УНИВЕРСИТЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО И СВЕТОВНО СТОПАНСТВО

ИЗДАТЕЛСКИ КОМПЛЕКС УНСС_

4София, 201

проф. д-р Никола Филчев

НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

2

Профессор д-р Никола Филчев

УГОЛОВНОЕ ПРАВО ТЕОРЕТИЧЕСКИЕ ВОПРОСЫ И СУДЕБНАЯ ПРАКТИКА

Professor Dr Nikola Filchev

CRIMINAL LAW THEORETICAL ISSUES AND JURISPRUDENCE

Книгата се дели на две части. Първата част е посветена на теоретични въпроси

на наказателното право. Акцентира се върху двата основни проблема, които стоят пред законодателя при наказателното нормотворчество – криминализация на деяни-ята и диференциация на наказателната отговорност. Във втората част се разглеждат някои по-важни понятия на наказателното право.

Теоретичните положения се поясняват посредством принципни решения на Вър-ховния касационен съд по наказателни дела. Изложението тук е популярно. Целта е да се въведат студентите в наказателното право и да се улеснят при изучаването му. Анализира се и съдебната практика относно съучастието в престъпление като най-сложен институт на наказателното право.

Всички права са запазени! Не се разрешават копиране, възпроизвеждане и разпространение на книги или на части от тях по какъвто и да е начин без писменото разрешение на Издателския комплекс – УНСС. Авторът носи пълна отговорност за оригиналността на произведението, както и за грешки, допуснати по негова вина. © НИКОЛА ФИЛЧЕВ БОРИСОВ ИЗДАТЕЛСКИ КОМПЛЕКС – УНСС Изп. директор: Веселин Ангелов, тел. 81-95-251 Зам. изп. директор: Стефан Власев, тел. 81-95-551 Гл. редактор: Лилия Даскалова, тел. 81-95-564 УНИВЕРСИТЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО И СВЕТОВНО СТОПАНСТВО София, Студентски град "Христо Ботев"

3

Съдържание

Увод .................................................................................................................................... 9

Част първа ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО ............................ 15

§ 1. Обществена опасност на деянието .................................................................... 15 § 2. Състав на престъплението .................................................................................. 21 § 3. Способ (форма) на извършване на престъплението ........................................ 28 § 4. Криминализация на деянията ............................................................................ 39 § 5. Диференциация на наказателната отговорност ................................................ 48 § 6. Цели и тежест на наказанието............................................................................ 68 § 7. Престъпно бездействие – допустителство на престъпление .......................... 76 § 8. Организираната престъпност и наказателният закон ..................................... 85

Част втора ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА ........................................................................................... 92

§ 9. Основни понятия на наказателното право ........................................................ 92 1. Наказателно право .......................................................................................... 92

1.1. Престъпление и наказание ..................................................................... 92 1.2. Наказателно правоотношение. .............................................................. 92 1.3. Разграничeние ......................................................................................... 92

2. Наказателен закон ........................................................................................... 93 2.1. Източници на наказателноправните норми .......................................... 93 2.2. Видове и структура на наказателноправните норми ........................... 90 2.3. Обратно действие на наказателноправните норми .............................. 90 2.4. Функции на наказателния закон ............................................................ 94

3. Субект на престъплението ............................................................................. 94 3.1. Понятие .................................................................................................... 94 3.2. Вменяемост. ............................................................................................ 94 3.3. Невменяемост .......................................................................................... 94 3.4. Малолетни и непълнолетни лица. ......................................................... 97

4. Обща характеристика на престъплението .................................................... 97 4.1. Общо понятие за престъплението ......................................................... 97 4.2. Обект и предмет на престъплението. .................................................... 97 4.3. Състав на престъплението. .................................................................... 98

4

5. Престъплението като деяние ......................................................................... 98 5.1. Видове деяния ......................................................................................... 99 5.2. Общественоопасни последици. ............................................................. 99 5.3. Причинна връзка ..................................................................................... 99

6. Обществена опасност на деянието .............................................................. 102 7. Противоправност на престъпното деяние .................................................. 103 8. Обстоятелства, които изключват обществената опасност на деянието ................................................................................... 103 8.1. Неизбежна отбрана ............................................................................... 103 8.2. Крайна необходимост. .......................................................................... 110 8.3. Задържане на престъпник .................................................................... 110

9. Вина ................................................................................................................ 115 9.1. Понятие .................................................................................................. 115 9.2. Умисъл ................................................................................................... 118 9.3. Непредпазливост ................................................................................... 122

10. Обстоятелства, които изключват вината .................................................. 123 10.1. Грешка ................................................................................................ 123 10.2. Случайно деяние ................................................................................ 124

11. Стадии на престъплението ......................................................................... 127 11.1. Приготовление към престъпление ................................................... 127 11.2. Опит към престъпление .................................................................... 128

12. Съучастие в престъпление ......................................................................... 132 12.1. Понятие. .............................................................................................. 132 12.2. Извършителство и съизвършителство. ............................................ 133 12.3. Съучастие в собствен смисъл ........................................................... 136 12.4. Наказателна отговорност на съучастниците ................................... 137

13. Множество престъпления .......................................................................... 137 13.1. Сложни престъпления. ...................................................................... 138 13.2. Съвкупност от престъпления ............................................................ 138 13.3. Рецидив ............................................................................................... 139

14. Обща характеристика на наказанието ....................................................... 141 14.1. Понятие ............................................................................................... 141 14.2. Принципи на наказанието ................................................................. 141 14.3. Цели на наказанието .......................................................................... 142

15. Система на наказанията.............................................................................. 146 15.1. Видове наказания ............................................................................... 146 15.2. Отнемане в полза на държавата на средството и предмета на престъплението .................................................................. 146

5

16. Определяне на наказанието ....................................................................... 147 16.1. Принцип на законността ................................................................... 147 16.2. Принцип на индивидуализацията .................................................... 147 16.3. Изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства ...... 147

17. Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание ......................... 150 17.1. Условно осъждане ............................................................................. 150 17.2. Помилване .......................................................................................... 150

18. Освобождаване от наказателна отговорност ............................................ 150 19. Погасяване на наказателното преследване ............................................... 150 20. Реабилитация ............................................................................................... 151 21. Обяснение на някои думи .......................................................................... 153

21.1. Длъжностно лице ............................................................................... 153 21.2. Особено тежък случай ....................................................................... 154 21.3. Маловажен случай ............................................................................. 155

22. Система на Особената част на Наказателния кодекс .............................. 156 23. Престъпления против републиката ........................................................... 156 24. Престъпления против личността ............................................................... 157

24.1. Убийство ............................................................................................. 157 24.2. Изнасилване ....................................................................................... 170 24.3. Обида .................................................................................................. 171 24.4. Клевета ................................................................................................ 171

25. Престъпления против собствеността ........................................................ 172 25.1. Кражба ................................................................................................ 172 25.2. Грабеж ................................................................................................. 175 25.3. Обсебване ........................................................................................... 179 25.4. Длъжностно присвояване .................................................................. 180 25.5. Измама ................................................................................................ 180 25.6. Документна измама ........................................................................... 181 25.7. Изнудване ........................................................................................... 182

§ 10. Анализ на съдебната практика относно съучастието в престъпление ................................................................................................ 184

§ 11. Квалификация на престъпления, извършени "от две или повече лица" ................................................................................ 197

6

7

Содержание

Введение ............................................................................................................................ 9

Част первая ТЕОРЕТИЧЕСКИЕ ВОПРОСЫ УГОЛОВНОГО ПРАВА .......................................... 15

§ 1. Общественная опасность деяния ....................................................................... 15 § 2. Состав преступления .......................................................................................... 21 § 3. Способ (форма) совершения преступления ...................................................... 28 § 4. Криминализация деяний ..................................................................................... 39 § 5. Дифференциация уголовной ответственности ................................................. 48 § 6. Цели и тяжест наказания .................................................................................... 68 § 7. Преступное бездействие – попустительство преступления ............................ 76 § 8. Организованная преступность и уголовный закон .......................................... 85

Част вторая ОСНОВНЫЕ ПОНЯТИЯ УГОЛОВНОГО ПРАВА И СУДЕБНАЯ ПРАКТИКА ........................................................................................... 92

§ 9. Основные понятия уголовного права ................................................................ 92 § 10. Анализ судебной практики относительно соучастия

в преступлении ................................................................................................ 184 § 11. Квалификация преступлений, совершенных

"двумя или более лицами" ............................................................................. 197

8

Contents

Introduction ....................................................................................................................... 9

Part One THEORETICAL ISSUES OF CRIMINAL LAW ............................................................ 15

§ 1. Public Danger of an Act ........................................................................................ 15 § 2. Corpus Delicti ....................................................................................................... 21 § 3. Method of Committing a Crime ............................................................................ 28 § 4. Criminalisation of Acts ......................................................................................... 39 § 5. Differentiation of Criminal Liability ..................................................................... 48 § 6. Aims and Gravity of the Punishment .................................................................... 68 § 7. Criminal Omission – Consent and Connivance to a Crime .................................. 76 § 8. Organised Crime and the Criminal Law ............................................................... 85

Part Two KEY NOTIONS OF CRIMINAL LAW AND JURISPRUDENCE ................................. 92

§ 9. Key Notions of Criminal Law ............................................................................... 92 § 10. Case Law Studies Concerning Complisity in a Crime ...................................... 184 § 11. Qualification of Crimes Committed by "Two or More Persons" ...................... 197

9

Увод

Преходът от централизирана държавна икономика и авторитарно политичес-ко управление към пазарно стопанство и демокрация съставлява по същество социална революция. Този преход се характеризира със смяна на производстве-ните отношения, основани на обществена собственост върху средствата за про-изводство. При прехода в България обществената (държавната и кооперативна-та) собственост се замени с частна собственост. Държавното имущество се при-ватизира и премина в ръцете на малка група хора. Обществото се раздели на бедни и богати. Смяната на икономическия базис (материалните отношения) доведе до промяна и на надстройката (идеологическите отношения). Всички елементи на надстройката: а) идеите – политически, правни, нравствени, фило-софски и т.н.; б) съответстващите на тях идеологически отношения; в) учреж-денията и организациите – политически (държавата, партиите), правни (съдеб-ните органи) и т.н., претърпяха изменения и продължават да се променят. В периода на преход единната държавна собственост се разпредели между

редица физически и юридически лица. Това доведе до преразпределяне и на политическата власт между множество субекти. По силата на принципа за раз-деление на властите държавната власт у нас се раздели на законодателна, из-пълнителна и съдебна (чл. 8 от Конституцията). По-нататък управляващите партии продължават да преразпределят властта между държавните органи в зависимост от конюнктурните си интереси, посредством промяна на законода-телството. Преходът у нас породи редица положителни последици: по-ефективно уп-

равление на собствеността, засилване на стопанската инициатива, демократиза-ция на общественополитическия живот, увеличаване свободата на личността. Заедно с това преходът има и отрицателни страни: отслабване на социално-правния контрол и нарастване на престъпността.

1. Престъпността не е вечно и неизменно явление, еднакво за всички времена и народи. Тя се променя с хода на историята през различните епохи. Съдържа-нието и формите на престъпността се определят в крайна сметка от обществено-икономическите условия. Но от волята на законодателя зависи, до известна сте-пен, кои деяния ще бъдат обявени за престъпни. Законодателят създава наказа-телния закон, като отразява обективните обществени потребности, но като от-чита също и интересите на управляващата класа. Исторически дълго време на-казателният закон се е създавал емпирично. При това значителна роля са играли интуицията и правната традиция. Днес е назряла нуждата от научен подход при наказателното законотворчество. Бурният ръст на престъпността, отслабването на социално-правния контрол, динамиката на обществените отношения в усло-

10

вията на преход изискват теоретичен инструмент, който ще позволи на законо-дателя да взема правилните, научнообосновани решения при законотворчество-то. Качеството на наказателния закон е предпоставка за ефективността на нака-зателното правосъдие. Два са основните проблеми, пред които се изправя зако-нодателят, когато създава наказателния закон. Първо, да определи кръга на престъпленията, т.е. да проведе границата между престъпното и непрестъпното поведение. За целта е необходима теория на криминализацията на деянията. Тя обаче не е достатъчна. Вътре в рамките на престъпното поведение е нужно да се диференцират престъпленията и отговорността за тях. Следователно кримина-лизацията на деянията и диференциацията на наказателната отговорност са двата основни проблема на наказателното законотворчество. Когато се решават те, трябва да се излиза от следното принципно положение. Правото е отражение на факта. Наказателноправната норма отразява типичното разпространено об-щественоопасно поведение. Наказателният закон закрепва обективни общест-вени потребности, но пречупени през съзнанието на законодателя. Ролята на съзнанието не се ограничава само до пасивно отразяване на обективната дейст-вителност. Съзнанието не само и не просто отразява обществените нужди (поз-навателна функция), но играе и активна роля (оценъчно-регулираща функция) в нормотворческия процес. Наказателноправната норма е специфична форма на отражение на обществената действителност. Тя е плод от единната познавател-на, оценъчна и регулираща дейност на законодателя.

2. Престъплението е сложно явление, което има социална, юридическа и пси-хическа страна. Поради това то може да бъде изучено само чрез комплексен подход, като се привлекат възможностите на различни науки. Основните мето-ди за изследване на социално-правните явления са два: социален и юридически. Формалният, юридическият подход изучава правните норми, т.е. догмите (дъл-жимото), а не реалното поведение (съществуващото). Посредством юридичес-кия анализ се установяват признаците на различните престъпления, предвидени в закона; разкрива се съотношението между съответните норми на наказателния закон. При юридическия подход се използват общоприетите методи на тълку-ване на правото, правилата на формалната логика, сравнително-правния анализ и др. Юридическият аспект обаче не позволява да се види материалната соци-ална същност на престъпното явление. Формалният юридически анализ не дава отговор на въпросите: � защо законодателят е закрепил определени факти (деяния) в закона; � какви социални задачи възлага той на съответните норми; � какви са механизмът на тяхното действие и социалният ефект от прилага-нето на нормите.

За да изясним поставените въпроси, трябва да излезем извън рамките на пра-вото и да открием социалните причини, които пораждат законовите правила и определят тяхното съдържание. С други думи, за да изучим престъплението

11

като социално-правно явление, трябва да тръгнем от социалните факти по пътя, който води към тяхното абстрактно изражение в закона – юридическите норми. Така ще открием основанието за създаване на наказателноправните норми и техните социални функции. Този подход, който изучава общественото битие на правните норми, е социален (социологически). Социалният подход при изслед-ване на "престъплението" означава да се разкрият: първо, социалната обуслове-ност на нормите, които обявяват дадени деяния за престъпления; второ, функ-циите и механизмът на социално действие на тези норми; трето, ефективността от прилагане на наказателните норми. Днес е назряла нуждата от комплексен подход при изследване на наказател-

ноправните явления. Само съчетаването на юридическия със социалния анализ позволява да се разкрие диалектическото единство от юридическа форма и ней-ното обществено съдържание1.

3. Безспорно е, че наказателният закон е социално обусловен. Той отразява обективните обществени потребности и субективните интереси на управлява-щата класа. Това принципно положение е ключ за разбиране на наказателното законотворчество – както на криминализацията на деянията, така и на диферен-циацията на наказателната отговорност. Но проблемът възниква, когато трябва да се "преведат" на юридически език съществуващите икономически потреб-ности и политически изисквания. Какъв е механизмът, чрез който обществените интереси се превръщат в наказателноправни норми? От какви принципи и кри-терии се ръководи законодателят, когато криминализира деянията и след това диференцира отговорността за тези престъпления, т.е. когато създава нови на-казателноправни норми? Създаването на наказателноправните норми минава логически през следните

етапи: а) изучаване на обективните икономически и политически закономер-ности на общественото развитие; б) изучаване на състоянието, динамиката, структурата и тенденциите на престъпността; в) определяне на конкретните цели в борбата срещу престъпността, т.е. насоките на наказателната политика; г) избор на средствата, в т.ч. и наказателноправни, за постигане на поставените цели; д) анализ на ефективността на различните наказателноправни мерки и подбиране на най-подходящите от тях; е) изразяване на волята на законодателя в конкретни юридически правила; ж) съобразяване на издадените разпоредби с вътрешните закономерности на правната система.

4. "Криминализация на деянията" и "диференциация на наказателната отго-ворност" са сравнително нови понятия на наказателноправната наука. Тяхната поява е свързана с усилията да се създаде теория на наказателното законо- творчество, т.е. – теоретичен модел (система от принципи, критерии и поняти-ен апарат), който позволява на законодателя да взема научнообосновани реше-ния при нормотворчеството. Този теоретичен модел следва да се прилага от

1 Херцензон, А. А. Уголовное право и социология. М., 1970, с. 5, с. 39.

12

законодателя винаги, когато създава наказателни норми. Научният подход е гаранция за адекватно отразяване на общественоопасното поведение в състава на престъплението и за установяване на справедливо наказание в санкцията на наказателноправната норма.

5. В условията на преход престъпността бурно нарасна. Характерът ѝ се промени съществено. Развиха се организираната престъпност (незаконен тра-фик на наркотици, оръжие и хора, крупни финансови измами, изпиране на пари, и т.н.) и тероризмът. Организираният престъпен свят влияе върху всички сфери на обществения живот – както върху икономиката, така и върху политическите решения. В същото време социално-правният контрол изостана от развитието на престъпността. Наказателното правосъдие e в криза. Процедурата за наказ-ване на престъпниците е сложна и бавна. Корупционният натиск върху право-защитните органи се засилва. Големите босове на престъпния свят остават не-досегаеми за правосъдието. Необходимо е да се засили социално-правният контрол, като се повиши

ефективността на наказателното правосъдие. Възниква въпросът коя от двете ценности да се предпочете – обществената нужда от ефикасен контрол върху престъпността или индивидуалните права на човека. Защото всеки контрол е свързан с известно ограничаване на човешките права. Проблемът е да се намери балансът между защитата на личните права (свободата на индивида) и защитата на обществото от престъпността чрез засилване на контрола (в частност – на наказателното правосъдие). Обществото като че ли е изправено пред избора – "държава на мафията" (където престъпността е висока поради слабия социален контрол) или "държава на Мусолини" (където престъпността е ниска, но конт-ролът върху живота на хората е тотален). Европейската конвенция за правата на човека, приета от Съвета на Европа

през 1950 г., постави ново начало. Тя има за цел да защити личността от огра-ниченията и посегателствата на държавата. Конвенцията извежда на преден план индивидуалните права на личността като висша ценност. По силата на Конвенцията наказателната процедура трябва да предвижда максимални гаран-ции за правото на защита на обвиняемия, срещу злоупотреби на държавните органи. Но организираният престъпен свят също ограничава правата на гражда-ните и установява диктатура върху обществото. Тази криминална диктатура е не по-малко опасна от политическата диктатура на тоталитарната държава. Следователно обстоятелствата днес изискват да се засили социалният контрол върху престъпността. Все пак Европейската конвенция за правата на човека е създадена преди повече от половин век и не отчита новите реалности – органи-зираната престъпност и тероризма. Днес повечето европейски държави предприемат решителни мерки за борба

с организираната престъпност, корупцията и тероризма: допуска се използване-то на специални технически средства (т.нар. "електронно следене") за събиране

13

на доказателства в наказателния процес; предвижда се защита на свидетеля, когато той е застрашен; въвежда се фигурата на "агент-провокатора", който не носи наказателна отговорност за участието си в престъплението; засилва се контролът върху "изпирането на мръсни пари"; допуска се предварително отне-мане (замразяване) на имуществото, придобито чрез престъпление; създават се опростени, бързи процедури за разглеждане на определени наказателни дела и т.н. Новите мерки за борба с организираната престъпност и тероризма обаче не бива да накърняват основните права на човека. Както е известно, в света на Джордж Оруел, където държавата упражнява тотален контрол и навлиза дълбо-ко в личния живот на хората, като нарушава човешките права (наблюдава, сле-ди, подслушва, записва, прониква в жилища, нарушава тайната на съобщенията и т.н.), няма престъпност. Нашият идеал обаче не е държавата на Оруел.

14

15

Част първа

ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО

§ 1. Обществена опасност на деянието

Основният принцип, върху който следва да се изгражда наказателното ни за-конодателство и практиката по прилагането му, е социалната справедливост1. Принципът на справедливостта има специфично за наказателното право звучене – наказателната отговорност трябва да съответства на тежестта на прес-тъплението и личността на престъпника. Изискването за справедливост на наказателноправното въздействие е закрепено в чл. 35, ал. 3 от Наказателния кодекс: "Наказанието е съответно на престъплението". Принципът за социална справедливост се проявява в наказателното право на три равнища: а) при под-бора на действията, които законодателят обявява за престъпления (криминали-зация); б) при установяване в закона на наказанията за различните престъпле-ния (диференциация на наказателната отговорност) и в) при определяне на кон-кретното наказание на виновния (индивидуализация на наказателната отговор-ност)2.

1. За да се проведе последователно принципът на справедливостта в закона и практиката, е необходимо да се установи ("измери") тежестта на престъпление-то. Това изисква да се изяснят обективните и субективните елементи на прес-тъплението, които обуславят отрицателното му въздействие върху обществото. В наказателноправната теория съществуват различни схващания за съотноше-нието между обществената опасност на деянието и личността на дееца, както и

1 "Справедливостта в наказателното право в известна степен акумулира другите най-важни негови принципи, на първо място такива, като законност, равенство на гражданите пред наказателния закон, индивидуализация на отговорността и наказанието, неотвратимост на отговорността, хуманизъм." (Наумов, А. В. Правотворческие средства обеспечения соци-альной справедливости советского уголовного права. – В: Укрепление законности и право-порядка. М., 1987, с. 95). Относно принципите на наказателното право – вж. например: Ке-лина, С. Г., В. Н. Кудрявцев. Принципы советского уголовного права. М., 1988; Фефелов, П. А. Принципы советского уголовного права – основа уголовно-правового охранительного механизма. Автореф. докт. дисс. Свердловск, 1982; Блувштейн, Ю. Д. Уголовное право и социальная справедливость. Минск, 1987; Яковлев, А. М. Принцип социальной справедли-вости и основания уголовной ответственности. // Советское государство и право, 1982, № 3, с. 86-94; Коган, В. М. Принципы советского уголовного права. – В: Укрепление законности и правопорядка, с. 91-95.

2 Келина, С. Г., В. Н. Кудрявцев. Цит. съч., с. 134-135.

16

за факторите, които ги определят. Тежестта е основна социална характерис-тика на престъплението, която се състои от два компонента: а) обективен – об-ществената опасност на престъпното поведение, и б) субективен – вината, мо-ралната укоримост на психическото отношение на дееца към общественоопас-ното деяние и последиците му.

Обществената опасност на престъплението се обуславя от обекта и обектив-ната страна на поведението. А моралната укоримост на психическото отноше-ние на дееца се определя от субективните моменти – вид и степен на вината, мотив, цел, емоционално състояние на дееца. Както отбелязва Ю. А. Демидов, обществената опасност на престъплението и вината са две различни отношения. Обществената опасност характеризира отношението на деянието към социални-те ценности, а вината – отношението на дееца към тези ценности3.

Обективната и субективната страна на престъплението са две негови проти-воположности, които съществуват в диалектическо единство и взаимодействие. Психическите процеси пораждат и направляват обективната страна на престъп-лението4. А обективната страна на свой ред оказва обратно въздействие върху субективните преживявания. Съдържанието и степента на вината (като отраже-ние на обективните процеси) зависят до голяма степен от тежестта на общест-веноопасните последици, които деецът е предвиждал или е бил длъжен да пред-види. Разбирането, че обективната и субективната страна на престъплението са диалектически свързани, е обосновано от Т. В. Церетели5. То играе важна мето-дологична роля при изследване на престъплението. Това разбиране позволява да се намери оптималното съотношение между обективно и субективно при изграждане на съставите на отделните престъпления. Обективната обществена опасност има решаващо значение за тежестта на престъплението, а следовател-

3 Демидов, Ю. А. Социальная ценность и оценка в уголовном праве. М., 1975, с. 124. Със

задълбочаване на аксиологическите изследвания на правото в литературата все повече се налага разбирането, че вината не се свежда само до психически процеси, а съдържа и оце-нъчен момент. "Наред с реалните психологически процеси – пише М. Г. Угрехелидзе – оце-нъчният елемент във вид на морално-политическа укоримост е иманентно свойство на ви-ната, без което е невъзможно да се обоснове наказателна отговорност." (Уголовный закон. Опыт теоретического моделирования. М., 1987, с. 84.) Вж. също Макашвили, В. Г. Вина и сознание противоправности. – Метод, материалы ВЮЗИ. М., 1948, вып. 2, с. 92; Принцип вины в советском уголовном законодательстве. – В: Актуальные вопросы современного уголовного права, криминологии и уголовного процесса. Тбилиси, 1986, с. 69-71. За аксио-логическите проблеми на правото изобщо вж. Неновски, Н. Право и ценности. С., 1983.

4 Вж. Кудрявцев, В. Н. Объективная сторона преступления..., с. 12-18. "Престъпната воля привежда в движение външните сили и се явява като причина, предизвикала обществено- опасната последица." (Церетели, Т. В. Причинная связь в уголовном праве. М., 1963, с. 306.)

5 Вж. Церетели, Т. В. Цит. съч., с. 278-317; Основания уголовной ответственности и по-нятие преступления. // Правоведение, 1980, № 2, с. 80-86; Вж. също Кудрявцев, В. Н. Объ-ективная сторона преступления..., с. 12-22; Лекшас, Й. Вина как субективная сторона прес-тупного деяния. М., 1958.

17

но – за вида и пределите на наказанието, което законът предвижда. Една от най-перспективните задачи пред наказателноправната наука е да се изследва влия-нието на различните елементи на престъплението върху обществената му опасност.

Решаването на тази задача ще позволи да се задълбочат теоретичните основи на наказателното нормотворчество, да се направят редица научнообосновани препоръки относно криминализацията на деянията и диференциацията и инди-видуализацията на наказателната отговорност. По своята трудност тази задача не отстъпва на най-сложните научно-технически проблеми пред естествените науки. Трудността се състои в това да се установят и измерят качествените и количествените изменения на обществената опасност в резултат от въздействи-ето на различни фактори. За целта сложните социално-правни явления и свойс-тва (характер и степен на обществената опасност, вредни последици, способ на извършване на деянието и т.н. ) трябва да се изразят посредством прости, емпи-рично измерими показатели (признаци). Нужно е след това да се изработят пра-вила за измерване на тези признаци, т.е. мерна единица и скала за стойностите на всеки признак. Целият този процес – операционализирането на правните по-нятия и създаването на формални модели на обществените явления, е още в начален стадий.

2. За да се изучи влиянието на различните елементи на престъплението върху обществената му опасност, не е достатъчно да се знае общото положение, че обществената опасност е свойството на престъплението да уврежда или застра-шава социалните ценности. Необходимо е да се разкрие богатото съдържание на обществената опасност, да се изяснят различните ѝ страни и признаци, да се изучат факторите, които я обуславят, и да се посочи мястото на всеки елемент на престъплението сред тях.

В наказателноправната литература съществуват различни схващания относно обстоятелствата, които обуславят обществената опасност. Според К. Лютов обществената опасност на престъплението се определя "...от съвкупността на всичките му елементи, от специфичното им съчетание – както помежду им, така и с условията, при които престъплението е извършено"6. Това разбиране е безс-порно правилно, но трябва да се уточни, че обективните и субективните обстоя-телства влияят по различен начин върху обществената опасност на престъпле-

6 Лютов, К. Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ. С.,

1960, с. 170. Това разбиране е изказано за първи път в наказателноправната литература от А. Н. Трайнин (Общее учение о составе преступления. М., 1957, с. 73-86. Първото издание на тази монография излиза през 1946 г. под заглавие "Учение о составе преступления"). Същото становище поддържат Дурманов, Н. Д. Понятие преступления. М., 1948, с. 102; Герцензон, А. А. Понятие преступления в советском уголовном праве. М., 1955, с. 50; Про-хоров, В. С. Преступление и ответственность. Л., 1984, с. 61. С обществената опасност на престъплението са се занимавали и редица други руски учени: М. Д. Шаргородски, Т. Г. Шавгулидзе, В. Н. Кудрявцев, П. А. Фефелов, П. С. Тоболкин, В. К. Глистин, В. М. Коган, Ю. К. Пермяков и др.

18

нието. Като обективно свойство обществената опасност зависи непосредствено от обекта и обективната страна на престъплението. А субективната страна и субектът влияят косвено върху обществената опасност – доколкото обуславят насоката и развитието на причинния процес. При една и съща обективна страна на поведението различните форми на вината създават различна вероятност за настъпване на престъпния резултат (напр. умишлено и непредпазливо причиня-ване на смърт). А вероятността е обективна величина, която има значение за степента на обществената опасност. Именно тук субективното преминава в обективно, проявява се диалектическото взаимодействие между субективната и обективната страна на престъплението.

Обществената опасност е свойство на цялото престъпление, а не на отделни негови части. Но при научния анализ престъплението мислено може да се разч-лени на съставните му части. Тогава може условно да се говори за "собствена" обществена опасност на отделните елементи на престъплението. Образно каза-но, всяка частица на престъплението е носител на определен "заряд" обществе-на опасност. Както отбелязва В. Н. Кудрявцев, "...в рамките на общата характе-ристика (на обществената опасност – б.м., Н. Ф.) напълно правомерно е да се разглежда и обективната опасност на самия способ на действие, с който се при-чинява вредният резултат"7. Тази "...опасност на способа на извършване на престъплението е само една от величините, образуващи в съвкупност общест-вената опасност на престъплението като цяло"8. Когато говорим за "обществена опасност" на даден елемент на престъплението, ние всъщност имаме предвид степента, в която този елемент влияе върху обществената опасност на ця-лото престъпление. Задачата е да се изясни в каква насока и по какъв път и механизъм различните елементи на престъплението и обстоятелства влияят върху обществената опасност. За да се реши тази задача, е нужно правилно раз-биране на структурата на престъплението. Абстрактно погледнато, всички престъпления имат една и съща структура –

те съставляват единство от субективна (вътрешна) и обективна (външна) страна. "Голяма заслуга на науката за наказателното право – пише В. Н. Кудрявцев – е откриването на единната обща структура на всички престъпления и построява-нето на тази основа на състава на всяко престъпление от четири основни групи признаци, характеризиращи обекта, субекта, обективната и субективната страна на престъплението"9. Поради това е възможно да се изведат някои общи прин-ципни положения относно влиянието на различните елементи на престъпление-то върху обществената му опасност. Всички обстоятелства (обект, субект, обек-тивна и субективна страна) въздействат върху обществената опасност на прес-тъплението, но по различен начин и в различна насока. Обектът сам по себе си

7 Кудрявцев, В. Н. Объективная сторона преступления, с. 98. 8 Пак там с. 100. 9 Кудрявцев, В. Н. Общая теория квалификации преступлений. М., 1972, с. 73.

19

не е опасен. Личните свойства на субекта придобиват наказателноправно значе-ние само доколкото са се проявили в конкретно посегателство. Същото се отна-ся и за субективната страна. Докато намеренията на престъпника не се претво-рят в действителност, докато не се въплътят във външно поведение, те състав-ляват само възможна опасност. Обществената опасност на престъплението се проявява преди всичко в обективната му страна, в действието (бездействието). "Всички останали елементи на престъплението – пише М. И. Ковальов – придо-биват обществена опасност само по силата на това, че престъпникът обективи-зира своя замисъл навън и форма на тази обективизация е неговото действие (бездействие)"10. Престъплението не е застинало явление, а процес, който се разг-ръща във времето и пространството11. То започва с действието. В обективната страна обаче влиза не цялото действие, а само външната му, физическата страна. Освен действието (извършено по определен начин, в определени условия на място, време и обстановка) обективната страна на резултатните престъпления обхваща още и причинната връзка и общественоопасните последици (престъпния резултат). На пръв поглед обществената опасност се свежда до вредата, която деянието

причинява на обекта. Действително вредата е най-важният елемент на престъп-лението, който има значение за обществената опасност. Но взета сама по себе си, вредата не позволява да се видят всички страни на обществената опасност. Тя не разкрива разнообразните отрицателни отражения на престъплението вър-ху обществените отношения12. Изхождайки само от вредата, не може да се обясни защо престъпления, които причиняват еднаква по размер вреда, имат различна обществена опасност. Например диверсията, вредителството, безсто-панствеността, палежът, кражбата, грабежът, обсебването, присвояването, из-мамата, документната измама, изнудването, унищожаването и повреждането на държавно имущество може да причинят равна по размер имуществена вреда, но социалното значение на тези престъпления е твърде различно. Освен характерът и размерът (дълбочината) на вредата, още редица обстоя-

телства влияят пряко или косвено върху обществената опасност на престъпле-нието. Това са: способът, средствата, мястото, времето и обстановката на из-вършване на деянието, разпространеността на деянието; субективните елементи на поведението – вид и степен на вината, мотив, цел, емоционално състояние на дееца; особености на обекта и на личността на престъпника. Всички тези обсто-ятелства се делят на две категории в зависимост от функцията, която изпълня-ват при формиране на съвкупната обществена опасност. Едни обстоятелства

10 Советское уголовное право. Общая часть. М., 1977, с. 145. В. Н. Кудрявцев изтъква, че

именно в обективната страна "в крайна сметка се проявява основното социално свойство на престъплението – неговата обществена опасност" (Объективная сторона преступления..., с. 9).

11 Кудрявцев, В. Н. Объективная сторона преступления..., с. 9. 12 Вж. Кривоченко, Л. Н. О содержании и структуре общественной опасности как приз-

нака преступления. – В: Проблемы правоводения. Киев, 1979, вып. 40, с. 94-102.

20

обуславят характера, а други – степента на обществената опасност. Характерът и степента са "...отделни, самостоятелни нейни определености, всяка със своя специфична функция при изграждането на цялостната ѝ оценка..."13. Характерът е качествена определеност на обществената опасност, която сочи в каква насока и как деянието оказва своето отрицателно въздействие. А степента е количест-вена определеност на обществената опасност, която показва доколко голямо е това въздействие14. Характерът на обществената опасност на престъплението зависи непосредст-

вено от вида на накърненото обществено отношение и от характера на причи-нената (или възможната) вреда. Останалите обективни елементи на престъпле-нието влияят най-често върху степента на обществената опасност. А субектив-ната страна и личните особености на дееца се отразяват косвено върху общест-вената опасност. Разделянето на всички обстоятелства, които обуславят обществената опас-

ност на престъплението, на две категории е условно. Защото "характерът" (ка-чеството) и "степента" (количеството) са само относително самостоятелни страни на обществената опасност. Те са диалектически свързани в единство и си взаимодействат – характерът определя степента, а тя на свой ред оказва об-ратно въздействие върху характера на обществената опасност. Взети абстракт-но, различните елементи на престъплението имат различна тежест и значение за обществената опасност. Освен това всяко престъпление се характеризира с оп-ределено, специфично само за него съчетание от обективни и субективни еле-менти, което предопределя и специфичната му обществена опасност. В отдел-ното престъпление елементите се съчетават по най-разнообразни начини, като обективното и субективното се намират в различни съотношения. На преден план излизат едни или други обстоятелства и оказват решаващо въздействие върху обществената опасност на престъпното поведение.

13 Лютов, К. Цит. съч., с. 108. 14 Пак там, с. 106.

21

§ 2. Състав на престъплението

1. Съставът на престъплението представлява съвкупност от признаци, пос-редством които законодателят характеризира даден вид престъпление в Наказа-телния кодекс1. Престъплението и съставът се отнасят както реалното явление и понятието за него. Съставът е законов модел на даден вид престъпление2. Съставът на престъплението е не просто съвкупност от признаци, а органи-

зирана съвкупност, т.е. система от признаци, която притежава определена структура3. Съдържанието и структурата на състава зависят от два фак-тора: от самото материално явление, което е отразено в състава, и от функ-циите на състава. Преди всичко съставът е отражение на определен социален факт – престъп-

ното поведение. Всеки признак на състава има свой материален първоизточник (елемент, свойство или особеност на поведението). Съдържанието и структура-та на престъпното поведение определят съдържанието и структурата на съста-ва4. Но веднага трябва да се добави – не абсолютно. Съставът не е "огледален" образ на общественоопасното поведение. Съдържанието и строежът на всяка система, в т.ч. и на състава, зависят още

и от нейните функции. Когато изгражда състава на престъплението и преценява кои признаци да включи в него, законодателят изхожда от функциите на съста-ва при наказателноправното регулиране. А те са две: установителна (кримина-лизираща) и разграничителна (диференцираща) функция. Посредством законовия състав законодателят обявява посоченото в него де-

яние за престъпление, т.е. установява престъплението, правното основание на наказателната отговорност. Поведение, което осъществява законов състав на престъпление, поражда наказателна отговорност. Но това не е достатъчно за наказателноправното регулиране. Необходимо е още да се определи и мярката, степента на тази отговорност. Затова съставът изпълнява и втора − разграни-чителна функция. Като характеризира определен вид престъпление, съставът

1 Трайнин, А. Н. Общее учение о составе преступления..., с. 59-60. Вж. също Ненов, И.

Наказателно право на НРБ. Обща част..., с. 229. 2 Кудрявцев, В. Н. Общая теория квалификации преступлений..., с. 73. Вж. също Курс

советского уголовного права. Т. 5. Л., 1981, с. 525; Жеребкин, В. Е. Логический анализ по-нятий права. Киев, 1976, с. 65.

3 Кудрявцев, В. Н. Общая тория квалификации преступлений..., с. 73. 4 Както пише В. Н. Кудрявцев: "Съставът на престъплението е обективно съществуваща-

та структура на престъплението от даден вид, формулирана от нас във вид на абстрактно понятие и описана с по-голяма или по-малка точност и пълнота в диспозициите на наказа-телноправните норми" (Объективная сторона преступления..., с. 43).

22

същевременно го отграничава от останалите видове престъпления и позволява да се предвиди съответна отговорност. Така чрез създаването на различни със-тави в НК законодателят диференцира наказателната отговорност за различните престъпления5. От цялото разнообразие фактически признаци (елементи, особености) на об-

щественоопасното поведение законодателят подбира само най-съществените, за да ги отрази в състава на престъплението. Възниква въпросът кои признаци имат съществено значение за състава; от какви критерии се ръководи законо-дателят, когато подбира едни или други признаци и ги включва в състава на престъплението. Очевидно съставът трябва да е построен така, че да изпълнява успешно свои-

те две функции – установителна и разграничителна. А това значи той да отра-зява адекватно социалната същност на престъплението – обществената му опасност. Това е предпоставка за установяване и налагане на справедливо на-казание. "Може следователно да се направи общият извод – пише К. Лютов, – че от признаците на деянието, които имат връзка с обществената опасност, за-конодателят подбира и включва в състава на престъплението онези, които са необходими и достатъчни за установяване на необходимата за наказателната отговорност обществена опасност и за приблизителното уточняване на нейната степен. Признаците, които нямат значение за установяване на главното съдър-жание на обществената опасност и не играят съществена роля за уточняването на нейната степен, остават вън от състава."6 Всъщност до този извод е стигнал още руският учен А. Н. Трайнин в изследването си "Общо учение за състава на престъплението". "Първото и основно изискване, на което трябва да отговарят признаците, въздигнати от законодателя в елементи на състава, се състои в това, че в своята съвкупност те трябва непременно да представят общественоопасно за държавата деяние. Необщественоопасно деяние не може да образува състав на престъпление...законът въздига в елементи на състава признаци, установя-ващи не само наличието на обществената опасност, но и нейната степен."7 Това разбиране на А. Н. Трайнин оказва благотворно влияние върху изслед-

ванията на много учени по-късно. То обаче се нуждае от съществено допълне-ние. Ролята на състава не се ограничава до отразяване само на обществената

5 "Разграничителната функция на състава – пише В. Н. Кудрявцев – има важно практи-

ческо значение, тъй като тя позволява да се диференцира отговорността в зависимост от степента на обществена опасност на различните престъпления..." (Общая теория квалифи-кации преступлений..., с. 75). Относно състава на престъплението вж. също: Ткешелиадзе, Г. Т. Судебная практика и уголовный закон..., с. 45-88; Прохоров, В. С. Преступление, сос-тав преступления и основание уголовной ответственности. – В: Курс советского уголовного права. Т. 5..., с. 523-536; Бурчак, Ф. Г. Состав преступления. – В: Уголовное право Украинс-кой ССР на современном этапе. Часть общая..., с. 55-80.

6 Лютов, К. Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ..., с. 186. 7 Трайнин, А. Н. Общее учение о составе преступления..., с. 77.

23

опасност на деянието. Съставът включва и признаци относно вината, т.е. приз-наци, които характеризират моралната укоримост на проявеното от дееца пси-хическо отношение към общественоопасното деяние и неговите обществено- опасни последици8. А квалифицираният състав може да съдържа освен това и признаци относно обществената опасност на личността на престъпника. Изоб-що съставът включва тези признаци на престъплението, които са нужни, за да се предвиди справедлива и целесъобразна наказателна отговорност.

2. Поставя се въпросът какво място заема способът (формата) на деянието в състава на престъплението. Прегледът на Особената част на Наказателния ко-декс показва, че способът е включен в състава само на някои престъпления. Основният критерий, от който се ръководи законодателят при решаването на този въпрос, е влиянието на способа върху обществената опасност на престъплението. Поради това способът може да играе твърде различна роля в законовия състав.

а. В определени случаи способът на извършване на деянието обуславя соци-алното значение на това деяние, т.е. наличието на неговата обществена опас-ност. Дадени деяния са общественоопасни и престъпни само ако бъдат извър-шени по точно определен начин. Например влизането в чуждо жилище е прес-тъпление само ако е употребена "сила, заплашване, хитрост, ловкост, злоупот-реба с власт или специални технически средства" (чл. 170, ал. 1 НК). Тук, об-разно казано, способът е носител на "основния заряд" обществена опасност. Той е условие за криминализация на деянието и поради това законодателят го зак-репва като конститутивен признак в основния състав на съответното престъп-ление. Способът в този случай е критерий за разграничаване на престъпното от непрестъпното поведение.

б. Различните способи за накърняване на определена категория обществени отношения, т.е. различните посегателства, може да се различават чувствително по характера на обществената си опасност. Тогава законодателят ги обособя-ва в отделни престъпления. Например кражба, грабеж, измама и изнудване са различни начини за увреждане на собствеността. Тук става дума за различни способи на престъпно въздействие върху даден обект, а не за способи на из-вършване на дадено престъпление. Може да се каже, че способът на действие в случая променя характера на обществената опасност на престъпното поведение. Поради това способът на действие е критерий за разграничаване на сродни престъпления, т.е. критерий за диференциация на основанията на наказателната отговорност.

в. Способът на извършване на престъпното деяние често влияе съществено върху степента на обществената опасност на престъплението. Когато даден способ предизвиква толкова голямо нарастване на обществената опасност, че тя

8 В този смисъл вж. Брайнин, Я. М. Уголовная ответственность и её основание в советс-

ком уголовном праве..., с. 94-95; Кудрявцев, В. Н. Общая теория квалификации преступле-ний..., с. 71-72.

24

надхвърля рамките на основния състав на престъплението, законодателят зак-репва съответния по-опасен вариант на престъплението в отделен по-тежко на-казуем състав. Способът в този случай е квалифициращо обстоятелство. Той е отразен в квалифициран състав на престъплението и служи за разграничаване различните варианти на дадено престъпление. Способът тук е критерий за ди-ференциация на наказателната отговорност, но в рамките на даден вид престъп-ление. Наказателният кодекс на Република България предвижда квалифицирани според способа състави за почти всички престъпления с по-голямо практическо значение (престъпленията против личността, собствеността и др.).

г. Законодателят конкретизира, уточнява обществената опасност на някои престъпления, като указва в основния състав и способа на извършване на прес-тъпното деяние (например застрашаване сигурността на въздухоплавателно средство чрез съобщаване на лъжлива информация или даване на лъжлив сиг-нал – чл. 341а, ал. 2, б. "б" НК). Съчетанието от престъпното деяние и способа на извършването му характеризира по-точно обществената опасност на поведе-нието. Способът и в този случай е признак от основния състав на престъпление-то, но не основен (който има решаващо значение за криминализация на деяние-то), а "допълнителен", уточняващ признак. Конкретизацията на престъпните състави води до задълбочаване диференциацията на правните основания на на-казателната отговорност.

д. В останалите случаи, когато способът на извършване на деянието не про-меня съществено типичната обществена опасност на престъплението, законода-телят не го отразява в съответния състав. Влиянието на способа върху общест-вената опасност се отчита от съда при определяне на наказанието. Тук способът на извършване на престъплението е отегчаващо или смекчаващо обстоятелс-тво, което има значение за индивидуализация на наказателната отговорност. Следователно в отделните хипотези способът на извършване на престъпле-

нието има твърде различно значение за наказателната отговорност. В едни слу-чаи той е условие за криминализация на деянието, т.е. за възникване на отго-ворността, в други – критерий за диференциация на наказателната отговорност на различни равнища, а в останалите случаи способът е обстоятелство, което се отчита при индивидуализация на наказателната отговорност. Освен това същес-твуват гранични хипотези, при които трябва ясно да се различава способът на извършване на престъплението от способа на престъпно въздействие върху обекта (което е всъщност самото посегателство). Всичко това обуславя необхо-димостта от теоретично изследване на способа (формата) на извършване на престъплението.

2.1. За да разкрием мястото на способа (формата) на деянието в структурата на законовия състав, ще излезем от следните основни положения.

Първо, поведението съставлява система от йерархично организирани еле-менти (равнища) с различна степен на сложност. То е йерархична структура.

25

Престъпното деяние (съдържанието) и способът на извършването му (формата) са две съседни равнища в структурата на поведението. Способът е съчетанието от поведенчески актове, посредством които се осъществява следващото по-горно равнище на поведението – престъпното деяние.

Второ, съставът на престъплението е отражение, нормативен образ на прес-тъпното поведение. Следователно съставът също има йерархична структура. Той е изграден от различни категории признаци, които характеризират различ-ни равнища на поведението и поради това имат различна степен на абстракт-ност. Всеки признак на свой ред може неограничено да се "разлага" на други, по-конкретни признаци9. От признаците относно обективната страна на престъплението най-висока

степен на абстрактност притежава този, който характеризира вида на престъп-ното деяние, т.е. съдържанието на престъплението. На по-ниско равнище се намират признаците относно способа на извършване на престъпното деяние, т.е. формата на престъплението. Съотношението между тези две категории признаци се определя от отношението на явленията, които те отразяват – прес-тъпното деяние и способа (формата) му. Всяко престъпно деяние се осъществя-ва посредством съчетание от телодвижения, което наричаме способ на извърш-ването му. Ето защо съдържанието на признака "престъпно деяние" се разкрива на-

пълно от съвкупността на признаците относно "способа (формата) на деяни-ето", които имат по-ниска степен на абстрактност и се намират на следва-щото по-ниско стъпало в йерархията на състава (при условие че между приз-наците от по-ниското равнище няма алтернативни признаци)10. Йерархичната структура на състава може да се илюстрира със следния при-

мер. Да разгледаме състава на квалифицираното нарушаване неприкоснове-ността на жилището по чл. 170, ал. 3, във връзка с ал. 2 НК. Най-абстрактен е признакът, който сочи вида на престъпното деяние – "влизане в чуждо жилище" (I равнище). Но влизането е престъпление само ако бъде извършено по строго определен начин. На следващото по-ниско (II) равнище са разположени няколко алтернативни признака, които указват начина на влизане – чрез употреба на "сила, заплашване, хитрост, ловкост, злоупотреба с власт или специални техни-чески средства". Всеки от тези признаци уточнява как се извършва "влизането в чуждо жилище". С други думи, те конкретизират съдържанието на предходния

9 Вж. Кудрявцев, В. Н. Общая теория квалификации преступлений..., с. 115-121. 10 За алтернативните признаци на състава (които пораждат сложни теоретичи проблеми)

вж. Кудрявцев, В. Н. Пак там, с. 119. Нашият законодател е очертал редица способи в Нака-зателния кодекс чрез алтернативни признаци – например: а) способът е условие за крими-нализация на деянието – чл. 127, ал. 3; чл. 150; чл. 152, ал. 1, т. 2; чл. 153; чл. 157, ал. 1; чл. 170, ал. 1 НК; б) способът е квалифициращо обстоятелство: чл. 149, ал. 2; чл. 185, ал. 2; чл. 195, ал. 1, т. 3 и 4 НК; в) способът е конкретизиращо обстоятелство в основния състав на престъплението: чл. 107; чл. 143; чл. 167; чл. 341а, ал. 2, б. "а" и "б" НК.

26

по-общ признак "влизане". С това завършва характеристиката на основния ва-риант на престъплението (по основния състав на чл. 170, ал. 1 НК). По-нататък в чл. 170, ал. 2 НК се предвижда по-тежка отговорност, ако престъплението е извършено "нощем или от въоръжено лице, или от две или повече лица". Пър-вото квалифициращо обстоятелство се отнася до времето на извършване на престъплението, а останалите две изразяват особености на субекта на престъп-лението. Всички признаци, предвидени в чл. 170, ал. 2 НК, конкретизират прес-тъплението по чл. 170, ал. 1 НК и поради това заемат третото низходящо стъпа-ло в йерархията на състава (III равнище). След това в чл. 170, ал. 3 НК е предвидена още по-строга отговорност, ако

квалифицираното посегателство по ал. 2 е "насочено срещу жилище на лице, което се ползва с международна защита". Тези признаци уточняват предмета на квалифицираното нарушаване неприкосновеността на жилището по ал. 2 и за-това стоят още по-ниско (IV равнище) в структурата на състава. Разбира се, не всички състави на престъпления "се разслояват" на толкова

категории признаци с различна абстрактност. Повечето състави в Наказателния кодекс обхващат две съседни нива от признаци.

2.2. Съставът на престъплението, както посочихме, е законов модел на об-щественоопасното поведение. Възниква въпросът, кои равнища от поведението (телодвижение, операция, действие, дейност) законодателят отразява най-често в състава. Анализът на Наказателния кодекс показва, че законодателят закрепва в съставите на престъпления най-често действия (бездействия). Равнището на дейността е твърде високо за отделната наказателноправна норма (то се регули-ра обикновено от моралните норми), а равнището на телодвижението е твърде ниско (телодвиженията се регулират от техническите норми)11. По изключение в Наказателния кодекс се срещат норми, които забраняват

цели дейности – например неправомерна частна стопанска дейност (чл. 226 НК), външнотърговска дейност без разрешение (чл. 234а НК) и др. Дадено действие може да се включи в различни по характер дейности и да се

осъществи посредством различни телодвижения. За да изрази адекватно соци-алното значение (обществената опасност) на престъпното поведение, законо-дателят обикновено посочва в състава: а) вредните последици, които действието причинява, или б) способа, по който действието се осъществява. Във втория случай законодателят моделира в състава две съседни нива на поведението − престъпното действие и способа (формата) на извършването му. Съчетанието от поведенчески актове, които принадлежат към съседни структурни равнища, характеризира по-точно обществената опасност на поведението12.

11 Кудрявцев, В. Н. Право и поведение..., с. 27-28. 12 Тук е необходимо да се изтъкне заслугата на руския учен В. Н. Кудрявцев за прилага-

нето на структурния подход при анализа на правнорелевантното поведение и състава на престъплението ("Право и поведение"; "Обща теория на квалификацията на престъпление-

27

Ролята на обективните фактори, и по-специално на структурата на поведени-ето при построяване на състава, не бива да се надценява. Съставът на престъп-лението е активно, творческо (а не пасивно, "огледално") отражение на дейст-вителността. Решението на законодателя да включи способа в състава на дадено престъпление зависи от преценката му дали така построеният състав ще изпъл-ни успешно своите функции. Структурата на състава е съобразена и с функ-циите, които законът му възлага. Двете функции (установителна и разграничи-телна) на състава играят важна роля при нормотворчеството. Законодателят подбира и отразява в състава онези възлови елементи на поведението, които в своята съвкупност характеризират най-точно социалното значение на поведе-нието, т.е. неговата обществена опасност и морална укоримост. С други думи, съставът е функционална система от признаци на престъплението.

то"). "Само съчетанието на елементи, отнасящи се към две съседни нива на поведението – пише В. Н. Кудрявцев, ... дава приемлив за правото модел на общественополезно или об-щественовредно поведение и именно такова съчетание често фигурира в правните норми (Право и поведение..., с. 28). За връзката между структурата на поведението и правната норма вж. също Нурпеисов, Е. К. Психология правомерного поведения..., с. 13-24.

28

§ 3. Способ (форма) на извършване на престъплението

Престъплението е вид дейност. Способът, или начинът, на извършване на престъплението е характеристика на тази дейност. За да изясним способа на извършване на престъплението, трябва следователно да се обърнем към общата психология, която изучава дейността.

I. Способът в структурата на престъпното поведение

1. Дейността може да се определи най-общо като взаимодействие между чо-века и заобикалящата го действителност, при което той съзнателно и целенасо-чено изменя тази действителност1. В литературата по психология съществуват различни становища за съотно-

шението между понятията "дейност" и "поведение", но най-често се приема, че те са равнозначни2. В. Н. Кудрявцев правилно уточнява, че поведението "обх-ваща не всяка човешка активност, а е ограничено от два критерия: първо, ней-ната социална значимост и второ, нейното изразяване навън, във формата на конкретни физически действия"3. Тук понятието "поведение" се използва като родово, което обхваща всички видове поведенчески актове. Човешкото поведение се изучава от много науки – философия, социология,

политикономия, право, етика и др., но с общите закономерности и строежа на поведението се занимава общата психология. Поведението има различни страни (вътрешна и външна, статична и динамична, физиологическа, психическа и со-циална, фактическа и юридическа и т.н.) и може да се изследва от различни гледни точки. Основните аспекти при изследване на поведението са пет: субект на поведението, строеж на поведението, мотивация и функции на поведението, динамика на поведението, разновидности на поведението4. За да разкрием белезите и свойствата на способа, трябва да анализираме пре-

ди всичко строежа на поведението. Това изисква то да се разчлени на съставни-те му части и да се изследва взаимодействието между тях, с други думи – да се

1 Платонов, К. К. Краткий словарь системы психологических понятий. М., 1981, с. 36. 2 Вж. Суходольский, Г. В. Основы психологической теорий деятельности. Л., 1988, с. 10.

Вж. и съображенията по този въпрос на Нурпеисов, Е. К. Психология правомерното поведе-ния. Алма-Ата, 1984, 13-18.

3 Кудрявцев, В. Н. Право и поведение. М., 1978, с. 8. Като изхожда от това разбиране А. М. Яковлев изтъква, че понятието "дейност" е по-широко от "поведение" (Теория криминоло-гии и социальная практика, 109-110). К. К. Платонов счита, че дейността е висша, присъща само на човека форма на поведение, и в този смисъл понятието "дейност" според него е по-тясно (Цит. съч., с. 36). По въпроса вж. също Дубовик, О. Л. Принятие решения в механизме преступного поведения и индивидуальная профилактика преступлений. М., 1977, 4-5.

4 Суходольский, Г. В. Цит. съч., 20-22.

29

разглежда поведението като система. При системния подход поведението се анализира в дълбочина, във "вертикален разрез". Тогава се откроява йерархия от елементи (равнища), чиято сложност последователно намалява. Поведението се представя като йерархично организирана система. И това е логично. Несъс-тавни неща в света няма. "Действителното съществуване на света, на обектив-ната реалност – учи материалистическата диалектика, – по необходимост пред-поставя: единство от прекъснатост – устойчивост, обособеност и своя протяж-ност (вътрешна пространственост) на всяко нещо, и непрекъснатост – безкраен ред от подчинени и съподчинени нива на организация на материята, нива от материални структури, различаващи се по степен на сложност."5 Това положе-ние на философията важи напълно и за човешкото поведение. Не би могло да се каже, че психическата концепция за поведението като система е завършена. Но трябва да се отбележат постиженията на руските учени в тази област – изслед-ванията на С. Л. Рубинщейн, Б. Г. Ананев, Г. В. Суходолски и преди всичко на А. Н. Леонтев. Положителна роля са изиграли и системните възгледи на Ж. Пиаже. Системният анализ позволява поведението да се разложи мислено на следни-

те йерархично организирани равнища: дейност, действие (бездействие), опера-ция, телодвижение. Най-висшето от тях е дейността. Тя – отбелязва А. Н. Леон-тев – е "система, имаща строеж, свои вътрешни преходи и превръщания, свое развитие"6. Основна съставна част на дейността е действието (бездействието). Дейността се осъществява посредством съвкупност от действия. Всяко от тях преследва конкретна, частна цел, която се отделя от общата цел, т.е. – от моти-ва. Мотивът определя дейността на субекта, а конкретната цел – характера на съответното действие. Освен това всяка цел съществува в определени матери-ални условия. Ако целта обуславя характера, съдържанието на действието, то условията на нейното съществуване определят начина за постигане на целта, т.е. операциите, посредством които се осъществява действието7. Най-елемен-тарният акт на поведение е телодвижението. "Цялото безкрайно многообразие

5 Основи на философията. С., 1985, 73-74. "Принципът на системността представлява

важен аспект на философската методология, съществена страна на диалектическия метод. . . Системно-структурният подход, като практическа реализация на философския принцип на системността, изхожда от многостепенната йерархична структурна организация на всеки обект. Той позволява да се открие спецификата на всяко от тези нива и заедно с това да се представят те в единство като многокачествена и многомерна структура." (Коршунов, А. М., В. В. Мантатов. Диалектика социального познания. М., 1988, 170-171.)

6 Леонтьев, А. Н. Избранные психологические произведения. Т. 2. М., 1983, с. 141. 7 Това е в общи линии концепцията на А. Н. Леонтьев (Цит. съч., 153-159). За връзката

между установката на личността и структурата на поведението вж. Вардомацкий, А. П. Моральная регуляция поведения личности. Минск, 1987, 89-90.

30

от външни прояви на мозъчната дейност – пише И. М. Сеченов – се свежда окончателно до едно само явление – мускулното движение."8

Посоченото разбиране за структурата на поведението ще илюстрираме със следния пример. Престъпното поведение по чл. 226, ал. 1 и 2 НК (престъпна частна стопанска дейност) може да се разложи на следните равнища: а) "майс-торът упражнява частната дейност шивачество" – дейност; б) "майсторът шие дре-хата" – действие; в) "майсторът пришива ръкава на дрехата" – операция; г) "майсторът забожда иглата" – телодвижение. Всеки от тези актове характеризира един и същ момент от поведението на дееца, но с различна степен на сложност.

2. Възниква въпросът какво е съотношението между различните елементи (равнища) на поведението? Преди всичко трябва да се подчертае, че тези еле-менти не са нещо отделно, самостоятелно, а поведението не е сума от тях. Те се открояват само когато се анализира поведението в дълбочина, при "вертикален разрез". Различните елементи – дейност, действие (бездействие), операция и телодвижение не лежат в една плоскост, а се намират в отношение на съподчи-неност. Всяко по-сложно (по-високостоящо) равнище обхваща по-простите, които са форма за неговото осъществяване. Например действието съществува само под формата на различни съчетания (серии) от движения и операции.

От друга страна, телодвижението, операцията, действието и дейността не са тъждествени, а имат самостоятелно значение. Определено действие може да се включи в твърде различни по характер дейности (например хвърлянето на ка-мък може да послужи за отблъскване на нападател, за игра, за повреждане на чуждо имущество, за извършване на хулиганство, за заплаха или причиняване на телесна повреда и т.н.). Възможно е и обратното – дадена дейност или по-сложно действие да се осъществи посредством различни съчетания от действия и операции (телесната повреда например може да се причини не само чрез удар с камък, но и посредством нож, огнестрелно оръжие, от автомобил, или като се използват други предмети, чрез даване на отрова и т.н.). Следователно връзката между съседните елементи на поведението е многозначна (съществуват различ-ни варианти), а самите елементи са взаимнозаменяеми9. Възможно е един пове-денчески акт да се замени с друг от същото равнище, без да се измени характе-рът на поведението като цяло. Поради това истинското социално значение на дадено действие може да се разбере само когато се разглежда във връзка с оста-налите елементи на поведението, т.е. като се изясни в каква по характер дейност е включено действието и посредством какви операции се изпълнява то.

8 Сеченов, И. М. Избранные философские и психологические произведения. М., 1974, с. 71. Трябва да се изтъкне, че поведението невинаги съдържа всички изброени равнища. Изобщо задачата да се отделят съставните елементи, "единиците" на поведението, не може да се счита за окончателно решена. След анализа на поведението на психологическо равни-ще е необходимо да се премине към "микроструктурен" анализ на поведението – на физио-логическо равнище (подробно вж. Леонтьев, А. Н. Цит. съч., 159-165).

9 Вж. Кудрявцев, В. Н. Право и поведение, 15-16. Вж. също Жордания, И. Ш. Цит. съч., с. 16.

31

Трябва да се отбележи, че поведението е процес, в който постоянно протичат трансформации. Възможно е дадено действие да придобие самостоятелен мотив и по такъв начин да се превърне в дейност. Но възможно е и целта на действието да загуби своето самостоятелно значение и то да влезе в състава на друго, по-сложно действие. С други думи, всеки структурен елемент на поведението може да се "раздроби" и обратно – да се уголеми, като обедини няколко акта на поведение10.

II. Понятието "способ на извършване на престъплението"

3. Преди да се даде определение на способа на извършване на престъпление-то е необходимо едно уточнение на термините.

Наказателното право не създава някакво собствено понятие за поведение, а само определя кръга на престъпното поведение, т.е. на престъпленията. Съглас-но чл. 9, ал. 1 НК престъплението е общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. А конкретните особености на отделните видове престъпни деяния са очертани от законодателя в съставите на престъпленията. Престъпно е това деяние, с кое-то се осъществява състав на престъпление, т.е. с което се изпълнява дадено престъпление. Обемът на понятието "престъпно (изпълнително) деяние" се оп-ределя от закона конкретно за всяко престъпление. Поради това понятията "де-яние" и "престъпно (изпълнително) деяние" невинаги съвпадат. Деянието е външно изразен съзнателен волев акт, който е подчинен на определена цел и има самостоятелно значение за психологията11. А изпълнителното деяние на различните престъпления се определя във всеки отделен случай от законодате-ля. Обикновено законодателят криминализира едно деяние, един завършен (от гледна точка на психологията) акт на поведение. Такива са едноактните прости престъпления. Но при определени условия законодателят обявява за едно прес-тъпление и система от две или повече деяния. Това са т.нар. сложни престъпле-ния (двуактни, съставни, продължавани престъпления на системно извършване и т.н.). В други случаи законодателят характеризира престъпното деяние по-общо, като описва в състава не определено действие, а по-високо равнище на поведението – сложни действия или дейности (например неправомерна частна стопанска дейност по чл. 226, ал. 1 и 2 НК; външнотърговска дейност без раз-решение по чл. 234 а НК и други).

Следователно понятието "престъпно (изпълнително) деяние" има конвенци-онално, определено от законодателя съдържание. Изпълнителното деяние на някои престъпления обхваща няколко действия или дори дейност. В този слу-чай са налице множество деяния (от гледна точка на психологията), но едно

10 Леонтьев, А. Н. Цит. съч., с. 158. 11 Вж. Михайлов, Д. Н. Особености на деянието при усложнена престъпна дейност. С.,

1967, 9-40.

32

престъпление, едно престъпно деяние (от гледна точка на наказателното право). Обхватът на престъпното деяние зависи от законодателя, от това как той е кон-струирал състава на съответното престъпление.

4. За да определим "способа на извършване на престъплението", трябва да го отнесем към известен по-широк клас явления и да посочим онези специфични белези, които го индивидуализират като вид от съответния род.

