Лъчезар Георгиев

НА БРЕГА НА ЛИСАБОН

© Лъчезар Георгиев Георгиев, автор, 2014

2

Лъчезар Георгиев

НА БРЕГА НА ЛИСАБОН

С вкус на порто и дъх на книгиПътни бележки

ПРОПЪТУВАНО, ВИДЯНО И ПРЕЖИВЯНО В ПОРТУГАЛСКАТА СТОЛШЦА.

КНИЖОВНИ ВРЪЗКИ И КУЛТУРНА КОМУНИКАЦИЯ МЕЖДУ ДВА БЛИЗКИ НАРОДА

София2013

3

ISBN 978 – 954 - ………………………

Лъчезар ГеоргиевНА БРЕГА НА ЛИСАБОН

4

Professor Doutor Lachezar Georgiev NA MARGEM em LISBOA

Com paladar de vinho de porto e cheiro de livros

Anotações de viagemAs vivências de viagem, o visto e o vivido na

capital portuguesaRELAÇÕES LITERÁRIAS E

COMUNICAÇÃO CULTURAL ENTRE DOIS POVOS PRÓXIMOS

Prof. Dr Lachezar GeorgievON THE SHORES OF LISBON

With the taste of port wine and the smell of books

Travel notesJOURNEYED, SEEN, EXPERIENCED IN THE

CAPITAL OF PORTUGALLITERARY CONNECTIONS AND

CULTURAL COMMUNICATION BETWEEN TWO NATIONS WITH A LOT IN COMMON

5

В С Т Ъ П И Т Е Л Н И Д У М И

Тази книга ще се стори на някои читатели подобна на пътепис, специалисти дори ще я определят като разгърнат фичър, други пък ще кажат, че позоваванията върху разни източници носят известна научна или документално-публицистична специфика. Макар че тя няма претенцията за изчерпателност, в нея би могъл да се открои образът на съвременната португалска книга и накратко да се прочете за редица португалски автори, особено на онези, познати с някой български превод и у нас. Тъй като професията ми е свързана

6

с книговедските науки, този интерес изглежда обясним.

Има и още нещо – книгата бе писана по мои пътни бележки, но и след проучвания върху различни източници и в Лисабон, и на родна земя. Самото пътуване до португалската столица пък бе заредено с такава неповторима емоция, каквато отдавна не бях изживявал. Признавам си, този град на брега на река Тежу така ме покори, че месеци след това преживявах отново и отново, дори сънувах местата, по които съм бил. Съзнателно избрах заглавието, защото португалската столица се разля като огромен непознат океан с екзотични брегове, в който се опитах да се гмурна със скромните си предварителни познания,

7

да поскитам из неговите брегове, да се потопя в екзотичната му атмосфера, достолепието, топлотата и гостоприемството на неговите хора.

Завърших книгата си в един труден лично за мен, а и за страната ни период. У нас бе време на небивало противопоставяне, отчуждение, озлобление. Затова споменът за Лисабон и за лъчезарните му жители ме сгряваше в дните на изпитания и ми помогна да си възвърна вярата в доброто и красивото. Видяното и преживяното, пророческият сън със Стария морски вълк в самия финал на книгата ми не беше нещо измислено, а плод на един тогава все още неосъзнат копнеж по красивото преминаване към

8

отвъдните хоризонти и с надеждата за един по-добър свят.

Разказах за много неща – видяни, усетени, прочетени. Може би пък тези, които тепърва ще преоткриват Лисабон и Португалия, ще проследят тези мои страници и ще пожелаят сами да ги допълнят със своите усещания и емоции. Други пък, които са минали вече по тези пътища и дори са видели далеч повече, ще се поусмихнат на пропуснатото от мен, ще си припомнят с тъга за лично пропътуваните хиляди километри до брега на Лисабон, до Атлантическия океан и великата река Тежу.

Искаше ми се да разкажа за още много неща – и за историята, и за днешния ден на Лисабон. В

9

позоваванията и бележките към книгата могат да се намерят и доста биографични сведения за автори, писали по различни поводи за Португалия – от наши и чужди историци, географи, филолози, литератори, писатели. Навярно съм пропуснал и още много факти,автори, книги, културни прояви, за което моля да бъде извинен, още повече, че настоящето издание има далеч по-скромни цели.

И все пак оставам с надеждата, че съм бил полезен на българския читател с книга, която ни открива още един европейски и световен хоризонт.

АВТОРЪТ

10

11

П Р О Л О Г

Край площада на Маркеш де Помбал в Лисабон

Елегантният самолет на ТАР – португалският авиопревозвач, прави плавен завой над океана, прелита над

12

залива, който река Тежу образува в широка и изпъната по продъжение на града площ, подобно на укротено езеро със синьо зелените, едва доловими вълни, къпещо се в изумрудените отблясъци на залеза, който остава на запад, зад гърба ни. Зад крилото на самолета, над самия океан, остава извита като лунен сърп пъстроцветна дъга, а голямата метална птица все повече се снишава и прелита ниско, още малко и ще оближе покривите на жилишните сгради, и след минути вече се плъзгаме по пистата на лисабонското летище, което е досами крайните квартали. Бързо преминаваме паспортната проверка, почакваме малко за куфарите, а сетне излизаме с група пътници от миланския полет откъм стоянката на

13

таксиметровите коли – до всяка от тях стои полицай и ни насочва към съответното такси, види се, властите са взели мерки да ограничат напълно трафика, а и оттам измамите над пасажерите с познатите от софийското летище „копърки”. Шофьорът сам товари и разтоварва багажа ни. За петнайсетина минути и с по-малко от десет евро стигаме с черния мерцедес-такси досами входа на хотел „Феникс”, който е в съседство с кръговото движение, обикалящо площада с достолепния паметник на маркиз де Помбал (Marques de Pombal). Между 1917 и 1934 г. е изградена върху висока колона бронзовата фигура на премиер-министъра реформатор, един от най-важните държавни дейци на Португалия,

14

направил много за възстановяването на страната си в периода 1750–1780 г. Маркизът е поставил ръка върху фигурата на внушителен лъв от бронз, а погледът му е устремен отвъд видимото, в далечното бъдеще. Целият аритектурен комплекс е дело на Адаеш Бермудеш и Антониу ду Коуту. В подношието на паметника са изградени и други фигури, които символизират Университета Коимбра, където маркиз де Помбал открива нов факултет по естествознание. В обкръжението на ротондата с мозайки е изобразен лисабонският герб. Тази емблема ще срещаме и на други места, а и върху знамената, закачени по балкони и фасади на лисабонските сгради.

***

15

Истинското име на великия маркиз е Себащиау Жузе Карвалю и Мелу. Произлязъл от скромна благородническа фамилия, той наследил имението Карвалюш и къща на лисабонската улица „Фурмоза”; нея успял да реконструира след земетресението от 1 ноември 1755 година. Себасщиау e в сянката на чичо си, висш духовник и каноник на Патриаршенската катедрала, от друга страна пък баща му достигнал до държавната длъжност главен сержант на Кралския конен полк по времето на крал Дон Жуау V. Неизгодния си произход бъдещият управник компенсирал чрез брак с твърде заможна вдовица от аристократично семейство, благодарение на чиято зестра купува

16

сгради в столицата и имение в Оейраш1, сетне се насочва към науката – пише исторически трудове и без да блести с кой знае какви качества, е приет за член на престижната Кралска академия по история; между 1738–1744 г. е изпратен в английския кралски двор като шарже д¢афер, но от различни сведения се разбира, че е изпитвал антипатия към англичаните и смятал, че те задушават икономиката на страната му2. Към 1845 г. бива изпратен във Виена да посредничи за изглаждане на взаимоотношенията между австрийския кралски двор и Ватикана, но не сполучил. Едва след смъртта на Дон 1 Сарайва, Жузе Ирману. История на Португалия. Прев. от португ. Д. Петрова и Вл. Драгнев. С., ИК Светулка 44, 2002, с. 224–225. 2 Сарайва, Жузе Ирману. Цит. съч., с.225–226.

17

Жуау V, монархът приемник Дон Жузе поканил бъдещия политик за министър. С ловки ходове Себащиау Жузе Карвалю и Мелу изземва инициативата на останалите министри и печелейки безприкословното доверие на новия крал, започва да управлява еднолично, като отстранил опонентите си. Прилага строги наказания над аристокрацията, а след погрома от земетресението на ноември 1755 г. се заема да възстанови страната. Лисабон е пострадал катастрофално, унищожени са над десет хиляди сгради, според нови източници загиват дванайсет хиляди жители на града3. Наред с това във фаталния ден загиват национални ценности, между които и богато книжовно наследство от 3 Пак там, с. 228.

18

стари книги и ръкописи в двореца на маркиз ду Лорисал; разсипана е Кралската библиотека и безвъзвратно бива загубена ценна ръкописна колекция и седемдесет хиляди тома книги; огънят не пощадява библиотечната колекция на монасите доминиканци и на манастира в Сау Франсишку4. Маркиз де Помбал изготвя амбициозен проект, в който приоритет имат правите геометрични пропорции, еднакви пертикални пропорции и уеднаквяване на новия сграден фонд без разлика от това, дали домът е собственост на аристократ или на буржоа. Изникват цели нови квартали, по-предприемчиви едри търговци се възползват и купуват изгодно земя, като строят, а сетне 4 Пак там, с. 229.

19

отдават десетки нови домове край река Тежу. При това Лисабон е възстановен с португалската инженерна мисъл в лицето на Мануел да Майа и автора на проектите, които действат по личните указания на маркиз де Помбал. При това, за да документира и увековечи делото си, маркизът-министър издава и книга5. Маркиз де Помбал управлява със здрава ръка страната, раздава сурови наказания, не се колебае при бунтове и граждански протести да издава смъртни присъди – както срещу ниските слоеве, тъй и срещу аристократите, които заплашвали в

5 Спомени за основните мерки, които бяха взети по време на земетресението, от което пострада дворът в Лисабон в 1855 г.Автор на книгата е самият маркиз де Помбал под псевдонича Амадор Патрисиу де Лижбоа. // Цит. по. Сарайва, Жузе Ирману. История на Португалия, с. 229.

20

определени периоди позициите му пред краля. Заради утвърждаването на абсолютизма и укрепването на държавата Помбал се включва и в преследването на мисионерите йезуити, членове на Обществото на Исус от колониалните португалски провинции в Южна Америка, Африка и Азия, които са натоварени на кораби и отведени в Италия. Идеите на маркиза с абсюлютна власт са изразени в книгата „Хронологична и аналитична дедукция” /1767/ от Жузе Сеабра де Силва, но зад който се предполага, че истинският автор е самият Себащиау Жузе Карвалю и Мелу6.6 Сарайва, Ж. И. Цит. съч., с. 237. Тук авторът се позовава на съвременно изследване от Лусиу де Азеведу: „Маркиз де Помбал и неговата епоха”. Жузе Сеабра да Силва изпада в немилост и от поста министър бива

21

По внушение на Помбал на площад Росиу, в центъра на Лисабон, е осъден от Инквизицията заради проповядване на ерес и изгорен на клада мисионерът от Бразилия отец Габриел Малагрида7. Преследван е и висшият аристократ и

уволнен и заточен във военна крепост в Ангола, тъй като не успял да запази в тайна намерението на своя шеф маркиз де Помбал принцеса Дона Мария да абдикира от трона в полза на сина си принц Дон Жозе Така мнимият автор на „Хронологична и аналитична дедукция” не бива пощаден от Помбал въпреки високият си пост и близост с маркиза-диктатор.7 Основната вина на Малагрида е, че издава и разпространява една малка книга, станала популярна сред населението: „Разсъждение върху истинската причина за земетресението”. В книгата мисионерът от Обществото на Исус оценява бедствието над Лисабон от 1755 г. като Божие наказание. След неуспешния атентат от 1758 г. срещу краля е задържан по обвинение в заговор, и тъй като замисълът на Помбал не успява, Инквизицията свършва останалото на кладата пред населението на Лисабон, за назидание и респект.

22

прелат епископ Куимбра, който в свои съчинения осъжда енциклопедистите от Века на просвещението във Франция, завършил впоследствие с Великата френска революция; проповядва да се забраняват техните произведения. Както сочи в книгата си Ж. Саравайва, „Помбал приел тази забрана като узурпиране на компетенциите на комисията по цензурата – орган, създаден наскоро и осъществяващ цензура върху литературните творби”8, пастирско послание публично е изгорено на Площада на търговията, а Куимбра бива разжалван от епископския си сан, обвинен е в подстрекателство срещу краля и престоява в подземията на крепостта Педросуш до 1787 г., когато 8 Сарайва, Ж. И. Цит. съч., с. 236.

23

умира Дон Жузе I и кралицата дава амнистия и възстонавява духовния му сан.

Съвременният португалски историк Жузе Сарайва не на едно място в своята “История на Португалия” сочи тщестлавието на диктатора и желанието му да увековечи по всякакъв начин времето на своето властване, като същевременно манипулира общественото мнение и всячески се опитва да опетни враговете си. Впрочем, съотнесена към наши дни и най-съвременни събития у нас, подобна практика е доста добре проиграна от родните ни политици. Истинско щастие е, че в най-драматични дни, когато страната ни се тресе от компромати, странни разкрития и мерзости,

24

огласявани в корпоративни медии в навечерието на изборни събития, ние сме далеч от тях и единствено исполинската фигура на площада пред хотел „Феникс” ни напомня за нашенски държавници, действали със здрава ръка, но накрая завършили не тъй, както са си го представяли, когато са били на върха на властта и славата.

За чест на Португалия, все пак маркиз де Помбал укрепва държавата, провежда реформи и извежда напред икономиката, културата, образованието, дори администрацията, равнявайки ги с големите европейски държави. Показва се като ловък дипломат и съумява да запази неутралитета на Португалия в Седемгодишната война /1756–1763/ между коалициите на Англия и Прусия

25

срещу Франция, Австрия, Испания, Неапол-Сицилия и Парма–Пиаченца/. Дава нов статут на Лисабонския държавен университет, и го мести в Куимбра; изграждат се Философски и Математически факултети, допълнени с изучаването на правни науки, медицина, физика, биология. Създадена е Университетска печатница, която на практика развива деятелност в полза на научното и университетското книгоиздаване в страната. Формирани са лаборатории по физика и астрономия.

И днес гордост за жители и гости на Лисабон е създадената през 1768 г., още по времето на диктатора-реформатор Ботаническа градина при кралския дворец в квартал Ажуда (Ajuda). Ако сега влезете в градината, заемаща 3,5

26

хектара площ, ще ви посрещнат геометрично съразмерни алеи с цветя, екзотични растения, палми и редки породи дървета, изящен фонтан отпреди два века назад. След земетресението от 1755 г. кралското семейство се премества в Ажуда, в паянтово здание, известно като Дървения дворец. То е унищожено от пожар през1795 г. и на негово място построяват в неокласически стил солидна каменна сграда за кралското семейство. Дворецът тъй е не е достроен, тъй като кралската фамилия през 1807 г. е принудена да напусне Лисабон и да се укрие в Бразилия. Едва през 1861 г. дворецът Ажуда става наново кралска резиденция със встъпването на трона на крал Луиш I и женитбата му за италианската

27

принцеса Мария Пиа Савойска9. Впрочем, нарицателно за поведението на този крал е обстоятелството че цели единадесет път разпуска парламента. За чест на Лисабон днес в Националния дворец Ажуда, и най-вече в дворцовата зала, се пазят изящни мебели със скъпа инкрустация, гоблени по картини на Франциско Гоя, статуи от Машаду Каштру, живописни платна на Домингуш Антониу Секейра и Виейра Портуензе. По идея на кралица Мариа Пиа е изящно мебелирана Саксонската зала; на втория етаж удивляват Банкетната, Тронната и Танцувалната зала; струва се да се надникне и в основаната от маркиз де Помбал

9 Lisboa. Sintra–cascais–istoril. Lisboa, New Jamp LDA, 2013, p. 88–89.

28

библиотека. Вървейки по Калсада ду Галвау, недалеч от Ботаническата градина на двореца Ажуда любопитният чужденец стига до неокласически оформената с мрамор църква Мемория, там от 1923 г. почива укротен прахът на великия маркиз, чиято противоречива личност буди и години след смъртта му полемика в португалското общество. Разказват, че църквата била построена в далечната 1760 г. по заповед на крал Жозе I две години след покушението върху живота му.

Нека напомним на читателя и последните години на Маркеш де Помбал – той живее заточен в имението си край Лисабон, преглъщайки тъжно последиците от смяната на властта, която е добре дошла за средите на едрата

29

аристокрация. Все пак част от министрите, чиновниците, висшите духовници от неговото обкръжение остават на постовете си. Официално напуска поста на държавник на 4 март 1777 г. Процесът Менданя – по жалбата на едноименния фидалго от Абрантеш, закупил на прекалено висока цена имение от Помбал и хвърлен в тъмница от него, тъй като не успява да плати имота, е приключен през август 1781 г. Великият до вчера маркиз бива заточен на двайсетина левги от двореца в собственото си имение и осъден на телесни наказания, но види се, поради напредналата му възраст и болестта му кралицата отменя прилагането им. Маркеш де Помбал умира на 8 август 1782 г. Делата му, оспорвани и

30

превъзнасяни през годините, остават да напомня на португалската нация, а и най-вече на правоимащите властници по света, за ефимерността на тщестлавието и превратностите на съдбата. Остава и монолитният паметник на маркиза с лъва, вперил взор отвъд река Тежу, нейде към Атлантика и бъдното време.

Нещо известно повече на специалистите – макар да е от другата страна на желязната завеса, Португалия се наблюдава от зорко в началото на 70-те години на ХХ век от управляващите у нас по време на социализма, особено ситуацията около Революцията на червените карамфили. Неслучайно от 1974 г. е формирано българско посолство в Лисабон, като в края на годината пък е поставено началото за

31

работата и на португалското посолство в България.

1. Из пъстрия и многолик Лисабон – един ден с първомайска манифестация, клошари, луксозни яхти в залива на река Тежу и ликуващи футболни фенове

Северно от площад Маркеш де Помбал се простират просторните алеи на парка на Едуард VII, с беседки и малки езера, растителност от палми и екзотични дървета, растящи в зимната градина на парка. През 1903 г. английският крал Едуард VII посещава португалската столица за потвърждение на съюза между Британската империя и Португалия. Дванайсет години по-късно паркът придобива съвременен вид,

32

отлична зелена декорация и орнаментика, а и сега, застанеш ли на върха" на хълма, надолу се открива просторна гледка към река Тежу, квартала Байша, чак до крепостта Сан Жорж. Зимната тропическа градина с растения от южноамериканската и африканската флора, между които ромолят малки ручеи и водопади, и проблясват водите на малко изкуствено езеро, бива открит през 1930 г. Тукашните я наричат Хладната оранжерия /Ештуфа Фриа/. Две години по-късно започва да функционира и павильонът „Карлуш Лопеш”, носещ в наши дни името на олимпийския шампион по маратон от 1984 г. Той е най-атрактивната сграда на парка, където се провеждат спортни състезания,

33

концерти, уреждат се изложби, конференции.

В долния край на парка Едуард VII, само на петдесетина метра от хотел „Феникс” се е притаил асфалтиран паркинг, обслужващ туристическите маршрути-обиколки на португалската столица. Срещу 18 евро можеш да си вземеш билет за две линии, по който да се движиш в срок от 48 часа – да се качваш и да слизаш без допълнително таксуване на всеки един от маршрутните автобуси. Предлагат се маршрути и за четири линии, за по-къси и по-дълги преходи по протежението на града. Разбира се, наблизо може да се хване и старият и доста по-евтин туристически трамвай, чийто маршрут преминава покрай най-забележителните места на

34

Лисабон. Все пак, повечето европейски туристи предпочитат дългите линии на туристическите лисабонски автобуси. През няколкото дни на престоя си в Лисабон ще обикалям заедно с възрастни компании, организирани на малки или по-големи групи. От името на родните пенсионери отправям завистливи погледи към тях.

От шестия етаж на хотела се любувам на невероятна гледка към проспектите на съвременен Лисабон. В същата девететажна сграда се помещава банка „Еспирито Санто” /Banco Espirito Santo/, от другата страна на площада, от изток, е бразилската банка /Banco do Brasil/. Наблизо, на североизточния булевард се откроява друга внушителна сграда с лого „Liberty Seguros”. Право

35

надолу, на юг от площад Маркеш де Помбал, към река Тежу, излиза широк булевард с по две двулентови платна и дълга алея между тях, палмови дървета и зеленина. В началото е здание с огромен рекламен надпис от лицевата страна: Diario Notisias. В тази част на града личи, че съвременната архитектура, администрацията на фирми и банки се съчетава модерния облик и почитта към достойното минало на някогашната велика морска държава.

Поемам от площада на великия маркиз де Помбал по булеварда Фонтеш Перейра де Мелу, продължаващ в Авенида до Република. Така се стига до построената през 1938 г. църква на Светата Божия Майка Фатимска,

36

украсена с художествени творби на Алмади Негрейруш.

Маршрутният автобус на „Lisbon Sightseeng” ме понася по широки и чисти булеварди по линията „Belem–Oriente” /от историческата кула „Белем” при пристанищната част на река Тежу, до „Ориент” – източната част на Лисабон.

По пътя, покрай река Тежу, недалеч от автобусна спирка, снимам цяла стена, изрисувана с графити. Учудвам се, че и тук този вид модерно графично изкуство

37

присъства легално по фасади и огради в португалската столица. Първите графити възникват в Ню Йорк и из метро станциите. Първата творба или „парче”, включващо в себе си графични фигури, сенки, фонове, лъчи, било създадено през 1972 г. и през същата година Хюго Мартинес заедно с графити-художници основал организация, която имала за цел да представлява и опазва графитите като форма на изкуство пред света. Седем години по-късно в Рим е открита първата международна изложба на графити. Световна слава добиват Кийт Харинг /Англия/ и Жан-Мишел Баскуа / Франция/. В Бруклин, в Музея на изкуството днес намират място графитите като вид изкуство. То се знае, големи мултинационални компании като

38

„Сони”, „Пума”, „Ейпъл” и пр., включват графитите като мощна форма на ефектна външна реклама с цветни изображения, използват се за изображения на брандове – на Coca Cola, Soni, Nike, McDonalds, Sprit, MTell. На места обаче иронията на графитите като бунтарско изкуство влиза в противоречие с масовата комерсиализация. Но и в София, и в Лисабон графити-художниците са не само драскачи, а заемат легитимно предоставените им подходящи места, а вече и самите общински власти влизат в ролята си и регламентират тази дейности, организират се и графити фестивали.

Пътят ни следва посоката към една от най-старите зоологически градина в

39

Европа – строена още в далечната 1752 г., види се, също в епохата на великия маркеш де Помбал, и е изпълнена с най-разнообразни животински видове от няколко континента. Недалеч от нея се извисява модерна сграда от стъкло и олекотени материали – автосалонът на „Мерцедес Бенц”, до него хотел и още сгради в същия стил, с тъмни стъкла и алуминий, една искряща на слънцето сграда на кино от стъкло и мрамор, а в предверията – модни магазини за обувки, чанти, аксесоари. И скоро след съвременния блясък на столицата – арабска джамия в двор с екзотични дървета сменя гледката, подсилвайки усещането за вековна връзка с Ориента – думата тук е по-скоро синоним, маркиращ дълголетните връзки със

40

северозападните арабски държави от Африка.

В централната част на Лисабон се завъртаме и край двореца Сан Бенту /през шеснайсети век бенедектински манастир със същото име/, познат още като дворец на Националната асамблея на републиката – седалище на португалския парламент. Откъм продълговатото здание с неокласическа фасада може да се подходи през

41

внушителна парадна стълба, отвеждаща към вътрешна декорация с мраморни колони и статуи, отново в стил неокласицизъм. Достолепно, подредено и поне пред нашите очи изключително спокойно място, несмущавано от протестни групи, знамена и викове за оставка. Сещам за нашенската идилия пред Народното събрание, за кордоните от полиция, метални заграждения и разярени граждани, и цял рояк нерадостни мисли за секунди преминават през съзнанието ми; добре че любопитните европейски туристи край мен дори и не подозират откъде идвам идвам и къде ми предстои да се завърна. М-да, безгрижен свят, свободни хора…

42

По време на маршрутната обиколка се срещаме и с първомайска манифестация на неголяма група млади хора, които веят знамена, скандират някакви лозунги и ме връщат назад, у нас, в не чак дотам далечната епоха на родния социализъм, когато излизането на манифестация се подготвяше усърдно в училищата, имаше репетиции, а по градските площади се изсипваше пъстро множество от хора – работници, служители, ученици, студенти; задължителна маршировка по главния булевард начело с духовите оркестри и знаменца, които преминаващите са длъжни да размахват с ведри лица пред трибуната с партийните вождове, които пък на свой ред махат на манифестиращите, обзети от ентусиазъм

43

тълпи. Тукашните демонстранти не са чак толкова гръмогласни и многолюдни, но пък изпълняват в карнавални костюми танци заедно с малък оркестър и повече напомнят на онези наши фестивали, които всяко лято събират в старата ни столица, около паметника на Майка България и парка Марно поле

44

фолклорни групи от цял свят. Макар и външно в Лисабон всичко да е лъскаво и блестящо, младите хора в държавата имат основание да протестират – казват, че тук всеки един от трима младежи е безработен. Но към редиците на младежите се виждат и мнозина представители на синдикатите. Потвърждават го сутрешните заглавия и снимки в националните лисабонски ежедневници. В. „Diario de Notisias” на цялата си втора страница на следващия ден отразява с две големи цветни снимки и коментари първомайските манифестации10.

10 Jesus, Patrisia, Miguel Marujo. CGTP anuncia dias de luta, UGT avisa que pode „muscular ação”[CGTP обявява ден на борба, GWU предупреждава, че може да прибегне към "действия със силата на мускулите]. // D i a r i o de

45

На няколко места из португалската столица пък се натъквам на бездомници. Няколко думи за тях – те не са толкова много, колкото из София и някои наши по-големи градове, не могат да се сравняват и с нашите клошари, но се види, че през пролетта спят на пейки из паркове и алеи по булевардите,

Notisias, №52614, 2 de majo 2013, р, 2. Свидетелство за настроенията по това време е репликата в подзаглавието от авторите на репортажа: Intersindical avisa que „luta näo para” até o Governo „se ir embora”. E conovoca concentraçäo para dia 25 deste mês e jorrnada para dia 30. UGT demonstra disponibilidade para dialogar, mas pede “outro caminho”. [Интерсиндикатът предупреждава да не да се протестира, ако правителството отиде… [предприеме концентрирани пътувания между 25-ти и 30 този месец]... Union General de Trabajadores /UGT - Общият съюз на работниците/ демонстрира наличността

на диалог, но призовава за „друг път”. // Пак там. 46

подслонени под фасади и балкони, не са особено угледни, но пък всичко, което имат, е на тях или около тях, раници,

спални чували, някоя дреха или

наметало. Никой не се интересува от тях; хилядите гости и туристи ги подминават с безразличие. Има и друга група от крайречните обитатели на града, това са десетки дребни спекуланти, продавачи на очила, сувенири, картички и пътеводители, шалчета и евтини

47

парфюми, може да послуша улични музиканти и да хвърли монета в кутията им. Любопитният европейски турист ще ги види край прочутата кула Белем, по крайбрежните алеи и из градините около пристанището и пред манастира Жеронимуш. А луксозните яхти, отдъхващи си от честите ветроходни регати, от луксозните уикенди и скъпите партите с елита на Лисабон, привечер

48

сякаш са заспали край Паметника на първооткривателите, до кулата Белем и на още неколцина места по живописното крайбрежие на Тежу – една огромна река-море, по-голяма от залив, с два грандиозни моста, свързващи наглед несъвместими квартали и хълмове от общата палитра на Лисабон.

