Мантраот Камелия Кондова на 1 юли 2012 г. в 12:00 ·

Трябва да съм силна, силна, силна.

Не за трима,боже, а за десет.

Трябва светлината да ми стигне –

та да видя пилците наесен...

 

Трябва мама да не се тревожи.

И синът ми да не е виновен.

Трябва след милувката на ножа

да остане естетичен спомен.

 

Трябва да съм ангелски красива,

та любимият да осъзнае,

че в мига, във  който си отивам –

просто правя крачката към Рая...

 

Трябва най-добрия си приятел

за добро момиче да оженя.

Та в мига, във който ме изпрати,

да е влюбен и щастлив и... верен.

 

Трябва да прилича на поема

моето напускане на всичко.

Но животът взема, взема, взема...

 

Някой друг да го чете  на срич –ки...

Умореният Мюнхаузенот Камелия Кондова на 5 юни 2012 г. в 13:47 ·

Даа, бих могла да се измъкна за косата,

но неразумно я подстригах преди време.

Сега не ставам за добър приют на вятъра-

да постои и и да въздъхне...но после да ме вземе...

 

Аз вече съм летяла с други ветрове – уж безпосочно .

Ала по женски си признавам, че страстта им управлявах.

Където ме заведоха, не бе случайно– а нарочно.

И всичките летящи покриви си заслужавах....

И затова не съм удобна и уютна  къща.

Дъждът без никаква преграда нощем ме обича.

И цялото небе след дълго скитане се връща

при мен. Тъй както правеше, когато бях съвсем момиче...

 

Смъртта ми също се смили и слезе от баира.

За да не го катеря мъчно, а просто да се слеем....

 

Аз твърде дълго репетирах за това умиране.

Сега ми предстои най-после да го изживея.

На 43от Камелия Кондова на 27 февруари 2012 г. в 20:11 ·

Фалшиви –одите за любовта.

И ето,че ми стана безразличен

Животът, който проговаря с „Да!”,

а после три живота го отрича.

 

Но всеки ден се будя  със сърце

и то се влюбва глупаво и гласно,

в живота, който заявява „Не”,

а после...три живота е съгласен.

 

И уж е тайна стръмният пейзаж.

И уж съвсем сама си го катеря –

живота, който иска да е  страж,

но няма как да ми остане верен.

 

Разбирам го, преди да сподели

душата си, /остатъка от нея./

Животът с побелелите коси

не вярва на каляски и на феи.

 

И аз във всяка приказка греша,

но пак се вкопчвам /сигурно съм жива?!/

в Живота – опашатата лъжа.

 

Опашката е смърт. Но е красива!

Защо го обичам или принос към философията за егоизмаот Камелия Кондова на 17 януари 2012 г. в 15:45 ·

Защото е достатъчно висок

по ръста на сърцето, за да мога

да  го избистря в смисъла на Бог.

/За мен е важно да говоря с Бога/.

 

Да го попитам и да разреши

да дишам, да пресичам на червено.

Да избере сред всичките души-

да ме погали персонално – мене.

 

Защото ми е хубаво да знам,

че, произведен в Господ,  е  нарочен

от мен – тъгата -  да направи храм –

в ракиеното мъжко слепоочие.

 

И все едно дали от три до пет

ще има свойто време да се моли.

Вината му прилича на поет,

след който са изплакали тополите.

 

 

Те още мокрят белия ми лист.

/Вода ще е любовната ми книга./

 

Защото съм завършен егоист –

раста, когато Него го издигам.

Вчерашна приказка за спасението на светаот Камелия Кондова на 30 декември 2011 г. в 15:36 ·

Помисли само „сбогом”, но не спря

и я изрече тази страшна дума.

И в този миг внезапно погрозня.

И цял ден се разхожда като чума.

 

В очите й небесната ламя

избълва мрак- отчаян и неверен.

И тя със три живота остаря.

И в късния следобед се приведе...

 

Носът й заприлича на гърба.

Пораснаха й нокти до земята.

Напразно рови смисъла в пръстта...

единствено й почерня душата.

 

Единствено снегът остана бял,

да й напомня снощното момиче,

докато Той не звънна помъдрял:

„След твойто „сбогом „още те обичам!”

