Архитектурата и монументалните изкуства в следосвобожденска България

(1878-1918 г.)

Освобождението на България от османска власт създава благоприятни условия за бърз стопански просперитет. В новосъздаденото Българско княжество и в автономната област Източна Румелия се започва строителство с усилени темпове. Социално-имущите слоеве не само се увеличават, но се и възмогват още повече и сред тях възниква стремеж да се настигне Европа. Интересите на тези слоеве към архитектурата и строителството силно нарастват. Но отсъствието на подготвени кадри се чувствува осезателно. В условията на такъв дефицит у нас идват твърде много инженери и архитекти като чуждестранни специалисти – това са преди всичко руси, чехи, австрийци, поляци, италианци, фарнцузи и пр. А това не би могло да не даде отражение върху строително-архитектурните традиции – това, което е усвоено като ценност не би могло да бъде повече образец. Чуждестранните специалисти носят други производствени навици и опит, съответстващи на по-високия етап на развитие на архитектурата в Европа или Русия. Възрожденското не би могло да служи повече за еталон. Съвсем нагледно тази промяна се вижда в новата столица – в първите години след 1878 г. тя представлява едно голямо, почти ориенталско село, намиращо се (по думите на известния български учен Анастас Иширков - 1868-1937 г.) “в прехода между висока и ниска култура, между Запада и Изтока, между града и селото”. По брой на жителите си българската столица значително изостава от Пловдив и Русе, макар че темповете на растеж са най-високи – в 1880 г. столицата е с 20 500 ж, през 1900 г. – с 67 8000 ж., а през 1910 г. – с 102 800 ж. [В средата на лятото на 1880 г. несвикналият със софийските битови условия д-р Константин Иречек записва в дневника си, че нарекъл столицата ни Боклукополис (Boklukòpolis)]. Но амбициите на заможните софиянци да направят градеца си съвременен, модерен град са твърде големи. На същия стремеж не са чужди и градоначалниците и на други български селища.

Така напр.още през 1878 г. първият кмет на почти напълно опостушения и разрушен от ордите на Сюлейман паша град Стара Загора поканва чешкия архитектурен техник Лубор Байер за градски архитект. Той проектира регулационния план на града в строго геометрична система със стереотипни правоъгълни квартали, без да държи сметка за релефа на терена и оцелелите от пожарищата сгради. На следната година планът започва да се прилага… Аналогични процеси има и в София. Чешкият инженер Йoзеф Прошек подготвя частичен “План на житния пазар”, приет през 1878 г. А в 1880. вече бива одобрен от министрите т.нар. Батенбергов градоустройствен план на София. Той е проектиран геометрично от френския инженер С.Амадие с обхват между Перловската и Владайската реки. Французинът очертава по подобие на кръговите булеварди на Париж двата диаметъра и кръговата система на булевардите “Фердинанд” – “Патриарх Евтимий” – “Христо Ботев” – “Драгоман” – “Сливница” – “Константин Стоилов”, съобразено със съществуващия отбранителен окоп около града. Истинско, радикално преустройство по новия регулационен план на столицата, въпреки обструкцията на засегнатите собственици настъпва, когато неин кмет става Димитър Петков (1887-1893 г.). Така още преди у нас да е създадена като научна досциплина териториалното и селищно устройство, практиката извиква на живот сериозните занимания с проблемите на градоустройството.

“Пловдивската революция” от 6 септември 1885 г., довела до Съединение на Източна Румелия с Княжество България, се оказва оня важен политически фактор, който води постепенно до стабилитет на икономиката, до политическо спокойствие и ускорено натрупване на капитали. След политическата криза от 1886-1887 г. се установява режимът на Ст.Стамболов, по време на който политиката на България се ориентира към европейския Запад. Котерийните борби продължават, но това не е в състояние да промени ориентацията на страната… Едва след 1896 г. помрачените дружески връзки с освободителката Русия започват да се нормализират… И тази нова тенденция се чувствува дори в архитектурата: в журито на обявения международен конкурс за паметник на Царя-освободител  (чиито основен камък е положен още на 19 февруари1882 г.)  биват основателно включени и руски специалисти, а най-големият храм на Балканите /храм-паметникът “Св.Александър Невски”/ се строи и художествено оформя през 1904-1912 г. от проф.арх.Александър Померанцев –доскорошен ректор на Художествената академия в Петербург, архитект Ал.Смирнов и арх.Ал.Яковлев, както и от 17 руски художници. (В съучастие с тях работят и българските архитекти Петко Момчилов и Йордан Миланов, както и художниците Антон Митов, Иван Мърквичка и др.) А в гражданското строителство училите в чужбина българи и чуждестранните в България специалисти внасят доста много от архитектурните особености и пластичната украса на сградите от Виена, Прага, Берлин и Париж.