…Вечерта към 21 часа, тъкмо се каня да заспивам, през завесите на хотелската стая нахлуват свиркания, радостни възгласи, десетки клаксони отекват между сградите и ме карат да скоча. Край площада на Маркеш де Помбал се движат бавно автомобили, от тях се подават разгорещени запалянковци, някои мятат факли, други веят знамена. Едва сега се сещам, че футболния тим на „Бенфика” е победил

49

турския „Фенербахче” за купата на Лига Европа и сега феновете ликуват. Чак до среднощ продължава фиестата на победителите, някои скачат, прегръщат паметника на маркиза и дори успяват да изрисуват със спрей части от монумента. Но нито една строшена витрина, нито един погром над автобус, нито обърнати кошове, нито побоища, каквито може да види човек у нас край стадионите на столицата и по-големите ни градове.

Още в ранна сутрин службата по чистотата е почистила всичко на площад Маркеш де Помбал, и агитационните материали, и цветните лозунги по стените на паметника, а долу работници кротко и усърдно поставят ситни павета край кръговото движение и правят алеи за велосипедисти. С такива малки бели

50

павета са наредени почти всички тротоари на португалската столица; нещо повече, майсторите изграждат във формата на филиграни и причудливи цветя черни и цветни павета, та човек се диви на търпението и умението, което влагат, за да сътворят един общ проект за целия град. Между гранитните алеи и тротоари, насред широките булеварди растат палми и субтропически дървета, с удобни, наредени през двайсетина метра пейки. Докато обикалям квартала и търся хранителни магазини да осигуря вечерята, сядам да отдъхна. Наблюдават строгия и дисциплиниран трафик – да се чудиш, и шофьори с най-скъпи возила чинно спират на пешеходните пътеки, изчакват търпеливо и дори се усмихват. Къде ти такова нещо у нас! Какви пейки,

51

какви пет лева, ще ми речете. И докато седя недалеч от площада на великия маркиз, за миг оживява споменът за озъбени и свирепи физиономии по булевардите на големите ни градове, за псувни, агресия и нещо диво, озверяло в нашенските физиономии и загрозяващо иначе симпатични наглед лица.

На следващия ден, в началото на кръговото движение, пред паметника с Маркеш де Помбал застава жена регулировчик. Точни, премерени команди на автомобилистите как и в какъв интервал да заобикалят лентите, които се реконструират, и въпреки огромния трафик, в най-напеченото време дамата с униформа цял следобед регулира без почивка движението. Та ми иде на ум за нашенските порядки по

52

родните пътища, за рушветите, мързела, и какво ли не. Слава Богу, на пет хиляди километра е друго; шофьорите в Лисабон изразяват негодувание или протест спрямо колега с подсвиркване на клаксона, нещо, което не впечатлява тукашната полиция. Из булевардите на Лисабон има трафик и едва ли е по-малък от софийския, но из пътните платна с по няколко ленти динамиката и задръстванията са рядкост. Дори и в старата част на града туристическите маршрутни автобуси са с предимство, има очертани ленти, намират се места за паркиране. Но никъде не видях из близо тримилионния град поне един автомобил, качен върху тротоар. Санкциите са строги и безпощадни. Не зърнах обаче и прототипи на родните ни

53

„паяци”, така ненавиждани у нас. Как ли вдигат колите на провинилите се? Може би пък тук вече няма такива…

През последните години, в началото на май Лисабон става място и за международния Иберийски маскен фестивал (Interndtional Iberian Mask Festival), в чиято програма влизат конценти, изложби на бита , културата и дори гастрономията на региони от Иберийския полуостров11. Празненствата се провеждат в зоната на Росио и Байха – две любими места за развлечение на лисабончани и туристи от Европа и света. Но тръгне ли човек привечер по крайбрежните улици и из стария квартал

11 Международният маскен парад се провежда за осми път между 9–12 май 2013 г. в Лисабон. // Follow Me Lisboa, 2013, №203, p. 3.

54

на Лисабон, все ще се отбие в някоя уютна гостилница таска, където на чаша отлежало португалско вино Еспорао ще се потопи в меланхоличната фадо музика, изпълнявана от две или три китари и вокален изпълнител. В Лисабон познават високата класа на покойната Амалия Родригеш12, но като оставим фадо дивата, вдигнала високата летвата на най-носталгичната и пропита с тъга музика, извираща сякаш от дъното на португалската душевност, то в тукашните каса до фадо /къща; дом за фадо/ песните в китарен съпровод се изпълняват предимно от мъже. Някои от тях и свирят, и пеят. Оркестърът в

12 Лисабонската разновидност на фадо се изпълнява от признатата за класика във фадо жанра Амалия Родригеш, починала през 1999 г.

55

заведението е малък, има по една класическа и по една португалска китара /у нас позната като дванайсет струнна; с шест двойни струни/. В китарната комбинация могат да се включат и други инструменти като цигулка и виолончело, щрайхова група /струнни инструменти/. Все пак доминираща е импровизацията на китарата и елегичната вокална мелодия, които са в рязък контрапункт на енергичната и на места буйна испанската метроритмика13. Едно от популярните вечерни заведения е Кафе Luso, къде може да се послуша музика, при това след предварителна резервация. Известно е, че фадо музиката (от лат. 13 Настроението на музиката фадо може да се изрази с португалската дума saudade, което е израз, означаващ насталгия, самота, непостижим копнеж. // bg.wikipedia.org/wiki /фадо.

56

Fatum – съдба) възниква в началото на XIX век и по мнението на експерти е комбинация от бразилска, романска, гръцка и арабска музика, а днес е обособена в два големи центъра – португалската столица и университетското средище Коимбра, където е позната като студентско фадо14. Становищата за появата на фадо музиката са в няколко посоки – произлязла е от робите в Бразила и проникнала тук чрез португалските колонизатори; дошла е от средновековната епоха; пренесена е от маврите и пр. Произходът едва ли е толкова важен, колкото това, че тази необичайна музика изразява дълбока

14 По този въпрос виж повече в: bg.wikipedia.org/wiki /фадо.

57

тъга по раздялата, страдание от загубата на любимия човек – през вековете хиляди португалци загиват в търсене на нови територии и пространства, пометени от по стихиите на океани, морета, непозната и враждебна природа. Това са песните на мореплавателите, на рибарите, на пътуващите през океаните търговци, на техните любими. Невероятните интерпретации на този стил в най-ново време достигат и у нас. В София на 31 март 2011 г. в Националния дворец на културата, световната изпълнителка на фадо Мариза изнася спектакъл, който удивлява и вълнува със стилистика, майсторство, вглъбяване и артистичност. Едва ли е случайно, че този концерт и въобще фадо музиката в нашенска

58

публикация биват сравнени с лек за душата15. В Лисабон, две години по-късно, се уверявам с очите си, че тази пропита с нежност, тъга и копнеж музика се изпълнява дори на улицата, а туристите се спират и удивено се заслушват в протяжните извивки на мелодиите. Не липсват и майски концерти като този в Културния център Белем с познати и обичани изпълнители на фадо, водени от Артур (Artur Batalha) и солистите Беатрис, Мария да Фе, Винсенте Камара16. Като заговорихме за музика, в майските културни празници

15 Нурей, Нора. Фадо – лек за душата. // raboteshtomomiche.com (24.03.2011). „Фадо е не само песен със съпровод на китара. Това е самата душа на португалския народ” – подчертава авторката.в същагта статия.16 Fado fn the Pier. // Follow Me Lisboa, 2013, №203, p. 3.

59

на Лисабон не липсват и класически образци – така в Театро насионал „Сао Карлош” представят трилогията на Верди „Травиата”, „Трубадур” и „Риголето”17. С подобен характер е и музикалният фестивал Arko do Cedo, включващ изпълнения на творби от класиците Моцарт и Бетовен, забележете – във фоайето на метро станцията Saldanha.

Едва ли случайно излизащият на руски всекидневник за Португалия, Испания и Италия „Слово” отбелязва, че Лисабон е любимо и предпочитано направление за круизните пътешественици от Европа, като класацията се води от британците; предпочитат се зоните, разположени в 17 Пак там, p. 10.

60

близост до пристанището – Байша, Шиаду, Белем, Бару Алту, Кайш ду Содре18.

2. За първоокривателите, техния паметник на брега на река Тежу, за приключенията и изпълнените с трагизъм истории

На самия бряг на река Тежу, недалеч от манастира

18 Вирсе, Илона. Лиссабон – излюбленое направление. (Португалия). // С л о в о (Еженедельная газета в Португалии, Испании, Италии), № 608, 27 апреля, с. 3.

61

Жеронимуш /манастира на Йеронимитите/, се извива 52-метровия Паметник на първооткривателите, издигнат през 1960 г. по идея на архитекта Котилелли Телму и скулптура Леополд де Алмейда. Откриват момумента за петстотингодишнината от смъртта на Дон Енрики Мореплавателя. Енрики, живял между 1394–1460 г., трети син на крал Жоан I, има принос за първите открития по протежението на африканския бряг. Паметникът във формата на каравела, цепеща водната шир, на носовата част изобразява Енрики Мореплавателя19 с умален кораб-символ в ръката; зад него пък са прочути

19 Това е третият син на дон Жоао I и истинското му име е дон Енрикиш ел Навигатор, наричан още и Хенрих Мореплавателя.

62

личности от времето на великите географски открития20. Тук са поетът Луиш Камоенш, държащ в ръка екземпляр от книгата си „Лузиадите”; тук са фигурите на математика Педро Нунеш и на художника Нуну Гонсалвеш, великият мореплавател Вашко да Гама, Алфонсу V, както и картографи, астрономи, прочути морски предводители и дейци, взели участие в пътешествията по морета и океани. Каменната каравела на Енрики е с португалския герб и изображение на кралския Авизски меч. Откъм кърмата, върху самата площадка пред паметника, е разтворена картата на света с

20 Между 1420 и 1447 г. биват направени първите открития – остров Мадейра, Порту Санту, Азорските острови., Боядор, нос Бланко, река Сенегал и Гамбия.

63

обозначение на морския път на великите португалски мореплаватели. Паметникът ми припомня и за мемоарната книга „Плавания към неизвестни земи”, написана от Луис Алвизе /Луиджи да Мосто/21.

От върха на паметника човек може да отправи взир и към огромната река-езеро, която плавно е понасяла каравелите на първооткриватели в открития Атлантически океан. Обърне ли очи назад, ще види прочутия манастир Жеронимуш и Белемския културен център – открит в най-ново време, през 1990 г., чиито помещения са конгресни и концертни зали, музеи и

21 Луджи да Мосто е сред капитаните на Енрике Мореплавателя. Живял между 1447–1520 г., по произход венецианец, но на служба при краля на Португалия.

64

изложбени халета, свързани с епохата на откритията.

Нека припомня, че една от преводните книги с морска тема у нас в по-ново време, попаднала в поредица с художествени текстове, е „Португалски хроники”22, съставена от Елена Ряузова на книгоиздателство „Георги Бакалов” – Варна, през 1979 г. Тя влиза в Библиотека „Морета, брегове и хора” под №42 под редакцията на Димитричка Железарова. Библиотечното оформлението е на Иван Кьосев, а художник на книгата е Николай Николов. Встъпителната статия от Елена Ряузова „Епоха на велики открития”

22 Велю, Алвару, Гамиту, А. С. П., Руи ди Пина. Португалски хроники. Превод. Румяна Генова, Димитър Ангелов, Емилия Юлзари. Варна, Г. Бакалов, 1979. 262 с.

65

припомня за откриването на морските пътища и експедицията на Вашку да Гама, за откриването на пътя към Индия от великия мореплавател и разцвета на Португалия през ХV–XVI век. „Златният век” на португалската империя бива възпят в поемата на Луиш Камойнш „Лузиадите”, която се определя от авторката като „поетична енциклопедия на географските открития”, а по същата тема, от позицията на пряк участ и свидетел в първото пътуване на Вашку да Гама, войникът и мореплавателят Алвару Велю пресъздава неповторима обстановка и събития от далечната епоха. Книгата на Велю под заглавие „Пътешествието за откриването на Индия” излиза далеч по-късно, през 1838 г. , но явно дълбоко е развълнувала

66

съвременниците от времето на литературния романтизъм, затова скоро и бива преведена на френски, английски и немски. В сборника „Португалски хроники” варненското издателство дава следното заглавие: „Описание на пътешествието за откриване на Индия, което дон Вашку да Гама направи около нос Добра надежда (8юли 1497 г.–25 април 1499 г.)”. В сборника е включен драматичният мемоарен разказ от неизвестен автор „Корабокрушението на големия галеон „Сау Жоау”23. 23 Цит. съч., с. 63 – 85. Вместо подзаглавие тук се дава със светъл курсив следният любопитен текст, напомнящ лийд в пространни публицистични публикации: „Описание на знаменитата гибел на големия галеон „Сау Жоау” , в което се разказва за големите мъки и премеждия, които се случват на капитана Мануел ди Соуза Сепуледа и за печалния му край, който сполетява него, жена му децата му и всички останали в Тера ду

67

Нерадостната съдба на корабокрушенците от кораба „Сау Бенту” през 1554 г. е е разказано в мемоарната хроника, написана от Мануел Мешкита Перещрелу24 и отпечатана в далечната 1564 г. в Коимбра. Авторът е родом и починал в Аленкер. В активния си живот бива

Натал, където се загубват на 24 юни 1552 година.”/с.63/. Неизвестният автор е писал текста по сведения на Алвару Фернандиш, боцман на галеона „Сау Жоау” и един от малцината, успели да се спасят през африканските джунгли след корабокрушението на кораба.24 Мануел Мешкита Перещрелу. Корабокрушението на кораба „Сау Бенту” 1554. // Цит. съч., с. 86–170. „лийдът” и тук е интригуващ: „Кратко описание на пътешествието, което направи Фернау ди Алвариш Кабрал, след отплаването му от кралствлекателен наративото за владенията в Индия като капитан-майор, което стана през 1553 г., написано от Мануел Мешкита Перещрелу, който се намираше на гореспоменатия кораб.”/ с. 86/.

68

мореплавател, командва галеони, воюва в Индия, пътешества и картографира пътуванията си, особено тези от източния африкански бряг с крайбрежието, дълбочините, пристанищата, морските пътища25. Трагичен, прочуствен и същевременно увлекателен е наративът в тази мемоарна повест-хроника, особено в частта й след корабокрушението на най-добрия португалски кораб „Сау Бенту”, натоварен със скъпоценности, скъпи стоки и храни. Разбира се, нямам за цял да разказвам съдържанието на тази малко, но впечатляваща книга, припомням само, че тя е издателски факт в репертоара на едно от държавните ни издателства, които иначе предпочитаха 25 Пак там, с 259.

69

да реализират издания с идеологически патос, а самата поредица „Морета, брегове и хора” вълнуваше с велики открития, приключения по морета и океани, даваше един друг, примамлив и вълшебен взор на тогавашния читател от времето на социализма.

Трийсетина години след появата на морската сага за откритията и пътешествията на португалските мореплаватели, издателство „Хрикер” – София, публикува поемата „С вятъра. По португалски хроники” (С., 2009) от българската поетеса Снежана Гавазова. В поемата авторката провежда въображаем разговор с духовете на Вашку да Гама, Дон Енрики Мореплавателя, Мануел ди Соуза Сепуледа, говори в рими за Фернау ди

70

Алвариш Кабрал и други видни участници в

експедициите, припомня за трагични събития, сполетяли корабокрушенците. Извор за вдъхновението на поетесата са португалските хроники за видяно и преживяно по чужди земи и морета през XV–ХVI век.

3. Кулата Белем - паметник на португалските мореплаватели от епохата на Вашку да Гама и неговите следовници. Мостът „25 април” и монументът на Христос-Властителя

До нея се стига и с влак, но за мен е по-удобно да ползвам маршрутните автобуси, които минават край

71

железопътната линия, наблизо до пристанищните комплекси – там е акустирал огромен круиз от Панама с поетичното име „Ла Поезиа”, а хилядите му пасажери току-що са се пръснали из португалската столица. Отминаваме паметника на първооткривателите. По една крайбрежна алея достигаме до военен хидроплан, припомнящ за тревожното време на последната световна война. Край него десетки дребни търговци продават евтини китайски стоки, като че ли най-добре вървят шаловете и очилата. Всичко става с пазарлък, предимно на развален английски. Наблизо са неколцина бараки, сред които откриваме и една, държана от мургави българи.

72

По същата алея, право срещу манастира Жеронимуш, досами брега на вечната река Тежу, пред очите ни се извисява монументът, вписан през 1983 г. в списъка на световните архитектурни паметници, защитени от ЮНЕСКО – това е бялата снага на кулата Белем, откъдето през 1497 г. Вашку да Гама поема с кораба си към откриването на нови територии, а след завръщането си от Индия пак тук бива посрещнат лично от крал Емануил I и неговата свита. От далечната епоха в околните сграда на квартала е оставен отпечатъкът на мануелинския стил – с характерната декорация от морски фигури, раковини, листа, с хералдика, преплитаща религиозна символиза и апотеоз на великите открития, въздигнали до

73

империя малката държава и столицата ѝ на брега на Тежу. На човек не му остава друго, освен да тръгне по тесните каменни стълби на кулата Белем, да изкачва етаж подир етаж, да се диви на морските далекобойни оръдия, насочили дула през каменните бойници и служили векове за отбрана на залива от неканени морски гости, и накрая да се изкачи на площадката при последния етаж, откъдето пред погледа със сребърни отблясъци просветва морския път – към океана синьозелената шир на безбрежното и загадъчното, един друг далеч свят за смелите покорители на океаните. Флотилията е извивала покрай Кабо де Роса, крайбрежното място, отстоящо най-западно от континента, а сетне корабите са поемали в открития

74

простор на Атлантика – към Африканския бряг, към Бразилия, към Индия и още непознати територии и пространства.

От кулата Белем човек може да се полюбува и на старинния град, разположен върху седемте хълма, и да разгледа моста 25 април /Понте 25-ти абрил/, носещ своето име в чест на мирната революция от 1974 г., сложила край на дълголетната диктатура на Салазар. Мостът се счита за най-дългия на континента, като дължината му е 2278 м, а пилоните са високи 190 м26. Сега под автомобилния път минава и железопътна линия27. На отвъдния бряг 26 Дерменджиев, А. , В. Дойков. Португалия. В. Търново Фабер, 2000, с. 49.27 Мостът „25 април” бива издигнат в периода 1962–1966 г. и отначало носел името на диктатора Салазар.

75

се извисява внушителната статуя на Христос-Властителя, благославяща с вдигнати ръце Лисабон и напомняща божията статуя в Рио де Женейро.

Като ято чайки под моста се провират двайсетина яхти, използват попътния вятър и идват към кулата, сетне извиват грациозно тела и една по една навлизат в близкия пристан. Отдолу идва едва доловим аромат на току-що приготвено кафе, на водорасли, чуват се меланхоличните мелодии на акустични китари и сякаш времето на върха на кулата спира за миг, преди отново старият град да разтвори прегръдка и площадите да поемат смаяните пътници.

Докато обикалям из залите на кулата Белем, разплакана млада българка се спуска по стъпалата и през сълзи, с

76

хлипания, съпроводена от служителка с бронзов загар на кожата, която кърши ръце в опит да разбере непознатия език, се спуска към изхода.

- Но какво се е случило? – озадачено пита разпоредителката на португалски, после се досеща и включва на английски. – Моля ви, успокойте се и обяснете!

- Изгубих току-що съпруга си!- Как така? – вторачва се в нея

синеоката португалката .- Изчезна по етажите и вече

двайсетина минути го няма никакъв! Изостави ме, а в него са всичките ми пари, кредитни карти, паспортът… Но те да вървят по дяволите, обаче… Обаче…

- Хайде, овладейте се и разкажете какво е станало!

77

- Какво ли!? – с мек кафяв блясък в насълзените очите, българката роши коси, после продължава. – И питате? Днес е четвъртата годишнина от сватбата ни! Дойдохме от хотела направо при Белем, щяхме да се снимаме отвисоко, прегърнати, на фона на океана, а ето!...

- Моля, продължете! – разпоредителката продължава настойчиво да разпитва, без да усети, че край двете жени се е събрала група чужденци, които надават ухо и опитват да разберат причината за сълзите на разплаканата и вече доста разрошена жена, която върти безсмислено току-що свалената шнола в ръцете си.

- Тъкмо щяхме да се снимаме – добавя българката, – когато съпругът ми

78

видя топовете по бойниците, и се спусна да ги щрака с фотоапарата, сетне хукна нагоре по етажите и продължи да снима като луд! Изкачваше се още нагоре, опитах да го настигна, но група туристи ми препречиха пътя. Когато се качих на горния етаж, вече го нямаше. Търсих го из залите, обикалях навред, сякаш се беше изпарил!

- Да-а, доста неприятно – обажда се на английски някой от чужденците. – Винаги дръж съпруга си под око!

Младата жена не го чува и продължава да нарежда, хлипайки с глас:

– Ами ако ме е зарязал? Просто така?! Форевър!?

Тя произнася думата „завинаги” на английски с такова отчаяние, по един

79

толкова трогателен начин, че туристите съчувствено я наобикалят, а някои гледат укорително към разпоредителката.

Пот избива по челото на португалката, тя внимателно вади кърпичка и се подсушава. После притиска българката към себе си и прошепва:

- О, толкова ми е познато… Но не се бойте, ще открием мъжа ви, от Белем лесно не се бяга!

И като хваща за ръка сънародничката ни, повежда я към стаята на входа. Отвътре служителят отключва вратата и кани двете жени. В помещението са окачени монитори, от които той следи движението на туристите благодарение на десетки

80

камери, окачени из залите, площадките и дори по стръмните каменни стъпала. Дали съзнателно, но сега той оставя полуоткрехната вратата и групата заинтригувани туристи, макар и отдалеч, следят действията му. Някой отвън прошепва, че португалецът така си прави реклама, други обаче го сбутват да пази тишина и продължават да се следят със затаен дъх събитията.

Мъжът зад таблото с мониторите се обръща към колежката си, която от своя страна кани на английски хлипащата българка да приближи, и започва бавно да мести позициите на камерите.

Изминават няколко минути, в които дори тълпата отвън като по невидим знак на съпричастие се е умълчала.

81

- Ето го там! На последния етаж! – изкрещява неистово българката и сочи към монитора.

Някак тържествено и плавно операторът приближава в близък план самотния млад мъж върху терасата с изглед към океана. Забравил за всичко, като омагьосан, българинът се е опрял на самите перила на площадката и стои лице в лице с двата кораба, които бавно напускат естуара на река Тежу, оставяйки сребърни дири зад себе си. Седи неподвижен, отляво през рамото му слънцето изпраща сутрешните си лъчи и напразно опитва да го отмести. Очите на мъжа са широко отворени, замечтани, сякаш в този върховен миг на самота искат завинаги да погълнат

82

синьозелената шир, вълните, безкрайността.

- Да-а, понякога мъжът има нужда да остане сам, дами и господа! – философски заключава операторът португалец. – Не го забравяйте!

- А, не така!– сопва му се служителката и рязко дръпва младата жена, чието лице бавно се прояснява. – Да заловим беглеца! Колега, дръж българина под око! Хайде, сеньора, по-бързо!

Сега португалката присърце е взела ситуацията в свои ръце, повлича нагоре по стъпалата младата чужденка с кафявия пламък в очите, а публиката я окуражава, но не се разотива.

Когато след минути младото семейство слиза по стълбите към

83

фоайето, протяжно фадо прозвучава носталгично; види се, операторът се е погрижил и за емоционалната страна на събитието. Тук, възхитени, всички захващат да аплодират и служителите, и щастливия завършек на семейната драма. Съпровождано от овации на няколко езика, българското семейство триумфално излиза през главния вход на кулата Белем.

Португалката също е щастлива и не крие влагата в очите си, наблюдавайки крадешком колегата с нескрито възхищение.

Операторът-звукорежисьор е доволен от рекламната стратегия и навярно вижда в мечтите си едно честно и заслужено повишение.

84

4. Поглед към книжовността и печатното дело в Португалия

За начало на печатарството съвременните португалски историци бележат годината 1489, когато в Шавеш бива отпечатана първата португалска книга; посочва се и периодът за възникване на местното книгопечатане – края на ХV век28. Известно противоречие в твърденията на съвременния португалски историк Ж. Сарайва откриваме в следващото му твърдение, че изобретената в Германия печатарска преса бива въведена през 1494 г. в Португалия29. Споменава се и фактът на наличие на малка еврейска печатница в 28 Сарайва, Жузе Ирману. История на Португалия. Прев. от португ. Д. Петрова и Вл. Драгнев. С., ИК Светулка 44, 2002, с.141.29 Сарайва, Ж. И. Цит. съч., с. 517.

85

Лейрия, където излиза „Алманах Перпетум” (Almanach’Perpetuum) от Салумау Закуту30. През 1536 г. бива отпечатан и първата чуждестранна пиеса „Отмъщението на Агаменмон”.31

Фернау Лопеш се счита за значим автор на португалския Ренесанс. Назначен за главен кралски хроникьор, но близък по дух до народа си, той съумява да създава няколко книги на достъпен език и стил – История на Португалия, Хрониките на Дон Педру и Дон Жуау /първа и втора част/, отстоявайки лични разбирания на движещите сили на събитията и превратностите на времето. По същото време се появява и оригинална творба –

30 Пак там, с.517. 31 Пак там, с. 166.

86

книгата с есета на крал Дон Дуарте. Новите географски открития и стъпването на португалците на други континенти раждат мемоарно-документални творби с висока стойност. Управителят на Индийската компания Жуау де Баруш публикува впечатляващата си книга „Десетилетия в Азия”. Между 1502–1536 г. твори драматургът Жил Висенте – „Монолог на краваря” е първата му авторска пиеса, а през 1562 г. е отпечатано издание, в която са включени негови авторски произведения. В 1516 г. излиза антология с песни, подбрана дворцова поезия със заглавие „Кансиунейру Жерал”, чийто съставител е Гарсия де Резенде. В 1572 г. излиза знаменитата

87

творба „Лузитаните” от Луиш де Камойнш32.