 

 

Така светът по чудо оцеля,

полуумрял във кръчмата, защото

там влезе най-красивата жена.

 

И старците се вкопчиха в живота.

Разбирам я...от Камелия Кондова на 27 декември 2011 г. в 14:02 ·

Разделям се със теб за кой ли път.

И в сряда, и във петък, и в неделя...

Оставам по душа, затривам плът.

/Но и с душата после се разделям./

 

Расте вина със благороден ранг.

Не съм родена да разтурвам къщи.

Сърцето е повреден бумеранг –

запращам го по теб, а не се връща!

 

Не знам с коя от съвестите спя,

но все по-малко спя и по-проклето.

И във съня – деца, деца, деца.

И твоите. И мойте.И детето.

 

Детето, нероденото дете,

което някой ден ще ме накаже.

Разделям се и днес. И не съвсем.

Но на раздяла, трябва да ти кажа:

 

докато спеше  - снощен, гол и бос,

с пулсиращи и уязвими вени,

така ми заприлича на Христос,

 

че проумях Мария Магдалена.

Вече зная как...от Камелия Кондова на 21 декември 2011 г. в 17:35 ·

През  пътя от вината ти до мен

пресича спомен, чакай, ще премине.

Обичам те. Светът е съвършен.

Снегът е вече искрен и невинен.

 

Обичам те. Припомням си го, щом

бездомникът във мен ме натъжава.

Сърцето ми расте в огромен дом –

приятелите влизат и ...остават.

 

Един от тях от памтивек мълчи.

Но тази вечер май ще проговори.

Обичам те със всичките очи,

които още виждат, че сме хора.

 

Не е пейзаж небето, а душа.

Душа, която точно в сряда слиза

да ме наметне, но да съблека.

Обичам те. И без последна риза.

 

По-гола от самата самота

ще трябва да заместя с плът пейзажа.

Вземи каквото можеш от плътта.

 

Обичам те. /Забравих да ти кажа.../

от Камелия Кондова на 14 декември 2011 г. в 16:31 ·

Вместо сбогом – няколко пейзажа.

Аз не мога да ги нарисувам,

ще опитам да ти ги разкажа:

/Планината Моисей целува.../

 

Снощното небе ми бе фалшиво –

твърде много облаци без чувства.

Битова, излишна съпротива...

Трябва честност, за да ме напуснеш...

 

Остави дъждът да проговори,

да отмие всичките „защо”-та.

Като искаш да си „като хората” –

моля, не отпивай от живота ми.

 

Нямам даже капчица обида.

Но престъпих през любовна граница.

Случих се на връх и не предвидих

колко ще е тежка твойта раница....

 

Няма да я меря, мили, с кръста си.

Планината не прощава никому.

Аз самата я доносих късно.

И тепърва с  върховете свиквам...

 

Но така  е чисто на високото

и така е страшно да си временен,

че отказвам да живея в срокове –

в сряда. И следобед .

 

И след тебе...

Време еот Камелия Кондова на 29 ноември 2011 г. в 20:00 ·

Прегърнах те и вече споделих

прятелите, думите си, всичко...

Осъмвал си във нощния ми стих,

пиян до смърт,но не и необичан.

 

Разсякох на половини есента

и заживях във скучната половина.

На теб оставих късните цветя –

ще ти потрябват утре за картина.

 

И път ти споделих – не е до мен.

До мене прави пътища не стигат.

На себе си да идваш всеки ден

и сам да се разлистваш като книга,

 

която още дълго ще четеш

и ще разбираш...и ще се обикваш.

Да, любовта те кара да растеш,

но с любовта, любими, не се свиква.

 

Сега не искай да ти споделя

това, което след любов остава.

По-страшна от самата самота

е само споделената такава.

 

Навреме нека да се разделим.

С най-честните си кожи, още потни.

Със няколко раздели по-добри.

 

И с няколко живота по-самотни.

Не съвсем по Окуджаваот Камелия Кондова на 10 ноември 2011 г. в 09:15 ·

Може би ще се смиря накрая.

Може би ще спра да богохулствам.

Някой ден, когато си признаеш

всичките религиозни блудства.

Беше със брада едва набола.

Вече бях решила да те чакам.

Помниш, ли  когато ти се молех

да не даваш слово на глупака.

