Annotation

Англия, средата на XIX век…

Когато госпожица СамантаПрендъргаст пристига вДяволската скала, за да възпитавашест непокорни момичета, всеоще не подозира колкоочарователен е господарят наимението. С децата тя успява дасе справи благодарение на ума ихитростта си, както и на няколкодребни подкупа. Но техниятовдовял баща, полковник Уилям

Грегъри, не се поддава току-такана очарованието й. Макар че елесно да се влюби в него, Самантане смее да попадне в този капан…

Уилям винаги е държал нареда в живота си. Вълнуващатапакостница обаче се гаври савторитета му и го разсейва состроумието и главозамайващатаси красота. Въпреки че се каратвсеки път, когато се срещнат,Уилям е необяснимо привлечен отстрастта у Саманта. Накрая тойдори започва да мисли за брак —пълна лудост, ала изпълнена с

толкова сладост…Но преди да я спечели,

Уилям трябва да разбере каквокрие Саманта от него. Тайната надамата обаче е толкова шокираща,че тя не може да я разкриеникому…

Кристина Дод1234

5678910111213141516171819

202122232425262728

info

Кристина Дод Моята любимагоденица

1

Лондон, лятото на 1847— Въпросът не е, че си била

джебчийка, Саманта. Проблемъте, че на всяка цена държиш даизтъкнеш слабостите наработодателите си не пред кой дае, а пред тях самите. Естествено ете да са недоволни от това. —Адорна, лейди Бъкнел, произнеседумите с обичайния си нежен,дрезгав глас, и ако човек не япознаваше, би помислил, че тяприема съвсем спокойно вестта за

поредното уволнение на Саманта.Саманта Пендъргаст не

допусна тази грешка. Тя стоешепред писалището с високовдигната брадичка и изправенирамене — точно както Адорна ябеше учила.

— Не, госпожо.Кабинетът в Реномираната

академия за гувернантки бешеиздържан в нюансите насветлосиньото и в него русокосатаАдорна блестеше с чувствената сикрасота като диамант върхусатенена възглавничка.

— Предупредих те захарактера на мистър Уърдлоу.Обясних ти, че той е тираниченчовек, според когото жената небива нито да се вижда, нито да сечува, и ти ме увери, че ще сесправиш.

Саманта едва се удържашепод напора на желанието да сезалюлее напред-назад.

— Да, госпожо.— Но само след някакви си

два месеца отново стоиш предръководителката на Реномиранатаакадемия за гувернантки без

работа и без препоръки, но затовапък с гаранция, чеотмъстителната природа намистър Уърдлоу ще се погрижи внай-скоро време малкото членовена висшето общество, които всеоще нищо не са чували зарепутацията ти на крадла, данаучат всичко за нея. — Адорнасключи ръце под брадичката си ивтренчи огромните си сини очи вСаманта. — И така, какво щекажеш този път в своя защита?

Саманта мислеше как бимогла да укроти гнева на Адорна.

Тъй като беше престанала да лъжев момента, в който бе престаналада краде, отговорът й бешечестен:

— Този човек малтретирашесина си, защото момчето неискаше да следва право. МалкиятНорман заеква, и когато веднъжбаща му го накара да застане предцялото семейство и почна да мусе подиграва, имах чувството, чесърцето ми ще се пръсне от болка.Поисках… да дам на мистърУърдлоу добър урок. — Заля ягореща вълна при мисълта за онзи

славен ден; или може бипричината беше в лятнаталондонска жега?

— Значи тогава си казала намисис Уърдлоу, че съпругът й ямами с любовница, алюбовницата си убедила да гонапусне. И каква връзка има товас добруването на малкия Норман?

— Бащата на мисис Уърдлоудържи кесията с парите. Тя взесина си и напусна мъжа си —нещо, което е трябвало да сторимного отдавна, но е била твърдегорда, за да признае, че е

допуснала грешка. Дядото наНорман ще се погрижи внукът муда сбъдне мечтата си. — Самантаси спомни увлечението намомчето по точните науки. —Мисля, че малкият ще изобретинещо прекрасно.

— А любовницата?Саманта се ухили широко.— Приятелка от дните ми на

улицата. За нея беше истинскоудоволствие да бие шута настария мръсник, за да опитакъсмета си с младия лорд Пенуин.

— И как стана така, че тя се

запозна тя с лорд Пенуин?— Аз й съдействах.— Не се и съмнявам. —

Тихата въздишка на Адорнаиздаваше примирение.

— Милейди, съжалявам, чезагубих работата си и хвърлихпозорно петно върхуРеномираната академия загувернантки. — Самантанаистина съжаляваше, повече,отколкото беше способна даизрази с думи. — Но несъжалявам, че помогнах наНорман.

— И аз не съжалявам за това.Но в подобни случаи винагисъществуват по-дискретни начиниза маневриране.

Саманта мразеше усещането,че е разочаровала Адорна — запореден път.

— Знам. Наистина, аманаистина, знам. Всеки път сеопитвам да си спомня съветитети, но понякога така ме хващатдяволите, че се опомням, когатовече е твърде късно.

— Седни — Адорна посочиоблицования в синьо кадифе стол

точно до Саманта, коятооблекчено се отпусна в него.Преди шест години Адорна я бешеспасила от съдбата, която ячакаше на улицата. През първитетри години от живота си с нея,Саманта жадно попиваше всяканейна дума, всеки неин жест, встремежа си да стане красива ичаровна като своята спасителка.Но сега, на двайсет и две години,трябваше да се изправи лице влице с факта, че една висока, русапотомка на викингите с ясноизразен чепат характер, никога не

би могла да заприлича на излятатапо съвсем друг калъп изящна иразсъдлива Адорна. Но времето,прекарано в мълчаливосъзерцание на своятаблагодетелка, й помогна да оценивисоко острия ум, който секриеше зад глухия глас и сочнототяло на тази жена.

Най-лошата част отназидателната лекция бешеминала. Сега предстоешемоментът, в който щеше даотговаря за последствията. А даотговаря за последствията й беше

в кръвта. Това го беше усвоила неот Адорна, а от баща си, койтооще от люлката я учеше дапребърква джобове сочарователна усмивка, и тежко йне успее ли.

— Мистър Уърдлоу беше снасинено и отекло око, когатодойде тук да се оплаква. —Адорна я изгледамногозначително.

Саманта сви ръка в мършавюмрук.

— Точно това сипомислих — доволно кимна

Адорна. — Той нападна ли те?— Поне се опита, след като

жена му се изнесе. —Стълкновението им се бешеоказало кратко и бурно; Самантаоще усещаше болка в ръката ситам, където Уърдлоу я бешеизвил. Тя потисна дълбоко в себеси ужаса, породен от краткатаборба, и не би признала колкочесто нощем се изтръгва отхватката на кошмара с бяснобиещо сърце. — Той е достоен запрезрение дребен човечец.

— Висок е повече от метър и

осемдесет. Повечето хора не бихаго нарекли „дребен човечец“.

— Нямам предвид ръста, ахарактера му.

— Хм-м-м. Е, така става. Новсе пак той е почитан съдия…

— Почитан?— За момента, поне докато

не пусна слух за противното, да.— Вие сте много добра,

милейди. — Саманта събра ръце вскута си и опита да си придадескромен вид.

Очевидно опитът й се оказанеуспешен, защото Адорна

заговори с по-остър глас:— Но дори тогава, мила моя

радетелко за справедливост, щеостанат онези, които смятат, чеедна жена трябва да остане вярнана брачните клетви без значениеколко покварен е съпругът й.

— Това ще са предимномъже.

— Предимно мъже. —Адорна започна да чука с ноктипо отвореното писмо пред себе сии заби поглед някъде отвъдрамото на Саманта. — Част отпроблема с намирането на

подходящо място за теб е фактът,че си привлекателна млада жена.

— Благодаря ви, милейди. —Адорна я беше научила на многонеща и едно от тях беше как даизтъква предимствата си. Самантаприбираше платиненорусата сикоса в две плитки, коитонавиваше на охлюви около ушитеси, а краищата им събираше вхлабав кок на тила. Огромните йкафяви очи можеха да изразяватфлирт или възхищение, но неразкриваха нейнатаинтелигентност. Устните й бяха

сочни и плътни — твърде плътниспоред нея, но Адорна й бешеобяснила, че мъжете копнеят дацелуват такива устни. Това сеоказа вярно, макар преживяванетода не се оказа нищо особено.

Фигурата й беше прекаленотънка — Саманта го знаеше иАдорна беше на същото мнение.Но имаше нещо в равната линияна силните рамене, в стройнототяло и походката, коетоприковаваше вниманието към неяи то обикновено в по-голямастепен, отколкото би й се искало,

защото от детските си годинибеше научила голата истина затова как функционират телата намъжете и жените и това знаниесъвсем не я беше очаровало.

Нищо от това, което Адорнабеше казвала в полза напротивното, не беше успяло дапромени убеждението й.

— Проблемът с намиранетона подходящо място за теб есвързан с предишния ти занаят.Ако не беше толкова известна —дали не е по-добре да кажапечално известна — джебчийка,

сега нещата щяха да бъдат по-лесни.

— То аз саму им давъх туй,което искаха, мис. — Самантапремина на езика на детствотоси. — Малку приключения, малкувълнения. Кво да сторя, като имхаресваше да са хвалят, че съм гиубралъ.

— Там е проблемът. —Адорна въобще не се усмихна намалкото й представление. — Тибеше добре облечена. Ти бешебляскава. Примамваше ги в тъмниулички, ограбваше ги, а на тях

това им харесваше.Саманта се отказа от кокни

диалекта и се върна къмкнижовния английски на хоратаот висшето общество, който бешеусвоила от Адорна:

— Това със сигурност сеотнася за мъжете, но жените небяха толкова толерантни.

— Мисля, че бях достатолерантна. Все пак не поисках дате обесят.

— И до ден-днешен непроумях защо. — Дълго времеСаманта не разбираше как така

Адорна беше усетила, че връвтана кесията й е прерязана, докато втечение на годините не опознанейното безпогрешно шесточувство и плашещата й дарба даима око за всичко, което се случваоколо нея.

— В теб видях нещо, коетоми хареса. — Адорна се предаде исе засмя. — Напомни ми за менсамата.

— Милейди, никога не ви сее налагало да крадете.

— Не, но баща ми искаше дасе омъжа както на него му е

изгодно. — Адорна погледна къмписмото пред себе си. — Открихразрешението на проблема ти.Трябва да напуснеш Лондон.

— Да напусна Лондон? —изкрещя Саманта и възмутеноскочи на крака.

— Една дама винаги говори смодулиран глас.

Саманта се опита да възвърнеконтрола над гласа си, но успясамо да прошепне:

— Да напусна Лондон!— Имам писмо от полковник

Уилям Грегъри, от Кумбрия.

— Кумбрия?— Това е в Езерната област.— Езерната област? Но това

е… в провинцията!— Да, свеж въздух — съгласи

се Адорна.Саманта направи бегло

движение с ръка: Север… далечена север. И на запад. Планини.Високи, заплашителни планини.

— Сняг. Щипещ, чист, бял.Бистри потоци. Прекрасни синиезера. Завиждам ти. Всеки твойден ще бъде празник.

Разстроена, Саманта

погледна към Адорна, търсейкизнак, че това е шега.

Но нейната благодетелкабеше съвсем сериозна.

— Децата на полковникГрегъри отчаяно се нуждаят отгувернантка. Ти си такава, притова много добра.

— Знам, но…провинцията. — Саманта се сетиза една картина, която някогабеше видяла в Кралския музей:Лъкатушен селски път. Цъфнализелени дървета. Сърничка,подаваща се от гората. И някъде в

далечината — лазурносиньо езерои назъбени, изровени планини свърхове, забулени от облаци. Най-отвратителната буколическасценка, която Саманта можеше даси представи.

Адорна въобще не се трогна.— Ще работя за…

полковник? От армията на неговоКралско величество?

— Той е по-малък син,избрал военното поприще иудостоен с почетни звания заслужбата си в Индия. Оженил сеза англичанка, докато бил в

чужбина. Мисис Грегъри билаизвестна с хубостта си и добрияси нрав, и двамата били достащастливи. Преди три години по-големият брат на полковникГрегъри починал и такасемейното имение преминало внегови ръце. Но преди да сезавърне в родината, съпругата мубила убита при загадъчниобстоятелства. Говори се, ченавярно я е обичал много силно,защото от смъртта й насам той нее поглеждал друга жена.

Адорна направи пауза и най-

накрая Саманта разбра, че от неясе очаква уместен коментар.

— Колко трагично.— Така е, наистина. Когато

полковник Грегъри се завърна съссемейството си, цял Лондонговореше за това. — Адорна сииграеше с писалката, а на устнитей заигра лека усмивка. — Разбирасе, матроните се надяваха, че тойще заживее в Лондон, където щеси намери нова невеста. Вместотова той незабавно се оттегли впровинциалното си имениеСилвърмиър, близо до Дяволската

скала, и остана там.— Дяволската скала? — В

съзнанието й веднага се оформиобразът на полуразрушен замък,кацнал на върха на каменистаурва, назъбен и чернеещ се нафона на покрито с облаци,буреносно небе.

— Казват, че мястото билопрекрасно. Ако обичаш прилепи.

— Познаваш ли полковникГрегъри?

— Не, но той е офицер иджентълмен, подчинените му гоуважават, а репутацията му е

блестяща и безупречна. — Адорнапогледна внимателно Саманта. —Уверена съм, че той няма да типредостави повод за още единскандал.

— Надявам се, че няма,милейди.

Адорна прочисти гърлото си.— Сигурна съм, че няма,

милейди — побърза да се поправиСаманта.

Адорна сложи очилата си изапочна да чете от писмото наполковника:

— „Макар домът ми да е

изолиран,“ — Саманта изпискатихо, — „гувернантката нямаоснования да се тревожи за своятасигурност. Патрули на местнатамилиция, на която аз съморганизатор, и която се попълваот моите войници, редовнообикалят пътищата.“ — Глуха заотвращението на Саманта, Адорнапродължи с писмото. — Няколкоабзаца по-надолу полковникГрегъри казва: „Предлагамвъзнаграждение от четири паундаседмично, дажба от чай и захарплюс половин почивен ден всяка

седмица. Склонен съм да дам нагувернантката отпуск от еднаседмица в годината, за да посетироднините си.“ — Адорна япогледна многозначително надръба на очилата си. — Многощедро предложение. По-щедро отвсичко, на което можеш да сенадяваш в Лондон.

— Но, милейди, локомотивътдори не ходи там! — Ако Самантатрябваше да напусне града,държеше да е сигурна, че ще можеда се върне по-най бързия начин,в случай че се наложи.

— Влакът ще те закара близодо там — увери я Адорна. —Полковник Грегъри пише:„Трябва да вземе влака до Йорк иоттам да се качи на пощенскатакола, която ще я откара доХоуксмаут. Там ще се представина ханджията, който ще й осигурипревоз до Силвърмиър, където ази нейните подопечни ще яочакваме.“

— Ето защо плаща по четирипаунда седмично. — Самантадобре си представяше диватапровинция, където Адорна искаше

да я заточи. — Никой нормаленчовек не би желал да живее в тазипустош.

— Всъщност не си права. —Адорна прегледа внимателнописмото. — Причината е в децата.

— Децата ли? — С всекиизминал миг положениетоставаше все по-лошо. Саманта сеопита да прочете нещичко отписмото, което беше поставенонаопаки пред нея. — Какво не енаред с децата?

— Според писмото наполковник Грегъри всичко с тях е

наред.— Ако той пише, че всичко с

тях е наред, можеш да сиабсолютно сигурна, че нещо не енаред.

— Вярно, и аз така сипомислих. Полковник Грегъриима сладки дечица в изобилие.

— Изобилие ли? Какво значи„в изобилие“? — стреснатопопита Саманта.

Адорна отново погледнаписмото.

— Шест деца на възрастмежду четири и дванайсет

години.— О, полковник Грегъри

определено не си е губилвремето! — Този мъж сеочертаваше като пълнапротивоположност на онова,което Саманта би искала: надутпуяк, който търсеше гувернантка,която да се оправя със сюриятадеца, докато той преследва злитебандити из дълбокатапровинция. — Милейди! — тяумолително протегна длани къмАдорна.

Адорна обаче свали очилата

си, сгъна ги и ги остави написалището с прецизност, коятоне вещаеше нищо добро заСаманта.

— Решила съм твърдо, че тище приемеш мястото.

О, не! Адорна рядкоговореше с такава непреклонност.Разбира се, тя почти винагиуспяваше да получи това, коетоиска, но обикновено постигашецелите си с такт и хитрост. Щомбеше толкова директна,набелязаната жертва простонямаше шанс.

— Милейди?— Ти нанесе удар по джоба

на мистър Уърдлоу, посоциалното му положение и помъжката му гордост. Тази гордостняма да намери удовлетворение,докато не съсипе напълно твоятарепутация. Невъзможно е да тинамеря друго място тук, в Лондон.

— Но… но аз никога не съмнапускала Лондон!

— Каквото си постелиш, натова ще легнеш. Приеми тозифакт. — Адорна впи поглед впитомката си. — Заминаваш за

езерната област.Със свито сърце, Саманта

отговори на погледа й.— Вече изпратих писмо на

полковник Грегъри, в което мусъобщавам да те очаква до двеседмици — побърза да добавиоживено Адорна. — И още нещо,Саманта.

— Да, милейди?— При никакви

обстоятелства не разкривай наполковник Грегъри истината заминало си. — Адорна сключиръце и се облегна с лакти на

писалището. — Разпитах за него исе оказа, че той е добър и почтенчовек, но не е толерантен.

— Крадецът винаги си оставакрадец. — Саманта едва не сезадави от негодувание. — Не енещо, което да не съм чувала.Дори да стана светица, тезилицемерни копелета щепродължават да ме съдят.

— Не ставай вулгарна —укори я Адорна. — И ми обещай,че ще бъдеш дискретна.

— Обещавам ви, милейди. —Саманта се усмихна горчиво. —

Нищо няма да кажа на тозидобродетелен пуяк.

2

Езерната област, двеседмици по-късно

— Какво толкова казах? —Саманта крещеше след младияколар, който упорито се правеше,че не я чува.

Та тя само беше поискала дазнае дали вълците още ядатселяни за обяд! Дали ще й сеналага да спасява децата отмечки. И дали полковник Грегъридържи добитъка си вкъщи. Товабяха все важни въпроси, на които

трябваше да получи отговор, ноколарят толкова се обиди, че ястовари тук.

Природната картина околонея сбъдваше най-лошите йопасения. Дървета обграждахапътя и преминаваха в гъста гора,където, Саманта беше сигурна, сеспотайваха мечки с дълги остринокти и окървавени зъби. Мечки,които сега я дебнеха, докатолигите им се точат от глад; мечки,които чакаха единственоприкритието на мрака, за да сенахвърлят върху нея и да я

разкъсат на парченца. Точно предсебе си виждаше откритопространство — една от онезиливади, предполагаше тя, катотолкова много други, коитоколарят беше преминал, за дастигнат дотук. Обширна, тучналивада, нагъната като змия,обградена от белокаменни зидове,които сякаш нямаха край.Помисли си, че по ливадите бавноприпкаха овце, овце с големи очи,които пасяха трева инепрекъснато се оглеждаха за…вълците.

Да, вълците. Беше готова дасе обзаложи, че тук има вълци.Можеше ясно да си представи какдебнат наоколо, каккървавочервените им очи следятпресните овнешки мръвки, докатоизведнъж погледът им не се спирана едно по-голямо, по-крехкопарче; на нея.

По тялото й премина тръпкаи тя бавно се отпусна на куфара.Адорна очевидно бе изпиталасъжаление към своето протеже,защото се беше погрижилаСаманта да замине в изгнание с

бляскаво разнообразие от рокли,шалове, фусти, шапки и ботушкипоследна мода. Колко жалко, четези прекрасни неща щяха да сиизгният на този селски път,защото нощта щеше да падне,Саманта още щеше да си седи натова място, някое същество состри зъби щеше да се появи и дая разкъса, и никой нямаше да чуеписъците й.

Саманта се изправи на кракаи пое към Силвърмиър. Краищатана полите й се оплескаха с кал.Хвърли поглед назад, после се

огледа около себе си. Дърветатабяха започнали да хвърлят по-дълги сенки. Слънцето клонешена заник и скоро хищната паст напланините щеше да го погълне.Може би беше по-разумно да севърне при куфара и да прекарапоследните скъпоценни мигове отживота си наслаждавайки се надрехите, но волята за живот бешепо-силна. Знаеше, че ебезполезно, ала въпреки товащеше да се опита да стигне доСилвърмиър.

Нагласи удобно дамската

чантичка в ръката си. Дано понегниещият замък да не се е срутилсъвсем, когато стигне до него.

Тя премина покрай езеро —неподвижна, синя, студена,плашеща дълбина, населявана откой знае какви неща — бешесигурна в това, защото от времена време нещо плясваше наповърхността. Това би могло да енякоя риба. От друга страна, товаби могло да е чудовище, което сеспотайва в дълбината. Бешечувала разни неща за езерничудовища и току-що беше

довършила роман за едно от тях,което живеело в Шотландия.

Когато отново влезе в крачка,Саманта се сети за готическитеромани, които с такава любовбеше прибрала в куфара. Акоминеше жива и здрава през товаизпитание, щеше да гиизхвърли… е, не точно везерото — това би могло да смутипокоя на чудовището — но някъдедругаде.

Тя погледна напред снадеждата да види някаква сграда.Каквато и да е постройка.

Нищо. Нищо освен пътя,който се виеше пред нея нагоре-надолу по хълмовете ибезмилостно зеленото надърветата. И планините, коитовластваха тук — строги,неприветливи, каменисти,бездушни. Коларят й бешеобяснил, че местното населениеги наричало „Скалисти водопади“и тя попита дали това е защотохората падат от тях, или защото тепадат върху хората. Според неявъпросът й беше логичен, ноточно тогава водачът й се

разсърди.Слънцето залезе някак твърде

рязко, обагряйки планинскитевърхове в червено. Големикълбести облаци пара започнахада се надигат откъм дърветата,после се разнесоха изведнъж,сякаш някакъв невидим великанги беше всмукал с дъха си.Мракът започна да се трупа впазвата на гората и в гънките напътя.

Прободе я остра болка, тязабави ход и притисна ръка къмкорсета си.

Всъщност, никой уважаващсебе си вълк не би се съгласил дая изяде. Тя беше на път вече целичетири дни — два дни с влака доЙорк, после два дни с пощенскатакола. Очите й бяха болезненосухи от липсата на сън, кафяватай камгарена рокля за пътизглеждаше ужасно, а краката й…тя спря и се облегна на еднодърво.

— Краката ме болят —оплака се на глас тя.

Но изведнъж това се оказабез никакво значение, защото чу

как нещо изпращя в храстите донея. Въобще не се опита даразбере какво или къде беше то,просто побягна като стрела.

Тогава един звяр се изпречиточно пред нея на пътя и япринуди да спре.

— По дяволите! — Преди дае успяла да се обърне и да хукне вдругата посока, една здрава ръкасе протегна и я улови за яката.

— Спри! — Гласът на мъжапрогърмя. — Какво търсиш тук?

Кон. Това беше кон с ездач.— Опитвам се да стигна до

Силвърмиър — Облекчението наСаманта беше толкова силно, четя едва произнесе думите.

— Силвърмиър? И защо?Точно в този момент Саманта

осъзна, че мъжът я държеше заяката, все едно бе някое кутре. Тясе извърна и сграбчи ръката му закитката, за да може да гопогледне в очите.

— Кой си ти и кой ти даваправо да ме разпитваш толковагрубо?

Огромен, висок, красив мъж,отговори си сама. Не можеше да

види подробности, защото мракътвече бе станал непрогледен, ноонова, което беше достъпно заочите й, изглеждаше великолепно.Хубава тъмна коса, подстриганатака, че да открива челото иушите му. Силно изразени скулисъс сенчести вдлъбнатинки подтях. Издадената напред квадратначелюст говореше за решимост итвърдост. Тънък нос. Дълъг нос.Някой можеше и да го намери заголям, но със сигурностподхождаше на това грубоизсечено лице.

Имаше още много завъзхищение — широките рамене,тънкия кръст, очевидно силнитеръце. Под дланта й китката мубеше стегната и опъната, итолкова широка, че пръстите й неможеха да я обхванат.

Не виждаше очите му, новече знаеше, че в тях няма даможе да прочете мислите му. Е,освен враждебността, която тойне криеше.

Беше си представяла, че вмига, щом види, че държи тънка,млада жена, мъжът ще я пусне, но

вместо това той още повечезатегна хватката си около нея.

— Отговори ми. Коя си ти изащо отиваш към Силвърмиър?

Първоначалното йоблекчение от факта, че виждачовек, а не вълк или чудовище,беше преминало. Той я държешетолкова близо до себе си, че тябеше в състояние да помиришепотта на коня му и да усетитоплината, която се излъчваше отживотното. Опасната близост натанцуващите му копита докраката й, я накара да се отдръпне

и когато ездачът отновоприближи коня си до нея, отустата й се изтръгна писък.

— Няма ли да престанеш!Този звяр ще ме стъпче!

— Ако не мърдаш, всичко щебъде наред.

Тя отлично си спомняше тонана полицейския пристав, когатопипнеше някой крадец.Екземплярът пред нея говорешеточно с такъв тон. Стържещ.Презрителен. Неумолим.

— Аз съм СамантаПендъргаст, новата

гувернантка. — Не го попита далидържеше добитъка си в замък.Никой не можеше да я обвини, чене се учи от грешките си.

Мъжът я пусна.Тя въздъхна от облекчение и

приглади роклята си:— Така вече е по-добре. Сега

е твой ред да ми кажеш кой си,защо яздиш по този път и порадикаква причина сграбчваш еднамлада дама за…

Той се протегна напред и взечантичката от ръката й. Тя сеопита да си я върне. Той не й даде

този шанс.— Какво си мислиш, че

правиш? — кресна тя. —Всъщност тя знаеше какво правитой, само дето не можеше даповярва. Каква ирония, на нея да йзадигнат чантичката веднага щомнапусна Лондон.

Той опипа кесията от меко,черно кадифе, след коетоизпразни пред себе сисъдържанието й. Носна кърпичка.Ключът от куфара й. Талона отбилета й за влака. И скромна,много скромна сума пари.

Саманта никога недопускаше грешката да носи вчантичката си повече пари отминимално необходимото.Повечето си пари държешепъхнати под едната жартиера.Ако късмета продължаваше да йизневерява, този мъж скоро щешеда бръкне с ръката си там.

Вместо това той прибранещата в чантичката и й я връчиобратно.

Тя я стисна здраво и сезапита дали провинцията винаги ебила кръстосвана от такива

побъркани грубияни.— Защо вървиш пеша? Нещо

случило ли се е? — Макар да ябеше пуснал, заповедническияттон не бе изчезнал от гласа му,дори беше станал осезаемо по-остър.

— Може и така да се каже.Коларят от хана в Хоуксмаутзахвърли мен и куфара ми насредпътя и си тръгна.

— Защо?— Изглежда се засегна от

нещо, което казах.— Мога да си представя. —

Мъжът я измери внимателно споглед, след което скочи отседлото.

Тя беше висока, но той янадвишаваше по ръст. Сигурнобеше поне метър осемдесет и петбез ботуши. Имаше масивно,обемисто тяло, за което някоимъже усилно трябваше да работяти с каквото някои мъже просто сераждаха. Тя беше готова да сеобзаложи, че в неговия случай евторото. Преди не се бе чувствалазаплашена, не и наистина, но сегамисли за изнасилване и убийство

започнаха да безконтролно да севъртят в главата й. За втори пътпрез последните седмици й седощя да владее повече трикове заотблъскване на нежеланиухажори. Беше наръгала с нокътадамовата ябълка на мистърУърдлоу и той беше побягналкато опарен, но нещо йподсказваше, че с този мъжномерът няма да мине.

— Кой си ти? — попита гоотново Саманта.

— Притежаваш ли документ,с който да удостовериш коя си? —

продължи непознатият, все еднотя не беше казала нищо.

— Нося писмо от лейдиБъкнел.

— Покажи ми го.— То е в куфара ми. — Този

факт я радваше. Искаше да извадиот равновесие този тип, който сипозволяваше да тормози и плашибеззащитна жена насред пътя занищото, дори ако така щеше да синавлече неприятности.

Той се извисяваше над нея ия гледаше втренчено, все едноискаше да прочете мислите й, но

тя прекрасно знаеше, че това еневъзможно. С всяка изминаласекунда мракът се сгъстяваше. Запръв път се озоваваше сред такаванепрогледна тъмнина,неразпръсквана от светлините награда. Огромното черно огнищена небето поглъщаше слабатасветлина от жаравата на звездите.Непознатият се извисяваше катосянка над нея и по гръбнака йпремина тръпка.

— Откъде идвате, мисПендъргаст? — Разкошният мумек глас й се подиграваше. Тя

прокара пръсти по връвта начантичката си.

— От Лондон.— И никога не сте напускали

Лондон досега, нали?— Никога. — Тя се напрегна

в тревожно очакване на някояжестока шега, предназначенаточно за градски чеда като нея. Номъжът само се изсмяподигравателно на невежествотой.

— За ваше добро ще е да сеокажете първокласна гувернантка.

— Такава съм — настръхна

тя.— Добре. — С широки

крачки той се върна при коня,метна се на гърба му и гопришпори към гората.

Саманта втренчи поглед вгърба му — изумена, облекченаи… сама.

— Чакай! — викна тя. — Титрябва да ме спасиш!

Не получи друг отговор освензаглъхващия звук от препускащипрез храстите копита.

— Нещо може да ме изяде!Колко път има до Силвърмиър? —

Тя вече крещеше. — Моля те,кажи на някого, че съм тук! —После добави с по-тих глас: —Безсърдечен грубиян, поне да мибеше оставил тояга, за да се браняот стръвниците.

И така, отвсякъде язаобикаляше дивата пустош, бешеотдалечена на мили разстояние отимение, в което кравите нощувахав спалните, а хората — намръсния под. С ридание, тяпотърка възпалените си очи скокалчетата на пръстите си,изпъна рамене и решително пое

напред…В Лондон никога не беше

тихо. Непрекъснато трополяхакарети, разнасяха се детскивикове, от кръчмите долитахашумове било от музика, било откавги. Тук тишината изпълвашевсичко. Нарушаваше я само някойплясък на криле или шумолене вхрастите. Саманта си помисли, чеби дала всичко на света за звук,който да прогони тазинеестествена, плашеща тишина.

Тогава някъде в далечинатаблесна светкавица и след това се

чу първият гръм.— Внимавай какво си

пожелаваш, момичето ми, защотоможе и да се сбъдне — каза си тя.

Крайниците й бяха натежалиот умора, която превръщаше всякакрачка в мъчение. Препъваше се вбраздите, препъваше се вкамъните, но дори изтощениетоне можеше да я накара да тръгнепо тревата край пътя. Змии. Бешесигурна, че там има змии.Светкавиците проблясваха все по-близо и заслепяваха до болкаочите й, а тътенът на

гръмотевиците звучеше все по-страшно.

Отначало взе шума по пътя загръмотевица, но после осъзна…помисли си… това почти звучешекато… Цялата настръхна и се взряв чернотата.

Далеч пред нея се появихадва фенера, които се олюлявахана… карета?! Пореднатасветкавица освети всичконаоколо — и Саманта беше права!Това беше карета. Ако не беготова да припадне от умора,щеше да закрещи от радост. Сега

оставаше само да привлечевниманието на кочияша.

Каретата подскачаше итрополеше в нейна посока понеравната земя. Когато приближидо нея, тя застана от еднатастрана на пътя и, крещейки,започна да маха с ръце. Късметътй проработи за пръв път, откактобеше срещнала мистър Уърдлоу.Каретата спря, един лакей скочиот нея и отвори вратичката. Тя муподаде ръка и той й помогна да секачи в луксозното возило.

— Отивам до…

— Силвърмиър. Да, мисПендъргаст, знаем.

Седеше и примигваше вмрака. Ръката й галеше мекататапицерия. Чудеше се какво…как…

Онзи мъж. Беше го домързялода я спасява сам, но бешеизпратил тези хора на помощ.

Каретата зави, след коетопотегли с такава скорост, чегърбът на Саманта се удари воблегалката. Бе толкова уморена,че си остана така. Зачуди се далине трябва да е разтревожена —

може би я отвличаха, но след товареши, че едно отвличане е нискацена за възможността да поседи.

Пътят беше достатъчнодълъг, за да потъне в сън. Събудисе внезапно, когато каретатабавно спираше. Вратичката сеотвори, лакеят й подаде ръка,която тя пое, за да слезе постъпалата.

Вдигна поглед и очите й задълго останаха приковани въввеликолепното имение, което сеиздигаше като монолит пред нея.

3

Саманта се събуди оттракането на чинии до леглото й.Отметна кичур коса от очите си ипогледна закръглената младакамериерка, която в този моментдърпаше брокатените завеси вмаслиненозелено и златно.Светлината на утрото нахлу встаята и Саманта примигна.

— Добро утро, мис —облечената в безупречноколосана, черно-бяла униформакамериерка жизнерадостно я

поздрави и направи бодърреверанс. Момичето бе на неповече от петнайсет години, детена природата и чистия въздух. —Аз съм Кларинда. Нося визакуската.

— Благодаря. — Саманта сеизправи в седнало положение. —Колко е часът?

— Седем отдавна мина, но неви събудихме, щото снощнатаразходка бая ви е изморила.

Саманта огледа стаята, коятоминалата вечер бе успяла само дазърне. Спалнята на втория етаж бе

голяма и просторна, и навярнобеше предназначена за гости. Тяиздаваше благополучие, кактовсичко в друго в тази къща.Мебелите от тъмен дъб бяхамасивни и украсени с резба.Широкото легло беше застлано спухен дюшек и пухени завивки. Икоето беше най-важно, къмспалнята имаше отделнопомещение за преобличане стечаща студена вода, събирана вцистерна на покрива.

Това ли беше колибата, коятоуж щеше да приютява тромавия

възрастен полковник, неговитешест деца и добитъка му?

— Заповядайте, мис. —Кларинда нагласи подноса върхускута на Саманта и вдигнакуполообразния сребъренпохлупак. Пара вдигахаизпържените до златисто яйца,ухаещите на подправкинаденички, намазаните с прясномасло кифлички, купата с овесенакаша, залята с дебел слой мед, ипочистената, задушена круша,поръсена с канела и разрязана надве половини. — Готвачът не

знаеше какво ще обичате, затуй висложи от всичко по малко.

— Всичко изглеждавеликолепно. — Саманта си поедълбоко дъх и осъзна, че е гладназа първи път, откакто бенапуснала Лондон.

— Какъв прекрасен ден,мис. — Кларинда й наля чай.

Саманта забеляза, че навънслънцето грееше ярко. Големидървета заливаха прозорците наспалнята с море от зеленина, амежду клоните им се показвашенебето — толкова синьо, че

заслепяваше очите. Нито еднооблаче не помрачаваше тозиблясък.

Кларинда отиде достаромодната камина, разръчкаогъня и добави няколко новицепеници.

— Снощи мъжете саприбрали куфара ви от пътя. —Кларинда погали боядисаната вчерно дървена кутия с кожениремъци и тежък катинар. Всветлокестенявите й коси, коитосе подаваха от бонето, сякашпращяха искри, а в очите й

светеше интерес. — Да горазопаковам ли?

— Да, ако обичаш. Ключъте… — Къде ли беше чантичкатай?

— Сигурно тук, мис? —Кларинда вдигна кесията от чернокадифе, която беше поставенавърху тоалетната масичка.

— Да, благодаря ти. —Саманта протегна ръка,благодарна за това, че не я езагубила, докато е била замаянаот умора. Зачуди се дали целиятснощен епизод не е бил

халюцинация: разходката в мрака,онзи мъж, препускащ презхрастите. После се сети как тъкмоси мислеше, че е спасена — и тоот джентълмен — когато онзиконник я подложи на кръстосанразпит и й взе чантичката.

Добре. Все пак не я бешеоткраднал. Но я бе изоставил, безда и предложи трошичка помощ.Ама че нехранимайко!

— Макар че… хубаво де, каккаретата пристигна точнонавреме?

Цялата история изглеждаше

твърде фантастична, за да еистинска, като се изключифактът, че стъпалата я боляха;също така никога нямаше дазабрави шока, когато слезе откаретата и пред портала видяСилвърмиър. Широката,четириетажна постройка сеиздигаше в мрака. Светлинаструеше от всички прозорци.Широките порти стояха отворении мисис Шелбърн, достолепнатавъзрастна икономка, я приветствас жест вътре: „Побързай, мила,очаква те горещо ядене“. Саманта

не беше хапнала много от него, ноомете до троха това пред себе си,наля останалия чай в чашата си истана от леглото. Направиняколко крачки по килимчето иизтича на пръсти до прозореца поледеностудения дървен паркет.

Изгледът, който се открипред нея към парка, се състоешеот обширни зелени ливади,величествени стари дървета,чиито клони докосваха небесата,тук-там се виждаше по някоябеседка, пейзажа красяха иняколко цъфнали градини. Отляво

имаше храсти, подрязани въвформата на лъвове и птици.Дворът беше прекрасен, и коетобеше по-важно…

— Оттук не виждампланините

— Не, мис, но те са си там.Планините са като две големиръце, които обгръщатСилвърмиър. Толкова са красиви.

— Хммм. — Саманта сеобърна с гръб към прозореца. —Онази буря донесе ли дъжд?

— Беше страхотна буря, то небеше гръмотевици и святкане —

точно над върховете. Много дъждимаше, тъкмо да измиепотоците. — Кларинда сеусмихна и на гладките й розовибузи се появиха дълбокитрапчинки. — Трябва да сте билиужасно изтощена, за да не чуетецялото това трещене. Когато сеоблечете, полковник Грегъри щеиска да говори с вас.

— Да, разбира се, кактопожелае. — Дали полковникГрегъри нямаше да се окажепълен с изненади като имениетоси? Саманта вече определено не

си представяше посивял,закоравял воин. Човек, койтоживее в такава къща, трябва даима известна представа от добродържание въпреки годините,прекарани в нецивилизованатаИндия, и въпреки непрекъснатотоправене на деца.

— Как изглеждаполковникът? — попита тя,докато подаваше ключа наКларинда.

— Ами той е добър човек,мис. — Кларинда коленичи предкуфара и го отвори след кратка

борба с ключалката.Саманта почака и разбра, че

камериерката няма намерение дакаже нищо повече.

— Много ли е стар?— Не е много стар. Не е стар

като дядо ми, например.— О! — Саманта отново си

го представи с посивяла коса.— Но е красив, тъй казва

мама.Прошарен, възрастен мъж със

стоманеносив поглед.— И е много строг с децата,

прекалено много, не че сте ме

чула да го казвам. — Клариндаизвади първата от роклите,ефирно творение от светлорозовабасма, и я метна на стола. Следнея се появиха ленена рокля сцветен десен и още една отсапфирен поплин. Последнаизвади тази от тъмнозеленшевиот.

— Да изгладя ли тази, мис?Саманта си представи образа

на униформения военен, който яочакваше. Свадливите възрастнимъже се влияеха добре от гледкатана младост и чар.

— Не, не мисля. Може би епо-добре да се спра на розовата.

Кларинда разгледа роклята,после разгледа Саманта.

— Ще видим — каза тя, взероклята и изчезна. Когато севърна, Саманта беше допила чаяси и беше готова с бельото ифустите.

— Защо полковник Грегъри етолкова строг с децата? — попитатя, докато Кларинда й помагаше сроклята.

— Заради военното сиобразование. Иска от тях да

изпълняват команди, да сенареждат в строй, винаги да сачисти. Ако ли се оцапат, кара гида лъскат обувките си до блясък.

— Тези деца трябва да саистински светци. — Самантавдигна вежди. — Май няма даимам никаква работа.

Кларинда избухна в смях.— Тепърва ще си проличи,

мис.— П-с-с-с-т! — Звукът

отекна в целия коридор на вторияетаж. Саманта, която отиваше дасе представи на полковник

Грегъри, спря и се огледа. Една отвратите беше леко открехната итри личила надничаха зад нея.Три ръце й махнаха да дойде.

— Мен ли викате? — попитаСаманта и посочи себе си, всеедно че би могло да става дума задруг!

— Ш-ш-ш-т! — Децатапоставиха пръст пред устните сии с енергично ръкомахане йнаправиха знак да влезе.

Развеселена и заинтригувана,Саманта влезе в голата спалня.Срещу стената бяха наредени три

тесни железни легла, покрити скувертюри. Кукли, строгоподредени в редица, й кимнаха отмястото под прозореца. Нямашеразхвърляни играчки по голиядъбов под. Прости едноцветнизавеси висяха на корниза.Саманта разбра, че това е стаятана момичетата, макарпомещението да приличашеповече на сиропиталище,отколкото на място, къдетоживеят разглезени деца.

После, когато пред нея сенаредиха шест тъмнокоси деца

трите, които й махаха, и още три,които бяха чакали вътре тя разбраи друго: всички те бяха момичета.Полковникът имаше самомомичета.

Едва не се засмя. Откакто бепровела онзи разговор с Адорна,новите й отговорности япритесняваха и тя се тревожеше,че за първи път в живота си нещоможе да не се окаже по силите й.

Но момичетата отаристократични семейства бяхасладки, скромни и не създавахапроблеми. Само някакъв военен,

който се опитва да ги оформи свойнишки калъп, би сметналзадачата й за трудна.

— Здравейте, мои дами! Каксе чувствате днес? — весело гипоздрави тя.

Най-високото момиче,красавица с напъпили гърди иотегчена физиономия се пресегназад гърба си и в ръката й се появикамшик за езда, с който тя шибначерните си, стигащи до глезенитеботушки.

— Ти ли си новатагувернантка?

Стъписана, Саманта погледнавнимателно момичето иредичката негови сестри. Всичкибяха облечени в прости, грознитъмносини рокли с белипрестилки отгоре. Косите навсичките бяха прибрани встегнати плитки, завързани стъмносини панделки. Всичкитебяха с едни и същи стигащи доглезените ботушки и на лицата имбеше изписано едно и същоизражение — на недоверие иагресия.

— Да, аз съм мис Саманта

Пендъргаст. Може да ме наричатемис Пендъргаст — Някакъвпредпазен инстинкт я накара дадобави второто.

— Аз съм Агнес. —момичето даде знак наследващата си по големина сестрада говори.

— Аз съм Вивиан. — Дететобеше високо колкото Агнес ихубостта му беше удивителна:тъмна коса и абсолютно правивежди, сочещи нагоре.

Агнес посочи следващотомомиче с камшика си.

— Мара — обяви следващототъмнокосо и синеоко дете.

Саманта беше схваналаположението и премина къмдействие. Тя се усмихна топло.

— Приятно ми е да сезапозная с вас, Вивиан и Мара. Наколко години си, Вивиан — тянасочи вниманието си къммомичето.

— На единайсет — отговориВивиан.

— А ти, Мара?— На девет.— Не ме прекъсвай! — Агнес

изгледа яростно Саманта.— Твърде си малка, за да

раздаваш заповеди — тихо изречеСаманта. — Може би щепомислиш втори път, преди да гонаправиш отново?

Първоначално Агнесизглеждаше шокирана от укора й,но после се съвзе.

— Не.Нещо в тона на момичето

напомняше на Саманта за някого,но за кого? Някоя неотдавнашнасреща? Младата жена сенамръщи.

Агнес посочи следващотомомиче.

— Хенриета.Беше ясно, че това дете —

брюнетка с кафяви очи, коятонаправи реверанс — не разбираплана да бъде уплашена новатагувернантка. Но Саманта не бешечовек, свикнал да приемазаповеди, особено пък от деца смъх по бузите. Затова тя учтиво сеобърна към момичето.

— Името ти е много хубаво,Хенриета. На седем години ли си?

Хенриета кимна с широко

отворени очи:— Как позна?— О, много съм добра в

гатанките.Агнес плесна с камшик по

ботуша си, за да привлечевниманието на всички, и посочикъм едно широко усмихнатомъниче без предно зъбче, нозатова пък благословено с онезинеобикновено прави вежди.

— Емелин — представи семалката.

— На пет години ли си?— Да, и ши загубиф

събчето — изфъфли тя.— Виждам — усмихна се

Саманта. Малката беше сладур.Агнес навъсено посочи най-

малкото момиченце — тъмнокосои тъмнооко като останалите. Топъхна пръст в устата си и забипоглед в килима.

— Това е Кайла — свъздишка изрече Агнес. Кайлаизтича при нея и зарови глава вполите й. Агнес я погали поглавата и погледна дръзко ияростно към Саманта, сякаш япредизвикваше да направи

коментар.— Кайла очевидно те

обожава. И има защо. Ти си тази,която се грижи за семейнатахармония, нали?

— Да. Нямаме нужда оттеб. — Агнес се изпъчи гордо. Щети обясним защо трябва да сиходиш вкъщи.

— Не мога — Саманта сеизпъчи в имитация на момичето.

— Напротив, можеш. Трябвада го направиш!

— Пристигнах в Кумбрия сизрични указания от страна на

работодателя ми да остана тук ида науча теб и сестрите ти навсичко, което знам загеографията, естествените науки,пианото, изкуството да сеизразяваш добре писмено,литературата, доброто поведение.

— Това не ми е изтрябвало —прекъсна я Агнес.

— Бих казала, че ти еизтрябвало, и още как. —Погледът й обгърна всичкитешест момичета. — Изтрябвало ена всички вас.

Мара пристъпи напред.

Целият й външен вид излъчвашенезачитане на правилата. Нейнитедрехи бяха като тези на сестритей, но полата й беше намачкана иголямо, влажно, розово петнопокриваше горната част напрестилката й. Косата й бешесплетена както на останалите, ноотделни кичури се бяхаизплъзнали и се къдреха окололицето й. Нищо от това обаче не йпопречи да заяви:

— Татко не харесвагувернантките.

— Твоят татко ме нае.

— Той уволни последните нипет гувернантки, следователно неги харесва. — Вивиан се включи вбитката.

— Колко гувернантки стеимали до този момент?

— Единайсет — отговори йАгнес.

— Единайсет! — Колкото ида не й се искаше, Самантатрябваше да признае, че евпечатлена. Ако наглостта бешемерило за успех, тези деца бяханевероятно преуспели. — Каквосе случи с другите ви

гувернантки?— Напуснаха.— Защо? — Саманта стисна

ръце, за да успокои треперенетоим.

Всичките шест момичетаедновременно свиха рамене иразпериха ръце, за да покажат, чене знаят.

— Брей! Единайсет. Но не сепритеснявайте, баща ви ще мехареса. Всички ме харесват,особено децата. — Ако някогавъобще бе имало деца, които даимат нужда от гувернантка, то те

бяха пред нея. Тя пристъпи къмАгнес, очевидният инициатор натози малък бунт. — Но дори тойда не ме хареса, това няма да имазначение, защото вие ще мехаресате.

— Не, няма! — Хенриетабеше решила, че е време и тя даизлезе на сцената.

— Не! — Агнес сви устни врешителна линия.

— Харешваш ми — забафнаси — изфъфли Емелин.

— Такава съм си, нима незнам — Саманта кимна към най-

новия си съюзник.— И аз я харесвам — Кайла

подаде глава от полите на Агнес.— Не, не я харешваш, тя ши е

моя! — Малкото тяло на Емелиннастръхна от възмущение.

Саманта пое ръката наЕмелин в своята и момиченцетосе успокои.

— Всичко е наред, нали виказах, че всеки ме харесва. — Тяседна върху дървения сандък заиграчки и махна с ръка къмВивиан. — Ето защо баща ти нямада ме уволни.

Вивиан боязливо пристъпинапред. Емелин се гушна в нея.

— Освен това съм от Лондони не знам нищо за живота впровинцията.

— Наистина ли? — попитаАгнес.

Саманта буквално можеше давиди как в главата на момичетозапочват да се раждат планове какда използва тази информация засвои цели. Колко жалко, че те несъвпадаха с нейните.

— Но знам страшно многонеща за модата, и мога да кажа, че

униформите ви просто саотвратителни. — Агнес и Вивианпърво се спогледаха, посленасочиха поглед към дрехитеси. — Но имам малко гарнитура, скоято да ги разкрасим.

— О, наистина ли?Омръзнало ми е ден след ден данося този стар парцал! — извикаВивиан.

— Може би ще склоня бащави да купи плат за нови рокли. Зануждите на часовете по шев икройка, разбира се. — Тя намигнана Агнес и момичето й отвърна с

гневен поглед.Кайла изтича към Саманта и

застана неподвижно пред нея:— Ще може ли и за мен

красива рокля?Агнес начумерено се извърна

настрани. Саманта осъзна, че щетрябва да се бори, за да спечелинейното доверие.

— Разбира се, че ще може,миличка — отвърна тя и погалиКайла по бузата.

Без предупреждение някойотвори вратата със силен трясъктака, че тя се блъсна в стената. С

разширени от ужас очи, Самантаскочи на крака, стискайки ръцетена Хенриета и Емелин.

На прага беше застанал мъж.Той бе висок, широкоплещест…някак си познат… С хубава тъмнакоса, подстригана така, че даоткрива челото и ушите му.Силно изразени скули съссенчести вдлъбнатинки под тях.Издадената напред квадратначелюст говореше за решимост итвърдост. Тънък нос, дълъг нос.Някой можеше и да го намери заголям. Нос, който потръпваше от

презрение.Погледът му обходи стаята,

спирайки се на всяко отмомичетата поотделно. Теотговориха на погледа му сбезмълвно предизвикателство.

— Добро утро, татко —Агнес наперено се запъти къмнего.

Сега Саманта разбра защогласът и маниерите на момичетой се струваха познати. Агнес бешекопие на баща си, — властна,решителна… противна.Непознатият от предишната вечер

беше не някои друг, а нейният новработодател, полковник УилямГрегъри.

4

На дневна светлинаполковник Грегъри изглеждашеоще по-привлекателен — и по-опасен — отколкото в мрака нанощта. От глава до пети бешеоблечен в черно: Черен вълненкостюм. Черни ботуши, лъснатипросто съвършено. Твърдоколосана бяла риза. И чернокопринено шалче, чийто възелбеше оформен с войнишкапрецизност. Дрехите прилепвахапо тялото му като ръкавица… и

разкриваха изключителната мумъжественост.

Той беше от онези мъже,които незабавно привличатженското внимание. Саманта съссигурност не правешеизключение, и откликът й якараше да изпитва леконеудобство. Искаше да излеевърху него гнева си, задето я бешеизоставил в мрака сред пустошта.Искаше да се слее скремавожълтата стена и да гоизпива с поглед, докато непроумее какво е това чувство,

което кара коленете й да треперяти от което коремът й се е свил натопка.

Или не… дискомфортът небеше в корема й, а някъде по-надолу, и усещането не бе точноболезнено, а… не можеше да гоопредели, но чувството съссигурност не й харесваше.

Гневът беше по-лесен заразбиране.

Той се загледа в Кайла, кояточешеше носа си с ръкав, и в Мара,която търкаше прасеца на единияси крак с обувката на другия.

— Стройте се! — нареди той.Момичетата веднага се

втурнаха да изпълнят заповедтаму и се наредиха в редичка, отнай-голямата към най-малката.Стояха целите в слух, като добрималки войници, с изпъчени гърдии вдигнати брадички. С отсеченикрачки баща им стигна до Агнес,обърна се надясно и като на парадмина пред редичката. Той спря идаде знак на Емелин да оправипрестилката си, което момичетоизпълни на мига. Послеизмарширува и спря пред Мара.

— Мара, какъв е този бозаещзвук?

— Какъв звук, татко? —момичето се огледа наоколо внедоумение.

— О, чакай, сетих се. — Тойсе наведе към нея, докатопогледът му не се изравни снейния. — Знам какъв е тоя звук.Ботушите ти бозаят блясък отмоите.

Мара погледна първо къмобувките си, целите ожулени иизцапани, после към тези на бащаси, чийто блясък заслепяваше до

болка. Очите на момичето сенапълниха със сълзи и Саманта неиздържа.

— Полковник Грегъри, виесам ли поддържате ботушите си?

Той я изгледа с очевиднораздразнение.

— Аз съм офицер. Разбирасе, че не.

— Е, и Мара не го прави —приповдигнато изречеСаманта. — Ето нещо общомежду вас. — Саманта чу смяхпрез сълзи, който веднага бешезаглушен, след това момичето

увеси рамене, все едно от гърба йсе бе свлякла непосилна тежест.Полковник Грегъри никак небеше очарован.

— Мис Пендъргаст, когатопоисках гувернантка, ясноизразих очакванията си даизпълнявате нарежданията ми сцялата дължима съвестност —произнесе той с дълбокия си,раздразнен, познат глас.

— За в бъдеще ще имампредвид желанието ви. — Тигрубиян такъв!

— За в бъдеще очаквам да не

се мотаете с децата ми, опитвайкисе да ги подкупите с плат, койтовъзнамерявате да измъкнете отмен.

О, значи беше чул това?— И от кого предлагате да го

измъкна, полковник? — Самантаго погледна право в очите.

Гъста червенина плъзна побузите и челото му, но тойотговори на погледа й.

— Плат може да искатеединствено от мен, но аз няма дави дам.

Агнес отиде при баща си и

застана до него, за да покаже, чему е съюзник.

— Казах на мис Пендъргаст,че трябва да отиде веднага притеб, татко, но тя остана да сибъбри с нас.

Удивена и силно впечатленаот способността на Агнес да лъжебез да й мигне окото — и то навсеослушание — Саманта сеобърна към момичето ивъпросително вдигна вежди.

Агнес пламна като божур.— Разбирам — полковник

Грегъри наблюдаваше дуела

между двете. — Свободно. — Тоймахна с ръка към останалитемомичета. Те въздъхнаха и серазделиха на три малки групички,като Хенриета използва тазивъзможност, за да сръга свирепоАгнес в ребрата.

Полковникът насочи цялотоси внимание към Саманта и тя сезачуди какво да мисли, какво дакаже. Адорна би казала, че тозимъж е като планините:великолепен и несломим.Саманта би се съгласила, но суточнението, че е жесток и

безмилостен. Брадичката му бешенепреклонна, ушите му малки иплътно прилепнали до черепа —сякаш този мъж чрез тренировкиги бе приучил мирно да застанаттака. Пълните му устни бяхаизвити в лека, неискрена усмивка,с която той се опитваше даприкрие презрението, коетоизпитваше към жена, способна даизпадне в паника зарадинастъпването на нощта.

Потрепери при мисълта занощ, прекарана в диватапланинска пустош. Каква

щастливка беше, че се добрадотук жива. Обхвана явъзмущение — възмущение отфакта, че само с няколко добреподбрани думи този мъж е могълда прогони ужаса й.

— Е — тя постави ръце накръста си и го изгледа отгоре-надолу. — Най-малкото, знам койе изпратил каретата.

Без да се извини за ужаснотоси поведение, той отговори напогледа й, съсредоточавайки севърху палавите рюшчета, красящидеколтето и краищата на ръкавите

й.— Такава рокля е доста

необичаен избор за еднагувернантка, мис Пендъргаст.

Снощи Саманта не видяочите му, но сега знаеше какви са.Сини — прекрасно, наситено,кобалтово синьо. И студени —като най-мразовитата зима.Веждите му бяха абсолютноправи и сочеха нагоре,придавайки му зловещ и мраченвид. Това не беше надут пуяк.Това беше мъж в разцвета насилите си, мъж, който

безмилостно използвашефизическите си характеристики,за да доминира над децата си.Ефирни творения в розово срюшчета нямаше да й спечелятблагоразположението му. Нищочудно, че Кларинда бешепредложила практичния зеленшевиот.

— Татко? — Емелин изтичапри него и обгърна с ръце еднотому коляно.

— Емелин? — Той я погалипо косата.

— Шички харешмат мис

Пендъгаст, татко. Тя така ни кажа.— Наистина ли? — Той

навири благородния си нос ипогледна снизходително къмСаманта. — В такъв случай съмсигурен, че и ти ще я харесаш.

— И ти, татко! Нали и ти яхарешваш!

— Уверен съм, че ще яхаресам… ако тя разполага сточните препоръки, ако докаже,че животът в провинцията непредставлява проблем за нея, иако ви учи добре, деца.

Емелин нацупи устни,

обходи с поглед Саманта от главадо пети и отсече рязко:

— За нейно добро ще е, да етака.

За един миг, за един кратъкмиг, очите на полковник Грегърисе отвориха широко и Саманта сипомисли, че той ще избухне всмях.

Но моментът отмина иСаманта вече не беше сигурнадали не си го е въобразила.

Полковникът нежно отместиЕмелин от крака си и с потупванепо главата я отпрати при Вивиан.

— Мис Пендъргаст, бихте лиме последвали?

Определено би го последвала.Излезе след него от стаята и язавладя толкова силно желание даму каже някои нещица, четрябваше да прехапе устни, за дасе въздържи. Поглед назад бедостатъчен, за да види как децатанадничат скришом зад вратата вочакване на следващия хор.

Тя нямаше да пее за тяхноудоволствие.

Полковникът слезе постълбището пред нея и отмина

двойните врати, които водеха къмзадната част на къщата. Озовахасе във величественото преддверие,което се издигаше на височинатана цели два етажа. Горнияткоридор се крепеше на огромниколони, а подът беше мраморен.Грамаден кристален полилейзаливаше със светлинаправоъгълното помещение,боядисано в различни нюанси назлатното и синьото. Презотворените врати можеха да севидят библиотеката, залата заигри, балната зала. Полковник

Грегъри я поведе към една отвратите вляво и се отдръпна, за дая пропусне да мине първа.Саманта му благодари, докатоцинично си мислеше дали винагие толкова любезен със слугите си,или просто се е възползвал отвъзможността да я огледа еднохубаво отзад. Но когато отновопогледна към него, не можа дапрочете по лицето му никакваемоция. Отдаде на собственото сивъображение факта, че гърбът й енастръхнал, а неудобството идискомфортът, които усещаше в

негово присъствие — насвръхразвинтената фантазия наедна стара мома. Нима вече сечислеше към категорията наотчаяните стари моми, коитомечтаеха за любовниприключения по времето междудва урока или докато вършехадосадната домакинска работа?

Тази мисъл й подейства катостуден душ.

— Някакъв проблем ли има,мис Пендъргаст?

— Съвсем не, сър, защопитате?

— Въздъхнахте.Да, имаше за какво да

въздиша.— Възхити ме красотата на

вашия дом. — В известен смисълтова беше вярно. Очаквашекабинетът му да е спартанскиобзаведен, а вместо това в стаятавластваше разточителен индийскистил. Стените и завесите бяха вбургундско и нефритенозелено.Килим със сложни шарки всъщите цветове красеше дъбовияпаркет. Огромни плюшенистолове я канеха да се настани

пред голямото махагоновописалище, украсено със сложнаплетеница резба.

— За снощи. Защо не миказахте кой сте?

Той се изправи пред нея —същинско олицетворение нанадменния господар.

— Какъв смисъл би имало дави казвам?

— Щях да се тревожа по-малко, ако знаех кой сте.

— Аз исках да се тревожите.Появата на непозната млада жена,която скита в околността, не е

нещо, което бих отминал спренебрежение.

— Често ли се чувстватезаплашен от непознати младижени?

— Зависи. — Той отиде задписалището. — Няма ли даседнете?

Тя бе обидена, и то отмайстор в оскърбленията. С рязко,гневно движение, се намести наедин плюшен стол точно срещунего.

Той остана прав.— Трябва да призная, че

съвсем не бях впечатлен, когатоме взехте за крадец. Тъй катонямате опит с подобни неща…

Саманта не можа да сдържиедно „ха“.

Полковник Грегъривисокомерно вдигна едната сивежда и продължи:

— Ах, да, щях да забравя.Идвате от Лондон, койтонаистина е опасен град. Може биса ви обирали.

Друг път, помисли си тя, ноказа:

— Не, сър.

Той я погледна критично, всеедно беше изрекла нещо многостранно.

— Както кажете. — Тойпродължи да я изучававнимателно. — Този път щеизвиня грешката ви, но ако за вбъдеще станете жертва на бандит,не се съпротивлявайте. И което епо-важно в твоя случай: сдържайнаглостта си.

— Правилно ли съм разбрала,че трябва да дам чантичката си навсеки тип, който я пожелае?

— Когато става дума за

кражба — да.— Не. — Не й пукаше, че

думите му бяха разумни, и че тясамата би дала същия съвет надруга потенциална жертва.

— Работила съм упорито затова, което имам, и няма да сеоткажа с лека ръка от него.

— Парите и вещите сазаменими. Животът е само един.

— Вашите вещи сазаменими. — Но кой ли би обралтози мъж? Никой нормаленкрадец не би опитал късмета си стакъв великан. — Моите трябва да

бъдат спечелени.— Това, което имам, също е

било спечелено, мис Пендъргаст.Макар родът ми да живее тук вечетриста години, аз бях по-малъксин. Баща ми ми купи чин вармията, но аз сам издържах себеси и семейството си с тежък труд.Сега, разбира се, всичко това емое — той посочи нещата околосебе си — но силно тъгувам забаща си и брат си.

Саманта не можеше да гообвинява за това, че се е родил спреимущества, които бедната й

фантазия не бе в състояние да сипредстави. Този мъж понеразбираше, че се е родилпривилегирован и сериозно сеотнасяше към отговорностите,свързани с това. Дори по-сериозно от необходимото,помисли си тя при гледката насуровото му, намръщено лице.

— Моите съболезнования.— Дъщерите ми са моето

семейство. Те са най-скъпите мисъщества.

— Това чувство ви правичест — каза тя, макар почти да не

бе забелязала знаци на обич отнегова страна, докато бяха встаята на момичетата. — Многокрадци ли върлуват в околността?

— Местността е дива. Тук еимало разбойници още отпредиримско време.

— В такъв случай не бивашеда ме оставяте сама на пътя. — Полицето й избиха червени петна отраздразнение.

Той я погледна така, сякаш епроговорила на чужд език, иостави коментара й без отговор.

— Имате уверенията ми, че

ще ги довърша и ще прочистярайона от тях, но докато товастане изисквам от вас да неизлизате извън очертанията напарка без някой от хората ми дави придружава. — Той сви пръстиоколо дръжките на креслотоси. — Настоявам не само зарадивашата безопасност, но и зарадитази на децата ми.

— Добре.Той все още продължаваше

да я гледа втренчено.— Сър — добави тя. В какво

се беше забъркала? Ако нещо

ужасяващо се случеше — а спореджизнения й опит ужасяващи нещасе случваха непрекъснато —щеше да се окаже пленница в товаимение, защото нямаше да можеда се върне обратно в Лондон. —Още сега ви гарантирам, че нямада ми хрумне да се разхождам втази дива пустош без някой силени опитен лакей за придружител.

Устата му потрепери, можеби от сдържан смях, и видът мупрестана да бъде толкова суров.

— Сигурно зарадисъществата, които могат да ви

изядат?Значи я беше чул, докато

препускаше обратно към гората.— Намирате ли големите,

зъбати животни за нещо забавно,полковник Грегъри?

— Намирам ги за малковероятни, мис Пендъргаст, но аковярата ви във вълци и мечки щедопринесе за вашата собственасигурност и тази на децата ми,окуражавам ви да си представятенай-страшните горски твари. —Той седна. — Мога ли да видяпрепоръките ви?

Божичко, този мъж наистиная дразнеше. Той бе живодоказателство, че някоиблагородници страдат отнедостатъци на характера, коитоги правят непоносими. Добратастрана на такъв род недостатъцибеше, че я караха да се държинащрек.

— Нося писмото на лейдиБъкнел. — Тя бръкна в джоба наполата си и извади запечатаниядокумент. — Доколкото разбрах,тя ви е осведомила заспособностите и за стажа ми.

— Да, но подробностите бяхадоста неясни и неопределени.

— Представа нямам защо. —Саманта разтвори широконевинните си очи.

— Сигурен съм, че нямате. —Когато прочете писмото до края,той изви вежди нагоре и лицетому стана напълно безизразно.

Мили боже, какво ли значешетова?

— Всичко наред ли е?Той сгъна писмото точно по

ръбовете и го пъхна въввътрешния джоб на сакото си.

— Всъщност да. ЛейдиБъкнел не е скъпила похвалите си.

Саманта беше твърде добраактриса, за да издадеоблекчението си, но все пак ибеше чудно… Какво ли бешенаписала Адорна?

— Ще говоря по същество. Вкласната стая ще намеритеграфик, в които са посоченипредметите, които всяко детеизучава, и е точно определеновремето, през което трябва да сезанимава с тях. Това са вашитезадължения.

На каквото си постелиш, натова ще легнеш. Трябваше ощесега да почне ясно да отстоявапозициите си, защото в противенслучай този мъж щеше да ятретира като марионетка.

— Настоявам за разрешениеда правя промени както намеря задобре.

— След като демонстриратесвоите компетентност и умения,бихме могли да обсъдимевентуални подобрения в графика.

— Кой ще преценява далисъм се справила успешно?

— Аз, мис Пендъргаст. —Погледът му беше каменен,докато произнасяше думите. —Не си правете илюзии по въпроса.

Тя кимна. Най-малкото,обучението на децата му гоинтересуваше, а опитът й бешепоказал, че това е нещо твърдерядко.

— Стане ли девет часът,децата си лягат. Не позволявамизключения. Всяко момиче сиима бавачка, така че след вечеряще сте свободна да се заемете съссвои работи, но те не бива да са

лекомислени. Не ви разрешавампрез това време да се занимавате сфриволности и флиртове.

Този мъж преднамерено ли яобиждаше, или простонормалната любезност бешечужда за него? Мразешедогадките, но защо да не пита,след като полковникът йпозволяваше да говори свободно?

— С кого да флиртувам? Сколаря от хана в Хоуксмаут ли?

Полковник Грегъри сепоколеба, може би колебаейки седали да я укори задето го е

прекъснала. Но не, на негонаистина му беше чужда всякалюбезност, което доказаследващият му отговор:

— Поприказвах си сханджията в Хоуксмаут. Коларяте освободен от служба.

— Какво говорите? — Тястисна здраво дръжките на стола.

— Негово задължение бешеда ви докара дотук. Деяниетому — да изостави една крехка,беззащитна жена насред пътя, ито когато нощта скоро щенастъпи — е престъпно.

— Тогава и вашето деяние епрестъпно.

— Мис Пендъргаст! — Тойпочука по писалището скокалчетата на пръстите си. —Никога не сте се намирали вопасност!

— Като изключим дивитеживотни.

Полковник Грегъри притвориклепачи, сякаш ако я погледнешеточно сега, щеше да стори нещо,за което после да съжалява.

— Дай ми сигнал за тревога,ако те нападне заек.

— Просто изтъквам, че онзимладеж не е по-виновен от вас. ВЛондон, когато някой си изгубиработата, мизерията го изкарва наулицата и той свършва в приютаза бедни, или — твърде често — вгробищата. — Саманта показа наполковника хубавата си, здраваръка. — Има и други начинимладежът да получи добър урок.Едно мъмрене например.

— Милосърдието ви едостойно за похвала, но не степрава. Вие сте жена, не познаватетози край, и думите ви, изречени

поради невежество, не могат да сесчитат за обида освен от някоймлад кибритлия със склонносткъм прибързани преценки.

— Но…— Бъдете спокойна, мис

Пендъргаст, това не беше първотому провинение. Младежът ще севърне във фермата на родителитеси и след няколко месецакъртовски труд ще гори отнетърпение да признае грешкатаси, за да работи пак в хана.

Саманта беше потресена отдълбокото невежество на

полковник Грегъри. От жизненопит знаеше, че мъже като коларямразят да получават уроци откогото и да било, в резултат накоето се изпълваха с озлобление икъм учителя, и към урока. Тевиняха за своето положение всекидруг, но не и себе си. Но може бив провинцията нещата стояха подруг начин?

Прозорецът се разтресе, нопричината не беше вятърът.

— Какво беше това? —Погледът на Саманта се устреминавън. Прозорците на кабинета се

отваряха към широка веранда,отвъд която се простираше парка,който беше разгледала сутринтаот спалнята си.

— Ветрецът. — ПолковникГрегъри не си даде труд дапогледне през рамо. — В Езернатаобласт често е ветровито.Стягайте по-здраво панделките набонето си.

— Но…— Какво? — Той я

наблюдаваше с върховнопрезрение.

— Нищо, сър. — Клоните на

дърветата не помръдваха, но тянямаше намерение да спори снего по този въпрос. Предстояха ймного по-важни битки, за коитода си пести силите.