4.1. Най-общо може да се каже, че способът е елемент от обективната страна на престъплението. А обективната и субективната страна са основните съставни части на престъплението. Възниква предварителният въпрос допустимо ли е изобщо да се говори за части, за елементи на престъплението? Всяко поведение, в т.ч. и престъпното, съставлява диалектическо единство от субективна (вът-решна, психическа) и обективна (външна, физическа) страна. В действителност-та външното физическо действие не може да се откъсне от своя вътрешен пси-хически субстрат. Но при научния анализ е възможно и необходимо престъпле-нието да се разчлени мислено на съставните му части и да се разкрие неговият строеж. "Такова условно разчленяване – пише В. Н. Кудрявцев – има под себе си реална почва, тъй като всеки от елементите на престъплението го характери-зира от особена страна и разделният анализ на тези елементи позволява по-дълбоко да се изяснят социалната същност и юридическото значение на прес-тъплението като цяло."12 М. Г. Угрехелидзе също изтъква, че подобен анализ е полезен метод за изследване на престъплението. "Методологическата ценност на такова "разцепване" на деянието – пише той – се състои в това, че то позво-лява ясно и отчетливо да си представим отделните структурни елементи, точно да се определи мястото на последните в единната структура на престъпното поведение."13

4.2. Всяко престъпно деяние има съдържателна и формална страна. Както сполучливо се изразява А. Н. Леонтев: ". . .освен своя интенционален аспект (какво трябва да бъде постигнато) действието има и свой операционен аспект (как, по какъв начин това може да бъде постигнато). . ."14 Тази мисъл е твърде плодотворна и съставлява своего рода ключ за разбиране на способа на прес-тъплението. Всъщност тя е конкретизация на общото положение на диалектика-та, че всеки обект е единство от определено съдържание и форма.

Способът е тази характеристика на престъпното деяние, която показва как се извършва то – посредством какви елементи (движения, операции); как са свър-зани елементите помежду си; в каква последователност се извършват те и т.н. Начинът на свързване на съставните елементи на престъпното

12 Кудрявцев, В. Н. Объективная сторона преступления, с. 9. Вж. също Карпушин, М. П.,

В. И. Курляндский. Уголовная ответственность и состав преступления. М., 1974, 174-175. 13 Угрехелидзе, М. Г. Криминализация неосторожных деяний и онтологическая структу-

ра преступления. – В: Проблемы совершенствования уголовного закона. М., 1984, с. 78. 14 Леонтьев, А. Н. Цит. съч., с. 156.

33

деяние в едно цяло наричаме способ на извършване на престъпно-то деяние (или за по-кратко – способ на извършване на престъп-лението)15.

Съгласно психологията целта на субекта определя действието, но не и про-цеса на изпълнението му. Изборът на един или друг способ зависи от преценка-та за неговата ефективност в дадените условия и в крайна сметка – от обектив-ните предметни условия за постигане на целта16.

Системният подход позволява престъпното деяние да се разглежда като система от определени елементи (телодвижения и операции), които са свързани по определен начин, т.е. системата се характеризира с определена пространст-вено-временна структура. "Понятието структура отразява съществуващия в ма-териалните обекти начин на свързване на елементите, отношенията на елемен-тите в рамките на даденото цяло."17 Следователно от гледна точка на системния подход способът на извършване на деянието е структурата на де-янието , неговата вътрешна организация .

Тази дефиниция на способа е приложима към всички престъпни деяния, кол-кото и "прости" да са те от фактическа страна. Защото няма обекти без структу-ра – учи материалистическата диалектика. Всеки обект е неизчерпаем, безкраен "в дълбочина". Не съществуват "последни тухлички на мирозданието"18. Във връзка с това И. Ненов справедливо отбелязва: ". . .система от "звена" представ-лява даже и най-малко комплицираното от фактическа страна действие – напр. едно нараняване на другиго с нож по внезапно възникнало решение изисква серия от движения с ръката и пръстите, в които се изразява "хващането" на но-жа, неговото "изваждане", вдигане, насочване, както и съответни придвижвания

15 "Под способ на извършване на престъплението – пише В. Н. Кудрявцев – се разбира

определен ред, метод, последователност на движенията и прийомите, прилагани от лицето" (Объективная сторона преступления, с. 71). Според Г. А. Кригeр "под способ на извършване на престъплението се разбира съвкупността от прийоми, методи и движения, чрез използу-ването на които престъпникът реализира своето намерение" (Советское уголовное право. Общая часть. М., 1988, с. 120).

16 "Да допуснем, че целта остава една и съща, но условията, в които тя е дадена, се про-менят; тогава се променя именно и операционният състав на действието." (Леонтьев, А. Н. Цит. съч., с. 156). Вж. и Наумова, Н. Ф. Социологические и психологические аспекти целе-направленного поведения. М., 1988, 26-49.

17 Материалистическая диалектика в пяти томах. Т. 1. Объективная диалектика. М., 1981, с. 147. Структурата е "строеж и вътрешна форма на организация на системата, която се явява като единство на устойчивите взаимовръзки между нейните елементи, както и на законите на дадените взаимовръзки. Структурата е неотделим атрибут на всички реално съществуващи обекти и системи. В света няма тела без структура, която притежава способ-ността да се изменя вътрешно" (Философски речник. С., 1985, с. 584). Вж. също Материа-листическая диалектика как общая теория развития. М., 1982, 339-340; Свидерский, В. И. О диалектике злементов и структуры в объективном мире и в познании. М., 1962.

18 Вж. Основи на философията, с. 74-75.

34

на ръката и тялото за приближаване, заемане съответна позиция и нанасяне на нараняващия удар."19

4.3. Престъпно деяние изобщо не съществува. То се проявява в обективния свят под формата на едно или друго съчетание (съвкупност) от движения и операции . Всяко от тези съчетания съставлява начин за осъщес-твяване на съответното престъпно деяние. Например убийството може да се извърши по следните начини, т.е. посредством следните серии, комплекси от движения: а) хващане на пистолета, изваждане от кобура, зареждане, вдигане и насочване на пистолета към жертвата, прицелване, натискане на спусъка; б) из-важдане на отровата от скривалището, разтварянето ѝ във вода, доближаване до жертвата, подаване на чашата, приканване да пие; в) влизане в дома на постра-далия, изваждане и оставяне на взривното вещество, поставяне на фитил, отда-лечаване, запалване на фитила; г) довеждане на жертвата до пропастта, откло-няване на вниманието ѝ, приближаване, блъскане на жертвата и др.

В случая "способ на извършване на престъпното деяние" нарича-ме самото съчетание (съвкупността) от определени поведенчески актове , чрез което се осъществява престъпното деяние , т .е . външното изражение на деянието . Ако свържем казаното със строежа на поведението , излиза , че престъпното деяние и спосо-бът на извършването му съставляват две съседни нива , "етажи" в структурата на поведението . И действително всяко равнище в йерар-хията на поведението изпълнява обслужваща инструментална роля по отноше-ние на следващото по-високо равнище – осигурява неговата реализация. Пос-редством серия поведенчески актове от дадено равнище се осъществява след-ващият по-сложен акт (престъпното деяние). Поради това някои психолози раз-глеждат деянието и начинът на извършването му като цел и средство20. Както една цел може да бъде постигната с различни средства, така и дадено престъпно деяние може да се извърши по различни начини, посредством различни съчета-ния от движения.

III. Престъпното деяние и способът на извършването му като съдържание и форма

Дадените по-горе определения на способа на извършване на престъплението се различават чувствително. От една страна, способът е качествена харак-теристика , която показва как са свързани съставните елементи

19 Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 250. 20 Според Н. Н. Трубников дейността може да се разглежда като верига от цели, които

преминават една в друга. Всяко равнище на поведението съставлява цел за предходните по-прости актове и средство за осъществяване на следващите по-сложни актове на поведение (О категориях "цель", "средство", "результат". М., 1967, с. 65). Това разбиране се споделя безрезервно от И. Ш. Жордания (цит. съч., 17-18). Вж. също Наумова, Н. Ф. Цит. съч., с. 28, 40.

35

на престъпното деяние , т .е . структурата на деянието (т. 4.2.). От друга страна, способ наричаме конкретното съчетание от телодви-жения и операции , посредством които се осъществява определено престъпно деяние (т. 4.3.). Втората дефиниция се среща обикновено в лите-ратурата по криминалистика. Например според Г. Г. Зуйков и Я. Мусил "спосо-бът на извършване на престъплението представлява функционална система на обединените от общ замисъл действия на престъпника (престъпниците) по под-готовката, извършването и укриването на престъплението..."21. Възниква въпросът кое от двете определения на способа е вярно и дали те се изключват взаимно?

5. За да отговорим правилно на поставения въпрос, е необходим диалекти-чески подход. Единствено диалектическият метод позволява да се проникне в същността на обекта (явлението), да се разкрият неговите свойства, страни, строеж и т.н.

5.1. Диалектическият метод най-опростено се свежда до следното: разделя се, "разцепва се" изучаваният обект на две противоположни страни и се изслед-ва поотделно всяка една от тях "в чист вид" , а след това и взаимодействието (единството и борбата) между противоположните страни.

"... Само "разцепването" на обекта на противоположности осигурява най-голяма пълнота и дълбочина на анализа"22. На какви противоположности да се раздели обектът, зависи от характера на самия обект, а не от волята на изследо-вателя, т.е. изборът на противоположни страни е обективно обусловен. Защото по своята природа нещата са полярни, те са единство от противоположности.

5.2. В обективния свят не съществуват явления, които да са само "престъпно деяние" и други, които да са само "способ". Съществуват отделни социални факти, отделни прояви, съставляващи диалектическо единство от дадено прес-тъпно деяние и съответния способ на извършването му. С други думи, същест-вуването на престъпното деяние предполага по необходимост определена фор-ма, в която се изразява това деяние. Когато говорим за дадено престъпно дея-ние, разбираме конкретната му проявна форма, т.е. определено съчетание от телодвижения, посредством което се реализира деянието. Следователно прес-тъпното деяние и способът на извършването му се отнасят как-то съдържание и форма . Те съставляват противоположности на единно цяло . От това следва, че всички закономерности на връзката между

21 Криминалистика социалистических стран, с. 181. Разбира се схващането, че способът

на извършване на престъплението включва и действията по подготовка и укриване на прес-тъплението не може да бъде споделено. Подобно определение дава и И. Ш. Жордания: "... спо-собът на извършване на престъплението... е система от взаимносвързани, целенасочени актове на поведение: действия, операции, прийоми по подготовката, извършването и укри-ването на престъплението..." (Цит. съч., с. 90). Вж. също Гавло, В. К. К вопросу о кримина-листической характеристике преступлений. – В: Правовые вопросы борьбы с преступнос-тью. Томск, 1982, с. 159.

22 Материалистическая диалектика в пяти томах. Т. 1. Объективная диалектика, с. 24.

36

"съдържание" и "форма" са валидни и за отношението между престъпно деяние и способ на извършването му23. В литературата се срещат различни мнения по този въпрос. Едни автори (Я. М. Брайнин, Н. П. Пономарьова) приемат, че престъпното деяние и способът се отнасят както съдържание и форма24, а други (И. Ш. Жордания, Н. И. Панов) категорично възразяват срещу това разбиране25.

Използването на категориите "съдържание" и "форма" за изясняване на спо-соба на престъплението е твърде плодотворно. Категориите на материалисти-ческата диалектика поначало са мощен методологичен инструмент за познаване на обектите. Особен интерес представляват противоположностите, които си проти-воречат и поради това изключват възможността за съществуване на някакво трето в обекта26. Те именно позволяват да се приложи диалектическият анализ, т.е. да се "раздвои" единното на противоположности и да се изследва взаимодействието между тях. Такива противоположности са съдържанието и формата.

От обстоятелството, че престъпното деяние и способът на извършването му се отнасят както съдържание и форма, следват няколко положения. Способът не е нещо "отделно", което съществува самостоятелно от престъпното деяние. Той е формата, в която се проявява деянието. Дадено престъпно деяние и съответ-ният способ на извършването му са диалектически свързани в единство и не могат да съществуват поотделно, както няма съдържание извън формата и фор-ма без съдържание. Определящ фактор в това единство е престъпното деяние (съдържанието). То обуславя способа, т.е. конкретната форма, в която се "изли-ва" съдържанието. С други думи, характерът на престъпното деяние определя кръга от начини (способи), по които може да се извърши деянието. От своя

23 Съдържание и форма са "философски категории, които отразяват взаимната връзка между двете страни на природната и социалната реалност: на подредената по определен начин съвкупност от елементи и процеси, отразяващи предмета или явлението, т.е. съдър-жанието, и на начина на съществуване и израз на това съдържание, на неговите различни модификации, т.е. формата. Понятието за формата се употребява също в значението на вът-решна организация на съдържанието и в това значение проблематиката на формата получа-ва по-нататъшно развитие в категорията за структура" (Философски речник, с. 593).

"Съвкупността на елементите, образуващи вещта – пише А. П. Шептулин, – техните взаимо-действия и предизвиканите от тях изменения представляват съдържание на вещта" (Ильичев, Л. Ф. и др. Материалистическая диалектика как общая теория развития. М., 1982, с. 337).

24 "Престъпното действие (бездействие) е акт на човешко поведение, противоречащ на правната норма. Способът на осъществяване на престъпното действие или престъпното бездействие представлява определена форма на изражение на това действие или бездейст-вие. Затова способът на извършване на престъплението е неотделим от самото престъпно действие (бездействие) както формата от съдържанието. Действието и способът се намират в такова отношение помежду си както съдържанието и формата." (Брайнин, Я. М. Уголов-ная ответственность и еë основание в советском уголовном праве, с. 181.) По-нататък обаче Я. М. Брайнин не аргументира и не развива своето безспорно вярно становище. Вж. също Пономарева, Н. П. Цит. съч., с. 7.

25 Вж. Жордания, И. Ш. Цит. съч., с. 131; Панов, Н. И. Цит. съч., 29-30. 26 Вж. Материалистическая диалектика в пяти томах. Т. 1. Объективная диалектика, с. 24.

37

страна, способът оказва обратно въздействие върху характера на деянието и понякога това въздействие е твърде силно. Престъпното деяние и способът са не само противоположни, но и диалектически свързани страни на отделната проява. Те се проникват взаимно и преминават едно в друго27. Това преминава-не, "превръщане" на противоположностите е сърцевина на диалектическата връзка между престъпното деяние и способа на извършването му.

6. Разбирането, че престъпното деяние и способът му са свързани в едно ця-ло както съдържание и форма, позволява да се изясни не само отношението на способа към престъпното деяние, но също и да се разкрият различните страни на способа. Защото понятието "форма" е многозначно. То "се употребява и в смисъл на външна граница на съдържанието: …, и в смисъл на вътрешна струк-тура на съдържанието..., и в смисъл на части, видове на едно и също съдържа-ние28. Философите различават вътрешна и външна форма, т.е. вътрешна структур-на организация на обекта и нейното външно изражение29. Както образно се изразя-ва Д. А. Керимов: "...ако външната форма е обликът, външният вид на правното здание (или организъм), то вътрешната форма е неговият гръбнак (или скелет)"30.

6.1. Когато използваме понятието "способ на извършване на престъп-ното деяние" в смисъл на вътрешна форма , трябва да се разбира начинът на свързване на съставните елементи на престъпното деяние в едно цяло , т .е . структурата на деянието . "Елементите представляват съдържанието (най-важната му страна), структурата се представя като форма (вътрешната ѝ страна). По такъв начин диалектиката на взаимовръз-ката между елементите и структурата представлява конкретизация на диалектиката на взаимовръзката между съдържание и форма, определен неин аспект."31

Съгласно материалистическата диалектика съдържанието се изменя под въз-действие на формата. "Нещо повече, различната структурна организация на една и съща субстанция може да даде качествено различни едно от друго съ-държания."32 Това положение има важно методологично значение за изясняване на способа. То съставлява изходна база, когато се изследва влиянието на спосо-ба върху социалното съдържание (обществената опасност) на деянието. А това влияние, както посочихме, може да бъде твърде различно. В едни случаи способът на извършване на деянието обуславя изобщо наличието на обществе-ната опасност на деянието; в други случаи способът променя чувствително ха-

27 Като един от елементите на диалектиката В. И. Ленин посочва: "... не само единство на

противоположностите, но и преходите на всяко определение, качество, черта, страна, свойство във всяко друго (в своята противоположност?)" (Събр. съч. Т. 29. С., 1982, с. 203).

28 Тугаринов, В. П. Соотношение категорий диалектического материализма. Л., 1956, с. 13. 29 Още Г. Хегел говори за "удвояване на формата", за вътрешна и външна форма (Енцик-

лопедия на философските науки. Т. 1. С., 1975, с. 298). 30 Керимов, Д. А. Философские проблемы права. М., 1972, с. 313. 31 Вж. Материалистическая диалектика как общая теория развития, 340-341. 32 Керимов, Д. А. Цит. съч., с. 224.

38

рактера на обществената опасност, а с това и вида на престъплението; в трета категория случаи способът влияе съществено върху степента на обществената опасност на дадено престъпно деяние; в четвърта – той уточнява, конкретизира характера и степента на обществената опасност в рамките на определен състав на престъплението и т.н. Очевидно начинът на свързване на елементите на дея-нието, т.е. структурата на деянието, оказва чувствително влияние върху общес-твената опасност на деянието. Това обяснява защо наказателното право се инте-ресува от способа именно като вътрешна форма на престъпното деяние, като структурна организация на деянието.

6.2. Когато използваме понятието "способ на извършване на престъп-ното деяние" в смисъл на външна форма , трябва да се разбира конкретното проявление на деянието , изражението му навън , т .е . самото съчетание от определени телодвижения , посредством ко-ето се осъществява престъпното деяние . Това съчетание е нещо мате-риално, наблюдаемо, има пространствени и времеви измерения. От тази гледна точка способът е самата конкретна проява на дадено престъпление33. Отделните варианти на престъпното деяние се различават по способа на извършването му, но съвпадат по съдържание.

6.3. От всичко казано може да се заключи, че способът на извършване на престъплението има различни страни и свойства и поради това се разглежда от различни зрителни ъгли. Двете дефиниции на способа не се изключват, а само отразяват различни страни на способа (вътрешна и външна). Криминалистиката акцентира върху външната страна, защото чрез нея способът оставя следи в околната действителност. А наказателното право се интересува от вътрешната страна на способа, тъй като тя има значение за обществената опасност на прес-тъплението.

Вътрешната и външната страна на способа на престъпното деяние са диалек-тически свързани и преминават една в друга, без обаче да са тъждествени. От-ражение на тази обективна реалност в съзнанието на хората съставляват раз-личните понятия за способа на извършване на престъплението, които са също така взаимносвързани и преминават едно в друго.

33 "Формата може да се представя като значение на явлението на нещо. В този смисъл

ние говорим за явлението като форма на проявление на същността." (Акулов, В. Л. Диалек-тический материализм как система. Минск, 1986, 149-150.)

39

§ 4. Криминализация на деянията

Криминализацията (обявяването на деянието за престъпление) и декримина-лизацията (изключването на деянието от кръга на престъпленията) са сравни-телно нови понятия на наказателното право1. Тяхната поява е плод на стремежа да се създаде теория на наказателното правотворчество (със съответен поня-тиен апарат). Тя ще улесни вземането на правилни, научнообосновани решения от законодателя при наказателното правотворчество.

1. Когато определя кръга на престъпленията, законодателят преценява дея-нията през призмата на своите интереси и идеология, т.е. като се ръководи от определена ценностна ориентация2. Системата от господстващи политически, правни, морални, естетически и философски идеали и цели, както и съответните норми и еталони на поведение играят ролята на критерии при криминализация-та на човешките постъпки. Днес основателно се изтъква, че общочовешките ценности трябва да имат приоритет пред груповите, класовите интереси (което по същество представлява възраждане на естественоправните възгледи). Оцен-ката за дадено деяние като общественоопасно зависи до голяма степен от състо-янието на общественото съзнание3. Тази оценка предопределя реакцията на държавата, т.е. възникването и характера на социално-правния контрол.

1 Точната дефиниция на криминализацията гласи: определяне в наказателния закон на

деянието като общественоопасно, виновно и наказуемо. Декриминализацията обикновено се разглежда като криминализация с обратен знак. В настоящата работа, ако изрично не е казано друго, използваме понятието "криминализация" именно в този широк смисъл, който включва както криминализацията, така и декриминализацията.

2 "Обществената опасност на правонарушението, разбира се, е обективно свойство на престъплението в този смисъл, че то причинява вреда на обществените отношения незави-симо от това знае ли законодателят за това, или не. Обаче отнасянето на едно или друго общественоопасно деяние към категорията на престъпните зависи от волята и съзнанието на хората, творящи законите..." (Ковалëв, М. И. Понятие и признаки преступления и их значе-ние для квалификации. Свердловск, 1977, с. 29). Както справедливо отбелязва В. С. Прохо-ров: "...без оценка няма престъпление" (Цит. съч., с. 26).

3 За ролята на правосъзнанието при наказателното нормотворчество вж. Ковалëв, М. И. Роль правосознания и юридической техники в развитии уголовного законодательства. // Советское государство и право, 1985, № 8, с. 73-75. Специално при наказателното нормот-ворчество важна роля играе общественото мнение, тъй като изразява обществената предс-тава за справедливост – вж. Ефремова, Г. Х., Г. Ш. Лежава, А. Р. Ратинов, Т. Г. Шавгулидзе. Общественное мнение и преступление. Тбилиси, 1984; Носкова, Н. А. Общественное мне-ние и еффективность мер воздействия, предусмотренных уголовным законодательством. – В: Актуалные проблемы уголовного права. М., 1988, с. 125-131.

40

Волята (усмотрението) на законодателя е ограничена от обективните свойс-тва на деянието. Решението за криминализация на дадено деяние е винаги ре-зултат от взаимодействието на два фактора: а) обективен фактор – фактически-те свойства на деянието (които съществуват вън и независимо от отношението "познаващ субект – обект") и преди всичко свойството му да уврежда или заст-рашава обществените отношения, т.е. обществената опасност на деянието, и б) субективен фактор – състоянието на общественото съзнание, и по-точно – отрицателната оценка на законодателя за съответното деяние като нежелано4. Така познавателното и оценъчното диалектически се преплитат в наказателно- правната норма. Понятието за дадено престъпление е единство от обективно (фактическата характеристика на деянието) и субективно (оценката за социал-ното значение на това деяние).

Връзката между общественоопасното деяние (факта) и неговото отражение в закона (наказателната норма) не е твърда, абсолютно определена, а гъвкава, относителна. Тя е опосредствана от съзнанието на законодателя5. Последният разполага с известна (относителна) свобода при вземане на наказателноправни-те решения, и в частност – при определяне кръга на престъпленията. От волята на законодателя зависи дали да отнесе някои деяния с по-ниска степен на об-ществена опасност към престъпленията, или не. Поради това границата между престъпното и непрестъпното поведение е динамична, подвижна. Тя се променя не само поради изменение на обективните условия, но също и по волята на за-конодателя.

Историята на наказателното право в европейските страни показва, че всички деяния, които са били обявени за престъпления, могат да се разделят на две групи: а) "естествени" престъпления – действия, които се считат за престъпни във всички времена и от всички народи (например убийство, изнасилване, из-мяна, шпионство, кражба, грабеж), и б) действия, които са престъпни само за даден обществено-икономически строй, и то на определен исторически етап от неговото развитие (например двубой, прелюбодеяние, заразяване с венерическа

4 "Характерът на наказателноправното решение – пише А. М. Яковлев – се предопределя

както от обективните характеристики на действията, опасни за господстващите обществени отношения..., така и от оценката на социалната ситуация от страна на социалната общност, класа, чиято воля се въплътява в наказателния закон". (Основания уголовно-правового зап-рета, с. 145-146.) Вж. също Демидов, Ю. А. Социальная ценность и оценка в уголовном праве. М., 1975, с. 14-15, с. 134; Блувштейн, Ю. Д. Цит. съч., с. 30-44.

5 Вж. Демидов, Ю. А. Цит. съч., с. 134,137; Коган, В. М. Социальный механизм уголов-но-правового воздействия. М., 1983, с. 32. Общотеоретичните аспекти на прехода от факти-ческо (съществуващо) към правнонормативно (дължимо) и опосредяващата роля на оценка-та в този процес са изследвани от Н. Неновски (цит. съч., с. 46-79).

41

болест, хомосексуализъм, измамлив фалит, неизпълнение на държавни достав-ки, деклариране на чужд недвижим имот като свой)6.

При криминализацията на деяния от първата категория (т.нар. "естествени" престъпления) законодателят не разполага с голяма свобода7. Ролята на законо-дателната преценка обаче е значителна при криминализация на деяния от вто-рата категория. Става дума за постъпки, които се намират на границата между престъпното и непрестъпното поведение и които по волята на законодателя могат да бъдат отнесени към едната или другата страна8.

6 Още древните римски юристи разделят престъпните деяния на две категории: престъп-

ни по своята природа (mala in se) и престъпни поради това, че законодателят ги забранява (mala prohibita).

7 В този случай свободата на законодателя се проявява при конструиране състава на престъплението, при създаване на по-леко и по-тежко наказуеми състави, при определяне на последиците от извършването на престъплението (вида и размера на наказанието, пред-виждането на лични основания за освобождаване от наказание и наказателна отговорност и др.); с една дума – при диференциацията на наказателната отговорност за това престъпление.

8 Това разбиране се потвърждава от развитието на нашето наказателно законодателство. Да разгледаме периода от създаването на новия Наказателен кодекс през 1968 г. до 1990 г. Преди това обаче трябва да се направи едно съществено уточнение. В случая не ни интере-суват измененията на законодателството, които се дължат на обективни социални промени: а) въвеждането на нови запрети в Наказателния кодекс за защита на нововъзникнали общес-твени отношения или поради съществено нарастване на обществената опасност на някои прояви в новите условия (например за защита на новите отношения, възникнали във връзка със Закона за собствеността на гражданите през 1973 г., законодателят въведе в Наказател-ния кодекс разпоредбите на чл. 221а, чл. 225а (отм.), чл. 234, ал. 2, 3 и 4 (отм.), чл. 270а (отм.), чл. 323а; или в резултат на научно-техническия прогрес се наложи през 1975 г. да бъдат криминализирани различни форми на замърсяване на природната среда – чл. 352а, чл. 353, а през 1982 г. беше криминализирано непредпазливото създаване на опасност за живо-та и здравето на трудещите се поради нарушаване на правилата за безопасност на труда чл. 136, ал. 2); б) нито пък декриминализацията поради това, че обществената опасност на деянието е намаляла съществено или то изобщо е изчезнало от обществения живот (напри-мер през 1968 г. от наказателното законодателство отпаднаха разпоредби, които визират някои посегателства срещу реда и общественото спокойствие, изпълнението на държавни доставки и др.). Тук ни интересуват само онези изменения на Наказателния кодекс (крими-нализация и декриминализация), които са проява на свободата на законодателя, при които субективният фактор (законодателната оценка) е изиграл решаваща роля за установяване или отменяне на наказателноправната норма. Като примери от тази категория могат да се посочат следните изменения на законодателството: а) през 1968 г. бяха криминализирани някои посегателства срещу трудовите права на гражданите – чл. 172, срещу семейството и младежта – чл. 178, чл. 190, срещу мира и човечеството чл. 407 – 415; б) през 1975 г. бяха криминализирани маловажните случаи на продажба на стока на цена над определената – чл. 225, ал. 6 (отм.) и измама на купувачите при меренето на стоката – чл. 232, ал. 4; също бяха криминализирани различни форми на господство и потисничество на една расова гру-па хора над друга – чл. 417, чл. 418; в) през 1982 г. законодателят обяви за престъпление разгласяването на тайната на осиновяването – чл. 145, ал. 2; разшири кръга на наказуемите прояви на хомосексуализъм – чл. 157, ал. 1 и 2; разшири приложното поле на разпоредбата,

42

2. Основания за криминализация са тези социални явления, които пораждат нуждата от наказателноправна защита на обществените отношения. А принци-пите на криминализация представляват отражение в общественото съзнание на различните основания за криминализация9.

През последните години върху принципите на криминализация активно ра-ботят руските учени В. Н. Кудрявцев, Г. А. Злобин, М. И. Ковальов, П. С. Да-гел, С. Г. Келина, А. М. Яковлев, В. М. Коган, Н. Ф. Кузнецова, В. И. Курляндс-ки, И. М. Галперин, П. А. Фефелов, А. В. Наумов и др. Днес проблемът не е да се определят принципите на криминализация. Повечето от тях са вече формулирани.

Проблемът е да се създаде система от принципи (общи правила и критерии), която ще позволи на законодателя да взема научнообосновано решение за кри-минализация на дадено деяние във всеки отделен случай.

Според В. Н. Кудрявцев законодателят трябва да използва четири критерия10, когато преценява дали да обяви дадено деяние за престъпление. Тези критерии са: потребност от забраняване на деянието, т.е. от въвеждане на нова наказател-ноправна норма, допустимост, възможност за осъществяване и целесъобразност на новата норма11. Всеки от тези критерии е свързан с редица обстоятелства, които ще разгледаме по-долу.

2.1. Потребност от въвеждане на нова наказателноправна забрана (зап-рет). Основният фактор, който поражда нуждата от криминализация на дадено деяние, е неговата обществена опасност, т.е. свойството на деянието да увреж-да или застрашава обществените отношения. Не всяко общественоопасно дейс-твие (бездействие) обаче заслужава да бъде криминализирано, а само онова, което притежава достатъчно висока степен на обществената опасност. Осно-ванието за криминализация е не просто обществената опасност, а високата ѝ степен. Само високата степен на обществената опасност изправя държавата пред необходимостта да използва най-острата форма на принуда срещу съот-ветните отрицателни прояви – наказателната отговорност.

Наказателното право регулира не отделни ексцесии, а масовите прояви. На-казателната норма е ориентирана към типичното разпространено поведение, към това поведение, което изразява определени обществени и природни зако-номерности. Нуждата от въвеждане на нов наказателноправен запрет се опреде-

която визира престъплението против трудовите права по чл. 172; същевременно законода-телят декриминализира дребните посегателства срещу социалистическата собственост (на кражба, длъжностно присвояване, обсебване и вещно укривателство) – чл. 218б; разшири кръга на декриминализираните валутни посегателства по чл. 250, ал. 3 (отм.); декриминали-зира и други престъпления, посочени в чл. 424 НК.

9 Основания уголовно-правового запрета..., с. 202-215. 10 По-нататък вместо "принцип на криминализация" ще използваме термина "критерий

за криминализация", който има по-тясно и уточнено съдържание. 11 Кудрявцев, В. Н. Правовое поведение: норма и патология. М., 1982, с. 267-273.

43

ля от вредността не на отделната постъпка, а от обществената опасност на съв-купността от всички такива постъпки. С други думи, за да се криминализира дадено деяние, то трябва да е достатъчно разпространено. Само при защитата на най-ценните отношения законодателят криминализира действия, които рядко се извършват на практика. "Вредоносността и разпространеността на деянието – пише В. Н. Кудрявцев – се намират в тясна връзка. Забраняването на деянието е оправдано, ако при относително неголяма вредоносност деянието е твърде раз-пространено, и обратно, ако рядко срещащото се деяние притежава много висо-ка степен на обществена опасност"12.

Но трябва да се отбележи, че прекалената разпространеност на деянието е пречка за неговата криминализация. Да се забрани такова деяние означава да се създаде неефективна норма, която няма да се прилага на практика или ще се прилага избирателно – само към някои случаи и лица. Така ще се нарушат ос-новните принципи на наказателното право: неотвратимост на наказанието, ра-венство на гражданите пред закона и др. Въвеждането на подобна норма ще накърни също общоприетите представи за справедливост, това се отразява от-рицателно върху обществената психика и уважението на гражданите към зако-на. Криминализацията е необходима само когато обществото не разполага с други, по-малко репресивни средства за борба срещу дадени отрицателни проя-ви. Преди да въведе нов наказателноправен запрет, законодателят трябва да прецени "възможностите" на останалите методи за социално реагиране (мерки за обществено въздействие, въвеждане на гражданскоправна, дисциплинарна, административна отговорност) и само ако целеният социален резултат не може да бъде постигнат по друг начин, следва да се използва наказателната отговор-ност като крайно средство.

2.2. Допустимост на наказателноправната забрана (запрет). Нуждата от криминализация на дадено деяние още не означава, че законодателят непремен-но ще забрани това деяние в Наказателния кодекс. Трябва да се прецени също и допустимостта на съответния запрет от гледна точка на съществуващите поли-тика, морал и право.

Наказателното право на Република България е израз на определена наказа-телна политика. Новата наказателноправна забрана трябва да съответства на наказателната политика на държавата. Това означава разпоредбата да е съобра-зена както с основните принципи на съвременното наказателно право (справед-ливост, законност, равенство на гражданите, лична и виновна отговорност, не-отвратимост на наказанието, хуманизъм, демократизъм), също така и с актуал-ните насоки на наказателната политика (ограничаване на наказателната репресия;

12 Кудрявцев, В. Н. Научные предпосылки криминализации. – В: Криминология и уго-

ловная политика. М., 1985, с. 106.

44

постигане на максимално поправително и предупредително въздействие чрез ми-нимум принуда; задълбочаване диференциацията на наказателната отговорност).

Новият наказателноправен запрет трябва да е съобразен и с морала, с общес-твените представи за добро и зло, за справедливост и т.н. От гледна точка на морала престъплението е винаги безнравствена проява.

Накрая следва да се прецени дали новата норма съответства на възприетите правни принципи; вгражда ли се тя добре в строежа на съществуващата правна система; не противоречи ли на разпоредби от други правни отрасли, които раз-решават същото поведение, и т.н.

2.3. Възможност за реализиране на наказателноправната забрана (запрет). След като се установи, че дадена забрана е потребна и допустима, трябва да се реши следващият въпрос – възможно ли е тя да се осъществи на практика. За целта е нужно да се изяснят редица обстоятелства.

Подлежи ли съответното поведение на социален контрол (например не се ли отнася до твърде лични страни от живота на гражданите), може ли то да се ре-гулира с наказателноправни норми. Едва след положителния отговор на тези въпроси следва да се преценяват и конкретните юридически изисквания: а) правнотехническа възможност за създаване на съответната наказателна норма (не се ли създават "празнини в правото" или "излишък" от наказателни норми; възможно ли е адекватно да се отрази обществената опасност и моралната уко-римост на поведението в състава на престъплението, т.е. възможност за пълнота и определеност на законовия състав; възможно ли е да се предвиди отговорност, която да съответства на тежестта на престъплението); б) възможност със закон-ни средства да се разкрие и докаже фактът на престъплението на различните стадии на наказателния процес; в) възможност за поправяне и превъзпитаване на виновните чрез изпълнение на наказанието, за предотвратяване на рецидив и т.н.

2.4. Целесъобразност на наказателноправната забрана (запрет). Положи-телната страна на криминализацията е добре известна – наказателноправните норми защитават обществените отношения от най-опасните посегателства. Но дори когато е необходима и допустима, криминализацията поражда не само положителни, но и отрицателни последици. Тя има неизбежно и отрицателна страна13. Поради това законодателят винаги трябва да прецени целесъобраз-ността от въвеждането на нов наказателноправен запрет, т.е. да съпостави по-ложителните и отрицателните последици на криминализацията.

Социалната "цена" на криминализацията зависи от редица фактори: а) стра-ничните вредни последици на криминализацията (откъсване на осъдения от

13 "Колкото и да е опасно едно или друго поведение – пише Г. А. Злобин, – неговата

криминализация никога не може да се разглежда като абсолютно благо, а винаги представ-лява пожертване на едни обществени интереси заради други, по-значителни" (Основания уголовно-правового запрета..., с. 220).

45

производството, от семейството и т.н. ); б) материалните средства за приемане и прилагане на новата норма (разходи за законодателна дейност, за информиране на гражданите, за разследване на престъпленията, за съдебно разглеждане и за изпълнение на наказанието); в) социално-психологическата реакция на гражда-ните и правозащитните органи при въвеждането на новия запрет; г) отрицател-ното отражение на криминализацията върху индивидуалното съзнание на осъ-деното лице (понижаване самооценката на осъдения в резултат на стигматиза-цията, снижаване значението на правните и моралните норми и др.); д) социал-ните и правните перспективи на борбата срещу съответните отрицателни проя-ви (продължителност на действието на новоприетата норма, необходимост от изменение на други нормативни актове и т.н.)14.

Приемането на нова наказателноправна забрана е целесъобразно само когато очакваният положителен резултат надхвърля значително отрицателните после-дици на криминализацията15.

3. При криминализацията на различните постъпки преобладават едни или други съображения, свързани с особености на деянието или на социалната обс-тановка. Изменението на наказателното законодателство, приемането или отмя-ната на наказателноправен запрет може да бъде продиктувано от: а) изменение на обществената опасност на даден вид деяния (поради това например зако-нодателят криминализира през 1982 г. неизпълнението на съдебно решение от-носно упражняването на родителски права – чл. 182, ал. 2 НК, стопанския под-куп – чл. 225б НК, потвърждаването на неистина в писмена декларация пред съд – чл. 290а НК) или от: б) намирането на по-ефикасни (по-малко репресив-ни, "по-евтини" за обществото и т.н. ) средства за борба срещу съответната група отрицателни прояви. Например през 1982 г. законодателят декриминали-зира кражбите, присвояванията, обсебванията и вещното укривателство на об-ществено имущество на стойност до 50 лв., извършени за първи път, и ги обяви за административни нарушения.

Съображенията бяха следните: повечето от тези дребни посегателства оста-ваха ненаказани; неоправдано е да се провежда "скъпото" наказателно произ-водство за малко опасни и в същото време твърде разпространени прояви; пре-веждането на тези посегателства в категорията на административните наруше-

14 Вж. Кудрявцев, В. Н. Правовое поведение: норма и патология..., с. 272. Като подчерта-

ва необходимостта от стабилност на наказателните норми, М. И. Ковальов пише: "Устано-вявайки наказателна отговорност, законодателят трябва да отнесе към престъпните само такива действия, които дълго време ще бъдат опасни от гледна точка на наказателната по-литика и правосъзнанието. Непрекъснатите изменения на законодателството, даже под предлог за неговото усъвършенстване внасят дестабилизация и донасят повече вреда, от-колкото полза". (Роль правосознания и юридической техники в развитии уголовного зако-нодательства..., с. 77.)

15 Вж. Основания уголовно-правового запрета..., с. 220.

46

ния позволява борбата срещу тях да се води по-ефикасно, защото администра-тивната процедура е по-опростена, по-бърза и чрез нея се наказват по-голям брой правонарушения.

За да бъде научнообосновано, решението за криминализация трябва да е съ-образено с всички критерии, с цялата система от принципи относно криминали-зацията. Нито едно от основанията за криминализация (висока обществена опасност, разпространеност на деянието и т.н.) само по себе си не е достатъчно, за да се въведе нова наказателноправна забрана. Само последователното прила-гане на всички критерии и принципи позволява на законодателя да вземе опти-малното решение и да създаде ефективна наказателноправна норма.

4. Способът (формата) на извършване на деянието и криминализацията. В някои случаи способът (формата) на извършване на деянието обуславя соци-алното значение на това деяние, и по-точно – наличието на обществената му опасност. Тогава способът предизвиква нуждата от криминализация на деянието.

4.1. Дадена проява е общественоопасна, само ако бъде извършена по опреде-лен начин. В зависимост от способа едни форми на деянието са обществено- опасни, а други форми на същото деяние са полезни за общественото развитие. Това различно социално значение на формите на деянието определя и съответ-ната реакция на законодателя. Например пренасянето на стоки през границата по надлежния ред, като форма на търговски обмен, поначало се поощрява от държавата. Но ако пренасянето е извършено без разрешение на митниците, то съставлява административно нарушение и поражда административнонаказател-на отговорност. А когато за това е използван чужд, подправен или с невярно съдържание документ, нарушението прераства в престъпление против митни-ческия режим (чл. 242, ал. 1, т. "б" НК). В случая способът влияе толкова силно върху социалното значение на деянието, че го превръща от общественополезно (или неутрално) в общественоопасно. Способът тук "придава" обществена опасност на деянието. Поради това законодателят е криминализирал не деяние-то изобщо, а само онези негови форми, които са достатъчно общественоопасни. Следователно способът в този случай е решаващо условие за криминализация на деянието. Това е отразено и в закона, като съответният способ е въздигнат в конститутивен признак от основния състав на престъплението. В този случай способът на извършване на деянието служи за разграничаване на престъпното от непрестъпното поведение (административно, дисциплинарно, гражданскоп-равно нарушение и т.н.).

4.2. Поставя се въпросът колко силно трябва да въздейства способът (форма-та) върху социалното значение на деянието, и по-точно – колко висока степен на обществена опасност е необходима, за да се криминализира деянието, из-вършено по определен начин. Предварително и абстрактно не може да се опре-дели някакъв минимум обществена опасност, някакъв долен праг, който е нужен за

47

криминализация. Във всеки отделен случай законодателят преценява конкретно специфичното отражение на деянието върху обществените отношения. Освен това обществената опасност на дадена категория деяния не е констан-

тна величина, а се променя с времето заедно с изменението на обществено-политическата обстановка. Процесът на криминализация е средство за приспо-собяване на наказателното право към нуждите на живота. Той е отговор на държавата на определени обществени потребности. Поради

това границата между престъпното и непрестъпното поведение е динамична, подвижна. Тя се променя в зависимост от общественото развитие и от възмож-ностите на държавата за борба срещу съответната категория отрицателни проя-ви. А въпросът, каква степен на обществена опасност е необходима за кримина-лизация на дадено деяние, се решава конкретно от законодателя във всеки отде-лен случай.

48

§ 5. Диференциация на наказателната отговорност

Понятието "диференциация на наказателната отговорност" поражда оживени спорове в наказателноправната теория1. Едни автори схващат това понятие твърде широко, като включват в него и разграничаването на престъпното от непрестъпното поведение, т.е. криминализацията2. Други автори свеждат дифе-ренциацията на наказателната отговорност единствено до диференциация на наказанията3. По-долу ще разгледаме съдържанието на диференциацията на наказателната отговорност и нейните проявни форми.

1. Понятието "диференциация на наказателната отговорност". Диферен-циацията на правото има дълбоки социални корени. Тя е отражение на дифе-ренциацията, която протича в системата на обществените отношения. В резул-тат от глобализацията и научно-техническия прогрес се усложнява производст-вото, преплитат се връзките между различните звена на икономическата систе-ма. Бурното развитие на науката и техниката предизвиква бързи и качествени промени в обществения живот. Увеличава се динамиката на обществените от-ношения – ускорява се икономическото развитие, усъвършенства се управлени-ето, разширява се демокрацията, нарастват възможностите за развитие на лич-ността и т.н. Всички тези явления намират отражение в правото. С усложняване на об-

ществения живот нараства нуждата от диференциация на правното регулиране. Правната система също се усложнява и обогатява. Формират се нови структур-ни образувания – норми, институти, отрасли. Една част от тях уреждат ново-възникналите обществени отношения (т.е. разширява се сферата на действие на правото), а друга част от новите норми се "специализират" в регулирането само на отделни страни, елементи, особености на съществуващите отношения. С други думи, задълбочава се "разделението на труда" между правните предписания4. Сложният, многопластов характер на регулираните обществени отношения и раз-нообразните задачи пред правото водят до диференциация на правната система. От друга страна, общественото развитие е свързано с обективно сближаване

на икономическите процеси и отношения. Юридически израз на този факт е

1 Относно дискусията вж. Михайлов, Д. Диференциация на наказателната отговорност

по НК на НРБ. // Правна мисъл, 1981, № 2, с. 24-25. 2 Например Nezkusil, J. K problematike diferenciace trestni odpovednosti. – In: Diferenciase

trestni odpovednosti. Praha, 1983, с. 34-38. 3 И. Ненов използва понятията "наказателна отговорност" и "наказание" като равнознач-

ни (Наказателно право на НРБ. Обща част (с. 497-499). Вж. също: Совершенствование мер борьбы с преступностью в условиях научно-технической революции. М., 1980, с. 126-150.

4 Алексеев, С. С. Структура советского права. М., 1975, с. 3-54. Вж. също: Правовая сис-тема социализма. Т. 1. М., 1986, с. 14-65.

49

обобщаването (интеграцията) на нормативния материал. Новите обществени явления могат да бъдат обхванати само от нови, по-общи правни форми с дос-татъчно висока степен на абстрактност. Поради това правните норми, които регулират близки, сродни отношения, се обединяват и обобщават. Така правна-та система се издига на нова, по-висока степен на развитие. Следователно ди-ференциацията и интеграцията са противоположни и диалектически свързани страни от развитието на правото5. Наказателното право е специфично средство за защита на обществените от-

ношения от престъпни посегателства. Ефективността на наказателноправното въздействие зависи преди всичко от диференциацията на наказателната отго-ворност и нейната неотвратимост. Поради това една от основните насоки при усъвършенстване на наказателното законодателство е задълбочаване диферен-циацията на наказателната отговорност.

"Диференциация на наказателната отговорност" означава да се определи в закона различна наказателна отговорност за различните видове престъпления (в зависимост от тяхната обществена опасност и морална укоримост, както и от личността на престъпника)6.

Диференциацията на наказателната отговорност е средство за реализиране принципа на справедливост в наказателното право. Съгласно този принцип "на-казанието е съответно на престъплението" (чл. 35, ал. 3 НК). Обикновено под "диференциация на наказателната отговорност" се разбира да се предвиди по-тежка отговорност за по-тежките престъпления и опасните рецидивисти, а за по-леките престъпления и виновните, които могат да бъдат поправени с по-леко въздействие (т.нар. "случайни престъпници"), да се предвиди смекчена наказа-телна отговорност до пълно освобождаване от нея. В действителност понятието

5 Алексеев, С. С. Структура советского права. М., 1975, с. 3-54. Вж. също: Правовая сис-

тема социализма. Т. 1. М., 1986, с. 14-65. 6 Според И. Ненов диференциацията означава "да бъдат установени специфични реше-

ния за различните категории наказателноправно релевантни хипотези" (Ненов, И., К. Лю-тов. Диференциация и индивидуализация на наказателната отговорност. – В: Държавната и правната система при изграждане на развито социалистическо общество в НРБ. С., 1975, с. 321). Под диференциация на правото "обикновено се разбира разчленяване, разбиване по признаци или показатели, които сочат съществени и типични различия, обосноваващи спе-цифични изводи и решения" (Михайлов, Д. Диференциация на наказателната отговорност по НК на НРБ..., с. 23). Относно диференциацията на наказателната отговорност вж. също Курляндский, В. И. Уголовная политика, дифференциация и индивидуализация уголовной ответственности. – В: Основные направления борьбы с преступностью. М., 1975, с. 77-95; Гальперин, И. М. Уголовная политика и уголовное законодательство. – В: Основные нап-равления борьбы с преступностью, с. 47-76; Злобин, Г. А., С. Г. Келина, А. М. Яковлев. Советская уголовная политика: дифференциация ответственности. // Советское государство и право, 1977, № 9, с. 54-62; Филчев, Н. Состав преступления и дифференциация уголовной ответственности. – In: Diferenciace trestni odpovednosti. Praha, 1983, с. 139-145.

50

"диференциация на наказателната отговорност" има значително по-богато съ-държание.

За да се изясни по-задълбочено "диференциацията на наказателната отговор-ност", трябва да се излезе от връзката на отговорността с престъплението. Престъплението е не само основание, но и мярка на наказателната отговор-ност7. С други думи, престъплението не само поражда наказателната отговор-ност, но определя и нейната тежест. Отговорността е адекватна последица на престъплението. Тогава диференциацията на наказателната отговорност е пос-ледица от диференциацията на нейните основания – престъпленията.

При диференциацията на наказателната отговорност законодателят следова-телно се изправя пред три проблема. Първо, да разграничи в Наказателния ко-декс различните форми на престъпно поведение, т.е. различните видове прес-тъпления (основните състави) и онези варианти на дадено престъпление (ква-лифицираните състави), които изискват специфична наказателноправна отго-ворност8. Основният разграничителен критерий е тежестта (обществената опас-ност и моралната укоримост) на поведението. Второ, да класифицира различ-ните типове престъпници и да определи техните социални свойства, които имат съществено значение за тежестта (степента) на наказателната отговорност. Трето, да определи наказанията за различните видове престъпления – всяко наказание трябва да съответства на тежестта на престъплението, посочено в диспозицията, и същевременно да е съгласувано с наказанията за останалите престъпления. Това изисква да се изгради система от разнообразни наказания и други мерки за въздействие в общата част на Наказателния кодекс, която ще позволи на законодателя да диференцира отговорността за различните престъп-ления, а на съда – да индивидуализира наказателната отговорност в зависимост от особеностите на отделния случай.

Освен тежестта на престъплението и личността на престъпника законодате-лят използва и друг допълнителен критерий за диференциация на наказателната отговорност – целите на наказанието. Както посочихме, наказанието е не само справедливо (съответно) възмездие за извършеното престъпление, но и средст-во за постигане на определените от закона цели9. Тези цели са посочени най-

7 "Ако понятието престъпление предполага наказание – пише Карл Маркс, – то действи-

телното престъпление предполага определена мярка наказание. Действителното престъпле-ние е ограничено. Ето защо трябва да бъде ограничено и наказанието... Задачата се състои в това наказанието да се направи действителна последица от престъплението...". Маркс, К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 1. С., 1957, с. 120.

8 Както пише И. Ненов: "Необходимо е преди всичко да бъдат отграничени и очертани от закона типичните хипотези, които изискват диференцирано третиране и специфицирани наказателноправни санкции" (Ненов, И., К. Лютов. Цит. съч., с. 324).

9 "Заслуженото наказание невинаги е и действително необходимо (въобще или в този си размер) за осъществяване на поставените от закона цели" (Лютов, К. Нови положения от-носно наказанията в НК на НРБ. С., 1972, с. 11). Относно целите на наказанието вж. Кара-

51

общо в чл. 36 от Наказателния кодекс на Република България. Когато законода-телят предвижда конкретното наказание за дадено престъпление, той съобразя-ва общите принципи с особеностите на отделния случай. При това на преден план излизат различни наказателнополитически съображения, като законодате-лят акцентира върху една или друга по-близка специфицирана цел, която прес-ледва в конкретния случай. Във всички случаи обаче общата превенция (рес-пективно тежестта на престъплението, справедливостта) има приоритет пред индивидуалната превенция (особеностите на личността, целесъобразността) при установяване на наказанието в закона. Както посочихме, когато установява долната граница на наказанието, за-

конодателят може да слезе под минимума, определен от обективната те-жест на престъплението, за да използва смекченото наказание като средство за постигане на едни или други конкретни цели (например, за да поощри поло-жителното посткриминално поведение на дееца; или за да предостави на съда възможност да отчете изключително ниската обществена опасност на личността на даден престъпник и др.).

Принципът на целесъобразността е застъпен силно при построяване санкци-ите на поощрителните наказателни норми. Както е известно, редица разпоред-би на Наказателния кодекс на Република България предвиждат смекчаване на отговорността или дори пълно освобождаване от наказание, ако субектът пре-установи престъпната си дейност и предотврати, ограничи или възстанови вре-дите от нея. Това са три категории случаи: доброволно прекратяване на прес-тъпната дейност (чл. 18, ал. 3 НК; чл. 22 НК); последваща дейност за огранича-ване на вредите от престъплението (чл. 104, ал. 2 НК; чл. 105, ал. 2 НК; чл. 183, ал. 3 НК; чл. 292, ал. 1, т. 2 и ал. 2 НК; чл. 343а НК и др.); възстановяване на вредите от имуществено престъпление (чл. 197 НК; чл. 205 НК; чл. 206, ал. 6 НК; чл. 212б НК и др.). Става дума за специфичен метод за осъществяване на превантивната функция на наказателния закон, при който посредством смекча-ване на отговорността деецът се стимулира към последващо положително пове-дение по предотвратяване, ограничаване или възстановяване на вредите от престъплението10.

кашев, В. Проблеми на определяне ефективността на наказанието лишаване от свобода..., с. 52-87. Изясняването на целите на наказанието е от изключително значение за изследване ефективността на наказателноправното въздействие.

10 По-подробно вж. Ненов, И. Наказателноправни методи за предотвратяване, огранича-ване и възстановяване на вредите от престъпленията. // Правна мисъл, 1969, № 6, с. 3-21; Каракашев, В. Наказуемост, наказателна отговорност и лични основания за освобождаване от наказателна отговорност..., с. 107-184; Палазов, И. Намалената наказателна отговорност при внасяне или заместване на присвоените пари, вещи или ценности – чл. 205 НК. – Бюле-тин на СЮБ, 1977, № 1-2, с. 35-45; Михайлов, Д. Квалификация на престъпления при възс-тановени вреди. // Правна мисъл, 1979, № 3, с. 61-73. Вж. също Елеонский, В. А. Поощри-тельные нормы уголовного права и их значение в деятельности органов внутренних дел.

52

2. Предметна и функционална диференциация. Диференциацията на наказа-телното законодателство протича в две направления: предметно и функционално.

2.1. Най-дълбокото основание за диференциация на нормите на особената част на Наказателния кодекс е различието в обществената опасност на регу-лираните прояви. Обществената опасност, както е известно, има две страни – качествена (характер) и количествена (степен). Характерът на обществената опасност на престъплението се определя преди всичко от обекта, т.е. от вида на засегнатото обществено отношение. Обектът обуславя както фактическите осо-бености на посегателството, така и неговото социално значение. Поради това обектът е основен критерий за разграничаване на престъпленията, а следова-телно и на нормите в особената част на закона. Друг фактор, който влияе пряко върху характера на обществената опасност, е естеството на предизвиканите вредни изменения в обекта. Вредата зависи на свой ред от вида на посегателст-вото. Например всички престъпления против собствеността се делят на седем вида: кражба, грабеж, присвоявания, измама, изнудване, вещно укривателство, унищожаване и повреждане.

Останалите обстоятелства (размер на вредата, вероятност за настъпването ѝ, способ на извършване на престъпното деяние, използваните средства и оръдия, времето, мястото и обстановката на извършване на деянието, разпространеност-та му, субективните елементи на престъплението – вид и степен на вината, мо-тив, цел и емоционално състояние на дееца; социално значимите свойства на личността на виновния и др.), влияят най-често върху степента на обществена опасност на престъплението. Те служат за разграничаване на онези разновид-ности на престъплението, които изискват диференцирана, нюансирана наказа-телна отговорност.

Предметната диференциация на наказателното законодателство протича сле-дователно на няколко нива. Според характера на обществената опасност зако-нодателят разграничава различните видове престъпления и систематизира нор-мите за тях по глави и раздели в особената част на закона. А според степента на обществената опасност той разграничава вариантите на дадено престъпление и съответните конкретизиращи разпоредби, които предвиждат квалифицирани състави на престъплението.

2.2. Успоредно с предметната диференциация в наказателното право протича и функционална диференциация11. Тя се изразява в това, че дадена норма (или група норми) се специализира в изпълнението само на отделна задача при нака-зателноправното регулиране. В резултат от това функцията на нормата се стес-

Хабаровск, 1985; Сахаров, А. Б. Предупредительная функция советского уголовного закона. – В: Актуальные проблемы уголовного права..., с. 75-77.

11 Относно функционалната специализация на правните норми изобщо вж. Алексеев, С. С. Структура советского права..., с. 44-45; Черданцев, А. Ф. Специализация и структура норм права. // Правоведение, 1970, № 1, с. 41-49.

53

нява, а предметният ѝ обсег се разширява – тя обхваща всички (или повечето) престъпления независимо от техния вид. Функционални са например институ-тите на вината, приготовлението и опита, съучастието, освобождаването от на-казателна отговорност и др. Разпоредбите на функционалните институти предс-тавляват "изнесени пред скоби" общи положения, които са валидни за всички (или повечето) престъпления. Функционалните институти изразяват по-висока степен от развитието на наказателното законодателство и са поместени в обща-та част на Наказателния кодекс.

"Диференциацията – пише Д. Михайлов – пронизва всяко понятие, категория или институт на наказателното право, тя засяга повече или по-малко всяко престъпление."12

3. Диференциация на престъпленията. След тези общи положения ще посо-чим и някои конкретни въпроси, които възникват при диференциацията на на-казателната отговорност.

3.1. Първият от тях е за класификацията (категоризацията) на престъпле-нията. Класификацията е разпределяне по групи (класове) на дадени явления. Престъпленията могат да се класифицират въз основа на различни критерии. Например според конструкцията на изпълнителното деяние те са едноактни и сложни; според съставомерните последици престъпленията биват формални, на поставяне в опасност и увреждащи; според вината – умишлени и непредпазли-ви; според броя на участниците – престъпления, извършени от едно лице и от няколко лица; според личността на дееца – престъпления, извършени от нео-съждан и от рецидивист, от пълнолетно и от непълнолетно лице; според реда за осъществяване на наказателното преследване – престъпления от общ и от час-тен характер и т.н.13 За диференциацията на наказателната отговорност обаче е от значение тази класификация, която отразява различното социално съдържа-ние на престъпленията. Следователно престъпленията трябва да се класифици-рат според техните социални свойства – обществена опасност и морална укори-мост. Като показател за тежестта на престъпленията може да се използва пред-виденото в закона наказание. Това наказание е законодателна оценка за типич-ната обществена опасност и морална укоримост на даден вид престъпления. Наказанието в закона позволява да се съпоставят различните престъпления (а това е необходима предпоставка за тяхното класифициране)14.

12 Михайлов, Д. Диференциация на наказателната отговорност по НК на НРБ..., с. 33. 13 Пак там, с. 27-28. 14 "Наказанието, установено от закона – пише А. А. Пионтковски, – е пропорционално на

тежестта, на обществената опасност на извършеното престъпление" (Курс советского уго-ловного права в шести томах. Наказание. Т. 3. М., 1970, с. 28). "За степента на обществената опасност на престъплението може да се съди преди всичко по санкцията на разпоредбата на закона, която предвижда това престъпление" (Демидов, Ю. А. Цит. съч., с. 98). Вж. също Тоболкин, П. С. Социальная обусловенность уголовно правовых норм. Свердловск, 1983,

54

Възниква въпросът на колко категории да се разделят престъпленията. Зако-нодателят решава този въпрос в зависимост от практическите нужди и конкрет-ните цели, които преследва с дадена класификация. Поначало класификацията на престъпленията обслужва нуждата от диференциация на наказателната отго-ворност. Класификацията позволява да се усъвършенстват както наказанията за престъпленията, така и редица институти на общата част на Наказателния кодекс.

Наказателният кодекс на Република България не съдържа обща разпоредба, която да категоризира престъпленията. Анализът на наказателното законода-телство позволява да се предложи следната класификация на престъпленията: 1. леки престъпления – умишлени престъпления, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода до една година или друго по-леко наказание, и непредпазливи престъпления, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода до две години или друго по-леко наказание; 2. нетежки престъпле-ния – умишлени престъпления, за които законът предвижда наказание лишава-не от свобода от една до пет години или друго по-леко наказание, и непредпаз-ливи престъпления, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода от две до пет години или друго по-леко наказание; 3. тежки престъпления – умишлени престъпления, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода от пет до десет години, и непредпазливи престъпления, за които зако-нът предвижда наказание лишаване от свобода повече от пет години; 4. особено тежки престъпления – умишлени престъпления, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода повече от десет години.

Тази класификация на престъпленията е извлечена от самия закон. Редица въпроси на отговорността са решени в Наказателния кодекс общо – за цели гру-пи престъпления. Например разпоредбата на чл. 93, т. 7 НК определя категори-ята на тежките престъпления; за тежки умишлени престъпления се говори в определението на опасния рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "а" НК; разпоредбата на чл. 39, ал. 2 НК сочи категорията на особено тежките престъпления.

Класификацията на престъпленията е първата крачка при диференциацията на наказателната отговорност. Тя е първична, най-обща, "груба" диференциа-ция. Въвеждането на обща норма в Наказателния кодекс, която да категоризира престъпленията, ще позволи да се предвидят еднородни правни последици за всички видове престъпления от даден род, и в частност – да се определят съот-ветни граници на наказанието за всяка категория престъпления. В резултат от това ще се усъвършенстват редица институти на общата и особената част на Наказателния кодекс (приготовление, освобождаване от наказание и от наказа-телна отговорност, давност, реабилитация, укривателство и др.); ще се съгласу-ват по-добре наказанията за различните престъпления (както помежду си, така и

с. 136-137; Уголовный закон. Опыт теоретического моделирования..., с. 52; Козаченко, И. Я. Санкции за преступления против жизни и здоровья..., с. 213-214.

55

с тежестта на съответните престъпления); изобщо ще се усъвършенства систе-мата за привличане към наказателна отговорност и освобождаване от нея.

3.2. Диференциацията на престъпното поведение не се изразява само в разг-раничаване на отделните престъпления и тяхното класифициране. Освен това е нужно да се разграничат и онези варианти на дадено престъпление, които изис-кват диференцирана отговорност, т.е. да се формулират квалифицираните със-тави на престъплението. В основния състав на престъплението законодателят закрепва обстоятелствата, които са необходими за възникване на наказателната отговорност, т.е. образуват основанието на наказателната отговорност. Поради това основният състав съдържа онези признаци, които показват, че поведението има достатъчно висока степен на обществена опасност и морална укоримост, за да бъде криминализирано. Тези признаци се отнасят до основните елементи на поведението (общественоопасното деяние и престъпния резултат) и са нали-це винаги, когато е извършено престъпление от съответния вид. По такъв начин в основния състав законодателят отразява типичната тежест на престъплението, която е присъща на основния му най-общ вариант.

Когато някой от останалите елементи и особености на престъпното поведе-ние (размер на вредата, способ, място, време на извършване на деянието и т.н.) предизвиква съществено отклонение от типичната му тежест (обществена опасност и морална укоримост), законодателят закрепва съответния вариант в по-леко или по-тежко наказуем състав на престъплението. Посредством тези квалифицирани състави законодателят диференцира различните варианти на престъплението, а с това и наказанията за тях. Квалифицираните състави следо-вателно са средство за диференциация на наказателната отговорност15.

Конкретизиращите вариантни предписания на особената част на Наказател-ния кодекс (квалифицираните състави) са специални по отношение на нормата, която предвижда основния състав на престъплението. Тези специални норми израстват от общата, като конкретизират нейното съдържание и обхващат само част от приложното ѝ поле. Създаването на квалифицирани състави изразява тенденцията към задълбочаване диференциацията на наказателната отговор-ност. Чрез тези състави законодателят уточнява степента на обществена опас-ност на престъпното поведение и предвижда съответна диференцирана отго-

15 Относно квалифициращите обстоятелства Л. Л. Кругликов пише: "Дадените обстоя-

телства се използват от законодателя за конструиране на повече или по-малко опасна раз-новидност на деянието и съответно – за определяне в закона на нови предели на наказуе-мостта, на смекчена или усилена санкция в сравнение с тази, която е установена за основ-ния състав на престъплението. Иначе казано, специалните обстоятелства се използват като средство за диференциация на наказанията; с тяхна помощ законодателят коригира обема на отговорността, рамките на наказуемостта." (Смягчающие и отягчающие ответственность обстоятельства в уголовном праве. Воронеж, 1985, с. 93.) Вж. също Михайлов, Д. Особе-ности на деянието при усложнена престъпна дейност..., с. 188.

56

ворност. Така общата норма, по израза на С. С. Алексеев, "обраства със свита" от конкретизиращи положения16.

Развитието на наказателното законодателство е свързано с увеличаване дела на конкретизиращите норми. Поради това перспективно направление в наказа-телноправната наука е да се изследва влиянието на различните обстоятелства (елементи на поведението и обстановката, особености на личността на дееца) върху тежестта на престъплението. Всъщност да се изследва как различните обстоятелства влияят върху обществената опасност на дадено престъпление и да се изучат съответните конкретизиращи норми на особената част е по същество едно и също.

Само че първият подход (социален) се занимава с поведението и значението на неговите елементи за обществената опасност, а вторият подход (нормативен) – с отражението на тези явления в закона, т.е. с нормите, посредством които законо-дателят диференцира отговорността в рамките на дадено престъпление.

4. Диференциация и състав на престъплението. Задълбочаването на дифе-ренциацията на наказателното законодателство е свързано с изменение в съ-държанието на съставите на престъпленията. При това се очертават следните тенденции.

