ГРАНИЦИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ...

ISSN 2367-7007 IUS ROMANUM I/2015

http://iusromanum.eu Страница 1 от 12

ГРАНИЦИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

И ГРАНИЦИТЕ НА СЪВРЕМЕННА ЕВРОПА

Проф. д-р Хуан Антонио Буено Делгадо Университет в Алкала (UAH) – Испания

Възкачването на Октавиан на власт през 27 г. пр.Хр. предпоставило

не само промяна в политическата система на Рим, изразяваща се в преход

от Република към един нов режим, познат като Принципат поради величе-

ственото провъзгласяване на императора за принцепс и придобиването на

множество други титли и признания, но и една нова концептуализация на

много от институциите. Що се отнася до “limes” – термин, който в Древен

Рим е бил използван за назоваване на пътя, който е минавал между две

съседни имения, и който преди това е имал както комуникационен, така и

военностратегически характер (напр. limes imperii), по времето на Римската

империя той придобил ново измерение, разбиран като граница в смисъла

на видим предел, който бележи пространствените рамки на територията на

държавата във външните ѝ очертания.

Изворите съдържат сведения, които показват юридическото и прак-

тическото използване на териториални граници на Рим:

Inst. 1, 12, 5: Dictum est autem postliminium a limine et post; unde eum, qui ab hostibus captus in fines nostros postea pervenit, postliminio rever-sum recte dicimus. Nam limina sicut in domibus finem quendam faciunt, sic et imperii finem limen esse veteres voluerunt: hinc et limes dictus est, quasi finis quidam et terminus. Ab eo postliminium dictum, quia eodem limine revertebatur, quo amissus fuerat. Sed et qui captus victis hostibus recuperatur, postliminio rediisse existimatur.

Съгласно института на postliminium се смятало, че когато римски

гражданин бил пленен от врага, това обстоятелство, макар да е било приз-

нато от jus gentium, не представлява основание за попадане под робство

(servitus), и в този смисъл на римския гражданин, който се намира в тази

ситуация, се запазват правата, макар и във „висящо“ състояние. Ако той

успеел да се завърне на родна земя или в територията на съюзен на Рим

народ, по силата на ius postliminii тези права се възстановявали, възвръ-



щал се и предишният му юридически статус. Така това е определено в Ди-

гестите:

D. 49.15.5.1(Pomponius libro 37 ad Quintum Mucium) [Postliminii ius competit…] In bello, cum hi, qui nobis hostes sunt, aliquem ex nostris ce-perunt et intra praesidia sua perduxerunt: nam si eodem bello is reversus fuerit, postliminium habet, id est perinde omnia restituuntur ei iura, ac si captus ab hostibus non esset. Antequam in praesidia perducatur hostium, manet civis. Tunc autem reversus intellegitur, si aut ad amicos nostros perveniat aut intra praesidia nostra esse coepit.

В същия смисъл са и някои други текстове:

D. 49.15.12.6 (Tryphoninus libro quatro disputationum) Cetera quae in iu-re sunt, posteaquam postliminio redit pro eo habentur, ac si numquam is-te hostium potitus fuisset.

D. 49.15.19.pr. (Paulus libro 16 ad Sabinum) Postliminium est ius amissae rei recipiendae ab extraneo et in statum pristinum restituendae, inter nos ac liberos populos regesque moribus, legibus constitutum. Nam quod bello amissimus aut etiam citra bellum, hoc si rursus recipiamus, dicimur postliminio recipere. Idque naturali aequitate introductum est, ut qui per iniuriam ab extraneis detinebatur, is, ubi in fines suos redisset, pristinum ius suum reciperet…

D. 49.15.19.3 (Paulus libro 16 ad Sabinum) Postliminio redisse videtur, quum in fines nostros intraverit, sicuti amittitur, ubi fines nostros excessit. Sed et si in civitatem sociam ami-camve aut ad regem socium vel amicum venerit, statim postliminio redis-se videtur, quia ibi primum nomine publico tutus esse incipiat.