Да не даваш красота на тези –

празните и грозните отвътре.

Само че, се мъкне със протези

най-добрият под небето смъртен.

После над телата осолени

майките се тръшнаха да плачат.

Помниш ли, когато те заклевах

да не даваш брадва на палача.

Чужда ми е висшата ти воля.

По-добре – на дявола момиче.

Ала Окуджава ти се моли.

 

Явно по-добрият коленичи...

Портрет на Пепеляшка долу, влявоот Камелия Кондова на 7 ноември 2011 г. в 16:33 ·

Тази приказка също е с принц, че без него не може.

Но е още с палитра и четки, и спомен за нежност.

Той рисува по памет уж фрагменти от нейната кожа,

а платното показва планини и отчайващи бездни.

 

Някой  движи ръката му, някой рисува живота.

Цветовете синеят – не лазур, а студено- жестоки.

Този принц е невинен, той рисува по памет, защото

във разгара на бала спряха хляба, водата и тока.

 

Спряха въздуха даже и така битието ги срина.

Този стръмен пейзаж няма кой да го изкатери.

Долу, вляво -  обувка. Тя си тръгва от тази картина.

 

И след нея започва онова изтощително мерене...

Дом за мракот Камелия Кондова на 3 ноември 2011 г. в 15:51 ·

„Един към друг. Един до друг, а сякаш

не е прекрачвал никой своя праг.

Да се отдалечим, защото всяка

прегръдка между бездни ражда мрак.”

Добромир Тонев

 

Не се отдалечих, а те прегърнах

завинаги. И после пак, и пак.

И пропищя с новородено гърло

един  очакван и уплашен мрак.

 

И ти самият много се уплаши.

Изгубих те на първия завой.

Е, аз ще си отледам мрака – наш е.

А и от утре ще е само мой.

 

Ще го обуя в къси панталони,

Ще му пощипвам чипото носле.

Та той е малък мрак, не е виновен,

че бездни са поискали небе.

 

Ще пада, и ще киха ,и ще плаче,

ще  възмъжава с дни и часове.

Аз...още малко с него ще покрача

и ще го пусна като порасте.

 

Но както и животът му да мине,

 съм сигурна единствено в това:

за дом ще избере една картина –

 

да разбере какво е светлина.

Не разбирам от живопис или...разреждане на кръвтаот Камелия Кондова на 31 октомври 2011 г. в 21:35 ·

Все още съм любов, но нямам слово.

Дано по кожата да разбереш:

аз също знаех, че летим надолу,

но се държах за думата:"летеж". 

 

Посоката не беше толкоз важна

пред онзи мах възторжен на крила.

И можех с чиста съвест да си кажа,

че и надолу има небеса.

 

Дори достигнах няколко коварни

небета със подвеждащо:Амин!

 

Сърцето ми е далтонист навярно,

щом сбърка лимонада със кармин.

Октомври ми еот Камелия Кондова на 29 октомври 2011 г. в 17:25 ·

Аз вече знам – октомври е виновен.

Най-хубавият месец  за раздяла.

Расте тъга с размерите на спомен,

след който няма как да бъда цяла.

 

Октомври е.Приятелите тръгват.

С последното си слънце ги изпращам.

Сърцето ми – един издъхнал въглен -

пак топли дом, но вече не е бащин.

 

Октомври е. Смехът на дъщеря ми

не може да надвика самолета.

Сега съм на парчета като мама.

Оттук нататък всеки ден е петък.

 

Оттук нататък любовта е късна.

От кучешки – й стана вълчи воят.

Но мога до припадък да възкръсвам,

защото знам, че всяка смърт е моя.

 

Откакто го открих , ми е безстрашно.

Не нося даже капчица обида.

Оттук нататък спирам да изпращам.

 

Октомври ми е . Аз ще си отида.

Справедливост 3от Камелия Кондова на 27 септември 2011 г. в 17:58 ·

Който те обикне,става пепел” – Ивайло Терзийски

 

Беше просто:щом не е омраза,

значи е любов със пълни шепи.

Само че един приятел каза:

„Който те обикне, става пепел!”

 

Затова, любов, да ме обичаш

със една десета от сърцето.

Капчица живот, но не и всичкия.