а. Увеличава се делът на резултатните престъпления в Наказателния кодекс за сметка на формалните престъпления. Престъпленията, както е известно, се делят на две категории: формални и резултатни. А последните от своя страна биват престъпления на поставяне в опасност (застрашаващи) и същински резул-татни престъпления (увреждащи). Законодателят създава състави на формални престъпления поради различни съображения: а) когато вредните последици от деянието настъпват неизбежно (например лъжесвидетелстване, подкуп); б) ко-гато защитаваният обект е твърде ценен за обществото (например шпионство); в) когато не може да се предвиди и характеризира достатъчно точно вредата от престъпното деяние (например клевета, укривателство, документни престъпле-ния). Понастоящем две трети от съставите на престъпления, предвидени в Нака-зателния кодекс, са формални. Тенденцията обаче е да се увеличава броят на съставите, които визират материални (резултатни) престъпления. По такъв на-чин в закона последователно се провежда принципът, че обективна мярка за отговорността трябва да бъде реално причинената вреда.

б. В съставите на увреждащите престъпления законодателят все по-често уточнява характера и обема на престъпния резултат. При престъпленията на поставяне в опасност отговорността би следвало да се диференцира и в зависи-

16 За конкретизиращите правни норми изобщо вж. Алексеев, С. С. Структура советского

права..., с. 111-117. Вж. също Кудрявцев, В. Н. Общая теория квалификации преступле-ний..., с. 251-258; Свидлов, Н. М. Специальные нормы в уголовном праве. Автореф. канд. дисс. М., 1979.

57

мост от вероятността за настъпване на вредата. Колкото по-голяма е тази веро-ятност, толкова по-опасно е деянието17.

в. Преди да създаде наказателна норма, законодателят изследва обективните за-висимости между обществените явления и ги отразява в състава на съответното престъпление. При резултатните престъпления той трябва да отрази не само деяни-ето и последиците му, но и причинната връзка между тях. Причинната зависимост между две явления може да бъде твърде различна – пряка или косвена, т.е. услож-нена от намесата на привходящи фактори. Тези фактори може да са природни или технически сили, или действия на трети лица. Различният характер на причинната връзка е също основание за диференциация на наказателната отговорност.

При косвената причинна връзка деецът създава само възможност за настъп-ване на престъпния резултат, която се претворява в действителност под въз-действието на други фактори. Затова пряката причинна връзка обуславя по-висока степен на обществена опасност на деянието. Колкото по-отдалечен е резултатът от постъпката (по броя на привходящите фактори), толкова по-смекчена би следвало да бъде отговорността. Защото обективно приносът на дееца за настъпване на общественоопасния резултат е по-малък, а субективно по-трудно за дееца е да предвиди този резултат и да направлява развитието на причинния процес.

г. Субективните елементи на поведението (вид и степен на вината, мотив, цел, психическо състояние на дееца и др.) следва да се използват по-широко при диференциацията на наказателната отговорност. В условията на научно-техническия прогрес законодателят криминализира редица непредпазливи действия по използване на техниката. Като се има предвид, че това са ситуатив-ни престъпления, при които връзката между деянието и настъпилите вредни последици е далечна, а тежестта на последиците често се определя от случайни обстоятелства, то перспективна е диференциацията на отговорността в зависи-мост от отношението на дееца към правилото за безопасност, т.е. в зависимост от това дали той съзнателно нарушава правилото. В такъв случай очевидно следва да се предвиди по-тежка отговорност18.

д. Диференциацията на наказателната отговорност е свързана със задълбоча-ване хуманизма на наказателното право. Принципът на хуманизма изисква да се използва минимум репресия за постигане целите на наказанието. За да прецени какво наказание е необходимо и достатъчно за поправяне на дееца, законодате-

17 Въпросът за криминализацията на деянията (и особено на непредпазливите деяния), които създават само опасност за обекта, е спорен и се поставя особено остро във времето на научно-техническия прогрес – вж. Совершенствование мер борьбы с преступностью в усло-виях научно-технической революции. М., 1980, с. 171-174.

18 Тази мисъл е изказана от В. И. Курляндски (Некоторые вопросы ответственности в связи с научно-техническим прогрессом. – В: Научно-технический прогресс и проблемы уголовного права. М., 1975, с. 18) и развита от П. С. Дагел (Совершенствование мер борьбы с преступностью в условиях научно-технической революции..., с. 235-237).

58

лят трябва повече да съобрази личностните особености на дееца. С други думи, той трябва по-широко да отрази личността на дееца в състава на престъплени-ето. Поставя се въпросът докъде може да стигне законодателят, когато отразява свойствата на личността в наказателноправната норма; колко широки възмож-ности следва да предостави той на съда за индивидуализация на наказателната отговорност. Този въпрос е само един от аспектите на по-общия и много важен за наказателното право проблем – да се намери оптималното съотношение меж-ду волята на законодателя и усмотрението на съда при наказателноправното регулиране19.

При отразяване личността на дееца в състава на престъплението следва да се спазва принципът – основният състав да съдържа характеристика на поведе-нието, а особеностите на личността на дееца се закрепват само в квалифици-раните състави на престъплението. (При условие, разбира се, че тези особе-ности влияят чувствително върху степента на обществена опасност на престъп-лението или по друг начин обуславят нуждата от диференциране на наказател-ната отговорност.)

Задълбочаването на диференциацията на наказателната отговорност изисква да се изучат и класифицират свойствата на личността, които законът въздига в квалифициращи обстоятелства20; да се изследват основанията и функциите на съответните конкретизиращи норми; да се намерят показатели за обществената опасност на личността на престъпника и критерии за въздигане на дадена осо-беност на личността в квалифициращо обстоятелство; да се създадат правила за отразяване личността на дееца в състава на престъплението и т.н.

5. Диференциация на наказанията. Диференциация на наказателната отго-ворност в тесен смисъл означава да се диференцират в закона наказателноп-равните последици на различните престъпления. Във връзка с това ще се отбе-лежат следните моменти.

5.1. Системата на наказанията21, установена в общата част на Наказател-ния кодекс, трябва да създава възможност за диференциран подход към прес-тъпленията и виновните лица. Поради това е нужно да се предвидят разнооб-

19 По въпроса за съотношението между волята на законодателя и дискреционните пъл-

номощия на съда вж. статията на Яковлев, А. М. Принцип социальной справедливости и основания уголовной ответственности..., с. 90-92.

20 Вж. Свинкин, А. И. Признаки личности преступника в роли квалифицирующих обсто-ятельства. – В: Проблемы советского уголовного права и криминологии. Свердловск, 1973, 48-62. За социалнозначимите особености на личността на престъпника вж. Тодрия, Г. Г. Актульные проблемы советского права. Тбилиси, 1988, с. 334-346.

21 По традиция в наказателноправната литература се говори за "система на наказанията". Но според Н. А. Стручков по-точно е да се каже "система на мерките за наказателноправно въздействие". Последната включва освен наказанията и други мерки за наказателноправно въздействие. (О наказании, системе его видов и иных мерах уголовно-правового воздейст-вия. – В: Актуальные проблемы уголовного права..., с. 91-102.)

59

разни по съдържание и тежест наказания и други мерки за въздействие. Това ще позволи на законодателя да подбере най-подходящото (справедливо и целесъ-образно) наказание, когато построява санкциите за различните престъпления. Задълбочаването на диференциацията на наказателната отговорност изисква да се установи връзката, зависимостта между различните видове наказания. За-конодателят подрежда наказанията в общата част на Наказателния кодекс (чл. 37 НК) според тяхната тежест, репресивност. Така се получава "стълбица на наказанията", в която всяко наказание играе ролята на отделно "стъпало"22. Ако може да се оцени разликата между тежестта на различните видове наказания, т.е. между отделните "стъпала", тогава ще разполагаме с единна скала за измер-ване и сравняване на всички наказания. (Нужна е, разбира се, и обща мерна единица за тежестта на наказанията.) В резултат от това санкциите за различни-те престъпления ще се съгласуват много точно помежду си; алтернативните санкции (които предвиждат възможност за дадено престъпление да се наложи едно измежду две или повече наказания, т.е. взаимна "заменяемост" на наказа-нията) ще се усъвършенстват и т.н.

Нашият законодател е направил определена крачка в тази насока. Но цялост-ното решаване на проблема, намирането на количествена зависимост между всички видове наказания е трудна и отговорна задача, която предполага редица теоретични и емпирични, социални и правни изследвания23.

5.2. Съвкупността от всички санкции на нормите на особената част образу-ва система. Изграждането на системата на санкциите в Наказателния кодекс,

22 "Ако разликата между нивата на принудата е твърде голяма – пише А. С. Михлин –

образува се своеобразен вакуум, пречещ на индивидуализацията на отговорността, а ако е малка, възниква конкуренция на видовете наказания" (Проблемы совершенствувания сис-темы наказаний в советском уголовном праве. – В: Актуальные проблемы уголовного пра-ва..., с. 104). За опасността от създаване на такъв "вакуум" пише и В. Каракашев: " ... пови-шаването минимума на лишаването от свобода ще създаде вакуум в системата на наказанията, и по-специално между поправителния труд и лишаването от свобода, който в известна степен съществува и понастоящем. Този вакуум следва да бъде запълнен" (Проблеми на определяне ефективността на наказанието лишаване от свобода..., с. 123.) Вж. също Каракашев, В. По въп-роса за лишаването от свобода за кратки срокове. // Правна мисъл, 1977, № 3, с. 69-74.

23 "Струва ни се – пише И. Я. Козаченко – че е възможно и необходимо въвеждането в наказателното законодателство на коефициенти (квоти) на адекватността на разнородните видове наказания, използвани при конструиране на санкциите ... " (Санкции за преступле-ния против жизни и здоровья..., с. 198.) Различни съображения по този въпрос вж. у Хан-Магомедов, Д. О. Методика сравнительной оценки тяжести уголовных наказаний. – В: Воп-росы борьбы с преступностью. М., 1972, вып. 15, с. 42-53; Нажимов, В. П. Справедливость наказания – важнейшее условие его эффективности. – В: Вопросы организации суда и осу-ществления правосудия в СССР. Калининград, 1973, с. 3-11; Курляндский, В. И. Уголовная политика, дифференциация и индивидуализация уголовной ответственности..., с. 93-95; Осипов, П. П. и др. Комплексное изучение системы воздействия на преступность. Л., 1978, с. 102-107; Дементьев, С. И. Построение уголовно-правовых санкций в виде лишения сво-боды. Ростов на Дон, 1986.

60

както и на всяка отделна санкция, е подчинено на изискването за диференциа-ция на наказателната отговорност24.

Санкцията на наказателноправната норма е тясно свързана с диспозицията. Нормите на особената част на Наказателния кодекс имат специфична структура – диспозицията сочи юридическия факт, а санкцията – правните му последици. По-точно диспозицията определя състава на престъплението, а санкцията предвижда наказателната отговорност, която следва от извършването на престъплението25. Между диспозицията и санкцията на наказателноправната норма съществува не само юридическа, но и социална обусловеност, защото те отразяват реални социални явления. Диспозицията съдържа модел на престъп-ното поведение и неговата типична тежест (обществена опасност и морална укоримост). А наказанието, предвидено в санкцията, е своеобразен количествен израз на това престъпление26.

"На всяко общо типово определение на престъпление, давано в диспозицията на закона, на всеки състав винаги съответства общо типово наказание, опреде-лено в санкцията..."27. Тази лаконична мисъл на А. Н. Трайнин има твърде бога-то съдържание. Задачата при наказателното нормотворчество е да се постигне именно това съответствие, да се предвиди такова наказание в санкцията, ко-ето да съответства на престъплението, посочено в диспозицията. С една ду-ма, задачата е да се създаде справедлив закон. За да се установи съответствието, е нужно предварително да се "оценят" престъплението и наказанието.

Оценяването е процедура, при която оценяваният обект се сравнява с други явления от същия род или с някакъв еталон28. Обществената опасност на дадено престъпление може да се оцени само когато се сравнява с опасността на остана-

24 Усъвършенстването на санкционната система изисква да се класифицират различните

видове санкции. Оригинална класификация на санкциите предлага Кругликов, Л. Л. Смяг-чающие и отягчающие ответственность обстоятельства в уголовном праве..., с. 123-135. Вж. също Козаченко, И. Я. Санкции за преступления против жизни и здоровья..., с. 200-227.

25 "Съставът на престъплението и наказанието – пише А. Н. Трайнин – са свързани орга-нически едно с друго, както органически са свързани помежду си и съответстващите им части на нормата на особената част на Наказателния кодекс – диспозиция и санкция" (Об-щее учение о составе преступления..., с. 311). Относно структурата на нормите на особената част вж. Дурманов, Н. Д. Советский уголовный закон. М., 1967, с. 112-130; Брайнин, Я. М. Уголовный закон и его применение. М., 1967, с. 40-89. А за съотношението между състава на престъплението и диспозицията на наказателноправната норма вж. Кузнецова, Н. Ф. Преступление, состав преступления, диспозиция уголовноправовой нормы. // Вестник Мос-ковского университета, 1967, № 4, с. 35-48; Кудрявцев, В. Н. Общая теория квалификации преступлений..., с. 79-87.

26 За социално-правната обусловеност на функциите и структурата на санкциите вж. Ко-заченко, И. Я. Санкции за преступления против жизни и здоровья..., с. 88-109.

27 Трайнин, А. Н. Общее учение о составе преступления..., с. 313. 28 Това е класическото разбиране за процедурата на оценяването – вж. Коршунов, А М.,

Мантатов, В. В. Цит. съч., с. 202.

61

лите престъпления. Тежестта на санкцията се разкрива само ако тя се разглежда в системата от другите санкции, във връзка с тях, а не изолирано.

Задачата да се предвидят в закона наказания, които да съответстват на престъпленията, включва три етапа: да се оцени качествено и количествено об-ществената опасност и моралната укоримост на различните видове престъпле-ния; да се създаде единна скала и да се измери тежестта на различните видове наказания, т.е. на наказателноправната репресия; да се установи и изрази коли-чествено зависимостта между тежест на престъплението и тежест на наказание-то, а за това е нужно да се намери "коефициентът на съответствие" между тях (образно казано – да се установи колко репресия съответства на единица общес-твена опасност на престъплението).

В крайна сметка проблемът се свежда до измерване на социално-правни яв-ления29. Измерването е количествено оценяване на явлението, при което то се описва (изразява) посредством числа. Принципната възможност за измерване на явленията произтича от това, че всяко нещо е диалектическо единство от опре-делено качество и количество, всяко нещо е количествено определено качество.

В литературата, а и в съдебната практика, съществува известен скептицизъм относно възможността да се измерят и съпоставят престъпленията и наказания-та. По традиция се разчита на опитно изработените правила и човешката интуи-ция. Както законодателят обаче, така и съдът оценяват количествено редица наказателноправни явления. Престъпленията например са подредени по глави и раздели на Наказателния кодекс в зависимост от тяхната тежест.

В основата на тази класификация е поставена различната социална ценност на защитаваните обекти. В същото време и наказанията са подредени по тежест и образуват "стълбица на наказанията". "Вече самият факт на съществуване на класифицирани по тежест системи на престъпленията, от една страна, и система на наказанията, от друга, позволява с метода на простото "налагане" да се опре-дели, за какви престъпления от аксиологическа гледна точка трябва да се нала-гат най-суровите наказания, и обратно. Но тази първоначална схема може и

29 "Понастоящем проблемът за социалното измерване е един от централните в социоло-

гическите изследвания... Задачата за социални измервания в правото, т.е. за количествено изразяване на някои свойства на социално-правните и държавно-правните явления, за тях-ната формализация с цел пълно и точно описване на езика на съвременната математика е твърде актуална." (Право и социология. М., 1973, с. 161-162.) По въпроса за измерването на социалните явления вж. Венгеров, А. Б., В. И. Никитинский, И. С. Самощенко. Общая ме-тодика измерений в праве. // Советское государство и право, 1970, № 6, с. 30-38; Ядов, В. А. Социологическое исследование. М., 1972; Суслов, Ю. А. Конкретные исследования и разви-тие социологии права. Л., 1983, с. 68-69; Логика социологического исследования. М., 1987, с. 93-151.

62

трябва да се детайлизира, да се уточни спрямо отделните видове и конкретни състави на престъпленията."30

Съдът също ежедневно съпоставя тежестта на конкретни престъпления и на-казания. Изобщо наказателното право е дълбоко проникнато от количествени оценки. Наказанието в санкцията е количествена оценка на законодателя за те-жестта на престъплението31. Задача на наказателноправната наука е да създаде обосновани критерии и методи за измерване на обществената опасност и мо-ралната укоримост на престъпленията и за построяване на санкциите на норми-те в особената част на Наказателния кодекс. В резултат ще се ограничи ролята на интуицията и субективните преценки, а ще се задълбочи научната обоснова-ност на законодателните решения. Тази задача е трудна, но не и неизпълнима32.

Разбира се, не бива да се преувеличава значението на количествените методи за наказателноправните изследвания. Защото социалните процеси не могат да се опишат адекватно с цифри и математически формули. Всяка формализация во-ди до опростено, "грубо" представяне на действителността. Дадена цифра не може да изрази богатото съдържание, всички страни и качествени особености на обществено-политическите явления. Поради това формалните методи могат да се използват при социалните изследвания само в определени граници, и то само като допълнение на съдържателния обществен анализ на явленията. Ос-новна методология за изследване на всички явления, в т.ч. и социално-правните, е материалистическата диалектика. Що се отнася до правосъдието, то и най-съвършеният компютър не може да замени правосъзнанието и интуи-цията на съдията.

6. Предели на диференциацията. Задълбочаването на диференциацията е трайна, закономерна тенденция в развитието на наказателното законодателство.

30 Осипов, П. П. Теоретические основы построения и применения уголовно-правовых

санкций..., с. 119. 31 Санкцията, отбелязва Ю. А. Демидов, свежда обществената опасност до количестве-

ната й страна, т.е. до степента на обществената опасност (Цит. съч., с. 25, 98). Не може оба-че да се приеме схващането на автора, че санкцията не отразява и характера на обществена-та опасност на престъплението. Характерът (качеството) и степента (количеството) са диа-лектически свързани страни на обществената опасност; те взаимно се обуславят. Поради това оценката за степента съдържа в неявна, в скрита форма и оценка за характера на об-ществената опасност на престъплението.

32 "Сред социално-правните явления – пише О. Н. Григорев – има и такива, които при-тежават определено количество, но това количество не се проявява в явна, открита, достъп-на за непосредствено измерване форма. Към числото на тези явления може, според нас, да се отнесат понятията "отговорност" ("мярка", "степен на отговорността", "по-голяма", "по-малка отговорност"), "установка", "наказуемост" ("по-голяма" или "по-малка наказуемост"), "обществена опасност" и някои други (Право и социология..., с. 162). Тази мисъл обаче съдържа някои неточности. Първо, не само някои, а всички явления имат качествена и ко-личествена страна. Второ, явлението и понятието за него са твърде различни неща.

63

Но всяка диференциация има известна граница. Тя се определя от оптималната степен на абстрактност (конкретност) на наказателноправната норма.

6.1. Между изискването за абстрактност (обобщеност) и изискването за конкретност (казуистичност) на нормата съществува неотстранимо проти-воречие. От една страна, законодателят се стреми да характеризира максимално точно престъплението в диспозицията. (Конкретните и ясни предписания са по-ефикасни, имат по-силно превантивно и регулиращо действие; те се разбират по-лесно от гражданите и правоприлагащите органи и поради това са предпос-тавка за единна и законосъобразна съдебна практика; същевременно казуистич-ните предписания създават опасност от "празнини в правото".). От друга страна, законодателят трябва да създаде достатъчно обща диспозиция, която да обхва-ща всички възможни прояви на престъплението от даден вид. (Абстрактните диспозиции придават гъвкавост на закона, т.е. позволяват прилагането му към различни ситуации в бързо изменящите се условия на живот и с това осигуряват неговата дълготрайност; прекомерното обобщаване обаче води до "каучукови" диспозиции, които регулират твърде широк и неопределен кръг от прояви, а това създава условия за субективизъм и съдебен произвол при правораздаването.)

Трудността е да се съчетаят двете насрещни изисквания – за абстрактност и конкретност, т.е. да се намери оптималното съотношение между общо (ти-пично) и особено (специфично) при характеризиране на отделните престъпле-ния в закона. "Ако се формулират противоречивите изисквания, адресирани към наказателноправната норма, като два противоположни полюса – пише В. Н. Кудрявцев, – то между тях се разполага този интервал, в който трябва да бъде намерено най-доброто решение, да бъде създадена оптималната норма."33

Диференциацията на наказателното законодателство е свързана с конкрети-зация на съставите на престъпленията (отделяне на специални състави от об-щите, замяна на оценъчните и бланкетните признаци с формално-определени, yточняване на детайлите на престъплението в състава и т.н.). В резултат от това абстрактността на диспозицията намалява, а пределите на съдебното усмотре-ние се стесняват. Но въпросът е докъде може да стигне законодателят при конкретизацията на състава; колко надълбоко следва да навлезе той, когато отчита спецификата на дадено действие и диференцира отговорността за него от тази за близки форми на престъпно поведение. Основният критерий при ре-шаването на въпроса трябва да бъде ефективността на наказателноправната

33 Основания уголовно-правового запрета..., с. 244. Въпросът за съотношението между

абстрактност и конкретност на правната норма е един от най-важните при нормотворчест-вото. Той се изследва както в общата теория на правото (С. С. Алексеев, Д. А. Керимов, А. А. Ушаков, А. Нашиц, А. С. Пиголкин, С. В. Поленина, Ю. А. Денисов, Л. И. Спиридонов и др.), така и в отрасловите правни науки. Що се отнася до наказателното право, следва да се посочат преди всичко работите на М. И. Ковальов, В. Н. Кудрявцев, Я. М. Брайнин, В. Е. Жеребкин, В. М. Коган, С. Г. Келина, А. В. Наумов и др.

64

норма, възможността чрез нея да се постигне желаният социален резултат, це-леното въздействие върху обществените отношения34.

Съотношението между абстрактност и конкретност зависи не само от целе-съобразността на нормата. То е обусловено от обективни социални фактори, процеси и закономерности. Степента на обобщеност на наказателноправната норма се определя в крайна сметка от характера и кръга на регулираните проя-ви. Колкото по-широк е този кръг, толкова по-обща следва да бъде съответната норма. Диспозицията трябва да е толкова обща, че да обхваща всички еднород-ни деяния (близки по характер и степен на обществена опасност) и същевре-менно извън нейния обсег да остават всички други видове престъпления.

Редица социални процеси поставят противоречиви изисквания към наказа-телноправната норма. В условията на научно-техническия прогрес се усложнява общественият живот, нараства динамизмът на обществените отношения. Пора-ди това се налага да се диференцира наказателноправното регулиране, и в част-ност – да се конкретизира съдържанието на съответните норми. От друга стра-на, научно-техническият прогрес поражда нуждата от по-общи формулировки в наказателния закон. Бурното развитие на науката и техниката предоставя на престъпника нови начини и средства за постигане на престъпния резултат – въз-никват нови варианти на престъпно поведение, разширява се кръгът на спосо-бите (формите), чрез които може да се извърши дадено престъпление. А това изисква по-обобщени диспозиции, които да обхващат всички възможни прояви на престъплението.

Друго явление, което налага да се повиши абстрактността на нормите, е уве-личаването на дейностите, източник на повишена опасност. За извършването на всяка от тези дейности се създават редица правила. Колкото по-подробно е регламентирано дадено обществено отношение (дейност), толкова повече начи-ни съществуват за засягане на това отношение. То може да се накърни чрез на-рушаване на всяко едно от правилата за безопасност. Следователно обективната страна на съответното престъпление има множество варианти. Всички те не могат да бъдат описани в състава на престъплението. Поради това законодате-лят характеризира престъплението по-общо – посредством бланкетни и оценъч-ни признаци35. Така в резултат на научно-техническия прогрес се повишава абс-

34 Относно понятието "ефективност" вж. Каракашев, В. Проблеми на определяне ефек-

тивността на наказанието лишаване от свобода..., с. 30-41. 35 Въпросът за оценъчните и бланкетните признаци на съставите на престъпления е

твърде интересен, но разглеждането му излиза извън рамките на настоящия труд. С оценъч-ните признаци в наказателното законодателство са се занимавали В. Н. Кудрявцев, М. И. Ковалëв, Г. Т. Ткешелиадзе, Я. М. Брайнин, Е. А. Фролов, В. В. Питецки, А. И. Свинкин и др., а с бланкетните диспозиции – В. В. Соколов, Н. И. Пикоров и др. За влиянието на науч-но-техническия прогрес върху формата на наказателния закон вж. Совершенствование мер борьбы с преступностью в условиях научно-технической революции..., с. 81-92; Филчев, Н.

65

трактността на диспозициите. Във връзка с това може да се формулира следно-то правило: колкото по-сложно е дадено общественополезно отношение и кол-кото по-подробно е регламентирано то, толкова по-абстрактна следва да бъде наказателната норма, която защитава това отношение.

6.2. Възниква въпросът как диференциацията на наказателната отговорност влияе върху санкциите на наказателноправните норми. Най-общо може да се каже, че в резултат от диференциацията се стесняват пределите на наказания-та, предвидени в санкциите. И това е логично. По-подробното описание на престъплението, уточняването на неговите признаци в закона изисква да се конкретизират и правните последици от престъплението, т.е. наказанието. Рам-ките на санкцията зависят от обхвата на диспозицията. Колкото по-тесен кръг от прояви обхваща диспозицията, толкова по-тесни предели на наказанието трябва да предвижда санкцията36.

Задълбочаването на диференциацията води следователно до стесняване пре-делите на съдебното усмотрение. А известно е, че един от основните проблеми на наказателната политика е да се намери оптималното съотношение между волята на законодателя и усмотрението на съда при наказателноправното регулиране.

Анализът на действащото законодателство и практиката по прилагането му позволява да се заключи, че за да се гарантира във всички случаи законно и справедливо решение на съда, е нужно известно ограничаване на съдийското усмотрение. До подобен извод стигат В. Н. Кудрявцев и С. Г. Келина: "...не са ли пределите на усмотрението, предоставени от закона на съда, прекомерно широки, не следва ли да се внесат в закона някои критерии, които ще окажат сдържащо въздействие върху свободата на съдийското усмотрение? Според нас – пишат те – отговорът трябва да бъде положителен. Някаква формализация на съдебното усмотрение от самия законодател би довела до по-голяма стабилност

Усъвършенстване на наказателното законодателство в условията на научно-техническата революция. // Социалистическо право, 1981, № 10, с. 21-30.

36 "Но ако горният предел на наказанието за определен вид престъпление зависи главно от социалното съдържание на престъплението – отбелязва П. П. Осипов, – то на неговия долен предел могат активно да влияят и целите на наказанието, и принципът на хуманност-та" (Теоретические основы построения и применения уголовно-правовых санкций..., с. 118). Взаимната връзка между диспозицията и санкцията на наказателноправната норма е изтък-ната още от М. Д. Шаргородский: " ... между формата на диспозицията и формата на санк-цията има непосредствено диалектическо взаимодействие, заключаващо се в това, че широ-ките диспозиции изискват и широки рамки на относително определените санкции, и напро-тив, абсолютно-определените санкции са приложими само при тесни рамки на диспозиция-та" (Уголовный закон. М., 1948, с. 96). Вж. също Ткешелиадзе, Г. Т. Цит. съч., с. 114-129; Ковалëв, М. И. Роль правосознания и юридической техники в развитии уголовного законо-дательства..., с. 78-79.

66

на съдебната практика, до укрепване на законността, до по-пълна реализация на принципа за справедливост на отговорността"37.

Начините за стесняване на съдийското усмотрение са различни в зависимост от стадия, на който се намира законотворческият процес. Ако се проследят пос-ледователно логическите етапи на този процес, може да се посочат следните начини за ограничаване компетенциите на съда: а) обособяване на повече видо-ве престъпления в рамките на престъпното поведение изобщо; б) категоризация (класификация) на престъпленията и предвиждане на еднородни последици за всички престъпления от даден вид; в) създаване на по-леко и по-тежко наказуе-ми състави на дадено престъпление; г) конкретизиране на съставите посредст-вом уточняване детайлите на престъплението и замяна на бланкетните и оце-нъчните признаци с описателни; д) уточняване на основанията за освобождава-не от наказателна отговорност и намаляване броя на тези основания; е) изрично посочване в общата част на Наказателния кодекс на смекчаващите и отегчава-щите обстоятелства и въвеждане на задължително намаляване или увеличаване на наказанието при наличието на някои от тези обстоятелства; ж) ограничаване броя на алтернативните санкции в Наказателния кодекс; з) намаляване разлика-та между максимума и минимума на наказанието, предвидено в санкцията, и др.

Струва ни се, че санкциите на някои норми в нашия Наказателен кодекс ус-тановяват твърде голяма разлика между горната и долната граница на наказани-ето. Например за особено тежки случаи на кражба (чл. 196а НК), длъжностно присвояване (чл. 203 НК) и подкуп (чл. 302а НК) се предвижда наказание ли-шаване от свобода от десет до тридесет години. Или диапазонът, в който съдът

37 Келина, С. Г., В. Н. Кудрявцев. Цит. съч., с. 145-146. За стесняване на дискреционните

пълномощия на съда се застъпва активно А. М. Яковлев (Уголовное право Украинской ССР на современном этапе. Часть общая..., с. 22-24, 27-28). Към тази идея се придържат редица други учени: Ткешелиадзе, Г. Т. Цит. съч., с. 89-147; Некоторые вопросы регламентации судебного усмотрения в уголовном праве. – В: Актуальные вопросы современного уголов-ного права, криминологии и уголовного процесса..., с. 105-116; Наумов, А. В. Форма уго-ловного закона и еë социальная обусловенность. – В: Проблемы совершенствования уго-ловного закона..., с. 18-27; Правотворческие средства обеспечения социальной справедли-вости советского уголовного права. – В: Укрепление законности и правопорядка..., с. 95-97; Кругликов, Л. Л. Смягчающие и отягчающие ответственность обстоятельства в уголовном праве..., с. 96; Дементьев, С. И. Цит. съч., с. 49; Козаченко, И. Я. Санкции за преступления против жизни и здоровья..., с. 209-210; Блувштейн, Ю. Д. Цит. съч., с. 54 и др. Впрочем още А. Н. Трайнин отбелязва необходимостта от известно стесняване на компетенциите на съда, като изхожда, разбира се, от тогавашното състояние на законодателството: "...колкото по-пълно е описан съставът, колкото по-конкретно са очертани в диспозицията неговите еле-менти, толкова повече трябва да се намалява разстоянието между минимума и максимума на наказанието, указани в закона. Характерният за съветското законодателство процес на конкретизация на съставите трябва последователно да доведе до някакво стесняване на съдийската компетентност при определяне на рода и степента на наказанието (Общее уче-ние о составе преступления..., с. 317).

67

може да избира своето решение, е двадесет години. В същото време законът постановява, че максималният размер на лишаването от свобода може да бъде поначало до двадесет години (чл. 39, ал. 1 НК). Очевидно в случая е наложи-телно известно стесняване на съдебното усмотрение38.

Ако се приеме, че установените в закона наказания правилно отразяват те-жестта на престъпленията, то би следвало тези наказания да се изменят само след промяна в състава на престъплението. Но обществената опасност и мо-ралната укоримост на поведението са динамични величини. Те се променят за-едно с развитието на обществените отношения. Поради това следва да се про-меня и законодателната оценка за тежестта на съответните деяния.

Усъвършенстването на санкционната система в Наказателния кодекс изисква да се преразгледа оценката за тежестта на някои престъпления и да се предви-дят нови предели на наказанията. По такъв начин санкциите ще се приведат в съответствие с новите социални условия.

38 "Установяването на широк диапазон между максималните и минималните срокове –

пише Г. Л. Кригер – изтрива границата между престъпления със съществено различна сте-пен на обществена опасност ..." (Построение санкций в новом уголовном законодательстве. – В: Актуальные проблемы уголовного права..., с. 114). За по-тесни рамки на санкциите се зас-тъпва и Карпец, И. И. Наказание. Социальные правовые и криминологические проблемы..., с. 239-240.

68

§ 6. Цели и тежест на наказанието

Всеки наказателноправен проблем се свежда в крайна сметка до определяне на основанието и тежестта на наказанието. Тези въпроси са предмет на оживена дискусия от възникването на наказателното право до днес. Още Ч. Бекария се стреми да им даде отговор в знаменитото си произведение "За престъпленията и наказанията", 1764 г. Идеите на Бекария бързо завладяват Европа и служат за обосноваване на реформата на наказателното законодателство в редица евро-пейски страни. Понятията "наказание" и "наказателна отговорност" са близки, но не съвпа-

дат. Налагането на еднакви наказания за различни престъпления не означава еднаква отговорност. Обикновено наказателната отговорност е съпроводена с наказание. Но е възможно по изключение да се осъществи наказателна отговор-ност и без налагане на наказание. В този случай наказателната отговорност се свежда до самия факт на осъждането на виновния, т.е. до признаването му за виновен и порицаването му1. В настоящия параграф понятията "наказание" и "наказателна отговорност" се

използват като равнозначни. По съдържание наказателната отговорност състав-лява понасяне, претърпяване на държавна принуда от лицето, извършило прес-тъпление. По своята социална роля наказателната отговорност е реакция на държавата срещу извършеното престъпление. Тя е насочена към възстановяване на справедливостта, нарушена с престъплението. Поради това възлагането на съответна отговорност е общественополезна дейност. Наказателната отговор-ност е средство за социален контрол, което осигурява положително развитие на обществените отношения. От гледна точка на правото наказателната отговорност е правна последица на

престъплението. Основание на наказателната отговорност е престъплението – виновното извършване на общественоопасно деяние, предвидено в Наказател-ния кодекс. Престъплението е юридическият факт, който поражда наказателно-то правоотношение, т.е. правото на държавата да осъди и накаже виновния и задължението на последния да понесе наказателна отговорност. Това задълже-

1 Както пише И. Н. Даншин: "...отговорността може да бъде реализирана именно във

форма на такова порицаване и осъждане на виновния и неговото деяние от страна на дър-жавата и без прилагане на наказание. Затова вече самият факт на произнасяне на обвини-телна присъда, независимо от налагането или неналагането на наказание, свидетелства, че на субекта се възлага тежестта на наказателната отговорност" (Уголовное право Украин- ской ССР на современном этапе. Часть общая, с. 46). Обратното приема С. Павлов: "Конс-татациите за виновност не означават още осъждане. Не може да се счита осъждан онзи, който не е наказан. Осъждането включва винаги определено наказание" (Обществено поръ-чителство за поправяне и превъзпитание на виновния. С., 1969, с. 144).

69

ние е една възможност, която се превръща в действителност след влизане на присъдата в сила. С други думи, наказателната отговорност е резултат от прила-гането на наказателноправната норма2.

1. Основание на наказанието. Различните наказателноправни системи се различават преди всичко по основанието на наказателната отговорност (наказа-нието). В зависимост от това дали престъпното деяние или деецът е основание на наказанието, се изгражда "наказателно право на деянието" или "наказателно право на дееца". Според класическата школа (чийто създател е Ч. Бекария, а виден представи-

тел – К. Биндинг) престъпното деяние е единствено основание на наказанието. Деянието поражда наказанието, като заедно с това определя и неговата тежест. С други думи, престъплението е не само основание, но и мярка на наказанието. Принципът на деянието, съгласно който наказанието трябва да съответства

на престъплението, е формулиран от Ч. Бекария. Като изследва съотношението между престъплението и наказанието, той пише: наказанията, т.е. "препятствия-та, които задържат хората от извършването на престъпленията, трябва да са толкова по-големи, колкото по-голяма вреда причиняват престъпленията на обществото... наказанията трябва да са в право съотношение с престъпления-та"3. Днес идеите на Бекария (под формата на неокласицизъм) доминират не само в континентална Европа, но също в Америка и скандинавските страни4. Ако сега Бекария извърши инспекционна обиколка из Европа, той би останал напълно доволен от реализацията на идеите си.

2 От по-различно разбиране излиза В. Каракашев, който определя "наказателната отго-

ворност като създадената от извършеното престъпление юридическа възможност да бъде наложено наказание на субекта на престъплението и да бъде същото изпълнено спрямо него. Наказателната отговорност се реализира с налагане на наказание и изпълнението му” (Наказуемост, наказателна отговорност и лични основания за освобождаване от наказателна отговорност. С., 1966, с. 72). Според С. Н. Братус "отговорността – това не е задължението да се претърпят последиците, произтичащи от правонарушението, а самото тяхно претърпя-ване в състояние на принуда" (Юридическая ответственность и законность. М., 1976, с. 103). Относно понятието "наказателна отговорност" вж. например: Стручков, Н. А. Уголов-ная ответственность и её реализация в борьбе с преступностью. Саратов, 1978; Каракашев, В. По въпроса за наказателната отговорност. // Правна мисъл, 1981, №1, с. 40-49; Санталов, А. И. Теоретические вопросы уголовной ответственности. Л., 1982; Прохоров, В. С. Цит. съч., с. 126-135; Хинова, Т. Методи, средства и организация на борбата с престъпността на непълнолетните. С., 1984, с. 18-21; Уголовное право Украинской ССР на современном эта-пе. Часть общая, с. 41-48; Шавгулидзе, Т. Г. Философские и психологические основания уголовной ответственности. – В: Актуальные вопросы современного уголовного права, криминологии и уголовного процесса. Тбилиси, 1986, с. 8-18; Козаченко, И. Я. Санкции за преступления против жизни и здоровья, с. 31-87; Советское уголовное право. Общая часть. М., 1988, 22-26; Прохоров, В. С., Н. М. Кропачев, А. Н. Тарбагаев. Механизм уголовно-правового регулирования. Красноярск, 1989, с. 144-187.

3 Бекария, Ч. За престъпленията и наказанията. В., 1993, с. 91-92. 4 Вж. Кристи, Н. Пределы наказания (превод от английски език). М., 1985.

70

Антропо-социологическата, или позитивната, теория възниква близо век по-късно с труда на Ч. Ломброзо "Престъпният човек", 1871 г. (най-известен пред-ставител е Ф. Лист). Тя премества ударението от престъплението върху прес-тъпника. Според тази теория причините на престъплението се коренят в психо-физическите особености на престъпника и в неговата социална среда. Тогава възмездието за извършеното престъпление е безсмислено, защото не отстранява причините на престъплението. Те са в самата личност на престъпника. Поради това следва да се наказва не деянието, а престъпната склонност на дееца. Ант-ропосоциологическата теория отхвърля принципа на деянието и поставя в осно-вата на наказанието личността на престъпника. Престъпната личност следва да се третира с най-различни осигурителни, ненаказателноправни (медицински, психиатрични и др.) мерки, с цел ресоциализация. Субективизмът на тази тео-рия води до нарушаване равенството на гражданите пред закона и дори – до съдебен произвол. Неслучайно крайните изводи на антропо-социологическата теория се отхвърлят и от самите ѝ създатели.

2. Цели на наказанието. Наказанието е не само справедливо (съответно) възмездие за извършеното престъпление, но и средство за постигане на опреде-лени цели. Крайната цел на всяко наказание е ограничаване на престъпността. Непосредствената цел обаче на наказанието е: а) да въздейства върху престъп-ника (индивидуална превенция) и (или) б) върху останалите членове на общест-вото (обща превенция). Коя от двете цели ще бъде предпочетена, зависи от на-казателната политика, от концепцията на държавата за борбата с престъпността. Целите, поставени от законодателя пред наказанието, определят в значител-

на степен вида и пределите на наказанията за различните престъпления. За да се измери ефективността на наказателноправното въздействие, трябва да се фор-мулират целите на наказанието в закона. Всичко това налага да се изясни съот-ношението между индивидуалната и общата превенция. В началото на XIX век в Германия се обособяват две научни школи относно

целта на наказанието. Немският учен А. Фойербах, привърженик на класичес-ката теория на Бекария, поддържа тезата, че основната цел на наказанието е общата превенция. К. Гролман, считан за ранен представител на антропо-социологическата теория, заема противоположната позиция. Според него ос-новната цел на наказанието е индивидуалната превенция. Този спор продължава и днес с нестихваща сила в наказателноправната теория и практика. От това, върху коя цел се акцентира, зависи и наказанието, което трябва да се подбере за съответното престъпление. Ако основната цел на наказанието е индивидуалната превенция, т.е. да въздейства върху престъпника, то законът трябва да предвиди такава система от мерки, в т.ч. и ненаказателноправни, които позволяват да се отчитат максимално индивидуалните особености на личността на престъпника. Ако целта на наказанието е общата превенция, т.е. да въздейства възпиращо върху другите членове на обществото, наказанието трябва да е справедливо

71

възмездие за престъплението. Тогава видът и тежестта на наказанието се опре-делят от типичната тежест (обществената опасност и моралната укоримост) на престъпното деяние. Индивидуалната и общата превенция не бива да се проти-вопоставят. Те не стоят на два противоположни полюса. Индивидуалната и об-щата превенция – пише В. Каракашев – не съставляват различни равнища в сложната йерархия от цели на наказателноправното въздействие. Индивидуал-ната превенция е "едно от основните средства за по-цялостно реализиране на целта за генерална превенция..."5. Това разбиране е твърде плодотворно, защото позволява да се избегне изкуствената конфронтация между индивидуалната и общата превенция и да се намери оптималното съотношение между тях.

3. Тежест на наказанието. Според Наказателния кодекс на Република Бъл-гария "наказание може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление" (чл. 35, ал. 2 НК). А съгласно чл. 35, ал. 3 НК "наказание-то е съответно на престъплението", т.е. на неговата обществена опасност и мо-рална укоримост. Следователно нашето наказателно право е изградено върху принципа на деянието. Престъпното деяние е единна, обща мярка за наказване на различните лица, която осигурява равенство на гражданите пред закона6.

Наказанието трябва да е съответно на престъплението. То трябва да е спра-ведливо възмездие за извършеното престъпление. А справедливо е това наказа-ние, което съответства на престъпното деяние. Посредством справедливостта на наказанието се постига целта за обща превенция, т.е. въздейства се предупреди-телно върху другите граждани.

Освен че трябва да съответства на престъплението, наказанието трябва да е и целесъобразно, да постига посочените от закона цели. Наказателният кодекс поставя две цели пред наказанието: обща и индивидуална превенция (чл. 36 НК). Общата превенция се постига посредством справедливо наказание (което съот-ветства на престъпното деяние). Индивидуалната превенция обаче изисква наказа-нието да е съобразно индивидуалните особености на личността на престъпника.

По такъв начин към наказанието се предявяват две противоречиви изисква-ния. От една страна, то трябва да съответства на деянието, а от друга – на дееца. Нашият законодател се е задоволил да формулира изискванията към наказание-то, без да посочи изрично кое от тях има решаващо значение. Нужно е обаче ясно и научнообосновано разбиране относно съотношението между двата фак-тора (деяние и деец), които определят тежестта на наказанието. Анализът на наказателното ни законодателство позволява да се заключи, че това противоре-чие е решено в полза на деянието. Престъпното деяние е основание и мярка на

5 Каракашев, В. Проблеми на определяне ефективността на наказанието лишаване от

свобода. С., 1982, с. 52-87. 6 Още Аристотел, като отбелязва, че справедливостта има различни страни, пише: "Ако

един ... причинява вреда, а на друг тя е причинена, то законът отчита разликата само от гледна точка на вредата, а с хората той се отнася като с равни" (Сочинения. Т. 4. М., 1981, с. 4).

72

наказанието. Поради това наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. Личността на дееца е само допълнителен фактор, който влияе върху те-жестта на наказанието. Следователно по нашето право общата превенция е основна цел на наказанието, а индивидуалната превенция има второстепенно значение.

Днес в европейската наказателноправна литература също доминира идеята, че общата превенция (деянието) трябва да има приоритет пред индивидуалната превенция (дееца)7. Показателен е докладът на Комисията по въпросите на на-казателната политика (по повод реформата на наказателното законодателство в Швеция, 1977 г.). В него се прави следният извод: "Ние препоръчваме такава система на наказания, която повишава значението на общата превенция... Те-жестта на престъплението и изискването за съответствие между престъпление и наказание трябва да имат решаващо значение при избора на наказанието". Нещо повече, някои учени се опитват да обосноват количествено съотношението между двата фактора – деянието и дееца, при определяне тежестта на наказани-ето. "Ако наказанието е функция от два независими фактора (деяние и личност) – пише П. П. Осипов, – то деянието трябва да има два пъти по-голяма относител-на тежест от дееца при определяне на наказанието."8

3.1. Съотношението между престъпление и наказание може да се разглежда на две различни равнища – законодателно и съдебно. Първоначално законода-телят оценява, "измерва" тежестта (обществената опасност и моралната укори-мост) на престъплението и закрепва тази тежест в закона (състава на престъп-лението). А наказанието, предвидено в санкцията, е концентриран израз на престъплението, негова количествена оценка. "На всяко общо типово определе-ние на престъпление, давано в диспозицията на закона, на всеки състав – пише А. Н. Трайнин – винаги съответства общо типово наказание, определено в санк-цията..."9. Проблемът при нормотворчеството е да се постигне тъкмо това съот-ветствие, да се предвиди такова наказание в санкцията, което да съответства на престъплението, описано в диспозицията. С една дума, проблемът е да се създа-де справедлив закон.

За да се установи съответствие между престъплението и наказанието, е нуж-но те предварително да се "оценят". Задачата да се предвидят в закона наказа-

7 Вж. Карпец, И. И. Наказание. Социальные, правовые и криминологические проблемы.

М., 1973; Анденес, И. Наказание и предупреждение преступлений (превод от английски). М., 1979; Кристи, Н. Цит. съч.; Jescheck, H. Lehrbuch des Strafrechts. Allgemeiner Teil. B., 1988; Roxin, C. Strafrecht. M., 1991; Streng, F. Strafrechtliche Sanktionen. B., 1991; Individualprvention und Strafzzumessung. W.,1992; По повод реформата на наказателното законодателство във Финландия И. Антила подчертава: "Наказанието трябва да има преди всичко общопредупредителен ефект" – Anttila, I. Et forslag til strafflagsreform i Finland. – NTK, 1977, с. 65, с. 102-106.

8 Осипов, П. П. Комплексное изучение системы воздействия на преступность. Ленин- град, 1978, с. 106-107.

9 Трайнин, А. Н. Общее учение о составе преступления..., с. 313.

73

ния, които да съответстват на престъпленията, съдържа три етапа: а) да се оце-ни качествено и количествено тежестта (обществената опасност и моралната укоримост) на различните категории престъпления; б) да се създаде единна ска-ла и да се измери тежестта на различните видове наказания и в) да се установи и изрази количествено зависимостта между тежест на престъплението и тежест на наказанието, а това изисква да се намери коефициентът на съответствие между тях (т.е. колко наказание съответства на единица тежест на престъплението). В крайна сметка проблемът се свежда до измерване на социално-правни явления.

Съдът, на практика всеки ден, съизмерва тежестта на конкретни престъпле-ния и наказания. Съдебната преценка обаче се развива в рамките на законода-телната (чл. 54 НК). С други думи, законодателната преценка за тежестта на престъплението и наказанието има приоритет пред съдебната.

Изобщо наказателното право е дълбоко проникнато от количествени оценки. Задача на наказателноправната наука е да създаде обосновани критерии и мето-ди за измерване на обществената опасност и моралната укоримост на престъп-ленията, както и за построяване на санкциите на нормите в Особената част на Наказателния кодекс. В резултат ще се ограничи ролята на интуицията и субек-тивните преценки, а ще се задълбочи научната обоснованост, справедливостта на наказателноправните решения.

3.2. Анализът на наказателното ни законодателство показва, че редица съста-ви на престъпления съдържат признаци не само относно деянието, но и относно личността на дееца. Например съставите на престъпленията по чл. 116, т. 2 НК (убийство); чл. 131, т. 2 НК (телесна повреда); чл. 148, ал. 1, т. 4 НК (обида); чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4 НК (клевета) съдържат указания, че извършителят е длъжностно лице; субект на престъплението по чл. 126, ал. 2 НК (аборт) е лице, което "няма висше медицинско образование", подкупът по чл. 302, т. 1 НК може да бъде извършен само "от лице, което заема отговорно служебно положение", и др. Освен това за редица престъпления (убийство, изнасилване, телесна пов-реда, хулиганство, кражба, грабеж, длъжностно присвояване, измама и др.) е предвидена повишена отговорност, ако те бъдат извършени "повторно" или при условията на "опасен рецидив", т.е. от лице с повишена опасност (антиобщест-вена установка) на личността. Очевидно законодателят не може да се абстрахи-ра напълно от свойствата на личността на престъпника при нормотворчеството и отразява някои от тях в съставите на определени престъпления10.

Поставя се въпросът не се ли нарушава с това принципът, че деянието е единственото основание на наказанието. За да се отговори правилно, е нужно да се разграничат обстоятелствата, които обуславят възникването на наказател-

10 По този въпрос вж. Яковлев, А. М. Принцип социальной справедливости и основания

уголовной ответственности..., с. 87-90; Лейкина, Н. С. Личность преступника и уголовная ответственность. Л., 1968, с. 39-68. Кудрявцев, В. Н. Криминализация: оптимальные моде-ли. – В: Уголовное право в борьбе с преступностью. М., 1981, с. 4.

74

ната отговорност, т.е. образуват основанието на отговорността, от онези обс-тоятелства, които влияят само върху степента на тази отговорност. Първите обстоятелства имат значение за криминализацията, а вторите – за диференциа-цията на наказателната отговорност. С други думи, нужно е да се разграничат признаците на основния състав от признаците на квалифицирания (по-леко или по-тежко наказуем) състав на престъплението.

В основния състав законодателят очертава основанието на наказателната от-говорност. Поради това основният състав на престъплението трябва да съдържа признаци само относно деянието. По такъв начин се провежда принципът за равенство на гражданите пред закона. А квалифицираният състав е средство за диференциация на наказателната отговорност. Той съдържа освен признаците на основния състав и признаци относно обстоятелствата, които променят съ-ществено основния вариант на престъплението и пораждат нуждата от модифи-цирано (диференцирано) наказание. Тези квалифициращи обстоятелства могат да характеризират поведението или личността на престъпника.

Когато дадено свойство на личността на извършителя влияе съществено вър-ху степента на обществената опасност, законодателят отразява това свойство в специален по-леко или по-тежко наказуем състав на престъплението. Следова-телно само специалната норма (квалифицираният състав на престъплението), която предвижда по-леко или по-тежко наказание, може да съдържа характе-ристика на личността на престъпника11. И това е логично. Особеностите на лич-ността на дееца могат да имат наказателноправно значение само след като се установи, че поведението му осъществява всички признаци на основния състав на престъплението. Едва след като е налице основанието за възникване на на-казателна отговорност, може да се обсъжда въпросът за нейната степен, т.е. за прилагане на даден квалифициран състав.

По българското наказателно право тежестта на престъплението (изискването за справедливост) има решаващо значение за вида и пределите на наказанието. По такъв начин наказанието обслужва общата превенция. Освен това законода-телят отчита и индивидуалната превенция, която преследва с диференцираното наказание. Въпросът е как се съчетават изискването за справедливост (обща превенция) и за целесъобразност (индивидуална превенция) при определяне на наказанието в закона? Най-общо може да се формулира следното положение: горната граница на наказанието се определя от максималната тежест на прес-тъплението. (В противен случай ще се наруши принципът за съответствие меж-

11 Тук, разбира се, не става дума за престъпления, които могат да бъдат извършени само

от лица, притежаващи определени особени качества, за т.нар. същински особени престъп-ления. Това са престъпления, при които особеното качество на субекта обуславя наличието на съответното престъпление – например същински престъпления по служба, военни прес-тъпления, някои стопански престъпления. Основният състав на тези престъпления очевидно съдържа признаци и относно субекта на престъплението.

75

ду престъпление и наказание). Но когато установява долната граница на наказа-нието, законодателят може да слезе под минимума, определен от обективната тежест на престъплението, за да предостави на съда възможността да съобрази максимално личностните особености на дееца. Що се отнася до съда, той без- спорно отчита в по-голяма степен индивидуалните свойства на личността при определяне на конкретното наказание.

76

§ 7. Престъпно бездействие – допустителство на престъпление

Въпросът за престъпното бездействие поражда много спорове в наказател-ноправната литература. Съгласно нормата на чл. 285 НК: "Длъжностно лице, което съзнателно допусне подчинено нему лице да извърши престъпление, свързано със службата или работата му, се наказва с наказанието, предвидено за извършеното престъпление". Прокуратурата твърде рядко привлича към отго-ворност виновните длъжностни лица в допустителство на престъпление. Престъпленията по служба са най-тежките нарушения на държавната дисцип-лина. Борбата с престъпното бездействие на длъжностни лица има важно значе-ние за защита на личността и нейните права, на собствеността и стопанството. Необходимо е нормата на чл. 285 НК, предвиждаща отговорност за допустител-ство, да бъде "съживена" и да "заработи" ефективно. Социалната значимост на тази норма обуславя нуждата и от съответно правно изследване.

1. Престъплението по чл. 285 НК засяга едновременно няколко вида общест-вени отношения. То е многообектно престъпление. Основен (непосредст-вен) обект на допустителството по чл. 285 НК е правилната дейност на държав-ния апарат. Затова и съставът е разположен в раздела "Престъпления по служ-ба" на глава осма "Престъпления против дейността на държавни органи, общес-твени организации и лица, изпълняващи публични функции" от НК (изм., ДВ, бр. 43 от 2005 г.). Едновременно с държавния апарат допустителството засяга и два други допълнителни обекта: а) дейността на правосъдието по предотвратя-ване и разкриване на престъпленията и

б) отношенията, които са обект на самото допуснато престъпление. 2. Субект на допустителство по чл. 285 НК може да бъде само длъжностно

лице, което изпълнява ръководни или контролни функции ("началник", както е казано в чл. 267 на отменения НК). Субектът трябва да има в свое подчинение други лица, по отношение на които е овластен да издава задължителни разпо-реждания1. Тези лица може да бъдат длъжностни или не.

3. Изпълнителното деяние на допустителството е бездействие. То се из-разява в непопречването на подготвящо се или извършващо се престъпление. Допустителят не взема мерки, не възпрепятства извършването на престъпление от подчинено нему лице, макар че е бил длъжен и е могъл да стори това. Конст-рукцията на състава в чл. 285 НК включва освен изпълнителното деяние и още един обективен елемент – престъплението на подчинения. Следователно обек-

1 Вж. Ненов, И. Наказателно право. Особ. ч., т. 2. С., 1959, с. 219-220, и Михайлов, Д.

Длъжностното лице – особен субект на престъпление. С., 1969, с. 36-37.

77

тивната страна на допустителството по чл. 285 НК е изградена от поведението на две лица:

а) бездействие на ръководното длъжностно лице и б) престъпление във връз-ка със службата на подчиненото лице.

3.1. Възниква въпросът съществува ли причинна връзка между без-действието на допустителя и резултата от престъпното деяние на подчинения? С други думи , бездействието подпомага ли прес-тъплението на подчиненото лице? По-общо проблемът е да се разграни-чи съучастието (във формата на помагачество чрез бездействие) от прикоснове-ността (във формата на допустителство и недоносителство за извършващо се престъпление).

Този въпрос е предмет на оживена дискусия в литературата. Едни автори приемат, че бездействието на допустителя улеснява деянието на подчинения и следователно стои в причинна връзка с престъпните му последици2. Това стано-вище е спорно. Най-силният аргумент против него се съдържа в самия закон: Съгласно чл. 285 НК допустителят бездейства "съзнателно", т.е. умишлено. А подчиненият може да извърши както умишлено, така и непредпазливо престъп-ление. На практика жизнена е първата хипотеза, но по-долу ще разгледаме и двете.

Да допуснем , че съществува причинна връзка между бездействието и настъпилия престъпен резултат.

а. Когато подчиненият действа умишлено , началникът би трябвало да отго-варя за помагачество, защото с бездействието си умишлено улеснява извършва-нето на умишлено престъпление. Налице ще са и двете предпоставки за съучас-тие – причинна връзка и общност на умисъла (при едностранна субективна връзка). Но щом допустителят е помагач, защо тогава е било нужно да се създа-де нормата на чл. 285 НК. Допустителят просто щеше да отговаря за помагачес-тво съгласно общите норми за съучастие – чл. 20-22 НК. Остава да потърсим другаде причините за създаването на чл. 285 НК.

б. Макар и рядко, възможно е началникът умишлено да улеснява (чрез без-действие) извършването на непредпазливо престъпление от негов подчинен. В този случай поведението на допустителя ще се квалифицира като посредстве-но извършителство. Защото началникът осъществява състава на основното престъпление посредством подчиненото лице, което няма да отговаря за същото престъпление (поради липса на умисъл). Касае се за посредствен извършител,

2 Към това разбиране с различни уговорки се придържат Ненов, И. Цит. съч., с. 219-220; Исаев, М. М. Советское право в период Великой Отечественной войны. Ч. 2. М., 1948, с. 24; Смирнов, В. Г. Понятие прикосновенности по советскому уголовному праву. Л., 1957, с. 110, 116 и 121-122; Кузнецова, Н. Ф. Об одной дискуссионной работе. Вестник МГУ, серия права, № 1, 1958, с. 149; Панченко, П. Преступное попустительство. Иркутск, 1976, с. 38, 40-42. С реш. 140 – 72 – II ВС също приема, че бездействието на длъжностното лице по чл. 285 НК допринася за осъществяване на престъплението от подчинения.

78

който само улеснява, но не склонява оръдието – подчиненото лице. А за пос-редственото извършителство се прилагат правилата за единично извършителст-во. Следователно и в тази хипотеза съществува друго основание за отговор-ността на началника (извън тази по чл. 285 НК).

Така предположението, че съществува причинна връзка, ни доведе до извода, че нормата на чл. 285 НК е излишна. Защото допустителят би бил или помагач (когато подчиненият действа умишлено) , или посредствен извършител (когато подчиненият действа непредпазливо). Така излиза, че правилото на чл. 285 НК дублира установени вече основания за отговорност и поради това няма право на живот. Това не може да се приеме. Обратното – тъкмо защото липсва при-чинна връзка и няма как да се обоснове отговорност за бездейст-вието на ръководното длъжностно лице , законодателят е създал нормата на чл . 285 НК , предвиждаща отговорност за допусти-телство .

Съществуването на тази норма не може да се обясни и с диференциране на отговорността, защото допустителят по чл. 285 НК, помагачът и посредственият извършител се наказват еднакво – все "с наказанието, предвидено за извърше-ното престъпление" (чл. 285 и чл. 21 ал. 1 от НК). Следователно не потребност-та от диференциация на наказателната отговорност, а самобитната правна при-рода на допустителството е накарала законодателя да го обяви за самостоятелно престъпление и да уреди отговорността за него в чл. 285 НК.

В заключение – между бездействието на допустителя и резулта-та от престъплението на подчинения не съществува причинна връзка , т .е . допустителството няма каузален ефект3.

Според английската наказателноправна доктрина за съучастието не е нужна причинна връзка; достатъчно било някаква връзка въобще. Това разбиране заличава разликата между прикосновеност и съучастие. То води до необоснова-но разширяване сферата на наказателната репресия. Разширителното тълкуване

3 Становището, че при допустителството липсва причинна връзка, се застъпва в една или

друга форма от Меньшагин, В. Д. 3. А. Вышинская. Coветское уголовное право. М., 1950, с. 156-157; Шнейдер, М. Соучастие в преступлении. М., 1962, с. 64-65 и 57; Гришаев, П. П., Г. А. Кригер. Соучастие по советскому уголовному праву. М., 1959, с. 203-205; Трайнин, А. Н. Учение о соучастии. М., 1941, с. 130; Пионтковский, А. А. Курс советского уголовного права. Т. 2. М., 1970, с. 497 и 486; Церетели, Т. В. Причинная связь в уголовном праве. М., 1963, с. 272-274 и 255; Бушуев, И. А. Ответственность за укривателство преступлении и недоносительство. М., 1965, с. 34, 28, 51; Баймурзин, Г. Ответственность за прикосновен-ность к преступлению. Алма-Ата, 1968, с. 56-60 и 134-145; Ковалев, М. И., А. К. Щедрина. Советское уголовное право. М., 1977, с. 285; Ушаков, А. В. Основание и пределы ответст-венности соучастников преступления по советскому уголовному праву. Афтореферат. М., 1971, с. 13; Носкова, Н. А. Недонесение о преступления по сов. уголовн. праву. Автореферат. М., 1971, с. 23; Тельнов, П. Ф. Ответственность за соучастие в преступлении. М., 1974, с. 165; Уголовное право. История юридической науки. Под ред. на В. Н. Кудрявцев. М., 1978, с. 73-74.

79

на съучастието, поддържано и от А. Я. Вишински, води до възлагане наказател-на отговорност – като на съучастници – и на лица, които са само прикосновени към престъплението. Очевидна е вредата, която подобна теория може да нанесе на законността, ако бъде проведена на практика. Поради това тя трябва да ре-шително да се отхвърли.

3.2. Характерът на връзката между бездействието на допустителя и престъп-лението на подчинения има решаващо значение за разграничаване на съучасти-ето от прикосновеност в престъпление. Тъй като допустителството се изпълнява чрез бездействие, преди да изясним връзката между бездействието на допусти-теля и престъплението на подчинения, е нужно да посочим особеностите на самото бездействие като вид престъпно поведение4.

Бездействието се проявява в различни форми. В едни случаи субектът отго-варя за причиняване на вреда посредством бездействие. В други той отговаря за невмешателство, за това, че не е попречил на другиго да причини престъпния резултат. По-долу ще характеризираме двете категории престъпно бездействие и ще отнесем допустителството към една от тях.

а. В първия случай бездействието поражда престъпните последици. Това е възможно само когато субектът заема такова положение в система-та на обществените отношения , което го задължава да действа . Неговото действие трябва да бъде необходимо звено от развитието на общес-твеното отношение. Тогава неизвършването на това действие, т.е. бездействие-то, причинява престъпния резултат5.

Дадено действие е необходимо, когато поради мястото на субекта в общест-вото от него се очаква определена активност. Фактическата необходимост е облечена най-често в правна форма. Юридически източник на задължението за действие може да бъде: а) юридически факт, визиран от позитивна правна нор-ма; б) договор; 3) служебна или професионална функция на лицето. Задължени-ето за действие може да произтича и направо от фактическото му положение – напр. предходното поведение на субекта6.

Причиняването на престъпния резултат чрез бездействие също съставлява престъпление в определени случаи. Това не нарушава принципа, че престъпно е

4 Относно престъпното бездействие изобщо вж. Ненов, И. Наказателно право на НРБ.

Обща ч. С., 1972, с. 252, 254, 290-291; Михайлов, Д. Н. Особености на деянието при услож-нена престъпна дейност. С., 1967, с, 35-40; Брайнин, Я. М. Уголовная ответственность и еë основание в советском уголовном праве. М., 1963, с. 212-213; Пионтковский, А. А. Цит. съч., с. 152; Церетели, Т. В. Цит. съч., с. 271-274; Ковалев, М. И. Цит. съч., с. 149-151; Уго-ловное право. Под ред. на В. Н. Кудрявцев, с. 73-74; Прохоров, B. C. Курс советского уго-ловного права. Т. 1. Л., 1968, с. 327; Renneberg, J. Die objektive Seite des Verbrechens. Berlin, 1955, S. 31.

5 Ненов, И. Наказателно право. Обща ч., с. 252. 6 Такъв е случаят, когато деецът увлича навътре в морето лице, което не знае да плува и

след това го изоставя, или когато хирургът по средата на операцията отказва да я продължи.

80

само деянието, предвидено в закона, защото става дума за резултатни престъп-ления чрез бездействие (delikta commissiva per ommissonem). Самото деяние не е описано изрично в наказателна норма, но неговата противоправност произти-ча от факта, че причинява един забранен от наказателната норма резултат. При комисивните престъпления чрез бездействие се нарушава не само забраната за причиняване на резултата, но и една заповед за действие. Съдържанието на тази заповед обаче, т.е. дължимото действие, се определя от позитивна правна нор-ма, която е извън наказателния закон.

б. Втората категория бездействие – невмешателството, няма причиняващ ефект. Поради това то обикновено не е наказуемо. Само когато Наказателният кодекс изрично установи задължение за определено действие, неизпълнението на това задължение повлича след себе си наказателна отговорност. По своя ха-рактер "дължимото действие" се изразява в попречване, предотвратяване на вреда, която се причинява от другиго. Противоправността на това бездействие произтича пряко от наказателна норма.

3.3. Допустителството се отнася към тази втора категория бездействие. То е наказуемо само в изрично предвидените от закона случаи и съставлява формал-но престъпление. А за причинна връзка може да се говори единствено при ре-зултатните престъпления.