— Обсъждахме с какво щесте заета вечерно време.

— Да, сър. — Би билаистинска глупачка да придирясрещу толкова много свободновреме, но то, както четиритепаунда седмично и половинатапочивен ден, й приличаше наедин вид подкуп. След като себеше запознала с децата, беше

сигурна, че точно това е думата.Усмихна се. Нямаше да

отклони предложението наработодателя си, нито пък щешеда му обясни, че се е справялаблестящо с много по-буйни децаот неговите.

— Какво се очаква от менслед вечеря?

— От вас очаквам да четете,да развивате ума си, да пишетеписма, да планирате уроците. —Полковникът се отпусна назад вкреслото си и постави грамаднитеси ръце върху дръжките му. —

Всяка понеделник вечер ще мидавате отчет за това, което степреподали на децата презизминалата седмица.

— Както желаете, сър. —Произнасянето на тази фраза йдостави известно удоволствие.Засега разговорът им бешепротекъл почти… приятно.

Разбира се, полковникГрегъри беше непоносим, нострашно много хора биха казалисъщото и за нея. Или мъжътсрещу нея не го забелязваше, илитова не го вълнуваше, което

определено би я изненадало.Опитът й беше показал, ческованите и надути военнидържат да получават дължиматаим почит, че и отгоре. Може бибеше готов да се примири свсичко, за да задържи пореднатагувернантка, или… каквовсъщност беше казала Адорна вписмото си?

— Много добре,приключихме с обясненията. —Той вдигна някакъв документ отписалището и започна да горазглежда. — Очаквам да ви видя

тук следващия понеделник точнов седем часа.

Сбито и кратко. Е, и тя щешеда бъде толкова кратка.

— Що се отнася до плата зарокли…

Полковник Грегъри поставидокумента обратно написалището с изключителнобавно движение.

— Какво не ви е ясно вдумата „не“?

— Те са момичета, невойници.

— Дрехите им са практични

и удобни, подходящи заотглеждането на здрави деца.

— За да бъде здравосамочувствието на едно момиче,то има нужда и от красиви рокли,с които да ходи на танци ипартита.

— Дъщерите ми непосещават партита.

— Няма ли партита за деца впровинцията?

Той се намръщи, а сините муочи потъмняха от раздразнение.

— Не.— Тогава как очаквате децата

ви да усвоят правилата на добротоповедение? — Саманта поклатиглава в безмълвен укор. —Полковник Грегъри, вие сте —трябва да сте — един от най-видните земевладелци воколността. От вас зависи дадавате пример на другитеродители. Незабавно трябва дазаплануваме парти тук.

— Въобще не възнамерявамда — той спря да говори и сеопули насреща й, все едно явиждаше за първи път. — Въобщене възнамерявам да устройвам

детско парти.— Тогава ме снабдете с плат

за рокли и веднъж седмично щедавам прием в моята стая само задецата, на който ще им разкривамтънкостите на доброто светскоповедение.

— Ще си помисля. —Полковникът поглади брадичкатаси.

Саманта можеше да сезакълне, че той не й обръщаникакво внимание. Не знаешедали това е за добро или лошо, нопродължи да упорства.

— Агнес е близо до дебютаси, на Вивиан също малко йостава. — Тя стана и се запътикъм вратата, надявайки се да еизлязла, преди да е успял давъзрази: — Различен цвят за всякомомиче, моля. Те трябва да сечувстват като отделни личности,важни по свой собствен начин.Платът да е жарсе и без десен,защото мисля, че сте прав —нормално е едни здрави деца данямат най-добро отношение къмдрехите си. — Ясно виждаше, чене е успяла да го убеди.

— Мис Пендъргаст? — Тойсе надигна от мястото си с бавнодвижение, което някак успя дасъздаде впечатлението за сила изаплаха.

— Да, полковник Грегъри?— Кайла е настинала. Моля

ви, уведомете бавачката й и сепогрижете детето да бъдепреместено в отделна спалня.

Саманта примигна. Бешеочаквала всичко, само не и това.

— Разбира се, сър. Но акомога да попитам — какразбрахте?

— Чешеше си носа. На Мараса й умалели обувките. Щепоръчам нови, но докатопристигнат, ще мине поне еднаседмица. Междувременно й дайтеда пробва старите ботушки наВивиан. — Той сключи ръце задгърба си. — Всъщност направопроверете дали всички момичетаимат нужда от нови обувки.

— Да, сър. — Саманта сенапрегна да си припомни какво отнещата, които е видял, го енакарало да се досети за проблемана момичето. — Мара… търкаше

единия си прасец с обувката си.— И отказваше да поддържа

ботушките си по начина, по койтожелая. Казвал съм й — казвал съмго на всички — че трябва да меуведомяват, когато обувките имотеснеят, но Мара отказва даразговаря с мен повече, отколкотое минимално необходимо.

— Чудя се защо ли. —Саманта дори не се опита даприкрие сарказма си.

Той заобиколи писалището,отиде до нея и застана толковаблизо, че ботушите му докоснаха

полите й. Както никога досега яобзе желание да побегне, да сеотдалечи от този мъж.

Белите й дробове сеизпълниха с аромата му. Сърцетой заби все по-силно. Може би товинаги биеше по този начин, но тяго усещаше едва сега, когатовдъхваше чистото ухание на тозиздрав мъж. Тялото й изтръпна вотговор на присъствието му,което едновременно я смущавашеи възбуждаше.

— Устройва ли ви даполучите плата следващата

седмица? — Той произнесевнимателно всяка дума, без даспира да я наблюдава.Проницателният му погледиздаваше, че той е наясно сманипулациите й, както и чедоброволно се съгласява с тях.Защо — тя не смееше дапредположи. — Бих го доставилпо-бързо, но толкова малкогувернантки са се задържали принас повече от няколко дни: Анякои не издържаха дори няколкочаса.

Това беше предизвикателство

и тя го прие.— Полковник Грегъри, ще

бъда тук, за да видя новите роклина дъщерите ви. Всъщност щеостана тук една година. Нямадете, което да ме е накарало да сеоткажа от мястото преди края науговорения срок. Заклевам се, че ивашите деца няма да успеят.

Нито пък ти — добави тянаум.

5

Мис Пендъргаст излезе отстаята и бравата на врататащракна след нея. ПолковникГрегъри отиде до прозореца,отвори го, и изчака ДънканМонро, офицер с когото се бешезапознал по време на службата сив Индия и негов предан приятел,да се прехвърли в стаята презнего.

— Какво ми носиш? —попита го Уилям.

— Снощи залових още един

руснак. — Дънкан изтупа прахтаот грубите си вълнени панталонии оправи шапката си. Такивадългополи шапки носехаместните селяни. — Лиших го отпортфейла му и го пратих да сиходи живо-здраво по пътя.

— Откри ли нещо интересно?Дънкан развърза връвта на

малката си чанта и я изтръскавърху писалището. От неяизпадаха омачкана пачкабритански лири стерлинги, лула,торбичка с тютюн. Писмо…

Уилям измъкна писмото от

купчината и се намръщи, когатовидя руските букви.

— Ще изпратя това наТрокмортън, за да разбере каквопише в него. — Той въобще не сезамисляше върху необичайнатавръзка между себе си и Дънкан.Уилям се правеше на миротворецана областта, а Дънкан играешеролята на горски разбойник. Тегрижливо се избягваха един друг,докато патрулираха по пътищатав търсене на английски шпиони,руски агенти и понякога дори наистински крадци. Това беше игра,

която бяха усъвършенствалипомежду си, и благодарение накоято бяха успели да събератизключително ценни сведения заХоум Офис, но до този моментопитите им да разберат защоЕзерната област е център наактивна шпионска дейност себяха оказали безрезултатни.

До днес. Което го подсети занещо…

— Защо, по дяволите, сеопитваш да влезеш презпрозореца, докато в кабинета миима гост?

— Гост ли? Това не бешегост. Това беше красавица. —Дънкан запърха с мигли вимитация на флиртуваща млададама. — Полковник, не знаех, чепиете.

— Да пия? Една жена неможе да се изпие, тя може дасе… — Уилям видя широкоухилената физиономия на Дънкани млъкна. Чувството за хумор наприятеля му бе пословично, захрабростта му се носеха легенди,а Мери беше нарекла Дънкан„красив“ но Уилям знаеше как

може да изтрие нахалнатаусмивка от лицето му.

— Това е новата гувернанткана децата ми.

Дънкан направи двойно салтовъв въздуха, като за малко несчупи врата си, което удовлетворибезкрайно Уилям.

— Гувернантката на децатати? Когато бях лудо-младонямаше такива гувернантки —Дънкан подсвирна от възхищение.

— Тя дойде при мен спрепоръки от престижна агенция.Реномираната академия за

гувернантки, ако трябва да сметочни. — Но вътрешно Уилямбеше съгласен с Дънкан. Какво,по дяволите, си мислеше лейдиБъкнел, като му праща такавагувернантка? Или по-скоро — надецата му? Мис Пендъргаст бешеизпратена на децата му.

Той напълни две чаши суиски, и подаде едната на Дънкан.Високият и строен Дънкан отпиот нея, след което се залюля напети.

— Всичките ми гувернанткибяха стари и свадливи.

— Без съмнение така ти се епадало. Моите бяха младички илесно успявах да ги изплаша. —Уилям не си беше представял, ченякога ще мисли за тези глупавимомичета с тъга и носталгия. Ноникоя от тях нямаше нищо общо смис Пендъргаст. Мис Пендъргаст,която имаше походката наамазонка, външността на езическажрица от някоя далечна,екзотична страна, и езика на… ах,в никакъв случай не биваше дамисли за езика й. Той гонавеждаше на мисли за целувки, и

други подобни дейности, затоващеше да се задоволи да отбележи,че тя има нахален език.

Уилям отпи от чашата си иостави огнената течност да серазлее в тялото му.

— Косата й… Не мислиш ли,че е перука?

— Перука? Ти побъркан лиси?! Това не е перука.

— Неестествено руса е. —Снощи кичури от косата й се бяхаразпилели по страните й — вздрача те грееха като луннилъчи. — Това трябва да е перука.

— И двамата сме съгласни,че ти не знаеш нищичко зажените, камо ли пък за коситеим. — Дънкан се отпусна в стола,освободен от Саманта. — Неуспях да видя очите й. Какъв цвятса?

— Кафяви. — Уилям показачашата си с кехлибаренозлатистата течност. — Нещотакова. Много странен цвят.

— Забелязал си цвета наочите й. — Дънкан изглеждашепрекалено доволен, когаторазклати уискито в чашата си.

Прекалено самодоволен, за дабъде Уилям спокоен. — Не знамдали ще издържа, докато мога данадникна в очите на тази млададама.

— Не си и помисляй дапрелъстяваш гувернантката ми —предупреди го Уилям. — Не и аконе си готов да заемеш нейнотомясто пред децата ми.

— Не бих си и помислилподобно нещо. — Дънкан поставиръка на сърцето си. — Видя липоходката й? Като на грациозна,дебнеща плячката си пантера.

Сякаш не се движи, а плава.— Прекалено е висока —

Уилям беше свикнал с мънички,дребни жени, които вдигаха главанагоре, за да го погледнат влицето, и които бяха леки катопух, докато ги водеше в ритъма навалса.

— А представяш ли си тезидълги крака, обвити около вратати?

Там беше проблемът, че си гопредставяше, и още как. Дънканнямаше ли чувство за мяра?

— Прекалено е тънка —

опита се да възрази.— Прекалено е висока,

прекалено е тънка — Дънканподигравателно изимитираУилям. — Много си придирчив забеден, отчаян вдовец, който иманужда от съпруга, която да сегрижи за децата му, но въпрекитова те харесвам. Може би тазимис… мис…

— Пендъргаст — учтиво муподсказа Уилям.

— Може би мис Пендъргаст еидеалната жена за теб.

— Не.

— Не? — Кичурсветлокестенява коса падна върхучелото на Дънкан, докатоизучаваше с критичен погледприятеля си. — Вече станаха тригодини, откакто Мери почина.

— Откакто Мери бешеубита — поправи го Уилям.

— Да, но вината не бешетвоя — с цялата си възможнанежност изрече Дънкан.

— Сигурността на жената еотговорност на съпруга й. —Разбира се, че вината бе на Уилями на никой друг.

— Изпълнявахме важнамисия за полка. Как можеше дазнаеш, че Мери ще отговори назов за помощ и ще попадне взасада, устроена за нас отруснаците?

— Трябваше да я изпратявкъщи. — Съвестта на Уилям нему даваше мира. — Трябваше даизпратя всички тях у дома.Знаехме за опасността, стаенатолкова близо да планините.

Дънкан се изправи и поставиръка върху рамото на Уилям.

— Знам колко много

обичаше Мери, и че смъртта йразби сърцето ти, но…

Уилям се отърси отдокосването на приятеля си, отидедо прозореца и погледна къмпарка. Там беше проблемът. Тойбе обичал Мери, но… любовта мукъм нея беше доказала нещо,което той подозираше от години:никоя жена не можеше да бъдетолкова интересна, колкотопоредната военна акция. Никояжена не можеше да бъде толковавълнуваща, колкото езда презмочурищата. Никоя жена не

можеше да плени сърцето му,защото той беше студен ибезчувствен, и макар да бешеспособен на силни и горещистрасти, не би могъл да обича.

Това беше част от причината,която засилваше до такава крайнастепен решимостта му да заловипредателите, отговорни засмъртта на жена му. Тя го беобичала с такава всеотдайност, атой никога не бе успял да йотвърне с взаимността, която тязаслужаваше.

— Справедливост ще бъде

въздадена. — Той не можеше дапризнае на Дънкан или на някойот романтиците, които сивъобразяваха, че страда от разбитосърце, че е подтикван не отлюбов, а от угризения на съвестта.

— Ще намеримсправедливост. — Дънкан сеотпусна обратно в стола си. — Нона теб ти трябва жена. Всеки мъжси има нужди, които не може дапренебрегне.

— Никой не може да знаетова по-добре от теб. — Уилямпогледна приятеля си в лицето.

Той не завиждаше на Дънкан залудешката му репутация воколността. — Ти задоволявашсвоите достатъчно често.

— От мене да знаеш, многонещо трябва, за да се съвземе едноразбито сърце. — Дънканопределено беше имал успех среддъщерите на офицерите, пръснатипо цялата необятна Индия. Нопосле беше имал глупостта да сеувлече по щерката на лорд Барет-Дъруин. Негово благородие не беостанал възхитен от факта, ченякакъв си шотландски

нехранимайко ухажва най-голямата му дъщеря, и бързо бешеизпратил момичето в Англия.Дънкан подаде оставката си иотиде в Лондон само за да научиза венчавката на любимата си сграф Колиър. Гневната му ибезразсъдна реакция бе дар божиза Уилям, който се нуждаеше отсънародник за изпълнението намисията си.

— Мис Пендъргаст мидонесе вест. — Уилям измъкнаписмото на лейди Бъкнел отсакото си и го метна към

Дънкан. — На пръв поглед това епрепоръчително писмо.

— На пръв поглед? —Дънкан го вдигна от писалището.

— Чети.Дънкан внимателно прочете

първия абзац.— „Мис Пендъргаст е

отлично обучена, интелигентна,изобретателна…“ — Многодобре, Уил, но…

Уилям видя как цялото тялона приятеля му настръхна. Без дасваля поглед от писмото, Дънканпротегна ръка, за да остави

уискито си върху писалището.— Лейди Бъкнел ти изпраща

това? Лейди Бъкнел работи заХоум Офис? За Трокмортън?Лейди Бъкнел е наша шпионка!

— Вярвам, че лейди Бъкнелпомага на Трокмортън с някояуслуга когато може, но би билопресилено да я наречем шпионин.

Дънкан бързо зачете по-нататък.

— Трокмортън пише, чеЕзерната област е център наподривна дейност, защото… —Писмото падна в скута му. —

Лорд и лейди Федърстоунбоу?Тази безобидна възрастна двойкаръководи шпионска мрежа, коятопокрива почти целия свят?! Лорди лейди Федърстоунбоу?

— Не ми е известноТрокмортън някога да е бъркал исъм абсолютно сигурен, че той неби се заблудил, когато става думаза нещо толкова сериозно.

— Не поставям под въпросинформацията, просто… —Дънкан поклати в недоумениеглава. — Как?

Уилям беше имал няколко

минути в повече, за да помисливърху възможните отговори.

— Те имат достъп до всекиблагороднически дом в Англия.Никой не би заподозрял тезистарци в грях, по-различен отбезобидни клюки. Дори да гизаловят със секретни документипак би им се разминало, защотовсеки ще си помисли, че просто сабили използвани без тяхнознание.

— Свят ми се завива, като сипомисля.

— Това обяснява всичко. Ето

на какво се дължи постоянниятприток на непознати вобластта — чужденци, жени,които пътуват сами…

— Не забравяй, че имениетоФедърстоунбоу е разположеносъвсем близо до брега, където имапристан. Копелетата иматрезервен изход. — Дънкан отновопрочете писмото. — Трокмортънще насочи дваматаФедърстоунбоу към нас. Иска даизмъкнем колкото е възможноповече информация от тях предида ги арестува. Какво ще

предприемем?— Имам план. — Но този

план се беше оформил всъзнанието му спонтанно самопреди няколко минути Сигурноможеше да се измисли нещо по-добро.

— Ще ги измъчваме? Щепроникнем с взлом в имениетоим? Ще им светим маслото катона бесни кучета? — Дънканпотърка ръце от задоволство.

— Не. — Уилям направикисела гримаса. — Ще дам прием.

— Прием? — повтори

невярващо Дънкан.— Прием в Силвърмиър.

Помисли, човече — точно това еполето им на действие. Поканениса най-видните семейства в цялаАнглия. Лорд Федърстоунбоу сеопитва да целуне дебютантките,докато лейди Федърстоунбоу серазвлича с клюки. А всъщностпрез цялото време се занимават сподслушване и крадатинформация, която послепродават на руснаците. Ще гипримамим тук с обещание заапетитни сведения и ще ги

заловим на местопрестъплението.— Прием в Силвърмиър.

Гениална идея. — Дънканвъздъхна. — Поне на пръв поглед.Но ти не даваш приеми. Какво тенаведе на тази мисъл?

— Гувернантката.— Малката мис Пендъргаст?— Според нея съм потомък

на едно от най-издигнатитесемейства в околността и катотакъв съм занемарил подготовкатана дъщерите си за бъдещия имсветски живот.

— Аз ти говоря същото

години наред. Какво те накара дасе вслушаш в думите й?

— Така ще мога да спипамдвамата Федърстоунбоу вмомента на деянието.

— Е, това е друга работа. —Дънкан вдигна чаша заназдравица.

Уилям знаеше какви идеи севъртят в главата на приятеля му.Дънкан си мислеше, че той щенаправи първата си крачка къмзавръщане в обществото, някоянеописуемо красива и надарена смного качества жена ще събуди

интереса му и той ще я вземе засъпруга. Дънкан със сигурностхранеше подобни надежди,защото многократно беподчертавал, че не одобрявалипсата в живота на Уилям натова, което французите наричахаjoie de vivre.

— Но как… Извинявай,друже, но ти въобще не си наяснокак се организира прием, нямашнеобходимия персонал за това, аТрокмортън очаква лорд и лейдиФедърстоунбоу да са тук до първисептември. — Дънкан се залюля в

стола. — Как ще се приготвишнавреме?

— Ще пиша на графиняМарчънт за помощ. — Уилямзачака реакцията на Дънкан и тяне закъсня. Приятелят му първо севцепени, после устните му сеизвиха в крива усмивка.

— Ужасната лейди Марчънт.Необходимо ли е?

Уилям никога не бешеразбирал тази антипатия, пък исега нямаше време да се занимавас нея.

— Лорд Марчънт беше мой

приятел. Тереза беше приятелкана Мери. Освен това след нейнатасмърт тя ми предложи помощтаси когато и за каквото пожелая.

— Не се и съмнявам. —Гневът на Дънкан се отприщи. —За бога, Уил, не разбираш ли?

— Не. — Имаше си хас да неразбира. — Какво?

— До полуда ще се влюбиш внея и тя ще може да се хвали, че еуловила в примката си друг богати красив съпруг, който ще янаправи обект на завист средаристократичните кръгове.

— Намираш ме за красив?— Намирам те за — Дънкан

скочи и плесна Уилям порамото — глупак.

Уилям започна да се кикоти.— Опитвам се да измисля

нов план. Всичко друго е запредпочитане пред…

— Пред нея? — Дънкан сеухили широко. — Да, така ипредполагам.

— Щях да кажа „прием“ —Уилям се облегна на перваза накамината и внимателно огледалицето на приятеля си.

— Може би ще искаш дазнаеш. Възнамерявам да позволяна Тереза да ме хване в примкатаси.

— Не! Откъде-накъде? —Дънкан изглеждаше като ударен смокър парцал.

— Нуждая се от съпруга. —Уилям презираше онези мъже,които се вайкаха по отминалаталюбов и плачеха за изгубенитевъзможности. Смъртта на Мериостави дълбок отпечатък в душитена децата. Той самият сечувстваше белязан от чувството,

че я е предал. Справяше се с товапо най-добрия начин, който мубеше известен: военнадисциплина, съчетана с високиизисквания към себе си и къмдругите. Но някак си презизминалата година дисциплинатасе беше пропукала, аизискванията се бяха размили.През половината време не бешенаясно какво се случва всобствения му дом. Момичетатарастяха и той не знаеше какво даправи с тях. — Въпреки че мисПендъргаст е доста обещаваща,

досегашните гувернантки сеоказаха провал.

— Мис Пендъргаст наистинаизглежда много обещаващо. —Похотливо пламъче светна вочите на Дънкан.

— Но няма гувернантка,която да може да замести майкатав живота на момичетата. Те иматнужда от стабилност. Ето защо щесе оженя. — Уилям се отиде дописалището и вдигна лист хартияот него. — Направих списък сизискванията си.

— Списък с изискванията

ти? — Какви ли биха могли дабъдат? — Дънкан се опита дазвучи сериозно.

— Повечето не са никакваизненада. Бъдещата ми женатрябва да има същото общественоположение като моето, държа набезупречна репутация. Трябва да еобиграна в тънкостите насветския живот, за да организираприеми, които да подготвятдебюта на дъщерите ми в средитена най-изисканото и отбранообщество.

— Звучи разумно.

— Трябва да има приятнавъншност и да говори с добремодулиран глас.

— Не искаш някоегрозилище.

— Да. — Уилям си знаеше,че Дънкан ще разбере точно товаизискване. — Тереза отговаря навсички изисквания в списъка.

— Освен това ще си спестишусилието да я ухажваш. Тя щепадне като зряла ябълка в ръцетети.

— Точно така.— Ах ти, глупаво,

романтично момче! Думи катотвоите ще покорят сърцето навсяка жена — изрече Дънкан безследа от вълнение.

Уилям беше обзет от чувствона безпокойство без сам да знаезащо. С няколко крачки стигна допрозореца и погледна към парка.

— Там е работата. Човек неси избира жената, воден отромантични глупости. Той трябвада гледа рода й, положението й вобществото, способността й да сесправи като господарка на новдом.

— Графинята не е просто сприятна външност. Тя е многохубава. — И да искаше, Дънкан неби могъл да докара поотегченоизражение.

— Да, но това не е най-важното. — Уилям не севълнуваше особено от дребната,смугла Тереза, която бешенадарена с необичайна,драматична красота. — Важнотое, че тя притежава всички желаникачества в тяхната цялост.

— Може би не си толковадобре осведомен за графинята,

колкото си мислиш.Приглушеният коментар на

Дънкан изненада Уилям.— Ако има нещо, което

трябва да знам…— Не! Не, аз само… Нищо —

младият мъж махнапренебрежително с ръка.

— Мислех си, че ще серадваш, като чуеш каквото имахда ти казвам. — Уилям бешеозадачен от отношението наприятеля си.

— Това не е брак, а безкръвенсъюз. — Дънкан удари с длан по

писалището. — Има моменти, вкоито се радвам, че не съм богат.Ще се оженя по любов и всякаквисписъци да вървят на майната си.

Понякога Уилям се плашешеот пълното пренебрежение къмздравия разум, проявявано отприятеля му.

— Не е мъдро да се отнасяш стакова безразсъдство към толковаважен въпрос.

— Не е. Дръж ме в течениена това, което си намислил. —Дънкан рязко промени темата наразговора.

— Няма да предприема иедин ход без теб.

— Твоята гувернантка отхората на Трокмортън ли е? —Дънкан замислено изви вежда.

— Не е. — Понякога Уилямсе дразнеше от глупавите въпросина приятеля си. — Тя е простогувернантка.

— Дали е прочела писмото?— Печатът беше цял.— Печатът не е пречка за

сръчните.Понякога Дънкан наистина

успяваше да ядоса Уилям.

— Не е прочела писмото.Лейди Бъкнел гарантира за нея.

— Добре де! Простопроявявах предпазливост. Типроявяваш предпазливост. —Младият мъж отпи от уискитоси. — Как възнамеряваш да спишпри положение, че такавакрасавица ще се намира само наняколко крачки от теб?

Понякога Дънкан си просешеедин здрав шут. Уилям овладяраздразнението си, защотознаеше, че ако приятелят му усетидори намек за неволния му

интерес към мис Пендъргаст,щеше да го скъса от подигравки.

— Виждал съм и по-хубавигувернантки от нея. —Определено мис Пендъргаст непроявяваше нито зачитане, нитоинтерес към него, което бешедоста необичайно.

Обаче добре. Щом тя не сеинтересува от него — хубаво.Беше му гарантирала, че щеостане тук една година и той йвярваше, но дълбоко в себе си сечудеше как ще преживеемъчението тя да е толкова близо

до него. В нея имаше нещоособено… някаква дързост, всеедно тя имаше тайна, коятомамеше да бъде разкрита.Решителност, все едно можеше дасе справи с всяка ситуация. Болка,все едно беше видяла най-лошотоу мъжете и не им вярваше. И вконтраст с всичко това — някаквосладко удивление, сякашизпитваше привличане към него,ала не знаеше как да прикриечувствата си. О, да!Първоначалното му желание бешеда остане прав по време на

разговора им, за да й вдъхне страхс ръста си. Вместо това се беналожило да седне, за да прикриекрещящото, първично,примитивно доказателство затова, че я желае.

Дънкан го гледаше така,сякаш е изрекъл мислите си наглас.

— Другите ти гувернанткибяха безмозъчни идиотки. Тази еот друг сой. Слушах ви подпрозореца и определено мога дакажа, че те постави на мястото ти.Не знам как ще й устоиш.

— Не ми допадат жени столкова остър език.

— Не спирай да си повтаряштова. Помага. — Този пътусмивката на Дънкан бешегорчива.

6

Имението „Блайт“,резиденцията на Трокмортън вСъфолк, Англия.

Същия ден— Благородни млади момко,

вие със сигурност знаете как дапокажете нагледно на беднатастара жена какво значи вихрентанц. — Валда, графиняФедърстоунбоу се облегна на еднаот мраморните колони въввеличествената бална зала наТрокмортънови и почна да си вее

с ветрилото от паунови пера. —Готова съм да се обзаложа, че стемного популярен сред младитедами.

Лорд Хийт, смешен и глупавмлад мъж, се усмихнасамодоволно и подаде награфинята бастуна й.

— Благодаря, мадам, ще мисе да вярвам, че съм им приятенпо единствено присъщ на мененачин. Да ви донеса ли нещоразхладително, напримерлимонада? На вашата напредналавъзраст трябва да сте доста

изтощена след толкованапрегнато занимание.

Валда затвори очи и гопотупа по ръката с ветрилото.

— Ах, ти, чаровнико! Ще съмти благодарна ако ми отделишоще един момент от безценнотоси време, за да ми донесешлимонада.

— Да, мадам. На вашитеуслуги, мадам. — Лорд Хийт сепоклони дълбоко и се отдалечи сбодра крачка — висок, мургав,почти красив мъж.

Поправка: Щеше да бъде

красив, ако не се беше изринатотому с многобройни пъпчици лице,което неимоверно го загрозяваше.Валда изчака той да се скрие отпогледа й, след което, усмихвайкисе и кимайки наляво и надясно,същинска вълчица сред стадоблеещи овце, се смеси с тълпата.Една от младите овчици серазхождаше с перо, забодено въввисоко фризираната коса, спревзета усмивка и с трапчинкина личицето си. Рокля отблестяща, златна копринапридаваше на друга овчица

жълтеникав, нездрав вид.Естествено, всички овни бяхаоблечени по еднакъв начин:тъмни сака, снежнобели ризи,панталони от шотландскикариран плат и безупречнолъснати черни кожени обувки.Със своя тюрбан с диамантенаброшка от наситенолилаво кадифев комбинация с кадифена рокля всъщия цвят с розово коприненоелече, закопчано до кръста, Валдаизглеждаше по-добре от всичкитях.

Тя зърна свое отражение в

едно от многото огледала, коитопокриваха стените на залата. Илипо-точно, зърна отражение отгодините на своята младост. Въвфигурата и лицето си тя видяостатъците от красотата, която ибеше спечелила граф за съпруг.Висока, очарователна,елегантна — тя все още бешевсичко това. Но старостта…Мразеше тая работа съсстареенето. Бореше се всяческисрещу него, ала губеше битката, аза жена с нейното възпитание иинтелигентност това беше

немислимо. Животът й сесъстоеше от безкрайнопреодоляване напредизвикателства. Беше серодила в бедно семейство с добропотекло и се бе омъжила за богатблагородник. Съпругът й бешепрахосал всичките си пари и тя себеше озовала заточена въвфамилното имение в Езернатаобласт — какво примитивномясто! Ах, какво ликуване беше,когато се измъкна от Мейтландменър! Считаше това за най-големия си успех. Беше открила

начин да изкарва повече пари,отколкото човек можеше да сипредстави. Този начин включвашенадхитряването на псетата-пазачитези костюмирани, скучни овце,които се смееха, танцуваха ифлиртуваха без да подозират завълчицата, която се промъквашенеобезпокоявано сред тях.

Харесваше й да бъде по-умнаот всички тях. Мразеше бастуна, скойто беше принудена да ходи,гърбицата си,червеникавокафявите петна побузите си. Но най-много от

всичко мразешепренебрежителния начин, покойто пъпчиви млади мъже яканеха на танц. Преди трийсетгодини я молеха за тази чест. Сегапросто изпълняваха дълга си, и навсичкото отгоре танцуванетоболезнено натоварваше бедренатай става.

Федърстоунбоу, стариятглупак, все още можеше датанцува гавот. Валда спря задогромна ваза с разкошни цветя ивидя как Рупърт подскача смладата мис Кей за партньорка.

Пъргав и енергичен както винаги,той търчеше подир момичета,които не бяха и наполовинатолкова хубави, колкото Валданавремето. Ако не беше кесията,която свитите й от артрита пръстистискаха здраво, той веднагащеше да я зареже. Пък инапоследък… напоследък тя гокараше да се чувства неудобно.Може би след толкова многогодини най-сетне беше почнал даосъзнава, че се е оженил завълчица, която е способна да сеобърне срещу него и да му

прегризе гърлото.Страхът му й доставяше

голямо удоволствие, но неможеше да допусне да го уплашипрекалено много — колкото и дабеше жалко. Ако хората научеха,че мъжът й се бои от нея, те бихамогли да си зададат въпроса далинаистина я познават. Щяха да севгледат по-дълбоко в нея, а товаби могло да има лоши последици.В края на краищата Валдапознаваше цялото английскообщество и от своя странаобществото си мислеше, че я

познава.Не, ако станеше обект на

подозрение, щяха да последватнеприятности. В нейнатапрофесия неприятностите водехадо натрупване на повеченеприятности, а най-голяматанеприятност беше смърт,причинена от куршум в челото. Тясамата често бе прибягвала къмтова решение. Значи трябваше дасе държи по-мило с Рупърт и даспре да лелее образи за това какго убива. Една вдовица неполучава покани за приеми. От

вдовиците се очаква да потънат втраур, а ако Валда не можеше дапосещава приеми, нямаше даможе да стриже информация оттези добре облечени овце.

— Лейди Федърстоунбоу.Тя подскочи, когато чу гласа

на младия Трокмортън. Не беусетила кога е застанал зад нея.Беше пооглушала малко —изискванията на професията й гоналагаха.

Той излезе пред нея и сепоклони. Някои жени го намирахаза красив, но не и Валда. Той

беше твърде висок, твърдеширокоплещест, твърде сериозен,а очите му можеха да пробиятженското спокойствие.

— Гарик, момко, радвам седа те видя. Получи ли онази важнабизнес информация къде мога даинвестирам някоя и друга лира?

Може ли да те изпратя занапитка, през това време ще тепочакам в кабинета ти и щепретършувам чекмеджетата ти.

— Не и тази вечер. — Тойпротегна ръка и оназиградинарска щерка, за която бе

имал глупостта да се ожени,пристъпи напред и я пое. —Селест и аз искахме да виблагодарим за това, че удостоихтес присъствието си нашия пръвприем.

Валда им отвърна с блага —и неискрена — усмивка.

— Мили мои, за нищо насвета не бихме пропусналимъничкото ви празненство. Танали практически аз и Рупъртстанахме причината да се събератдвете влюбени птичета! — добависъс скрита злоба тя.

Това девойче, тазишафрантия, тази Селест доринямаше благоприличието да сеизчерви при напомнянето заонази позорна сцена в зимнатаградина. Тя само отвори широколешниковите си очи, пое ръкатана Валда в своята и я стиснасърдечно.

— Точно така е — каза тя.Валда искаше да отскубне

ръката си от нейната и да запратив лицето й някоя обида. Но товане влизаше в ролята надоброжелателна семейна

приятелка, а ако въобще някоесемейство беше богато намеждународна информация, товабяха Трокмортънови. За тяхшпионажът беше традиция и тяочакваше да измъкне буцасамородно злато от младияТрокмортън точно тази вечер.

Той отправи към нея ощеедин кос поклон.

— Ако не възразявате,милейди, ще поверя Селест навашите грижи. Дошъл е пратеникс новини от голяма важност замоите ъ-ъ… за търговията ми с

вносни стоки и се налаганезабавно да му отделя внимание.

Валда искаше да смачкаСелест като бълха, но вместо товаразмаха укорително пръст къммладия Трокмортън.

— Какво си намислил, скъпимомко? Ако се откриевъзможност за инвестираненепременно трябва да кажеш тована твоите верни приятели, лорд илейди Федърстоунбоу.

— Това не е точновъзможност за инвестиране —Трокмортън шаваше с яката си. —

По-скоро бих казал, че смепретърпели големи поражения отпредателството ъ-ъ… отнападенията на плъхове и сегасме разбрали кой е главниятдоносник ъ-ъ… как да изтребимплъховете. А сега моля да меизвините.

Валда се втренчи в гърба му,докато той крачеше към кабинетаси. Плъхове? Това код ли беше? Занея и Рупърт ли говореше? За нея?Невъзможно. Тя не беше някакъвмалък, пухкав, отвратителенгризач. Тя беше вълчица, пред

която стоеше задачата данезабавно да узнае що за разговорсе провежда в кабинета. Валда сеобърна към Селест, която още сеусмихваше с онази своя усмивка.

— Знам, че не искаш дастоиш до една глупава стара жена,когато можеш да танцуваш.

— О, лейди Федърстоунбоу,за мен със сигурност еудоволствие възможността да сенаслаждавам на компанията нат о л к о в а стара и почитанагостенка.

Селест съвсем ясно беше

наблегнала на прилагателното„стара“. Валда я досърбя ръката дацапардоса малката кучка. За да сиотмъсти за тази наглост, тя уловипогледа на съпруга си и сповелителен жест на брадичкатаму нареди да отиде при нея. Тойбързо си проправи път презнатоварения дансинг.

— Твърде си любезна,скъпа — каза тя на Селест ипостави ръката й върху тази наРупърт. — Нашата очарователнамлада домакиня не бива да седибез партньор за танците.

Дъртият глупак не можешеда повярва на късмета си. Тойискаше да се докопа до новатамисис Трокмортън от първия миг,в който я беше видял. Това бешекогато Селест наскоро се бешезавърнала от Париж и се държешепрелъстително с всеки мъж, койтопроявяваше интерес към нея.Рупърт се поклони, изви вежди ия поведе към дансинга.

Валда остана достатъчнодълго на мястото си, за да сеувери, че двамата няма скоро даприключат с танца, после се

отправи към кабинета наТрокмортън.

В преддверието се разнесемъжки глас, в който се усещашеявно недоверие:

— Та това е скандално! Невярвам! Кой го твърди?

Валда се напрегна, за да чуеотговора, изречен от нисък иприглушен мъжки глас.

— Уверявам ви, че той непритежава интелигентността за даме заблуждава толкова дълговреме — тържествено обявиТрокмортън.

Валда тихичко си поедълбоко дъх и стиснакоприненото елече пред гърдитеси.

Ниският глас отновоотговори. Валда се примъкна по-близо.

— Доколко вероятно е това?Тя е стара. — В гласа наТрокмортън се усещашеподигравателна ирония. — Освентова те са уважавани семейниприятели.

Валда беше чула достатъчно.Те говореха за Рупърт и за… нея.

Не след дълго Трокмортън щешеда бъде убеден и тогава… щешеда й се наложи да върви покопринено въже.

Върна се в балната зала и яобходи с поглед. Рупърт, старияглупак, се беше оттеглил настранаи стискаше силно ръката си,сякаш много го болеше.

Очевидно младата Селест небе останала възхитена отопипването му.

Валда го изгледа яростно,улови погледа му и отново мудаде знак с брадичка.

Наблюдаваше го, докато тойвървеше несигурно към нея —кокалест мъж с издълженабрадичка и репутация на коцкар,от когото копнееше да сеосвободи. Но както винаги тойвисеше на шията й катоводеничен камък.

Знаеше твърде много.Плашеше се прекалено лесно. Тойтрябваше да се върне с нея…обратно в Езерната област иМейтланд менър. Там, къдетобеше скривалището със злато искъпоценни камъни. Веднъж да

стигнеха там, тя щеше дазадейства плана им за бягство и тещяха да изчезнат от Англия.

Разтърка бедрото, което яболеше ужасно. Само да не бешетолкова стара за приключения…

7

— Тези деца са чудовища.— Да, мис.— Отнасям се с уважение

към тях и всичко, което искам взамяна, е малко уважение и къммен самата.

— Да, мис.— Но те продължават да се

мусят, отказват да сътрудничат исе преструват, че нищо не саразбрали от урока, макар отличнода знам, че това не е така.

— Можеше и по-зле да е,

мис.Саманта вдигна клюмналата

си глава и втренчи поглед вКларинда.

— Какво значи „по-зле“?— Ами когато учеха при мис

Айвс, тя беше преди други двегувернантки, децата напълнихаедна торба с тор, запалиха я,оставиха я до писалището, икогато госпожицата се опита дастъпче с крак пламъците…

Саманта вдигна ръка, за дапресече думите на Кларинда. Тяседеше и обядваше на поднос в

спалнята, която се бе превърналав нейно убежище, докатомомичетата се хранеха в класнатастая под надзора на бавачките си.Саманта се срамуваше отсобственото си малодушие, нотрябваше да признае, че следчетири дена е уморена до смърт ине е открила начин как да сесправи с безкрайнатавраждебност, която я заобикаляшеотвсякъде.

— Как така се измъкватбезнаказано? Нима на никого не едошло до гуша от техните

щуротии?— Само на думи, мис.

Държат се зле, защото баща им сезанимава повече с тях, когато синямат гувернантка, между нас даси остане. Затова… помагаме им,щом се отвори случай, особенобавачките. Сега се чувстват силнии това им е замаяло главите, не чесъм казала подобно нещо. —Кларинда пъхна вилицата връката й. — Яжте, мис, ще иматенужда от сила.

След като се наобядва,Саманта обмисли новополучената

информация, докато изкачвашестълбите до класната стая натретия етаж. Нищо чудно, че не беуспяла да омае момичетата, коитобяха подпомагани внепокорството си от бавачките ицелия персонал. Щом нещатастояха така, тя щеше да вземедрастични мерки. Бешенамислила да отдалечи децата откъщата, където се чувствахасигурни.

От стаята се разнасяшеоживеното бърборене намомичетата, но когато отвори

вратата, те утихнаха на мига ивпериха нетърпеливите си очи внея. Може би децата бяхаосъзнали колко лошо се държат иот предвидените мерки нямаше даима нужда. Саманта се усмихна.Получи усмивка в отговор.

— Надявам се, че обядът ви ехаресал.

— Да, мис Пендъргаст — вхор отвърнаха те.

— Сега ще имаме урок поматематика. — Децата наистинабяха весели и тръпка на лошопредчувствие полази по гръбнака

й. — Ако обичате, извадетеучебниците си. — Тя отворичекмеджето на писалището и успяда види как от него във всичкипосоки, но най-вече към нея,плъзват купища зелени змии. Запръв — Саманта се надяваше да еи за последен — път в живота сивиждаше змии, но знаеше каквопредставляват. Заслепена отпаника при вида на тезистрелкащи се езици, гладкилюспи и голи очи, тя изпищя.

Децата се заливаха вгръмогласен смях. Змиите се

плъзгаха по пода, увиваха се постола, гърчеха се на писалището.

— По дяволите — кресна тя.Децата! Мили боже, змиите щяхада ухапят децата. Саманта събракураж, изтича при Кайла иЕмелин, сграбчи ги около кръстаи ги изнесе в коридора. Стовариги на пода и с бясно биещо сърцеизтича да спаси останалите.

Момичетата вече не сесмееха.

— Побързайте — Самантаразмаха ръце — преди да виухапят!

— Това са просто тревистизмии. — Агнес се изправи на чинаси. — Не си ли виждала тревистизмии? — Гласът й издавашенеподправено презрение.

Една от ужасните твари сепромъкна между децата иСаманта, която я прескочи, исграбчи Хенриета за ръката.

— По-бързо!— Това са просто тревисти

змии — повтори Агнес.— Не ми е забавно вече —

Хенриета излезе в коридора съсСаманта, където двете по-малки

деца стояха с широко отворениочи.

Сега и останалите момичетасе изнесоха от класната стая.

— Това са тревисти змии. —Агнес осъзна, че е стигналатвърде далече и дързостта й сепревърна в открита враждебност.

Саманта ги заведе доспалнята им и откри, че там гичака цяло сборище жени.. Когатовлезе в помещението, веселитеразговори замряха и лицата набавачките придобиха толковавиновно изражение, че тя не се

усъмни в правотата наКларинда — те бяхаподкокоросали децата.

— Пригответе ги за разходка.Скоро ще се върна за тях —нареди Саманта с толкова тихглас, че жените трябваше да сенапрегнат, за да я чуят. — Ивсички вие — тя изгледапоотделно всяка от шесттебавачки — гледайте в класнатастая да не е останала и една-единствена змия, когато севърнем.

Колкото по-тихо говореше,

толкова повече растеше яростта й.Очевидно жените разбраха колкое гневна, защото кимнаха ипобързаха да изпълнят заповедтай.

С бързи крачки Самантастигна до спалнята си. Застанапред прозореца и видя, чеслънцето най-накрая е пробилопелената от облаци. На устните йзаигра злобна усмивчица. Тя сеизмъкна от бледоморавата рокля иси облече тази от зеления шевиот,смени пантофките със здрави,практични обувки и се върна за

момичетата. Завари ги да сишепнат нещо, скупчени на подана спалнята. Саманта се престори,че не забелязва как си шушукат иплесна с ръце, за да привлечевниманието им.

— Хайде, момичета, отивамена разходка.

Шест детски лица сеобърнаха към нея.

— Защо? — попита Агнес.— За да ми разкажете какво

сте учили. Отегчавам ви с неща,които са ви познати, и смятам, четова трябва да се промени.

— По програма сега трябвада учим — каза Мара.

— Време е да се опознаем. —Саманта погледна презпрозореца. — Слънцето грее, ноако ви се стои вкъщи…

Емелин скочи на крака иизтича при Саманта, следвана отКайла. Останалите се изправихапо-бавно и с подозрениеизгледаха гувернантката си. Агнеси Вивиан си размениха погледи.Хенриета и Мара кимнаха сразбиране. Момичетата бяхаимали време да се прегрупират и

да се реорганизират в отбрана.Саманта нямаше търпение давиди какво са й приготвили. Не сеи съмняваше, че ще им покажекой командва парада.

Ако нямаше змии. Тя сепотърси гнусливо.

Всичко в дома на полковникГрегъри щеше да се промени.

— Това е първият слънчевден, откакто пристигнах. —Саманта се запъти към вратата. —Тъй като почти не съм ималавъзможност да се огледамнаоколо, реших, че може би ще

искате да ми покажете любимитеси кътчета.

— Да й покажем въжениямост! — Агнес стисна ръцете сиедна в друга.

Останалите деца нададохарадостни възгласи. Дори Емелини Кайла се разсмяха и радостнопочнаха да подскачат нагоре-надолу.

— Звучи великолепно —съгласи се Саманта. — Звучиковарно. И страшно. Въжен мост.Над някоя пропаст, разбира се.Сигурно децата се надяваха, че тя

ще падне и ще се пребие до смърт.Поправи се, когато видясветналите очи на Емелин иКайла: — където щяха дазалюлеят въжето и да я изплашат.

— Ето ги бонето иръкавиците ми. Вземете своите.

Децата побързаха да сеподчинят. Шапките им бяхагрозни като останалата част отоблеклото им, а що се отнася доръкавиците, поне половината оттях липсваха.

— Радвам се да видя, че понев едно нещо сте като другите

деца — изрече Саманта с ръце нахълбоците.

— Какво имаш предвид? —Агнес рязко извърна глава.

— Губите ръкавиците си,което значи, че обичате да играетенавън. В това отношение не серазличавате от другите миповереници.

— Е, ти пък се различаваш отдругите ни гувернантки. Те бяхаинтелигентни.

— Ако това беше така, те ощещяха да са тук, а аз щях да бъда вЛондон. — Което беше най-

страстното й желание вмомента. — Вивиан, къде састарите ти обувки?

Докато Мара се преобуе,всички останали се приготвиха заизлизане.

— Хайде, по-живо —подкани ги Саманта и отворивратата. — Темпо.

Децата се строиха катоистински мънички войници,Кайла начело на редицата, Агнесна края, и поеха надолу постълбите. Те маршируваха,размахвайки ръце, свити в

лактите, и тропайки с пети.Саманта се чувствашеедновременно развеселена иизумена, когато ги последва.Слязоха във високото фоайе изавиха към задния вход, койтоспокойно би могъл да епараден — признак заелегантността и богатството натози дом.

Един лакей отвори двойнитеврати и децата излязоха нашироката веранда, коятоопасваше цялото имение. КогатоСаманта се присъедини към тях,

пред очите й се разкри необятнапанорама, която прикова погледай, изпълни душата й, завладясетивата й. Зашеметена, съсзяпнала уста, тя отиде дошироката каменна балюстрада и ястисна здраво.

Знаеше каква гледка я очаква,дори беше видяла малко от нея вденя на пристигането си. Но наверандата цялото това нещоизглеждаше толкова… голямо.Огрените от слънцето окосениливади се спускаха към ширналосе, лазурносиньо езеро. Тихите

му, неподвижни води отразяваханазъбените сиви върхове,склоновете от блед пясъчник,изумруденозелените ливади. Тук-там в сенчестите падинки себелееха преспи сняг, макар вечеда бе лято. В подножието напланината ясенът, брястовете илешниковите храсти севъзправяха като воини на честта вочакване на битка. Огромниптици мързеливо описвахакръгове в небето.

Сразена, Саманта покриустните си с длан.

— Мис Пендъргаст —Емелин я дръпна за ръката —защо гледате така особено?

— Аз просто… За първи пътвиждам нещо такова. Толкова е…диво. И… страшно.

— Ще го кажа на татко. —Агнес надменно се запъти къмнея. — Той обича планинатаповече от всичко.

Саманта се обърна, за дапогледне Агнес в очите.

— Баща ти вече е наясно смнението ми за тази пустош. Азсама му го казах.

— Не… Ти… Не си! — Агнеся изгледа невярващо. — Никой неможе да казва на татко неща,които той не желае да чуе.

— Освен мен. — Самантаобходи с поглед верандата отполиран гранит, на която бяхапръснати масички и столове, икоято беше покрита с голям,широк сенник. — Колко удобно етук. Нека останем!

— Не, не, не! — Хенриетазапочна да подскача нагоре-надолу със стиснати юмруци —Искаме да те заведем до б…

— До въжения мост. Искамеда ви заведем до въжения мост. —Вивиан запуши с ръка устата наХенриета.

— До въжения мост? —Саманта погледна поотделновсяко едно от момичетата, послевсички вкупом.

Те кимнаха в знак насъгласие.

— В такъв случайнепременно трябва да отидем довъжения мост. Води ни,Макдъф — обърна се тя къмАгнес.

Поеха по каменистия път,която се виеше около езерото,после тръгнаха сред дърветата.Отначало дъбовете бяха част отпарка и между тях се простирахаравни ливади с по някоя и другапейка, но скоро децата свиха къмедна по-дива част, където сеналагаше да прескачат каменнизидове и да ходят по калнипътеки, утъпкани в поляни,обрасли с цветя.

Саманта забави крачка.— Това все още ли са земите

на баща ви?

— Защо питаш? — попитаАгнес рязко.

— Защото обещах на бащави, че няма да излизаме извънимението.

— И защо не каза на татко, чене искаш? — Тонът на момичетобеше неприятен.

— Защото искам. Искаммоята и вашата сигурност да бъдегарантирана. — Тя втренчипоглед в момичето, докато Агнесне сведе глава.

Наклонът ставаше все по-стръмен. Заобикаляха локви и

минаваха през шубраци. Агнеспомагаше на Кайла, а Вивиан —на Емелин.

— Не сте ли уморена, мисПендъргаст? — неискрено япопита Агнес.

— Макар че съм грохналастарица, намирам, че се справямпоносимо.

Единствено Агнес доловиподтекста на думите й и япогледна първо стреснато, послезлобно.

— Аз ще ти помогна, мисПендъргаст. Още малко остава. —

Мара й предложи ръката си,забравила, че водят битка.Саманта я пое и се наслади надоверчивостта, с която пръститена детето обвиха нейните.

Въженият мост съвпадаше сописанието на момичетата. Тойбеше направено от множестводъсчици, стегнати здраво с дебеливъжета, които оформяха тяснапросека. На това място нямашедървета и само няколко туфитрева растяха по ръба надолчинката, над която висешемостът. Краищата му бяха

завързани за дебели диреци,здраво побити в земята.

Мостът нямаше перила, ноСаманта не беше и очакваладруго.

— Обзалагам се, че те е страхда го пресечеш до другатастрана. — Агнес предизвикателнопостави ръце на кръста си.

Саманта трябваше да сесправи със ситуацията по многоделикатен начин. Агнес бешепред прага на женствеността ипредостатъчно бе предвождалатози малък бунт. Другите

момичета бяха просто деца, иследователно лековерни катоповечето деца. Саманта се наведе,хвана въжетата и ги залюля, прикоето мостът се нагъна като змия.Тя повтори движението няколкопъти, погледна в долчинката,престори се на много уплашенаотдръпна се и поклати невярващоглава.

— Теб те е… страх? —невярващо възкликна Агнес. —Никоя от предишнитегувернантки не я беше страх.

— Досега винаги съм живяла

в Лондон и никога не съмпресичала такъв мост. Изглеждами прекалено трудно.

— Не, въобще не е вярно.Много е лесно — намръщи сеВивиан.

Саманта нерешително стъпис единия крак на моста и децатазасияха.

— Прекалено е трудно. —Саманта дръпна крака си. —Мястото е диво. Предпочитам дасе връщаме вкъщи.

Първа в капана се хванаХенриета. Тя изтича по средата на

моста и започна да подскачанагоре-надолу.

— Гледай ме! Толкова ехубаво!

— Внимавай! — Самантаубедително успя да изразизагриженост.

— Не я грози никакваопасност, както и тебе. Пресичайсмело, когато Хенриета се върне.

— Много съм тежка. Мостътможе да се срути!

— Гледай! — Вивиан стъпина моста, прегърна Хенриета идвете почнаха да подскачат

заедно.— Ела, ще те пазя да не

паднеш — Мара дръпна ръката й.— Първо ти, мила —

Саманта нежно я подбутнанапред. Мостът се тресеше отподскоците на трите деца.

Не е ли забавно? —подхвърли Агнес.

— Страх ме е от високото —продължаваше да го увъртаСаманта.

— От това даже Емелин не яе страх.

Емелин също се присъедини

към подскачащите момичета,издавайки радостни звуци.

— Не я пускай там! —изкрещя Саманта. Очевиднозаповедта й беше прозвучаладоста авторитетно, защото сеслучи иначе немислимото —Агнес се втурна и улови Емелинза ръката.

— Ти не, миличка, —Саманта хвана Кайла преди да ехукнала при сестрите си,коленичи и стисна с две ръцевъзела на въжето. Агнес нададепронизителен писък, когато

разбра, че е изиграна. Самантавдигна поглед, усмихна се сладко-сладко на момичетата, исветкавично измъкна въжето отдирека.

Размахали ръце и крака,децата звучно се пльоснаха вгъстата, мазна, черна тиня, коетодари покой на отмъстителното йсърце. Агнес цопна по лице вкалта. Вивиан успя да се приземина краката си, но загубиравновесие, просна се по гръб втинята и почна горко да ридае.Саманта през цялото време

държеше под око Емелин —момиченцето се приземи с писък,но веднага се засмя. Хенриетаседеше и уплашено се взирашенякъде. Мара смъкна бонето си ис блажено изражение се отпуснаназад. Мъчеха се да станат,хързулваха се, улавяха се еднадруга и отново падаха.

— И аз искам! И аз искам! —Кайла сочеше сестрите си с пръст,крещеше и тропаше с крака.

— Искаш, значи? — радостносе засмя Саманта. Обичашемалките деца, защото бяха

толкова естествени. Знаеха, чекалта означава забавление, и не сеинтересуваха кой ще почистидрехите им. Пък и Кайла искашеда е част от групата. Саманта явдигна, нагласи я на ръба надерето и внимателно я пусна влепкавата тиня. Кайла изпискавесело, когато се приземи право вЕмелин и двете паднаха отново вкалта. Саманта оставимомичетата да се въргалят втинята, плачейки или смеейки сев зависимост от характера си,след което застана на ръба, с ръце,

прибрани в юмруци на кръста, иза първи път проговори с гласа сина учителка:

— Млади дами! —Момичетата утихнаха, защотознаеха какво вещае този тон. —Аз съм по-голяма, по-умна, по-хитра от вас и ако продължите дами се опъвате, само ще загубите.Може би сега ще ми повярвате ище се отнасяте към мен с нужнотоуважение. Или — тя погледнаАгнес, която махаше калта отлицето си с яростни, резкидвижения — няма да го

направите. Отново ще загубите,не си въобразявайте друго. Не съмкато предишните ви гувернантки,смазани и наплашени. Сред васняма по-коварна и жилава от мен.

— Знаех си, че ще езабавна! — Мара избухна в смях.

— Обещах на баща ви, че щеостана тук поне година ивъзнамерявам да удържа надумата си. Въпроси?

— Ух, да. — Агнес с мъка сеизправи на крака и несигурно сезапъти към ръба. Полата ифустите й бяха покрити с тонове

кал и Саманта можеше само да сипредстави гневния пламък, горящв скритите й под мръсотиятаочи. — Ще ми помогнеш ли даизляза? — Момичето протегнаръка към нея.

— За мен ще бъдеудоволствие — Саманта протегнаръка и точно преди момичето да яповлече в гьола, я дръпна. Агнессе прекатури и с такава скоростпотъна в тинята, че над главата исе образува вълничка.

— Чуй ме, Агнес — бавно иотчетливо произнесе Саманта,

навеждайки се над дерето. — По-хитра съм от тебе. Предай се. —Без да дочака отговора намомичето или въобще някаквареакция, Саманта се обърна къмостаналите:

— Давам ви още десетминути за игра в тинята. Следтова без никакво бавене къмкъщи.

— Татко ще е бесен —отново зарони сълзи Вивиан.

— Оставете баща ви намен. — Саманта се настани наедин продълговат камък и извади

часовника си. — Играйте. Ще викажа, когато дойде време да сеприбираме.

Мара събори Вивиан, Вивианпък спря да плаче и натикаглавата на Мара в калта.

— Ако обичаш, Вивиан, неудавяй сестра си — извикаСаманта. — Ти също сезабавлявай, Агнес — добави тя,когато видя, че девойката се езапътила към нея. — И без другоне те пускам да си ходиш сама.

Саманта ясно видя какмомичето се поколеба,

прехвърляйки наум различнитевъзможности, как стигна дорешение, и се изкатери, улавяйкисе за туфите трева. Надменно сеотдалечи до един камък, къдетоседна и зачака сестрите си, съсскръстени ръце на гърдите инацупена долна устна.

Доволна, че всички ще сеприбират заедно, Саманта насочивниманието си към дечурлигата вгьола. Пръски кал летяха въввсички посоки. Получилиодобрението на гувернантката си,децата се забавляваха като

пощръклели.В чистия и свеж въздух се

носеше ухание на джоджен.Саманта откъсна листата на еднокъсостеблено растение, помирисаги и ги смачка между пръстите си.Точно така, на това й миришеше.Може би някакво растениеиздаваше това ухание.

И може би то ухаеше така, зада примами непредпазливите сижертви. Тя веднага изпусналистата и изтупа ръкавиците си вполата. Дано растението не еотровно при вдишване! Трябваше

да си донесе от Лондон книга, откоято да прочете за опасностите,дебнещи в планините — катозмии в писалището, например.

Саманта махна бонето си, зада изложи лицето си на прекитеслънчеви лъчи. Знаеше, че такарискува много да развали тена си,но пък в Лондон слънцето никогане грееше толкова ярко. Тамвсичко беше почерняло от сажди,небето никога не беше толковасиньо. Само ако… но не, нямашесмисъл да размишлявахипотетично. Беше изгнаница от

любимия си Лондон и бешеобещала на полковник Грегъри даостане в Силвърмиър една година.Това не й струваше нищо: такаили иначе лейди Бъкнел нямашеда й позволи да се завърне без да едоказала, че може да живеедванайсет месеца с едносемейство без да се бърка в делатаму. Дотогава достопочтенитепазителки на обществените нравищяха да са забравили злобнитеобвинения на мистър Уърдлоу итя щеше да си намери другомясто. Междувременно й

предстоеше цяла година… година,в която щеше да се занимава сАгнес, тази напъпила госпожица,и нейните сестри. Година усърдентруд под лъснатия ботуш наполковник Грегъри.

— Десет минути минаха! —извика тя след справка счасовника си.

Капеща чернилка покривашемомичетата. Те се изкатериха,помагайки си една на друга. Отмрачното им настроение сутринтане бе останало нищо и Саманта сепоздрави с първия си успех.

Ако не броеше Агнес,разбира се. Саманта погледнасвитата й фигурка Тя беше другаработа. Полковник Грегъри бешедруга работа. Но какво е животътбез предизвикателства?

8

— Не можем да ядем, когатоизглеждаме по този начин —Хенриета посочи калната си пола.

— Ще ядете, след като сеизкъпете — обеща Саманта. — Асега, пехотинци, чака ни поход!

Агнес следваше шумнатагрупичка на разстояние и когатоВивиан опита да я включи вразговорите, беше отрязана.Саманта трябваше да направинещо по въпроса, и то час по-скоро. Също толкова неотложно

беше да убеди баща им, че енужно децата да иматиндивидуален режим, по-гъвкавсъобразно възрастта ихарактерите им. Жалко, че неможеше да набута полковникГрегъри в онзи гьол.

— Защо вършите такиваужасни неща, деца? — Самантаотлично знаеше отговора, нопрецени, че тактически е по-добре да попита.

— Какви толкова ужасно сменаправили? — Изкикоти сеХенриета. — Ние ли съборихме

гувернантката си в калта?— Или сме пуснали паяци в

джобовете й? — добави Мара.— Или шме шложили жмии в

бюрото й? — изфъфли Емелин.Момиченцето затрепери подяростния поглед на Саманта.

— Всички говорят, чесмъртта на мама е разбиласърцето на татко, но… това не евярно — намеси се Вивиан. Тойникога не се прибираше вкъщи.Занимаваше се единствено съссвоя полк. — Негодуванието надетето изби на повърхността. —

Ние изгубихме майка си. На насние мъчно за нея, той е себичен исе е побъркал, защото е принуденда си седи вкъщи и да ни гледа,вместо да води в биткибезценните си войници.

— Мисли си, че не знаем каквсяка вечер, след като си легнем,той яхва коня и отива някъде —добавиха Кайла и Агнес.

Саманта беше изненадана неот коментарите, а от силния укор,който се съдържаше в тях. Нещотрябваше да се направи повъпроса и то скоро, но какво?

Беше уверена, че не след дълго щеоткрие правилната линия наповедение.

— Мис Пендъргаст,вижте! — Емелин посочи отвъдполяната, към езерото.

О, не! Налагаше се да откриеправилната линия на поведение заброени минути, защото тамчакаха двама лакеи с кофи, пълнис вода, а до тях полковникГрегъри, с лице като гръмоносеноблак, плющеше по ботуша си скамшик.

— Ето откъде Агнес е

прихванала този отвратителеннавик — измърмори Саманта иоправи бонето си. Вдъхновениетой в момента хич го нямаше, ащеше да има нужда от него, за дасе справи с предстоящата сцена.

Когато приближиха, тя видяизражението, с коетополковникът наблюдавашеоплесканите от глава до петидеца. Сините му очи бяхаледеностудени, правите му,мрачни вежди сочеха нагоре. Тойразмени няколко думи с един отлакеите. Човекът остави кофата и

хукна към къщата.Децата се скупчиха зад

Саманта, в търсене на закрила иизостанаха в крачката си от нея.Тя се надяваше, че увереносттауспешно ще замести липсата навдъхновение, ето защо си наложиприветлива усмивка.

— Полковник Грегъри! Какваприятна изненада! Канех се датръгна да ви търся! — последнотоне беше лъжа, Саманта просто неспомена кога щеше да сенакани. — Децата имаха малъкинцидент с една… кална локва.

— Това… го… виждам. —Пляс, пляс, пляс.

— Но за щастие всички саживи и здрави.

Пляс. Намръщване. Пляс.— Обаче целите са в кал…— Наистина ли? Едва сега

забелязвам — Саманта твърдо гоизгледа без дори да мигне.

— Дрехите им не стават занищо вече.

Саманта с притеснениеоткри, че очите му бяхапридобили цвета на синкавипламъци.

— Малко сапун… и малкостудена вода… вършат чудеса.

Той я заобиколи, за данаправи обстоен оглед на децата,които смело се опитаха даотвърнат на погледа му и до едносе провалиха.

— Сутринта, когато мисПендъргаст пристигна, ясно йобясних какво очаквам от нея, аименно да спазва графика. — Тойотново шибна ботуша си ипродължи с убийственсарказъм: — Очаквам същото и отвас. Какво трябва да имате по

програма?— Татко, излязохме, за да се

опознаем с мис Пендъргаст. —Емелин нерешително излезенапред, ала баща й не й обърнаникакво внимание.

— Какво трябва да имате попрограма? — Момичетата едно поедно сведоха глава пред погледаму и никое от тях не отговори. —Агнес?

— Агнес, да не сипосмяла! — предупреди я тихоВивиан.

Саманта се обърна и

погледна момичето. Сигурноизкушението да обърнеситуацията в своя полза чрезкомбинация от злоба и честностсе струваше неустоимо на Агнес,но когато погледна към сестритеси, по молбата и заплахата,изписана в очите им, съобрази чея грози опасност, ако не си меридумите.

— Трябваше да бъдем вкласната стая — изрече тихо тя.

— Точно так. — Пляс,пляс. — И защо не сте там?

— Мис Пендъргаст поиска да

разбере какво вече сме миналикато материал, за да не сеповтаря — дръзко изрече Мара.

Емелин поривисто се втурнакъм баща си, оставяйки калналоква зад себе си, но силната муръка не и позволи да се гушне внего.

— Моля те, татко, не я карайда си тръгне.

Полковникът се изправи предовъргаляната в тиня групичка изамислено ги огледа с ръка набрадичката.

— Никак не съм доволен.

Имате програма, към която трябвада се придържате, деца.

Агнес отвори уста.— Да, Агнес, кажи?— Мис Пендъргаст не

харесва планината — с мрачнатържественост докладвамомичето.

Агнес правеше грешка следгрешка.

— Не харесвам планинатапочти колкото децата, коитозанимават с дреболии родителитеси — отговори Саманта с глас,бистър и хладен като планински

поток.— Мис Пендъргаст повече от

ясно изрази неприязънта си къмдивите твари и дивите местности,когато се запознахме, но споредмен отношението й се дължи наневежество. — Саманта си поедълбоко дъх, за да му отговорикакто подобава, после бавно гоизпусна, защото прецени, чеспорът не си заслужава. — Но ниеще й покажем, че греши. —Докато крачеше, той внимателноогледа децата още веднъж. —Дрехите ви никога няма да бъдат

същите.Момичетата наведоха

засрамено глави.— Малко сапун… И малко

студена вода… Вършат чудеса —измърмори под носа си Мара.

Полковник Грегъри сеизвърна рязко и Саманта себоеше, че е видял самодоволнатаусмивка на дъщеря си.

— Може би наистина щеизвършат чудеса — той махна сръка към редицата прислужници,лакеи и слугини, всеки от коитодържеше в ръцете си кофа.

Всички те се подсмихваха.Камериерът и икономката бяхазастанали на верандата и гледаханевярващо. — Имам добриновини за вас. Поръчах плата зановите ви рокли.

— О, татко! — Децатазапляскаха с ръце от радост ипочнаха да подскачат нагоре-надолу.

— Платът пристигна днес. —Саманта за първи път го видя дасе усмихва толкова чаровно. —Знаете ли защо го поръчах?

— Не, татко — извикаха

децата в хор.— Защото мис Пендъргаст ме

убеди, че имате нужда от него.Изцапаните лица на

момичетата засияха от радост.Очите им светнаха и те задружнонададоха писък. Саманта осъзнакакво ще последва и протегнаръце в напразен опит да ги спре.

— Не! Не, не!Момичетата се устремиха

към нея. Саманта се отдръпна, ноте бяха неудържими —заобиколиха я, калните им черниръце я прегръщаха и галеха,

мръсните им личица сепритиснаха към полите й.

— Благодаря, мисПендъргаст, благодаря! —искрена благодарност звучеше впронизителните им гласове.

Саманта отговори напрегръдките им, погали ги покалните коси и хвърли поглед къмполковник Грегъри. Той стоешеухилен от ухо до ухо, но щомулови погледа й, усмивката мусветкавично изчезна и Саманта сезапита дали не си я е въобразила.Не беше. Този мъж й бе погодил

номер! Беше й погодил номер!— Няма защо да благодарите

на мен. Баща ви беше този, койтопоръча плата.

Силният, пронизителенписък прозвуча отново. Дъщеритена полковник Грегъринаобиколиха баща си, скочихавърху му, и той изчезна в калнитеим прегръдки.

Саманта кръстоса ръце нагърдите си и се усмихна.

— Каква трогателна проявана обич.

Той я чу и погледът му —

скръбен, настоятелен — откринейния. За пръв път в живота сиСаманта срещна сродна душа.Този мъж криеше истинската сиприрода под безчувствена исурова фасада. Той беше с нрав навоин.

И с нея не беше по-различно.Правеше се на благоприлична иразумна, когато в действителностискаше да тича и да пее, да серадва на живота във всичките мупроявления.

Навярно грешеше. Струвашей се невъзможно и той да е като

нея.За безкрайно дълъг миг те не

откъснаха поглед един от друг.Саманта се смути, когато я залягорещата вълна на създалата сеинтимност. Тя бързо извърнаглава. Смутена! Тя, която не сесмущаваше от нищо! Тя, коятонеизменно запазваше спокойствиевъв всяка ситуация, тя, която бешеинтелигентна, тя, която винагиимаше безпристрастен погледвърху нещата. Не й хареса, товачувство, което я остави без дъх, ней хареса въобще.

— Добре! Добре! —полковник Грегъри отпъдидецата, които оплескаха с калтъмносините му панталони ибезупречно лъснатите му ботуши,кремавата му жилетка итъмносиньото му сако. Самантасе наслади на гледката повече,отколкото беше редно.

— Отивайте в езерото, деца.Прислужниците ще ви полеят сняколко кофи вода.

— Студено е — изхленчиВивиан.

