Януари 2016, година 13, брой 1 (134) bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 8 стр.

стр. 3-5КАКВО ЩЕ СТАНЕ С ШЕНГЕНО

Н Л

А Й

Н

(На стр.8)

(На стр.2)

ИГНАСИО РАМОНЕ

2016 година може да бъде из-вънредно конфликтна във

Венецуела. По вът решни и външни причини.

Убедителната победа в парламен-

тарните избори от 6 декември 2015 г. на коалицията от опозиционни пар-тии „Кръгла маса на демократично-то единство“ (MUD) позволи да се състави национално събрание, кон-тролирано от квалифицирано мно-зинство и – за пръв път след 1999 г. – от сили, които са враждебно настроени към боливарската революция. Групата на чавистите от Обединената социалис-тическа партия на Венецуела (PSUV) обаче със своите 51 депутати продъл-жава да е най-многобройната. Това позволява да се предположи, че от 5 януари нататък диалектическото противопоставяне ще бъде много интензивно.

Опозицията със своите две трети в законодател-

ната камара несъмнено вярва, че е ударил часът на реванша и мечтае да „разглоби“ част по част боли-варската революция. Теоретично тя би могла да го направи. Конституцията го позволява при подкрепа от Висшия съдебен съвет (ТSJ), изпълняващ функци-ите на Конституционен съд, и от Гражданската власт, съставена от Народния защитник, Главния прокурор

Âåíåöóåëà íàæåæåíà äî ÷åðâåíî

и Генералния проверяващ на Републиката. Това обаче ще бъде сериозна грешка. Опозицията (MUD) да не си прави илюзии, защото, както показва най-прос-тият анализ, избирателите не са ѝ дали нито мандат за това, нито абсолютната власт да управлява чрез правосъдието. Институционното противопоставяне може да бъде брутално.

Социологически погледнато чавизмът продължава

да има голямо мнозинство. Всички проучвания на общественото мнение сочат, че ако се проведе рефе-рендум „За или против боливарската революция“,

едно солидно мнозинство ще гласува процесът да продължи. На 6 декември се проведоха само парламентарни избори, но не за да се промени републиката, нито да се смени президентът. Избирателите отправиха към властта едно послание на протест и за повече внимание. Много от тях въобще не си представяха, че ще дадат на опозицията толкова голяма по-беда. Това не беше глас за одобрение на нейната програма, която остана загадка, а предупредителен глас към сегашната администрация.

И може да се каже, че това беше

нормално. Защото от дълги месеци в следствие от мръсната икономическа война, подготвена и поддържана от кон-

сервативния интернационал, и поради „задръстената бюрокрация и корупцията“, както се изрази прези-дентът Николас Мадуро, всекидневният живот на хората стана доста труден. Недостигът на продукти от първа необходимост – хранителни и санитарни, също и на лекарства, превръща живота на венецуелците в непрестанна борба за придобиването им. Въпреки че много коментатори не го споменават, властите положиха колосални усилия, за да се справят с тази паразитна епидемия. Но избирателите счетоха, че не са достатъчни, и пуснаха своя наказателен глас.

ДЪРЖАВЕН АНТИТЕРОРИЗЪМ СРЕЩУ ОБЩЕСТВЕНИТЕ СВОБОДИ

Êúì ïîñòîÿííî èçâúíðåäíî ïîëîæåíèåСлед три месеца извънредно положение (1) равно-сметката изглежда съвсем хилава: един обвинителен акт за терористична дейност, който при това беше анулиран, и никакво досъдебно производство. И до-като най-големите експерти настояваха за повече технически, човешки и финансови ресурси, френското правителство се отнесе пренебрежително, като даде цялата власт на една дезориентирана полиция, в ущърб на ефикасността и основните свободи.

ЖАН -ЖАК Г АНДИНИ*

НИЦА, 19 ноември 2015 г., 4.30 сутрин-та. Агенти от специа-лизиран отряд на На-

ционалната полиция взривяват вратата на апартамента на семейство тунизийци. Взри-вът ранява шестгодишната им дъщеря в главата и в шията. Агентите напускат мястото сконфузени, сбъркали адреса. На 21 ноември в 20.30 часа в Сент Уен л'Омон отряд уни-формени полицаи нахлува в

*Адвокат, бивш председател на Син-диката на френските адвокати.

арабския ресторант „Пепър грил“. Заповядват на няколкото клиенти, които вечерят крот-ко, да сложат ръце на масите. В сутерена издънват врати пред очите на собственика, който напразно им подсказва да използват бравите. На 22 ноем ври малко преди полунощ в Сен Сен Дени полицаи раз-биват вратата на мъж с брада, приел исляма. Опустошават апартамента му и си отиват, без да кажат дума.

На 24 в Дордон домът на семейство производители на

биозеленчуци, симпатизиращи на либертарианството, е обис-киран на разсъмване заради подозрения, че три години по-рано са участвали в про-тест срещу проекта за летище в Нотр Дам де Ланд. Според заповедта на префекта има „сериоз ни основания да се мисли, че в помещенията им може да има скрити оръжия или предмети, за които може да се предполага, че са свързани с действия с терористичен ха-рактер“. На 8 декември минис-търът на вътрешните работи признава, че е станало „недо-разумение“ и отменя заповедта, с която е разпореден домашен арест за главата на семейство-то. Човекът бил принуден да се явява четири пъти на ден в полицейското управление по скалъпено обвинение от бив-шия му работодател, директор на пречиствателна станция в Екс ан Прованс. „Този, брада-тият, кой е?“, питат тревожно полицаи по време на обиска, като виждат гравюра с образа на… Леонардо да Винчи.

Тези, както и стотици други случаи, са изброени в блога „Vu de l’intérieur“ (Поглед отвътре) на журналист от Монд, който създаде „наблюдателен пункт на извънредното положение“, и от сдружение „Квад ратурата на мрежата“(2). Те контрастират с представената от вътрешното министерство картина на задо-волство. За един месец, между 14 ноември и 15 декември, 360 души бяха поставени под до-машен арест, 334 – подложени на разпит, от тях 287 – под на-блюдение от органите на реда. Извършени са 2700 обиска през деня и през нощта, без надзор на правосъдието, силите на реда са конфискували 431 оръжия, от тях 41 бойни. Предприе ти са

488 съдебни дирения, от които 354 свързани с оръжия и нарко-тици. След това безпрецедентно разгръщане на сили отделът за борба с терориз ма на парижката прокуратура е дал ход само на две дознания до 15 декември. Хилава равносметка (3).

Със силата и внезапност-

та си атентатите в Париж от 13 ноември предизвикаха шок и депресия в страната. Въпреки това трябваше ли тази ситуа-ция да доведе до въвеждане на извънредно положение? Президентът на републиката побърза да отговори: „Това е акт на война срещу Франция и нейните ценности“.

(1) То беше удължено с още три месеца и според министър-председателя Манюел Валс трябва да бъде продължавано, докато „не се отърват“ от Даеш („Ислямска държава“) – Бел. на бълг. ред.)

(2) http://delinquance.blog.lemonde.fr и „Recensement des joies (ou pas) de l’état d’urgence en France“ (Оценка на възторга (или

на неодобрението) от извънред-ното положение във Франция , www.laquadrature.net.

(3) „Mesures administratives prises en application de la loi no55-385 du 3 avril 1955 depuis le 14 novembre 2015“ (Административни мерки, предприе-ти като прилагане на закон № 55-385 от 3 април 1955 до 14 ноември 2015“ www.assemblee-nationale.fr.

2ЯНУАРИ 2016 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Методи Кръстев

(От стр. 1)

Êîíöåïöèÿ çà ïðàâîñúäèå ïî ïðåäñêàçàíèÿ

СЕГАШНАТА рамка буди още по-силна тревога, защото подменя по-

нятието „деяние“ с „поведе-ние“. Във връзка с процеду-рата за домашен арест, напри-мер, текстът гласи буквално: „Трябва да са налице сериозни основания да се мисли, че поведението на личността представлява заплаха за си-гурността и за обществения ред“. Посочват се „лицата, които са привличали внима-нието на полицейските или на разузнавателните служби със своето поведение, с контак-тите си, с приказките си“. В името на една концепция за правосъдие по предсказания законът преследва хора не за-щото подготвят престъпление, а защото се предполага, че могат да извършат такова.

Логиката на подозрението,

основано на прогноза, противно на логиката на обвинението, ос-новано на доказателства, се при-лага вече и в Закона за преван-тивното задържане, приет на 25 февруари 2008 г. Отменянето му е сред неизпълнените предиз-борни ангажименти на Франсоа Оланд. Г-жа Мирей Делмас-Марти припомня, че този текст е почерпил вдъхновение от германски закон от 1933 г. – един от малкото от времето на хитлеризма, които не са от-менени. Излязъл от употреба, той беше съживен и обявен за действащ от Конституционния съд на Германия през 2004 г. след атентатите от 11 септември 2001 г. Професорката по право казва, че е била „шокирана“ от френския закон от 2008 г., „защото позволява да се от-нема свободата на личността за неопределено време, не въз основа на стриктно формули-рани основания за криминални деяния, а въз основа на „усе-щане за опасност“, т. е. на концепция, която не може да бъде дефинирана. Запитах се как стигнахме до това поло-жение и защо Конституцион-ният съвет почти го обяви за действащ, след като малко преди това Европейският съд оспори този механизъм в едно германско дело“ (6).

