Полицейска психологияКакво е професионален стрес?   В контекста на настъпващите глобални икономически и политически промени, утвърждаването на демократичните ценности поставя проблема за човешкото здраве и благополучие през ХХI век в центъра на обществените интереси. В тази връзка изследването на професионалния стрес като основна вредност, се превръща в едно от приоритетните направления на медицината, психологията, социологията, мениджмънта. Във века на високите информационни технологии проблемът за адаптивните възможности на човека става все по-актуален – докъде се простират границите на човешките функционални ресурси, т. е. кога стресът започва да възпрепятства дейността на човека и да вреди на здравето му.

      Професионалният стрес се смята за един от главните вредни фактори в правоохранителните и в огнеборската професии. С него се обясняват редица заболявания, както и високите равнища на самоубийствата, разводите, инвалидизирането, по-ниската средна продължителност на живота сред служителите, упражняващи тези професии. Равнището на професионалния стрес при полицейските служители нараства значително през последното десетилетие и то в световен мащаб. Най-чести причини за това се посочват от една страна промяната в количеството и характера на престъпността в посока на увеличаване и усложняване, а от друга - повишените изисквания, предявявани от страна на обществеността, въвеждането на нови професионални стандарти (европейски и световни). За никого не е тайна, че полицейската професия се класифицира като една от най-стресовите, а служителите попадат в категорията на силно застрашени от неблагоприятните последствия на стреса. Това задължава психолозите, работещи в системата на МВР, да предоставят необходимата информация и набор от услуги, чрез които да подобрят ефективността на професионалното функциониране на полицейските служители.

      Стресът представлява реакцията на физиологична или психична възбуда, възникнала първоначално в резултат на повишени изисквания от външната среда, която предизвиква трайни неблагоприятни последствия върху телесните и психичните функции на индивида. СТРЕСЪТ СЕ ПОЯВЯВА ТОГАВА, КОГАТО РЕАКЦИЯТА НА ВЪЗБУДА НАСТЪПВА ПРЕКАЛЕНО ЧЕСТО И Е С ВИСОКА ИНТЕНЗИВНОСТ И ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ.      Според NIOSH (The National Institute for Occupational Safety and Health) професионалният стрес е съвкупност от негативни физически и емоционални реакции, които възникват при несъответствие между изискванията на работата и способностите, средствата или потребностите на работещия. Този стрес може да породи здравословни проблеми и дори да предизвика произшествия.

      Професионалният стрес може да се дефинира като емоционална, когнитивна, поведенческа и психологична реакция спрямо негативни и неблагоприятни аспекти, свързани със същността на работата. Тази реакция засяга целия организъм

и неговото обкръжение, може да се превърне в трайно състояние и се характеризира във висока степен със страдание, а често и с чувството на безизходица.      Кайзер и Хансец разглеждат професионалния стрес като отговор на служителя спрямо изискванията на работната ситуация, за изпълнението на които той се съмнява, че разполага с необходимите ресурси, но трябва да изпълни. Тази дефиниция набляга на субективното оценяване на човешките ресурси, включеността на служителя в дейността, несигурността на резултатите, като съдържа и вероятност от провал. Тя е директно свързана с понятието за контрол на условията на труд.

      Опасен ли е професионалният стрес? И да, и не. Трябва да се избягва прекалено силният и хроничният стрес. Всъщност, стресът може да предизвика безпокойство, когато професионалните изисквания са завишени и индивидът не може да им отговори адекватно, когато социалната подкрепа от страна на колегите е недостатъчна, финансовата компенсация, уважението и оценяването на извършения труд не отговарят на положените усилия. Всички тези показатели са интензивни, с хроничен характер и/или често се повтарят. Крайният резултат може да бъде появата на психосоматични заболявания и/или психични разстройства.      И обратно, отговорът е по-скоро “не”, ако служителят може да управлява поне част от условията на труд, ако разполага с достатъчно социална подкрепа и ако е добре възнаграден за полаганите усилия. Когато служителят има усещането за контрол над ситуацията, стресът може да се окаже мотивиращ, а не заплашващ. И напротив, когато индивидът има усещането, че не владее ситуацията, стресът може да стане синоним на криза и да представлява опасност за здравето му и впоследствие, за безпроблемното функциониране на институцията (чести отсъствия от работа, взимане на болнични и др.).      Стресът в организацията се отразява винаги както на служителя, така и на институцията. Обер отбелязва четири равнища или реакции на стреса, които могат да бъдат породени или редуцирани в зависимост от отношението между човека и работата.       • Организационно равнище. Отнася се до показателите, свързани с начина на организация на обществото и на конкретните институции. Всеки е съгласен, че живеем в “общество, произвеждащо стрес”. Традиционните ценности са на изчезване (такива като солидарност и взаимопомощ), а други се появяват и засилват влиянието си (конкуренция и др.) Присъстваме на дебат, отново повдигащ пред обществото въпросите за мястото и бъдещето на труда. Работата сама по себе си се развива, става все по-абстрактно понятие. Пространството човек-машина се разширява. Използването на новите технологии вече не налага задължителното присъствие на работещите на едно и също място. При тези темпове на развитие, индивидът губи усещането за контрол над професионалната си дейност. Освен това някои институции създават системи за оценяване и разбирания за целите и задачите, които са различни от тези на служителите.       • Междуличностно равнище. Качеството на контактите и комуникацията между работещите в една институция е тясно свързано с психологическия климат. Усещането за признание, разбиране и подпомагане представляват добра

възможност за всеки служител да утвърди собствената си идентичност. В ситуациите на силна конкуренция, работещият получава усещането за загуба на контрол. Това може да предизвика агресивни реакции, които от своя страна, при честа повторяемост, водят до затруднения в комуникацията.       • Професионално равнище. Отнася се до работата като такава, до спецификите и условията, в които се извършва. Ергономическите качества на дейността са тясно свързани с чувството на благополучие на служителя. Шумът, чистотата, осветлението и други фактори определят до голяма степен качеството на връзката между работещия и работата. “Абсурдната работа”, неотговаряща на представите на субекта, представлява значима психологическа фрустрация. В някои професионални сфери на дейност (банкови служители, пожарникари, полицаи и др.) опасностите, както и досегът със смъртта са често срещани и влияят съществено на емоционалното състояние на работещите. Това се отнася и до хората, при които междуличностното общуване е предмет на професионалната им дейност (медицински сестри, социални работници, преподаватели, стюардеси и др.)      • Личностно равнище. То е свързано с ресурсите на субекта, с личната му история, с физическото и психическото му състояние. Всеки човек притежава собствен праг на чувствителност, разбирания и уязвимост, които определят начините и способностите му да реагира на събитията. Субектът оценява ситуацията и собствените си ресурси и от тази оценка зависи усещането му за контрол или липсата на такъв.

      В специфичните отношения между служителя и институцията тези четири равнища лесно могат да бъдат открити. Те пораждат фактори, които могат както да предизвикат, така и да редуцират стреса. Например, един лесно раним служител (личностно равнище), работещ в трудни условия (професионално равнище) може да запази сравнително добро усещане за контрол над ситуацията, ако системата от ценности на институцията е близка до неговата собствена (организационно равнище) и ако комуникацията между колегите е с добро качество (междуличностно равнище).

Професионалният стрес и семействата на полицаи. Възможности за подкрепа на семействата на служителиМариана Зарова, Институт по психология-МВР

      Негативните ефекти на професионалния стрес в работата на полицейските служители рефлектират не само върху самите тях, но и върху членовете на техните семейства. Най-засегнати от тези ефекти са съпругата/а и децата. В по-широк смисъл напрежението в работата на полицая може да окаже влияние на връзките му с неговите родители, роднини и приятели.      Полицейските управления имат интерес да развиват и предлагат на семействата програми и услуги, насочени към осигуряване на подкрепа в стресови ситуации, свързани с работещия в полицията член на семейството, Това е една дългосрочна инвестиция, предвид факта, че семейството е основен източник на социална подкрепа за служителя.   Предлаганите програми и услуги целят да:• Предотвратят или намалят влиянието върху членовете на семейството на стреса, преживяван от полицейския служител на неговото работно място и по повод на неговата работа;• Намалят стреса, които семейните членове могат да причинят на полицейския служител вътре в семейството;• Помогнат на членовете на семейството да станат източник на подкрепа служителя.В най-голяма степен на нуждите на семейството на полицейския служител пасват следните три услуги:• Фамилно консултиране;• Дебрифинг при критични инциденти;• Други форми на подкрепа от колегите (например, групи за самопомощ на съпругите/зите).      В допълнение на тези основни услуги, семействата на полицаи могат да се възползват от информация относно правозащитни служби, служби, подпомагащи семейството в различни области – родителстване, болест на член от семейството, свързани с бита проблеми.      Източници и ефекти на стреса при семействата на полицейски служители      Както беше вече отбелязано, много от последствията на професионален стрес при полицаите рефлектират върху най-близко стоящите до тях хора – съпрузите и децата. Дори такива особености на професията (като работата на смени или работата под прикритие), с които полицаите са свикнали, и които не ги притесняват, а дори им доставят удоволствие, могат да причинят сериозни проблеми на техните семейства. Същевременно отношенията в семейството могат да бъдат източник на стрес за полицая. Консултантите, работещи с полицаи споделят, че проблемите с брачния партньор са били най-често причина служителите да потърсят консултация. От своя страна семействата биха могли да бъдат важен източник за подкрепа на служителите. Преживяването на стрес от полицейските служители може да бъде ограничено, ако членовете на техните семейства получат достъп до антистресови програми и услуги, учат се да разбират изискванията на полицейската работа и усвояват начини за справяне със стреса

като семейство.      Според изследване, включващо 479 съпруги на полицаи, 77% от тях съобщават, че често са силно стресирани по повод работата на съпрузите си. Като най-чести стресори запитаните посочват следните:• Работа на смени и ненормирано работно време (намалява възможността семейството да планира нещо занапред, проваля вече направени планове, намалява времето, което членовете на семейството могат да прекарат заедно);• Служителите развиват цинизъм вследствие работата, която изпълняват, имат нужда да контролират и близките си вкъщи и проявяват нежелание или невъзможност да изразяват чувствата си;• Страх, че служителят може да бъде ранен или убит;• Служителите имат крайно високи очаквания и изисквания към своите деца;• Повлияно от работата поведение на избягване, дразнене и нападки към децата;• Наличие на оръжие вкъщи;• Дискомфорт на приятелите на служителя (когато не са полицаи), свързан с неговата професия (носене на оръжие, 24 часа на разположение);• Впечатление у съпругите, че служителите предпочитат да прекарват времето си с колеги, отколкото със своето семейство;• Изказване на крайни мнения относно работата или твърде малко обсъждане на работата;• Развитие вследствие на работата на крайна бдителност с последваща свръхпротективност по отношение на децата и съпругите.      Съпругите на служители, интервюирани за целите на това изследване предлагат своята гледна точка за влиянието на професионалния стрес върху съвместния живот с полицейски служител. Ето няколко примера:      Съпруга на полицай описва трудностите, произтичащи от въртящите се на ротационен принцип смени на съпруга й, при положение, че тя също работи на пълно работно време и същевременно отглежда три деца. Приятелите им престанали да ги канят на събирания, тъй като (според нея) те се чувствали некомфортно от постоянната липса на съпруга й.Друга жена споделя, че постоянно се притеснява за сигурността на съпруга си. “Когато слушам репортажи за застреляни полицаи си мисля, че това може да стане и с моя съпруг. Когато е на нощно дежурство, понякога не мога да заспя, докато не се прибере”.      Служителка в полицията споделя, че нейният брак постоянно страда от нерегламентираното й работно време. Поради това се налага съпругът й да поема голяма част от грижите по отглеждането на децата, а той негодува срещу това.      Друг служител разказва, че неговата 8-годишна дъщеря става свидетел на неговото бълнуване след престрелка и много се изплашила. “Не искам моето дете никога повече да бъде изложено на това.”      Обстоятелството, че и двамата брачни партньори са полицейски служители може да намали ефектите на професионалния стрес, доколкото те познават взаимно особеностите на работата си и е възможно да имат общ приятелски кръг. Понякога обаче такива двойки могат да страдат допълнително от липсата на ясна граница на личните и професионални роли, от клюките на колегите относно тяхната връзка, и – при несъвпадение на смените и удължено работно време могат да имат малко

време един за друг вкъщи.      С натрупването на житейски и професионален опит много от служителите развиват умения да тушират влиянието на професионалния стрес върху семейния си живот и да предпазят доколкото е възможно близките си от това, което преживяват в работата си. В някои случаи, когато семейството на полицейския служител е подложено на влиянието на множество разнородни стресори – финансови, междуличностни, професионални, е нужна допълнителна помощ, която да улесни и да ускори процесите на справяне. Ще разгледаме последователно услугите, които семействата на полицаи могат ползват при семейни затруднения, свързани с професионалния стрес.      Фамилно консултиране      Анализ на заявките за консултиране в полицейските управления в няколко различни щата в САЩ показват, че между 50 % и 75 % от случаите са били свързани със семейни и брачни проблеми на служителите (влошени взаимоотношения, развод, проблеми с децата и други подобни). В тези случаи е полезно да бъде консултиран не само полицейския служител, а на срещите да бъде поканен и неговия партньор - съпруг/а или други членове на семейство, в зависимост от това, доколко са въвлечени в проблема.      Фамилното консултиране не се занимава само с проблемите на взаимоотношенията в семейството, а с по-широк кръг проблеми. Например, в случаи на откриване на тежка болест на член от семейството, консултантът може да предприеме домашни посещения, при които да подкрепя семейството, да съветва близките как да се грижат за болния и да се отнасят помежду си в това трудно за семейството време. Други случаи, в които консултиране на цялото семейство е уместно са: например, алкохолен проблем на член от семейството, проблеми с децата на служител (поведенчески, емоционални, обучителни), домашно насилие, (при което служителят е извършител или жертва), симптоми на посттравматичен стрес, (на които близките ежедневно стават свидетели).       Домашното насилие и полицейските служители като извършители или жертви      Домашното насилие е един от важните проблеми характерни за полицейските семейства. То се проявява чрез насилствени актове спрямо децата и интимния партньор независимо от пола и възрастта. За полицейските управления признаването на факта, че полицейските служители могат да бъдат насилници в семействата си, както и че могат да бъдат насилвани от друг семеен член, без оглед на възрастта и пола, може да бъде първата позитивна стъпка в решаването на тези проблеми. Домашното насилие причинява страдания и дори смърт в много семейства на полицейски служители.      Има три по-съществени съвременни теории, които се опитват да обяснят случаите на домашно насилие.      Основното за Феминисткият или Когнитивно-поведенческият модел е, че домашното насилие отразява патриархалната организация на обществото и че мъжът използва насилието, за да утвърди своята доминантна роля в семейството. Обществените норми допускат тези форми на злоупотреба да съществуват, като поведението на насилника е резултат от научаването на тези норми.      Същевременно съвременните норми, с които повечето от нас са израснали учат, че само мъжете страхливци бият жените и страхливец е този, който бие всеки по-

малък и по-слаб от себе си, независимо от възрастта и пола. Но тази норма е в противоречие с естествената склонност на всеки човек, който е по-голям, по-силен или има повече ресурси от друг да използва цялата си власт, контрол и средствата, които има, за да задържи своята позиция, независимо от пола.       В модела на семейния конфликт насилието е резултат от стреса, породен в неефективно функциониращите семейства. Според този модел всеки член на семейството може преднамерено или непреднамерено да допринася за ескалацията на насилието. Прекалено ниските нива на конфликт в някои семейства често са предупредителни сигнали за съществуването на риск от насилие. Някои форми на семеен конфликт на ниско ниво са сериозни, тъй като те могат внезапно да ескалират до много по-насилнически форми на поведение за всички членове на семейството.      Поради спецификата на полицейската работа служителите и семействата им са подложени на постоянен риск да използват насилие при решаване на проблемите си. Служителите живеят в обкръжението на своето семейство и приятели, но в своята работа те постоянно се срещат с дисфункционални семейства, със субкултури, толериращи насилието, със странни навици и постоянно променящи се работни часове. Това заедно с работата на смени и ненормираното работно време затруднява нормалното функциониране на семействата на служителите.      Броят на разведените полицейски служители и броят на разведените повече от един път е екстремно висок. Всички изследвания показват, че разводът или завършекът на една интимна връзка повишават риска от насилие в двойката. Има хора, които са привлечени от полицейските служители (по-точно от тяхната униформа, оръжие, значки, пагони) и изглежда, че много от полицейските служители са слабо устойчиви на такъв тип привличане. Изборът на брачния партньор основан на подобно повърхностно привличане е обстоятелство, водещо до бъдещи семейни неразбирателства.     Психотерапевтичният модел допуска, че личностовите разстройства и ранния травматичен жизнен опит предразполагат някой хора да използват насилие в семейните отношения. Този модел за обяснение на насилието използва като инструмент за промяна индивидуалната и групова терапия.      Полицейските служители не са имунизирани към ниските нива на семеен конфликт, нито са недосегаеми за по-сериозните форми на домашно насилие. Въпросът дали полицаите са по-често жертви или по-скоро извършители на домашно насилие е бил игнориран и неадекватно изследван. Липсват изследвания за сериозните психологически ефекти върху полицаите на опитите им да живеят едновременно в един функционален свят на своето семейство и в друг – дисфункционален свят на престъпления, насилие и несъвършена съдебна система.      Обикновено домашното насилие се асоциира с “пребитата жена” и “мъжът насилник”. Повечето изследователи и професионалисти са съгласни, че “пребивана жена” е жена, чийто живот е изцяло, продължително и тотално контролиран от един мъж, и че нейното поведение се променя нарочно за да задоволи желанията на мъжа, с когото живее в отношение от семеен тип. Насилникът системно използва физическо насилие, икономическо подчинение, заплахи, изолация и различни други тактики за поведенчески контрол, за да е сигурен, че жената ще прави това, което той иска от нея.

      Изследванията показват, че има друг по-разпространен тип семейно насилие, който се среща доста често в семействата. Този тип семеен конфликт не се дължи на наличието на установени тенденции към контролиране и властване между партньорите. Много по-често конфликтите възникват на базата на словесен спор между партньорите, като под влияние на преживения ежедневен стрес в работата излаганите в спора аргументи могат да ескалират до насилие или физически нападки.      Често домашното насилие в семейства на полицаи се обяснява като резултат от професионалния стрес, свързан с работата на улицата. Това не винаги е така. Често пъти този стрес е създаден от началника на служителя. Има разбира се и други проблеми, които могат да причинят стрес и да включат насилието като модел на отношение в семейството – финансови проблеми, злоупотреба с алкохол и дрога, ненормирано работно време, проблеми с хазарта и т. н.      Ако полицейските управления демонстрират повече разбиране и емпатия към положението в полицейските семейства, то служителите биха били по-мотивирани да търсят помощ прие наличие на конфликт в семейството.      Психологичното консултиране на полицейските служители предоставя професионална помощ, включително и при семейни конфликти. Това консултиране трябва е достъпно за всеки служител и член на семейство, който мисли, че е жертва на домашно насилие.       Дебрифинг при критичен инцидент (за членове на семействата)      Критичният инцидент може да травмира близките и партньора на служителя, участвал в инцидента не по-малко от самия него. Засега все още в недостатъчна степен се обръща внимание на факта, че семейството е негативно повлияно от травматичното събитие и че близките на засегнатия служител могат да играят ключова роля в процеса на неговото възстановяване от травмата. Важно е също така да се отбележи, че семействата понякога могат да бъдат толкова шокирани от реакцията на стреса на техния близък, че да не са в състояние да изпълняват подкрепяща роля при неговото възстановяване. Тъй като дебрифингът при критични инциденти се превръща в обичайна практика сред полицейските управления, трябва да се обърне внимание на нуждите на семействата на участвалите в инцидента полицаи.      Вариантите за подпомагане на семействата са – включване на семейни членове в дебрифинга за служители и участници в инцидента, провеждане на отделен дебрифинг за семейни членове и подкрепа на семействата от колегите.       Семейства на полицаи убити по време на работа      Смъртта на полицай по време на работа не се случва често, изключително рядка е в малки управления, но съставът трябва да бъде подготвен и трениран да помага на семейството след подобна трагедия.• Работата със засегнатите включва не само провеждането на кризисна интервенция и дебрифинг веднага след критичния инцидент, но и оказване на практическа помощ на семейството, като например уреждане на погребението.• Друг елемент от работата е свързан с това да се говори открито за възможността полицаите да бъдат ранени и убити по време на работа.• На управленията се препоръчва да оказват дълготрайна емоционална подкрепа на семействата на загинали служители, оставайки в неформален контакт със

семейството и да им се предлагат обезщетения и компенсации.• Консултиране на пострадалите - родители, деца, двойки, дори когато кризисният период е свършил и особено, когато те страдат от ПТСР или други емоционални проблеми.• Препращане на пострадалите към групи за взаимопомощ и местни социално-психологични центрове.      Системата на МВР има ресурсите да предложи психологична помощ на семейства на полицаи, която се осигурява чрез сектор “Психологична профилактика и консултиране” към ИП-МВР. Създаденият консултативен кабинет в СДВР обслужва както служители, така и членове на техните семейства. За страната аналогични услуги предлагат психолозите към регионалните дирекции на МВР. ПРАКТИЧЕСКИ ПРЕПОРЪКИ ЗА ПОДОБРЯВАНЕ НА ОБЩУВАНЕТО В СЕМЕЙСТВОТО1. ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЛИЧНИТЕ АКТИВНОСТИ       Всеки ден полицейският служител влиза в различни роли - полицай, съпруг, баща и затова е необходимо да използва всичките си лични ресурси, за да ги съчетава успешно.Какво би ви помогнало да се справите с всички тези различни роли? Вашият основен ресурс сте самите вие. От ключово значение е важността, която вие придавате на общуването със съпругата и децата си в сравнение с другите си ангажименти. Важна е също вашата способност да планирате времето и задачите си по приоритет.      Предлагаме ви няколко идеи, които може да имате предвид, когато се опитвате да балансирате между работата и семейните отговорности:• Контактувайте със семейството сиОтделете време за да бъдете заедно. Убедете се, че вашият партньор и деца знаят, че техните нужди са важни за вас и са приоритет във вашия ежедневен график. Положете усилия да развиете уменията си да общувате с вашите деца.• Организирайте и подредете по приоритети вашия животНаучете и използвайте дългосрочни техники за планиране в дома и в работата си. Организирайте вашето домакинство така, че то да може да функционира гладко без вас.• Използвайте услугите на центрове за семейна подкрепаАко сте затруднени в отношенията с партньора или имате проблеми с децата, потърсете услугите на центрове, работещи с деца или семейства във вашия град.• Наслаждавайте се на вашето свободно времеПланирайте и се наслаждавайте на дейности, с които да си почивате с вашия партньор и деца. Опитайте се да запазите някакво време и за себе си. Направете си програма за редовни физически упражнения или открийте други начини да прекарвате приятно свободното си време.• Забравете перфекционизмаНе превръщайте желанието да бъдете перфектен родител в свръхцел. Това е невъзможно, независимо дали работите по цял ден или си стоите в къщи. Вашите способности да обичате, да създавате разумни правила, които да следват децата ви

и да ги напътствате е най-важният подарък, които вие можете да дадете на децата си. Чрез доброто планиране, организация и знанията за това как да балансираме работата и семейните отговорности ще се чувствате полезен и ефективен в семейството си.• Комуникирайте ефективно с вашия партньорНаправете интимността приоритет. Отделяйте време всяка вечер да разговаряте с партньора си за това как е минал денят ви.• Отделете време, за да говорите за трудни темиКогато има нещо, което ви е тревожи, и за което ви е трудно да говорите с партньора си, уговорете време, в което сериозно да разговаряте вместо да си прехвърляте реплики докато някой от вас влиза и излиза.• Конкретизирайте позицията сиПри теми, които са свързани с емоционални преживявания, хората са склонни за говорят прибързано за всичко, което в момента им е в главата. Ето защо е добре да се насочите към конкретната тема, да помислите какво бихте искали да кажете преди да започнете да говорите и след това да се насочите направо към решаването на проблемите, вместо да изяснявате различията с партньора си.• Нека и двете страни бъдат чутиОпитайте се да се поставите на мястото на вашия партньор, за да разберете неговата гледна точка.• Бъдете честен, но не и обвинителенЛесно е да обвиним другите хора, когато сме ядосани и гневни, но това наврежда на отношенията ви. Вместо това говорете за чувствата си. Например избягвайте да казвате: “Ти отново провали всичко! Винаги закъсняваш!”. Вместо това кажете: “Аз съм много разочарован ,че ти отново закъсня. Разчитах да дойдеш навреме.” Този подход по -вероятно да провокира отворена дискусия, отколкото защитен отговор.• Оценете различията си с вашия партньорПонякога различията във вашия темперамент и стил на общуване с партньора могат да бъдат по-изразени и значими отколкото приликите между вас. Опитайте да откриете как да комуникирате с вашия партньор. Така вие ще установите ефективен начин за решаване на общите си проблеми. Открийте и приемете различията и ще се научите да работите заедно добре.2. МОДЕЛИ НА ОБЩУВАНЕ В СЕМЕЙСТВОТО      Нуждите на семейството се променят постоянно. Повечето промени са естествено следствие от порастването и развитието на всеки един член от семейството. Честната комуникация и внимателното изслушване могат да помогнат да се уверим, че всичко в семейството ни е наред и си даваме достатъчно любов и подкрепа.      Чувствате ли, че разбирате нуждите на останалите и те разбират вашите? Стигат ли семейните конфликти до един удовлетворителен край? Тук са изложени три начина да проверите това:• Позитивна нагласа Когато говорите за чувствата и преживяванията си пред партньора по позитивен начин, то вашият подход при решаване на конфликти е конструктивен. Например: ”Когато ти ме изслушваш, аз се чувствам важен”.

• Конструктивна критика Когато критикувате, конструктивен ли сте? Когато критикувате се насочете към поведението, а не към личността. Опитайте да откриете решение на поставения проблем: ”Ти не си оправил леглото тази сутрин. Ако се нуждаеш от повече време, ние можем...”• Договаряне Можете ли да се договаряте? Дори да не сте съгласен по някой въпрос, можете да се съгласите на компромис? Например: “Аз не съм съгласен, но мога да опитам за една седмица, тъй като разбирам твоите основания”.3. СЪЧЕТАВАНЕ НА СЕМЕЙСТВО И РАБОТА      Взаимоотношенията и дейностите на работното място, отделянето от семейството, или просто умората могат да бъдат източник на проблеми, които вие може да пренесете в семейството си. Често се случва вместо да се отдели време, за да дискутират проблемите с партньора човек да даде израз на събраното напрежение като обвинява и заплашва. Този начин на реагиране обикновено води до отчуждение.      Също така е възможно да предпочетете да скриете как се чувствате, за да избегнете скандала. Реагирайки по този начин, вие демонстрирате на партньора си, че нямате достатъчно време или енергия, която да отделите за него. Така се натрупват нерешени проблеми, в резултат на което взаимното уважение изчезва.      Опитайте тези решения:• Бъдете честни и споделяйте чувствата си;• Развийте начин на изразяване, който да е разбираем и ясен;• Бъдете внимателен за това дали другите не са в нужда;• Поемайте отговорност за своите лични мисли и действия;• Редовно дискутирайте ценностите си и вярванията си;• Окуражавайте позитивните ценности и действайте така, че да сте модел за децата си.      За членовете на вашето семейство ще бъде много по-лесно да бъдат търпеливи един с друг, когато всички знаят какво се случва в него. Необходимо е семействата да отделят време за да говорят за нуждите на всеки. Много често работещите родители чувстват, че първите пет минути след прибирането вкъщи са критични. Независимо колко тежък е бил денят, ви отделете време да поздравите и прегърнете близките си, показвайки по този начин, че ги признавате и зачитате. Времето, прекарано в извършване на домашните задължения, също може да бъде използвано за общуване, ако имате настроение да слушате. Ако вие проявявате внимание към дребните, тривиални неща, вие ще окуражите децата си да говорят с вас за сериозните неща.

Самоубийството при полицейските служителиМариана Зарова

Какво налага да говорим за самоубийството?Самоубийството е проблем със сериозни размери. Всяка година у нас около 1500 души загиват вследствие на самоубийство, а приблизително 3000 правят опит да сложат сами край на живота си (по данни на Националния статистически институт). През последните години броят на самоубийствата надвишава този на загиналите при пътнотрaнспортни произшествия (около 900 души годишно). Всяко самоубийство има сериозно въздействие най-малко върху още шест души – членове на семейството и близки приятели, както и върху организацията, в която самоубилият се е работил.Полицейският стрес най-общо и самоубийствата на полицаи в частност, досега са били игнорирани или неадекватно изследвани. Голям процент от самоубийствата на полицаи са представяни като нещастни случаи (инциденти), с цел да могат да получат семействата им суми от застраховки. Освен това, смъртта при инцидент не е толкова стигматизираща за починалия и за неговото семейство и позволява запазването на някакво достойнство пред общността – роднини, съседи, колеги. Един от резултатите от недокладването на самоубийствата е, че не се вземат мерки за запазване здравето на живите. Масово полицейските управления нямат развити програми за оценка на риска от самоубийство при служителите. Няма програми и за работа с т. нар. “косвени жертви” от самоубийството – най-близките колеги и приятели, семейството.Цели на представянето:Настоящото представяне има за цел да насочи вниманието към основните групи фактори, под действието на които хората правят избора да сложат край на живота си, да даде информация за типичните индикации, по които можете да съдите за възможни суицидни намерения, и да даде идеи за превенция (предотвратяване) на евентуални самоубийства във вашето звено в бъдеще.Крайната цел е по-голямо разбиране и внимание към проблемите на хората в суициден риск от непосредственото им обкръжение (колеги и преки ръководители) и по-малко осъждане на тяхното състояние и решение.Защо хората се самоубиват?Естественият въпрос, който повечето хора си задават, е какво кара един човек да реши да сложи край на живота си, докато друг, поставен в същата или дори по-тежка ситуация не взима това решение.Самоубийството е комплексен проблем, за които няма една единствена причина. Извършването на самоубийство има свои психични и биологични предпоставки (слаб тип висша нервна дейност, емоционална лабилност), които водят до по-често изпадане в депресивни състояния и впоследствие до формиране на идеи за самоубийство при наличие на определена кризисна ситуация и подходящи условия на средата тези идеи могат да се превърнат в суицидни действия.Ще разгледаме всички тези фактори последователно.

І. Психични предпоставки

Според американския изследовател на суицидното поведение Шнейдмън зараждането на суицидни идеи се съпровожда и улеснява от наличието на следните три личностови особености, които той нарича “летален триъгълник”:Понижена самооценка;Тежко безпокойство;Непреодолимо вътрешно напрежение.Друг изследовател, Ервин Рингел прави проучване сред 745 души оцелели след опит за самоубийство. Той открива, че на преден план при повечето от тях стоят притеснителност, засилена и в същото време подтискана агресия, както и бягство от реалността. Ригел обобщава тези особености в понятието “пресуициден синдром”. Ето и неговото описание на отделните елементи на този синдром:Притеснителност - според Ригел притеснителността е личностна черта, която с напредване на възрастта става по-изразена. Хората, засегнати от нея губят спонтанността си, преобладават желанията за безопасност и сигурност, избягване на всякакви рискове. Животът им е организиран около мисълта “Аз нищо не струвам”. Често те се отказват от създаване на семейство, поддържат предварително обречени отношения като например връзка със семеен партньор, отношения на зависимост. Не търсят нови контакти поради страх от изненади и отхвърляне. По този начин се обричат на изолация и отчуждение.Засилена, но потискана агресия - налице е силна потребност от изразяване на агресията, но човек се контролира твърде много, за да го направи. Тези хора не могат да се разтоварят, преживяват всичко вътре в себе си. Много дълго могат да изтърпят мъчителна за тях ситуация, без да дават ясни сигнали на околните какво преживяват.Бягство от реалността - засегнатите си изграждат собствен илюзорен свят, различен от реалния. Този свят обикновено се изгражда върху фантазиране на противоположното – там неуспелият е успял, потисканият се разправя с тези, които го тормозят. С времето фантазиите стават все по-реални и отслабват връзката с реалността. Накрая се появява стремеж за осъществяване на тези фантазии и идеята за самоубийство като начин за тотално прекъсване на връзките с реалността.ІІ. Биологични факториНашият мозък е най-мощният орган в нашето тяло. Същевременно и най-малко изученият. Невромедиаторите циркулират постоянно и автоматично в нашето тяло, с което ни позволят да виждаме, да дишаме, да се движим и да говорим. Нашият мозък се нуждае от химикали в определено съотношение (като серотонина), които поддържат баланса между нашите мисли и нашите действия. Ако количеството на тези химикали превиши или спадне под определени стойности, балансът се нарушава и човек изпада в състояние, което условно можем да наречем “състояние на душевно объркване”. Причините за този химичен дисбаланс могат да бъдат както: депресия, алкохолна болест, телесно заболяване, така също травматичен и хроничен стрес.В тази рубрика ще разгледаме първите три предпоставки - депресия, алкохолна болест, телесно заболяване.