Титул 15 на XXXXIX книга от Дигестите на Юстиниан е озаглавен “De

captivis et de postliminio et redemptis ab hostibus”; титул 50 на VІІІ книга на

Юстиниановия Codex е озаглавен “De postliminio et de redemptis ab

hostibus”. Следователно, много са препратките, които можем да отнесем

към тази тема.

От друга страна, ако един римски гражданин е бил съставил завеща-

ние преди да попадне в плен, но починел по време на пленничеството си,

по определение това завещание не би трябвало да има никаква стойност и

никакви правни последици, тъй като робите били лишени от testamenti factio

(завещателна дееспособност). За да се избегне подобна ситуация, чрез

едно разпореждане на Сула, познато като fictio legis Corneliae, се създала

фикцията, че плененият е умрял в момента преди да бъде заловен, т.е. все

още като римски гражданин, като по този начин наследяването ставало

действително. Могат да бъдат представени примери от всяка от частите на



Юстиниановата компилация (Дигести, Институции и Кодекс), които потвър-

ждават това:

D. 49.15.22.pr.( Iulianus libro 62 digestorum) Bona eorum, qui in hostium potestatem pervenerint atque ibi decesserint, sive testamenti factionem habuerint sive non habuerint, ad eos pertinent, ad quos pertinerent, si in potestatem hostium non pervenissent: idemque ius in eadem causa om-nium rerum iubetur esse lege Cornelia, quae futura esset, si hi, de quo-rum hereditatibus et tutelis constituebatur, in hostium potestatem non pervenissent.

Inst. 2.12.5. Eius, qui apud hostes est, testamentum quod ibi fecit non valet, quamvis redierit: sed quod dum in civitate fuerat fecit, sive redierit, valet iure postliminii, sive illic decesserit, valet ex lege Cornelia.

CJ. 8.51 (50), 1 in fine… Nam fictio legis Corneliae, quae legitimos apud hostes defuncto constituit heredes, ad eam quae illic suscepta est non pertinet, quum eo tempore quo captus est diem suum pater obisse exis-timetur.

Във връзка с тази тема може да се добави също, че дълго време ре-

ка Тибър била естествена граница на Рим, и тъй като римски гражданин не

можел да бъде роб на римска земя, за да можела да се извърши продаж-

бата му, например защото бил обявен за неплатежоспособен длъжник, то-

ва трябвало да се осъществи вън от границите на града, т.е да бъде изве-

ден “trans Tiberim”.

Най-вече след епохата на Август римският limes придобива военно-

стратегически характер. Погледнат от тази страна, той представлявал една

защитна линия, образувана по естествен начин от реки, морета, планини,

каньони и пустини или по изкуствен, посредством сложна мрежа от строежи

и укрепления, които се изграждали, за да предпазват римската територия,

предотвратявайки вражеските атаки и проникването на враждебни сили. От

I в. като естествени географски граници на Империята служели: като за-

падна граница на Мавритания, Испания, Галия, Британия и Германия – Ат-

лантическият океан; на север – реките Рейн и Дунав и Черно море; на изток

– самото Черно море, Червено море, р. Ефрат, арабската пустиня и плани-

ните на Армения; южна граница била необятната пустиня Сахара. Що се

отнася до изкуствените граници, по тях се осъществявало интензивно

строителството, за да се допълнят природните граници и защитата, полу-

чавана от тях. По време на Флавиите (69–96 г.) и династията на Антонините

(96–192 г.) се издигнал Хадриановият вал (limes britanicus), както и различ-



ни огради и изкопи в Германия и Реция (limes germanicus). А пък императо-

рите от династията на Северите (193–235 г.) подсилили източните прегради

(limes arabicus) и тези в Северна Африка (limes africanus).