— Това е наказанието, което

ви се полага, задето не успяхте данатопите гувернантката си втинята.

Саманта затаи дъх. Нищочудно, че прислужниците гичакаха с кофи вода. УилямГрегъри познаваше игричките надецата си. Беше ги оставил да сиразиграват коня, както пожелаят.Въпросът бе защо. Въпреки че себеше издал, не личеше да епритеснен.

— Когато човек има шестдъщери, той трябва да е готов завсичко — педантично изрече той.

— Разбирам. — Самантапрочисти гърлото си. — Катогувернантка аз също трябва да съмготова на всичко. Ето защосмятам, че бавачките трябва да сиотидат.

— Нима? — Той повдигнаизразителните си вежди. —Наистина ли така смятате?

— Да.— Считайте, че вече е

сторено.На Саманта й се прииска да

нададе радостен вик. По някоевреме през този дълъг, труден ден,

тя беше спечелила уважението наполковник Грегъри.

Момичетата изстенаха.— Ако промяната не ви

устройства, чакам дааргументирате становището си.

Дъщерите му се спогледаха ипоклатиха глави в знак наотрицание. Не можеха да изложатдействителните причини занесъгласието си и битката бешепредварително загубена.

— Когато измиете калта отсебе си, ще се качите в стаите навтория етаж. Ще изпратя

икономката да надзиравакъпането ви. Не закъснявайте завечеря, защото ще направя важносъобщение. — Той посочиокалялата рокля на Саманта. —Мис Пендъргаст, май вие същотрябва да влезете в езерото.

— След вас, полковник. — Тяпреднамерено впери поглед воцапаните му панталони иомърляното му сако.

— Вие сте много нахалнамлада дама. — Той й предложиръката си в знак напредизвикателство.

— А вие сте многопроницателен мъж — отвърна мутя в същия дух.

Отправиха се към къщатазаедно, възпламенявайки слухове,които не можеха да бъдатпотушени.

9

Начело на дългата маса велегантната трапезария,полковник Грегъри режешепеченото на тънки филийки.Седналите от двете страни намасата деца го наблюдаваха катоизгладнели вълци.

Саманта, облечена в розоватарокля с набори от рюшчета, сеопитваше да се държи така, сякаштова й се бе случвало стотиципъти, но всъщност едва за третипът щеше да бъде част от семейна

вечеря. Всичките й предишниработодатели биха предпочели даобядват сами, отколкото сгувернантката, камо ли пък сдецата си. Ето защо удивлениетона Саманта растешенепрекъснато, докато се опитвашеда проумее как функционира едносемейство по време на най-домашния от всички ритуали.

Момичетата бяха огладнелиот преживяното приключение иСаманта изпитваше към тяхедновременно съчувствие иразбиране. На самата нея й

потичаха лигите от апетитнотоблюдо.

— Мис Пендъргаст сепостара да изтъкне колко съмзанемарил обществените сизадължения. Възнамерявам дапоправя това, като устрояприем — изрече полковникът,когато острието на ножа се заби впрепечената кафява коричка намесото.

Изявлението накарамомичетата да забравят за хранатаи те зяпнаха невярващо баща си.

Нищо чудно, че се съгласил

за плата — помисли си Саманта.Тогава го погледна и видя, колкоздраво е стиснал челюстта си отнапрежение. При военната мудисциплина, при коравото му,мускулесто тяло, без грамизлишна тлъстина, при студенитему сини очи, обрамчени от тъмнимигли. И за миг не се заблуди, четой следва съвета й. Каква бешеистинската причина, порадикоято щеше да устройва прием?

Той улови погледа й,вдигайки вежди в пародия наневинно любопитство. Тя уподоби

изражението и кой знае каквощеше да стане, ако момичетата небяха заговорили в един глас:„Кога, татко?“ „Кой ще дойде?“,„Колко дълго ще остане?“, „Щеима ли други деца, с които да сииграем?“

Митън, главният иконом,координираше прислужниците,които носеха купи със задушени ипоръсени с магданоз картофи,димящ грах, брюкселско зеле,апетитен пудинг и изпечен дозлатисто хляб. Лакеите обикаляханапред-назад, докато Саманта

помагаше на седналите до неяКайла и Хенриета да напълнятчиниите си. Полковник Грегърирежеше месото и отговаряше навъпросите поред без излишниподробности.

— Незабавно ще изпратяпоканите за първи септември.Надявам се да дойдат всички отоколността, приятели от чужбинаи колеги колкото успея да събера.Приемът ще трае три дни. Следтри дни гостите започват дамиришат на развалена риба.

Митън пое подноса с

нарязаното месо и сервира на по-големите деца.

— А те не могат ли да сеизкъпят? — замислено набръчкачело Кайла.

Саманта метна поглед къмполковник Грегъри и видявеселието, с което той посрещнавъпроса на Кайла. По тялото й серазля топлина, която Самантарешително пренебрегна и погалимомиченцето по ръката.

— Така се казва, скъпа.Гостите могат да се къпят колкотопожелаят, те няма наистина да

миришат.— Възрастните винаги

говорят странни работи — високопрошепна Вивиан към Кайла.

Митън поднесе месото къмСаманта, ала бързо-бързо оставиподноса, за да улови вилицата наХенриета преди да се е падналасъс звън на пода. Саманта сеобслужи и помогна на Хенриетада избърше картофите от корсажаси, преди лакеят да й донесе новприбор.

Да вечеряш с деца винаги еприключение.

— Но първи септември есамо след две седмици! —възкликна Агнес и ококори очи —Как ще смогнем сприготовленията?

Полковник Грегъри нарязамесото на Емелин.

— Преди три дни изпратихписмо на графиня Марчънт, вкоето я моля за помощ.

Децата нададоха вой в единглас и баща им ги удостои с най-ледения си поглед. Те веднагасведоха глави над чиниите си.

Полковник Грегъри освободи

прислужниците, прие поклонитеим, и след като те излязохаотсече:

— Графиня Марчънт еотлична домакиня и за насприсъствието й ще е от истинскаполза.

Саманта не беше наяснокакво точно става, но усети, че щее добре да заглади нещата:

— Сигурна съм, че това етака и не се и съмнявам, чеграфинята ще допринесе много сприсъствието си.

Агнес примигна нервно,

сякаш само името на графинята бедостатъчно, за да я докара доплач. Саманта загреба няколкограхчета с вилицата си, и гисдъвка.

— Кога да очакваме нейноблагородие?

— С малко повече късмет,ако не я задържи някакъв другангажимент, тя ще пристигне докрая на седмицата.

Хенриета въздъхнаоблекчено, сякаш огромен товарбе паднал от плещите й.

— Нека ти помогна с

месото — Саманта дръпначинията на момичето към себе си.

— Ох! — Мара ужасеноприкри уста с ръката си. — Койще ушие роклите ни за толковакратко време?

— Наех шивачки. За известновреме ще прекъснете уроците.

Думите на полковникГрегъри бяха посрещнати срадостни възгласи.

— Но само временно —подчерта той. — Ще трябва даподготвите нещо, което даизпълните пред гостите.

— И защо трябва даизпълняваме нещо? — попитаАгнес със нескрита враждебност.

— За да покажете на гоститеколко много сте научили. —Полковник Грегъри изгледа остродъщеря си.

— Прието е младите дами даправят така — обясни Саманта.

— Но… аз не умея нищо. —Цветът се оттече от лицето наМара.

— Ще пееш. Ти имаш хубавглас — отвърна баща й.

— Не мога да пея пред…

хора! — извика момичето.— Пееш като майка си.Страните на Мара

поруменяха от удоволствие. Явиж ти, помисли си Саманта,полковник Грегъри можел да бъдеи съобразителен.

— Мисис Грегъри хубав гласли имаше? — попита тя.

— Много. Всички деца пеятхубаво, но единствено Марапритежава чистия тембър намайка си.

— Ще… пробвам — заекнаМара.

— Ще пееш, и топрекрасно — отвърнаполковникът. Тонът му бешетолкова решителен, че момичетосамо кимна, сякаш беше убедено вдумите му. — А сега да видим иостаналите. Агнес, упражнявашели се редовно на пианото?

Агнес блъсна стола ситолкова рязко, че той сепрекатури, и побягна оттрапезарията, обляна в сълзи.Другите деца си разменихапогледи, опитвайки се да разбераткакво се е случило. Саманта се

надигна от стола си, но полковникГрегъри я възпря.

— Довършете вечерята си,мис Пендъргаст. Вие степоследният човек, който тя бижелала да види.

Саманта се отпусна обратно встола си. Предполагаше, чеполковникът има право, но всъщото време мразеше мисълта,че детето ридае самотно.

— Икономката ще й дадепрепечена филийка и чаша топломляко, после ще я сложи даспи. — Полковник Грегъри заля

със сос месото си.— Но Агнес никога преди не

се е държала така. — Долнатаустна на Хенриета същотрепереше.

— Не, но преди Агнес не еимала гувернантка, която да япостави на място — той обходидецата с поглед, който показваше,че е наясно с техните номера.

Вивиан и Мара се изчервиха.Емелин и Кайла потънаха встоловете си. Решила да се боридокрай, Хенриетапредизвикателно скръсти ръце

пред гърдите си.— Не се тревожи за нея.

Всеки войник трябва да знае какда приема поражението. КогатоАгнес го научи, ще се оправи. —Докато говореше, полковникГрегъри помогна на Емелин дапопие млякото, което бешеизляла. След като видя, че всичкиса се поуспокоили, той отново взедумата.

— Та стига толкова за личнивъпроси. Знаете правилата, деца.Когато се храним вечерно време,го оползотворяваме, обсъждайки

нещата, които ни интересуват.Тази вечер темата е с каквиживотни и растения се славиродният ни край.

Саманта спря да ядезадушените картофи с магданоз ихвърли остър поглед къмполковник Грегъри. За какъв семислеше, та да я образова?

— Обаче това въобще не меинтересува, татко — възразиВивиан. — Искам да знампоследната мода в роклите.

— Щом е така, мълчи,понеже всички освен теб искат да

научат повече за дивата природа.Всички момичета поклатиха

глави в знак на отрицание.— Ако на някой темата не му

е интересна, да напуснемасата. — Студените му сини очисе превърнаха в късчета лед. —Доколкото разбрах, готвачката еприготвила с шоколадов сладкишс ягоди за десерт.

Момичетата кимнахаутвърдително, и въпрекиняколкото дребни инцидента,предизвикани от Хенриета, коятосъщо изля млякото си, и Емелин,

която изпусна парче пудинг наскъпия ориенталски килим, презостатъка от вечерта Самантанаучи доста за рогача, язовеца икатерицата. Темата съвсем не явълнуваше (освен когато не станадума за животните, които бихамогли да я изядат), защотообожаваше шоколадов сладкиш сягоди.

Когато десертът бешепогълнат и децата помолиха заразрешение да се оттеглят,полковник Грегъри ги накарапърво да направят реверанс пред

него и пред Саманта, и чак тогаваги освободи.

— Останете, мис Пендъргаст.Налейте си чаша бадемов ликьор,или портвайн, ако предпочитате,и ми разкажете какво наистинастава.

Това не бе покана. Този мъжпросто не знаеше как се отправяпокана. Но все пак командата беизречена по-учтиво отколкотопри последния им разговор.Саманта обаче твърде много й сезарадва, което беше сигурен знак,че не трябва да остава.

— Още не съм подготвилауроците за утре.

— Предайте им урок зазмиите.

— Знаете всичко, което сеслучва тук, нали? — Саманта севцепени на място.

Полковникът не се усмихна,ала очите му — лазурни,сапфирени, кобалтови — Божегосподи, нюансът имнепрекъснато се променяше — япогледнаха сънливо-чувствено иколенете й омекнаха.

— Не всичко и не винаги.

Обикновено се движа с еднакрачка и един час закъснение.

Саманта трябваше си признаеистината и да спре да сезаблуждава. Тя не напусна масата,защото желаеше да седне и да сипоговори с друг възрастен задецата, за времето, за приема.

Искаше да разговаря сполковник Грегъри.

— Портвайн, моля.Той се изправи, наля две

чаши с кехлибарената течност, ипостави едната пред нея. Самантаотпи от виното и едва не

потрепери гнусливо —портвайнът имаше вкус на смолаи прогори гърлото й като керосин.

— Кой нормален човек бипил това? Имам предвиддоброволно — прегракналопопита тя.

— Това е само един отсортовете. Опитайте този — той йналя чаша с рубиненочервенанапитка. — По-сладък е.

— О! — Кадифената течностгладко се плъзна по езика й. —Това е друго нещо. Харесва ми!

— За пръв път ли пиете

портвайн?— Повечето работодатели не

биха и помислили да пият вино сгувернантката, а моите дори не мепускаха да припаря близо дошкафа с алкохол. — Саманта неможа да сдържи саркастичния ситон.

— Значи не сте алкохоличка?Саманта се разсмя, но щом

зърна мрачното му изражение,веднага отрезвя.

— Уверявам ви, че не съм.Защо питате?

— Когато служех в Индия,

съпругата ми ми подари коженмях, който служи за пренасяне натечности. Местните хора гиизползват много. По време нанощните си обиколки винаги гонося със себе си.

— Пълен с портвайн? — Тяобви чаша в шепите си.

— С уиски, мис Пендъргаст.Карам войниците си да напуснатсвоя дом, за да патрулират с менпрез мрака на нощта. От време навреме се подкрепяме с тазигореща течност.

Тя за малко не се усмихна на

високомерния му тон, но бързоразбра, че той говори сериозно.

— Някой да не е изпилуискито?

— Някой открадна меха.През втората ви нощ тук.

Саманта внимателно оставичашата си на масичката. Неможеше да понесе мисълта, че тойя подозира в кражба, макар вминалото си да бе понесла каквили не удари.

— Не пия тайно, нито пъккрада.

— Разбира се, че не, все пак

лейди Бъкнел ви е удостоила сдоверието си. Тя, както и аз,отлично знаем, че крадецът цялживот си остава крадец.

Гневни пламъци се разгоряхав дълбините на очите й. Пламъцина гняв… и страх. Знаеше ли тойза позорното й минало? Това либеше начинът му да й покаже, че ядържи под око?

Не. Полковник Грегъри бешеизключително прям. Този човеквонеше на добродетелност иправедност. Тогава защо бешетолкова привлекателен?

— Лаская се, че преценкатами винаги е безпогрешна, когатостава дума за човешки характер.Вие не сте жена, която би сиизкарвала прехраната по толковадолен и безчестен начин.

— Отправяте ми невероятенкомплимент, полковникГрегъри. — Саманта и преди бешечувала подобни приказки от хора,които никога не бяха гладували ипрез целия си живот не бяхаизпитвали и най-незначителнаматериална нужда, които не бяхавиждали размахан срещу тях нож,

нито пък нежелано бебе,изхвърлено на улицата. Следднешния ден тя си бешепредставяла, беше се надявала, чеполковник Грегъри е различен. Нонали всъщност Адорна я бешепредупредила? Нейна си бешегрешката, че е очаквала нещодруго. Той беше земевладелец.Мъж. Защо да е различен, защотое от провинцията ли? Или защотоима сини очи и гарвановочерникоси?

— Нещо нередно ли казах?Каквито и недостатъци да

имаше този мъж, не можеше да сеотрече, че е проницателен.Вероятната причина за това бешефактът, че му се е налагало даноси отговорност за живота наанглийски войници в тъмнатаИндия.

— Сигурно сте оставилимеха другаде. Обикновено такастава понякога — гласът й бешеравен.

— Може би имате право —той издърпа стола си и седнаотдясно до нея. Този силен мъж,който се покланяше на закона и

сляпо следваше традициите, сенамести до една слугиня. Защо?

Саманта отдръпна стола си сняколко сантиметра. Каквоцелеше той с тази фамилиарност?Трябваше ли да се тревожи заминалото си… или задобродетелта си?

Той сякаш прочете мислитей, но не се дръпна. Саманта неискаше полковник Грегъри да яразпитва за миналото й, защотонямаше удобни отговори навъпросите му. Тя бе заточена тукза една година и трябваше да

спази обещанието си.— Защо оставяте децата да се

измъкват безнаказано, когатовършат бели — змии вписалището, кални бани? Ако гиспрете, шансовете ви да синамерите гувернантка запостоянно се увеличаватзначително.

Той само я гледаше и тя сеопита да отвърне решително навзора му, но не успя съвсем.Миналото й, разбитите й илюзииотносно този мъж и най-веченепрестанното, смущаващо

привличане, което изпитваше къмнего, я накараха да сведе погледкъм масата, да се загледа наддясното му рамо, настрани къмогледалата в златни рамки, и най-накрая в брадичката му. Самантане помръдна поглед оттам и видядвижението на устните му, когатотой най-сетне реши да й отговори.

— Непрекъснато съм на пъти ако една гувернантка не можеда се справя с необичайни иизвънредни ситуации, значи е по-добре да си ходи.

— Така и предполагам. —

Саманта внимателно разгледапетната, с които децата бяханаклепали бялата покривка. —Коя е графиня Марчънт?

— Тереза е прекрасна дама,която дружеше със съпругатами. — Той завъртя чашата връката си и с любов погледнавиното в нея, сякаш виждашеочите на графинята. — Тя миоказа неоценима помощ, призавръщането ми в родината. Тъйкато отдавна ме подтиква давъзобновя светския си живот, щебъде доволна да уреди този

прием.— О! — Ледена тръпка

премина по тялото й и тя сеизправи на стола си. Бешесигурна, че полковникът имаскрити причини да желаеустройването на прием и най-после разбра: той беше решил даухажва лейди Марчънт и щеше даи предложи имението си катонай-добрата примамка, която мубе на разположение. Товаобясняваше унинието на децата,които не бяха склонни да оставятдруга жена да заеме мястото на

майка им, но не обяснявашесобственото й униние. Щеше даго обмисли някой друг път.

— Ще вечеряте ли заедно сдецата, когато графинятапристигне? — Саманта отпи отпортвайна и се наслади напрекрасния му аромат.

— Не и докато трае самиятприем, но по всяко друго време —разбира се. И защо не? —изражението му бешебезстрастно.

— Те… разливат мляко —Саманта не бе сигурна как точно

да обясни очевидното.— И какво от това?

Дъщерите ми непрекъснаторазливат мляко. Цялата къща езалята с мляко. Учудвам се, чедосега не сме се удавили в мореот мляко.

— Заради това повечетоблагородници не вечерят с по-малките си деца — Саманта сезасмя неочаквано искрено.

— Питате се защо ли аз гоправя. Прав ли съм, мисПендъргаст?

Нищо чудно, че онази

паметна нощ я беше държалтолкова здраво. Той имаше най-силните и мъжествени ръце,които тя някога бе ималаудоволствието да наблюдава — сшироки длани и дълги пръсти,чисти и с хубави нокти.Десницата му — огромна и тежка,леко обрасла с тъмникосъмчета — издаваше авторитети могъщество. Играта намускулите и сухожилиятапредизвика онова дразнещоусещане долу под корема й.Лицето й поруменя. Какво ли

означаваше това? Та тя никога несе изчервяваше! „Не се прави, чене знаеш“ — обади се едноподигравателно гласче вътре внея, но тя безмилостно гозаглуши. Намираше се далеч отдома си, сред непознати, нищочудно, че виждаше силата исигурността в лицето на тозиголям мъж. Нищо повече.

— Повечето благородници неразрешават на децата си даизучават доброто поведение натрапезата заедно с тях.

— Аз съм зает човек. Не

виждам децата си толкова често,колкото би ми се искало, но почтивинаги ми се удава да вечерям стях. Ако има пропуски въввъзпитанието им, аз съм човекът,който най-добре може да сесправи с тях.

— Просто не е за вярване —промърмори Саманта. ПолковникГрегъри вършеше нещата по свойсобствен начин. Ето защо бешеопасен за нея, за коятосемейството беше това, което еспасителният фар за подмятанитеот буря кораби. През целия си

живот бе надзъртала тайно презпрозорците на големи семейства,събрани заедно около масата,които ядяха, разговаряха и сесмееха. Беше решила, че за неяникога не ще има подобнощастие, но въпреки това в душатай все още се таеше надежда, че итя ще има свое семейство. Какбеше успял този мъж дапредизвика възхищението йпротивно на волята й? И то следкато преди броени минути я бенаранил жестоко?

— Хванали сте тен, мис

Пендъргаст, и — пръстите мудокоснаха връхчето на носа й —сте поизгоряла малко.

Саманта съзря в думите мушанса да се измъкне от масата. Отнего. От въпросите му. Отинтимността, която бе възникналапомежду им. Тя скочи на крака исветкавично се озова пред едно отмногото огледала. ПолковникГрегъри беше прав. Лицето йбеше хванало загар, а носът йбеше зачервен.

— Лейди Бъкнел мепредупреди, че не бива да излизам

без бонето си, но днес не можахда устоя на изкушението.

— Изглеждатеочарователно. — Думите, коитопоследваха, бяха изречени сгосподарска надменност иразвалиха всичко. — Защо не стеомъжена?

— Що за въпрос е това? —Саманта рязко се извърна къмнего.

— Вие сте привлекателнамлада жена. Навярно сте сезапътили на лов за съпруг и стетук само временно.

Сега тя разбра. ПолковникГрегъри беше загрижен, че тъкмокогато децата свикнат с нея, тя щеги напусне и те отново ще останатбез гувернантка. Въпросът му бепороден от чисто егоистиченинтерес, значи Саманта сенамираше на сигурна почва.

— Уверявам ви, че ако ситърсех мъж, спокойно можех даго намеря в Лондон. — Тя пакседна. — Бракът не меинтересува.

— Предпочитате да сегрижите за чужди деца вместо да

изберете сигурността насобствения дом и съпруг, който дасе грижи за вас?

Недоверието в гласа му неможеше да се сбърка. Доколкобеше редно да се разкрие? Завсеки случай по-добре да бъдепредпазлива.

— Домът ми не можеше да сенарече сигурен. Бях на дванайсетгодини, когато вече работех, за даплащам за развлеченията на бащаси. — Саманта отново отпиглътка портвайн, ала внезапно йсе стори, че ароматът му е

изчезнал.— Да съдиш за всички мъже

само по един представител нанашия пол — колкото и силновлияние да е оказал върху теб — емеко казано неразумно.

Саманта не знаеше защореши да му отговори. Може бизаради начина, по койтополковникът изви веждата си,сякаш намекваше, че една женаняма как да не бъде неразумна.Може би вече й бе писнало оттипично мъжкото чувство запревъзходство.

— Когато бяхчетиринайсетгодишна, най-добрата ми приятелка се влюбибезумно в един млад лорд. Нокогато й направи дете, любовтаму, кой знае защо, изчезна —също както и самият той. Азизродих бебето и го погребах. —Саманта погледна полковникГрегъри и се учуди как въобще емогла да го намирапривлекателен. — Кажете ми,полковник, какво носи бракът нажената?

— Честният мъж не хойка,

отнася се почтено към другите ииздържа съпругата си — с глупавапомпозност отвърна той.

— Намерете ми един честенмъж, и аз ще стана неговажена. — Усмивката й ясноизразяваше дълбоко недовериекъм мъжете — по принцип — икъм полковник Грегъри — вчастност. — Евентуално.

Той не се усмихна, не сенамръщи на грубото й поведение,не й каза, че щом е жена тя трябвада се подчинява на мъжете, беззначение с какво количество

мозък разполагат, в това число ина него.

— Значи баща ви е мъртъв?— Да. — Толкова можеше да

каже по въпроса.— А майка ви?— При ангелите. — Никога

нямаше да забрави смъртта намайка си в една студена нощпреди толкова години.

Биха могли да се гледатминути без никой от двамата дасведе поглед, но Митън влезе съссребърен поднос, на койтолежеше запечатан плик.

— Сър, това пристигна за васот Лондон.

Полковник Грегъри отвориписмото, прегледа го, след коетосе изправи и се поклони наСаманта.

— Налага се да изляза. Моля,предайте на момичетата лека нощвместо мен.

— Разбира се. — Саманта сепоколеба. — Това бандитите лиса?

— Моите работи не визасягат, мис Пендъргаст. — Очитему бяха студени като лед.

10

Дънкан препускаше съсжребеца си по тънещия въввечерен сумрак път. Бяха служилизаедно с Уилям в Индия, а от двегодини имаха съвместна мисия вАнглия. През цялото това времеслучаите, в които беше получавалтакова съобщение от приятеля сисе брояха на пръстите на еднатаръка: Сбито. Загадъчно. „Повикайподкрепление. Ела незабавно.“

Уилям беше идеалният воин.Той лесно поемаше командването

и после изискваше безусловноподчинение. Военният опит наДънкан обаче предизвиквашеуважението му и той отдаваше набойния си другар цялото дължимовнимание. Но не и сега. Не и тазивечер.

За това имаше едно-единствено обяснение: нещатанай-после идваха на мястото си.

Дънкан дръпна юздите наТристам, за да го насочи постраничната горска просека,която водеше до сечището. Когатопристигна там, завари Уилям,

който го чакаше на гърба на свояскопец, животно, прословуто снеобикновено сериозния си нрав.

— Какво има? — Дънкан сеприближи до приятеля си.

— Получих известие отТрокмортън. — Полумесецътогряваше мрачната физиономияна Уилям. — Лорд и лейдиФедърстоунбоу са се оттеглили отобществото и бягат на север.

— Готови ли сме да гипосрещнем?

— Поканите са разпратени иважните личности — генерал

Уилсън, секретар Грей — гиприеха — беше им наредено да гиприемат.

— Придружени от съпругитеси, предполагам? — Впечатлен отвисочайшите гости, Дънканподсвирна възхитено.

— Естествено. Има кораб,който отплава за Ирландия отместното пристанище, койтоправи рейс на всеки две седмици.Лорд и лейди Федърстоунбоувъзнамеряват да се измъкнат стози кораб. Когато пристигнат вимението си, съм се погрижил да

получат известие, че той еотплавал съвсем малко преди дадойдат… — Дънкан се изсмягръмогласно — и те ще сечувстват като корабокрушенци напустинен остров, докато ненаучат, че на няколко мили от тяхаз давам прием, на койтоприсъстват хора, които знаятвсяка държавна тайна.

По лицето на Уилям сякаш бепреминал ледения северняк.

— О, те няма да устоят навъзможността да продадат ощеинформация. Ще дойдат,

привлечени като пеперуда отпламък.

— Коварен си като самиядявол — възхитено изречеДънкан.

— Искаш да кажешрешителен. Стъпка по стъпка тенапредват към Хоуксмаут.

— Стъпка по стъпка ли? Нозащо? — Дънкан звучешеобезпокоено.

— Посещават хора, коитобиха могли да притежаватинформация, която ги интересува.Нощуват при тях и се стараят да

създадат впечатлението заобичайно пътуване. Движат сенапосоки през страната, вероятнос надеждата да заблудятевентуалните си преследвачи.

Тристам се размърданеспокойно, усещайкивълнението на ездача си.

— Но ако са наясно, че иматпреследвачи по петите си, защо неги изпреварят, като пристигнат вимението си?

— Имат много къщи. Можеби се надяват, че Трокмортънняма да разбере къде точно са се

насочили. — Преди Дънкан дауспее да възрази, Уилям го възпряс повелителен жест. — Отподслушани разговориТрокмортън си е извадилзаключението, че лордФедърстоунбоу се съпротивлява иклинчи.

— И защо се опъватолкова? — Дънкан бе срещаллорд Федърстоунбоу. Той мунаправи впечатление на глупав,арогантен човек, отдаден наклюки и разврат, и затова идеята,че такъв посредствен мъж е

способен да заблуди най-добритеанглийски шпиони, му бешенепонятна.

— Защото не вярва, че гигрози опасност.

Е, това просто довършиДънкан.

— Този тип продава секретнаинформация на врага от тридесетгодини и не се чувства заплашен?!

— Той е аристократ отстарата школа, който поставя себеси над закона. — Уилям не оставина Дънкан време да възрази. —Начинът, по който напуснаха

Лондон, предизвика слухове,което бе добре дошло заТрокмортън и неговата агентскамрежа. Той допълнително пуснанякои клюки, за да види няма лисъюзниците на двамата да сеиздадат по някакъв начин. —Уилям стисна ръката на приятеляси. — Граф Пашенка ФиърсГайеф е напуснал града.

— Пашенка, а? — Дънканотлично разбра значението натази информация. Граф Пашенкабеше елегантен мъж, популяренсред аристократичните среди,

особено сред дамите; бешечужденец, който от години седвижеше сред висшите кръгове наанглийското общество иразправяше на всеослушаниетъжната си история за това какнесправедливо е бил лишен отгуберниите си в Русия. — Насамли се е запътил? Него ли щегоним по петите тази нощ?

— Според Трокмортън той епотеглил към имението на лорд илейди Федърстоунбоу, откъдетосмята да се измъкне презморето. — Двамата другари

дочуха чаткането на копита попътя. Това беше исканотоподкрепление войници. Уилямснижи глас:

— Ако си изиграем правилнокартите ще заловим не самопредателите на родината, но щепипнем и Пашенка, водача, предкогото се отчитат.

— Хитро. — Дънкан сеусмихна и предложи нещо, коетоудовлетвори безкрайно Уилям: —А няма ли да е по-добре да мупуснем фалшива информация,след което да го пуснем по живо,

по здраво?— По дяволите, Дънкан! —

От вълнение Уилям едва си поедъх. — Брилянтна идея! Сега сиспомням защо те искам близо домен.

За трета поредна нощсилният и открояващ се крясък набухала се разнесе подбезоблачното нощно небе.Войниците на Уилям сезавръщаха на сечището иначалникът им ги чакаше, яхналстабилно коня си, за дарапортуват пред него.

Кметът на Хоуксмаут,Дуайът Гревил, пристигна първина своя кон по огряната от лунатапросека.

— На север, по пътя докръста на свети Георги, всичко еспокойно, сър. — Носът мупотръпна със заешкапредпазливост, когато ноздритему доловиха аромата на нощниябриз. — Но тая работа не михаресва. Жена ми примигва слявото си око, а това е сигурнопредчувствие, че се задаватнеприятности. Ужасно

предчувствие, полковник,наистина. Тази нощ нещо се носивъв въздуха.

— Щом не се носи по земята,значи всичко е наред — отвърнаУилям. Гревил постояннопредсказваше различниопасности, разяждан отбезпокойството, че нещо може данаруши спокойствието наХоуксмаут по време на мандатаму. Уилям прекарваше повечетоси вечери, уверявайки кмета, ченикаква беда няма да сполетиселцето.

Дънкан беше яхнал онзи свойпроклет жребец, чистокръвензвяр, който обичаше да се изправяна задните си крака и да рие скопитата си въздуха, вместо дапридвижва господаря си от мястона място.

— Нощта е тиха. Никакводвижение на юг — обяви Дънкан.Останалите коне станаха нервни,заразени от буйството наТристам. Дори Озбърн,необикновено сериозният скопецна Уилям, започна да танцува скопита.

Не само Тристам дразнешеОзбърн. Лунната светлина илекият ветрец, обсипаното съсзвезди небе, мирисът на трева,която конските копита тъпчеха —всичко беше някак си нереално.Уилям се чувстваше неспокоен имрачен като жребеца си. За първипът от години насам той усещашекак кръвта му кипи, как сърцетому бясно тупти, как магията въввъздуха го опиянява. Каза си, четова е защото възмездиетонаближава. Още малко и щеше даспипа зверовете, причинили

смъртта на жена му, щеше давъздаде справедливост.

Обаче това не бе всичко.Откакто бе срещнал Саманта напътя, душата му копнееше занещо повече.

Дънкан, този негодник,веднага беше забелязал промянатав него и правилно я бешеприписал на Саманта. Уилям сиказа, че страда, задето твърдедълго е потискал естественитенужди на тялото си. Но ако товабеше истина, защо не мислеше заТереза със същата охота? Тя беше

изключително привлекателнажена, вдовица от класа, образец заелегантност и изящество, коятознаеше мястото си и не гопоправяше, кореше, и неоспорваше правилността надействията му. Това искашеУилям, не устатата, модерномислеща млада жена с неясенпроизход. Жена, която нагаждафактите, както й е удобно инепрекъснато намиранедостатъци в начина, по койтоУилям възпитава децата си. Жена,която не се посвени да изрази

презрението си — или по-точноказано страха си — от неговаталюбима Езерна област.

Жена, мисълта за която гокараше да се измъчва цяла нощ,задето не може да отиде през двестаи и да я сграбчи в прегръдкитеси.

Следващият ездач, който сепояви, беше Зефания Юън.Разсъдлив и трезвомислещ,младият фермер патрулираше попътя, който минаваше крайземите му. Той беше надарен снеобикновено шесто чувство и

безпогрешно усещаше кого трябвада задържи, и кого — да остави даси върви по пътя. Младият мъжпотупа коня си по шията идокладва:

— Пътят на изток е чист, сър,като изключим един циганскикатун.

— Цигански катун? —Гласът на Гревил затрепери отвълнение. — Всеки знае, чециганите са опасно племе.

— Не и тези цигани. Тередовно идват тук всяка година напанаира и си гледат своите

работи.— Не сме на лов за цигани —

намеси се Уилям. — Издирваместранни чужденци и англичани,които се мотаят без причина воколността.

— Можем да прогонимпредателите като заловимняколко и ги обесим, например —предложи Гревил.

— Целта ни не е да гипрогоним, а да ги накараме самида дойдат при нас, проклинайкиразбойниците. Това е етап отопасната игра, с която сме се

заловили.— Но не и повече, нали? —

Очите на Гревил блестяха налунната светлина. — Сега гихващаме и ги задържаме,понеже… — Гласът му заглъхна.Не знаеше защо го правят, аУилям нямаше никаквонамерение да споделя повече,отколкото беше необходимо.

— Точно така — рече той. —Задържаме ги. — Освен товапретърсваха обувките им, дрехитеим, вещите им — всяко нещо, вкоето можеше да се укрие

кореспонденция. Лорд и лейдиФедърстоунбоу бяха на път завкъщи и планът на Уилям бешеприведен в действие.

Отдалеч се дочу звукът отгалопиращи копита. Някойпрепускаше устремно към тях.Уилям и тримата мъже се махнахаот сечището, и се притаиха всенките покрай пътя.

Приведеният ездач бешемладият Майло и Уилям сепоказа. Майло спря коня, пое сишумно дъх и извика:

— Карета! С герб! На главния

път, на запад от Хоуксмаут.— Какъв беше гербът —

попита Уилям и се приготви забясна езда.

— Не можах да видя, сър,беше тъмно.

— Сега? Тази нощ? —изпелтечи Гревил.

Уилям, Дънкан и Юън не сигубиха времето с въпроси, апрепуснаха напряко през горатакъм главния път подир Майло.Гревил ги последва с по-умеренход.

Беше ли възможно? Бяха ли

пристигнали лорд и лейдиФедърстоунбоу? Когатодостигнаха нанагорнището напътя, мъжете нахлупиха шапки наглавите си и ги омотаха с шаловетака, че да могат да виждат.Превърнаха се в страшнитебандити на Езерната област.

Каретата трополеше към тях.Те заеха позиции край пътя иУилям стреля във въздуха, докатоостаналите насочиха пушките сикъм кочияша, който спря впрягаот четири благородни коня.

— Парите или живота! —

изкрещя Уилям.Дънкан пришпори жребеца

си към каретата и с грубодвижение я отвори.

— Излизай!— Ще има да разказвам за

този поздрав на приятелките си —Топлият, кадифен гласпринадлежеше на жена, коятоочевидно се забавляваше.

Уилям се радваше, че шалътпокрива устата му, защоточелюстта му увисна от удивление.Тереза? Тереза вече беше тук? Нов такъв случай тя трябваше да се е

отзовала на поканата мумигновено.

Тереза подаде глава откаретата и лунната светлинаразкри красивите й черти, коитообаче се видяха тънки и остри наУилям. Усмихна се, ала на Уилямму се стори, че усмивката йиздава раздразнение. Тя слезе постълбичките и застана насредпътя. Пелерината й зееше околодеколтето и позволяваше напогледа да стигне до блестящатакожа на красивите й гърди.Гледката беше радост за мъжките

очи — Уилям го признаваше — ифигурката й, както бе огряна отлунното сияние, изглеждашевъзхитително.

— Красив бандит иска даотнеме бижутата ми. Само дакажа на домакина си, полковникГрегъри — ще му бъде забавно…Нали?

Дънкан сигурно бешестреснат от външността й, ноуспешно се вписа в ролята си наизпечен разбойник. Той пъхнапистолета обратно в кобура си,скочи от седлото, приближи се до

дамата, свали шапката си инаправи елегантен поклон.

— Милейди, с кого имамчестта да разговарям?

— С графиня Марчънт,нещастнико, и горчиво щесъжаляваш за това. — Тя сграбчиДънкан за косите, извъртя се и седно бързо движение го повали наколене, измъкна пищова откобура и го опря в челото му. Сусмивка, която накара кръвта наУилям да замръзне, Тереза сеобърна към мнимите бандити:

— Или ще ме пуснете да си

отида, или с него е свършено.Гревил изблея като овца.Юън дръпна коня си назад.Дребната Тереза изглеждаше

изпълнена с безмилостнарешителност. Уилям даде знак итримата обърнаха конете си къмгората.

— Лакеите ми вече саизвадили оръжията си. А сте севърнали, а са ви изпозастреляли.

Скрит зад едни клони, Уилямвидя как Дънкан опита да сенадигне и Тереза, без дори да гопогледне, с всичка сила заби

коляно в лицето му. Уилям запърви път виждаше тази страна отхарактера на Тереза. Тянеизменно бе модно облечена,фризирана и усмихната. Неприличаше на жена, способна даотблъсне четирима разбойници сделикатните си голи ръце.

С пистолет, насочен къмглавата на Дънкан, тя се качи вкаретата и затръшна вратичката.Возилото затрополи по пътя къмСилвърмиър.

Дънкан с олюляване сеизправи на крака. Той покриваше

носа си с ръка и гледаше следкаретата с убийствен гняв. Уиляммълчаливо улови юздите наТристам и изчака приятелят му даго яхне.

— Счупен ли е?— Не мисля. — Дънкан попи

кръвта от лицето си с носнакърпичка. — Но утре и двете миочи ще са насинени. По-добрепобързай, за да си вкъщи, когатогостенката ти пристигне. Ако товае жената, за която си решил да севенчаеш, бъди предпазлив, когатопаднеш на колене, за да й

направиш предложение. Имаздрав ритник.

— Сър! — Викарият, мистърУебър, се задаваше откъмХоуксмаут и размахваше ръка. —В хана пристигна чужденец,очевидно доста заможенджентълмен. Преди да си легне,поиска да му покажат в кояпосока се намира имението налорд и лейди Федърстоунбоу. Даго задържим ли?

— Естествено. — Уилямобърна коня си към селцето. —Той не знае, че скоро ще го

посетят най-дръзките бандити,които някога са нахлували в хан.

— Ами ако не откриемнищо? — Дънкан попи кръвта относа си.

— Ще го оставим дапродължи към имението надвамата Федърстоунбоу и докатое там ще се погрижим да получивъзможно най-секретнатаинформация за плановете наанглийското правителство. —Уилям се усмихна студено. —Колко жалко, че когато се завърнес нея в Русия, ще узнае, че е

невярна.— Това ще го довърши —

Съчувствието в гласа на Дънканбеше престорено.

11

На следващия ден, точнокогато часовникът ударидванайсет, Тереза слезе постълбището. Тя изглеждашесъвсем различно на дневнасветлина — усмихната, сблеснали лешникови очи, с тъмникъдрави коси, които падаха набукли около слабото й лице, и сшироки поли от невероятен розовсатен, които шумоляха при всяканейна стъпка.

— Уилям, толкова се радвам

да те видя отново! — Терезапротегна ръце и се усмихна сдобре пресметната комбинация отрезервираност и неподправеноудоволствие.

Нищо общо с широкотогаменско ухилване, което бешесигурен признак, че мисПендъргаст е развеселена,помисли си Уилям. Той поепротегнатите ръце на Тереза илюбезно изрече:

— Благодаря ти, че се отзована молбата ми. Съжалявам, че менямаше, когато си пристигнала

снощи.— А аз имах такава нужда от

теб! — Тя се нацупиукорително. — Не ще миповярваш, скъпи. Нападнаха мебандити!

Както никога досега Уилямосъзна, че актьорството ипреструвките не са силната мустрана. Все пак се надяваше, че еуспял достоверно да изобразиизненада и ужас.

— Какво? Къде?— На пътя, недалеч от тук.— Каква невероятна дързост!

Господи, надявам се, че не са тенаранили!

Тереза стисна здраво ръкатаму:

— Прислужниците ми храброги отблъснаха, но аз толковамного се уплаших!

Сега пък Уилям се надяваше,че не изглежда изненадан.

— Горката ти! Мислиш ли,че би могла… да ги разпознаеш?

— Знаех си, че ще мепопиташ, но отговорът ми е „не“.Бяха с маски и освен това вникакъв случай не искам да

рискуваш живота си заради мен,скъпи. Не откраднаха нищо —Тереза докосна с ръка челото си,сякаш ей-сега щеше да падне внесвяст — освен… душевния мипокой.

Тя шегуваше ли се? Илилъжеше? Уилям рядко бешевиждал жена да се проявява катоТереза снощи.

— Приеми извиненията ми.Безопасността на пътищата е мояотговорност, която в твоя случайне съм оправдал.

— Скъпи, от теб просто се

излъчва добросъвестност, но незабравяй, че си земевладелец, а неловец на крадци. Никой не очакваот теб да обикаляш пътищатанощем и да дебнеш злосторници.

— И въпреки това…— Въпреки че наистина ми е

чудно къде може да си бил снощи.Но не! Няма значение. — Терезасе засмя гърлено и махнапренебрежително с ръка. — Не миобяснявай. Момчетата ще сиостанат момчета и ако ти си имашнякаква далеч не толковаблагородна причина да отсъстваш

в един часа през нощта, не искамда я знам.

Уилям се поклони леко.Изумително. Току що го бешеобвинила в безполезност, внеумение да осигури сигурносттана района, и му беше далапозволение да се отдава наразврат. Как смееше?

— Аз съм човек на честта —от възмущение гласът мупрозвуча надуто и неестествено.

— Разбира се, скъпи.Тогава Уилям осъзна, че е

отговорил като помпозен глупак.

Ако беше казал същото наСаманта, тя щеше да изсумти.Тереза ласкаеше мъжкото мусамолюбие толкова изкусно, четой се запита какво всъщностмисли тя за него. Смяташе ли, четой се обезсърчава лесно, че енесигурен в себе си, че се нуждаеот увереност?

Да. Разбира се, че да. Терезамислеше така за всички мъже изатова на воля сипешеласкателства, за да постигнесвоето, и изричаше лъжи, за даизглежда по-уязвима. Уилям го

знаеше и преди не намирашенищо нередно в това. Обаче следбезпрекословната прямота на мисПендъргаст поведението наТереза изглеждаше почтинеморално.

— Има ли нещо, скъпи? Защогледаш така странно? — Тереза севторачи в лицето му и Уилямизлезе от вглъбеността си.

— Причината е в новинитети. Потресен съм. — А може бипричината беше в успешнатавечер, когато бяха проникнали впокоите на Пашенка в хана. Той

се беше оказал трудна плячка —държа Юън на мушка, докатоУилям не го повали с ударизотзад. Пистолетът бешегръмнал, и куршумът лизнаръката на Дънкан.

Снощи приятелят муопределено не бе извадилокъсмет.

Завързаха Пашенка,претърсиха вещите му иотмъкнаха куп неща, в това числопари и писма, които той бе зашилв балтона си. Дори сега писматапътуваха към Трокмортън и с

помощта на ханджията Пашенкабеше на път към Мейтланд,където — да се надяваме — щешеда се укрие до пристигането налорд и лейди Федърстоунбоу.

Уилям нямаше нужда отуспокоенията на Тереза. Най-сетне щеше да отмъсти за смърттана Мери.

— Значи ще давамеприем? — Тереза огледа високотопреддверие, обгърна ръката му и япритисна към гръдта си с такаваловкост, че Уилям за малко даповярва, че тя не осъзнава какво

върши. — Толкова съм щастлива,че ме повика!

— Кого другиго да повикам,ако не най-добрата приятелка наМери? — Той я поведе къмвратата и добави:

Наредих да сервиратзакуската ни на верандата.

— Колко си силен, мили —Тереза отново увисна на ръкатаму.

Той освободи ръката си и япокани да излезе първа. Тя шумноси пое дъх, когато величественатагледка на планините се разкри

пред погледа й. Уилям сеусмихна.

— Великолепно! — Тя сеотправи с бързи крачки къмперилата, наведе се и зарея погледв далечината. — Как си могъл дапонесеш службата в Индия?

— Нали разбираш: по-малъксин, чин в армията, нямахникакъв избор. — Той също зареяпоглед, позволявайки на скалите идолините да подействат катобалсам на уморената му душа. —Но както си забелязала, побързахда се уредя в планините на

Кашмир. Едва след убийството наМери осъзнах, че трябва да сезавърна у дома. Не вярвам, че щяхда се съвзема без целебнитегледки и ухания на Силвърмиър.Нуждая се от това място.

Тереза постави ръката сивърху неговата на перилата.

— Прости ми, приятелю…може да те наричам приятел,нали?

— Може. — Беше мислел, чея познава толкова добре, а сега мусе струваше чужда. Не биваше дая викам тук.

— Благодаря. —Пренебрегвайки нарастващата мунеловкост, тя щедро го дари с ощеедна усмивка. — Всичкиобичахме Мери и обстоятелстватаоколо смъртта й бяха простоужасни, но тя си отиде преди тригодини. Време е да излезеш оттраура.

Уилям се усмихна студено.Съветът й бъркаше в оголен нерв.Тереза може и да беше главнатакандидатка за ръката му, нотрябваше да си знае мястото.

Тя потри доволно ръце, като

работник, който се захваща заработа.

— Колко гости щеприсъстват на приема?

— Поканил съм околотридесет.

— Тридесет? — Тя примигнас грамадните си лешниковиочи. — Вече си ги поканил?Мислех да прегледам списъка ида одобря… — най-сетне тяосъзна, че е преминала всякаквиграници и побърза да добави: —Но разбира се, това е твоят прием.Сигурна съм, че изборът ти е

безупречен. — Тереза видя, челакеите ги очакват край масата,застлана с бяла покривка, върхукоято беше сервиран сервиз захранене от фин китайскипорцелан. Тя отново се обърнакъм него с онази щедра,многозначителна усмивка:

— О, Уилям! Какъвпрекрасен кът за закуска!Непременно ще го направя свойкабинет, докато планирамприема.

— Както желаеш, скъпа —Уилям я заведе до масата и

издърпа стола й. — Децата ислугите им също са поканени.

Тереза, която тъкмо секанеше да седне, застина намясто.

— Деца? Ти искаш дапоканиш… деца?

— Една от причините даустройвам прием, е желаниетомомичетата ми да усвояттънкостите на светскотообщуване. — Това бешеабсолютна лъжа, но той не би си ипомислил да сподели с нея планаси да измъкне лорд и лейди

Федърстоунбоу от дупката им собещание за последно, сочнопарченце информация, което даги осигури финансово до края наживота им.

— О. Да. Каква нелепаидея. — Тя не го изпусна отпоглед, докато той се настанявашена масата. Вдигнатата й веждаизразяваше едновременноснизходителност и объркване. —Но най-голямата ти дъщеря е на…Осем години?

— Агнес кара дванайсетатаси година. При това трудно.

— Вече? Как лети времето!Помня, когато Агнес се роди.Такива вълнуващи времена бяха.Бяхме в Индия, ти и Байронизглеждахте толкова красиви вуниформите си. Байрон ми липсвамного… — Тереза попи скърпичка ъгълчетата на очитеси. — А, да те питам, как му бешеимето на онзи младеж? Същият,който стана за смях, след катодъщерята на лорд Барет-Дъруинго изостави, за да се омъжи задруг?

Уилям я погледна косо.

Колко странно, да се интересуваот Дънкан, който беше нападналкаретата й преди броени часове, икойто тя добре беше наредила.

— Името му е Дънкан Монрои още сме приятели. Не се исъмнявам, че докато си тук ще тисе отдаде сгоден случай да говидиш.

— Нима? — Тя се усмихнакато мъркаща писанка. — Драги,лоялността ти е похвална. Ночакай, сетих се нещо. Казах ли тиколко ми е хубаво на тазивеликолепна веранда с невероятен

изглед към планините?Уилям се облегна назад и

вдиша дълбоко свежия въздух.— Не си, но винаги ще ми е

приятно да чуя.— Бих могла да стоя тук цяла

вечност. — Тереза също вдишадълбоко.

— Някои хора не мислят катотеб. Някои хора ненавиждатпровинцията и чистия й въздух.

Някои хора се казвахаСаманта Пендъргаст.

— Ха! Не мога да повярвам,че има човек, който да не изпитва

удоволствие от досега свеличествената природа.

Уилям за малко не се изсмяпри спомена за мис Пендъргаст —как беше убедена, че по полянитеи в горите дебнат стръвници, какситнеше през тревата, сякаш себоеше, че някое чудовище ще ясграбчи за глезена. Би дал цялакрона, за да види смаяната йфизиономия, когато змиите саплъзнали по бюрото й.

Тереза го гледаше сякаш саму изникнали рога:

— Защо се усмихваш толкова

странно?— Няма специална причина.

Сигурно защото съм гладен.Уилям се нахрани добре.

Тереза ядеше като птичка,намирайки си някаквинезначителни теми, по които дачурулика, докато събеседникът йне приключи със закуската.Тогава тя се подпря с лакти намасата и весело попита:

— Е, ще обсъдим лиорганизацията на приема?

Някъде в къщата се затръшнаврата. По стълбището

изтопуркаха ботуши. Терезаподскочи, притискайки с ръкагърдите си.

— Каква е тази шумотевица?— Чуваш децата.

Предполагам, че сега са вмеждучасие.

— Мъж като теб не бива дасе занимава с подобни неща. —Тереза смръщи неодобрителнолице. — Та ти дори нямашпредстава от изготвянето научебна програма.

— Изготвих учебна програма.— Те не я ли спазват?

Уилям едва не изсумтя.— Имат нова гувернантка,

която притежава уникалнатаспособност да пренебрегваправилата и да налага своето.

— Уилям, изненадваш ме! —Тереза потупа ръката му в знак наукор. — Тази дебела бабишкераочевидно те е натикала в мишадупка.

— Ей-сега ще я видиш. —Уилям предпочиташе да не сезамисля върху мрачнотозадоволство, което изпита. — МисПендъргаст и децата слизат.

Едно по едно децата излязохана верандата. Уилям се намръщи.Те бръщолевеха неспирно, аластроят им беше безупречен,облеклото — изрядно, а на лицатаим грееха усмивки. С изключениена Агнес. Това момиче сякашбеше абонирано за киселотонастроение.

Някога двамата се разбирахаотлично. Къде бяха отишливремената, когато тя сядаше наколенете му и изплаквашескърбите и радостите си? Измерис око ръста й. Кога беше

пораснала толкова?Кайла ги забеляза първа и на

изразителното й личице се изписаужас. Емелин се блъсна в нея,Хенриета се блъсна в Емелин иредицата колебливо спря.

Мис Пендъргаст се зададеиззад ъгъла, пляскайки с ръце.

— Хайде, момичета, защоспряхте! Мара трябва да репетирапесента си за планините инищо… — Тя се закова на място,когато ги зърна двамата с Тереза изяпна точно като Кайла, но бързосе овладя, отиде при най-малкото

момиченце и поведе редичкатакъм полковника и гостенката му.

Направи реверанс.Агнес сякаш всеки момент

щеше да избухне в плач.Какво му имаше на това

дете? С всеки изминал денставаше все по-емоционално.

Уилям изгледа гневно дъщеряси и същевременно се изправи, зада осъществи формалностите попредставянето.

— Деца, надявам се, чепомните лейди Марчънт?

— Да, татко — отвърнаха

момичетата в един глас и сенаправиха лек реверанс. — Каксте, лейди Марчънт?

— Благодаря, чувствам семного добре. — Тереза се отпуснав стола си и се обърна къмВивиан:

— Значи ще репетирашпесен, Мара?

— Аз не съм Мара. —Вивиан посочи сестра си. — Тя еМара и пее досущ като мама.

Тереза ядосано присви устнии не рискува да заговори другомомиче по име.

— Много хубаво. Несъмненовсички сте много талантливи.

— Да, лейди Марчънт —отвърнаха в хор момичетата.

Уилям, който още стоешеизправен, се обърна към Тереза:

— Лейди Марчънт, позволетеда ви представя нашатагувернантка, мис СамантаПендъргаст.

Саманта направи вториреверанс.

— За мен е чест, милейди.Тереза я огледа изпитателно

от глава до пети с поглед, който

смрази Уилям.— Струва ми се, че вие не сте

обикновена гувернантка, права лисъм?

Саманта нито се усмихна,нито се намръщи, обикновеноизразителното й лице сега бенапълно лишено от емоции.

— Работя за лейди Бъкнел,мадам. — Младата гувернантканаправи трети реверанс, сякаштова обяснение бешедостатъчно. — А сега ще ниизвините, надявам се. Имаметолкова малко време преди да

започне следващият ни урок по…— Математика, мис

Пендъргаст — подсказа йХенриета.

— По математика — съгласисе Саманта. Кимна на Уилям,поведе момичетата по верандата искоро те се скриха от поглед.

Тереза седна с ръце, опънатив юмруци.

— Ама че нахалница.— Нима? — Ако сега ти се

струва нахална, какво ли щеше дакажеш, ако я беше видяла впървия ден от пристигането й?

Тереза изглежда осъзна колкозлобно се държи, защото сеотпусна и сложи ръка върхунеговата.

— Напоследък толковатрудно се намира добра прислуга.Поне е млада и хубава. Децатасигурно я харесват.

Нямаше мъж, който дапознава изцяло тайните наженската душа, но Уилям знаеше,че трябва да е пълен глупак, за даизкаже възхищението си от мисПендъргаст.

— Навярно си права.

— Но е толкова… бледа.— Струва ми се по-скоро

загоряла.— Ах, да, какъв ужасен

тен — Тереза горестновъздъхна. — Естественапоследица на разходките в парка сдецата. Тя е момиче, което сиизкарва прехраната с труд.Несправедливо е да очакваме отнея да има вида и обноските надама. Но всъщност говорех закосата й. Чудя се как ли епостигнала това невъзможно русо.

— Не е ли естествено?

Звънливият смях на Терезаогласи верандата.

— Нали мислиш, че такъвцвят може да е естествен?

— Чудех се. — Дяволите даго вземат Дънкан! Той твърдешепротивното.

— Аз пък се чудя защо себоядисва. Вероятно истинскиятцвят на косата й е оноваотвратително дяволско червено. Е,на някои жени им липсваувереност, за да се справят сизпитанията, които господ им еизпратил. — Тереза поклати

глава. — Това нещастно създаниеми се видя доста тънко. Хранишли го както трябва, Уилям?

— Определено. — Уиляммного добре си спомняшеколичеството храна, което мисПендъргаст можеше дапогълне. — Подлага си солиднона вечеря.

— Тя вечеря с теб? — Терезаповиши тон.

— Тя и децата. — Уилям сеусмихна и я погледна право вочите. — Довечера и ти ще ниудостоиш с присъствието си.

— Да. Разбира се, че да. — Тяпримигна, не изпърхасъблазнително с мигли, а простопримигна объркано. — Децата?Драги, винаги съм твърдяла, че ити си един образ…

Какво иска да каже с това,запита се Уилям.

— Може би ще съм ти отполза следващия път, когатонаемаш гувернантка.

— Благодаря ти, Тереза, номис Пендъргаст ми даде гаранция,че ще се задържи поне еднагодина и мога да разчитам на

нея. — Той поднесе ръката й къмустните си. — Почакай да яопознаеш по-отблизо и щеразбереш какво имам предвид.

— Не мога да чакам, скъпи,просто не мога.

Рупърт, лорд Федърстоунбоу,се оплакваше от старомоднатакарета, прахоляка, конете и наВалда, лейди Федърстоунбоу, й седощя да запищи, само чепищенето не беше в нейния стил.Вместо това се обърна към мъжа

си с елегантна настървеност:— Би предпочел да пътуваме

с влака, така ли да те разбирам,скъпи?

— Това би било най-разумното!

— Това ли е най-разумното?Да оправдаем очакванията наХоум Офис?! Да си осигурим най-бързия и луксозен транспорт? Чухги. Те са ни подгонили!

— Глупости! — Рупъртмахна със старческата си ръка. —Откъде-накъде ще са ниподгонили след толкова много

години?— Имахме невероятен

късмет — отговори Валда. — Всенякога трябваше да се случи —добави тя доста по-унило.

— Това друсане ще медовърши. Ами пътищата! Целитеса в дупки. Следващия път, когаторазговарям с министър-председателя, ще му кажа в правтекст…

— Ако някога отноворазговаряш с министър-председателя, то ще е за да обявисмъртната ти присъда. Той иска

да ни тикне в затвора. Иска да ниубие — Валда заваляше думите отбързане. Опитът й да убедиРупърт беше единствено сила наволята. Но волята й никога недействаше при него, ето защо тязабави темпото и изречевнимателно всяка сричка: — Акоангличаните не ни убият, ще гонаправят руснаците.

— Хайде сега, скъпа,преувеличаваш. — Той я потупапо ръката, облечена връкавица. — Да не би да си ималагореща вълна? Жените на твоята

възраст понякога иматхалюцинации.

Тя премери думите си:— Не страдам от горещи

вълни или от халюцинации. Чухги да разговарят. Чух младияТрокмортън. Дотук бяхме.Планирах този момент отначалото на кариерата ни. Бягамеот Англия и ако всичко потръгнекакто трябва — а то щепотръгне — след по-малко отмесец ще живеем в някой дворец вИталия под фалшивасамоличност.

— Можеше да измислишнещо по-добро. Тази карета не михаресва. — Той скръсти ръце предгърдите си и набръчканото мулице се изкриви в превзетагримаса. — Не е модна.

Може би пищенето все пакбеше в нейния стил.

12

Вратата на спалнята изскърцаи Саманта вдигна глава от планана уроците. Кой би могъл да ятърси в този час? Навън се бешесмрачило. Огънят в камината неможеше напълно да прогонистуда на планината и Саманта себеше увила плътно в пухените сизавивки. Бялата й памучнанощница беше закопчана добрадичката, русата й коса сеспускаше в плитка по гърба. Не йсе искаше да изпълзи от

топличкото си убежище, за даотвори вратата.

— Влизай, който и да си —раздразнено извика тя.

След дълъг момент наколебание вратата бавно изскърцаи се отвори.

Агнес. Агнес стоеше напрага, същинска миниатюрнаверсия на Саманта — с простабяла нощница, боси нозе исплетена коса. Момичетотрепереше конвулсивно; очите мубяха разширени от уплаха.

Саманта незабавно скочи от

леглото и краката й изтопуркахадо ледения под, но после застинанерешително на място. Дали даотиде при детето, което серазкъсваше между желанието допобегне и да остане, или да изчакаАгнес сама да отиде при нея?Накрая тя свали шала от раменетеси и го подаде на момичето.

— Заповядай, миличка, щеизмръзнеш.

Лицето на Агнес се изкривиот плач. Тя се втурна впрегръдките на Саманта и севкопчи здраво в нея, сякаш

младата жена беше последната йнадежда за спасение.

— Какво има, миличка? —Саманта отметна кичурите,нападали по челото на Агнес.

— Аз… ужасно е… —хълцукайки проплакамомичето. — Не зная… как да гокажа… Боли… Умирам…

— Умираш? — Саманта бешеизумена. — Как така умираш?

— Защото… защото аз… —Агнес скри лице в рамото наСаманта. — Толкова… еотвратително.

Злокобно подозрение сезароди в Саманта и тя си поедълбоко дъх.

— Ти умираш и казваш, че стеб става нещо отвратително?

— Аз… аз…Детето не може да изрече

думите, пък и беше линеобходимо? Някой вечетрябваше да й е обяснил тезинеща.

— Кръв ли ти тече?Агнес я погледна слисано със

зачервените си и подути от плачочи.

— Откъде знаеш?Саманта овладя бесния гняв,

който заплашваше да се надигне внея. Постара се да отговориколкото се може по-спокойно.

— Това е нещо съвсеместествено, което се случва навсяка жена.

— На всяка ли? — попитаАгнес, преглъщайки едноридание.

— На всяка.— Кога?— Веднъж в месеца.За момент Агнес осмисли

информацията, после се заля в новпорой от сълзи:

— Отвратително!— Да, така е.Когато Саманта най-накрая

успокои момичето и му обяснифактите, за да знае как да сесправя с проблема за в бъдеще, тябеше едновременно разгневена донемай-къде и изпълнена съссъчувствие. Нищо чудно, че Агнесбеше толкова емоционална.Детето е страдало от първата сименструация, било е оставено дасе справя само със страховете си

без да е подготвено за промяната,настъпваща в собственото мутяло.

— Може ли да спя притеб? — едва чуто попита Агнес.

„Стане ли девет часът,децата си лягат. Не позволявамизключения.“

Е, полковник Грегъри давърви по дяволите. Смяташе, че сегрижи невероятно добре задъщерите си, а ето до какво бяхадовели неговото невежество си ипълната му липса назаинтересованост.

— Разбира се, че може —отвърна Саманта. — Нали сега стебе сме големите момичетавкъщи.

Агнес непохватно сепокатери на кревата.

— Благодаря ви, мисПендъргаст. Не исках да си лягамв онова легло. — Момичетопотрепери. — На сутринта всичкище разберат.

— Марш в другия край! —Саманта се покатери приАгнес. — Ще разберат саможените, а те ще те приветстват

като една от тях. Пък и това нещоси има добрите страни. Зарадинего един ден ще държиш бебе впрегръдката си.

— Ами тогава можеше даизчака докато се оженя! —отговори момичето с предишнияси заядлив тон.

Саманта удържа усмивкатаси.

— Както и да е, време е даизмислим в каква прическа щевдигнеш косата си.

Агнес се изправи и обви сръце коленете си. Гласът й

прозвуча по-бодро:— А ще мога ли да ходя вече

с дълга пола?— Не и преди да навършиш

петнайсет години. Ще споделя стеб истината: Дългите полиизглеждат страхотно, аланепрекъснато ти се пречкат.Представяш ли си да се изкатеришпо дърво с дълга пола?

— Мога да се изкатеря дотази стая, понесла кутия със змии.

Отначало Саманта затаи дъхот ужас, после удостои Агнес субийствен поглед:

— Да не си… посмяла! Щеси отмъстя, като направя животати черен, заклевам се.

— Знам. — Устните намомичето се изкривиха в зловещаусмивка. — Но мога да сеизкатеря и до стаята на лейдиМарчънт…

Сърцето на Самантаподскочи радостно при тазимисъл, но тя побърза да сипридаде намръщеното изражениена благовъзпитана гувернантка:

— Идеята ти не е от най-добрите.

— Тя иска да се омъжи зататко.

— Няма откъде да го знаеш.Агнес изпепели Саманта с

пламтящия си от презрениепоглед.

— Не ги ли видя на вечеря?Тази жена го гледа както паякгледа муха.

Саманта си помисли, че битрябвало да се засмее. Само чевъобще не й беше до смях и тованикак не й харесваше.

— Мисля, че баща ги едостатъчно възрастен, за да се

оправя сам.— И беше заела твоето място

на масата.Странно. На Саманта никак

не й се беше понравило, че трябвада седне с децата и е напълноизключена от обсъждането следвечеря, което вече не беше наобразователна тема, а с правоможеше да се нарече разговор,воден изцяло от лейди Марчънт,докато полковникът самослушаше със замислена усмивка.

— Мястото ми не е намасата. Понастоящем лейди

Марчънт е домакиня на баща ти, адомакинята винаги седи в долниякрай на масата.

Агнес скръсти ръце предгърдите си и сведе брадичка.

— Тя иска да е нещо повечеот домакинята на татко.

На Саманта много й се щешеда изръмжи в знак на съгласие, нокато гувернантка беше длъжна дасе съобразява с положението си.Трябваше да бъде гласът наразума.

— Лейди Марчънт не можеда накара баща ти насила да се

ожени за нея.— Мисля, че той няма нищо

против. Мисля, че той я харесва.— В такъв случай трябва да

се радваш за него. Той не можевечно да скърби за майка ти.

— Да, знам. Не искамподобно нещо. — Агнес прехапаустни. — Много добре сиспомням мама. Също и Вивиан.Не ни трябва друга майка. Ноостаналите… за тях е добре даимат нова майка.

Агнес говореше като зрялчовек. На Саманта й се дощя да

заплаче.— Но това не бива да е лейди

Марчънт. Тя ни ненавижда. Мен исестрите ми. И ти го знаеш.

— За вас щеше да е по-добре,ако не бяхте момичета — отвърнаСаманта без да се замисля. — Тявижда във вас бъдещите сисъпернички, които растат подноса й… — младата жена спряужасено. Не биваше да забравя, чене може да разговаря с Агнес катос възрастен, и че момичето още ней е приятелка.

— Тя не ни смята за

съпернички, защото е стара —отсече Агнес и постави ръце задглавата си. — А къде е твоятамайка?

— В рая.— Заедно с моята. Мислиш

ли, че са приятелки?Една дама и улична метачка?

Някакси не й се вярваше.— Може би.— Събудих се една сутрин, и

научих, че мама е мъртва. —Агнес избърса потеклата сълза въввъзглавницата. — Как умря твоятамайка?

— Разболя се и умря от липсана достатъчно храна. — Облеченав дрипи, простряна на пода,докато седемгодишната Самантасе беше гушнала в нея.

— Какъв ужас.— Майка ми наистина беше

прекрасна жена. Тя искаше дабъда… като нея. Честна итрудолюбива. Но… — Самантазамлъкна. Не можеше да признаеминалото си на горката, нещастнаАгнес.

— Харесвам те, мисПендъргаст. — Момичето

срамежливо я прегърна.— Благодаря ти, миличка. —

Саманта отговори на прегръдкатай. — И аз те харесвам.

Агнес се прозя.— Толкова съм уморена. И

главата ме боли. И стомахът.— Знам, миличка — отвърна

младата гувернантка, на коятовече не й се говореше по тазитема. — Мръдни се.

Агнес се обърна по корем,прегърна възглавницата и оставиСаманта да разтрие гърба й. Самослед пет минути момичето

хъркаше гръмогласно.— Бедното дете —

промърмори Саманта. Спомни сиденя, в който беше започналомесечното й кръвотечение. Баща йя беше захвърлил в сиропиталище,за да се забавлява на воля снякаква дама. Едно от другитемомичета й беше обяснило сотегчен глас какво става и каквотрябва да направи. Саманта бешеплакала, докато не заспа. В онзимомент майка й й липсваше кактоникога допреди. Никое момиче небиваше да посрещне този ден

самотно и уплашено.Остро почукване по вратата я

изтръгна от мислите й. Кой липък беше сега?

Разбира се, че знаешеотговора. Само полковникГрегъри би почукал така властно.

Наложи си да се успокои.Научила си беше урока. Трябвашеда мери думите си, да непозволява на гнева да я завладее, впротивен случай щеше да синавлече същите проблеми, които ябяха прогонили от Лондон в товазабравено от бога място.

Слезе от леглото и посегнакъм синия си хавлиен пеньоар.Навлече го, завърза го на кръстаси и отвори вратата.

Полковникът беше с черенкостюм за езда и черни ботуши,които стигаха до коленете му.Кожени ръкавици висяха наколана му. Изглеждаше кактопрез първата нощ, в която госрещна на пътя — строг,изправен, гневен. С тезисъвършено прави веждиприличаше на дявол.

Значи беше намислил да я

изплаши? Яростта й се разгоря.Той я сграбчи за ръката,

издърпа я в коридора и безшумнозатвори вратата след нея.

— Къде е Агнес?Той знаеше отговора. Беше

видял детето да идва при нея. Нощом искаше да си играят игрички,намерил си беше майстора.

— Спи в леглото ми. Знаетели защо?

— Защото гувернантката й неможе да изпълни едно простонареждане.

— Защото баща й е загубен.

Сините му очи се разтворихашироко, после се стесниха вцепки:

— В името на Хадес, за каквоговориш?

— Това дете — Самантапосочи към вратата — твоето детене знае какво става с тялото му.

Трябваше да признае, чеполковник Грегъри действителносе разтревожи.

— Какво става с тялото й?— От тази вечер тя е жена. —

Саманта въобще и не помисли даго успокоява.

Той се втренчи в неянеразбиращо.

— Започна месечното йкръвотечение — добави Саманта,правейки се, че проявяватърпение.