Само във четвъртък или в петък...

 

Само сутринта или по пладне,

/нека друга радва твойте нощи./

Вземай от плътта ,ако си гладен.

И бъди от себе си по-лош.

 

Спомняй си ме в здравословни дози.

И дори на части, ако можеш.

Само нос например / че е грозен/.

Само рамо, после само кожа...

 

И ...отдалечавай се от мене.

Знам, че ако дяволът е рекъл,

ще настане справедливо време.

 

И накрая -  аз ще стана пепел.

Облакот Камелия Кондова на 24 септември 2011 г. в 16:00 ·

Чашата му изведнъж засвети.

И...не знам в какво се влюбих първо.

Може би в цвета на питието,

за да позволя да ме прегърне.

 

Беше точно моето зелено –

смело и съвсем категорично.

Никакви нюанси на съмнение.

После...беше лесно да обичам.

 

Моят ангел /води се пазител/

се опитва в пътя да ме вкарва:

„Луда си – обичаш със очите,

но това, зеленото, е брадва!

 

Ще ти разсече на две сърцето,

ей така – додето ти се смееш,

а пък той си пие питието.

Ти с коя половина ще живееш?!

 

Де да беше далтонист –ми вика –

но сега, какво да сторя чудо?!”

 

Любовта мирише на мастика.

Ментата е само за заблуда!

Късно стихотворениеот Камелия Кондова на 23 септември 2011 г. в 11:39 ·

„Хлапакът с мен не знае какво е да си с мене”

 Миряна Башева

 

Засили се, момче. До сутринта

си вече в любовта със  двата крака.

Но ме познаваш само по смеха.

Не мога да те пусна във тъгата .

 

Тъгата си със друг я споделих.

И с неговата -  две тъги си крачат.

Той знае повода за всеки стих .

И знае, че сама съм си палача.

 

На него до разсъмване чета.

Обичам го, разлюбвам го, целувам ...

Не ти е до зелената глава

за тъжната ми кожа да воюваш.

 

За тебе съм „две хубави очи”,

за него съм и мълниите скрити.

Пред влюбената младост не личи,

но много мъртъвци са ми в очите...

 

Не мога да се разделя със тях.

Ревнива съм на теб да ги разкажа...

Висиш във ъгъла на моя смях,

възторжен си, животът ти е  важен...

 

Човекът, с който споделих тъга,

разбра веднага като ме погледна:

на мене ми е важна и смъртта.

 

И всеки път ме люби за последно.

Ампутация на сърцеот Камелия Кондова на 20 септември 2011 г. в 08:22 ·

на Гриша Трифонов

 

По-тихо е отколкото очаквах.

Не оглуших вселената от болка.

Излезе светлината - влезе мракът.

Три капки кръв./ За светлината - толкова./

И толкова за участта на кърта,

превърнал тъмнината във идея.

Не ме боли. Аз толкова съм мъртва,

че вече мога с тебе да живея

без гняв във оскърбената постеля,

без страх, че красотата ще се счупи.

Самото възпитание в неделя

ще готви от любимата ти супа.

И ризите ти  ще са...просто ризи,

а не платната, под които плавах.

Така си ми далечен, че отблизо

дъха ти срещам, но не те познавам.

И мога с чиста съвест да излъжа,

че не е смърт - животът се повтаря.

 

И само някой много, много тъжен

ще помълчи за мен. С една китара....

Любимият цепи дърваот Камелия Кондова на 14 септември 2011 г. в 13:29 ·

Измислих си мъж. И веднага го кръстих „любими”.

Така го създадох отново със минала дата.

И – ето го – цепи дърва за поредната зима,

в която ще стопли плътта, но ще зъзне душата...

 

Аз знам, че душата тринайсти живот заслужава.

Тъгата ме учи на всеки живот да се радвам.

Любимият цепи дърва и съвсем възмъжава.

А аз се затривам при всяко свистене на брадвата...

 

Палач си измислих – поне да е хубав и силен,

когато замахва с онази присъда:”Обичам те!”.

Любим ми е вече. И цепи дърва срещу климата,

на който не случиха неродените още кокичета.

 

И аз съм живот. Но – на думи живот съм, защото

с последната дума и от този любим си отивам...

