Дама, облечена в памучна рокля на райета, и съпругът й – с овехтял костюм –

слезли от влака на гарата в Бостън. Без да имат уговорен час, отишли пред

кабинета на директора на Университета „Харвард“. Още на пръв поглед

секретарката преценила, че тези „селяни“ нямали работа тук.

- Искаме да говорим с директора – заявил любезно мъжът.

- Той е зает през целия ден – отвърнала секретарката.

- Ще почакаме тогава.

През следващите четири часа младата жена напълно ги игнорирала,

надявайки се да се обезкуражат и сами да си тръгнат. Но тъй като не го

направили, в крайна сметка, решила да обезпокои директора на университета.

- Може би, ако им отделите няколко минути, ще си тръгнат – обяснила му тя.

С раздразнение се съгласил да ги приеме, въпреки че ненавиждал памучни

рокли и вехти костюми. Когато влезли в кабинета, дамата му казала:

- Имахме син, който посещаваше „Харвард“ една година. Обичаше този

университет. Беше щастлив тук. Но преди година беше злощастно убит. Заедно

със съпругът ми искаме да издигнем монумент в негова чест, някъде в двора на

университета.

Директорът грубо отвърнал:

- Госпожо, не можем да поставяме паметни плочи на всеки човек, който е

посещавал „Харвард“ и е починал. Това място би заприличало на гробище.

- О, не, не искаме да вдигаме паметна плоча. Мислехме да подарим

допълнителна постройка за университета.

- Постройка!? Имате ли представа колко струва такова начинание? Всичките

ни университетски сгради са на стойност 7,5 милиони долара! – отвърнал

директорът.

- Толкова ли струва построяването на един университет? – попитала тихо

жената съпруга си. – Защо тогава сами не си открием собствен университет?

Съпругът й кимнал в съгласие и двамата – г-н и г-жа Лиланд Стандфорд –

напуснали кабинета. Отпътували за Пало Алто, Калифорния, където създали

Университета „Стандфорд“, носещ тяхното име – в чест на сина си.

Лесно можеш да прецениш характера на хората по начина, по който се

отнасят към тези, които смятат за нищожни и неспособни.

Не съди за книгата по нейната корица