Съвсем далеч от тези тре-воги, през декември прави-телството на Манюел Валс се обърна към Държавния съвет с питане по повод на две искания. Първото се отнася до предло-жение на председателката на Националния фронт Марин льо Пен, одобрено също от Никола Саркози и Лоран Вокие от „Ре-публиканците“ (новото име на Съюза за народно движение на Саркози – бел. прев.): да бъдат създадени центрове за 20 000 арестувани лица с полицейски досиета „S“, т. е. подозирани в заплаха за националната сигур-ност (половината заради ислям-ски радикализъм, останалите заради политико-синдикална активност или хулиганство). Може ли – пита изпълнителната власт – законът да разпореди административно задържане с превантивна цел на лица, които не са осъдени? При това въз ос-нова на досиета, позволяващи, по признание на самия вътре-шен министър Бернар Казньов, „да бъдат следени хора, които не са извършили никакво прес-тъпно деяние, но които могат да извършат такова“ (7).

Изпълнителната власт би

искала освен това да впише извънредното положение в конституцията. Според при-вържениците на идеята при-даването на конституционна сила на това, което се прилага по изключение, ще позволи извънредните обстоятелства да се управляват законно. Една конституция трябва да пред-види всички ситуации, които биха могли да посегнат върху гаранцията за свободите на гражданите, аргументират се те. Противно на някои свои ко-леги, професорът по конститу-ционно право Оливие Бод смя-та, че „конституционализмът и извънредното положение са напълно несъвместими“. За-щото „конституцията служи за организиране и ограничава-не на властта, докато всяко извънредно положение „взри-вява“ конституционния ред, като въвежда в него отмяна на законни положения“. Освен това, добавя Бод, „извънред-ното положение съдържа

(4)„Valls ne veut pas que le Conseil constitutionnel mette son nez dans l’état d’urgence“ (Валс не иска Конституционния съвет да си пъха носа в извънредното положение), Slate.fr, 20 ноември 2015.

(5) Историческа ретроспекция от ThomasWiederdans „Lois d’exception: quand la gauche frondait“ (Извънреден закон: когато левицата критикува-ше остро), Monde, 5 декември 2015. Вж. също Vanessa Codaccioni, Justice d’exception (Извънредно правосъдие). L’Etat face aux crimes politiques et terroristes (Държавата пред лицето на политическите престъпления и теро-ризма), CNRS Editions, Paris, 2015.

(6) Arnaud Fossier, „De l’exception

en droit. Entretien avec Mireille Delmas-Marty“ (Изключение вдясно. Разговор с Mireille Delmas-Marty, Tracés, № 20, Лион, 2011.

(7) France Inter, 26 август 2015. (8) Monde, 2 декември 2015. (9) „Sortir de l’état d’urgence“

(Да се излезе от извънредното по-ложение), www.ldh-france.org. Сред подписалите са: Confédération générale du travail (CGT) (Обща конфедерация на труда), Confédération paysanne (Селска конфедерация), Ligue des droits de l’homme (Лига за човешки права), Solidaires (Синдикален съюз „Солидар-ни“), и т. н.

(10) Пресконференция на 22 юли 2011, www.regjeringen.no

Седмица по-късно, позова-

вайки се на закона от 3 април 1955 г., той внесе в парламента „Закон за извънредното поло-жение“, чийто срок може да бъде продължен с три месеца от 26 ноември. На 20 ноември текстът беше одобрен от де-путатите почти с пълно мно-зинство. За да убеди след това сенаторите да не сезират Кон-ституционния съвет, премие-рът излезе с аргумент, който най-малкото беше оригинален: „Вчера в Националното съб-рание бяха гласувани мерки – мисля си за електронната гривна за проследяване – aз съм за истината, в известен смисъл те не са конституцион-но издържани. (…) Иска ми се да напредваме бързо.“ (4) В суматохата френските власти информират Генералния се-кретар на Съвета на Европа, че приетите мерки „подсказват необходимостта от частична отмяна на някои права, гаран-тирани от Европейската кон-венция за правата на човека“, нещо, което нейниятнейният член 15 позволява.

Фактът, че няколко дни

след кръвопролитията в Па-риж интервюирани гражда-ни масово одобряваха тези мерки, не е изненада. Както изглежда, извънредното по-ложение се прицелва на първо време в малцинствените или маргинализираните общно-сти. В случая то определя за вътрешен враг мюсюлманите и защитниците на околната среда. Както отбеляза юристът Даниел Лошак, „необходимата пропорционалност“ в отгово-ра на репресиите беше над-хвърлена: „С все по-честото прибягване до подслушване, следене, домашни арести и обиски полицията и правосъ-дието оплетоха населението в огромна паяжина, рискувай-ки да посегнат на хора, които нямат нищо общо с терориз-ма, но имат нещастие то да са мюсюлмани.“ (Монд, 28 ноември 2015)

„Мюсюлмани“ – мишената

събужда спомена за раждането на процедурата за извънредно положение по време на коло-ниализма. Бащинството на тази юридическо-репресивна новост принадлежи на Морис Буржес-Монури, министър на вътрешните работи в прави-телството на Едгар Фор. Наме-рението му е било да разшири правомощия та на полицията в отговор на нападенията по вре-ме на „Вси светии“ през 1954 г., поставили началото на война-та за независимост на Алжир. Тогава не се обявява военно положение, защото това пред-полага полицейската власт да се прехвърли на военните. Което би означавало да се признае на борците от Фронта за нацио нално освобождение (ФНО) статут на войници и по този начин да се приеме,

ДЪРЖАВЕН АНТИТЕРОРИЗЪМ СРЕЩУ ОБЩЕСТВЕНИТЕ СВОБОДИ

Êúì ïîñòîÿííî èçâúíðåäíî ïîëîæåíèåче е налице състояние на вой-на. „Оказа се наложително да се създаде юридическа рамка, която, от една страна, да не посяга на традиционното упражняване на властта от гражданските управленски структури, и от друга, да ги подсилва и да насочва внима-нието им по начин, който да ги прави по-приспособими към събития с характеристики на обществени катаклизми, крие щи опасност за общест-вения ред или за национал-ния суверенитет. Рамката бе наречена извънредно по-ложение“. Законът е приет

на 3 април 1955 г. с 379 гласа „за“ и 219 „против“, въпреки предупреждението на депутата социалист Франсис Валс от де-партамента Од: „Историята ни учи, че всички извънредни закони – от неоправданите мерки, приети веднага след се-рията анархистки атентати през 1893-1894 г., до Закона за обсадното положение, приет с презумпцията за защита на Републиката, но използван през 1852 г. за Наполеоновия преврат, а през 1871 г. за смаз-ване на Комуната – по-късно са се отклонявали от първона-чалния си замисъл“ (5).

две сериозни опасности – от злоупот реба с изключител-ната власт, дадена на поли-цията, и от повтарящо се удължаване на извънредните положения, с риск те да се превърнат в постоянно със-тояние“ (8).

Държавният съвет не спо-

деля тази гледна точка. Спо-ред негово становище от 17 декември предвижданата от правителството промяна може да има двоен „полезен ефект“: тя ще създаде „неоспоримо основание за мерките на поли-цията, която се грижи за об-ществения ред“ и ще „регла-ментира обявяването и хода на извънредното положение“. Все пак, след като извънредно-то положение е „състояние на криза“, неговото подновяване не би трябвало да се повтаря безкрайно.

Друг елемент на консти-

туционната реформа, обявен от президента на Републиката пред Конгреса на 16 ноември, е възможността да бъдат лиша-вани от френско гражданство французи с двойно граждан-ство, осъдени за тероризъм. За

Държавния съвет тази мярка, за която отдавна претендират десницата и крайната десница, била очевидна необходимост. Защото „отговаря на леги-тимна цел“, но носи „заплаха за неконституционност“. Което налагало вписването ѝ в Конституция та…

Увеличаването на полицей-

щината в една държава поражда съпротива. На 11 декември Дър-жавният съвет предаде на Кон-ституционния съвет предвари-телен въпрос за конституционна съобразност (ПВКС) по повод на „необосновано посегател-ство върху правото на свободно придвижване“. Въпросът бе за-даден от политически активист, поставен под домашен арест заради Парижката междуна-родна конференция за климата (COP21). Висшата съдебна ин-станция отхвърли аргументите на ищеца. Така с благословията на „мъдреците“ министърът на вътрешните работи получи законното право под претекст за борба срещу тероризма да поставя под домашен арест политически опоненти, за да им отнеме възможността да протестират.

Êîëåäíèòå ïàçàðè áÿõà ïîùàäåíè

ОТ СВОЯ страна Френс-ката лига за защита на човешките права депо-

зира през декември м.г. нови три въпроса за конституцион-на съобразност. Те се отнасят до основанията за домашен арест, за административните обиски и за ограниченията на свободата на събранията. Както обясни адвокатът на лигата Патрис Спинози: „Не става дума за оспорване на за-конността на извънредното положение, а за атака срещу заплахата от посегателство върху основните свободи. Посегателство, което се поз-волява в името на извънред-ното положение, без да бъде упражняван съдебен надзор. Има конституционно изисква-не за съдебен контрол върху мерките, които се отнасят до неприкосновеността на жилището и до зачитането на правото на личен живот. Сега се посяга на конститу-ционните принципи за свобода на словото и на правото за колективно изразяване на идеи и мнения“.

В текст, обнародван на 17 де-кември м. г., над сто асоциации, организации и синдикати (9) разобличават „явната злоу-потреба с извънредното по-ложение, която е насочена и срещу хора без никаква връзка със заплахата от атентати. (…) Забраните за събиране на хора на обществени места се умножават (…) а в същото време се разрешават спорт-ни състезания и дейности като Коледните пазари“. В заключение текстът настоя-ва правителството „да вдигне извънредното положение“ и „да се откаже от прибързано подготвената конституцион-на реформа“. Ще бъде много полезно за министър-предсе-дателя да се замисли над ду-мите на норвежкия си колега след атентатите в Осло и на остров Утоя през юли 2011 г.: „Отговорът на насилието е още повече демокрация, още повече човечност.“(10)

ЖАН-ЖАК ГАНДИНИ

МОНД дипломатик - ЯНУАРИ 20163

(На стр. 4-5)

Европейският съюз оповести на 15 декември създаването на нова полиция, натоварена да пази външните граници на съюза. Още една мярка, която няма да реши кризата с мигрантите.