Уилям Грегъри направикрачка назад.

— Мис Пендъргаст! Това не епредмет, който вие и аз трябва даобсъждаме!

Как смееше?!— И с кого да го обсъдя? Или

може би е по-добре да кажа с когоще го обсъдите вие? Нали сте й

баща? Твърдите, че поематеотговорността за всичко, което сеслучва на дъщерите ви, обачепренебрегвате този важен етап,през който всяка една от тях щетрябва да мине?

Уилям отвори уста отизумление. За пръв път, откактого беше срещнала, той нямашедуми.

— Не съм пренебрегвалнищо, което е от значение задобруването на дъщерите ми —най-сетне, процеди през зъбитой. — Това е напълно естествено

състояние. Уверен съм, че някояот техните учителки им еразказала за него.

— Не е било в програмата. —Саманта се облегна на стената истисна ръце, за да не разтърсиздраво този непоносим мъж. —Жените не са по-различни отмъжете. Никоя жена не иска дакаже на едно дете, че тялото муще претърпи промени на прага наженствеността, и че тези променимогат да бъдат болезнени иобъркващи. Как смеете дапредположите, че някой друг ще

има грижата за нещо толковаважно?

— Мис Пендъргаст, няма датърпя подобен тон.

Решението й да запазиспокойствие беше разклатено поднапора на всепомитащ гняв.

— О, ще търпите. Някойтрябва да хвърли в лицето вигрубата истина. Вие си хойкатенякъде по цяла нощ без да знаете,че момичетата се тревожат за вас,без да знаете, че собствените вибавачки заговорничат срещугувернантката, без да знаете за

болестта на Кайла и страховете наМара, за кошмарите на Вивианили цикъла на Агнес.Въобразявате си, че сте многодемократичен, защото вечеряте сдецата си, но правите всичко посилите си между вас да непротече непринуден разговор, анякаква скучновата лекция потема, която сте избрал по своеусмотрение.

— Грижа се момичетата даоползотворяват времето си. —Полковник Грегъри отстъпи седна крачка.

— Не познавате децата си ине им давате шанс да говорятсвободно с вас. Не им позволяватеда изкажат страховете инадеждите си, да пораснатуверени в себе си. Никога не сипризнавате, че може и дасгрешите и определено не можетеда си признаете, че не знаетевсичко на този свят. Доказахте, честе наясно с видовете риба, коитосе въдят в Езерната област, и че несте наясно с децата си. Всяка нощсте по петите на бандитите. —Саманта посочи към парадния

вход. — Време е да останете удома с момичетата!

— Мис Пендъргаст! —Уилям посегна с две ръце към неяи спря на сантиметър от раменетей. Вместо това притисна ръце къмстената от двете страни на главатай. В очите му светеше гневенпламък, гърдите му се вдигаха иотпускаха бясно. — Събирайте сибагажа! Уволнена сте.

Саманта посочи към врататас трепереща ръка. Гласът й същотрепереше, когато проговори:

— Агнес мислеше, че умира.

Уилям си пое дъх. Лицето мупламна, после стана бледо като насмъртник.

— Мислеше, че кръвта й щеизтече. Ако според вас съм сипозволила твърде много и стерешили да ме отпратите, не могада ви спра, но знайте, полковникГрегъри, че всяка от дъщерите вирано или късно ще се изправипред този проблем и подозирам,че само след няколко месецаВивиан ще се сблъска с него.Трябва някой да ги преведе презпрага на женствеността. След

няколко години Агнес ще синамери съпруг и някой ще трябвада я подготви за първата брачнанощ и майчинството, зареалността, която се крие задприказките за щъркели и феи.Способен ли сте на това,полковник Грегъри? — Самантасе наклони към него и младиятмъж почувства горещата вълна нагнева й. — Способен ли сте?

Очите на Уилям блеснаха.Ръцете му започнаха да треперят.

— Не знаеш кога дамлъкнеш — изрече ядно той, след

което сведе глава и впи устни внейните.

В първия момент Саманта бепод въздействието на речта си ине разбра какво точно се случва. Итогава осъзна. Той ме целува.Полковник Грегъри ме целува.

Гняв. Объркване. Изумление.Тя се откъсна от него и притиснаотбранително с ръка коприненотошалче на гърлото му.

— Ти луд ли си?— Как мислиш? — Той

отново впи устни в нейните.Тя мислеше… че навярно е

луда, защото целувката му бешеневероятна. Та те се бореха!

Но целувката му бешеневероятна.

Ами децата… Ами Агнес…Те спяха. Нямаше кой да ги

види. Нямаше кой да ги спре.Целувката му беше

невероятна.Лошо. Много лошо.— Не бива да правим това. —

Саманта отново се отдръпна.— Не. — Но Уилям остана на

мястото си.— Ти си си ти, аз съм си аз и

между нас няма нищо общо.— Да. — Лицето му се

доближи до нейното. Вълшебнаблизост. Дъхът му ухаеше напортвайн — остър и благоуханен,като онази първа щедра глътка,която тя отпи от чашата. Виждашебрадата, набола по брадичката му,виждаше щедрата, плътна,чувствена извивка на устните му.

Вършила съм какво ли не презживота си, но това е най-лошото.

Тя сграбчи краищата накопринено му шалче и притисна

лицето му към своето.Ръцете му се опираха на

стената от двете страни на главатай. Тялото му се наклони къмнейното. Той я докосвашеединствено с устни. Ако останешебезучастна, може би целувкитескоро щяха да му омръзнат. И всепак бе готова да се закълне, четоплината му я обгръща катоодеяло. Мирисът му беше тръпчивот кожата на ръкавиците иботушите му. Устните му търсехаочертанията на нейните, бавеха сена ъгълчетата, притискаха се

сладостно към устата й.Саманта изпърха с мигли и

притвори клепачи. Стори й се, ченаоколо заблестяха скъпоценникамъни: рубини, сапфири,изумруди. Усещаше как вената нагърлото му пулсира яростно там,където я докосваше с пръстите си,как сърцето й туптеше като лудо.

Значи затова мъжете ижените се целували. За да севидят, почувстват, опознаят поедин невъзможен, великолепенначин. Би могла да стои тук цяланощ и да приема даровете на

милувките му.Тогава езикът му се плъзна

по устните й.Очите й рязко се отвориха.

Това беше езикът му! Тя обвипръсти около китката му и язадърпа. Китката му… дебелакато ствол, покрита с разкошнитвърди косъмчета.

— Отвори уста. — Устнитему, топли и интимни, сепритиснаха към ухото й.

Не беше съвсем сигурна, чего е чула правилно. Клепачите йсе повдигнаха.

— Какво? Защо?Той също повдигна клепачи и

я погледна. Лицето му бешетолкова близо до нейното, че тявиждаше всяка черна, извитамигличка, която обрамчвашечудно сините му очи.

— Точно така — прошепнатой, притвори клепачи и езикътму се плъзна между зъбите й.

Саманта затвори очи ивъзхитено разтвори устни.

Първата целувка беше самопрелюдия, опознаване. Сегаезикът му се плъзна в устата й и

се зае да я изследва, сякаш вътрего чакаше истинско съкровище.Това я караше да се чувства поедин… различен начин. Не катосамоуверената, независима жена,каквато я беше направил животът,а като единствената,обожествявана, желана любима.Дишането й се накъса и учести.Гърбът й се подпря плътно настената и тя поиска да отвърне нацелувката му.

Никога досега не беше искалаподобно нещо и не знаеше каквода предприеме. Но с Уилям… по

някакъв начин силата му йвъздействаше. В съзнанието йзапочнаха да се раждат образи…сцени, в които бяха само той и тя;телата им се преплитаха, ръцетему я докосваха на едни потайникътчета, които никога не бяхапознали мъжката ласка.Представи си го без дрехи —мускулест, космат, силен.Представи си как щеше да изпие споглед. Представи си как ще… щея плени с онези неща, коитовинаги беше презирала, защотоносеха на жените само скръб,

освен това звучаха скандално иотблъскващо. Но кой знае защоперспективата да ги изживее снего я въодушевяваше, сякаш тебяха наистина прекрасни, катовода, с която да утоли дългатажажда или кадифено мекатакозина на животно, което галиизнурената й кожа.

Той беше нежен, аланастоятелен. Главата му сенаклони първо наляво, посленадясно, докато Уилям явкусваше, разпалваше желаниетой да му отговори.

Гърдите й изтръпнаха изърната им щръкнаха. Самантастисна бедра, за да облекчичувството на дискомфорт,парещата влага в центъра междутях. Това помогна… исъщевременно влоши нещата.Искаше да спре, трябваше дапродължи. Искаше да се притиснекъм тялото му, но някакваблуждаеща частичка мъдрост ядържеше плътно притисната достената. Китката му започна датрепери под пръстите му, езикътму се раздвижи около нейния и тя

му отговори — изумено, неловко,нетърпеливо. Целувките мустанаха отчаяни, изискваха всеповече страст, разпалваха все по-силно желанието й, подтикваха якъм отдаване.

Искаше той да нарушимълчанието. Напрегна се да чуе…

Подскочи и шумно си поедъх, отдръпвайки лицето си отнеговото. Полковник Грегъри сеизправи.

— Какво? Какво има?— Мисля, че, че чух… нещо.

Нещо като хлопването на врата.

Уилям се огледа.— Така ти се е сторило. —

Той сграбчи раменете й и плъзнаръце по тях, но миговете страстналудост си бяха отишлибезвъзвратно. — Очите ти…колко необикновен е цветът им.

— Най-обикновено кафяво.Като пръстта — Саманта почти неразбираше какво говори.

— Не, тази вечер те са катомед — златисто кафяви, широкоотворени и замислени. — Тойповдигна брадичката й. — Знаешли, че имаш най-изразителните

очи на света?Тя поклати отрицателно

глава.— В тях мога да чета

мислите ти.— О! Не! — Саманта се

чудеше къде да се дене. Мислитей бяха устремени към него исъвсем не можеха да се нарекатневинни. Тя извърна поглед.

Той се засмя доволно иСаманта се почувства още по-несигурна.

— Можеш да ме прелъстишединствено с очи.

Притеснената мисПендъргаст отново го измери споглед.

— Нямам подобнинамерения.

— Знам. Тази целувка… нетрябваше да се случва.

— Да. Разбира се. Нетрябваше.

Но ето че той отноворазтриваше раменете й.

— Не бива да повтарямегрешката си.

— Не бива. Никога.Саманта заби поглед в босите

си крака, стъпили на студения,твърд под. Никога не се бешечувствала толкова жива.

Да, тя беше целуналаполковник Грегъри. Да, беше симечтала за това. Тайно. В най-тъмните кътчета на съзнаниетоси.

Но да се отдаде на тайния сикопнеж — при това толкова дългои в такива изумителниподробности… и което беше по-важно, тя беше изпиталаудоволствие. И той го знаеше. Какщеше да се изправи лице в лице с

него утре на дневна светлина? Татя дори сега не можеше дапосрещне погледа му!

— За какво разговаряхме…допреди малко? — Това не бешеполковникът, който тя познаваше.Гласът му преливаше от обич инежност. Реакцията на тялото йбеше мигновена.

Тя трябваше да се овладее.— По-рано… ти ми каза, че

съм уволнена. — Надяваше се, чебосите й стъпала са останалинезабелязани. Лейди Бъкнелникога не й беше казвала нещо за

краката. Но щом една дама щешеда наруши всички правила наблагоприличието, ако подадеръка, непредпазена от ръкавица,на който и да било мъж, тосигурно санкциите относноразхождането с необути кракабяха още по-жестоки. — Да сисъбирам ли багажа.

— Не! Не. Аз… бяхядосан. — Той се поизкашля. —казах недопустими неща.

Саманта вдигна поглед ивидя, че той наблюдава босите йкрака с лека усмивка.

Побърза да ги скрие подпеньоара и тогава осъзна, че неноси нищо под нощницата.Докато тя се тревожеше за боситеси стъпала, той беше видял… неможеше да е видял нещо.Пеньоарът беше завързан, анощницата беше от плътна,непрозрачна материя, която непрозираше. Но самата мисъл, че ебила тук, с него, когато той еможел да повдигне подгъва нанощницата и да прокара ръка поголата й кожа чак до… Самантаздраво притисна коленете си, ако

Уилям беше го беше сторил, щешеда открие, че вътрешностите й сасе разтопили; очевидно това бешестанало, щом сърцевината й бешетолкова влажна и набъбнала.

— Надявам се да останеш.Моля те. — Когато не получиотговор, Уилям изправи рамене,отпусна ръце покрай тялото си иотстъпи крачка назад. —Тазвечерната грешка няма да сеповтори. Аз не се целувам… тоестцелувам се, но не и гувернанткитеси. Да натрапваш вниманието сина младата жена, която работи за

теб е действие, достойно застрахливец и негодник. Напълноосъзнавам това. Не знам какво меприхвана.

Лицето й пламна. Тя знаеше,и то отлично. Представата за товай причини нещо повече от лекдискомфорт.

— Ти не си ми натрапилвниманието си. Можех даизкрещя… или нещо подобно.

— Както и да е, очевидно е,че ти си млада дама, неопитна влюбовното изкуство…

— Целувката лоша ли

беше? — шокирано промълвиСаманта.

— Не! — Той погали спръсти устните й.

Тя едва се удържа да не гизахапе нежно, а после да гиобсипе с целувки.

— Не, въобще не —продължи той. — Достави миистинска наслада. Целувката тибеше всичко, за което копнеех.

Той е копнял за целувкатами?

— Но ти не обви врата ми сръце, и когато те целунах за първи

път, ти не ми отговори. — Тойотново погали устните й, сякашне можеше да се насити на допирадо кожата й. — Ти не сесъпротивляваше, по-скоро бешеобъркана.

— И си разбрал това самозащото си ме целунал?

— А ти не можеш ли даопишеш как съм се чувствал аз?

— Ами… — тя заби поглед вкраката си и почна да въртигорното копче на нощницатаси. — Да.

— И аз също. — Уилям сведе

поглед към пръстите й. — Когатоедна жена реши да съблазнинякой мъж, тя целенасоченоразкопчава някои копчета настратегически места, за да можетой да зърне гръдта й.

Саманта пусна копчетата,сграбчи краищата на пеньоара исе уви по-плътно в него. Макар дабеше добре закопчана, Уилям такая изпиваше с поглед, че тя сепочувства гола.

— Ако знаеш какво мипричиняваш, когато… — Тойсякаш не можеше да се удържи.

Ръката му внимателно развързавъзела на колана й. Дланта му сеобви около кръста й, после сеспусна по бедрото й. — Не.Разбира се, че не знаеш.

Ако беше разумна, щеше даго цапардоса така, че да видизвезди посред бял ден. Вместотова Саманта се притисна къмнего, затвори очи и се наслади наръката му, която се притискаше внея, разтопи се от докосванетому — толкова желано и толковакратко.

Уилям повдигна ръката си и я

погледна така, сякаш щеше давиди кожата й, отпечатана върхунеговата.

— Както и да е, един мъж начестта не прелъстявагувернантките си. — Той опънарамене и гласът му стана по-твърд, гласът на предишнияполковник Грегъри. — Както вечеимах възможност да ви кажа, мисПендъргаст, на този свят все ощеса останали мъже на честта и азсъм един от тях.

— Да — отвърна тя, докатосе обръщаше към вратата. —

Вярвам ви. На сутринта щеизпратя Агнес обратно в спалнятай.

— Прекланям се на вашатанесравнима мъдрост повъпросите, които касаятфизическото добруване надъщерите ми. — По погледа му силичеше, че гори от желание да япоследва.

— Да. Добре. Благодаря ви.Тя застана на прага и започна

да си играе с дръжката. Беше йтолкова неудобно и притеснено,че най-голямото й желание в

момента беше да се скрие в стаятаи да се пъхне под завивките.Същевременно… същевременноискаше да остане тук, да гопогледне, да поведе някакъвабсолютно безсмислен разговор,защото… добре де, не знаешезащо, но такова беше желаниетой, а само един пълен глупак бипоискал подобно нещо.

Нали? Тя прекрачи прага наспалнята си. Нали.

— Лека нощ, мисПендъргаст. — Гласът му бешепо-дълбок, по-проницателен и по-

богат на нюанси, от когато и да ебило преди. Като шоколадов креми кехлибарен портвайн.

— Лека нощ, полковникГрегъри. — Саманта побърза давлезе в стаята и затръшна врататав лицето му. Усещането беше, чесе е спасила от големинеприятности. И че се е обреклана самота.

13

Уилям отвори широкопрозореца на спалнята си, наведесе през него, така че да се изложина ранната слънчева светлина, ивдиша дълбоко свежия планинскивъздух.

— Какъв невероятен ден щебъде!

— Да, полковник, право сие. — Високият му и тънък катовейка камериер не би могъл дапрозвучи по-саркастично, дориако преднамерено беше положил

усилие. Настроението мунепрекъснато беше кисело,защото му липсваше изпълнениятс вълнения и опасности войнишкиживот. — Не се задава нито еднооблаче, не се очертава нито еднабитка, човек би могъл да си умреот скука.

Скука? Не и със Саманта,която живееше две стаи по-надолув коридора. Кой да помисли, четакава дръзка и пряма жена ще сецелува с такава невинна,неподправена страст?

— Идвай, докато ваната не е

изстинала. — Клийвърс опитаводата с лакътя си. — Сега еточно каквато я обичаш —толкова вряла, че да вариш раци внея.

Уилям остави прозорецаотворен и се потопи в меднатавана.

— Идеално.Врялата вода отпусна

мускулите му, които се бяхасхванали след нощната езда ипреживените приключения.

Нещата се развивахаглаволомно. Хората му бяха

заловили един руснак, който себъхтеше по пътя за Мейтланд, икоето беше по-важно — двамаангличани и една англичанка,всичките шпиони, които пътувахаотделно, и всеки поотделно берешен да достигне светилищетона двамата Федърстоунбоу.Произношението на мъжете бешегрубо, това очевидно бяха слуги,които събираха информация, за дая продадат. Но жената бешедама — изтънчена, красива, стовар от писма, разкриващипозициите на английските войски

в колониите — дама, уверена, чеще се измъкне благодарение накрасотата си.

Беше се опитала да изпробвахитростите си върху Уилям. Тойобаче не само че не се трогна, амия настани под ключа на едназдравомислеща селянка, предкоято женските номерца неминаваха.

Младият мъж излезе отваната, подсуши се, и си сложипанталон и риза. Клийвърс мупредложи две сака.

— Тъмнозеленото ли ще

предпочетете, полковник, иличерното?

Уилям беше хвърлилшпионите, дори дамата, в селскиязатвор. Надяваше се и довечеракъсметът му да проработи, защотопланът на Трокмортън да изгонятврага от скривалището имашеуспех, надминаващ най-смелитеочаквания, а неговият собственплан да залови лорд и лейдиФедъстоунбау наместопрестъплението започвашеда придобива форма.

— Черното, разбира се. Защо

все гледаш да ми натрапиш такиваекстравагантни цветове?

— Защото тези сака сенамират в дрешника ви? Защотоджентълмените се носят втъмни — не екстравагантни, атъмни цветове? Защото хранянадеждата някой ден да виизкарам — с цялото вашедърпане, противене и пискане —на сцената на обществения живот,където може би ще хванете навъдицата си някое нещастно,заблудено същество от женскипол, което да избира облеклото

ви?Една мисъл завладя Уилям и

той се втренчи в камериера си:— Жените харесват

зеленото?Клийвърс намести

двуредното зелено сако назакачалката.

— Да, полковник, разправямго откак жена ви се помина, нокой да ме слуша?

С обичайната сирешителност, без да се замисля замотивите си, Уилям направиизбор.

— Добре тогава. Подай мизеленото сако. — Той взетъмнозеленото копринено шалчеи го завърза около гърлото си сгрижа към детайла. Облече сичерен жакет с тъмнозеленабродерия по реверите.

Клийвърс стоеше на място иго гледаше със зяпнала уста.Черното сако се полюшваше връцете, му.

— Побързай, човече!Стреснатият Клийвърс

захвърли черното сако и мупомогна да облече зеленото.

После му подаде лъснатите доблясък ботуши и Уилям обу първоединия си крак, после другия.

Да, тая работа с шпионитенай-сетне щеше да се нареди.Освен това новата гувернантка сеоказа неочаквано попадение. Е, тосе знае, не беше лишена отсклонност към прекаленакритичност и снощи си бешепозволила доста при тълкуванетона характера му, но колкото итъжно да беше, тя имаше право.

Слава богу, че го бешеутешила по един наистина

фантастичен начин.Уилям изчака нетърпеливо

Клийвърс да нагласи коприненотошалче на врата му и да оправисакото му.

— Благодаря ти, Клийвърс.Старият човек сключи ръце

пред гърдите си и огледарезултатите от работата си.

— За нищо, полковник —отвърна той И побърза лукаво дадобави:

— Предполагам, чеодеянието ви е в чест на лейдиМарчънт?

— На кого? — Уилям гоизгледа неразбиращо. — А, да.Лейди Марчънт.

Клийвърс погледназамислено господаря си, койтокрачеше по коридора. Може бислуховете, които се носеха изкъщата, бяха верни.

Уилям не беше осъзнал, чеАгнес е пораснала толкова бързо.Никога не му беше хрумвало, чедъщерите му ще се нуждаят отженска помощ и това повече отвсичко друго показваше доколкого беше завладяла жаждата за

отмъщение. Той се гордееше съссвоята подготвеност, а ето че себеше провалил с най-голямото симомиче. И то с гръм и трясък. Тойне беше мъж, който понася леснопровалите, особено своите, ищеше да компенсира пропускитеси. Още днес. Сега.

Завъртя бравата на класнатастая.

Дъщерите му седяха начиновете и Уилям с изненадаустанови, че Саманта преподаваурок по история. Тя спазвашепрограмата и в същото време

говореше с такова въодушевление,че децата я гледаха с блесналиочи. Стомахът му се присви отстранното усещане: за първи пътот много време насам момичетатабяха едно щастливо цяло — и товаблагодарение на Саманта. Тястоеше пред черната дъска споказалка в ръка. Приказваше свъзторжения тон на страстнапочитателка:

— Както виждате, кралицаЕлизабет е обединила нацията,сполучвайки да избегневстъпването в брак, който би я

направил зависима и би подкопалустоите на властта й вуправляваното от мъжеправителство. Няма значениекакво ви казват мъжете —възможно е една жена да преуспеев живота и без съпруг!

Уилям се намръщи.Всъщност тя на какво учешедецата? Седем чифта очи сеобърнаха към него.

— Татко! — Агнес сеизправи на крака.

Останалите понечиха дапоследват примера й, но той ги

възпря.— Не ставайте, не ставайте!Усмихна се на Саманта и

тихо се придвижи до дъното накласната стая, където се подпряна масата. Скръсти ръце и йкимна да продължи.

Тя отново вдигнапоказалката, само че сега набузите й бяха красиво обагрени отдве червени петна. Погледът й неспря върху него.

Очевидно си спомняшецелувката му.

Не трябваше да се ласкае

толкова. В края на краищата тойокуражаваше Тереза да вярва, чеще й предложи брак. Логиката муказваше, че Тереза е съпругата, откоято се нуждае. Също такалогиката му казваше, че похотта,която го мъчеше жестоко привида на Саманта, е достойна запрезрение.

— Добрата кралица Бесотблъсквала атаките на испанцитегодини наред с комбинация отхитрост и празни обещания. Безсъмнения това са женскисредства, но тези средства са

проработили, когато нищо другоне дало резултат.

Вивиан беше подпрялабрадичката си с една ръка игледаше ококорено Саманта.

— Какво направила тя, мисПендъргаст?

— Обещала, че ще обмислиевентуална женитба с испанскиякрал, макар отлично да е знаела,че стане ли негова съпруга щезависи от волята му, и че Англияще стане васал на Испания.

Очите на Саманта сестрелкаха около Уилям и от време

на време докосваха раменете му,гърдите му, шията му, но нитоведнъж не се спряха на лицето му.Уилям се наведе и улови погледай, при което тя пламна ощеповече и заекна леко:

— К-когато испанецътразбрал, че Елизабет си играе снего и атакувал нашетокрайбрежие, Англия вече биламорска сила и разгромилаиспанската Армада.

Саманта наистина бешекрасива: разкошно руси коси,невероятно топли кафяви очи.

Висока, слаба… някои биха янамерили за твърде слаба, и щяхада сбъркат. Уилям харесвашежени, чиято плът не преливаше отдрехите и лесно можеше да сипредстави, че когато смъкнекорсажа й… но не. Нямаше правода мисли така. Ако някога му сеотвореше сгоден случай да смъкнекорсажа й… не, и тази мисълбеше порочна.

Но всеки мъж си има своитефантазии без значение дали гиотрича, и Уилям знаеше, че можеда обхване гърдите й в шепа, да ги

държи, да ги милва, да гизасмуче…

Обзе го внезапно усещане задискомфорт и му се стори, чевсички погледи са насочени къмнего, затова побърза да преметнекрак върху коляното си.

Проблемът беше, че Самантаносеше абсолютно неподходящарокля: от лилав муселин, поръбенс розов сатен. Гувернантките несе обличаха така. Не преподавахас такъв възторг. Не се целуваха…като изумени девици, с цялатастраст и всеотдайност, на която е

способно съществото им. Самантане трябваше да бъде гувернантка.Би й подхождало да е хурия, иликуртизанка… или съпруга.

Уилям заби поглед в пода.Съпруга. На другиго. Не на него.Тя не отговаряше на нито единкритерий от списъка му. Незнаеше нищо за произхода й. Незнаеше нищо за семейството й.Познаваше темперамента й, койтосъвсем не можеше да се наречеумерен. Очевидно помежду имнямаше нищо общо. И все пак вглавата му се въртеше мисълта…

че може би тя е жената за него.Което си беше отявлена

глупост. Той беше поканилТереза, за да види как ще севпише тя в семейството му, авместо това имаше очи само заСаманта. Къде беше останалздравият му разум?

Пък и основната част отвниманието си трябваше дапосвети на проблема съсзалавянето н дваматаФедърстоунбоу.

Той можеше да се оправи стях и същевременно да ухажва

лейди Марчънт. Но не можеше ида помисли за подобно нещо,докато е зает с ухажването наСаманта.

Изсумтя. Божичко, та тойдори не можеше да стои прав,докато тялото му се измъчваше отжажда по красивата гувернантка.

Уилям вдигна поглед иустанови, че Саманта и децата саго зяпнали.

— Не сте ли съгласен с мен,полковник? — попита Самантасъс захаросан глас. Вече неизбягваше лицето му и надменно

го гледаше очи в очи.Уилям огледа момичетата. Не

можеше да си признае, че не еслушал — това щеше да подкопаеавторитета на Саманта. Но същотака беше невъзможно да сесъгласи на сляпо с нещо, което нее чул. Той внимателно подбрадумите си.

— Просто се чудех как стедостигнала до тези изводи.

— Че нейно величествокралица Елизабет е един от най-изтъкнатите тактици в историятана Англия? С какви аргументи, за

бога, ще оборите въпроснататеза? — подхвърли саркастичномладата жена, поставила ръце накръста си.

— Не, не! Съгласен съм свашето твърдение. Просто вярвам,че тя, както и много други отнашите високопоставенивоеначалници, се е сдобила свеличието си, защото е правеладобър подбор на своите съветниции обикновено се е вслушвала вмнението им. — Уилям отновобеше в състояние да се изправи истана на крака. — Но и тя,

подобно много нашивисокопоставени военачалници,понякога е действала на свояглава.

— Добре казано,полковник! — Саманта го дари сщедрата си усмивка. — КралицаЕлизабет е била абсолютенмонарх, но в същото време не ебила тиранин като толкова многоот кралете ни.

Уилям отвърна на усмивкатай.

Бузите й за пореден пътпоруменяха.

В класната стая настанапълна тишина, докато двамата сеизмерваха с поглед. Двама души снищо общо помежду си и все пакс толкова много допирни точки.

— Татко, ше оштанеш ли ижа математика? — попитаЕмелин.

Уилям се отърси отзавладялата го магия и коленичидо момиченцето.

— Защо математика,Емелин?

— Защото ижваждането етлудно — нададе вопъл Емелин.

— Не и за теб. Ти си най-умната ми дъщеря — Шепотът наУилям озвучи всяко кътче накласната стая.

— Друг път! — възмутеноревна Кайла.

Уилям протегна ръце иостави децата да се накачулятвърху него. От години не се бяхапрегръщали така: огромнапрегръдка, израз на голяма обич,която трая толкова дълго, чекогато вдигна поглед очаквашекакто някога да види Мери, коятоги гледаше с усмивка. Сега вместо

нея видя Саманта и се зарадва.Мери би я одобрила зарадинейната доброта, дисциплина,любов към децата.

Агнес стоеше настрана иследеше погледа му към Саманта.Той протегна ръка към нея.Неговата дъщеря-жена се усмихнаи я стисна. Уилям я поднесе къмустните си в знак на обич.

След като прегърна всичкимомичета заедно и поотделно, иувери Кайла, че тя е най-умнатаму дъщеря с изключение наХенриета, Вивиан, Агнес, Мара и

Емелин, той отиде до Саманта,повлякъл децата след себе си, и сепоклони на единственатагувернантка, която бешенадхитрила дъщерите му.

— Справяте се великолепно собучението на момичетата.

— Благодаря ви, полковник,за мен е удоволствие. — Тя гоизгледа с необичайна сериозност.

Той погледна децата, коитобяха увиснали на ръкавите му.

— Готови ли са роклите ви?Момичетата заговориха в

един глас и всяка се опитваше да

надвика другите. Уилям ги накарада млъкнат и посочи Агнес.

— Още не, татко, но почти.Непрекъснато правим проби.

— Много е досадно —добави Хенриета.

— Щом дъщеря ми еотегчена, незабавно ще наредя нашивачката да спре.

— Не! Преструвам се, че съмпринцеса, която ще ходи насобствения си бал и времето летинеусетно. — Хенриета помислималко и се намръщи — Освенкогато ме бодат с иглата.

Останалите момичета сесъгласиха със стон.

— Горя от нетърпение да вивидя с тях. Сега отивам дапланирам приема, а вие, деца, сезахващайте с математиката. —Уилям погали Емелин и Агнес побузите, после, без да се усети,помилва и Саманта.

Саманта веднага отдръпнаглава.

— Не съм някоя от дъщеритеви, полковник Грегъри!

Движението й, укорът й горазгневиха.

— Не съм се съмнявал, мисПендъргаст. — Той я изгледа сжарък поглед и я застави да сиспомни случилото се между тях.

Лицето й отново пламна,само че тя здраво стисна устни.Отказваше да бъде обуздана съссила. Само най-сладките оръжиящяха да я подчинят.

— Довиждане, мисПендъргаст — сърдито изречеУилям. — Деца. — Прониза я запоследно с поглед и се запъти къмверандата.

Не била някоя от дъщерите

му? Щеше да види тя!

14

Както Уилям очакваше,Тереза се беше разположилацарски под тентата на верандата,изпълнявайки обещанието си да япревърне в център наприготовленията за приема.Навсякъде по масичката пред неябяха пръснати списъци сразлични бележки и отметки. Доръката й имаше звънче, с което тяизвикваше прислужниците, коитонепрекъснато сновяха нагоре-надолу, получавайки инструкции,

за чието изпълнение после сеотчитаха. Белите, розови ичервени карамфили във вазата сеполюшваха весело, разклащани отповея на ветреца. От Тереза, кактобеше установил Уилям, щеше даизлезе превъзходенглавнокомандващ.

Тя щеше да му бъде добрасъпруга.

— Уилям, най-сетне! —Тереза го посрещна с усмивка ипротегна ръце към него.

Той ги пое и галантно гицелуна. Тя незабавно ги дръпна и

вдигна писалката си. Аха, значине го вземаше на сериозно. Терезанатопи перото в мастилницата,написа няколко думи и оповести:

— Реших. Ще опънем шатрина ливадата между къщата иезерото и ако времето е хубаво,ще обядваме в тях и трите дни. —Тя изглеждаше свежа иотпочинала в своята сутрешнажълта рокля. Беше си сложилаширокопола шапка. Устните йбяха леко начервени, а очите йгледаха будно и проницателно.

— Шатра, опъната на

ливадата. — Това беше най-глупавата идея, която Уилямнякога беше чувал. — Защо даобядваме в нея, след като за целтаси имаме отлична трапезария?

Тереза се начумери и гопогледна с подигравателнаизтънченост.

— Не можеш да очакваш отгостите си да се хранят само наедно място. Толкова е досадно.Шатрата ще предостави нужноторазнообразие, освен това сегапикниците са на мода.

— Тогава нека бъде

пикник. — Снощи Уилям бешепатрулирал по пътищата на лов запредатели. Не му беше до Терезаи глупавите й хрумвания, но неможеше да изскърца със зъби отнетърпение. В края на краищата,тя му вършеше огромна услуга. —Желая да впечатля гостите си. —Желаеше да впечатли лорд илейди Федърстоунбоу.

— Естествено, скъпи. Това епървото ти излизане в обществотослед толкова дълго отсъствие. —Тереза погали ръката му, усмихнасе прелестно и отново се зае със

списъците си. — През първия денще сервираме малки сандвичи идребни нещица за хапване, скоито гостите да се подкрепятнезабавно след дългия иизморителен път. Ще наредимняколко стола, разбира се, но немного, за да ги принудим да седвижат помежду си и да завържатразговори. Вечерта ще имаменеформално събиране. Щеосигурим зала за карти и другиигри, ще свири оркестър. Дамитемогат да изпълнят…

— Не забравяй децата.

— Няма. Как бих могла? —Усилието да придаде ентусиазъмна усмивката си беше очевидно —През това време децата могат дасе… усмихват учтиво. Може бище организираме и танци, акогостите желаят, и ще сервирамевечерята в полунощ.

Планът й не беше нищоособено, досущ като всеки другприем с изключение на шатрите,но Уилям знаеше кога да сидържи езика зад зъбите.

— Колко уникално! —възкликна той.

— Благодаря. На втория денще наредим маси и столове, накоито да се нахраним. Надявам се,че времето ще е хубаво.

— Ако му заповядаш, драга,сигурен съм, че няма да посмее дасе развали. — Дори господ не бипосмял да се изпречи на пътя наТереза, когато тя планира прием.

— Благодаря ти! Какваоригинална мисъл. — Тя почти нему обърна внимание. — Щесервираме желирана сьомга,различни видове сирене, студенпай от еленско месо, сладолед.

Толкова се радвам, че имаш лед вмазето, скъпи.

— Какво щастливаслучайност, наистина. Незабравяй, че децата ми също щеискат да се забавляват.

— Ох, скъпи.Не беше толкова изпълнена с

ентусиазъм, колкото му се щеше.Тереза още не беше научилаимената на момичетата и неможеше да завърже разговор стях. Да не би тя да не обича деца?Това можеше да се окажепрепъни-камък в плановете му да

я направи своя съпруга. Терезанаправи справка с разписанието.

— Не съм ги предвидиланикъде. По-скоро… ще предвидянещо за тях в късния следобед,точно преди чая. Тогава щеизпратим гостите да сепреоблекат, а вечерта ще дадембала.

Уилям се досети, че от негосе очакваше да приемапредложенията й с възторг, ноедва успя да сподави въздишкатаси. Човек трябваше да отхвърлиогромен куп работа в името на

така наречените забавления.Щеше да се наложи хората му дапатрулират по пътищата сами.

— Вече поръчах оркестъра,който трябва да пристигне отЙорк.

Уилям се надяваше, чекралица Виктория ще оценивисоко усилията му да запазимира във владенията й, защототози прием щеше да му струвацяло състояние. Тереза очевиднобеше прочела мислите му, защотоказа:

— Ама и ти си един, скъпи.

Това изражение на спестовност нети подхожда. Помни, че не сидавал прием през последните тригодини и с този трябва данаваксаш.

— Да, а след него всякаследващо парти ще трябва да бъдепо-грандиозно от предишното.

Тереза извади един карамфилот вазата, отчупи дръжката му изакичи с цвета Уилям, след коетоположи ръка на гърдите му и гопогледна право в очите:

— Повечето мъже неосъзнават тази истина.

Тя го докосваше.Съсредоточаваше погледа си внего. Говореше му с мелодичнияси глас. А той не изпитваше ичастица от вълнението, което гообземаше при една-едничка дума,казана от Саманта. Саманта снейните хапливи бележки излостни коментари… и съссладката си уста… и с дългото,стройно тяло.

— Точно така — Уилям сетросна сърдито без да помни скакво се съгласява.

— Не се притеснявай за бала.

Ще се погрижа той да евеличествен и великолепен.

— Въобще не се притеснявамза бала. — Притесняваше се далилорд и лейди Федърстоунбоу щепопаднат в капана, който им бешезаложил.

— Само това да чувам! — Тяго погали по ревера, натискайкисилно с ръката си. — Ще устроимсреднощна вечеря. Последнияден… още един обяд в шатрите,или може би на верандата, игостите ще се разотидат.

Най-сетне. Тереза беше

казала каквото имаше да каже.— Звучи великолепно. С

нетърпение очаквам да видя плодана усилията ти. — Макар чевъобще не очакваше с нетърпениеоще приеми или пък подобнидискусии… ако я направеше своясъпруга, а той беше твърдо решенна това. — Ако обичаш, погрижисе да има много уединени местаза частни разговори, къдетомъжете ще могат да се отпуснат ида поприказват по работа или заудоволствие.

— Да. Да, разбира се. Но не

виждам що за удоволствие ще имдостави това събиране. Уилям,мъжете са повече от жените. — Тязатрака по масата с дългите синокти в бърз, отсечен ритъм. —Много повече.

— Да, знам. — Ноединствено мъжете заемахависши ръководни постове вармията или в Хоум Офис.Единствено мъжете щяха дапривлекат важни шпиони катодвамата Федърстоунбоу. Пък ичесто военните от кариерата не сеженеха. — Не познавам кой знае

колко жени. Поканих всичкисъседи, които имат дъщери.

— Ето защо трябваше да мепочакаш. Аз щях да изготвясписъка с гостите. — Очевиднобеше, че Тереза се старае да непоказва раздразнението си. — Нозлото е сторено. Малкотонеомъжени дами ще са многодоволни от вниманието, което щеим бъде оказано.

Колко странно. Тереза сидаваше вид, че обича дома му,земите наоколо, самия него, ноизглеждаше някак не на място в

Силвърмиър. Отвсякъде тяблестеше като шлифован диамант,показваше се разностранна, ноУилям не знаеше кое в нея еистина, и кое — преструвка.Неизбежно беше да се запита:какви ли тайни крие тя, щом сеприкрива толкова умело?

И по-важно: какво го бешегрижа? Всички причини, порадикоито я считаше за подходящасъпруга, все още важаха. Беше отнеговата собствена класа, носешесе елегантно, проявяваше се катодобра домакиня и можеше да

въведе дъщерите му в обществото.Напразно си губеше времето вопити да разбере жените и технияхарактер. Това не беше по силитена никой мъж. И точно там бешепроблемът. Откакто бешесрещнал Саманта, понякога му сеструваше, че я разбира, а дваматанямаха нищо общо помежду си.

Това безумие трябваше дапрестане. Той повика един лакейи се обърна към Тереза:

— Закуси ли вече?— Да, но ти си яж

спокойно. — Тя го изгледа

остро. — Макар че, доколкото сиспомням, никога не си се успивал.Пак ли си се скатавал някъдеснощи?

На Уилям му се стори, чеслед като така и така му е даларазрешение да се отдава на гуляии разврат, може да си признаеспокойно.

— Излязох около единайсет.— Но не и преди единайсет,

а? — Тя вдигна писалката, натопия в мастилницата, натопи я вторипът и я захвърли. Тя цопна наедин от списъците и образува

голямо черно петно, ала Терезавъобще не го забеляза. — Уилям!Трябва да бъда откровена с теб!

Той поръча закуската си налакея, отпрати го и чак тогава сеобърна към нея.

— Разбира се, драга. Слушамте.

Тереза опъна тесните сирамене.

— Знам колко много ценятвоенните поверителността и знам,че може би ще те подразня, но сеналага да ти го кажа зарадиблагото на децата.

— Казвай! — Уилям бешецелият в слух.

— Снощи до късно вечертане можах да заспя. По едно времечух гласове в коридора и станах.Видях твоята мис Пендъргаст даговори с мъж.

Уилям имаше зад гърба сигодини служба в армията,прекарани в мъчителни преговорис недоверчиви туземци и воправяне с арогантни, невежиофицери. Тогава се беше научилда прикрива мислите си и днескакто никога се нуждаеше от това

умение. Да говори? С мъж?Наистина ли Тереза беше видялаСаманта да говори с мъж? С него?Или пък беше видяла Саманта дасе целува с мъж? С него?

Но ако ги беше видяла да сецелуват, тя без съмнение щеше даго каже в прав текст. Нямашекакво да спечели отнеглижирането на въпроса.

А и все едно колко прекраснобеше онова преживяване, тонямаше да се повтори. Тойуважаваше Саманта. Тя бешесвоенравна, упорита и пряма, но

се беше посветила с цялото сисърце на момичетата.Заслужаваше награда за снощнатаси откровеност, която му бешеотворила очите. Не можеше даповярва колко заслепен е бил.

— Аз бях този мъж. Агнесбила болна и отишла при мисПендъргаст. Ядосах се и сиразменихме реплики. — И ощенещо, за което Тереза нямаше даго съди, дори да го беше видяла.Нали му беше дала височайшетоси позволение.

— Боже мили! Искаш да

кажеш, че мис Пендъргаст не есвободна дори вечерта?

Тереза го хвана неподготвен.Той си мислеше, че тя щеизобличи ниския морал намладата жена, а вместо това тяпоказваше загриженост засвободното й време.

— Наложил съм правилотодецата да си лягат в девет часа ида не мърдат от леглото.

— Очевидно мис Пендъргастдотолкова е очаровала дъщеритети, че не се стесняват да ябезпокоят по всяко време..

— Така е. — Уилям неможеше да го отрече.

— Горкичката! — Терезапоклати глава и въздъхна. — Акона някоя от дъщерите й се доходипри нея, те веднага ще отскочатдо коридора със спалнята й. Не сели боиш, че ще я загубиш? Тятвърди, че е от РеномиранатаАкадемия за гувернантки, чиитовъзпитанички се търсят много.Няма защо да остава на място,където не й предлагат почтиникакво усамотение.

Уилям се намръщи. В думите

на Тереза имаше доста смисъл.Той не искаше да предостави наСаманта повод за недоволство,който да доведе до оттеглянето йот поста… само защото добритегувернантки не се намираха подпът и над път, разбира се.

— За нещастие мисПендъргаст е толкова дружелюбнаи общителна, че, боя се, тя щепосрещне децата с отворениобятия независимо отнарежданията ми.

— Обноските й са толковаизискани, а речта й — толкова

културна. Прекрасна жена.Прекрасна. Абсолютноочарователна. — Тереза потупа спръст бузата си — Може би е най-добре да я настаним в една откъщичките за гости, където щеима време за себе си.

— Не — отвърна Уилям безда се замисля.

— Защо не?Защото искаше Саманта да е

под един покрив с него. Терезаобгърна ръцете му и го погледна вочите:

— Знам, че за теб е по-

удобно мис Пендъргаст да енаблизо, в случай че някое отмомичетата има нужда отпомощта й, но, скъпи, имаймилост към горката жена. Тя ибездруго е толкова слаба. Акозагуби и съня си, сериозно ще сеобезпокоя за здравето й.

— Мислиш ли, че имаопасност да се разболее? —разтревожено попита Уилям.

— Не, сигурна съм, че е…добре, изглежда ми достатъчноздрава, когато извеждамомичетата на разходка, за да се

упражняват по пеене. И както тисам каза, тя поглъща невероятноколичество храна. — Терезапритисна стомаха си с пръсти. —Някой може да повярва, че ехванала тения. Тъй че не, не себезпокой за здравето й. Помислиза благополучието й и съмуверена, че ще вземеш правилноторешение.

Уилям неохотно трябваше дапризнае, че Тереза има право инеговата интуитивна реакция ебила погрешна. Изцяло погрешна.

Така Саманта щеше да е

далеч от него през нощта, иколкото и да не му се искаше даси го признае, тя присъстваше вмислите му, докато лежеше влеглото. Това беше погрешно,защото той ухажваше Тереза.Саманта отвличаше вниманиетому, и макар да не се съмняваше всвоята способност да надмогнеабсурдното си привличане къмгувернантката, щеше да му е по-лесно, ако я вижда колкото евъзможно по-рядко. В края накраищата миналата година бешедочул слухове за някакъв лорд,

който едва не полудял и сеоженил за икономката си, ноУилям никога нямаше да сизагуби ума по някаква жена.Особено жена, която най-вероятно не беше способна дазаеме мястото си до мъж снеговото обществено положение.

— Мисля, че така е най-добре.

Интересът й къмблагополучието на младатагувернантка внезапно изчезна.Уилям се изправи, поклони се ипонечи да се оттегли, но внезапно

се спря.— Хрумна ми нещо. Ти

самата каза, че мис Пендъргастима безупречни обноски.

— Да? — Тереза гонаблюдаваше предпазливо.

— В такъв случай тя може дазаеме едно от местата на дамите.С нея ще попълним бройката. —А и каква по-добра проверка оттова да види дали Саманта ще серазбере с приятелите му! —Колко хубаво, че се сетих.

— О, да, несъмнено.

15

— П-с-с-с-т.Агнес надигна глава от

възглавницата и впери поглед втъмнината.

— Вивиан?— Да, аз съм. Пусни ме при

теб.Агнес повдигна завивките си

и Вивиан се мушна при сестра си.— Какво искаш? — Точно

сега не й се щеше да бъде съссестра си. Все още й течеше кръви от време на време й се щеше да

заплаче, особено когато сипомислеше как татко ги бешепрегърнал всичките сутринта.Сети се за времената, когато мамабеше жива, само дето татко такабеше погледнал мис Пендъргаст,че й се искаше да се загърчи отбезсилие.

— Зная нещо, което ти незнаеш — напевно изрече Вивиан.

Агнес се напрегна. Далисестра й беше разбрала как тялотой я е предало?

— Татко харесва мисПендъргаст.

Агнес си пое облекчено дъх.Не искаше да осветлява Вивиан повъпроса за месечнотокръвотечение. Стигаше й, четрябва да се справя с него иопределено не й се говореше потази тема.

— Откъде знаеш?Вивиан пъхна глава под

завивките. Агнес последвапримера й.

— Снощи, когато всичкиспяха, станах да използвамнощното гърне и познай каквовидях в коридора?

— Какво?— Татко целуваше мис

Пендъргаст.— Не! — Не, мис Пендъргаст

беше в леглото с Агнес.— Да. Казвам ти, видях ги.Разбира се, Агнес беше

заспала. Беше потънала в дълбоксън до зори, когато мисПендъргаст я събуди, за да севърне в спалнята си.

— Целуваше я сякаш… какда кажа… сякаш… — Вивиан неможеше да намери точната дума.

— Сякаш я харесва? — Агнес

й помогна с нарастващо вълнение.— Да! И тя беше по

нощница! — Вивиан очевиднобеше шокирана. — Какво щепредприемем?

Момиченцата бяха свикналида заговорничат срещугувернантките си по този начин:една до друга в леглото с глави,пъхнати под завивките. Но тозипът беше различно. Настроениетобеше различно.

— Искаш да кажеш… дапрогоним мис Пендъргаст? —попита несигурно Агнес.

— Не, глупачке! Щенакараме татко да се ожени занея!

Агнес се отпусна на дюшека.— За да бъдем отново едно

семейство.— Това е, което искам— О, аз също.Разнесе се звукът от

решителни стъпки по дървенияпод. Една-едничка свещразсейваше мрака и момичетатадръпнаха надолу завивкитеколкото да виждат. Икономката,приготвена за лягане, стоеше

насред стаята и гледаше сърдито.— Стига ви толкова

сплетничене за тази нощ,госпожички. Хайде, заспивайте,че утре е голям ден и няма да съмхубава ако не се наспя добре.

Двете момичета сеизкикотиха, но не споделихагласно мислите си: че колкото ида спи, мисис Шелбърн няма дастане хубава. Тя беше добра душа,въпреки че мразеше да спи в еднастая с тях.

— Да, мадам. — Вивиан сеизкатери от леглото. — Какво ще

се случи утре?— Как какво, остават само

още два дни до приема, разбирасе! — мисис Шелбърн заведеВивиан до леглото й и се върнапри Агнес, за да я погали почелото. — Добре ли си, гълъбче?

Тя имаше предвид далиАгнес има нужда от помощпоради месечния си цикъл. МисПендъргаст се оказа права.Всички жени се държаха многомило с нея и проявявахаразбиране. Агнес нямаше нищопротив, че мисис Шелбърн се

интересува. Въпросът й звучешетолкова делово и спокойно. Агнеспоклати отрицателно глава изатвори очи. В главата й севъртеше план как да събере таткои мис Пендъргаст.

Никой не знаеше с каква целги е свикал господарят. Самантасъщо нямаше ни най-малка идея.

Слугите се бяха наредилипокрай стените в преддверието.Децата бяха застанали пред тях,наредени по височина. Саманта

държеше Кайла за ръката. Всичкиочи бяха вперени в полковникГрегъри. Той стоеше точно всредата на преддверието, облеченв строг костюм от тъмносиньосукно. Юмруците му почиваха нахълбоците. Онези забележителнисини очи наблюдавахадомакинството, строено насрещаму. Погледът му изпрати тръпкапо гръбнака на Саманта. Младатажена с неудобство отбеляза, четази тръпка съвсем не е от страх.

— Свиках ви тук поради двепричини. Първо — той извади

пръст — гостите ще пристигнатутре и държа да сте наясно, че аконякой от вас види, че те замислятнещо, той или тя трябва незабавнода ми съобщи.

Саманта имаше известенопит с приемите, знаеше на каквоса способни от скука отегченитеаристократи и много добреразбираше Уилям. Естествено,Митън също разбираше Уилям, нозаговори излиятелно:

— Извинете, господарю, ноако благоволите да разясните нановопостъпилия персонал какво

например може да бъде това…— Никак няма да съм

доволен, ако някой от гоститезадигне сребърните прибори. —Полковникът изкриви лице вгримаса. — За съжаление… —Митън и останалите слугикимнаха тържествено — такастигам до втората причина,поради която ви събрах. — Уилямизвади втори пръст. —Миниатюрният портрет насъпругата ми, който държа насвоето писалище, е изчезнал.

Сърцето на Саманта потъна в

петите.Слугите си поеха шумно

въздух и се спогледаха учудено.— Разбирам, че понякога се

случват инциденти ипредполагам, че може би някакъвинцидент се е случил припочистването.

Всички погледи се устремихакъм камериерката, отговорна запървия етаж.

— Ако някой от вас — койтои да е от вас — е счупил рамката,или пък е станало нещо друго, ине иска да си признае, разбирам

го напълно. — ПолковникГрегъри влезе в ролята насуровия, но справедливвоеначалник: разкрачен, сизпъчени гърди, със строг, нодоброжелателен поглед. —Върнете миниатюрата, иобещавам, че няма да имапоследици. Просто я оставете набюрото ми и няма да задавамвъпроси. Но моля ви, върнете мия. За мен тя е безценна.

Саманта огледа лицата внасъбралото се множество,търсейки виновника. Някои слуги

мълчаха и се държаха стоически,други мълчаха, очевидноразстроени. Децата гледаха сшироко отворени очи, в коитонапираха сълзи; Агнес бешегневна, Мара хапеше устните си.

Полковник Грегъри също севзря в стълпотворението ипогледът му за кратко се спря наСаманта. Личеше си, че не гледана нея като на потенциаленизвършител. Не, топлината напогледа му говореше за нещосъвсем различно и Самантаосъзна, че пристъпва от крак на

крак подобно на човек, който искада побегне назад… или напред?Всички тук навярно са видели какстраните й пламват.

Тя сведе поглед. Но разбирасе, ако са я видели, сигурно ямислят за крадла. Нимаполковникът не я беше обвинил заизчезването на онзи мях, и то безда знае нищо за миналото й?

Саманта изправи рамене.Трябваше да помни коя е, каквопредставлява, и да се пази отмимолетния интерес на тозичувствен мъж.

Стълбището изскърца ивсички обърнаха глави. ЛейдиМарчънт, дребна и изящна всутрешния си тъмносин тоалет,извезан със сребърни цветчета,стоеше там. Около кръста й бешезавързана панделка в същия десен.

— Съжалявам — каза тя ипритисна към устата си ръка,облечена в ръкавица. — Очевиднопрекъсвам събирането ви. Самослизах за закуска.

— Отлична идея. —Полковник Грегъри й се усмихна,сякаш тя беше най-скъпия му

приятел.Саманта стисна устни.

Трябваше да преодолееирационалната си ненавист къмлейди Марчънт.Многоуважаваната дама непроявяваше признаци, чезабелязва съществуването й, закоето си имаше основателнапричина: тя знаеше, както иСаманта — изглежда по-добре отСаманта — че гувернантката незастрашава шансовете й да станесъпругата на полковник Грегъри.Следващата седмица Саманта

почти нямаше да види било лейдиМарчънт, било полковника, билонякой от гостите. Не и ако япридружаваше цяла сюрия деца.След като въпросната дамазастанеше начело надомакинството в качеството си насъпруга на господаря, тя сигурнощеше да назначи свои хора вСилвърмиър и най-вероятно щешеда изхвърли Саманта. Ако нещатасе развиеха по този начин, Адорнанямаше да може да възрази нищосрещу преждевременнотозавръщане на своята питомка.

Значи лейди Марчънтможеше да изиграе ролята наосвободителка. Саманта трябвашеда е благодарна и да престане даимитира подигравателнограциозната походка и пърхащитемигли.

Полковник Грегърипродължи:

— Излез на верандата,Тереза. Лакеите скоро ще тисервират.

Лейди Марчънт се плъзнанадолу по стълбите и излезе презвратата като фея, която пръска

вълшебен прашец подире си.Уилям отново се обърна към

свиканите слуги:— Това е всичко. Ще се

наложи да работим като едноцяло, за да има приемът успех.Знам, че ще успеем — заедно! —Той събра крака и удари пети. —Свободно!

Саманта се разкъсвашемежду възхищение отвсеотдайността, която този мъжпробуждаше у хората, и веселатаусмивка, предизвикана отповедението му на военен.

Всички побързаха да се разотидат.Предстояха най-важнитеприготовления, които трябваше дасе свършат в последната минута ивълнението беше обхваналовсички. Готвачката имашеособено измъчен израз на лицетоси.

Саманта тъкмо бешеподкарала момичетата къмкласната стая, когато полковникГрегъри се обади:

— Деца, моля ви да останете.Децата направиха реверанс с

войнишка точност и зачакаха

следващите му заповеди.Уилям се приближи до

Саманта и се обърна към нея така,че само тя да го чуе:

— Мис Пендъргаст, мога лида узная какво ви е чак толковазабавно?

— Нищо, полковник.— Присмивахте ми се.Саманта не знаеше къде да се

дене. Още помнеше усещането отустните му върху своите, начинът,по който я беше заградил с ръцетеси, как не можеше да проговориот срам и… добре де, защо да не

си го признае? От наслада.Искаше да стои до него, да слушагласа му, да си представи жаждатаму за нейните устни.

— Не ви се присмивах. Азпросто… военният във вас етолкова изразен…

— Да, така е. Служих вИндия и в планините отвъд неяповече от десет години. Някоинавици трудно се забравят. Товапритеснява ли ви?

— Защо трябва да виинтересува мнението ми? —Саманта го погледна слисано.

— Защото съм интересенмъж с интересни интереси. —Тънка усмивка заигра на устнитему. Полковник Грегъриизглеждаше доволен от шегата сикато хлапак, който знае, че му сепишат големи неприятности, нопък се е позабавлявал добре.

С нея.Устата й се изви в решителна

линия. По-добре този мъж давнимава в картинката, или тящеше… или с нейна помощ Кайласлучайно щеше да разлее чашамляко в скута му. Напрежението

напусна Саманта. Отмъщението, скоето разполагаше катогувернантка, беше дребнаво инезначително, ала определено небеше лишено от чар.

— Качваме се в детскатастая — обърна се към децатаУилям. — Последвайте ме.

Саманта остана в края наредицата зад Агнес и призова напомощ цялата си воля, за да не сезаглежда в бедрата му, коитоопъваха плътно панталоните, и встегнатия му задник, който сепоклащаше при всяка крачка.

Приятелките й от улицатаневеднъж бяха коментирали подоста нецензурен начин мъжете иразличните функции на някоидетайли от мъжката физика, нокакто кисело беше отбелязалатогава Саманта, толкова малкомъже бяха достойни за коментар,че тя просто не виждаше каквоима да им гледа.

Полковник Грегъри се оказаизключението от правилото.Саманта не можеше да откъснепоглед от него.

Стигнаха до детската стая и

момичетата влязоха едно по едно.Саманта остана последна.

Една дребна женица сенадигна от люлеещия се стол въгъла. Сигурно гонеше петдесеттегодини. Тя имаше кръгло руменолице и голяма усмивка, коятоизвика у Саманта усещането затоплина.

Децата отвърнаха наусмивката й — стъписани, но инякак доволни.

Полковник Грегъри отиде досладката дама, пое ръката й и япредстави на Саманта:

— Мисис Честър, това е мисПендъргаст, нашата гувернантка.

— Ах, мис Пендъргаст, иметови се носи от уста на уста вХоуксмаут. — Жената сеусмихваше лъчезарно докаторедеше думите. — Казват, че стеукротила тия буйни глави.

За най-голяма изненада наСаманта, момичетата неудобнопристъпиха от крак на крак и сеухилиха засрамено.

— Мисис Честър, това самоите буйни глави… тоест…дъщери. — Уилям представи

момичетата поименно. Всяко детенаправи реверанс, когато чуимето си, и огледа внимателногостенката.

Мисис Честър се усмихнаоще по-широко и сключи ръце.

— Значи вие сте немирнитемомиченца, които ще завивамвсяка нощ в леглото?

Саманта погледна къмполковник Грегъри и видя, че тойсе усмихва. Отново се изчерви ипо тялото й се разля топлина.Трябваше да престане да реагиратака на усмивката му.

— Аз съм новата ви бавачка.Обещавам ви да си прекарамечудесно заедно. — Чуруликащотогласче на мисис Честър трептешеот задоволство. — Не съмвиждала толкова много прекраснидечица, сбрани на едно място,откакто моите собствениптиченца отлетяха от гнездото.

Момичетата едновременновдигнаха поглед към баща си.

— Мисис Честър се съгласида ви бъде бавачка, докато иматенужда от нея, и да се грижи за вас,особено докато трае приемът и

мис Пендъргаст ще ни трябва, зада попълва бройката.

Децата загледаха втренченоСаманта. Настъпи дълбокомълчание.

— О-о-о, блазе ви, мисПендъргаст, ще ходите на бала! —Хенриета облещи очи от възторг.

— Да, мис Пендъргаст, щеходите на бала… — добавимногозначително Агнес ипогледна Вивиан — …с татко.

— Точно така! — Вивиан сеопули. — И ще танцувате… статко!

— Ще бъдете сензацията навечерта — увери я Агнес и сеоблегна на бащиното рамо. — Немислиш ли, че тя ще е най-красивата дама, татко?

— Всички дами ще бъдаткрасиви — дипломатичноотговори Уилям, но отправи къмСаманта взор, изпълнен с толковадълбоко предвкусване намоментите, в които щяха да бъдатзаедно, че сърцето й пропуснаедин удар.

Привличането между нея иполковника се отразяваше зле на

сърдечната й дейност. Щомвъзвърна здравия си разум,Саманта преглътна от изумление.Тя, известната джебчийка,дъщерята на крадец, жена с огнентемперамент, който избухвашепри най-малката проява нанеправда! Бог да й е на помощ! Неискаше да ходи на празненството.

— Полковник, не може даимате предвид това. Гостите винадали ще са очаровани от еднапроста гувернантка, която седвижи сред тях.

— Вие ще сте красавицата на

бала, мис Пендъргаст — успокоия Мара.

— Благодаря ти закомплимента, скъпа. Но аз съм…гувернантка. — И джебчийка, ноне можеше да го признае. Бешеобещала на Адорна да пазимълчание и освен това нежелаеше Уилям да разбере. Сегаили когато и да е било.

Мара притисна замечтаноръце към гърдите си:

— Ще сте като Пепеляшка.Ще отидете на бала и ще сеожените за принца.

— Да, мис Пендъргаст, щесрещнете истинската любов —добави Вивиан.

— Не се надявам на подобнонещо — отсече Саманта. —Твърде съм заета за истинскаталюбов.

Агнес и Вивиан сеспогледаха и си размениха лукавиусмивки. Полковник Грегъринетърпеливо се намеси и заговорирязко:

— Повечето от гостите наприема ще бъдат мои другари отармията. Ще присъстват много

млади мъже от добро потекло,някои от които дори са сеиздигнали благодарение на своитесобствени усилия и способности.Единственото, което би гиподразнило, е липсата на женскакомпания и вие ще компенсиратетази празнина.

— Сър, произходът ми етакъв, че дори на младите синовена обикновените офицери не бисе понравила моята компания.

Раздразненият Уилям яизгледа унищожително и погръбнака й полази тръпка, която

вече я вледени:— Не се стягайте толкова,

мис Пендъргаст. Вие ще сте ощеедно човешко присъствие намасата.

— Добре — промърморитя. — Да не кажеш, че не съм тепредупредила.

— Какво? — изсъска той. —Бихте ли повторили?

— Нищо, сър.Той я измери от глава до пети

с неприкрито раздразнение.— Деца, оставям ви тук, за да

се опознаете с мисис Честър. —

Уилям здраво хвана Саманта заръката. — Мис Пендъргаст ще мепридружи, за да разбере докъде сепростират новите йзадължения. — Той я избута предсебе си.

— Почакайте! — сепна сеСаманта.

Уилям не обърна вниманиена молбата й.

— Децата имат проба в тричаса — извика тя през рамо.

— Ще имам грижата —отговори мисис Честър.

— Трябва да имат урок по

пиано и пеене.— Бъдете сигурна, че няма да

го пропуснат.— Обувките на Кайла бяха

грешен размер. Новите трябва дапристигнат с дилижанса…

— Не се тревожете, мисПендъргаст.

Полковник Грегъри я издърпав коридора и затръшна врататамежду децата й нея. Тя се отърсиот хватката му.

— Не е нужно да метретирате като непослушно дете.

— Тогава се дръжте

подобаващо на възрастта си.— Аз нося отговорност за

дъщерите ви.— От която ви освобождавам

временно… — Саманта понечи даго прекъсне, но той я възпря сжест — …Оставих програма намисис Честър. Мислите ли, че щезарежа децата си просто така?

Разбира се. Не биваше дазабравя, че това не е нейнотосемейство и след като обучимомичетата, ще си търси новомясто.

— Все пак ще е по-добре, ако

те останат под опеката ми понедокато…

— Докато какво? Приемътприключи?

— Да. Произходът ми…— Все едно какъв е

произходът ви, лейди Бъкнел ви еобучила да се държите снеобходимото изящество иблагородство.

Той я последва по стълбитедо площадката на втория етаж.

— Да не би да сивъобразявате, че ще ви поверяподобна роля, без да ви

наблюдавам старателно предитова? По време на вечеря. Повреме на урок. Докато говорите.

Наистина ли я е подлагал натакъв обстоен оглед?

— Но вие не разбирате. —Саманта се помъчи да обясникакво има предвид без да навлизав подробности. — Миналото мибеше дискредитирано.

— А настоящето ви екредитирано. — Уилям се засмя,доволен от шегата си. —Осигурявам ви положението надама, попълваща бройката. Освен

това ви местя от имението и винастанявам в една къщичка загости.

— Какво? — Самантапогледна към стаята си и видя какслугите изкарват куфара й. — Неможете да ми причините това!При кого ще отидат децата, ако серазболеят или им стане лошо? —Досети се за отговора, още докатозадаваше въпроса си.

— С тази цел наех мисисЧестър — отвърна Уилям. —Лейди Марчънт много правилноизтъкна, че децата ви додяват

денонощно с грижите си.— Лейди Марчънт… — Не

можеше да каже, че лейдиМарчънт е коварна Йезевел —Лейди Марчънт е многогрижовна — тромаво завършиСаманта.

— В допълнение ще кажа, чеспалнята е нужна, за една отнеженените дами, които сапоканени на празненството.

— Но в къщата ще съмтолкова… изолирана. — Освентова искаше да остане тук, вблизост до него, макар и на нея

самата да й беше непонятно защо.— Ще ми се да не се

произнасяш по въпроси, които неразбираш — захапа я Уилям.

— Да разбирам ли, че меизхвърляш от спалнята ми катомръсно коте?

— Да, защото не може дастоиш тук и да изпробвашморалните ми устои. И аз съмчовек, и поне що се отнася до теб,нищо човешко не ми е чуждо. —Гласът му звучеше безизразно,ала думите му извикаха у неяспомена за целувката. За страстта.

За невероятното, всепоглъщащоусещане за взаимност, коетоглаволомно нарастваше.

— О — тя отвори устни, ноот тях не се отрони звук.

— Кларинда ще дойде с теб.Никой от гостите няма да тебезпокои. Ще си имашпридружителка, както сеполага. — Той погали извивкатана челюстта й, кратка милувка, откоято кожата й настръхна. Очитему бяха течен зной, леден пламък,толкова невероятно сини, че й седощя да се потопи докрай в

синевата им.Вместо това го отблъсна от

себе си.— Недей.Уилям отдръпна ръката си и

погледна пръстите си с поглед,който сякаш потвърждаваше най-лошите му опасения.

— Тъй че, мис Пендъргаст,този ход е за доброто и на двамани. Бъдете така любезна да гоприемете без възражения.

Очевидно беше, че й нямадоверие. И защо не? Защото небеше от неговата социална среда

и той се боеше, че тя може даизползва женските си прелести, зада го вкара в компрометиращаситуация? Беше му казала, чемъжете не я интересуват, но той,като всеки мъж, се имаше занеустоим.

Отлично. Посредствомдействията си щеше да му покажекак се чувства.

— Оценявам вашетовнимание и ще се преместя срадост. Вие ще свържете животаси с лейди Марчънт. — Гневът язавладя. — Не искам да бъркам в

нейната каца с мед.— Надали сравнението ми с

каца мед е уместно — изречеУилям с дълбоко възмущение.

— Точно така.— Ела. — Той отново я хвана

за ръката и я изведе навън.

16

Лейди Марчънт седеше наедна от масите на верандата подбалдахин от листа. Бледата й кожабеше безупречна. Кафявата й косападаше на перфектни буклипокрай страните й, а отзад бешесвита в елегантен кок. Докатоотпиваше от чаената чаша,кутрето й образуваше идеаленъгъл с останалите пръсти. ЛейдиМарчънт постави чашата начинийката — изтракването бешесъвсем леко — и се усмихна на

Саманта:— Ето я нашата малка

гувернантка, която ще попълнибройката. Искрено се надявам, чевисоко цените честта, която виоказва полковник Грегъри сподобна задача.

Уилям издърпа един стол иСаманта се настани на него.

— Чак се задъхвам отвълнение — отговори тя.

Лейди Марчънт примигнаизумено при тона на младатажена и на Саманта й се дощя да япопита влязло ли е нещо в окото

й.— Мис Пендъргаст се бои, че

гостите могат да се почувстватотблъснати от произхода й. —Уилям също седна.

— Каква проява наздравомислие! — Тереза отправикомплимента към Саманта. — Иаз изразих същата тревога, Уилям!

Уилям изпълваше стола смасивните си пропорции: огроменмъж, който би трябвало даизглежда нелепо на модниякрехък стол от ковано желязо, новместо това стойката му беше

съвсем изправена и идеалнобалансирана, което говорешемного за военното му обучение иаристократичните му обноски.

— Познавам тези мъже. Те санай-нормални хора без излишнипретенции. Ще им бъде приятнода се отпуснат в компанията наедна красива, чаровна жена. —Той насочи погледа си къмСаманта, все едно мисленопреценяваше годността й за нещо.

Тя нямаше идея какво можеда е то.

— Както ти сама каза,

Тереза, — продължи Уилям —мис Пендъргаст е и двете.

— Съвсем правилно —отвърна лейди Марчънт. —Загрижена съм за самата мисПендъргаст. Не бих искала тя дасе чувства неудобно… не намясто.

Мили боже! Да ги разправятия на някой друг! Тя би серадвала, ако Саманта се почувстванеудобно и не на място.