А. ДЕПРЕСИЯ

Депресията има централно значение за разбиране на суицидното поведение. Депресивните симптоми се съпътстват често от суицидни мисли и намерения. В изследвания, извършени ретроспективно е установено, че при 40- 50% от починалите при самоубийство са били налице изразени депресивни състояния. Същевременно 15% от тежко депресивно болните завършват живота си със самоубийство. Аарон Бек вижда връзката между депресията и суицидното поведение в изопачените схеми на мислене, присъщи на депресията. Според него депресирания разглежда света, себе си и бъдещето като крайно негативно и изпада в такава безнадеждност, че самоубийството остава единствен изход от ситуацията.За съжаление част от депресираните, предприели опити за самоубийство не са били диагностицирани навреме и не са получили помощ за справяне със състоянието си. Една от причините за това е недостатъчната информация на близките, колегите, ръководителите на самоубилия се относно промените, съпътстващи депресията, както и липсата на яснота какво да предприемат, когато имат съмнения за състоянието на служителя.За да улесним своевременното разпознаване на депресивното състояние, което би намалило риска от самоубийство ви предлагаме кратка информация за основните индикации за това състояние.

Какво е депресия?Депресията най-общо е разстройство на настроението и на неговото външно проявление – афекта. Всеки човек се чувства от време на време потиснат, отчаян, тъжен и нестабилен, но обикновено тези чувства са преходни. Когато обаче човек преживява тези чувства дълго време и с нарастваща интензивност, те започват да разрушават обичайния живот на личността, престават да бъдат депресивни чувства и състоянието се превръща в депресивно заболяване.

СИМПТОМИ НА ДЕПРЕСИВНОТО СЪСТОЯНИЕ(За да имате съмнение, че служителят е депресивен трябва да сте наблюдавали едновременното проявление на поне 5 от описаните по-долу симптоми в продължение на поне 2 седмици)Забележка: Депресивното настроение и загуба на интереса към живота и чувството за удоволствие се приемат за ключови симптоми на депресията. Един от тях задължително трябва да присъства сред петте:Депресивно настроение през по-голямата част от деня от деня, всеки ден. За него може да се съди или чрез наблюдение, или по изказвания на служителя като: ”Уморен съм от живота” и други подобни;Значително намаляване на интереса към всичко, което се случва през по-голямата част на деня. Загуба на интерес към общуване с хора от обичайното обкръжение. Липса на радост и удоволствие от ежедневието.Забележима промяна в телесното тегло (по- често загуба на тегло, но е възможно и наддаване на тегло);Безсъние и повишена сънливост в течение на работния ден, всеки ден;Превъзбуда или обратно - забавени реакции, почти всеки ден;Намалена енергия до пълно отсъствие на енергия, почти всеки ден;

Чувство за собствена непълноценност или чувство на прекомерна и неуместна вина (по данни от изказвания на служителя пред колеги);Намалена способност за мислене и съсредоточаване, нерешителност, почти всеки ден (по наблюдение върху начина, по които се справя с обичайните си задължения);Периодически разсъждения върху смъртта и безсмислието на живота (по данни от колеги, пред които е споделял).Често причините да се пропуска своевременното разпознаване и лечение на депресията не се ограничават до недостатъчната информираност на хората от непосредственото обкръжение на самоубилият се. Значение има и в нежеланието на самите засегнати да приемат, че нещо нередно се случва с тях и да потърсят помощ. Причините за отричане на депресивното състояние са няколко:Хората трудно приемат, че са депресивни, защото самото състояние ги плаши и виждат симптомите като” знак на слабост”.Хората са толкова свикнали с чувствата, свързани с депресията, че те им изглеждат естествени и не могат да ги приемат като болест.Депресията се асоциира с психична болест (лудост), която обществото като цяло и в полицията в частност се възприема като стигма. Хората крият проблемите си за да избягнат това да бъдат сочени с пръст и изолирани от колеги от близки.Хората с депресия показват голямо разнообразие от неясни телесни болки и страдания, които маскират депресията.

Б. АЛКОХОЛНА ЗАВИСИМОСТ( съпътствана от депресия)За около една трета от предприелите опит за самоубийство е установено, че са били зависими от алкохол. Наличието на алкохолизъм и депресия у едно и също лице увеличава в значителна степен риска от самоубийство.Често депресията се проявява като проблем, вследствие на алкохолната зависимост. Алкохолът има пряк депресиращ ефект и пиещият може да развие депресивно настроение, което да се подобрява при въздържание. В други случаи е обратното - депресията е първична, а в последствие се проявява алкохолната зависимост като начин за туширане тежестта на симптомите. Например: депресивни описват своите усещания като мъчителна емоционална болка, която отслабва единствено, когато пият.Някои автори виждат връзката между самоубийството и алкохолната зависимост и в това, че зависимият има силно разстроени или прекъснати връзки със своето семейство и обкръжение и ред социални проблеми като дългове, проблеми с работа и др. Липсата на социална подкрепа за справяне с проблемите и трайната социална изолация оставя самоубийството като единствен изход.

В. ТЕЛЕСНИ БОЛЕСТИТрета група състояния, свързани с повишен суициден риск са хроничните соматични болести и заболявания, съпътствани от хронична болка. Такива заболявания са: рак - непосредствено след диагностицирането му, на различни етапи от неговото развитие (най-често по време на химиотерапията) и в терминалната му фаза;

травми на гръбначния стълб или на главата или мозъчни инсулти –колкото по-болезнени са травмите и с по-лоша прогноза за тяхното лечение, толкова по-голям е суицидният риск;лица със затруднения при ходенето, зрението и слуха също са изложени на риск.

ІІІ. Кризисен модел за разбиране на самоубийствотоРешението за извършване на самоубийство често се взема в състояние на криза, обхващаща професионалния и личния живот на човека. Обикновено състоянието на криза е крайният резултат от продължителното действие на стресови фактори, надхвърлящи способността на човек да се справи с тях с помощта на обичайните за него начини на противодействие. Ако отнесем разбирането за криза към трите фази в теорията на Селие за стреса можем да твърдим, че кризата, предхождаща самоубийството настъпва във “фазата на изчерпване”, когато на човек му изглежда, че вече е опитал всичко, за да реши проблема.Ретроспективни изследвания доказват наличието на връзка между актуално преживявания стрес (вкл. и на работното място) и самоубийството. Според тях болшинството от извършилите самоубийство хора са били подложени известен период преди това (няколко месеца до една година) на действието на стресори като:Промяна на важни обстоятелства в живота – загуба на близък човек, развод, тежка болест на член от семейството, инвалидизиране, смяна на работа, смяна на населено място, смяна на дома и др.;Напрежение и конфликти на работното място – проблеми във взаимоотношенията с колеги и ръководители, пречки за израстване в кариерата, преживявани като несправедливи наказания;Предупреждение за съкращение (уволнение) или извършване на такова;Интимни проблеми (раздяла, ревност, изневяра);Проблеми в брака (лоши взаимоотношения с брачния партньор – домашно насилие, сексуална несъвместимост и др.);Финансови проблеми – постоянно безпаричие, дългове, значителни финансови загуби, финансова зависимост от други хора;Други стресиращи ситуации – например, срам или страх от доказване на вина, публично оповестяване на компрометиращи факти и др.

ІV. Условия на средатаЛесен достъп до средство за самоубийство – непосредствения достъп до средството за извършване на самоубийството е важен фактор за определяне на вероятността дадено лице да извърши самоубийство. Особено актуален е този фактор при полицейската професия.Извършено самоубийство в близкото обкръжение на лицето – т. нар. ”ефект на заразата”, изразяващ се в пораждане на суицидни мисли сред колеги и приятели на самоубилия се.Като специфичен (по своите мотиви и замисъл) вариант на самоубийство можем да отделим т. нар. ”импулсивно самоубийство”. При тези случаи решението за

извършването на самоубийството е резултат от моментен импулс. То обикновено не е обмислено и планирано и най-общо се дължи на разстроен към момента контрол на импулсите. Причините за разстройването на контрола над импулсите не са достатъчно добре изучени. Поведението на човек в такова състояние се характеризира с:Невъзможност да се съпротивлява на импулсите си в момента; човек може дори да осъзнава последствията от действието си, но не е в състояние да устои на импулса си да го извърши;Преди самоубийството човек изпитва неудържимо нарастващо напрежение, превъзбуда и повишена активация; които се освобождават при извършването му;Ако остане жив след импулсивно самоубийство, човек обикновено не разбира как е могъл да го извърши, разкайва се, самообвинява се и изпитва силна вина;В условията на работа в МВР е добре да има контрол над достъпа над огнестрелното оръжие, тъй като лесният достъп до оръжие много улеснява импулсивните самоубийци.

Полицейската професия и рискът от самоубийствоИ при полицаите депресивното състояние е водещо при вземането на решение за самоубийство. Обстоятелство, затрудняващо ранната превенция на суицидите е типично “мъжката” среда и ценности в полицията, поради които сигналите, подавани от човек преди да се самоубие се възприемат като белег на слабост, а не като зов за помощ. Вместо да разпознаят чувството на безнадеждност като симптом на депресия, служителите приемат това чувство като факт (като черта на характера). За болшинството полицаи да окажат подкрепа на свои колега със суицидни намерения означава всъщност да го “разсейват”, да го окуражават да “се стегне”, “да не мисли за това”. Този тип подкрепа отправя към засегнатия посланието, че неговото състояние е “лошо”, “ненормално” и той трябва много бързо да се освободи от него като по възможност се държи така сякаш нищо не се случва с него. За съжаление полицейските служители избягват да се обръщат към консултант, защото те виждат едно такова посещение като признаване на неспособността да се справят сами. Често те не могат да се доверят на регионалния психолог, защото техния минал опит с психолози е бил в съда или при кандидатстване за работа.Полицейският началник е ключова фигура и по отношение на превенцията на суицидите. Ако началниците отделят повече внимание на състоянието на духа на своите служители и на сигналите за дистрес, вероятно биха намалели депресивните състояния сред полицаите. Например, когато служителите се чувстват предадени или изоставени от своите шефове, те започват да пият по какъвто и да е повод, обикновено първо от гняв и от безсилие, но под тази видима повърхност най-често се крие депресията. Обидата и раздразнението само маскират лежащата отдолу депресия.Полицейския суицид често се предхожда от мисълта: “Аз ще им покажа на тях”. Самоубийствата на полицаи, които се случват по време на дежурство често са начин на протест срещу полицейската бюрокрация. Служителите могат толкова да се въвлекат в това да си представят сцената, в която биват откривани мъртви, че

забравят ясно да си дадат сметка, как те самите няма да бъдат там за да видят какво ще се случи.Част от полицейските служители, които предприемат опит за самоубийство, са били в момента на самоубийството обект на вътрешни разследвания и са имали притеснения да не бъдат хванати в незаконни дейности. Един полицай, пред които стои перспективата да отиде в затвора е винаги високо рисков за извършване на суицид. Всъщност, когато един полицаи е временно отстранен от служба поради разследване, което би могло да има сериозни дисциплинарни последствия за него, обръщането към консултант по стреса в полицията би могло да се превърне в стандартна оперативна процедура.

Полицаите са много вещи в това да си дават вид, че с всичко биха могли да се справят. Поради това всеки признак на стрес трябва да бъде приеман от ръководителите им сериозно. По-добре да сгрешите в прогнозите, отколкото да игнорирате даден проблем, което да доведе да смъртта на служител.

ЕФЕКТИВНА ПРЕВЕНЦИЯ НА САМОУБИЙСТВАТАКак да се оцени рискът за самоубийство?Когато прекият ръководител има съмнения относно възможността служител да извърши самоубийство, той трябва да обърне внимание на следните фактори:Какво е актуалното състояние и поведение на служителя в последно време – забелязват ли се значими отклонения от обичайното за него състояние и поведение?Има ли промяна в начина, по който служителят върши обичайните си служебни задължения? Има ли промяна в начина, по които служителят общува с колегите си?Има ли служителят система за подкрепа (семейство, приятели и др.)?Прекият ръководител има на разположение различни методи, с които да установи наличие на промени в споменатите по-горе области на функциониране на служителя. Най-важният от тях е прякото наблюдение на служителя в различни ситуации от професионалното ежедневие. Други начини за събиране на информация, която да ви ориентира за наличие или отсъствие на суициден риск са:разговори със колеги и близки приятели на служителя за техните наблюдения - забелязват ли те някакви обезпокоителни промени в своя колега и приятел, които да ги объркват и да ги карат да се притесняват за него (стремеж да избягва тяхната компания и да остава сам, тъга и “черни мисли” през повечето време, бърза уморяемост, загуба на интерес към работата в сравнение с преди);наблюдение на работата на служителя – има ли промяна в количеството работа, която служителят може да свърши в определен срок, има ли промяна в качеството на извършваната работа, занемарено ли е редовното водене и външния вид на преписките и другата служебна документация, има ли тенденция към неспазване на работното време поради повишена уморяемост, невъзможност за ставане сутрин и други, има ли като цяло намален (в сравнение с преди) интерес към работата;разговор със засегнатия служител – целите на този разговор са: да покажете на служителя своята добронамерена загриженост и да го предразположите да разкаже както се случва с него напоследък; да му предложите помощ (ако се налага –

консултация с психолог/психиатър) по такъв начин, че той да я приеме; да го уверите, че този разговор няма да има никакви административни последния за него и да спазите тази уговорка;Забележка: Ако преценявате, че отношенията ви със засегнатия служител са такива, че не биха позволили осъществяване на целите на този разговор, тогава не го инициирайте. Възложете на друг ваш служител, за които сте сигурен, че има по-добра връзка със засегнатия да проведе разговора.

Ето още веднъж сигналите, които ако са налице в поведението на служителя, могат да бъдат индикация за суицидни мисли и намерения:

Дистанцирано поведение, стремеж към изолация и избягване на контактите с колегите, трудности в общуването.Несправяне с обичайните служебни задължения, които преди не са затруднявали служителя.Промяна в поведението, сочеща за обърканост, песимизъм, апатия, чувства на срам, вина.силно понижено, мрачно настроение;потиснатост, отчаяние, безнадеждност;завишена чувствителност, обидчивост, ранимост;силно занижена самооценка, негативни изказвания за себе си;подчертана незаинтересованост относно събитията в ежедневието и липса на мисли за бъдещето;изказвания и разсъждения относно безсмислието на живота.Скорошна голяма загуба – смърт на близък, развод, раздяла и др.Други сигнали, характерни за последните седмици преди извършване на самоубийството, са:Раздаване на лични вещи като подарък без конкретен повод;Директни изказвания, направени пред други хора: “Избрал съм начин как да умра”, “Скоро ще се отървете от мен” и други подобни;Индиректни изказвания: често изказване на мисли на рода на: “Аз съм ненужен, непотребен никому”, “Животът ме наказва”, “Никой не ме разбира”, “Има ли смисъл да живея, нали все някои ден ще умрем, защо да се мъча”, “Искам да заспя и повече да не се събудя”, “Ще съжалявате, когато вече ме няма” и други подобни.

Насочване на служител със суицидни намерения за специализирана помощАко вследствие на наблюденията ви и информацията, която сте събрали имате съмнения, че ваш служител е депресивен или би могъл да предприеме опит за самоубийство, трябва да го насочите към специалист - психолог или психиатър. Намесата на тези специалисти, стига да е навременна, може да бъде много полезна за засегнатия служител, тъй като самоубийството е краят на един мъчителен процес, който може да бъде спрян на по-ранен етап от неговото развитие или насочен в друга посока.Вие, като ръководители, може да използвате тези специалисти за консултация по различни въпроси – напр. каква е прогнозата за състоянието на служителя и как да се държите с него в процеса на ежедневните ви професионални контакти.

Тъй като в медицинските служби по места няма психиатър, най-добре е първоначалното насочване да бъде към психолога на РДВР, а той впоследствие да търси следващи консултации с психиатър.

Ако прецените, че степента на риск за живота е изключително висока (служителят може да извърши суициден опит в близките няколко дни) се обърнете незабавно към специалист за спешна кризисна интервенция. При висока степен на риск този специалист е задължително психиатър, тъй като овладяването на състоянието е почти невъзможно без прием на медикаменти.

Как да насочите служителя?За никого не е лесно да говори за проблемите си пред други хора. Особено трудно е това за хора с особеностите, които описахме по-горе. Затова е важно те да бъдат насочени така, че да отидат на срещата въпреки своите притеснения от психолога и от това, което ще се случва там. За да насочите човека по добър начин е важно да му дадете ясна информация за следните неща: защо го изпращате там, какво най-общо представлява срещата с психолог и да го уверите, че това няма да има никакви последствия за неговата кариера и развитие в службата. Добре би било да му кажете, че след като е дал толкова много за управлението сега, когато е в нужда е редно и управлението (във ваше лице ) да направи нещо за него.Добре е след като насочите служителя, да установите контакт с психолога и да го информирате, че към него ще се обърне този и този човек и да изложите своите основания за това насочване. В този разговор може да се договорите психологът да ви информира за резултатите от консултацията, както и за това ще продължи ли срещите със служителя или ще го пренасочи. Не се учудвайте, ако психологът потърси допълнителен контакт с вас във връзка с този случай.

Как да постъпите, ако служителят не желае да потърси помощ?Нерешителността и объркването са основни характеристики на предсуицидното състояние. Поради това е възможно служителят да се колебае или направо да откаже да потърси помощ. Тогава е важно да прецените дали този отказ е свързан по-скоро с личността на психолога (възприеман като човек, който ще го оценява, съди, ще му се рови в”душата”) или от вас, като ръководител (дали насочването не се възприема като елегантен начин да се отървете от него). Ако предполагате, че е по-скоро първото, може да обсъдите със служителя възможността да отидете с него и да присъствате на първата среща. Ако мислите, че притесненията са свързани с вас, можете да се свържете с психолога, да му разкажете за наблюденията си върху този служител и да обсъдите как да реагирате. Един от възможните варианти е психологът да потърси контакт със служителя.

Оценка на ресурсите за подкрепаСтатистическите изследвания установяват най-голям брой на самоубийствата при разведените, следват овдовелите, и най-накрая несемейните. В същото време семейните показват най-нисък процент на самоубийства и опити за такива. Тези данни сочат семейството като най-значим ресурс за подкрепа при справяне с житейски кризи. Такава подкрепа биха могли да окажат и приятели, роднини, колеги.

Особено важен ресурс, типичен за полицейската среда са традиционно близките връзки между групи служители по месторабота, които често прерастват в семейни приятелства. Добре би било ръководителите да поощряват неформалните контакти между служители, тъй като те са източник на социална подкрепа и да използват техния ресурс в случаи като тези.Оценката на ресурсите представлява преценка на наличието на важни връзки за служителя на работната му място и извън него (доколкото е възможно) и преценка на това, доколко тези връзки биха могли да удържат по-нататъшното развитие на суицидните идеи.За съжаление, много от служителите, предприемащи опит за самоубийство или нямат значими, и трайни връзки, или тези връзки (вкл. с брачния партньор) са много неудовлетворителни и сами по себе си представляват източник на стрес и мотив за само убийствени идеи.

Ефективна работа с последствията от самоубийствата в полициятаПерсоналът на полицейските управления, в които се е самоубил служител често живее дълго време с мисълта за загубата, неспособен или нежелаещ да се справи с травмата от самоубийството на своя колега.Управлението на последствията от суицида представлява съвкупност от различни действия, предприемани след самоубийството с цел да се помогне на семейството, приятелите и колегите. Близките и колегите на самоубилия се могат да станат жертви на посттравматичен стрес и следователно да се нуждаят от помощ в справянето с тяхната реакция на загуба.Управлението на последствията от суицида (УПС) може да се разгледа като естествено продължение на извършената превенция на самоубийствата. Винаги има някакво базисно ниво на самоубийствата, дори когато съществуват високо ефективни програми за превенция.

Реакции на колегите на самоубил се полицайЗнаците и симптомите на дистрес и траур при служителите в резултат на самоубийството на техен колега могат да включват някои от следните реакции, за които обикновено се съобщава:шок по повод самоубийството;чувство на загуба;чувство на безпомощност;чувства на изоставяне, изолация и самота;чувства на депресия и траур;чувства на вина, когато хората вярват, че биха могли да предотвратят суицида;сексуални дисфункции;суицидни мисли – ефект на заразата;яд срещу самоубилия се, срещу полицейското управление, срещу другите близки, срещу медиите;загуба на интерес към работата, семейството, приятелите и другите обичайни дейности;нарастване на отсъствията от работа, закъсненията и отпуските по болест;злоупотреба с алкохол и наркотици.

Стъпки в управление на последствията от суицида:Най-важните стъпки в УПС могат да включват, в зависимост от обстоятелствата някои или всички от изложените:след констатиране на самоубийството трябва да бъдат информирани хората в ключови позиции. Това могат да бъдат непосредствения ръководител, дежурния офицер, психолога на управлението, служители от вътрешно разследване;уведомете администрацията на управлението, близките на семейството, семейния лекар и останалите ключови фигури;информирайте най-близките колеги и останалия персонал на управлението колкото е възможно по-скоро след събитието за основните факти по случая, за да пресечете естественото за тези случаи разпространение на слухове;подавайте своевременно адекватна информация на медиите, така че до обществеността да достигат фактите, а не слуховете;свържете с екип за действие при кризи, трениран за провеждането на дебрифинг и уговорете условията за провеждането му;определете хората, които ще вземат участие в дебрифинга;трябва да разполагате с внимателно подбрани условия (удобства ) за провеждане на дебрифинг. Може би е по-лесно да осигурите стая в полицейското управление, но ако използвате зала за срещи на неутрална територия може би това ще е по- добре за участниците в дебрифинга;направете поне една сесия за проследяване за да установите има ли нерешени проблеми и някакви нови въпроси, възникнали след дебрифинга.

Етични въпроси и дилеми:Въпросът за заразителният пример на самоубийството е важен, защото полицаят е въоръжен и може много лесно да предприеме самоубийство под въздействие на моментен импулс. Полицейските началници, психологът и местният лекар трябва да бъдат нащрек за възможни предупредителни сигнали (например, вербално споделяне с колеги на суицидни намерения, промени в настроението като например да си паднал духом), които навеждат на мисълта за суицидни идеи и намерения. Такива хора, когато бъдат разпознати от началника трябва да бъдат насочвани към специалисти, квалифицирани в областта на превенцията на суицида.

Алкохолна зависимост. Проблемът за опасната употреба на алкохол при полицейски служители Невена Минчева, Институт по психология-МВРд-р Стефан Стойчев, Медицински институт-МВР   Зависимостите най-общо се делят на три групи:• Зависимост от химическо вещество, променящо настроението (алкохол, наркотици, лекарства);• Зависимост от поведения и ритуали (хазарт, компулсивно пазаруване, парични заеми);• Зависимости, които са бягство в реалния свят на фантазиите (телевизия, мас-медии, компютърни игри, научна фантастика, мечтателство).

В настоящия материал ще бъдат разгледани някои от основните аспекти на най-разпространената зависимост в световен мащаб – алкохолната.       За възникването и протичането на злоупотребата и зависимостта към алкохола, както и за мотивиране на подходите към тях съществуват няколко обяснителни модела.Тези модели и произтичащите от тях подходи следват определена хронология.

МОРАЛИЗАТОРСКИ МОДЕЛ – разполага злоупотребата с алкохол върху моралната ос престъпление – вина- наказание. Този модел е продължение на обяснителните схеми за човека, за неговото поведение и за света през Средновековието. Рецидив на този модел се наблюдава и в 20-и век в идеологизираните общества.

МЕДИЦИНСКИ МОДЕЛ - възниква в края на 19-и и началото на 20-и век и доминира изцяло подходите към алкохолизма и зависимостите до средата на 20-и век. Неговият принос е в това, че той хуманизира подхода към алкохолизма, признава го за болест и подпомага изграждането на лечебни доктрини и подходи, които са валидни и днес. Но този модел затваря зависимостта в чисто биологични рамки и не позволява тя да бъде разгледана в нейните социални, психологически и поведенчески аспекти. Поради това медицинският модел не може да предложи профилактичен подход, тъй като не разполага с подходяща концепция, операционални категории и техники в сферата на зависимостите.

БИО-ПСИХО-СОЦИАЛЕН МОДЕЛ - появява се в средата на 20-и век. Неговата методологична база е системният подход. Той разглежда алкохолизма като системно разстройство, което възниква в недрата на проблемното обществено развитие. Тези процеси повлияват състоянието и функциите на всички обществени структури, а от там и на индивида. В този смисъл злоупотребата с алкохол е правилно да се разглежда като един от многото видове отклоняващо се поведение. В процеса на изграждане на зависимост има период на пробване и запознаване. Това развитие е относително продължително при алкохола. Оттам нататък болестните симптоми нарастват по брой и сила на изявата и вече е налице болест в медицинско-биологичното разбиране на това понятие.      Алкохолизмът е многолико явление и по своята клинична същност е многосимптомен процес.Психологични теории за възникване на алкохолизма:• една от най-често обсъжданите теории и сред професионалистите, и сред медиите, е т. нар. хипотеза за намаляване на напрежението – хората употребяват алкохол, за да намалят нивата на стреса. Хора със субективно високо ниво на стрес откриват, че то намалява след прием на алкохол, което води до многократното му повтаряне. Въпреки това общоприето мнение, повечето физиологични изследвания показват, че алкохолът засилва напрежението (Leonard, 1999). Релаксиращият ефект се дължи не на успеха на приетото вещество, а на създаден рефлекс в процеса на употребата.• друга теория се базира върху идеята, че алкохолът намалява тревожността, засилва социализацията – т. е. алкохолизъм развиват тези хора, които имат високи

равнища на тревожност, комбинирани с травматични преживявания или спомени от миналото. Това допускане до момента не е потвърдено с научни доказателства (Куценок, 2004).• “Теория за зависимата личност” – хора, които проявяват зависими поведения не само спрямо алкохола, имат определена  преморбидна личностова структура, която е специфична за подобен вид разстройства. Повече от едно столетие се провеждат различни изследвания, за да потвърдят или отхвърлят тази теория. Засега няма доказателства, че личностово разстройство “зависима личност “съществува.      Несъмнено е, обаче, че някои психологични характеристики (импулсивност, склонност към въвличане в рискови ситуации) създават повишен риск от алкохолна злоупотреба, но нито една от тях не е специфична само за алкохолната употреба, а се среща при хора с разнообразни рискови и дисфункционални поведения.Кратка история на алкохолизма:      Думата alcohol произлиза от арабски език и за първи път е употребена през 1520 г. от Парацелз. “Пиянството” като явление е описано още в трудовете на Хипократ и Гален. Научният подход към клиниката на алкохолната патология възниква в началото на 19 век. През 1804 г. е публикувана първата книга, посветена на тази проблематика от английския лекар Томас Тротер “За пиянството и неговото влияние на човешкото тяло.” В нея терминът “пиянство” се употребява не в традиционния нравствен аспект, а за първи път в биологичен смисъл като болест.      Терминът “алкохолизъм” е въведен от шведския лекар Хус през 1852 година. Алкохолизмът представлява само един, макар и твърде специфичен случай от комплексния феномен на пристрастяването и зависимостта към алкохола. Разграничаването на пристрастяване и зависимост е въведено през средата на седемдесетте години на миналия век и е навлязло и се е утвърдило в големите класификационни системи на болестите като например Интернационалната класификация на болестите (ICD), 10 ревизия 1990 год. Днес под алкохолизъм се разбира само и единствено алкохолната зависимост. За възникването и времетраенето на този феномен не може да се търси една единствена причина. Необходимо е проблемът за алкохолната зависимост да се разглежда в контекста на биопсихосоциалния подход, който обединява в себе си различните групи фактори и тяхното взаимодействие.Най-разпространената класификация на факторите, благоприятстващи появата на алкохолизъм, е следната:• Алкохолът, с неговото специфично въздействие – добре познати са неговите еуфоризиращи и транквилизиращи качества. Те имат решаващо значение в утвърждаване на желанието да се пие. Известно е, че около 90% от населението на възраст над 18 години употребява алкохол, а само около 5 % от употребяващите създават зависимост към него;• Консумиращият индивид с неговите физически, психични качества и генетични предразположености – важно значение има възможността на личността за адаптация към средата, за противопоставяне на стресогенните фактори и способността да се понася емоционално напрежение. Физиологичните и биохимични особености на личността определят индивидуалната реакция към алкохола, като важна роля играят катехоламините, полът и възрастта;• Социалната среда – особено важна роля има микросоциалната среда, обичаите и

традициите, икономическото положение на индивида, отношението на държавата и обществото към употребата и злоупотребата със спиртни напитки.       Алкохолната злоупотреба има хилядолетна история. Нейната разпространеност не се ограничава върху определена група, не зависи от социален положение и възрастта, с изключение на децата, които могат да бъдат трайно увредени по индиректен път още през вътреутробния си период. Световната здравна организация дефинира алкохолизма като хронично поведенческо разстройство, проявяващо се с повтаряща се употреба на алкохолни напитки извън общественоприетите норми.       Алкохолизмът е събирателно понятие, което включва всяка злоупотреба със спиртни напитки, в т. ч. и тази, при която не се наблюдават психическа и физическа зависимост към алкохола. Той е широко понятие, което включва в себе си и алкохолната болест. По-нататък в изложението, когато говорим за алкохолизъм, ще имаме предвид алкохолната болест. Болестната концепция на алкохолизма е създадена през Просвещението. Тя е била отново подета от Йелинек през 1960 г. и се е наложила най-широко, въпреки че в последните десетилетия е подложена на критика от редица философи, антипсихиатри и поведенчески терапевти. При обсъждането на болестната концепция би трябвало да се изхожда от дефиницията за болестта като понятие. Понятието за болест може да се дефинира като се изходи от няколко различни гледни точки:• от естественонаучна (биологична);• от психодинамична (например, придобито отклоняващо се поведение);• от социалнопсихологична (например, промяна на ролите);• от законово – соцалноправна (например, нужда от лечение).       Алкохолизмът се дефинира още като болест на инстинкта за самосъхранение, при която самото отрицание на проблема е симптом на болестта (колкото е по-болен алкохоликът, толкова повече се смята за здрав). Алкохолизмът е болест, за справянето с която не е достатъчна мобилизация на човешката воля. Проблемът не е в силната воля или слабия характер на човека, а в същността на самата болест – нейното протичане и фазата, в която се намира зависимият.       Зависимостта от алкохол и други психоактивни вещества може да бъде разглеждана и като резултат на социокултуралния натиск (недостатъчно приемане от обкръжението или като реакция на повишени отговорности), или като вид самолечение на симптомите на стреса.Установени са следните видове алкохолизъм:• Първичен алкохолизъм – той е резултат на продължителна злоупотреба със спиртни напитки от здрави лица. Алкохолът предизвиква промени в обмяната на веществата и поради това се превръща в постоянна потребност. Най-голямо значение има продължителността и интензитета на злоупотребата, генетичното предразположение и личностовите особености. Съществуват две разновидности – периодични и постоянни форми на първичния алкохолизъм.• Вторичен алкохолизъм – развива се на базата на болестен терен и по повод на определени болестни разстройства. Той се наблюдава при болни от неврози, депресии, личностови разстройства и други психични заболявания. Създава се привичка за пиене, която води до промяна в толеранса и психичната зависимост.      Алкохолът въздейства на организма по следните три начина:

• Чрез директно въздействие върху клетките;• Чрез промени в обмяната на веществата;• Чрез промяна на физиологичните реакции на организма.Различават се три основни модела за патологично използване на алкохол:• Редовно, ежедневно пиене на големи количества;• Редовно, тежко пиене през почивните дни;• Периоди на въздържание, преплетени със запои, които траят седмици или месеци.      Въздействието на алкохола е различно в зависимост от острото и/или повтарящо се въвеждане на субстанцията. То е “бифазно”, в началото на употребата или в малки дози той влияе активизиращо, а на по-късен етап – потискащо на общия енергетичен потенциал. Този механизъм предизвиква: • предболестно състояние на дискомфорт;• самата алкохолна болест и влошено общо качество на живота.Какво означава рисково пиене?      Важни предупредителни сигнали за рисково пиене и заплаха от развитие на алкохолна болест:• Когато някой продължава да пие въпреки загуби, причинени от употребата на алкохол;• Когато някой употребява алкохол за премахване на неприятни последици от предишно пиене;• Когато някой започва деня с пиене на алкохолна напитка;• Когато някой пие алкохол сам или при умора, физическа болка, тъга или страдание;• Когато някой пренебрегва своите задължения и планове заради пиенето си;• Когато някой има затруднения да си спомни какво е ставало предния ден в ситуации, свързани с пиене на алкохол;• Когато някой прави опити за пълно въздържане от пиене на алкохол.      Ако през последното полугодие няколко пъти са се случили две от описаните по-долу обстоятелства, трябва да се ограничи приема на алкохол. Съществува риск от развиване на болест.Какво означава зависимост (алкохолна болест) и как се стига до нея?• Зависимостта е болест, която възниква и протича по определен начин, има свои патологични механизми и симптоми;• Основна черта на зависимостта е тази, че пристрастеният човек продължава да пие въпреки вредите, които понася в резултат на това. Опитите да спре пиенето приключват с неуспех. Това е в противоречие с инстинкта за самосъхранение на човека;• Негативните последствия от злоупотребата с алкохол засягат целия човешки организъм и всички сфери на живот. Зависимият не е в състояние сам да разреши по-голямата част от своите проблеми;• Всеки човек може да се пристрасти към алкохола, ако пие по начин, който го излага на този риск. Това не зависи от силната воля, моралните принципи или характера му.      Съществуват три групи фактори за възникване на зависимостта - психични, биологични и социални:• Психични фактори: проблеми, психични състояния, които благоприятстват за

употребата на алкохол;• Биологични фактори: “непоносимост към алкохол”, способност да “носиш много”;• Социални фактори: поведенчески модели, свързани с употребата на алкохол, стереотипни убеждения за въздействието на алкохола, одобряване на употребата на алкохол в младежките общности и др.      Тези фактори са благоприятстващи, но не и решаващи за възникване на зависимост. Основният фактор е честата, рискова употреба на алкохол.      Алкохолната болест или зависимостта към алкохола е заболяване, при което социалната употреба е преминала на друго ниво – в биологичен процес.      Зависимостта е ново качествено състояние на обмяната на веществата (медиаторни процеси), което се развива в резултат на хронична злоупотреба с алкохол и е съчетание от физиологични, поведенчески и когнитивни явления, при които употребата на определено вещество или клас от вещества, придобива много по-висок приоритет за дадено лице, отколкото други видове поведение, които в миналото са имали по-висока стойност.      Основната описателна характеристика на синдрома на зависимост е желанието (често силно, понякога непреодолимо) да се приемат вещества или медикаменти, (предписани или не от лекар), алкохол или тютюн. Синдромът на зависимост може да е налице по отношение на конкретно вещество, на група вещества, или на по-широк кръг от разнообразни вещества – употреба на каквито и да е достъпни лекарства, при спирането на които се появяват соматични белези на абстиненция, дистрес, тревожност. Веществата нямат власт над хората. Пристрастяват се хората, а не веществата сами по себе си. Една от целите на пристрастяването към алкохола е да се постигне известно облекчение в напрегнати ситуации, друга цел - да послужи за алиби или “измъкване” от неадекватни действия в сложни житейски обстоятелства, да се използва като извинение за бягството от отговорности.      Алкохолът става причиняващо зависимост вещество, когато е налице принуда за неговото редовно или периодично приемане. Съзнанието за принуда за пиене се описва в смисъл, че още първата глътка алкохол след период на въздържание неизбежно води до връщане към предишното ниво на консумация. Желанието за по-нататъшно приемане на алкохол се разбира от индивида като ирационално, той му се противопоставя, но все пак пие още. При опит да се въздържи, у него може да се появи неудържима жажда за алкохол.      Зависимостта е налице тогава, когато нормалното функциониране на човека не може да се поддържа без приемане на алкохол.Симптоми на алкохолната зависимост:• Алкохолен глад (силно желание или чувство на вътрешна принуда да се приемат психоактивни вещества);• Нарушена способност за контрол върху приема на психоактивното вещество. Много важен диагностичен белег е контролът върху процеса, а не върху резултатите;• Приемане на психоактивното вещество с цел облекчаване на абстинентни симптоми със знанието, че това помага;• Физиологично състояние на абстиненция;• Данни за повишен толеранс – необходимост от по-високи дози за постигане на

ефект, който първоначално е постиган с по-ниски дози (пример за това е употребата на дневни дози, достатъчни да увредят или дори да убият непривикнали лица;• Загуба на ситуативен контрол;• Стесняване на личния репертоар от начини на употреба на веществото;• Прогресивно отпадане на алтернативни удоволствия или интереси за сметка на употребата на психоактивното вещество;• Продължаване на употребата, въпреки наличието на очевидни вредни последици за здравето и социалното функциониране, (например чернодробно увреждане, загуба на работата, депресивни състояния и др.).      Тези симптоми присъстват и при алкохолизма, и при алкохолната болест, но болестта се различава по наличието на абстинентен синдром. Чрез него се изразява прехода между социалното явление (алкохолизмът) и биологичния процес (алкохолната болест).Абстинентно състояние: Група от симптоми с различна тежест и съчетание помежду си, които се появяват след пълно спиране или намаление на приема на вещество, употребявано редовно и обикновено за дълъг период от време и/или във високи дози.Абстинентните симптоми са първичната определяща характеристика на зависимостта. Тяхната интензивност се проявява индивидуално.Алкохолен абстинентен синдром: Представлява болестно състояние, което се проявява чрез тежък физически и психичен дискомфорт няколко часа след последното опиване. Най-типична е появата сутрин, когато алкохолът в кръвта е с най-ниско ниво. Състои се от треперене на ръцете иІили цялото тяло, гадене, изпотяване и ажитация. По-тежките симптоми на абстиненцията включват илюзии, чувство за застрашеност и неотчетливи слухови халюцинации. Могат да се появят генерализирани епилептични припадъци, а след около 48 часа да се развие алкохолен делир (делириум тременс).Оплакванията изчезват при приемане на ново количество алкохол.Фази на алкохолната болест:ДРУЖЕСКО ПИЕНЕ• Нарастване на желанието за пиене и на възприемчивостта към алкохола;• Пиещият може да “носи” много – пиене на големи количества без признаци на алкохолно отравяне.

ПРЕДУПРЕДИТЕЛНА ФАЗА• Търсене на поводи за пиене;• Подобряване на самочувствието след употреба на алкохол – “душата на компанията”;• Напиване;• Опити за пиене скришом, в самота;• Пиене “за премахване на махмурлук”;• Бели петна в паметта.

КРИТИЧНА ФАЗА• Загуба на контрол над пиенето;

• Угризения на съвестта;• Алкохолни абстиненции;• Пренебрегване и конфликти в семейството;• Отсъствия от работа;• Нарастване на агресивността, нарушаване на закона;• Нередовно хранене;• Занемаряване на външния вид;• Смущения в сексуалния живот;• Редуване на запои и периоди на пълно въздържание за възстановяване на здравето или за доказване на “силна воля”;• Клетви за въздържание.

ХРОНИЧНА ФАЗА• Дълготрайни запои;• Понижаване на поносимостта към алкохола;• Разпадане на семейни връзки;• Продаване на вещи от дома, кражби с цел набавяне на алкохол;• Професионална и социална деградация;• Алкохолът се превръща в единствена цел на живота;• Алкохолна психоза – делир;• Соматични болести – полиневропатия, алкохолна цироза и др.;• Крайно изтощение на организма.      На основата на алкохолната болест понякога възникват остри и хронични психични разстройства – делириум тременс, остра и хронична алкохолна халюциноза, Корсакова психоза:• Делириум тременс: абстиненцията може да се усложни от краткотрайно, понякога застрашаващо живота токсично състояние на обърканост с придружаващи го соматични нарушения, наречено delirium tremens. Обикновено то е последица от пълното прекратяване или намаляване на алкохолната употреба при лица с тежка зависимост и дълга история на употреба. Началото обичайно настъпва след спиране на алкохола съзнателно или по различен повод (напимер, визане в болница, развитие на интеркурентно заболяване и др.). Типичните предшестващи симптоми са: безсъние, треперене и страх, възможни са и гърчове. Класическите симптоми в състояние на делир включват: помрачение на съзнанието и обърканост (за време и място при сравнително добре запазена ориентация за собствена личност), ярки халюцинации и илюзии (подвижни, микроскопични) и изразен тремор на ръцете, езика и тялото. Честа е психомоторната възбуда (във връзка със зрителните халюцинации). Обикновено присъстват и налудности (с интерпретативен характер в резултат също на халюцинациите), повишена температура, изпотяване, безсъние или обръщане на цикъла на съня и бодърстването. Болните са с повишена внушаемост. Вечерно време и през нощта (при загасено осветление) халюцинациите се засилват и болните стават много по-неспокойни. Наред със зрителните халюцинации много често се установяват тактилни и по-рядко – слухови халюцинации. Тази алкохолна психоза се наблюдава у лица, които злоупотребяват предимно с концентрати. Делирът трае от 3-4 дни до седмица, в редки случаи и по-дълго. След отзвучаване на психозата

зависимите имат непълен спомен за случилото се. Делир може да се наблюдава както по време на продължителна интоксикация, така и по време на абстиненция. Алкохолният делир е една от най-честите причини за смърт при алкохолно болните.• Острата алкохолна халюциноза се среща по-рядко. Наблюдава се във възрастта около 40 години при давност на алкохолната болест 8 – 10 години. Среща се по-често при жени. Започва остро, често по време на абстиненция. Тя се развива при ясно съзнание и запазена ориентация, като протича с наличието на слухови халюцинации. Отначало е налице критичност към слуховите халюцинации, но по-късно те започват да определят поведението. Алкохолната халюциноза продължава дни и седмици, по изключение може да премине в делир.• Хроничната алкохолна халюциноза трае по-дълго време на фона на ясно съзнание. При извънредно живите слухови халюцинации са принудени да прекъсват работа.• Алкохолен параноид и Алкохолна параноя – главно място в клиничната картина заемат налудностите за отношение, преследване и по-рядко за отравяне и самообвинение. При остро протичане могат да се наблюдават зрителни и слухови халюцинации, най-често със заплашващ характер. В етиологията на алкохолната параноя (алкохолна ревностова налудност) определена роля освен алкохола имат и някои предразполагащи моменти: семейни конфликти и видимо отчуждение на съпрузите, намалени сексуални възможности при запазено либидо и др. Това е достатъчен повод за развитието на ревностова налудност, с потиснато, дисфорично настроение.под влияние на налудностите е възможно да бъдат извършени тежки общественоопасни деяния.• Корсаковата психоза е тежка последица на алкохолната болест. Психозата води до тежко увреждане на централната нервна система, до пълна дезориентация за място и време. Лекуването и възстановяването са извънредно трудни. В клиничната картина се включват алкохолният полиневрит и Корсаков синдром. Поради липса на фиксационна памет болните не могат да се ориентират в средата, в която се намират. Не запомнят имена и събития. При неврологичното изследване се установява атрофия на мускулатурата на крайниците, отслабване или загуба на сухожилните рефлекси, координационни разстройства и др.Предизвиканите психотични разстройства могат да се изявяват с различни симптоми в зависимост от типа употребявано вещество и личностните ресурси на употребяващия.Дисфункции, настъпващи вследствие на продължителна зависимост към алкохол:• Соматични разстройства (чернодробна цироза, хепатит, хроничен панкреатит, периферна невропатия и др.);• Психични дисфункции (депресия, суициден риск, тревожност, алкохолна халюциноза, антисоциално личностово разстройство);• Паметово разстройство (алкохолна амнезия, Корсаков синдром, алкохолна деменция);• Социални разстройства (проблеми в семейството, в работата, скитничество).Какво означава “съзависимост”?      Продължителното съжителство с човек, зависим от алкохола е източник на много разочарования и оказва влияние върху психичното здраве на неговите

близки (възможна е поява на неврози, депресивни състояния, психосоматични заболявания, емоционално претоварване и др.). Членовете на семейството живеят в хроничен стрес – от неизвестността, от безпокойството какво ще се случи след поредния запой на алкохолика. Те живеят с болезнените спомени, с тревожното настояще и неясното бъдеще, с чувство на гняв, страх, срам, унижение пред близки и познати. Страховете са свързани най-вече с разрушените лични отношения и липсата на социална подкрепа. Емоционалният климат в семейството е наситен с гняв, който често се потиска и води до автодеструктивно поведение. В алкохолното семейство преобладава атмосфера на безпомощност и безнадеждност, усещане за разпадащи се отношения. Партньорът на алкохолика попада в “капан” – съвместното съжителство и всички общи бъдещи планове трябва да бъдат реализирани с човек, който има алкохолна визия за живота.      Поведение, което е индикатор за съзависимост:• Неуспешни опити за промяна на ситуацията:- Поведение, контролиращо пиенето на алкохол от непиещия съпруг;- Поведение, насочено към придобиване на влияние върху пиещия съпруг;- Поведение на свръхопека спрямо съпруга изобщо;- Въвличане на цялото семейство в контролирането на злоупотребяващия и опити за придобиване на влияние върху него.• Неуспешни опити за оттегляне на партньора от съжителството с алкохолика:- Демонстриране и “игра на напускане” на дома, плашене;- Поведение на бягство “на сляпо” (без предварително осигурена подкрепа);- Липса на опити за самостоятелност (независимост), например не се търси работа, не се придобива професия и т. н.• Негативни начини за приспособяване:- Изолация от хората извън семейството;- Поемане върху себе си цялата отговорност за семейството;- Постъпки, прикриващи последствията от пиенето на съпруга;- Несправяне с насилието вкъщи;- Поведение, свързано изцяло с поведението на съпруга;- Занемаряване на собствените потребности за сметка на потребностите на съпруга.Видове подходи към проблема “съзависимост”:1. Съзависимостта е болест. Тезата на този подход е, че съзависимостта се проявява в сблъсъка на членовете на семейството с алкохолика с цел да се овладее неговото пиене. Най-често срещаният модел е: съпругът/ата се стреми към контрол върху пиенето на партньора си и това се превръща в единствена цел на собствения живот. Съзависимостта е пасивен отговор, подчиняване на брачния партньор към патологичното функциониране на алкохолика. Преживяванията са много болезнени и предизвикват редица симптоми у съзависимия партньор – депресия, компулсивни реакции, злоупотреба с лекарства и др. В желанието си да повлияе пиенето на съпруга си, със своите действия партньорът често “поддържа” алкохолното поведение (плаща дълговете, осигурява медицински свидетелства за отсъствие от работа, прикрива го от близки и роднини и др.).2. Съзависимостта е “комплекс от патологични връзки”. Представлява съвкупност от качества, формирани в детството на основата на

защитни механизми в деструктивното семейство. Такива хора влизат в незрели отношения, съзависимостта е резултат на живеене в дисфункционално семейство. Основна причина за пораждане на съзависимостта е занемаряване на емоционалните връзки с детето, родителите общуват с него от позициите на “висша сила”. Алкохоликът въвежда дисфункция в семейството, а другите членове се приспособяват към нея, двойката функционира главно въз основа на поведението на зависимия. Това е пребиваване в хронична стресова ситуация.3. Съзависимостта е фиксирана форма на участие в деструктивна ситуация, свързана с патологично поведение. Съзависимият е установил връзка с партньор, с чието поведение не е съгласен. Начинът на реагиране на членовете на семейството на алкохолика спрямо поведението му е процес, в който непиещият партньор се опитва да промени нещата, но всъщност се стига до тяхното влошаване.Фактори, благоприятстващи съзависимостта:• Силна емоционална привързаност към партньора, потребност от принадлежност към него, крайно разбиране за живота, например брак на всяка цена;• Финансова зависимост от алкохолика;• Заплаха от насилие;• Негативен опит от собственото детство (дисфункционално семейство);• Негативен опит от предишни връзки;• Емоционална незрялост;• Ниска самооценка.      Рисково поведение в резултат на съжителството с алкохолно болен:• Заемане на една единствена гледна точка (”черно-бяло мислене”);• Нарастване на страха пред новото и промяната;• Трудности при спонтанно изразяване на чувствата;• Променливо настроение и силно чувство на вина;• Хронично обвързване с деструктивната връзка.Риск от развиване на зависимост към алкохол у полицейски служители      Професионалната общност не дава еднозначен отговор на въпроса защо някои хора стават зависими от различни вещества, а други – не, въпреки че водят сходен начин на живот. Смята се, че факторът “работна среда” може да бъде един от най-важните, улесняващи  появата на алкохолна зависимост. Други фактори са: фамилна обремененост, актуални стресогенни жизнени събития (развод, раздяла, смърт и др.), депресивно състояние, дългогодишни семейни проблеми. Доста често депресията е състояние, съпътстващо алкохолната болест. Наличието на алкохолизъм и депресия от своя страна увеличава риска от извършване на самоубийство. Според данни на СЗО 16,0% от лицата с алкохолна зависимост в България завършват живота си със самоубийство.      Естеството на полицейската работа и условията, в която тя се извършва, могат да провокират ситуации, застрашаващи здравето и психичното благополучие на служителите. Известни са два вида механизми, чрез които физическото здраве и психичното благополучие на служителите биха могли да бъдат застрашени: Първият от тях касае непосредственото въздействие на неблагоприятния фактор върху организма (шум, високи или ниски температури, контакт с оръжие и др.). Вторият механизъм е свързан непосредствено с професионалния стрес. При работа в условия на хроничен стрес често се използват неефективни стратегии за

намаляване на напрежението и една от тях е ежедневната употреба на алкохол, наркотици, тютюнопушене и др. Американски изследвания показват, че разходите, свързани с последствията от въздействието на стресорите върху човешкия организъм като психически разстройства, нещастни случаи или злоупотреба с алкохол, се оценяват на 250 млрд. долара годишно. Част от мерките за превенция на хроничния стрес са следните:• Да не се извършва повече от една стресова дейност по едно и също време;• Разделяне дейността на части;• Ефективно делегиране на отговорности (за началници);• Подобряване на физическата активност;• Планиране на почивки;• Да не се поемат чужди задачи и отговорности.      Непосредствена проява на преживян стрес и професионално претоварване е злоупотребата с вещества, променящи съзнанието – алкохол, лекарства, наркотици, тютюнопушене. Изборът на такъв вид неефективна стратегия за справяне с прекомерния стрес с течение на времето води до психофизическа дисфункция на личността. Консумацията на алкохол е твърде разпространен начин за ралаксация и улесняване на социалните контакти.    Психологичният механизъм, по които това се извършва, е следният:А) чрез поява на положителни катализатори:• Изживявания на консумиращия алкохол – еуфория, подобряване на социалните контакти;• Отношението на околните – например, социално признание за консумацията на алкохол.Б) чрез отпадане на отрицателни катализатори:• Избягване на явленията, свързани с отказа от алкохола;• Избягване на скука, стрес, напрежение и страх или очакването за евентуалната им поява;• Избягване на социалния натиск към съответстващото на групата “поведение на злоупотреба”.      Полицейската работа изисква натоварвания, които при други професии не се срещат със същата интензивност. Източниците на стрес са от най-разнообразно естество, но биха могли да бъдат класифицирани по следния начин:• непосредствената заплаха или опасност за здравето и живота;• работа в условия на непредсказуемост и неяснота;• фрустриране на потребността от сигурност;• травматични жизнени събития.      Специфичните за полицейската работа критични ситуации водят до силен стрес и акумулиране на негативни емоционални преживявания. След участие в критичен инцидент например, у служителите се увеличава потребността от средства за понижаване на напрежението и най-често се прибягва до употреба на алкохол, което в случая би могло да им се отрази крайно неблагоприятно.      Алкохолна злоупотреба у полицейски служители може да се предполага при следните индикатори: • Чести отсъствия от работа преди или веднага след почивни дни;• Неизпълнение на разпорежданията на началниците, чести конфликти;

• Оплаквания от граждани за неконтролирано поведение и употреба на вербална и физическа агресия спрямо тях;• Употреба на алкохол по време на работа, въпреки заповедта за забрана;• Предизвикване на катастрофи и други инциденти, както под влияние на алкохол, така и без употреба на алкохол;• Понижаване на общото качество на работата;• Влошено физическо здраве и проблеми в семейството;• Влошено цялостно функциониране на служителя.      Употребата на алкохол е част от всекидневието и съпътства ритуали, празници, значими събития. При нормалната употреба човек консумира определено количество алкохол, без да се чувства принуден за това и може да контролира количеството. Употребата на алкохол става рискова, когато започва да се използва за самолечение като лекарство с антидепресивно действие, като средство за разрешаване на даден проблем и не се преценява уместността и количеството на употребата.      Последните невробиологични изследвания показват (Куценок, 2004), че основният симптом на формираната зависимост не е наличието на абстиненция, а загубата на контрол върху употребата.      Един от най-често практикуваните начини за прекарване на свободното време след работа или през почивните дни, е събиране с колеги, съпроводено с употреба на алкохол. Организирането на подобни срещи не изисква предварителни усилия, освен това релаксиращият ефект от алкохолните напитки настъпва бързо. Това е често практикувана форма на прекарване на свободното време при високостресови професии, каквато е и полицейската. При полицейските служители нерегламентираното работно време затруднява възможностите за предварителна подготовка на свободното време и улеснява импровизираните срещи и консумацията на алкохол. Ако такъв модел обаче се практикува системно и е често практикуван начин за прекарване на свободното време, рискът от развиване на алкохолна зависимост се увеличава многократно. Тъй като привичката за злоупотреба с алкохол е твърде разпространена в полицейската среда, често се подценяват уврежданията, които той нанася върху здравословното състояние на човешкия организъм.      Никой не започва да употребява алкохол или други психоактивни вещества с идеята да стане зависим. Алкохолът не разрешава проблемите, а ги задълбочава!      Психологичната профилактика на злоупотребата на алкохол е удачно да бъде разглеждана в контекста на превенцията на професионалния стрес. Смятаме, че по-широката информираност на служителите относно възможните неблагоприятни последствия и рискове вследствие на злоупотребата с алкохол, може да повиши чувствителността им към сериозността на проблема. Ранната превенция на зависимостите при полицейските служители е затруднена от обстоятелството, че се работи в предимно мъжка среда със специфични ценности. Отказът от приемане на алкохол често се тълкува като проява на слабост, колеблива мъжка идентичност, индикатор за липса на физическа издръжливост. Практиката на колегите нарколози от МИ – МВР показва, че на лечение постъпват служители, при които вече са налице сериозни соматични увреждания, настъпили в резултат на продължителна употреба на алкохол (алкохолна цироза, полиневрит и др.). Тези данни са

обясними, тъй като диагностицирането на алкохолна болест прави служителя непригоден за работа в МВР, т. е. признаването на проблема застрашава работата му. Към настоящия момент лекари-нарколози от Медицинския институт – МВР са разработили проект на програма за превенция на зависимото поведение за служителите на МВР.Митове, свързани с алкохолната злоупотреба:• Алкохолиците са друг тип хора, аз не съм от тях и никога няма да стана като тях;• На мен не ми вреди алкохолът, защото организмът ми е здрав;• Щом досега не съм се разболял от алкохолизъм, значи, че няма да се разболея;• Аз никога няма да стана зависим от алкохол;• Алкохолът засяга хора, които са физически слаби и болни;• Алкохолът не е опасен, щом всички колеги покрай мен ежедневно го употребяват и се чувстват добре;• Стига да поискам, аз винаги мога да спра да пия;• Алкохолът действа еднакво на всички;• Ако веднъж човек е станал алкохолик, вече нищо не може да се направи;• Алкохолизмът е явление, което не можем да избегнем и не можем да предотвратим.Профилактика на алкохолизма и алкохолната болест      Опитът показва, че сравнително най-добър успех може да се очаква при мултифокална първична профилактика, която трябва да бъде насочена към:• Дейността на държавните органи, общински, обществени и неправителствени организации за ограничаване на производството, продажбата  и консумацията на алкохол;• Семейството като фактор, който може активно да съдейства за ограничаване на употребата;• Микросоциалната (приятелска, колегиална) среда.      Вторичната профилактика трябва да осигури предпазването на болните от рецидиви. Тук голямо значение има подходящата психотерапия, както и подържането с медикаменти (транквилизатори, антидепресанти, адверзивни, витамини и др.);      При третичната профилактика на алкохолната болест усилията трябва да бъдат насочени към евентуално трудоустрояване, към създаване на спокойна и подкрепяща атмосфера в семейството и работното място.Мерки за превенция на злоупотребата с алкохол, които могат да предложат психолозите:• повишаване нивото на образованост по отношение на механизма на развитие на зависимостите и в частност на алкохолния проблем;• участие в разработването и осъществяването на рехабилитационни програми по проблемите на алкохолната злоупотреба;• оказване на професионална помощ при доброволна заявка от служителя (психологични консултации за него и близките му);• интервенции при критични инциденти (понижаване на интензивността на травматичните преживявания);• участие в терапевтичния екип при лечение на служители с алкохолна зависимост;• посредничество в конфликтни ситуации (служебни или лични);

• повишаване на уменията на служителите да се справят с тези източници на стрес, които са пряко свързани с работата и е невъзможно да бъдат отстранени или ограничени;• промоция на здравословен начин на живот в полицейската среда - утвърждаване на ефективни здравословни стратегии за справяне със стреса.Стрес при критични произшествияВалери Тодоров

Какво е критично произшествие?Всяка ситуация, която води до непреодолимо чувство на уязвимост и загуба на контрол (Роджър Салмон)Всяка ситуация, която предизвиква у служителите необичайно силни емоционални реакции, имащи потенциала да нарушат способността им да функционират на мястото на произшествието или по-късно (Джефри Митчъл)Критичните произшествия:Са внезапни и неочаквани; Лишават ни от чувството за контрол: Включват възприемането на застрашаваща живота опасност; Могат да са съпроводени с физическа или психическа загуба; Нарушават представите ни за това как функционира светът: “Това не трябваше да се случва...”.Реакция на стрес при критични произшествия - симптомиФизически:– гадене, умора, сърцебиене, затруднено дишане, мускулни спазми, главоболие; Емоционални:– тревога, вина, мъка, отричане, страх, депресия, паника, раздразнителност; Познавателни:– проблеми с паметта/вниманието/вземането на решения, кошмари, натрапчиви спомени, свръхбудност; Поведенчески:– отдръпване, безпокойство, избягване, злоупотреба с алкохол, промени в апетита/речта.Реакциите на стрес при критични произшествия ...Физическите, емоционалните, познавателни и поведенческите реакции на стрес са нормални реакции, които нормалните хора изпитват след ненормални събития. Интензивността и честотата на тези реакции обикновено намаляват след една до три седмици. Хората, изложени на едно и също критично събитие, може да не проявяват в еднаква степен изброените симптоми. При някои служители те могат да са много силно изразени, а при други - да липсват напълно. Въпреки че реакциите на стрес могат да бъдат силно обезпокояващи и неприятни, те НЕ ОЗНАЧАВАТ, че служителят полудява или става непригоден.Процес на възстановяванеПравете подходящи физически упражнения/почивка; Структурирайте времето си – поддържайте заетост; Не става въпрос за лудост, а за нормални реакции;

Говоренето е най-доброто лекарство:– Споделяйте с Ваши близки и приятели, хората не са безразлични;– Позволете си да сте объркан за известно време; споделете тези си чувства с другите; Не притъпявайте болката с алкохол/наркотици; Спазвайте обичайния си график; Ако страдате от безсъние, не се съпротивлявайте срещу това, запълвайте периодите на безсъние с правене на полезни/приятни неща; Не се съпротивлявайте на натрапчивите мисли, сънища или спомени. Те са нормални, с течение на времето ще намалеят и ще станат по-малко неприятни; Яжте редовно балансирана храна, почивайте; Ако състоянието Ви Ви безпокои, затруднява работата Ви, Вашия личен живот или трае повече от три седмици, потърсете помощ от специалист – психолог или психиатър, на когото имате доверие.Съвети за членовете на семействотоСлушайте внимателно; Прекарвайте повече време с травмирания член на семейството; Предлагайте помощ в ежедневните дела; Уверявайте го, че е в безопасност; Оставайте с него насаме; Не приемайте неговия гняв лично; Кажете му, че съжалявате, че събитието се е случило и че искате да му помогнете.Провеждане на дебрифинг

ВЪВЕДЕНИЕ      Екипът, който провежда дебрифинга се представя и се дефинират ролите на всеки един. Установяват се работните правила на дискусията и се мотивират участниците да сътрудничат на процеса. Полагат се основните правила на груповата работа, които включват:Строга конфиденциалност. Всеки участник може да говори за собствените си чувства и преживявания след приключването на дебрифинга, но в никакъв случай за неща, които е казал или чул по време на дебрифинга, както и да коментира поведения на свои колеги по време на процеса. Всички участници присъстват до края. Дебрифингът не е критика. Не се прави никаква критика по време на процеса. Не се допуска използване на черен хумор. На повърхността нещата могат да бъдат смешни, а дълбоко в себе си хората могат да бъдат наранени. С изключение на фактологичната фаза, на останалите етапи на дебрифинга индивидуалното участие не е задължително. Присъстващите биват окуражавани да участват, тъй като това което споделят, може да е от полза за останалите при облекчаване на болката. Мълчанието и слушането също е участие. Прекъсване на изказванията се допускат само по изключение. Всеки трябва да носи отговорност за това, което казва. Участниците трябва да бъдат информирани, че не е необходимо да споделят факти, които биха могли да бъдат използвани при последващи разследвания. Всички участници са равнопоставени.

Нито един участник в дебрифинга не може да бъде обект на последващо разследване. В помещението не се допускат хора, които не са участвали пряко в инцидента. Могат да бъдат въведени и други правила, изискани от участниците.Стадий на фактите. Участниците биват поканени да се представят, да посочат каква роля са имали по време на инцидента, какво са казали, чули и т. н. Посредством този процес в групата постепенно се въвеждат детайлите от събитието. Всеки говори само за това как е видял събитието от позицията, в която се е намирал по време на инцидента.

Стадий на размислите. Участниците биват поканени да споделят първите и най-често появяващи се мисли по време на инцидента. Той започва да става все по-значим посредством възпроизвеждането на собствените мисли и отношение към него за разлика от простото изброяване на фактите.

Стадий на реакциите. В тази фаза на участниците се предлага да обсъдят коя част от произшествието е била най-тежка за тях или кое ги е притеснило най-много. Много е важно да се знае, че целта на дебрифинга е не да улеснява неконтролираното споделяне на емоции, а да предостави възможност на служителите да вентилират силните емоции, които са нормална част от едно критично произшествие. Членовете на водещия екип е да оказват подкрепа, когато някой изразява своите емоционални реакции. Целта е да се нормализират чувствата и да се припомни на участниците, че погледът назад винаги е емоционално обагрен. Трябва и да им се повтаря, че са направили всичко, което е било по силите им и при дадените обстоятелства са взели най-добрите възможни решения.

Стадий на симптомите. След като всички са споделили чувствата си, водещият задава въпроси като: “Случи ли се нещо необичайно с теб на произшествието, когато се върна вкъщи или при последващи повиквания?” По този начин групата описва своята собствена версия на синдрома на стресовия отговор, признаците на острия стрес.

Стадий на обучението. На този стадий обикновено се раздават материали на участниците. Много е важно водещият да подчертае отново, че реакциите на участниците са нормални реакции на ненормални обстоятелства.

Стадий на възстановяване. След като всички са приключили със споделянето, обучението е завършило, обикновено възникват разнообразни въпроси, за които е необходимо време. Трябва да се предоставят телефонни номера и адреси на служби за подкрепа и проследяване на засегнати служители. По същество този стадий служи като психологичен преход към нормалния живот. ДЕЙНОСТИ СЛЕД ДЕБРИФИНГАЕкипът трябва да осигури възможността на всеки, който напуска дебрифинга и е все още разстроен, да бъде проследен по-нататък чрез последващ дебрифинг или с обаждане по телефона.

Екипът трябва да проведе кратка среща след дебифинга, за да се обсъдят впечатленията за състоянието на участниците. По време на тази среща водещите трябва да си дадат обратна връзка за самия процес /кое е минало добре, кое не, какво могат да подобрят/.

СТРАТЕГИИ ЗА РЕГУЛАЦИЯ НА АФЕКТА І. ВЪТРЕШНА ИЛИ СЕБЕ РЕГУЛАЦИЯ

Родители: Общите стратегии, за които споделят родителите са: успокояване, запазване на самообладание, опит да проявят емпатия към юношата. За да проявят емпатия обаче, хората трябва преди това да успокоят силата на афекта, т.е. да намерят вътрешно пространство в което да вземат решението да проявят емпатия. Майка, чиято дъщеря е била арестувана за кражба от магазини, описва използването на емпатия за успокояване на гнева така: “ Аз се опитах да надмогна себе си и да мисля какво е добре за нея. Можах да говоря с дъщеря си за нейното поведение и да използвам това, което се е случило за да направя нещо, така, че нещата да се променят.”Вътрешните стратегии за успокояване на афекта като тази са полезни за деескалиране на гневните взаимоотношения, и създаване на пространство, в което може да се вземе решение какво да се прави по- нататък. Друга стратегия е заместване на гнева с друга емоция- напр.- вина или отчаяние. Една майка споделя чувство на вина:“Всеки път, когато кажа на дъщеря си, че не може да направи нещо, тя просто побесняваше. Това ме караше да чувствам, че не съм я научила да как да се справя с гнева си. Аз се чувствам виновна, като че ли тя се е научила от мен да не контролира гнева си.”Когато майката се чувства по-скоро виновна, отколкото гневна, до нея не достига информацията, съдържаща се в нейния гняв. Това означава, че тя не може да се фокусира върху факта, че поведението на дъщеря й е неприемливо. Юноши: Главните вътрешни (саморегулаторни ) стратегии, за които юношите съобщават са различни от тези на техните родители. Някои казват, че когато са ядосани, просто сядат и започват да се тревожат. Например момиче описва ситуация, в която тя се разтревожила, когато нейната майка не й разрешила да излезе. “Аз не отвръщах нищо на мама, просто се тревожех. После почувствах, че не мога повече да издържам и тогава изтичах в стаята си, за да се опитам да се овладея. Но аз просто седях там и се тревожех дори повече.”Трима юноши казват, че когато са ядосани, те просто приемат факта и после го забравят. Момиче споделя по повод конфликт с баща си, които първо й разрешил да гледа определен филм, а след това си променил мнението: ”Аз наистина много се старах да не изглеждам разстроена. Знаех, че не мога да направя нищо, да променя нищо, така, че просто го приех и забравих за него.” Никой от родители, участвали в изследването не е използвал тези две стратегии, вероятно поради по-голямата психосоциална зрялост на родителите и повече възможности да избират активни вътрешни стратегии.

Стратегии, използвани и от родители и от юноши: Част от родителите и юношите не споменават за употребата на каквито и да било вътрешни стратегии за саморегулация. Докато 4 родители споменават за стратегията “ да се успокоиш”, само двама юноши говорят за тази стратегия. Попитани как точно се успокояват, никой от тях не може да каже как точно го прави. Никой от юношите не говори за заместване на гнева с друга емоция, за разлика от трима родители. Двама юноши споменават, че използват емпатия, както и трима от родителите. Ефектът от използването на вътрешни стратегии е, че те позволяват на хората да понесат своите афективни преживявания и да преминат към следващата стъпка, която е да регулират външно своя афект. Външната регулация се състои в изразяване на афекта и успешна социална интеракция - да разрешиш трудните ситуации и да се насладиш на приятните.

ІІ. ВЪНШНА ИЛИ СОЦИАЛНА РЕГУЛАЦИЯ

Родители: Осем от родителите декларират, че говорят със своите деца, като част от тяхната стратегия да се справят със собствените си силни емоции. Например, майка е ядосана на своята дъщеря, която не си свършила домашните задължения. След като си дала време, за да излезе от ситуацията и се успокоила, майката говорила директно със своята дъщеря за поведението й. Родител на друго дете казва: ” Аз много се разстроих, когато синът ми дойде при мен и каза, че не го разбирам, защото съм стара”. Казах му, че искам той сам да ми обясни нещата, така, че да мога да го разбера. Друга успешна външна стратегия за регулация на афекта е намирането на друг човек, с когото да говориш, например приятел или консултант. Само двама родители споменават, че ползват тази стратегия. Трима родители говорят за излизане от стаята или разсейване с други задачи, за да овладеят гнева си. Това са функционални стратегии за социална регулация, само ако тя е последвана от по-късни опити да се разреши тази ситуация. На другия край на скалата, където са най-малко функционалните стратегии, четирима признават, че крещят на децата си, когато са им ядосани. Майка, която безрезултатно напомняла на сина си известно време, че трябва да пише домашните си, казва: ”Накрая толкова му се ядосах, че започнах да му крещя. Това само причини повече проблеми, а той опита нови тактики да се измъкне от писането на домашни работи. Като осъзнах това спрях да му крещя.” Друга дисфункционална стратегия родителите определят като: да бъдеш агресивен, да влезеш в конфронтация с юношата. Изглежда преживяването на това, че не си в състояние да управляваш ефективно собствения си интензивен афект предизвиква чувства на вина, провал, дори телесен дискомфорт. Последната дисфункционална външна стратегия е спомената от майка, която описва, че по време на инцидент с нейната дъщеря, които много я е ядосал, тя решила да я накаже с мълчание. Майката “потънала” в мълчание, докато дъщеря й не заговорила сама за инцидента. Тази мълчалива стратегия не е същата като вътрешната стратегия “успокояване”; тя се концентрира върху външна регулация на афекта на другия. В ситуацията на тази майка тя може да мълчи, за да манипулира дъщеря си да дойде да говори с нея.

Юноши: Най-общо юношите споделят, че използват стратегии, които са сходни с тези на техните родители, например: да говорят с родителите си като начин да овладеят своите чувства, да говорят с други хора за трудните ситуации в живота си. Употребата на тези стратегии е два пъти по рядка при юноши, в сравнение с родителите им.Юношите използват масово ”напускането на ситуацията” и заниманията с разсейващи дейности като средство за социална регулация на техните емоции. Например момиче описва инцидент, при който тя е била способна да напусне ситуацията, но тази ситуация никога не е била разрешена. След скарване с майка си, момиче отишло в стаята си и се заключило. В този случай времето, което тя си дава, отивайки в стаята си, не й помага да се справи с гнева срещу майка си. Тя не предприема нищо за да говори с майка си и за да разреши ситуацията.В графата най-малко функционални социални стратегии трима юноши споменават викането и крещенето. Измежду 3-мата юноши, които признават, че крещят само един е дете на един от 4-мата родители, които също крещят. В ситуации, предизвикващи гняв много хора могат да крещят, на само при някои емоцията ескалира до агресия. В тази извадка 4 –ма родители и 3-ма юноши признават, че стават агресивни. Интересно е, че 3-мата юноши са деца на трима от 4-мата родители. Момиче казва: ”Аз бях толкова вбесена, че започнах да крещя на майка си. Аз я разплаках.”Само един родител използва мълчанието като наказание срещу 3-ма юноши. Момиче разказва за инцидент, при който тя приложила мълчание спрямо майка си. Тя казва: ” Аз приех всичко безропотно. Опитах се да се дистанцирам от ситуацията и да се успокоя. Но проблема не се реши по този начин”

Някои юноши използват съгласието и подчинението като външна стратегия за да управлява гнева на родителите си. Те казват:” Когато майка ми е ядосана, аз се опитвам да й помагам в чистенето и да се държа добре, за да може да забрави, че съм се държала зле.”или :”Ако съм много ядосана или раздразнена от баща ми и му покажа това, аз получавам неговото внимание.“ Момче е забелязало, че когато баща му му е сърдит, ако той стои спокойно, след известно време и баща му се успокоява. Една от функциите на социалната регулация на афекта е промяната в емоцията на другия, в неговите възприятия и поведение. Осъзнаването на тази функция е често много полезно при договарянето на решения за различни емоционално трудни ситуации. Като обобщение – по-често родителите, отколкото юношите са ориентирани към използването на функционални вътрешни стратегии като успокояване или емпатия. Много юноши използват не функционални външни стратегии за регулация на афекта като крещене, или просто приемане или забравяне. Някой родители заместват своя гняв с вина, отчаяние или срам. Всички родители и повечето юноши споменават използването на функционални външни стратегии за афективна регулация като директната комуникация. Приблизително половината от родителите и юношите описват дисфункционални стратегии, като крясъци, ругатни и агресия.

СТРАТЕГИИ НА ПРИВЪРЗАНОСТ ИЛИ СТРАТЕГИИ НА СИГУРНОСТ СРЕЩУ СТРАТЕГИИ ЛИПСА НА СВЪРЗАНОСТ ИЛИ АМБИВАЛЕНТНИ И ИЗБЯГВАЩИ СТРАТЕГИИ

Родители: Четирима родители описват инциденти, при които са използвали стратегии на привързаност или стратегии на сигурност, в резултат на което са се сближили с децата си, оказвайки им емоционална подкрепа. Интересно е, че всички те са родители на неосъждани юноши. Тези ориентирани към сигурността стратегии включват прегръщане, успокояване, насърчаване, ангажиране в общи дейности или просто прекарване на време заедно.

Обратно на това, останалите родители използват амбивалентни (3) или избягващи стратегии на привързаност (2), а един родител споделя че прибягва и до двата вида стратегии. Амбивалентните стратегии на привързаност (както личи от името им) се характеризират с последователно демонстриране на наличие и липса на свързаност. Тези, които ги използват имат тенденция да са свръхбдителни и зависими, със страх от отхвърляне и фокусирани по-скоро върху собствения си дистрес, отколкото върху другите. Например майка не говори с дъщеря си, докато тя не се извини, че се е забъркала в неприятности, с което е причинила неудобства на майка си. Майката казва: ”След като тя се извини, аз я почувствах много близка и дори изпитах съчувствие към нея”. Засиленото чувство на майката за нейния собствен дистрес я кара да се фокусира не върху благополучието на дъщеря си, а върху това как поведението на дъщеря й рефлектира върху нейните способности като майка. В резултат, в основата на връзката между майка и дъщеря лежи неизразен гняв, които не може да бъде преработен. Когато уреждат проблемите заедно с децата си, родителите понякога чувстват от една страна, че са се провалили като родители, а от друга - че децата им заслужават порицание. Техните модели за себе си показват, че те имат амбивалентни чувства към себе си изживявайки се като безукорни и същевременно подлежащи на порицание. Една майка описва тази дилема: “ Аз бях напълно откъсната от дъщеря си, когато тя постоянно ме лъжеше. Чувствах се тотално провалена кат родител и поради това не можех да достигна до нея. Успях да устоя на това чувство като просто се отдръпнах от нея.” Отдръпвайки се от дъщерята, майката вече не е в състояние да й помогне да промени поведението си , което още повече засилва у нея усещането за тотален провал.

Отхвърлянето, отказът да дадеш подкрепа, неглижирането на преживяванията на другите характеризира избягващите стратегии. Тези, които ги прилагат използват сурови и отхвърлящи родителски практики, ограничават експресията на собствените си стресови преживявания и подценяват важността на отношенията между хората. Например майка изтъква един довод на своята дъщеря, при които използва отхвърляща стратегия. Тя казва:” Аз просто замълчах. Не й дадох никаква информация, когато тя ми задаваше въпроси.” Майката очевидно неглижира заниманията на дъщеря си, загърбила е интересите й и отказва да отговаря на въпросите й. Родителите често имат трудна връзка с децата си, защото ги виждат преди всичко като непокорни, създаващи неприятности и нуждаещи се от наказване. Юноши: За разлика от родителите, при които няма застъпване между използването на стратегии на сигурност и несигурност (амбивалентни или избягващи), две трети от юношите говорят за съвместно прилагане на двата типа стратегии.

Някои юноши твърдят, че използват различни стратегии към майка си и към баща си. Например момиче разказва ситуация, при която тя е използвала стратегия на сигурност спрямо майка си и същевременно избягващи стратегии спрямо баща си. Тя казва:” Баща ми не ми дава достатъчно свобода. Аз не говоря много с него. Просто гледам в телевизора. Баща ми обикновено ме пита какво не е наред. Аз просто държа чувствата си под контрол.” Това момиче избягва директното отхвърляне на баща си, като ограничава изразяването на чувствата си. Тя казва, че те двамата не могат да говорят за нищо емоционално. С майка си е съвсем различна. Отношенията им са в диапазона от крясъците до прегръдките. Те често се карат, но са в състояние да разрешат противоречията си. И изглежда, че това момиче има много по-сигурна връзка с майка си, отколкото с баща си.

АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ:Изложените от авторите подробни данни дават основание да се отбележат

следните тенденции:Родителите по-често отколкото юношите използват функционални

вътрешни стратегии за афективна регулация, като успокояване, прояви на емпатия или отправяне на молби. Всъщност повече от половината от родителите говорят за процес на вътрешно успокояване, при които те успяват да модулират гнева си, като вземат решения какво да правят по-нататък. Тази способност да се толерира интензивната емоция е определяща при вземането на функционални решения в конфликтни ситуации. (Kеiley, 1996) Функцията на вътрешна регулация на афекта позволява на хората да избират външни стратегии, които да използват, за да изразят емоцията си и да управляват трудни ситуации.

Юношите имат тенденцията да разчитат повече на вътрешни стратегии, като усилено учене и опит да се забрави за ситуацията, при което те задържат гнева в себе си и само малко количество от него се преработва. Нито една от тези стратегии – прекаленото размишляване или пренебрегването на дадено чувство не е полезна при управлението на гнева за дълго време. За съжаление тези практики, макар че им позволяват да се успокоят, не се комбинират често с външните стратегии, което би благоприятствало разрешението на ситуацията. Неефективните вътрешни стратегии водят до високо ниво на неизразходван афект, които може да избухне без предупреждение в гняв или ярост, освен ако родителите и юношите не се научат да говорят помежду си за трудните ситуации.

Повечето родители на осъждани деца заместват гнева си с вина, отчаяние и срам. При положение, че родителите често се чувстват порицани от професионалистите (учители, инспектори ДПС и др.) за проблемите на своите деца, тези техни чувства могат да бъдат разбрани. Родителите, които са ядосани на своите деца, често подменят чувството на яд с това, че не са адекватни родители и срама – с това, че имат юноша, които създава проблеми. Някои психоаналитици (Joice McDougall, 2007) означават подмяната на една емоция с друга с термина “алекситимия”. Тя описва случаи, при които хората не осъзнават важните емоционални изблици, и други, при които силните чувства за момент се осъзнават, но веднага след това човек се разсейва като се въвлича в една или друга дейност. По такъв начин те се освобождават от непоносимата емоционална възбуда. Този стил на нетолериране на афекта води и при родители и при юноши до развитие на

своеобразни начини на отреагиране с цел разреждане на емоционалното напрежение - неумереност в храненето, злоупотреба с алкохол, прекомерно пушене. Когато в ситуации на особено силен стрес тези поведения на зависимост не дават резултат – се стига до психосоматическа уязвимост, тъй като емоциите са преди всичко “психосоматически събития” (Joice McDougall, 2007).

Повечето от родителите и по-малко от половината от техните наследници описват използването на директна комуникация с човека на когото са ядосани, като начин за управление на конфликта. Една от основните функции на стратегиите за социална регулация е да изразят емоцията и да договорят решение за изглеждащи безизходни ситуации в отношенията. Обичайното оплакване на юношите е, че родителите им не разбират техните чувства. При положение, че много малко от тях говорят с родителите си за своя живот, това неразбиране е неизбежно. Някои, по-скоро функционални външни стратегии се използват и от родители и от юноши –напр. да говориш с другия, да си дадеш време да помислиш, , но използването на тези стратегии трябва да обслужва намирането на начин за директна комуникация. Родителите и учителите често внушават на юношите, че стратегията “да си дадеш време”, “да вземеш почивка” , “да броиш до 10, преди да предприемеш нещо” е добър начин да управляваш чувствата си. Ако времето позволява на човек да се успокои и да разреши ситуацията, то почивката може да бъде полезна. Но ако почивката е фокусирана върху това да се уталожат собствените и на другите емоции, тази стратегия не е полезна за разрешаване на конфликтните ситуации и за изграждане на връзки. Почти еднакъв брой юноши и родители допускат да викат и да крещят, когато са ядосани. Въпреки, че това не е много функционална стратегия, много хора крещят, когато са ядосани. В случаите, когато са крещели, повечето от участниците са били с състояние в крайна сметка да се успокоят. Приблизително еднакъв брой юноши и родители допускат, че някои от техните гневни изблици могат да ескалират до по- опасни нива на агресия. Интересното в случая, че всички юноши, които признават, че стават агресивни, имат родители, които споделят същото за себе си. Има изследвания, които твърдят, че децата на агресивни родители също развиват агресивни поведения (Keiley, 2001). Това означава, че насилието се появява в различните поколения на едно семейство и често се предава чрез социалната информация за моделите на поведение. Често в отношенията родители –родители юноши се практикува непрякото изразяване на гнева -пасивно-агресивни действия и скрит саботаж (Касинов, Тафрейт, 2006), които още повече отдалечават страните от възможността за ефективна комуникация.

Изразяването на емоциите оказва влияние на другите хора. Част от процеса на развитие на емоцията е обратната информация, която човек получава за това как неговата емоцията повлиява другите хора. Ако хората искат да могат да разрешават конфликтите си с другите, те трябва да бъдат по- осъзнати за ефекта, които има техния гняв и яд върху околните. Когато ядът е неконтролиран и се изразява във викове и крясъци по адрес на другите, човек обикновено престава да слуша какво му се говори и се концентрира върху това да се защитава (Cicchetti at. al., 1995) Ако хората осъзнаят ефектите от поведението си и това, че те пречат на разрешаването на конфликтите им с другите, те вероятно биха били по- мотивирани да научат други, по- приемливи начини за изразяване на емоциите си. Около половината от изследваните родители описват, че използват стратегии на сигурност за да се

свържат с децата си, срещу също толкова, които описват, че използват само избягващи и/ или амбивалентни стратегии на привързаност. Родителите – участници в това изследване, които използват амбивалентни и избягващи стратегии, изглежда повишават собствения си дистрес като викат и се държат агресивно. Те са по- ангажирани с обидата от това, че са отхвърлени от своите деца, отколкото с това как могат да подкрепят юношите да правят по- добри избори. Някои от тези родители изразяват вина от това, че може би не са достатъчно добри родители, но същевременно продължават да се придържат към идеята, че техните юноши заслужават тотално порицание в определени ситуации. Вярването, че те не могат да бъдат порицани за поведението на техните деца, позволява на тези родители да избягат от чувството за вина. За съжаление това вярване ги предпазва от себерефлексия върху това какви са ефектите от техния родителски стил върху децата им.

По данни от литературата, родители, които използват избягващи стратегии изглежда подценяват своя собствен дистрес и важността на връзката с децата им (Allen, et.al. 1997 (по 2) Тяхното поведение към децата им изглежда жестоко и отхвърлящо. (Cicchetti at. al., 1995( по2) Те, също така обвиняват децата си за трудностите, в които ги въвличат, но тези родители никога не говорят за вина, отчаяние и срам. Избягващо свързаните индивиди се страхуват от загуба на контрола, тъй като те често отричат или свръхконтролират своите негативни афекти. ( Holland et. al., 1993 ) Резултатът от свърхконтрола е, че тези родители рядко рефлектират върху промяната на своето поведение като средство да помогнат на децата си. Почти всички юноши разказват случаи, при които те са били в състояние да потърсят помощ от своите родители, един белег на привързаност, основана на сигурността. Но за много от тях предпочитан избор са избягващите стратегии.

ЗНАЧЕНИЕ НА РЕЗУЛТАТИТЕ ЗА ПРАКТИКАТАКогато децата навлязат в юношеството, те трябва да се справят с емоционални ситуации, които са много по-комплексни от тези, с които са се срещали в детството си. Родителите и учителите може да не са ги подготвили за тази сложност, при срещата с която те ще имат нужда да научат нови начини за себерегулация и договаряне с другите в предизвикателни ситуации. Участниците в това изследване описват като цяло, че са в състояние да толерират своя емоционален опит, но те не са в състояние или не желаят да направят следващата крачка към това да говорят с човека, с които са в конфликт за да разрешат проблема. Вместо това те често размишляват върху ситуацията или игнорират гнева си. По този начин те могат да изградят у себе си огромни резервоари от гняв, които на един по-късен етап ще им бъде все по- трудно да контролират. Когато афекта се преживява като непреодолим, хората често се обръщат към дрогата или алкохола, за да го подтиснат, или започват да използват насилие и агресия в поведението си. Родителите могат да помогнат на юношите да се придвижат от вътрешни стратегии за регулация, като толериране на емоциите към социални стратегии за регулация като дискусия и договаряне. Но преди това самите родители могат да се нуждаят от подкрепа за да се справят със своите собствени емоции. Родителите обикновено са в състояние да подкрепят своите деца по един функционален начин, ако самите те

са били подкрепени от професионалист в областта на помагащите професии. (Keiley, 2001) Когато родителите крещят или бият децата си, юношите по-често спират да им говорят, опитвайки се да се справят сами със своя гняв, отколкото да комуникират директно с родителите по проблема. В допълнение, по време на трудни ситуации с юношите, родителите често се чувстват толкова гневни, че стоенето на дистанция е единственото сигурно нещо, което им остава. Те се надяват, че техните деца ще започнат да се държат по-добре, докато самите родители не са в състояние да подходят към юношите по-начин, които да ги подкрепи или да им помогне да се държат така, както биха искали. Дори в ситуации, в които родителите чувстват, че имат добър контакт с юношите, те осъзнават възможността от появата на “лоши” поведения в даден момент. Това поддържа у тях усещането за не съвсем добра връзка, дори в моментите на близост. Тази амбивалентност на родителите често провокира в отговор двойствено поведение и от страна на юношите. Тогава юношите често се чувстват маргинализирани в семейството, и за тях е по-лесно да контактуват с други юноши, които ги приемат такива, каквито са. Въпреки това те силно желаят да имат добра връзка с родителите си, дори когато разбират, че близост е трудно да се постигне поради амбивалентността и избягващото поведение на техните родители. Keiley и екипът й създават собствен модел за работа с пропуските в привързаността и стратегиите за регулация на афекта, като заимстват от принципите на емоционално-фокусираната терапия ( Johnson, 1996) и мултидименсионалната фамилна терапия. ( MDFT, Liddle, 1996). Те развиват 6 стъпкова програма за интервенция, с цел да помогнат да юношите и техните родители да регулират емоциите си по един по-функционален начин и да изградят привързаност на по- сигурна основа. Програмата подсказва стратегии за толериране на интензивния афект (гнева), прекъсва циклите на агресия и мълчание, улеснява директните разговори между родители и юноши, което де-конструира старите обиди и ги подпомага в това да запазят уважение и да останат отворени едни към други, докато трае този процес. (Keiley, 2001 ) Първите три стъпки от интервенцията са фокусирани към стратегиите за регулация на афекта. В първата стъпка се подпомагат родителите и юношите да станат по осъзнати за своите чувства, и по- специално за гнева. Те са питани за специфични мисли и поведения, които се появяват, когато преживяват дадена емоция. Като втора стъпка се подчертава толерирането на емоциите. Родителите и юношите се учат да спират първичните импулси и да намират начин да управляват интензивните емоции, вместо да ги подтискат или да ги оставят да избликнат взривоопасно. Екипът им помага да намерят момента, в които да се самоуспокоят, както и да помислят за това какво може да означава техният гняв. Като процедури за успокояване могат да се използват някои от техниките за релаксация, като например дълбоко дишане и понижаване на гласа. Фокусът на тази стъпка е как да спрем и да не правим нищо поне за един момент. Това е може би най-трудната стъпка, тъй като е известно, че интензивният афект задейства веднага неврологично обусловени патологични начини на реагиране. В третата стъпка, когато човек вече е успокоил първоначалния импулс, родителите и юношите биват помолени да изследват по- задълбочено чувствата, които лежат под техния гняв. Възможността да говорят за чувствата си (вина, отчаяние, срам, тъга, страх), които лежат под изразения гняв

помага на родителите и юношите за разберат гледната точка на другия, оттук и възстановяването на връзката между тях. Последните 3 стъпки помагат на родителите и децата да общуват отново по един по-добър начин. При четвъртата стъпка те се учат как да разберат гледната точка на другия, като приемат неговата явна, демонстрирана емоция – най-често гнева и мислят върху това кои емоции стоят зад него. Като резултат от тази стъпка родителите и юношите започват да изпитват по-голяма емпатия и уважение едни към други. С наученото и преживяното дотук те са по-способни при петата стъпка да рискуват да изразят онези чувства, които ги представят да изглеждат слаби и уязвими – вината, страха, срама, тъгата, отчаянието. Изразяването на тези чувства е само по себе си събитие, водещо до “емоционално затопляне” и промяна в отношенията. То подканя другия човек да отговори със същото споделяне на чувства, което е и шестата стъпка във възстановяването на връзката. Едва когато и двете страни – родители и юноши започнат да комуникират на нивото на своите най-трудни за споделяне емоции, те ще бъдат в състояние на справят с проблемите, които възникват между тях, както текущите, така и по-глобалните. (Keiley et. аl. , 2001) Когато децата влязат в юношеството една от техните важни задачи е да станат по -независими и автономни. Този преход означава експанзия към света извън рамките на семейството. Може би това, което юношите споделят в това изследване е повлияно от този нормативен преход: а то е че те остават сигурно свързани със семейството, докато в същото време създават ново пространство, в което да намерят други източници на подкрепа и връзки в света извън семейството.

Надявам се данните от изследването и предложеният модел на работа да бъдат полезни на колегите професионалисти от помагащите професии в и извън МВР, и да инициират бъдещи изследвания и проекти в тази област.

ПРИВЪРЗАНОСТ И РЕГУЛАЦИЯ НА АФЕКТА В ЮНОШЕСКА ВЪЗРАСТ

ПРИВЪРЗАНОСТ Теорията за привързаността на Bowlby (1982, 1969, 1973) се превърна в една от най-важните концептуални рамки за разбиране на привързаността и процесите на регулация на афекта. Боулби определя избягването на тревожността и физическата протекция като най-съществени функции на близките отношения и разглежда търсенето на близост като алтернатива на инстинктивния отговор от типа ”борба –бягство”. Той подчертава важността на опита в междуличностното общуване като източник на индивидуалните различия при регулацията на афекта през целия жизнен път. Изтъква различни, базирани на привързаността стратегии, които са резултат от различни модели на взаимоотношения със значимите други. Bowlby (1973/1982 ) счита, че човек, който успешно може да регулира емоциите си има изградено чувство на базисна сигурност. Какво включва то:усещането, че светът е защитено място, че човек може да разчита на подкрепата на другите,

способност да изпитва доверие към обкръжаващия го свят, поради което може да се впусне да го изследва, способност да създава и поддържа трайни и близки връзки с другите хора; Според Bowlby поведенията на търсене на близост са част от адаптивната поведенческа система. Тази система се появява в хода на еволюцията, защото тя увеличава вероятността от оцеляване на кърмачето, което е родено с незрели възможности за придвижване, хранене и защита. Тъй като кърмачетата се нуждаят от дълъг период на обгрижване и защита, те са родени с репертоар от поведения (поведения на привързаност), целящи установяване и поддържане на близост с важни фигури от обкръжението (обекти на привързаност), които могат да му помогнат да регулира стреса. Въпреки, че системата на привързаността е особено важна през ранните години от живота, Bowlby смята, че тя е активна през целия живот и се проявява в мислите и поведенията, свързани с търсенето на подкрепа. Търсенето и поддържането на близост Bowlby нарича “първична стратегия на привързаност”. Според него: “едно дете търси своя обект на привързаност, когато е уморено, гладно, болно, изплашено, а също и когато не е сигурно дали този обект е наблизо.Bowlby описва функциите, които трябва да изпълнява обектът на привързаност:откликва винаги, когато се търси неговата близост. Хора от всички възрасти търсят и се наслаждават на близостта със значимите за тях фигури, и изпитват стрес при раздялата с тях.предоставя физическа и психическа сигурност, ускорява преодоляването на стреса и е източник на подкрепа и комфорт;осигурява стабилна база, която дава възможност на хората да се учат от опита си, да изследват света, да развиват своя потенциал и своята личност. Взаимодействията със значимите други, които са на разположение в случай на нужда и сензитивни към потребността на детето от близост (достъпност на обекта на привързаност) подпомага формирането на чувство за базисна сигурност. В резултат на това се формират позитивни очаквания към другите, позитивен възглед за себе си като компетентен и ценен човек. Стратегиите за регулация на афекта се организират около тези позитивни вярвания. И обратно – ако значимите други не са на разположение и не удовлетворяват нуждите от близост на детето, чувството за базисна сигурност не се формира. В резултат на това се изграждат негативни представи за себе си и другите хора (недоверие в добрите намерения на другите, съмнения относно собствената значимост, повишена тревожност), а стратегиите за регулация на афекта се формират около негативните вярвания (вторична стратегия на привързаност). Основните вторични стратегии на привързаност са избягването и амбивалентното поведение. С други думи достъпността на обекта на привързаност е един от най-важните източници за вариации в стратегиите за афективна регулация. В процеса на формиране на привързаност стратегиите за регулация на афекта се научават от детето, за да управлява близостта с обгрижващите го хора, особено в стресови ситуации. Поведенията на привързаност се активират при стрес и тяхната цел е да намалят тревожността и да възстановят чувството за сигурност. Ако родителите са на разположение и са отзивчиви, дистреса ще се регулира чрез стратегията търсене на подкрепа и комфорт от тях. Тогава детето развива

привързаност, базирана на сигурността. Ако родителите не са на разположение или пък са нечувствителни към нуждите на детето по време на стрес, то живее в условия на постоянна несигурност и може да развие привързаност, базирана на несигурността. Тя бива два вида, в зависимост от това как реагират родителите, когато детето търси близост от тях. Ако родителите са отхвърлящи, груби, пораждат конфликти, гнева е доминиращият им афект и не откликват емоционално на нуждите на детето, то развива избягваща привързаност. В този случай детето ще усвои стратегии за регулация на афекта, които неглижират важността на привързаността, опитвайки се да намалят изразяването на гнева. В резултат на това, то започва да демонстрира враждебно, агресивно и асоциално поведение. Holland (1993) и неговите колеги установяват, че разпадът на привързаността лежи в основата на поведенческите разстройства в юношеска възраст. Чрез привързаността към родителите детето учи социалните умения. По тази причина, ако родителите предимно наказват или злоупотребяват с детето си, голяма е вероятността то да развие несигурно-избягваща привързаност, която на свой ред препятства социалното учене. При деца, развили един от двата вида привързаност – привързаност чрез отхвърляне и привързаност чрез амбивалентност има голям риск от развитие на поведенчески разстройства.Когато родителите са амбивалентни, детето развива амбивалентна привързаност. Дете, третирано амбивалентно (т.е. веднъж родителите откликват, веднъж – не) може да използва стратегии за регулация на афекта, които повишават неговия дистрес, например като показва едновременно страх и яд към родителите си. Амбивалентно привързаните родители често са зависими индивиди, които са безотговорни и неглижират грижите за своите деца. Техните деца често развиват, също като родителите си амбивалентна привързаност, ставайки импулсивни, невнимателни, неспокойни, свъръхактивни, с нисък толеранс към фрустрации. Тези характеристики често се асоциират с развитие на агресивно, а по-късно и престъпно поведение. Moretti, Holland (1993) считат, че агресията от своя страна също може да бъде стил на привързаност. Ако родителите са неотзивчиви към нуждите на детето, чрез агресивно поведение то се опитва да ги накара все пак да отвърнат на неговите нужди. Тук изключваме случая, когато нуждите на децата са крайни и родителите им отговорят често с гняв или по друг, неефективен начин. Децата постоянно преминават от агресивно търсене на внимание към демонстриране на уязвимост като начин за привличане на вниманието. Често това е белег на привързаност от дезорганизиран тип.

РЕГУЛАЦИЯ НА АФЕКТА Регулацията на афекта включва осъзнаването, изразяването и контрола на аспекти на емоционалния опит. Афекта се регулира, за да се намалят неблагоприятните и да се увеличат благоприятните условия, които позволяват на хората да понесат и да толерират своите чувства. ( Miculincer, Shaver, Pereg 2003). Толерирането на афекта позволява на човек да получи и осмисли информация относно своя опит, което е важно за да вземе компетентно решение. Регулирането на афекта включва едновременно вътрешна (саморегулация) и външна (социална регулация) на процеса на отношенията. То е първоначално конструирано при

взаимодействието с хората, които най-отрано са отглеждали детето и е част от процеса на привързване. По-късно може да бъде реконструирано в отношенията с други значими хора. Вътрешната и на външната регулация на афекта изпълняват различни функции. При вътрешната регулация на афекта човек се опитва да модулира емоционалния си опит в себе си, за да има време и пространство да реши какъв външен процес на социална регулация да активира. Например, при справянето с гнева човек може да се опита да контролира учестеното биене на сърцето чрез дълбоко дишане, а своето преживяване по повод действия на човек които го е ядосал – като не мисли за него. Някои от тези процеси на саморегулация, като напр. дълбокото дишане са несъзнателно инициирани, а други –като отклоняването на мислите са съзнателни. Ако човек успешно може да регулира вътрешния си емоционален опит, ще може да се справи със ситуацията. Той може да реши да продължи да диша дълбоко и да говори спокойно или да проведе един по-рязък разговор с този, който го е ядосал. Във всеки от случаите това ще бъде резултат от решение, а не от импулс. Ако човек не успява да регулира вътрешния си емоционален опит, има най-общо два варианта за реагиране. Той може да загуби контрол и да реагира импулсивно, да предприеме насилствени действия, да се сбие или да изпадне в хистеричен смях. При другият вариант на неуспешна вътрешна регулация, човек може да подтисне (игнорира) вътрешния си емоционален опит (чрез свръхконтрол) и да не направи нищо за да разреши проблемите, които са предизвикали неговите чувства. Той може да напусне “сцената “ и да избягва подобни ситуации в бъдеще. Спокойното говорене, интензивния спор, физическото насилие, хистеричния смях, напускането или избягването на ситуацията са все прояви на външна регулация на афекта. Външната или социалната регулация е процес, при които човек се опитва да изрази своя афект. В същото време тези прояви са открит или прикрит опит да се регулира поведението на другите, за да се преодолее ситуацията, която е предизвикала първоначалния афект. Някой външни стратегии са по-функционални от други. Такива са директното говорене, вземането на почивка за обмисляне на ситуацията, успокояването. Агресията, наказването с мълчание, отричането, депресията, фобийното поведение, и насилието са по-малко функционални външни стратегии. Взаимоотношенията между неконтролирания и свръхконтролирания афект са комплексни. Най-общо, при неконтролируемия афект екстернализацията и неконтролируемите поведения нарастват. Когато хората не са в състояние да контролират афекта си, те стават агресивни, импулсивни или способни на криминално поведение. Когато афекта е свръх контролиран, емоционалния опит се отрича, подтиска или избягва и човек може да развие депресия, зависимости или тревожни разстройства. Понякога, когато негативен афект се подтиска твърде дълго това може да доведе до непредсказуеми изблици на подтиснатата емоция. (Miculincer, Shaver, Pereg 2003)Когато децата навлязат в юношеството, цялата семейна система може да преживее стрес и чувство на отчуждение. Евентуален неуспех на родителите и юношите да се справят с промените, настъпващи в техните отношения през този период, може да провокира асоциални поведения, и да застраши постигането на автономия. Юноши, с такива поведения често имат родители, които са отхвърлящи и слабо ангажирани.

Оформя се един порочен цикъл – родителите оправдават своята незаинтересованост и отхвърляне на децата си с това, че те постоянно ги разочароват с проблемното си поведение. На свой ред юношите обясняват поведението си с липсата на интерес и грижа от страна на родителите им. Този цикъл напомня за описаният от Patterson (1982) цикъл на насилие, породен от родителските изисквания и неподчинение от страна на децата които се развива в отношенията родители - деца още в ранното детство (родителят бие детето, защото то не слуша, а детето не слуша, защото родителят го бие). Родителите и юношите, които са въвлечени в тези цикли изглеждат силно отчаяни и страдат от липсата на връзка помежду си.

КАКВО Е НАСИЛИЕ И КАК СЕ СТИГА ДО НЕГО

Всяко действие или поведение, насочено срещу другия човек или собствената личност, което предизвиква физическо, психическо и емоционално страдание, може да се нарече насилие.По своята социална същност насилието е антихуманен акт. То е вид престъпление и нарушава достойнството и интересите на личността.Насилието е един от възможните резултати на агресивното поведение. Също като него, то има много разновидности и форми на проява. Насилието се проявява по различен начин, в зависимост от това кои са неговите извършители, кои са жертвите и какви са отношенията между тях.За справянето с насилието е необходимо познаване на закономерните му характеристики.

ФАКТИ ЗА НАСИЛИЕТО КАТО ПРОБЛЕМ НА БЪЛГАРИТЕ

Навсякъде по света има хора, които упражняват насилие спрямо другите. Със задълбочаването на социално - икономическата криза в обществото ръстът на домашното насилие се покачва. В този контекст безработицата и липсата на финансова сигурност могат да бъдат посочени като основни фактори, провокиращи насилието във всичките му форми. Наблюденията върху живота, както и данни от проведени проучвания, показват, че у нас доминиращо по размери и жестокост е домашното насилие. Според други изследвания, Балканите са място, където насилието е част от растежа на децата, т. е. възпитателна мярка. Насилието в семейството се провокира по-рядко от това, че детето е нарушило родителска забрана, и по-често от това, че в семейството има някакъв проблем. Посочените факти подкрепят тезата, че у нас насилието служи за преодоляване на семейни проблеми и е израз на принципа “По-силният винаги има право”.

СЪВРЕМЕННИ ФАКТОРИ НА СРЕДАТА, КОИТО ЗАСИЛВАТ ТЕНДЕНЦИЯТА ЗА УПРАЖНЯВАНЕ НА НАСИЛИЕ В НАШАТА СТРАНА

Социално - икономическата криза и нейните последствия -фактор, който застрашава физическото оцеляване на отделни лица или семейства и предизвиква духовно обезверяване;Средствата за масова информация - фактор, който застрашава изграждането на ценностната система у подрастващите и в известен смисъл провокира използването на насилието като механизъм за решаване на конфликти; Глобализацията - фактор, който застрашава себереализацията на личността. В глобалното общество човек осъзнава несъвършенството си и по-често изпада в депресия.Отчуждението - фактор, който застрашава сплотеността на общността като група и провокира недоверие и несигурност;Социалната девалвация - фактор, който застрашава съхраняването на духовната идентичност. Липсата на ценности и ценностна ориентация се отразява предимно регресивно на човешкия род.

ПО КАКВО НАСИЛНИКЪТ СЕ РАЗЛИЧАВА ОТ ДРУГИТЕ ХОРА?

За съжаление липсват ясни признаци. Насилници има сред всички общности. Те не са представители на определена социална група и не могат да бъдат разграничени по вероизповедание, възраст, политически пристрастия.

Насилникът може да бъде:богат или беден;млад или стар;семеен или несемеен;ниско или високообразован;от пълноценно или непълноценно семейство;Могат да се идентифицират някои характеристики на личността на насилника, които определят, че при конкретни ситуации той може да прояви насилническо поведение.

Психически характеристики, доминиращи в личностния профил на човека с насилническо поведение:Лица с ниска себеоценка, компенсирана в идеализиране на физическото превъзходство като средство за подчиняване на хората, с които общува;Лица с емоционална неустойчивост, водеща до липса на самообладание в екстремни ситуации; Лица с краен егоцентризъм при удовлетворяване на собствените потребности;Лица със засилена агресивност и жестокост и с дефицити в способите за приемане и прошка;Лица, смятащи се за недосегаеми - отмъстителни и изпълнени с омраза към всеки, който се изпречи на пътя им;

Лица с примитивно съзнание за жената и нейната роля в семейството и социалния живот;Лица с алкохолна и друга зависимост от вещества.

РИСКОВИ КАТЕГОРИИ ГРАЖДАНИ

Чрез описание на различните категории жертви могат да бъдат идентифицирани рисковите групи със специфични възрастови или социални особености. Познаването на особеностите в поведението на различните видове жертви ще помогне на полицейските служители да оптимизират и индивидуализират подхода си при всеки отделен случай.Жертвите могат да бъдат категоризирани като първични и вторични. По този начин се получава представа за степента на засегнатост на потърпевшия във физически или психологичен аспект.Първична жертва е всеки индивид, който страда от физическо увреждане или емоционална травма в резултат на престъпно посегателство или бедствие.Вторична жертва може да бъде свидетел или човек, свързан по някакъв начин с първичната жертва на престъпление.При първичните жертви реакциите са по-интензивни и травмата се преживява по-дълбоко.Жертвите преживяват различни по интензивност психически и физически травми. Това зависи от степента на “участие” в криминалния акт. За добра превантивна работа, както и за правилно оценяване жертвата на насилието, е необходимо в полицейската практика да се познават рисковите групи и принадлежащите към тях субекти:Високорискови жертви:хора с девиантно или криминално поведение;хора, принадлежащи към деструктивна семейна и /или социална среда;хора с отклонения в психичното и интелектуално развитие.Умеренорискови жертви:хора, произхождащи от непълноценни семейства;хора с ексцентрични навици;деца без родителски контрол.Нискорискови жертви:хора с нормална жизнена, професионална и социална среда.

ВЪЗРАСТТА КАТО ФАКТОР

ДецаДецата са особено уязвима категория поради неспособността да оказват физическа съпротива. Липсата на социален и жизнен опит ги лишава от възможността да оценяват актовете на насилие като такива.Такива примери се наблюдават, когато:насилникът е близък роднина;насилието е ежедневие в семейството;с внушено чувство за вина;

правят се съобщения за въображаемо насилие, което реално не е извършено.Във връзка с това е необходимо детските показания да бъдат консултирани с психолог.

Пубертетната възраст е рисков период, в който могат да бъдат създадени предпоставки за лекомислено и/или крайно поведение. Повишава се рискът от извършване на противообществени прояви и престъпления.

Хора над 65 годиниПонякога поведението на тази рискова група хора се характеризира, освен с болезненото оттегляне от социалната активност, и с биологична деградация и психични промени. Те могат да се изразят в проблеми с паметта и мисленето, по-ниска способност за контрол на емоционалните състояния, обостряне на конфликтността и др.

ОТКЛОНЕНИЯ В ПСИХИЧНОТО И ИНТЕЛЕКТУАЛНОТО РАЗВИТИЕ КАТО РИСКОВ ФАКТОР

Психични болестиПри почти всички психични болести има промени в съзнанието и поведението на болните, които в различна степен повишават риска от насилие. Неспособността на тази категория хора да оценява адекватно определени ситуации ги превръща в потенциални обекти и жертви на насилие. Поради специфичното си болестно състояние те трудно се справят с травмата. Проблеми могат да възникнат и около достоверността на показанията им.

Умствена изостаналостПроблемите на тази категория хора са сходни с проблемите на психично болните.Често те не разбират смисъла на извършените спрямо тях действия и по тази причина трудно или въобще не ги оценяват като престъпни. Интелектуалният им дефицит и особеностите на възпроизвеждане на информацията често пораждат съмнения за достоверността на деянието.

СЪСТОЯНИЯ И ТИПИЧНИ РЕАКЦИИ НА ЖЕРТВАТА

За да прояви адекватно отношение и за да изпълни компетентно професионалните си задължения, полицейският служител трябва да притежава необходимите познания за състоянието и реакциите на жертвите на насилие и да прояви разбиране към тях. При оценка на състоянието на жертвата трябва да се обърне внимание на интензивността на преживяване на психичната травма. Когато жертвата е в състояние на травматичен или посттравматичен стрес, е възможно да се наблюдава поведение, което на пръв поглед да изглежда алогично и притеснително за полицейския служител. Тези реакции са нормални реакции на ненормално събитие в човешкия живот.

Остротата на симптоматиката зависи от фактори като:възраст;физическа и психическа кондиция на пострадалия;наличие на предишен опит с подобни ситуации;адекватен отговор на полицейския служител;подкрепа от семейството, професионалната и социалната общност.

Остра стресова реакцияВъзниква непосредствено в момента на стресогенното събитие и е свързана

с:първоначално състояние на вцепененост;стесняване на вниманието и дезориентация;отдръпване от стресогенната ситуация;депресия;прекомерна тревожност, самоизолация;възбуда, гняв, хиперактивност.Може да се наблюдава частична или пълна амнезия за времето на травматичното събитие. В подобни случаи е препоръчително жертвата да бъде изведена бързо от стресогенната ситуация. Обикновено симптомите отзвучават бързо и с жертвата може да се работи безболезнено за нея. Ако това не стане, симптомите започват да отзвучават спонтанно след 24 - 48 часа до 3 дни.

Посттравматично стресово разстройствоВъзниква в случаите, когато травматичната реакция не е добре овладяна и жертвата не може да се справи с травмата. Става дума за закъснял отговор на стресогенното събитие.Симптомите на посттравматичното стресово разстройство са:епизоди на повтарящо се изживяване на травмата като внезапно спомняне на отделни фрагменти от ситуацията;преживявания под формата на сънища, кошмари;продължаващо чувство на “вцепененост” и емоционална притъпеност;проява на враждебност към другите;загуба на настроение, апетит, нарушения в съня;избягване на действия и сигнали, напомнящи травматичната ситуация.

Реакции у жертвата на престъплението, различни от травматичния и посттравматичния стресЧувство за вина и самообвинения. Тази симптоматика е разпространена при сексуални престъпления и домашно насилие. Често това чувство се внушава от насилника, с цел осигуряване на “мълчание” от страна на жертвата.Чувство за безпомощност и страх. Генерирането на страх и тревожност, като ефекти на насилието, може да доведе до негативни промени в социалното поведение на жертвата и така чувството й за защитеност да бъде уязвено. Парадоксални реакции като смях или обезценяване на случилото се.Неконтролируем гняв и агресия и пренасочване на гневните реакции към неутрални субекти, предимно към представителите на закона. Това е често срещана

реакция и тя е парадоксална при домашно насилие. Подобно поведение обаче не е израз на лично отношение към служителя на реда и закона. Жертвата изпитва необходимост от незабавно разтоварване, а гневът е интензивно емоционално състояние. Обект на този гняв е насилникът, но не винаги взаимоотношенията жертва - извършител позволяват адекватно освобождаване на емоцията и в този случай гневът се пренасочва към по-достъпен обект.

КАКВО ПРЕЖИВЯВА ЖЕРТВАТА НА НАСИЛИЕ

Системното и инцидентното преживяване на насилието води до промяна на личността. Преживяването на насилие се отразява върху качеството на справяне със задачите от ежедневието. То предизвиква отрицателни психични състояния, които нарушават изградения динамичен стереотип. Преживяването на насилие се приема като събитие, което предизвиква криза на съществуването. Последиците от преживяването на насилие могат да бъдат описани като посттравматично стресово разстройство. То може да бъде открито в поведението на жертвата и в здравословното му състояние.Малтретираният, унизяваният, нараняваният, изнасилваният човек живее в страх. Страхът променя самочувствието на жертвата. Страхът провокира:ниско самочувствие и обезценяване на живота;усещане на омраза към себе си;съобразяване с изискванията на насилника;отказ от собствено мнение;компромис със собствените принципи и потребности;чувство за вина и безпомощност;злоупотреба с различни вещества;хронично безпокойство;членство в различни групировки.Жертвата изпитва неудовлетвореност от междуличностното взаимодействие и жизнената перспектива губи смисъл. Животът “без компас” е предпоставка за самоизолация, агресия или автоагресия.

ПСИХОЛОГИЧНИ ПРИЗНАЦИ ЗА РАЗПОЗНАВАНЕ НА ЖЕРТВИТЕ, СПОРЕД ВИДА НА ПРЕЖИВЯНОТО

Симптоми на жертвата на физическо насилиеДеца - затвореност /апатия/, агресивно поведение, сподавен плач, емоционална зависимост, избягване на зрителен контакт, безразборна привързаност.Юноши - затвореност /апатия/, агресивно и саморазрушително поведение, самонараняване, проблеми в училище, страх от провал, злоупотреба с различни субстанции, бягство от къщи.Младежи - затвореност /апатия/, агресивно и антисоциално поведение, неразбирателство с младежи на същата възраст и търсещи вниманието на възрастните, бягства от къщи и употреба на алкохол, наркотици и др., проблеми в училище.

Възрастни - неспособност за поддържане на продължителни и удовлетворяващи отношения, лошо самочувствие, прояви на страх, гняв и ситуации на насилие.

Симптоми на жертвата на сексуално насилиеДеца - сексуализирано поведение, ригидност, емоционална зависимост, пасивност, затвореност, превъзбуденост, затруднения при храненето.Юноши - сексуализирано поведение, неспособност да се привърже към юноши на същата възраст, разсеяност, нарушения в храненето /булимия, анорексия, затлъстяване/, проблеми в училище.Младежи - сексуализирано поведение и позьорство, разврат и проституция, неподчинение или сговорчивост, доведени до крайно изолиране, страх, самонараняване, симптоми за самоубийство, псевдо-зрялост, смущения в храненето, злоупотреби с алкохол и наркотици, бягство от къщи.Възрастни - сексуални проблеми, недоверие, срам от тялото, неспособност за самоутвърждаване, чувства се жертва, злоупотреби с алкохол или наркотици, лошо самочувствие.

РЕАКЦИИ НА ПОЛИЦЕЙСКИТЕ СЛУЖИТЕЛИ

Адекватната реакция на служителите може да бъде основна предпоставка за безболезненото за жертвата протичане на процедурите по разследването. По време на полицейската интервенция служителят може да преживее различни емоционални състояния и да наблюдава собствените си естествени реакции.Първата стъпка в овладяването на собствената реакция от страна на полицейския служител е умението му да самооцени емоционалното си състояние и да избере подходящ модел на професионално поведение.

Какви могат да бъдат естествените реакции на полицаите при работа с жертви на престъпления?Гняв - характерна емоция за ситуации, в които има явно престъпно поведение на жертвата, или в ситуации на особено жестоко поведение от страна на насилника;Проекция - когато жертвата с някои свои характеристики напомня на служителя за близък човек; Безпомощност и незнание - когато полицейският служител е неопитен, не е обучен и не познава модела за обгрижване и пренасочване на жертвата;Обърканост - когато полицаят няма достатъчно професионален и социален опит и не познава реакциите и поведението на жертвите;Безразличие, формалност, обезценяване на случилото се - понякога при свръхрутинирани служители с дългогодишен професионален опит.

ОПИСАНИТЕ РЕАКЦИИ И ПОВЕДЕНИЕ СА НАПЪЛНО ЕСТЕСТВЕНИ, НО ПО НИКАКЪВ НАЧИН НЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ДЕМОНСТРИРАНИ ОТ ПОЛИЦЕЙСКИТЕ СЛУЖИТЕЛИ!ЕДИНСТВЕНАТА ПРАВИЛНА РЕАКЦИЯ Е БЕЗУСЛОВНОТО ПОВЕДЕНИЕ НА СЪЧУВСТВИЕ, РАЗБИРАНЕ И ПОДКРЕПА!

ЕТИЧНИ ПРИНЦИПИ ПРИ РАБОТА НА ПОЛИЦЕЙСКИЯ СЛУЖИТЕЛ С ЖЕРТВИТЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Полицейският служител спазва следните принципи в работата си с жертви на престъпления:Уважение на индивида - всеки човек - жертва на престъпление има право на уважение;Поверителност - запазване тайните на жертвата и събраните за интервенцията данни;Откровеност - ясна представа за установените проблеми, обсъждания с жертвата на престъпление и реалистичен подход към действителността;Осъзнаване на собствените ограничения - изисква професионалистът да използва съдействието на сътрудник, когато не може да намери сам решенията;Договаряне на решенията с жертвата на престъплението и спазването им - изисква всяка от страните да разбере начините на действие, да окаже съдействие при вземането на решенията и да ги спазва;Липса на дискриминация - уважение към културната, етническата, религиозната, социалната идентичност на жертвата на насилие.

ОСНОВНИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРЕПОРЪКИ И ПРИНЦИПИ НА ПОВЕДЕНИЕ НА ПОЛИЦЕЙСКИТЕ СЛУЖИТЕЛИ С ЖЕРТВИ НА НАСИЛИЕ

Демонстрирайте съчувстващо, подкрепящо и неоценъчно отношение.Съобразявайте се и зачитайте достойнството, човешките права и индивидуалните особености на жертвата.Информирайте жертвата на престъпление за нейните права и възможностите да използва специализирани услуги.Уверете жертвата, че се намира в безопасност и е защитена от нови посегателства, насилие и страх.Уверете се лично, че жертвата и близките й са информирани за процедурите и резултатите от разследването, както и за последствията за извършителя.Вземете мерки за минимизиране на риска от психическа и физическа травма или повторно травматизиране на жертвата.При необходимост пренасочете жертвата към други помагащи институции.

ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ОТ СТЪПКИ ЗА РАБОТА С ЖЕРТВИ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Първа стъпка - осигуряване на подкрепяща среда за жертвите на престъпление.Всяко престъпление срещу личността води до драматична промяна в състоянието на потърпевшия. След такова събитие може да се очаква заплаха за физическия, личностовия или социалния интегритет на индивида. Високият риск от неблагоприятно развитие след престъплението произтича и от смисъла на събитието за потърпевшия.Всичко това носи риск за неблагоприятно развитие след престъплението или затруднения във възстановителните процеси за преодоляване на стреса.Характерно за жертвата е състояние на емоционална тревожност. Тя се чувства объркана, с чувство за неефективност и живот пред провал. Мисловното

блокиране, в което се намира жертвата може да се изрази в невъзможност за концентрация и разпокъсаност на мислите. Друга характеристика за подобно състояние са поведенческите проблеми /плач, агресия, отказ за съдействие/, както и вегетативните нарушения /сърцебиене, задух треперене/. Поради внезапността на преживяното събитие, жертвите на престъплението са податливи на въздействие. Това изисква срещата на потърпевшия с представителя на МВР да бъде моделирана по начин, който да възвърне надеждата, че въпреки преживяното “животът има смисъл и може да продължи своя ход”. Другата задължителна част от модела на срещата е повишаването на доверието у жертвата. Тя трябва да почувства, че въпреки преживяното събитие се намира в безопасност и е защитена от ново посегателство.

Подходящи подкрепящи въздействия могат да бъдат:

Виждам, че сте много разстроен/а/, но Ви уверявам, че ще работим за разкриване на престъплението, както и за справедливото наказание на извършителите.В момента може да Ви е трудно да отговаряте на въпросите ми, но аз съм готов да изслушам разказа Ви.Готов съм да отговарям на въпросите Ви за моите правомощия.Уверявам Ви, че Вие и близките Ви ще бъдете информирани за резултатите от разследването и последствията за извършителя.Ако у Вас се появи недоверие към действията ни споделете мнението си, за да ограничим негативните Ви емоции.Поверителността във взаимоотношенията ни е задължително условие. Важното е да ни се доверите.

Втора стъпка - оценка на психичното състояние на жертвата на престъплението.В психичното състояние на жертвата винаги могат да се идентифицират симптоми, които затрудняват адекватното й участие в срещата с полицейския служител.Невъзможността на човек да се противопостави на случващото се води до психическа травма. Тя се провокира преди всичко от излагането на личността на събитие, което застрашава живота й. В случая от изключително значение е начинът по който жертвата преживява заплахата. В тази връзка са класифицирани четири типа травматични събития:Еднократно събитие без опасност за живота - обир;Еднократно събитие с висока степен на заплаха за живота - изнасилване, отвличане, нападение;Многократно повтарящи се събития без опасност за живота - психически тормоз /подигравки, обиди/;Многократно повтарящи се събития с преживяване на заплаха за живота - физически побой, изнудване, финансова зависимост, изолация.

Симптоми за тежко психическо състояние с възможност за сериозна дезадаптация.Симптоми от емоционално естество: гняв, страх, потиснатост, повишено напрежение, объркване, безпомощност, отклонения в себеоценката;

Симптоми от телесно естество: виене на свят, прималяване, сърцебиене, гадене, изтръпване, изпотяване, треперене;Симптоми от поведенческо естество: агресивни изблици, самоизолация, апатия;Симптоми от мисловно естество: изкривявания - “виновен съм за случилото се”, невъзможност за анализиране на престъплението в хронологичен ред.

Трета стъпка - пренасочване на жертвата на престъпление към други форми на социална подкрепа с цел минимизиране на риска от психическа и физическа травма.Тази стъпка изисква взаимодействието между полицейския служител и жертвата на престъпление да е изградено върху 3 категории компетентности:Закрила на жертвата на престъпление.Посрещане на нуждите на жертвата на престъпление.Поддържане на връзки между жертвите на престъпления и други институции за оказване на социална и др. подкрепа.В този смисъл професионалните стратегии за повишаване на чувствителността на полицейските служители към проблемите на жертвите на престъпление изискват използването на целева стратегия със следните измерения:Предоставяне на информация за институциите, които предлагат социални услуги, свързани със социалното, здравното, психологическото и правно консултиране на жертви на насилие.Посредничество за подобряване на диалога между държавните и общинските звена чрез достъпна, конфиденциална и компетентна подкрепа на жертвите на насилие;Въвеждане на нови форми на взаимодействие между местните държавни институции и неправителствения сектор от една страна и полицейската институция от друга, като отговорни за оказването на подкрепа на жертвите на насилие;Утвърждаване на правовото разрешаване на престъпленията при спазване на законовата и нормативна уредба

Международни и български нормативни актове за ограничаване на насилието и осигуряващи застъпничество за жертвите на насилие:1. Конвенция за правата на детето – приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г., ратифицирана с Решение на ВНС от 11.04.1991 г.2. Виенска декларация за справяне с проблемите на “домашното насилие” приета през 1993 г.3. Декларация за премахване на насилието спрямо жените – приета през 1993 г.4. Пекинска Платформа за действие по отношение на защита на жените жертви на насилие в дома и в обществената сфера – приета през 1995 г.5. Програма за действие на Комисията за правата на човека към ООН за предотвратяване на трафика на хора и експлоатацията на проституцията на други лица – приета през 1996 г.6. Конституция на Република България - 1991 г.7. НК и НПК. 8. Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни – 1997 г.

9. Закон за лицата и семейството – 1994 г.10. Семеен кодекс – 1992 г.11. Закон за закрила на детето – 2000 г.12. Закон на Министерството на вътрешните работи.

Децата и насилиетоЕлена Стефанова, Институт по психология-МВР “Държавата защитава децата от каквито и да било физически и морални посегателства, както и от безразличие спрямо тях .Държавата опазва и защитава детето от насилие или сексуална експлоатация”.....                                                        “Правата на детето”/1990 г./ - Център на ООН за                                                          човешките права      От конфликта до насилието       Конфликтите са напълно нормално явление, което в определена степен е много важно за личното развитие. Конфликтите стават проблем тогава, когато за тяхното решаване се използват неподходящи средства. В тази връзка насилието е най-лошият вариант.      Разбира се, никой не е в състояние да даде рецепти срещу насилието, но всеки от нас има шанса да разпознае опасностите своевременно и да окаже позитивно влияние на младите хора в тяхното поведение.      За насилието има различни определения и богата гама от мнения: за някои насилие са обидите и подигравките, за други – склонността към сбивания, към физическа разправа.       Какво фактически е насилие – това винаги най-добре знае засегнатата страна.      Какво е насилие и как се стига до него при децата      Насилието се разглежда като резултат от агресивното поведение на хората един спрямо друг, с което преднамерено се нанася вреда – физическа или психическа, на индивид или група.      За възникването на насилието няма никакви еднозначно обяснение. Съществено влияние обаче оказват фактори като: • анонимността на съвременното общество, в което разрушаването и загубата на социални връзки е често явление;• наблюдаващата се понякога драстична промяна в ценностната система, при която стойности като солидарност, готовност за оказване на помощ или съчувствие се изтласкват на заден план от консуматорската ориентация и стремеж към печалба;      Разрушаването на традиционните семейни структури също спомага за възникване на насилие. Броят на семействата с един родител или само с едно дете нараства. На този фон липсата на време за възпитанието на детето може да се превърне в проблем толкова бързо, колкото и прекалено големите очаквания и техният натиск върху детето.      Същевременно нараства тенденцията възпитанието на социално поведение да се делегира изцяло на институции като детска градина и училище.       Статистиката сочи, че само определен процент деца и младежи стават жертва или извършители  на насилие. Тогава основателно възниква въпросът: Справят ли

се важни възпитателни институции като семейство, детска градина и училище със задачите си?      Фактори, които подпомагат насилието• Насилие в социалното обкръжение. Често насилственото поведение на деца и младежи е продължение на една фатална семейна “традиция”. Някои научни изследвания сочат, че който в детството си е удрян и малтретиран от родителите си, става брутален по-често от другите, които нямат подобен опит.• Условията на живот. Те, включително и жилищните условия на младите хора, също се отразяват  на развитието им. Тъкмо липсата на място или помещение за прекарване на свободното време оказва негативни въздействия.• Общуването с връстниците. То играе изключителна роля за развитието на идентичността на младите хора. Присъединяването към определена група, която извършва престъпления, представлява конкретна опасност.• Медиите. Понякога те формират у децата и младежите впечатлението, че някои от конфликтите могат да се решат само чрез насилие. Така младите хора получават “убедителни аргументи” в полза на подобни “успешни” стратегии за действие и самите те възприемат такова поведение. Това влияние се засилва, когато младежите израстват в среда с изразено насилие и редовно са изложени на медийна бруталност.       Към  типично  младежките форми на насилие може да причислим:• телесна повреда;• заплашване; • принуда;• изнудване и грабеж;• противозаконно унищожаване или нанасяне на щета на чужда движима или недвижима вещ и др.      Съвети към родителите:      Полагайте грижи за детето чрез общуване, изпълнено с любов, и по начин, който да формира у него стабилно самочувствие• Възпитавайте Вашето дете без насилие. Показвайте му миролюбиви алтернативи за решаване на конфликти.• Децата се нуждаят от ясни граници. Помогнете на Вашето дете да поеме отговорността за собственото му неприемливо поведение.• Поддържайте контакт с училището на Вашето дете. Разговаряйте редовно с учителите за неговото поведение.• Приемайте с внимание разказите на детето Ви за актове на насилие. Говорете с него, ако се прибере в къщи пострадало.• Помагайте на Вашето дете при решаването на проблеми, свързани с усвояването на учебния материал или с общуването в училище. Насърчавайте силата на характера му.• Въздействайте му за целесъобразното използване на свободното време.• Проверявайте критично собственото си поведение и това на Вашето дете за консуматорски тенденции.• Внимателно се вглеждайте в интереса на детето към различните медии.

      Не се страхувайте  да разговаряте с училищния психолог.      Не се страхувайте да потърсите помощта на полицията и на инспекторите от детските педагогически стаи.      Жертви на насилие      Децата и младежите стават по-често жертви на улични грабежи и побои, отколкото възрастните. Това е напълно разбираемо. Същевременно, често те не се осмеляват да  се доверят на друго лице за случилото им се от страх пред извършителите. В този контекст уведомяването на полицейските органи е ефективна крачка, която ще прекъсне веригата от заплахи и насилие.      Какво можете да направите като родители• Формирайте у детето си нагласи за самостоятелно поведение.• Разговаряйте с него за опасни ситуации и места. Определете му т.нар. “спасителни острови” за ежедневно изминавани маршрути.• Възпитавайте у Вашето дете осъзнато безопасно боравене с пари и ценни предмети /вкл. мобилни телефони/.• Обяснете му как може да избегне агресията.• Напомняйте на детето си при опасност да алармира незабавно полицията.• Убедете го, че съобщаването за случката /например в училище/ няма нищо общо с клеветенето.• Реагирайте състрадателно, когато детето Ви е станало жертва на насилие. • Информирайте се относно възможностите за професионална помощ.      Който замълчи, насърчава насилника в неговите действия.      Когато деца стават свидетели на насилие, те не би трябвало да остават пасивни. По тази причина децата трябва да знаят как да се държат като свидетели.      Шест важни препоръки към детето за гражданска смелост• Аз помагам,  без  да се излагам на опасност.• Аз призовавам активно  другите за съдействие.• Аз наблюдавам точно и запомням белезите на извършителя.• Аз помагам за организирането на помощ, чрез телефона на полицията 166.• Аз полагам грижи за жертвата.• Аз съм на разположение като свидетел.       Може би Вашето дете ще  възрази, тъй като то не би искало да наклевети никого.      Обяснете:       Клеветенето е доносничене и поради това е осъдително.      Гражданската смелост допринася за предотвратяване или изясняване на един акт на насилие.      Структури за работа с деца - извършители или жертви на престъпления      За по-ефективното реализиране на дейността по предотвратяването и борбата срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни допринася работата на специалистите от общинските комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.      За защита на правата, живота, здравето и имуществото на малолетните и непълнолетните от престъпни посегателства успешно осъществяват своята дейност и детските педагогически стаи. Те съдействат и за разкриване, изучаване и отстраняване на факторите, обуславящи извършването на престъпления и

противообществени прояви от и срещу малолетни и непълнолетни.      За определен контингент малолетни и непълнолетни функционират домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.      На национално ниво е създадена Държавна агенция за закрила на детето. В нея работят различни специалисти – психолози, лекари, педагози, юристи, които се грижат за решаването на проблемите на децата в България и българските деца в чужбина. Родителите на децата също могат да потърсят съдействие в отделите за закрила на детето, функциониращи във всички общини.         Международни и национални актове за правата на децата      Основната цел на международните и националните нормативни актове е:• Да защитават човешките права на непълнолетните;• Да защитават благополучието на непълнолетните, когато те влизат в контакт със закона;• Да защитават непълнолетните от злоупотреба, изоставяне и експлоатация;• Да въведат специални мерки за предотвратяване на престъпността при малолетни и непълнолетни.      Международни актове, регламентиращи международните стандарти за закрила на децата:• Конвенция за правата на детето, приета през 1989 г. от Общото събрание на ООН;• Минимални стандартни правила на ООН относно правораздаването при непълнолетни лица /Пекински правила/;• Указания на ООН за предотвратяване на малолетната престъпност;• Правилник на ООН за защита на непълнолетните, лишени от свобода.      Национални нормативни актове:• Конституция на Република България;• Наказателен кодекс;• Наказателно – процесуален кодекс;• Закон за закрила на детето;• Семеен кодекс;• Закон за МВР;• Закон за борба с противообществените прояви на  малолетни и непълнолетни;• Правилник за детските педагогически стаи;• Правилник за организация и дейността на Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.

ИНСТИТУТ ПО ПСИХОЛОГИЯ – МВР

УПРАВЛЕНИЕ НА ПРОФЕСИОНАЛНИЯ СТРЕС

НАРЪЧНИК В ПОМОЩ НА СЛУЖИТЕЛИТЕ В НСПАБ

София2001

Този наръчник за управление на професионалния стрес е адресиран към служителите от всички направления на дейност в НСПАБ.

В това пособие са описани възможните източници на професионален стрес при служителите в НСПАБ и същността на стресовите състояния. Разгледани са проявленията както на обичайния професионален стрес, така и на травматичния професионален стрес.

В наръчника са представени основните техники за управление на стреса, както и начините за тяхното конкретно прилагане.Успех!

Автори: доц. д-р Калин Гайдаровас. Христина ЙордановаТатяна Петрова

Думата стрес произхожда по всяка вероятност от латинското stringere (стягам, затягам) и се използва в английския език за описване на определени преживявания и поведения на индивида, далеч преди да и бъде дадено формално научно определение.За първи път (според литературни данни) тази дума се използва от английския поет R. Manning около 1303 г., който пише: "И тази мъка беше манна небесна, която Господ изпрати на хората, прекарали в пустинята четиридесет зими и намиращи се в голям стрес".През 17 в. думата стрес означава "тежко изпитание, бедствено положение или нещастие". През 18 и 19 в. този смисъл на думата до голяма степен се заменя от друг, според който понятието означава "сила, натиск, напрегнато или голямо усилие", упражнени върху материален предмет или човек, или върху неговите "органи или психични сили".

Увод

Дейността на служителите в НСПАБ се характеризира с постоянно нервно-психично напрежение, предизвикано от системната работа в необичайна среда (висока температура, висока концентрация на дима, ограничена видимост), от постоянната опасност за здравето и живота на пожарникаря (срутване на горящи конструкции, взривяване на газове, интоксикация с отровни вещества, отделящи се в процеса на горене), от отрицателните емоционални преживявания, свързани с изнасянето на ранени и обгорени хора, както и от конфликтни ситуации при служебното общуване с длъжностни лица и граждани. При изпълнение на служебните си задължения служителите от оперативното направление в НСПАБ полагат немалки физически усилия за демонтаж на конструкции и оборудвания, изнасяне на материални ценности и поддържане на оптимални темпове на работа. Контролът върху изменението на пожарната обстановка поставя на изпитание възможностите за продължителна концентрация на вниманието, както и способността да се задържа в зрителното поле на служителя състоянието на няколко обекта на пожарогасене.Ограниченото пространство на работа (тунели, подземни галерии, газопроводни и кабелни комуникации) затруднява действията на служителя, нарушава обичайните движения и работната поза.Към това трябва да се добави напрежението от високата отговорност при самостоятелното вземане на решения и действия, както и наличието на неочаквани и внезапни препятствия при постигането на служебните цели, които допълнително натоварват дейността.Служителите в профилактичното направление ежедневно са подложени на напрегнати служебни контакти с длъжностни лица и представители на различни организации и институции. Тази специфика внася допълнително напрежение в тяхната дейност, което се отразява неблагоприятно върху мотивацията на служителите и ефективността им на работното място.

Всичко това дава основание професията на пожарникаря да бъде класифицирана като особено стресогенна, а служителите от НСПАБ да попаднат в категорията на най-силно застрашените от стрес.

Необходима терминология

G СТРЕС Система от физиологични, биохимични, психични и поведенчески реакции на индивида, които са предизвикани от необичайно продължителни, необичайно високи или твърде неочаквани физически и психически натоварвания.

G СТРЕСОР Всякакви физически или психически дразнители, които предизвикват посочените реакции и съответстващите изменения в организма.

G СИМПТОМАТИКА НА СТРЕСА Всички физиологични, биохимични, психични и поведенчески промени, които възникват в резултат от въздействието на стресорите.

G УПРАВЛЕНИЕ НА СТРЕСА Технологията, чрез която се преодоляват негативните стресови симптоми и се елиминират стресорите.

Някои важни уточнения

Стресът не е болест - нито в широкия, нито в тесния смисъл на думата. Той е нормална защитна реакция на организма, която обаче трябва да бъде управлявана от субекта.

Стресът активизира психофизиологичните ресурси на организма и в този \но само в този!\ смисъл има позитивен ефект.

Казано по друг начин, стресовите реакции са естествен инстинктивен отговор на човешкия организъм към онези неблагоприятни въздействия от заобикалящата действителност, които поради своята интензивност, продължителност или неочакваност предизвикват състояние на физически и психичен дискомфорт.

Реакциите на личността при стрес са свързани с конкретните събития, които са го породили, зависят непосредствено от тяхната динамика и изчезват или намаляват бързо при смяна на обстановката.

Какво се случва в организма, когато човек попадне в състояние на стрес

Стресовата реакция е относително универсална и преминава през три фази:

1. Фаза на натрупване

В момента, в който дадено дразнение се възприема от организма като опасно или твърде неприятно, то се превръща в стресор.Тогава определен дял от мозъка мобилизира психичните и физичните ресурси на индивида. Тази фаза от развитието на стреса се нарича фаза на натрупване. Тя е с различна продължителност и интензивност.

2. Фаза на активизиране

В тази фаза се включват в действие различни телесни и психични функции, за да може индивидът да се противопостави на стресора.

3. Фаза на почивка

Това е фазата на понижена активност на организма, която настъпва след като стресорът бъде елиминиран.

ОБИЧАЕН ПРОФЕСИОНАЛЕН СТРЕС

В дейността си служителите от НСПАБ са подложени на въздействието на различни фактори, които се определят като стресогенни (причиняващи стрес). Това са така наречените стресори. Тук ще разгледаме няколко групи стресори, които обикновено въздействат комбинирано върху личността на служителя в НСПАБ и предизвикват състояние на стрес.

I. ОСНОВНИ СТРЕСОРИ

G В първата група се включват т. нар. основни стресори, които всъщност са част от специфичните параметри на професионалната дейност на служителя в НСПАБ.

ОПЕРАТИВНО НАПРАВЛЕНИЕ НА ДЕЙНОСТÂ постоянна готовност за получаване на сигнал; Â постоянна готовност за реагиране при получен сигнал; Â работа в токсична среда; Â рязка смяна на активностите - от изпълнение на рутинни служебни задължения до действия в екстремални ситуации;Â шокови и травматични преживявания (изнасяне на ранени и обгорени хора и т. н.);Â работа при екстремално високи температури; Â действия, свързани с индивидуално вземане на решения в екстремални ситуации;Â работа с остаряла и ненадеждна техника; Â работа в ограничено пространство - тунели, подземни галерии и др.

ПРОФИЛАКТИЧНО НАПРАВЛЕНИЕ НА ДЕЙНОСТ интензивни служебни контакти с длъжностни лица;  конфликтни комуникации с граждани и длъжностни лица  конфликти на работното място  задължително познаване на огромно количество документи, норми и стандарти обхождане на различни по своята специфика обекти за сравнително кратко време изминаване на големи разстояния в рамките на работния ден  конфликтни взаимоотношения с началници и подчинени

II. СТРЕСОРИ ОТ ВТОРИ ПОРЯДЪК

G В резултат на упражняването на тази високоблагородна професия възникват някои специфични физиологични промени, които се отразяват

неблагоприятно върху здравето на служителите в НСПАБ. Те предизвикват негативни преживявания у индивида, като на свой ред се превръщат в стресори от втори порядък. Те са:Â оплешивяване Â понижена сексуална активност Â кожни заболявания Â опадане на зъбите, пародонтоза Â смущения в съня Â стомашно-чревни проблеми Â сърдечно-съдови проблеми Â раздразнителност, сприхавост Â депресивност Â повишена конфликтност III.СЪПЪТСТВАЩИ СТРЕСОРИ

G Освен тези основни фактори, характерни за дейността на пожарникарите, степента на толерантност към стресогенни ситуации се понижава допълнително от т. нар. съпътстващи рискови фактори (съпътстващи стресори):

 Пушене  Неправилно хранене  Прекомерна употреба на алкохол  Конфликти в професионалната и семейната среда  Неправилен режим на труд и почивка  Ограничаване на социалните контакти  Стесняване на житейската перспектива

Комбинираното въздействие на гореизброените фактори може да доведе до възникването на продължително състояние на обичаен професионален стрес.Хронифицирането на професионалния стрес води до задълбочаване на вътрешното напрежение у индивида, което провокира неправилни реакции на служителя в типични професионални ситуации, а именно:

*вземане на погрешни решения *чувство на вътрешна напрегнатост и застрашеност,*невъзможност за концентрация*остро усещане за липса (недостиг) на време*извършване на погрешни действия

В зависимост от честотата, продължителността и интензивността на преживяването на професионален стрес у личността могат да се развият различни негативни процеси:* да възникне болестно състояние, *да се хронифицира или модифицира съществуващо в момента физическо заболяване*да се стигне до обостряне на хронични заболявания*да се стигне до трудно поносимо психично напрежение*да се появи психогенно разстройство на личността

Така описаните процеси принуждават личността спонтанно да търси средства за преодоляване на неприятните вътрешни психични преживявания. Обикновено това са цигарите и алкохола. Техният първоначален релаксиращ ефект обаче сравнително бързо се изчерпва и човек е принуден да увеличава непрекъснато количеството. Така се стига до допълнително вътрешно изостряне на състоянието на организма.

Тютюнопушенето и употребата на алкохол не са истинските средства за справяне с професионалния стрес на служителите от НСПАБ.

ТРАВМАТИЧЕН ПРОФЕСИОНАЛЕН СТРЕС

Спецификата на дейността в НСПАБ обуславя служебните ангажименти да протичат в условията на екстремалност и непосредствена заплаха за здравето и живота на служителите.

Екстремалните ситуации предполагат преживяването на травматични събития, които могат да предизвикат състояние на травматичен стрес.

Макар и идентични по своята природа и симптоматика, обичайният и травматичният професионален стрес се различават помежду си. Това е свързано с тяхната детерминация. Травматичният стрес е такава разновидност на професионалния стрес, която се причинява от попадането на индивида в необичайно травматогенни професионални ситуации, напр.: среща и обгрижване на ранени хора, на хора, изпаднали в психичен шок, на обгорени хора. Същият ефект имат и ситуации, в които самият пожарникар при изпълнение на служебните ангажименти преживява сериозни физически или психически травми.Травматичният стрес включва широк спектър от реакции, които се проявяват след преживяната психична травма и сериозно повлияват индивидуалното, семейно и социално функциониране на служителя. Травматичният стрес има следните форми на проявление:

1. ОСТРА ТРАВМАТИЧНА СТРЕСОВА РЕАКЦИЯ

Острата стресова реакция възниква непосредствено в момента на силното стресогенно събитие. Стресор може да бъде всяко силно травмиращо изживяване вследствие на попадането на пожарникаря в остра травматогенна професионална ситуация, като: получаване на сериозни физически наранявания, риск за физическото оцеляване на пожарникаря или пък среща с хора, изпаднали в шок; ранени и т.н.Същият ефект върху личността има и прекомерно напрегнатата служебна комуникация на служителите в профилактичното направление на дейност в НСПАБ, особено когато това се хронифицира.Рискът от развитието на такова разстройство нараства ако е налице телесно изтощение или има други неблагоприятни органични фактори.

Симптомите на острата стресова реакция включват: *първоначално състояние на вцепенение (зашеметеност) с известно стесняване на полето на съзнанието, *стесняване на вниманието и дезориентация,*отдръпване (бягство) от стресогенната ситуация, *депресия,

*прекомерна тревожност, отчаяние, самоизолация*възбуда, гняв и свръхактивност. Симптомите обикновено се проявяват в разстояние на няколко минути след въздействието на стресогенния стимул или събитие. Може да се наблюдава частична или пълна амнезия по време на епизода.В случаите на остра стресова реакция е препоръчително служителят да излезе (да бъде изведен) от стресогенната ситуация по възможно най-бързия начин.

След извеждане от стресогенната обстановка, симптомите обикновено отзвучават бързо. В случаите , при които това не става, симптомите започват да затихват спонтанно след 24-48 часа и отзвучават след около 3 дни. Възможно е отзвучаването да продължи до 14 дни.Когато обаче този тип на реагиране се превърне в обичаен, настъпва акумулиране на негативния ефект, което предизвиква преминаването на травматичния професионален стрес в друга фаза.

2. ПОСТТРАВМАТИЧНО СТРЕСОВО РАЗСТРОЙСТВО

Когато травматичните ситуации се повтарят сравнително често и личността не е в състояние да се справя с преживяванията, породени от травматичното събитие, е възможно да се развие посттравматично стресово разстройство.

Симптоматиката на посттравматичното стресово разстройство включва:епизоди на повтарящо се изживяване на травмата под формата на внезапно спомняне на отделни фрагменти от ситуациятавторични реакции и преживявания под формата на сънища и дори кошмари. продължаващо чувство на "вцепененост" и емоционална притъпеност. прояви на отчужденост от другите хоралипса на съзвучност спрямо заобикалящата средазагуба на настроение избягване на действия и ситуации, напомнящи за травмата. избягване на всякакви сигнали, напомнящи за реалната травматична ситуация.

В такива случаи е задължително да се потърси компетентната помощ на специалист - психолог.

ДИАГНОСТИКА НА ПРОФЕСИОНАЛНИЯ СТРЕС. АНТИ- СТРЕС ПРОГРАМА

Всеки служител на НСПАБ може сам да диагностицира своето ниво на професионален стрес чрез наблюдаването на някои особено значими психофизиологични, емоционални и поведенчески симптоми. Те имат конкретни индикатори, които могат да бъдат отчетени без да е нужна специализирана подготовка. В таблиците, която следват, са посочени типичните симптоми.

Заб.: Важно е да се подчертае, че описаните симптоми не трябва да са пряк резултат от наличието на някакви органични или функционални заболявания.

Психофизиологична симптоматика

Емоционална симптоматика

нарушения на сърдечния ритъм и честота, пристягане или болки в гръдната област (стенокардия), задух, световъртеж;повишаване на кръвното налягане;

обща потиснатост и депресивни състояния;апатия;раздразнителност, сприхавост, заядливост;

напрежение на скелетната мускулатура;изтръпване на крайниците;

чувство за несигурност и липса на преспектива;

учестяване на дишането;понижение на сексуалните функции;

безпричинна промяна на настроението;понижено самочувствие

смущения на съня;хиперкиселинност в стомаха;опадане на косата;нарастване на предразположеността на организма към инфекции;пародонтоза;усещане за сухота в устата и засилено слюнкоотделяне

Поведенческа симптоматика

Когнитивна симптоматика

злоупотреба с алкохол;злоупотреба с успокоителни и сънотворни лекарства; преяждане; импулсивно поведение; засилена употреба на цигари; увеличена травматичност; свръхчувствителност към критика; ниска ефективност на труда;отчуждаване от колектива; неудовлетвореност от работата;понижена ангажираност и лоялност към организацията

неспособност за вземане на решения;понижена концентрация;стеснен обхват на вниманието;блокиране на мисълта; блуждаене на мисълта

АНТИ-СТРЕС ПРОГРАМА

Ето как трябва да изглежда като последователност съставянето и реализирането на Вашата лична Анти-стрес програма.

Стъпка 1 Програмата за управление на стреса изисква от Вас наблюдение и записване на Вашето поведение и психични състояния за период от четири седмици. Наблюдавайте собственото си поведение в продължение на един месец. Опитайте да откриете наличието (липсата) на посочената по-горе симптоматика.Целта на тази процедура е да идентифицирате спецификата на Вашите негативни състояния и на тази база да изберете най-подходящия метод за преодоляване на стреса.

Стъпка 2 Следващата стъпка изисква да диагностицирате своето актуално състояние и да се опитате да проследите динамиката на Вашите стресови преживявания. За целта е необходимо попълването на предложения по-долу въпросник за самооценка на професионалния стрес. Отговаряйте с "Да" или "Не" в зависимост от Вашите реални преживявания, чувства и мисли. Бъдете съвсем искрени, защото този въпросник ще Ви помогне да оцените адекватно собственото си състояние и да предприемете ефективна стратегия за справяне със стреса.

Попълнете въпросника в началото на Вашето начинание. Още веднъж - в края на първата седмица. След това го попълнете още три пъти - в края на втората, в края на третата седмица и в края на 30-дневния период. Така ще можете да установите динамиката на симптомите, като се уверите кои от тях са особено устойчиви и типични именно за Вас.

ВЪПРОСНИК ЗА САМООЦЕНКА НА АКТУАЛНОТО СЪСТОЯНИЕ И ДИНАМИКАТА НА СТРЕСА

N Твърдение - признак Да Не1 Усещам напрежение в

мускулите2 Имам проблеми със съня3 Често влизам в конфликт с

околните4 Усещам болки в ставите5 Изпитвам

неудовлетвореност от професионалните си ангажименти

6 Пия алкохол повече от обикновено

7 Имам проблеми със стомаха8 Усещам виене на свят в

определени ситуации9 Боледувам много по-често

от преди10 Пуша повече от обикновено11 От време на време мисълта

ми блокира12 Не мога да се съсредоточа

върху каквото и да било13 Имам проблеми със сърцето14 Изпитвам постоянно

чувство на умора15 Имам проблеми с

началниците16 Чувствам болки в гърба17 Усещам, че паметта ми се

влошава18 Губя апетита си19 Често имам главоболие20 Критиките ме притесняват

много21 Преяждам често22 В последно време пия повече

успокоителни лекарства23 Чувствам отчуждение

между близките ми и мен24 Имам проблеми с колегите

си25 Чувствам се потиснат26 Настроенията ми често се

менят 27 Понякога усещам, че

крайниците ми изтръпват28 Не виждам никакви

перспективи пред себе си29 У мен се появява чувство за

непълноценност30 Имам сексуални проблеми31 Понякога усещам неприятна

сухост в устата32 Имам засилено

слюнкоотделяне33 От време на време проявявам

излишна сприхавост и раздразнителност

34 Напоследък самочувствието ми не е добро

35 Има моменти, в които действам необмислено прибързано

36 Забелязвам, че напоследък се наранявам твърде често

37 Напоследък не успявам да постигна обичайната професионална ефективност

38 Изпитвам чести колебания при вземането на важни решения

39 Имам проблеми с дишането

Разгледайте и анализирайте внимателно твърденията, на които сте отговорили с "Да". Това ще Ви помогне да реализирате по-ефективно Вашата Анти-стрес програма.

Стъпка 3

След като попълните въпросника по посочената схема може да направите една таблица, в която да систематизирате Вашата индивидуална симптоматика, конкретните стресори, които стоят зад тези симптоми, като отбележите, честотата им на проявление и тяхната острота. Приложената таблица ще Ви улесни при решаването на тази задача.

Основни индивидуални стресови симптоми

Стресори(коя, кой, къде е причината)

Честота на проявление

Острота на проявление

...............

Следващата таблица цели да подпомогне Вашите усилия за справяне със стресовата симптоматика и възстановяване на психичния интегритет на Вашата личност. Бъдете настойчиви и последователни в прилагането на съставения от Вас самия план за действие. Това ще гарантира Вашия успех.

Техники за справяне

Планиране във времето

Продължителност на приложение

Конкретни дни и часове за изпълнение

................... В тази таблица трябва да опишете конкретната избрана от Вас техника за управление на стреса 1 , последователността на нейното приложение, периода, в който ще я прилагате, както и точен план на часовете на приложение в ежедневната Ви програма. Това ще Ви помогне да направите по-ефективна организация на усилията и времето, които ще изразходвате в процеса на неутрализиране на негативните стресови състояния и преживявания.

Целенасоченото и системно изпълнение на Вашата Анти-стрес програма гарантира успешното справяне с професионалния стрес. Ако продължите да изпитвате затруднения, нашият съвет е да се обърнете за компетентна помощ към специалист - психолог.

1Техниките за управление на стреса са описани в следващата глава.

В следващата част на това пособие са изброени някои от основните техники за управление на стреса, които са достъпни и сравнително лесни за самостоятелно индивидуално приложение от служителите в НСПАБ.

УПРАВЛЕНИЕ НА СТРЕСА

Както стана ясно, професионалният стрес, независимо дали става дума за обичаен или травматичен стрес, оказва безспорно негативно влияние върху работоспособността и самочувствието на служителя от НСПАБ. Комплексното неблагоприятно въздействие на стресорите върху функционирането на личността изисква системни усилия за тяхното неутрализиране. Проблемът с овладяването и неутрализирането на професионалния стрес е изцяло в ръцете на служителя от НСПАБ. Разбира се, той винаги може да разчита и на компетентната професионална помощ на специалиста психолог.

Управлението на професионалния стрес е комплекс от разработени с помощта на психолога поведенчески и мисловни активности, които се осъществяват от служителя в НСПАБ.

Различните стратегии за управление на професионалния стрес са ориентирани към преодоляване на психичните смущения, постигането на психична стабилност и изграждането на комплексни умения за адекватно реагиране в различни нови стресогенни ситуации.

Използването на тези техники зависи от личностната нагласа, както и от спецификата на индивидуалната симптоматика при всеки един от Вас. Общото за всички техники е изискването за точна диагностика на индивидуалното състояние, което Вие вече сте направили чрез целенасоченото и системно самонаблюдение на индивидуалната стресова симптоматика.

Техники за управление на стреса

Решаване на проблемните ситуации

Често стресорите могат да се отстранят чрез оптимизиране на начините на решаване на ежедневните професионални или битови проблеми. Много от проблемните ситуации, предизвикващи стресови преживяния, могат да бъдат разрешени, ако се анализират обективно и задълбочено. Ето няколко конкретни препоръки в този смисъл:1.Опитайте се да видите проблема отстрани. Как изглежда той оттам? По-различно е, нали?2. Определете реалния проблем (дефинирайте го) - Какво се случва? Действително ли е толкова драматичен проблемът?3. Интерпретирайте (осмислете, анализирайте) проблема - Защо се случва? Кои са причините? Можеше ли да не се случи?

4. Потърсете и формулирайте алтернативни начини на решаване на проблема - Как може да се излезе от ситуацията?4. Помислете за промяна на Вашия начин на реагиране. В крайна сметка именно Вие страдате от изострените взаимоотношения. Заслужава ли си?Вземете решение и го реализирайте

Препоръчително е да разделите активността си на отделните етапи, като си поставяте оптимални срокове за реализацията им. В противен случай сроковете се превръщат в допълнителен стресор!

Оптимизиране на собствената дейност

Друг ефективен подход за овладяване на стреса на работното място е отстраняването на различни затормозяващи професионалното Ви ежедневие фактори, които Вие бихте могли да управлявате.

1.*Пренасочвайте някои задачи в случаите, когато това е възможно към Ваши колеги, подчинени или към други звена. Това ще Ви улесни да организирате по-рационално тяхното изпълнение и по този начин да снемете напрежението, предизвикано от натрупването на прекомерно количество ангажименти върху Вас.

2.*Поставяйте си реалистични срокове за изпълнение на някои дейности. Когато задачата не е екстрена, намерете подходящото време за изпълнението й.Това ще Ви помогне да неутрализирате допълнителния стресор "недостиг на време" и ще установите, че постепенно се увеличава ефективността на професионалната Ви дейност.

3.*Степенувайте служебните задачи по значимост. Това ще повиши личната Ви организираност.Практическият ефект се изразява в по-висока работоспособност и лична организираност. По този начин ще спестите изразходването на време и средства за извършването на несъществени дейности.

4.*Оптимизирайте служебната комуникация. Помислете дали стилът на комуникация, който сте избрали, е оптимален.Променете онези аспекти в поведението си, които натоварват Вас и колегите Ви.Така ще избегнете служебните конфликти и недоразумения, които са един от основните стресори в професионалното ежедневие.

Включване в алтернативни дейности

Тези дейности откъсват индивида от ежедневните професионални и битови задължения и свързаните с тях стресови преживявания и пренасочват психичната енергия в преживяването на позитивни емоции.

 Опитайте се да прекарвате колкото се може повече време сред природата. Ако имате възможност, излизайте в планината сами, със семейството или с приятели. Градските паркове и градинки могат да упражнят същия благотворен ефект върху Вашата психика, особено когато правите тези разходки всекидневно.

 Изберете си някакво хоби, което да отговаря на Вашите интереси. Това ще Ви донесе нови контакти с много хора и ще Ви помогне да преодолеете професионалната изолация и общуването само с колеги. Освен всичко друго, така ще откриете общност, достатъчно различна от обичайната професионална и жизнена среда.

 Участвайте в обществени и благотворителни организации. Моралното удовлетворение от ангажирането с общественополезни дейности упражнява значителен анти-стрес ефект.

Арт-терапия

 Опитайте да използвате изкуството като своеобразна арт техника за справяне със стреса.Това е може би най-лесният, но същевременно най-ефективен начин за справяне със стреса.1.Изобразително изкуствоАко умеете да рисувате или поне се опитвате, това при всички случаи ще Ви помогне да неутрализирате негативните емоционални състояния. Същият позитивен ефект върху Вашата психика ще имат и заниманията с приложно изкуство, независимо от неговата вид.Ако обаче не можете да рисувате, нищо не Ви пречи да посещавате изложби, да обикаляте из картинните галерии или просто да се опитвате да виждате красотата около Вас, там, където я има.А пък ако не си "падате" по изобразителното изкуство, ходете на кино и театър. Тук обаче е необходимо внимателно да се ориентирате в естетическите качества на филма или представлението, така че да преживеете истинско естетическо удоволствие, а не да се напрягате допълнително или да имате усещането, че сте си загубили времето.

2. МузикаМногобройните изследвания доказват безспорния благотворен ефект на музиката върху функционирането на човешкия организъм. Затова търсете възможности за слушане на музика, независимо къде се намирате, стига да не пречите на околните и това да не пречи на преките Ви служебни ангажименти. Добрият релаксиращ ефект върху Вашето психика би могъл да се получи само ако въведете някаква система както по отношение на времето за слушане, така и, което е значително по-важно, по отношение на музикалните стилове. За да Ви ориентираме към подходящата система, ще Ви предложим няколко идеи.а/специалистите по проблемите на стреса препоръчват за релаксация слушането на музикалните произведения на Вивалди, Шуман и Чайковски. Абсолютно противопоказани за такива цели са стиловете рок, хард рок, хеви метъл, техно музика, творбите на Вагнер и Бетовен. За релаксация са подходящи и албумите на саксофонистите Ян Гарбарек, Кени Джи, Кенди Дълфър. Ако проявявате интерес към източните стилове на музициране, може да използвате за фон на Вашата релаксация албуми с източна музика.б/ако искате да постигнете бърз тонизиращ ефект бихме могли да Ви препоръчаме игриви български автентични фолклорни мелодии, песните на Брус Спрингстийн, Били Айдъл, Ю Ту и др. рок изпълнители. По-екстремните стилове могат да предизвикат превъзбуда, раздразнение и агресия, особено когато се слушат много силно или продължително.в/във вечерните часове е препоръчително слушането на класическа музика или джаз, а за сутрешните - по-динамична и тонизираща музика, напр. рок.г/задължително условие за успеха на музикалната терапия е избраният стил да съответства изключително на Вашите предпочитания и интереси и тя да се прилага системно.

Физически натоварвания и спорт

Спортът и движението повишават съпротивителната способност и физиологичната устойчивост на организма срещу различните проявления на стреса.Тренировките въздействат върху вегетативната нервна система чрез стабилизиране на сърдечно-съдовата система, нормализиране на стомашно-чревната дейност, укрепване на мускулатурата, на костната система и др. Освен чисто физическото подобряване на съпротивителната способност на организма, спортът действа благоприятно и чрез:*отклоняване от професионалните и всекидневните грижи*стимулиране на физическото и психическото равновесие*подобряване на самочувствието*възможности за общуване с други хора извън тесния професионален кръг

Освен това нормализирането на сърдечно-съдовата дейност (честотата на пулса, кръвното налягане и възможността за свеждане на съответните им стойности до едно по-ниско равнище при покой) осигурява резерви за по-висока работоспособност при силни натоварвания.Практикуването на различните видове спорт предполага спазването на специализиран хранителен режим, който успешно би помогнал за неутрализирането на множество вредни навици като: тютюнопушене; злоупотреба с алкохол; повишен прием на храни, богати на мазнини или въглехидрати; заседнал начин на живот и др.При избора на спорт или програма от физически тренировки трябва да се съобразявате с личните си предпочитания и физически потенциал на организма. При наличието на евентуални заболявания, противопоказания или страх от възможни негативни странични явления е препоръчително да се консултирате със специалист.И накрая - още една препоръка: Ако имате възможност, ходете повече пеша. Ефектът на това е двоен - от една страна ще направите своеобразна профилактика на заседналия начин на живот и обездвижването и, от друга, ще си спестите попадането в стресогенни ситуации в градския транспорт или такива, свързани с личния автомобил.

ДихателнатехникаА сега Ви предлагаме една по-специална техника за справяне с професионалния стрес, която се основава на взаимовръзката между дишането и психичния тонус. Тази техника изисква повече свободно време, както и място, което е сравнително тихо и спокойно.Техниката може без особени усилия да бъде усвоена от всеки служител. Ето нейния алгоритъм, който трябва стриктно да следвате. Ефектът от прилагането на този метод може да бъде почувстван след около месец при условие, че се упражнявате системно. Препоръчително е, ако пушите, да намалите количеството на цигарите. След продължително прилагане на тази техника ще можете да ги откажете по-лесно.

Част I1.Седнете удобно на стол или на пода с изправен гръбнак. Същото упражнение можете да изпълните прави или в легнало положение, но на по-късен етап.2.Издишайте, доколкото е възможно, целия обем въздух в белите си дробове. 3.Сега вдишвайте и издишвайте само с корема си. Ако сте легнали или правите упражнението прави, можете да поставите ръката си върху корема. Повторете няколко пъти.4.Отново издишайте всичкия въздух. Вдишайте дълбоко със средната част на белите дробове. Повторете няколко пъти.

5.Сега вдишвайте и издишвайте с горната част на белите дробове.

Част II1.Заемете отново удобна поза с изправен гръбнак и глава, така че да образуват права линия.2.Вдишайте в следната последователност: първо с коремната област, след това- със средната част на белите дробове, после - с горната (ключично дишане). 3.Издишайте в обратния ред. 4.Повторете няколко пъти, като си представяте как въздухът преминава през дихателния ви тракт.

Заб. : Упражнението се прави в добре проветрено помещение и по възможност на отворен прозорец

Честотата и времето на прилагане на описаната техника е въпрос на личен избор. Бихме могли да Ви препоръчаме това да се прави сутрин и по възможност поне още веднъж през деня. Добре е да комбинирате тези техники с физически упражнения. Ако спортувате в следобедните часове, дихателната техника трябва да се прилага след физическото натоварване, а ако спортните занимания са преди обед, дихателната техника се прилага преди тях.

Упражнение за концентрация

Сега Ви предлагаме нещо по-различно и интересно. Може да изпълнявате това упражнение по всяко време, стига да имате настроение и желание. Ефектът се натрупва постепенно, така че в един момент ще усетите, че Вашата психична издръжливост се е повишила.

Седнете на пода с кръстосани по турски крака и изправен гръбнак. Отпуснете се напълно. Сега си представете вашия път от дома до службата. Преминете го мислено, като се опитвате да не пропускате нито една подробност. Повтаряйте всеки ден това упражнение и ще забележите многократно увеличаване на възможностите ви за концентрация и издръжливост на психическо натоварване.

Използване на биоритмите на организма

Едно от основните свойства на живите организми е ритмичността - т.е. способността на организма периодически да променя своето състояние. У човека са проучени около стотина такива биологични ритми. Най-важен е денонощният ритъм. В него се променят почти 50 функции: пулс, артериално налягане, дишане, концентрация на хормоните в кръвта и т.н. Например, температурата на човешкото тяло се понижава в 3 часа през нощта и достига своя максимум в 18 ч. А температурата определя скоростта на биохимичните реакции. През деня обмяната на веществата протича по-интензивно, отколкото през нощта, ето защо през деня активността е по-висока.При повечето хора в денонощния цикъл има два пика на повишена работоспособност: от 9 до 11-13 часа и между 16 и 18 ч.

В периода на максимална активност се повишава и остротата на сетивните органи: например, сутрин и през деня цветовете се различават по-добре. През нощта работоспособността се понижава, като за особено неблагоприятен се счита периодът между 1 и 3 часа през нощта. В това време рязко се увеличава числото на грешките и професионалните наранявания.Не всички хора се приспособяват еднакво към сменния режим на работа - едни работят по-добре в първата половина на деня, а други - вечер. Изследванията установяват, че 1/6 от населението на Земята се отнасят към "утринния тип", 1/3 към "вечерния" и само половината от живеещите на планетата могат еднакво успешно да работят както сутрин, така и вечер.Това означава, че непознаването на собствените биоритми също може да се превърне в източник на стресови преживявания. За да преодолеете този стресор, трябва да живеете в синхрон с Вашето тяло. Това може да бъде постигнато чрез внимателно самонаблюдение. След като установите особеностите на Вашата биологична активност, можете да организирате работния си ден така, че най-отговорните и сериозни задачи да изпълнявате в часовете на най-висока жизнена активност, а когато се налага да действате през неблагоприятните в биологично отношение часове, трябва да бъдете особено внимателни и съсредоточени.

Релаксация

Най-често при индивидуалните програми за управление на стреса се използват т. нар. релаксиращи техники. Тези техники са предназначени за ефективно отстраняване на актуалната симптоматика: снемане на напрежението, редуциране на тревожността, овладяване на вегетативните процеси и в по-глобален аспект целят повишаване степента на самопознание и нивото на индивидуална саморегулация.

Основният ефект на този метод се изразява в цялостното отпускане на мускулатурата, което въздейства благоприятно върху вегетативната нервна система и води до постепенно намаляване на психичното напрежение. Подходящите часове за прилагането на релаксиращите техники са:сутрин, непосредствено след събуждане;вечер, непосредствено преди заспиване;моментите, предшестващи активност, свързана със сериозни физични и психични натоварвания;моментите след извършване на такива дейности;обедните и ранните следобедни часове

Същността на тази техника е в произнасянето на определени фрази в строга последователност. Представените формулировки, както и редът на произнасянето им са задължителни.Добре е релаксиращите упражнения да бъдат съпроводени с приятна и отпускаща музика по Ваш избор. Необходимо е в помещението, където правите упражнението, да няма странични шумове и да бъдете по възможност сами.Ето как изглежда един примерен вариант на релаксираща техника.Седнете удобно на стол или легнете на пода. Разхлабете стягащото ви облекло, свалете коланите, очилата и всякакви аксесоари, които могат да ви пречат по време на тренировката. По време на упражненията дръжте очите си затворени, за да не ви пречат излишните дразнители.1. Отпуснете се напълно.2. Сега стегнете силно всички мускули на Вашето тяло.3. Отпуснете се отново.4. Съсредоточете се върху левия крак. Отпускайте поотделно всеки мускул като започнете от стъпалото и глезена, преминете през мускулите на прасеца и завършите с бедрото.5. Сега повторете същото с десния крак. Ще почувствате топлина и тежест в долната част на тялото.6. Отпуснете мускулите на тялото, като започнете от тези на кръста, след това на гърба и на гърдите. Тялото Ви е напълно отпуснато, топло и тежко.7. Съсредоточете се върху лявата ръка и разхлабвайте мускулите постепенно, като започнете от пръстите и дланта, продължите с лактите и бицепсите.

Обърнете особено внимание на раменния пояс. Повторете същата процедура с дясната ръка. Ще почувствате ръцете си топли и тежки.8. Отпуснете вратните мускули. Дишайте равномерно и спокойно.9. Представете си, че се намирате на зелена поляна.10. Успокойте се и започнете да броите от 100 до 1 в обратен ред.11. Почувствайте пълното отпускане на тялото, неговата топлина и тежест. 12. Усетете обземащото Ви чувство на абсолютно спокойствие и сила.13. Преди да приключите упражнението се раздвижете внимателно в изходното положение и се изправете едва след това.

Йогите твърдят, че 15 мин. качествена релаксация има стойността на 8 часа сън.

Самовнушение

Самовнушението е лесна и удобна за приложение техника, която не изисква специфични познания и способности. Единственото условие за нейното ефективно приложение е Вашето умение да релаксирате и предизвиквате състояние на пълен покой. Това изискване съвсем не е случайно, защото специализирани изследвания са доказали, че когато индивидът се намира в състояние на покой възможностите за самовнушение многократно нарастват. Формулировката на внушенията зависи от Вашата нужда и индивидуални желания.Подходящо време за практикуване на тази техника е: времето непосредствено след събуждане; времето преди заспиване; часовете, непосредствено след обедната почивка; моментите преди извършването на натоварени дейности.Сега ще Ви предложим три типа примерни формулировки за самовнушение.а\фрази, които помагат за решаването на конкретен проблем1. Аз мога да откажа цигарите. Вече мога въобще да не пуша.2.Аз съм напълно спокоен и нямам проблеми съсзаспиването.3. Чуждите критики въобще не ме засягат.

б\фрази, които са ориентирани към типични служебни или житейски ситуации1. Аз не се притеснявам да отстоявам правата си пред началника.2. Аз не се страхувам да влизам в горящи сгради.3. Аз съм напълно спокоен при контактите си с длъжностни лица

в\фрази, които помагат за повишаване на общия тонус на индивида

1. Аз съм напълно мобилизиран2. Аз съм напълно концентриран3.Аз се чувствам изпълнен с енергия и готов за действие

Последователността на прилагане на тази техника включва:

1. Релаксация2. Повтаряне наум на определени фрази и формули 3. Самовнушението ще бъде по-ефективно, когато едновременно със словесната формула се опитате да си представите образно какво точно очаквате да се случи.

Основният ефект на тази техника е повишаването на собствената увереност, че можете да се справяте с проблемните ситуации. В по-далечна перспектива ще установите позитивна промяна на Вашата личност и начина Ви на живот като цяло.

Заключение

Не забравяйте, че гаранция за Вашия успех е системното и последователно прилагане на избраната от Вас Анти-стрес програма. Преди да пристъпите към конкретната й реализация обаче прочетете внимателно и по възможност неколкократно този наръчник, за да получите по-голяма увереност в собствените си възможности.Всяка профилактика има смисъл само, когато се прави редовно, което всъщност е най-трудната част от Вашата борба със стреса.Искрено Ви желаем успех!

Ролята на ръководителя при управление на стресаМариана Зарова, Институт по психология-МВР      В сравнение с миналото днес ръководителите в полицейската организация все по-често се сблъскват с ефектите на стреса върху служителите: голям брой извънредни произшествия след употреба на алкохол, неправомерна употреба на оръжие, превишаване на служебните правомощия, психични проблеми, семейни конфликти с последващ разпад на семейството, развитие на телесни болести и чести отсъствия от работа поради болест.      Едновременно с това огромно влияние върху негативните последици от стреса

има структурата и функционирането на организацията. Тук се включват: ценностите на организацията, системата от работни задачи, които тя изпълнява и системата от човешките отношения, в които служителите влизат докато изпълняват тези задачи, механизмите на даване и търсене на обратна връзка между различните нива в организацията.ОРГАНИЗАЦИОННИ ФАКТОРИ, ПРЕДИЗВИКВАЩИ СТРЕС      Типичната форма на организация може да се представи като триъгълник. Начело на организацията стои директор, след него - мениджърите на различни нива – високо, средно и ниско, и в основата на всяка една организация е нейният персонал. Системната идея за функционирането на организацията се изразява в разбирането за поддържане на гъвкава връзка между вътрешният контекст на една организация (структура, култура) и по-широката среда, в която тя функционира. Външната среда на една организация включва правителството, потребителите на услугите, които организацията предлага, наречени за краткост “клиенти”, други институции – държавни и частни, партньори и конкуренти.      Централно понятие, описващо функционирането на една организация е обратната връзка. Тя е вътрешна и външна. Вътрешната обратна връзка циркулира между членовете на различните нива в организацията. Външната обратна връзка е от организацията към клиентите и другите външни референти и съответно от тях към организацията. Да разбираме организацията по този начин означава да мислим за това кой на кого влияе в тази система от вътрешни и външни връзки. Особено полезно за разбиране на това как една организация функционира и как дисбалансът в това функциониране може да доведе до стрес у служителите и ръководния състав, би било изработването на карта, описваща връзките и влиянията, в които организацията влиза.      Една организация работи добре, когато тя е “добре свързана” – това означава, че е налице добре работеща система за обратна връзка, която свързва всички нива в йерархията и е двупосочна - от директора към персонала и обратно.     Липсата на обратна връзка и произтичащите от това негативни ефекти за служителя и за организацията са един от най-сериозните стресови фактори и в системата на МВР. Работата по укрепване и развитие на каналите за обратна връзка е въпрос на цялостна организационна политика. Това, което е в правомощията на ръководителите на различните нива е да инициират и влияят върху процесите на даване и търсене на обратна връзка, както и върху нейното качество на онези нива и звена, за които те отговарят.      Според изследване на Купър и Маршал като основни източници на стрес се посочват факторите, свързани с начина на управление на организацията. Стресорите, вътрешно присъщи на самата работа се възприемат от анкетираните офицери като по-малко важни. Като стресогенни се посочват тези стилове на управление, които са авторитарни, безразлични към нуждите на отделния служител, неинформиращи или неоснователно критични към подчинените. Полицаите са посочили, че най-силен стрес изпитват в ситуации на несправедливо третиране от страна на висшестоящите началници – например: временно отстраняване от работа за неправомерни действия, извършени при невъзможност да се направи нещо друго.      Приведените дотук примери са показателни за важната роля, в която

началниците в системата на полицията често трябва да влизат, а именно - да бъдат източници на социална подкрепа за служителите си. В същото време си даваме сметка, че при многото ангажименти и отговорности, с които всеки началник е натоварен оказването на подкрепа на служителите в стрес, както и профилактиката на източниците на стреса се превръща в една тежка, неспецифична и неблагодарна работа за началника.      Преди да поговорим за това какво началника прави и би могъл да прави за намаляване на стреса у служителите нека тръгнем от контекста, в който той работи и от всички онези елементи в този контекст, които пораждат стрес у самия началник.УСЛОВИЯТА, ПРИ КОИТО РАБОТИ НАЧАЛНИКЪТ      Несъмнено условията, в които работят ръководителите на средно и ниско ниво в системата МВР, и при които трябва да вземат своите управленски решения, са силно стресогенни. Към тези условия отнасяме:• икономическата и социална криза, водещи до липса на елементарни материални ресурси за работа / коли, бензин, технически средства/;• нарастване на престъпността, пропорционално на нарастването на бедността и отслабването на традиционните институции, формиращи ценностите - семейството, училището, църквата;• липса на добра координация между правораздаващите и правоохранителните органи и на адекватна законодателна инициатива;• специфичната ситуация в МВР, характеризираща се с чести кадрови промени, поражда несигурност у ръководителя за това докога ще остане на този пост;• липсата на дългосрочна перспектива кара началника да мисли за това как да оцелее тук и сега, да изисква от хората си максимални усилия за кратко време с цел да се представи добре пред своите началници;• ориентацията към настоящия момент изключва грижата за собственото психическо и физическо здраве, както и това на подчинените;• свръхпретовареността със задачи, които трябва да бъдат свършени в кратки срокове изключва грижата за човека от фокуса на внимание;• налице са и обективни трудности за началника да стигне до подчинените си, тъй като те имат задръжки да споделят, страхувайки се да не навредят на кариерата си или да не загубят работата си;• полицейската организация като цяло не толерира повдигането на въпроси, свързани със състоянието на нейните служители, с цел да не навреди на имиджа си и да избегне интереса на медиите и обществеността към тази деликатна сфера;• в случаи на публичен инцидент, в който е замесен полицай обикновено прекият му началник бива разследван и наказван. Тази перспектива кара началниците да се опитват да се освободят от онези свои служители, които имат неадекватно поведение поради преживян стрес. Често това също не е лесно и не изглежда най-доброто решение. Тогава началникът се озовава в омагьосан кръг – нито може да отстрани служителя, нито да използва пълноценно потенциала му в работата;      Предвид условията, в които работи, началникът трябва едновременно да успява да контролира и изпълнението на работните задачи и нивото на стрес у подчинените си.      Първата стъпка при редуцирането на стреса при вашите служители е опитът да

се разберат причините, поради които те изпадат в стрес.      Ръководителят не може да влияе върху определена част от стресорите, на които са подложени неговите подчинени – особено тези, които произтичат от естеството на работа или тези, свързани с личният живот на подчинените. В друга част от случаите обаче той има властта, отговорността и компетентността да се намесва.      Ще обобщим тези случаи в две основни групи:І. НАМЕСА НА РЪКОВОДИТЕЛЯ ПРИ КРИТИЧНИ ИНЦИДЕНТИ С УЧАСТИЕТО НА НЕГОВИ СЛУЖИТЕЛИ      Полицейската професия често изправя служителите пред ситуации, застрашаващи живота и поставящи на изпитание психичната устойчивост на полицаите. Сред подобни инциденти психичните и поведенческите реакции на служителите са непредвидими.      При критични ситуации, които предизвикват стресови реакции у служителите, навременните и ефективни действия на ръководителя са от изключително значение. Такива критични инциденти са:• продължителна операция с човешки загуби;• пристигане пръв на мястото на тежка катастрофа;• смърт на човек, на който се оказва първа помощ, при което служителят се чувства виновен, че не е направил всичко възможно човекът да оцелее;• участие в няколко напрегнати случая в кратък период от време;• инцидент с колега със смъртен изход (убийство, самоубийство);• инцидент, предизвикващ необичаен интерес в средствата за масова информация.• наблюдаване на насилие на работното място;• значителен инцидент с пострадали деца;• инцидент, при който помагащите познават пострадалите жертви;• природно бедствие;• разрушения от тероризъм.      Инциденти от този вид поставят пред ръководителя многопосочни и противоречиви изисквания. От една страна той трябва да вземе необходимите мерки за непосредствено овладяване на травматичната ситуация, изясняване на причините за случилото се, оказване на съдействие в рамките на извършваните служебни проверки. От друга страна – въпреки множеството ангажименти на ръководителя при подобни инциденти, негова основна функция си остава грижата за пострадалите служители.      Адекватната намеса на ръководителя може да намали негативните психологически последствия от преживения стрес и да създаде в колектива условия за подкрепа и разбиране към състоянието на непосредствените участници в инцидента. Трябва да се има предвид, че за полицейските служители е много трудно да бъдат в позицията на пострадал, потърпевш, жертва, т. е. – в позицията на човек, който е слаб. Доминантният обществен възглед за полицейската професия изисква полицаят да е силен, да се справя сам във всякакви ситуации. Всеки полицай в една или друга степен е повлиян от този възглед. Затова всички събития, в които полицаят е потърпевш или е в позицията на безпомощен свидетел и не може да се намеси и окаже помощ, силно го дестабилизират. Обичайна реакция след такива събития е поставяне под съмнение на професионалните качества, самообвинения и срам, че са допуснали подобен развой на нещата. Могат да се

очакват и прибързани решения, взети под въздействието на силните емоции, като например подаване на рапорт за напускане.      За да е сигурен ръководителят, че е възприел най-адекватното поведение в една такава сложна ситуация, добре би било да има предвид следната последователност от стъпки:• добре да изясни информацията с другите членове на групата, присъствали на инцидента;• да подкрепи пострадалия полицай, като го увери, че е направил всичко, което зависи от него и не носи вина за случилото се;• да не бърза с предвижданията относно приключването на инцидента, както и със заключения за персоналната вина;• бързо да окаже на пострадалия подкрепа, отговаряща на изискванията на ситуацията;• да осигури на полицая, преживял критичната ситуация възможност да почива , да се храни и спи достатъчно;• в продължение на определен период да следи нивото на стрес на полицая.      Ръководителят може да счете за удачно за определено време да възложи други функции на полицая или да го пусне в отпуск. Целта е в периода непосредствено след инцидента служителят да се предпази от ситуации, предизвикващи силен стрес или прекалено голямо натоварване, както и такива ситуации, които биха му напомняли за преживяната травма. Това решение трябва да се вземе внимателно, за да не се изтълкува от служителя като израз на недоверие или опит за изолация или като потвърждение на страховете му, че го отстраняват от работа вследствие на това, че се е провалил в действията си при травматичния инцидент.      Горните по–общи стъпки могат да бъдат конкретизирани в случаи на употреба на огнестрелно оръжие от служител. При подобни инциденти е препоръчително ръководителят:• да окаже незабавна подкрепа на полицая на място;• да отведе полицая на друго място, особено ако жертвите са мъртви или ранени, и да го върне на местопроизшествието само ако това е крайно необходимо;• да обясни предварително на полицая какво ще се случи в близките часове от административна гледна точка;• ако служебното оръжие е отнето за експертиза да обясни причините;• в случай на необходимост да предупреди служителя, че има право да се консултира с адвокат;• да осигури на служителя известно време, в което той да се успокои, преди да даде обяснения или да напише рапорт за събитието, като го предпази от медиите или прекалено любопитни колеги;• ако полицаят е ранен да предупреди възможно най–рано семейството му, (за да се избегне възможността то да научи за инцидента от слухове) и да му окаже подкрепа (транспорт, помощ);• да се разреши отпуск с цел по–бързо възстановяване при наличие на желание от страна на полицая (някои полицаи предпочитат временно да бъдат пренасочени на по-лека работа, вместо да излязат в отпуск);• да разреши на всички служители, присъствали на инцидента да участват в сеанс за дебрифинг в първите 72 часа след събитието;

• да осигури възможност на семейството на полицая (съпруга, деца) да се срещне със специалист в областта на психичното здраве;• да осведоми устно останалите служители за обстоятелствата около инцидента, за да се избегнат всякакви слухове и двусмислени тълкувания;• при възможност да осигури среща на полицая с друг служител, преживял подобна ситуация;• да създаде условия за постепенно завръщане на работа.      Как ръководителят да насочва пострадалия полицай и семейството му към място, където може да получи психологична помощ?      Както вече споменахме, веднага след събитието полицаят дори и да е “рухнал” психически може да каже: “Нямам никаква нужда от помощ, всичко ми е наред”. Той се е оказал неспособен да възпрепятства травматичното събитие, но като компенсация иска да контролира състоянието си след това. Това налага деликатната намеса на ръководителя в случаите, когато се предлага психологична помощ на пострадалия полицай. Подобно предложение трябва да бъде представено като израз на загриженост за служителя като му се обясни, че не става въпрос за оценка на неговите качества като полицай, а за професионална помощ (както при лекаря), която ще му помогне да се справи по-бързо с едно временно състояние.      Полезно е и обяснението, че това е съвременна практика в полицията - на всеки служител, преживял подобен инцидент да се предлага психологическа подкрепа от професионалист.      Ако в течение на времето ръководителите развият умения сами да идентифицират служителите, нуждаещи се от помощ след критичен инцидент, това би намалило резервите на служителите да признаят, че се нуждаят от помощ.      При необходимост от професионална помощ ръководителите могат да се обърнат към съответните регионални психолози или директно към Института по психология на МВР – сектор ”Психологична профилактика и консултиране”.ІІ. НАМЕСА НА РЪКОВОДИТЕЛЯ ПРИ СЛУЧАИ НА ЕЖЕДНЕВНО НАТРУПАНИЯ СТРЕС      Множество емпирични изследвания, между които изследване на ИП–МВР от 1999 г. (А. Величков, М. Радославова) показва, че ежедневният стрес, на който са подложени служителите на МВР по силата на задачите, които решават, се повлиява положително от наличието на подкрепяща социална среда в т. ч. и на работното място. Поради спецификата на служебните отношения в МВР началникът е тази фигура, от която зависи в най-голяма степен изграждането и поддържането такъв социалнопсихологически климат в звеното, което ръководи. Умението за създаване на работна среда, която би функционирала като буфер срещу стреса за служителите е част от изкуството да бъдеш ефективен началник.      Това умение, за съжаление твърде слабо засегнато в традиционното обучение, което преминават полицейските служители.      Нека проследим как умението да се управлява стреса се вписва в онези ръководни функции, които вие изпълнявате ежедневно по отношение на своите подчинени.      Най-общо основните функции на началника са две: - да осигури изпълнението на работната задача и да се грижи за емоционалния климат в групата, която ръководи. Ще ги разгледаме последователно.

І. Функции по осигуряването изпълнението на основната работна задача.Тази функция се изразява в това да превърнете указанията на по-високото ниво на управление в конкретни задачи, които да възложите на конкретни хора и групи. Осъществяването на тези функции изисква от вас ежедневното изпълнение на следните дейности:

А) планиране – ако висшестоящите началници ви “спускат” задачата, която трябва да се свърши, то вие решавате как, по какъв начин тя трябва да бъде свършена, кой точно от вашите подчинени би могъл да я свърши най-добре.

      При планиране са възможни следните рискове за повишаване на стресогенността на средата:1. Рискът да не прецените кои са точните хора, които да изпратите.• еднакво неблагоприятно е да изпратите някой, за които тази задача е значително под възможностите и претенциите, защото успешното изпълнение за него не би било предизвикателство, а рутина и не би му донесло удовлетворение. Продължителното възлагане на рутинни задачи на хора с високи амбиции води до демотивация, загуба на перспектива и стрес.• ако възложите тази задача на човек, чиито възможности са под нужното ниво той би могъл за свърши задачата, но с цената на много по големи усилия отколкото другите. Освен това винаги съществува риск да не справи, които ще рефлектира върху вас като началник. Продължителното натоварване на хора с по-ниски ресурси със сложни за тях задачи води изтощение, занижено самочувствие и стрес.

      Възможности за намаляване на стреса:      Опитайте се да създадете у вашите хора усещането, че всеки от тях е “силен” в нещо – един е добър в писането на полицейски доклади, друг работи добре с граждани, а трети е незаменим в ситуации при обезвреждането на агресивни лица. Така вие постигате едновременно два ефекта:1) като ги зачитате за това,че правят нещо добре вие ги мотивирате да развиват и другите професионални умения които им липсват. Този подход има по-голям ефект от това непрекъснато да ги критикувате;2) посочвайки силните страни на всеки вие консолидирате групата си, повишавате доверието между тях и правите от тези хора екип;

2. Рискът хората да изпаднат в ролеви стрес, вследствие недобро планиране.      Ролевият стрес има два основни източника:• конфликт с ролята – когато са налице конфликти изисквания от страна на работата или изисквания, които служителят не иска да изпълни;• двойственост на ролята – когато целта на конкретната задача или начина на изпълнение нае са били указани достатъчно ясно или когато индивидът има неточна информация за ролята си. Източник на стрес е и изискването полицаят да се подчинява на потребностите на хората и в същото време да спазва изискванията на институцията, да изпълнява едновременно ролята на “помагащ” и тази на “репресиращ”. Превключването между едната и другата позиция е постоянен

източник на напрежение и стрес.

      За редуциране на ролевия стрес можете да използвате следните организационни стратегии:• да давате ясни, точни и подробни инструкции за изпълнението на всяка задача и ролята на всеки един от екипа при акцията.• там, където е възможно да въвеждате разделение на противоречивите аспекти на ролята между двама души: например, добрият и лошият полицай;• да включвате подчинените си на етапа на планиране на задачите –човек по–лесно се идентифицира със задачата и със своята роля в нея, когато сам е взел участие в нейното обсъждане;• да преразпределите функциите, в зависимост от това кои какви умения е показал досега и къде се справя най-добре.

3. Друг често срещан риск от повишаване на стресогенността на средата на етапа на планиране е претоварването с работа на определени хора – обикновено тези, които се справят най-добре.      Ако искате да контролирате нивата на стрес във вашето звено трябва да имате предвид следното:• добрият професионалист в полицията не е свръх човек, той има нужда от почивка, за да запази по-дълго работоспособността си. Докато мислите за работната задача не изпускайте от фокус човека, защото той е най-ценният ресурс на полицейската организация;• работоспособността на човек не е константа – тя може да намалява или да се повишава в зависимост от здравословни, семейни, възрастови и други лични фактори, от които вие трябва се интересувате и да имате предвид при разпределението на задачите.

4. Една от най-често изтъкваните причини за стрес е нерегламентираното работно време и необходимостта да се работи извънредно, които влияят негативно на семейният живот на полицаите.      На свой ред влошаването на семейните отношения рефлектира върху справянето с професионалните задължения. Получава се омагьосан кръг, в които не е ясно кое е причината и кое - следствието, но като резултат ефективността на служителят спада.

      Възможности за намаляване на стреса вследствие нерегламентираното работно време:• всеки път когато е възможно редувайте на ротационен принцип ангажиментите на служителите в извън работно време;• търсете начини да компенсирате тези, които са били служебно заети в извънработно време, по възможност с повече почивка;• избягвайте да ангажирате често в извънслужебно време служители, за които знаете, че имат семейни или други проблеми в момента.

Б) Функции по контрол върху изпълнението на задачата.

      Рискове за повишаване на стресогенността на средата:      Много началници виждат ролята си в това да “хванат” служителите си да правят нещо не както трябва и да ги накажат. Контролът има смисъл, когато предварително сте казали на вашите служители, че ще ги контролирате и оценявате и когато критериите за тази оценка са еднакви и ясни за всички.      Един от важните фактори, пораждащи стрес, е необходимостта да поемеш отговорност, без да имаш власт. Това е характерна особеност в работата на държавните служители – те поемат цялата отговорност от функционирането на “системата”, без да могат да я променят или да и въздействат в значителна степен. Много от полицейските служители се оплакват от факта, че имат несъществена роля и почти никаква власт в процеса на вземане на решение, което впоследствие от тях се очаква да изпълняват с ентусиазъм. Хората се чувстват постоянно контролирани, като “бурмички в една огромна машина”, от чието действие или бездействие нищо не зависи. Това рефлектира върху мотивацията и ефективността на труда на полицая.

      Възможности за преодоляване на стреса, вследствие контрола• тъй като в българския контекст контролът се възприема по-скоро като нещо негативно, поговорете с тези ваши подчинени, които трудно приемат, че ще бъдат контролирани и им обяснете, че контролът е част от работата, той е необходим за отчетността на всяка дейност, а не е средство за разчистване на лични сметки;• за да не изпитват подчинените ви стрес от това, че ще бъдат контролирани и евентуално при провинение наказани е необходимо ясно да бъдат указани: целта на задачата, диференциация на функциите на всеки един, очакваните резултати;• тъй като този проблем се наблюдава най-често при новопостъпили служители, които все още не са достатъчно адаптирани към условията на работа в МВР проявете толерантност и разбиране и направете усилие да отделяте време да поговорите с новите служители за това как се чувстват в групата, от какво имат нужда и т.н.• за да не ви се налага докато упражнявате контрол да се натъквате на все едни и същи грешки от едни и същи хора, обяснете на служителя какво точно искате от него и потърсете обратна връзка как са ви разбрали.

В) Оценка на изпълнението на задачата от всеки служител.      Една от големите грешки на полицейската администрация е непризнаването на добре свършената работа. Ясно е че началникът не може да дава пари, но може по друг начин да изрази задоволството си от работата на подчинения. “Ако даваш фъстъци, ще имаш маймуни”, казва френският социолог Ален Тура.

      Рискове за повишаване на стресогенността на етапа на оценката:      Най-същественият риск е оценката да бъде възприета като несправедлива от част от служителите. Известно е, че усещането за справедливост влияе върху мотивацията по следния механизъм: ако хората установят липса на справедливост се появява напрежение, което ги кара да се опитат да ограничат неравенството и възстановят справедливостта. Напрежението ще бъде толкова по-силно, колкото по–силно е усещането за несправедливост. Обичайният резултат е, че хората или

директно се конфронтират или остават пасивни, но мотивацията им рязко спада и в групата започват да се говорят неща като: “Какъв смисъл има да се работи, след като никой не те забелязва”, “Не е важно колко работиш, важно е на кой си човек” и други подобни.

      Възможности за управление на стреса вследствие на несправедливо оценяване:• бъдете справедливи – това е лесно да се каже, но трудно да се направи, когато човек носи отговорността функционирането на цялата група;• въведете елементарни критерии за оценка, които да са  прозрачни и еднакви за всички.• оценката трябва да е конкретна, насочена към изпълнението на конкретната задача, а не към поведението на служителя като цяло.• оценката не трябва да е насочена към личността, а само към професионалното изпълнение;• езикът, който използвате, за да оцените служителя трябва да е добронамерен, дори когато го критикувате. Избягвайте общи заключения от типа “Ти си некадърен, за нищо не ставаш “ и т. н.ІІ. Функции по контрол на емоционалния климат.      Другата основна група функции на ръководителя е насочена към това да се осигури добро функциониране на екипа, среда, която да позволява удържане на напрежението, неизбежно възникващо, когато много хора работят заедно, своевременно разрешаване на конфликтите, спокойствие и сигурност на работното място.      Междуличностните отношения са един от най-важните фактори при контрола на стреса на работното място. Най-общо казано фактът, че хората могат да получат подкрепа в работата улеснява решаването на конфликтите и намалява нивото на стреса и заболяванията. При полицаите обаче почти военната структура, строго йерархичните отношения и наказателната система за контрол увеличават нивото на стрес, особено в случаите, когато липсва подкрепа от страна на висшестоящите началници.

      Рискове, повишаващи стресогенността на средата:      Наличие на скрити конфликти, недостатъчно добро разрешаване на конфликтите.Между членовете на всяка група, а също и между групите възникват конфликти - напрегнати емоционални състояния, при които групите или лицата спорят за нещо. Субективно това “нещо” им се струва много важно и желанието да го получат (удовлетворят) води двете страни до напрегнати отношения и агресия. Конфликтът се поражда от действителни случаи и факти от ежедневието като: лошо разпределение на работата, нееднакво третиране на всички служители, липса на участие, несправедлива оценка. Честа причина за конфликти в групата е изкривената информация, лошо тълкуване на нечии думи, клюки и сплетни. Крайният ефект от конфликта е,че той намалява ефективността от работата и повишава нивото на стреса сред нейните членове. Конфликтите биват: лични (междуличностни) и междугрупови. При междугрупови конфликти се наблюдават следните поведения:

А) външни:• повишава се лоялността към собствената група;• групата става по-важна от индивидите, които я съставляват – “Винаги със семейството, дори да не е право”- гласи един от принципите на мафията;• лидерството става по-автократично (докато в ситуация на липса на конфликт в същата група лидерството може да е демократично) Началникът трябва да стане по-неотстъпчив, за да сложи ред в групата. Общото съгласие при вземане на решения не е валидно при конфликт;• групата се сплотява (сгъстяване на редиците).Б) вътрешни:• всяка група вижда в лицето на другите групи враг;• създават се негативни стереотипи към другата група (подчертава се най-доброто в собствената група и най-лошото, присъщо на другата група);• липсата на общуване и боравенето с изкривена информация засилва враждебността;• при разговори всяка група чува само това,което иска да чуе, няма изслушване и няма възможност за промяна.      Възможности за справяне със стреса, породен от конфликти в групата:• Да се анализират причините и да се подредят по приоритети - 80 % от даден конфликт се дължи на предварителните нагласи на страните и те трябва да станат предмет на обсъждане.• Да се изчака да се намали напрежението. Не може да се действа, когато никой никого не слуша.• Началникът да не поема едновременно ролята на страна и на съдник. Той трябва да е неутрален, ако иска и двете спорещи страни да приемат намесата му.• Не е добре крайното решение да е на принципа “или всичко или нищо”. Не забравяйте, че хората ще продължат да работят заедно и те трябва да запазят някакви отношения. Винаги оставяйте на противника изход, той трябва да може да запази самоуважението си.      Помнете:• Трябва да посрещате открито конфликтите. Не е добре конфликтът да се отлага или да крием глава в пясъка. Прикритият конфликт е като зле лекувана рана, която всеки момент може да се инфектира.• Конфликтът трябва да бъде добре разрешен, за да не възниква отново. Само така той може да се превърне в източник на развитие и промяна на емоционалния климат във вашия екип.      Липса на подкрепяща работна среда.      Хората ходят на работа не само за да получават заплата, с която да се издържат, но и заради социалните контакти, в които влизат със своите колеги. Най-осезателно значимостта на емоционалните връзки на работното място се усеща, когато човек загуби работата или се пенсионира, вследствие на което изпада в изолация. Социалните връзки, които човек изгражда на работното си място му позволяват да се идентифицира с кръг от хора, чрез общуването с които той се разтоварва от натрупаното през деня напрежение, получава разбиране и подкрепа за свои лични проблеми. Липсата на такава среда е допълнителен източник на стрес в този смисъл ролята на началника за поддържане на такава среда е много важна.

      Какво ако правите би помогнало за изграждане на подкрепяща среда на работното място:• поощрявате добрите стари традиции и груповият дух - съвместно празнуване на рождени дни, пенсиониране, постъпване на нови служители;• поощряване на солидарността между служителите в групата към колега с проблем – оказване на подкрепа на семейството му, материална и психологическа помощ, свързана с битовото устройване и всичко друго, за което групата има ресурса да помага;• елиминирайте претовареността с работа на служител, който наскоро е преживял тежка загуба, катастрофа или друго лично неблагополучие. Ако шест месеца след трагичното събитие човекът все още не се е справил с траура, насочете го към среща с психолог.      Помнете: с последствията от стреса можем да се справим чрез своевременната намеса на специалисти в областта на психичното и физическото здраве във всички онези случаи, когато усилията на началника, колегите, семейството не са дали резултат.

Посттравматичен стрес при деца и юношиНевена Минчева, Блага СтанчеваИнститут по психология – МВР       Проблемът за възникването и динамиката на симптомите на посттравматичен стрес присъства в изследователските търсения на специалистите още от началото на ХХ век. Същевременно интересът на професионалистите към влиянието и последствията на травматични събития при децата датира едва от около две десетилетия. Бидейки пренебрегван въпрос, посттравматичният стрес при деца не получава внимание в продължение на години, поради господстването на възгледа, че при децата не се наблюдават симптоми на стрес. Съвременните тенденции в осмислянето на проблема налагат нов поглед и днес все повече специалисти осъзнават значимостта на разстройството.      Посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) се отнася към групата разстройства, възникващи като реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията.. Разстройството е закъснял и/или протрахиран отговор на стресогенно събитие или ситуация на прекомерна заплаха (краткотрайна или по-продължителна), които са в състояние да причинят дълбок дистрес у почти всеки човек. Подобни събития или ситуации могат да бъдат – природна или причинена от хората катастрофа, тежка злополука, очевидец на насилствена смърт на други хора, жертва на изтезания (например, физическо и/или сексуално насилие), тероризъм или друго престъпление. Типичните симптоми на ПТСР включват епизоди на повтарящо се изживяване на травмата под формата на внезапно оживяване на минали сцени (т. нар. “flashbacks”), сънища или кошмари на фона на продължаващо чувство за “вцепененост”, емоционална притъпеност, отчужденост от другите хора, избягване на действия и ситуации, напомнящи за травмата. Рядко могат да се наблюдават драматични, остри пристъпи на страх, паника или агресия, породени от стимули, възбудили внезапно спомен и/или възпроизвеждане на

самата травма или първоначалната реакция към нея (по МКБ-Х, 1998).      Последствията, възникващи в резултат на преживяна психологическа травма, засягат цялостното функциониране на човека, на близките и на членовете на семейството му. Наличието на посттравматичен стрес води до формирането на специфични семейни отношения и на особени жизнени сценарии, които могат да повлияят целия по-нататъшен живот (Черепанова, 1997; March et al., 1997). Този феномен налага необходимостта от целенасочени усилия от страна на лекари, психолози и други професионалисти за справяне с проблема.      Посттравматичният стрес при деца се характеризира с определена специфика, която разграничава клиничната картината на разстройството при деца и при възрастни. Психичното функциониране на децата не се отличава с гъвкавостта и адаптивността, характерни за зрелия период в живота на човек. Недостатъчно добре изградените умения за справяне в критични ситуации и малкият жизнен опит са част от предпоставките за развиването на по-тежки симптоми на посттравматичен стрес при някои деца, в сравнение с възрастните. В същото време следва да се има предвид, че преживяването на травматично събитие не води автоматично до възникване на ПТСР. В по-голяма част от случаите се наблюдават дискретни промени в поведението, развиват се т. нар. субклинични симптоми, без да са изпълнени всички критерии за наличие на разстройството. Често се пренебрегва и друг важен аспект на травмата – в някои случаи тя може да прояви по начин, който да не е разрушителен за човека, а именно - изработване на защитен стил на поведение. Пример за подобен стил на поведение е прекомерната старателност на детето в училище и/или вкъщи, която драстично се отличава от проявяваната преди травмата. По този начин детето противостои на оживяването на травматичните спомени. Паралелно с това травматичният опит потенциално прави детето по-зряло, то по-рано от връстниците си осъзнава собствените си отговорности и разбира, че травматичните събития могат да бъдат част от живота (Bailly, 1999).      Децата, чиито родители упражняват професия, свързана с ежедневна заплаха за живота, формират рискова група с повишена опасност за преживяване на травматичен инцидент. Емблематичен пример за подобна професия е полицейската. Същевременно релацията между спецификата на професията и възникването на ПТСР при децата е значително по-комплицирана. Факторите, рамкиращи предиспозиционна нагласа, се откриват както сред личностните черти, така и сред характеристиките на конкретната ситуация, миналия опит, отношенията в семейството, социалните умения и др. Своеобразен крайъгълен камък във възприемането не само на травматични инциденти, но и на ежедневните опасности, е начинът, по който семейството ги осмисля и преработва. Семейно функциониране, което се отличава с култура на диалога и споделеността, предполага, че членовете на семейството ще възприемат и преживяват травми, и опасности по диаметрален начин, в сравнение с представителите на семейства, в които трайно присъства тревожността и липсата на ефективно общуване.       Възприемането и осмислянето на заплахите в детския светоглед се детерминира и от възрастовата специфика и от динамиката на психичното функциониране.      Диагностика на посттравматично стресово разстройство      В четвъртата ревизия на Диагностичния и статистически наръчник на

психичните заболявания, DSM-IV-TR, посттравматичното стресово разстройство е включено в категорията на разстройствата на тревожността. Нарушението е дефинирано в рубрика 309.81, като за диагностицирането му е необходимо наличието на следните критерии:• Критерий А – тежестта на травмата - човек е пряко засегнат от травматичното събитие, преживява интензивен страх, безпомощност и ужас;• Критерий В – травматичното събитие е постоянно преживявано, повтарящите се спомени предизвикват дълбока скръб, епизоди на внезапно оживяване на минали сцени, кошмарни сънища;• Критерий С – постоянно избягване на стимули, свързани с травмата, на ситуации, мисли, разговори или места, предизвикващи спомен за трагичното събитие; намаляване на интереса към важни дейности, отдалечаване от другите, ограничен диапазон на емоциите, липса на мисли за бъдещето;• Критерий D – поява на постоянно присъстващи симптоми, които не са съществували преди травмата: затруднения при заспиване, свръхвъзбуда, затруднена концентрация, силен страх;• Критерий E – разстройството продължава повече от месец (симптомите от критерии B, C, D);• Критерий F – разстройството води до клинично значимо ниво на стрес или промяна в социалната, професионалната или друга важна област на функциониране.      Дефинираните критерии притежават следните специфики в детска възраст:      При А-критерий – интензивният страх, чувството на безпомощност или ужас могат да бъдат заместени с прояви дезорганизирано поведение или свръхвъзбуда. Не е задължително детето да е изпитало интензивен страх в момента на инцидента, особено при децата под четиригодишна възраст (Sheeringa, 2003).      При В-критерий – оживяването на травматичното събитие често се проявява чрез кошмарни сънища без ясен спомен за тяхното съдържание. При малките деца се наблюдават и случаи на съвършено точно възпроизвеждане на събитията и/или специфично “преповтаряне” на травмата (напр. кошмарни сънища). Игрите им включват пресъздаване на елементи от травмата. Влиянието на травматичния стрес на поведенческо ниво при детето се изразява най-вече в пониженото му желание да играе (Sheeringa, 2003).      При Критерий D – поява на нови страхове и агресивност, които не са съществували досега, например тревога при раздяла, страх да отиде само до тоалетна, страх от тъмнина, гневни изблици.      В десетата ревизия на Международната класификация на болестите – МКБ-Х, посттравматичното стресово разстройство е кодирано в рубрика F 43.1, без изрично да е указана специфика на проявленията в детска възраст.      Диагностиката на ПТСР се осъществява посредством разнообразни психометрични инструменти, с чиято помощ се изследват визираните критерии, както и въз основа на клиничните наблюдения на специалиста .      Симптомите на ПТСР се появяват от 3 до 6 месеца след травматичното събитие. Този феномен поражда редица трудности в диагностиката на нарушението, особено в детска възраст. Спецификата се обуславя от факта, че травматичният инцидент може да остане незабелязан от родителите (напр. не знаят за случването му, не са

отчели промени в поведението на детето) и/или те да приемат, че детето е преодоляло травмата. Практиката показва, че диагностиката може да бъде затруднена, тъй като родителите пренебрегват информацията за случилото се, ако са налице някои от горепосочените особености и не я предоставят своевременно на специалиста. Подобен проблем се преодолява успешно посредством привличането на родителите в  диагностичния процес и в цялостната работа с детето.      Последствия на травматичното събитие      Три са основните рискови фактори, които формират клиничната картина на  посттравматичното стресово разстройство при деца и юноши: тежест на травмата, реакции на родителите и близост във времето на травматичното събитие. (Lazarus, 1996). Децата, които са преживели по-тежки травми като правило ще имат по-изразени симптоми на разстройството. Наличието на социална подкрепа и/или ефективното справяне на родителите са предпоставки, които улесняват успешния ход на справянето.      Когато в живота на детето се случи травматично събитие, ежедневието му обикновено се изпълва със страх, мъка и тревога. Чувствата, които преобладават в семейството най-често са безпомощност, несправедливост, изолация, безнадеждност. Трагичното събитие, бидейки внезапно и непредвидимо, поражда у детето усещане за беззащитност. Критичните инциденти могат да променят начина, по който детето възприема света, да нарушат усещането за сигурност. Реакциите на децата в такива случаи се обуславят от няколко фактора – интензивността на стресора, личностните особености, ресурсите за адаптация.      Основните проявления на травматичния стрес са следните: страхове, кошмари, нарушения на съня, колебания в апетита, емоционален регрес, свръхвъзбуда, гняв, мъка, апатия, чувство за вина. Освен соматичните проблеми могат да настъпят и трудности в справянето с училищните задължения (промяна или отсъствие на интереси, влошени показатели на вниманието и др.) и със социалните контакти (изолация, отбягване на приятели и пр.). Малките деца реагират по свой начин на стреса; ако са преживели интензивен стрес в ранна възраст съществува висок риск от поява на “хиперактивна стресова реакция”.      След преживени травматични ситуации детето има нужда от помощ. Родителите са хората, които въпреки собственото си страдание и потребност от подкрепа, са призвани да помогнат на детето си, особено в първите минути и часове след трагичното произшествие.      Ролята на родителите, при преодоляване на негативните последствия от травматичния стрес при децата, е решаваща (Bailly, 1999; Breslau et al., 1991). Родителското присъствие (физическо и духовно) играе ролята на своеобразен “филтър” между травмата и детето. Въз основа на житейския си опит, родителите потенциално могат да оценяват някои от последствията на травматичните събития и отражението им върху децата. По време на инциденти, чиито ход до известна степен може да се предвиди (напр. пожар), родителят може да осигури двойна защита – може да предвиди какво ще се случи в близко бъдеще и да притъпи силата на стресовата реакция, както и да укрепи вярата на детето в собствената си роля на защитник. От друга страна, силната мъка на родителя дори и при не особено тежък инцидент, може допълнително да травмира детето. В литературата се посочват редица неблагоприятни последствия върху децата, които са резултат от тежки

депресивни състояния на майката (Bailly, 1996; Famularo et al., 1990; Muris et al., 2000; Yule et al., 1990).      В общ план децата на полицейските служители  са изложени на по-голям риск от преживяване на травматичен стрес, отколкото другите деца, поради факта, че родителят/ите упражнява/т професия, която потенциално води до рискове за физическото и психичното им здраве. Травматичен инцидент с родителя може да породи у детето усещане за безпомощност и за безнадеждност. Данните от редица чужди изследвания сочат, че опасността и рискът се преживяват като по-големи, ако майката е полицейски служител (Famularo et al., 1990; Green et al., 1991; Mouren-Simeoni, 1994).      Симптомите, които се появяват у децата в следствие на критично произшествие с родителя, са специфични за всеки период на детството, като общото между проявите е, че нарушават нормалното функциониране на детската личност.      Децата до 2 – 3 годишна възраст резонират много силно на емоционалното състояние на родителите си, тъй като не могат да осъзнаят опасностите, на които са изложени родителите. В тази възраст, ако децата имат усещане, че възрастните се чувстват зле или са застрашени, те реагират чрез плачливост и повишена обща тревожност. При по-тежките случаи могат да се появят и временни затруднения в развитието (закъснение в прохождането, в проговарянето и др.). При малките деца феноменът на “оживяването” на травмата се проявява в игрите им, които илюстрират конкретен аспект на травмата, но играта сама по себе си може да не способства за облекчаване на тревожността и е изпълнена с по-малко замисъл и въображение, отколкото обичайните игри. “Оживяването” на елементи от преживения трагичен инцидент става също и чрез поставяне на травмата в сценария на играта. Възможно е усилване на честотата на кошмарите, без детето да може да опише съдържанието им.      В периода на ранното детство симптомите на ПТСР като правило възникват в резултат на травматичен инцидент, преживян от родители и/или други близки на детето. В случаите, когато детето е засегнато от травма, симптомите се отнасят към други клинични разстройства и нарушения, а не към ПТСР.      Децата в предучилищна възраст в различна степен притежават умения за разпознаване ситуациите, предизвикващи критичните произшествия, които могат да засегнат родителите им, но възможностите за цялостно разбиране на характера на тези ситуации все още са ограничени. Децата на 5-7 г., които демонстрират симптоми на посттравматичен стрес, много често не могат да ги споделят с родителите си поради факта, че трудно вербализират преживяванията си или поради интензивно чувство на вина. Поведенчески индикатори за наличието на симптоми на травматичен стрес при деца в предучилищна възраст са:

• ТРЕВОЖНО, ЗАВИСИМО ПОВЕДЕНИЕ СПРЯМО РОДИТЕЛЯ. СЛЕДВАНЕ НА РОДИТЕЛЯ НАВСЯКЪДЕ (ВЪРВЕНЕ ПО ПЕТИТЕ МУ). БУРНИ ЕМОЦИОНАЛНИ СЦЕНИ ПРИ РАЗДЯЛА, КОГАТО РОДИТЕЛЯТ ТРЪГВА НА РАБОТА;

• РЕГРЕС В ПОВЕДЕНЧЕСКИТЕ РЕАКЦИИ – НОЩНО НАПИКАВАНЕ, ЗАТРУДНЕНИЯ ПРИ ОБЛИЧАНЕ, ПЪЛЗЕНЕ ВМЕСТО ХОДЕНЕ, СМУЧЕНЕ НА

ПРЪСТ, ОТКАЗ ДА СИ ЛЯГА ВЕЧЕР;

• ПОЯВА НА КОШМАРИ;

• АГРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ КЪМ ВРЪСТНИЦИ, С КОИТО ИГРАЕ, КЪМ БРАТЯ/СЕСТРИ, РОДИТЕЛИ. ЧУПЕНЕ, ХВЪРЛЯНЕ И ДРУГИ АГРЕСИВНИ ПРОЯВИ КЪМ ПРЕДМЕТИ (ИГРАЧКИ, МЕБЕЛИ);

• МАГИЧНО МИСЛЕНЕ, СВЪРЗАНО С ТРАВМАТИЧНОТО СЪБИТИЕ (НАПРИМЕР, ”МАМА ИЛИ ТАТКО ПОСТРАДАХА, ЗАЩОТО АЗ БЯХ ЛОШ”);

• ПОВТАРЯНЕ НА ЧУТА РЕЧ ИЛИ ИГРА, ПРЕСЪЗДАВАНЕ НА ТРАВМАТИЧНОТО СЪБИТИЕ СПОРЕД ВЪОБРАЖЕНИЕТО НА ДЕТЕТО.      Децата в начална училищна възраст (6-11 г.) притежават много повече познания за света и съответно по-големи възможности да схванат естеството на травматичния инцидент, който преживяват родителите им. Преобладаващата част от децата са изградили умения за реалистична оценка на опасностите в света и осъзнават, че на хората могат да се случват и много травмиращи събития. Родителите на деца в тази възраст следва да инициират разговори на различни теми, включително и за травматичните инциденти. Най-силно изразените симптоми на травматичен стрес при деца на възраст 6-12 г. са следните:

• ВИДИМО ВЛОШАВАНЕ НА ПОСТИЖЕНИЯТА В УЧИЛИЩЕ, ПРОЯВИ НА РАЗСЕЯНОСТ И ЗАТРУДНЕНА КОНЦЕНТРАЦИЯ. (ЧЕСТО ТЕЗИ СЪСТОЯНИЯ НЕПРАВИЛНО СЕ ДИАГНОСТИЦИРАТ КАТО РАЗСТРОЙСТВО НА ВНИМАНИЕТО);

• СМУЩЕНИЯ В СЪНЯ – ТРУДНО ЗАСПИВАНЕ, СЪБУЖДАНЕ ПРЕЗ НОЩТА, КОШМАРИ, НОЩНИ СТРАХОВЕ;

• РЕГРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ, ВКЛЮЧВАЩО ПЛАЧ, СЛЕДВАНЕ НА РОДИТЕЛЯ НЕПРЕКЪСНАТО И ДРУГИ РЕАКЦИИ, КОИТО ДЕТЕТО ОТДАВНА Е НАДРАСНАЛО;

• ЛОШО НАСТРОЕНИЕ, ЧЕСТИ ИЗБУХВАНИЯ, АГРЕСИВНИ ИГРИ, ГРУБО ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ НА РОДИТЕЛИТЕ;

• ОПЛАКВАНИЯ ОТ ВЛОШЕНО ФИЗИЧЕСКО ЗДРАВЕ;

• ПРОЯВИ НА НЕРВНОСТ, НЕУМЕНИЯ ДА СЕ ПАЗИ, ПРЕКАЛЕНО СТРЯСКАНЕ, ПЛАШЛИВОСТ;

• ОТДРЪПВАНЕ ОТ ДРУГИТЕ, ИЗОЛАЦИЯ;

• БЕЗРАЗСЪДНИ ИГРИ, РИСКОВО ПОВЕДЕНИЕ.

      Юношите (13-18г.) често демонстрират характерното за този възрастов период поведение на отдръпване, склонност към затваряне и резки промени в настроението. За разлика от децата в другите възрастови групи, те притежават зрелостта и опита, необходими за реалистична оценка на ситуацията, свързана с травматичния инцидент. Независимо от това те все още се нуждаят твърде много от подкрепата и уважението на родителите си, които да поддържат тяхната увереност и чувството за сигурност. Симптомите на травматичния стрес в юношеска възраст са следните:

• ОТДРЪПВАНЕ ОТ РОДИТЕЛИТЕ. КРИЕНЕ. УСЕЩАНЕ, ЧЕ ЕДИНСТВЕНО ВРЪСТНИЦИТЕ ИМ ГИ РАЗБИРАТ;

• САМОРАЗРУШИТЕЛНО ПОВЕДЕНИЕ (ЗЛОУПОТРЕБА С АЛКОХОЛ И/ИЛИ НАРКОТИЦИ, СЕКСУАЛНА РАЗПУСНАТОСТ, БЯГСТВА ОТ УЧИЛИЩЕ, ИЗОСТАВЯНЕ НА ВАЖНИ ЦЕЛИ, СВЪРЗАНИ С БЪДЕЩЕТО);

• ЛОШО НАСТРОЕНИЕ БЕЗ ВИДИМА ПРИЧИНА;

• ПРОЯВИ НА РЕГРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ – СЛЕДВАНЕ НА РОДИТЕЛЯ ОТ ЮНОШАТА С ЦЕЛ ДА СЕ УВЕРИ В НЕГОВАТА БЕЗОПАСНОСТ, НЕОБХОДИМОСТ ОТ ПРЕКОМЕРНО УСПОКОЯВАНЕ;

• НАСТОЯВАНЕ ИЛИ ПРЕДЛАГАНЕ НА РОДИТЕЛЯ ДА СИ НАМЕРИ ПО-СИГУРНИ НАЧИНИ ЗА ЗАЩИТА;

• ИЗБЛИЦИ НА ГНЯВ. УЧАСТИЕ В ПОБОИ. РАЗРУШАВАНЕ НА ИМУЩЕСТВО. ФАНТАЗИИ ЗА ОТМЪЩЕНИЕ;

• ПРЕКАЛЕНО СЪСРЕДОТОЧАВАНЕ ВЪРХУ ЗАНИМАНИЯ С МУЗИКА, КНИГИ ИЛИ ИЗКУСТВО, ТРЕТИРАЩИ ТЕМАТА ЗА СМЪРТТА;

• ДЕПРЕСИЯ. СУИЦИДНИ НАМЕРЕНИЯ ИЛИ ОПИТИ ЗА САМОУБИЙСТВО.

      Някои от описаните симптоми са характерни за нормалното поведение на юношите. Границата между нормалните и патологични прояви се определя от близостта във времето на преживян травматичен инцидент, от продължителността на симптомите и от степента на тяхната изразеност.      Въз основа на обобщения чужд опит и  на практиката ни, се извеждат основни препоръки към родителите, които са отправна точка за успешно преодоляване на симптомите на ПТСР.• НА ВСЯКА ВЪЗРАСТ ДЕЦАТА ТРУДНО ИЗРАЗЯВАТ СТРАХОВЕТЕ СИ ВЕРБАЛНО. ТЕ ПРОЯВЯВАТ ФОРМИ НА РЕГРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ, ЗАЩОТО ТАКА СЕ ЧУВСТВАТ ПО-СИГУРНИ. ПОГРЕШНО Е ДА СЕ ПОУЧАВАТ И НАКАЗВАТ. ЕДИН ОТ НАЙ-УСПЕШНИТЕ ПОДХОДИ Е ПРОЯВЯТА НА ЛЮБОВ, НА ПРИЕМАНЕ И НА ПОДКРЕПА, УЧАСТИЕ ПРИ РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ И СПРАВЯНЕ С РЕГРЕСИВНОТО

ПОВЕДЕНИЕ;

• ДЕТСКИТЕ СТРАХОВЕ СА СЕРИОЗНИ И СЕ ЗАДЪЛБОЧАВАТ ПРИ ИРОНИЗИРАНЕ И/ИЛИ ПОДИГРАВАНЕ С ТЯХ. СПОДЕЛЕТЕ С ДЕЦАТА, ЧЕ ПОНЯКОГА В ЖИВОТА СЕ СЛУЧВАТ СТРАШНИ НЕЩА, КОИТО НЕ МОЖЕМ ДА ПРЕДВИДИМ;

• НЕ ЗАЩИТАВАЙТЕ ПРЕКОМЕРНО ДЕТЕТО ОТ ИНФОРМАЦИЯ ЗА НЕБЛАГОПРИЯТНИТЕ СЪБИТИЯ В ЖИВОТА. ПОМОГНЕТЕ МУ ДА РАЗПОЗНАВА ЗЛОТО ПО ПОДХОДЯЩ ЗА ВЪЗРАСТТА МУ НАЧИН И ДА УСВОИ УМЕНИЯ ЗА СПРАВЯНЕ;

• ДЕЦАТА, КОИТО СА СВРЪХОБГРИЖВАНИ, СА ПОДАТЛИВИ НА СТРАХОВЕ И ОПАСНОСТТА ДА СТАНАТ ЖЕРТВИ Е ПО-ГОЛЯМА. ДЕЦАТА, РАЗВИВАЩИ УМЕНИЯ ЗА СПРАВЯНЕ СЕ РАЗВИВАТ КАТО ПО-САМОУВЕРЕНИ;

• НЕ ИЗБЯГВАЙТЕ ДА ГОВОРИТЕ С ДЕТЕТО ЗА СМЪРТТА. ОТ РАННА ВЪЗРАСТ ДЕЦАТА РАЗБИРАТ ЗА НЕЯ ОТ САМИЯ ЖИВОТ И ОТ МЕДИИТЕ (УМИРА БЛИЗЪК, СЪУЧЕНИК, ДОМАШЕН ЛЮБИМЕЦ И др.). СМЪРТТА Е СТРАШНА ЗА ДЕТЕТО, НО ПРЕМЪЛЧАВАНЕТО Й ВОДИ ДО НЕБЛАГОПРИЯТНИ ПОСЛЕДСТВИЯ. БЪДЕТЕ ЧЕСТНИ, ОКУРАЖАВАЙТЕ ДЕТЕТО ДА ГОВОРИ ЗА ЧУВСТВАТА СИ И ОТГОВАРЯЙТЕ НА ВЪПРОСИТЕ МУ. СМЪРТТА Е КОМПЛЕКСЕН ФЕНОМЕН - ПОМОГНЕТЕ НА ДЕЦАТА ДА ГО ВЪЗПРИЕМАТ ПОСТЕПЕННО КАТО ТЪРПЕЛИВО ОТГОВАРЯТЕ НА ВЪПРОСИТЕ ИМ;

• БЪДЕТЕ РЕАЛИСТИЧНИ, КОГАТО УСПОКОЯВАТЕ ДЕТЕТО СИ. АКО ТО ДИРЕКТНО ВИ ПОПИТА МОГАТ ЛИ ДА ВИ УБИЯТ ПО ВРЕМЕ НА РАБОТА ОТГОВОРЕТЕ, ЧЕ НЕ СТЕ ПЛАНИРАЛИ ДА УМИРАТЕ, ЧЕ СТЕ ВНИМАТЕЛНИ, ДОБРЕ ОБУЧЕНИ, РАБОТИТЕ ЗАЕДНО С КОЛЕГИ И СЕ ЗАЩИТАВАТЕ ВЗАИМНО. НЕ КАЗВАЙТЕ, ЧЕ НИКОГА НЯМА ДА УМРЕТЕ И ЧЕ Е НЕВЪЗМОЖНО ДА ВИ УБИЯТ;

• АКО ЗНАЕТЕ ПРЕДВАРИТЕЛНО, ЧЕ ИМЕТО ВИ ЩЕ БЪДЕ СПОМЕНАТО В МЕДИИТЕ ВЪВ ВРЪЗКА С ИНЦИДЕНТ, ПРИ КОЙТО Е УБИТ ВАШ КОЛЕГА, НЕ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ НА ДЕТЕТО ДА ГЛЕДА РЕПОРТАЖА. АКО НЕ УСПЕЕТЕ ДА ПРЕДОТВРАТИТЕ ТОВА, БЪДЕТЕ БЛИЗО ДО НЕГО И ОТГОВАРЯЙТЕ НА ВЪПРОСИТЕ МУ;

• АКО ДЕТЕТО ПРЕЖИВЕЕ ТРАВМА, ПОМОГНЕТЕ МУ ДА СЕ ПОЧУВСТВА СИГУРНО КАТО СЕ ГРИЖИТЕ ЗА НЕГО ПО ОБИЧАЙНИЯ НАЧИН, ДОКОЛКОТО ТОВА Е ВЪЗМОЖНО, (НАПРИМЕР, СПАЗВАЙТЕ УСТАНОВЕНИЯ РЕД НА ХРАНЕНЕ, СЪН, ИГРА И ДР.);

• ПОТЪРСЕТЕ ПРОФЕСИОНАЛНА ПОМОЩ, АКО:

- ПОВЕДЕНИЕТО НА ДЕТЕТО ВИ Е НАПЪЛНО ПРОМЕНЕНО- РЕАКЦИИТЕ НА ДЕТЕТО ВИ ИЗЛИЗАТ ОТВЪД ГРАНИЦИТЕ НА НОРМАЛНОТО МУ ПОВЕДЕНИЕ ПОВЕЧЕ ОТ 15 ДНИ.      Посттравматичният стрес е сериозно разстройство, чийто симптоми могат да възникнат във всеки период на развитието. Възрастовата специфика, характерът на семейното функциониране, личностните особености и миналият опит са част от факторите, които формират клиничната картина на разстройството и имат отношение към процеса на диагностика и към консултативната и/или терапевтична работа. Родителите имат ключова роля в тези процеси, като тяхното адекватно поведение, подкрепа и сътрудничество със специалистите са гаранция за успешно преодоляване на стресовите разстройства и предотвратяване на негативните им последствия върху развиващата се детска психика.