Брой 201,50 лв.

18-24.05.2016 Год. 25

20

С подкрепата на Национален център за книгата

на стр. 5

Номинации в конкурса на ЛВ за млад автор

Биляна Курташева по дирите на една епистоларна загадка около Пенчо Славейков

РецензииМилена Кирова за Дария Карапеткова Георги Господинов за Людмила МиндоваМитко Новков за Надежда Искрова

ПрозаВалери Стефанов

СтоЛицаГалина Георгиева разговаря с Мая Димитрова и Цветодар Марков

ВизияМария Василева

ЛВ се извинява на своите читатели за инцидента, довел до изтичането на текста „Към защитниците на крепостта“, предназначен очевидно за друг тип издание, но озовал се в предишния брой на

вестника. ЛВ се извинява и на своя автор и някогашен редактор Ани Илков

за това, че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе

трудно поправими морални и чисто езикови поражения.

Литературен вестник на 25Поетическо четене 27 май, петък, 19 ч. Пролетен базар на книгата, сцена ляв полуетаж, НДК

Николай Чернокожев

В настоящото изложение се опитвам да чета първото издание на книгата „Епически песни”, да реконструирам различните му контекстуални рамки и да не поглеждам към бъдещето на книгите, носещи това заглавие, които, както знаем, стават все по-компактни, за да постигнат онази своя окончателност от 1907 г., която четем днес.От друга страна, самата тази книга може да е била една неокончателна окончателност, тъй като е известен стремежът на Пенчо Славейков към съвършенство – непрестанната неудовлетвореност и постоянното поправяне, за което могат да бъдат приведени две свидетелства:1. Автографът върху авторския екземпляр на „Епически песни” от 1896 г. – „Аз поправям всичко – не искам да оставя документ за моето поетическо развитие, а поезия”.2. Написаното от Мара Белчева в нейните „бегли спомени”, въвеждащи в осъщественото от самата нея издание на съчиненията на Пенчо Славейков:

Като не биваше да работи, той прелистяше ту „К ъ р в а в а п е с е н”, ту „О с т р о в а н а б л а ж е н и т е”, която книга го най-много радваше в последно време.- А „Е п и ч е с к и п е с н и” защо вече не вземаш в ръка? Види се, защото няма вече там какво да поправяш?- То все има, не съм доволен напр. от „У с п о к о е н и я”. И то както и C i s m o l l, С ъ р ц е н а с ъ р ц а т а, трябва да влязат при Омира, Сократа, Сатана, Христа, Ницше и др.1

Споделеното е по време на Великденските празници в Рим.

Така че ако различните издания на „Епически песни” могат да бъдат мислени като приближаване към търсен образ, аз ще се вгледам в първоначалния им облик.

1 Белчева, Мара. Пенчо Славейков. Бегли спомени. В: Избрани съчинения на Пенчо Славейков. Нареди Мара Белчева. София: Издава Министрество на народното просвещение. 1923, 18.

Сн. Владислав Христов

Краевековните „Епически песни” на Пенчо Славейков

2Литературен вестник 18-24.05.2016

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА”www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Дебатът „Памет и предразсъдъци (тайните на човешкия мозък).

Прочетете: Цочо Бояджиев – „Истината във фотографията”; Георги Данаилов – „Колкото повече знаеш, толкова повече не знаеш”.

К О Н К У Р С

Предстоящият Всеправославен събор и срещата между папа Франциск и руския патриарх Кирил в Хавана са в центъра на новия 109 брой на сп. „Християнство и култура”. Може ли да се спаси Всеправославният събор от крушение? - пита в статията си в броя френският историк Антоан Аржаковски. Митрополит Калистос Уеър разсъждава над това как се гради Поместна църква, а митрополит Иларион Алфеев настоява, че слуховете за „Събор на Антихриста” са безпочвени. А в рубриката „Актуално” Стефан Бончев и протропр. Георгиос Цецис

споделят размисли за срещата между Римския папа и Московския патриарх и тяхната „геополитическа прегръдка”.Бившият председател на Европейския съвет Херман ван Ромпой анализира ролята на християнството в Европа, а Мартин Новак, професор по еволюционна биология в Харвард, пита: Къде е Бог? В раздела „Християнство и философия” можете да прочетете текста на Джорджо Агамбен Пилат и Иисус, а съвременното богословие е представено с анализа на арх. Симеон (Кутсас) Постът между вчера и днес. В рубриката „нови книги” Деян Кюранов представя Борис Зайцев, преведен за първи път на български език, а Димитрина Чернева рецензира седми том от събраните съчинения на прот. Георгий Флоровски – „Богословие и словесност”. Броят е илюстриран с графики на Иван Нинов.

