОП,стр.59-60,208)

18). Надпис върху глинен прешлен за вретено, от 2 в., открит в с.Калиновка (старо име с.Сербы) Одеска обл. Описан от И.Козыренко в 1956 г. Надписът е дълъг, съдържащ 44 знака от арамейски произход : „ās kl mā lāwr wissān kandtan waip ma shk

šaw pm”. Според Турчанинов чрез осетински, трябва да се интерпретира: ās – æz – л.мест.1 л.ед.ч., аналогично и идентично с бълг. аз. Kl – Kal, „Кал”, смята за лично име Гал, разпространено и при осетинците като Гало. Значението е свързано с осетинското (и българско) gal, гале – бик, вол, в персийски gusale, гилянски gusalê - теленце. Свързано с иранското понятие за стадо, в осетински gal, ягнобски gala, кюрдски gel, golê, пущунски gêlê, талишки gälle, персийски gala, шугнански gêllê, гилянски gala, язгулемски galo, gala, сариколски galo – стадо. (VS-ETD) Мнението на В.Абаев, „че в осетински

думата гал е навлязла от кавказкия субстрат” е погрешно, всъщност е обратното, думата е исконно иранска, заето в кавказките езици. Като лично име в осетниски Галатæ, Галотæ (Галаевы, Галоевы) има и точни български аналози, Галеви, Галови, Гале, Гала, Галей, Гало, Галован – бълг.имена от 12-18 в.

Mā – mæ – притежателно л.мест. 1 л.ед.ч., бълг.мен, ме. Lāwr – læwar – подарък, wissān – лично женско има Wiss, в дат.пад. с окон. –æn, Но може да предполагаме че е форма на дигорското uosæ, иронското us, прабългарското осоа – съпруга, kandtan – kondton мин.вр. на глагола kænыn – правя, ai, род.п. на указ.мест. aj – това. (ДРС) Следващата дума waip, съществува и в съвр.осетински и означава прешлен за вретено, от един корен с глагола uafæn – тъка. Интересен паралел на waip е в тох.(б) wapāpatstsa - тъкач, yape - паяк, wāp – плета в санскрит санскрит vabhi - паяк, в тох.(а) wab – плат, тъкан. В средноперсийски wāp, waf, осет. иронски wafыn (uafыn), дигорски wafun (uafun) язгулемски waf, waft, вахански yыf, пущунски iw, ягнобски waf, wof, woāta, шугнански waf, сариколски wafon – плат, тъка, санскрит vabhi - паяк, хетското ep, готското wap, старовисоконемското webau – тъка, плат, английски web – паяжина, тъкан, немски weben – тъка, такане. (L-IAIL),(VS-ETD) Следващата дума е shk - „схк” – иронското sыxag – съсед, според Турчанинов, но може да посочим много по-

55

убедителното siах, siахsаg – жених, годеник, съпруг, т.е. да се отнася за подарък направен от годеник към бъдещата си съпруга, или мъж към жена си. Šaw – черен, в случая е най-вероятно лично име, напр. в сарматските надписи от Олвия (2 в.) се разчита името Σιαύακος, отразяващо аланското syāv, syuvāγ, syāvak, syv, syuvg, syvak – черен, т.е. аланското име Сивак е означавало черен, Черньо, аналогично на българското Сиво, Сивчо. И последната дума е p`m, p(ы)m – писа, по-древна, „аланска” форма pīsta на съвр.осет.иронско fыsta, дигорско pinsta, finsta – писа (и старобългарското от древнобългарски произход печат – нещо написано). Турчанинов интерпретира надписа по смисъл така: „Аз Кал (Гал) направих подарък на Виса, този прешлен е на съседа ми, Сивак писа”. Не става ясно каква е ролята на съседа, така че предлагам по-друг прочит: „Аз Кал направих подарък на Виса (или на годеницата, съпругата си), този прешлен е на (по-точно е от) годеника, съпруга и. Сивак писа”, но може да инетрпретираме и като „черно написано”, т.е. като бълг.израз „черно на бяло” – ясно, подчертано, категорично написано. Интерестното е, както посочва Турчанинов че в този надпис от 2 в. се открива вече начеващото обособяване на иронския и дигорския диалект. (ГТ-ДСПОП,стр.21-23,62-64,209) Факт пряко потвърден от археологията, именно във 2 в. са най-масивните заселвания на т.нар. „късни алани” в района на Централен Кавказ, по р.Терек, известни от източниците като алани-олонди, (вкл. и олхонтор-болгар) и хайландури, чийто наследници са в основата на по-късно възникналия иронски диалект.

19). Надпис върху фрагмент от амфора, открита около Одеса, на р.Итгулец (2-3 в.). Надписът е трибуквен и Г.Турчанинов го превежда като „фиу”, което и в съвр.осетински иронски fыu, дигорски feu, означава мазнина, масло. Начинът на

изписването на „ф” е идентичен с по-древния надпис „f(i)ta āia” от Переездино, Украйна, 5 в.пр.н.е. Също интересен факт е че за пръв път в този надпис се среща символът - „и” широко застъпен в надписите от Маяцкото градище и в надписите от Дунавска България (Мурфатлар). (ГТ-ДСПОП,стр.64-65,85-86) За произхода на fыu/feu, Абаев посочва санскритското pīvās, авестийското pīvāh, персийското pī, хотаносакското piy, пехлеви pīg, pik, белуджи pīγ,

кюрдски pīw – мазнина, сланина, тлъстини, вероятно с еднакъв произход с fыd – месо, индоиранското pita – храна, руското питательный – хранителен, пища - храна. (ВА-С-1,стр.477) В тох.(б) op, opi – тлъстина, мазнина, хоказва паралел с хетското appuzzi, латинското adeps, оbesitas – тлъстина, затлъстяване, в тох.(а) трябва да очакваме ар. Аналогично в чувашки apat (апат) - храна.

20). Надписи върху амфори от 2-3 в. Открити в Недвиговското градище край древния Танаис. Публикувани от Т.Н.Книпович в 1949 г. Знаците са от арамейски произход, вкл.наподабяващи и еврейското квадратно писмо. Турчанинов разчита двете синонимни думи „пиилут” и „пиилутан”. Виждаме че знакът тук обозначава звука „у”. В съвр.осетински те биха се произнасяли като fiiluton и fiilut. Производни са на иронското æluton, дигорското ilæton, староосетинското (аланско) alut – спечиален вид пиво. Интересно е че при българите също е съществувал обичая да се приготвя това питие, чието название е олъ, оловина и е непознато за останалите славяни. Става дума за много древно питие характерно предимно за западните индоевропейци, в староирланди oul, ирландски уl, уlaim, òl, lionn, протогермански *aluá; *alwa-; старосаксонски alo-fat, английски ale (ел), староанглийски ealo, шведски, датски öl, ol, литовски alues, латвийски aluīs, старопруски alu – пиво, бира. В ирландски olta –

56

пиян. (EID) В латински alūmen – горчив, кисел. Според Абаев æltоn е старогерманска заемка, което е съмнително. Вероятно при аланите и прабългарите, въпросната дума е тохарско наследство. Според Турчанинов формата използвана в надписите „пиилут” и „пиилутан”, аналогична на fiilut, fiiluton отразява двусъставна дума: fiu – мазен, тлъст и alut, alutan – пиво, оловина, т.е. става дума за „тлъсто пиво”, по-гъсто, по-силно, по-качествено. Интересно е че alut стои и в основата на сарматски лични имена. В Олвия, върху надгробна плоча с гръцки букви е написано сарматското име Αλουφαγοζ (Алутагос, Алутаг), което В.Абаев интерпретира като „пивовар” или „пиволюб”. Но предполагам че тук става дума за особено сакрално значение на тази напитка в живота на аланите, вероятно аналогична с тази на хаомата за древните иранци. (ГТ-ДСПОП,стр.64-68,209-210)

21). Надписи от амфори (2-3 в.), открита до с.Орловка, Одеска обл. Публикуван от Книпович (1963 г.) Надписът е трибуквен, отговарящ на арамейското „пе – (хоризонтален щрих) `(айн), хоризонт.щрих е древмноаланската форма на „и”. Турчанинов го интерпретира като съвр.осет. iu æmmæ ssædz озн. числото 21. Става дума за обозначаване на вместимост в неизвестни единици.

На друга амфора описана от А.В.Добровольский, се чете „20 сейн”, като „сейн” е дигорското sæin, иронското sæn – вино, т.е. амфора за вино с дадена вместимост.

22). Надпис от каменна плоча, открита в Олвия, датирана между 1-4 в. Плочата е открита при прокопаване на окоп по време на ІІ-та Св.война. Изследвана и описана в 1946 г. Турчанинов разчита четирибуквена арамейска

дума „kjšj”. Свързва я с древноиранското, древноскитско kšaj – владетел, цар, аналогично на персийското šaх. От същият корен са индоарийското kšatra, древноиранското χšavra, древноперсийското χšaš`ša, согдийското χšavr, хотаносакското kšāra, осетинското иронско xsar, дигорско æxsaræ – власт, сила, военна доблест и слава, държава. (ВА-С-4,стр.224,225) Хармата въстановява аланската дума šayant – владетел, царска власт, като изхожда от названието на сарматското племе Ξάνδιοι (Ксандии), известни и като „царски сармати”. Вероятна връзка със староиндийското ksāh, авестийското šayanа – земя, страна, но с първоначалъно значение сияещ, по-късно приевърнало се в титла, в пехлеви и персийски shēd/šid, осетински дигорский sаjnæg – сияещ. Например согдийската титла yxš`d (ихшид), означава “блестящ, сияещ господар”. Също в древноиндийски (ведийски) ksāita – владетел и ksāh - страна, държава, в тох.(б) kaniya, keniya, kentsa – страна, държава. Прави впечатление използването на общ,

слогов знак, образуван от сливането на арамейските букви за „ш” и „й” - . (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.64,табл.ХХІV)

23). Надпис върху пръстена на скитския цар Скил. Той е цар на причерноморските скити, живял в 5 в.пр.н.е. Историята му е описана от Херодот. Бидейки по майка от гръцки произход, той получил и елинско възпитание. Често посещавал гръцката колония Бористен. Тук бил посветен в култа към Дионис. Използвайки това, брат му Октамасад извършва преврат, обвинявайки Скил че е предал вярята на своя народ и почита елинските богове. Скил успява да избяга в Тракия при Ситалк, царя на одрисите. Но Ситалк постъпва извънаредно подло, като го предава и разменя за брат си, пленник в Скития. Още на границата Скил е обезглавен

57

от брат си. Че това е било реална история, се потвърди от открития през 1930 г. в Северна Добруджа, край древния гр.Истрия (Хистер, днес с.Хистрия, северно от Констанца, на черноморския бряг), пръстен със скитски надпис, направен с гръцки букви: „ΣΚΕΛΕΟΕΑΡΓΟΤΑΝΓΑΡ” което може да разделим като ΣΚΕΛΕΟ ΕΑΡΓΟ ΤΑΝΓΑΡ. Първата дума е името Скил. Според В.Абаев, то няма убедителна иранска етимология, което е учудващо мнение. Може да посочим иронското skъæl, дигорското æskъæl – прав, горд, твърд, не превиващ гръб, т.е. Скил – горд, достоен. В хотаносакски skalsa, skelsü – надменен, горд (Бейли). Покорни въстановява

протоиндоевропейското *skel – твърд, непрегъващ се, дало и гръцкото σκελετός – скелет, примери дадени от самия Абаев! (ВА-С-3,стр.141) Може да добавим латинското scala – стълба, издигната сцена, славянското скала – голям твърд камък. Втората дума е „еарго” с вероятна връзка с дигорското еrgъæv, иронското irgьæf –

защита, спасение, спасител, закрилник, дигорското еrgъævæn, иронското irrgævыn – защита, спасение. Според Абаев думата произлиза от прехода iv-rgævыn/еv-rgъævæn, a rgævыn/rgъævæn отговаря на иранското *grab/*grabaka – хващам (славянското грабя е от същия индоевроп.корен), в пущунски γrēvay – длан, т.е. изходната иранска форма е aibi-grab – захват, захващам, респ.боря се, защитавам се. От същия корен е и съвр.осетинското argъævnæ – клещи. (ВА-С-1,стр.548),(ВА-С-2,стр.406) Третата дума е „тангар” и няма нищо общо с тюркското Тенгри, както биха си помислили някои пантюркисти, а е във връзка с дигорското tong, иронското tыng – силно, здраво, твърдо. (ИРС),(ДРС) Абаев посочва твърде интересен паралел, в тох.(а) täñki, тох.(б) tañki – много, силно, което откриваме в китайски tañg, тюркски tyñg, монголски tuñg – много, силно. Думата е с индоевропейски произход, в арменски tandzr, древнонемски þungr (thungr) – тежък, голям. (ВА-С-3,стр.340) Така че имаме тохарска заемка в китайски, алтайските езици и закономерен тохаро-осетински изоглос. Същият корен го откриваме и в прабългарското име Т ган (Тонган) от Мурфатлар, означаващо силно да поразява (враговете).

Или надписът върху пръстена придобива смисъла „Защитавай твърдо и силно Скил”. Това е обръщение към Ботинята-майка, нарисувана на самия пръстен, като седяща жена. Върху друго изображение на Скил, от мраморна плочка, открита при разкопките на древногръцката черноморска колония Никония, намирала се при устието на Днестър, се чете: „ΒΑΣΙΛΕΩΣ ΣΚΥΛ ΑΛΚΙΜ” което от гръцки означава „Храбрият цар Скил”.

58

24.Надпис на сарматски бронзов пръстне с изображение на конник. Датиран към 1 в. Принадлежал е на римски легионер от ХХІ легион. Сега принадлежи на частна коллекция в САЩ (http://www.lietuvos.net/istorija/sarmatia/sarmatia.htm ) На пръстена ясно личи трибуквена дума от рунически знаци (има още една надпис на дясната страна на пръстна но на фотографията е трудно читаема). Всички знаци може да се открият в руническите надписи от Мурфатлар. Первата буква - „кх”, в персийското сасанидско писмо ,

согдийското „манихейско” писмо ,

староеврейското писмо , арамейското

самаритянско писмо , древното арамейско писмо от асирийския период - „капх”. Втората буква , в арамейското писмо от асирийския период , арамейското

самаритянско писмо согдийското „манихейско” писмо - „йудх”. В древноболгарското писме този знак е първообразът на „е-двойно” (е/я). Треттата буква

, в арамейското писм , сирийското „естрангело” и несторианското писмо - „нун”. Буквата е в огледален вариант в сравнение с арамейските образци. Получава се думата „кхен” или „кхин”. Може да я свържем с осетинското иронско хuыn - подарък, приношение, подарък в знак на уважение. (ИРС)

59

ІІ. Средновековни алански надписи и надписи от салтомаяцката култура

1). Надпис върху фрагмент от амфора от Херсонес (7 в.). находката е от 1970 г., описана от Е.И.Соломоник. Турчанинов използва нейна скица.Надписът се състои от букви и цифри от арамейски и сирийско-несториански тип: „тфш āх ишасш 1000, 1”. Звучало е като „т(ы) фышæх иш аш(ы) 1000, 1, сходно със съвр.дигорско „...ты фысæг ис азы”. Първата

60

дума не е запазена, възможно е да е лично име, втората означава пиша записвам, „ис азы” – годината, тази година, в осет.аz – година. Според арамейската традиция числата са 1000 и 1, което Турчанинов разчита като 1001 г. Наличието и на согдийско-несториански букви, му подсказва че найзвероятно е използвано несторианското летоброене, което използва за отправна точка „Селевкидската ера”, или „Ерата на Александър”, започнала на 01.10.312 г.пр.н.е., което показва че 1001 г. отговаря на 689 г. Или виждаме че алани обитават Херсонес, във времената непосредствено след изтеглянето на прабългарите към Балканите. Както отбелязва Турчанинов, характерно за аланските говори от 7 в. е изобилието на звука „ш” и по-приглушения изговор, явление изчезнало в съвр.осетински, явно под влияние на кавказките езици. Нещо подобно откриваме и в прабългарските думи, напри. шър – глава, от израза Анишър - Юпитер (водач на боговете, от „Розетката от Плиска”), джур – глава, от вр.Миджур – букв.снежна глава, и съотв.осетински аналогии сер – глава митсер – снежен връх, снежна глава.

Също в този надпис се наблюдават и влияние на сирийско-несторианската писменост, повлияла на аланите чрез несторианските общонсти в Сасанидски Иран. Тук се открива връзка между несторианското - „ш” и аланското - „ш, сш”, нестор. - „а” (`айн) и алан. - „æ”, нестор. - „х” и алан. - „х”, нестор.

- „х” и алан. - „`а”. (ГТ-ДСПОП,стр.70-75,213)2) Надписът върху „бъклицата от Новочеркаския музей”. Находката е

открита при разкопки на салто-маяцката арх.култура (Станция Кривянская). М.Артамонов я обявява за „тюркска”. Под негово влияние в 1954 г., А.М.Щербак определя надписа като „хазаро-булгарски” и се опитва да го чете с помощта на тюркските руни. Получава сравнително безсмисленото изречение „кумис, кумис, наливай, голям отвор, пий”. С.Е.Малов определя тези знаци, наречени по-късно в рускоезичната литература „донско-кубанско писмо”, като подобни на тюркските...но само на пръв поглед. Г.Турчанинов открива сходство между занците открити от Книпович, от надписите върху амфори.

Той доказва че надписът е направен с алански руни, но на касожки език. Явно бъклицата е принадлежала на касожки войн. Касогите (осет.kæsæg), предците на кабардинците, са били непосредствени съседи на аланите и прабългарите в Кавказ. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.76,77) Надписът е добре структуриран, с разделителни знаци между

думите. Първата дума е . Виждаме нови знаци, срещащи се и в

древнобългарските надписи: - „х”, - „ум”, (Y) - „и”, - „къ, q”, - „ан”.

Втората дума е , - „з”, - „æ”, - „а”(`айн”). Третата - , - „ла”, „лъ”,

- „у”, - „æ”, -„к”. Четвъртата , , - „з”, - „а”, - „уа”, „уъ”. Петата -

, - „к”, - „ъа”, „у”, - „у”, - „æ”. Шестата - , - „ла”, „лъ”,

- „ан”, „ън” (известната ни от глаголицата и кирилицата „голяма носовка”), - „а”(`айн”), , - „б”, - „а”. Следва повтаряне на последната дума, като за последната сричка „ба” се използва „п`а” - , според Турчанинов, но начинът на

изписване на „п” – , според мен е по-близък до несторианското „х” – „хе”, отколкото до „п”. Получава се: „х`умигкъан зæ` лъæк зауъ къауæ лъан`ба лъан`х`а”. Или в предвод Турчанинов посочва „чашата принадлежи на Леюк, войн от рода (племето) Куеев, той е бил знаменит”. В дадената интерпретация е допусната една неточност. Той предлага израза”…войн от рода/племето Куеев…” като приема че Куеев е някакъв етноним. Дори предполага че става дума за много древна тюркска заемка в адъгски – kuu – лебед, т.е. тотемно животно дало название на самото племе.

61

(ГТ-ДСПОП,стр.98-99) Смятам това за грешка, тъй като трябва да се чете не „кууай”, както смята Турчанинов, а „къауæ”, аналогично в адигски kъūэ, убихски kхъūiэ – син, адигски kъūэš – брат, сродник, абазински giūъы – човек, (синокавказки паралел с китайското γuэ – човек), така че най-вероятно „куеев” не е етноним, а означава син, потомък, т.е. „…войн, знаменит роден син”, или брат, сродник. Чаша, в адигски, кабардински kъūimgъan, абхазки a-kūimaan, абазински kъiūыbgian, убихски kхъiūыbgъan – ритуален метален съд с тясно гърло, се смята за тюркска заемка, в татарски komgan, ногайски kumgan, монголски qumagan, калмикски čum`n – чаша (Рамстедт). (АШ-ЭСАЯ-2,стр.231,232,233) Също в дигорски хъuvgъan – чаша. (ДРС) Думата „лъапа, лъанба”, отговаря на съвр.кабардински lъapIa – славен, в адигски lэn – красив, хубав, добър, „х`а” – е, да бъде, в абхазки хъа, убихски хэ, лакски, лезгински хъun – да бъде, е. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.243,113) Или цялото изречение е „Чашата принадлежи на Леюк, войн, славен син (или сродник) той бе добър”. Сред представителите на мигриралите на север племена на салтомаяцката култура, неминуемо е имало адиги, касоги и др.представители на местните кавказки народи, с които аланите и прабългарите са били в тясно няколковековно съжителство.

3). Втори надпис върху „бъклица от Новочеркаския музей”. Надпис върху керамичен съд, открит в района на жп линията Салск-Царицин (1893 г.). Находката е датирана в границите 7-10 в. Съхранява се в Новочеркаския музей. Публикуван от: Артамонов М.И. Надписи на баклажках Новочеркасского музея и на камнях Маяцкого городища.-СА.1954,19,с.263-268; Байчоров С.Я, Древнетюркские рунические памятники, табл. 113. Байчоров транскрибира с помощта на тюркските езици: „Б(и)ч

бит(и) кумуч бит(и)к у (э)н эчеше”, което означава „изрязан надпис, надежден надпис, това е съд за дома”. А.Щербак предлага: „элчи jэма Ата-ач jэма Бука учави элчи” – „…и така Ата-ач и така Бука, те са трима”. (АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.274) Както виждаме фразите са доста безсмислани. С.Е.Малов, който го изследва се усъмнява в неговата тюркска принадлежност. Надписът е добре структуриран с разделителни знаци, идентични с тези от първата находка. Турчанинов разчита: „л`уха к`айсих кан к`айсихи”, което означава „Мъжествен бе Кайсах-кан, кайсихи”. „Л`уха” свързва с кабардинското lIыхъu – мъжествен, но може да посочим още по-удачните lъağэ – висок, горд, lъэšъ – силен, могъщ. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.244,253) „К`айсах” свързва с лично име производно на съвр.кабардинско kъajsыx – тук пристигнал, тук доплувал, от

62

представката kъIы, kъы – тук. Но не звучи особено убедително. По-вероятно е „к`айсих” да означава касог, в осетински kæsæg, kæsægtæ – касог, касоги, чийто съвр.наследници са кабардинците, или друга възможност е kъŷыšъxьэ – планина, kxъэ – надгробна могила. Така че може да интерпретираме: „силен, горд, могъщ бе касожкия кан като планина”, или „(тук) е надгробната могила на славния касожки кан”. За думата „кан”, Турчанинов предполага връзка с староосетинското xъan, кабардинското kъan – възпитаник, но пределно ясно е че става дума за древната алано-българска титла кан! Тук виждаме два нови знака, - „си”, или „иси” типичен за прабългарските надписи, образуван от -„с” и два пъти - „и” и - „`а”. (ГТ-ДСПОП,стр.78-101)

4) Надписи върху съседни каменни блокове от стената на Маяцкото градище. Открити и

описани от Н.Е. Макаренко през 1909 г. Съхранява се в Ермитажа (ГЭ, инв. 1929/3).

Публикации: Макаренко Н.Е.Археологические исследования, рис. 19 20 с, 22, Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, табл.118,118а, Кызласов И.Л. Пунические надписи Маяцкого городища. - Маяцкий археологический комплекс. М., 1990, рис. 2, с. 10, 12. Древнетюркская руническая письменность Евразии. М., 1990, рис. 3,/, с. 6, 9, 11.

Правени са опити за разчитане от Щербак А.М. Несколько слов, с. 275; он же Знаки на керамике, с. 386; Турчанинов Г.Ф. О языке надписей, с. 78, 79; Памятники письма, с. 67-72; Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, с. 154-158.

Байчоров го разчита като: „1) (Э)с(и)нч д(о)гъ(ынч .....х..... 2) ......Элмех .....дж...... ойду... Превод 1) В памет и помен 2) ...... Елмех издълба...... (ТW)

Ясно се вижда че се касае за три надписа, разположени на два съседни каменни блока. Турчанинов разчита първият от тях като „вуруми гкс но”. Първата дума „вуруми” отговаря на съвр.осетинско urum – грък (ромей, римлянин, византиец) и къвр.фамилно име Urumtæ – „Урумови” – „гъркови”. Аналогично в български съществува идентична по звучене и значение, сравнително широко разпространена фамилия. Но интересното е в случая че аланското произношение е било „вурум” което пък отразява напълно идентичната партянската и согдийската транскрипция на Рим, респ.Византия, „страната на ромеите” – From, заето в китайски Fulin и тюркски Purum. В осетниски закономерно преминива в Urum, а наличието на именната форма и в български, показва че прабългарското название на Византия е било Урум. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.60),(СК-ДРП,стр.112) Втората дума „гкс” той интерпретира като дигорското kizgæ, иронското čыzg – дъщеря, което Абаев посочва като тюркска заемка. Третата дума „но” вероятно е име, изхождащо от осет. næu – нов, подобно на бълг.славянски имена Новак, Новачко. Или виждаме как някой си Урум е написал името на дъщеря си, върху стената, графити от една отминала епоха. (ГТ-ДСПОП,стр.87-88) Не съм изцяло съглесн с тази интерпретация и предлагам следната версия. Първата дума е „Вурум” и безспорно е личното име Урум. Но втората дума е „игъксно” което Турчанинов произволно разделя на две. Като обяснение може да посочим дигорското igake, иронското gakk – знак, клеймо, белег, белязано, дигорското igakægin, иронското gakdžыn – белязвам с издълбаване, слагам клеймо, дамгосвам.

63

(ДРС),(ИРС) Като обяснение може да посочим изходните gъæcun, gъæct - заострям, дълбая, насичам. (ВА-С-1,стр.534) Така че крайният смисъл е „(В)Урум беляза”.

В следващата дума А.Щербак разчита тюркското „печенежко или хазарско” име Ипинуг. (АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.275) Но Г.Турчанинов транскрибира като „анбалъ” или по-точно „ънбалъ” отг.на съвр.осет.ænbal – букв.спътник, боен другар, от balc – поход,

пътуване, bal – войскови отряд, но означава и другар, приятел. В осетински съществува и като лично име. (ГТ-ДСПОП,стр.88) (б.а. сравни с старобълг.лично име Илман, аналог.по значение). Надписът показва интересен начин на изписване, като буквите са вплетени в плетеница, нещо абсолютно нетипично за тюркските рунически надписи, но типично за прабългарските, напр. аналогичен е по изписване „Ситовския надпис”!

Третата дума Г.Ф.Турчанинов разчита „Шауши” – лично име, което той интерпретира като sau sы - „черен рог” .Смятам че връзката със Саус, Сауас, Сауссе, Sæwæss, Suæwæss, име на герой от Нартския епос, аналогично на българското Зиези (съществува съвр.осетинско име Заза), или хоремзийското Шауш, респ. Сиевус, Сйявуш. Вероятно има връзка между трите близко разположени надписа, образуващи едно изречение: „Урум беляза (писа) … приятел на Шауш (ænbal Sausi)”.

5). Надпис от Маяцкото градище, съдържащ титлата „кан”. Открит е от Д.М.Струков, в 1899 г. при разкопки на крепостните стени в Маяцкото градище, в близост до вливането на р.Тихая сосна и фотографиран. Фотографията се съхранява в Румянцевския музей в Москва. При разкопките на Макаренко в 1903 г., каменния блок

с надписа е бил изчезнал, явно унищожен иили използван от местното население, за строителни работи. Г.Турчанинов го транскрибиран като „алануй кан” – т.е. алански кан. Той смята че думата кан е заета от „тюркоезичните прабългари” непосредствени съжители на аланите-аси в салтомаяцката общност. (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.71) Само че думата е била

написана точно „кан” а не като „хъан”, както в осетински се изписва тюркската заемка хан. Това показва че се касае за собствена дума, а не за тюркска заемка. Интересно е че в осетински думата хъан означава също възпитаник, младеж даден за възпитаване в благарадническа фамилия! (ОРС),(ДРС) Титлата „кан” е фиксирана още при усуните (аси, асиани) тохарските предци на аланите, под формата „кун-мо”, което означава кан-баг (Зуев). По-старото тълкуване е на А.Щербак, който търси тюркски паралели и разчита „Ума Аңуш атиб”- Ума и Ангуш са нашите имена. (АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.274)

6). Надпис от каменен блок, от Маяцкото градище. Открит и описан от Макаренко в 1909 г. Съхранява се в Ермитажа (ГЭ, инв.

1929/1). Публикации: Макаренко Н.Е. Археологические исследования, рис.27, с.27, Байчоров С.Я. Древнетюркские

64

рунические памятники, табл.20, Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис.2, с.10, 13, Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 3,4, с. 6-11.Опити за разчитане се правят с помощта на тюркските руни (Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, с. 61, 62, 158, 159). Байчоров разчита мъжкото име „Елбег”. А А.Щербак предлага „Йрум туба”. /АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.276/ С помощта на алано-прабългарските руни разчитаме: „Афуа `тф” . Началният знак е „магически лабиринт”.

Следва прабългаро-хазарски израз, „афуа – прабългарското „ ” – бог, често

срещано в Мурфатлар ( ) и хазарското (юдейско) „атиф” – милостив, благочестив. Или се получава тривиалния израз „милостиви Боже”. Това разчитане се подкрепя и от един друг надпис, разчетен и публикуван от Г.Турчанинов, също от тази група находки. Той го разчита като „бан атиф” което е изцяло юдейски израз и означава „милостиви сине”, от семитското бен – син. Явно се отнася за бога-син. (ГТ-

ППЯНКВЕ,стр.72) Думата „ ” – бог, се открива и в българските надписи от Мурфатлар. Явно изходната форма е „афуа” показваща пряк паралел с осетинското иронско aw, jaw, дигорско awæ – сила. В.Абаев ги свързва със санскрит av, avas - защита, староиндийски avi, авестийски avaiti – благосклонен, защитник, закрилник, персийски yau - сила. (ВА-С-1,стр.85) Също в авестийски aiwyâxshayeiñti, aiwi-xshi – ръководещ, управляващ. (JP-DCAW) В абхазки се открива бог Аффа – название на Гръмовержеца и също покровител, защитник на домашното огнище, аналогичен на аланския Сафа. Абаев доказва че Сафа е късно възникнало, християнско название, свързано с култа към св.Сава. (ВА-С-3,стр.9-10) Така че най-вероятно Аффа е първоначалния вариант на божеството, донесено от сарматите или аланите и заето в абхазката митология. Така вече не остава съмнение че „афуа” е всъщност аналог на прабългарското „æfæ” – божествена сила, защтник, покровител на домашното огнище, на рода, бог – създател, покровител, защитник, по-късно преминало в обръщение към бога. Така вече името Авитохол, Авитух придобива съвсем логичен смисъл, æfætoχm, æfætug – защитник на рода, в български „тужар” – потомък, респ. производно на осетинското tug – кръв, или æfæaxil, от дигорското axil – род, племе.

7). Надписи от Маяцкото градище. Публикуван е от Г.Турчанинов, но без превод. С помощта на алано-древнобългарските руни се получава израза „ботимук”, като за „б” е използвана буква с типични арамейски корени от несторианското и

согдийското писмо - . Буквата „ти” всъщност е съставна от „т”+”и” - . Надписът може да разделим на две думи: „Боти” е най-вероятно лично име, аналогично на българското Ботьо, Ботаул, в съвр.осетински Ботъотæ, в руски вариант Ботиеви, аналотгично на нашето Ботеви. Етимологията е свързана с персийскиото bota – млад, жизнен, силен човек, тох.(а) poto, тох.(б) patti, алано-сарматски pat, санскрит paāti, протоиндоирански pati, авестийски paiti, староперсийски pat, пехлевийски pat, сакски vata, хотаносакски рā, кушанобактрийски pido, bid, мунджански руе – почитан, господар. Среща се и в монголски batі, уйгурски batuk – силен, здрав, дало и името на златноорденския хан Бату (Батий), където може би е тохарска или иранска заемка. В надписа от Наги-Сент Миклош се споменава Ботаул жупан. В осетински -ул, -ил са частици, умалителни надставки, аналогично на латинското -ulus, -ilus, така че Ботаул означава Ботко.Втопрата дума е „умук” – осет. uыmæ – на него, за него, л.мест. 3л.ед.ч. Получава се „на Боти” – фрагмент от надпис. Според А.Щербак от надписа се разчитат само втората, тратата, четвъртата и петата букви: „…д`…рша”. (АЩ-РНД-СА-19-1954,стр.275)

В друг надпис на каменен блок от Маяцкото градище (публикация на Байчоров) се чете думата „абуад”. Първата буква е „а” съгласно Турчанинов, известна е от скитското писмо,

65

втората е „б”, в арамейското елинистическо писмо , сирийското несторианско

, старото согдийско и класическото согдийско писмо - „бетх” – „б”, третата

буква е съставна (дифтонг) – „уо” от или „уъ”, от , у+о= „уо” или

„уъ”, четвертата е „д”, в арамейското писмо , согдийското писмо - „далатх” – „д”. Какво е значението на думата, трудно може да се каже, вероятно е във връзка с иронското аbad – да седна, да се настаня, аbаdыn - да поседя, или да постоя при някой, в дигорски bаbаdt – седене, събиране, трапеза. (ИРС),(ОРС)

8). Надпис от Маяцкото градище, открит край р.Тихая сосна, при неясни обстоятелства от 1910-20 г. Датиран към 9 в. Известен е от скицата на С.Н.Замятин. Съхранявал се е във Воронежкия музей. Находката е унищожена по време на ІІ-та Св.в-на, в 1942 г. Публикации: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис.4, с.14, 15; Древнётюркская руническая письменность Евразии, рис. 2,2, с. 13, 17. В България е публикуван от П.Добрев. (ПД-ДБЕ,стр.49-50) Той го разчита като „онерс Яне” и го тълкува с помощта на талишкия език като „построи Яне”. Но П.Добрев чете фрагмента обратно, тъй като знакът „ан” винаги е с върха на ъгъла си на дясно. Всъщност се разчита „ауа сйеан” коета най-вероятно отговаря на дигорското аuæ, awæ – eнергия, сила, sаjnæg – сияние, т.е. силно сияние, силна светлина, предвид и изобразените лъчи.

(ДРС) Но предвид връзката аuæ, awæ - - бог, божествена сила, вероятното значение е били „сийяни боже”. Отностно sаjnæg – сияние, Абаев посочва изходното иранско *sāwanaka – сияещ, сияние. В осетински sаjnæg се използва само в съчетание, например sаjnæg stъalu – сияеща звезда. Сайнег-елдар е и герой от Нартския епос. Има и древен алано-

монголски изиглос, в монголски sain – сияен, славен, sain-xan – сияещ хан, славен хан – обръщение към златноорденските владетели. Аналогично в чувашки şiş (çиç, произнася се сьись) - блести, свети, сияе. Според Абаев, Сайнег-елдар от Нартския епос, всъщност отразява това древно значение – „сияещ елдар”, респ.знатен. (ВА-С-3,стр.22-23) Виж и обръщението „ваше сиятелство” към владетел, висш аристократ. Така че значението „сияйни боже” е напълно логично и реално! Може би и българското име, Шан, Шанко, Шане, Шано, съвр.фамилия Шанов(и), Шанков(и), нямащо славянски паралели, отразява древната прабългарска дума шан, шайне – сияние. Особенно фамилното име Шанг(ов), вероятно отразява изходна форма Шанаг, иденитчна с осетинското (аланско) име.

66

9). Надпис върху каменен блок от Маяцкото градище, с изображение на коне. Открит е при разкопки от Н.Б.Макаренко в 1909 г. Съхранява се в Ермитажа - инв. 1929/10. Публикации: Кызласов ИЛ. Рунические надписи, рис.3, с.10, 13, 14. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис.4, с.6, 8, 11-13. Макаренко Н.Е. Археологические исследования, рис.28, Плетнева С.А. Рисунки на стенах Маяцкого городища. Маяцкое городище. М., 1984, рис. 3, Plelnjowa S.A. Die Chasaren. Lpz., 1978, Abb. 70. М. И. Артамонов. СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ПОСЕЛЕНИЯ НА НИЖНЕМ ДОНУ, по материалам Северо-Кавказской экспедиции ОГИЗ Государственное социально-экономическое издательство Ленинградское отделение1935 год. -

http://annals.xlegio.ru/hazar/iaimk131/iaimk131.htm Руническият надпис е написан между двете конски фигури. Качеството им е

много лошо и за това не са правени опити за транскрипция. Най-ясното им изобразяване е от публикувана фотография и скица на С.Плетньова, от която ще го интерпретираме. Надписът съдържа две думи, като между тях, дълбока цепнатина е повредила две букви. Буквите са от алано-прабългарски салтомаяцки тип. По метода на Турчанинов може да прочетем първата, като „æлшио”. Може да я свържем с осетинското alasa – кон, което е местна кавказка заемка, в абхазки alaša, кабардински alašе, убихски lašе, чеченски alaš, ингушки alæšæ – кон. В чувашки lašа, мордвински lišme, išme, lišmä, alaša, марийски alaša – кон. (ВА-С-1,стр.44),(АШ-ЭСАЯ-1,стр.50) Думата се смята за „тюркска” по произход, защото се открива в кумикски, балкарски, азърбайджански, татарски, кримско-татарски, чувашки. Включително и в руски, под формата лошадь, лошак. Но призходът и не е исконно тюркски. В китайски - lo, lua – муле, - lo-czi – конче, заето в древнотюркски la, монголски luus, староманчжурски laγusa, lausa, чжурчженски láo-sāh, съвр.манчжурски loosэ, тунгуски lōs, loso – муле, конче. Също в манчжурски alašan – кранта, вял, ленив, се смята за късна тюркска заемка. (ССТМЯ-1,стр.505, 30),(ДТС,стр.332) Думата е попаднала от китайски и в угорските езици, хантийски loγ, law (вкл. и taw което също е от китайски произход), манси low, lo, luw, ненецки lāw, унгарски lo, lovat, диал. lo, lu, lu – кон. (UE) Може да мислим че имаме развитие на един и същ изходен синокавказки корен, паралелно в китайски и кавказките езици, вторично заимстван от аланите, угрите и тюрките.

Втората дума в надписа, въпреки силно повредените първи букви, а разчитаме като „оуаан” която може да свържем със санскрит vaānats, vanati, авестийски van, vanañt, vanaiti, vantor, vanaiti, староперсийски vantan, *vanat, средноперсийски winner, тох. (а) wañi, вахански wыnыar – желая, стремя се, искам, боря се, побеждавам, заповядвам, владея. (P-IEW). В осетински иронски uændоn – смелост, победа, uændag –

67

смелчак, храбрец, uængrоg, дигорски uængræuæg – бодър, жизнен, бърз, смел. (ИРС),(ДРС) Аланското uæn е закономерно развитие на иранското van – победа, респ.кушанската богиня Vaninda – богиня на победата, кушанското vanando – победител, така че „оуаан” може да означава и победител, респ.съзтезателен, боен кон, което е и изобразено на картината и също е във връзка с иронското uаjыn, дигорското uаjun – препускащ в кариер (кон), бърз, (2.зн.: течащ, бързотечащ), иронски uаjаg, дигорски uаjæг, uаjаgæ – състезателен кон (руск.скакун). (ИРС),(ДРС) Така че „æлшио оуаан” не е нищо друго, освен състезателен, боен кон! Интересно е че в чувашки откриваме ĵün, марийски ĵön – бодър, здрав, силен, способен. В татарски и башкирски jün, казахски džun – способности, свързва се със старомонголски žang, бурятски zang, тувински čan – нрав, характер. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.203-204) Много по-вероятно е чувашката дума, заимствена и в марийски да е пряк остатък от алано-прабългарското uæn.

10). Надпис от Маяцкото градище (9 в.), известен от скица на С.Н.Замятин. Находката е унищожена по време на ІІ-та Световна война, съхранявала се е във Воронежкия музей. Публикация: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис. 4, с. 14, 15. Древнётюркская руническая письменность Евразии, рис. 2,3, с. 13, 17. У нас П.Добрев го публикува в „Древнобългарската епиграфика”, стр.47.С.2001 г. Той го интерпретира като „аз це…” или „аз че…”, като смята че

„че…” е част от име, а аз е л.мест., или „Аз Че(мо)”, като името Чемо той обяснява с талишкото čemo – ласкав, добър.

Според алано-древнобългарските руни може да се прочити „асхе…, или асхе(л). „Асхел” може да свържем с етнонима есегел, аскал, ашкал, аскол. Друга възможност е да имаме осет.корен *asx-, означаващ, отблъсквам, избутвам, изтъркалям, отскачам, отлитам, избягам, респ.българското джаскам.

11). Надпис от Маяцкото градище, открит от С.Плетньова и Г.Афанасиев, върху каменен блок (9 в.). Съхранява се в Ермитажа (ГЭ, инв. 2710/1). Публикации: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис. 6, с. 15, 16. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 5, с. 18. Не са правени опити за разчитане.

С помощта на алано-прабългарското писмо се получава израза „анæаи ант`ф”. Както видяхме юдейското атиф – милостив, присъства и в други надписи от Маяцкото гродище. Първата дума е представка за отрицание ænæ – без, т.е. ænæ`at`f – смесен алано-юдейски израз озн. „без милост”.

12). Надпис от Маяцкото градище (12 в.), открит в 1981 г. при раскопки на С.А.Плетньова и Г.Е.Афанасиев. Пази се в ИА РАН. Публикация: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис.11, с.18, Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 8,2, с.25. Опити за разчитане не са правени. С помощта на алано-древнобългарските руни и техните сирийско-несториансик паралели се разчита „хуип” или „х`ип”.

Вероятно е фрагмент от по-дълга дума, или отговаря на дигорското хъаbag – каменна плоча, паметник, в иронски хъаbахъ – мишена за стрелба с лък в памет на покойник?(ДРС),(ИРС)

68

13). Надпис от Кермен-толга. Находката е от погробение в едноименния могилник, открит на 12 км югоизточно от гр.Елиста през 1970 г. при раскопки на И.В.Синицин и У.Э.Эрднисва. Свързва се с прабългарите, тъй като е в района на Хумар. Руните са нанесени върху черпни кости от бик. Явно имат ритуално значение. Съхраняват се в Ермитажа, без инвентарен номер. В 1971 г., на V Тюркологическа конференция в Ленинград С.Г.Кляшторный съобщава за находката, като я датира към 8-10 в. и я поставя в една група с новочеркаските, маяцките и хумаринските надписи. Определя писмото като хазарско. В 1982 г. У.Э.Эрдниeв издава описание на раскопките и фотографии на надписите, но с не особено качество. В 1987 г. черепът с надписите е издаден в добри фотографии и скици на С.Г.Кляшторный и И.Вашари.

Формата на руните е безспорно алано-древнобългарска. Ще разгледаме един от фрагментите. От запазеният фрагмент се чете израза „уъæ ансæу хæгсæ æг” ( - „уъ”). Може да търсим връзка с осет.спом.глагол uыn – съм, æncоj - покой, лек, освободен, хæssæg - носещ,

иронски uægъd, дигорски uægъdæ – свободен. Или смъсълът е носещ покой, свободен. За думата æncоj/æncad – спокойствие, тишина, В.Абаев посочва изходното древноиранско ham-čiā, буквално зн.: без наслада, в согдийски ančāy (`nč`y) – престани, спри, авестийски šāta, староперсийски šiāta, персийски šād, пехлеви, согдийски šāt, хотаносакски tsata, палийски sata – щастие, благополучие, прераснало в богат. (ВА-С-1,стр.151-152) В тох.(б) sat – богат, висш. (DA-DT-b) Друга възможност е зад „уъæ” да се крие показателно местоимение, иронското uыj, дигорското æj – той, този, като средноперсийските ān, ēn – този, тогава смисълът е „той

е свободен, освободен”, вероятно става дума за „отвъдното”, в света на мъртвите.На друг костен фрагмент се разчитат няколко букви, вероятно част от

несъхранена дума: „хани(е) йе” или „хауи(е) йе, като „х” покзва ясни несториански

паралели - - „хе”, , палмирско - „й”.14. Надпис от Тозбулак. Открит е в 1976 г. От А.В.Оскин в клисурата Тозбулак,

на южния склон на планината Кулджуктау (в пустинята Казълкум, около 100 км северно от Бухара). Публикуван е в “Оськин А.В. Новые находки петроглифов в Кызылкумах. - Полевые исследования Института этнографии. 1976. М., 1978, рис. 5”.

Направен е опит да бъде разчетен от С.Г. Кляшторный, с помощта на тюркското орхоно-енисейско писмо, но не особено успешно. Знаците показват пълна идентичност с алано-прабългарското руническо писмо, което спомага и разчитането с помощта на

осетинския език. Първата дума ( ), транскрибираме като „ут”. Думата е от угрофински произход, във фински jousi, joutsi, саамски joхsA, мордвински jonks, joŋs,

марийски jaŋγež, joŋež, хантийски joхэt, манси jäwt, jawt, jowt, унгарски ij, ijat, ijet, селкупски îndō, indō, ênddō, ênddä, ê.ndde, енетски iddo – лък, стрела. Също в манси owta – копие. (UE) Като втора вероятност може да се приема за

лично име Ут. Втората дума ( ), разчитаме като “ехейк”. В осетински æxsæg – стрелец, стрелящ. Производна е на осетинското

69

æxst – хвърлям, мятам, древноиранското waxš, uxš – мятам, изригвам, изхвърлям, с

преход „wa-æ”. (ВА-С-1,стр.222) Третата дума е ( ) – „акис” в осетински (иронски и дигорски) gæs означава стаж, произхожда от по-старото kæs – наблюдаващ, глагола kæsыn/kæsun – гледам, наблюдавам. (ВА-С-1,стр.516) Получаваме „страж, стрелец (стрелящ) със стрела (копие)”, или „Уг стрелец”. Смисълът напълно отговаря на изображението показващо ни конни войни, и войн върху камила, въоръжени с копия, лъкове и стрели. (TW)

15). Надпис от Алтын-асар. Представлява част от керамичен съд с недобре запазен фрагмент от рунически надпис с алано-древнобългарски руни. Открит е през 1987 г. от Л.М.Левина, при разкопки в делтата на Сърдаря. Датировката е от 6-8 в. Публикуван в „Кляшторный С.Г., Левина Л.М. Об одной рунической надписи с городищ Алтын-асар (Восточное Приаралье). - Этническая история и традиционная культура народов Средней Азии и Казахстана. Нукус, 1989”. Не са правени опити за

разчитане. Първата дума която разчитаме е (

)- „утесгъй”, в осетински дигорски uоdеsæg, иронски udхæssæg – „ангел на смърта” букв. „вземащ, отнасящ душите”, смърт, кончина, втората -

( ), „йекъевб” сходно с осетинското аkъupp kænыn – пия до дъно и третата

дума е ( ) – „кейк” сходно с осетинското kæuæg – плачещ, оплакващ. (ДРС),(ИРС) Следващата дума е заличена. Вероятно става дума за ритуален, поминателен съд.

16). Надпис от плоча, намерена през 1960 г., в Хумаринското градище. Датирана е около 9-10 в. Плочата е счупена и вторично използвана за строителнти

цели. Публикувана от: „Минаева Т.М. К истории алан Верхнего Прикубанья по археологическим данным. Ставрополь, 1971; с. 218 pис. 39,4” и „Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, с. 168-174, табл. 130-135”. Опит за разчитане прави Байчоров с помощта на тюрксите езици и руни: „Джгъут(у)р (э) кдж белюг тикетюки дж(а)л (э)ки кидж ой(у)у (= кидже ouyy) ойд(укъ)”,

което превежда като „във втория месец в годината на тура (козела) беше завършен паметника, два малки орнамента изрязахме”.Но руните не са тюркски, алано-прабългарски, така че трябва да разчетем с помощта

на осетинския език. Първата дума е ( ) - „умц” вероятно е означавала наставник, учител, във връзка с тох.(б) amouyo – религиозно учение, доктрина, тох.(а,б) amok – учение. В осетински amonыn/amonun – уча, показвам, аmоnæg – учител, наставник. Абаев посочва изходното авестийско man – мисля, помня, mān – дух. (ВА-С-1,стр.52),(ВА-СЕИ стр.29) Тохарската дума е иранска калка. В.Вс.Иванов я свързва с

партянското`mwg (amug) - религиозно учение. (ВИ-ТЯ стр.78) Втората - (

)и третата дума ( ) ги транскрибираме като „утцай к(ъ)яниян” което 70

отговаря на иронското udisæn kænыn, дигорското uоdеsæн kænыn – почина, издъхна,

следва ( ) - „чрсте” от čыrыstоn – хриситянин, в случая окончанието –

те, показва мн.ч., ( ) „дзуюайкс(и)” - иронски dzuggæs, dzugхizæg,

дигорски dzоgæхеzæg - пастир, иронски dzug, дигорски dzоgæ – стадо, ( )

„уйеки” - иронски uыcы, дигорски аci – този, той, ( ) „сайюм” – в осет.дигорски siau – скъм, ценен, свят. Думата dzug/dzоgæ – стадо е местна кавказка заемка, от грузински dzogi, свански dzvêg, тушински dzog – стадо, арменски dzok – стадо, табун коне, вероятно от персийското jōx (džōx) – стадо, заето и в арабски jaux – тълпа, стадо. (ВА-С-1,стр.399) Получва се “Учителят, духовния пастир на християните почина, той скъпия (или святия) ” (аmоnæg udisæn kænыn čыrыstоn dzuggæs uыcы siau). Или виждаме че се касае за епитафия на надгробен паметник на християнски свещеник или лице с по-висок духовен сан, показваща иронски черти.

Тук се наблюдават и някои по-интересни знаци, - вероятно „йа” – „я”, или „уа”, - съставен знак от „къ” – арамейско „каф” и „с”, - „у” +„и” = „уй”.

17). Надпис върху ръкохватка на лък, от прабългарско погребение могилник Кирово-ІV, по поречието на р.Манич в Предкавказието. Открит в 1981 г. Л.С.Ильюков. Публикуван в „Кызласов И.Л. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 18,4, с. 66, 67”. (ТW)

Не са правени опити за разчитане. С помощта на алано-прабългарските

руни ( ), разчитаме „утауа” което е във връзка с „ут”,угрофинското понятие за лък/стрела. Но е възможен и друг прочит, във връзка с осет. ud/uod – дух, от общоиранското *bad/wat - вятър. Пожелателен надпис върху оръжие – лък, да е бърза кото вятър. Като втора възможност, може да мислим че Ут е лично име, тогава смисълат е „на Ут”.

18). Надпис върху дъното на чаша от Афанасиевското съкровище, Горкиевска обл. Находката е открита в 1932 г. Състои се от 7 сребърни предмети,

датирана е около 8 в. Върху една от чашите има надпис на алано-прабългарски руни. Надписът е прерисуван и публикуван от В.П.Даркевич и В.Ф.Черников в 1971 г. Изследван е също от С.В.Кисельов. Разбира се надписът е третиран като „тюркски” (Даркевич,1976). Но въпреки това до сега не е разчетен, поради голямата разлика между тюркските и „кубанските” руни. (ИК-РЭДБ-ТА1-2-2000) Надписът е оставен от волжки българин или алан. С помощта на осетинския език и с четене от ляво на дясно се получава напълно задоволителен превод: Първата дума е ( ) - „си”, в осетниски sæ – притежателно мест. 3

л.мн.ч. – на тях, техните, но е възм.връзка и със старобългарското си, сия – тази.

71

Втората дума е ( ) - “кхха” или по-точно „ксха”, аналогична на осетинското иронско kæxс, дигорско kæxсæ – съд, купа, чаша. Абаев го свързвас персийското kafč, согдийското kpč, памирското kōfč – кош. (ВА-С-1,стр.592) Третата дума (

)- „Вугтан, Вугтан(у)”, най-вероятно е лично име, ср. с кавказкото Вахтан и четвъртата дума е глагол ( ) – „мишканеан”, отговаря на осет. mi kænыn – изработи. Следва знак „с” в скоби, явно знак на майстора. Също има и втора надпис - „мишкане” – изработен. Както се вижда става дума за надпис оставен от майстора: „Тази чаша изработи Вугтан”. П.Добрев предлага разчитане само на втория надпис, като „Мечге е”, т.е. име на собственик, с което не мога да се съглася, поради неправилната интерпретация на руните. (ПД-ДБЕ,стр.242-243)

19). Надпис от Волжка България. В 1983 г. А.Ф.Кочкиной при раскопки на Билярското градище намира част от дръжка на съд, датиран към 11-12 в., с надпис от „кубански” рунически тип, т.е. аланопрабългарско писмо. Находката е под индекс К11. Описан и изследван от А.Ф.Кочкина, А.Х.Халиков, С.Я.Байчоров и на 10.06.1999 г. от И.Кызласов.

Според Кызласов: „Билярският надпис е рядък писмен паметник, надежно демонстриращ българската принадлежност на кубанската руническа писменост. При това се значително късно съществуване на тази азбука, в средата на мюсюлманското общество”. (ИК-РЭДБ-ТА1-2-2000)

Надписът се чете лесно с помощта на осетинския език. Първите два знака не са много ясни, но наподобяват един от вариантите на изписване на аланопрабългарските

руни - - „у” и - „с”. Останалите три не будят съмнение, съотв.: - „ан”, -„хи”, сричков знак и - „к”. Получава се транскрипция „усанхик”. Може да я свържем с осетинския глагол в иронски аjsыn, дигорски esun – вземам, поднасям, вдигам, хващам, или също поглъщам и производното съществително аjsinag/еsujnag – нещо подлежащо на хващане, вдигане. Сравни „усан” най-вече с дигорската форма esun. (ИРС),(ДРС) Явно от същия корен са и иронското аsыn, uasыn, дигорското asinæ – стълба, т.е. вдигам се на горе, изкачвам се, въпреки мнението на Абаев, който търси паралел с осетинското sis/ses – стена, аналог в български зид, старобългарски зъдъ, зъзд. (ВА-С-1,стр.76) Интересен паралел е чувашкото usăn (усăн) – отпускам, снижавам.