БЕНОА БРЕ ВИЛ

НАД милион молби за поли-тическо убежище, десет-ки кораби, които акостират всеки ден на гръцките и

малтийските брегове, рекорден брой удавени в Средиземно море, армиите пазят границите... Извънредно силна-та вълна от мигранти спъна сериозно функционирането на Европейския съюз. От август до октомври Германия, Австрия, Унгария, Чехия и Словакия възстановиха контрола по границите си, за да блокират придвижването на мигрантите.

След атентатите в Париж от 13

ноември Франция също се присъе-дини към тях, като някои от полити-ците, които бяха писали шенгенските споразумения за свободно движение между страните членки, обвиниха „Шенген“ като причина за убийства-та. „Шенген вече не съществува“, заяви Никола Саркози, председател на партия „Републиканците“. „Липсата на нацио нални граници е престъпна лудост“, добави Марин льо Пен от Националния фронт, а Никола Дюпон-Енян от партията „Франция, стани“ изиска „възстановяване на национал-ните граници, за да се избегне промък-ването на джихадисти“. „Ако Европа не изпълни дълга си, цялата система „Шенген“ ще бъде поставена под въ-прос“, заплаши Манюел Валс (1).

Намереният в Австрия камион

със 71 разлагащи се трупа, снимката на удавено сирийско дете сред много други на един турски плаж и редица драми от този род през изтеклата година изглежда развълнуваха колек-тивното съзнание. После естествено вниманието беше насочено към дру-ги неща. Държавните ръководители първо се възмутиха, а после обвиниха трафикантите на хора. Френският ми-нистър на вътрешните работи Бернар Казньоф обяви „безмилостна борба на мрежите за търговия с хора“. А немският му колега Томас де Мезиер обеща „да се бори срещу престъпни-те търговци на хора, които печелят от човешката мизерия“. Трафиканти-те са идеалните виновници. Те обаче само използват пропастта, издълбана между легалните начини за имигрира-не в Европа и все по-силното желание за емигриране, най-вече от Близкия изток и Африка.

Репресиите увеличават престъпната дейност

Европейските граници не са за-творени за имиграция. През 2013 г. например 28-те страни от ЕС са приели легално 1,5 милиона души от страни извън ЕС. Всяка държава решава за броя на имигрантите в зависимост от икономическото и демографското си състояние или от политиката на пра-вителството. Във Франция през 2014 г. са издадени 209 782 разрешителни за

ПРАВОТО НА УБЕЖИЩЕ – ПОД ВЪПРОС

Êàêâî ùå ñòàíå ñ Øåíãåí?пребиваване на разделени семейства, студенти, квалифицирани и сезонни работници и политически бежанци, т.е. само с 13 000 повече от 2010 г.

Междувременно в някои страни

от Близкия изток се разгоряха граж-дански войни, които тласнаха по пътищата милиони хора. Пред невъз-можността да вземат виза част от тях пресичат нелегално европейските гра-ници. Крият се в камиони, спят където заварят, прекосяват Средиземно море в разнебитени, нелегални плавателни съдове, използват фалшиви докумен-ти, подкупват корумпирани чинов-ници. Тези действия задължително водят до намесата на организирани престъпни мрежи.

От 25 години ЕС умножава мер-

ките за пресичане на нелегалната имиграция: обща база данни за ев-ропейските полиции (Шенгенска информационна система, ШИС), съз-даване през 2000 г. на общ архив за пръстови отпечатъци, а през 2005 г. – на FRONTEX, европейска агенция, натоварена да пази външните грани-ци, която разполага с хеликоптери, безпилотни самолети, военни кораби, бинокли за нощно гледане, апарати за засичане на сърдечна дейност. Според изчисленията на проекта „Мигрантски досиета“ (2), от 2000 г. насам нелегал-ната имиграция към Европа е генери-рала оборот от поне 16 милиарда евро за трафикантските мрежи. За същите тези 14 години държавите членки на ЕС са похарчили 11 милиарда евро за експулсиране на лица без документи и поне 2 милиарда за подсилване на външните граници.

Тези числа са много скромни в

сравнение с разходите на САЩ, които, за да направят своята територия жела-на и недостъпна като свято място, хар-чат на година по 18 милиарда долара, основно за границата с Мексико. По нея е издигната ограда, висока от 5 до 8 метра, с 1800 вишки, зад които стоят на пост 20 хиляди агенти, т.е. по един на всеки 150 метра.

Американският политолог Питър

Андреас доказа, че усъвършенстването на съоръженията за граничен контрол в САЩ е увеличило цената и времето за преминаване, за фалшиви документи и подкупи на чиновниците. Довело е до растящо криминализиране на мрежите за трафик на мигранти, които малко по малко се сливат с мрежите за кон-трабанда на наркотици (3). Този почти военен контрол не отказва желаещите да емигрират, чиято мотивация зависи главно от ситуацията в собствената им страна. Всяка година около 300-400 хиляди души пресичат нелегално американската граница.

Войните, които съсипват Сирия,

Ирак, Либия, Афганистан, Йемен, Ни-герия, Сомалия, Судан... тласкат хората навън. И тази тенденция става толкова по-силна, колкото по-дълго продължа-ват войните. Изгнаниците се заселват основно в други части на собствени-те си държави или в пограничните страни. Ливан, Турция и Йордания са приели 4 милиона сирийци (4). Само една малка част пробват късмета си в Европа. На теория те са граждани на страни във война и като такива могат да претендират за статут на бежанци в която и да е държава от ЕС, всички са

подписали Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. Но на практика...

Влизането в една европейска страна съвсем не означава, че въпро-сът е решен. Основните препятствия обаче са по пътя към Стария конти-нент. Преди всичко е невъзможно искане за политическо убежище във Франция да се отправи от чужбина. Кандидатите трябва да отидат във френското посолство или консулство в собствената си страна (или в съсед-на, ако в собствената са затворени, както в Сирия или Сомалия). Там могат да поискат „виза за бежанец“, която позволява само да се влезе във Франция и да се подаде молба. Тези визи обаче се издават капка по капка от Министерството на вътрешните работи. През 2014 г. само 512 си-рийци са получили такава виза (5). Жител на Хомс, който е успял да отиде в Бейрут, има много малък шанс да на-пусне Ливан с редовни документи.

Друг начин да влезеш легално в ЕС

е да стигнеш до някой лагер под опека-та на Върховния комисариат на ООН за бежанците и след това да чакаш прехвърляне към друга страна, която се смята за по-сигурна, въз основа на споразуменията за заселване на друго място. Но и тук шансовете са много малки. Във Франция през 2014 г. само 500 сирийци са успели да се възползват от това (6).

Бежанците са милиони. Повечето

от кандидатите за Европа могат да влязат в ЕС само нелегално, след дъ-лъг преход, който първо ще ги отведе до турско-сирийската граница, където безчинстват групи джихадисти, или до Либия, опустошавана от милициите. Само ако прибегнат до трафиканти, биха могли да се доберат до добро пристанище. Този преход, който е опасен и изтощителен, налага известно пресяване на мигрантите – трябва да си млад, здрав, решителен и да произ-хождаш от среди с добро финансово положение, за да можеш да платиш на контрабандистите. Затова днеш-ните бежанци са често от градовете и са дипломирани. Според Върховния комисариат за бежанците 72% от тях са мъже (а не 99%, както заяви Марин льо Пен от Националния фронт), 13% са жени и 15% са деца.

„Гърция –криза в кризата“

Според правилата на „Дъблин II“, приети през 2003 г. от ЕС, хората, които пристигат в Европа, трябва да пода-дат молба за политическо убежище в първата страна, в която влязат. Тази наредба игнорира реалностите, тъй като мнозина пристигат в Италия или в Гърция с надеждата да се прехвърлят в друга страна. Освен това тя осъжда на нелегалност тези, които биха искали да отидат при роднини в Швеция или дру-гаде. Предизвиква също териториално неравновесие, тъй като основната част от бежанците влизат през периферни-те страни. Тази наредба също така е абсурдна, защото северните държави много рядко връщат бежанци в Гърция или Италия под претекст, че там е било първото им местопребиваване.

В началото на века Испания беше

на първа линия за жителите на Суб-

сахарска Африка и Магреба, които се опитваха да прекосят провлака при Гибралтар или да влязат в автономни-те испански градове Сеута и Мелиля, разположени на африканския бряг на границата с Мароко. Когато бариерите в тази посока се умножиха (построиха се зидове и концентрационни лагери, увеличиха се операциите на FRONTEX и т.н.), потокът се отклони към Италия и Малта, където пристават мигранти-те от Либия и Тунис, и към Гърция, където пристигат избралите турския път (7).

След 2011 г. и началото на „араб-

ската пролет“ в тези държави влезе мнозинството от хората, търсещи убежище на Стария континент. Така проблемите им се удвоиха. От една страна, те трябва да осигурят контро-ла на външните граници на континен-та, а от друга, да се справят с приема и подслоняването (често на полето в палатки), да обработят молбите на стотици хиляди бежанци. Смазана от тежестта на поредица от планове за строги икономии, Гърция трудно би могла да изпълнява такава роля. „Не можем да се справим с този проблем. Гърция е страна в икономи-ческа криза и трябва да отговорим на една хуманитарна криза вътре в кризата“, заяви Алексис Ципрас на 7 август (8).