Построили се кули, укрепления, ровове и отделни солидни погранич-

ни стени, които постепенно били съединявани помежду си, за да оформят

една компактна предпазна бариера срещу вражеските атаки, най-вече на

север, в Горна Германия, по протежението на реките Рейн и Дунав, в Ре-

ция. По тези стени, през определена дистанция, се разполагали наблюда-

телни кули, които също оформяли възлови комуникационни позиции и

връзки. Освен това, отново през определено разстояние, били установени

военни гарнизони. Цялата тази инфраструктура била изключително добре

обвързана. Наблюдателниците, поставени на стратегически места (речни

плитчини, извори, кръстопътища и т.н.), поддържали помежду си визуален

контакт, за да улеснят така системата от знаци и сигнали, посредством кои-

то можело да се комуникира от няколко километра разстояние. От вътреш-

ната страна на границата се правели пътища за разполагане и придвижва-

не на войските. От друга страна, изграждането и запазването на цялата

тази инфраструктура поддържало заетостта на войниците, но и демонстри-

рало военното присъствие в региона.

След изграждането на кулите често се построявал проход, през кой-

то можело да се прекоси защитната бариера, т.е. чрез който limes-ът оста-

вал отворен за преминаване. Това било от изключително значение, тъй

като кулите имали не само функцията на погранични постове, но се използ-

вали и като места за контрол на лицата и на превозваните стоки през гра-

ницата, като по този начин се контролирал трафикът и търговските отно-

шения. Намирайки се на географските предели на Империята, т.е. на гра-

ниците ѝ, било обичайно около тях да се настаняват пътници и търговци от

различни краища на държавата, семействата и близките на разположените

там войници и пр. Дори се създавали населени места, където хората мо-

жели да работят и живеят, да обменят стоки и знания, превръщайки се по

този начин в центрове за търговски и културен обмен. Всички граници могат

да се разглеждат в два аспекта – те могат да бъдат точки на конфликт и

военни действия, но и места, в които се установява равновесие, съжителс-

тво и обмен.



Най-важните граници на Римската империя (limes) били:

Limes germanicus, още известен като германо-рецийски limes, който

минавал от устието на Рейн при Северно море до околностите на Ратисбо-

на (Регенсбург) на р. Дунав, бил с дължина над 550 км. По протежението му

били разположени повече от 60 крепости и около 900 наблюдателни кули.

Той се разделял на три участъка: най-северен, наречен долен limes

germanicus или още рейнски limes, който опасвал долината на р. Рейн от

устието ѝ до планинската зона Рейнброл (Rheinbrohl); горен limes

germanicus, който се простирал от планините Таунус (в Рейнброл), през

равнината на р. Майн, до Лорх, където започвала провинция Реция, с дъл-

жина 330 км; limes rhaeticus, който минавал между Лорх и Айнинг (около 220

км), т.е. откъдето завършва самият limes germanicus, следвайки паралелно

курса на р. Дунав, пресичайки я в някои точки. Този limes се допълвал от

дакийския limes, който достигал до бреговете на Черно море и се състоял

от три паралелни бариери, разделени от няколко километра помежду си:

limes alutanus на север от р. Дунав, вклинен в римските провинции Дакия и

Панония; limes transalutanus при Долен Дунав; и limes moesiae, който до-

пълвал границата между Дунав и Черно море. По всички тях също се стро-

ели крепости и наблюдателници.

Считан за най-северен limes на Римската империя е limes britanicus,

който се разделя на два участъка: т.нар. Адрианов вал, построен по време

на император Адриан и простиращ се на приблизително 120 км от източния

до западния бряг на провинцията Британия, между днешните Англия и

Шотландия, който представлявал важна защитна линия, по която били раз-

положени 14 крепости и 80 наблюдателни пункта; и Антонинов вал, издиг-

нат на 150 км на север от Адриановия.