20). Надпис върху сребърно блюдо от с.Оношад, Пермска област. Датирано е от 6-9 в., от И.А.Талицка. Публикувано от Я.И.Смирнов в 1909 г. Според В.П.Даркевич и Б.И.Маршак, надписите са добавени допълнително около 8-9 в. В нашата литература П.Добрев интерпретира надписа като лично име „Елуиг”. (ПД-ДБЕ,стр.240) Предлагам по-точна транскипция. Първата буква е „и”, втората е форма на „æ”, третата е „л”, по начин на изписване за

четвъртата има два варианта „к” или „у”, петата е „т” и последната „ие”. Ако четем с

72

„у” се получава „иæлутие” което твърде много наподобява старооест. аlut, съвр.осет. æltоn – пиво, старобълг. оловина. Във втория случай може да го свържем с осет. ælхæd – купен, придобит. (ОРС),(ДРС) Вторият надпис се транскрибира като „ауттан ание” и показва сходство със съвр.осетински, иронски udajыn предавам, udаjun – мия, измивам, от don – вода, като в надписа виждаме по-старата форма tan, засвидетелствана в гръцкото название на Дон – Танаис. Втората дума „ание” вероятно отговаря на частицана uыn/un – за образуване на отглаголни прилагателни форми, udajыn-uыn/udаjun-un, т.е. значението е „измит”. П.Добрев предлага грешно разчитане „амион онйу”, тъй като неправилно тълкува руната „М” – която не отразява съвр.кирилско и главно латино-гръцко „М” а е означавала „ут”.

21). Надпис от прешлен за вретено, открит в Маджарското градище по поречието на р.Кума. Находката е изследвана от Е.В.Ртвеладзе в 1965 г. при разкопки в археологическия комплекс. Размерите на прешлена са 3,3-3,7 см и 0,5 см дебелина. Надписът се състои от четири букви от сирийско-несториански тип. Турчанинов разчита думата „huars” – добро, свързана с бог Хорз. В иранските езици, в осетински hors, кюрдски xušr, съвр.персийски xorsänd и пехлеви gār, garōst – желан, скъп, предан, кховарски hor – хубав, красив. (Ch-DIV) В тох.(б) kare, в тох.(а) k.r – хубав, великолепен, добър. Д.Адамс го свързва с kartse, krent – хубав, красив, karum – доброта, жалост, състрадание, милост и прототохарското *horos, *horesha. (DA-DT-b) По начина на изписване и съответните паралели със насторианската писмена традиция, той смята че находката е сравнително късна, 13-14 в. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.79,табл.ХХХІІ)

22). Надпис върху прешлен, открит в некропола Уллу-Дурбала, до гр.Кисловодск (Кабардино-Балкария). Открит е през 1963 г. при разкопки от Е.В.Ртвеладзе в алански могилник с надземни склепове, наричани от местното балкарско население „кешане” (ср. с прабълг.дума кисинии, кишини). Находката е

датирана между 10-12 в. Турчанинов определя надписа като сирийско-несториански по тип. Чете се изречението „М`а в(у)си алвæс`ан” което означава в съвр.осетински „на моята жена (съпруга) прешлена (за вретеното). (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.80-81,табл.ХХХІІ). Интересна е думата „алвесон”. Тя е присъствала и в езика на прабългарите. П.Добрев разчита руническия надпис върху опашката на орела като алвесон и го свързва с памирското аlwuz – летя. В пущунски alwat, alwezawe – летя, alwutak – птица, в тох.(б) aivsāi – летя, издигам се. (ПД-ДБЕ,стр.23-25) В осетински иронски alvasыn,

дигорски alvasun – хвърлям, подхвърлям. (ВА-С-1,стр.132) В средноперсийски `lwf (āluf), съвр.персийски āluh – орел. (L-IAIL) В осетински тя вторично е приела значение за прешлен, тъй като ролята му е при завъртане, подобно на пумпал да държи вретеното в изправено положение.

23). Надпис върху съд, открит при с.Обильного на р.Кума. Находката е от 1962 г. Намерена е от любители и е придадена в музея на гр.Пяниторск. Там е описана и публикувана от В.А.Кузнецов, който първоначално под влияние на Щербак определя надписа като „тюркски”. Е.В.Ртвеладзе я предоставя на Г.Турчанинов за дешифровка. Надписите са добре запазени, кръгови, по стените на съда, от сирийско-несториански тип. Има схематична рисунка на конска глава, първият надпис е: „hwn` b(a)hi d(w)qj”

73

което отговаря на съвр.осет. „хуынæ бæхи догыи” – дар за конските състезания. В осет.иронски хуыn - подарък, приношение, ахuыn kænnн – да направя подарък, дигорски хunæ 1) жертвоприношение 2) парче от хляба който се предава между членовете на семейството и гостите на масата, за да си отчупи всеки, като знак на уважение. В осетински bæх – кон, в иронски dugъ, дигорски dоgъ – конно състезание, dugъы-bаrgг, в дигорски dоgъiuаjæg – жокей, конен състезател, ездач, иронски dugъоn, дигорски dоgъоn – кон-бегач, в иронски dugъuаt, дигорски dоgъuаt - хиподрум. (ИРС),(ДРС) Според В.Абаев думата е древна алтайска заемка. В тунгусоманджурски dugъuj, džаgа, dzigаr, калмикски dаах - състезателен кон, древнотюркски joγ (džogh), δοχια – конни състезания в чест на починал владетел, по данни на Менандър, посетил Тюркския каганат в 568 г. От алански заето в грузински doğ, doği – конно състезание (б.а. оттук и джигит – изкусен ездач). Оттук произлиза и тюркската дума джигит – добър, отличен ездач. (ВА-С-1,стр.374),(ССТМЯ-1,стр.219) Вторият надпис е кратък: „a jaš”, отговаря на съвр.осет. a jas, а æss – това е ас (яс), респ. аси, яси, по-старата форма на етнонима осетини. Сравни древната форма „яш” със названието на съвр.град в Румънска Молдова – Яш, т.е. аски, яски град. Третият надпис е : „`s`g `aiss`an j(es)”, отг. На съвр.осет. „æццæг ассан йес” – това е истински ас. Думата „Ацг” може да

интерпретираме като „Ацси”, знакът е идентичен с древнобългарското - „си”. Така може да свържем с дигорското æzа – аз, и се получава „Аз съм ас”. Формата „ассан” е по-древна, съхранена в балкарски, докато в осетински се произнася като ассон – ас, така дигорците наричат тюркизираните си съседи балкарците. (ГТ-ПИЯТКВЕ,стр.81-83,табл.ХХХІV) Сравни с названията усуни, респ. асиани! Виждаме че става дума за съд с ритуално значение, подарявал се е на победителите в провеждани конни надбягвания, ритуал типичен за аланите, респ.съхранен при българите – конските кушии. Подобно съобщение за конни състезания имаме и в

прабългарски рунически надпис (вж.пж-долу). Интересен е също знакът - „с” които се открива в надисите от Мурфатлар но в огледален, обърнат вариант , със значение

„дз”, както и вариантът му в глаголицата - -„дз”.24). Надпис върху кехлибарена обица, от аланския некропол в Рим-гора,

близо до Кисловодск. Находката е открита от краевед-любител в 1957 г. и е предоставена в 1964 г. от Е.В.Ртвеладзе на Г.Турчанинов за изследване на надписа. Съхранява се в музея на гр.Пятигорск. Аланският некропол в който е намерена, обхваща 10 ха площ, с преобладаващи катакомбни погребения. Функционирал е в 7-12 в. Честа находка са стъклени, кехлибарени или от друг минерал, кълбовидни топчета поставени като обици. Носенето на обица на едното ухо при мъжете е типичен алански обичай, срещал се е и при прабългарите. Интересуващата ни находка е леко приплесната сферичка с размери 1,3 на 1,7 см. Надписът се състои от 14 знака, от салтомаяцки и сирийско-несториански тип. Турчанинов го разчита като „и амайнга райт`аг”. В съвр.дигорски звучи като „и амонгæ раттæг” – „даваща щастие”. Думата amongæ е известна от преданията за нартите, където се свързва с „ацамонг” – вълшебната чаша на безсмъртието, така че означава чудо, вълшебство късмет, щастие (изразът се открива и в надпис от Наги-Сент Миклош, според Турчанинов). Втората

74

дума е иронското rаttæg – даващ, създаващ, rаtu kænыn, дигорското rаtu kænun – изпълнявам, дигорското rаttun, raddun, иронското rattыn, raddыn – давам, rаttаgæ – щедър, от древноиранското *rata – давам, дарявам. Покзва пряк паралел с българското ратувам – силно желая и тох.(б) rita, ritan – търся, искам. (ИРС),(ДРС),(DA-DT-b),(ВА-С-2,стр.340) Виждаме че в случая става дума за

украшение-талисман, предпазващо от „злите сили”. (ГТ-ПИЯНКВЕ,стр.83-86,табл.ХХХV,рис.1-4) Характерно за надписа е типичния похват на изписване, като плетеница, аналогично на „Ситовския надпис”. Турчанинов отбелязва че някои от

използваните букви, по-късно се откриват в глаголицата: - - „н”, - , - „гъ” или „герв” което в памирските езици означава козле, виж формата на руническата буква, като четирикрако животно. Бих добавил и знака - „æ”, „йе”, сходен с

глаголическото - „ер” – „ъ”. (б.а. първообръзът е финикийското „хе” - , арамейското „хетх” – ограда, като е по-древна форма, а глаголическиятя буква е

сходна със сирийско-несторианската форма но в изправен вариант).25). Надпис върху кистен (боздуган) от Саркел. Кистенът представлява оръжие

подобно на боздугана, но металната топка е прикрепена към дръжката с верига, така по закона на лоста се усилва силата на удара. Въпросната находка е открита от Волго-Донската археологическа експедиция на М.Артамонов в района на хазарската крепост Саркел (Белая вежа) в 1949-51 г. Опит за разчитане на надписа като тюркски е правил А.М.Щербак. Г.Турчанинов вижда ясни салтомаяцки (донско-кубански) алански букви и го разчита като „Кусы уасчанг” което се превежда от осетински като „Кусы уæсцонг” – кистена на Кусо. Интересна е думата „уæсцонг”, тя е двусъставна, от осет. uæs, uæz – тежест, аналогично на руското вес – тегло и cong – ръка, букв. „тежка ръка”. В съвр.осетински думата се е съхранила в израза uæzcong adæjmag – „мъж с тежък юмрук”, явно в миналото е означавало оръжие, кистен. В надписа е съхранена една по-стара форма за ръка – чанг, която показва паралел с пущунски tsengel – лакът. Старата форма се е съхранила в балкарски čыnа – лакът. Възможно е изходното алано-прабългарско *чангъ да е в основата на българското име Чанко, Чонко, респ.фамилните форми Чанков(и), Чонков(и) – сръчен, както и Цанко, Цонко. От един корен със санскрит aānghri, протоиндоирански hanghri – крак, авестийски zanga, средноперсийски zang - подбедрица, пехлевий zānūg – коляно, осетински zæng, zængæ – подбедрица, dzeng, пущунски danga – крак, респ.българското джонгъл – крак, дзингия – стреме (последно е вероятно от кумански произход, където

аналогичното dzeng озн. стреме). Също интересна е буквата , отговаряща на глаголическото и кирилско „щ”, в случая се е произнасяла като „ч”. Виждаме че буквата е двусъставна, оригинална, алано-прабългарска по произход. Името Кусо е разпространено както при осетинците, така и при българите, Кусо, Кусе, Кусин, Кусьо – бълг.имена от 18 в., Кусеви – съвр.бълг.фамилия. В осетински се среща аналогичната фамилия Куситæ. Като вероятна етимология може да се посочи осетинското kuыst/kust – труд, работа, тох.(б) kusāal, хотаносакски kusāala – здрав, хубав, тох.(б) kusāalasāsrap, хотаносакски kusāalasāsrava – благосъстояние. Тохаро-осетинска

75

аналогия. (DA-DT-b),(ГТ-ПЯНКВЕ,стр.86-87,табл.ХХХ,рис.5) Според Абаев, kuыst/kust няма надежни древноирански паралели, освен персийското kūšīdan – старая се, хотаносакското kūš – търся. (ВА-С-1,стр.603) В нашата литература, П.Добрев също разглежда този надпис, но опитът му да свързва етимологията на „уесчанг, уæсцонг” с „памирското” вехш – кълбо, вех – удрям, в случая е погрешен, предвид точния дигорски и балкарски аналог. (ПД-ДБЕ,стр.36-40)

26). Надпис на кистен от Волжка България. Намерене в Хулашкото градище (Татарстан). Датиран е около 10 в. Находката е лично притежание на акад.В.Ф.Каховский. (ДЧР) По форма и наличието на рунически надпис, много прилича на „кистена о Саркел”. Ясно се вижадат няколко рунически знака. Най-долу е разположен знак - „у”, над

него има два знака , вероятен вариант на алано-древнобългарското

- „ц” (в согдийско-манихейското писмо - „цаде”) и ,

аналогичен на алано-древнобългарското - „ш” и най-горе

съвсем ясно се вижда знака - „ан”. Получава се думата „уцшан” аналогично на надписа върху „кистена от Саркел” – „уасчан” – осетинското uæzcong – тежка ръка, в прен.см. „оръжие, кистен, боздуган”.

27). Надпис върху фрагмент на съд, от средновековния Херсонес, от 9-11 в. (Крим). През 1964 г. археологът В.И.Каадеев от Харковския университет, предоставя на Турчанинов фотография и самата находка за изследване. Съдът е намерен при експедиция на харковския университет и Ермитажа в района на Херсонес, в 1963 г. Върху фрагмента е нарисувана задницата и опашката на скачащ кон. Надписът е от сирийско-несториански тип. Съдържа четири букви, четящи се като „фихе”. Г.Турчанинов ги свързва с дигорското „фых æ(хсыр) – варено, кипнато мляко. (ГТ-ПИЯНКВЕ,стр.7,табл.ХХХVІІ,рис.1) Но предвид фрагмента от рисунката на скачащ кон, може да посочим и друго решение – дигорското fæххаun, иронското fæхаuыn – отскачам нагоре, скок, от fæxt/fæstæ - стъпка. (ДРС),(ИРС),(ВА-С-1,стр.466)

76

28). Надписи от фрагменти на съд от Херсонес, от 13-14 в. Открит е със същата експедиция. Двата надписа са идентични, буквите са от сирийско-несториански тип, в

аланския им вариант. Турчанинов разчита думата „саг” или „сах” и го свързва с осет. sag – елен, като вероятно в случая е лично име. Също в осетински sæg - козел, ягнобски čak, белуджи zah - козел. (VS-ETD) Паралел с тохарското se, алтайското sigo, тюркското si`g, монголското seenek, тунгусоманчжурското sig, seg, японското sika – елен и сходното suku, тюркското sukak, монголското sogu`a, тунгусоманчжурското soge, японското suu`karu – кошута. (S-AE) Възможно е

надписът да означава и лично име, например в български Сакъ – име от турските регистри от 15 в. В санскрит sah – победоносен, покоряващ, завладяващ, в протоиндоирански sajāh, отговаря на тохарското sākti – власт, мощ, способност, sāk – управлявам, държа, ограничавам, подтискам и sakw – благосъстояние, щастие, от протоиндоевропейското *sogh-eha – управлявам, владея, подтискам, от което са тохарските sākti – власт, мощ, способност, sāk – управлявам, държа, ограничавам, подтискам и sakw – благосъстояние, щастие. В средноирландски seg, готски sigis – сила, победа. Сходно в угрофинските езици, в манси saka, хантски sòg, čêkê, унгарски sok, удмурски zök, коми suk, марийски šuko, лапландски suokkod, фински sakea, естонски sage, вепски sage – голям, силен. (VS-ETD) От същия корен в санскрит sak – силен, могъщ, saāhas – насилие, saāhuri – побèден, победоносен. В белуджи sak – силен човек. В хетски šakuriëe – побеждаващ, убиващ. (L-IAIL) В осетински sахъ – юнак, смелчаг, млад войн. (ОРС) Открива се в тюркски šaq, čaq – сила, мощ. Според Абаев имаме древна тюркска заемка в алански, но предвид широкото разпространение на корена, може да мислим за ностратично понятие, дало и названието етноним саки. Осетинската (аланска) дума е заета в чеченски и ингушки saq – бдителен, смел. (ВА-С-3,стр.33)

29). Надпис върху амулет, открит край с.Малки (Славенски район на Донецка обл.), салтомаяцка археологическа култура. Открит е през 1967 г. от ексепедиция на Харковския университет, от археолога В.К.Михеев. Находката е датирана около 9 в. Разкопките са правени в района на салтомаяцко (алано-прабългарско) селище, обградено със земен вал и ров, което е типична алано-прабългарска практика. Амулетът е бил част от съпътстващия инвентар на погребение. Изработен е от сив на цвят кристал, има дупка по средата. Сега се съхранява в Археологическия музей на Харковския университет. Надписът е от алански, донско-кубански тип. Турчанинов намира прилики с надписите от Наги-Сент Миклош. Разчита се следният израз: „айсæд нæ зынты” което в съвр.осетински означава „вземащ тегобите ми”, т.е. амулетът е имал „предпазна функция” за притежателя си. В иронски аjsыn, дигорски еsun – взимам, отнемам, иронски zыnыt, дигорски zinti – тегоби, бреме, производни на zыn/zin – труден, тежък. Открива се в согдийски zīn - труден, древноиндийски jyā (dzyā) – подтиснат. (ВА-С-4,стр.322,323) В пехлеви zēndānbān – затворен, заключен, shēb – спускам се, sang - тежест. (ИС-ПРС) Думата се използува и в съвр.персийски zindān откъдето е навлязла в български като турцизъм зандан – затвор.(ХФ-ПДБЕ) В тох.(б) sin – снижен, нисък, подтиснат. (DA-DT-b) Среща се в

77

алтайските езици (вероятна тохарска заемка) siuŋu, тюркски siŋ, монголски singe, тунгусоманчжурски suŋta, японски sintum - снижавам. (S-AE) В осетински zindon/zindonæ – затвор, ад, пъкъл. Може да посочим и иранското san – спускам се ниско, авестийското ysān – спускам се ниско (сравни с аналог.чувашка дума usăn), партянското `wsn, хоремзийското ws`ny – спускам се ниско. (Ch-DIV),(ИРС),(ДРС)

В този надпис (от иронски тип) откриваме интересни нови букви: - „а”,

показваща паралел с арамейското - „ха, хе”, или по-точно със сирийското

„естрангело” , пехлевийското - „алеф”, - „с”, в древнобългарските надписи

се среща като - „с, си” и показва пряк паралел със сирийско-несторианското - „с”, - „ъ,ы”, идентична с глаголическата „ят” - , или прабълг.рунически знак

- „ , æ”, показва паралел със сирийско-несторианското - „й”, самият „ят” по начин на изписване показва вписани една в друга несторианските „й” и „т”, - „н” –

сирийско-несторианското - „н”, - „т” – сирийско-несторианското - „т”, - „ы,й” – сирийско-несторианското - „й”. (ГТ-ДСПОП,стр.102-105,217) Или

виждаме как в ранното средновековие значително се засилва несторианското влияние върху писмените традиции на алани и прабългари, факт показващ културни връзки със Средна Азия и Сасанидски Иран, където има много християти-несториани, обявени за еретици от ортодоксалната римо-византийска църква, поради което пък се толерират от персийските шахове.

30). Надпис върху фрагменти от глинени плочки, открити в Саркел. Открити са от М.Артамонов, датирани към 9 в. Съхранени са шест непълни реда, от аланско писмо. Първоначално Артамонов и Щербак ги смятат за кирилски, но не могат да го

четат на „славянски”. Г.Турчанинов предлага следното разчитане: …qw ša(rdaræn), …10 ga(j) lag…, …w qan hw(mgænægæj), …2 ga(j) aš jw(ajsarag), 16 ga(j) hw ihwa(si), …jasa(j) qw j(esun). Интерперитира с помощта на осетински: ...хъу сæ(рдарæн), ...10 га(й) лæг, ...у хъан ху(мгæнæгæй), ...2 га(й) ас йу(ацайраг), ...16 га(й) ху хуаси, ...йасæ(й) хъ æуы й(есун). В съвр.осетински тези части от изречевния означават: ...хъу сæ(рдарæн) – селския първенец,

управител, ...10 га(й) лæг – по 10 мъже, ...у хъан ху(мгæнæгæй) – от канските (виждеме титлата кан) земеделци (букв.орачи), ...2 га(й) ас йу(ацайраг) – по двама по-възрастни пленици (затворници или роби), ...16 га(й) ху хуаси – по 16 малки купи (сено), от ясите трябва да получим. Надписът е с ясна стопанска цел, уточняващ някаква сделка. (ГТ-ДСПОП,стр.111-114,221) Интересно е използването на титлата кан. Интерес

представлява буквата - „а”, произлизаща от арамейското - „ха, хе”.31). Надписи върху овнешки кости с ритуално значение, открити в

Салтовския некропол (9-10 в.). Намира се до с.Верхнее Салтово, на 50 км от Харков, по поречието на р.Северниски Донец. Открит е още в 1900 г. Въпросните кости са открити при експедицията на В.А.Семьонов-Зусер (1947-48 г.). В.И.Кадеев ги предоставя на Турчанинов за анализ на надписите. Изследвайки смисъла на записаните думи, той стига до извода че въпросните костици са се използвали като зарове и

78

каквато дума се падне при хвърлянето, това очаква човека, един вид са се използвали за предсказване на бъдещето. Общият брой на тези своеобразни костни зарове е 69, но само върху 14 се откриват буквени знаци. От направения анализ се вижда че това е писмо от салтомаяцки тип, със сирийско-несториански черти. Разчитат се следните думи: 1. „иш” – осет. is, xæssyn, eisin, ягнобски xaš, искашимски yā, вахански wыzыm, язгулемски ajam, ajom, хотаносакски hajsiem, кушанобактрийски aga, тох.(б) ai – давам, нося, 2. „ихъуре” – в дигорски хъаuræ, иронски xъaur – храбраст, 3. „æвд” – осет.иронско ævыd – да оцелееш, да се спасиш, сравни с бълг. уви – израз на примирение към съдбата, 4. „ант” – иронски æntыst, дигорски æntæst – късмет, 5. „нис” – иронски niz, дигорски nеz – болест, 6. „ан” – осет. æn – заедно, съвместно, 7. „ин” – иронски ingæn – гроб, 8. „н`ш” – иронски nыsan, дигорски nisan, ягнобски nišon, кюрдски nîsan, пущунски nixan, талишки nyšon, гилянски nišun, персийски näšan, шугнански nixůn, язгулемски našona, сариколски nixun, белуджи nəšk – признак, цел, белег, (бълг.турцизъм от персийски нишан), 9. „з...” – иронски zыn, дигорски zin, талишки zijon, ягнобски sаn, шугнански zîn, zыd, ziyu°n, хуфски zыn, zjd, рушански zыn, zod, сариколски zon, zed, ziyun, язгулемски ziyanay, ормури zan, zyk, кюрдски xîyan, şîn, персийски säyä, пехлеви zyān, тох.(б) sanu – опасност, бреме, нещастие, 10. „н...” – иронски nыv, дигорски nivæ – щастие, хоремзийски hncy, hnc`wy – почивка, партянски ngw - отдих, талишки nevoznie, персийски nävazeš – нежност, 11. „айб” – осетинското aipp – недостатък, липса, предполага се че е заемка от арабското aîb, през персийски, т.е. е нова дума за салтомаяцкото населене, 12. „т...” – осет.иронски tых, дигорски tuxæ, пехлеви tōxtan, съвр.персийски tyxtan, партянски twc, согдийски t`ka, хинди-урду tashīh, пущунски takrrah, takal, бенгалски thika, непалски tāgata, санскрит dākxa, takka, старобългарски

т гъ – сила, мощ. (ГТ-ДСПОП,стр.114-116,223),(L-IAIL),(Ch-DIV),(VS-ETD)

32). Надпис върху фрагмент от съд, открит в салтомаяцко поселение до съвр.с.Титчих (Средно Поволжие, Волжка България). Разкопките са дело на А.М.Москаленко (1954, 1952 г.). Селището е от 10 в. и е било смесено славяно-салтомаяцко. Открита е известно количество натрошена салтомаяцка керамика. Върху част от фрагментите има следи от рунни знаци. Турчанинов разчита някои от тях: „мыхха с... асса”,

„мыхха” - свързва с осет.mыggag – род, семейство, „с” – вероятно част от думата sыxag – съсед, „асса” – аси, яси. Тук се вижда една интересна вариация – знак за

„двойно с” - , представляващ слепени два знака за „с”. (ГТ-ДСПОП,стр.118-122,224)

33) Надпис-графит върху каменен блок, от крепостна стена (Маяцко градище). Открит през 1982 г. при раскопки от С.А.Плетньова и Г.Е.Афанасиева.

79

Съхранява се в Музея за История на книгите, към Руската Държавна библиотека. Публикация: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис.11, с.18. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 8,3, с. 25. Не са правени опити за разчитане. Надписът е направен с типичната за салтомаяцката култура алано-древнобългарска (донско-кубанска) писменост. Чете се от ляво на дясно и се получава израза „æукълъи айум”. Може да предложим две алатрнативни версии: 1. „æу” – дигорското аjæ – тази, „кълъи” – осет. kъul – стена, „айум” – иронски ujm, дигорски ame – указ.мест. – там или тук. 2. Ако разгледаме „æукълъи” като една дума, то има близост с дигорското ævgъеlæ – ритуално шествие, подобно на българските кукери, в чест на бог Уацил и показателното мест. ujm, ame – тук. И в двата случая надписа съобщава за нещо свързано с мястото. (TW)

34). Надпис върху блок от крепостната стена (Маяцкото градище). Открит през 1981 г. при раскопки от С.А.Плетньова и Г.Е.Афанасиева. Съхранява се в музея на гр.Воронеж. Публикация: Кызласов И.Л. Рунические надписи, рис.11, с.18. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис.8,3, с.25. Опити за разчитане не са правени. Виждаме че се касае са няколко букви, съхранени върху блока. По метода на Турчанинов разчитаме думата „Иоан” или „Иуан”, което е лично име. Следващите букви трудно се интерпретират, преполагам че се чете „акк…” от осет. akkag – достоен? (TW)

35). Надпис върху блок от стена, Хумаринско градище (9-10 в.). Открит е в 1962 г. Съхранява се в Музея по краеведение на Карачаево-Черкесия. Публикации: Кузнецов В.А. Надписи, рис. 2,2; Байчоров С.Я. Надписи Хумаринского городища, е. 92;. Древнетюркские рунические памятники, табл. 141, 142; Хабичев М.А. Словообразовательный и этимологический анализ некоторых карачаевских этнонимов. - Актуальные проблемы карачаево-балкарского и ногайского языков. Ставрополь, 1981, с. 39. Опити за разчитане, чрез тюркски: Байчоров С.Я. Надписи Хумаринского городища, 93; Северокавказский ареал, с. 22. Древнетюркские рунические памятники,с.181;Хабичев М.А. Словообразовательный и этимологический анализ: 39, 40. Транскрипция: Джгъут(у)р юч(е)мгэ мингэ... - перевод: В джугутура трети (т. е. трети месец в годината на тура, планински козел), вечност (т. е. паметник)...(на схемата е дадена и транскрипцията по

Байчоров - ). Надписът е от типични алано-древнобългарски знаци от салтомаяцки (донско-

кубански) тип, със сирийско-несториански паралели. Чете се израза: „хае`уæанъкут”. Първата дума може да свържем с иронското xi, дигорското хе възвр.мест. себе си, свой, в отношение към себе си, служи за образуване на възвратен залог на глагола. Втората дума е сходна със иронското uыn, дигорското un - да бъда, съм см.глагол. Третата дума – с дигорското kudt, kuыd – плач, страдание. (ДРС),(ИРС) Вероятноето значение е: „за мене е страдание”. Интерсна е буквата , вероятно един от пъровообразите на

„ъ” или несъхраненно - „е”, „и”?36). Надпис върху рогова рамка (накладка) от боен лък. Открита е в

некропола край с.Житков, по поречието на р.Манич, през 1986 г. от Е.И.Безпалый. По

80

намераната монета от византийския император Лъв ІІІ (717-720 г.) се определя възрастта на находката – 8 в. Съхранявя се в Краеведческия музей на гр.Азов. Публикации: Белинский И.В., Беспалый Е.И., Волков И.В., Парусимов И.Н. Раскопки Азовского краеведческого музея. - АО. 1986. М., 1988. Семьонов А.И. „К выявлению центральноазиатских элементов в культуре раннесредневековых кочевников Восточной Европы” Археологический сборник Государственного Эрмитажа. Вып. 29. Л., 1988 рис.8.

Опит за разчитане прави П.Добрев. Той интерпретира надписа така: „Кан Лаз доспан кан, лиак лорз арц” – Кане Лаз, приятелю кан, бий треперащите подлеци”. (ПД-ДБЕ,стр.59-61) Текстът е изписан с типичната аланска (алано-древнобългарска,

донско-кубанска) писменост, ето защо би трябвало да търсим паралели най-вече с осетинския език. П.Добрев обаче търси връзка с талишкия език, откъдето извежда думите доспан, дозбан – приятел, лорз – треперя, ацк – ачкаф – негодник, подлец, а

думата лаз смятана за лично име. Но в осетински иронски laz, дигорски lazæ, е беда нещастие, проклятие, смърт, точен изоглос на българското неславянско лош, което показва че не може да е лично име. Също типичния салтомаяцки знак - „у” той

приема за „д”, - „й” за „п”, - „х” за „р”, - „а”,”и” за „з”(по-рядка форма на

изписване, вж. по-горните надписи 17, 18), - „У” за „а” и - „х” за „ц”. Ето защо преполагам че надписът е звучал по-различно: „Кан лаз у`зйан, кан лиаук л`хаухк”. Думата кан е очевидно титла, „лаз” е във връзка с осет.иронски lasыn – удрям, аналогичното българско (вероятно от прабълг.произход) люсна, лашна, люскам, лашкам – удрям, блъскам, или с посоченото вече laz/lazæ – смърт (убивай), „у`зйан” – дигорското uæzun, иронското uæzzаu – падащ тежко, „лиаук” – осет. иронски lыg, дигорско lux – сека, разсичам, „л`хаухк” – осет. дигорско lixъæ – размазан, раздробен, разсякан, също осетниското xæst, кюрдското xistin, персийски xost – бия, удрям, съвр.българскот хакам - удрям. Така че смисълът е „Кане убивай, удряй тежко, кане сечи и разсичай (враговете). (TW) Относно осетинското lыg/lux, означаващо пробивам, сека, правя прорез, дълбая, Абаев търси по-общи индоевропейски паралели, като норвежкото logg, датското lugge, log, древноиндийското lunāti – режа, насичам, правя прорез (вж.бълг.турцизъм илик – прорез за закопчаване). (ВА-С-2,стр.54) Но може да посочим и пряк тохаро-осетински парелел, тох.(а) lok, тох.(б) lauke отразяващи прототохарското *leuke, са имали първоначално значение отрязък, процеп, дали по-късното отдалечен, т.е. откъснат, също в тох.(б) laiko - корито. (DA-DT-b)

37). Надпис на каменен блок от Хумаринското градище. Представлява трибуквен фрагмент. Паметникът е известен само по прорисовката на С.Белобров – жител на с.Сарытюз, Карачаевски район. Байчоров го разчита като „догъ” – погребение. Надписът е с алански букви и ясно се чете думата „анкс”. Не може да се интерпретира, вероятно е фрагмент от несъхранила се дума. Възможна връзка с дигорското ænkъust, иронското ænkъuыst – движение, суетене, бързане? (TW)

38). Надпис, върху съд (гърне) от Сракел (9-10 в.). Г.Турчанинов разчита, думата “ХМ”, sut която той свързва с тюркското süt – мляко. (ГТ-ПИЯНКВЕ,стр97) Общоалтайска форма *siīüīt`i/~t, тюркска *süt, протомонголска *sut-sun,

81

тунгусоманджурска *site, корейска *stì – мляко. Но може да посочим още волжкобългарското суджув – медовина, посочена от Ибн Фадлан. Сравни със санскритското svāduā, протоиндоиранското suadhu, авестийското x(w)āsta, пехлевийското xwash, пущунското xwand, šаt, персийското šähd, xvada – мед, талишки šon, персийски šan – медна пита. (VS-ETD) В пущунски shedee – мляко. В памирските езици suzu, язгулемски sičin – питие от мляко и мед. (ПД-ЗФ,стр275) В тох.(б) sāake, soke, в тох.(а) sāuk – вкусно, за храна или питие. В чувашки също sětěk – вкусен сок, sim, sěm – медовина, в тунгусоманджурски džutī – сладък. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.47,50),(ССТМЯ-1,стр.279) В староруски сыта – вода с мед, с неясен произход. (Фасмер). В осетински sæt – сок, течност (в съвр.осет.слюнка) аddžыn – вкусен, сладък. (ОРС) Така че sæt-аddžыn, респ. вкусен сок, е логично обяснение на суджув! Друго обяснение: от персийското šähd – мед и ap/av – вода, медна вода.

39). Надпис от Саркел, върху тухла от стена. Г.Турчанинов разчита думата „утиси”. Знакът подобен на полумесец, вероятно отразява

согдийското , несторианското - „иудх” и според Турчанинов се чете „и”, но е възможно и да е „у”, така че да имамае „утуси”. Останалите знаци са познати и от други алански надписи. Той превежда надписа като „Ут исы” или работата на Ут, тъй като isы е тюркска дума и означава работа. (ГС-ДСПОП,стр.170-171) Ако Ут е мъжко име, което се среща и върху надписите от Наги-Сент Миклош (произлиза от осет. иронски ud, дигорски uоd – душа, дух) , то за израза „Ут иси” може да посочим изцяло алански произход, в дигорски is, isun, иронски isыn – да направя, работа, дело, т.е. аналогичен превод: „работата, делото на Ут”. Етимологията на думата е производна на осет. is/es – притежавам, имущество, благосъстояние. (ВА-С-1,стр.550) Друга по-малка вероятност е изразът да означава „съпругата на Ут, от осет. иронски us, дигорско uosæ – съпруга, жена. (ДРС), (ИРС)

40). Надпис от Саркел върху тухла. Състои се от две букви, едната е „и”, а другата изправено вертикално несторианско „ш” -

, срещащо се и в други алански надписи, вкл. и в „Таласката плочка” (вж.пж-долу), получава се „иш”. Вероятно значенеи за Турчанинов е посоченото вече тюркско isы – работа (но имащо и пряк осетински паралел). (ГТ-ДСПОП,стр.171) Но може да посочим алтарнативното дигорско iseu, иронско siu – съединявам, т.е. въпросната тухла е имала някаква по-специфична функция в градежа.

41). Надписи върху съдове от Саркел. На фрагментите се чете двубуквената дума „айу” и „иу” която Турчанинов свързва с тюркското aj – мечка, един вид лично име. Буквите са от донско-кубански тип. (ГС-ДСПОП,стр.171) Смятам че по-вероятно надписът отразява дигорското auæ – сила, енергия, свързано напр.със съхранението в съда на силно вино.

42). Надпис върху съд от Саркел. Знаците са алано-прабългарски от сирийско-несториански тип. Думата е четирибуквена. Турчанинов разчита думата „амин” и я свързва с личното мюсюлманско име Амин. (ГТ-ДСПОП,стр.87) Смятам че преводът е неверен. Не е логично също това да и християнското „амин” с което завършва всяка молитва. За „амин” откриваме и други по-точни осетински податки: дигорски аmаjæn, иронски аmаjыn – място за събиране, складиране, дигорски аmаjun – събирам, аmænst – закваска, аmæntæn – корито за тесто, съд за джибри, за ферментиране на брага или арака (алански и осетински

82

малцови слабоалкохолни напитки), дигорски аmæntæntæ, иронски аmæntæn – джибри. (ДРС),(ИРС) Всички те са производни на авестийското *a-manθ (a-manth) – меся, размесвам, разбърквам. (ВА-С-1,стр.50) Или виждаме че надписът има далеч по-практичен характер и показва че в съда са се съхранявали джибри за арака.

43). Надпис върху съд от Саркел. Публикуван от Гриневич, който го смята за славянски и го чете със „славянско сричково писмо”. („Праславянская письменость”.М.1993) Но ясно се вижда че в случая са използвани алано-древнобългарски знаци. В.Чудинов също публикува тази находка. Оказва се че са открити два съседни фрагмента от надпис, докато Гривневич посочва само единия. Във фрагмента на Гриневич, при прилагане методиката на Турчанинов, разчитаме „иетеикилуи”. С помощта на осетински разчитаме „йетей килуи”. В дигорски adæ – вкусен, бълг.диал. ито – храна, за „килуи” в иронски kъæluа, дигорски kъælæuа – овесена, или просена каша. (ИРС),(ДРС) За Абаев етимологията на думата е неясна, той предполага връзко с персийското halva – халва, първоначално храна приготвяна от брашно, мед и захар. (ВА-С-1,стр.625) Тук виждаме и една нова буква, вероятно „уи” получена от съединяването на двете букви . В долния фрагмент, публикуван от Чудинов, разчитаме „хъктсуикитииигав” в иронски xыgъd – угущение, храна, дигорски хахъ – запаси, иронски gaga – зърно, дигорски xэgæ – сушено зърно, xeggond – ечемичено брашно, също в дигорски kъod – мерна единица за обем, igьаu - голям. (ИРС),(ДРС) Или „вкусна храна, зърно в определен обем”.

44). Надпис върху част от съд, Саркел (10 в.). В.Чудинов го разчита чрез своето „славянско слогово писмо” като „КА НА ЛЪ НА У ЛИ ЦЕ” – канал на улицата, което е несериозно. (ВЧ-Р,стр.183,рис.183) Надписът е слаборазличим, но се вижда че е съставен от рунически знаци от салтомаяцки тип. Първите две букви са познати и в прабългарските надписи: „си” и „и”. Следващата буква е интерсна с това че е

сирийското „естрангело” - - „хетх”, следва

типично согдийско - „алаф” и партянско - „копф”. Последната буква е алано-древнобългарско

„т”. Така се получава „си и хакът”, „си и” - в осетниски иронски is - 3 л. ед. ч. наст. вр. гл. uыn - e, „хакът” – иронски xыgъd – угущение, храна, дигорски хахъ – запаси, иронски gaga – зърно, дигорски xэgæ – сушено зърно, xeggond – ечемичено брашно. (ИРС),(ДРС) Виждаме че става дума за съд сахранявал хранителни припаси.

45). Надпис върху каменен блок от Хумаринското градище. Открит от Х.Х.Биджиев в 1977 г. Съхранява се в Музея по краеведство на Карачаево-Черкесия. Публикации: Биджиев Х.Х. Раскопки городища Хумара в 1977г. - Вопросы средневековой истории народов Карачаево-Черкесии. Черкесск, 1979, рис. 5, . Хумаринское городище. Черкесск, 1983, рис. 49,8, с. 82, 84, 92; Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, табл. 150.

83

Ясно се вижда че се касае за фрагмент от надпис. Съхранени са две думи, написани с алано-прабългарски (донско-кубански) знаци. Първата дума „согдз” има ясни осетински паралели, в дигорски sugъdæg, иронски sыgъdæg – свят, свещен, чист. Производни са на авестийското *suxta-ka – обгорен, „пречистен с огън”, респ.осет. sudzыn/sodzun – обгорен, предвид прадревната религиозна представа при индоевропейейците, за пречистващата роля на огъня. (ВА-С-3,стр.189) Следва личното мест. „уй” в дигорски, иронски uæ – ваш. Третата е „олф” което има пряк прабългарски аналог – „олх” – покой, За олх може да посочим преки паралели в осетински ulf, талишки olx, памирски (язгулемски) ol – покой. (ПД-ДБЕ,стр.74) Произлиза от ulæf/olæf – тежко дишане, ulæfыn/olæfun – дишане, uældæf – въздух, респ от(дъх)вам си, почивам си, същото развитие от дъх – въздух. (ВА-С,4стр.14) В български също има диалектна форма алех – въздух (Хасковско), с възможен прабългарски произход. В угрофинските езици, в хантски ala, ōlэ.m, ūlэm, манси оlоlаntы, аlаlахъ, ol, унгарски al, alsz, alusz, alud, álom, olt – покой, сън. Като производно на олх в съвр.български може да посочим охлабвам, олабвам, хлабав – отпускам се, отпуснат. Осетинското ulfæыn – почивам е аналогично на българското охлабвам – почивам и на чувашкото ulax – седянка, място за веселие, аlхаs – забавлявам се. (ИА-УЧРС) Или надписът вероятно е посочвал „мястото за нечия смърт”, или групов гроб.

46). Надписи от „блюдото на Солтиков”. Намерено е през 1843 г. при неизвестни обстоятелства. Принадлежало е на руския колекционер П.Д.Солтиков.

Днес се съхранява в Отдела за древни монети на Парижката библиотека. Публикации: Спицын А.А. Шаманские изображения. - Записки Отделения русской и славянской археологии РАО. СПб., 1906, т. 8, вып. 1, с. 46, рис. 14, 15; Смирнов Я.И. Восточное серебро, с. 4, 7, 11, табл. X7, ХСII, 40.

В.П.Даркевич смята, че блюдото е ирански изработка от 7-8 в., Б.И.Маршак го свързва с Тохаристан и

го датира около 550 г. А.А.Спицин го публикува в 1906 г. по направена в Париж рисунка, собственост на Я.И.Смирнов. (На рисунката има подпис на френския художник L.Sellier.) Я.И.Смирнов издава и увеличено копие на рисунката с изобразени рунически знаци, близки с донско-кубанската писменост. Преиздаване на известните скици е осъществено в 1990 г. Изображенията на мъжките фигури със саби и елена, както и самите надписи се смятат за по-късно нанесени, около 9-10 в. Подобен начин на изобразяване е типичен за угорските народи от Поволжието. Опити за разчитане не са публикувани. (TW) Ако приложим метода на Турчанинов се получават два надписа, производни на един и същи корен „тунц”, или „тунч”. В осетински дигорски tunst, иронски tыndzge – бърз, стремителен, бързо, спешно, силно. Виждаме че първата дума е започва с „нй”, а в осетински представката næ- служи за отрицание. Другата дума започва с „оæа” , в осет.дигорски uаjun, иронски аuаjыn – бързо бягам, скачам. (ДРС),(ИРС) Или се получава „не бързай, бягай бързо”. Не може да се каже в какъв смисъл са употребени тези думи, но вероятно се отнасят за елена и ловците. Друга ввъзможност е връзка с чувашкото tuj, toj, турското tunč – бронз, чувашкото tăhlăn, тунгусоманджурското tudza - олово, всички те са производни на китайското tuη, tun – мед, метал. (ОМ-ПМЛ)

47). „Таласката плочка”. Върху формирането на древнотюркското писмо, според Турчанинов е оказало влияние и аланското (алано-древнобългарското) донско-

84

кубанско писмо. Красноречив пример в това отношение е прословутата дървена плочка от Талас. Тя е открита в 1932 г. в Киргизия. Изработена е върху борова дъска и поради особеностите на микроклимата се е съхранила. Археологът М.Е.Массон я датира не по-късно от 8 в., а С.Е.Малов, 5-8 в. Според последния, доста условно руническите знаци, могат да се нарекат типично тюркски. Транскрибциите на Малов, Щербак и на турският им колега Оркун, сериозно се отличавали помежду си.

Е.Мавлов открива сходство между руните от Таласката плочка, с руните нанесени върху съкровището от Наги-Сент Миклош, а Щербак посочва сходство с

донско-кубанската (разбирай алано-прабългарската) писменост.

Според А.Н.Кононов, се обособява една група от т.нар. сирийско-тюркски надписи, в която се открива иранско езиково влияние, както и влияние на сирийското, несториански писмо, върху тюркските руни. Турчанинов открива в таласките знаци, букви сходни с донско-кубанската писменост (алано-древнобългарската) и несторианската. Текстът е алано-тюркски, т.е. отразява периода на тюркизиране на завареното ираноезично население в Средна Азия. В първия ред се чете, от дясно на ляво: „Сайке Ут ази с(ъйгър б/ман Сийак)”. Във втория – „(Æск)и Кутай æски Ианси сан (Ван)наншан йа(ри) … Сутан Нуæ Аса сис ис(им койурсиз анъ), и в третия – „(б/м)ан Сийаг сæда куæ (кайтам)”. Преводът звучи така: “В годината на бика, аз Сиаг……древната Худай, древната Янцай, …..ти Ван(аншанска) земя…..Сута, Нова

Ясия наричате…….в годината на овцата се върнах”. Сиаг е посетил земите около Каспийско и Аралско море, които са били заселени с все още нетюркизирани алани и се наричали Сута, Ясия, Нова Ясия и Вания, Вананшана, както се съобщава и от китайските хроники. Явно е имал далечен спомен за общия произход на тюркизиращите се алани (аси, ази от другите тюркски надписи), обитавали Средна и Централна Азия и по-рано преселилите се на запад аси и уни. За „Сута”, Суде, Суте в китайските хроники може да посочми ясна връзка с осетинското asыtæ/asutæ – аси, респ. споменатата в надписа „Ясия”, в съвр.осетински Asi, Assi е названието на днес кипчакизираната (тюркизирана) Балкария, но до 14-15 в. населена с алани и съхранила българския етноним (Балкария-България)!

В таласката плочка се откриват следните, алано-древнобългарски руни: „а” -

, „ай” - , „ан” - , „е” - , „и” - , като знака - , в ткюркските надписи се произнася и като „от”, свързва се с идеографско изибражение

на тюркското ot - трева, „у” - , „ут” - , „с” - , „м” - ,”н” - , „к”, „къ”

„q” - и с известна условност, „г” - . (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.89-96, прил.табл.ХХХІХ)

85

48). Сарматски надпис от „Пневищинския камък”. Открит е в Белорусия, до с.Пневища (Могилевска област), през 1873 г. от княз А.М.Дондуков-Корсаков. Първоначално е стоял върху каменна могила (курган) до селото. Князът го спасява, тъй като е бил предназначен да се постави в основите на строяща се църква. А.М.Дондуков-Корсаков пренася камъка в имението си и прерисува надписите от двете му страни. По негова покана, камъкът е видян и изследван от австро-унгарския археолог Хенрих Ванкел (чех, моравец по произход). Той също публикува надписа и се опитва да го чете чрез еврейското писмо. Година след това в имението избухва голям пожар и следите на камъка се губят.

За каменната могила върху която е намерен, се знае че е издигната през 984 г. по повод победата на русите над племето радимичи. Въз основа на публикуваните зарисовки са правени различни опити за разчитане. В 1997 г. М.А.Серяков предлага че въпросния надпис е написан на сричково писмо, подобно на „брахми” което славяните са използвали?! Друг един

„специалист” по „славянски руни” В.А.Чудинов също предлага своя версия, смятайки че е съществувало древно славянско доглаголическо писмо. (ВЧ-ЗСП) Ще разгледама надписа върху едната страна на камъка, който е доста по-ясно нарисуван. Очевидно е че се касае за сарматско, алано-древнобългарско писмо. Получава се следната

транскрипция, съгласно Г.Турчанинов: - „з” или „дз”, - „а”, - „йу”, - „лъ”,

-„у”, - „та”, от - „т” и - „а”, или думата „(д)зайулъута” която паказва паралел с осетинските: в иронски dzыl, дигорски dzul - хляб, dzыllаg/dzullаg - брашно. (ОРС),(ДРС) Точен аналог на осетинската дума е българското неславянско залък – парче хляб, хапка. В.Абаев го смята за местна кавказка заемка, в

грузински dola, даргински cъuli – хляб. (ВА-С-1,стр.400) Явно прабългарският аналог е дзалъ, залъ славинизирано в съвр.българското залък.

Втората дума е: - „и”, - „ан”, - „в/у” (сравни с арамейскиото - „вав”), възм.и огледален запис на „ц”, - „с”, или „ианвис”, „иануис”. Паралел с осетинското иронско naj, дигорско inаjæ – вършитба, nаj kænыn/inаjæ kænun - смачквам, меся, разчачквам. (ИРС),(ДРС) В памирските езици *nay/nid означава мачкам, изцеждам, удрям, в хотаносакски nayāka – масло (получено чрез „биене” на млякото), в тох.(б) naitwe – отломък, nitt – удрям. (ВА-С-2,стр.151) Или виждаме че става дума за камък свързан по някакъв начин с приготвянето на брашното. Явно камакът е сарматски и вторично е попаднал върху каменната могила, предвид „писмената” по него, се е смятал че притежава „свръхестествени” способности.

86

49). Надпис на Ибн Ал Недим. Арабският учен и пътешественик съобщава че през 987 г., когато е в Кавказ, е чул от местен човек, на който може да се вярва, че последният е бил изпратен от своя господар, местен кавказки владетел, като пратеник при русите. За последните се знаело че имат писменост и пишели върху брезови кори. Такова едно писмо, той показал на ибн Недим, от което арабинът прерисувал надписа. Така е достигнал до наши дни. Въпросният надпис е предизвикал твърде голям интерес сред руските изследователи, които виждат в него „сигурно доказателство”, че руските славяни са имали доглаголическа писменост. Х.М.Френ търси връзка със семитското „синайско” писмо, А.Гаркави смята че се касае за силно деформиран арабски надпис, Магнусен и Шегрен търсят паралели със скандинавските руни. Българският учен Емил Георгиев, П.А.Черных и Д.С.Лихачов, го смятат за славянски руни – „чертите и резките на Черноризец Храбър”. А.Д.Маневски изказва оргиналната хипотеза че това не е надпис, а карта. (ВИ-ИП,стр.283-284) Серяков и Чудинов, също предлагат свои версии в разчитането на надписа. (ВЧ-РДПМС) В направената транскрибциа от Серяков, се вижда че най-вероятно се касае за надпис с алано-древнобългарски знаци, деформиран от „арабския приом” на писане. Предлагам също вариант на разшифровка, съобразно Г.Турчанинов: „с анойе рокъайаг”. В осетински ænusmæ – вечно, anoson, ænusоn – вечен, ænus – век. (ОРС) Втората дума показва ясен паралел с памирското rog, пущунското rogh – здрав, осетинското иронсок rog, дигорско ræu, ræuæg, талишкото rük – леко, лек. (VS-ETD) Произходът им е от авестийското raγu – бърз, стремителен. (ВА-С-2,стр.388) В български „на рог”- „на здраве”, възможно и „да ни е леко” - тост. (ПД-ЕАКБ,стр.116) В ирландското rong – жизнен, жизнена сила, показва пряк паралел с вълшебната напитка на нартите – ронг. Интересно е че Абаев извежда аналогична етимология на ронг от авестийското frēna, санскритското prāna – дух, жизнени сили, съотв. авестийското frana-ka – даващ жизнени сили. От този корен е бълг.турцизъм от персийски произход фира – изпарение, ягнобското firān – миризма. (ВА-С-2,стр.422) Така че в случая, въпросният пратеник е показал на ибн Недим част от писмо, адресирано до господаря му, с пожелания за здраве и дълъг живот. Надписът е на алански, осетински, предвид че вероятно е адресиран за алански княз.

50). Надпис от прешлен за предене, открит край гр.Рязан. Находката е открита от любители-краеведи през 1945 г., в старо славянско селище Борки, намирало са на 2 км от Рязан. Г.Турчанинов го изследва в 1963 г. в Рязанския музей. Диаметърът на прешлена е 22 мм, а ширината на кръговата ивица където са изрязани буквите е 7 мм.

Надписът е смесен, алано-славянски, но буквите са от несториански тип и алански произход. Първите две букви са най-сходни с еврейското квадратно писмо (също форма на арамейското)

са „цаде” - , и „хетх” - , ,

имащи цифрови равностойности 900 и 8. Следва думата - „анзи” която в

дигорски означава година, за „з” е използван -несторианския „зен”, който не е много типичен за аланските надиписи. Следват отново цифрови означения, вижадаме типично алано-прабългарско „ц”, аналог на арамейското „цаде”, също арамейски

„иудх” - - „и” отговаряща на цифрата 10 и отново „хетх” – 8, което прави 918,

87

след което е написано славянската дума „л та”. Виждаме че първоначално прешлена е бил собственост на алан, българин, или салтомаяцки ас, който е отбелязал годината 908. После собственика се е сменил и отбелязал новата година 918, със славянската дума лето, превод на аланското anzi. Г.Турчанинов смята че годините са от р.Хр. (Рождество Христово). (ГТ-ДСПОП,стр.173-174) Съмнявам се в това, защото през средновековието се използва датировката от „Сътворението на Света”, а не от р.Хр. По-вероятно е датирането да е по „Селевкидската ера” използвано от несторианите, чието писмо се използва от алани и прабългари. Селевкидската ера започва в 200/201 г.пр.н.е., което показва че 908 и 918 г., отговарят на 708/9, 718/19 г.

51). „Алекановският надпис”. През есента на 1897 г., при разкопки до с.Алеканово, археологът В.А.Городцов, разкрива погребение на възрастна жена, от 10-11 в., намиращо се в района, тогава обитаван от славянското племе вятичи. Скелетът е бил в положение на гръб, с посока югозапад. Придружаващият инвентар се състоял от керамичен съд, с изобразени странни знаци, железен нож и слитък сребро. Въпросният надпис предизвиква твърде много спорове и дискусии в рускоезичната литература, отностно въпроса, имали ли са славяните доглаголическа писменост. Г.Турчанинов изследва въпросните знаци и доказва че се касае за алански букви от несториански тип. На съда ясно се разчита името „Славонтия” но в род.п. Славонтией, следва християнски кръст, означаващ година на смърта, посочена е самата година чрез арамейски букви „шин” -

- 1000, по-точно чрез неговия

огледален, алански вариант - , „хе” - - 5, също в огледален вид, свързан с един от вариантите на производното аланско „æ” и

„бетх” - отговаряща на цифрата 2. Така се получава 1000+5+2=1007 г. последната буква е „а”, която според Турчанинов е началото на несъхранилата се дума „анзи” – година. Виждаме името на жената Славонтия, аналог на българославянското Славун, но в ж.р. (Турчанинов го предава като Славутия, тъй като малката носовка в руски преминава в у), починала в 1007 г. Точките са използвани за словоразделителни знаци. (ГТ-ДСПОП,стр.174-184) Този надпис ясно показва че граничните на салтомаяцката култура, славянски племена са заимствали алано-древнобългарската писменост и са я използвали в ежедневието си. Датировката на въпросната Славонтия по-вероятно е по „Селевкидската” несторианска ера – 807/8 г., иначе би трябвало да се използва кирилската писменост, в 11 в. вече широко разпространена в Киевска Русь, а кръстът показва че е била християнка.