— Общувала съм преди смъже, които се ползват с отличноиме в обществото (когато

изпразвах джобовете им, помислиси тя), и мога да заявя, че те многоприличат на мъжете, които сеползват с лошо име вобществото. — Саманта невиннопогледна Уилям с големите сиочи. — Толкова лесно е да гиманипулираш!

— Смятате ли, че лесно сеподдавам на манипулации, мисПендъргаст? — Гласът мусъдържаше неочаквана заплаха.

— Не знам, полковник,досега не ми е било интересно дапроверя — преспокойно отговори

тя.Лейди Марчънт си даваше

вид, че не забелязва размяната нареплики между Уилям и Саманта,но сега се изсмя гърлено:

— Не си неустоим за всичкижени, Уилям. А що се отнася доманипулациите, знайте, мисПендъргаст, че номерът е мъжътда не се усети.

— Ние само ви позволявамеда си мислите, че нищо не смеусетили — раздразнено се намесиУилям.

Саманта не можа да сдържи

раздразнението, предизвикано отлейди Марчънт и глупавата йфилософия:

— Номерът е въобще да не сезанимаваш с мъжете.Независимата жена е способна дасе грижи за собствените сиудоволствия.

Лейди Марчънт отновопримигна.

— Колко освежаващо е да вислуша човек, мис Пендъргаст.Възхищавам се на възгледите ви.Толкова подхождат на еднаслугиня. Ти какво мислиш,

Уилям?— Действително. — Той

имаше дързостта да звучискептично. — Жена, която желаеда се изправи сама срещужестокия, студен свят, трябванаистина да е изключителна.

— Единственотоизключително нещо в мен е, чесъм видяла с очите си колко самиса жените, които са принудени даживеят с безразличните сисъпрузи.

— Била ли сте женена, мисПендъргаст? — Лейди Марчънт се

приведе напред.— Не. — Саманта завали

думата. — И не възнамерявам дасе женя.

— Свежо, наистина. —Лейди Марчънт се сви обратно встола си. — А сега ми се струва,че…

Уилям я прекъсна без да давазнак, че я е чул.

— Жена, която такатържествено обявява, че не желаеда се обвърже в брачен съюз сподходящ за нея мъж, трябва дабъде обявена за безчувствено

същество без капка женственост.Как я влудяваше този мъж!— Да не би да твърдите, че

не съм женствена?— Обичате децата. Не искате

ли някога да си имате свои?Това не беше отговор на

обвинението й, но Саманта неустоя на оскърбителната мунападка:

— Много бих искала да имамсвое дете, полковник, но за товами е нужен съпруг, а съпругът еслабата брънка във веригите набрака.

— Уилям, нека ти налея чашавода. — Тереза вдигна каната иразля малко в скута му. Това бешепървата груба постъпка от нейнастрана, на която Саманта станасвидетел. Тя насмалко не сезасмя, когато видя възмущениетои удивлението на Уилям. Безсъмнение и той като Самантазнаеше, че Тереза умишлено го енамокрила, но беше недопустимода обвини домакинята си вподобно провинение. Когато тяпочна да се извинява, той попиводата и каза, че няма проблем.

В интерес на истинатаСаманта се радваше напрекъсването. Спорът с Уилямдотолкова я беше увлякъл, чесърцето й бе ускорило ритъма си,а дъхът й се беше накъсал. Изащо? Той беше само един мъж.Привличаше я, да, признаваше го.Но може би този мъж желаеше дая използва както баща й бешеизползвал майка й, а тя бешетвърде горда, за да позволи накойто и да е волности сдостойнството и личността й. Поечашата, която лейди Марчънт й

наля, и я вдигна в знак наназдравица.

— Благодаря, милейди.Тъкмо ми се беше допила вода.

— Чудесно. — ЛейдиМарчънт седна на мястото си. —Да помисля. Пендъргаст.Пендъргаст. Чувала съм това имеотнякъде.

Саманта сви ръце в скута си.Ако Тереза Марчънт наистинабеше чувала името й, времето йкато гувернантка тук бешесвършило преди да е започнало.

— Да не би да сте от

Съмърсет? Мислех, че познавамвсички Пендъргаст от Съмърсет,но очевидно съм грешала.

Разпитът беше започнал иСаманта беше сигурна, че товамъчение ще продължи до края наприема.

— От Лондон съм, милейди.Саманта прекрасно знаеше,

че лейди Марчънт няма да сезадоволи само с тази информация.

— Само от Лондон?— Тя е такова градско

момиче, че се страхува от всичков провинцията. Страхува се, че

планините ще се срутят отгорей — Уилям махна с ръка къмДяволската скала — че ще я ухапезмия, или че Езерното чудовищеще я изгълта цяла-целеничка.

Саманта уплашено притиснаръка към гърлото си:

— Откъде знаете за Езерноточу…

Уилям отметна глава назад иизбухна в смях. Саманта осъзна,че той нищо не е знаел. Бешепредположил, и то правилно.

— Езерно чудовище? —учудено попита Лейди

Марчънт. — Драги, навярно сешегуваш?

— О, да. Шегувам се, и ощекак.

Саманта искаше да го цапнездравата, задето се подиграва настраховете й, но тогава усети каккракът му се допира до нейнияпод масата. Тя получаваше тазинеобуздана ласка пред жената, закоято всички — тя, децата,слугите — мислеха, че Уилямжелае за своя съпруга.

Саманта искаше да си знаемястото. Обичаше да е наясно с

правилата, защото бе разбрала, чеуниженията и отритването сацената за нарушаването им. Вмомента полковник Грегъринарушаваше правилата. Но да неби така да й се струваше?Можеше ли човек със строгиморални ценности да нарушаваправилата? Може би според негоправилата бяха други. Може битой променяше правилата.Каквото и да правеше, тя вече незнаеше на кой свят се намира.Изгледа го сърдито и прибракрака си.

— Тук е страшно, полковникГрегъри.

— Ще ви научим да обичатетова място. — Той говореше,напълно уверен в думите си —изключително отблъскваща чертав мъжкия характер.

— Всичко е с прекаленоголеми размери. — Самантапосочи върховете. — Езерата неса кафяви на цвят, а сини.Въздухът е толкова прозрачен отсвежест, че не мога да го видя.

— Това е, защото тук нямавъглищен прах — поясни лейди

Марчънт.Уилям смигна на Саманта и

те споделиха момент на… ох, какда го нарече?… на другарство,може би.

Чак тогава лейди Марчънтсхвана смисъла на казаното отСаманта и се засмя престорено.

— О! Това е шега. Колко есмешна. Така, а къде съм вивиждала?

Дамата беше като обученокуче по дирите на кокал:безмилостна и вежливо хищна.

— Не съм живяла другаде

освен в Лондон. Затова Езернатаобласт ми се струва толкованеприветлива. През последнитечетири години работих катогувернантка у няколко семейства.Може би сте ме видели у някое оттях. — А може би сте ме виделида срязвам нечия кесия наНюмаркет но ще го призная самов краен случай.

Полковник Грегъринаблюдаваше как двете жени сиразменят реплики и си правешеизводи.

— Познавам Лондон

отлично. Ако ми кажете за когосте работили… — Тереза сенамръщи и заслони очи с ръка. —Кой е онзи млад мъж, който сезадава откъм конюшните?

Саманта не знаеше кой е той,но вече го харесваше, защото ябеше спасил от настоятелнатадама.

Един висок и красивджентълмен с кафяво вълненосако, кафяви панталони и чернашапка, бавно крачеше към тях.Докато изкачваше стъпалата наверандата, на бузите му се

появиха очарователни трапчинки.Той свали шапка и Саманта видя,че мъжът има насинени очи иподут нос.

— Уилям, пристигнах —весело обяви непознатият. —Приемът може да започне.

Полковник Грегъри се засмя,стана и се здрависа с него.

— Монро, само тебе чакахме,за да дадем начало наувеселението.

Значи мистър Монро бешеприятел на полковник Грегъри.

— Ох — отегчено въздъхна

лейди Марчънт и едва го удостоис поглед. — Дънкан Монро. Ти сибил, значи.

Очевидно лейди Марчънт нехранеше много добри чувства къммладия господин.

Полковник Грегърипредстави Саманта. Монроподнесе ръката й към устните си,поклони се и погледът му яобгърна от глава до пети.

— Радвам се, че най-накраяимам честта да се запозная с вас.Надлъж и нашир се носи славатави на чаровница.

Саманта веднага разбра що зачовек стои пред нея: непринуден,сърдечен, засмян, скрилдълбоката си чувствителност ипроницателния си ум подфасадата на женкар.

— Не отричам, че такаваслава ми се носи… в детскатастая.

Дори лейди Марчънт избухнав искрен смях.

Без да пуска ръката й отсвоята, Дънкан Монро продължи:

— Казвал ли ви е някой, чеимате най-необикновените очи?

Ако си спомням правилно, единджентълмен твърдеше, че иматцвета на отлежало уиски.

— Чухме достатъчноМонро — прекъсна го Уилям, начието лице се беше изписаласурова гримаса.

— Благодаря ви, мистърМонро. — Саманта отдръпнаръката си. По реакцията наполковник Грегъри и поприсмехулния тон на младия мъжлесно се бе досетила кой енаправил въпросното сравнение.Същото се отнасяше и за лейди

Марчънт, която някак се намуси.Но колкото и да си казваше, че еглупаво, Саманта не можеше даудържи щастието си от това, чеполковник Грегъри е говорил занея.

— Видно е, Монро, че вечепознаваш графинята.

Дънкан изпълниизключително сложен поклон, стакъв размах на ръката, чешапката му забърса пода.

— Лейди Марчънт.Удоволствието е изцяло мое.

Изражението на лейди

Марчънт беше толкова кисело,сякаш току-що беше сдъвкаланасекомо.

— Мистър Монро, вярвам, чеуспехът на нашия прием въобщене зависи от вас.

— На нашия прием? —Дънкан погледна първографинята, после приятеля си. —Откога това е „нашия“ прием? Даочаквам ли скоро покана загодеж?

Саманта затаи дъх. ЛейдиМарчънт и полковник Грегъри сиподхождаха — той толкова висок

и мрачен, тя толкова дребна ичернокоса. Но преди две нощиУилям я целуваше и по някакъвпарадоксален начин Самантачувстваше, че това й даваизвестни права над него. Надтялото му. Над мислите му.

Това трябваше да спренезабавно.

Тя го погледна.Той я наблюдаваше.Не беше вперил изпълнен с

обич поглед в Тереза. Не бешепоправил Дънкан. Наблюдаваше яи сякаш се опитваше да прецени

реакцията й.Ето защо тя си наложи своята

най-учтива усмивка за предхората и я отправи първо къмнего, после към Дънкан.

— Аз съм домакинята —заяви лейди Марчънт и изпърха смигли. — Следователно партито еи мое.

— Точно така. — С небрежнаусмивка Дънкан се настани намасата. — Вие винаги стедомакинята. Спомням си, че вИндия най-хубавите приеми бяхавашите. На тях идваха най-

интересните хора.— На тях вие се правехте на

шут — отвърна Лейди Марчънт снеприкрита враждебност, коятонакара Саманта да повдигневежди.

— Вярно е. — Дънканизправи стола си на два крака. —Колко мило от ваша страна да гоизтъкнете.

Саманта не разбирашестранните отношения между тезидвамата. Очевидно се мразехакато куче и котка, и все пак…сякаш караницата едва ли не им

доставяше удоволствие.Слънцето освети лицето на

Дънкан и за пръв път лейдиМарчънт действително го видя.

— Я чакай малко! Тези резкипо лицето ти… Къде се одра? —Тя удари с длан по масата. — Тиси човекът, който спря каретатами по-миналата нощ!

— Той е спрял каретатави? — Саманта се превърна вслух.

— Това е мъжът, който еспрял каретата ти? — попитаУилям. — Не мисля, че е

възможно. Та тогава той дори небеше в областта.

— Възможно е — сопна мусе Тереза и Саманта беше готовада се обзаложи, че това се случваза пръв път. — Сграбчих го закосата и фраснах с коляномутрата му. Погледнете мистърМонро! Очевидно му се е случиласлучка!

— Врата — каза Дънкан и сеухили на шегата си.

— И дръзваш да ми сеприсмиваш? Обвиних те вразбойничество! — Тереза се

обърна към Уилям и положи ръкав свивката на лакътя му. —Казвам ти, че потвърждавамобвиненията си.

— Но, Тереза, нали кочияшътбеше прогонил разбойниците? —На лицето на полковника бешеизписана подигравка. Саманта непредполагаше, че ще станесвидетел на такова отношениекъм лейди Марчънт от неговастрана.

Паднала в собствения сикапан, дамата си пое дълбоко дъхи после бавно го изпусна.

— Боя се, че може да съмизопачила леко фактите.

— Тук става нещо странно —намеси се Саманта. Нещо междудвамата мъже. Фактите не севръзваха. — През първата мивечер тук полковник Грегъри меспря на пътя и претърсичантичката ми. Вярвам, че бешена лов за бандити, но не мога даси представя защо е решил, че аз,една обикновена жена, съмразбойничка. Все още не съмразбрала. Може би мистър Монроработи в тандем с полковник

Грегъри.Двамата мъже се спогледаха.— Боже господи, това е! —

Лейди Марчънт скочи накрака. — Нали? Изглеждатедосущ като войници, хванати дапият по време на караул!

— Мис Пендъргаст еправа — призна полковникГрегъри. — Обикалямеоколността нощем, за да залавямеи пречим на бандитите, които ощени връхлитат. — Той ги изгледастрого. — Ще ви бъда благодарен,дами, ако не разтръбите думите

ми наляво и надясно.— Поддържате сигурността

на района като обиратепътници? — Лейди Марчънточевидно беше скандализирана.

— Не съм те обрал — възразиДънкан.

— Защото заплаших, че щепръсна главата ти с твоя собственпистолет!

Саманта видя дребничкаталейди Марчънт в нова светлина.Може би не я беше преценилаправилно. Дамата беше по-умна ипо-корава, отколкото изглеждаше.

Не биваше да го забравя.— Нямаше да те претърся.

Спряхме каретата ти по погрешка.— Откъде-накъде си

помислил, че аз, пътничка вкарета с герб, може да съмбандит! — Тереза беше неуморнав атаките си.

— Уверявам те, Тереза, тойказва истината — прекъсна яполковник Грегъри.

Лейди Марчънт го изгледакритично, после се опули:

— Ти беше един от другитемъже!

Саманта доволнонаблюдаваше как полковникГрегъри се пече на бавен огън.

— Да. Признавам си. Аз бях.И както вече споменах…

— Не вярвам — обяви лейдиМарчънт. — В това няма и капкасмисъл. Яхваш коня и обирашгостите си?

— Съвсем не — успокои яУилям. — Положението е подконтрол.

Тереза се обърна къмСаманта в първия си жест наженско съучастие:

— Разбирате ли нещо оттова?

— Не, милейди, но едно ми еясно. — Саманта закачливонамигна на Дънкан. — Намястото на мистър Монро щяхмного да внимавам, преди да виспра втори път.

Дънкан отговори нанамигването й:

— За в бъдеще възнамерявамда се отнасям към лейди Марчънтс най-голяма предпазливост.

В Мейтланд Менър слугитена семейство Федърстоунбоупревиваха гръб в същинска вълнаот поклони. Обикновено

Валда обикновено сенаслаждаваше на гледката, носега, почервеняла от яд, се понесепо стълбите без да удостои споглед редицата от прислужници.До ушите й достигахаболезнените ахвания ихихиканията, коитоклатушкащият се зад нея Рупъртпредизвикваше у слугините,щипейки ги по бузите — и по-

надолу.Очите й се присвиха.

Дъртият изкуфял глупак дорибеше изпробвал номерата си нанея и тя му се беше вързала катопоследния човек. Когато бешепотънала в сън, той се бешепомъчил да се измъкне безшумнои да избяга. Рупърт още невярваше, че ги грози опасност.Като нищо щеше да го убие, стигада не знаеше толкова много.

Щеше да му извие врата катона пиле.

Когато влезе вкъщи,

икономът я последва, за да йпомогне с палтото и шапката.

— Милейди, не знаехме когада ви очакваме — каза той Валдасе огледа. Мейтланд беше красивоимение, построено презосемнайсети век в чудно хубавадолина, пълно с великипроизведения на изкуството иценни джунджурии. Трябваше даго напусне. От тази мисъл й сегадеше. „Няма значение. Нищоняма значение.“ С изключение накартата, която беше открадналапо пътя за насам. Един кретен на

име капитан Фаруел я бешезаключил в куфара си. Попринцип тя не обичаше да сезанимава с неща, които лесноможеха да бъдат проследени, носега нямаше значение далиФаруел ще се досети у кого екартата му, защото Валда щеше дасе прехвърли в Ирландия, оттам вИталия, и никой нямаше да е всъстояние да я проследи.

Картата показвашеместоположението и броя навсички английски шпиони вРусия. Щеше да й вземе добра

пара, която щеше да й послужикато застраховка, в случай ченещо не потръгне. Просто старотой чувство за предпазливост се бесъбудило. Като се изключатРупърт и щуротиите му, откактобяха напуснали Блайт Менър,всичко се развиваше напълно поплан.

Което я плашеше до смърт.— Но вашият гост ни

предупреди да ви очакваме изатова ние…

Валда се завъртя къмиконома:

— Нашият гост ли? — Вратътй настръхна. — Кой би могъл да етой?

Гласът, който най-малкоискаше да чуе — глас счуждестранен акцент, изтънченглас — отекна в преддверието:

— Това съм аз, разбира се.Вашият скъп приятел, графПашенка.

Без да бърза, Валда се обърна.Високият, красив, непреклоненмъж се възправяше пред нея спистолет, скрит — макар и немного добре — в джоба.

Пистолет, насочен право къмсърцето й.

17

Къщурката за гости бешемного хубава. Малка, но хубава.Идеалното убежище за някой,който искаше да се скрие отгостите, които пристигаха натълпи в имението.

Белосана отвътре и отвън,къщичката беше на един етаж,разположена сред градина, вкоято цъфтяха бял пламък, розовикарамфили, лилави теменужки иалени бегонии. Покрита веранда,на която имаше маса и няколко

стола, в случай, че човекпожелаеше да се наслади напланините, водеше към преднатаврата.

Саманта нямаше подобножелание и си остана вкъщи,минавайки от едната в другатастая, чудейки се защо не еотказала по-категорично даприсъства на приема. Прекарацялата нощ в новото си легло,представяйки си разнообразнитебеди, които можеха да я сполетят,докато се движи сред членоветена висшето общество. Адорна не я

беше изпратила в Кумбрия, за дасе стреми към публичност.

— Ще тръгвате ли, мис? —обади се Кларинда от спалнята.

— Още не. — Самантапродължи енергично да крачи издневната, въртейки ръце катовойник на парад. Да, къщуркатамного й допадаше. Таванът бешевисок, с дълги напречни греди,които подпираха сламения покриви даваха усещане за простор.Масичката със столове бешеидеална за двама, които искат дахапнат или поиграят; имаше и

шкаф, в който се съхранявахачиниите и одеялата.Тапицираното със син брокатканапе беше поставено предбелокаменната камина, вграденавъв вътрешната стена, коятоимаше отвори и в двете стаи накъщата.

Спалнята беше съвършена.Там имаше скрин, в койтоКларинда беше прибрала бельотона Саманта, и гардероб съсзакачалки за дрехите й. Надскрина висеше огледало в дъбоварамка. Леглото беше по-малко от

това в голямата къща, нодостатъчно удобно за един човек,а пухеният юрган на кафявиивици беше дебел и пухкав, досущкато онзи, който беше оставила.

Идеално, уютно гнездо заромантични срещи. Очите й сеприсвиха. Това ли бешеистинската причина, порадикоято…

Не. Глупости. Да, беше яцелунал, но ясно беше видяланедоверието в очите му, когатобеше предложил къщичката катовариант. Очевидно я подозираше в

някакви нечестиви дела. Кражбатана миниатюрата? Или може бисмяташе, че тя желае да гопрелъсти? Вчера недвусмисленобеше изразил мнението си по тозивъпрос. Жените искаха сигурности бяха готови на всичко, за да яполучат. Полковник Грегъриподозираше, че ако й се отдадевъзможност да го прелъсти, тя щесе възползва най-безскрупулно, аистината беше, че той се евъзползвал от невинността й.Ужасен мъж, но за жалосттипичен представител на племето

си, така че нямаше смисъл да говини.

— Полковник Грегъри има дасе чуди къде сте — отново сеобади Кларинда.

И там беше ядецът, нали? Вмоментите, когато не сетревожеше, че ще бъдеразпозната, Саманта се тормозешезаради този мъж. По дяволитеполковник Грегъри! Ядосваше якакто нищо досега. Сякаш нестигаше, че целувката му ощегореше върху устните й! Би моглада я припише на случайността, да

я определи като отдушник нагнева и напрежението между тяхдвамата. Но когато Уилям й каза,че я мести в къщичката, защотонищо човешко не му било чуждо,щом се отнасяло до нея… вече неможеше да си затвори очите запроблема. Особено приположение, че следващите днищяха да се движат като равни ведна и съща среда.

Заболя я глава и тя разтъркачелото си.

— Нищо чудно, че тъй себавите, мис. — Кларинда отново

се беше появила на вратата. —Защо не ми казахте, че децата щедойдат да ви вземат? —Ухилената камериерка обърсаръце в престилката си. —Същински куклички са с тезинови рокли.

Саманта отиде до прозорецаи дръпна дантелените перденца.Полковник Грегъри благоразумнобеше изпратил момичетата да ядоведат. Саманта нямаше да сеподчини на заповедта му даприсъства на приема, ако я бешеполучила по други вестоносци.

Децата запърхаха катопеперуди наоколо. По-големитедържаха за ръце по-малките. Смяхи весело бъбрене огласихавъздуха. Полковник Грегъри бешепослушал съвета на Саманта даоблече всяко момиче в различенцвят. Събрани заедно на едномясто, децата образувахаминиатюрна дъга от жълто, синьо,червено, лилаво, зелено и розово,обточена с рюшчета за украса.Рокличките на Кайла й Емелинбяха в най-тъмните цветове.Агнес беше в розово, което

хармонираше с прелестния тен намомичето. Дори Мараизглеждаше спретнато в зеленатаси рокля със скромна дантеленаякичка. Всяко момиче носешебоне, завързано под брадичката спъстра панделка.

Саманта се усмихна за пръвпът от сутринта насам.

— Не изглеждат липрекрасно момичетата в новитеси рокли?

— Да, мис, тъй си е. —Кларинда застана до нея и силно япотупа по рамото. — Много ги

зарадвахте, дума да няма. Да,някой като вас трябваше да дойде.Помнете го мис, ако ви мине презума, че не може да се мерите съсзнатните гости.

— Толкова ли съмпрозрачна? — Саманта хвърликос поглед към Кларинда.

— Нормално е да сепритеснявате, мис, защото нямада сте сред кой да е, но ще сесправите. Ами то мисис Шелбърнказва, че маниерите ви са като наблагородна дама, само детоговорите по-изискано, и че

навсякъде сте в свои води.— И лейди Бъкнел твърди

същото. — Бузите на Самантапламнаха от задоволство. —Благодаря ти, Кларинда. Нуждаехсе от твоите уверения.

— А сега бегом марш.Посрещнете момичетата и върветена партито.

Ами ако някой я разпознае…е, все някак щеше да се оправи.Преди съществуването й винагибеше изпълнено с рискове и тяживееше от ден за ден. Нямаше дапозволи на полковник Грегъри да

я извади от равновесие. Неможеше да го вини, че е постъпилтака, както смята за правилно, и яе отдалечил доколкото евъзможно от себе си. След катоприемът приключи, тя щеше да севърне към битието си нагувернантка. Само трябваше даизтърпи следващите три дни.

Не й се мислеше за остатъкаот годината.

Жребият беше хвърлен иСаманта понечи да отворивратата, но Кларинда й препречипътя.

— Не, мис. Оставете това намен. Аз ще отворя на гостите ви.

Кларинда рязко отворивратата и изчака децата да секачат на верандата. Тогава тя сепоклони ниско и тържественопопита:

— За кого ще имам честта дасъобщя?

— Това сме ние, Кларинда —обърка се Кайла. — Не знаеш ликои сме?

— Разбира се, че знае коисме, но се преструва, че смепораснали и сме истински

дами — обясни Хенриета.— У-ф-ф-ф — малкото

момиченце надменно вдигнапухкавата си брадичка. — Знам.

Скрита в дневната, Самантавидя как Агнес строи сестрите си.

— Ние сме госпожицитеГрегъри и бихме искали да сеотбием на визита при мисПендъргаст — официално изречеВивиан.

— Ще видя дали й евъзможно да ви приеме —отвърна Кларинда и затворивратата след себе си. Докато

момичетата пристъпваха неловкоот крак на крак, Кларинда сепровикна отвътре:

— Дошли са госпожицитеГрегъри, мадам.

Саманта излезе, усмихвайкисе любезно.

— Колко мило от вашастрана — да се отбиете при менна визита! — сковано изрече тя,но после удоволствието, че гивижда взе връх и тя забрави заиграта на Кларинда. — Момичета,изглеждате просто великолепно!

— Да, така е! — изкрещя

Емелин.— И вие също, мис

Пендъргаст. — Гласът на Марабеше изпълнен с благоговение.

— Благодаря. — Самантаприглади полите си. Клариндабеше взела една от дневните йрокли — поплин на сапфиреносини и златни карета — и бешеобшила със златен ширит горнатачаст на ръкавите, които оставяхараменете голи. Адорна щеше даодобри промяната, защото тяподчертаваше лебедовата шия инежните ръце на питомката й.

Това даде на Самантаувереност. — Ще благоволите лида почетете дома ми сприсъствието си, дами?

— Не, татко ни прати да тедоведем. — Хенриета решителносе изправи пред Саманта. — Тойказа — тя удебели гласа си вимитация на полковникГрегъри — че може би ви е страхда се появите на приема.

— Не ме е страх —инстинктивно отвърна Саманта.

— И аз това му казах —обади се Мара. Момичето пое

ръката на гувернантката си и язалюля. — Вас от нищо не ви естрах, нали?

Де да беше истина!— Всеки го е страх от нещо,

Мара.— От какво ви е страх, мис

Пендъргаст? — попита Агнес.Въображението на Саманта

нарисува картината до най-малките подробности: някой наприема я сочи с пръст и язаклеймява като крадла. Децатаще посърнат. Полковник Грегърище й покаже вратата и тя ще си

тръгне с подвита опашка, унизенаи изпълнена с гняв. Адорна я бешепредупредила, че е невъзможночовек да избяга от миналото си.Смяташе, че е свикнала с тазимисъл, но никога залогът не е билтолкова висок. Никога не бешеискала с цялото си същество дастане част от нечие семейство.

Привличаше я сплотеносттана фамилията Грегъри. Топлинатана детската обич.. Шегите исмехът. Сълзите и прегръдките.Нищо друго. Определено не исамият полковник Грегъри. В

никакъв случай.— Не се безпокойте, мис

Пендъргаст — успокои яАгнес. — Ще се държим кактоподобава.

— Няма да има кал — сгълчаги Саманта.

— Не, мис Пендъргаст —изчуруликаха те.

— Освен това Мара пеепрекрасно — продължи Агнес.

— Пре-кра-сно — съгласи сеХенриета.

Емелин застана предСаманта:

— И ние пеем пре-кра-шно — изфъфли тя.

— Да, вярно е. Затова щепеем с Мара, за да не я е страх.

— Знам, че тя ще се справипросто божествено. Всички щебъдете невероятни. — Самантасъзря възможност да се позабави сотиването на приема. —Всъщност не искате ли да сепоупражняваме ей-сега?

— Не. Сервират обяда вшатрите и специално за децата еразпъната палатка с пудинг ишоколадови пасти. — Мара взе да

я дърпа. — Хайде да вървим.Кларинда изскочи иззад

вратата, където беше чакала, ипочна да се суети:

— Ето ви бонето, мадам. —Тя завърза панделката му подбрадичката на Саманта, докатогосподарката й си слагашеръкавиците от фина ярешка кожас цвят на старо злато.

— Трябва да репетираме —възрази младата жена.

— Трябва да репетирам в петчаса, значи няма да сеупражнявам сега — изхитри се

Мара. — Но ще се радвам, ако мипомогнете тогава.

— Чудесна идея — бързо сесъгласи Саманта. След четиричаса на приема щеше да е жадназа отдих.

— Мисис Честър каза, че попрограма трябва да пея утре следкато обядваме.

Ставаше все по-добре и по-добре.

— На всяка цена ще бъда дотеб. В крайна сметка някой трябвада ти акомпанира.

След като прекосиха

поляната, Саманта видя триголеми разноцветни шатри,опънати край езерото. Те бяхаукрасени с пъстри флагчета. Впървата шатра слугите нареждахадългите маси и ги отрупваха сблюда. Във втората дузина децаподскачаха и се гонеха под зоркияпоглед на своите гувернантки ибавачки. А в третата и най-голямашатра множество от официалнооблечени мъже и няколко жени вярки рокли се тълпеше покраймасите. Водеха се разговори,хората се поздравяваха сякаш не

са виждали много отдавна.Вдигаше се весела глъчка. Когатосе опита да различи отделнитегласове, Саманта откри, чегърлото й е пресъхнало. Успя дапознае само един дълбок баритон.Гласът на полковник Грегъри.

Откри го по широкитерамене. Лейди Марчънт се бешеувесила на ръката му и го гледашес обожание, докато той говорешена групичка официално облечениджентълмени и войници вуниформа, които го слушаха икимаха сякаш чуваха думите на

делфийския оракул.Това нямаше да се отрази

добре на полковник Грегъри. Ибез излишно вниманиеработодателят й беше достатъчносамонадеян.

Преценили, че са изпълнилидълга си, момичетата сеотскубнаха и хукнаха приостаналите деца:

— Чао, мис Пендъргаст! Чао!Щом чу името й,

полковникът вдигна глава. Очитему — два сини въглена — янамериха и я подложиха на

щателен оглед. Не се усмихваше,но нещо подсказа на Саманта, че евъзхитен от външния й вид.Младата жена се изчерви ипрокле светлия си тен.

Ако лейди Марчънт бешезабелязала неприкрития муинтерес или бурната й реакция, тяс нищо не го показа. Отиде доСаманта със ситни стъпки, поеръката й и я заведе при кръга отджентълмени.

— Господа, ето я и нашатамалка гувернантка.

Тържественото и застинало

изражение изчезна от лицата намъжете и те се поклониха с такаванаслада, че Саманта разбра:полковник Грегъри беше казалистината. Тези джентълменижадуваха за женска компания ине се интересуваха далиочарователната дама срещу тях егувернантка или не.

Лейди Марчънт отново хванаУилям под ръка. Ако хранешенякакво недоволство отприсъствието на Саманта тук, тобеше добре прикрито зад любезнаусмивка.

— Не е ли прелестна?Един млад офицер с

разкошни кафяви мустаци сепоклони.

— Повече от прелестна,мадам. За мен ще е чест да мепредставите на дамата.

— Да те представи ли,Дюклос? Теб ли, старо куче! —Друг офицер избута младиямъж. — Лейди Марчънт щепредстави първо мен.

Саманта се засмя с дълбокияси и топъл глас:

— Бъдете така добра, лейди

Марчънт, представете ме навсички тези господа. Доколкотоми е известно, повече е по-добреот по-малко.

Мъжете изстенаха и сестроиха, за да се запознаят с нея.Лейди Марчънт размаха пръсткъм тях:

— Джентълмени, преди да випредставя, трябва да предупредямис Пендъргаст, че вие всички стенеженени и си търсите съпруга, иче ако не иска да се задоми сулегнал съпруг, тя трябва многода внимава с вашите ласкателства.

— Неженени, търсят сисъпруга. Ще се постарая да гозапомня — усмихна се Саманта.

Лейди Марчънт й представипървия от редицата униформенимъже, джентълмен на околопетдесетгодишна възраст съссънлив поглед и плешиво теме.

— Това е мистър Лангдън,прочут със своето обаяние испособен партньор в танците.

— За мен е чест, мисПендъргаст. — Той целунакрайчеца на пръстите й и Самантасе почувства поласкана и

запленена.— А това е граф Хартън.

Майка му ще се радва най-сетнеда го види задомен. — ЛейдиМарчънт се усмихнамногозначително. — Обещала съмда й съдействам.

— Благодаря ви запредупреждението, Тереза. МисПендъргаст, за нас е истинскапривилегия да се наслаждаваме наприсъствието ви.

Облеклото на лорд Хартън сеотличаваше с характерните законтинентална Европа пищност и

блясък, но Саманта се сви подмрачния му, нетрепващ поглед,който сякаш искаше да проникнедо тайните кътчета на душата й.Лордът сякаш й казваше, че щеразбере какво крие в тях.

Лейди Марчънт й представимустакатия офицер, който носешеуниформата на полка си сбезподобен блясък:

— Лейтенант Дюклос отротата на съпруга ми. Тази пролеттой се завърна от Индия, къдетобеше прочут с успехите си среддамите.

Лейтенант Дюклос същоцелуна ръката й, но по дланта.Саманта се почувства неудобно отчувствеността, която младият мъжвложи в целувката.Предупреждението на лейдиМарчънт и докосването наустните му говореха повече отясно: този мъж беше роденпрелъстител на дами. Самантащеше да вземе мерки никога да несе озовава насаме с него.

— Господа, господа! —Тереза плесна с ръце. — Прояветемалко сдържаност. Мис

Пендъргаст може да е новата никрасавица, но и тя трябва да диша.Може би някои от вас ще седокарат пред нея, като й донесатчиния с нещо за хапване иосвежително питие.

Около Саманта се струпахадруги мъже и тя използвауменията си, които бешенатрупала като джебчийка да гипрецени внимателно. Не слушашекакво й казват, наблюдавашемимиките, жестовете, очите им.Истината беше изписана налицата им. Само трябваше да

запази самообладание и щеше дасе справи.

Разбира се, без късметнямаше да мине. Никой добъркрадец не подценява значениетона късмета.

18

— Виж ти, Уилям, скъпи,колко добре се справя нашатамалка гувернантка. Ти бешеправ. — Мед капеше от гласа наТереза, когато тя обгърна ръкатаму.

Уилям знаеше защо. Тя гоизтикваше все по-далеч и по-далеч от сферата на Саманта.Точно това беше планът й: дапревърне младата гувернантка вцентър на вниманието и да запазиУилям само за себе си. Достойна

за възхищение стратегия, от коятопечелеха и Саманта, и Тереза.Единствено Уилям се чувствашенедоволен и объркан.

Макар че… защо всъщност?Беше се надявал, че Саманта ще сеокаже в свои води сред добротообщество. Не защото я желаеше, азащото социалните й умения щяхада бъдат полезни за дъщерите му.Уилям заби поглед в стъпканататрева под ботушите си и се зачудизащо се държи предизвикателно снего, но не и с другите мъже.Непрекъснато търсеше

възможност да го уязви и мусъздаваше само главоболия, а сгосподата сега беше нежна ипленителна.

А и фактът, че Тереза бешесметнала за нужно да предприеметази маневра, говореше за злеприкрития интерес къмгувернантката на дъщерите му.Това беше много лошо. Дори дане направеше Тереза своя съпруга,като домакиня тя имаше право дапълното му внимание.

— Ела — подкани тойТереза. — Генерал Стивънс и

съпругата му пристигнаха. Трябвада ги поздравим.

Той отведе лейди Марчънт,но някак си неусетно и за негосамия не спираше да държиСаманта под око, докато тя секъпеше във възхищението натълпата от джентълмени, офицерии лордове около нея, коятонеспирно се увеличаваше.

Дори беше привляклаинтереса на лорд Хартън, койтопроизхождаше от много стара имного богата фамилия. За самиялорд се говореше, че има връзки

из всичките етажи на Хоум Офис.Лорд Хартън доброволно бешевзел участие в плана да впримчатдвамата Федърстоунбоу.

Ако не бяха препоръките налейди Бъкнел, Уилям щеше да сеотнася крайно подозрително къмсъблазънта и изкушението, коитомладата жена излъчваше.

Но как да не се поддаде намагията на чара й?

Лицето й беше като отворенакнига, жестовете й бяха свободнии непринудени за разлика от тезина поканените дами. Тънките й

пръсти пърхаха като криле наптичка. Тя беше жизнена,русокоса, уникална по загадъченначин, който привличаше мъжетекато мухи на мед.

Докато поздравявашегостите, усмихваше се и бъбрешеУилям не спря да я гледа. Незащото се боеше, че тя ще допуснегрешка. Просто не можеше даоткъсне поглед от нея.

Гърленият й смях, дързък исвободен, затрептя във въздуха.

Главите на дамите сеобърнаха подир нея, после

съзаклятнически се скупчиханаедно.

— Боже мили! —Стоманеният поглед на Терезавещаеше зло за всяка проява наженско коварство. — Трябва данагледам моите скъпи приятелки.

— То се знае — отвърнаУилям. Той видя как тя отиде пригрупичката дами и ги поведе къмгувернантката, използвайкиневероятното си обаяние.Представи ги на Саманта и следмиг всички избухнаха във веселсмях.

Придържайки се къмправилата на доброто възпитание,Тереза беше отстранила опаснатаситуация.

— Лейди Марчънт еидеалната домакиня — изречемистър Грей на висок глас. Тозипосивял господин, облечен в сиво,погледна четиримата мъже,наобиколили Уилям, и когато сеувери, че са сродни души, попитатихо:

— Плъховете захапаха лисиренцето?

— Още не, крият се в дупката

си. Но аз не само им изпратихпокана, в която изразявам най-съкровеното си желание дваматами съседи да ме почетат снесравнимото си присъствие.Внедрил съм шпионин средприслугата им, който разполагасъс списък на гостите. Лорд илейди Федърстоунбоу знаят всякоиме. — Уилям замахна с ръка къмчетиримата джентълмени донего. — С вас, мистър Грей, и сХартън, и с генерал Стивънс нямакак плъховете да не довтасат.

Тереза улови погледа му. Той

се усмихна и кимна сякаш водешенай-обикновен учтив разговор.

Генерал Стивънс, гладкоизбръснат мъж с изправенастойка, взе думата:

— Планът е невероятнорискован. Някой може да сеизпусне и да даде истинскаинформация.

— Рискът е реален — съгласисе Уилям. — Но никой от тезимъже не е стигнал до сегашния сипост случайно. Всички те знаят даси държат езика зад зъбите.

Лейди Стивънс отиде при тях

и господата се дръпнаха, за да йсторят място. Тя беше спечелилауважението на военните:говореше пет езика, а с невиннитеси сини очи беше измъкналамного поверителна информацияот чуждестранни агенти.

— Ти мразиш да пътуваш стакава припряност, Хенри. Даизминеш толкова много мили занякакъв прием. Разбирам да бешебитка…

Господата почнаха да сесмеят. Веселието им секна, когатоТереза се приближи до тях.

— Извинявай, че се наложида те оставя, Уилям, но исках даобясня на дамите защогувернантката трябва даприсъства на приема. Не исках дани мислят за печени-недопечени,както толкова странно се изразявамис Пендъргаст.

— Наистина, защо тя етук? — полюбопитства лейдиСтивънс.

— Уилям е поканил неравенброй мъже и жени, а мисПендъргаст е надарена с такивапрекрасни обноски, че веднага се

сетихме за нея. Но тя е скромна итрябваше много да се потрудим,за да я придумаме въобще даприсъства на приема. — Терезапотупа Уилям по ръката. — Товае виновникът мис Пендъргаст да есред нас сега и него трябва дакорите.

— По-скоро ще го наградим смедал! — засмя се генералСтивънс и останалите мъже сеприсъединиха към него.

— Да, тази госпожицаопределено не страда от липса намъжко внимание. — Лейди

Стивънс хладно премери Самантас поглед. — Известно ли ни е кояе тя?

— Имаш предвид катосемейство и роднини ли? Не. —Тереза направи гримаса. —Доколкото знам, тя е сираче, но сенамира под опеката на лейдиБъкнел.

— О! — изкашля се генералСтивънс. — Тогава всичко енаред.

Прочутата усмивка на лейдиСтивънс разцъфна на устните й:

— Да, щом лейди Бъкнел

гарантира за нея, тогава всичко енаред. Я виж ти! Любимият миприятел, италианският посланик!Трябва да го поздравя.

— Не без мен, скъпа. Тозитип е влюбен в теб, откакто тидебютира преди двайсетгодини. — Генерал Стивънспоследва жена си.

Всички се засмяха и серазпръснаха сред тълпата. Уилямсе обърна към Тереза:

— Ти извърши невъзможнотос дамите.

Тереза се помъчи да си

придаде вид на оскърбенаневинност; но се отказа и сеизкикоти:

— Обичам другите да играятпо свирката ми.

— Пропиляваш таланта си.Трябва да те назначат за завеждащна английското дипломатическопредставителство в Париж.

Тереза, която уж бешеобръгнала на всякакви светскиласкателства, се изчерви смутено:

— С радост. Защо не мепрепоръчаш?

— Може би ще го направя. —

Той беше пропуснал единсъществен елемент в списъка сжеланите качества употенциалната му съпруга:трябваше да я харесва. Въпрекивсичките недостатъци нахарактера й и женски хитрости,той много харесваше Тереза.

— Откри ли портрета наМери? Онзи, който търсешевчера?

Удоволствието му от деня, отизобретателния му план,помръкна.

— Още не съм. Омразна ми е

мисълта, че някой от слугите го езадигнал, но очевидно случаят етакъв.

— Нямаш нужното време задоброто управление на едноголямо домакинство. — Терезанежно го докосна по бузата. —Трябва ти съпруга, уважаеми.

Жестът й беше достаоткровен и това то изненада.Обикновено Тереза беше самотоолицетворение на изтънченосттаи финеса. Уилям се огледанаоколо и видя няколкоразвеселени погледа, отправени

към тях. Дънкан се мръщеше.Саманта беше с гръб към него.Само на него ли му се струваше,че Тереза току-що е поискаларъката му?

— Добре де! —жизнерадостно възкликна тя. —Навярно смяташ, че можеш да сеоправиш и без съпруга. Вечеимаш известен опит.

Уилям осъзна, че не еотговорил. Това беше многогрубо, но от друга страна… каквода каже? Не можеше да падне наколене и да й предложи брак пред

всички тези хора. Той дори небеше помислил как ще й отправипредложението… още единпропуск от негова страна. Тойбеше човек, който не оставя нищона случайността. Но ето чепротакаше този тъй важен въпрос.

Заради целувката на другажена.

— Горд съм, че се справяхуспешно с прислугата. — Уилямпобърза да навакса със закъснелияотговор. — Досега. Моля се да неизчезне нещо друго.

Тереза очевидно се

чувстваше обидена, защото устатай беше нацупена, а речта —припряна:

— Аз също. Мога ли да теоставя да се справяш сам сгостите? Искам да проверя далиса пристигнали коприните, коитопоръчах за бала.

— Коприните? — Това пъкколко ли щеше да струва?

— За декорация на балнатазала. Не се безпокой, гостите щебъдат впечатлени.

— Не се и съмнявам —промърмори той и се опита да

изобрази интерес.Очевидно опитът му не

сполучи, тъй като Тереза сезапревива от смях:

— Обещавам да не тетормозя с повече подробности.

— Благодаря ти.Докато Тереза бавно крачеше

към къщата, Уилям обходи споглед насъбралото семножеството. Дъщерите му бяхазамъкнали съседските деца, общодванайсет на брой, на поляната даиграят крикет. Дамите се бяхапръснали сред тълпата и

пронизителните им гласовеприятно допълваха мъжкия хор.Всичко беше идеално за прием —и за устройването на клопка.

Дънкан го гледашеразтревожено. ДваматаФедърстоунбоу още ги нямаше.Хората на Уилям бяха докладвализа пристигането им в Мейтланд.Той им беше изпратил личната сипокана, но отговор нямаше. Обзего напрежение. Ако планът му непроработеше, трябваше даарестуват лорд и лейдиФедърстоунбоу по подозрение в

шпионство, а подозрението всеоще не беше факт и можеше дабъде оборено. Пък и щеше да етолкова по-приятно дапредоставят на Пашенказаблуждаваща информация предида го пратят да си ходи по пътя.

От друга страна — Уилям севцепени при тази мисъл — следкато двамата Федърстоунбоу гинямаше, той можеше да отиде приСаманта.

Тълпата от джентълменипокрай нея се беше разпръснала,когато трима от младите офицери

уж се сбориха. Саманта сякаш незабеляза идването му, но щом тойя заговори, тя спокойно сеизвърна, за да посрещне погледаму.

Добре. Значи през цялотовреме го е усещала.

— Видяхте ли, мисПендъргаст? — Уилям севъздържа да я докосне, понежечувстваше десетките женски очи,които следяха всяко неговодвижение. — Нали ви казах, че щесе справите отлично на приемами.

— Никой ли не ви е казвал,че „Нали ти казах“ е ужаснафраза?

— Само хората, на които съмдодявал с нея. — Уилям сподависмеха си.

Саманта се усмихна, но не схлапашката непринуденост, коятовинаги го пленяваше. Погледът йсе беше устремил някъденастрани и отказваше да срещненеговия. Страничният наблюдателнямаше да види искрите, коитоприпламваха помежду им.

— Ако не можете да се

отучите от този навик, боя се, чешансовете ви за валс с някоя отонези очарователни дамизастрашително намаляват.

— Но все пак ще танцувам стеб — тихо заяви той.

При тази декларация Самантаго погледна право в очите. За единбезкрайно дълъг момент дваматаостанаха така, после младатажена шокирано отмести поглед.

Уилям беше доволен. Тя бешеразкрила уязвимостта си ижеланието да се озове впрегръдките му. А той, който

винаги беше мразил танците, отвсе сърце желаеше балът да е ощетази вечер, за да я притисне къмсебе си и да заличи спомена занахалните ухажори, които севъртяха около нея.

Все пак тя запазиспокойствие и дори успя дапридаде на гласа си прозаичен,леко отегчен тон:

— Отговорът ми на първия вивъпрос е — да, открих, че сеоправям доста добре във вихърана светския живот. Това въобщене е трудно. Отнасям се с

джентълмените като с невръстнимомченца: гледам ги в очите,преструвам се, че глупавите импререкания са ми интересни имило ги коря, когато глупавите имшеги заплашват да излязат отконтрол.

— Говорите саркастично замъжкия род. — В действителностУилям не възразяваше: щом ненамира привлекателни черти удругите мъже, толкова по-добреза него.

— Съвсем не.Джентълмените са много

дружелюбни. — Тя кимна впосока към жените. — Дамитесъщо, благодарение на лейдиМарчънт.

— Как да не останатвъзхитени?

— Боя се, че много лесно.Дамите не се подлъгват помодната рокля или хубавияаксесоар.

Напуши го смях. Тази женанаистина ли беше толкованаивна? Да, беше. Уилям гознаеше.

— Повярвай ми, скъпа,

мъжете не се чувстват запленениот твоята рокля.

Челото й се набръчка:— Искаш да кажеш, че… на

тях им допада фигурата ми?Надали. Много съм тънка и нямампочти никакви извивки. —Изглежда тя осъзна, че е груба,защото добави: — но все пакблагодаря за комплимента.

Ако можеха да останатнасаме, Уилям щеше да й покажеколко пленителна и чаровна янамира. Но офицерите, лордоветеи господата, които се бяха

дръпнали настрана от уважениекъм него установиха, чеуважението им си има граници.Започнаха да мърморят под носаси, да тъпчат земята катонеспокойни коне, да шаватнервно. Уилям мрачно ги изгледаи каза:

— Позволи ми да тепредупредя. Младите офицеринаскоро се завърнаха от Индия ивсе още са доста диви. Съветвамте да се отнасяш многоподозрително към предложения заразходки в градината под блясъка

на звездите.— Освен ако не искам да се

сборя с тях ли? — В очите йпроблесна раздразнение. Уилямнямаше представа с какво го епредизвикал. — Повярвай ми,мъжете от всички социалнипрослойки използват все една исъща стръв. Знам им всичкитеномера.

Ревността го жегна:— Много мъже ли са

опитвали да те прелъстят?— Да, много. Всички до

един — безуспешно. И никой

няма да успее. Както и предизаявих, аз съм свободна жена ивъзнамерявам да си останатакава. — Тя го изгледа сизпепеляващо презрение. —Нищо не ме е накарало даразмисля.

Естествено тя искаше дакаже, че той не я е накарал даразмисли. Но по този начинневолно му беше съобщила, че ненамира другите мъже запривлекателни. Уилям се постарада скрие задоволството си, но тявъпреки всичко го усети и

недоумяващо се втренчи в него.Дънкан бавно отиде при тях.— Мис Пендъргаст, толкова

се радвам да ви видя отново —каза той, явно автоматически,защото не й обърна никаквовнимание, а Дънкан винаги бешегалантен с дамите — освен ако небеше на работа. — Уилям, лорд илейди Федърстоунбоу дойдоха.Мисля, че ще искаш да гипоздравиш лично.

Уилям се обърна и видялейди Федърстоунбоу, коятокуцукаше по ливадата, облягайки

се тежко на бастуна си. Тогавадокосна Саманта за пръв път тозиден. Кратък допир по ръката й,облечена в ръкавица. Самоведнъж и то лекичко.

Между двама им пламнаискра. Големите й кафяви очи сеотвориха широко и тя дълбоко сипое дъх.

— Помни, че не си толковаопитна, колкото си мислиш —нежно я предупреди той. Когатосе отправи към лейдиФедърстоунбоу му се стори, че ячу да си мърмори:

— Не съм и толкова невинна,колкото ме мислиш.

— Извинете ме, господа. —След обяда на следващия денСаманта кимна учтиво нагрупичката джентълмени. —Имам определени задължения, откоито не мога да се отклоня.

— Полковник Грегъри не сенуждае от вас. — ЛейтенантДюклос се усмихна галантно,макар и малко остро. Той не бешеприел достойно абсолютното и

безразличие към неговатаособа. — В момента разговаря слорд и лейди Федърстоунбоу.

— Полковник Грегъри можеби — не, но една от дъщеритему — да. — Саманта направиреверанс и с бодра крачка сезапъти към къщата. Защолейтенантът беше решил, чезадълженията й имат нещо общо сУилям? Беше ли издала понякакъв начин интереса си къмполковник Грегъри? Беше ли сеусмихнала твърде сладко? Бешели го погледнала прекалено

влюбчиво?Разтърка слепоочията си.

Любовта беше трудна работа.Любовта.

Спъна се на прага и лакеят яподхвана, за да не падне. Тя мупоблагодари и продължи да върви,движейки се механично, слагайкиединия крак пред другия.Надяваше се, че няма повечепрагове; радваше се, че в къщатаняма никой, защото точно сега неможеше да се справя с никакъврод проблеми, дори не можеше даводи разговор, също както не

можеше да лети.Влюбена? В полковник

Грегъри? Невъзможно. Това бешевърхът на глупостта.

Хубаво. Признаваше си: бешепривлечена от него, намирашетялото му за съблазнително,разговора с него за ободряващ,целувките му за вдъхновяващи. Итова беше всичко. Някаквобезумно увлечение по целувкитему. Ето защо наблюдавашеустните му, докато той говори иси представяше как се плъзват покожата й. Ето защо по цяла нощ

не спираше да мисли какво даоблече. Просто беше под влияниена магнетизма му, нищо повече.Сърдечните й трепети,неустоимото желание да танцувапод слънчевите лъчи, тази нуждада го вижда денонощно — това небеше любов. Той беше с високообществено положение, а тя —проста гувернантка. Не бешевлюбена в… никой мъж. От опитзнаеше, че любовта несъществува. Не можеше да сеслучи на нея.

Саманта влезе в празния

музикален салон и седна предпианото. Отвори капака и прокарапръсти по клавишите. Когатоакомпанираше на Мара,великолепният инструмент сесливаше с гласа на момичето вбожествена хармония. Утреполковник Грегъри щеше да имавсички основания да се гордее сдъщеря си. Гласът й беше всичко,за което човек можеше да мечтае.

Младата жена се намръщи.Но самата Мара беше… объркана.Уплашена. Ужасена отпредизвикателството да пее пред

толкова много хора.Разбираше я. Когато нейният

баща реши, че дъщеря му трябвада почне да си изкарвапрехраната, Саманта беше начетири годинки. Остави я на еднокръстовище, с омазано личице, зада има по-страдалчески вид.Трябваше да пее, за да има вечеря.Саманта беше толкова уплашена,че гласът й трепереше и никой ней даде пукната пара. Онази нощси беше легнала гладна, защотобаща й отказваше да хранинякакъв безполезен търтей.

Саманта бързо преодолясценичната треска, но никога незабрави онзи вледеняващ страх.

Баща й. Да. Щом й сеструваше, че има опасност да севлюби, трябваше да си спомнибаща си — наполовина уелсец,наполовина побъркан. Да сиспомни нощите, в които сенапиваше и падаше мъртвопиянна леглото. Дните, в които бешетрезвен и намусен, търсещ някой,от който да изкрънка два пенса заджин. Времената, когато сеусмихваше — чист, избръснат, с

подаръци в ръцете за дъщеричкатаи съпругата. Когато беше малка,Саманта не разбираше защо майкай почна да плаче точно тогава.По-късно разбра, че баща й епрелъстил една богаташка и я езадоволявал срещу пари. Той бешекрасавец, и когато поискашеможеше да бъде много чаровен.Като се сетеше за трагичната мукончина… Саманта заслони сръка очите си, сякаш така щешеда прогони спомена.

Да. Когато я връхлетешетомителният копнеж по

полковник Грегъри, щеше да сиспомни за татко.

Чу трополенето на ботуши подъсчения под и побърза да сесъвземе.

Мара застана на прага.Лицето й беше поруменяло.

— Съжалявам, че закъснях,мис Пендъргаст, но играхме нанародна топка.

— Значи затова си съсстарите дрехи.

— Мисис Честър настоя. Тявече трябва да зашие джоба нановата ми рокля, защото го

натъпках със страшно многокамъни и той се скъса. — В гласана Мара нямаше и капкаразкаяние.

Полковник Грегъри бешеправ за мисис Честър. Дребнатадама имаше абсолютен контролнад децата независимо от брояим, а чувството й за здрав разумсе оказа незаменимо. Саманта несе тревожеше за момичетата,защото бяха в добри ръце, понедокато траеше приемът.

— Ще пеем ли? — Самантапрокара пръсти по клавишите.

Мара отиде до пианото ислед като се разпя подхванапрочутата балада „Барбара Алън“,посветена на любовницата накрал Чарлз Втори. Гласът й бешевисок и чист. Тя пееше старатабалада със затрогваща невинност.Преди края на втория куплетмомичето спря и се обърна къмСаманта:

— Знаете ли къде ходи бащами по нощите?

Саманта прибра ръце в скутаси. Сърцето й заби по-бързо.Какво имаше предвид Мара? Беше

ли видяла как Уилям я целува?— Да не си видяла как баща

ти излиза някъде посред нощ?— Да! Всяка нощ татко яхва

коня си.— О! Искаш да кажеш,

когато залавя разбойници.— Не, типове, по-опасни от

разбойници. — Момичетозвучеше съвсем делово.

— И кои са тези типове?— Не знам, но снощи

плениха някой, който е по-опасенот разбойниците.

Уилям беше пленил нещо

повече от разбойник. Беше пленилсърцето й. Влюбена. Тя беше луда.

— Браво на него. Чудесно е,че баща ти е толкова смел и сегрижи за нашата безопасност.Трябва много да се гордееш снего.

Мара сви рамене.— Да, мис. — Детето я

наблюдаваше замислено ипотропваше с крак.

Саманта беше обзета отподозрения.

— Как разбра това?Мара вирна брадичка:

— Криех се под писалищетов кабинета на татко и чухразговора му с мистър Монро.

— Тази сутрин ли?— Да.Моменти като този бяха най-

голямото изпитание за всякагувернантка. Саманта протегнаръце:

— Ела тук, миличка.Когато Мара се сгуши до нея

на пейката пред пианото, Самантая прегърна и отметна косата отчелото й.

— Нали знаеш, че не бива да

подслушваш?— Да, обаче и в кабинета не

биваше да съм, така че нямах другизбор. — Мара сви рамене. —Татко щеше да ми крещи.

Детето намираше тозиаргумент за напълно логичен.Саманта също, колкото и тъжнода й беше от този факт.

— Да, ами… друг път не секрий.

— Обещавам.— Най-добре да не казваш на

никого какво си узнала вкабинета. Това може да се окаже

опасно за баща ти. — Всъзнанието й веднага се разиграсценка, в която Уилям сеизправяше срещу разбойник,който успяваше да го простреля.Любимият й се гърчеше наземята, докато бандитътнасочваше пистолета си…

— Не съм толкова глупава —възмути се Мара. — Само с васщях да споделя. На вас мога дакажа всичко. Нали?

Това беше изречено стреперлив глас, който накараСаманта да наостри уши. Тя се

вгледа внимателно в момичето,което се беше гушнало в нея.

— На сто процента. Искашли да ми кажеш нещо?

— Да… Не.— Искаш ли да отгатна?— Не. — Мара се изтръгна от

ръцете на младата жена и застанадо пианото. — Искам да пея.

Саманта знаеше, че всекиопит насила да изтръгнепризнание от детето е обречен нанеуспех. Все пак, когато песентасвърши, тя се помъчи да мувдъхне увереност:

Довечера ще пеешвеликолепно и ще бъдешсензацията на вечерта,гарантирам ти. Баща ти ще еневероятно горд с теб.

— Мис Пендъргаст? —Лицето на Мара посърна.

— Да, миличка?— Това… То е… за… —

Дишането на момичето се накъсаи то шумно си пое въздух.

— Когато пееш довечера, щевидиш, че ще забравиш всичкитеси тревоги и страхове и ще сепренесеш в един друг свят.

— Да, мадам, знам, но… —Погледът на Мара беше изпълненс безнадеждност. — Друго е.

— Какво има тогава?— Мис Пендъргаст, на вас

мога да кажа всичко. — Гласът намомичето се покачи с октава. —Нали?

Пак същият въпрос. Самантасе изправи и прегърна Мара презраменете.

— На сто процента.— Дори ако то е… — Мара

спря. Сякаш стадо диви конепрепускаха в коридора. След миг

сестрите й нахълтаха в салона.— Дойдохме да репетираме

песента си — извика Агнес.— Ще репетираме! Ще

репетираме! — Кайла и Емелинподскачаха и пляскаха с ръце.

Мара се отскубна отпрегръдката й:

— Обичам репетициите!Саманта искаше да я извика,

да я задържи, но… сега тяизглеждаше добре. Дано всичкода се нареди — с Мара, сполковник Грегъри — и с нея.

Саманта просто не биваше да

забравя коя е, откъде е дошла иникога пред никого да непризнава любовта към бащата наповерениците си.

В това число и пред себе си.

19

Същата вечер в музикалниясалон лейди Федърстоунбоукимаше сговорчиво и тактуваше скрак, докато гнусното котилоГрегърови дечица изпълнявашеотвратителната си песничка.Вълчица с овча кожа, такава бешетя. Проницателна и мъдра жена,дегизирана като симпатично бабе.Засега. Валда докосна сцепенатаси устна.

Мразеше Пашенка от дънотона душата си. Ако не беше той, тя

щеше да е на път за Италия,където я очакваха новасамоличност, бели пари за чернидни и топлото италианско слънце,което щеше да сгрее натъртенитей кости. Натъртени, защото онзизлосторник й беше тупнал единлобут, докато се мъчеше даизтръгне от нея информация.След един безкрайно дълъг иболезнен половин час Пашенка йбеше разкрил картите си.Полковник Грегъри давашеприем, на който щяха даприсъстват военни от най-висок

ранг, посланици и дори един-двама служители на Хоум Офис.Тази невестулка, Пашенка, неискаше да рискува някой даразбере за отстъпничеството му,затова поиска тя да отиде сРупърт на приема. Обеща й, чеако се върне с достатъчноинформация, ще пощади животай.

И ето я тук, седнала назадния ред, слушайки граченетона сюрия деца, докато баща им сеусмихва гордо. Днес беше седяласам-сама на едно удобно кресло в

една от нишите на голямата зала ина едно неудобно кресло в една отонези идиотски шатри, в коитосервираха обеда. След вечерящеше да си намъкне красивабална рокля, за да седи, докатодругите танцуват.

Сцепената устна инатъртеният й задник свеждаха доминимум количеството усмивки,които раздаваше, което бешенеобичайно за нея. Обикновено тясипеше ласкателства, усмихвашесе наляво и надясно, водеше купразговори с каймака на

обществото и винаги държешеушите си отворени. Сега трябвашеда седи на едно място катостарица с надеждата, че някоептиче ще се приближи до нея ище се разприказва по въпроси отконфиденциален характер.

Какъвто и беше случаят.Както винаги генералите идипломатите бяха слепи заизвънредно голямата йинтелигентност и виждаха самонякаква глуха бабка, която клатиглава. Говореха за позициите наанглийските войски в Крим и

Египет, за шпиони, детонации имуниции. Думите им бяха чистозлато. По-точно казано, тя щешеда ги превърне в злато… акоуспееше да избяга от Пашенка.

Рупърт се промъкна покрайредицата столове и се настанитолкова близо до нея, че седнавърху разкошната й пола отсветлолилаво кадифе. Дяволите даго вземат! Той нямаше грешка,когато трябваше да привлеченежелано внимание върху себеси… или да намачка дрехите й.

— Почитаема, къде е

картата? — Шепотът му серазнесе високо.

Без да вярва на очите си,Валда се втренчи в редицатаслушатели пред тях.

— Спри да бръщолевиш —тихо изсъска тя. — Не можем даговорим тук.

— Никой не може да ни чуе.Децата пеят.

Валда го изгледа, шокиранаот глупостта му. Ето защо от негоникога не бе излязъл първокласеншпионин. Той виждашеизбирателно и постъпваше както

му изнася.— Аз съм твой съпруг. —

Рупърт повиши тон. — Аз съмглавата на семейството, изаявявам, че трябва да дадешкартата на Пашенка.

— Мълчи, за бога! — ЛейдиМарчънт седеше пред тях, също итри от онези безмозъчниженички, които служеха за украсана всеки прием. — Ще те чуят!

— Никои не ни обръщавнимание, а дори някой случайнода чуе нещо, няма да ни разбере.

Валда се усмихна с

ъгълчетата на устните си, сякашРупърт току-що й беше разказалнякаква шега и отговори с тих,отлично модулиран глас:

— Никога не подценявайсилата на клюката. Ако някоя оттези жени в своето невежествоповтори това, което е чула, щезагазим.

— Не ме интересува. —Рупърт все пак снижи глас. —Просто дай картата на Пашенка,или ще загазим повече.

— Нима? — Тя го погледнавнимателно: тънкия му орлов нос,

дългите му пръсти, мършавите мупрасци, облечени в старомоденпанталон. — И защо? Той не знае,че картата е у нас.

Рупърт отвори уста отизумление. Валда заби нокти връката му.

— Знае ли?Очите му се въртяха

неспокойно.— Казал си му? — изръмжа

тя.— Ако му дадеш картата, той

няма да те бие отново. — ОткактоРупърт бе видял как Пашенка

удря главата й в стената, той бешеотрезвял и бе започнал да съзнаваопасността, която ги грозеше. О,щеше да я зареже на минутата,ако знаеше, че ще се измъкнебезнаказано, ала не му стигаше умза това. Ето защо се бешеприсламчил към Пашенка.Наблюдаваше я непрекъснато,защото ако Валда избягаше безнего, той бе загубен.

— Не — саркастичноотговори тя. — Ако му дамкартата, той ще убие мен… и теб.

— Няма, той обеща.

Валда се усмихна ледено.Плъзна ръка в джоба си и напипапистолета, който беше открадналаот колекцията на полковникГрегъри. Помисли си с каквоголямо удоволствие ще застреляРупърт. — Докато не стъпя наиталианска почва, аз съм живтруп. Ще те отнеса със себе си вгроба, Рупърт, така че не мепредавай.

— Къде е картата? —изскимтя той.

Значи Пашенка бешевербувал Рупърт, командваше го

като кукла на конци и сивъобразяваше, че тази марионеткаще я накара да се разприказва?Пашенка за идиотка ли явзимаше? Дадеше ли му картата,той щеше да я ликвидира, даизбяга от Англия и да сиподсигури гърба с информацията,която тя беше събрала.

Та така. Трябваше да измислидруг план. При завръщането си вМейтланд щеше да обещае наПашенка картата. Може би дорищеше да се поддаде на заплахитему и да я даде. Обаче старателно

щеше да запамети тайните, коитобеше научила на приема. Щеше даоткаже да говори с друг, освен сшеф-резидента… в Русия.

Пълна недомислица, разбирасе. Той щеше да я очисти дори по-хладнокръвно от Пашенка, нотрябваше да спечели време.Време, през което да изкове планза бягство. А какъв по-добърначин за прекарване на времетоот слушането на военни тайни?Беше минала през куп житейскипревратности и беше преуспяла. Исега щеше да се справи.

Усмихна се. После се сгърчиот болка, когато кръвта рукна отсцепената й устна.

Уилям слушаше съсскръстени ръце как момичетатапеят пред гостите. Те се бяхаподредили в съвършена линияспоред цвета на роклите си.Облечена в бледорозов сатен,който идеално подхождаше напорозовелите й страни, Самантаим акомпанираше на пианото.Лека усмивка трептеше наустните й. Когато песентасвърши, момичетата се поклониха

под аплодисментите на публикатаот родители, която шепнеше думикато „очарователно“ и„възхитително“. Всички сеусмихваха с умиление, виждайкисвоите деца в дъщерите наполковника. Саманта деликатнопрошепна нещо на Агнес иВивиан и миг по-късно теизбутаха Мара напред, за да сепоклони самостоятелно. Тяполучи буря от овации.Зашеметеният от бащина гордостполковник Грегъри чу няколковъзгласа „браво“. Хванала Емелин

за ръка, за да не праща малкатавъздушни целувки, Самантаизведе момичетата от салонапреди ръкоплясканията дазатихнат.

— Очарователно, полковникГрегъри — поздрави го лейдиБлеър. — Имате си изключителноталантливи дъщери.

— То се знае — Уилям сеухили сякаш момичетата бяханай-прочутите певици на света…нещо, в което беше убеден. —Нали си имат изключителноталантлив баща.

Всички се засмяха. Гоститебяха доволни от забавленията,храната и виното. Украсите инаредбата им допадаха.Посветените в истинската цел натози прием бяха в екстаз отприсъствието на дваматаФедърстоунбоу и особено отвниманието, което лейдиФедърстоунбоу проявяваше къмважните люде, които удобнозаставаха до нея, и „поверително“обсъждаха планове за саботажи,маневрите на английските войскии дори начини да се проникне в

руското консулство в Париж.Да. Всичко вървеше както

Уилям го беше планирал.С изключение на ухажването

на Тереза.От вратата той видя как

мисис Честър взе момичетата подкрилото си и направи знак наСаманта, че спокойно може да севърне на тържеството.

Не даваше пет пари заевентуален брак с Тереза, итова — заради Саманта. Нейнабеше вината, че той се отклоняваот задълженията си. Нейна беше

вината, че той се отнася към единтолкова подходящ брак сбезразличие.

Както винаги, появата наСаманта предизвика оживление.Този път то не беше само средмладите господа. Не един жененмъж изпиваше с алчен погледСаманта. Уилям беше сигурен четя ще получи доста предложенияза нови работни места.

Докато гостите сепридвижваха към трапезарията,където беше сервирано пореднотоугощение, Дънкан вдигна чашата

си към Саманта:— Гувернантката на

момичетата свърши великолепнаработа по организацията на тазипроява.

— Да. Така е. — С товакоментарът на Уилям се изчерпи,но погледът му не се отдели отСаманта.

Тя поруменя.Лейди Стивънс се закова на

място. Генерал Стивънс спря донея. Погледите им се местеха отУилям до Саманта и обратно.Възрастната двойка виждаше

твърде много в страстния взор наУилям, в приведената глава инеподвижната фигура на Саманта.Някои от другите гости същозапочнаха да се спират. Уилям неискате да се разнесат слухове занего и гувернантката му, нотръгнеше ли мълвата, всичкощеше да е толкова просто. Щомможеше да съсипе репутацията йс такава нищо и никаква хитрина,значи можеше да се ожени за неяи да поправи грешката си. Койзнае защо този план му сеструваше велик.

Тази жена да не му бешенаправила магия, че си мислешеподобни глупости?