За тази страна, една от най-раз-

клатените в ЕС, да се превърне по заповед на Брюксел в континентален пазач, е непосилно задължение. Това не пречи обаче Гърция редовно да бъде мъмрена от своите европейски „партньори“, които в началото на де-кември я заплашиха, че ще я изключат от Шенгенското пространство, ако не контролира по-добре границите си. „Всяка страна трябва да прилага кодовете на Шенген, включително правилото, което налага молбите за убежище да бъдат обработвани в първата страна, в която пристигат мигрантите, например в Гърция, а не другаде“, заяви твърдо президентът на Европейския съвет Доналд Туск (поляк) на 3 декември (9). Очевидно за Стокхолм, Париж или Берлин е по-лесно да следват този съвет, от-колкото за Атина или Рим, и затова Туск побърза да добави, че страните „от първата линия на преселението“ трябва да разчитат на „европейската солидарност“.

(1) Респективно: www.republicains.fr, 18 ноември 2015; комюнике от 19 ноември 2015; блог на Nicolas Dupont-Aignan, 15 ноември 2015; France 2, 19 ноември 2015.

(2) Проектът „The Migrants Files“ (Ми-грантски досиета) обединява 25 европейски журналисти, които разследват миграционните условия в ЕС. Вж. „The money trails“, 18 юни 2015, www.themigrantsfiles.com.

(3) Peter Andreas, Border Games. Policing the U.S.- Mexico Divide, Cornell University Press, Ithaca (САЩ), 2009 (1re éd.: 2000).

(4) Вж. Хана Джабер, „Кой наистина прие ма бежанците?“, Монд дипломатик, октомври 2015, http://bg.mondediplo.com/article1424.html.

(5) „Rapport d’activité 2014“ (Отчетен до-клад 2014), France Terre d’asile, Париж, 2015.

(6) Пак там.(7) Вж. Camille Schmoll, Hélène Thiollet

и Catherine Wihtol de Wenden (sous la dir. de), Migrations en Méditerranée (Миграции в Средизем-номорието), CNRS Editions, Париж, 2015.

(8) Цитирано от l’Agence France Presse, 7 август 2015.

(9) Donald Tusk: „Cette migration est trop forte pour ne pas être stoppée“ (Тази миграция е прекалено голяма и трябва да бъде спряна), Le Figaro, Париж, 3 декември 2015.

4ЯНУАРИ 2016 - МОНД дипломатик

(От стр. 3)

ИСПАНИЯ3 850

ИТАЛИЯ150 300

БЪЛГАРИЯ29 950

ГЪРЦИЯ821 000

ГЪРЦИЯ

ФИНЛАНДИЯ

ШВЕЦИЯ

НОРВЕГИЯ

ЕСТОНИЯ

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО

ДАНИЯ ЛИТВА

ЛАТВИЯ

ПОЛША

ГЕРМАНИЯ

ХОЛАН-ДИЯ

ФРАНЦИЯ

БЕЛГИЯЧЕШКА

РЕПУБЛИКА

УНГАРИЯАВСТРИЯ РУМЪНИЯ

БЪЛГАРИЯИТАЛИЯ

ИСПАНИЯ

Канарски о-ви (Исп.)

ПОРТУГАЛИЯ

МАЛТА

КИПЪР

ТУРЦИЯ

СИРИЯ

ЛИВАН

ИЗРАЕЛЙОРДАНИЯ

САУДИТСКААРАБИЯ

ПАЛЕСТИНА

ИРАК

ИРАН

Афганистан

Еритрея, Сомалия, СуданЦентрална АфрикаЗападна Африка Западна Африка, Мали, Нигерия

ГРУЗИЯ

АРМЕНИЯ

АЗЕРБАЙДЖАН

Кюрдистан

Чечения

Донбас

Крит

Лесбос

Хиос Самос

Сицилия

Пулия Сардиния

СеутаМелиля

Гибралтар

Лампедуза

ЛИБИЯ

ЕГИПЕТ

МАРОКОАЛЖИР

ТУНИС

МОЛДОВА

УКРАЙНА

Крим

БЕЛАРУС

РУСИЯ

РУСИЯ

СЛОВЕНИЯ

ЛЮКС.

ИРЛАНДИЯ

ШВЕЙЦАРИЯ

ХЪРВАТИЯБОСНА И

ХЕРЦЕГ.СЪРБИЯ

3

1

1. МАКЕДОНИЯ2. КОСОВО3. ЧЕРНА ГОРА

2

АЛБАНИЯ

КосРодос

Синай

СЛОВАКИЯ

Триполи

Кале

Бенгази

Истанбул

0 200 400 600 km

Източници: Frontex; Международна организацияпо миграцията (OIM); Frontexit ;Migreurop, closethecamps.org ;www.asile.ch

1. Данни към 22 декември 2015 г.2. Няма данни за Мароко, Алжир,Русия и Беларус

Други страни от Европейския съюз

Страни кандидатки за Шенгенското пространство

Основни държави, през коитопреминават мигрантите

Страни или региони в конфликт

Морски граници на Шенгенското пространство,наблюдавани от FRONTEX

Големи миграционни маршрути

Препятствия пред миграционните маршрути

Шенгенско пространство и страни, асоциирани към Европейския съюз,теоретична зона та свободно движение

Зидове, метални ограждения, пропусквателни пунктовеГлавни вътрешни граници на Шенгенското пространство, по които контролът е времененно възстановен от лятото на 2015 г.Главни опасни зони(корабокрушения, рекет, нападения)Лагери за чужденци с нередовни документи 2

Пътища, изоставени след засилванетона контрола на FRONTEX през 2008 г.

Нарастващ поток на мигранти след началото на сирийския конфликт от 2012 г., особено засилен след края на 2014 г.

Брегове, засегнати от прииждащи мигранти

Нарастващ поток на мигранти след началото на гражданската война в Либия през 2011 г.

Регистрирани мигранти през 2015 г. 1

Нови пътища и нови препятствия През първото десетилетие на ХХI век Европейският съюз отвори вътрешните си граници и засили контрола по външните. Тази мярка само умножи и отклони миграционните пътища и подтикна към създаване на лагери за бежанци, затворени центрове и т.н. За да спрат вълната от сирийски бежанци през есента на 2015 г., някои държави поставиха под въпрос свободното придвижване в Шенгенското пространство.

CÉCILE MARIN

Западна Африка(Канарски о-ви)

Западно Средиземноморие(Гибралтар, Сеута, Мелиля) Източно

Средиземноморие(Егейско море)

ЗападниБалкани

Източниграници

Пулияи Калабрия

АЛЖИРМАРОКО

ЛИБИЯ

ЕГИПЕТ

ТУРЦИЯ

ОБЕДИН. КРАЛСТВО

ГЕРМАНИЯ

ХОЛАНДИЯ

ФРАНЦИЯ

БЕЛГИЯ

АВСТРИЯ

ГЪРЦИЯ

ШВЕЙЦ.

ИТАЛИЯ

ЦентралноСредиземноморие(Малта, Сицилия, Лампедуза)

0 300 600 km

до края на 2005От януари 2001...

до края на 2010до 12 дек. 2015

Шенгенско пространство

Източник: www.themigrantsfiles.com

15 000

5 000

2 500

1 00010010

Брой на загиналите и изчезналите мигрантинад 10

Фатални пътувания Солидарността обаче не е най-

споделяното качество в Европейския съюз, както по отношение на валутна-та политика, така и на миграционната. Някои от страните на Север гледат да ограничат проблема до територията на страните от Южна Европа. Които пък се карат как и кой ще понесе най-голямата тежест. През 2008-2009 г. възникна напрежение между правителствата на Италия и Малта по повод операция на FRONTEX в централната част на Средиземно море – коя страна да приеме хората, открити от агенцията? Според Рим това се падало на страната, в която е разположена мисията, т.е. на Мал-та. Малтийското правителство пък развяваше международното право и твърдеше, че бежанците трябва да бъ-дат разтоварени в най-близкото „си-гурно“ пристанище, т.е. в Лампедуза. Тъй като двете страни не се разбраха, Брюксел постанови, че Малта трябва да ги приеме, и оттогава тя вече не приема мисии на FRONTEX (10).

Италия нямаше късмет, когато през

пролетта на 2011 г. правителството на Силвио Берлускони издаде 25 хиляди разрешителни за временен престой и така даде възможност на тунизий-ците, акостирали в Сицилия, да се придвижват из Европа. Министрите на вътрешните работи на Австрия, Гер-мания, Белгия, Финландия, Холандия и Словакия веднага се обявиха срещу това решение, което окачествиха като „нарушение на Шенгенското прос-транство“. Саркози, тогава прези-

дент на Франция, заповяда да бъде прекъснат железо-пътният транспорт между Франция и Италия. И това решение беше об-съждано в Брюк-сел, който даде право на Париж и така прие да бъдат променени прави-лата за свободно придвижване в Европа. А до онзи момент не беше възможно да се за-тварят границите, освен в случай на „сериозна заплаха за обществения ред и вътрешна-та сигурност“. След 2013 г. това може да става в случай на „сериоз-ни и повтарящи се грешки на някоя страна членка при контрола на външните граници“.

В днешния контекст на милионно

преселение, което не може да бъде спряно на границата с Европа, това ново разпореждане заплашва самото съществуване на Шенген. След атента-тите от 13 ноември 2015 г., извършени от джихадисти, някои от които влезли в Париж като бежанци, Брюксел отго-вори на заплахата да бъдат затворени границите, подписвайки прибърза-

но споразумение с Анкара. Срещу 3 милиарда евро, обещание да се уле-сни издаването на визи за турците и да се подновят преговорите за присъеди-няването ѝ към ЕС Турция се ангажира да спира бежанците, които пресичат територията ѝ, както и да приема върнатите икономически емигранти. В този „план за съгласувани действия“, представен като исторически, в дейст-вителност няма нищо ново. Преди това ЕС и членовете му вече бяха под-

писали 300 споразумения с 85 страни за изгонените емигранти. Зад тези споразумения се крие един маскиран шантаж. Европейските правителства предлагат на партньорите си като примамка по-добро сътрудничество и по-умерено отношение във външната политика и търговията (11).