Тенденциите, които се налагат, имат своя специфика… У нас се строи в бароков и ренесансов стил, докато в същото време в Европа се зараждат повеите на съвременната (на XX в.) архитектурна визия. Там започва да се строи с открития още през 1867 г. стоманобетон и в началото на ХХ в. тази техническа новост се превръща в класически материал на столетието. Ако в европейските страни, където в края на XIX в доминира еклектизмът, се формира тенденция за борба с украшателството, това у нас не се наблюдава. Преустроеният Конак на софийския бейлербей за Княжески дворец под ръководството на виенския арх.Румпелмайер и дошлия от Разград негов колега Фридрих Грюнангер днес се определя като една реконструкция, съчетаваща “белезите на австрийския барок и богатата вътрешна украса в духа на рококо” (Н.Труфешев). Ала тогава, през 1881 г., Румпелмайер се подигравал на софийските си работодатели, че нищо не разбирали от архитектура, а той им измъквал парите от джоба. Под негово ръководство се извършва проектиране и на двореца “Евксиноград” край Варна, чието строителство започва през фаталната за Ал.Батенберг 1886 г. Външната архитектура на тази днешна резиденция наподобява френските ренесансови дворци от XVIII в. с фугирана зидария и висок мансарден покрив с метална обшивка и кулообразен завършек в единия край. Строителството на “Евксиноград” довършва швейцарският архитект Херман Майер при непосредственото съдействие на току-що завършилия архитектура в Париж млад карловец Никола Лазаров.

Сред най-ранните сгради в столицата са тези на Народното събрание (арх.Коста Йованович – виенски архитект с българско потекло, проектирал още и зданието на Първа мъжка гимназия в София); на Министерството на войната  (арх.Антонин Колар – чешки специалист, първи градски архитект на София, взел участие в преустройството на Двореца в София и в проектирането на Военното училище – днес Военна академия), старата Народна банка (днес Министерство на външната търговия – арх.Херман Майер – швейцарски специалист, проектирал още сградата на БАН и Мавзолеят на княз Ал.Батенберг, 1897 г.)… Първата по-значителна сграда с обществено значение, проектирана от българин-архитект е Пощенската палата в

столицата (арх.Йордан Миланов, построена 1893 г.). Типично за тези, а и за някои частни сгради (Сърмаджиевата къща – днешното Турско посолство) е стремежът към монументалност и подчертаване на богатството на декорацията повече с орнаментален характер в камък и пластика, изработена от смес на гипс с други материали. Човешката фигура (атлант) е почти винаги присъствуваща като декоративен елемент, поддържащ балкони, еркерни наддавания и т.н. Доминацията на чужденци в градоустройствените проекти на следосвобожденския български град  не би следвало да се отчита като аномалия. Тъкмо обратно – в това би следвало да се съзират симптоми на ускореното европеизиране: ролята на С.Амадие в разработването на градоустройствен план на Пловдив се изпълнява от чешкия архитект Йосиф Шнитер (1896 г.), а във Варна тази задача е изпълнена от полския архитект Евгени Варжановски (1899 г.).

В периода до 1918 г. предимно завършващите още в 90-те г.г. на XIX в. в Европа български архитекти предприемат начинания да се обърнат с лице към традицията.  Архитектите Йордан Миланов, Петко Момчилов, Наум Торбов, та дори и Фридрих Грюнангер се стремят да използват богатството на националното архитектурно наследство. През това време се изграждат сградите на Софийската минерална баня и Синодалната палата (1908-1911 г., П.Момчилов и Й.Миланов),  Духовната академия (арх.Фр.Грюнангер), Мавзолеят на загиналите руски и румънски воини в Плевен (1905, арх.Пенчо Койчев) и др.  При всички тези обекти прави впечатление използуването на уменията на старите майстори да прилагат тухлата и майоликовата украса (украса с глазирана керамика), а също и богатото орнаментиране с каменна пластика. Но тенденциите за съобразяване с традицията не получават развитие. Връх вземат модерните архитектурни форми. Това става видно от проектите на международни конкурси, проведени за сградите на Университета, Съдебната палата, Рисувалното училище, новата сграда на Двореца. и др. С изявен авторски стил в проектите през разглеждания период се отличава особено френският възпитаник споменатият вече арх.Никола Лазаров (1870-1942 г.). Той проектира над 60 жилищни сгради на богати столичани. По негов проект са построени още Дворецът във Враня (1909-1911), Варненският драматичен театър (1910-1911), Софийската окръжна палата (1924 г.) /днес Министерство на земеделието/ и др.