52). „Надписът от Раду Негру”. Открит е върху фрагмент от керамичен съд, кана, намерен в Молдова, селището Раду Негру, сред археологични находки от черняховската култура. Датиран е около 3-4 в. Представлява четири рунни знака. Публикации: Г.Гриневич. „Праславянская письменость”.М.1993, лист-8, фиг-4. Гриневич смята че се касае за хипотетично славянско сричково писмо и чете „леви люй” което означавало „лъвска лой”, нещо изключително абсурдно като значение, смятам равносилно на българския израз „от костенурка вълна”!

П.Добрев също коментира надписа, но приема че означава „лоу” – лой. Самата дума лой е исконно славянска, тъй като

присъства във всички славянски езици. Вж.Фасмер: руски лой, украински лiй, белоруски лой, църковнославянски лои, аналог на гръцкото στέαρ, български лой,

88

сърбохърватски лôj, словенски lôj, чешки lûj, словашки. loj, полски, горнолужицки łoj, долнолужицки łоj – животинска мазнина, сланина. Произлиза от балтийското (литовско) lieju, lieti - изливам, lydau, lydyti, lydinu, lydinti – топя сланина (по Бернекер). Въпреки това П.Дорбев търси паралел с думата lou – масло в езика кати от Хиндокуш !? (ПД-ДЕ,стр.32-34)

Руническите знаци да типично алано-древнобългарско писмо. Без трудност се чете думата „аклъи”. В осетниски иронски akælыn – изливане, изтичане на вода, ækælæn, дигорски kælæn – теч на вода, аналогични са на българското кълкам – пия, къл-къл – изливане на вода. Също в осетински kъælæs, пущунски k`l – пия, осетински хæl-хæl, идентично с нашето къл-къл. (ОРС) В тох.(б) k.ltsi, klātsā, kuw.lñe – изливам, лея. (DA-DT-b) Но тъй като съдът е открит в ареала на черняховската археологическа култура, която е доминирана от готите е се смята за предимно готска, въпреки че е включвала сармато-алански и протославянски племена, възможно е надписът да е оставен от германоезичните готи, да е свързано с нидералдски kwel, kwelm немски Quelle, в скандинавските езици källa, староанглийски collen, старосаксонски quella, старовисоконемски quellen (quall), протогермански *kwillan, *kwalma-z, *kwillō – извор, източник на вода. Сравни с българското кърчагъ – стомна и къркъм – пия.

53). Надпис върху съд от Киев. Описан е от археолога М.К.Каргер. Открит е сред следи от пожар в Древния Киев. В ползваната от мен публикация на В.Чудинов „Руница” не е посочена датировката на находката, но най-вероятно се отнася към 9-10 в. Съдът е бил използван за съхранение на зърно. Върху него се откриват рунически знаци от салтомаяцки тип. Според Чудинов това е „древно славянско слогово писмо” (?!) и го интерпретира като „ЗЕРЕНЪ СЪ ЛЕТА”. (ВЧ-Р,стр.29,рис.2) Разбира се подобни твърдения са повече от несериозни, експлотирани отдавна в любителската рускоезична „фолк-хистори” литература. Същият автор „без проблеми” чете със „славянското слогово писмо” етруската и критската писмености. Ако приложим метода на Турчанинов, разчитаме „йратниа” което може да структурираме като „йрат`н иа”. В дигорски и иронски ird don означава бистра, прозрачна, чиста вода, а „иа” – „е”. (ДРС),(ИРС) Така че преди да се озове в Киев, въпросната делва явно е използвана от представители на салтомаяцката култура, за съхранение на питейна вода. Интерес представлява по-древната форма tan – вода, съхранила се в гръцкото название на р.Дон – Танаис, което е директна калка от „скитското” название. В яския алански диалект (в Унгария) dan – вода. В тох.(а) tsan, санскрит dhani, протоиндоирански dhan, староперсийски dnu, danu, съвр.персийски dan – поток, течение, река. (Ch-DIV)

54). Надпис върху черняховски съд от 3 в. Открит при с.Ломоватое. Чудинов „разчита” славянското „ВИНО ВЬІЛЕЖА(ЛО), чрез слоговото си писмо. (ВЧ-

Р,стр.87,рис.57) Всъщност имаме ясни алански знаци. Разчита се „кскæ уй (или йи)”. В осетински дигорски kъos, иронски kъus – чаша, съд за пиене, в иронски uыj – това, е. (ДРС),(ИРС) Така че изразът означава kъuskæ uыj – това е чаша, съд (за пиене) и показва иронски паралели. За kъos/kъus, като паралели може да посочим в ягнобски kosā, кюрдски kaş, пущунски ka'sa, талишки kêsê,

персийски kase, гилянски kеsê, шугнански kosa', искашимски kasa, язгулемски kosa,

89

kūza, вахански kobun, тохарски kaice – съд, купа. (VS-ETD),(IED) В тюрските езици, в казахски qyšk, гагаузки güveč, турски küvec, карачаевобалкарски qoůun, южноалтайски köš, узбекски kövəš, якутски küös, хакаски körk – чаша. (VS-ETD) В угрофинските, във фински, естонски kaha, удмурски kož, коми kiš, хантски хučэ, манси хosp, селкупски koča, kotca, kodša, kodšá – хралупа, дървен съд, в марийски kэške, kiške, удмурски kisk, коми kiski – наливам, изливам, фински kostea - мокър. (UE) Според Абаев произходът на думата е индоирански, от древноиндийското kośa – чаша, дървен съд, заета в тюркските и угрофинските езици, вщл. и в руски под формата кувшин – чаша. (ВА-С-1,стр.642) Но по-възможно е ностратическото начало на понятието. В български диалектно (Хасковско) кишкиль означава чаша, канче, аналогично на осетинското kusk – чаша и казахското qyšk, възможна по-късна кипчакска (куманска или татарска) заемка.

55) Надпис върху съд, открит в Белгород Киевски. Е.А.Мельникова, го чете обратно и получава

- gir, или air, като последното смята за по-вероятно и го свързва със староисландското eyrir – единица за тежест = 27 г. Разбира се това не е логично, върху делва да се слага такава малка мярка. В.Чудинов

разчита знаците , които интерпретира чрез своето слогово писма като „ка-не-ла”. (ВЧ-Р,стр.91,рис.61) Всъщност имаме три знака от салтомаяцки тип. Първата буква без съмнение е гръцката φ – „фи”, останалите са „и” и „у”, така че се получава „фиу” – мазнина, мас, в осетински. Така че въпросният съд е бил „аланско”, салтомаяцко притежание, преди да се озове в Белгород.

56). Надпис върху съд от Таматарх (Тмутаракан). Тмутаракан (съвр.Таман), преди да бъде завладян от русите, е част от Хазария и се е наричал Таматарх. Соболевский се опитва да изведе етимологиятя от скитското название на Азовско море Temarundam matrem maris (Меотида), както съобщава Плиний. Но етимологията е

пределно ясна, ако изходим от осетинските tæmæn – блясък, светлина и tærхæg – издатина, скална тераса, полица, т.е. имаме явна характеристика на терена, „осветена, светла, тераса”. Върху амфора открита в древния Таматарх е открит този надпис. Сега находката се съхранява в Краснодарския историческо-археологически музей. Виждаме че буквите са от салтомаяцки тип и се получава думата „ито”. Интересно е че в БЕР (Български Етимологичен речник) откриваме аналогична българска диалектна дума „ито” – храна, използвана в Троянско означава храна. Етимологията е обяснена чрез преход от славянското ед – храна. Но отриваме в тох.(б) yot, авестийски yada – храна. В надпис от съд за

ритуална храна, открит при скитско погребение в района на с.Политотдельское, Турчанинов разчита думата iat, която свързва с древноиндийското ad – яж, ādya, дигорското adæ – вкусен, хранителен, храна. (ГТ-ПИЯНКВЕ,стр.51-52,табл.ХVІІ) Напълно произволно С.Рябчиков разчита надписа като „наг” което свързва с староруското нагата (ногата) – пари. Една ногата се равнява на 2,5 древноруски кун или 2,5 арабски дирхеми (Ключевский 1987).

57). Надпис върху фрагмент от съд от Тмутаракан (Таматарх). Открит е в скаланен манастир. Публикация в уеб-сайта на С.Рябчиков. В момента се съхранява в частна колекция. Отново откриваме думата „сут” написана със салтомаяцки букви, аналогичен на надписа от Саркел. (ГТ-ПИЯНКВЕ,стр97) Вероятна връзка с осетинско sæt - сок, или тюркското süt – мляко. (вж.по-горното изложение).

90

58). Надпис от Карачаево-Балкария. Публикация: Гадло А.В., Биджиев Х., Тюрки на Северном Кавказе. Черкеск. 1993. Надписът е обявен за тюркски, но не са правени опити за разчитане. (TW) Но ясно се вижда че е написан със салтомаяцки

букви. Разчитаме думата „иасиуък”. Виждаме една

по смецифична буква , вероятно вариант на

прабългарското - „си”. Получава се думата „иасиуък” явно свързана с етнонима аси, яси, както са се наричали аланоезичните предци на съвр.балкарци.

59). Надпис върху сребърна дръжка на съд, открит в Седяр, Балезински район в Удмуртия. Открита е на 6 юни 1884 г. при оран, близо до селото, на десния бряг на р.Чепца - ляв приток на р.Вятка. Находката се съхранява в Ермитажа. Дръжката е съставена от два фрагмента, между които има липсваща част. Запазени са много добре писмените знаци, инкрустирани на равни растояния помежде си, добре четливи, с разделителни знаци от двоеточия. Публикации: Donner О. Sur Porigine de alphabet turc du Nord de I'Asie. - JSFO. 1896, 14, c. 42, Fig. XIX. Мелиоранский П.М. Два серебряных сосуда с енисейскими надписями. - ЗВОРАО. 1902, т. 14, с. 20-22, табл. I. Смирнов Я.И. Восточное серебро. СПб., 1909, с. 5, 6, 11, табл. ХСН, 168. Даркевич В.П. Художественный металл Востока 8- 13 вв. М., 1976, с. 9, табл. 20,5,6. Кызласов И.Л. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 15,7,2, с. 50-54. П.Добрев, М.Добрева. Древнобългарската епиграфика. С.2001, стр.232-236. (TW) Находката е датирана в периода 8-10 в. Естествено надписът е обявен за тюркски. Но в 1902 г. Я.И.Смирнов, добре познаващ тюркското руническо писмо, отбелязва че във седярския надпис, само наколко знака показват известна прилика с тюркски руни. Но П.М.Мелиорански предлага следния прочит като на тюркски надпис: „За малката дъщеря Герюнч, невстата подарък”. У нас П.Добрев прави опит за

разчитане, само че чете надписа обратно, което опорочава верността на текста. Както се вижда буквите са от ясен салтомаяцки тип, което посказва че съдът е бил собственост на волжки българин. Затова трябва да се чете с помощта на осетинския език. Първата дума е „зктиа” и вероятно е свързана с иронското

dzag, дигорското idzag – пълен, достатъчен, богат, (за чаша, съд с храна), следва „æзгзе” показваща паралел с дигорското æzge – дружески, добър, „æза” – дигорското л.мест.1л.ед.ч. æzа – аз, и „ес” – в ост. еs - да бъде. (ДРС),(ИРС) Явно става дума за вякакво пожелание, че е добре за собственика, когато съда е пълен. В останалия

фрагмент се чете фрагмент от дума - „...кан е”. Производно на dzag/idzag е komdzag – къс, сравно с бълг.комат – къс хляб, в осетински kom означава и хапка. Абаев посочва изходното персийско čаq, čаğ, памирско γak – пълен, обилен, заето и в коми čоğ – обилен, тлъст. (ВА-С-1,стр.388)

60). Надпис върху фрагмент от амфора, открит в Маяцкото градище. Надписът е направен със салтомяцки знаци, идентични с тези от Сердяр. Публикации: „С.Г.Клящорный. Хазарская надпись на амфоре с городища Маяки. Сов.Археология, бр.1,1979. Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, табл. 122. И.Кызласов. Рунические письменности Евразийских степей. М.1994, стр.27, фиг.К9. П.Добрев, М.Добрева. Древнобългарската епиграфика. С.2001,стр.41-46. Находката е датирана към 8-9 в. С.Клящорный прави следния превод: „X аркъа X иркир акъ ачыкъ

91

бор” – „Х...единици (мерки) всичко тук, се съдържа бяло, сухо вино” (б.а. едва ли понятието „бяло сухо вино” е съществувало тогава!?) Байчоров предлага съвсем друг

превод и реконструкция на текста: - „... Эн (э)шече о (э)н...” – „Съд от дома (тук лежи), този дом...”. (TW) Виждаме че и двата превода са повече от съмнителни. Това е така защото надписът не е тюркски, а алански. П.Добрев също предлага свой прочит, но като обръща надписа обратно, което

вече опорочава интерпретацията. Неговият текст е: „еи деле Оцес ге” – „тази делва Оцес беляза” което също не може да се приеме за вярно. По метода на Турчанинов се вижда че всички букви са известни от донско-кубанското и скитското писмо, без да се налагат еквилибристики с обръщане на текста, ясно се чете: „еа асæк детæе...”. Първата дума „еа” е дигорското еjæ – на него, или еu – един, втората е „асæк” което отговаря на дигорското acæg, uasæg –

действително, вярно, така е, третата е „детæе...” – в дигорски dættun, иронски dættыn – давам. (ДРС),(ИРС) Така че надписът означава „на него, или (една, респ.амфора) действително дадена”. Аналогичен начин на изразяване при сделки Г.Турчанинов посочва при друг, по-древен скитски надпис върху амфора. (вж. 17. Надпис от Тира, 2 в. (Северно Черноморие), поместен в главата за скитските надписи). Тук трябва да

обърнам внимание на буквата която в древнобългарските надиписи се чете като

- „ие”. По аналогичен начин се изписва в салтомаяцките надписи - „а” или „æ” и

произлиза от арамейския елинистичен , в староеврейски , согдийски - „алаф”. Този факт показва ясно произхода на прабългарското „ие” ! Виждаме и една

по-странна форма на „т” - , явно получена като събирателен образ на по-старото

арамейско и по-късното сирийско „естрангело” , партянско - „таф” или „т” !

61). Надписът върху чаша с изображение на Богинята-майка. Нанесен е върху сребърна чаша, изобразяваща четириръката богиня Нана, яздеща лъв и държаща в ръцете си Слънцето и Луната. Този начин на изобразяване на Богинята-майка е особено характерен за Средна Азия в ранното средновековие (1-6 в.). Свързва се с юечжите-тохари, тяхното преселение и възникването на Кушанската държава. Въпросният съд (с надписа) е от Хорезъм, произведен е в 8 в. и се съхранява в Бринтанския музей. Аналогична чаша е открито в Русия, край с.Бартим, Пермска област. Публикация на Б.Маршак, В.Даркевич. (ВД-ХМВ,стр.18,рис.107) П.Добрев погрешно посочва чашата, (нарича я блюдо) от Британския музей, като находка от Бартим и го свързва с района на Волжка България.

92

Произходът на находките е от Средна Азия, от районите между Хорезъм и Кушанската държава и е попаднало в Перм, явно чрез согдийските търговци, като изобщо не е „волжкобългарска изработка”. В самото с.Бартим са откривани много подобни находки, обединени от археолозите в названието „сасанидско сребро”, тъй като стилът на изработка е характерен за ранносредновековното иранско изкуство, не само за Сасанидски Иран, а за целия Ирански свят. Ще се спрем на въпросната чаша от Британския музей, тъй като съдържа руноподобен надпис. П.Добрев съвсем правилно се насочва към индийските сричкови писма, „брахми”, кхарощи”, предвид силното индийско културно влияние в Кушанска Бактрия. Транскрипцията на П.Добрев почива върху писмото „брахми” и означава „у-кха на-и-кха йа”, което той превежда като „Великата създателка язди”. (ПД-ДБЕ,стр.225-229) Принципно съм съгласен с превода,

но бих направил някои уточнения. За първата буква , в „брахми” - , „кхарощи” -

, „гупта-брахми” (т.е. древен вариант, използван по време на династията Гупта, или

3-5 в.), тохарски „брахми” - - „у”. Втората буква , в „брахми” - , „кхарощи” -

, „гупта-брахми” - , тохарски „брахми” - - „гха”. Виждаме че вторият знак е „гха”, а не „кха” и е написан в огледален, обърнат вид. Третата буква , в „брахми” -

, „кхарощи” - , „гупта-брахми” - , тохарски „брахми” - - „на”. Виждаме че най-сходен знак е този от „кхарощи”. Също трябва да кажем че по аналогичен начин се

изписва и буквата „н” в надписите от Мурфатлар. Четвъртата буква , в „брахми” -

, „гупта-брахми” - , тохарски „брахми” - - „и”, в „гупта-брахми” - - „е”,

подобно на глаголическото „я”. Петата буква , в „кхарощи” - , съотв.

„ка”, „ки”, „ку”, „кā”, „ке”, „ко”, в „гупта-брахми” - - „ка”, тохарски „брахми” -

- „ка”, - „кха”. Въпросният знак, най-вероятно е форма на „ки” или „ко” от

„кхарощи”. Последната буква , в „брахми” - , „гупта-брахми” - , тохарски

„брахми” - - „йа”. Виждаме ясния „брахми” произход. Получава се „Угха наике йа”. Първата дума показва паралел с осетинското дигорско uæjug, иронското uaig – великан, юнак, богатир, в тох.(б) auki, auks, тох.(а) ok, yuk – ръст, израстване, развитие, старшинство, силен, победоносен. (ИРС),(ДРС),(DA-DT-b) Втората дума отразава тохарското nakte – бог, nāyake – ръководен принцип и се открива в Мурфатлар, под формата „нейкхес” – божествен, свещен. Трата дума „йя” показва паралел с осетински ujй, aj, таджикски ū, vaj, искашимски wa, шугнански уъ, wi, мунджански wo, вахански уао – той, и в иронски uыj, дигорски uoj – тя. (DRT),(IED),(ИРС),(ДРС) Надписът е от източноирански произход, а значението е „Тя Великата Богиня”.

62). Сребърният орел на Испор (Аспарух) от с.Вознесенска. Това е една особенно ценна за нас българите вещ. Представлява фигурка на сребърен орел с увита около краката змия. Открит е заедно с други находки от археолога В.А.Гринченко през 1930 г. Самия той става жертва на сталинските репресии. Находката попада в Харковския музей. Там се съхранява до ІІ-та Св.война. по време на евакуацията на музея, влаковата компизиция е бомбардирана и следите на „орела” се губят. След войната находката е намерена от Г.Шаповалов и до днес се съхранява в Музея на гр.Запорожие (Украйна). През 1991 г. българският журналист Г.Костов посещава Запорожие, среща се със Шаповалов и заснема въпросната находка. (ГК-ПХА,стр.25-35) Върху фигурката има три надписа. Най-големият представлява монограм с гръцки букви, подредени и четящи се на кръст, образуващи името „ЕСПОР”. Последното се наложи по мнението на О.Прицак (у нас от М.Ваклинова). Днес по-старото мнение на Е.Мацулевич, който вижда в монограма гръцкото „Петрос” е отхвърлено. Еспор, или

93

Испор е името на първия български владетел на Дунавска България, известен с придобилото много по-голямо разпространение име Исперих, Аспарух. По мнението на Притцак, espor е иранска по произход дума и означава орел, което обяснява и присъствието на орела в предполагаемото погребение на Испор. Откриваме известно сходство с тох.(б) spār, sparāykre, spārān – неизвестна хищна птица, ястреб, орел? Д.Адамс го извежда от буквалния превод – хранещ се с врабци, от изходното тохарско spertte, spartto, sertwe – врабец. (DA-DT-b) Аналогично са ирландското speireag, средновековен английски sper-hauk, англосаксонското spear-hafoc, норвежкото sparrhaukr

– ястреб, букв.зн. „хранещ се с врабци”, от английското sparrow – врабец. (ЕDGL) В персийски isparūd – водоплаваща птица. В пущунски bāz, кюрдски baz, талишки bоz, персийски baz, шугнански, язгулемски boz, сариколски buz – сокол, искашимски bkab, вахнски bispьr, кховарски bisbar – орел. (VS-ETD),(IED)

П.Добрев извежда еспор от партянското ispurr, ispurrig – чист, извисен, в латински pur – чист, в тох.(б) āsrap – чист, безгреховен. В кховарски ishperu – свят, справедлив. В персийски ispuroz, aspuroz – висок планински връх. Но е възможен и друг по-убедителен отговор на въпроса за името Испор, Исперих (Аспар, Аспарух). В тох.(б) spārtо, spertte – дисциплина, техника, функция, поведение, успех. (DA-DT-b) В латински рrоsреr,*рrоsраrоs – успешен, проспериращ, общогерманското *spara-, *sparōn, *spare, означава икономичен, пестелив. В ирландски spаirn, spáirn, sbáirn – борба, стремеж, усилия, норвежки sporna, sperna, английски spar – усилия, борба, в ирландски spèiread – сила, храброст, английски spread - разширявам (се), разпространявам. В санскрит sparh, sprha, sphirás, авестийски spar, средноперсийски spur, пехлеви и съвр.персийски spur, spurdan, партянски `bysp`r, `upaspar, согдийски ppar, хоремзийски b`p`ry, гилянски ispurdan, ispur, исфахански espartan, separ, пущунски spārāl, шугнански sipŷrt, вахански ыspыrd, осетински æfsard – желая, заповядвам, управлявам, санскрит āspardh – боря се, āspar – печеля, изгода, пехлеви uspurrīg – пълен, обилен, авестийски spārādā, согдийски `sp`r`t, хотаносакски spa`tti, spalāri - усърдие. (Ch-DIV) Виж славянския аналог *sроrъ – успешен, благоприятен, в староруски споруй – успешен, украински спорий, чешки, словашки spory, полски, лужицки spory – значителен, сърбохърватски спор, -а, -о, словенски spoër, spora – излишък. (D-SIL),(IEE) В хетски ispar, isparra, авестийски sparêĝa, осетински spar означава настъпвам, завладявам, пехлеви spar, spurdan – ограничавам, владея. Според В.Абаев, именно spar стои в основата на съвр.осетинско име Æфсæрæг, наследило средновековното аланско Аспарак, както и Æфсæрæг, наследило по-старото Аспараган. (ВА-ССЯ-ДИЯ,стр.304) Виждаме че семантичната двойка Аспар/Испор, Аспарак(Аспарух)/Исперих може да се обясни, много по-убедително с дадените примери като управляващ, владеещ, заповядващ, усърден, печелещ, настъпващ. Старостин посочва индоевропейската протоформа *(a)sparag-, *(a)sprāg-ph- стремеж, бяг, настъпление, натиск. Ностратически паралел в дравидското *pār, синотибетското *phra – настъпвам, разширявам. (IEE)

В този аспект виждаме че Испор е вероятния точен индоевропейски, ирански аналог на тракийското име Спартак и названието на гръцката милитаристична

94

държава Спарта. Исперих е с явна тохарско-иранска (сарматска) етимология, нямаща нищо общо с тюркските езици.

На рамото на орела се открива още един надпис, с гръцки букви: „ΔΟΧ”, които се интерпретират обикновено като византийската титла дук и латинския е вариант dux – дукс. П.Добрев предлага талишките dox – клеймо, дамга, или doxa – молитва. (ПД-ДБЕ,стр.24) Аз предлагам връзка с дигорското dæхе – свой, на теб, род.пад. на dæхuædæg – усилващо притежателно местоимение, озн. твой, собствен, респ. в иронски dæхi/dæхædæg. (ДРС),(ИРС)

Третият надпис, който е най-лошо запазен, е върху опашката на орела. Още Гринченко прави неуспешни опити са дешифрирането му. П.Добрев пръв го разчете, с помощта на увеличени изображения през компютърната обработка с програмата Photoshop. Неговата интерпретация е „АЛВИССОН”, като смята че са използвани рунически и гръцки букви. Самата дума означава полет, птица, в памирски аlwuz – летя. В пущунски alwat, alwezawe – летя, alvutel – високо, alwutak - птица. (ПД-ДБЕ,стр.23-25) В средноперсийски `lwf (āluf), съвр.персийски

āluh – орел. (L-IAIL) Също в тох.(б) luwo – птица, lwāsa s·lyamňana – летяща птица. (DA-DT-b) В унгарски ölyv – ястреб. Също може да посочим и общоиндоиранското *šien – орел, в санскрит syená, авестийски saēna, пущунски šahênd, персийски šihin, таджикски šoin, шугнански šoyīn, язгулемски šohin, сариколски šuyin, осет.дигорски xoj, хинди-урду sen, śyena, shunqār – сокол. Също в арменски chin – сокол. Заето в някои тюркски езици, в татарски, турски šаgаn, šааn, šаn, казахски sün`kqar, узбекски, уйгурски šunqor, башкирски šungkar, киргизки šumkar –

сокол. (VS-ETD) Така че „алвессион” може да означава и летящ орел. При поставяне на по-голяма увеличение и разглеждане в контарстен вариант, получавам думата „алвесион” коята малко се отличава от резултата на П.Добрев. Но в случая виждаме една оргинална форма на „в” описана и от Г.Турчанинов (вж. надипс 30 от аланските надиписи, Саркел, по-горе) Разбира се везможно е това да е и гръцката „β”.

Днес в осетински тази дума не се е съхранила, като название на птица, но се е запазила със значение полет, висок, скачащ нагоре, или прешлен за вретено. Предвид тохарската, пущунската и унгарската форма, може да смятаме че аланите също са имали подобна дума за птица. Или ако обобщим трите надписа се получава „Твоята птица (орел), Еспор”!

Абсолютно недопустимо и невярно е „орелът от Вознесенска” да се разглежда като „трофеен византийски” както се пишеше в по-старите изследвания. Подобен начин на изобразяване на орли липсва във византийското и римското изкуство, а в същото време съчетанието орел със змия има древни източни, индоирански корени и отразява мита за открадването на хаомата от орела и даването и на хората, или орелът дава хоамата, респ.знанието на хората, подобно огъня, като Прометей. Змията се явява пазител на хаомата (знанието) и е във вечна борба с орела! В предислямска Средна Азия, Хорезъм, Партия, Закавказието орелът е символизирал винаги царската власт. Често короните на партянските и хоремзийските владатели са изобразявали профил на орел. В 2 в.пр.н.е. корона с орел е имал и владателят на Парс (бъдеща Персия, тогава подчинена на партянските царе). Орелът е символ на бог Митра. (БВ-МДХ,стр.19-20)

ІІІ. Киевското писмо

95

Въпросният документ представлява писмо написано в 10 в. (около 930 г.), на еврейски език, отнасящо се за Яков бен Ханука, член на еврейската община в гр.Куяба (Киев). Открит е в 1896 г. сред други еврейски документи, съхранявани до тогава в Кайрската гениза (еврейско книгохранилище към синагогата). След това става собственост на Кеймбриджката университетска библиотека. Преоткрито и изследвано е в 1968 г., а в 1982 е публикувано от Норман Голб и Омелян Прицак на английски

език в Сборника „Хазарско-еврейски документи” (Golb, Norman and Omeljan Pritsak. Khazarian Hebrew Documents of the Tenth Century. Ithaca: Cornell Univ. Press, 1982). През 1997 г. сборникът е преведен и на руски език (Голб Н. Прицак О. Хазарско-еврейские документы X века - Москва, Иерусалим, 1-е изд. 1997; 2-е изд. 2003 ISBN 5-93273-126-5). Документът се явява най-стария писмен паметник свързан с гр.Киев, от времето на Хазарския каганат. Киевското писмо представлява квадратен къс от тънък пергамент с размер 22, 5 см Х 14, 4 см. Целият текст съдържа 30 реда, с изключение на последната дума е написан с квадратен еврейски шрифт. Самият текст представлява молба обръщение написано от представителите на еврейската община на гр.Киев. То започва в характерните възхвали към Бога и продължава с изразена надежда че Бог ще съхрани приносителя и получателите му. Следват възхвали и пожелания към получателите, например, «мъже на правдата..., стражи на спасението..., свети общини» и т.н. Основният текст съобщава че благочестивия,

Мар (господин) Яаков бен Ханука, е изпаднал в голяма беда. Неговият брат взел пари в заем от „чуждоверци”, а Мар Яаков станал негов поръчител. Но след това неговият брат, при едно пътуване бил нападнат от разбойници които го ограбили и убили. Кредиторите започнали да си търсят дълга и пленили Яков като го хвърлили в тъмница, обкован във вериги за цяло година, докато съобщниците му платили откуп от 60 „монети” (вероятно златни), но при условие че Яков ще събере и доплати още 40 „монети”. По-нататък се казва че общината в Киев изпратила Яков „по светите (еврейски) общини” с надеждата че те ще се смилят над него, ще проявят своята добродетел и ще му дадат въпросните пари. Следват разсъждения за големите достойнства на милосърдието и добротата. Накрая авторите изразяват надеждите си че Бог скоро ще възроди Йерусалим (Юдейското царство) и ще настъпи избавление за евреите. Написани са и имената на съставителите на писмото и това на писаря – Исак Парнас. И в най-долния ляв ъгъл са изписани 6 рунически знака, предизвикали различни интерпретации. (http://e-vse.ru/rus/article/kievskoe_pis_mo.html )

Яков е тръгнал от Киев, вероятно достига Константинопол и оттам по море се е добрал до Фустат (Кайро) където е открито писмото. Съдбата му е неизвестна, възможно е да е загинал или починал в Кайро където документът е бил съхранен в книгохранилището на синагогата, тъй като юдейската религия забранява да се унищожават документи съдържащи думата „бог”. Също твърде странно е че цяла община като Киевската не е съумяла да изнамери 40 жълтици.

96

Но в крайна сметка нас ни интересува руническиат надпис. Естествено класическото схващане е че това са тюркски руни, тъй като документът е съставен най-вероятно от прозелити - „новопокръстени” в юдейската религия хазари от Киев. За това говорят и част от имената, например Ханука и Песах – така се наричат големи юдейски празници, също се срещат имената Кабар и Савар, отразяващи етноними – кавари, савири, също неюдейските имена Манар, Манас, Купин, както и славянското Гостята. Интересни са изкуствено образуваните имена: Савриил (“Бог е моята надежда”) и Нисси (“Бог е моето знаме”), или Синай, по названието на древна юдейска земя (съвр.Синайски п-в). Другата част от имената, са или на юдейски патриарси: Аврам, Яков, Моисей, или на родоначалници на юдейски „колена” (родове): Рувин, Йуда, Завулон, Манасий, Иосиф, Вениамин, или на древни юдейски царе - Менахем, Хезекия, или на пророци - Самсон, Самуил, т.е. имена, с голямо значение за еврейската традиция. Според Голб, точно такива имена са характерни за новоприелите юдаизма, в случая хазарите. Подобни имена са широко разпространени и сред друга прозелитска общност – тази на татите „горските евреи” в Кавказ, ираноезично население изповядващо юдаизма. (ИС-РКВЕХ)

Хазарите се смятат за тюрки, т.е. и руническият надпис трябва да е тюркски. Даже е разчетен като „hoqurum” което от древнотюркски означава – „прочетох го” – един вид, заверка от някакъв хазарски чиновник, според О.Прицак. Но ако сравним руните от надписа с тюркските, виждаме доста различия. Самият надпис изглежда

така: , трябва да се чете от дясно наляво, както е и текстът в цялото

писмо. Първият знак отговаря на тюркското - „г” (гх), вторият , отговаря на тюркското „о”, или „у”, третият , отговаря на тюркското - „ку” (q), четвъртият

отговаря на тюркското - „р”, петият се свързва отново с тюркското което не

произнася и като „у” и последният знак отговаря на тюркското - „м”. Разбира се има известна прилика но виждаме че нито един знак не съвпада изцяло, а някои са в огледален вид.

Смятам че т.нар. „тюркски” произход на хазарите изобщо не е доказан, напротив, арабските хронисти пишат че хазарският език е много различен от персийския и тюркския, но е сходен с българския, т.е. с езика на прабългарите. Днес в съвр. „рускоезична” наука се поддържа версия че чувашкия език се явява единствения далечен наследник на древния „хазаро-булгарски” език, особен клон на древнотюркския език. Хазарите се появяват в Кавказ във 2 в. едновременно с класическите ранни алани и барсилите (носители на средносарматската култура), което показва че те не могат да бъдат тюрки. А тюркските писмена възникват в един много по-късен период (7-8 в.).

Ако разгледаме надписа сравнен с алано-древнобългарското руническо писмо и първообраза му – арамейското писмо, се получава интересен резултат. Първата буква

показва ясен, очевиден паралел с арамейският „алаф” – „а”, също в съвр.еврейско

писмо , в староеврейското писмо - „алаф”, в алано-древнобългарското писмо

- „а” или „æ”. Втората буква показва сходство с арамеският палмирски -

„тав” – „т”, също в съвр.еврейски , согдийски , согдийско „манихейско” писмо

, в пехлеви , в алано-древнобългарското писмо - „т”. Третата буква е сходна

със староеврейският - „гамал” – „г”, в съвр.еврейски , естрангело ,

несторианското писмо , партянското писмо , алано-древнобългарското писмо (от

Наги-Сент Миклош) - „г”. Следващата буква е сходна с арамейското - „цаде”

97

или „ц”, в староеврейски , съвр.еврейски , сирийското яковитско писмо ,

несторианското писмо , согдийски , согдийске „манихейско” писмо ,

партянското писмо , в алано-прабългарското писмо - „ц”.

Предпоследната буква показва паралел с арамейския - „нун” – „н”, съвр.еврейски

, сирийското яковитско , несторианско , согдийското , согдийско

„манихейското” , алано-древнобългарското - „н”. Последната буква не

буди съмнение, в приликата си с арамейското - „хе”, четящо се и като „е”, в

староеврейски , согдийско „манихейско” писмо , в алано-древнобългарското

писмо - „е”.Или виждаме че се получава думата „а`тгцнæ”, която всъщност може да

представим като израз „а`таг цанæ” отговарящ на съвр.осетинско ættæg cъen – даващ имущество, или даващ пари, даващ залог, в дигорски ættun - давам, иронски cæin, дигорски cъen - имущество. Виж българското цинция, циция – скъперник и аналогичното осетниско иронско čъыndы, дигорско kъinndi – скъперник, иронски cъыndы, дигорски cъindi – залог, заем. (ИРС),(ДРС) Или също в тох.(б) cāne – парична единица, cayane – продавам. В осетински cыnаiыg, cыnаjыn означава купувам.

Така че най-вероятно надписът в долната част на писмото, е изписан не с тюркски, а с алано-древнобългарски руни и означава „даващ залог”, „даващ пари”, т.е. такава е и самата функция на документа, да „подсети” братята от най-вероятно съседните юдейско-хазарски общини, да дадат пари на изпадналия в беда Ханука.

Въпросната интерпретация поставя много въпроси, напр. какъв е бил хазарския език, вероятно източноирански, сроден с алано-сарматския (алано-древнобългарския), или пък част от юдейската хазарска общност, всъщност са били приели юдаизма алани и прабългари, носителите на салтомаяцката култура.

Също възниква въпросът и за произхода и основаването на гр.Киев (Куява, Куяба, Qiyyob). Преди да стане руски, той е бил един от най-важните градове в Хазарския каганат. Смята се че Киев е завладян от русите в 850 г. Но наличието на юдейска община в града, както и наличието на други документи доказват че това завладяване е станало не по-рано от втората половина на 10 в. Такъв документ е също т.нар. „Документ на Шехтер” или „Кембриджския документ”, представляващ писмо на иврит, намерено в същата Кайрска гениза и публикувано в 1912 г. Написано е около 949 г. хазарски юдей, поданник на кагана Иосиф, в отговор на писмото на Хасдай ибн Шапрут, искащ да получи сведения за Хазарския каганат.

По времето на князете Олег и Игор (50-те и 60-те год.на 10 в.), Куяба е граничен хазарски град, наречен от Константин Багрянородни в „За управление на империята” Самбат, което ясно отговаря на юдейското Шабат – събота, свещенния ден за юдейте, обикновено в съботата са се устройвали пазарите. (РХ)

В 10 в. Киев се се състоял от три части – „Планината на Кий”, Копиров конец (в староруски конец – квартал) и Подол. Копир произлиза от Кавар, Кабар, т.е. „квартал на каварите”. Копировия квартал е имал до 12 в. две входни порти, едната е Подолската врата, водеща към съседния квартал Подол, а другата се е наричала Жидовска врата (Еврейска врата) водеща към Ярослав. След 1036 г. княжеските дворци в Киев са застроени върху руините на крепостта охранявала Копировия квартал. (АГ-ИКДК)

98

Според легендата градът е основан от трима братя Кий, Щек и Хорив, като всеки остовал по единия от кварталите на града, разпилижени на три съседни хълма. Имената не са славянски. Съществува мнение че са алански по произход. Кий от древноиранското *kej – велик, великан, вж.митичната династия Кеяниди и българското каяна – великан, Щек, от осетинското ssæg – удрящ с чук и Хорив, от осетинското xъæriu – свят, молещ се. Виждаме тримата братя като представители на трите съсловия, Кий – войнското съсловие, Хорив – жречеството и Щек – свободните общинници, работещото съсловие.

Въпреки че археологията дава оскъдно присъствие на „салтомаяцки” племена в района, не е изключено първо тук да са се заселили алани и прабългари, след което селището е станало част от Хазарската д-ва, до завладяването му от русите в края на 10 в.

ІV. Надписи от Дунавска България.

А.Надписите от Мурфатлар

Друга голяма група български рунически надписи са открити през 1957 г. при изкопни работи на хълм, около селището Мурфатлар (сега наречено Басараб), намиращо се в Северна Добруджа, разположено между градовете Меджедия и Констанца, на 15 км от

99

нея. В периода 1957-74 г. се извършва консервиране на част от галериите, След 1974 г. работите са прекратени заради липса на средства, Румъния изпада в сериозна икономическа криза през управлението на Н.Чаушеску. Реставрацията е подновена едва след 1981 г. със средства на местните власти в Констанца. Днес Мурфатлар е известен и като голям винарски център. В периода 9-11 в. тук съществува голям манастирски комплекс от издълбани в меката варовикова скала, килии, зали, склепове. Комплексът е „издълбан” на мястото на стара кариера за варовик. По стените на галериите са открити множество рисунки на кръстове, християнски символи, но и също елени, коне, конници, множество рунически и кирилски старобългарски надписи. Част от тях са публикувани от румънски изследователи, а у нас от В.Бешевлиев, К.Попконстантинов и в последните години от П.Добрев. Самите надписи показват недвусмислена прилика с алано-древнобългарското (донско-кубанско) писмо, изследвано от Г.Турчанинов в ареала на салтомаяцката култура и Северен Кавказ.

Румънските учени не са склонни да говорят и пишат за българския период на Северна Добруджа (681-1878 г.), който е и основен в историята на областта. В самия комплекс те виждат „римско-византийски” традиции, дело на „местно румънско население” (!?). Д.Богдан изказва мнението, че знаците са дело на местното антично дако-гетско население, тъй като от руните малка част приличат на древнотюркските. Без доказателства твърди че прабългарите не са имали писменост. Разбира се не може да обясни защо в другите части на гето-дакския ареал, липсва такава писменост! За част от рисунките, съдържащи кораб и дракони, се посочва че са „викингски”, тъй като два от намерените погребани скелети имали северен антропологичен тип, а през 10-11 в. районът бил свързан с викингските търговски пътища към Византия, известни като „от варяг в грек”. П.Дякону и П.Настурел първи издигат „норманския” произход на руническите надписи. Що се отнася до надписите, то те са определени като глаголически и протоглаголически, използвани от „местното румънско население”. Езикът на надписите бил „румънски” и „наскоро” преведен от румънските лингвисти, като съдържали много религиозни термини и изрази (!!!??) Що се отнася до чисто руническите надписи, произходът име е неясен. Най-вероятно били готски, или печенежки. Опитът на българските учени да ги представят за прабългарски не се приемал от световната научна общественост!? Така вижда нещата румънския учен д-р Константин Чера. (KC-BTCCC) Типичен пример за румънски шовинизъм в науката, който е преобладаващ за румънските учени (както и за научните общности на всички съседни Балкански държави), както от времената на Кралска Румъния, продължил и в социалистическия период и продължаващ до ден днешен! Отношението на съседите ни, към нас, българската история и българското минало, въпреки смяната на „идеологическата мъгла”, си остава по принцип такова, каквото е било в 1913 г., отношение на пълно отричане на каквото и да е българско присъствие в окупираните и денационализирани български земи! Тази линия на поведение се провежда от всички съседни нам балкански държави!

А.Щербак и Д.Немет без да проучат надписите, веднага ги обявяват за древнотюркски, а полският тюрколог Е.Триарски ги определя първоначално като печенежки. (ВБ-ЕПРНМ-В-4-1976,стр.12-15)

През 1980 г. полският учен проф. д-р Едвард Триарски излиза във варшавското списание „Проблеми”, бр. 3 със статията „Неизвестната азбука”. Сега той смята че древнобългарската рунна азбука е дело на гърци или на хора, школувани в Константинопол, които са я създали за целите на нашето покръстване, по подобие на гръцката азбука. Тя е съставена от гръцки и кирилски букви, от тюркски и германски руни и от група специално измислени знаци. С древнобългарските руни и най-вече с тези от с.Мурфатлар, Сев.Добруджа (Румъния), са написани гръцки имена на духовни лица, живели преди векове. Отностно често срещаният знак IYI, ученият смята, че тя е

100

съставена от гръцките букви „iyi”. Разшифрован по този начин, целият надпис, според него, четен отдясно наляво, в оригинал звучи „thiyios”. Така че тази дума, ако се съпоставела с гръцката дума „theos”, щяла да означава „бог”. Разсъждавайки по-нататък, проф. Триарски си задава въпроса „дали не е станало така, че трите средни знака, т.е. съставената от гръцките букви „iyi”, да е избрана като едно практично съкращение с цел да символизира понятието „бог”, в резултат на което този тричленен монограм да е издигнат до ролята да бъде държавен герб на народа, който наскоро е заменил тюркския „Тангра” с християснския бог в три лица. (ПИ-КПСНА)

***

Докато българската наука си затваря очите за надписите от Мурфатлар, всякакви чужди специалисти ще ги интерпретират по всякакъв възможен начин, ще търсят всевъзможни варианти за възникването им, но игнорирайки основния – ясната демонстрация на древнобългарската писменост.

Интерпретация и разчитане

1. Надпис от Мурфатлар. Публикувани от проф.Казимир Попконстантинов, Vladimir Agrigoroaei, Luiza Zamora (1 и 2, в позитив и негатив). Също и от П.Добрев (вж. „Златният фонд на българската древност”, приложение. С.2005 г.) Състои се от два реда. Първият ясно се чете като „кхан отес(ц)”, което ще рече „Господ Бог” или буквално „господар (владетел) бог”. На долният ред разчитаме думата „узиекхейе”. Ако я възприемем като една дума, откриваме неочаквани адигски паралели. В адигски (кабардински) ŷašъхûэ, убихски ŷэšъхûэ, със значение бог,

небе, обръщение към бога, клетва пред бога, произлизащо от хатското wašĥab – бог, адигското šхûэ - небе. От адигски понятието е заето и в осетински като uasxo, uasxæ – клетва пред бога. (АШ-ЭСАЯ-2,стр.90) Така че имаме обръщение, клетва, призив към бога. Като втора, но смятам по-вероятна възможност може да посочим осетинското дигорско uаs, uаse (wese), иронско uас (wас), uасеg – истински, правдив, свят, а „еие” на сп.глагол съм, 3л.ед.ч. i – е. Или изразът може да се прочете „kxan Otec uаseg i (е)” - „Господ Бог свят (правдив, истински) е”, или като kxan Otec uаs хе i(е)” – „За мен (осет.л.мест. хе – към мен) Господ Бог е свят.

2. Надписи от Мурфатлар. Публикувани са от Е.Триарски, К.Попконстантинов, П.Добрев, Vladimir Agrigoroaei, Luiza Zamora. В първия се чете отново „Кхан Отец”. Виждаме и два варианта на изписване на буквата „ц”: едната е по-близо до салтомаяцките знаци , но в огледален вид, другата ,показва

паралел със самаритянското „ц” - „цаде”, несторианското „с” - „симакатх” и глаголическото „ц” - . Още по интересно е че в долната част на фигурата с кръст, над която пише с рунически знаци „отец”, откриваме също руническа

101

дума означаваща „син” или „...н син”, т.е. част от християнската формула „отец, син и св.дух”. (по фотография на проф.К.Попконстантинов)

3. Надпис от Мурфатлар. Разчитаме израза „йижз хя” или „йижз хæ”. Тук имаме интересно изписване на „ж” и „и” в свързан с лигатура вид, както и сравнително рядко срещаща се вариация на „х”, посочена от Г.Турчанинов в надписите от Маяцкото градище и „ят” сходен с глаголическия. Самият израз е съкратено записване на името

Исус Христос, Исусе Христе, и е обръщение към бога.4. В друг надпис от Мурфатлар отново виждаме името

на Христос, записано в юдейската му изходна форма, предадена с руни като „Ичеишусо” – Иейшуа, Исус. Също имаме съединено слогово изписване на „ич” и „иш”.

5. В следващ надпис от Мурфатлар откриваме словосъчетанието „шио лонже”, или „шио ланже”, съвсем вярно транскрибиран от П.Добрев. Както отбелязва и Турчанинов šyo е по-старата аланска форма, от съвр.иронско syo – черен. А втората дума е аналог на славянското „лоно” – скрито място и осет. lænk – леговище, ниско, скрито място, в случая означава „черен гроб”, гробна яма, според П.Добрев. Но може да посочим и съвсем друг превод, „шио” – в средноперсийски šya, šā, šyāta, пехлеви sūd – мирен,

блажен, щаслив, в осетински дигорски siau – ценен, скъп, драг, свят, „лонже” – осет. дигорски læncаu – теснина, яма, læncæ – теснина, падина, осет. lænk – леговище. (ДРС) Или значението е „свята обител”, „свята килия”. В горната част над „шио лонже” виждаме ясно изразен „монограм на Исус” изписан като съчетание „И~С” (И~Ч) в

рунически вид - , т.е. значението е „света, христова обител”. 6. Надпис от Мурфатлар, разположен до ръката на Исус Христос. По Vladimir

Agrigoroaei и Luiza Zamora. Надписът е разположен в горния ляв ъгъл на изображението на ръката на разпънатия Христос. Ясно се разчита думата „цонстонс” или „цонстънс”. В осетниски cong – ръка, а в иронски tоnыn, дигорски tonun, tonau – разкъсвам, пробивам, издълбавам, или прикованата ръка (на Христос към кръста). (ДРС),(ИРС) Осетинското cong произлиза от древноиранското čanga, авестийското čingh – лапа, пущунски čangal, персийски čang, кюрдски čеng – ръка. Съхранено и в балкарски čыnа – лакът. Според Абаев най-вероятно понятието е производно на глагола *kan – копая, тъй като в персийски се среща и формата kang – ръка. (ВА-С-1,стр.314) Но по-вероятна е връзката със санскрит ānghri,

протоиндоирански hanghri, авестийски zanga, средноперсийски (пехлеви) zang - подбедрица, крак, zānūg – коляно, осетински zæng, zængæ – подбедрица, dzeng, пущунски danga, български диал. джонгъл – крак, респ.крайници изобщо. За tоnыn/tonun, Абаев посочва паралели във вахански

102

tun, tōnd – разкъсвам, шугнански tān, tānd – натягам, изпъвам, авестийски tan – опъвам, хотаносакски ttun, ttunda, осетински tona kænыn – отнемам, грабя, основата е коренът *tan – натягам силно, изпъвам, респ.разкъсвам, раздирам. (ВА-С-3,стр.302)

7. Надпис от Мурфатлар. По Vladimir Agrigoroaei и Luiza Zamora. Разположен е над християнски кръст и завършва в тялото на птица. Добре се разчитат думите „ануачанс” и „с…ие”, като във втората дума, втората буква е заличена. Откриваме паралел с осетинските ирон.дигор. æncоn – лек, и дигорски cъеu, иронски съiu – птичка, т.е. „лек като птичка”. (ДРС),(ИРС) Според Абаев, имаме звукоподръжателна етимология, напр. в чувашки cicbi, кюрдски cucik – врабче. (ВА-С-1,стр.336)

8. Също в друг надпис от Мурфатлар, разчитаме изречение от три думи, звучащи като „Орйесийе кхълæ оргжлией”. Първата дума е орис, втората „кхълъ” хælыn/хælæn – разрушение, насилие, също в староиндийски calás, осетински иронски xalыn, дигорски kъаliu, ягнобски xalalik, персийски xala, шугнански xalla, чувашки xula – тояга, насилие, идентично на бълг.диалектно хълам – закачам някого, притеснявам го, дори бия, насилвам. Произлиза от древноиранското wy-kāraya – руша, с преход в осетински kalыn, хælыn – руша. (ВА-С-4,стр.139) Вероятно за това и прабълг.форма започва с „кх”. Третата дума „оргжлиеи” според П.Добрев е близка до талишкото оrыžje – съсипан, разрушен. (ПД-ДИДК,стр.139) По-особенна е буквата „г”, показваща паралел с арамейското ,

партянското - „г” или „гамал”. Осетинският аналог е uыrgъuыjаu – разсипан, аналогично на българското ургулешки – грубо, разрушаващо. (ИРС) Но може да посочим също осет. иронско uаrgъdžыn – обременен, затормозен, носещ тежест, в букв. и преносен смисъл, за духовна тежест, в дигорски uаrgъ (мн.ч. uærgъtæ) – бреме, тежест. (ИРС),(ДРС) Така че евентуалното значение е „орис обременена със страдание”. Виждаме една по-особена форма на „ъ” наподобяваща знака „h”. Акад.Иван Гошев открива аналогичния знак - „ъ” в надписите от „Кръглата църква” в Преслав. Също трябва да обърнем внимание на думата „орис”. Славянският аналог на тази дума е *rokъ. Фасмер посочва в староруски рокъ, руски рок, украински рiк, белоруски рок, рокъ, старобългарски рокъ, отг.на гръцкото προθεσμία – съдба (Супр.сб), сърбохърватски рок, словен. rók, чешки, словашки, полски, горнолужицки rоk – съдба, период от време. Но орис – предначертана съдба, оракул – предсказател, произлиза от латински (латинското oro – „говоря, моля се”, или от старогръцкото oραo – „виждам, видения”). Откриваме аналогично понятие в дигорското erisxæ – участ, съдба, предначертание, чувашки ărăs - съдба, в езиците на алтайските тюрки (телеути, командинци), киргизи ыrыš, rыš – благополучие. (ДРС),(МФ-ЭСЧЯ-1,стр.187)

9. Под 1 е даден надпис от Мурфатлар, който П.Добрев разчита като „анкхил” – ангел. (ПД-ЗФ,стр.81) По-точно се чете „анкхили”, предвид „и” над „л”, дадено като второ хоризонтално тиренце. Но в друг надпис от Хумаринското градище (2) откриваме сходна по значение дума – „анкъолъ”. (ПД-КК,стр.151) Освен ангел и двата надписа могат да означават още нещо – осетинското иронско ænxъæl, дигорско ængъæl – надежда. (ИРС),(ДРС) Но по данни на В.Бешевлиев, в надпис

103

1 има начална буква - „о”, но това не променя интерпретацията, предвид началното осетинско „æ”. (ВБ-ЕПРНМ-В-4-1976,стр.20)

10. Надпис от Мурфатлар, публикуван от В.Бешевлиев. (ПД-КК,стр142) П.Добрев го разчита като „найкхез” което според него означава свещен, божествен. Етимологични паралели: тох.(б) nakte – бог, nāyake – ръководен принцип, netke, nars – убеждения, вяра. (DA-DT-b) В санскрит nāthá – защита, упование, староперсийски necht – чист, пехлеви nēk, nēkīh, согдийски n`γz, ягнобски naγz, искашимски nek – добър, благ, красив, санскритски niseddhavya, персийски nask – харесван, почитан. (IED)

В угрофинските езици, във финландски noita, естонски noid, лапландски niøjte, манси näjtkum – жрец, шаман, магьосник, общоугрофинското *num`v – бог, също в коми nadz, унгарски nagy – голям, силен, коми-езря niške - бог. (UE) Значениена надписа – божествен, свят, вероятно обръщение към бога.