През втората половина на 17 век в репертоара на издателско-полиграфическите дейности се появява нов акцент – историографското съчинение, което доразвива, вече от научни позиции, историческата хроника. Преходни произведения са „Хроника на Дон Мануел, най–щастливия крал” (1566) от Дамиау де Гойш, „Хроника за кралете на Португалия” (1600) от Дуарте Нунеш де Леау, а между 1597–1797 г. в осем части излиза капиталният

32 Един любопитен детайл: Ж. И. Сарайва пише в бележките към „Хронология на историята на Португалия” в цитираното издание, с. 520, че през 1563 г. в Гоа е издадена „Беседа за билките, дрогите и другите медицински неща от Индия” от Гарсия да Орта, чието встъпление представлява ода за Луиш де Камойнш.

88

изследователски труд „Лузитанската монархия”33. Век по-късно започва да се печата изследването на Жузе Лейте Вашконселуш „Религиите в Лузитания” (1897).

Дуарте Нунеш де Леау е един от енциклопедичните автори. Вълнуват го езиковедски въпроси и през 1606 г. издава „Произход на португалския език”, а четири години по-късно излиза историко-географското му съчинение „Описание на кралство Португалия”. Появяват се и издания, плод на конкретни наблюдения с живи участници и съвременници на епохата, и с известен пътеписен привкус, каквито са творбите на Франсишку де Анраде: „Хроника на Дон Жуау III” (1613), на 33 Виж Сарайва, Ж. И. Цит. съч., с. 521.

89

Фернау Мендеш Пинту „Странствания” (1614); на йезуита-пътешественик Антониу де Андраде „Преоткриване на на Великия Китай или руините на Тибет” (1624).

Правят се сериозни стъпки в наукознанието – през 1675 г. е издадена книгата на Антониу Рибейру де Маседу „Върху въведението в свободните науки”. Появяват се и библиографски изследвания – през 1741 г. свещеник Диоргу Барбоза Машаду издава първия том от поредицата си Лузитанска библиотека. Друг отец – Мануел Кайтану де Соза дава началото на своята Генеалогична история на португалското кралско семейство (1735).

90

Насърчение за португалското издателско и печатарско дело бележи и откриването през 1720 г. на Кралската академия по история, а няколко десетилетия по-сетне – през 1779 г. и на Кралската академия на науките в португалската столица. През 1796 г. е открита Кралската обществена библиотека на Лисабон. Години по-късно, през 1969 г. e отворена модерна сграда на лисабонската Национална библиотека.

Литературните направления в Европа не отминават и Португалия. Особено силно е изразен романтизмът, трасиран с поемата на Алмейда Гарет “Камойнш” (1825) и продължен в началото на 40-те години на ХIХ век с издаването на творби от Алшандре

91

Иркулану „Шутът” и „Ерих Презвитерианеца”; с произведения от Алмейда Гарет – „Пътешествия из моята родина” и драмата „Отец Луиш де Соза”. По-късно, през 1901 г. е издаден романът на Жузе Мария Еса де Кейрош „Градът и планините”. В наши дни тази забележителна творба е издадена през 2001 г. от софийското издателство „Агата-А”34. Да поеме назад към 34 Еса ди Кейрош, Жузе Мария. Градът и планините : Роман. - София : Агата-А, 2001; 2001. - 280 с. Нека допълним още няколко щрихи върху живота на португалски писател. Жозе Мария Еса де Кейрош е роден на 25 ноември 1845 г. в Повоа де Варшим и умира в Париж през 1900 г. Завършва университета в Куимбра работи като адвокат в португалската столица, но във връзка с откриването на Суецкия канал предприема през 1869 г.пътуване до тези земи, като черпи сюжети за бъдещи свои книги. Работи в кметството на Лера и издава през 1875 г. знаменитата си творба

92

природата, далеч от постоянното молене и пълзене на бедняка; далеч от етикета, церемониите, ритуалите и традициите, оплитащи благородника в своеобразния

„Престъплението на отец Амаро”. Година по-късно, в нова авторска редакция, издава същия роман. (Далеч по-късно, през 2002 г. Карлос Карера прави испано-езичен филм в Мексико по това произведение, който предизвика остри полемики, но и получава високо отличие). До края на века Еса ди Кейрош е португалски дипломатически представител и консул на страната в Хавана, Нюкясъл, Бристол и Париж, където умира от туберкулоза. Книгите на Еса ди Кейрош са превеждани в много страни по света. // По този въпрос повече в: http: // www. wikipedia.org (Жузе Мария Еса ди Кейрош); също в: Blog Livroseafins.com (Александро Мартинс: 02.10.2011). Още библиографски сведения за съвременни издания от Жозе Мария Еса де Кейрош : A Relíquia“ („Реликвата“, ISBN 978-954-309-037-2); „Os Maias“ („Семейство Майя“: ISBN 978-954-309-028-0).

93

му затвор, това е решението на младия и доста заможен португалски земевладелец, който отхвърля живота в Париж и решава да се върне към изконните ценности и покоя, сътворен от Бог. Книгата на Еса де Кейрош е повик към свободата и вик за връщане назад към естеството, към природното и хармоничното, към онова, завещано ни още от Века на просвещението с творбите на Жан Жак Русо, Дени Дидро и останалите френски просветители, а и сетне, с идеите на западноевропейския романтизъм. И днес романът на португалския писател звучи актуално, злободневно в един свят на изгубените илюзии, ценности, на прекъснати родови корени и на връзки с великата и вечна природа.

94

…Разбира се, тук нямам за цел да правя цялостен книговедски преглед на португалската книжнина, която е изключително богата и събрана в десетки библиотечни колекции. Нека само припомня, че кралската библиотека в двореца Мафра, на 45 км северозападно от Лисабон, притежава редки и ценни издания с кожени подвързии и златни инкрустации. Дворецът, базиликата и манастирът в епохата на крал Жоан V и съпругата му Анна Австрийска са издигнати със златото, донесено от Бразилия и благодарение труда на 50 000 строители, както и проектите на няколко архитекти. Самата зала на библиотеката обхваща 84 м и е смятана за една от най-изисканите в страната.

95

Библиотеката-музей „Жоанини” в университетския град Коимбра разполага също с ценна колекция от старопечатни издания и манускрипти, надхвърляща стотина хиляди заглавия. При това е уредена в старинно здание, построено със специално библиотечно предназначение и функционална уредба, мебелировка, изработена от слонова кост, дърво от Индия и Африка, златни инкрустации, отлична керамика от предхдни векове. Част от колекцията вече е в дигитален вид и на микрофилми.

Сградата на университетската библиотека в Куимбра е издигната в периода 1717–1728 г.35

35 Дерменджиев, А., В. Дойков. Цит. съч., с. 70.96

И още един интересен факт – писателят-реалист Акилину Рибейру (1885–1963), измежду класиците на португалската литература, за известен период заема поста директор на Националната библиотека. Същевременно Рибейру е творец, утвърдил мястото си в периода между двете световни войни – започнал с белетристичните творби от 1913 г. „Градината на мъченията”, през 1918 г. с „Криволичещият път” и година по-късно със „Земи на Дему”, по-сетне той издава произведения, достойни за най-добрата съвременна белетристика на Протугалия: „Пътят към Сантяга”/1922/, „Божествата отиват към горите” /1926/, „Човекът, който уби дявола” /1930/, „Благословената Мария” (1933),

97

„Моника” /1939/. В дълголетната епоха, трасирала диктатурата на Салазар, творбата на белетриста „Черният архангел” , излязла през 1940 г., е забранена чак до 1947 г., а за романа си от 1958 г. е арестуван. А. Рибейру изследва човека от социалното дъно, търси проблеми, свързани с живота на обигновените хора. У нас е преведен в по-ново време с разказа си „Кожа за тъпан”36.

Рибейру, заедно с други двама видни свои съвременници – Мануел Тейшейра Гомиш и Раул Брандау, сътрудничи на литературното списание „Сиера нова”. Считан за представител на класическия реализъм, М. Т. Гомиш

36 Рибейру, Акилину. Кожа за тъпан. // П о р т у г а л с к и разкази. С., Нар. култура, 1979, с. 34–44.

98

търси и откроява новото място на жената в португалското общество, прониква в дълбините на нейната душевност, опитва да обясни стаените й пориви. С голям разказ „Местността „Убитата жена” М. Т. Гомиш е включен през 1979 г. в издадения на български сборник „Португалски разкази” от авторитетното социздателство за преводна книжнина „Народна култура”37

под редакцията на Симеон Владимиров и Емилия Юлзари и с бележки на Сидония Пожарлиева. Разказът на Гомиш е първият в това пъстро издание, което съдържа общо 34 португалски белетристи. Предговорът към 37 Португалски разкази. Подбор и превод Фани Наземи, Емилия Юлзари, Д. Ангелов, Р. Генова, Здр. Найденова, Б. Добринова, Е. Аврамов, Г. Алексиев, С. Пожарлиева, Е. Костова. С., Нар. култура, 1979. 348 с.

99

белетристичния сборник е на Фани Наземи и Емилия Юлзари38. Макар и писан от двете авторки в едно далечно време, когато за чуждите писатели се пише от гледната точка на соцреализама, все пак в предговора се отбелязва развитието на съвременната португалска белетристика, представени в сборника –

38 Наземи, Ф., Е. Юлзари. Един поглед към португалското литературно богатство. // П о р т у г а л с к и разкази. С., Нар. култура, 1979, с. 5–6..

100

тук са представителите на неореализма Алвиш Редол, Сурейру Перейра Гомиш, Фернанду Намора, Жоаким Пашеку Немиш, Карлуш ди Оливейра, Жузе Кардозу Пириш. Други от авторите в книгата са белетристи, творили след Втората световна война – Урбану Товариш Родригеш, Мариу Енрике Лейрия, Жузе Виале Маутиню.

Нека отдадем дължимото и на софийското издателство „Пет плюс”, което издаде през 2002 г. „Антология на съвременния португалски разказ39.

В един от кратките часове, през които си отдъхвам от уморителните преходи из португалската столица, преглеждам местната преса. Натъквам се

39 Антология на съвременния португалски разказ. С., Пет плюс, 2002. 304 с.

101

на нещо по темата за издателското и печатарското дело в Португалия. Намирам го в неголямото по обем списание Gestao global (Фирмено управление), издавано от издателството на вестника Jornal de noticias (Новинар) – Лисабон. Статията „Дом на книгата” e позиционирана на няколко страници, с ефектни илюстрации и любопитно подзаглавие „Къде се раждат книгите? Историите се раждат изпод перата на писателите. А ... книгите? Те се раждат на мястото, което известната португалска писателка Лидия Жорж нарече „ДОМ НА КНИГАТА”40. Текстът 40 Jose Manuel Lopes de Castro. Norprint. (Onde nascem os livros? As histórias nascem da pena criativa do eskritor. Mas… e os livros? Nascem no lugar a que a escritora Lídia Jorge apelidou de „A Casa do Livro”). // Gestao global, março/abril 2013, p. 5–7. [Къде се раждат книгите?

102

е публикуван по повод на 20-годишнината на издателско-полиграфическата фирма Norprint (Норпринт). Тя е специализирана през последните две десетилетия в графичен дизайн и офсетов печат на книги и списания, изработване на рекламни материали като каталози, флаери, бележници и пр. Според Жузе Мануел Лопес де Касто голямата страст на Norprint, със седалище в малкото португалско градче Санту Тирсу41, са

Историите /излизат/се раждат изпод перата на писателите. А ... книгите? Те се раждат на мястото, което известната португалска писателка Лидия Жорж нарече „ДОМ НА КНИГАТА” – превод от португ. Бойка Недева]. Седмичното списание публикува с приоритет рекламни материали и в неделя се разпространява безплатно. 41 Градчето Санто Тирсо е общински център, с красива природа, развит туризъм и текстилна индустрия. Намира

103

книгите, независимо дали с твърда или с мека корица, и техния графичен дизайн и разказва как фирмата е създадена през 1992 г. от четирима професионалисти, които решават да се заемат с този нов полиграфичен проект. „Започнахме в труден момент, в години на криза (1992–1993 г.), но всеки от нас беше натрупал сериозен професионален опит в този сектор и решихме да не се отказваме, а да работим за място на книгоиздателския пазар.” – спомня си Лопеш де Кащру, един от основателите на фирмата и президент на Изпълнителната дирекция на Португалската асоциация на графичните производства за визуална комуникация… Така фирмата поставя

се на 25 км североизточно от град Порто, в гориста местност, на левия бряг на река Aвe (Rio Ave).

104

основите на една нова действителност, която определя съдбата на целия регион. Преди десет години, по време на Литературните четения, които от 14 години се провеждат в гр. Пóвоа де Варзим (родният град на писателя Еса де Кейрош), а Norprint, е техен организатор още от самото начало, писателката Лидия Жорж нарича Norprint „Дом на книгата”, като още на другия ден името е регистрирано официално като тяхна запазена марка.”42 По-нататък авторът на материала разказва как Norprint 42 Jose Manuel Lopes de Castro. Norprint. (Onde nascem os livros? As histórias nascem da pena criativa do eskritor. Mas… e os livros? Nascem no lugar a que a escritora Lídia Jorge apelidou de „A Casa do Livro”). // Gestao global, março/abril 2013, p. 6. Преводът на цитираната статия от португалски език е направен от Бойка Недева, преподавател във Филологически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”.

105

постъпателно внедрява съвременни полиграфически технологии и цитира отново Лопеш де Кащру: „Пазарът, който винаги сме търсили е този, който не ни позволява да се отпуснем, постоянно ни кара да творим, да сме в крак с модерните технологии.”43 Оказва се, че през годините фирмата привлича не само португалски, но и множеството чуждестранни клиенти от Испания, Франция, Англия, Финландия, Норвегия, Швеция, Дания, Мозамбик, Ангола), участва и във всички международни изложения44.

Интересна е и оптимистичната позиция на автора на този текст, предавайки думите на опитния

43 Jose Manuel Lopes de Castro. Цит. съч., с. 6.44 Jose Manuel Lopes de Castro. Цит. съч., с. 6.

106

мениджър в света на печатната комуникация: „В епохата на дигиталната информация, са много гласовете, които поддържат спора около мястото на книгата и на печатното слово в живота на съвременния човек. На въпроса какво ще се случи с книгите, бизнесменът категорично отговаря: „Убеден съм в бъдещето на книгата. Ще настъпят значими промени, но книгата няма да загуби значението си. Връзката между човека и хартията ще се променя, ще се намества, и след време, никой не знае кога, всички ще съжителстват мирно, новите технологии и книгите ще се допълват. Никой не може да устои на допира, на мириса на мастило, на личния контакт.”45 В заключение се изтъква, че в 45 Jose Manuel Lopes de Castro. Цит. съч., с. 6.

107

края на своята 20-годишнина Norprint предстои да изработи своето специално издание „500 години типография” с автор, починалия вече Мануел Перейра да Силва. Както отбелязва списанието, изданието предстои да бъде изработено луксозно и да се представи в Музея на полиграфията в град Порто46. Докато преглеждам сутрешния брой на лисабонския информационен всекидневник „Diario de Notisias” (Ежедневник за новините), сещам се, че това е един от най-дълголетните и престижни издания на вестникарския пазар в Португалия. Диариу де Нутисиаш възниква като евтин вестник с цена само от десет реала /останалите политически издания се продавали по 40 46 Пак там.

108

реала/ и с тираж в края на първата година десетина хиляди, който се увеличава двайсетина години по-късно на 26 000 екземпляра, давайки пример и на други печатни издания да тръгнат в посока на независими издания, които не включват политически коментари и полемики. Само в периода между 1861–1890 г. в страната излизат 3 300 печатни медии, които обаче не издържат финансово или приключват, щом отминел „предизборният ентусиазъм”47. Жузе Сарайва бележи, че след революцията от 1820 г. в Лисабон вече имало шест политически всекидневника. В провинцията вестниците, повечето с политическа окраска, се печатат в

47 Сарайва, Ж. И. Цит. съч. История на Португалия, с. 398–399.

109

примитивни печатници на ръка, а първите печатни машини, задвижвани с парна тяга, се появяват през 1860 г., което увеличава и тиража, а оттам и броя на читателите; в. „А Револусау де Сетембру” /Септемврийската революция/ пък става една от обществено престижните печатни медии. Дял за развитието на португалската преса има развитието на телеграфа и печатната реклама в средата на века48. Основан на 29 декември 1864 г., в. „Diario de noticias” е рожба на двама новатори в лисабонската преса на ХХ век – писателят и журналистът Едуардо Куелю (мениджър на вестника в продължение на трийсет години) и от Томаш Кинтину Антунеш – един от 48 Сарайва, Ж. И. Цит. съч., с. 398.

110

значимите полиграфисти индустриалци, проправил път и с иновации в графиката на изданието. През 2011 г. средният тираж на „Diario de noticias” е около 29 000 екземпляра и е четвърти сред водещите информационни всекидневници в Португалия. Днес вестникът е притежание на фирмата Global Notícias, част от издателската компания Controlinveste Media49. Десетки години вестникът отразява най-значими световни и важни за страната събития като края на монархията, началото на 49 http: // pt..wikipdia.org / Diaro de Notisias (Portugal). Не всичко обаче в компанията върви добре. Както пише Tolentino Nobrega в електронна публикация с дата 10.05. 2013 г. в Twitter(DN PT) , в регионалното издание Diário де Noticias – Мадейра, са освободени половината от журналистите, което според изявление от компанията се явява в резултат от лошата финансова ситуация и въпреки мерките за финансово преструктуриране.

111

републиката, Втората световна война, края на диктатурата на Салазар и Революцията на червените карамфили от 24 април 1974 г., демократичните промени и приемането на Португалия в Евросъюза. Сега изданието има и своя онлайн еквивалент50.

В „Диариу де Нутисиаш” покрай новинарската информация попадат и сведения за писатели и книги. В броя, който разгръщам, цяла статия от Ана Бела Ферейра51 е посветена на излязлата и нашумяла из Лисабон книга „Да се

50 Онлайн версията на „Диарио де Нутисиаш е: http://www.dn.pt/inicio/51 Fereira, Ana Bela. De empregados a patrões todos podem aprender com a mafia [От служителите да босовете всеки може да се научи от мафията] (Pais_Sociedade_Segurança_cidades). // D i a r i o de Noticias, №52 614, 2 de majo de 2013.

112

учим от мафията” от Луис Феранте52. Във въдедението на книгата си бившият мафиот изтъква, че ако се оставят настрани нашите предразсъдъците, ще открием как успехът на мафиотите е 52Louis Ferante. Aprenda com a Mafia. Estera dos Livros. 280 p. Във въдедението на книгата си Луис Феранте изтъква: "Ако сложим настрана предразсъдъците си, ние откриваме, че мафиотите за успех са много близки до бизнес лидери и политици. Структурата на властта на мафията, е идентичен с всяко правителство или бизнес, съвсем същата интелигентност да се качи в някоя от организациите да се изискват. Много правителства са жизненоважни позиции заети от успешните бизнесмени в света - прехода му към политиката е гладка, тъй като основните качества за успех, тъй като веднага след като разбира и асимилира, може да се прилага във всяка област. Защото човешката природа е постоянен, някой, който придобива дипломатически умения и лидерски качества, и е в състояние да мотивират другите могат да бъдат успешни във всякакъв вид организация, независимо дали правителството, търговско дружество или мафията.”

113

много близък до този на бизнес-лидерите и политиците. Мафиотската структура е идентична с тази на всяко правителство или бизнес, тъй като човешката природа е неизменна в това как придобилият дипломатически умения и лидерски качества е в състояние да мотивира другите да бъдат успешни, независимо дали това е организация, правителството, търговско дружество или пък самата мафия. Луис Феранте e бивш член на семейството Гамбино и в основата на най-крупните обири в САЩ. След осем и половина години в затвора той решава да промени живота си, но с изненада открива, че в законния свят – на банките, легалния бизнес и компаниите е налице дори повече мафиотски тип организация. В

114

книгата си Феранте споделя мениджърския си опит и 88 разнообразни техники и правила, приложими и в законния бизнес от рода на: и стените имат уши; никога не говори лошо за шефа; не си водете бележки; не убивай изгряваща звезда; полезно е да се присъства на погребение, при условие че то не е нашето и т.н.53

И още един факт. Писателят Марио де Карвальо печели литературната награда за 2013 г. „Инес де Кастро” за сборника си с разкази „Свобода на парцела”. „Диариу де Нутисиаш” по-късно ще отрази тази новина в рубриката си за културна

53 Fereira, Ana Bela. Цит. съч. във в. Diario de Noticias, с. 16.

115

информация “Art”54. Марио де Карвальо (Mario Costa Martins de Karvalho) е роден на 25 септември 1944 г. в Лисабон. Още като младеж се включва в съпротивата срещу диктатурата на Салазар. При отбиване на военната си служба е арестуван и подложен на мъчения. Емигрира нелегално в Швеция, а след Революцията на червените карамфили през 1974 г. се завръща в страна и започва работа в областта на правото. Писателят започва кариерата си като белетрист през 1981 г. със сборник къси разкази. В първата си книга, Приказки от Седмата сфера, смесва фикция, невероятно и фантастично в умел белетристичен изказ. Оттук насетне се пробва успешно в литературни жанрове 54 Diario de Noticias, 09 janeiro 2014.

116

– романи, разкази и написване на театрални пиеси. През 1996 г. е отличен с литературната награда „Пегас” (Pegasus) за книгата си “А Бог, разхождайки се в прохладата на вечерта” (Um Deus Passeando Pela Brisa Da Tarde), преведена и на няколко европейски езика, включително и на български55. В България Марио де 55 Mario de Karvalho. Um Deus Passeando Pela Brisa Da Tarde. Lisboa, 1994. http: //www.ebaracuda.comЗаглавието в български превод се среща още като: А Бог разхождайки се в следобедния бриз. Книгата получава през 1995 г. Голямата награда на Португалската асоциация на писателите. Композирана е като мемоари на римски магистрат през епохата на Марк Аврелий Антонин. Действието се развива в провинциален град на могъщата империя. Отразява нейния разпад, но не от варварите, а най-вече под въздействието на превратно възприеманите ценности на новата християнска /религия, която обаче се приема като своеобразна идея за Бога, закрилящ бедните и робите; религията става близка до възприемане в условията на апокрифно /сектантско/

117

Карвальо става познат в средата на 90-те години на ХХ век с романа, озаглавен „Един Бог низ Рая”, благодарение на софийското издателство „Карина М” и превода на Йорданка Велинова ду Насименто56. Писателят е автор на 21 художествени книги, част от които преведени и в чужбина57. По време на тълкуване, приемащо загиналия на кръста Богочовек като Онзи, който ходи из градината в следобедния бриз.56 Карвальо, Марио де. Един Бог низ Рая. Преводач Йорданка Велинова ду Насименто. С., Карина М, 1995. 334 с.57 Марио де Карвальо е автор на книги, по-важните от които са: “Случаи на алеята Сандинейраш” (разкази, 1982); „Безпрецедентната войната на Авенида Gago Coutinho” ( разкази, 1983); „Страстите на граф Фройш” (роман, 1986); „Това беше добре, че ние променихме някои идеи по темата ( роман, 1995); „Фантазия за двама полковници и плувен басейн” (роман, 2003); “Зала Маджента” (The Room Magenta, 2008) и пр. Сред по-новите му книги са: Изкуството на умирането надалеч (2010) ; Човекът в зеления тюрбан (къси разкази, 2011);

118

моето посещение в Лисабон вече бяха току-що излязлезли отзивите и за новото издание на нашумелия роман на Марио де Карвальо Um Deus Passeando Pela Brisa Da Tarde, което щеше да се осъществи от издателството Portoeditora през април 2013 г.58 По същото време се

Балконът (роман, 2012) и др. 58 В издателския португалски сайт Portoeditora.pt (25.03.2013 г.) се дават сведения за най-новото издание на популярното произведение на португалския писател: ”А Бог, рьзхождайки се в следобедния бриз” от Марио де Карвальо. Преведен на девет езика, това е най-всепризнатият роман на този автор.… Според The New York Times Book Review, „A Бог, разхождайки се в следобедния бриз" е едновременно завладяваща проучване на моралното поведение на един мъж и едно провокативно отражение върху трудностите на водещите добродетелен живот…Този роман, международно известен и ценен, от Марио де Карвальо, се връща в рафтовете на националните книжарници [на Португалия] на 1 април [2013 г.], сега публикуван от Порто Editora, почти двадесет години след първото си издание… Lucius

119

появи информация за електронно издание „Есета върху Марио де Карвальо”, осъществено от университетското издателство „Куимбра Юнивърсити прес”59.

Valerius Quíncio е магистрат Tarcisis, в римски град на Лузитания във втория век след Христа… Бурните събития довеждат в малкото градче всеобщо недоволство. Новините за предстоящо варварско нашествие от Северна Африка принуждават [магистрата] да вземе драстични мерки, докато вътре зад стените, нова секта Конгрегацията на рибата, подрива ценностите на католицизма… В близък план, опустошителната страст към една жена, Lunia, го смущава и обърква, но без да се отклонява от своята линията... // Страницата в сайта е изготвена по: www.mariodecarvalho.com59 Ensaios Sobre Mário De Carvalho, coordenação de Maria de Fátima Silva e Tereza Virgínia Ribeiro Barbosa - Imprensa da Universidade de Coimbra, 2013 - ISBN digital [Есета върху Mario De Carvalho, състав. Фатима Силва и Мария Тереза Ribeiro Барбоса Вирджиния]. // www.mariodecarvalho.com /31.03.2013/.

120

…Недалеч от хотел „Феникс”, в една от близките улици близо до площад „Маркеш де Помбал”, откривам цял комплекс-галерия на изкуствата, класическата и фолклорната музика, в първия етаж на който е уредената книжарница за научна, справочно-енциклопедична и художествена литература „Livraria Buchholz” и прилежащата към комплекса Ģaleria de arte música clássica e folclórica. В книжарницата могат да се разгърнат произведенията на романиста Жозе Родригеш душ Сантуш, на примата на детско-юношеската литература в Португалия Мария Тереза Майя Гонзалеш, на популярната в иберийския полуостров актриса и писателка

121

Фернанда Серано60, на Жуау Агиар, Жузе Сарамагу, Лидия Жорж, Марио де Карвальо и още много писатели.

Подобни издания прелиствам и в книжарничките на стария квартал Алфама, докато изкачвам пътя към крепостта Сау Жорже. Отвисоко наблюдавам църквата „Санта Енграсиа”, днес национален пантеон с мемориал в памет на Енрике Мореплавателя, откривателят на морския път до бреговете на Индия Вашку да Гама, вицекралят на португалските колонии в Индия Алфонсу Албуркерк, великият поет на Португалия Луиш Камойнш. Днес храмът-пантеон на великите португалци белее измежду

60 Barselos, David. Portuguese actress Fernanda Serano wins Oscar. // Youtube.com.

122

крайбрежните червени покриви на сградите и само на неколкостотин метра под нея река Тежу едва доловимо плиска меките си синьозелени води, а сред залива самотен кораб белее, подобно на застинал върху вълните гларус.