Макар че турският президент проявява непреклонна твърдост по отношение на нелегалните мигранти,

ПРАВОТО НА УБЕЖИЩЕ – ПОД ВЪПРОС

Êàêâî ùå ñòàíå ñ Øåíãåí?

МОНД дипломатик - ЯНУАРИ 20165

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Венко Кънев

споразумението, подписано с Анкара, няма да реши проблема. Той просто ще се премести, може би в Либия, където след свалянето на Кадафи мрежите за трафик на хора се разпореждат свободно. Всичко показва, че мигрант-ският поток към Европа ще продължи през следващите месеци и години. И държавите членки на ЕС едва ли ще престанат да укрепват вътрешните си граници. Тази динамика обаче удря в самото сърце европейския проект, основан на Римския договор от 1957 г. за свободното движение на хора и стоки.

Когато през юни 1985 г. Франция,

Западна Германия (ФРГ), Белгия, Холандия и Люксембург подписаха шенгенските споразумения, пред-виждащи премахване на национал-ните граници, те го направиха не за да улеснят свободното пътуване на гражданите, а защото от година континентът се намираше в „криза на Общия пазар“. Недоволни от преко-мерното увеличение на работата им, френските и италианските митничари обявиха през февруари 1984 г. стачка, която се състоеше в основна проверка на камионите. Шофьорите пък отго-вориха с блокада на пътищата, като предизвикаха гигантски задръства-ния, и то в началото на ваканцията. Когато конфликтът свърши, Генерал-ният секретариат на Бенелюкс се зае с този проблем и проучи условията за свободно придвижване по суша на хора и стоки. Тази перспектива беше окуражена от Западна Германия, тъй като индустрията и износът ѝ страда-ха от недостатъчната проходимост на европейските пътища. Така се родиха шенгенските споразумения от 1985 г., Шенгенската конвенция от 1990 г., действителното отваряне на вътреш-ните граници на Западна Европа през 1995 г. и после прилагането на тази мярка в 26 страни (12).

А ако Франция затвори границата си с Испания?

От 80-те години насам търговия та вътре в ЕС се разрасна бързо. Напри-мер, частите на колите, произведени във Франция, идват от други страни. През 2013 г. автомобилният транс-порт на стоки в Европа достигна невероятните 1765 милиарда тона на километър (13). Стотици хиляди камиони, пълни със стоки, кръстосват всеки ден континента. Сроковете им за доставка не могат да се вместят в часовете за контрол по границите. А вече от двадесет години хиляди работници използват свободата на придвижване, за да търсят рабо-та в съседни страни. През 1995 г. 158 хиляди французи от граничните зони работеха в съседните държави, днес те са над 350 хиляди.

Отстъпление от Шенгенските

споразумения е немислимо без съ-ществено реорганизиране на евро-пейската икономика. Най-убедените защитници на общия пазар осъзнават това и често бият тревога. Холанд-ската федерация на транспортните и логистичните дружества публикува през септември декларация, че ако се възстановят границите, представля-ваните от нея дружества ще пропус-нат ползи от 600 милиона годишно. „Ако се възстановят вътрешните

граници, както искат някои поли-тици, ще имаме сериозни проблеми. Новите бариери ще навредят на търговията“, предупреди евро-пейската комисарка по търговията Сесилия Малмстрьом (14).

Премахването на Шенгенското

пространство вероятно ще затрудни подизпълнителите в индустрията и социалния дъмпинг. Може би ще поо-щри някои предприятия да се върнат в страните, където продават своите продукти, което ще има благоприятен ефект за екологията. Но това няма да реши въпроса с бежанците. Възстано-вяването на френските граници няма да попречи плавателните съдове да акостират в Испания. Ако мигрантите срещнат затворени врати на Пиринеи-те, ще поемат по нелегалните пътища чрез трафикантите на хора, както през 50-те и 60-те години, когато диктату-рата на Антонио де Оливейра Сала-зар забраняваше на португалците да емигрират легално. Френското прави-телство ще предложи вероятно да се построи един зид, както прави днес Унгария на границата си със Сърбия, и така ще възпроизведе затворения кръг по американски – усъвършенст-ване на репресиите, което води до професио нализация на трафика, но не спира нелегалните мигранти.

Не е изненадващо, че европей-

ските крайнодесни партии сочат „Шенген“ и имиграцията като главна причина за повечето проблеми – от безработицата до тероризма, без да забравят и разпадането на социалната държава. Те отдавна настояват за въз-становяване на националните барие-ри и някои от тях проповядват протек-ционизма. Изненадващо е обаче, че и някои „проевропейски“ партии пред-лагат решения, които ще разрушат граденото от тях в продължение на 30 години. Това пребоя дисване показва до каква степен рефлексът за връщане към нацио налното се разпространява и извън крайната десница, сред поли-тически формации, които, изправени пред извънредна ситуация, не търсят оригинални решения, а предпочитат една стара тактика – да противопос-тавят народа („местните“) на чуж-денците. С изключение на Берлин, който предлага да се пуснат в Европа десетки хиляди мигранти, намиращи се сега в Турция, и в по-малка степен на Швеция, нито едно правителство не смее да се застъпи за по-лесно издаване на визи. Дори партиите от радикалната левица са дискретни по този въпрос от страх да не загубят влияние над онова обществено мне-ние, което е чувствително по въпроса за имиграцията.

След атентатите в Париж мнение-

то, че имигрантите надхвърлят въз-можностите на Франция за прием, дори не се разисква. А когато едва се съвземаше от кризата от 1929 г. и се готвеше за война през 1939 г., Франция прие 450 хиляди бойци и привърженици на Испанската репу-блика. Онова преселение не мина, без да събуди известна враждебност сред населението, но новодошлите имаха подкрепата на профсъюзите и на левите политически партии, които помагаха за интеграцията им.

Четиридесет години по-късно, пак в контекста на криза, предизвикана от

двата петролни шока, Франция прие имигрантите от Югоизточна Азия, които идваха по море. Тогава някои от най-изтъкнатите френски интелек-туалци, от Жан-Пол Сартр до Раймон Арон, се мобилизираха, за да спасят тези бежанци, блокирани на корабите в Китайско море. 130 хиляди виет-намци, камбоджанци и лаосци полу-чиха разрешение да се установят във Франция, въпреки че не се вместваха в рамките, установени от Женевската конвенция. През 2015 г. президентът Франсоа Оланд се ангажира да приеме 24 хиляди сирийци в продължение на две години...

Политика, която оправдаваше приема на мигранти

Правителството на Раймон Бар (1976-1981) не пестеше усилията си, за да подпомогне установява-нето на тези мигранти, които са имали „добрия вкус“ да избягат от комунистически страни. Бар редов-но се изказваше благосклонно за тях. Той организира пристигането им, като улесни даването на статут за политически бежанци, създаде временни центрове и комитети по посрещането им, които да им пома-гат в административните постъпки и във всекидневния живот. В На-ционалната агенция за работа бяха запазени специални бюра за тях, някои данъчни облекчения стиму-лираха собствениците да ги вземат на работа. Тази политика, основана на силна мобилизация на държавата, имаше многобройни последствия. Социоложката Карин Меслен пише: „Освен че улесни първите им стъпки във Франция, тази политика модели-ра схващането за тях, като обясни, че са имали основание да дойдат. Качеството на този прием изглеж-да е бил схващан като подхождащ на качеството на чужденците, които идваха. Тази констатация напомня значението на политиката за приема и на словото, което при-дружава пристигането на новите имигранти“ (15).

А днешните бежанци са предста-

вени като използвачи на социалните помощи, като заплашващи национал-ната идентичност, като узурпатори на работни места, религиозни екстре-мисти, потенциални терористи. Те пристигат в пълно безредие в Европа, където нищо не е предвидено за тях. Представените картини на тези хиля-ди хора, които слизат на гръцките или италианските брегове, или напират на унгарската и словенската граница, създават впечатление за нашестве-ници. С тази медийна политика как да се изненадваме, че прекомерните мерки за сигурност привличат изби-рателите?

БЕНОА БРЕВИЛ

(10) Julien Jeandesboz, „Au-delà de Schengen. Frontex et le contrôle des frontières de l’Europe“ (Извън Шенген. FRONTEX и кон-тролът по границите на Европа), от Sabine Dullin и Etienne Forestier-Peyrat, Les Frontières mondialisées, Presses universitaires de France - La Vie des idées, Париж, 2015.

(11) Virginie Guiraudon, „Les effets de l’européanisation des politiques d’immigration et d’asile“ (Ефектът от европеизацията на по-литиките за имиграция и убежище), Politique européenne, № 31, Париж, 2010.

(12) Всички страни на ЕС са свързани чрез правилника „Дъблин II“ за политическо убежище, но 6 страни членки не са в Шенген: Обединеното кралство, Ирландия, Румъния, България, Кипър и Хърватия. За сметка на това Швейцария, Лихтенщайн, Шотландия и Норвегия са в Шенгенското пространство, без да са членки на ЕС.

(13) Мярка, която определя транспорта на тон на километър.

(14) „Europe: „Le retour des frontières menacerait le commerce“ (Връщането на грани-ците е заплаха за търговията), L’Obs, Париж, 21 ноември 2015.

(15) Karine Meslin, „Accueil des boat people: une mobilisation étatique atypique“ (Прием на мигрантите по море, една не-типична държавна мобилизация), Plein Droit, списание на Groupe d’information et de soutien aux immigrés (Gisti) (Групата за информация и помощ за имигрантите), № 70, Париж, октомври 2006.

Германия

Италия

Унгария

ФранцияАвстрия

Испания

Обединено кралство

Холандия

Сърбия

Дания

България

Белгия

Гърция

Полша

ФинландияНорвегия

Швеция

484 775

370 640

142 365

173 610

68 420

66 36056 290

94 %

58 %

54 %

76 %

39 %

15 %

XX %

77 %

68 %42 %

22 %

64 %

70 %

39 %

9 %

44 %

27 %

?