— Отлично! — Дънкантолкова силно плесна с ръце, ченякои от гостите подскочиха.Всички очи се насочиха къмнего. — А сега напред къмпиршеството. Лично аз не мога дачакам и по този повод се сетих, чеми трябва партньорка замасата. — Той наперено се запътикъм Тереза.

Тереза му обърна гръб иизлезе от салона. Гостите шумно

си поеха дъх и съчувствено севгледаха в отритнатия Дънкан,който изрече като типиченпрелъстител:

— Дамите не могат да миустоят.

Всички се засмяха и сепреместиха в трапезарията.Масите бяха отрупани с многодребни деликатеси за похапване,които трябваше да заситят гоститедо полунощ, когато на бала щешеда бъде сервирана вечерята.

Дънкан се промъкна доУилям:

— Спри да зяпаш мисПендъргаст.

Лейтенант Дюклоскавалерски предложи на Самантаръката си. Тя прие и се заслуша вдумите му, но очите й срещнахаза момент тези на Уилям и тойпочувства как цялото му тялонастръхна. Всеки миг усещашенейното въздействие върху себеси. Искаше да й се качи каторазгонен жребец. Искаше да хванехълбоците й и да се забие дълбоков нея. Искаше да я тръшне погръб, да разтвори краката й и да

целува най-съкровеното й място,докато тя не закрещи отблаженство. Искаше да усети какустните й се сключват околоствола на могъщия му член…

Уилям светкавично напуснамузикалния салон. Едно беше даси представя, че е разгоненжребец, съвсем друго — даизглежда като такъв.

— Това беше краят, койтовключваше моето собственоунижение. Надявам се, че си миблагодарен…

Уилям кимна със

задоволство, когато видя каклейди Федърстоунбоу куцукаредом с лорд Хартън и попивавсяка негова дума.

— …но виждам, че не си. —заключи Дънкан. — Забавнаработа: ти гледаш мисПендъргаст. Лейди Марчънт гледатеб.

— А ти гледаш лейдиМарчънт. — Уилям кимаше,докато гостите хвалеха пеенето наталантливите му момичета. —Какво си й направил на Тереза, четя не може да те трае?

— Влюбена е в мен и не искада си го признае. — Дънканговореше сериозно.

— Нима? — Без да изпитва инай-малка ревност, Уилямобмисли ситуацията. — И ти сивлюбен в нея?

— Лудо. И бог ми е свидетел,ти не даваш пет пари за нея.

— Не съм казал подобнонещо.

— То се вижда. Поне за мен еочевидно.

Уилям си взе чаша вино отподноса на минаващия лакей.

— Тя е богата. Ти нямаш ипукнат грош.

Дънкан погледнаизправеният гръб на Тереза,докато тя водеше гостите къмбюфета.

— С мен ще е щастлива… —Дънкан млъкна внезапно ииздърпа Уилям в празнатапушалня. — Чакай малко. Да неби да казваш… че не ти пука?Ама хич? — Той заговори съвсембавно, натъртвайки всяка дума: —Говоря за прелъстяването нажена, която отговаря на всички

изисквания в списъка ти.— Тя не е единствената,

която удовлетворява всичкиизисквания в списъка ми. —Уилям изгледа приятеля сисвирепо. — А ти не е зле поневеднъж в живота си да имашпочтени намерения към някояжена.

Дънкан се вгледа внимателнов лицето на Уилям и изглеждатова, което видя, го направищастлив, защото младият мъж сеотпусна и на устните му заиграусмивка.

— Що се отнася до Тереза,може и да имам, но трябва данапредвам с малки стъпки. Пък икакъв си ти да ми говориш започтеност? Насмалко даунищожиш доброто име на мисПендъргаст с един поглед!

Днес беше ден напризнанията.

— Имаше нещо повече отпоглед. Целунах я.

— Веднъж ли?— Веднъж.— Хей, щом е само веднъж

не си струва да откровеничиш.

По-добре кажи копнееш ли заоще? — Дънкан се изсмя. — Иоще как. Ти беше пределно ясен.

— Но не бива. — Не идокато… но първо трябваше да секонцентрира върху успешнотоизпълнение на мисията им предида пристъпи към тази крачка.

— И защо да не бива? Ощепървия път, когато я видях, тиказах, че тя е за теб. — Дънкан госръга с лакът. — Ела на себе си!Цял живот си вършил каквототрябва. Сега ти е паднало да сезабавляваш.

— Имаш предвид да янаправя моя любовница? —Уилям поклати глава. — Няма дае справедливо към нея. Тя еневинна.

— О! — разочаровановъздъхна Дънкан и бакенбардитему тъжно увиснаха. — Пак ще силегнеш с оная работа в ръка.

— За всеки случай еневъзможно да си легна с нея. —В гласа на Уилям се усещашеоблекчение. — Изпратих я далечот мен в една от къщичките загости.

Дънкан едва не се задави,докато преглъщаше.

— Преместил си я…— Извън дома си.— …в една от къщичките за

гости, където може да си устроитесъщинска вакханалия без да себезпокоите, че децата може да вичуят?

Ченето на Уилям увисна.Дънкан го потупа по рамото:

— Добра работа, друже. Веченикога няма да спиш сам.

Уилям замислено последваДънкан, който се беше запътил

към трапезарията с големи бавникрачки.

Наистина ли това е билмотивът му? Затова ли с такавалекота се съгласи спредложението на Тереза? Амиако точно това е целял в най-потайните кътчета на ума си: да яотдалечи от покрива си, за далудува цяла нощ в прегръдките й?

Излизаше, че той не познавасобственото си „аз“.

Заслуша се в потракването насребърните прибори, вдолитащите гласове… в гласа на

Саманта. Обожаваше гласа й:доста дълбок, дрезгав и кадифенонежен, сякаш е уморена от цяланощ с любовни игри, в които естенала от преживяната наслада.Този глас бе достатъчен, за давъзпламени у един мъжжеланието да я чуе как стененеговото име. Тя щеше да стенеимето му — Уилям просто гознаеше.

Беше в онази къщичка само сКларинда за придружителка, аКларинда си имаше доста работавкъщи, следователно…

Дънкан изхвърча оттрапезарията като поле,прошепвайки на Уилям:

— В кабинета ти. Веднага.Веднага ли? Важността на

откритата информация в случаябеше без значение — а кактоизглеждаше, тя бе наистинаудивителна. Не, не и докатовъзбудата му не попреминеше.Дънкан отлично знаеше какво едокарало приятеля му на такъвхал и нямаше да пропусне случаяда се повесели на негов гръб. Иможе би с право. За бога, та

Уилям беше на трийсет и четиригодини, баща на шест момичета,стълб на благоприличието ичестта, а се държеше като хлапак,който така се е одървил, че и двене вижда! Това беше достасмущаващо… но и страшноприятно. Уилям се ухили. Съссигурност не си беше загубил умадотам, че да сподели с Дънкантова!

Той забави крачка,усмихвайки се на единпозакъснял гост, който бързаше дазаеме мястото си на трапезата.

Когато стигна до кабинета,състоянието му почти се бешенормализирало. Почти, защотонищо не беше същото следпристигането на мис Пендъргаст.Уилям влезе и затвори врататаслед себе си.

— Какво има?Дънкан излезе от сенките.

Обикновено веселото му лицебеше мъртвешки бледо.

— Онзи проклет глупакФедърстоунбоу. Тереза го е чулада говори на жена си.

— Къде? — Уилям възвърна

концентрацията си на мига.— В музикалния салон,

преди броени минути. — Дънканизкриви лице в гримаса. — Неможе да се каже, че господинът епотаен.

Уилям кимна.— Защо Тереза се е обърнала

към теб?— Защото разговорът й се е

сторил необичаен, а ти не си билналице. — В очите на Дънканпроблесна раздразнение. — Чуйме! Федърстоунбоу казал на женаси, че тя трябва да даде картата на

Пашенка, ако не искат да загазятоще повече.

— Картата? — Устата наУилям се изви в мрачна линия.

— Тереза не успяла да чуевсичко, но май лейдиФедърстоунбоу е задигналакартата по пътя си за насам и ядържи като гаранция, че Пашенкане ще я… — Дънкан сви рамене ипъхна ръце в джобовете си — …очисти.

— Значи Пашенка я енаредил така?

— Мисля, че няма причина

да се съмняваме.— Бих я ожалил… ако не

беше погубила толкова многочовешки животи. — Съпругатаму. Мери. Уилям стиснаконвулсивно ръце. При споменаза нейната смърт… — За каквакарта може да става въпрос?

— Пътьом дваматаФедърстоунбоу са се отбили прикапитан Фаруел. — Дънканприглади мустаците си. —Изпрати куриер, за да се увериш вподозренията си, но така илииначе е все едно. Лейди

Федърстоунбоу е дяволскипроницателна жена. Можеш да сисигурен, че картата е многоважна.

— Къде ли е скрита? —Мозъкът на Уилям въртеше напълни обороти.

— Федърстоунбоу незнаеше. — Дънкан отиде дописалището. — Дъртият глупакби я предал, стига да можеше.

— Вероятно. — На тозиприем Уилям разполагаше снякои от най-могъщите ипрозорливи мъже под свое

командване, но за жалост никойот тях не беше специалист поразузнаване и не му вършешеработа в така създалата сеситуация.

— Довечера, когато балътзапочне, ще претърсиш спалнятай, но тя ще бъде по-глупава и отсъпруга си, ако не я носинепрекъснато със себе си.

— И аз това си мислех. —Дънкан се заигра с писалките,пръснати по бюрото на Уилям. —Бихме могли да я арестуваме и даизземем картата при обиска.

— Не забравяй, че искаме дая изпратим със зелен хайвер приПашенка. Хайвер, който тя есъбирала късче по късче отприема.

Дънкан вдигна една отписалките и внимателно яразгледа. Погледът му се устремивъпросително към Уилям:

— Предполагам, че не можемда убедим една баба страстно дазахвърли дрехите си?

— Ти си големиятпрелъстител — ухили сеУилям — ти се оправяй.

Дънкан поглади брадичката исе престори, че обмисляпредложението на другаря си.

— Знаеш ли, всъщност аз майне съм чак толкова голямпрелъстител.

— Трябва да направимзамяна.

— Да й подхвърлимфалшификат и да задигнеморигинала.

— Ако разберем къде е скрити ако намерим някой с чевръстипръсти, ще го направим. — Уиляммислеше и отхвърляше стратегия

след стратегия. — Но кой и как?

20

Тереза наблюдаваше своетотворение, своето piece deresistance. За всеобщо удивлениепрасковените коприни висяха оттавана и покриваха стените,придавайки на балната залапастелна мекота, превръщайки я вразкошен харем. Кристалнитеполилеи блестяха със светлинитена хиляди свещи. Оркестърътсвиреше с брилянтна виртуозност.Шампанското се лееше, а дамитебяха затрупани с предложения за

танци — но при подобнонесъответствие в броя на мъжетеи жените нима би могло да бъдедругояче? Джентълмените сесъбираха на групички иразговаряха по сериозни въпроси.Само от време на време някои оттях отиваха в стаята за карти илиизлизаха на верандата, за даизпушат по една пура — сигурензнак, че се забавляват. ДориУилям се държеше нормално и незяпаше подир Саманта катовлюбено теле. Всъщност погледътму беше много сериозен. Мистър

Дънкан Монро никакъв гонямаше.

Чудесно. Най-добре въобщеда не се вясва.

Тереза гледаше блестящотосборище и не можеше да разберекъде е сбъркала. Не помнеше своизначими прегрешения. Прездетството си бе разумна, покорнаи ученолюбива, стоеше далече отнеприятностите, беше утеха забаща си и майка си, но…очевидно изкупваше някакъвнезнаен грях. Защото цялатаситуация с приема се бе обърнала

с главата надолу и нищо,абсолютно нищо, не си беше намястото.

Първо на първо, увлечениетона Уилям по гувернантката.Клюката беше плъзнала съсскоростта на горски пожар, ноТереза не напразно се славешекато една от най-опитнитесветски дами. По време на целияприем тя непрестанно спирашепри Саманта, за да й покажеблагоразположението си; винагиговореше за нея със суперлативипред най-големите клюкарки и

като капак на всичко дори се бепогрижила роклята й откралскосин сатен с релефнагарнитура да стане перфектна,добавяйки дантели на полата иминиатюрни бели розички надеколтето. Беше потушила огъняна най-опасните клюки, но акоУилям продължаваше да гледаСаманта като ударен с тухла поглавата, злите езици отново щяхада се развържат.

А и колкото повече времепрекарваше с Уилям, толковаповече се двоумеше дали

наистина я блазни идеята да минепод венчило с него. Вярно,харесваше го много, обаче…

Стигаше до второ на второ:Дънкан Монро, до неотдавнаофицер в Трети КралскиДрагунски полк, истинско камъчев обувката, което й убива, но откоето няма отърваване. Той сеосмеляваше да я гледа, нея,Тереза. Така я изяждаше с поглед,че тя току-сегиз си вееше светрилото, за да разхладипламналото си чело, и се дивешена силата на този мъжки глад.

Това, което преди бешебезразлично на невъзпитаниягосподин, сега живо гоинтересуваше — и с думи той неби го изразил по-ясно. А тя… тяискаше да избяга.

Добре де. Не искаше. Ногордостта я възпираше. И не само.Всяка жена си има планове. Всякажена има правото да променя тезипланове, но Тереза не искаше дапроменя нищо под натиск, аточно това оказваше върху ймистър Монро: натиск. Не с думи,а с онзи жарък поглед, от който й

спираше дъхът. С рязко движениетя разтвори ветрилото и се зае даохлажда пламналите си страни.

Поредното доказателство, чеТереза е прегрешила незнайнокога в миналото си, куцукаше къмнея. Лейди Федърстоунбоу язаговори отдалече:

— Каква необикновена младажена е наел за гувернанткаполковник Грегъри!

Тереза криво погледнавъзрастната госпожа срещу себеси. Сламено-жълтата й коприненарокля с прилепнали ръкави и

ниска дантелена яка можеше и дае подходяща за някое младомомиче, но не и за жена, отдавнапрехвърлила средната възраст, иопределено не за дама, принуденада се подпира на бастуна си,докато се придвижва помраморния под. Позлатеното йветрило от щраусови пера ипозлатеното перо в косата й бяхадобри попадения, но подобенблясък някак си придаваше налейди Федърстоунбоу уморен вид.Всъщност под очите й имашеторбички, сякаш беше изкарала

лоша нощ. Угризения, решиТереза без да се замисля.Угризения за онази мистериознакарта. Лейди Федърстоунбоупобесня, когато мъжът й споменаза нея, а Дънкан пощръкля, когатотя му съобщи за подочутияразговор. Очевидно картата бешеважна, но Тереза не сеинтересуваше защо и по каквипричини.

— Мис Пендъргаст може дасвири, да пее, да се грижи за деца,всички мъже на този приемвъздишат по нея… може да

прелъсти работодателя си…Оркестърът свиреше,

танцьорите се въртяха подансинга, лейди Федърстоунбоусе усмихваше мило.

— Доста унизително, а,лейди Марчънт?

Тереза не харесваше лейдиФедърстоунбоу. Никога не я бешехаресвала и въпросната дама йотговаряше с не по-малко силнанеприязън. Тереза я смяташе заблудкава и злобна жена,ожесточена от напредването нагодинките. Доказателството беше

налице. Едва се бяха поздравили илейди Федърстоунбоу вечезабиваше нажежени игли в кожатай. До кръв.

— Не се грижете заполковник Грегъри. Последвайтепримера ми. Мис Пендъргаст епрекрасна жена, надарена съсздрав разум, която знае, че ебезсмислено да се надява на бракс имотен и състоятелен мъж катонего.

— В такъв случай не е зленякой да го осветли. Вече два денаоткакто я е зяпнал като

безмозъчно теле. — ЛейдиФедърстоунбоу направи рязкодвижение с ръката, за да покаже,че след като е посяла семето нараздора, темата вече не яинтересува. — Но не затова идвампри вас. Търсех някого, на коготомога да се доверя. Друга жена…поврага, на тази сбирка жените садефицитни. — Старата жена сеприведе и снижи глас: —Спомних си откъде съм чувалаимето на мис Пендъргаст.

Тереза наостри уши, но сепостара да не издаде

любопитството си:— О, нима?— Мис Пендъргаст е онази

безпризорна джебчийка, която сеподвизаваше в Лондон преди шестгодини. Навърташе се околотеатъра и задигаше портфейлитена джентълмените, които сефукаха как им се била усмихвала,докато изчезвала с парите. —Лейди Федърстоунбоу затвориветрилото си и притиснадръжката му към присвитите сиустни. — Предполагам, че някойтрябва да каже на полковник

Грегъри, а?Тереза се втренчи с нямо

изумление в събеседницата си —древна в шикозния си тоалет,който не успяваше да създадеилюзията за младост, с петна отруж върху бузите… но не бяха литова почти изчезнали синини?

Чак тогава проумя важносттана казаното от лейдиФедърстоунбоу. Проклятие. СегаТереза си спомни историята.Адорна беше взела момичето-крадла под крилото си и го бешенаучила как да върви, говори,

чете, преподава. Като гувернанткаповереницата й си бешеспечелила славата на безстрашензащитник на своите подопечни ибеше разказала играта на онзиидиот Уърдлоу, за което Тереза йсваляше шапка. А сега… какво даправи с тази информация? Неможеше да реши моментално,обаче й се щеше да посмачкафасона на лейди Федърстоунбоу.Взе си чаша шампанско отпреминаващ лакей и отпи с добреизигран израз на досада:

— Сещам се кого имате

предвид, но, драга, запомнили степогрешно името. Онова съществосе казваше мис Пени Гаст. —Тереза отчетливо произнеседумите и отпи глътка отшампанското си. — Грешката ви еразбираема. Предвиднапредналата ви възраст,проблемите с недочуването не саизненада.

С чуването на това лейдиФедърстоунбоу нямашепроблеми. Лицето й се обагри вмораво. Перото в косата йтрепереше, докато тя се тресеше

от яд. За момент Тереза се зачудидали старата хиена няма даразмаха бастуна си насреща й.Вместо това лейдиФедърстоунбоу попита с тих инапрегнат глас:

— Сигурна ли сте?— Милейди, като всяка жена

обичам да съм в центъра навниманието, което мисПендъргаст ми отнема. — Терезапримигна престорено невинно. —Не мислите ли, че щях да решавъпроса, ако беше толкова лесно?

Лейди Федърстоунбоу кимна

и преглътна мъчително.— Да. Предполагам, че

щяхте. — Тя посегна към кръстаси, напипа чантичката си,украсена с лъскави черни пайети,и я стисна, докато нещо вътре несе смачка. — Трябва да поседна.

— Ще ви е нужна липомощ? — Тереза беше готова дая предложи. От пристигането силейди Федърстоунбоу куцаше изалиташе, сякаш страдаше отсилни пристъпи на подагра. Не чене й се падаше — Тереза никогане беше срещала такава зла

старица, но въпреки това не йбеше приятно да я гледа как семъчи.

— Ще се оправя до моетокътче в нишата. — Валда изгледамладата жена с такава неприкритазлоба, че Тереза отстъпи назад. —Оттам чувам отлично.

Когато остана сама, лейдиМарчънт разтърка настръхналатакожа на ръцете си. Ако можеше,лейди Федърстоунбоу щеше да сиго върне. Да си го върне на всичкитях. Тереза се огледа за Саманта ия видя, увлечена в разговор с лорд

Хартън. Определено оназиотвратителна старица щеше да сиго върне на Саманта, акоможеше — а тя можеше.

Би могло да се намериоправдание за поведението налейди Федърстоунбоу. Съпругът йподскачаше по дансинга с една отмладите матрони и опипвашегърба й. Похотливият стармръсник можеше да докара всякажена до лудост, но Тереза сесъмняваше, че той упражнява чактакова влияние върху съпругатаси. Лейди Федърстоунбоу беше

жена с твърде силна воля.Тереза премести погледа си

на Уилям. Той тихо разговаряше сонзи гнусен мелез, ДънканМонро, който най-накрая си бешепоказал носа. Дънкан… най-добрият приятел на Уилям.Дънкан — винаги дразнещ,винаги бдителен… винаги желан.Проклети да са очите му!

Тереза отново погледнаУилям. Напоследък Уилям иДънкан се уединяваха твърдечесто, за да си шепнат. Дънканнаправо беше изхвърчал от стаята,

когато тя му съобщи за картата, иот него и Уилям нямаше ни вест,ни кост, докато не стана време завечеря. А снощи, когато гоститеси бяха легнали и тя се промъкнадолу за глътка уиски — уискитосе считаше неподходящо закрехкия организъм на дамите иникой не би помислил да йпредложи от напитката — чу какразговарят в кабинета. Терезабеше притиснала чашата довратата, но не бе успяла да схванеповече от няколко думи:Федърстоунбоу и Пашенка.

Когато тръгна от Лондон, графПашенка беше пуснал слух, че еболен, макар всички да знаеха, чее напуснал града заради някаквасвоя уговорка.

Беше ли дошъл тук, вЕзерната област? Бяха ли гозаловили Уилям и Дънкан принякой от нощните си набези? Бибила глупава грешка за двама що-годе интелигентни мъже, но нимане бяха спрели нейната карета?

Тя се втренчи в мехурчетатана шампанското и присви очи.

Федърстоунбоу. Пашенка.

Ловът на разбойници.Главата й рязко подскочи.

Балната зала се превърна в обектна щателно изследване.

Твърде много генерали.Твърде много посланици. Твърдемного мъже в черни костюми,които не разполагаха нито спарите, нито с родословието, за даприсъстват на подобен прием, нокоито за сметка на това излъчвахавласт и тайнственост. Беше гипознала, макар че й бе убягналазначимостта на тяхнотоприсъствие.

Отново погледна към Уилями Дънкан. Те не бяха спреликаретата й, защото я мислеха забандит. Бояха се, че тя може да ешпионка, която бяга от Лондон попетите на своя началник, графПашенка. О, да. Тереза бешеживяла в Индия и познаваше отпърва ръка съперничествотомежду Англия и Русия забогатствата на Изтока. Знаешеотлично, че във всеки индийскиград и паланка има шпиони. Небеше разбрала, че същото важи иза Англия.

Е, по-добре късно, отколкотоникога.

Шпиони. Беше се озовала вшпионско гнездо.

Саманта благодари на мистърЛангдън за танца — втория ипоследен танц с него за тазивечер — и се извини. Вратите къмверандата бяха разтворени,ветрецът развяваше коприните спрасковен цвят, наближавашеполунощ. В балната зала ставашевсе по-задушно и Саманта се

умори. Умори се от танците, отнесекващите светски разговори,от безкрайните ласкателства и отфакта, че полковник Грегъри не япотърси за танц, както бешеобещал. Вместо това бешепогълнат от сериозни разговорипърво с мистър Монро, после слорд Хартън.

Не че Саманта действителноя беше грижа. Тя може и да сивъобразяваше, че е влюбена вполковник Грегъри, но бешенаясно че любовта е трайна,колкото облачета дим от комина,

разпръснати с лекота от повея навятъра. Може би ако целунешенякой друг мъж, щеше да сивъобрази, че е влюбена в него.

Да. Отличен план. Щеше дацелува други устни и да направисравнение. Под въздействието намъжката страст онази болка вобластта на сърцето щеше да спреи тя пак щеше да бъде себе си —мис Саманта Пендъргаст,независима, своеволна,самоуверена.

Сред усмивки, кимвания,реверанси, и пак кимвания, и пак

усмивки, тя успя да се оттегли встаята, приготвена за освежаванена дамите. По стените висяхаогледала, пред всички масичкибяха поставени табуретки.Навсякъде имаше кани с вода,чисти носни кърпички и пудра.Саманта въздъхна облекчено и сеотпусна. Изсипа малко вода ведна купа, натопи в нея кърпичка,изстиска я и намокри лицето си.Каква прохлада! Тя притвориблажено клепачи.

Веднага образът наполковник Грегъри изникна в

съзнанието й. Никой друг мъж несе носеше така елегантно катонего. Тъмносиньото сакоприлепваше по раменете му,брокатената жилетка очертавашетънкия му кръст, чернитепанталони обгръщаха бедрата мукакто… както щеше да го обгърнетя, ако здравият разум тотално янапуснеше. Но тази опасностзасега беше далеч. Това, чеполковник Грегъри радваше очитей, все още не означаваше, че епоела по стръмния път нападението.

А чертите му… на балаимаше дузина мъже, които бяхапо-красиви, но лицето му бешеблагородно, грубо изсечено,мъжествено. Държанието наполковника, изражението на товалице, вдъхваше на женитеувереност, че той ще се грижи затях. Когато погледът му сеустремеше към Саманта…краката й се подкосиха,благоразумието я напусна и тя сесвлече на една табуретка.

Дочу тихия и отсечен звук отстъпки. Мили боже! Някой

идваше.— Търсех ви — обърна се

към нея лейди Марчънт. Какво липък имаше сега?

Лейди Марчънт се настанина табуретката срещу нея ирешително остави чашата сшампанско на масичката. Поеръцете й в своите, което изправиСаманта на нокти.

— Ти си сам-сама на света.Няма кой да те посъветва, затовареших да вляза в ролята на твойнаставник.

— Добре. — Но защо?

— Дюклос е обаятелен, нобеден. Завоювала си вниманиетона мистър Лангдън. Той е вдовецс осем хиляди лири годишендоход. Разбира се, трябва дапомислиш добре дали искаш давиждаш лицето му всяка сутринна масата за закуска. ЛордХартън… на твое място щях дабъда предпазлива. Той е въввисша степен желания ерген, но енаследник на стар род и сесъмнявам, че семейството му щете приеме, в случай че Хартън сизагуби ума да ти предложи брак.

Саманта се бореше собъркването и цинизма, докато сеопитваше да проумее мотивите налейди Марчънт за тазиинтермедия. Себичност, навярно,обаче дамата направо сияеше отискреност. И от решимост. Освентова… сякаш ролята на ментор ней беше по вкуса. Самантавнимателно помисли, преди даотговори:

— Милейди, аз… не си търсясъпруг на бала.

— В такъв случай сиглупачка. — Устата на лейди

Марчънт беше извита врешителна линия, а очите йгледаха сурово. — Тези мъжеподскачат около тебе като агънца.Не ги интересува фактът, че сигувернантка. Ако се понапънешмалко, скоро ще станеш съпруга иникога няма да ти се наложи даизкарваш с труд прехраната си.

Саманта хвърли кърпичката,която се приземи с плясък вкупата с вода.

— Аз обичам работата си.— Друг път. Харесвам те, и

сама не знам защо. Не бива, но те

харесвам. — Лейди Марчънтхвърли поглед към вратата иснижи глас. — ЛейдиФедърстоунбоу те е разпознала.От Лондон. От улиците.

Изведнъж Саманта разбравсичко. Разпозната. Заловена.Крадла. Завинаги. В моменталейди Федърстоунбоу може биказваше на Уилям какво е узналаи в очите му щеше да пламнепрезрение. Точно от това себоеше. Вдиша въздух и усети какболката раздира дробовете й.

— По дяволите! — думите се

изплъзнаха от устата й. Поиска даси ги вземе обратно и тогаваосъзна: какво значение имаше?Лейди Марчънт знаеше.

— Предполагам, че трябва даси събера багажа. Незабавно.

Тереза хвана ръката й и яраздруса.

— Не. Прикрих те. Казах настарата усойница, че е сгрешила.В безопасност си. Казвам ти го, зада знаеш, че ако сега си хванешсъпруг, той няма да разбере предида е станало твърде късно.

Саманта не схващаше защо

лейди Марчънт й говори тезинеща.

— Та това е… ужасно. Ще сеокажа обвързана с мъж, който сесрамува от мен!

— По-добре така, отколкотоизобщо никакъв съпруг. — Терезанетърпеливо размаха ръце. —Обгърната си от ореол, от слава,която има някакво лустро. С единбогат съпруг всички врати ще сеотварят пред теб.

— Ами ако съпругът ми сеядоса, че е бил измамен поподобен начин? — Саманта много

добре помнеше болката, коятоедин юмрук можеше да причини.

— Няма значение. С твоятаекзотична хубост лесно щеподдържаш интереса му околоедна година. Той ще иска от тебенаследник и още един син зарезерва, а после така или иначеще се занимава с любовниците си.Такива са правилата на играта. —Тереза вдигна тост и преглътнаостатъка от шампанското си. —Или може би нещата стоят по-различно в ниските социалнипрослойки?

— Не. — Саманта не можа даудържи циничния си смях. —Бракът е един и същ навсякъде.Ето защо не съм се омъжила.

— Браво на теб. — ЛейдиМарчънт присви устни отпогнуса. — Аз съм дама — притова състоятелна — и ми е нуженсъпруг, за да получавам покани завсички светски мероприятия,които са от някакво значение.

Лейди Марчънт бешеоткровена до грубост. ЛейдиМарчънт й беше направилауслуга. Саманта съзря възможност

да й върне жеста:— Светските мероприятия

сигурно са ти дошли до гуша. Неби ли предпочела да едно хубавотъркаляне под юргана с мъжа,когото обичаш?

— Какво искаш да кажеш? —Лейди Марчънт шумно си поевъздух.

— Много добре знаеш каквоискам да кажа. Аз също техаресвам и сама не знам защо. Небива, но те харесвам. — Самантаосъзна, че говори истината и товаедновременно я зарадва и

уплаши. — Ти си дама, която презцелия си живот винаги еосъществявала нечии очаквания.Оженила си се за добра партия,общувала си с хора от твоятакласа, обличала си се под диктатана модата… и всичко това закакво? Определено не и за тебсамата.

— Харесвам диктата намодата… и общуването с хора отмоята класа.

Саманта се взря внимателно вжената срещу себе си, мъчейки седа я разбере и най-накрая й

просветна:— Ти дори не ги наричаш

приятели.— Приятелството не е всичко

на този свят — отбранителновъзрази пребледнялата лейдиМарчънт.

Самотата проряза като ножСаманта. Обзе я копнеж да сипоговори с Адорна и другитемомичета от Реномиранатаакадемия за гувернантки.

— А на мен ми липсватмоите приятелки. — За моментуплашената, объркана жена срещу

нея също й заприлича наприятелка и Саманта нарушисобствените си правила. —Мистър Монро изгаря от желаниепо теб. С него ще си прекарашчудно.

— Но не за дълго —незабавно контрира Тереза.

— А кои неща са за дълго,милейди? — Саманта чу цинизмав думите си. — Ще ми кажете ли?

Лейди Марчънт отвори устаи овладя треперенето си.

— Когато приемътприключи, възнамерявам да имам

съпруг. — погледът ймногозначително се спря върхуСаманта.

— Най-голямата награда запослушните момичета.

— Полковник Грегъри.Разбира се.

— Така ще измамиш и двамави, Тереза. — Лейди Марчънтпонечи да възрази, но Самантавдигна ръка. — Никога не съм сесъмнявала, че е твой, ако гоискаш. Но е срамота, приположение, че има мъж, койтотака страстно те желае. Въпреки

това нека бъде волята ти.Очевидно благопожеланията

на Саманта не бяха достатъчни залейди Марчънт.

— Не можеш да го имаш.Знаеш ли как загина съпругатаму?

— Не, милейди. — Противволята си Саманта се заслушакато хипнотизирана в разказа наТереза, която заговори бързо,сякаш искаше да приключиколкото може по-скоро:

— Бяхме разквартирувани вКашмир, една великолепна

местност в планината. С хладенклимат и забележително красиваприрода. Всички живеехме вопределената ни част. Не знам какда опиша самотата от живота внепозната страна, където всичкоти е чуждо… и където местнитежители те мразят. Някойизпращаше покана и ние муотивахме на гости. Изминавахмедълги разстояния, за да се видимсъс стари приятели, да наваксамес клюките от родината, да чуеманглийски без акцент. — Терезасе втренчи в Саманта, но гледаше

през нея към място и време, коитобезвъзвратно бяха отминали. —Винаги имаше някакви брожения,подклаждани от руснаците иУилям винаги беше доброволецът,който заставаше начело набатальона. Непосредствено прединай-големия прием в годината,нашата чест беше повикана дапотуши поредното въстание. ИУилям за пореден път отпрашинанякъде.

Саманта преглътна и сеукори за глупостта си: да сетревожи за мъж, който очевидно е

оцелял след опасността… но бешебезсилна.

— Мери се разсърди, коетобеше много необичайно за нея,защото по принцип тя беше най-милият човек на света.Обожаваше своя мъж и винагипозволяваше да бъде неговото. Тяискаше да се завърнат в Англия,той — не. Останаха. Тя искаше дазапишат момичетата в английскипансион, той — не. Момичетатаостанаха при тях. На нея йлипсваха семейството,роднините… предупредих я, че е

неразумно във всичко да отстъпвана мъжа си, но нямаше кой да мечуе. — Лейди Марчънт направигневен жест с ръка, за да покажекак Мери е отхвърлила съветай. — Както и да е, тя никога немолеше Уилям за нищо, но многоискаше да отиде на приема и да севиди с приятелите си. Той йзабрани и нареди тя да си стоивкъщи. Не знам защо онази вечерМери не му се подчини — неизключвам, възможността да са сескарали, обаче е факт, че тятръгна сама. Но никога не

пристигна.Гласът на Тереза секна.Саманта й подаде

собствената си кърпичка исъжали, че няма още една. Нещатабяха по-зле, отколкото бешепредполагала: ужасната смърт наМери, страданията, които беднатажена сигурно беше изпитала.

Лейди Марчънт избърсасълзите от очите си.

— Откриха трупа на другатасутрин. Крадците преобърналикаретата. Мери загинала на място,слава богу, но обирджиите убили

кочияша, прислугата и задигналивсичко по-ценно: бижута, дрехи.

Лейди Марчънт съживявашеужаса на онази вечер и Самантаго съпреживя с нея.

— Горката жена! —възкликна тя и се сети за ощенещо. — Горките момичета! —Дали знаеха, че майка им е биласъблечена и захвърлена вканавката като кофа смет?

— Уилям никога не се еславел с толерантност, но следслучилото си той просто полудя.Стана тираничен. Залови всички

крадци и ги обеси. Залови всичкируснаци и бунтовници вКашмир. — Лейди Марчънтпотрепери. — Върна се в Англия сдецата и се превърна в полковникза собствените си момичета. Не сеи съмнявам, казвал си е, че гоправи за тяхно добро. Обвинявашесе за смъртта на Мери.

— Бих казала, че е ималоснования — меко изречеСаманта. Горкият Уилям, сприсъщото си чувство заотговорност, от което страдаше ис което се гордееше. Колко ли

гняв и скръб е извикала у негосмъртта на любимата му съпруга?Колко ли е дирил възмездие?

— Абсолютно вярно. Тойприемаше Мери за даденост. Неосъзна какъв човек е имал до себеси, преди тя да си отиде.Господи! — Лейди Марчънтсмачка кърпичката в ръцете си изапочна да диша тежко, сякаш ней достигаше въздух.

— Ти му се сърдиш, защото яе пренебрегвал! — извикаСаманта в пристъп на осенение.

— Уверявам те, че няма да

търпя подобно отношение къмсебе си. — В очите на ЛейдиМарчънт проблесна смесица отсълзи и гняв. — Но знай, Саманта,безсмислено е да искаш Уилям засебе си. Кълна ти се. По-добре миго остави. Той би ти простилвсичко, но не и миналото накрадец.

21

От балната зала се носешемузика, месецът посребрявашеливадите и езерото, а въввъображението на Уилям Самантастоеше на верандата иразговаряше с похотливоухиления лейтенант Дюклос.

Тя какво си въобразява?Вчера го уверяваше, че нямаопасност да се усамоти слейтенанта, решение, коитоУилям беше приветствал. Сега себеше облегнала на перилата,

съблазнително извивайки сочнотоси тяло, вперила възхитен погледв Дюклос. Малкият мерзавецизглежда не можеше да повярвана късмета си! Той се наведенапред… устните му почтидокоснаха нейните…

Уилям тресна вратата е всесила.

— Лейтенант!Лейтенант Дюклос подскочи

и се обърна с юмруци, готови забой.

— Вътре се нуждаят от вас.— Кой се нуждае от мен,

сър? — Лейтенантът имашедързостта да му се озъби.

Кой, наистина?— Домакинята. Трябват й

партньори за танците.Лейтенант Дюклос се

поколеба. Очевидно беше наясно,че началникът му го баламосва иискаше да се опълчи, но не мустигаше кураж. Той удари токовеи се поклони на Саманта:

— Ще ми позволите ли да випридружа вътре, мис Пендъргаст?

Саманта наблюдавашедвамата съперници с израз на

великодушно търпение:— Тук ми харесва, лейтенант

Дюклос.Лейтенантът отново се

поклони и вдървено закрачи къмбалната зала. Спря, когато минапокрай Уилям:

— А вие идвате ли,полковник Грегъри?

Уилям се втренчи немигащов Дюклос, докато последният несведе поглед.

— Не бъди нагъл — скастриго той и му обърна гръб. С бързикрачки отиде до Саманта и я

погледна мрачно.Тя вирна още по-упорито

брадичката си:— Реших, че трябва да

опитам целувките на другитемъже.

— Какво? — Не я бешепоследвал дотук, за да чуе това.

— Откакто ме целуна, аз —тя замълча в търсене на точнитедуми — не съм на себе си.Изчервявам се щом те видя.

Уилям се облегна наперилата и скръсти ръце.

— Очарователно.

— Открих, че нямамапетит — бавно продължиСаманта. — Често се отнасямнанякъде, когато някой ми говори.

— Нима? — Тази жена гокараше да мърка като котенце ида реве като див звяр.

Тя поклати глава в знак наукор:

— Така не може повече.Размислих и реших, че трябва дапридобия малко опит.

— Съгласен съм.— Много добре — изрече тя

след кратко колебание.

— Но не е нужно дапридобиваш този опит с другимъже. Особено с мъже катоДюклос — изтъкна Уилям.

— Наясно съм, че той есвикнал да покорява женскитесърца и сигурно умее да се целувадобре.

— Свикнал е да разрушаварепутацията на неопитни младижени. Ще научиш всичко, коетоискаш за целуването от мен.

— Но тогава пак ще сеизчервявам, когато те видя.

— Може би ще станем двама.

Тази жена беше толкова умнаи толкова глупава. Толковакрасива и толкова… красива.Кожата й сияеше от отблясъцитена свещите в балната зала.Пълните й устни трепереха. Тянаистина беше уязвена. Нещастна.Разтревожена. Не знаеше какво даправи с емоциите, които явръхлитаха на пристъпи.

Той знаеше, но не биваше дай показва. Не биваше да я обвие сръце. Не биваше да я покрива сцелувки. Но някак неусетно „небива“ се превърна в „бива“, когато

плъзна ръце по кръста й и япритегли към себе си.

Тя опря длани в гърдите му иизвърна глава.

— Саманта — прошепна той,сведе глава и откри устните й.Сладка. Тя беше толкова сладка.Толкова неопитна, толкованеподправена, толкова щедра,толкова страстна… Уилямпрекъсна целувката, сякаш товащеше да го направи по-добър ипо-почтен, когато вдействителност беше най-големият негодник на тази земя.

Развращаваше гувернантката надъщерите си и ненаситножадуваше за още по-плътскигрехове с нея.

Чак му стана смешно. Тойбеше военен от кариерата. Бешеготов да заяви на всеки, че елишен от капка въображение, носега май откри, че се е лъгал.Докато я държеше в ръцете си,попивайки топлината на тялото й,чувствайки нежната заобленостна гърдите й, галейки изваяните йрамене, въображението му повечеот живо му показа образа на две

преплетени голи тела. Той щешеда я положи на леглото, да сенамести между краката й и бавнода потъне в нея, повеждайки я понежния път на страстта. Щеше дая направи истинска жена.

Неговата жена.— Полковник Грегъри,

моля… — сподавено извика тя. —Някой ще ни види.

Саманта притискаше ръцекъм гърдите си, сякаш не би моглада понесе допира до него.Брадичката й беше вирната и тяизглеждаше… сърдита.

Сърдита?— Ако някой ни види, това

няма да ти навреди. Ти сипочитан член на обществото, а азне съм. Аз имам нищожната сирепутация на гувернантка, апреди това — тя си пое дълбоковъздух — дори и нея нямах. Моляте. Знам, че вече не мога да останатук, не ми пречи да си намерядруго място.

Уилям я пусна, сякаш тящеше да изгори ръцете му.

— Права си. Извинявай.Тя оправи полите си без да

вдига поглед от ръцете си.— Значи си съгласен, че

трябва да си отида?Не. Въобще не беше съгласен.

Но ако тя останеше… не можешеда се заблуждава — щеше да яима в леглото си, дори акотрябваше да я отведе насила там.

— Може би ще е по-добре дапопитам ще имат ли децата новамайка, в който случайгувернантката е… Съпругата вище поиска сама да изберегувернантка. — Саманта отстъпиназад. — Предполагам, че лейди

Марчънт ще бъде щастливката.Уилям продължаваше да

мълчи. Сега не беше моментът.Първо щеше да се погрижи задвамата Федърстоунбоу. Не че неможеше да го направи и тазивечер… Но не. Трябваше дапрояви разум. Ето защовнимателно премери думите си,преди да отговори:

— Лейди Марчънт посрещавсички изисквания от списъка ми,а през последните дни доказа, че енесравнима домакиня. Тя елогичният ми избор.

— Чудесно. — Саманта сеусмихна принудено. — Амитогава желая ви всичко най-хубаво. — Обърна се припряно,слезе по стълбите на верандата исе изгуби в тъмнината на парка.

Уилям потърси пура в джобаси, измъкна една и я запали.Списъкът спокойно можеше и дане съществува. На книга лейдиМарчънт беше логичният муизбор. Тя се справяше съсзадълженията си по начин, койтозаслужаваше възхищение.Изглеждаше прекрасно. Уилям я

харесваше, но обмисляшеевентуалния брак с нея съссъщото удоволствие катопосещението при бръснаря.

Честно казано и Терезамислеше за него по същия начин.Тя прекарваше все по-малковреме с него, предпочитайки дапоклюкарства с приятелките сиили да надзирава прислугата. Илида избягва Дънкан с таковаприлежание, че на Уилям муидеше да се пръсне от смях.Приятелите му бяха безумновлюбени един в друг, бог да им е

на помощ.Много добре. Когато лорд и

лейди Федърстоунбоу бъдатзаловени и Пашенка пътува къмРусия, натоварен със невярнаинформация за заблуда на врага,той щеше да предложи брак наСаманта. После щяха да сеоженят. Това беше единствениятвъзможен изход от битката.

Вратата зад него се отвори итой чу шумоленето на коприна.Тереза излезе на верандата.

— Навремето съм чувалакакво ли не, но това е просто

шедьовър. „Тя е логичният миизбор“. Ще избродирам тези думина гергеф и ще ги сложа в рамка.Сгряват ме и ме карат даизпитвам топли чувства към теб.

Тереза със задоволствоустанови, че Уилям имаблагоразумието да замълчи. Обзея необикновен импулс.Благороден. Глупав. Който щешеда доведе до голяма загуба кактовъв финансовото, така и вобщественото й положение. Тованикак не й се нравеше, но йдотегна да се държи разумно и да

оправдава всички очаквания.Дотегна й мъжете, смятани задобра партия, да й се кланят,докато всъщност ламтят за паритей. Дотегна й кроенето на плановеи сложни схеми да се омъжи забогаташ, за да избяга отзестрогонците при положение, чете бяха толкова по-обаятелни отблагопристойните джентълмени.

— Тереза… — пророниУилям.

Тя му даде знак с ръка дазамълчи:

— О, я стига, моля ти се!

Номерът с „Тереза“ няма да мине.Не знам имаш ли, нямаш линамерение да ми предложишбрак, но си го набий добре вушите: не те искам. Няма да тистана жена. Вече съм била жененаза човек, който не ме обичаше.Харесваше ме. Беше му приятно вмоята компания. Но не меобичаше. Обичаше батальонаси. — Тя взе пурата от ръцете наУилям и си дръпна от нея. — А тиси влюбен до полуда в твоятагувернантка.

Уилям остро си пое въздух.

Тереза не знаеше дали товабеше реакция на грубия й език,пушенето й, или защото хвърлиголата истина в лицето му.

— И едва успяваш да сесъсредоточиш върху работата си,която разбрах каква е, междувпрочем. — Тя си дръпна ощеведнъж от пурата. — Защото несъм тъпата гъска, на каквато сеправя. Всъщност съм по-умна отпочти всички на този прием и миписна да го крия.

— Работата ми ли? —предпазливо попита Уилям.

— Шпионската ти дейност.Не се тревожи, ще си държа езиказад зъбите. Но едно ще ти кажа —Тереза повиши тон — отиди примис Пендъргаст и я налюби. Ти симъж на честта и имаш изграденапрестава за това кое е правилно,кое — не, и кой за кого трябва дасе ожени. Проклетата ти чест етолкова силно развита, че ще мевземеш за съпруга само защотосмяташ, че така е редно дапостъпиш, и няма да вземеш мисПендъргаст за любовница, защотодългът ти повелява, и аз всяко

утро ще се будя с мисълта, че тине ме обичаш. Всеки път, когатосе търкаляме в леглото, ще знам,че си представяш нея. А аззаслужавам нещо много по-доброот такъв тип отношение. —Тереза замахна с пурата. — Тяседи в къщичката за гости иплаче, цупи се или, като я знамкаква е, се мъчи да вземе решениедали да ти се отдаде. Предлагамти да се отбиеш при нея и да йпомогнеш с вземането нарешение.

Уилям се втренчи в нея. В

пурата й. В сардоничния израз налицето й.

На устните му изгря усмивка.Той вдигна ръката й и я целуна.Поклони се, прескочи перилата иизчезна в нощта.

Тереза изсумтя и отноводръпна от пурата. Ама че идиоткабеше. Идиотка, на която въобщене й пукаше, че е идиотка.

— Браво — изрече единдълбок мъжки глас оттъмнината. — Това беше най-интересната интермедия, на коятосъм имал удоволствието да

присъствам.Тереза се извъртя и сърцето й

се сви. Високата фигура изплуваот сенките на мрака. По дяволите,това беше той.

Дънкан се извисяваше наднея. Светлината от прозорцитенежно огряваше лицето му и тявидя трапчинките на бузите му.Негодникът му с негодник!

— И тука чувам, че ти винагиимаш мъжете, които пожелаеш.

— Откога слушаш?— Последвах те тук от

залата, разбира се. Имам ярко

изразен интерес от резултатите натвоя малък разговор.

— Нима? Какво теинтересува дали ще се омъжа заУилям или не?

— Ако се омъжиш за Уилям,не можеш да се омъжиш за мен.

Тереза всмука толковадълбоко дима от пурата, че сезадави. Дънкан, в един от своитепристъпи на вулгарно поведение,я потупа по гърба, за да й мине.

— Дай ми това. — Тойиздърпа пурата от пръстите й и яхвърли в храстите. Обгърна

раменете й с ръце, наведе се и яцелуна.

Тя го заудря по гърдите свсичка сила и го зашлеви побузата. Мразеше го. Божичко, какго мразеше. Когато се приготви заследващия удар, той я сграбчи закитката.

— Това, скъпа моя, бешегрешка. — Дънкан я хвана презкръста и я придърпа плътно къмсебе си, така че да му е удобно.

И я целуна. До безпаметност.Тя се опита да го сгълчи, но

езикът му беше там, той го

вкарваше и изкарваше в безсрамнаимитация на сексуален акт. Тойпусна ръката й и притисна врата йс шепа. Тереза изгуби равновесиеи сграбчи раменете му. Перилатасе забиха в бедрата й и на нея й седощя да бъде вбесена, гневна,шокирана. От това как езаклещена, от униженото йдостойнство, от наглото мупредложение.

Но не беше. Не и когатотръпка пробягна по кожата й,различна от всяка друга тръпка,която беше изпитвала. Това не

беше невинно цуни-гуни.Случваше й се онова, за коетовсяка жена тайно си мечтаеше.Тереза притвори клепачи и сенаслади на сблъсъка на двеогнени души. Искаше да сепритисне до него, да се отърка въввсяка частица на тялото му.Допирът до него беше извор наудоволствие. Но Дънкан я бешехванал твърде здраво. Тойконтролираше всяко нейнодвижение и я държеше междуперилата и мускулестата си снага.Когато за момент спря целувката

за глътка въздух, здравомислиетой за кратко се възвърна. Но тойотново наведе глава и плъзнаустни по контурите на лицето й,нежно всмуквайки меката част наухото й, и хапейки я лекичко.Тереза подскочи и си пое дълбоковъздух:

— Заболя ме!Той се засмя и духна няколко

кичура от косата й:— Скъпа моя, та ти дори не

знаеш какво ти харесва! —Устните му отново намерихаушенцето й.

— Господи! Дънкан! — Тястисна здраво косата му,желаейки да му отвърне съссъщата болка, която той йпричиняваше.

Дънкан не го беше грижа.Устните му се спуснаха надолупод ухото й. Той обсипа с ласкипулсиращата вена на шията й изапочна да дразни едночувствително местенце наключицата й, което особеномного му хареса.

Тереза чу стоновете си.Изразяваше открито бурните си

чувства като някоя… никаквица.Дънкан обаче съвсем не й сеприсмиваше, а я вкусваше сненаситно обожание.

На Тереза й се стори, чезвездите на небосвода се въртят,понесени от вихъра, и… пожеларъцете му да обхванат гърдите й,главата му да се озове междукраката й, дяволите да го вземантози негодник, искаше да гопритежава по всеки възможенначин.

Той отново целуна устните й,завладя ги докрай, сигурен в

благосклонния прием.Притворила клепачи, тя погалиезика му със своя, целувайки гокакто никой мъж преди. Сякаш запръв път се целуваше — и товабеше вярно. Тереза за пръв път сецелуваше така. С цялото си тяло.С цялото си същество, обхванатоот копнежа да бе слее с мъжа,който я държеше в прегръдкитеси.

Когато Дънкан най-сетневдигна глава, тя прокара пръсти,през косата му. Проговори с глас,който й се стори чужд и дрезгав:

— Ще те чакам в спалнятаси.

— Да — прошепна той. —По-късно.

Тя примигна насреща му,мъчейки се да събере поненякакви парченца от разума си.

— Ка… какво имаш предвидс „по-късно“?

— Мило мое момиче, титласна Уилям по пътя на любовта,а Уилям е домакинът. Тъй като тиси домакинята, това означава, чесама трябва да ръководиш бала.

Тереза не вярваше на ушите

си. Почти остана без дъх отвъзмущение. Той не бешеизпепелен от огъня на страсттакато нея. Той се владееше.

— Ти нарочно ме докара досъстояние, в което и две невиждам. Нарочно!

— Какво състояние? Целуналсъм те? Точно така, бог ми есвидетел. От години се нуждаешнякой да те нацелува едно хубаво.

Унижението заби ноктите сив нея.

— Ти ме изведе тук и менасили, докато аз… насили ме.

— Мила моя, ако искашеможеше да си тръгнеш.

Вярно беше. По някое време,докато траеше последнатацелувка, той стоеше изправенкато стълб, а тя беше увиснала нараменете му като някоебезпомощно момиченце. Терезаотскубна ръцете си от неговите иги сви в юмруци. Щеше й се дазапищи. Щеше й се да го срита.Щеше й се да издере очите му.

— Когато балът свърши —каза Дънкан — ще дойда вспалнята ти.

Тя отново видя трапчинкитена бузите му и разбра, че той й сеприсмива. За разлика от неяДънкан беше запазил контрол надсебе си. Преднамерено бешеразбудил жажда у нея, коятонямаше намерение да утоли, скоето й показваше, че държи по-силната ръка.

— Няма да те посрещна сотворени обятия.

— Отначало не, но и дваматазнаем, че ще те накарам даразмислиш.

Тя вдигна ръка, разпери

пръсти и го зашлеви с все сила.Той не я докосна, но гласът мувнезапно охладня:

— Не го прави втори път.Тя се поколеба, ръката й се

отпусна и тогава разбра: четрябваше да поеме функциите сина домакиня, и че беше целувалаДънкан Монро с цялатачувственост, на която бешеспособна. А той й бешеотговорил. Копелето вече я бешебелязало. Естествено. Налиискаше да я направи запосмешище пред всички. Беше й

отмъстил за презрителнотоповедение през годините.Отмъщението му си го биваше.

— Разбърка ли косата ми?— Съвсем не, бях много

внимателен. — Той взетреперещата й ръка и я положивърху прическата й. — Виждашли? Дори фиба не е паднала.

— Разкопча ли ме? — Тяпочна да опипва гърба си.

— Напълно си закопчана.Роклята ти е във вида, в койтоизлезе на терасата. — Тойотстъпи назад и я огледа. — Е,

може би е малко поомачкана, нотова може да се обясни с танците.

— Да, сигурна съм, че сиправ. — Тереза изправи рамене иси пое дълбоко дъх. — Сигурен лиси, че не си ме белязал по начин,който да привлече вниманиетокъм мен?

— Скъпа моя, намирам те заизвънредно подозрителна.

— А аз те намирам за въздухпод налягане.

Дънкан се разсмя. Копелетоотметна глава назад и се разсмя отвсе сърце. Тереза понечи да си

тръгне, но той я хвана за ръката изадъхвайки се каза:

— Косата ти, роклята ти сасъвършени, но ако от теб сеизлъчва страстен плам, надалимен трябва да виниш.

— Влизам.— Довечера ще бъда в

спалнята ти.— Не си прави труда.Тя величествено се понесе

към балната зала. Може бибрадичката й беше вирнатапрекалено високо, но тя сенуждаеше от увереността, която

тази надменна поза й вдъхваше.Гостите й се усмихваха, вдигаханаздравици в нейна чест, и тяраздаваше усмивки, с пълносъзнание за дълга си на домакиня.Тя беше в съзнание. Онованедоразумение на верандата небеше нищо друго освен моментналудост. Обикаляйки сред гостите,тя си проправи път до подиума наоркестъра. Нареди намузикантите да изсвирят няколкотрилера. Когато успя да приковевниманието към себе си, тя сеобърна към събралото се

множество:— Полковник Грегъри е

неразположен, но настоя да сезабавляваме и мисля, че най-малкото от уважение към негосме длъжни да изпълним волятаму. — През залата премина кикоти Тереза кимна радушно. —Време е за среднощната нивечеря, която ще бъде сервирана вголямата трапезария.

Докато тя слизаше отподиума, всички се усмихвахасякаш присъстват на рядкозабавление. По гръбнака й

пролази студена тръпка ипогледът й се устреми къмДънкан. Дънкан, чийто силует сеочертаваше върху стъкленитеврати; Дънкан, който димешекато последен простак с някаквагадна пура.

Тя откъсна поглед от него иповеде гостите към голямататрапезария. Докато не го зърна вогледалото. Беше върху бялата йгладка кожа, точно на ключицата.Малък морав белег. Тереза спря.Зяпна в огледалото. Не можа дасдържи ужасеното си ахване. До

нея се появи образът на Дънкан.Който се движеше към нея.През балната зала.Той събра всички погледи.На светлината от свещите

върху лицето му ясно сеоткрояваше отпечатъкът отпръстите й.

Той стори дълбок поклон взнак на почит и изрече една-единствена дума:

— Тази нощ.

22

Уилям се изкачи на терасатапред къщичката за гости. В гневенизблик той захвърли сакото си надървения под, разкъса жилеткатаси и я метна на парапета. Отидедо вратата, вдигна ръка, за дапочука — и застина.

Това, което възнамеряваше даизвърши, не подобаваше на мъж,горд с честта си. Младата жена незаслужаваше да бъде покварена отработодателя си независимо отлекотата, с която раздаваше

целувки на когото падне.Уилям сведе ръка.На него, поправи се той.

Само на него. Трябваше даизпитва срам, задето я бешецелунал, и още по-голям срам,задето толкова се гордееше сотклика й.

Неопитният й, несръченотклик.

Тя определено не показвашепризнаци за принадлежност къмпородата на светските дами. Дориясно изразяваше презрението сикъм онези жени, които се въртят

около съпрузите си и им правятмили очи пред хората, а насаме неги имат за нищо.

Уилям отиде до парапета итолкова здраво се хвана заперилата, че кокалчетата напръстите му побеляха. Но тойискаше Саманта. Всяка частица оттялото му, от разума му, отдушата му повеляваше да я вземе,да я направи своя. Мечтаеше занея — за русите й коси,разпилени по възглавницата, засатенено гладката кожа нараменете й под устните му, за

това как ще я обладава отново иотново. Мислите му бяхабезумни, диви, сякаш тя бешевраг, който трябваше да бъдепобеден и наказан. Той искаше дая научи къде е мястото и — влеглото му.

Уилям заби юмрук вперилата. Дяволите да я вземат!

Той беше културен човек,войник, който беше видял твърдемного по време на пътешествиятаси около земното кълбо, мъж,който се гордееше снапредничавите си възгледи.

Трябваше да се вгледа в Саманта ида си припомни нежността й къмдецата му, вежливостта й съсслугите му, възпитанието, коетодемонстрираше с гостите му.

Вместо това си спомняше кактя открито му се присмиваше, скаква съобразителност гопредизвикваше, походката й напантера, мириса й на жена. Къмнея изпитваше водовъртеж отчувства — стихийни, груби,примитивни. Той нямаше властнад себе си.

Зад гърба му се чу трясък и

той се обърна, за да види какСаманта изхвърча от къщата. Тятолкова силно затръшна вратата,че тя подскочи и отново зейна.Младата жена се обърна сръмжене, за да я затвори кактотрябва.

Това му стигаше.Видът й, звуците, които я

придружаваха. Устните му бяхапресъхнали, гласът му излезенисък и мрачен:

— Саманта.Тя замръзна на място и

полекичка се обърна към него. На

терасата беше тъмно. Перденцатаприглушаваха светлината отогъня, който гореше в камината,покривът скриваше месечината,но Уилям виждаше очертаниятана напрегнатото й тяло върхубелосаната стена. Тя беше сдрехите си от бала, ръцете ишията й бяха голи и съвсем бели.Тя се втренчи в него невярващо игърдите й се надигнаха иотпуснаха тежко.

— Ти. Как смееше да идваштук при мен?

И тогава се втурна точно

срещу него, като стрела. Той сеприготви за атака.

Тя сграбчи реверите насакото му, дръпна го към себе сии плени устните му.

Уилям чу почти физическикак самообладанието му серазпада.

Тя притисна устата си къмнеговата, накланяйки носа сикакто той й беше показал, изахапа долната му устна. Нежно,и все пак с агресивност, от коятокосъмчетата на тила мунастръхнаха.

По дяволите, той съссигурност не я беше научил натова!

Но нямаше да й се даде безборба, не и когато желанието —кървавочервеното, заслепяващожелание — бушуваше в тялотому. Той седна на парапета иразпери крака, за да има стабилнаопора. Хвана с две ръце главата й,нагласи я както му беше удобно ивкара езика си вътре. Вкусиизненадата й, мимолетната йсъпротива, след което възбудата йсе надигна.

Тя му се отдаде докрай.Опита се да го погълне, влизаше всражения с езика му, ръцете му,краката му; отговаряше на всяканегова маневра. Плъзна длани пораменете му, нарочна ласка, коятоостави пътека от огън по кожатаму.

Уилям гризна устните й и гиблизна многократно с език, какъвбалсам за душата й. Саманта сенамести между краката му и сепритисна в него. Гръд до гръд.Пожар до пожар.

Гърдите и се търкаха в

неговите и той поиска… всичко.Сега. Сега. Уилям се изправи.

Тя изскимтя, когато тойпрекъсна целувката.

Уилям я прегърна и обхвана сдлани талията й и я избута къмкъщичката. Тя се озовапритисната между снагата му истената. Саманта сграбчи ръцетему и се заизвива — не за даизбяга, а в котешка покана той дагали тялото й.

Уилям изпълни желанието й,отърквайки се в нея, мъчейки седа задоволи паренето в слабините

си, което тя беше предизвикала спремрежения си поглед инадменна устица, с гладката сикожа и с тялото си, реагиращо стакава гъвкава чувственост.Ръцете му се плъзнаха нагоре иоткриха… боже господи, тянямаше корсет! Нямаше корсет!Нямаше ризка. Само един тънъкслой коприна го делеше от голатай кожа, която той много скорощеше да помилва. Уви, недостатъчно скоро.

Той обхвана с шепи гърдитей, те бяха толкова пълни и сочни.

Толкова чувствителни, ако съдешепо шумното й ахване.

— При мен ли идваше? —Уилям не позна собствения сиглас в басовото ръмжене, което сеизтръгна от гърдите му.

Саманта се облегна настената с отметната назад глава иоголена шия, същинскоолицетворение на жена впламъците на екстаза.

— Какво? — задъхано попитатя. Гласът й също звучешечуждо. — Какво каза?

— Мен ли щеше да търсиш?

Саманта не отговори, азамята глава напред-назад.

— Саманта. — Болеше го, четрябва да направи крачка назад,но просто трябваше да знае. —Отговори ми.

Тя го сграбчи и го придърпакъм себе си.

— Да. При теб. Искам те.Той я възнагради като

потърка с палци зърната й.Тя го възнагради с

моментална реакция: зърната йщръкнаха, а от устните й сеоткъсна сърцераздирателен стон.

Блестящата гладка кожа наврата й го примамваше и тойположи устни върху него, жаденза сладката й сметанова мекота.Тази жена го опияняваше.

— Знаех че съм загазил… впървия миг… в който те зърнах напътя.

Тя се засмя с неподправеноудоволствие — топъл, дрезгавсмях.

— Ти ме изплаши едва ли недо смърт.

— Виж ти, нямаше да сесетя. — Той неловко се замота с

копченцата по гърба на роклята й,беше загубил обичайната сисръчност — или просто бешетолкова отчаян, че не можешеда… готово! Три поредникопченца бяха преодолени,достатъчно, за да измъкнеръкавите й. — Ти хич не ми седаде.

Тя се хвана за раменете му иизви гърба си назад, за да мупомогне.

— Мислех си, че искаш даоткраднеш чантичката ми.Обещай ми…

Сега разкопчаването вървешепо-лесно и корсажът й се смъкнадо кръста.

— Обещай ми, че ще сепазиш… да не те убият.

— Не. Не, няма да ме убият.Уилям щеше да каже още

нещо, но гърдите й напълнихашепите му — кадифено нежнакожа, увенчана със стегнативръхчета, зрели като малини. Тойги претегли с длан и въздъхна отнаслада. Ръката му обви гърба й,повдигайки я нагоре, и устните мууловиха безценните плодчета.

Саманта изписка —несигурно и сподавено. Уилямпродължаваше да смуче розовитепъпки и от гърдите й се изтръгнастон. Снагата й започна датрепери в прегръдките му, ръцетей милваха главата му, отмятайкиназад кичурите коса от челото му.

— Уилям… Уилям, моля те.Седмиците, в които можеше

само да я гледа, нощите,прекарани в мъчителен копнеж понея, го доведоха да лудост. Тойзавъртя език около зърното й,покривайки розовата му пъпка с

изкусителни милувки и приложицелия си контрол, за да обуздаебушуващата страст, коитодействията му предизвикаха уСаманта. Уилям искаше да сесмее с нея, да танцува с нея… дасе потапя в дълбините й, докатотя не го признае за свойединствен повелител. Искаше да ялюби, докато необузданатадивачка в нея не излезе наяве.

А тя… малката вещица,искаше той да загуби власт надсебе си, докато не полудее катонея от неудовлетворено любовно

терзание.С ловко движение на ръката,

Саманта смъкна коприненотошалче от врата му и го захвърлинастрана. Неловко смъкна якатаму и тя последва съдбата нашалчето. Пръстите й разтворихашироко ризата му и ръцете й сеплъзнаха под нея, по голата муплът.

Ръката й… върху него.Уилям почти забрави да

диша. Той лекичко захапазърното, което бешеедновременно заплаха и

удовлетворение.От устните й се изтръгна

накъсан стон и тя обви с краккръста му.

Ако нищо не стоешепомежду им… ако панталонитему ненадейно бяха изчезнали иполите й бяха запретнати… тойщеше да бъде в нея. Членът мущеше да проникне в отвора междубедрата й, за да стигне до саматай сърцевина. Тласъците му щяхада я галят отвътре, да накаратутробата й да тръпне отудоволствие. Щяха да изтръгнат

от нея идеален отклик. Ако нищоне стоеше помежду им.

Ръцете й преднамерено сеспуснаха надолу и се сключихаоколо панталоните му. Пръститей го погалиха, докоснахахълбоците му, корема му…божичко. Тя намери вкамененияму член и нежно го помилва. Оттази дързост сърцето му спря дабие. А също и от невероятнатамекота на докосването й. В случаянямаше никакво значение, чепанталоните му притъпяватусещането, или че бельото му

стои между него и екстаза, или ченеопитните й ръце не знаят какнай-добре да доставятудоволствие на един мъж. Тя мупринадлежеше. Неговата жена.Неговата половинка. Той ячувстваше своя с глъбините нацялото си същество.

Уилям я прикова към стенатаи улови няколко от полите й,повдигна ги и пак повтори.Разтвори с коляно краката й и впостъпката му нямаше никакъвфинес или изтънченост. Той сеготвеше да я завладее…

задавеният й вик не изразявашепротест, а само изненада. Тойплъзна ръка нагоре по бедрото й,за да открие… не биваше да сеизненадва, че под фустите си тя егола, че краката й са дълги, гладкии съблазнителни.

Той се разсмя на висок глас.Триумфът му намери израз внеудържимо веселие. Тя се бешенадявала да го обезкуражи, авместо това беше поощрила най-безочливия му ход. Той плъзнакрак нагоре, докато Саманта не сеозова яхнала бедрото му. Тя ахна

и се опита да стъпи на пръсти, дасе откъсне от клещите на хваткатаму. Той й се противопостави безда спира действията си,притискайки коляното си къмстената, накланяйки се по такъвначин, че най-чувствителнитечасти от тялото й да се търкат вмъжествеността му.

— Уилям — прошепна тя стреперещ глас. — Недей.

Той отново се засмя и сепресегна между бедрата й. Открикъдравите кичурчета, заровипръст по-дълбоко и я докосна. По

най-чувствителните гънки. Поуязвимото възелче, коетоможеше — щеше — да й доставинай-невероятно удовлетворение.Той разтвори с пръсти гънките,така че между нея иудоволствието да няма никаквипрегради.

— Уилям — ръцете й сезабиха в раменете му. — Моля те.

— „Уилям, не“?, или „Уилям,да“? — попита той и вдигна ощепо-нагоре бедрото си. Уловиголото й дупе и започна да ядвижи напред-назад, давайки

възможност на тялото й даустанови контакт с повърхносттана крака му.

Саманта не може да сеизмъкне от този капан. Опита се,бог й беше свидетел. Блъскаше сев стената. Удряше гърдите му.Опита всичко и най-накрая сепредаде.

Както Уилям инстинктивносе беше досетил, когато Самантаправеше нещо, тя го правешедокрай, без задръжки илиограничения. Тя отметна главаназад и го хвана за ризата.

Дишането й беше остро инакъсано. Докато Уилям япридържаше с ръка на кръста й, тясе разтресе от тръпките наприближаващия оргазъм. Когатоекстазът я връхлетя, тя закрещя иУилям трябваше да покрие устатай със своята, за да заглушистоновете й. Ако в този моментнякой се разхождаше в градинатаби разпознал безпогрешновиковете на жена в плен налюбовното удоволствие.

Той желаеше да я защити исъщевременно искаше да изпъчи

гордо гърди и да покаже на света,че той е довел Саманта до върха.Против волята й. Че е подчинилжената, която предизвикваше —ни по-малко, ни повече — саматаму същност.

Държейки топлото женскотяло в прегръдките си, Уилямотпусна крак. Обгърна я плътно ия целуна я по челото, горд отлюбовните си умения, които такаблестящо беше демонстрирал.Самият той може и да бешеполумъртъв от желание, но я бешепревел над ръба.

Тогава усети как пръстите йподръпват панталоните му. Игащетата му. Някакси тя бешеуспяла да го разкопчае и сега…Уилям затаи дъх. Не мудостигаше въздух. Тя беше успялада проникне под дрехите му… ида улови в ръцете си напращялатаму мъжественост.

Никоя жена не беше правилатова преди. Никоя жена не гобеше държала, обсипвайки го снежни и провокативни милувки.Пръстите й се плъзнаха по цялатадължина на щръкналия му пенис,

проследявайки с интерес всяканабъбнала веничка, докато тойедва се удържаше. Тя прокарапръст по главичката на члена му иза един невероятен момент тойщеше да експлодира в ръката й,но в последния момент Уилям сеовладя, без сам да знае как.