11. Надпис от Мурфатлар, публикуван от В.Бешевлиев. (ПД-КК,стр.143) Ясно се чете „æси ум”. В друг надпис от Мурфатлар откриваме съвсем сходното „язд ум, ум

хца”. (ПД-КК,стр.68) П.Добрев го превежда като „в бога вярвай, вярвай в бога”, като в първият израз е употробено общоиранското „язд, яздан” – бог (с начално „е-двойно”), в осетински zæd, пущунски jazd, персийски izad – бог, а във втория, осетинското хuыcau/xuæcauæ, ягнобски xudo, кюрдски xuda, пущунски xuday,

искашимски khuda, зебакски khudai, талишки xydo, персийски xoda, шугнански xudo, гилянски xudе, язгулемски xêdo, сариколски xûdoy, белуджи xuda, древноиранското xutāw – бог, аналогично в осетински xicau/xеcau – господар. (VS-ETD),(IED),(ВА-С-4,стр.197,256) Заето в татарски хоdаy, хоdа, хаk – бог, хuķа – стопанин, господар. (РТС) Интерсна дума е руското хозяин, в украински хазяiн, белоруски хадзяiн, староруски хозя – господин, също в български хазяин - стопанин, притежател на дом, сръбски газда – господин, стопанин, господар, имотен селянин. Предполага се че е заимствано от чувашкото xоzа, xuzа – стопанин, в турски hоdја (ходжа), крим.татарски, чагатайски, азърбайджански huža, татарски hоѕа - учител, стопанин, старец (Радлов). Но турската дума е заето от персийското хudi – учител, свързано е и с исляма, ходжа е човек поклонил се в Мека, респ. в български ходжа е синоним на имам – мюсюлмански свещеник.

Също в марийски xoza, удмуртски küzё, мордвински kozja – господар, е заето от чувашки. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.371) Смятам че произхода на чувашката и древнобългарската дума xоzа/xuzа е свързан с осетинското xicau/xеcau – господар и отразяват древна сармато-аланска дума! А от старобългарски се е разпространила в другите славянски езици, вкл. и староруски.

за втората дума „ум” може да посочим в тох.(а,б) amok – учение, amouyo – религиозно учение, доктрина, В осетински amonyn – уча, показвам, аmоnæg – учител, наставник, водач. (ВА-СЕИ,стр.29) В осетински дигорски iman – вяра, религия. (ДРС) Тохарската дума е иранска калка. В.Вс.Иванов я свързва с партянското `mwg, (amug) учение. (ВИ-ТЯ,стр.78) А що се отнася до първия надпис „æси ум”, то той означава „вярвай в истината” от осетинското æss (æсс) - истина.

104

Във връзка с прабългарското „ум” може да посочим няколко прабългарски надписи от Мадара, които П.Добрев разчита като „ам, иоам, оиам”. (ПД-КК,стр.79) Смятам че са различни форми на „ум” – вярвай.

12. Да разгледаме друг един надпис от Мурфатлар, публикувани от В.Бешевлиев. (ВБ-ЕПРНМ-В-4-1976,стр.20) Четем: „сио коср, сан и кхниш”. Първата дума „сио” може да се свърже с осетнското дигорско siau – скъп, свят. Втората дума „коср” е идентична с осетинското kъæsær – праг (от kъæs – къща), Третата дума „сани или „сане” в дигорски senæ – вход, коридор, предверие, senta – фасада. Най-интересна е четвъртата дума „кхниш”. Отговаря на кабардино-балкарското kеšаnе – „градовете на мъртвите”, поминателните комплекси от надземни склепове, където в Средновековна Осетия се погребвали мъртвите. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.80) Думата е

фиксирана и в надписите около Мадарския конник, под формата кисинии, кишини. Етимологични паралели с тох.(б) kisain, kisaim – дом, убежище. (DA-DT-b) В.Абаев също изследва тази интересна дума. Той посочва като нейн съвр.вариант, в иронски kъesena, дигорски kesena – дом, крепост. Като нейни аналози смята в абхазки a-kasana, абазки kasana, кабардински kэšana, балкарски kešne, свански kэšeni, чеченски kaš – надземен склеп, гробница. Бартолд също посочва интересната податка че киргизите наричали käsäna – мавзолей, гробница. Абаев смята етимологията на това понятие за тъмна и предполага връзка с персийското kašana – къща с глазура, от kaš – лак, емайл. (ВА-С-1,стр.594) Всъщност виждаме един ясен тохаро-осетино-прабългарски паралел. От езика на юечжите и усуните, тя се е съхранила в източноиранските езици, като реликт в киргизки, а посредством аланите и прабългарите е достигнала до Кавказ.

В случая „кхниш” вероятно означава обител, манастир, храм, място за поклонение. Така вече се изяснява цялото изречение: „светият прагът, вход на този храм” (siau kъæsær senæ kesena).

13. В друг надпис от Мурфатлар, публикуван от В.Бешевлиев откриваме аналогичното „сиж”. (ПД-КК,стр.142) Връзка с дигорски sех – свят, иронски sыgъdæg – свят, чист (респ.пречистен през огън), sыgаs uыn – възкръснал. (ДРС),(ИРС) Произлиза от sыgъd/sugъd – огън, пожар, sыax/suах – пламък, отразяващо древната вяра в пречистващата сила на огъня. (бълг.диалекно секна – искра, производно на същия корен)

14. Надпис от Мурфатлар, публикуван от D.Barnea, I.Stefanescu и В.Бешевлиев. (ПД-КК,стр.145) П.Добрев прави два опита за разчитане: 1) „Ху диу

шиу цон е дзухрьзте” – „Божи сине свети Христе” и по-късния вариант 2) „Фуду` шуште гхубосте” което интерпретира като „Да измиеш, изчистиш греха е добро”, с помощта на осетински и талишки ез. (ПД-

КК,стр.67),(ПД-ЗФ,стр87) Смятам че надписът не е транскрибиран много точно. Ако направим екзактно съпоставяне с алано-прабългарските руни се получава: „Аиу дзиу

сиу цоне чиур(в)узт е”. По-особебена буква е . Но в осетинските руни Турчанинов

посочва - вариант на „с”, така че „с” с чертичка най-вероятно е „си”, производна

на несторианската „симакатх” - - „с”. Думите в надиса са: „аиу” – вероятен вариант на осет.дигорско auæ – сила, енергия, „дзиу” – осет.иронски dzы, дигорски dzi – енкл.форма л.мест. 3 л.ед.ч. – от него, на него, „сиу” - средноперсидското šya, šā,

105

šyāta, пехлеви sūd – мирен, блажен, благословен, дигорски siau – любим, драгоценен, свят, „цоне” – осет. cin, cin, cijnæ – радост, „чиуарв(у)зт” – осет. иронски čыrыstоn, дигорски kiristоn – християнин, „ (ае)” – форма на сп.глагол съм, 3л.ед.ч. осет.дигорски æj, иронски i – е. Или целият текст означа „Неговата (божествена) сила, благословенна (драгоценна) радост за християните е” (auæ dzы siau čыrыst(оn)tæ æ”).

15. Надпис от Мурфатлар. Публикуван от В.Бешевлиев. П.Добрев предлага транскрипцията „Манорис Исус жане е” без да го превежда. (ПД-ЗФ,стр.84) Смятам че тази транскрипция е неточна. Първата дума е „ма”, може да я свържем с осет. mæn/mæ, което е род.п. на л.мест. æz – аз, както и в бълг. мен, ме, в осет. се превежда като мой, респ. в бълг. „на мене”. Вижда се

ясна разлика в изписването но „н” - , което откриваме в следващите думи на надписа и знакът . Втората дума е „кхоърис” и показва паралел с дигорското наречие хuærz – съвсем, в пълен обем, хубав, добър, съвършен, или иронското xъæriu - свят. (ДРС),(ИРС) Знакът „кх”, е познат в „кхарощи”

като „кха”. Знакът , П.Добрев чете като „р”, аналогично на глаголическото

българско , в хърватската глаголица

- „Рци”, или „р”. Интерсно че в кирилицата знаците , се наричат „ер-голям” и ер-малък” а се четат като „ъ” (руското „ы”). Вероятно сее получило съвпадение между изписването на глаголическото „р” – Ъ и новия крилски знак „Ъ”. Например И.Иванов

смята че „ър” е резултат от съчетанието на двата знака (йе+р: ). Във

финикийската азбука , в согдийското писмо - „реш” (р). Вижда се че в алано-древнобългарското „р” за разлика от согдийското имеа пълен пръстен в основта на буквата ( ) Третата дума е „исхс” - стандартна формула на изписване името Исус Христос, аналогично е и в старобългарски И~С Х~С. Четвъртата думаа „жане”, напомня на осетниското zænа - богатство, и петата „е” – сп.глагол съм – 3 л.ед.ч., в остински i, болг. е. В.Бешевлиев дава друга зарисовка на тази дума от надписа -

, което може да се прочете като „сæне” или „сæни” което е много близко до съвр. осетниска (и аланската) форма. (ВБ-ЕПРНМ-В-4-1976,стр.20) Последната, разположена най-ниско дума може да интерпретираме като личното име „Йоосеъф” (подсказано ми от И.Иванов, лично дъобщение), като „ф” наподобява латинско F, но както посочва Турчанинов, знаците за „ф” в скитското писмо възникват като

комбинация от двете арамейски букви „пе” и „вав” - . Така цялото изречение е „Mæ хuærz I~S X~S zænе i(е) Josif”, „За мен светият (добър, благодатен, или бог) Исус Христос богаство е. Йосиф”.

106

16. Надпис от Мурфатлар, публикуван от проф.Казимир Попоконстантинов. Надписът е двусъставен, горната част е написана с алано-древнобългарски руни, а долната на славянобългарски с кирилица. Опит за разчитане прави П.Добрев. Транскрибира руническия надпис като “Х~С анк`уон …жк`е”. Аргументира се с осетинските kuuon – моля се и džge – мълва, слава. Преводът е Христос, молещият се

(за нас) възпявай. (ПД-ДИСК,стр.127-130) Смятам че интерпретацията не е особенно точна. Ако приложим точно звуковите равностойности на руните, по Г.Турчанинов, ще получим: Х~С – името Христос, „æхео(к)с” – отговарящо на осет. æххuыs – помощ, съдействие, ахъахъхъænыn – съхранявам, „т…жхз” – отговарящо на осет. иронско dzых, дигорско dzuх, cъuх - уста, dzыхdžыn, dzuхgin, cъuхgin – добре говорещ, оратор, с точни слова, сравни със съвр.бълг. джуки – устни, респ.уста (точен прабългарски аналог на осетинската дума от кавказки произход, както смята Абаев), джомоля - говоря! В балкарски džъux, džol – уста, муцуна, чеченски и ингушки zъok, dzok – клюн, адъгски žаjakъ, кабардински žex, za, абазински že, ča, абхазки a-čэ, убихски čэ – уста. (ВА-С-1,стр.408-409) Също в лакски čaw, прототибетски *c(h)al, тибетски zal – уста, удински čo – лице. Според Старостин протосинокавказкият корен е *čwVlHV(č) – лице, уста. Но откриваме интересен паралел, в кумански žакъ – буза, тунгусоманджурски džэγ, džоγ, džэγi, džэlγin – долна чулюст, брадичка, което вероятно е тибетска заемка. (ССТМЯ-(dž),стр.281) На вторият ред – буквата „е” – отговаряща точно на осет.ирон. i – спомагателният глагол uыn – съм, в 3л.ед.ч. (ОРС) Преводът е “Христос помогни, благославям те”. Примерно в съвр.осетински „X~S æххuыs dzægъ(un) i”. Правотата на превода се потвърждава от славянабългарския надпис: “Благословенъ, (еси вьсе)дръжит(елю), избавлiа (о)тъ все (г)р(ехы)…”. К.Попконстантинов интерпретира надписа: „Благословен си Вседържателю, ти който избавяш от всички грехове. Поклоних се в тази църква на 15 ден от месец юли”.

Виждаме израз-билингва, директен славянобългарски превод на алано-древнобългарски израз!

17. Този надпис също е от Мурфатлар. Публикуван е от В.Бешевлиев. (ПД-КК,стр.145) П.Добрев го разчита като „Лъанхесиъансен” и предлага доста свободен превод: „на Ланхо праведния старец”. (ПД-КК, стр.67) Не мога да се съглася с него и предлагм следната трактовка. Руническият текст е звучал вероятно така „лъан ае(и) сиъ ансен”. С помощта на осетинския език получаваме: „лъан” – осет.иронски læuuæn – здрав, траен, læuuыn, дигорски læuun – стоя, отстоявам, оставам, „ае”или „аи” – осет. uыj личн. указат. мест. им.п. той, този „сиъ” – подобно на „сиу” - средноперсийското šya, šā, šyāta – блажен,

107

смирен, дигорски siau – скъп, свят, „ансен” – осет. anoson, ænusоn – вечен, ænusmæ – вечно, ænus – век. (ОРС) Смисълът е „този (който) отстоява (вярата) е вечно блажен (за душата си) – „læuun aj, siau anoson”. Абаев обяснявя произхода на læuuыn/læuun, от глагола ræmun – да стоя тихо, аналогично на персийското ram-budan – стоя неподвижен, с преход „r-l”. (ВА-С-2,стр.41)

18. Надпис от Мурфатлар – „Бæрæнум уофр`с”. Интересен и показателен прабългарски рунически израз от Мурфатлар. Паралелно с руническият израз, е написано с кирилски букви „длъжен съм”. Изключително важното в случая, е че откриваме пряк израз-билингва, показващ директен славянобългарски превод на прабългарски (сармато-алано-български) израз. Разчитаме го много лесно с помощта на осетински. „Бæрæнум” – осетинското дигорско bærnæ –

отговорност, попечителство, от осетинското bar – воля, желание, действие, от един произход с авестийското vara, персийски, пехлеви bār – воля, желание, действие, аналогично на „македонското” барам – желая, търся, извършвам, „уофр” и „с” - осетинското uаvær – условие, положение, т.е. поемам условие, а завършващото „с” отговаря на дигорското es – съм, да бъде. Или изразът би изглеждал така „bærnæ(m) uаvær es”- „желая да поема условие”, респ. длъжен съм. Вероятно отразава осетниското дигорско bærni un – вземам под попечителство, под отговорност. (ДРС) П.Добрев предлага далеч по-неточен и смислово неверен превод, изхождайки от талишко obure – тегоба, мъка, т.е. нося мъка, нося тегоби. (ПД-ЗФ,стр.91) Тук виждаме

една по-рядка форма на „б” - , стояща близо до руническото „п” - , и на

„е-двойно” - , явно производна на - „е” и по-рядко срещаното (в надписите

от Равна) форма на „а” - . Също буквата „ф” която видяхме при изписване на името Йосиф.

19. Надпис от Мурфатлар, публикиван от В.Бешевлиев, К.Попконстантинов, П.Добрев. (ПД-КК,стр.144,64) П.Добрев предлага различни версии, първата е „О Елте уомбъан сиолъанйокх” – „На Елто скиталеца, този гроб е”, или „О Елте Укел бан сио лонце е” – „На Елте, бан от рода Укел (Вокил), черният гроб е”. (ПД-ЗФ,стр.83-84) И в двата случая той смята че се касае за поминателн надпис. Аз предлагам друга възможност, свързана с осетинския език. Първата дума „оелте”, осет. uæliuæg – победа, uælfаd – подем, вдигане, uælæti – връх, по-висок, „гоелаун”, осет. gаliu – ляв, но и грешен, лош, нечестив (в дателен падеж с окончание æn, в осетински изразява и локативни отношения), зло, дявол, сравни с бълг. галатски – дяволски, „сио” - средноперсийското šya, šā, šyāta – блажен, смирен, дигорски siau – скъп, свят, „лунæс” (лун с) – вж. „шио лонже” – осет. дигорски læncаu – теснина, яма, læncæ – теснина, падина, осет. lænk – леговище. (ДРС),(ВА-ГООЯ,стр.27) Или значението е „свята обител”, „свята килия”. И „æс” – es спом.гл. съм в дигорски. Виждаме по-рядка форма на „æ” - , фиксирана в алански надпис от Олвия, като производна на арамейското - „хе”. Или значението е

„надвий греха (злото) в светата обител - (uælæti gаliuæn, siau læncæ (lænk) е).

108

20. Надпис от Мурфатлар, е поместен в два вписани квадрата. П.Добрев го транскрибира като „уаргон” или „уаргон” и го обяснява с осетниското uаrdоn – храм, светилище. (ПД-КК,стр.46-48) Напълно съм съгласен с разчитането, само добавям че в осетински съществува и много по-точна дума, идентична с прабългарската, в дигорски аrgъаuæn, иронски аrgъuаn – църква, чувашки arka - храм. (ДРС),(ИРС) А произхода на тази дума е обяснена от В.Абаев, от средновековното осетинско argaun, индоиранското ā-gra, ā-gār – пея, благославям, респ. молитвени песнопения. В иранските езици изходното gār – пея, преминава в zar, съвр.дигорски zаrun, иронски zаrыn – пея, в язгулемски γarēv - плач. (ВА-С-1,стр.66) Но е възможна и древна алтайска заемка, в тунгусоманджурски araγan – поляна в гората за извършване на жертвоприношение на мечка. (ССТМЯ-1,стр.48) Двата вписани квадрата не са случайност, тъй като такава е структурата на прабългарските езически жертвеници и храмове, или виждаме наслагване на старите езически символи с християнството.

21. В надпис от Мурфатлар откриваме името Йанъ - - “Йанйе е”. Под надписа е нарисувана мъжка фигура, държаща кръст. Явно става дума за лично име. П.Добрев съвсем правилно го разчита „Йуане е”, т.е. Йоан е. (ПД-КК,стр.49) В потвърждение на това, виждаме че мъжката фигура, с хало на светец държи кръст, т.е. това е Йоан Кръстител.

22. Върху друг надпис от Мурфатлар, виждаме мъжка фигура с кръст, хало на светец и надпис в долния ъгъл, която П.Добрев (1.) разчита като „си е”

– свят и го свързва с древно източно понятие „си” – бог. (ПД-КК,стр.50) В.Бешевлиев възпроизвежда

надписа по по-друг начин - (2), така че трябва да се чете като като „си`т”. но преполагам че въстановката на П.Добрев е по-вероятна, предвид разделителния знак пред последната буква. В дигорски siаtæ – почитан, siаu – скъп, свят. (ДРС) Фигурата отново е с хало на светец около главата.23. Надпис от Мурфатлар, с повече думи. Публикуван от D.Barnea, I.Sefanesku, В.Бешевлиев, П.Добрев. П.Добрев предлага разчитане „Книше Сип Ефе Христе саувма, оапо ийожже ма съпе”, което с помощта на келтските и памирските езици, превежда като „Посева на Светия Божи храм, поливай и напоявай като земеделец при суша”. (ПД-КК,стр.53,144) Не мога да се съглася с този твърде случаен превод. Първата дума написана по-високо от останалите е -„кхие” която аз свързвам с дигорското xe, иронското хi – възвр.местоимение свой, собствен. Втората дума не е „книше” както

смята П.Добрев, а - „ккхцæ” което свързвам с осетинското иронско xеcыn, дигорско xuecun, xetun – поддържам, държа за някого или нещо, боря се, отстоявам. Изразът хi xеcыn е възвратен залог на глагола, означава държа се, боря се. Следва изразът - „Сип Е~Е (Ефе) Х~С (Христос) означава „Свети Боже Христос”, както го разчита и П.Добрев, в дигорски sех – свят, в авестийски spaeta, персийски sapēt, safēt – светъл, (иранского име

109

Спитамен – светъл), за „ефе” съдим от друг надпис - , където е изписана

цялата дума на кирилица, следващата дума , е по-трудна за прочит. Първата буква е или лошо изписано - „он”, „ън”, или по-рядка форма на аланското

- „а”, втората буква , също е странна и наподобява на арамейското сирийско,

яковитско , несторианско , самаритянското - „симкатх”. Интерестно е

че в Преславския абецадар, откриваме идентично изписване на „дз” - , което показва че и в този надпис е форма на „дз” или „с”. Следващите две букви са пределно ясни,

- известната форма на (разпространена и в надписите от „Кръглата църква” в

Преслав), последната е - „ма”. Така получената дума е „а(н)дзæма” или „ансæма” което е сходно с иронското ænusmæ, дигорското ænоsmæ – вечно, навеки, от ænus/ænоs – век, столетие.(ДРС),(ИРС) Първата дума от долния ред разчитам като

- „оймао” което свързвам с разчетеното и от друг надпис „ум” – вярвай,

в дигорски iman – религия, вяра. Втората дума е - „тожжйе” което свързвам с осетинското иронско tыxdыžn, дигорско tuxgin – силно, много силно,

производни на tыx/tuxæ – сила, мощ. Препоследната дума е - „масйепæ” което свързвам с иронското mыsыn, дигорско imisun – мисля, помня, творя измислям, æmbыsond/æmbesond – басня, мъдрост. Абаев посочва изходния ирански глагол *mas/*mis – мисля, като посочва и староаланското mese – басня, притча, мъдрост, съхранила се в унгарски. (ВА-С-2,стр.144-145) Виждаме че в случая прабългарското „мас” е аналогично. Думата „масйепе” вероятно отразява израза mas-apāt, от согдийското apāt – хубав, добър, в осетиски аft, или „масйепе” е означавало добра, хубава мъдрост. Или вторият ред е означавал „вярвям силно в добрата (божията) мъдрост. Така пълният текст гласи: „Вечно че държа за светия бог (спасител, закрилник, творец) Христос, вярвям силно в добрата (божята) мъдрост” (хi xuecun sapēt aw(f)æ X~S, ænоsmæ iman tuxæ mesе –ap(f)t) .

24. Надписи от Мурфатлар представящи името на Исус като плетеница. По Vladimir Agrigoroaei и Luiza Zamora. Надписите са под формата на плетеница. Въпреки това може да разчетем в единия „иæсишоси” и „иошосис” в другия. Първата буква „и” е съединена с несторианския и партянски „алаф” - . Вероятното значение е името на Христос, в неговата арамейска и юдейска форма – Йешуа и

поснатото ни вече „си” – свят, скъп, блажен.25. Надпис от Мурфатлар. По Vladimir Agrigoroaei и Luiza Zamora. Направен е

върху издълбан християнски кръст. Пърата дума е „кхæснæ” или „кхæшнæ” – обител (вж. „кисинии”-

„кешане”) Самият знак е твърде лошо запазен. Знакът „н” е добавен в последствие, очевидно автор на надписа го е пропустил по погрешка. Втората дума е „сиепе”. Вижаме

знака - вероятно форма на „си” (вж.горният надпис). Получается „кхæснæ сиепе” – света обител, свят храм, надписът е направен на фона на кръст.

110

26. Надпис от Мурфатлар. Опит за разчитане прави Панайот Иванов, като използва чувашкия език и тюркските руни. Неговият прочит е: „Карт плуг + салъб баш вес”, което означавало „Огражадай Велики + (кръст), начало, край”. Авторът се

аргументира с допускането че съвр.чувашки език е пряк наследник на езика на волжките българи, които в основата си били котраги. (ПИ-ПРНД) П.Добрев също предлага свой прочит „е оуов 7 йу” – „подвижните светила 7, са”. (ПД-КК,стр.66) Но ако видим първоначалната публикация на В.Бешевлиев (2.),

се оказва че в публикацията на П.Добрев и П.Иванов (1.), липсват първите две букви. (ВБ-ЕПРНМ-В-4-1976,стр.19,надпис ІХ) С помощта на осетинския език и транскрипцията на алано-древнобългарските руни по Г. Турчанинов, се получава ясен превод на израза: „сийе ойовжиу". Първата дума е сходна с осетниското дигорско siau – драг, скъп, свят, а втората с иронско ævædžiаu(ы), дигорски аgъаjzаg – добър, великолепен, славен, удивителен, също дигорски uоgъullu - добър. А третата дума „ди”, отговаря изцяло на осетинското dæ – местоим. 2 л. ед.ч., род. пад., означаващи ти, на теб, или „ siau ævædžiаu(ы) dæ” е целият израз и означава скъп, великолепен си, славен си, добър си, явно става дума за обръщение към бога! (ДРС),(ИРС) В.Абаев го извежда от ævdagъ – чудо, вълшебство, производно на авестийското abda, пехлеви awd – чуден, удивителен. (ВА-С-1,стр.195)

27. Надпис от Мурфатлар. П.Иванов предлага прочит през чувашки: 1-ви ред „Баш еш ала асма тавла”, 2-ри ред „Аба кана еб”, 3-ти ред „Баш ака ерт киме/гиме баш”, което означавало „Съдружнико господен, ръката си (покров) стори!”, ”Отче кане бъди ми от полза (покровителствай ме)!”, „Господи отче, съпътствай гемията ми!”. (ПИ-ПРНД) Съвсем ясно се чете думата „л тоу” написана не в ред а буквите две по две една под друга - . Следва „уоии” отговаряща на осетинското лично указателно местоимение 3л.ед.ч., род. и вин. пад. uыjаu – на него, пред него, за него, под тях се вижда много лошо запазено рунически знак. На третият ред всъщност не е една а две думи: „ще”, или „щеше” ?

111

28. Кръст с рунически надпис от Мурфатлар. Публикуван от К.Попконстантинов и О.Кронщайнер. Находката е от 9 в. Опит за разчитане е направен от П.Добрев. (ПД-ЗФ,стр.92-96) В първата дума той разчита „укхе с…кх” което превежда като „Укхе Ес~Кх” или „велики Исусе Христе”. Смятам че по-вероятно първата дума е била „ихкхссх” съкратен запис на Исус или Исус Христос.

Следва „менекхе” (по П.Добрев), което той свързва с талишкото „мене ки” – „ти който си наш”. Но в осетински иронски и дигорски mæn, mænаu, mænæj – „аз” л.мест.1л.ед.ч. в род. и отложителен п., иронсик хi, дигорски хе – възвр.мест. „свой”, в 1л.ед.ч. mæxi, дигорски mæxе (mænаu+хе). Или „менекхе” е букв.”на мен си”, мой си”.

Третата дума П.Добрев транскрибира като „десеш” – баща. Предвид общоиранското *desi – бог, очевидно е че прабългарското десеш означава именно бог, а не баща. Също откриваме в старобългарски деся, деш@ – намирам, получавам. Думата е от старобългарски произход. Заета в староруски десити, деш@ , сърбохърватски десити, старочешки podesiti, udesiti – намирам, също в староруски досити, украински судоситися, белоруски судошаць - срещам. Според Фасмер, етимологията не е много ясна. Той смята че се касае за византийска заемка, разпространена чрез старобългарски, от гръцкото δήω – намирам, δέκομαι – приемам, δοκέω - вярвам, латинското decet – наподобява. В албански ndieh - намирам, ndesh – срещам, са вероятни старобългарски заемки, от найда. Може да мислим за индоирански произход и прабългарска по произход дума. В санскрит dāçati, dāçnōti – принасям жертва, правя обряд, авестийски dāštа – получавам, съвр.персийски dast, dāshta - намирам, кашмирски dūsh, dūshes, бенгалски diśā, dōsa - намирам, общоирански *dast – ръка, осетински dæsnы – умен, ловък, способен, dis, dissag – чудо. (ОРС) Или връзката между десеш – бог и деся – намирам, получавам е пределно ясна, бог дава всички благини на хората, (вж. славянското Дажбог, келтското Дагда – даващ, щедър), т.е. десеш – щедър, даващ. Четвъртата дума според П.Добрев е „тену”, от талишкото ten – светал, величествен, аналогично в иронски tыn – слънчев лъч. Смятям че трябва да се чете „тенг”, аналогично в иронски tыng, дигорски iting – силно. Следва „нелн” което П.Добрев извежда от талишкото „неле” - люлка. Но откриваме в дигорски nllæuun, иронски nыllæuuыn – установявам, правя, става, извършвам. Шестата дума според П.Добрев е „еном” и означава награда, почит, от аналогичното талишкото эnom. Но буди недоумение факта че знакът в горните думи П.Д. чете като „кх”, а тук като „е”!? Така че думата е „кхном”, или „кхнам”. Може да я свържем с осетинското хъаn, кабардинското kъаn – възпитаник, респ.послушник. Следва „лес” – украса, по

П.Добрев. Но виждаме че на знака в случая му липсва горното тире, както е в по-

горното , което показва че трябва да се чете не като „л”, а като „а”, получава се „аес” – най-вероятно свързано с личн.мест.1л.ед.ч. – аз, в осет. иронскик æz, дигорски æzе. Последната дума П.Добрев разчита като „ном”, общоиранско зн. име. Но той е пропуснал последните два знака, така че се получава „нмаау” или „нмааан”, поради сходното изписване на - „у” и - „ан”. Вероятно сходство с дигорското nimаjun,

112

иронското nыmаjыn – смятам, но и уважавам, почитам някого. Или крайното значение е: „Исусе Христе, на мен си бог. Показвам (извършвам) силно, почитта си (към теб), аз послушникът” (IS~XS, mænаu хе *desi, tыng nыllæuuыn хъаn, æz nыmаjыn). Съответно разчитането на П.Добрев е „Велики Исусе Христе, ти който си наш баща, блестиш, …люлката…, награда, ….украса…, име”.

29. Надпис от Мурфатлар. Публикуван от В.Бешевлиев и П.Добрев. П.Добрев предлага следната транскрипция: „Уанчу сън 7 ан си н уон ни уо ос сио ин”.

Използвайки податки от санскрит, дардси, асиро-вавилонски, келтски, превежда надписа в следния смисъл „Подвижните небесни светила са седем, господар име е Слънцето, управляла и Юпитер, Господаря на времето”. (ПД-КК,стр.144,54-55) Не мога да приема този превод защото са използвани твърде разнородни езикови аналози: „уанчу” – санскр. ванкайа – движещ се, „сън” – светъл, от дардски сун, таджикски шун – светъл, келтски сън – светило, „си” – бог, от асиро-вавилонски

(арамейски), „уон” – слънце, от келтското еон – слънце, „Уо” – Юпитер, от келтското название на тази планета Йо, „ос” – време, келтски еос, санскр. ас – време, „ис” – господар, „ин” – управлявам, също в келт.и санскр. Предлагам друга интерпретация, изхождайки единствено от осетински и значенията на буквите съобразно Турчанинов. Първата дума е „æуанчи” или „æуанчæ” и показва аналогия с осетинското æuuænk/æuuænkæ – вяра, доверие, преданост. Производно е на глагола æuuændыn/æuuændun – доверявам се, вярвам на накого или в нещо, получено от fædg, fædk/fædgæ – обичай, традиция, аналогично на согдийското paδg, paδk – закон, дълг, обичай, пехлеви paiwastag - традиция. В основата е авестийското pada – следвам, респ. в осетински fæd – следвам. (ВА-С-1,стр.216,429) Втората е „сан(г)” или „сън(г)”, тъй

като знакът , показва огледална прилика с арамейския - „алаф”, а се чете и като „нг”. Показва прилика с дигорското sing, иронското suang – важен. В тох.(б) senik – грижа, заинтересуваност, обслужване на нещо, щадене, sain - поддръжка. (DA-DT-b) Според Д.Адамс има ирански паралели: хотаносакското zānk, ysnta, согдийското zinih, пехелевийското šnās, крорайнското jhenigā, авестийското zāana – грижа, щадене, заинтересуваност. Третата дума е „жиан” пряк аналог на дигорското dzianun – славен, известен. Следва думата „сион” или „сиън”, тук е използвана протоформата на малката носовка - . Може да я свържем с иронското suajыn, дигорско isuаjun – бързо. Петата дума е „`н`иæн” – осет.дигорско niuuaiun, иронско uajыn – бяга, изтича, отминава. „Ни” в осетински næ, показ.мест.1л.мн.ч – нас, от нас, съхр. и в бълг. „ни”, нас ни. Следва „æо” – осет.дигорско auæ – сила, „о`æ” – в дигорски еjæ, иронски uы – ти, „сио” – скъп, блажен, смирен и „ин”, в дигорски un, иронски uыn – да бъде. Така се получава цялото изречение: „Силна е верността (вярата), славата (суетата) бързо изтича, преминава от нас, силата за теб е, да бъдеш смирен” (æuuænkæ sing, dzianun suajыn niuuaiun næ, auæ еjæ siаu un).

30). Надпис от Мурфатлар. Публикуван от В.Бешевлиев (негова номерация – 19). Той кратък и представлява една дума „цоне” или „цони”. Най-вероятно отразява лично име, свързано с осетинското понятие за ръка,

113

или във връзка с осетинското cin/cinæ – радост. (ИРС),(ДРС) Възможно е запис на българското лично име Цоньо (Цоно, Цоне).

. 31). Надпис за дарение-оброк от Мурфатлар на Т нган от Полоу. Кирилски надпис на прабългарски език. Слагането на „а” пред името (подлога) е типичен осетински белег, в дигорски „а” е кратката форма на опр.мест. aje – той, този, уточняващо извършителят на действието. Етимологията на името „Тонган, Т ганъ” се изяснява от осетинските tыng – здрав, силен, tыngаd – напрегнат и *gan – поразявам,

типично 4аланско” име със заплашваща семантика, т.е. силно да поразява враговете. (ОРС) Аналогично на съвр.осетинско име Туган. По-старите опити (В.Бешевлиев, проф.К.Попконстантинов) за обяснение на името Тонган, изхождат от турското *dogan, doγan, гагаузки duan, произлизащо от древнотюркски toγan - сокол, алтайски паралел с монголското tojgon, tojxon, старокорейското thuikon, японското taka – сокол. (S-AE)

Само че не става ясно защо имаме нетипичната за алтайските и тюркските езици, носова форма „он/ън”, вместо очкваното Туган, Тоган, Тоан!?

Думата „тыба” отговаря на осетинското tuba – чест, слава, хвала, tоbæ – клетва, оброк, tabu – молитва, в кюрдски tobe, чувашки tupa – клетва, кюрдски, персийски, гилянски tab, пущунски ta'b, талишки tov, шугнански tōb, сариколски tub – търпение, сила, упование. В немски toben – бушувам, вилнея. В останалите тюркски езици, се среща формата *tauba/*taube – разкаяние, което се смята за арабска заемка - , tauba – покаяние, разкаяние. В марийски tovat, удмуртски toba – истина. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.249) Интересно е древнотюркското tap – воля, желание, служа, tapaγ – служба, tapï – доволен, удволетворен. (ДТС,стр.533) Вероятна връзка с тох.(б) tap – обявявам, производно на протоиндоевропейското *tubh – похвала. (DA-DT-b) Явно е че става дума за сходни по звучене но различни по значения и произход понятия. Според К.Попконстантинов „тыба” всъщност е неправилен прочит на „тыка”, което е част от названието на селището „Полоу”, което трябвало да се чете „Полоутыка”. (КП-НДПА-БВ-2-2000,стр.32-33) Не става ясно защо спорното „тыка/тыба” е написано на долния ред, при условие че има предостатъчно място, да не се извършва пренасяне на думата. Така че не приемам версията на Попконстантинов. За самото название Полоу също има ясни ирански податки, в пущунски pul, персийски pol – мост, в таджикски polou – сал. (отбелязано и от П.Добрев) Следващата дума е „обаса”, тълкувана от П.Добрев като даде, дари. Паралел в осетински bаzzаjыn – оставям, bаjsыn – вземам, от иранския корен *baz – ръка. (ОРС) Виж също абхазки, адикски baz, лакски bjaz – пари. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.67)

Следва написаното с чертичка отгоре „ес”, което показва че изразява цифра – в осет. ast – 8, пущунски atu, хинду-урду ath, нуристански ushth, кховарски usht, калашки asht – 8. Ако приемем че „ес” е буквен запис на цифра, съгл.кирилицата се получава „е” – 5, „с” – 200”, т.е. 205. Последната дума е „ап” – овце, в санскрит āvi, āvika, протоиндоирански haui, палийски aja, вахански yobč, yopč, осетински fыs, тох.(б) auw - овца. (L-IAIL) След „ап” има още две букви „ џ” – „онт”, като „т” е изписано в руническата си форма. Значението и може да се изасни от осетинското ant – край, или

114

дигорското æntæst, иронското æntыst – успех, удача, като в по-горния надпис от Саркел. Също в чувашки ănăş – успех, удача. Така че надписът придобива следното значение „Тонган (Тънган) от Полоу, направи оброк и дари осем овце, така (да бъде) или за късмет, за успех”.

32). Надписът на „дарителя Георги”. Над надписа на „Тонган из Полоу” има още един по-лошо запазен надпис, породил много спорове в разчитането си. Според първооткривателя си Й.Барня, трябва да се чете: „(Ж)ОУПАН ИИМАЕТЪ ГЕОРГЕ Ц ТЕБЕ ТАМ ЕСТЪ КЪ КРАИН И РЪЖЪТЪ”. П.Добрев предложи друга интерпретация: „ЖОУПАН И ИМАЕТЪ ГЕОРГЕ Ц ТЕБЕ ТАММЪ ЕСТ КЪ КРЪИН И РЕЖЕТЪ”, което

интерпретира като „жупанът и попечител Георги ти обеща 80 жълтици и да бъде това” като смята „имает” – настоятел, „онц” – дари, „естек” – 80, „кръин” – жълтици, „режетъ” – да бъде, за прабългарски източноирански думи. (ПД-КК,стр.136) К.Попконстантинов подлага на пълно преразглеждане версията дадена от Й.Барня. Според него надписът придобива следния вид: „ТОУПАИ Д ЛАЕТЪ ГЕОР ЧРЪКВЕ КАМ(Е)НЪИ С КЪИ КРЪИНЪИ РЪЖ НЪИ”. Той смята че „Тоупаи” – Тупай е прабългарско, „тюркско” име, а този Тупай е изсякъл скалата и е направил тази църква, вероятно носеща името на св.Георги. За нетипичното завършване на името Георги с „малка носовка”, предлага „гръцко влияние” изразяващо се в окончание на –он. (КП-НДПА-БВ-2-2000,стр.30-35),(КП-ПНСММ-ПС-2000,стр.52-54) Явно под влияние на К.Попконстанитинов, П.Добрев променя своята първоначална интерпретацията на ндписа: „ТОУПАИ ДИКЛАЕТ ГЕОРГЕ ЧРЪКВЕ СЕКЪИ КАМЕНЪИ КРЪИНЪИ РЪЖЕНЪИ” – „Майсторът-строител Георги за черквата, камъни сече, нацепи на блокове”. Според него неясните думи са прабългарски, идващи от „памирските: „тупаи” – туба – крепост, тапеи – каменен блок, „кръин” – кръимн – нацепен, „ръженъи” – ръндж – ивица, а „дик-лаит” е майстор строител. (ПД-ДЕ,стр.168-170) Самата Мурфатларска обител се помества в по-старите, от римско време галерии за добив на варовик, така че едва ли ще се е налагало да се къртят, секът и цепят каменни блокове, в меките вровикови стени?

Предлагам следната интерпретация на текста: „ТОУПАИ Д ЛАЕТЪ ГЕОРГ ЧРКЪВЕ КАНЪ ЕСТ КЪ КРЪИНЪ И РЪЖ НЪ”. Надписът е смесен славяно-прабългарски. Първата дума, без съмнение е форма на чувашкото tupa – клетва, осетинското tоbæ, прабългарското тыба (от вече разгл. надп.) – клетва, оброк, tabu – молитва, следва „делает Георге” – прави Георги, „он чръкве” – той на църквата, въпреки нетипичното изписване на он - , „канъ” – вероятно форма на дигорското kænun, иронското kænыn – правя, създавам, извършвам, в пехлеви kunishn – деяние, в тохарски kān – изпълнявам, пораждам, създавам, в бълг.каня се – смятам да направя нещо. (ИС-ПРС),(DA-DT-b) Следва думата „ест къ”, която П.Добрев, съвсем правилно определи в първата версия на разчитането си като цифра, 18 или 80. Още повече че под формата „ес” е употребена и в разположения по-долу надпис на „Тонган от Полоу”. Виждаме двусъставността на „ест къ”, от „ес” – 8 и „тек” – 10. За последното има паралел с тох.(а,б) sаk - 10, за което (Meillet,1911), въстановява прототохарската форма на 10, звучала като *tek. Също в осетниски æstаj – 80, æstdæs – 18, æstæm – осми. (ОРС)

115

Думата „кръинъ” има аналози в санскрит kr`nāti – купувам, кушанобактрийски cir – купувам, cirso, cirsago - покупка, осетински arxajn, arxsajl, санскрит krayi - купувам, авестийски xrap, парачи kherāw - присвоявам. (Ch-DIV). В староирландски kreno, ирландски crenim, сeаird – търговия, литовски krienas, латвийски kriens – подарък на малдоженеца за невестата. Протоиндоевропейската форма e *kʷreya- покупкопродажба. (Р-IEW),(IEE),(EDGL) В старобългарски се среща думата крити – купувам, Фасмер посочва един, единствен славянски аналог, староруското крьнути, кренуть – като директна заемка от староцърковнославянски, т.е. старобългарски. Но старобългарската дума показва ясен паралел с тох.(б) kryottau – търговец, karyor – покупка, печалба, karisāke – плод, урожай. Друга податка е дигорското kærnæ – мярка за положено количество труд което се заплаща. (ДРС) Така че „кръин” – „крина” спокойно може да означава жълтица, монета, предвид и съхранеността на думата в съвр.български, крина – мярка за зърно, използвана в натуралната размяна. По аналогичен начин гръцкото „драхма” първоначално е означавало мярка за жито и после еволюира до съвр.си значение – монета. Разбира с в случая може да става дума не за монети (жълтици) а точно за крини със жито, дарени на манастира. Последната дума „ръж нъ” едва ли има връзка със съвр. ръжен, или с цепя, сека, а има съвсем друго значение. Фасмер посочва староруското руга - сбор хранителни запаси които селяните дават на своя свещенник „земельные угодья сельского духовенства” (Дал), в украински, белоруски руга – църковно дарение. Паралел със сръбското руга – „salarium” – награда (б.а. няма начин думата да не е присъствала и в старобългарски, въпреки че Фасмер не го съобщава). Оттук в руски „ружная церковь” - църква, построена на общинска земя (Желтов). Първоизточник е средногръцкото ρόγα – „salarium”, от латинското rogāre – награда, угодие (Г.Майер). Целият надпис придобива следното съвсем смислено значение: „Клетва (обет) направи Георги, той на църквата даде (направи, извърши) 18 (или 80) крини (жълтици), ръга/ръжа – църковно дарение”.

33). Надпис на „поп Димиян”. Надписът е на кирилица и старобългарски. Единствено неясна е първата дума, изписана като „ ” – айанъ, аян. Такава дума не е позната в старобългарски, затова създава трудности в интерпретацията. Според Г.Михаля и Й.Барня, Аян е вероятно тюркско лично име или несъхраненото (Д)ІАНЪ, ДАНЪ, което е съкратен вариант на ДАМІАНЪ, името стоящо под надписа. Естествено, румънските автори търсят паралел с румънското име Дан! И.Гълъбов предлага формата А(З)Ъ НЪ Аз Ян – лично име. Според К.Попконстантинов

надписът трябва да се чете: „А(З)Ъ ІАНЪ ПОПЪ П ТЪМЪ ИД СВ ЩИЦ ПОЛАГ ЗА СВО ГР ХЪИ ДА ИЖДЪЗИ О(ТЪ)ЧЕ В СЕИ ЦР(Ъ)КЪВЪИ Б(О)ГЪ ЖЕ ВЪ И ПОМИЛОУИ ОТ(Ъ)ЦИ АМИНЪ” Под надписа стои името ДИМИНЪ и името на месец МА . К.Попконстантинов разделя името от горния надпис, тъй като името не кореспондира с другото име ЯН. При това, въпреки че почеркът с който е написан надписа и почерка на името е един и същ, изключая буквата , срещащащ се

и в „Кръглата църква” в Преслав, написана подобно на руническо „е” - , показваща ясно развитие - ! Неговата интерпретация е „Аз Ян поп, по пътьом (минавайки) подарявам свещици за своите грехове, изгори ги отче в тази църква. Бог да ви помилва вас, отци! Амин”. (КП-ПНСММ-ПС-2000,стр.55-56) Явно че зад странната дума

116

„АІАНЪ” не се крие лично име, а имаме друго значение. Най-сходно е тохарското aiñye – вървя и осетинският му иронски аналог аuаjыn – преминавам (тохаро-осетински изоглос), вървя, иронското uajыn, дигорското uajun, в санскрит aj, протоиндоирански Hajā, авестийски az, хотаносакски hays, ягнобски (pir)āyј – отминавам, пътувам, или с кюрдски ayоne, пущунски аjn, персийски ajin – традиция, обичай. (L-IAIL) Думата е позната и в тунгусоманджурски: ajan - път, ajana - пътувам, монголски ajan – път, ajančin/ajanšin - пътник и вероятно е стара тохарска замека. (ССТМЯ-1,стр20-21) Така надписът придобива по-смислен вид: „минавайки, (пътник - аiанъ) попъ по пътьом…” или „по обичай, попъ по пътьом…”.

Под този надпис четем една глаголическа дума , което е лично име - Илия. Същото име , пак на глаголица, се открива и под

друг кирилски надпис: „...НЪ Б~ЪИ ПОМИ(ЛОУИ)” – „..нъ Боже помилуй”.

34). Надпис от Мурфатлар (частично запазен). Надписът е смесен, от кирилски и рунически букви. Трудно е да бъде интерпретиран. Първите четири букви се четат добре „тете…” следва не много ясен знак, приличащ на два огледални хоризонтално разположени триъгълника и последната буква най-вероятно отново е . Получава се „т т ма ”, тъй

като знакът се чете като „м” (тази форма се среща

във футарка ). Възможно връзка с дигорското tætоn – щедър, tætun – давам, иронското tаučеl – щедър, добър. (ДРС),(ИРС) Смисълът е „(бъди) щедър към мен” – явно обръщение към бога. Друга възможност е изхождайки от бълг.диалектно тетьо, тато – баща, всъщност да имаме форма на „отче, отец” или „отче мой”.

35. Надпис от Мурфатлар. По публикацията на Vladimir Agrigoroaei и Luiza Zamora. Виждаме стандартната християнска формула представляваща запис на името на Исус Христос, на фона на кръст.

36. Надпис от Мурфатлар. По публикацията на Vladimir Agrigoroaei и Luiza Zamora. Надписът е ясно структуриран и е изписан след нарисуван кръст. Първада дума е „оцое” ( ), може да я свържем с осетинското æcc – истина, правда, æccæg – истински, правдив, æccæj – на истина ли? Абаев посочва че æcc е изходната алано-сарматска форма, производна на санскритското satya, haφya (hathya) – истина, правда. (ВА-С-1,стр.102) Протоиндоиранската форма е Hsatia, в староперсийски hašiyam, хотаносакски hat·ht·hā, хетски asant – истина, правда. (L-LAIL) Втората дума е „анос” ( ) и вероятно отразява осетинското ænos – век, столетие, вечност. (ДРС),

(ИРС) Третата дума е „сиом” ( ), която вероятно отговаря на осетинското дигорско siau – скъп, свят, дума срещаща се и в другите надпси. Четвъртата дема е „иеманæ” която свързвам с дигорското iman – вяра, религия и „æ” – в дигорски ua, иронски u – е, 3л.ед.ч. на спомаг.глагол uыn/un - съм. (ДРС),(ИРС) Срещнахме я и в други надписи под формата „ум” – вярвай. Вероятно значение: „Истината е вечна, вярата е свята” (æcc ænos siau iman ua).

117

37. Надпис на цар Симеон І от Мурфатлар. Публикации на Г.Михаила, Й.Барня и проф.Казимир Попконстантинов. Надписът е добре зпазен, намира се в черква В-4 (по румънската номенклатура). Изписан е изцяло с кирилица. Особенно ценен е тъй като ни посочва че манастирският комплекс е функционирал още през царуването на цар Симеон Велики, който е оставил

и този надпис.Също интересен факт е нагледната демонстрация на използването на цифровата поредност в титулатурата на българските владетели от І-то Българско царство. К.Попконстантинов въстановява изцяло текста: „(ВЪ И)М ОТЪЦА ГО СЬІНА И СВ ТААГ(О) (ДОУХ)А ПОКЛОНИ С РАБЪ НЕКЛЮЧ(ИМЪ) СYМЕОН ПЪРВОЕ ВЪ ЦЪРКВИ М С ЦА АУГУСТА ВЪ: ЛА (ДЬН)Ъ”. В превод на съвр.български, надписът гласи: „В името на Отца и Сина и Светия Дух, поклони се раб негоден (грешен) Симеон Първи, в църквата, в месец август, в 31 ден”. Или виждаме че на 31.08. в неизвестна (неназована) година, цар Симеон Велики е посетил Мурфатлар. Тук правят впечатления следните изрази: „ОТЪЦА ГО” съкратен запис на „отца его”. В думата РАБЪ, първоначално гравьора е написал по погрешка вместо Б, В, но после е поправил буквата. Интересен и и изразът „РАБЪ НЕКЛЮЧ(ИМЪ)”. Последните букви (ИМЪ) не са се съхранили, но думата се въстановява по рядко употребяваната старобългарска славянска дума „неключимый” – покварен, негоден, респ.недостоен. Днес тя широко се използво в руски „неуклюжий” - неловкий, нескладный, неповоротливый (тромав, бавен, негоден, непохватен), като отрицание на славянското клюдь – порядък, ред, в старочешки pokliuditi – порядък, да внеса ред (Фасмер), бълг. кладя - редя.

Или виждаме че като ревностен християнин, българският владетел е демонстрирал смирение в „светата обител” и е спестил титлите на царското си достойнство скривайки се зад стандартното „раб грешен” но все пак е вметнал думата „първи” с което ясно се идентифицира, кой е.

Използването на формата „АУГУСТА” вместо „августа” за означаване на месеца е използвано при това твърде нуемело от румънските изследователи (Михаила, Барня) да твърдят че надписът бил на „балкански латински” и е дело на „местното романско население в Добруджа” (б.а. което тогава, точно там не съществува). Разбира се в старобългарски освен формата авгоуст, напълно равностойно се употребява и аугостъ (Остроумовско евангеле). (КП-ПНСММ-ПС-2000,стр.49-50) В своята зарисовка Й.Барня е „изтървал” началното „С” в името Симеон.

38. Надпис от Мурфатлар. Публикации: Й.Барня, К.Попконстантинов. Надписът е изцяло кирилски и съдържа стандартната християнска формула IC~XC

NIKA – „Исус Христос побеждава”. Тук името на Христос е съкратено ИС~ ХЪ (вместо със „С”) и е използвана по-рядката старобългарска дума одел - „одол ти” или „оделти” – да преодолея, да превъзмогна, респ. да победя. Отдолу стои имета на автора на надписа - Нерадъ.

118

К.Попконстантинов отбелязва че под името нерадъ се чете ГР (ШЬНЪІ) – Нерад грешния. (КП-ПНСММ-ПС-2000,стр.57) Например една от версиите за произхода на името Делян, носено от внукът на цар Самуил – Петър Делян, е че идва от Оделянъ – побеждаващ, преодоляващ.

39. Надпис от Мурфатлар. Публикации: Г.Михаила, Й.Барня и проф.Казимир Попконстантинов. Надписът е добре зпазен, намира се на задната стена в черква В-4 (по румънската номенклатура). Изцяло е с кирилски букви и е добре съхранен. К.Попконстантинов го възпроизвежада: „ПИСАНО БО ЕСТЪ ПОРАЖ ПАСТЪИРА И РАЗИД ТЪ С ОЦ ”. На съвр.български: „Защото е писано, ще поразя пастира и ще разпръсна овцете”. Явно става дума за „библейска мъдрост”. Тук по-особенни букви са , - използвани в паметниците от 10 в. (КП-ПНСММ-ПС-2000,стр.56-57)

40. Надпис от Мурфатлар с гръцки букви. Намира се до входа на манастирската крипта, гробницата в черква В-4 (по румънската номенклатура). Твърде

труден е за интерпретация. Според проф.К.Попконстантинов, надписът е с гръцки букви, но силно деформирани. Първите при знака се гръцкия предпоставен член τών, следва силно деформираното μαρτυριον. Думата мартириум (мартирион) означава мъченичество, страдание и смърт на мъченик; или църква – мавзолей (крипта) с мощите на християнски

мъченик. Интерсни са последните два знака „ςν”. Може да се допусне че авторът е отбелязал годината, която е 6400 от сътв.на света или 892 г., или една година преди Симеоновото управление (893-927 г.). (КП-ПНСММ-ПС-2000 ,стр.51)

119

120

Б. Рунически надписи от други части на България

1). „Ситовският надпис”. Надписът е открит през 1928 г. от родопски българи, дървари. Състои се от 2 части върху загладена част от скала с дължина общо около 3,4 метра и ширина на загладената част (лента) 23-30 см. Първи изследовател е д-р Александър Пеев, председател на Пловдивското археологическо дружество, станал по-късно съветски шпионин и екзекутиран по време на ІІ-та Св.война. През лятото на

1928 г. той изследва скалите в района на вр.Шутград до родопското село Ситово. През 1939 г. Ал.Пеев показва надписа на посетилия България, Геза Фехер. Едва в 1950 г. Златка Ракова-Морфова прави отпечатък на надписа. През 1967 г. надписът е изследван от експедиция на Великотърновския университет. Според традиционното мнение, надписът е на неизвестна писменост, но по-задълбочени

изследвания не са правени. Изложени са поне 4 основни хипотези за авторството на надписа - тракийска, келтска, сармато-аланска, славянска. Проф.Титов предлага разчитане на надписа като славянски текст, но това разчитане не е възприето от други учени. Той търси връзка с кирилското писмо и разчита: „В лето 6050 (542г. по РХ.) учих език и старинни букви, да пиша княз …елания от Весланид (вероятно Солун, Тесалоники)”. Акад.Иван Гошев интерпретира първите думи от надписа като славянски и прочете „Аз княза на ринхините”, но по късно се отказа от хипотезата си. Съществува и версия, че надписът е естествен природен феномен. Едва през 2002 г. младия старозагорски художник Илко Стоев обстойно изследва надиписа. С набитото си професионално око, той успява да подреди по групи загадъчните руни и доказва че те са от прабългарски тип. Надписът представлява възхвала на Исус Христос, което показва че е писан вероятно в първите години след Покръстването. (ИС-МПДБС-1,стр.21) И.Стоев предла следната интерпретация: ИИ СИУ ИЖ ИСЖУССЬУ ОШ IYI ЬИОМА И ЖИУ КСУО ТУ IYI ОЙОРСИИС. Съот. „ии” – върши, прави, „сиу” – божествен, „иж” – могъщество, „исжуссьу” – обичайки, „ош” –добър, „IYI” – бог, „ьйома” – воля, победа, „ксуо” – мъки, страдания, „тю-IYI” – божия обител, „ойорсиис” – мъжествен, превод по смисъл: Поддържай божественото съвършенство с обич към милостивия Бог, овладявайки сам мъченическия живот в светата обител с твърдост. (ИС-ОГ,стр.44-47) Предлагм следната, по-различна версия за разчитана на надписа:

„ИА СИИУ И ИС ЙССОЬУ ОШИ ІYІ ИОЙИМИ ИÆИСИ КСУЙО Т`Г ІYІ ГЪЙОЙСИ ИС”

Първата дума е „иа” – той, в авестийски hy-, ty-, haya-, taya-, осетински uыj, aj, таджикски ū, vaj, искашимски wa, шугнански уъ, wi, мунджански wo, вахански уао – той. (DRT),(IED) Втората „сииу” – близък, скъп, или славен, доблестен, най-близко в дигорски siаu – скъп, свят. (ДРС) „Сиау, „сиу” се среща често и в надписите от Мурфатлар. Следва „и ” - силен, от иронското jau, auæ – сила, мощ, uæjыg/uæjug – великан, богатир, „Ис йссоьу” – Исус (Йошуа),

„оши” – от „ош”, „хош” – добър, добрия, обичания, в осетински хu, xuы, xos, ягнобски, пущунски xuš, талишки, персийски xoš, шугнански xōs, таджикски, гилянски xuš, язгулемски xêš, сариколски xûš – добър, хубав, щаслив. (VS-ETD) Знакът-символ

121

„ІYІ” означава Бог, „иойими” – „оjьминъ” – войн, старобългарска дума, в санскрит ojmaān, уudhmaā, хотаносакски on·a - силен, войн, санскрит jema – побеждавам, „иæиси”, в осетински æss, æсс, æcæg, дигорски uacæg, санскрит yos, авестийски yaoš, тохарски (б) was.e*, пехлеви āwēzag, съвр.персийски jooyee –

истина. (ДРС) Думата „ксуйо” – понасям, в осетински иронски хæs – дълг,

хæssæn, дигорски хæssun – понасям, пренасям, нося, „т`г” – силен, в осетински иронски tyx, дигорски tuxæ, пехлеви tōxtan, tōz, съвр.персийски tyxtan, tyz, согдийски twnt, twjz, партянски twc, хинди-урду tashīh, пущунски takal, бенгалски thika, непалски

tāgata, tikhār – здрав, силен. ІYІ – Бог, „гъйойси” – тихо, безмълвно, в осетински дигорски gъos, иронски kыus, – тихо, безмълвно (от ухо, слух), от авестийското gaoša – ухо, слух, „ис” – е, в осет.дигорски es – да бъде, спом.глагол съм, 3л.ед.ч. (ИРС),(ДРС) Или може да предложим следната логична транскрипция на „Ситовския надпис”: „Той, нашият могъщ, скъп (или свят) Йсус, добър и обичан Бог, победи, с истината и смирението, Боже” (uыj siаu jau Isыjssoьu xos(i) „ІYІ” jema æss(i) хæssun tыx gъos(i) es).