Източната граница на Римската империя бил limes arabicus. Първи

прояви във връзка със стената като римска граница датират от I в. пр.Хр.,

въпреки че император Траян бил основният инициатор на укрепването и

разширяването ѝ през 106 г., удължавайки я до бреговете на Червено море

(на юг от Палестина) и възстановявайки в периода 111–114 г. познатия като

Via Trajana Nova път, възползвайки се до голяма степен от известния като

„Пътят на кралете“ или „Кралският път“ – изключително важен и древен

търговски маршрут със стратегическо и комуникационно значение, по който



се изградили редица крепости за защитата му, както и като пунктове за кон-

трол и наблюдение. Общата дължина на тази бариера наближавала

1 500 км – от Червено море до северната част на Сирия. Предвид значени-

ето на тази структура, император Диоклециан заповядал строежа на нови

укрепления и наблюдателни кули. И дори до византийската епоха продъл-

жил интересът да се поддържа активен този път, с което се нагърбил импе-

ратор Юстиниан I.

Завладяването на Северна Африка се въплъщавало в limes

africanus, който обхващал общо 4 000 км граница, която се простирала от

Атлантическия океан до Червено море. Строежът му започнал през 146 г.

пр.Хр., непосредствено след третата пуническа война, строежът му бил

подсилен по времето на Август, Адриан продължил строителството му и

най-накрая бил финализиран от Септимий Север, завършвайки по този на-

чин и голямата римска експанзия в Африка.

Limes изпълнявал различни функции, както се убедихме: да маркира

границата на територията, да предпазва гражданите, като средство за ко-

муникация и обмен, но също така и като физическа бариера. Освен това

вдъхвал у войниците усещане за защита и сигурност, карал ги да се чувст-

ват непобедими или поне превъзхождащи врага, който нападал без да мо-

же да разчита на подобна опора. Истинските пазители били не самите зи-

дове, а легионите. Стените не били непреодолими, както станало ясно от

последователни вражески набези, но представлявали физическо и психо-

логическо затруднение пред нападенията и спомагали за по-добрата защи-

та на територията. Изоставянето им довело първо до варварски нашест-

вия, а впоследствие – и до мюсюлманската експанзия.

Важно е още да се изтъкне, че limes не изпълнявал ролята само на

материална и географска граница, но също така и на политическа. Поняти-

ето „граница“ е многозначително – можем да говорим още за културни, ико-

номически, юридически, религиозни, езикови и др. негови измерения. Така

например обменът на стоки посредством пограничните проходи подпомог-

нал развитието на търговията, което довело до установяване на връзки с

различни народи отвъд границата. Търговски отношения допринесли за

дипломатически отношения, което пък довело до създаването на система



от съюзи и договори на Рим с други държави, които им станали съюзници и

взаимно се задължили да се бранят една друга.

Същото може да се каже и за религията – другата невидима граница,

обща за цялата римска територия, където била призната свободата на ве-

роизповедание още преди създаването на християнството, а по-късно, с

издаването на Солунския едикт през 380 г., именно християнството се пре-

върнало в единствената официална и всеобща за всички граждани на Им-

перията религия.

Подобна роля изпълнявал и езикът, най-вече в западната част на

Империята, където се говорел латински. В продължение на векове той се

ползвал в Рим за разпространяване на познание и като способ за предава-

не на идеи.

Същото се отнася и до правото. Limes отбелязвал и юрисдикционна-

та граница на Рим. В рамките на римската територия се развила една без-

прецедентна правна система, която е надхвърлила всички епохи и е надви-

ла превратностите, на които е била подложена, прескачайки времевата ба-

риера до такава степен, че да служи за модел на огромна част от евро-

пейските правни системи, които се основават на римското право.

Всички тези невидими граници оформяли интелектуалната бариера,

която отличавала римската от останалите цивилизации, една разделителна

линия между културите, която бележела не само географската действител-

ност, но също така и социално-културната реалност, която определяла са-

мата идентичност на римския народ.