— Не знаеш какво правиш.— Не, но ми харесва. —

Гласът й беше дълбок ипресипнал, като на задоволена отлюбовника си жена.

Уилям все още държешеголото й дупе. Щеше да я

задоволи, и още как! Тойпромуши ръка между бедрата й,разтвори гънките й и с пръстиоткри влажния й отвор.

Тя инстинктивно се дръпна ипотрепери. После го сграбчи по-здраво и от преди.

Той плъзна пръст всърцевината й. От устните й сеоткъсна стон и тя отново се опитада обвие крак около кръста му.

— Дотук съм — реши той. —Не мога вече.

Искаше да се зарови междубедрата й. Искаше я сега. Той я

подпря на стената: един мъж иедна жена. Оголената мумъжественост се притисна в нея итой разтвори с два пръста гънкитена нейната женственост.

— Боли ме — оплака се тя.Вместо отговор Уилям

повдигна брадичката й съссвободната си ръка и я целуна.Устата му я опустоши. Самантанямаше време за отдих иразмисъл, но не се отдръпна. Не итя. Никога.

Уилям го знаеше.Вместо това тя отговори на

целувката му, дръзко инеобуздано, и се притисна ощеповече към тялото му. Те бяхатолкова близо един до друг иразкраченият му стоежпоказваше, че той е готов да сегмурне в нея…

За момент не се случи нищо.Той вкара само главичката на

члена си, колкото да я разтегне ида я подготви за по-нататък.

Това беше началото наобладаването, срещу което идвамата се съпротивляваха отпървия миг, в който се срещнаха.

Съпротивляваха се срещунеизбежното.

И двамата спряха да дишат,спряха да се целуват. Погледитеим се срещнаха в мъждиватасветлина, на която не можеха даразличат нещо повече отсмътните очертания на лицата си.Но повече не им беше нужно.Саманта раздвижи хълбоци, бавноподканяне, което го притеглималко по-навътре и коетопредизвика болезненото йвъзклицание.

— Знаеше, че ще те заболи —

прошепна Уилям в ухото й.— Да. Знаех, че ще ме

нараниш.Това не бяха думите му, но тя

отново раздвижи хълбоци и тойне можа да намери точните думи,с които да състави въпрос.Връхлетялото го усещане бешевсичко, за което беше мечталнякога. Тя беше коприна и пясък,топла и стегната. Той искаше дапроникне в нея и да остане там.Искаше да свърши бързо, за дазапочне отначало. Жегата й гообгръщаше изцяло и разтапяше

късчетата лед в дълбините насърцето му. За пръв път от твърдемного години Уилям се чувствашецялостен. За бога, та той сечувстваше цялостен за пръв път вживота си!

Откъм имението се разнесебурен смях.

Не биваше да се слеят тук.Уилям вдигна глава и се огледа:

— Трябва да се преместим.— Не искам. — Тя го обля

със соковете на възбудата си.Уилям все още пазеше частица отздравия си разум, ако въобще

можеше да се говори за разум вмомента.

— Ще ни хванат. Вкъщата. — Той я вдигна, пъхвайкиръце под дупето й.

Тя обви крака около кръстаму и се наниза до корена наогромния му пулсиращ член.

Девствената й ципа серазкъса и тя нададе вик — нагняв, на болка — и заудря Уилямпо раменете:

— По дяволите! — Тяругаеше като войник, докатомускулите й се отпускаха, за да го

приемат.Уилям беше обзет от

внезапен, непреодолим изблик нажелание, който го накара дазабрави нуждата от усамотение,нуждата от дискретност. Всякадруга нужда, освен тази, коятокрещеше за удовлетворение. Тойизползва стената като опора ибавно излезе от нея… почтидокрай, и пак се плъзна въввлажната й мекота. Повтори ипотрети движението. Дъхът наСаманта свистеше накъсано внощния въздух:

— Уилям. Господи! Уилям!Това не бяха думи на жена,

която изпитва болка, но и да бяха,Уилям беше напълно безсилен дастори каквото и да било. Кракатаму едва не се огъваха отнапрежението да издържат цялатай тежест, но той не можеше даспре. Трябваше да я вземе, да яобладае, да не спира, докато не янаправи своя.

Тя беше хванала раменете му,за да поддържа равновесие…блаженството беше прекаленовсепоглъщащо, за да му устои, а

същевременно той копнееше тязавинаги да се притиска до неготака.

Движенията му станаха по-резки, дишането му толкова сеучести, че белите му дробовеизнемогваха, тласъците мустанаха безжалостни. Колкото ида напредваше, Уилям все нестигаше до онова място… оновамясто вътре в нея… мястото,което му обещаваше власт,собственост над тялото и душатай. На нея. На Саманта. За цялавечност. Той трябваше да стигне

дотам. Трябваше да бъде там сега.— Сега! — извика той. —

Сега!Краката й се гърчеха около

кръста му, от гърдите й сеоткъсваха дълбоки стонове. Адокато той не спираше да тласкавътре в нея, мускулите й сестегнаха около мъжественосттаму, толкова плътно и толковасладко, за да изстискат гъстия муи горещ любовен сок, който най-накрая се изля в нея.

Уилям бавно се срина наколене без да я изпуска от

прегръдките си, подпрян настената, стенещ от съвършенотолюбовно удовлетворение…изгарящ от нуждата да я вземеотново.

23

Саманта се разбуди отпращенето на съчките в каминатаи пукота на сухите пънове, коитобавно се разпалваха върхужаравата от въглени. Пламъцитеобливаха с топлина лицето й. Тяпритисна лице къмвъзглавничката на канапето иусмихнато зачака. Не останаразочарована. Уилям завираменете й с одеялата и се плъзнадо нея, придърпвайки я къмтоплото си тяло.

— Ъ-м-м — промърморитя. — Горещ си като фурна.

— Горещ? — Дълбокият му ичувствен глас прозвуча точно вухото й.

— Толкова горещ. — Тяотвори очи и се обърна, за да гопогледне. Огънят в каминатапозлатяваше гъстите му коси ипридаваше топъл блясък насуровите му черти. Той янаблюдаваше с усмивка, сякашгледката му доставяше неизмерноудоволствие. Определено тазинощ можеше да се окачестви като

нощта на удоволствията. Следбурното им сливане на терасата,той я беше внесъл вътре. Не бяхастигнали по-далеч от пода —дрехите им се бяха озовали напода, те се бяха озовали на пода.Там и бяха останали.

Сега Уилям беше донесълзавивките от леглото и свивашегнездо като могъщ орел, канещ седа съблазни своята орлица.

Тя прокара ръка побрадясалата му буза.

— Кое време е?— Два часа преди

зазоряване — отвърна той без дапогледне към прозореца.

— Напълно съм будна. —Саманта сведе поглед къмгръдния му кош, после срещнаочите му. — Каква занимавка бижелал, за да мине времето?

— Флирт. — Той прокарапръсти през разпилените й коси.Сините му очи изглеждаха почтичерни на отблясъците от огъня, асъщо и невероятно напрегнати. —Толкова си красива. Стройна,загладена и силна като породистакобила.

Саманта се ухили. Защотоможеше да го подразни. Защото снего беше щастлива.

— Да не би да намекваш, чеимам конска физиономия?

— Ти как мислиш?Усмивката й изчезна,

прогонена от сериозността навъпроса му.

— Мисля, че според тебнаистина съм красива. Освен товамисля, че… ще се преклоня предпо-висшите ти възприятия.

— С което ще докажеш, чеосвен красива си и умна. —

Уилям притегли дупето й къмслабините си и възбуденият мучлен се притисна към нея, но тойне продължи любовната гара,макар че тя примамващо серазмърда.

— В началото не бива да сепрекалява.

— Но не искаш ли…? —Ръцете й се плъзнаха по гръднияму кош.

— Искам. — Той се надигнана лакът и подпря глава на ръкатаси. — Но въпреки безобразнотоми поведение тази нощ, уверявам

те, че знам как да се отнасям къмжените.

Саманта също се подпря налакът.

— За какво безобразноповедение говориш?

— Обладах те изправен натерасата.

— И какво му е безобразнотона това? Ако знаеш каквипрекрасни спомени имам…

— И аз. — Той постави дланвърху устните й. — Но да въведадевица по подобен начин влюбовното изкуство, насила и

необмислено, без грижа заудобството ти и невинността ти…

— Удобство? — Самантаизбута ръката му от устата си. —Трябваше ли да мислим заудобството си? Подобна мисълвъобще не ми мина през ума.

— Първия път мъжът трябвапочти да боготвори жената.Такава грубост е подходяща заопитни любовници, не за…теб. — Той се намръщи катонедоволен военачалник. — Не итолкова скоро.

— Виновен ли се чувстваш?

— Не мога да повярвам, че дотакава степен изгубих контролнад себе си.

— Изгуби го, нали? —Саманта доволно погали рамотому. — Полковник Грегъри си езагубил ума по една жена.

— Но не по коя да е жена. —Той на свой ред погали рамото й сне по-малко удоволствие. — Потеб. Само по теб.

— Какъв сладур!— Говори ми — каза той и

взе кичур от косата й, който увиоколо едната й гърда, дразнейки

от време на време розовотозърно. — След като не можем дасе любим, разкажи ми засемейството си. За детството си.

Думите му я изтръгнаха отчувствения сън. Той не задавашетези въпроси без основателнапричина. Уилям искаше да знаеистината за жената, заради коятобеше нарушил възвишените сипринципи.

Случилото се помежду имимаше по-малко значение за него,отколкото за нея.

Погледът му беше толкова

проницателен, сякаш мислите йда бяха отворена книга.

— Гледаш ме такаобвинително с тези големикафяви очи, докато аз се опитвамда оправя нещата.

— Искаш да знаеш с какважена си спал — безизразно изречетя.

— Любовниците си споделят.Разказват един на друг за животаси. За спомените си.

— За семейството си —Саманта настръхна отвраждебност.

— Моят избор е направен.Желая теб, не семейството ти.

Тя го знаеше. Беше мунамекнала за миналото си. Бешему подхвърлила трошици от еднадруга реалност. Можеше да муразкаже за майка си и за баща си,за произхода си, и той нямаше даразмисли. Стига да не отивашетвърде далеч… стига дасъкратеше онова, което бевършила преди много години столкова много хора.

— Струва ми се, че си дете налондонските улици — каза

Уилям.— Прав си. По акцента ли

позна? — Тя мина на кокни. —Как съ храния с руките си? Ил симе мернал кат си бърша сополитев ръкава, а?

— Сърдиш ми се. — Тойвдигна вежди.

Проницателността на тозимъж я плашеше. Не, не му сесърдеше. Страхуваше се. За пръвпът в живота си тя отчаяноискаше да има нещо, което неможеше да притежава. Каквобеше казала лейди Марчънт? Ако

сега си хванеш, съпруг, той нямада разбере преди да е станалотвърде късно. Уилям не криеше,че не може да й устои. Акопобързаше да го оплете в мрежитеси… но той щеше да разбере. Небиваше да го забравя. Обичаше го,но никога нямаше да го има. Тойпотърка с пръст бръчиците междуочите й.

— Някой трябва да те енаранил жестоко.

Едно голямо множество от„някои“ и следващият от тяхщеше да бъде Уилям. Саманта се

завърна към твърдотопроизношение на хората отвисшето общество, което бешеусвоила от Адорна:

— Не им останах длъжна,сър. Ако наистина вярвате, чебялото си е бяло, а черното —черно, и сивото не съществува,трябва да знаете, че аз съмпокрита с пепел от глава до пети.

— Ти си най-честната жена,която някога съм срещал. — Вгласа му имаше таковапреклонение, такава страст.

— Не! — възкликна тя и се

изправи в леглото. — Уилямизвърташе фактите. Тя се мъчешеда го предупреди, а той й севъзхищаваше заради това. Самозащото не разбираше измерениятана позора й.

— Знам, знам — той отново япридърпа към себе си. — Сега щеме напердашиш, защото не съмбезпристрастен, но ще ти го кажав прав текст: ти си най-честниятчовек, когото познавам.

Трябваше да му каже.Трябваше. Но въздухът бешестуден, тялото му излъчваше

топлина, а на нея й се полагашеедин ден пълно щастие и тянямаше да се откаже от него.

Той я придърпа в обятията сии тя му се отдаде без съпротива,притискайки се към гърдите му,попивайки топлината, която сеизлъчваше от тях. Погали с ръцераменете му в стремеж да гопопие, да го запомни. Какъв е напипане, как изглежда, как косатапада над челото му, колко силниса пръстите му…

Уилям нежно обгърнабрадичката й с палец и показалец.

— Кажи ми поне едно добронещо, с което помниш майка си ибаща си.

— Бяха женени.— Силни думи. — Погледът

му стана сериозен.Беше среднощ, идеалното

време за признания. Той бешенейният любим, мъжът, на когототя отчаяно искаше да се довери.Защо да не му разправи всичко?Най-много и той да се отвърне отнея…

— Скъпа, изглеждаш така,сякаш нещо те боли. — Той

притисна главата й към мощнитеси гърди. — Недей… съжалявам,че попитах.

— Майка ми беше отдребните благородници, дъщеряна енорийски свещеник, коятоработила в една голяма къща катогувернантка — на един дъх изречеСаманта. Чуваше как гърдите муритмично се повдигат и отпускат.

— Значи вървиш по стъпкитена майка си.

— Надявам се, че не. — Бешели прав Уилям? Какво щеше да сеслучи… на сутринта? — Баща ми

я срещнал докато се разхождала впарка през почивния си ден. Тяимала малко наследство от бабаси, затова той я ухажвал и тя мупристанала въпреки възражениятана баща си. И се озовала… в ада.Естествено, загубила мястото си.Роднините й отказвали да говорятс нея. А баща ми не бил нищодруго освен безсърдечен злодей.Пропилял парите й, след което йнамерил работа, но не такава, накаквато тя била свикнала. Карал яда шие, докато очите й изтекли отумора. После дошъл ред на

просенето… Тя мразешепросенето. Стоеше на единуличен ъгъл с протегната ръка,където предишната й господарка язаплюваше, мъжете й сеприсмиваха и й предлагаха париза услугите й. — Саманта заровилице в рамото на Уилям. — Таткоги пребиваше заради това.

— Слава на бога. — В гласаму се усещаше ужас, но изадоволство, че баща й все пак епроявявал поне малък знак накавалерство. Саманта попаринадеждите му:

— Той не я искаше, но неискаше някой друг да япритежава. — Защо ли бешезапочнала тази изповед? Сегабеше изгубена в спомена за онезисякаш безкрайни нощи, когатогладът й беше неизмененспътник. — Майка ми ме роди ведна мизерна дупка, докато тойухажваше някаква друга дама.Разбираш ли, той обичаше да гимами, да ги прави на глупачки. Даги сведе до своето равнище.Понякога тези жени бяха богати итогава ние също имахме пари да

си купим храна и въглища.— Значи сте студували и

гладували? — Уилям погаликосата й.

— Тъй вярно, сър, и мама мидавъши пучти всичко. — Вината япреследваше, когато тя заговориотново с нормалнопроизношение. — Знаех, че не ередно, но аз сядах край огъня иизяждах нейната порция.

— Колко голяма бешетогава? — Уилям започна дамасажира гръбнака й, за да яуспокои, но мускулите й останаха

напрегнати.— Тя умря, когато бях на

седем години.— Била си на седем годинки,

когато тя е предала богу дух? Втакъв случай майка ти е щастлива,че си оцеляла. — Прегръдката мубеше израз на нежност и сподавенгняв. — мило момиче, още не систанало майка. Ще ти кажа какстоят нещата: дадеш ли веднъжживот, ще направиш всичко посилите си, за да го съхраниш,дори това да значи гладуване имръзнене.

Саманта се удържа да не мусе изсмее в лицето, защотознаеше, че щеше да е грубо отнейна страна.

— Много сте наивен, сър.Баща ми съвсем не беше обзет отподобни възвишени чувства, нитопък светите ми баба и дядо. Мамаим каза, че си имат внучка и гиумоляваше да ме вземат. Тя, коятомразеше да моли за каквото и дае. — Пръстите й се впиха врамото му. — Те й отказаха,казаха й, че си е заслужиласъдбата, и че аз си заслужавам

моята.— Можеш да ги съжаляваш

за дребните им душици.— Или да ги мразя, задето се

извърнаха от нас. — Тя наистинаги мразеше. — Татко ги извести,когато мама почина. Той не меискаше и предполагам, че си еправел сметката да извлеченякаква печалба от „продажбата“ми. — Саманта поклати глава.Защо си правеше труда даразказва тези неща? Никога не гибеше споделяла с когото и да е.Беше толкова унизително да си

беден и отритнат, особено от тези,които би трябвало да сеинтересуват най-много от теб.Защо просто не вземеше дамлъкне?

— Как оцеля? Едномомиченце на седем годинки,което си няма никого на тозисвят?

— Пеех под уличнитепрозорци. Просех. Метяхкръстовищата. Вършех всичкотова, което и до днес децатапродължават да вършат в Лондон.

Уилям мълчеше.

Сега сигурно я презираше.Беше му издала всичките си — е,почти всичките си — тайни катопоследно дрънкало и той най-сетне беше проумял каква женадържи в прегръдките си. Сви сепри мисълта да разбере присъдатаму… но не можеше да отлагазавинаги конфронтацията си снего. Най-накрая вдигна глава иго погледна.

Очите му я гледаха с… обичли беше това или се лъжеше? Илидори възхищение?

— Ти си забележителна

жена — нежно прошепна той,обви лицето й в шепи и я целуна.

Саманта се отпусна върхутялото му с ридание. Устните йотговаряха на милувките му:дълбоки, страстни целувки, коитоне беше споделяла с никой друг.Отдаде му се напълно инадеждата разцъфна в духа й,който досега тя смяташе забезплоден. Саманта осъзнаваше,че навлиза в много опаснитеритории — да си мисли, че щоме разбрал целия ужас на детствотой, ще я разбере и приеме напълно.

Но надеждата беше по-силна отнея. Може би тя най-после бешенамерила дом.

Саманта допря чело внеговото и го погледна в очите:

— Разкрих ти тайните си.Сега е твой ред.

— Тайните ми? Аз имамсамо една. Хващам шпиони.

— Какво?!— Виждаш ли колко много

ти се доверявам? — Сините муочи й намигнаха. — Кълна ти се,че казвам истината. Залавямшпиони…

Каква глупачка е била само!— Онази нощ на пътя.

Разбира се! — Тя се прилепи донего. — Това е опасно.

— Повече, отколкотозалавянето на разбойници ли?

— Да, така мисля —сериозно отвърна тя. —Обикновено бандитите са хора,които нямат с какво друго да сепрепитават.

Уилям изтрезня.— Твърде си мила с хора,

които не заслужават милост.Този мъж и представа си

нямаше, че тя е загрижена за него,за сигурността му, здравето му.

— Шпионите сахладнокръвни и безжалостни. Тене искат да те оберат.

— Напротив. Точно товаискат. Шпионите ни лишават отживот, чест, земи, войници, коитослужат вярно на родината си, отдеца… от съпруги.

Ситуацията се усложняваше свсеки изминал миг. На Саманта йсе струваше, че е в центъра назамръзналата повърхност наезеро. От всички страни ледът

започва да се пропуква, а тя незнае какво да прави.

— Мислех, че жена ти езагинала по време на…обир.

— Крадците направихасамопризнания преди да увиснатна бесилото. Руснаците са имаплатили да устроят засада наМери, когато потеглила на път.Ревностното ми усърдие, целящода освободи Индия от русковлияние, ме беше превърнало впроблем номер едно, койторуснаците се заеха даелиминират.

— Боже мили!— Ето защо напуснах Индия

заедно с момичетата, твърдорешен да последвам нишката,водеща към предателите отродната си страна. Речено-сторено. Примамих на този приемедна от най-важните двойки,които някога са предали Англия.

Люспа след люспа, пластслед пласт, същината на нещатазапочваше да излиза наяве.Приемът беше нещо повече освенповод той да ухажва лейдиМарчънт. Той беше капан.

— Коя?— Ти си толкова честна,

толкова открита. Боя се, че ако тисе доверя, ти не ще успееш даприкриеш презрението си.

Саманта си спомни колкопъти са я хващали да бърка внечий джоб, как се преструваше исе правеше на света воданенапита. Как се отърваваше отарест, имитирайки съвършенопроизношението и гнева на женаот висшите прослойки.

— Откровена съм единственос теб, Уилям. Иначе мога да

застана редом с най-добритеактриси на Друри Лейн.

— Лорд и лейдиФедърстоунбоу. — Той зачакашокираната й реакция. Такава непоследва. Саманта мислешезадълбочено, представяйки ситесногръдия глупак, койтонепрекъснато флиртуваше и секълчеше. Спомняйки синапрегнатата старица, коятоприсъстваше на събитията сприсвит поглед.

— Не и двамата. Само тя.— Откъде знаеш? — Уилям

озадачено поклати глава.— Познавам признаците.

Тази жена крие нещо.— Тази жена крие нещо —

повтори Уилям. — Откраднала енякаква карта — Тереза ги е чула,докато говорела с мъжа си, а сегаполучихме повече информацияот… мъжа, станал жертва накражбата й. Жизнено важно е даси върнем този документ, но това,което действително бихмежелали, е да подменим картата сфалшив дубликат, който ще всеесмут в редиците на врага. —

Уилям здраво стисна раменетей. — Ако успеем в тованачинание, ще спасим безбройчовешки животи.

Саманта затаи дъх, изпуснамалко и пак го затаи. Болкатапритискаше белите й дробовекато остър нож.

— Трябва ви джебчия —дрезгаво прошепна тя.

— Да. Знаеш ли откъдеможем да намерим такъв? —Уилям прихна, но внезапносмехът му секна. — Предполагам,че знаеш. Беше ли на „ти“ с

лондонските крадци?— Да.Уилям разтърка брадичката

си и зарея поглед над главата й.— Но никой прост крадец не

може да се престори наблагородник. Предполагам, чебихме могли да го дегизирамекато слуга. Но не, няма как да годоведем преди края на приема. —Той видя колко нещастнаизглежда Саманта и притегли къмсебе си:

— Не се тревожи, любов моя.Някак си ще се оправим. Това не е

твой проблем. Не измъчвай стерзания хубавата си главица. —Той се унесе в сън, оставяйкиСаманта вперила широкоотворените си очи в сивкаватасветлина на настъпващото утро.

Уилям се събуди ранопризори. През прозорецанадничаше млечно-мътна мъгла.В камината пламъците весело сииграеха, излъчвайки топлина,която сгряваше гърба му ипрогонваше студа от къщичката.Но Саманта я нямаше в леглото.Той се отпусна със затворени очи

на възглавниците и вдъхна мирисай, чувствайки отмалата, коятосъпътства любовното блаженство.Уилям я чакаше, за да й предложида свържат живота си завинаги.Как хубаво щяха да са си заедно!Щяха да обсъдят сватбенотопътешествие, бъдещите деца…

Чу шумоленето на колосанифусти. Очите му се отвориха ипогледът му се спря на Саманта,облечена в скромна светлозеленаежедневна рокля. Тя седеше намасата и го гледаше втренчено. Налицето й беше изписан хладен и

преценяващ израз, който нямашенищо общо с насладата, която тойизпита при вида й. Може би ябеше срам? Или пък се боеше, четой ще я зареже, както баща й езарязал майка й?

Ах, да. Разказът й разкривашецялата уязвимост, която навярноизпитваше, движейки се средобществото. От него зависеше дай вдъхне увереност.

Той й се усмихна иприканващо потупавъзглавниците.

— Ела при мен, любима.

Нека ти покажа как двамалюбовници трябва да напуснатбрачното ложе.

Хладният израз изчезна и нанегово място се появиха шок и,само за секунда, такава остраболка, че Уилям остана смаян.

— Брачно ли? Кога е ставалодума за брак?

Неверието й го оставибезмълвен за известно време,което той използва, за да я огледаот глава до пети. Ръцете й бяхасвити на юмруци в скута й.Дишането й беше плитко и

накъсано. През нощта очевидно ябяха налегнали съмнения истрахове — относно него ли?Относно неговите намерения? Ноако това беше вярно, топодхвърлянето му за скорошнатаим сватба със сигурност щеше даги уталожи. Лека-полека, без дапоглежда към нея, той се измъкнаизпод завивките.

Тя го наблюдаваше без искрана желание или интерес.

Уилям събра дрехите си отпода и криво-ляво се облече,мъчейки се да проумее какво е

станало. Беше ли я наранил понякакъв начин? Да, беше, нопосле всичко се нареди кактотрябва. Да не я беше уплашил? НоСаманта беше неустрашима.Разстрои се, когато разбра заситуацията с лейдиФедърстоунбоу — да не би да сетревожеше, че той ще загине,рискувайки живота си, и ще яостави сама? Но ако случаят бешетакъв, защо беше толковадистанцирана?

— Кажи ми, какво има?Тя извърна поглед към

прозореца и устните й трепнахапреди тя да ги стисне здраво.

— Ще дойдеш с мен вимението — нареди той.Трябваше да я накара дапроговори и в никакъв случай небиваше да я оставя сама. —Трябва да извърша сутрешните сиприготовления за деня, да сепреоблека в чисти дрехи, да сепосъветвам с Дънкан.

Най-сетне тя вдигна поглед иУилям беше поразен от пустотатав очите й, от безнадеждността иотчаянието в тях

— Първо трябва да ти кажанещо.

24

— Ще ме развържеш ли, илисмяташ да ме оставиш така презцелия ден?

Тереза, която припрянонамъкваше дрехите си, спря и сеобърна към Дънкан, който сеизтягаше чисто гол на леглото й.Ръцете му бяха завързани затаблата на кревата с колана й.

— Да, да, ей-сега ще теразвържа. — Тя закрачи към неготолкова решително, че бешепочти невъзможно човек да си

представи как тази горда женаобсипваше с целувки задника му.Тереза разхлаби възлите, коитопреди няколко часа бешезавързала с такова удоволствие. —Трябва да ми помогнеш съсзакопчаването.

— За мен ще бъде чест,милейди. — Когато ръцете му сеосвободиха, той я сграбчи закръста и не й даде да мръдне. —Но първо искам да знам, кое оттова, което казах, така теразстрои.

— Ти каза, че ще ви е нужен

джебчия. — Големите й влажниочи се изпълниха сбезпокойство. — Каза, че дваматас Уилям няма да се справите безджебчия.

— Ако знаех, че така ще севживееш, нямаше да си отварямголямата уста. Мислех, че следкато знаеш всичко за всеки, можеби ще се сетиш за някой, койтоможе да ни е от помощ.

— Трябва да предупредяСаманта — замислено прошепнаТереза.

Дънкан плъзна ръце настрани

и бавно се изправи.— Саманта? Мис

Пендъргаст? За какво?Движенията на Тереза

станаха резки. Тя нервно отиде допрозореца и се втренчи вмъгливото утро.

— Саманта не е… не ебила… — Тя се обърна къмДънкан. — Мислиш ли, че Уилямще й се довери?

— Не знам. — Дънканхранеше известни резерви, но немислеше, че са основателни. Неможеше да си представи, че тази

млада гувернантка… не.Невъзможно. — По-рано бих тиотговорил „никога“, но Уилям евлюбен до полуда. Всъщност тойе най-влюбеният мъж, койтонякога съм виждал.

— Но той няма да й каже,нали? — Тереза закърши ръце. —Защото в противен случай се боя,че Саманта ще… но той няма да йразкрие дилемата си. СпоредУилям жените са крехкисъздания, чието мислене не бивада се затормозява с щекотлививъпроси.

Подозренията на Дънкан сеобединиха в едно и той незабавноскочи на крака:

— За бога! Да не би да миказваш, че Уилям ухажва изпеченкрадец?!

Уилям крачеше с гневнистъпки по поляната, забилжелезни пръсти в рамото наСаманта, която беше принуденада подтичва подире му.

Тази жена имаше безочиетода се изтръгне от хватката му.

— Не е нужно да ме държиш.Вече ти казах, че съм готова да типомогна.

— Каза ми го твърдекъсно. — Той я улови още по-здраво. — Вече съмкомпрометиран и честта ми епотъпкана.

Саманта заби стегнат юмрукв ребрата му със свободната сиръка — остро и болезнено кроше,което несъмнено беше усвоила вдните на позорното си минало.

Уилям изсумтя и пуснаръката й.

Преди да е успял да я сграбчиотново, тя се отскубна напред и сеобърна към него с онзиприсмехулен тон, който беше бичза арогантността му:

— Забравих, че ти бешеединственият участник всъбитията от предишната нощ.

Той се изравни с нея следняколко дълги разкрача:

— Единственият, койтоимаше чест, която да загуби.

— И това ми беше убягнало.Мъглата беше овлажнила

тревата с безброй капчици роса.

Между клоните на розовия храстблестяха ефирните нишки на еднапаяжина. Стволовете на дърветатасе възправяха застрашително отсивотата и след няколко крачкипак се изгубваха в нея. Акомъглата не се вдигнеше доняколко часа, планът на Тереза затържествен прощален обяд вшатрите щеше да пропадне. НоУилям беше истински благодаренза влажната сива пелена. Тя гискриваше от имението, а също иот любопитни погледи. Не ченякой от гостите беше буден по

това време, но същото не можешеда се каже и за слугите им.Последното, което Уилям искаше,беше някой да докладва нагосподаря си, че полковникГрегъри е прекарал нощта вобятията на гувернантката.Несъмнено в нощта на бала достахора бяха направили връзкатамежду неговото и на мисПендъргаст изчезване, и той вникакъв случай не искаше дапотвърди подозренията им забезобразното си поведение. Накарта бяха заложени

достойнството му, положениетому в обществото, гордостта му.

— Направо ще се изям отяд. — Уилям не направи опит дасмекчи остротата на тона си.

— Тъй верно, пулкочник, ясси знам. — Като се изключиотвратителния говор, тя нереагира по друг начин напровокацията му.

А той точно това желаеше.Искаше тя да влезе встълкновение с него, да разпалиогъня на гнева му, да покажеколко е недостойна за всякакво

внимание от негова страна.Защото в случая той бешеонеправданият, той бешеобезчестеният. Не тя, той.

— Ако незабавно ми бешеказала истината…

— Щях да пътувам във влаказа Лондон още преди да е пукналазората. Незавидна съдба, като сеима предвид, че току-що бяхпристигнала. — Лека усмивкадокосна устните й. — Сега тозивариант не ми се струва толковалош.

Усмивката й постигна

желания ефект. Ядоса го довъзбог. Оправда недвусмисленияму отказ да има каквото и да билообщо с нея, с тази крадла.

— Никога ли не помисликакво ще причиниш на децата ми?Ежедневното общуване с някакваси крадла сигурно непоправимо еувредило крехките им,неоформени характери.

— Ако общуването с мен нонякакъв начин е допринесло заоформянето на неоформените имхарактери — а аз искрено сенадявам да е така — то не е

защото съм извършила нещо вюношеството си.

— Позорът и покварата напрестъпленията ти все още тегнатнад теб.

— В такъв случай да не сипосмял да видиш отновомомичетата, защото покварата наотминалата нощ ще тегне върхутеб още много дълго.

Той се завъртя рязко, сграбчия за раменете и накара да застанена едно място:

— Да не си посмяла данамекваш, че си ме опетнила.

— Просто изтъквах колконеразумни са аргументите ти. —В гласа й се усещаше нетърпение,но в очите й светеше печалнамъдрост.

— Ти ме окраде! Няма ми яписалката, портрета на… —Уилям млъкна като ударен отгръм. Чак сега го поразизначимостта на нещата, коитобеше изгубил. — Боже господи,що за човек си ти, да задигнешединствените ми спомени отМери?

— О! — Тя разтревожено

прехапа долната си устна и сведепоглед. — О!

Това го нарани повече,отколкото си представяше, че евъзможно… Саманта коварно едебнала момент, в който дазаличи спомените от почтенатаму брачна връзка, за да останесамо настоящето с нея. Настоящебез бъдеще и без минало.

— Къде са нещата ми?— Не знам.— Къде са? — Той я разтърси

свирепо, сякаш можеше даизтръска истината от нея.

— Наистина не знам. —Уилям щеше да я разтърси отново,ако тя не беше бутнала ръцете му,правейки му знак да замълчи.

Той също ги чу. Двама души,мъж и жена, които спорехавървейки. Не можеше да разбередумите, но гласовете му бяхапознати. Дънкан и Тереза. Тойраздразнение се зачуди дали неидват, за да го предупредят запрезряното минало на Саманта.

Не. Те не знаеха нищо потози въпрос. Може би идваха, зада му четат конско затова, че се е

възползвал от невинността й. Ноне, девствеността й не беше нищодруго освен скъпоценност, коятода бъде продадена на този,предложил най-висока цена.Саманта се беше надявала да мунадене брачните окови.

Тереза и Дънкан изникнахаот мъглата и внезапно разговорътим секна. Или спорът им, по-точно казано.

Елегантната Терезаизглеждаше някакси…развлечена, въпреки че Уилям неможеше точно да определи защо.

Може би беше забравила да сисложи някоя фуста? За всекислучай шалът небрежнообгръщаше раменете и, а косата йпадаше на сплъстени кичури, катотази на Мара.

Тереза широко разтвори ръцеи заситни към тях. Уилям сипомисли, че ще го прегърне.

Вместо това тя се насочиправо към Саманта. Уилямпобърза да я пусне и се дръпнанастрана.

— Саманта! Скъпа! — Терезая хвана за китките и внимателно я

повлече към къщата. — Тъкмотебе търсех. Нуждая се от…помощта на друга жена… задекорирането на масите. — Тя сеобърна към Уилям, избягвайкипогледа му. — Нали разбираш,Уилям, това е едно от онези неща,за които е нужна само женскаръка.

— Той знае — спокойно япрекъсна Саманта.

Обикновено невъзмутиматаТереза затропа яростно с крака:

— Какво? Как? Не! — Без дадочака отговор, тя се впусна в

атака. — Ти му каза, нали?Трябваше да изпълниш своя дълг,нали? Толкова ли не можа даразбереш, че това не е твояработа? Ти…

— Ш-ш-ш-т — изсъскаДънкан.

— Как да не е моя работа! —възрази Саманта. — Това е моятародина…

Уилям изсумтя.— …и животът на хиляди

невинни хора виси на косъм.— Ш-ш-ш-т — повторно

изсъска Дънкан.

Жените първо го погледнаха,после се огледаха наоколо си икимнаха.

Дънкан прокара ръка презкосата си, която и без другостърчеше във всички посоки исъвсем тихо прошепна:

— Много съм ви задължен,мис Пендъргаст.

— Какво имаш предвид стова, че си й задължен? — гневного конфронтира Уилям. — Нямада я пусна да припари до тях!Тази жена от чиста злоба щепредупреди лейди

Федърстоунбоу! Ще я заключа натавана и ще изхвърля ключа!

— Не, Уилям, нищо подобноняма да направиш. — Дънканизвиси глас, за да надвикатримата си събеседници, но тонътму беше напрегнат и решителен.

Уилям остана с увисналауста. От думите на приятеля си.От тона му. Той изпъчи гърди изастрашително се извиси надДънкан:

— Извинявай, би липовторил?

— Ще приемем помощта на

мис Пендъргаст и ще благодаримна бога, че ни я праща тъкмо тук исега.

— Как може да говориштака?

— Ти как можеш да говориштака? — Гласът на Дънкан сепревърна в ентусиазираншепот. — Отчаяно се нуждаем оттази карта. Капитан Фаруел каза,че тя е документ отпървостепенна важност.Извадихме невероятен късмет, челорд Хартън е придружаван отсекретаря си, който е опитен

картограф. Не можеш да сипредставиш размерите напораженията, които ще нанесемна руснаците, ако заменимистинската карта с фалшива.Затова не можем да минем безмис Пендъргаст.

— Мислиш, че сдружаванетос тази… тази паднала жена еотговорът на молитвите ни? —Уилям посочи с разтреперанпръст Саманта, после стисна ръцезад кръста си. Като военачалник,той нямаше равен. Бешехладнокръвен. Знаеше как да

прикрива чувствата си, но точносега всичките му умения го бяханапуснали.

Саманта го гледаше ведро.Ръцете й бяха отпуснатиспокойно покрай тялото. Сякашизтеклата нощ не бешесъществувала. Сякаш обяснениетому в любов не значеше нищо занея.

— Тя не е паднала жена —или поне не беше до снощи —тросна му се Тереза. — За товабезчинство си отговорен ти,Уилям. И аз, за мой вечен срам. —

Тя обви ръката на Саманта спръстите си и се втренчи в него споглед, който не му вещаешенищо добро. — Ти не си мъжът, закойто те мислех.

На Уилям му се дощя дазакрещи на Тереза, жената, коятонеотдавна считаше за идеалнатапартия.

Но сега мисълта за женитба снея му беше омразна, а когато тязаговори с този свой повелителентон, куражът му изневери и тойне посмя да й кресне.

— Разбира се, че той е

мъжът, за който го мислеше. —Дънкан пое ръката й в своята,повдигна я към устните си и яцелуна с нежен плам. — Още отсутринта ти позна как ще реагира,когато узнае за специалнитеталанти на мис Пендъргаст.

Саманта сведе глава.Но не достатъчно бързо, за да

скрие усмивката си от Уилям. Тойвидя как погледът й с обич сестрелна към Дънкан и Тереза. Итогава му просветна… Беше раннаутрин. Тереза бешепоразхвърляна. Видът на Дънкан

беше изнурен, но щастлив.Приятелят му не беше избръснат,носеше снощните си измачканидрехи и изглеждаше… навярнокато самия Уилям.

Те бяха любовници. Тереза гобеше отпратила при Саманта, зада се забавлява с Дънкан. Уилямтрябваше да е разгневен до немай-къде, а вместо това… Вместо товаоткри, че хич не го интересувакакво са правили тези двамата.Мислите му бяха обсебени отедин-единствен човек. От еднажена. Саманта, която така

страшно го беше предала. Итогава му хрумна, че…

— Тя краде от мен! —триумфално извика той. Товащеше да подкопае доверието наТереза и Дънкан в тазиизмамница. — Тя откраднаминиатюрата с Мери.Единственият портрет на женами!

Очите на Саманта пламнахагневно и тя вдигна юмрук. Замомент Уилям си помисли, че тяще му се нахвърли, но тогавапръстите й се разпериха и тя

отпусна ръка. Все пак тя неотхвърли обвинението му, и оттова му стана много болно. НоУилям решително пренебрегнатова скърбящо вътрешно гласче итриумфално се обърна къмДънкан и Тереза, коитомълчаливо го гледаха.

— Готови ли сте да поверитеважна мисия в ръцете на такъвнегодяй?

— Ти наистина си говедо,Уилям — тежко въздъхна Тереза.На лицата им беше изписаноотвращение и Уилям осъзна, че

нищо, което той каже, няма дапромени мнението им за Саманта

Ето защо предприе онова, вкоето беше най-добър. Атака.

— Казвам ви, че няма да севъзползвате от уменията на мисПендъргаст.

Дънкан се изстъпи напред идръзко погледна приятеля си влицето. Сви се пред погледа му,но не капитулира, както Уилямочакваше.

— Щом случаят е такъв, то азви освобождавам от длъжност,полковник Грегъри.

— Какво?! — изрева Уилям.— Държите се толкова

неразумно и емоционално —Очите на Дънкан се превърнаха втънки сиви цепки — чеспоменахте за нашата мисия и замишената ни в момент, когатонашият най-страшен враг може бисе спотайва на три метра от нас ини слуша. А гласът ви прогърмядоста мощно.

Дързостта на Дънкан гоостави без дъх, а откровеносттаму изпрати по гръбнака на Уилямледена тръпка. Дънкан говореше

истината. Всеки можеше да сепритаява наблизо подприкритието на сивата мъгла, даги подслуша и те нищо да неразберат. Е, не и лейдиФедърстоунбоу, тя куцаше лошо.Но мъжът й. Или Пашенка… Илинякой от цялото съзаклятиешпиони, които пъплеха къмЕзерната област, привлечени отприсъствието на господаря си.

Уилям и Дънкан сеспогледаха, обзети от една и същамисъл.

Дънкан не показа признаци,

че смята да си подвие опашката.Преди Уилям да вземе

решение за бъдещите си действия,Саманта се освободи от Тереза изастана между двамата мъже.

— Чувствам се като кокал, закойто са се сбили три уличнипеса. Обаче не съм никакъв кокал,нито пък, въпреки миналите сипрегрешения, предателка. — Тяпогледна Уилям право в очите изаговори с търпелив тон, койтопостави на изпитаниесамообладанието му, доколкотовсе още го имаше: — Ти спориш с

Дънкан все едно имате някакъвизбор. В този миг, на този прием,аз съм единствената джебчийка.Това е деликатен занаят. Трябвави професионалист. Аз съмединственото ви попълнение. —Очите й се впиха в неговите,точно както миналата нощ, носега в тях нямаше обич. Тази женабеше хладна, концентрирана иразумна.

Всичко, което една женаникога не трябваше да бъде.

— Хайде — обърна сеСаманта към Дънкан и Тереза. —

Да намерим тихо местенце,където можем да заговорничим наспокойствие. Искам да свърша по-скоро с тази работа и веднъжзавинаги да си тръгна оттук.Повече не искам да видяфизиономията на полковникГрегъри.

— Браво! — присмехулноизвика Тереза и почна даръкопляска.

— Отлично казано, мисПендъргаст. — Дънкан йпредложи ръката си. — Мисля, чебеседката ще свърши работа.

Етикетът изискваше Терезада тръгне редом с Уилям, но тяпренебрегна правилата и хванасвободната ръка на Дънкан.Тримата поеха напред,триумвират от сила ирешителност.

— Тъй като Уилям няма дани е от полза докато планирамеоперацията, ще го накараме дапатрулира, за да осигуриповерителността надискусиите. — Дънкан се обърнакъм него и му подвикна:

— Ще можеш ли поне това да

свършиш, друже?Уилям крачеше след тях. За

пръв път в живота си бешедоволен, че е в ариергарда. Вситуация като тази той просто неможеше да поеме командването.Не можеше да се довери наСаманта за изпълнението наотговорната й мисия.

Не можеше да се довери насамия себе си. Той вреше икипеше в казан от емоции. Той,човекът, за когото жените бяхаприятно развлечение, но не исъставна част от живота на един

мъж. Той, който се имаше венчанза армията и за диренето насправедливост, но никога не бешетръгвал истински по дирите налюбовта.

Саманта беше прекършиламъжествения му дух. Дънканбеше прав: той беше изгубилумението си да вижда и мисли вперспектива. Говореше без дамисли, или по-точно казано,мислеше с оная си работа. Небеше способен трезво да преценирисковете, свързани с мисията.Не, в този момент просто не

смееше да застане начело.Беседката мрачно се

издигаше пред тях. Дънкан,Саманта и Тереза влязоха в неябез да обръщат поглед назад.Уилям тихичко почна да обикаляосмоъгълната постройка,проверявайки за врагове под всекирозов храст.

Нямаше никой. Бяха сами.Бяха изгубени сред мъглата.

Уилям притвори клепачи и сеподпря с ръка на стената. Да.Беше изгубен. За пръв път вживота си не знаеше как трябва да

постъпи, какво да предприеме.Вината беше изцяло нейна…Хубава работа, нали досега винагибеше твърдял, че ако някой имапроблем, вината си е изпялонегова?

В какво се беше превърнал?— В чантичката е. Картата е

в чантичката й. — Гласът наСаманта долетя иззад стените набеседката. Уилям промуши главапрез вратата и не се помъчи даскрие презрението си:

— Откъде пък знаеш?Саманта продължи сякаш не

го е чула. Него!— Онази чантичка с лъскави

черни пайети. Мъкне я навсякъдесъс себе си, и което е по-важно,непрекъснато шава с нея. Дори сипомислих, че дамата епристрастена към лауданума идържи там дрогата си. — Самантасви рамене. — Картата е вчантичката й.

Дънкан кимна. Тереза кимна.И двамата изглежда приехапреценката на Самантабезрезервно.

Уилям се облегна на

беседката и зарея поглед вмъглата. Нямаше какво да гледаДънкан и Тереза. И Саманта.

— Можеш ли да направишразмяната? — попита Дънкан.

Уилям напрегнато зачакаотговора, но такъв не последва.

— Можеш ли да сменишистинската карта с фалшификат?

Този път в гласа на Дънкан сеусещаше повече настойчивост.

— Разбира се, че може —подвикна Уилям и се усмихназлобничко. — Тя си е направоготова за затвора.

— Млъквай, Уилям — срязаго Тереза. — Какъв е проблемът,Сам?

— Обикновено джебчиитепрерязват връвта на кесията и яотмъкват, или бъркат в нея изадигат съдържанието й. —Саманта широко разпери ръце. —Никога не съм отваряла чантичка,за да извадя нещо и да го заменя сдруго.

— Разбирам. — Терезакимна.

— От друга страна, Тери, бимогло да бъде и по-зле. —

Саманта се ухили широко катопалав хлапак. По-рано Уилямнамираше тези усмивки достаочарователни. — Картата можешеда е пъхната в деколтето й.

Дънкан и Тереза прихнахавесело, а Уилям се намръщияростно. Сам и Тери. Кога бяхаминали на умалителни имена?

Преди Уилям да успее даизкрещи насъбралия се в гърдитему гняв, преди да ги заклейми сгорещото си презрение, Дънканизлезе на прага.

— Уилям, направи

допълнително кръгче. Искам дасъм сигурен, че тук няма никой.

— Можеш да си сигурен —отговори Уилям, но намусено сеоттегли. Оглеждаше севнимателно, както и при първатаобиколка, търсейки отпечатъци отстъпки във влажната от росатапочва, или каквито и да билодоказателства, че някой —Пашенка например — е решил дапровери как се справят шпионитему. Но засега Пашенка сеукриваше в имението на лорд илейди Федърстоунбоу.

Естествено. Нямаше защо даизлага живота си на излишенриск.

Уилям се върна до входа набеседката и чу последните думина Дънкан:

— Значи това е планът. Даногоспод даде ръцете ви да сасръчни, мис Пендъргаст.

25

Отвратителното домашногости вървеше към своя край и тяскоро щеше да напусне пълното сбезмозъчни идиоти имение.Когато обядът приключеше, Валдаможеше да напусне трапезариятана Силвърмиър, където полковникГрегъри и неговата домакиня,тази шафрантия лейди Марчънт,бяха наредили да сервиратястията. Валда щеше да се качи вкаретата си и най-сетне дапотегли към Мейтланд през

изпаренията на мъглата. Двенощи не беше спала. От болканасиненото й тяло не можеше дасе унесе в сън.

И от тревоги какво ли щешеда предприеме Пашенка. Как да сесправи с него. Как да се измъкнеот ситуацията жива и свободна.

Не много отдавна нищо неможеше да й попречи да потъне вдълбок сън. Едно време никога неби се оставила Пашенка да яспипа неподготвена и да я нарита.Щеше да приеме нуждата да му сеизплъзне като предизвикателство,

нищо повече. Сега съзнанието йпееше ужасен припев: с дватакрака. Хитрата сврака с дватакрака.

Но тя не беше сврака, бешесамо хитра. Да.

Пък и будуването по цяланощ си имаше предимства. Бешечула как Рупърт става и тършува вбагажа й. Тя лежеше и сеусмихваше във възглавницата, подкоято беше пъхната чантичката слъскавите черни мъниста, в коятопък беше прибрана безценнатакарта.

Щеше да даде на Пашенкакартата. Да, точно така. Щеше даму я връчи веднага, след като муподхвърли, че има още многоповерителна информация вглавата си. Така щеше да съхраниживота си, докато успее да сеизмъкне.

Сега Валда премяташе спръстите си чантичката, коятовисеше на едната и ръка инаблюдаваше множеството отгости, което се тълпеше околоотрупаната маса. Всички сеусмихваха, обменяха клюки,

пълнеха чиниите си с ягоди,филии топъл хляб, тънкирезенчета говеждо и студениаспержи. Тя също трябваше даяде, но не беше гладна. Простоискаше да си тръгне. Дори не йпукаше как е облечена, а тя бешеиздокарана в… наложи се дапогледне надолу. Ах, да. Бронзовсатен със сребриста гарнитура. Тябеше най-елегантна от гостите.

Рупърт също не беше заизхвърляне. Висок, слаб, той бешепо-аристократичен от тезигенерали и посланици. В момента

лицето му беше разтегнато в най-чаровна усмивка, докаторазговаряше с една от младитепровинциални дебютантки.Когато девойката се отдръпна,Рупърт я последва по петите.Дяволите да го вземат! Само акоможеше да разчита на него. Илиако й беше верен. Или ако не бешемалодушен подлец. Тогава Валдаби пощадила живота му, но вечебе късно. Беше я предал на всичкивъзможни фронтове. Щеше да гоелиминира в подходящия момент.

Тя се подпря на бастуна и

опита да се заслуша вразговорите. Защо — и самата тяне знаеше. Вече беше задръстенаот информация. Напоследък сечувстваше толкова замаяна, чеснощи реши да запише малко отузнатите тайни. Малките детайлибяха започнали да й убягват — нанея, която по-рано помнешевсичко!

Освен това някои от хората,които виждаше, бяха започнали даизглеждат… смахнато. Отвреме-навреме й се привиждаше някоймъж, който приличаше на скелет.

Жена, бледа като смъртница.Дете, което говореше с кънтящглас. Когато обърнеше глава, тяхги нямаше. Сякаш призраците навсички, които беше убила, се бяханаговорили да я преследват.

Абсурд. Трябваше да сенаспи.

— Лейди Федърстоунбоу —извика лейди Марчънт в ухото й.

Валда подскочи толковарязко, че лейди Марчънттрябваше да й се притече напомощ, за да не се прекатури.

— Лейди Федърстоунбоу, на

всяка цена трябва да си похапнетеот вкусния обяд. — ЛейдиМарчънт грубичко подбутнаВалда към масата. — Държим даси подложите добре, за да низапомните с хубаво.

Валда автоматичнопревключи на друг режим и станапреливащата от любезноствъзрастна дама:

— Драга, не мога да седобера до масата от тазинавалица. Може би вие ще стетака добра да ми напълните едначиния?

— Милейди, вашата силавинаги ме е впечатлявала. Етооттук ще минем. — ЛейдиМарчънт приложи допълнителеннатиск върху раменете на Валда ия избута сред множествотогости. — Не бихте желали дапропуснете такова невероятнопиршество.

— Пиршество ли? —Натъртените ребра на Валдаотнасяха случайни удари с лакти,ушите й скоро бяха проглушениот неспирното дърдорене наобядващите хора. Опитната

шпионка извиси пронизителноглас. — Вкиснатото ви вино игадната ви помия не са никаквопиршество. Жалък избор на меню,милейди, жалък. — Валда осъзна,че я е напуснало чувството й захумор, което толкова години йслужеше като камуфлаж ибезуспешно опита да сеовладее. — Няма защо да мегледате така. — Един от онезискелети надничаше зад рамото налейди Марчънт. — Все едно съмви изяла десерта с вилица. Това ерискът, който всеки английски

войник поема…— Английски войник ли? —

Лейди Марчънт се взираше заднея.

Валда примигна. Там стоешелейди Стивънс, която си бъбрешес лейди Блеър.

— За какво говорите? —учуди се лейди Марчънт.

— За нищо. Нищо. — Валдапонечи да си тръгне. Някъде средгостите се надигна глъчка. ЛейдиМарчънт я възпря:

— Вижте ги, те се карат.Моментът на лудост отмина

и Валда се загледа в кавгата.Полковник Грегъри беше

стиснал мистър Монро за гушата.Тълпата от гости беше оформилатрадиционния боен кръг. Всичкигледаха с напрегнати лицадвамата побеснели мъже.

А те наистина бяхапобеснели. Полковник Грегъриизглеждаше така, сякаш едва сесдържаше да не удушипротивника си. Мистър Монробеше почервенял целия и в очитему грееше коварен блясък.

— Лъжец! — изкрещя

полковникът, гледайки Монроправо в очите. — Не си бил цялатанощ на лов за шпиони!

Последната дума приковавниманието на Валда. Шпиони?За какво говореше тозинещастник?

Мистър Монро се изтръгнаот хватката на полковникГрегъри.

— Как смееш да ме наричашлъжец? Тази нощ изпълних дългаси. Аз съм герой! Ти си кръгланула в сравнение с мен!

— Ти си нищожество.

Издънка на проклетшотландец. — ПолковникГрегъри отново го стисна загърлото. Зъбите му бяха оголеникато на бясно куче. — Гнусензестрогонец!

Зестрогонец или не, това неинтересуваше Валда. Тя искашеда чуе за шпионите. Загледа гиоще по-напрегнато и се приведенапред за да не изпусне идумичка от спектакъла.

— Ти кого ще наричашзестрогонец? — Дънкан Монроблъсна полковник Грегъри в

гърдите. — По-добре виж себе си!Аз поне я обичам!

Лейди Марчънт си поедълбоко дъх. Валда я погледна иразбра — те се караха за нея.Очарователно. А онзи тип бешеспоменал нещо за шпиони. Двапъти по-очарователно. Болката вребрата й, страхът й, дориизтощението на сетивата йизчезнаха щом тя се концентриравърху разиграващата се сценка.

— Знам какво синамислил — крещеше полковникГрегъри. — Решил да сваля лейди

Марчънт, моля ви се!Сега цялата тълпа ужасено си

пое дъх. Кръгът околопротивниците се затегна.

Валда се приведе още по-напред с блеснал поглед.

Мистър Монро се нахвърливърху полковник Грегъри, койтосе завъртя като пумпал, за да мусе измъкне. Жените нададохаписъци. Мъжете закрещяхаодобрително.

Валда усети как някой дърпабезценната й чантичка и ясграбчи, докато все още висеше на

ръката й. Завъртя се към човека донея — човекът, който се бешеопитал да открадне картата.

Онази крадла. Оназигувернантка с русата си до бялокоса. Онази мис Пени Гаст. Ловкакато змия, Валда сграбчи адскотоизчадие и му изви китката:

— Върни ми я!— Какво? — Мис Пени Гаст

се правеше на света воданенапита.

Валда пъхна другата си ръкав джоба, скрит под полата й, обвипръсти около дръжката на новия

си пистолет и непохватно гоизтегли.

— Върни ми я — извика тя инасочи оръжието към гърдите накрадлата.

— По дяволите! — Мис Гастопита да се дръпне от дулото, нотълпата, която се беше скупчилаоколо нея не й позволи да мръдне.

— Лейди Федърстоунбоу,какво си въобразявате? — лейдиМарчънт грубо се нахвърли върхунея.

Хората около тях започнахада забелязват пистолета и жените

запищяха още по-силно.Полковник Грегъри и мистърМонро спряха да се бият.

— Върни ми я — за пореденпът заповяда Валда.

Мис Гаст разпери празнитеси ръце.

— Нали виждате, не държанищо.

— Какво става тук? —Полковник Грегъри използварамото си, за да си пробие пътпрез тълпата.

Валда заби пистолета вкорема на мис Пени Гаст.

Полковник Грегъри замръзна намясто.

— Не мърдай! Саманта, немърдай!

— Никаквицата миоткрадна… документа — казаВалда. — Всички знаят, че тя еджебчийка.

— Не, не е. — Тази кучка,Лейди Марчънт, се намеси. —Казах ви, че сте се объркали.Запомнили сте името погрешно.

— За бога, Валда, да не си сепобъркала? — Рупърт я гледашевтренчено иззад тълпата.

— Нали виждате, не държанищо. — Мис Гаст говореше сонзи успокоителен тон, коитонаправо я подлудяваше.

Валда искаше да ги застрелявсички, но за съжалениеразполагаше само с един куршум.Един куршум, с който да видисметката на никаквицата, коятобеше задигнала картата.

— Никой не може да краде отмен безнаказано.

С плавни движения мис Гастразпери ръце:

— Защо не проверите дали

вашият документ не си е намястото? Ще се уверите, че не умен.

Валда се поколеба. Мис Гастизглеждаше искрена.

Лейди Марчънт бешераздразнена.

Полковник Грегъри беше…пребледнял.

Валда стисна меките ръбчетана чантичката със свободната сиръка и чу шумоленето на хартия.Почна да й се гади. Тя внимателноотмести пистолета от корема намис Гаст. Цялата тълпа стоеше

като вцепенена, когато тя отворичантичката си и надникна вътре.

Картата си беше там. Сгънатана квадрат. Червеният печатподчертаваше важността й.Пистолетът увисна в ръката й.

— Съжалявам, мис Гаст…Помислих ви за… Взех ви занякой друг.

— Името ми е мисПендъргаст. — Гласът на младатажена звучеше уверено, ала ръцетей трепереха толкова силно, че тятрябваше да ги скрие в гънките нароклята си. — Мис Саманта

Пендъргаст.Мистър Монро излезе пред

множеството и взе пистолета отръцете й.

Чу се всеобща въздишка наоблекчение.

Лейди Марчънт притиснадлан към челото си и припадна понай-неделикатен начин,стоварвайки се на мраморния подкато чувал картофи. МистърМонро веднага й се притече напомощ и коленичи до нея.

— Ароматични соли! —развика се той.

Полковник Грегъри сграбчимис Гаст в прегръдката си. Замомент и тя беше на път даприпадне, но после се овладя,вдигна глава и яростно сенахвърли върху него:

— Не ме харесваш, не техаресвам, отказвам да менаказваш за смъртта на жена ти.Няма да съм изкупителна жертваза срама ти. Тъй че пускай ме —сега!

Изражението на полковникГрегъри в този момент струвашемилиони. Валда с удоволствие би

догледала тази сценка, но Рупъртя сграбчи и се помъчи да я избутакъм вратата. Тя му оказасъпротива и той не успя да япомръдне, но хората започнаха даги гледат. Посланикът и шефът наХоум Офис я наблюдавахаособено внимателно. Валда сенаведе, вдигна пистолета, койтолежеше на пода до суетящия семистър Монро, пъхна го в джобаси и излезе от трапезарията свисоко вдигната глава.

Последните думи, коитодостигнаха до слуха й, бяха на

разгневения полковник Грегъри:— Мис Пендъргаст, съберете

багажа си. Връщате се в Лондоноще утре сутринта.

26

Уилям влетя в стаята си иизпъди камериера:

— Вън! Чупката!— Добре, сър, не е нужно да

повтаряте. — Клийвърс излезе сгневни крачки от стаята изатръшна вратата след себе си.

Уилям се втренчи подире му.Какво, за бога, им ставаше навсички? Дори гостите, които ужму бяха приятели, побързаха да сесбогуват. Държаха се с него катопрокажен, а той просто беше

направил единственото, коетовсеки разумен мъж би направил,когато открие крадец в дома си:беше изгонил този грешник.Нямаше никакво значение, че тябеше красива и всички я обичаха.Нямаше никакво значение, че тядонесе мир и радост на дома му.Нямаше никакво значение, чебеше отнел девствеността й сфинес, достоен за пиян моряк, атя му се беше отдала сизяществото на… жена. Жена,създадена за него.

Но тя беше крадла, а

крадецът завинаги си оставакрадец. Тя беше направилауслуга — на него, на Англия, притова с риск за живота си. Акобеше само миналото й, той щешеда се ожени за нея.

Но тя беше откраднала отнего. Дреболии — някои безпочти никаква стойност, други —напротив. Не ги беше върнала.Въпреки уличаващитедоказателства, тя отказваше да сипризнае, че кражбата е нейно делои твърдеше, че не знае къде сапредметите, докато изражението

й говореше противното. Тя беше илъжкиня освен другото.

Уилям разкъса своите шалчеи яка. Захвърли фрака ижилетката си на пода, и разтворипрозореца. Загледа се в нощта,опитвайки се да види светлинитена къщурката й.

Трябваше да я хвърли втъмницата на Хоуксмаут, къдетода изгние.

Но не можеше. Що се отнасядо Саманта, беше мек като маслои сладък като петмез.

И защо? Защото не можеше

да забрави начина, по койтолунните лъчи огряваха изваянитей рамене, болката в очите й,когато говореше за детството си,силата на обичта й къммомичетата…

Той се намести в стола и сезае с трудната задача да изуестегнатите си ботуши. Значи така:щеше да я изпрати в Лондон и дауведоми с писмо лейди Бъкнел запрестъпната склонност напитомката й. Саманта щеше даостане без възможност за честнопрепитание. Принудата щеше да я

изкара на улицата, където тя пакщеше да се върне към стария сизанаят. В крайна сметка щяха да язаловят и палачът щеше да наденепримката около лебедовата й шия.

Уилям подскочи от ужас инапъха крака си обратно вботуша.

Не. Това не беше вярнаталиния на поведение. Мирнителондонски граждани незаслужаваха да им натресечудовище като Саманта. Нито пъкщеше да стои безразлично, докатотя се е запътила към ада с цялото

дръзновение на пламенната силичност.

В крайна сметка вината небеше само нейна. Той я бешепрелъстил.

Ама че глупак е бил.След секунди той вече

тичаше по стълбището, за да не сидаде време за размисъл. Лакеятскочи и му отвори вратата. Следмалко Уилям се озова предкъщичката, където Саманта себеше заключила, и захлопа сюмрук по вратата.

Кларинда побърза да отвори.

Дори на мъждивата светлина отфенера, той видя ужаса ислисването й.

— Полковник! МисПендъргаст каза, че не желае давижда никого.

Уилям я хвана за ръката и яиздърпа през прага, след което заемястото й.

— Не се връщай — наредитой и затвори вратата право влицето й.

Огънят пращеше весело вуютната стаичка. Свещникпръскаше светлина край

отворения куфар.— Кларинда? — извика

Саманта от спалнята. — Кой бешетози път? Само не ми казвай, че ебило някое от момичетата. Немога да понеса да ги… — Тязастана на прага и гласът йсекна — …отпратя. Силуетът й сеоткрояваше на светлината насвещите. С една ръка бешевдигнала четка за коса с дръжкаот слонова кост, а с другатапридържаше русите си коси.Както и при първата им целувка,тя носеше онази скромна бяла

нощница. Синият й пеньоар бешеотворен.

Прелестна. Тя бешепрелестна. Сърцето го болеше открасотата й. Желаеше едно-единствено нещо: да я има само засебе си.

Саманта го видя и остананеподвижна за един дълъгмомент. После бавно прокарачетката през дългата сиплатиненоруса коса, задържайки яна гърдите си. В следващатасекунда тя се озова в спалнята седно бързо и безшумно движение,

и затвори вратата.Отказът й беше ясен и

недвусмислен. Гневът му избухнапри това безочие. Когато чу какключът се превъртя в ключалката,яростта му доби форма. Уилямотиде до вратата и ритна бравата.Вратата беше масивна, бравата —не. Ключалката беше съвсемобикновена, създадена заусамотение, а не за сигурност.

Той отново я ритна.Тя изскърца.Уилям се втурна към вратата

и мощно се блъсна в нея, разби

бравата, олюля се, направиняколко крачки, и спря.

— Прозорецът е отворен —хладно изрече Саманта. — Вучилището за крадци ни учатвинаги да избираме по-леснияначин.

Знаеше, че не бива да му сеприсмива. Той стоеше с лекоразперени ръце, прегърбенирамене, наведена глава и ягледаше като бик, готов да севпусне в атака. От него сеотделяха горещи вълни, личешеси, че иска да си го върне, задето

беше опетнила доброто му име.Не я беше грижа, че ръцете

му треперят от насилническипорив. Тя също искаше да гофрасне. Искаше да зарежевсякаква предпазливост, да пищи,да вика и удря, защото Уилям запореден път й беше предал урок,който трябваше да е усвоиламного отдавна.

Нямаше значение, че тя бепроменила живота си. Ченепрекъснато работеше над себеси, за да бъде по-добра. Че не…краде. До края на живота си щеше

да бъде заклеймявана катоджебчийка.

А той… мъжът, коготообичаше. Мъжът, на когото себеше отдала… трябваше да йповярва, а вместо това той първи ябеше осъдил. Осъди я и я използваза целите си.

Така стисна четката, чедръжката се отпечата в ръката й.

Уилям си пое дълбоко дъх иго изпусна много бавно:

— Реших да те направя свояжена.

Тя също си пое дълбоко

дъх — за да избухне в дрезгавсмях.

— Аз? Твоя жена? Да не сисе побъркал?

Уилям здраво стисна юмруции по врата и лицето му плъзнагъста червенина. Той вече не бешемъж, а див звяр — жесток, свирепи страшен — който се опитвашеда се прикрие с булото нацивилизацията. Сякаш то щеше даго спаси от истинското му аз.

— Най-малкото ти бешеневинна във физическия смисълна думата и аз те лиших от тази

невинност.— Ах, значи и ти си бил

крадец. — Саманта се усмихнавесело. — Краставите магаретапрез девет дола се надушват.

Уилям изръмжа. Простоизръмжа — това беше думата.

— Аз не съм крадец, но ти сии честта не ми позволява да тепусна по света, за да правиш злона хората.

— Значи се жертваш,водейки ме в брачното си ложе?Наистина си много благороден. —Гласът и беше пропит от

сарказъм.— По природа си

добросърдечна. Трябва ти самоздрава мъжка ръка.

Неговата ръка? Той навярносе шегуваше! Саманта пригладинощницата над гърдите си,корема си, бедрата си, показвайкиму тялото си, изкушавайки го,присмивайки му се.

— Сигурен ли си, че това саистинските ти мотиви? Сигуренли си, че не искаш да се оженишза мен, защото… ме искаш?

— Не, не съм. — Гърленият

му глас трепереше от желание. —Искам те.

Тя се усмихна с порочнозадоволство.

— Няма да те изпускам отоко. Ще се погрижа да не крадеш.Ще се погрижа непрекъснато даси бременна. — Докато говореше,Уилям постепенно изправистойката си. — Вероятно вече сибременна.

— Говорих с Тери. —Усмивката й изчезна. — Спореднея времето не е подходящо зазачеване и е малко вероятно да

съм бременна.— Ще останеш тук и ще

видим. Междувременно ще ситолкова заета, че няма да имашвреме, през което да се отдавашна страстта си към кражбите.

Пламъците на гнева йизбухнаха като огньовете на ада:

— Негодник! Мръсник! —Саманта го замери с четката. —Как смееш? Как сме…

Уилям се наведе и премина внастъпление: улови я и я тръшнана леглото. Тя падна по гръб надюшека и той я затисна с

тежестта си. Гневът помежду имизбухна като гейзер. Самантаудряше където й падне по главата,гърдите, раменете. Успя да нанесеняколко доста добри крошета,преди Уилям да успее да хванеюмруците й и да вдигне ръцете йнад главата.

Телата им потънаха впухените завивки. Тежестта му язатискаше, когато тя искаше даскочи и… не, не да избяга. Не инещо толкова интелигентно.Искаше й се да го срита.

— Махни се от мен, ти,

нагъл… добродетелен… тъп…грубиян!

Но той не се махна от нея.Вместо това захапа гърлото й иостави бледорозова линия пофината й кожа.

Тя изпищя и почна да сегърчи. Той бе звяр и тя го мразешеот дъното на душата си.

Той я обузда, улови киткитей, смачка съпротивата й с тялотоси, докато първият етап наборбата не свърши и силата не йизневери.

Тогава Уилям облиза

мястото, което беше ухапал.Саманта шумно си пое дъх.

От борбата. От тежестта му върхунея.

— Няма да ти стана женадори самата кралица Виктория дате предложи на сребърна тепсия.

Той леко се поотмести оттялото й и тя можа да го види.Сините му очи, обрамчени отгъсти черни мигли, бяхапомътнели, може би от гняв?

Не, от страст.Той не я хапеше, за да я

накаже, а за да я бележи. Искаше

да бъде господар на чувствата й,да събуди в нея определениемоции…

— Гняв. Ти искаш да меядосаш. Не те интересува колкосъм бясна.

— И защо да ме интересува?Така ми харесваш. — Гърдите мусе придвижиха, за да покриятнейните. — Гневът е нещото,което ни свързва, мила моя.

Тя изви пленените си ръце изаби нокти в дланите си.

— Нищо не ни свързва, шефе,ни помниш ли? Я съм си гаменче

улично, крадлъ, джибчийкъ, пъкти си шибан пулковник утармиятъ на Нейну Виличество.Кумандир, дето винаги си е пазилгулямата чест.

Смехът му беше дълбок,нисък, застрашителен:

— Помня едно нещо, коетони свързва. — Уилям улови дветей китки с една ръка.

Саманта знаеше какво щепоследва. Нямаше значение колконенавижда връзката помежду им,за нея съзнанието му бешеотворена книга и намеренията му

бяха прозрачни. Започна даизвива тялото си под неговото внапразен опит да се измъкне.