Интереснсо е че „Ситовският надпис” показва една типична характеристика на салтомаяцките надписи, буквите са подредени не в правилен ред, а наподобяват плетеница, нещо абсолютно нетипично за стройно и четливо подредените тюркски надписи например.

2). Розетка от Плиска. Намереният през 1961 г. при разкопки в Плиска и публикуван от Ст.Ваклинов седемлъчев бронзов медалион продължава да привлича вниманието на много изследователи. Днес е много популярен и се използва от някои патриотични организации като символ, без обаче да се знае неговия смисъл. Предвид мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение. Броят на лъчите на розетата са седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на Стария свят, почитани като богове. Първоначално В.Бешевлиев, допуска, че знаците и лъчите са свързани със седемте планети, Юпитер, Сатурн, Марс, Венера и Меркурий, към които традиционно са добавяни Слънцето и Месеца. Доц.И.Т.Иванов предлага оргинално и напълно логично разчитана не символите от розетката, отговарящо на

122

поредността на дните от седмицата съобразно индоевропейската традиция. (ИТ-ИПНПБ) Подобни по форма розетки-печати са открити в Афганистан и се появиха в интернет-сайта на часетн аукцион.

Ще предложа някои малки доуточнявания:

„Ае” или „Уе” - луна, месец, Доц. И.Т.Иванов разчита като Ве”, което отговаря на светилото Луна и названието на понеделника според индоевропейската традиция (вж. английски Мonday, немски Montag – понеделник, ден на Луната). Г.Турчанинов дава друга

транскрипция на знака , срещан и във формата , в надписи от Маяцкото градище, като „а”. (ГТ-ППЯНКВЕ,табл.ХХХІ,1) Откриваме ясен паралел и в германските руни от стария Футарк (най-старата германска руническа азбука) на същия знак, но в огледален вариант , със значение също „а”, носеща названието Ansuz - бог. Произходът на алано-древнобългарския знак е свързан с арамейското (сирийското „естрангело”) , пехлеви , персийски - „алаф” но в изправен вид. Версията на И.Т.Иванов, позовавайки се на П.Добрев, че отговаря на „в” е не само единствено възможна. (ПД-ДИСК,стр.1,таблица) А обозначаването на двата звука „а” и „в” с една руна показва че най-вероятна „в” се е произнасяло като гласна „у”, нещо типично за съвр.осетински език. Така че вероятното название на Луната е било „Ае” или „Уе”. В

алтайските езици, протоформата е *ānu, в тюркските езици протоформа *ān, в тюркменски, гагаузки, карачаевобалкарски, татарски, казахски, тувински, хакаски, киргизки aj, турски ay, узбекски oj, якутски yj, чувашки ujăx – луна. В монголски *oj, тунгусоманджурски *anŋa – луна. (S-AE) В угрофинските езици протоформата е *kuŋe, в манси etpos, хантски atika, ĥăw, ĥŭw, унгарски ho, ho, hold, фински, естонски, вотякски kuu, мордвински kov, вепски ku, лапландскии kuojijti, нганасянски kītada – луна, също в юкагирски kiŋze - луна. (UE),(VS-ETD) В китайски jue – луна. В езиците на севернокавказките

народи, протолезгийски *wac, лезгийски warz, табасарански, агулски, рутулски, цахурски waz, хризки wäz, бодукски wэz, хиналугски wac, чеченски, ингушки butt, цезки buci, означава “Месечина (луна), месец”. В протосинокавказки *wэmç, в енисейските езици, в котски šui, арински еšui, пумпоколски tuj, в тибетски od, протосинотибетски *nh`w`åt – луна.

В иранските езици, в пехлеви āyism, персийски āyišm, талишки ov, пущунски ogm – луна, лунна светлина, докато общоиранското название е в осетински mæj, кюрдски meh, ягнобски, пущунски, персийски, гилянски mah, шугнански mo, язгулемски mast, сариколски most, кушанобактрийски mao, в тохарски maň – луна. Така че прабългарското ае, уе – луна, най-вероятно е от алтайски произход, предвид

123

сходството с чувашката форма, показваща и паралел с китайски (древна заемка?) или се доближава до пехлевийската, персийската и талишката форма.

„Тхе, Тце, Тхи, Те, Ти, Тци” – название на вторника, олицитворяван с бога Марс в индоевропейската традиция, съгласно розетката от Плиска, разчетено от И.Т.Иванов като „Тхе, Те”. Той го свързва с аналогичното древногерманско Tiu, Tiw,

Tiwas – планетата, респ. бог Марс. (ИТ-ИПНПБ) Знакът , означава „т”, а -

„тц”. Вторият знак , се чете като „е” или „и” аналогичен на глаголическото „и” - , което показва че знаците от розетката са се произнасяли като „Ти” или „Тци” и максимално се доближават до древногерманските форми. Знаем че мечът е бил основен символ на Марс. Сравни с осетински дигорски cegot, dzegot – секира, бойна брадва, прабългарски чигот –меченосец или войн въоръжен със секира, хотаносакски ttc, согдийски tycq, съвр.персийски ta – брадва, кюрдски tîj, талишки, гилянски teg, пущунски tegh, санкрит taks, авестийски tāy, средноперсийски tā, съвр.персийски ig, осетински tīgъ, ягнобски taāta, tig, шугнански tax, te'g, рушански, хуфски tixt, čeg, бартански tjx, язгулемски teg, сариколски tuxno, teg, пущунски t`yā, вахански tы, парачи txā,– режа, острие, нож, искашимски tegh – бръснач, тох.(б) task – прониквам, сека, akwatse – остър. (DA-DT-b) Възможно е по този етимологичен път да е възникнало прабългарското название на войствения бог – сечащ, поразяващ. Сравни Марс с етруското maras, хетското maariyaz - копие. (ВГ-ДЕЕ,стр.22) В митанийския език maria, древноиндийски marya, означават войн. В дигорски Bаldzæгъdæg - астр. планетата Марс, от bаldzо - набег в състава на група, отряд, шайка, bаldzоn - 1) военен поход; 2) участник в похода. (ДРС) Името на бог Марс, респ. планетата, се свързва с войната.

„Хе, Кхе” – прабългарско название на бог Хермес/Меркурий и денят сряда, според розетката от Плиска, разчетено от И.Т.Иванов като Кхе. Г.Турчанинов

транскрибира аланската руна - като „х”. Откриваме същият рунически знак в старогерманските руни, където е известна като Аlgiz. Свързана е с бог Хеймдал – божественият страж, който пази света от тъмните сили. Звуковата равностоиност е „з”. (АП,АвД-ПКРИ,стр.52) В древногръцката митология, Хермес е божествения пратеник. Самото име Хермес е от етруски произход hermas и означава свещенна статуя, кумир, идол. (EG) За етимологията на прабългарското Хе, Кхе не може да се каже нищо повече. Откриваме паралел с Хермес и древногерманския Хеймдал. По данни на Ал Бируни, персите наричали Меркурий – Тир, а хоремзийците Шри, а еврейте – Хаму, Кохеб. (АБ-ПМП,стр.187) Друга възможност е осетинското иронско хæs, iхæs – дълг, задължения, дигорското хæssun, иронското хæssыn – нося, изпълнявам (напр. задълженията). (ДРС),(ОРС) Или Хе – страж, посланик и *хесъ – дълг? Също в осетински дигорски и иронски gæs – страж, следящ, наблюдаващ.

„Анишър, Аншър, Анишйер” , – Юпитер или четвъртък, разчетено от доц.И.Т.Иванов. Надписът е получен чрез сливане на съставящите го

знаци: „ан” - + „иш” (и+ш: ) + „ър” (йе+р: ). Самата

руна - „р”, присъства и в глаголицата със същатата звукова равностойност. В древността е широко разпространено названието на Юпитер като Йен, Йан. В българските народни представи Юпитер се нарича Янкул. Немското Donerstag - четвъртък, е денят на Донер-Тор, главен бог в германската митология. Ян Длугош в своята „Historia Polonica” (1460 г.) казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша). В съвременния албански език, денят на Юпитер –

124

четвъртък се нарича „e Enjte – денят на Енйте”. И.Т.Иванов смята че Enjte е възможна прабългарска заемка от Анишър. Древните индоарии наричат тази планета Ангирас и согдийското ’nxr (anxэr) – звезда. (ИТ-ИПНПБ) В основата е палеолитното, предностратическо древно понятие ан, ен – бог и шар, респ. цар, т.е. „царят на боговете”. Названието съвпада с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. Точно такава е представата за Юпитер и съответните му аналози Зевс, Донер-Тор, Перун. Може да свържем хипотетичното прабългарско шър, шйер, с осетинското и общоиранско sar – глава, т.е. главен бог. (б.а. сравни с етимологията на вр.Миджур – снежна глава, снежен връх, от осет. mit – сняг и sar – глава, връх, вр.Джур, Джухор – връх, (в Източна Сърбия) т.е. джур, шйер, шър е прабълг.форма на осет. sar, в таджикски šоruъ – глава, връх, начало).

„Уо, Уон” - според И.Т.Иванов и Ал.Алексиев-Хофарт, това е символ на богинята-майка, знакът на Нана/Венера отговаряща на петъка. В българския фолклор Яна, Янка е традиционно название на планетата Венера. (ИТ-ИПНПБ) В рускоцърковнославянски е съхранено названието на планетата Венера – Аонеша, възм. е да е от старобългарски поризход? (СДСЯ,стр.7),(ПЦСС,стр.20) Думата отсъства в етимологичните речници на Преображенский и Фасмер. При германците петъкът е нарачен Freitag, английски Friday – деня на Фрея – древногерманската Богиня-майка, но при скандинавците тя се нарича още и Ванадис. Аналогично при осетинците петъка се нарича Mariam-bon, т.е. ден на Мариам, Мария, Дева Мария, приравнена от народната традиция към езическата представа за Богинята-майка. В персийски Аnāhīd – пл.Венера. Първоначално Хера и Афродита, респ.латинските Юнона и Венера, са били един персонаж, олицитворяващ Богинята-майка. Сравни прабългарската дума, която показва ясни индоирано-тохарски паралели, със санскрит jaāni, joni, авестийски ‘ānā – жена, майчина утроба, също в санскрит jānn, jānana - раждане, janani - майка. В согдийски ’ync (īnč), пущунски aney, талишки ijê, калашки iztizha, таджикски janga, oim, осетински оja, белуджи jən, палийски anujju, искашимски wujinjek – жена, невеста. В тохарски (индийска заемка) yoñiye*, санскрит joni – вагина, утроба, jāni – жена. (DA-DT-b) Връзката „уо” – осетинското оja – жена е показателна! (Б.а.:В българските тракийски диалекти „ой” и „мари” са обръщения към жената, в пущунски meermen – жена.)

„Кхан, Сан” – название на планетата Сатурн. И.Т.Иванов предлага транскрипция Сън. В санскрит Šani – названието на Сатурн. У манихеите богът на Подземнто царства, Ахриман (Сатана) се наричал Šimnu – в согдийски šmnw (šэmnu). Съгласно индоевропейската традиция, това е събота, в англ. Satarday – събота, ден на Сатурн. Названието на Сатурн при древните германци е Sam. От названието Sam – Сатурн днес се образува думите Samstag – събота при немците и Samdi при французите и другите латино-говорящи народи. (ИТ-ИПНПБ) П.Добрев предлага транскрипция на

прабългарсктата руна като „кх”, така че би трябвало да очакваме Кхан. А това показва вече пряк паралел с иранското название на Сатурн – Kejwan, всъщност прехода „с-кх-х” е типичен за индоиранската общност. Също познати са форми като Хиун, Хеван, Хубал. (А-АХ-ИКДБ,стр.112) Така че прабългарското Кхан показва естествено недвусмислен паралел с иранското Кейван. Но напълно възможен е и първоначалният вариант – Сан. Юдеите са свързвали Сатурн с бога на подземния свят Сатана, персонаж, заимстван от ранните християни, преминал в образа на Сатаната, Сатанаил – господаря на ада.

125

„Сон” – слънце, според И.Т.Иванов това е названието на Слънцето, респ. на неделята, като при останалите ирански и повечето индоевропйски народи, напр. английското Sunday, немското Sontag – неделя, ден на слънцето. Виждаме оснсовно индоевропейско понятие и ясен паралел с останалите индоевропейски езици - Sun, Sonne, Солнце, Sole. Може също да свържем прабългарската дума с тох.(а) swānce, тох.(б) swānco, прототох. *swāncai – слънце, тох.(б) tsonko – изгрев на слънцето. (DA-DT-b) В санскрит sānu, персийски sanat, sana, хинди-урду, Sahn-dyah означава изгрев на Слънцето, а също и име на бог. В етруски thesan - изгрев. (EEG) В тюркските езици dan/tan/tang/tyn означава изгрев. (VS-ETD)

В центъра на розетката е поставен знакът на Върховния бог – ІYІ.3). Надпис върху костен рог, открит в Плиска. Публикуван от Л.Дончева-

Петкова. (ПД-КК,стр.147) С помощта на алано-древнобългарските руни разчитаме „ша теу нмиæмиæси шги”. Първата дума „ша” е с аналог в осетински sы sыkъа, sag, ягнобски šox, кюрдски şax, пущунски ssker, xkur, x.ax, талишки šox, персийски šax, шугнански xōx', гилянски šax, сариколски šox, кховарски surung, хинду-урду sing, нуристански chin – рог. (VS-ETD) Втората дума вероятно е звучала като „теу”, сходна с

осетински tæxыn/tæxun, ягнобски tozi, кюрдски têçûn, персийски täxtan, гилянски tеxt, язгулемски tuğd, сариколски tix – изливам, наливам, тека. Третата дума е „нмиæми” показва сходство с осетинското иронско namыs, дигорско namis – чест, слава, иронски nаmыsdžыn - именит, знатен, прославен, сходни с персийското nāmūs – закон, също широко разпространено в кавказките и тюркските езици. (ВА-С-2,стр.155) И четвъртата дума „æси” – в дигорски es – спом.глагол да бъде, последната „шги” показва сходство с осетинското sхus uыn/sхus un – пресушавам, от xus - сух. (ОРС),(ДРС) Така че значението е „наливай в рога и за слава пресушавай” - (sы tæxun names es sхus / un).

4). Надпис върху скала край с.Калугерица (Шуменско). Публикуван от Л.Дончева-Петкова. (ПД-КК,стр.147) Ясно се разчита думата „щос”. Може да я свържем с осетинското stаsыn – изправен. (ОРС) Т.е. отвесна скала, или от пехлевийското stāyishn, дигорското siаtё – възхвала, в согдийски š’twx (šātux) – щастие? (ДРС) Илко Стоев предлага интерпретация „хос” като вижда в първата буква - „х”, а хос е общоиранското хоš – добър, хубав. (ИС-МПДБС,стр.27)

5). Надпис на входа на пещерата до с.Крагуево. П.Добрев разчита думата „хао ан” което интерпретира като „слава на бога”, или го свързва с келтското „хуан” – гърло на пещера. (ПД-КК,стр.78-79) Смятам че втората вероятност е много по-вярна, но не е необходимо да търсим аналог в келтските езици, тъй като в старобългарски думата „хуния” означава тесен проход, а в осетински хuыnkъ/хunkъæ – бърлога,

дупка. (ОРС),(ДРС) В хотаносакски khuna, khunaka – дупка, бърлога, пещера, ягнобски xank – сито, пехлеви kūn, кюрдски kun, kunik, персийски xung, kundž, пущунски xuca – ъгъл, бърлога, убежище, дупка (в земята или скалите). (ВА-С-4,стр.266)

6). Надпис от с.Крепча. (ПД-КК,стр.149) Разчитаме думата „аоуъилио”. Тя наподобява осетинското uæliаu – високо, uælе, uælæuыl – на върха, на високо (б.а.:според Евстатий (1160 г.) етнонима алани произлизал от древната сарматска дума аlа – планина).

126

(ОРС) Или дигорското auællag – бог, „всевишния”. (ДРС) В рушански и хуфски alam, olam – първи, ōli – върховен. (ВС-РХТ) В тох.(а) alym, ālim, ягнобски oliugon, кюрдски alo, пущунски alvutel, талишки ali, гилянски yalaxanen – висок. Също в угрофинските езици, в манси al, хантски elti, удмурски vyliyn, лапландски ālā, фински ylā, естонски ülal, мордвински vel'ks, вепски ülez, ulahan – горен, висок, върховен. Виждаме обръщение

към Бога, „всевишния, върховния”.7). Надпис от Мадара. Пред самия вход на пещерата в Мадара,

четем: - „тих”, вероятна връзка с осетинското tigъ – граница, надвиснал скален къс, скална тераса, скат, ъгъл, теснина, скътано място. (ОРС)

8). Надпис от с.Равна. Виждаме рунически букви изписани върху тялото на кон, до който има мъжка фигура. П.Добрев предлага разчитане „алаши арт туй” което превежда като празник на конските надбягвания, кушиите. (ПД-КК,стр.50,51,149) Тъй като има известни разминавания с транскрипциите на Турчанинов на буквените знаци, предлагам друг прочит. В първата дума, първата буква е неизвестна, несрещаща се в други надписи, следва двна по-особена форма на „а” срещана в старобългарските кирилски надписи от Мурфатлар, третата буква е арамейско „р”, огледално на глаголическото, следва „е” и „г”. Получаваме „(?)арег” което показва паралел с осетинското uærs, bareg, санскритското vara, авестийското aurvat/aka/, рушанското, хуфското, сариколското vuri, ягнобското vora, кюрдското bor, пущунското vērla, шугнанското vêrdz, искашимското wrok, зебакското verak, сангличи vorak, язгулемското varag, veri, хинди-урду phero, пехлевийското bārag – жребец, персийското fares – конник, старобългарското орь – жребец, фаръ, фарижъ – кон, жребец, така че липсващата буква е или „б”, предвид

изпилзването на две точки при изобразяването на тази буква - (както согдийско

манихейско - б „бетх”), или „ф” - , срещано в салтомаяцките (донско-кубански)

надписи, или разновидност на „у”, „уа”, „æ”, предвид глаголическото - „а”. Втората

дума е „айтæ” като буквата , известна от писменостите „брахми” и „кхарощи”, показва паралел с глоголическото „ят” - . Вероятно значение като дигорското еtæ, иронското uыdættæ – лично мест.3 л.мн.ч. – те. Третата дума е „тги” и отговаря на дигорското dogъ, иронското dugъ – конни състезания. (ДРС),(ИРС) Така че смисълът е сходен с този предложен от П.Добрев „те (участници) в конни състезания” (bareg еtæ dogъ).

9). Надписи върху каменни блокове от Плиска. Публикуван и разчетен от П.Добрев: „хи иниш”, като той прави паралел с келтските езици и го превежда като „този предния”. (ПД-КК,стр.77) В староперсийски hy-, ty-, (haya-, taya-) - той, кой. (L-IAIL) В дигорски æхе – възвр.местоимение 3л.ед.ч. – към него, хæ – към мен. (ДРС)

127

В санскрит ānka, в авестийски anika - лице, староперсийски ang – преден. (L-IAIL) В тох.(б) ant – напред, ante – чело, antsе, еs - рамо. (DA-DT-b) В осетински uæn, on, санскрит aām·sa, протоиндоиранскии hansa, талишки am - рамо. В келтските езици, съответно в староирландски enech, староуелски enep – лице. Тохарското понятие е в етимологична връзка с латинското anter – преден, осканското ant – преден, анатолийското и хетското hanta, hantezzija – преден, арменски оws, латински humerus, умбрийски оnse, исландски аmsans – рамо.

Така че значението най-вероятно е „този предния”.В друг надпис върху каменен блок П.Добрев разчита думите „аки” и „аик”, като

второто IK се открива и с гръцки букви. В тох.(б) akk – издигам, acam – достоен, akāsāe – небе. В хотаносакски ākāsā, в санскрит ākaz, общоирански *asman/*osmon - небе. (DA-DT-b) В осетински akkag означава достоен, издигнат, подобно на тохарското acam, които обясняват изцяло етимологията на прабългарското женско име Акага – достойна и Акамир – издигнат до Митра. В кховарски akam, akim – управител на провинция, палийски agga – пръв, висш, управляващ. В келтските езици, в ирландски аghaidh, староирландски *agita – старши. (ЕDGL) Така че прабългарското „аки, аик” има тохаро-ирански корени.

11). Рунически надпис от с.Гарван, Силистренско. Датиран между 7-9 в. (ЖВ-СП,стр.11-16) Надписът е върху урна от некропола, при прабългарски погробения с трупоизгаряне, горелите кости са поставени в керамични урни, наподобяващи осуарии, подобно на таштъкските погребения в Минусинск и кангарските в Средна Азия (некрополите Куня-Уаз, Канга-Кала). Предлагам следната транскрипция: „Иорги билиг вгиазкх”. „Иорги” е лично име, „билиу” (възм.прочит и като „билиæ”) е най-близко до аналогичното дигорско bililiu – клетва пред покойника, посвещение, волжкобългарското белувик, чувашкото палăк – надгробен знак, паметник, а „вгиазкх” (угиазкх) или

„æгиазкх” може да обясним с иронското aхъazzag, дигорското agъajzag, aхъajzag - важен. Или значението е „на Йорги, важният надгробния паметник, посвещение” – (Yorgi bililiu agъajzag). Тук виждаме нови букви „ио” образувана от съединените „и” и „о” - и „кх” или „кс” образувана от „х” и „с” - .

12). Рунически надпис от Мадара. Публикуван от П.Добрев. (ПД-КК,стр.148) Чете се думата „тиалисе”, вероятна връзка с иронското и дигорско talas – упование, защита, покровителство, дигорското talasa - почит, уважение, оценка. (ДРС),(ИРС)

Виждаме една съставна буква - „ти”: между - „т” и - „и”. В персийски talās, кюрдски tälaš, пущунски

tэlās - загриженост, ягнобски taloš, шугнански talōs - искам. В тох.(б) t.laikantsa – предяветел, искащ, в тох. (а) tāl – да бъде. (DA-DT-b) Сходно до тохаро-памирските примери е чувашкото tulaš, киргизкото talaš – спор, talap – искане, потребност. Абаев смята иранските форми за производни на тюркското talaš – скарване, спор. (ВА-С-3,стр.225) Но това не е вярно, тюркските думи са от тохарски произход, думата е от индоевропейски произход, в старобългарски – талникъ – заложник, длъжник, предявител, среща се в келтските езици, в кимвърски tâl – разплата, плащане, искане, възнагарждение, taladwy – безупречен, съвършен, подлежащ на възхвала и оценка, talai – получател, ищец, taliad – платеж, дълг, talwr – длъжник, платец! (Км-РС)

13). Надписи от Крепча и Равна. Публикация на П.Добрев. (ПД-КК,стр.147) Прави впечатление че и двата надписа изразяват едно и също понятие. А това е

128

„æ`айош æус” в първия надпис и „ауйеш” във втория,с вероятно значение „истина, правда”. Откриваме преки индоирански и осетински податки. В санскрит yos, авестийски yaoš, тохарски (б) was.e*, пехлеви āwēzag, съвр.персийски jooyee, yaqīn, ehghagh, осетински æss, æсс, æcæg, дигорски uacæg, пущунски yakīnī, hakk, дари hogut, хинди-урду yathā, непалски yathātathya, палийски jāti – истина, правда. Абаев ги свързва с авестийското hathya, староперсийското hašya, древноиндийското sathia – истина, правда. (ВА-С-1,стр.101,102) Откриваме думата и в надпис от Мурфатлар, записана като „оцое”. Тук виждаме преки паралели с арамейското писмо,

буквата , в староеврейското и в персийското

- „хе”, както и партянското , согдийско-манихейското - „алаф”, което е огледална, производна форма на изходното арамейско „хе” и съответния аналог в алано-прабългарските руни, посочен от Турчанинов - „æ”, българското „ ”. Другата буква е също форма на „æ” и една нова буква , пряк аналог на

согдийското , согдийско-манихейското - „цаде”, произнасящо се като „с” или „ц”. Сравни „æус” или „æуц” с „оцое” (вж.по-долу)!

14). Надпис от Крепча. П.Добрев ги посочва без да ги транскрибира. (ПД-ДЕ,стр.36) Виждаме че се касае за дума изписана с алано-древнобългарски руни. Разчитаме думата „ниеæгкш” която напомня на надписа от Мурфатлар „нейкхез” със значение свят, божествен, от тохарското nakte – бог.

15). Надпис от Равна. П.Добрев разчита този надпис като „ееноки” което интерпрепира като инок – монах. (ПД-

КК,стр.148) Напълно приемам версията му. Прави впечатление приближаване на начина на изписване, със салтомаяцките надписи, разчетени от Турчанинов, напр. знакът „æ”, точно копие

на сирийското несторианско „естрангело” - - „алаф”, „н” е също аналог на сирийското „естрангело” -

, буквата „нун”, „о” е идентично с буквата - „вав”, което показва че може да се произнасяло и като „у”, „к” е

аналог на „каф” в „естрангело” - , а наклонената форма на „и” също кореспондира

с „иудх” - , също в „естрангело”. Така че тук виждаме ясно влияние на сирийското несторианско писмо – „естрангело”. Самата дума инокъ е старобългарска и означаваща монах, отшелник. От славянските езици е заимствана само в руски инок и сърбохърватски inok. Деркенс го свързва с латинското inus, unus - един. (D-SIL) Фасмер смята че думата е директен превод от гръцкото μοναχ, μοναχή - монах, от моно – един, отшелник. Особено близко и еднозначно е осетинското иронски iunæg, дигорско еunæg - един, сам, самотен, показващо и произхода на прабългарската, старобългарска дума. (ИРС),(ДРС) Произлиза от осетинското iu/еu – един, едно, производна на древноиранското аiwa – едно, също в персийски yaw, yak, пехлеви ēv, ēvak, согдийски ēv, īv, хоремзийски ēv, талишки i, белуджи ēyok, пущунски yao, yo, шугнански yiw, вахански iv, ui, мунджански, йидга yū, язгулемски vū, wogh, искашимски wak, wok, зебакски wok - едно. (ВА-С-1,стр.557,558)

16). Надпис от Мадара. На пръв поглед, надписът е с латински букви. Но всяка една от тях показва своите точни несториански паралели, което показва че се касае за прабългарски букви. За първата буква, Турчанинов доказва че означава „у” и го

129

сравнява с глаголическото -„ю”, среща се в салтомаяцките надписи. Втората буква

е „д”, сходна с арамейското, староеврейско , в „естрангело” - „далатх” но в огледална форма, третата буква е „а”, Турчанинов я свързва с арамейското,

староеврейско , согдийското манихейско - „алаф”, но

смятам че по-вероятната връзка е с арамейското и най-вече

согдийското -„хетх”. Следват „æ” и „у”. така че се получава „удаæу” или „удхæу”, което се обяснява с дигорсокото uod, иронското ud, кушанобактрийски uoado, согдийски wāt, партянски wād – душа, дух, (производни на общоиранското *wad/bad – вятър, респ. дух и славянското духа – движение на

въздуха, вятър) и иронското, дигорското uæ – ваш, ваша, или иронското uыj, дигорското аjæ – тя, той. (ИРС),(ДРС) Значението е „тя (тази) душа, или, вашата душа), или отразява производната аланска (осетинска) дума udægæs/uodegas – жив, жизнен. (ВА-С-4,стр.7,8)

17). Надпис от Мадара. Публикация на П.Добрев. Буквите за от явен арамейски тип, подобен на горните надписи. Първата буква е „з”, следва хоризонтално

разположено „и” - „иудх” в „естрангело”, третата е „а” – класическо, салтомаяцко, също знакът „æ”, сравни с

палмирското и староеврейско - „алаф” и „л” - , староеврейски „ламадх”. Получава се думата „зиаæл”, която може да свържем с осетинското zæl – звук, ехо, дигорското zælon, иронското zlang – звучен, званлив. (ДРС),(ИРС) Думата произлиза от иранското *zarya – звук, песен, с преход „р-л”. (ВА-С-4,стр.294)

18). Надпис от Мадара. Той е твърде кратък, съставен от два знака, от салтомаяцки тип. Първият е „у” в съчетание с „и”, а вторият е „т”. „У” е производно на арамейското „е” (айн) , „и” е от

„естрангело”, а „т” – арамеската буква - „таф”. Получава се думата „уит” явно свързана с осетинското ud – дух, според В.Абаев сармато-аланската протоформа е била od – дух, душа.

19). Надпис от Равна. Надписът е с рунически букви от арамейско-несториански тип. Публикация П.Добрев, без превод. (ПД-КК,стр.148)

Първата буква е арамейско, староеврейско огледално ,

несторианско - „иудх”, втората е „уъ”, посочена от Турчанинов в салтомаяцките надписи, третата е типичен сармато-алански „æ”, следва армейски „нун” и отново „и”. Следва по-особено „е” – аналог на арамейското сирийско

(яковитско и несторианско) - „е” и последната е „а”. Самият израз „иуъæни еа” е близък до дигорското euuon – единствен, eunæ – един, единствен. (ДРС) Значението е „единствен е”, вероятно отнасящо се за Исус, или Бог изобщо (eunæ ua).

20). Надпис от Мадара. Публикация на П.Добрев, без превод. (ПД-КК,стр.148) Буквите показват голяма прилика с арамейското писмо. Първата буква е „д”,

староеврейското - „далетх”, следва сирийското, несторианско - „каф”, третата е твърде интересна, защото е точно копие на

староеврейското - „хе”, следва „и” и една оргинална

130

форма на „м”, точно копие на староеврейското , арамейското (палмирско) ,

„естрангело” - „мем”, последната буква е отново „и”. Получава се „дкхе ми и” което кореспондира с дигорското dæхе, иронското dæu – твой, собствен, дигорското amæ, иронското am – тук, това (dæхе amæ ua). (ДРС),(ИРС) Подобна дума „дох” – твой, написана с гръцки букви, има и върху „Орела от Вознесенска”.

21). Надпис от с.Воден пад (Триградско). Публикация Илко Стоев. (ИС-ОГ,стр.80) Находката е от Родопите (Триград) от култово място, където първоначално е имало тракийско светилище. Открит е през 1973 г. на връх Килцето от местните краеведи Никола Чуралски и д-р Анатолий Аликовски. (НГ- ОА,стр.17-19) Знаците са с ясен алано- древнобългарски произход. И.Стоев го транскрибира като kaotheō`ć, което свързва с аналогичното „мурфатларско” кханотец, т.е. „бог-творец”. Напълно съм съгласен със смисъла на превода. Първата буква е глаголическо „к”, производно на арамейското (ахеманидско)

- „к”, „каф”. Втората буква е „а”, „азът” от глаголицата, арамейския „алаф” ,

третата е сирийско-несторианския „вав”, който според Турчанинов присъства в салтомаяцките надписи, като „айн” или като „о” или „у”. Следва „е”, „айн” или „вав”.

Следващата буква е арамейското (ахеменидско) , огледалното согдийско

„манихейско” - „т”, „тетх” или несторианското , пехлевийското - „т”,

„тав” и съставната прабългарска буква „те” получена от арамейското ,

несторианското „е” и алано-древнобългарското „т” (по-късното кирилско „дж”, употребявано и до днес в т.нар. ”македонска” азбука). Последната буква „ц” е близка

до несторианското , пехлевийското , „естрангело” , согдийското

„манихейско” - „цаде” или „ц”.22). Рунически надписи, съдържащи знакът IYI, публикувани от Л.Дончева-

Петкова. (ПД-КК,стр.147) Самото значение на този символ е божествен символ, с много древен произход. Открива се още на Окуневските стели в Минусинск и представлява схематичен образ на Всемира, Y e „Световното дърво”, а двете „хасти”, успоредните вертикални черти са връзката между Небето и Земята, респ.

„Небесния” и „Земния” свят или „Богът-син” и „Богинята-майка”. В дадените надписи се наблюдава умело вписване на древния божествен символ в името на Исус. В

надписите виждаме две огледални форми на буквата „ш”, арамейския , „шин”. В други два надписа, четем „еи иуи” и „уи иуи”, което означава „Той Бог”.

Интересното в случая е че двете форми на личното мест. отразяват точно дигорското ejæ и иронското uы – той! Знакът - „уи”, се среща в „Таласката плочка” и в тюркските руни. Г.Турчанинов го транскрибира като „и”, а в тюркските руни се чете и като „ут”. Виждаме обаче че най-вероятно се е произнасял като „уи”, тъй като е съставен, от насложените знаци за „у” и „и” -

131

23). Надписи от Шудиково (Черна Гора). През 1959 г. Иован Пудич от Сараево открива каменен блок с рунически надписи от всички страни, в района на манастира „Въведение Богородично” в Черна Гора (I. Pudic. Sudikovska ispitivanja, Godisnjak za balkanoloska ispitivanja, kn.II, Sarajevo, 1965, s.179). Той стига до интересни изводи:

„Знаците от Шудиково не са самотни. Същите знаци, почти до детайли еднакви, са намерени и в България. И не само че отделни знаци са идентични с онези от България, а и техните съчетания (групи), които виждаме на отделните страни, са тъждествени със съчетанията (групите), открити в България. Най-често повтарящият се знак ІYІ в Шудиково, също и в находките в България се явява като най-чест.” Иван Пудич отбелязва, че подобни „Прабългарски надписи” са намерени в Плиска, Преслав и Мадара, и стига до извода, че: “Няма никакво съмнение в идентичността на знаците от Шудиково и онези от България”. След това той напомня: “Областите около

Шудиково през 9 век са били български”! Надписът се намира в непосредствена близост до р.Лим, и неиното корито. Ранносредновековната Църква е построена през 10 век, от българите, който тогава са владели тези земи, върху основите на по-старо езическо капище. Надписът е на древнобългарско (донско-кубанско) писмо. Ако започнем да четем от началния знак ІYІ се получава „ИУИ – формулата на бога, Иуйешиишуй иуæ” което може да интерпретираме като „Бог Йейшуа (Исус) той”, в дигорски ejæ иронски uы – той. Съответно на горната част на камъка се чете „Бог той”. Вижадаме много сходна религиозна формула, подобна на други намирани в България, като буквените стойности на „ипсилона с двете хасти” се вплитат умело в името на Христос (Исус – Йешуа).

24). Надпис от гр.Бяла. На границата между Варненска и Бургаска област, между селата Бяла и Обзор, е разположено крайбрежно земнонасипно отбранително съоръжение - вал от времето на Първото българско царство. В насипа до вала е открит камък с рунен надпис, много подобен на този от Шудиково. Чете се: „Той Бог е”, в осет.дигорски æj, иронски i – е.

25). Надписи върху фрагменти от съдове. Публикувани от Л.Дончева-Петкова, в монографията „Българска битова керамика през ранното средновековие”.С.1977 г., стр.138,обр.46, 34-37. Открити са при разкопки на древнобългарски селища в района на Преслав, Нови Пазар, Девня. За авторката значението на знаците е неясно, вероятно са с магическо значение. Виждаме че някои от знаците, всъщност са кратки думи,

изписани с алано-прабългарско руническо писмо. Посочените „тии, итии, атй, æтх” вероятно показват родство с древноиндийското ad – яж, ādya, дигорското adæ – вкусен, хранителен, храна, старобългарски оудъ – месо, или jaтъ - храна. Подобен надпис iat, Турчанинов описва върху скитски съд открит край с.Политотдельское. (ГТ-ПИЯНКВЕ,стр.51-52,табл.ХVІІ) Значението им най-вероятно е магическо, т.е. храната в съда винаги да е вкусна.

132

26). Надпис върху фрагмент от съд, открит в „Голямата базилика”, Плиска. Публикуван от П.Георгиев (сп.Археология-3,бр.78,стр.31-32). Надписът е придружен от рисунка на гълъб. Според П.Иванов и измисленото от него „древнобългарско сричково писмо” , използавщ чувашкия език, трябва да се интерпретира като „салиб – кръст. (ПИ-ОСЗБ) Всъщност виждаме отново думата „уйи” - дигорското ejæ и иронското uы – той.

27). Рунни надписи от пещера до Тетевен. Открити са съвсем наскоро от археолога Лъчезар Петров, който ги заснема. Предоставени са на проф.Павел Георгиев който съобщава за съществуването им на научна конференция провела се в гр.Свищов на 19.09.2009 г. Текстът на доклада ще се публикува, в поредицата "Готите", кн. 3 (съст. Росен Милев). Според проф.Георгиев руническите букви били готски. Самите фотографии ми бяха предоставени от доц.И.Иванов. Ще се спра на два от надписите, които са написани на алано-древнобългарско писмо. Чете се думата „цхйаеф” коята много напомня на осетинското иронско cъыf, дигорско cъifæ – влага, влажно, мръсно място. Думата е интересна по произход,

има точен аналог в чувашкото šûp – мръсотия. Според Абаев е местна кавказка заемка, в кабардински cъэpa, убихски cъepa - кал, кабардински cъepaga - мръсотия, cъapa - мръсен, свански čybh – блато. (ВА-С-1,стр.348) Интересен паралел е и идентичното българско цапам.

Другият надпис е написан със същото алано-древнобългарско писмо но съдържа славянска дума. Разчита се „изб(п)уа” което е най-вероятно българското изба – подземие. Думата е общославянска, в български и руски изба, украински iзба, старобългарски истъба (Иоан Екзарх), сърбохърватски изба, словенски izba, jispa, jspa, чешки jizbа, словашки izbа, полски izba, zbа, горнолужицки jstwa, stwa, долнолужицки šра, sра, полабски jazba – землянка, подземие. Думата е заета от германското *stubа (старовисоконемското stubа, скандинавското stofa, stufа – топло помещение, баня. (Фасмер)

133

134

V. НАДПИСИ ВЪРХУ СЪКРОВИЩЕТО ОТ НАГИ-СЕНТ МИКЛОШ

1. Надпис върху поднос. През 1799 г., в унгарските земи на Австрийската империя в селцето Наги-Сент Миклош (Голямо Свети Николаево, след 1919 г.: Шинниколау-Маре в границите на Румъния.) на р.Марош, е открито голямо златно съкровище. То съдържа 23 златни съда, от сасанидски тип, скрити в железен съндък, заровен на 1,5 м дълбочина. Находките са датирани в периода 5-9 в. На един от съдовете имало надпис на неизвестен език с гръцки букви, а на останалите – надписи с рунически знаци, някои гравирани от самия майстор, при изработката, други явно по-

късно допълнително надраскани. Съществуват различни версии за произхода му. И до днес много археолози в Унгария и Австрия го обявяват за хунско свързано с Атила (Й.Хампел 1885, Младенов 1934), или аварско (Цалани 1956). Немет смята че руническите знаци са тюркски и го смята за печенежко, а Г.Фехар – за прабългарско, от времето на І-та Българска държава, когато поречието на р.Марош е в българските предели. Днес много археолози вкл. и някои български смятат съкровището за аварско (покойния Рашо Рашев), защото са били намирани и други подобни аварски находки.

Но наличието на негръцки надпис с гръцки букви показва че е възможна и българската принадлежност на съкровището, защото в езическия период на І-та Българска държава, подобни надписи са широко разпространени, но отсъстват при хуни, авари или тюрки. Най-вероятно съкровището е имало много собстеници, което показват и различните надписи, рунически и единственият направен с гръцки букви.

Г.Турчанинов открива голяма прилика на руническите букви с тези от донско-кубанските надписи и предлага свои разчитания. Ще представя неговото разчитане с някои мои допълнения.

135

Нека се опитаме да разгледаме надписа инкрустиран, върху поднос. Руните са изцяло алано-древнобългарски, вписани от майстора още при изработването на подноса, тъй като са вплетени в орнаментите.

Дюла Немет го разчита като „Бойла Чабан чериз къаш” – „десертното блюдо на бойл Чабан” (Németh 1932). Ф.Алтхайм предлага друга версия: „Къадггъу къокъуны къуурагъын ой” – „времето за веселие намалява скръбта” (Altheim 1948). С.Байчоров предлага: „Агъ [=агъы] ойлу гъу агъын огъушгэн Акъай” – „изгравира тази ценност на този дар – Акай” (Байчоров 1983).

Г.Турчанинов също разчита надписа: „+Ут+аланган+нага+геуна+”. Смята знакът + за разделителен. Изречението е „Ут алангъаан нагæ гъæуанæ”, като Ут е лично име, алангъаан – алански кан, алански княз, гъæуанæ, от дигорското гъæу – селище,

гъæуанæ – жител, земляк. Цялостният превод е Ут, жител на селището Наги, алански, княз”. Самият топоним Наги, Г.Турчанинов свързва с унгарското Наги-Сент Миклош – Голямо Св.Николово. (ГС-ДСПОП,стр.132-138) Не мога да се съглася с подобна трактовка, тъй като съкровището е древнобългарско, или да придположим аварско и е заровено преди идването на маджарите, предвид унгарския топоним.

Смятам че зарисовката на буквите които е ползвал Турчанинов не е много точна. Предлагам следното разчитане по друга зарисовка. Приемаме че кръстовете са разделителни знаци. Тогава се получава: „ +Ут+алъанган+анеке+куане+”. Тук

Г.Турчанинов открива един нов знак , който разчита като „г” или „гъ” (видяхме го и в „Ситовския надпис”), изхождайки от

идентичното несторианско , согдийското

манихейско , персийското сасанидско - „г” – „гамал”. За втората буква, подобна на латинско N, вероятен първообраз е самаритянското арамейско - „т”, „таф”. Вероятното значение е: Ут – лично име, в осет.ud/uоd – дух, душа (респ.Ут – Душан, Душко), „алъангеан” от осет.иронски ælхænаggаg, ælхæd – купен, аlхænыn, аnаjыn – купувам, аnаjæg – купуващ, дигорски ælхængæ – купен, ælхænun – купувам, „анеке” – личното име Анак или Анук, което фигурира и в други

136

надписи от съкровището, „куане” или „к`ане”, тъй като често знакът - „в” в несторианското писмо се чете като „у” в алано-древнобългарското, или като `(айн). Или думата е кана (съд, съдове) Или „Ут купи от Анак тези кани (съдове)”. За буквата

- „ан”, може да посочим като най-вероятен първообраз, вариантите на

самаританското, арамейско - „н”, или „нун”, в класическото (елинистично)

арамейско писмо - .2. Надпис върху рог и чаши. Това е еднотипен надпис, срещащ се върху

няколко съда. Д.Немет предлага: Турукъ (Турум) ич айакъ – „на Турук (Турум) чаша за пиене” (Németh 1932). А Алтхайм: Нош иртэ къодыр – „Пий до утрото и го прави с усърдие” (Altheim 1948). С.Байчоров: Гюмюшч агъ [=агъы] ойукъ – „Дарствена гравюра (надпис) от ювелира” (Байчоров 1983). Като цяло тюркските интерпретации са доста

безсмислени.Буквените знаци показват паралели с донско-кубанското и несторианското

писмо, но има и нови, оригинални знаци. Първата буква , е самаритянското и

несторианско „т”, втората - оргинална форма на „ан” която безспорно произхожда от

арамейското самаритянско - „н”, или „нун”, третата е несторианско „к”,

четвъртата – оригинална нова форма на „а”, в донско-кубанските руни се среща само с две хоризонтални чертички, производна на арамейското „хе”, но в

самаритянската писменост - - „хе”, петата - , която е изобразена като една вертикална черта, Турчанинов разчита като дз”, сравнявайки с подобната несторианска

буква „зайн” - , изписвана по същия начин, аналогично на финикийската зайн - .

Следващата буква е напълно нова, несрещана до сега - . Турчанинов прави аналог с

глаголическото „м” – „мислете” и предполага че това е глаголическия протообраз. Но трудно може да се намери прилика с несторианските образци - ,

согдийското партянското и арамейския им прототип - „м”. За това пък

приликата със знака от Мурфатлар – „м”, „ма” е очевидна. Седмият знак е познат

, форма на „ан”, осмият също е познат , аланското „хъ” производна на

несторианското „коф” – „q” и последният знак -„е”, „æ” е познат и в глаголицата. Така се получава израза „танк адзманхъæ” който Турчанинов свързва с дигорското tænk – пенещ се, отн.се за питие, вино и acamongæ – вълшебната чаша на безсмъртието. Но може да посочим и дигорското tangъa – знак, печат, (белязан с безсмъртие). (ДРС) Към един от еднотипните надписи „танк адзманхъæ” е добавена думата „таке” или „такæ”. Г.Турчанинов я свързва с дигорското tagæ – жила, връзка, което изобщо не е убедително. По-вероятно „таке” е форма на дигорското tuxæ, иронското tых – сила, мощ, старобългарското т гъ – сила, мощ (видяхме го и като „т`г” в „Ситовския надпис”). (ДРС),(ИРС) Думата се среща в руски туг, туга,

137

туго, украински тугий, словенски tog, чешки, словашки tuhy, полски težgi – силен, здрав, твърд, Фасмер го свързва с туга – мъка. По-вероятно е алано-сарматска дума, проникнала на общославянско езиково ниво. Така че изразът „танк адзманхъæ такæ” означава „силно се пени, чаша на безсмъртието” или „белязяна с безсмъртие чаша”.

3. Надпис върху дъното на кана. Надписът е съставен от три думи, двете са изрязани по-централно, а трета е странична. Д.Немет чете Севинюг биче - княгиня

Севинюг, агъы - ценност, подарък (Németh, 1932), Ф.Алтхайм предлага суб ношда къакъ – пий вода и тъжи, т.е. спомняй за близък покойник, а другата дума е къойум – овца, година на овцата (Altheim, 1948). Прочитането на С.Байчоров е: Собэн мынч ёгюг. Агъ [=агъы] ой (уш). Онгуг „Собен е много славен. Дарствена резба (надпис, гравюра) (Байчоров,1983). Виждаме пълната безсмисленост на „тюркските” интерпретации.

Г.Турчанинов следва паралелите със сирийско-несторианското писмо и предлага следното разчитане: „аазсхънтан лик тука”. В първата най-дълга дума, първите букви за двете форми на „а”, модифицирания несториански „зайн”, „с” позната и от други алано-прабългарски надписи, „хъ” – модифицирания несториански „каф” – „q”, „н” като арамейско „нун”. За следващата буква подобна на примка, той предполага че отговаря на изправено несторианско

, естрангело „тетх” и отново следват „й” (по Турчанинов „а”) и „н”. Но в други прабългарски надписи, примката отговаря на „уа”, аналогично на „о” във футарка, така че по-вероятно е да се чете като „у” или „уа”. Ето защо първата дума би трябвало да звучи като „аазсхънуайн”. Турчанинов свързва „аазсхънтан” с осетинското „ а æз скондтон” – „това аз изработих, като skondton e минало вр. на глагола kennun (диг.), kænыn (ирон.) – правя. Ако приемем варианта „схънуайн”, откриваме аналог в дигорското skъunun, æskъunun – издълбавам, ровя, късам, българският аналог на осет.корен е кина - късам. Втората дума „лик” отговаря на дигорското lægærdun – прорязвам, luх kænun, иронското аlыg kænыn – правя прорез. (ДРС),(ИРС) Третата дума според Турчанинов трябва да се чете „тука” и е лично име Тук, Тука, съотв.осет.фамилия Тукатæ (Тукаеви, б.а. аналогично в български е името Токо, Токови). Той смята че буквата изобразена като примка но с три вертикални линии, е вариант на несторианското „тетх” с още един допълнителен щрих. Само че защо в предната дума ще се изобразява с два, а тук с три щриха, осевн това има и съществена разлика в големината на примката и дължината на щрихите. Явно че това е друга

буква. И тя показва паралел с алано-древнобългарското „м” - , или още по-вероятно с глаголическото „ан” обърната на 90˚ , така че се получава Анук, Анука което най-вероятно е лично име. Смисълът на изречението е „Това (надписа) аз изрязах и издълбах Анук. При осетинците се среща мъжското л.им. Айнаг. (ЗА-ОФЛИ) При чувашите се срещат мъжките имена Анак, Анаккай, Анаккей, Анач, Аначчи, Анăс, Аней, Анеккей, Анка, Анкас, Анкей. (ЧАЯ) (б.а.:М.Хоренаци в своята „История” съобщава партянското име Анак (на партянина от рода Сурен, който е изпратен от сасанидския шах Арташир І в Армения с мисия да убие арменския цар Хосров, враг на Сасанидите и привърженик на последния партянски цар Артабан V. Този Анак извършва коварното си дело, но заплаща с живота си, като е изтребено и цялото му семейство. Пощаден е само един от синовете му – бъдещият светец, свещенномъченик Григорий, епископ и просветител на Велика Армения, също загинал от ръката на узурпатора Санатрук). Може да посочим като аналог и съвр. българско мъжско име Аньо, Анчо, Аначко, наследник на древнобългарското Анак/Анек/Анук.

138

4.Надпис върху чаша. Изрязан е по поставката на чашата. Едната фраза се повтаря напълно от надписа върху рога „танк адзманхъæ”, или пенеща се чаша на безсмъртието. Вторият израз съдържа също името Анук. Г.Турчанинов предлага

следния прочит: „на уд а тука” което обяснява като: Нæ уд а Тука” – „нашата душа е Тука”. Смята че знакът подобен на кирилско „ф” е оргинална, нова форма на „æ”, а този като

кирилско „у” отговаря на „д” – далатх. Самият израз е

доста безсмислен. Предполагам че знакът всъщност е

много по-близко до несторианското - „с”, „симакатх”, а

е аналог на арамейското - „в”, „вав”, закономерно предаван в аланските надписи като „у”. Так вече надписът

придобива вида „нсуа Анука”. „Нсуа” е форма на староиранското nivāz, дигорското niuazun, иронското nuazin – пия, или на диг. niuazæn, ирон. nыuazæn – чаша. Абаев го обяснява с авестийското nivaz, древноиранското nivah, хотаносакското nuvays – тече, изтича, скитското noz – пия (по скитско име от Олвия Αβνωζος, от ab - вода, noz – пия. (ДРС),(ИРС),(ВА-С-2,стр.216) Или целият израз е „пий Анук(а) пенещата се чаша на безсмъртието”.

5.Надпис върху кани. Върху дъното на два от съдовете е издълбан еднотипен надпис, представляващ една дума. Без особени затруднения той се разчита като „куана”, като се виждат и два варианта в изписването на буквата „у”. Още по-интересно е че същата дума присъства и в големият надпис върху подноса, която разчетохме като „куане” или „к`ане, къане”. Вече не остава съмнение че това е българската дума „кана”, която няма славянски произход! (вж.надпис 1) Според Фасмер думата кана, посочва в староруски коновь, украински кiнва, белоруски коновка, чешски konev, словашки konva, полски kоnew, полабски künоi, общославянски *kоnу, род.п. *kоnъvе – съд, кана, е заимстване от средновисоконемското kanne - кана, съд. Среща се в немски Kanne, шведски, старонорвежки, исландски kanna, английски can, старовисоконемски kanna – кана. Откриваме и източни паралели! В санскрит kahina, сариколски cenэk – чаша. (Ch-DIV) Във фински kynä, естонски küna, унгарски kanna (мн.ч.kannák), коми kejnes – кръгъл съд, чаша. (UE) В тюркските езици, könek, хönek – лъжица, в монголский qunija, xunā – дървено блюдо, в тунгусоманджурски *xuna, xuno – лъжица, черпак, евенкски koni - съд, корейский *kuni – корито. Какъв е произхода на думата, източен или немски, в конкретния случай (от надписа), не мога да кажа, но алтайските примери са в по-далечна степен на родство.