30 %

БангладешПакистанАфганистан

УкрайнаРусия

Сърбияи Косово

Албания

Без гражданство

По-малко от 2 000 молбии други страни

Дял на положителните отговори,като процент от решенията

на първа инстанцияпо молби за убежище, през 2014 г.

(за Австрия - 2013 г.)

СирияИракИран

ЕритреяСомалияНигерияГамбия

Молби за убежище,подадени в Европа 1 през 2015 г.

50 000заявления

Източник: Върховен комисариат на ООН за бежанците, месечни данни за молбите за убежище; Евростат.

1. Държави, получилипо над 5000 молби за убежище

15-те държави, от които произхождат най-много бежанциспоред броя на молбите за убежище

(данни към 15 декември)

25 000

10 000

5 00 0

2 00 0

Толкова малка надежда

Швейцария

Повече от 800 000 бежанци са влезли в Европа през Гърция през 2015 г., но огромното мнозинство не са подали молби за убежище, тъй като са предпочели да продължат към Германия, Швеция или Австрия. След като в края на август на унгарската граница се вдигна ограда от бодлива тел, стотици хиляди хора бяха блокирани в Сърбия.

6ЯНУАРИ 2016 - МОНД дипломатик

Ïîó÷èòåëíàòà ñúäáà íà åâðîïåéñêàòà От седем години насам известна тайнственост обвива затъването на директивата за хармони-зиране на отпуска по майчинство в Европейския съюз. Този път обаче причината не е в Комисията. С риск да предизвикат институционна криза прави-телствата на държавите членки погребаха проекта в рамките на една недобре позната инстанция – Комитета на постоянните представители.

ПРОУ Ч В А Н Е Н А АН -СЕСИЛ РОБ Е Р

СЯКАШ търсим черна кутия, обяснява Каро-лин Мартен (1), парла-ментарна съветничка.

Не успяваме да открием ръко-водителите, които в рамките на Съвета на Европейския съюз биха могли да отгова-рят за проекта на директива за отпуска по майчинство.“ Текстът, предложен през 2008 г. от Комисията и гласуван на първо четене от Европейския парламент през 2010 г., пред-вижда да се удължи от четири-надесет на двадесет седмици минималната продължителност на отпуска по майчинство в Съ-юза. От пет години насам обаче проектът е замрял, тъй като Съветът на Европейския съюз, който обединява министрите на държавите членки, не е взел позиция по въпроса. Упреци за това проточване се отправят към една недобре позната от обществеността инстанция – Комитета на постоянните пред-ставители (COREPER).

В Брюксел всяка стра-на членка разполага с един постоя нен представител, на-товарен със задачата да за-щитава позициите ѝ. Инстан-цията, коя то ги обединява – COREPER, води разисква-нията и позволява на дваде-сет и осемте правителства да постигнат съгласие по всяка

обсъждана тема. А в случая с директивата за отпуска по майчинство органът така и не е започвал работа по съгласува-не на националните позиции. „През пролетта на 2015 г. постоянните представители на правителствата бойкоти-раха срещите, предложени от белгийската депутатка Мария Арена (Прогресивен алианс на социалистите и демократите), която е много добре осведомена по темата, с довода, че е безполезно да се дискутира при липсата на консенсус между министри-те“, споделя европейският служител Силвен Нотомб от Белгия (2). Така внезапно процесът е спрян, без да ста-не ясно кои точно държави блокират проекта и на какво основание: „След 2010 г. раз-полагаме само с хипотези.“

Съдбата на директивата за отпуска по майчинство е показателна за безизходицата на социална Европа, но тя илюстрира и друг аспект на т. нар. демократичен дефи-цит. Като оставим настрана изключително удобното съж-дение „Брюксел е виновен“ (3), правителствата извличат полза от тази институционна система, за която е обичайна практика да смесва правомо-щията.

Áîðáà ñðåùó íèñêàòà ðàæäàåìîñò

ВСИЧКО започна, когато през 2008 г. Комисия-та, водена от комисаря

по социалните въпроси, чеха Владимир Шпидла, предложи отпускът по майчинство, за който се плащат обезщетения, да стане минимум осемнадесет седмици, т.е. с четири седмици повече от предвиденото в една директива от 1992 г. Идеята то-гава е да се следва препоръката на Международната организа-ция на труда (МОТ), но и да се води борба срещу намаляване-то на раждаемостта в Съюза и да се допринесе за „едно по-добро равновесие между про-фесионалния и личния живот, за да се постигне икономи-чески растеж, просперитет и конкурентоспособност.“ (4) В страните от Централна и Източна Европа, където се отбелязва сериозен спад на раждаемостта, продължител-ността на отпуска по закон е чувствително по-голяма (вж. графиката на стр.5). Макар

равенството между жените и мъжете да е сред поставените цели, предложението е свърза-но, естествено, с икономически проблеми.

През 2010 г. Европейският парламент удължи на първо четене правото на отпуск по майчинство на двадесет сед-мици, и то след продължител-на битка, водена от португал-ската депутатка Едит Естреля. Предвижда се също така право на отпуск за бащите, забраве-ни през 1992 г. След това обаче нещата пропаднаха. Темата се прехвърли към Съвета, който на свой ред трябваше да се произнесе на първо четене (5). Именно в този момент на сцената се появи COREPER. Проектът за директива обаче изглежда беше блокиран на много ранен етап, още на сре-щата на Работната група по социални въпроси, съставена от служители на постоянните представителства, която под-

готвя срещите на COREPER по тези теми. „Подобни ситуации се случват, когато предложе-нията на Комисията срещнат силна опозиция от страна на държавите членки още при първия етап на разглеждане в работна група в Съвета, обяснява Пиер Вимон, бивш постоянен представител на Франция (1999-2002), който познава много добре европей-ската институционна машина. Заради силната съпротива на държавите членки ротацион-ното председателство често не смее да постави въпроса пред COREPER, понеже смя-та, че темата не е достатъч-но развита.“

И все пак, поразително за наблюдателите е не толкова, че позициите на държавите членки се разминават, а не-прозрачността на COREPER и съществуващата възможност Съветът да не се произнесе, макар процесът по взимане на решение вече да е започнал. „Съветът не зачита нито Комисията, нито Парламен-та, изразява безпокойство г-жа Мартен. Взаимното до-верие между институциите е поставено на карта.“ Каква изненада!

Като дипломатическа ин-станция COREPER работи, пазейки в тайна преговорите между правителствата. И все пак, един представител на Комисията присъства поч-ти винаги на тези седмични разиск вания, без да взима думата. Постоянните предста-вители са дипломати, висши служители, чиито позиции се подготвят предварително от по-големи или по-малки екипи в различните страни. В ежедневната работа на самия COREPER помагат около 250 работни групи, съставени от служители на постоянните представителства, които съста-

вят подготвителни доклади по предложения та за директиви и регламенти, формулирани от Комисията. В Брюксел мно-жество комитети от експерти (както от Комисията, така и от държавите) решават въпроси, смятани за технически или консенсусни, пресяват дневния ред, влизат от една заседател-на зала в друга. „Комисията е обвинявана в технокрация, отбелязва френ ският поли-толог Жан-Луи Кермон. Но COREPER е може би едно още по-ярко олицетворение на технокрацията.“ (6)

Той осъществява дискрет-но истинска политическа и юридическа работа. В много случаи именно тя определя в крайна сметка позицията на Съвета, който просто утвърж-дава резултата от заседанията на COREPER. „Тайната или по-скоро дискретността, която обвива разискванията в COREPER, не трябва да изненадва, смята Нотомб. Иначе никакви преговори не биха били възможни.“ Така COREPER бил изиграл реша-ваща роля за сближаването на изключително различните позиции на двадесет и осемте държави членки във връзка с конференцията за климата в Копенхаген през 2009 г., а после и при Двадесет и пър-вата конференция на ООН за климата. Той изготви също така през 2014 г. санкциите, наложени на Русия след при-съединяването на Крим. Оп-

равдана ли е тайната по теми, които на държавно равнище са част от законодателните правомощия и следователно биха се обсъждали публично от народните представители? Отпускът по майчинство оче-видно е пример за това. Както обяснява Нотомб, „социална-та политика се подчинява на принципа на субсидиарност-та, т.е. тя е от компетенция-та най-напред на държавите, като Съюзът може да приема единствено мерки за минимал-но координиране.“

Като оставим настрана либерализма на основателите, това поделяне на правомощия има за цел да съхрани различ-ните национални социални модели, за които правител-ствата смятат, че не е нужно да се оправдават или да водят дискусии в Брюксел. Британ-ската консервативна евроде-путатка Джули Гирлинг заяви например: „Нямаме нужда от диктата на Съюза, който каз-ва на майките, че трябва да си стоят вкъщи в продължение на двадесет седмици. Обеди-неното кралство прилага про-гресивен подход по отношение на отпуска за родителите, който се състои в поделяне на отпуска между майката и ба-щата по тяхна преценка.“ (7) Да припомним, че в нейната страна отпускът за родители е петдесет и две седмици. Ре-корд в Съюза, където средната продължителност е шестна-десет седмици. Макар всяка

(1) Псевдоним.(2) Псевдоним.(3) Вж. Bernard Cassen, „La

faute à Bruxelles?“ (Брюксел ли е виновен?), Le Monde diplomatique, март 1994.

(4) Предложение за изменение на директивата 92/85/ЕИО на Съ-вета относно въвеждане на мерки за насърчаване на подобренията в областта на безопасните и здраво-словни условия на труд на работе-щите бременни жени, на родилките и

кьрмачките {SEC (2008) 2595} {SEC (2008) 2596}, Официален вестник на Европейския съюз, Люксембург, 3 октомври 2008.

