ОТ ДЕЦАТА НА АНТОНОВО

ЗА ДЕЦАТА НА ЯСТРЕБИНО…

ОТ ДЕЦАТА НА

АНТОНОВО ЗА ДЕЦАТА

НА ЯСТРЕБИНО

…

ОТ ДЕЦАТА НА

АНТОНОВО ЗА ДЕЦАТА

НА ЯСТРЕБИНО

…

„„В В Ястребино Ястребино

свирят свирят куршуми…куршуми…

””

УЧИЛИЩЕТО НА ШЕСТТЕ

ЯСТРЕБИНЧЕТАОЩЕ ОЧАКВА

СВОИТЕ ДЕЦА…..

Щом метне септември кенарена риза,Щом младата есен от хълма заслиза,Щом в жълто засвети лесковата гранка – Във Ястребино пей, зазвънява камбанка,Трепти светлината – на лятото щерка,учителят идва, започва проверка :

-Стойне Петров Калайджийски!Простена дървото:-Загина горкото…

“Той бил добро момченце, с

черни изкрящи очи, като две

малки въгленчета.

През есента на 1943 година за

първи път прекрачил прага на

училището. Ходил на

училище само три месеца и

дори снимка не ни е оставил… Последният му урок - Писане

на главна буква “Б” и

думичката БЪЛГАРИЯ…”

Залутал учителят в дневника взор, След дълга минута едва проговори:-Димитринка Петкова Стоичкова?Чин втори изрече:-Мъртва е вече.

“Спирам пред къщната китна градинка,

Чакам да дойде при мен Димитринка:

Както очакват полетата пролет,

Както очакват авлигите полет…

Тъй те очаква сред дружките – дружка,

Но те прекърши оловна градушка,

Би те зловещо, безмилостно взе ти

Взорът, сърцето, краката, ръцете…”

Притихнал, класът към гората поглежда –

Пътеката бяла до гроба извежда.-Иван Петров Калайджийски?Чин трети проплака:-Убиха го в мрака.

Ала в утрото пролетно,

обграден с пъстроцветие,

ти поглеждаш безмълвно

от портрета си, вехтия.

И тъжиш: че загина,

непрепускал коне,

окаринка не купил

за доброто Стойне…

Далече се губят полетата голи,Потръпват край пътя самотни тополи.-Надежда Петрова Калайджийска? Четвърти чин дума:-Свали я куршума.

“Надежда, Надежда, орличке безкрила…Кажи ми с какво си врага разлютила, с какво го обиди,та чело намръщи,та грабна и мама, и татко от къщи…Та минал с ботуши по шумата мека…Той стръвно погази и твойта пътека…”

Сред мокрия вятър в тревите зелени,

С копита потръпват печални елени.

-Цветанка и Ценка Иванови Димитрови?Простена чин шести:-Умряха злочести.

Еднакво за двете е майка тъкмила чеиз и премяна…Еднакво ги галела, нежно корила, в надежди огряна….

“Ястребинчета – весели птици,Ястребинчета – мои връстници,Върху вашите детски годиниГръм удари – от вас раздели ни…Ако бяхте останали живиДевет, девет месеца само…”

“…А от своите снимчици мили

право в нас вие поглед сте впили

и усмивката ваша, все съща,

във смеха ни и днес още се връща,

зеленее се вашето цвете…

НЕ СТАРЕЙТЕ!

КРАСИВИ БЪДЕТЕ!”

Стойне

...И макар в мрачно време разстреляни… ТЕ ви чакат и днес- оживели след куршумния дъжд. Наберете букет, пред портрети с якички дантелени, Оставете го,

млади приятели…

“ОТ ДЕЦАТА

НА АНТОНО

ВО ЗА

ДЕЦАТА НА

ЯСТРЕБИНО…”