Според Турчанинов транскрипцията е хъuæuuonæ – съселянин, което впрочем е напълно безсмислено!

6. Надпис върху чаши. Върху други две чаши също има идентичен надпис, представляващ една дума. Ю.Немет я чете през тюркски, като собствено име Бойла/Буйла (Németh 1932), Ф.Алтхайм – като къадгъу - печал (Altheim 1948) С.Байчоров – като агъ ойлу - агъы ойлу - имащ дарствена резба (гравюра) (Байчоров1983). Турчанинов я разчита като „уендека” което обяснява с осет. æundeg – храбър, респ.българското юнак. Смятам че интерпретацияна е неправилна. Буквите показват ясно че е написано „уанука”. Като първата буква еднаква с кирилското „в” всъщност е позната и от други алански надписи. Турчанинов я свързва с

несторианското „хе” - , само че изправено. От „хе” в алански започва да се произнася като „уе – æ”. Явно тук също се чете „уе”. Останалото е познатото ни

139

„Анука” но написано по друг начин с другият знак за „ан”, подобен на полумесец - , а това вече доказва верността на разчитането на името Анука. Изразът „Уе Анука” означава „той Анука”, в осет.диг. æj, ирон. uыj – той, лично показ.мест.3л.ед.ч. (б.а.: таджикски ū, vaj, искашимски wa, шугнански уъ, wi, мунджански wo, вахански уао – той). (DRT),(IED),(ИРС),(ДРС)

Върху чашата има още една дума. Ю.Немет и Ф.Альтхайм предлагат: сэнг - чаша (Németh, 1932) и саб или суб - вода (Altheim 1948). С.Байчоров чете: эс агъ [=агъы] – „паметен дар” (Байчоров 1983).

Турчанинов чете „ин”, но прави погрешна налогия с кабардинското in – голям, великан, което не е логично. Всъщност имаме форма на спомагателния глагол, в дигорски un, иронски uыn – да бъде, така че изречението е „Той Анука да бъде (да пребъде)”, пожелание за здраве и успех.

7.Надпис на кана. Също е издълбан върху външната страна на дъното. Състои се от две думи. Първата Ю.Немет чете като энгиз эгиз -широко отвърстие (Németh 1932), Ф.Алтхайм –

като тюркското будун - народ (Altheim, 1948). Втората дума Ю.Немет чете като печенежко собствено име Илбэк (Németh,1932), а Ф.Алтхайм – като ёгэкэ - за Йог (Altheim 1948). С.Байчоров, предлага Агъынынч эс. Улугъа - Дарствена памет (т. е. дарствен подарък) на Великия... (Байчоров 1983).

Турчанинов ги разчита като „Исай зао” което обяснява с личното име Исай и кабардинското zauэ – война, т.е. Исай-войн. Все пак не е логично да се появи и друг персонаж, касогът Исай. Смятам че Турчанинов греши. Буквите се разчитат доста лесно. Първата дума е „исни”, защото третата

буква е „н”, „нун”, в арамейското писмо , сирийското

несторианско писмо , согдийското манихейско письмо , пехлеви , в Мурфатлар, се среща вогледален вариант , а не е „а”. „Исни” се обяснява с дигорското isun, иронското isыn – правя, вземам. Втарата дума е „зас” имаща аналог в дигорското sos, иронско sus – празен, кух (другото значение е таен, скрит, тих). Или надписът има шеговита форма – напарви я празна, т.е. изпарзни каната, изпий съдържанието й! (ГТ-ДСПОП,стр.129-151)

8.Надпис на прабългарски език с гръцки букви: „ΒΟΥΗΛΑ • ΣΟΑΠΑΝ •ΤΕCΗ • ΔΥΓΕΤΟΙΓΗ • ΒΟΥΤΑΟΥΛ • ΣΩΑΠΑΝ • ΤΑΓΡΟΓΗ • ΗΤΖΙΓΗ • ΤΑΙCΗ”. Това е най-трудният за интерпретация надпис. По традиция надписът се определя като „тюркски”. Но трябвя дя споменем мнението на А.Н.Щербак, който казва за този надпис че: „има много необичайни явления, несъвместими с особеностите на тюркските езици”. В разчитането и превода на въпросния надпис се пробват такива големи имена от световната лингвистика като дешифриралия Орхоно-Енисейските рунически надписи датски проф. В.Томсен, според когото там пише „Жупан Буила завърши купата или чашата (τεση, ταιση, тюрк. tepsi), (тази) купа за пиене (ητζ-), която жупан Бутаул приспособи да се окачва”, акад. Ст.Младенов – „Боила зоапан гравира борбата, (битката, digit, džigit – боец, добър ездач, конник, преводът е грешен, в случая основното значение е конник, а не борец?) Бутаул зоапан гравира вътрешния кръст”, унгарския акад. Д.Немет – „Купата на Буйла Чабан, той даде да я отлеят [и ето я сега] купата за пиене на Бутаул Чабан, който накара [за нея] да й направят дръжка”, карачаево-балкарския проф.С.Байчоров – „Чашата на Бойла Зопан, изработена е тя от

140

Ботаул и е чаша за пиене на околните на Зопан”, проф. Омелян Притцак и турския проф. Т. Текин – „Чобан Буйла напълни таса, Чобан Бутаул го прикрепи (към гроба), (окачи го). Това е тас за напитки”. Според М.Ердал: „Този Буйла Жоапан, той който донесе чашата. Питейната чаша, изработи Бут Аул Жоапан” (1988 г.). Според Е.А.Хелимский с използването на тунгусоманджурска етимология: „Базилевсът примести Буйла от (длъжността) жупан. Базилевсът признава и надзирава (покровителствува) над Бутаул като (нов) жупан”.

Българският специалист по турски език проф. Иван Добрев предлага своя версия: „Чашата, за която жупан Буила повели, като облицоват, да изпишат, и от която да пие наздраве жупан Бутаул”. (ИД-ЗСБХ,стр.273-414) О.Мудрак предлага прочит през чувашки: „buila. dzo`apan. tesi. žigetögi. buta ul. dzo`apan. tagrogi. icigi. tэsi”. Първата дума е „тюрк.” bojla - наследствен аристократ, княз, втората дума dzo, zо - указателно местоимение „този” - чув. savъ – станд. тюрк. *šo, (б.а.: в българските диалекти се среща указателното мест. „со” – този, „са” – тази”, „сва” – това, в някои български диалекти, от Македония, Родопите, Трънско се срещат сходна членна форма - м.р –ъс, –ос – този, ж.р. –са - тази, ср.р. –со – това, напр.: човек-ос, жена-са, дете-со, в тох.(б) м.р. –se/sem – този, ж.р. –sa/sam – тази, ср.р.-te/tem – това), третата дума apa-n - чув. epp-i-n -

означава, така, следователно, от пратюрк. *epə - направление, страна, лад, хармония, съответствие, случай (удобен), в даденото съчетание dzо`apa-n съответства на чувашската конструкция epp-i-n < apъ-ə-n – в такъв случай. Следва tesi, tэsi - чув. te-ze - говоря, назовавам, от чув. гл. te- (ta-j-) и -si показател за перфектно деепричастие – чув. -za/-sa, следва žigetögi – побеждавам преодолявам от тюркското *jeγet в чувашки sijən, sijəndzex – свръх тово. След.думата -Gi – усилваща частица, следва buta - чаша - станд. тюрк. *bota - съд, чаша, тигел (чагат, узб. bota, кирг. pota, също в персийски bota, английски pot, но с това значение, в чувашски не се среща. Следва думата ul - чув. vъl – този показ.мест., taGro-Gi – да обърна, да положа – чув. tavъr-/tavrъ-, станд. тюрк. *deγir- и последната дума iciGi - пия, изпивам - чув. ĕs, в станд. тюрк. *ič - пия. Превод: „Ако боила (княза), в такъв случай, като се говори, се прослави! Ето тази чаша, то в такъв случа, обърни я и я изпий, като се казва”, или „Боиле (княже), следователно, така да се каже, дръж се достойно! (прослави се!) А ето тази чаша, следователно, обърния и изпий, така да се каже”. По чувашски би звучало така: „*Pule eppin (sav abъn) teze *sijət-xa! *puta vъl eppin (sav abъn) tavъrγa, əs-xe teze”. (Мудрак О.А. Аварская надпись на сосуде из клада Надь-Сент-Миклош). Тук виждаме груба манипулация над надписа и произволное разчленяване на думите като жупан, личното име Бутаул и пр. И освен това самата интерпретация на Мудрак е доста тромава с много тафталогия (изрзи: така да се каже, както се казва и пр.).

Трябва да отбележим и сръбското мение по въпроса. Според сръбски авотор Бота-ул означави „син на Бут(а)” и е аварски владетел на земите по поречието на Тиса, в района на съвр.Бачка. Надписът на съда се интерпретира по следния начин: „Велики жупан Бута-ул, владар две гетске земље, Таргорске и Ециске, и преко Тисе”. (Великият жупан Бута-ул, владетел на двете гетски земи „Таргорска” и „Ециска” пряко Тиса”. Смята че съкровището е закопано в земята през 796 г. при окончателният разгром на Аварската д-ва от франките. (Милан Туторов, Банатска рапсодија - историка

141

Зрењанина и Баната, Нови Сад, 2001.) Разбира се подочно мнение не може да се приеме на сериозно!

П.Добрев предлага своя транскрипция: „Бойла Жупан теси дигетоги Бойтаил жупан тагроги итзиги таиси”. Неговата интерпретация е: „Бойла Жупан чашата ти дарява, Бойтаул жопан, в знак на свят обет”. Смята че „итсиги” отразява иранското изи, ишиг – свещен, а „тайси” означава знак, от чеченското тайхе – знак. (ПД-КК,стр.26-27) Чеченската дума е аланизъм, в дигорски tаcхæ, tъаsхæ – знак, следа, разузнаване, което наподобява старобългарското тижма – съгледвач. По-късно променя първоначалното си мнение, смята че „таиси” отразява източноиранското и осетинско taisi, чеченското таихи – да бъде (б.а. taisi е тохаризъм, тъй като не го открих в наличните осетински речници с които разполагам, ако се доверим на П.Д. В осетински ta –да, съюз за потвърждение, аналогично на бълг. та – така и isыn/isun – притежавам, правя, is/es – направен, или таиси – така направено), „итсиги” – талишкото иджи – той самия, а „тагроги” – пущунското такорги – за здраве, за веселба. Така смисълът се променя на: „Боила Жупан подари чашата на Вутаул Жупан, за негово здраве”. (ПД-ДБЕ,стр.76-86)

Предлагам две свои алтернативни версии на превода:а). чрез източноиранските езици: „Бойла Жупан”, е титла – бойл-жупан или

име на жупана Бойл, Войл, „теси” – аналогично в тох.(б) tāsi, tasanma, авестийски tašta, пехлеви tašta, съвр.персийски taš, таджикски tоs, осетински tas – съд, тас, чаша, памирски (йидга) tоś – метален, меден поднос, мунджански tоśо – блюдо, тиган, тенжера (ВА-С-3,стр.234), „дигетоиги” – вероятно отразява древнеиранското dāga, dag – клеймо, печат, знак направен с огън, индоарийски dagu, daγta (daghta), авестийски dag, согдийский d`γ (dāγ), хоремзийски dākān, белуджи dagta, daxt, персийски dāγ, таджикски doγ, мунджански doγāk, кюрдски dāγ, dāx – обгарям, клеймо, печат, щамповам, жигосвам, правя знак, бележа, в тохарски tsak – обгарям, (за „дугетойги” вж. сходен механизъм на образуване осет. dættagi – даващи, щедър от dættыn – давам).

(Б.а.: интересен паралел е руското, украинско деготь – катран, в белоруски дзегоць, старочешки dehet, словашки deht, полски dziegiec`, отсъства в южнославянските езици, произходът на думата се обяснява с балтийското литовско degutas, латвийско deguts – катран, от degu, degti – горя, в албански djek – горещ., т.е. имаме производно на същия индоевропейско корен).

„Войтаул или Бойтаул - жупан” – лично име, форма на съвр.българо-осетинско име Ботьо, „тагроги” – в осетински tægær – здрав, твърд, пожелание за човека „здрав като клен - tægær, както смята Абаев, но има и други паралели, в санскрит tittiragga – стомана, вахански tэrahka, баджовист tarahta, таджикски terang, шугнансик tirahta – здрав, натегнят, твърд, във вахански targ, искашимски tъrγŭk – гъст, визкозен, или във връзка със старобългарското т гъ, партянското t'wg (tūg), дигорското tuxæ, иронското tых – сила, мощ, тук е и пущунското takorgi – да е здрав, „итсиги” –– в иронски ittzыg, дигорски ittæg – много, даже, много важно, изключително „тайси” – така да бъде, тох.(б) taiso, taise, tesа – по такъв начин, така, в осетински ta – да (отразява повторяемост на действието), аналогично на бълг. та, от авестийското iθa (itha), староперсийското utā, хоремзийското udā – така, да, и is/es – притежание, направено, isыn/esun – притежавам. Така надписът придобива съвсем смислен вид: „Боила-жупан белязващ таса (чашата), на Бойтаил-жупан, здрав да бъде (здраве да притежава). Езикът от надписа показва източноирански произход (с вероятна алтайска заемка на едната дума). (L-IAIL),(ВА-С-3,стр.252), (ВА-С-1,стр.550-552), (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр281-282), (ИС,К-ЭСФЯ,стр.365)

б). чрез алатйските езици, респ.тунгусоманджурски: „Бойла Жупан”, е титла – бойл-жупан или име на жупана Бойл, Войл, „теси” – в манджурски toso – приготвям, изработвам, правя, поставям, монголски tos/toso – получавам, поставям в ръка, или евенкското tojus, удегейски tausi – кова. (ССТМЯ-2,стр.204,149), „дигетоиги” - в прототунгусоманджурски *dug, евенкски, евенски, негидалски duγ, манджурски du,

142

улчийски, орокски dūči, нанайски dōči, удегейски dukte - издълбвам, евенкски duγtike, duktike - гравирам, duku – пиша, чувашки tăxşa, tăkxča – кова, дълбая, протоалтайски *tugi, старотюркски (караханидски) tög, тюркменски, турски döv, азърбайджански döj, татарски, башкирски töj, в останалите тюрк.ез. tüj – удрям, чукам, издълбавам, протомонголски *tügsi, монголски tügsi, халха-монголски tügši, калмикски tükšэ, ородоски dügši – удрям, изчуквам . (ССТМЯ-2,стр.218,219,221),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.204) В дигорское dохъ е инструмент за издълбаване на корита, показващо аналогия с тунгусуманджурските и монголските форми. Следва „Войтаул или Бойтаул - жупан” – лично име, „тагроги” – в тунгусоманджурски солонски tahūra, орокски takkora, нанайски takora, манджурски takura – употребявам нещо или някого, улчийски takuraha – изработен. (ССТМЯ-2,стр.155) Следващата дума „итсиги” единствена извеждам от древнотюркското iδiš (тунгусоманджурското tiγ, tiγэ, мандж.tusxu) – съд, чаша. (ДТС,стр.203),(ССТМЯ-2,стр.176,223) И последната дума „тайси” може да се обясни по два няколко начина: 1. в манджурски tэjsu – съответствие, мярка, tэsu – удволетворен, доволен, орокски tes, негидалски tēss, нанайски tias, удугейски teæsi – пълно, манджурски tusa, солонски tosa, евенкски tusaka, удегейски tuhi, древномонголски и древно тюркски tusa – полза, удволетворение. (ССТМЯ-2,стр.229,241,173,223) 2. в тунгусоманджурски tэsī, евенкски tэsi, tэši, евенски tes, tъs, негидалски tэsi, улчийски, орокски tesu – чистя, измивам, пречиствам. (ССТМЯ-2,стр.240-241)

Така смисълът на изречението е: Бойла жупан постави, направи, или изкова надписа, за да използва (употребява) Бойтаул жупан чашата, съотв. за удоволствие, удволетворение, или за пречестяване.

Както казва и П.Добрев, става дума за обряд на побратимяване между двама аристократи, или ритуал свързан с покръстване, за което говорят изцяло другите надписи. Те са върху две от чашите. Гравирани са в кръг около кръст и изобилстват от лигатури. Един от първите им изследователи Keil (1888 г.) доказва че се отнасят за християнско кръщение. През 1922 г. Ст.Младенов публикува неговия превод: „Христе чрез водата (кръщението) успокой твоето чедо (раб) като го освободиш (от греха). (ИД-ЗСБХ,стр.291) Наличието на този надпис показва че изработката на съдовете е станала най-вероятно в края на 9 в., когата българите вече са покръстени.

Г.Турчанинов в своя анализ стига до извода че вероятно накаква аланска група се е предвижила с прабългарите към Балканите и като български поданници, по-късно са обитавали района на Средния Дунав. (ГТ-ДСПОП,стр.129-151) Разбираемо е объркването на Турчанинов. Той също е в плен на „тюркската принадлежност на прабългарите”. А нещата са пределно ясни. Прабългарите са употребявали ирански език, близък до този на аланите. Затова има и сходство в руническата писменост и в езика на надписите. Както се вижда съкровището от Наги-Сент Миклош е имало сложна съдба и е сменяло притежателите си – Ботаул-жупан, Ут, Анук, известни ни от дешифровката на надписите. Според проф.Иван Добрев, който в нашата литература последен писа за това съкровище: „Златното съкровище от Наги-Сент Миклош е българско по произход и принадлежност; то е събирано, ползувано, съхранявано и пазено в трапезарията и хазната на българските ханове (разбирай канове) и царе още от времето на тяхната миграция през Кавказ. Било е изложено и съхранявано последно в тронната зала на царския дворец, построен и обитаван най-напред от цар Симеон

143

Велики след пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав през 893 г. Изнесено е от тук през 972 г. по време на обсадата и превземането на столицата Велики Преслав от византийската войска, а с това и непосредствено преди падането на Източна България под византийско иго. Съхранявано е в Отвъдунавска България от българските жупани князете Гиляд (б.а. Гелу), Бутаул (б.а. персонажът е взет диретно от надписите, без да е фиксирана такава историческа личност в изворите) и Ахтум. Заровено е през 1008 г. край прабългарското селце с по-късно име Наги-Сент Миклош по време на продължаващото заграбване на отвъддунавските български земи от страна

на маджарите и по-специално при техния жесток погром върху българската народност и държавност в областта на княз Ахтум жупан, където е и намерено през 1799 г.”.

Разбира се трябва да се абстрахираме от твърде свободното съчинителство на професора, напр.: че съкровището се е пазело в канската хазна, че е употребявано в Плиска и Преслав и е изнесено в Отвъддунавските земи едва в 972 г. при византийското завладяване на Преслав, че е заровено в 1008 г. На какво

основание И.Добрев си позволява да твърди тези „факти”? Единствено върху основата на собствената си фантазия!

Отвъддунавска България е завладяна от маджарите, вкл. и района на Наги-Сент Миклош, още по времето на цар Симеон, когато маджарите разгромяват неговия чичо Салан в битката разиграла се между Олпар и Тител, след което окупират всички земи северно и западно от Карпатите и Дунаво-Тиското междуречие. (ХД-БУОС,стр.52-53) Важното в случая е друго. И.Добрев предлага едно твърде интересно хрумване което може би е самата истина („Вот где зарытая сабака” както би казвал Л.Н.Гумильов). Сред вероятните собственици, той посочва и боляринът Ахтум, или Айтон, известен още и като Отум (Ohtum, Achtum, Ajtony) от български произход (син на болярина Глад), първоначално унгарски васал, после присъединил се към Самуил, защитава Бдин в 1003 г. от византийско-унгарската обсада. Според една от версиите загива в 1003 г. в битка с маджарите, според друга, в същата 1003 г. е покръстен (бил е езичник, имал е 7 жени) от император Василий ІІ, който завладял Бдин и продължава да управлява отвъддунавските си владения още 20 години (до 1028 г.), след което владенията му са присъединени към Унгария. Смятам

144

че най-правдоподобно е мнението че Отум е убит от унгарския военачалник и бивш тегов сподвижник Чанад, който наследява (по-точно завладява) земите му, а столицата на Отум Марошвар се преименува на Чанад. Земите на Отум за между реките Тиса, Марош, Дунав и Карпатите, т.е. унгарския Темешки банат, областта около гр.Тимишуара (Темешвар). Нека сравним Отум и Айтон (унгарската форма вероятно отразява изходното Айто или Уто) с Ут от руническия надпис върху подноса, напълно възможно да сатава дума за едно и също лице, а Отум и Ут всъщност да се двете форми на едно и също име, производно на аланското od/ud/uоd, кушанобактрийското uado, пехлеви wād, согдийското wāt – душа, дух, в персийски aqdām, ягнобски *wat, пущунски uda, шугнански voyd, язгулемски woyt, сариколски voyd, хинди-урду ād, ātma, бенгалски adhyātma, кашмирски ātmārām, непалски ãt, ātmā, санскрит asu - дух! В чувашки эtem е духът на починалия. Самата му етимология е свързана с ностратическото понятие *adam означаващо човек, човешко същество, но

произлиза от *wad/bad – вятър, повей, движение на въздуха, дъх – респ. дух а дъхът е символ на живота, по-късно осмислено в религиозната представа за душата.

Напълно погрешни етимологии за името предлагат Т.Балкански – „ай тун” - голяма луна, или „аù тун” – голяма мечка, вероятно като име на първобългарски род” и проф.Иван Добрев – от прабълг.(тюркско) *aq - бял и иранското (по-точно тохарското) по произход *ton, хотаносакски tum – дреха, облекло, старотюркски ton – дреха, татарски диал. тан - дреха, киргизки ton – кожух,

чувашки тум – облекло, дрехи, бълг.диал. тумак, т.е. като семантика, приблизително “белодрешко”.

145

VІ. НАДПИСИ НА „ПРАБЪЛГАРСКИ ЕЗИК” С ГРЪЦКИ БУКВИ

Съществува и известна група надписи, оставени от нашите предци, на автентичния древнобългарски, източноирански, (алано-сарматски) език, написани с гръцки букви, което ни улеснява в транскрипциите. В.Бешевлиев ги публикува, без да прави опит за превод, тъй като през 70-те и 80-те години (20 в.), тюркската теория е в апогея си, а и малкото на брой запазени надписи, не могат да се преведат с древнотюркски. На П.Добрев дължим първия опит да обобщи и преведе, но смятам че подхода му да търси пралели, едновременно в много индоевропейски езици, келтски, персийски, пущунски, талишки, „памирски”, санскрит, дардски и пр. не е много удачен. Моята концепция е че прабългарите се формират в алано-сарматската общност, така че трябва да търсим паралели и аналогии, най-вече с осетинския език, тъй като съвр.осетинци са преки потомци на древните алани-аси.

1). Надпис върху варовиково блокче от Силистра. Открит е през 1913 г. край Силистра. Сега се съхранява в Археологически музей – гр.Русе. Публикации, В.Бешевлиев, П.Добрев. Ясно се четат думите „Охси чит ма гиле”. П.Добрев го превежда като „Пожалей праха и не скверни”, изхождайки тай-вече от талишкия език. (ПД-ДЕ,стр.97) Той допуска грешка , като свързва думата „гиле” с „памирското” „гилос” – съд, урна, явно не знаейки че тя е късна английска заемка. Във вахански, мунджански и пущунски gilos, сариколски gыlos, язгулемски gеlosak, персийски gīlās, кховарски gilās – чаша, заети от английското glass – стъкло, стъклена чаша. (ИС,К-

ЭСВЯ,стр.177) За първата дума „охси” откриваме в осетински иронски xos, дигорски ахsi,

ягнобски, пущунски xuš, талишки, персийски xoš, шугнански xōs, таджикски, гилянски xuš, язгулемски xêš, сариколски xûš – добър, хубав, щаслив. (VS-ETD) В пехлевийски xwaš – сладък. (ИС-ПРС) В кумански хos – добър, в карачаевобалкарски аšхы, чувашки xuš, татарски jaхšы, xuš, киргизки kos – хубав, добър, е иранска заемка. (ПРС),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.375) Особено дигорската и производната балкарска форма е идентична с прабългарската. (б.а: трябва да отбележа, че началоното осетниско „а” в прабългарските надписи се явява като „о”, напр. „охси” и дигорското „ахси”, подобно на един от надписите в Мурфатлар където имаме „оцое” – истина докато в осетински е „ацц(ег)”). „Чит”, в осетински иронски čitt, cыt, cыtoe, дигорски kаdæ, kаdæj – почит, уважение, слава, иронски, дигорски cættæ – готов, здрав, изправен, осетински дигорски cetun, citt, авестийски ciāt, ciэ, ceātana, средноперсийски сyhyn, – отбелязвам, чувствам, възнриемам, в тохарски cetam, cetantse, citt, хотаносакски cetana – мисъл, дух, санскрит ceātaiti, cidi – чувствам, отбелязвам, cayati – уважение. (DA-DT-b),(L-IAIL) Думата съществува и в съвр.български читав – здрав, почит – уважение. За Абаев cættæ – готов, здрав, респ. в български читав – цял, здрав, е с неизяснена етимология, но търси връзка с авестийското sand – приготвям, създавам и несъхранил се алански глагол *cad, *cand – създавам, а за citt, пососочва авестийското čаеθ (čаеth), kаеθ (kаеth) – уча, наставлявам, давам вид на неща, с хубав вид. (ВА-С-1,стр.305,311) „Ма” - В тох.(б) mā – частица подсилваща отрицанието. (DA-DT-b) В древногръцки μη, санскрит mā, общоиндоирански mā, авестийски mâ, mâ-nô, староперсийски ma, съвр.персийски mā, хотаносакски ma, палийски mā, осетински ma, хуфски, рушански mā, арменски mi, хетски memma – не, отрицание. (L-IAIL) В осетински mа подсилва отрицанието при повелително наклонение, а при изявително, отрицанието е нæ. Аналогично и в алтайските езици където изходното ma, тюркското ma, монголското bui, bu, тунгусоманчжурското me, корейското mōt, японското ma – означават отрицание (ностратическо понятие). (S-AE) „Гиле” - осет. иронски gаliu, дигорски gаlеu – ляв, но

146

и грешен, лош, нечестив, зло, сравни с бълг. галатски – дяволски, галатя – скверня, псувам. В тох.(б) kla, санскрит galati – дяволски, хинди-урду galatī – престъпен. (ДРС),(ОРС),(VS-ETD) Аналогия с идентичното санскритско galati – долен, разположен ниско, в евентуален преностен смисъл – адски, дяволски. Във вахански γэliz, γaliz, таджикски, персийски γaliz, в нуристаските говори γâliz, gâliz, gâlezi – болен, отпадащ, И.Ст.-Каменский ги обяснява като заемка от арабското γalīz - дебел, груб, което е много съмнително, иранските заначения са точно обратните – отслабващ, болен, линеещ. По-вероятно връзката е с таджикското γaltidan – падащ ниско, търкалящ се, както санскритското и осетинското понятие. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.184-185) Намираме сходство с угрофинските понятия за дявол, в манси kul'nаiêr, унгарски hülye, удмурски kyl', коми kul', фински koljo, естонски koll, вероятно много древна индоиранска замека. (VS-ETD)

Или целият израз е „почитай с добро и не скверни” (ахsi čitt ma gаlеu).2). Надпис върху варовиково блокче. Съхранява се в Русенския музей.

Публикации: В.Бешевлиев и П.Добрев. Първата дума е разчетена още от В.Бешевлиев като „Анзи”. П.Добрев предлага превод на надписа: „На Анз Вестоносеца тук долу праха е”. (ПД-ДЕ,стр.99-100) П.Добрев посочва осетниското dzurd/dzыrd – дума, откъдето извежда думата вестоносец. Ако сравним с осетински, ще видим че там присъстват всички тези думи: „анзи” – в дигорски anzi – година, „зера” – дигорски zærua, zæruæ, иронски zærond – възраст, старост, „итзи” – в иронски ittzыg, дигорски idtæg – много, „асо” – дигорски asæ – размер, величина, период от време, „е” – дигорски æj - спом.гл. „съм” 3л.ед.ч. Или виждаме че се получава явно част от поминателен надпис, показващ че някой е доживял достопочтенна възраст, букв. „…година старост много размер е”, т.е. „в…..годината на преклонна възраст е (или доживял)…”.

3). Надпис върху варовиково блокче. Също се съхранява в Русенския музей. Публикациите са на В.Бешевлиев и П.Добрев. Според последния, значението е „На Зент праха е”, като свързва думата „асо” с прах, тленни останнки, срещало се в согдийски, древноирански и санскрит. (ПД-ДЕ,стр.99) В осетниски най- близкия аналог на думата е в иронски xus, дигорский хuskъæ – сух, изсъхвнал. (ИРС),(ДРС) Напълно отчитам адекватността и задълбочеността на превода. Зент наистина може да е лично име, означаващо „правда, истина, знание”, в осетински zond – разум, ум.

Предлагам и алтернативно решение, от дигорското dziаntæ – почести, славя и вече посоченото asæ – размер, величина, т.е. „с опредени (големи?) почести”.

4). Надпис върху мраморна плоча с кръст от Плиска. В запазения фрагмент са използвани гръцки букви за предаване на прабългарски текст. Днес се съхранява във Варненския музей. Публикации: В.Бешевлиев, К.Попконстантинов, О.Кронщайнер, П.Добрев. Буквата „а” е изписана със знак сходен с „голямата носовка” – , известен и от други алано-древнобългарски рунически надписи. В малкия фрагмент се разчита думата „рати”. Възможно е да се касае за срички от по-голяма дума. В осетински дигорски rаttun, иронски rаttыn – давам, отдавам, дигорски, иронски rаttæg – създател, дигорски rаtu kænun, иронски rаtu kænыn – изпълнявам. Българското ратувам, – силно желая нещо, стремя се, е аналог на осетинските понятия. Може да посочим още осетинското rædau – щедър, в авестийски radah, пехлеви, согдийски rāt, кюрдски rad, персийски rād – щедър, благосклонен, дар. В тох.(б) rita, ritan – търся, искам. (DA-DT-

147

b),(ДРС),(ИРС),(ВА-С-2,стр.360) Заето от старобългарски в руски като ратовать, Фасмер търси (б.а. неясна и отвелечена) връзка с общославянското ратъ – войска. Другата дума „охси” бе вече изяснена по-горе и означава добър, хубав. Третата дума „йеовок” според П.Добрев произлиза от иранското yufuk – широк, голям, като най-вероятно е някакакъв епитет, а в чеченски yovok означава стар, почитан. (ПД-ДЕ,стр.69-75) Предполагм че става дума за аналог на дигорското uæjug, иронското uajыg – великан, юнак, богатир. (ИРС),(ДРС) В тох.(б) auki, auks, тох.(а) ok, yuk – ръст, израстване, развитие, старшинство, силен, победоносен, сходно със старонемското auka, готскто aukan – растна, латинското augeo – увеличавам. (DA-DT-b) Думата „еалх” или „олх” се среща и в други алано-древнобългарски надписи и бе вече изяснена (вж.по-горе надпис-45 от Хумаринското градище). Осетинският аналог е ulf – почивам, дало и съвр.българското охлабвам. В дясната страна на плочата се чете „аес осоа олх”. „Аес” е притежателно местоимение, 3л.ед.ч., в дигорски æ, иронски jæ. „Осоа” е аналогично на осетинските иронски us, дигорско uosæ – съпруга, жена. (ДРС),(ИРС) Абаев извежда думата от индоиранското *yausā, ведийското yosā – млада жена, сарматски os, oš – жена. (ВА-С-3,стр.20) Интересен паралел е тунгусоманджурското asī – жена. (ССТМЯ-1,стр.55) Вероятно е твърде древна индоиранска заемка. Така че вероятният смисъл е „отдай (почит) на добрия богатир, починал на 90 (години). Неговата жена почива…”. Цифрата 90 е написана чрез гръцката буква σ – сигма, като в най-старата старобългарска книжнина. (ПД-ДЕ,стр.71)

5). Надпис от Мадара, разчетен от В.Бешевлиев. Надписът е с гръцки букви и на гръцки език но съдържа и прабългарски думи: „Кана сюбиги Омоуртаг от бога владетел ..… беше..…и направи жертвоприношения …таггран… ичиргу … ”. Нанесен е върху мраморна плоча, открита в развалините на малка църквица от 14 в. Върху въпросното ταγγραν и споменатия в Кавказ „Тенгрикан-Аспандиат” – „конният бог” на савирите, се гради хипотезата че върховният бог на българите се е казвал Тангра, тъй като „двойната гама” се произнося като „нг” но в гръцки по-близко е звукосъчетанието „гх”. (ВБ-БЕП,стр.52) Във всички български учебници по история продължава да се пише, че по време на езичеството древните българи почитали като върховен бог тюркския бог на небето Тенгри. На пръв поглед - разсъждава се ясно и логично: тюрките са вярвали в бог Тенгри, прабългарите били тюрки, следователно, и прабългарите са вярвавали в Тенгри. Само че този върховен бог е съхранен в един, единствен надпис, при това с не особено ясно съдържание. Предлагам следната интерпретация: „Кана-сюбиги Омуртаг беше (тук) и направи жертвоприношение (с което почете…)

вероятно паметта на свой доверен ичиргу-боил, или заедно с него са извършили обред”. Краят на израза остава неизвестен. Може би трябва да се замислим, съществувал ли е изобщо бог с име Тангра в представата на прабългарите. Трябва да

148

отбележим интересния факт че в български съществува рядката диалектна дума тако – клетва, тако ми – кълна се, втаксовам - обещавам. (ДДСБНТ) Съществувала е в старобългарски, защото е заета в унгарски като tokma – договор. Б.Цонев неправилно я свързва с тъкмо. (БЦ-ИБЕ-2,стр.173) Етимологични паралели: Може да свържем „ταγγραν” с разгледаното „тагроги” и с тунгусоманджурски, евенкски, улчийски taku, нанайски toqo, taogo, орокски tavči – правя, поправям, приготвям, също в солонски tahūra, орокски takkora, takаra, нанайски takora, манджурски takkura – употребявам нещо или някого. (ССТМЯ-2,стр.155)

Открива се и в монголски tangarag – клетва, калмикски tanhrg – клетва, от протомонголското tangγaraγ – клетва, обет, в тунгусоманджурски tanarag, манджурски tanγarik, tankarila – клетва, обет, древнотюркски tanuq – свидетелство. (МРС),(ССТМЯ-2,стр.162),(ДТС,стр.532) Така че не можем да твърдим с такава абсолютна сигурност, наличието на бог Тангра в прабългарският пантеон. Думата употребена в надписа на кан Омуртаг най-вероятно означава извършен обряд, а не е име на бог. Ако „Тагхран” беше име на „върховния бог” едва ли щеше да бъде написано така, без нито едни придружаващ възхваляващ епитет, като велик, всемогъщ и пр.!

(б.а:Самото общоалтайско *t`aŋgiri, тюркско *teŋri, *taŋrī, тувински tangyrak, якутски tangara, монголско *taŋgarag, тунгусоманчжурско *taŋgura, японско *tinkir, със значение небе, вторично – бог, се смята от някои автори (S.Georg) за производно на енисейското *tīŋgvr – висок. В монголски *tergel, корейски *tăr/*tar, японски *tuki/*tsuki – луна. Възможно е и тохарското понятие за планински връх tsankar, също да е повлияно от местните енисейски езици).

6). Надпис от петроглиф – Плиска. Буквите са гръцки и кирилски. Върху кръста виждаме ясно християнската формула „ІС ХС NIKA” – „Исус Христос побеждавай”. Следва изображение на конник, знака Y, два сдвоени триъгълника и дума с кирилски букви – „ПС РУ”. Авторката П.Петрова, която публикува надписа, смята че Псер/Псяр е лично прабългарско име. С немалко фантазия, тя предлага прочит: „Исус Христос победи, помогна на Псяр да победи шамана (т.е. езичеството)”. (ПП-СПЛ-А-4-1992,стр.47-48) Единствения славянски аналог на думата е руското псяр – кучкар, но в случая имаме изобразен конник, а не куче. За интерпретацията на думата „пс ру” може да предложим две решения: 1.дигорското æfsaræ, иронското æfsarm – смирение, чест, съвест, 2.дигорското æfsærun, иронското æfsærыn – настъпвам. Първото æfsarm/æfsærun има основно значение срам, от авестийското fšārēma – срам, второто æfsærыn/æfsærun, от общоираонското *spar – настъпвам. (ВА-С-1,стр.482,483) Така че значението е или „Исус Христос победи, чрез смирение, или, по-вероятното „Исус Христос победи и настъпи (утвърди се)”. Осетинското „æfs-„ отговаря на иранското и аланско „пс-, сп-”.

7). Преславски надпис – „списък на въоръжение”. Изписани са прабългарски военни термини, с гръцки букви. Публикации в трудовете на В.Бешевлиев, Ст.Ваклинов, П.Добрев. Последният автор детайлно разглежда и превежда с помощта на източноиранските езици, значението на всеки термин. Но има нужда от извести доуточнения и промени. В таблицата с малки букви съм дал броят на различните амуниции, предадени с гръцки букви, но в случая те не ни интересуват. Първата дума е „зиткои-ичрегу-боил” което е прабългарска титла. П.Добрев смята че зитко или читко е отделна дума, озн. военен лагер, т.е. ичрегу-боила на военния лагер. (ПД-ДБЕ,стр.88-96) Но може да се смята че читкои-ичрегу-боил е една титла, със значение комендант, или боил отговаряш за въоръженията, респ. ичрегу - посредник. В

149

осетински cagъd – ограда от дървени колове, палисада, пущунски tsokaī – защитена постройка, укрепление, максимално близко до старобългарското понятие „тцика, чика” - укрепление. Абаев извежда осетинската дума от cagъdыn – натрупвам, издигам. (ВА-С-1,стр.286) „Ичрегу” е също прабългарска титла, виж осетниското иронското čegъre – посредник, или подчинен. (ОРС) Осетинската дума е заета в в карачаевобалкарски čыgъаrgъа – отивам, čаkъыrыu, čаkъыrыrgъа - призовавам, čыgъаrgъа – излизам, в татарски čыgыp* - отивам, čаkыru*, čаkыrыr* - призив, призовавам, čыgыr* - излизам, таджикски ičro – изпълняващ. Абаев посочва изходните

персийско, пехлеви čākar, согдийско čāγar – слуга, като производна на иранското kar – върша нещо. В таджикски и вахански čokar, сариколски čukar – слуга, прислужник, подчинен, дардски

(ез.шина) čākvr – младеж, юноша. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.128) В осетински (респ. и в прабългарски) първоизточникът е от согдийски, предвид наличието на „г” вместо „к”. (ВА-С-1,стр.286)

Следва изръзът „хумсхи купе”, В тохарските езици със суфикса –si се образуват прилагателни от съществителни. Етимологично решение: Напълно еднозначно е монголското *köm, в халха-монголски xöm, бурятски xüm – сурова кожа, тунгусоманджурски *kuma-lān, евенкски kumalān, евенски qūmnan, негидалски komalan, орокски qumala(n) – покривало, японски komo – покривало, рогозка, респ. в чувашки kümе, татарски, башкирски kōjmэ – кола, покрита каруца, каляска, чувашки kümmеle şuna – шейна (зимна кола). В прототюркски *Kōm, в тюркменски gōm, тофларски xom, в останалите qom – седло на камила. Първоначалното значение на общоалтайския корен *kōme˜o е покривало, респ. кожено покривало, еволюирало в тюркските езици като седло, тъй като най-древните седла са били без дървена конструкция (т.нар. високо седло, появило се едва в 2-3 в.) и са представлявали кожено покривало върху което сядал ездача. От тюркски думата се връща монголското hom/qom, homha, в бурятски homko, тунгусоманджурски kōm, евенкски kōm, komdan, манджурски komo, komon – седло на камила. (S-AE),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.327) Алтайското понятие е заимствано и в осетински иронски хъuыmаc, дигорски хъumаc – дебела вълнена материя, персийски kham – сурова необработена кожа, както и посоченото от П.Добрев „памирското” хум – дебела кожа. (ОРС),(ДРС),(DDSA),(ПД-ДБЕ,стр.93) Така че „хумсхи” е означавало кожена ризница.

„Купе” означава ризница, броня. Думата се е съхранила в българското народно творчество. В сватбена песен от с.Еркеч, има изречеине: „самси е Петър (младоженика), бульо льо, със хранена коня, със бойна купè ...”. (Урумова, Р. Традиционната народна сватба в с. Еркеч, Бургаски окръг. Известия на музеите от Югоизточна България. т. III, 1985, с. 91-105)

Произходат на думата „купе” е доста неясен. П.Добрев свързва със санскритското kupa – метал, източнокавказкото куба – ризница. (ПД-ЕАКБ,стр.25) Акадското an-kuba означава руда, но в буквален превод – „зародиш”, тъй като рудата се е смятала за бременост на Майката-Земя. Също в санскрит kavaca, палийски kavaca, koja, хинди-урду kavać, непалски kabaca – ризница. (L-IAIL)

В алтайските езици, в кумански kbe, хubа, köbе, татарски köbе, турски gebe – ризница. (ПРС) В чувашски kер – дрехи, kеbe, kibe – куртка, риза, се смята за

150

производно на древнотюркското kübä – ризница. В чагатайски köpе – ризница, броня. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.275),(ДТС,стр.322) От монголски xujag, якутски kujax - броня, е попданало в евенкски kujak – броня. В тунгусоманджурски откриваме аналогичната дума kupэ – връхна дреха, кожена шуба, с аналогия в монголското xuvcas, протомонголски *kubča, средномонголски qubča, qubčasun, бурятски xubsaha(n) – дреха, протоалтайски *kobe(-i) - дреха. (ССТМЯ-1,стр.424,434),(МРС),(S-AE) Виждаме че първоначалното значение на протоформата е връхна дреха, с придобито вторично значение – броня, ризница само в тюркските езици (аналогчно славянското риза-ризница). Може да се мисли за много древно индоевропейско влияние, в тохарски kepes – дрехи, персийски qäbā – шуба, куртка, осетински kъaba – горна дреха, куртка, или за древно палеолитно понятие, в кетски qabeŋ – палто, шуба. (S-YE) В старобългарски думата е присъствала, защото Шафарик е посочил словашкото kabaň – горна дреха, като старобългарска заемка кабатъ – богато украсена връхна дреха. (БЦ-ИБЕ-1 стр.57) Подобни български диалектни думи са: кепе, кепенек – „ямурлук” (или плащ подобен на кавказката бурка) в Дедеагачко (бившата Българска Западна Тракия), кавад – женско палто без ръкави в Банско (Пиринска Македония), кабаница – ямурлук в Ботевградско, Тетевенско, Пещерско. Даже Винченцо Д`Амико, италиански изследовател смята италианската дума gabbane – шуба, палто, за дума-реликт он езика на Алцековите българи. (ВД-ИБ) Так че думата кабе, купе е съществувало в езика на прабългарите, но какъв е произходът му, индоирансики или алтайски не може твърдо да се каже.

„Тоулсхи” или „тулши” е дума породила много спорове. Според И.Добрев посочва монголското doγulga, tolga – шлем, производно на алтайското понятие за глава. Също в бурятски dūlga, калмицки dūlγэ, dūlxэ, халха-монголски и ордоски dūlga, старомонголски du'uluqa, dâwulγa – шлем, прототунгусоманчжурски dzabuka – наушници, dil – глава, монголски togoo – котел, tugalga – олово, аналогично на чувашкото tăhlăn – олово, tuj, toj - бронз. (МРС),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.203,241) В старокитайски tō, в ханската епоха twā, среднокитайски tэw, съвр.кит. doû – шлем, каска. В българските диалекти думата туча означава бронз, бронзов. (СИ-РРОД,стр.516) Някои го свързват с турското tunč – бронз, на е възможен и по-стар произход. В тунгусоманчжурски tudza - олово, корейски tochai – брадва, показват прилика с китайското tuη, tun – мед, метал. (ОМ-ПМЛ) М.Москов смята че прабългарското тулши е звучало по-скоро като тулка и произлиза от монголското tugulga – топене на метал. (ИД-ЗСБХ,стр.318-319) Думата tulga, towulga – шлем се е срещала в езика на куманите. Според П.Добрев тюркската дума е заемка от санскрит, където tulaka – дебела, подплатена материя. (ПД-ДБЕ,стр.90-91) Това не мога да приема тъй като като в индоариските езици tul означава памучен плат, вата, а не метал (бълг.турцизъм тюл – вид памучен плат). (DDSA) Но противно на алтайската етимология, може да посочим в иронски tыl, дигорски tulæ – теме но главата и възм.връзка със шлем, или келтското, ирландско tolg, tulg, tolc, кимвърското tolc – огънат метал, кимвърското twll, бретонското toull, протокелтското *tukslo – отвор, кухина, идентично с българското втулка. (EDGL) Откриваме и индоирански паралели, в хинду-урду tulī, tulā – стоманена чаша, talaiyā – метален съд, котел, пущунски tālaey – метални пластини, ddol – метално ведро, съд, мунджански tolo, йидга tāl, дардски tāl, кашмирски thal, синдхи thalu, индоарийски sthālu – метален съд, котел, сариколски tala – ведро, индоирански tulča, tulu – желязно вретено. В тох. (а) tpuk, тох.(б) tuk – скривам, покривам, защитавам, поразително се доближава до осетинското taka, tаnхъа – шлем, респ. скриващ, защитаващ главата. Последното показва пряк паралел с чувашкото tuhьja, tahьja, татарското tulija – женска шапка в народната носия, изработена като наниз от монети, имитираща шлем. В останалите тюркски езици се среща думата takia, takija – тюбетейка, малка шапчица, таке. В тунгусоманджурски

151

takka – женска свадбена шапка. (ССТМЯ,стр.154) Посочената връзка с арабското tākija – тюбетейка, показва по-вероятно обратна посока на заимстването, от

тюркските езици в арабски, а не както смята М.Федотов. Заета и в руски под формата тафья. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.363),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.359) Възможно е и първоначлано тюбетейката, такията да се е поставяла на главата под шлема. И така „тулхси” или е древна китайска заемка в алтайските езици, или е от индоирански произход. Възможно е китайската дума за шлем да е на свой ред, древна индоевропейская (прототохарска) заемка, защото именно от представителите на карасуската култура (народите ди) китайците заимстват бронзовите, лети шлемове.

Като алтернативно решение може да мислим че „тулхси” означава колчан за стрели. Думата е съхранена в старобългарски тоулъ, заета в унгарски като tulba, словенски tul, старочешки tul, чешки toul, староруски туло – колчан. (БЦ-ИБЕ-2,стр.119) Фамер търси паралел със старовисоконемското dola – тръба. В чагатайски tulb - кожена торба. В санскрит *tūrnas – колчан, осетниски tula – кръгъл, пръстен, tulæg – валчест, объл, tulыn – потапям, скривам, вкарвам-изваждам, аналогично на българското затулям, потулям – скривам. (ОРС) Виждаме възможен сармато-алански паралел.

Следващият термин е „естрогин купе” което е също вид ризница. Привържениците на тюркската теория, го обясняват с „естрюгюн” – люспи, тюркска дума с неясен произход. П.Добрев посочва не много точния превод – плетена ризница, позовавайки се на „памирското” yustrika – плетена дреха. (ПД-ДБЕ,стр.94) Но откримваме аналогичен по-точен индоирански паралел. В древноиндийски āstara – обвивка, постелка, подплата, персийски, таджикски, кюрдски, ягнобски āstar – постелка, подплата, вътрешнната страна на дрехата, палийски atthara – покривам, хотаносакски štar – разстилам, вахански astar – вътрешна страна, осетински astær – постелка, облицовка, astærыn/astærun – застилам, постилам. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.457-458),(ВА-С-1,стр.77) Вижадаме че тук няма суфикса –схи (-ши), както при другите видове ризници, а присъства суфикс –гин. В осетинския език със суфиксите –джын, –чин за иронски и -гин, -гун, -кун за дигорски се образуват прилагателни от съществително. (ВМ-ОЭ-1-3,стр.288) Така че естрогин-купе означава застилаща, покриваща ризница. Напълно възможно е това понятие да се отнася за защитната ризница на бойния кон. Както у сарматите, партите и др.ирансики народи и у прабългарите, вероятно са съществували ризници за конете. Или пък е вид защитно облекло слагано под основната ризница. В съвр.бълагрски „хастар” е персийска заемка през турски и означава вътрешната страна на горна дреха. Като втора възможност мога да посоча в белуджи istrī, бенгалски istiri, хинди istiri, маратхи istrī, непалски istri, синдхи istrii – ковано желязо, плосък железен лист, т.е. броня от ковано желязо, плочеста ризница. (DDSA)

„Тортуна пиле жупан” е титла, произлизаща от прабългарското, съхранило се и в старобългарски тр ть – старобългарска дума, означаваща, тълпа, въоръжен отряд, група хора, съхранило се в диалектното турия – дружина, известно и като топоними в България. (ДДСБНТ) Интересната чувашка дума turta, turda - племе, показва идентичност с прабългарското тортуна, тр ть. Има преки индоевропейски паралели в старогръцкото στρατοσ – войска, фригийското therm, арменското tarm, латинското turma, ирландското drong, старонемското trym, thrym, кюрдското tîre, персийски tire – племе, тълпа, също в ирландски tret – стадо, староирландски tura – тълпа, въоръжена група, врагове. (VS-ETD),(EDGL) Прабългарската дума е съхранена в старобългарски тр ть – тълпа, група хора, съхранила се в староруски трутъ – тълпа, съвр.руското трутить – трупам, натискам. Старостин въстановява протоиндоевропейското *(s)trent – тълпа, стадо, група хора (IEE) За представката пиле Для префикса (πηλε) пиле, В.Бешевлиев предполага че е союз – с, заедно. (ВБ-П,стр.31)

152

П.Добрев го свързва с талишкото pile – старши. (ПД-ЕАКБ,стр.26) В тох.(б) pale – длъжностно лице, в тох.(а,б) pāl – възхвалявам, произлиза от тох.(а) palom, тох.(б) peleunā – възхвала, висока оценка. (DA-DT-b) В пехлеви pahlom – най-добър, най-важен. (ИС-ПРС) В хинди-урду pāl, pālān – възхвала, уважение, в гилянски pille – голям, в рошански, хуфски pālāwan – герой, персийски pählävan, кюрдски palewan – боец, герой, от pāl – много, голям и в санскрит vānats, vanati, авестийски vanaiti, vantor, vanaiti, староперсийски vantan, *vanat – желая, стремя се, искам, боря се, заповядвам, владея, побеждавам, в тох.(б) w.n – побеждавам, winānname – победа, тох.(а) wañi – боря се, побеждавам, желая, заповядвам, кушанобактрийски vanando - победител. (P-IEW),(ВС-РХТ,словарь),(DA-DT-b) В осетински иронски fыldær дигорски fuldær – увеличива, голям, по-голяма част от нещо, pыllon/pellon – силен, бурен. (ИРС),(ДРС) В.Абаев посочва осетниското fыl/ful също fыr/fur – много, голям като закономерен аналог на изходния иранско pil/pir/bir – голям, много. (ВА-С-1,стр.496) Така че значението старши по чин, висш жупан, букв. „голям жупан”, както предполога П.Добрев.

„Алхаси купе” е също вид ризница, П.Добрев тълкува израза като „халчести ризници”, посочвайки „че в източните езици халка се произнася като алка и алха”. (ПД-ДБЕ,стр.95) Може да предложим много по-точното осетинско понятие в иронски ælхыncъ, дигорски ælхij – възел, примка, аlхыncъ kænыn – правя възли или примки. Произлиза от глагола ælхъivыn/ælхъеvun – свивам, стискам, стягам, пресовам. (ОРС),(ДРС) В персийски halgheh, пущунски halka`h, белуджи chalo, кашимирски chēla, хинди-урду ćhallā – пръстен, примка. В основата е древноиранското *alakh, в хоремзийски alah, осетински дигорски ælхujnæ, иронски ælхui – вретено. (ВА-С-2,стр.51) Така „алхаси” означава плетена, „алхаси купе” – плетена ризница – основно защитно средство на аланския и прабългарския войн.

И последният термин е „хлобрин”. П.Добрев стига до логичния извод че вероятно така се е наричала вид обсадна машина, но не намира убедителна етимология. (ПД-ДБЕ,стр.95) Сматам че думата е двусъставна, хло от осет. хælæn – разбиващ, (бълг. хлопна – ударя), хъil – масивна изправена греда и брин, в осет. bыrыnkъ – острие, накрайник, клюн, нос, рило, в протоиндоирански bhraiH, санскрит bhrī - наранявам, авестийски braī, brīn – пробивам, рендосвам, дялам, партянски и средноперсийски bryn, съвр.персийски, таджикски burrīdan – пробивам, язгулемски virin-/virita, ягнобски virin, вахански vrin, vrun/vrit, рошански, хуфски, бартангски virav, искашимски vыrn, шугнански viraγ, сариколски vыireyγ, мунджански vrir, йидга vrī, кховарски brenik – режа, пробивам. (ОРС),(L-IAIL), (ИС,К-ЭСВЯ,стр.381) Като втора възможност може да се посочи връзка с вахански brin – коляно, в пущунски wrun – бедро, от иранското *ren – бедро. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.102). Хлобринът е бил стенобитно оръжие, таран, букв.превод „остър, пробиващ” или „удрящо коляно”.