 

И... ето ме, смърт – да не бъде самотно дървото,

когато умира, за да стопли душите на живите.

Портрет по паметот Камелия Кондова на 5 септември 2011 г. в 14:08 ·

Той има най красивите ръце.

И сам не може да ги нарисува.

Рисувам аз с последното сърце.

А той с последни устни ме целува.

 

Той има най- небесните очи

/това са моите, но са красиви,

единствено когато ги боли,

че още не дошъл – и си отива.../

 

Той има възхитителна тъга,

аз мога  до припадък да я слушам.

Когато няма четка и боя,

тъгата си разказва на ботуша. 

 

Когато ме обича – светва нощ.

Когато ме забравя – ден помръква.

Навярно в друг живот е дишал лош,

но с мен не диша, сякаш, че съм църква...

 

 

И аз от  него си издигам храм

до храма на децата си и мама.

Това е  всичкото, което знам.

 

За другото – попитайте жена му.

Арбанаси или защо ти споделям пейзажаот Камелия Кондова на 27 август 2011 г. в 18:03 ·

В седем сутринта пейзажът спеше.

/Голям пейзаж, а спи като дете?!/.

И аз притихнах. Чувах как туптеше

зеленото му сънено сърце.

 

Не вярваш? – от цигара се отказах –

да не погубвам красотата с дим.

И ми се свърши всичката омраза

при мисълта: и ние ще заспим...

 

И как е важно да заспим красиво.

Защото други, в седем сутринта,

когато от живота си отиват,

не бива да се плашат от смъртта.

 

 

Ако в пейзажа има част от мене

и част от твойто влюбено сърце,

ще видят: тази смърт е тъй зелена.

Голяма смърт, а спи като дете...

Раздялата не е от най-малките смърти:))от Камелия Кондова на 24 август 2011 г. в 13:57 ·

Уж малка смърт, а почна да расте.

Източи се за няма девет дена.

Вечеря със остатък от сърце

и вече има пълнокръвни вени.

 

Животът ми отстъпва без двубой.

Буквално – коленичил е пред нея.

И се обърквам – дали беше мой

или ми позволи да го живея...

 

Сред мъртви и сред живи времена

не знам къде да подредя глагола.

 

Голяма смърт е твоята жена. 

И само ти я нарисува гола.

Некаот Камелия Кондова на 23 август 2011 г. в 15:10 ·

Запратих те вдън всичките сърца,

с които те обичах преди време.

Сега, от самотата по –сама,

не искам даже дявол да ме вземе.

 

Ще стане и от себе си по-лош,

щом капка от гнева си му прелея.

Не ми е ден. И нека ми е нощ.

И нека свикна да не те живея.

 

И нека се превърна в планина,

в която никой няма да припари.

И нека съм по-грозна от смъртта.

И нека съм от майка си по-стара.

 

И нека този дъжд се извали.

И нека Ной добре да е подготвен.

Последните светулки да спаси.

Насред потопа да не пуска котва.

 

Все още ми е нужна светлина - 

преди във прошката да се удавя.

 

И нека най-красивата жена

от спомена за мен да те избави.

На Сашо 

Не си спомням очите, носа и трапчинките /ако има такива/.

И за ръста не питайте, нямам спомен – висок или нисък...

Но изпълни нощта великански да мисли красиво.

И не ми се наложи /за пръв път!/ по-хубав да го измислям.

Как те пишат стихотворенията ? - знам защо ме попита.

Но и той е наясно защо се страхувам да си призная.

Просто мисли красиво и умно. И това че не помня очите му,

ми помага да държа равновесието между ада и рая.

„Сняг без стъпки” остави, красотата е длъжност - заета е

да връхлита и други животи , ако може –да ги спасява.

Нека тези животи имат очи, нека не са по блондински проклети.

И най-красивият ум не си е самодостатъчен – красота заслужава.

Нека се случи да срещне своите Силвия и Венета.

Първата да я изживее, а с втората да се прощава красиво.

Аз си взех красота –пестеливо, колкото да ми свети

миг преди красиво и умно да реша , че не съм между живите.

По стълбите на ешафода слиза

животът ми - и уж за мене плаче"

Владимир Виденов

Е, може и да загорчи,

когато си отивам.

Но ти за мене не плачи.