Докато се взирам в тъмносинята шир и мислено си представям необятната безбрежност на Атлантическия океан, сещам за сензационната информация на тукашни медии и сайтове – край Азорските острови португалски любител моряк на име Диоклесиано Силва случайно се натъква на само на 12 метра под водата на 60-метрова пирамида с площ 8000 кв. м. За мистериозната пирамида в океанските дълбини между Терсейра /Лилавият остров/ и Сао Мигел

123

/Зеленият остров/ на Азорския архипелаг се твърди, че изглежда е част от древния изгубен континент Атлантида. Медиите в Португалия се занимават с подводното откритие, а впоследствие наш всекидневник посвещава цяла страница със снимки и коментари за хипотезите, свързани с изгубения архипелаг61. Да нищят случая се заемат дори учени от факултета по океанография и рибарство и от адмиралтейството на Азорската морска зона62.

От хипотезите за азорската следа в Атлантида се връщам към по-книжовни теми. В една от книжарничките на стария квартал Алфама откривам 61 Съвършена пирамида в океана край Азорите. Португалец откри Атлантида (Мистерии Телеграф). // Т е л е г -р а ф, №3012, 12 окт. 2013, с. 31..62 Цит. съч. // Т е л е г р а ф, №3012, 12 окт. 2013, с. 31..

124

исторически романи на Нобеловия лауреат за литература Жузе Сарамагу (16 ноември 1922 г. с. Азиняга, община Рибатежу). Считат го за самобитен и някак самотен, стоящ от всички останали писатели, представители на неореализма. У нас е познат с издадения още през 1989 г. исторически роман „Възпоминание за манастира”, издаден в края на социалистическата епоха от авторитното софийско издателство „Народна култура”63 и преиздаван у нас през 2005 г. Самотник, стоящ встрани от груповите литературни прояви; писател, невписващ се в литературните среди, той пише така, че издига високо летвата на европейския роман. В интервю Жузе

63 Сарамагу, Жузе. Възпоминание за манастира. С., Нар. култура, 1989. 344 с. Тв. подв.

125

Сарамагу споделя: „При мен успехът започна да идва с “Въздигнат от земята”, а после нарасна с “Възпоминание за манастира” и аз съзнавах, че са две добри книги. Те бяха посрещнати с аплодисменти от критиката и читателите и, ако ставаше въпрос за грешка, значи много хора щяха да са сбъркали”64. Писателят е свързан с културата на португалската столица, която му отдава дължимото – за излезлия през 1980 г. роман „Въздигнат от земята” получава наградата на Лисабон, а за излезлия през 1982 г. 64 Жузе Сарамагу: Продължавам да съм буквално изолиран. Батища Бащуш разговаря на остров Лансерот с Жузе Сарамагу, носител на Нобеловата награда за литература за 1998 г. По материали от португалския печат. Превод от португалски Здравка Найденова. // Е в р о п а 2001 (Списание за култура и социална политика), ХI, 2004, №6, с. 19 и следв.

126

роман „Възпоминание за манастира” е удостоен с литературната награда на община Лисабон и е награден от ПЕН-клуба на Португалия. Романът му от 1984 г. “Годината на смъртта на Рикарду Рейш” (в памет на Фернанду Песоа) получава още една награда на Португалския ПЕН-клуб, както и приза “Дон Диниш” от името на фондацията “Kаза де Матеуш”. За творчеството си и най-вече в областта на белетристиката година е удостоен с наградата и на португалската литературна критика65. 65 По-важни творби на Жузе Сарамагу са: Manual de Pintura e Caligrafia (1977); Objecto Quase (1978); Viagem a Portugal (1981); Memorial do Convento (1982); Ano da Morte de Ricardo Reis (1984); Jangada de Pedra (1986); Historia do Cerco de Lisboa (1989); Evangelho Segundo Jesus Cristo /"Евангелието по Исуса Христа"/(1986); Ensaio sobre a cegueira (1995); Todos os Nomes /"Всички имена" (1997); Conto da Ilha Desconhecida (1999); Caverna

127

Идва ред и на още една книга – през 1986 г. е издаден романът му „Каменният сал”, година след това и пиесата “Вторият живот на Франциск от Асизи”. Заради приноса в творчеството си в Италия го удостояват с почетната титла доктор хонорис кауза на Торинския университет.

Последното десетилетие на ХХ век е благодатно за писателя, особено през 1991 г., когато излиза „Евангелието според Исуса Христа”. Романът е награден от Асоциацията на португалските писатели, а Университетът в Севиля му връчва почетната титла доктор хонорис кауза. „Евангелието според Исуса Христа” е

(2001); Homem Duplicado /"Двойникът"/ (2003); Ensaio sobre a Lucidez (2004).

128

номиниран година след издаването си за Европейска литературна награда. Португалското правителство, подкрепяно от Ватикана, отклонява искането на културни организации в страната и забранява номинацията, обявявайки романа за богохулен. Писателят, дълбоко засегнат, напуска родината си и през 1993 г. се установява на остров Лансерот /Канарските острови, Испания/66, където започва да публикува своите дневници67. За издадения през

66 Жузе Сарамагу: Продължавам да съм буквално изолиран. Батища Бащуш разговаря на остров Лансерот с Жузе Сарамагу, носител на Нобеловата награда за литература за 1998 г. По материали от португалския печат. Прев. от португ. Здравка Найденова. // Е в р о п а 2001 (Списание за култура и социална политика), ХI, 2004, №6, с. 19.67 Цит. съч., с. 19. Става дума за „Дневници от Лансерот” от Жузе Сарамагу /1994/.

129

1995 г. роман „Есе за слепотата” получава високата награда „Камойнш”, а три години по-късно става Нобелов лауреат за литература. Жузе Сарамагу напуска този свят на 18 юни 2010 г.

Нека добавя и това, че покрай романите си Ж. Сарамагу публикува пиеси, сборници с разкази, печата публицистични материали в лисабонската преса и най-важното – пътят му на писател всъщност тръгва от 1924 г., когато семейството му идва в Лисабон и се заема да учи технически науки, но след мимолетните дейности като шлосер и застраховател навлиза в издателската работа – става редактор в издателство „Кор”, работи като журналист, заема поста на заместник-директор в авторитетния вестник

130

„Диариу де Нутисиаш”. Преминал през школата на издателския бизнес и печатните медии, обиграл перото си в лисабонския печат, Жузе Сарамагу е готов да се оттегли и да напише значимите си творби. Струва си по този повод да припомня един цитат от интервюто на писателя с журналиста Батища Бащуш и преведено от видния наш преводач от португалски Здравка Найденова, в което Жузе Сарамагу изповядва нещо съкровено и поучително за хората на перото и книгата: „…Ако след 25 ноември [1974 г. – б.м., Л.Г.] не бях решил да проверя докъде мога да стигна като автор на книги, написаното от мен нямаше да съществува. Тъкмо защото се възприех като безработен, аз си казах: сега ще

131

живея както мога и ще се опитам да видя на какво съм способен. “Въздигнат от земята” нямаше да съществува, ако не бях заминал за Алентежу, а аз нямаше да замина за Алентежу, ако имах работа с нормирано работно време.”68 Нелекият избор на Жузе Сарамагу да напусне шумния и даващ възможности за сносен живот столичен град е всъщност едно негово преосмисляне на стореното до момента, но и начало на един път на големия творец, който пише в откровена самота, прави преоценка на творчеството си и 68 Жузе Сарамагу: Продължавам да съм буквално изолиран. Батища Бащуш разговаря на остров Лансерот с Жузе Сарамагу, носител на Нобеловата награда за литература за 1998 г. По материали от португалския печат. Прев. от португ. Здравка Найденова. // Е в р о п а 2001 (Списание за култура и социална политика), ХI, 2004, №6, с. 19 и следв.

132

достига с романите, пиесите, публицистиката си до истинските висоти на словото. В романите му се откриват полифонични идеи, многопластовост и сложна композиция на наратива. Състрадателен, ироничен и проникновен тълкувател на историята, белетристът Жузе Сарамагу си остава непреходна емблема и един от културните символи на съвременен Лисабон. Творчеството на големия португалски писател бива представено у нас на 11 януари 1999 г. в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”69. 69Книжовната проява в Пловдивския университет е организирана от Сдружение на говорещите португалски език в България. Включва библиографско и фотографско представяне на Жузе Сарамагу. // Ферейра, Луиш Гонзага, Мариета Георгиева. България и Португалия – в двата края на Европа. Двустранни отношения. С., Транслибрис, 2004, с. 234.

133

Минавайки край лисабонските книжарници, отбивам се за кратко пред спретнато подредените витрини със съвременни писатели и срещам книги на познатият на българските читатели Жозе Родригеш душ Сантуш. Известният журналист, документалист и писател опитва перото си като белетрист и създава истински бестселъри в областта на историческия трилър, които при това се превеждат в Европа и у нас, при това в значителни тиражи. Световна известност придобива с романа си „Кодекс 632” (2005), в който се проучва личността на мореплавателя Христофор Колумб, представя се дръзка теза за произхода му, опровергават се фалшиви исторически документи, свързани с дейността и личността му. Следват

134

успехите му с романите „Божията формула” (A Fórmula de Deus – 2006), „Седмият печат” (O Sétimo Selo – 2007) и „Божият гняв” (Fúria Divina – 2009)), „Последната тайна” (O última segredo – 2011), превеждани и продавани с успех и в България70. Издава и документални книги.

Оригиналното издание на романа „O Kodex 632” e публикуван през 2005 г., а издаден през 2012 г. от издателска къща „Хермес”, като сега на посттитула присъства логото на португалското министерство на културата и Генерална дирекция на книгата и библиотеките, с 70 Така напр. книготърговски вериги и електронни книжарници у нас разпространяват историческите трилъри на Жозе Родригеш душ Сантуш: „Кодекс 632”, „Божията формула”, „Седмият печат”, „Божият гняв”, „Последната тайна”. Виж напр.: www.hermesbooks.com

135

чиято подкрепа е осъществена публикацията71. Преводът е на Йорданка Велинова ду Насименто, превела за „Хермес” и други романи на португалския писател. Отговорен редактор на издателството за поредицата книги от Жозе Родригеш душ Сантуш е Даниела Атанасова. На с. 479, след финала на романа, е поместена кратка анотация „За автора”, даваща кратки биографични данни за него. И тази, и следващите романи на португалския писател са отпечатани в хасковската печатница „Полиграфюг” АД. Любопитен момент от книгата /с.84/ разказва как главният герой проф.

71 Жозе Родригеш душ Сантуш. Кодекс 632.Роман. 2. изд. Прев. от португ. Йорданка Велинова ду Насименто. Пловдив, Хермес, 2012. 480 с.

136

Томаш Нороня се натъква на рядко и ценно издание – „История на португалската колонизация на Бразилия”, съставена и подготвена за публикуване от Малиейро Диаш и издадена през 1921 г. в Националната литография на град Порто, а също и за прегледани други ценни издания, съхранявани в португалската национална библиотека като епическата поема на Луиш де Комойнш „Лузиадите” от 1521 г. и други редки книги и ръкописи от богатата колекция72.

По-нататък издателска къща “Хермес" осъществява преводните романи на Жозе Родригеш душ Сантуш с

72 Жозе Родригеш душ Сантуш.Цит. съч. Кодекс 632. Пловдив, 2012, с. 84–85. В бележките на редактора поетът е отбелязан като Луиш де Камоеш.

137

посредничеството на литературната агенция „Права и преводи” – Белград.

Романът „Божията формула” е публикуван на български от „Хермес” през 2012 г., като отново е отбелязано посредничеството на Генерална дирекция на книгата и библиотеките на Португалия73.

Романът на португалския писател „Божият гняв” също излиза в български превод през 2012 г. – преводач на книгата е Велин Мануел ду Насименто74.

През 2013 г. пловдивското издателство издава романа „Последната

73 Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула. Роман. Прев. от португ. Йорданка Велинова ду Насименто. Пловдив, Хермес, 2012. 488 с.74 Жозе Родригеш душ Сантуш. Божият гняв. Роман. Прев. от португ. Велин Мауел ду Насименто. Пловдив, Хермес, 2012. 447 с.

138

тайна”, публикувана две години по-рано от Gradiva Publicaçȏes. Преводач на българското издание е Дарина Миланова, художник на корицата е Георги Станков. Композиран в класическа романна структура – пролог, изложение на художествения текст и епилог, в края са дадени и заключителни бележки на автора с редица позовавания на исторически източници от изтъкнати учени за живота на Исус Христос. В тях се упоменава и позоваването върху библейски цитати – взети са от „Светата библия”, издание на Verbo, което се основава според писателя на „най-добрите преводи на най-старите гръцки ръкописи във Ватикана" и е публикувано през 1976 г. „в чест на посещението на папа Йоан Павел в

139

Португалия през същата година”75. Любопитно е, че в XVIII и ХХ глава са предадени сцени от стария Пловдив, историческата Балабанова къща и загадъчното убийство на световно известния професор по молекулярна медицина Вартоломеев. В устата на момичето от книжната будка Даниела авторът вкарва реплика с рекламен характер, напомняща продуктовото позициониране в някои сериали: „Хермес” са издали още една от онези книжки, които толкова харесвате”76. Исторически проучвания на португалския учен Томаш Нороня, 75 Жозе Родригеш душ Сантуш. Заключителни бележки. // Последната тайна. Роман. Пловдив, Хермес, 2013, с. 429.76 Жозе Родригеш душ Сантуш. Последната тайна.. Пловдив, Хермес, 2013, с. 116.

140

съпроводени със заплетената интрига на загадъчни убийства в Дъблин и Пловдив, отвеждат разследването до Светите земи /чиято карта е представена още в началото на книгата, преди пролога/, а на финала се прави опит за разкриване истинската самоличност на Спасителя. Опитът да се извлече божествения ДНК и да се клонира Месията се оказва на пръв поглед невъзможна мисия, но финалът остава открит за благата вест: Исус отново ще ходи по земята. В романа се преплитат елементи на изненадата, на криминални и исторически загадки, издирват се и се анализират документални свидетелства за живота на Исус Христос и неговото семейство. Отделно под линия в българския превод /като редакционни

141

бележки/ се цитират съвременни български издателства – „Персей”, осъществило през 2006 г. преводно издание на апокрифно „Евангелие от Филип” /2006/ и „Гутуранов и Син”, публикувало през същата година „Евангелие от Мария Магдалена”77.

Ето щрихи от биографията на този надарен човек на словото с превратности и устремна кариера. Жозе Родригеш душ Сантуш се ражда през 1964 г. в някогашната колония Мозамбик. Наблюдава ужасите на гражданската война, свидетел е на усилията на баща си, лекар по професия, да оказва подкрепа на страдащото население. На десет години, с майка си, заживява в Лисабон, сетне заминава при баща си, 77 Пак там, с. 359–360.

142

който практикува в Северна Португалия. Семейството се мести в португалската колония Макау в Китай, където амбициозният младеж участва като репортер в тамошното радио. Осемнайсетгодишен вече е студент по журналистика в Нов Лисабонски университет, сетне изкарва тримесечен стаж в Би Би Си в Обединеното кралство, където работи в продължение на три години в Лондон. Връщайки се в Лисабон, постъпва на работа в националната телевизия, говорител е на вечерните новини и печели обаяние, а заедно с това сътрудничи на Си Ен Ен, прави репортажи за конфликтни събития в Палестина, Южна Африка, Босна и Херцеговина, Грузия, Либия. Получава високи международни отличия за

143

журналистическата си дейност в отразяване на конфликти, като и за цялостна журналистическа работа. Завършва с докторат и сетне става професор по журналистика в Нов Лисабонски университет. Заема и поста на директор по информацията в националната телевизия на Португалия78.

…За щастие, литературните българо-португалски връзки не се ограничават с изложените до тук примери. Португалският институт на книгата и библиотеките – Лисабон, при тамошното министерството на културата, през 2001 г. заедно със софийското издателство на Мариана 78 Жозе Родригеш душ Сантуш има собствен интернет-сайт. За него може да се прочете както в редица електронни публикации, свързани с творчеството му, така и в Уикипедия.

144

Тодорова „Карина М” подкрепя издаването на преводна антология, включваща съвременни португалски поети. Така излиза книгата „Съвременна португалска поезия” в съставителство и превод на Георги Мицков. Родният читател се запознава със стиховете на Ерберту Елдер, Фиама Паиш Брандо, Гащау Крус, Арманду Силва Карвальо, Антонио Франку Алешандър, Нуну Жудис, Елбер Мора Перейра, Фатима Малдонаду, Жил де Карвальо, Фернанду Луиш, Паулу Тейшера79. Кратка анотация предхожда включената поезия от всеки автор, дават се сведения за използваните стихосбирки, датата и мястото на раждане, местоработата.

79 Съвременна португалска поезия. Състав. и превод. Г. Мицков. С., Карина М, 2001. 166 с.

145

Интересен факт из съвременната издателска дейност у нас е издаването на португалски и на български език на лекция от и.д. шарже дʹафер в посолството на Португалия в София д-р Жуау Мира Гомеш „O Ser Português: Identidade Nacional e Mitos. Португалското битие: Национална идентичност и митове„80. Лекцията си д-р Гомеш изнася по времето на научната сесия, посветена на честването на 40-годишнината от откриването на Испанска филология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Лекцията е изнесена в София на 5 юни 80 Гомеш, Жуау Мира. (Joăo Mira Gomes). O Ser Português: Identidade Nacional e Mitos. Португалското битие: Национална идентичност и митове. Прев. от порт. Здравка Найденова. С., Пет плюс, 2001. 32 с. На португалски и на български език.

146

2001 г., а наскоро след това и отпечатана чрез столичната издателска къща „Пет плюс”. Докато крача из улиците на португалската столица, в главата ми изплуват фрази от тази знаменателна лекция, очертаваща радикализма в националистическото мислене на лисабончани: „Чувството за „имперски национализъм” било използвано от републиканското движение…през 1880 г., при отбелязването на 300 години от смъртта на епическия поет Луиш де Камойнш. Тогава републиканците предложили „три празнични дни” за честването на Камойнш, за да се преодолее „кризата на духа” и насърчи „националното възраждане”81.

81 Гомеш, Жуау Мира. Цит. съч., с. 23.147

Спирам пред множеството паметници на достолепното португалско минало и си давам сметка за символите на т. нар. масов национализъм – знамето, националният химн, паметниците на паднали в значими сражения герои, образа на републиката, олицетворяван и ренципрочен на образа на отечеството. Всъщност диктаторът и идеолог на „новата държава” Оливейра Салазар между двете световни войни, като контрапункт на катастрофалното участие на Португалия в Първата световна война, издига девиз за национално възраждане – Бог, Отечество, Семейство, което пък кореспондира с великите географски открития и португалските приноси в тях, с имперската идея и неделимата общност с

148

португалските колонии. Макар и заменени с нови ценности и символика след 25 април 1974 г. и постепенната интеграция към демократична Европа, все пак и днес на Лисабон витаят духът на изконните добродетели, а знамената, хералдиката и паметниците на културното минало предизвикат носталгия, удивление и преклонение. Защото край тези паметници се събират не само европейци, американци, япоци, китайци и какви ли не народности, но и стотици гости от португалската провинция, измежду които групи деца, идват и отлично приеманите тук туристи от португалоезичните африкански страни, от Бразилия.

149

С една любопитна бразилка на средна възраст се срещаме на закуска в хотела, която ни бърка с руснаци.

- Напротив, българи сме! – поправяме я и щом споменаваме за родината на жената-президент на най-голямата португалоезична държава Дилма Русев, лицето ѝ грейва в широка приятелска усмивка.

- Заповядайте, нашенска картичка за спомен! – пожелаваме ѝ скоро да посети България, където има също прекрасни места и за културен туризъм, и за отдих на море и планина. Бразилката кимва, благодари и усмихната, ни праща благопожелания.

Преди да поема към набелязаните за деня обекти, решавам да напазарувам. Става ми навик да заобикалям кръговото

150

движение на площад „Маркеш де Помбал” и след две преки надолу по булеварда да навляза по тиха уличка край Лисабонския автономен университет (Universidade Autonoma de Lisboa). Заобикалям група весели студенти, които тъкмо излизат от лекции, и продължавам по уличката с живописни малки магазини, настанени в приземните етажи на стари къщи. Влизам в един от тях. Вече няколко пъти пазарувам оттук и продавачът собственик вече ме познава, знае откъде идвам, даже разговаряме на леко развален английски.

- Търся някакви зеленчуци! Подходящи за по-твърд алкохол…

От България си нося шише първокласна домашната ракия, която сам

151

съм приготвял на вилата си в курортното селце Вонеща вода, и предвкусвам как вечерта в хотелската стая ще си направя домашна салата, която вече ми липсва, затова се оглеждам за нещо по-познато. Споделям с продавача, приветлив черноок мъж с прошарена коса и шарена риза, намеренията си, а той досетливо вади малка щайга с отлично изглеждащи домати.

- Португалски или внос? – питам недоверчиво.

Той завърта глава и добавя с усмивка:

- Съвсем пресни са, има едно градче край Лисабон, където ги произвеждат ваши сънародници. Стопанинът на зеленчуковата ферма случил с тях,

152

наетите българи били работливи и дори го научили на една нова технология…

- Ами?!- По-скоро техен си трик, за

който нашите фермери не са се сещали –той вади десетлитрова бутилка минерална вода Carvalhelhos, поставя я на рафта пред мен и добавя. – Българите събирали в ранна пролет ето такива празни шишета с голям литраж, изрязвали им дъното и ги поставяли върху коренче от засадения и предварително подхранен с тор разсад. Растението си било на топло и в студените дни, греело го, през отворената капачка пък влизал дъждец и си го поливал, и тъй, оранжерията скоро започнала да дава вкусни домати. Тъй вашите сънародници за кратко време се

153

прочули с реколтата си, разширили работата… Вземете и опитайте, няма да съжалявате.

Не пропускам да се възползвам от доматите, които разнасят старата слава на зеленчукопроизводителите ни чак до брега на Атлантика, и за тяхно здраве вечерта пия чаша от домашната ракия с вкусна доматена салата, по нашенски.

Отново минавам откъм гърба на хотел „Феникс”, в тихата улица пак се връщам пред уединената, но подредена с вкус книжарница „Livraria Buchholz”. Цял рафт е отреден за актрисата и писателката Fernanda Serrano (Фернанда Серану). Струва си да кажа няколко думи и за колоритната ѝ личност. Родена в Лисабон на 15 ноември 1973 г., като гимназистка пее в

154

рок-група, сетне за кратко е студентка в Лисабонския автономн университет, после работи като манекен, получава и първите си роли в игрални филми. След кратка кариера на телевизионна водеща, Серану записва участия в сапунени опери и теленовели, между които и популярния в края на 90-те години сериал „Журналисти”. Прави успешен дебют в киното с филмите “Джейм” /Jaime/, “Разходка в парка”, теледрамата „Теорема Питагор”, играе и в теленовели и филми от по-ново време като „Аз ти дадох почти всичко”, „Големият залог”, „Вълците”, „Ти и аз”. През последните години участва ив театрални постановки. Излязлата ѝ през 2013 г. в издателство „Oficina do Libro” книга „Também Há Finais Felicez (Има и

155

щастлив край)” е откровена изповед на съвременна жена, преминала през трънливия път на успеха, но и на болезнени изпитанията в житейския си път82.

82 Serrano, Fernanda. Também Há Finais Felicez. Lisboa, Oficina do Libro, 2013. 248 p. Лекарска небрежност едва не погубва героинята, а въпросът за отговорността на лекарската професия е изведен като своеобразен контрапункт в усилията да се пребори с тежко и трудно лечимо заболяване.

156

…Като започнах за прояви, ще припомня факт извън българската столица, говорещ добре за съвременната културна комуникация – между 13–18 май 2013 г. във Велико Търново се провежда Седмица на културите на Португалоезичните държави Ангола, Бразилия, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Мозамбик, Португалия, Сау Туме и

157

Принсип Източен Тимор. Голямата културна проява се случва в зала „Европа” на Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”, а съорганизатори заедно с университета са Португалския културен институт „Камойнш” и Университетът на Сао Паоло. Вторият по ред семинар за обучението и изследователската дейност в университета е участието на лектори от двата университета и от институт „Камойнш”; наред с това се откриват лингвистична и театрална изложба, пред ректората на ВТУ организаторите дават почерпка на чаша портвайн, прожектират се филми от португалски и бразилски режисьори и дори има купон с лузофонска музика и самба.

158

…Мислено се връщам назад и към добрата практика и издателските комуникации на софийската издателска къща „Светулка 44” и Главната дирекция на книгите и библиотеките към Министерството на културата на Португалия. Добър пример в издаването на преводна белетристика на български бяха книгите на Мария Тереза Майя Гонзалеш – още през 1997 г. издателството осъществи българско издание на получилия ѝ световна популярност роман „Луната на Жуана”, през 2010 г. издаде повестта „Пазачът на плажа”83, а година по-късно и повестта ѝ

83 Гонзалеш, Мария Тереза Майя. Пазачът на плажа. Повест. Прев. М. Дренска. С., Светулка 44, 2010. 124 с. с ил.

159

„Гашпар и Мариана”84, и двете книги в превод на Маргарита Дренска. Сътрудничеството на „Светулка 44” с португалското министерство на културата и дирекцията му Direcc̗äo-Geral do livro e das Bibliotecas е един удачен пример за това, как водещата културна институция на една неголяма европейска държава може да разпространява родната си книжнина и особено своето съвременно литературно богатство, с успех из останалите държави на Европа, а и по света.

През 1999 г. издателска къща „Светулка 44” публикува с подкрепата на Министерството на културата на

84 Гонзалеш, Мария Тереза Майя. Гашпар и Мариана. Повест. Прев. М. Дренска. С., Светулка 44, 2011. 108 с. с ил. Илюстрации: Крищина Малакиаш.

160

Португалия, Португалския институт на книгата и библиотеките и Институт „Камойнш” – Лисабон, романа на Жуау Агиар „Кръв и бисери в Макау”, също в превод на Маргарита Дренска85. 85 Агиар, Жуау. Кръв и бисери в Макау. Роман. Прев.. от порт. М. Дренска. С., ИК Светулка 44, 1999. 192 с. Българското издание е по португалското от 1992 г. В Португалия романът претърпява девет издания. В България е издаден също романът за деца и юноши от Жуау Агиар: Мистериозна игра” (в оригинала: „Бандата на четиримата”), книгата „Градината на насладите” (2009) и др. Жуау Агиар е роден през 1943 г. в Лисабон. Завършил е журналистика в Свободния университет в Брюксел. Работил в португалските туристически центрове в Амстердам и Лисабон, през 1976 г. се завръща в Португали и работи в печатни медии. Умира на 3 юни 2010 г. в Лисабон. По-важни произведения на португалски и в български превод, с присъден международен книжен номер: „Uma Incursão no Esoterismo Português“ (1983); „A Voz dos Deuses“ (1984); „Гласът на боговете“ (2001, ISBN 954-8061-83-X); „O Homem Sem Nome“ (1986); „O Trono do Altíssimo“ (1988); „Тронът на Всевишния“ (2007, ISBN 978-954-309-057-0);

161

Лисабонският писател и журналист Жуау Агиар е също популярно име в съвременната португалската белетристика, познат като романист, включително и в областта на детско-юношеската литература.