Австрийската писателка Ана Митгуч ще гостува на Австрийска библиотека „Д-р Волфганг Краус”. На 19 май от 18 ч. в Зала 1 авторката ще чете от най-новия си роман „Сближаване”, представен през м. март на Лайпцигския панаир на книгата. Събитието (на немски език) се осъществява с подкрепата на Посолството на Република Австрия в България и е част от традиционните Майски дни на културата на Софийския университет.Ана Митгуч е известна писателка, литературоведка и преводачка, авторка на десет романа и множество литературни есета. Героите на Митгуч се лутат в лабиринтите на самоволно отчуждение или принудителна изолация. Различията (културни, социални, религиозни, поколенчески, полови) са винаги във фокуса на нейното повествование, като често разделителните линии минават между родители и деца, между влюбени, между съпрузи или приятели. В последните й романи – „Когато се завърнеш” и „Сближаване” – проблемите драматично се сгъстяват с преживяването и осъзнаването на единствената граница, която всеки преминава само веднъж. Ана Митгуч разказва емоционално, настоятелно и увличащо, настоящето е предзададено от миналото, но същевременно властва над спомените и ги форматира, индивидуалната и културната памет са сложно преплетени в мозаечен разказ. Ето откъс от романа й „Сближаване”,

преведен с любезното разрешение на издателство „Лухтерханд”:

Струваше му се, че се откъсва от земята, с толкова лека крачка се носеше по меката поляна, под нозете си усещаше тревата, все още прохладна от росата, утринното слънце грееше с искрящата свежест на някои от онези ранни летни дни преди повече от деветдесет години. Беше си отново у дома и тичаше през поляните надолу към селото, вземаше хълмовете почти летейки, склоновете сияеха от зеленина, а с тази лекота в тялото му се завърна и щастието и го изпълни така, както от детe не бе му се случвало.Силен удар го изтръгна от състоянието му на безтегловност, достатъчно дълго, за да бъде запратен в бездънна тъмнина от връхлитащата катастрофа.Когато Тео дойде на себе си, лежеше на пода в спалнята, нощната му риза разголваше кльощави крака и щръкнали капачки на коленете. Лампата осветяваше помещението и Берта беше обгърнала гърба му, държеше го под мишниците и се опитваше да го изправи, да го издърпа по-далеч от ръба на леглото, в който се бе ударил. Усещаше разкъсваща болка в тила си и с тъга си спомняше за зелената поляна на хълма, с удоволствие би полежал още мъничко върху меката трева. „Остави ме“, искаше да й каже, „мога и сам да се изправя“, но между мислите и думите се издигаше преграда, затова изречението се оплете в устата му и излезе като глухо фъфлене. Тогава чак го обзе ужас и стомахът му се сви при внезапното прозрение, придошло като завършена мисъл от някакъв далечен спомен: това е последният стръмен склон преди края.

Превод: СИМОНА ГОСПОДИНОВА, ЦВЕТОМИРА ЕРИК ПАРХОМЕНКО

(студентки в Магистърска програма „Преводач-редактор” към ФСФ на СУ)

П О К А Н И

На 19 май (четвъртък) от 19:00,в зала „Пеша Николова” на „Червената къща” (ул. „Л. Каравелов” 15)представяме заключителната вечер на Класическите случаи на Зигмунд Фройд –

Случай 0 и дързостта на мисленето: „АННА О. Към психотерапия на хистерията”

Кое прави случая на „г-ца Анна О.” една от най-големите легенди в историята на психоанализата и една от най-честите „точки на завръщане” за всяко наблюдение върху развитието на метода и теорията?

Защо историята на „г-ца Анна О.” и произтичащите от нея наблюдения върху хистерията привличат неудържимо и неспециалистите в полето?

Как се прекрачва от медицина към хуманитаристика?

Какво значи да въведеш позиция „0” в хронологията или генеалогията?

С участието на: д-р Давид Иерохам, Цветелина Йосифова, Нина Николова (редактор на минипоредицата), Анастасия Рашева (преводач на Случай О), Паула Ангелова, Юлиана Сайска, Валентин Калинов, Стоил Атанасов, Антоанета Колева, музика от Иван Стоянов и Александър Евтимов.

ДЕСЕТО ИЗДАНИЕ НА НАЦИОНАЛНИЯ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ „В ПОЛИТЕ НА ВИТОША”, ОРГАНИЗИРАН ОТ СТОЛИЧНА ОБЩИНА

Стихове се приемат от 24 април до 24 май 2016 г., включително.

Конкурсът е анонимен и на свободна тема.

Право на участие имат автори на възраст над 18 години.

Всеки автор може да участва с не повече от три непубликувани стихотворения.

Стихотворенията се изпращат в пет екземпляра, в запечатан плик, а в малък запечатан плик се прилагат лични данни (трите имена, дата на раждане, адрес и телефон за връзка).

Авторитетно жури ще оценява стиховете на кандидатите, а резултатите ще бъдат обявени през месец юни.

Награди:• Първа награда – 800 лв. и малка пластика • Втора награда – 500 лв. • Трета награда – 300 лв. • Съпътстваща награда за млад поет до 25 години – 300 лв.