Плачи за нещо живо.

Плачи за празното легло,

студената вечеря.

За мъжкото ти потекло,

в което няма верен.

Плачи за бившите очи,

превърнати в банкноти.

И...ако искаш, поплачи

по принцип за живота.

Преди раздяла се мълчи.

Така се свиква с мрака.

Но ти за мене не плачи.

Аз вече се изплаках.

РАЗСЪЖДЕНИЯ НА ТЕМА РЕВНОСТ

Не си видяла моето лице,но можем още утре да се срещнем.Ще трябва да делим едно небе.А знаем да делиме само вещи.Харесва ли ти - скъсано на две,от женските ни страсти омерзено?Среднощно и пияно - но небе! -еднакво надалеч от теб и мене.Коя съм аз? Която си и ти.И следващата, другата, онази...Ще ни обича, колкото реши.

И колкото си иска - ще ни мрази.По устните ни още има пръст,която ни прилепя до земята.Не можем да разпъваме на кръстзавършения свят на самотата.Отивам си, преди да прокървивъзторгът му над снощното ми тяло.Отивам си. И не, че не боли...И не, че имам сили за начало...Отивам си - разстреляно-добра.(Такава не се помня от години). Простреляно над прихнала жена,небето е неуязвимо-синьо. 

ЗНАЯ ЗАЩО НЕ СПИШ

Точно в тази любов (побелялата) - няма невинни.Нито ти - нито аз сме готови за нея, обаче -точно нас е нарочила и задъхано ни настигна.Ако някой посмее... ако някой от нас я разплаче...Ако някой от нас я докосне с неправедни пръстии (човеци сме, боже, и грешим - по наследство от рая) -този път непременно от сълзата светът ще се пръсне.И обърнати риби ще са нямата песен на Края.Ако някой от нас (по човешки) излъже, защото...има много причини - благородни и други подобни...точно тази любов, неподвластна въобще на живота,ще си тегли куршума - няма даже да я запомним.Ако някой погази с лоша дума прозрачната дреха,тази същата, дето пред леглото ни нощем съблича -сто изпити бутилки ще са само безплодна утехапред потопния ужас, че сме чужди и необичани.Затова в полунощ, като пазиш съня ми спокоен,приютен под ръката ти мъжка, с изтръпнали пръсти -знаеш сам, точно в тази любов има двама виновни.И защото обичам - ме заместваш до утре.                                             На Кръста. 

ПИСМО ДО СВ. ПЕТЪР

Не зная от къде да почна -да моля или пък да викам...Той има право на отсрочка -не се залъгвай по косите.Наистина са побелели,ала такива ми харесват.В тях светят старите недели,в които не е било лесно.Не ми го вземай по средатана лудостта да го обичам.Не се умира посред лятовъв стая с рози и момиче!Да не си сляп, че не погледна -от снощи сме със обща сянка.Пристанището е последно.Кажи ми, че е само дрямка.И утре, като се събуди,ще има правото на здраве.Внимавай, толкова съм луда -на пух и прах ще те направя -такъв, какъвто си небесени защитен под ореола -на облак ли да те обесяили пък пак да се помоля?Не зная ни една молитва,с която да ти кажа всичко.Ех, ако беше го изпитвалвълшебството да си обичан...Тогава щеше да е друго,без думи щеше да си знаеш,че нямаш никаква заслуга,защото аз заключих края.Под миглите си го заключих.Излъгах го да влезе в здрача.И нищо няма да се случи! Поне докато не заплача...

В ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА "ПО-ДОБРЕ КЪСНО, ОТКОЛКОТО НИКОГА"

И знам, че закъснях. Но затоваси има извинителни причини.Аз трябваше до тук да извървяи твоите, и моите години.И да простя на уличния пес,че лае по привичка - без да гледа.И да спася удавената честв сълзата на жената на съседа.Да нараня безплодните очина хората, които не обичат.И трябваше (макар да не личи)да състаря във себе си момичето.И моите, и чужди грехове -с езика на дъжда да ги изплача.И да разлюбя няколко мъже.Да зная как ухае пеленаче.И затова над нас не е луна.Като луна е жълта - но е брадва. Аз вече знам, че краят на светае точно тук. На твоята мансарда.

САМО НАСТРОЕНИЕ

Градът, приспал наивните си грижи,пестеше ток - спести дори Луната.Угасвах до един задрямал ближен,а страшно ме болеше тъмнината.Припомнях си нарочно всичко светло -но все едни, едни и същи мутри...Навън един изкукуригал петльоме лъжеше, че ще се ражда утро.Не ми тежаха мръсните чинии.Тежаха ми неискрените пръсти.Молитвите дъждът да ме измиесе сбъдваха - но непременно късно.И пак осъмвах ничия, но цяла.(Късметът да не стана на парчета

се плезеше в зелено огледало -очите на разлюбени момчета.)Тогава още знаех, че те има -един такъв, на никого приличащ.Но нямаше лице и глас, и име -и аз не знаех как да те обичам.Когато знаех, вече беше къснотревата след дъжда да се изправи.Стъмни се. И сълзата ми се пръснав окото ми -                  за да не те удави... 

БЪДЕЩЕ

До дъно ги изпихме чудесата.И нямаше какво да се повтори.Беснееше в снега разлюбен вятър -не можеше от ярост да говори.А го обичах толкова, че сложихокови на стиха - и готвех супи.И се потяха новите велможи,че любовта не може да се купи.Заспивах до брадата му - по-снежнаот снежната картина на ноември.И изтъках припряната си нежностот паяжини, листопад и нерви.Площадът се учудваше, че могаслед толкова раздели да се смея.На майка ми среднощната тревогасе спъваше пред факта, че Живея.Защото всичко беше за последно -на много бързи глътки го изпихме.И затова, преди да се погледнем -мълчахме дълго.                  И не си простихме. 

ПОСВЕТЕНО

                "И небесният лъч не спираше -

                Предпотопна библейска притча.                И си мислих - така се умира.                Сега зная - така се обича."                        Маргарита Петкова И така се обича, о, Господи!Вече знам - и така се обича.Една шепа премръзнали кости -ти това красота ли наричаш?Унизително свети часовникът,сякаш ние сами не знаем,че сме черни, библейски виновни.И сме хванали дивия заек.А във нашите питомни къщиукротено-добри ни очакват.Сякаш никой не ме е прегръщали не са те прегръщали някога!Боже мой, и така се обича!Неуютно, припряно, ръбесто.Честна дума, опитах всичко -да си тръгна с последната съвест.И защо да развалям живота ти,пък и моя - нали сме патили.Но не мога да тръгна, защотоси оплетох ръцете в косата ти.И така се обича - прокажено.Нито ти, нито аз сме избирали.За утеха какво да ти кажа... Няма страшно, все пак се умира. 

АНТИПРИКАЗКА

Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота мисамо от безсъници живее.Слушай ме, докато спиш, защото -буден ли си, няма да посмея.Принце, аз съм твоята принцеса.Но разстрелях приказното чудо.Станах и косите си разресах.Не дочаках ти да ме събудиш.Баловете бяха много пищни.

Лесно ми замаяха главата.Млада бях - за нищо не въздишах.Радвах се на лъже-красотата.Любих се. И не с когото трябва.Припознавах любовта във всичко.Вярвах, че я има. Още вярвам,но оставям други да обичат.Не внимавах - мравката настъпих.Значи съм способна да убия?Разпилях косите си по пътя -нямам със какво да те завия.Да, заради мене пяха песни.И заради мене пламна Троя.Принце, аз съм твоята принцеса,но отдавна вече не съм твоя.Виненки, наместо пеперуди...Снощи много е била ракията? Ти поспи, когато се събудиш -ще ти стана камъка на шията.

КВАРТАЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Да, разбира се - нищо ми няма.И не крия живота под грим.По-щастлива след всяка измама.И след всеки разжалван любим.Във дома си - разтворена шепа,вместо кактус - отгледах деца.(И килерът ми стига за крепост,ако искам да бъда сама).Не разчитам на мъжката слабост -оправдание в малкия град.И Съдът на кварталните бабиме осъди на - три пъти Ад.Три почернени бъдещи зими.Три надежди, лишени от път.Само толкова?! - милост ли иматили просто катрана пестят...Ах, горките, пак няма да мигнат.Не от Бог - от съсед ги е страх.