След окончателното падане на Западната Римска империя през

476 г., когато последният римски император – Ромул Августул, бил свален

от Одоакър, крал на херулите, започнал бавен процес на разпад. От импе-

ратор Юстиниан I (527–565 г.) и до днес са били правени различни опити за

възстановяване на Империята или за обединяване на територията ѝ, всич-

ките вдъхновени от Римската империя. Такава изглежда е била и общата

идея на т.нар. „Бащи на Европа“: Конрад Аденауер (1876–1967 г.), Алчиде

де Гаспери (1881–1954 г.), Робер Шуман (1886–1963 г.) и Жан Моне (1889–

1978 г.), чиито теории, базирани на икономическата интеграция и развитие-

то на общи политики, довели до създаването на различни наднационални

организации, оформени в Римските договори от 25 март 1957 г., с които се



създава Европейската икономическа общност (която, какво съвпадение на

съдбата! също е създадена в Рим), предхождащи подписания на 7 февруа-

ри 1992 г. в Маастрихт договор, който дефинитивно слага началото на Ев-

ропейския съюз. Мечтаният обединителен проект става действителност:

Европейски съюз с близо 500 милиона жители и брутен вътрешен продукт,

подобен на този на САЩ. Ако добавим към това, както е било сторено по

време на римското господство, и Турция (въпрос, който не е лишен от по-

лемика), Европа би се превърнала във водеща световна сила от най-висок

ранг.

Договорът от Маастрихт (наричан също Договор за Европейски съюз)

влезе в сила на 1 ноември 1993 г. В известна степен той допълва споразу-

мението, подписано преди това, на 14 юни 1985 г., в малкото люксембург-

ско селце Шенген (близо до границата на Франция и Германия), и по-

твърдено от допълнително споразумение за прилагането му от 19 юни

1990 г. Това на свой ред дава възможност Шенгенското споразумение да се

прилага в пълен обем от 26 март 1995 г. Договорът от 1985 г. отрази стре-

межа към установяване на едно европейско пространство без вътрешни

граници, което да гарантира свободното движение на лица, стоки и услуги,

и в което да се прилага обща политика по отношение на визите, даването

на убежище, политическото и съдебно сътрудничество и т.н. (т.нар. Шен-

генската информационна система (SIS) и обменът на информация между

европейските агенции Frontex, Europol и Eurojust).

Шенгенската зона е съставена от 26 държави; 22 от тях са от държа-

вите членки на ЕС (не са включени Обединеното кралство, Ирландия, Ки-

пър, България, Румъния и Хърватия) и 4 са извън Общността (Исландия,

Лихтенщайн, Норвегия и Швейцария, макар че на 9 февруари 2014 г.

Швейцария гласува на референдум ограничаване на достъпа до територи-

ята ѝ за гражданите на ЕС, което може да доведе до напускане на шенгенс-

кото пространство). Така двадесет и шестте държави, формиращи шенген-

ската зона, са: Германия, Австрия, Белгия, Дания, Словакия, Словения, Ис-

пания, Естония, Финландия, Франция, Гърция, Холандия, Унгария, Италия,

Литва, Латвия, Люксембург, Малта, Полша, Португалия, Чехия и Швеция,

съответно нечленуващите в ЕС Исландия, Лихтенщайн, Норвегия и Швей-

цария. Споразумението се прилага частично от България, Румъния и Ки-



пър. Обединеното кралство и Ирландия сътрудничат частично, но без да

затварят границите си, което означава че гражданите на ЕС могат да вли-

зат на тяхна територия без паспорт. Тези две държави също така участват

в полицейското и съдебно сътрудничество, както и в борбата против нарко-

тиците.

По изключение, Европейската комисия позволява граничният кон-

трол да се възстановява в определени случаи, така че временно да се сус-

пендира прилагането на Шенгенското споразумение едностранно при необ-

ходимост, по време на отбелязването на събития, които могат да разстроят

обществения ред, или при съществуващ очевиден риск за сигурността на

гражданите.

