Весела Коледа и щастлива Нова година! · 2008-08-11 · “Отче...

19-31.12.2007 Год. 17

Брой 421 лв.

� Литературното събитие на 2007

� Изборът на ЛВ

Тиха нощ!

1. Тиха нощ; свята нощ!Всичка земя е в тишина;Виж! Витлеемската светла звездаМъдрите кани от чужда страна,Гдето Христос се роди.

2. Тиха нощ! Свята нощ!Песен сега на похвалаАнгели пеят със радостен глас!Вест за спасене донасят до нас:Ето, Спасител дойде!

3. Тиха нощ! Свята нощ!Всичка земя пей с веселба;Богу во вишните да се дадеСлава и почет; от всякъде пей:Мир за всегда на земя!

Весела Коледа и щастлива Нова година!

� Разговори с Умберто Еко, Жил Льороа и Даниел Пенак

� Ричард Дженкис, Нужен ли ни е литературен канон

� Филмите през годината

� Какво се случи в театрите

2

ИЗ КНИГИТЕ НА

К О Н Т Р А О Б Е К Т И В

К О Н К У Р С П О К А Н И

Литературен вестник 19-31.12.2007

Така пише в закона

- Здравейте, бих искал да удостоверятози документ при нотариус – казах иподадох декларацията за заклетпреводач на секретарката в канторатана нотариуса Х.У.- Да, заповядайте седнете.Появи се една друга жена.- Личната ви карта. Да сверя данните.- Не сте записали от какъв език.- Извинете. Бяха ми казали, че долнатаполовина се попълва в присъствието нанотариус.Извадих писалката си, написах: отунгарски.- Със синьо ли пише?- Да.- Не се подписвайте, да изчакаменотариуса.Седях на единия от върховете наелипсата, имаше някакви картини внародностен дух, вратата отсрещабеше открехната, на масичка в процепа– чиновническа чанта, актаташка йказват на унгарски. В ъгъла до вратата– букет изкуствени цветя, вотворения прозорец – вътрешно,приглушено притъмнено, сякашзапуснато дворче в ромолящия дъжд,имах чувството, че някъде все едношурти малко офисно шадраванче. Намасата пред мен – пластмасовапрозрачна стойка с визитки и двеизвлечения от закон в поизхабениджобове. Присегнах се съм тях.В този момент се появи нотариуса.Застана до масата. Жената, свериладанните, зад него.- Личната ви карта – каза женатаиззад него.От прозрачно пликче, приблизително1х2 см, той извади някакваполупрозрачна плоскост.- Това какво е?- Лупа – отговори жената иззад него.- И какво правите?- Проверява валидността на личнатави карта.- И как? Да не би да е тайна?- Тайна е. Само той знае. А сегаподпишете.Присегнах се с писалката си.- Със синьо мастило ли пише?- Да, но какво значение има?- Така пише в закона.

18 май, 6.52 ч.

SECOND HAND

Домът на Алма, роман, изд. Българскиписател, С, 1986, с твърди корици иобложка, страници: 200, размери:13,5х21 см, тегло: 285 г, цена: 0,5 лв.,находище: магазин на община Рето на„Симеон” и „Братя Миладинови”.

НИКОЛАЙ БОЙКОВ

ИНСТИТУТ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НАБЛИЗКОТО МИНАЛО

КОНКУРСна тема «ТОВА Е МОЕТО МИНАЛО»

След големия интерес към конкурсаот миналата година и поставянето наначалото на ценен архив от личнисвидетелства за времето накомунизма Институтът за изследванена близкото минало обявява отновоследните конкурси:

Конкурс за предоставяне на дневнициили мемоари (лични или на близки хора),чието написване датира от времетопреди 1989 г. Ще бъдат присъдени 5награди по 500 лв.

Конкурс за написване на личнаистория, представяща преживяване начовека, на неговото семейство или нахора от близкото му обкръжениевремето преди 1989г. Ще бъдатприсъдени 4 награди по 500 лв.

Конкурс за предоставяне наавтентични свидетелства, свързани слагерите (Белене, Ловеч, Скравена,Куциан и пр.): лични фотографии илифотографии на близки, показващибившите затворници, надзиратели,кадри от вътрешността на лагеритеили лагерите, снимани отвън, сцениот освобождаване и посрещане на

освободените лагерници, снимки заспомен на хора от охраната налагерите и на хора, изпълняващиразлични функции по осигуряване битана лагерниците, на стражеви кучета,сцени от закриване на лагерите или отпосещения след 1989г. на бившилагерници по местата на тяхнотовъдворяване, рисунки или картини,свързани с лагерите и тяхнотообкръжение, писмени заповеди завъдворяване на лица в лагерите, заобиск, съобщения за изселване, заприсъда или за освобождаване, архивина дружества на репресираните,създадени след 1989г.… Ще бъдатнаправени 50 откупки по 100 лв. Следдигитализиране оригиналите ще бъдатвърнати на собствениците.

Срокът за предаване на материалите едо 30 април 2008 г. на адрес:

Институт за изследване на близкотоминалоЗа конкурса «ТОВА Е МОЕТОМИНАЛО»

София 1000, пощенска кутия 1252.За повече информация: http://minaloto.org ; Тел.: 02/ 981 49 88

Журито е в състав: Ивайло Знеполски,Георги Господинов, Даниела Колева,Дияна Иванова.

�

Две обещаващи дебютни стихосбирки– „Портрети отблизо” на Мария П.Василева и „Стратегии за дълбокодишане” на Марица Колчева, издадениот „Жанет 45”, ще бъдат представенина 20 декември, четвъртък, от 18:00 ч.в галерия „Мургаш”, ул. Мургаш № 6.Заповядайте.

Наближава краят на 2007-а.Традициите са това, което са - дапочнат равносметките. Другатрадиция е всеобщият разгул иприготовления за голямото плюскане -щото през новата 2008-а на първиянуари ще настъпи свършекът насвета. Трета е точно сега да прецвъркатънинкото гласче на съвестта ни.Четвърта е, че цялото това облайванеще се повтаря и пак, и пак, до догодинаи до амина - до края на дните ни.Първата тенденция ще я оставя навестникарите, които имат да пълнятстраници по празниците. И наполитиците - да ни убедят впотребността си. Какъв нечуванрастеж, какво благосъстояние! Кактовсяка година, вестникарите ще почнатс катастрофите: снимки и репортажи,сетне на политическите събития нагодината - ми то кви събития имаше?Някакви невзрачни избори, на коитобългарският народ го нямаше.Това е - през 2007-а българският народотсъстваше от политическия живот,от площада, от форума надемокрацията. Щото нямаше ниполитика, ни живот. Вместо него намасата се беше настанила познататаот сто години олигархия.Народът ли - той беше в бидонвилитена Милано, в автобусите към Барса, вевтините полети към Лондон. По-добрата му половина оцелява навън, че и спасява по-лошата, между която иние, останала тук.Народ на емигранти - навън и навътре,инсайд. Европа форевър!Но има и нещо положително вставащотоРусе, тези дни, паркинг на „Кауфланд”.Из въздуха се носи мирис на скара.Тълпи от хора щурмуват огромнотохале, пипат, грабят, блъскат сиколичките по отеснялото трасе.Красиво, кльощаво мургаво момиче согромни тъжни и тъмни очи се приближава към нас и с тих глас пита“Да ви върна количката?” Зарадидвайсетте или петдесет стотинки внея. В същото време се приближаваогромен сухопътен крайцер - не, джипна Крайслер. И вътре не е класическамутра, а нещо по-човечно. Пак е среденна ръст и с наднормено тегло, насредна възраст и кооператорскоизлъчване, но поне не е мутра, по-облагороден гаче ли е. Не знам щовсички БГ бизнесмени изглеждатсякаш все се занимават с агробизнес.Вероятно от гена, па и като се видятс кинти - знаете прословутото меню

на Стоичков, като празнувал първия сирожден ден в ЦСКА – “Да има многомисо!”. Даде леко назад внезапно, за данамести чудовището и блъсна сбронята количката на момичето.”Къде ходиш, ма мърло, кьорава ли си”,скочи пъргаво да види дали има нещо поджипа той. Нямаше. Момичето се свикато ударено от думите…Вътре ненатрапчиво се носи джингълбелз - носи се още от първи декември,да сме точни. В целия тозипотребителски ужас и тарапана сепояви тя. Беше сгъната почти на двеот мизерията и остеопорозата.Облечена с кафяво, изядено от години,пране и молци палто, увита с няколкокърпи, възрастната старица тикашеколичка - но не тази на магазина, асвоя, импровизирана, знаете ги. И туктълпата се разцепваше пред нея и йправеше път. Наблюдавах с огроменинтерес реакцията на хората. Лекосепване, сетне бягство - не, нищо несъм видял(а), няма такава бедност,няма такива хора. Защо да си развалямнастроението от избора на плюскане ихарчене на премията. Бягство. Тебягаха от нея, тя не съществуваше затях - предпочитаха да се сблъскат сдруги себеподобни.Но тя беше там - сложила някаквиогромни, обрани от месо кокали наколичката.Няма филм за Могилино, няма такивадеца. Хайде на индулгенциите, молеем,викаха продавачи на Вяра по времето,когато Мартин Лутер посети за пръвпът Рим. „Тук плащаш, сетне казваш“Отче наш” на всяко стъпало и катостигнеш догоре, си освободен отЧистилището и ще видиш райскитепорти.”Кога е било това? 1507 г. Сетне оттам започва Реформацията. „От щастието хората оглупяватповече, отколкото от нещастието“ -пак ЛутерВинаги е имало и ще има Могилино.През година-две новото поколение,навлязло в журналистиката, ще снимасвоя филм я за дом в България, я за вТрансилвания, в Румъния. И отново иотново ние ще се потискаме всекипът, барабар с дежурно потресенатаанглийска, немска или френскадомакиня. Всеки път едно и същопроклето дежавю, защото винаги щеима да растат нови поколенияжурналисти. И все ще има новиактуални водещи, които да ни правятсутрешни атракции „Ама как така вседиректори на общински предприятияса все на течение, ами как е възможнобез политически протекции да сезадържат по десет години, ами как

при намалените обеми са открадналитакива пари, какво са правилиодитите?”. Въпроси, въпроси. Накоито всеки, дори с основнообразование, може да отговори. Многопросто - властта може да посочивинаги който и когато си поиска итой няма начин да не е на течение.Всички са доволни, има шоу, имаекшън, има герой, има сюжет. Хващатлошия, изобличават го зрелищно, тойреве - разкаян, моли за прошка,получава възмездие - ако може, веднага,от добрия херой. Докато се спукапоредният балон - в съда. Което пък нестава винаги, щото и последният екато всичко тук.Всеки път, отново и отново, като вбезкрайно повтаряща се медийно-политическа сапунка. Защото това егоривото и механизмът на властта -еднакъв при поредния скандал иМогилино, но това обикновено ни госпестяват. По-лесно е да си напористжурналист, който да прави рейтинг,откривайки топлия въздух забалоните. Може да даваш факти - най-много да те набият като АсенЙорданов. Но не прави анализи!Мисленето - забранено.Млъквам. Щеше ми се да завърша със„Защо ме изкушавате, лицемери - товане е демокрация”,но се сетих, че същата статия, стакова заглавие, само че вместодемокрация - социализъм, е написалпрез 46-а Кръстю Пастухов и зарадинея милиционерите го измъкват,фабрикуват му присъда и сетне гоубиват в затвора.Не съм казал такова нещо. Отнюд!Много ни е харно всичко.Прочее, за Коледа стават чудеса - ниена тях се надяваме - но май не важат занас, а за тези над нас. Техните чудеса сазадължителни, измерващи се с многонули и повтяращи се всяка Коледа.И за мобилните оператори.Оптимизмът ли - ми влезте в новия нинашумял нощен клуб. Всичко е фул,красиви създания тресат телеса. Катоза последно - така и така всичкосиебаломайката. Като че няма дадойде утре, когато пак ще тресаттелеса. Ми кво му еоптимистичното? В две неща -поркат здраво цели бутилки марковиводки, значи имат пари! Много жени,красиви хора, пият красиви неща ипушат хубави цигари - не се бият, атанцуват прелестно, сякаш се готвятза конкурс на Слави. Второто хубаво е,че нямаше грам чалга.Да, да. Истина ви казвам!!! Почва лиРеформацията?

БОГДАН ЙОРДАНОВ

�

Книгата с коледни истории на ГеоргиГосподинов „О, Хенри”, илюстриранаот Яна Левиева, Надежда Ляхова иНикола Тороманов, ще бъдепредставена от Георги Лозанов на21 декември, петък, от 18:00 ч. в СГХГ.Авторът и художниците ще даватколедни автографи.

Празнично

3

В една публикувана наскоро статияглавният равин Джонатан Сакствърди: „До неотдавна националнитекултури се основаваха на идеята заканона - набор от текстове, познатина всички. За Великобритания товабяха Библията, Шекспир и големитеромани. Канонът е от ключовозначение за културата. Неговотосъществуване предполага, че хоратаразполагат с едни и същи препратки инаслагвания и споделят един общречник на наративи и дискурси.” И по-нататък допълва, че това споделенонаследство днес е унищожено отмултикултурализма и технологиите,сателитната телевизия и най-вече отИнтернет. Но какво е канонът?Нужен ли ни е той? Дали тревогите низа него не са излишни? И ако е така,каква е причината?Идеята за канона произлиза отрелигията. Още в самото началохристиянската църква е трябвало дареши кои текстове са част отСвещеното Писание. Решението е билоили-или: дадена книга или влиза, или невлиза в канона. За някои текстове се еспорело дълго - Книга Естир иВторото послание на Петър са билиприети за канонични с доста резерви, –но крайното решение е билоокончателно. Вярно, останалитеотвън книги били възхитителни отморална гледна точка, но пъкединствено каноничните носелиспасение.С времето тази религиозна представасе смесва с друга, извлечена отсветската култура: идеята за гения.Убеждението, че големите поети имузиканти не са като обикновенитехора, също е много древна. В началотосе е мислело, че тези особени личностиполучават вдъхновение отвън, отнякой бог или пък от музите. По-късногениалността е възприемана катокачество, вътрешно присъщо на човекана изкуството. Кредото на КенетКларк е цивилизацията: той вярва вдадената от Бог гениалност. Туклогиката малко куца, тъй катосамият Кларк не вярва в Бог, нотвърдението му притежавадостатъчен емоционален заряд, за данадхвърли строгите правила на разума.Тази идея също е абсолютна:гениалността е нещо обособено итворецът или го има, или го няма. Тясе долавя и в новото изследване накласическите произведения от Омирдо Гьоте - „Великите книги” нафилософа Антъни О’Хиър. Обърнетевнимание на определителния член взаглавието: човек няма как да неостане с впечатлението, че великитекниги съставляват ясно обособенакатегория.Колкото и емоционалнопривлекателна да е тази представа, настудената светлина на трезвия разумтя изглежда доста невероятна;идеята за един по-малко или повечеконтинуум от творческиспособности ми се струва много по-достоверна, отколкото едно ясноразграничение между гениалността ивсичко останало. Но ако това е така,няма как да не се запитаме каквотолкова ни харесва в идеята за гения иканона. И отговорът може би се крие внуждата ни от герои.Тук се намесва особената ситуация, вкоято се намираме в началото на ХХІвек. Ние живеем в свят без герои.Единственото изключение е НелсънМандела и неговата канонизация самопотвърждава празнотата, която тойсе опитва да запълни. В средата наминалия век имаше хора като Чърчил,Мао и Де Гол, които за добро или за злобяха големи личности. Преди дведесетилетия все още се срещахалидери като Тачър, Горбачов иМандела. Но днес като че ли нито една

от близо двестате държави в света нее предвождана от личност сизключителни качества. Може би смекъсметлии, че живеем във времена, вкоито са необходими не титани, атехнократи, но въпреки това няма какда не ни гложди усещането за загуба.Липсват ни и културни герои. Презпоследните години от живота си ИсаяБерлин често повтаряше, че на тозисвят вече не са останали гении: нямаголеми романисти, поети, художниции композитори. Това мнение може и дане е вярно, но отразява всеобщоубеждение. Днес не спираме да говоримза младите ни творци, завеликолепните писатели и режисьори,но дълбоко в себе си усещаме, че не се епоявило нищо величествено. Иединственият контрааргумент еархитектурата: за мен СантягоКалатрава е гений, както и може биФранк Гери и още неколцина. Ноархитектите не са така смазани оттовара на миналото, както творцитев другите полета на изкуството:модерните технологии им отварятвратите към нови изразни средства,непознати на предишните поколения.Писателите и художниците са лишениот това предимство. Спомням си какпрез седемдесетте години единприятел ми подаде новия брой на„Лисънър” с последнотостихотворение на Филип Ларкин,„Старите глупци”, и рече: „Това тукще се помни през следващитепетстотин години”. Човек трудноможе да чуе подобно твърдение днес.Съвременните концертни изпълненияса на изключително високо ниво, но епоказателно, че почитта, оказванапреди на композиторите, сега отива унай-добрите интерпретатори:подсказва липса.В предишните векове е имало творци,които са били смятани отсъвременниците си за най-великите навсички времена. Първите посетителина катедралата “Нотр Дам” или наСикстинската капела, както ипървите слушатели на Деветатасимфония на Бетовен, са знаели, че сасвидетели на раждането на творби,надминаващи съществуващите дотози момент образци. Подобноусещане е недостижимо презпоследните сто години. (Двайсети векима само една звезда от мегавеличина,Алберт Айнщайн, но той не е човек наизкуството.) При все товамодернизмът носи мощен творческизаряд и преди петдесет години хоратавсе още са имали чувството, че натази земя се разхождат титани:Пикасо, Стравински, Елиът, ЛьоКорбюзие. Едва ли славата на всичкитях ще надживее изпитанията навремето, но все пак това е въпрос навъзприятие. Днес няма живи културнигерои и затова не е изненадващо, ченякои анализатори поставят акцентвърху наследството на миналото, т.е.върху канона.Друга причина за тревогите околоканона е усещането, чеполитическият и медиен елит езагубил интерес към културата илинай-малкото е загубил смелостта си.Официалната позиция е страннодвойствена. От една страна, всичкивъзхваляват гръмогласно изкуството:за всеобща изненада строгият киселглас, който обяснява, че харченето напари за изкуство е прахосване напарите на честните трудещи се, вечене се чува. От друга, правителствотовъзприема изкуството само в тесниясмисъл на икономически и обществениползи. Думи като „красота” и „слава”не съществуват в политическияречник. И нашите политици не самоотказват да защитават ценноститена изкуството, но и активно сестремят да избягват да

демонстрират интерес към него.Трудно е да се прецени дали това еместно британско явление, или тазичерта е характерна за целиясъвременен свят, и ако е местноявление, дали е резултат от особенияманталитет на държавните мъже,ръководили страната през последнитегодини. (След смъртта на принцАлбърт, кралското семейство, сединственото изключение на принцЧарлз, проявява пълнанезаинтересованост към изкуствотовъпреки класическото образование напо-младите: радостен ще е денят, вкойто Уилям и Кейт бъдат снимани наизлизане от Вигмор Хол.)Снимката, на която един от братятаГалахър гледа възхваляващия гоминистър-председател с насмешливаусмивка, изразява етоса на нашетовреме много по-точно, отколкото евъзнамерявал Тони Блеър. Все паксамата покана на „Даунинг Стрийт”№10 е плод на целенасочена политика:посланието е, че попмузиката е важнаи че Брендел може да почака. Нобезразличието на Блеър къмкултурата, макар и малкоизненадващо за добре образованпрофесионалист от неговотопоколение, май все пак ще се окажеабсолютно неподправено и очевидно сесподеля и от Дейвид Камерън. Повреме на изборната кампания запредседателския пост на партиятатой позволи на един досадентелевизионен репортер да му лази попетите и да му задава въпроси запопгрупи, на които той отговаряшеуверено и с лекота. Не винаги е билотака. Семейство Кенеди обичаха (илипоне се преструваха, че обичат)високата култура и тя бе част отблясъка им, а Тед Хийт не смяташе занужно да прикрива страстта си къмкласическата музика. Чърчил и Де Голсе смятаха за писатели, като освентова Чърчил рисуваше – и то не лошо.Сегашният политически тон събуждаподозрението - основателно или не, -за trahison des clercs: каквото и датвърдят на глас, в сърцата сиуправляващите саантиинтелектуалци. Така смята иО’Хиър: той възразява срещуобразователната система, която„лишава нас и нашите деца отспособността да четем класиците иот възможността да ги заобичаме”.Главният равин, от своя страна, е по-загрижен за интегрираността вобществото и мястото наетническите и религиознитемалцинства. Но неговите аргументисвързват най-малко три различни неща,които по принцип са си отделни.Първото е ролята на споделения опит– Сакс яростно атакувамултикултурализма. Второто еролята на високата култура.Показателно е, че той дава за примерШекспир и Библията – както знаем,тези книги присъстват на всекиуважаващ себе си самотен остров, – иголемите романи. Обърнете внимание:именно големите романи; подразбирасе, че споделеният опит от четенетона Агата Кристи и Йън Флеминг не бисвършило работа. И третото, закоето Сакс само намеква, е, че за нас еважно да разберем откъде произлизаме,да познаваме текстовете, коитоизграждат нашите възгледи, и света, вкойто живеем. Ако не познавамеминалото или ако познаваме самоблизкото минало, ние сме обречени дане успеем да разберем настоящето.Същият аргумент използва и О’Хиър,за да достигне до заключението:„Изтръгваме културните си корени –нашите и на нашите деца, пише той. -Едно непростимо интелектуално идуховно самоубийство.”Лесно се отправят преувеличенитвърдения по адрес на канона. Да

вземем „Дон Кихот” например – еднаот големите книги на О’Хиър, коитоне съм чел (а да не бе вие да сте ячели?). Това може и да е загуба отестетическа гледна точка, но не ми севярва да ми е навредило по някакъвначин. Всички сме чували за смахнатиярицар, Санчо Панса и борбата святърните мелници (странно как най-известните епизоди от тазиизключително дебела книга са все вначалото), но това познание смеполучили индиректно и със сигурностможе доста да се поспори даличетенето на „Дон Кихот” е важно заразбирането на нашата култура. Новъпреки това О’Хиър е прав. Най-голямата загуба е непознаването наБиблията: нерядко в наши днипрофесори по английска литературапропускат алюзии, които преди сто ипетдесет години и неграмотните хорабиха уловили на мига. Литературатана древна Гърция и Рим също са важниза нас не само заради своите качества,но и заради начина, по който те садопринесли за изграждането на нашиясвят от Средновековието насам.И Сакс е прав, когато казва, чеобществото се нуждае от споделенипрепратки и наслагвания, само че личноаз не виждам причина те да сеограничават единствено до високатакултура. Лекомислено е да смятаме,че необразованите млади азиатци щеизпитат по-силна принадлежност къмВеликобритания благодарение наХамлет, „Мидълмарч” и Псалмите.Истината е, че споделенитепрепратки и наслагвания трябва да сепораждат по естествен път иповечето от тях произлизат отпопулярната култура. Телевизиятапритежава огромна обединителнамощ, макар че тя леко западна сразрояването на каналите и появатана новите медии, но комедийнитесериали по Би Би Си имат по-голямазаслуга за изграждането на чувство занационална принадлежност отМилтън и Уърдсуърт.За да разберем как се изгражда канонъти как може да бъде полезен заобществото, нека обърнем поглед къмедин друг тип канонизация –канонизацията на отделни личности.Първите и най-дълговечни светци не сабили създадени от папата, а сарезултат от взаимодействиетомежду Църквата и народа. По подобенначин в неясен сговор междуобразования елит и обикновените хораса били канонизирани и великитеписатели.Да вземем за пример най-страннатаканонизация от нашата съвременност.Джейн Остин винаги е била смятана заносителка на „великата традиция” иФранк Реймънд Лийвис я причислявакъм големите проповедници внеговата си светска църква. Но презпоследните петнайсет години тя сепревърна в синоним на „английскияписател”, в неизбежна част отобщественото съзнание, най-честосрещаният автор, с изключение наШекспир. Някои го отдават напопулярните фантазми за прилепналибричове и напращели гърди подразкошни рокли. Едва ли точно това епричината: ако хората търсят това,по-лесно ще го намерят у ДжорджитаХеър. Други смятат, че Джейн Остинпечели заради носталгията по един по-сигурен, по-спокоен и по-величественсвят, но ако човек прочете романитей, ще види, че техният свят в никакъвслучай не е уютен и удобен. Споредмен сегашната й популярност седължи на истинските й качества икакто високочелите, така инискочелите се възхищават на едни исъщи неща: добре замислен сюжет,умело изобразяване на героите ибдително изследване на

Нужен ли ни е литературен канон?Ричард Дженкис

на стр. 16

A B R O A D


4

В И Т Р И Н А

За родения в късния следобед на 16ноември 1922 г. Жузе де Соза, син напотомствени земеделци отрибатежанското селце Азиняга, еднаслучайна грешка на общински писар,изглежда, е съдбоносна. Вписвайкиимето на детето в регистъра,чиновникът подменя фамилията народа със семейния прякор „Сарамагу”,рядко срещана днес дума, чиетозначение речниците описват като„полски бурен с ядивни корени”. Защородът е носил този прякор отпоколения, с точност не знаем. Можеби защото в своята немотия са сепрепитавали не само с оскъднатареколта на нивите си, но и с избуялатапо тях дива ряпа. Така или иначе, тозиколоритен епизод от фамилнаталегенда звучи съдбовно – на„прекръстения” Жузе явно му е билоотредено да излезе от анонимносттана често срещаното в Португалияфамилно име Соза и да стане известенс единственото по рода си „Сарамагу”.Подобно на скромния бурен, койтоупорито пробива закоравялата отсушата земя и избуява в разораното смъка поле, а после жадно събира вгрудките си оскъдната влага напочвата, за да утоли глада на бедняка,днес словото на Жузе Сарамагу засищанашия глад и нашата жажда сживителното си послание – а то е занеобходимостта да съхранимчовешките си ценности, защотоименно в тях е заложеноиндивидуалното и колективното ниспасение.Жузе Сарамагу е може би най-открояващото се име сред плеядатаизключително талантливи творци насловото в съвременна Португалия.Житейският и литературният мупът са белязани от някои особености,които предопределят късната проявана писателските му възможности.Поради недоимъка преселилото се вЛисабон семейство не успява даосигури на сина си университетскообразование въпреки очевиднитезаложби на момчето и блестящияуспех, с който завършва средния курс.Принуден сам да търси препитаниетоси, младият Сарамагу се захваща сразнородни занимания, а в свободнотоси време е неуморен читател набезплатните общински библиотеки.Самостоятелно натрупаните сгодините знания, както и опитът,спечелен на различните професионалнипоприща – защото до 1976 г., когато сепосвещава изцяло на писателската сикариера, Сарамагу е бил работник,административен служител,застрахователен агент, преводач,редактор, журналист, – му позволяватда придобие една солидна ерудиция,чиято дълбочина и всеобхватностясно проличават в многотемието натворчеството му.Като изключим романа Земя на греха(1947), който по мнението на самияавтор представлява твърде ранно инеуспешно литературно упражнение,Сарамагу започва да публикувасравнително късно, на четиридесет ичетири годишна възраст, което говорикакто за дългогодишното търпение дасе изчака бавното и усилно съзряване,така и за изключителнатасамовзискателност на твореца.Проявил се в зрелите му години,литературният талант на Сарамагуизненадва и до днес със свежестта наизразните си възможности и снесекващите си новаторски изяви,като ни поднася една майсторскиизваяна, високоидейна и въпреки товауниверсално разбираема проза, способна

да увлече с оригиналния си ритъм идълбоко духовната си тематикачитатели от различни поколения икраища на света.Творческият път на изтъкнатияпортугалски писател може да бъдеоприличен както на една плавна ивъзходяща линия, така и на еднонеотклонно центростремителнодвижение. Ядрото на Сарамагуватавселена, към което авторовитетекстове неизменно насочватчитателя през годините, е Човекътвъв всичките му възможни измерения –онтологични, социални, исторически,психологически и дориесхатологически. Макар и издалдесетина заглавия до 1980 г.,писателят придобива широката синационална известност с романаВъздигнал се от земята, своеобразнасага за епическата битка срещулатифундизма, водена отпортугалските селяни за правото имда се изхранват от земята, коятообработват от поколения. В тозироман за пръв път се открояват кактохуманистичните разбирания наавтора, така и дълбоката музагриженост за съдбата наобществото и на индивида. Оттукзапочва и мащабният диалог спортугалската и световната история,продължил почти без отклонение в по-късните му произведения. Сприсъщата за Сарамагу склонност даотправя своето личнопредизвикателство къминституционализиранитеисторически истини чрез еднапроблематизираща интерпретация наминалото и на настоящето, коятоумело смесва фантастичното среалистичното, романи катоВъзпоминание за манастира (1982),Годината на смъртта на РикардуРейш (1984), Каменният сал (1986),История на обсадата на Лисабон(1989) също свидетелстват за единхуманистичен прочит на историята.Според твореца историческиятпроцес не е подвластен само наобективно документираните груповидействия и индивидуални влияния, нои на мощните съзидателни импулси начовешкото въображение, на желаниетона известния или анонимен персонажда надскочи своето време и със силатана непобедимия си дух за творчество иоцеляване да преобърне хода насъбитията, повеждайки ближните сикъм спасението.Следващите романи на Сарамагу, Есеза слепотата (1995), Всички имена(1997), Пещерата (2001), Удвоениятчовек (2003), Есе за просветлението(2004), Паузите на смъртта (2005) неизневеряват на вече познатияхуманистичен ракурс, чрез койтоиндивидът се откроява като деенучастник в колективните процеси,способен да пренасочи хода наисторията с магията навъображението си, със силата на духаси и с волята си за свобода. С все по-нарастваща от книга в книга остротасе разглежда и една дълбокофилософска и в същността си етичнапроблематика, сред чиито акценти садоброто и злото, вярата и безверието,любовта и отчуждението,потисничеството и толерантността.Но за разлика от по-ранните романи,където тържеството на човешкия духе безусловно и несъкрушимо, струва нисе, че в писаните през последнитегодини произведения Сарамагувитеразсъждения поемат в малко по-различна посока. Особеномногозначително в това отношение

ни изглежда мотото на последнияроман, поставящ ни пред абсурднатаситуация на една преустановиладействието си смърт, в резултат накоето настъпват тежки сътресения вживота на хората. „Все по-малко и по-малко ще разбираме що е човекът” – стези думи писателят ни въвежда впоредната си алегорична история затежките морални изпитания, коитостоят пред човечеството. Сякашхарактерната за творчеството наСарамагу вяра във възможностите заобновление и духовно възражданеотстъпва пред черната вълна отпесимизъм, която стихийно заливасъвремието ни. За да разберем обачеизхода на това противоборство, щетрябва да изчакаме следващия роман,чийто проект вече е в ход, кактосъобщава в интервютата си тозирядко продуктивен белетрист.Би било несправедливо обаче,щрихирайки панорамната картина наоригиналното творчество на ЖузеСарамагу, да се ограничим само съсспоменаването на изявите му катороманист, макар именно романите муда се радват на най-активнатачитателска и критическа рецепция.Богатата литературна продукция написателя се разпростира върху редицадруги жанрове, сред коитодраматургията, поезията, разказа,есеистиката, пътеписа, дневника,журналистическия очерк, спомените.Доказателство за високото признание,което португалската имеждународната интелектуалнаобщност отдават на твореца, самногото му авторитетни отличия, аудостояването му с Нобеловатанаграда за литература през 1998 г.безспорно затвърждава неговаташирока известност. Многобройни саучастията на Сарамагу в национални имеждународни форуми, къдетописателят неуморно заявяваактивните си идейни позиции инарастващата си тревога зазастрашената съдба на човечеството.Преведени на десетки езици, книгитему са достояние на читатели отвсички континенти. На него сапосветени множестволитературнокритически изследвания,осъществени в световни академичницентрове. С други думи, в лицето наЖузе Сарамагу българският читателднес се среща с един от най-утвърдените, най-коментираните инай-дейните интелектуалци всветовен мащаб.В така очертания творчески път наСарамагу романът Евангелието поИсуса Христа заема ключово място.Предизвикал една безпрецедентна ибурна полемика, именно той създава, вголяма степен, престижа насвободомислещ и активно изразяващхуманитарните си идеи автор, скойто днес се ползва Сарамагу.Историята на разразилия се покрайЕвангелието скандал заслужава да бъдеспомената, защото илюстрирадоколко тясно се преплитатворческата свобода на индивида справилата на демокрацията или, иначеказано, как една книга може да разбунидуховете не само сред ограничен кръгот разсъждаващи за литературатаспециалисти, но и да породи мощенобществен отзвук, провокирайкинационален и дори международендебат.Издаден през ноември 1991 г., романътсе превръща в същински бестселър –изчерпилият се за рекордно времестохиляден тираж на първото ивторото му издание налагат

Писанията на евангелиста Сарамагу

Ирина Генова, “Времето лети/Tempus fugit”, изд. “Алтера”, С., 2007,350 с., 18 лв.Това е поредното силно заглавие впоредицата “Зевгма” на издателство“Алтера”. Двуезично, с чудесен дизайн,с великолепна фотография, то сеопитва да улови и запомнихудожествените събития, дапредстави личните погледи, да обгледа90-те и да обясни тогавашнитепромени, които като че ли в най-голяма степен засегнаха изкуството ибелязаха порива към европейското.

“АртПро/ ProArt”, съст. МарияВасилева и Димитър Камбуров, изд.“Алтера”, С., 2007, 177 с.Важна книга, отново двуезична, спретенцията да покаже какво се случив българската култура презпоследните 20 години. Като разказитесе случват през погледа на знаковиимена – Яра Бубнова, Явор Гърдев, МилаИскренова, Димитър Камбуров,Десислава Гаврилова и др.Четиво за всички, които искат дапродължат дискусиите за културнитеполитики и бъдещето.

Майкъл Хърцфелд, “Културнатаинтимност”, прев. от английскиИлия Илиев, изд. “Просвета”, С., 2007,374 с., 11, 90 лв.Сериозно изследване, коетотеоретизира национализма и неговитеупотреби, което говори заморалността и идентичността,впуска се в разнищване наопасностите от метафориката,която съпътства национализма,въвежда категорията носталгия и

търси проекциите й вевропейската история. Инай-сетне, детайлноописва практиката настереотипите, коитобелязват живота ни.

П Р И П И С К И


5

В И Т Р И Н А

преиздаването му за трети път врамките на няколко месеца. Тезиданни еднозначно определятЕвангелието като едно от най-впечатляващите литературни явленияпрез последните десетилетия вПортугалия. В началото на 1992 г.обаче името на Жузе Сарамагу,официално предложено отавторитетно национално жури, еизключено от списъка напортугалските кандидати заЕвропейската литературна награда.Пред парламентарната асамблеяпомощник-държавният секретар повъпросите на културата Соза Лараобяснява мотивите направителството с това, че романътобижда религиозните чувства напортугалските католици и че „вместода обединява португалците, ги разделяв техните разбирания за религиознотоим наследство”. Разгорещеният дебат,последвал тези изявления, окачествяваправителственото решение катоизключително ретроградно идостойно за цензорите наИнквизицията. Поради остритереакции на широки обществени кръговескандалът не само се отразява крайнонегативно на тогавашното управлениена страната, но се пренася и вЕвропейския парламент, където несамо португалските депутати, но ипредставителите на други държави,сред които председателят наЕвропарламента Егон Клепш ифренският министър на културатаЖак Ланг, отправят питания къмЛисабон по повод неуместнотоизключване на Сарамагу от списъка скандидати. Макар и да има известнанегативна реакция към романа отстрана на католическите среди, взащита на Сарамагу застават най-изтъкнатите португалскилитератори и публични личности. Припоследвалото преразглеждане накандидатурите, въпреки че членоветена журито настояват Евангелието дабъде включено в списъка наноминираните, защото и вътре, иизвън Португалия се счита, че книгатаима огромни шансове да спечелинаградата, самият Сарамагукатегорично отказва, запазвайки еднодълбоко огорчение от начина, по койтооблечените във власт институцииоценявят един от най-утвърденитетворци на нацията. Счита се дори, четова огорчение е една от причинитеписателят да напусне Португалияпрез 1993 г. и да заживее със съпругатаси, испанската журналистка Пилар делРио, на канарския остров Лансароте,където пребивава и до днес.Какво е скандалното, ще се запитачитателят, в този роман, койтопренаписва живота на Исус според„собствената” му визия за събитията,както твърди заглавието на книгата?Отговорът на този въпрос би могъл дабъде различен за всеки един от нас. Вдневника си от 1994 г. самиятСарамагу посочва, че „този романпритежава положителното качествода хвърля хората в разгорещен спор. Нестава въпрос толкова да се вземе

страна по отношение на книгата,колкото всеки един да застане предсобствения си живот, предсобствения си начин на мислене и предсвоята собствена култура, всички тедълбоко пропити от християнството.Хората се чувстват призовани вдебата и започват да изразяватпозициите си.”Ако на едни се струва, че романътдействително е полемичен страктовката си на основни захристиянската доктрина догми, тодруги също с основание смятат, чесъдържащото се между кориците накнигата не е нищо повече от волнахудожествена измислица, на коятотрябва да се гледа не отперспективата на религиознитеубеждения, а с разбирането за правотона твореца свободно да интерпретирауниверсалните архетипове и сюжети,които са в основата наюдеохристиянската цивилизация.Точно в тази посока представяпроизведението си Жузе Сарамагу – некато опит за ревизиране на дълбоковкоренени в колективното ни съзнаниеи затова безспорно заслужаващиуважението ни вярвания, а като личенпрочит на съществуващите евангелияи опит за изясняване на пробудилитесе в съзнанието му въпроси. „Използвахкритериите на романиста, а не натеолога”, коментира писателят,отговаряйки на парливите въпроси наседмичника „Франс Католик”, а вмногобройните си интервюта поповод Евангелието твърди, чеописаното в книгата е „животът,който аз измислих за Исус”. Може битъкмо поради факта, че този измисленживот е истински хуманен и чечовешкото страдание в него едоведено до ръба на неизразимото, наотчуждаващото човека от света и отсамия себе си, именно този е най-универсалният роман на писателя,достигнал до най-широка аудитория ипровокирал възможно най-крайнимнения. Макар и да твърди, чепървоначално е направил опит да поемекъм книгата „разсъблечен” от всичко,което е знаел преди или след прочитана Новия и на Стария Завет, Сарамагувсе пак признава, че изходната муточка са евангелските текстове.Според него е озадачаващо, чеканоничните евангелия описват малкоепизоди от детството на Исус, а следтова направо преминават към разказаза края на живота му. Оттам ижеланието на твореца да попълнипразнотата, като придаде логичностна този фикционален пълнеж чрезполагане на изграждащите гоимагинерни събития в моралнатапарадигма на причинността иследствеността. Неминуемо е обаче втози процес на „пренаписване” на една

универсално позната историяхудожествената измислица да придаденов смисъл на общоизвестните фактиот живота на Исус и именно товаобстоятелство създававпечатлението за еретичното звученена някои пасажи от Евангелието поИсуса Христа.Напълно в стила на Сарамагу, койтовинаги подготвя читателя си заочакващите го изненади и откровенияпо извънредно внимателен начин,Евангелието има, в известна степен,особено начало. Романът започва смногозначително подробнотоописание на една Дюрерова гравюра,изобразяваща разпнатия Исус инаобиколилите го библейскиперсонажи. Детайлното представянена лишените от цвят образи и назамръзналите в неестествената систатичност фигури сякаш ни казва:ето това е събитието, за коетовсички знаем, а сега ще ви бъдеразказана цялата история, коятозакономерно води към този завършек.Така читателят се чувства подканенда се оттласне от общоприетатапредстава и, стъпка по стъпка,проследявайки търпеливохронологичния разказ за живота наИсус и страданията му, да наместизаедно с разказвача парчетата отнатрошената мозайка в картина счовешки, а не с божествени послания.Появата на български език на тозишироко акламиран на световнаталитературна сцена роман, коятодължим на издателската инициативана „Колибри”, безспорно е поредниятуспешен опит за приобщаване начитателската ни общност към еднаот най-богатите европейскинационални литератури, каквато епортугалската. С особено вниманиетрябва да отбележим и доведения дохудожествено майсторство превод наДаринка Кирчева, който съумява несамо да пресъздаде наситения систоричност многопластов дискурсна оригинала, но и да уловифилософската дълбочина на тозипостмодерен и по същността сиизповеден текст. Затова и срещата нис Евангелие по Исуса Христа, убеденисме, ще успее да се впише впреситеното ни откъм стимулиежедневие на читатели като едносериозно предизвикателство заинтерпретаторските ни нагласи, заширотата на културната ниперспектива и за способността ни даподложим на искрен самоанализсъстоянието на разколебаното николективно и индивидуално съзнание.

ЯНА АНДРЕЕВА

Майкъл Ондатджи, “Дивисадеро”,прев. от английски Катя Перчинкова,изд. “Ера”, С., 2007, 245 с., 9, 99 лв.Още един силен и въздействащ романна автора на “Английски пациент”.Като и тук отново има напластяванена истории, наместване на фрагменти,разгадаване на пъзели, има многостраст, смърт и вкус към думите, нои към мълчанията.

Карло М. Чипола, “Алегро ма нонтропо”, прев. от италиански неваМичева, ИК “Колибри”, С., 2007, 113с., 9 лв.Забавна книга, която включва двеесета – за ролята на подправките застопанското развитие презСредновековието и за принципите начовешката глупост. И която съссигурност ще се хареса напочитателите на Фуко, които знаят,че маргиналните събития и обратитевсъщност маркират историята, чедетайлите и случайностите понякогаказват повече от традиционнитеаналитични обяснения.Книга за всички, коитоискат да се предпазят отглупостта ипрекаленото вживяванев собственото его.

Даниел Пенак, “Светецът ичовекоядците”, прев. от френскиРумяна Маркова, ИК “Колибри”, С.,2007, 223с.“Колибри” отново се обръща към единот най-четените и превежданифренски писатели, този път с еднозабавно, полукриминално четиво,което представя Пенак в доста по-различна светлина. Особено за тези,които го познават само от “Катороман”.

На 18 декември т. г. в Националнатабиблиотека „Св. Св. Кирил и Методий”ИК „Жанет 45” за тринайсетипореден път връчи „Националнатанаграда за поезия „Иван Николов”.От 108 заглавия, постъпили за участиев конкурса, жури в състав ЕкатеринаЙосифова, Иван Цанев, НиколайЗаяков, Георги Господинов, РуменЛеонидов и Божана Апостолованоминира шест: Димитър Стефанов,„Човешки, твърде човешки”, ИванЖелев, „Без пепел”, Георги Маринов,„Тъмнозеленият цвят на нощта”,Силвия Чолева, „Писма”, РадаАлександрова, „Всички ангели спят” иБожидар Богданов, „Демиургическиупражнения”.Тази година Голямата награда на

името на поета и превода ИванНиколов не се присъжда.Връчени бяха две първи награди:Иван Желев за стихосбирката „Безпепел”, изд. „Български писател”,София, на стойност 2500 лв и СилвияЧолева, „Писма”, ИК „Жанет 45”,Пловдив, на стойност 2500 лв.ЛВ честити на наградените поети,пожелава им творческо здраве идълголетие и им подарява едночетиристишие на поета отстихотворението му „Голяматавода”:

Сгъстява се в огнищата треваи божи дъх пилее суха слама...И ние с тебе двама.Единствените живи същества.

Национална награда за поезия „Иван Николов”

Н А Г Р А Д И

П Р И П И С К И


6

ст ли

ца

Редактори на страницатаКАМЕЛИЯ СПАСОВАМАРИЯ КАЛИНОВА

Рубриката сеиздава

с финансоватаподкрепа

на СОС

“Бдион Филм” е кинообединение,което има своето важно място набългарската ъндърграунд киносцена.Негови филми като „Lifestайл” и„Бургас на Таралежков” савпечатлявали и забавлявали публикатаи журито на родни и международнифестивали за документално икъсометражно кино. „София видеогайд” е създаден от тях съвместно счешкото сдружение „Паралакс”.Осъзнавайки, че съм участвал в екипа зазабавление, създал техния последенфилм, започвам с рекламно заглавие, новеднага ще добавя, че самият филм„София видеогайд” стои далеч отрекламата във всяко едно отношение.„Гайдът” с удоволствие се шегува стуристическите гайдове, тук няма„красиво” пластично снимане, нямаудоволствие за окото. По скороавангардна пародия на гайд. Единтрескав любопитен поглед тръгва изСофия и това е погледът на разказвачаМартин Младенов. Кой е той? Неказваме. Филмът се опитва да сеосвободи от всякакви биографичниинтродукции, които за дълъг период

от време спъваха българскотодокументално кино („Роден съм вживописното...”). И така, формата е:разходка по улиците и почти случайниразговори с приятели, познати ипросто минувачи. Разказвачът серазхожда и „атакува” хора и ситуации,като така постепенно очертаваразлични тематични области вградските неща – градскатамитология, историята на града,кварталния живот, изкуството иестетиката на улиците, всичко,което ти се изпречи на пътя – отсъвременния живот на един циганскиоркестър до живота в българскияпарламент преди повече от стогодини. Всичко, на което погледът сенатъква, се оказва не такова, каквотоизглежда, и не такова, за каквотодопреди малко сме го мислели. Приличана разходката в онзи хубав разказ наКортасар - „Лигите на дявола”.Градската митология ни помага вразбирането на градския живот, в товада го възприемем като нормален (иликато ненормален). „Странни”историйки придават известналитературност на ежедневието.Килията на Левски например епревърната в склад на кафене, из градаима фонтани убийци (убиват чрез

съчетанието на електрически ток ивода) и много други неща и места, скоито разказвачът се сблъсква. Имасъщо така и митологични магическиместа като площад „Македония”.Площадът е хетеротопия, той еедновременно свърталище натранссексуални люде и проститутки,притегателен топос за странстващифилософи, спирка по пътя на всякаквиманиакални улични проповедници.Такива са също и легендарните кръчми– места, където можеш да чуешвсичко – от псувните допостулатите на високата наука. Къммитологиите бих прибавил и някоипрякори и оприличавания, като това,че на своя паметник св. КлиментОхридски е изобразен катоавиодиспечер. Тези неща са сигурни иочевидни факти за мнозина, нофилмът се опитва да предложи и еднапо-академична историческа гледнаточка за града.Кога и къде княз Фердинанд е затворилуниверситета, какъв е биллайфстайлът на първите българскидепутати, каква е природата насрастването между София идържавните институции – с такивавъпроси ни занимава филмът вмоментите, посветени на историята

на града. В подхода няма нищоучебникарско, защото наистина нестава дума за справки, а за разходки. Втози смисъл не са случайни и шегите скъща-музей „Иван Вазов”. Филмътобича да се шегува. Не го прави злобно,но не понася нито ретро патетиката,с която се представя смъртта наВазов, нито величието на НДК. Това,което гайдът обича, е уличниятживот - оркестри по улицата, сбиркана шахматисти в градинката.Разказвачът търси по-скоро малкитеисторийки, отколкото големитеразкази.„София видеогайд” демонстрира едноспецифично „старо градско”консервативно виждане за естетикатана софийските улици, изразява едноатавистично „Не ни разваляйте града”.Младенов се шегува със скулптуритепо улиците на града. Той намирапаметник на карфиола (ДжонАтанасов) и други монументалнитворения, будещи не толкова почит,колкото смях. Дори това да не нихаресва, този атавистиченконсерватизъм по отношение на видана улиците и парковете си е типичноградски и е интересен за ъндърграундкиното. Така е, когато човек наистинасе разхожда из града и търси неговиядух. Получил се е един безкомпромиснософийски филм.

ГЕОРГИ ИЛИЕВ

София видеогайд

Знаем, че родството междуфотографията и киното не се свеждасамо до техниката на снимане.Образът, композицията,“пърформансът”, репрезенацията наемоции и ситуации сродяват дветеизкуства. И фотографията, и киноторазказват истории – за хора, квартали,градове, епохи, политики, “малки” и“големи”, изгубени и намерени,безнадеждни и славни.През изминалите две седмици двесофийски галерии представиха двестрани от връзката “кино -фотография”, всяка по свой начин,мащаб и перспектива.В малката галерия “Архиви” видяхмепървата фотоизложба на младия кинорежисьор Атанас Христосков, кояторазказва за “малките” хора и“малките” неща, неизвестни,негероични, носталгични, с ожуленичела и надежди. Другата изложба, тазина Лорънс Шилър, напротив, премина вблясък и суета, представи славата ивъзхода на звезди от киноекрана иполитиката, а Националната галерияза чуждестранно изкуство, приютилаекспозицията, събра управляващи,дипломати и арт персони.“Като на кино”, първият фотопроектна Христосков, превръща в свои

основни персонажи хора, каквитоподминаваме може би всеки ден и незабелязваме, хора от улиците,застинали в очакване да намерятистината зад ъгъла или в преливащитекофи за боклук. Като живи герои,извадени от черно-белите ленти намонотонния, тегав и грапав живот, тени гледат директно или скрито, слюбопитство или унило, а за фон имслужи целият, изпълнен с бурни и плахикопнежи живот. Дали сред декоритена малкото родопско селце, мъгливатаТрансилвания, шумния Истанбул,студените брегове на Нормандия или вдалечен Кюрдистан главнотодействащо лице пред фотообектива,неизвестено и случайно, капсулирапознати човешки състояния, емоции итегоби.Втората изложба представя“големите” герои и събития, силнитена деня, тези, които ни разплакват вкиносалоните или ни предизвикват сполитическите си решения. Презобектива на Шилър светът като че лиизглежда по-красив, а животът – по-надежден. Разбира се и тук не липсватнапрежения, но дистанцията наисторията замъглява погледа. Макар исложен, цветният пъзел на миналото естилизиран и подреден средсветлината на рамката. България епървата страна, в коятофотоизложбата на Шилър “МерилинМонро и Америка през 60-те години” сепредставя с всичките си 70 снимки.Запаметили образи-икони, с главнодействащо лице Мерилин Монро, накоято беше отредена самостоятелнаизложбена зала, творбите на Шилър

представят Робърт Кенеди, МартинЛутър Кинг, Ричард Никсън, Джо диМаджо, Бъстър Кийтън, Бети Дейвис,Денис Хопър, Клинт Истууд, ПолНюмън и Робърт Редфорд и многодруги. Фигури от политиката икултурата, “хванати” в най-различнипози и състояния, представятАмерика от периода на голяматадинамика и промени, каквитостраната преживява през 60-тегодини на миналия век. Фотосите саизбрани сред близо 10 хиляди творби наЛорънс Шилър, като някои от тях муносят незатихваща слава и милионидолари и днес. “Това са снимките на20-годишен фотограф, който е ималшанса да бъде на точното място вточното време, през един от най-бурните периоди в американскатаистория”, отбелязаха организаторитена изложбата. По време наоткриването самият Шилър сподели:“Тогава не се мислех за творец, кактосега. Бях работник и тичах от събитиена събитие. Фотографията не ми бешепрофесия, а начин на живот. Пътувахиз цяла Америка”. След официалнатачаст на откриването Шилър тръгна насвоеобразна обиколка из галерията, зада разкаже лично на премиераСтанишев историята на всяка отсвоите фотографии. Шилър прави своябум със снимка на Никсън, загубилпрезидентските избори от Кенеди,публикувана на 17 ноември 1960 г. По-късно заснема последния полет наРобърт Кенеди по време напрезидентската кампания наДемократическата партия през 1968 г.в САЩ, както и “най-известната

пушка в американската история” –оръжието, с което е убитамериканският президент Джон Ф.Кенеди. Снимките на Мерилин Монрообаче като че ли остават запазенатаму марка. Софийската изложбата наШилър, която ще продължи до15 януари 2008 г., включва неща,правени до 1976 г., когато фотографътзапочва да се занимавам с игрално кино.Какво пък, в първия случай имамережисьор, кривнал по пътеката нафотографията, във втория –фотограф, изкушил се от киното…Освен да пожелаем славата на първияда достигне световните измерения навтория, а той от своя страна да неподминава малки страни с негероичноежедневие като България, друго не ниостава да пожелаем предколедно.

ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Фотографията разказва истории“като на кино”

ФОТОУВЕЛИЧЕНИЕ

СУБЕКТИВ


7

1. Кои са, според Вас, най-значимите събития втеатралния живот у нас през 2007 г.?

2. Кои са основните недостатъци на българскататеатрална практика, проявили се най-ярко презизтеклата година?

3. Кои тенденции, театрални форми и имена всценичната продукция на 2007 бихте отделиликато особено актуални, интересни и полезни заразвитието на нашия театър?

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ:

1. Съжалявам, че не мога да откроя отделнисъбития, които да формират профила на българскиятеатър през 2007 г. Дори интересните по една илидруга причина постановки и текстове за театър немогат да излязат от кръга на предишните търсенияна своите създатели. Трябва да си го кажем направо:българският театър от няколко сезона се движи поедна низходяща линия и причината за това еотсъствието на достатъчно енергия, отсъствиетона желание да се търси новото и различното.

2. Повторението на едни и същи стереотипи въввсички аспекти на театралната дейност. Опитътда се флиртува с вкуса на масовата публика е нещо,което наистина ме притеснява. Репертоарните нитеатри се държат като комерсиални;алтернативният театрален живот се манифестираспорадично и колебливо. Липсват нови идеи, липсватхудожествени открития, липсват публични дебатиза един или друг театрален факт. Всичко може да сепостави на сцената; всичко може да бъде оценено седнаква вероятност крайно позитивно или крайнонегативно. В дъното на всичко това, струва ми се,стои едно голямо объркване в ценностните нагласина българското общество. То, по мое мнение, е ощедалеч от идеала за гражданско общество, макар чеименно през 2007 г. България стана член на ЕС. Ясно,че театърът попива обществената атмосфера нааморфност и пасивност. Но също така е ясно, четеатърът може и трябва да бъде генератор напромени в ценностните нагласи.

3. Оценявам по достойнство програмата „КъмДамаск” на ТР „Сфумато”. Мисля, че постановкатана Маргарита Младенова „Мъртвешки танц” отСтриндберг е спектакъл, който може да бъдепоказан спокойно и на най-претенциозна публика. Немога да не посоча и „Чайка” на Крикор Азарян вТеатър „Българска армия” като един абсолютноекзистенциален жест на режисьора, четейки вечноактуалния Чехов текст.

РОМЕО ПОПИЛИЕВ:

1. Програмата “Стриндберг” в ТР “Сфумато. 2. Внегативен смисъл – значимо е продължаващотоувеличаване на незначимото.

2. Те са навсякъде по веригата от избора нарепертоара, през правенето на спектакъла донеговата готовност да бъде показан на публиката.

3. За съжаление в обсега на определението “особено”не попадат никакви тенденции, театрални форми иимена. Всички те са ни вече достатъчно познати.Впрочем с малки изключения, на които предстои дасе наложат – например спектакълът на ДианаДобрева “Медея”.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА:

Според подредбата на въпросите в тази анкетанякак излиза, че позитивната нагласа е необходима ив началото, и в нейния финал. Значимите събития,свързани с театъра, неминуемо се припокриват и сактуалните, интересните и полезните заразвитието на нашия театър. Опитвайки се обаче даизбегна излишната апологетика и размишлявайкикакво отличава театъра през 2007г. от театъра през2006 г. откривам, че недостатъците в българскататеатрална практика остават за съжаление по-ярки,превръщайки се в правило. Няма как да избегнем тазихарактерна тенденция в последните години

театърът у нас да се връща към едни традиционнимодели на управление, консервативни имонополизирани от държавата. Липсата намаргинални пространства, освен „Червената къща закултура и дебат”, отсъствието на стратегия забъдещия театър извън големите театралнимастодонти за съжаление чертае една познатаперспектива. Преживявайки набързо пропуснатитесценични практики през 90-те, театърът отново сеинституциализира, уютно приласкал проверениформати, пренебрегвайки възможностите заразлични театрални форми, практики ипространства, за взаимодействие и диалог, заистинска актуалност на преживявания и емоции.Така ставаме свидетели на почти истеричновъзстановяване на заглавия и представления отминалото, които единствено за мен доказват, ченачинът на управление неизбежно рефлектира ивърху естетиката. Бумът на 90-те с театралнитепрояви на Явор Гърдев, Мариус Куркински, ЛилиАбаджиева, Галин Стоев, Деси Шпатова заглъхнаха иедна част от тях навлязоха именно в порочния кръгна държавните театри, репертоарните политики икомпромисите в името на някакви илюзорнипредстави за вкус и публика. А очакваната „вторавълна”, бунтът и гневът на новите млади някак не сеслучи. Подобна тенденция съществува за съжалениеи в т.нар. съвременна българска драматургия, коятовсе още мъчително се опитва да излезе от капана напроверените, добре написани текстове, в коитопрозират втвърдени клишета/представи за сцена. Ивъпреки това стръмно начало на моя отговор 2007 г.ме зарадва с това, че Мариус Куркински отновопостави моноспектакъл, че най-после СнежинаПетрова получи признание с наградата „Икар” за най-добра актриса, че Галин Стоев след дългочетиригодишно отсъствие отново присъства с„Малка пиеса за детска стая” от Яна Борисова (единобнадеждаващ текст), че Диана Добрева направи„Медея”, а Маргарита Младенова ме влюби в„Мъртвешки танц”, че Явор Гърдев демонстрирасвоята „естетика на нелепото” (превратно разбранаот други) със „Старицата от Калкута”. Няма как дасе пропуснат и двете знаменити представления наДимитър Гочев на сцената на Народния театър исилното „Варненско лято” с латвиеца АлвисХерманис и неговата покъртваща „Соня” ититаничния Брус Майерс във „Великиятинквизитор” на Питър Брук. Тук е мястото може бида се спомене за почти липсващата възможност дагледаме чужд театър освен на Международниятеатрален фестивал „Варненско лято” и за нулеватапрактика да се канят чужди режисьори да поставяту нас, което също води до капсулиране.Коя тенденция обаче е полезна за нашия театър?Мисля, че финансирането за ремонти на театритене се определя като тенденция, но е отизключителна важност. Все още пълните салонипоказват, че театърът е не само актуален, но инеобходим.

АСЕН ТЕРЗИЕВ:

1. Като цяло според мен 2007 беше тягостна годинав театрален план – без открития или събития,които да са допринесли до някаква същностнапромяна в театралната ситуация у нас като цяло.Колкото до представленията, мисля, че силнитетеатрални факти на 2007 бяха по-скоро свързани сгостувания от чужбина, отколкото с българскапродукция. През 2007 имахме шанса да видим цели 3спектакъла на работещия в Германия Димитър Гочев– „Битката на негъра и кучетата” и „Перси” презпролетта в Народния театър, и „Филоктет” презлятото в рамките на МТФ „Варненско лято”.Отново на МТФ „Варненско лято” акцентите тазигодина бяха спектакълът на една театрална легенда– Питър Брук с „Великият инквизитор” поДостоевски и спектакълът на съвременна световнатеатрална знаменитост – тазгодишния носител наевропейската награда за нови театрални формиАлвис Херманис със „Соня”. Безспорнитехудожествени качества на тези спектакли,препълнените салони и силният интерес на медиитеи професионалистите е причината да посоча тъкмогастроли, а не нещо друго като значимитетеатрални събития през 2007 г. Все пак България евече в Европейския съюз, границите все повече ще сепревръщат в условни и считам, че е много важнобългарският театър да започне да се съпоставя и

съотнася по-сериозно със съвременната европейскатеатрална практика, която ще го накара дапреосмисли своите навици и стереотипи.

2. Отговорът ми може да прозвучи доста отвлечено,но той отразява точно това, което мисля и ще господеля директно. Убеден съм, че хората, коитогледат често театър, ще разберат какво имампредвид. Напоследък все по-често ми се случва,когато ходя на театър, да остана с усещането, чепросто присъствам на поредното „ново”представление на еди кой си, без значение добро илилошо; че гледам нещо, което нито споделя, нитопроблематизира каквото и да било, а просто очаквада го изтърпиш, да изръкопляскаш и да си тръгнеш.Не зная как да го нарека точно – може би инерцияили липса на свежи идеи, но за мен това е проблем,който се задълбочава и той компрометира театъракато изкуство на живия диалог.

3. Най-добро, в смисъла на „перфектно”,представление, излязло през 2007 година за менкатегорично остава „Мъртвешки танц”, реж.Маргарита Младенова в ТР „Сфумато”. Иначе, макари в очите ми да притежава някои драматургичнинедостатъци, ценя и харесвам най-много пиесата наЯна Борисова „Малка пиеса за детска стая” ипостановката на Галин Стоев в Театър 199.Остроумният и ироничен диалог на Яна Борисова,нейните интересни герои, които не приличат наизкуствени драматургични проекции на авторката,а на хора, с които имаш чувството, че можеш да сезапознаеш, според мен звучат обезоръжаващо честнои непретенциозно на фона на съвременната българскадрама, където предимно властват фалшивопреувеличени травми, комплекси и други досадношумни вълци и демони.

Материала подготвиКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

ТЕАТРАЛНАТА 2007 ПРЕЗ ПОГЛЕДА НАКРИТИЦИТЕ:

„Малка пиеса за детска стая”

Пътят към Дамаск

Мъртвешки танц


8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

През 2007 г. се навършиха десет години от раннатасмърт на Маргарит Минков (1947-1997) - един отнай-интересните и самобитни българскидраматурзи. Тази печална годишнина бешеотбелязана от Издателство “Стигмати” спубликуването в отделен том на пиесата му “Жанад’Арк”. Написана през 1988 г., тя заема особеномясто както сред неговите текстове за театър,така и в българската драматургия като цяло. Дорисамо заради своя необичаен обем. Написана в жанра“хроника” (“за истински и въображаеми събития вдве вечери”) тя се разполага на цели 380 страници,изискващи не по-малко от 10 часа, за да бъдатизговорени от сцената. В нашата драматургичнапрактика няма подобни текстове; те са рядкосрещано явление и в европейския театър.Съсредоточаването върху обема на пиесата не еслучайно. Именно той чрез своята разточителности прекомерност дава важна информация за тазиработа на Маргарит Минков. На пръв поглед тяизглежда като дръзко предизвикателство на авторакъм сцената въобще и, в частност, къмвъзможностите на българския театър от 80-тегодини на ХХ век да я постави. Един по-внимателенпрочит обаче бързо установява, че драмата по-скороне иска да бъде поставена, че съзнателновъзпрепятства своята сценична реализация.Същинското й желание, всъщност, е да бъде пиеса зачетене, но най-вече - да бъде (на)писана. В нея иманякакво почти мазохистично наслаждение на автораот писането, от изговарянето и съчетаването на

исторически познания,асоциации, препратки ифантазии снепосредствените мунастроения, прозрения,разочарования инатрупана тъга.Може би най-натрапчивото усещанеот текста е, че в негопишещият се скрива отзаобикалящото го(българския живот от80-те), че го строи иизползва като убежище,което му позволява даизговоринеудовлетворениетоси, без да бъдесанкциониран. Това

двойствено битие на отстраненост и страстнавключеност в политически и социално актуалнотоправи “Жана д’Арк” много характерна за времето нанаписването си пиеса. То я нарежда средзначителния масив от драми и спектакли отгодините на късния социализъм, в коитодраматургът и режисьорът боравят“иносказателно” с исторически сюжети икласически текстове, за да внушат съвременниалюзии. В същото време настойчивотонесъобразяване на автора й с обичайните стандартии правила на сцената и постановъчната практика,демонстрирано чрез литературноторазточителство, я превръща в уникално, различно иизолирано от този масив, произведение. МаргаритМинков дублира ефекта на скриването в

историческия сюжет с чисто литературни времеви“отдалечавания” - симулация на класически стих,въвеждане на исторически персонажи, както и натеми и цитати от други творби, без да се държисметка за тяхното познаване от българския зрителот 80-те, нито за изясняването им в хода надействието. Удовлетворението от разкриването намеханизмите на перманетна подмяна всоциалистическата държава чрез иносказателнотовъзпроизвеждане на (отломки от) емблематичниисторически разкази за него се случва успоредно снасладата от самоцелната обстоятелственост,заиграването с възвишени мотиви и ироничното импреобръщане, немотивираното от драматургичнатадинамика кръжене около любими реторични илиобразни фигури… Това тенденциозно всеотдайно и“безотговорно” затваряне в самия акт на писанетонедвусмислено заявява друго, по-дълбоко ниво нанесъгласие и отхвърляне на действителността. С“Жана д’Арк” Маргарит Минков прозорливодекларира: “Ето ви (още) една пиеса, говореща занещата, които не бихте искали да чуете, поединствения начин, по който сме приели да правимтова. Не се безпокойте, по този начин вече не можеда се каже нищо, защото той става все по-невъзможен за изговаряне от сцената”.Със своята горчива самоироничност необичайнататеатрална “хроника” “Жана д’Арк” на МаргаритМинков предоставя както безпощадно ясен фокускъм преживяното минало, така и важнопредупреждение към времето след него. Напълнодостатъчна причина да продължим да я четем. Азащо не и да потърсим в богатия каталог насъвременния театър адекватни начини засценичното й реализиране.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

“Жана д’Арк”на Маргарит Минковили за театъра и четенето

На 19 декември от 19,30 часа Театър 199 ще покаженай-новата си премиера

КОКО [COCO CHANEL]от Саня Домазетпревод Ася Тихинова - Йовановичпостановка Възкресия Вихъровахудожник Зарко Узуновмузика Асен Аврамовс участието на: Цветана Манева и Ася Иванова

Саня Домазет (р. 1968 г.) е известна сръбскаписателка и драматург. Завършва международноправо в Юридическия факултет в Белград. Прависледдипломна специализация във Факултета задраматично изкуство и във Факултета заполитически науки в Белград. Нейната драма“Пълнени тиквички” е представена за първи път вБелград (Югославско драмско позориште) през 1996година. По нея заедно с режисьора Слободан Шиянпише сценарий за филм. През ноември 2004 година наголямата сцена на Белградско драмско позориште сесъстои премиерата на пиесата й “Крила от олово”,посветена на художничката Милена Павлович –Барили. През 2004 година, на радио-фестивала “ПриИталия”, Сърбия се представя с радиодрамата си“Нарът”. Домазет пише литературна и театралнакритика за ежедневника “Данас”. Завършвамагистратура във Факултета за политически науки,където работи като преподавател и неотдавназащитава докторска дисертация на тема“Креативно писане в медиите”. Нейният първироман “Кой плаче” е номиниран за една от най-големите литературни награди на Сърбия,присъждана от известното сръбско списание „НИН”.През 2006 година Саня Домазет получава за тозироман престижната награда на Сърбия за женскалитература “Женско перо”, както и литературнатанаграда на Босна и Херцеговина “Меша Селимович”.Романът има четири издания, превежда се на

френски и полски език, а във Франция саоткупени правата за филмирането му. Вмомента три пиеси на Саня Домазет савключени в репертоара на театри вСърбия: “Дисхармония” е в репертоара наГолямата сцена на Белградско драмско

позориште, “Фрида” (за живота на Фрида Кало) веченяколко сезона с успех се играе на сцената на”Мадленианум” в Белград, а “Разцъфтели пъпки”,драма по стихове на известния поет Васко Попа, сеизпълнява на румънски език в сръбския град Вършац.На състоялия се в този град фестивал постановкатаполучи специалната награда. Предстоиосъществяването на проект по най-новиядраматургичен текст на Саня Домазет “Файтон запеперуди”.Пиесата й „Коко (Coco Chanel)”, изградена помотиви от биографията на известната френскадизайнерка Коко Шанел (1883-1971) има своята първасценична реализация в България.

Възкресия Вихърова: За какво правя този текст?Винаги е интересно ”да се поровиш в живота нанякого”,още повече в живота на жена,още повече в живота на такава жена - Коко Шанел.И тук стигаме до ”жълтата преса”.Може ли един текст за биографията на една жена дастигне по-далеч от ”жълтия цвят”?Сигурно!В предварителната си работа и по време на целиярепетиционен процес ежедневно използвах ресурса наGoogle, даже не толкова текста на автора, колкотоGoogle.

ПРЕМИЕРА

Разбираемо, понятно, днес вече го прави всеки…И така дефинирах и жанра - Интернет естетика смалко лукс /геометрията на арх. Узунов и детайла наВеселин Йорданов, звуковата среда на Асен Аврамов/и живото актьорско преживяване с”Чувстващия глас” на Цветана Маневаи”Чувственото тяло” на Ася Иванова.Две актриси, изграждащи моста между генерации,школи и методи в българското театралнопространство.За повече информация виж:GoogleСосо Сhanel


9

Филмите, появили се на екран през първата половинана 2007 година, я правят една от най-добритефилмови години, които помня. Още през февруариможеха да се видят четири блестящи филма, сшироко или с по-камерно разпространение. Искреносъм изненадан от количеството добри филми, коитобяха създадени дори в големите филмови студиа всамото начало на годината, макар че лентите оттози период обикновено потъват в забрава и сапренебрегвани при раздаването на награди.

Може би ще се опитате да възразите, като минапомните за огромното количество долнопробнафилмова продукция, заливаща всички мултиплекси, ище бъдете донякъде прави. Ако излезете от зонатана мултиплексите обаче, можете да откриетенемалко филми като тези, за които говоря. Многоот изброените от мен заглавия могат да се видятна широк екран и в момента, или скоро ще излязатна DVD, така че все още имате възможност дапроверите казаното от мен.

(За да бъдем честни, трябва да споменем, чефилмите от моя списък са излезли на екран преди 15юни 2007 година)

Бибрутално: Разходка смърт, Планета страх(Grindhouse) - Не мога да се наситя на този филм.Връщах се към него по различни поводи, за да сенасладя отново на преживяването да гледам вкиносалон два ужасно забавни филма, свързани втричасов опус. Те никога не биха имали същотовъздействие, ако се видят на DVD. КуентинТарантино и Робърт Родригес отдават своятапочит на останалите в миналото опърпаникиносалони, в които се прожектират издрасканикопия на евтини комерсиални продукции, катооставят своя неповторим отпечатък върхутехните пародии. Първият от двата е “Планетастрах” на Родригес - карикатура на зомби-военнителенти – остроумен, напоен с кръв, смешен отначалото до края. Той ни подготвя за втория и по-добър от двата - “Разходка смърт” – новото бижу,създадено от Тарантино, с участието на Кърт Ръсел– филм, разказващ за група жени, решени даотмъстят на мъж, който обича да убива хора,премазвайки ги с колата си. Филмът е неповторимопреживяване от самото начало, но последните мудвайсет минути, по време на които сияйнатакаскадьорка Зоуи Бел се впуска в преследване с еднавече станала класика кола, е сред кадрите,преливащи от радост и енергия, които сеоткрояват сред създаденото през последнотодесетилетие.

Животът на другите (The Lives of Others/Das Lebender Anderen) - Сложен, изтънчен и проницателенразказ за действителността в Източен Берлин всредата на 80-те и начина, по който ЩАЗИконтролира гражданите на ГДР. Филмът спечелизаслужено наградата за най-добър чуждоезичен филм.Съчетавайки политическата линия със силналюбовна история и драмата на офицера от ЩАЗИ,развил особено отношение към човека, коготонаблюдава, филмът влага ново съдържание вопределението “многопластов”. Има достатъчнопричини “Животът на другите” да получи толкованагради и международно признание.

Обичам те, Париж (Paris, je t’aime) – Този филм енещо повече от обяснение в любов към града налюбовта. Всъщност той обема 19 новели, всяка откоито носи свое уникално очарование. Лентатапредставлява кратка компилация от 5-10-минутнисегменти, създадени от няколко световноизвестнирежисьори, които представят аспекти от животана града в техен разпознаваем стил и от различниперспективи. От Гюс Ван Сант до Том Тиквер, отЖерар Депардийо до Александър Пейн във филмашества безкрайна редица от известни и не толковаизвестни атьори - кратките късчета кино савеликолепни, събрани заедно в това двучасовокинопиршество.

Вятърът в ечемичените ниви (The Wind That Shakesthe Barley) – Всеки филм, който има толкова силензавършек, колкото са последните десет минути на“Кръстникът ІІ”, е готов да се нареди сред първите

заглавия на която и да е филмова каласация загодината. Спечелил Голямата награда на фестивала вКан през изминалата година, Кен Лоуч прави един отнай-добрите си филми. В него той разказваисторията на двама братя, която се разгръща вИрландия в началото на 20. век. Те трябва данадхитрят изпратените бойци от паравоеннотоформирование Black and Tans от ОбединенотоКралство, наето да патрулира и отвежданепокорните ирландски граждани. Филмътпредставя едно смело изпълнение на Силиън Мърфи(Breakfast on Pluto, Batman Begins) и безупречнарежисура на мистър Лоуч.

Позабременяла (Knocked Up) – Нека спрем да бъдемтолкова сериозни. Най-смешният филм на годинатае “Позабременяла”, блестящото продължение, коетонаправи Джуд Апатоу на The 40 Year Old Virgin.Колкото и да харесах първия филм на Апатоу сневинната Стив Керъл, вторият филм ми се понравиповече, главно защото Сет Роджън изгражда звезднароля като Бен, от когото красивата журналисткаАлисън (Катрин Хейл) забременява след еднапрекарана нощ заедно. Филмът събира не само тезидвама актьори, но и любимите на режисьора Пол Руди Лесли Ман, последната от които бих номинирал занай-добра поддържаща актриса за тази роля, акотова зависеше от мен.

Мост до Терабития (Bridge to Terabithia) – Най-сетне това поколение се сдоби със своeто“Извънземно”. Това е филм, който се рекламираше седин ужасно театрален трейлър (предполагах, ченаподобява “Хрониките на Нарния”, с един по-малъкбюджет). Бях възнаграден обаче със заплетена икрасива история за двама приятели, които се борятс трудностите на училището и семейството,създавайки си собствен свят. Въображението, скоето двамата градят този свят, утвърждаваприятелството им завинаги. «Мост до Терабития”смело поставя въпроса за насилието в училище,разпадащите се семейства и загубите, коиторазклащат живота ни. Филмът има разтърсващ итрогателен завършек.

Витус (Vitus) – Един швейцарски филм, който вечепроби и на американския филмов пазар. Той разказваисторията на дете-чудо, което е изключителнонадарено в интелектуално и музикално отношение.Учи бързо, успешно се приспособява към знанието,което натрупва, и се опълчва срещу плановете народителите си, жадуващи слава. Докато следвамепорастването на това момче – процес, койтопротича много по-бързо, отколкото това се еслучило на всеки от нас, «Витус” успява да бъдеедновременно вълнуващ, забавен и саркастичен,демонстрирайки добър вкус и чувство за мярка.

The Lookout – Киносценаристът Скот Франк (Извънконтрол (Out of Sight), Игра на пари (Get Shorty) несамо прави успешен режисьорски дебют, но и създаваедин забавен film noir, който напомня за филмите наКарл Франклин (по-специално неговия класическифилм от 1992 г. One False Move). Впечатляващ еначинът, по който филмът разгръща характера наКрис Пат (още една дяволски добра роля на ДжоузефГордън Левит) и представя неговата история като

фон на находчивия обир на малката банка, в коятоработи. The Lookout предимно се занимава с Крис инеговите скрити демони, което придава интимности очарование на филмовия разказ.

Breach – Отличният филм на режисьора Били Рей,създаден по истинска история, е продължение наShattered Glass от 2003 г., в който неговиятизключително находчив и безскрупулен персонажуспява да надхитри всички със своите подправенистатии в The New Republic. Тук той следва попетите шефа на FBI Робърт Хенсен (Крис Купър всеоще има възможност да спечели “Оскар” с тазиудивително добра роля), който продава тайнаинформация на Съветския съюз. Него го слединовият агент О’Нийл (един много добър РайънФилип), който създава интересни отношения сХенсен. Това не е разказ за една игра на котка имишка. Breach е интересно изследване на морала иличните качества на двама мъже, единият от коитое кален професионалист – уморен и отегчен следвсичките години, прекарани в това поприще, адругият – млад, уязвим и запазил в себе си известноблагородство. Историята се разгъва бавно испокойно, изследвайки внимателно емоционалниятовар на двамата мъже.

Away from her – Откакто гледах този филм намеждународния кинофестивал във Ванкувър, СараПоли бързо се утвърди като една от най-добритережисьори в Канада. Тя напълно заслужава товапризнание - филмът й е зрял и вълнуващ разказ засъдбата на жена, която се разболява от Алцхаймер.Филмът насочва вниманието си към нейния съпруг,който трябва да се справи с това изпитание. На 28години Сара Поли създава дебютен филм, за койтомнозина биха мечтали.

Също така си струва да споменем: The Namesake –много личен филм, който заслужава немалко иразлични по характер награди; учудващо добратапродукция на Дисни - Meet the Robinson, представящград от бъдещето, макар и замислен през 1954 г.;Зодиак (Zodiac) на Дейвид Финчър – история за серияубийства, разказана добросъвестно до дребнавост.Филмът за момент се разколебава в третата си част,но въпреки това е завладяващ като цяло;очарователният Бандата на Оушън 3 (Ocean’sThirteen) – остроумен и в крак с модните тенденции,наред с първия от поредицата; ужасяващият Bug наУилям Фридкин, който е неговият най-добър исмразяващ филм след Екзорсистът (The Exorcist);впечатляващият Radiant City – документален филмза пълзящата урбанизация, който се родее с F for Fakeна Орсън Уелс и блестящата драма на Андреа АрнолдRed Road.

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА

eFilmCritic.com

Най-добрите филми на 2007Джейсън Уайт

Paris, je t’aime


10

Даниел Пенак: “Неможеш да извадиш

нищо от едноуплашено дете”

Учител по френски и писател, Даниел Пенак дълговреме е бил дете с доста лоши резултати в

училище. В романа си “Училищна мъка”, който мудонесе престижната награда “Рьонодо”, той

разкрива своята все още осезаема болка.

Въпреки че оттогава е минало много време, тези“училищни мъки” изглеждат все още необичайноживи...- Не беше никак приятно да ги съживявам отново. Впо-голямата си част това са мъчителни спомени,които обхващат дълъг период от време – от първиклас, когато ни учиха на азбуката, до дипломиранетоми, с което се справих едва след 20-ата ми година.Може би затова закъснях с написването на тази книга– а тя се върти в съзнанието ми от години. Напримерсега за пръв път разказвам историята за семейниясейф, който разбих, за да направя подарък на единучител, който ме тормозеше...

Колко време ви отне да напишете книгата?- Четири години. Измъкнах една купчина листове,върнах се към старите спомени, разрових сиучилищните бележници, препрочетох писмата си отпансиона, пълни с правописни грешки, които майками въпреки това беше запазила. А после съвсемслучайно попаднах на едно писмо от септември1969-а, което баща ми ми беше изпратил на адреса напървия колеж, в който започнах да преподавам. Наплика (тогава изобщо не съм обърнал внимание) подимето ми той беше добавил думата “учител”.Когато видях това, съвсем сам в моята стая, сепросълзих... като пълен глупак. Това се случи предитри години и изведнъж си представих цялатакартина: радостните възгласи на баща ми,облекчението, което трябва да е почувствал. Най-накрая имах професия – и продавач да бях станал,мисля, че ефектът щеше да е същият. Плачех катохлапак и разбирах, че тези сълзи са заради тревогитена баща ми. Той никога не ме затормозяваше сразговори за бъдещето, нито веднъж не ми показаколко се е притеснявал. Преструваше се пред мен.Като майка ми, която скоро ще навърши 102 години.Когато ходя при нея, в поведението й се прокрадваприкриваното дълги години безпокойство: “С каквосе занимаваш сега? – пита ме тя. – Имаш ли сижилище в Париж?” Отживелите въпроси на тазивъзрастна жена показват в каква паника я е хвърлялнейният “изтърсак”.

Как бихте описали семейството си?- Имам двама по-големи братя, които бяха на 20 и на19, когато аз бях на 10. И Бернар, роден пет годинипреди мен, който ме “възпита”. Деляхме си еднастая до епизода със сейфа, след който ме пратиха впансион. Бернар играеше с мен, помагаше ми сдомашните. Той беше извор на стабилност в животами. Без него вероятно щях да пропадна катотийнейджър... Колкото до родителите ми, те бяхахора от XIX век. И двамата са родени преди 1914-а,едно поколение, което твърде малко се еинтересувало от психология. Нищо общо с нас –родителите след 68-а. С всяко следващо поколениесемействата преминават от тоталното мълчаниекъм онази протяжна обяснителност, при коятопрекарваш три часа, за да убедиш децата си да небъркат в контакта! Баща ми беше по-скоромълчалив, сдържан. Само няколко лаконичниформули, с които се справяше блестящо. Следпоредния ми провал на матурата (писмен изпит,устен изпит, писмен изпит, устен изпит) той миподхвърли: “Не се тревожи, дори за матурата накраяще развиеш рефлекси.”

Как си обяснявате проблемите си в училище?- Вероятно ще ми трябват 15 години психоанализа,за да разреша тази мистерия. Не мога да виотговоря. Лошото представяне в училище се дължина някакъв вид задръжки. Но какво е причинило тезизадръжки в моя случай? Дали момчето е билообградено от прекалено интелигентни хора, коитоса го респектирали? Дали е било смазано от някакъвидеален, недостижим образ, който го е парализирал?Може и така да е, но това са празни приказки.Истината е, че бях обгрижван и обичан в рамките нанормалното и имах много внимателен брат, койтоправеше всичко, за да ми помогне. И въпреки това бяхпълен с притеснения.

И все пак сте намерили учители, които са винакарали да преодолеете притесненията си. Каквоги отличаваше от останалите?- Любовта им към работата, която вършехаблестящо, и страстта по преподаването. Не ни

През ноември 2007 г. във Франция бяха връчени две от най-престижните литературни награди:“Гонкур” и “Рьонодо”. Срещаме ви с техните носители – Жил Льороа и Даниел Пенак.

And the winner is…

Жил Льороа:“Какво ни привличав един човек?”

Десетият роман на Жил Льороа, Alabama Song,направи истински удар в книжарниците още прединаградата “Гонкур”. Някъде между реалността и

измислицата, авторът се е вмъкнал под кожата наЗелда Фицджералд, съпругата на известният

писател Скот Фицджералд.Няколко дни след своята литературна победа Жил

Льороа ни посреща с усмивка. Въпрекинепрестанните интервюта и умората от медийния

маратон писателят великодушно се завръща къмприключението Alabama Song. Перото му отвежда

читателя в лудите години на прочутата двойка,отреждайки главна роля на Зелда.

Още в предговора на романа казвате, че AlabamaSong не е биография. Къде точно минаваграницата между реалността и измислицата?- Граница няма, тъй като аз се вдъхновявам от двареални живота, тези на Зелда Фицджералд и нанейния съпруг Скот. Вдъхновявам се от тях, кактодруги автори се вдъхновават от криминалнатахроника или от реални личности. Особеното в случаяе, че става въпрос за знаменитости. Но техниката есъщата. Говорим за същата трансформация нареалността във фикция. Честно казано, понеже милипсва въображение (смее се), аз си служа с познатинеща, с хора, които съм срещал, понякога и с личнипреживявания. В крайна сметка всеки писател имасвой начин да преобръща реалното в измислено.

Защо избрахте да разказвате в първо лице?- Истината е, че се колебах около десет минути!(Смее се.) Исках да разкажа живота на Зелда. Анейният живот е доста наситен. Тя е необикновенажена, която съвсем буквално не се вписва вобщоприетото. Тогава осъзнах, че не мога да бъдадистанциран, още по-малко сдържан. Все пакговорим за човек, който е живял екстремно и езагинал екстремно: Зелда изгаря жива в пламъцитена психиатричната клиника, в която е лекувана.Животът й започва като приказка, но завършва катотрагедия. Нямаше как да разкажа този живот втрето лице. Тогава имах две възможности: да говоряили с гласа на Скот, или с този на Зелда. Тя ми сестори по-интересна от литературна гледна точка.

Не беше ли трудно да влезете в кожата на подобнажена?- Във всяка книга си поставям определенопредизвикателство. Доста е досадно да пишеш, безда имаш творческо предизвикателство. Най-голямата трудност със Зелда не беше да вляза вкожата й, а по-скоро да вляза в женската й душа.Най-трудното беше да съживя за читателитенейните изблици на лудост. Моментите, в коитогуби контрол.

А какво всъщност я е разяждало така?- Не знам... Всички психиатри, които е посещавала, сая класифицирали като шизофреничка. Но колегитеим, прегледали картона й през 1980 и 1990 г.,смятат, че тя е страдала от маниакална депресия.Ако се окаже, че са прави, това ще означава, че тя ебила погрешно лекувана от шизофрения. Онова,което е поразително за мен, е, че тя е написала единроман – Save Me the Walz, докато е лежала в клиникав началото на 30-те години на ХХ в. Завършила го е затри седмици. Опитайте си да си представите какедин луд човек прави това. И особено единшизофреник, когато е известно, че шизофренията нее много съвместима с писането на романи. Можешда рисуваш или да редиш рими, но романът изискваголяма конструктивност...

Смятате ли, че Скот е бил причината залудостта й?

- Не мисля, че лудосттаможе да бъде причинена отнякого. Мисля, че човек яноси в себе си, отдетството или младостта...просто отнема време тя да

се прояви, да се отключи. По същия начин някоиприятели на Скот, които не обичали Зелда,твърдели, че тя го е подтикнала към пиянството.Това е глупаво... Когато тя се запознава със Скот,той вече е пристрастен към чашката. Започнал е дапие много млад. Затова не смятам нито че Зелда епревърнала Скот в алкохолик, нито че той я едокарал до лудост. Всеки си е носел недостатъците.

Щеше ли Скот Фицджералд да е същият писател,ако не беше Зелда?- Трудно е да се каже, защото онова, което прависилно впечатление, докато четеш Фицджералд –както в романите, така и в разказите му – е, чеЗелда сякаш е прототип на всичките му героини. Вначалото това са онези млади привлекателни исъблазняващи момичета, а след това в „Нежна енощта” изниква образът на жената с проблеми. Незнам какво би написал без нея. Вероятно нещо друго.А може би е избрал Зелда, за да я направи героиня въввсичките си произведения.

Искате да кажете, че ги е събрал интересът, а нелюбовта?- Възможно е той да е усетил колко особена, но иколко талантлива жена е тя. Несъмнено го е усетил!Защото Зелда наистина е притежавала голямталант. Не е била много образована, но е ималаневероятна интуиция. Умеела е прекрасно дапреценява литературните качества на Скот инеговите приятели. А той е бил абсолютно обсебенот нея. Въпросът, който задавам в книгата и койтоме интересува по принцип, е: „Какво ни привлича ведин човек?” Това е вечният въпрос.

Можете ли да отговорите поне за двойкатаФицджералд?- Той е бил безумно привлечен от нея, тя също.Макар че онова, което Зелда търси в мъжете (иСкот не прави изключение), не е точно любов. Тя сеопитва да се измъкне от средата си. Зелда е част отаристократичното общество на Алабама. Звучимного красиво, но зад бляскавите представи се криеголяма строгост, безкраен пуританизъм. Тя мечтаеза пайети, за звездно небе. И ще ги получи със Скот –поне за няколко години. За да падне после от още по-високо. Двамата се привличат, но не по обичайнитепричини. Мисля, че те по-скоро се обединяват. Втова отношение са доста модерни. Образуват нещокато съюз Скот - Зелда – за добро или за лошо.Интересна е идеята, че харесваме някого поромантични или физически причини, но зад всичкотова стои интересът ни от другия. Иначе нещатаняма как да продължат.

Откъде се породи вашият интерес към Зелда иизобщо към семейство Фицджералд?- От Скот, разбира се! Бях на двайсет. Не познавахдобре чуждата литература, затова реших да атакувамамериканската и прочетох Скот Фицджералд многобързо. Невероятно е как едва двайсетгодишен той вечее бил прочут в целия свят. Когато си на същатавъзраст и искаш да пишеш, Фицджералд се превръща затеб в икона. С течение на времето аз разбрах койвсъщност е бил Скот: един дълбоко отчаян мъж,прикриващ ужасните пробойни в личния си живот задблясъка и бохемския лукс. Изследването наФицджералд е свързано със собственото ми развитие.Отначало всичко беше по-скоро илюзия. А послеосъзнах, че Скот не е Гетсби. Той е реален и е много по-комплексен... изтъкан от плът, емоции и понякога отсъвсем негениални неща – като всеки човек. Преминахот идиличната представа към реалността, която сеопитвам да опиша в романа.

Защо кръстихте романа си Alabama Song?- Това е хубава история. Исках името Алабама даприсъства в заглавието, защото в него е светът наЗелда. Освен това в единствения си роман тя сенарича Алабама. В Съединените щати е съвсемобичайно да приемеш името на даден щат – както ес Тенеси Уилямс например. По-късно си припомних запесента Alabama Song, изпълнявана от „Дорс”, а следтова и от Дейвид Бауи. Една леко натъжаващапесен, извадена от опера на Бертолд Брехт от 30-тегодини. Исторически тя съвпада перфектно скнигата. Още повече, че в нея се говори за алкохол, заизгубване... И така идеята се наложи. Тогавапомолихме дъщерята на Брехт за разрешение даизползваме заглавието – като изобщо не вярвахме, чеще стане. Тя пожела да прочете романа и послеведнага каза „да”. Бях поласкан и учуден, защотонаследниците много рядко отстъпват заглавия.Беше изключително великодушно от нейна страна.

Разговора води СОФИ ЛЬОБЬОФ Преведе от френски СТЕФКА ПАУНОВА

Evene.fr, novembre 2007Литературен вестник 19-31.12.2007

11

оставяха на мира, докато не оценим предмета им.Без да се опитват да ни утешават с глупавиклишета като: “Не се безпокой, Даниел, имам тидоверие, ти ще се справиш. Престани да си измисляшистории, залавяй се за работа и т.н.” Учителят мипо математика, благодарение на когото успях дапремина стадия на нулевото знание само за еднагодина, не ми говореше за нищо освен заматематика. Беше обсебен от нея. И ме приемаше затози, който бях: едно момче, убедено (с право), че незнае нищо и (погрешно), че никога няма да знае нищо.Той започна всичко отначало, опирайки се накрехките знания, които все пак имах, и успя малкопо малко с помощта на напредъка ми да ме накара давярвам в себе си. Когато станах учител, аз използвахсъщия подход към моите ученици – а те не серазличаваха кой знае колко от мен. С единственотоуточнение, че учениците днес са твърде завладениот клиентелизма.

Какво искате да кажете?През 60-те години на XIX в. Виктор Юго във Францияи Чарлз Дикенс в Англия полагат неимоверни усилия,за да освободят децата от експлоатацията наиндустриалния или земеделския труд. После идва иЖул Фери, министър на общественото образованиемежду 1879 г. и 1883 г., който настанява децата начиновете в държавното (безплатно и задължителноза всички) училище и им отрежда един напълноразличен статут от този на възрастните.Възрастните работят, децата учат. Мислим си, четова все още е така. Но грешим. От средата на 70-тегодини на XX в., тоест едва 100 години след ЖулФери, децата отново са върнати в света навъзрастните, вече не като работници, а катоклиенти.

Какви мислите, че ще са последствията от това?- Ден след ден у децата се стимулират желания занеща, харесвани от възрастните: дрехи, храна,пътуване, техника, телефони... По този начиндетето придобива търговска легитимност, коятого превръща във важна брънка от пазарнотообщество. Затова и децата, които днес идват вклас, са едни малки собственици, обсебени отжелания, които са свикнали да виждат бързоизпълнени. В съвременната ни култура купуванетона бленувания предмет се е превърнало в основнотосредство за демонстриране на родителска обич.

А какво променя това в училището?- Всичко. Децата днес не могат да направят разликамежду повърхностните си желания и насъщните синужди. Те идват в училище с неудържимия сиапетит за нови неща: нова марка, нов телефон, новопоколение маратонки... И изведнъж се оказват намясто, което по дефиниция е насочено къмфундаменталните им нужди: да четат, да пишат,да смятат, да мислят. На всичкото отгоре тук запръв път от тях се иска нещо в замяна: знание срещуконцентрация, уважение, усилие, с една дума, срещуработа, която предполага отричане от желаниетоза консумация. Някои преподаватели все ощевярват, че срещу тях стоят децата от епохата наЖул Фери – те са абсолютно неподготвени за тазидетска “клиентела”. И това ги кара да си спомнят сносталгия какво е било “училището някога” и темподобни глупости. Училището някога е отдавнаостанало в миналото.

Защо след тези перипетии, които сте преживеликато ученик, избрахте да станете учител?- Отначало просто исках да преживявам от нещо ида имам време за писане. (Ах, тези летни ваканции, закоито толкова ни упрекват!) Но съдбата направитака, че още първия ден ми се падна клас с проблемнидеца. Веднага се сработих с тях. Моите собственизатруднения в училище сега се бяха превърнали впредимство. Знаете ли, когато навлязат впубертета, слабите ученици стават заложници наедно усещане за безкрайност. Те попадат в капана надве наречия: никога и винаги. Никога няма да успея,винаги ще се провалям. Моята работа беше да уредясметките им с “никога” и “винаги”, за да могат дапреживеят пълноценно часа си с мен. За да успея,трябваше да победя страха им от това, че щеотговорят глупаво на поставения въпрос. Не можешда извадиш нищо от едно уплашено дете.

Сега, когато вече сте пенсионер, какво стои вцентъра на живота ви: преподаването илиписането?- Двете неща се допълват, тъй като и сега прекарваммного време като гостуващ преподавател в колежии гимназии. Писателската работа те подтиква къмсамовглъбяване, докато преподаването е абсолютносъживяващо. Когато влезеш в един клас, ти сепотапяш в чиста енергия. Това е много обогатяващои различно преживяване.

Разговора води МИШЕЛ АБЕСКАТПреведе от френски СТЕФКА ПАУНОВА

Telerama, 5 novembre 2007

Макар че сте най-вече познат като автор накласическата криминална творба “В името нарозата”, вие сте и активен политическикоментатор, чиито есета наскоро бяхаотпечатани в книга, “Turning Back the Clock” (“Давърнем часовника назад”), където говорите завредата от “медийния популизъм”. Какво точноразбирате под това понятие?- Медиен популизъм означава да въздействашдиректно върху хората чрез медиите. Когатополитиците контролират медиите, те започват даопределят политиката извън парламента и дори голишават от посредническите му функции.

Голяма част от книгата ви представлявадиректна критика срещу Силвио Берлускони,бившия министър-председател на Италия, койтоизползва медийната си империя, за да осъществиполитическите си цели.- През 94-а и 95-а и в периода от 2001 до 2006 г.Берлускони е най-богатият човек в Италия. Той еминистър-председател, притежава трителевизионни канала и контролира още тридържавни. Той е феномен, който може да се появи ивероятно вече се наблюдава и в други страни. Амеханизмът си остава един и същ.

И все пак ние разполагаме с Федералната комисияза комуникации и редица други агенции, които непозволяват възникването на монополи и наполитически контрол върху печатните иелектронни медии.- Да, в общи линии в САЩ все още съществува голяморазделение между медийната и политическатавласт.

Тогава защо смятате, че всяка страна езаплашена от медийни сливания като тези вИталия?- Една от причините чужденците да проявяваттакъв интерес към Италия е, че през миналия векстраната беше превърната в лаборатория. Първо сепоявиха италианските футуристи и манифестътим от 1909 г. След това настъпи времето нафашизма – той беше изпробван в италианскаталаборатория и предложен за износ в Испания,Балканите и Германия.

Значи смятате, че германците са заимствали отИталия идеята за фашизма?Абсолютно. Или поне така ни учи историята.

А може би италианските историци ни учат така?- Не е нужно да го приемате, ако не ви харесва. За мене все едно.

Значи твърдите, че Италия е определялатенденциите в две направления – изкуството ифашизма?- Да, би могло да се каже. И в крайна сметка защо не?

Какво мислите за наследника на БерлускониРомано Проди, който беше избран миналатагодина и е с леви убеждения?- Той ми е приятел. Харесвам го, но смятам, четрудно се справя с вътрешните борби в собственатаси партия, която има парламентарно мнозинство.Берлускони има едно предимство – много добърактьор е. Проди не може да играе – това не епрестъпление, но все пак е недостатък.

Значи Проди е интелектуалецът, а Берлусконибизнесменът?- Да, той беше професор по икономика. В началотона 90-те преподаваше и в една от моите програми.После изведнъж реши да влезе в политиката.

Говорите за Катедрата по комуникации къмуниверситета в Болоня, където преподаватесемиотика?- Тази година се пенсионирах. На 75 съм.

Някога искали ли сте да се занимавате сполитика?- Не, защото смятам, че човек трябва да прави това,в което е добър.

Като какъв се възприемате преди всичко? Катороманист?- Смятам се за учен, който пише романи едва-едва слявата си ръка.

Чел ли сте романа на Дан Браун “Шифърът наЛеонардо”, който някои критици определят катопопверсия на “Името на розата”?- Бях принуден да го прочета, защото всички само затова ме питаха. Отговорът ми е, че Дан Браун е единот героите в новелата ми “Махалото на Фуко”, койтое за хора, започнали да се занимават с окултизъм.

Но самият вие се интересувате от Кабала,алхимични явления и други форми на окултизъм,които изследвате в романа си.- Не, това не е вярно. “Махалото на Фуко” егротесков портрет на хора, които се интересуватот подобни неща. Така че Дан Браун е едно отмоите създания.

Искате ли хората да четат романите ви и следсто години?Всеки писател, който не се интересува дали хоратачетат книгите му, е кръгъл глупак.

Разговора водиДЕБОРА СОЛОМОН

25 ноември 2007

Преведе от английскиЕВЕЛИНА ИВАНОВА

Художествена литератураMAN GONE DOWN / Поваленот Майкъл Томас. Black Cat (Черна котка)/Grove(Лес)/Atlantic (Атлантика), меки корици, цена 14долара. Първият роман изучава фрагментиранителични истории на отчаян чернокож писател вчетири отделни дни от живота му.OUT STEALING HORSES / НА ЛОВ ЗА КОНЕот Пър Петерсън. Превод Ан Борн. Graywolf Press,цена 22 долара. В този кратък, но многообхватеннорвежки роман, жител на Осло с добра кариера сенадява да излекува самотата си, като потъне впълна изолация.THE SAVAGE DETECTIVES / БЕЗЖАЛОСТНИДЕТЕКТИВИот Роберто Болньо. Превод Наташа Уимър. Farrar,Straus & Giroux, цена 27 долара. Майсторскинаписан автобиографичен роман за групалитературни новатори.THEN WE CAME TO THE END / КОГАТОСТИГНАХМЕ КРАЯот Джошуа Ферис. Little, Brown & Company, цена23.99 долара. Действието се развива в чиновническиофис, точно преди светът да е залят от интернетцунами, а романът на Ферис е осеян с язвителнипредизвестия за уволнение.TREE OF SMOKE / ДЪРВО ОТ ДИМот Денис Джонсън. Farrar, Straus & Giroux, цена 27долара. Авторът на “Jesus’ Son”/ “Синът на Исус” нипредлага един дълбоко вълнуващ роман за живота наняколко души по време на Виетнамската война.

Нехудожествена литератураIMPERIAL LIFE IN THE EMERALD CITY: Inside Iraq’sGreen Zone./ ЖИВОТЪТ НА ИМПЕРИЯТА ВСМАРАГДОВИЯ ГРАД: В зелената зона на Ирак отРаджив Чандрасекаран. Alfred A. Knopf, цена 25.95долара; първокласна хартия, цена 14.95 долара.Авторът, който е журналист от Washington Post,изобличавана арогантността и некадърността наамериканското правителство в Ирак.LITTLE HEATHENS: Hard Times and High Spirits on anIowa Farm During the Great Depression. МАЛКИБЕЗБОЖНИЦИ: Трудни времена и желязна воля ведна ферма в щата Айова по време на Голяматадепресия.от Милдред Армстронг Калиш. Bantam Books, цена22 долара. Този мемоар е пропит със скъпитедетски спомени на Калиш, която успява да събуди учитателя радост, удивление и дори малко завист.THE NINE: Inside the Secret World of the Supreme Court.ДЕВЕТТЕ: Тайният свят на Върховния съдот Джефри Тубин. Doubleday, цена 27.95 долара.Ерудиран външен поглед върху тромавата работа насъда.THE ORDEAL OF ELIZABETH MARSH: A Woman inWorld History. БИТИЕТО НА ЕЛИЗАБЕТ МАРШ:Една останала в историята жена.от Линда Коли. Pantheon Books, цена 27.50 долара.Коли проследява живота на “неизбежностранстващата” Марш, прекосила няколкоконтинента през 18. век.THE REST IS NOISE: Listening to the Twentieth Cen-tury. ВСИЧКО ДРУГО Е ВРЯВА: ЗВУЦИТЕ НАДВАЙСЕТИ ВЕК от Алекс Рос. Farrar, Straus &Giroux, цена 30 долара. Нюйоркският музикаленкритик оркестрира по собствен начин историята накласическата музика през изминалия век.

Книгите на 2007 г. според Ню Йорк Таймс

За историята и политикатаРазговор с УМБЕРТО ЕКО


12

МАРИН БОДАКОВ, поет, редактор литературавъв вестник “Култура”, преподавател вСофийския университет:“Жулиет Летърс” на Мария Каро: невиннолирическо възприятие, което ни най-малко не почивавърху незнание за битието на света и езика,напротив – остроумни и забавни лингвистичниструктури.“Картички” / ”Писма” на Силвия Чолева: двеуталожени книги, чиито майсторски текстовекато с копринен конец рязват меко, внезапно идълбоко. Особено стихотворението “Литературночетене”.“Органични форми” на Николай Атанасов:стихосбирката, която по красив, брутален ибезкомпромисен начин отвори ново поле вбългарската литература. Извънредното събитие на2007.“Балади и разпади” на Георги Господинов: зарадипредизвиканата от антологията благодарност, чемисля и чувствам на кирилица.“Сабазий” на Кристин Димитрова: романът, чрезкойто виждам зловещите политико-медийниактьори, които се кривят над живота ни и сеопитват да го прекатурят.“Двамата съдружници” на Илко Димитров, чиитосгъстени есета ме вразумиха, че “не е въпрос надължимо мъжество и на честна игра, а е чистаглупост да реагираш на всяка житейска ситуациякато на изповед”.Стихотворенията на Иван Теофилов в предишнияброй на “Литературен вестник” и особено “Ватинския музей” – не само заради насладата иизненадата от успоредния животопис (вж. “Предида се родя” в ноемврийската “алтера”, ноември2007).Преводаческата работа на Евгения Панчева в“Поезия” на Уилям Шекспир!Списанията “Факел” и “алтера”.Смъртта на Николай Кънчев.Благодарение на всички тях и през 2007 осъзнавах, чепоне в литературата “общността, ако все ощеможем да прибягваме до тази дума, е възможна самокато общност на (с)поделяне на не(с)поделимото”(Боян Манчев, “Тялото-Метаморфоза”).

ЮЛИАН ЖИЛИЕВ, литературен критик“Инстинкт за неприспособимост” от Георги Рупчев.“Жана д’Арк” от Маргарит Минков.“Българската поезия в края на ХХ век”, част І и ІІ отПламен Дойнов; “Иконите спят” (Превъплъщениятана модерната душа)” от Мая Горчева, “The Literatureon the Wrong Side of the Blanket: Левитекосмополити” от Мая Минева; “Отвъд травма иреволюция” от Златомир Златанов; сборникът“Места на любовта” (В текстовете на десетизточноевропейки); “Преводът – лица и маски” отЕмил Басат; “Подир сенките на литературата” отМитко Новков.“Обратно броене” от Рада Панчовска”; “Стратегииза дълбоко дишане” от Марица Колчева; “Писма” и“Картички” от Силвия Чолева; “Парцел №17” отКамелия Спасова; “Лисабон” от Пламен Антов;“Завръщането на белия бик” от Цвета Софрониева.“Картографирането на рая” от Влади Киров;“Следеният човек” от Веселин Бранев; “Малкокъсмет за по-късно” от Палми Ранчев; разказите “Налов без кучета” и романът-партитура “Летище запеликани” от Сава Василев; “Носталгия. Разкази.т. ІV” от Йордан Костурков (може би най-ценнотоот предишните три е тук).“Предстоящата книга” от М. Бланшо (пр.Антоанета Колева); “Въздушният пешеходец” отЙ. Йонеско (пр. Огнян Стамболиев).Неслучайният избор на тези заглавия очевидно е иопит да се загърби поглъщащото ни интернет-събитие, докато за Дорис Лесинг седенето пред

екрана е губене на време. Такаили иначе, “тъй се търкулвагодината”.

Проф. МИЛЕНА КИРОВА, критик, преподавател вСофийски университетПо някакво стечение на обстоятелствата презпоследните десетина години често се случва така,че най-добрите книги се появяват тогава, когатогодината вече изтича, т.е. през месец декември.Очевидно е, че става въпрос за пазарниобстоятелства, не на последно място, но с малкоповече романтично желание бихме могли даосмислим факта като метафора на щастливатаслучайност, която (понякога) сполита живота. Тозипът в края на 2007 се появи третият роман наАлбена Стамболова – „Авантюра, за да миневремето”. Това е първият (или поне първият значим)опит да се създаде художествен портрет на едноново поколение млади хора, чийто живот сливатрадиционната социална действителност свиртуалната действителност на живота вМрежата. След като изгледахме всички части наМатрицата, крайно време беше и българскаталитература да се замисли как компютърнитетехнологии променят нашия свят. Романът енаписан красиво, издава зрял художествен вкус(макар че щеше да спечели, ако беше с една трета по-кратък) и богат психологически опит.Още в началото на годината се появи „Проклятиетона жабата” от Емил Андреев. И макар че безобсесивната рекламна подкрепа на Вик тази книга непостигна читателското внимание на „Стъкленатарека”, тя всъщност е по-добра, по-спокойнообмислена и по-внимателно написана отпредходната книга. „Адриана” на Теодора Димова съссигурност би спечелила наградата за най-интересенпроект. Поне от времето на Петко и ПенчоСлавейкови не си спомням подобен опит да се сдвоидухът на две поколения.Сред непостижимата многобройност настихосбирките (като всяка година) ще спомена самоедна, тъй като има най-добре изразен граниченхарактер. „Органични форми” на Николай Атанасовизвежда присъствието на гей-поезията вбългарската литература до степен, отвъд коятовече не можем да се преструваме, че „такова нещо”не съществува, или пък че ако съществува, то всепак няма значение. Що се отнася до драматургията– там с доста голямо закъснение се появиудивителната пиеса „Жана д’Арк” на покойнияМаргарит Минков. Странна творба, която събуждасякаш изгубеното през последните годиниудоволствие от литературните достойнства надраматургичния текст. Пиеса за четене: огромна,остроумна, интелигентна, задълбочено вмислена впроблемите на своето време. Малко дори се радвам,че съвременният театър не я забелязва; би мезаболяло, ако трябва да я видя превърната вклоунада.И накрая критиката. Най-голямото ми уважениеотива при Пламен Дойнов за неговата двутомнаистория на българската поезия през 90-те години наХХ век. Дай боже такъв 600-страничен късмет навсяко десетилетие! А най-голямото събитие на2007 все пак изглежда фактът, че някакви хора вБългария все още четат българска литература извънИнтернет.

ЯВОР ДАЧКОВ, журналистБез колебания и замисляне - “Комуналнияткапитализъм” на Румен Аврамов. И катосъдържание, и като труд - десет години пълноценна работа с най-различни архиви, и катостил. Румен пише просто и в същото време красивопо една трудна за популяризация проблематика. Позначимост, а защо не и по дух бих сравнил книгатаму със “Строители на съвременна България” наСимеон Радев.Впрочем тази година излязоха доста добри българскикниги, но тази ми се струва ненадмината.

НИКОЛАЙ АРЕТОВ, критик, преводачВсе по-трудно ми е да отговарям на въпроси за„литературното събитие” на годината. За мен,съвсем субективно, най-яркото читателскопреживяване беше Харуки Мураками – прочетохедин след друг всичките му романи, преведени набългарски. От някаква свръхобективнастатистическа гледна точка като събитие могатда се определят книгите на Георги Стоев, особеноако не се задълбочаваме (или обратно – ако сезадълбочим) във въпроса „Що е литература?”Подозирам обаче, че въпросът е насочен в другапосока, и затова ще отговоря така: Не знам дали са

точно събитие, но сред книгите, които прочетох, сеоткроиха „Малко късмет за по-късно” от ПалмиРанчев, „Трикракото куче” на Мария Станкова,„Сабазий” на Кристин Димитрова. Би трябвало данамеря време и за „Партиен дом” на Георги Тенев, а ине само за него.През 2007 се появиха и няколко хубави българскикниги с криминални сюжети (Асен Сираков, АндрейИлиев и др.), но те май не интересуват ЛВ.

ЯСЕН АТАНАСОВ, писател, журналист

По света и у нас събития няма. Има смърт написатели-събития – Мейлър, Вонегът, Кънчев.Поредният несмислен Нобел. Доживяхме Хънтър С.Томпсън на български. Както и повече ставащибългарски романи – виж номинираните за “ВИК”+Николай Бойков и Райна Маркова. Сред поезията –Николай Атанасов (страхотна книга) и СилвияЧолева. Накрая: ура за успеха на Илия Троянов.

ВЕСЕЛИНА ВАСИЛЕВА, Издателски център, Новбългарски университетНа първо място - преводът на Платоновия “Федър”,направен от проф. Богдан Богданов. Ще цитирамсамо едно изречение “Та влюбен е, но не знае в какво.И нито знае какво става с него, нито може да каже.Ами като човек, който си е навлякъл възпаление наочите от друг, не може да каже причината и неразбира, че също като в огледало вижда себе си въввлюбения. И когато е край него, болката спира,както и неговата. А когато го няма, по същия начинизпитва и предизвиква копнеж, понеже намира влюбовта на другия образа на любовта изобщо.” С“Федър”, издаден от “Планета 3”, ще стартира новапоредица за антични текстове. Тук може би е реднода спомена като едно добро събитие на 2007 –www.bogdanbogdanov.net - защото вече имаме пълнаколекция от електронни книги на свободен достъп –от “Омировия епос” до “Мит и литература” и следтова. От Издателството на НБУ личното ми първомясто е за “Либерализмът. Идеи за свободнообщество”, Антология под съставителството наКалин Манолов. Извън нас - всички книги на ОрханПамук, издадени от «Еднорог». От книжарниците –литературно събитие продължава да бъде –приказното пространство на Сиела в Mall of Sofia.Специални адмирации заслужават и хората, коитоорганизират Панаира на книгата.

АНГЕЛ ИГОВ, писател, критик, преводачБез да е предложила някакви грандиознилитературни събития, 2007 продължаватенденциите, които демонстрира 2006, най-вечеоткъм растящия професионализъм наиздателствата (не всички) и налагането наиздателската поредица като предпочитана форма. Втози смисъл не е учудващо, че поредицата на„Колибри” „Съвременна европейска проза”продължава да се отличава и дори се превърна веталон, с който другите издатели си сверяватчасовника. Съвсем различна, но поне засега многообещаваща е „Зевгма” – поредицата на „Алтера” захуманитаристика.Събития в края на пролетта бяха две посещения наавтори – Андрей Макин и Бернар Вербер, съответнои издадените по повода книги. Идването на ИлияТроянов май се превърна по-скоро в антисъбитие –не по негова вина – но пък по този случай получихмена български един много изискан и богат роман,какъвто е „Събирачът на светове”. И, разбира се,съвсем наскоро имахме четвърто важно посещение –на Хорхе Волпи, чийто така акламиран роман „Втърсене на Клингсор” тепърва ще чета. Да не забравя,че на “Аполония” дойде и Джак Харт за премиератана „Размишления в катраненото буре” – роман,който излиза най-напред на български, преди да се епоявил на английски.От преводните заглавия ще посоча още „Каквообичах” на Сири Хуствет, „Записки по един скандал”на Зоуи Хелър, „Истанбул” на Орхан Памук,„Истинският живот на Себастиан Найт” наВладимир Набоков (със заявката да бъде издаденцелият Набоков на български). Изключителночитателско събитие лично за мен бешепревъзходният роман на Ларш Собю Кристенсен„Бийтълс” – за съжаление в не толкова превъзходноиздание. В този ход на мисли и „Да люспиш лука” –автобиографията на Гюнтер Грас – е своеобразноиздателско антисъбитие, защото за да се чете, енеобходима доста силна лупа.

Кое е литературнотоанкета

анкета


13

Конкурса „Вик” и своето участие в журито му нямада коментирам тук, защото вече го направихпространно. Три от номинираните романи, мисля,излязоха в самия край на 2006, така че можем да гиброим и към тази година: на Палми Ранчев, ВладиславТодоров и Емилия Дворянова. Иначе, като говорим забългарските заглавия – излязоха страшно много,всъщност толкова много, че малко от тях ще сезапомнят и с друго, освен със заглавията си. Впоезията ще отбележа „Картички” и „Писма” наСилвия Чолева и „Органични форми” на НиколайАтанасов, а в прозата – „Сабазий” на КристинДимитрова, „Черната кутия” на Алек Попов (незнам защо се озова в издателството, в което сеозова) и най-вече впечатляващите мемоари наВеселин Бранев: „Следеният човек” може много дани помогне в опитите да мислим българскиятоталитаризъм, а освен това е просто много добренаписана книга

Проф. СВЕТЛОЗАР ИГОВ, БАН, Пловдивскиуниверситет:Не се наемам да отговоря на въпроса “Кое елитературното събитие на 2007?”, защото за даотговори на този въпрос, отговарящият трябва да епрочел ако не всички книги, поне достатъчен бройзаглавия от автори, които следи, книги, за които сеговори, за които има добри оценки от критици, накоито вярваш. Не съм прочел дори номинираните занаградата “Вик” романи.Мога обаче да определя годината - ако то може да сенарече “събитие” - чрез една голяма загуба забългарската и световна поезия - смъртта на поетаНиколай Кънчев. Около смъртта му най-сетне се чупризнанието, че е “големият поет на България презпоследните десетилетия на ХХ век”. Писах за негокато за голям поет още по повод първата му книгапрез 1965 г., когато бе залят с порой от обиди иругателства, непризнаване и неразбиране. Вторатаму книга, през 1968 г., превърна вярата ми в него всигурност, че вече е големият поет. Изразих гоинтерпретаторски в една студия за поезията му,писана през1982 г., части от която излизаха у нас и вчужбина до 1989 г., за да се появи цялата в отделнакнига едва през 1990 г. А преди десетина години ведно интервю заявих,че е единственият българскипоет, който отговаря на стандартите наНобеловата награда, което събуди глуха и не чактолкова глуха неприязън в някои среди и разчоплираните на български нобелов синдром. Въздишка наоблекчение се разнесе сред българската писателскаобщност със смъртта на Николай Кънчев, както епредвиждал за своята смърт Гьоте.От малкото български автори, които четох през2007 г., искам да откроя три литературоведскикниги - монографията на Антония Велкова-Гайдаржиева за Васил Пундев, изследването наПламен Дойнов за българската поезия през 90-тегодини и на Владимир Сабоурин за испанскияпикаресков роман. В поезията ми хареса “Лисабон”на Пламен Антов. Като постижение искам даотбележа Юлиан Жилиев с превода на мемоарите наМаргьорит Юрсенар.С нетърпение очаквам книгата на БожидарДимитров, в която щял да разкаже откритието си,че първата маймуна била българин. Медиите вече ниподготвят прекия потомък на този българин дастане и вожд на българите.

НЕВА МИЧЕВА, преводач и критик:През 2007 г. излязоха много хубави книги. За да неощетя една за сметка на друга, като цитирам самотри или пет, или осем заглавия, ще ощетя всички,като не цитирам никоя. Моето голямолитературно събитие се състоя преди месец, когатоЛюбомир Илиев ми написа, че предната нощ езавършил превода на „Човекът без качества” (1930-43) на Роберт Музил. Книгата липсва отдавна вБългария, вероятно ще бъде публикувана след многомесеци. За мен е вълнуващо да съм дори само далеченсвидетел на пренасянето на подобен внушителенобем идеи на малцинствения език (от световнагледна точка) на една все по-малко четяща нация.Има нещо лудо и прекрасно в това, като в човек,който прави кладенец посред пустошта.

СИМОНА МИРЧЕВА, литературен наблюдател на“Playboy”:С уговорката, че току-що отминалият панаир накнигата струпа нови заглавия за четене, от коитоще изскочат още събития, изброявам: романът“Дзифт” на Владислав Тодоров, който излезе в края

на 2006, но се случи през 2007 (по-близък до БорисВиан и Платонов, отколкото до Хамет или каквотои да било в българската литература); “Твоето име ежена” на Стефан Кисьов (ако не беше буксуващиятфинал, това можеше да бъде съвършената му книга);поне половината разкази в “Project GiGaMono” наРадослав Парушев; монументално носталгичният“Истанбул” на Орхан Памук (превод РозияСамуилова) и яростният роман “Изличаване” наТомас Бернхард (превод Александър Андреев)...Заради маниашката хармония между книжно тяло итекст: изящният роман “Колекционер на любовниизречения” на Алексадър Секулов с рисунки наАтанас Хранов и стихосбирката “Органични форми”на Николай Атанасов (корица Мариета Ценова,оформление Красимир Терзиев)... Напоследъккачествените издателски проекти се превръщат внорма и все по-трудно ги оценяваме като събития.Това е добре. Не е добре, че през 2007 двама ТВ-водещи гориха книги в ефир – единият отвъзхищение, а другият от възмущение.

Проф. ЦВЕТАН РАКЬОВСКИ, Югозападенуниверситет, Благоевград:Литературното събитие на тази година не бешеедно. И две не бяха! Струва ми се, че бяха повече оттри.Най-напред – за литературно събитие аз брояуспешната защита на дисертацията на НадеждаСтепановна Кула от университета в град Комрадвърху бесарабската българска поезия! И то предбългарски (софийски) Специализиран научен съвет!После – за литературно събитие на изтичащатагодина, аз мисля, трябва да се уважи излизането насборника “100 години самота. Българскиятсимволизъм”. Издание е на Университетскоиздателство на ЮЗУ “Неофит Рилски”.Трето – за събитие, което ще се отрази върхулитературния живот, смятам успешнатаакредитация на филологическите специалности вПловдивския университет, в Нов българскиуниверситет и в Югозападния университет.Всичко друго е палиатив. Кой ще вземе награда зароман е функция на това какво правятуниверситетите. Пък защо ли тази година си мисля,че не сме я свършили като хората, щом роман нагодината е нещо, свързано с партийния дом?

ефективен начин да синтезира и артикулира духа наепохата (защото по мащабността и радикализма наслучилото се това десетилетие наистина е цялаепоха в българския социополитически, ментален ивсякакъв друг вид живот). Можем вече да заявим –90-те се сдобиха със своя Роман. Количественитенатрупвания през последните 17 години произведохаонзи факт, който да ги увенчае. Вярно, събитиетовъзникна от едно може би неочаквано място.Сигурно малцина са очаквали по такъв начин да бъденатрит носа на утвърдените белетристи отавторка, която до този момент се изявяваше вдруги сфери на литературата… Впрочем, ако трябвада потърся обяснение на сполуката, това е тъкмоминимализираната “литературност” на тази книга,нейната спонтанна автентика, близостта й доонова, което бихме нарекли неподправена реалност;животът, преживян и прочувстван “отдолу”, сцялата съдбовност на тези компрометирани иначепонятия…. Но за това – по-подробно другаде.Сега за втората книга, успяла да постигне “духа на90-те” вече в един друг, мета-степенуван смисъл. Слипсата на концептуален телос, с амбицията да сеобхванат, да се артикулират и номиниратпроцесите в цялата спектралност на поезията през90-те (впрочем, най-важният жанр задесетилетието), с раздиплянето на контексти иконтексти на контекстите, изследването на Пл.Дойнов наистина успява да сглоби пъзела набългарските 90 – далеч не само в поезията, далеч несамо в литературата. Едно внимателно и понякогатвърде щедро към емпириката разпростиране вширина; едно прецизно картографиране на смятанияза необгледен ландшафт на 90-те, чието значение щенараства с всяка следваща експедиция в тезитеритории. Българската литературна наука вечеима онази необходима емпирична основа, върхукоято оттук насетне неизменно ще стъпватвсички бъдещи изследователи на това тъй важно залитературата ни десетилетие.Оттук нататък бих могъл да изброя още редзаглавия в различни жанрове, които смятампосвоему важни в контекста на 2007-ма. Но некатози път, спомняйки си онзи последен разговор сголемия поет, остана в рамките на единственоточисло.

ПЛАМЕН АНТОВ,поет, литературовед, Институт за литературана БАН:Ако говорим за лошото събитие на 2007-ма, товабезспорно е раздялата ни с Николай Кънчев. Кактоказва едно много хубаво стихотворение, пусти самасите, когато го няма Кънчев, тихо е в чашите…Но за щастие – не и в българската поезия; той си етам и оттук нататък ще бъде все пу там, ще серазраства като в онази пиеса на Йонеско…Спомних си за Кънчев и защото на последната нисреща с него (три дни преди Това; но аз изобщо неподозирах, че ще е последна; по-късно обаче си дадохсметка, че той го знаеше – интересна среща, закоято непременно ще разкажа някой път) – тазапочнах отговора си с Кънчев, защото на оназипоследна среща стана дума между другото и за тезигодишни анкети на “Литературен вестник” и тойбеше категоричен: щом въпросът е формулиран в ед.ч., няма защо да се дават пространни отговори и дасе изреждат десетки заглавия; събитието може дабъде само едно, казваш го и – дотук. Донякъде и впамет на Николай Кънчев искам да бъда максималноконкретен.За мен събитието на 2007-ма е артикулирането на90-те. Седем години след края на това особеноважно десетилетие, приключващо българския ХХ век,се появиха едновременно две книги, които се заематда го обгледат и по един изключително зрял,уравновесен, лишен от емоции начин успяват даизвлекат дълбоката му идея, неговия Zeitgeist –всяка от тях по своя си начин, в своята си област.Тези две книги са романът на Марияна Фъркова“Светът около мен” (изд. “Колибри”) илитературноисторическото изследване на ПламенДойнов “Българската поезия в края на ХХ век” (изд.”Просвета”).Тъй като за романа на Фъркова искам да пишаспециално, тук ще бъда кратък. За мен това е оназикнига в най-новата българска проза, която успява поедин ненатраплив, не много ефектен, но затова пък

БОЙКО ЛАМБОВСКИ, поет, редактор въвв. „Сега”:Все по̀ не знам какво е литература, а какво е събитие– още по-малко. Всъщност събитие май е това,което най-ловките обществени манипулаторирешат, че е.Понеже тях литературата не ги интересува твърде,то можем да кажем, че събития в нея като челипсват.Да й сторим поклон за това пребиваване вотносителна целомъдреност все пак.А литературните събития в моята глава са, чепрочетох с удоволствие няколко смислени българскикниги - от Кристин Димитрова, Алек Попов, ГалинНикифоров, Стоил Рошкев, Марияна Фъркова;препрочетох Деян Енев (“Всички на носа нагемията”) от миналата година. Четох и поетаАлександър Секулов с безфабулната му, но изящнапроза. Прелиствах пак дори Бекет и Сартр, чиятосъбитийност отдавна е отшумяла, но зачетеш лиги, все шуми.Със сигурност четох и други хубави неща, коитосега пропускам от разсеяност.Още за мен събитие беше, че се прие най-големиятконкурс за едно-единственостихогворение – този вТрявна, да бъде анонимен.Да живее борбата натекстове, а не на връзки иазнатебетинаменехармонии!

събитие на 2007


14

МИТКО НОВКОВ, критик, медиен наблюдател нав. “Култура”:Годината 2007 можем да я броим като преломна забългарската литература. Иде след успехи в чужбина– “Майките” на Теодора Димова (2006), ЖанинаДрагостинова с “Моята история. Де е България” е втоп 7 на “Европейска книга”, Владимир Зарев с“Разрухата” е добре посрещнат в немскоезичниясвят... А Димитър Динев с наградата за драматургия“Аскеер” за “Кожа и небе” и Илия Троянов със“Събирачът на светове” съвсем естествено си ги“прибрахме” към българската литература. Тоестхудожественото писане на български се превръща всеповече в престиж и признание, което личи и поиздателите, които си припознаха и българи за своиавтори – “Фама” издава Палми Ранчев, “Сиела” –Теодора Димова и Владимир Зарев, “Обсидиан” –Емилия Дворянова и Албена Стамболова, а “Жанет45” се грижи за всички и, най-важно, за дебютите имладите. Друго пловдивско издателство – “Хермес”,заразено от Божана Апостолова, стори конкурс заавтори до 25 години и без книга, спечелен от“Прогресивен творчески колектив или индивид внелегалност”, с други думи от Момчил Цонев запроекта “Homo Pseudo”. Печели за проза, макар чесамата книга е и проза, и поезия, но във всеки случай– забележителна. С което минавам към изреждане наприятните неща за 2007: “Балади и разпади” наГеорги Господинов, “Времена” – общ проект натрите много талантливи бургаски поетеси КеранаАнгелова, Калина Тельянова, Роза Боянова, “Таковасиньо: видимо и скрито” на Палми Ранчев,“Завръщането на белия бик” на Цвета Софрониева,“Стратегии за дълбоко дишане” на Марица Колчева,“Събирачи на хартия” на Едвин Сугарев, “Избранистихотворения в проза” на Николай Кънчев,“Портрети отблизо” на Мария П. Василева, “Писма”и “Картички” на Силвия Чолева, Георги Маринов с“Тъмнозеленият цвят на нощта”. Е поезията.Прозата: “Авантюра, за да мине времето” на АлбенаСтамболова, поетичните, нека ги именувам така,есета на Бойко Ламбовски “Глупак в подлеза наСвета”, “Жени по китайската стена” и СтоилРошкев, преиздадените разкази на Екатерина Томова“Забравените от небето”, една книга, която маймнозина ще пропуснат, но която аз горещопрепоръчвам, защото е пълна с хрумки и свежочувство за хумор – “Идеалният роман” наказанлъчанина Петър Марчев, разказите “Малкокъсмет за по-късно” на Палми Ранчев, в чиято основае изгубеното предаване “Сюжети”, “Чернатакутия” на Алек Попов, “Пътища” на Майя Динева и,разбира се, “Сабазий” – роман от конкурса“Митове”, спечелен от Кристин Димитрова.Критиката и хуманитаристиката: изследването“Убийство по български” на Николай Аретов, двататома на Пламен Дойнов “Българската поезия в краяна 20 век” – настолно четиво за всеки, желаещ давлезе в 90-те, “Дяволът” на Валери Стефанов –любопитно изследване на мрачната сила, “която зложелае, а все добро твори”, студии за българскиписатели “Разсъбличането на метафорите” на СаваВасилев, страхотната подборка на писма на д-рКръстьо Кръстев, направена от Румен Шивачев в“Д-р Кръстев в писмата си”... Тук трябва да включа и“Батак като място на паметта” на МартинаБалева и Улф Брунбауер, самиздат – вероятно не се еоткрил онзи смел издател, който да бръкне вгнездото с оси на българския национализъм.С което преминавам към неприятните неща на2007: без време напусналият ни Николай Кънчев –сякаш само чакаше да стане на 70 години, за да каже“сбогом”. Огромна загуба. От света си отиде ощеедин поет, мой приятел – бургазлията ПетьоПейчев, мир на праха му. За поредната конфузностна “ВИК” вече писах, този конкурс все повече изпадаот литературата, за да се превърне в PR-мероприятие. Последното, което искам да спомена,е доста засилващото се напоследък “литературносутеньорство” от медии и разни медийни лица:някаква си там Людмила Филипова написала роман,Любен Дилов-син, Мартин Карбовски, СтавриКалинов, Виктор Пасков, Георги Милков, МиролюбаБенатова се рият да я хвалят, а прозата й – еднатакава физиологична, всички чувства удрят героитея в диафрагмата, я в коремно-чревния тракт. Не нистига това, ами “24 часа” тръгна да продава книгата

й “Червено злато” – тя,видите ли, страхотнообяснявала трагедията нанашите медицински сестрив Либия. А единственото,

което обяснява, е, че никакви предели няма заграфоманията. Нищо против последната, но когатотя ни се пробутва като ЛИТЕРАТУРАТА НАБЪЛГАРИЯ – тогава не, защото не от всякаграфоманска жаба може да излезе литературнапринцеса. Така че: “Долу мръсните медийно-сутеньорски ръце от българската литература!”

СИЛВИЯ ЧОЛЕВА, поет, редактор в сп.“Алтера”:Загубата на Николай Кънчев.

ДЬОРД СОНДИ, преводач, българист:Свикнал съм, бях свикнал – от 1974 г. насам – да четамного, да откривам първо за мен българскаталитература, а после и за унгарските читатели впревод... Ала от немалко време все по-рядко успявамда чета – не заради нежелание, не защото нямакакво. Просто време-менгеме. Практиката понастоящем по-скоро е: обръщат мивнимание към... книги, предлагат... заглавия,подаряват ми надписано томче. Избяга ми сладкоточувство на откривателство. Въобще: среща ли сетакова в критическото ежедневие? Оставатнепоклатимите сигурности (за мен).Двутомникът на Пламен Дойнов за българскатапоезия в края на XX век. Хубавото начинание наиздателство “Сиела” – “разкопки” из близкотолитературно минало (първо два тома от ПавелВежинов). Двете позлатени томчета на “ДамянЯков” – антологии за любовта и виното. Дветепосмъртни стихосбирки на Николай Кънчев.Зачестилите силни и стилни стихосбирки на ЕдвинСугарев (две за 2007 г.), особено тази, “посветена” нанепрежалимия Биньо Иванов. Това, което правятБожана Апостолова и екипът й (“Жанет 45”).Което правят Йоана Томова и екипът й(“Просвета”), което прави Малина Томова,всъщност без екип (“Стигмати”). Вече 23 хилядилева субсидия на четвъртото издание на конкурса наНационален фонд “Култура” за подпомаганепревеждането на 9 български книги на чужди езици.Пресконференцията преди седмица на Фондация“Унгарска книга”, на което е съобщено, че за десетгодини са субсидирани 41 унгарски заглавия да бъдатпреведени на български (само на немски са повече:43). ”Кафепоемите“ на Пламен Дойнов – след двебългарски издания и едно на френско – се върнаха вродната им Будапеща – на унгарски език. ”Косвени”събития ли са те? Важно е присъствието набългарската литература по света. Ведро, будноважно. Новите номинации. Успехът на ЕмилияДворянова с прекрасната й творба “Passion илисмъртта на Алиса”. Успехът на яркияпублицистичен сборник с разкази на ЖанинаДрагостинова “Моята история. Де е България?”.Литературен факт ли са също: Ани Илков в“Сфумато”, “Бяс” от Боян Папазов на сцената вСтара Загора? Заякването на българския филм?В шепа сме всички, всички ние – беше споделилБиньо.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ,литературен критик и историк, ръководител надепартамент „Нова българистика” на НБУ,председател на Сдружение на български писатели

Същностното, което се случи през изминалатагодина, бе утвърждаването на общото усещане засвръхзначимостта на поета Николай Кънчев, случилосе веднага в дните след неговата смърт. Въпрекитраура, поетичният Никулден във Военния клуб бепразник на истински преживяния Голям поет, надвете нови книги – вторият том с неговите събранистихотворения (издадени прекрасно от „Жанет45”) и предсмъртното му послание „Вятърътпрелиства календар без дати” („НСМ Медия”), сочакваните самопророчески визии.Второто голямо литературно събитие на 2007 г. бепремиерата на българската версия наобщобалканската поетическа антология „Хемус” на1 октомври – в същата зала „Тържествена”, отновос участието на Николай Кънчев – неговата последнапублична изява. Това събитие бе оглушителнообвито в мълчание – повечето медии-староканоносци не можаха да преживеят шока, чеот общо 13-те български поети да представятбългарската поезия от последните 50 години бяхаизбрани Константин Павлов, Николай Кънчев иБиньо Иванов. Готови сме да спорим и да защитимтози избор на цялостни и безкомпромиснипоетически личности.Книгите на годината в зоната на поезията за мен са

двете взаимооглеждащи се сбирки „Писма” и„Картички” на Силвия Чолева. Въпреки че се заричахда се въздържа да посочвам от явилите се наКоледния панаир книги (прекалено ми е късадистанцията за осмисляне), прибавям истихосбирката „Събирачи на хартия” на ЕдвинСугарев – не само заради диалогическия жест къмпоезията и личността на Биньо Иванов.В белетристиката: „Черната кутия” на Алек Попов.Съпреживях щастливо възкресяването на ръкописана романа „Убийство в стил рококо” на РумянаУзунова (изд. „Сиела”), доказал, че добрият хапливхумор от 70-те все още не е за изхвърляне.Междувпрочем това отлично показва идокументално-литературният роман „Персефона,усмихни се!” на Йордан Попов – една любовнаретроспекция на изминати десетилетни пътища;получил се е един словесен паметник на българскияхумор от епохата на соца.Опитът ни да показваме и на литературнатаобщност, че досиетата, документите на Държавнасигурност трябва да бъдат задължително въвлеченив интелектуален оборот, получи мощна подкрепа скнигата на Веселин Бранев „Следеният човек”.Възхвалявам Пламен Дойнов за невероятнатасистематичност, всеобхватност и способност дасе дават имена на най-новите феномени налитературната ни история в двутомника„Българската поезия в края на ХХ век”.Използвам с удоволствие кукерския пъзел – килимчеза мишка, приложено към мъдрата и остроумнакнига „Пъзелът фолклор – насам & натам” на ГеоргКраев (изд. „Нов български университет”). Приятно ечовеку да си мисли, че не всички хуманитаристичнимонографии говорят отвратително.А през годината важни бяха – кой каквото ще да сиприказва – разбира се, честванията/юбилеите/сесиите за Дебелянов в Копривщица и София, заЕмилиян Станев и Кирил Кръстев във ВеликоТърново, за 1907 г. и за соцреализма в НБУ, за НиколаГеоргиев. Четете бъдещите сборници!

БИЛЯНА КУРТАШЕВА, преподавател в НБУ,редактор на сп. „Следва”

1. Ако събитие е онова, което не се побира визработените по един или друг начин хоризонти наочакване, то за мен през 2007 това бешестихосбирката на Николай Атанасов „Органичниформи”. С цялата си суровост тя едновременнорязко разгъва потенциала на своя автор (следдебютната „Ябълка”) и потенциала за правене напоезия тук и сега. Един брутален билдунгсроман,чийто лирически герой се справя със стигмите надомашното насилие „като национален спорт”, наетническата другост („Нищо че си турчин, аз пакте обичам…”) и на осъзнаването като сексуалноразличен („Предпочитам сина ми да е убиец/отколкото гаден педерас”). Твърде много другостиза един живот и една книга, които тя има сили и даиронизира. Съкрушителната й автобиографичност есъчетана с подривна литературност – опит да сеизлезе в гръб на традицията, да се извади наяве единалтернативен литературен канон на потиснатоторазличие по линията Лилиев – Вутимски – ГеоргиМицков. Книга за омерзението и желанието,безмилостна и заедно с това разбираща. Писана извънБългария, на което вероятно се дължи част отсвободата й, тя е изненадващо своевременна – бибило полезно, да речем, четенето й в бъкащото отнасилие българско училище.По смелост „Органични форми” на НиколайАтанасов е съпоставима с „Писма до Петър” наНиколай Бойков – големият пропуск в номинациитена тазгодишния конкурс „ВИК”.2. „Литературен вестник” онлайн – най-сетне.3. Голяма част от литературната програма натазгодишната „Аполония”.4. Две интервюта, надхвърлящи познатия обсег надействие на българските медии: на Даниела Якова сНоам Чомски (по „Хоризонт”) и на МаринаКараконова с Джулиан Барнс (в „Дневник”).

Кое е литературното събитие на 2007

анкета


15

Маргьорит Юрсенар, “Лабиринтът на света(“Благочестиви спомени”, “Архиви от Нор”,“Какво? Вечността”)”, превод от френски ЮлианЖилиев (т. 1 и 2), Виктория Кьосовска (т. 3), ИК“Стигмати”, С., 2007Трите тома мемоари на Маргьорит Юрсенар сапрекрасен образец на един от най-ерудиранитепочерци на XX век. В тях авторката реставрираисторията на своя род, връщайки се поколенияназад. Разказът обаче далеч надхвърля измерениятана личната история и се превръща в срез на няколкоепохи. Сплав от документалност и художественореставрирани сюжети от миналото, книгатавсъщност представлява разсъждение върхуличността, историята, човешката природа. Товаиздание безспорно е едно от амбициознитеиздателски начинания за изминалата година. Важное да отбележим задълбочената преводаческа иредакторска работа върху книгата, наличието напрецизен апарат от бележки и пояснения, многонеобходим за адекватния прочит на текста.

Книгите на 2007 Николай Кънчев,„Вятърът прелиствакалендар без дати”, С.,2007Посмъртната книга наНиколай Кънчев,композирана и предаденаот него за печат днипреди внезапната му

кончина на 9 октомври. От стиховете тук усещамепознатата ни от другите му книги мощ на езика, ноедновременно с нея – вече някакво подземнотечение, което увлича и лирическия герой къмгласовете на неизразимото, и читателите – къмудвоено тълкуване на последните знаци, оставениот поета. Все по-навътре в бездните от значения.Едно неочаквано, едно потресно завещание!

Силвия Чолева,„Картички”, ИК„Жанет 45”, Пл.,2007, цена 6 лв.;Силвия Чолева,„Писма”, ИК„Жанет 45”, Пл.,2007, цена 4.50 лв.Двете книгисъставляват едноцяло ипредставляват

поетически медитации над епистоларното.Картичките са реални: улици, рисунки, пейзажи наабсурда, стари фотографии, лица, понякога самотекст. Приложени са в умален вид към книгата – итехниката е такава: залепяш картичката, вглеждашсе в нея, почваш да четеш. И стихотворението сеслучва. Писмата също, макар и присъстващи самокато епиграфи – както в „Картички”-те, сапосланието, което възбужда поетичния текст,което изтръгва забравени интуиции и усещания,чиято скрита функция е да ни обвържат скрехкостта и наранимостта – единственитевъзможни състояния на поетичното, а може би и наживота въобще.

Илия Троянов, “Събирачътна светове”, превод отнемски Маргарит Жеков,изд. “Сиела”, С., 2007Тази година Илия Троянов –роденият в България и пишещна немски прозаик – стана по-познат на българската публикас издаването на романите му“Светът е голям и спасениедебне отвсякъде” и“Събирачът на светове”.“Събирачът на светове”

(роман, донесъл на автора си престижнилитературни награди) без съмнение може да бъдеопределен като книга за идентичността. Восновата му неслучайно е фигурата напътешественика Ричард Бъртън. Романът, чийтосюжет следва пътуванията на своя герой в различничасти на света, всъщност говори за(не)преодолимостта на границата между своето ичуждото, между познатото и непознатото, заживеенето с другия, за живеенето като друг.А събирачеството на светове може би е метафора,която ще ни служи за обсъждането на автори, прикоито рожденото място, адресът на местоживеенеили дори езикът, на който пишат, не са достатъчни,за да ги впишат в само една литературна традиция.

Милан Кундера,“Изкуството на романа”,превод от френски БоянЗнеполски, ИК “Колибри”,С., 2007Тази книга съдържаразсъжденията на един отголемите европейскироманисти върху жанра наромана (самият Кундера яопределя като “изповед наедин практик”). Вотделните текстове тукавторът размишлява върхусъщността на жанра и

неговата история (по-точно, върху европейското мупотекло, така важно за Кундера), върху значимитеспоред него романи, върху основанията насобственото си романово писане. Романът е видянне просто като жанр, а като своеобразен начин наинтерпретиране и моделиране на света, а авторътна романи – не просто като писател, а именно катороманист. В книгата кристализира една своеобразнафилософия на романа – жанр, в чийто класик Кундераотдавна се е превърнал.

Богдан Богданов,“Култура, общество,литература”,съставител ОрлинТодоров, изд. “Лик”, С.,2007, 630 с.Сборникът епървопрохождане в еднанова за нас издателскапрактика – антологиитес най-представителнитекстове на българскисоциални мислители. Нокакво начало! “Култура,общество, литература”не само показва

многообразието от теми и подходи, вълнуващи единпрофесор по антична литература и култура, но ипостоянното му усилие да обвързва миналото сактуалното настояще.

Христо Христов,“Тайните фалити накомунизма”, изд. “Сиела”,С., 2007, 375 с.Който е чел “УбийтеСкитник” – разследванетона Христо Христов заубийството на ГеоргиМарков, познава неговатакъртовска работа.Този път книгата му енаписана въз основа наархива на следствено делономер 4 от 1990 г., станало

по-известно като делото за икономическатакатастрофа. Става дума за най-голямоторазследване на прокуратурата в най-ново време,събрано в близо 1200 тома документация.

Гюнтер Грас, “Да люспишлука”, превод ЛюбомирИлиев, изд. “Атлантис –КЛ”, С., 2007, 450 с.Мемоарите, в коитонобеловият лауреат говориза участието си въвВтората световна война,предизвикаха бурнидискусии по света, а TimesLiterary Supplement и NewYork Review of Booksреагираха с рецензии още занемското издание.Книгата е скандалноталантлив пример за това

как можеш да бъдеш искрен до болка, а книгата тида е и съвършена литература.

Веселин Бранев,“Следеният човек”, изд.“Фама”, С., 2007, 440 с.Най-силната българскамемоарна книга нагодината. Написана и спомощта на досието насценариста и режисьораБранев, книгата есравнима с най-задълбочените анализи навремето, правени отсветовните творци.Журито натазгодишното издание нанаградата за съвременна

българска проза “Хеликон” я отличи с извънреднанаграда.

Александър Секулов,„Колекционер на любовниизречения”, изд. „Сиела”,С., 2007Този роман неслучайно еопределен като „изящен”:дори не толкова порадиразклонения си сюжет,колкото поради сложнооркестрираната сиритмика и образнанаситеност на езика –богат с нюансите нанедоизреченото,орнаментален иконквистадорски изследващселенията на

фантастичното, но същевременно и ефирен,прозирен – простиращ се в неустановимататеритория между приказното и поетичното.Колекцията от любовни истории, събирана от ГрейсСемич за бродещия като Ахасфер Наско Х., напрактика изприда нещо като паяжинна мрежа,способна да заплете и най-скептичния читател.

Антонио Табуки,“Твърди Перейра”, прев.от италиански НеваМичева, ИК “Колибри”,С., 2007Великолепен роман наедно от най-изявенитеимена на съвременнаталитература. Раздвоенмежду Италия иПортугалия, междуразказването и превода, в“Твърди Перейра” Табукисъумява да насложиличните истории ичувства върху разказа за

един диктаторски режим, който отменя времето,преобръща съдбите и изправявсеки пред съдбовен избор.

Уилям Шекспир, Поезия,прев. от английскиЕвгения Панчева, УИ “Св.Кл. Охридски”, С., 2007Впечатляващ и мащабенпроект, който ни кара дасе вслушаме в един другШекспир, койтодосегашните преводи насонетите му, не са ниразкрили. Литературен вестник 19-31.12.2007

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: [email protected]://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

ДО ОФИЦЕРА ОТ РЕЗЕРВА НИКОЛАЙ ПЕТЕВ,ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СБП

Господин председател! Господин офицер!С каква радост и душетелесно облекчение ние,писателите с пагони, научихме, че са ви избрали пак сабсолютно свръхболшинство за председател наСъюза на писателите! Сърцата ни биеха встрогосекретен ритъм, а иначе – фърляхме фуражкии цепехме въздуха с „тъй вярно”.Знае се, че вие имате не само блестяща военнаподготовка, получена в Страната на Съветите, несамо че водите с веща и неопетнена ръка делата наповерения Ви Съюз, но даже и че понякога пишетекниги, което вече е в повече за всяко човешкосъщество.Позволете ни, господин председателю, да отправимкъм Вас единствено желаната молба за новатагодина: да сторите тъй, че час по-скоро даобедините Сдружението на писателите към Съюзана същите, щото да получим ЕДИН ОГРОМЕНБЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛСКИ СЪЮЗ (с поне 1065члена в жива сила!), където, освен офицери, да иманай-сетне и писатели!Да живейте!

От Асоциацията на писателите от резерва (АПР)

ДО ГОСПОДИН ГЕОРГИ ПИРИНСКИПРЕДСЕДАТЕЛ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕКопие:ГОСПОДИН МАРИН БОДАКОВ,СЪВЕТНИКГОСПОДИН ВЛАДИМИР САБОУРИН,КОНТРАСЪВЕТНИК

Господин Председателю!От едно неизвестно време насам Вие все по-увереносе обръщате към въпросите на културата. Ако не Вистягаше чепика на партийната дисциплина, ощемалко и щяхте да направите тъй, че да падне ДДС-то върху българските книги. Всички видяха Вашатаволя! Всички омекнаха пред Вашето мъжество!Само да не бяха депутатите! Но Вие ми кажете,господин Председателю, в коя страна депутатитене са варвари и диваци! И Вие – пръв сред равни!Но ние вярваме, че ей сега, като съкратитепарламентарните комисии и вземете секретаркитеи БМВ-тата на половината депутати, ще се даденишан за още повече култура.За тази ни вяра черпим сили от Вашите мъдриходове в кадровата политика. Неотдавнашнотоназначение на г-н Бодаков за Ваш културен съветникхвърли в завист останалата нормална част отинтелигенцията, но нито Вашето око трепна отзлобните нападки, нито г-н Бодаков се огъна поднатиска и с достойнство не подаде оставка.Във връзка с гореизлагането, господин Председателю,най-настоятелно молим най-яростният критик наВашия съветник – г-н Владимир Сабоурин да бъденазначен за Ваш контрасъветник! Съветите на г-нБодаков и контрасъветите на г-н Сабоурин щебъдат обект на постоянна взаимна регулация ипринципно сдържаната Ви културна политика щестане още по-умерена.Вярваме във Вас и в нашия кадрови потенциал!

От Група за уреждане на интелектуалци надопълнителна работа „Престиж” (ГУИДР

„Престиж”)

ДО Г-Н ПРЕЗИДЕНТА НА РБ – ВО ВСИЧКИТЕ МУКАЧЕСТВА, СЪСТОЯНИЯ И ИМЕНА

Машаллах, бай Гоце... пардон, другарю Първанов!Живот и здраве и през новата 2008-а и успех вновата Путиниада, дето сте я планирали.Заслужавате поздравления прочее и задеторазпръснахте еднъж завинаги страха на българина, чее ненормален, както твърдеше онзи Ваш душманин,Сергей Дмитриевич – който молепса катоненормални всинца ни, щото сме се билиинтересували от досиета. Зер може ли человек да сене интересува от своя Президент? Да се не запознаепоне от приличие с двойното му битие и име? Пъкако биде и постмодернист, може ли да затвори очипред това чудо невиждано – на живо потвърденотоправило, че каквато държавата, такъв ипрезидентът й – и тя симулакрум, и той тоже.Дръжте се, бай Гоце, не се давайте, другарюПърванов, че както сте се хванали яко за куйрука наМосква, току-виж сте сколасали да ни изтеглитеот тая мракобесна орбита, в която ни зафичихаобстоятелствата и международното положение –по светлия почин на Дядото, който вади ряпа.

ДО АЗИС АГА, ПЕСНОПЕВЕЦ И БЛАГОДУПЕЦ

Не плачи, Азис ага, не тъжи, че няма благодарност понашите земи, че неразбран оставаш и не се цени подостойнство ни глъбината на мъжката ти дружба сКитаеца, ни твоята изваяна, хирургическииздължена телесно-ментална символика. Нека, некапрочее дерат афишите ти тъмните кметскидушици, нека лишават Апостола от блаженообщение с двете ти полукълба, нека оскотели отслушане на Моцарта и Бетовена юродивци се гаврятнад чалга-културата – гаче ли някога друга са имали!Не знаят те, че тез същите полукълба са знаме, че сапътеводна звезда... Раздипли ги прочее Азис ага,въздигни ги над всичко болгарско и сбери ни под тях,както направи по изборите за евродепутатини – иводи ни с тях напред – към светли бъднини!

ДО ИВАН ГРАНИТСКИ, ВОЕВОДАНЕРУКОТВОРНИЙ И ВЕКОВЕЧНИЙ,СЪОБРАЗНО ГРАНИТНОТО МУ ЕСТЕСТВО

Бравос, бате Гранитски, бравос и още брависимо!Съвсем на Бенковски замяза с тази си фърковатачета, фърковата и още пописвующа. Подюридушиците български по хълмове и джендеми, тастанаха ептен на московци. Бастиса на роднияБатак душманите, та чак у немечко ги натири – подвънкашност нова и под име чуждо. И га ти погледнечеловек дружината, нерукотворна и тя му се види –и възвишена като воздушная природа! Ред по редомдо тебе – кой на Вазова инкарнация, кой на ЗахарияЗограф унуче по тейкина линия. Дръжте се прочее иподфъркнувайте фърковато – да ще донесе и новатагодина кметски берекет и президентска стряха – тада видиш, народе болгарский, кой е на словото тисайбията!

обществените взаимоотношения. Тази канонизацияе „популярна” в истинския смисъл на думата. Илиотново да вземем Ларкин за пример: последниятпоет, влязъл по естествен начин в общественотосъзнание: хората си дават сметка, че неговите думи,стихове, особеният му поглед и светоусещане са сепревърнали в част от съзнанието им, в част отобщото наследство.Нима това означава, че нищо не може да се направи занастоящото състояние на културата? Нима трябвада оставим нещата да се развиват на самотек? Не еточно така. Може да направим много по отношениена това как се преподава литературата, макар четук трябва да се търси баланс между въвличането намладите чрез произведения, които им харесват поразбираеми причини, за да ги приобщим къмпроизведения, които може да им се струват нетолкова привлекателни. Освен това трябва да сестремим чрез преподаването да развиваме личниявкус: рискът в прекомерното наблягане върху канонае, че оставаме завинаги по върховете на Парнас ихаресваме това, което ни е казано да харесваме; нобез лични пристрастия няма истинско възпитание.Политическата класа трябва да отстояваценността на изкуството. Тези политици, коитоимат някакви културни страсти, следва да гиизкарат на светло, а останалите може най-малкотода се преструват. Това е правилният избор и аз сесъмнявам, че би довел до загуба на гласове. В крайнасметка хората не искат водачите им да бъдатабсолютно същите като тях самите и каквото и даказват, безспорно е, че обществото продължава дахаресва представителите на висшата класа. Всичкиние, в това число и политиците, трябва дапрестанем да търсим „най-малкото общо кратно”, авместо това да утвърдим основите на нашатакултура: християнството и Библията,наследството на древна Гърция и Рим, Ренесансът,Реформацията и Просвещението.Главният равин е прав в твърдението си, чемултикултурализмът е бедствие. Най-малкотозащото в същността си той е монокултурализъм:той налага всички страни в света да подражават наАмерика (макар и без американската почит къмнацията и конституцията). И от друга страна,защото той възпира силното и уверено изразяване накултурата на мнозинството, а именно товаосигурява най-добри условия за процъфтяването накултурите на малцинствата. „Куполът нахилядолетието” отнесе толкова подигравки, че ще еевтин трик от моя страна отново да се захвана снего, но все пак сме длъжни да извлечем поука отабсолютната липса на интерес към него. Куполътвероятно щеше да е по-популярен и приятен, акочестваше високата култура и се прекланяше предисторията ни, а не се опитваше да скрие чиягодишнина всъщност отбелязваме в края на второтохилядолетие. Наш дълг е да утвърдим важността наисторическата памет, на предците и корените си.Вярно е, че този опит няма как да бъде споделен отимигрантите, но изходът е не да се преструваме, четой няма значение, а да предложим на новите нисъграждани една опосредствана историческа памет.Както правят в САЩ.А междувременно няма да е зле телевизията да севърне към обществените си функции (радиото е в по-добро състояние). Културните предавания поглавните канали днес са смесица от снизхождение исервилност, дори се наблюдава появата и възходът напрофесионалния илитерат – водещият се избираименно заради липсата на познания, за да играеуспешно ролята на глупака в чужбина. Отношениетона политическата класа и медиите към публикатапредставлява неприятна смесица от раболепничене ипрезрение. Защо вместо това не се опитат да яполаскаят? Ние като общество трябва да накарамеполитиците да сменят тона. Ако успеем с тазизадача, вероятно бихме могли да оставим канонътсам да си се оправя.

„Проспект мегъзин”, декември 2007

Преведе от английски ФИЛИП СТОЯНОВ

Нужен ли ни елитературенканон?от стр. 3

Телеграмите биха П. Д. и Е. С.

Äåïåøèòå íà ËÂ

Весела Коледа и щастлива Нова година! · 2008-08-11 · “Отче...

Documents

Transcript of Весела Коледа и щастлива Нова година! · 2008-08-11 · “Отче...