И се моля, любов да ми стигне -да не стана и аз като тях. 

ТРОТОАРНО

Момченце, аз съм леля ти наистина.Какво, че още имам тънка талия...Това, че си се вкопчил в мен неистовоще е на юли лошото влияние.Слънчасъл си и затова не виждаш -не съм принцеса, нито пък съм млада.Човекът, който ми създава грижи,(но го обичам) - дядо ти се пада.Очите му не светят като твоите.Разкъсан е от кръстопътни сънища.И двамата се плашим от завоите -да не изскочи нежелано бъдеще.На младостта все още й отивада припознава любовта във всичко.Но после всяка дума ни убива:най-страшната е думата "обичам".Ти още можеш да я викнеш в песен.Ще затанцуват младите момичета.А аз оставам в сянката му есенна.И знам, че няма да родя кокичета.Такива като теб ще се захласватв походката ми, следвана от мълния.Но всяка нощ до него ще угасвам.И тихичко снегът ще ме изпълва.Докато стана снежната царица -безкръвна и безплодна, безлюбовна.А дядо ти - един разминат рицар,за шпагата напразно ще си спомня.Не се страхувам, страшното отминав разгара на едно подобно лято.Не съм ти на смеха и на годините.Така че, дай си лапата, приятел!И утре като свириш след полите,издувани от вятър непокорен -да знаеш: всички лелки са сърдите.

А аз съм само първия ти спомен.

ПО ХОРАТА ХОДИ

Хайде, нищо ново под небето.Срути се, но не последен замък.Само се страхувам за сърцето си -още малко и ще стане камък.А сърце ми трябва, да обичампростички неща като тревата,бялата невинност на кокичето,шарената лудост на децата ми...Трябва ми сърцето, за да могаутре (ще се случи да го срещна) -да изплача нямата тревогана един пияница и грешник.Да намеря слънце да го сгрея.Като теб и той да си повярва,че до мен и с мен ще остарее -сто живота даже ако трябват...После... нищо ново под небето.Слабостта, страха и... много здраве.Затова ми трябваше сърцето -да се пръсне.                  И да те забравя

ВСЯКА ПРИЛИКА С ДЕЙСТВИТЕЛНИ ЛИЦА И РОЗИ Е СЛУЧАЙНА

Нито хубаво, нито пък грозно -едно нежно-случайно одраскване.Първа среща с Крадеца на рози.(Нищо общо с крадеца на праскови).Май започва да ме тревожиново чувство, с безброй въпросителни.Втора среща с Крадеца на рози.(И напук са зелени очите му).

На ръба на стиха и на прозатасе подхлъзнах в стиха - и пропаднах.Трета среща - Крадецът на рози,вместо роза - съня ми открадна.Изведнъж стана страшно и ясно.И не питах защо ми е този...И постелихме краткото щастиевърху кръвния данък на розите.

МЪЖЕ В КОМАНДИРОВКА

Едно сбогуване набързо.Паспорт, цигари, очила.И мойте (не на място) сълзи.Да не отива на война.Ще имам времето за книги.За утринното си кафе.И малък празник ще ми стига,когато не деля на две.Онази улица за двама -веднъж ще извървя сама.Без рамото до мен. И нямада свърши от това света.И лятото ще продължава.И изгревът ще бъде жив.Съседът всеки ден ще стававсе по-вежлив и по-вежлив.Докато някой ден потропапо уморената вратана къщата на Пенелопа.(А Пенелопа е жена...)В друг век сме - и ще му отворя.От скука, от каприз, от жал.И сигурно ще си говоримза филмовия сериал.А там, на филма се целувати ги покрива грешен мрак.Пък Одисей да си пътува,когато е такъв глупак.И другият глупак - Съседът,след две ракии ще реши,

че някак много тъжно гледами трябва да ме утеши...Ах, Одисей му е разказваледни такива нещица...че справедливо го наказвам.(Тук става дума за рога).В друг век сме, но през вековетесе раждал по един такъв -най-истинският от мъжете.Обикновено не е пръв.Обикновено е последен.В живота ми се е прострял.Пред него, (Боже мой), съседътприлича на съдран чувал.Без него даже въздух няма.Не дишам и наум броя:една командировка само.Не става дума за война...