Пита се тогава защо законодателят е свързал в един състав (чл. 285 НК) дея-нията на две лица и каква е връзката между тях? Не бива да забравяме, че юри-дическата обвързаност е отражение на фактически съществуващата връзка между явленията. Тази връзка в случая не е причинно-следствена . При-чинното отношение е само една от формите на обективна връзка между явлени-ята. Тук връзката се изразява в зависимост, в обусловеност на поведението на допустителя от престъплението на другиго. Без основно престъпление няма допустителство . Бездействието на допустителя става правнорелеван-тно само когато друго лице извърши или поне започне изпълнение на престъп-лението.

Следователно наказателноправното значение на деянието на допустителя за-виси изцяло от характера на основното престъпление. В такъв смисъл допусти-телството има акцесорно, допълнително, несамостойно значение. Това намира отражение и в закона. Съставът на допустителството по чл. 285 НК включва като елемент престъплението на подчиненото лице. Поради това отговорността на допустителя възниква само ако подчиненият извърши престъпление, "свър-зано със службата или работата му".

3.4. Институтът на прикосновеността е способ за разширяване кръга на нака-зателноотговорните лица при едно извършено престъпление. Към отговорност се привличат и лица, чието поведение не стои в причинна връзка с престъпния резултат. Поради това този способ трябва да се използва много внимателно –

81

само когато чистото бездействие е достатъчно общественоопасно и се налага да бъде криминализирано7.

Разпоредбата на чл. 285 НК възлага на ръководните длъжностни лица опре-делено задължение във връзка с престъпната дейност на подчинените им. Неиз-пълнението на това задължение повлича отговорност за допустителство. За да възникне отговорността обаче, е нужно субектът да е имал реална възможност да предотврати престъплението. Липсва ли такава възможност, няма отговор-ност за допустителство.

3.5. Допустителството е продължено престъпление. Поради това трябва да се определи неговият начален и краен момент. Допустителството започва от момента, в който са изпълнени едновременно следните условия: а) получаване на информация за готвещо се или извършващо се престъпление, при задълже-ние на длъжностното лице да попречи на това престъпление; б) наличие на ре-ална възможност за това; в) неизпълнение на посоченото задължение след изти-чане на времето, необходимо за попречване.

Съвкупността от посочените три обстоятелства е начало на престъпното допустителство. От този момент волята на допустителя се обекти-вира в бездействие , което съдържа признаците на състава по чл .285 от НК8. Но това бездействие ще стане наказуемо едва когато подчи-неният започне изпълнителното деяние, т.е. извърши поне опит. Защото съста-вът на чл. 285 НК е конструиран така, че отговорността на допустителя е поставена в зависимост от поведението на подчинения – от то-ва дали той извършва престъплението .

Допустителството продължава най-късно до завършване на престъплението на подчиненото лице. Преди това бездействието може да бъде прекъснато от самия допустител (който решава да попречи на престъплението) или пък от на-месата на трети лица (напр. надлежни действия на орган на властта).

4. Субективната страна на допустителството се характеризира със "съзнателност". Това изискване означава, че престъплението по чл. 285 НК е умишлено. Умисълът на допустителя разкрива някои особености, които са от-ражение на обективната страна на състава по чл. 285 НК.

Интелектуалният елемент на умисъла за допустителство съдържа следните представи: а) Допустителят съзнава характера на подготвящото се или извърш-ващото се от подчинения престъпление. Това знание трябва да е достоверно , т .е . да почива на реални факти . б) На второ място допустителят съзнава,

7 В УК на РСФСР напр. липсват престъпните състави, предвидени у нас в чл. 285 и 322 НК. Относно основанията за криминализация на общественоопасните деяния вж. Лютов, К. Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ. С., 1960, с. 84-86, 181-190; Злобин, Г. А., С. Г. Келина. Некоторые теоретические вопросы криминализации общес-твенноопасных деяний. В: Проблемы правосудия и уголовного права. М., 1978, с. 102-119.

8 Вж. Кудрявцев, В. Н. Объективная сторона преступления. М., 1960, с. 92 и Носкова, Н. А. Цит. автореферат, с. 20.

82

че бездейства, въпреки задължението и възможността да действа. Връзката между бездействието и основното престъпление е отразена в съзнанието на до-пустителя. Той съзнава несамостойния характер на своето бездействие, отго-ворността за което ще настъпи само ако подчиненият извърши престъплението. Следователно той съзнава както фактическата страна на своето бездействие, така и общественоопасния му характер.

Бездействието на допустителя няма причиняващ ефект, а чл. 285 НК визира формално престъпление. Поради това волевият елемент на умисъла включва само отношението на допустителя към собственото бездействие. Допустителят не иска нищо друго освен своето бездействие. Той просто не желае да пречи и следователно има пряк умисъл относно самото бездействие. А отношението на допустителя към престъпния резултат от поведението на подчинения не влиза в състава на чл. 285 НК. Дали допустителят а) иска вредните последици от прес-тъплението на подчинения, б) дали ги допуска, или в) е уверен, че те ще бъдат предотвратени или пък г) изобщо не ги предвижда при задължение и възмож-ност за това – всичко посочено е без значение за състава на чл. 285 НК и следва да се отчете само при определяне на наказанието.

5. Накрая остана да отграничим допустителството от други близки форми на престъпно поведение.

5.1. Преди всичко се поставя въпросът за различието между помагачество чрез бездействие и допустителство на престъпление9. Въпросът е защо в едни случаи бездействието улеснява извършването на престъплението, а в други слу-чаи то няма каузален ефект? В крайна сметка това зависи от положението на субекта в системата на обществените отношения10. Колкото и да е опасно без-действието на длъжностното лице, което не попречва на подчинения да извър-ши престъпление, то не може да бъде приравнено на причиняване на престъп-ния резултат. Този резултат не е последица от бездействието на допустителя. За да се убедим в това, е достатъчно да си представим, че бездействащото лице не знае за извършването на престъплението. Тогава неговото бездействие не със-тавлява обективиране на воля и следователно не е деяние. Въпреки това прес-тъпният резултат настъпва.

Допустителят (бездействащият) не участва в отношението, в рамките на кое-то настъпва вредата. Бездействието му не е "условие, без което не може" да нас-тъпи вредата. Както точно се изразява Т. В. Церетели, със своето бездействие допустителят не развързва естествените, физически или други сили, улеснява-щи осъществяването на престъпния резултат11. Предварително допустителят не

9 Още Наказателният закон от 1896 г. прави разлика между "спомагане" (като форма на

съучастието) и "допускане" (като форма на прикосновеност) – вж. чл. 439 от НЗ от 1896 г. 10 Вж. Rеnnеbеrg, J. Цит. съч., с. 31. В този смисъл и Солнарж, В. Соучастие по уголов-

ному праву ЧССР. М., 1962, с. 170-175. 11 Церетели, Т. В. Цит. съч., с. 273-274.

83

се намира в такава връзка с обекта, че да може да повлияе върху развитието на причинния процес. Той случайно узнава и се оказва в положение на фактическа възможност да предотврати престъплението.

Съвсем друга е ситуацията, когато субектът заема такова положение в об-ществената система, че на него се възлага да възпрепятства някои или всички престъпления. В този случай на субекта се възлага специално задължението по борба с престъпността. Тук служебният статут, установен с позитивна норма, е източник на задължението за попречване на престъпни деяния. Неизпълнението на задължението е необходимо условие за извършване на съответното престъп-ление. Следователно това бездействие стои в причинна връзка с престъпния резултат и при съответен умисъл то е помагачество . Например пазачът, който съзнателно не заключва склада или не попречва на крадеца, е помагач в кражбата.

В заключение – бездействието, непопречването на престъплението съставля-ва помагачество само когато на субекта на бездействието е възложено специ-ално служебно задължение да предотвратява престъпления от този вид. Задължението за предотвратяване трябва да произтича от позитивна правна норма, т.е. от норма извън наказателния закон12.

5.2. Следва да се отграничи допустителството по чл. 285 НК от умишлената безстопанственост по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.)13. Съгласно чл. 219, чл. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) стопански ръководител, който умишлено "въпреки задълже-нията си не е упражнил достатъчен контрол върху работата на лица, на които е възложено управлението, разпореждането или отчитането на обществено иму-щество, и от това са последвали значителни щети на предприятието или на сто-панството" се наказва за безстопанственост. Самият закон изрично е посочил, че между бездействието на ръководителя и причинената от другиго вреда на стопанството съществува (макар и опосредствана) причинна връзка. Бездейст-вието тук има каузален ефект, защото за субекта по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) съществува служебно задължение да контролира стопанската дейност на подчинените си.

Съдържанието на контрола се определя от съответните нормативни актове, уреждащи служебния статут на ръководителя (П-7-76, р. 379-76-II). Този конт-рол е необходимо звено от развитието на общественото отношение и липсата му създава обективни предпоставки за извършване на определени престъпле-ния. Ако неизпълнението на контролната функция се предприема с цел да се улесни подчиненият да извърши конкретно престъпление, т.е. със съответен умисъл, субектът по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) ще е помагач – при усло-

12 Вж. в същия смисъл Церетели, Т. В. Цит. съч., с. 274, и Солнарж, В. Цит. съч., с. 175. 13 Относно безстопанствеността вж. Ненов, И. Наказателно право. Особ. ч. Т. 1. С., 1956,

с. 255-266; И. Палазов. Проблеми на престъпната безстопанственост в практиката на ВС на НРБ. С., Изд. на СУ "Св. Кл. Охридски". 1979.

84

вие, разбира се, че подчиненият извърши умишлено престъпление. Например главният счетоводител, който преднамерено не упражнява надлежен контрол върху работата на касиера, улеснява последния да присвои14.

При допустителството по чл. 285 НК задължението за действие има друг ха-рактер и произход. Както посочихме, то е задължение да се попречи на подгот-вящо се или извършващо се престъпление от подчинения и произтича пряко от наказателна норма. Безстопанствеността по чл . 219, ал . 3, вр . ал . 2 НК (изм .) е неупражняване на определен задължителен контрол върху стопанска дейност , а допустителството по чл . 285 е не-попречване на престъпление , което подчинено лице извършва във връзка със службата .

5.3. В реда на едно изброяване само на проблемите следва да се отграничи допустителството по чл. 285 НК от наказуемото недоносителство за из-вършващо се престъпление против републиката – чл. 112 НК (отм., ДВ, бр. 99 от 1989 г.). Разликата се състои преди всичко в съдържанието на задължението. Докато при недоносителството субектът е длъжен да съобщи на властта за из-вършващо се престъпление, при допустителството той е длъжен да попречи, обикновено чрез лични усилия, на извършването на престъплението. Разбира се, в някои случаи попречването може да стане и чрез донасяне на надлежните ор-гани. Ако в този случай обаче субектът е имал възможност да попречи лично и не го е сторил, съобщаването не го освобождава от отговорност за допустителство.

5.4. Когато допустителят предварително е обещал на подчинения да бездейс-тва, не възникват проблеми при квалификацията, защото това е форма на инте-лектуално помагачество в престъплението на подчинения.

Допустителството по чл. 285 НК може да се определи като специален случай на по-общата хипотеза, визирана в чл. 322 НК.

Длъжностното лице по чл. 226, ал. 3 (предишна ал. 2, ДВ, бр. 89, 1986 г.) от НК, което допусне да се извършат "престъпленията по предходните алинеи", не е задължително да бъде ръководител на субектите на тези престъпления.

Накрая трябва да се признае, че предложените разрешения на проблемите не са безспорни. Поради това дискусията върху тях трябва да продължи. Тя ще допринесе за изясняване състава на допустителството по чл. 285 НК и ще ос-ветли по-общия и недостатъчно изследван въпрос за престъпното бездействие.

14 Срв. реш. 286-78 – I. Не може да се сподели практиката на ВС ( 222-72-I, 647-74-I) да

квалифицира като безстопанственост по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 2 НК (изм.) деяния, които са предприети след настъпване на вредата. Съставът на престъплението по чл. 219, ал. 3. вр. ал. 2 НК (изм.) изисква поведението на ръководителя (бездействието) да стои в причинна връзка с вредата от поведението на подчинения. Ако ръководителят е узнал за престъплени-ето на подчинения си след неговото довършване и умишлено бездейства, за да го прикрие, той следва да отговаря за лично укривателство по чл. 294 НК, а не за безстопанственост – поради липсата на причинна връзка.

85

§ 8. Организираната престъпност и наказателният закон

1. Понятие за организирана престъпност. Организираната престъпност се превърна в един от най-опасните фактори в българското общество. Тя нанася огромни вреди на държавата и гражданите. Организираният престъпен свят влияе върху всички области на обществения живот, в т.ч. и върху вземането на политически решения.

1.1. Организираната престъпност е система от престъпления, които се извършват предимно в икономиката. Основна цел на тази престъпност е извли-чането на имуществена облага. Организираната престъпна дейност се извършва от устойчиви престъпни групи, обединени за продължителна дейност в иконо-миката с користна цел, които се отличават с йерархично устройство и разпреде-ление на функциите между съучастниците. Както в производството, така и при престъпната дейност организираните усилия на група лица са много по-ефективни от индивидуалната дейност.

1.2. Тероризмът може да се определи като насилствена престъпна дейност, която преследва определен политически резултат. Същественото различие меж-ду организираната престъпност и тероризма е целта на престъпната дейност. Организираната престъпност е насочена към имуществена печалба, а терориз-мът си поставя политически цели, свързани с промени в държавната власт. Обикновено тероризмът се развива в рамките на една държава. Но завоюва-

нето на политическата власт може да е стъпка към създаване на нова държава. Тогава тероризмът придобива интернационално значение. Терористичните действия имат международен елемент и когато се извършват срещу граждани на чужда държава или на чужда територия. В този случай тероризмът съставля-ва международно престъпление и се наказва по международното право. След терористичните атаки срещу САЩ през септември 2001 г. международното на-казателно правосъдие интензивно се развива в тази посока.

2. Проявни форми на организираната престъпност. Организираната прес-тъпност може условно да се раздели на икономическа ("престъпност на белите яки") и насилствена ("улична престъпност"). От една страна, организираната престъпност е свързана с тежки посегателства срещу личността – убийства, ре-кет, грабежи, телесни повреди и др. От друга страна, тази престъпност се разви-ва предимно в икономиката. Криминологичните данни за периода на преход в България показват, че основните дейности на организирания престъпен свят са: контрабанда (незаконен трафик през границата на наркотици, оръжие, петрол, цигари и др.), канали за преминаване на хора през границата, незаконна прива-тизация на държавна собственост (туристически обекти, банки, оръжейни заво-ди, телекомуникации, производство на електроенергия и др.), крупни финансо-

86

ви измами, проституция, хазарт, кражби и контрабанда на леки автомобили, грабежи по автомагистралите, изнудване под формата на "договор" за охрана или застраховка (в т.ч. и налагане на по-ниски изкупни цени на селскостопанс-ката продукция), изпиране на пари и др. В резултат от това: а) Възникват мощни икономически групировки, които

трупат капитал по престъпен начин, а "мръсните пари" влизат в оборот, корум-пират държавни служители и пораждат на свой ред нови престъпления. б) Тези престъпни групировки изместват държавата от легалното производство и тър-говия, като създават "сива икономика". в) Възникват управляващи центрове на организираната престъпност, които регулират отношенията между групировки-те и се стремят да ги изведат на международната сцена, като легализират дей-ността им. В същото време между групировките се развива остра конкуренция за разпределяне на териториите на престъпния бизнес.

3. Причини за организираната престъпност. Организираната престъпност, подобно на разбойничеството в древността, е рожба на съвременния цивилизо-ван свят – на урбанизацията, техническия прогрес и глобализацията. Но основ-на причина за бурния ръст на организираната престъпност у нас е смяната на обществения строй, и по-точно – отслабването на социално-правния контрол по време на прехода от централизирана държавна икономика и авторитарно поли-тическо управление към свободно пазарно стопанство, основано на частна соб-ственост и демокрация. Преходът към пазарно стопанство сам по себе си не е престъпен. Напротив,

той е общественополезен и необходим. Но в България преходът беше зле под-готвен и зле извършен – без предварителна стратегия относно съдържанието и формите на прехода, относно отрицателните явления, които съпътстват прехо-да, и мерките за противодействие срещу тях. Държавата рязко и категорично се отказа от управление на производството (промишлеността и селското стопанст-во), без да е създала условия за развитие на частното предприемачество – на дребния и средния частен бизнес. Липсваше адекватен на новите реалности контрол (производствен, финансов, банков, данъчен, митнически, пограничен, приватизационен и т.н.). Административно-командният контрол на държавата отмираше, а нова система за контрол, съобразена с изискванията на пазарната икономика, още не беше създадена. Нещо повече, в редица области липсваха правни основи за икономическа дейност в условията на преход. В резултат от прехода безработицата се увеличи, населението обедня, а раз-

делението на обществото на бедни и богати се задълбочи. Правонарушенията (преди всичко незаконната печалба) станаха масова практика.

3.1. Етапи на икономическата престъпност в периода на преход . Преходът у нас се съпровожда от няколко вълни на икономическа престъпност. а. Чрез нарушаване на ембаргото , наложено на Югославия от ООН, и

по-точно чрез незаконна продажба на петрол през границата (1993 – 1994 г.),

87

новообразувани престъпни групи (с помощта на служители от МВР) натрупаха огромни печалби. Освен това някои действия на държавата до 1996 г., и по-специално разрешаването да се създадат множество нови банки (т.нар. "бум на банките"), дадоха възможност на тесен кръг хора да присвоят огромни държав-ни средства посредством измами и длъжностни престъпления, извършени в банковата сфера . Това доведе до концентриране на паричната маса в ръцете на малък брой хора. Около седем милиарда немски марки бяха присвоени от няколко десетки физически лица. Всички управляващи открито се стремяха да създадат, или най-малкото допуснаха да възникне кръг от близки свръхбогата-ши. В резултат от източването на финансови средства от държавата се извърши неофициална приватизация на финансовия капитал в България. Тя е предпоставка за следващата стъпка – приватизация на материалните ценности, принадлежащи на държавата. Излиза, че в началото на икономическата реформа държавата сама създаде финансовите основи на организираната престъпност. б. Втората вълна икономическа престъпност е свързана с приватизацията

на държавното имущество , започнала през 1997 г. Безконтролната прива-тизация създаде добра хранителна среда за организирания престъпен свят. Прехвърлянето на публичната собственост в частни ръце се извърши при силно занижаване стойността на държавното имущество, подлежащо на приватизация. През периода 1997 – 2001 г. беше приватизирано държавно имущество за

тридесет милиарда долара, а срещу него държавата реално получи едва три ми-лиарда долара. Държавните обекти попаднаха в ръцете на новобогаташи, които не умееха да ги управляват. Така първоначалната приватизация не доведе до желаното по-ефективно управление на собствеността. Една предпоставка за това е липсата на адекватен контрол върху приватиза-

цията. Често правилата на приватизацията съзнателно се нарушаваха, за да се извлече незаконна печалба. Само през 2002 г. са образувани 1577 наказателни дела за престъпления по служба, свързани с приватизацията. в. Третата вълна на престъпността при прехода не се откроява така ярко. –

Причината е, че трансформацията на държавната собственост в частна завърш-ва. Пазарната икономика породи нови форми на престъпна дейност, които се преплитат тясно с пазарните отношения и трудно могат да се разграничат и раз-следват. Основните престъпни прояви са измами при усвояване на парични фондове на Европейския съюз ( корупция, контрабанда на цигари, злоупотреби при развитие на селското стопанство и други проекти ), както и при консултан-тски услуги от чужди фирми.

3.2. Икономическите причини за развитието на организираната престъпност се съпътстват и от други – политически и правни фактори . Многопартий-ната политическа система, плурализмът и разделението на властите (на законо-дателна, изпълнителна и съдебна) доведоха до отслабване на държавната власт. Различните механизми и системи за държавен контрол не функционираха.

88

Влоши се взаимодействието между държавните органи. Разруши се и нравстве-ната ценностна система на обществото. Упадъкът на морала, образованието и културата днес е факт.

3.3. Съществен атрибут на организираната престъпност е корупцията . Тя стана масово явление. Особено нарасна латентната (нерегистрираната) коруп-ция. Организираната престъпност, т.е. срастването на държавните институции с престъпния свят, възниква, когато престъпниците разберат, че са нужни мате-риални разходи за издръжка на държавния апарат (срещу което той им осигуря-ва безнаказаност за извършените престъпления). Корупцията е езикът, чрез кой-то организираният престъпен свят говори с държавната власт. Днес корупцията, подобно на раково образувание, разяжда тялото на държавата. Системата на правозащитните органи не постига желания резултат поради

проникващата в нея корупция. От друга страна, обществото не разполага с дос-татъчно ефективни инструменти за контрол върху "контрольорите" – върху правозащитните и административните органи.

3.4. В условията на преход правото чувствително изостана от бурното об-ществено развитие. Наказателният закон не отразява новите форми на общест-веноопасно поведение, породени от прехода към пазарна икономика. Наказателнопроцесуалният закон не съдържа процедури, които позволяват

ефективно противодействие срещу организираната престъпност. 3.5. Най-тежката отрицателна последица на прехода е, че възникнаха оли-

гархични кръгове от новобогаташи, които влияят прикрито или явно, безцере-монно върху политическите процеси и вземането на политическите решения в държавата.

4. Контрол върху организираната престъпност. Организираната престъп-ност е сложно социално явление, което се поражда от взаимодействието на ре-дица фактори: икономически, обществено-политически, криминологически и правни. Проблемът за ограничаване на организираната престъпност има следо-вателно различни аспекти: а) обществено-икономически аспект – при който организираната престъпност се разглежда като елемент от обществено-иконо-мическата система на държавата; б) криминологичен аспект – който изследва организираната престъпност като социална патология и причините за това; в) наказателноправен аспект – който изучава законовите свойства и белези на престъпленията, тяхното доказване в наказателния процес и налагането на съ-ответни наказания на виновните. Състоянието (ръстът, структурата и динамиката) на престъпността не зависи

пряко и единствено от законодателството. Правото е само един от инструмен-тите, при това не решаващият, за ограничаване на престъпността. Върху прес-тъпността е нужно да се въздейства комплексно – с цяла система от икономи-чески, обществено-политически, криминологични и правни средства. Освен това правото е консервативно и следва обществените промени. Всичко това

89

обуславя ограничените възможности на наказателното право (наказанието) в борбата срещу организираната престъпност. За да се превърне в ефикасен инструмент за контрол върху престъпността,

наказателното законодателство трябва адекватно да отразява новите обществе-ни реалности. Законодателните решения следва да се съобразят със състоянието и тенденциите на организираната престъпност.

5. Международното сътрудничество в борбата срещу организираната престъпност и тероризма. Организираната престъпност често излиза извън рамките на държавата. Но през последните години организираният престъпен свят се конфронтира тотално с международната общност. Основният престъпен "бизнес" е незаконният трафик на наркотици. Той носи на престъпния свят ми-лиарди долари мръсни пари. Днес националните престъпни групи са обединени в мощни международни

организации. Те получават огромни печалби от търговията с наркотици и с тях финансират нови прояви на организирана престъпност и тероризъм. Така прес-тъпният свят упражнява силно разрушаващо въздействие върху живота на хора-та. Това налага да се обединят усилията на международната общност в борбата срещу организираната престъпност и тероризма.

5.1. Националното законодателство относно организираната престъп-ност и тероризма. Повечето форми на организирана престъпна дейност и теро-ризъм са предвидени в Наказателния кодекс на Република България. На между-народно равнище обаче предстои тези прояви да бъдат обявени за престъпле-ния. Това ще доведе до създаване на нови международни юрисдикции и изобщо ще тласне напред развитието на международното наказателно правосъдие. Организираната престъпна дейност и тероризмът обикновено се осъществя-

ват тайно от група лица в конспиративна форма. Поради това разследването трябва също да е тайно, да отговаря на характера и формите на разследваната престъпна дейност. Това означава при разследване на проявите на организира-ната престъпност и тероризма да се използват технически средства за персона-лен контрол (подслушване, проследяване и т.н.); да се внедряват тайни агенти в престъпните групи; да се улесни разкриването на банковата тайна; да се пред-видят поощрителни норми за информаторите; да се подобри обменът на ин-формация между правозащитните органи и т.н. Следователно правните мерки за борба с организираната престъпност и те-

роризма са предимно от процесуално естество: използване на специални разуз-навателни средства (т.нар. "електронно следене") за събиране на доказателства в наказателния процес; използване на "агент-провокатор", който не отговаря за участието си в престъплението; защита на застрашените свидетели; засилен контрол върху движението на "мръсните пари", предварително отнемане ("зам-разяване") на имуществото, придобито чрез престъпление; въвеждане на спе-

90

цифични бързи процедури за разследване на организираната престъпност и те-роризма и др. Обществената опасност от организираната престъпност и тероризма нараст-

ва. Заедно с това се увеличава и стремежът да се създаде специално законода-телство, което да предвиди извънредни мерки за борба с опасната престъпност. Но всяко засилване на контрола върху престъпността води до някакво ограни-чаване на индивидуалните права на човека. Така законодателят се изправя пред две противоречиви изисквания: от една страна, да създаде ефикасни средства за борба с организираната престъпност и тероризма, а от друга страна – да не на-кърнява основните права на човека. Законодателната съблазън от по-строги мерки се проявява и след това – в

държавните органи, които прилагат закона. В борбата срещу организираната престъпност и тероризма те се изкушават да злоупотребят с властта си в името на обществения интерес. Почти всяка от изброените мерки за борба с организи-раната престъпност и тероризма предоставя възможност за това. Например ин-дивидуалните права на човека могат да бъдат накърнени при проследяване, подслушване и записване на телефонните му разговори; при ареста и неоправ-даното му удължаване с цел да се изтръгнат самопризнания; при неоснователно разкриване източниците на доходите му или конфискуване на имуществото му без достатъчно доказателства за извършено престъпление; при безконтролно съставяне на тайни досиета и др. Усилията за ограничаване на организираната престъпност и тероризма сле-

дователно крият винаги опасност от създаване на безконтролни органи, които разполагат с неограничена власт. На международно равнище тази опасност се засилва още повече. Защото международното сътрудничество в тази област се развива сравнително отскоро и международните (двустранни и многостранни) договори обикновено не предвиждат гаранции срещу злоупотреба с власт.

5.2. Международните договори относно организираната престъпност и тероризма. Международното сътрудничество в борбата срещу организираната престъпност и тероризма се регулира от различни международни договори, ко-ито предвиждат: правна помощ при разследване на престъпленията, предаване на обвиняемите за съдене, признаване на присъдите на чужд съд, размяна на книжа по наказателни дела и на осъдени лица и др. Бързо променящата се международна обстановка, сложните исторически,

икономически и политически връзки между държавите не са позволили да се обединят всички международни договори в един всеобщ световен кодекс от-носно борбата с организираната престъпност и тероризма. Усилията на експертите и учените да създадат такъв кодекс се сблъскват с

нежеланието на официалните представители на държавите, които не искат ог-раничаване на държавния суверенитет. Като че ли опасността от накърняване на суверенитета е по-силен мотив, отколкото нуждата от международно сътрудни-

91

чество. Освен това бюрократичните спънки в различните държави създават до-пълнителни затруднения пред сътрудничеството. Опасните прояви на организирана престъпност и тероризъм днес изискват

нови международноправни инструменти за борба с тях. Във връзка с това важна роля могат да играят международните организации: Организацията на обедине-ните нации, Европейският съюз и др. Те могат да инициират изработването на всеобщ кодекс, който ще предвиди съответни механизми за сътрудничество в борбата срещу организираната престъпност и тероризма (положителен пример е Конвенцията на ООН за борба срещу незаконния трафик на упойващи и пси-хотропни вещества, приета във Виена през 1988 г.). В съществуващите международни конвенции относно престъпността се про-

явяват някои неприемливи тенденции: ограничава се действието на презумпци-ята за невиновност и дори се предвиждат хипотези на обективно вменяване; в определени случаи тежестта на доказване се възлага на обвиняемия; ограничава се правото на защита на обвиняемия и др. Изобщо засилените мерки за борба с организираната престъпност и тероризма се съпровождат от увеличаване на юридическия контрол върху личния живот на гражданите. В заключение – меж-дународното сътрудничество в борбата срещу организираната престъпност и тероризма не е добре уредено. Не са предвидени ефикасни мерки за превенция и контрол върху тази опасна престъпност. Необходимо е международното пра-во да дефинира ясно и точно съответните престъпления и да се предвидят спе-цифични механизми за сътрудничество между държавите в тази област.

Литература

1. Кудрявцев, В. Н., В. В. Лунеев, А. В. Наумов. Организованная преступ-ность и коррупция в России. М., 2000.

2. Лунеев, В. В. Преступность ХХ века. Мировые, региональные и российс-кие тенденции. М., 1997.

3.Уголовная юстиция: проблемы международного сотрудничества. М., 1995. 4. Eser, A., M. Uberhofen, B. Huber. Korruptionsbekampfung durh Strafrecht. Fr.,

1997. 5. Вж. и материалите от дискусиите в Института за държавата и правото при

РАН: Контроль над преступностью в демократическом обществе. – Государство и право, 1993, № 10, с. 54-91; Организованная преступность и переход к рыночным отношениям. – Государство и право, 1992, № 2, с. 84-97.

92

Част втора

ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО

И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

§ 9. Основни понятия на наказателното право

1. Наказателно право

Наказателното право, като отрасъл на правото на Република България, е сис-тема от законови норми, които определят престъпленията и наказанията за тях. Задачата на наказателното право е да защитава от престъпни посегателства ос-новните социални ценности – личността и правата на гражданите и установения в страната правов ред.

1.1. Престъпление и наказание. Човешкото поведение може да има поло-жително или отрицателно значение за обществото. Най-опасните постъпки за-конодателят обявява за престъпления. Борбата срещу тях се води посредством наказания, които се налагат на извършителите на престъпленията. Престъпле-нието и наказанието са основни институти на наказателното право. Те отразяват определени обществени реалности и в този смисъл са социално обусловени.

1.2. Наказателно правоотношение. Наказателноправната норма забранява дадено общественоопасно деяние – престъплението. Когато то бъде извършено, между субекта на престъплението и държавата възниква обществено отноше-ние. Това отношение се регулира от наказателноправната норма и поради това е правоотношение. Съдържание на правоотношението са насрещните субективни права и юридически задължения, които възникват за страните – държавата и престъпния деец. Основният елемент на наказателното правоотношение е нака-зателната отговорност, т.е. правото на държавата да възложи на дееца наказание (неблагоприятни последици) и задължението на последния да го понесе.

Наказателно правоотношение е отношението, което възниква по силата на наказателноправната норма между държавата и престъпния деец в резултат от извършеното престъпление. Престъплението е юридическият факт, който поражда наказателното правоотношение и в частност – наказателната отговор-ност. Предмет на регулиране на наказателното право са наказателните правоот-ношения.

1.3. Разграничeние на наказателното право от сродни правни отрасли. Нака-зателнопроцесуалното право е система от норми, които регулират наказател-нопроцесуалната дейност на разследващите органи, прокуратурата и съда по

93

разкриване на престъпленията и наказване на виновните лица. С други думи, наказателнопроцесуалните норми регулират отношенията, свързани с разглеж-дането и решаването на наказателните дела. Процесуалното и материалното право се отнасят както формата към съдържанието. Процесуалното право е форма за живот на материалното наказателно право.

Наказателноизпълнителното право регулира отношенията, свързани с изпъл-нението на наказанието.

2. Наказателен закон

2.1. Източници на наказателноправните норми. Източници на наказател-ноправни норми могат да бъдат законът, обичаят и съдебният прецедент. По нашето право само законът е източник на наказателни норми. Престъпленията и наказанията за тях се установяват само със закон. В това се състои принципът за законоустановеност на престъпленията и наказанията. Той има определящо значение, защото осигурява законност в борбата с престъпността и равенство на гражданите пред закона. Действащият Наказателен кодекс е приет през 1968 г. и досега е претърпял редица изменения и допълнения.

2.2. Видове и структура на наказателноправните норми. Наказателното право се дели на Обща и Особена част.

Норми на Общата част на НК. Нормите на Общата част са два вида: а) дек-ларативни (които прогласяват принципите на наказателното право – например чл. 1, ал. 1 НК посочва задачата на НК) и б) определителни (които дефинират общите понятия и институти на наказателното право – например чл. 9, ал. 1 НК определя понятието престъпление).

Норми на Особената част на НК. Нормите на Особената част определят отделните видове престъпления и наказанията за тях. Всяка норма на Особената част има два елемента: диспозиция и санкция. Диспозицията съдържа характе-ристика, "описание" на даден вид престъпление, а санкцията посочва наказани-ето, което се налага на дееца за извършване на престъплението.

2.3. Обратно действие на наказателноправните норми. За всяко престъп-ление се прилага законът, който е бил в сила по време на извършването му. То-ва е принципът, установен в чл. 2, ал. 1 НК. Проблемът за обратното действие на наказателния закон се поставя при заварените, висящи правоотношения – когато престъплението е извършено и правоотношението е възникнало, но още не е погасено. В този случай, ако до влизане на присъдата в сила последват раз-лични закони, се прилага законът, който е най-благоприятен за дееца. Следова-телно новият наказателен закон урежда заварените отношения само ако е по-благоприятен. В противен случай, ако новият закон утежнява положението на дееца, той няма обратно действие. Това положение е изрично закрепено в Конституцията: "Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие,

94

което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършване-то му" (чл. 5, ал. 3 ).

По-благоприятен е законът, който: а) отменя дадена норма на Особената част и така премахва престъпния характер на деяния, които до този момент са били престъпления, т.е. декриминализира деяния; б) предвижда по-леко по вид и размер наказание за съответното престъпление; в) смекчава режима на наказа-телна отговорност за дадено престъпление посредством промени в Общата част на НК.

2.4. Функции на наказателния закон. Наказателният закон изпълнява две функции в обществото: а) регулираща – регламентира наказателната отговор-ност на лица, извършили престъпления; б) превантивна – въздейства възпита-телно и предупредително върху виновните лица и останалите членове на об-ществото.

3. Субект на престъплението

3.1. Понятие. Субект на престъпление (наказателноотговорно лице) може да бъде само физическо, пълнолетно и вменяемо лице.

Само човешка личност може да извърши престъпление и да понесе наказателна отговорност. Юридическите лица не могат да бъдат субекти на престъпление.

За да бъде субект на престъпление, физическото лице трябва да е навършило 18-годишна възраст (пълнолетие). Едва тогава лицата придобиват нормална психика, т.е. достигат такава степен на психическа зрялост, при която могат да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си.

Пълнолетното лице трябва освен това да не страда от психическо заболяване, което изключва някоя от посочените способности, т.е. да е вменяемо.

3.2. Вменяемост. Вменяемостта е способността на физическото пълнолетно лице да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи пос-тъпките си. Вменяемостта включва две психически способности – интелектуал-на и волева.

От гледна точна на своя интелект вменяемото лице трябва да разбира свойс-твото и значението на извършеното. Да разбира "свойството на извършеното" означава, че деецът разбира фактическите промени, които неговото деяние пре-дизвиква в обективната действителност. А да разбира "значението на извърше-ното" означава, че деецът разбира социалното значение, социалния смисъл на своя-та постъпка, нейното отрицателно въздействие върху обществените отношения.

От гледна точка на волята вменяемото лице е способно да ръководи постъп-ките си, т.е. да направлява както вътрешните си психически преживявания, така и тяхното обективиране навън в действителността.

3.3. Невменяемост. Невменяемо е лицето, което, макар и пълнолетно, пора-ди умствена недоразвитост или продължително, или краткотрайно разстройство

95

на съзнанието не може да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си (чл. 33, ал. 1 НК).

Медицински и юридически критерии. Законът е определил психическото състояние на невменяемост посредством два критерия: медицински и юриди-чески. Медицинският критерий сочи причините (психическото заболяване), поради които са накърнени интелектуалните или волевите способности на ли-цето. А юридическият критерий очертава последиците от това заболяване, т.е. самото увреждане на психиката.

Намалена вменяемост. Намалената вменяемост е психическо състояние на лицето, при което е ограничена, намалена способността му да разбира свойст-вото или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. Намале-ната вменяемост не е нещо средно между вменяемост и невменяемост, а е вид вменяемост. Поради това намалената вменяемост не изключва наказателната отговорност на дееца, а само я смекчава.

Съдебна практика

НАМАЛЕНАТА ВМЕНЯЕМОСТ Е ВИД ВМЕНЯЕМОСТ НА ЛИЦА С ПСИХИ-ЧЕСКИ АНОМАЛИИ, ПРИ КОЯТО Е ОГРАНИЧЕНА СПОСОБНОСТТА НА ТЕЗИ ЛИЦА ДА РАЗБИРАТ СВОЙСТВОТО ИЛИ ЗНАЧЕНИЕТО НА ДЕЯНИЕТО ИЛИ ДА РЪКОВОДЯТ ПОСТЪПКИТЕ СИ. НАМАЛЕНАТА ВМЕНЯЕМОСТ НЕ ИЗК-ЛЮЧВА НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ, А СЕ ОТЧИТА ОТ СЪДА КАТО СМЕКЧАВАЩО ОТГОВОРНОСТТА ОБСТОЯТЕЛСТВО. Чл. 33 НК

РЕШЕНИЕ № 190 ОТ 28.06.1995 г. ПО Н. Д. № 48/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев Основният въпрос в настоящия процес е дали подсъдимият, който е бил не-пълнолетен по време на извършване на престъплението, е могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си. След извършената съдебно-психиатрична експертиза в стационарни условия психиатърът д-р П. К. дава категоричен отговор: "Касае се за личност с невротично (патологично) развитие, дължащо се главно на неблагоприятни психични въздействия през ранното детство, изхождащи от социалната среда. Не се касае за ендогенна психоза, не е налице продуктивна симпто-матика, а също така и негативна. Поведението му по време на деликта не е детерминирано от психотични прояви, а е било планувано, подредено и с цел набавяне на средства. Той (подсъдимият) е отишъл в къщата, тъй като е знаел, че бабата не живее там, за да вземе вещи, които да заложи при игра на "комар". Удрял е бабата, за да не го издаде ... По време на деликта е бил в състояние да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си" (л. 127-128 от предварителното следствие).

96

Това експертно заключение на специалиста психиатър относно психи-ческите способности на подсъдимия Г. по време на извършване на прес-тъплението е възприето съвсем основателно от съда. Проблемът се по-ражда от заключението на допълнително назначения от съда експерт-психолог И. Б. (вместо М. Р., която е извършила задълбочена психологи-ческа експертиза по време на предварителното производство, използвайки единадесет методики – л. 132-135 от предварителното следствие). Задача-та на психологическата експертиза е била: психологично изследване структурата на личността и интелекта на подсъдимия. Психологът Б. оба-че е излязъл извън поставената му задача и въз основа само на тест за ин-телигентност и личностов въпросник е дал заключение за психическото състояние на подсъдимия по време на извършване на престъплението: "При възникналата внезапно необичайна ситуация преди извършването на престъплението е възможно (подсъдимият) да не може да диференцира непозволеността на деянието си" (л. 60 от съдебното производство). Това заключение надхвърля не само рамките на възложената експертиза, но и компетентността на психолога. За да се преценят психическите възмож-ности на подсъдимия по време на извършване на престъплението, не е достатъчно само да се попълни личностов въпросник и тест за интелиген-тност, а е нужно да се изследва и самото престъпно поведение на подсъ-димия. Всички действия на подсъдимия Г. по време на престъплението (взети предвид и от вещото лице д-р П. К.) показват, че той е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъп-ките си. Поради това правилно съдът е отхвърлил заключението на И. Б. в тази му част. Но дори и да се приеме за достоверно, заключението на И. Л. не изключва способността на дееца "да разбира значението на деянието", както изисква чл. 31, ал. 2 НК. Да се разбира социалното значение, т.е. от-рицателният общественоопасен характер на деянието, е нещо различно от това да се съзнава нормативната забраненост на деянието. А според зак-лючението на И. Б. възможно е подсъдимият "да не може да диференцира непозволеността на деянието си".

Въпросът за интелектуалните и волевите способности на подсъдимия се поставя не само защото подсъдимият Г. е непълнолетен. Проблемът се усложнява и от втори допълнителен фактор. Подсъдимият страда от из-вестни психически аномалии, които ограничават способностите му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъп-ките си и това "улеснява" извършването на престъплението. В резултат от невротичното (патологичното) развитие на личността са намалени психи-ческите възможности на Г. да разбира свойството и значението на извър-шеното и да ръководи поведението си. Касае се за психическо състояние, наречено "намалена вменяемост". Основните белези на намалената вменя-емост са: 1. понятието "намалена вменяемост" характеризира психическо-то състояние на лица с психически аномалии; 2. намалена вменяемост не е

97

нещо средно между вменяемост и невменяемост, а съставлява вид вменя-емост (при която са налице количествени изменения на интелектуалните и волевите способности на субекта в рамките на вменяемостта); 3. намале-ната вменяемост като вид вменяемост е предпоставка за наказателна отго-ворност на лицата с психически аномалии, които са извършили престъп-ление; 4. намалената вменяемост съставлява обстоятелство, смекчаващо наказателната отговорност и се отчита от съда при определяне на наказа-нието заедно с другите обстоятелства, характеризиращи деянието и дееца. 3.4. Малолетни и непълнолетни лица. Малолетни са лицата, които не са на-

вършили 14-годишна възраст. Те са наказателнонеотговорни. Ако малолетно лице извърши общественоопасно деяние, спрямо него се прилагат възпитателни мерки.

Непълнолетни са лицата между 14-годишна и 18-годишна възраст. Те ще но-сят наказателна отговорност само ако са достигнали такава степен на физическо и психическо развитие, при която са придобили способността да разбират свойст-вото и значението на извършеното и да ръководят постъпките си. Наказателната отговорност на непълнолетните лица е чувствително смекчена (чл. 60-65 НК).

4. Обща характеристика на престъплението

4.1. Общо понятие за престъплението. Престъплението е човешко деяние (действие или бездействие), което притежава четири свойства: обществена опасност, противоправност, виновност и наказуемост (чл. 9, ал. 1 НК).

Това законово определение на престъплението е материално, защото в осно-вата му е поставено материалното неюридическо свойство на престъпното дея-ние – обществената опасност. Обществената опасност е най-важното социално основание за обявяване на деянията за престъпления, т.е. за криминализация на деянията. Материалното определение на престъплението изразява неговата про-тивообществена същност.

Престъплението е единственото основание и заедно с това – мярка на наказа-телната отговорност по българското наказателно право.

4.2. Обект и предмет на престъплението. Обект на престъплението са об-ществените отношения, свързани с основните социални ценности – личността и правата на гражданите, собствеността, установения в страната правов ред. Общ обект наричаме цялата система от господстващи обществени отношения. Не-посредствен обект е конкретното обществено отношение, което дадено прес-тъпление засяга и което съответната наказателноправна норма защитава.

Обектът, т.е. засегнатото обществено отношение, определя не само социал-ното значение на престъпното деяние, но и неговите фактически особености (съдържание и форма). Например в зависимост от непосредствения обект се различават престъпните деяния шпионство, убийство, клевета, кражба, подкуп

98

и т.н. Поради това обектът на престъплението представлява основата, върху която се изясняват социалната същност и белезите на дадено престъпно деяние.

Предмет на престъплението се нарича онзи елемент на общественото отно-шение (обекта), чрез въздействие върху който се накърнява цялото обществено отношение. Всяко обществено отношение съдържа три елемента: а) страни, б) материална или духовна ценност, по повод на която те влизат във взаимо-действие, и в) самото взаимодействие, т.е. поведението на страните. Най-често предмет на престъплението са материалните ценности. Например обект на престъплението кражба е отношението на собственост, а предмет на това прес-тъпление е открадната вещ.

Средството за извършване на престъплението е нещо външно на засегнатото обществено отношение. То е оръдието, чрез което деецът въздейства върху обекта. Една и съща вещ може да бъде предмет на дадено престъпление и средс-тво за извършване на друго престъпление. Например пистолетът може да е предмет на кражба, но в същото време да е и средство за извършване на убийство.

4.3. Състав на престъплението. Нормите на Особената част на НК характе-ризират отделните видове престъпления. Тази законова характеристика, законо-вото определение на дадено престъпление, се нарича състав на престъплението. Съставът е съвкупност от признаци, посредством които законодателят характе-ризира дадено престъпление в Особената част на НК. Например кражбата е от-немане на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да се присвои (чл. 194, ап. 1 НК).

Съставът на престъплението е законово понятие, законов модел на даден вид престъпление. Съставът се отнася към престъплението, както чертежът се отна-ся към реалната сграда, която е изобразена на него. Само че съставът е типов чертеж, на него са изобразени всички сгради от дадена категория.

Законодателят построява състава на престъплението, като изучава обществе-ноопасните прояви от даден вид, извлича техните съществени признаци и ги закрепва в закона. В такъв смисъл съставът представлява типична картина на дадено престъпление.

Съставът на престъплението съдържа четири категории признаци: относно обекта и субекта на престъплението, относно обективната и субективната стра-на на престъплението. Деяние, което осъществява признаците на предвиден в закона състав, е съставомерно. Престъплението е деяние, което притежава всички признаци на законовия състав.

5. Престъплението като деяние

Престъплението е външно проявеното, обективирано поведение на човека (а не само неговите вътрешни психически преживявания, мисли, намерения и т.н.). Деянието представлява външно изразен поведенчески акт, който протича под кон-трола на съзнанието и волята и има самостоятелно обществено значение.

99

5.1. Видове деяния. Деянията биват два вида – действия и бездействия. Действието е система, съчетание от съзнателни телодвижения, насочени към

една обща цел. Например убийството може да се извърши посредством следно-то съчетание от телодвижения: хващане на пистолета, изваждане от кобура, зареждане, вдигане и насочване на пистолета към жертвата, прицелване, натис-кане на спусъка.

Бездействието, като втора форма на деянието, представлява неизвършване на определено, дължимо действие. Бездействието има наказателноправно зна-чение, когато субектът дължи дадено действие, но не го извърши; и в резултат на това бездействие настъпят общественоопасни последици. Например стре-лочникът е длъжен в определен момент да премести железопътната стрелка. Той обаче бездейства, не извършва дължимото действие и в резултат от това влакът катастрофира.

Изпълнително деяние. Деянието, с което се изпълнява самото престъпле-ние, се нарича изпълнително деяние. Изпълнителното деяние на убийството например е умъртвяване на другиго, на кражбата – отнемане на вещта. Обикно-вено законодателят обявява едно деяние за едно престъпление. Но в някои слу-чаи той обявява съчетанието от няколко деяния за едно престъпление. Това са така наречените сложни престъпления.

5.2. Общественоопасни последици. Всяко престъпно деяние поражда отри-цателни изменения в обществената действителност. Тези изменения наричаме общественоопасни последици на престъпното деяние. Общественоопасните последици определят до голяма степен характера на престъплението. Поради това законодателят често ги включва като съставна част в структурата на прес-тъплението, т.е. закрепва последиците в състава на престъплението. Тази об-щественоопасна последица, която е предвидена в законовия състав и трябва да настъпи, за да бъде довършено престъплението, наричаме престъпен резултат.

Видове престъпления според общественоопасните последици. Престъпле-нията се делят на резултатни и формални (безрезултатни, на просто извърш-ване) в зависимост от това дали съставът включва, или не, общественоопасни последици. Формалните престъпления (обида, клевета, шпионство и др.) са до-вършени със самия факт на извършване на престъпното деяние. Те създават само абстрактна опасност за обекта. За да бъде довършено едно резултатно престъпление обаче, е необходимо да настъпи и престъпният резултат. Напри-мер убийството (чл. 115 НК) е довършено с настъпване на смъртта на пострада-лия, измамата (чл. 209 НК) е довършена с причиняването на имотна вреда. В тези случаи законът забранява не просто деянието, а такова деяние, което при-чинява определена вреда на обекта.

5.3. Причинна връзка. За да бъде осъществено едно резултатно престъпле-ние, трябва да съществува причинна връзка между деянието и настъпилия об-

100

щественоопасен резултат. Причинната връзка е необходим елемент на резул-татните престъпления.

Понятие. Причинната връзка е философско понятие за означаване на обек-тивната връзка между две явления, първото от които (причина) поражда второ-то (следствие). Причинната връзка е форма на всеобщата връзка между явлени-ята в света.

Нашето наказателно право излиза от разбирането, че между деянието и прес-тъпния резултат съществува причинна връзка, когато деянието е необходима предпоставка, без която резултатът не би настъпил в този вид, по това време, място и т.н. С други думи, причинна връзка съществува, щом като деянието е едно от необходимите условия (conditio sine qua non) за настъпване на общест-веноопасния резултат. Без значение е, че едни деяния имат по-голям, а други – по-малък принос за осъществяване на резултата.

Усложнения в развитието на причинната връзка. Престъпният резултат може да бъде следствие от взаимодействието и преплитането на няколко факто-ра, от деянието на няколко лица. Например смъртта на пострадалия е настъпила от нанесения побой, последващ удар с автомобил и лошо лечение в болницата. Всяко от тези деяния стои в причинна връзка със смъртния резултат, макар че само по себе си не би могло да го причини.

Причинната връзка може да бъде усложнена от намесата на други, привхо-дящи фактори. Те не прекъсват връзката между деянието и престъпния резул-тат, а само ускоряват или затормозват развитието на причинния процес. В даде-ния пример ударът с автомобила и лошото лечение ускоряват причинния про-цес, довел до смъртта на пострадалия. Друг е въпросът за субективното отно-шение на дееца към причинения смъртен резултат (дали го е предвиждал и съ-ответно – искал, допускал, смятал да предотврати или пък не го е предвиждал при задължение и възможност за това). Причинната връзка е обективно явление, което не зависи от субективното отношение (вината) на дееца към престъпния ре-зултат. Тя предхожда вината. Причинната връзка е обективна предпоставка, а ви-ната – субективна предпоставка за наказателната отговорност на дееца.

Съдебна практика ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ДАДЕНО ДЕЯНИЕ И НАСТЪПИЛИЯ ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ СЪЩЕСТВУВА, ЩОМ КАТО ДЕЯНИЕТО Е БИЛО ЕДНО ОТ НЕОБ-ХОДИМИТЕ УСЛОВИЯ ЗА НАСТЪПВАНЕТО НА РЕЗУЛТАТА, Т.Е. ЩОМ КАТО ДЕЯНИЕТО Е ОБЕКТИВНА ПРЕДПОСТАВКА, БЕЗ КОЯТО РЕЗУЛТАТЪТ НЕ БИ НАСТЪПИЛ ПО ТАКЪВ НАЧИН, В ТОЗИ МУ ВИД, НА КОНКРЕТНОТО МЯСТО, ВРЕМЕ И Т.Н.

101

Чл. 9, ал. 1 НК

РЕШЕНИЕ № 102 ОТ 25.05.1995 г. ПО Н. Д. № 649/1994 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства:

1. На 20.06.1991 г. в гр. Ш. подсъдимите М. А., Р. С., С. А., Л. Г. и Р. Р. в съучастие отнели от владението на Я. Ц. А. хиляда лева с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и заплашва-не, а подсъдимият М. А. независимо от останалите придружил насилието със средна телесна повреда, от която е последвала смъртта на пострадала-та Я. А. Съдът правилно е приел, че се касае за ексцес на подсъдимия М. А.

Подсъдимият М. А. прави две взаимно изключващи се възражения – първо, че не е нанасял побой на пострадалата, и второ, че между нанесе-ния от него побой на пострадалата и смъртта ѝ нямало причинна връзка. И двете възражения са неоснователни. Насилието, което М. А. е упражнил върху пострадалата, се установява от обясненията на подсъдимите С. А., Л. Г., дадени пред съда на 28.09.1994 г. и обясненията на подсъдимата Р. Р., включени в доказателствения материал по реда на чл. 227, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) Второто възражение, че нямало причинна връзка между нане-сения побой и смъртта на пострадалата, почива върху неразбиране на въпроса за причинната връзка. Както е известно, причинната връзка меж-ду дадено общественоопасно деяние и престъпния резултат е обективен факт, който съществува вън и независимо от човешкото съзнание. Наказа-телното право излиза от по-широко понятие за "причината", като включва в нея и факторите, които са само "условие" за настъпване на резултата. Причинна връзка съществува, щом като деянието е било едно от необхо-димите условия (conditio sine qua non) за настъпване на общественоопас-ния резултат, т.е. щом като деянието е обективна предпоставка, без която резултатът не би настъпил по такъв начин, в този вид, на съответното място, време и т.н. За да се прецени налице ли е причинна връзка между дадено действие и настъпилия престъпен резултат, трябва да се отговори на въпроса – щеше ли да настъпи резултатът, ако деецът не беше извър-шил това действие?

В разглеждания случай е безспорно, че смъртта на пострадалата няма-ше да настъпи, ако подсъдимият А. не ѝ беше нанесъл тежкия побой, при който пострадалата е получила и контузия на левия бял дроб. Следовател-но между поведението на подсъдимия и смъртта на пострадалата същест-вува причинна връзка. Макар въпросът за причинната връзка да се решава от правораздавателните органи, то и заключението на лекарите от извър-шената тройна медицинска експертиза е категорично: "Съществува пряка

102

причинна връзка между нанесения побой, наличните травматични увреж-дания и настъпилата смърт".

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимата С. по чл. 256, ал. 1 НК, а поведението на подсъдимия А. като квалифициран грабеж по чл. 256, ал. 2 вр. чл. 199, ал. 2, т. 1 НК. Обективна страна на престъплението. Всяко поведение, в т.ч. и престъп-

ното, може условно да се раздели на две части: а) вътрешна, субективна (психи-ческа) страна и б) нейното претворяване навън – външна, обективна (физичес-ка) страна. Обективната и субективната страна на престъплението са две негови противоположности, които се намират в диалектическа връзка и взаимодействие.

Обективната страна на престъплението обхваща деянието, причинната връз-ка и престъпния резултат, а в някои случаи може да включи и други обективни елементи на престъплението – способ (начин) на извършване на престъпното деяние, фактическа обстановка, условия на място и време и др.

6. Обществена опасност на деянието

Понятие. Обществената опасност е основното свойство на престъпното дея-ние. Тя се изразява в способността му да засяга (уврежда или застрашава) об-ществените отношения – чл. 10 НК. Обществената опасност на деянието е обек-тивно, неюридическо свойство на деянието, което не зависи от съзнанието и субективната преценка на хората.

Обществената опасност е най-важното основание за криминализация на дея-нията, т.е. – за обявяването им за престъпления. За да бъде криминализирано дадено деяние, то трябва да притежава достатъчно висока степен на обществена опасност, която да оправдава използването на най-тежката форма на държавна принуда – наказателната отговорност срещу виновните лица. Законодателят обявява не всички общественоопасни деяния за престъпления, а само най-опасните от тях.

Характер и степен на обществената опасност. Обществената опасност на деянието има две страни – характер и степен.

Характерът е качествената страна на обществената опасност. Характерът на опасността се определя от засегнатото обществено отношение, т.е. от вида на обекта. Например убийството, шпионството, кражбата, лъжесвидетелстването имат различна по характер обществена опасност, защото засягат различни кате-гории обществени отношения.

Степента е количествена страна на обществената опасност. Степента на об-ществена опасност на деянието се определя преди всичко от размера на причи-нената вреда, а също и от способа (начина) на извършване на деянието, услови-ята на място, време и т.н., личните качества на субекта, субективните елементи

103

на поведението (вина, мотив, цел и др.). Един и същ вид престъпления може да имат твърде различна степен на обществена опасност в зависимост от размера на причинената вреда – например кражби на вещи с различна стойност.

7. Противоправност на престъпното деяние

Всяко престъпното деяние е забранено от съответна наказателноправна нор-ма. То противоречи на тази норма и затова е противоправно. Противоправност е противоречието на деянието с наказателноправната норма.

Противоправността е отражение на обществената опасност в наказателния закон. За да бъде забранено, деянието трябва да е общественоопасно. Наказа-телният закон забранява не всички общественоопасни деяния, а само най-опас-ните от тях.

Противоправността е обективно, но юридическо свойство на престъпното деяние.

Противоправността при действието и при бездействието е различна. Това се дължи на различния характер на наказателноправните норми, които забраня-ват съответните деяния. Едни наказателни норми забраняват действия – нап-ример умъртвяване на човек (чл. 115 НК), противозаконно отнемане на чужда движима вещ (чл. 194 НК), съставяне на официален документ с невярно съдър-жание (чл. 311 НК) и т.н. Действията, които нарушават тези норми, са проти-воправни. Други наказателни норми заповядват извършването на определени действия – например родителите да се грижат за децата си (чл. 182 НК), длъжнос-тните лица да се грижат за повереното им имущество (чл. 219 НК). Неизвършване-то на заповяданите действия, т.е. бездействието, в случая е противоправно.

8. Обстоятелства, които изключват обществената опасност на деянието

Деяния, които поначало са общественоопасни, в определени случаи загубват опасния си характер и дори стават оправдани и общественополезни. Такива случаи са: неизбежна отбрана, крайна необходимост, оправдан стопански риск, задържане на престъпник и др.

Възможно е дадено деяние формално да осъществява признаците на предви-дено в закона престъпление, но да е толкова малозначително, че на практика не уврежда обществените отношения и поради това не е общественоопасно, т.е. не е престъпно (чл. 9, ал. 2 НК) – например вземането на чужда химикалка от кан-целарията на учреждение.

8.1. Неизбежна отбрана. Не е общественоопасно деянието, което е извър-шено в условията на неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение лични или държавни интереси чрез причиняване вре-ди на нападателя в рамките на необходимите предели (чл. 12, ал. 1 НК). Обста-

104

новката "неизбежна отбрана" съдържа два основни елемента – нападение и за-щита. Те трябва да отговарят на следните изисквания:

а) Нападението е действие, което може да бъде насочено срещу всякакви лични или държавни, правно защитени интереси. То трябва да е противоправно, т.е. да причинява забранена от правото вреда. Обикновено нападението е прес-тъпление – например опит за убийство, за телесна повреда, за изнасилване, за грабеж, за хулиганство. Позволеното от правото увреждане на права и интереси не е нападение – например, когато полицаят в изпълнение на съдебно решение задържа обвиняем, той не извършва нападение.

Нападението трябва да е непосредствено и съществуващо, налично – т.е. да е започнало и да не е завършило. Нападението е започнало, когато създава пряка опасност за обекта – например нападателят е извадил пистолета, за да го изпол-зва; или е посегнал с брадвата, за да нанесе удар с нея. Не съществува нападе-ние, когато то е било вече прекратено от нападателя или отблъснато от постра-далия. Това състояние трябва да е трайно, окончателно, а не само временно да е спряно или осуетено нападението. Ако нападнатият увреди нападателя след прекратяване на нападението, това не е неизбежна отбрана, а общественоопасно поведение, което може да е престъпно. Например нападателят е съборил други-го на земята и се е отдалечил, но нападнатият станал, настигнал го и с един удар му счупил челюстта. Това поведение на нападнатия следва да се квалифицира като причиняване на средна телесна повреда в състояние на силно раздразне-ние, предизвикано от пострадалия с насилие по чл. 132, ал. 1, т. 2 НК.

б) Отбранителното деяние може да се извърши както от нападнатия, така и от всяко трето лице. Това действие трябва да е насочено само срещу нападателя – срещу негови лични или имуществени права. Ако съществуват и други възмож-ности за избягване на нападението (например чрез бягство), отбраняващият се не е длъжен да ги използва. Той има право на избор и може да предпочете ак-тивната защита срещу нападателя, като му причини вреда.

Съдебна практика НАПАДЕНИЕТО ПРИ НЕИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА Е ПРЕКРАТЕНО ТОГАВА, КО-ГАТО ОПАСНОСТТА Е ОТМИНАЛА. АКО КОНКРЕТНАТА ФАКТИЧЕСКА ОБС-ТАНОВКА ДАВА ОСНОВАНИЕ ДА СЕ СМЯТА, ЧЕ НАПАДЕНИЕТО МОЖЕ ОТ-НОВО ВНЕЗАПНО ДА СЕ ВЪЗОБНОВИ, ТО СИТУАЦИЯТА НА НЕИЗБЕЖНА ОТБРАНА НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛА И ОТБРАНЯВАЩИЯТ СЕ ИМА ПРАВО НА АК-ТИВНА ЗАЩИТА. КОГАТО Е НАЛИЦЕ ПРЕВИШАВАНЕ ПРЕДЕЛИТЕ НА НЕ-ИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА, СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА ИЗСЛЕДВА ДАЛИ ТОВА ПРЕ-ВИШАВАНЕ НЕ СЕ ДЪЛЖИ НА "УПЛАХА ИЛИ СМУЩЕНИЕ", КОЕТО ИЗК-ЛЮЧВА НАКАЗАТЕЛНАТА ОТГОВОРНОСТ НА ДЕЕЦА.

105

Чл. 12 НК

РЕШЕНИЕ № 609 ОТ 26.02.1997 г. ПО Н. Д. № 432/1996 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е приел за установени следните фактически обстоятелства: През нощта на 7.07.1995 г. в бар "П.", гр. К. между подсъдимия Д. (който е управител в бара) и пострадалия И. (клиент) възникнал спор. И. отправил обидни думи към Д., изправил се, "извадил джобен автоматичен нож, който държал с дясната си ръка, за-махнал и нанесъл с него удар, който попаднал в областта на лявото бедро на подсъдимия, причинявайки прободно-порезна рана по предновъншната повърхност на бедрото му. След удара подсъдимият Д. бил обхванат от чувство на силен страх. Започнал да крещи и да вика за помощ, а свидете-лят К. успял да хване И. за дясната му ръка, в която бил ножа и я извил. Свидетелят Й. също се намесил и взел ножа от ръката на И., след което го хвърлил на земята. Свидетелите К., Й. и И. извели пострадалия И. извън заведението въпреки съпротивата на последния. След тях вървял подсъ-димият Д. Докато го извеждали, И. буйствал. В един момент успял да се отскубне от охраната, върнал се обратно, влязъл отново във фоайето и на-несъл на намиращия се там Д. удар с юмрук в лицето му. И. отново бил хванат от бодигардовете на заведението и изкаран извън него. В този мо-мент подсъдимият взел една дървена бухалка, която се намирала до вход-ната врата на бара, замахнал странично-ляво с нея и нанесъл силен удар в гръб на пострадалия, който попаднал в лявата теменна област на същия, причинявайки счупване на лявата му теменна кост, контузия на мозъка и кръвоизлив под паяжовидната обвивка на същия" (л. 56 от мотивите на присъдата).

1. Подсъдимият оспорва само едно положение от тази фактическа обс-тановка, приета от съда. Подсъдимият твърди, че когато нанесъл смърто-носния удар на пострадалия И., нападението срещу него не е било прекра-тено, т.е., че той се намирал в състояние на неизбежна отбрана (а не в състо-яние на афект, предизвикан от пострадалия с насилие, както е приел съдът).

Въпросът, кога е прекратено нападението при неизбежната отбрана по чл. 12 НК, поначало поражда трудности в съдебната практика. Във всеки отделен случай този въпрос трябва да се решава конкретно, като се из-хожда от един принцип: нападението е приключило тогава, когато опас-ността е безвъзвратно отминала. Възможно е нападателят само временно да преустанови нападението си (например, за да събере сили; за да избере по-удобен момент и нападне отново и др.). Ако конкретната фактическа обстановка дава основание да се смята, че нападението може отново вне-запно да се възобнови, то ситуацията на неизбежна отбрана по чл. 12 НК не е приключила и отбраняващият се има право на активна защита. Както

106

ясно е посочено в Постановление № 12 от 1973 г. на Пленума на ВС: "Кратковременното прекъсване на нападението, което може бързо да се възобнови, не означава прекратяване на нападението". Същото подчертава и проф. Долапчиев: "Ако нападението е само спряно, но не и прекратено още, нужната отбрана е възможна" (Долапчиев Н., Наказателно право, т. I, Обща част, С., 1941, с. 223).