Уилям измъкна сгъваем, ножот джоба си, натисна механизмаму и блестящото острие се показас щракване.

Гърлото й пресъхна.— Не мърдай — прошепна

той, пъхна острието под ръба нанощницата й, и я разряза.Отначало платът не се поддаде, ноострието беше наточено и свършиотлична работа. Уилям плъзнаръка над гърдите й.

Черната му коса падаше накъдрици по челото. Свещитепозлатяваха кожата му. Челюсттаму беше като изваяна от мрамор,но устните му… когато ръката сножа премина над гърдите й,устните му се извиха впокоряваща усмивка, каквато тяникога не би очаквала — не биискала да види — у него: усмивкана пират, мошеник и авантюрист.Покоряваща усмивка.

Каква идиотка беше, щомоще го обичаше. И то с любов,чийто огън едва сега се разгаряше.

Той се изправи, възседна я иразряза нощницата до коленете й.

— Какво правиш? Да не сипревъртял? — кресна тя.

— Не искам да виждам тазинощница. Не искам да виждамтози пеньоар. Искам те гола ибеззащитна. Това е единствениятначин да ти покажа кой командвапарада, Саманта. Ако зависеше отмен, щях да те заключа внепристъпна кула, от която самоаз имам ключ.

Гласът му преливаше отнапрежение и тя усети как

започва да й се гади от страх новъпреки това се присмя нанеговата искреност:

— Ще открадна ключа и щесе измъкна оттам.

Уилям притвори клепачи икогато ги отвори, онази усмивкаотново изгря на устните му. Тойзатвори ножа и го прибра в джобаси, правейки блестящадемонстрация на сръчност ивещина в боравенето с хладнооръжие. Със свободната си ръкатой разкопча панталоните си исмъкна гащетата си. Саманта го

наблюдаваше с широко отворениочи.

Бавно, като мъж, танцуващменует, той плъзна коляно междубедрата й. Тя се опита да събереплътно краката си, но той гираздели без никакви проблеми.

— Разбираш ли значениетона думите „без жал“?

Той нямаше да… нали?Знаеше, че не е способен натова… но също така знаеше, четой няма да разреже нощницата й,няма да я затиска под тежестта си,няма да държи китките й.

Саманта не познаваше тозимъж. Не го познаваше истински.

— Никога няма да типростя — отговори тя.

— Какво? — Той положицелувка на устните й. — Че това,което правя с теб, ти харесва? —Уилям положи целувки върхучелото и, очите й, пламналите йбузи. Погали ухото й с език изасмука меката му част.

Тогава Саманта разбра. Тойможеше да държи китките й,можеше да се просне върху нея налеглото, и двамата можеха да

страдат от болката инегодуванието. Но помежду имгореше огън, който нищо неможеше да потуши.

Не беше случайно, че тя бешедевица преди да му се отдаде. Небеше случайно, че той не се безадомил повторно след смъртта нажена си. Защото те бяхапредназначени един за друг.Защото очакваха онзивсепоглъщащ пожар, който нищоне можеше да угаси. Без значениекакво ги разделяше или каквиобиди си разменяха — те се

желаеха и това не можеше да бъдепроменено.

Мирисът му я обгърна —мирис на земя и на мъж. Бялатаму риза се беше измъкнала отколана и нежно докосвашевръхчетата на гърдите й, отново иотново. Бедрото му галешемястото между краката й в бледаимитация на сношение, кояторазпалваше желанието й да гоприеме в себе си. Устата му,която оставяше парещи следивърху кожата й, ръцете му, коитоя държаха в плен, коляното му…

— Не! — Саманта замятаглава и се опита да го ритне.

— Какво ти стана? Твърдемного ли ти харесва? — попитаУилям с нежен тон, който невещаеше нищо хубаво. —Изчервявяш се, а? Пламнаха лислабините ти? — Той целунабрадичката й и устните му сеплъзнаха надолу по гърлото й. —Ако те пипна с пръст долу, ще гоплъзна ли с лекота в прохода ти,защото си влажна и хлъзгава отжелание по мен?

Казаното от него беше чиста

истина и Саманта беше обзета отсрам. Ако продължаваше да йговори така, неволно щеше да ядоведе до оргазъм.

— Трябва ли да разрежапеньоара ти до долу? — подвоумисе Уилям.

— Не!— Да, права си. Харесва ми

да те държа така: безпомощна иучудена, в очакване на следващиями ход. — Той погледнамногозначително гърдите й иусмивката му предизвика стяганетам долу. — Гърдите ти са

толкова красиви. Миналият пътне можах да ги огледам кактотрябва. Беше тъмно, а аз бяхотчаян от нужда по теб. Сегавиждам, че те сбъдват и най-смелите ми мечти: снежнобели, срозови връхчета, които щръкват,когато се възбудиш, както сега!

— Студено ми е.Уилям беше наясно с лъжата

й, но се постара да си придадезагрижен вид.

— В такъв случай ще тестопля. — Той сведе глава, поеедното розово зърно в устата си и

палаво завъртя език околоареолата. Усещането бешевърховно и тя притвори клепачи.Гърбът й се изви, бедрата й сестегнаха около коляното му.Уилям отвори широко уста и поеколкото можеше от гърдата й,след което я засмука силно.

Бяха прекарали само еднанощ заедно. Откъде знаеше как дая възбуди точно както трябва?Откъде знаеше, че на нея й се щетой да погали гърдата й с мекотона бузата си, после да се преместинагоре и да гризне долната й

устна? Саманта отвори уста, за давдиша отчаяно и Уилямбезпощадно се възползва от това,за да я завладее с езика си.

Тя се изви нагоре, мъчейки седа увеличи триенето между телатаим. Уилям я целуваше добезпаметност и Саманта сипомисли, че дори да не го видиникога вече, винаги ще помнивкуса на целувката му. Тогава тойпрошепна името й, тя отвориклепачи и видя, че той я гледа.Устните му бяха влажни,погледът му беше безмилостен

като на сокол, кръжащ надплячката си.

— Не ставай. Не мърдай. Илище останеш както си, или няма даизлезеш от това легло, докатовикарият не дойде да ни венчае.Разбра ли?

Тя кимна без да сваля погледот него, но въпреки това Уилям ней повярва, защото пусна киткитей, но остана приведен над нея,сякаш всеки момент отново щешеда я сграбчи.

Гордостта изискваше тя дапредприеме опит за бягство, но

гордостта беше нещо глупаво —Саманта отдавна беше усвоилатози урок. В ситуации като тазипрактичността беше запредпочитане. Тя беше разуменчовек. Джебчийка от бедняшкитеквартали на Лондон. Нямашешанс. Той беше по-голям, авероятно и по-бърз.

И което беше по-важно, тяискаше да се любят. Не както сиго представяше той, катонасилствено заздравяване навръзката помежду им, а катосладко сбогом. Защото — признай

истината, Саманта —желанието да го има беше по-силно от всичко. Обичаше готвърде много за да го лиши — зада ги лиши — от товаудоволствие.

Уилям разкъса ризата си и япогледна, за да се увери, че тя ощеси лежи на мястото. Припряно изупанталоните си и пак я погледна.Сграбчи остатъка от нощницата йи я разкъса чак до подгъва.Саманта си спомни, че той ебесен и не е свикнала да го виждатакъв. Ами ако я нарани…

Но полковник Грегъриникога нямаше да я нарани, понене и физически. Пък и вече беразбил сърцето й. Какво ощеможеше да й причини?

Уилям нежно отърка дланиоколо глезените й и плъзна ръце,стигайки до коленете й, а послечак до бедрата й, внимателнопъхна ръце под краката й и гинамести върху раменете си.

— Какво правиш? — Самантаопита да се освободи.

— Това, на което прилича —засмя се Уилям и затегна хватката

си. Пръстите му я погалиха междукраката, и той духна къдравитеруси кичурчета. Тогава Самантаосъзна, че той я вижда там долу,между краката. Свещите нашкафчето я осветяваха там,където не трябва. Да не би даискаше да я… целуне? Там,където я присвиваше болезненкопнеж?

Не можеше да го понесе. Неможеше. Тя се извърна страничнов опит да му избяга.

Уилям отново се засмя,разтвори краката й, и пъхна език в

сърцевината й.Този път гърченията й не

бяха опити за бягство, а реакцияна обзелата я възбуда. Товабеше… най-дълбоката целувка,най-голямата интимност. Когатобеше там, за него нямаше тайни,той виждаше желанието й, нищоне убягваше от очите му. Езикътму влизаше и излизаше отмекотата й като кадифен камшик.Тя сграбчи чаршафите в юмруци изалюля глава напред-назад.Напрежението й нарасна донепоносимост, чувстваше, че ще

се пръсне от възбуда. Знаеше, чесоковете й текат върху езика му,но не можеше да ги спре. Той яводеше към върха, безмилостен врешимостта си да я покори, да яобладае, да й покаже, че сасъздадени един за друг. Самантасъзнаваше всичко това. Съзнавашесъщо, че то ги води към гибел.

Но тази вечер щеше да гидоведе до екстаз.

Устните му завладяхаклитора й и страстно гозасмукаха, докарвайки я до ръба.Близо. Много близо. Но не

съвсем. Не и още…Той мушна пръст в цепката й.

Сега. Всичките й мускули сенапрегнаха, от гърлото й сеизтръгна писък. Хълбоците й сенадигнаха, люлеейки се в древнияритъм на сливането, на екстаза, наотдаването.

С едно гладко движениеУилям проникна в тялото й. Тябеше толкова влажна и хлъзгава,толкова жадна за ласката му, четой влезе докрай без проблеми.Огромният му член беше горещ итвърд, толкова настоятелен, че

удължи екстаза й до безкрайност.После Уилям я подхвана за дупетои започна всичко отначало.

Саманта не спираше. Бешезагубила власт над себе си.Изживяваше оргазъм следоргазъм, пришпорвайки го,забивайки нокти в задника му,мъчейки се да го възпре, за даотдъхне поне за малко.

— Моля те — прошепнатя. — Моля те, Уилям. — Носамата тя не знаеше за какво гомоли.

Може би за любовта му?

Той забави темпото, после гоускори. Проникваше дълбоко, апосле едва-едва навлизаше въввхода й. Присмиваше й се сконтрола си. Придържаше еднотой бедро зад врата си, докато съссвободната си ръка я милвашекъдето си иска: по гърдите,корема, перличката междукраката точно над женствената йсърцевина.

Тя скимтеше и стенеше.Умората й нарастваше с всекидостигнат връх, но Уилям неспираше и откликът й стана още

по-чувствителен. Този мъжсъбаряше защитните й прегради исъщевременно засилвашевръзките помежду им.

Тласъците му се учестиха.Той пусна крака й върху леглото ия затисна с цялата си тежествърху дюшека.

— Саманта. Погледни ме.Тя смътно разбра думите му.— Погледни ме. — Ръцете му

обгърнаха лицето й. Саманта смъка отвори натежалите сиклепачи и се взря в сърцето нанеговата страст. Този мъж,

толкова силен, толкова културен,беше дивак до мозъка на коститеси. Искаше я и нямаше да приемеотказ.

— Ти си моя — каза той. —Моя.

27

Саманта се събуди с първителъчи на зората. Огънят бешеугаснал. Тя беше чисто гола, но ней беше студено, защото тялото наУилям я топлеше. Той бешесвалил ботушите и панталонитеси, и сега тя се притискаше къмедин съвършено гол мъж. Едингол мъж за чудо и приказ. Гърдитей се притискаха в гърба му,коремът й се допираше встегнатия му задник, краката имсе преплитаха.

Снощи Уилям беше получилсвоето. Сега беше неин ред. Сцелия си опит, натрупан презпоследните две нощи, щеше да мупокаже какво изпуска в дългитегодини на бъдещата им раздяла.Нищо и никакво отмъщение заболката, която щеше да изпита.

Лявата й ръка прегърнараменете му, а дясната се плъзнапо кръста му и спря на… едномного деликатно място. Самантасе усмихна. Тя нежно погаликосматите му гърди,възхищавайки се на изящно

изваяните мускули. Връхчетата напръстите й пробягнаха по ребратаму, очертавайки пътека. Очите йблеснаха, когато Уилям дълбоковъздъхна.

Дали беше буден? По-скороне. Внимателно прокара ръка помускулестия му корем и стигна догнездото от косми на слабинитему. Там най-сетне откри каквототърсеше. Уилям може би спеше,но някои части от тялото мубудуваха. Саманта се ухили изарови лице в рамото му. Незнаеше нищо за начините да

достави удоволствие на един мъж,но знаеше как да задоволи Уилям.Каквото и да направеше, той гоприемаше възторжено. Де да бешетака и извън леглото.

Усмивката й посърна. Занея — а и за него — беше по-важно да си имат доверие заобикновените неща. Затова щешеда го напусне и да прекараостатъка от живота си безбогатство, чувствени изживяванияи любов.

Но пък гордостта й щеше дабъде ненакърнена.

Самата изсумтя тихичко.Гордостта нямаше да стоплипостелята й, но можеше ли докрая на живота си да се измъчваот подозренията на съпруга си, отнепрестанния му контрол, отстраха му, че тя може да свърнепо пътя на моралния упадък,който може би беше осеян сизневери, предателства…убийства? Развихреше ли севъображението на Уилям, тянямаше да има миг покой. Етозащо разполагаше само с тазисутрин, за да го вкуси, да го

приласкае, да сътвори веченспомен.

Шепата й обгърнагениталиите му. Топките му бяхагорещи и космати, набръчкани идоста тежки предвид размеритеси. Но членът му… гладък,красив, мощен като магическижезъл, реагира на докосването й.Саманта беше запленена от тозимъжки орган, който станаогромен с такава невероятнабързина. Тя измери с дланидебелината му, а после гопомилва по дължина,

наслаждавайки се на кадифенатаму твърдост, на голяматаизпъкнала вена, на мощния ствол.Палецът й описа кръг почувствителната главичка,обърсвайки капчицата чувственанаслада, избликнала от връхчетой.

— Мили боже, Саманта! —Гласът на Уилям беше дрезгав,сънен.

Тя се подпря на лакътя си,целуна рамото му — и го захапа.Уилям подскочи и за малко не сеизтърколи от леглото.

После седна с одеялото,увито около кръста му. За нейнаизненада, очите му гледахасъвсем будно. Да не се е правилна заспал през цялото време? Илиможе би войниците и ловците нашпиони се събуждаха по тозиначин?

Все едно. Нямаше да бъдетук, за да разбере отговора.

— Дължах ти го — отвърнапредизвикателно тя. Погледът мусе спря на белега от зъби върхушията й и

Уилям я притегли с ръка към

себе си.— Не. — Тя бутна ръцете

му. — Сега е мой ред.Той отново се опита да я

прегърне и тя го отблъсна още по-решително:

— Казах ти, че е мой ред.— Ще ми го върнеш

тъпкано. — Уилям сведе ресници.— О, да. Точно това съм

намислила. — Тя погали гърдитему и впи поглед в лицето му,наслаждавайки се навеликолепните му черти, наневероятното синьо на очите му,

на устните, които и бяха дарилитолкова неповторими усещания.Винаги щеше да го помни, носпоменът за лицето в този мигизопнато от страстно очакване сотсянка на предпазливост щешеда й е особено скъп.

Уилям размърда крака подюргана:

— Вече съжалявам, ако товаима някакво значение.

— Ни най-малко. — Тя сеусмихна. Хитростта му нямаше дамине.

Слънцето изгряваше над

планинските хребети, къпейкиУилям в светлината си,изваждайки наяве цялата мухубост. Саманта не си бешепредставя, че е възможно дасъществува толкова разкошенмъж — с големи релефнимускули, с изваяно, стройно тяло,което се придобиваше следгодини яздене и непрекъснаттруд. Щеше й се да го попита каксе поддържа в такава форма: Сфехтовка? Бокс?

Но по-добре, че не знаеше.Така имаше един факт по-малко

за забравяне.Саманта преметна коси през

рамо, улови няколко кичура изагали с тях гърлото му. Видядвижението на адамовата муябълка, когато той преглътна.Ръцете му се сключиха околораменете й и по тялото й се разлятоплина, когато той започна да гимасажира с кръгови движения.

— Не трябва да правишнищо — промърмори тя срещукожата му.

— Ако не правя нищо, щепроникна в теб още сега.

— Не бива. — Тя отметнакосата от челото му,наслаждавайки се на къдриците,които изпълниха шепите й катоживи. Той беше толкова красив…но това не беше точната дума. Некрасив, а каменист. Изсеченитескули придаваха на чертите муаура на плашеща сила. Носътму — Саманта се засмя — носътму, както и да го погледнеш, бешеголям, но никой не би посмял даго изтъкне, за да не разгневинеговия притежател. Или може бида го развесели, защото Уилям не

беше суетен и мнението надругите почти не гоинтересуваше. Наболата му брадапокриваше челюстта му катосянка и дращеше пръстите й,които го галеха. Възхищаваше сена ушите му за начина, по койтоприлепваха към черепа му, изащото я изкушаваха да гризнемеката им част. Саманта сеподдаде на съблазънта им иръцете на Уилям потреперихавърху гърба й, насърчена отреакцията му, тя пъхна езичето сив ушната мида. Уилям изстена.

Саманта приведе чело иотговори на погледа му:

— Открих нещо, което ще тихареса.

— Всичко ще ми хареса, щомти ми го правиш.

Устните му прилепваха еднакъм друга с такова съвършенство,че тя ги гледаше като закована.Устните му… плътни, чувствени,създадени, за да й доставятудоволствие. Лека-полека тя сведеглава и захапа изкусителната мудолна устна. Гризна я едва-едва.Езикът му се показа и облиза

горната й устна. Двамата сецелуваха, ненаситно, като хорапрималели от глад, от жажда… отлюбов един по друг. Как само гообичаше! Тя наклони глава ипродължи да пирува с устата му,пиейки отново и отново отсладкия й кладенец, смучейкиезика му като рядко лакомство.

Уилям остана неподвиженпод целувката й, под ръцете,които мачкаха гърдите му игалеха ръцете му. Единственатаму реакция беше на саматацелувка. Той я остави да води,

удържайки поривите си с железенсамоконтрол.

Вратът му беше масивен, араменете — толкова мускулести,че ключиците му почти не севиждаха. Саманта разделикичурчетата на гърдите му ивнимателно засмука едното музърно.

— Мили боже! — Уилямзапочна да се огъва навъзглавницата. — Саманта!

— Хм? — Харесваше й тозисилен непобедим мъж да зависиот нейната милост. Да прокара

бавно нокти по гърдите му и дапочувства как коремът му хлътва,защото дъхът му е излязъл съссвистене. Да знае, че под одеялатая чака възнаграждение. Нищо неможеше да попречи напоследните мигове помежду им…Саманта побърза да изтриесълзата, която капна на гърдитему.

— Саманта? — попитаУилям и се опита да повдигнебрадичката й. Загрижеността мубеше неочаквана за нея. Тя седръпна от ръцете му и използва

простото средство „целувка“, зада отвлече вниманието му.Устните й избраха границатамежду диафрагмата и гръднатакост.

— Саманта? — Гласът музвучеше отпаднало, но той не сеотказваше от опита си даповдигне лицето й. Тя плъзнаръце по хълбоците му и надолу победрата му… бедрата му… тяпробва да обгърне с ръце еднотому бедро, но не успя. То бешетвърде широко. Твърде стегнато.

— Мога да създам епическа

поема за бедрата ти.— Такава поема ще е доста

сочно забавление за добротообщество, а това не би михаресало.

— И на мен. — Тя притиснаглава към корема му. — Не могада измисля рима на „мраморнаколона“.

Уилям прихна. Коремът мусе разтресе под ухото й и Самантаго възнагради с целувка по пъпа,въртейки език наляво-надясно,наслаждавайки се на мириса накожата му.

Ръката му се плъзна отдолу иобхвана в шепа гърдите й.Саманта улови същата немирнаръка, постави я върху гръдния мукош и я потупа.

— Казах ти. Остави намен. — Запаметявам твоетотяло. Събирам запаси отудоволствие. Правя всичковъзможно, за да не ме забравиш.Или аз теб.

— Ако очакваш ръцете ми дамируват, трябва да ме завържешза леглото.

Саманта изви вежди нагоре.

— Това се казва идея. — Притова доста добра, понеже тойнямаше да я пусне да си заминепросто така… а тя беше многослаба, когато станеше въпрос даму устои. Направо немощна. Тявдигна ръцете му и го накара да сезалови за таблата на леглото. —Преструвай се, че съм тезавързала. Това ще помогне.

— Съмнявам се — избоботитой, но хвана таблата.

Тя плъзна ръка подзавивките, повдигна ги мъничко инадникна отдолу, сякаш под тях я

чакаше голяма изненада. Визвестен смисъл това беше вярно.Насред гнездото от гъстикичурчета се издигаше…

— Как му казваш?— Какво? — Уилям бе едва

ли не шокиран.— Не мога да го наричам

„онова“. Как наричат мъжетеполовия си орган?

— Имената, с които мъжетего кръщават, рядко са за ушите наедна дама.

— В такъв случай можеш дами кажеш. — Саманта изпита

неподправено удоволствие отвъздържаността в тона му.

— Саманта… — Ръцете му сепресегнаха към нея. Тя серазгневи и улови едната му китка,поставяйки я отново върхутаблата.

— Кажи ми как му казваш.— Щом твърдя, че си дама,

значи си.— Никога не мога да стана

дама. Не съм от твоя свят —Саманта си пое треперливо дъх.Така беше по-добре. Той щеше даго разбере. Тя също. Някога.

— Слушай, Саманта…— Какво е това? — Тя

прокара пръст по огромната мунапращялост.

— Когато се оженим, щебъдеш дама.

— Как му казваш? — Тя гопогали.

— Дама си, защото…Тя докосна с устни връхчето

на пениса му и завъртя език.— Кажи ми как му казваш,

или няма да има повече цуни-гуни.

Мускулите на ръцете и

краката му се издуха, кокалчетатана пръстите му побеляха. Славабогу, беше му намерила цаката.

— Боже мили, Саманта… —Гласът му беше прегракнал отизумление… и наслада.

Тя оттегли устата си.— Пишка, кур, оная

работа — скоротечно занареждатой. Тя дари члена му съсстрастна милувка и спря.

— Дивия звяр, малкияУилям, герест петльо.

Тя деликатно засмукавръхчето — само веднъж за

негово съжаление.— Чепа, топуза, мъжкото

достойнство… — гласът музаглъхна и Саманта вдигнапоглед. — Ако скоро не ме яхнеш,ще свърша в устата ти и има дачакаш цял час заудовлетворението си.

— О, можем да измислимнещо, с което да оползотворимвремето ти — проточи тя. Нодилижансът нямаше да я чака.Животът й нямаше да се оправиот само себе си. Затова Самантасе плъзна отгоре му без да бърза,

оставяйки по тялото му пътека отцелувки, отърквайки се в негокато любвеобилно котенце,поколеба се и спря.

— Какво има? — гърленопопита той.

— Не съм сигурна какво данаправя.

— Бих ти показал, но налиръцете ми са завързани.

Саманта присви очи, Значитой имаше наглостта да й сеприсмива? В сегашното сиположение?

— Ще се справя някак си.

Досега седеше на колене илисе излягаше до него, значи простотрябваше да преметне крак и да гопоеме в себе си. Той не бешепроявил колебание. На устните йзаигра усмивка. Защо тя да правиизключение?

Ами вероятно защото той несе отваряше за нея. За негопроникването не беше свързано счувство за уязвимост, а за нея —напротив. Но дори и снощи,когато беше освирепял от гняв,той нито веднъж не я бешенаранил и нито веднъж нямаше да

я нарани — беше уверена в това.Знаеше го както знаеше, че винагище го обича.

Саманта го възседна безповече колебания и дюшекътпотъна под коленете й, белитечаршафи бяха намачкани. Под неяУилям беше камара от мускули,толкова силен и широкоплещест,че тя се опияни от усещането завласт, което имаше над него.Ръцете му все още стискахатаблата на леглото. При всяковдишване релефът на стегнатияму корем изпъкваше. Целият беше

неин — само неин — засега.Саманта се намести над

хълбоците му и се притисна къмслабините му, отваряйки се занего, дразнейки го, давайки му даразбере, че е близо, много близодо сърцевината й. Тъй като тякомандваше парада, реши, че ощей е рано до го поеме в себе си изамърмори предизвикателно:

— Още не, не му е дошловремето.

Беше й толкова хубаво да сетърка в него, да вижда как той сегърчи и тялото му се изопва от

напрежение. Ноктите й лекоодраскаха косматите му гърди,езикът й близна зърната му,пръстите й погалиха корема му.Снагата й се приведе над него и тяго целуна по устата, шепнейки музадъхано:

— Толкова си разкошен,прострян на леглото като подарък,който съм отворила, но на койтооще се радвам.

— Радостта те чака да явземеш. — Той приканващоразмърда хълбоци.

Движението му я повдигна,

прикова я плътно към него ипредизвика у нея прилив натакова невероятно желание, чецялата пламна и се овлажни ощеповече. Ако Уилям повторешетласъка си, тя щеше да бъдезагубена безвъзвратно. В отчаянопит да отложи неизбежното, тяизвика:

— Не мърдай! Аз командвамсега!

Уилям се разсмяподигравателно.

— Командваш? — Гласът мубеше пресипнал от възбуда. — Ти

не командваш. Аз не командвам.Оставени сме на милостта настрастите си, които ни носят къмлудо и разтърсващо сливане. —Смехът му отново се разнесе.Очите му откриха нейните,отправяйки й предизвикателство,и ръцете му преднамеренозапочнаха да отслабват хваткатаси около таблата, след коетоУилям се пресегна и докоснабедрата й, плъзвайки пръстинагоре…

Гръбнакът й омекна, тялото йсе отпусна, отнесено от сладкия

порив на страстта. Той имашеправо. Лудата страст ги водешекъм разтърсващо сливане, коетощеше да ги промени завинаги.

Уилям й помогна да сеизправи на колене, намести ясрещу себе си и откри нейниявлажен и горещ център. Дваматазастинаха в тази поза впредвкусване на удоволствието.

В очакване на екстаза.Постепенното му проникване

в тялото й беше по-велико, пофантастично, по-разтапящо, по-смайващо от всичко, което беше

изпитала досега. Тя поемаше посантиметър от плътта му,спираше за момент и отновопродължаваше. Блаженствотобеше толкова голямо, че извикарадостни сълзи в очите й.Задъхваше се и при всеки тласъкнадаваше безпомощен стон.Макар че се бяха любили двапъти, за тях сливането още бешечудо, свещенодействие. Уилямдостигна невероятно дълбоко, досамия център на утробата й.Нажеженото му копие сякаш бешеклеймо, с което я белязваше.

Саманта побърза да се оттласне ипочти се откъсна от него, но той ясграбчи и отново проникна в нея.

Уловени в клопката наомагьосващата страст, дваматастенеха шумно. Саманта ускориритъма и почти заподскача надюшека. Преживяването бешебожествено: миризмите, звуците,топлината, близостта

Тя наложи буйно темпо исведе лице до неговото.

— Твоя съм.— Да! — В очите му блесна

триумф.

Тя го погълна с тялото си:— И ти си мой.— Не.— О, да. Обичам те. Обичам

те.— Не ме напускай никога!

Наистина те обичам.Уилям отметна глава назад и

тялото му се изопна в сладкатаагония на екстаза. Ръцете мусграбчиха Саманта и плътно япритиснаха към него. Единпоследен тласък и той я изпълни стоплина и влага. Със семе. Съссебе си.

Докато Уилям дремеше,Саманта се измъкна от леглото.Снощи Кларинда бешеприготвила пътническия йкостюм. Сега Саманта го взе иизприпка в другата стая. Там яочакваха куфарът й, затворен иопасан с ремъци, а също иръкавиците, шапката, палтото.Докато навличаше дрехите, тя сеогледа из помещението, за дапровери не е ли забравила нещо.То не изглеждаше по-различно отденя, в който се беше нанесла вкъщичката. Саманта не беше

оставила белег на мястото, къдетобеше открила рая и беше слязла вада. Предполагаше, че това е вреда на нещата, само че… тяизмъкна ножа от чантичката иколеничи до масата, край коятоУилям й беше показал толковамного любов. Надраска отдолуинициали — нейните инеговите — и ги огради със сърце.

Ама че тъпо. Никой нямашеда ги види под масата. Но тя щешеда знае, че са там, завинаги.Искаше поне частица от любовтай да остане вечна.

Или… страстта й, по-точноказано. Уилям беше прав:страстта обясняваше защо мъжкато него желае да се венчае зажена, която ненавижда. Защожена като нея прелъсти мъх катонего: безмозъчен и жесток.

Тя погледна през прозореца ивидя репичка от силуети: шестмомичета на възраст от четири додванайсет години, облечени втъмносини рокли с дължина доглезените с коси, прибрани встегнати плитки и лъснати доблясък черни ботушки. Емелин

беше само с една ръкавица.Шапката на Вивиан висеше нагърба й. Всички изглеждаха лекосънливи, вперили поглед вкъщурката в очакване на… е, налине си въобразяваше, че ще сеизмъкне без последно сбогом?

Саманта излезе в хладнатанощ с натежало сърце и сеизправи пред тържествения малъкстрой.

— Момичета! — Тя разтворишироко ръце. Децата останаха намясто и в очите им се четешеобвинение.

— Икономът каза, че ситръгваш — заяви Агнес. — Товане е вярно, нали?

Тогава Емелин се пречупи иизтича към нея. Останалитемомичета я последваха и сенакачулиха върху Саманта.

— Мис Пендъргаст, мисПендъргаст, не ни оставяйте! —започна да я умолява Хенриета.

— Да, миш Пендъргаст, шебъдем пошлушни — обещаЕмелин.

Със зрял глас, който въобщене напомняше за

раздразнителното и хленчещомомиче от миналата седмица,Агнес се обърна към нея:

— Мис Пендъргаст, вие стенай-добрата гувернантка, коятосме имали, и моята най-добраприятелка. Моля ви, умолявам ви,не можете ли да останете?

Това разби сърцето й.Момичетата разбиха сърцето й, атя си мислеше, че то не може даизпитва повече болка. Самантапое ръцете на най-малкитемомиченца:

— Хайде да се разходим.

— Това значи не —прошепна Кайла.

Унилата групичка тежкозакрачи по росната трева,оставяйки отпечатъци от стъпкивъв влажната почва.

Саманта знаеше, че трябва даизрече нещо, нещо мъдро,педагогическо, поучително.Някакво обяснение. Боеше се, чето може да е само едно, и че тазие единствената й възможност даим го каже.

— Знаете ли защо ситръгвам? Мисис Шелбърн обясни

ли ви го?Момичетата печално

поклатиха глави в унисон.— Защото, когато бях много

млада, аз крадях.Децата ахнаха от ужас.— О да. Греховете ми нямат

чет. Крадях и обирах хората.Задигах кесиите им. — Самантаспря да се разхожда и ги погледнапоотделно в очите. Горкичките,всички бяха в шок. Нямаха думи.Не знаеха къде да се дянат. —Много ме биваше за крадец и сесдобих със слава. Дори ми

измислиха прякор — Театралнатаджебчийка. Богатите се хвалеха,че са им пребъркала джобовете.Хвалеха се дори хора, които небях ограбила. Но един ден неслучих със срязването на кесиятаи нейната собственичка се зае смен. Благодарение на лейдиБъкнел осъзнах поведението си исе поправих. — Самантапреглътна. Сега идваше труднатачаст. — Но след като веднъж сесдобиеш с лошо име, то тепреследва за вечни времена.Когато хората разберат, че някога

съм била крадец, решават, че ощесъм. Изчезне ли нещо, когато азсъм била наблизо, веднага меобвиняват в кражба.

— Ти ли взе миниатюрата намама? — Вивиан я обвиняваше споглед и с думи.

Саманта се олюля,зашеметена от болка, наранена,когато си мислеше, че нищоповече не може да я нарани.

— Естествено, че не е! —Мара зашлеви Вивиан.

Саманта заотстъпва назад,докато полите й не докоснаха

пейката, и тогава седна.— Виждате ли? Вивиан вече

ме подозира. — Тя заби поглед връкавиците си и отново говдигна. — Не, Вивиан, не съм явзела, но баща ти мисли, че съм.

— Но нали снощи мупомогна да изпързаля лошатадама? — намеси се Мара. — Товане промени ли мнението му?

— Вярно е, че помогнах, нотова само влоши мнението му замен. Използвах уменията си наджебчийка и следователнодоказах, че съм била крадец. Така

или иначе той ме беше осъдил.— Кой е взел миниатюрата

на мама? Ако открием истинскиякрадец, ще можеш да останеш —обади се Агнес.

Тук Саманта трябваше давнимава.

— Не мога да кажа кой е взелминиатюрата на майка ви, нодори и да разберем, това няма даима значение. Баща ви ме смята заспособна на най-лошото и няма даостана, за да ме обвини отновонякой следващ път.

— Мис Пендъргаст, простете

ми! — Вивиан изтича, седна донея и я прегърна. — Не биваше дави обвинявам.

— Няма нищо. — Самантапогали косата й. — И други садопускали същата грешка.

— Искаме да си нашамайка — каза Агнес. О, боже!

— И аз много бих искала дасъм ваша майка, но всички ниезнаем, че една бивша крадла,гувернантка и жена безблагороден произход и семействоне може да се ожени за важнаособа като баща ви.

— Моше! — В очите наЕмелин блеснаха гневнипламъчета.

— Пък и родството с менможе да навреди на дебюта ви,момичета.

Агнес гневно постави ръце накръста си:

— Само някой да посмее дате обиди!

— Ще посмее, вярвай ми.— Татко те обича —

промълви Хенриета.Саманта затаи дъх. Затова ли

Уилям настояваше тя да остане?

Защото си въобразяваше, че евлюбен в нея? Или защото беотнел девствеността й и в някаквомрачно ъгълче на душата сивярваше, че трябва да изкупиплътския си грях?

— Може би баща тинаистина мисли така. Но не себезпокой, скоро ще се оправи. —Думите излязоха от дъното наогорченото й сърце. — Мъжетевинаги бързо се оправят.

— Не е честно — оплака сеКайла.

Колкото и да беше нелепо,

Саманта откри, че на устните йтрепти усмивка.

— Такъв е животът, мило.Важно е следното: когаторазберете, че грешите, даоправите нещата и да неповтаряте грешката.

— Ние сме само деца. —Мара войнствено вдишабрадичка. — Откъде да знаем когасме направили грешка?

— Ако се чувствате гузни инепрекъснато очаквате някой дави разкрие, значи сте сбъркали.Ако видите, че ви е страх всичко

да излезе наяве, значи стесбъркали. Ако причинявате болкана другите, значи сте сбъркали. —Саманта се изправи, отиде доМара и докосна брадичката й. —Мара, вслушай се в сърцето си ивсичко ще се нареди.

Стига толкова. Речта йопасно заприлича на проповед.

— Момичета, сега трябва датръгвам. Никога няма да визабравя. — Дявол да го вземе, товаси беше вярно! Болезненовярно. — В сърцето си винаги щепазя спомена за вас. — Тя

прегърна всяко от децата,опитвайки се да откриеспециални думи за всяко момиче,но не успя да каже нищо умно.Може би не беше подходяща загувернантка. Може би беше по-добре, че си заминаваше.

Те останаха на място, унилагрупичка, която държешеразбитото й сърце в ръцете си.

Когато се върна в къщичката,видя, че куфарът й вече не е вдневната.

Лош знак.Откри, че Уилям я чакаше в

спалнята. Той беше напълнооблечен и изглеждаше простовъзхитително. Погледът му бешевперен в пораженията, коитоботушите му бяха причинили начаршафите преди няколко часа.

— Слугите ще има даклюкарстват — подхвърли тя.

Той съвсем спокойно сеобърна към нея и Саманта седосети, че е чул влизането й.Въпреки че изражението муговореше за овладяност, синитему очи критично се спряха върхунея и я изгориха с пламъка си.

— Защо си с шапка иръкавици? Със сигурност непланираш визита в това прекрасноутро. Тепърва ни предстои даобсъдим подробностите околосватбата си.

Този мъж я разплакваше.Този мъж я вбесяваше.Щеше да даде отдушник

единствено гнева си.— Заминавам както бях

намислила. Връщам се вРеномираната академия загувернантки. Там възнамерявамда предложа на лейди Бъкнел да

ми намери място катокомпаньонка на възрастна дамаили като директорка на училище,въобще място, на което няма дасъм в непосредствена близост смъже, защото намирам, че нямамзаложби за гувернантка.

С един разкрач той се озовадо нея и тя стреснато се дръпна —инстинктивна защитна мярка,която свърши с удар в рамката навратата. Саманта беше понечилада се скрие в дневната, а вместотова се нарани глупаво.

— Страхувам се, че ще съм

принуден да пиша на лейдиБъкнел, за да й съобщя, че тя небива да ти поверява пост, на койтоще имаш достъп до парите иливещите на други хора.

Болката от обвинението му язашемети. Каква идиотка е била,да се надява, че една нощ сглавозамайващ секс ще му отвориочите за истинската й същност.Очевидно очите му още бяхазатворени, защото Уилям не самовярваше, че тя краде, но ихранеше убеждението, че ще сеожени за нея.

— Да, боя се, че заради теб ипоследния мъж, който менамрази, всички врати в Англияще са затворени за мен. — Тя свирамене в добра имитация нанебрежност. — Ще се наложи даси потърся работа в чужбина.

— Няма да ходиш вчужбина. — Гласът му беше прям,спокоен и уверен, като бог, койтоизрича своите заповеди. — Какъве смисълът? Можеш да останештук, да се омъжиш за мен и даимаш повече богатства, отколкотое възможно да припечелиш като

гувернантка — или като крадла.Уилям беше изгубил правото

да й нарежда какво да прави.— Но къде ще остане

тръпката от погазването назабраните? Вълнението, което тесъпътства, докато пребърквашнечий джоб. Възбудата от тайнотопромъкване при любимия.Радостта ще си е отишла.

Уилям стъпи с крак надървения стол и опря лакът наколяното си.

— Остани при мен, и ще типозволя да крадеш всичко, което е

мое.Саманта го погледна. Той

имаше поведението на лорд иоблеклото на пират.

— И без друго ако се омъжаза теб, всичко ще бъде мое. Немога да крада от себе си.

Той я гледаше толковавнимателно. Прекаленовнимателно. Уилям преценявашереакциите й, виждайки всичкоосвен истината.

— Поне ми върнипортретчето на жена ми.

Саманта затвори клепачи, за

да спре внезапния дъжд от сълзи.Не. Никакви сълзи. Гневът

беше изход.— Вещите на жена ти са

съвсем малък знак наблагодарност за работата, коятосвърших с лейди Федърстоунбоу.

Уилям затаи дъх, сякаш бешеполучил удар с камшик. Послепръстите му обгърнаха ръката й,докосвайки я бавно и нежно.

— Баща ти ли те научи дакрадеш?

— Да, но не се размеквай.Бях добра и изпитвах удоволствие

от занаята си. Харесваше мивъзбудата, опасността. Понякогатръпката дори ми липсва. —Саманта прехапа устни. Товабеше вярно, ала думите й бяхаравностойни на твърдението, че еоткраднала миниатюрата на женаму. Нямаше смисъл да си губивремето с опровержения, на коитотой нямаше да повярва.

— Гладувала си, когато си севръщала с празни ръце.

— Същото си отнася захиляди крадци, Уилям. Незапочвай да ставаш състрадателен

точно сега. Ще се объркаш.Той се приближи до нея. Тя

почувства горещината на тялотому, милувката на тези невероятниочи.

— Момичетата се нуждаят оттеб.

— Момичетата ще се справятпрекрасно и без мен. — Това понебеше вярно.

— Аз се нуждая от теб. —Уилям я погали по лицето иизрече думите, за които до снощиби убила: — Обичам те.

Дали сам си вярваше? Да,

разбира се. Нямаше другообяснение за удивителното мубрачно предложение.Въобразяваше си, че я обича — ноне й се доверяваше. Този пътСаманта не можа да удържисълзите си:

— Това ли е любовта за теб?Удобство, което изчезва припървия намек за трудности?Чувство без доверие? Празнаглава и задоволен чеп? — Уилямсе опита да възрази, но тя запушис ръка устата му. — Не миотговаряй. Това е любовта —

виждала съм я хиляди пъти иказвам „не“. Не ми трябва такавалюбов. — Тя отмести ръкатаси. — Заслужавам нещо по-добро.

Той погледна пръстите си,сякаш докосването й го бешеизгорило.

— Не мога да го понеса —изрече той. — Болката естрахотна.

— Чудесно. Дребнавите тиемоцийки не ме интересуват.

Уилям сведе поглед иСаманта видя, че усмивката муизразява жестоко страдание.

— Защото те боли колкотомен.

Уилям седеше на писалищетоси. Гръбнакът му беше превит,раменете — отпуснати, главата —скрита в ръцете. Недоумявашеколко бързо всичко беше излязлоизвън контрол. Беше се влюбил —диво, страстно, лудо. Бешезабравил непоклатимите сипринципи, за да обладае Самантана терасата, докато музикатасвиреше и свещите горяха там,

където той трябваше дадомакинства. Беше ги забравилзаради жена неравна нему, снеизвестен произход, но страсттатака го беше завладяла… Е, товадоказваше, че моралът му е билсъмнителен. Не е трябвало да сеподдава на съблазънта. Трябвалода се поинтересува какво есемейството й, какъв епроизходът й, ако го бешенаправил, това никога нямаше дасе случи.

Само дето… отново яискаше. Точно сега. Тук. На

писалището. На пода. Наканапето. Дотолкова се бешепобъркал от желание, че насмалкощеше да изостави всичко, в коетобеше вярвал и да изложимомичетата на вредното влияниена Саманта, само и само да можеда я има.

А тя го беше отблъснала.Уилям изстена и се сгърчи от

унижение. Лъжливата малкакрадла го беше направила на пухи прах с презрението си и бешеизлязла от живота му.

Той щеше да се оправи,

разбира се. Щеше да дишасвободно.

Но в момента Уилям бешеедна жива рана. Сърцето му бешелюто ранено. Но той бешебезсилен пред онова, което най-силно смущаваше душевния мумир: съмнението. Ами ако тя небеше откраднала онези вещи?Ами ако беше излъгала, за дазащити гордостта си, докато вимението се подвизаваше другкрадец? И този крадец по някаквасвоя тъмна, долна причинажелаеше раздялата им? Но в

състава на слугите нямашепромяна. Лошите мупредчувствия бяха сламката наудавник. Саманта го бенаправила. Тя беше откраднала.

Уилям чу, че вратата сеотваря, но не вдигна глава. Не мупукаше кой е влязъл. Който и дабеше, прав му път.

— Какво искаш? — попитатой.

— Получих доклада открайбрежието — отговориДънкан.

— Добре ли е минало?

— Зависи какво разбирашпод „добре“. — Дънкан стоеше напрага, защото сега и той нямашежелание да се приближава доУилям. — Корабът акостира взалива и лодката дойде да свалипасажерите на брега. Пашенкаоправда очакванията ни. Тойизтръгна чантичката от ръцете налейди Федърстоунбоу, хвърли севъв водата, докопа се доладийката и нареди на лодкаритеда се отдалечат от брега.Федърстоунбоу зарева катомагаре и хукна по петите му,

заплува и почти стигна долодката.

— Почти? — Уилям вдигнаглава. — Какво искаш да кажеш?

Дънкан се колебаеше междуужаса и чувството си за хумор.

— Лейди Федърстоунбоу сеприцели и го застреля.

— Божичко! Мъртъв ли е?— По-мъртъв не може и да

бъде. Удивителен мерник, притова с пистолет-играчка. —Дънкан примигна. — Тогава ниесе появихме на сцената иоткрихме стрелба по ладийката.

Пашенка им нареди да гребат, акоискат да пощади живота им.Арестувахме лейдиФедърстоунбоу, но, Уилям… тя енапълно побъркана. Говореше нанесъществуващи хора.

— Може би съдията ще сесмили над нея и ще я затвори влудницата „Бедлам“.

— Аз бих предпочел даувисна на въжето пред такава„милост“.

— Значи най-накрая всичкосвърши. — Колко странна бешемисълта, че сега Уилям е

свободен и не е на поредната симисия. Беше отмъстил за смърттана Мери. Преди си мислеше, чеще ликува, когато този моментнастъпи, но сега изпитвашеединствено болка.

Дънкан го наблюдавашепочти… съчувствено.

— Добре ли си?— Ще оцелея.— Знам. Но ще признаеш ли

някога, че допусна грешка? —Дънкан въздъхна. — Не миотговаряй. Ами, ще взема датръгвам. На връщане ще се отбием

с Тереза при викария. Все пак щесе оженя за нея.

Уилям се помъчи да сезарадва на щастието наприятелите си и действителноуспя, но в същото време изпита изавист. Той се изправи, заобиколибюрото и се запъти към Дънкан спротегната десница.

— Пожелавам ви всичко най-хубаво.

Дънкан пристъпи напред идвамата мъже се здрависаха.Погледнаха се един друг и Уилямси спомни изминалите месеци, в

които патрулираха заедно изаблуждаваха всички, спомни ситръпката и вълнението.Приятелите се засмяха — Уиляммалко грубовато — прегърнаха сеи се тупнаха по раменете.

— Поздравления —продължи Уилям. — Тереза евеликолепна жена.

— Не я заслужавам, но моляте, не й го казвай. — Дънканпомаха и излезе. Уилям го чу какспря на прага и се обърна къмнякого:

— Здрасти мъниче. При баща

си ли отиваш?— Н-не — изпелтечи едно

смутено детско гласче.— Мара.Уилям знаеше, че е себично,

ала се радваше, че тя не идва принего. Сега не му беше дообяснения защо Саманта си еотишла пред гневните момичета.Нямаше друг отговор, освен че сее провалил в най-важната мисияна живота си. Той се върна дописалището и отново се отпусна встола, заравяйки лице в ръцете си.Оказа се, че няма да се отърве

толкова лесно:— Татко?Той бързо вдигна поглед.

Бледа и уплашена, Мара севзираше в него. Уилям се постарада прозвучи загрижен побащински:

— Мара, дали случайно неможе да поговорим в другмомент? Наистина съм зает.

Тя погледна към вратата снеприкрит копнеж, но поклатиглава и пристъпи напред,тътрейки крака. Уилям едва не йкресна да не забира килима и да

не ходи прегърбена. Ако трябвашеда бъде честен — ако Саманта бетук, щеше да настоява заобективно отношение от неговастрана — точно сега той самиятне беше олицетворение навоенната дисциплина.

Мара заобиколи писалищетои се втренчи в него с големите си,учудени очи.

— Какво има, Мара?— Плачеш ли, татко? —

недоверчиво попитамомиченцето.

— Не. Не плача — Очите му

бяха сухи, но сърцето му секъсаше.

Мара сведе поглед, бръкна вджоба си и извади миниатюра взлатна рамка. Ръката й трепереше,докато я оставяше на писалището.

Уилям хвана тъничката йкитка. Това беше портретчето наМери.

— Къде го откри?— Не го открих. — Мара си

пое хрипливо дъх. — Аз го взех.Ръката му отслаби хватката

си и главата му се изпразни. Незнаеше какво да мисли. Какво да

каже. Той се взря в миниатюрата,която се тресеше в ръчичката наМара.

Дъщеря му. Собствената мукръв. Крадецът завинаги си оставакрадец. Черното си е черно,бялото си е бяло, и сивото несъществува.

— Ти ли взе всичките нещана мама? — едва чуто прошепнаУилям.

Мара кимна. Бешепребледняла като платно ипреглъщаше, сякаш всеки моментщеше да ревне.

Какво беше направил надъщеря си? Уилям се изправи.

Мара залитна —момиченцето, което беше събралоцелия си кураж, за да каже набаща си истината.

С бавни движения, за да не яизплаши повече, Уилям отновоседна, бутна назад стола си ипотупа коляното си:

— Ела тук, миличка, иразкажи всичко на татко.

28

При всеки завой каретата секилваше и Саманта се удряше вкупето. Като капак на товапътниците от предната скамейкасе блъсваха в нея. После, когатокаретата излезеше на правучастък, всички се наместваха наседалките в мрачно очакване наследващия завой и следващотоизсулване от претъпканитескамейки. Осем души, четиримаседнали по посоката на движение,четирима обърнати срещу нея.

Шестима мъже и две жени,изтормозени пътници, натъпканив задушен дилижанс, чиитопрозорчета бяха плътнозатворени, за да не влиза прах.Осмина души, очакващи снетърпение пристигането си вЙорк.

Саманта се загледа презедното прозорче, мъчейки се дапочувства поне мъничко радост оттова, че оставя зад гърба си тезикаменисти чукари. Мразешепровинцията. Винаги я бешемразила с нейния свеж въздух,

треви, полюшвани от вятъра имесоядни същества, готови даизгълтат неопитните градскимомичета. Да, гореше отнетърпение да се върне в Лондонс непрестанния му шум, мирисана гниещи отпадъци иотвратителната мъгла, коятооцветяваше всичко — от сградитедо любимите й ръкавици — вчерно. Адорна никак нямаше да ещастлива, че питомката й такаскоропостижно се завръща…

— Прррт! — подвикнакочияшът. — П-р-р-р-т! Стой!

— Защо спираме? — попитагражданинът от Единбург, отворипрозорчето и проточи врат. — А-а-а, някакво дърво е запречилопътя.

Пътниците изстенаха.Саманта се опита да не

подскочи от радост. Дървото бешененужно забавяне, пречка… нощеше да прекара още няколкоминути тук, в Езерната област.Минути, в които щеше да види запоследно Дяволската канара искалистите водопади… и да сипоплаче, защото трябваше да

напусне това място. Можеше дасе заблуждава както си иска, ноистината беше, че бе обикналаЕзерната област. Или по-точноказано, хората, които бешесрещнала тук.

— Парите или живота! —разнесе се вик от крайпътнитехрасти.

Парите или живота? Самантасе намръщи. И дърво, запречилопътя. Дали беше съвпадение? Товане беше дълбокият глас на Уилям,изкуствено удебелен, за да всявастрах. Той не би си направил

труда да я последва. Не и следгорчивите думи, които си бяхаразменили. Не и след като достаясно му беше заявила каквомисли.

Домакинята в другия ъгъл сеотпусна на седалката и притиснаръце към щедрия си бюст.

— Разбойници! — Гласът йсе повиши с една октава. —Разбойници! Ще ни оберат и щени изнасилят!

— Ти си първа — измърмориСаманта. Стигаха й толкованещастия на главата.

— Много са. — Шотландецътозадачено присви очи. — Някоиса дяволски ниски.

— Ниски ли? — Каквоискаше да каже? Боеше се, чеотговорът й е известен. — Катодеца ли? — попита тя.

— Търсим една жена —висока, слаба и красива —провикна се разбойникът с най-големите габарити.

Саманта сведе глава и потънав седалката. Уилям. Докато бешежива, нямаше да му прости.

А от друга страна…

напушваше я на смях.— С коса, светла като

лунните лъчи. Дайте ни я и ще випуснем да си вървите с мир попътя.

Всички погледи се насочихакъм нея.

— Не е красива — заявидебелата домакиня — но отговаряна останалата част от описанието.

Един от мъжете отвори сритник вратата. Със задружниусилия останалите пътнициизтикаха Саманта навън. Тязалитна и се приземи на четири

крака.— Вижте сега бе, хора! —

кочияшът крещеше на шестиматамалки главорези и страшниябандит в пълен размер, всички смаски на очите. — Не може ейтака, посред бял ден, да миотвличате клиентелата! Аз трябвада мисля за репутацията си!

— Нали вече си прибралпарите за билета и? — креснанай-голямото от децата. — Каквоти пука дали е отвлечена или не?

Агнес. Агнес участваше втози фарс. Всъщност — Саманта

се олюля от силата напрозрението — всички момичетабяха яхнали коне и охранявахапътя. Двете най-малкиразбойнички бяха на понита,водени от по-големите им сестри.

Целият клан Грегъри бешедошъл да я прибере. Макар чезащо си бяха направили труда…Саманта изгледа Уилям яростно.Видът му беше същият като внощта на пристигането й. Отглава до пети беше издокаран вчерно. Изглеждаше твърде висок,твърде едър и твърде мъжествен.

Безразсъден, силен… и тези очи.Тези блестящи сини очи, коитоедновременно изразявахапроницателност, подигравка…желание. По нея.

Тя се изчерви ипредизвикателно вирна брадичка.

— Няма да ми я отвличате,калпазанковци такива! МисПендъргаст ми е клиент и ми едълг да си я закарам докъдето си еплатила.

Саманта видя как Вивиандава знак на най-малкотобандитче:

— Това е мама и ми е мъчноза нея — проточи жаловитоКайла.

Кочияшът обърна яростнияси взор към Саманта:

— Не е ли срамота, мадам,тъй да си зарежете децата?

— Тези деца не са мои —отсече Саманта. Всички пътнициахнаха ужасено.

— Мамо, как можа! — Агнесизскимтя като пребито пале. —Ако знаеш как ни липсваш!

— Мамо! Мамо! Мамо! — Взависимост от възрастта си и

вродената си склонност къмдраматични изпълнения,момичетата захленчиха различнивариации на щастието иотчаянието.

Уилям наблюдавашетрогателната сцена със скръстениръце. Саманта не му обърнаникакво внимание. Строгият йпоглед на опитна учителка сенасочи към малките актриси.

— Баща ви може и да еспособен на подобни глупости, ноот вас определено очаквах дапроявите повече разум, деца.

Подали глави от прозорчето ивратата, пътниците слушаха с живинтерес.

— Това не е грабеж — мъдрозаяви огромната дама. — Товае… — думите я напуснаха и тяизгледа косо Саманта.

— Но, мис Пендъргаст —Емелин свали шала, който йслужеше за маска — вие майзабравяте, че откраднахте нещо.

Саманта не смееше даиздиша от страх, че ще серазкрещи гневно. Ако погледитеможеха да убиват, Уилям щеше да

е мъртъв.Той въобще не се трогна и се

вгледа безстрастно в нея.— Откраднахте сърцето

ми — промълви Емелин.— И моето сърце — добави

Кайла.На Саманта и се прииска да

изстене при този фарс, но вместотова откри, че се колебае междупорой от сълзи и гневен смях.

— Откраднахте сърцата навсички ни. — Агнес слезе от коня,отиде при Саманта и улови ръцетей. — Моля ви, мис Пендъргаст,

останете с нас.Саманта се втренчи в

момичето. В момичетата.Погледна и Уилям. Той

смъкна ръкавиците си и докоснасърцето си с връхчетата напръстите.

За нейно най-голямосмущение собственото й сърцезаплашваше да се пръсне. Отстраст. Вечната, неутолимастраст.

Кочияшът изсумтяпрезрително, развърза куфара наСаманта и го захвърли край пътя.

Дървото беше отместено.Дилижансът изтрополи,оставяйки подире си облак прах,който ветрецът разнесе.

Останалите деца същослязоха от седлата и започнаха даподскачат нагоре-надолу, послепрегърнаха гувернантката си.

— Не бяхме ли страхотни,мис Пендъргаст? Доплака ли висе? Не се ли радвате, че оставатепри нас?

Саманта на свой ред гипрегърна и се засмя намаймунджилъците им.

— Стига толкова,момичета. — Уилям слезе отжребеца си и силно плесна сръце. — Оставете ни насаме замалко.

Децата се спогледаха и серазкикотиха, после Агнес гиповеде към конете. Какитепомогнаха на двете най-малкисестри да се качат на седлата.

Саманта се опита дафокусира погледа си в тях и дапренебрегне Уилям, но тойпривличаше цялото й внимание.Изпълваше очите й. Стоеше

твърде близо до нея и вдишвашетвърде много от отвратителниясвеж въздух. Със сигурноствдишваше твърде много, защотосе чувстваше замаяна и задъхана.

— Обичаме ви, мисПендъргаст! — извикахамомичетата, докато сеотдалечаваха, повели бащинияжребец със себе си.

Саманта им махна едва-едва.Слънцето грееше, къпейки

лицето й в топлината си.Ветрецът подухваше, развявайкишала на Уилям.

— Ето ни отново тук. Напътя. — Той улови ръката й,смъквайки ръкавицата спреднамерена чувственост ипритисна устни към дланта. — Инай-сетне сме сами.

Саманта усети как кожата йнастръхна под топлия му дъх.Предателските й зърна веднага сепревърнаха в корави пъпки. Тя сеотдръпна, но той я последва. Това,което спечели като дистанция,беше наваксано от голямата мукрачка.

— Благодаря ти, че се

съгласи да ме изслушаш.— На нищо не съм се

съгласявала. — Този мъж бешеопасен: вече си правеше оглушки.

— Не избяга от мен, което енещо. И това ми стига. — Уилямпосочи един пън под сенките нагорските дървета. — Ще миокажеш ли честта да поседим,докато разговаряме?

Наистина трябваше дапоговорят, но Саманта седвоумеше. Уилям се досети каквае причината за колебанието й.

— Ще проверя за змии —

увери я той. Нищо в поведениетому не издаваше подигравка илинеприемане на страховете й. Етозащо Саманта нагази в треватакрай пътя, израснала върхуплодородната хумусна почва,образувана в течение на хилядигодини от есенната шума, ипозволи на Уилям да отместипънчето, за да прогони тварите,които евентуално се бяхапритаили под него. Кавалерътсвали жакета си за езда, сгъна го изастла с него импровизиранататабуретка. Саманта се настани

внимателно, стараейки се дасъздаде атмосфера наофициалност — сякаш това щешеда заличи лудите нощи помеждуим. Тогава, за неин ужас, Уилямколеничи пред нея.

— Моля ви, недейте. — Тя сепомъчи да отмести ръката му. —Полковник Грегъри, моля ви, не енеобходимо.

— Полковник Грегъри? —Той не помръдна.

— Наричаше ме Уилям…тази сутрин.

Страните й пламнаха като

алени рози.— Да, но преди това… —

Ама че глупачка беше. — Прав си,разбира се. След като сме билиинтимни, пълен абсурд е да сепреструваме, че помежду ни не еимало нищо.

— Точно така.— Но моля те, недей да

коленичиш.— Аз вярвам в значението на

протокола. Вярвам, че трябва дасе покланяме на кралицата.Вярвам, че всеки военачалниктрябва да поздравява офицерите

си. Вярвам, че мъжът трябва даухажва жената преди да се оженяти да сподели с нея брачното ложеедва след церемонията. Вярвам, чещом правя предложение за брак,трябва да съм на колене. — Уилямсмъкна другата й ръкавица иулови ръцете й в своите. — С тебобърках всичко.

Саманта си спомниизминалата нощ. И утрото. Розитеотново пламнаха на лицето й.

— Не съвсем всичко —смутено изрече тя.

— Благодаря, че ми

признаваш поне това. —Загадъчна усмивка заигра поустните му. Уилям се овладя ипродължи със сериозен тон: Същотака вярвам, че мъжът трябва даизмоли прошка на колене, когатое озлочестил дамата снеобмислените си постъпки —както аз те озлочестих. Мара евзела вещите на Мери.

Нещо в нея се отпусна. Мараси беше признала след малката йлекция. Саманта беше намериланачин да помогне на момичето.

— Знам.

— Как така?! — Веждите наУилям чак подскочиха отнедоумение.

— Крадецът винагиразпознава крадеца. — Самантасви рамене. — Мара е среднотодете. За разлика от Агнес иВивиан тя още не се превръща вжена. Но от друга страна не емалкото сладко момиченце катоКайла, Хенриета или Емелин.Затова тя се чувства изгубена.

Уилям изглеждаше катоударен от гръм.

— Въобще не ми беше

минало през ума. Как ли съм сеоправял с децата си преди дадойдеш ти, с дълбоките сипрозрения и женската симъдрост?

Саманта би могла да гообвини в ласкателство, само чеказаното от него беше истина. Тяму беше спестила доста бъдещинеприятности с момичетата.

— Мара ми каза, че споменътза майка й избледнявал. Всамотните си нощи тя се опитвалада си представи лицето на Мери,но не успявала. Взела вещите на

майка си в опит да я запази жива впаметта си. Това й носелоуспокоение.

— Горкичката — задавеноизрече Саманта.

— Дадох миниатюрата нахудожник, който да направи поедно копие за всяко момиче. —Уилям обсипа с целувки пръститей. — Сега се надявам да им доведанова майка, която да ги завива вкреватчетата за лека нощ.

Саманта извърна поглед.— Ако я убедя да ми прости,

задето я обвиних заради миналото

й.Цялата болка и омраза,

трупана през всичките години намалтретиране и унижения,изплува на повърхността. Самантапреглътна. Искаше да го направи.Обичаше го толкова силно, че битрябвало да е способна навсичко… но не можеше да мупрости.

Някои неща бяханепростими.

— Не мога. — Тя поклатиглава.

Уилям започна да шава и от

притеснение заговори по-бързо:— Разбиранията ми за етика

ме правеха непреклонен. Всекизнае разликата между доброто излото. Лъжата и измамата…кражбата никога не могат дабъдат оправдани. Но дъщеря ми,моята собствена плът и кръв,изисква моето съчувствие и азняма да й го откажа зарадисторените грешки. — Уилямнаправи кисела гримаса. — Макарче ще проведа с нея достасериозен разговор относноморала.

— Добре, но знай, че Маравинаги ще си остане човек, койтоизпробва пределните граници нанещата.

— Ще се нуждая от помощтати, за да я държа в правия път.

Саманта отново извърнапоглед.

— Дори преди да разбера заМара, знаех, че трябва да сепроменя. — Уилям си пое дъх. —Трябваше да се променя или тинямаше да ме приемеш, а мисълтаза това ми беше омразна. Беше мимного трудно. Ето защо реших, че

мога да се променя малко, а ти дасе промениш много.

Радост и тъга така се смесихав душата й, че тя не можеше даразграничи кое какво е. Искаше йсе да се засмее. Искаше й се да сезаплаче от болка.

— Но ти ме отблъсна.Предложих ти всичко, което имах,но ти не прояви интерес. Затовати признах, че те обичам. Ти сеприсмя на любовта ми.

— Не исках. — Тя избърсаочите си. — Никой мъж не ми себеше обяснявал в любов.

— И ето ме сега на колене.Падам ничком. — Той изпълзя по-близо, толкова близо до нея, че сепритисна до тялото й. —Съгреших спрямо теб. Бях глупави твърдоглав. Бях добродетелен илицемерен. Моля те, моля тепрости ми!

— Добре. — Защо ли сепредаде? — Естествено. —Защото не можеше другояче. —Прощавам ти. — Желаеше го.Обичаше го.

— Тогава… защо не мепогледнеш в очите? — Уилям

шепнеше нежно в ухото й.Саманта усещаше дъха му въвврата си. Първо погледна лицетому, после сведе поглед къмсплетените им ръце. — Саманта,нямам повече власт над миналотоотколкото всеки друг човек. —Палецът му описваше кръгове подланта й. — Мога да обещая самода не повтарям грешката си.

Тя положи големи усилия, зада не му се сопне:

— Сигурен ли си, че щеудържиш на обещанието си? Чеще му останеш верен дори и в

най-мрачните кътчета насъзнанието си? Следващия път,когато загубиш нещо, или когатонякой ядосан прислужник задигнесребърните прибори, няма литайничко да се питаш дали не съмбила аз?

Уилям не продума толковадълго, че Саманта се изнерви.Дощя и се да стане, да сераздвижи… да го погледне вочите, както я беше помолил. Тамвидя разбиране, което я уплаши исмути.

— Гарантирам ти: никога

няма да заподозра, че си нещодруго освен красива,интелигентна и добросърдечнажена, защото вярвам в теб. —Думите му бяха премерени,тонът — внимателен. — Но немога да те принудя да повярваш вмен. — Уилям се изправи сболезнена гримаса на лицетоси. — Нищо чудно, че в сърцетоси не можеш да откриеш доримъничко любов към мен.Подлагаш на съмнениеискреността на чувствата ми и насилата на характера ми.

— Не! Не! Не подлагам нищона съмнение. Аз… Винагидругите са се съмнявали вмен… — Не можеше да повярва,че казва това. Толкованеубедително извинение, за дамаскира толкова голям страх.Истината беше, че ако се свърже сУилям до края на живота си, тяставаше уязвима за болката.Рискът беше толкова голям, чепредпочиташе да прекара животаси в бедност и слугуване,отколкото да го поеме.

Но това не беше всичко.

Саманта също се изправи, уловиръката му и сериозно го погледнав очите:

— Обичам те. Обикнах теоще първия път, когато те съзряхна коня и те помислих за красив иопасен дявол.

— Обичаш ли ме достатъчно,за да ми повериш сърцето си? —Сега беше негов ред да я изпита.

— А ти обещаваш ли ми да сегрижиш добре за него?

— Да.— Ти никога не би ме

излъгал. Обичам те и ще стана

твоя жена.Без да сваля изгарящия си

поглед от нея, Уилям се провикна:— Момичета! Всичко е както

трябва! Мис Пендъргаст сесъгласи да ми стане жена.

Двамата се ухилиха до уши.Представяха си каква ще ерадостта на децата.

— Момичета! — извикаУилям малко по-силно.

Саманта се огледа иизненадано установи, че никой неги гледа от храстите.

— Къде са децата?

— Не мислиш ли… че сарешили да осигурят желаниярезултат? — Уилям кимна изамислено поглади брадичката си.

— Отлична тактика. На всякацена трябва да ги похваля.

— Не разбирам. — Очите йсе отвориха широко. — Какво щепостигнат, като ни зарежат сами втази пустош?

Той се изкиска, но когатовидя паниката, изписана налицето й, успя да си придаде по-сериозен вид.

— Това не е никаква

пустош — успокои я бъдещият есъпруг. — Вероятно сапреценили, че ако прекараменощта заедно, щем не щем ще сесдобрим. Най-малкото ще бъдембезвъзвратно компрометирани ипринудени да се оженим.

— Адови изчадия! —Саманта беше потресена.

— Кой го казва! — ухили сеУилям.

— Горд си от тяхнатапостъпка — намръщи се тя.

— Не съм горд. Наистина.Просто съм… впечатлен от

логическото им мислене. —Уилям се прокашля и сменитемата.

— Ако останем на пътя, презследващите няколко дни все щемине някой.

— През следващите няколкодни?! — изкрещя Саманта.

— Ако вървим по пътя и несрещнем никой, след два — най-много четири дни — ще стигнемдо Силвърмиър. — Той япритисна към себе си. — От другастрана, ако ми се довериш, знампряк път през гората.

Саманта се почувствазамаяна от близостта му.

— След колко време…?— Утре сутринта сме вкъщи.Дишането й се учести. Тя

опули очи и страхливо погледназелените дървета, които сепростираха край пътя.

— Има ли вълци?— Няма вълци. Няма мечки-

стръвници. Ще бъдем вбезопасност.

— Ще гладуваме.— Ще те нахраня. Довери ми

се.

— Къде ще спим?Уилям се намръщи и отиде

до една раница, която бешезахвърлена край пътя.

— Предполагам, чемомичетата са ни оставили това.

— Да. — Той развързакаишите. — Одеяла и платно. Азсъм войник. Приготвял съм нощенподслон и с по-малко подръчниматериали. — Той се върна приСаманта и я прегърна. —Помисли си само. Ти и аз подзвездите…

— Еднодневки. Прилепи.

Страховити буболечки.— Скъпа, падне ли мракът,

ще се погрижа съзнанието ти да езаето със съвсем различнинеща. — Уилям многозначителноя погледна и Саманта разбра, чеще я целуне. Знаеше, че тазицелувка няма да е обикновена. Тясе притисна към тялото му,сграбчи реверите на жакета му иразтвори устни. Той сбъднаочакванията й. Първо сладкият мудъх се смеси с нейния, послезапочна чувственото пиршествона сетивата им. Празник на

любовта, споделено удоволствие,скрепяване на брачните клетви.

— Сега не мислеше застрашни буболечки, нали?

Тя кимна със затворени очи.— Вярваш ли ми? Ще минем

ли по прекия път?Ново кимване.— За друго не моля. — Той

преметна раницата през рамо и яповеде към гората. — Довечераможеш да ми кажеш защо си мепомислила за красив, опасендявол.

Уилям знаеше, че ще извади

голям късмет ако я компрометиранапълно и се ожени за нея предитя да разбере, че само две милинадолу по пътя има село.

В крайна сметка момичетатане бяха единствените тактици всемейството.

info

Информация за текста

Свалено от „Моятабиблиотека“:http://chitanka.info/book/2582

Table of ContentsКристина Дод Моята любима

годеница1234567891011

121314151617181920212223242526

2728Информация за текста