…В един от дните на пребиваването ми в Лисабон се спускам до площад Россиу (Rossio), за да се добера до

„O Canto dos Fantasmas“ (1990); „Os Comedores de Pérolas“ (1992); „Кръв и бисери в Макау“ (1999, ISBN 954-8061-65-1); „A Hora de Sertório“ (1994); „A Encomendação das Almas“ (1995); „O Navegador Solitário“ (1996); „Inês de Portugal“ (1997); „Безумната страст на Дон Педру“ (2001, ISBN 954-8061-85-6); „O Dragão de Fumo“ (1998); „Димният дракон“ (2000, ISBN 954-8061-78-3); „A Catedral Verde“ (2000) ; „Зелената катедрала“ (2006, ISBN 978-954-309-042-6);„Diálogo das Compensadas“ (2001); „Uma Deusa na Bruma“ (2003); „O Sétimo Herói“ (2004); „O Jardim das Delícias“ (2005). По този въпрос за автора и творчеството му още виж в: Уикипедия.

162

писателското кафене „Никола” – любимо място за срещи на интелектуалци, творци на словото от няколко поколения. Кафенето, както още други, се помещава в една от онези здания на ХIX–XX век. Сред площада се извисява паметникът с излятата от бронз фигура на крал Дон Педру IV86, изобразен с протегната към народа либерална конституция87. В северната част на площада, зад монумента на краля, се белее неокласическата сграда на Националния театър „Мария II”88. Шест белокаменни 86 Принц-регентът Дон Педру,под името крал Педру Първи е първият крал на обявилата независимостта си Бразилия (7 септ. 1922 г.)..87 Либералната конституция е изработена от крал Педру Първи и екипа му в Бразилия. Самата бронзова фигура и паметникът са открити на площад Росиу през 1870 г.88 Сградата е издигната през 1840 г. Изпълнена е по проект на италианския архитект Фортунато Лоди.

163

колони са издигнати пред входа на зданието и върху тях е стъпил триъгълник с алегорически фигури, от чийто връх ме посреща статуята на създателя на португалския класически театър Жил Висенте. Фонтан с причудливи фигури в неокласически стил допълва усещането за хармония, а край него настилката по площада сякаш рисува пред очите красиви чернобели вълни от настилката, изпълнена със ситни павета – едно от характерните неща, с които чужденецът ще запомни Лисабон. На самия Росиу има пазар за цветя, но в миналото тук се намирал Двореца на инквизицията, провеждали се наказания за назидание пред широка

Наименована е в чест на дъщерята на крал Дон Педро IV – Мария II.

164

публика. Все пак имало и хубави моменти – ставали военни паради, народни увеселения, даже се водели турнири по бой с бикове.

Като заговорих за съвместни книжовни прояви на Португалия и България в сферата на белетристиката, нека отбележа и дейността на лисабонското издателство „Вега”, което през 2000 г. издава на португалски историческия роман „Странният рицар на свещената книга” от Антон Дончев, а през 2007 г. публикува и романа на Красин Кръстев „Подвижни пясъци”89. Тук нека отдам дължимото и на едно 89 По този въпрос виж в: Ангелова, Мария. Български автори пред португалския читател (Здравка Найденова, председател на Сдружението на говорещите португалски език в България, пред сп. "Европа 2001). // Е в р о п а 2001 (електр. списание), 2009, №2, с. 23.

165

изследване на публициста и преводача Румен Стоянов „Чака ме светът. Никола Вапцаров в испано- и португалоезичните страни” (2009), където авторът добросъвестно, види се, с голямо търпение и обич, е проучил солиден материал за присъствието на големия наш поет, позовавайки се при това на добре свършената издателската работа в редица страни от Европа и Латинска Америка, отразили с книги и публикации в медии присъствието на Никола Вапцаров. Р. Стоянов е отделил и цяла глава за португалските издателски приноси в тази посока, спирайки се върху самостоятелно издадената на португалски книга на Н. Вапцаров „Стихотворения” от издателство „Лимяр” в Лисабон през

166

1980 г., в превод на Ежито Гонсалвеш90. Пак там авторът се позовава на публикацията на информационния всекидневник „Диарио популар” – Лисабон, от 10 януари 1980 г. за Н. Вапцаров91. Покрай други издателски прояви в Португалия, свързани с творчеството на наши поети, Р. Стоянов отделя място и за лисабонския сборник „Песента и схватката”, публикуван

90 Стоянов, Румен. Португалия: безсмъртен в паметта на народите от цял свят. // Стоянов, Румен. Чака ме светът. Никола Вапцаров в испано-и португалоезичните страни. С., Св. Кл. Охридски, 2009, с.193.91 Става дума за публикацияата „Гордост за българския народ. Бе разстрелян на 33 години поетът Никола Вапцаров, чиято 70-та годишнина се чества” във в. „Дарио популар от 10 ян. 1980 г. // Стоянов, Р. Цит. съч., с. 196–197.

167

през 1989 от издателство „Ешкритор” – Лисабон92.

В средата на 90-те години на ХХ век идва ред и за съвместни рецитали на българската и португалската поезия, какъвто е организиран с участието на поетите Гинка Билярска и Педру Тамен в София по проекта „Твоята и моята Европа” на Сдружението на говорещите португалски език в България, португалското посолство у нас, фондация Калуст Гюлбенкиян (Fundaçäo Calouste Gulbenkian) и с насърчението на Европейската комисия в България93. Сдружението е формирано 92 Стоянов, Румен. Цит. съч., с. 203 – 204. Както сочи Р. Стоянов, в лисабонския сборник са събрани 52 поети от Хр. Ботев до М. Башева93 Ангелова, Мария. Цит. съч.. // Е в р о п а 2001 (електр. списание), 2009, №2, с. 23.

168

в средата на 1998 г. като културна организация, отворена към лингвистика наука, книжовност, изкуство и обществено-политически живот за държавите, говорещи португалски. Нека припомним на читателя, че в Софийския университет „Св. Кл. Охридски” се изучава Португалска филология94, във ВТУ „ Св. св. Кирил и Методий” има специалността Приложна лингвистика с изучаване на португалски и със самостоятелен кабинет (Sala de lingua Portuguesa), където е разположен и

94 По този повод излезе от печат авторитетен сборник: Лузофонски отгласи : 15 години португалска филология в Софийския университет ''Св. Климент Охридски'' : Симпозиум с международно участие София, 16-18 ноември 2007 / Състав. Яна Андреева и др.. - София : Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2012. - 319 с. : с табл. ; 24 см

169

центърът Сеntro de estudos Portugueses e estudos brasileros; в София като втори език в Испанската гимназия се изучава и португалски; че наши инженери, медицински персонал, агрономи, учители са работили в Ангола, Мозамбик и Португалия, и обратно – у нас завършват висше образование доста специалисти от тези и други държави, където португалският е официален език95. Споменатото сдружение в първото десетилетие на новия век работи по европейски проект и вече е дало възможност да се осъществят контакти с Лисабонския държавен университет и с португалската Национална библиотека, в тези контакти се е включила и

95 Ангелова, Мария. Цит. съч.. // Е в р о п а 2001 (електр. списание), 2009, №2, с. 23.

170

Асоциацията на португалските преводачи.

Проф. Маргарита Дренска и гл. ас. Бойка Недева са първите стипендианти на фондация „Гюлбенкиян” от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Те получават стипендии за изследователска работа по „Португало-български речник” и „Българо-португалски речник” (М. Дренска)96 и по едно лингвистично помагало и за „Българо-португалски

96 Дренска, Маргарита Владимирова. Българско-португалски речник / Маргарита Дренска; Под ред. на Ана Крищина Петров, Петър Петров = Dicionario Bulgaro - Portugues / Margarita Drenska. - София : Светулка 44, 2003. - 823 с. ; 24 см; Дренска, Маргарита Владимирова. Португалско-български речник. - София : Карина М, 1996. - 1000 с. + със сх. ; 22 см

171

икономически речник” (Б. Недева)97. Третото финансиране от фондацията получава Даниела Петрова (заедно с Вл. Драгнев) за публикуването на превода на

97 Гл. ас. Бойка Недева е автор на учебно помагало с текстове и упражнения (Бизнес португалски език): Недева, Бойка. Português comercial – caderno de textos e exercícios. В. Търново, изд. I&B, В. Търново, 2000 [Стипендия за научна работа от IC (1999). Проектът е реализиран под научното ръководство на проф. дфн Малака Кащелейру, ръководител катедра в Лисабонски университет]; както и на речника: Недева, Бойка. Dicionário português-búlgaro económico. В. Търново, изд. I&B[на титула: Бойка] , Търново, 2005. 344 с. [Стипендия през 2000 г. за научна работа, предоставена от Фондация Гюлбенкиан, Португалия. Проектът е реализиран под научното ръководство на проф. дфн Малака Кащелейру, ръководител катедра в Лисабонски университет, написал предговора към речника]. Самият речник съдържа 13 000 думи и изрази. Негов редактор е Мануел ду Насименто.

172

„История на Португалия” (2002) от Жузе Ирману Сарайва98.

…И като заговорих за книжовни приноси в сферата на поезията, нека кажа няколко думи и за усилията на издателска къща „Славяни”, която в София през 2008 г. публикува поетичния сборник с творби на Жузе Мануел Мендеш „Отново септември”99 и антологията „Живото колело”100 от Жузе Жорж Летрия – текстовете на двете 98 По сведения , дадени ми от гл. ас. Бойка Недева. По думите ѝ, М. Дренска и Д. Петрова са отлични преводачи от португалски, със сериозни приноси за португало-българската лингвистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Виж напр.: Португалска граматика / Маргарита Владимирова Дренска. - София : Наука и изкуство, 1999. - 259 с. с табл. ; 20 см.99 Мендеш, Жузе Мануел. Отново септември. Португалска поезия. Подбор, въведение и превод от португалски Сидония Пожарлиева. С. Славяни, 2008. 94 с.

173

поетични издания са подбрани, в превод и с встъпителни статия от Сидония Пожарлиева, като преводачката добросъвестно се е позовала на български и португалски на книгата-източник, от които е взета съответната поетична творба. И двете издания са публикувани под покровителството и с подкрепата на Генерална дирекция на книгата и библиотеките при Министерство на културата – Лисабон, като това участие пък е указано с логото на съответната португалска институция върху контратитула и на двете издания. Отправени са и специални благодарности към авторите. 100 Летрия, Жузе Жорж. A roda viva. Живото колело. Поетична антоглогия. Подбор, въведения и превод от португалски Сидония Пожарлиева С., Славяни, 2008. 96 с.

174

Жузе Мануел Мендеш е интересна личност – бил е депутат в португалския парламент, дългогодишен председател на Португалската асоциация на писателите, поет и прозаик, един от изтъкнатите представители на третата фаза на

неореализма в португалската литература. Разработва темите за морето, любовта, разрухата в периода на диктатурата, смъртта и безвремието, приятелството и солидарността, оптимизма. Стиховете му често са без главна буква в началото на стиха, реди безглаголни и кратки изречения, бързо сменя настроения, пейзажи, образи. В бележка към

175

българското издание на „Отново е септември” преводачката и съставител С. Пожарлиева изтъква някои книжовни приноси на Мендеш – превел и публикувал в Португалия стихове на Ботев и други наши поети; включен в излязлата в България „Антология на португалската поезия на ХХ век” от 1993 г. и в издадената през 2006 г. от сп. „Пламък” антология „Португалска литература ХХ –ХХI век”101. Същата преводачка осъществява през 1995 г. подбор, въведение и превод на поетичната антология „Въжделения” (Aspirac̗ӧes), включваща Фернанду 101 Пожарлиева, Сидония. От автора. Главни произведения. // Мендеш, Жузе Мануел. Отново септември. Португалска поезия. Подбор, въведение и превод от португалски Сидония Пожарлиева. С., 2008, с. 8.

176

Намора, Педру Тамен и Жузе Мендеш102. Тук е редно да се добави още, че през годините книгите на Мендеш излизат в авторитетни португалски издателства като: лисабонските „Livros Horizonte”, „Planeta de Agostini”, „Editorial Caminho”, „Editorial Presenc̗a”, издателска къща в Порту „Campos das Letras”. През 2002 г. у нас излиза и преводната белетристична антология от Жузе Мендеш „Внезапна светлина” (Luz Súbita)103. Ж. Мендеш е автор и на излезлия през 1984 г. в Лисабон и претърпял още две издания роман

102 Пожарлиева, С. Цит. съч., с. 7.103 Книгата „Внезапна светлина” (Luz Sübita) е издадена в София през 2002 г. с подбор, превод, предговор и биографични бележки от Сидония Пожарлиева, също и с преводач Вера Киркова. Включва разкази от сборниците „Човекът с гарвана” и „Повръкналата река”.

177

„Вдигането на мъглата” (O Despir da Nevoa)104. В превод на нашата преводачка Елена Ряузова през 2001 г. в Москва излизат и негови събрани разкази в книгата Балада за седемте луни” (Balada de Sete Luas )105. Ж. Мендеш реализира и няколко дискографски участия между 1998–2006 г. – записва съвместно с други португалски автори съвременна поезия и музика.

…Подхванах за книги, докато крача замислен под сенките на стрехите и палмовите дървета край старинния

104 През 2002 г. на португалски романът вдигането на мъглата е издаден още от издателската къща Planeta de Agostini, а година по-късно романът е издаден от Editorial Caminho.105 Разказите са от книгата на Жозе Мендеш „Човекът с гарвана” (Lisboa, 1983).

178

лисабонски площад Россиу. И тук се сещам за откъса от великолепното стихотворение на Жузе Летрия на тринайсета страница в книгата му „Пророкът на росата” (O Profeta do orvalho), равносметка за хората на книжовността и словото:

Тук сред тръстиките и цветовете на лотоса

разбрах, че адът и небето,колкото и боговете, и книгите да

ни каратда мислим обратното, са в сърцето

на човека.Аз опознах и двете, странствайки

вътре в себе сии превръщайки сянката в желание

за светлина,

179

а светлината – в тайно желание за сянка106.

Смятат Летрия за представител на обновения неореализъм, но и романтик. Познат е със своите над сто книги – поезия за възрастни, стихове за деца, разкази, приказки,

106 Летрия, Жузе Жорж. Живото колело. Поетична антоглогия. Подбор, въведения и превод от португалски Сидония Пожарлиева С., Славяни, 2008., с. 73. Посочен е източникът: от книгата O Profeta do orvalho, с. 13, и творбата: 64. Aqui, entre os juncos…

180

но и с дейността си като журналист, редактор, композитор и певец отпреди революционните събития през 1974 г. В един от португалските ми пътувания отскачам до Кайкаш, родното градче на Жузе Летрия, сега модерен крайбрежен курорт недалеч от Лисабон и някогашна морска крепост, от 1870 г., превърната по разпореждане на крал Луиш I в летен дворец на монарха. Сега едното крило на двореца се ползва за лятна резиденция на португалския президент. Старинни тесни улички, магазинчета за сувенири и заведения за бърза закуска, ресторанти, но и доста паметници стигат, за да впечатлят. И да се посетят – великолепно украсеният храм на Божията майка на мореплавателите (Igreja de Nossa Senhora dos Navigantes),

181

Музеят-библиотека на графовете Кащру-Гимараенш, да се любуват отблизо на кацналите като ято гларуси яхти на тукашния местен морски клуб, да се наблюдава регата в залива и дори някое състезание по уиндсърф. Като повърви човек извън Кайкаш по крайбрежната ивица, лесно се добира до плажа Консейсау и още един по-голям негов събрат с впечатляващи размери – плажа Гиншу, място за ценителите на огромните вълни и на разходката по тях с ундсърф. На запад от града, на не повече от три километра, скалистият бряг на океана е образувал страховито място, което тукашните жители наричат Устата на преизподнята (Бока ду Инферну). В Кайкаш се знае за Жузе Летрия и като съветник по културата в

182

общината, и като културен мениджър, включително и на Бока ду Инферну, а също като редактор и издател на вестници, между които видния „Журнал де Летраш”. Летрия членува в Португалската асоциация на писателите, има международни награди за литература, дори от свищовския международен конкурс за сатиричен разказ през 1986 г.

И накрая на този дълъг и уморителен, но пълен с нови впечатления ден, се връщам в Лисабон. Отново минавам по алеите край брега на Тежу. Отдалеко се белее Паметникът на първоокривателите, по-нататък – кулата Белем. Панамският круиз „Ла Поезия” е още на пристана и прозорците на каютите святкат със синьозелените

183

пориви на вълните, бризът донася приятна хладина, а вечерта бавно се спуска и мята удължени сенки над Лисабон. Отвъд реката все още в бронзовите лъчи на заника могъщата фигура на Христос Властителя благославя града и залива. Посядам в уютно кафене на открито на стотина крачки от Праса ду Комерсиу. Разнася се звън на китара и нежен глас ме отнася далеч от брега. Хиляди гълъби безгрижно се провират между туристите, а отвисоко, досами триумфалната арка бронзовата конна статуя на крал Жозе I наблюдава залеза и суетнята по площада, и сякаш с носталгия си припомня за военни паради, народни тържества и веселия.

184

…Седнал на пейка край пристанището, настроен съм да виждам в някаква особена светлина Лисабон, усещам полъха на океана, който прониква по естуара на Тежу от Атлантика, а покрай мен сякаш невидими прибягват силуетите на герои от историческите романи на Гарет и Иркулану, от славния португалски век на литературния романтизъм, след тях сякаш се догонва в едно с плясъка на вълните любовeн шепот на два скелета на фона на приглушена музика от пиано107. Иска ми се да изчета книгите

107 В споменатата си книга Жузе Сарайва ни разказва за литературните настроения в последните десетилетия на ХХ век, когато произведенията на представителите на ултраромантизизма Камилу Кащелу Бранку, Суареш де Пасуш, Тумаш Рибейру и Буляу Пату получили широк отзвук, а пък романът „Годеж в гроба” пресъздал

185

на литературен Лисабон, да понауча повече за техните автори, но знам, за едно пътуване това си е непосилна цел, затова си обещавам, щом се завърна в България, да прегледам поне онова, което е преведено и издадено у нас и което ще остане в богатата съкровищница на родната ни книжнина. И да напиша още нещо за преводната португалска книга108.

любовната авантюра на два скелета на гробището и към него „бил написан и музикален съпровод на пиано”. // Сарайва, Цит. съч. История на Португалия, с. 397. 108 Това обещание аз изпълних. Успоредно с написването на настоящата ми книга, участвах в София с едно кратко и не съвсем пълно изследване по тази озаглавено: „Съвременната португалска книга в България” (Издателски комуникации и преводни заглавия), в Единайсетата национална научна конференция с международно участие на тема: Обществото на знанието и хуманизмът на ХХІ век, посветена на Деня на

186

5. По зъберите на крепостта Сан Жорже (Свети Георги)

За да се добере чужденецът до лисабонската крепост Сау Жорже /някои

автори у нас я обелязват и като Сао Джорджи или Сао Жорже/ и от укрепленията да отправи поглед към Лисабон, трябва

или да хване ретро-трамвая и да

народните будители - 1 ноември 2013 г. В позакъснелия с близо година брой 3-4, 2012 г. на научното списание за книгата „Издател” започнах да публикувам и някои фрагменти от сегашната моя книга, озаглавени „Лисабонски силуети”, продължени и в следващия брой на списанието № 1-2 от 2013 г. (в рубриката „С „Издател” из Европа и по света”).

187

търпеливо да изчака, докато изпъпли до върха на хълма, та да слезе близо до подножията ѝ, или пък да се метне на някой от туристическите маршрутни автобуси и да разглежда тесните улички на квартал Алфама /в превод: Извор/, които твърде много напомнят със своята стъпаловидна структура стария великотърновски квартал Варуша. Казват, трамваите били доставени от Обединеното кралство още през 1898 г. Сега те още продължават да пъплят по каменните улички, под стрехите и висящото край стрехи и балкони пране, отнейде се чуват подвиквания на папагали, и още някакви странни птици, а по-упоритите туристи се дръпват почти до стените на старите сгради, за да сторят път на стария трамвай, който не

188

пропуска да звънне предупредително с камбанката си.

Вековни дървета прокарват сенки и зелени тунели по най-широката каменна улица, отвеждаща към Сау Жорже. Легенда разказва, че древната крепост била издигната като замък от римляните, превърната е в крепост по времето на вестготите, при мавърското владичество я наричат Алкасова, а през 1147 г. е освободена от християнската войска, предвождана от крал Алфонсу Енрикеш. Храбрият португалец Мартин Мониш осигурил подстъпите към крепостната врата и загинал като герой в свирепата битка с мюсюлманите. Едно от паната в кварталната църква „Санта Лузия” е изобразена обсадата на крепостта и подвига на Мартин Мониш. Преди да се

189

поеме по стръмния каменен път към Сан Жорже, човек непременно поспира на площада Ларгу даш Порташ ду Сол, наричан още Слънчевата врата – една от седемте врати-подстъпи към Лисабон по време на арабското присъствие в Ранното средновековие. От площадката при Санта Лузия, окъпан в светлина, кварталът Алфама просветва с прозорците на дошли от минали векове и накичени една над друга къщи и сгради, а над тях, при самия връх, белее с кулите и продълговатите си здания църквата Сан Мигел, малко по-нататък и встраши още една по-малка църква – Сан Ештевау. Няколко снимки към стария квартал, на фона на река Тежу, и поемам нагоре към крепостта. По пътя ме примамват малки и магазинчета за

190

сувенири, картички, албуми и всевъзможни вещи за спомен. При главния вход е изправен монументът на освободителя на крепостта от маврите крал Алфонсу. Посрещат ме и няколко котки с особен вид триъгълни муцуни и дълги красиви опашки, види се, характерни за арабските страни. Тук котките са на почит, личи, че са гледани с обич и наред с няколкото наперени пауна по дърветата са сред любимите обитатели на крепостта.

Между зъбчатите стени и зъбери, под сенките на вековните крепостни дървета, човек може да се полюбува и към естуара на река Тежу, да проследи ширналия се сякаш под краката му град, да се снима с далекобойните топове, които са мерели всеки чуждестранен

191

кораб, осмелил се да навлезе с недобри намерения в залива. В крепостта се намира и възстановеният през 1511 г. дворец, който често е посещаван от първенците на кралския двор. Впрочем, тук казват, че освен като арсенал и тъмница, крепостта била използвана и като място за театрални спектакли. Замъкът пък, известен по римско време като Оппидум, дал началото на Лисабон. Едва през 1938 г. били проведени реставрационни дейности.

Трябва с ръка на сърцето да кажем, че днешната туристическа индустрия се е постарала доста за любопитните и поуморени посетители, в сърцето на крепостта има заведение, където в топлите дни човек може да се подкрепи със студени напитки и сандвичи,

192

наблизо има дори тоалетни. По този повод се сещам за прочутата старинна църква в етнографски комплекс, недалеч от старата ни столица, където до преди няколко години нямаше тоалетни и чужденците, дошли от акустиращите при Русе круизи, се оглеждаха, прималяли от жегата, а служителите вдигаха сконфузено рамене. Някой от чужденците се оплакал, та най-сетне взели мерки. Но това е една обичайна родна история, която би могла да се случи и на други места у нас.

Наред с това тук, на Сау Жорже, при все, че си е рисковано да се върви из бойниците и кулите, има доста обезопасителни съоръжения, а и достатъчно указващи табели, учтиви служители, които са готови да се

193

притекат на помощ и да те упътят. Излишно е да си припомням как във Велико Търново преди време, на Царевец, в района на Балдуиновата кула, загина дете, защото някой бе пропуснал да се погрижи в достатъчна мяра за безопасността на туристите.

В едно от по-новите проучвания върху португалската история: „Сaлазар и раждането на „Новата държава” (1926–1936)”, Йордан Митев се спира на любопитен исторически факт, свързан с прочутата крепост. На 26 август 1931 г., по време на метежа срещу правителството, организиран от португалски изгнаници в Париж, Мадрид и Галиция с участието на португалски офицери от авиацията, ръководещият операцията Утра Машаду

194

насочва артилерията по необитнаваната по това време крепост Сан Жорже, докато провителството се криело в казармите на националната републиканска гвардия. По-късно Машаду отговаря по повод на нелепата си постъпка, че поискал да се сравни със Салазар, който закопал монархията с топовни салюти, докато ръководителят на лисабонския метеж закопал „вечните революционери” и вероятно самия колеблив главнокомандващ в изгнание полковник Рибейру де Карвалю109. Това е финалът на поредицата от революции, последвали преврата на 28 май 1926 г., прекъснал живота на парламентарната

109 Митев, Й. Сaлазар и раждането на „Новата държава” (1926–1936). В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2005, с. 66.

195

република110. Редно е да се припомни, че Португалия се радва твърде малко на парламентарна република – тя е установена през 1910 г., година по-късно е приета първата републиканска конституция, следва диктаторският режим на Пимента де Кащру, режим на Новата република, наложен след революцията начело със Сидониу Пайш, революция на монархистите, военен бунт на 28 май 1926 г., дал началото на военната диктатура. И дълголетно присъствие на професора от университета в Коимбра в икономическите и финансовите дела на републиката.

6. По книжовните и други теми в изданията на автори от по-ново време 110 Пак там.

196

и за двустранните отношения между републиките Португалия и България

Тук ще се наложи да прекъсна за малко разказа си, докато в хотелската си стая се любувам на изгрева с очи, вторачени към паметника на Маркеш де Помбал и се подготвям да посетя прелюбопитния квартал Ориент на Лисабон, за да си кажа впечатленията от местата, където между 22 май до 30 септември 1998 г. се организира крупна проява за португалската общественост, а и за Европа и света – Експо¢98 под мотото „Океаните – наследство за бъдещето”, и където отдалече – по сградите и съоръженията, личи колко пари, труд, амбиция и вкус са съчетали в едно архитекти, строители, организатори, за да сътворят в общ

197

ансамбъл едно архитектурно чудо, на което и до днес се радват и жителите на Лисабон, и туристи от близо и далеч. Българите са участници със своя тема „От миналото към бъдещето” – излагат каменна котва от втори век преди новата ера, и най-старата лодка-еднодръвка, намерена в Черно море, показват и считаното за най-старо злато на цивилизацията – от Варненския некропол, а и редица предмети от далечното минало, свързващи България като морска държава още от древността; предлагат се научни открития на учените от Института по океанология при БАН, на Института по космически изследвания и на Института по метеорология и хидрология, а в залива на река Тежу пред очите на стотици

198

лисабончани демонстрация прави един от най-скоростните ветроходи в света „Калиакра” – за тези любопитни подробности пишат бившият посланик Луиш Гонзага Ферейра и Мариета Георгиева в книгата си „България и Португалия в двата края на Европа”, издадена шест години по-късно от софийското издателство „Транслибрис” и с подкрепата на португалския интитут „Камойнш”111. Покрай хилядите справки за комуникацията между родната ни и португалската дипломация, в тази книга, напомняща на хроника и същевременно на енциклопедия, читателят ще намери и много податки за малко познати и нови

111 Ферейра, Луиш Гонзага, Мариета Георгиева. България и Португалия – в двата края на Европа. Двустранни отношения. С., Транслибрис, 2004. 288 с.