Нападението е обективен елемент на "неизбежната отбрана" и не зави-си от съзнанието на отбраняващия се. Възможно е той погрешно да е сметнал, че е нападнат, т.е. нападението да съществува само в съзнанието му. Тогава е налице мнима неизбежна отбрана. Отговорността на дееца при мнима неизбежна отбрана се урежда съобразно правилата за грешка (чл. 14 НК). Грешката изключва умисъла на дееца и по-нататък в зависи-мост от това, дали тази грешка е извинителна, или не, съответно ще липс-ва изобщо вина или пък ще е налице непредпазливост.

В разглеждания случай свидетелите – очевидци по делото, заявяват следното пред съда:

Свидетелката Т.: "Когато се качих горе във фоайето, видях, че това момче (пострадалият И.) се обърна и удари Д. (подсъдимия) в лицето. То-гава Д. взе една бухалка и го удари... Д. беше много уплашен".

Същото твърди и свидетелят И.: "Мисля че Ф. започна във фоайето да превързва крака на Д. с вратовръзката му. Видях в един момент, че това момче се връща и удря Д. в лицето. Всичко стана много бързо, затова не можахме да го хванем. Тогава Д. хвана бухалката и го удари в гърба и той се строполи навън. Видях че на Д. му стана лошо и пред вратата на бара припадна... Във фоайето момчето с ножа беше пуснато. Той удари Д. в лицето с юмрук. След това Д. го удари с бухалката. Бяха един срещу друг, когато Д. го удари, но момчето се наведе някак си, за да се предпази... Пострадалият не е искал да бяга. Напротив, от поведението му си правя извода, че май е искал още да се бие... Момчето удари Д. в лицето, а Д. подскочи назад, тъй като ударът беше силен и се озова до бухалката. В то-зи момент пострадалият беше срещу Д.".

От показанията на тези (Т., И.) и на останалите свидетели очевидци (Й., К.), които са участвали пряко в конфликта, се установява, че подсъдимият Д. е нанесъл удара с бухалката, когато нападението върху него още не е било прекратено. Събитията са се развили твърде бързо и ударът с бухал-ката е последвал непосредствено юмручния удар на пострадалия И. При тези обстоятелства не може да се приеме, че опасността за Д. е отминала. Обратното означава да се смята, че след всеки удар на нападателя състоя-нието на неизбежна отбрана се прекратява (което е абсурдно).

Що се отнася до извода на съда, че "ударът с бухалката бил нанесен в гръб на пострадалия", той противоречи не само на посочените доказателс-твени средства, но и на заключението на съдебно-медицинската експерти-за. Касае се за удар в "лявата теменна област на главата" (виж съдебно-

107

медицинската експертиза), а не за удар, който е нанесен в гръб на постра-далия. Свидетелят И. ясно посочва: "Бяха един срещу друг, когато Д. го удари, но момчето се наведе някак си, за да се предпази... Двамата бяха лице в лице, но когато Д. го удари с бухалката, момчето с ножа се обърна някак си". Същото сочи и свидетелят Й.: "Когато Д. замахна, това момче някак си се обърна и ударът попадна в тила му".

От всичко това следва, че възражението на подсъдимия Д. е основател-но. Изводът на първоинстанционния съд, че когато Д. нанася смъртонос-ния удар, нападението срещу него е било вече прекратено, е необоснован. Тъй като е налице хипотезата на чл. 335, ал. 4 НПК (отм.), настоящата втора инстанция следва да измени присъдата, като приеме, че подсъдими-ят Д. се е намирал в състояние на неизбежна отбрана (с което не се вло-шава положението му).

Безспорно е, че в разглеждания случай защитното действие на подсъ-димия Д. явно не съответства на характера и конкретната опасност на на-падението и поради това е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 2 НК.

2. Винаги, когато е налице превишаване пределите на неизбежната от-брана, съдът е длъжен да изследва дали това превишаване не се дължи на "уплаха или смущение", т.е. дали не е налице хипотезата на чл. 12, ал. 4 (предишна ал. 3) от НК, при която се изключва наказателната отговор-ност. Психическото състояние на подсъдимия по време на извършване на престъплението е било изследвано от първоинстанционния съд (извърше-на е съдебно-психиатрична експертиза на подсъдимия) и правилно изяс-нено. Въз основа на заключението на вещото лице съдът приема, че "дея-нието е било извършено от подсъдимия в състояние на физиологичен афект, което състояние е било предизвикано от самия пострадал с наси-лие. Нещо повече, съдът приема, че "при нанасянето на ударите с бухал-ката у подсъдимия Д. е преобладавала емоцията "страх", като най-силното човешко чувство. Тя е довела до т.нар. "тунелно" съзнание, при което той, без да е лишен от способността да разбира свойството и значението на своите постъпки, не е могъл да взема адекватно решение и е бил в състоя-ние, което силно е затруднявало способността му да схваща ясно значени-ето на своите действия и да ръководи постъпките си. В това състояние Д. е извършил деяние, което никога не би извършил, ако се е намирал в нор-мално безафектно психическо състояние". Вижда се, че психическото със-тояние на подсъдимия Д. се доближава твърде много до състоянието, ви-зирано в чл. 12, ал. 4 (предишна ал. 3) НК. "Уплахата" по чл. 12, ал. 4 (предишна ал. 3) НК обаче изключва изобщо вменяемостта на дееца. До-като в случая уплахата на Д. само е ограничила, "стеснила" неговите въз-можности да разбира свойството и значението на извършеното и да ръко-води постъпките си, без да изключи напълно неговите интелектуални и волеви способности, обуславящи вменяемостта му.

108

Следователно от убийство, извършено в състояние на силно раздразне-ние, предизвикано от пострадалия (чл. 118 НК), поведението на подсъди-мия Д. следва да се преквалифицира в убийство, извършено при превиша-ване пределите на неизбежната отбрана по чл. 119 НК. в) Превишаване пределите на неизбежната отбрана. Основният въпрос

при неизбежната отбрана е да се определят нейните граници, т.е. рамките, в които увреждането на нападателя е допустимо и общественополезно. Съгласно чл. 12, ал. 2 НК превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението. Харак-терът на нападението се определя от вида на обществените отношения, срещу които то е насочено, т.е. от обекта. А опасността на нападението зависи от въз-можната вреда и вероятността за нейното настъпване. Отбранителното дейст-вие, което е в рамките на неизбежната отбрана, не е общественоопасно, макар че причинява вреда на нападателя. Но когато увреждането на нападателя надх-върля явно пределите на неизбежната отбрана, то става общественоопасно и ако са налице останалите признаци на законов състав, деянието съставлява прес-тъпление. Но деянието не се наказва, ако превишаването на пределите на неиз-бежната отбрана се дължи на уплаха или смущение. Отбраняващият се преви-шава пределите на неизбежната отбрана, когато например причинява тежка те-лесна повреда или смърт на крадец; или когато използва огнестрелно оръжие срещу слабо, малко опасно нападение върху личността му, което не налага тол-кова интензивна защита.

Съдебна практика КОГАТО ПРЕВИШАВАНЕТО ПРЕДЕЛИТЕ НА НЕИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА СЕ ДЪЛЖИ НА УПЛАХА ИЛИ СМУЩЕНИЕ, ДЕЯНИЕТО НА ОТБРАНЯВАЩИЯ СЕ НЕ СЕ НАКАЗВА, УПЛАХАТА И СМУЩЕНИЕТО СЪСТАВЛЯВАТ ТАКОВА ПСИХИЧЕСКО СЪСТОЯНИЕ, ПРИ КОЕТО Е НАМАЛЕНА ЗНАЧИТЕЛНО СПО-СОБНОСТТА НА ДЕЕЦА ДА ВЪЗПРИЕМА И ОЦЕНЯВА ПРАВИЛНО ОБСТА-НОВКАТА И ДА ИЗБИРА АДЕКВАТНО ПОВЕДЕНИЕ, Т.Е. ДА СЕ ЗАЩИТАВА В РАМКИТЕ НА НЕИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА. СТЕПЕНТА НА ВИНАТА В СЛУЧАЯ Е ТОЛКОВА НИСКА, ЧЕ ЗАКОНОДАТЕЛЯТ Е СМЕТНАЛ, ЧЕ НЕ Е ОБЩЕСТВЕ-НО ОПРАВДАНО ТОВА ДЕЯНИЕ ДА СЕ НАКАЗВА – ЧЛ. 12, АЛ. 4 (ПРЕДИШНА АЛ. 3) ОТ НК.

ВСЯКОГА, КОГАТО СЪДЪТ КОНСТАТИРА, ЧЕ Е НАЛИЦЕ ПРЕВИШАВАНЕ ПРЕДЕЛИТЕ НА НЕИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА, ТОЙ ТРЯБВА ДА ИЗСЛЕДВА ПСИХИЧЕСКОТО СЪСТОЯНИЕ НА ДЕЕЦА, ЗА ДА УСТАНОВИ ДАЛИ ПРЕВИ-ШАВАНЕТО СЕ ДЪЛЖИ НА УПЛАХА ИЛИ СМУЩЕНИЕ И В ЗАВИСИМОСТ ОТ ТОВА ДА РЕШИ ВЪПРОСА ЗА НАКАЗАТЕЛНАТА ОТГОВОРНОСТ.

109

Чл. 12 НК

РЕШЕНИЕ № 169 ОТ 09.04.1992 г. ПО Н. Д. № 88/1992 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани

изводи, като е приел за установени следните фактически положения: на 5.10.1990 г. в Н. подсъдимият И., превишавайки пределите на неизбежна-та отбрана, умишлено умъртвил В. Х. С.

Констатацията на съда, че подсъдимият е превишил пределите на неиз-бежната отбрана, не се оспорва. Защитата обаче твърди, че превишението се дължало на уплаха и смущение. Това налага да се изтъкнат следните общи положения.

Увреждането на нападателя в условията на неизбежна отбрана не е об-щественоопасно, а полезно и правомерно деяние и затова деецът не носи нито наказателна, нито гражданска отговорност.

Увреждането на нападателя при превишаване пределите на неизбежна-та отбрана е общественоопасно деяние и ако то съдържа признаците на състав на престъпление и освен това е извършено виновно, съставлява престъпление. (В зависимост от психическото отношение на дееца към факта на превишаване на отбраната престъплението може да бъде умиш-лено или непредпазливо.)

Ако превишаването пределите на неизбежната отбрана се дължи на уп-лаха или смущение, деянието на отбраняващия се не се наказва. Уплахата и смущението съставляват такова психическо състояние, при което е на-малена значително способността на дееца да възприема и оценява правил-но обстановката и да избира адекватно поведение, т.е. да се защитава в рамките на неизбежната отбрана. Степента на вината в случая е толкова ниска, че законодателят е сметнал, че не е обществено оправдано това де-яние да се наказва – чл. 12, ал. 4 (предишна ал. 3) от НК. Деецът обаче ще отговаря имуществено за причинените вреди на нападателя (при условие че е действал виновно).

Всякога, когато съдът констатира, че е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана, той трябва да изследва психическото състояние на дееца, за да установи дали превишаването се дължи на уплаха или смущение и в зависимост от това да реши въпроса за наказателната отго-ворност.

В разглеждания случай подсъдимият И. твърди, че в резултат от напа-дението е изпаднал в състояние на уплаха и смущение и поради това е превишил пределите на неизбежната отбрана. Твърдението на подсъди-мия не се подкрепя от доказателствата по делото. Първоинстанционният съд правилно е приел за установено, че след като пострадалият С. напад-нал подсъдимия И., последният отстъпил към колата; отворил предната врата, взел ножа, който се намирал до мястото на шофьора, и нанесъл два

110

удара на пострадалия – между коремната и гръдната част и в областта на лявото рамо. Това целенасочено поведение на подсъдимия, при което той обмисля хладно всяка своя стъпка, показва ясно душевното му състояние. Цялата верига от действия (вземането на ножа и насочването на удара към сърцето) са извършени в относително спокойно психическо състояние от подсъдимия, който е съзнавал последиците от поведението си и е искал тези последици. Следователно не може да се приеме тезата на защита, че подсъдимият е бил в състояние на силно душевно вълнение, което му пречело да избере правилното поведение, т.е., че подсъдимият е превишил пределите на неизбежната отбрана поради уплаха и смущение.

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия И. като убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана по чл. 119 НК. 8.2. Крайна необходимост. Не е общественоопасно деянието, което е из-

вършено при крайна необходимост – за да се спасят лични или държавни инте-реси от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотв-ратените (чл. 13, ал. 1 НК). В случая, както и при неизбежната отбрана, се при-чиняват вреди, за да се спасят застрашени интереси – например, за да се огра-ничи пожарът, се разрушава съседната сграда. Сравнение между неизбежната отбрана и крайната необходимост: - При крайната необходимост е налице състояние на опасност, а не нападе-

ние. Опасността е фактическо състояние, което може да бъде породено от раз-лични причини – например стихийни или обществени бедствия (наводнение, буря, пожар, епидемия и т.н.), внезапни остри заболявания, физиологични нуж-ди, нападения на хора или животни.

- При крайната необходимост вредата се причинява на трети лица, които ня-мат отношение към опасността. Причинените вреди трябва да са по-малко зна-чителни от предотвратените.

- Деянието при крайна необходимост трябва да е последно, крайно средство за избягване на опасността.

Увреждането на чужди интереси в условията на крайна необходимост не е общественоопасно.

8.3. Задържане на престъпник

Съдебна практика НЕ Е ОБЩЕСТВЕНООПАСНО ДЕЯНИЕТО, КОЕТО, МАКАР И ФОРМАЛНО ДА ОСЪЩЕСТВЯВА ПРИЗНАЦИТЕ НА ПРЕДВИДЕН В ЗАКОНА СЪСТАВ НА

111

ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, Е ИЗВЪРШЕНО ЗА ЗАДЪРЖАНЕ НА ПРЕСТЪПНИК, ПРИ УС-ЛОВИЕ ЧЕ НЕ Е БИЛО ВЪЗМОЖНО ДА СЕ ЗАДЪРЖИ ПРЕСТЪПНИКА ПО ДРУГ НАЧИН И ПРИЧИНЕНАТА МУ ВРЕДА СЪОТВЕТСТВА НА ТЕЖЕСТТА НА ИЗ-ВЪРШЕНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И ОБСТАНОВКАТА НА ЗАДЪРЖАНЕТО.∗ Чл. 12а НК (Нов – ДВ, бр. 62 от 1997 г.)

РЕШЕНИЕ № 15 ОТ 17.03.1995 г. ПО Н. Д. № 481/1994 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства: На 11.10.91 г. край с. Б., община С. З., подсъдимият умишлено умъртвил Ж. Г. Г. Подсъдимият изтъква две основни възражения – първо, че се е намирал в състояние на неизбежна отбрана, и второ, че е действал за за-държане на престъпник. Първото възражение е обсъдено от първоинстан-ционния съд и правилно отхвърлено като неоснователно. Безспорно уста-новено е, че по време на смъртоносния изстрел пострадалият се е намирал с гръб към подсъдимия, и то на 30 м разстояние. Това изключва версията за нападение от страна на пострадалия. Второто възражение налага да се отбележат някои общи положения относно "задържането на престъпник" като обстоятелство, изключващо обществената опасност на деянието.

1. "Задържането на престъпник" не е предвидено в нашия Наказателен кодекс като изключващо обществената опасност обстоятелство. Само в Постановление № 12 от 1973 г. на Пленума на Върховния съд относно не-избежната отбрана (т. 1.5) е посочено, че "действията на държавните ор-гани и гражданите по задържане на престъпник не са престъпления, щом като са в рамките на необходимите предели" (Постановления и тълкува-телни решения на Върховния съд на РБ по наказателни дела 1953 – 1990, С., 1990, с. 22). "Задържането на престъпник" може да се определи най-общо като деяние, което, макар и формално да осъществява признаците на предвиден в закона състав на престъпление, не е общественоопасно пора-ди това, че е извършено за задържане на престъпник, при условие че не е било възможно престъпникът да бъде задържан по друг начин и причине-ната вреда съответства на тежестта на извършеното престъпление и обс-тановката на задържането.

2. Поради липса на законова регламентация белезите на института "за-държане на престъпник" са очертани от наказателноправната наука по пъ-тя на сравнението с друго обстоятелство, изключващо обществената опасност – неизбежната отбрана.

∗ Новата разпоредба на чл. 12а (Нов – ДВ, бр. 62 от 1997 г.) от НК, която предвижда "за-

държането на престъпник" като обстоятелство, изключващо обществена опасност на деяни-ето, е приета след постановяване на това решение на Върховния съд през 1995 г.

112

2.1. Юридическият факт, който поражда субективното право на задър-жане, е извършването на престъпление (в т.ч. и непредпазливо). Трябва обаче да съществува необходимост от неотложно задържане на престъп-ника. В противен случай действията по задържане ще са неправомерни. Такава неотложна необходимост е налице, когато съществува основателна опасност виновният да се укрие, да заличи следите на престъплението или да извърши друго престъпление (срв. основанията за вземане мярка за не-отклонение "задържане под стража" – чл. 152, ал. 3 НПК). Следователно фактическото основание за задържане на престъпника е не просто извър-шването на престъпление, а наличието на реална опасност той да избегне наказателна отговорност или да извърши ново престъпление.

Терминът "престъпник" се използва тук по-широко, а не в строгия сми-съл, произтичащ от презумпцията за невиновност, съгласно която обвиня-емият се счита за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда (чл. 14, ал. 2 НПК). "Престъпник" в случая е всяко лице, за което съществува достатъчно основание да се смята, че е извършило престъпле-ние. За да се определи кога е налице достатъчно основание, следва да се излезе от разпоредбата на чл. 202, ал. 1 НПК относно предварителното за-държане: а) когато лицето е заварено при извършване на престъплението или непосредствено след извършването му; б) очевидец посочи лицето, извършило престъплението; в) върху тялото или дрехите на лицето, по не-го или в жилището му са открити явни следи от престъпление. Твърдата увереност на дееца, че задържа престъпник, е необходимо условие за за-конността на задържането. Когато деецът погрешно е сметнал, че задър-жаният е извършил престъпление, въпросът за отговорността му ще се реши според правилата за грешката (чл. 14 НК) – изключва се отговор-ността за умишлено причинена вреда, а при обективна невъзможност да се узнае истината, и за непредпазливост.

Правото на задържане на престъпник възниква по време на извършване на престъплението и се погасява с изтичане на давността за наказателно преследване. Неправилно е да се смята, че действията по задържане могат да се предприемат само непосредствено след извършване на престъплението.

2.2. Задържането на престъпника е общественополезно и правомерно при наличието на следните условия:

а) субект на задържането на престъпник може да бъде не само постра-далият, но и всяко трето лице – държавен орган или гражданин;

б) вреда може да се причини само на задържаното лице. Причиняване-то вреда на трети лица в тези случаи е недопустимо. Увреждането на престъпника може да се изрази в накърняване на негови лични или иму-ществени права;

в) действията по задържане трябва да са извършени единствено с цел задържане на престъпника и предаването му на компетентните държавни

113

органи. Ако тези действия преследват саморазправа с престъпника, те гу-бят правомерния си характер;

г) причиняването вреда на престъпника при задържане е обществено-полезно само когато не съществува друг начин за задържане на престъп-ника. Както и при крайната необходимост по чл. 13 НК, касае се за край-но, последно средство. Ако престъпникът изобщо не се стреми да избяга или не противодейства, или бяга, но е известно мястото, където ще се скрие, тогава не е оправдано да му се причинява вреда;

д) последните две изисквания определят границите, в които уврежда-нето на престъпника е общественооправдано и правомерно. Преди всичко причинената вреда трябва да съответства на тежестта (обществената опасност и моралната укоримост) на извършеното престъпление. Ако престъпникът е извършил престъпление с незначителна обществена опас-ност, не може да се засягат животът и здравето му. Такова засягане обаче е напълно правомерно, когато престъпникът се укрива след извършено тежко престъпление (убийство, изнасилване, грабеж и др.);

е) действията по задържане на престъпника (и причинената му вреда) трябва да съответства на обстановката на задържането. Това е най-важното условие за правомерност на увреждането на престъпника в про-цеса на неговото задържане. Под "обстановка на задържането" трябва да се разбира съвкупността от редица обстоятелства; сили и възможности на задържащия; характер и опасност на съпротивата на престъпника, брой на противоборстващите лица, конкретните условия на място, време и др. Най-голямо основание за причиняване вреда на престъпника е неговата съпротива. Колкото по-интензивна е тази съпротива, толкова по-значител-на вреда може да бъде причинена на престъпника.

Когато мерките на дееца надхвърлят необходимото за задържане на престъпника, т.е. когато причинената на престъпника вреда явно не съот-ветства на тежестта на извършеното престъпление и обстановката на за-държането, то действието на задържащия става общественоопасно и щом осъществява състав на престъпление, поражда наказателна отговорност (касае се до хипотеза, сходна до превишаване пределите на неизбежната отбрана). А обстоятелството, че това действие е извършено за задържане на престъпник, следва да се отчете от съда като смекчаващо отговорност-та обстоятелство.

3. От казаното следва, че задържането на престъпник въпреки сходст-вото с неизбежната отбрана съставлява самостоятелно обстоятелство, изк-лючващо обществената опасност на деянието.

3.1. Сравнението между двете обстоятелства, изключващи обществена-та опасност – задържане на престъпник и неизбежна отбрана, позволява да се изтъкнат следните различия:

114

а) правото на задържане възниква вследствие извършването на прес-тъпление, а неизбежната отбрана е възможна само по време на извършва-не на престъпното посегателство;

б) при неизбежната отбрана престъпникът е активната, нападащата страна, а при задържането той е пасивната, бягащата страна.

в) целта на задържането е да се залови и предаде престъпника на ком-петентните органи, а целта на неизбежната отбрана – да се възпре напада-телят, като му се причини вреда;

г) причиняването на вреда е крайно средство за задържане на престъп-ника, докато при неизбежната отбрана това не е нужно – съществува въз-можност нападението да се избегне и по друг начин, а не само чрез ув-реждане на нападателя.

3.2. В съдебната практика възникват редица трудности при квалифика-ция на действията по задържане на престъпник.

Първият въпрос е кое е правното основание за изключване обществе-ната опасност на действията, с които се причинява вреда на престъпника в процеса на неговото задържане? Наказателният кодекс на Република Бъл-гария не предвижда задържането като обстоятелство, изключващо общес-твената опасност. Съгласно Постановление 12-1973 Пл. ВС (т. 1.5) относ-но неизбежната отбрана действията на граждани и държавни органи, кои-то са необходими за задържането на престъпник, не съставлява престъп-ление. С това постановление обаче задържането на престъпник не се при-равнява на неизбежна отбрана, нито пък действията по задържане се тре-тират като разновидност на отбранителните действия по чл. 12 НК. Пос-тановлението само обявява, че действията, които са извършени, за да се задържи престъпник, не са престъпни. Прилагането на разпоредбата за неизбежна отбрана към случая на задържане на престъпник означава нор-мата на чл. 12 НК да се приложи към фактически обстоятелства, които не са визирани в нея, но са сходни. Това, с други думи, означава "аналогия на закона". А прилагането на Наказателния закон по аналогия е недопустимо според нашето право.

Още по-труден е въпросът как да се квалифицира убийството на прес-тъпник, извършено при превишаване пределите на необходимото за за-държането му. Прилагането на разпоредбата на чл. 119 НК относно убийство при превишаване пределите на неизбежна отбрана означава съ-що "аналогия на закона" и поради това не може да се приеме. В разглеж-дания случай съдът трябва просто да анализира фактическите обстоятелс-тва по делото и когато стигне до извода, че предприетите мерки надхвър-лят необходимото за задържане на престъпника, да квалифицира деянието като убийство по съответния основен (чл. 115 НК) или квалифициран със-тав (чл. 116 НК) на убийство. А обстоятелството, че убийството е извър-шено при превишаване пределите на задържане на престъпник, следва да се отчете от съда като смекчаващо отговорността обстоятелство. Когато

115

съдът преценява доколко това смекчаващо обстоятелство се отразява вър-ху тежестта на престъплението и наказанието, той трябва да се ръководи от законодателя и да смекчи наказанието в същата степен, в която е нап-равил това законодателят при уреждане на сходната хипотеза на чл. 119 НК – убийство при превишаване на неизбежната отбрана. С други думи, съдът трябва да приложи същата мярка, същата пропорция, която е изпол-звал и законодателят в подобен случай.

При решаване на настоящото дело С. окръжен съд обосновано е приел, че подсъдимият М. умишлено е умъртвил пострадалия Г. (който крадял грозде) в процеса на задържането му. Тези обстоятелства съдът правилно е квалифицирал като убийство по чл. 115 НК. При определяне на наказа-нието съдът е отчел както обективните, така и субективните особености на случая. От обективна страна пострадалият с поведението си (крадял грозде и се опитал да избяга) е допринесъл за причиняване на смъртния резултат, а от субективна страна мотивът на подсъдимия е бил да задържи крадеца. Освен това С. окръжен съд се е съобразил и с мащаба на законо-дателя за смекчаване наказанието в подобен случай, като е определил на-казанието на подсъдимия в пределите на пет години лишаване от свобода, предвидени за убийство при превишаване пределите на неизбежната отб-рана по чл. 119 НК. Следователно няма никакво основание за отменяване или изменяване на присъдата.

9. Вина

Субективната страна на престъплението обхваща вината, мотива и целта на дееца. 9.1. Понятие. Вината е психическото отношение на дееца към извършеното

общественоопасно деяние и престъпния резултат. Тя се проявява в две форми – умисъл и непредпазливост.

- Съдържание на вината. Вината е психическо явление. Психиката на чо-века, както е известно, има три страни: разум (интелект), воля и чувства (емо-ции). Вината включва определени интелектуални и волеви моменти.

Освен психическо съдържание вината има и ценностен аспект. Вината е от-рицателно субективно отношение на дееца към обществени ценности и поради това е явление нежелано и укоримо от гледна точка на морала.

- Вината – свойство на престъпното деяние. Вината е едно от четирите ос-новни свойства на престъплението (обществена опасност, противоправност, виновност и наказуемост). Тя принадлежи към субективната страна на конкрет-но престъпно деяние. Без вина няма престъпление и съответно – няма отговорност. Съвременното наказателно право отхвърля принципа за обектив-ната безвиновна отговорност, присъщ на феодалния строй.

- Вина и обществена опасност. Вината е субективното отношение на дееца към общественоопасното деяние и престъпния резултат. Тя е отражение на об-щественоопасното поведение в съзнанието на дееца. Без общественоопасно

116

деяние няма вина. Субективното отношение на дееца към едно общественопо-лезно и правомерно деяние не е вина.

- Вменяемост и вина. Вменяемостта е качество на субекта, докато вината е свойство на престъпното деяние. За да прояви вина, лицето трябва да е вменяе-мо. Затова вменяемостта на лицето е предпоставка за вина.

Съдебна практика ВИНАТА Е ПСИХИЧЕСКОТО ОТНОШЕНИЕ НА ДЕЕЦА КЪМ ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ И ПРЕСТЪПНИЯ РЕЗУЛТАТ В МОМЕНТА НА ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕ-ЯНИЕТО, А НЕ СЛЕД ТОВА. ПОСЛЕДВАЩОТО КРИТИЧНО ОТНОШЕНИЕ НА ДЕЕЦА, СЛЕД КАТО ДЕЯНИЕТО Е ВЕЧЕ ЗАВЪРШИЛО, НЯМА ЗНАЧЕНИЕ ЗА ВИНАТА.

НЕУСПЯЛОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СЪСТАВЛЯВА ДОВЪРШЕН ОПИТ, ПРИ КОЙТО ДЕЕЦЪТ Е ИЗВЪРШИЛ ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ, Т.Е. ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА ТОЙ Е НАПРАВИЛ ОНОВА, КОЕТО ОБИКНОВЕНО Е НЕОБХОДИМО, ЗА ДА СЕ ПРИЧИНИ РЕЗУЛТАТЪТ, НО В КОНКРЕТНИЯ СЛУЧАЙ ДЕЯНИЕТО СЕ Е ОКАЗАЛО НЕУСПЕШНО. ОБСТОЯТЕЛСТВОТО, ЧЕ ДЕЕЦЪТ НЕ Е ПОВ-ТОРИЛ ОПИТА СИ, НЕ ИЗКЛЮЧВА ОТГОВОРНОСТТА ЗА ДОВЪРШЕНИЯ ДО ТОЗИ МОМЕНТ ОПИТ КЪМ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

Чл. 11 НК Чл. 18 НК

РЕШЕНИЕ № 386 ОТ 06.09.1995 г. ПО Н. Д. № 308/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства: На 21.06.1993 в с. Д., П. област, подсъдимият П. в състояние на силно раз-дразнение, предизвикано от пострадалия в противозаконно действие, от което е могло да настъпят тежки последици за подсъдимия, извършил опит умишлено да умъртви И. Г. Ц. по особено мъчителен начин и с осо-бена жестокост, като по независещи от него причини деянието е останало недовършено.

Защитата твърди, че е липсвал умисъл за убийство, защото, ако подсъ-димият е искал да умъртви пострадалия, той е можел да го направи и сле-дователно налице е бил доброволен отказ от довършване на престъпление-то. Това възражение е обсъдено от двете редовни инстанции и правилно е от-хвърлено като неоснователно. Тук е нужно да се отбележи само следното.

Твърдението на защитата почива върху неразбиране на основни нака-зателноправни институти, като вина, опит, доброволен отказ от довърш-ване на престъплението и др. Вината е психическото отношение на дееца

117

към престъпното деяние и престъпния резултат в момента на извършване на деянието, а не след това. Последващото отношение на дееца, след като деянието е вече завършено, няма значение за вината. В случая е безспорно установено, че подсъдимият е нанесъл множество удари с брадва върху главата и тялото на пострадалия, които са довели до разстройство на здра-вето, временно опасно за живота. От това следва, че подсъдимият е дейст-вал с пряк умисъл за убийство. За вината съдим по действията на подсъ-димия. Психическото отношение на дееца към престъпния резултат се обективира навън в неговото поведение. Що се отнася до критичното от-ношение на подсъдимия post faktum, след като престъпното деяние е за-вършено, то не заличава проявената преди това вина.

Второто възражение, че бил налице доброволен отказ от довършване на убийството, също е несъстоятелно. Съществува разлика между доброво-лен отказ от довършване на престъплението и неуспяло престъпление. Доброволен отказ по чл. 18, ал. 3 НК е налице, когато обективно е било възможно да се довърши престъплението и деецът субективно е съзнавал това и въпреки това по собствена подбуда се е отказал да довърши изпъл-нителното деяние или ако го е довършил, по-нататък е предотвратил нас-тъпването на престъпния резултат. А при неуспялото престъпление дее-цът е довършил изпълнителното деяние, но в конкретния случай то не е успяло да породи целения престъпен резултат. Неуспялото престъпление следователно съставлява довършен опит, при който деецът е извършил престъпното деяние, т.е. от обективна страна той е направил онова, което обикновено е необходимо, за да се причини резултатът, но в конкретния случай деянието му се е оказало неуспешно. Поради липсата на едно или друго обективно условие за настъпване на резултата извършеното деяние не е успяло да породи предвидените в закона общественоопасни последи-ци. Обстоятелството, че деецът не е повторил неуспялото въздействие, че не е извършил втори път престъпното деяние, не изключва отговорността за довършения до този момент опит към престъпление. Деецът просто не е повторил опита си. Но той на общо основание следва да отговаря за осъществения довършен опит към престъпление.

В разглеждания случай е налице неуспяло престъпление. Подсъдимият П. е нанесъл с брадва множество силни удари върху жизнено важни орга-ни на пострадалия Ц. С това той е довършил изпълнителното деяние на престъплението убийство, но поради независещи от него причини смърт-ният резултат не е настъпил. Това поведение правилно е квалифицирано като довършен опит за убийство. За доброволен отказ по смисъла на чл. 18, ал. 3 НК изобщо не може да става дума, защото не подсъдимият е пре-дотвратил смъртта на пострадалия.

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия П. като прес-тъпление по чл. 118, вр. чл. 116, т. 6, пр. II и III, вр. чл. 18, ал. 1 от НК.

118

9.2. Умисъл. Съгласно чл. 11, ал. 2 НК деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите обществено-опасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. От това определение се вижда, че умисълът, като вид психическо отношение, съ-държа два елемента – интелектуален (представите на дееца за обществено- опасното деяние и последиците му) и волеви (волевото отношение на дееца към тези последици).

Волевото отношение на дееца към общественоопасните последици може да бъде различно – деецът иска или допуска тези последици. В зависимост от това умисълът бива пряк и евентуален. а) Пряк умисъл. Престъплението е извършено с пряк умисъл, когато са из-

пълнени следните условия: – Интелектуален елемент. В съзнанието на дееца има две категории предс-

тави – относно фактите и относно тяхното социално значение. По-конкретно деецът има представи за: а) всички фактически обстоятелства, предвидени в състава на престъплението, т.е. за обективните елементи на престъплението (деяние, причинна връзка, общественоопасен резултат и т.н.); б) за обществена-та опасност на това поведение. Например при кражбата деецът съзнава както фактическите обстоятелства – че отнема чужда движима вещ от владението на другиго без неговото съгласие, така и общественоопасния характер на своето поведение. Липсата на представа за някое от обстоятелствата (например деецът погрешно си мисли, че вещта е негова) или за обществената опасност на деяни-ето изключва умисъла за това престъпление.

– Волеви елемент. Умисълът е пряк, когато деецът иска, желае престъп-ния резултат и се насочва пряко към причиняване на този резултат – например смъртта на жертвата при убийството. б) Евентуален (косвен) умисъл. Интелектуалният елемент (т.е. представно-

то съдържание на умисъла) е същият както при прекия умисъл. Различно е во-левото отношение на дееца към общественоопасния резултат. Той не желае, но допуска общественоопасните последици, т.е. съгласява се с тяхното евенту-ално настъпване. Деецът се е насочил към някаква друга цел (която може да бъде правомерна или неправомерна), като си дава сметка, че деянието му създа-ва възможност за настъпване и на даден престъпен резултат. Представата за възможния общественоопасен резултат обаче не го кара да се откаже от прес-ледваната цел, не играе ролята на контрамотив. За да постигне целта си, той се съгласява с възможния престъпен резултат и извършва намисленото действие. Ако възможността се сбъдне, ако тя се претвори в действителност и настъпи престъпният резултат, тогава психическото отношение на дееца към този резул-тат е евентуален умисъл. Например деецът по хулигански подбуди стрелял ня-колко пъти в подлеза над главите на хората. При това си давал сметка, че може да причини телесна повреда или смърт на случайно минаващи граждани и се съглася-

119

вал, примирявал с това. Ако действително причини този престъпен резултат, дее-цът ще отговаря за телесна повреда, респ. убийство при евентуален умисъл.

Съдебна практика УМИСЪЛЪТ СЕ ИЗВЛИЧА ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОДСЪДИМИЯ, А НЕ ОТ НЕ-ГОВИТЕ ОБЯСНЕНИЯ СЛЕД ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. КОГАТО СЕ НАНАСЯ СИЛЕН УДАР С ГОЛЯМ НОЖ ВЪРХУ ГЪРДИТЕ НА ПОСТРАДА-ЛИЯ, ТО ПОДСЪДИМИЯТ НАЙ-МАЛКОТО СЕ Е СЪГЛАСЯВАЛ С НАСТЪПВА-НЕТО НА СМЪРТНИЯ РЕЗУЛТАТ.

ЗА ДА Е НАЛИЦЕ КВАЛИФИЦИРАНИЯТ СЪСТАВ ПО ЧЛ. 116, Т. 11 ОТ НК (ПРЕ-ДИШНА Т. 10 – ДВ, БР. 92 ОТ 2002 г.), ТРЯБВА УБИЙСТВОТО ДА Е СЪПРОВОДЕНО С ХУЛИГАНСКИ ДЕЙСТВИЯ И ОСВЕН ТОВА ДА Е ИЗВЪРШЕНО ПО ХУЛИГАН- СКИ ПОДБУДИ, ИЗРАЗЯВАЩИ ЯВНО НЕУВАЖЕНИЕ КЪМ ОБЩЕСТВОТО. Чл. 11, ал. 2 НК Вж. чл. 116, т. 11 НК

РЕШЕНИЕ № 837 ОТ 29.01.1993 г. ПО Н. Д. № 935/1992 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид: Първоинстанционният съд е събрал доказателствения материал, който е

необходим за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото.

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически положения: На 1.V.1990 г. вечерта в с. Л., М. област, подсъдимият Н. умишлено умъртвил С. К. Д., като убийството е извършено по хулигански подбуди. Защитни-кът на подсъдимия прави две възражения: че смъртта на пострадалия била причинена по непредпазливост в резултат от умишлена телесна повреда и че липсвали хулигански подбуди. И двете възражения са обсъждани от първата и втората инстанция и правилно са отхвърлени като неосновател-ни. Умисълът се извлича от действията на подсъдимия, а не от голослов-ните му декларации след извършване на престъплението. Когато се нанася силен удар с голям нож (27 см) върху гърдите на пострадалия, то подсъ-димият най-малкото се е съгласявал с настъпването на смъртния резултат, т.е. действал е с евентуален умисъл. При повторното разглеждане на дело-то съдът е анализирал всички обстоятелства и правилно е приел, че убийството е извършено по хулигански подбуди. Както се посочва в Пос-тановление № 2/1957 г. на Пл. на ВС чл. 116, т. 10 НК, следва да се прила-га не само когато убийството е съпроводено с хулигански действия, но и когато то е "извършено по мотиви, изразяващи явно неуважение към об-

120

ществото". Такива именно са били мотивите на подсъдимия в разглежда-ния случай. Явно неуважение към обществото има и "когато деецът чрез действията си изразява открито висока степен на неуважение към личността" (Постановление № 2/1974 г. Пл. ВС. Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС, 1953 г. – 1990 г. С., 1991 г., стр. 362).

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Н. като убийство по хулигански подбуди по чл. 116, т. 10 НК. в) Други видове умисъл. В зависимост от психическото състояние на дееца

по време на вземането на решение да извърши престъплението се различават предумисъл и афектен умисъл. Предумисъл е налице, когато а) решението е взето в сравнително спокойно душевно състояние, б) има интервал от време до извършване на престъплението и в) поради това е налице известно обмисляне, планиране на престъплението. Афектен умисъл е налице, когато а) решението е взето в състояние на физиологически афект, т.е. – на силно душевно вълнение, б) при което са намалени волевите задръжки на дееца, и в) изпълнението на престъплението следва веднага решението за това. г) Неопределен ( алтернативен ) умисъл

Съдебна практика КОГАТО ДЕЕЦЪТ ДЕЙСТВА С ПРЯК НЕОПРЕДЕЛЕН (АЛТЕРНАТИВЕН) УМИ-СЪЛ И ПОРАДИ НЕЗАВИСЕЩИ ОТ НЕГО ФАКТОРИ ПРИЧИНИ ПО-ЛЕКИЯ РЕ-ЗУЛТАТ, ТОЙ СЛЕДВА ДА ОТГОВАРЯ ЗА ОПИТ КЪМ ПО-ТЕЖКИЯ ПРЕСТЪ-ПЕН РЕЗУЛТАТ, КОЙТО ПОГЛЪЩА ПО-ЛЕКИЯ.

ЧЛ. 11, ал. 2 НК Чл. 18, ал. 1 и 3 НК

РЕШЕНИЕ № 32 ОТ 11. III. 1991 г. ПО Н. Д. № 8.68/90 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Първоинстанционният съд е събрал всички необходими и възможни доказателства и е изяснил делото от фактическа страна. Въз основа на събрания доказателствен материал той е направил обоснован извод, че на 6. V. 1989 г. подсъдимият е нанесъл удар с брадва по главата на пострада-лия, в резултат от което последният получил постоянна слепота с дясното око и обезобразяване на лицето. Този извод на съда се подкрепя от пока-занията на пострадалия свидетел – рождения син на подсъдимия В. А., показанията на свидетелката Е. Н., заключението на експерта, съдебен ме-дик д-р С. К: Първоинстанционният съд е обсъдил противоречията между обясненията на подсъдимия и останалия доказателствен материал по де-лото и правилно е отхвърлил като недостоверни твърденията на подсъди-мия А., че той нямал намерение да нанесе удар с брадвата, а само искал да

121

сплаши сина си, че пострадалият го нападнал с нож; че пострадалият сам ударил главата си в брадвата. Впрочем в съдебно заседание и в писмените съображения, представени пред Върховния съд, защитата не оспорва фак-та, че подсъдимият е нанесъл удар с брадва върху главата на пострадалия. Оспорва се само правната квалификация на това деяние, като се твърди, че то осъществявало състава на чл. 128 НК. Доводът за нарушение на материалния закон е също неоснователен.

Действително в съдебната практика е разпространено разбирането, че при телесни повреди деецът отговаря за фактически причинената вреда и че степента на телесната повреда определя умисъла на дееца. Това разбиране по принцип не може да се приеме. Установяването на субективната страна на телесните повреди и убийс-

твата поначало поражда трудности. Те се дължат на особеностите на обективната страна на тези престъпления, които се отразяват и в съзнани-ето на дееца. Трудността се състои в това да се установи какво точно е било психическото отношение на дееца към настъпилия резултат. За уми-съла при телесните повреди и убийства често е характерна една неопреде-леност (алтернативност) на представите на дееца. Той предвижда най-общо обществената опасност на два или повече възможни резултата и ис-ка (или допуска) настъпването на който и да е от тях. При това трябва да се разграничат двете хипотези – при пряк и евентуален умисъл. Когато деецът действа при евентуален неопределен умисъл, той ще отговаря за реално причинената вреда (а не за по-тежкия резултат, който е предвиж-дал), тъй като не е възможен опит с евентуален умисъл. Но когато винов-ният действа с пряк неопределен алтернативен умисъл и поради незави-сещи от него фактори причинява по-лекия от резултатите, отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат. И това е така, защото те се на-мират в съотношение на поглъщане. Правилната квалификация на поведени-ето е опит към по-тежкото престъпление при алтернативен пряк умисъл. В конкретния случай е установено, че подсъдимият е нанесъл удар с

острието на брадвата върху главата на пострадалия, който успял в послед-ния момент да се отклони малко. От това следва категоричният извод, че подсъдимият е желаел смъртта на пострадалия. Умисълът на дееца се изв-лича не от неговите декларации, а от поведението, в което се е обективи-рал. Поради причини, които са вън от него обаче, той не е успял, като е причинил само тежка телесна повреда на пострадалия. От обективна страна подсъдимият е направил всичко, което обикнове-

но е необходимо, за да се причини смъртен резултат, а от субективна страна той е действал при пряк умисъл. Следователно поведението му трябва да се квалифицира като опит за убийство, а не като довършено пре-стъпление (тежка телесна повреда). Поставя се и още един проблем – тъй като подсъдимият е имал въз-

можност да нанесе и втори удар с брадвата, но не го е направил, не се ли

122

касае до самоволен отказ от довършване на престъплението по смисъла на чл. 18, ал. 3 НК. В закона е възприет обективният възглед за опита. Съ-гласно чл. 18, ал. 1 НК, щом като деецът е извършил всичко, което обик-новено е необходимо от обективна страна, за да се причини престъпният резултат, но поради други фактори този резултат не е настъпил, то налице е довършен опит към престъплението. Опитът на подсъдимия А. предс-тавлява едно неуспяло престъпление. А при неуспелите престъпления не съществува фактическа възможност за дееца да предотврати настъпването на престъпните последици, както изисква чл. 18, ал. 3, б. "б" НК. Об-стоятелството, че деецът не е повторил неуспялото въздействие, не прави опита недовършен, нито представлява самоволен отказ – например не е нанесъл нови удари, не е дал нови изстрели. Следователно в случая не е налице самоволен отказ от довършване на престъплението. 9.3. Непредпазливост. Непредпазливостта бива два вида: самонадеяност и

небрежност. Непредпазливите деяния се наказват само в изрично предвидените в особената част случаи (чл.11, ал. 4 НК). а) Самонадеяност (съзнавана непредпазливост) – когато деецът е предвиж-

дал общественоопасните последици, но е мислил да ги предотврати. Интелекту-алният елемент съдържа същите представи както при умисъла (относно обек-тивните елементи на поведението и обществената му опасност). Но освен това в съзнанието на дееца има и още една категория представи – за съществуването на фактори (природни сили, лични качества, професионална подготовка и др.), които ще предотвратят престъпния резултат. Въз основа на тези фактори се изгражда субективната увереност на дееца, че в конкретния случай резултатът няма да настъпи. Тази увереност обаче е необоснована. Факторите, на които той разчита, макар и реално да съществуват, не са достатъчни, за да попречат на настъпването на общественоопасните последици. Деецът е надценил тяхното озна-чение. Той лекомислено е сметнал, че съществуващите фактори ще предотвратят резултата, но в действителност те не са били толкова силни, че да попречат на нас-тъпването на общественоопасните последици от деянието му. И в това се състои укоримостта на психическото отношение на дееца към престъпния резултат. Ако деецът беше проявил дължимата грижа – т.е. ако беше преценил внима-

телно обстановката и беше взел предвид природните и обществените законо-мерности, той щеше да разбере, че факторите, на които разчита, в действител-ност не са годни да предотвратят резултата. И тогава нямаше да извърши дея-нието. Затова казваме, че при самонадеяността деецът има отрицателно отно-шение към общественоопасните последици – той не ги иска и не ги допуска. Автотранспортните престъпления се извършват обикновено при самонадея-

ност. Например шофьорът на автомобил кара с превишена скорост в града и вижда пешеходец, който пресича улицата. Шофьорът обаче не намалява ско-ростта. Той разчита на отличните спирачки на автомобила си, на своя висок

123

професионализъм и на самия пешеходец, че ще предотвратят катастрофата. В действителност обаче всичките тези фактори са се оказали недостатъчни, за да избегне удара, в резултат от който е настъпила смъртта на пешеходеца. б) Небрежност (несъзнавана непредпазливост). Деянието е небрежно, когато

деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. При небрежността в съзнанието на дееца липсват представи относно общественоопасните последици на деянието му. Но това не означава, че деецът няма някакви най-общи представи за това, което върши, за обстановката, в която действа, и за възможните опасности. Нещо по-вече, ситуацията е такава, че деецът е бил длъжен (обективен критерий) и е могъл да предвиди общественоопасния резултат (субективен критерий). За да преценим дали деецът е бил длъжен да предвиди престъпния резултат,

трябва да отговорим на два въпроса. Първо, какво поведение дължи той в конк-ретния случай. Дължимото поведение се определя от правилата (правни, тех-нически, опитни и др.), които регламентират съответната дейност. Спазването на всички правила изключва небрежността. Вторият въпрос е: отклонил ли се е деецът от дължимото поведение и в какво се е изразило това отклонение. Щом като деецът нарушава правилата за извършваната дейност, от това за него възниква задължението да предвиди общественоопасните последици на своето поведение. Що се отнася до индивидуалната възможност на дееца да предвиди общес-

твеноопасния резултат, тя зависи от способностите, опита, съобразителността, физическото и психическото състояние на конкретната личност. Наличието на съответни качества позволява на дееца чрез мобилизиране на своите психичес-ки възможности да изведе в съзнанието си представата за общественоопасните последици. Липсата на такава възможност означава липса изобщо на вина, т.е. наличие на случайно деяние. Пример за небрежност – при десен завой и липса на видимост шофьорът из-

преварва друг автомобил въпреки забраната и умъртвява идващия насреща ко-лоездач. Този шофьор няма представа за конкретния престъпен резултат (смъртта), който причинява. Но ако беше проявил дължимата грижа, ако беше спазил правилата за движение, той щеше да предвиди (и предотврати) общест-веноопасния резултат от своето поведение.

10. Обстоятелства, които изключват вината

Наказателният кодекс предвижда три обстоятелства, изключващи вината: грешка (чл. 14 НК), случайно деяние (чл. 15 НК) и изпълнение на неправомерна служебна заповед, която не налага очевидно за дееца престъпление (чл. 16 НК).

10.1. Грешка. Грешката съставлява незнание на фактически обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението. Тя изключва умисъла за това престъпление. За да се формира виновно отношение, деецът трябва да има

124

представи относно всички фактически обстоятелства, предвидени в състава на престъплението (които той обективно е осъществил), и за обществената опас-ност на своето поведение. Липсата на представа за някое от тези обстоятелства означава, че е налице грешка по чл. 14, ал. 1 НК, която изключва умисъла. Нап-ример деецът погрешно сметнал, че чуждият велосипед е негов и го взел от паркинга (изключва се умисълът за кражба); или убиецът не съзнавал, че умър-твената от него жена е бременна (в този случай той ще отговаря за основния случай на убийство по чл. 115 НК, а не за по-тежко наказуемото убийство на бременна жена по чл. 116, т. 4 НК. Когато самото незнание на фактическите обстоятелства в състава не се дължи

на непредпазливост, т.е. дължи се на обективна невъзможност, тогава се изключва и непредпазливостта относно това престъпление (чл. 14, ал. 2 НК). Този въпрос има смисъл само ако и непредпазливото деяние съставлява престъпление.

10.2. Случайно деяние. Не е виновно извършено деянието, когато деецът (който обективно е причинил престъпния резултат) не е бил длъжен или ако е бил длъжен, не е могъл да предвиди настъпването на престъпния резултат. Нап-ример непосредствено след като е закупил нов автомобил и е минал на техни-чески преглед, шофьорът катастрофирал (поради фабричен дефект на колата, който не му бил известен) и е причинил смъртта на пешеходец. В този случай шофьорът е изправен пред обективна невъзможност да предвиди смъртния резултат от своето поведение и поради това липсва вина. Случайното деяние по чл. 15 НК е обратната хипотеза на небрежността, при която деецът е бил длъ-жен и е могъл да предвиди престъпния резултат.

Съдебна практика ОБЩОТО МЕЖДУ НЕБРЕЖНОСТТА И СЛУЧАЙНОТО ДЕЯНИЕ Е, ЧЕ И ПРИ ДВЕТЕ ХИПОТЕЗИ ДЕЕЦЪТ ОБЕКТИВНО Е ПРИЧИНИЛ ПРЕСТЪПНИЯ РЕЗУЛ-ТАТ, БЕЗ СУБЕКТИВНО ДА Е СЪЗНАВАЛ ТОВА. РАЗЛИЧНОТО Е, ЧЕ ПРИ НЕБРЕЖНОСТТА ДЕЕЦЪТ Е БИЛ ДЛЪЖЕН И Е МОГЪЛ ДА ПРЕДВИДИ ОБ-ЩЕСТВЕНООПАСНИЯ РЕЗУЛТАТ, А ПРИ СЛУЧАЙНОТО ДЕЯНИЕ ТОЙ НЕ Е БИЛ ДЛЪЖЕН ИЛИ АКО Е БИЛ ДЛЪЖЕН, НЕ Е МОГЪЛ В КОНКРЕТНИТЕ УС-ЛОВИЯ И С ОГЛЕД НА ИНДИВИДУАЛНИТЕ СИ ОСОБЕНОСТИ ДА ПРЕДВИДИ ТОЗИ РЕЗУЛТАТ. Чл. 11, ал. 3, предл. 1 от НК Чл. 15 НК

РЕШЕНИЕ № 659 ПО Н. Д. № 502/1993 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

125

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства: на 4.III.1992 г. в околностите на гр. З. подсъдимата К. по непредпазливост е запалила чужда гора и от това са последвали значителни вреди в размер на 198 441 лева. Подсъдимата твърди, че не е проявила небрежност, а налице било случай-

но деяние. Това възражение налага да се изясни принципното различие меж-ду небрежността (чл. 11, ал. 3, предл. 1 НК) и случайното деяние (чл. 15 НК). Небрежността е вид непредпазлива вина, а случайното деяние е изк-

лючващо вината обстоятелство. Общото между двете хипотези е, че дее-цът обективно е причинил престъпния резултат, без субективно да е съз-навал това. Различното е, че при небрежността деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасния резултат, а при случайното деяние той не е бил длъжен или ако е бил длъжен, не е могъл да предвиди резул-тата. В такъв смисъл случайното деяние представлява обратната страна на небрежността. Сравнението изисква да се разкрие съдържанието на двата признака на небрежността: а) обективен – деецът е бил длъжен да предви-ди настъпването на общественоопасните последици, и б) субективен – де-ецът е могъл да предвиди последиците. Обективният признак на небрежността очертава рамките на дължимо-

то, т.е. това, което деецът е бил длъжен да предвиди. За да се прецени да-ли деецът е бил длъжен да предвиди престъпния резултат, трябва да се от-говори на два въпроса. Първо, какво поведение дължи субектът в дадения случай? Дължимото поведение се определя от правилата, които регламен-тират съответната дейност. Тези правила са изработени от обществената практика, науката, техниката и най-често са изрично закрепени в норма-тивен акт. Правилата очертават границите на грижата, която деецът тряб-ва да прояви, за да избегне общественоопасния резултат. Спазването на всички правила изключва небрежността и изобщо вината. Обратно – на-рушаването на правилата за изпълнение на съответната дейност означава, че деецът не е проявил дължимата грижа. Вторият въпрос е: отклонил ли се е деецът от дължимото поведение и в какво се е изразило това отклоне-ние? При небрежността деецът нарушава правилата за изпълнение на съ-ответната дейност и от това за него възниква задължението да предвиди общественоопасните последици на своето деяние. Субективен признак на небрежността е възможността на дееца да

предвиди и предотврати престъпния резултат. Тази възможност се преце-нява не изобщо, а конкретно за случая, и то в рамките на дължимото по-ведение на онова поведение, което се изисква в подобни случаи. Едва след като се установи какво е дължимото поведение, следва да се постави въп-росът дали конкретният деец (спазвайки правилата) е могъл в конкретните условия да предвиди престъпния резултат. Възможността за предвиждане и предотвратяване на резултата зависи: а) от конкретните обективни усло-

126

вия за извършване на деянието и б) от индивидуалните особености на личността на дееца. Във всеки отделен случай съдът трябва да установи какви обективни условия са били необходими, за да се предотврати резул-татът, и след това да изследва дали всички необходими условия са същес-твували. Ако липсва само едно от необходимите условия, налице е обек-тивна невъзможност за предотвратяване на общественоопасния резултат, т.е. случайно деяние. Например шофьорът е управлявал автомобила с превишена скорост в града, но катастрофата е настъпила поради това, че внезапно на пътя е излязло друго превозно средство, което е отнело въз-можността на шофьора да предотврати общественоопасния резултат. В случая видимостта е необходимо условие за предотвратяване на резулта-та. Възможно е да липсва причинна връзка между превишаването на ско-ростта и престъпния резултат. От това, че съществува задължение за предотвратяване на обществено-

опасните последици, не следва, че съществува и възможност за това. Съ-дът винаги трябва да констатира наличието на някакво обективно обстоя-телство, което насочва съзнанието на дееца към опасността при наруша-ване на правилата. Такова обективно обстоятелство съставляват и самите специални правила за извършване на съответната дейност. Що се отнася до индивидуалната възможност на дееца да предвиди

общественоопасния резултат, тя зависи от способностите, знанията, опи-та, съобразителността, физическото и психическото състояние на конк-ретната личност (телесен недъг, състояние на афект, внезапно смущение и др.). Наличието на съответни качества позволява на дееца чрез мобилизи-ране на своя психически капацитет да изведе в съзнанието си представата за общественоопасните последици. Тази възможност заедно с проявената недостатъчна грижа от страна на дееца (и при съответна волева насоченост) съставлява основанието за отрицателна оценка на психическото отношение на дееца към престъпния резултат. Обратно – липсата на такава възможност означава липса на вина, т.е. наличие на случайно деяние (чл. 15 НК). При небрежността липсват конкретни представи за престъпния резултат.

Но това не означава, че деецът няма никакви най-общи представи за това, ко-ето върши, за обстановката, в която действа, и за възможните опасности. В разглеждания случай е безспорно установено, че подсъдимата М. К. е

причинила престъпния резултат – запалването на гората, без да е съзнава-ла това. Проблемът е налице ли са останалите два белега на небрежността: подсъдимата била ли е длъжна и ако е била длъжна, дали е имала възмож-ност да предвиди и предотврати престъпния резултат? Не съществуват юридически правила, които да регламентират конк-

ретната ситуация. Но човешкият опит е установил, че в близост до борова гора в сухо време и когато духа вятър не бива да се пали изсъхналата, бързо горяща трева, защото има опасност от пожар. Подсъдимата К. съз-нателно е нарушила това изискване, като лекомислено е сметнала, че не

127

съществува реална опасност от пожар. Това отклонение от дължимото по-ведение поражда за нея задължението да предвиди и предотврати прес-тъпния резултат. Поставя се въпросът, а имала ли е подсъдимата възможност, ако дейст-

ваше в рамките на дължимото поведение, да предвиди престъпния резул-тат. Отговорът и на този въпрос е положителен. Подсъдимата К. е възрас-тна жена със значителен житейски опит. Тя е познавала обстановката и е знаела, че наблизо се намира минирано поле. Налице са били всички обективни и субективни предпоставки, за да може подсъдимата да пред-види запалването на гората. Ако беше проявила дължимата грижа и взис-кателност, ако беше подложила на внимателна преценка всички обстоя-телства, подсъдимата К. можеше да изведе в съзнанието си представата за общественоопасните последици от своето деяние. Всъщност подсъдимата е имала някаква най-обща представа за абст-

рактната опасност, която създава, като запалва тревата. Доказателство за-това е, че М. К. е приготвила кофа с вода, която да използва, ако се наложи. Следователно налице са всички белези на небрежността. Възражението

на подсъдимата К., че се касаело за случайно деяние по чл. 15 НК, е неос-нователно. Правната оценка за установените по делото факти е правилна. Съдът

законосъобразно е квалифицирал деянието на подсъдимата К. като неп-редпазлив палеж на чужда гора, от който са настъпили значителни вреди по чл. 331, ал. 2, предл. второ на НК.

11. Стадии на престъплението

Престъплението е процес, който протича във времето и пространството. На-чалото на престъплението лежи в психическите преживявания и решението на дееца да извърши престъпление (които психически явления сами по себе си не пораждат наказателна отговорност). Престъплението е довършено, когато дее-цът осъществи всички признаци на законовия състав. Законът следователно определя какво е нужно, за да се довърши престъплението. Умишленото прес-тъпление протича през два стадия: приготовление и опит.

11.1. Приготовление към престъпление. Приготовлението към извършване на умишлено престъпление е създаването на условия за извършване на намис-леното престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение (чл. 17, ал. 1 НК). Законът посочва примерно (а не изчерпателно) две форми на приготовле-ние – подготвянето на средства и намирането на съучастници. Но приготовле-нието може да се изрази във всякакви други действия, които създават обективни предпоставки за извършване на престъплението. От обективна страна приготовлението е деяние, което улеснява извършване-

то на престъплението. Приготовлението е предварителна дейност. То предшест-ва изпълнението на престъпното деяние и по това се разграничава от опита. От

128

субективна страна приготовлението може да се извърши само с пряк умисъл. При-готовлението се наказва в изрично предвидените в Особената част на НК случаи.

11.2. Опит към престъпление. Опитът е започнатото изпълнение на умиш-лено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общест-веноопасни последици на това престъпление (чл. 18, ал. 1 НК). Опитът е започнато, но недовършено престъпление. Той се разграничава от

приготовлението по един обективен, определен в закона критерий – участие в изпълнителното деяние. Докато приготовлението е предварителна дейност, то опитът е започнатото изпълнително деяние на престъплението. Например на-мирането на отрова, за да се извърши с нея намисленото убийство, е приготов-ление към убийство; а даването на първата порция отрова на жертвата, с което започва изпълнителното деяние, съставлява вече опит към убийство. Опитът се различава от довършеното престъпление по това, че липсва краят

на престъплението – липсва общественоопасният резултат. а) Обективна страна на опита. При опит деецът е започнал изпълнението

на престъплението, но поради намесата на външни фактори (съпротива на пострадалия или трети лица, обективни трудности и т.н.) не е успял да довърши изпълнителното деяние или ако го е довършил, не са настъпили съответните общественоопасни последици. В зависимост от това опитът бива недовършен и довършен. При недовършен опит деецът не е довършил до края изпълнителното дея-

ние. То е било прекъснато от външни фактори – например нападнал жертвата, но поради съпротивата ѝ не е успял да отнеме парите; влязъл в чуждия дом, взел телевизора, но бил заловен на излизане от къщата. При довършен опит деецът е довършил изпълнителното деяние. От обек-

тивна страна той е направил онова, което обикновено е необходимо, за да се причини престъпният резултат, но в конкретния случай външни факто-ри са попречили на развитието на причинния процес и резултатът не е настъпил – например нанесъл е смъртоносен удар с нож в сърцето, но поради ефикасна лекарска намеса смъртта е била предотвратена. б) Субективна страна на опита. Опитът е целенасочена дейност и поради

това се извършва само с пряк умисъл. Не е възможен опит към непредпазливи престъпления или към престъпления при евентуален умисъл. в) Наказуемост на опита. Опитът към престъпление създава опасност за съ-

ответното обществено отношение. Той е общественоопасно деяние. Поради това опитът се наказва с наказанието, предвидено за довършеното престъпле-ние, като се вземат предвид две обстоятелства: а) степента на осъществяване на престъплението и б) причините, поради които то е останало недовършено.

129

Съдебна практика КОГАТО ДЕЕЦЪТ ДЕЙСТВА С АЛТЕРНАТИВЕН ПРЯК УМИСЪЛ (КАТО ИСКА НАСТЪПВАНЕТО НА ЕДИН ОТ НЯКОЛКОТО ВЪЗМОЖНИ ПРЕСТЪПНИ РЕ-ЗУЛТАТИ) И ПОРАДИ НЕЗАВИСЕЩИ ОТ НЕГО ФАКТОРИ ПРИЧИНИ ПО-ЛЕКИЯ РЕЗУЛТАТ, ТОЙ СЛЕДВА ДА ОТГОВАРЯ ЗА ОПИТ КЪМ ПО-ТЕЖКИЯ ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ.

ОПИТЪТ НЕ Е ОБЩЕСТВЕНООПАСЕН И НЕ ПОРАЖДА НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ САМО КОГАТО Е ИЗВЪРШЕН С АБСОЛЮТНО НЕГОДНО СРЕДСТВО. А АБСОЛЮТНО НЕГОДНО Е СРЕДСТВОТО, КОЕТО ИЗОБЩО ПОНА-ЧАЛО НЕ МОЖЕ ДА ПРИЧИНИ ЖЕЛАНИЯ ОТ ДЕЕЦА ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ.

КОГАТО ЛИПСВА ЛИЧЕН МОТИВ ЗА УБИЙСТВОТО, А ОСНОВНИЯТ, ДО-МИНИРАЩИЯТ МОТИВ НА ДЕЕЦА Е ЧРЕЗ ТОВА УБИЙСТВО ДА ПОКАЖЕ НЕУВАЖЕНИЕ КЪМ ОБЩЕСТВОТО, ДА ДЕМОНСТРИРА ГРУБО НЕЗАЧИТАНЕ НА УСТАНОВЕНИТЕ СОЦИАЛНИ ЦЕННОСТИ, ТОГАВА УБИЙСТВОТО Е ИЗ-ВЪРШЕНО ПО "ХУЛИГАНСКИ ПОДБУДИ". Чл. 11, ал. 2 НК Чл. 18 НК Вж. чл. 116, т. 11 НК

РЕШЕНИЕ № 24 ОТ 5.05.1997 г. ПО Н. Д. № 452/1996 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства по делото: През нощта на 8 срещу 9.1.96 г. край с. К., П. област, подсъдимите М. и Л., в съучастие като съизвършители, по хулигански подбуди, извър-шили опит умишлено да умъртвят К. от същото село, като опитът им е ос-танал недовършен по независещи от тях причини.

Защитникът на подсъдимия М. изтъква няколко взаимноизключващи се възражения: Първо, той оспорва авторството на извършеното убийство, като твърди, че М. изобщо не е участвал в него. Второ, М. нямал пряк умисъл за убийството и поради това извършеното съставлявало средна те-лесна повреда, а не опит за убийство. Трето, извършеният от М. опит за убийство бил с негодни средства. Защитникът на подсъдимия Л. не оспор-ва авторството на престъпното деяние, но твърди, че поради липса на пряк умисъл за убийство налице била средна телесна повреда. Освен това из-вършеното от подсъдимите убийство не било по хулигански подбуди. Същите възражения са били направени и пред първата инстанция. Първо-инстанционният съд е обсъдил задълбочено тези възражения и правилно ги е отхвърлил като неоснователни.