Видно от настоящото изложение, идеята за Обединена Европа се е

появила като необходимост от търсенето на световен мир, най-вече след

двете световни войни, зародили се на европейския континент и оставили го

опустошен след себе си. Още от зараждането си Европа е нещо повече от

едно географско пространство. Тя е една културна идентичност, чиито ус-

тои лежат в духовните ценности. Понастоящем основите, които оправдават

европейското обединение и нейната идентичност, трябва да се извлекат от

патримониума на общи ценности, които историята е утвърдила като инте-

гративни елементи на самия Европейски съюз (географското положение,

езикът, римското право, религията и пр.), а не да се базират единствено на

икономически аспекти.

Като pax romana или pax augusta е познат периодът от управлението

на Октавиан Август (27 г. пр.Хр.) до династията на Северите (193–235 г.),

който също се е родил от необходимостта да се сложи край на продължи-

телните междуособни войни, довели Римската република до фатална ико-

номическа, социална и политическа криза и последващия ѝ разпад и уста-

новяване на имперски режим – режим, който, веднъж утвърден, предпоста-

вил най-блестящата епоха в историята на Рим, както и един дълъг период

на мир и благополучие за всички граждани и народи, зависими от него.

Постоянни са били усилията да се изгради или поддържа едно общо

пространство, наподобяващо Римската империя – още от самите опити на

византийския император Юстиниан I за възстановяване, та чак до учредя-

ването на Европейския съюз. Последиците до този момент се изразяват в



едно общо икономическо пространство (ЕС), което разполага с политиче-

ски, юридически и икономически наднационални институции (Парламент,

Комисия, Европейска централна банка, Европейски съд и Съд за правата

на човека и др.), и едно пространство без вътрешни граници, възникнало

като резултат от Шенгенското споразумение от 1985 г., но за което има ус-

тановени общи външни граници по отношение на съставящите го държави,

по подобие на римския limes.

Европейският съюз не преследва същите цели като Римската импе-

рия – времената са други и главните действащи лица са различни. Въпреки

това, има определени аспекти, които свързват тези две могъщи сили, кои-

то, макар и времево отдалечени една от друга, са много близки по своята

същност. Това се отнася в най-голяма степен за правните системи на много

от държавите членки и съседки помежду си, които са основани на римските

принципи и институции. В Европа цари религиозна толерантност, както е

било в Рим преди установяването на християнството за държавна религия.

Езици с латински корени се използват както в комуникацията между хората

от някои от съставящите държави членки, така и като официални за инсти-

туциите. И съвсем не на последно място в това изброяване има съвпаде-

ние и по отношение на територията. Границите на Обединена Европа в

значителна част съвпадат тази на Рим, макар и територията на Европа да е

изместена и да включва земи и народи и на север, докато Римската импе-

рия е включвала територии от Азия и Северна Африка. Идеята за обедине-

но икономическо, социално, политическо и правно пространство обаче ос-

тава една и съща.



Библиография

ABEL, F. M. Géographie de la Palestine. Vol. II: Géographie politique. Les villes. Paris, 1938

BAATZ, B. Der Römische Limes. Archäologische Ausflüge zwischen Rhein und Donau. Berlin, 2000

BIRLET, E., DOBSON, B. and JARRETT, M. Roman frontier Studies [beeing the] Eighth International Congress of Limesforschumg. Cardiff, 1974

BRUGI, B. L’ambitus e il paries communis nella storia en el sistema del diritto romano. – RISG, Vol. 4, 1887

DANIELS, C. Africa, en Il mondo di Roma imperiale: la formazione. Bari, 1989

D'ORS, A. Postliminium in pace. – En: Revista de la Facultad de Derecho de Madrid, 1942, p. 200 ss.

FERRILL, A. La caída del Imperio Romano. Madrid, 1998

FINZI, C. Ai confini del mondo. Roma, 1979

FISCHER, T. Die Römer in Deutschland. Stuttgart, 1999

FOUCHER, M. L’invention des frontières. Paris, 1987

FRONTINO. Strategemata, I, 3.10

FUENTESECA, P. Origen y perfiles clásicos del «postliminium». – En: Anuario de Historia del Derecho español, 1951) p. 224 ss.