199

издания, излезли у нас и в Португалия пред трийсетте години на възстановените след 1975 г. двустранни отношения, както и на редица съвместни книжовни прояви, допринесли за сближаването на двата ни народа. При

това, от българска страна са ползвани богатите фондове на Централния държавен исторически архив, на

200

Министерството на външните работи, както и по публикации на пресата у нас за различни двустранни контакти на дипломатическо, културно и спортно равнище. Нещо повече, в три части и общо седем глави са проследени и първите стъпки в двустранните отношения на двете държави, като се започне от края на XIX – началото на ХХ век, периода между двете световни войни и мъчителното време на Студената война между соцлагера и западните държави, до повратът след Хелзинкския процес, опитите за сближаване на режима на Тодор Живков с Португалия, предпазливите позиции и постепенното отваряне за книжовни прояви, решаващата подкрепа на България за кандидатурата на Лисабон за

201

Експо¢98 пред тази на Торонто, и още десетки факти, за които малко се знае, а са полезни за тези, които искат да научат нещо повече и за за културната комуникация, и за сложните маньоври на дипломацията в едно преломно и динамично време. В книгата се съобщава за направено дарение от страна на Института за книгите и библиотеките на Португалия за Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, включващо издания на португалски автори112. Дарението е огласено от португалския посланик у нас Мая и Силва пред публика в Народната библиотека на 26 март 1999 г. По време на проявата се

112 Ферейра, Л. Г., Мариета Георгиева. Цит. съч., с.235. Дарението включва „творби на португалски автори от Ферейра де Кащру до Виржилиу Ферейра” /пак там/.

202

представена двуезичната поетична антология „Дълбочини” в съставителство, превод и авторство на Сидония Пожарлиева и още една книга в неин превод и на Даринка Кирчева – „Антология на португалския разказ”, съставена от Мария Жудит де Карвалю113. Представена е и „Антология на португалската литература от XIII–XVIII”, съставена от Яна Андреева; рецитират се и стихове на съвременни португалски поети114.

И тъй като говорим за издателски прояви, редно е да отбележим и публикуваната преводна книга на Луиш Гонзага Ферейра „Революция на изток –

113 Ферейра, Л. Г., Мариета Георгиева. Цит. съч., с.235. Антологията е озаглавена „Смъртни надежди”.114 Цит. съч, с. 235.

203

Един португалец в София” /1997/, в която авторът – бивш посланик на Португалия у нас, е в ролята на очевидец на демократичните промени в България между 1989–1993 г., разказва се за културния обмен между двете страни, за стъпките в преподаването на португалски у нас; В София са получени първите екземпляри от лисабонското издание и се готви превод на български език115. Луиш Г. Ферейра идва на посещение в София от 23 ноември и участва в представяне на изданието в Националния дворец на културата, а два дни по-късно в Столична библиотека e на голямата премиера на книгата си с 115 Виж в:: Ферейра, Луиш Гонзага., Мариета Георгиева. Цит. съч., с. 227. Пак там се съобщава за интервю във в. „Демокрация” от юли 1997 с португалския посланик Майа и Силва

204

участието на чужди дипломати, интелектуалци, министри от предишни кабинети и политически дейци116. “Революция на изток” у нас е издадена от столичното издателство „Карина М” на Мариана Тодорова, със съдействието на португалското министерство на културата, в превод на Здравка Найденова и Наталия Чурова – Кулинска117. Оригиналът на португалски е издаден в Лисабон година по-рано от „Еdiçäo da Sociedade Histórica da

116 Ферейра, Луиш Гонзага., Мариета Георгиева. Цит. съч., с. 227–228. В зала „Надежда” на Столична библиотека на голямата премиера на книгата присъстват и бившите министър-председатели Любен Беров и Димитър Попов. // Пак там., с.228. 117 Ферейра, Луиш Гонзага. Революция на изток – Един португалец в София. С., Карина М – Тодорова, 1997. 576 с. Редактори на книгата са Яна Меламед, Надежда Александрова и Албена Любенова.

205

Independência de Portugal”118. В предговора на Фернанду Амарал – бивш председател на португалския парламент, а също и депутат от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, в който се изтъква: „Книгата Революция на Изток” е блестящ документ, основан на обективно, трезво, ерудирано наблюдение на свидетел. В нея един могъщ ум намира удоволствие във възхитителни, направени сякаш със скалпел, анализи и с изказ, изпълнен с красота и сила, за да ни постави в центъра на политически, социални, културни и човешки събития, на които сякаш сами сме присъствали… Авторът

118 Luiz Gonzaga Ferreira. Revoluçäo a Leste: Um Português em Sofia. Lisboa, Еdiçäo da Sociedade Histórica daao Independência de Portugal, 1996.

206

на Революция на Изток посланик Луиш Гонзага Ферейра е дълбок познавач на човешките взаимоотношения. С една фраза, с едно мазване на четката, с една точна дума очертава образ, определя характер, отдава дължимото на праволинейността у човека или разобличава демагогията на подлеца”119. По-нататък Ф. Амарал изтъква, че книгата е забележителен труд и не е трудно да се разбере причината, поради която президентът Желю Желев отправя молба към Гонзага Ферейра да я напише – а това е именно богатият опит на автора като посланик в различни държави – нека добавя, че Ферейра е

119 Амарал, Фернанду. Предговор. // В: Ферейра, Луиш Гонзага. Революция на изток – Един португалец в София. С., Карина М–Тодорова, 1997, с..11–12.

207

заемал различни дипломатически служби на португалското външно министерство в Дакар, Хавана, Киншаса, бил е посланик в Берут, Никозия, Аман, Дамаск и София, автор е на публикации по съвременна външна политика и дипломация. В краткото си предисловие, озаглавено „Мотивът”, още в началото на книгата си Л. Г. Ферейра посочва, че като изхожда от преживяното, се е опитал да открои първите признаци на десидентството у нас, дворцовия преврат в комунистическата партия, превърнат от опозицията в демократична революция, но и периода на първите демократични промени, но заедно с това непоследователността на демократите, съпътвана от умората на населението и

208

носталгията по отминалата сигурност120. Изданието е композирано стройно и премерено: включва въведение, пет части, четири приложения от автора, две притурки, библиография и именен показалец, в солидния обем от 576 страници. В първото приложение „Как се роди книгата” е описана прощалната среща на Л. Г. Ферейра с тогавашния държавен глава Желю Желев, който насърчава зародилата се идея напортугалския посланик у нас да опише преживените от него събития: „Така че бях развълнуван, когато чух Ж. Желев да ми предлага настойчиво да не се колебая да опиша в книга стъпките на промяната, на затвърждаването на демокрацията в страната му. Вълнението 120 Ферейра, Л. Г. Цит. съч., с. 7.

209

ми бе огромно, защото той сякаш бе чел мислите ми и плановете, които си бях чертал наум.”121 Подобно желание за написване на книгата изявяват и други колеги и приятели на посланика по време на прощалните срещи преди отпътуването му от България.

В третото приложение към „Революция на изток” Л. Г. Ферейра чрез спомените си дава важно сведение за създаването на португалска читалня в Столична библиотека и припомня, че тя е открита „с тържествена церемония през март 1993 г., като по тоя случай в България и в рамките на честванията на португалските открития излезе българският превод на творбата на Луиш

121 Ферейра, Л. Г. Как се роди книгата. // В: Ферейра, Л. Г. Цит. съч., с. 522..

210

Адау да Фонсека Тордесилският договор и португало-кастилската дипломация през ХV век122. С автентична документалност културният факт от живота на Столична библиотека е маркиран с ясни, пестеливи щрихи: „Това бяха дни на ентусиазъм и въодушевление. Церемонията по откриването на Центъра за разпространение на португалската литература и култура се превърна в голямо събитие. Станахме свидетели на радостта и задоволството на много чужденци, ценящи високо португалския 122 Ферейра, Л. Г. Португалското сътрудничество в областта на политиката и размяната на специалисти. // В: Ферейра, Л. Г. Цит. съч., с. 554. Книгата у нас е издадена от столичното издателство „Златорогъ”: Луиш Адау да Фонсека. Тордесилският договор и португало-кастилската дипломация през ХV век. С., Златорогъ”, 1993. 135с.

211

език. В следобеда на 26 март 1993 г. почувствахме мъка и същевременно се радвахме, като гледахме как театралната зала на библиотеката побра едва една трета от хората, които искаха да се включат и участват в откриването на читалнята. Десетки говорещи португалски и други гости останаха в предверието, където бе представена изложбата „Португалските открития и срещата на цивилизациите”. В тази вечер бе съобщено, че се е обадил по телефона проф. Луиш Адау да Фонсека с предложение към проф. Янчулев, кмет на София, който присъстваше на откриването на португалската читалня, тя да се смята като първа стъпка към бъдещия португалски културен център в

212

София.”123 Реализирана е стара мечта на говорещите португалски да имат библиотека, за да четат португалската преса, списания и книги, да преглеждат изданията на португалски език, излизащи в Бразилия, Ангола и други африкански португалоезични държави.

В „Революция на Изток” се изнасят и факти за станали в началото на 90-години на века културни, научни и книжовни прояви като проведения по инициатива на португалското посолство у нас симпозиум „Португалските географски открития и изграждането на образа на света” и съпътстващата го изложба на португалска картография,

123 Ферейра, Л. Г. Португалското сътрудничество в областта на политиката и размяната на специалисти. // В: Ферейра, Л. Г. Цит. съч., с. 554.

213

която се открива в Националния исторически музей в София и впоследствие се представя във Варна, Пловдив и Велико Търново, организирани са и пет предавания на БНТ по темата124.

Книгата на Л. Г. Ферейра е уникална сама по себе си в мемоарно-документалната ни книжнина и се родее с творбите на такива наши автори като Симеон Радев, Димо Кьорчев, Светослав Минков, Константин Константинов, а в по-ново време с публицистичните съчинения на Йордан Радичков, Николай Хайтов, Серафим Северняк. Нещо повече, „Революция на Изток” се появява в разделно за българския народ време – на сбогуване с илюзиите, на 124 Ферейра, Л. Г. Цит. съч., с. 380.

214

икономическа стагнация, но и на революционни сблъсъци, на нови надежди за уреждането на един по-добро, хуманно и справедливо общество в България.

Без да е художествен публицист, но прозорлив, наблюдателен, с усет за детайла и подтекстовата знаковост в обществената комуникация през един преломен период, Ферейра преплита есеистичното, документалното, не спестява пикантното и злободневното. В споменатото си първо приложение “Как се роди книгата” авторът споделя размисли и за написването на подобен тип мемоарно-документално съчинение. Разказът му за случка в резиденцията на португалското посолство в Токио е поучителен и впечатляващ –

215

португалски историк от завръщаща се от Китай делегация, по време на обяда обижда публично писателя и дипломата Мартинш Жанейра. Луиш Ферейра остава потресен от несдържаната ярост и низостта на човека, нанесъл незаслужен удар на”личността, внесла в португалската литература уважението към една култура и страна” и е изумен от презрението на историка към творчеството на Жанейра, написал силна книга за Япония, пропита с любов и приятелство към тази далечна за португалците страна125. Ферейра защитава правото на автори като Франку Ногейра, Жуау де Дауш Рамуш, Кастро Брандау и моряка, а после дипломат Венсеслау де Морайш, събрали лични 125 Ферейра, Л. Г. Цит. съч., с. 525.

216

впечатления и оставили диря със своите книги в богатата съкровищница на португалската книжнина126. Размислите на Луиш Ферейра са и своеобразен манифест-защита на словото, на правото на автора да изразява с думи и творчество, със създаване чрез текста на книгата на онова важно и значимо, което е минало през личния му опит, независимо от заеманата професия. Самият книжовен и издателски факт с отлично написаната, добре композирана и поднесена с четивен стил „Революция на Изток” доказва, че португалският посланик в София е успял в начинанието си и е създал творба, която може да се ползва и от учени, и от обикновени

126 Ферейра, Л. Г. Цит. съч., с. 526.217

читатели в опит да осмислят преломната епоха.

Не ми се иска да пропусна и да спомена накратко за мемоарнодокументалната книга с публицистичен привкус на Боян Михайлов „Португалия и революцията на карамфилите”, издадена през 2006 г. от софийското издателство „Шарпстоун”127.

Няколко думи и за една книга от Гуалдо Томарсон – романът-пътепис „Да сънуваш Портокалия”, жанр не особено популярен и не толкова лесен за написване. Не мислете обаче, че е от португалски писател. Творбата си е 127 Михайлов, Боян. Португалия и революцията на карамфилите : Анализи, размисли, спомени / Боян Михайлов. - София : Шарпстоун, 2006. - 204 с. : с ил. ; 22 см

218

писана от български автор – Любомир Чолаков, и е създадена след негово пътуване до Португалия. Л. Чолаков е белетрист, драматург и филмов сценарист, с издадени у нас няколко книги и пиеси, автор е и на сценарии за телевизионни филми128. „Да сънуваш 128 Любомир Чолаков е издал няколко белетристични и драматургични книти, сред които са: повестта "Елени бягат по хълма" (1984), романът "Към теб от далечната синя планина" (1987); автор е и на пиесите: "Нощта на детелината " (Театър на Армията, 1984-1990), "Дон Жуан Казанова" (1996), "Омагьосаните замъци" (2000) и "Неправилната легенда за Тристан и Изолда" (2000). Изявява се и като преводач на книги. Сред тях е „Разбулената Изида” от Елена Блаватска. През 1989 г. снима филма «Право на избор» с режисьора Емил Цанев, впоследствие сътрудничи като сценарист на различни предавания по БНТ; с режисьора Марин Градинаров снима къси игрални новели на православна тематика за деца. През 2003 г. в БНТ е заснета телевизионната новела «Пътуване към Австралия» по негов сценарий. // http: // store.bg

219

Портокалия” е публикувана от софийското издателство на Валентин Марков „Интервю-Прес” през 2008 г. , в поредицата „Нова българска проза”. В нашенските интернет книжарници този роман е факт. Впоследствие започват да снимат по романа португалски филм.

„Да сънуваш Портокалия” е композирана в три части: „Тръгването”, „През Европата” и „Вълшебният град”. Основните герои са Братчеда и Даскала, а съпътстващи персонажи, с които се пресичат пътищата им, са съпрузите гурбетчии Тинка и Ванчо, Фернандо – живял в България и първият, подал ръка на българите в Португалия. Авторът не спира да поддържа действието с образен език, води читателя напред и напред по пътищата на Европа с раздрънкания опел

220

модел осемдесет и втора година, често поставя в комични ситуации Братчеда и Даскала по пътя към обетования португалски град Томар. Често героите си обменят пиперливи реплики – „шибаната Генуа” /с.91/, „кога стана калайджия, кога ти почерня задникът” /с. 119/, не пести епитети като”тъпанари” и „льохмани” /с. 127/, „тъпа и доверчива гъска”, реди пикантни разгърнати сравнения от типа на „издрънча глас, гръмотевичен като удар с чук по поцинкована ламарина” /с. 178/. По пътя към мечтаната Португалия нашите познайници попадат в неловки ситуации; в опит да си намерят работа и да стъпят на краката си се налага да преглъщат унижения, но пък в третата част на книгата Даскала вече се опиянява от

221

средновековния замък на град Томар и от легендите за неговите защитници тамплиери, прогонили арабите от града; заедно с това прототипът на бедния и докаран до просешка тояга български учител с помощта на украински гурбетчии копае лозето на местен собственик и изкарва по някое евро; във Вълшебния град се запознава и с Далечния пешеходец – мечтател и инициатор за завръщане пеша от Лисабон до София. Сякаш с Далечния пешеходец подтекстово върви внушението за бавно придвижващия се прогрес на настоящето, за безсмислеността и дори обречеността на идеите на съвремието, част от което е и разпиляния, объркан свят на българските гастарбайтери в далечна Португалия.

222

Все пак Замъкът във Вълшебния град се превръща в символ-лайтмотив, който носи във втория план на наратива внушението, че не всичко е загубено в този груб и нелеп свят, че все още има надежда за копнежи и дори обич. Едва ли случайно се развива сюжетната линия на финала – след приключенията в старинния град Томар и Замъка, и последвалата катастрофа със стария опел на Братчеда модел осемдесет и втора година, предизвикан от Даскала, когато за минути в отчаянието си изпитва угризения, смятайки спътника си за мъртъв, се появява инадеждата и любовта в лицето на Данчето Ганчева, гурбетчийка в Португалия и някогашна изгора на селския учител. Предопределено е в дни на изпитания

223

любовта между двамата отново да се възроди. Те няма да се срещнат на уреченото място в старинния квартал на португалската столица, отвисокото Даскала вижда Атлантическия океан, а крепостната стена с топовете , без да е указано директно от автора, напомня крепостта Сау Жорже. Данчето Ганчева няма да се появи, в този момент тя излита от Лисабон към Бразилия, за да си дири за няколко месеца късмета, но се обажда по телефона от борда на самолета с обещанието да се върне на село. И да започнат на чисто. Терличките, които Даскала носи по поръча на майка ѝ, ще само след месеци ще потрябват. „Никога за нищо не е късно – бързо отвърна Данчето. –

224

Наесен ще ми обуеш терличките”129. И тя добавя, че макар тук да е Поартугалия, понякога е хладно – тъй както е студено често в душите на заминалите на хиляди километри от родния край българи.

Даскала, съживен от копнежа на едно пробудено чувство, решава да се върне. Опелът е ремонтиран и Братчеда потегля за Испания, където е чувал, че „бичат мангизи като луди”. Нали затова са прекосили със старата трошка „шибания континент”. За него нещата са прости, колкото и Даскала да ги усложнява, щото е интелигент130. На сбогуване с град Томар, Даскала

129 Томарсон, Гуалдо [Любомир Чолаков]. Да сънуваш Портокалия. С., Интервю-Прес, 2008, с. 249.130 Томарсон, Гуалдо .Цит. съч., с. 251–252.

225

поглежда отдолу замъка с кулите, крепостните стени и развяващите се знамена – той ще остане завинаги в съзнанието му, тъй както никога няма да го запомни Братчеда. Те са различни, но едва тук, на финала, проумяват, че и пътищата им непременно трябва да се разделят. Финалната глава завършва с още един детайл-лайтмотив – терличките на Данчето. Даскала благополучно се завръща на село и ги предава на майката на Данчето, а тя му ги връща с пророческите думи: „Който е тръгнал веднъж, винаги ще отпраши пак... Скъсаш ли един път корена, вече накъдето те отвее вятърът, натам ти отива животът…”131 И му заръчва да пази терличките, да ги ръси с нафталин и 131 Томарсон, Гуалдо. Цит. съч., с. 254.

226

да не ги забравя, щом поеме пак на път. В самия край на романа-пътепис Даскала продължава да сънува Замъка на тамплиерите, крачи към него и все не може да влезе вътре, но си казва, че щом човек веднъж е поел и не спира, рано или късно ще види стените и кулите му с развяващите се знамена132. Замъкът се превръща лайтмотив и символ на човешката мечта, на устрема човек да се измъкне от корените и да поеме нататък – защото континентът вече е малък, и светът е малък. С това сякаш писателят иска да вдъхне зрънце надежда на хилядите българи, устремили се към същия този път, далеч от бита и делника, далеч от недоимъка и посредственото съществуване. Дали тук Гуалдо 132 Томарсон, Гуалдо. Цит. съч., с. 255.

227

Томарсон е прав – самият преживял превратностите на съдбата и озовал се в бленуваната, сънувана Португалия, нека читателят сам си отговори.

Откривам пространно интервю, публикувано е на нашенски сайт, което предава възгледите на Гуалдо Томарсон [Л. Чолаков] за духовността, за днешната художествена литература, за собствения му живот и творчество133. В интервюто си пред Стоян Велев писателят дава интересни сведения за най-новия си роман134. Впечатлих се от тази откровена 133 Вълев, Стоян. Българският писател в Португалия Любомир Чолаков: Днес идеен и духовен център на света са Русия и Православието. // http: // knigi-news.com134 В цитираното интервю пред Стоян Велев Любомир Чолаков споделя за книгата си: „Романът ми «Да сънуваш Портокалия», който беше издаден от Валентин Марков в неговото издателство «Интервю-прес» през 2008 г., разказва за скиталчествата и приключенията на

228

изповед пред широка аудитория, което не е чак толкова срещан факт, когато става дума за съвременен наш писател. Съгласих се и с позицията на

двама нашенци, тръгнали по криволичещите и доста трънливи пътища на еми грацията и стигнали до Португалия, която във въображението им е повече като «Портокалия» - страна почти на неограничените възможности. Разбира се, тяхната представа рухва при сблъсъка с действителността, но най-неочаквано се възражда отново, вече в един по-висш, духовен план. Едно от нещата, които съм написал с доста усилия, тъй като са съчетани, от една страна, реални събития и прототипи с, от друга страна, художествена фантазия – а това по принцип е доста трудно, защото непрекъснато залиташ ту в документалната, ту във фантазната посока. Исках да не се откъсвам от реалността на описваните събития, за да остане романът като един от художествените документи на голямото емигрантско преселение след 1989 г. – но в същото време да си е художествено четиво. Смятам за свое постижение това, че на читателите ту им е весело и се смеят на глас, ту им става тъжно за нашенската си, българската орисия. Като материал за екранизация романът, предполагам, би

229

интервюиращия за липсата на достатъчно български издания за литература, за разкъсаните връзки и прекъснатата комуникация между родните ни писатели135. В същото интервю се отваря дума и за португалските пишещи братя, тук Л. Чолаков има някои наблюдения и споделя, че харесва Жуау Агиар, но трябвало да е 50 на 50 процента интересен както за български, така и за португалски кинематографисти. Просто португалците проявиха по-голям ентусиазъм и се възползваха от случая. Като автор съм им признателен, че сметнаха книгата ми достойна за екранизиране.Всъщност, събитията в романа са първо преживени в реалността, а сетне описани. Това си е просто късмет за един автор: да живееш, както пишеш, и да пишеш, както живееш. Приключения отвсякъде – и в материалния, и в духовния свят. Какво по-интересно?” // Вълев, Стоян. Българският писател в Португалия Любомир Чолаков: Днес идеен и духовен център на света са Русия и Православието. // http: // knigi-news.com135 Вълев, Стоян.. Цит. съч. // http: // knigi-news.com

230

отрича дълбочината и качествата на съвременната западноевропейска литература, смятайки я за безидейна, предъвкваща стереотипи, за „литература на едно агонизиращо общество”, на която противопоставя истинския мисловен, идеен и духовен център на света – Русия и Православието136. Навярно по тези въпроси има противоположни становища, но в това интервю едно е ясно – писателят има своята убеденост, своята неотклонна позиция и дори там, в далечна Португалия, продължава да я отстоява.

И тъй като заговорих за книги, тук ми се иска да добавя и един не дотам познат факт – година след основаването си през 1992 г., великотърновското 136 Вълев, Стоян.. Цит. съч. // http: // knigi-news.com

231

университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий” положи началото на библиотечната поредица „Диоген”, в която намериха място стойностни книги на автори, по един или друг начин свързани с темата за православната идея. По него време бях главен редактор на издателството и в съзнанието ми са се запечатали срещите с университетски преподаватели, с които обсъждахме възможности да бъдат преведат произведения от писатели и философи, предимно руски автори от първата половина на ХХ век. Незабравими ще останат творческите обсъждания с доц. д-р Радка Кърпачева – преподавател по руска литература във ВТУ и отличен преводач от руски. Така, с нейна помощ и с други колеги от университета, в

232

Библиотека „Диоген” издадохме в превод на български книгите „Произход на религията” от Александър Мен, „Кратка повест за Антихриста. Три речи в памет на Достоевски” от Владимир Соловьов, „Нравствените основи на анархизма” от П. А. Кропоткин, „Новото Средновековие. Размишления над съдбата на Русия и Европа” от Николай Бердяев. Отделно от поредицата издадохме книгата „Сребърен век на руската литературна критика”, където представихме най-големите фигури в руската философия, естетика, литература и критическа мисъл от края на XIX–началото на XX век – Вл. Соловьов, Д. Мережковски, В. Розанов, Н. Бердяев, Б. Вишеславцев. Няма да забравя с какъв интерес се купуваха

233

творбите на тези доскоро забранявани от предишната система автори и как българският им превод ги правеше популярни по панаирите на книгата в Националния дворец на културата в София; припомням си и колко заявки имахме от книжари из цялата страна. Хората искаха да научат повече за Русия и богатата ѝ духовност още в първите години на демократичния преход, обаждаха се в издателството, търсеха контакт с нас137. Доста по-късно щях да посетя Москва и Санкт Петербург, да се 137 Създаването на Библиотека „Диоген” си беше самостоятелна инициатива на издателството. Отделно, по други поводи, работехме и с основания на 17 декември 1990 г. Православен богословски факултет при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, като първата книга на автори от факултета бе „Вяра и живот. Патрология, Догматика и Етика” от Т. Коев, Ив. Петев и Д. Киров.

234

срещна и с обикновени хора, и с интелектуалци, за да се потопя в онази атмосфера на руската душевност и почитта, с която се отнасяха към Православието като към истински крепител на духовността и славянството.

И още много вода щеше да изтече, за да се озова в Лисабон, да усетя в другия край на Европа една друга култура и книжнина, да подиря онези духовни мостове на литературата и книгата, които свързват България и Португалия в един общ стремеж към приятелство и стремеж към взаимно опознаване. У нас все още недостатъчно знаем за тази страна на брега на Атлантическия океан, и ми се ще още много да видя тук, да се озова на

235

причудливи места, да разкажа онова, както съм го видял и почувствал.

7. Историко-географски изследвания на преподавателите от Великотърновския университет „Св. с. Кирил и Методий” на португалска тема

С повечето от тези преподаватели, които разработват португалската тема в своите исторически и географски съчинения, се познавам лично, още от времето, когато бях главен редактор на издателството на университета. През 2002 г. под научната редакция на доцентите Стефан Йорданов и Йордан Митев /сега професор/, се осъществява по-горе цитираната солидна книга „История на Португалия” от Жузе

236

Ирману Сарайва. Йордан Митев, който разказва, че е специализирал в Португалия, написа един отличен предговор към книгата138. Споделя, че със съдействието на португалското посолство и фондацията-спонсор след отпечатването е осъществена премиера на изданието в Националния дворец на културата в София. „Обстановката бе тържествена. Помня, че направих приветствие на португалски. Вълнувахме се всички. Португалците бяха възхитени, щом чуха тяхна реч, при това по такъв знаменателен повод!” – припомня си проф. Йордан Митев и изразява съжаление, че самият автор е 138 Митев, Йордан. Португалия „Галеното дете на Иберия” или „Нацията, която отказва да загине”. // Сарайва, Жузе Ирману. История на Португалия. С., Светулка 44, 2002. 540 с.

237

бил възпрепятстван да присъства на столичната премиера. „История на Португалия” е дело на софийското издателство „Светулка 44”, но книгата е издадена с материалната подкрепа на лисабонската фондация „Калуст Гулбенкян”139. Обемният превод от 540 страници е дело на Даниела Петрова и Владимир Драгнев140.

Друг, по-млад преподавател, доцентът от Великотърновския университет С. Димитров, ми разказва за

139 На гърба на титула е посочено на български и португалски език: Volume publicado com o contributo da Fundaçăo Calouste Gulbenkian – Lisboa (Книгата се издава с любезното съдействие на Фондация Калуст Гулбенкиан – Лисабон)140„ История на Португалия” в българското й издание от 2002 г. е с размери 160х240 мм (формат 70Х100/16).