130

Относно авторството на престъплението съдът обосновано е дал вяра на показанията на пострадалия К., които кореспондират със събрания до-казателствен материал по делото (в т.ч. и заключението от извършеното изследване на следите от миризми, иззети от багажника на автомобила на подсъдимия Л., които са сходни с мирисовия материал, иззет от самия пострадал К.). Същевременно първоинстанционният съд правилно е отх-върлил обясненията на подсъдимите М. и Л., тъй като противоречат на ос-таналите доказателства по делото (в т.ч. и показанията на съпругата на подсъдимия Л.).

Възражението, че подсъдимите нямали пряк умисъл да причинят смъртта на пострадалия, е неоснователно. Поначало умисълът при посега-телствата срещу личността е с неконкретизирано съдържание. Деецът не предвижда точно в каква конкретна форма ще се прояви престъпният ре-зултат (смъртта или телесната повреда). В случая първоинстанционният съд правилно е изтъкнал, че когато жертвата се хвърля от 11 метра висо-чина в буйно течаща река през зимата – при ниски температура, тя е могла да загине както от падането и удар в камъните около моста, така и от уда-вяне или дори от измръзване при тези ниски температури, и то в полунощ, без възможност да се окаже помощ от някого. Дори и да се приеме, че подсъдимите са искали настъпването на един от няколкото възможни престъпни резултата, в т.ч. и телесна повреда на пострадалия, то те са действали с алтернативен пряк умисъл. При това психическо отношение на дееца е възможен опит към убийство. Принципът е, че когато деецът действа с алтернативен пряк умисъл и поради независещи от него фактори причини по-лекия от резултатите, той следва да отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат. Следователно поведението на подсъдимите М. и Л. съставлява опит към убийство, а не телесна повреда (както пледи-ра защитата).

Възражението, че опитът към убийство бил извършен с негодни средс-тва, е също неоснователно. Опитът не е общественоопасен и не поражда наказателна отговорност само когато е извършен с абсолютно негодно средство. А абсолютно негодно е средството, което изобщо поначало не може да причини желания от дееца престъпен резултат. Разглежданият случай обаче не е такъв. Хвърлянето на пострадалия от 11 метра височина в студена, буйно течаща река поначало може да причини смъртта му. По-ради това следва да се отхвърли тезата на защитата, че опитът към убийс-тво в случая бил извършен с абсолютно негодно средство.

Защитата твърди, че липсвали хулигански подбуди за убийството. Това възражение е обсъдено задълбочено от първоинстанционния съд и пра-вилно отхвърлено като неоснователно. Когато липсва личен мотив за убийството, а основният, доминиращият мотив на дееца е чрез това убийство да покаже явно неуважение към обществото, да демонстрира грубо незачитане на установените социални ценности, тогава убийството

131

е извършено по "хулигански подбуди" по смисъла на чл. 116, т. 10 НК. В случая съдът е установил, че подсъдимите М. и Л. са нямали личен мотив да убият пострадалия. "Самият начин на извършване на деянието обаче... изразява явно неуважение към обществените порядки, изразяващо се в пълно незачитане на човешката личност" (л. 82 от мотивите). Поради това правилно съдът е приел, че подсъдимите са извършили убийството по ху-лигански подбуди.

Правната оценка на установените по делото обстоятелства е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимите М. и Л. като опит към убийство по чл. 116, т. 10, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК. г) Самоволен отказ от опит. Деецът не се наказва, когато по собствена

подбуда: а) се е отказал да довърши изпълнителното деяние – при недовършен опит или б) когато е предотвратил настъпването на престъпните последици – при довършен опит (чл. 18, ал. 3 от НК). Самоволен отказ е налице, когато обективно е било възможно да се довърши престъплението, деецът субек-тивно е съзнавал това и въпреки всичко по собствена подбуда се е отказал да довърши престъплението.

"Собствена" е подбудата, когато деецът е взел решението да не довърши престъплението в резултат от вътрешни психически преживявания, а не по-ради намесата на някакви външни фактори. Няма отказ по собствена подбуда, когато деецът е прекратил престъпното си поведение поради обективно същест-вуващи пречки (съпротива на жертвата, намеса на трети лица) или поради страх, че ще бъде наказан, и т.н.

Разпоредбата на чл. 18, ал. 3 НК е една поощрителна норма, която стиму-лира дееца, след като е започнал изпълнението на престъплението, да го прек-рати (при недовършено изпълнително деяние) или да предприеме активни дейс-твия и да предотврати престъпния резултат (ако е довършил изпълнителното деяние). Например отказал се да даде последната порция отрова на жертвата (недовършен опит) или след като е дал цялото количество отрова, своевременно накарал пострадалия да вземе противоотрова и така го спасил (довършен опит).

Няма самоволен отказ при неуспялото престъпление – когато изпълнително-то деяние е довършено, но поради намесата на други, външни фактори престъп-ният резултат не е настъпил. Фактът, че деецът не е повторил неуспялото дея-ние (например не е нанесъл нови удари), не означава, че той по собствена под-буда се е отказал да довърши престъплението, като е предотвратил престъпния резултат. Неуспялото престъпление е просто един случай на довършен опит.

Съдебна практика ОБСТОЯТЕЛСТВОТО, ЧЕ ПОДСЪДИМИЯТ НЕ Е ПОВТОРИЛ НЕУСПЯЛОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ, НЕ ОЗНАЧАВА, ЧЕ ТОЙ СЕ Е ОТКАЗАЛ ДОБРОВОЛНО ДА ДОВЪРШИ ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, КАКТО ИЗИСКВА ЧЛ. 18, АЛ. 3 НК.

132

Чл. 18, ал. 3 НК

РЕШЕНИЕ № 62 ОТ 07.04.1995 г. ПО Н. Д. № 638/1994 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства: на 19.08.1993 г. в с. Ч., Г. община, подсъдимият П. извършил опит да умъртви И. П. Н. Защитата на подсъдимия твърди, че той изобщо не е на-насял удар с брадва, а пострадалият сам се е наранил. В същото време се признава, че подсъдимият е нанесъл удар с брадва, но не първи. Тези две взаимноизключващи се твърдения са обсъдени от първоинстанционния съд и правилно са отхвърлени като неоснователни. Не е нужно, нито зако-нът изисква в производството за преглед по реда на надзора да се препот-върдят убедителните съображения на първата инстанция. Що се отнася до възражението, че е налице доброволен отказ от довършване на престъпле-нието (чл. 18, ал. 3 НК), защото подсъдимият, ако е искал, е можел да убие пострадалия, това твърдение е също несъстоятелно. Касае се за неуспяло престъпление – обстоятелството, че подсъдимият не е повторил неуспяло-то въздействие, не означава, че той се е отказал доброволно да довърши престъплението, както изисква чл. 18, ал. 3 НК.

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия П. като опит за убийство по чл. 115 във вр. с чл. 18, ал. 1 НК.

12. Съучастие в престъпление

Престъплението може да бъде извършено от едно лице или от няколко лица. Във втория случай (при определени предпоставки) възниква съучастие в прес-тъпление.

12.1. Понятие. Съучастието е задружно участие на две или повече лица в осъществяването на едно умишлено престъпление. Съучастието се характе-ризира със следните белези:

а) Множество субекти. Всеки от съучастниците е наказателноотговорно ли-це. Няма съучастие, когато едно наказателноотговорно лице извършва престъп-лението заедно с други малолетни или невменяеми лица. В този случай може да е налице посредствено извършителство, при което извършителят причинява престъпния резултат посредством друго, наказателнонеотговорно лице, което използва като оръдие – например деецът е накарал малолетния да му донесе чуждата чанта; това деяние съставлява посредствено извършителство на кражба.

б) Причинна връзка между поведението на всеки от съучастниците и общия престъпен резултат. Съучастническо е само това деяние, което обек-тивно допринася за осъществяване на престъплението и настъпване на прес-

133

тъпния резултат. Поради това не е съучастие прикосновеността към престъпле-ние (укривателство, допустителство и недоносителство).

в) Общ умисъл. Съучастие е възможно само в умишлено престъпление. При непредпазливите престъпления няма съучастие, макар че е възможно ня-колко души да съпричинят престъпния резултат – например няколко работници по непредпазливост изпускат гредата от строежа и убиват минаващия гражда-нин. В този случай е налице независимо съпричиняване.

Общият умисъл се характеризира с това, че всеки от съучастниците съзнава, освен всички обективни елементи на престъплението, още и това, че действа задружно с другите съучастници за осъществяване на едно и също прес-тъпление. Липсва ли тази двустранна субективна връзка, т.е липсва ли общност на умисъла, ще липсва и съучастие – например няколко души запалват сградата от различни страни, но никой от тях не знае за останалите. В този случай е на-лице независимо извършителство.

Форми на съучастие. Основните форми на съучастие са две – съизвърши-телство и съучастие в собствен смисъл.

12.2. Извършителство и съизвършителство. а) Извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъпление-

то, т.е. в изпълнителното деяние (чл. 20, ал. 2 НК). Разграничителният критерий между помагачество и извършителство е обективен – участие в изпълнителното деяние, очертано в закона.

б) Съизвършителството е задружно участие на две или повече лица в из-вършването, т.е. в изпълнителното деяние, на едно престъпление. Съизвърши-телят е извършител на престъплението. Конкретният принос на всеки от съ-извършителите за осъществяване на престъплението няма значение за прав-ната квалификация на деянието му. Всеки от съизвършителите отговаря за причинения с общи усилия престъпен резултат, а индивидуалният принос се отчита от съда при определяне на наказанието.

Съдебна практика ПРИ СЪИЗВЪРШИТЕЛСТВО ВСЕКИ ОТ СЪУЧАСТНИЦИТЕ ОТГОВОРЯ ЗА ПРИЧИНЕНИЯ С ОБЩИ УСИЛИЯ ПРЕСТЪПЕН РЕЗУЛТАТ Чл. 21, ал. 1 НК

РЕШЕНИЕ № 504 ОТ 18.02.1997 г. ПО Н. Д. № 75/1996 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства по делото: На 10.12.1990 г. до с. В., Х. област, подсъдимите С. И. и Й. И. в съучастие като съизвършители умишлено умъртвили И. Ф. по особено мъ-чителен начин за убития.

134

Подсъдимият С. И. не оспорва, че е нанесъл побой на жертвата, но твърди, че няма умисъл за убийство. Това твърдение се опровергава от причинените тежки травми на И. Ф., които обективират умисъла на дееца да причини смъртта на жертвата – тежка контузия на главния мозък, изра-зяваща се в масивен кръвоизлив в мозъчното вещество в дясната челна и предната долна половина на главния мозък, счупване на лявото рамо, на долната челюст, счупване на две ребра под дясната предна повърхност на гръдния кош и счупване на гръдната кост на нивото на второто ребро.

Подсъдимият Й. И. твърди, че не е участвал в побоя над жертвата. Това възражение е било направено пред първоинстанционния съд, обсъдено е и правилно отхвърлено. Съдът правилно е дал вяра на свидетелите К. и П., които установяват, че пред тях пострадалият Ф. е посочил, че "двама ци-гани са го били". Същевременно съдът с основание е отхвърлил като не-достоверни обясненията на двамата подсъдими по въпроса за участието на Й. И. в убийството, тъй като те противоречат както помежду си, така и на останалия доказателствен материал по делото. Що се отнася до субектив-ната страна на престъплението – при съизвършителство всеки от съучаст-ниците отговаря за причинения с общи усилия престъпен резултат. Обс-тоятелството кой точно е нанесъл смъртоносния удар, няма значение за квалификацията на поведението на съизвършителите. Приносът на всеки един от тях за настъпване на престъпния резултат следва да се отчете при индивидуализация на наказанието.

Правната оценка на установените по делото обстоятелства е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимите С. И. и Й. И. като умишлено убийство по чл. 116, т. 6, предложение второ НК във връзка с чл. 20, ал. 2 НК. Съизвършителството бива два вида – едновременно (успоредно) и после-

дователно. Когато има разпределение на ролите и всеки върши само част от изпълнителното деяние, е налице последователно съизвършителство (например при грабежа един упражнява принудата върху жертвата, а друг отнема парите). А когато всеки извършва цялото изпълнително деяние, е налице едновременно, успоредно съизвършителство (например и двамата съучастници влизат в чуж-дия дом, вземат вещта и я отнасят).

Съдебна практика ПРИ ПОСЛЕДОВАТЕЛНО СЪИЗВЪРШИТЕЛСТВО ОБСТОЯТЕЛСТВАТА, КОИ-ТО СА ОСЪЩЕСТВЕНИ ОТ ПЪРВИЯ СЪИЗВЪРШИТЕЛ, ПРЕДИ ВТОРИЯТ СЪ-ИЗВЪРШИТЕЛ ДА Е ВСТЪПИЛ В ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, НЕ МОГАТ ДА СЕ ВМЕНЯТ ВЪВ ВИНА И НА ВТОРИЯ СЪИЗВЪРШИТЕЛ. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, ЧЕ СЛЕД ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ТЕЗИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ВТОРИ-ЯТ СЪИЗВЪРШИТЕЛ Е УЗНАЛ ЗА ТЯХ ИЛИ ДОРИ СЕ Е ВЪЗПОЛЗВАЛ ОБЕК-ТИВНО ОТ ТЯХ. НЕ МОЖЕ ДА ИМА ПОСЛЕДВАЩ УМИСЪЛ.

135

КОГАТО СПОРАЗУМЕНИЕТО МЕЖДУ СЪИЗВЪРШИТЕЛИТЕ ЗА ОСЪЩЕСТ-ВЯВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ОТ СЪСТАВА Е ПОСТИГНАТО ПРЕДИ НАЧАЛОТО НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО (ПРЕДВАРИ-ТЕЛЕН ОБЩ УМИСЪЛ), ЗА ТЕЗИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ЩЕ ОТГОВАРЯ И ВТОРИ-ЯТ ПОСЛЕДОВАТЕЛЕН СЪИЗВЪРШИТЕЛ, МАКАР ЧЕ ТОЙ ОБЕКТИВНО НЕ ГИ Е ОСЪЩЕСТВИЛ. Чл. 11, ал. 2, вр. чл. 20 НК

РЕШЕНИЕ № 212 ОТ 09.07.1996 г. ПО Н. Д. № 626/95 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства по делото: на 9 срещу 10 септември 1994 г. в С. подсъдимите И., В. и Х. след предварителен сговор, като съизвършители след повреждане на преграда, здраво направена за защита на имот и използване на моторно превозно средство – товарен автомобил и техническо средство, отнели от владение-то на БТ АД движими вещи – цигари на обща стойност 1 763 000 лв., без знание и съгласие на собственика с намерение противозаконно да ги присвоят.

Възражението на подсъдимия Х., че не бил участвал в кражбата, а е из-вършил само вещно укривателство, е обсъдено от първата инстанция и правилно отхвърлено като неоснователно. От обективна страна е безспор-но доказано, че след като подсъдимите И. и В. прекъснали чуждото вла-дение върху цигарите – предмет на кражбата, подсъдимият Х. участвал във втората фаза на изпълнителното деяние – установяването на факти-ческата власт върху цигарите. Субективната страна на престъплението е също налице. Твърдението на подсъдимия Х., че не знаел за кражбата, се опровергава от доказателствата по делото – установено е, че веднага след отнемането на цигарите подсъдимият Х. ги предложил за продажба на свидетеля В. С., като твърдял, че са негови и дори притежава документи за собственост върху цигарите.

Неоснователно е и твърдението на подсъдимия Х., че липсвало квали-фициращото кражбата обстоятелство "предварителен сговор". Според константната практика на Върховния съд "предварително сговаряне" за извършване на престъплението има както, когато е налице организирана група, така и когато предварително е взето решение и след това е извър-шено престъплението (вж. Постановление 3-1970-Пл. Вс, т. II.3., изм. с Постановление 7-1987-Пл. ВС). В случая съгласието между съучастници-те е постигнато преди участието на подсъдимия Х. в изпълнителното дея-ние на кражбата и поради това е налице "предварителен сговор" по сми-съла на чл. 195, ал. 1, т. 5 НК.

136

Основателно е обаче възражението на подсъдимия Х., че за него не са налице квалифициращите обстоятелства – извършване на кражбата "чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот" и чрез "използване на техническо средство". Подсъдимият Х. е последователен съизвършител в кражбата, без предварително да е знаел по какъв начин подсъдимите И. и В. са проникнали в помещението с цигарите. По прин-цип обстоятелствата, които са осъществени от първия съизвършител, пре-ди вторият съизвършител да е встъпил в изпълнение на престъплението, не могат да се вменят във вина и на втория съизвършител. Той не отговаря за тях. Няма значение, че след осъществяване на обстоятелствата (предви-дени в състава на престъплението) вторият съизвършител е узнал за тях и дори се е възползвал обективно от тях. Те не могат да му се вменят във вина. Не може да има последващ умисъл.

Друго щеше да бъде положението, ако споразумението между съиз-вършителите за осъществяване на определени обстоятелства от състава беше постигнато още преди самото им осъществяване. Тогава за тези обс-тоятелства щеше да отговаря и вторият съизвършител, който предвари-телно е знаел за тях, макар че обективно не ги е осъществил. Разглежда-ният случай обаче не е такъв.

Следователно подсъдимият трябва да бъде признат за невинен да е из-вършил кражбата "чрез разрушаване на прегради, здраво направени за за-щита на имот" и чрез "използване на техническо средство" – съответно по т. 3 и т. 4, пр. 2 на чл. 195, ал. 1 НК. 12.3. Съучастие в собствен смисъл. Съучастници в собствения (тесен) сми-

съл на думата са лицата, които съдействат на извършителя да извърши престъп-лението. Те не участват в самото изпълнително деяние на престъплението. Съу-частници в тесен смисъл са подбудителят и помагачът.

а) Подбудителство. Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъплението. Подбудителството е психическо въздействие (склоняване) върху извършителя, което го мотивира да извърши престъпление-то. Образно казано, подбудителят създава, "произвежда" решението на извър-шителя да извърши престъплението. Средствата за подбуждане могат да бъдат най-различни – молби, увещания, обещания, даване на подкуп, заплахи и др. Обикновено подбудителството се извършва с пряк умисъл.

Подбудителството се наказва само ако мотивираното лице действително из-върши престъплението или поне го започне, т.е. извърши наказуем опит. Неус-пялото подбудителство (подбуждането) поначало не се наказва.

При ексцес – когато извършителят извърши нещо повече от това, за което е склоняван, то подбудителят не отговаря за ексцеса. Например подбудителят е склонил другиго да извърши кражба. При самото престъпление обаче извърши-телят употребява принуда, за да отнеме вещта, т.е. извършва грабеж. В този

137

случай подбудителят ще отговаря само за онова, което се е обхващало от него-вия умисъл, – т.е. за кражба.

б) Помагачество. Помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин. По-магачът създава обективни предпоставки за извършване на престъплението, без да участва в самото му изпълнение. Поради това помагачеството обикно-вено предхожда изпълнителното деяние или го съпътства (например помагачът стои на стража, докато друг извършва кражбата). От субективна страна помага-чът трябва да съзнава, че чрез своето деяние улеснява другиго да извърши прес-тъплението.

Помагачеството бива два вида: а) физическо – при което се създават физи-чески, външни за дееца, условия за извършване на престъплението (набавяне на средства, отстраняване на спънки и др.) и б) интелектуално – при което се въз-действа психически върху съзнанието на извършителя, като се засилват неговата воля и решимост да извърши престъплението (даване на съвети, разяснения и др.).

12.4. Наказателна отговорност на съучастниците. Всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се взе-мат предвид характерът и степента на тяхното участие (чл. 21, ал. 1 НК).

Характерът на участието в престъплението зависи от вида на съучастничес-кото деяние, т.е. – от ролята на съучастника в осъществяване на престъпление-то: извършителство, подбудителство или помагачество. А степента на участие се определя от приноса на съучастника за причиняване на престъпния резултат.

Личните обстоятелства, поради които законът увеличава, намалява или изк-лючва отговорността на някого от съучастниците, не се вземат предвид за оста-налите съучастници, за които тези обстоятелства не са налице – чл. 21, ал. 4 НК. Например две лица убиват бащата на едното от тях. Синът ще отговаря по по-тежкия състав за убийство на баща – чл. 116, т. 3 НК, а другият съучастник ще отговоря за обикновен случай на убийство – чл. 115 НК.

Когато поради определено лично свойство законът въздига извършеното де-яние в престъпление, за това престъпление отговарят също и подбудителят, и помагачът, за които това свойство не е налице – чл. 21, ал. 3 НК.

13. Множество престъпления

Множество престъпления са налице, когато деецът извърши две или повече престъпления. В зависимост от това, дали второто престъпление е извършено преди, или след като деецът е осъден с влязла в сила присъда, множеството би-ва два вида: съвкупност от престъпления и рецидив. Когато деецът извърши две или повече престъпления, преди да е осъден за някое от тях, налице е съвкупност от престъпления. А когато деецът извърши ново престъпление,

138

след като е осъден с влязла в сила присъда за друго престъпление, налице е рецидив. Режимът на наказателна отговорност в двата случая е различен.

13.1. Сложни престъпления. Законът определя обема и съдържанието на понятието "изпълнително деяние". Обикновено законодателят криминализира едно деяние. Но в някои случаи той обявява съчетанието от две или повече дея-ния за едно престъпление. Това са т.нар. сложни престъпления – двуактно, със-тавно, продължавано престъпление и престъпление на системно извършване. Изпълнителното деяние на сложните престъпления обхваща няколко деяния или дори дейност. В този случай са налице множество деяния (от гледна точка на психологията), но едно престъпление, едно престъпно деяние (от гледна точ-ка на наказателното право).

Съставното престъпление е съчетание (съвкупност) от две деяния, всяко от които само по себе си е престъпление, но взети в определена обективна и субек-тивна връзка, те образуват едно цяло – ново престъпление. Типичен пример за съставно престъпление е грабежът. Той се състои от принуда и кражба. Посредст-вом първото деяние (принудата) деецът улеснява изпълнението на второто деяние (последващото отнемане). Първото деяние в съставното престъпление изпълнява служебна, подчинена роля по отношение на второто деяние, което е основно.

13.2. Съвкупност от престъпления. Когато деецът извърши няколко прес-тъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага на дееца най-тежкото от тях (чл. 23, ал. 1 НК). Нашият законодател е възприел принципа на поглъщане на наказанията при съвкупност от престъпления, а не принципа на тяхното събиране, характерен за англосаксонската правна система.

Когато наложените наказания са от един и същ вид, съдът може да увеличи определеното общо най-тежко наказание най-много с една втора, но така увели-ченото наказание не може да надминава сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание – чл. 24 НК.

Съдебна практика ПРИ РЕАЛНА СЪВКУПНОСТ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА ОБ-СЪДИ ВЪПРОСА ДАЛИ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 24 НК СЛЕДВА ДА УВЕЛИЧИ ОБЩОТО НАЙ-ТЕЖКО НАКАЗАНИЕ НА ПОДСЪДИМИЯ. Чл. 24 НК

РЕШЕНИЕ № 429 ОТ 02.08.1993 г. ПО Н. Д. № 301/1993 г., I Н. О. НА ВС, докладчик Н. Филчев

Главният прокурор на РБ е направил предложение за преглед по реда на надзора на влязлата в сила присъда от 13.III.1992 г. по н. д. № 1088/91 г. на В. районен съд, с която Д. Р. М. е осъден за престъпления по чл. 256,

139

251 и 122 от НК и на основание чл. 23 НК му е наложено най-тежкото на-казание три години лишаване от свобода, а също така на основание чл. 68, ал. 1 НК е постановено да изтърпи и наказанието една година лишаване от свобода по н. д. № 1349/90 г. на В. районен съд. В предложението се из-тъква, че е нарушил материалния закон.

Прокурорът поддържа предложението. Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид: Предложението на главния прокурор е основателно. Престъпленията

по н. д. № 1088/91 г. на В. районен съд са извършени на 5.I.1991 г., а при-съдата по н. д. № 1349/90 г. на В. районен съд е влязла в сила на 10.I.1991 г. С други думи, всички престъпления (както по н. д. № 1088/91 г., така и по н. д. № 1349/90 г. на ВРС) са извършени, преди да е имало влязла в сила присъда, за което и да е от тях. Налице е съвкупност от престъпления, а не рецидив. Поради това следва да се отмени частта от присъдата по н. д. № 1088/91 г. на ВРС, с която е постановено на основание чл. 68, ал. 1 НК подсъдимият да изтърпи и отложеното му наказание от една година лиша-ване от свобода по н. д. № 1349/90 г. на ВРС. Делото следва да се върне на В. районен съд, който съгласно чл. 30 НПК (отм.) е компетентен да опре-дели общо наказание на подсъдимия за съвкупността от престъпления по правилата на чл. 23-25 НК.

При служебната проверка на присъдата Върховният съд констатира, че В. районен съд е наложил явно несправедливо наказание на подсъдимия М. за престъплението по чл. 256, ал. 1 (отм., ДВ, бр. 10, 1993 ) във връзка с чл. 26 НК. Минимумът на наказанието, предвидено в закона, очевидно не съответства на изключително високата степен обществена опасност на извършените деяния и личността на подсъдимия (вж. характеристичните данни в рапорта на л. 31а от предварителното разследване). Допуснатата несправедливост обаче не може да се отстрани поради липса на съответен протест от прокурора.

Освен това при реална съвкупност от престъпления съдът е длъжен да обсъди въпроса дали следва да се увеличи общото най-тежко наказание на подсъдимия на основание чл. 24 НК (постановление 4-65-Пл. ВС, т. 1). В. районен съд не е изпълнил това свое задължение, за което Върховният съд обръща внимание на съдията К. Р. Ако районният съд беше преценил въпроса за приложението на чл. 24 НК, той положително щеше да стигне до извода, че поради високата обществена опасност на съвкупността от престъпления и личността на подсъдимия следва да се увеличи определе-ното му общо наказание. 13.3. Рецидив. Когато деецът извърши ново престъпление, след като вече е

бил осъден с влязла в сила присъда за друго престъпление, наложените наказа-ния се изтърпяват поотделно. В зависимост от това, кога е извършено второто

140

престъпление – преди или след изтърпяване на наказанието за предишното прес-тъпление, законът предвижда различен режим на наказателната отговорност.

а) Повторност. Повторността е вид специален рецидив, при който деецът извършва престъплението, след като е осъден за "друго такова престъпление", т.е. за друго престъпление от същия вид. Понятието "повторност" е определено в чл. 28 на общата част на НК. А при десетина престъпления в Особената част на НК законодателят е предвидил квалифициран състав (по-тежка отговорност) за "повторно" извършване на престъплението.

б) Опасен рецидив. Същата законодателна техника е използвана и при опас-ния рецидив. Понятието "опасен рецидив" е определено в Общата част – чл. 29 НК. А за десетина престъпления (убийство, изнасилване, кражба, грабеж и др.) в Особената част на НК е предвидена по-тежка отговорност, ако те представля-ват опасен рецидив по смисъла на чл. 29 НК.

Съдебна практика

ЗА КВАЛИФИЦИРАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО КАТО ОПАСЕН РЕЦИДИВ Е МЕРОДАВЕН МОМЕНТЪТ НА ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ, А НЕ СЛЕДВАЩИЯ ГО ВЪВ ВРЕМЕТО МОМЕНТ НА ПОСТАНОВЯВАНЕ НА ПРИСЪДАТА ЗА ТОВА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

Чл. 29, ал. 1 НК Чл. 85 НК

РЕШЕНИЕ № 56 ОТ 15.03.1993 г. ПО Н. Д. № 902/1992 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия А. като краж-ба по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, 4 и 5, вр. чл. 26 НК.

Подсъдимият А. твърди, че е нарушен материалният закон. Извърше-ното престъпление не било опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "б" НК, за-щото междувременно той бил реабилитиран от съда. В подкрепа на твър-дението си подсъдимият е представил пред втората инстанция чисто сви-детелство за съдимост.

Второинстанционният съд е отхвърлил възражението на подсъдимия А. с мотива, че реабилитацията в петгодишния срок от изтърпяване на нака-занията по предишните присъди не изключва прилагането на правилата на чл. 29 НК относно опасния рецидив (чл. 30, ал. 1 НК). Тази мотивировка е неправилна. Разпоредбата на чл. 30, ал. 1 НК визира хипотезата, когато реабилитацията е настъпила, преди да е извършено престъплението, пред-ставляващо опасен рецидив. Това е случай на изключване действието на реабилитацията със закон (чл. 85 НК). А в разглеждания казус реабилита-

141

цията е постановена, след като подсъдимият А. е извършил престъплението, квалифицирано като опасен рецидив.

Възражението на подсъдимия действително е неоснователно, но пора-ди други съображения. Съгласно чл. 29, ал. 1, б. "б" НК предвиденото в Особената част на закона по-тежко наказание за престъпление, представ-ляващо опасен рецидив, се налага, когато деецът извърши престъпление-то, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях из-пълнението на наказанието не е отложено по чл. 66 НК. С други думи, за квалифициране на престъплението като опасен рецидив меродавен е мо-ментът на извършване на престъпното деяние. Няма значение, че по-късно (по време на постановяване на присъдата) деецът е бил реабилитиран. Преценката за наличието на опасен рецидив по чл. 29 НК се прави към момента на извършване на престъплението, а не към момента на постано-вяване на присъдата за това престъпление.

В разглеждания случай първата инстанция правилно е приела, че се ка-сае за кражба, представляваща опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "б" НК. Първо, подсъдимият е извършил престъплението, след като вече е бил осъждан два пъти – по н. д. № 405/86 г. на С. военен съд и по н. д. № 89/89 г. на В. военен съд, на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер и за двете от тях изпълнението на наказанието не е отложе-но по чл. 66 НК. Второ, петгодишният срок по чл. 30, ал. 1 НК не е изте-къл. Следователно налице са законовите признаци на опасния рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "б" НК.

Втората инстанция също правилно е отхвърлила възражението на под-съдимия срещу квалификация на престъплението като опасен рецидив. Както беше посочено, наличието на опасния рецидив по чл. 29 НК се пре-ценява към момента на извършване на престъплението, а не към момента на постановяване на присъдата.

14. Обща характеристика на наказанието

14.1. Понятие. Наказанието е установена от закона мярка на държавна при-нуда, която се налага от съда на лице, извършило престъпление, и се изразява в отрицателно засягане на негови права и интереси.

Наказанието се свежда до претърпяване, понасяне на държавна принуда. По своята социална роля наказанието е реакция на държавата срещу извър-

шеното престъпление. Поради това то е средство за социален контрол – за огра-ничаване на престъпността.

От гледна точка на правото наказанието е правна последица от осъществява-не на юридическия факт – конкретното престъпление.

14.2. Принципи на наказанието. Принципите относно наказанието са опре-делени в чл. 35 НК. Наказателната отговорност е лична. Наказанието е устано-

142

вено в закона и се налага от съда само на лице, извършило предвидено в закона престъпление. По своята тежест наказанието е съответно на престъплението. Това съответствие означава справедливост на наказанието.

14.3. Цели на наказанието. Целите на наказанието са две: а) да въздейства върху личността на престъпника, като го превъзпита и предупреди – индиви-дуална превенция и б) да въздейства възпитателно и предупредително върху останалите членове на обществото – обща превенция. Нашият закон поставя на първо място общата превенция. Тя се постига посредством справедливо на-казание (което съответства на престъплението). Престъпното деяние е не само основание, но и мярка на наказанието. А индивидуалната превенция, за която е нужно наказанието да е съобразено с личността на престъпника, остава на втори план.

Съдебна практика а) СПРАВЕДЛИВО Е ТОВА НАКАЗАНИЕ, КОЕТО СЪОТВЕТСТВА НА ТЕЖЕСТ-ТА (ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ И МОРАЛНАТА УКОРИМОСТ) НА ПРЕС-ТЪПЛЕНИЕТО. ПОСРЕДСТВОМ СПРАВЕДЛИВОСТТА СЕ ОСИГУРЯВА ОБ-ЩОПРЕВАНТИВНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАНИЕТО. ПРИ РЕШАВАНЕ НА ВЪПРОСА ЗА УСЛОВНО ОСЪЖДАНЕ ТРЯБВА ДА СЕ ВЗЕМАТ ПРЕДВИД И ДВЕТЕ ЦЕЛИ НА НАКАЗАНИЕТО – КАКТО ИНДИВИДУ-АЛНАТА, ТАКА И ОБЩАТА ПРЕВЕНЦИЯ. Чл. 35, ал. 3 и чл. 36 НК Чл. 66, ал. 1 НК Чл. 333, ал. 2 НПК (отм.)

РЕШЕНИЕ № 528 ОТ Х.1993 г. ПО Н. Д. № 377/1993 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид: В протеста на прокурора се изтъква, че наказанието на подсъдимия А. е

явно несправедливо, защото съдът е отложил изтърпяването на наказание-то на основание чл. 66 НК. По-точно – твърди се, че при решаване на въп-роса за условното осъждане не е взета предвид целта за генерална превен-ция, която изисква подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му на-казание. Този казус поставя по-общия въпрос за съотношението между спра-ведливост и целесъобразност на наказанието, както и за съотношението меж-ду генералната и индивидуалната превенция като цели на наказанието.

1. Справедливостта на наказанието е основен принцип на нашето нака-зателно право. А справедливо е това наказание, което съответства на те-жестта (обществената опасност и моралната укоримост) на престъпление-то. Законът изисква наказанието да е съответно на престъплението (чл. 35,

143

ал. 3 НК). Този принцип е закрепен и в чл. 54 НК и чл. 333, ал. 1 НПК (отм.). Престъпното деяние, с други думи, съставлява не само основание, но и мярка за наказателната отговорност. Решаващият фактор при опреде-ляне на наказанието е тежестта на извършеното престъпление, т.е. спра-ведливостта.

Наказанието е не само справедливо (съответно) възмездие за извърше-ното престъпление, но и средство за постигане на посочените от закона цели. Според чл. 36 НК целите на наказанието са две: индивидуална и ге-нерална (обща) превенция. В различните правни системи съществуват различни възгледи за съотношението между индивидуалната и генерална-та превенция. Ако се приеме, че наказанието е ориентирано главно към престъпника, който трябва да бъде поправен, то видът и размерът на нака-занието зависят преди всичко от индивидуалните особености на конкрет-ната личност (антрополого-социологическа школа). Ако се приеме, че ос-новната цел на наказанието е да въздейства върху другите членове на об-ществото, т.е. генералната превенция, то наказанието трябва да съответст-ва на тежестта на престъплението (класическа школа).

Нашият Наказателен кодекс е изграден върху разбирането, че наказа-нието трябва да съответства на престъплението, т.е. да е справедливо. То-ва определя съотношението между изискванията за справедливост (чл. 35, ал. 3 НК) и за целесъобразност на наказанието (чл. 36 НК), а също така и съотношението между двете цели на наказанието – генералната и индиви-дуалната превенция. Според нашето право справедливото наказание е це-лесъобразно. Посредством справедливото наказание (което съответства на тежестта на престъплението) се постига крайната цел на наказателноправ-ното въздействие – общата превенция. А индивидуалната превенция е са-мо средство за реализиране на общата превенция. Излизайки от това именно разбиране, законодателят е приел в чл. 383, ал. 2 НПК (отм.), че неправилното прилагане на условното осъждане (при което не са съобра-зени целите на наказанието) обуславя несправедливост на наказанието. И обратното – справедливото наказание поначало е целесъобразно (Павлов, С. Наказателен процес на НРБ, С., 1989, с. 595).

2. В протеста по делото се твърди, че наказанието на подсъдимия А. е явно несправедливо, защото неправилно е приложен чл. 66 НК и по-точно – пренебрегната е целта на генерална превенция. Протестът е основателен. Една от предпоставките за отлагане изтърпяването на наказанието е цели-те на наказанието да могат да се постигнат посредством условно осъжда-не. Действително разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК поставя на първо място целта за индивидуална превенция. Но това не означава, че общопреван-тивният ефект на наказанието може да се пренебрегне. Напротив законът (чл. 66 НК) задължава съда да съобрази всички цели на наказанието, в т.ч. и общата превенция. Като се вземе предвид, че общата превенция понача-ло има определящо значение за наказанието, очевидно е, че тя не може да

144

се игнорира при решаване на въпроса за условното осъждане. В разглеж-дания случай, за да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото, е наложително подсъдимият А. да изтър-пи ефективно наказанието три години лишаване от свобода.

При тълкуване на разпоредбата на чл. 66, ал. 1, предложение последно от НК, трябва да се има предвид съотношението между индивидуалната и генералната превенция, установено от закона. Двете цели на наказанието не са откъснати една от друга, а се намират в диалектическа връзка, при което индивидуалната превенция може да се разглежда като средство за осъществяване на общата превенция. По делото е установено, че подсъ-димият А. е убил родния си баща, който се намирал в безпомощно състо-яние. Освен това, касае се за твърде специфичен случай на афект, при който подсъдимият е извършил престъплението значително време след вземане на решението и след известно обмисляне на престъпния акт (той отишъл в близкото село, снабдил се с брадва, върнал се и извършил убийство). Това сочи на трайна, стабилна воля за извършване на престъп-лението. За да се предизвикат съответни положителни промени в съзнани-ето на дееца, за да се превъзпита той към спазване на законите и добрите нрави, е наложително да изтърпи ефективно наказанието три години ли-шаване от свобода при първоначален общ режим. б) ОСНОВНАТА ЦЕЛ НА НАКАЗАНИЕТО ПО НАШЕТО ПРАВО Е ОБЩАТА ПРЕВЕНЦИЯ. ТЯ СЕ ПОСТИГА ПОСРЕДСТВОМ СПРАВЕДЛИВОСТ НА НАКА-ЗАНИЕТО, Т.Е. СЪОТВЕТСТВИЕ НА НАКАЗАНИЕТО С ТЕЖЕСТТА (ОБЩЕСТ-ВЕНАТА ОПАСНОСТ И МОРАЛНАТА УКОРИМОСТ) НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. Чл. 36, вр. чл. 35, ал. 3 НК Чл. 66 НК

РЕШЕНИЕ № 526 ОТ 15.01.1996 г. ПО Н. Д. № 427/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид: Протестът на прокурора, с който се иска отмяна на приложението на

чл. 66 НК, е основателен. За да се отложи изтърпяването на наказанието на основание чл. 66 НК, са необходими три кумулативно дадени предпос-тавки. Едната от тях е съдът да установи, че "за постигане целите на нака-занието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието". Тази предпоставка не е налице в случая.

Целите на наказанието, посочени в чл. 36 НК, са две: а) да въздейства върху личността на престъпника (индивидуална превенция) и б) да въз-действа върху останалите членове на обществото (генерална превенция). Генералната превенция се постига посредством справедливост на наказа-

145

нието, т.е. съответствие на тежестта на престъплението. А индивидуална-та превенция изисква максимално съобразяване на наказанието с личност-та на престъпника. С други думи, наказанието трябва да съответства както на деянието, така и на дееца. Поставя се въпросът кой от двата фактора (деянието или деецът) има решаващо значение за наказанието.

Действащото ни наказателно законодателство е изградено върху прин-ципа на деянието. Престъпното деяние е основание (чл. 35, ал. 2 НК), а след това и мярка, определител на наказанието (чл. 35, ал. 3 НК). Поради това наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. Основната цел на наказанието по нашето право е общата превенция. Тя се постига посредством съобразяване на наказанието с тежестта на престъплението. А личността на дееца е втори, допълнителен фактор, който законодателят отчита при избора на наказанието. Естествено при определяне на конк-ретно наказание за извършеното престъпление съдът в по-голяма степен съобразява индивидуалните свойства на личността на престъпника.

В случая на условното осъждане по чл. 66 НК законът поставя ударе-нието върху целта за индивидуална превенция – "поправянето на осъде-ния". Това обаче не означава, че общопревантивното въздействие на нака-занието може да се пренебрегне. Напротив, разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК задължава съда да съобрази и двете цели на наказанието – индивиду-алната и генералната превенция. В своята постоянна практика Върховният съд неизменно се е ръководил от разбирането, че при решаване на въпроса за условното осъждане трябва да се отчете и въздействието, което то ще окаже върху останалите граждани. Затова, ако обществената опасност на дееца не е висока, но извършеното престъпно деяние е твърде опасно и разпространено, то прилагането на условното осъждане е нецелесъобраз-но, не отговаря на целта за генерална превенция.

В разглеждания случай освобождаването на подсъдимия Х. от изтърпя-ване на наложеното наказание не отговаря и на двете цели на наказанието. Поначало целите на наказанието се постигат посредством изтърпяване на наказанието от виновното лице. Условното освобождаване от изтърпяване на наказанието по чл. 66 НК е изключение от това правило.

Целта за генералната превенция в случая не може да се постигне чрез условно осъждане. Умишленото убийство е най-тежкото по характер престъпление. То разкрива изключително висока степен на обществена опасност. Освен това състоянието и ръстът на престъпността в настоящия момент (и в частност на убийствата) застрашават самата българска дър-жавност. Конкретният престъпен акт е извършен по време, място и със средство, опасни за живота на мнозина. Поради това, за да се въздейства предупредително и възпиращо върху останалите граждани, е необходимо подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода.

146

От друга страна, престъпното деяние е от такъв характер и е извършено по такъв начин, че за да се предизвикат съответни наложителни промени в психиката на извършителя, за да се поправи и превъзпита той към спазва-не на добрите нрави, е наложително да изтърпи наказанието три години лишаване от свобода.

Следователно наложеното на подсъдимия Х. наказание е явно неспра-ведливо по смисъла на чл. 333, ал. 2 НПК (отм.). Присъдата следва да се измени, като се отмени приложението на чл. 66 НК и подсъдимият бъде осъден ефективно да изтърпи наказанието три години лишаване от свобо-да при първоначален общ режим.

15. Система на наказанията

15.1. Видове наказания. Ефективността на наказателноправното въздейст-вие зависи от неотвратимостта на наказанието, бързината на наказването и ди-ференциацията на наказателната отговорност (която осигурява справедливост на наказанието). Диференциация означава да се установи в закона различна отговорност за различните престъпления (в зависимост от тяхната обществена опасност и морална укоримост, както и от личността на престъпника). За тази цел законодателят е предвидил развита система от наказания в чл. 37 НК. Тези наказания са: доживотен затвор, лишаване от свобода, пробация, конфиска-ция на имущество, глоба, лишаване от права, обществено порицание. За най-тежките престъпления като временна и изключителна мярка се предвижда доживотен затвор без замяна.

15.2. Отнемане в полза на държавата на средството и предмета на прес-тъплението. Средството за извършване на престъплението се отнема винаги, а предметът на престъплението се отнема само в предвидените в Особената част на НК случаи – чл. 53, ал. 1, б. "а" от НК.

Съдебна практика

ЗА ДА ПОСТАНОВИ ОТНЕМАНЕ НА ВЕЩТА НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 53 НК, СЪ-ДЪТ СЛЕДВА ДА ИЗСЛЕДВА ВСЕСТРАННО И ПЪЛНО ЧИЯ СОБСТВЕНОСТ Е ТЯ. АКО ПОДСЪДИМИЯТ ПРИТЕЖАВА ЧАСТ ОТ ВЕЩТА, САМО ТАЗИ ЧАСТ ПОДЛЕЖИ НА ОТНЕМАНЕ.

Чл. 53, ал. 1, б. "а" НК

РЕШЕНИЕ № 375 ОТ 26.10.1995 г. ПО Н. Д. № 275/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Съдът е отнел на основание чл. 53, ал. 1, б. "а" НК лекия автомобил "Лада-Нива" като средство, послужило за извършване на престъплението кражба. Законът обаче изисква това средство да "принадлежи" на винов-

147

ния. В случая първоинстанционният съд не е проявил необходимата ак-тивност, за да изследва всестранно и пълно обстоятелството чия собстве-ност е автомобилът и дали подсъдимият С. е изключителен собственик на този автомобил. Ако той притежава идеална част от автомобила, само тя подлежи на отнемане. Следователно тази част от присъдата е постановена при непълнота на доказателствата. Поради това присъдата и решението следва да се отменят в частта за приложението на чл. 53 НК и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание.

16. Определяне на наказанието

При определяне на наказанието съдът се ръководи от два принципа: закон-ност и индивидуализация на наказанието – чл. 54 НК.

16.1. Принципът на законността означава: а) че съдът определя наказанието в пределите, предвидени в особената част на НК за извършеното престъпление, и б) като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК относно наказанието.

16.2. Принципът на индивидуализацията означава, че съдът съобразява нака-занието с тежестта на деянието и личността на дееца. По-конкретно съдът трябва да вземе предвид от обективна страна – обществената опасност на деянието, а от субективна страна – моралната укоримост на деянието (вината, подбудите, целта и т.н. ), а също и другите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Освен това съдът трябва да вземе предвид и обществената опасност на личността на дееца.

16.3. При изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, е несъразмерно тежко, съдът определя наказанието под най-ниския предел или го заменя с по-леко по вид наказание – чл. 55 НК.

За непълнолетните предвидените в Особената част на НК наказания се за-менят съответно с по-леки (чл. 63 НК).

Съдебна практика РАЗГРАНИЧИТЕЛНИЯТ КРИТЕРИЙ МЕЖДУ ПРИЛОЖНОТО ПОЛЕ НА РАЗПО-РЕДБИТЕ НА ЧЛ. 63 НК Е МАКСИМУМЪТ НА ПРЕДВИДЕНОТО В ЗАКОНА НАКА-ЗАНИЕ. РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 63 НК СА СПЕЦИФИЧНИ ПРАВИЛА ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАКАЗАНИЕТО, КОИТО РЕГЛАМЕНТИРАТ СМЕКЧАВАНЕТО НА НАКА-ЗАТЕЛНАТА ОТГОВОРНОСТ НА НЕПЪЛНОЛЕТНИТЕ ЛИЦА. ТЕЗИ ПРАВИЛА НЕ ОКАЗВАТ НИКАКВО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ ПРАВНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ НА ДЕЯНИЕТО. ПОРАДИ ТОВА ТЕ НЕ СА ЧАСТ ОТ ОБВИНЕНИЕТО.

148

Чл. 63 НК Чл. 285, ал. 2 НПК (отм.). Вж. чл. 287 НПК

РЕШЕНИЕ № 75 ОТ 10.04.1996 г. ПО Н. Д. № 670/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Всички възражения на подсъдимия В. К. и протестът са свързани с на-казанието. По-конкретно се твърди: а) че наказанието на непълнолетните подсъдими следвало да се определи по реда на чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, тъй като критерият при замяната на наказанията по чл. 63 НК бил минимумът на предвиденото в закона наказание; б) че като е определил наказанието на подсъдимите по реда на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК (а не, както е посочено в обвинителния акт по чл. 63, ал. 1, т. 3 НК), съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон – нарушил е правилото на чл. 285, ал. 2 НПК; в) че наказанието на подсъдимия К. е явно несправедливо както по размер, така и защото не е приложен чл. 66 НК.

И трите възражения са неоснователни. 1. Въпросът за разграничителния критерий между приложните полета

на нормите по чл. 63 НК е изяснен твърде отдавна в практиката на Вър-ховния съд. С тълкувателно решение № 133/1957 ОСНК Върховният съд е посочил, че разграничителният критерий между различните точки на чл. 44 от НК (отм.) – съответства на чл. 63 от НК от 1968 г., е максимумът на предвиденото в закона наказание (Сборник постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ. 1953 – 1969. С., 1970, с. 337). Това следва от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 63 НК в тях-ната логическа връзка и последователност. Разпоредбата на чл. 63, ал. 1, т. 5 НК регламентира заменяването на наказания, които са по-леки от ли-шаването от свобода (поправителен труд, глоба и задължително заселва-не). Чл. 63, ал. 1, т. 4 от НК предвижда, че наказанието лишаване от сво-бода до пет години включително се заменя с лишаване от свобода до две години. Предлогът "до" означава, че законодателят е възприел като разг-раничителен критерий максимума на предвиденото в Особената част на-казание. Като се изхожда от този критерий, става ясно, че разпоредбата на чл. 63, ал. 1, т. 3 обхваща случаите, когато предвиденото наказание е от пет до десет години включително, а разпоредбата на чл. 63, ал. 1, т. 2 НК, когато максимумът на предвиденото в Особената част наказание надхвър-ля десет години. По-нататък логически следва, че разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК обхваща случаите, когато максимумът на наказанието е повече от десет години, а чл. 63, ал. 2, т. 1 НК – когато този максимум е повече от петнадесет години или наказанието е доживотен затвор.

В разглеждания случай законът предвижда за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 3 НК наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет го-дини. Освен това по време на извършване на престъплението подсъдими-

149

те са били навършили шестнадесет години. Следователно наказанието на непълнолетните подсъдими трябва да се редуцира по реда на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК, съгласно който предвиденото в Особената част наказание лиша-ване от свобода за повече от десет години се заменя с лишаване от свобо-да от две до осем години. Точно така в съответствие със закона е постъпил първоинстанционният съд.

2. Възражението, че като е заменил наказанието по реда на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК, съдът е приложил закон за по-тежко наказуемо престъпление и е нарушил изискванията на чл. 285, ал. 2 НПК (отм.) също е неоснователно.

Съгласно чл. 285, ал. 2 НПК (отм.), когато на съдебното следствие се установят основания за прилагане на закон за по-тежко наказуемо прес-тъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвине-нието, съдът предявява новото обвинение и дава възможност на страните да се подготвят за защита по него.

Върховният съд е приел с тълкувателно решение 59/1994 ОСНК, "че изразът "закон за по-тежко наказуемо престъпление" по чл. 285, ал. 1 и 2 НПК (отм.) се отнася до квалификацията на деянието като престъпление и е налице, когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, кои-то дават основание да се измени квалификацията на деянието в по-тежко наказуемо престъпление... Кое престъпление е по-тежко наказуемо, се оп-ределя от вида и размера на предвиденото за него наказание" (Постанов-ления и тълкувателни решения на Върховния съд на РБ по наказателни дела. 1953 – 1990. С., 437-438).

Поставя се въпросът за характера на разпоредбите на чл. 63 НК, влияят ли тези разпоредби върху квалификацията на престъпното деяние? Безс-порно е, че разпоредбите на чл. 63 НК са правила за определяне на нака-занието. Те не са свързани с конкретно престъпление, а уреждат начина, по който се смекчава наказателната отговорност на непълнолетните лица. С други думи, разпоредбите на чл. 63 НК са специфични правила за опре-деляне наказанието на непълнолетни, които регламентират заменяването на наказанието от съда. Тези правила не оказват никакво влияние върху правната квалификация на деянието. Обратна е логическата връзка – ква-лификацията на деянието определя коя разпоредба на чл. 63 НК ще се приложи в конкретния случай. Затова разпоредбите на чл. 63 НК не са част от обвинението. Различните правила за смекчаване на наказанието не са "закони за различно наказуеми престъпления".

Следователно, като е заменил наказанието на непълнолетните по реда на чл. 63, ал. 2, т. 2 НК (а не както прокурорът предлага в обвинителния акт – по реда на чл. 63, ал. 1, т. 3 НК), съдът с нищо не е изменил обвине-нието, той не е приложил "закон за по-тежко наказуемо престъпление" и поради това не е нарушена разпоредбата на чл. 285, ал. 2 НПК (отм.).

Освен това не трябва да се забравя, че определянето на наказанието е изключителна компетентност на съда, а прокурорът само изразява стано-

150

вище по коя разпоредба на чл. 63 НК следва да се замени наказанието на непълнолетния подсъдим. Приложимата разпоредба на чл. 63 НК не влиза в обвинението (чл. 235 НПК (отм.).

17. Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание

Наказателният кодекс предвижда три форми на освобождаване от изтърпя-ване на наложено наказание: условно осъждане, предсрочно освобождаване и помилване.

17.1. Условно осъждане. Когато съдът налага наказание лишаване от свобо-да до три години, той може да отложи изпълнението на наложеното наказание за срок от три до пет години, ако лицето не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и ако съдът намери, че за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието ефективно – чл. 66 НК. В този случай осъждането е безус-ловно, отлага се само изпълнението на наказанието, и то под условие – в изпи-тателния срок подсъдимият да не извърши друго престъпление.

17.2. Президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти на-ложеното наказание – чл. 74 НК.

18. Освобождаване от наказателна отговорност

Възможностите са две: освобождаване от наказателна отговорност на непъл-нолетни по чл. 61 НК и освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание – чл. 78а от НК.

Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на администра-тивно наказание – чл. 78а НК. Пълнолетно лице се освобождава от наказател-на отговорност от съда и му се налага глоба, когато са налице едновременно следните условия:

- за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от сво-бода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;

- деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобожда-ван от наказателна отговорност по чл. 78а НК;

- причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.

19. Погасяване на наказателното преследване

Наказателното преследване, т.е. наказателното правоотношение, се погасява: а) когато деецът умре; б) когато е изтекла предвидената от закона давност; в) когато е последвала амнистия – чл. 79 НК. Амнистия (чл. 83 НК). Амнистията, образно казано, спира временно дейст-

вието на наказателния закон за определен изминал период от време. Амнистия-

151

та се дава със закон. В зависимост от етапа, на който се намира наказателното правоотношение, амнистията има различно правно действие: а) Ако амнистията е постановена до влизане на присъдата в сила, тя заличава престъпния характер на определен вид извършени деяния. В този случай не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява; б) Ако амнистията е постановена след влизане на присъдата в сила и наказателната отговорност е вече определе-на с влязла в сила присъда, то амнистията освобождава от наказателна отговор-ност; в) Ако наложеното с присъдата наказание е изтърпяно, тогава амнистията освобождава от последиците на осъждането за съответното престъпление.

Амнистията е насочена към миналото и се отнася за конкретни, извършени вече деяния. А декриминализацията действа в бъдеще, като отменя престъпния характер изобщо на дадена категория деяния.

20. Реабилитация

Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, ко-ито законите свързват със самото осъждане, освен ако със закон или указ е ус-тановено противното – чл. 85 НК.

Съдебна практика РЕАБИЛИТАЦИЯТА ПРЕДИЗВИКВА ПРОМЯНА В ЮРИДИЧЕСКИЯ СТАТУС НА ЛИЦЕТО, В НЕГОВАТА "СЪДИМОСТ". КАТО Е ПРИЕЛ, ЧЕ ПОДСЪДИМИЯТ Е РЕАБИЛИТИРАН ЗА ПРЕДИШНИТЕ ОСЪЖДАНИЯ, ВТОРОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НЕ Е НАРУШИЛ ЗАБРАНАТА ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА НОВИ ФАКТИЧЕСКИ ПОЛОЖЕНИЯ. Чл. 85 НК Чл. 314 НПК (отм.) Срв. чл. 316 НПК относно въззивното производство и чл. 347 НПК и чл. 348 НПК относно касационното производство

РЕШЕНИЕ № 56 ОТ 15.03.1993 г. ПО Н. Д. № 902/1992 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допус-нати съществени нарушения на процесуалния закон. Подсъдимият А. е изтъкнал пред втората инстанция, че след извършване на престъплението по това дело е реабилитиран по съдебен ред и в подкрепа е представил чисто свидетелство за съдимост. Второинстанционният съд е приел, че А. е реабилитиран за предишните осъждания, т.е., че пречката за условно осъждане по чл. 66 НК е отпаднала. Възниква въпросът, нарушил ли е второинстанционният съд забраната за установяване на нови фактически положения (чл. 314 НПК/отм./).

152

Принципът на чл. 314, предл. 1 НПК (отм.), че втората инстанция не може да установява нови факти, е характерен за двуинстанционното про-изводство и произтича от началото на непосредствеността. Съгласно този принцип втората инстанция няма право да навлиза в правомощията на първоинстанционния съд и да подменя вътрешното му убеждение. Забра-ната да се установяват нови фактически положения се отнася както до об-стоятелствата, които са визирани в състава на престъплението, така и до обстоятелствата, които имат значение за степента на наказателната отго-ворност.

За да се отговори на въпроса, нарушена ли е забраната на чл. 314, предл. 1 НПК (отм.), в случая трябва да се изясни какви последици въз-никват от осъждането и реабилитацията и какво е естеството на тези пос-ледици (фактически обстоятелства ли са те, или правни явления)? Наказа-телната отговорност е основното съдържание на наказателното правоот-ношение, което се поражда от престъплението като юридически факт. На-казателната отговорност включва: 1. Задължението на виновния да изтър-пи наложеното му от съда наказание за извършеното престъпление и 2. Задължението му да понесе допълнителни неблагоприятни правни пос-ледици освен наказанието, които произтичат от самия факт на осъждане-то. Тези допълнителни правни последици наричаме "съдимост" на дееца.

Реабилитацията заличава осъждането, като отменя за в бъдеще после-диците, които законите свързват със самото осъждане (чл. 85 НК). С реа-билитацията се погасява наказателното правоотношение. Осъденото лице се счита след реабилитацията за неосъждано. Така отпада юридическата забрана за условно осъждане по чл. 66 НК, когато лицето извърши ново престъпление.

Следователно както осъждането, така и реабилитацията предизвикват промяна в юридическия статус на лицето, в неговата "съдимост". С други думи, осъждането и реабилитацията пораждат правни последици, които имат предимно наказателноправно значение. Например съдимостта на де-еца обуславя квалификацията на извършеното от него престъпление като опасен рецидив; или съдимостта представлява юридическа пречка за при-лагане на условното осъждане по чл. 66 НК. Последиците на осъждането и реабилитацията обаче са противоположни, т.е. с обратен знак. Осъждане-то създава неблагоприятни правни последици за виновния, а реабилита-цията заличава тези последици.

Реабилитацията следователно е юридическо по своята същност явле-ние, а не фактическо обстоятелство. Поради това, като е приел, че подсъ-димият А. е реабилитиран за предишните осъждания, второинстанцион-ният съд не е нарушил забраната за установяване на нови фактически по-ложения по чл. 314 НПК (отм.).

153

21. Обяснение на някои думи

21.1. Длъжностно лице е това, на което е възложено да изпълнява: а) служба в държавно учреждение, с изключение на лицата, които извършват

дейност само на материално изпълнение; б) ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо

имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, дру-го юридическо лице, при едноличен търговец и др. – чл. 93, т. 1 НК.

Съдебна практика ЛИЦЕТО, КОЕТО НЕ Е ВКЛЮЧЕНО ОРГАНИЗАЦИОННО В СТРУКТУРАТА НА СЪОТВЕТНОТО ПРЕДПРИЯТИЕ, КООПЕРАЦИЯ ИЛИ ОБЩЕСТВЕНА ОРГАНИ-ЗАЦИЯ, А ПО СИЛАТА НА ДОГОВОР САМО Е УПЪЛНОМОЩЕНО ДА ЗАКУ-ПУВА СТОКИ ЗА ТЯХНА СМЕТКА, НЕ Е ДЛЪЖНОСТНО И НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗВЪРШИТЕЛ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ДЛЪЖНОСТНО ПРИСВОЯВАНЕ. Чл. 93, т. 1 НК, вр.чл. 201 – 205 НК

РЕШЕНИЕ № 354 ОТ 12.12.1995 г. ПО Н. Д. № 82/1992 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Първоинстанционният съд е събрал доказателствения материал, който е необходим за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелст-вата по делото.

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи относно фактическите обстоятелства по делото.

В протеста се твърди, че деянието на подсъдимия А. следва да се ква-лифицира не като обсебване по чл. 206 НК, а като длъжностно присвоява-не по чл. 203 НК. Представителят на Главна прокуратура също счита, че подсъдимият А. е извършил длъжностно присвояване по чл. 203 НК. Това възражение е обсъдено задълбочено от първоинстанционния съд и пра-вилно отхвърлено като неоснователно.

За да бъде извършител на длъжностно присвояване, подсъдимият А. трябва да притежава качеството длъжностно лице. Едно лице може да бъ-де "длъжностно лице" по смисъла на чл. 93, т. 1 НК само ако е включено в организационната структура на предприятието, кооперацията, обществе-ната организация и т.н. (в този смисъл т. р. № 73 от 1974 г. по н. д. № 66/94 г. ОСНК). Сключването на договор по Закона за задълженията и договорите не интегрира лицето към организационната структура на съот-ветното предприятие, кооперация, обществена организация и т.н. По де-лото е установено, че подсъдимият А. е имал договорни отношения с коо-перациите и в рамките на тези отношения е упълномощен да закупува оп-ределени стоки за сметка на кооперациите. Следователно той не е вклю-

154

чен организационно в структурата на кооперациите и поради това не при-тежава качеството длъжностно лице. От това следва, че той не може да бъде и извършител на престъплението длъжностно присвояване. 21.2. Особено тежък случай е този, при който извършеното престъпление с

оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца – чл. 93, т. 8 НК.

Съдебна практика "ОСОБЕНО ТЕЖКИЯТ СЛУЧАЙ" НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО СЕ ОПРЕДЕЛЯ ОТ ДВА ФАКТОРА: ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ НА ДЕЯНИЕТО И ОБЩЕСТВЕ-НАТА ОПАСНОСТ НА ДЕЕЦА. Чл. 93, т. 8 НК, вр.чл. 206, ал. 4 НК

РЕШЕНИЕ № 354 ОТ 12.12.1995 г. ПО Н. Д. № 82/1992 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Възражението на подсъдимия А., че съдът неправилно е квалифицирал извършеното от него обсебване като "особено тежък случай" по чл. 206, ал. 4 НК, е основателно. За да се осъществи квалифицираният състав на обсебване по чл. 206, ал. 4 НК е необходимо да са налице две кумулатив-ни изисквания: обсебването да е в "особено големи размери" и то да пред-ставлява "особено тежък случай". Особената тежест на случая се обуславя на свой ред от два фактора: обществената опасност на деянието и общест-вената опасност на дееца. Решаващият фактор, който определя изключи-телно високата степен на обществена опасност на имуществените прес-тъпления е "особено големият размер" на причинената вреда. Не всяко по-сегателство в "особено големи размери" обаче съставлява и "особено те-жък случай". При преценяване на въпроса дали случаят е "особено тежък" законът (чл. 93, т. 8 НК) изисква да се вземат предвид и онези обстоятелс-тва, които обуславят обществената опасност на личността на престъпника. Степента на обществена опасност на дееца е самостоятелен фактор, който трябва да се отчете при квалифициране на случая като "особено тежък". Вярно е, че опасността на дееца се проявява в обществената опасност на извършеното от него деяние. Но когато законодателят е поставил изиск-ването да се съобрази отделно и обществената опасност на дееца, той е имал предвид онези обстоятелства, които стоят извън обществената опас-ност на деянието и се отнасят само до личността на дееца.

155

21.3. Маловажен случай е този, при който извършеното престъпление с ог-лед незначителността на вредните последици или на други смекчаващи обстоя-телства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид – чл. 93, т. 9 НК.

Съдебна практика КОГАТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО Е ИЗВЪРШЕНО В СЪУЧАСТИЕ, ДЕЯНИЕТО НА ЕДИН ОТ СЪИЗВЪРШИТЕЛИТЕ МОЖЕ ДА СЕ КВАЛИФИЦИРА КАТО МАЛО-ВАЖЕН СЛУЧАЙ (ПО ПРИВИЛЕГИРОВАНИЯ СЪСТАВ), А ДЕЯНИЕТО НА ДРУ-ГИЯ СЪИЗВЪРШИТЕЛ ДА БЪДЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ПО ОСНОВНИЯ СЪСТАВ. Чл. 93, т. 9 НК

РЕШЕНИЕ № 485 ОТ 19.08.1991 г. ПО Н. Д. № 231/1991 г. I Н. О., докладчик Н. Филчев

Съдът е квалифицирал поведението на подс. Н. като обикновен случай на лъжливо документиране по чл. 311, ал. 1 НК, а поведението на другата съизвършителка – подс. Д., като "маловажен случай" на същото престъп-ление по чл. 311, ал. 2 НК. Правната оценка на обстоятелствата, които се отнасят за подсъдимата Н. не е точна. По принцип теоретично е възмож-но, когато дадено престъпление е извършено в съучастие, поведението на единия съизвършител да се квалифицира като "маловажен случай" (по привилегирования състав), а поведението на другия съизвършител като обикновен случай (по основния състав). Този въпрос се решава след ком-плексна преценка, в съвкупност на всички основни обстоятелства, които обуславят обществената опасност на деянието (преди всичко вредните му последици), моралната укоримост на психическото отношение на дееца към престъпния резултат (т.е. степента на вината) и опасността на лич-ността на дееца. Ако съдът констатира, че поведението на единия съиз-вършител (с оглед особеностите на неговата личност) разкрива значител-но по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид, то логично е поведението на този съизвършител да се квалифицира като "маловажен случай" по приви-легирования състав, а поведението на останалите съучастници – по основ-ния състав на престъплението.