(Б.а.: Прокопий (Войната с персите) отбелязва че, със обоза си, савирите, които са родствени на прабългарите, донасят уникално и непознато досега съоръжение за перси или римляни - специален вид таран: „Тези варвари изнамерили лек закрит таран за обсадна дейност, неизвестен по-рано дори на византийските инженери”.

Както изглежда логично, в повечето думи последната сричка –си (или –ши) е суфикс за образуване на прилагателно от съществително, което показва че основните думи са хумъ - кожа, алха – възел, бримка, плетка.

153

8). „Показовият кърчаг”. Надписът е направен върху фрагмент от керамичен съд, открит в Плиска. Публикации – Ст.Ваклинов, П.Добрев и др. П.Добрев обстойно разглежда начина на изписване. Става дума за лично име Показ, на собственика на стомната (кърчага). Интерес представляват вмъкнатите в кирилския текст две

рунически букви - „а”, позната ни от салтомаяцките надписи, както и от германските руни, където се използва нейната огледална форма, и - вероятно форма на „голямата носовка” – „ън”, или означаваща – „ъи”/”уи” – като падежно окончание на думата

„кърчаг”. Виж аналогичния знак от каните в Наги-Сент Миклош, със значение „у”! Вероятна връзка на името Показ със славянското показати – да бъде известен.

9). Надпис от „Кръглата църква” в Преслав. Използвани са кирилски букви, с вмъкнати рунически знаци. Публикация на Ст.Ваклинов (СВ-СК,стр.225) По-долу е записано „Църквата на Св.Йоан направи Павел Хартофулаз. Интерес представлява руническата буква „ю”, или „ио” изписвана като съединени рунически „и” и „о” -

. Също откриваме „я” изписано с триъгълник, подобно глаголическото . Самата титла „хартофулаз” всъщност е хартофилакс. Във византийската

църковна йерархия, хартофилакса е висш духовник, трети по ред, след патриарха и архиепоскопа, произлизащ от йеродяконите или превзитерите. (ИГ-СБГКН,стр.86)

Горният глаголически надпис Миятев

разчита като „тигюбъ” - , което П.Добрев свързва с келтското „тигийов” – покой. (ПД-КК,стр.82,135) Но трябва да посочим че тази версия е невярна. Акад.Иван Гошев, обстойно изследва надписа и открива

началната буква „с”, незабелязана от другите изследователи. Явно става дума за част от текст, унищжен при последвалото

изрисуване на кръста. Така се получава -с,

-т, -и, -г, -и, .б, -ж, -е и последната буква е „е-двойно” изписано аналогично като в мурфатларския надпис на поп Димян. Получава се „…сти, г~и (Господи) б~же (Боже) е” или „с~ти (Свети) Господи Боже е”. Виждаме една малко по-различна

форма на глаголическото „ж” - и на глаголическото „е” - , доближаващо се до руническите първообрази. (ИГ-СБГКН,стр.58,59)

10). Името на княз Борис І, написано като моногром в „Кръглата църква” – Преслав. Открито е върху северната кула на църквата и публикувано от акад.Иван Гошев. Името е написано като монограм - Б РИС , като „ъ” е изписано по-особено, наподобяващо „е-двойно”. Същата буква я срещаме и в Мурфатлар, в един от руническите надписи. Знакът пред името е известен като „Христов моногром”

154

разпространен е в ранното средновековие, както във Византия, така и в Рим. Това е един от „свещените” християнски символи. След името Борис, следват две руноподобни знака, които И.Гошев обявява за „тюркски”. (ИГ-СБГКН,стр-48-50)

Всъщност знаците са прабългарски. Първият , твърде наподобава партянското ,

арамейското - „коф” или „ку” – „q” и

пехлевийското - „хе”. Среща се и в алано-

прабългарското писмо - „х”, кх”, дори прилича на глаголическия „хер”. Втората буква е

без съмнение - „ан”. Така че виждаме древнобългарската титла „къан, „кхъан”.

11). Монограмът на цар Симеон, в „Кръглата църква” в Преслав. Открит и описан от акад.Иван Гошев. Той смята че първите букви

не са се съхранили и го интерпретира като „…МЕΩНЪ ”. (ИГ-СБГКН,стр.71) Смятам че началното „С” добре се вижда, тъй като в него е вписан кръст. Отново се вижда по-специфичното „ъ” и „ ” (преходни форми между глаголическо и кирилско писмо) познати и от Мурфатлар.

12). Надпис от църква в с.Крепча (Търговишко). Публикации: К.Попконстантинов и Ото Кронщайнер, П.Добрев. В кирилски текст се съобщава че тук е погребан отец на име Антоний: „ВО ИМЯ ОТЪЦА С~НА И С~ТАГО ДУХА СЪДЕ ПОЧИВАЕТ ОТЕЦЪ С~ТЪ АНТОНИЙ”. Но следва и едни трудно интерпретиращ се израз: „А ИЖЕ СІОУ ЦРКВУ ЖИТНИЦУ СТВОРИТ ДА ОТВЕШТАЕТ ПРЕД БГОМ”, което на съвр.български означава „който направи тази църква житница, ще отговаря пред бога”. Виждаме че се получава безсмислица, тъй като никой средновековен българин, не би му и хрумнало да прави хамбар от църквата. П.Добрев ясно посочва че в случая думата „житница” не е славянската, позната ни и от съвр.български език, дума, а явно славинизиран прабългарски израз, със значение осквернение, поругаване, т.е. смисълът е „който поругае църквата ще отговаря пред бога”. Той прави паралели с талишкото жиэд – нисък, долен, нишон – знак, сариколското жит нишун – лош знак, жит нисэ – унищожение. (ПД-ДЕ,стр.194-195) Напълно подкрепям твърдението му, само бих добавил паралели от най-близкия до езика на прабългарите – аланския (осетински) език. В дигорски didtа, didtоj – скверна, мръсотия, изпражнения, didt – anus, задник, dzidzeg – подигравка, насмешка, nicъcъærnа kænun, nicъcъumur kænun – да опетня, да повредя, да зацапам, nittаr un – помрачен, nissаu un – зачернен, почернен, загинал, изгнил, nittu kænun – да наплюя, nizzаuаt un – опустошен, разрушен, niccævun – разрушавам, опустошавам, næuеsæn – непослушание, прегрешение, провинение. (ДРС) Явно зад пославянченото „житница”, „жит ниц”, е стоял израз от рода на didtа nittu kænun – да оскверня и заплюя, или didtа nittаr un – осквернен и помрачен, или най-вероятно dzidzeg nittu kænun – да подиграя и заплюя.

13). Надпис от с.Равна (Провадийско). Публикация на К.Попконстантинов, О.Кронщайнер и П.Добрев. Надписът е на кирилица: „ВАРАКУР ЕКДА ХОШТЪ КОМКАТИ” което на съвр.български означава

155

„Варакур, кога ще се комкваш (причестяваш)”. П.Добрев се спира само на името Варакур, като посочва че е неславянско и търси паралели с варан, верени – змей. /ПД-ДЕ,стр.191/ Името Варакур показва твърде ясни осетински паралели. То е двусъставно, от „вар” – осетинското uar – голям, wæræx – широк, в согдийски wārāk, авестийски wara, waraka – широки, и „кур” – дигорски kur, иронски kuыr – бик за разплод, в преносен смисъл – силен, набит, едър, широкоплещест мъж. Интересна е също другата старобългарска дума „екда” – кога, тя също показва пряк паралел с иронски, дигорски kæd – кога, иронски iskæd, дигорски еskæd – някога, неопределено. (ДРС),(ОРС) Или по-точното значение на надписа е укорителното: „Варакур, някога ще се пречестиш ли?”

14). Надпис на име. Публикуван от В.Бешевлиев. (ВБ-ПБН,прил.95-33) Ясно се чете прабългарското име „ВОУКЕЛ” – Вокил, Укил, споменато и в „Именника на Българските канове”. Етимологията на името е много интересна. Гаркавец посочва

куманската дума uakil – със значение пратеник. В древнотюркски elči – посланик, пратеник. (ДТС,стр.169) В османотурски също се среща понятието vekil – поръчител, надзорник. (СИ-РРОД,стр.54) Вероятно етимологично обяснение са тох.(б) wek, в тох.(а) wak – глас, т.е. Вок-ил, Век-ил – глас, пратеник, или като аналог на осетинското божество Уацил – божествен пратеник. Сходно е осетинското uаc, uаcхъuæd – известие. (ИРС)

Съвсем точна податка е дигорското uоkil – представител, упълномощен, довереник, пратеник, което Абаев смята за арабска замека. (ДРС) Вероятно прозиходът на думата е източноирански (тохаро-ирански), от глас „вак, век, вик”, съществувала в езика на прабългарите, както и в дигорския диалект и паралелно е заето от източноирански източник в тюркските езици.

15). Старобългарски абецедари, от Преслав, Охрид и Киев. Абецедарът, или абецедарият представлява изписани по последователност, глаголическите или кирилските букви. Обикновено се откриват подобни поредици по стените на църквите. В Преслав, в „Кръглата църква” акад.Иван Гошев открива подобен абецедар, показващ известна вариантност в изписването на някои букви и го сравнява с други глаголически паметници. Това са: „Клоцовия Сборник”, носещ името на притежателя си, австрийския граф Клоц (живял в 19 в.), който го придобил от хърватския о-в Крък. „Синайския псалтир” – намира се в манастира „Св.Катерина” в Синайския п-в. През 1850, руският архимандрид Порфирий Успенски го открива и оповестява за съществуването му, а в 1882 г. Леополд Гайтлер го преснима и публикува в Загреб. „Охридското евангеле”, на практика само част от него е открита и запазена от руския изследовател Григорович в гр.Охрид в 1845 г. Намира се в „Румянцовия музей” в Москва. Тук впечатление прави изписването на буквата „е”

- , която показва вариации от основната си глаголическа форма . В този си вариант

„е” се доближава до арамейското „хе” , особенно със самаританските му форми

и алано-древнобългарските рунически първообрази - . Буквата -

156

„дз”, вариант на класическото глаголическо . Открива се и в един от надписите в Мурфатлар - . Показва ясен паралел със самаритянското - „з” (зен), руническото

„ц” - , което пък е производна на арамейското староеврейско ,

сирийското несторианско - „симакатх” или „с”. Буквата - „герв”, вариант на класическата глаголическа „герв”, показва прилика със самаритянския , согдийския „гамал” -

и буквата „к” - , вариант на клас.глагол. , показва прилика със

староеврейсктото , самаритянското , несторианското , согдийското - „каф”.

В другия абецедар, открит в църкавата „Св.София” в Охрид, освен кирилските букви, откриваме и добавени рунически знаци. Отново откриваме, странното

руническо „е” - , подобно на това от Преслав, но по-близко до арамейското

„хе”, буквата - „з” или „дз” е сходна с

руническия си първообраз . Прави впечатление последната буква, която би трябвало да е „я”. Получуна е от руническите , - „о” и

- „е”. Във втория охридски абецедар, виждаме по-особено изписване на - „з”, сходно със

староеврейският - „симакатх”.

Другата странна буква - „й”, П.Добрев свързва ясно с иберското

- „и”, скито-алано-древнобългарското руническо - „ие”, производно на

арамейското - „йудх”. Но едва ли трябва да търсим паралели с далечната иберска писменост от Пиринейския п-в! В самаритянската азбука, която е вариант на

арамейската, знакът е „йудх”. Буквата „к” също е написана в рунически вид -

огледален вариант на алано-древнобългарско „к” - , производно на арамейското -

„каф”. Откриваме и една непозната форма на буквата „у” - идентична с иберското

и алано-древнобългарското - „у”. (ПД-ДБЕ,стр.277-280) Но е възможно да се

касае и за вариант в изписването на „т”, тъй като в самаритянската азбука - „таф”. Този знак е написан, непосредствено след кирилското „т”. За сравнение може да посочим и „Киевския абецедар” открит в църквата Св.София, построена около 1037-1040 г., в столицата на Киевска Рус. Откритието е станало през 70-те год. на 20 в., по време на реставрации, от Инна Яковлевна Бурау. С.А.Висоцки прави точна зарисовка на абецедара и въстановява неговата последователност: АБВГДЕЗНΘIКЛМNξОПРСТУФХШЩω, като забелязва че поредността на буквите повтаря тази в гръцката азбука: ΑΒΓ∆ΕΖΗΘΙΚΛΜΝΞΟΠΡΣΤΥΦΧΨΩ. (ВЧ-ТПСА) Буквите са кирилски, но също откриваме някои по-специфични знаци: над буквата „о” откриваме и неговия рунически аналог - , над буквата „р” пред „с” е изписан

157

особения рунически знак - , познат ни от скитските надписи, транскрибирана от

Турчанинов като „с”, производно на сирийското яковитнско , несторианско

- „с”, или „симакатх”. Наличието на тези два специфични алано-древнобългарски знака, показват че авторът на абецедара е познавал и руническото писмо и е вмъкнал тези букви, над съответните кирилски.

16). Добружанският надпис на „Димитър-жупан”. Открит е в 1950 г., в с.Мирча-вода в Сев.Добруджа. Съхранява се в Букурешкия национален музей. Всъщност имаме фрагмент от надпис върху каменен блок с кирилски букви. Първоначалното разчитане е на Ф.Мареш, който го интерпретира: „Гъръчhхъ…лh то дз.у.н.а. (6451 от сътв.св.) …и Димитрh бъ…”. Акад.Ив.Гошев изисква книжен естампаж на надписа от Букурещкия музей и предлага по-достоверно разчитане: „….@ гъгры хъ…ъ лh то дз.у.н.а….ори Дъимитрh бh…жоупанъ…”. Надписът явно съобщава за нападение на угрите в 943 г.

през управлението на цар Петър. В същата година 943, е документирано от източниците (хрониката на Арматол) унгарско нападение към Византия, като преди това нашествениците са опустушили България, твърде слаба и беззащитна, по време на безволевия цар Петър. Тук откриваме интересната буква , коята И.Гошев разчита

като „ан”. Явна е връзката с руническото - „ан”, и знакът от Наги-Сент Миклош - - „ан”.

17). Надпис над кръст, от „Кръглата църква” в Преслав. Направен е в близост до арката на църквата.

Надписът не е съхранен цялостно. Четем: „…зн твор …кр

ст ”. Акад.Ив.Гошев го интерпретира като „жизнетворен с~ти (свети) кръстъ е”. Тук отново имаме

по-особената „мурфатларска” форма на „ъ” - , руническия

вариант на „ан/ън” - и също варианта на „е-двойно” - , познато ни от надписа на „поп Димиян” от Мурфатлар. (ИГ-СБГКН,стр.66-67)

158

VІІ. НАДПИСИ С ГРЪЦКИ БУКВИ НА ОСЕТИНСКИ И АДИГСКИ (КАБАРДИНСКИ) ЕЗИК

1). Надпис върху брожка с гръцки букви на алански език, от 4 в. През 1888 г. находката е предоставена в Ермитажа от В.Шеваршидзе. Намерена е в Абхазия, около устието на р.Келасури в Черно море. В 1960 г. Р.В.Книжалов публикува данни за находката в статията „Резной сердолик Государственого Эрмитажа (к вопросу об ономастике Закавказья ІІІ-ІV вв.н.э.)” в сборника „Исследования по истории культуры народов Востока”.М-Л.1960 г., стр.98-104. Интерпретацията на надписа е направена от Г.Ф.Турчанинов.

Върху скъпоценния камък има три изображения, на жена и мъж на средна възраст и на юноша. Разположението на лицата е такова че централно място заема жената, а от двете и страни са юношата и мъжът. Около лицата е написано с гръцки букви: „ΝΙΝΑΣ ΟΥΗΖΑΝНΣ ΟΥΛΡΗΟΥΗΣ”. На гръцки не може да се интерпретира, но добре се чете

с помощна на осетински. Първата дума е лично име – Нина, разпространено в Кавказ и Грузия, формата ΝΙΝΑΣ всъщност отразява осет. израз Nina is – Нина е. Второто буквосъчетание ΟΥΗΖΑΝΣ, всъщност е израз от три думи ΟΥΗ ΖΑΝ НΣ, което отговаря на съвр.иронско uj zænæg is, дигорско ejæ zænæg æ – нейното семейство е. Думата zan – семейство е произвадна на авестийски zzanāt – раждащ, *zantā - прародител, jaini – жена, в средноперсийски

преминама в zan и авестийско-староперсийското zana, zantus – род, племе, народ, в съвр.осетински zænæg означава потомство. Третата фраза ΟΥΛΡΗΟΥΗΣ е съставена също от три думи ΟΥΛ ΡΗΟΥ ΗΣ, което се извежда от дигорското uæl reu jes – на гърдите и са, в смисъл че изображението на семейството си Нина носи като брошка на гърдите си. (ГТ-ДСПОП,стр.155-159) В дигорски reu, иронсик riu – гръден кош. Абаев търси етимологична връзка с ваханското rēbūn – риза, което обяснява като древноизточноиранското rai-pāna – покривало за гърдите, като въстановява изходното алано-сарматско *rai – гръд, гръден кош. (ВА-С-2,стр.415) Аналози в санскрит ūras, авестийски varah, протоиндоирански HurHas, средноперсийски var, съвр.персийски bar – гръден кош. (L-IAIL)

Турчанинов прави интересния извод предвид нахождението на брошката, че през 4 в. вероятно алани обитават района на съвр.Кабардино-Балкария и изворите на р.Кубан, като свързва с аланското присъствие загадъчното племе „брухи”! Интересен извод, предвид че по това време земите по изворите на р.Кубан още от 2 в.пр.н.е. се заемат от „сарматското племе епагерити”, наречени от Птолемей пагорити или пагерити известни ни от М.Хоренаци като „внъндур-болгар”. Така че напълно възможно е Нина и нейното семейство да са били от прабългарски призход.

2). Зеленчукски надпис, паметник на осетински език от 10 в. През лятото на 1888 г. в Клухорски район на Кубанска област по поречието на река Большой Зеленчук, краи с.Архыз, археологът Дмитрий Михайлович Струков, намира надгробна плоча с гръцки надпис, на негръцки език.

Сведенията за находката са представени в отчет, предназначен за Императорската Археологическа комисия, и публиковани в Бюлетина на комисията за 1890 г. Скицата с надписа, направена от Д.М.Струков е предадена на академик В.Ф.Милер. През лятото

159

на 1892 г. паметника на р.Большой Зеленчук е изследван от Г.И.Куликовский, който сваля отпечатък от надписа и го предоставя на Милер. Това е последното сведение за паметника. През 1946 и 1964 г. двете археологически експедиции на Е.Г.Плечина и В.А.Кузнецов, не успяват да го открият.

Милер публикува транскрипция на текста „Iς Xς, Οατς (?) Νικόλαος, Σαχηρη φουρτ, Χ ... ρη φουρτ ,Πακαθαρ Πακαθαη φουρτ, Ανπαλ Αναπαλανη φουρτ, Λακανη τζηρθε (?), <λακανητε ηρθε> (?)” със съотв.превод: „Исус Христос, Свети (?) Никола, Сахир е син на X... а синът на Бакатар е Бакатай, синът на Анбал е Анбалан. На Юношата паметникът (?) <Юношата ир (?)”. Милер ясно отдиференцира думите φουρτ = осет. дигор. furt - син и собств. име Ανπαλ = осет. ирон. Æmbal, дигор. Ænbal и датира надписа към 11-12 в.

В.И.Абаев интерпретира по-различно: „Iς Χς, θα ...ς (?), Νικόλαος, Σαχηρη φουρτ [Χ ...ρ], [X] ... ρη φουρτ Πακαθαρ, Πακαθα(ρ)η φουρτ Ανπαλαν, Α(ν)παλανη φουρτ Λακ, ανη τζηρθε” – „Исус Христос, < Свети (?) Никола, Сахир син на X.. .ρ, Χ ... а, син на Бакатар, Бакатар е син на Анбалан, Анбалан е син на Лаг – техния паметник”. Има и специфичности в изписването на някои букви, напр. в думата , οατς = осет.wac –

свят, е съчетание между - „тау” и „ς” – „сигма”. Л.Згуста свързва думата was-/wac- с иран. vāč – дума, а не със „свят”. В.И.Абаев поставя под съмнение посочената от В.Ф.Милер семантична връзка между имената в надписа: Πακαθαρ Πακαθαη φουρτ - Бакатар син на Бакатай, Ανπαλ Αναπαλανη φουρτ - Анбал син на Анбалан. Подобен порядък на имената противоречи на осетинския канон, в съответствие с който бащиното име винаги предшевства личното. Също използването на едни и същи имена за баща и син не е прието при осетинците. Корекциите на В.И.Абаев в интерпретацията и расположенито на имена в съответствието с осетинската традиция, дава основание да се мисли че паметникът съобщава за погребения на представители на няколки следващи поколения: сина на Сахир с неясно име, неговия син Бакатар, сина на Бакатар – Анбалан, сина на Анбалан – Лаг. Т.е. става дума за фамилно погребение. Новият порядък на имената по В.И.Абаев, показва че трябва да се преразгледат и последният, завършващ израз. Вариантът λακανη τζηρθε – паметник на юношата, младежа в ед.ч., противоречи със съдаржанието на горните редове. Четене на израза λακανητε ήρθε - юношите ири в мн.ч., също не може да бъде приет, тъй като ir има събирателно значение, а не показва множествено число. Също надписът показва черти предимно на дигорския диалект, което също праве малко вероятно използването на етнонима ir - ирони.

В.И.Абаев смята Лак за лично име, производна на нарицателното læg в осет. означава човек, мъж (съхр.и в бълг.македонски диалекти луге – хора, а не славянското

160

люде). При това употребата на крайно k вместо γ се обяснява с приглушаването на крайния звучен съгласен звук. Краят на текста се интерпретира като ανη τζηρθε = ani cirt(æ) – техният паметник Τζηρθ- В.И.Абаев посочва древноиранското *čiθra – знак, като първоизточник на осет. syrt/čirt – надгробен камък (б.а.славянски аналог: черта – знак).

Л.Згуста също предлага своя версия: 1. I(ησου)ς 2. Χ(ριστό)ς 3. ό άγι(ος) 4. Ν(ι)κόλα 5. ος. 6. Σαχη 7. ρη φου ρτ 8. Χοβς Η 9. στορη φ 10. ουρτ 11. Πακα 12. θαρ Πα 13. καθα(ρ)η 14. φουρτ 15. Ανπα 16. λαν Α(ν)πα 17. λανη φ 18. ουρτ 19. Λακ α 20. νη τζηρ 21. θε. όΘ(εό)ς[γ](ικα).

Той смята ча началото е написано на гръцки език и е обращени към Исус Христос и св.Никола и христианска формула, показваща победа на Бога над смърта. Останалата част от надписа Л.Згуста чете на осетински: „Saxiry furt Xovs. Ystury furt Bæqætar. Bæqætary furt Æmbalan.Æmbalany furt Læg: ani cyrtæ” – „Сахир сина на Хоис, Истур син на Бакатар, Бакатар син на Æмбалан, Æмбалан син на Лег. Техен е този надгробен паметник”. Л.Згуста обяснява етимологията на името Saxir се състои от осет. дигор. sax - силен и ir - осетинец. Но това противоречи с дигорския характар на надписа. Като алтернативно мнение той посочва грузинското родово име Sayiri.

Възниква въпросът за интерпретоцията на имената Χοβς и Ηςτορη. Г.З.Чеджемти предлага че имаме сгрешен запис на името Хорс (б.а.българското Хърс), а Ηςτορη е сгрешен начин на изразяване на същото име Χορςη, но в род.падаеж. Така не се нарушава генеалогичната последователност. Той представя надписа така - Saxiri furt Xors, Xorsi furt Pakatar, Pakatari furt Anpalan, Anpalani furt Lakani cirta, т.е. Сахир е син на Хорс, а Хорс е син на Бакатар, а вместо Лак, той приема името Лакан, което обаче е погрешно. Според Т.Т.Камболов, най-вероятната версия е свързана с комбинация от прочита на Абаев и Чеджемти: Saxiri furt Xors Xorsi furt Pakatar Pakatari furt Anpalan Anpalani furt Lak ani cirta, което отговаря на съвр. дигорски „Sæxiri furt Xors, Xorši furt Bæğatær, Bæğatæri furt Æпbаlап, Æпbаlапi furt Læg - ani čirtæ”. Т.е. Името Хорс изяснява неяснотата в последоватлеността, по прочита на Чеджемти, а израза ani čirtæ – техния паметник, завършва изясняващо смисъла на изречението. Думата čirt е заимствана във вайнахски čurt и свански čirt, което показва че прехода от древноиранската форма с редукция на завършващата гласна, показва че въпросният процес е станал в аланската среда преди времето на контакта на съвр.осетински с посочените езици, т.е. преди 13-14 в., респ. паметникът е по-древен от това време. (ТК-ЗН-ОИОЯ- Гл. 3.3.1.1)

По-друга интерпретация прави Г.Ф.Турчанинов. Смята че езикът на надписа не е чисто дигорски, а аски, или яски – праосетински (алански) смесен ироно-дигорски език с превес на дигорски. Той не приема името Сахир, а разделя буквосъчетанието на две части „сахъ ири” – доблестни, смели ири, ирони. Също не приема думата furt – син, а я превежда с яското fudox – скръб, нещастие, от осет. fud – лошо, зло. Вместо Χοβς чете οβо – осет. obau – гроб, надгробна могила и приема наличието на името на бащата на Багатар - Истур (Ηστυρ) в род.п. В следващите редове е съгласен с четенето на Абаев, единстено коригира čirtæ като čirt æ, паметник е, като посочва формата æj за по-древна, яска, средна между дигорската æj и иронската u (б.а.виж древнобълг.израз от Мурфатлар „уофр е”). Също смята че последните четири букви от надписа, отделени с

точка са всъщност датировка - 941 г., но без да обясни подробно как я изчеслява. Цялостно надписът придобива следния вид: „Saq(q) iri fu[do]x obo: Isturi furt Bakatar, Bakata[r]i furt Anbalan, A[n]balani furt Lak, ani čirt æ(j)” – „На доблестните осетини (ирони) е този скръбен гроб: Истур синът му Бакатар, синът на Бакатар – Анбалан, синът на Анбалан – Лаг, техният паметник е. 941”.

Пръв Д.Немет обръща внимание на т.нар. яски диалект, говорен от аланите преселили се в Унгария през 13 в., заедно с куманите. Турчанинов посочва една от

161

особеностите му, широкото използване на „ш” вместо „с” в съвр.иронски и дигорски. (ГТ-ДСПОП,стр.164-168) Подобно широко използване на „ш” откриваме и в прабългарските надписи, което показва че езикът на прабългарите вероятно е бил близък до яския (аски), протоосетински език.

3). Надпис върху статуята „Дука-Бек”. През 1773 г. при своята обиколка в района на Голяма Кабарда, край река Етоко, И.А.Гюльденштедт открива и описва голяма 3 метрова, каменна статуя на войн, разположена върху надгробна могила. Местните кабардинци у наричат „Дука-Бек”. През 1797-1798 г. статуята е видяна и скицирана от Я.Потоцкий. Той скицира и полуистритият странен надпис, от букви наподобяващи гръцкото, кирилското и руническо писмо. В долната част на статуята, под надписа има изобразени конници и сражаващи се войни, вкл. и петоглав змей. През 1844 г. археологът А.С.Фиркович и Намесникът на Кавказ, княз М.С.Воронцов поставят статуята от Етоко в новооткритата Елисаветинска галерия в Пятигорск (Кабардино-Балкария). В 1877 г. „Дука-Бек” и още няколко каменни статуи без надписи са пренесени в Москва, в новосъздадения от граф Уваров, Императорски Исторически музей. Днес се съхранява във фондовете на наследилия го Московски музей.

Изказвани са различни версии за произхода на находката. Известният

кабардински историк и просветител Шора-Бекмурзин Ногмов свързва война от статуята с митичния нарт Баксан и го датира към 4 в. Той смята че върху надписа се чете името Баксан. В чест на героя, според кабардинското предание, е наречена река Баксан. А.Кафоев смята че статуята е на кабардински войн, но я датира около 375 г., доста преди преселението на адигите в тези райони (15 в.). Археологът граф Уваров смята надписът и наличието на кръст върху статуята за христиански символи, което показва че паметникът е ранно хриситиянски. Г.Филимонов, по аналогия с други подобни паметници от Кабарда, го отнася към 12 в. Според В.Кузнецов, паметникът не е по-стар от 16-17 в. Включително и облеклото на война, формата на шапката, показват паралели с кабардинския костюм от 16-17 в. (МГ-ИХСК,гл.2)

Наскоро фолк-историкът А.Асов „изследователя и популяризатора” на класическия фалшификат „Велесовата книга” изказва фантастичната версия че „Дука-Бек” е паметник на антския владетел Бож, убит от готите. Според него Бож е споменат във „Велесовата книга” като персонажа Бус Белояр, владетел на „руксоланите”. Той превежда написа така: „ВОТ БУЙНЫЙ БУС, ОМА, ОМА, ХАЙ! ОМ-ОМ! ПОПЛЫЛ ОТ ТЕБЯ ЕЕ ЦАРЬ! ВЕРИТСЯ – ТОТ БУС ЛУЧШИЙ, ТО ЛУЧШИЙ БОГ,БОГ ЛУЧШЕ БОЯНА, БОЯННЫЙ БОГ. ТРОЕ ЛИШЬ С РУСИ,А ИНЫЕ БРЕННЫ. ОТ БОЯНА, О БУС! АС!” Тази версия горещо се подкрепя и от други съвр. руски фолк-историци, „изследователи на древнославянската писменост”. Например В.Чудинов, също „специалист” по „древнославянска” писменост, предлага свое четене на текста: „Е бейней Бус, ома, ома, х, ом-ом попл, от теб ею сар, бери сет

162

бср” което превежда така: „Тол. Бог, Бог лпеней, Боянну бм трое си, снс а ин брейне бог, от Боана, о, Бс! Ас!” (ВЧ-ЗПСПКПССВ) Разбира се подобни интерпретации са повече от несериозни, абсурдни и ненаучни!

Текстът е разчетен още в 19 в., от В.В.Латышев (Кавказские памятники в Москве. Записки Императорское русское археологическое общества, т.ІІ, вып.1, СПб-1886 г., стр.2) и през 1945 г., от Г.Ф.Турчанинов. Той датира „Дука-Бек” към 1130 г. Съществува по-неточна зарисовка на надписа, която е публикувана в литературата и в интернет-пространството (използвана от Асов и Чудинов), която обаче затруднява разчитането. Затова ще се доверим на Латышев. Той въстановява деветте реда от надписа, като е използвал снимането на отпечатъци от паметника. Предава го в гръцка транскрипция. Първите пет реда, Латышев превежда от гръцки:

- което означава: „Успокои се (почина) раб божий Георги, грък, …130 година, 12 март”. Но Турчанинов посочва че вместо - грък,

трябва да се чете , което е лично име, неслучайно паметникът носи името Дука-Бек, а Бек всъщност е по-късното предаване на името Пек (ср.с бълг.име Пеко). За етимологията му може да посочим, адигското paĝэ, абхазкото a-pagъа - горд, произлизащи от грузинското paxi – смел, храбър. (АШ-ЭСАЯ-2,стр.47,7)

Втората част на надписа (6-9 ред) според Турчанинов е на кабардински език, с гръцки букви:

- „Тыкъу къуй Къаныкъу, къу Пек у(ы) цІэрэ (хе), хайа Мэрэмэкъу ы къуй, я(й)уэ ытыку”, на съвр.кабардински е „Тыкъуэ икъуэкІэ Іэ Къаныкъу, и къуе Пек уи цІэр хэхауэ, Мэрэмыкъуэ и къуэкІэ яиуэ ишщ”, което означава: „Туко, синът му Кануко, синът му Пек, твоето име принадлежи (т.е.част е от, написано е) в този надпис от сина ти Маремуко”. Виждаме че са посочени бащата и дядото на Пек, както и на сина му, изготвил надписа. Интересно е също освен собственото адигско (кабардинско) име Пек, се споменава и християнското му име Георги, което показва че надписът е правен в периода преди ислямизацията на кабардинците. Думата „къуй” е адигското kъuэ, убихското khъuэ, лезгинското xwa – син, грузинското qwa – родственик, също в адигски kъuэš означава брат. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.216,231,232) Думата „цІэрэ” отговаря на съвр.кабардинско cIorэ – име, „хехауэ” е деепричастие, отговаря на съвр.глагол hэhыn – изготвям, изработвам, „яйуэ итщ” е деепричастие на гл. еin – принадлежи и суфикса –išt – „е”. (ГТ-ЭЗ-ИАНСССР-1947-VІ-6,стр.513-518) Към превода на Турчанинов, може да направим една добавка. От надписа ясно личи че първият ред може да се разчете и като „е кеже тхе” при което вместо доста неясната гръцка буква „μ” всъщност виждаме кирилската буква „ж”. В адигски khъэžъ, kъэ – гроб, надгробна могила, khъэšъhэdэsэ – надгробен паметник, от khъэ – гроб и šъhъэ – глава, kъаš – кръст, заето от арменското hač – кръст. Началната буква „е” е показателното мест. aja – този. Третата дума „тхе” е сходна с адигското tэdžыn, tэgъыn – изправен, изправям се, за което се смята че е заемка от грузински deg – станал. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.237,221,65,68) Така че първият ред също е на кабардински и означава „този надгробен знак (кръст, могила) е издигнат…на раба божи Георги…”.

163

4). Кабардински надгробен надпис с гръцки букви от 1581 г. В края на 19 в. В.Ф.Милер изследва и публикува надпис на гръцки и кабардински език, открит върху паметник от Малка Кабарда, по поречието на р.Кунбелея. На лицевата страна има надпис с гръцки букви. Преводът на гръцкия текст е: „Поминуй Господи душата на своя раб Георги-Толатемир…в часа на Съда от Второто пришествие, в лето 7089, април” (от сътв.на света), отговарящо на 1581 г. По-долу надписът продължава, но с гръцки букви на кабардински език (за Милер неизвестен, но предполага че е кабардински): 1. , 2. , 3. , 4.

. Г.Турчанинов вижда в τεηστ, глаголната представка τεη- на, над, зад което най-вероятно се крие кабардинското teištIen – вършя, правя. Другата дума σηκε отговаря на кабардинското štыIkiъэ – учтивост, уважителност, почит. За думата

κασηστκση, Турчанинов по мнението на Х.У.Елберт посочва кабардинското kъыštыs (хуэ)tkI э(šti) означаващо несъществуващ, отсъвващ, напуснал ни. Зад думата …ατη, най-вероятно се крие личното име Бато, разпространено при кабардинците. Преводът е „в негова почит, (аз) издигнах (паметника) защото той вече не е между нас, на Бат…”. Името Георги Толат-темир е двойно християнско и тюркизирано (Толат-железния). Интерес представляват последните думи ποκγι χοπγχ, зад

което стои израза pIa kъuj xuэbы-хъ(u) – мястото където (се намира) „горещия кладенец”. В „Книга большого чертежа” ясно е посочен топонима „Горячего кладезя” отговарящ на Брагунските минерални извори, при сливането на реките Терек и Сунж, на 42 км северно от Грозни. Или целия текст гласи че в чест на Георги Толет-темир, Бато е издигнал паметник, в местността на Горещия кладенец. (ГТ-ЭЗ-ИАНСССР-1947-VІ-6,стр.509-513)

НЯКОИ ПРАБЪЛГАРСКИ СИМВОЛИ

1. Ипсилонът с двете хасти - ІYI . При прабългарите знакът ІYI има широко разпространение. Разпространен е върху земите където са пребивавали прабългари: Дунавска България, Шумадия, Косово, Румъния, Шудиково в Черна гора. Л.Дончева-Петкова посочва областите Мунтения, Банат, Южна Молдова, Южна Трансилвания, като зони на разпространение на ІYI, респ. на Отвъддунаввска България, през 9-10 в. (ЛД-П-ЗАПСБ,стр.23) Среща се и в Кавказ – Хумаринското градище. Подобни знаци ұ са открити и върху

164

тухлите от Ер-курган, столицата на кидаритите-ефталити в оазиса Карш, близо до Бухара. При разкопки в руините на волжкобългарския град Болгар, археологът Рафин Шариффулин сред оловни и златни предмети от 12-13 в. открива оригинален златен пръстен със знак ІYI.

В.Бшевлиев съвсем правилно го свързва с култа към върховното божество. Ипсилонът с двете хасти се издълбава върху тухли, каменни блокове, керимиди, водопроводни тръби, керамични съдове, пръстени, амулети, шлемове. Неправилно се свързва с тагма, родов знак (Дуло), цифри или знак на майстора-тухлар, каменоделец и пр. Широкото разпространение върху строителни материали и керимиди съвсем ясно показва сакралния му смисъл – предпазваща, заклинателна, религиозна формула. Да предпазва дома и обитателите му от лошите сили, гнева на бога и гръмотевиците, символ на божието наказание. В първите рунически надписи след покръстването знакът Y се изписва като аналог на кръста, равен нему по значение. (ВБ-П,стр.70-71) В някои райони на България (Смоленско) знакът IYI се е съхранил до 20 в., като се е поставял върху оброчни хлябове, приготвяни за различни празници. IYI се е запазил (до реформата след 09.09.1944 г.) и като една от специфичните български букви –

малката носовка - , която в старобългарски се е произнасяла като „он”. В „Розетката от Плиска” откриваме една по-ранна форма на - , със същата звукова равностойност – „он” или „ън”. (ИТ-ИПНПБ) В по-късна редакция откриваме същия знак в „Таласката плочка” - и в алано-древнобългарските руни от Хумаринското

градище и Саркел - , със звукова равностойност „ут, от, ют”. (ГТ-ППЯНКВЕ,таблица,ХХХІХ) Връзката он-от е ясна, тъй като в иранските езици носовият изговор и преход онт-от е типична. Също в осетински иронски ud, дигорски uеd – дух, божествена сила. (ОРС),(ДРС) В.Абаев посочва сарматското od – душа, дух. Коренът *en/*on e много древен, палеолитен и означава бог и небе, сравни със шумерското ен, енки, енлил – небе, бог, баското jainko – бог и латинското anima – душа, дух. При африканските племена масаи и самбуро, обитаващи Кения, върховното божество носи името Енкай.

Знаците ІYI, се явяват аналози на християнския кръст, т.е. носят същия религиозен символ, като знак на бога. Откриваме интересни аналогии в окуневското изкуство. Носителите на окуневската археологична култура, са втора индоевропейска вълна (след афанасиевската), появила се в края на 3 хил.пр.н.е., в Минусинск и Хакасия. Повечето изследователи я приемат за хибридна култура, възникнала от смесването на новите мигранти с по-старите, афанасиевци и месни монголоидни племена дошли от изток, от р.Ангара. Като цяло по-старите култове се запазват но се появяват нови персонажи, човешки изображения с три очи и рога. (www . hyperborea . ru ) Намира голямо разпространение индоевропейският сюжет за „Световната, Свещенна планина”. Многобройните скални изображения на окуневци показват антропоморфен персонаж вплитащ в себе си изображението на “свещенната планина” и “световното дърво”. Нейният връх е с конусовидна форма и завършва с Y- образен знак или с познатия за българското око IYI в различни съчетания. В конуса, тялото на планината е изобразено „световното дърво”. Например в скандинавската руническа традиция, именно Y – руната е символ на световното дърво „йигдрасил”. В основата на дървото са изобразени антропоморфни фигури олицитворяващи земния свят. Има и изображения на свещенното животно – змията. В други изображения върхът на „свещенната планина” е изобразен като лице с три очи и различни ІYІ съчетания

165

включително и в огледални образи. В окуневското изкуство се проследява еволюцията на IYI- символа. За връзката на българския символ, със „световното дърво” говори и един друг косвен факт. В Германия през 11-12 в., получават широко разпространение изображенията на т.нар. „вилкообразни кръстове”. Вместо класическия кръст на разпятето, Христос се изобразява прикован към Y – образно дърво. Това е ясна метафора със все още живите езически представи със Свещенния Йигдрасил – „Световното дърво” чийто символ е руната Y. Подобни „кръстове” са особено на почит в Северозападните германски земи, където и християнството прониква по-късно. (ЮС,СП-КМК,стр.98) Тук откриваме и един по-древен, езически сюжет. Според германската митология, Один (Вотан, Водан) сам се приковал към „свещенното дърво” със копието си за 9 дни и нощи. Името Один, може да се обясни със скандинавското vitaðr, англосаксонското witian, фризкото witat, немското wizz, ód, Witz, готското witóþ (þ – th), нидерландското wet, weten – заповядвам, или със скандинавското óðr, англосаксонското wóð, немското Wut, готското wóþs, нидерландското woede – гняв. Ако предположим, много по-вероятния негермански, алано-сарматски произход, може да видим точни паралели в иронското аudыn,

дигорсокото aodun – покровителствам, udыn, odыn – старая се. (ВА-С-1,стр.82) Аудун е и съвр.скандинавско име. Один е върховен бог, покровител на войните и особено на берсеркерите, т.е. най-смелите и храбри до безразсъдство войни. Римският историк Тацит посочва че германския Вотан отговаря на римския Меркурий, затова и в английските названия на дните на седмицата, срядата, „денят на

Меркурий” се нарича Wednes-day – „ден на Один”.Според преданието, след като се приковал душата му успяла да достигне „Света

на мъртвите” и да се сдобие с „тайната на руническото писмо”. После Один „възкръснал” върнал се при хората и им дал руните. Самият факт че Y – йигдрасил е връзката с „другия свят”, доказва и моите разсъждения че прабългарският Y също е символ на „световното дърво”, а хастите са връзката между „горния и долния свят”, респ.”горната и долната земя” в българските народни приказки. Често срещан сюжет в скитското изкуство е изобразяването на „световното дърво” с успоредни на него елени, символизиращи връзката между земния и небесния свят.

В окуневските стели „българският IYI” се среща и като Х знак показващ два огледални триъгълника, символи на две огледални планини, т.е. „горния” и „долния” свят. Н.В.Леонтиев вижда в представата за „свещенната планина” вплетен образа на богинята-майка, прародителката. Тя е изобразена като централен персонаж в окуневските композиции, като лице или торс със загатнати женски белези. Над лицето и високата коническа шапка изразяваща върха на планината и завършваща с мъжко лице. Това е мъжкото начало, гръмовержецът, слънчевият бог, символът на Небето. В осонвата на композицията са животните и хората, показващи земният свят на

166

смъртните. Соларните знаци IYI са разположени както по страничните контури на

конуса, така и на върха. (НЛ-ОМГПИОК) Въпросните аналогии са твърде важни за да схванем корените на митологичните

представи на тази сибирска индоевропейска първооснова, залегнала в следващите индоевропейски (андроновско-карасукски или сако-тохарски) култури в Алтайско-Синцзянския район. В северните части на Синцзян има също открити подобни скални изображения на Световната, свещенна планина. Дори и в началото на 20 в., този символ IYI, се е съхранил, сред някои сибирски племена, долганите. По данни на А.А.Попов, те го изобразявали върху шатрите си, за да ги пази от гръмотевици. (МК-ВП,стр.36) Знаем че и при келти, прабългари и алани, гръмотевицата е оръжиетона божието наказание. Затова и „ипсилонът с двете хасти – IYI”, е бил изобразяван най-вече върху керемиди, тухли, шлемове, при прабългарите, за да пази от силите на злото и божия гняв.

Както споменава Ат.Стаматов: „Също на десния бряг на р.Амударя в района на скалните комплекси Кара-Тюбе и Челпик са открити знаци с преки аналози в българския ранносредновековен знаков материал. Между тях е и най-разпространения български знак, сигурен белег за българско присъствие - ипсилона „Y”. Типичен за българите, знаков материал е открит и в керамиката от Кангюй, а тамгите естествено се вписват в използуваните като родова символика от масагето-сармато-аланските

племена знаци”. (АС-ТIРБИ,гл.7) Интерес буди и другата форма , ІХІ, която В.Бешевлиев посочва в прабългарските рунически надписи като аналог на IYI, т.е знак на Бога. Той посочва че в тюркските руни това означава – възвишен, или Бог. (ВБ-ПЕП,стр.22) Но произхода му е много по-древен от самите тюрки и се открива върху окуневските стели, като символ на „горния и долния свят”!

167

Знакът IYI се е съхранил и е наследен, освен от долганите, и от представителите на тюркското племе „кайъ”. Махмуд Кашагари съобщава че у племето кайъ се среща тагмата ІVІ. Племето кайъ е с кипчакски произход и е известно още като „племето на змията” защото това животно е било негов символ, тотем. Кайъ вземат

участие във формирането на якутския народ и оставят своето название „уранхай” а uran в якутски е змия (турски evren - змей, чувашки veri - змей, veriselen – огнен змей, тунгусоманджурски verеni – голяма змия, прабълг.алтайско верени – змей), вероятно това обяснява и използоването на IYI от долганите, които са якутско племе. Също кайъ вземат участие и във формирането на турците-селджуки, като от този род е бил и родоначалника на Османската династия. Затова по „ирония на съдбата”, по шлемовете на турските завоеватели се е срещал този древен „български” символ!

У ефталитите, особенно разпространение получава изображението на „лунния сърп върху двунога поставка”, или повече известна като „лунна колесница” (в рускоезичната литература - „лунная повозка”).

Разпространена е на много ефталитски монети, печати, графити и пр. Присъства и на уникалните печати, от ефталитските документи, датирани към 7 в., от “архива от Тахт-и-Сюлеман (тронът на Соломон)”, съхроняващ се в Британския музее. „Лунната колесница” е в центъра, а около нея има два християнски кръста, несториански и византийски. Това покзва че знакът носи религиозен, сакрален смисъл, аналогичен на християнския кръта. Както българското IYI, което в първите години след християнизацията се използва като символ, равен по значение с кръста, както и „вилкообразните кръстове” в Германия.

На монети от кушано-сасанидския период, сечени в монетния двор на Балх, в 4 в., ефталитската „лунна колесница” фигурира върху монетите на бъдущият шах Пероза І, тогава управител на провинция Кушаншахр и също при монетите на наследника му Хормизд І.

В късните ефталитски монети, заедно с изображението на владетеля, с подчертана ИДЧ (изкуствена деформация на черепа), фигурира и „лунната колесница”. На печата на цар

168

Асваген, управител на Кавказка Албания (страната Алуанк), племеник на шах Шапура ІІІ (383-388 г.), и зет на шах Йездигерд ІІ (439-457 г.), също присъства „лунната колесница”. В Британския музей има и сасанидски печати, изобразяващи седяща женска фигура, държаща в ръка символа „лунна колесница”. Това е образът на Анахита (Богинята-майка), покровителка на Сасанидската династия. Религиозниият смисъл на този древен ирански символ, се обяснява с факта че луна и звездите са типични атрибути на Богинята-майка. На монетите на кушанския владетел Канишка І също има изображение ан неговата покровителка Нана (Богинята-майка) държаща жезъл с лунния сърпа. Или виждаме Луната като символ на богинята-майка, аналогично на „Световната планина” в изобразявана евновременно като конус и лице на Богинята-майка, в окуневското изкуство. А на върха на планината, присъстват Y- образни символи.

Така че най-вероятно композицията „ипсилон с две хасти” символизират представата за Всемира, в центъра със „световното дърво” свързваща „долния” с „горния” свят, респ. успоредните вертикални хасти символизират тази връзка и в същото време са „колоните” подпиращи земята и небето. Горният свят е владение на Небесния, Слънчев Бог, долния – първоначално на Богинята-майка, олицитворяваща „Свещенната планина” породила земния свят, в последствие, нейните функции се изземат от брата-близнак – Богът-Гръмовержец, роден от планината. Аналогични по съдържание са окуневските скални рисунки, а IYI и ІХІ,

е далечен крайно стилизиран техен аналог. Поради своята дълбоко религиозна, божествена същност, в първите години след Покръстването, този езически по произход символ, продължава да се използва, вече като аналог на християнския кръст, аналогично на „вилкообразните кръстове” в Германия.

2. „Дамата” или „Паяжината”. Друг явно религиозен символ, откриван в древнобългарските графити, е своеобразен символ представляваш три вписани един в друг четириъгълника, свързани по диагоналите и по четирите посоки на света. Картината ясно напомня разчертанията при игра на „дама” или както я нарича народа диалектно „игра на докурджум”. Подобни изображения се срещат от графитите в Саркел, Хумаринското градище (Кубратова България) и Плиска, Мурфатлар (Дунавска България). Намерен е и върху капаци на саркофази в Плиска и други градове, например в град Василев, Западна Украйна. Такива по форма са били и прабългарсикте езически жертвеници. В Регионалния музей гр.Шумен се съхранява такава каменна плоча - жертвеник, на която има такива успоредни улеи. Най-общо, се предполага, че той изразява космогоничната представа за света, всемира. (ИТ-ОССТЗ)

С подобен приом са изобразявани тибетските и китайски карти на света, като в центъра е съотв.Тибет, или „Срединното царство” – Китай.

Така че „Дамата” е облицитворение на Земята, на Света. Интересно е че прабългарските храмове и жертвеници имат одна еднаква форма – квадратна, от 2 вписани един в друг квадрата, или като варинт – квадрат в правоъгълник. Квадратите от жертвениците се пресичат от един или няколко улея, а до външния квадрат на жертвеника е имало и камера, вероятно за изтичане кръвта на жертвеното животно, обикновено кучета, овце, волове.

169

Тази структура виждаме и в съхранените основи на големия кански (владетелски) храма в Плиска. В центъра има построен квадрат – където се е провеждал жреческия ритуал. Около централния квадрат следват още два външни квадрата, също вписани един в друг, като към вънешния има следи от прилепена квадратна постройка. По форма храмът наподобява улеите от жертвеника, където до вънешния квадрат има допълнителна камера. Жертвениците на аланите са подобни, но с кръгла форма.

Интерес представлява и описанието на Хумаринското градище от Х.Х.Биджиев: „Голям интерес представлява светилище, открито около северната стена в 1974 г. Постройката е квадратна с площ - 6,20х7,00 м. Посторена е без основи, от обработени каменни блокове. В централната част се очертава вътрешен квадрат с площ 2,40х2,50 м, т.е. постройката е имала две огради, вписани една в друга, и е представлявала квадрат вписан в квадрат. Във вътрешния квадрат има следи от пепел и въглени. Площадката между вътрешния квадрат и източната стена на постройката е била покрита с камени плочи и ориентирана по посока на изгрева на слънцето през летния период. Входът се намира в югозападната страна, откъдето към постройката е водила стълба с няколко стъпала. В предищни свои публикаци ние (Х.Х.Биджиев и А.В.Гадло) обосновано съпоставихме този храм с Зорастрийските храмове и светилища. Също идентичен на нашия (Хумаринския) храм е бил разкрит в Плиска, който след приемането на христианството е бил переустроен в христиански храм. По мнението на българските археолози, това е езическо българско светилище. Неотдавна храм, аналогичен на Хумаринския, бе изследован от експедицията на С.А.Плетньова в Маяцкото градище на р.Дон. По съобщението на В.М.Котович, подобно светилище на огъня е разкрито в Урецкото градище в Дагестане.” (ХБ-СХГ)

Даже и в едни от надписите от Мурфатлар, видяхме думата „уаргон” която е написана в два вписани правоъгълника. А уаргон но осетниски означава – храм!

Според П.Денисов при чувашите представата за света се изразява в два вписани един в друг четириъгълника свъзани с кръст, означаващ четирите посоки. Тази представа е известна като шевицата „кеске”. Подобни кръстовидни знаци чувашите поставят и върху обредните си хлябове, които не са християнски по произход, а много по-древни свързани с представата за света. Аналогичен обичай има съхранен и у

170

българите. (ИК-ЕПВДБ,стр.175-176) При казанските татари много от тези древни символи на волжките българи „са отишли в небитието” поради дългото присъствие и изповядване на исляма, прието още в епохата на Волжка България в 922 г.

3. „Затворената Свастика”. Свастиката е много древен символ. Названието идва от санскритското su asti – пожелание за успех. Разпространена е по цялата Земя, което показва палеолитните му корени. Открива се при Северноамериканските индианции,

маите, сред находки от Триполската археологическа култура и Мохенджо Даро, Месопотамия, Карасукската култура, Древен Китай, Тибет, Древен Египет. Свастиката е широко използвана и в римското изкуство. Тя символизира Слънчевия кръговрат, а четирите и лъча отговарят на четирите точки на еклиптиката: зимно и лятно слънцестоне, пролетно и есенно равноденствие, и се явява соларен символ.

Прабългарите също я използват, но в нейния „затворен вариант” при които тя придобива форма на четири гонещи се квадрата. За това говорят изображенията и от различни графити,

от Мурфатлар, Плиска, Преслав.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От направеният анализ може да кажем че алани и прабългари са използвали обща писменост и са говорили сродни източноирански „сарматоалански” диалекти. Тяхната писменост е пряко продължение на по-старото „скитско” писмо, но дообогатено най-вече със сирийско несторианско влияние, очасти на средноазиатските писмености – партянско, согдийско писмо, съвсем слабо - от „брахми”. Руническите надписи нямат информативно значение от към хронология и по-важни исторически събития. Те са изцяло с битов характер – показват притежание на съдове, търговски сделки, или имат ритуален характер – върху съдове, като магическо заклинание, но използването им продължава и след приемането на християнството. Ситовският надпис и надписите от Мурфатлар по своето съдържание са възхвали към Исус Христос, обръщения за предпазване от съгрешения, поучения за упование във вярата, или просто изписване името на Исус в по-древната му арамейска форма – Йошуа, Йошушо. Откриват се

171

паралели между изписване на някои букви от руническите надписи от Мурфатлар и някои букви от глаголицата и по-къснато кирилско писмо, открити и описани от акад.Иван Гошев в „Кръглата църква” в Преслав, което показва приемствеността между двете писмености. Надписите от Крепча, Равна и Мадара показват по-особена вариантност, показваща ясни паралели със староеврейското писмо.