Проектирането и истинското строителство на жилищата, особено в по-големите градове, следва линията на бароковото влияние. Домовете на забогателите търговци, предприемачи или политици като Дим.Яблански, К.Сърмаджиев, Хр.Гендович, д-р Вл.Моллов и др. всъщност представляват малки дворци, украсени богато отвън и в интериора с пластика. Мебелите, изработвани специално във Виена, са превозвани с волски коли от Лом до София… Подчертаването на личното благосъстояние тогава не е самоцел, а гаранция за стабилността и просперитета на сдружението, фирмата или на професията изобщо.

Желанието да се “настигне Европа” в областта на архитектурата. дава тласък за проектиране и изграждане “почти на празно поле” /както се изразяват някои познавачи на духа на епохата/ на известните като Орлов мост и Лъвов мост  по проект на чешкия инженер Й.Прошек. Първият от тях е посветен на посрещането на заточениците от Диарбекир по Цариградско шосе и е построен през 1891 г. над Перловска река, а вторият – е в памет на обесените книжари в навечерието на Освобождението на София и е над Владайската река (1889).

Що се отнася до архитектурно-строителните паметници – те са обект на проектиране и строителство главно от руси. Чрез този род паметници се увековечават загиналите герои по пътищата на Освободителната война. Доста такива се проектират и изграждат в района на Плевен, на Шипка, около София, Ст.Загора и т.н. Те са познати като руски тип паметници. При тях е характерна формата на пресечена пирамида в комбинация с кръст и каменна /или метална/ пластика. (Строителството на храм-паметника в Шипка се ръководи от проф.Ал.Померанцев)… Първият паметникот този вид в столицата е т.нар. Руски паметник.(1882 г.). Твърде оригинално решение има и Докторският паметник (1884 г., арх.А.Томишко), както и паметникът на В.Левски на мястото на неговото обесване (1891 г., арх..А.Колар, I градски архитект на София). Особено място като творческо постижение има паметникът “Цар Освободител” (1907 г.) /пред Народното събрание/. В международния конкурс от 1900 г. от 32 участници първа премия получава италианският скулптор Арнолдо Цоки (Дзоки). Високите идейни и пластически качества на проекта го нареждат между най-добрите творби от това време /1903-1907 г./. Освен това в архитектурните елементи на постамента са портретувани над 30 видни български и руски политически, военни и културни дейци, между които образите на Ив.Вазов, Зах.Стоянов, Ст.Заимов,П.Р.Славейков, Ст.Стамболов и др. Във висок и нисък релеф са предадени също и важни епизоди от войната – Старозагорският бой /южна страна/, Подписване на мирния договор в Сан Стефано /западна страна/, Откриване на Учредителното събрания в Търново /източна страна/. Емоционално-патриотичното въздействие на този паметник е огромно. За това спомага и архитектурното оформление на арх.Никола Лазаров. Дзоки /Цоки/ създава подобен паметник (“Паметник на свободата”- 1909 г.) и в Русе…Интерес буди и откритият през 1907, но строен през 1903-1905 г. по проект на арх.Пейчо Койчев Мавзолей “Св.Георги” /монумент на загиналите руски и румънски вòини при Плевен в 1877 г./. Всъщност строителите издигат кръстокуполна черковна постройка с централен купол на 24 м. височина, над който има ажурен железен кръст. Фасадата е колоритна с използването на бял врачански камък, сив гранит и червени тухли. Северната и южната страна се отличават с мемориални плочи,на които са посочени имена на загиналите руски и румънски офицери и названия на полковете им, като са указани местата, където са водени най-големите сражения в боевете за Плевен. Стените на храма са украсени със стенописи и икони (худ.А.Митов, Ив.Мърквичка), като има и дърворезбен иконостас. Тясна стълба води надолу към криптата, където в мраморни саркофази са събрани кости на загиналите воини. Мавзолеят е издигнат чрез доброволни дарения по инициатива на комитет, оглавяван от Стоян Заимов.

С най-голямо значение като архитектурно и художествено достижение е, разбира се, храм-паметникът “Св.Александър Невски”, за който стана дума. Но не по-малко значим архитектурен шедьовър представлява и не толкова голямата като обем Руска църква (“Св.Николай Чудотворец”) (1912 г., арх.М.Т.Преображенски). Тя обединява разнородни елементи от руската черковна архитектура на XVII-XVIII в. с богато приложение на цветна майолика и злато, и с това е уникален паметник по цялата българска земя.