238

свои специализации в португалските университети в Куимбра и Миню и щом узнава за интереса ми към Лисабон, ми предоставя библиография от свои публикации на португалска тема – две книги плюс 14 студии и статии на географско-икономически теми, при това не само в български, но и в португалски научни издания141. С.

141 Сред тези публикации на георграфски теми за Португалия са в чужди издания: Dimitrov, S. Veçoritë ekonomiko-gjeografike të prodhimit të drithëra ve në Portugali. Buletin Shkencor, Viti ХІ i botimit, №13, 2006, Universiteti “Fan S. Noli”, Korçë, p. 32–38; Dimitrov, S. “An economic and geographic analysis of Bulgarian - Portuguese foreign -economic relations”, GEO Working Papers, Série de Investigação 2007/11, Universidade do Minho, Guimarães, p. 5-15. В български издания по-важни публикации с португалска географска тематика са: Димитров, С., Икономогеографски особености на селското стопанство в Португалия. // Сборник доклади от национална научно - практическа конференция Човек,

239

Димитров защитава през 2007 г. докторат, свързан с развитието на земеделието в Португалия142, а през 2008 г. Университетско издателство „Св. св.

природа, здраве. Пампорово, 2000, 56-58; Димитров, С. География на животновъдството на Португалия. // Сборник доклади от научна конференция В. Търново, 2004, с. 141–151; Димитров, С., Икономогеографски проблеми на развитието на Португалската икономика. // Десети майски четения на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново, 2006, 297–307; Димитров, С.. Еврорегион Галисия – Северна Португалия в контекста на европейската интеграция. // Научна конференция на ИЮФ на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2006, 203–214; Димитров, С., Географски аспекти на разпространението на португалския език в света. // География, ХХІ, 2007, №3, 8-12; Димитров, С. Сравнителен географски анализ на резултатите от парламентарните избори в Португалия през 2002–2005 г. // Сб. Научна конференция на ИЮФ на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново, 2008, с. 374-388; Димитров, С., Португалия: Преодоляване на структурните диспропорции в териториален аспект. // Икономика, 2008, №2, с. 40-44; Димитров, С., Д.

240

Кирил и Методий” издава първата му цялостна книга на тема, свързана с географията на португалоговорещите страни143, а през 2010 г. същото издателство публикува и книгата му

Симеонов. Възможности за интегриране на българското земеделие в Европейския съюз и опитът на Португалия. Научно-практическа конференция на Висше училище “Земеделски колеж” - Пловдив, филиал Велико Търново, 2009, 191–201.; Дойков, М., С. Димитров. Някои аспекти на регионалната европейска политика на Португалия и България. // България, българите и Европа – мит, история, съвремие. Т. 5. В. Търново, 2010, 508-518.142 Дисертацията на Слави Димитров е на тема: „Структура и регионално развитие на земеделието в Португалия”.143 Димитров, С. География на португалоговорещите страни (Португалия, Бразилия, Ангола, Гвинея-Бисау, Кабо Верде, Мозамбик, Сао Томе и Принсипи, Източен Тимор, Макао). В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2008. 172 с

241

„География на стопанството на Португалия”144.

Ще припомня обаче, че още през 2000 г. великотърновското издателство „Фабер” издаде книгата на преподавателите от същия университет доц. Васил Дойков и проф. Атанас Дерменджиев „Португалия. Дъхът на Лузитания”145 – една удобна и изпълнено с полезна информация, особено за пътуващите към този регион издание. Макар и географска по своята специфика, тази малка книга е плод и на лични наблюдения и пътувания на

144 Димитров, С. География на стопанството на Португалия. В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2010. 174 с с картосхеми.145 Дойков, Васил, Атанас Дерменджиев. Португалия. Дъхът на Лузитания. В. Търново, Фабер, 2000. 96 с. с ил и картосхеми.

242

авторите из земите на Лузитания. Впрочем, тукашните студенти познават г-н Васил Дойков като пътешественик и автор на десетки публикации и книги на географска тематика. За това ми разказа неговата бивша студентка гл. ас. д-р Стела Георгиева, също посетила столицата Лисабон през май 2013 г. Тя допълва още, че в последното десетилетие преподавателите от катедра „География” на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” поддържат редовни връзки с университетите в Португалия, най-вече в лицето на професорите Атанас Дерменджиев и Стела Дерменджиева, доц. Васил Дойков и пр.

Разбира се, у нас има и други автори, писали за географията и

243

икономическото развитие на Португалия146.

Как обаче се преценява присъствието на имигрантите от бившите социалистически страни в науката? Разгръщам излизащия в Лисабон на руски език в. „Слово” и научавам как на практика във всеки 146 Доц. С. Димитров любезно ми предостави някои от българските автори, писали по тази тема, сред които са: Карастоянов, Ст., Б. Колев. Някои проблеми в структурата на земевладението и аграрните отношения в Португалия. // ГСУ, География, 1975/1976, №2, 267–280.; Наама, К. Икономическата реформа в Португалия. Икономическа мисъл, ХLV, 2000, №5, с. 106-114.; Попов, Н. Историко-географски и геополитически особености на португалската колониална империя. // ГСУ, ГГФ, кн. 2 – География, Т. 100, 2008; Попов, Н., Политическа география на португалската колониална империя, С., 2010.; Христов, Т. Световноисторическо значение на Великите географски открития и приносът на Португалия. // Проблеми на географията, 1992, №1, c. 13-23.

244

институт, център, лаборатория присъстват имигранти от Източна Европа, предимно от Русия, Белорусия, Украйна, при това в сферата на природно-математическите науки; някои са получили стипендии за разработка на докторски дисертации, други работят заедно с португалски учени по съвместни проекти, удължават престоя си и в повечето случаи завинаги остават в Португалия147. Може само да се съжалява, че седмичникът „Слово” не е отделил място за българската общност и тук, в португалската столица; изпитвам и

147 Морошан, Тамара. Иммигранты Восточной Европы в португальской науке (Практически в каждом научном институте, центре или лаборатории Португалии работают ученые из Возточной Европы. Исследование магистра Ольги Шейной). // С л о в о, №608, 27 апреля 2013, с. 14–15.

245

известно съжаление, че не е отчетен реалният принос на българските учени специалисти тук, а съм убеден, че ги има, че присъстват не само като гурбетчии, като икономически гастербайтери в края на Европа и отвъд Лисабон. Би било добре, казвам си, докато крача покрай достолепните културни институции на брега на португалската столица, някой да се захване и да направи едно такова проучване в неговата цялост, та реално да се отчете българското участие под небето на Лузитания.

***Приседнал в тихата привечер на

брега на Лисабон, докато се взирам във синьозелените води на река Тежу и бялата яхта, която бразди залива срещу

246

огромния кръст на Христос Властителя, края мен преминава група добре облечени тъмнокожи дами и господа на средна възраст, види се, поредната екскурзия с африкански туристи, което тук не е екзотично, а нещо в реда на нещата, нали и те са били част от великата колонизаторска територия на Португалия. От преводача разбирам, че идват от Ангола. Те ми се усмихват благо и аз също им махвам с река. И внезапно в съзнанието ми изплуват откъси от мой стар журналистически текст, публикуван в началото на демократичните промени.

…Макар да живеех в старата столица, през този период бях главен редактор на общински вестник, бях и нещатен кореспондент на голям

247

столичен вестник, а и на областния ловешки вестник „Народен глас”, сътрудничех и на в. „Борба”. От редакциите напираха да откривам колоритни личности със странни съдби в началото на демократичния преход. И един ден в Златарица срещнах златарчанина г-н Пенчо Чолаков, мой добър познат, който за известен период кмет на малко селце в средноселския балкан, после заместник-председател на общинския съвет, а сетне ръководеше комисията по строителството. Този ден обаче, сред като дълго време не го бях срещал, той застана пред мен, слаб, някак обрулен от ветровете и придобил бронзов загар по лицето и ръцете си. Чудех се как да подхвана приказка, докато той сам подхвана, връщал се за

248

кратко от Ангола. На следващата сутрин щял да пътува към София, а оттам през Италия за Луанда. Качихме се в редакцията на вестника, която се помещаваше на последния етаж в общината, в кабинет точно под часовниковата кула. Когато Чолаков отвори дума за приключенията си, часовникът тъкмо отмерваше кръгъл час и звънът на камбаната му изведнъж ни сепна, после и двамата се засмяхме. Тук ще предам със съкращения неговите думи, които тогава записах и публикувах след неговото заминаване за Луанда148. 148 Георгиев, Лъчезар. Един златарчанин край екватора. (Жажда за преоткриване на света или желание да проумееш за себе си цената на месеци далеко от родния край. Какво може да ти даде Ангола, ако си българин и има ли място за сравнение днес?). // З л а т а р и ш к и пламък, №15, 22 окт. 1990, с. 2. Този материал, със съкращения, публикувах и във великотърновския в.

249

Този разказ, макар и публикуван доста години назад и наподобяващ съвременна хроника на работещите българи в една португалска колония, откроява мотивите и стои някак като събирателен образ на нашенеца с добра професия, решил да се отправи на гурбет из бившите португалските колонии.

„Куп причини имах да напусна Златарица – подхвана разказа си г-н Пенчо Чолаков. – Преди да замина в чужбина, изкарах подготвителния осеммесечен курс към „Техноимпекс” – София, със съдействието на министерството на народната просвета. Аз съм завършил история във „Борба”. Виж: Георгиев, Лъчезар. На хиляди мили от родния край. // Б о р б а (В. Търново), №78 (5722), 16 окт. 1990.

250

Великотърновския университет и това ми помогна. Слава Богу, щях да преподавам любимата си специалност. За Ангола бях чувал от Васил Пенчев, преподавател по химия в Златарица… Изглежда той първи за толкова години от 1944 г. насам си беше опитал късмета с нещо подобно, та и аз хванах мерак. Васил беше ходил в Ангола, примерът беше даден, запалих се и скоро след изкарването на курса ми се усмихна късметът… На завършилите успешно курса в София изпращат документите в министерството на просветата в Луанда. Слава Богу, най-после щяхме да заминем. Макар че в София осем месеца се опитвах да усвоя португалския език, на такъв говорят и пишат книжовно

251

анголците, действителността щеше да се окаже друга.

Заминах на 18 декември 1989 г. от София за Рим. В града на папата останах три дни и добре успях да разгледам италианската столица… После се качих на самолета. След седем и половина часа пътуване „Боингът” най-после се приземи в анголската столица Луанда. Наложи се да чакам близо месец за оформяне на документите. Успях да се запозная с тамошната кухня – тя предимно е португалска, останала от някогашните нрави на колонизаторите…, повечето ястия с ориз, но и ястия с пилета, с дроб. През този месец упражнявах езика, търсих учебници за бъдещето ни преподаване по история, каква да е литература. Не

252

намерих. И с езика ни беше трудно… В анголската столица Луанда обаче имаше и доста положителни страни, като например добрите останки от португалската култура. Достатъчно е само да спомена, че преди доста години улиците… са били измивани с шампоан!

В Луанда дори и зиме е много топло. Когато тръгнах в средата на декември от България, беше минус 15 градуса студ, а анголците по същото време се разхождаха невъзмутимо при топлина 35–40 градуса. Тъй че едно от най-важните неща за европееца е да се аклиматизира… Всяка сграда в анголската столица е неповторима. Прекрасни са хотелите, обществените сгради. Казват, че строителните планове се унищожавали, за да се запази

253

неповторимото, и никой да не построи същото! Върху терасите на сградите са разположени игрални домове, кино и видео зали, места за спортни игри. И разбира се, във всеки дом има климатична инсталация… На 18 януари [1990 г. – Л. Г.] пристигнах в Маланже, главния град на провинцията. Самото пътуване от Луанда до там е трудно, влаковете и автомобилният транспорт са несигурни, тъй като в Ангола продължава гражданската война. Още от освобождението на Ангола от колонизаторите МЛП (Партидо де трабальо или Партията на труда) води война с опозицията, която има повече привърженици в провинциите. Опозицията, известна като „Унита”, е въоръжена и създава доста грижи на

254

правителството – взривяват се електрически стълбове, поставят се мини в реколтата, блокира се транспортът. Водиха се в Европа преговори между „Унита” и правителството за някакво разрешение на проблема, но засега той остава открит. Ръководителят на опозицията се нарича Савимбе и е доста популярен… И тъй като най-безопасният път е по въздуха, трябваше да излетя някак. В лагера на кубинските войници в столицата се запознах с един от техните борд механици – Мигел. Та той ме взема на хеликоптера си. От Луанда до Маланже летяхме два и половина часа. Движехме се ниско, 15–20 метра над дърветата. Беше неповторимо изживяване да видиш на живо тропическата красота. Летяхме над река

255

Куанза, голяма като нашия Дунав, наслаждавах се на гледката, която изведнъж се откри пред очите ми – изведнъж пред нас блесна водопадът на река Куанза, казват, че бил третия по големина, а и по красота в света. Местните хора го наричат Каландула. На летището в Маланже имаше руснаци, които ми помогнаха да стигна до центъра на града. Българските учители имат отговорник в провинциалния център. Представих се с готовите документи, заведоха ме при началника на просветата в провинцията. След няколко дни започнах да водя занятия по история в 11 и 12 клас в института за подготовка на учители… До десети клас в Ангола образованието е задължително. Завършилите дванадесети клас могат да

256

станат учители, ръководители на народните съвети, в предприятията, в социалните служби. Те учат по направления – история и география; химия и биология; португалски език… Учениците много уважават българските специалисти заради високо им образование и добрите познания. Интересуват се много за нашия начин на живот, искат да научат и за многопартийната система, и за демократизиращото се общество. Но ние се опитваме, отговаряйки им, да не проповядваме каквито и да било политически настроения… В крайна сметка политиката не е наша работа. Учениците ни са от осемнайсет до петдесет години. До обяд учат, а след обяд и вечер работят като учители,

257

служащи, ръководители, военнослужещи. Всички са много любознателни. През колонизацията не им се е давала възможност да учат, повечето са работели за къшея хляб.

В Меланже всеки е настанен в тристаен апартамент, с печка на ток и на газ, с прилични мебели. Там няма студени дни, а шестмесечен сух и шест месечен влажен период. Разликата в температурите е много малка. През влажния период вали много дъжд. Комари колкото искаш. Много са опасни, защото разнасят малария. Някои от колегите по няколко пъти боледуваха от нея. Аз се опазих по чудо, с доста предпазни мерки. Вземах два пъти на ден профилактично хапчета; плодовете, закупени от пазара, обеззаразявах с

258

калиев перманганат и с преварена вода. Преварявах водата за пиене най-малко 40 минути. Това ми помогна, защото от 18 българи само четирима не хванахме малария. Пък и там липсват лекарства, затова човек трябва да се пази много. Ежедневието беше почти еднакво… Сутрин водя лекции. Храната сам си приготвям за обяд. Следобед, та дори и вечер се подготвям за следващия ден. Особено през първите три месеца бях много зает, португалският още ме мъчеше и трябваше допълнително да го усвоявам. Добре че в час моите ученици проявяваха разбиране и дори ми помагаха за някои думи. Помагаха ми и познанията от предварителния курс в София, помагаха ми речниците, пък и колегите българи. Сам трябваше да

259

изготвям всяка лекция, защото учебници липсват. Всичко си пишех, за да го систематизирам. После нещата потръгнаха.

Разбира се, човек на хиляди мили от родния край се чувства зле. Отначало поради голямата заетост нямах време да мисля за семейството, за приятелите, за онова, което бях оставил. Сетне взех да получавам писма и вестници, макар и да пристигаха с голямо закъснение. Научавах с изненада за големите промени в България. Но вечер, останех ли сам с четирите стени на стаята, усещах се подтиснат. Тежко е, започваш да си мислиш какво ли не, и се чувстваш тъй безсилен. Когато семейството ми дойде на гости, съпругата ми с двамата синове, които са студенти, усетих

260

голямо облекчение. Доволен съм, че успях да им покажа тази далечна страна и хубавите неща в нея.

Тръгнах към неизвестното, като поемах голям риск, като се лишавах от доста неща. И най-важното, променях наопаки живота си. А това не е никак лесно. Но ме подтикваше от една страна нуждата, нали тъкмо бях влязъл в нов апартамент, имах да изплащам „борчове”. Сега, след осем месеца, смятам, че съм припечелил поне нещо. От друга страна, когато се канех да тръгвам, блазнеше ме мисълта да видя неизвестното, да открия нови светове за себе си, да пътувам по далечни пътища. И това много повече ме интересуваше от онова, което бих спечелил и което в крайна сметка не е чак толкова много,

261

като си помисли човек колко от него отива в полза на държавата. Но няма как. Все пак успях да заведа домочадието и във Франция. Посетихме Париж, пихме бира на върха на Айфеловата кула. Научих добре португалския. Като се върнах, вземах и някои неща от Корекома. А утре наново поемам: Златарица – Рим – Луанда – Маланже. Нали ваканцията свърши…”149

По една ирония на съдбата само седмица след тази моя публикация за г- Пенчо Чолаков, след като по икономически причини общинският вестник в Златарица преустанови

149 Георгиев, Л. Цит. съч. Един златарчанин край екватора. // З л а т а р и ш к и пламък, №15, 22 окт. 1990, с. 2.

262

дейността си, наложи се на 1 ноември същата година и самият аз да поема по нелекия път работещите българи в чужбина. Добре че се откри още един изход. Заминах като соло китарист и вокалист на великотърновския естраден оркестър „Лира” за Босна и Херцеговина; обиколихме Горажде, Сараево и долината на река Дрина, свирихме с успех в градовете Фоча и после в Горни Вакуф. Един ден изневиделица ни привикаха в окръжното полицейско управление в град Зеница:

– Момчета, знаем, че се справяте отлично и имате доста почитатели, и нашите хора ви харесват, пък и чуваме, певицата ви била много добра. Само че е време да си стягате багажа и да поемате обратно към България. Много скоро тук

263

ще стане страшно, цяла Югославия ще се разтресе от война. Не искаме да ни тежите на съвестта, а разбираме, че и всички имате семейства, малки деца…

Щем-нещем, трябваше да послушаме препоръката на властите. Натоварихме в колите към края на януари 1991 г. апаратурите и обратно за България. Оттам отново се захванах с журналистиката, написах поредица репортажи и пътеписи за първите конфликти в босненската драма, издадох и два романа150, а година по-късно спечелих конкурс и поех мениджмънта на великотърновското университетско издателство. Върнах се на фронта в

150 Това са романите ми „Босненска рапсодия”, издадено през 1992 г., и продължението му – романът „Безумна любов”, издаден от „Веста” през 1993 г.

264

областта Посавина и региона на Баня Лука в началото на юни 1994 г., вече с мисията на журналист и от името на издателството ни, малко преди Дейтънския мир. Написах голям репортаж за първия брой на списание „Издател”. Но това пътуване си беше вече една друга история, която опитах да разкажа в новелата си „Предчувствие за среща” от излезлия през 2012 г. белетристичен сборник „Полет до Малпенса”151.

…Все пак да довърша за г-н Пенчо Чолаков. Негови съграждани, малко преди да замина за Лисабон, ме бяха подвели, че вече не е сред живите. Не повярвах. След завръщането си от

151 Георгиев, Лъчезар. Полет до Малпенса. Разкази. С., АН-ДИ, 2012. 157 с. с ил. Резюмета на итал. и англ.

265

португалската столица се обадих се на Радослав Радославов, също златарчанин и издател на две мои книги за революционерите от Априлското въстание Минко Радославов и Радко Радославов; той опроверга слуха и ме успокои – не се бой, твоят някогашен герой от Ангола е жив и здрав на вилата си в балканското селце Росно край Златарица. Не знаеш ти, той обикаляше света и още подир Ангола… И ми даде мобилния му телефон. Веднага звъннах. И истина, там, на Росно, си беше г-н П. Чолаков, макар и вече на седемдесет и две, в пенсия. Чух гласа му и се зарадвах. От дума на дума научих как след Ангола поел към ЮАР, установил се в Кейптаун, работил по добиването на мрамор и изкарал в строителния бизнес

266

четири години, сетне се върнал в началото на новия век. Синовете му завършили. Обитавал със семейството и златаришкия апартамент, чийто борчове отдавна изплатил, за което, види се е помогнала и това негово пребиваване в Ангола, но повече го теглело към вилата. От Кейптаун докарал мраморна маса и я сложилв дворчето, та там, под цъфналите дръвчета; напролет щял да ме посрещне на чаша балканска ракия. Имал още много да ми разказва. И чакал книгата ми за Лисабон. Усетих как се усмихва в слушалката, както някога там, в златаришката редакция, под часовниковата кула.

267

8. Духовният благодетел на португалската книжовност и изкуствата

Северно от парка Едуард VII стигам до комплекса на фондацията Калуст Саркис Гюлбенкян, смятана в Лисабон за най-голямата културна институция с благотворителна цел в Португалия и крупен меценат на изкуствата, а особено – на книжовността. Мнозина от преведените и представени у нас книги на съвременни португалски автори са осъществени благодарение на щедрата подкрепа на тази фондация. Изкуствени езера със скрити шадравани, обилна зеленина и стъпаловидни пътеки, пресичащи моравата с насядали туристи в слънчевата утрин, скулптури и птици населяват парка на великия меценат, а в

268

естествена среда на хармония и красота откривам просторен музей с колекция от скулптури, статуи, ювелирни модернистични произведения в стила арт нуво и дори картини на френските импресионисти, и цялото това великолепие обхваща период от четири хиляди години история на източното и западното изкуство. Разказват, че арменецът Калуст Гюлбенкян започнал още от четиринайсет годишен да събира колекцията си, за да я дари в края на живота на португалската държава. Събрал огромно богатство, по време на Втората световна война крупният нефтеният магнат потърсил убежище. Португалската държава го приела, освободила го от данъци, предоставили му дори дворец за колекцията.

269

Арменецът К. Гюлбенкян се родил през 1869 г. в Истанбул. Владеел производството на петрол в Азербейджан, достигал пет процента печалба от световните петролни продажби. След революционните събития през 1917 г. се установил в Париж, а впоследствие заживял до края на живота си през 1955 г. в Лисабон. Преди смъртта си прави завещание, с което дарява богатството и колекцията си на португалската държава, с условието да бъде създаден фонд, носещ името му. Днес фондация „Калуст Гюлбенкян” се ръководи от комитет, който управлява всички капитали и финансира десетки културни прояви и издателски дейности, издържа симфоничен оркестър, балетна трупа,

270

кани изтъкнати оперни и балетни изпълнители, дава стипендии на даровити студенти, притежава концертни зали. Едноименният музей на фондацията е открит през 1969 г. В отделите може да проследи изкуството на Древен Египет и Месопотамия, да се видят уникални чаши и барелефи от алебастър, сребърни и позлатени маски на фараоновите династии, но и образци на източните изкуства, експонати от Персия, Китай, японски гравюри. В европейския отдел на музея се пазят манускрипти, творби на италиански художници от Ренесанса, картини на Рембранд, Рубенс, Вато, Фрагонара, Буше, отделна зала представя творбите на венецианския художник Франческо Гварди, Присъства и френската живопис

271

на ХIХ–XX век с картини от Коро, Мане, Ренуар, Моне, Дега. Тук е удивителната статуя на Диана от френския скулптор Жан-Антоан Гудон. Присъстват и исторически платна от епохата на значимите географски открития, огромно платно Лисабон на XIX век, друг отдел пък ппоредставя колекция кахлени плочки, характерни за външната декорация на лисабонските сгради в последните векове. Недалеко от фондацията се отбивам и в Центъра за съвременно изкуство, който също е част от фонда „Калуст Гюлбенкян” – тук са изложени творбите на изтъкнатия художник-модернист и майстор на портретната живопис Жозе да Алмеда Негрейруш.

272

9. Из Парка на нациите и в Океанариума на Лисабон

Вечерта е време за пийване на португалско вино. Дали да е прочутият портвайн – виню ду порту? Или пък червено вино от областта Доро? Във винените зали на основания още през 1927 г. магазин за алкохолни напитки „Garrafeira National” на лисабонската улица Rua de Santa Justa 18 се натъквам на огромен асортимент вина. В прочутия винарски магазин има вина от няколко евро до няколко десетки евро, да речем „Гарафейра порто” – резерва от 1912 г. струва 790 евро; на същата цена е „Ферейра дона Антония”; предлагат се какви ли не асортименти – от Дом Периньон, през Маноела, Мучао, Куинта Вале дона Мария и пр. Вижда се, че част

273

от асортимента е на фирмата от град Порту „Ферейра”. Тези, които са посетили Порту, разказват, че на място туристът се запознава с начина на правене на виното, дава му се да дегустира свeтли и тъмни вина. Предпочитам да разгледам „Garrafeira National”, но да купя нещо по-скромно. След разходката из винарския магазин, на път за хотела, се отбивам във вече познатото магазинче недалеч от Автономния лисабонски университет и пазарувам бутилка червен мавруд, който се оказва с вкус съвсем близо до нашенския. Продавачът се усмихва и казва, че ще ми хареса и че самият той си пийвал от него. Дори припомня с гордост, че още в началото на ХVIII век (1703) португалци и англичани

274

сключили съюз за изнасяне на портвайн в Обединеното кралство, та и досега поданиците на британската корана са първенци в неговото потребление, но пък виню верди пият обикновените хора. Тук го наричат още „лудия цигулар”, познато е и под името „зелено вино” без захар и химични добавки, изнасяли го и в бившите колонии, дори в Русия152. Като любител на тази древна напитка съм вкусвал тежки вина от Южна Америка, но португалските, дори тези на умерени цени, си струва да се опитат, а в тези дни далеч от България е добре човек да си

152 Авторите на цитираната по-горе книгата „Португалия” В. Дойков и А. Дерменджиев, които като учени-географи са кръстосвали из цялата страна, бележат, че това вино, познато още като „португалка”, се произвежда в селищата по долината на река Дору около град Синфайш. // Цит. съч., с. 75.

275

припомни и за майсторството на родните винари.

Пропуснах да отбележа, че Лисабон се слави и със своя институт по виното портвайн (Институт Ду Виню ду Порту). Той се помещава в приземния етаж на неголям дворец от XVIII век, недалеко от наблюдателната площадка Сан Педру де Алкантар, в района на квартал Байша. От площадката любопитният чужденец се любува на отсрещния хълм с крепостта Сан Жорже и прилежащия под него квартал, вижда се катедралата, продълговати старинни сгради с червени покриви част от синьозеления залив на река Тежу. В Институт Ду Виню ду Порту се съхраняват 6000 марки вино портвайн. В бара, който според някои тукашни

276

ценители прилича на английски клуб, се дегустират над 300 нови и стари вина.