( 5 ) Вж . „ E u r o p e . D r o i t d’inventaire“ (Европа. Право на рав-носметка), Manière de voir, № 129, юни-юли 2013.

(6) Vlad Constantinesco, Denys Simon (съставители), Le Coreper dans tous ses Etats (COREPER във всички-те му държави), Presses universitaires de Strasbourg, 2001.

„

БРЮКСЕЛСКИ БЮРОКРАТИ СРЕЩУ

PIERRE ALECHINSKY.

МОНД дипломатик - ЯНУАРИ 20167

äèðåêòèâà çà îòïóñêà ïî ìàé÷èíñòâî

„Ìÿñòîòî çà êîìïðîìèñè“

9 9

10 10

4 206 20

8 20

4 268 26

2 24

11 4156 2

9 13

4 67 76 8

4 11

6 9

8 88 88 8

1066 10

4 12

8 98 99 99 9

10 8

18

20

242628

3034

26

52 1

58

22

101414

15

15

161616

1616

16

17171818

18

18 4 14

Задължителен минимален отпускОтпуск по желание

20

ОБЩО

10 0 10 20 30 40 50 60седмициседмици

Източници: Система за взаимно информиране за социалната закрила (MISSOC), Европейска комисия, 2015; Център по европейски и международни връзки по социална сигурност (CLEISS), 2015.

1. Обезщетение се получава само за 39 от тези 52 седмици.

ПРЕДИ РАЖДАНЕТО СЛЕД РАЖДАНЕТО

Отпускът по майчинство в Европа

ПортугалияШвеция

ГерманияЛатвия

ЛюксембургАвстрия

ЛитваБелгияГърция

ФинландияРумъния

МалтаКипър

ИспанияФранцияЕстония

СловенияХоландия

ИталияДания

УнгарияПолша

Чешка републикаИрландияХърватияСловакия

Обединено кралствоБългария

Не всички майки имат едни и същи права

В ЕВРОПЕЙСКИТЕ страни режимите за ползване на отпуск по майчинство са най-различни. В някои държави това право получават само работещите (Германия, Австрия,

Испания, Гърция). В други право на отпуск по майчинство имат всички жени в активна възраст (Белгия, Кипър, Хърватия, Дания, Унгария, Литва, Люксембург, Полша, Чешката република, Сло-вакия). Известен брой страни дават това право при определени условия на всички гражданки (България, Дания, Естония, Фин-ландия, Ирландия, Италия, Латвия, Малта, Португалия, Румъния, Обединеното кралство, Словакия, Швеция). Едва шест страни взимат под внимание осиновяването (Франция, Обединеното кралство, Белгия, Дания, Естония, Ирландия).

Режимът на отпуска по майчинство може да включва помо-щи в натура, като безплатни медицински прегледи, и парични помощи, в повечето случаи при определени условия (внесени осигуровки, гражданство, наличие на социално осигуряване и т.н.). Размерът на помощите варира значително. Британките, например, ползват отпуск от 52 седмици, но само за 39 от тях получават обезщетение и едва за шест то е в размер на 90% от брутната заплата. През останалия период обезщетението е око-ло 170 евро седмично (по-малко от половината от минималната заплата!). Така това е най-неизгодният отпуск по майчинство в Европа…

В повечето страни (19 от 28) се предвижда отпуск по бащин-ство. Той обаче може да варира от два дни в Холандия и Гърция до 90 дни в Словения. И най-накрая, всички страни в Европа предвиждат отпуск за родителите през първите години от ражда-нето на детето, но под най-различни форми – без обезщетение в Гърция, Ирландия, Кипър, Малта, Обединеното кралство или Холандия, но със 100% от заплатата в Дания или Словения.

А.-С. Р.

Източник: Сравнителни таблици на Системата на Европейския съюз за взаимно информиране за социалната закрила (MISSOC), 2015.

Çðåëèùíè îáðàòè

(7) Euractiv, 3 юли 2015, www.euractiv.fr.

(8) Свидетелства , събра-ни от Jakob Lempp, „COREPER enlarged. How enlargement affected the functioning of COREPER“ (Разшире-ният COREPER. Как разширяване-

ТВЪРДИ се, че COREPER проявява известен общ-ностен дух. „Заражда

се своеобразно съучастни-чество, заради което човек не иска да поставя колегите си в трудно положение“, обяснява Вимон. Доста изненадваща загриженост в една инстанция, натоварена преди всичко със задачата да изтъква интереси-те на всяка страна. Дипломати-те непрекъснато се допитват за мнение до столиците си, като постоянният представител може да променя първоначал-ната позиция на страната си по време на преговорите. Някои теми се обсъждат с години, като тази за патентите (десет години преговори). Адвокат на страната си, постоянният

представител се превръща и в адвокат на позициите, приемани в Брюксел, пред министерските кабинети и националните администрации. „Истинското дипломатиче-ско предизвикателство, смята политологът Якоб Лемп, не е да убедите партньорите си да възприемат позициите ви, а да убедите собствената си сто-лица да възприеме позициите на другите държави с идеята да се постигне компромис.“ (9) Така междуправителствената

инстанция COREPER може да се превърне на практика в средство за европейска инте-грация.

„Изградихме т. нар. модел на многостепенни преговори, който позволява да се обсъж-дат по няколко теми навед-нъж, обяснява г-жа Юхан-сон. Така дадено решение се прие ма и заради влиянието му върху останалите теми.“ С други думи, взаимните от-стъпки позволяват на прави-телствата да преместват фигу-рите си напред, като отстъпват по някои теми за сметка на други в рамките на сблъсъка на едни предполагае ми ясни интереси. Но в тази игра някои страни са по-умели от други. „Малките държави обикно-вено подкрепят позицията на председателстващата страна или на мнозинството, стига въпросът да не засяга точно техните национални интереси“, анализира Лемп.

Обединеното кралство е известно сред европейските събеседници с тенденцията си към „любезен компромис“, докато Франция и Германия се представят като шампиони на „конструктивния компромис“. Като двигател на Европа те залагат на диалога на всички нива. Но докато Берлин на-мира поле за международно действие в икономическата и валутната област, което брани непреклонно, Париж е в капана на ролята на пър-венец в класа. И наистина, в COREPER представителите на Франция изглежда вече не бранят червени линии. „Дъл-го време, разказва Вимон, се водиха тежки преговори по общата селскостопанска политика, като Франция за-ставаше на много твърди позиции. Днес няма нито една значима тема, по която Па-риж да не иска да се водят дискусии.“ Едно несъмнено възхитително състояние на духа от гледна точка на търсе-нето на предполагаемия общ интерес на Съюза. То обаче подсказва, че вероятно всички френски позиции подлежат на предоговаряне. Обратите понякога са зрелищни, като този на министъра (комунист) Жан-Клод Гейсо, който одобри от името на правителството на Жоспен приватизацията на железниците през 2001 г. Германците от своя страна са известни с умението си да плетат мрежи, включително в средите на европейската адми-нистрация. Това им позволява да придвижват напред теми, които смятат за важни, особе-но в икономическата област.

то се отрази на функционирането на COREPER), в Erik Jones, Anand Menon, Stephen Weatherill (съста-вители), The Oxford Handbook of the European Union, Oxford University Press, 2012.

(9) Пак там.

ПОРАЗИТЕЛЕН е контра-стът с Икономическия и валутен съюз, чиято

нарастващата федерализация вече плаши единствено бри-танците и холандците. Макар еврозоната да включва само деветнадесет страни от общо

държава да може на базата на принципа за субсидиарност да отпусне по-дълъг отпуск от минималните препоръки

на Брюксел, те често служат като довод на онези, които на национално равнище искат да ограничат социалните права.

двадесет и осем, почти всички икономически правомощия, свързани с изграждането на общия пазар, са прехвърлени на Брюксел. С „европейското полугодие“, което позволява на Комисията да дава мнението си за националните бюджети, като

координира икономическата политика, и с проекта за банков съюз европейската пирамида расте.

Функционирането на COREPER показва капана, в който са затворени прави-телствата. При преговорите има „задължения за резул-тати“, подчертават постоян-ните представителства, които смятат, че трябва да се стигне до решение „на всяка цена“. Трябва да се напредва, „да се свърши работата“, настоява Илзе Юхансон, постоянна представителка на Латвия, чиято страна оглавяваше рота-ционното председателство на Съвета през първата половина на 2015 г. Дори в областите, при които се гласува с квали-фицирано мнозинство – както в случая с отпуска по май-чинство – двадесет и осемте постоянни представители тър-сят консенсус, който в крайна сметка често се доближава до единодушие. Дипломатите са много горди от този начин на функциониране, благодарение на който, според тях, нараства авторитетът на решенията. „Да си в малцинство, може да бъде унизително. Работата се затруднява също, ако си ядосал някоя държава членка, споделя един от тях.

Търсенето на консенсус обаче автоматично води до това, че съгласие се постига само на базата на най-малкия общ знаменател, а именно об-щия пазар и придатъците му. Това положение намира израз в избора на експерти, които се отличават повече с конформиз-ма си, отколкото с грижата си да водят политически дебати. Повелята да се преговаря оп-равдава удобно отстъпленията и липсата на желание да бъде поета отговорност. Спомняме си как Франсоа Оланд, тога-ва национален секретар на Френската социалистическа партия, тръбеше по повод на Договора за европейска конституция: „Този договор е

най-добрият, който можем да постигнем, предвид броя на десните правителства в Евро-па.“ Настоятелното търсене на консенсус потвърждава също така, че по-честото прибягване до гласуване с квалифицирано мнозинство, за което настояват федералистите, не е чудо-творната рецепта на социална Европа.