Руническите надписи от Мурфатлар са писани в 10-11 в., времето на функциониране на манастирския комплекс (условно най-ранната дата 892 г.открита върху надпис с гръцки букви, следва документирано името на цар Симеон І и като най-късна дата може да посочим герба на руския княз Светослав І, разорителя на България в 971 г., издълбан на една от стените – вж.приложение). Въпреки късния срок, след християнизацията, в който би трябвало да очакваме пълно сливане на славяни и прабългари и изчезване на „прабългарския” език, заменен от славянобългарския, старобългарски език, се вижда че това не е станало изцяло. За това говорят наличието на надписи-билингви, на прабългарски и славянобългарски, както и славянобългарски надписи, в които се използват прабългарски думи и изрази (Надписа на поп Димян, Надписа на дарителя Георги), или рунически надпис на славянски думи (кан-отец, и син). Руническите надписи са на прабългарски език. Надписите от Наги-Сент Миклош, също са късни, след Покръстването, за което говорят кръстовете и гръцкият надпис за християнското кръщение, но въпреки това са на прабългарски „алано-сарматски” език, разчетени от проф.Г.Ф.Турчанинов. Този феномен показва че в своето общуване, славянобългарският народ е използвал двуезичието почти до края на І-то Бълг.царство. Крахът на държавността и отсъстивието и за 169 години, последвалото унищожаване на старата „прабългарска” по произход аристокрация, а заедно с това и древните традиции, води до изчезване на прабългарския език и окончателното славянизиране на населението. Във ІІ-то царство, липсват рунически надписи, липсва старата прабългарска титулна система. Вероятно известно катализиране на тези процеси оказват и заселванията на известно и немалко количество тюркоезично, главно куманско и узко население, от което (куманите) произлизат последните две династии, Тертеровци и Шишмановци. Приемайки християнството, те приемат и славянобългарския език. Изключение от този процес правят гагаузите, вероятни потомци на узите „чëрные колубки”, приели християнството, но запазили езика си.

От друга страна, официалните надписи на българските канове, са на гръцки език, включително и летописът издълбан върху скалите около „свещенният символ” на българите, „българският бог” – Мадарския конник, за съжаление фрагментирано запазен. Надписи с гръцки букви но на прабългарски език са използвани също за битови цели – поминателни надписи и чисто практично военни „интендатски” надписи, представляващи „ведомости” за въоръжения и войнските чинове, отговарящи за тях. Част от думите в тези надписи показват и алтайски произход което говори че не може да разглеждаме древните българи като хомогенна източноиранска, сарматска общност, а като сложно възникнала в процесите на миграция алтайско-източноиранска популация. За това говорят и наличието на старобългарски и съвр.български думи показващи най-вече чувашки, старомонголски и тунгусоманджурски паралали (което е предмет на друго мое изследване). Това ме навежда на мисълта че сред древните българи е съществувало двуезичие, алтайски и сарматоалански език, а руническите надписи са оставени както се вижда от сарматоаланската българска група, както в Дунавска България, така и при „черните” българи в Салтов и в Кавказ. Може би това е допълнителна предпоставка за налагането на славянския език като общ за целия народ.

И не на последно място по значение, имаме сериозни доводи да мислим че, алано-древнобългарското (донско-кубанско) писмо е оказало основно влияние за възникване на германското руническо писмо, предвид бурните сарматоалано-германски контакти, започнали с преселението на язигите и роксоланите в Панония и

172

Дакия и завършили с походите на Атила, довели за преселението на значителни алански маси в Западна Европа, вкл. и формирането на трайна прабългаро-гепидска федерация, по-късно вляла се в лангобардите.

От друга страна направеният сравнителен анализ доказва че приликата между алано-древнобългарските руни с тюркските е изключително слаба и привидна, неотговаряща на звуковите стойности на буквите. Факт изключително важен, покзаващ независимият произход и развитие на двете писмености във времето и пространството. Това е още един повод за пълно преразглеждане на научно изчерпилата се „тюркска” теория за произхода на древните българи!

ПРИЛОЖЕНИЕ – 1. ВЪСТАНОВЕНИ ДРЕВНОБЪЛГАРСКИ ДУМИ ОТ НАДПИСИТЕ

(подредени по ред на срещане в надписите)

а). Древнобългарски думи от надписите от Мурфатлар:

кхан – господар, в израза „кхан-отец” – господ-богузие – свят, анолог на осет. uаsкхе, кхие – за мен, аналог на осет.л.мест. хе – към меншио, сио, сиу, сиъ, сийе, сиом – свят, аналог на осет.дигорско siau – скъп, святлонже, лун с – обител, килия, леговище, аналог на осет. дигорски læncаu – теснина, яма, læncæ – теснина, падина, осет. lænk – леговищецонс – ръка, аналог на осетниски cong – ръка

173

тонс – прикован, аналог на осет. дигорски tonun, tonau – разкъсвам, пробивам, издълбаваманучан(с) – лек, аналог на осет. ирон.дигор. æncоn – лексие – птица, аналог на осет. дигорски cъеu, иронски съiu – птичкакхълъ - страдание, аналог на осет. хælыn/хælæn – разрушение, насилиеоргжлйеи – обременен, аналог на осет. иронско uаrgъdžыn – обременен, затормозен, носещ тежест, в букв. и преносен смисъл, за духовна тежест, в дигорски uаrgъ (мн.ч. uærgъtæ) – бреме, тежест. показва връзка с ургулешки – грубо, разрушаващо.анкъолъ – надежда, аналог на осет. иронско ænxъæl, дигорско ængъæl – надежданейкхес – божествен, аналог на тох.(б) nakte – бог, староперсийски necht – чист

си, оцое – истина, аналог на осет. æss (æсс) -–истинаум, оймао – вярвай, вярвам, аналог на тох.(а,б) amok – учение, amouyo – религиозно учение, доктрина, осет.дигорски iman – вяраязд – бог, аналог на осет. zæd, пущунски jazd – богхца (хуца) – господар, бог, аналог на осет. xicau/xеcau – господар, бог и чувашкото xоzа/xuzа – господар, стопанинкоср – праг, аналог на осет. kъæsær – праг (от kъæs – къща)сани или сане – вход, предверие, аналог на осет. дигорски senæ – вход, коридор, предверие, senta – фасада, виж и старобълг. сънъ – кула.кхниш, кхæснæ – обител, свято място, аналог на кабардино-балкарското kеšаnе – поминателен комплекс, гробница и на осет. иронски kъesena, дигорски kesena – дом, крепост, от тох.(б) kisain, kisaim – дом, убежище, сравни с прабълг.дума кисинии/кишини – местообиталища, селищасиж – свят, аналог на осет.дигорски sех – свят, иронски sыgъdæg – свят, чист (респ.пречистен през огън), sыgаs uыn – възкръснал, бълг.диал. секна – искрааиу, æо – сила, аналог на осет.дигорско auæ – сила, енергия,дзиу – на него, аналог на осет.иронски dzы, дигорски dzi – енкл.форма л.мест. 3 л.ед.ч. – от него, на негоцоне – радост, аналог на осет. cin, cin, cijnæ – радостчиуарв(у)зт” – християни, аналог на осет. иронски čыrыstоn, дигорски kiristоn – християнин

(ае)” – е, форма на сп.глагол съм, 3л.ед.ч. осет. дигорски æj, иронски i – е.ма – мой, мен, аналог на осет. mæn/mæ, което е род.п. на л.мест. æz – аз, както и в бълг. мен, ме, в осет. се превежда като мой, респ. в бълг. „на мене”кхоърис – добър, свят, аналог на осет.дигорско хuærz – добър, хубав и иронското xъæriu – святс не(и) – богатство, аналог на осет. zænа – богатствоæхео(к)с – помощ, аналог на осет. æххuыs – помощ, съдействие, ахъахъхъænыn – съхранявамтжхз – уста, реч, аналог на осет. иронско dzых, дигорско dzuх, cъuх - уста, dzыхdžыn, dzuхgin, cъuхgin – добре говорещ, оратор, с точни слова, сравни със съвр.бълг. джуки – устни, респ.усталъан – траен, отстояван, аналог на осет.иронски læuuæn – здрав, траен, læuuыn, дигорски læuun – стоя, отстоявам, оставамае (аи) – той, аналог на осет. uыj личн. указат. мест. им.п. той, тозиансен, а(н)дзæма, ансæма, анос – вечен, аналог на осет. anoson, ænusоn – вечен, ænusmæ – вечно, ænus – век.б р нум – отговорност, аналог на осетинското дигорско bærnæ – отговорност, попечителство, от осетинското bar – воля, желание, действиеуофр – условие, аналог на осет. uаvær – условие, положение

174

оелте – вземам връх, преодолявам, аналог на осет. uæliuæg – победа, uælfаd – подем, вдигане, uælæti – връх, по-високгоела(ун) – грешен, лош, аналог на осет. gаliu – ляв, но и грешен, лош, нечестив (в дателен падеж с окончание æn, в осетински изразява и локативни отношения)уарган – църква, храм, аналог на осет.дигорски аrgъаuæn, иронски аrgъuаn – църква.сит – почитан, аналог на осет. дигорски siаtæ – почитанккхцæ отстоявам, бора се, аналог на осет.иронско xеcыn, дигорско xuecun, xetun – поддържам, държа за някого или нещо, боря се, отстоявам.сип, сиепе – свят, светъл, аналог на авестийски spaeta, персийски sapēt, safēt – светъл

ф - бог, аналог на осет.иронско aw, jaw, дигорско awæ – божествена силатожжйе – силно, аналог на осет.иронско tыxdыžn, дигорско tuxgin – силно, старобълг.тъгъ - силномас-йепæ – добра мъдрост, аналог на староаланското mese – басня, притча, мъдрост, дало съвр.осет. *mas/*mis – мисля и осет. аft, согд. apāt – добър, т.е. mas-apāt – добра мъдрост, добра мисълойовжиу – прославен, добър, аналог на осет. иронско ævædžiаu(ы), дигорски аgъаjzаg – добър, великолепен, славен, удивителен, също дигорски uоgъullu – добърди – на теб, аналог на осетинското dæ – местоим. 2 л. ед.ч., род. пад., означаващи ти, на теб (виж паразитната частица де, изразяваща обръщение, която се използва в разговорната реч, напр. „хайде де”, не е ли остатък от праъблг. ди – ти)уоии – него, аналог на осет. лично указателно местоимение 3л.ед.ч., род. и вин. пад. uыjаu – на негоменекхе – на мен, аналог на осет.ирон. mæxi, дигорски mæxе (mænаu+хе) – на мендесеш – бог, аналог на общоиранското *desi – богтенг – силно, аналогично в осет.иронски tыng, дигорски iting – силнонелн – правя, аналог на осет.дигорски nllæuun, иронски nыllæuuыn – установявам, правя, става, извършвамкхнам/кхном – послушник, аналог на осетинското хъаn, кабардинското kъаn – възпитаник, респ.послушникнмаау или нмааан – почетам, уважавам, аналог на осет. дигорско nimаjun, иронското nыmаjыn – смятам, но и уважавам, почитам някогоæуанчи или æуанчæ – вярвям, показва аналогия с осетинското æuuænk/æuuænkæ – вяра, доверие, преданост. Производно е на глагола æuuændыn/æuuændun – доверявам се, вярвам на накого или в нещосангъ или сънгъ – важен, аналог на осет. дигорско sing, иронското suang – важенжиан – славен, аналог на осет.дигорско dzianun – славен, известенсион или сиън – бързо, аналог на осет. иронско suajыn, дигорско isuаjun – бързо`н`иæн – отминава, аналог на осет.дигорско niuuaiun, иронско uajыn – бяга, изтича, отминава (вж. аиан – пътник)о`æ – ти, аналогично в дигорски еjæ, иронски uы – ти, вж.бълг.разговорно обръщение ей, ой – тиин – е да бъде, аналог в осет.дигорски un, иронски uыn – да бъдеПолоу – неизвестен топоним, аналог в пущунски pul, персийски pol – мост, в таджикски polou – салобаса – дарявам, аналог в осет.иронски bаzzаjыn – оставям, bаjsыn – вземам, от иранския корен *baz – ръка, виж също абхазки, адикски baz, лакски bjaz – париес – 8(?), аналог на осет. ast – 8ап – овце, аналог на вахански yobč, yopč, осетински иронски fыs, дигорски fus тох.(б) auw, санскрит āvi, āvika – овцаънт (онт) – край, или успех (?), аналог в осет. ant – край, или дигорското æntæst, иронското æntыst – успех, удача

175

тоупаи, тыба – обет, клетва, аналог на осет. осетинското tоbæ, чувашкото tupa – обет, клетваканъ – правя, върша, аналог на осет.дигорско kænun, иронско kænыn – правя, създавам, извършвам, в пехлеви kunishn – деяние, в тохарски kān – изпълнявам, пораждам, създавам, в бълг.каня се – смятам да направя нещо.ест къ – 18 или 80, от ес, аналог в осет. æstаj – 80, æstdæs – 18айанъ, аян – пътник, минувач, аналог в тохарското aiñye – вървя и осетинският му иронски аналог аuаjыn – преминавам (тохаро-осетински изоглос)иеманæ – вяра, аналог на осет. дигорско iman – вяра, религия (вж.ум - вярвай)

б). Древнобългарски думи от други надписи от Дунавска България

иа, уйи – той, аналог на осетински иронски uыj, дигорски aj, ejæ – тойсииу – святи - сила, от осет. иронско jau, auæ – сила, мощ, uæjыg/uæjug – великаноши – добър, добрия, от осетински хu, xuы, xos – добъриойими – вариант на оjьминъ – войн, старобългарска дума, в санскрит ojmaān, уudhmaā, хотаносакски on·a - силен, войн, санскрит jema – побеждавамиæиси, ауйеш – истина, в осетински æss, æсс – истинаксуйо – понасям, в осетински иронски хæs – дълг, хæssæn, дигорски хæssun – понасям, пренасям, носят`г – силен, в старобългарски тъгъ – мощ, осетински иронски tyx, дигорски tuxæ – сила, мощгъйойси – тихо, безмълвно, в осетински дигорски gъos, иронски kыus, – тихо, безмълвно (от ухо, слух)ис – е, в осет.дигорски es – да бъде, спом.глагол съм, 3л.ед.ч.ае, уе – луна, месец, название на понеделник, в чувашки ujăx – лунатхе (тце), тхи (тци) – втарник или аналог на Марс, сравни с осетински дигорски cegot, dzegot – секира, бойна брадва, прабългарски чигот –меченосец или войн въоръжен със секира, хотаносакски ttc, согдийски tycq, съвр.персийски ta – брадвахе – страж, пратеник, сряда, аналог на Меркурий, в осет. дигорското хæssun, иронското хæssыn – нося, изпълнявам, или осет. gæs – страж, следящ, наблюдаващанишър – название на Юпитер (четвъртък) от ан – бог и иранското ser/šer – глава, т.е. „предводител, главен бог”уо, уон – название на петъка, Венера, ср. със санскрит jaāni, joni, авестийски ‘ānā – жена, майчина утроба, тохарски yoñiye*, санскрит joni – вагина, утроба, jāni – женакхан, сан – Сатурн, събота, в санскрит Šani, персийски Keivan – Сатурнсон – неделя, вероятно сон – ден на Слънцето, тох.(а) swānce, тох.(б) swānco, прототох. *swāncai – слънце, тох.(б) tsonko – изгрев на слънцетоша – рог, с аналог в осетински sы – рогтеу – наливам, сходна с осетински tæxыn/tæxun – наливамнмиæми – именит, славен, показва сходство с осетинското иронско namыs, дигорско namis – чест, славаæси – в дигорски es – спом.глагол да бъдешги – сух, показва сходство с осетинското sхus uыn – пресушавам, от xus – сухщос – изправен, осет. stаsыn – изправенхаоан – проход, пещера, в старобълг.хуния – проход, осетински хuыnkъ/хunkъæ – бърлога, дупкааоуъилио – върховен, от осет. uæliаu – високо, uælе, uælæuыl – на върха, на високо, дигорското auællag – бог, „всевишния”

176

тих – стръмнина, осетинското tigъ – граница, надвиснал скален къс, скална тераса, скат, ъгъл, теснина, скътано място.(?)арег – конник, което показва паралел с осетинското uærs, bareg – конникайте – те, вж.дигорското еtæ, иронското uыdættæ – лично мест.3 л.мн.ч. – тетги – конни състезания, отговаря на дигорското dogъ, иронското dugъ – конни състезания.хи – той, староперсийски hy – тойиниш – преден, санскрит ānka, в авестийски anika - лице, староперсийски ang – преден, осетински uæn, on – рамо, респ.преденаки, аик – висок, издигнат, тох.(б) akk – издигамбилиу или билиæ – почит към покойника, аналогичното дигорско bililiu – клетва пред покойника, посвещение, волжкобългарското белувик – надгробен знаквгиазкх (угиазкх) или æгиазкх – важен, може да обясним с иронското aхъazzag, дигорското agъajzag, aхъajzag – важентиалисе – упование, дигорско talas – упование, защита, покровителство, talasa - почит, уважениениеæгкш – божествен, вж. найкхесееноки – инок, монах, в осет. иронски iunæg, дигорско еunæg - един, сам, самотенудаæу, или удхæу, уит - душа, което се обяснява с дигорсокото uod, иронското ud, кушанобактрийски uoado – душа, духзиаæл – звучен, звук, която може да свържем с осетинското zæl – звук, ехо, дигорското zælon, иронското zlang – звучен, званливиуъæни – един, единствен, връзка с дигорското euuon – единствен, eunæ – един, единствендкхе – твой, вж. дох, в осет. дигорскиdæхе, иронски dæu – твой, собственитии, атй, æтх – вкусен, от дигорското adæ – вкусен, хранителен, храна, старобългарски оудъ (уд) – месо

в). Древнобългарски думи, въстановени от надписите направени върху съдовете на съкривището от Наги-Сент Миклош

Ут – лично име, връзка с дух, душа (възм. да е самия Отум/Айтони)алъангеан – купувам, от осет.иронски ælхænаggаg, ælхæd – купен, аlхænыn, аnаjыn, дигорски ælхænun – купувамАнеке (Анак), Анук – лично име, при осетинците Айнег, в чувашки и партянски Анак, съвр.бълг.вариант Аньо, Аначкокуане – съдове, кани, коновъ - старобългарскитанк – пенлив, в дигорски tænk – пенещ се, отн.се за питие, виноадзманхъæ – „ацамонг” – елексир, от осет.acamongæ – вълшебната чаша на безсмъртиетотаке или такæ – силен, силно, вж.старобълг. тъгъ, дигорското tuxæ, иронското tых – сила, мощ,ааз – аз, л.мест., в осет. æzсхънуайн – дълбая, гравирам, в дигорски skъunun, æskъunun – издълбавам, ровялик – прорез, нарез, в дигорски lægærdun – прорязвам, luх kænun, иронски аlыg kænыn – правя прорез, български елик – прорез на дрехансуа – пия, от дигорското niuazun, иронското nuazin – пияуе – той, в осет.диг. æj, ирон. uыj – той, лично показ.мест.3л.ед.ч.ин – да бъде, в дигорски un, иронски uыn – да бъдеисни – направи, вж. дигорското isun, иронското isыn – правя, вземам.

177

зас – празен, имаща аналог в дигорското sos, иронско sus – празен, кухтеси – тас, чаша, в тох.(б) tāsi, tasanma, авестийски tašta, осетински tas – съд, тас, чаша, памирски (йидга) tоś – метален, меден поднос, мунджански tоśо – блюдо, тиган, тенжера (алтайска версия, в манджурски toso – приготвям, изработвам, правя, поставям, монголски tos/toso – получавам, поставям в ръка, или евенкското tojus, удегейски tausi – кова)дигетоиги – щамповам, вероятно отразява древнеиранското dāga, dag – клеймо, печат, знак направен с огън, алтайското, тунгусоманджурско duγ - издълбвам, евенкски duγtike, duktike - гравирам, duku – пиша, чувашки tăxşa, tăkxča – кова, дълбаятагроги – здрав, в осетински tægær – здрав, твърд (но възможен и алтайски произход, в тунгусоманджурски солонски tahūra, орокски takkora, нанайски takora, манджурски takura – употребявам нещо или някого, улчийски takuraha – изработен) итсиги – важен, в иронски ittzыg, дигорски ittæg – много, даже, много важно, изключително (алтайска версия, в древнотюркски iδiš (тунгусоманджурското tiγ, tiγэ, мандж.tusxu) – съд, чаша)тайси – така да бъде, тох.(б) taiso, taise, tesа – по такъв начин, така (алтайски версии: 1. в манджурски tэjsu – съответствие, мярка, tэsu – удволетворен, доволен, орокски tes, негидалски tēss, нанайски tias, удугейски teæsi – пълно, манджурски tusa, солонски tosa, евенкски tusaka, удегейски tuhi, древномонголски и древнотюркски tusa – полза, удволетворение. 2. в тунгусоманджурски tэsī, евенкски tэsi, tэši, евенски tes, tъs, негидалски tэsi, улчийски, орокски tesu – чистя, измивам, пречиствам)

г). Древнобългарски думи от „прабългарски” надписи с гръцки букви

охси – хубав, добър, осетински иронски xos, дигорски ахsi – хубав, добърчит – почит, в в осетински иронски čitt, cыt, cыtoe – почитма – не, частица за отрицание, в иранските езици и осетински ma – негиле – лош, скверен, осет. иронски gаliu, дигорски gаlеu – ляв, но и грешен, лош, нечестив, зло, сравни с бълг. галатски – дяволски, галатя – скверня, псувам.анзи – година, в дигорски anzi – годиназера – възраст, старост, дигорски zærua, zæruæ, иронски zærond – възраст, староститзи – важен, в иронски ittzыg, дигорски idtæg – много („итсиги” от съкровището от Наги-Сент Миклош?)асо – период от време, дигорски asæ – размер, величина, период от времезентии – почит, почести, от дигорското dziаntæ – почести, славярати – извършвам, вж. бълг. ратувам – стремя се, желая, в дигорски rаtu kænun, иронски rаtu kænыn – изпълнявамйевок – юнак, вероятен аналог на дигорското uæjug, иронското uajыg – великан, юнак, богатиреалх, олх – покой, аналог на осетинското ulf – почивам, вж.бълг.охлабвамаес – негов(а), в дигорски æ, иронски jæ – негов, неговаосоа – съпруга, жена, аналогично на осетинските иронски us, дигорско uosæ – съпруга, женатангран – клетва, аналогично в монголски tangarag – клетва, калмикски tanhrg – клетва, от протомонголското tangγaraγ – клетва, обет, в тунгусоманджурски tanarag, манджурски tanγarik, tankarila – клетва, обет, древнотюркски tanuq – свидетелствопс ру – смирение или настъпвам, 1.дигорското æfsaræ, иронското æfsarm – смирение, чест, съвест, 2.дигорското æfsærun, иронското æfsærыn – настъпвам.

178

читкои-ичрегу-боил – комендант на военен лагер, в осетински cagъd – ограда от дървени колове, палисада, пущунски tsokaī – защитена постройка, укрепление, максимално близко до старобългарското понятие „тцика, чика” – укреплениехумсхи купе – кожена ризница, в монголски хоm, персийски kham – сурова необработена кожа, в тунгусоманджурски kupэ – шуба, чагатайски köpе – ризница, бронятулши – шлем или колчан, в кумански tulga, towulga – шлем, или връзка със старобълг. тулъ – колчан, санскрит *tūrnas – колчан, осетниски tula – кръгъл, пръстен, tulæg – валчест, обълестрогин купе – „долна” ризница, слагана под основната или защитно наметало за коня, в осет. astærыn/astærun – застилам, постиламтортуна пиле жупан – вид командир, тортуна от старобълг. тр ть, бълг.диал. турия – дружина, чувашки turta, turda – племе, пиле – старши, гилянски pille – голям, пиле-жупан – старши жупаналхаси купе – плетена ризница, в иронски ælхыncъ, дигорски ælхij – възел, примка, аlхыncъ kænыn – правя възли или примки. Произлиза от глагола ælхъivыn/ælхъеvun – свивам, стискам, стягам, пресовамхлобрин – таран, стенобитно оръдие, хло- от осет. хælæn – разбиващ, (бълг. хлопна – ударя), хъil – масивна изправена греда и брин, в осет. bыrыnkъ – острие, накрайник, клюн, нос, рило, вахански brin – колянокъан, кхъан – кан, владетел

ПРИЛОЖЕНИЕ – 2. РАЗЛИЧНИ ПИСМЕНОСТИ.

179

180

181

182

183

184

185

186

187

188

189

190

191

192

193

Сравнителна таблица на ретринските, микоржинските и младшите скандинавски руни по А.Платов.

Схема, изобразяваща глаголически абецедар на стената на Кръглата църква в Преслав.

194

195

196

ПРИЛОЖЕНИЕ – 3. „СКАЛНИТЕ РИСУНКИ ОТ МУРФАТЛАР” по BASARABI-MURFATLAR

un s it arheologic din Dobrogea secolelor X-XI o monografie de Vladimir Agrigoroaei şi Luiza Zamora.

http://www.patzinakia.ro/MonografiaBasarabi-Murfatlar/basalbumINTRO.htm

197

198

(б.а.: Този знак твърде много прилича на родовия герб на Рюриковичите и най вече

на княз Светослав - , което показва че е възможно по време на опустошителния си поход срещу България в 971 г., извършен през Северна Добруджа, да е посетил Мурфатларската обител и да е оставил своя знак. Не случайно „Переславец на Дунай” е смятал за своя резиденция в новозавладените български земи, а както доказва географа проф.Г.Батлаков, въпросния Переславец, (Преславец) е съвр.гр.Констанца, наричана в географските карти почти до 18 в. с името Преславица! Мурфатлар е на 15 км, западно от Констанца.) На територията на Киевска Русь, двузъбецът като родов знак на управляващата династия се използа едва от 10 в. и то пръв който го въвежда е княз Светослав. Двузъбците се откриват като тагмени знаци преди всичко в района на Керч и Саркел, което показва че Рюриковичите са го заели от местното ираноезично население, смятат Ал.Фетисов и Ирина Галкова, които свързват наличието му в Мурфатлар с похода на Светослав срещу България.

199

200

201

202

203

204

205

206

207

208

ПРИЛОЖЕНИЕ -4. СЪКРОВИЩЕТО ОТ НАГИ-СЕНТ МИКЛОШ. (по Ст.Ваклинов)

209

Съкровището от Наги-Сент Миклош, по:

P r o f . I v a n D o b r e vTHE GOLDEN TREASURE OF THE BULGARIAN KHANS FROM ATTILA TO

SIMEON (s y n o p s i s)

- http://bolgnames.com/index.html

210

211

212

Въстановка на конника.

213

214

Ситовски надпис

215

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. (А-АХ-ИКДБ) - А.А.Хофарт. Изгубените кодове на древните българи. Изд. „Тангра-Танакра” С.2001 г.

2. (АБ-ПМП) - Ал-Бируни. Памятник минувших поколении. Ташкент.1957г.3. (АГ-ИКДК) - Аркадий ГАЙСИНСКИЙ (Шедерот, Израиль). Ивритские корни в

топонимах древнего Киева. Адрес на статията - http://www.zn.ua/3000/3150/49177/ 4. (АГ-СМПСР) - А.Гаркави. Сказания мусульманских писателей о славянах и

руских /с половины 7 в. до конца 10 в. по Р.Х./. Санкт-Петербург. 1870 г.5. (АП,АвД-ПКРИ) - А.Платов, А.ван Дарт. Практический курс рунического

изкуства. М.1999 г.6. (АС-ТIРБИ) - проф. д-р Атанас Стаматов. TEMPORA INCOGNITA НА

РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ. Издателство: МГУ “Св. Иван Рилски” С.1997 г. Уеб-сайт - Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика. - http://protobulgarians.com/kniga_Atstamatov.htm

7. (АШ-ЭСАЯ-1) - Амин Шагиров.Этимологический словарь адыгских (черкесскых) языков.Букви /А-Н/и-во „Наука”.М.1977г.

8. (АШ-ЭСАЯ-2) - Амин Шагиров.Этимологический словарь адыгских (черкесскых) языков.Букви /П-И/и-во „Наука”.М.1977г.

9. (АЩ-РНД-СА-19-1954) - А.М.Щербак. Несколько слов о приемах чтение руническх надписей найденых на Дону. Советская Археология,бр.ХІХ – 1954 г.

10. (БВ-МДХ) - Б.Вайнберг. Монеты древнего Хорезма. М.1977 г.11. (БКС) - Баскско-карвелские соответствия. Г.А.Климов. Уеб-сайт:

www.euskara.narod.ru 12. (БЛ-ККМ) - Б.Литвинский. Древние кочевники “Крыши мира”. М.1972 г.13. (БП-АРС-ФМ-2,4-1979) - Б.Пейчев. Aethicus Philosophus Cosmographus. Сп.

„Философска мисъл” книжки 2,4 – 1979 г.14. (БЦ-ИБЕ-1) - История на българския език. Том-1. Беньо Цонев. С.1919 г.15. (БЦ-ИБЕ-2) - История на българския език. Том-2. Беньо Цонев. С.1984 г.

(фототипно издание)16. (ВА-ГООЯ) – В. Абаев. Граматический очерк осетинского языка. Орджоникидзе.

1959 г. Електронен адрес: http://www.allingvo.ru 17. (ВА-СЕИ) - В.Абаев. Скифо-Европейские изоглоссы. На стыке Востока и

Запада. М. 1965 г.18. (ВА-ССН-ДИЯ) - В.Абаев. Скифо-сарамтские наречия. Основы иранского

языкознания. Древнеиранские языки. Ответвтвенный редактор В.С.Расторгуева. М.”Наука”-1979 г. В pdf. формат на Уеб-сайт: www.auditorium.ru

19. (ВА-С-1) - В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том I. А-К'. Издательство Академии наук СССР, Москва-Ленинград, 1958 г., 657 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 13 МВ).

20. (ВА-С-2) - В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том IІ. L-R. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1973 г., 449 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 6,7 МВ).

21. (ВА-С-3) - В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том III. S-T'. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1979 г., 360 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 7,2 МВ)

216

22. (ВА-С-4) - В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том IV. U-Z. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1989 г., 326 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 9 МВ).

23. (ВБ-ЕПРНМ-В-4-1976) - В.Бешевлиев. Етническата принадлежност на руниите надписи от Мурфатлар. Сп. „Векове” кн.4-1976 г.

24. (ВБ-П) - В.Бешевлиев. Първобългарите. С.1981г.25. (ВБ-ПБН) - В.Бешевлиев. Пръвобългарски надписи. С.1992 г.26. (ВБ-ПЕП) - В.Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. С.1981 г. В

електронен вариант на Уеб сайт: “Книги за Македония” - http://www.promacedonia.org/vb/index.html

27. (ВВ-НПДБ-ПРС-5) - В.В.Вертоградова. Неизвестное письмо в многоалфавитном пространстве Древней Бактрии. Петербургский Рериховский сборник, выпуск 5, "Рериховские чтения в институте востоковедения РАН". 2002 г. Уеб-сайт: http://www.roerich-museum.org/PRS/book5/content5.html

28. (ВГ-ДЕЕ) - Вл.Георгиев. Дешифриране на етруския език. С. 1971г.29. (ВД-ХМВ) - В.П.Даркевич. Художественный металл Востока VIII-XIII вв.

Издательство "Наука".М. 1976 г. В HTML формат, на Уеб-сайт: www.archeologia.ru, адрес: http://www.archeologia.ru/Library/Book/2b61a296a57e/Info

30. (ВИ-РП) - В.А.Истрин. Развитие письма. М. 1961 г.31. (ВИ-ТЯ) - В.Вс.Иванов. Тохарские языики. М. 1959 г.32. (ВЛ-ПДРП) - В.Лившиц. О произхождении древнетюркской рунической

письмености. „Советская тюркология” 4, 1978 г.,стр.86-98. В PDF – форамат на Уеб-сайт: „Санкт-Петербургский филиал, Института Востоковедения РАН. http://www.orientalstudies.ru/eng/index.php?option=com_publications&Itemid=75&pub=1036

33. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ) - В.Расторгуева, Дж.Эдельман. Этимологический словарь иранских языков. Том - 1,2,3. М. „Восточная летература” РАН. 2000 (т-1), 2003 (т-2), 2007 (т-3).

34. (ВС-КПАБ) - В.Стоянов. Кумано-печенежки антропоними в България през 15 в. С. 2000 г.

35. (ВС-РХТ) - Рушанские и хуфские тексты и словари. В.С.Соколов. АНСССР М.Л. 1959 г.

36. (ВЧ-ЗПСПКПССВ) - В.Чудинов. Загадки славянской письменности.Как еще писали славяне в средние века? Уеб-сайт „А К А Д Е М И Я Т Р И Н И Т А Р И З М А ” . Адрес документа: http://www.trinitas.ru/rus/doc/0211/005a/02110028.htm

37. /ВЧ-ЗСП/ - В.Чудинов. Загадки славянской письменности.Читаем слоговые тексты. // Уеб-сайт: «Академия Тринитаризма», М., Эл 77-6567, публ.11700, 08.12.2004

38. (ВЧ-Р) - В.Чудинов. Руница и тайны археологии Руси. Издательство „Вече”. М.2003г. Файл взят с сайта http://www.natahaus.ru

39. (ВЧ-ТПСА) - В.А.Чудинов. Тайное послание Софийской азбуки. Уеб-сайт: „Чудинов.ру.” Адрес на статията: http://chudinov.ru/taynoe-poslanie-sofiyskoy-azbuki

40. (ГК-ПХА) - Георги Костов. Погребението на Хан Аспарух в светрината на археологическите данни. С. 1998 г.

41. (ГТ-ЭЗ-ИАНСССР-1947-VІ-6) - Г.Турчанинов. Эпиграфические заметки. Сборник: „Известия АНСССР. Отделение литературы и языка” – том VІ, вып.6, ноябрь-декабрь. 1947 г.

217

42. (ГТ-ДСПОП) - Г.Турчанинов.Древние и средневековые памятники осетинского письма и языка. Владикавказ "Ир" - 1990г. Уеб-сайт: http://iriston.com/download/turchaninov.pdf

43. (ГТ-ППЯНКВЕ) - Г.Турчанинов. Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной Европе. Л.1971 г.

44. (ДДСБНТ) - Диалектни думи от сборника Българско народно творчество. 12 тома. София. 1970 год., събрал Иван Танев Иванов. http://protobulgarians.com

45. (ДРС) - Таказов Ф. М. "Дигорско-русский словарь" 30 000 слов. Владикавказ. 2003 г. - http://www.allingvo.ru/DIC/digor-rus_dictionary.htm (Для Lingvo версии - 9, 10, 11, 12)

46. (ДТС) - Древнетюркский словарь. Лениград – 1969 г. Авторы: Наделяев В.М., Насилов Д.М., Э.Р.Тенишев, Щербак А.М., Боровкова Т.А., Дмитриева Л.В., Зырин А.А., Кормушин И.В., Летягина Н.И., Тугушева Л.Ю. Ленинград 1969. Уеб-сайт: “Monumenta altaica” - http://altaica.ru/LIBRARY/dts.htm. Все файлы представлены в формате pdf. Сканирование - Илья Грунтов, 2006 г.

47. (ДЧР) - Древние чувашские руны. (анонимен автор), статия: http://mirontoli.googlepages.com/chuv_runy.pdf

48. (ЕМ-СРН) – Е.Мельникова. Скандинавские рунические надписи. (Новые находки и интерпретации). М. 2001 г.

49. (ЭМ-ЯДРП,гл.2) - Э.А.Макаев.Язык древнейщих рунических надписей. Лингвистический и историко-филологический анализ. М. 1965 г.

50. (ЖВ-СП) - Ж.Въжарова.Славяни и прабългари. С.1976 г.51. (ЗГ-ОФЛИ) - З.Д. Гаглойти "Осетинские фамилии и личные имена". Цхинвал

"Южная Алания" 2007 г. В електронен вид: http://iratta.com/2007/12/09/soderzhanie.html

52. (ИА-УЧРС) - И.А.Андреев. Учебный чувашско-русский словарь. „Практический курс: Учебное пособие. 2-е издание.Чебоксары: Чуваш. кн. изд-во, 2002” – Уеб-сайт: “Monumenta altaica” - http://altaica.narod.ru/v-turks.htm , както и на http://yumah.ru

53. (ИГ-СБГКН) - И.Гошев. Старобългарски глаголически и кирилски надписи от ІХ и Х в. С.1961 г.

54. (ИД-ЗСБХ) - И.Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. С.2005 г.

55. (ИК-ЕПВДБ) – И.Коев. Етнокултурни паралели между волжките и дунавските българи. Сборник: „Първи конгрес на Българското историческо дружество”, т.2. С.1972 г., стр.167-177

56. (ИК-РЭДБ-ТА1-2-2000) - Игорь Кызласов. Руническая эпиграфика древных болгар. сп.”Татарская археология” бр.1-2.Казан 2000 г. Уеб-сайт: “Vassil Karloukovski's Page” - http://www.kroraina.com/runic/kyzlasov2.html

57. (ИС,К-ЭСВЯ) - И.Стеблин-Каменский. Этимологический словарь ваханского языка. С-П.1999 г.

58. (ИС-МПДБС-1) - Илко Стоев. Миситични паметници на древното българско слово. Част-1. Ст.Загора – 2002 г.

59. (ИС-ОГ) - Илко Стоев. Отвъд глаголицата. Ст.Загора – 2005 г.60. (ИС-ПРС) - Искандер Санзари. Пехлевийско-русский словарь. www.avesta.org.ru61. /ИС-РКВЕХ/ - Игорь Годович СЕМЕНОВ. О РАННИХ КОНТАКТАХ

ВОСТОЧНОКАВКАЗСКИХ ЕВРЕЕВ И ХАЗАР. Уеб-сайт: http://gorskie.ru/istoria/rn-kontakt.htm

62. (ИРС) - Осетинско (иронско) русский словарь. 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28 000 СЛОВ С приложением грамматического очерка осетинского языка В. И. АБАЕВА ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ * 1970 г.

218

-http://www.allingvo.ru/DIC/iron-rus_dictionary.htm (Для Lingvo версий 9, 10, 11, 12)

63. (ИТ-ИПНПБ) - И.Т.Иванов. Изследване върху прабългарските названия на Планетите-Богове, съгласно Розетката от Плиска - http://protobulgarians.com. Също публикувана в сп.”Анали”, бр.1-3, 2007 г., стр.104-111.

64. (ИТ-ОССТЗ) - Иван Танев Иванов. ОСНОВНИ ПРАБЪЛГАРСКИ СИМВОЛИ (Y, IYI) И ТЯХНОТО ЗНАЧЕНИЕ. (В-к България, издание на в-к Сливенско дело. Година II, брой 58, 4 декември, вторник, 2007, с. 10) Уеб-сайт: Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика. - http://protobulgarians.com адрес на статията: http://protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Symvoli%20na%20drevnite%20baalgari-final.htm

65. (ЙМ-ЗПГ-ИА-7-2001) - Й.Марков. За произхода на глаголицата. Сп. “Исторически аламанах” бр.7. 2001 г.

66. (КВ-СЯ) - К.Т.Витчак. СКИФСКИЙ ЯЗЫК: ОПЫТ ОПИСАНИЯ. Сп. “ВОПРОСЫ ЯЗЫКОЗНАНИЯ” 5 1992 - http://ameshavkin.narod.ru/litved/grammar/ling/scythai.htm

67. (КП-НДПА-БВ-2-2000) - К.Попконстантинов. Нови данни за прабългарската антропонимия. Български векове,бр.2,2000г.стр.29-43

68. (КП-ПНСММ-ПС-2000) - К.Попконстантинов. Поклонически надписи от скалния манастир при Мурфатлар (Басараб) Румъния. Палеобалканистика и старобългаристика. ІІ есенни международни четения „Проф.Иван Гълъбов”. Велико Търново 14-17.11.1996 г. В.Търново-2000 г.

69. (ЛБ-ПМЦГ) - Л.Боровкова. Проблема местонахождении Царства Гаочан. М.1992 г.

70. (ЛГ-Х) - Л.Н.Гумилев. Хунну. С-П. 1993 г.71. (ЛД-П-ЗАПСБ) - Л.Дончева-Петкова. Знаци върху археологически паметници от

Средновековна България - VII - Х в. С.1980 г.72. (МА,ЕП-ЯТ) - М.С.Андреев, Е.М.Пещерева. Ягнобские тексты. АНСССР М.Л.

1957 г.73. (МГ-ИХСК) - Митрополит Гедеон (Митрополит Ставропольский и

Владикавказский). История християнства на Севернего Кавказа. Уеб-сайт: „Православие и ислам” http://www.um-islam.nm.ru/2gedeon.htm

74. (МК-ВП) - Максим Караджов. В Прародината. С.2004 г.75. (МК,В-ЕППР) – Мария Китова-Василева. Език и писменост: произход и развитие.

С.2008 г.76. (МП) - Эстер Иштванович (Ниредьхаза), Клаус фон Карнап-Борнхайм (Марбург),

Валерия Кульчар (Асод). „Магические” подвески мечей в Карпатском бассейне и Скандинавии. ВДИ, 2, 1994 г. /Вестник Древней Истории бр.2, 1994 г./ OCR Halgar Fenrirsson halgar#newmail.ru)

77. (МРС) - Монгольско-русский словарь - http://steppe.hobi.ru/materials/slovary.shtml78. (МФ-ЭСЧЯ-1) - М.Р.Федотов . „Этимологического словаря чувашского языка” (1

том А-Р pdf, 13Mb), Чебоксары - 1996 г. Уеб-сайт: Monumenta altaica - http://altaica.narod.ru/v-turks.htm

79. (МФ-ЭСЧЯ-2) - М.Р.Федотов . „Этимологического словаря чувашского языка” (2 том C-Я pdf, 22 Mb) Чебоксары - 1996 г. Уеб-сайт: Monumenta altaica - http://altaica.narod.ru/v-turks.htm

80. (НГ-ОА) - Никола Гигов. Орфей и азбуката. Хелиопол. 2006 г. Уеб-сайт: http://nikolagigov.hit.bg

81. (НЛ-ОМГПИОК) - Н.В. Леонтьев. Образ мировой горы в памятниках искусства окуневской культуры. - http://www.philosophy.nsc.ru/journals/humscience/3_00/03_Leont'ev.htm Журнал

219

„Гуманитарные науки в Сибири” бр.3.2000 г. както и виж: Н.В. Леонтьев Стела окуневской культуры из улуса Тазьмина, Опыт структурно-семантического анализа. http://www.philosophy.nsc.ru/journals/humscience/3_01/02_Leon.htm бр.3.2001г.

82. (НП-ПНД-ДМ-сс-ВС) - Нина Пигулевская. К вопросу о „писменных народах” древности. Древний мир - сборник статии, посв. акд. В.В Струве. М. 1962 г.

83. (ОМ-ПМЛ) - О.А.Мудрак. Пратюркская металлургическая лексика. Уеб-сайт: “Monumenha Altaica” - http://altaica.narod.ru/papers.htm, адрес на статията - http://altaica.ru/Articles/metl1.pdf

84. (ОРС) - ОСЕТИНСКО-РУССКИЙ СЛОВАРЬ 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28 000 СЛОВ. Состовили: Б.Б.Бигулаев К.Е.Гагкаев, Н.X.Кулаев, О.Н.Туаева. ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ – 1970 г. – електронна версия, от сайта: Осетинский язык. On line. http://lingvo.osetia.ru/index.html, виж също http://www.allingvo.ru/DIC/iron-rus_dictionary.htm

85. (ОС-К-КПКК) - О.Л. Сокол-Кутыловский. Кольцо из Петроссы и копье из Ковеля. Сокол-Кутыловский О.Л., Краткий обзор некоторых рунических надписей континентальной Европы // «Академия Тринитаризма», М., Эл 77-6567, публ.14531, 01.08.2007 http://www.trinitas.ru/rus/doc/avtr/01/0766-00.htm

86. (ПД-ДБЕ) - Древнобългарска епиграфика. П.Добрев, М.Добрева. С.2001г.87. (ПД-ДИДК) - Да изтръгнеш слово от камъка. П.Добрев. С.2002 г.88. (ПД-ЗФ) - П.Добрев. Златният фонд на българската древност.С.2005 г.89. (ПД-ЕАКБ) - Езикът на Аспаруховите и Куберови българи.П.Добрев.С. 1995 г.90. (ПД-КК) - Каменната книга на прабългарите.П.Добрев. С.1992 г.91. (ПИ-КПСНА) – Панайот Иванов. Критичен поглед върху статията „Неизвестната

азбука” на полския учен проф. д-р Едвард Триарски Науч. съобщ. на СУБ кл. Добрич, т. 10:58-62, 2008 г. (Електронна версия), http://geocities.com/usb_dobrich/085.pdf

92. (ПИ-ПРНД) - Панайот Иванов. Прабългарски рунически надписи открити в Добруджа. Научно съобщение на СУБ клон Добрич, т.8, 2006 г. Уеб-сайт: http://geocites.com/usb_dobrich2/043.pdf

93. (ПП-СПЛ-А-4-1992) - П.Петрова.Старобългарска петроглифна летопис. Сп. „Археология” – кн.4, 1992 г.

94. (ПЦСС) – Полный Церковно-славянский словарь. Григорий Дячьенко. Издательство „Отчий дом”, 2005 г. (фототипно издание от 1900 г.) Уеб-сайтове: http://www.slavdict.narod.ru/ , http://www.knigka.info/2008/10/19/polnyjj-cerkovno-slavjanskijj-slovar.html

95. (РА-ИК-Р) - Рустам Абдулманапов. История Кыргызов. Орхоно-Енисейская руническая письменость. www.kyrgyz.tsu.ru/runs/runs.shtml

96. (РБ-АВРЭ) - Р.Бетрозов. АДЫГИ: Возникновение и Развитие Этноса. Уеб-сайт: „zihia.org Circassian Independent WebSource”, адрес на статията - http://zihia.org/cs.asp?TID=106

97. (РТС) - Русско-татарский словарь - http://mtss.ru/?page=dic_rus-tat98. (РХ) - Русь и Хазария, адрес на статията - http://white-society.org/index.php?

name=Pages&op=page&pid=44499. (СВ-СК) - Ст.Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-XI век.

Българско Историческо Дружество, Издателство Наука и изкуство, София 1977 г. Електронен адрес - www.promacedonia.org/sv/index.html

100. (СДСЯ) – Словарь древнего славянского языка, составленный по Остромирову евангелию. А. В. Старчевский. Изд. А. С. Суворина. – СПб., 1899. На уеб-сайтове: http://imwerden.de/cat/modules.php?name=books&pa=showbook&pid=977 в pdf (jpg) формат, http://www.krotov.info/lib_sec/18_s/ta/rchevsky.htm

220

101. (СК-ДРП) - Древнетыркские рунические памятники. С.Клящорний. М.1964 г.102. (СИ-РРОД) - Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата

ни от ХІХ и ХХ век. Стефан Илчев. С. 1998 г.103. (СТ-ДХ) - С.Толстов. Древний Хорезм. М.1948 г.104. (ССТМЯ) - Сравнительный словарь тунгусо-маньчжурских языков.Материалы

к этимологическому словарю. Издательство „Наука”. Ленинградское отделение. Ленинград 1975. Отв. редактор В.И.Цинциус. Составители: В.А.Горцевская, В.Д.Колесникова, О.А.Константинова, К.А.Новикова, Т.И.Петрова, В.И.Цинциус, Т.Г.Бугаева.Сканирование: Александр Лиджиев (Элиста), 2005 г. Все файлы представлены в формате pdf и имеют размер от 300 Кб до 5 Мб. Уеб-сайт: „Monumenta altaica” - http://altaica.narod.ru/tms.htm

105. (СДСЯ) – Словарь Древнеславянского языка. Ф.Миклошич, А.Х.Востоков, Я.И.Бередников, И.С.Кочетов. Санкт-Петербург – 1899 г.

106. (ТК-ЗН-ОИОЯ) - Т.Т.Камболов. д.филолог.н. Очерк истории осетинского языка. Издательство "ИР', г.Владикавказ, 2006 г. Уеб-сайт: http://www.alanica.ru/writing/index.htm

107. (ФГ-СЗИО) - Ф.ГУТНОВ. СУБЪЕКТИВНЫЕ ЗАМЕТКИ ПО ДРЕВНЕЙ И СРЕДНЕВЕКОВОЙ ИСТОРИИ ОСЕТИИ. Сп.Дарьял бр.3. 2004 г. – www.darial-online.ru/2004_3/gutnov.shtml

108. (ХБ-СХГ) - Х.Х. Биджиев - Святилище из Хумаринского городища. XVII "Крупновские чтения" - http://www.nasledie.org/v3/ru/?action=view&id=142125

109. (ХД-БУОС) - Христо Димитров. Българо-унгарските отношения през средновековието. С. 1998 г.

110. (ХФ-ПДЕ) - Хаджар Фиюзи. Персийски думи в българския език. С.2004 г.111. (ЧАЯ) - Чăваш арçын ячĕсем. Википедири материал: http://cv.wikipedia.org/ 112. (ЮС,СП-КМК) - Ю.Степанов, С.Проскурин. Константы мировой культуры.

Альфавиты и альфавитные тексты в периоды двоеверия.М.1993 г. Файл взят с сайта http://www.natahaus.ru/

113. (Ch-DIV) - A Dictionary of the Iranian Verb. Cheung.: http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden

114. (D-SIL) - Slavic inherited lexicon. R.Derksen.: http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden

115. (DA-DT-b) - A dictionary of Tocharian B. - D. Adams.: http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden This database, created by S.Starostin and A.Lubotsky, reflects the text of the book by Douglas Q. Adams A dictionary of Tocharian B, Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999 (the book is still available at the „Editions Rodopi”, information at: http://www.rodopi.nl/home.htm). Only the most obvious typos have been tacitly corrected.

116. (DRT) - Woerterbuch: Deutsch-Russisch-Tadschikisch. Уеб-сайт: http://www.ge-li.de/

117. (ЕDGL) - An Etymological Dictionary of the Gaelic Language MacBain, Alexander Gairm Publications, 1982 Published by Gairm Publications, 29 Waterloo Street, Glasgow G2 6BZ Tel. 041-221 1971.Printed by Clark Constable (1982) Let, Edinburgh ISBN 0 901771 68 6 1st edition – 1896 2nd edition (revised) – 1911 Photolitho Reprint of 1911 edition – 1982 Keyed in by Caoimhín P. Ó Donnaíle, Sabhal Mór Ostaig.HTML version by John T. McCranie, San Francisco State University. - http://www.ceantar.org/Dicts/MB2/index.html

118. (EG) - Etruscan Glossary.: http://www.geoocites.com/Athens/Forum/EtruscanGlossary.htm

221

119. (EID) - Foclóir Béarla-Gaeilge (English-Irish Dictionary) : http://www.crannog.ie/focloir.htm

120. (IED) - Iskaskimi – English dictionary. www.angelfire.com/sd/tajikistanupdate/isheng.html

121. (IEE) - Indo-European etymology by S. Starostin.: http://starling.rinet.ru The Indo-European database, compiled on the basis of Walde-Pokorny’s dictionary by S. L. Nikolayev. All etymologies are also linked - whenever it is possible - to Pokorny’s on-line etymological dictionary.

122. (JP-DCAW) - Dictionary of most common AVESTA words. Copyright 1995, Joseph H. Peterson.: http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#dctb

123. (KC-BTCCC) - Dr. Constantin Chera. BASARABI. THE CAVE CHURCHES COMPLEX. Description of the archaeological site and of the carved images.: http://inoe.inoe.ro/constanta/pagini/p13.html

124. (L-IAIL) - Indo-Aryan inherited lexicon. - А.Lubotsky.: http://www.indo-european.nl/cgi-in/main.cgi?root=leiden

125. (Р-IEW) - Indogermanisches etymologisches Woerterbuch. J.Pokorny.: http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden The database represents the text of J. Pokorny’s „Indogermanisches Etymologisches WЈrterbuch”, scanned and recognized by George Starostin (Moscow), who has also added the English meanings. The database was further refurnished and corrected by A. Lubotsky.

126. (S-AE) - Altaic etymology. S. Starostin. Copyright 1998-2003. Это этимологический словарь алтайских языков, над которым группа исследователей - С.Старостни, А. В. Дыбо, О. А. Мудрак и И. Шервашидзе - работали уже около четырех лет. Эта база данных содержит большое количество еще довольно сырого материала, который мы надеемся отполировать в финальном издании. Однако мы готовы выставить этот материал на всеобщее обозрение, чтобы последние достижения алтаистики стали общедоступными.: www.starling.rinet.ru

127. (S-YE) - Yenisseian etymology. S. Starostin. Comparative vocabulary of the Yenisseian languages, published as Starostin 1995. The glosses and comments here are in Russian (no English translation is available yet), so you need a Cyrillic font and some knowledge of Russian to utilize this database. Database structure.: www.starling.rinet.ru

128. (ТW) - Тюркские Писменности - Свод Надписей. Уеб-сайт: Türkic World - http://s155239215.onlinehome.us/turkic/30_Writing/Codex%20EuroAsiaticDon%20Ru.htm

129. (UE) - Uralic etymology by S. Starostin. http://starling.rinet.ru This is the database that had been originally (in the early 90’s) started by E. Helimski on the basis of Redei’s dictionary (UEW), but left unfinished. The material from UEW was ultimately transferred into the database by S. Starostin, so it is available as a more or less complete product right now. Meanwhile, S. Nikolayev is working on expanding it considerably and constructing a number of subordinated databases, so we expect a renovated Uralic database system shortly.

130. (VS-ETD) - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic” . Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/

222