В разглеждания случай съдът правилно е квалифицирал поведението на подсъдимата Д. като "маловажен случай" по чл. 311, ал. 2 НК. Между поведението на двете съучастнички не съществува значително различие както от гледна точка на участието им в престъплението, така и от гледна точка на обществената опасност на личностите им. Ето защо неправилно съдът е приел че деянието на Н. представлява обикновен случай на лъж-ливо документиране по чл. 311, ал. 1 НК. С това е нарушен материалният

156

закон. Присъдата следва да се измени и поведението на подс. Н. да се ква-лифицира като "маловажен случай" по чл. 311, ал. 2 НК.

22. Система на Особената част на Наказателния кодекс

Особената част на НК съставлява система от норми, които характеризират отделните престъпления и предвиждат наказания за тях. Нормите на Особената част са подредени в глави и раздели според вида на засегнатите обществени отношения, т.е. според обекта. Особената част на НК съдържа следните глави: престъпления против републиката, престъпления против личността, престъпле-ния против правата на гражданите, престъпления против брака, семейството и младежта, престъпления против собствеността, престъпления против стопанството, престъпления против финансовата, данъчната и осигурителната система, престъп-ления против дейността на държавни органи и обществени организации, докумен-тни престъпления, престъпления против реда и общественото спокойствие, общоо-пасни престъпления, престъпления против отбранителната способност на Републи-ка България, военни престъпления, престъпления против мира и човечеството.

23. Престъпления против републиката

Обект на престъпленията против републиката е държавната власт, установе-на в Република България. От обективна страна тези деяния оказват отрицателно въздействие върху държавната власт, което може да се изрази в събаряне, под-равяне или отслабване на властта в републиката. Ето защо те се наричат проти-водържавни престъпления. От субективна страна престъпленията против ре-публиката се извършват само умишлено. Наказателният кодекс разделя прес-тъпленията против републиката на четири групи: а) престъпления против вът-решната сигурност (това са различни прояви на измяна); б) престъпления про-тив външната сигурност (предателство и шпионство); в) престъпления против икономическата основа на държавната власт (диверсия и вредителство); г) дру-ги противодържавни престъпления (проповядване на фашистка или друга анти-демократична идеология, образуване на група, която си поставя за цел да из-вършва престъпления против републиката и др.). Шпионство (чл. 104 НК). Шпионството е издаване или събиране с цел да се

издаде на чужда държава или организация информация, представляваща дър-жавна тайна. Държавна тайна са факти, сведения и предмети от военно, полити-ческо, стопанско или друго естество, узнаването на които от друга държава мо-же да увреди интересите на републиката. Информацията, представляваща дър-жавна тайна, се определя със закон – в специален списък.

Изпълнителното деяние на шпионството се изразява в две форми: издаване на информация, държавна тайна и събиране на такава информация с цел да се издаде на чужда държава. Основната хипотеза на шпионството е издаване на

157

държавна тайна на чужда държава или организация. Престъплението е формал-но. То е довършено с факта на съобщаването на информацията. Втората форма на изпълнителното деяние (събиране на информация с цел издаването й) предс-тавлява по същество една предварителна дейност, която законодателят третира като довършено престъпление поради високата ѝ обществена опасност. Съби-рането на информация може да се изрази в най-различни форми – наблюдаване на съответни обекти, разпитване на лица, изготвяне на скици и снимки, проти-возаконно вземане на секретни материали и др. От субективна страна шпионст-вото е умишлено престъпление, като за втората форма на изпълнителното дея-ние "събиране на информация " е нужна и специфична цел – да се издаде на чужда държава тази информация. Субект на шпионство може да бъде както български гражданин, така и чужденец. Наказанието за шпионство е лишаване от свобода от десет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен зат-вор без замяна.

Наказателният кодекс третира като престъпление и поставянето на лицето в услуга на чужда държава, за да ѝ служи като шпионин (чл. 105 НК). Това прес-тъпление е довършено с даването на съгласие да се служи като шпионин на чужда държава. Нормата на чл. 105 НК е субсидиарна, помощна – тя се прилага само ако деецът не е извършил шпионството по чл. 104 НК.

24. Престъпления против личността

Тези престъпления засягат основни лични права и интереси на личността – живота (убийство), здравето (телесна повреда), свободата (противозаконно ли-шаване от свобода), свободата на волеизявление (принуда), честта (обида и кле-вета), половата неприкосновеност (блудство, изнасилване) и др.

24.1. Убийство (чл. 115 и следв. НК). Убийството е умишлено умъртвяване на друг човек. а) Изпълнителното деяние на престъплението се изразява в умъртвяване.

Престъплението е резултатно. То е довършено с причиняване смъртта на жерт-вата. Между общественоопасното деяние и смъртта трябва да съществува при-чинна връзка. Тази причинна връзка не се прекъсва от намесата на привходящи фактори, които допринасят за настъпването на смъртния резултат. Например основната причина за смъртта е тежкият побой, нанесен на пострадалия; но ос-вен побоя за смъртта са допринесли и неправилното лечение в болницата, както и предишната болест на пострадалия. Когато смъртният резултат не е настъпил, налице е опит за убийство. б) От субективна страна убийството по чл. 115 НК се извършва умишлено.

Умисълът на дееца трябва да съдържа представи за всички обективни елементи на престъплението – че се причинява смърт на друг човек по определен начин. Грешката в личността на пострадалия (например деецът се е припознал и е

158

умъртвил другиго вместо набелязаното лице) не изключва умисъла за убийство, защото деецът е съзнавал, че лишава от живот човек.

Умисълът се извлича от действията, в които се е материализирал. За психи-ческото отношение (вината) на дееца към смъртния резултат съдим по действи-ята му – по това как е въздействал върху пострадалия, с какво оръдие, върху какъв орган на тялото му, с каква сила, колко удара е нанесъл и т.н.

Наказанието за убийство по основния състав е лишаване от свобода от десет до двадесет години. в) По-тежко наказуемите случаи на убийство са предвидени в чл. 116 НК:

убийството на длъжностно лице или от длъжностно лице при или по повод из-пълнение на службата му; на баща, майка, рожден син или дъщеря; на бременна жена; на лице в безпомощно състояние; по начин, опасен за живота на мнозина; по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост; с користна цел; с цел да бъде улеснено или прикрито друго престъпление; извършено преду-мишлено; от лице, което действа по поръчение на организирана престъпна гру-па, по хулигански подбуди; представляващо опасен рецидив и др.

Съдебна практика

а) СЪСТАВЪТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 116, Т. 4, ПР. 3 НК (ИЗМ.) Е НА-ЛИЦЕ, КОГАТО ДЕЕЦЪТ С ЕДНО ДЕЯНИЕ ПРИЧИНИ ДВА ИЛИ ПОВЕЧЕ ПРЕСТЪПНИ РЕЗУЛТАТА, Т.Е. УМЪРТВИ ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНО ЛИЦЕ. РАЗПО-РЕДБАТА НА ЧЛ. 116, Т. 4, ПР. 3 НК (ИЗМ.) ОБЯВЯВА ИДЕАЛНАТА ЕДНОРОД-НА СЪВКУПНОСТ ЗА КВАЛИФИЦИРАН СЛУЧАЙ НА УБИЙСТВО. А РАЗПО-РЕДБАТА НА ЧЛ. 116, Т. 12, ПР. 2 НК (ПРЕДИШНА Т. 11) ПРЕДВИЖДА ПО-ТЕЖКА ОТГОВОРНОСТ ЗА УБИЙСТВО ПОРАДИ ОПРЕДЕЛЕНО КАЧЕСТВО НА ЛИЧНОСТТА НА ДЕЕЦА – ПОРАДИ ТОВА, ЧЕ ПРЕДИ УБИЙСТВОТО ТОЙ Е ИЗВЪРШИЛ И ДРУГО УБИЙСТВО (ЗА КОЕТО НЕ Е ПОСТАНОВЕНА ПРИСЪ-ДА). ТЕЗИ ДВЕ УБИЙСТВА ОБРАЗУВАТ РЕАЛНА ЕДНОРОДНА СЪВКУПНОСТ, КАТО ПЪРВОТО ОТ ТЯХ ИГРАЕ РОЛЯТА НА КВАЛИФИЦИРАЩО ОБСТОЯ-ТЕЛСТВО ПО ОТНОШЕНИЕ НА ВТОРОТО УБИЙСТВО.

Чл. 116, т. 4 НК Чл. 116, т. 12 (предишна т.11) НК

РЕШЕНИЕ № 402 ОТ 09.12.1996 г. ПО Н. Д. № 206/1996 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Г. М. е привлечен като обвиняем и срещу него е внесен обвинителен акт за две престъпления – убийство на Ф. Х. по чл. 116, т. 7 и 8, пр. 2 НК и опит за убийство на А. Х. по чл. 116, т. 7 и 8, пр. 2 вр. чл. 18 НК. В съдеб-ното заседание прокурорът е "уточнил", че престъпното поведение на подсъдимия следва да се квалифицира по чл. 116, т. 4, пр. 2 и т. 8, пр. II,

159

вр. чл. 18 НК. Съдът с определение е приел това "уточнение на квалифи-кацията" и с присъдата си е признал подсъдимия за виновен да е извър-шил престъпление по чл. 116, т. 4, пр. 2, и т. 8, пр. 2, вр. чл. 18 НК, като е оправдал подсъдимия по т. 7 на чл. 116 НК.

Както обвинението, така и присъдата почиват върху неправилно разби-ране за квалифицираните състави на убийство по чл. 116, т. 4, пр. 2 НК и чл. 116, т. 11, пр. 2 НК и за съотношението между тях или по-общо казано – за идеалната и реалната съвкупност от престъпления. Съставът на прес-тъплението по чл. 116, т. 4, пр. 2 НК е налице, когато деецът с едно деяние причини два или повече престъпни резултата, т.е. умъртви повече от едно лице. Това обстоятелство трябва да е отразено в съзнанието на дееца. Той трябва да съзнава, че с деянието си умъртвява повече от едно лице. Сле-дователно разпоредбата на чл. 116, т. 4, пр. 2 НК обявява идеалната едно-родна съвкупност за квалифициран случай на убийство. Друга е хипотеза-та на чл. 116, т. 11, пр. 2 НК. Тази разпоредба предвижда по-тежка отго-ворност за убийство поради определено лично качество на дееца – поради това, че преди убийството той е извършил и друго убийство (за което не е постановена присъда). Двете убийства образуват реална еднородна съв-купност, като първото от тях играе ролята на квалифициращо обстоятелс-тво по отношение на второто. Затова второто убийство осъществява вина-ги квалифицирания състав на чл. 116, т. 11, пр. 2 НК. В този случай следва да се определи наказание за всяко едно от извършените убийства поот-делно и съгласно правилата за съвкупността по чл. 23-25 НК да се наложи общо наказание на подсъдимия (Тълк. реш. 72-1984-ОСНК, Пост. и тълк. решения на ВС на РБ 1953 – 1990. С., 1990, 166-167).

В разглеждания случай съдът е приел за установено, че с две отделни действия подсъдимият е извършил убийство на Ф. Х. и опит за убийство на А. Х. Първо, Ф. Х. се събудила, изправила се и започнала да вика, тога-ва подсъдимият отишъл при нея и нанесъл смъртоносния удар. От вика ѝ се събудил вторият пострадал А. Х., изправил се и тогава подсъдимият на-паднал и него, като му нанесъл удари с нож в областта на шията (л. 2 от мо-тивите). В същото време обаче съдът е приел в мотивите си, че престъпното деяние е едно и че налице била идеална съвкупност (л. 5 от мотивите). Този извод на съда противоречи както на доказателствата по делото, така и на първия извод на съда и следователно е необоснован. Поради това присъдата следва да се отмени (чл. 334, ал. 1, т. 5 НПК (отм.).

Освен това налице е съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Първоначалното обвинение е за реална съвкупност от две отделни престъпления (убийство и опит за убийство), а съдът е приел, че се касае за едно деяние по чл. 116, т. 4, пр. 2 НК, което е причинило два престъпни резултата. За да измени обвинението, съдът трябва да изпълни съответната процедура по чл. 285, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) Като не е спазил тази процедура, съдът е ограничил правото на защита на обвиняемия. То-

160

ва нарушение на процесуалните правила е винаги съществено (чл. 330, ал. 1, пр. 2 НПК (отм.) и съставлява основание за отмяна на присъдата.

Следователно присъдата следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на предварителното разследване, за да се квалифицира правилно поведението на обвиняемия, да му се предяви това обвинение и да му се предостави възможност да упражни правото си на защита.

б) УБИЙСТВОТО С КОРИСТНА ЦЕЛ ПО ЧЛ. 116, Т. 7 НК Е ЕДНОАКТНО ПРЕС-ТЪПЛЕНИЕ. СПЕЦИФИЧНА ЗА НЕГО Е КОРИСТНАТА ЦЕЛ НА ДЕЕЦА, КОЙТО ЧРЕЗ УБИЙСТВО СЕ СТРЕМИ ДА ОБОГАТИ СВОЯ ПАТРИМОНИУМ. А ГРА-БЕЖЪТ, ПРИДРУЖЕН С УБИЙСТВО ПО ЧЛ. 199, АЛ. 2, Т. 2 НК, Е СЪСТАВНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО МУ ДЕЯНИЕ СЕ СЪСТОИ ОТ ДВЕ ДЕЙСТВИЯ: ПРИНУДА (КОЯТО Е ПРЕРАСНАЛА В УМЪРТВЯВАНЕ НА ПОСТ-РАДАЛИЯ) И ОТНЕМАНЕ НА ВЕЩТА, ПРЕДМЕТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. Чл. 116, т. 7 НК Чл. 199, ал. 2, т. 2 НК

РЕШЕНИЕ № 354 ОТ 13.10.1994 г. ПО Н. Д. № 61/1994 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Първоинстанционният съд е направил два извода относно фактически-те обстоятелства по делото, които взаимно се изключват. Първо, съдът е "приел, че убийството на К. е извършено с користна цел" и е квалифици-рал това деяние като убийство с користна цел по чл. 116, т. 7 НК. Освен това съдът е приел, че подсъдимият М. е причинил смъртта на К., за да улесни отнемането на парите му и че след убийството подсъдимият дейс-твително е отнел сумата 20 000 лева от К.

Първият извод на съда не се подкрепя от събраните доказателства по делото и следователно е необоснован. Присъдата би следвало да се отме-ни и делото да се върне за ново разглеждане. Тъй като е налице съществе-но изменение на обстоятелствената част на обвинението (на обвиняемия не е предявено обстоятелството, че е отнел сумата 20 000 лева от постра-далия), то повторното разглеждане на делото би следвало да започне от стадия на предварителното разследване.

Първоинстанционният съд е допуснал и второ нарушение, което е свързано с първото – нарушен е материалният закон. Грабежът, придру-жен с убийство, неправилно е квалифициран като убийство с користна цел по чл. 116, т. 7 НК. Очевидно както органите на предварителното произ-водство, така и съдът не разграничават убийството с користна цел по чл. 116, т. 7 НК от грабежа с убийство по чл. 199, ал. 2, т. 2 НК.

Убийството с користна цел (чл. 116, т. 7 НК) е едноактно престъпление и изпълнителното му деяние се изразява в умъртвяване на човек. Специ-

161

фиката на квалифицираното убийство по чл. 116, т. 7 НК е в користната цел. Като субективен елемент целта съществува само в съзнанието на дее-ца, който чрез убийство се стреми да обогати своя патримониум (напри-мер убива срещу възнаграждение или убива своя наследодател).

Съвсем друго е положението при грабежа, придружен с убийство по чл. 199, ал. 2, т. 2 НК. Всеки грабеж (в т.ч. и грабежът с убийство) е със-тавно престъпление. Изпълнителното му деяние се състои от две дейст-вия: принуда (която в случая прераства в умъртвяване на пострадалия) и отнемане на движимата вещ, предмет на престъплението. В хипотезата на чл. 199, ал. 2, т. 2 НК убийството изпълнява служебна роля по отношение отнемането на вещта, което е основно. Посредством убийството деецът сломява съпротивата на пострадалия и улеснява последващото отнемане на вещта. Тази обективна връзка между двете действия трябва да е отра-зена в съзнанието на дееца. Когато липсва субективната връзка – деецът извършва убийството с някаква друга цел и след това по внезапно реше-ние отнема вещта, налице е реална съвкупност от две престъпления (убийство и кражба), а не грабеж с убийство по чл. 199, ал. 2, т. 2 НК. в) ПРИ УБИЙСТВОТО ПО ХУЛИГАНСКИ ПОДБУДИ ЛИПСВА ЛИЧЕН МОТИВ, ОСНОВНИЯТ МОТИВ НА ДЕЕЦА Е НЕ ДА ЗАСЕГНЕ ПОСТРАДАЛОТО ЛИЦЕ, А ДА ИЗРАЗИ ЯВНО НЕУВАЖЕНИЕ КЪМ ОБЩЕСТВОТО И ДА ДЕМОНСТРИРА НЕ-ЗАЧИТАНЕ НА ПРИЕТИТЕ НОРМИ НА ПОВЕДЕНИЕ ЧРЕЗ ПОСЕГАТЕЛСТВО ВЪРХУ ПОСТРАДАЛИЯ. Чл. 116, т. 11 (предишна т. 10) НК

РЕШЕНИЕ № 641 ОТ 19.08.1991 г. ПО Н. Д. № 287/1991 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически положения: на 1 август 1982 г. в с. С., Б. окръг подсъдимият Н. умишлено е умъртвил Х. И. Х. от същото село, като убийството е извършено по хулигански подбуди.

Основното възражение на подсъдимия е, че не е извършил убийството "по хулигански подбуди". Това възражение е обсъдено задълбочено от първоинстанционния съд (л. 46 от мотивите на Б. окръжен съд) и с осно-вание е отхвърлено. Убийството е извършено по "хулигански подбуди", когато мотивът на дееца е бил да изрази явно неуважение към общество-то, незачитане на приетите норми на поведение. Чрез хулиганския акт де-ецът иска да "изяви" себе си, като погази установения ред и всичко, което се изпречи на пътя му. С всички тези деяния той иска да докаже, че може да върши каквото си пожелае независимо от нормите на обществото. При убийството по хулигански подбуди липсва личен мотив, липсват някакви видими поводи за убийството, които да са създадени от пострадалия. Ос-

162

новният мотив на дееца е не да засегне пострадалото лице, а да демонст-рира пренебрежение към обществените ценности чрез посегателство вър-ху пострадалия. Хулиганските подбуди изключват всякакви други подбу-ди и обратното. В разглеждания случай първоинстанционният съд пра-вилно е приел, че убийството на приятел при празнуването на рожден ден без някакви значителни причини, извършено под въздействието на алко-хола, е по "хулигански подбуди".

Защитата прави още едно възражение, че поради употребата на алкохол подсъдимият не е съзнавал своите хулигански подбуди и затова не след-вало да отговаря по квалифицирания състав на чл. 116, т. 11 (предишна т. 10) НК. Това възражение е по принцип незаконосъобразно. Интелектуал-ният елемент на умисъла обхваща две категории представи: а) относно обстоятелствата, очертани от обективни признаци на състава на престъп-лението, т.е. относно обективните елементи на престъплението, и б) от-носно общественоопасния характер на деянието и последиците му. А в субективната страна на поведението се съдържат освен вината и други су-бективни (психически) елементи. Такива субективни елементи са мотиви-те (подбудите), целта, чувствата на дееца, психическото му състояние и т.н. Когато някой от тези субективни елементи (в случая мотивът) е въз-дигнат в признак от състава на престъплението, то безспорно, че е нужно този елемент да е налице, за да е осъществен съставът на съответното престъпление. Но деецът не трябва да съзнава своя мотив, за да се приеме, че е действал умишлено. Мотивът е психически елемент извън умисъла. В случая е достатъчно хулиганските мотиви просто да са дадени наред и за-едно с умисъла, а не да се обхващат от него, за да се квалифицира убийст-вото като извършено по "хулигански подбуди".

Що се отнася до твърдението на защитата, че алкохолното опиване и хулиганските подбуди взаимно се изключват, то правилно първоинстан-ционният съд го е отхвърлил като недостоверно. Напротив, най-често употребата на алкохол води до възникване на хулигански мотив за извър-шване на едно или друго посегателство (както е и в разглеждания случай). г) За убийство, извършено в състояние на силно раздразнение, което е пре-

дизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида или клевета или с друго проти-возаконно действие, от което могат да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни, се предвижда чувствително по-леко наказание – чл. 118 НК.

Съдебна практика а) СЪСТОЯНИЕТО НА СИЛНО РАЗДРАЗНЕНИЕ ПРЕДСТАВЛЯВА ВНЕЗАПНО ВЪЗНИКНАЛО СИЛНО ДУШЕВНО ВЪЛНЕНИЕ (ФИЗИОЛОГИЧЕН АФЕКТ), ПРИ КОЕТО ЧУВСТВАТА ЗАВЛАДЯВАТ ДО ТАКАВА СТЕПЕН СЪЗНАНИЕТО НА ДЕЕЦА, ЧЕ ВОЛЯТА МУ СЕ ПОДЧИНЯВА НА ТЕЗИ ЧУВСТВА. ВОЛЕВАТА СПОСОБНОСТ НА ДЕЕЦА ДА РЪКОВОДИ ПОСТЪПКИТЕ СИ НЕ СЕ ИЗКЛЮЧ-

163

ВА, А САМО ЗНАЧИТЕЛНО ОТСЛАБВА. СЪСТОЯНИЕТО НА СИЛНО РАЗД-РАЗНЕНИЕ Е КРАТКОТРАЙНО И ПОРАДИ ТОВА ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА, ПРЕДВИДЕНИ В СЪСТАВА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 118, ТРЯБВА ДА СЕ ОСЪЩЕСТВЯТ ЗА КРАТКО ВРЕМЕ.

Чл. 118 НК

РЕШЕНИЕ № 133 ОТ 03.07.1995 г. ПО Н. Д. № 2/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Правната оценка на установените по делото факти е неправилна. Съдът е квалифицирал деянието на подсъдимия М. като умишлено убийство по чл. 115 НК. Но в действителност налице са фактическите обстоятелства, предвидени в състава за убийство в състояние на силно раздразнение по чл. 118 НК. Този квалифициран състав се отличава от основния състав на убийството със следните два елемента:

а) пострадалият е упражнил противозаконно въздействие (насилие, тежка обида, клевета и др.) върху личността на виновния или негови ближни;

б) в резултат на това деецът е изпаднал в състояние на силно раздраз-нение, което именно е решаващият фактор в съзнанието на дееца, за да извърши убийството.

"Състоянието на силно раздразнение" по чл. 118 НК представлява вне-запно възникнало силно душевно вълнение (физиологичен афект), при ко-ето чувствата завладяват до такава степен съзнанието на дееца, че волята му се подчинява на тези чувства. Волевата способност на дееца да ръко-води постъпките си обаче не се изключва, а само значително отслабва (Постановление № 2/1957 г. относно умишлените убийства, т. 20).

Състоянието на силно раздразнение е краткотрайно и поради това всички обстоятелства, предвидени в състава на престъплението по чл. 118 от НК (противозаконното действие на пострадалия, бурният афект на дее-ца, внезапното възникване на умисъла за убийство и изпълнението на този умисъл), трябва да се осъществят за кратко време. Само в такъв случай убийството може да се квалифицира като извършено в състояние на силно раздразнение по чл. 118 НК.

Фактическата обстановка, приета за установена от първата инстанция, съдържа елементите на квалифицирания състав по чл. 118 НК.

Първо, съдът е приел в мотивите си, че пострадалият Б. Г. е упражнил насилие върху сестрата на подсъдимия Ц. М., с която пострадалият живе-ел съпружески: "... в един последващ момент съпругата получава удар с опакото на ръката в областта на устата. За това говорят не само показани-ята ѝ, но и обясненията на подсъдимия и данните от медицинското удос-товерение – налице е "кръвонасядане на горната устна и основата на но-са". Именно тогава към пейката се приближава подсъдимият, разминавай-

164

ки се с двете свидетелки. Последвалата от негова страна реплика, насоче-на към Б. Г., да спре да бие сестра му, накарала пострадалия да стане от пейката. "Когато се изправи да ме хване, аз го ударих" – обяснява подсъ-димият М. В случая от обективна страна имаме: приближаване на М., удар от пострадалия на жена му (сестра на М.), реплика на подсъдимия да не я бие, изправящият се Б., удар с брадвата – последователни действия, осъществени за много кратко време".

Второ, по въпроса за психическото състояние на подсъдимия по време на извършване на убийството първоинстанционният съд приема следното: "Продължителното положение на подчиненост във взаимоотношенията на подсъдимия с пострадалия е свързано с постоянното чувство на застраше-ност у първия. В резултат на сблъсъка, реалната възможност за агресия, страхът у него се "сгъстява", ... борбата на мотиви и противомотиви се скъсява, М. нанася ударите и бяга. Описаното се възприема като късосъе-динителна реакция, при която продължителният потискащ факт (страхът) при внезапно възникналата опасност прераства в защитна възбуда ... На-чало (на афект) има, както казват вещите лица, късосъединителната реак-ция е един неразгърнат афект. Но много по-приемливо е да се възприеме моментното взривяване на страха у подсъдимия от надигащия се от пей-ката Б., приближаващата опасност и за него самия, че се е осмелил да се опита да възпре пострадалия... И дълго потисканото, натрупаното се реа-лизира в действие, след един съвсем кратък и максимално стеснен момент на борба на мотиви и противомотиви".

Установеното от съда психическо състояние на подсъдимия следва да се окачестви като "състояние на силно раздразнение" по смисъла на чл. 318 НК. Вещите лица проф. И. И., доц. Р. С. и д-р П. Р. разграничават състоянието на късосъединителна реакция на внезапно възникнал страх от физиологичния афект. Очевидно законовото понятие "състояние на силно раздразнение" е по-широко и не съвпада с понятието на психиатрията "физиологичен афект". Впрочем и самите вещи лица – психиатри, опреде-лят късосъединителната реакция на подсъдимия като "започнат, но неза-вършен (неразгърнат) физиологичен афект".

Третият въпрос е дали състоянието на силно раздразнение на подсъди-мия е предизвикано именно от пострадалия по указания в закон начин? По този въпрос няма спор. Вярно е, че взривяването на чувствата и късосъе-динителната реакция на подсъдимия, при която той нанася смъртоносните удари, се развиват върху основата на един постоянен страх от пострада-лия. Но конкретният фактор, който предизвиква късосъединителната ре-акция на подсъдимия М., е насилието, упражнено от пострадалия върху сестра му. Както обяснява вещото лице проф. И.: "... предварително има натрупване на редица раздразнителни състояния, които той (подсъдимият) е прикривал, страх от редовните посещения на пострадалия, извършил убийство, и поради това при внезапната среща и при наличието на съот-

165

ветно възприятие, т.е. че пострадалият извършва побой на сестра му, превк-лючва късосъединителна реакция... Самото виждане, че пострадалият бие сестра му, това вече му помага в действията, както и натрупаният страх пре-ди време" (л. 64 от протокола на съдебното заседание от 15.11.94).

Следователно налице са както обективните, така и субективните еле-менти на квалифицирания състав по чл. 118 НК.

Фактическите положения са правилно установени и делото е напълно изяснено от фактическа страна, но първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал фактите. Поради това присъдата следва да се измени, като деянието на подсъдимия се преквалифицира по чл. 118 НК, който пред-вижда по-лека наказателна отговорност. б) ДРУГОТО "ПРОТИВОЗАКОННО ДЕЙСТВИЕ" ПО ЧЛ. 118 НК ЗА РАЗЛИКА ОТ "НАСИЛИЕТО, ТЕЖКАТА ОБИДА И КЛЕВЕТАТА" ЗАСЯГА ДРУГИ БЛАГА НА ЛИЧНОСТТА, СРЕД КОИТО СА И ОСНОВНИТЕ СУБЕКТИВНИ ПРАВА НА ЛИЧ-НОСТТА (ПРАВОТО НА ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА НА ЖИЛИЩЕТО И ДР.)". Чл. 118 НК

РЕШЕНИЕ № 256 от 6.VIII.1993 г. по Н. Д. № 127/93 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Безспорно установено е по делото, че през нощта на 19.I.92 г. постра-далият Д. С. А. бил в дома на подсъдимия. При внезапно завръщане на подсъдимия неговата жена, разтревожена, му казала, че се страхува, тъй като на втория етаж има човек. Подсъдимият също чул шума. Пред пър-воинстанционният съд подсъдимият И. е обяснил: "Когато съпругата ми каза, че има шум на II етаж, помислих си, че там има крадец ... Затова се качих" (л. 92 от протокола на съдебното заседание от 1.II.93 г.). А съпру-гата на подсъдимия – свидетелката А. М. И. казва: "Чух гласа на К., който викаше "Бате, горе има крадец" ... К. каза на майка ми, че се е сбил с Д., че помислил, че е крадец, каза, че го е ударил ..." (л. 93 от протокола на съ-дебното заседание от 1.II.93 г.).

Защитата изтъква, че подсъдимият е извършил убийството при услови-ята на чл. 118 НК, т.е. в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с противозаконно действие, от което е било възможно да настъпят тежки последици за виновния и неговите ближни.

Според НК от 1956 г. състоянието на афект по чл. 128 от отменения НК можеше да бъде предизвикано с насилие, тежка обида или клевета, т.е. с посегателства срещу интересите на личността – живот, здраве, свобода, полова неприкосновеност, чест и достойнство. С новия НК от 1968 г. за-конодателят разшири кръга на правнорелевантните действия, които може да предизвикат афекта при убийството по чл. 118 НК, като към "насилие-

166

то, тежката обида и клевета" прибави и "други противозаконни действия". Тези действия накърняват други блага на личността, сред които и основ-ните субективни права на личността (правото на частна собственост, не- прикосновеността на жилището и т.н.). Това разбиране за понятието "дру-го противозаконно действие" по чл. 118 НК е залегнало в тълкувателно решение № 2 от 9.VII.1993 г. на Общото събрание на наказателните коле-гии на Върховния съд. Следователно поведението на пострадалия може да се разгледа като "друго противозаконно действие" по смисъла на чл. 118 НК.

По делото обаче не е изяснено дали противозаконното поведение на пострадалия е предизвикало "силно раздразнение" у подсъдимия И. Това обстоятелство има съществено значение за правилното решаване на дело-то, защото може да доведе до друга правна квалификация на поведението на подсъдимия (по чл. 118 НК). Както органите на предварителното про-изводство, така и първоинстанционният съд не са проявили нужната ак-тивност, за да съберат служебно всички доказателства, които са необхо-дими за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Поради това присъдата следва да се отмени в наказателната и гражданската част и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на предварителното разследване за изясняване на посоченото обстоятелство. в) КОГАТО ДЕЕЦЪТ САМ Е ПРОВОКИРАЛ НАСИЛИЕТО СРЕЩУ СЕБЕ СИ, ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА ПРЕТЕНДИРА, ЧЕ Е ИЗВЪРШИЛ УБИЙСТВОТО "В СЪСТОЯНИЕ НА СИЛНО РАЗДРАЗНЕНИЕ, ПРЕДИЗВИКАНО ОТ ПОСТРАДАЛИЯ С НАСИ-ЛИЕ" И ДА ПОЛЗВА СМЕКЧЕНАТА ОТГОВОРНОСТ ПО ЧЛ. 118 НК. Чл. 118 НК

РЕШЕНИЕ № 405 ОТ 12.10.1993 г. ПО Н. Д. № 198/1993 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически положения. На 2.V.1991 г. в гр. Р. подсъдимият умишлено е умъртвил К. И. К. Основното възражение на подсъдимия е, че е извършил убийството в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие. Това възра-жение е обсъдено от първоинстанционния съд и правилно е отхвърлено (л. 50 от мотивите). От събраните доказателства по делото се установява, че подсъдимият първи е упражнил насилие по отношение на пострадалия К. А безспорно е, че когато деецът е провокирал насилието срещу себе си, той не може да претендира, че е извършил убийството "в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие" и да ползва смекчената отговорност по чл. 118 НК. Освен това заключението на съ-дебно-психиатричната експертиза е, че "по време и по отношение на инк-

167

риминираното деяние подсъдимият Д. е бил в ясно съзнание без белези на психично детерминирано поведение". Поради това възражението на под-съдимия Д. е неоснователно.

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Д. по чл. 115 от НК. д) Причиняване на смърт по непредпазливост вследствие на умишлена

телесна повреда – чл. 124 НК

Съдебна практика а) ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 124 НК СЕ ХАРАКТЕРИЗИРА СЪС СЛЕДНИТЕ ОСОБЕНОСТИ: А) ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЯНИЕ ОБЕКТИВНО Е НАСОЧЕНО КЪМ ПРИЧИНЯВАНЕ НА ТЕЛЕСНА ПОВРЕДА, ТО ПОРАЖДА ДВА РЕЗУЛТА-ТА – ПО-БЛИЗЪК, НЕПОСРЕДСТВЕН (ТЕЛЕСНАТА ПОВРЕДА) И ПО-ДАЛЕЧЕН РЕЗУЛТАТ (СМЪРТТА); Б) ПРИЧИННАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ИЗПЪЛНИТЕЛНО-ТО ДЕЯНИЕ И СМЪРТНИЯ РЕЗУЛТАТ Е КОСВЕНА, ОПОСРЕДСТВАНА ОТ МЕЖДИННО СЪСТОЯНИЕ НА ПОСТРАДАЛИЯ (ТЕЛЕСНАТА ПОВРЕДА); В) СУБЕКТИВНАТА СТРАНА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 124 НК ОБХВАЩА ДВЕ ФОРМИ НА ВИНАТА – УМИСЪЛ КЪМ ПО-БЛИЗКИЯ И ПО-ЛЕК РЕЗУЛТАТ (ТЕЛЕСНАТА ПОВРЕДА) И НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ КЪМ ПО-ОТДАЛЕЧЕНИЯ И ПО-ТЕЖЪК РЕЗУЛТАТ (СМЪРТТА). Чл. 124 НК

РЕШЕНИЕ № 40 ОТ 07.03.1996 г. ПО Н. Д. № 323/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обс-тоятелства: На 26.9.93 г. в с. М. подсъдимият С. умишлено е умъртвил майка си – 88-годишната С. Я. С. Подсъдимият прави довод за необосно-ваност на присъдата като твърди: а) първо, че извършеното от него не със-тавлява убийство, а умишлена телесна повреда, от която по непредпазли-вост е последвала смъртта на пострадалата, и б) второ, че той е действал в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата с тежки обиди и клевети.

И двете възражения са обсъдени от първоинстанционния съд и правил-но отхвърлени като неоснователни (л. 37 – гърба от мотивите).

Разликата между умишленото убийство (чл. 315 НК) и умишлената те-лесна повреда, от която по непредпазливост е последвала смъртта на пос-традалия (чл. 124 НК), се състои в различното психическо отношение на

168

дееца към смъртния резултат. В първия случай деецът проявява умисъл, а във втория случай – непредпазливост по отношение на смъртния резултат. Субективната страна на поведението обаче е само отражение на обектив-ната страна в съзнанието на дееца. Следователно съществува и обективна разлика между поведението в двете хипотези – между деянието, с което умишлено се причинява смърт (чл. 115 НК), и деянието, с което по не- предпазливост се причинява смърт вследствие на умишлена телесна пов-реда (чл. 124 НК). Двете деяния се различават по своята обективна харак-теристика.

За да се установи какво е било психическото отношение на дееца към причинения от него смъртен резултат, трябва да се изследва обективната страна на поведението му: характерът, насоката и силата на извършеното действие; способът на извършването му; средствата, използвани за засяга-не на пострадалия; органите на човешкото тяло, които са засегнати; при-чинените непосредствени наранявания и др. В зависимост от всичко това ще се прецени дали смъртта е причинена умишлено, или по непредпазли-вост.

Престъплението, визирано в чл. 124 НК, се отличава със следните осо-бености: а) Изпълнителното деяние обективно е насочено към причинява-не на телесна повреда. То поражда два резултата – по-близък, непосредст-вен (телесната повреда) и по-далечен (смъртта); б) Причинната връзка между изпълнителното деяние и смъртния резултат е косвена, опосредст-вана от едно междинно състояние на пострадалия (телесната повреда); в) Субективната страна на престъплението по чл. 124 НК обхваща две форми на вината – умисъл към по-близкия и по-лек резултат (телесната повреда) и непредпазливост към по-отдалечения и по-тежък резултат (смъртта). По силата на общата разпоредба на чл. 11, ал. 5 НК субектът на поведението по чл. 124 НК отговаря за причинения (макар и по непред-пазливост) по-тежък престъпен резултат. С други думи, субектът отговаря за убийство, а не за телесна повреда. Поради това и систематичното място на разпоредбата на чл. 124 НК е в раздел "Убийства" на главата "Престъп-ления против личността" на Особената част на НК.

В разглеждания случай е безспорно установено, че подсъдимият С. е нанесъл два удара с малка брадва върху главата на пострадалата, като ѝ причинил: тежка открита черепно-мозъчна травма – счупване на черепа в ляво, разкъсване на твърдата мозъчна обвивка, контузия с разкъсване и размачкване на мозъка в ляво, челно, което е довело до отток на мозъка и мозъчния ствол и в резултат от това е настъпила смъртта (вж. заключени-ето на съдебно-медицинската експертиза – л. 36 от предварителното след-ствие). Тези обективни особености на поведението на подсъдимия (който нанесъл силни удари с брадва върху главата на възрастна и неспособна да се защити жена) обективират умисъла му да причини смъртта (а не телес-на повреда) на пострадалата. Поради това правилно първоинстанционният

169

съд е приел, че извършеното съставлява умишлено убийство, а не умиш-лена телесна повреда, от която по непредпазливост е последвала смъртта на пострадалата.

Що се отнася до второто възражение (че подсъдимият бил в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата), то също е неосно-вателно. Първоинстанционният съд е изтъкнал убедителни съображения в тази насока. Действително упреците, отправени от 88-годишната майка към сина ѝ по повод на семейния му живот не могат да се квалифицират като тежки обиди и клевети, от които са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. Поради то-ва искането да се квалифицира убийството по чл. 118 НК следва да се ос-тави без уважение.

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия С. като умишлено убийство на майка по чл. 116, т. 3 НК. б) РАЗЛИЧИЕТО МЕЖДУ УМИШЛЕНО УБИЙСТВО ПО ЧЛ. 115 И УМИШЛЕНА-ТА ТЕЛЕСНА ПОВРЕДА, ВСЛЕДСТВИЕ НА КОЯТО ПО НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ Е ПРИЧИНЕНА СМЪРТ ПО ЧЛ. 124 ОТ НК, Е НЕ САМО В ПСИХИЧЕСКОТО ОТ-НОШЕНИЕ (УМИСЪЛ ИЛИ НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ) НА ДЕЕЦА КЪМ СМЪРТНИЯ РЕЗУЛТАТ, НО И В ОБЕКТИВНИТЕ ДЕЙСТВИЯ, ЧРЕЗ КОИТО СЕ ПРИЧИНЯВА ТОЗИ РЕЗУЛТАТ. Чл. 124, ал. 1 НК

РЕШЕНИЕ № 621 ОТ 23.08.1991 г. ПО Н. Д. № 456/1991 г., Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства са направени обосновани изво-ди, като са приети за установени следните фактически положения: на 25-26.Х.1993 г. в гр. К, С. обл. подсъдимият Г. умишлено умъртвил съпругата си Ф. М., намираща се в безпомощно състояние, като убийството е из-вършено по особено мъчителен начин за убитата и с особена жестокост.

Подсъдимият прави довод за необоснованост на присъдата, като твър-ди, че извършеното не е убийство, а умишлена телесна повреда, вследст-вие на която по непредпазливост е причинена смърт. Това възражение е обсъдено от втората инстанция (л. 18 от мотивите на решението) и с осно-вание е отхвърлено. Разликата между умишленото убийство по чл. 115 НК и умишлената телесна повреда, вследствие от която по непредпазливост е причинена смъртта по чл. 124 НК, е субективната страна в психическото отношение (умисъл или непредпазливост) на дееца към смъртния резул-тат. Но психическото отношение на дееца се проявява – обективира на-вън, в поведението му. Затова за намеренията съдим по действията. Уми-

170

сълът на виновния се извлича от поведението, в което се е обективирал, а не от голословните му декларации след извършване на престъплението. Следователно различието между умишленото убийство (чл. 115 НК) и умишлената телесна повреда, вследствие от която по непредпазливост е причинена смъртта (чл. 124 НК), е не само в психическото отношение към смъртния резултат, но и в обективните действия, чрез които се причинява този резултат.

Престъплението по чл. 124 НК се отличава със следните особености: а) изпълнителното деяние по своя характер обективно е насочено към при-чиняване на телесна повреда. (Безспорно съществува разлика в обектив-ната характеристика на деянията, които причиняват телесна повреда, и деянията, които причиняват смърт.) Това деяние в случая е породило два резултата – по-близък (телесната повреда) и по-отдалечен (смъртта); б) причинната връзка между изпълнителното деяние и смъртния резултат е по-далечно, косвено, опосредствано от едно междинно състояние (те-лесната повреда); в) субективната страна на престъплението по чл. 124 НК се характеризира с две форми на вината – умисъл към по-близкия резултат (телесната повреда) и непредпазливост към по-отдалечения резултат (смъртта).

За да се установи какво е било психическото отношение на дееца към смъртния резултат, а оттам и какво престъпление е извършено – по чл. 115 или по чл. 124 НК, е нужно да се изследва обективната страна на поведе-нието: характерът, насоката и силата на престъпното деяние, способът на извършването му, използваните средства, областите на човешкото тяло, които са засегнати, причинените леки наранявания и т.н.

В разглеждания случай подсъдимият Г. е нанесъл множество силни удари с юмруци и ритници в главата (в т.ч. и удрянето ѝ в стената) и дру-ги жизненоважни органи на пострадалата, като ѝ причинил счупване на черепа в основата му, контузии на мозъка, кръвоизливи над и под твърда-та мозъчна обвивка, кръвонасядания на белите дробове, кръвонасядания в мускулатурата и подкожието на поясната и кръстцовата област, счупвани-ята на лявата ключица, кръвонасядания на дясната подбедрица, на устни-те, на меките черепни покривки, по лицето, кръв от дясното ухо и др. Тези обективни данни за поведението на подсъдимия дават основание да се заключи, че той е съзнавал неизбежното настъпване на смъртта и е желаел (или най-малко) допускал смъртния резултат. Поради това е обоснован изводът, че извършеното съставлява умишлено убийство, а не умишлена телесна повреда, вследствие от което по непредпазливост е причинена смъртта на пострадалата. 24.2. Изнасилване (чл. 152 НК). Изнасилването е най-тежкото престъпление

срещу половата неприкосновеност на жената. То представлява съвкупление с лице от женски пол, което е извършено принудително, против волята на пост-

171

радалата. Законът предвижда три основни състава на изнасилване: съвкупление с лице от женски пол а) което е лишено от възможност за самоотбрана, и то без негово съгласие; б) чрез принуда със сила или заплашване; в) чрез привеждане в безпомощно състояние.

Най-разпространеният случай на изнасилване е съвкупление с жена посредс-твом принуда (сила или заплашване) – чл. 152, ал. 1, т. 2 НК. Това е сложно престъпление при което изпълнителното деяние обхваща две други деяния – принуда и съвкупление. Престъплението е умишлено – деецът трябва да съзна-ва, че използва принуда, за да се съвкупи с пострадалата. Когато деецът е за-почнал принудата, но поради някакви причини съвкуплението не е осъществе-но, налице е опит за изнасилване. Съизвършител в изнасилването е лицето, кое-то участва и в едната само част на сложното изпълнително деяние – в принудата или съвкуплението. В зависимост от тежестта на случая изнасилването се на-казва с лишаване от свобода от две до двадесет години.

24.3. Обида (чл. 146 НК). Обидата е казване или извършване на нещо унизи-телно за честта на другиго в негово присъствие. Обект на това престъпление е вътрешната субективна страна на честта – т.е. личното чувство на пострадалия за чест. Изпълнителното деяние на обидата се осъществява с думи или дейст-вия. Обикновено обидата се изразява в казване на нещо унизително за другиго, в отрицателна оценка с обидно съдържание (например "подлец", "мошеник", ругатни и др.). Обидата трябва да е извършена в присъствието на засегнатия. Това "присъствие" се разбира по-широко – в смисъл да съществува информаци-онен канал, по който обидните думи или действия да стигнат до пострадалия. Възможно е например лицето да бъде обидено по телефона, с писмо, посредст-вом съобщаване от друго лице и т.н. Пострадалият трябва да е способен да въз-приеме обидата. Поради това не може да бъде обидено малолетно или невменя-емо лице. Обидата е довършена с възприемането на обидните думи или дейст-вия от пострадалия. От субективна страна обидата може да се извърши както с пряк, така и с евентуален умисъл.

24.4. Клевета (чл. 147 НК). Клеветата е разгласяване на неистински позорни обстоятелства за другиго или приписване другиму на престъпление, каквото той не е извършил. Обект на клеветата е външната обективна страна на честта на пострадалия – т.е. доброто му име в обществото, оценката на другите за него. Изпълнителното деяние на клеветата може да се изрази в две форми – припис-ване другиму на позорно обстоятелство или на престъпление. Това твърдение трябва да е неистинно, невярно. Докато обидата е една отрицателна оценка, то клеветата е твърдение за конкретен факт, при това позорен (например, че ли-цето е откраднало дадена вещ или че е извършило неморална проява и др.). Присъствието на пострадалия не е необходимо. Клеветата е довършена с разг-ласяването, т.е. с довеждането да знанието на трето лице, на позорното неис-тинско обстоятелство. Умисълът на дееца може да бъде пряк и евентуален.

172

25. Престъпления против собствеността

25.1. Кражба (чл. 194 и следв. от НК). Кражбата е отнемане на чужда дви-жима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противо-законно да се присвои. а) Обект на престъплението кражба е собствеността. Предмет на кражбата

е чужда движима вещ, която се намира във владението на другиго, т.е. във фактическата власт на друго лице. Владелецът не е длъжен постоянно да пази и наблюдава вещта. Изпълнителното деяние на кражбата е отнемане на вещта. Отнемането включ-

ва два момента: а) крадецът прекъсва чуждото владение върху вещта и б) устано-вява свое владение върху тази вещ. Кражбата е довършена, щом деецът е устано-вил своя фактическа власт върху вещта. Отнемането се извършва противозаконно, без съгласието на лицето, което владее вещта – предмет на престъплението.

От субективна страна крадецът действа с пряк умисъл и освен това има на-мерение противозаконно да присвои вещта, т.е. да я ползва и да се разпорежда с нея като със своя собствена.

Съдебна практика

ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЯНИЕ НА КРАЖБАТА Е ОТНЕМАНЕ НА ВЕЩТА. ОТ-НЕМАНЕТО ОБХВАЩА ДВА АКТА: ПРЕКЪСВАНЕ НА ЧУЖДОТО ВЛАДЕНИЕ И УСТАНОВЯВАНЕ НА СВОЯ ФАКТИЧЕСКА ВЛАСТ ВЪРХУ ВЕЩТА ОТ СТРАНА НА ДЕЕЦА. ДЕЕЦЪТ УСТАНОВЯВА СВОЕ ВЛАДЕНИЕ ВЪРХУ ВЕЩ-ТА – ПРЕДМЕТ НА КРАЖБАТА, КОГАТО ПРИДОБИЕ ВЪЗМОЖНОСТ БЕЗПРЕ-ПЯТСТВЕНО ДА СЕ РАЗПОРЕЖДА С ВЕЩТА.

Чл. 194, ал. 1 НК

РЕШЕНИЕ № 174 ОТ 14.06.1996 г. ПО Н. Д. № 535/95 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства по делото: На 20.VI.94 в П. подсъдимият Д. бръкнал в през отворения прозо-рец на микробус и взел чантичката на собственика на автомобила К. с па-ри и документи на обща стойност 11 085 лв., след което започнал да се отдалечава. Тези негови действия били забелязани от полицая С., който се затичал да го стигне. Когато наближил на 3 – 4 метра до подсъдимия, по-лицаят извикал: "Стой, полиция". Подсъдимият се обърнал и хвърлил чан-тичката в ръцете на полицая. В този момент пристигнал и собственика на чантичката – свидетелят К.

Това поведение на подсъдимия първоинстационният съд е оценил като довършено престъпление – кражба по чл. 194 НК, ал. 1 от НК. Тази юри-

173

дическа квалификация е неправилна. Както е известно, изпълнителното деяние на кражбата е отнемане на вещта. Отнемането обхваща два акта: прекъсване на чуждото владение и установяване на своя фактическа власт върху вещта от страна на дееца. В разглеждания случай подсъдимият Д. е прекъснал владението на собственика върху чантата, но още не е успял да установи свое владение върху тази вещ. Деецът установява свое владение върху вещта – предмет на кражбата, когато придобие възможност безпре-пятствено да се разпорежда с вещта. Едва в този момент той довършва из-пълнителното деяние, а заедно с това и цялото престъпление кражба. Сле-дователно деянието на подсъдимия Д. съставлява опит към кражба по чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК.

Тъй като фактическите положения са правилно установени и делото е изяснено напълно от фактическа страна, то съгласно чл. 355, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) следва да се изменят присъдата и решението, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Недовършеното престъпление поначало разкрива по-ниска степен на обществена опасност от довърше-ното престъпление; освен това чл. 48, б. "а" НК дава възможност при опит да се приложи смекченият режим на наказателна отговорност по чл. 55 НК. б) Наказателният кодекс предвижда богата система от квалифицирани (по-

тежко и по-леко наказуеми) състави на кражба. По-тежко се наказва кражбата, ако е извършена във време на обществено бедствие; ако откраднатата вещ не е под постоянен надзор; ако е извършена чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот; ако е използвано моторно превозно средство, техническо средство или специален начин; ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително; ако е извършена от длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение; ако е извършена повторно, в немаловажни случаи; ако предмет на кражбата са взривни вещества или огнестрелни оръжия; ако е в големи размери; ако представлява опасен ре-цидив и др. (чл. 195 НК – чл. 196а НК).

Съдебна практика КЛЮЧОВЕТЕ СА ТЕХНИЧЕСКО СРЕДСТВО ПО СМИСЪЛА НА ЗАКОНА, НЕ-ЗАВИСИМО ДАЛИ СА ОБИКНОВЕНИ, ИЛИ СЕКРЕТНИ, ПОДПРАВЕНИ ИЛИ ОРИГИНАЛНИ, ОТКРАДНАТИ, НАМЕРЕНИ, ВРЕМЕННО ПОЛЗВАНИ, ПРЕДНАЗ-НАЧЕНИ ИЛИ НЕПРЕДНАЗНАЧЕНИ ЗА ОТКЛЮЧВАНЕ НА ПОМЕЩЕНИЕТО. Чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 НК

РЕШЕНИЕ № 327 ОТ 26.08.1996 г. ПО Н. Д. № 141/1996 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

174

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства. На 6.I.1993 в Ш. подсъдимият М. чрез използване на техническо средство – ключ, отнел чужди движими вещи на обща стойност 8460 лв. от владение-то на С. П. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги прис-вои, като до приключване на съдебното следствие в първата инстанция откраднатите вещи са били върнати на собственика.

Правната оценка на установените по делото обстоятелства е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия М. като престъпление по чл. 255, т. 2 (отм.) вр. чл. 195, ал. 1, т. 4 НК, вр. чл. 63, ал. 1, т. 4 НК. Възражението, че ключът, използван за извършване на кражбата, не бил техническо средство по смисъла на чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 от НК, е неоснователно. Съгласно т. II.11. на Постановление № 6 от 1971 на Пленума на ВС (изм. с Пост. 7-87-Пл. ВС) ключовете са техни-ческо средство по смисъла на закона, независимо дали са обикновени, или секретни, подправени или оригинални, откраднати, намерени, временно ползвани, предназначени или непредназначени за отключване на помеще-нието (Сб. 1953 – 1990, с. 205). Разграничението, което провежда защита-та на подсъдимия, между подправен ключ, ключ, непредназначен за по-мещението, откраднат ключ и т.н., почива върху разбиране на Върховния съд, което е изоставено – отменено с Пост. 7-87-Пл. ВС.

При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допус-нати съществени нарушения на процесуалния закон.

Становището на прокурора, че участието на защитник било задължи-телно, е неоснователно. Съгласно чл. 386, ал. 1 НПК (отм.), когато обви-нението е повдигнато срещу пълнолетен за престъпление, извършено от него като непълнолетен, делото се разглежда по общия ред. Настоящият случай е точно такъв. Подсъдимият е роден на 18.X.1975 г., а е привлечен ка-то обвиняем на 7.XI.1994 г. Следователно участието на защитник в този на-казателен процес не е задължително.

Възражението на защитата, че след като не е посочено в диспозитивите на обвинителния акт и присъдата използваното техническо средство и ка-то не са изброени в диспозитива една по една откраднатите вещи, е било допуснато съществено нарушение на процесуалния закон неоснователно. Първо, всички тези обстоятелства са ясно посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и мотивите на присъдата. Второ, спорно е дали съдът е длъжен да изброи една по една всички откраднати вещи в диспо-зитива на присъдата. Трето, дори и да се приеме, че това е процесуално нарушение, то не е съществено, защото не е довело до пороци на присъда-та по чл. 328, т. 1, 3, 4 и 5 НПК (отм.) или до ограничаване процесуалните права на страните.

175

25.2. Грабеж (чл. 198 НК). Грабежът е отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго с намерение противозаконно да се присвои, като за това е употребена сила или заплашване. а) Грабежът е типично съставно престъпление. Изпълнителното деяние на

грабежа се състои от две други деяния, всяко от които е също престъпление – принуда и кражба. Принудата може да се изрази в две форми: физическо наси-лие или психическо заплашване. Принудата тук е средство за отнемане на вещ-та. Грабежът е завършен с факта на отнемането.

Грабежът е умишлено престъпление. Деецът трябва да съзнава не само обективните елементи на престъплението (принудата и отнемането), но и връз-ката между тях – това че принудата улеснява последващото отнемане на вещта.

Законът третира като грабеж и всяка кражба, при която завареният на място-то на престъплението е употребил сила или заплашване, за да запази владението върху вещта (чл. 198, ал. 3 НК).

Съдебна практика ЗА ДА Е НАЛИЦЕ ГРАБЕЖ, ТРЯБВА ДЕЕЦЪТ, КОГАТО УПРАЖНЯВА ПРИ-НУДАТА, ДА СЪЗНАВА, ЧЕ ПОСРЕДСТВОМ НЕЯ УЛЕСНЯВА ПОСЛЕДВАЩО-ТО ОТНЕМАНЕ НА ЧУЖДАТА ВЕЩ. НАМЕСАТА НА ПРИВХОДЯЩИ ФАКТОРИ НЕ ПРЕКЪСВА ПРИЧИННАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ПОВЕДЕНИЕТО НА ПОДСЪДИМИЯ И НАСТЪПИЛИЯ ПРЕС-ТЪПЕН РЕЗУЛТАТ. Чл. 198, ал. 1 НК Чл. 9, ал. 1 НК

РЕШЕНИЕ № 479 ОТ 14.09.1993 г. ПО Н. Д. № 200/1993 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Върховният съд, за да се произнесе, взе предвид: Първоинстанционният съд е събрал доказателствения материал, който

е необходим за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелст-вата по делото. Защитата прави възражение, че присъдата е постановена при непълнота на доказателствата, защото не била назначена съдебно-медицинска експертиза, "която да установи дали пострадалата би загубила зрението си с лявото око, ако а) е била оперирана своевременно, и б) ако медикаментозното лечение е продължило и след изписването ѝ от болни-цата". Това възражение е неоснователно. Съдът не е длъжен да изследва как биха повлияли върху развитието на причинния процес някакви несъ-ществуващи обстоятелства (напр. продължаването на медикаментозно ле-чение). Ясно е също, че намесата на привходящи фактори не прекъсва причинната връзка между поведението на подсъдимия и престъпния ре-

176

зултат. Още по-малко посочените от защитата привходящи фактори (изра-зяващи се в бездействие) могат да имат значение за вината и правната квалификация на поведението на подсъдимия.

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически положения: 1. На 21.VII.1989 г. в с. Б., Х. област подсъдимият Х. се съвкупил с А. Е. А., като я принудил към това със сила и заплашване, и от изнасилването е причи-нена тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянна слепота на лявото око; 2. На 22.VII.1989 г. в с. Б., Х. област подсъдимият Х. отнел 57,03 лева от владението на А. Е. А. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил затова сила и заплашване, и грабежът е придружен с тежка те-лесна повреда, изразяваща се в постоянна слепота на лявото око. Няма спор, че принудата (която се е изразила в ослепяването на пострадалата) обективно е улеснила отнемането на парите. Въпросът е дали този факт е бил отразен в съзнанието на дееца: дали когато е упражнявал насилието, подсъдимият е съзнавал, че чрез него улеснява последващото отнемане на чуждото имущество? Този въпрос е бил обсъден от първоинстанционния съд и е получил правилен отговор (л. 37-38 от мотивите). Правилно е при-ето, че когато е упражнявал принудата, подсъдимият имал намерение да извърши както изнасилване, така и грабеж. С основание първоинстанци-онният съд е дал вяра на пострадалата А., чиито показания са логични, вътрешно безпротиворечиви и кореспондират с останалите данни по дело-то. Поради това изводът на съда, че се касае за грабеж (а не за кражба) е обоснован.

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Х. като престъпления по чл. 152, ал. 4 пр. 1, във връзка с чл. 152, ал. 3, т. 4 (се-гашна т. 5 – ДВ, бр. 92 от 2002 г.), във връзка с ал. 1, т. 2 от НК и по чл. 256, ал. 2 (отменена – ДВ, бр. 10 от 1993 г.) във връзка с чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 1 и т. 4 от НК. б) Квалифицирани случаи на грабеж. Грабежът се наказва по-тежко, ако е

в големи размери; ако е извършен от две или повече лица, сговорили се предва-рително да вършат кражби или грабежи; ако е придружен с тежка или средна телесна повреда; ако представлява опасен рецидив; ако е извършен от лице, което действа по поръчение на организирана престъпна група; ако е придружен с тежка или средна телесна повреда, от която е последвала смърт; ако е прид-ружен с убийство или опит за убийство; ако е в особено големи размери или деецът е бил въоръжен (чл. 199 НК).

177

Съдебна практика СЪСТАВЪТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ГРАБЕЖ ПО ЧЛ. 199, АЛ. 2, Т. 1 НК ОБХ-ВАЩА: 1) ПЪРВО, УМИШЛЕНА ТЕЛЕСНА ПОВРЕДА, ОТ КОЯТО ПО НЕПРЕД-ПАЗЛИВОСТ Е ПОСЛЕДВАЛА СМЪРТТА НА ПОСТРАДАЛИЯ (А НЕ УМИШ-ЛЕНО УБИЙСТВО) И 2) ВТОРО, КРАЖБА. СЪДЪТ МОЖЕ ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА ПРИСЪДАТА ДА ОПРАВДАЕ ПОДСЪ-ДИМИЯ ПО ПЪРВОНАЧАЛНОТО ОБВИНЕНИЕ И ДА ПРИЛОЖИ ЗАКОН ЗА СЪ-ЩОТО, ЕДНАКВО ИЛИ ПО-ЛЕКО НАКАЗУЕМО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ САМО АКО НЕ СЕ ИЗМЕНЯ СЪЩЕСТВЕНО ОБСТОЯТЕЛСТВЕНАТА ЧАСТ НА ОБВИНЕНИЕТО. Чл. 199, ал. 2, т. 1 НК Чл. 285, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) Вж. чл. 287 НПК

РЕШЕНИЕ № 53 ОТ 29.03.1993 г. ПО Н. Д. № 913/1992 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Срещу подсъдимия Д. С. е било повдигнато обвинение за грабеж, придружен с тежка телесна повреда, от която по непредпазливост е пос-ледвала смъртта на пострадалия (чл. 256, ал. 2 (отм.), във вр. с чл. 199, ал. 2, т. 1 НК). С присъдата си Я. окръжен съд е оправдал подсъдимия Д. С. по обвинението в грабеж и го е признал за виновен в извършването на съв-купност от две престъпления – умишлено убийство по чл. 116 НК и краж-ба. Съдът е приел, че няма съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, а се касае само за правилно прилагане на материал-ния закон към същите обстоятелства. Поради това Я. окръжен съд е смет-нал, че има право да промени квалификацията на престъпното поведение при постановяване на присъдата, без предварително да измени обвинени-ето по реда на чл. 285 НПК.

Становището на Я. окръжен съд почива върху неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 199, ал. 2, т. 1 НК относно квалифицирания грабеж. Поначало съставното престъпление грабеж поглъща двете престъпления – принуда (телесна повреда, убийство) и кражба. Престъпният състав на грабежа по чл. 199, ал. 2, т. 1 НК обаче включва умишлена телесна повре-да, от която по непредпазливост е последвала смъртта на пострадалия (а не умишлено убийство). Случаят, когато принудата е прераснала в умишлено убийство, е предвиден в чл. 199, ал. 2, т. 2 НК. Между умишле-ното и непредпазливото причиняване на смърт има съществено различие. То се състои в субективната страна, в психическото отношение на дееца към смъртния резултат, което в единия случай е умисъл, а в другия – не- предпазливост.

От разпоредбата на чл. 285, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) по аргумент за про-тивното следва, че съдът при постановяване на присъдата може да оправ-

178

дае подсъдимия по първоначалното обвинение и да приложи закон за съ-щото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, само ако не се изменя съществено обстоятелствената част на обвинението.

В разглеждания случай Я. окръжен съд е приел с присъдата, че смъртта на пострадалия Й. Т. е причинена умишлено (а не по непредпазливост, както е първоначалното обвинение). С това съдът е променил не само правната квалификация на престъпното поведение, но е внесъл съществе-но изменение и в обстоятелствената част на обвинението. Съдът е приел още, че пострадалият от убийството се намирал в безпомощно състояние. Това съставлява второ съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, защото "безпомощното състояние" е елемент на състава на убийството по чл. 116, т. 5 НК, т.е. има значение за квалификацията на престъплението.

Въпреки същественото изменение на обстоятелствената част на обви-нението Я. окръжен съд е оправдал подсъдимия Д. С. по първоначалното обвинение по чл. 256, ал. 2, във вр. с чл. 199, ал. 2, т. 1 НК и е приложил закон за еднакво наказуемо престъпление – разпоредбата на чл. 116, т. 5 НК. С това съдът е нарушил изискването на чл. 285 НПК (отм.) да предяви измененото обвинение на подсъдимия. Нарушението на процесуалните правила е съществено, защото е довело до ограничаване правото на под-съдимия на защита. Поради това присъдата следва да се отмени на осно-вание чл. 328, т. 2, във вр. с чл. 330, ал. 1, предл. 2 НПК (отм.) и делото да се върне за ново разглеждане от стадия на предварителното производство.

При повторното разследване трябва да се изясни субективното отношение на дееца към причинения смъртен резултат. Ако се установи, че подсъдимият Д. С., когато е нанасял силни удари с табуретката върху главата на безпо-мощния Й. Т., е искал или допускал смъртта му, то новото обвинение (за умишлено убийство) следва да се предяви на Д. С. – чл. 212 НПК (отм.).

Подсъдимият А. А. не е обжалвал присъдата, но е прието, че действал в съучастие с подсъдимия Д. С. Поради това и на основание чл. 313, ал. 2 НПК (отм.) присъдата следва да се отмени и по отношение на подсъдимия А.А. Това не нарушава забраната за влошаване на положението му, защо-то отмяната на присъдата е в негова полза. Връщането на делото за ново разглеждане от стадия на предварителното разследване ще даде възмож-ност на подсъдимия А. А. да се защити срещу новото обвинение за умиш-лено убийство. Както се изтъква в Постановление № 1 от 1981 г., т. 3 на Пленума на ВС, втората инстанция може да отмени или измени присъда-та, когато има основание затова, и по отношение на подсъдимите, които не са я обжалвали при условие, че това е в тяхна полза.

Присъдата следва да се отмени и в гражданскоосъдителната част, тъй като с отмяната на наказателната част на присъдата за престъплението убийство се засягат положения, които обосновават гражданската отговор-ност на подсъдимите Д. С. и А. А.

179

25.3. Обсебване (чл. 206 НК). Обсебването е противозаконно присвояване на чужда движима вещ, която деецът владее или пази. Вещта, предмет на обсебва-нето, се намира правомерно във владение на дееца. Той я владее на правно ос-нование. Изпълнителното деяние на обсебването е присвояване на вещта. То се изразява в разпореждане с вещта като със своя собствена или в отказ да се върне вещта. С други думи, деецът поначало владее вещта за другиго на ня-какво правно основание. В даден момент той променя отношението си към вещта и започва да я третира като своя собствена, и външно манифестира това. Разпореждането може да се извърши с фактически или с правни действия (нап-ример деецът е консумирал вещите, които са му били дадени да ги пази, или пък ги е продал на трето лице).

Съдебна практика ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЯНИЕ НА ОБСЕБВАНЕТО МОЖЕ ДА СЕ ИЗРАЗИ КАК-ТО В РАЗПОРЕЖДАНЕ С ВЕЩТА, ТАКА И В ОТКАЗ ТЯ ДА СЕ ВЪРНЕ. Чл. 206, ал. 1 НК

РЕШЕНИЕ № 608 ОТ 12.07.1991 г. ПО Н. Д. № 445/1991 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Изводите на съда относно основните фактически положения са обосно-вани. Явно необоснован обаче е изводът, че инкриминираните вещи били поверени на К. К. в качеството му на длъжностно лице. Този извод не се подкрепя от никакви доказателства по делото. Обратното – събраните до-казателства сочат, че К. К. е получил прахосмукачката, за да почисти по повод предстояща проверка от инспекцията по охрана на труда (обясне-нията на подсъдимия на стр. 34); а отвертките и якето са му поверени, за да изпълнява задълженията си по разглобяване, ремонтиране, регулиране и т.н. на машините и апаратите в качеството на електротехник (което е основната му трудова функция). Като се приеме фактическото положение, че инкриминираните вещи не са връчени на подсъдимия в качеството му на длъжностно лице, не се влошава положението му. Освен това не се на-лага връщане на делото за ново разглеждане. Следователно налице са предпоставките на чл. 335, ал. 4 НПК (отм.).

При новоприетото фактическо положение следва да се измени и прав-ната квалификация на поведението на подсъдимия К. Безспорно е устано-вено, че подсъдимият е длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "б", предл. първо НК, тъй като със заповед № 130 от 1.11.1988 г. му е възло-жена допълнителна трудова функция на енергетик в завода (което състав-лява ръководна работа по смисъла на цитираната разпоредба на НК – вж. длъжностната характеристика на енергетика на завода на стр. 17 от следс-твеното дело). Инкриминираните вещи обаче не са му поверени в качест-

180

вото на длъжностно лице. Тогава престъпното му поведение се изразява в следното: след като правомерно е владеел посочените държавни вещи, подсъдимият започнал в един момент да ги третира като свои собствени. Изпълнителното деяние на обсебването може да се изрази както в разпо-реждане с вещта, така и в отказ да се върне вещта. В разглеждания случай е налице втората хипотеза. След напускане на завода подсъдимият е бил три пъти поканен с писмо да върне вещите, но той ги е задържал в дома си. Намерението му да присвои вещите се манифестира и с това, че дал прахосмукачката на поправка през зимата на 1989 г. Едва след образуване на предварителното следствие К. върнал вещите на следователя (протокол на доброволно предаване от 18.07.1990 г. л. 31).

Това поведение на подсъдимия К. следва да се квалифицира като об-себване на държавно имущество по чл. 206, ал. 6, т. 2, вр. ал. 3, предл. второ НК. 25.4. Длъжностното присвояване (чл. 201 – чл. 205 НК) може условно да се

разглежда като специален случай на обсебване с две особености: а) субект на престъплението е длъжностно лице и б) вещта или парите, предмет на престъп-лението, са връчени на длъжностното лице в това му качество или поверени са му да ги пази или управлява. Изпълнителното деяние е разпореждане с повере-ните ценности, като със свои собствени.

25.5. Измамата (чл. 209 НК) е възбуждане или поддържане на заблуждение у другиго с цел да се набави имотна облага, като с това се причинява имотна вреда на измамения или на друго лице. Обективната страна на измамата протича през три стадия: а) деецът заб-

луждава другиго с користна цел; б) вследствие на това заблуденото лице се раз-порежда с имущество,т.е. извършва акт на имуществено разпореждане ; в) в крайна сметка настъпва имотна вреда за измамения или за трето лице. Изпълни-телното деяние е създаване на заблуждение или поддържане на заблуждение у другиго с цел да се мотивира той към имуществено разпореждане. Измамата е довършена с причиняването на имотна вреда. Ако деецът е извършил измам-ливи действия, но "заблуденият" не се е разпоредил с имущество или от разпо-реждането му не е настъпила имотна вреда, то налице е само опит към измама. Субективната страна на измамата включва освен умисъла и користна цел.

Съдебна практика ПРИ ИЗМАМАТА ДЕЕЦЪТ ЗАБЛУЖДАВА ПОСТРАДАЛИЯ, КОЙТО В РЕЗУЛ-ТАТ НА ТОВА СЕ РАЗПОРЕЖДА С ВЕЩТА И ТЯ НЕОСНОВАТЕЛНО ИЗЛИЗА ОТ НЕГОВИЯ ПАТРИМОНИУМ.

181

Чл. 209, ал. 1 НК

РЕШЕНИЕ № 48 ОТ 27.03.96 г. ПО Н. Д. № 7/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Що се отнася до множеството измами, извършени от подсъдимия, пра-ви се единственото възражение, че "става въпрос за деяние по чл. 346 НК, тъй като в никой от тези случаи подсъдимият не се е разпоредил с въп-росните автомобили и в по-голяма част от тези случаи те са били изоста-вени по лична инициатива на подсъдимия". В съдебната практика и тео-рия никога не е съществувал проблем да се разграничи измамата от отне-мането на превозно средство по чл. 346 НК. Разликата между двете прес-тъпления не се състои в това, дали деецът се е разпоредил, или не с пред-мета на престъплението (както твърди защитникът на подсъдимия). Раз-личието в обективната страна на двете престъпления е съвсем друго. При отнемането по чл. 346 НК деецът тайно отнема превозното средство с на-мерение да го ползва, а при измамата деецът заблуждава пострадалия, който в резултат от това се разпорежда с вещта и тя неоснователно излиза от неговия патримониум. Първоинстанционният съд е посочил за всеки от случаите в какво са се изразили измамливите действия, с които подсъдимият е въвел в заблуждение пострадалия (л. 5 от мотивите), и поради това съдът правилно е приел, че се касае за измама, а не за отнемане по чл. 346 НК.

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Съдът законосъобразно е квалифицирал поведението на подсъдимия Д. като престъпление по чл. 263, вр. чл. 262 (отменени), вр. чл. 210, т. 5 от НК. 25.6. Документна измама (чл. 212 НК)

Съдебна практика

ПРИ ДОКУМЕНТНАТА ИЗМАМА ДЕЕЦЪТ ИЗПОЛЗВА ДОКУМЕНТА КАТО СРЕДСТВО ЗА ЗАБЛУЖДАВАНЕ НА ПОСТРАДАЛИЯ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВА ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ НА ЧУЖДОТО ИМУЩЕСТВО. ПО-РОЧНИЯТ ДОКУМЕНТ СЪЗДАВА ПРИВИДНО ОСНОВАНИЕ, КАТО УДОСТО-ВЕРЯВА, ЧЕ ИЗВЪН НЕГО СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВО ОСНОВАНИЕ ДЕЕЦЪТ ДА ПОЛУЧИ ЧУЖДОТО ИМУЩЕСТВО. ТОЗИ ДОКУМЕНТ Е УДОСТОВЕРИТЕЛЕН. А ДОГОВОРЪТ ЗА НАЕМ НЕ ОТРАЗЯВА НИКАКВИ ФАКТИ ОТ ДЕЙСТВИТЕЛ-НОСТТА ОСВЕН ПЪРВИЧНИТЕ ИЗЯВЛЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ДА СЕ ЗАДЪЛ-ЖАТ ПО НЕГО.

Чл. 212 НК Чл. 209 НК

РЕШЕНИЕ № 139 ОТ 17.04.1996 г. ПО Н. Д. № 738/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

182

Въз основа на събраните доказателства съдът е направил обосновани изводи, като е приел за установени следните фактически обстоятелства: Подсъдимите Г. Г., А. Г., И. И. и Р. Г. решили да вземат под наем коф-ражни платна, които да продадат като свои на трето лице. За целта подсъ-димият Г. закупил от пазара в К. два лични паспорта – на Р. С. и Т. К., и залепил върху тях снимките на подсъдимите на Р. Г. и А. Г. След това всички подсъдими отишли с автомобили в К. и се договорили с длъжнос-тното лице в ТП ГСМ Е. В. да вземат под наем 1430 кофражни платна. Договорът бил сключен от Р. Г. и А. Г., които се легитимирали с препра-вените паспорти. Подсъдимите закарали платната с четири товарни авто-мобила във В. и с. С. и там ги продали. Стойността на платната е 214 500 лв.

Подсъдимите Г. Г. и А. Г. твърдят, че поведението им съставлявало до-кументна измама по чл. 212 НК, а не, както съдът е приел – измама по чл. 209 НК. Това възражение е неоснователно. При документната измама по чл. 212 НК деецът използва документа като средство за заблуждаване на лицето, че съществува правно основание да получи чуждото имущество. Порочният документ създава привидно основание, че този, който получа-ва имуществото, има право на това (Постановление № 8/1978 относно до-кументната измама).

Разглежданият случай обаче не е такъв. Преправените паспорти са пос-лужили на подсъдимите, за да заблудят длъжностното лице Е. В. относно са-моличността си (а не да създадат привидно основание за получаване на коф-ражните платна).

Що се отнася до договора за наем на платната, който подсъдимите А. Г. и Р. Г. сключили, той също не може да се квалифицира като порочния документ по чл. 212 НК. При документната измама порочният документ удостоверява, че съществува извън него някакво основание деецът да по-лучи чуждото имущество. Този документ е удостоверителен. А в случая договорът за наем не съдържа нищо друго освен изявлението на страните да се задължат по него. Той не отразява никакви факти от действител-ността освен първичните изявления на страните. Поради това поведението на подсъдимите не съставлява документна измама по чл. 212 НК.

Правната оценка на установените по делото факти е правилна. Поведе-нието на подсъдимите законосъобразно е квалифицирано като престъпле-ние по чл. 210, ал. 1, т. 2 и 5 НК. 25.7. Изнудването ( чл. 214 НК ) е принуждаване чрез сила или заплашване

на другиго да извърши, пропусне или претърпи нещо противно на волята му и в резултат на това се причинява имотна вреда нему или на трето лице. Обектив-ната страна на изнудването преминава през три етапа, също както при изма-мата: а) деецът принуждава другиго с користна цел; б) вследствие на това изну-деното лице извършва акт на имуществено разпореждане; и в) в крайна сметка настъпва имотна вреда за изнудения или за друго лице.

183

Разликата между измамата и изнудването е в начина на мотивиране на пост-радалия да извърши имуществено разпореждане, т.е. в изпълнителното деяние. При измамата деецът заблуждава, а при изнудването той принуждава.

Що се отнася до разликата между грабеж и изнудване, то при грабежа деецът сломява съпротивата на пострадалия и сам отнема вещта. Докато при изнудва-нето деецът чрез принуда мотивира пострадалия да се разпореди с имущест-вото, предмет на престъплението.

Съдебна практика ПРИ ГРАБЕЖА ДЕЕЦЪТ СЛОМЯВА СЪПРОТИВАТА НА ПОСТРАДАЛИЯ И САМ ОТНЕМА ВЕЩТА, ПРЕДМЕТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. А ПРИ ИЗНУДВА-НЕТО ДЕЕЦЪТ ЧРЕЗ СИЛА ИЛИ ЗАПЛАШВАНЕ МОТИВИРА ПОСТРАДАЛИЯ ДА ИЗВЪРШИ АКТ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ С ИМУЩЕСТВО И ТАКА МУ ПРИЧИ-НЯВА ИМОТНА ВРЕДА. Чл. 198 НК Чл. 214 НК

РЕШЕНИЕ № 500 ОТ 24.01.1996 г. ПО Н. Д. 420/1995 г., I Н. О., докладчик Н. Филчев

Възраженията на другите двама подсъдими (изтъкнати пред втората инстанция от защитниците им) се свеждат до това, че поведението им е следвало да се квалифицира не като грабеж, а като изнудване. Това въз-ражение е обсъдено също от първата инстанция и правилно отхвърлено като неоснователно. Както е известно, при грабежа деецът упражнява принуда върху пострадалия, сломява съпротивата му и сам отнема вещта, предмет на престъплението. А при изнудването деецът чрез сила или зап-лашване мотивира пострадалия да извърши акт на разпореждане с иму-щество и с това му причинява имотна вреда. Изнуденият проявява собст-вена воля и извършва определено действие (имуществено разпореждане), макар и да е принуден към това. Той може да избира различни варианти на поведение. Докато при грабежа пострадалият няма избор – волята му е сломена и той изобщо не извършва акт, с който да прехвърли предмета на престъплението във владение на нападателя. В разглеждания случай е безспорно установено, че подсъдимите са упражнили принуда върху пос-традалите и след това са отнели инкриминираните вещи. Поради това правилно съдът е квалифицирал поведението им като грабеж.

184

§ 10. Анализ на съдебната практика относно съучастието в престъпление

1. При съучастието множество лица осъществяват задружно едно умишлено престъпление. Институтът на съучастието определя белезите на различните форми съучастие, кръга на наказателноотговорните лица, т.е. видовете съучаст-ници, условията и пределите на тяхната отговорност. В съдебната практика възникват редица спорни въпроси при квалификацията на престъпления, из-вършени в съучастие. А юридическата квалификация на престъпните деяния има важно правно и обществено значение. Тя е гаранция за законност на нака-зателното правосъдие – осигурява равенство на гражданите пред закона, спра-ведливост на наказанието и т.н. По-долу ще разгледаме някои (с по-голямо практическо значение) въпроси, които се пораждат в съдебната практика по прилагане на нормите относно съучастието – чл. 20-22 от НК.

I. Извършителство и съизвършителство

2. Основният проблем е да се разграничи извършителството от помагачест-вото. В съдебната практика беше разпространено разбирането, че деецът, който съгласно предварително разпределение на ролите присъства на местопрестъп-лението, е съизвършител (а не помагач). Приемаше се например, че съизвърши-тел в кражбата е този, който по силата на предварителен сговор: а) стои на стража пред къщата, докато друг вътре краде (98 – 1970 – 11, Сб., 106 – 107)1; б), който отвлича вниманието на охраната, като дава възможност на другиго да проникне в завода и да открадне произведените стоки; в) който подмамва ста-дото към гората, за да улесни другиго да открадне овцете, и т.н. Това разбиране трябва да се отхвърли. Да се съгласим с него означава да

приемем субективната теория, според която извършителят (съизвършителят) може и да не участва в изпълнителното деяние. Нашият законодател обаче е възприел обективната теория за извършителството. Съгласно чл. 20, ал. 2 НК "извършител е този, който участвува в самото изпълнение на престъплението". А помагачът само съдейства за извършване на престъплението, без да участва в изпълнителното деяние. С други думи, критерият за разграничаване на извър-шителство от помагачество е обективен и определен от закона. Това е "изпъл-нението" на престъплението. Съизвършител е този, който заедно с другиго

1 Решенията на Върховния съд (ВС) се посочват с номера на решението, годината на из-

даването му и органа (отделението, Общото събрание на наказателните колегии, Пленума на ВС), който го е постановил. Сборникът на решенията на наказателните колегии на ВС за съответната година се означава съкратено "Сб." Арабските цифри накрая сочат страницата от сборника, където се намира цитираният пасаж от решението.

185

извършва изцяло или отчасти изпълнителното деяние, т.е. който осъществява поне частично признаците на състава на престъплението. С тълк. реш. 54 – 1989 – ОСНК, Сб., 40 – 45 бе преодоляна незаконосъобраз-

ната практика на съдилищата. ВС застана на категоричната позиция, че никакви обстоятелства (нито предварителният сговор, нито разпределението на ролите, нито присъствието на местопрестъплението) не могат да превърнат дееца в съ-извършител, ако той не е участвал в изпълнителното деяние. Предварителната организация на престъпната група и разпределението на ролите не превръщат съучастниците в съизвършители. Както правилно се приема в реш. 121 – 1971 – II: "дали лицето е проявило по-голяма, или по-малка активност в помагаческата си дейност, това не може да промени положението му на помагач, щом е установе-но от обективна и субективна страна, че той умишлено само е улеснил извърш-ването на престъплението и не е участвувал в изпълнителното деяние" (Сб., 29). Общността на умисъла също не превръща съучастниците в съизвършители.

Общият умисъл е присъщ на всички форми съучастие, а не само на съизвърши-телството. От тази принципна позиция ВС в тълк. реш. 54 – 1989 – ОСНК, Сб., 43 даде

ясен отговор на поставения по-горе проблем. Когато съучастниците в кражбата предварително разпределят ролите си така, че единият отнема вещта, а другият само го пази, то първият е извършител, а вторият – помагач. Поведението на "пазача" следва да се квалифицира като помагачество, защото той обективно не е участвал в изпълнителното деяние на кражбата.

3. Формалният обективен критерий ("изпълнението на престъплението") не-винаги позволява да се отграничи ясно извършителството от помагачеството. Колкото по-абстрактно е очертано изпълнителното деяние в състава (с оце-

нъчни бланкетни признаци или чрез вредните му последици), толкова по-трудно за правоприлагащите органи е да установят къде точно минава граница-та между извършителство и помагачество. Този проблем се поставя особено остро, когато в състава на престъплението

липсва указание относно способа на извършване на престъпното деяние, т.е. относно формата на деянието. Например изпълнителното деяние на всички кражби е едно и също по съдържание – "отнемане". Но то се проявява в различ-ни форми в зависимост от характера на конкретния обект и предмет на посега-телството, мястото и времето, средството за извършване на престъплението и т.н. Конкретното изпълнение на отделните кражби варира и обхваща различни съчетания от движения. Поради това въпросът , дали дадено действие (бездействие) представлява част от изпълнението , се решава конкретно във всеки отделен случай . Когато е трудно да се разграничи съизвършителството от помагачеството в

дадено престъпление, следва да се използва и материалният критерий . Това значи да се изясни дали въпросното деяние е насочено пряко срещу обек-

186

та, създава ли то конкретна опасност за съответното обществено отношение. Докато помагачът само улеснява изпълнението, то извършителят (съизвърши-телят) въздейства върху предмета на престъплението , като причинява пряко общественоопасния резултат. Материалният критерий позволява да се установи действителното социално значение на постъпката. Затова към него трябва да се прибягва, когато е нужно да се провери правилността на направе-ното (въз основа на състава на престъплението) разграничение между помага-чество и съизвършителство. В съдебната практика правилно се приема, че изнасилването е започнато с

отвличането на пострадалата2; или че взломната кражба е започната с разбива-нето на вратата (прозореца), с поставянето на стълбата върху прозореца, с про-никването в двора (помещението) и т.н. "Когато крадецът – гласи тълкувателно решение 36 – 1961 – ОСНК – насочва дейността си към помещения или места, като складове, магазини, жилищни или други помещения, железни каси, джобо-ве и др., където обикновено се намират движими вещи, които могат да бъдат предмет на кражба, налице е опит, щом като той е наченал изпълнението на престъплението, т.е. щом като например той е проникнал в помещението, раз-бил желязната каса, бръкнал в джоба и пр. независимо от това, че в конкретния случай такива вещи не са се оказали там и поради тази причина кражбата не е била довършена."3 Лицето, което е извършило посочените действия или е участвало по някакъв начин в тяхното изпълнение, се счита с основание за съизвършител.

4. Поведението на лицето, което присъства по време и място на престъпле-нието, може да има твърде различно правно значение. Това е част от проблема-тиката за престъпното бездействие. Както е известно, съществуват два вида престъпно бездействие . В първия случай бездействието има причиняващ ефект . То е условие за настъпване на престъпния резултат (например убийст-во чрез бездействие на майката, която е длъжна да нахрани новороденото; или чрез бездействие на стрелочника, който трябва да промени движението на вла-ка). Това са т.нар. резултатни престъпления чрез бездействие. Във втория слу-чай се касае за "чисто" бездействие , при което субектът не извършва опре-делено, заповядано от наказателноправната норма действие. Той отговаря не защото е допринесъл за настъпване на престъпния резултат, а защото не е поп-речил на другиго да причини този резултат (например не оказване на помощ по чл. 139 НК или допустителство на престъпление по чл. 285 НК). Тези престъп-ления чрез бездействие са винаги формални (безрезултатни).

2 Вж. Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 1. С., 1956, с. 451-452 и цитираната

там съдебна практика. 3 Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ по наказателни дела

1953 – 1979. С., 1982, с. 136. По-късно с Постановление 6 – 1971 – Пл. ВС. Върховният съд преутвърди това свое становище относно началото на изпълнението на кражбата – вж. т. 4 от раздел II на постановлението (Сб., с. 9).

187

Когато с "присъствието" си субектът само окуражава извършителите на престъплението, той е интелектуален помагач. Но когато с "присъствие-то" си субектът упражнява психическа принуда върху пострада-лия и същевременно принудата е част от изпълнителното деяние на престъплението (грабеж , изнасилване), тогава субектът е съизвър-шител (разбира се, при наличието на общ умисъл). В останалите случаи без-действието на присъстващото лице съставлява допустителство на престъпление, което поначало не се наказва (освен в изрично предвидените от закона случаи – чл. 322, 285 НК и др.).

ВС неведнъж е имал повод да изтъкне, че "знанието само че се върши прес-тъпление, не прави лицето съучастник в умишленото престъпление (в разглеж-дания случай – длъжностното присвояване)" – реш. 220 – 1990 – I, Сб., 17. Друг е въпросът, ако това лице е участвало в изразходване на присвоените пари и е знаело или предполагало, че те са придобити от другиго чрез престъпление. Тогава е налице вещно укривателство по чл. 215 НК. В реш. 182 – 89 – III, Сб., 56 също правилно се отбелязва: съпругът, който при преминаването на границата знае, че другият съпруг извършва валутно престъпление по чл. 250 НК (отм.), не носи наказателна отговорност за проявеното бездействие.

II. Подбудителство

5. В практиката си ВС винаги е излизал от правилното разбиране, че подбу-дителство има, когато лицето с действията си е мотивирало другиго да извърши престъплението. Подбудителят е инициатор на престъплението. Психическото въздействие на подбудителя върху извършителя съставлява решаващо условие за осъществяване на престъплението (тълк. реш. 39 – 1988 – ОСНК, Сб., 117).

6. Няма подбудителство, когато психическото въздействие се упражнява върху лице, което вече е решило да извърши престъплението. Както изтъква ВС, "подсъдимият не може да бъде подбудител, когато извършителят сам е взел решение да извърши престъплението" – реш. 220 – I990 – I, Сб. 17. Тук се засяга интересният въпрос за разликата между подбудителство и интелек-туално помагачество . И в двата случая се касае за психическо въздействие върху извършителя. Но докато подбудителят създава умисъла на из-вършителя , то интелектуалното помагачество предполага вече съществуващ умисъл у извършителя . Интелектуалният помагач само подкрепя , засилва решимостта на извършителя да извърши престъплението .

III. Помагачество

7. Безспорно помагачеството е умишлено улесняване на другиго да извърши умишлено престъпление (реш. 39 – 1988 – ОСНК, Сб. 117). Поради това пове-

188

дението на помагача стои в причинна връзка с престъпния резултат. Тази връзка обаче не е пряка, а опосредствана от изпълнителното деяние на извършителя. От обективната характеристика на помагачеството следва, че "дейността на

помагача трябва да предшества или съпътства изпълнителното деяние на не-посредствения извършител. Това е така – гласи реш. 101 – 1977 – I, Сб. 31, за-щото дейността на помагача трябва да улеснява извършването на престъплени-ето на извършителя чрез средствата, посочени в чл. 20, ал. IV НК. Вън от това помагачът трябва да действа умишлено и неговото намерение да е насочено към улесняване на престъплението". Помагачеството бива два вида: физическо и интелектуално. Най-разпростра-

нените форми на помагачество са указани в закона. Докато физическото пома-гачество се изразява в създаване на материални, външни за извършителя усло-вия за изпълнение на престъплението, то интелектуалното помагачество се свежда до психическо въздействие върху извършителя. Както е отбелязано в реш. 220 – 1990 – I, Сб., 17 "интелектуалното помагачество може да се изрази в даването на съвети, обещание за прикриване и други форми на психическо въз-действие върху извършителя, решил вече да извърши престъплението".

8. В съдебната практика невинаги се разграничава ясно интелектуалното по-магачество, изразило се в обещание да се даде помощ след престъплението, от вещното укривателство на същото престъпление. Прояви на интелектуално по-магачество често се квалифицират като вещно укривателство. Както е известно, вещното укривателство (наред с недоносителството и до-

пустителството) съставлява форма на прикосновеност към престъплението. То е вторична престъпна дейност на лице, което не е участвало в основното прес-тъпление и се изразява в укриване, придобиване или пласиране предмета на престъплението. "Вещното укривателство – гласи реш. 780 – 1991 – I, Сб., 46 – е друго престъпление, различно от кражбата, присвояването, обсебването. Субектът на това престъпление е различен от този на основното престъпление". А обещание-то да се даде помощ след извършване на престъплението (в т.ч. и чрез реализиране предмета на престъплението) е форма на интелектуално помагачество. Проблемът е как следва да се квалифицира поведението на лице, което е ук-

рило предмета на престъплението – като вещно укривателство по чл. 215 НК или като интелектуално помагачество към съответното престъпление? ВС дава принципен отговор на този въпрос с реш. 51 – 1977 – ОСНК, Сб., 30 – 31. "От съществено значение за разграничаване интелектуалното помагачество, изразя-ващо се в обещание да се даде помощ след извършване на престъплението и вещ-ното укривателство, представляващо реализиране предмета на престъплението – гласи решението, – е моментът, в който е дадено обещанието. При вещното ук-ривателство деецът пряко не участвува в присвояването на обществено иму-щество и се намесва, след като престъплението окончателно е завършило с цел да укрие предмета на престъплението. Когато обаче деецът обещае помощ за

189

реализиране предмета на престъплението, преди още то да е извършено, налице е помагачество по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК, защото окуражава извършителя да осъществи решението си да извърши престъплението." В този смисъл са и решения 54 – 1972 – I, Сб., 25 – 26; 322 – 1975 – I, Сб., 29 – 30; 37 – 1977 – I, Сб., 31; 585 – 1980 – I, Сб., 31 – 32; 482 – 1983 – I, Сб., 74; 26 – 1991 – III, Сб., 15; 780 – 1991 – I, Сб., 45 – 46. И. Ненов приема, че когато деецът предварително е обещал помощ и след

извършване на престъплението от другиго изпълнява обещаната укривателска дейност, то налице е съвкупност от интелектуално помагачество (подбудителс-тво) към престъплението и вещно укривателство4. Това разбиране не може да бъде споделено. Интелектуалният помагач е вид съучастник, "съавтор" на прес-тъплението. А съучастникът (било то извършител , подбудител или помагач), не отговаря за укривателство на собственото си прес-тъпление . Участието в дадено престъпление под каквато и да е форма изк-лючва прикосновеността към същото престъпление. Поради това не може да има съвкупност от съучастие и прикосновеност към едно и също престъпление . Съучастието поглъща прикосновеността . В случая интелектуалното помагачество към престъплението поглъща последвалите фак-тически действия по укриване предмета на това престъпление.

IV. Акцесорност на отговорността за подбудителство и помагачество

9. Съгласно основополагащия принцип на чл. 35, ал. 2, НК само деяние, кое-то е обявено от закона за престъпление, поражда наказателна отговорност. С други думи, единствено основание на наказателната отговорност е деянието, което осъществява признаците на предвиден в закона състав на престъпление. Подбудителят и помагачът не осъществяват състав на престъпление. Те само съдействат на извършителя да реализира престъпното деяние. Въпреки това и те "се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление" – чл. 21, ал. 1 НК. От това следват два основни извода. Първо, разпоредбите на НК от-носно съучастието в собствен смисъл (подбудителство и помагачество) разши-ряват основанието на наказателната отговорност извън състава на престъплени-ето, защото предвиждат наказателна отговорност и за поведение, което не съ-държа признаците на законов състав. Второ, отговорността на подбудителя и помагача е акцесорна. Тя зависи от поведението на извършителя, който трябва да е изпълнил или поне започнал изпълнението на престъплението (т.е. да е налице опит към престъплението). Акцесорността не означава, че подбудителят и помагачът отговарят за чуждо поведение. Напротив, те отговарят за собственото си поведение , затова че обективно и виновно са допринесли

4 Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 1, с. 232.

190

за осъществяване на престъплението. Възникването обаче на тяхната отговорност е поставено в зависимост от едно условие – от из-пълнението на престъплението . В тълк. реш. 48 – 1976 – ОСНК, Сб., 93 – 94 ВС ясно посочва акцесорния характер на отговорността на подбудителя и помагача: "В нашия Наказателен кодекс е възприето основното начало, че съу-частниците в едно престъпление се наказват, когато престъплението, в което са съучаствували, е осъществено – чл. 21, ал. 1 НК. Следователно, ако престъпле-нието не е осъществено, подбудителите и помагачите не се наказват." А съглас-но реш. 35 – 1990 – ВК, Сб., 17 – 18 отговорността на едно лице като помагач може да бъде ангажирана само ако престъплението действително е извършено. Лицето "не може да отговаря самостоятелно при условията на чл, 20, ал. 4 НК за престъпление, което не е извършено". Подобно е и реш. 35а – 1974 – II, Сб. 27.

Поведението на подбудителя и помагача, макар да не осъществява състав на престъпление, трябва да притежава основните свойства на всяко престъпление, установени в чл. 9, ал. 1 от НК. С други думи, деянието на съучастника трябва да е общественоопасно, обективно да допринася за извършване на престъпле-нието и да е виновно. Поради това не съставлява съучастие: а) деянието, което обективно улеснява престъплението, но не е общественоопасно, защото напри-мер е извършено при неизбежна отбрана; или б) деянието, което не е виновно, защото е налице грешка или случайно деяние. Умисълът на подбудителя и помага-ча трябва да е насочен към довършване на престъплението. Друг е въпросът, че престъплението може по едни или други причини да остане в стадия на опита.

10. Съгласно принципа за акцесорността неуспялото подбудителство и помагачество (при което липсва дори и опит към престъпление-то) не се наказва . Без изпълнение на престъплението няма подбу-дителство и помагачество . В нашия НК обаче съществуват някои изклю-чения от акцесорността на съучастието. Законът предвижда наказателна отго-ворност за неуспяло подбудителство (подбуждане) към определени по-тежки престъпления – например убийство (чл. 117, ал. 2 НК), лъжесвидетелстване (чл. 293 НК) и др. В редица решения ВС изтъква различието между подбуди-телство и подбуждане към лъжесвидетелстване. "Наказателна отговорност от подбудителя по смисъла на чл. 20, ал. 3 НК – гласи реш. 635 – 1991 – I, Сб., 14 – може да се търси само ако престъплението, към което е подбуждал, е извърше-но. Това разбиране следва от редакцията на самия законодателен текст, в който е посочено, че подбудителят носи отговорност за извършеното от подбудения престъпление. Аргумент за това е и чл. 293 НК, с който самото подбуждане към лъжесвидетелствуване е въздигнато в самостоятелно престъпление. Следова-телно в случаите, когато се подбуди едно лице към лъжесвидетелствуване, но то по едни или други причини, стоящи вън от волята на подбудителя, не лъжесви-детелствува, отговорността на подбудителя е по чл. 293 НК, а не по чл. 290,

191

ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 НК." В същия смисъл са и решения 48 – 1976 – ОСНК, Сб., с. 94; 31 – 1973 – I, Сб., 117 – 118.

V. Ексцес

11. От субективна страна съучастието изисква общност на умисъла. Това оз-начава, че съучастникът трябва да съзнава освен елементите на престъпния със-тав, още и обстоятелството, че действа задружно с останалите съучастници за осъществяване на престъплението. Принципът "без вина, няма отговорност" е намерил конкретен израз в разпоредбата на чл. 21, ал. 2 НК, съгласно която подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са под-будили или подпомогнали извършителя. ВС последователно се е ръководил от разбирането, че при ексцес – когато поведението на някой от съучастниците надхвърля общия умисъл за извършеното в повече, не отговарят останалите съучастници (решения 236 – 1973 – II, Сб., 35 – 36; 88 – 1975 – I, Сб., 30 – 31: 97 – 1988 – ОСНК, Сб., 24). Както точно се отбелязва в реш. 236 – 1973 – II, Сб., 36: "Всеки от съучастниците отговаря само в рамките на онова, което се обхва-ща неговия умисъл".

VI. Лични обстоятелства, които влияят върху наказателната отговорност на съучастниците

12. Наказателната отговорност, която законодателят предвижда за дадено престъпление, се определя от обществената опасност и моралната укоримост (вината) на престъплението – чл. 35, ал. от НК. Когато определено лично обсто-ятелство (свойство или отношение на личността на престъпника) влияе същест-вено върху обществената опасност на престъплението или по друг начин обус-лавя нуждата от диференциация на отговорността, то законодателят въздига това обстоятелство в квалифициращо, като създава съответен по-тежко или по-леко наказуем състав на престъплението. Отговорността на съучастниците в този случай се урежда от правилото на чл. 21, ал. 4 НК, съгласно което особени-те обстоятелства, поради които законът намалява или увеличава отговорността за някого от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници. "... Престъплението е привилегировано или квалифицирано- гласи реш. 2 – 1974 – II, Сб., 30 – 31 – само за този съучастник, за когото тези обстоятелства се отнасят, а деянията на останалите съучастници, за които те не са налице, ще се квалифи-цират по основния състав на престъплението. Фактът, че другите съучастници предварително са знаели за особените обстоятелства, засягащи някои от съучас-тниците, е без правно значение и не може да доведе до еднаква квалификация на деянията на всички съучастници, каквото разрешение беше дадено в чл. 19, ал. 2 НК (отм.)." В същия смисъл са и тълк. реш. 54 – 1989 – ОСНК, Сб., 44 и реш. 315 – 1972 – II, Сб., 27.

192

Аналогично е положението, когато е налице лично основание за освобожда-ване от наказателна отговорност на извършителя на престъплението. Това обс-тоятелство не се отразява върху останалите съучастници, които отговарят на общо основание за осъщественото престъпление. Законът изисква поведението на извършителя да съставлява престъпление, а не и той да е наказан.

Когато обаче е налице лично обстоятелство, обосноваващо отговорността (напр. длъжностно или военно качество) на извършителя, т.е. обстоятелство, поради което законът въздига извършеното в престъпление, тогава за същото престъпление отговарят и подбудителят, и помагачът, които не притежават това качество (чл. 21, ал. 3 НК). Както точно се отбелязва в реш. 183 – 1989 – II, Сб., 72, "Помагачи и подбудители по чл. 311 НК могат да бъдат и недлъжностни лица. Важното е да се установи общност на умисъла по време на изпълнително-то деяние, когато се съставя документът, като лицата обективно и виновно трябва да са допринесли за осъществяване на лъжливото документиране от длъжностното лице".

VII. Съучастие в съставно и в продължавано престъпление

13. Съучастието и по-точно съизвършителството в съставни престъпления (грабеж, длъжностно присвояване по чл. 202, ал, 1, т. 1 НК) разкрива известна специфика. Тя произтича от сложния характер на изпълнителното деяние на съставното престъпление. Както е известно, съставното престъпление е съчета-ние от две, сами по себе си престъпни деяния, които, взети в определена обек-тивна и субективна връзка, образуват едно сложно престъпление. Първото дея-ние изпълнява подчинена, служебна роля и улеснява второто, което е основно.

В литературата е общоприето, че участието в една от двете части на състав-ното престъпление представлява участие в цялото и следва да се квалифицира като съизвършителство в съставното престъпление. Това положение се нуждае от съществено уточнение. За да е налице съизвършителство , виновният трябва с участието си в едното деяние да е съдейст-вал за осъществяване и на другото .

Субектът на първото (улесняващото) деяние в съставното престъпление доп-ринася за осъществяване и на второто. Поради това не е нужно той да извърши нещо повече, за да се квалифицира поведението му като съизвършителство. Но субектът , който участва само във второто (основното) деяние , "ще носи отговорност за цялото съставно престъпление единствено в случай, че с отделни свои действия е подбудил или подпомогнал съучастника си да из-върши "другото" престъпление или пък се е предварително уговорил с него за съответно разпределение на ролите"5. Всъщност предварителното угова-

5 Лютов, К. За съучастието при съставни престъпления. – Правна мисъл, 1964, № 1, с. 35.

193

ряне е форма на подпомагане или подбуждане към първото деяние на съставното престъпление .

Аналогично стоят нещата и при помагачество, и при подбудителство към ед-но от двете деяния, влизащи в съставното престъпление. Само когато има основание за отговорност и за другото деяние , лицето ще отго-варя за цялото , т .е . за съставното престъпление . Както се отбелязва в Постановление З – 1970 – Пл. ВС, Сб., 15, относно длъжностното присвояване "подбудителят и помагачът отговарят за присвояване по чл. 202, ал. 1 НК, само ако първият е подбудил към извършване и на улесняващото престъпление, а помагачът е помогнал за извършването и на това престъпление".

В редица свои решения ВС застъпва правилното становище, че "при състав-ните престъпления съизвършителство има и когато участниците в изпълнението разпределят ролите си така, че всеки от тях участвува в едно от престъпленията, елементи на общото съставно престъпление. В този случай не се изисква за-дължително всеки да участвува във всяко престъпление" (реш. 363 – 1982 – I, Сб., с. 20 по чл. 199 НК).

А реш. 505 – 1977 – I, Сб., 27-28 относно грабежа гласи: "Грабежът е състав-но престъпление, затова, когато две или повече лица, решили да извършат гра-беж, разпределят ролите си, като една част от тях нанасят побой, за да сломят съпротивата на жертвата, а другата част отнемат имуществото му без негово съгласие, налице е съизвършителство по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК и затова всичките лица ще носят отговорност по чл. 256, ал. 1 независимо дали пряко са участвували и в отнемането на имуществото му"6.

Посочените решения създават впечатление, че квалификацията на съставни-те престъпления, извършени в съучастие, не поражда проблеми. В действител-ност обаче такива проблеми възникват при престъпленията, за извършването на които са нужни специални качества (т.нар. "особени субекти"). Става дума за съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК длъжностно присвояване, за улесняването на което е извършено и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание. В реш. 750 – 1974 – I, Сб., 28-29 например ВС застъпваше обратното становище, че "недлъжностните лица, които участву-ват в документните престъпления, улесняващи присвояването, не могат да бъ-дат извършители на квалифицираното длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, а само подбудители или помагачи, независимо че пряко участву-

6 От същото правилно разбиране се ръководи ВС и при квалификацията на съизвърши-телство в изнасилване. "За да е налице съучастие под формата на съизвършителство в прес-тъплението по чл. 152, ал. III НК – гласи реш. 617 – 1973 – I, Сб., 72 – именно изнасилване от две или повече лица, не е необходимо всички съучастници да са имали полово сношение с изнасилената. За съизвършителство ще отговаря и този, който, макар и да не е имал поло-во сношение с изнасилената, е присъствувал при половото сношение на останалите, като е участвувал в упражняване на насилието върху изнасилената. . .". В този смисъл са и реше-ния 53 – 1975 – ОСНК, Сб., 52; 231 – 1976 – II, Сб., 56.

194

ват в осъществяване състава на документното престъпление". Подобно е и реш. 367 – 1982 – I, Сб., 74 – 75, в което се приема, че когато след предварителен сговор едно недлъжностно лице извърши улесняващото престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, а длъжностното лице извърши самото присвояване, т.е. втората част на съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, то цялостна-та дейност не може да се квалифицира като престъпление, извършено от две или повече лица по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. Защото "предварително сговаряне по смисъла на чл. 202, ал. 1, т. 2 има само когато в самото присвояване на общест-вено имущество участвуват най-малко двама извършители, на които обществе-ното имущество е поверено за пазене и управление".

Това становище не държи сметка за характера на престъплението по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. Касае се за съставно престъпление. Спецификата на съставното длъжностно присвояване е, че изпълнителното му деяние се състои от две час-ти, от две действия (за разлика от едноактното присвояване по чл. 201 НК). По-ради това при съучастие първата съставка (улесняващото деяние), за което не се изисква специално длъжностно качество , може да бъде извършена и от недлъжностно лице . Това лице е последова-телен съизвършител в съставното присвояване по чл . 202, ал . 1, т . 1 НК . А съчетанието от действията на съизвършителите като цяло образува престъпление, извършено от две или повече лица по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. На практика е разпространена тъкмо тази хипотеза – последовател-но съизвършителство в съставното присвояване по чл . 202, ал . 1, т. 1 НК. А "чистият" случай – съизвършителство в обикновено (по чл. 201 НК) присвояване, когато дадено имущество е поверено едновременно на две длъж-ностни лица, се среща твърде рядко.

С Постановление 7 – 1987 – Пл. ВС, т. 12 бе преодоляна противоречивата съдебна практика при квалификацията на съучастието в съставни престъпления, като ВС застана на правилна, научнообоснована позиция. "Присвояването по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК – гласи Постановление 7 – 1987 – Пл. ВС, Сб., 18 – 19, е съставно престъпление. Другото престъпление, улесняващо присвояването, може да се извърши и от лице, което не е длъжностно по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК. Когато това лице е действувало по предварително сговаряне с длъжнос-тното, налице е съизвършителство в съставното присвояване и то следва да се квалифицира не само по т. 1, но и по т. 2."

14. Някои разпространени престъпления (кражба, грабеж, длъжностно прис-вояване, измама и др.) се извършват твърде често в съучастие и под формата на продължавана престъпна дейност. Проблемите, които възникват в случая, могат да се илюстрират със следния казус. Лицето А. присвоява 4500 лв. при условия-та на продължавано престъпление. Във веригата на неговата продължавана престъпна дейност е включен и един присвоителен акт (не първият) на 300 лв., който е в съизвършителство с лицето Б. Как следва да се квалифицира тази

195

единствена задружна проява и какво е нейното значение за квалификацията на цялостната престъпна дейност?

За да възникне по-строгата отговорност по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, длъжност-ното присвояване трябва да е "извършено от две или повече лица, сговорили се предварително". А сговарянето е предварително, когато съгласието за задружна дейност е постигнато, преди да започне самото присвояване. В разглеждания случай на пръв поглед липсва предварителен сговор, защото споразумението е сключено, след като лицето А. е започнало да присвоява. В действителност оба-че моментът на сговарянето трябва да се преценява единствено по отношение на задружната проява. И тъй като той я предхожда, тази проява осъществява състава на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. "При продължавано присвояване – гласи Пос-тановление З – 1970 – Пл. ВС, раздел II, т. 3, Сб., 14 – съгласието може да бъде постигнато и по времеизвършване на отделните деяния". От същото принципно разбиране се ръководи ВС и в решение 169 – 1977 – II, Сб., 120 относно грабежа по чл. 199, ал. 1, т. 2 НК: "При продължаваното престъпление грабеж, извършен от две или повече лица, предварителното сговаряне като елемент от квалифи-цирания състав може да бъде постигнато и по времеизвършване на отделните деяния, съставляващи продължаваното престъпление. В този случай от значе-ние е как квалифициращото обстоятелство се отразява върху цялостната прес-тъпна дейност".

Вторият въпрос е как следва да се квалифицира цялостната престъпна дей-ност на лицето А. – по основния състав (чл. 201 НК) или по по-тежкия състав (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК). Преди всичко трябва да се отбележи, че "единството на продължаваното престъпление не се разкъсва от това, че деецът е извършил една част от деянията си сам, а останалите в съучастие с трети лица"7.

Случаят, когато са осъществени различни състави на присвояване (обикно-вен и квалифициран), е уреден в самия закон. Съгласно чл. 26, ал. 3 НК, ако отделните деяния на продължаваното престъпление осъществяват различни състави, то цялото продължавано престъпление се наказва по по-тежкия от тях. По изключение само когато квалифициращите обстоятелства не се отразяват значително върху тежестта на цялостната престъпна дейност, последната се подвежда по по-лекия състав, а квалифициращите обстоятелства се вземат предвид при определяне на наказанието (чл. 26, ал. 4 НК).

Проблемът следователно не е юридически, а фактически. Трудността е да се определи във всеки отделен случай дали квалифициращите обстоятелства се отразяват (или по-точно не се отразяват) "значително" върху тежестта на цялос-тната престъпна дейност. А това е въпрос на конкретна преценка , която съдът прави въз основа на всички обстоятелства по делото. Както се изтъква в тълк. реш. 3 – 1971 – ОСНК, Сб., 34 "в кои случаи квалифициращите обстоятел-

7 Тълк. реш. 3 – 1971 – ОСНК относно продължаваното престъпление (Сб., с. 33). В съ-

щия смисъл е и реш. 409 – 1970 – I, Сб., 38.

196

ства се отразяват или не се отразяват "значително" на цялостната престъпна дейност, е въпрос, който се решава от съда, като се вземат предвид настъпилите общ престъпен резултат, резултатът от отделните деяния, подбудите, мотивите, качеството на дееца и всички други обстоятелства".

В разглеждания случай, ако приемем, че единственият задружен акт (300 лв.) не се отразява значително върху тежестта на цялостното продължавано присво-яване от 4500 лв., то последното следва да се подведе по основния състав (чл. 201 НК), а единственото квалифицирано (по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК) действие ще се отчете при индивидуализацията на наказанието на лицето А. като отегча-ващо обстоятелство.

197

§ 11. Квалификация на престъпления, извършени "от две или повече лица"

1. За редица престъпления законът предвижда по-тежка отговорност, ако де-янието е извършено "от две или повече лица". Тези престъпления са: изнасил-ване (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК); противозаконно влизане в чуждо жилище (чл. 170, ал. 2 НК); кражба (чл. 195, ал. 1, т. 5 НК); грабеж (чл. 199, ал. 1, т. 2 НК); длъж-ностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК); измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК); не-разрешено произвеждане, преработване, придобиване и т.н. на наркотични ве-щества (чл. 354а, ал. 2, т. 2 НК, изм. – след изменението на НК през 2010 г., ДВ, бр. 26, това квалифициращо обстоятелство не съществува повече в досешния му вид при посоченото престъпление). За други престъпления съответните разпо-редби са формулирани по-различно – непозволеният промишлен риболов в бъл-гарски води от чужди граждани (чл. 240, ал. 2 НК), неизпълнението заповед на началник (чл. 372, ал. 2 НК) и съпротивата срещу началник или военно длъж-ностно лице (чл. 376, ал. 3 НК) се наказват по-тежко, ако са извършени от "гру-па лица". А отклонението от военна служба за срок от eдно до три денонощия (чл. 381 НК) се наказва по-тежко, ако е извършено "групово". В този случай законодателят не прави разлика между "група лица" и "две или

повече лица". Той просто използва различни изрази, за да означи едно и също обстоятелство – че в изпълнението на престъплението са участвали повече от едно лица. Посочените по-горе конкретизиращи норми се отнасят до различни престъп-

ления, но всички те съдържат един общ, повтарящ се признак, а именно зад-ружния способ на извършване на престъпното деяние – "от две или повече (група) лица". Всички тези разпоредби визират една и съща форма на задружно престъпно поведение. Това позволява да се създаде единно, родово понятие за задружното поведение по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. – понятието "престъпление, извършено от две или повече (група) лица". Към същата форма на задружно престъпно поведение се отнася и бягст-вото на затворници чрез задружни усилия (чл. 298, ал. 2 НК).

"Престъплението , извършено от две или повече (група) лица", е сложно социално-правно явление , което поражда редица въпроси:

– Какви признаци притежава "престъплението , извършено от две или повече (група) лица" като специфична форма на задружна престъпна дейност? С други думи , при какви предпоставки се прилагат нормите на Особената част на НК , които предвиждат повишена отговорност , ако престъплението е извършено "от две или повече (група) лица"?

198

– Защо въпреки наличието на общи норми относно съучастието (чл . 20-22 НК) законодателят е създал и конкретните разпоредби на Особената част относно престъпления , извършени от две или повече (група) лица (чл . 152, ал . 3, т . 1НК , чл . 170, ал . 2 НК , 195, ал . 1, т . 5 НК и т .н . ) , които регулират също прояви на съучас-тие? По такъв начин еднородни явления се уреждат от два вида норми – на Общата и на Особената част на НК .

В настоящата статия се дава теоретичен отговор на тези въпроси , като по дедуктивен път се прави извод за съдържанието на понятието "престъпление , извършено от две или повече (група) лица" и за обхвата на съответните конкретизиращи норми в Осо-бената част на НК . Този теоретичен извод е проверен емпирично посредством конкретно социологическо изследване (вж . Н . Фил-чев . Теоретични основи на наказателното законотворчество . Из-дателство СИЕЛА . София , 2005, с . 223 – 255).

2. В наказателноправната теория и съдебната практика е безспорно, че "прес-тъплението, извършено от две или повече лица" съставлява проява на съучас-тие. То притежава всички родови белези на съучастието – множество субекти, обективно единство на престъпната дейност, общност на умисъла на съучаст-ниците. По-нататък обаче мненията се разделят на две. Според първото стано-вище посочените конкретизиращи норми на особената част обхващат всички прояви на съучастие (както съизвършителство, така и съучастие в собствен смисъл), а според второто становище – те се отнасят само до съизвършителст-вото. Проблемът е да се определи приложното поле на конкретизиращите нор-ми. Този въпрос предизвика разгорещен спор в съдебната практика и бе решен по законодателен път при изменението на Наказателния кодекс през 1982 г. (ДВ, бр. 28 от 1982 г.).

2.1. През целия период от приемането на действащия Наказателен кодекс (1968 г.) до изменението му през 1982 г. в съдебната практика господстваше разбирането, че разпоредбите на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. обхващат и двете форми на съучастие – както съизвърши-телство, така и съучастие в собствен смисъл (когато едно лице извършва прес-тъплението, а останалите го подбуждат и подпомагат). Това разбиране беше наложено с Постановление 3 – 1970 – Пл. ВС относно длъжностните присвоя-вания и Постановление 6 – 1971 – Пл. ВС относно кражбите. Съгласно тогавашната редакция на Постановление 3 – 1970 – Пл. ВС, т. II. 3.

(изм.) квалифицирано длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК "може да бъде осъществено, ако най-малко един от участвуващите, като извършител в престъплението, се намира в посоченото в чл. 201 НК служебно отношение към имуществото, предмет на престъплението" (Постановления и тълкувателни ре-шения на Върховния съд на НРБ по наказателни дела. Под редакцията на

199

И. Палазов, М. Теодосиев, П. Банков. София, 1982, с. 141). С други думи, за да се осъществи квалифицираният състав на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, бе достатъчен и един извършител, а останалите съучастници можеха да бъдат подбудители и помагачи. По-късно с Постановление 6 – 1971 – Пл. ВС , т. II. 13. Върховният съд разп-

ростря това тълкуване и по отношение на кражбите, извършени "от две или по-вече лица" по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК ( Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд…, с. 135 ). Двете постановления ориентираха съдилищата към по-широко тълкуване и прилагане на разпоредбите относно престъпленията, извършени от две или повече лица. Веднага трябва да се добави, че предпоставки за това се съдържаха и в самия

наказателен закон. До 1982 г. разпоредбите относно длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК), измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК) и неразрешено изготвяне, придобиване, държане и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, б. "б" НК – изм., ДВ, бр. 26, 2010 г.) предвиждаха по-тежка отговорност, ако престъпление-то е "осъществено от две или повече лица". Изразът "осъществяване" има по-широко значение от "извършване на престъплението". Дейността по осъществя-ване на престъплението включва както самото изпълнение на престъпното дея-ние, така и подбудителската и помагаческата дейност. За да се приложат посо-чените квалифицирани състави, бе достатъчно в "осъществяването" изобщо на престъплението (а не в самото изпълнение) да са участвали повече от едно лица. Излиза, че старата (до 1982 г.) формула на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК обхваща както съизвършителството, така и съучастието в собствен смисъл и че тълкуването на тази разпоредба в Постановление 3-1970-Пл. ВС е съобразено с тогавашната редакция на закона.

2.2. В отделни свои решения обаче Върховният съд застъпваше обратното становище – че разпоредбите относно престъпления, извършени от две или по-вече лица, се прилагат само в случай на съизвършителство. Например решение 53 – 1975 – ОСНК гласи: "За да е налице престъплението изнасилване по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, е необходимо две или повече лица пряко да участвуват в принудата и съвъкуплението или само в една от двете съставки на престъплени-ето – насилието или съвъкуплението, т.е. да участвуват най-малко двама съиз-вършители… Помагачите и подбудителите на едно лице, което само върши и принудата, и съвъкуплението, не отговарят по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК. . . Те ще носят отговорност само за обикновено изнасилване по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК" (Сборник решения на наказателните колегии на ВС за 1975 г., с. 52). В същия смисъл са и решения 617 – 1973 – I, Сб., с. 72; 231 – 1976 – I, Сб., с. 56 по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, както и решение 75- 1977- I, Сб., с.123 по чл. 298, ал. 2 НК.

3. Въпросът за понятието "престъпление, извършено от две или повече (гру-па) лица", респ. за обхвата на съответните конкретизиращи норми, изисква ясен и научнообоснован отговор. В основния състав законодателят отразя-

200

ва типичната обществена опасност и морална укоримост на престъплението . Когато дадено обстоятелство предизвиква съ-ществено нарастване на обществената опасност или моралната укоримост (което надхвърля рамките на основния състав), зако-нодателят закрепва това обстоятелство в съответен по-тежко наказуем състав на престъплението . Конкретизиращите предписания на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. предвиж-дат повишена отговорност, ако престъплението е извършено "от две или повече (група) лица". Обстоятелството, което съществено повишава обществената опасност на престъплението, е съучастието. Проблемът е дали и двете форми на съучастие предизвикват толкова голямо нарастване на обществената опасност, или само съизвършителството? С други думи, къде е съществената раз-лика , "скокът" в равнището на обществената опасност – между "престъплението, извършено от едно лице", и "престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи" (съучастие в собствен смисъл) или между последното и "престъплението, извършено от две или пове-че лица" (съизвършителство)? Защото по-тежко наказуемият състав обхваща само този вариант на престъплението, който е значително по-опасен от основ-ния вариант на престъплението. При съучастието в собствен смисъл, както и при едноличното извършителст-

во, върху предмета на престъплението въздейства само едно лице – извършите-лят. Останалите съучастници (подбудители и помагачи) му съдействат. Те не прилагат усилията си пряко върху предмета на престъплението, а увреждат обекта косвено , посредством поведението на извършителя. В крайна сметка престъплението се извършва от едно лице . По това съучастието в собс-твен смисъл прилича на едноличното извършителство. От друга страна, в осъ-ществяването на престъплението участват няколко лица. По този белег съучас-тието в собствен смисъл прилича на съизвършителството.

Механизмът на увреждане на обекта при съизвършителството е друг – всички съучастници въздействат пряко върху предмета на престъплението . Като че ли престъплението се извършва от субект, кой-то, образно казано, притежава обединените възможности на всички съучастни-ци – например няколко чифта ръце нанасят ударите при телесната повреда или отнемат имуществото при кражбата. Поради това престъплението , извър-шено от две или повече лица (съизвършителство), причинява зна-чително по-голяма вреда , отколкото престъплението , извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи (съу-частие в собствен смисъл) – при равни други условия . Сравнението на трите форми на престъплението – еднолично извършителст-

во, съучастие в собствен смисъл и съизвършителство, показва, че същественото различие, "скокът" в равнището на обществената опасност е между "престъпле-

201

нието, извършено от две или повече лица", и "престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи", а не между последно-то и "престъплението, извършено от едно лице". Следователно разпоредби-те , които предвиждат по-строга отговорност (чл . 152, ал . 3, т . 1НК , чл . 170, ал . 2 НК , чл . 195, ал . 1, т . 5 НК и т .н .) , обхващат само проявите на съизвършителство , а проявите на съучастие в собствен смисъл следва да се квалифицират по основния състав на съответното престъпление във връзка с чл . 20-22 НК .

Този теоретичен извод бе потвърден , както посочихме , и от извършеното емпирично изследване на зависимостта между: а) формите на съучастие и б) причинената вреда (вж . Н . Филчев . Теоретични основи на наказателното законотворчество . Изда-телство СИЕЛА . София , 2005, с . 223 – 255).

4. Научното разбиране за "престъплението, извършено от две или повече (гру-па) лица" и за обхвата на тези конкретизиращи норми, трябваше да се проведе последователно в закона и съдебната практика. Поради това със Закона за изме-нение и допълнение на Наказателния кодекс от 31 март 1982 г. (ДВ, бр. 28, 1982 г.) бяха извършени следните промени в Наказателния кодекс: а) създадена бе об-щата норма на чл. 93, т. 12 НК, съгласно която "престъплението е извършено "от две или повече лица", когато в самото изпълнение са участвували най-малко две лица"; б) в съответните конкретизиращи разпоредби относно длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК), измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК), неразреше-но изготвяне, придобиване, държане и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, б. "б" НК изм. – в редакцията му до 1982 г.) думата "осъществяване" бе заменена с по-тесния и строг наказателноправен термин "извършване" на престъплението. По такъв начин теоретичното разбиране , че конкре-тизиращите разпоредби на чл . 152, ал . 3, т . 1 НК , чл . 170, ал . 2 НК , чл . 195, ал . 1, т . 5 НК и т .н . обхващат само проявите на съ-извършителство , залегна в закона . Извършено бе и съответно изменение в тълкувателните актове на Върховния

съд: С Постановление 7 – 1987 – Пл. ВС, т. 12 беше изменена т. 3 от раздел II на Постановление 3 – 1970 – Пл. ВС относно длъжностното присвояване и сега тя гласи: "за да е налице престъплението по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, е необходимо участието най-малко на двама съизвършители, на които общественото имущес-тво е поверено или връчено да го пазят и управляват" (Сборник решения на на-казателните колегии на ВС за 1987 г, с. 19). А тълкувателно решение 54 – 1989 – ОСНК изрично подчертава: "кражбата е извършена от две или повече лица, предварително сговорили се, само когато в самото изпълнение на престъплени-ето са участвували най-малко двама съизвършители" (Сборник решения на на-казателните колегии на ВС за 1989 г. с. 43). В същия смисъл са и решения 208 –

202

1991 – I, Сб., с. 34 и 780 – 1991 – I, Сб., с. 45-46 относно квалифицираната кражба по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК.

5. След като бе създадена общата норма на чл. 93, т. 12 НК в съдебната прак-тика не би трябвало да възникват затруднения при квалификацията на "прес-тъпления, извършени от две или повече (група) лица". Проблемът във всеки отделен случай се свежда до това: а) да се разграничи изпълнени-ето на престъплението от помагачеството и б) да се установи колко (едно или повече) лица участват в "самото изпълнение", т .е . колко са извършителите . В зависимост от това съответната задружна проява трябва да се квалифицира по основния или по по-тежко наказуемия състав на престъплението .

6. По-долу ще отбележим и два специфични въпроса, които възникват в съ-дебната практика при квалификацията на "престъпления, извършени от две или повече (група) лица".

6.1. Конкретизиращите норми по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. се прилагат само към прояви на съизвършителство. Но това не означава, че всички участници в задружната проява трябва да бъдат съизвършители. Възможно е освен съизвършителите в осъществяване на прес-тъплението да участват и други лица – подбудители и помагачи. Те също следва да отговарят по по-тежко наказуемия състав на престъплението. Както се из-тъква в т. 3, раздел II на Постановление 3 – 1970 – II. Пл.ВС (изм.), освен двама-та съизвършители в квалифицираното длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК "останалите съучастници... могат да бъдат подбудители или помагачи". Когато поведението на подбудителите и помагачите се квалифицира по по-

тежко наказуемия състав, обикновено не се уточнява ролята на всеки от тях – дали е подбудител, или помагач, т.е.не се посочва ал. 3 или ал. 4 на чл. 20 НК. Но при определяне на наказанието съдът е длъжен да вземе предвид "характера и степента на тяхното участие" – чл. 21, ал. 1 НК. Поради това съдебните орга-ни трябва да изясняват ролята на всеки съучастник в престъплението (ха-рактера и степента на участието му) и да я отразяват в правната квали-фикация – като посочат освен конкретизиращата разпоредба на Особената част още и общата норма относно подбудителство (чл. 20, ал. 3 НК) или пома-гачество (чл. 20, ал. 4 НК). Тази прецизност на квалификацията не е самоцел. Тя изпълнява определена социална и правна задача – да отрази най-точно общест-вената опасност и моралната укоримост на престъпното поведение и да послу-жи като основа за определяне на справедливо наказание.

6.2. За да е извършено престъплението "от две или повече лица", трябва тези лица да са наказателноотговорни . С други думи, субектите на задружната проява трябва да са пълнолетни и вменяеми лица (чл. 31, ал. 1 НК ). Това поло-жение се счита за безспорно в съдебната практика. Още в тълкувателно реше-ние 24 – 1967 – ОСНК се изтъква, че съответните разпоредби относно изнасил-

203

ване, противозаконно влизане в чуждо жилище, кражба и т.н. "изискват умиш-лено участие в изпълнителното деяние на престъплението от няколко лица, кои-то са годни субекти за извършването. Малолетният, който участва заедно с на-казателноотговорен субект – пълнолетен, в извършване на някои от тези прес-тъпления, не е годен субект в наказателноправен смисъл на думата… Ето защо неговото участие в извършване на едно от визираните престъпления с друго наказателноотговорно лице не създава съизвършителство, поради което извър-шваното престъпление от наказателноотговорното лице не следва да се квали-фицира като такова, извършено от "неколцина". (Сборник постановления и тъл-кувателни решения на Върховния съд на НРБ 1953 – 1973 г. С., 1974, с. 440.) Понятието "неколцина" по стария НК съответства на израза "две или повече лица" по действащия НК от 1968 г. Подобно положение залегна и в Постановление 3 – 1970 – Пл. ВС, раздел II,

т. 3: "Няма квалифицирано присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, когато длъж-ностното лице предварително се е сговорило само с малолетни или невменяеми лица, тъй като тези лица не могат да носят наказателна отговорност за извър-шените от тях деяния. В такива случаи престъплението следва да се квалифици-ра като обикновено длъжностно присвояване, ако не са налице други квалифи-цирани обстоятелства". (Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ по наказателни дела. Под редакцията на И. Палазов, М. Теодосиев, П. Банков. София, 1982, с. 141) Акцентът, че сдружаването с малолетни и нев-меняеми лица не образува съучастие, имаше място при старата практика до 1982 г., когато, за да се осъществи състава на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, бе достатъчен и един извършител (а останалите лица можеше да бъдат подбудители и помага-чи). Но днес, когато законът изисква присвояването да е извършено от най-малко две длъжностни лица (а невменяеми и малолетни не могат да бъдат длъжностни лица), то посоченият текст на Постановление 3 – 1970 – Пл. ВС следва да отпадне.

204

НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

Първо издание проф. д-р Никола Филчев Редактор Лина Калайджиева Дизайн на корицата Кремена Коева Предпечатна подготовка Теодора Маркова Дадена за печат на 24.09.2014 г. Формат 16/70/100. ПК 12,75. Тираж 200 ISBN 978-954-644-597-1 Цена 12 лв. ИЗДАТЕЛСКИ КОМПЛЕКС – УНСС