…Хубав сън на отворен прозорец, при упойващия въздух, нахлуващ на нежни невидими вълни от залива в едно с нощния бриз. Сутринта закусвам на маса, ограден от рояк прегладнели европейски дами на преклонна възраст. На шведската маса сякаш португалците са събрали гостоприемно от пиле мляко. Отминавам няколкото вида филета и печени колбаси, сирена и пълнозърнести хлебчета, които се изпичат на място, и се спирам при екзотичните плодове, които тук са в изобилие. Избирам си папая, която у нас доста рядко се появява по магазините, поставям още от пъпешите, дините и още няколко плода, които тук и в началото на май са в изобилие. На

277

плодовете се радват всички, хонландките от съседната маса след натуралния сок от портокал, който усмихната португалка изцежда с машина пред очите им, и ободряващото ароматно кафе, вече разговарят весело и целият салон скоро зажужава като кошер с щастливи пчели.

Днес обаче бързам. С нетърпение се мятам на автобуса и поемам към панаирния комплекс на Експоʹ98, за който мечтая от няколко дни. Близо половин час от площад „Маркеш де Помбал” до първите сгради – вляво са две няколко етажни сгради, отпред с кил и поразително напомнящи на ветроходни кораби от славната епоха на първооткривателите, отдясно е голямата зала за спортни събития и концерти.

278

Слизаме от автобуса, на спирката при сградата на популярна лисабонска телевизия вървим към двеста метра надолу и поемаме по павираните пътеки, покрай впечатляващ по размерите си хотел, към залива на река Тежу. За всемирното изложение „Световният океан – наследство за бъдещето” са вложени огромни средства и изключителни усилия, като целта е да се привлече вниманието към световния океан –могъщ източник на ресурси за човечеството, но и поставящ редица проблеми за неговото опазване и съхранение. Огромният комплекс, според проекта „Експо-Урбе”, благоустроява територията, построяват се хотели, жилищни сгради, търговски центрове, учрежденски здания, улици и

279

булеварди, десетки павилиони за гостуващите държави, свободни площи за движение на пешеходците, настлани с черни павета върху бял павиран фон и имитиращи океански вълни. Раздвижена архитектура на причувливи покривни конструкции и метални надлези за пешеходци привличат удивените туристи на източната гара Ду Ориенто, проектирана от испанския архитект Сантяго Калатрава. Пред търговския център „Вашку да Гама” пък е застопорена странна стоманена фигура, с имитации на опашки на китове и морска звезда на върха на металната пирамида. Група туристи дълго я оглеждат и тълкуват подтекстовото внушение.

Най-удивителната сграда обаче се оказва павилионът Утопия, който е

280

здание във форма на преобърнат кораб. Огромната зала, побираща до шестнайсет хиляди зрители, е място за конгреси, концерти, оперни спектакли и културни прояви.

Отдалеко, на север от Експо центъра, през водите на река Тежу, е опънал стоманени плещи най-големият в Европа мост „Вашку да Гама”, свързващ Монтижу и Сакавен. Дълъг е шестнайсет километра, отдалеч колите по него изглеждат като ситни бавно движещи се мравки. Тринайсет от тези километри се простират над водата, закрепени върху солидни бетонови фундаменти. Мостът си съперничи с този в Сан Фрнциско

Вървя повече от километър по брега, покрай панаирните здания на някогашния комплекс, строен за Експо

281

¢98 и наблюдавам как на близо двеста метра над водата бавно, с някаква тиха тържественост, се движат кабините на въжения лифт, когото тук наричат телефéрико.

Стигаме разпределителния пункт, плащаме и заемаме отделна кабина. Зад нас са още няколко души, настаняват се, после дебелото стоманено въже потръпва и започва плавно да издига кабините една след друга. Отвисоко се вижда целият залез, окъпан в синьозелени пламъци, слънцето святка със сребърни отблясъци, бял круиз оставя широка пенеста диря, бризът свисти в стъклата. Време е за снимки – височината дава шанс да се заснеме широка панорама, дори мостът изгледа някак по-близо с непрекъснатия поток

282

коли, свързващ движението по двата бряга на Лисабон. От кабината на лифта градът изглежда като разтворена книга, чиито страници разлистваш, разлистваш и все нещо не си прочел и съзрял до края.

Най-после, след неколкокилометровата въжена разходка, отново се завръщаме на станцията. Стъпвам на твърда земя, правя няколко несигурни крачки, още усещам люлеенето на опасна височина, сетне отново съм готов и поемам през алея с палми и градинка с райграс към отсрещния снещ-бар. Кафето е великолепно, в съботния ден се виждат не само туристи, но и лисабончани заедно със семействата си, португалска реч се омесва с прелитащи откъслечни

283

думи на няколко езика от съседните маси, а от тонколоните на бара се разнася нежна фадо музика. Мнозина от минаващите се отбиват през стъклена врата и преминават на северната страна, където просторната сладкарница откъм комплекса Океанарио е пълна с млади хора, повечето любители на десертите мъфини, които комбинират с приготвени сокове от цитросови плодове и екзотични сладоледени салати. В хубаво време сладкарницата изнася столове на открито и седналите се наслаждават на парка с палмите и шадраваните. Тук обичат да посядат и журналистите от спортния канал на португалската телевизия.

След час съм на входа на съседната внушителна града – тук е Океанарио,

284

впечатляваща атракция от времето на Експоʹ98. Плащам таксата от петнайсетина евро и по стъпалата изпреварвам група любопитни японци. За да се стигне до живите обитатели на световните океани, се пресича дълъг стръмен коридор, после се спускам в сумрачни, едва осветени помещения и най-сетне достигам до огромния стъклен аквариум. Акула любопитно наднича през стъклото, после се извива и поема навътре; зад нея спокойно плува ято сардини, после още десетки малки и големи риби, медузи изпълват водното пространство, провират се измежду водорасли и рифове. В няколко по-малки на аквариума проследяваме океанската флора и фауна. Заедно с групата японци сякаш сме стъпили върху дъното на

285

океана и се усещаме брънка от великото водно великолепие. Трудно е да се опише! Едва тук човек се усеща малък, една нищожна частица от съвършения божествен промисъл на Създателя и сякаш става част от вечността.

Е П И Л О Г

…Вече е време да стягам багажа. Не успявам да обиколя всичко в този невероятен град, и едва сега, докато разгръщам картата на Лисабон, разбирам колко много неща съм пропуснал. Отпускам се и затварям очи.

Присънва ми се странен сън с братовчед ми, корабният механик на служба във варненския океански флот

286

бате Минчо Стeфанов, родом от малкото курортно селце Вонеща вода. Назад, в глъбините на съзнанието ми се сещам, че той отдавна не е между живите, но ето, сега приближава, по-точно слиза по някакви стъпала от висока бяла сграда. Не е здание, а се белее огромният круизен кораб „Ла Поезия”, отгоре му панамският флаг, край пристана на река Тежу се веят португалски знамена, а Старият морски вълк в бялата си униформа, с кокарда върху фуражката и някаква златни еполети, се смъква по стълбите на капитанския мостик и ми маха с ръка. Съвсем същият е, какъвто съм го описал в повестта си „Санта Инес”153.

153 Повестта ми „Санта Инес” бе издадена прeз 1990 г. от софийското Военно издателство /120 с./. Сещам се, че

287

Старият морски вълк приближава се и изрича с лека усмивка:

- Ти май си забравил, разказвал съм ти за Лисабон и неговото пристанище, и

тиражът на изданието бе 15 000 екземпляра и книгата се продаде за не повече от три месеца. Дял за популяризирането ѝ по националното радио и при представянето извън столицата имаше редакторът Николай Траянов. Корицата бе изработена от художника Петър Петрунов и при срещите ми с читателите правеше силно впечатление наред с увлекателната история за Санта Инес. и една невероятно красива любов. Някои от прототипите в книгата бяха моят родственик, корабният механик от българския търговски флот Минчо Станев, по това време живееше и работеше във Варна, и неговото семейство. С дълбока благодарност се сещам за тогавашния директор на Военно издателство полк. Георги Георгиев и за главния редактор на издателството полк. Любомир Рангелов, които насърчиха издаването на тази моя книга, и то в едно не особено благоприятно за младите писатели време. Да кажа няколко думи и за братовчед ми бате Минчо Стефанов – през последните години от живота си той се връщаше все по-често на Вонеща вода, обикаляше из родния Балкан, скиташе с

288

за града, из който преди много години назад се разхождах, преди да поема към големите портове на Индия, Китай, Япония… Или надолу, към Рио де

дъщеря си Бистра – също запален любител на природата, из планинските чукари , из долините на Осенарската и Райковската река, беряха цветя и билки, наслаждаваха се на чистия балкански въздух. Бате Минчо Стефанов беше обичан от хората на Вонеща вода – ще срещне някого, ще поговорят за обикновени неща, за времето, за пристройката на някогашната ковачница, останала от баща му, която възстановяваше с търпение и вкус. Стягаше къщата и двора, и обичаше да поседне при роднини и да разкаже за морските си истории. Помня как идваше при леля си – моята баба Иванка Станева, в селската ни къща, ще донесе някаква храна, някоя консерва да си сготви, и ще започне безкрайния си разказ - от Варна, през Лисабон и големите европейски пристанища. И сетне, след смъртта на своята леля отново се отбиваше на път за планината. Говорехме си отново за неговите пътешествия по морета и океани, помня, че споменаваше за португалските и испанските мореплаватели, открили нови територии и пространства няколко века по-назад, но ми споделяше и радостта си, че

289

Женейро, Буенос Айрес… Сега е твой ред да обходиш и да видиш!

Сякаш ме потупва с бащинска длан по рамото и добавя:

отново е тук, сред родните планини, при бащината къща и тукашните хората, които смяташе за сърдечни и добронамерени. Усещах го, че си почива истински и се зарежда. После се изгуби, не го виждах да се връща във Вонеща вода и си помислих, че е решил да остане във Варна, или пък е вече на някой кораб и отново пътува из необятните океани. Един ден по мобилния телефон ми звънна по-голямата му дъщеря Руми и през сълзи изрече – татко вече не е сред нас! Беше му дори сърдита, че така изневиделица, без дори да се сбогува, си е отишъл от този свят. Не можех да повярвам, че няма да видя повече Стария морски вълк. И се зарекох – при моите пътувания поне едно от пристанищата, за които тъй увлекателно ми бе разказвал, да посетя. Не се и чудя защо той ми се присъни в последната нощ в лисабонския хотел „Феникс” – навярно е искал да ме благослови от отвъдното. За чест на баща си Руми също е взела нещо от гордия и неукротим скиталчески дух на баща си – тя основа своя туристическа фирма в столицата и пътува често из различните посоки на света, води десетки групи надaлеч

290

- Пътувай, момче, върви и виж света, а и той да те срещне, да се докосне до душата ти. Нека се оплете бризът в косите ти, да те понесат вълните надалеко, към новото, към непознатото и загадъчното. Зарежи задушните кабинети, махни за сбогом на обичайния делник, обърни гръб на предатели и завистници, и тръгвай, додето имаш още време! Другото, братовчед, е лъжовна работа... Казвам ти го, защото вече знам!

…Когато на сутринта самолетът на португалските авиолинии се издигна високо над Лисабон, а сетне отминахме

от родината и така прави хиляди българи съпричастни с тази неукротима жажда за опознаване на света и времето, за преоткриване на нови територии, за срещи с непозната култура, красота и хармония. Нещо, което днес страшно ни е нужно в нашия изпълнен със завист, озлобление и тревога живот.

291

Барселона, над Средиземно море се появи огромна дъга. Тя сякаш ни следваше настойчиво в последния час на полета. Наближавахме летището на Рим. Пилотът не бързаше. Затаили дъх, пасажерите снимаха красивите пъстроцветия, после откъм Вечния град право в небето се издигна втора дъга, пресече се с първата; червено, зелено и синьо запреливаха в оранжево, виолетово и нежна охра, и тогава самолетът направи нещо, което никой не очакваше – провря се между кръстосаните дъги, изви се грациозно около тях и почти облиза с крило цветовете, тъй че да ги усетим съвсем близо до илюминаторите, а сетне бавно и някак тържествено започна да се спуска към римското летище. Щом

292

двигателите най-сетне утихнаха и португалските стюардеси ни кимнаха с широките си слънчеви усмивки, а пилотът ни пожела щастлив ден в Рим, целият салон започна да ръкопляска. Българката на моята седалка прошепна – това ако не е Божи знак!

- Тогава, до следващото пътуване! – отвърнах, на свой ред се усмихнах и притворих очи, уморен, но с някаква лекота в гърдите, която толкова рядко ме спохождаше в онези делници назад, към който трябваше да се върна след по-малко от денонощие.

След два часа щяхме да излетим от Рим за София. Предчувствах, че на родна земя ме очакват отново грижи, тревоги, безсънни нощи. Но ми оставаше надеждата, а види се, и нов, далечен път,

293

предсказан ми от Стария морски вълк в лисабонския хотел. Обещах си да не го разочаровам. И отново да се провра някой ден под великата многоцветна дъга.

Resumo

NA MARGEM em LISBOA

Com paladar de vinho de porto e cheiro de livros

Anotações de viagemAs vivências de viagem, o visto e o vivido na

capital portuguesa

RELAÇÕES LITERÁRIAS E COMUNICAÇÃO CULTURAL ENTRE DOIS

POVOS PRÓXIMOSProfessor Doutor Lachezar Georgiev

294

O livro de fição e ao mesmo tempo documental „Na margem em Lisboa”, redigido pelo escritor búlgaro Lachezar Georgiev, surgiu depois de uma visita a Lisboa e é uma reflexão emocionante e original das experiências do autor, que resultaram do seu contato com a rica cultura, história e literatura do povo português.

O autor apresenta lugares marcantes na capital portuguesa, conjugados com toques de contribuições literárias de escritores portugueses e búlgaros. A ênfase é colocada sobre a obra de representantes da literatura portuguesa mais célebres; faz-se uma breve revista histórica dos livros e autores búlgaros mais relevantes que escreveram sobre Portugal, bem como autores portugueses que escreveram sobre a Bulgária.

„Na margem em Lisboa” engloba: PRÓLOGO: Na praça de Marques de Pombal em Lisboa (uma narração sucinta sobre o passado da cidade e algumas curiosidades da vida do famoso governante português, Sebastião José Carvalho e

295

Melo ou Marquês de Pombal, oferecidos com muito gosto num estilo coloquial.”

Fazem parte do livro os seguintes capítulos:1. Em Lisboa colorida e multifacetada – um

dia com a manifestação de 1º de Maio, mendigos, iates de luxo na baia do Tejo e os fãs de futebol em folia.

2. Sobre os Descobridores, o Padrão dos descobrimentos na margem do rio Tejo, diversas aventuras e histórias trágicas.

3. A Torre de Belém – um monumento em homenagem aos navegadores da época do Vasco de Gama e dos seus seguidores. A ponte “25 de Abril” e o monumento Santuário Nacional do Cristo Rei.

4. Um olhar para o mundo de livros, as artes gráficas e a história de imprensa em Portugal.

Neste capítulo faz-se uma revista histórica breve sobre os livros e autores mais relevantes que escreveram sobre Portugal, assim como os que

296

escreveram sobre a Bulgária. São apresentados igualmente alguns autores portugueses, maioria dos quais tem obras traduzidas para búlgaro, nomeadamente Duarte Nunes de Leão, Aquilino Ribeiro, Alves Redol, Soeiro Pereira Gomes, Fernando Namora, Joaquim Pacheco Nemesis, Carlos de Oliveira, José Cardoso Pires, Urbano Tavares Rodrigues, Mario Enrique Leiria, José Viale Moutinho.

Mais detalhadamente e com uma plasticidade artística, Dr Luchezar Georgiev escreve sobre a obra de José Saramago, José Rodrigues dos Santos, João Mira Gomes, Fernanda Sereno, Maria Teresa Maia Gonsales, João Aguiar, José Manuel Mendes, José Letria.

5. As muralhas do Castelo São Jorge.6. Sobre diversos temas literários, e não só,

em publicações de autores de épocas mais recentes e sobre as relações bilaterais entre as Repúblicas de Portugal e da Bulgária (são apresentados Luiz Gonzaga Ferreira e Marieta Georgieva com o livro deles "Portugal – Bulgária, nos extremos da

297

Europa. relações bilaterais", 2004, são analisados ainda: o livro de caráter documental e memorial de Luiz Gonzaga Ferreira "Revolução no Leste - um Português em Sófia", 1997, o romance "Sonhar com Portucália" de Gualdo Tomarson (pseudónimo do escritor búlgaro Ljubomir Tcholakov).

7. Investigações no âmbito da história e geográfia, realizadas por docentes da Universidade de Veliko Târnovo da Bulgária, “Os Santos irmãos Cirilo e Metódio”, sobre Portugal e os portugueses (são apresentados: Prof. Doutor Yordan Mitev, redactor científico e autor do prefácio da tradução do livro “História de Portugal” de José Hermano Saraiva, os estudos geográficos sobre Portugal nos livros de Prof. auxiliar Slavi Dimitrov, Prof. auxiliar Vassil Doykov e Prof. Doutor Atanas Dermendjiev no seu livro intitulado “Portugal. O sopro Luzitano”).

8. O benfeitor espiritual da literatura e das artes portuguesas. São apresentados brevemente as actividades e os

298

contributos da Fundação Calouste Sarkis Gulbenkian em Lisboa e o seu apoio à tradução de livros portugueses na Bulgária.

9. Um passeio pelo Parque das Nações e no Oceanário de Lisboa.

Revelando o seu dom do detalhe artístico, o escritor Lachezar Georgiev descreve as experiências vistas e vividas:

“ Estou a caminhar mais de um quilómetro pela margem, junto aos prédios construídos para o Expo 98, e estou a observar como, por cima da água, a mais de cento e cinquenta ou duzentos metros, vagarosamente, com alguma solenidade silenciosa estão a circular as cabines do teleférico. Chegamos ao ponto de partida, pagamos e iniciamos a viagem de teleférico. Por trás de nós há outras pessoas, instalam-se também, depois, tremendo, a grossa corda de aço começa pouco a pouco a levantar as cabines, uma por uma.”

299

Do alto observa-se todo o pôr-do-sol, banhado em chamas azuis-verdes, o sol irradia brilhos prateados, um cruzeiro branco deixa na água rasto largo e espumoso, o brisa sibila no vidro. Tempo propício para tirar fotos – a altura permite apanhar uma vista panorâmica, mesmo a ponte, que liga as duas margens do Tejo em Lisboa, parece mais perto com o fluxo contínuo de carros. Da cabine do teleférico a cidade parece a um livro aberto, cujas páginas a gente pode folhear, folhear, mas fica sempre algo que não conseguiu ler ou ver até ao fim.”

Tal como um romance, o livro „Na margem em Lisboa” termina com um Epílogo em que Dr

Lachezar Georgiev esvreve:

“Está na hora de arrumar a bagagem e fazer as malas. Não consigo visitar tudo nesta cidade encantadora, e apenas agora, enquanto olho para a planta de Lisboa, percebo que há ainda muito para ver.”

300

“.... Quando de manhã o avião da companhia aérea portuguesa levanta o voo por cima de Lisboa, e mais tarde deixa por trás Barcelona, por cima do Mar Mediterrâneo surge um arco-íris enorme. Durante a última hora do voo o arco-íris como se nos acompanhasse persistentemente. Aproximámo-nos do aeroporto de Roma. O piloto não tinha pressa. Com a respiração suspensa, os passageiros tiravam fotos para eternizar as paisagens belas e coloridas, mas, em seguida, da Cidade Eterna, diretamente para o céu, insurgiu um segundo arco-íris cruzando com o primeiro.

Vermelho, verde e azul entrelaçar-se e transformam-se em cor-de-laranja, violeta e ocra suave, e, em seguida, o avião fez algo que ninguém esperava – mergulhou entre os arcos-írises cruzados, passou graciosamente em torno deles e quase lambeu com a asa as cores, para as sentir-mos junto às janelas, e depois, lentamente e, de alguma forma solenemente, começou a descer para o aeroporto de Roma. Uma vez que o motor parou,

301

as hospedeiras do ar portuguesas nos cumprimentaram com os seus amplos sorrisos ensolarados e o piloto nos desejou um dia feliz em Roma, todos os passageiros começaram a bater palmas. A minha vizinha búlgara suspirou ao de leve e disse em voz baixa: ”Isso deve ser um sinal de Deus, não é?"

Juntamente com as descrições jornalísticas e artísticas bem sucedidas e criativas, Dr L. Georgiev indica em notas de rodapé da página dezenas de citações bibliográficas e dezenas de referências sobre fontes impressas e electrónicas, o que confere valor literário e científico do seu livro.”

Professor Doutor Lachezar Georgiev Georgiev é autor de 45 livros de natureza diversa - de fição, de fição e ao mesmo tempo documentais, assim como de índole científico. Leciona na universidade de Veliko Târnovo “Os Santos irmãos Cirilo e Metódio” e na Universidade de ensino bibliotecário e de tecnologias de informação em Sófia. É membro da Associação dos escritores

302

búlgaros e da Associação dos cientistas da Bulgária.

Contacto: Lu4ezargeorgiev@abv.bg

ON THE SHORES OF LISBONWith the taste of port wine and the smell of

books Travel notes

JOURNEYED, SEEN, EXPERIENCED IN THE CAPITAL OF PORTUGAL

LITERARY CONNECTIONS AND CULTURAL COMMUNICATION BETWEEN TWO NATIONS

WITH A LOT IN COMMONProf. Dr Lachezar Georgiev

The documentary fiction ON THE SHORES OF LISBON by the Bulgarian writer Lachezar Georgiev was inspired by the author’s journey to Lisbon. It depicts in a very exciting and original manner his own experience of the rich culture, history and literary heritage of the Portuguese people. The most outstanding landmarks of the

303

Portuguese capital are presented in combination with outlines of the literary contributions of both Portuguese and Bulgarian writers. There is a focus on the literary work of eminent Portuguese fiction writers and a brief historical overview of the most outstanding books and authors who have written about Portugal and also those who have written about Bulgaria.

The book ON THE SHORES OF LISBON starts with a P R O L O G U E: On the Marques de Pombal Square in Lisbon (a brief historical review of the city’s past, interspersed with some curious facts about the life of the famous Portuguese statesman Sebastião José de Carvalho e Melo - Marques de Pombal, all presented with good taste and in a wonderfully readable manner).

The book contains the following chapters:1.One day in the multi-colored, multifarious

Lisbon – with a May Day manifestation, hobos, luxurious boats in the bay of the Tagus river and exuberant football fans.

304

2.About the conquistadores and their monument on the Tagus river bank, about their adventures and tragic stories.

3.The Belem Tower – a monument to the Portuguese explorers from the era of Vasco da Gama and his followers. The 25th of April Bridge and the Statue of Christ overlooking the Tagus river.

4.An overview of Portugal’s literary heritage and printed works.

This chapter provides a brief historical overview of the most outstanding books and authors who have written about Portugal, and also those who have written about Bulgaria. The book presents in a nutshell a number of Portuguese writers from different historical periods. There are references to publicists, playwrights and scholars who have left a mark in the Portuguese cultural and literary heritage. With greater detail and with the plasticity of essay writing Lachesar Georgiev writes about the literary work of Jose Sаrамаgu, Jose  Rodrigues dos Santos,  Fernanda Sоrreno,

305

Маria Теresa Маia Gonzales, Joau Aguiar, Jose Manuel Mendes, Jose Jorge Letria, Luiz Gonzaga Ferreira and some other authors.

5.Along the battlements of Castle of São Jorge (St. George).

6.On literary and other topics in the published works of authors of more recent times and on the bilateral relations between Portugal and Bulgaria. Luiz Gonzaga Ferreira and Marieta Georgieva are presented with their book Bulgaria and Portugal at the Two Ends of Europe /2004/. There is an analysis of Luiz Gonzaga Ferreira’s documentary memoir A Revolution in the East – a Portuguese in Sofia /1997/ and Gualdo Tomarson’s itinerary novel Dreaming Portugal /Bulgarian writer Lyubomir Cholakov/.

7.Historical and geographical research conducted by lecturers from Veliko Tarnovo University of St Cyril and St Methodius on the subject of Portugal. /This chapter presents Prof. Jordan Mitev – a scientific editor and author of the preface to History of Portugal by Jose Hermano

306

Saraiva; the geographical research into Portugal in the books of Ass. Prof. Slavi Dimitrov, Ass. Prof. Vasil Doikov and Prof. Atanas Dermendgiev with their geographical book Portugal. The breath of Lusitania./

8.The spiritual benefactor of Portuguese literature and arts

This is a short overview of the work and contribution of the Calouste Sarkis Gulbenkian Foundation in Lisbon and the support given to the translation of Portuguese books in Bulgaria.

9.Around the Oceanological complex and in Lisbon‘s Oceanarium.

With a flair for the artistic detail Lachesar Georgiev depicts the things which he saw and experienced:

“I have been walking for more than one kilometer along the shore, passing by the exhibition buildings of the complex that was once build for the festivities of Expo ’98. I am watching the gondolas of the gondola lift moving slowly, with a quiet solemnity, some one hundred and fifty

307

– two hundred meters above the water. We reach the gondola station, pay for our tickets and seat ourselves in a separate gondola. There are a few more people behind us. They take their seats, then the thick wire rope quivers and starts slowly lifting the gondolas one after the other. The sunset can be seen from above in all its glory, bathed in blue and green flames, the sunrays with their silvery shimmer, a white cruise ship leaving a wide foamy strip in its wake, the breeze whistling in the windows… High up from the gondola the city looks like an open book whose pages you turn over one after the other and there is always something that you have not seen, or read all the way through.”

Just as it is with novels, the book ON THE SHORES OF LISBON ends with an EPILOGUE in which Lachesar Georgiev writes:

“… It is now time to pack and head back home. I don’t have the time to see all the sights in this amazing city, and only now, as I unfold the map of Lisbon, do I become aware of how many things I have missed.”

308

“…When on the next morning the plane of the Portuguese airlines soared high above Lisbon, and then flew over Barcelona, a huge rainbow appeared in the sky above the Mediterranean sea. It appeared to follow us closely in the final hour of our flight. We were approaching the Rome airport. The pilot was taking his time. The passengers were holding their breath and taking pictures of the beautiful scenery. Then suddenly a second rainbow appeared in the direction of the Eternal city. It arched, bent over the first one, and then red, green and blue overflowed into orange, purple and soft ochre, and the plane did something no one expected – it squeezed between the two rainbows, curved gracefully around them and almost licked the colors with its wing, as if to let us feel them closely in the portholes, and then slowly and somewhat solemnly started descending into Rome airport. As soon as the engines died and the Portuguese air hostesses gave us their broad sunny smiles while the pilot was wishing us a pleasant stay, the passengers started applauding. The

309

Bulgarian lady in the seat next to me whispered “And if this is not a sign from God!”

Along with the very apt artistic and journalistic depictions, Lachesar Georgiev gives in the footnotes dozens of bibliographical quotes and references to printed and electronic sources, which impart scholarly and academic value to his book.

Prof. Lachesar Georgiev is the author of 45 works of fiction, documentaries, scientific books, dozens of published articles, essays, papers, short stories, novelettes and novels. He reads lectures at Veliko Tarnovo University of St Cyril and St Methodius and the University of Library Studies and Information Technologies – Sofia. He is a member of the Union of Scientists in Bulgaria and the Union of Bulgarian Writers.

Contact: Lu4ezargeorgiev@abv.bg

310