В рамките на COREPER всяка държава се насърчава да прави компромиси, настояват дипломатите. Как обаче се изгражда този компромис? В Брюксел постоянните предста-вители и екипите им – които за разлика от министрите в пове-чето случаи живеят там – се срещат, обядват, дори вечерят заедно и почти стават прия-тели. Някои представители говорят дори за „един много специален клуб“, „мястото, където се решават компроми-сите“ (8). Става дума за голям брой неформални отношения, като дискусиите в кулоарите, услугите от любезност и съу-частнически писъмца. Всичко това „подпомага взаимното разбирателство, позволява да се излагат идеите и да се споделят срещаните труд-ности“, коментира италиан-ски дипломат.

С разширението на ЕС до двадесет и осем страни, глед-ните точки автоматично се увеличиха, вследствие на което нарасна координиращата роля на председателя на Съвета, а дипломатите започнаха все повече да търсят в личните взаимоотношения средство за улесняване на официалните разисквания. Всъщност Брюк-сел се е превърнал в един малък свят, където всички се познават. Тази механика характерна за малко село, пропита от господ-стващата либерална идео логия, която се обявява за все по-голя-ма интеграция, благоприятства десничарските компромиси, договаряни в преддверията от млади технократи, на които всичко им било ясно.

(На стр. 8)

СОЦИАЛНАТА ХАРМОНИЗАЦИ

8ЯНУАРИ 2016 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Павлина Колева

LE MONDE DIPLOMATIQUE -испанско издание Превод Венко Кънев

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ Редактори

Дора ЧичковаПавлина Колева

„Монд дипломатик“започва да излиза на български език през

ноември 2004 г. под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското издание носи сегашното си име. От януари 2010 г. до 2 април

2015 г. „Монд дипломатик“ излизаше като приложение на в. „Дума“.

Изданието продължава временно само онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMI

Главен редакторPhilippe DESCAMPS

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:e-mail: lmdbg@press.bg;

bg.mondediplo@gmail.comwww.bg.mondediplo.com

Четете „Монд дипломатик“ на адресwww.bg.mondediplo.com

Вестник „МОНД дипломатик“

(От стр.1)

През пролетта на 2015 г. латвийско-то председателство на Съвета изтъкна, че не разполага с правомощия, за да за-почне нови разисквания по директивата за отпуска по майчинство. През лятото Комисията обяви, че отново поема ини-циативата съобразно генералните си правомощия. Така тя оттегли предло-жението си от 2008 г. и ще предложи за 2016 г. „пътен лист“ с различни мерки, по-специално за конкурентоспосо-бността и гъвкавостта на пазара на труда, но и за отпуска по майчинство. На онези, които смятат, че надвишава правомощията си в социал ната област, тя припомня, че „единствено едно общо минимално ниво на закрила“ може да гарантира „изключително необходи-мото уеднаквяване на условията“ в сферата на закрилата на бременните работещи жени в целия общ пазар. Освен това „европейското полугодие“, на базата на което Комисия та надзирава националните бюджети, ѝ позволява да формулира незадължителни препо-ръки по всякакви теми. По този начин логиката на интеграцията постепенно разширява компетенциите на европей-ските институции.

Изненадани от поведението на COREPER, който формално никога не е обсъждал отпуска по майчинство, депутатите социалисти използват случая да назоват проблема: „Прие-мането на по-добри закони“ не

може да се състои в оттегляне на конфликтните теми. „Приемането на по-добри закони“ означава да се водят политически дебати по законо-дателните предложения.“ (10) Този призив за свободни и задълбочени разисквания несъмнено ще учуди депутатите от по-малките групи, изтикани в ъгъла на парламентарния живот от господстващите – групата на социалистите и демократите, от една страна, и Европейската народна пар-тия (консервативна десница), от друга. На базата на едно т. нар. техническо споразумение те в действителност си поделят властовите постове (ка-бинети, председатели на комисии) в Парламента в Страсбург.

Впрочем, Парламентът също се приспособява към тайните прегово-ри в рамките на станалата известна тристранна среща на своите пред-ставители с представители на Съвета и на Комисията, с цел да се изготви обща версия на разискваните текстове (11). Европейският омбудсман Емили О’Райли разкритикува тази липса на прозрачност: „Не се публикува ника-къв отчет (…). Никога не се знае кога точно се състоят съвещанията или как се взимат решенията.“ (12) Гово-ри се даже за затворен, тесен кръг на процеса на взимане на решения, тъй като трите институции преговарят неформално, оттеглят дадени точки от обсъжданията, променят други, и то

още при първото четене на текстовете. Невъобразимо!

Дали малката психодрама с дирек-тивата за отпуска по майчинство не е само дървото, което скрива гората на консенсуса, където се срещат евро-пейските институции? Като оставим настрана борбата за власт между ин-ституциите, логиката на постоянните разисквания в действителност благо-приятства конформизма, деполитизи-ра темите и смесва отговорностите. Така всяка от институциите (Съвет, Комисия, Парламент) може да прех-върли върху другата отговорността за посредствения краен резултат. Тази логика води също до нарастваща тех-ническо-юридическа федерализация, която дава на експертите, присъст-ващи във всички етапи на законода-телния процес, власт, неподлежаща на какъвто и да било демократичен контрол. В този театър на сенките всички могат да вървят напред с маска на лицето.

АН-СЕСИЛ РОБЕР

(10) Комюнике от 2 юли 2015, „La technique du retrait, ça ne marche pas!“ (Техни-ката на оттегляне не върши работа!), www.deputes-socialistes.eu.

(11) Вж. Силвен Лоранс, „Избраниците отминават, еврократите остават“, Монд дипломатик, 17 септември 2015.

(12) Euractiv, 22 април 2015.

Това е основната причина за неблагоприятните за чавизма изборни резултати. Ако добавим различни нерешени проблеми, като инфлацията, несигур-ността и корупцията, които развалят образа на бо-ливарската революция, ще допълним диагнозата за едно общо недоволство, превърнало се в критично чувство спрямо управляващите.

Опозицията вярва, както казахме, че е ударил

нейният час – часът за неолиберална реставрация. И след като по време на предизборната кампания грижливо криеше програмата си, сега вече провъз-гласява надлъж и нашир намерението си да умножи приватизациите, да съкрати обществените услуги, да отмени трудовите закони, да ликвидира социал-ните придобивки, да прекрати международните споразумения... Изправен пред тази провокация (да не забравяме, че чавизмът има социологическо мнозинство), президентът Николас Мадуро преду-преди общественото мнение и ускори формирането на Парламент на общините. Функцията на този парламент все още не е много ясна, но той би могъл да функцио-нира като представителен и консултативен обществен орган, паралелно с Националното събрание.

Всичко ни говори, че може да има сблъсък на

два влака. Венецуелското общество е дълбоко демо-кратично и мирно, както се видя през последните 17 години, но сега сме изправени пред битка между две големи политически сили – чавизъм и десница. Те контролират респективно изпълнителната и законо-дателната власт. Съблазънта да се прибегне до масови улични демонстрации е много голяма и съществува реална опасност от сблъсквания и насилие.

Този сценарий на гражданска война не е желан от мнозинството избиратели. Тяхното послание от 6 декември е за диалог между официалната власт и опозицията с една ясна цел – двете сила да се разберат, за да решат структурните проблеми на страната.

Казахме в началото, че тази конфликтна ситуация

през 2016 г. във Венецуела се дължи и на външни фактори. Това е защото международната икономи-ческа обстановка се очертава като най-лошата за последните две десетилетия. Главно по три причини – главоломното спадане на цените на суровините и на петрола, кризата на растежа в Китай и повишената цена на американския долар.

Не е необходимо да се повтаря, че цените на

петрола имат първостепенно значение за венецуел-ската икономика. 90% от валутата на страната произхожда от износа на черното злато. За 18 ме-сеца цената на барела спадна от 115 на 30 долара... За всяка страна производителка на петрол, като Ангола, Алжир, Мексико, този спад представлява катастрофа, но за Венецуела и донякъде за Еквадор и Боливия, които разпределят петролната рента чрез социални програми, означава силен удар и смърто-носна опасност за равновесието на боливарската революция.

Другият външен параметър е Китай. Тази страна

промени своя модел на развитие и растеж. Сега зала-га на вътрешния си пазар от 1 милиард и 500 милиона души, на подобряването на услугите и на борбата срещу замърсяването, което се е превърнало в смърт-на опасност. Растежът спадна от 10-12% на 6-7%.

Последствието е, че намалява вносът на суровини – руди и земеделски продукти, което води до срив на цените и засяга пряко латиноамериканските износи-тели на метали (Перу и Чили) и на соя (Аржентина и Бразилия). Политическите кризи, които преживяват последните две страни, са свързани с тази ситуация. Това засяга непряко и Венецуела – важен търговски партньор на Бразилия и Аржентина.

И накрая, доларът. Решението на Федералния

резерв от 16 декември – да вдигне лихвите с 0,25% след девет години без промяна, прави долара по-силен. След като доларът става по-рентабилен в САЩ, това поощрява инвеститорите да оттеглят капиталите си, вложени масово в нововъзникващи-те икономики от началото на кризата през 2008 г., и да ги вложат в САЩ. Последствието е, че валутата на държави като Бразилия, Колумбия, Чили се срива и девалвира поради покачването на долара и бягството на капитали. И всички вносни продукти стават по-скъпи.

Този латиноамерикански и международен

контекст очертава неблагоприятна ситуация за венецуелската икономика и прави още по-трудно намирането на решения. Откакто спечели изборите на 14 април 2013 г., президентът Николас Мадуро отправи няколкократно призиви към опозицията и частния сектор. Важно е, преди да се развихрят бурите, опозицията да отговори на тези призиви в конструктивен дух в името на Венецуела.

ИГНАСИО РАМОНЕ

Âåíåöóåëà íàæåæåíà äî ÷åðâåíî

Ïîó÷èòåëíàòà ñúäáà íà åâðîïåéñêàòà äèðåêòèâà çà îòïóñêà ïî ìàé÷èíñòâî

(От стр.7)