GUICHON, M. Towers on the Limes Palaestinae. – En: Congrès International d’Études sur les frontières Romaines, 9, Mamaïa, 1972

HUMBERT, G. S. V. “Ambitus” en DS, 1.1. (1873). Paris, 1877. Graz, Austria, 1969, p. 223 ss.

IMPALLOMENI, G. In tema di strade vicinali. – En: Scritti di diritto romano e tra-dizione romanistica, Padova, 1996, p. 541–560

JACOBI, H. Der obergermanisch-raetische Limes des Römerreiches (Hrsg. Ernst Fabricius, Friedrich Hettner, Oscar von Sarwey): Abteilung B, Band II, 1. Kastell Nr. 11. Saalburg, 1937

JIMENEZ SALCEDO, M. C. El régimen jurídico de las relaciones de vecindad en Derecho Romano. Córdoba, 1999

JOHNSON, A. Römische Kastelle des 1. und 2. Jahrhunderts n. Chr. in Britanni-en und in den germanischen Provinzen des Römerreiches. Mainz, 1987. (Kultur-geschichte der antiken Welt, Bd. 37)

KLEE, M. Der Limes zwischen Rhein und Main. Stuttgart, 1989

KLEE, M. Grenzen des Imperiums: Leben am römischen Limes. Stuttgart, 2006

MENESES, G. Las técnicas y las construcciones en la ingeniería romana, Ac-tas del V Congreso de las Obras Públicas Romanas. Madrid, 2010

MORILLO CERDAN, A. Arqueología militar romana en Hispania. Madrid, 2003



MORILLO CERDÁN, A. Limes imperii: la frontera del Imperio. – En: Desperta Ferro Ed. Revista de Historia Militar y Política, no. 11: El Imperio romano de Tra-jano a Marco Aurelio. Madrid, 2012

MORILLO CERDAN, A. Limes XX: Estudios sobre la frontera romana (Roman frontier studies). Madrid, 2009

MOSCHEK, W. Der Limes: Grenze des Imperium Romanum. Darmstadt, 2010

MOUTERDE, R. et POIDEBARD, A. Le Limes de Chalcis, organisation de la Steppe en Haute Syrie romaine. Bibliothèque archéologique et historique. Vol. XXXVIII. Paris, 1945

NICOLET, C. L’inventaire du monde: géographie et politique aux origines de l’Empire Romain. Paris, 1988

PLANCK, D. und THIEL, A. Das Limes-Lexikon: Roms Grenzen von A bis Z. 2009

PONTE, V. Régimen jurídico de las vías públicas en Derecho Romano. Madrid, 2007

PROCOPIO, De Aedificiis, IV, 4.1

RATZINGER, J. Europa, política y religión Conferencia pronunciada el 28 de noviembre de 2000 por el entonces Cardenal Ratzinger, con ocasión del ciclo “Conversaciones sobre Europa”, que tuvo lugar en la Delegación de Baviera en Berlín. Pulicada, entre otros medios. – Nueva Revista de Política, Cultura y Arte, no. 73 (enero-febrero 2001): www.nuevarevista.com

TACITO, Annales, I, 11

SCHALLMAYER, E. Der Limes: Geschichte einer Grenze. München, 2006

SPIELMANN, C. Limes Romanus, Roman. Wernigerode, 1912

THIEL, A. Wege am Limes: 55 Ausflüge in die Römerzeit. 2005

VECTING, W. G. Domaine public et “res extra commercium”. Paris, 1947

WHITTAKER, C. R. Frontiers of the Roman Empire: A Social and Economic Study. Baltimore, John Hopkins University, 1994

WOOLLISCROFT, D. I. Roman Military Signalling. Stroud and Charleston. Tem-pus Publishing, 2001

ГРАНИЦИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ...

Documents

Transcript of ГРАНИЦИТЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ...