ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”

ЦЕНТЪР ЗА ДИСТАНЦИОННО ОБУЧЕНИЕ

УВОД В ОБЩОТО ЕЗИКОЗНАНИЕ

ЕЛКА ДОБРЕВА

1

УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”

2

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Част първа: Общи въпроси от изучаването на езика1. Науката за езика ………………………………………………………………1.1. Изследователски предмет, задачи и дялове на езикознанието …………..1.2. Езикознанието и другите науки ……………………………………………2. Същност и функции на човешкия език ……………………………………..2.1. Функции на езика ………………………………………………………………2.2. Същностни характеристики на човешкия език ………………………………3. Общественоисторически характер на езика …………………………………….3.1. Форми на съществуване на езиците. Международни езици ………………….3.2. Общественоисторически типове езици ……………………………………….3.3. Идиолект. Диглосия. Билингвизъм …………………………………………..4. Системно-структурен характер на езика ……………………………………..4.1. Единици, подсистеми и равнища на езика ……………………………………..4.2. Основни типове структурни отношения в езиковата система ………………..5. Език и речева дейност …………………………………………………………….5.1. Език, реч, дискурс ………………………………………………………………….5.2. Речева дейност и комуникативна ситуация ……………………………………….

Част втора: Устройство на езика 6. Фонетична подсистема ……………………………………………………………6.1. Същност и функции на фонемата. Алофони и фони ……………………………6.2. Видове фонеми ………………………………………………………………………6.3. Супрасегментни фонетични явления: акцент и интонация ………………………6.4. Фонетично членение на речта ………………………………………………………7. Морфологична подсистема …………………………………………………………7.1. Същност и функции на морфемата. Аломорфи и морфи …………………………7.2. Видове морфеми …………………………………………………………………….7.3. Грамема и граматическа категория. Начини за изразяване на граматически значения…………………………………………………………………………………..7.4. Морфемна структура на думата. Видове основи …………………………………8. Лексикална подсистема …………………………………………………………8.1. Същност и функции на лексемата. Алолекси и лекси …………………………..8.2. Лексикално значение на лексемата ………………………………………………8.3. Първични лексикални парадигми: лексико-граматически класове ……………..8.4. Вторични лексикални парадигми: семантични и формални групирания в лексиката ………………………………………………………………………………9. Синтактична подсистема ……………………………………………………….9.1. Видове синтактични връзки: паратаксис и хипотаксис ………………………….9.2. Същност и основни признаци на изречението ……………………………………10. Текстова подсистема ………………………………………………………………..10.1. Строеж и граматика на текста ……………………………………………………10.2. Същност и признаци на езиковия текст ………………………………………….Препоръчителна литература …………………………………………………………..Използвани съкращения ……………………………………………………………..

3

ЧАСТ ПЪРВА: ОБЩИ ВЪПРОСИ ОТ ИЗУЧАВАНЕТО НА ЕЗИКА

1. НАУКАТА ЗА ЕЗИКА

Специализирана наука за изучаването на естествения говорим човешки език е лингвистиката (езикознанието). Като отделна област на научното познание лингвистиката съществува от ХІХ в. и се отнася към хуманитарните науки.

Науката за езика има специфични изследователски методи, които заедно с представите за изследвания обект се променят в хода на нейното историческо развитие.

Поради сложността на човешкия език и множеството въпроси, свързани с него, в лингвистиката има различни дялове и различни частни езиковедски дисциплини, изучаващи отделни страни на езика и връзките му с други явления извън него.

1.1. ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И ДЯЛОВЕ НА ЕЗИКОЗНАНИЕТО

1.1.1. НАУКАТА ЗА ЕЗИКА се нарича езикознание или лингвистика (от лат. lingua “език”). Тя се занимава с изучаването на естествените, говорими човешки езици – български, английски, френски, руски, японски и т. н.

В изследователския периметър на езикознанието влизат всички езици по света – независимо дали са живи (като съвременния български), мъртви (като старобългарския), или изчезнали (като прабългарския), дали се говорят от многобройни човешки общности или от съвсем малки групи, дали са възникнали много отдавна или сравнително отскоро.

Определителите “естествен”, “говорим” и “човешки” са много важни, тъй като думата език се използва в различни значения. Говори се например не само за езици като българския или немския, но също и за компютърни езици, за животински езици, за език на тялото, на модата, киното, театъра, танца, политиката, търговията, рекламата и т. н.

Характеристиката естествен отграничава спонтанно възникналите в историята на човешките общности езици като български, гръцки, чешки и пр. от изкуствено създадени езици от типа на есперанто, идо, волапюк, интерлингва. За разлика от изкуствените езици естествените се формират бавно и постепенно в културата на конкретни човешки колективи. Те са родни (първи) езици за членовете на съответната общност. Напротив, изкуствените езици се създават наведнъж (от отделна личност или от група хора), с цялостен речников състав, фонетика и граматика и не са родни езици за никоя човешка общност. Освен това изкуствените езици винаги се изграждат като вторични спрямо естествените в смисъл, че използват някой естествен език като основа (както например есперанто е създаден в общи линии на базата на латинския език).

4

Характеристиката човешки от своя страна различава езиците от типа на българския или руския от други подобни образувания, които метафорично се наричат “езици”, защото служат за комуникация, но не между хората, а между представители на други животински видове. Такива “езици” имат например делфините, китовете, кучетата, птиците, мравките, пчелите и т. н. Това са “езици”, на които могат да се изпращат само сигнали за непосредствено присъстващи явления или обекти – например за наличие на опасност, на храна, на готовност за размножаване и под. Не могат обаче да се предават съобщения за минали или хипотетични събития. Напротив, човешкият език е пригоден не само да предава сигнали по актуални поводи. Чрез него може да се разказва за отдавна отминали случки или за отсъстващи в момента на говоренето обекти, може да се описват планове, мечти и всякакви въображаеми неща. Разбира се, тези различия в знаковите системи, означавани в пряк или в преносен смисъл като езици, са свързани с различията във възможностите на съответните живи същества да мислят за света и за себе си.

От друга страна, определителят човешки има и още един смисъл – езиците като български, полски, немски и пр. обслужват общуването между двама или повече души, докато например машинните езици са предназначени да осигуряват диалога между човек и машина или между две машини.

Накрая, характеристиката говорим подчертава едновременно звуковия характер на естествените човешки езици и тяхната членоразделност. По този признак говоримият език се отличава, от една страна, от двигателно-изобразителните знакови системи, употребявани например от глухонемите. Отличава се и от разнообразните системи от жестове, мимики, пози и телодвижения, използвани паралелно с речта в различните култури. От друга страна, всеки говорим човешки език се различава по членоразделността на съобщенията си (разложимостта им на по-малки единици – изречения, думи, морфеми, отделни звукове, които могат да се комбинират по много начини) от нечленоразделните сигнали на животинските езици.

1.1.2. ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ПРЕДМЕТ на езикознанието са всички естествени говорими човешки езици. Останалите видове системи за комуникация, които не притежават тези характеристики, не влизат пряко в изследователския предмет на науката за езика. Тя се интересува от тях единствено в план на сравнение.

Езиците, които не са естествени, не са говорими или не са предназначени за употреба в общуването между хората, се изучават от други науки. Най-общата наука, която се занимава с всички видове средства за означаване и за общуване, се нарича семиотика (от гр. sema “знак, значение”) – наука за знаците и знаковите системи. В нейния изследователски периметър влиза и естественият говорим човешки език, но само с оглед на знаковия си характер. Във всичките си многобройни аспекти и прояви – произход, историческо развитие, географско разпространение, вътрешно членение, структурна организация на единиците, речников състав, граматически правила и т. н. – естествените говорими човешки езици са предмет на специализирано всестранно изучаване от страна на езикознанието.

5

Понеже от всички видове езици езикознанието приема в изследователската си област само естествените говорими човешки езици, когато оттук нататък се говори за език, ще се имат предвид единствено те (т. е. за краткост ще се казва само “език”, без да се споменават определенията “естествен”, “говорим” и “човешки”).

1.1.3. В зависимост от това, какви точно проблеми си поставя и решава, науката за езика се дели на два основни дяла – ОБЩО И ЧАСТНО ЕЗИКОЗНАНИЕ.

Общото езикознание е теоретична дисциплина, занимаваща се с явленията и характеристиките, които са общовалидни и закономерно присъщи на всички езици по света. В изследователския му предмет влизат например проблемите за произхода и принципите на развитие на езиците, за географското им разпространение и деление, за междуезиковите контакти, особеностите във функционирането на езиците при различни общественоисторически и културни условия, закономерностите на вътрешното им устройство, употребата на отделните им единици в устната и в писмената реч, използването им от представители на различни социални групи и в различни комуникативни условия и т. н.

Специална задача на общата лингвистика е изграждането на глобален теоретичен модел на езика, на основата на който могат да се представят всички конкретни езици. Тя разработва и обстойни класификации на езиците по различни принципи (родствени връзки, звукови особености, граматически характеристики и т. н.). Общото езикознание е призвано също така да създава и да поддържа основния фонд от специални лингвистични понятия и термини, с помощта на които могат да се описват всякакви частни явления в отделните езици.

Частното езикознание от своя страна е по-тясна и конкретна научна област, която има за предмет изучаването и описването на даден отделен език – например български, румънски, гръцки, или на отделна група езици с някакви общи признаци – например славянски, германски, балтийски езици и т. н. Частното езикознание има за задача да представи в най-големи подробности спецификата на дадения език (или групата езици) – с оглед на историческо развитие, контакти с други езици, географско разпространение, териториално и социално членение, особености на звуковия строй, речниковия състав, граматиката, правилата за построяване на устни и писмени текстове, спецификата на употреба в конкретен момент и в конкретна сфера (научна, художествена, религиозна, битова и т. н.). Наред с теоретичните задачи пред частното езикознание винаги стоят и приложни цели – например във връзка с формирането на стандарти за книжовна употреба, издаване на различни видове речници и справочници (правоговорни, правописни, тълковни, преводни и др.), публикуването на учебници, създаването на специални методики за преподаването на дадения език като роден и като чужд и т. н.

Общото и частното езикознание се намират в непрекъснато взаимодействие. Общото езикознание предлага на частното теоретична основа и понятийно-терминологичен апарат за описание на отделните езици; частното езикознание осигурява на общото конкретния езиков материал, на основата на който се правят обобщения и изводи за закономерното и специфичното в различните езици.

С оглед на описването на вътрешното устройство на езика и функционирането на неговите единици в езикознанието традиционно са се

6

формирали няколко основни дисциплини – фонетика и фонология (за звуковия строй на езика), морфология (за най-малките значещи единици), лексикология, лексикална семантика и лексикография (за речниковия състав на езика), синтаксис (за свързването на думите в изречения), текстолингвистика или синтаксис на текста (за устройството и признаците на езиковия текст).

От друга страна, с оглед на основния аспект, в който се изучават езиковите явления, съществува синхронна лингвистика (за описание на езика в даден период, например през Възраждането или в съвременната епоха) и диахронна или още историческа лингвистика (насочена към историческото развитие на езика).

За различни видове лингвистики се говори и във връзка с основните изследователски методи и подходи, които се прилагат в изучаването и описването на езика. В това отношение се разграничават например сравнително-историческо езикознание или компаративистика (с цел изследване на родствените връзки между езиците на основата на сравнение в исторически план); съпоставителна или контрастивна лингвистика (в която основен метод е съпоставянето на елементи и правила от различни езици); описателна или дескриптивна лингвистика (посветена на формалното описание на езиците), структурна лингвистика (ангажирана с представянето на мрежата от отношения и зависимости между езиковите единици в абстрактната езикова система); функционална лингвистика (поставяща на преден план възможните функции и употреби на езиковите елементи); генеративна граматика (която описва пораждането на изказвания въз основа на определена съвкупност от правила); критическа лингвистика (изучаваща езика с оглед на неговата реална употреба и приписването на конкретни смисли на езиковите изказвания в актуални ситуации на общуване); когнитивна лингвистика (поставяща акцента върху отношението между език и познание); социолингвистика (изучаваща с лингвистични и социологически методи широката сфера на взаимодействието между език и общество), психолингвистика (стояща на границата между лингвистиката и психологията и предназначена за изучаването на психическите и психофизичните процеси при пораждането и възприемането на речта) и т. н.

Допълнителна литература: Бояджиев 1995; Георгиев, Дуриданов 1984; Илиева 2001; Кодухов 1974; Косериу 1990; Лайънз 1974; Лайънз 1981; Маслов 1987; Москов 2000; Порциг 1957; Робинс 1971; Фатер 2002; Халидей 1993.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Избройте основните черти, които отличават естествения говорим човешки език от:

а) изкуствените езици;б) животинските езици.

2. Посочете взаимовръзките между общото и частното езикознание.3. Как се нарича лингвистичната дисциплина, изучаваща най-малките значещи единици в

езика?4. Как иначе се нарича компаративистиката?5. Как се нарича науката, изучаваща знаците и знаковите системи, и какъв е нейният

интерес към езика?

7

1. 2. ЕЗИКОЗНАНИЕТО И ДРУГИТЕ НАУКИ

Изследователският предмет на всяка наука определя мястото й сред останалите науки. Най-общо науките се делят на няколко основни типа: естествени или още природни, математически, технически, социални или хуманитарни (в центъра на които стоят явленията в човешкото общество) и философски. Езикознанието като наука за естествения говорим човешки език, който е сред най-важните социални явления, спада към групата на социалните (хуманитарните) науки. То обаче поддържа разнообразни контакти и с науките от другите категории, понеже езикът е изключително сложно и многостранно явление, свързано с много други явления както в природата, така и в обществото, с процесите на мисленето и с конструирането на познание за света.

1.2.1. За разлика от множество други науки – например математика, физика, медицина и т. н., които извеждат началата си от дълбока древност, езикознанието е относително “млада” наука. Като самостоятелна област в научното познание то се обособява едва през ХІХ век. Това обаче не означава, че дотогава езикът не е привличал изследователското внимание. Напротив, човешкият език е един от най-ранните предмети на специално изучаване и тълкуване.

Открай време езикът е централен обект на внимание от страна на философията. Неслучайно и днес още се твърди, че всяка добра философия е философия на езика. Античната философия (например в трудовете на Платон) поставя въпроса за връзката между думите и именуваните от тях неща – дали е природно дадена или пък е случайна и условна, т. е. създадена от хората по договореност между тях. На свой ред логиката, още у Аристотел, а по-късно и средновековната, подробно проучва взаимовръзките между логическите категории и единиците на езика.

Паралелно с философския и логическия интерес към езика възникват и древните граматически учения, определяни като “граматическо изкуство” поради техния подчертано приложен характер и ангажираността им с изящната словесност. Както показва самото название граматика (от гр. gramma “буква”), граматическите учения са тясно свързани с писмената реч и възникват поради необходимостта от разчитане и тълкуване на стари писмени паметници, от една страна, и от записването и съхраняването на текстове, съществуващи само в устна форма, от друга. Например старогръцкото граматическо учение, което се заражда около V в. пр. н. е. и получава разцвет през ІІІ – І в. пр. н. е. в Александрийската школа, определя граматиката като изкуството да се пише, както пишат поетите и писателите. В тясна връзка с древното граматическо изкуство се формира и текстологията. Тя се занимава със събирането и описването на стари писмени паметници във връзка с тяхното авторство, датировка, преписвачески и преводни варианти, редакторски намеси, принадлежност към школа, лексикална и граматическа специфика на езика и т. н.

Интересът към писменото словесно изкуство, към записването, редактирането, разпространението, разчитането и тълкуването на стари писмени паметници в граматическото изкуство и текстологията постепенно поставя основите на тази област от познанието, която е известна като обща филология. Тя

8

изучава езика и неговите продукти общо, без да ги разделя едно от друго. При това описанието на езика сам за себе си, като нещо отделно от текстовете на същия този език, не е специална цел и доколкото се прави описание на езика, то е главно с оглед на използването му в литературните текстове и с оглед на предписването на норми за правилната му употреба.

Едва през втората половина на ХІХ в. в рамките на общата филология се обособява езикознанието като наука за езика, а скоро след това и литературознанието като наука за художествената словесност.

Отделянето на езикознанието става възможно по няколко основни причини. Първо, в периода след Великите географски открития европейците се запознават с множество различни езици. Второ, на основата на разнообразен езиков материал постепенно се разбира, че езикът е нещо отделно и различно от собствените си продукти (писмените и устните текстове). Осъзнава се, че езиците имат историческо развитие и в началото на ХІХ в. започва да се прилага първият специален научен метод, изрично предназначен за изучаване на езика – сравнително-историческият. Чрез него човешките езици се изследват на основата на взаимното им сравняване в обратна историческа перспектива – от настоящето към миналото. По този начин се установява, че някои езици са много сходни по речников и звуков състав, по граматически особености и т. н. и колкото по-назад във времето се върви, толкова общите черти между тях се увеличават. Така постепенно се стига до пълното описание на родствените връзки най-напред между езиците в Европа и част от Азия, а по-късно и между езици от други части на света. Видни представители на сравнително-историческото езикознание са Ф. Боп, Р. Раск, Я. Грим. Те виждат основната задача на езикознанието в научното реконструиране на древните праезици (например на праиндоевропейския или на праславянския език), от които произлизат съвременните езици.

После идва поколението на по-младите изследователи на езика в сравнително-исторически аспект, наричани младограматици – К. Бругман, Х. Остхоф, А. Лескин, Б. Делбрюк, Х. Паул и др. За тях поставяната от по-старите им колеги крайна цел пред езикознанието е нереалистична. Те се обявяват за насочване на усилията към изучаване на живите съвременни езици и тяхната история назад до периодите, за които съществуват реални писмени документи. Особено значим е приносът на младограматиците в описанието на основните закони в развитието на звуковия състав на индоевропейските езици.

1.2.2. През първата половина, дори до 70-те години на ХХ век водещо място в развитието на езикознанието заемат структурните методи, предназначени за прецизно формално описване на вътрешното устройство на човешките езици.

Родоначалник на това направление е швейцарският лингвист Ф. дьо Сосюр. Той създава специална теория за същността на езика, опираща се на ясното разграничение между език и реч и схващането за езика като специфична знакова система.

Цялата теория на Сосюр е построена на принципа на дихотомиите (от гр. dichotomia “двудялба”). Основна дихотомия е противопоставянето между езика (фр. langue) като абстрактна система от знаци, валидна за цялото общество и съхранявана в паметта, и речта (фр. parole) като конкретна устна или писмена

9

употреба на езика от отделния индивид. Друга важна двудялба е противостоенето между езиковата синхрония (от гр. synchronia “едновременност”) и диахрония (от гр. dia “през” и chronos “време”). Под езикова синхрония се има предвид едновременното съществуване на всички единици на езиковата система в даден период от историята на езика (например в края на ХVІІІ в. или в началото на ХІХ в.). Диахронията се съотнася с историческото изменение и развитие на езиковите единици. Като дихотомия се разглежда и различието между асоциативните отношения между езиковите елементи (тип /в/ ~ /ф/ или сам ~ сама ~ само) и връзките, които се получават при подреждането на единиците една след друга, определени от Сосюр като линейни отношения. Важна за теорията на Сосюр е и двойката означаващо (фр. signifiant) и означаемо (фр. signifiè), която отбелязва двете страни на езиковия знак. (Вж. по тези въпроси по-подробно т. 2.2.2, 2.2.3, 4.2 и 5.1).

Според Сосюр лингвистиката трябва да се развива на първо място като синхронно изследване на абстрактната, социално валидна езикова система и да описва езика иманентно, сам за себе си, в изолация от всички други неща. Първоначално науката за езика трябва да бъде “лингвистика на езика”, а едва след като тя се стабилизира, може да се развие и “лингвистика на речта”. Благодарение на този подход езикознанието става, както се казва, “точна” наука, а използваните от него структурни методи намират добър прием и в много други области на хуманитаристиката – литературознание, фолклористика, антропология, психология и др.

Лингвистичният структурализъм е представен в три основни школи – две европейски и една американска.

1.2.2.1. Много влиятелна е Пражката лингвистична школа, към която се числят езиковеди като В. Матезиус, Р. Якобсон, Н. Трубецкой, Б. Трънка, Б. Хавранек, Й. Вахек и др. Организираното съществуване на школата се датира между 1926 и 1952 г., но нейни последователи има и днес.

Пражката школа приема основните положения от лингвистичната теория на Ф. дьо Сосюр и развива своята теоретична и аналитична дейност на основата на двудялбата език ~ реч. Централно в теоретичната платформа на тази школа е понятието функция – в смисъл на предназначение, обслужване на определена цел. Във връзка с това езикът се схваща като система от единици, изпълняваща като цяло функцията да служи като основно средство за общуване в човешкото общество, а всеки езиков елемент се описва с оглед на изпълняваните от него функции по отношение на останалите езикови елементи и с оглед на позицията му спрямо тях.

Изследването на езика се прави с подчертано предимство на синхронното описание. Важен принос на школата е специалната теория за същността на книжовния език като противопоставен на говоримия общонароден език, както и за различните функционални “езици” или стилове (практически, научен, поетически и др.). В Пражката лингвистична школа се поставят основите на фонологията и фонетиката, както и на теорията за актуалното членение на изречението на информативно слаби и информативно силни части.

Най-общо езиковата теория на Пражката школа се характеризира като структурно-функционална или като “умерен структурализъм”.

10

1.2.2.2. Другата европейска школа на структурализма се нарича глосематика (от гр. glossa “език, наречие”), копенхагенска лингвистика или още датски структурализъм. Основана е скоро след Прашката школа и също просъществува като единно направление до началото на 50-те години. Но реалното й влияние и в лингвистиката, и в други области на хуманитарното познание е най-силно през следващите две десетилетия на ХХ в. Основни представители на датската школа са Л. Йелмслев, В. Брьондал, Х. Улдал.

Глосематическата теория характеризира езика като схема от отношения и зависимости, в пресечните точки на които се откриват отделните езикови елементи. Подходът е от най-големите към по-малките единици и е чисто формален. Съществен принос на школата е ясното разграничаване на езиковата система от употребата на нейните елементи, изясняването на отношенията между единиците от плана на изразяване и плана на съдържание в езика, прецизното описание на езиковата йерархия.

Понятийният апарат на школата обаче е изключително тежък, а представата за езика като неподвластна на времето чиста схема от отношения е твърде абстрактна. Поради това глосематиката се определя още като “алгебра на езика”, а нейният лингвистичен структурализъм се оценява като краен.

1.2.2.3. Третото структурално направление е водещо в американската лингвистика от 30-те до 50-те години на ХХ в. Нарича се дескриптивна (описателна) лингвистика или американски структурализъм. Най-видни представители на направлението са Л. Блумфийлд, Е. Сапир, З. Харис.

Дескриптивната лингвистика се опира на схващането на Ф. Боас, че традиционната европейска граматика, създадена по гръко-латински модел, е непригодна за описанието на местните индиански езици. Според привържениците на дескриптивната лингвистика главна цел на изследването на езика е да постигне строго, безпристрастно и обективно описание на езика, като се създадат ясни и непротиворечиви формални процедури за сегментиране (отчленяване и разчленяване), идентифициране и класифициране на езиковите единици при тяхното извличане от устната реч. Подходът е индуктивен – обобщения се правят въз основа на наблюдения върху единични явления и тяхната повторяемост в определени обкръжения. Цели се прецизно описание на единиците, които действително са налице в даден конкретен език. Обясняването на езиковите факти не е задача на дескриптивната лингвистика.

1.2.2.4. В края на 50-те години на ХХ в. Н. Чомски (един от последователите на З. Харис) прави опит за създаване на нов тип лингвистична теория, в центъра на която застават синтактичните структури. Според Чомски неговата лингвистика е добре познатата традиционна граматика, но подчинена на изискванията на формалния анализ на езика. Н. Чомски си поставя за цел да опише езиковата компетенция (езиковите знания) на “идеалния говорещ”. Според теорията на Чомски тази компетенция позволява на основата на определена съвкупност от правила да се построяват безброй нови правилни изречения на дадения език. От друга страна, самата реална употреба на езика се описва като перформация (изпълнение, действие).

Поради факта, че във фокуса на вниманието стои пораждането на езикови изказвания, тази лингвистична теория е известна под названието генеративна (или

11

пораждаща) граматика. Тя до такава степен изменя посоката на развитие на американската, а отчасти и на европейската структурна лингвистика, че се говори за “чомскианска революция”. Основна особеност на тази “революция” е възобновяването на интереса към връзките между езика и психиката и към теоретичните обяснения на езиковите факти и процесите на говоренето.

1.2.3. Съсредоточаването върху изолирания език и игнорирането на връзките му с други обекти и процеси извън него има и отрицателни черти. То не позволява езикът да бъде видян в реалните условия на неговата действителна употреба и във взаимната му обвързаност с множество явления с психологическа и социална природа. Ето защо наред с т. нар. “чиста” лингвистика, определяна още като лингвистика на езика или “лингвистика без атрибут”, изучаваща единствено езика в “чист” вид и само него, постепенно се зараждат и най-различни други лингвистики, сполучливо определяни като “лингвистики с атрибут”, в очакване постепенно да се развие (според прогнозата на Ф. дьо Сосюр) и лингвистиката на речта. “Лингвистиките с атрибут” са интердисциплинарни направления, които съществуват в граничната област между езикознанието и някоя друга наука. Наред с лингвистичните методи те използват и методи на съответната друга наука (или няколко други науки). С такъв характер са например психолингвистиката, социолингвистиката, етнолингвистиката, невролингвистиката, компютърната лингвистика, текстолингвистиката, анализът на дискурса, критическата лингвистика, когнитивната лингвистика и др.

70-те години на ХХ век са времето, през което се осъществява голяма промяна в развитието на езикознанието, определяна като прагматичен и когнитивен обрат. “Чистата” структурната лингвистика, която до този момент е била водеща, отстъпва място на множество различни лингвистики, които предлагат по-пълно и по-адекватно описание на човешкия език. Те го разглеждат не просто “отвътре” и в изолация от всичко друго, а напротив – в процеса на неговото функциониране в реалните условия на човешката комуникация, в неговата тясна взаимовръзка с обществата и индивидите, с оглед на историческата и културната обусловеност в употребата на единиците му, в плана на взаимодействието между реч, мислене, съзнание и познание за света.

Представата за езика като отражение на света се заменя с представа за езика като специфична социокултурна “карта” и средство за конструиране на познания за природното, техническото и социалното обкръжение на човека. По такъв начин съвременното езикознание влиза в тесни връзки с множество други науки – семиотика, психология, културология, социология, политология, теория на комуникацията и др., съвместно с които разкрива различни черти от съществуването и функционирането на естествените човешки езици.

Допълнителна литература: Богранд 1991; Березин, Головин 1979; Бояджиев 1995; Георгиев, Дуриданов 1984; Илиева 2001; Кодухов 1974; Косериу 1990; Лайънз 1974; Сосюр 1992; Фатер 2002; Халидей 1993; Хелбиг 1970.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Защо езикознанието се отнася към хуманитарните науки?2. Посочете основните моменти от предисторията на науката за езика.3. Какви са основанията за обособяване на езикознанието като самостоятелна наука?

12

4. За какво се отнася терминът “лингвистика на езика”?5. С какви важни промени в изучаването на езика са свързани 70-те години на ХХ в.?6. Какво е специфичното за т. нар. “лингвистики с атрибут”?

13

2. СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ НА ЧОВЕШКИЯ ЕЗИК

Същността на езика се определя въз основа на неговите функции (предназначения, употреби) в човешките общества. Езикът служи на хората за най-различни цели – чрез него те обменят информация, задават въпроси, изразяват твърдения, упражняват внушения и т. н. Сред множеството функции на езика някои се смятат за по-важни и основни (комуникативната, мисловната и социалноконсолидиращата), а други – за допълнителни и второстепенни (например сигналната, естетическата, магическата и др.).

Определящи същността на езика черти в следствие на изпълняваните от него функции са неговата социалност (общественият му характер), семиотичността му (знаковият му характер), системността му (строгата му организираност като сложна система от единици и правила), неговата историчност (развитието и изменението на езика с течение на времето).

2.1. ФУНКЦИИ НА ЕЗИКА

2.1.1. ОСНОВНИТЕ ФУНКЦИИ на естествения говорим човешки език, определяни още като първични, се свързват с неговото комуникативно, мисловно-познавателно и социалноконсолидиращо предназначение. Тези употреби на езика са решаващи за неговото съществуване.

2.1.1.1. Под комуникативна функция (от лат. communicatio “общуване”) се има предвид способността на езика да служи като основно средство за общуване между членовете на дадена общност. Хората употребяват и други средства за обмен на информация – жестове, мимики, чертежи, светлинни и звукови сигнали и т. н., но сред всички тях езикът е най-важен. Не съществува човешка общност, която с предимство да използва някакво друго средство за комуникация, различно от езика.

Комуникативното взаимодействие между участниците в общуването може да се осъществява с най-различни конкретни цели. Например типична комуникативна цел е осведомяването – съобщаването на нова за адресата (за получателя на съобщението, за събеседника) информация за нещо. Но също толкова обичайна цел е подбуждането на адресата към нещо чрез задаването на въпрос, изказването на молба, заповед, призив, инструкция и т. н. В много случаи основна цел на комуникацията може да бъде формулирането на извод или съждение, изразяването на констатация или пък обявяването на декларация. Друг път главни цели са изразяването на съгласие, оспорването на чуждо мнение, привеждането на аргументи, поднасянето на разказ за минали събития, описанието на обект и т. н. С оглед на това се говори за различни варианти на комуникативната функция или за частни комуникативни функции: осведомителна (съобщителна, информационна), апелативна (подбуда към действие), констативна, аргументативна, декларативна, повествователна, дескриптивна (описателна) и др. Тези разновидности на комуникативната функция в отделните случаи на

14

общуване и съответно в отделните текстове могат се проявяват както поединично, така и в разнообразни комбинации.

Комуникативната функция на езика може да се реализира в устна или писмена реч, в условията на монолог или на диалог, в най-разнообразни конкретни комуникативни ситуации (вж. и т. 5.2).

Комуникативната функция на езика се приема за определяща (включително и по отношение на другите основни функции), тъй като именно на нея човешкият език дължи формата, под която ни е познат, и начина си на съществуване в различните езикови общности. Езикът има звуков характер, който е най-удобен за прякото общуване между хората, а не примерно жестово-мимичен (което би го направило неизползваем на тъмно и при липса на пряк зрителен контакт между взаимодействащите). Всеки човек усвоява езика на тази общност, в която е роден и израснал; всеки човек мисли на езика, на който активно общува във всекидневието си. Хора, които по определени причини преминат към друга общност (например в следствие на икономическа или политическа миграция) и приемат нейния език като основен за всекидневната си комуникация, след време могат да забравят собствения си роден език. Ако главното предназначение на езика не беше осигуряването на средства за междуличностна комуникация, той би могъл да има друг характер и други форми на съществуване.

2.1.1.2. Втората основна функция на езика е мисловната (мислообразуващата), наричана още и експресивна (от лат. expressio “изразяване”). Терминът “експресивна” не бива да подвежда към схващане на функцията, означавана с него, като изразяване и съобщаване на мисли чрез писмена или устна употреба на езикови средства – това е същност на комуникативната функция. В случая става въпрос за самото осъществяване на мисълта, за извършване на мисленето в езикова форма.

Хората разполагат с два типа мислене – сетивно и рационално. Сетивното мислене, което е присъщо и на животните, се определя още и като (нагледно)образно. То протича във вид на “образи” – усещания, възприятия и представи за нещата от света, възприемани по сетивен път чрез различните рецептори на организма (слухови, зрителни, вкусови, обонятелни, за допир). Това мислене се осъществява на ниво първа сигнална система.

От друга страна, рационалното мислене протича по знаков път – на ниво втора сигнална система. Осъществява се в понятия и категории, “закрепени” за съответни знаци, например за езикови единици – отделни думи или по-обемни изрази. По тази причина то се нарича още езиково, словесно, вербално (от лат. verbum “дума”) или речево, дискурсивно (от фр. discours – “слово, реч”). Именно във връзка с този вид мислене се говори за мисловна функция на езика – човек формулира мислите си чрез средствата на езика, който говори. В типичния случай това е родният език, но може да бъде и друг, допълнително усвоен език, който по стечение на обстоятелствата се оказва основен за комуникацията на дадения индивид.

Мисловната (експресивната) функция на езика винаги съпровожда комуникативната, а в определен смисъл дори я предхожда – доколкото всичко казано или написано вече е и помислено. Може дори да се реализира отделно от комуникативната – в условията на вътрешната реч (вж. т. 5.2.1.). Но въпреки това

15

тя е зависима от комуникативната и до голяма степен производна от нея. Езикът е такъв, какъвто го познаваме, на първо място заради комуникативното си предназначение. Ако първопричината за появата му беше осъществяването на мисълта, биха могли да възникнат толкова езици, колкото хора има по света, тъй като всеки би могъл да мисли чрез свои собствени средства – чрез свои индивидуални “думи” и “изрази” и по свои собствени “правила” за свързването им, а звуковият характер на езика изобщо не би бил необходим. Освен това човек мисли на този език, на който в момента говори активно. Ако по определени причини престане да употребява даден език, човек престава и да мисли на него.

Мисловната функция на езика понякога се определя и като познавателна, когнитивна (от лат. cognitio “познание”), тъй като самото мислене за нещата представлява използване на старо или придобиване на ново познание за тях.

В значенията на думите и изразите от всеки език се съхранява определено познание за нещата от природния и социалния свят. Например знаенето на думата слънце предполага наличие на някакво познание и за самия астрономически обект. По същия начин знаенето на думите свобода, демокрация, бягам, чета, зелен, утре и т. н. е свързано с определено количество понятия и/или представи за съответните абстрактни същини, действия, признаци. Именно обвързаността на езиковите значения с определени познания за нещата позволява езикът да служи като средство за осъществяване на човешкото мислене.

2.1.1.3. Социалноконсолидиращата функция се състои в способността на езика да обединява хората и да маркира принадлежността им към една и съща общност – племенна, народностна, национална. Тази функция в определени моменти от съществуването на човешките общества (например в периодите на национално възраждане или при създаването на нова държава) се проявява още и като символична – в смисъл, че езикът се възприема като особено важна (символична) ценност за съответното общество.

2.1.2. Наред с основните си функции езикът има и предназначения, определяни като ВТОРОСТЕПЕННИ, СПЕЦИФИЧНИ или ДОПЪЛНИТЕЛНИ ФУНКЦИИ.

Второстепенните функции на езика се срещат само при определени обстоятелства, реализират се при специфични цели на общуването и на практика се надстрояват над основните езикови функции. Друга обединяваща черта за второстепенните функции е, че за разлика от основните те използват за своето осъществяване не целия език, а само определена съвкупност от средства. Освен това фактор за осъществяването на някои от второстепенните функции е употребата на езика от точно определени лица с конкретни роли в обществото и/или в актуалната комуникативна ситуация.

2.1.2.1. Много често срещана е сигналната функция на езика, наричана също и регулативна. Тя се наблюдава в случаи, когато е важно бързо и ефективно да се подаде някакъв сигнал – за опасност, за нужда от помощ, за необходимост от незабавна промяна на поведението и др. Удобни за реализацията й са кратки, емоционално натоварени изрази, обикновено с повелително или възклицателно интонационно оформление в устната реч – Стой!, Внимавай!, Пази се!, Помощ!, Дръжте го! и др. Често за целта се използват и междуметни изрази като Ей!, Хей!,

16

Оу! и др. Обемни изказвания в ситуации, при които рязката смяна на поведението на адресата е решаваща, са безполезни и крайно неуместни.

2.1.2.2. С допълнителен характер е и естетическата (поетическата) функция. Тя се състои в използването на езика за постигане на естетическо въздействие върху адресата. Обичайни за нея сфери са художествената литература и словесният фолклор. Но с естетически потенциал могат да бъдат заредени и разнообразни текстове във всекидневнобитовата комуникация – например повествования за конкретни случки, преразкази на филми или книги, описания на природни обекти или на лични преживявания и мн. др.

Естетическо въздействие се постига чрез специален подбор на думи, изрази и конструкции, чрез специфично прилагане на граматическите и словоредните правила, чрез употреба на различни стилистични фигури и тропи, чрез активно използване на възможностите за интонационна интерпретация на съдържанието, чрез особено съчетаване и подреждане на езиковите елементи по определени схеми (например чрез стихотворни стъпки, ритъм и рима в поезията) и т. н., накратко казано – чрез специално внимание към самите използвани езикови изразни средства.

2.1.2.3. Емотивната функция на езика от своя страна се проявява в най-разнообразни ситуации, в които е важно адресатът да бъде повлиян емоционално – да бъдат предизвикани у него определени емоции или пък да му бъде внушено, че адресантът (изпращащият съобщението) изпитва съответни емоции. И при тази функция е важен специалният подбор на средства (словесни, интонационни, пунктуационни и др.) за сполучливото внушаване на дадено усещане – уплаха, изненада, досада, шок, ужас, удивление, възхищение. Емотивната функция много често придружава апелативната разновидност на комуникативната функция. Също така е много обичайно комбинирането й с естетическата, както и със сигналната функция.

2.1.2.4. Манипулативна функция се нарича използването на езика в пропагандистки, рекламни и др. текстове за внушаване на определени идеи, за ефективно въздействие върху вярванията и преценките на адресата, за промяна в ценностните му ориентири. В такива случаи обикновено се цели и конкретно практическо действие (например присъединяване към партия или движение, гласуване за нещо или за някого, отказ от определени убеждения, възползване от стоки и услуги и пр.).

Езиковата манипулация се постига чрез специални реторически техники, с помощта на които преднамерено се създават смислови подчертавания или пък неясноти. Особено въздействени са устойчивите в дадена култура метафори и други изрази със силна идеологическа натовареност (от типа на балкански лъв, българи юнаци, национална гордост, родна стряха, бащин дом, родината майка и др.). Манипулативната функция в типичния случай е комбинирана с емотивна и/или естетическа.

2.1.2.5. Друга второстепенна функция на езика е перформативната (от лат. performatio “извършване”). Тя се реализира при ритуални или церемониални условия, затова се нарича още ритуална или церемониална. В тези условия изричането на дадено изказване от съответно упълномощено лице се равнява на осъществяването на акта, съобщен чрез изказването. Погледнато от обратната

17

страна, самото действие не може да се осъществи по никакъв друг начин освен чрез употребата на съответните езикови средства. Например не е възможно да се положи клетва, без да се изрече формулата Заклевам се, Кълна се или Заклех се. По същия начин обещание се прави винаги чрез изказване, съдържащо глагола обещавам. Формулите Закривам събранието, Наричам този кораб “Х.”, Обявявам брака за сключен, Посвещавам тази книга на Х. на свой ред са езиковите средства, чрез чиято употреба се извършват съответните социални действия.

2.1.2.6. Близка до перформативната е т. нар. магическа функция на езика. Тя е свързана с характерната за най-ранните етапи от историята на човечеството вяра в магическата (съзидателна и разрушителна) сила на словото. Основава се на убеждението, че може да се постигне въздействие върху някакъв обект чрез изричането или изписването на дадени текстове, обикновено с формулен характер, от страна на точно определен индивид (шаман, жрец, гадател, баяч и т. н.) в специфична типова обстановка. Например чрез баянията се цели пряко физическо въздействие върху човек – за премахване на болест, уроки, уплаха и т. н.

Характерно за магическите употреби на езика е, че същински адресат на словесното послание е не присъстващият в комуникативната ситуация реален жив човек (например болен, на когото се прави баяние), а някаква свръхестествена сила, на която се възлага изпълнението на съответното действие. Затова търсенето на магически ефект често е свързано с използване на неразбираеми текстове – баяния, заклинания и др., които са или на чужд език, или по-рано са били разбираеми, но с течение на времето са станали частично или напълно непрозрачни, или пък поначало са съставени от безсмислени звукови комбинации.

2.1.2.7. С изключително честа употреба е фатическата (от гр. phatidzo “говоря”, “приказвам”), наричана още и контактна функция на езика. Тя се описва като говорене заради самото говорене, като формално поддържане на контакт. Фатическата функция се реализира, когато правилата на поведение предписват при определени обстоятелства да се осъществи определен тип речево действие (например поздрав), или пък когато по някакви причини е за предпочитане да се говори нещо вместо да се мълчи. В първия тип случаи фатическата функция разчита преди всичко на средствата от фонда на т. нар. “речев етикет” – поздрави, формули за започване на общуването (например за проверка на канала при телефонен разговор), различни видове обръщения, формули за сбогуване, за извинение, за прекъсване на събеседника или за приключване на комуникацията и др. Отказът от използване на фатически изрази в такива случаи се възприема като нарушение на правилата за общуване, характерни за дадената култура.

Във втория случай обстоятелствата изискват (например при официални срещи) или налагат като по-приемливо завързването на неангажиращ разговор вместо безмълвното стоене заедно с други хора. При такива обстоятелства се търсят т. нар. “безопасни” теми, определяни още като фатически поради удобството, което осигуряват при осъществяването на формален комуникативен контакт. На първо място тук стои темата за времето. С честа употреба във фатически общувания между познати са също темите за здравето, семейството и работата, а между непознати (например при пътуване във влак) – темите за климатичните промени, за нарушения екологичен баланс, за актуалната мода и др.

18

При всички положения това са теми, които не засягат лично и/или дълбоко никого от общуващите, но са удобни за развиване както в кратки, така и в относително дълги монологични или диалогични единства.

Употребата на езика във фатическата му функция изобщо не предполага изразяване и съответно приемане на някаква важна информация, заемане на определена позиция, отстояване на възгледи или задълбочена аргументация. Единствено важно е да се постигне и да се поддържа комуникативен контакт. В този смисъл фатическата функция е диаметрално противоположна на осведомителната и всъщност е неин заместител във всички случаи, когато общуването има съвсем формален и повърхностен характер.

2.1.2.8. За лудическа (от лат. ludus “игра”) или още игрова функция на езика се говори, когато части от изказвания или цели текстове се използват с цел забавление. Такава ситуация например е налице при създаването и при възприемането на епиграми, каламбури, свежи метафори, езикови шеги, при езиковото “дуелиране” (или наддумване) с размяна на остроумни реплики и др. Детските броилки и словесните игри също са примери за лудическа употреба на езика.

Лудическата функция много леко се комбинира с емотивната и тази комбинация в редица случаи е достатъчна, за да се постигне забавление дори и чрез построения, лишени от съдържание (много от детските броилки например са с напълно неразбираема езикова структура). Лудическата функция, в комбинация с естетическата, от друга страна, е водеща за множество стихотворни произведения в авангарднатата поезия (например в направления като дадаизма, летризма, брюизма).

2.1.2.9. Към вторичните употреби на езика се причислява и метаезиковата функция (от гр. meta- “след”). Става въпрос за способността на езика да говори за самия себе си, да назовава собствените си елементи и правила, да интерпретира устройството и употребите си. С метаезикова функция например се характеризират изрази като Името Филип е с гръцки произход или Съчетанието от “ш” и “т” се изписва с буквата “щ”. Най-общо казано, всички специални лингвистични термини – гласна, корен, глагол, сказуемо, подчинено изречение, диалект и т. н. – са с метаезиково предназначение.

Допълнителна литература: Бояджиев 1995; Маслов 1987; Москов 1982; Москов 2000;

Халидей 1993; Якобсон 1985; Якобсон 1990.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Посочете основания за разделянето на езиковите функции на основни и допълнителни.2. Обосновете твърдението, че комуникативната функция е определяща за формата и

начина на съществуване на естествения говорим човешки език.3. Посочете аргументи за и против независимостта на мисловната от комуникативната

функция на езика.4. Потърсете аргументи за или против следното твърдение: “Класическият въпрос ‘Коя е

първичната функция на езика: да поражда мисълта или да я съобщава?’ няма обективно основание. Езикът е всичко това наведнъж и не може да направи едното без другото” (Кръстева 1981: 13).

5. Избройте характеристиките, които са общи за второстепенните функции на езика.6. Дайте примери с текстове, в които има комбинация на езикови функции.

19

2.2. СЪЩНОСТНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЧОВЕШКИЯ ЕЗИК

2.2.1. Като основополагаща черта, от която произтичат всички останали особености на човешкия език, се сочи СОЦИАЛНОСТТА – общественият му характер.

От самото си зараждане и през цялото си съществуване всеки един език принадлежи на даден човешки колектив, определян като езикова общност. По отношение на езиковата общност, която го използва, езикът се характеризира като етноезик (от гр. ethnos “народност”).

Езикът не може да бъде “частна собственост” на отделен човек. Той винаги е език, общ за цялата езикова общност, членовете на която го използват като основно средство за осъществяване на контактите помежду си във всички области на социалното си взаимодействие – у дома или на публично място, при общуване с приятели или с непознати, при неформални или при официални срещи, при осъществяване на физически или на интелектуални дейности и т. н.

Езиковата общност може да бъде с различен размер – например българската езикова общност е относително малка (обхваща около 8 млн. души), ако се сравнява например с испанската, с руската, с английската или пък с китайската. Но разбира се има и езикови общности, които са още по-малки от българската – например македонската, литовската, баската или ретороманската (обхващаща не повече от 500 000 души).

Големината на езиковата общност не е от абсолютно значение – важното е да има някаква общност от хора, която да употребява етноезика за целите на своята комуникация. Не е възможно обаче езикът да възникне или да се запази само като индивидуална принадлежност на отделен човек – такъв език не може да съществува, защото няма на кого да служи като средство за общуване. В този смисъл етноезикът и езиковата общност взаимно се предполагат и са неразривно свързани. Езикът осигурява възможността членовете на общността да общуват помежду си, а езиковата общност поддържа езика жив, като го употребява всекидневно за общуване.

С обществения характер на езика най-пряко е свързана неговата комуникативна функция: езикът възниква и съществува, за да осигурява междуличностната комуникация в дадено общество. На тази основа езикът и обществото са в изключително тясна връзка и взаимна обусловеност. Няма човешка общност, която да не използва естествения говорим език като основно комуникативно средство. Същевременно няма естествен говорим език, който да съществува вън и независимо от дадена конкретна човешка общност.

Езикът и обществото са в толкова тясна взаимозависимост, че историческите съдби на езиковата общност и на нейния език протичат паралелно. Езикът е жив, докато се използва за комуникация между членовете на обществото. Ако общността изчезне, се изгубва и нейният език (както например се е случило с множество индиански племена и техните езици в Северна и Южна Америка) (вж. и т. 3.1.1). Ако общността влезе в контакт с друга човешка общност, контактуват и съответните езици, като взаимно обменят единици и правила. Ако общността повишава познавателния и културния си капацитет, нейният език се обогатява с нови думи и изрази за новите понятия, с които хората започват да си служат. Ако

20

общността промени социално-икономическия си строй, променя се и типът на нейния език (вж. и т. 3.2.).

2.2.2. За да служи като средство за комуникация, езикът по необходимост притежава характеристиката СЕМИОТИЧНОСТ (от гр. sema “знак, белег, “значение”), т. е. има знаков характер.

Всяка комуникация между хората се осъществява с помощта на някакви знаци. Знакът представлява материален, сетивно възприеман обект, който служи за съхраняване, предаване и приемане на информация за нещо друго, различно от самия себе си и намиращо се извън него. Например кимането с глава е знак за съгласие, спуснатият на половина национален флаг е знак за траур, светещият ляв мигач е знак за предстоящо завиване наляво, “+” е знак за събиране и т. н. По същия начин всяка дума от дадения език е словесен знак за съответния означаван от думата обект (предмет, признак, действие, чувство и т. н.), както например ваза е словесен знак за предметите, които се обозначават чрез тази дума.

Всеки знак, включително и всеки езиков знак, представлява двустранна или двупланова същност, която има две страни, два плана: единият план е формален (материален, физически), а другият е смислов (съдържателен). Те се наричат съответно план на изразяване (или означаващо) и план на съдържание (или означаемо) на знака. Например планът на изразяване на светофарния знак за спиране е червената светлина, а планът на съдържание е значението, което се асоциира с тази светлина. По подобен начин план на изразяване за думата ограда е звуковата поредица /о г р а д а/, която се изговаря и се чува при устната й употреба (или поредицата от букви при изписването й), а планът на съдържание в случая се равнява на значението, което носителите на българския език свързват с тази звукова (или буквена) верига.

Езикът като цялост представлява изключително сложна знакова система (код). Той съдържа най-разнообразни по големина, степен на сложност и функция знакови единици. В него се включват например огромно количество словесни знаци (всеки език разполага с около 500 000 речникови единици), които могат да се комбинират помежду си и да изграждат по-сложни знаци – словосъчетания и изречения; изреченията на свой ред могат да се комбинират до най-сложните езикови знаци – цялостните текстове. Но в езика има и по-малки от думата значещи единици – това са морфемите (корени, представки, граматически показатели и др.). Например думата ограда е съставена от три минимални знака: представката о-, корена -град- и граматическия показател –а за женски род, единствено число; съответно формата оградата съдържа четири елементарни знака: о-град-а-та.

В езика обаче има и единици, които не са знаци – например сричките, отделните звукове (фонемите), ударението. Те се определят като еднопланови, тъй като имат само формална страна (само материален план на изразяване), но не притежават значение. Затова те се наричат още незнаци или просто незначещи единици.

Следователно езикът е знакова система, която съдържа и знаци, и незнаци. Незначещите единици обаче имат пряко отношение към семиотичния характер на езика, тъй като те изграждат изразния план на всички значещи единици. Например

21

в думата ограда планът на изразяване е осигурен от веригата на незначещите звукове /о г р а д а/ и от падащото върху средната сричка ударение. Всеки от тези елементи е незнак, но е абсолютно необходим за съществуването на включващите го знаци – отделните морфеми и съставената от тях дума. Така в езика се реализира един от най-важните принципи на неговото устройство – принципът на икономия: от изключително малък брой незначещи единици могат да се изградят безброй знаци. Принципът на икономия в знаковата система на езика се проявява и в още един смисъл: от ограничено количество по-прости знаци могат да се получат безкрайно количество по-сложни знаци.

Езикът, разбира се, не е единствената знакова система, с която хората си служат, но сред всички знакови системи той е най-важният и основополагащият за социалния живот на хората. Други важни знакови системи са пътната сигнализация, системите от национални символи, системите на паричните знаци, жестово-мимическите системи, нотното писмо, различните кодове и шифри, системите от икони и други знаци на компютърния екран и мн. др. Всички тези знакови системи са много по-елементарни и по-бедни на изразни възможности в сравнение с езика и се използват само в определени области от социалния живот. Напротив, езикът без ограничения се използва във всяка една сфера на взаимодействие между хората. При това всички други знакови системи малко или много са зависими от езика (поне в аспекта на тълкуването си).

Естественият говорим човешки език е с несравнимо по-големи комуникативни възможности в сравнение с която и да било друга знакова система. Всичко, което може да се изрази и съобщи по неезиков път, може да се изрази и съобщи чрез езика – но обратното не е валидно. Освен това езикът е единствената знакова система, която може да интерпретира самата себе си (т. е. притежава метаезикова способност – вж. и т. 2.1.2.9).

Във всички случаи на речево взаимодействие хората могат да комбинират езиковите средства с единици от други знакови средства. Онези изразни средства, които обичайно съпровождат речта и са специфични за дадена култура (например жестове, мимики, характерни телодвижения, пози и т. н.) се наричат паралингвистични средства (от гр. para- “покрай” и лат. lingua “език).

2.2.3. Следваща същностна черта на езика е неговата СИСТЕМНОСТ. Система (от гр. systema “съединение, състав”) се нарича всеки обект,

съставен от по-малки части, организирани по закономерен начин в единно цяло. Най-малките части, неделимите по-нататък съставки на системата се наричат единици или елементи. Самата организация на елементите се определя като структура (от лат. structura “начин на строене”) на съответната система. Структурата представлява съвкупност от отношения и връзки между елементите на системата (вж. по-подр. т. 4.2).

Най-общо казано, системността на езика се проявява в строгата подреденост на неговите единици (звукове, морфеми, думи и т. н.) и в спазването на определени правила за тяхното комбиниране и употреба.

В езика няма единични неща – всички единици съществуват само в групи, в типове, обединени са в класове с други сходни единици (вж. също т. 4.1.2 и т. 4.2.3). Правилата в езика също се отнасят не до единични случаи, а винаги до цели

22

групи единици – например правилото за поставяне на членната морфема в абсолютния край на българската и на румънската дума важи за всички съществителни в тези езици, също както правилото за поставяне на немския, английския, френския или испанския определителен член отделно от думата и винаги пред нея важи за всички съществителни в съответния език.

Системността, организираността на езиковите единици е абсолютно необходимо качество на езика. Без това качество езикът би бил труден (дори невъзможен) за усвояване. Например ако поставянето на определителен член към всяка отделна дума се ръководеше от отделно правило, би трябвало да има вероятно над 100 000 правила само за това във всеки език, който притежава определителен член. Или ако всеки глагол се спрягаше по начин, характерен само за него (а не за цели големи групи глаголи), би трябвало спрежението на всеки глагол да се усвоява поотделно.

За удобството, създавано от системността, и съответно за неудобството, което предизвиква всеки елемент на несистемност в езика (всяко изключение от някакво общо правило) свидетелстват някои специфични грешки в детската реч. Например много често в речта на децата се чуват съчетания като един свещ или червен кръв, както и форми от типа на свещът, кръвът и др. Следователно детето е усвоило общото правило, че думите от мъжки род в основната си форма в българския език завършват на съгласна, и е генерализирало това правило, като го е приложило и върху думи от женски род, които също завършват на съгласна. Същевременно тези думи от женски род правят изключение от друго основно правило – че думите от женски род завършват на -а. Или друг пример: често децата спрягат неправилно глагола ям, образувайки за първо лице единствено число сегашно време формата яда (по аналогия с другите форми на този глагол – ядеш, яде, ядем и т. н.). Срещат се и употреби като нея га вместо правилното нея я (по аналогия с него го – за мъжки и за среден род). Тук отново детската граматика е игнорирала изключенията и е приложила върху тях общото правило. Всички подобни случаи свидетелстват, че децата се опитват да говорят един тотално систематизиран език, не признавайки никакви моменти на несистемност (никакви изключения).

2.2.4. Споменатите току-що моменти на несистемност в езика са свързани със следващата негова основна черта – ИСТОРИЧНОСТТА.

Във всеки момент от синхронното си функциониране езикът съдържа в себе си единици и правила, възхождащи към различни етапи от диахронното му съществуване – някои форми са повече или по-малко стари, други са нови, а някои са свръхнови (т. нар. неологизми – например съвсем нови думи, още неустановили се напълно в езика).

Човешкият език непрекъснато се развива. На промяна подлежат всички негови единици и правила, но в отделните участъци от езиковата система историческите промени настъпват по различен начин и протичат с различна скорост. Най-бързи и лесни са измененията в речниковия състав на езика. Постоянно, буквално всеки ден при съвременното състояние на езиците в тях навлизат нови думи и изрази, които или се изграждат от собствен материал, например като отлюспвам, седесар, шаря пари (вместо броя), отборът скача (в

23

смисъл “ще направи всичко възможно да победи”), или пък направо се заемат от друг език, срв. джиесем, есемес, сайт, флопи, on-line, CD, PR и мн. др.

Много по-бавно се променят морфологията и синтаксисът на езика, но и в тези области се наблюдават изменения. Например напоследък в българския език навлязоха много нови синтактични структури по чуждоезиков (английски) образец от типа на Магда мода, ДПС депутат, US експерт и др. А що се отнася до по-дълги периоди, граматическите изменения могат да бъдат многобройни и съществени. Например българският език е притежавал няколко падежа при имената, но отдавна вече ги е загубил. По същия път са вървели падежните системи на английския, на френския и на много други езици. С течение на времето английският език е загубил и категорията род при имената, а българският глагол пък се е лишил от инфинитива си. Но в историята на езиците могат не само да изчезват граматически черти – могат и да се появяват, както например в българския език са се появили като нови явления определителният член или преизказното наклонение.

Съществени промени, макар и относително бавно, могат да настъпят и в звуковия строй на езиците. Например българският език в старобългарския си период е имал 11 гласни, от които до епохата на съвременния български са достигнали само 6 (изчезнали са звуковете, отбелязвани преди с буквите э, ы, ь, z, ©).

В още по-глобален план историята на езика е тясно преплетена с историята на съответната езикова общност. С преминаването на обществата през различни общественоисторически епохи се променя и общественоисторическият тип на техните езици – от племенен към народностен, от народностен към национален (вж. т. 3.2). Съответно, в зависимост от продължителността на съществуването на езиковата общност нейният език може да премине през всички общественоисторически типове, но може и да отмре още на племенния си етап или пък да остане мъртъв (срв. т. 3.1.2).

От друга страна, историческата съдба на езика е свързана с историята на общността и в аспекта на културноисторическите, икономическите, военните и пр. контакти, в които даденото общество влиза с други общества. В този аспект не съществуват абсолютно “чисти” езици – т. е. езици, които съдържат само и единствено собствени единици и правила и никога не са изпитвали влияние от други езици. Всеки език приема в себе си чуждоезикови елементи в зависимост от това, с какви други общества е контактувала в историята си неговата езикова общност. Например българският език поради тесните си исторически контакти с гръцкия, турския и руския език съдържа много думи с гръцки, турски и руски произход. По подобен начин английският език, в следствие на вековните си контакти с френския език, днес се описва като германски по произход език с над 60% романска лексика. А поради продължителното си и много плътно взаимодействие четири езика, говорени на Балканския полуостров – български, гръцки, румънски и албански – са развили толкова много общи черти, особено в граматиката си, че се описват като единен Балкански езиков съюз. Общи за тези езици са например наличието на определителен член, удвояването на допълнението (тип Книгата я прочетох на един дъх) замяната на инфинитива с описателна конструкция (да пиша, да кажа), загубата на падежите при имената, образуването

24

на бъдеще време по описателен начин с частица, производна от съответен глагол със значение “искам, желая” и др.

Допълнителна литература: Бенвенист 1974; Бояджиев 1995; Гремас, Курте 1982; Добрев, Добрева 1992; Кръстева 1981; Маслов 1987; Мартине 1962; Москов, Бояджиев 1977; Паул 1960; Солнцев 1977; Сосюр 1992; Робинс 1971.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Свързани ли са второстепенните функции на езика с неговия социален характер?2. Обосновете важността на незначещите езикови единици за семиотичния характер на

езика.3. Коментирайте възможностите на езика в сравнение с други знакови системи.4. Посочете примери за асистемност в езика.5. Приведете доказателства за зависимостта на езика от историческата съдба на

съответното общество.6. Посочете връзки между характеристиките социалност и историчност.

25

3. ОБЩЕСТВЕНОИСТОРИЧЕСКИ ХАРАКТЕР НА ЕЗИКА

Езикът е тясно свързан с езиковата общност, в която се е зародил и на която принадлежи. Съдбата на общността определя съдбата на нейния език – да бъде жив, мъртъв или отмрял, да обслужва само собствената си езикова общност или да придобие международна употреба.

С преминаването на човешките общества през различни общественоисторически формации се променят основни характеристики на техните езици. С оглед на това съществуват племенни, народностни и национални езици.

От друга страна, вътрешното териториално и социално разслоение на обществото предизвикват съответно териториално и социално разчленяване на езика. Всяка териториално обособена група използва местен вариант на езика, определян като териториален диалект, а всяка трайна прослойка или група в обществото използва характерен за нея социален говор (социолект).

По отношение на отделния индивид езикът се проявява във вид на идиолект, в който са включени индивидуалните познания върху различни езикови формации. В зависимост от биографичните особености на индивида неговият идиолект може да се характеризира с диглосия (владеене на разновидности на даден език) и/или билингвизъм (владеене на различни езици).

Широката област на взаимодействието между езика и обществото се изучава от социолингвистиката.

3.1. ФОРМИ НА СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ЕЗИЦИТЕ. МЕЖДУНАРОДНИ ЕЗИЦИ

3.1.1. Езикът възниква и съществува, за да осигурява междуличностната комуникация в дадено общество.

3.1.1.1. Всеки един език е жив дотогава, докато упражнява комуникативна функция (говори се) в рамките на дадена езикова общност. Ако по стечение на обстоятелствата езиковата общност престане да съществува като самостоятелна единица, например ако изчезне физически поради изтребление или пък се претопи в друга общност, нейният език престава да съществува. Възможностите в този случай са две – езикът или да се съхрани в писмен вид като мъртъв, или да отмре.

3.1.1.2. Отмрели (или още изчезнали) се наричат езиците, за които се знае, че в миналото са съществували, но днес не са запазени. С отмирането на езиковата общност те са изчезнали, без да оставят след себе си достатъчно писмени следи, въз основа на които да могат да се възстановят. Отмрели са например илирийският, дакийският и много други езици, говорени в далечното минало на Балканския полуостров; отмрели са и някои славянски езици – например словински и полабски; отмрели са също множество американски индиански езици.

По принцип на изчезване са осъдени безписмените езици, но е възможно и език с писменост да отмре. Например такъв е случаят с прабългарския език. Знае се, че Аспаруховите българи са ползвали особена (руническа) писменост, но след

26

претопяването на прабългарската общност в славянската запазилите се писмени прабългарски паметници (отделни надписи, печати и др.), са в твърде оскъдно количество, за да се придобие цялостна представа за прабългарския език. Затова той се смята за отмрял.

3.1.1.3. Мъртъв, от друга страна, се нарича език, който не се говори от никоя съвременна езикова общност, но е запазен в писмен вид (в ръкописи, книги, надписи и др.). Мъртви езици са например шумерският, етруският, латинският и мн. др. Сред мъртвите езици най-важни са т. нар. класически езици – санскрит (староиндийски), иврит (староеврейски), старогръцки, латински и старобългарски. Тези езици са съхранени в голямо количество писмени текстове и са подробно описани. Определят се като класически поради изключително важните за европейската и за световната култура текстове, съставени на тях. Тези езици подлежат дори на изкуствено възкресяване, какъвто е случаят с иврит, който е осъвременен през втората половина на ХХ в. и днес се използва като официален език в Израел.

3.1.2. Всяка държава, включително и всяка съвременна държава, има свой официален държавен език. В типичния случай официалният език се определя по законодателен път (като се регистрира например в конституцията). В България официален е българският, в Румъния – румънският, в Унгария – унгарският, в Чехия – чешкият и т. н.

Възможно е няколко държави да имат един и същ официален език. Например английският е официален във Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зеландия и др., немският – в Германия, Австрия, Швейцария, португалският – в Португалия, Бразилия и др. От друга страна, в някои държави има по два или повече официални езици. В Канада наред с английския за официален е признат и френският език; във Финландия официални езици са фински (суоми) и шведски; Швейцария признава четири езика за официални – немски, френски, италиански и реторомански; законово регламентирани като официални в Индия са 14 езика (хинди, гуджарати, маратхи и т. н.).

3.1.3. Етноезици, които по някакъв начин са излезли извън територията на собствената си езикова общност и са започнали масово да се употребяват и от членове на други езикови общности, получават статус на международни езици.

3.1.3.1. Смята се, че най-старият език с международна употреба е бил финикийският, който поради широките търговски контакти на финикийците по цялото Средиземноморие е станал общоупотребим из пристанищните градове на целия регион. По-късно, главно в следствие на завоевателните походи на Александър Велики, в тази роля влиза гръцкият език, който се превръща в общ, в койне (от гр. koinos “общ”) не само за носителите на различни гръцки диалекти (атически, йонийски, дорийски), но също и за населението с друг роден език по цялото крайбрежие на Средиземно море, Балканския полуостров и Мала Азия, чак до индийските земи.

С международна функция през цялото Средновековие в Европа е латинският език (главно като език на католическата църква, но също и като език на науката и

27

културата). Едва през Ренесанса той бива заместен от френския и това положение се запазва почти до Втората световна война.

Днес с официален статут на международни езици по целия свят се ползват английският, немският, френският, руският, испанският, китайският. Водещо място сред всички тях заема английският, поради което се окачествява като “световен хиперезик”. Всеки от тези езици се говори в първични езикови общности с многоброен състав и по определени причини (икономически, културни, политически) е получил разпространение отвъд пределите на първичната си общност.

3.1.3.2. Наред с това при определени обстоятелства се получават специфични смесени езици, които също се използват като общи в даден географски район и носят названието лингва франка (от лат. lingua franca “франкски език”). Названието първоначално е било дадено на езиковата амалгама, получена на основата на италианския език с гръцки и арабски примеси, която през средновековието е била използвана по средиземноморското крайбрежие. Сега като лингва франка се обозначава всяка подобна естествено възникнала смесица от два, три или повече езика, която се използва като помощен език за международно общуване в определена област. В някои случаи обозначенията лингва франка и койне се използват като синоними.

3.1.3.3. Пиджин езици (от анг. business “търговия, бизнес”), от друга страна, се наричат помощни смесени езици, които са възникнали на основата на даден чужд език при съществено опростяване на неговите правила и с добавка на елементи от някакъв местен език. Най-характерен от този вид езици е т. нар. пиджин английски (Pidgin English – буквално “английски за търговски цели”), разпространен по крайбрежието на Източна Азия. Той представлява език, чийто речников състав е основно с английски произход, но със значително количество китайски примеси, а също с лексикални добавки от испански и португалски. Като цяло речникът на този език е силно редуциран, ограничен само до словесните единици, необходими за осигуряването на международния (търговски) контакт. Произношението му се определя като “опростено”, в смисъл че е силно повлияно от фонетичните особености на китайския език и не се спазват правилата на образцовия английски изговор. Граматиката е, общо взето, нито английска, нито китайска, а включва главно модели и конструкции, които са характерни и за двата езика (например при поредица от две имена първото изпълнява ролята на определение към второто). Според някои изследователи с течение на времето езикът е развил и собствени граматически модели и правила.

Общо за всички пиджин езици е, че те са маргинални, ограничени по употребата си до изпълнението на конкретни практически задачи. Пиджин езиците са, така да се каже, езици само за възрастни, но също в определен смисъл и “ничии” езици. Те се усвояват само като втори (чужд) език и не са роден език за никоя езикова общност.

3.1.3.4. Тъкмо последният белег отличава пиджин езиците от т. нар. креолски езици, които също имат “смесен” произход, но за дадени езикови общности са станали родни, майчини езици, които се усвояват като първи език в ранна детска възраст. Креолските езици всъщност са по-нататъшно функционално развитие на езици, възникнали и първоначално употребявани като пиджин езици.

28

Креолизацията за много кратко време изпълва съответната пиджин основа с т. нар. “детски” форми (думи и изрази, характерни за речта на децата) и я обогатява лексикално и граматически до степен на пълноценен език, осигуряващ всички области на комуникацията.

Формирането на такъв тип езици е много характерно за колониалния период, когато местното население усвоява, но непълно езика на метрополията, като го примесва с родни елементи и правила. Смята се , че най-ранните креолски езици са възникнали през ХVІ в. на португалска основа. По-късно креолизация се наблюдава на базата на английския и на френския език. Сред тези езици са например хаитянският креолски, ямайският английски, сий-айлънд креолският език, наричан още гулах (говори се от африкански преселници от Сий Айлънд в Джорджия и Южна Каролина) и др.

Процесите могат да се наблюдават и днес. В специализираната литература се споменава например, че от втората половина на ХХ в. меланезийският пиджин английски развива явни признаци на креолизация, като се очаква, че процесът ще завърши с превръщането му в пълноценен креолски език за съответната езикова общност.

Допълнителна литература: Акмаян и др. 1986; Илиева 2001; Конрад 1985; Маслов 1987; Хокет 1971.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Коментирайте разликите между отмрял и мъртъв език.2. Направете справка в справочници и енциклопедии и намерете примери за отмрели

и/или мъртви езици от:а) славянската група;б) романската група.

3. Като направите справки в специализирани справочници и/или енциклопедии, характеризирайте всеки от класическите езици с оглед на неговия произход и с оглед на съвременните живи езици, с които е свързан.

4. Посочете примери за държави с два или повече официални държавни езици.5. При какви условия един език става международен?6. Посочете приликите и разликите между пиджин езиците и креолските езици.

29

3.2. ОБЩЕСТВЕНОИСТОРИЧЕСКИ ТИПОВЕ ЕЗИЦИ

За общественоисторически типове езици се говори във връзка с обстоятелството, че при преминаването на езиковите общности от една общественоисторическа формация към друга се променят основни особености на нейния етноезик.

Обособяват се три основни общественоисторически типа езици – племенни, народностни и национални. Тези означения не са просто формални етикети за езици, говорени от общности с характер на племе, народност или нация. Това е по принцип вярно, но не е достатъчно. Всеки език, използван от езикова общност с характер на племе, показва еднакви черти с всеки друг племенен език. По същия начин всеки народностен език притежава черти, които го оприличават на всеки друг език, обслужващ общност с характер на народност. На свой ред всеки национален език прилича на всеки друг национален език по основните си белези, които същевременно го разграничават от всички племенни и от всички народностни езици.

3.2.1. ПЛЕМЕННИТЕ ЕЗИЦИ се характеризират със следните общи признаци: те са безписмени, говорят се от относително малка езикова общност, постоянно се размесват с езиците на съседни племена, показват вътрешно разчленение по полов признак, отличават се с многобройни езикови забрани (табу) и относително бързи промени в речниковия състав.

3.2.1.1 Липсата на писменост свежда употребата на езика до устната сфера, като същевременно му предоставя възможност да се променя и развива, без да се съобразява с ограниченията на писмения стандарт. Устната традиция обаче означава, че всички важни за племето текстове (предания, легенди, митове и др.) трябва да се помнят и да се възпроизвеждат наизуст, без опора върху писмен източник. Това предполага, от една страна, наличие на специални хора в племето, “упълномощени” и задължени от общността да съхраняват в паметта си текстовете на културата. От друга страна, липсата на записи може да доведе до забравяне на определени думи и изрази, които при нужда от тях в по-късен момент трябва да бъдат заменени с нови. Това е една от причините за относително бързите промени в речниковия състав на племенните езици.

3.2.1.2. Друга причина за сравнителната нестабилност на речника е т. нар. дифузност на племенните езици. Тя се състои в неяснотата и размитостта на границите между езиците (или териториалните диалекти) на съседни племена и леката взаимна проницаемост на езиковите формации, които непрекъснато обменят думи и граматически модели помежду си. За племенните езици е много трудно да се определи къде минава границата между два диалекта на един и същ език и къде има граница между два съвсем отделни езика, тъй като през целия първобитнообщинен строй племената се организират в племенни съюзи, разделят се, съединяват се в нови съюзи и често сменят местоживеенето си, като на новото място влизат в контакти с други общности и т. н. По този начин непрекъснато се получават сближавания (конвергенции) между близкородствени езици и/или диалекти, но и между неродствени езици и съответно раздалечавания (дивергенции) на по-рано близки помежду си езици или диалекти.

30

По време на междуплеменните войни, от друга страна, се вземат пленници, които идват в завладялото ги племе със своя език и това дава възможност за приемане на елементи от него в речта на покорителите им. В мирно време пък търговските контакти между племената са добра основа за проникване на елементи от един език в друг. Много важен фактор за взаимната проницаемост на племенните езици е и екзогамията (от гр. exo “вън” и gamos “брак”), свързана със забраната за сключване на бракове между роднини. Това принуждава мъжете от една племенна фратрия да сключват бракове с жени от друга фратрия. Но тъй като между езиците (диалектите) на фратриите има различия, тази практика води до образуване на семейства от хора, носители на различни езици или поне на различни диалекти. Така в речта на родителите, но също и в речта на децата се настаняват елементи и граматически модели и от двете езикови формации.

3.2.1.3. Много любопитна черта на племенните езици е вътрешната им социална диференциация – наличието на групови говори по полов, а често и по възрастов признак. В племенните общества социалният живот и трудовите ангажименти са организирани така, че мъжката и женската част (в която влизат още старците и децата) на общността образуват ясно отграничени групи. Това дава възможност в речта на мъжете и в речта на жените да се формират специфични особености, които не са характерни за противоположната група. Така се образуват разновидности на племенния език, наричани “мъжки език” и “женски език”. Обикновено в племенните общности разликата между “мъжкия” и “женския” вариант на езика се свежда до различното назоваване на определени части на тялото, на някои предмети от бита, на домашни животни, растения, храни и др. Но двете разновидности могат да показват също и фонетични и/или морфологични особености.

В някои случаи племената развиват и тайни езици. Например в една от аборигенските култури на Централна Австралия от всички мъже се използва такъв език, основан на антонимна замяна на определени названия. Употребата му е ограничена до ритуала на инициация на 13-годишните момчета.

3.2.1.4. Друга характерна черта на всички племенни езици е интензивното прилагане на табу (от полинез. “забрана”) върху отделни думи и изрази, а в някои случаи и върху говоренето въобще. Обичайно е например да бъдат табуизирани названията на божества, на племенния тотем, на всякакви свръхестествени сили, на отровни растения, на опасни животни, на починали хора и т. н. Обичайна е също забраната да се споменават названията на животни, за които предстои да бъде организиран лов. Много разпространено е и т. нар. “утринно табу”, т. е. забрана, важаща само по това време от деня. Подобна практика е регистрирана например при берберските племенни общности, на чиито членове сутрин е забранено да споменават названията на животни (например прякото название на заека), на някои предмети от бита (метла, игла, тенджера) и др.

Относително по-рядко се среща тотално езиково табу, но все пак забрана за говорене се налага през определени периоди на някои членове на племето (например на момчета и/или на момичета, навлизащи в зряла възраст) или на цялото племе.

Всички тези забрани са свързани с увереността в магическата сила на словото. И поради тази увереност наложеното табу по необходимост се спазва.

31

Когато обаче е забранено говоренето изобщо, трябва да се намерят заместители на езика – за тази цел може да се използва жестово-мимическа сигнализация, а при някои племена са регистрирани т. нар. “свиркащи езици” (т. е. обмяната на информация се осъществява чрез подсвирквания). Когато пък под забрана попадне отделно название, то може да се замени с друго. Заменящото название се определя като евфемизъм (от гр. eu “добре” и phemidzo “говоря”). Евфемизмът представлява описателен, благопристоен или просто безопасен (от гледна точка на митологическото съзнание) израз, който се използва вместо друг, попаднал под табу. В съвременните езици също има много евфемизми – например починал (за умрял), развеселен (за пиян), бизнесмен с прякор (за престъпник) и др., но положението е съвършено различно. Днешните евфемизми съществуват паралелно с изразите, които заменят. А евфемизмите в племенните езици се настаняват на мястото на табуизираните изрази, които с течение на времето в типичния случай отпадат от езика. Това е още един важен фактор за относително бързите и мащабни изменения в речниковия състав на племенните езици.

В старогръцки и латински думите, евфемистично означаващи “елен”, са съответно keraos и cervus, като и двете съдържат корен със значение “рог” (еленът на тези езици е назован като “рогат”). Същият корен се открива в българската дума крава и в руската корова (т. е. “с рога, рогата”). Възможни са и вторични табуизирания на евфемизми, които се заменят с други евфемизми – например в някои руски диалекти основната дума за мечка медведь е табуизирана и се заменя с евфемизмите хозяин, старик, дедушка и др., а в приказките е обичайно да се разказва за дядя Миша или Михаил Иванич.

3.2.2. НАРОДНОСТНИТЕ ЕЗИЦИ са характерни за общества с докапиталистическа икономика, живеещи в условията на традиционен държавен строй – при робовладелство или феодализъм. Общи черти за народностните езици са тенденцията към единство на езика върху цялата държавна територия, наличието на писменост и формирането на книжовна разновидност на езика, рязко противопоставена на устно-разговорната (народна) традиция в местните говори.

3.2.2.1. При създаването на държавата се заражда тенденция един общ език да се наложи като единен за цялата й територия. Независимо как е възникнала държавата – чрез насилствено поробване на чужди племена (и следователно чуждоезично население) или чрез съюзяване на племена – езиковият резултат винаги е един и същ. Един от говорените по територията на държавата езици се налага като основен и постепенно се превръща в общодържавен език. Например в Гърция през ІV – ІІІ в. пр. н. е. като общогръцки език (койне) се налага език, който е основан на атическия говор, но не съвпада напълно с нито един от дотогава използваните гръцки диалекти. Така с преминаването от племенен към държавен строй някои езици значително увеличават състава на езиковите си общности (поради усвояване от население, говорило преди това други езици или диалекти), а други изчезват, отмирайки поради претопяването на собствената си езикова общност в населението на съответната държава. Установилият се общ за държавата език обслужва устната комуникация на цялото население, като показва определени регионални различия.

32

При феодализма се наблюдава подчертано засилване на тенденцията за “раздробяване” на езика на множество териториални диалекти. Това е пряка последица от относителната автономност на отделните съставки (княжества, графства, провинции, губернии, каганати и др.) на феодалната държава. Единството на общодържавния език тогава се поддържа от формиралия се (или взет от друга народност) книжовен език. Наред с това феодалните общности показват тенденция към двуезичие “по вертикал” – много често висшите прослойки използват език, различен от този на по-низшите слоеве от населението. Това може да бъде по-стара форма на общия език, но може да бъде и друг (чужд) език. Например в древна Индия дълго време съжителстват старият (писмен) санскрит, използван от представителите на най-висшите касти, и по-новият (устно-разговорен) пракрит, обслужващ комуникацията на низшите слоеве от населението. По подобен начин в Англия през време на норманското владичество поземлената английска аристокрация използва френския език, докато по-низшите прослойки продължават да говорят на староанглийски. В по-късен период френският разширява употребата си извън благородническите кръгове и става общоупотребим; тогава пък аристокрацията се връща към употребата на английския език.

3.2.2.2. По принцип със създаването на държавата се създава и писменост за нейния език. Някои народностни езици обаче не се сдобиват с писменост, а като език за писмена комуникация се използва някой чужд език. Например през средновековието във Франция, Италия и други европейски страни език на деловата комуникация, на науката, културата и религията е латинският, а иранските и тюркските народи използват за същата цел арабския език.

Наличието на писменост е фактор с изключително мощно влияние върху съдбата на езика. Първо, писменото слово винаги е свързано с известна стандартизация и преследване на езиков “идеал”, с налагане на определена норма на записване, което означава избор между различни устни възможности при изговарянето на думите или при използването на граматически модели. Второ, писмеността фиксира в текстове езика такъв, какъвто е бил по време на създаването на съответните текстове. С течение на времето устната речева практика придвижва езика напред, но писмеността общо взето “задържа” развитието на езика, оказва “консервиращо” въздействие върху него, пазейки по-стари негови състояния. Трето, във връзка с натрупването на писмени текстове (книжнина) постепенно се изгражда една специфична разновидност на езика, която се нарича книжовна форма или просто книжовен език.1 Той, за разлика от всички устни разновидности, е тясно свързан с писменото слово, влияе се от него и формира нормата си предимно във връзка с него.

Нормата на книжовния език е доста строга, не позволява големи разлики във възможностите за говорене и писане и винаги се характеризира с тенденция да се придържа към досегашната традиция на езика (книжовният език винаги е обърнат към историята си, “гледа назад” и се стреми да бъде такъв, какъвто е бил до момента). Напротив, устната традиция винаги е обърната напред, към бъдещето на езика, така че с течение на времето между свързаната с писмеността книжовна реч

1 Руският термин за книжовен език е литературный язык, в англоезичната практика се е наложил терминът standard English, а в немски съответствието е Hochdeutsch.

33

и устно-разговорната традиция, неограничавана от стандартите на писането, може да настъпи много голямо различие. Такова различие е настъпило например между санскрит (класическият писмен език) и пракрит в древна Индия, между класическия и “народния” латински, между катаревуса (“чистият” книжовен език) и димотики (“народния” език) в Гърция и т. н. Характерно е, че в края на краищата винаги надмощие взема устно-разговорната, а не писмената книжовна традиция. Именно устно-разговорните варианти на народностните езици определят тяхното бъдеще. Например днешните романски езици (френски, италиански, испански и др.) се развиват на основата на “вулгарния” (народно-разговорния) устен латински език, както и съвременният гръцки книжовен език е на основата на димотики.

При народностните езици книжовната форма е не само много различна от устните разновидности на езика (териториални диалекти и наречия, социални групови говори и др.), но и съществува тенденция към съзнателно поддържане на голяма дистанция между тези формации. В същото време книжовната форма на езика, макар да служи като общодържавна и официална форма на съответния език, всъщност е относително ограничена по разпространението си – дотолкова, доколкото въобще в епохата на робовладелския строй и феодализма грамотността е ограничена само до най-висшите слоеве на езиковата общност.

3.2.2.3. Социалната диференциация при народностните езици, за разлика от положението при племенните, е с ясно изразена вертикална структура. Както се спомена по-горе, тя може да се изрази дори в използването на различни езици от висшите и от низшите прослойки. Наред с това при народностните езици започва да се развива отчетливо различаване на отделни стилове. За латинския език например се описват три стилови “степени”, съотносими с трите произведения на Вергилий “Буколики”, “Георгики” и “Енеида”. Това са съответно простият, умереният (средният) и възвишеният стил и всеки от тях е характерен за определена част от населението. Паралелно с това римските граматици отбелязват различие в степента на “правилност” в употребата на латинския език – образец според тях е “градската” реч на центъра Рим, на второ място по престижност е “селската” реч на населението от близките до Рим поселища, а съвсем “неправилен” е диалектният говор на останалите по-далечни области.

3.2.2.4. С развитието на народностните езици е свързано и началното образуване на интернационален речников фонд – съвкупност от названия с един и същ произход (гръцки, латински, арабски и пр.), разпространени във всички или поне в множество езици. Към този фонд спадат например названията на науките – алгебра, геометрия, история, география, физика, астрономия и т. н. (всички от гръцки произход), названията на изкуствата и свързани с тях явления – музика, театър, драма, комедия, трагедия, поезия, лирика (отново с гръцко потекло), основните езиковедски термини и понятия – предикат, индикатив, датив, генитив, перфект и т. н. (от латински произход), както и терминологичните апарати на останалите науки. Към интернационалния пласт думи спадат и множество други, нетерминологични названия като например захар – от арабски (срв. рус. сахар, анг. sugar, нем. Zucker), кафе (от араб. през фр.), какао (от индиан. през исп.), шоколад (от индиан. през нем.), крем (от фр.), катедра (от гр. през лат.), капитан (от лат. през фр.) и т. н.

34

3.2.3. НАЦИОНАЛНИТЕ ЕЗИЦИ се формират паралелно с формирането на нациите и националните държави при преминаването на обществата към индустриален строй. За френски и английски например установяването на националния език се отнася към ХVІ – ХVІІ в., за руски – към ХVІІ – ХVІІІ в., за български – към ХІХ в. Основни черти на националните езици са широкото разпространение на книжовната формация, затихването на териториалните диалекти, тенденциите към демократизация, а в последно време и тенденцията към интернационализация на книжовния стандарт.

3.2.3.1. Индустриализацията и свързаната с нея урбанизация на живота, съпроводена с ясно изразена миграция от селото към града, ускореният научно-технически прогрес, масовото училищно образование и широкото разпространение на средствата за масова комуникация са основните фактори за процеса, който най-общо се означава като експанзия на книжовния език. Паралелно с него протича процес на изтласкване и затихване на традиционните териториални диалекти.

Индустрията поставя нови изисквания пред обществата – необходимостта от боравене със специализирана техника налага широко разпространение на грамотността, на използването на множество писмени източници за обучение и подготовка, което на практика означава овладяване на книжовния стандарт от множество хора с различно потекло и социален статус. Същевременно масовата комуникация се превръща във все по-важен фактор в социалния живот – след откриването на Гутенберговата преса разпространението на книги, вестници и списания става лесно и евтино. В началните десетилетия на ХХ в. към печатните масмедии се добавят киното и радиото, а през 50-те години на века – телевизията, последвана през 90-те години и от интернет. При това с все по-ускоряващи се темпове средствата за масова комуникация обхващат големи зони от социалния живот и навлизат буквално във всеки дом. По всички тези канали обаче “тече” предимно книжовна реч. Така благодарение на масовото образование (главно в училище, но и чрез различни курсове) и под силното въздействие на масмедиите книжовният стандарт силно разширява социалната си база и на практика става общодостъпен и общоупотребим (обстоятелство, което рязко го разграничава от положението при народностните езици).

От друга страна, струпването на огромни маси хора с различни езикови навици в големите градски центрове довежда до образуване на специфични градски говори, определяни като градско койне или интердиалект. Това са смесици от езиков материал, произтичащ от различни местни говори, при което най-ярките черти на традиционните диалекти се заличават. Същевременно градските говори са силно повлияни от книжовната формация и показват тенденция към все по-плътно приближаване до нея при същевременно сближаване помежду си. А социалната база на традиционните териториални диалекти се стопява – за тяхното по-нататъшно развитие просто липсват необходимите условия (няма компактни и многолюдни селски маси, живеещи в относително изолирани райони със слаби комуникативни контакти с другите части на населението). Разбира се, този процес върви с различна скорост и води до различни резултати в отделните езици. Например до 50-те години на ХХ в. в повечето европейски езици териториалните диалекти все още се пазят относително добре: в английския и в руския те се характеризират с изглаждане на най-очебийните различия, докато в

35

испанския, италианския, немския, литовския различията между диалектите са по-ясно изявени. През втората половина на ХХ в. обаче тенденцията към затихване на диалектите навсякъде се усилва.

Любопитно е, че на мястото на старото диалектно членение при някои национални езици се наблюдава ново разчленяване с много по-големи мащаби и съотнесеност към самата книжовна формация – формират се регионални варианти на книжовния стандарт. Например английският език днес е представен в три основни регионални стандарта – британски, американски и австралийски. Подобни процеси се наблюдават и по отношение на немския, който формира различни стандарти – германски, австрийски, швейцарски, а също и в португалския – с португалски и бразилски вариант и др.

3.2.3.2. Успоредно на “повдигането” на градските говори по посока на книжовната форма самата тя съществено се “отваря” към по-непрестижните езикови формации – социолекти и местни говори – и приема в себе си множество елементи от тях. Този процес се дефинира като демократизация на книжовния стандарт. Явлението е много характерно за националните езици и е коренно различно от положението при народностните (там книжовната форма целенасочено се поддържа като ясно противопоставена на некнижовните разновидности). При националните езици самото широко разпространение на книжовния стандарт, постоянно увеличаващият се достъп на хора от различни социални слоеве до средствата за масова комуникация, включително и за речеви изяви в тях (особено от последните десетилетия на ХХ в. насам), а напоследък и характерното за постиндустриалното и посттоталитарно време оспорване на съществуващите йерархии във всички области на социалния живот осигуряват базата, на която книжовните стандарти се демократизират, широко навлизат във всекидневнобитовото общуване и допускат по-голяма свобода при публичното си използване.

3.2.3.3. В рамките на националните езици се развиват и специфични професионални говори, свързани с упражняването на различни традиционни занаяти – строителство, каменоделство, златарство, търговия и т. н., както и с някои модерни професии – медицина, електротехника, информатика, мореплаване и въздушен транспорт и др. Това са особени групови говори, ограничени в употребата си до хората от конкретната професия и предназначени да обслужват практическата дейност във връзка с нея. Най-характерната им черта е изобилието от специални (технически) названия за материали, продукти, инструменти, трудови операции, технологии и т. н. във връзка със съответната професионална дейност.

Някои професионални говори (особено в по-стари периоди от развитието на националните езици) развиват по-слабо или по-силно изразени черти на тайнственост, а в отделни случаи се превръщат в изцяло тайни езици – арго (от фр. argot “таен език”). Тази тайнственост е свързана с намерението да се опази професионалната тайна на съответния занаят, така че тя да остане достояние само за посветените в него. Известно е например, че през ХVІІІ в. в Русия с такъв таен език са си служили пътуващите търговци. В края на ХІХ и началото на ХХ в. таен език е регистриран и при някои български зидарски общности (например при горнооряховските зидари).

36

Наред с професионалните говори широко разпространение имат и т. нар. сленгове (от анг. slang “жаргон”). Това са групови говори, характерни за групи хора със сходни интереси и/или сходен начин на живот. Формират се в относително трайни и обособени обединения – сред ученици или студенти, моряци, войници, фенове на спортни отбори или музикални състави, привърженици на определени движения и др. Най-характерните черти на сленговете са свързани със специфичните им функции: да консолидират съответната група и езиково да маркират принадлежност към нея, да забавляват членовете на групата и да поддържат специфична езикова “мода”, различна от книжовния стандарт. По тази причина сленговете имат речников състав, изпълнен с думи и изрази с подчертано висока експресия – свежи метафори, стандартни думи с променено значение, чуждоезикови заемки, заемки от непрестижни езикови формации, понякога вулгаризми. Важна черта на сленговия речник е бързият словесен обмен. Животът на сленгизмите (специфичните за сленга изрази) е относително краткотраен, тъй като те по принцип имат характер на модно явление и след “износването” си се заменят с нови. В по-редки случаи сленгът развива и фонетични специфики. Например за българските ученически говори (в София, в Пловдив и други големи градски центрове) е характерно подчертаното удължаване на гласните под ударение и замяната на /л/ с /w/.

Наред с професионалните говори, сленговете и тайните професионални говори се описват и специфични антиезици. Такива формации се развиват сред социални групи с антиобществен характер – джебчии, автокрадци, наркотрафиканти, терористи и др. Типично за антиезиците е формирането на обемен словесен пласт с кодиран характер, който включва арготични заместители на стандартните думи например за полицай, адвокат, тайна квартира, помагач, шеф, подчинен, кражба, обир, взлом, убийство, наркотик, трафик и др.

3.2.3.4. През втората половина на ХХ в. и особено от 70-те – 80-те години нататък (след масовото разпространение на сателитната телевизия, а по-късно и на интернет) в съвременните национални езици се наблюдава невиждан досега процес на интернационализация. За разлика от предишни периоди, в които международният лексикален фонд се попълва постепенно и относително равномерно, в днешно време интернационализацията е много бърза, мащабна, повсеместна и общо взето с един основен източник – английския език. Затова някои изследователи основателно говорят за англицизация (или за американизация) на съвременните езици. Много английски думи от тематичните области на компютърните технологии, на политиката, търговията, спорта, музиката, финансите, модата и др. се настаняват в един и същ (или поне много сходен) звуков и графичен облик във всички езици и формират в тях все по-увеличаващ се общ словесен запас. Характерно е, че дори такива традиционно консервативни езици по отношение на чуждоезикови заемки като немския или чешкия през последните десетилетия свалиха бариерата пред нахлуващите словесни интернационализми. В някои случаи (като например в спортните коментари на немски език) се стига не само до подмяна на немски думи с английски (speed вместо Geschwindigkeit “скорост”, easy вместо leicht “лесно”), но дори до фонетични влияния – например в думи като Sport и Start стандартното немско произношение с начално [∫p] и [∫t] се заменя с английската произносителна норма [sp] и [st].

37

Допълнителна литература: Акмаян и др. 1986; Бенвенист 1974; Виденов 2000; Георгиев, Дуриданов 1984; Маслов 1987; Сапир 1993; Степанов 1975; Феърклаф 1994; Халидей 1993.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Преценете какви особености на племенните езици са визирани в наблюдението на

руския пътешественик Н. Н. Миклухо-Маклай върху езиците на папуаските племена при посещението му в Нова Гвинея през втората половина на ХІХ в. (цит. по Степанов 1975: 172): “Почти във всяко село по брега на Маклай има отделно наречие. В селата, отстоящи на четвърт час разстояние пеша вече има няколко различни думи за означаване на едни и същи предмети, жителите на села, намиращи се на разстояние един час пеша едно от друго, говорят на толкова различни наречия, че почти не се разбират един друг. По време на екскурзиите ми, ако те продължаваха повече от един ден, ми трябваха двама или дори трима преводачи, които трябваше да си превеждат един на друг въпросите и отговорите”.

2. Е. Сапир дава следното описание за северноамериканския индиански език яна: “Повечето думи в яна имат по два варианта: пълна или мъжка форма и редуцирана или женска форма. Термините “мъжка” и “женска” не са съвсем адекватни, тъй като мъжките форми се използват само от мъжете при обръщане към мъже, докато женските форми се използват от жени при обръщане към мъже или от жени и мъже при обръщане към жени… Възможно е редуцираните женски форми да са условни символи за по-малко централния и за по-слабо ритуално значимия статус на жените в обществото. Мъжете, общувайки с мъже, говорят по-пълно и без припряност; когато в общуването участват жени, за предпочитане е съкратеният начин на изговаряне!” (Сапир 1993: 455-456; 461). Коментирайте пасажа във връзка с основните белези на племенните езици.

3. Посочете основните различия в книжовната форма на езика при народностните и при националните езици.

4. Посочете примери за думи от традиционния международен речников фонд.5. Дайте примери от съвременната езикова действителност за актуалните тенденции в

развитието на националните езици.6. Открийте и коментирайте примери за елементи от младежки сленгове, от

професионални говори и от антиезици.

38

3.3. ИДИОЛЕКТ. ДИГЛОСИЯ. БИЛИНГВИЗЪМ

Езикът в най-дълбоката си същност е обществено явление. Той е общ за всички членове на езиковата общност и обслужва тяхната комуникация във всички области на личния и на социалния живот. Но включването в комуникацията чрез употреба на езика, осъществяването на речева дейност е дело не на общността като цяло, а на отделните индивиди. В този смисъл съществуването и функционирането на езика са в пряка зависимост от общността, но в отделните актове на комуникация решаваща е ролята на индивида в качеството му на член на съответната общност. Всеки човек през целия си живот владее и използва някакъв език (или няколко езика) и чрез това осигурява собствената си интеграция в обществото и същевременно дава своя принос към поддържането на езика, към начина на неговата употреба и разпространение, към предаването му на поколенията по-нататък.

3.3.1. Индивидуалното владеене на езика, собственият запас от словесни единици, езикови правила и навици за употребата им се нарича ИДИОЛЕКТ (от гр. idios “свой, личен” и lektos “подлежащ на казване”). Почти в същия смисъл, предимно в генеративната граматика, се използва и терминът лингвистична компетенция (т. е. езикова осведоменост, компетентност на индивида в знаенето на езика).

Идиолектът на всеки човек се формира напълно индивидуално в зависимост от неговата лична биография – къде е роден, в каква среда е усвоил първоначално езика, къде е живял в детството си и като възрастен, какво училище е посещавал, какво образование има, какви са социалните му ангажименти, с какви хора контактува и т. н. Влияние оказват, разбира се, и чисто индивидуални качества като например т. нар. “езикова дарба”, личният интерес към езика и литературата, общата степен на интелигентност и др. И тъй като биографиите на хората са различни, няма двама души с абсолютно идентични идиолекти. Всеки човек усвоява например тези думи, които са му нужни за успешно осъществяване на битовата комуникация в определена среда и за поддържане на професионалните и другите си социални контакти. За един това ще означава използване на градски говор в битова обстановка, за друг – употреба на диалект в същите условия; за един контактите в приятелска среда могат да се осъществяват на книжовен език, за друг – на някакъв сленг; за някого ще е важно да владее техническа, математическа или химическа терминология, за друг – лингвистична, литературоведска, театроведска и т. н. за успешно изпълнение на служебните си ангажименти. Диалектни думи и изрази, сленгизми, единици от специалната научна терминология или от даден професионален говор се владеят и редовно се употребяват от някои членове на общността, но за други същите тези единици остават ненужни и поради това непознати.

Идиолектът на всеки човек се попълва с единици и правила от една или повече езикови формации през целия му съзнателен живот. Възможно е, разбира се, някоя разновидност на езика, която е била налична в идиолекта на дадена личност по определено време (например в ученически години), по-късно да стане неактуална и да се забрави.

39

Колкото и различни да са идиолектите на носителите на даден език, в тях все пак присъства достатъчно голяма пресечна зона – набор от идентични или поне достатъчно сходни думи, изрази, конструкции, правила. Тази именно пресечна зона осигурява възможността за взаимно разбиране на членовете на езиковата общност при тяхното комуникативно взаимодействие.

Възможно е, и често се наблюдава, идиолектът на индивида да включва познания не само върху един език, представен с една или повече свои разновидности, но и върху два (или повече) езика, единият от които е усвоен като роден, първи, а другият (другите) – като чужд (чужди), съответно отново с една или повече вътрешни разновидности.

3.3.2. Индивидуалното владеене и използване на две разновидности на един и същ език се определя като ДИГЛОСИЯ (от гр. di- “дву-” и glossa “език, наречие”). Диглосията може да бъде формирана например от владеенето на книжовния стандарт и някаква субстандартна разновидност на езика – младежки сленг или традиционен териториален диалект, но може да включва също диалект и професионален говор и т. н.

За съвременния свят е характерно присъствието на книжовната формация на родния език в идиолектите на мнозинството от членовете на съответната езикова общност. Разбира се, не може да се очаква, че книжовната формация е напълно идентично представена в идиолекта на всеки отделен човек. От някои хора тя се владее в много висока степен и се използва активно; други хора владеят книжовния стандарт само пасивно – разбират го, но не могат да си служат с него съвършено. Наред с книжовната форма вече в зависимост от възрастовите характеристики, конкретния начин на живот и естеството на социалните контакти в идиолекта на индивида могат да се добавят, също овладени в определена степен, сленгове, професионални говори, специални научни терминологии, тайни езици, антиезици.

Когато в даден идиолект са представени повече от две разновидности на даден език, може да се говори съответно за триглосия, тетраглосия и т. н. Ако пък в идиолекта е представена една единствена разновидност на даден език, явлението може да се опише като моноглосия (от гр. mono- “сам, един”).

3.3.3. Присъствието на два различни езика в идиолекта на отделната личност е явление от друг порядък. То се дефинира като БИЛИНГВИЗЪМ (от лат. bi- “дву-” и lingua “език”), буквално – двуезичие. Съответно владеенето само на един език се описва като монолигвизъм.

3.3.3.1. Билингвизмът може да бъде индивидуален, т. е. валиден за едно лице или пък за множество несвързани помежду си лица (например учители по чужди езици, преводачи, изследователи и др.). В този случай единият от езиците е по принцип роден, а другият е допълнително усвоен за индивидуални цели – както например се усвоява някой от международните езици. Възможно е вторият (чуждият) език да се владее значително по-слабо от родния. Важното в случая е индивидът да е усвоил този език в степен, която позволява на човек свободно да превключва на него (в устна и/или в писмена форма) и достатъчно ефективно да общува на него в съответна среда.

40

В много случаи може да става въпрос за индивидуално владеене на повече чужди езици – два, три и т. н. Тогава явлението се описва като индивидуален мултилингвизъм (от лат. multi- “много” и lingua “език”). Когато пък даден индивид владее значително количество езици (във всеки случай повече от 3 – 4), той се нарича полиглот (от гр. poly “много” и glossa “език, наречие”).

3.3.3.2. Много разпространен е и колективният (груповият) билингвизъм. За колективен билингвизъм се говори, когато компактна група от хора владеят два различни езика и ги използват постоянно, като редовно превключват от единия на другия според типа дискурс и конкретната комуникативна ситуация. Например в битова обстановка може да се използва единият език, на публично място, в училище, при изпълнение на служебните ангажименти – другият.

Подобно явление се наблюдава при етническите (и съответно езикови) малцинства, живеещи сред членове на друга етническа (и съответно езикова) общност. На тази основа в много райони на България има турско-български, еврейско-български, арменско-български, циганско-български билингвизъм. В Белгия е типичен фламандско-френският билингвизъм, в Румъния – унгарско-румънският, в Германия – лужишко-немският, а напоследък и руско-немският. В някои щати в САЩ двуезичието обхваща английски и испански, в други – английски и френски или пък английски и даден индиански език и т. н.

Груповият билингвизъм е характерен и за страни с два официални езика – например в Канада (особено в Квебек) голяма част от населението владее френски и английски и според обстоятелствата използва всеки един от двата езика. По подобен начин в Швейцария се наблюдава френско-немски, немско-италиански, ретороманско-италиански, италианско-френски и пр. билингвизъм.

Колективен билингвизъм се развива и при постоянни контакти на население от различни държави в техните гранични райони – например в България се наблюдава българско-румънски и българско-сръбски, а отчасти и българско-гръцки билингвизъм на такава основа. В Северна Италия и в граничните райони между Франция и Германия е разпространен съответно немско-италианският и немско-френският билингвизъм.

В относително редки случаи се развива и колективен мултилингвизъм (главно под формата на трилингвизъм). Например в пограничните райони на Швейцария части от населението са трилингви – владеят реторомански, италиански и френски или немски. В Люксембург голямата част от местното население си служи с люксембургски, френски и немски. От друга страна, много от образованите българи (но и някои турци) през периода на Възраждането са общували на български, гръцки и турски, особено в градове като Пловдив или Варна.

3.3.3.3. В зависимост от това, в каква степен се владеят отделните езици в условията на билингвизъм, се прави разлика между симетричен и асиметричен билингвизъм. При симетричния и двата езика се владеят еднакво добре. Наблюдава се много по-рядко от асиметричния билингвизъм, при който усвоеността на единия от езиците е само пасивна или във всеки случай не на нивото на другия език. Разликата във владеенето на езиците може да се дължи и на това, че единият език е усвоен примерно в книжовната си форма и в някоя друга разновидност, т. е. представен е диглосно в идиолекта на индивида, докато другият език се владее в

41

някаква степен моноглосно – само чрез една стандартна или субстандартна разновидност. Например много от етническите турци в съвременна България, особено сред по-старите поколения, владеят диглосно българския език, но макар да си служат активно и с турски, всъщност знаят само местния диалект. Напротив, сред по-младата интелигенция все по-често се наблюдава усвояване на турския език и в съвременния му книжовен стандарт.

3.3.4. В условията на диглосия и билингвизъм може да настъпи ИНТЕРФЕРЕНЦИЯ (от лат. inter “между” и ferens “носещ”) между съответните езикови формации. Това означава, че се извършва “привнасяне” на елементи и правила от диалект върху книжовната форма (или обратно) при диглосията, или пък от единия език върху другия при билингвизма. Иначе казано, навиците, свързани с употребата на едната формация, могат да се прехвърлят върху употребата на другата формация и в такъв случай двете формации не са отграничени една от друга в необходимата степен. Може например да става въпрос за прехвърляне на лексикални единици (диалектизми, сленгизми, професионализми), фонетични особености, граматически модели със субстандартен произход в употребата на книжовния стандарт или пък за лексикална, фонетична, морфологична или синтактична интерференция между два езика. Най-очебийни са фонетичните интерференции при билингвизъм и тогава нетерминологично се казва, че съответният човек “говори с чужд акцент”.

В резултат на продължителен колективен билингвизъм интерференциите могат да бъдат много мащабни и да повлияят върху развитието поне на единия от езиците. Например българският език поради продължителен българско-гръцки и българско-турски билингвизъм в миналото е приел в себе си много словесни заемки от двата езика (например молив, тетрадка, ливада, трапеза, евтин и др. от гръцки, боя, мая, баклава, кебап, каварма, казан, таван, кеф и мн. др. от турски). А близките контакти между български, румънски, гръцки и албански в условията на продължителен колективен билингвизъм (българско-румънски, българско-гръцки, албанско-гръцки и т. н.) са предизвикали масирани интерференции между тези езици, в резултат на които се е формирал Балканският езиков съюз като група от езици с множество общи типологични черти.

От друга страна, много интензивни са лексикалните и синтактичните интерференции в съвременните книжовни езици в условията на засиления процес на интернационализация през последните десетилетия, като основен източник на влияние в случая е английският език.

Допълнителна литература: Асенова 1989; Бояджиев 1995; Вайнрайх 1979; Виденов 2000; Конрад 1985; Лайънз 1981; Пачев 1993; Ярцева 1990.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Обосновете възможността за взаимно разбиране при фактическа липса на идентичност

между идиолектите на носителите на даден език.2. Дайте примери за различия между идиолекти с оглед на различна диглосия и с оглед на

различен билингвизъм.3. Швейцарският немски (Schwitterdütsch) доскоро се е използвал за комуникация в

семейна, приятелска и колегиална среда, докато официалната писмена комуникация, художествената литература, научното общуване и официалното публично говорене са

42

протичали на стандартен немски (Hochdeutsch). През последните години обаче в досегашните устни сфери на стандартния немски все по-уверено навлиза Schwitterdütsch. Характеризирайте отношението между тези две езикови формации, като имате предвид, че напоследък редовна практика на германските телевизионни канали е да предлагат превод на швейцарска устна реч включително и от официални публични изяви.

4. Каква ситуация е описана в следния пасаж: “…когато единият език е доминантен (т. е. обслужва повечето ситуации на общуване), а другият език само се разбира или се знае по-слабо” (Бояджиев 1995: 50)?

5. Дайте примери за интерференция от речта на билингви.

43

4. СИСТЕМНО-СТРУКТУРЕН ХАРАКТЕР НА ЕЗИКА

Езикът представлява много сложна система, която включва огромен брой разнообразни по обем, строежна сложност и функции единици, между които съществуват най-различни връзки и взаимоотношения. Тези взаимоотношения в съвкупността си изграждат структурата на езиковата система. С оглед на това езикът се описва като системно-структурна цялост.

Единици на езика са фонемите, сричките, акцентът, интонацията, морфемите, граматическите значения и граматическите категории, лексемите, конструкциите на словосъчетанията и изреченията, текстовите модели.

Езиковите единици са организирани в подсистеми – фонетична, морфологична, лексикална, изреченска, текстова. Представителните единици на всяка от подсистемите изграждат в общата система на езика свое йерархическо равнище.

4.1. ЕДИНИЦИ, ПОДСИСТЕМИ И РАВНИЩА НА ЕЗИКА

4.1.1. ЕДИНИЦИ на езика се наричат подлежащите на отделно разглеждане, неделимите по-нататък от определена гледна точка негови съставки – звукове, думи, изречения и др. За тяхното назоваване в качеството им на единици на езика като абстрактна и социално валидна система от средства за общуване се използват специални термини: фонема (обобщен звуков тип), силабема (абстрактна сричка, сричков модел), морфема (минимален значещ елемент), лексема (дума като единица от речниковия състав), синтаксема (конструкция, схема на словосъчетание или изречение), текстема (обобщен модел за построяване на надизреченско единство или цялостен текст) и др.

Всяка единица от съответния тип има специфични качества и функции и стои в различни отношения с другите единици на езика. Това могат да бъдат например отношения на взаимно изграждане (морфема спрямо дума, дума спрямо изречение), отношения на сходство (например между синоними), отношения на противопоставяне (между антоними, между тесни и широки гласни, между звучни и беззвучни съгласни) и т. н. Чрез тези структурни взаимоотношения всяка езикова единица се оказва в точно определени връзки с другите единици от езика и заема определена позиция спрямо тях.

4.1.2. В зависимост от собствените си качества и от отношенията към останалите съставки на езика езиковите единици са организирани в отделни ПОДСИСТЕМИ. Обикновено се описват 5 езикови подсистеми: фонетична, морфологична, лексикална, синтактична (изреченска), текстова. Всяка от тях включва относително еднородни единици и определени правила за тяхното съчетаване, взаимно разпределение и употреба в речта.

4.1.2.1. Фонетичната подсистема обхваща звуковия строй на езика. Тя обединява в себе си всички единици със звуков характер, които осигуряват материалното (физическото) проявление на езика при неговото говорене.

44

Сред звуковите единици на езика има сегментни и несегментни (супрасегментни) единици. Сегментни звукови единици са тези, които в потока на речта се проявяват като самостоятелен отрязък (сегмент) – това са фонемите и сричките, както и по-големите вериги, образувани от тях в потока на речта. Супрасегментни (от лат. supra “отгоре”), от друга страна, се наричат фонетичните единици, които в потока на устната реч нямат характер на самостоятелен отрязък, а се реализират едновременно със сегментните единици и чрез тях (привидно “върху” тях). Това са акцентът и интонацията.

Фонемата е най-малката сегментна единица. Тя представлява обобщен звуков тип – например фонемата /а/ от българския език като обобщение на конкретните звукове а, които се чуват при изговарянето на думите ангел, арабин, маса, гараж, барабан и т. н., или фонемата /ы/ в руския език, която е обобщена слухова представа за звуковете ы в рыба, дым, сын, мыло, слышать и мн. др.

Фонемите са незначещи единици на езика. Те служат за изграждането и за формалното различаване на морфемите и думите. Всеки език разполага с точно определен брой фонеми – обикновено около 40 – 50. С такова количество фонеми са например съвременният български език, руският, френският, немският и въобще повечето индоевропейски езици. Рядко фонемният състав на езика е по-малък – например регистрирани са австралийски и полинезийски езици с по 10 – 15 фонеми. Относително рядко се срещат и езици с по-богата фонемна система, като например езиците от кавказкото семейство, при които броят на фонемите достига до 80.

Сричките (силабемите) представляват характерни за дадения език незначещи комбинации от фонеми, които са много тясно съединени помежду си и се изговарят с един мускулен импулс, например е-ла, о-гра-да, кни-жар-ни-ца.

Акцентът е незначеща езикова единица – той изпълнява произносително-организационни функции спрямо думата, като обединява в единна верига сричките в нейния състав. Интонацията също има подобна организационна роля по отношение на изречението. Но освен това тя е значеща (двупланова) единица на езика. Интонацията винаги носи информация за вида на изречението (дали е въпросително, повелително и т. н.) и същевременно може да изразява различни допълнителни идеи от емоционално естество (изненада, уплаха, досада и пр.).

Сред всички звукови единици фонемата заема централно положение. Тя е най-важна и първична фонетична единица, защото всички останали по някакъв начин зависят от нея. Например сричките, а чрез тях и по-големите звукови цялости в речта, представляват комбинация от фонеми. От друга страна, супрасегментните единици не могат да се реализират по никакъв друг начин освен чрез фонемите и техните вериги. Ето защо фонемата се определя като представителна единица на фонетичната подсистема.

Наред със съответните звукови единици фонетичната подсистема на всеки език включва и набор от специфични правила – разрешения и забрани, чрез които се регулират взаимното съчетаване, разпределението и речевата употреба на единиците. Във всеки език има например редица ограничения за възможните позиции на дадени фонеми в границите на думата. Така в българския език в края на думата не може да стои звучна съгласна, а в началото на думата са невъзможни

45

групирания от типа */жг-/, */тз-/, */кт-/, */тк-/ и мн. др.2 В немския език звучна съгласна също не може да се появи в края на думата, но в езици като английски и френски това е възможно, срв. анг. extend [iks´tend] “разтеглям, продължавам” и extent [iks´tent] “размер”. Също така всеки език има собствени правила за групиране на фонемите в срички – както по отношение на броя фонеми, които могат да се обединяват в една сричка, така и във връзка с позициите на фонемите в границите на сричката. Специфични правила има също за поведението на гласните в зависимост от мястото им спрямо ударението, за взаимодействието между съседни фонеми и т. н.

4.1.2.2. Морфологичната подсистема на езика обхваща съвкупността от отделни морфеми (на брой около 30 000 – 40 000 във всеки език), както и минималните граматически единици, изразявани чрез морфеми в състава на съответни граматически категории.

Представителна единица на тази подсистема е морфемата. Морфемите са двустранни единици – имат план на изразяване и план на съдържание. Те са минималните значещи единици на всеки език. Това са корените на думите, представките, наставките, граматическите частици като ще, се, по-, най- и др., определителните и неопределителните членове от типа на анг. a и the, фр. un, une и le, la, les и др.

Към морфологичната подсистема се отнасят и грамемите – елементарните абстрактни граматически значения, например единствено число, неопределеност, свършен вид, винителен падеж и др. Те не могат да съществуват поединично – не може например да има граматическо значение единствено число, без да има множествено число; не може да има женски род, без да има мъжки и среден (както е в български, руски, немски, латински, гръцки и мн. др.) или без да има поне още един род, примерно мъжки (както е във френски). Грамемите винаги съществуват обединени в граматически категории, например число, род, вид, падеж, залог и др. Всяка граматическа категория е характерна за думите от определен лексико-граматически клас – съществителни, глаголи, прилагателни и т. н.

За взаимното комбиниране и употребата на отделните типове морфеми всеки един език включва в морфологичната си подсистема различни правила и модели. Например едно от задължителните правила е, че при групирането на морфемите за изграждането на дума поне една от морфемите трябва да е корен. Изобщо във връзка с образуването на думите всеки език разполага със специфични за него словообразувателни модели, а за граматическото оформление на думите пък съществуват разнообразни словоизменителни модели и правила. В някои езици словообразувателните модели са съвсем прости, ограничени само до присъствието на кореновата морфема в състава на думата – така е например в китайски и други езици от тибето-китайското семейство. Напротив, в езици като българския и от двете страни на корена могат да се добавят множество други морфеми с лексикално значение, а граматическите се слагат в края на думата (и затова се говори за граматически окончания), срв. по-жар-ник-ар-и-те, раз-бой-нич-к-а-та, не-у-доб-ств-о-то. В турския език, от друга страна, след корена могат да се

2 Със знака * в лингвистичната литература се отбелязват явления, които не са реално засвидетелствани в езика.

46

поставят няколко допълнителни морфеми (наставки и граматически показатели), срв. at “кон”, at-lar “коне”, at-lar-da “на конете”, но пред корена може да застане само друг корен. Някои езици пък, като например немският, позволяват струпване на множество (повече от 3 – 4) корени в състава на думата, срв. Sommersprachkursstipendium – “стипендия за летен езиков курс” (в случая са комбинирани 4 корена). В повечето езици, и български сред тях, “нормата” за изграждане на сложни думи е два, максимум три корена, срв. пожарогасител, небостъргач, единадесететажен.

4.1.2.3. Лексикалната подсистема на езика обхваща неговия речников състав – т. е. абстрактните думи и всички устойчиви словосъчетания, които служат като постоянни названия на определени класове неща или явления. Речниковият състав на всеки един език включва около 500 000 единици (като се имат предвид само основните форми на думите).

Представителни единици на лексикалната система са единичните абстрактни думи, терминологично определяни като лексеми. За разлика от морфемите, които са минимални значещи единици, лексемите са по-сложни знаци. Самите те са изградени от морфеми, някои от които изразяват лексикалното значение на думата (това значение, чрез което тя се свързва с назоваваните неща), а други показват граматическите й стойности (род, число и т. н.). Освен това лексемите, за разлика от морфемите, имат относителна самостоятелност. Те могат да заемат различни места в изречението и да се местят в неговите граници, като застават в началото, в средата или в края му (нещо, което е немислимо за морфемите в състава на думата). От друга страна, отделната лексема самостоятелно, без помощта на други лексеми, може да назовава отделен обект (напр. Варна, Италия, Анди, Волга) или цял клас еднородни неща (вестник, стая, обядвам, синьо, долу и пр.).

Устойчивите словосъчетания (фразеологизмите) като например лека атлетика, морска сол, момина сълза, отдавам почит, използвам връзки и др. също спадат към лексикалната подсистема, защото в качеството си на елементи от речниковия състав на езика също като единичните лексеми са постоянни названия на определен клас неща (предмети, действия, признаци и др.).

Към лексикалната подсистема на всеки език се отнасят правила за семантична съвместимост между речниковите единици, които са особено строги по отношение на преките значения на думите и устойчивите словосъчетания, срв. вали сняг / дъжд / суграшица / градушка, но *вали камион / книга / куче / спалня или бял сняг/ тебешир / лист / пуловер но *бял магданоз / после / зелен / ура. В повечето случаи това, което е семантически допустимо или недопустимо като комбинация в даден език, важи и за други езици – например такъв е случаят с горните примери. В други случаи обаче не е така – например на български е възможно да се каже харесвам това и това ми харесва, но на руски или на немски е възможен само вторият начин на интерпретация на явлението, срв. рус. это мне нравится, нем. das gefällt mir.

4.1.2.4. Четвъртата по ред подсистема на езика е изреченската или синтактичната (като се има предвид синтаксисът на изречението). Единици на тази подсистема са свободните словосъчетания и изреченията.

47

Важно е да се подчертае, че тук като елементи на абстрактната езикова система се включват вече не единици в смисъл на готови цялости, съхранявани в паметта и възпроизвеждани именно като готови цялости в речта (например думи или устойчиви словосъчетания), а само чисти схеми, наричани синтаксеми. Това са абстрактни модели, синтактични конструкции, които се използват за построяване на конкретни свободни словосъчетания и изречения при говоренето и писането. Въз основа на всяка синтактична схема могат да се построят безброй много речеви единици, попълнени със съвсем конкретни думи и словосъчетания. Например по конструкцията с главен член съществително и подчинен елемент прилагателно с прав словоред могат да се изградят множество свободни словосъчетания – ясен ден, дъждовно утро, хубава книга, послушно дете и т. н. По подобен начин на базата на конструкцията подлог + сказуемо + пряко допълнение с утвърдителен смисъл, прав словоред и съобщителна интонация могат да се построят и изговорят безброй изречения на български език, които по смисъл нямат нищо общо помежду си, срв. Детето пише писмо; Вълкът си сменя козината; Вятърът гони облаците; Кафемелачката мели кафе; Килимът покрива пода и т. н. Същото важи и за всяка друга изреченска схема или конструкция на словосъчетание в българския език и във всеки друг език.

За разлика от думите и устойчивите словосъчетания, които се знаят и се помнят от носителите на езика като потенциално готови единици, свободните словосъчетания и изреченията не се знаят предварително (наизуст) – всяко конкретно свободно словосъчетание и всяко изречение се поражда, “произвежда се” в процеса на речевата дейност на всеки отделен носител на езика.

Представителна единица за синтактичната подсистема е (конструкцията на) изречението, тъй като специфична своя функция, различна от функцията на единиците от другите езикови подсистеми притежава именно то. Изречението е най-малката единица, която в речта има свой собствен минимален комуникативен принос. Всяко изречение съобщава нещо, говори за света, дава информация за връзката поне между две неща (някаква същина и признак, който се приписва на тази същина като валиден или невалиден за даден момент в някаква действителност). Напротив, свободното словосъчетание, макар да има по-сложно устройство в сравнение с единичната лексема, не може да направи нищо повече от нея – то само може да назове (също като лексемата) някакъв обект или клас еднородни обекти, срв. маса ~ дървена маса; умолявам ~ изказвам молба; пъстроперест ~ с пъстри пера и т. н. А всяко изречение, дори и най-простото по строеж, говори за нещата и за връзките между тях, срв. Масата е дървена. Птицата е с пъстри пера. Моля Ви! Вали.

Със синтактичната подсистема са съотнесени допустимите словоредни схеми на изреченията и свободните словосъчетания, правилата за изграждане на съчинителни и подчинителни връзки между думите в състава на словосъчетанието и между простите изречения в състава на сложното, правилата за граматическо оформление на отделните главни и второстепенни части на изречението и т. н.

4.1.2.5. Най-висша в езика е текстовата подсистема. Тя включва основните модели и правила за построяване на текстовете и надизреченските единства. Тези единици се изграждат от изречения.

48

Абстрактната схема за построяване на надизреченско единство или на цялостен текст от даден тип се нарича текстема. Тя представлява обобщен модел, основа, върху която се стъпва, за да се построи в процеса на речевата дейност някаква цялост – например диалогично или монологично надизреченско единство с подбудителен, повествователен, аргументативен или друг характер или пък цялостен текст, съставен от едно надизреченско единство, от няколко еднотипни или разнотипни надизреченски единства, предназначен за формално или за неформално устно или писмено общуване и т. н.

Представителна единица във връзка с тази подсистема е текстът. Той има способността да представя цялостната, достатъчно изчерпателна за даден случай информация за нещата от света. Затова текстът се определя като единицата, която в процеса на общуването изпълнява самостойна и пълноценна комуникативна функция.

Надизреченското единство е структура, по-голяма от изречението – обикновено то съдържа от 2 до 5 – 7 изречения. Но все пак тази структура изпълнява същата роля като изречението. Надизреченското единство е винаги градивна съставка на текста и носи (също като единичното изречение) само частичен комуникативен принос, като казва нещо минимално за нещата от света. Напротив, текстът може да е изграден съвсем просто, дори може да се равнява на едно единствено изречение, напр. Вратите се отварят навътре!, Вход забранен или просто Вход (и в този смисъл той може да е по-прост по строеж от надизреченското единство), но има собствена функция, различна от функцията на изречението. Всеки текст, дори и най-просто изграденият, изчерпва цялата информация, казва всичко, което е необходимо да се каже в даден случай.

Към текстовата подсистема се отнасят голям брой правила, чрез които отделните изречения се подреждат едно зад друго и се свързват едно с друго, за да образуват граматически добре оформена и смислена цялост – надизреченско единство от някакъв тип или цялостен текст. С оглед на тези правила се говори за синтаксис (или граматика) на текста. Тук спадат например правилата за разпределяне на показателите за определеност и неопределеност (за споменатост и неспоменатост) в отделните изречения на текста, правилата за заместване на единични думи или цели изрази с местоимения, за редуването на основни и местоименни названия на споменаваните в текста лица и предмети, правилата за посочване на границите между собствена и чужда реч, за редуване на репликите и за посочване на връзките помежду им в устен и писмен диалог, за сигнализиране на времева последователност, на едновременност, на връщане към по-ранно събитие или избързване към много по-късен момент и т. н.

4.1.3. Представителните единици на всяка подсистема изграждат в нея собствено НИВО (РАВНИЩЕ) на езика. Това са съответно фонемното, морфемното, лексемното, изреченското и текстовото ниво, или иначе казано – нивата на фонемите, морфемите, лексемите, изреченските схеми и текстовите модели.

Отделните езикови нива са в йерархическа връзка помежду си, защото единиците, които влизат в тях, показват ясни отношения на по-низши към по-висши единици, като се започне от фонемата и се върви нагоре към текста. Вътре в

49

едно и също ниво обаче всички елементи са равностойни помежду си в смисъл, че изпълняват едни и същи функции. Така всяка една фонема (подобно на всяка друга) служи за изграждане и за формално различаване на звуковата страна на думите и морфемите; всяка морфема е способна да носи някакво минимално значение и да бъде средство за изграждане, за свързване или за граматическо оформление на думите; всяка дума служи като название на нещо от света и може да бъде градивен елемент на изречение; всяко изречение има способност да съобщава минимална информация за връзката между поне две неща от света и да се включва в текст като негова съставка; всеки текст има самостоятелна и пълноценна комуникативна функция.

Допълнителна литература: Бенвенист 1974; Березин, Головин 1979; Бояджиев 1995; Бояджиев, Москов 1977; Солнцев 1977.

Въпроси и задачи за самоподготовка: 1. Обяснете разликата между подсистема и равнище на езиковата система.2. Обосновете твърденията, че:

а) представителна единица на фонетичната подсистема е фонемата;б) представителна единица на синтактичната подсистема е изречението.

3. Дайте примери за изречения, които са по-прости по строеж от конкретни словосъчетания.

4. Дайте примери за изреченски единства, които са по-сложно построени от конкретен цялостен текст.

5. Каква е разликата между морфемата -стол- и лексемата стол?6. Обяснете приликите и разликите между червен пипер и червена прежда.

50

4.2. ОСНОВНИ ТИПОВЕ СТРУКТУРНИ ОТНОШЕНИЯ В ЕЗИКОВАТА СИСТЕМА

Между единиците от една и съща подсистема, както и между единиците на различните подсистеми съществуват разнообразни отношения – на взаимно противопоставяне, на формална или смислова прилика, на по-проста към по-сложно изградена единица, на единица с по-низша спрямо единица с по-висша функция, на взаимно предполагане, на равноправие или на подчинение и т. н. В съвкупността си тези разнообразни отношения формират цялостната структура на езиковата система, а най-важните видове отношения между езиковите единици се определят като основни типове структурни отношения. Това са йерархичните, парадигматичните и синтагматичните отношения.

4.2.1. ЙЕРАРХИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ (от гр. hierarchia “степенуване”) се наблюдават между единици от различни равнища на езиковата система. Това са отношения на по-просто към по-сложно, на по-низше към по-висше. Най-низши елементи на езика в този смисъл са фонемите, които са еднопланови и незначещи. Те служат за изграждане и за формално разграничаване на единиците от по-горните нива. Следват морфемите, които са елементарните езикови знаци и служат за изразяване на минимални езикови значения. Морфемите са несамостоятелни единици – те са предназначени за изграждане и за граматическо оформяне на думите и техните съчетания. Още по-висши са лексемите (абстрактните думи), които са най-малките относително самостоятелни знаци в езика. Те изпълняват функцията на постоянни названия на определени неща от света (предмети, абстрактни същини, чувства, процеси, признаци и т. н.). Лексемите на свой ред са строителен материал за изреченията, които са най-малките езикови единици, способни да съобщават информация и чрез това да се включват в езиковата комуникация. Но изреченията не могат самостоятелно да осъществяват общуването – те са градивни единици на текстовете, които стоят най-високо в езиковата йерархия. Текстовете са цялостните, завършени и комуникативно самостойни единици на общуването. Така, в посока “отдолу нагоре” йерархическите отношения са отношения на низше към висше, отношения на изграждане на по-висшите единици от съчетани помежду си по-низши единици.

Погледната в обратна перспектива – “отгоре надолу”, йерархията на езиковите единици се проявява като разлагане на по-висшите единици на изграждащите ги по-низши: всеки текст без остатък се разлага на съставящите го изречения, всяко изречение се разлага на съставящите го думи, всяка дума се дели без остатък на морфеми, в изразния план на морфемите се отчленяват най-низшите единици – фонемите. Например текстът на предупредителния надпис Внимание! Високо напрежение! се разлага на изграждащите го две изречения – Внимание! и Високо напрежение!, а всяко от изреченията се разлага без остатък на съставящите го думи – внимание, високо, напрежение. Думите се разлагат на съставящите ги морфеми: в-ним-ан-ие, вис-ок-о, на-преж-ен-ие, а в състава на тези морфеми се отчленяват съдържащите се в техния изразен план фонеми - /в н и м а н и е/, /в и с о к о/, /н а п р е ж е н и е/.

51

Вътре във всяко отделно ниво на езиковата система единиците са с еднакъв йерархически ранг. Например във фонемното ниво няма по-низши или по-висши фонеми, както в лексикалното ниво няма по-низши или по-висши словесни единици. Всички единици от даденото ниво са напълно равностойни помежду си и изпълняват еднакви функции в смисъл, че каквото е предназначението на едната единица, същото е предназначението и на всяка друга от същото ниво (вж. и т. 4.1.3).

4.2.2. ПАРАДИГМАТИЧНИ (от гр. paradeigma “образец”, “модел”) се наричат такива отношения на асоциация между единици от едно и също езиково ниво, които се състоят в обединяването на единиците под някакъв общ признак. Този общ признак се нарича парадигмен показател и изпълнява ролята на общ знаменател по отношение на единиците, които се групират под него. Съвкупността от единици, обединени под един общ признак, се нарича парадигма.

Най-малката възможна парадигма представлява обединение от два елемента. Всяка антонимна двойка е пример за минимална парадигма, срв. висок – нисък с парадигмен показател “размер по вертикал” или горещ – студен с показател “температура”. Минимални парадигми представляват и някои граматически категории – например единствено и множествено число образуват група с парадигмен показател “число”, а под показателя “вид на глагола” се обединяват свършен и несвършен вид.

В една парадигма могат да се групират и много по-голям брой елементи. Например парадигмата на гласните в съвременния български език включва 6 елемента: /а/, /ъ/, /е/, /и/, /о/, /у/. Ако пък се разгледат парадигмите на синонимните редове в речниковия състав на езика, ще се видят още по-многочленни парадигми, срв.: загадъчен ~ тайнствен ~ мистериозен ~ таен ~ потаен ~ неведом ~ енигматичен ~ неясен ~ странен ~ съмнителен ~ скрит ~ прикрит ~ неразрешим ~ неотгадаем ~ неразгадаем ~ заплетен ~ уплетен. С различен брой елементи са и парадигмите, образувани от граматическите словоформи на думите. Например в съвременния български език думата маса има четиричленна граматическа парадигма, думата стол – шестчленна, но парадигмата на прилагателното нов е много по-богата, срв.:

маса стол нов нова ново новимасата столът новият новата новото новите

стола новиямаси столовемасите столовете

(2) стола по-нов по-нова по-ново по-новипо-новият по-новата по-новото по-новитепо-новия

най-нов най-нова най-ново най-новинай-новият най-новата най-новото най-новитенай-новия

52

С несравнимо повече членове, от друга страна, ще бъде граматическата парадигма на един глагол в българския, в немския, френския или английския език.

Елементите на всяка една парадигма са здраво свързани помежду си на основата на обединяващия ги парадигмен показател. Когато е налице един от елементите на парадигмата, например нисък, по асоциация с него се възстановяват и други елементи на същата парадигма, например висок; или ако е налице среден род, за българския език се възстановяват мъжки и женски род. Възможно е, разбира се, с един и същ елемент да се направят различни асоциации и той да се свърже с различни парадигмени показатели (и съответно с различни парадигми) – например във връзка с нисък може да се направи асоциация освен с висок също и с ниска, ниско, ниски (т. е. с останалите членове на граматическата парадигма на това прилагателно) и т. н.

При употребата на езика всеки път на дадено място в устната или в писмената реч се използва само един от елементите на парадигмата, т. е. винаги се прави избор между тези елементи. Например за граматическото оформление на дадено съществително всеки път се избира или единствено, или множествено число (не може и двете да се употребят едновременно), при употребата на даден глагол винаги се избира между първо, второ и трето лице съответно в единствено или в множествено число, в едно от възможните времена, в едно от възможните наклонения и т. н. Останалите членове на парадигмата остават, така да се каже, “на разположение” в езиковата памет, “в готовност” за употреба някой друг път.

Парадигми има на всяко ниво и във всички участъци на езиковата система, но някои парадигми са много ясно очертани и имат строга вътрешна организация, докато други са по-размити. Най-строго подредени са парадигмите във фонемното ниво и в граматиката. При тях точно определен брой единици показват общ за всички тях признак, като същевременно взаимно си противостоят по други, по-частни признаци. Това вътрешно за парадигмата противопоставяне на елементите има характер на ясна опозиция (лат. oppositio “противопоставяне”). Например в парадигмата на съгласните в българския език се наблюдава опозиция по звучност – беззвучност при множество двойки фонеми: /б/ - /п/, /в/ - /ф/, /д/- /т/, /з/ - /с/ и др. По същия начин членовете на всяка граматическа категория стоят във взаимни опозиции в собствената си парадигма, например единствено – множествено число (в български и в много други езици), мъжки – женски – среден род (в български, руски или немски), мъжки – женски род (във френски), именителен – родителен – дателен – винителен падеж (в немски) и т. н.

В речниковия състав на езика относително рядко се наблюдават толкова отчетливи и строго организирани парадигми. С ясна опозитивна структура са обаче всички антонимни двойки, срв. бял – черен, бързо – бавно; рус. белый – черный, быстро – медленно; нем. weiss – schwarz, shnell – langsam; анг. white – black, quickly – slowly и др. Все пак устройството на повечето парадигми в лексикалната подсистема е “по-хлабаво” – парадигмите не са с точно фиксиран брой членове, а самите членове се съотнасят помежду си не чрез противопоставяне, а просто чрез някакво различие в рамките на обединяващия ги общ признак. С такъв характер е например парадигмата “глаголи за говорене”, която включва единици като говоря, казвам, приказвам, река, изричам, произнасям, промълвявам и мн. др. Така са устроени и други парадигми в речниковия състав – например синонимните редове,

53

тематичните групи думи и др., а също и най-големите лексикални парадигми – лексико-граматическите класове на съществителните, прилагателните, глаголите, наречията и т. н.

4.2.3. Третият основен тип структурни отношения се определят като СИНТАГМАТИЧНИ (от гр. syntagma “съчетание”). Тези отношения са от линеен вид – те имат характер на “едно до друго”, “едно след друго”. В такива връзки влизат помежду си само единици от едно и също езиково ниво – например фонемите се съчетават само с фонеми, морфемите – само с фонеми, словесните единици – само с други словесни единици и т. н. Не могат да се подреждат една след друга единици от различни нива, срв. *-книг- + Земята е кръгла. + /у/ + смятам (при такова съчетаване в никой език не се получава нищо смислено и използваемо).

Единиците от отделните езикови равнища влизат в синтагматични отношения помежду си (съчетават се една с друга), за да образуват някаква по-голяма езикова цялост, наричана синтагма. Фонемите се комбинират, за да изградят фонемна синтагма, осигуряваща звуковия облик на морфема или дума; морфемите се съчетават една с друга, за да образуват морфемна синтагма с характер на лексема; думите изграждат синтагмите на словосъчетанията и изреченията и т. н. Както се вижда, синтагматичните отношения между единиците от едно ниво стават видими в единиците от следващото по-висше ниво – например комбинациите от морфеми проличават на нивото на думата, срв. -книж- + -ар- + -ниц- + -а- + -та в думата книжарницата.

Синтагматичните отношения не са произволни. Те се осъществяват по определени модели и се регламентират от строги правила и забрани. Например, за да се образува дума, не е достатъчно да се съчетаят две или повече каквито и да било морфеми – задължително е поне една от морфемите да е корен. Също така в състава на една дума, например в думата книжарницата, морфемите са комбинирани в точно определен ред и не е възможно съчетаването им по друг начин (например не е възможност определителната морфема -та да се сложи веднага след корена или на някое друго място в думата). Думите в състава на изречението на свой ред се съчетават по определени словоредни схеми; простите изречения в състава на сложното се свързват по точно определени начини; отделните изречения се подреждат едно след друго в текста също при спазване на доста строги правила. Във всеки език има и редица правила за смислово съчетаване на словесните единици. На строги правила и забрани са подложени и звуковите единици във всеки език – например комбинацията /в/ + /з/ е напълно възможна в началото и в средата на българските думи, срв. вземам, превземам, взлом, взор, но не е възможна в края им; /р/ + /з/ пък е възможна комбинация в средата и в края на думата, срв. бързам, бърз, вързан, пързалка, но е невъзможна за началото на българска дума и т. н.

При синтагматичните отношения съседните единици могат взаимно да си влияят и да претърпяват определени изменения. Например всяка звучна съгласна, попаднала пред беззвучна в състава на българска дума, се обеззвучава, срв. изпит, подкова, парижки и др., а съответно всяка беззвучна съгласна се озвучава, когато попадне пред звучна, срв. сватба, гонитба, сграда. Друг пример: предлозите в и с

54

се реализират съответно като във и със пред думи, започващи със сходен звук, срв. в селото, но във водата, във фенера; с добро, но със сабя, със зло. По подобен начин неопределителният член в английски е в облик а пред дума, започваща със съгласна, но се превръща в an пред дума с начална гласна, срв. a teacher (“учител”), но an alphabet (“азбука”). А в немския език при думи от типа Blatt (“лист”), Land (“земя, страна”), Buch (“книга”) и др. гласната на корена претърпява промяната умлаут (преглас), когато след корена идва “мека” сричка, срв. в множествено число Blätter, Länder, Bücher и т. н.

Допълнителна литература: Москов, Бояджиев 1977; Лайънз 1974; Солнцев 1977; Сосюр 1992; Степанов 1975.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Кой тип структурни отношения не се наблюдават между елементите на едно и също

езиково равнище?2. Опишете йерархическото отношение между:

а) морфема и лексема;б) лексема и изречение;в) изречение и текст.

3. Дайте примери за взаимодействие между езикови единици в следствие на синтагматичен контакт между тях.

4. С оглед на примери за парадигми от фонемното и лексемното ниво анализирайте приликите и разликите в отношенията между елементите на парадигмите и вътрешното им устройство.

5. Какво според вас е основанието на Ф. дьо Сосюр да характеризира парадигматичните отношения като отношения in absentia (т. е. “в отсъствие”), а синтагматичните – като отношения in praesentia (т. е. “в наличност, в присъствие”)?

55

5. ЕЗИК И РЕЧЕВА ДЕЙНОСТ

Като цялост, с всички свои единици, конструкции и правила, езикът е абстрактна система, която съществува в колективната памет на съответната езикова общност. В това си качество езикът не е пряко наблюдаем. Пряко наблюдаема е само индивидуалната реч на носителите на езика – в писмен и в устен вид.

Речевата дейност на хората (говорене и писане, слушане и четене) винаги протича в рамките и според правилата на някакъв тип дискурс – битов, научен, политически и пр. – и се осъществява в контекста на актуална комуникативна ситуация.

5.1. ЕЗИК, РЕЧ, ДИСКУРС

Във всекидневното говорене думите език и реч, а напоследък и дискурс се използват като синоними, без да се прави съществена разлика между тях. В науката за езика обаче за тези думи, в качеството им на специализирани лингвистични термини, е закрепено точно определено съдържание.

За първи път ясно разграничение между език и реч прави Ф. дьо Сосюр и с това разделение на двете понятия той обвързва самите изследователски цели и задачи на лингвистиката, като обявява за същински неин обект езика. В този смисъл според него лингвистиката трябва първоначално да се развива като “лингвистика на езика”, а едва след стабилизирането на науката допълнително да се премине и към изследването на речта, което ще бъде задача на “лингвистиката на речта”. През 70-те години на ХХ в. във връзка с осъзната необходимост за равностойно изследване на сферата на речта в лингвистиката и въобще в хуманитарните науки си пробива път и проблематиката на дискурса.

5.1.1. ЕЗИКЪТ представлява социално валидна абстрактна система от средства (единици, конструкции) и правила, която се съхранява в паметта на членовете на съответната езикова общност. Той е нещо като постоянно съществуващ и попълващ се с нови елементи “склад”, “арсенал”, от който говорещите и пишещите непрекъснато черпят средства за изразяване. Като факт на паметта обаче езикът не подлежи на пряко наблюдение. За него се съди само по проявите му в речта, в текстовете, създадени от неговите потребители.

Под език (фр. langue) Ф. дьо Сосюр разбира “социалната страна на речевата дейност”, това, което в “кръговото движение” на говоренето и слушането остава приблизително еднакво за всички говорещи даден език и еднородно по природа: “система от знаци, където е съществено само съединяването на смисъла и акустичния образ и където двете страни на знака са еднакво психични”. Езикът е “външен спрямо индивида, който сам не може нито да го създава, нито да го променя”. Той съществува “само по силата на своеобразен договор, сключен между членовете на общността”; той е “достояние, натрупано в процеса на говорната практика у принадлежащите към една и съща общност; граматична система,

56

виртуално съществуваща във всеки мозък или по-точно в мозъците на една съвкупност от индивиди, защото езикът не е в пълен вид у никого, той съществува изцяло само в масата”. Сосюр сравнява езика със симфония, чиято реалност е независима от начина на изпълнението й. Той твърди, че езикът съществува в колектива под формата на “сбор от отпечатъци, намиращи се във всеки мозък, приблизително като един речник, чиито напълно еднакви екземпляри са разпределени между индивидите” (срв. Сосюр 1992: 45 – 51).

Така според виждането на Сосюр на езика се приписват следните основни характеристики:

- езикът представлява социална институция, доколкото е споделен от всички индивиди, принадлежащи на дадена общност;

- факт е на социалната памет – съхранява се в паметта на съвкупността от индивиди, принадлежащи към езиковата общност;

- езикът е социален продукт, който индивидът просто регистрира като външен обект и не може сам да го създава или променя;

- той е еднороден в качеството си на (абстрактна, обобщена) система от знаци;

- езикът е същественото в процеса на общуването между хората от една общност, тъй като те възпроизвеждат приблизително едни и същи знаци, свързани с приблизително едни и същи понятия.

Езикът като абстрактна система от средства за общуване не е пряко наблюдаем – той не съществува като цялост в “предметен вид” в смисъл, че измежду ефективните неща от действителността не може да се посочи нещо като българския език, румънския език или японския език. Езикът (в тесния Сосюров смисъл) се знае и се помни от членовете на езиковата общност. Той се “опредметява”, “материализира се” чрез определен набор свои елементи, конструкции и правила в текстовете, създавани в устна или в писмена форма от хората в отделните актове на социално взаимодействие чрез говорене и слушане или чрез писане и четене.

5.1.2. РЕЧТА, от друга страна, е езикът в действие, употребеният в устните и писмените изказвания език. Речта винаги е съставена чрез единиците и по правилата на съответния език. Тя всеки път е продукт на конкретен говорещ или пишещ индивид.

Ф. дьо Сосюр дефинира речта (фр. parole), като “индивидуалното”, като “допълнителното и повече или по-малко случайното” в кръговрата на речевата дейност. Речта е “изпълнението”, на което всеки път “господар” е отделният индивид. Речта включва “както физиологичните факти, чието седалище са органите на речта, така и физическите факти извън индивида”, като обхваща всичко “екзекутивно” и “активно” (свързано с акта на говорене) и всичко “рецептивно” и “пасивно” (свързано с акта на слушане). Речта е “второстепенната” част на речевата дейност, нейна “индивидуална страна”, която е безкрайно разнообразна и поради това трудна за опознаване (Сосюр 1992: 45 – 51).

В съвременните схващания на речта се приписват следните основни характеристики:

57

- речта е езикът в действие в конкретен момент, тя е “употребеният език” в даден отделен случай на общуване;

- поради предназначеността си за другите речта има социален характер;- понеже е продукт на говорната или писмената дейност на конкретен

индивид, речта винаги носи ясен индивидуален отпечатък;- за разлика от абстрактния език речта е конкретна – винаги създавана в

точно определено време и пространство от точно определен носител на езика по конкретен повод и с конкретна цел;

- за разлика от езика речта винаги има материално проявление – във вид на звукова или графична синтагма – или поне ясно изразен материален субстрат (при вътрешната реч – речта наум, за самия себе си);

- за разлика от езика, който е строго систематизиран и в този смисъл изцяло “правилен”, в речта може да има правилни и неправилни единици (единици с грешки от всякакъв вид).

5.1.3. На основата на двудялбата език : реч в лингвистиката се прави разграничение между ЕДИНИЦИ НА ЕЗИКА и ЕДИНИЦИ НА РЕЧТА.

Единиците на езика представляват абстрактни същности, които се определят като инварианти (от фр. invariant “непроменлив”). Това са обобщения, не подлежащи на по-нататъшно обобщаване В същия смисъл понятието човек е инвариант спрямо конкретните типове хора и съответно спрямо отделните човешки индивиди. За означаване на инвариантните езикови единици има специални термини и техен формален белег е съставката –ем- (във връзка с това се говори за “емова” терминология). Това са фонема, морфема, лексема, синтаксема, текстема и др. (вж. и т. 4.1.1).

Абстрактните единици на езика имат свои разновидности, определяни като варианти (от лат. varians “видоизменящ се”). За вариантите на основните езикови единици също има специални термини, чийто формален белег е съставката ало- (от гр. allo- “друг”). Вариантите на фонемата например се наричат алофони, вариантите на морфемата – аломорфи, на лексемата – алолекси. За вариантите на синтаксемите и на текстемите не са въведени специални термини и те се представят чрез описателни изрази.

Вариантите на езиковите единици са ясно разпознаваеми от всички носители на съответния език и без колебание се схващат от тях като разновидности на съответна по-обща същност. Например алофоните [а] и [à] (неударено и ударено /а/) в съвременния български език се разпознават от всички носители на езика като разновидности на по-абстрактна единица – фонемата /а/. По подобен начин аломорфите -книг- и -книж- без колебание се свеждат до една и съща коренова морфема, както и граматическите алолекси книга, книгата, книги, книгите се възприемат като варианти на една и съща речникова единица.

Единиците на речта, за разлика от единиците на абстрактната езикова система, са съвсем конкретни същности, които се откриват в състава на употребяваните в даден случай текстове. Най-голямата единица на речта е цялостният езиков текст. В него се отчленяват отделни изречения, за които (ако е необходимо да се подчертае изрично, че се разглеждат именно като речеви единици), се използват термините изречения изказвания или речеви актове. С

58

втория термин се има предвид употребата на конкретните изречения за осъществяването на дадено действие по речев път – изказване на твърдение, задаване на въпрос, отправяне на молба или предупреждение, даване на обещание и т. н. Употребените в състава на речевите актове думи се наричат лекси, а най-малките значещи единици, които изграждат думите или ги оформят граматически, се наричат морфи. Съответно реализираните във всеки отделен случай съвсем конкретни речеви звукове в качеството им на представители на даден алофон на някоя фонема се определят като фони. Погледнато от обратната страна, откъм речта по посока на езика, може да се каже, че реално употребяваните в речта фони (физически звукове) се обобщават до алофони, които се свеждат до една и съща фонема. Съответно откриваните в речта конкретни морфи (примерно в книга, книгообмен, книжар, книжно, книжка и т. н.) се обобщават до аломорфи (-книг- и -книж-), които на свой ред са варианти на една и съща морфема (-книг/ж-). По същия начин изглеждат нещата с лексите, алолексите и лексемите и т. н.

За да могат да се реализират единиците на речта, е необходимо да съществуват съответни езикови единици. В речта се употребява това, което го има в езика и се знае от носителите на езика. Но всички езикови факти всъщност идват от речта – всяка нова дума, всяка нова конструкция и т. н. най-напред се появява в индивидуалната реч на някого и по-нататък може да се превърне в езиков факт (както например думата влак, предложена от И. Вазов, е била приета в речниковия състав на българския език), но може да остане и само като индивидуална речева особеност (подобно на множество словотворения например в поезията), която не се споделя от останалите носители на езика.

При употребата на езиковите единици в речта езикът се използва подобно на склад, само че неизчерпаем – колкото по-често дадена единица се “взема” от езика за употреба в речта, толкова позицията на тази единица става все по-устойчива в езика. Същото важи и в по-общ смисъл за езика като цялост – езикът е жив дотогава, докато има комуникативно използване, докато се употребява в речта.

5.1.4. ДИСКУРС (от фр. discourse “слово, реч”) се нарича специфичният начин на използване на езика (и на други знакови системи) в определена област от обществения живот, организирана около някаква социална институция (семейство, църква, училище, армия, съд, наука, художествена литература, фолклор и т. н.) или във връзка с определена социално значима тема (феминизъм, ядрена енергетика, опазване на околната среда, етнически малцинства и др.). На тази основа се обособяват различни дискурси – семейнобитов, религиозен, училищен, армейски, научен, екологически и мн. др.

Вместо за дискурс би могло да се говори (и често се говори) за “стил”, но терминът дискурс е за предпочитане поради своята гъвкавост и относително по-голяма яснота, докато “стил” се употребява с толкова много значения, че вече трудно може да служи като конкретен лингвистичен термин.

Във всеки един тип дискурс единиците на езика се използват с различен подбор, по различен начин, а много често и с различно значение. Всеки дискурс се отличава с предпочитание към определени съвкупности от думи, граматически модели, метафори, метонимии и други реторически средства. Във всеки дискурс има предпочитани, допустими и недопустими теми (например в дискурса между

59

непознати темата за сексуалността и за актуалната политика са недопустими, докато темите за времето, за модата и др. са предпочитани). Всеки един тип дискурс предполага различни начини за обръщане към комуникативния партньор, за предоставяне и вземане на думата, за прекъсване на събеседника, за отбелязване на началото и края на общуването, за сигнализиране на внимание към думите на говорещия и т. н. Във всеки тип дискурс продуктите на речта се създават, разпространяват и възприемат по различен начин. Например очевидни разлики има между създаването и възприемането на разказ в устния битов дискурс и в сферата на художествената литература; по подобен начин се различава създаването, изпращането и възприемането на писмото в битовия и в деловия дискурс и т. н.

От друга страна, за “едно и също нещо” (например за жабата или славея) в различните типове дискурси – зоологически, художествен, фолклорен, кулинарен – ще се говори по различен начин (с различни думи, от различна гледна точка, с различни смислови акценти, с различна степен на задълбоченост и детайлност). Някои твърдения, които са напълно приемливи като форма и съдържание в определен дискурс, могат да се окажат необичайни, неприемливи и дори недопустими в друг. Например изреченията Този пуловер много ми топли и Облак закрива луната са напълно приемливи и истинни във всекидневнобитовия и в художествения дискурс, но са неприемливи и неистинни в дискурсите на физиката и астрономията. Във връзка с това се твърди, че в отделните дискурси не само се говори по различен начин за нещата от света, но дори и се мисли по различен начин за тях.

Няма употреба на езика и няма реч въобще – всяка употреба на езика, всяка реч се реализира в рамките и в режима на точно определен тип дискурс.

Допълнителна литература: Бояджиев 1995; Добрева, Савова 2000; Косериу 1975; Косериу 1990; Москов 1982; Москов 2000; Москов, Бояджиев 1977; Кръстева 1981; Солнцев 1977, Феърклаф 1994.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Избройте основните характеристики на езика и на речта.2. Може ли да се твърди, че езикът е изцяло социален, а речта изцяло индивидуална?

Аргументирайте схващането си.3. Коментирайте следното твърдение: “Без съмнение тези два обекта са тясно свързани и

взаимно се предполагат: езикът е необходим, за да бъде речта разбираема и действена; а речта е необходима, за да се установи езикът; исторически погледнато, фактът на речта винаги предхожда [факта на езика]” (Сосюр 1992: 50).

4. Посочете термина, с който трябва да се назоват думите в изречението Вчера беше понеделник.5. От различни справочници, енциклопедии и други лингвистични източници извлечете

дефиниции за понятието дискурс. Опитайте се да систематизирате различните значения, с които се използва терминът.

6. Открийте примери за изказвания по една и съща тема от различни дискурси. Коментирайте разликите във формален и в съдържателен план.

60

5.2. РЕЧЕВА ДЕЙНОСТ И КОМУНИКАТИВНА СИТУАЦИЯ

5.2.1. РЕЧЕВА ДЕЙНОСТ се нарича дейността, свързана с употребата на езика (с пораждането на реч) в актовете на взаимодействие между хората.

В зависимост от формата на осъществяването си речевата дейност може да бъде устна или писмена. А в случаите, когато протича само на ум и без намерение за общуване, речевата дейност се определя като вътрешна реч (реч за самия себе си, употреба на езика за автокомуникация, за общуване със себе си).

В типичния случай речевата дейност е с комуникативно предназначение. Изключение правят вътрешната реч и специфичните моменти на говорене на глас или писане за самия себе си, например при съставяне на напомнителни бележки или при водене на дневникови записки. В този смисъл устната речева дейност (говорене и слушане) и писмената речева дейност (писане и четене) са прояви на комуникативната функция на езика в случаите на взаимодействие между две или повече лица.

При отделните социални дейности речевата дейност може да има различен обхват и различна стойност. Например в едно спортно състезание говоренето е възможно и в дадени случаи може да е много важно, но едва ли е основополагащо за резултата от състезанието. Напротив, при други видове взаимодействия употребата на езика е решаваща – например при кореспонденция с писма, при изнасяне на лекция или провеждане на интервю, при поднасяне на поздравления, при включване в спор или дискусия и мн. др.

Речевата дейност може да се реализира както в условията на монолог – например по време на лекционно занятие, така и в режим на диалог – при разговор, семинарно упражнение, интервю, дискусия, при включване в чат по интернет и др. Както монологичните, така и диалогичните общувания могат да се осъществяват и чрез устна, и чрез писмена речева дейност.

Всяка речева дейност протича по правилата на даден тип дискурс и в условията на конкретна комуникативна ситуация, с участието на определен брой лица, всяко от които се намира в конкретно време и на дадено място.

5.2.2. КОМУНИКАТИВНА СИТУАЦИЯ се нарича съвкупността от елементи и фактори, при които се осъществява в даден случай общуването между хората. Минимална комуникативна ситуация е налице при взаимодействие на двама души.

5.2.2.1. Участникът в комуникацията, който е източник на устно или писмено изказване, се определя като адресант – източник, отправител на съобщението. Той се нарича още продуцент на речта (от лат. produco “произвеждам”), ако е същевременно и неин създател, а не просто възпроизводител на чуждо изказване. Съответно участникът в общуването, към когото е насочено дадено изказване, се нарича адресат. Ако е реален получател и възприемател на съобщението, адресатът се определя като реципиент (от лат. recipio “получавам”).

Продуцентът на речта във всеки отделен момент от комуникацията е единичен – винаги в даден момент говори или пише един човек. Адресатът също може да бъде единичен, но може да бъде и множествен, т. е. възприемащите дадено изказване (или цялостен текст) да са двама, трима или много повече. Тогава

61

комуникативната ситуация вече не е минимална, а включва множество участници (например при разговор в компания). Множественият реципиент се нарича аудитория. В този смисъл се говори за аудитория от слушатели (например на лекция или на радиопредаване), за аудитория от зрители (на театрална постановка, филм, телевизионно предаване), за аудитория от читатели (на романа “Тютюн”, на даден вестник или списание).

5.2.2.2. Комуникативен (или знаков) канал се нарича “трасето”, физическата среда, през която езиковото съобщение се “транспортира” от адресанта до адресата. Хората могат да приемат информация по пет канала – слухов (аудитивен), зрителен (визуален), за допир (тактилен), обонятелен (олфакторен) и вкусов (густативен). За езикова комуникация се използват слуховият канал (при говорене и слушане) и зрителният канал (при писане и четене). За езиковата комуникация на слепите с помощта на Брайлова азбука съобщението се предава по тактилния канал.

Комуникативният канал може да е двупосочен, т. е. да пропуска съобщения от адресанта до адресата и обратно – такъв е например случаят при пряка комуникация лице в лице, но също и при технически опосредствано общуване например по телефона или чрез радиостанция. Но при комуникация чрез книга, вестник, списание, радио или телевизия съответният канал е еднопосочен – по него преминават съобщения от адресанта до аудиторията, но не и в обратна посока.

5.2.2.3. По комуникативния канал всяко съобщение се “пуска” с помощта на някакъв код (система от знаци и/или правила). При общуването чрез речева дейност използваният код е някой естествен говорим човешки език в първичната си звукова форма или след допълнително кодиране в графичен код (азбука, йероглифно писмо, някакъв шифър и пр.). При използване на Брайловата азбука езиковото съобщение се прекодира в релефен код.

По канала за комуникативна връзка се придвижва само веригата от материални сигнали на съобщението – т. е. само верига от произнесени звукове, буквена верига, верига от релефни знаци и т. н. Значенията не подлежат на “транспортиране” от съзнанието на адресанта до съзнанието на адресата. Те се “приписват” на съобщението в момента на създаването му и съответно в момента на неговата интерпретация при възприемането му. Тези процеси се наричат кодиране (от страна на адресанта) и декодиране на съобщението (от страна на адресата). Ето защо адресатът не винаги разбира съвсем същото нещо, което адресантът е имал предвид при създаване на съобщението си.

5.2.2.4. Комуникативната ситуация включва и ситуативен контекст. Към него се отнасят конкретното физическо обкръжение, времевите и пространствените координати на общуващите.

Физическото обкръжение, в което протича речевата дейност, се обуславя от социалната дейност, с която са ангажирани общуващите (вж. т. 5.2.2.5) и от типа дискурс, в който се включват, доколкото всеки тип дискурс се осъществява в характерни за него обстановки (у дома, в ресторант, в класна стая, в университетска аудитория, в съд, в казарма и т. н.). Физическото обкръжение може да оказва както благоприятно, така и неблагоприятно въздействие върху речевата дейност (например при наличие на дразнещ шум устното общуване може да е затруднено).

62

Времето на провеждане на общуването е важен фактор, който влияе върху начина на създаване и начина на възприемане на езиковите изказвания. Ако участниците в общуването се намират в една и съща точка от времето, продукцията и рецепцията на речта могат да протичат паралелно и общуването може да се осъществи в устна форма (адресантът говори, адресатът слуша). Но ако продуцентът на текста е в едно (предходно) време, а реципиентът е в друго (следходно) време, продукцията и рецепцията протичат поотделно и е необходимо фиксиране на текста върху някакъв носител (чрез ръкопис, машинописна или компютърна разпечатка, звукозапис). Важно е и времето като продължителност на продукцията и рецепцията на текста. По принцип с колкото повече време се разполага за създаването и за възприемането на текста, толкова по-добри са резултатите. Бързането може да повлияе отрицателно както върху съставянето, така и върху разбирането на речевия продукт.

Пространствените координати на общуващите също оказват пряко влияние върху вида и спецификата на речевата дейност. Когато адресантът и адресатът са на достатъчно близко разстояние, за да се чуват, общуването може да протече в устна форма. При голяма раздалеченост в пространството устно общуване също е възможно, но с помощта на технически посредник (например телефон). За преодоляване на пространствена раздалеченост между общуващите може да се използва писмен текст или звукозапис.

5.2.2.5. Социалната дейност, с която са ангажирани общуващите в момента на взаимодействието си, формира дейностния контекст на комуникативната ситуация.

По принцип речевата дейност е несамостоятелна дейност – тя протича винаги в рамките на някаква надредна социална дейност, която може да бъде практическа (например трудова), интелектуална (обучение, полагане на устен или писмен изпит, информиране чрез масмедия, дискусия, телевизионен диспут, развлечение чрез разговор и т. н.) или комбинирана (например при пазаруване, по време на урок по рисуване или спорт). В зависимост от областта на обществения живот, към която се отнася, социалната дейност изисква за (част от) своето осъществяване пораждане на речева дейност в режима на определен тип дискурс.

Ролите, които изпълняват в социалната дейност съответните общуващи лица, определят социалната структура на тяхното комуникативно взаимодействие. Например при битов разговор между членове на семейството на близка възраст отношенията между комуникативните партньори са относително равностойни; но при разговор между родители и деца позициите вече не са равностойни не само поради възрастовата разлика, но и поради родителската власт. Друг тип отношения съответно съществуват при общуване между лекар и пациент, продавач и клиент, началник и подчинен, между непознати на обществено място, между колеги и т. н. Така при всяко конкретно взаимодействие между общуващите се установяват относително симетрични или несиметрични отношения по различни признаци – възрастов, полов, социалностатусен, властов и т. н. В различните типове дискурси симетричните и асиметричните структури на взаимодействието предполагат различни права и задължения на участниците (например за обръщане към комуникативния партньор, за вземане на думата, за прекъсване на събеседника, за приключване на комуникативния акт и т н.). Например правата и задълженията на

63

общуващите при асиметрична структура на взаимодействието в условията на армейския или на училищния дискурс са много по-различни, отколкото при асиметрично общуване в битова или в административно-делова обстановка.

Допълнителна литература: Виготски 1973; Добрева, Савова 2000; Сосюр 1992; Кръстева 1981; Пачев 1993; Хъдсън 1995.

Въпроси и задачи за самоподготовка:7. Разтълкувайте спецификата на продуцента в случаи на съавторство (например на

учебник или на роман).8. Посочете ситуации, при които протича диалогично общуване в писмена форма.9. Опишете разликите в речевата дейност и в комуникативните ситуации при

взаимодействие чрез лично писмо и чрез художествена книга.10. Потърсете аргументи за и против твърдението, че при вътрешната реч езикът изпълнява

комуникативната си функция.11. Социолингвистът Р. Д. Хъдсън изказва следното предположение: “Във всеки език

вероятно има езикови единици, които отразяват социалните характеристики на говорещия, на адресата или отношенията помежду им. Следователно реч, която съдържа такива единици, казва на слушателя как говорещият гледа на тези характеристики” (Хъдсън 1995: 160). Потърсете примери от познатите ви езици в подкрепа на това предположение.

64

ЧАСТ ВТОРА: УСТРОЙСТВО НА ЕЗИКА

6. ФОНЕТИЧНА ПОДСИСТЕМА

Фонетичната подсистема включва сегментните и супрасегментните звукови единици на езика – фонеми, силабеми (сричкови модели), акцент, интонация. В синтагматичната верига на устната реч се отчленяват звукови единства с различен размер – срички, акцентни единства (фонетични тактове), фонетични фрази, поредици от фонетични фрази.

Представителна единица на фонетичната подсистема е фонемата.Фонетичната подсистема се изучава от фонологията, която се занимава

със звуковите единици като елементи на абстрактната езикова система, и от фонетиката, която изследва звуковите единици от физическа, артикулационна и акустична гледна точка при реалното им произнасяне в устната реч.

6.1. СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ НА ФОНЕМАТА. АЛОФОНИ И ФОНИ

6.1.1. ФОНЕМАТА (от гр. phone “глас, звук”) е най-малката незначеща сегментна единица на езика, която е линейно неделима по-нататък. Тя представлява абстрактен звуков тип, обобщена слухова представа за поредица сходни физически звукове, които се чуват в речта на носителите на даден език. Фонемата, независимо от различното си конкретно изговаряне, е разпознаваема в частично различаващите се реални звукове от всички носители на даден език като една и съща обща същност. Например фонемата /а/ от българския език се разпознава от носителите на езика в поредицата от конкретните звукове, които се чуват при изговарянето на думите ананас, масата, касата, барабан, катамаран и т. н.; фонемата /г/ се разпознава при произнасянето на думите гама, гъба, горе, сега, могила, прегризвам и др.; фонемата /б’/ се идентифицира в думите бял, бягам, губя, зарибявам и т. н. По сходен начин фонемата /u/ се идентифицира от носителите на английския език като стояща зад отделните конкретни звукове в думи като full (“пълен”), brook (“поток”), bull (“бик”), count (“броя”); съответно фонемата /ŋ/ за носителите на немския език представлява обобщена слухова представа за съответните звукове в Ding (“нещо”), bringen (“нося”), singen (“пея”), Drang (“натиск”) и др.

6.1.2. Фонемите изпълняват две много важни ФУНКЦИИ по отношение на звуковия състав на значещите езикови единици – те служат за изграждането и за формалното различаване на плана на изразяване на морфемите и думите.

6.1.2.1. Първата основна функция на фонемите се нарича конститутивна (от лат. constituo – “изграждам”) или градивна. Тя се състои в способността на всяка фонема сама или в комбинация с други фонеми да осигури изграждането на изразния план на морфема или дума. Например изразните планове на съюзите и и а, на предлозите у, в и с, на словоформата е (от глагола съм), на граматическия

65

показател -о за среден род единствено число в българския език са изградени от по една фонема. За изграждането на материалната страна на предлозите за, до, от, из, на граматическия показател за определеност в женски род единствено число -та, на местоименните форми аз, ти, го, му, на граматическите частици се и ли, на корените -да- (от давам) или -пи- (от пия) съответно са се оказали достатъчни комбинации от по две фонеми; в изразния план на думите мир, бой, бор, дом, зов, топ, под се включват по три фонеми; звуковият облик на стол, бряст, бряг, мост, град и др. съдържа по четири фонеми и т. н.

6.1.2.2. Втората основна функция на фонемите е дистинктивната (от лат. distinctio “различие”) или различителната. Тя се състои в способността на всяка една фонема да служи като формален различител поне на две морфеми или думи от дадения език. Например ако при дадена комбинация от фонеми появата на една допълнителна фонема вече сигнализира смяна на една значеща единица с друга, то допълнителната фонема изпълнява различителна функция, срв. из и низ, ни и дни, род и брод, до и дом, лос и лост. Същият резултат е налице и при замяна на една фонема от определена комбинация с друга фонема, срв. каса ~ маса ~ раса ~ часа или боб ~ бог ~ бод ~ бой ~ бон ~ бос ~ бор и т. н.

Всички тези случаи са примери за минимално (еднофонемно) формално разграничаване на две думи или две морфеми, което е най-икономичната възможност. Разбира се, различаване на думи и морфеми може да се постигне и по други начини, например чрез различие на две или повече фонеми, срв. бряг ~ брой, срок ~ блок, свод ~ сват, враг ~ брат, топъл ~ мокър, кисел ~ бесен и т. н. Може всички фонеми в звуковия облик на две единици да са различни, напр. сокол ~ замък или робот ~ чехъл.

За установяване на различителната способност на фонемата най-важен е тестът в минимални условия – когато само чрез добавянето (то ~ сто) или чрез смяната (том ~ сом) на една единствена фонема се получава друг изразен план за морфема или дума от съответния език. Ако даден звук при такива условия не може да служи като различител поне на две морфеми или на две думи от езика, той не е фонема в този език. Например ако в думите скакалец или лале на мястото на фонемата /л/ се постави /w/, няма да се получи нова дума от българския език, а само специфично произнесени скакалец и лале. Същото ще се получи и ако например в риба /и/ се замени с /ы/ - думата ще прозвучи необичайно, но няма да се възприеме като друга дума от българския език. Това показва, че /w/ и /ы/ не могат да изпълнят дистинктивна роля, не могат да послужат като формални различители на две значещи единици в българския език. Следователно те не са отделни български фонеми. В такива случаи съответният звук представлява или фонема от някой друг език (както /ы/ например е фонема от руския език), или произносителен вариант на фонема от дадения език (както /w/ е сленгова и диалектна разновидност на /л/ в български), но не и същинска отделна фонема.

Както се вижда от примерите, тестът с изпълнението на различителна функция позволява с точност да се преброят фонемите в даден език.

Във връзка с дистинктивната функция е важно да се разбере и още нещо: фонемите служат като формални, физически различители на звуковия състав на морфемите и думите, тъй като са градивни съставки на техния изразен план. Те не различават самите значения на морфемите и думите, тъй като нямат нищо общо със

66

съдържателните планове на езиковите знаци. Значенията на думите и на морфемите се различават сами по себе си, без отношение към формалния звуков строеж. Но формалният звуков строеж е призван да сигнализира наличието на разлика в съдържателния план. В този смисъл фонемите са един вид “външни”, “повърхностни” разграничители на знаците. Те помагат знаците да се разграничат един от друг по самия си външен облик.

6.1.3. Всяка фонема притежава набор от специфични за нея признаци, които я отличават от останалите фонеми в същия език на принципа на противопоставянето. Тези признаци се наричат ДИФЕРЕНЦИАЛНИ ПРИЗНАЦИ на фонемата (от лат. differo “различавам се”). Като синоними за това название се използват и термините дистинктивни и различителни признаци.

Диференциален е такъв признак на дадена фонема, по който тя се противопоставя на някоя друга фонема или на няколко други фонеми от същия език. Например българската фонема /б/ се противопоставя на /п/, при което за /б/ диференциален е признакът “звучност”, а за /п/ диференциален в случая се оказва признакът “беззвучност”. По същия признак /б/ се различава още от /т/, /с/, /ш/, /ч/, /к/ и /х/. По подобен начин фонемата /а/ се противопоставя на /ъ/, така че за /а/ диференциалният признак е “широка”, а за /ъ/ – “тясна”. Съответно в руския език фонемата /и/ се противопоставя на /ы/, като /и/ има диференциален признак “затворена”, а /ы/ е с диференциален признак “отворена”.

Противопоставянето на фонемите по даден диференциален признак се нарича фонемна опозиция. Например фонемна опозиция по признаците “звучност” : “беззвучност” е налице между множество съгласни в българския език: /б/ : /п/, /в/ : /ф/, /д/ : /т/, /з/ : /с/, /ж/ : /ш/, /дз/ : /ц/, /дж/ : /ч/, /г/ : /к/. Българските гласни пък образуват двойки по диференциалните признаци “широка” : “тясна”, срв. /а/ : /ъ/, /о/ : /у/, /е/ : /и/. Съответно в английския език фонемната опозиция по признаците “звучност” : “беззвучност” се наблюдава при двойки съгласни от типа на /b/ : /p/, /v/ : /f/, /d/ : /t/, /ð/ : /θ/ и т. н., а между гласните /æ/ и /е/ опозицията е по диференциалните признаци “отвореност” : “затвореност”.

Валидният за всяка фонема сноп от диференциални признаци се установява, като се проследят всички опозиции, в които дадената фонема влиза с други фонеми от същия тип в дадения език. Например, за да се установи какъв е специфичният за българската фонема /а/ набор от диференциални признаци, трябва да се разгледат всички опозиции, в които тя се включва, противопоставяйки се на останалите български гласни: спрямо /ъ/ фонемата /а/ показва признака “широка”; на /е/ и /и/, които са палатални (меки), /а/ се противопоставя като носител на признак “непалаталност”(“твърдост”); по отношение на /о/ и /у/, които са лабиални (устнени), фонемата /а/ се проявява с противоположния признак “нелабиалност” (“неустненост”). Така българската фонема /а/ се оказва със сноп от три диференциални признака: “широка”, “непалатална”, “нелабиална”. Съответно /ъ/ притежава диференциалните признаци “тясна”, “непалатална”, “нелабиална”; /о/ има признаците “широка”, “непалатална”, “лабиална” за разлика от /у/, която е “тясна”, “непалатална”, “лабиална”, и т. н. И тъй като всяка българска гласна е или палатална и нелабиална, или непалатална и лабиална, или непалатална и нелабиална (т. е. неутрална) и по двата признака, във формалното описание е

67

достатъчно да се спомене единият от тези признаци, за да се идентифицира с точност съответната гласна. Например за /а/ е достатъчно да се каже “широка”, “неутрална”, за /о/ – “широка”, “лабиална”, за /е/ – “широка”, “палатална” и т. н.

Всяка фонема притежава уникален сноп от диференциални признаци, който не се повтаря при никоя друга фонема от същия език. Ето защо е възможно вместо фонемата да се посочи наборът от нейните диференциални признаци и това е достатъчно, за да бъде тя идентифицирана с абсолютна точност. Например достатъчно е да се посочат признаците “тясна”, “палатална” гласна, за да се идентифицира фонемата /и/ в съвременния български език, или “широка”, “лабиална”, за да се идентифицира /о/. Във връзка с тази възможност се казва, че фонемата представлява сноп от диференциални признаци.

В определени синтагматични позиции разликата между две фонеми може да се заличи. Например в края на думата в български, в руски, в немски и в други езици се снема различието между звучни и беззвучни консонанти. В тази позиция могат да се появяват само беззвучни консонанти. Ако звучен консонант попадне в абсолютно краесловие, той се обеззвучава, срв. шев, под, белег, разрез, нож, подвиг и т. н. Процесът на премахване на различието между две фонеми по даден диференциален признак се нарича неутрализация на фонемна опозиция.

6.1.4. Фонемите са абстрактни единици, инварианти, които притежават свои разновидности, наричани АЛОФОНИ или варианти на фонемата. В речта, при актуалното си изговаряне, всеки алофон на фонемата се проявява като реален физически звук, произнесен от някого в конкретно време, място и звуково обкръжение. Този звук се определя като ФОН или речев звук (вж. и т. 5.1.3).

6.1.3.1. Представа за алофоните на абстрактните фонеми може да се добие, ако се разгледа например следната група думи от българския език, съдържащи гласната фонема /о/: объл, гол, подлог, облог, продълговат, обработен. В някои от случаите наблюдаваната фонема е под ударение, в други – извън ударението, и то на различно разстояние от него. Когато гласната /о/ е под ударение, тя звучи съвсем ясно и не може да се смеси с никоя друга фонема от българския език, включително и с най-близко звучащата до нея фонема /у/. Но когато е извън зоната на ударението, фонемата /о/ звучи с известно уподобяване на /у/, защото е стеснена (редуцирана). На свой ред /у/, когато е под ударение, звучи ясно и съвсем различно от /о/, например в думите дух, духов, слухов, буден, бурен и др. Когато обаче не е под ударение, фонемата /у/ леко се разширява и се уподобява на /о/, срв. ухо, умора, усмивка, акумулатор, трудолюбив. Въз основа на това за гласните /о/ и /у/ в българския език ясно се различават ударените варианти [ò] и [ỳ] и неударените варианти [о] и [у]. По подобен начин фонемите /а/ и /ъ/ показват ясно различими ударени и неударени варианти, а също и (при небрежен или диалектен изговор) /е/ и /и/, макар че за тях книжовният правоговор изисква произношението им по отношение на ширината да е еднакво както в ударена, така и в неударена позиция.

Всяка фонема има един основен вариант, в който звучи най-ясно, тъй като всички нейни диференциални признаци се проявяват с пълната си сила, като същевременно към тях не се добавя никакъв допълнителен признак, предизвикан от конкретната синтагматична позиция на фонемата. Например за гласната /о/ в съвременния български език основен е алофонът й под ударение – [ò], а за

68

шумовата съгласна /г/ (както впрочем и за останалите шумови съгласни в български) основният вариант се проявява в позиция пред /а/, /ъ/, пред сонорна и пред звучна съгласна, например в думи като гама, габър, сега, гъба, гъска, могъщ, прегръдка, мигла, магма, вдигна, мегдан, мигвам. Синтагматичната позиция, в която фонемата се проявява в основния си вариант, се нарича силна позиция.

Останалите разновидности на фонемата се определят като второстепенни или специфични варианти. При тях наборът от диференциални признаци е по-различен, отколкото при основния вариант. Възможно е например някой от диференциалните признаци да не може да се прояви в пълнота, както признакът “широкост” на гласните /а/ или /о/ в българския език е накърнен в неударена позиция. Там широките гласни в една или друга степен се редуцират (стесняват се), като се доближават до съответната тясна фонема. За тесните гласни е обратно – признакът “теснота” в позиция извън ударението не може да се прояви и те се разширяват по посока на съответните широки гласни. Възможно е обаче специфичен вариант да се получи и за сметка на някакъв допълнителен признак, който се добавя към набора от диференциални признаци на фонемата в определени синтагматични условия, например като последица от въздействието на някоя съседна (по правило следходна) фонема в конкретната верига. Например в геран, гето, ченгел, гигант, гише, могила фонемата /г/ звучи смекчено (палатализирано). Там тя се проявява в специфичния си вариант [г’], тъй като след нея има мек (палатален) вокал /е/ или /и/, който предизвиква палатализирането й. Пред окръглените устнени (лабиални) гласни /о/ и /у/ фонемата /г/ се проявява в друг свой специфичен алофон [г˚], например в гол, голям, пагон, гума, губер, изгубен. В същите позиции и останалите съгласни звукове от българския език ще показват съответно основни, палатализирани и окръглени (оустнени, лабиализовани) варианти. Синтагматичната позиция, в която фонемата се проявява със специфичен вариант, се нарича слаба позиция.

По сходни начини варират фонемите и в другите езици. Например руската фонема /о/ също като българската фонема /о/ има ударен (в силна позиция) и неударен (в слаба позиция) вариант. Но докато българското неударено /о/ се редуцира и се доближава до /у/, руското неударено /о/ по звучене се приближава към /а/, например в думите окнò (“прозорец”), потòк (“поток”), помогàть (“помагам”), хохотàть (“смея се”) и т. н. Руското /е/ на свой ред се реализира в отворен алофон [ε] в края на думите и пред твърда съгласна, например в уже (“вече”), поэма (“поема”) или в экзамен (“изпит”), но пред мека съгласна показва затворения си вариант [ẹ], например в честь (“чест”), зелень (“зеленина”), здесь (“тук”) и др.

Основният вариант и допълнителните варианти на фонемите се определят като задължителни, в смисъл че в определена синтагматична позиция (респ. комбинация) задължително се избира един от тях. Във връзка с факта, че задължителните варианти (например ударено и неударено /а/) се срещат в различни позиции и следователно в различни обкръжения, се казва, че те имат различна дистрибуция (от лат. distributio “разпределение”).

В някои случаи обаче може да има факултативни варианти, всеки от които може да се появи в дадена синтагматична позиция (т. е. факултативните варианти имат еднаква дистрибуция). Например в края на английската дума фонемата /t/

69

може да се произнесе с придихание или без придихание. В български в подобни отношения стоят книжовното [л] и сленговото или диалектно [w], а също и непалатализираното [л] и палатализираното [л’] пред /е/ или /и/ в изговора например на Плевен или лилав.

В други случаи някои фонеми се появяват в често срещани индивидуални варианти – както например българските /р/ и /р’/, /с/ и /с’/ в произношението на много носители на езика показват отчетливи индивидуални варианти, които се квалифицират като говорна специфика на съответните индивиди.

6.1.3.2. Фоните, речевите звукове, в които се проявява дадена фонема, са конкретните изговаряния, речевите “екземпляри” на някой от нейните алофони (основен или второстепенен, задължителен, факултативен или индивидуален) в актуалната устна реч. Например колкото пъти в речта на един човек или на различни хора се произнесе думата маса, в съответен брой пъти (5, 10, 1 000 и т. н.) ще се чуят конкретни речеви звукове, представящи ударения алофон [à] и неударения алофон [а]. По същия принцип, колкото пъти се произнесат в състава на конкретни думи алофоните [б], [б’] и [б˚] на фонемата /б/, толкова фони, представящи всеки един от тях, ще прозвучат. Следният пример илюстрира проявата на българската фонема /б/ във всеки от нейните три алофона в съответен брой фони:

фонема алофони фони

Баба Марта дойде.Имало двама братя.

[б] Багажът ми е тежък.Бързай бавно.…

Бирата е студена.Бера билки.

/б/ [б’] Стана сбиване.Качва се по стълбите.…

Болен здрав носи.Усещам главоболие.

[б˚] Бутилката е пълна.Болестта е заразна.…

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Бояджиев 1995; Илиева 2001; Лайънз 1974; Лайънз 1981; Манголд 1988; Мартине 1962; Маслов 1987; Москов 1982; Москов, Бояджиев 1977; Трубецкой 1960; Фатер 2002.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Коя функция на фонемата е изрично визирана в определението “Фонема се нарича най-

кратката звукова единица на даден език, способна да служи в него като единствен

70

външен различител на експонентите [означаващите] на морфемите и на думите” (Маслов 1987: 54)?

2. Посочете примери от чужди езици за дистинктивната функция на фонемите в тях.3. Открийте за какво става въпрос в следния пасаж: “…в резултат на замяната на една

единица с друга се получава не нова дума, а само друго ‘произношение’ на същата дума” (Лайънз 1974: 128).

4. Какъв извод може да се направи от обстоятелството, че в английския език съществуват двойките думи light [lait] “лек” и right [rait] “прав”, докато в корейски и в японски няма думи или морфеми, които да се различават само по това, че в едната на дадено място има /l/, а в другата на същото място има /r/?

5. Какво следва от факта, че немските думи Rad “колело” и Rat “съвет” се произнасят еднакво – като [ra:t], но danken “благодаря” и tanken “зареждам гориво” са отделни думи, които формално се различават по първата си съгласна?

6. В немския език във всяка синтагматична позиция може да се произнесе предноезично /r/ или задноезично, веларно /R/, например думата Bruder “брат” може да прозвучи [brudər] или [bRudəR]. В какво отношение стоят помежду си [r] и [R] в немския език?

71

6.2. ВИДОВЕ ФОНЕМИ

Във всеки език фонемите са организирани в 4 фонемни парадигми. Това са парадигмите на вокалите, консонантите, сонантите и глайдовете. Включените в една парадигма фонеми са обединени от общи артикулационни (учленителни) и акустични (слухови) характеристики и същевременно се различават в артикулационно и акустично отношение, а и по определени функционални възможности, от фонемите в другите парадигми.

За изговарянето на всички фонеми като “суров материал” се използва издишваната от белите дробове въздушна струя (само в традицията на единични езици се предпочита вдишваната струя). Първата обработка на въздушната струя се осъществява от гласните струни, които чрез трептенията си я озвучават, като я превръщат в глас. Този процес се нарича фонация. Оттам нататък озвучената въздушна струя преминава в някоя от резонаторните кухини на говорния апарат – гърлената, устната или носовата, където чрез движенията на подвижните говорни органи (устни, език, челюсти, мъжец) се осъществява артикулацията (учленяването) на конкретната фонема в някой от нейните алофони.

6.2.1. ВОКАЛИ (от лат. vocalis “гласен”) или гласни се наричат фонемите от типа на /а/, /о/, /е/ и др. Те се изговарят при свободен и широк проход за въздушната струя, която поради това е относително слаба. Озвучената от гласните струни въздушна струя свободно, без да среща някакво препятствие по пътя си, навлиза в гърлената, устната или носовата кухина и резонира там, при което се чува съответният вокал. Тъй като пътят на въздушната струя е открит, при учленяването на вокалите всъщност се чуват единствено трептенията на гласните струни (т. е. звучи “чистият” глас на говорещия). Затова от физическа гледна точка вокалите се определят като тонове.

Разликата в звученето на отделните вокали се получава в зависимост от това, в коя от резонаторните кухини се учленяват и каква форма има гласовият проход благодарение на положението на езика по хоризонтал и по вертикал, големината на челюстния ъгъл, формата на отвора, образуван от устните, и т. н. Например всичките шест вокала на съвременния български език се учленяват в устната кухина. Различават се по това, че устните и езикът придават различна форма на устната кухина. При /о/ и /у/ устните са изтеглени напред и са окръглени – затова тези фонеми се определят като лабиални, т. е. устнени (от лат. labium “устни”). При /е/ и /и/ устните са леко разтеглени встрани, езикът е изтеглен назад и относително повдигнат, поради което въздушната струя е принудена да премине покрай предната част на твърдото небце. Затова /е/ и /и/ се наричат палатални (от лат. palatum “твърдо небце”), т. е. небни, а общото слухово впечатление при тях е за относителна мекост. Съответно при /а/ и /ъ/ устните и езикът са в най-неутрално положение. Разликата между широките и тесните български гласни се получава от съответно по-широкия и по-тесния челюстен ъгъл, с който се изговарят.

В старобългарския език обаче е имало повече гласни. При две от тях – голямата носовка /õ/, отбелязвана с буквата ©, и малката носовка /ẽ/, записвана с z, въздушната струя е навлизала в носовата кухина и затова тези две гласни са се характеризирали с диференциалния признак назалност, т. е. носовост. (от лат.

72

nasalis “носов”). Съответно останалите фонеми в старобългарския език са били с признак неназалност. Днес в българската вокална парадигма опозицията назалност : неназалност отсъства, но във френския, в полския и в други езици има носови и съответно неносови гласни. В старобългарския е имало и други два вокала, записвани съответно с буквите э и ы. Това са фонемите /ε/ и /ы/, които са се противопоставяли съответно на /е/ и на /и/ по диференциалния признак отвореност (изговаряли са се с по-голям отвор на устните). Изгубила се е и фонемата /ь/ - “ер малък”, който се е противопоставял на “големия ер” /ъ/ чрез своята палаталност.

В някои езици в парадигмата на гласните действа и диференциалният признак квантитет (дължина). Например в старогръцки език има кратко о, отбелязвано с буквата ο – омикрон (буквално “малко о”), но и дълго о, графично отбелязвано с ω – омега (буквално “голямо о”). В старогръцки освен това има кратко е (писано със знака ε) и дълго е (отбелязвано с η), а също кратко и дълго а (и двете отбелязвани с буквата α). Кратки и дълги гласни фонеми се различават също в английски, например [o] и [o:] като в думите shot [∫ot] “изстрел” и short [∫o:t] “кратък, къс” или [i] и [i:] като в ship [∫ip] “кораб” и sheep [∫i:p] “овца”. В немския език диференциалният признак дължина на вокала също е действен, срв. Lamm [lam] “агне” и lahm [la:m] “куц”, Stadt [∫tat] “град” и Staat [∫ta:t] “държава”, Bett [bet] “легло” и Beet [be:t] “леха”.

Поради своята тоновост вокалите във всеки език могат сами да образуват сричка или да бъдат център на сричка, т. е. да играят ролята на сричков връх (най-звучна фонема в сричката), като обединяват около себе си фонеми от другите парадигми, срв. à-ло, ос-à, ù-ме, и-глù-ка, хра-лỳ-па, стрàш-но.

6.2.2. КОНСОНАНТИ (от лат. consonans “съзвучен”) са фонемите от типа на /б/, /п/, /в/, /ф/, /д/, /т/ и т. н. Те се изговарят по значително по-сложен начин в сравнение с вокалите, тъй като озвучената въздушна струя се сблъсква по пътя си с някакво препятствие, което трябва да преодолее. По тази причина издишваната струя е сравнително по-силна, отколкото при изговарянето на вокалите. Наличието на препятствие в говорния апарат създава допълнителен източник на трептения, които се наслагват върху трептенията на гласните струни. Ефектът от това е появата на звук с характер на шум (от физическа гледна точка). Затова именно фонемите от тази група се наричат шумови съгласни.

Естеството на препятствието – плътна преграда, тесен проход или комбинация от преграда и проход, създадени в устната или в гърлената кухина, определя за съответните консонанти т. нар. модален признак (признак по начин на учленяване).

Например /б/, /б’/, /п/, /п’/, /д/, /д’/, /т/, /т’/, /г/, /г’/, /к/, /к’/ в българския език (и подобните фонеми в руски, полски, чешки и много други езици) се учленяват чрез плътна преграда, създадена от прилепянето на два говорни органа един до друг на определено място в устната кухина. Затова тези консонанти се наричат преградни. А тъй като в момента на преодоляване на преградата се чува лека “експлозия”, те се определят още и като експлозивни.

От друга страна /в/, /в’/, /ф/, /ф’/, /з/, /з’/, /с/, /с’/, /ж/, /ш/ и /х/ се учленяват чрез преминаване на озвучената въздушна струя през силно стеснение на гласовия

73

проход на определено място в устната кухина и поради това се наричат проходни. За същия тип фонеми се използва и означението фрикативни (от лат. frico “трия”), понеже съответният звук се получава от триенето на въздушната струя в стените на създадения проход.

Чрез комбинация от преграда и проход се учленяват фонеми като /дз/, /ц/, /ц’/, /дж/, /ч/. Те се наричат преградно-проходни или още африкати (буквално “нетриещи се”).

Препятствието, което трябва да се преодолее от въздушната струя, за да се изговори даден консонант, винаги е на точно определено място в говорния апарат. Поради това за консонантите винаги е валиден някакъв диференциален признак по локалност, т. е. по място на учленяване (от лат. locus “място”). В говорния апарат има няколко характерни зони, в които се учленяват консонанти.

Например /б/, /п/, /в/ и /ф/ и съответните меки фонеми се учленяват в района на устните и поради това носят признак лабиалност или устненост.

Като дентални или зъбни (от лат. dens “зъб”) се определят /д/, /д’/, /т/ и /т’/ заради учленяването си в района на зъбите. Съответно английските /ð/ и /θ/ и подобните на тях гръцки фонеми по място на учленяване се определят като интердентални, т. е. междузъбни.

Върху алвеолите, респ. в предната част на небцето се учленяват /з/, /з’/, /с/, /с’/, /дз/, /ц/ и /ц’/ и затова се наричат алвеолни (венечни) или препалатални (преднонебни).

В средната част на твърдото небце се учленяват серията консонанти /ж/, /ч/, /дж/ и /ч/. Те се определят като палатални (небни).

Най-навътре в устната кухина, в района на мекото небце (на лат. velum) се изговарят /г/, /г’/, /к/, /к’/ и /х/, определяни като веларни или меконебни.

За български мекото небце е последното място, на което се учленяват консонанти, но в езици като немския, холандския, а също в иврит и арабските езици консонанти се учленяват и в гърлената кухина. Те се наричат гърлени или гутурални (от лат. guttur “гърло”).

Характерно за парадигмата на консонантите е и противопоставянето по сонорен признак (от лат. sono “звуча”), т. е. по степен на звучност. В това отношение се получава серия от двойки консонанти, влизащи във фонемна опозиция по звучност : беззвучност, например /б/ : /п/, /б’/ : /п’/, /в/ : /ф/, /в’/ : /ф’/, /д/ : /т/, /д’/ : /т’/ и т. н.

За много езици тези три категории признаци – според начина на учленяване, мястото на учленяване и степента на звучност – изчерпват противопоставянията в парадигмата на консонантите, но за славянските езици освен тях е валиден и признакът палаталност, т. е. степен на мекост (твърдост). В български например е налице следната серия от опозиции между мек (палатален) и твърд (непалатален) консонант: /б/ : /б’/, /п/ : /п’/, /в/ : /в’/, /ф/ : /ф’/, /д/ : /д’/, /т/ : /т’/, /з/ : /з’/, /с/ : /с’/, /ц/ : /ц’/, /г/ : /г’/, /к/ : /к’/, срв. бал /бал/ ~ бял /б’ал/, опал /опал/ ~ опял /оп’ал/, вал /вал/ ~ вял /в’ал/, дал /дал/ ~ дял /д’ал/ и т. н. Трябва да се отбележи, че при палаталните (небните) по място на произнасяне фонеми /ж/, /дж/, /ш/ и /ч/ в българския език не се разграничават меки и твърди корелати. Подобно е положението в руски и в останалите славянски езици.

74

6.2.3. СОНОРИ или още СОНАНТИ (от лат. sonans “звучащ, звънлив”) се наричат фонемите от типа на /р/, /л/, /м/, /н/. При тяхното звучене се чува известно количество тон, но също и определено количество шум, защото учленяването им показва характеристики, подобни на учленяването на вокалите, но и характеристики, наподобяващи учленяването на консонантите.

Също както при консонантите, за сонантите е валиден локален признак, тъй като всички сонанти се учленяват с помощта на преграда, създадена някъде в устната кухина. Например /м/ и /м’/ се учленяват чрез преграда, създадена от плътното долепяне на устните една до друга, поради което тези фонеми по локален признак са лабиални. Сонантите /н/, /н’/ и /л/, /л’/ се характеризират в локално отношение като алвеолни, защото тяхната преграда се създава в района на венците. В българския език, но и в другите славянски езици, както и в повечето езици от балканския и средиземноморския район (сръбски, румънски, гръцки, албански, испански, италиански и др.) фонемите от типа на /р/ или /р’/ се учленяват чрез преграда, която се изгражда от допирането на върха на езика до предната част на твърдото небце. Затова българските /р/ и /р’/ се определят като препалатални, (преднонебни) или предноезични. В други езици, например във френски, съответната фонема се учленява в района на мекото небце и се определя като веларно или задноезично /R/.

В славянските езици, също както в парадигмата на консонантите, за сонантите е валидно разграничаването по палаталност. По този признак българските сонанти образуват следните фонемни двойки: /р/ : /р’/, /л/ : /л’/, /м/ : /м’/, /н/ : /н’/, срв. рак ~ ряпа, лак ~ ляв, мама ~ мамя, храна ~ храня.

Наличието на значително количество тон при сонантите се дължи на специфичния начин, по който въздушната струя се справя със създадената преграда: преградата просто бива избягната по някакъв начин. Например при /м/, /м’/ и /н/, /н’/ въздушната струя, стигайки до съответната преграда, навлиза в носовата кухина и затова тези фонеми звучат носово – те имат признак назалност. Фонемите /л/ и /л’/ и подобните им фонеми в други езици пък се учленяват чрез странично заобикаляне на преградата – въздушната струя минава от двете й страни. Затова тези фонеми се наричат латерални, т. е. странични (от лат. lateralis “страничен”). А специфика на фонемите от типа на /р/ и /р’/ е вибрирането на преградата, поради което те се определят като вибранти.

Благодарение на голямото количество тон в сонантите те в определени случаи могат да проявят сричкообразуваща способност. Това е особено характерно за p и л в някои езици, например в сръбски или чешки. Срв. самата дума српски, в която началната сричка е ударена, но не съдържа вокал, а има за сричков връх

сонанта . По подобен начин в чешките думи prst “пръст” и vlk “вълк” проявяват

сричкотворната си способност сонантите и .

6.2.4. ГЛАЙДОВЕТЕ (от анг. glide “плъзгам се”) са най-малобройната група фонеми. Те се учленяват като свръхкратки звукове, съдържащи повече шум и по-малко тон, чрез бързото приплъзване на въздушната струя през стеснение на гласовия проход в района на устните или на твърдото небце. На тези места се изговарят съответно лабиалният глайд у кратко // и палаталният глайд и кратко /й/, наричан още йота.

75

Смята се, че в българската фонемна подсистема е представен само палаталният глайд /й/, въпреки че в някои междуметия и думи с междуметен произход може да се чуе и лабиалният глайд, срв. ау, бау, мяу, мяукам (с ударение върху /а/).

Особеност на глайдовете е, че те винаги са придружени от вокал, например в комбинации като /ай/, /ой/ или /йа/, /йо/, срв. май, мой, ям, йогурт. Най-типичните за даден език, редовно срещани в неговите думи и показващи единство в историческия си развой комбинации от глайд и вокал се наричат дифтонги (от гр. diphthongos –“двузвучен”). За българския език например много типични дифтонги са /йа/, /йо/, /йу/, /йъ/, например в думи като ясен, Йовков, юли, стоя и др. Най-характерният за немски дифтонг е /ai/, срв. ein “един”, eigen “собствен”, mein “мой”, nein “не” и др. В класическия старогръцки характерни дифтонги са /ai/,/ei/, /oi/, /au/, /eu/, /e:u/, /ou/, като всеки от тях е претърпял специфично развитие през следващия византийски период. Например дифтонгът /ai/ се е монофтонгизирал до /е/; /еi/ и /oi/ са се монофтонгизирали до /i/; /ou/ се е развил до /u/; /eu/ се е превърнал в /еv/ пред гласна и пред сонант и в /ef/ пред консонант и т. н.

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Бояджиев 1995; Лайънз 1974; Манголд 1988; Москов 1982; Москов, Бояджиев 1977; Трубецкой 1960; Фатер 2002.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Посочете за вокалите диференциални признаци, които не се срещат в парадигмата на

вокалите в съвременния български език.2. Идентифицирайте българската фонема, която е описана чрез следните диференциални

признаци: преградна, лабиална, беззвучна, мека.3. Кои фонеми проявяват сричкотворна способност?4. Какъв извод може да се направи от факта, че в английския език съществуват думите

cheek [t∫i:k] “страна, буза” и chick [t∫ik] “пиленце”?5. Попълнете равенствата:

а) /б/ : /п’/ = /в/ : / / б) /б/ : /д’/ = /в/ : / /.

6. За кой вид фонеми в българския език (и съответно в други езици) е характерна опозицията по признаците назалност : неназалност?

76

6. 3. СУПРАСЕГМЕНТНИ ФОНЕТИЧНИ ЯВЛЕНИЯ: АКЦЕНТ И ИНТОНАЦИЯ

Супрасегментни (от лат. supra – “отгоре”) са фонетичните единици, които в потока на устната реч нямат характер на самостоятелен отрязък, а се реализират едновременно със сегментните единици и чрез тях (привидно “върху” тях). Това са акцентът и интонацията, определяни в съвкупността им още и като прозодия или прозодични елементи на езика (от гр. prosodia “припев, ударение”).

6.3.1. АКЦЕНТЪТ (ударението на думата) представлява звукова единица, която има супрасегментен характер и се произнася чрез активизиране на определени качества на сричката и главно на сричковия връх. Тези качества са сила, дължина и височина на изговарянето.

6.3.1.1. Всяка ударена сричка (и особено фонемата в нейния сричков връх) се възприема като по-силна, по-дълга и същевременно произнесена с по-различна височина на тона в сравнение със съседните срички. Във всеки език обаче едно от тези три качества доминира и е най-ясно проявено. В българския, румънския, френския и други езици например основното използвано качество е силата на звучене. Такъв тип ударение се определя като силово (или още динамично). Съответно за количествено (или квантитативно) ударение се говори, когато най-голяма роля за реализацията му играе дължината на сричковия връх. Смята се например, че руското ударение има такава характеристика – ударената сричка е по-силна, но и значително по-дълга (до 2 – 3 пъти) в сравнение с неударената. Съответно ударението, за което най-голяма роля играе промяната във височината на тона, се определя като музикално – с такова ударение се отличават виетнамски, лаоски, китайски и други езици от тибето-китайското семейство. Някои индоевропейски езици имат силово ударение с музикални елементи, например литовски, сръбски, шведски, норвежки.

6.3.1.2. Акцентът е незначеща езикова единица. Той изпълнява произносително-организационни функции, като групира срички до цялостно акцентно единство, например ма-га-зùн, от магазùна, магазùна им, до магазùна ли.

Езиковата единица, която има собствен акцент като постоянен формален признак, е думата. Затова акцентът обикновено се определя като словно ударение (ударение на думата). Чрез ударението сричките, съставящи думата, се обединяват до здраво споена непрекъсната звукова верига. В много случаи в потока на речта към сричките на думата под нейното ударение се присъединяват и допълнителни единици, както се вижда от примерите.

В частен случай ударението може да изпълнява фонологична функция, т. е. да поеме върху себе си дистинктивната функция на фонема и да служи като формален опознавателен белег, който разграничава две думи една от друга, срв. пàра и парà, зàвет и завèт, кàлен и калèн, рòден и родèн и др. или анг. èxport “износ” и expòrt “изнасям”. В други частни случаи акцентът може да изпълнява граматическа функция, като поема ролята на граматически показател за значение, което не е изразено по никакъв друг начин. Тогава акцентът служи като супрасегментна морфема, разграничавайки две граматически форми на дадена дума една от друга, срв. четè и чèте, плетè и плèте. Но фонологичната и

77

граматическата функция не са основни функции на словното ударение – неговото главно предназначение е произносително-организационното.

6.3.1.3. В различните езици има различни правила за разполагане на ударението в границите на думата.

Езици, при които няма ограничения за поставянето на акцента, се определят като езици със свободно (нефиксирано) ударение. В българския език например, както и в руския, италианския или английския, акцентът може да пада върху всяка сричка от думата, срв. прàсковата, наводнèние, водàчът, хранопровòд, мълчàт или рус. жàлостный “жалостен”, заòчный “задочен”, избирàтель “избирател, переворòт “преврат” и т. н.

С фиксирано ударение, от друга страна, се характеризират езици, при които сричката, поемаща акцента, винаги е на една и съща позиция във всички думи. Такъв е случаят например във френски, където ударението във всяка една дума пада на крайната й сричка, срв. ballon “балон”, chevaller “конник, рицар”, costumer “костюмирам, дегизирам”. В унгарски, фински, естонски, латвийски, чешки и словашки е обратно – там ударението винаги е на първата сричка от думата, срв. чеш. ròbot “робот”, mèdvěd “мечка”, hàvran “гарван”, dòbytek “добитък”.

Има и езици с полуфиксирано (или полусвободно) ударение. В такъв случай за ударението има няколко позволени позиции, но само в ограничени рамки. Например в старогръцки ударението може да пада върху първа, втора или трета сричка от края на думата, но никога върху четвърта или пета, срв. erotikòs – “любовен” (на първа сричка от края), manìa – “мания” (на втора от края), arithmètika – “аритметика” (на трета от края). В класическия латински, от друга страна, ударението стои на предпоследната сричка, ако тя е дълга, напр. natùra “природа”, advocàtus “защитник”, imperatìvus “заповеден”. Ако обаче предпоследната сричка е кратка, ударението застава върху третата сричка от края, срв. advocàtio “експертиза, защита”, màximus “най-голям”, stìmulus “остен”.

В граматическата парадигма на дадена дума акцентът може да стои винаги на едно място, но в други думи може и да се мести. Например във всички граматически форми на думата стая ударението стои върху една и съща сричка – стàя, стàята, стàи, стàите. Такова ударение се нарича неподвижно. Но ударението променя мястото си в отделните словоформи на много думи, срв. грàд, градовè; плàт, платовè и т. н. Ударение от този вид се нарича променливо или подвижно.

В някои думи може да има две ударения, срв. нàй-сериòзно, ỳлтравиолèтов, наỳчнотехнùчески.

В произнесеното изречение наред с обичайните словни акценти може да присъства (и по правило присъства) и специално поставено ударение – т. нар. “логическо” ударение. То се реализира чрез известно повишаване на тона при произнасянето на определен фрагмент от изречението и се използва за целите на смисловото подчертаване на този именно фрагмент.

6.3.2. ИНТОНАЦИЯТА е сложно супрафонетично явление. Тя представлява комплекс, изграден от движението на основния тон на говорене (нагоре и надолу) във височина, от разпределението на паузите и логическите ударения във фразата, от ритъма и темпа на произнасяне на фразата.

78

Езиковата единица, която се характеризира със своя интонация, е изречението. По отношение на изречението интонацията изпълнява три важни функции. Първата функция е произносително-организационна. Тя се състои в това, че единната интонация, с която изречението се изговаря, групира в обща верига отделните акцентни единства в неговия състав и същевременно показва външните граници на изречението, които го отделят от предходното и от следващото изречение. Наред с това интонацията, в качеството си на значеща езикова единица, носи определена част от смисъла на съответното изречение. Например интонацията винаги показва дали изречението е въпросително, повелително, възклицателно, съобщително и т. н. Тази функция на интонацията се определя като синтактична или граматическа. Същевременно по интонационен път могат да се сигнализират и различни емоционални нюанси – например изненада, досада, удоволствие, настоятелност и пр. Тази функция на интонацията се нарича емотивна или емоционална.

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Лайънз 1981; Манголд 1988; Маслов 1987; Трубецкой 1960; Фатер 2002.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. С какви по-общи термини се означават словното ударение и интонацията?2. Определете характера на ударението в съвременния български език с оглед на неговата

звукова реализация и мястото му в границите на думата.3. Посочете примери за фонологичната функция на българското ударение.4. Подкрепете с примери двете части на следното твърдение: “Обикновено словното

ударение се състои в това, че в думата… с помощта на едни или други звукови средства се подчертава една точно определена сричка, а понякога – в по-малка степен – и друга или и други срички” (Маслов 1978: 72).

5. Посочете случаи, в които интонацията изпълнява синтактичната си функция така, че е единствен показател за комуникативния тип на изречението.

79

6.4. ФОНЕТИЧНО ЧЛЕНЕНИЕ НА РЕЧТА

За фонетично членение на речта се говори във връзка с произносително-организационната функция на супрасегментните фонетични явления. Най-малките единици, отчленими благодарение на ударението, са сричките; следват групираните под едно ударение срички, наричани акцентни единства (фонетични тактове); още по-големи единици са обединените под единна интонация акцентни единства, определяни като фонетични фрази.

6.4.1. СРИЧКИТЕ представляват характерни за дадения език комбинации от фонеми, които са много тясно съединени помежду си и се изговарят с един мускулен импулс. Абстрактните им модели се наричат силабеми (от гр. sylaba “сричка”). В състава на всяка дума акцентът разделя сричките на ударени и неударени.

Всяка сричка има т. нар. сричков връх – това е фонемата с най-голяма звучност в състава на дадената сричка. Например в съвременния български език сричков връх винаги е гласна, която сама образува сричка или пък групира около себе си други фонеми: и-ме, иг-ра, кни-жар-ни-ца, меч-та, смеш-ка и т. н. Но в някои езици ролята на сричков връх може да се изпълнява и от сонорни съгласни – например в сръбски, чешки, немски, английски и др. При двусричната чешка дума

vrba [`v ba] “върба” първата сричка е образувана със сонанта /r/ в ролята на

сричков връх и дори поема ударението върху себе си. По подобен начин в немските

думи Handel [`hand ] “търговия”, Mandel [`mand ] “бадем, springen [`∫pring ]

“скачам”, Gаrden [`gard ] “градина” краесловната сричка е с център /l/ или /n/.

Някои английски думи са добра илюстрация за сричкотворните възможности на

сонанта /m/, срв. bottom [bît ] “под”.

Някои езици, като съвременния български и руския например, позволяват в сричката да се струпват множество (4 и дори 5) фонеми, срв. греш-ка, праш-но, страш-но, стрел-ба. За други езици, като например за японски, подобни струпвания са нетипични.

Според завършека си сричката може да бъде отворена, т. е. да завършва на сричкотворен елемент – гласна (или и сонорна съгласна в някои езици), срв. е-ла, го-ди-на, пла-ни-на или чеш. vr-ba “върба”. Ако сричката е с краен несричкотворен елемент, срв. из-стрел, под-виг, смеш-ник, страш-ник, тя се определя като затворена. В някои езици, например в японски, са възможни само отворени срички, както е в следните думи с японски произход: са-ке, су-ши, и-ке-ба-на, ки-мо-но. В стари периоди от развитието на славянските езици е важало същото ограничение – всички срички в тях са били отворени. По-късно това ограничение е отпаднало, но и днес в славянските езици преобладават отворените срички.

6.4.2. АКЦЕНТНО ЕДИНСТВО или още фонетичен такт се нарича група

срички, които са обединени от едно ударение. В потока на речта акцентното единство в типичния случай съвпада с границите на отделна дума, тъй като всяка самостойна дума има свое ударение, например издùрвам, кнùга, мùя.

80

В някои случаи обаче акцентното единство може да обхване сегмент, по-голям от отделната дума, срв.: ще издùрвам, кнùгата ми, ще се мùе ли. Тези единици (обикновено едносрични), които в потока на речта не получават собствено ударение, а се присъединяват към съседна дума, се наричат клитики. Стоящите пред думата единици се определят като проклитики. Например показателят за бъдеще време ще е типична проклитика; типични проклитики са също и определителните членове в немски, френски, италиански, английски и др. Единиците, които се присъединяват зад съответната дума в състава на акцентното единство, се наричат енклитики. Например въпросителната частица ли в българския език е типична енклитика. Но множество единици, например кратките форми на местоименията – ми, ме, го, му, я, си, повечето форми на глагола съм (съм, си, е, сме, сте, са и др.), граматическата частица се и др. в едни случаи са проклитики, в други – енклитики, срв. ме попита, попита ме, да му кажат, казаха ли му, сте ходили, ходили сте, се пише, пише се.

При някои сложни думи, които имат две ударения, акцентното единство се оказва по-малко от думата, т. е. думата съдържа два такта, напр. фрèнско-гермàнски, социàлноисторùчески, рòдовообщùнен и др.

В границите на акцентното единство (независимо дали то е равно на дума, по-голямо или по-малко от дума) поредицата от срички и съответно поредицата от фонеми се произнася като непрекъсната звукова верига. Поради това в случаите, когато акцентното единство е по-голямо от дума и включва клитики, границите между съответната клитика и началото (края) на съответната дума се заличават. Между крайната фонема на проклитиката и началната фонема на носещата ударението дума и съответно между крайната фонема на думата и началната фонема на енклитиката се получават същите взаимодействия, които се наблюдават и между фонемите в рамките на отделната дума. За български много ясно забележими са взаимодействията на границата между проклитиката и думата с ударение. Например фонемата /з/ от предлога из се запазва като /з/, ако началната фонема на думата е вокал, сонант или звучен консонант, срв. из околията, из района, из града. Но ако думата започва с беззвучен консонант, тогава /з/ се обеззвучава и се превръща в /с/, срв. из селото, из пазара, из тавана. Срв. също поведението на предлога под в под асмата, под лозата, под земята и съответно в акцентните единства под покрива, под товара, под сеното. Обратно, краен беззвучен консонант в проклитиката се озвучава, ако носещата ударението дума започва със звучен консонант, срв. от асфалта, от лозето, от покрива, но от двора, от земята, от жажда. Същите взаимодействия се получават и когато клитиката е пълноценна дума, срв. град Габрово и град Търговище. Тези фонетични изменения в рамките на акцентното единство се наричат сандхи (от староинд. sandhi “срещане”), т. е. тясно взаимодействие на границата между два елемента от отделни езикови единици.

6.4.3. Още по-голяма сегментна единица е фонетичната фраза. Тя се равнява на група от две или повече акцентни единства, обединени под обща интонация и оградени с паузи във веригата на устната реч.

В типичния случай фонетичната фраза съвпада с границите на едно изречение. Например изречението Купувам си / хляб се произнася като фонетична

81

фраза, съдържаща две акцентни единства, а фразата Има / толкова / много / книги,/ които / трябва / да прочета включва седем такта.

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Маслов 1987; Трубецкой 1960.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Дайте примери за отворени и затворени срички от различни езици.2. Посочете примери за фонологичната функция на българското ударение.3. Подкрепете с примери двете части на следното твърдение: “Обикновено словното

ударение се състои в това, че в думата… с помощта на едни или други звукови средства се подчертава една точно определена сричка, а понякога – в по-малка степен – и друга или и други срички” (Маслов 1978: 72).

4. Посочете примери за сандхи в рамките на фонетичен такт.

82

7. МОРФОЛОГИЧНА ПОДСИСТЕМА

Морфологичната подсистема обхваща съвкупността от морфеми и изразяваните от тях значения.

В зависимост от значението, на което са носители, от позицията, която заемат спрямо думата, с оглед на изпълняваната функция и според формата на материализацията си морфемите се разделят на множество видове. Централно място сред всички видове морфеми заемат корените. Към тях по различни словообразувателни модели се добавят други морфеми, за да се изгради лексикалната основа на думата.

За изразяването на граматическите значения всеки един език разполага с набор от специфични средства и механизми – както в границите на думите, така и извън тях.

Този дял от лингвистиката, който се занимава с морфологичната подсистема на езика, се нарича морфология.

7.1. СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ НА МОРФЕМАТА.АЛОМОРФИ И МОРФИ

7.1.1. МОРФЕМИТЕ (от гр. morphe “форма”) са най-малките значещи единици на езика. Те са двустранни същности – имат план на изразяване, който осигурява тяхната материализация, и план на съдържание, обхващащ значенията (лексикални или граматически), на които морфемите са носители.

7.1.1.1. Планът на изразяване на морфемата може да е изграден от една или повече фонеми. Например в думата вазата коренът -ваз- съдържа три фонеми, граматическият показател -а- е изграден от една фонема, а показателят -та – от две фонеми. В по-частни случаи планът на изразяване на морфемата може да има друг характер – да се проявява чрез мястото на словното ударение или чрез интонацията, да се равнява на смяната на една фонема с друга, да бъде нулев (вж. т. 7.2.3.2).

Всяка морфема носи в себе си минимално лексикално значение (например коренът -ваз-) или пък граматическо значение (като показателите -а- и -та). С лексикално значение са също корените -слънц-, -книг-, -рък-, представките из-, през-, от-, у-, предлозите из, през, от, у и т. н. С граматическо значение са членните морфеми -ът, -та, -то, -те в български или the в английски, le и la във френски и т. н., показателите -о- и -е- за среден род единствено число в български, морфемата ще за бъдеще време, показателят се за възвратност и др. Лексикалните значения са свързани с назоваваните (чрез думи) неща от света, а граматическите се отнасят до признаци и отношения на назоваваните неща или на самите езикови единици. Може да се обобщи, че основната функция на морфемата е да изразява (поне едно) минимално значение в езика.

По принцип морфемите, изразяващи лексикално значение, носят в себе си една много обобщена лексикална идея, която се конкретизира едва при комбинирането на морфемата с други морфеми в състава на дадена дума, срв.

83

твърде общото значение на корена -слънц- с по-конкретното лексикално значение на думи като слънце, слънчев, слънчасал, слънчоглед.

В някои езици (например в тюркските) морфемите, изразяващи граматически значения, носят в себе си само едно единствено значение. Например морфемите -lar- и -ler- в турски изразяват само множествено число, а морфемите -da и -de – само местен падеж, срв. тур. atlarda “на конете”, evlerde “в къщите”. В българския език и в другите индоевропейски езици обаче е много често срещано явление граматическата морфема да събира в себе си две, дори три различни значения едновременно. Например граматическият показател -е- в море носи значенията среден род и единствено число, а -то от морето изразява определеност, среден род, единствено число. По подобен начин определителният член dem в немската словоформа dem Vater (“на бащата”) изразява едновременно три граматически значения: определеност, мъжки род, дателен падеж. Във връзка с това се говори за граматически синкретизъм (от гр. synkretismos “обединяване”) – съвместно съществуване на различни граматически значения в плана на съдържание на една морфема (явлението е много по-различно от лексикалната многозначност при думите).

7.1.1.2. Идентифицирането на морфемите става чрез сравняване на думи, словоформи и други езикови единици, така че да се установи най-малката, неделима по-нататък в линейно отношение единица, която е носител на определено значение и навсякъде при появата си изразява именно това значение. Например морфемите, които присъстват в състава на думата безопасният, могат да се установят чрез сравняване на тази словоформа на думата с други словоформи на същата дума и чрез сравняване с други думи от българския език:-ят: безопасният ~ безопасен, безопасни, безопасния; опасният, ужасният-и- : безопасният ~ безопасна, безопасно; запасният, ужасният, прекрасният-н- : безопасният ~ обезопасявам, обезопася, спася; опасен, опасният-пас-: безопасният ~опасен, опасност, спася, спасен, спасение, запася, запас-о- : безопасният ~ спасен, спасявам, спася; опасен, отегчен, обиден, безобиденбез- : безопасният ~ опасен, опасение, опасявам се; безлюден, безочлив, безволев

7.1.2. Морфемите са абстрактни (инвариантни) езикови единици, които имат свои варианти, наричани АЛОМОРФИ. Всеки от аломорфите при актуалната си употреба в речта се проявява в конкретни “екземпляри”, определяни като МОРФИ.

7.1.2.1. Например коренът на думата слънце в българския език притежава аломорфите [слънц] и [слънч], в които се проява в частично различен фонемен облик, срв. слънца, слънчасвам. Освен това този корен се среща и в аломорфите –[слънц’], [слънч’], [слънчº] (последният вариант без ударение) например в думи като слънце, слънчев, слънчоглед. Аломорфи, в които варирането се получава за сметка на смяната на една фонема с друга, се определят като фонемни аломорфи. Съответно аломорфите, при които варирането е за сметка само на алофоните на дадена фонема, се наричат алофонни аломорфи. Поради минималните различия при алофонните аломорфи в типичния случай те не се осъзнават като отделни варианти на фонемата от “обикновените” носителите на езика, които нямат специална лингвистична подготовка. Фонемните аломорфи обаче са лесно разпознаваеми като отделни представители на съответната морфема.

84

С характерни фонемни аломорфи и освен тях с по-слабо забележими алофонни варианти са много коренови морфеми в българския език, но и в другите славянски езици. Например коренът на думата ден се проявява като [ден], [ден’], [дн], срв. ден, деня, дни. Коренът -рък- на свой ред има вариантите [рък], [ръкº], [ръц’], [ръч], [ръч’], срв. ръка, ръководя, ръце, ръчка, ръчен. Други морфеми имат още повече варианти, например -сняг-, -град- или -дух-:

[сн’ак] сняг [град] ограда [дух] дух[снег] снегът [градº] градове [духº] духовен[снегº] снегове [град’] градеж [дъх] дъх[снеж] Снежанка [грат] градски [дих] дихание[снеж’] снежинка [град’] градя [диш] въздишка[снеш] снежко [гражд] изграждам [душ] душа

[гражд’] заграждение [душ’] душевен

При някои морфеми, например при корени като -кръв-, -пръв, -плъз-, -стълб-, -дълб- и др. вариране се получава и поради размяна на местата на фонеми, срв. кръвнишки – кървав, пръв – първи, плъзгам – изплъзвам се, стълба – стъбло, дълбая – вдлъбнат и т. н.

Разбира се, свои повече или по-малко ясно различими варианти могат да имат и морфеми, които не са корени. Срв. например аломорфите на наставката -ен- [ен], [н], [н’] в лесен, лесна, лесни или на наставката -ник- [ник], [ниц], [ниц’], [нич], [нич’] съответно в ученик, мастилница, ученици, ученички, разковниче.

По подобен начин варират морфемите и в другите езици, срв. рус. снег “сняг”, снежный “снежен”; друг “приятел”, друзья “приятели”, дружеский “дружески”; день “ден”, сегодня “днес”, школьник “ученик”, школьница “ученичка”, шкурничество “егоизъм” и др.

Както се вижда от примерите, в състава на морфемата могат да се редуват консонанти, вокали, консонанти и вокали едновременно, алофони на една и съща фонема могат да се заместват един друг в различни позиции, отделни фонеми могат да изчезват и да се появяват или пък да разменят местата си.

7.1.2.2. Следващият пример илюстрира проявата на морфемата -пек- в различни конкретни морфи, представящи отделни нейни фонемни аломорфи в състава на употребени в речта думи:

85

морфема аломорфи морфи

Пека картофи./пек/ Слънцето пекна.

Опекоха много сладкиши…

Слънцето пече./печ/ Печката е включена.

Хлябът е препечен.-пек- …

Горещо е като в пещ./пешт/ Пещта е запалена.

Показват доменни пещи.…

Препичам две филии./пич/ Припичат се на слънце.

Не препичай хляба!

7.1.3. Сред морфемите на даден език може да се забележи съвпадане по форма, т. е. морфемна омонимия, но също и съвпадане по значение, т. е. морфемна синонимия.

Например граматическата морфема -а (от маса, ваза, каса и т. н.) изразява женски род, единствено число, като съвпада формално с морфемата -а (от деца, листа, села и др.), която е изразител на значенията среден род, множествено число. С -а се означава още и т. нар. “бройно” множествено число във форми като два града, пет стола, осем камъка. Четвърти морфемен омоним към тях в българския език е съюзът а (не вчера, а оня ден). Морфемна омонимия има също между показателя за множествено число -и (напр. в учители, родители, птици и др.) и съюза и, както и между формата е (на глагола съм) и показателя за среден род, единствено число -е (дете, море, слънце) и др. В руски пък при много думи от женски род са омонимични показателите за родителен падеж единствено число -и (книги) или -ы (лампы) и за именителен падеж множествено число (книги, лампы). Могат, разбира се, формално да съвпадат един с друг и корени (обикновено не повече от два), например коренът -вод- от вода е омонимичен на -вод- от водач, а коренът -ток- от поток на свой ред е омонимичен на -ток- от токче.

От друга страна, между някои морфеми може да има граматическа синонимия, каквато например съществува между серията показатели за множествено число в българския език: -и (птици, филми, учители, българи), -е (коне, овце, свине), -а (деца, листа, цветя, изделия), -ове (градове, столове, мостове), -ета (телета, кучета, мезета), -ища (краища, пътища, кътища). Срв. и

86

в английския език синонимията между показателите за множествено число -s, -en и -a например в. boys “момчета”, oxen “волове”, phenomena “явления”.

Допълнителна литература: Акмаян и др. 1986; Георгиев, Дуриданов 1984; Илиева 2001; Маслов 1987; Москов 1982; Робинс 1971; Степанов 1975; Фатер 2002; Хокет 1967.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Коментирайте разликите между следните дефиниции, като вземете предвид и

класификацията на морфемите в т. 8.2:а) “Морфемите са минималните единици в строежа на думата в даден език” (Акмаян и

др.1986: 58).б) “Морфемите са градивен материал, от който се съставя думата” (Фатер 2002: 75)в) “Морфемите са най-малките елементи със собствено значение в изказванията на даден

език” (Хокет 1967: 123).г) “Морфемата е елементарната двустранна единица на езика, …в която 1) за

определено означаващо е закрепено едно или друго съдържание и която 2) е неделима на по-прости единици, притежаващи това свойство” (Маслов 1987: 131).

2. Определете съотношението между термините морфема, аломорф, морф и понятията единично, частно и общо.

3. Посочете приликите и разликите между сричка и морфема. Дайте примери в подкрепа на твърденията си.

4. Разделете на морфеми думите корабокрушенците и великотърновски.5. Определете аломорфите, в които е представена кореновата морфема в следната поредица

от думи: враг, врагът, врагове, вражески, враждебен, враждувам. 6. Попълнете равенството: -дав- : -дав’- = -прав- : ……… и посочете примери с думи,

съдържащи всеки от четирите аломорфа.

87

7.2. ВИДОВЕ МОРФЕМИ

Видовете морфеми се описват по различни критерии – например според мястото на морфемите спрямо границите на думата, според значението, което носят, според техния план на изразяване.

7.2.1. По местоположение спрямо границите на думата морфемите се делят на две големи категории: вътрешнословни (намиращи се в думата) и извънсловни (стоящи отделно от думата).

7.2.1.1. Вътрешнословни се наричат всички морфеми, които се разполагат в границите на думата. Те изграждат основата на думата или показват нейните граматически значения. Например корените, наставките и представките в български изграждат основата на думата, а граматическите показатели разграничават отделните й словоформи, срв. раз-по-ред-и-тел-к-а-та, пре-по-да-ва-м, в-ним-а-тел-н-о.

7.2.1.1.1. Най-важните морфеми в състава на думата са корените. Те стоят в ядрото на думата (без тях думата не може да се образува) и изразяват най-важната част от нейното общо лексикално значение, срв. чайник, цветарка, книжарница, прочитам, избягвам, разграничавам, обезопасен, преразпределен, препоръчан.

Възможно е коренът да изрази цялостното лексикално значение на думата. Това се наблюдава при най-основните думи във всеки език, срв. дом, стол, дъб, кон, студ, хляб, маса, гора, лоза, птица, майка, баща, дете, дърво и т. н.; рус. дом, “дом”, город, “град”, дуб “дъб”, мать “майка”, отец “баща”, гора “планина”, лес “гора” и др.; пол. chata “колиба”, czapa “шапка”, góra “планина”, mróz “студ”и т. н.; нем. Kind “дете”, Wort “дума”, Haus “къща”, Fluss “река”, Wald “гора”, Baum “дърво”; анг. boy “момче”, girl “момиче”, man “мъж, човек”, bread “хляб”, corn “зърно”, bird “птица” и др.

7.2.1.1.2. Всички останали вътрешнословни морфеми, които не са корени, се обобщават под названието афикси (от лат. affixus “прикрепен”). Афиксите са допълнителни морфеми, които се добавят към корена на думата, за да изградят лексикалната й основа, или към лексикалната основа на думата, за да изразят граматическите значения на съответната словоформа. В зависимост от това, какви значения изразяват, афиксите се делят на лексикални и граматически.

Лексикалните афикси се прикрепят към корена, за да изградят заедно с него основата на думата, в която се изразява цялостното й лексикално значение, срв. чай + ник (чайник), книж+ар (книжар), книж+ар+ниц (книжарница), за+пис (запис), за+пис+к (записка), лет+ищ (летище); рус. школь+ник (школьник “ученик”), дет+ск (детский “детски”), рад+ость (радость “радост”), рад+ост+н (радостный “радостен”), за+пис+к (записка “записка”); нем. aus+bild (ausbilden “образовам”), aus+bild+ung (Ausbildung “образование”), sach+lich (sachlich “делови”), sach+lich+keit (Sachlichkeit “деловитост”) и т. н.

Поради това, че чрез добавянето на лексикален афикс към корена се получава нова дума, афиксите с лексикално значение се наричат още словообразувателни или деривационни (от лат. derivatio “отклоняване”).

Добавянето на граматически афикси към основата на думата води до изграждане на отделни словоформи на същата дума., срв.

88

чайник книжарниц-а летищ-ечайник-ът книжарниц-а-та летищ-е-точайник-ачайниц-и книжарниц-и летищ-ачайниц-и-те книжарниц-и-те летищ-а-та(два) чайник-а

Поради способността си да изменят думата граматически, като образуват съответна граматическа словоформа, афиксите с граматическо значение се наричат словоизменителни или още релационни афикси (от лат. relatio “отношение”), а също и флексии (от лат. flexio “изменение”).

7.2.1.1.3. Според позицията си спрямо корена афиксите се делят на няколко подвида. Този критерий е чисто формален и посочва единствено мястото на афикса, без да взема предвид значението и/или функцията му.

Афиксите, които стоят пред корена, се наричат префикси (от лат. pre- “пред”). На това название в традиционната терминология съответства съвсем точно означението представка. Типични префикси в българския език са например раз-, при-, по-, из-, за-, под-, от-, пред-, у-, о- и др.

В езици като български, руски, чешки, английски, френски и др. префиксите обикновено изпълняват словообразувателни (деривационни) функции, срв. разделям, разпределям, почитам, предпочитам; рус. разделять “разделям”, распределять “разпределям”; анг. dissimilar “несходен”, encounter “посрещам” и т. н.

Има обаче езици, които изобщо не познават префикса нито в словообразувателна, нито в словоизменителна функция – такива са например тюркските и угро-финските езици.

В немския език, от друга страна, в състава на глаголите словообразувателните префикси са делими – отделят се от глаголната основа и отиват в края на изречението, срв. abhängen “завися” – Das hängt von dir ab “Това зависи от теб”. В българския език също има особени префикси, които са “полусвързани” с думата, за която се отнасят. Това са показателите по- и най- съответно за сравнителна и за превъзходна степен при прилагателните и наречията, срв. по-добър, най-добър, по-късно, най-късно.

За много езици, като например френски и английски, поставянето на един префикс е норма, докато два са вече изключение. Но в български, немски, руски и др. два префикса са нещо съвсем обичайно, срв. преразглеждам, преподавам, разпределям, предпоставка, позабравен, независим; рус. позабыть “позабравя”, распределять “разпределям”, независимый “независим”; нем. anbehalten “задържам на себе си, не събличам”, anerkennen “признавам”, Auferstehung “възкресение”, Vorbedacht “умисъл” и др. В български и руски не е рядкост струпването и на три префикса, срв. рус. обеззаразить “обеззаразявам”, перераспределять “преразпределям”. В български се срещат глаголи дори с четири префикса, срв. изпонаприказваха, изпонапреписаха.

Всички стоящи зад корена афикси се определят като постфикси (от лат. post “след”). Постфикси са например всички наставки (суфикси) и повечето

89

граматически афикси (флексии), срв. селото, говорителят, възпитателите, показаха, приказваха и др.

Често при сложните думи двата корена са съединени чрез помощна морфема, наричана интерфикс (от лат. inter “между”). За български (и за други славянски езици) например типични интерфикси са -о- и -е-, срв. слъчоглед, водопад, детегледач, конекрадец, рус. отцеубийца “отцеубиец”, полеводство, “полевъдство”, домостроение “жилищно строителство”, конокрад “конекрадец”. В германските езици типични интерфикси са -(e)s- и -e(n)-, срв. например нем. Rechtsanwalt “адвокат”, rechtswürdig “противозаконен”, Jahreszeit “сезон”, Meereswasser “морска вода”, Siegesbogen “триумфална арка”, Bauernfrühstück “селска закуска”, Sonnenschein “слънчева светлина”, Wochenende “край на седмицата”, Wolkenkratzer “небостъргач”.

В някои случаи в позицията между два корена могат наред със същинските интерфикси да останат и типични префикси, срв. долуподписан, самоуспокоение, домоуправител, рус. домоуправление “домоуправление”.

С описаните дотук три позиции възможностите на повечето езици за разполагане на афикси спрямо корена се изчерпват. Но за някои езици са възможни и други позиции, особено за афикси с граматическо значение.

Например в латински и литовски са възможни инфикси (от лат. in- “вътре”), т. е граматически афикси, които се вмятат вътре в самия корен на думата. Коренът -vic-, който носи идеята “победност” и се среща например в имената Виктор (лат. victor “победител”) или Виктория (лат. victoria “победа”), в глаголните форми за сегашно време приема вътре в себе си инфикса -n- като маркер за презенс, срв. vinco –“побеждавам”. По същия начин образуват сегашно време и глаголите iungo “впрягам” с корен -iug- (оттам лат. iugum “ярем, иго”), tango “докосвам”, чийто корен е -tac-, срв. думата такт (лат. tactus “докоснат”) или образуваните от сегашната основа тангентор и тангента и др.

За арабските езици, от друга страна, са характерни трансфикси (от лат. trans “през”). Това са афикси, които пресичат корена двукратно. Явлението е характерно за тези езици, тъй като в тях всеки корен се състои от три консонанта. Образуването на думи от даден корен става, като между консонантите се вмъква съответна поредица от гласни. Например коренът k t b носи значение “писане, книжност”. От него чрез трансфикса a i се образува думата katib “пищещ, писар”, а трансфиксът i a дава думата kitab “книга”.

За немския език пък е много характерен друг тип афикс, който се определя като конфикс (от лат. con- “със”) или циркумфикс (от лат. circum “около, от двете страни”). Това е специфичен афикс, който обгражда корена от двете страни – започва пред него и завършва след него. Чрез конфиксите ge…t и ge…en например се образуват минали причастия и форми за минало време, срв. lachen (инфинитив с корен -lach-) “смея се” – ich habe gelacht “смях се”, sagen (корен -sag-) “казвам” – ich habe gesagt “казах”, singen (корен -sing-) “пея” – ich habe gesungen “пях”, trinken (корен -trink-) “пия”, ich habe getrunken “пих”. С конфикс се образуват и някои съществителни, например Gelache “смях”, Gedanke “мисъл”, Gewebe “тъкан”, Gebäude “сграда”, Gemeinde “община” и др.

7.2.1.2. Извънсловни са всички морфеми, които стоят извън границите на думата, макар че смислово са тясно свързани с определена дума или с две или

90

повече думи, организирани в единна синтактична конструкция. Например извънсловни морфеми са показателите за бъдеще време в български (ще), в гръцки (na), в английски (will, shall), граматически частици от типа на се или ли, определителните и неопределителните членове в езици като английски, немски, френски, испански, италиански, гръцки, всички прости предлози и съюзи, срв. ще дойде, пише се, чантата на детето, хляб и сол и т. н.

7.2.2. Според значението, на което са носители, морфемите се делят на лексикални и граматически.

7.2.2.1. Морфеми с лексикално значение има както сред вътрешнословните, така и сред извънсловните. Вътрешнословни лексикални морфеми са корените и словообразувателните афикси, например в български корените -рък-, -стол-, -ход-, -път-, -слънц-, -говор- и мн. др. или лексикалните афикси раз-, пре-, под-, из-, от-, -ник-, -ар-, -ач-, -ск-, -к- и др., в руски корените -рук-, -стол-, -ход-, -вод-, -солнц- или афиксите раз-, по-, из-, до-, пере-, -тел-, -ник- и т. н., в немски корените -lach-, -sag-, -sing-, -trink-, -recht-, -arbeit- или словообразувателните афикси ab-, aus-, ver-, zu-, -heit-, -keit-, -schaft-, -ung- и др. Извънсловни лексикални морфеми са простите предлози и съюзи, например из, по, над, под, пред, за, към, или, ако, но и т. н., както и техните еквиваленти в другите езици.

7.2.2.2. Морфеми с граматическо значение също се срещат и при вътрешнословните, и при извънсловните морфеми. Носители на граматически значения в българския език са например -х-, -ш-, -л- (за минало време), -та за женски род, определеност, единствено число, -ва- за несвършен вид, ще за бъдеще време, се за възвратност и т. н., в английски -s и -en за множествено число, членовете a(n) и the, в немски -en, -er за множествено число, -s (-es) за родителен падеж в мъжки и среден род единствено число, членните морфеми der, die, das, die и т. н.

7.2.2.3. Някои морфеми, за разлика от досега представените, имат ясна функция, но не са носители на точно определено лексикално или граматическо значение. С такъв характер са например интерфиксите, срв. вод-о-лей, слад-о-лед, кра-е-вед, сърц-е-вед. Такива афикси със свързваща функция се определят като формалноструктурни.

Наред с тях в много (от)глаголни основи в славянските езици се откриват афикси, които също не притежават нито лексикално, нито граматическо значение, а просто показват към кой тип спрежение се отнася съответният глагол, срв. уч-и-те, смят-а-те, зна-е-те. Тези показатели на спрежението могат да се прилепят към корена на глагола и да се появяват заедно с него в производни от глаголната основа думи, срв. уч-и-тел, уч-и-л-ищ-е, смят-а-не, смет-а-л-о, зна-е-не. Афиксите от този тип се определят като формалнокласифициращи.

Поради липсата на значение при формалноструктурните и при формалнокласифициращите афикси в езиковедската литература е прието тези два типа морфеми да се наричат още афиксоиди (т. е. несъщински афикси).

7.2.3. Според характеристиките на изразния си план морфемите биват сегментни и несегментни.

91

7.2.3.1. Сегментни морфеми са всички, чийто план на изразяване е изграден от фонеми – една, две или повече, срв. цвет-ар-ниц-а-та, из-вин-я-ва-м се рус. гром-ов-ой “гръмовен”, о-без-цен-ива-н-и-е “обезценяване”, от-верн-уть-ся “обръщам се”; словаш. koš-at-ý “кичест”, na-hnev-at’ “разгневявам”, od-vrát-it’ sa “обръщам се”; англ. en-chain “приковавам”, strong-er “по-силно”, dis-miss-ed “освободен” и т. н.

Във всеки език основният морфемен фонд е от сегментни морфеми. 7.2.3.2. Несегментни морфеми се наричат тези, чийто план на изразяване не

е изграден от фонеми, а е представен под някаква друга форма. Затова тези морфеми се наричат още специфични. За разлика от сегментните морфеми, сред които има и лексикални, и граматически, несегментните морфеми са единствено граматически.

7.2.3.2.1. Несегментни са например т. нар. супрасегментни морфеми. Те използват като план на изразяване промяната в мястото на словния акцент или подмяната на един интонационен контур с друг. Поради това някои изследователи определят тези специфични морфеми и като морфеми “операции”. Супрасегментни морфеми се срещат само в случаи, когато дадено граматическо значение не е изразено по никакъв друг начин освен чрез супрасегментно фонетично явление.

Например в българската глаголна система често граматическата разлика между формата за трето лице единствено число в сегашно време и формата за трето лице единствено число в минало свършено време е изразена само чрез мястото на ударението, срв. четè ~ чèте, метè ~ мèте, плетè ~ плèте, предè ~ прèде . При много глаголи на същия принцип формата за трето лице единствено число в сегашно време се разграничава от формата за второ лице единствено число в повелително наклонение, срв. (той) мùсли ~ (ти) мислù, (той) прàви ~ (ти) правù, (той) говòри ~ (ти) говорù или пък формата за трето лице единствено число в минало свършено време се различава от повелителната второлична форма в единствено число, срв. (той) измùсли ~ (ти) измислù, (той) напрàви ~ (ти) направù, (той) отговòри ~ (ти) отговорù и др.

В руския език подобно явление се наблюдава при склонението на съществителните. Там при много думи, например рука “ръка”, нога “крак”, лицо “лице”, окно “прозорец” и др. формата за родителен падеж единствено число се различава по мястото на ударението от формите за именителен и за винителен падеж множествено число (които са омонимични при тези думи), срв. рукù ~ рỳки, ногù ~ нòги, лицà ~ лùца, окнà ~ òкна.

Във всички езици интонацията може да се използва като единствен показател за въпросителността или за повелителността на изречението, т. е. в случаи, когато не са използвани въпросителни частици и въпросителни думи и съответно когато няма глаголна форма в повелително наклонение, срв. Отиваш си вкъщи?, Не искаш?, Имаш работа?, Отиваш си вкъщи!, Започваш веднага!, Затваряш книгата и заспиваш! и мн. др. В подобни случаи интонацията влиза в ролята на граматическа морфема и понякога поради това се определя като интонема.

7.2.3.2.2. Специфичен вид морфема е и вътрешната флексия. Тя представлява промяна на кореновата гласна с цел да се изрази точно определено граматическо значение. За вътрешна флексия се говори, когато даденото

92

граматическо значение не е изразено по никакъв друг формален начин, освен чрез изменението на кореновата гласна. Тази особена морфема се определя като несегментна, защото не представлява отделен сегмент, който да се добавя вътре в думата или извън нея, а просто една фонема се заменя с друга в състава на корена. Поради това и вътрешната флексия, подобно на супрасегментните морфеми, се определя като морфема “операция”.

Явлението не се среща в славянските езици, но е много характерно за германските. В немския и английския език при много думи от основния речников състав отделни граматически значения се изразяват именно чрез вътрешна флексия. Например множественото число при много основни съществителни в тези езици се обозначава чрез промяна на кореновата гласна, срв. нем. Vater “баща” ~ Väter “бащи”, Mutter “майка” ~ Mütter “майки”, Bruder “брат” ~ Brüder “братя”, Ofen “печка” ~ Öfen “печки”; анг. man “мъж, човек” ~ men “мъже, хора”, foot “крак” ~ feet “крака”, tooth “зъб” ~ teeth “зъби”. При спрежението на някои от най-често употребяваните (силни) глаголи в немски и английски също се наблюдава вътрешна флексия като маркер за минало време, срв. нем. (ich) singe “пея” ~ (ich) sang “пях”, (ich) trinke “пия” ~ (ich) trank “пих”, (ich) schlage “удрям” ~ (ich) schlug “ударих”; анг. sing “пея” ~ sang “пях”, write “пиша” ~ wrote “писах”, swear “кълна се” ~ swore “заклех се”.

7.2.3.2.3. Нулева морфема (или нулев афикс), от друга страна, се нарича значещата липса на какъвто и да било формален показател за определено граматическо значение. Нулевата морфема е типичен пример за принципа на икономия на езиков материал – когато не е абсолютно необходимо дадено граматическо значение да се изрази, то просто се оставя неизразено.

Например в думите стол, дом, бряст, бряг, слон, добър, висок, хитър и мн. др. съществуват (като се подразбират) граматическите значения мъжки род, единствено число, неопределеност, но нито едно от тях няма формален показател. Например подразбира се мъжки род, тъй като в стол, дом и пр. няма формален показател нито за женски (-а), нито за среден (-о или -е); подразбира се единствено число, защото липсва формален показател за множествено (срв. столове, домове); неопределеността се подразбира поради липсата на членна морфема. В къща или село съответно се съдържа нулева морфема за определеност, наличието на която се установява поради липсата на показател за определеност. За прилагателните хубав, светъл, студен и т. н., от друга страна, наред с подразбирането на съответните морфеми за мъжки род, единствено число, неопределеност, се подразбира и положителна степен, след като не е изразена нито сравнителна (по-хубав, по-светъл, по-студен), нито превъзходна (най-хубав, най-светъл, най-студен). Същото е и при наречия като късно, рано, добре, зле и мн. др., срв. и анг. late, early, well, badly или нем. früh, spät, gut, schlecht и т. н. По подобен начин в руските думи учитель “учител”, школьник “ученик”, поэт “поет”, дом “дом”, дуб “дъб” се подразбират значенията мъжки род, единствено число, именителен падеж, тъй като липсват показатели за каквито и да било други граматически значения, които задължително се изразяват формално в руския език (женски и среден род, множествено число, родителен или друг косвен падеж). Съответно в прилагателните хороший “хубав”, светлый “светъл”, холодный “студен” се

93

подразбира освен всичко друго и положителна степен поради липсата на показател за сравнителна или за превъзходна.

Поначало основни граматически значения като единствено число, именителен падеж, сегашно време, изявително наклонение, деятелен залог, положителна степен и др. в повечето езици се изразяват нулево.

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Илиева 2001; Маслов 1987; Москов 1982; Робинс 1971; Степанов 1975; Фатер 2002; Хокет 1967.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Посочете основните различия между:

а) вътрешнословни и извънсловни морфеми;б) словообразувателни и словоизменителни афикси;в) сегментни и супрасегментни морфеми;г) афикси и афиксоиди.

2. Разделете на морфеми думите домоуправителката и успокоявам се, като характеризирате всяка от морфемите по вид според позицията, значението и функцията й.

3. Постройте дума по модела: префикс + корен + постфикс с лексикално значение + постфикс с граматическо значение.

4. Открийте в чужди езици примери за типове морфеми, които липсват в съвременния български език.

5. Обяснете същността на нулевата морфема.6. Коментирайте разликата в отношенията между пòмисли и помùсли, от една страна, и

помùсли и помислù, от друга с оглед на ролята на словното ударение.

94

7.3. ГРАМЕМА И ГРАМАТИЧЕСКА КАТЕГОРИЯ. НАЧИНИ ЗА ИЗРАЗЯВАНЕ НА ГРАМАТИЧЕСКИ ЗНАЧЕНИЯ

Към морфологичната подсистема наред с морфемите се отнасят също грамемите – елементарните абстрактни граматически значения, както и техните обединения – граматическите категории.

7.3.1. С термина ГРАМЕМА се обозначава минималното граматическо значение в качеството му на абстрактна (инвариантна) езикова единица. Грамеми са например единствено число, неопределеност, винителен падеж, свършен вид, първо лице, деятелен залог, бъдеще време и т. н.

За разлика от лексикалните значения, които свързват езиковите знаци (и най-вече думите) с назоваваните от тях предмети и явления от света, граматическите значения са по принцип по-абстрактни и могат:

(а) да се отнасят до някакви признаци на назоваваните неща като количество на предмети, качество или насоченост на процеси, съотнесеност между процес и деятел, пространствени координати на обект, времеви координати на процес, отношение на притежание и др.; с такива стойности са например единствено и множествено число, свършен и несвършен вид, деятелен и страдателен залог, първо лице, трето лице, сегашно време, минало несвършено време, родителен падеж, дателен падеж и др.;

(б) формално да маркират езикови единици от даден тип – например значенията мъжки и женски род при названията на живи същества имат отношение към реалните им полови признаци, но при названията на неживи същества са чисто формални белези на думите;

(в) да посочват отношения между думи и изрази в определени синтактични структури, както например в български показателите за мъжки, женски и среден род при прилагателните маркират зависимостта им от съществителните, показателите за определеност сигнализират, че назованият обект е познат или е вече споменат в предходна синтактична структура от същия текст и т. н.

Грамемите не могат да съществуват поединично – не може например да има граматическо значение единствено число, без да има множествено число; не може да има женски род, без да има поне още един род, примерно мъжки (както е във френски); не може да има свършен вид, без да има несвършен. Грамемите винаги са обединени в групи (парадигми) с други грамеми от същия тип.

7.3.2. Обединенията от еднотипни грамеми се наричат ГРАМАТИЧЕСКИ КАТЕГОРИИ. Граматическата категория представлява парадигма от минимум две грамеми, обединени от общ парадигмен показател и същевременно ясно противопоставени помежду си. Например граматическата категория вид на глагола в славянските езици обединява в парадигмата си грамемите свършен и несвършен вид; граматическата категория род на съществителното в български, руски, гръцки, немски и други езици включва грамемите мъжки, женски и среден род; граматическата категория лице на глагола включва грамемите първо, второ и трето лице; категорията степен за сравнение на прилагателните (и на наречията) обединява положителна, сравнителна и превъзходна степен; категорията време на

95

глагола в съвременния български език е деветчленна и включва значенията сегашно време, бъдеще време, бъдеще предварително, минало несвършено, минало свършено, минало неопределено, минало предварително, бъдеще в миналото, бъдеще предварително в миналото.

Всяка граматическа категория важи за думите от даден лексико-граматически клас или подклас (съществителни, прилагателни, глаголи и т. н. – вж. и т. 8.3) и е задължителна за всяка дума от този клас. Например всяко съществително нарицателно в съвременния български език задължително притежава една от грамемите на категорията род като постоянна характеристика и при всяка своя конкретна употреба приема една от грамемите на категорията число (единствено или множествено) и една от грамемите на категорията определеност (определеност или неопределеност). Съответно всяко руско нарицателно съществително има една постоянна грамема от категорията род и при всяка своя употреба в речта приема една от грамемите на категорията число (единствено или множествено) и една грамема от категорията падеж (именителен, родителен, дателен, винителен и т. н.).

Граматическата категория съществува в даден език само ако са изпълнени едновременно две важни условия:

(1) в езика да има най-малко две елементарни граматически значения, които ясно се осъзнават от носителите на езика като еднотипни и взаимно противопоставени;

(2) при всички думи от даден клас съответните граматически значения да се изразяват редовно чрез специални формални морфологични средства, като само една от грамемите на дадената граматическа категория може да остане формално неизразена (т. е. да се изразява чрез нулева морфема – вж. и т. 7.2.3.2.3).

7.3.3. НАЧИНИТЕ ЗА ИЗРАЗЯВАНЕ НА ГРАМАТИЧНИ ЗНАЧЕНИЯ се разделят на две големи категории – синтетични и аналитични. В определен период от развитието на всеки език начините от едната или от другата категория се оказват предпочитани. С оглед на това, каква е преобладаващата тенденция за употреба на начините от единия или от другия вид, езиците (в определени периоди от развитието си) се характеризират съответно като синтетични или като аналитични. Българският език например се описва като език, който върви по линията от синтетизъм към аналитизъм, така че класическият старобългарски език се класифицира като синтетичен, а съвременният български – като аналитичен. Подобна тенденция се открива в историята и на английския език, а също на френския, италианския, испанския, румънския и други романски езици.

7.3.3.1. Като синтетични се определят тези начини за изразяване на граматични значения, които са съсредоточени в границите на думата.

7.3.3.1.1. Най-обичайният синтетичен начин за изразяване на грамеми е афиксацията, т. е. употребата на афикси с граматическо значение.

В българския език афиксацията в повечето случаи се състои в употреба на постфикси. Чрез постфиксация се изразяват например грамемите женски и среден род – гора, поле, множествено число – гори, полета, коне, камъни, градове, определеност – гората, горите, полето, полетата, лице, число и някои форми за

96

време при глаголите (например в сегашно, минало несвършено и минало свършено време), срв. пиша, пишеш, пише, пишем, пишете, пишат; пишех, пишеше, пишеше, пишехме, пишехте, пишеха; писах, писа, писа, писахме, писахте, писаха.

В езиците с падеж при съществителните имена отделните падежни граматически значения също се изразяват чрез постфикси, срв. рус. дом, дома, дому, домов, домам, чеш. pán “господин”, pána, pánovi, pánem и др.

В някои езици чрез постфикси се изразяват и граматическите значения сравнителна и превъзходна степен, срв. рус. добрее “по-добър”, добрейший “най-добър”, старее “по-стар”, старший “най-стар”; нем. kluger “по-умен”, weisser “по-бял”, grösser “по-голям”; анг. bigger “по-голям”, (the) biggest “най-голям”, smaller “по-малък”, (the) smallest “най-малък” и др.

В българския език сравнителна и превъзходна степен се изразяват чрез префикси, срв. по-голям, най-голям. При някои глаголи префиксацията служи за образуване на формата за свършен вид, например правя ~ направя, пиша ~ напиша. С префикс (наричан още аугмент – от лат. augmentum “нарастване”) се образуват формите за имперфект и аорист в старогръцки, срв. παιδεύω “възпитавам”, ’επαίδευον “възпитавах”, ’επαίδευσα “възпитах”.

7.3.3.1.2. В рамките на думата действат и някои несегментни морфеми. Например чрез употреба на словния акцент като супрасегментна морфема се изразяват някои граматически значения в българския език и в други езици, срв. четè ~ чèте, мùсли ~ мислù, рус. дòма ~ домà, òкна ~ окнà и др. (вж. и т. 7.2.3.2.1).

В германските езици в много случаи чрез вътрешна флексия се изразяват грамемите множествено число, срв. нем. Vater “баща” ~ Väter “бащи”, Vogel “птица” ~ Vögel “птици”, анг. man “мъж” ~ men “мъже”, woman “жена” ~ women “жени”, или императив и минало време, срв. нем. trink “пий” ~ trank “пих”, sprich “(ти) говори” ~ sprach “говорих”, steig “качвай се” ~ stieg “качих се” , trage “(ти) носи” ~ trug “носих” и др. (вж. и т. 7.2.3.2.2).

Широко се използват и нулеви морфеми, например дом, двор, бряг, град, трап – с нулеви афикси за мъжки род, единствено число, определеност; рус. дом “дом”, город “град”, муж “мъж”, хлеб “хляб”, дуб “дъб” – с нулеви афикси за мъжки, род, единствено число, именителен падеж; чеш. básník “поет”, čas “време”, lid “народ”, pán “господин”, strom “дърво” – с нулеви афикси за мъжки род, единствено число, именителен падеж и т. н. (вж. и т. 7.2.3.2.3).

7.3.3.1.3. Суплетивизъм (от лат. suppleo “допълвам, заменям”) се нарича начин за изразяване на граматични значения на дадена дума, при който за съответната граматическа словоформа се използва друг корен.

Например суплетивно образува граматическите си форми основният глагол съм във всеки език, срв. съм ~ е ~ бях ~ бих; анг. be (инфинитив) ~ am “съм” ~ are “си, сме, сте, са” ~ is “е” ~ was “бях”, were “беше, бяхме, бяхте, бяха”; нем. sein (инфинитив) ~ bin “съм” ~ ist “е” ~ sind “сме, са”, ~ war “бях”; фр. être (инфинитив) ~ suis “съм” ~ es “си” ~ serai “ще бъда” ; лат. sum “съм” ~ est “е”~ fui “бях” и др.

Суплетивно се образуват и словоформите на личните местоимения, срв. аз ~ мене, ме, ми; той ~ него, го, му; тя ~ нея, я, й; те ~ им; рус. я ~ меня; он ~ его, ему; она ~ ей, ее; мы ~ нас, нам; они ~ их, им; анг. I ~ me; she ~ her; we ~ us; нем. ich ~ mir, mich; er ~ ihm, ihn; sie ~ ihr; es ~ ihm; wir ~ uns; ihr ~ euch; sie ~ ihnen ; фр. je ~ moi, лат. ego ~ mei и т. н.

97

В много езици основни прилагателни и наречия по суплетивен начин образуват формите за положителна, сравнителна и превъзходна степен, срв. лат. bene “добре” ~ melius “по-добре” ~ optime “най-добре; male “зле” ~ peius “по-зле” ~ pessime “най-зле”; анг. good “добър” ~ better “по-добър” ~ (the) best “най-добър”; bad “лош” ~ worse “по-лош” ~ (the) worst “най-лош”; нем. gut “добър”~ besser “по-добър” ~ (der) beste “най-добър” рус. хорошо “добре” ~ лучше “по-добре”.

Суплетивизмът се използва и за образуване на формата за множествено число на основни думи в много езици, например човек ~ хора, рус. человек ~ люди; анг. man ~ people; нем. Mann ~ Leute и др.

На суплетивна основа се образуват и двойките думи в мъжки и в женски род за същества от мъжки и от женски пол при названията на някои животни (за разлика от заек ~ зайка, вълк ~ вълчица), срв. петел ~ кокошка, елен ~ кошута, вол ~ крава. Същият принцип стои и в основата на двойките думи мъж ~ жена (за разлика например от анг. man ~ woman), брат ~ сестра, баба ~ дядо, рус. мужчина ~ женщина, брат ~ сестра, бабушка ~ дедушка, нем. Mann ~ Frau, Bruder ~ Schwester, Grossmutter ~ Grossvater и др.

7.3.3.1.3. Редупликация (от лат. reduplico “удвоявам”) се нарича удвояването на сричка, морфема или дума с цел да се изрази определено граматическо значение. Например в изразите от добър по-добър, добър-предобър, удвояването служи за обозначаване на максимална (по-висока от превъзходната) степен на визираното качество. По подобен начин бързо-бързо, бавно-бавно, сам-самичък, един-единствен, вървиш-вървиш, гледаш-гледаш означават интензивна проява на съответното качество на обекта или процеса, а с едва-едва се има предвид минимална проява на нещо.

С редупликация на начална съгласна плюс звука /е/ в старогръцкия език се образуват формите за перфект и плусквамперфект, срв. πνέω “дишам” ~ πέπνευκα “дишал съм”, γράφω “пиша” ~ γέγραφα “написал съм”, παιδεύω “възпитавам” ~ πεπαίδευκα “възпитал съм”. Подобен модел е валиден и за образуването на перфектната форма на някои глаголи в латински, срв. caedo “удрям”, cecidi “ударил съм”, cano “пея” ~ cecini “пял съм”, tango “докосвам” ~ tetigi “докоснал съм” и др. В повечето форми на българския глагол дам в сегашно време и в миналата му основа също има редупликация, срв. дадеш, даде, дадем, дадете, дадат; дадох, даде, даде, дадохме, дадохте, дадоха (за разлика от дам, давам, даваш и т. н.). Форми на съответния руски глагол дасть също пазят тази стара редупликация, срв. дадим, дадите, дадут.

В някои езици чрез удвояване на съществителното се образува словоформата му за множествено число, например в малайския език orang “човек” ~ orang-orang “хора”; в африканския език хауса fari “бял” ~ farfaru “бели”; в японски yama “планина” ~ yamayama “планини”.

7.3.3.2. Аналитичните начини за изразяване на граматически значения са свързани с употреба на средства, действащи извън формалните граници на думата.

7.3.3.2.1. Във всички езици някои от граматическите значения се изразяват описателно, чрез извънсловни морфеми и служебни думи – форми на спомагателни глаголи, граматически частици, извънсловни членове, предлози, съюзи.

98

Например бъдеще време в езиците от Балканския езиков съюз се изразява чрез извънсловна граматическа морфема, получена от съответен глагол със значение “искам, желая”, срв. ще и (не) ща. Десемантизирани форми на глагола ща – щях, щял – сами или в комбинация с десемантизирани форми на глагола съм се използват в български за образуване на бъдеще предварително, бъдеще в миналото, бъдеще предварително в миналото: ще съм чел, щях да чета, щях да съм чел. Формите за минало неопределено време (перфект), за минало предварително (плусквамперфект) и др. в българската глаголна система се образуват чрез служебна употреба на форма на глагола съм, срв. съм чел, бях чел. Формите на условното наклонение също са аналитично образувани с форма на спомагателния глагол съм, срв. бих чел, както и много от преизказните форми, например бил съм чел, щял съм да чета и т. н. Аналитични са и отрицателните форми на императива в български, срв. не чети, недей да четеш, недей чете, в английски – например don’t cry “не плачи” и др. Някои от формите на страдателния залог също се образуват аналитично чрез служебна употреба на глагола съм, срв. е писан, бе показан, бил нападнат, анг. is written “е писан”, was shown “беше показан”, или на глагол със значение “ставам” – нем. wird geschrieben “се пише”, wurde gezeigt “беше показан”.

По подобен начин в другите езици като спомагателни се използват глаголи със значение “съм”, например быть в руски, être във френски, sein в немски и мн. др., със значение “искам” – например will в английски, “ставам” – werden в немски, “имам” – haben в немски и др.

С граматически частици в български се изразяват значенията въпросителност, срв. Ще ходим ли на кино?, и възвратност (пасивност) – Сервира се с гарнитура.

В много езици членната морфема е извънсловна и това прави членуваната словоформа аналитична, срв. нем. ein Vogel “птица” ~ der Vogel “птицата”, eine Stadt “град” ~ die Stadt “градът”, ein Buch “книга” ~ das Buch “книгата”, анг. a book “книга” ~ the book “книгата”, фр. un livre “книга” ~ le livre “книгата”, une maison “къща” ~ la maison “къщата” и др.

С предлози се изразяват различни синтактични отношения и функции. Например в езици без падеж при съществителните имена косвеното допълнение (което иначе би стояло в дателен падеж) се изразява чрез предложна конструкция – Тя говори на детето си, анг. She speaks to her child, фр. Elle parle à son enfant. По подобен начин несъгласуваното определение (което иначе би стояло в родителен падеж) се изразява с помощта на предлог, срв. Това е книгата на учителя, фр. C’est le livre du maître.

Съюзите и съюзните думи изразяват съчинителни или подчинителни отношения между думите в словосъчетанията или простите изречения в състава на сложното, срв. деца и възрастни; бързо, но качествено; Стъмни се и стана студено, Обеща, че ще дойде; Тръгна рано, за да стигне навреме; Идва, когато му е удобно.

7.3.3.2.2. С помощта на словореда могат да се изразяват отношения между членове на словосъчетанието и на изречението, които не са маркирани по друг начин.

99

Например в английския език е много честа употребата на словореда за изразяване на атрибутивни отношения – позицията на думите една спрямо друга сигнализира коя дума е определение и коя е определяема, срв. moon stone “лунен камък”, но stone moon “каменна луна”, silver spoon “сребърна лъжица”, summer night “лятна нощ”, winter fresh “зимна свежест” и др. В български също се срещат подобни конструкции, срв. страшно много и много страшно, ужасно много и много ужасно, също злато човек, душа човек, чудо човек, педя човек, лакът брада, жар птица и др.

В езиците, в които членовете на изречението са достатъчно добре морфологически маркирани с оглед на синтактичната си роля, словоредът може да бъде много свободен – така е например в старогръцки, латински, старобългарски и др. Но в езици като съвременния български, английски, френски, румънски и др. (главно поради липсата на падежни показатели) в много случаи словоредът определя коя дума или група думи каква синтактична функция има. Това е много обичайно за отбелязването на субектно-обектни отношения, срв. Стоичков покани Балъков и Балъков покани Стоичков, Котката гони кучето и Кучето гони котката, Жената удари колата и Колата удари жената, Децата трябва да изслушват родителите и Родителите трябва да изслушват децата, Студентите провалят лекциите и Лекциите провалят студентите.

В някои езици, например в немски и в английски, словоредът на подлога и сказуемото (при съответна промяна и в интонацията) разграничава изявителното от въпросителното изречение, срв. нем. Das ist richtig “Това е правилно”~ Ist das richtig? “Това правилно ли е?” и съответно в анг. That is correct ~ Is that correct?

7.3.3.2.3. Интонацията също е механизъм за изразяване на граматични значения (вж. и т. 7.2.3.2.1). Всяко изречение в устната реч се изговаря с конкретно интонационно оформление, което в основните си контури следва определен общ модел за произнасяне на изречения с комуникативна насоченост от даден тип – съобщително, въпросително, повелително, възклицателно, реторичен въпрос. В някои случаи маркираните типове изречения (всички без съобщителното) се обозначават като принадлежащи към дадения тип само по интонационен път. Например ако във въпросителното изречение няма въпросителна частица или въпросителна дума, срв. Питаш за часа? Имаш намерение да тръгваш? Чакаш някого?, ако в повелителното изречение няма форма на повелително наклонение, срв. Тръгваш до една минута! Написваш си домашното и тогава пускаш компютъра! Прибираш се веднага!, и съответно ако във възклицателното изречение няма междуметие или друга дума с емотивна натовареност, срв. Море! Слънце! Разкошно време!

Допълнителна литература: Бенвенист 1974; Бояджиев 1995; Георгиев, Дуриданов 1984; Маслов 1987; Москов 1982; Москов, Бояджиев 1977; Робинс 1971; Степанов 1975; Хокет 1967.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Опишете съотношението между грамема и граматическа категория.2. Посочете примери за граматически категории, които липсват в съвременния български

език.3. В съвременния английски език при съществителните имена няма род. Коментирайте на

тази основа наличието на двойки думи от типа на actor “актьор” и actress “актриса”.

100

4. Открийте примери за суплетивизъм в местоименната система на чуждия език, който изучавате.

5. Дайте примери за използване на словореда при изразяването на:а) субектно-обектни отношения;б) атрибутивни отношения.

101

7.4. МОРФЕМНА СТРУКТУРА НА ДУМАТА. ВИДОВЕ ОСНОВИ

7.4.1. МОРФЕМНИЯТ СТРОЕЖ НА ЛЕКСЕМАТА обхваща всички морфеми, от които тя е изградена във всяка отделна своя словоформа.

Тъй като лексемата има както лексикално, така и граматическо значение, минималната морфемна структура на лексемата обхваща две морфеми – корен, носител на граматическото значение, и граматически показател (който може да бъде и нулево изразен), напр. стол, път, бял, вод-а, мор-е. В думата или в някоя от нейните граматически словоформи разбира се може да има и много повече морфеми, включително и разположени извън формалните й граници, срв. мия, мия се, щях да се мия, ще съм се мил; високомерен, по-високомерен, най-високомерен.

Смислов и структурен център на всяка дума е нейният корен. Към него могат да се добавят афикси с лексикално значение (деривационни морфеми), за да се образува нова дума. Добавянето на лексикални афикси към корена става по характерни за всеки език словообразувателни модели. Освен това думи могат да се образуват чрез натрупване на два и повече корена, чрез съкращаване и др. Основни начини за словообразуване са следните:

а) чрез префиксация (с един или повече префикси) срв. пре-стол, из-пит, раз-пит, за-лез, за-пис, пре-за-пис, из-по-вед; рус. за-кат “залез”, над-зор “надзор”, ис-по-ведь “изповед”; анг. fore-cast “предсказвам”, ex-pel “изгонвам”, dis-cern “различавам”; нем. Auf-bau “изграждане”, Ver-bot “забрана”, vor-be-straft “осъждан”, be-vor-zug(en) “предпочитам”; фр. dis-cours “слово, реч”, em-brass(er) “прегръщам”, re-ag(ir) “противодействам” и др.;

б) чрез постфиксация (с един или повече лексикални постфикси), срв. път-ник, път-ува(м), строи-тел-ств(о), рус. пут-ник “пътник”, жал-ост-н(о) “жалко”, анг. hear-ty “сърдечно”, pierc-ing “остър”, power-less “безсилен”, нем. Acht-ung “внимание”, bräun-lich “кафеникав”, Natür-lich-keit “естественост”, фр. civi-li-te “вежливост”, claire-ment “ясно”, garşonn-ière “гарсониера”;

в) чрез използване на префикс(и) и постфикс(и) едновременно, например раз-пре-дел-и-тел-к(а), пред-сед-а-тел-ств(о), въз-рожд-ен-ск(и), рус. пред-у-смотр-и-тель-н(ый), “предвидлив”, не-с-говор-чив-ость “несговорчивост”, пред-при-ним-а-тель-ств(о) “предприемачество”, анг. dis-arme-ment “разоръжаване”, re-nown-ed “знаменит”, pre-domin-ance “превъзходство”, нем. Auf-fass-ung “схващане”, an-geb-lich “мним”, Zu-träg-er “доносник”, фр. em-ball-age “опаковка”, im-palp-able “неосезаем”, re-verd-isse-ment “раззеленяване” и др.;

г) чрез конфикс – много характерен за немския език модел, например Ge-trieb-e “оживление”, Ge-spiel-e “приятел от детинство”, Ge-red-e “бъбрене, мълва”, Ge-bäu-de “сграда”, Ge-dank-e “мисъл” и др.;

д) чрез композиция – наслагване на корени (два и повече) с възможност за добавяне и на афикси с лексикално значение, както и при употреба на интерфикси, срв. мор-е-плав-а-тел, два-на-десет-степен-ен, сам-о-лет-о-нос-ач, не-хран-и-майк-о, рус. мал-о-вод-н(ый) “маловоден”, не-труд-о-с-пособ-н-ость “нетрудоспособност”, на-род-о-власт(ие) “народовластие”,

102

анг. fire-ball “кълбовидна мълния”, mother-land “родина”, sky-scrap-er “небостъргач; нем. himmel-blau “небесносин”, boden-ständ-ig “местен, туземен”, Brand-stift-er “подпалвач”, Wolk-en-kratz-er “небостъргач”, Jahr-es-end-ab-rech-n-ung “годишен отчет”, фр. cur-e-dent “клечка за зъби”, flor-i-fère “цветоносен”, timbre-post “пощенска марка”.

е) чрез съкращаване на относително дълго название, словосъчетание или на дума, заета от чужд език, например тролей (от тролейбус), кило (от килограм), кино (от кинематограф и кинотеатър), автосервиз (от автомобилен сервиз), профсъюз (от професионален съюз), апаратна (от апаратна зала), кримка или криминале (от кринимален роман, филм, разказ), мейл (от и-мейл, респ. e-mail), рус. шизик (от шизофреник), электричка “електрическа железница” (от электрический поезд или электрическая дорога), ассистентская “стая на асистентите” (от “ассистентская комната”), мобилька “мобилен телефон” (от мобильный телефон), нем. Bus “автобус” (от Autobus), Krimi (за криминален филм, роман и др.) и т. н.;

ж) чрез използване на абревиатура, при което морфемната структура на названието остава непрозрачна (а често носителите на езика дори не знаят какви точно думи се крият зад абревиатурата), например ЦСКА, САЩ, USA, ООН, джиесем (GSM), пиар (PR) и пиарка, СДС, седесар, седесарка, седесета, БСП, бесепар, ВИС, висаджия, СИК, сикаджия, ТИМ, тимаджия и мн. др.Във всяка една дума коренът носи основната част от нейното лексикално

значение, но цялостното лексикално значение се изразява в съвкупността на всички морфеми с лексикално значение в структурата на думата. Тези морфеми са обединени в лексикалната основа на думата.

7.4.2. ЛЕКСИКАЛНА ОСНОВА на думата се нарича онази нейна част, която остава постоянна (с непроменлив морфемен състав) във всички граматически словоформи на думата. Срв.:

цветарник продавачка рано мия мия сецветарникът продавачката по-рано миеш миеш сецветарника продавачки най-рано мие мие сецветарници продавачките мием мием сецветарниците миете миете се(2) цветарника мият мият се.

Лексикалната основа на практика се намира, като се отстранят граматическите показатели (афикси с граматическо значение и/или извънсловни граматически показатели).

В зависимост от това, как са изградени, лексикалните основи се делят на три вида – прости, производни и сложни.

7.4.2.1. Проста или непроизводна се нарича лексикална основа, която е равна на корена (т. е. освен корена в думата няма никаква друга морфема с лексикално значение). В такъв случай необходимите за образуване на отделните

103

словоформи граматически показатели се добавят директно към корена, срв. град-ът, къщ-а-та, сел-о-то.

Основните (първични, непроизводни) думи във всеки език, наричани още “коренови”, се характеризират с проста лексикална основа, срв. дом, стол, бряг, дъб, кон, студ, хляб, чук, нож, маса, гора, нива, майка, баща, дядо, дете, поле, лозе, море, дърво, цвете, бял, чер, син, жълт, чета, пиша, ям и т. н.; рус. дом, “дом”, город, “град”, дерево “дърво”, дуб “дъб”, мать “майка”, отец “баща”, дядя “чичо”, гора “планина”, лес “гора” и др.; нем. Kind “дете”, Buch “книга”, Wort “дума”, Haus “къща”, Fluss “река”, Berg “планина”, Wald “гора”, Baum “дърво”, Gans “гъска”, Brot “хляб”, weiss “бял”, rot “червен”, gut “добър” и т. н.; анг. boy “момче”, girl “момиче”, man “мъж, човек”, peak “връх”, sea “море”, bread “хляб”, corn “зърно”, bird “птица”, white “бял”, black “черен”; фр. maison “къща”, mère “майка”, frère “брат”, parler “говоря”; тур. at “кон”, ev “къща”, su “вода”, taş “камък” и др.

7.4.2.2. Производни се наричат лексикалните основи, които са образувани от корен и добавени към него един, два или повече афикси с лексикално значение. Речниковият състав на всеки език се обогатява главно благодарение на “произвеждането” на нови лексикални основи чрез използване на префикси, постфикси или комбинации от префикси и постфикси със словообразувателна функция. Някои езици, като тюркските и угро-финските, използват за целта само постфикси.

Производни думи са например пътник, престол, изгрев, подпис, преподавател, следовател, преобразувам, разтърсвам, разобличавам и т. н.; рус. путник “пътник”, поторопится “побързвам”, вручную “на ръка”; чеш. začarovaný “омагьосан”, nepřemožitelný “непобедим”, nadpřirozený “свръхестествен”; нем. Freiheit “свобода”, Wirtschaft “икономика”, herzlich “сърдечен” и т. н.

7.4.2.3. Третият тип основи са отново производни, но традиционно се наричат сложни, тъй като се образуват чрез композиране на два или повече корена в структурата на думата, към които могат да се добавят и лексикални афикси.

Лексеми със сложна лексикална основа са например мироглед, слаботоков, свещенодействам, българско-гръцки, природонаучен и т. н. (вж. други примери в предходния раздел при композиране).

7.4.3. ГРАМАТИЧЕСКА ОСНОВА се нарича част от думата, която остава постоянна за определена съвкупност от словоформи. Лексикалната основа на думата изцяло влиза в граматическата, но граматическата освен нея обхваща и един или повече граматически показатели (суфикси или извънсловни граматически морфеми), които остават постоянни в съответната съвкупност от словоформи.

При много думи лексикалната и граматическата основа съвпадат, например при пътник, разходка, ръководител, деловодство и т. н. Но прилагателните ранен, късен, добър, лош, доброкачествен, злонамерен и мн. др. имат по три граматически основи, от които първата съвпада с лексикалната, срв.:

104

лош лошият лошия(1) лоша лошата лоши лошите

лошо лошото

по-лош по-лошият по-лошия(2) по-лоша по-лошата по-лоши по-лошите

по-лошо по-лошото

най-лош най-лошият най-лошия(3) най-лоша най-лошата най-лоши най-лошите

най-лошо най-лошото

По подобен начин руските прилагателни имат отделни граматически основи за положителна и за превъзходна степен, срв. новый, новая, новое, новые, но новейш-ий, новейш-ая, новейш-ее, новейш-ие.

При глаголите за парадигмата на всяко време, всяко наклонение и съответно на всеки залог има отделна граматическа основа, която се открива, като се отстранят флексиите, срв.:

нос-я, носи-ш, носи, носи-м, носи-те, нос-ят; ще нос-я, ще носи-ш, ще носи, ще носи-м, ще носи-те, ще нос-ят;носех, носеш-е, носеш-е, носех-ме, носех-те, носех-а;носих, носи, носи, носих-ме, носих-те, носих-а и т. н. При думите, в чиито парадигми има суплетивизъм, граматическите основи

може да са от различни корени, например човек, човекът, човека, хора, хората.

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Кръпова 2001; Маслов 1987; Москов 1982; Степанов 1975; Фатер 2002.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Обяснете връзката между корен и лексикална основа на думата.2. Коментирайте съотношението между лексикална и граматическа основа на думата.3. Посочете примери за всеки от основните начини за словообразуване, използвани в

изучаваните от вас езици.4. Извлечете лексикалната основа на думите добронамерен, разпределям, безупречно,

бързо и определете вида й.5. Посочете примери за граматическа основа, която не съвпада с лексикалната.6. Посочете примери за сложни основи от изучаваните от вас езици и обяснете

структурата на тези основи.

105

8. ЛЕКСИКАЛНА ПОДСИСТЕМА

Лексикалната подсистема на езика обхваща неговия речников състав – съвкупността от отделни лексеми и устойчиви словосъчетания. Представителна единица на лексикалната система е лексемата. Устойчивите словосъчетания са изградени от лексеми и не притежават своя собствена специфична функция, различна от лексемната.

Лексемите са значещи единици с именуваща способност. Всяка лексема назовава по определен начин обекти (предмети, действия, признаци и т. н.) от действителността и се отнася към точно определен лексико-граматически клас. Поради това тя има задължителен набор от граматически категории и изпълнява специфични синтактични роли в изреченията.

Повечето лексеми се характеризират с полисемия в лексикално отношение. Наред с това лексемите влизат в семантични и формални връзки с други лексеми, въз основа на което в лексикалната подсистема се установяват отношения на антонимия, синонимия, хипонимия, омонимия и др.

Лексикалната подсистема на езика се изучава от лексикологията (общата наука за речниковия състав) и семасиологията (лексикалната семантика), която специално се занимава със знаковия характер на речниковите единици и с проблемите на тяхното значение.

8.1. СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ НА ЛЕКСЕМАТА.АЛОЛЕКСИ И ЛЕКСИ

8.1.1. ЛЕКСЕМАТА е двупланова, относително самостоятелна езикова единица, която служи за назоваване на обекти от действителността и е градивна единица на изречението.

Лексемата представлява абстрактна дума от речниковия състав на езика с всички нейни граматически словоформи, преки и преносни значения, произносителни и словообразувателни варианти. Лексемите не се използват поотделно в комуникацията, а винаги като градивни елементи в състава на конкретни изречения, но в изреченската конструкция имат относителна позиционна свобода – за разлика от морфемите лексемите могат да сменят мястото си в състава на изреченията. Освен това всяка лексема самостоятелно, без помощта на други езикови единици назовава неща от света.

8.1.1.1. В план на изразяване лексемата притежава определен фонемен състав, получен от съвкупността на фонемите в изразния план на морфемите, които я изграждат. Фонемният състав е организиран в общо акцентно единство от характерното за всяка отделна лексема словно ударение, а при по-дълги думи фонемната, респ. сричковата верига се организира от две ударения, срв. кнùга, разговàрям, литератỳрнокритùчески, фрèнско-италиàнски.

В план на съдържание лексемата притежава както лексикално, така и граматическо значение (граматически значения), срв. слънце, луна, море, чета, разглеждам. Лексикалното значение се носи от лексикалната основа на думата, а граматическите й значения се изразяват чрез граматически показатели в нейните

106

граници и/или извън тях, срв. слънцето, луната, чета, чете се, щях да съм чел, ще съм чел; анг. the sun “слънцето”, the boys “момчетата”; нем. der Mond “луната”, die Kinder “децата”. Повечето думи имат по две или повече свързани помежду си, но все пак различни лексикални значения – преки и преносни.

8.1.1.2. Всяка лексема има морфемен строеж. Изградена е от минимум две морфеми (едната от които може да бъде и нулева), срв. дом, стол, книг-а, дет-е. В морфемната структура на думата се обособяват лексикална основа и граматически показатели, добавени към нея. Лексикалната основа обхваща корена и всички други морфеми със словообразувателна функция и изразява цялостното лексикално значение на лексемата. Лексикалната основа може да бъде проста (книг-а), производна (книж-ар, книж-ар-ниц-а), или сложна (книг-о-про-да-в-ниц-а) (вж. по-подр. т. 7.4.2). Някои лексеми имат и граматическа основа, различна от лексикалната и валидна само за част от граматическите им словоформи – например само за сравнителна или превъзходна степен на прилагателното, само за условно наклонение на глагола и т. н. (вж. т. 7.4.3).

8.1.1.3. Лексемата винаги спада към определен лексико-граматически клас (част на речта) – тя е или съществително, или прилагателно, или глагол и т. н. В зависимост от принадлежността си към даден клас или съответен подклас лексемата назовава по определен начин същности от действителността (например всяко съществително обозначава своите обекти, интерпретирайки ги като “предмети”; всеки глагол представя обозначаваните неща като “процеси” и т. н.) и притежава задължителен в съответния език набор от граматически категории и при всяка своя конкретна употреба изразява в себе си по едно граматическо значение от всички тези категории. Например ако лексемата е качествено прилагателно (като добър, лош, важен, нов и т. н.) от българския език, ще притежава граматическите категории род, число, определеност, степен за сравнение и във всяка своя употреба в речта ще изразява по една грамема от всички тези категории; по подобен начин, ако лексемата е качествено прилагателно от руския или чешкия език, ще притежава категориите род, число, падеж, степен за сравнение и при всяка употреба ще изразява по една грамема от тях (вж. и т. 8.3.).

8.1.1.4. Лексемата изпълнява две основни функции – номинативна и синтактична.

Номинативната функция (от лат. nomen “име”), наричана още називна или именуваща, се състои в способността и предназначението на всяка отделна лексема да служи като наименование на уникален единичен обект или на цял клас относително еднотипни неща. Като названия на уникални обекти служат собствените имена, например Африка, Мисисипи, Родопи, Токио, Стефан, Моканина. Другите (нарицателните) лексеми от езика назовават цели класове еднотипни обекти (предмети, абстрактни същини, признаци, процеси и т. н.), например континент, река, планина, град, радост, идея, чета, мисля, зелен, бавно, ура и т. н.

Изпълнението на номинативната функция е свързано със съхраняването на определен обем информация за съответните назовавани неща в съдържателния план (и преди всичко в лексикалното значение) на лексемата. С оглед на това лексикалното значение на думите се схваща като традиционно формирано в дадената култура (лаическо) “понятие” за назоваваните чрез думите същности.

107

Синтактичната функция се състои в способността на всяка лексема да се включва като градивен елемент в състава на изречение и самостоятелно да изпълнява в него точно определена синтактична роля (например на подлог, сказуемо, пряко допълнение и т. н.). Каква синтактична роля ще може да изпълнява думата, зависи от това, към какъв лексико-граматически клас принадлежи. Например всички глаголи могат да изпълнят синтактичната функция сказуемо, всички прилагателни могат да бъдат съгласувано определение и т. н.

Тестът за изпълнение на синтактична функция съвсем недвусмислено отграничава думите от други езикови единици, които също се включват в строежа на изречението, но не могат самостоятелно да изпълняват в него синтактична роля. Например в изречението В понеделник ще ходя до Варна с бързия влак сказуемото е ще ходя, в понеделник е обстоятелствено пояснение за време, до Варна е обстоятелствено пояснение за посока, с бързия влак е обстоятелствено пояснение за начин. Обаче понеделник в друг случай може да изпълни самостоятелно, без помощта на предлога в, ролята на главна или второстепенна част от изречението, например Понеделник е първият ден от седмицата (подлог), Вчера беше понеделник (предикативно име), Определям понеделник за краен срок (пряко допълнение) и т. н. По същия начин Варна може самостоятелно, без предлога до, да бъде подлог, пряко допълнение и пр. в други изречения, срв. Варна е на 80 км. от Шумен (подлог), Споменаха Варна в новините (пряко допълнение). На свой ред бързия и влак, без да бъдат съпровождани от предлога с, могат да поемат различни синтактични роли в други изречения, срв. Бързият влак е на първи коловоз, Изпуснах бързия влак, Бързият ход го измори, Влакът потегли, Чакам влака и т. н. Но граматическата частица ще, както и предлозите в, до и с нито в примерното изречение, нито в някое друго могат да изпълнят самостоятелно каквато и да било роля на главна или второстепенна изреченска част. Следователно те, въпреки че присъстват в състава на изречението, не са лексеми, а нещо по-елементарно по функция – те са извънсловни морфеми.

8.1.1.4. Лексемата е централна, представителна единица на лексикалната подсистема. Освен единични лексеми речниковият състав на езика включва и множество устойчиви словосъчетания (фразеологизми), например от типа на лека кола, морска сол, морско свинче, миеща мечка, момина сълза, кръгла маса, червен пипер, кисело мляко, кафе машина, кабелна телевизия, селско стопанство, оказвам чест, отдавам почит, използвам връзки, излизам от кожата си, броят се на пръсти и др.; рус. бешенная собака “бясно куче”, вкрасться в доверие “печеля доверие”, холодное оружие “хладно оръжие”, стоять в очереди “чакам на опашка”, хлопать ушами “слушам (без да разбирам)” и др.; анг. devoid of sense “лишен от смисъл”, draw one’s attention “привличам вниманието на някого”, fold one’s arms “скръствам ръце”, foot the bill “плащам сметката” и др.; нем. direkte Rede “пряка реч”, das Gelobte Land “обетованата земя”, Schlange stehen “чакам на опашка”, sich auf die Sohlen machen “тръгвам на път, омитам се”; фр. extrait baptistaire “кръщелно свидетелство”, le beau monde “висшето общество”, jeu d’enfant “лесна работа” и пр.

Устойчивите словосъчетания са постоянни названия на съответни обекти (предмети, процеси, признаци и т. н.) от света. Те са по-сложно устроени от отделната лексема (доколкото са съставени от най-малко две лексеми), но имат

108

абсолютно същите функции като отделната лексема – служат като имена на нещата и могат да се включват в състава на изречението, като (обикновено според главния си елемент) изпълняват там определена синтактична функция.

8.1.1.5. В речниковия състав на всеки език има различни по произход единици – родни и чужди. За българския език например родни словесни единици са слънце, книга, мечка, работя, гледам, чета и мн. др. Наред с тях в речниковия състав на българския език има и много заемки, т. е. думи, заети от други езици, тъй като в български не е имало съответно название. Заемки от гръцки например са молив, тетрадка, ливада, трапеза, евтин, епископ, екзархия, кесар и др., турски заемки са съответно баклава, тарама, тава, тас, мая, боя, таван, кеф и мн. др., немски заемки са вакса, щепсел, щайга, плац, брак (в смисъл “некачествена продукция”) и т. н.

Наред с родните думи и заемките във всеки език има и все по-увеличаващ се фонд от интернационализми – словесни единици с еднакъв произход (например гръцки, латински, арабски, английски и пр.), разпространени във всички или в много езици със сходен фонетичен облик, срв. алгебра, геометрия, физика, химия, драма, театър, поезия, култура, музика, спорт, икономика, кино, радио, телевизия, телефон, код, идея, система, компютър, диск, билярд, футбол, ски, биатлон, панорама, програма, революция, бумеранг, захар, какао, кафе, шоколад и мн. др.

От друга страна, според сферата на употребата си, лексемите попадат в основния речников фонд, който е достъпен за всички носители на езика и използван постоянно в езиковата общност – например дом, стая, книга, работа, училище, светлина, уча, пиша, гледам, вървя и т. н., или към специализираната лексика, наричана още периферна, която обхваща специализираните научни термини (например фосфат, осмоза, фонема, синус и т. н.), професионалните названия (като нипел, френски ключ, фуга и др.), лексемите с употреба, маркирана по отношение на даден тип дискурс и отбелязвани в речника например с книж., разг., простор. и т. н.

С оглед на актуалното състояние на речниковия състав в него на общия фон на съвременните лексикални единици се обособяват специфични групи лексеми. Сред тях са неологизмите (от гр. neos “нов” и logos “слово, дума”), които са все още свръхнови и ненавлезли в основния речников фонд лексеми (например логистика, флопи, омбудсман и др.), историзмите – остарели думи, отнасящи се до неща, които са познати от историята, но не съществуват в съвременната действителност (хан, кавхан, боил, болярин, кесар, паламарка, чекрък и др.), архаизмите – остарели думи, които са заместени в активна употреба от съвременни форми (както например человек и люде са заместени от човек и хора).

8.1.2. АЛОЛЕКСИ (или варианти) на лексемата се наричат всички нейни разновидности в граматически, лексикален, звуков или словообразувателен аспект, в които тя се проявява и в които се осъзнава като същата лексема. Например книга, книгата, книги, книгите са алолекси на лексемата книга. Използваните в речта, в състава на конкретно изречение алолекси се определят като ЛЕКСИ, т. е. отделни “екземпляри” на абстрактната дума.

109

Следният пример илюстрира граматическото вариране на лексемата книга и проявата на отделните алолекси във вид на конкретни лекси в речта:

лексема алолекси лекси

Ще взема тази книга.книга Чета по една книга на седмица.

Представят новата му книга.…

Не успях да дочета книгата.книгата Книгата е върху масата.

Платих 10 лв. за книгата.…

книга

Не всички книги са интересни.книги Връщам книги в библиотеката.

Харесвам исторически книги.…

Книгите са върху масата.книгите Разглеждам книгите.

Две от книгите са много скъпи.…

8.1.3. Тъй като лексемата е сложно изградена единица, тя може да варира в различни аспекти и поради това да има различни ВИДОВЕ АЛОЛЕКСИ.

8.1.3.1. Граматически алолекси се наричат вариантите на лексемата, в които тя се проявява чрез отделните си граматически словоформи. Колко и какви граматически разновидности ще има лексемата, зависи от това, към какъв лексико-граматически клас (подклас) се отнася и по колко граматически категории се изменя. Например ако лексемата е съществително от женски или от среден род в българския език, тя ще има 4 алолекса – стая, стаята, стаи, стаите; слънце, слънцето, слънца, слънцата. Ако е нарицателно съществително от мъжки род и означава обект, който не е лице, лексемата в български ще има 6 алолекса, срв . камък, камъкът, камъка, камъни, камъните, (два) камъка. Съответно нарицателното съществително име от мъжки род, означаващо лице, ще има 5 алолекса – ученик, ученикът, ученика, ученици, учениците. Ако пък лексемата е прилагателно в българския език, ще има много повече граматически словоформи, защото прилагателното се мени по род (мъжки, женски, среден), по число, по определеност и, ако е качествено прилагателно, по степен за сравнение, срв. важен, важният, важния, важна, важната, важно, важното, важни, важните, по-важен, по-важният, по-важния, по-важна, по-важната, по-важно, по-важното,

110

по-важни, по-важните, най-важен, най-важният, най-важния, най-важна, най-важната, най-важно, най-важното, най-важни, най-важните. Една глаголна лексема във всеки език би имала още повече граматически алолекси (в български например над 150), тъй като глаголът се мени по множество граматически категории - лице, число, залог, време, наклонение, а в славянските и в някои други езици и по вид.

Съвкупността от всички граматически алолекси (словоформи) на лексемата образува нейната граматическа парадигма.

Възможно е поради диалектно или сленгово влияние в речта да се срещат отделни граматически варианти, които не са по стандарта на книжовната норма, например от типа на ходим ~ ходиме, разберем ~ разбереме и др.

8.1.3.2. Фонетични (или произносителни) алолекси се наричат вариантите, в които дадена лексема се проявява при изговарянето си. Не всички думи имат ясно различими и опознаваеми произносителни варианти, например от типа на мляко и млекò, обяд и òбед и под. При това, когато се говори за произносителни варианти, се имат предвид всички звукови разновидности, с които думата е позната в съответната езикова общност, а не само книжовно признатите. Някои от произносителните варианти могат да бъдат диалектни по произход, като например млèко, други може да са сленгови, като произношението на скакалец, лампа, лост с /w/, вместо с /л/, или пък да са резултат от лош речев навик или неизрядна речева култура, като например формите дèкан вместо декàн или училищà вместо учùлища. Няма значение каква е причината за различието – важното в случая е, че думата се среща в различни звукови разновидности, в които се разпознава от носителите на езика като същата лексема.

Когато два произносителни варианта са признати за еднакво правилни от книжовната правоговорна норма, се говори за фонетични дублети. Например мляко и млекò са книжовни фонетични дублети, за разлика от млèко, което остава диалектен фонетичен вариант, но не се допуска в книжовния изговор. Книжовни дублети в български са още мàсло и маслò, място и местò, обяд и òбед, реторика и риторика, архетип и архитип и др.

По принцип фонетични варианти могат да се получат по различни начини, например:

- за сметка на мястото на ударението, тип мàсло ~ маслò, кàза ~ казà, структỳра ~ стрỳктура, ỳчен ~ учèн, наỳка ~ нàука, летùща ~ летищà, лилàв ~ лùлав и др.;

- чрез подмяна на фонеми с други фонеми, например дело ~ дяло, избягнат ~ избегнат, кафяви ~ кафеви, бели ~ бяли, хляб ~ хлеб, бях ~ бех ~ бяф, мивка ~ мийка, теракота ~ терикота, ножче ~ нохче, слизам ~ слазям, влизам ~ влазям ~ улазям, семинарно ~ семенарно, държава ~ дърджава, Фолксваген ~ Фолцваген, бия се ~ бия съ, ще кажа ~ ше кажа ~ шъ кажа, зелено ~ зилену и т. н.

- чрез изпускане на фонема или сричка, например хляб ~ ляб, хлъзгав ~ лъзгав, абитуриент ~ абитурент, трябва ~ тряба ~ тряа, правя ~ прая, нашите ~ наш’те, какво ~ к’во ~ к’о, това ~ т’ва, товаря ~ т’варя и др.

- чрез добавяне на фонема, срв. финанси ~ финансии, перспектива ~ периспектива, страх ~ истрах, срам ~ исрам, жребец ~ ждребец и т. н.

111

- чрез размяна на местата на фонеми, например вход ~ хвод, плъх ~пълх, поддръжник ~ поддържник и др.

- чрез комбинация от средства, срв. избягах ~ избегàх, направихме ~ напрайхми, ще ходя ~ че одим и т. н.

В другите езици също се срещат разнообразни фонетични варианти на лексемите, общо взето на същите принципи като в български, срв. например в руски солнце [сòлнце] и [сòнце] “слънце”, калоши ~ галоши “галоши”, энергия с меко и с твърдо /н/ “енергия”; анг. I am ~ I’m, do not ~ don’t, can not ~ can’t; social [`sou∫əl] ~ [`sou∫l]; нем. Leipzig [`laipcig] ~ [`laipcich] ~ [`laipci∫], wenig [`venig] ~ [`venich], bisschen [`bischen] ~ [bisl], Wickelung [`vikeluŋ] ~ Wicklung [`vikluŋ] и др.

8.1.3.3. За словообразувателни (или по-широко за морфемни) алолекси се говори в случаите, когато една лексема се среща с различна словообразувателна (морфемна) структура, тип блед ~ бледен или портокален ~ портокалов. При някои думи срещаните в речта словообразувателни варианти не се приемат от книжовната норма.

Словообразувателното вариране на лексемите може да се дължи на:- наличието на словообразувателен афикс в единия вариант и съответно

липсата на такъв афикс в другия, срв. бледен~ блед, трезвен ~ трезв, черен ~ чер, тиран ~ тиранин, щъркел ~ щърк, мецана ~ меца, лисана ~ лиса, първи ~ пръв, същи ~ същ, речеви ~ речев, текстови ~ текстов, оранжев ~ оранж, лилав ~ лила, бежов ~ беж, ближа ~ лижа, оближа ~ олижа, оценявам ~ оценям и др.;

- редуването на словообразувателни морфеми без промяна в лексикалното значение на формите, срв. бегом ~ бежешката, слепешком ~ слепешката, шоколаден ~ шоколадов, портокален ~ портокалов, граматичен ~ граматически, автоматичен ~ автоматически, периодичен ~ периодически (за разлика обаче от поетичен и поетически, драматичен и драматически, икономичен и икономически, където първото прилагателно е качествено, а второто – относително);

- съкращаване на дълга дума, тип еж от таралеж, кило от килограм, тролей от тролейбус, бус от микробус, санта от сантиметра и др.

- образуване на форми с различен род, срв. диплом и диплома, отпуск и отпуска, проблем и проблема, теракот и теракота, (един) домат ~ (едно) домате и др.

Ето няколко подобни примера и от други езици: рус. ананасный ~ ананасовый “ананасов”, бомбардировать ~ бомбить “бомбардирам”, прикормка ~ прикорм “подхранване”, пометка ~ помета “бележка”; анг. sleuth-haund ~ sleuth “куче следотърсач”, clothes ~ clothing “дрехи”; нем. waagerecht ~ waagrecht “водоравен”, trübe ~ trüb “мътен”, trügerisch ~ trüglich, “измамлив”, Schade ~ Schaden “щета, вреда” и др.

8.1.3.4. Лексико-семантични (и за по-кратко лексикални или семантични) се наричат алолексите, които лексемата показва с оглед на различните си лексикални значения. Например думата зелен в съвременния български език има като първо (пряко) значение представата за съответния цвят (зелена трева, зелена поляна, зелен пуловер), но освен това в друг свой семантичен алолекс означава “незрял” (Лисицата казала, че гроздето било още зелено), а в

112

трети свой семантичен вариант означава “неопитен” (Още е зелен за самостоятелна работа). Със същите значения се реализират и съответните думи в руски и немски: рус. зеленый и нем. grün – 1. “зелен”, 2. “недозрял”, 3. “млад, неопитен”.

Допълнителна литература: Акмаян и др. 1986; Георгиев, Дуриданов 1984; Илиева 2001; Кръстева 1981; Лайънз 1974; Маслов 1987; Москов 1982; Робинс 1971; Степанов 1975; Фатер 2002; Хокет 1967.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Направете справка в тълковния речник за значенията на думата дума и на тази основа

коментирайте разликите между названието дума и термина лексема.2. Избройте основните различия между морфема и лексема.3. Кои са основните функции на лексемата?4. Дайте примери за лексеми с техните алолекси от изучаваните от вас езици.5. Определете за какво се отнася всеки от следните примери от руски (по Степанов 1975:

14): тождество ~ тожество “тъждество”, ноль ~ нуль “нула”, искренно ~ искренне “искрено”, невоздержанность ~ невоздержность “невъздържаност”, уполномочивать ~ уполномачивать “упълномощавам”.

6. Посочете примери за думи със словообразувателни алолекси, които не са книжовно приемливи.

113

8.2. ЛЕКСИКАЛНО ЗНАЧЕНИЕ НА ЛЕКСЕМАТА

В план на съдържание лексемата има лексикално и граматическо значение. И двата вида значения са важни за изпълнението на номинативната и на синтактичната функция на лексемата, тъй като посредством лексикалното си значение тя се съотнася с назоваваните неща от света, а граматическите значения са свързани с начина, по който се осъществява назоваването на нещата (като предмети, процеси, качествени признаци на предмети и т. н.) и с изпълнението на конкретната синтактична роля в състава на изречението. И все пак основно за лексемата е нейното лексикално значение, защото именно благодарение на него в лексемата в свръхобобщен вид се съхранява натрупаното в съответната културна традиция (лаическо) познание за означените чрез нея неща от света.

8.2.1. Обикновено изпълнението на номинативната функция на лексемата се обяснява с помощта на т. нар. СЕМАНТИЧЕН ТРИЪГЪЛНИК (наричан още семиотичен или знаков триъгълник).

По трите върха на въображаемия семантичен триъгълник се разполагат следните три елемента: означаващо (звуков облик на лексемата или още фонетична дума, например книга, София), означаемо (лексикално значение, сигнификат – от лат. significatus “значение, означено”) и обозначаемо или обект (още денотат – от лат. denoto “означавам, посочвам” или референт – от лат. referens “съотнасящ”), срв.:

означаващо означаващо (книга) (София)

обозначаемо означаемо обозначаемо означаемо(класът обекти, (лексикално (град София) (лексикалнонаричани книги) значение на значение на

книга) София)

Първият пример (книга) се отнася до лексема, съотнесена с цял клас еднородни неща от действителността, за които тя носи в лексикалното си значение някакво обобщено познание, т. е. минимален набор от сведения, благодарение на които обектите от съответния клас се идентифицират и се разграничават от обекти, принадлежащи към други класове и съответно назовавани с други езикови единици (например чували, кутии, маси, столове и т. н.). В речта, при употребата си в актуална комуникативна ситуация и съответно в състава на дадено изречение, лексемата вече се отнася до съвсем конкретен член на класа (например книгата, която е на масата), до определена група от членове на класа (например книгите, които са на втория рафт от библиотеката) или до целия клас обекти, но взет предвид в точно определен конкретен аспект (например книгите като средство за

114

убиване на времето), срв. Тази книга не ми беше интересна; Книгите пак са разбъркани; Книгите са най-доброто средство за убиване на времето.

Вторият пример (София) илюстрира съотнасянето на лексема с характер на собствено име към уникален обект от действителността. В този случай се казва, че обозначаваният клас обекти се състои от един член. Съответно в лексикалното значение на собственото име се съдържа обобщена представа, определена минимална съвкупност от сведения за съответния обозначаван обект. Съвсем същото е положението и с човешките (а и с животинските) собствени имена, когато се разглеждат като съотнесени с точно определена личност (респ. животно).

В случай, че дадено собствено име се повтаря, т. е. множество обекти носят едно и също име, това е въпрос именно на повторение, на поединично свързване на същото собствено име с различни обекти. Например град Москва има в Русия, но също и в САЩ; много хора носят името Стоян или името Мария и т. н. В тези случаи обаче не става въпрос за назоваване на клас еднородни обекти (както е при нарицателните имена) – между двата града с името Москва не е необходимо да има нищо общо в градоустройствения план, броя на жителите, изпълняваните функции и т. н. Причината за назоваването им с едно име е от съвсем друго естество и тя няма нищо общо с попадането на обектите в един и същ клас. По същия начин между двама мъже на име Стоян или между две Марии не е необходимо да има нещо общо във външния облик, характера или биографията (дори ако те са дядо и внук, баба и внучка или в друга роднинска връзка). Така че при всички положения става въпрос за случайно съвпадение (един вид омонимия) или, ако съвпадението на имената не е случайно, а резултат от придържане към някаква традиция на именуване или поради друга някаква причина, наличието на основание за еднаквото именуване не създава никакво друго необходимо сходство между съответните лица освен съвпадането по име. (Любопитно е впрочем, че в традиционната култура на ескимосите хората с еднакви имена, дори и да не са роднини, се смятат за свързани по съдба и са длъжни да се отнасят един към друг като братя или сестри).

8.2.2. В случаите, когато в съдържателния план на лексемата е включено само едно лексикално значение, т. е. когато лексемата не притежава различни семантични варианти, се говори за МОНОСЕМИЯ (от гр. monos “сам, единствен” и sema “знак, значение”). При моносемията лексемата има само един семантичен триъгълник – т. е. означаващото (фонетичната дума) се съотнася само с един уникален обект или само с един клас обекти.

По принцип с моносемия се характеризират две категории думи в езика – собствените имена и термините (като към термините се отнасят строгите научни термини и специализираните технически названия в професионалните говори).

Собствените имена са еднозначни, защото се съотнасят с уникален, неповторим обект и носят в лексикалното си значение информация именно за този уникален обект, включително и в случаите, когато дадено собствено име се повтаря при множество обекти.

Терминологичните названия, от друга страна, се стремят да бъдат моносемни заради предназначението си. Те се създават специално за да служат

115

като еднозначни, недвусмислени знаци за съответните единици, елементи, функции, операции, материи, инструменти и т. н. На практика обаче и термините често не успяват да запазят моносемията си, а с течение на времето развиват допълнителни значения. Названията на химическите елементи би трябвало да са напълно еднозначни, но някои от тях не са – йод например не е, защото освен съответния химически елемент думата означава и веществото йод, което може да се купи във всяка аптека (т. е. някакъв разтвор, съдържащ йод); термините киселина, окис и др. също са напуснали строгата система на химическата терминология и са развили допълнителни (нетерминологични) значения в битовата сфера. По същия начин терминът граматика като един от централните елементи на понятийно-терминологичния апарат на лингвистиката също не е успял да запази моносемията си и означава поне следните неща: “съвкупност от езикови правила”, “учебен предмет граматика”, “учебник по граматика”, “теория за езика (например генеративна граматика)”. Това навежда на мисълта, че моносемията не е естествено състояние на нарицателните думи.

8.2.3. Много по-често срещана в речниковия състав на езика е ПОЛИСЕМИЯТА (от гр. poly “много” и sema “знак, значение”), т. е. лексикалната многозначност. Повечето думи се характеризират с наличие на два, три или повече лексико-семантични алолекса, т. е. включват се в няколко семантични триъгълника на следния принцип:

дърво

“растение с корона от клони и високо стъбло”

“материал от растението дърво за изработване на мебели и др.”

“горивен материал”

“скован, бездеен, безучастен човек”

“специфична дървовидна структура –напр. родословно дърво или дърво в генеративната граматика”

Когато в думата е налице полисемия, сред нейните лексикални значения има определена йерархия – едно от тях е пряко, а останалите са преносни. По принцип прякото значение на думата е първично, т. е. то е първото, изначалното значение, заради което думата се е появила в езика. Преносните значения се развиват на основата на първичното пряко значение (или на основата на вече възникнало преносно значение) и затова се определят като вторични. Възможно е обаче в историята на лексемата някое от вторичните значения да измести първичното, да застане на неговото място и да се превърне в пряко и основно значение на тази лексема.

В типичния случай прякото значение на лексемата е “най-близко до ума”, за него носителите на езика се досещат най-напред и са склонни лесно да го идентифицират, когато лексемата е употребена изолирано, вън от конкретен контекст. Например в случая с лексемата дърво най-очаквано и най-лесно за идентифициране извън контекст е значението “растение с клони и високо стъбло”. Затова прякото значение се определя още като главно, основно и “свободно” (в

116

смисъл на независимо от контекста, от съчетаването на думата с други думи). Именно прякото значение се посочва на първо място в речниците.

Преносните значения по правило се идентифицират в съответен контекст. Затова, когато контекстът е неясен и не насочва еднозначно към дадено значение на думата, може да се стигне и до недоразумения в комуникацията. От друга страна, на нееднозначен контекст се базират много словесни шеги, каламбури и вицове, например от типа: Един шофьор се обажда в полицията и казва: “Току-що размазах две кокошки. Какво да направя?” “Пренесете ги в канавката, за да не ги размазват и другите автомобили” – съветват го от полицията. “Аз така и направих, обаче какво да правя с мотора им?”

Преносните значения се развиват на основата на два главни принципа за пренасяне – метафора и метонимия.

8.2.3.1. Метафоричен пренос е налице, когато основание за пренасяне на значението от един клас обекти към друг е забелязаната външна, структурна или функционална прилика между обектите от двата класа. Например много названия на животни развиват преносни значения за означаване на вид човешка външност, тип поведение или тип характер на основата на прилика със съответното животно – например кокошка, змия, усойница, крава, крокодил, слон, магаре, охлюв, плужек и мн. др. По същия принцип названия на части от човешкото тяло или облекло развиват преносни значения и се свързват с обекти от други класове: глава – за плод на растение, например лук, чесън и др., но също и за обособена част от текст, за най-високопоставена фигура в семейство, род, държава, компания и др., нос – за издатина от суша в морето (речниците днес сочат две отделни думи нос със съответните значения), крак – за опора на маса или друга мебел, коса – за подобни на човешката коса израстъци на растения, например на царевица, ръкав – за отделно русло на река, копче – за бутон на апарат и др. При прилагателни, означаващи различна степен на тежест, измерима в грамове или килограми, се развиват метафорични преносни значения за степен на трудност или поносимост, срв. лек багаж, лек изпит / живот, леко поведение / лека жена, тежък товар, тежък изпит / живот. Аналогия се открива също между малък размер на височина, ниско звучене, малък размер на цена, малка стойност като постижение в някакъв аспект, оценка, по-малка от средната и др., срв. нисък човек, нисък глас, ниска цена, ниско ниво, ниска оценка както и обратно – висок човек, висок глас, висока цена, високо ниво, висока оценка. Думи като час, минута, момент, секунда, миг от своя страна развиват метафорични значения в смисъл “приблизително колкото…”, например час – учебен час в училище или в университета, час (като определено начално време) при лекар, фризьор и др.; секунда и минута – “съвсем малко време”, подобно при момент и миг – “незначително време”. Метафорични значения се развиват и при забелязана функционална прилика. Например перо с първо значение “рогов израстък на птица” е развило по-нататък значение “средство за писане, включително и от метал” на основание на това, че с металното средство може да се пише по същия начин, както с птичето перо. На основата на метафората почти всяка дума от речниковия състав на езика е придобила поне едно преносно значение.

8.2.3.2. Като метонимичен пренос се определя създаването на преносни значения на основание на някаква закономерна връзка между обекти от различни

117

класове, например близост по място, отношение между съд и обем на съдържанието му, отношение между материя и продукт от нея, отношение между клас и представител на класа и др.

Например много думи, означаващи определени, съвсем обособени места в жизненото пространство, от типа на гара, център (на селище), кръстовище, ъгъл, паметник и др. лесно развиват значение и за “район около…(съответното място)”. Това позволява да бъдат еднозначно разбирани изказвания от типа Живея на гарата, Магазинът е на центъра, Блокът е на кръстовището, Квартирата ми е зад ъгъла, Ще се срещнем на паметника, които биха звучали доста комично, ако се имаше предвид прякото значение на съответните лексеми.

Много обичаен е и метонимичният пренос въз основа на връзката съд – съдържание, например чаша в значение “малък съд за пиене на течност” (Пия кафето си в керамична чаша) и в преносното значение “обем течност, който се събира в чаша” (Изпих две чаши). Същият принцип стои в основата на изречения като Изяждам по три чинии, Обърна набързо две бутилки, Изпи цяла кофа, Не хапна и две лъжички и мн. др.

На отношението материал – продукт от материала се базира употребата на преносни значения в случаи като През зимата се носи вълна, Не облича друго освен коприна, Купува само естествена кожа, Целите й ръце са в сребро, От главата до петите е в злато, Кованата мед се продава много скъпо, В Германия събират стъклото в отделни кофи за смет и т. н.

Отношението клас – представител на класа също е много продуктивен модел за развиване на метонимични значения, срв. Студентът все гледа да препише, Рейнджърът обича за всичко да му се плаща, Българинът е с ниска социална култура, Ангичанинът е голям традиционалист, Депутатското кюфте е най-евтино и др.

8.2.3.3. В лексико-семантичната структура на някои думи могат да се открият по две или повече метафорични значения, по две или повече метонимични, но също и преносни значения с различен произход – както метафорични, така и метонимични. Например думата дърво е развила значенията “материал от дърво” и “горивен материал” на принципа на метонимията, но значенията “скован, бездеен човек” и “дървовидна структура” са се получили по метафоричен път. Подобно нещо има и при думата център. Тя идва от старогръцкото κέντρον – 1. “жило, бодил”, 2. “остен”, 3. “център, пергел”, 4. “подбуда”, 5. “мъчително желание” през лат. centrum – “център, средоточие”. В българския език първично значение на център е “точка, отдалечена на равни разстояния от периферията на кръг”. От това значение се е развило метафоричното значение “център на селище”, но също и метонимичното значение “най-важно място” (например културен или икономически център, околийски център и др.). На свой ред от вторичното значение “център на селище” се е отклонило друго метонимично значение – “район около центъра на селището”.

8.2.3.4. Семантичната структура на думите се мени с течение на времето не само поради появата на преносни значения, но и с оглед на други процеси.

Възможно е например прякото значение на дадена лексема постепенно да увеличи обхвата си или пък да го намали. В такъв случай се говори за разширяване на значението на лексемата. Например фр. place, анг. place, нем.

118

Platz първоначално са означавали “улица” (тъй като са приели това значение от лат. platea), но после през значенията “широка улица”, “широко място, площад, плац” са стигнали (по метафоричен път) до значението “място въобще”. По подобен начин в латинския език думата machina, заемка от гръцки – μαχανά “хитроумно средство”, е приела първоначално значението “мелница”, но по-късно въз основа на него се е получило по-широкото значение “сложен механизъм”.

Обратният процес се нарича стесняване на значението. Например думите брашно и жито в старобългарски са имали значение на “храна въобще”, докато в съвременния български (по метонимичен път) са стеснили съществено семантиката си до означаването на определени видове храни. Друг пример: прилагателното вехт по-рано е означавало изобщо “стар” – както за предмет, така и за човек (срв . у Ботев вехта войвода), но днес е стеснило обхвата си само до предмети, като е изключило живите същества.

Друга възможност е разместването на значения в семантичната структура на лексемата. Например лексемата алчен в далечното си минало е имала като първо значение “гладен” и въз основа на него е придобила по метафоричен път преносното значение “гладен за имот, пари и пр.”. С течение на времето обаче вторичното значение е изместило първичното, настанило се е на негово място и днес именно то се възприема като пряко значение на лексемата алчен. Разместване на значения много често се наблюдава и при заемането на думи от чужд език, както и при превръщането на дадена дума в интернационализъм. Например в латинския език думата torpedo има следните значения: 1. “вцепененост”, 2. “тъпота, тъпоумие”, 3. “вид риба, която произвежда електричество”. В съвременния български език думата торпедо е със следната семантична структура: 1. “самоуправляващ се подводен снаряд с вретеновидна форма”, 2. “открит автомобил с форма на подводен снаряд”, 3. зоол. “ягула – риба, която произвежда електричество с опашката си”. Срв. и нем. Torpedo – 1. “вид хрущялна риба”, 2. “зареден с взривно вещество самоуправляващ се подводен снаряд”, 3. “съставна част на сноповръзвачка”.

Предел в развитието на семантичната структура на лексемата е разцепването й на две омонимични думи. Това се случва, когато връзката между пряко и преносно значение се прекъсне и преносното значение започне да се възприема като самостоятелно и пряко. Например значението “електрическа лампа” първоначално е било преносно значение на лексемата крушка, чието пряко значение е било “малка круша”. Но днес крушка “електрическа лампа” и крушка “малка круша” са две отделни омонимични лексеми. Думата месец с пряко значение “нощно светило, луна” и преносно значение “период от около 30 дни, измерван според фазите на луната” също отдавна се е разцепила на два омонима, всеки от тях със съответното пряко значение. Едно от друго са се отделили значенията на земя “хоризонталната повърхност, на която стоим, пръст” и Земя “планета”, както и на луна “нощно светило, спътник на планета” и Луна “спътникът на планетата Земя”. Подобни процеси се наблюдават винаги, когато едното от значенията (обикновено преносното) се закрепи за определена терминологична система. По този начин единната по-рано дума нос се е разделила на омонимите нос (от човешкото лице) и нос (като географско понятие), срв. също лопатка “малка лопата” и лопатка като анатомичен орган, лъжичка “малка лъжица” и

119

лъжичка като анатомичен орган, прилагателните права и крива и термините права и крива в геометрията и мн. др. В някои случаи могат да се получат дори три омонима, срв. съществителното кълбо със значение “нещо намотано до кръгла форма, например кълбо прежда”, термина кълбо в стереометрията и спортния термин кълбо.

8.2.4. В отделните езици всяка лексема има специфична семантична структура. Дори в случаите, когато прякото значение на две лексеми от два различни езика е идентично или сходно в много голяма степен, това обикновено не важи за преносните значения. Например руският глагол биться в прякото си значение е идентичен с българския бия се – “водя бой с някого, сражавам се”. Второто му значение “удрям се” като че ли все още има някакъв паралел в семантичната структура на българския глагол (срв. Водата се бие в брега, Бия си главата в стената); по подобен начин може да се тълкува и значението “блъскам се, изнемогвам” (срв. Бия се с живота), но в българския глагол със сигурност липсват значенията “мятам се (в истерия)”, “пулсирам (за сърце)” или “чупя се”. Очевидно трябва да се приеме, че логиката на метафорите и метонимиите в различните езици е различна.

Ето още един пример. За носителите на българския език е съвсем естествено думата опашка да има преносно значение “редица от чакащи хора”, срв. След мен се образува голяма опашка, Вечер опашките пред касите са много дълги, Два часа стоях на опашка пред посолството и т. н. На немски обаче думата Schwanz има същото пряко значение като българската дума опашка, но не е развила коментираното преносно значение. На немски изразяването на смисъла “стоя на опашка” е по съвършено различна логика – Schlange stehen , буквално “стоя на змия”. Но и в езици, които са близко родствени с български, логиката се оказва различна. Например руската лексема хвост с пряко значение “опашка” има преносно значение, близко до българското на опашката съм в смисъл “изостанал съм, сред последните съм”, срв. плестить в хвост “влача се на опашката”, но лексемата хвост не е развила значението “редица от чакащи хора”. Това значение на руски се изразява чрез стоять в очереди – буквално “стоя в редица”, което пък на български изобщо не визира стоенето на опашка.

Допълнителна литература: Акмаян и др. 1986; Бояджиев 1995; Георгиев, Дуриданов 1984; Добрев, Добрева 1992; Лайънз 1974; Маслов 1987; Степанов 1975; Фатер 2002.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. С помощта на семантичния триъгълник коментирайте разликата между собствени и

нарицателни съществителни имена.2. Потърсете в речниците примери за моносемия и коментирайте към какви категории

спадат съответните лексеми.3. Обяснете разликата между граматическия синкретизъм и лексикалната полисемия.4. От изучаваните от вас езици посочете примери за полисемия.5. Определете отношенията между еднаквите лекси коса в следните три изречения:

“Боядисала си е косата в жълто и червено”, “Наточи косата и започна да коси ливадата”, “Царевичните коси вече са потъмнели – време е за беритба.”

6. Определете какъв вид е преносът в израза ново поколение компютри.

120

8.3. ПЪРВИЧНИ ЛЕКСИКАЛНИ ПАРАДИГМИ: ЛЕКСИКО-ГРАМАТИЧЕСКИ КЛАСОВЕ

Първични лексикални парадигми са най-големите обединения от лексеми, които в съвкупността си изчерпват целия речников състав на езика. Това са лексико-граматическите класове (традиционно наричани части на речта) в които без остатък се включват всички думи от езика. Поради своята изчерпателност тези парадигми могат да се определят още като глобални, в смисъл обхващащи изцяло списъка на лексемите в даден език.

8.3.1. ЛЕКСИКО-ГРАМАТИЧЕСКИ КЛАС се нарича парадигма от лексеми, които са обединени от един абстрактен лексикален признак и от общи граматически характеристики.

8.3.1.1. Абстрактният лексикален признак, наричан още категориален лексикален признак, е свързан с начина на назоваване на нещата от действителността. Всички думи от даден клас, въпреки че имат различни лексикални значения, назовават своите обекти (денотати) по един и същ начин – интерпретират ги (стилизират ги) езиково като същности от един и същ тип. Например всички съществителни представят назоваваните обекти, като ги “опредметяват”, т. е. третират ги така, все едно че те са предмети, заемащи определено място в пространството наред с другите предмети, срв. книга, око, знаме, радост, рус. книга, глаз, знамя, радость, нем. Buch, Auge, Fahne, Freude. Затова като общ категориален белег на класа съществителни може да се определи признакът “предметност”. На свой ред прилагателните интерпретират назоваваните неща като “качествен признак на предмет”, срв. сини очи, червено знаме; рус. голубые глаза, красное знамя; нем. blaue Augen, rote Fahne. Общ за числителните (бройни) е абстрактният признак “количествен признак на предмет”, срв. две книги, пет знамена, рус. две книги, пять знамен, нем. zwei Bücher, fünf Fahnen и т. н.

8.3.1.2. Общите граматически характеристики на думите от един и същ лексико-граматически клас се изразяват в две посоки – морфологична и синтактична. Всички думи от даден лексико-граматически клас се характеризират с един и същ набор от граматически категории и могат да изпълняват едни и същи синтактични функции в изречението. Например всички съществителни в българския език имат постоянен род, изменят се по число и по определеност/неопределеност, като могат да изпълняват в изречението ролята на подлог, пряко допълнение, непряко допълнение (с помощта на предлог), несъгласувано определение (с предлог), сказуемно определение, обстоятелствено пояснение (с предлог), срв. Книгата е на масата; Купих книгата; Говорим за книгата; Корицата на книгата е мека и т. н. Общо взето синтактичните характеристики на лексемите от даден клас са еднотипни в различните езици, но морфологическите особености могат да бъдат доста различни дори и при близкородствени езици. Например за руското съществително е валиден набор от граматически категории, различен от набора при българските – постоянен род, число и падеж.

121

8.3.1.3. Всеки от основните лексико-граматически класове може да се подразделя на по-частни подкласове, както например съществителните имена биват собствени и нарицателни, прилагателните се делят на качествени и относителни и т. н. В такъв случай е възможно отделните подкласове на общия клас да се различават помежду си по определени граматически особености. Например качествените прилагателни имат категорията степен за сравнение, но относителните (поне в прякото си значение) не образуват форми за сравнителна и превъзходна степен.

От друга страна, във всеки лексико-граматически клас (с изключение на междуметията) се различават две категории лексеми – “обикновени” (неместоименни) и местоименни. Между тези две категории се наблюдават лексикални различия по линията “конкретност” : “абстрактност”, доколкото местоименните думи са с много по-обобщена и размита лексикална семантика в сравнение с неместоименните, срв. книгата – тя, зелен – такъв, вдясно – там.

8.3.2. Обикновено се описват между 4 и 6 ОСНОВНИ ЛЕКСИКО-ГРАМАТИЧЕСКИ КЛАСОВЕ: съществителни, прилагателни, числителни, глаголи, наречия, междуметия. Под въпрос понякога се поставят класовете на числителните и междуметията. Например в китайския език и в други езици от неговия тип очевидно не е подходящо обособяването на отделен клас числителни, тъй като там това, което съответства на българските бройни числителни, представлява просто особен вид глаголи с числова семантика. Във френската граматика, от друга страна, традиционно числителните се представят като особен вид прилагателни. За обособяването на междуметията като отделен клас колебанията са други – за тях не може да бъде открит никакъв специфичен набор от граматически категории.

8.3.2.1. Лексико-граматическият клас на съществителните имена обединява лексеми, които интерпретират съответните обекти от действителността като предмети и имат сходни граматически характеристики.

8.3.2.1.1. На съществителните се приписва категориалният лексикален признак предметност. Разбира се, някои от назоваваните чрез съществителни имена обекти действително са осмислени като предмети (в буквалния смисъл на думата) в традиционната категоризация на нещата от света, срв. книга, камък, камион, кутия, дърво, зърно, стрела, пистолет, вързоп, печка, чайник, ръка, глава и т. н. Други обаче са чувства и емоции, например радост, скръб, мъка, блян, изненада, отношения като зависимост, подчиненост, свързаност или пък абстрактни същини, които само езиково се “опредметяват”, срв. свобода, мода, опит, рутина, равенство, елегантност, демокрация и мн. др. Някои от назоваваните чрез съществителни имена неща от действителността могат сами по себе си да представляват (респ. логически да се категоризират като) процеси, срв. четене, писане, бягане, бяг, изпит, бой, атака, скок, или признаци на предмети, срв. белота, дължина, ширина, височина, близост, отдалеченост и пр. Лексико-граматически обаче всички тези неща са представени в езика (и съответно предоставени на нашето мислене) като предмети.

122

8.3.2.1.2. В граматическо отношение съществителните имена във всеки език се характеризират с точно определен набор от граматически категории и със способността да изпълняват определени синтактични роли в изречението. Всички съществителни имена могат да влизат в ролята на подлог, пряко и непряко допълнение, несъгласувано и сказуемно определение, предикативно име, обстоятелствено пояснение. В морфологично отношение за съществителните например в руския, чешкия, словашкия или полския език са характерни граматическите категории род, число и падеж; българското и френското съществително имат категориите род, число и определеност/неопределеност; английското съществително има само число и определеност/неопределеност; турското – число и падеж; за немското съществително пък са задължителни граматическите категории род, число, падеж, определеност/неопределеност.

8.3.2.1.3. Във всеки език общият клас на съществителните имена (които са неместоименни) се дели на два големи подкласа – съществителни собствени и съществителни нарицателни. Казаното дотук се отнася предимно за съществителните нарицателни, тъй като съществителните собствени, макар да имат същите синтактични функции, се отличават от нарицателните съществителни по някои лексикални и по някои морфологични особености. Основна лексикална специфика на собствените имена е обозначаването на единични уникални обекти, например София, Киев, Дания, Исландия, Искър, Амазонка, Странджа, Карпати и т. н.

Имената, които назовават географски обекти, се наричат топоними (от гр. topos “място” и onoma “име”). За тях по принцип не е характерно изменението по число – те имат постоянна форма или за единствено, или за множествено число, макар че понякога могат да имат словообразувателни варианти от типа Родопи, Родопа. По принцип имената на страни и на градове не се членуват, но в различните езици някои названия на реки и планини се менят по категорията определеност/неопределеност – в български например някои имена на реки от мъжки род, срв. Искърът, Дунавът, Осъмът. На немски имената на реките и планините са по принцип с членна форма – die Donau, die Spree, die Alpen, der Schwarzwald.

Човешките имена, от друга страна, се наричат антропоними (от гр. anthropos “човек” и onoma “име”). Те също имат по-различно морфологично поведение в сравнение с нарицателните имена. На български и на английски обичайните човешки имена са нечленувани – Иван, Стоян, Стефана, Мариана и др, докато прякорите са по принцип членувани – Лазар Дъбака, Камата, Бадема, Кривия, Батето и т. н. Членуване може да има при формите за множествено число, срв. двамата Стояновци, трите Марии, Ивановците и т. н. За галените женски имена в български обаче изменението по определеност/неопределеност е нещо съвсем обичайно и в единствено, и в множествено число, срв. Лилито, Мимито, Ането, Лилитата, (двете) Десита и др. А в немския език членуването в единствено число е обичайно за всички антропоними, особено в позицията на подлог или пряко допълнение, срв. Eva, но Die Eva ist nicht da “Ева не е тук”, Ich habe die Eva gesehen “Видях Ева”. Освен това в езиците, които подобно на български са изгубили падежите при нарицателните съществителни, някои антропоними пазят форми за звателен падеж, срв. Стефке, Ано, Иване, Стояне.

123

Подобно на антропонимите се държат и зоонимите (от гр. zoon “животно” и onoma “име”) с характер на собствени имена на животни – Шаро, Рекс, Белка и др.

8.3.2.1.4. Следващо деление в класа на съществителните имена се получава за сметка на противопоставянето между неместоименни и местоименни съществителни. Специфика на местоименните съществителни – аз, ти, той, тя, то, някой, никой и др. (и техните еквиваленти в другите езици) в лексикално отношение е, че те назовават съответните обекти просто като принадлежащи към категорията “предметност” и с оглед на съвсем общи признаци като отношение към акта на общуване, познатост/непознатост, включеност/невключеност в клас и други подобни. Например личните местоимения обвързват назоваваните неща от света с акта на общуване – аз е всяко говорещо лице, което за себе си казва аз; ти е лицето, пред което говорещият се самоназовава като аз и което назовава ти; той, тя, то, те са лица или предмети, които не са участници в комуникацията между аз и ти, но се превръщат в обект на внимание при тази комуникация. Ние задължително включва говорещото лице, като може да включва и втория участник в общуването ти, срв. Ние (с теб, с вас) ще си поговорим, но може и да го изключва, срв. Ние (с него, с тях) си поговорихме, докато теб те нямаше. Съответно вие обозначава група, на която ти е член, но аз не е. Неопределителното местоимение някой на свой ред се отнася до лице или обект, който е възможен, но неидентифициран с точност член на някакъв клас. Отрицателното местоименно съществително никой и обобщителното всеки имат противоположни характеристики – първото отрича членството на обект или лице в даден клас, а второто утвърждава това членство за всеки обект или лице от този клас.

Поради свръхобщото си лексикално съдържание местоименните съществителни могат в потока на речта да заемат синтагматичната позиция на всяко неместоименно съществително със същите граматически признаци по род и число, срв. Масата е нова. Тя е не е много висока; Ана днес отсъства. Тя е болна; Изхвърлихме стола. Той вчера се счупи; Петър идва. Той пак закъснява; Някой звъни. Стела е; Стоян и Николай са на риболов. Всеки носи по пет въдици.

Местоименните съществителни имат и граматически специфики в сравнение с неместоименните. Например в езици като българския, английския и френския, чиито неместоименни съществителни отдавна са изгубили категорията падеж, тази категория добре се пази при местоименията, срв. аз ~ мене, ме, ми; той ~ него, го, му; анг. I ~ me; she ~ her; фр. je ~ moi. А в английския език, който е загубил при неместоименните съществителни и категорията род, я пази при местоименните – he “той”, she “тя”, it “то”. От друга страна, категории, които са валидни за неместоименните съществителни, не важат при местоименните – например категорията определеност, характерна за неместоименните съществителни в български, немски, английски, френски, испански, италиански, румънски и др., липсва при съответните местоименни съществителни.

8.3.2.2. Прилагателните имена са обединени в една лексико-граматическа парадигма от абстрактния лексикален показател “качествен признак” и от сходните си граматически характеристики.

Прилагателните интерпретират обозначаваните от тях обекти от света като качествени признаци на предмети, срв. зелен, син, слънчев, златен, първи,

124

обединен и др., рус. зеленый, голубой, синий, солнечный, золотой, первый, объединенный; анг. green, blue, sunny, golden, first, united; нем. grün, blau, sonnig, golden, erster, vereinigt и т. н. По произход те могат да са първични (непроизводни) лексеми, като например бял, син или жълт, но може да са образувани от именни основи, като златен, златист, дървен, дървесен, слънчев, лимонов, жълтеникав, синьозелен и др., от глаголни основи – пробяган, извлечен, огорчен, обединен и т. н.

Прилагателните се делят на два подкласа – качествени и относителни. В лексикално отношение между двата подкласа няма съществено различие, но в граматическо отношение има.

Наборът от граматически категории е различен за прилагателните в отделните езици. Например в български, френски, испански и др. прилагателните се менят по род, число и определеност, срв. бял, бяла, бяло, бели, бялата роза; фр. blanc, blanche, blanches, la rose blanche. В латински, руски, чешки, словашки и др. прилагателните имат категориите род, число и падеж, срв. рус. белая, белый, белое, белые, белая роза, белую розу и др. А в гръцки, немски, холандски, шведски и др. прилагателните се менят по род, число, падеж и определеност, срв. нем. weisser, weisse, weisses, weisse (Rosen), die weisse Rose, der weissen Rose и т. н.

Качествените прилагателни, за разлика от относителните, притежават и категорията степен за сравнение, срв. бял, по-бял, най-бял; рус. белый, белее (более белый), белейший (самый белый); нем. weiss, weisser, weissest.

В общата парадигма на прилагателните има неместоименни и местоименни прилагателни, срв. бял ~ какъв, такъв, инакъв, някакъв, никакъв, всякакъв, същият, друг; рус. белый ~ какой, такой, некий, всякий, другой; нем. weisser ~ welcher, solcher, irgend welcher, selber и т. н. Местоименните прилагателни се отнасят към неместоименните по същия начин, както местоименните съществителни към неместоименните.

Всички прилагателни имат за основна синтактична функция изпълнението на ролята съгласувано определение към някакво съществително в изречението, срв. Голямата къща се продава, Купих две бели рози. Типична за прилагателните е и синтактичната роля на предикативно име, срв. Къщата е голяма и бяла; рус. Дом большой и белый; нем. Das Haus ist gross und weiss. В някои езици двете функции са и морфологично разграничени. Например в немски при изпълнението на атрибутивната си функция прилагателните се менят по род, а за ролята на предикативно име се използва една обща незименяема форма, срв. der blaue Himmel “синьото небе”, еine blaue Blume “едно синьо цвете”, blaues Kleid “синя рокля”, но Der Himmel ist blau, Die Blume ist blau, Das Kleid ist blau.

8.3.2.3. Числителните (бройни) имена представят обозначаваните от тях извънезикови същности като количествени признаци на предмети, срв. две книги, двадесет ученици, сто лева; рус. две книги, двадцать учеников, сто рублей, анг. two books, twenty students, hundred pounds; нем. zwei Bücher, zwanzig Schüler, hundert Euro и т. н.

Числителните имат граматически характеристики, подобни на характеристиките на прилагателните имена. Например в изречението числителните изпълняват функцията на съгласувано (по число) определение – един мъж ~ трима мъже, една жена ~ три жени, едно дете ~ три деца, или на предикативно име,

125

срв. Книгата беше една. Мъжете станаха трима. Децата са три. В останалите езици положението е напълно аналогично.

В езиците, различаващи род при имената, числителното едно се мени по род, срв. един балкон, една лодка, едно село; рус. один стуль “един стол”, одна книга “една книга”, одно окно “един прозорец”; нем. ein Lehrer “един учител”, eine Woche “една седмица”, ein Mädchen “едно момиче”; фр. un homme “един мъж”, une femme “една жена”. В някои езици, като например в български, различия по род има и при следващите числителни, срв. две жени, двама мъже, два коня; три тетрадки, трима ученици; пет книги, пет(има) студенти; десет маси, десет(има) генерали.

Съответно в езиците, притежаващи падеж при съществителните и при прилагателните имена, съответното числително, еквивалентно на българското едно, също се мени по падеж, срв. рус. (купил) одну книгу – винителен падеж “(купих) една книга”, (научил) с одной книги – родителен падеж “(научих ) от една книга” и др., нем. eines Buches – родителен падеж “на една книга”, in einem Buch – дателен падеж “в една книга”.

В езиците с граматическа категория определеност при имената числителните различават членувани и нечленувани форми, срв. двете момичета, двамата приятели, тримата студенти, двадесетте лева, стоте града, осемстотинте дни и др.; нем. die zwei Mädchen, die beiden Freunde, die drei Studenten и т. н. Впрочем в немския език числителното еin, eine, ein, също като френското un, une, е развило функцията на неопределителен член.

Както при останалите класове думи, така и при числителните има различие между неместоименни и местоименни. По принцип обаче местоименните числителни са малобройна категория, срв. в български толкова, няколко, николко.

8.3.2.4. Лексико-граматическият клас на глаголите обединява единици с абстрактен лексикален признак процесуалност и синтактична функция сказуемност (предикативност).

Глаголите интерпретират назоваваните от тях същности като процеси, протичащи във времето, срв. седя, седна, чакам, почакам, чета, прочета, гледам, погледна, спя, заспя, бездействам и т. н. Всеки глагол може сам или с помощта на формален подлог (например приглаголно местоимение в немски, френски или английски) да образува изречение, срв. Седя, Ще спя, Вали; анг. I am sitting, I shall sleep, It is raining; нем. Ich sitze, Ich werde schlafen, Es regnet.

Глаголите притежават множество граматически категории и поради това във всеки език се отличават с многобройни граматически словоформи. Например за тях е характерна категорията време, срв. чета (сегашно), ще чета (бъдеще), ще съм чел (бъдеще предварително), четях (минало несвършено), четох (минало свършено) чел съм (минало неорпеделено), щях да чета (бъдеще в миналото), щях да съм чел (бъдеще предварително в миналото), бях чел (минало предварително); рус. читаю (сегашно), буду читать (бъдеще), читал (минало); нем. lese (сегашно), werde lesen (бъдеще), werde gelesen haben (бъдеще предварително), las (минало несвършено), habe gelesen (минало неопределено), hatte gelesen (минало предварително) и т. н.

Глаголите различават граматически форми и по категорията наклонение – чета (изявително), чети (повелително), бих чел (условно), чел съм (преизказно), рус. читаю (изявително), читай (повелително), читал бы (условно) и т. н.

126

Типична за глаголите е и категорията залог, срв. чете (деятелен залог) ~ чете се (страдателен залог); рус. читает (деятелен залог) ~ читается (страдателен).

Глаголите се менят също по лице и по число: чета, четеш, чете, четем, четете, четат; рус. читаю, читаеш, читает, читаем, читаете, читают; нем. (ich) lese, (du) liest, (er) liest, (wir) lesen, (ihr) lest, (sie) lesen.

В български, руски и останалите славянски езици глаголът се характеризира и с граматическата категория вид, като много от глаголите образуват видови двойки (съответно с форми за свършен и несвършен вид), срв. прочета ~ прочитам, нарека ~ наричам, заведа ~ завеждам, наредя ~ нареждам и мн. др.

8.3.2.5. Наречията се обединяват в лексико-граматически клас с абстрактен лексикален показател признак на процес, срв. идвам утре, бягам бързо, пиша нечетливо, или признак на друг признак, срв. идвам чак утре, бягам много бързо, пиша твърде нечетливо, страшно немарлив. Специфична за наречията е функцията обстоятелствено пояснение.

В семантично отношение наречията традиционно се описват като разделени на няколко вида: наречия за време – утре, после, рано, късно, рус. завтра, потом, рано, поздно, нем. morgen, danach, früh, spät; за място и посока – вътре, отвън, наляво, рус. внутри, наружи, влево, нем. innerhalb, draussen, links; за начин – бързо, бавно, ужасно, рус. быстро, медленно, ужасно; нем. schnell, langsam, schrecklich и др.

Наред с първичните (непроизводни наречия) като сега, тук, там, вчера, после и др. има и наречия, произведени от основите на лексеми от други класове, например глаголи – бегом, тичешком, съществителни – кръгом, вкъщи, но най-много са наречията, произведени от прилагателни – добре, зле, бързо, бавно, високо, вляво, надясно, страшно, вероятно, невъзможно, любопитно и мн. др. Характерно за наречията, получени от прилагателни (по-рядко за някои други, например после, вече, скоро), е изменението по граматическата категория степен за сравнение, срв. добре, по-добре, най-добре; зле, по-зле, най-зле; високо, по-високо, най-високо; вероятно, по-вероятно, най-вероятно и т. н.

Класът на наречията се разделя на неместоименни (рано, късно, вляво) и местоименни – сега, тогава, тук, там, така, иначе, също и др. Местоименните наречия не се степенуват.

8.3.2.6. В последния лексико-граматически клас се обединяват междуметията. Те се отличават от думите от всички останали класове по това, че не осъществяват същинско назоваване на съответните неща от света, а някак си се стремят пряко да представят, даже да “изобразят” въпросните неща. Например звукоподражателните междуметия от типа грух, мяу, пляс, тряс, шляп, чук-чук, чука-трака и др. звуково имитират съответните явления, без обаче да ги квалифицират като предмети, действия или нещо друго. По подобен начин емоционалните междуметия – тип ох, ах, олеле, ура – пряко изразяват съответната положителна или отрицателна емоция, без да се стремят да я назоват по същество. Така се държат и междуметията с характер на волева подбуда – ей, ало, стоп, тпру и др., като и междуметията, получени от глаголни основи (особено чести в детската реч), срв. беж-беж, тич-тич, мет-мет, скок-подскок и др. За всички междуметия е характерна подчертана чувственост при представянето на съответните явления,

127

поради което на целия клас може да се припише абстрактен лексикален признак емотивност.

Междуметията са единственият лексико-граматически клас думи, които не притежават никаква граматическа категория и поради това са граматически неизменяеми думи. В изречението обичайната им функция е сказуемната – те най-лесно се вграждат в синтактичната конструкция в позицията на глагол, срв. И лисицата мет-мет с опашката, заличила си следите; Заекът – скок-подскок в храстите.

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Илиева 2001; Лайънз 1981; Маслов 1987; Серебренников 1972; Степанов 1975.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Посочете основанията, на които лексемите се обединяват в лексико-граматически

класове.2. Като имате предвид, че като части на речта се определят не само съществителните,

прилагателните и т. н., но също и местоименията, съюзите, предлозите и пр., коментирайте разликата между понятията части на речта и лексико-граматически класове думи.

3. Като сравните характеристиките на числителните и на прилагателните, потърсете доводи за и против обособяването на числителните в отделен лексико-граматически клас.

4. Дайте примери за граматически различия между отделните подкласове на съществителните от различни езици.

5. Определете различията между прилагателните исторически и динамичен.6. Определете връзките, приликите и разликите между омонимичните лекси в изразите

високо стъбло и високо говоря.

128

8.4. ВТОРИЧНИ ЛЕКСИКАЛНИ ПАРАДИГМИ: СЕМАНТИЧНИ И ФОРМАЛНИ ГРУПИРАНИЯ В ЛЕКСИКАТА

Вторични лексикални парадигми са всички групирания в лексикалната подсистема на езика, които обхващат относително ограничен брой лексикални единици въз основа на някакъв общ семантичен или формален признак. Повечето от тези обединения в общи линии са ограничени в рамките на даден лексико-граматически клас и включват сравнително малки групи единици от него. В този смисъл повечето от семантичните и формалните групирания имат локален характер.

8.4.1. СЕМАНТИЧНИ ГРУПИРАНИЯ в лексиката са обединенията от словесни единици (единични лексеми и устойчиви словосъчетания), които се основават на определен тип връзки в лексикалния план на съдържание на единиците. Това са антонимията, синонимията, хипонимията, тематичните групи.

8.4.1.1. Антонимията (от гр. anti “срещу” и onyma, onoma “име”) е най-малкото семантично обединение в речниковия състав на езика. Тя представлява отношение на взаимно противопоставяне на две единици по лексикалното им значение. Проявява се във вид на антонимни двойки от типа добре – зле, бял – черен; лат. male – bene, albus – niger; фр. bien – mal, blanc – noir; анг. well – badly, white – black; нем. gut – schlecht, weiss – schwarz и т. н.

Антонимната двойка представлява минимална лексикална парадигма. Двата й елемента са взаимно противопоставени, но същевременно са обединени от някакъв общ признак на по-високо ниво. Например значенията на добре и зле стоят в семантична опозиция, но са от един и същ разред: и двете думи изразяват противоположна оценка по една обща аксиологична ос. Срв. също висок – нисък (с общ семантичен показател “размер по вертикал от нулевата точка нагоре”), дълбок – плитък (с общ показател “размер по вертикал от нулевата точка надолу”), студен – горещ (с общ показател “температура”), болен – здрав (с общ показател “здравословно състояние”) и т. н. Лексикалните значения на антонимите отбелязват две крайни (или поне ясно противопоставени) точки по една въображаема семантична ос, прокарана от съответния обединяващ ги признак.

Не всички думи в езика имат антоними, а само тези, чието лексикално значение е свързано с някаква идея, подлежаща на градуално оценяване по определена семантична ос. Например думи като телефон, книга или чета не могат да имат антоними, защото значенията им не са свързани с никакъв признак, който може да се оцени по дадена скала.

Антонимни двойки се срещат в различни лексико-граматически класове, например:

- при съществителните: добро – зло, студ – пек, светлина – мрак, истина – лъжа, щастие – нещастие, коректност – некоректност и мн. др.;

- при глаголите: влизам – излизам, издигам – свалям, тръгвам – спирам, качвам се – слизам, обличам – събличам, увеличавам – намалявам и др.;

- при прилагателните: икономичен – неикономичен, голям – малък, едър – дребен, скъп – евтин, широк – тесен, лек – тежък, честен – безчестен, чист – мръсен и др.;

129

- при наречията: горе – долу, рано – късно, тук – там, лесно – трудно, бавно – бързо, силно – слабо, наляво – надясно и др.

Най-многобройни са антонимните двойки в класовете на прилагателните и наречията, тъй като тъкмо думите от тези класове най-често носят лексикални значения, свързани с оценявани по някаква скала признаци.

При повечето антонимни двойки антонимичното съотношение важи както за основните (преки) значения на думите, така и за техните преносни значения, срв.: бял плат – черен плат, бял ден – черен ден, бяла магия – черна магия и др., лек багаж – тежък багаж, лека храна – тежка храна, лек изпит – тежък изпит, лек живот – тежък живот, лека настинка – тежка настинка, лек характер – тежък характер и т. н.

При изграждането на текстовете в речта членовете на антонимните двойки се използват не само за обозначаване на обекти с противоположни характеристики (напр. Ястието може да се подправи с бял или с черен пипер), но също и за изграждане на смислови контрасти, особено в поезията, срв. у Яворов: “Напразно търсих истина у тях, / създадени в лъжа и грях. / Напразно дирих и лъжата – / бог на вселената, душа в душата” или Ден денувам – кътища потайни, / нощ нощувам – пътища незнайни” и мн. др.

8.4.1.2. Синонимията (от гр. synonymia “съименност”) представлява отношение на сходство между лексикалните значения на речникови единици. Смисловото сходство може да се дължи на това, че със съответните словесни единици се обозначава един и същ обект (денотат), например вертолет, хеликоптер; телевизор, телевизионен приемник; търся, диря, издирвам; целина, керевиз; карфиол, карнабит; царевица, мамул, кукуруз; врат, шия; пейка, скамейка и др., или на това, че се означават сходни понятия (сигнификати) за различни конкретни неща или пък едно и също понятие с частично различни отсенки, срв.: верен, истинен, правилен, коректен; добър, добросърдечен, добродушен, благ, благодушен, добронамерен; труден, тежък, непосилен, непреодолим и т. н. Срв. и рус. за “папратовидно растение, плаун”: плаун, деряга, зеленица, змеиный мох, плывун (един и същ денотат, назоваван с различни изрази) или безграничный “безграничен”, беспредельный “безпределен”, бесконечый “безконечен”, бескрайный “безкраен”, безбрежный “безбрежен” (сходни понятия за частично различни качества); нем. Fernsehen, Television “телевизия”, Fernsprecher, Telephon “телефон”, Tierkunde, Zoologie “зоология”, Helikopter, Hubschrauber “хеликоптер”, wenig, bisschen “малко”, Samstag, Sonnabend “събота” (различни наименования за един и същ денотат) или Tierreich “животинско царство”, Tierwelt “животински свят”, Fauna “фауна” (частично различни понятия). Както се вижда от примерите, в много случаи на синонимия по денотат (наличие на различни названия за един и същ обект) едното от названията е родно, а другото (другите) – от друг език или пък от интернационалния речников фонд.

В езиците преобладават синонимните връзки, при които става въпрос за сходство в значенията на думите и изразите. Много по-рядко се срещат абсолютни синоними – две (рядко три) словесни единици с напълно еднакво лексикално значение. Такива случаи има обикновено при синонимите, означаващи един и същ денотат, от типа на целина и керевиз, вертолет и хеликоптер, пейка и скамейка. За абсолютната синонимия понякога се използва специалният термин омосемия (от

130

гр. homos “еднакъв” и sema “знак, значение”). Фактът, че подобни случаи са относително редки, е лесно обясним – езикът е икономична знакова система и две различни названия с идентично значение за едно и също нещо са разхищение на езикова материя. Затова много често различните названия са закрепени за различни типове дискурси, например едното от наименованията е книжовно, а другото диалектно (царевица ~ мамул), едното е общоупотребимо, а другото е разговорно (целина ~ керевиз, гледам ~ зяпам), или пък едното е терминологично, а другото – общоупотребим израз (флора ~ растителен свят, растителност).

Тъй като при синонимията става въпрос за сходство на лексикалните значения, тя може, за разлика от антонимията, да обхваща множество единици. Съвкупността от всички словесни единици, свързани една с друга чрез семантично сходство, се нарича синонимен ред. В синонимния ред семантичната близост между две съседни единици е много по-голяма, отколкото между две раздалечени, срв.: загадъчен, тайнствен, мистериозен, таен, потаен, неведом, енигматичен, проблематичен, несигурен, неясен, странен, съмнителен, скрит, прикрит, мъчен, труден, неразрешим, неразгадаем, заплетен, уплетен.

Синонимни отношения се срещат между единиците от даден лексико-граматически клас, но също и между единични лексеми и (устойчиви) словосъчетания, срв.:

- при съществителните: подготовка, подготвителни работи, встъпление, въведение, разработка, обработка; стихия, буря, ураган, тайфун, вихър, хала, вихрушка, фурия;

- при глаголите: импонирам, правя впечатление, изпъквам, бия на очи, въздействам, внушавам, влияя; стоварвам, струпвам, разтоварвам, нахвърлям, складирам;

- при прилагателните: непослушен, непокорен, твърдоглав, немирен, недисциплиниран, неизпълнителен, разюздан, разхайтен; разединен, разделен, отделен, отцепен, откъснат, разлъчен, разкъсан, несговорен;

- при наречията: правилно, точно, вярно, коректно, редно, в реда на нещата, нормално; искрено, откровено, чистосърдечно, открито, сърдечно, от сърце и душа, от сърце, с открито сърце.

При многозначните думи и изрази съответната единица може да образува различни синонимни редове с всяко от лексикалните си значения, срв. за глагола пръскам:

(а) пръскам, разпръсквам, разхвърлям, хвърлям, сипя, посипвам, разсипвам, сея, разсейвам; (б) пръскам, изпръсквам, напръсквам, опръсквам, ръся, поръсвам, наръсвам, църкам, нацърквам, рося, оросявам, поя, напоявам, мокря, намокрям, измокрям;(в) пръскам, пилея, разпилявам, пропилявам, хабя, изхабявам, прахосвам, разходвам, изразходвам, разхищавам, разсипвам, губя, загубвам, унищожавам;(г) цапам, изцапвам, мацам, намацвам;

или за прилагателното исторически:(а) исторически, от миналото, от историята;

131

(б) исторически, древен, античен, стар, старинен, старовременен, старовремски, остарял, архаизиран, отминал, забравен;(в) исторически, важен, епохален, забележителен, паметен, незабравим, бележит, прословут, капитален, значителен.При изграждането на текстове синонимията играе съществена роля в две

основни направления. Първо, назоваването на даден текстов обект чрез синонимни изрази позволява да се избегнат досадни повторения на едни и същи думи и да се постигне удовлетворително разнообразие на изказа. Второ, чрез използването на синоними за назоваването на едно и също нещо в дадения текст по икономичен начин се дава информация за различни страни и качества на обозначавания обект, процес, признак и т. н.

Употребата на синонимни изрази е много обичайна практика във всички типове дискурси. Единствено в сферата на деловото (канцеларското) общуване и в академичния дискурс, когато говоренето или писането е обвързано с употреба на специална научна терминология, използването на синонимни названия е ограничено до възможния минимум.

8.4.1.3. Хипонимия (от гр. hypo “под” и hyper “над” и onoma, onyma “име”) е съотнасянето на лексикалните значения на думите като по-широко (родово) към по-тясно (видово) понятие и обратно.

Думата (изразът) с по-широко значение, бележещо родово понятие, се нарича хипероним (от гр. hyper “над” и onoma, onyma “име”). Думата с по-тясно значение, бележещо видово понятие спрямо родовото, е хипоним. Например думата автор е хипероним спрямо хипонимите поет, писател, драматург, композитор, художник и др., както думата дреха е хипероним по отношение на хипонимите палто, сако, рокля, пола, блуза, пуловер, жилетка, яке, елек и т. н. Думите (изразите) които са хипоними по отношение на един и същ хипероним (като например палто, сако, рокля и др. спрямо дреха), се наричат кохипоними. Срв. също рус. цветок “цвете” спрямо роза “роза”, тюльпан “лале”, гвоздика “карамфил”, фиалка “теменужка”, подснежник “кокиче” и др.; анг. red “червен” спрямо scarlet “ален”, crimson “малинов”, vermilion “ярко червен” и др.

Отношенията хипероним – хипоним могат да бъдат многостепенни: например писател е хипоним към автор, но е хипероним спрямо белетрист, романист, автор на новели, автор на повести, а романист на свой ред е хипероним спрямо автор на исторически романи, автор на детективски романи, автор на приключенски романи, автор на фантастични романи и т. н. Или друг пример: автомобил е хипероним спрямо лека кола, камион, автобус, микробус, ван и др., но е хипоним спрямо превозно средство наред с други хипоними като мотоциклет, велосипед, самолет, хеликоптер, влак, кораб, лодка и т. н.

Отношенията хипероним – хипоним стоят в основата на терминологичния апарат на всяка отделна научна, техническа, изкуствоведска и пр. област на познанието.

Най-често отношения на хипонимия се наблюдават при съществителните и при прилагателните.

При построяването на текстове употребата на хипоним (например котка) след вече въведен хипероним (например домашно животно) създава ефект на уточняване – първо се поднася по-обща информация, а после по-конкретна.

132

Обратното редуване – първо хипоним (например китара), а след него хипероним (например музикален инструмент или само инструмент) обслужва най-вече постигането на разнообразен изказ с избягване на дразнещи повторения, тъй като хиперонимът не поднася нова информация за вече споменатия обект.

8.4.1.4. Тематични групи се наричат обединения от думи и устойчиви изрази, отнасящи се до една и съща тематична област. Всички словесни единици от тематичната група назовават обекти (предмети, признаци, процеси и пр.) от една и съща област от действителността. Например всички частни названия на билки спадат към една и съща тематична група, срв. лайка, бял равнец, жълт равнец, босилек, овчарска торбичка, жълт кантарион, живовляк, глухарче, риган, мащерка и т. н. Към същата тематична група се отнасят още бера, събирам, суша, берач, билкоберач, билкар, билкарница, билколечение, билков и др. Съответно към тематичната група “училище” спадат: училище, учител, помощник учител, ученик, директор, възпитател, учебник, учебен предмет, тетрадка, ученическа чанта, бележник, класна стая, учителска стая, кабинет, показалка, писалка, химикал, тебешир, черна дъска, домашна работа, класна работа, контролно, оценка, двойка, шестица, обучение, обучавам, уча, проверявам, преписвам, срок, ваканция и мн. др.

По правило определени участъци от всяка тематична група са организирани чрез отношения на хипонимия и хиперонимия.

При изграждането на текстове според развиваната тема (или подтема) се използват думи и изрази от съответни тематични групи.

8.4.1.5. Най-големите сематични обединения в езика се наричат семантични полета. Това са свръхголеми тематични групи, които обхващат в себе си названията на елементи от такива понятийни полета като например “време” (епоха, ера, хилядолетие, век, десетилетие, година, месец, седмица, денонощие, ден, нощ, час, минута, секунда, дата, сезон, пролет, лято, есен, зима, утро, обед, следобед, вечер, полунощ, скоро, рано, късно, после и т. н.), “пространство” (вселена, небе, земя, океан, море, височина, дължина, ширина, горе, долу, вляво, вдясно, вътре, вън и мн. др.), “разум”, “култура”, “социален живот”, “душевни преживявания”, “здраве”, “растителен свят”, “животински свят”, “жива природа”, “мъртва природа” и т. н.

8.4.2. ФОРМАЛНИТЕ ГРУПИРАНИЯ в лексиката се дължат на съвпадения или сходства в изразния план на словесните средства. По принцип тези групирания са маломерни – обхващат двойки или тройки езикови единици.

8.4.2.1. Когато изразните планове на две или повече езикови единици съвпадат, се говори за омонимия (от гр. homos “еднакъв” и onyma, onoma “име”), а съответните единици се наричат омоними. В отношение на омонимия са например глезен (част от крак) и глезен (гален), кóла (напитка) и кóла (средство за колосване), степ (вид танц) и степ (равнина с тревна растителност), брак (съпружество) и брак (некачествена продукция), син (за цвят) и син (дете от мъжки пол) и мн. др. Ето няколко примера и от други езици: рус. течь “тека” и течь “теч”, зло (наречие) “зло” и зло (съществително) “зло”, русский “руснак”, русский “руски”; анг. anchor “котва” и anchor “закотвям”, liberal “либерал” и liberal “щедър, изобилен”, like “харесвам” и like “подобен”, live “живея” и live “жив, енергичен”, silver “сребро” и

133

silver “посребрявам” и мн. др. (за английски се твърди, че е сред езиците с най-висока омонимичност); нем. Bracke “копой” и Bracke “размътена речна вода”, weiss “бял” и weiss “зная”, Kunde “известие” и Kunde “клиент” и др.

В отношение на омонимия могат, макар и в по-редки случаи, да попаднат три, а дори и четири единици, срв. вила “извънградска къща”, вила “селскостопанско сечиво”, вила “самодива”, вила (минало причастие от глагола вия); анг. hit “удрям”, hit “ударих” и hit “ударен” и др.

Омонимията се дължи: (а) на случайно съвпадение в изразния план на две родни думи в следствие на промени в звуковия състав на първоначално различни единици, какъвто е например случаят със старобългарските сынъ и синь, при които се е получило звуково изравняване поради изчезването на краесловните ерове и замяната на /ы/ с /и/; (б) на формално съвпадане на родна с чужда дума, например в случаи като славянското брак “съпружество” и заемката брак (от нем. Brack) “некачествена продукция”; (в) на формално съвпадане между две чужди думи, заети в даден език, например газ (от гр. chaos през хол. и фр. gaz) “въздухообразно вещество” и газ (фр. gaze от име на сирийски град) “прозрачен копринен плат”; също кок (от хол. kok) “корабен готвач” и кок (от фр. coque) “плътно увита коса”.(г) на семантично разпадане на първоначално единна лексема, тип месец “луна” и месец “1/12 от годината” (вж. и т. 8.2.3.4).Разграничават се пълна и частична омонимия. За пълна омонимия става

въпрос в случаите, когато всички граматически словоформи на единиците съвпадат напълно, както е например при кóла и кóла (кóла, кóлата, кóли, кóлите). Частична омонимия е налице, когато една или повече от словоформите на двете единици съвпадат, но останалите се различават. Такъв е например случаят с прилагателното син (синият, синия, синя, синята и т. н.) и съществителното син (синът, сина, синовете и др.), които съвпадат само в представителните си словоформи; срв. също прилагателното чест (честа, често) и съществителното чест (честта).

8.4.2.2. Някои единици съвпадат формално само при изговаряне, но се пишат различно, срв. смог и смок, под и пот, дог и док, шев и шеф, маг и мак; рус. род “род” и рот “уста”, компания “компания” и кампания “кампания”; анг. meat “месо” и meet “срещам”, sew “шия” и sow “сея”, lessen “намалявам” и lesson “урок”, lent “даден назаем” и Lent “Велики пости”; нем. schade “жалко” и Schade “щета”, statt “вместо” и Stadt “град”, fest “твърд” и Fest “празник”; фр. gaulée “брусене” и gauler “бруля”, tache “петно”, tâche “работа, задача” и мн. др. Звуково съвпадение може да се получи също и между дума и съчетание от дума и предлог или дума и частица, например подслон и под слон, открит и от Крит, закон и за кон, небе и не бе, небето и не бе то и мн. др. Може да се получи дори тройно звуково съвпадане, срв. с теб, степ (вид танц), степ (равнинна местност). Звуковото съвпадане се нарича омофония (от гр. homos “еднакъв” и phone “звук, глас”), буквално “еднакво звучене”.

8.4.2.3. Срещат се и обратните случаи – съвпадение при писане, но различие при изговаряне. В такъв случай се говори за омография (от гр. homos “еднакъв” и grapho “пиша”, буквално “еднакво писане”. В български например има много

134

такива случаи поради неотбелязване на ударението в писмената реч, срв. вълна (животинска) и вълна (морска), скала (за отчитане) и скала (от камък), ужасен “страшен” и ужасен “уплашен” и мн. др. На същата причина се дължи писменото съвпадане на кола “превозно средство” с кола “средство за колосване” и кола “напитка”, на коса “наклонена” с коса “окосмяване по главата” и коса “уред за косене” и др. Срв. също рус. отсыпать “отсипя” и отсыпать “отсипвам”, ноги “на крака” (род. п., ед. ч.) и ноги “крака” (им. п. и вин. п. мн. ч.); анг. comment “коментар” и comment “коментирам”, escort “ескорт” и escort “ескортирам”, imprint “отпечатвам” и imprint “отпечатък” и мн. др.

8.4.3. ФОРМАЛНО-СЕМАНТИЧНИ ГРУПИРАНИЯ в лексиката се получават в резултат на речева грешка, която е породена от неразличаването на единици със сходни формални характеристики при същевременно сходство и в съдържателния им план. Когато две (или повече) приличащи си думи се употребяват погрешно една вместо друга, се говори за паронимия (от гр. para “при, покрай” и onyma, onoma “име”).

Явлението се наблюдава главно по отношение на двойки или групи чужди думи – например ескорт, експорт и импорт; емиграция, имиграция и миграция; адресант и адресат; афект и ефект; компания и кампания и др. Нерядко обаче паронимията се дължи на бъркане на българските съставки на чужди по произход думи, например лиричен и лирически, икономичен и икономически, тактичен и тактически, символен, символичен и символистичен и др. В паронимни отношения стоят и изцяло български думи и форми, например съребрена линия и сребърна линия. Особено често се бъркат двойки думи с представките пре- и при-, с- и на-, о- и у-, от- и у-, про- и за-, напр. предавам и придавам, преписвам, приписвам и предписвам, съблюдавам и наблюдавам, оказвам и указвам, отдавам се и удавам се, прочитам и зачитам и др. На паронимната употреба се дължат и чести грешки при прилагателни на -ов- и -ск- или -ов- и -ен-, напр. Вазови – вазовски, смислов – смислен и т. н. Паронимно се използват понякога и отделни предлози – например у и в, с и към, с и на в случаи от типа: в нас вместо у нас, у града вместо в града, съотнасят се към вместо съотнасят се с, в съответствие на вместо в съответствие с и др.

Основания за паронимна употреба на думи (особено в речта на чужденци) предлагат всички езици. В руски например повод за речеви грешки създават двойките экономичный “икономичен” и экономический “икономически”, швейцар “портиер” и швейцарец “швейцарец”, остерегать “предпазвам” и оберегать “опазвам” и др. Срв. също анг. mash “размазвам, правя на пюре” и smash “разбивам на парчета”, lash “шибам, бичувам”, plash “пляскам”, clash “блъскам, сблъсквам”; нем. glatt “гладък”, flach “плосък, равен” и platt “плосък, сплескан”, schnitzeln “дялкам” и schnitzen “резбовам”, blitzen “блестя, святкам”, blinken “проблясвам, блещукам” и blitzeln “премигвам”; фр. recouvrer “покривам, получавам обратно” и recouvrir “препокривам, обвивам” и др.

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Илиева 2001; Лайънз 1974; Лайънз 1981; Маслов 1987; Степанов 1975; Фатер 2002.

Въпроси и задачи за самоподготовка:

135

1. Посочете причината, поради която думите компютър, пиша и предимно не се включват в антонимни двойки.

2. За какво се отнася следната формулировка на Дж. Лайънз: “Две или повече форми могат да се асоциират с едно и също значение” ?

3. Определете отношенията между ценен ~ безценен и вреден ~ безвреден.4. Сравнете явленията полисемия и омонимия и посочете приликите, разликите и

връзките между тях.5. Дайте примери за омофония от изучаваните от вас чужди езици.6. Какви явления онагледяват двойките:

а) предел ~ лимит;б) лекар ~ хирург;в) чèта ~ четà.

136

9. СИНТАКТИЧНА ПОДСИСТЕМА

Синтактичната подсистема на езика включва свободните словосъчетания и изреченията.

Като единици на абстрактната езикова система тук присъстват не готови цялости – конкретни словосъчетания и изречения, съхранявани в паметта и възпроизвеждани наготово в речта, а само конструкции, наричани синтаксеми. Въз основа на всяка синтактична конструкция могат да се построят безброй много речеви единици – попълнени с конкретни думи словосъчетания и изречения изказвания. Думите в състава на словосъчетанията и простите изречения в състава на сложните се свързват чрез два основни типа синтактични отношения – паратаксис и хипотаксис.

Представителна единица на синтактичната подсистема е изречението. В качеството си на конкретно изречение изказване то е най-малката единица с комуникативен принос в речта. Благодарение на лежащата в основата му предикативност всяко изречение дава минимална информация за някакви неща от света. Основни признаци на изречението са асертивност, темпоралност, модалност, структурна и интонационна оформеност.

Специализираната научна дисциплина, която изучава строежа и функционалните особености на словосъчетанията и изреченията, е синтаксисът.

9.1. ВИДОВЕ СИНТАКТИЧНИ ВРЪЗКИ: ПАРАТАКСИС И ХИПОТАКСИС

Между думите в състава на словосъчетанието и между простите изречения в състава на сложното изречение съществуват два типа синтагматични отношения, наричани синтактични връзки – паратаксис (съчинителна връзка) и хипотаксис (подчинителна връзка). Чрез тях съответните елементи се организират в синтактичната конструкция на словосъчетанието или на изречението.

9.1.1. ПАРАТАКСИС (от гр. parataxis “нареждане”) или още съчинителна връзка се нарича такъв тип свързване, при който елементите на конструкцията са равнопоставени и просто се нареждат един до друг. В такъв случай в конструкцията няма главен и подчинен елемент. Елементите на конструкцията съществуват паралелно един с друг, поради което този тип връзка се нарича още координация (от лат. coordinatio “съответствие, взаимна съгласуваност”).

Примери за паратактично свързване на думи в състава на словосъчетание са: днес и утре; домати и сирене; сега или никога; бързо, но качествено; кафе, захар и сметана; удобно, комфортно, обаче скъпо и др.; рус. Тургенев и Толстой; первый, второй или третий “първи, втори или трети”; первый или второй, но не третий “първи или втори, но не трети; анг. fish and chips “риба и пържени картофи”, Monday or Tuesday “понеделник или вторник”, German and English, but not French “немски и английски, но не френски”; нем. schwarz, rot, gold “черно, червено,

137

златно”, Milch und Honig “мляко и мед”, langsam, aber sicher “бавно, но сигурно” и др. Прости изречения, свързани със съчинителна връзка в състава на сложно съчинено изречение, са: Облече се и излезе; Слънцето грее, но не топли; Върна се в събота, обаче в неделя си замина; Дойдох, видях, победих; Ту е мъгливо, ту просветва; рус. Поговорили и поспорили “Поговориха и поспориха”; анг. I say it, but I’m not sure “Казвам го, но не съм сигурен”; нем. Heute ist es warm, aber gestern hat es geregnet “Днес е топло, но вчера валя дъжд” и т. н.

Паратаксисът се изгражда по следните начини:а) с помощта на съчинителни съюзи, например и, а, но, ала, обаче, или,

ту…ту, нито… нито, или…или и др. (както и техните еквиваленти в други езици), срв. Кирил и Методий; бавно, но сигурно; Дойде и седна на масата, а ние си тръгнахме; Нито пие, нито пуши;

б) безсъюзно, с връзка тип асиндеза или асиндетон (от гр. a- “не, без” и syndeo “връзвам”), при което отделните елементи на конструкцията просто се нареждат (изброяват се) един след друг, срв. домати, краставици, зеле, карфиол, лук; Трябва да си напишеш домашното, да си научиш уроците, да си приготвиш чантата за утре;

в) с комбинация от съюзни и безсъюзни връзки, например картофи, лук и чесън; кашони, кутии, щайги, буркани и бутилки; Вървим бавно, оглеждаме се, но не спираме; Ще станеш сутринта, ще се приготвиш, ще си оправиш стаята, ще закусиш, ще изслушаш новините и ще тръгнеш за работа.

Както се вижда от примерите, паратаксисът е удобен тип връзка за включване на множество еднородни елементи в единна конструкция. Тъй като при паратаксиса елементите са равнопоставени, в много случаи е възможно те да разменят местата си, без това да се отрази съществено върху общия смисъл на конструкцията, срв. кафе или чай ~ чай или кафе; хляб, сирене и масло ~ хляб, масло и сирене; Ще купя бира, но вино няма да купувам ~ Вино няма да купувам, но ще купя бира и др. Разбира се, в случаите, когато линейната последователност на елементите в конструкцията е обвързана с някаква логическа закономерност (например с причинно-следствена верига), размествания не са възможни без промяна (или загуба) на смисъла, срв. невъзможността за предприемане на словоредни промени в изрази като Дойдох, видях, победих или Завъртях ключа и лампата светна.

9.1.2. ХИПОТАКСИС (от гр. hypotaxis “подчиняване”) или подчинителна връзка е налице в случаите, когато конструкцията на словосъчетанието или на изречението включва неравнопоставени елементи, един от които е главен, а другият е в подчинено положение. За назоваването на тази връзка се използва и терминът субординация (от лат. subordinatio – “подчинение”).

В хипотактични отношения са например думите в следните словосъчетания: интересен филм; двама приятели; палтото на бащата; много приятна компания; рус. красный флаг “червен флаг”; сумка ученика “чантата на ученика”; очень сладкий виноград “много сладко грозде”; анг. long day “дълъг ден”, father’s hat “шапката на бащата”; нем. weisse Rose “бяла роза”, das Lachen der Kinder “смехът на децата”; фр. un question difficile “труден въпрос”, le livre du maître “книгата на учителя” и др. Ето няколко примера и за хипотактично свързване на прости изречения в сложно съставно изречение: Ще излезем, когато стане по-хладно;

138

Съобщиха, че млечните продукти поскъпват; Книгата, която чета, е фантастичен роман; Ако не бях го видяла с очите си, нямаше да повярвам; рус. Он гулял, пока она работала “Той се разхождаше, докато тя работеше”; При доме есть сад, в котором играют дети “Къщата има двор, в който играят деца”; анг. He was disappointed, that she was not home “Той беше разочарован, че тя не е в къщи”; I asked him if he new that “Попитах го дали знае това”; нем. Sie hat versprochen, dass sie bald anrufen wird “Тя обеща, че скоро ще се обади по телефона”; Das Kind fragt, ob das Mittagessen fertig ist “Детето пита дали обядът е готов” и др.

Хипотактичните отношения могат да се проявяват на няколко нива, срв. твърде силна музика, доста неразбран човек, малко прегоряло ястие, изключително подла постъпка. В такива случаи един главен елемент (в примерите съответното съществително) подчинява на себе си друг елемент (прилагателно), който на свой ред подчинява на себе си трети елемент (в примерите наречие). Същата многостепенност в отношенията може да се наблюдава и в състава на сложни изречения, срв. Излязох от входа, за да отида до колата, която беше паркирана зад ъгъла; Видях в книжарницата книгата, за която ми каза, че си взел от библиотеката.

Възможно е също към един главен елемент в конструкцията да се присъединяват едновременно два подчинени елемента, срв. бяла къща на два етажа; весело, безгрижно детство. Подобни отношения могат да съществуват и между прости изречения в състава на сложното, например Без да забележа, съм изгубила бележката, на която беше написан адресът; Излязох от къщи, за да тръгна за работа, когато изведнъж заваля.

За разлика от паратаксиса, при който могат да се натрупват множество равнопоставени елементи, многократната употреба на хипотактична връзка (повече от 2-3 пъти) в състава на една конструкция утежнява изказа и би могла да създаде проблеми при разбирането.

Хипотактичната връзка се реализира по три основни начина: чрез съгласуване, чрез управление и чрез прилагане, както и чрез комбинация на начините в една многочленна конструкция.

9.1.2.1. При съгласуването подчиненият елемент повтаря в себе си една или повече грамеми, съдържащи се в главния елемент. Например в словосъчетанието интересна книга главният елемент е книга, а подчиненият интересна се съгласува с него, като повтаря в себе си грамемите женски род и единствено число (иначе, с други граматически значения в съдържателния си план, например във формите интересен или интересни, подчиненият елемент не може да влезе в конструкцията). По същия начин в интересни книги подчиненият елемент интересни повтаря в себе си грамемата множествено число, за да се съгласува граматически с главния член на словосъчетанието книги, срв. и фр. un livre intèressant “интересна книга” (м. р., ед. ч.), des livres intèressants “интересни книги” (м. р., мн. ч.). В руския език съгласуването на определението с определяната дума изисква повтаряне на грамемите за род, число и падеж, срв. интересная книга (им. п., ж. р., ед. ч.), но (читаю) интересную книгу “(чета) интересна книга” (вин. п., ж. р., ед. ч.). Идентично е положението и в немски, срв. interessantes Buches (им. п., ср. р., ед. ч.), но des interessanten Buche “на интересната книга” (род. п., ср. р., ед. ч.), der interessanten Bücher “на интересните книги” (род.п., мн. ч.) и т. н.

139

В изречението между подлога и сказуемото има взаимно съгласуване по число, срв. Детето играе; Децата играят; рус. Ребенок играет; Дети играют; анг. The child is playing; The children are playing; нем. Das Kind spielt; Die Kinder spielen. Когато подлогът е лично местоимение, съгласуването между подлога и сказуемото е по лице и по число, срв. Аз играя; Ти играеш; Той играе; Ние играем и т. н. А в някои случаи в български и в руски се налага съгласуване и по род, срв. Тя е съобщила за това, рус. Она сообщила об этом.

Синтактичните правила на някои езици (например немски, френски, английски и др.) изискват съгласуване по време между главното и подчиненото изречение, при което подчиненото повтаря в себе си времето на главното. Ако главното изречение е в минало време, в минало време трябва да е и подчиненото, срв. анг. He was disappointed, that she was not home или нем. Er war enttäuscht, dass sie nicht zu hause war “Той беше разочарован, че тя не е в къщи”. Както се вижда от примера, в този случай правилото в български не изисква съгласуване по време, въпреки че е възможно да се каже и Той беше разочарован, че тя не беше в къщи.

9.1.2.2. Управление или рекция (от лат. rectio “управление, насочване”) се нарича синтактична връзка, при която главният елемент на конструкцията изисква от подчинения елемент да покаже в себе си определени качества, които обаче не са присъщи на самия главен елемент. Това може да бъде например поява на точно определени грамеми, на някакви формални (примерно словоредни) особености или пък свързване на подчинения елемент с главния посредством някаква определена формална връзка (предлог, подчинителен съюз и др.).

В езиците с падежни форми при имената съчетаването на съществително с глагол става чрез глаголна рекция, при която глаголът “управлява” съществителното така, че изисква в него появата на точно определен падеж или свързване чрез определен предлог и съответна падежна форма. Например преходните глаголи образуват конструкции със съществително в ролята на пряко допълнение, което стои във винителен падеж, срв. рус. читаю книгу “чета книга” (вин. п., ж. р., ед. ч.), пишу писмо “пиша писмо” (вин. п., ср. р., ед. ч.); нем. ich lese ein Buch (вин. п., ср. р., ед. ч.), ich schreibe einen Brief (вин. п., м. р., ед. ч.). В български и в английски този вид управление ясно може да се види при съчетаването на глагол с лично местоимение, срв. питам него (го), виждам нея (я), I ask him, I see her, но в никакъв случай не *питам той или *I ask he.

При съчетаването на глагол със съществително име или местоимение, което е в ролята на косвено допълнение, глаголът изисква в подчинения елемент появата на показател за дателен падеж, а в български – употреба на съответен предлог, срв. рус. пишу учительнице, пишу ей или нем. ich schreibe der Lehrerin, ich schreibe ihr “пиша писмо на учителката, пиша на нея”; рус. помогаю ему, нем. ich helfe ihm, анг. I help him “помагам му (на него)”.

Говори се и за предложна рекция, в смисъл че употребата на дадени предлози (при съчетаването на глаголи с имена или на имена с имена) изисква в съществителните да се появи точно определен падежен показател. Например в немския език предлогът für изисква показател за винителен падеж, а предлогът mit – показател за дателен падеж, срв. eine Blume für sie “цвете за нея”, mit einer Blume “с едно цвете”. На български употребата на съюз пред местоименна форма

140

задължително изисква тя да бъде в косвен падеж, срв. при мен, до теб, за нея, от него, пред нас, заради вас, след тях и т. н.

Определяемото съществително от своя страна изисква несъгласуваното определение в езиците с падежни форми да се постави в родителен падеж, срв. рус. книга ученика или нем. das Buch des Schülers “книгата на ученика”. Друга възможност за осъществяване на подчинителната връзка е несъгласуваното определение да се свърже с определяната дума посредством някакъв предлог, например вести от града, рус. вести из города, нем. Nachrichten aus der Stadt; книга за теб, рус. книга для тебя, нем. ein Buch für dich.

При съчетаването на прости изречения в сложното съставно хипотактичната връзка се изразява с различни подчинителни съюзи и съюзни думи, т. е. главното изречение “управлява” подчиненото, като изисква подчиненото да се свърже с него чрез определена съюзна връзка, включена в състава му, срв. Той каза, че ще дойде скоро; Тя попита да тръгва ли; Обърна се, за да види по-добре; Сградата, която купиха, е паметник на културата. В българския език и в много други езици главното изречение не предявява други по-специални изисквания към подчиненото, но в немския език например има словоредни изисквания – подчиненото изречение е с обърнат словоред (със сказуемо в края), срв. Еr sagte, dass er bald kommt “Той каза, че ще дойде скоро”; Das Zimmer, in dem wir seit zwei Monate lernen, ist hell und warm “Стаята, в която учим от два месеца, е светла и топла”.

9.1.2.3. Прилагането е вид хипотактична връзка, която се изразява формално чрез позиционната близост на елементите. Например атрибутивната връзка между определяемо съществително и определящо го друго съществително на български се изразява чрез прилагане. При това определяемото съществително е в постпозиция (следходна позиция), а определението, което в следните примери играе ролята на количествен признак на определяния обект, е в препозиция (предходна позиция), срв.: чаша кафе, каса бира, чувал картофи, камион дърва, група деца, рота войници, пачка банкноти и т. н., срв. и нем. ein Glas Wasser “чаша вода”, eine Kanne Wein “кана вино”, ein Haufen Bücher “купчина книги” и др. По подобен начин се прилагат и наречия към прилагателни или към други наречия, срв. много интересна книга, изключително бързо темпо, говори страшно неразбрано, рус. очень забавная история “много забавна история”, нем. sehr bequemes Haus “много удобна къща”, анг. a very nice girl “много мило момиче”.

Чрез прилагане може да се изрази подчинителна връзка и в сложното изречение, например в случаи като Вестниците тръбят: джакпотът надхвърли 5 милиона или Преговорите продължават, съобщава Ройтерс.

9.1.2.4. Различните видове хипотактични и паратактични връзки могат да се използват и в комбинации в състава на едно словосъчетание. Например два от елементите могат да са свързани с подчинителна връзка, а между тях като група и трети елемент в словосъчетанието да има съчинителна връзка; възможно е също две двойки или тройки елементи, свързани хипотактично, да се обединяват чрез паратаксис в една по-сложна конструкция и т. н., срв. родители и малки деца; студено, но силно кафе; много хубав и евтин апартамент; напълно узряла и много сладка диня и др.

141

Комбинации от подчинителни и съчинителни връзки могат да свързват и няколко прости изречения в състава на едно сложно (смесено) изречение, например: Тръгнахме за Варна, но се върнахме, защото изпуснахме автобуса; Децата правят снежен човек и търсят морков, за да го използват за нос; Корабът, който вчера отплува от пристанището в Бургас, не е пристигнал в Истанбул и сега се издирва, съобщи добре осведомен източник.

Допълнителна литература: Георгиев, Дуриданов 1984; Лайънз 1974; Лайънз 1981; Маслов 1987; Степанов 1975; Хокет 1967.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. За какво се отнасят термините:

а) координация;б) субординация.

2. Посочете разликите между паратаксис и хипотаксис.3. За какво се отнася определението: “вид подчинителна връзка, при която смисловото

отношение между две думи не е изразено чрез формата на определящия член, а главно чрез словореда (позиционно)” (Георгиев, Дуриданов 1984: 228).

4. Определете вида на отношението между елементите в следните конструкции:а) древна легенда;б) нито днес, нито вчера;в) зелена салата и подправки;г) цял камион дърва, но сурови.

5. Дайте примери за паратактично свързване между прости изречения.6. Дайте примери за съгласуване в състава на словосъчетания от изучавани от вас чужди

езици.

142

9.2. СЪЩНОСТ И ОСНОВНИ ПРИЗНАЦИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО

9.2.1. ИЗРЕЧЕНИЕТО е най-малката единица, която има собствен комуникативен принос в речта. Всяко изречение говори нещо за света, дава информация за връзката поне между две неща (някаква същина и признак, който се приписва на тази същина). Например: Стана обед; Денят беше мъглив; Вали; Децата ще играят в двора на училището; Имате ли часовник?; Приготви си чантата! и т. н.

9.2.1.1. Поради способността на изречението да говори за нещата от света, да съобщава факти, то се оценява като единица с (частична) комуникативна функция.

В типичния случай хората осъществяват комуникацията помежду си с поредица от изречения, свързани в диалогичната или монологичната цялост на даден текст. Текстът като цялостно и смислово изчерпателно езиково построение има напълно самостоятелна комуникативна функция. Всяко от изреченията в неговия състав допринася само частично за изпълнението на тази обща комуникативна функция. Срв.:

– Колко е часът? – Минава пет. – Време е да тръгваме. Аз съм готов.– Веднага се приготвям. Почакай само две минути.– Побързай! Закъсняваме.Или: Канадският комедиен актьор Джим Кери най-сетне е със сбъдната

дългогодишна мечта да стане американски гражданин, съобщи електронният сайт Ай Ем Би Ди. Той дори се надява да има право на глас на предстоящите избори в САЩ. Въпреки че не крие задоволството си от своята нова националност, Кери е категоричен, че Канада си остава неговата рождена земя и че винаги е бил горд със своя произход.

В случаите, когато цялостната комуникативна функция се реализира в една единствена изреченска структура, например от типа Пушенето забранено!, става въпрос за едноизреченски текст. Но дори и в този случай съответното изречение (макар да изчерпва целия текст) е съставна част на текст. Затова изреченията винаги се разглеждат като градивни съставки на текст, в който всяко от тях изпълнява частична комуникативна функция.

9.2.1.2. В абстрактната система на езика изречението съществува във вид на чиста схема, изреченска конструкция, определяна като синтаксема. Изреченската конструкция включва в себе си определени позиции, съответстващи на дадени синтактични роли и подредени в определена словоредна схема, като предвижда и съответен тип интонационно оформление с оглед на конкретната комуникативна цел на изречението. Синтаксемата може например да има вида: подлог + сказуемо + обстоятелствено пояснение за място с прав словоред, утвърдителен смисъл и интонационно оформление на съобщително изречение или сказуемо + пряко допълнение с прав словоред, отрицателен смисъл и интонационно оформление на подбудително изречение и т. н. Към всяка синтаксема се отнасят и валидни за

143

дадения език правила за морфологично оформление на единиците, които могат да заемат съответните синтактични позиции.

На базата на дадена синтаксема в речта могат да се изграждат безброй изречения изказвания (или още речеви актове), попълнени с конкретни словесни единици и носещи конкретен смисъл. Например двете описани по-горе синтаксеми могат да се реализират в поредици изречения изказвания като Детето спи на леглото; Дядото седи до печката; Учителят говори пред класа; Вратите се отварят навътре; Слънцето се скри зад облака; Гостите ще бъдат посрещнати в салона; Той не би заминал на екскурзия и т. н., и съответно: Не отваряй прозореца!, Недей да трошиш хляба!, Недей дава пари! Недей да гладиш панталона! Не пипай вазата! Не измисляй врагове! и т. н.

9.2.1.3. В семиотичен аспект в изречението изказване се отграничават две структури – повърхнинна и дълбочинна (термините са въведени най-напред в генеративната граматика). Повърхнинната структура на изречението изказване се равнява на неговото въплъщение в конкретна словоредна последователност от думи и/или словосъчетания, свързани чрез определени синтактични връзки. Дълбочинната структура представлява смисълът, който може да се припише на дадена повърхнинна структура.

Между двете структури може да има отношение на симетрия, т. е. на една повърхнинна структура да може да се припише една дълбочинна (един единствен смисъл), например Денонощието има 24 часа или Химическата формула на водата е H2О. Но отношението между повърхнинната и дълбочинната структура може да бъде и асиметрично. Понякога една повърхнинна структура е възможно да се съотнесе с две дълбочинни структури. Такива случаи се наблюдават, когато в изречението се съдържат многозначни думи и изрази, но също и когато някой от употребените изрази има омоним. Например повърхнинната структура Разглеждаме десния ръкав в определени контексти, в които липсва ключ към точната смислова интерпретация на изречението, може да се съотнесе с две различни дълбочинни структури – “Разглеждаме десния ръкав (на дрехата)” и “Разглеждаме десния ръкав (на реката)”. Възможно е и обратното – една дълбочинна структура да може да се представи в две (и повече) различни повърхнинни структури, срв. Гледайки след него, пропуснах магазина ~ Докато гледах след него, пропуснах магазина ~ Като гледах след него, пропуснах магазина Както гледах след него, пропуснах магазина ~ Понеже гледах след него, пропуснах магазина; Вълните подкопават брега ~ Брегът се подкопава от вълните ~ Брегът е подкопаван от вълните; Във вторник ще замина за София ~ Във вторник заминавам за София; Отвори прозореца ~ Би ли отворил прозореца? ~ Ще отвориш ли прозореца? и мн. др.

9.2.2. Способността да съобщава информация, да говори нещо за нещата от света изречението дължи на качеството ПРЕДИКАТИВНОСТ или ПРЕДИКАЦИЯ (от лат. predicatio “обнародване, провъзгласяване”), което лежи в неговата смислова основа. Предикацията се осъществява чрез приписване на признак на някаква същина, при което този признак се обявява за валиден или за невалиден в определено време и в дадена действителност. Приписаният по такъв начин признак се нарича предикативен признак.

144

9.2.2.1. Качеството предикация се изразява най-ясно в сказуемото, поради което то се определя като предикативно ядро на изречението, а също и в отношението между подлога и сказуемото, срв. Птицата лети, Небето синее, Пада сняг. На български всяко сказуемо може самостоятелно да образува пълноценно изречение, тъй като спрегнатата глаголна форма съдържа показатели за лице и число, които отбелязват вършителя на глаголното действие (при деятелен залог) или понасящия действието обект (при страдателен и среден залог), например Разговаряме, Вали, Затворено е, Свечерява се. В немски, английски, френски и други езици сказуемото винаги се нуждае от подлог, затова ако в изречението липсва съществително име във функция на подлог, сказуемото се придружава от формален местоименен подлог, срв. анг. It rains, нем. Es regnet, фр. Il pleut “Вали”. Но и в безглаголните изречения от типа Море. Слънце. Ваканция! качеството предикативност е налице, тъй като задължително подобни изречения се осмислят като изречения с имплицитно (подразбиращо се) сказуемо, образувано от глагол с най-общ смисъл на “съществуване”, например във вида “Море има / е / съществува. Слънце /има/ е / съществува. Ваканция има / е / съществува!”. Именно лесното подразбиране на сказуемо от този тип позволява на всички езици да се съставят безглаголни изречения, чието правилно разбиране не представлява проблем.

9.2.2.2. Предикативният признак съществено се различава от атрибутивния (от лат. atributio “даване, определяне”), определителния признак. Да се припише атрибутивен признак на дадена същина означава просто тази същина да бъде назована заедно с присъщия й признак, срв. зелена трева, кръгла земя, семинарно занятие, хубава прическа, голяма лъжа. Чрез приписването на атрибутивен признак все още нищо не се казва нито за същината, нито за самия признак – дали е валиден или не, кога е валиден или не е валиден, за каква действителност е валиден или не е.

Напротив, приписването на предикативен признак винаги означава едновременно да се даде информация какво точно е отношението на този признак към съответната същина – дали този признак е налице или не е налице по определено време и в дадена действителност, срв. Тревата зеленее; Земята е кръгла; Занятието не беше семинарно; Прическата ще стане хубава; Би се получила една голяма лъжа. Иначе казано, чрез осъществяването на предикация две неща не само се свързват, но същевременно се дава информация за естеството на тяхната връзка.

По отношение на качеството предикативност се определят основните смислови признаци на изречението – асертивност, темпоралност, модалност.

9.2.2.3. Асертивност или асерция (от лат. през анг. assertion “утвърждаване”), т. е. утвърдителност, (и обратното проявление като отрицателност) се нарича свойството на изречението да утвърждава или да отрича валидността на предикативния признак. Всяко едно изречение задължително носи информация относно валидността или невалидността на съответния предикативен признак, срв. Букетът е хубав, Букетът не е хубав; Ще ходим на почивка, Няма да ходим на почивка; Плати сметката, Недей да плащаш сметката и т. н. Формално изразяване съществува само за отрицанието на признака, докато неговото утвърждаване се сигнализира от липсата на сигнал за отричане. Средства за формално изразяване на отрицателността са частици от типа на не, рус. не, нем.

145

nicht, анг. not и т. н., както и различни думи и изрази с отрицателна семантика – няма да, недей да, никой не и др., отнасящи се до сказуемото на изречението.

9.2.2.4. Темпоралност (от лат. tempus “време”) се нарича съотнесеността на съобщавания чрез изречението предикативен признак към линията на времето, като за ориентир се използва моментът на изказване на изречението (моментът на речта), срв. Започва есента, Ще пътуваме за Плевен, Лятото свърши, Щяхме да летим със самолет за Мюнхен и т. н.

Специализирано морфологично средство за изразяване на изреченската темпоралност е граматическата категория време на глагола. Чрез съответните грамеми за време темпоралността се изразява в сказуемото на изречението.

Освен това отношението на предикативния признак към оста на времето може да се изрази допълнително по лексикален начин, например чрез наречия за време – вчера, днес, сега, после, по-късно, по-рано и мн. др., чрез изрази за точно датиране – на 23. 08. 2004 г., 1248 г., 420 г. пр. н. е. и т. н., като и чрез описателни изрази с времева семантика, например по Петровден, през първия ден на Рамазана, всяка година през зимната ваканция, преди 1300 години, след две седмици, през 70 години и т. н., срв.: В края на септември започва есента, Утре ще пътуваме за Плевен, Лятото свърши преди повече от месец, Една седмица преди Великден щяхме да летим със самолет до Мюнхен и т. н. Възможно е също времето на предикативния признак да се изрази изцяло с помощта на обстоятелствен израз при глагол в сегашно време, срв. Утре пътуваме за Плевен, Преди две седмици отивам към центъра и срещам една позната и мн. др.

Когато в дадено изречение няма сказуемо, снабдено с грамема за време, нито пък обстоятелствен израз с времево значение, темпоралността на изречението се извежда от контекста. Например в случаи като Беше през август. Слънчево. Горещо. Нито капка дъжд. Само за почивка на море! времето на четирите безглаголни изречения без колебание се осмисля като минало под влияние на изричната маркираност на темпоралността в първото изречение от поредицата. Възможно е обаче контекстът изобщо да не съдържа изречение с маркер за време, срв. Внимание! Високо напрежение! В такъв случай задължително се предполага валидност на съобщавания признак за настоящето.

9.2.2.5. Модалността (от лат. modus “начин”) на изречението се свързва с изразеното в него отношение към действителността. Във всяко изречение съответният предикативен признак се обявява за валиден или невалиден в определена действителност – реална (обективна), необходима, възможна, нереална и пр., срв. Пиша писмо; Напиши писмо; Недей да пишеш писмо; Ако напишеш писмо, дай ми го да го изпратя, Не би написал това писмо и т. н.

Специализирано граматическо средство за формално изразяване на изреченската модалност е категорията наклонение на глагола. Нейните конкретни показатели се включват в сказуемото на съответното изречение. Формален показател е също и интонацията, която дори и самостоятелно може да даде информация за модалността на изречението, срв. Отиваш до магазина и купуваш хляб и сирене ~ Отиваш до магазина и купуваш хляб и сирене! Модалността може да се изразява и чрез лексикални средства, например чрез модални глаголи и всякакви други думи и изрази с модална семантика – трябва, бива, може, необходимо е, възможно е, позволено е, май че, като че ли, вероятно, може би и

146

др., срв.: Трябва да отидеш до магазина, Май че трябва да отидеш до магазина, Може да отидеш до магазина и т. н.

При безглаголни изречения, в които липсват и лексикални изразители на модалността, отношението към действителността се възстановява с помощта на контекста, а при липса на показатели за модалност в контекста задължително се предполага валидност на съответния предикативен признак в реалната действителност (вж. примерите в т. 9.2.2.1).

9.2.2.6. Наред със задължителните смислови признаци всяко изречение се характеризира и с формалноструктурна оформеност или структурираност според правилата на съответния език. Тук се отнасят морфологическата оформеност на отделните членове на изречението (подлог, сказуемо и т. н.), словоредната и интонационната оформеност на изречението като цялостно построение. Например книжовната норма на съвременния български език изисква подлог в мъжки род да се оформи с пълен член, косвеното допълнение да се свърже със сказуемото чрез предлог, съгласуваното определение към дадено съществително да повтори в себе си грамемите за род и число на определяното съществително и т. н. Освен това във всяко изречение, под влияние на връзките му с изреченията преди него и/или след него, по специален начин названията на съответни обекти се снабдяват с показатели за определеност (познатост, споменатост) или за неопределеност. Всяко изречение, следвайки абстрактния модел на съответна синтаксема, се изгражда с подходящ словоред и интонационно оформление, което сигнализира комуникативния тип на изречението (дали е съобщително, повелително и т. н.) и отбелязва неговите формални граници. От друга страна, разпределението на вече познатата и новата информация във всяко изречение се маркира чрез прозодически и словоредни средства.

9.2.3. Вътрешното ЧЛЕНЕНИЕ на изречението изказване се описва в различни аспекти – с оглед на главни и второстепенни части, с оглед на йерархията на елементите, които са непосредствено съставящи едни спрямо други, с оглед на информационната натовареност на частите и мн. др.

9.2.3.1. Традиционно граматическото членение на изречението се представя чрез понятията главни и второстепенни части (на простото изречение) и главни и подчинени изречения (в сложното изречение).

Като главни части се определят подлогът и сказуемото, между които има предикативна връзка, срв. Телефонът иззвъня, Детето пише, Листата пожълтяват.

Второстепенните части съответно се отнасят или към подлога, или към сказуемото, поради което се говори за група на подлога и група на сказуемото. С подлога могат да се свържат посредством хипотаксис съгласуваното определение и несъгласуваното определение, срв. Мобилният телефон иззвъня, Телефонът в чантата ми иззвъня, а също и – с посредничеството на сказеумото – предикативното име, срв. Листата стават жълти, Листата са жълти. В групата на сказуемото, тъй като хипотактично са свързани с него, спадат съответно прякото допълнение (Детето пише домашно), непрякото допълнение (Детето говори на дядото), обстоятелственото пояснение (Детето стои до прозореца).

147

Простите изречения, включени в състава на сложните изречения, се характеризират според типа на синтактичната връзка между тях съответно като главни и като подчинени. Две и повече прости изречения, свързани едно с друго паратактично, са еднакво “главни” (защото са напълно равнопоставени) в състава на сложно съчинено изречение, срв. Слънцето грее и времето е топло; Слънцето грее, но духа вятър и е прохладно. В сложното съставно изречение едно от включените прости е главно, а другото (другите) е подчинено (са подчинени) съответно с характер на допълнително, обстоятелствено, определително и пр. изречение, срв.: Синоптиците предупреждават, че зимата ще бъде студена; Когато духа вятър, няма мъгла; Седмицата, която започва, ще е много натоварена и т. н.

9.2.3.2. С оглед на изградеността на изречението от словосъчетания и думи, в него се наблюдава йерархическа последователност от непосредствено съставящи или конституенти (от лат. constituens “съставка”). Този аспект от членението на изречението е възлов за генеративно-трансформационната граматика, разработена най-напред в САЩ, поради което основната терминология е англоезична.

Членението се представя чрез следните основни понятия:S (sentence) – изречениеNP (noun phrase) – именнна фраза (група)VP (verb phrase) – глаголна фраза (група)N (noun) – съществително име (вкл. и местоименно съществително)V (verb) – глаголA или Adj (adjective) – прилагателноAdv (adverb) – наречие, обстоятелствен изразP (preposition) – предлогDet (determiner) – детерминатор, ограничител (напр. този, много, малко и

др.)Например членението на изречението Това малко дете решава трудна

задача на непосредствено съставящите го единици може да се представи чрез следната схема:

S

NP VP

Det A N V NP

A N

Това малко дете решава трудна задача.

Схемата на това изречение може да се представи и с помощта на различни видове скоби, срв.:

S {NP [Det + A + N] + VP [V + NP (A +N)]}

148

9.2.3.3. Като конкретно изказване в речта изречението се характеризира с актуално членение. Това е смислово членение на изречението, свързано със специфична актуална цел при предаването на информация и зависещо от връзките на даденото изречение с други изречения от същия текст. Като синоним за актуално членение се използва и изразът функционална изреченска перспектива.

В този аспект в изречението се разграничават два вида части – информационно слаби части, носещи информация, която е всеобщо известна или вече позната от предходните изречения, и информационно силни части, предлагащи нова, все още неспоменавана в дадения текст информация.

За смисловата зона от изречението, съотнесена с информационно слабите части, се използва терминът тема (дадено, известно, познато, вече споменавано, на което “се стъпва”, за да се следи новото). Съответно смисловата зона, съотнесена с групата на информационно силните части, се определя като изреченска рема (ново, неизвестно, актуално, заради съобщаването на което се гради изречението). Основни средства за изразяване на актуалното членение на изречението са словоредът и интонационното оформление. Например в изреченията (1) След два дни заминаваме с кола за Попово, (2) Заминаваме с кола за Попово след два дни, (3) Заминаваме за Попово след два дни с кола, произнесени с неутрална интонация, без изрично акцентиране върху определена част, крайната позиция на за Попово, след два дни и с кола маркира всеки от изразите като рема на съответното изказване. От друга страна, в изказванията (4) След два дни заминаваме с кола за Попово и (5) След два дни заминаваме с кола за Попово с прозодически средства (чрез различно поставяне на логическото ударение) се маркира актуално важната информация (ремата) в съответното изречение.

9.2.4. От прагматична гледна точка, т. е. с оглед на това, което може да се направи по речев път, изреченията изказвания се дефинират като РЕЧЕВИ АКТОВЕ.

Речевият акт е минималната функционална единица на езиковата комуникация. В него изречението изказване се проявява като двуединно явление – както езиково, така и дейностно, тъй като не само съобщава по езиков път някаква информация, но заедно с това задължително изпълнява и типова комуникативна функция – на въпрос, молба, порицание, заплаха, обещание, опровержение, поздрав, извинение, декларация, посвещение и т. н.

Чрез пораждането на изречението изказване се осъществява единично и функционално единно комуникативно действие, което се разгръща в няколко взаимно съотнесени едновременно проявяващи се аспекти:

(1) локутивен акт (от лат. locutio “изговаряне”), който се равнява на физическия акт на изричането или изписването на съответните езикови знаци, от които е съставено изречението;

(2) пропозитивен (от лат. propositio “представа, изречение”) или референциален акт (от лат. refero “съотнасям”), т. е. съотнасяне на изразената в изречението предикация с отрязък от действителността;

(3) илокутивен акт (от лат. in /il/ “в” и locutio “изговаряне”), който представлява влагане на определено намерение за речево действие и в

149

съответствие с това оформяне на изказването в облика на речев продукт с типова функция на въпрос, отговор, обещание, констатация, декларация и т. н.;

(4) перлокутивен акт (от лат. per “чрез, посредством” и locutio “изговаряне”) – влагане на определен въздействен потенциал в изречението изказване.

Тези четири аспекта не са отделни актове, а се проявяват едновременно при пораждането на изречението изказване и употребата му за определена комуникативна цел.

Илокутивният аспект (който се определя още и като илокутивна сила) на речевия акт може да бъде изрично обявен в повърхнинната структура на изречението изказване, например чрез съответен глагол или по-обемен описателен израз, който назовава комуникативното намерение на адресанта да отправи молба, въпрос или предупреждение, да изкаже обещание или декларация, да направи посвещение и т. н., срв.: Обещавам да предам статията до утре, Побързай, моля те, Нареждам парите да бъдат незабавно изплатени, Посвещавам тази книга на родителите си, Чрез това писмо потвърждавам намерението си да участвам в конкурса, Категорично оспорвам Вашето решение за затваряне на сградата, Искам да заявя, че ревизията доказа необходимостта от постоянен контрол и т. н. Но не във всяко изречение комуникативното намерение се посочва чрез специални словесни средства. В много от случаите то се сигнализира по интонационен път или просто се подразбира от цялостното оформление на изречението или от контекста, срв. Побързай, не бива да закъсняваме, Парите да бъдат незабавно изплатени, На родителите ми, Имам намерение да участвам в конкурса, Вашето решение за затваряне на сградата е неправилно, Ревизията доказа необходимостта от контрол и мн. др. Все пак някои видове речеви актове, като например обещание, полагане на клетва и др., изискват съответната комуникативна цел непременно да бъде съобщена чрез специален израз в повърхнинната структура на съответното изречение изказване.

Допълнителна литература: Илиева 2001; Кръпова 2001; Лайънз 1974; Лайънз 1981; Маслов 1987; Степанов 1975; Хокет 1967.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Обяснете спецификата на комуникативната функция на изречението.2. Посочете различията между атрибутивен и предикативен признак.3. Дайте примери за езикови средства, чрез които се изразява темпоралността на

изречението.4. Изяснете функцията на модалните глаголи, като посочите и примери от изучавани от

вас чужди езици.5. Дайте примери за асиметрично отношение между повърхнинна и дълбочинна

структура.6. Обяснете в какво се състои разликата между изреченията За довечера купи два хляба и

Купи два хляба за довечера.

150

10. ТЕКСТОВА ПОДСИСТЕМА

Текстовата подсистема на езика включва основните модели и правила за построяване на надизреченски единства и цялостни текстове.

Представителна единица на тази подсистема е текстът – цялостното, смислово изчерпателно езиково построение, което в дадена комуникативна ситуация изпълнява самостоятелна комуникативна функция.

Езиковият текст се характеризира с няколко основни признака – комуникативна автономност, линейност, свързаност (кохерентност и конексия), цялостност, тематично-смислова завършеност.

Устройството и функционирането на надизреченските единства и текстовете се изучава от текстолингвистиката (лингвистиката на текста).

10.1. СТРОЕЖ И ГРАМАТИКА НА ТЕКСТА

Надизреченските единства и текстовете се изграждат от изречения, свързани смислово и формално. Минималният състав на текста се равнява на едно просто изречение, построено по правилата на съответния език, например Вратите се отварят навътре, Не гази тревата, Гараж. Следователно в редица случаи текстът се оказва по-малък от едно надизреченско единство, което винаги представлява група от най-малко две изречения, тясно свързани по смисъл.

За подреждането на изреченията едно след друго в състава на надизреченското единство и/или на текста и за свързването на тези изречения едно с друго в единна смислова и структурна цялост съществуват множество правила. Съвкупността от тези правила образува т. нар. граматика на текста. Тъй като тези правила действат не в рамките на отделното изречение, а за осъществяване на връзките между цели изречения и по-големи фрагменти от текста, те се характеризират още и като синтаксис на текста или като свръхфразов синтаксис.

10.1.1. В основата на всяко надизреченско единство и на всеки текст стои някаква тема, която се представя чрез съвкупността на изреченията, съставящи даденото образувание. Надизреченското единство и текстът се характеризират с тематична единност, тъй като всички техни съставки пряко или косвено са съотнесени с въпросната по-частна или по-обща тема.

Лежащата в основата на цялостния текст тема се нарича макротема (или текстова тема). Тя може да се подразделя на поредица от по-частни теми, определяни като подтеми, които на свой ред се разчленяват до още по-частни теми, най-малките от които са микротемите.

В основата на някои текстове може да лежи комплекс от две или повече отделни теми (например една главна и една допълнителна тема), които могат да бъдат смислово или само формално свързани помежду си. В такъв случай се говори за политематичен текст, докато в обратния случай, когато текстът е организиран само около една единствена тема, той се характеризира като монотематичен. При политематичния текст всяка от темите може да се

151

разчленява на подтеми, а те на свой ред да се членят на още по-частни тематични разклонения, докато се стигне до крайните подразделения, определяни като микротеми.

Минималното разклонение на текстовата тема, микротемата, може да се развие чрез едно отделно изречение или чрез надизреченско единство, включващо от две до пет-седем изречения. Тези изречения от своя страна съдържат лексеми от определена тематична група, съотнесена с представяната микротема. Например ако микротемата се отнася до провеждане на анкета, в съответното изречение или надизреченско единство е очаквано да се срещат думи като анкета, анкетирам, провеждам анкета, анкетиран, интервю, интервюиран, въпрос, отговор, резултат, процент, позиция, място, класиране и др. Или ако микротемата е свързана с гледане на филм, при нейното развитие могат да се използват единици от групата на кино, филм, киносалон, билет, прожекция, екран, зрител, кадър, картина, сцена, сюжет, сценарий, актьор, режисьор, продуцент и т. н.

Надизреченските единства винаги са части от текстове. Всяко надизреченско единство развива някаква нечленима по-нататък микротема. Относително кратките текстове (гатанки, вицове, писма, басни и т. н.) могат да съдържат ограничен брой надизреченски единства, представящи в съвкупността си тяхната макротема. В краен случай целият текст може да се побере в структурата на едно надизреченско единство (както е обичайно например при повечето гатанки, епиграми, вицове и други кратки текстове). Съответно относително обемните текстове (като повести, романи, научни монографии и т. н.) могат да съдържат хиляди надизреченски единства, всяко от които да развива в себе си дадена микротема.

Когато текстът е изграден от две и повече надизреченски единства, те се характеризират като микротекстове, т. е. като минимални съставки на текста, всяка от които представя отделна неразложима по-нататък микротема от общата текстова тема. Съответно цялостният текст, в който се разгръща макротемата с всички възможни свои подразделения, в този аспект се характеризира като макротекст.

Например в следния (макро)текст от в. “Монитор” са налице 3 последователни микротекста, всеки от които има характер на надизреченско единство, представя по една микротема. В случая всеки микротекст е обособен като отделен абзац:

Анкета, проведена сред гръцки бизнесмени, класира България на второ място на Балканите по благоприятни условия за инвестиране, съобщава атинският ежедневник “Елефтеротипия”. Първото място потенциалните гръцки инвеститори отреждат на Румъния, която според тях предлага най-добри условия сред балканските страни. На трето място след Румъния и България е класирана Турция, а Гърция заема четвърто място.

Анкетата е проведена от социологическата агенция Капа Рисърч сред 676 ръководни кадри на гръцки компании. 92 процента от анкетираните дават оценката, че Балканите като цяло представят добри условия за чуждестранните инвеститори.

152

Аналогично проучване, извършено сред представители на чуждестранни фирми, класира четирите страни по същия показател в реда Румъния, Турция, България, Гърция.

Ето още един пример, в който текстът (прогноза за времето от в. “Новинар”) съдържа два микротекста, представящи съответно две микротеми на общата текстова тема:

И днес времето ще остане сравнително топло. Облачността ще се задържи разкъсана, по-често значителна преди обяд над Западна, а след обяд над Източна България. Само на отделни места в западната част на страната и планините е възможно да превали слаб дъжд. В сутрешните часове на места в низините ще се образуват характерните за сезона краткотрайни мъгли. Максимални температури между 20 и 25 градуса, в София около 20 градуса. Атмосферното налягане ще остане близко до средното за октомври.

Изгледи за 22 и 23 октомври: В петък и събота промяна на времето не се очаква. Ще остане топло за сезона, с минимални температури между 10 и 15 градуса и максимални – между 19 и 24 градуса. Облачността ще се задържи значителна и на места, главно в петък, ще превали дъжд. В отделни райони в сутрешните часове ще има мъгла.

Следващият пример (кратко съобщение от в. “Сега”) илюстрира случай, в който текстът е изграден от едно единствено надизреченско единство и съответно в него се представя цялостната (неразчленена) текстова тема:

Бившият тенисист Евгени Кафелников е спечелил турнира по покер “Russian Open” в Москва. Според в. “Индипендънт” премията за успеха е $10 000.

10.1.2. Надизреченското единство и съответно цялостният текст могат да бъдат построени на монологичен (както е в горните примери) или на диалогичен принцип – чрез редуване на свързани помежду си реплики с характер на еднотипни или разнотипни речеви актове, например поздрав – отговор на поздрава, въпрос – отговор на въпроса, твърдение – оспорване или приемане на твърдението, извинение – приемане или отхвърляне на извинението и т. н. Но в едно надизреченско единство могат да се съчетаят монологични и диалогични съставки, както е например в следващия случай, в който едно комбинирано надизреченско единство изчерпва цялостния текст на вица, срв.:

Шотландец разказва на съседа си:- Представи си, вчера бях на кино и там изведнъж избухна пожар!- И как свърши цялата работа?- С хепиенд – върнаха ни парите за билетите!Всяко отделно надизреченско единство, от друга страна, може да бъде с

(преобладаващ) повествователен, описателен, аргументативен, подбудителен, осведомителен или смесен характер. Например надизреченското единство, изграждащо току-що цитирания виц, е с характер на повествование, а надизреченските единства в примерите от предходната точка имат осведомителен характер. Ето и един пример за надизреченско единство с преобладаваща подбудителна насоченост:

Моля не влизайте! Провежда се изпит. За справки се обръщайте към служителите в стая № 11.

153

Следващият фрагмент от романа “Под игото” на Иван Вазов представя надизреченско единство от описателен тип:

…На поляната пред манастира, под големите орехи, се разхождаше игуменът, гологлав. Той се възхищаваше от утринната хубост на тия романтични места и приемаше на големи глътки свежия живителен въздух на планината. Есенната природа имаше ново обаяние с тия позлатени листове на дърветата, с тия пожълтели кадифени гърбове на Балкана и с тая сладостно-нежна повехналост и меланхолия…

Чрез един откъс от финансово-икономически анализ, публикуван във в. “24 часа”, може да се илюстрира постройката на надизреченско единство с аргументативен характер:

…Преди второ четене в Комисията по бюджет и финанси ще се опитаме да убедим депутатите, че си заслужава ставката да падне на 18%.

Това е едно добро решение, от което печелят всички българи.Ако се връща по-бързо кредитът, ще се ускори оборотът в страната.Ако намалее ДДС – ще се увеличи разполагаемият доход на фирмите и

хората.Цените при равни други условия ще паднат…Надизреченските единства от отделните типове се изграждат от различни

видове речеви актове, въплътени в изречения с различна синтактична структура. Самите изречения са свързани всеки път едно с друго по различен начин и включват определени типове думи и изрази, както и определени типове граматически средства. Например за повествователните единства е характерна употребата на повествователни времена (най-често минало свършено или сегашно историческо), а в разположените едно след друго изречения се говори за най-малко един преход от дадено състояние на нещата към друго, следходно по време положение. Подбудителните надизреченски единства на свой ред включват глаголни форми в повелително наклонение и/или думи и изрази с подбудителна семантика. За надизреченските единства с характер на описание е типична употребата най-често на сегашно или минало несвършено време, а отделните изречения в тях представят едноврмененно присъстващи черти, качества, структурни или функционални признаци на даден обект и т. н.

Относително кратките текстове могат да бъдат изградени от еднотипни надизреченски единства, например само от описателни, само от осведомителни, само от подбудителни и т. н. В типичния случай относително обемните текстове се изграждат от разнородни по характер надизреченски единства. В един разказ например е очаквано да се редуват повествователни и описателни единства, докато в научна или публицистична статия най-честата комбинация е между осведомителни, описателни и аргументативни надизреченски единства и т. н.

10.1.3. За подреждането на изреченията в състава на надизреченските единства, както и за свързването на надизреченските единства едно с друго в състава на текста са в сила редица правила на текстовата граматика, които действат на надизреченско ниво, т. е. излизат извън границите на отделното изречение. Някои от тези правила са универсални, други се срещат в различни

154

езици със сходни граматически особености, трети са специфични за даден конкретен език.

Едно от най-основните универсални правила на текстовата граматика например регулира разпределението на показателите за определеност и неопределеност в постройката на целия текст. Първото название на всеки споменаван в текста обект може да бъде както неопределено, така и снабдено с показател за определеност, т. е. може да бъде с определителен член, да е придружено с показателно местоимение, да е заместено с местоименен израз или да бъде собствено име, ако обектът е уникален. Но всяко следващо споменаване на въпросния обект в същия текст може да бъде само определено. Например в първия текст, цитиран в т. 10.1.1, анкетата, за която става въпрос, най-напред е въведена чрез израза анкета, но при второто си споменаване вече е назована като анкетата. В този случай не би могло отново да се използва неопределеното название анкета, защото не би станало ясно дали продължава да се има предвид същата анкета, или вече се говори за друга. Например в същия текст някаква друга анкета, за която става дума в третия микротекст, е назована аналогично проучване.

Друго валидно за всички езици правило на текстовата граматика изисква ясно да бъдат обозначени границите между собствена и чужда реч. За целта в изречението, след което започва чуждата реч, или в изречението веднага след нея може да се употреби глагол за говорене, например каза, попита, разказва, предупреждава, прошепва, отговаря и т. н. (респ. техните еквиваленти в другите езици). В писмената реч се използват и специални графични знаци – двоеточие, тире, кавички, които достатъчно ясно маркират началото на чуждата реч и в такъв случай глаголът за говорене може да се спести (срв. примера с вица в т. 10.1.2). А в устната реч, поради невъзможността за използване на графични показатели, в много случаи се прибягва до дразнещо често използване на глаголи за говорене, за да бъде пределно ясно къде минават границите между собствената и чуждата реч, например в изказвания от типа на Ама – вика – как да не може на микровълнова печка – вика – да се вари мляко – вика… Разбира се в устната реч за разграничаването на чуждата от собствената реч могат наред с глаголите за говорене да се използват възможностите на интонационното маркиране и на гласовата имитация на чуждата реч.

Множество правила регулират и прономинализацията (от лат. pronomen “местоимение”) – заместването на отделни думи или цели изрази чрез местоимение в следващо изречение от надизреченското единство (текста). Например ако в предходен фрагмент два различни обекта са назовани с еднотипни в граматическо отношение обозначения, в следващ фрагмент от същия текст не е възможно с местоимение да се замести само единият от тези обекти, тъй като не става ясно за кой от двата обекта се отнася местоимението, срв.: Тиганът и ножът са на мивката. *Трябва да го измиеш. Същото е положението и при местоименно заместване на едната от две групи обекти. Например след изречението Тиганите и ножовете са на мивката употребата на те или тях ще се отнася винаги до всички тигани и ножове, но не само до тиганите или само до ножовете. Затова, ако по-нататък в текста е нужно да се говори само за едното от множествата, не може да се употреби местоименна дума, а е задължително да се използва дума или израз с по-конкретно лексикално значение. Например може да се повтори вече въведеното

155

название или да се употреби негов синоним, хипероним или хипоним, срв. Тиганите и ножовете са на мивката. Трябва да измиеш ножовете (приборите) и да прибереш тиганите (съдовете). При замяната с местоимение е необходимо местоименната дума да съвпада по число и по род (в езици, за които тази граматическа категория е валидна) със заместваната дума (израз), срв. Тиганът е нов. Той е тефлонов и невъзможните *То е…, *Тя е…, *Те са…

От изрично словесно или граматическо маркиране се нуждае и всяка смяна на времевата перспектива в текста. Например когато има връщане назад по времевата ос ретроспективността трябва изрично да се обозначи чрез употреба на форми за минало време, чрез наречия или по-обемни обстоятелствени изрази, носещи значение на предходност – преди това, миналото лято, предишния ден, три години по-рано и пр. Същото важи и при внезапно преминаване към по-далечен бъдещ период. Смяната на времевата рамка в такъв случай трябва да се маркира словесно например с изрази като по-късно, след два дни, две седмици след това и т. н. Съответно когато в текста се говори за едновременно протичащи действия и събития, едновременността трябва да бъде ясно отбелязана чрез граматически и/или лексикални показатели.

Несъобразяването с някое от посочените (и с други) правила на текстовата граматика може сериозно да накърни правилната постройка и съответно разбирането на съответното надизреченско единство или дори на цялостния текст.

Допълнителна литература: Добрева, Савова 1994; Добрева, Савова 2000; Конрад 1985; Фатер 2002; Ярцева 1990.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. Коментирайте разликата между граматика (синтаксис) на изречението и граматика

(синтаксис) на текста.2. Каква е връзката между надизреченско единство и микротема?3. В какво се изразява тематичната единност на микротекста и на макротекста?4. Направете опит за анализ на цялостен текст (например статия от всекидневник) с оглед

на наличните в него надизреченски единства от различен (или еднакъв) тип.5. Какво правило е нарушено в следния случай: След тържественото посрещане на

летището певицата се отправи към хотел “Даунтаун”. *Нейните фенове се бяха събрали там два часа преди кацането на самолета.

6. Открийте примери за възможните начини за обозначаване на границите между собствена и чужда реч в пресата във връзка с материали от жанра интервю.

156

10.2. СЪЩНОСТ И ОСНОВНИ ПРИЗНАЦИ НА ЕЗИКОВИЯ ТЕКСТ

10.2.1. ЕЗИКОВ ТЕКСТ се нарича всяко построение от езикови единици, което има цялостен характер, съществува автономно и в конкретна ситуация изпълнява самостоятелна и пълноценна комуникативна функция.

Езиковият текст изчерпва цялата информация, която е необходима и достатъчна в даден случай. В зависимост от това, с какъв обем е необходимата и достатъчна информация, размерът на езиковия текст може значително да варира – от едно единствено изречение (например Обектът се наблюдава с видеокамери) до комплекс от десетки хиляди изречения, организирани в съответно количество микротекстове (например в роман или в научна монография). Долната граница на текста е едно просто изречение, тъй като текстът има комуникативно предназначение, а най-малката езикова структура, способна да участва със собствен принос в комуникацията, е простото изречение.

Понятието езиков текст обединява както монологични, така и диалогични построения, а също и различни комбинации от монологични и диалогични структури в писмен или в устен вид във всяка една сфера на комуникацията и съответно във всеки един тип дискурс – всекидневнобитов, научен, естетически, религиозен, медиен, политически, спортен, икономически и др.

Всеки един текст, освен че представя даден тип дискурс и в зависимост от това се характеризира със съответен лексикален и граматически облик, винаги се изгражда по типовия композиционен план на даден жанр – например писмо, басня, епиграма, молба, новела, поема, протокол, интервю, статия, телефонен разговор, дискусия, беседа, лекция, научен доклад, резюме, метеорологична прогноза, хороскоп и т. н. В зависимост от жанровата си принадлежност текстът се характеризира с различно вътрешно членение, например увод – изложение – заключение при научните публикации или при ученическите литературни съчинения, експозиция – корпус – морал (поука) при басните, лийд (въведение) – корпус – факултативно заключение при новинарските съобщения, факултативно заглавие – корпус – слоган (девиз) при печатната реклама и т. н.

Езиковият текст е само един от всевъзможните видове текстове. Наред с езиковите текстове съществуват още музикални, балетни, пантомимични, живописни, графични, жестово-мимически и мн. др. В много случаи езикови единици се съчетават с елементи от други знакови системи, за да изградят семиотично комбиниран (синкретичен) текст – например песен, театрална постановка, игрален филм, телевизионен сериал, реклама, комикс, карикатура с думи и т. н. Тези комбинирани знакови комплекси също влизат в предмета на лингвистиката, но само с оглед на техния езиков компонент и взаимоотношенията му с елементите с друг знаков произход.

10.2.2. Сред ОСНОВНИТЕ ПРИЗНАЦИ на езиковия текст задължително трябва да се споменат следните: автономност, линейност, свързаност, граматичност, цялостност и завършеност.

10.2.2.1. Автономност на текста се нарича неговото самостоятелно съществуване, отделеността му от останалите неща около него. Например някои текстове се поставят върху отделни табели или се публикуват в отделни книги

157

(романи, повести, научни монографии и др.); други текстове се публикуват в една и съща книга, но се отпечатват под отделно заглавие, на отделни страници или на части от страници с ясно отграничаване един от друг; по страниците на вестниците автономността на отделните текстове се сигнализира чрез заглавия, карета, колони, различно шрифтово или цветово оформяне и т. н.; в устната реч отделните текстове се отделят с паузи или чрез специални словесни въведения (например от типа Да ви разкажа един виц / една история / една легенда и т. н.). Чрез тези разнообразни начини за отделяне от околните неща езиковият текст получава същата автономност, която например живописното платно придобива чрез рамката си. Ето защо средствата, чрез които езиковият текст се отделя от другите обекти около него, се наричат текстова рамка. Предназначението на текстовата рамка е изрично да сигнализира, че ограденото от нея езиково построение изпълнява самостойна комуникативна функция.

10.2.2.2. Признакът линейност е специфична характеристика на езиковия текст. Неговите елементи винаги се подреждат и се възприемат един след друг в непрекъсната еднопосочна последователност. Това ясно се разбира например при сравнение на езиковия текст с графика, карта, живописно платно, скулптура или друг някакъв визуален текст, който не притежава качеството линейност. Ако даден езиков текст не е линейно подреден, а е разположен например в ребус или в лабиринт, за възприемането му е необходимо да се предприеме линеаризация – елементите му трябва да се наредят един след друг в правилна последователност, за да може на образуванието да се припише някакъв конкретен смисъл (и тъкмо такава е задачата при решаването на словесни ребуси и лабиринти).

Линейността на езиковия текст е производна от линейността на отделните елементарни езикови знаци (морфемите) и тяхното подреждане в непрекъсната линия в състава на лексемите, които на свой ред се включват в синтагматични отношения в състава на словосъчетанията и изреченията, а изреченията влизат в синтагматични връзки помежду си, за да изградят текста.

10.2.2.3. Признакът свързаност се отнася до две неща: а) дълбочинна, тематично-смислова единност, която се нарича

кохерентност (от лат. cohaerentia “свръзка, съединеност”);б) повърхнинна, формално-структурна свързаност, определяна като кохезия

(от лат. cohaereo “влизам в допир, свързан съм”) или конексия (от лат. conexio “връзка, сцепление”).

Първият аспект на свързаността е по-съществен и решаващ. Кохерентността на текста се равнява на смисловата обвързаност на отделните текстови съставки както помежду им, така и със съответната тема, развивана в дадения текст или текстов фрагмент. Повърхнинната свързаност, от друга страна, е формално-структурен израз на дълбочинните смислови връзки. Конексията се равнява на изрично показаните чрез повторения на думи и изрази, чрез местоименни замествания и пр. тесни връзки между отделни изречения в текста. Конексията е много важна за построяването и за разбирането на текстовете, особено когато те са с по-голям размер, но не е така решаваща за качеството текстовост като дълбочинната свързаност. Възможно е да се изгради микротекст и даже относително малък цялостен текст без конексия, но не и без кохерентност. Ето

158

един пример, в който между отделните изречения няма специални повърхнинни формално-структурни връзки:

Нов търг за разпродажба на материални активи на торовото дружество “Химко” АД е насрочен за 29 октомври от Агенцията за държавни вземания (АДВ). Недвижимото имущество е на обща стойност 3 648 000 лв. Приходите трябва да покрият лихви и главници по неизплатени здравни и пенсионни осигуровки на работниците, както и глобите по 11 данъчни акта, съставени преди две години.

Въпреки че изреченията на този текст не са изрично споени едно с друго чрез формални показатели за свързаност, текстът се възприема като смислово свързан и непрекъснат, тъй като всички изречения в него се отнасят за една и съща обща тема и в съвкупността си успешно я представят. Кохерентността на текста косвено се извежда от факта, че много думи и изрази се отнасят към един и същ тематичен кръг (например разпродажба, материални активи, имущество, стойност, приходи, неизплатени и др.), както и въз основа на общите познания за провеждане на търгове за разпродажба на имущество. Разбира се, този текст би бил по-лесен за възприемане, ако в него има и повърхнинни сигнализатори на свързаността, например ако е в оригиналния си облик, както е публикуван във в. “Новинар”, срв.:

ДЪРЖАВАТА РАЗПРОДАВА АКТИВИ НА “ХИМКО” АД ЗА 3 МЛН. ЛВ.Нов търг за разпродажба на материални активи на торовото дружество

“Химко” АД е насрочен за 29 октомври от Агенцията за държавни вземания (АДВ). Обявеното за продан имущество на “Химко” е на обща стойност 3 648 000 лв. Приходите от търга трябва да покрият лихви и главници по неизплатени здравни и пенсионни осигуровки на работниците на торовия завод, както и глобите по 11 данъчни акта, съставени преди две години.

В оригиналната версия на съобщението второто изречение е формално свързано с първото чрез повторението на названието “Химко” и чрез кореновото повторение в разпродажба – продан. Третото изречение е свързано с първото чрез повторенията търг – търга и торовото – торовия. Важното в случая обаче е, че и без тези формални връзки се получава смислено, добре построено и напълно разбираемо съобщение.

Напротив, ако между изреченията на дадено построение има конексия, но липсва кохерентност, няма да се получи текст, срв.:

Есента дойде и листата на дърветата пожълтяха. Жълти минзухари цъфтят напролет. Цъфтенето на тревите предизвиква алергия у много хора. Алергиите са едни от най-сериозните болести на нашето време. Времето е пари. Безпаричието е неприятна работа…

В това построение между всеки две съседни изречения има ясни формални връзки, но няма съотнесеност на изреченията към обединяваща тема. Построението е лишено от тематично-смислова единност, вниманието не се задържа върху някаква обща тема, а непрекъснато се мести от една микротема към друга, като всяка от тях остава неразвита и без никаква смислова връзка с другите. По тази причина се казва, че конексията е необходимо качество на текста и улеснява неговото възприемане, но сама за себе си не е достатъчна и не е решаваща за създаването на смислен и пълноценен текст.

159

10.2.4. Под граматичност или още граматическа добреоформеност на текста се има предвид построеността на текста при спазване на правилата на текстовата граматика (вж. т. 10.1.3). Изисквания за правилност могат да се предявят и с оглед на постройката на отделните изречения в текста във връзка например с правилното изразяване на паратактичните и хипотактичните връзки и/или с правилното морфологично оформление на подлога, сказуемото и другите части на изречението. Но допусканите вътре в изреченията граматически неточности не са така фатални за построяването на текста и за неговото разбиране, както неспазването на правилата за свързване между отделните изречения на текста. Ето един пример:

Магазина днес няма да работи. Отпуска съм. Отварям събота.Въпреки че във всяко изречение има груби нарушения на книжовната

норма, като цяло построението лесно се възприема като носещо определен смисъл. То може да изпълни комуникативната функция, за която е предназначено. Разбира се, подобни построения не подлежат на толериране, но те все пак са текстове, успешно функциониращи в комуникацията на битово равнище. Когато обаче са нарушени правилата не на изреченската, а на текстовата граматика, резултатът може да бъде много по-драстичен по отношение на успешното изпълнение на комуникативната функция. В следния пример всяко от изреченията е правилно оформено само за себе си, но като цяло поради неясните местоименни замествания построението не е граматически добреоформен текст. То не може да получи осмисляне и поради това не може да изпълни комуникативното си предназначение:

България ЕР и SN Brussels lines ще изпълняват съвместни полети по линията София – Брюксел – София. Това бе съобщено от авиокомпанията. Пътниците ще могат да пътуват между тях всеки понеделник, сряда, петък и неделя. Всички полети ще бъдат изпълнявани от фирмата с Боинг 737.

10.2.5. Цялостност се нарича построеността на езиковия текст по някакъв единен типов план в съответствие с изискванията на даден жанр. Например текстът на писмената молба до определена институция е цялостен, ако са попълнени всички композиционни позиции, характерни за жанра: адрес и наименование на институцията, жанров определител Молба, наименование на адресанта, изложение на молбата, формула за уважение на адресата, подпис на адресанта, дата и място на подаване на молбата. По подобен начин текстът на баснята е цялостен, ако в нея се съдържат трите необходими композиционни части – експозиция, корпус и морал (поука). Съответно текстът на телефонния разговор е цялостен, ако започва с формули за проверка на канала за връзка (Ало, Обажда се Х., Търся У.), съдържа монологично или диалогично изложение и завършва с общоприета формула за приключване на разговора (Дочуване). Ако разговорът прекъсне със затваряне на слушалката от едната страна веднага след изложението, без изричане на ритуалната заключителна формула, текстът на разговора е реализиран, но не е цялостно построен и това се възприема като нарушение на правилата за участие в комуникацията чрез такъв тип текст.

10.2.6. Признакът завършеност обикновено е в паралел с признака цялостност, но се отнася не до композиционната структура на текста, а до неговата смислова изчерпателност, до оптималното разкриване на съответната тема. В добре организираните текстове са налице едновременно и двата признака – текстът е

160

цялостно построен и тематично изчерпателен. Но могат да се получат и разминавания. Например ако телефонният разговор прекъсне след изложението, преди заключителната формула Дочуване, той може да е смислово завършен, но няма да е цялостно построен. Но може да се случи и обратното – в текста да са реализирани всички композиционни части, изисквани от съответния жанров модел, но темата да остане неизчерпана. Например телефонният разговор може да започне, да продължи и да завърши стриктно по правилата на жанра, но започнатата в изложението тема да не намери пълно развитие. В такъв случай текстът ще бъде цялостно построен, но смислово незавършен.

Разбира се, възприятията за изчерпаност или достатъчна разгърнатост на темата винаги са субективни и преценките на продуцента и на реципиента на текста могат и да не съвпадат. Възможно е например по преценката на автора сюжетната линия в даден разказ или роман да е достатъчно пълно развита, но мнението на читателя може да е друго – той може да има очаквания и изисквания за още информация по започнатата тема. И обратно – възможно е реципиентът още по средата на изложението да прецени, че всичко необходимо по темата вече е казано и текстът е достатъчно изчерпателен до този момент на разгръщането си, но преценката на продуцента да е друга. Това много често се наблюдава при разказване на конкретни случки във всекидневнобитовата сфера – тогава разказващият продължава да говори с убеждението, че има още какво да каже по темата на разказа, докато за слушателя това продължение може да бъде ненужно и досадно.

Допълнителна литература: Гремас, Курте 1982; Добрева, Савова 1994; Добрева, Савова 2000; Дюкро, Тодоров 1972; Фатер 2002.

Въпроси и задачи за самоподготовка:1. На базата на информацията за основните признаци на езиковия текст коментирайте

разликите между едноизреченския текст Входът е от другата врата и омонимичното с него изречение в надизреченското единство Оттук не може да се минава. Моля не чукайте. Входът е от другата врата.

2. Посочете разликата между кохерентност и конексия на езиковия текст.3. Потърсете аргументи за и против задължителното повърхнинно свързване между всеки

две последователни изречения в текста.4. В какви ситуации се срещат текстове с граматически нарушения на изреченско и на

текстово ниво?5. Във връзка с конкретни жанрове коментирайте проблемите на целостността на

езиковите текстове.6. Потърсете примери за разминаване между признаците цялостност и завършеност.

161

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ИТЕРАТУРА

Асенова 1989 – Асенова П. Балканско езикознание. София, 1989Акмаян и др. 1986 – Akmajian A., Demers R. A., Harnish R. M. Linguistics: An

Introduction to Language and Communication. Cambridge, Mass., London, England, 21986

Бенвенист 1974 – Benveniste E. Problèmes de linguistique générale. Paris, 1966 (= Бенвенист Э. Общая лингвистика. Москва, 1974)

Бенвенист 1993 – Бенвенист Е. Езикът и човекът. София, 1993Берeзин, Галовин 1979 – Березин Ф. М., Головин Б. Н. Общее языкознание.

Москва, 1979Блумфийлд 1968 – Bloomfield L. Language. New York etc. 21961 (= Блумфилд Л.

Язык. Москва, 1968)Богранд 1991 – de Beaugrande R. Linguistic Theorie: The Discourse of Fundamental

Works. London & New York, 1991Бояджиев 1995 – Бояджиев Ж. Увод в езикознанието (помагало за студенти).

Пловдив, 1995Вайнрайх 1979 – Weinreich U. Languages in Contact. The Hague – Paris, 1970 (=

Языковые контакты. Киев, 1979)Виготски 1983 – Виготски Л. С. Мислене и реч. София, 1983Виденов 2000 – Виденов М. Увод в социолингвистиката. София, 2000Георгиев, Дуриданов 1984 – Георгиев В., Дуриданов И. Езикознание. София, 1984Гремас, Курте 1982 – Greimas A.-J., Courtés J. Semiotics and Language. An Analytical Dictionary. Bloomington, 1982Димитрова 1984 – Лингвистична относителност. София, 1984Добрев, Добрева 1992 – Добрев Д., Добрева Е. Справочник на семиотичните

термини. Шумен, 1992Добрева, Савова 1994 – Добрева Е., Савова И. Проблеми на изграждането на

текста. Шумен, 1994Добрева, Савова 2000 – Добрева Е., Савова И. Текстолингвистика. Шумен, 2000Дюкро, Тодоров 1972 – Ducrot O., Todorov Tz. Dictionnaire encyclopédique des

sciences du langage. Paris, 1972 (= Ducrot O., Todorov Tz. Encyclopedic dictionary of the Sciences of language. London, 1979)

Илиева 2001 – Илиева Л. Увод в общото езикознание. Благоевград, 2001Кодухов 1974 – Кодухов В. И. Общее языкознание. Москва 1974Конрад 1985 – Conrad R. (Hrsg.) Lexikon sprachwissenschaftlicher Termini. Leipzig,

1985Косериу 1975 – Coseriu E. Sprachtheorie und allgemeine Sprachwissenschaft.

München, 1975Косериу 1990 – Косериу Е. Лекции по общо езикознание. София, 1990Кръпова 2001 – Кръпова И. Лекции по езикознание. Пловдив, 2001Кръстева 1981 – Kristeva J. Le langage, cet inconu. Une initiation à la linguistique.

Paris, 21981 (= Kristeva J. Language: The Unknown. An Initiation into Linguistics. London etc., 21989)

Кънчев 1995 – Кънчев И. Динамичният структурализъм. София, 1995

162

Лайънз 1974 – Lyons J. Introduction to Theoretical Linguistics. Cambridge, 61974 (= Лайонз Дж. Введение в теоретическую лингвистику. Москва, 1987)

Лайънз 1981 – Lyons J. Language and Linguistics. Cambridge, 1981Манголд 1988 – Манголд М. Увод в езикознанието с оглед и на българския език.

София, 1988Мартине 1960 – Martinet A. Eléments de linguistique générale. Paris, 1960. (=

Мартине. Основы общей лингвистики. – В: Новое в лингвистике, вып. ІІІ. Москва, 1963)

Мартине 1962 – Martinet A. A Functional View of Language. Oxford, 1962Маслов 1987 – Маслов Ю. С. Введение в языкознание. Москва, 41987Младенов 1943 – Младенов С. Увод во всеобщото езикознание. София, 21943Москов 1982 – Москов М. Езикознание (В помощ на учителите по български език).

София, 1982Москов 2000 – Москов М. Език и езикознание. София, 2000Москов, Бояджиев 1977 – Москов М., Бояджиев Б. Увод в езикознанието (За

семинарни занятия). София, 1977Паул 1960 – Paul H. Principien der Sprachgeschichte. Halle, 51937 (= Г. Пауль.

Принципы истории языка. Москва, 1960)Пачев 1993 – Пачев А. Малка енциклопедия по социолингвистика. Плевен, 1993Пенчева 1998 – Пенчева М. Човекът в езика, езикът в човека. София, 1998Порциг 1957 – Porzig W. Das Wunder der Sprache. Probleme, Methoden und

Ergebnisse der modernen Sprachwissenschaft. Berlin, 21957Робинс 1971 – Robins R. H. General linguistics. An Introductory Survey. London, 21971Сапир 1993 – Сепир Э. Избранные труды по языкознанию и культурологии.

Москва, 1993Серебренников 1972 – Серебренников Б. А. (отв. ред.) Общее языкознание.

Внутренняя структура языка. Москва, 1972Степанов 1975 – Степанов Ю. С. Основы общего языкознания. Москва, 21975Солнцев 1977 – Солнцев В. М. Язык как системно-структурное образование.

Москва, 21977Сосюр 1992 – дьо Сосюр Ф. Курс по обща лингвистика. София, 1992Тейлър 1989 – Taylor J. R. Linguistic Categorization: Prototypes in Linguistic Theory.

Oxford, 1989Трубецкой 1960 – Trubetzkoy N. S. Grunzüge der Phonologie. Göttingen, 21958 (=

Трубецкой Н. С. Основы фонологии. Москва, 1960)Фатер 2002 – Фатер Х. Увод в езикознанието. София, 2002Феърклаф 1994 – N. Fairclough. Discourse and Social Change. Polity Press:

Cambridge, Mass., 21994 Халидей 1993 – Halliday M. A. K. Language as Social Semiotic. The Social

Interpretation of Language and Meaning. London et al., 21993Ходж, Крес 1988 – Hodge R., Kress G. Social Semiotics. Cambridge, 1988Хокет 1967 – Hockett Ch. A Course in Modern Linguistics. New York, 121967Хелбиг 1970 – Helbig G. Geschichte der neueren Sprachwissenschaft. Leipzig, 1970Хумболт 1984 – фон Гумбольт В. Избранные труды по языкознанию. Москва, 1984Хъдсън 1995 – Хъдсън Р. Д. Социолингвистика. София, 1995Чомски 1972 – Chomsky N. Language and Mind. New York, 21972

163

Щамерйохан 1975 – Stammerjohann H. Handbuch der Linguistik. Allgemeine und angewandte Sprachwissenschaft. München, 1975

Якобсон 1985 – Избранные работы. Москва, 1985Якобсон 1990 – Yakobson R. On Language. Cambridge, Mass,. London, Eng., 1990Ярцева 1990 – Ярцева В. Н. (отв. ред.). Лингвистический энциклопедический

словарь. Москва, 1990

164

ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ

анг. – английскиараб. – арабскигр. – гръцкинем. – немскииндиан. – индиански исп. – испанскилат. – латински полинез. – полинезийскирус. – рускисловаш. – словашкистароинд. – староиндийски тур. – турскифр. – френски чеш. – чешки хол. – холандски

165