Краен срок за изпращане на творбите – 24 май 2016 г., включително (важи датата на пощенското клеймо), на адрес:

София 1000, пл. „Славейков” № 4, Столична община – Дирекция „Култура”, за конкурса „В полите на Витоша”.

Материали не се връщат.

За допълнителна информация: тел. 02/ 987 06 39.

На 18 май 2016 г. от 16.00 ч. в библиотека „Филологии” ще се състои премиерата на литературно-фотографската изложба на студенти от ФСлФ „Кадри към „Сън за щастие” на Пенчо Славейков”, посветена на 150-годишнината от рождението му.

Студенти от ФНПП ще изнесат рецитал на произведения на членовете на Кръга „Мисъл” – д-р К. Кръстев, П. Славейков, П. Ю. Тодоров и П. Яворов.

Събитието е организирано от Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“ и се провежда в рамките на традиционните Майски дни на културата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

На 18 май 2016 г. от 17.00 часа в Университетската библиотека „Св. Климент Охридски” ще се състои премиерата на юбилейната изложба „Кръгът „Мисъл” и българската модерност, отразени в личната библиотека на Боян Пенев”, посветена на 150-годишнината от рождението на Кръстьо Кръстев и Пенчо Рачев Славейков и 100-годишнината от смъртта на Петко Ю. Тодоров.

Събитието се организира от Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“ и се провежда в рамките на традиционните Майски дни на културата на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Литературен вестник 18-24.05.2016 3

Наскоро посетих за първи път Тирана. Бях любопитна не само поради факта, че знанието ми за Албания се свеждаше до обидното и много популярно по времето на социализма определение „албански реотан“. Привличаше ме идеята, че министър-председателят е художник, което само по себе си е уникално явление. Еди Рама стана известен още преди доста години, когато като кмет на града направи ефектно художествено саниране на част от панелките, канейки световноизвестни автори да изготвят проектите. През 2001 г. основа тиранското биенале за съвременно изкуство. Поканените за второто му издание величия като Олафур Елиасон, Доминик Гонсалес-Форстер, Лиам Гилик и Риркрит Тираваниджа също оставиха своя отпечатък върху фасадите на града. Рама има много по-големи амбиции, отколкото просто да разкраси кварталите. Той нарича урбанистичния си проект „Завръщане към идентичността“ и се опитва чрез разговори и въвличане на населението в обсъждане на доста провокативните проекти да възстанови миналото, изтрито по времето на комунизма, и да зададе посоки на бъдещето. Еди Рама прилага в действие амортизирания лозунг „красотата ще спаси света“. В конкретния случай естетизацията на градските пространства, която върви ръка за ръка с други дейности като събаряне на 5000 незаконни постройки и засаждане на 55 000 дървета и храсти със сигурност създава на хората чувство на спокойствие и защита. И днес, вече като министър-председател, той продължава да оказва влияние върху средата, привличайки на своя страна известни художници. В наскоро създадения Centre for Openness and Dialogue (намиращ се в основната правителствена сграда) козирката над входа е създадена от Филип Парено, в зелените площи около сградата се мъдри една от огромните гъби на Карстен Хьолер, а вътре могат да се видят три работи на Томас Деманд. Вероятно Еди Рама има пръст и в току-що монтирания пред Националната галерия павилион на архитекта визионер Соу Фуджимото „Облакът“, който през 2013 г. красеше пространството пред галерия „Сърпентайн” в Хайд Парк, Лондон.Иначе основният акцент в постоянната колекция на Националната галерия е социалистическият реализъм. Както ни сподели кураторът, друго изкуство през периода 1950-1989 г. не е имало. Сбирката е впечатляваща преди всичко със своята мащабност и целенасоченост. На една картина виждаме дете, рисуващо автоматична пушка на асфалта. Кураторът ни обяснява, че художникът искал детето да рисува гълъб, но не са му разрешили, защото гълъбът бил символ на мира, а те трябвало да се борят със

световния империализъм. Или за друга творба – гола мъжка полуфигура, на която художничката трябвало да добави ръка, държаща миньорски чук, за да може да я покаже. На фона на тази вълнуваща колекция изложбата, открита неотдавна в Музея на социалистическото изкуство в София „Образът на вожда“, изглежда направо скромна. Добре подбрана и подредена от изкуствоведа Николай Ущавалийски, с документални текстове от миналото, експозицията оставя доста приятно впечатление. Портретите на „любими вождове и ръководители“ не са нито толкова елементарно третирани, нито може да се говори за унифициране на почерците. С изключение на 1-2 композиции форматите са камерни, отношението към портретувания е по-скоро интимно, отколкото плакатно, художниците в повечето случаи са запазили собствения си стил и самоуважение. Същото може да се каже и за постоянната експозиция в скулптурния парк към музея. Клишетата са малко. Има различни почерци и подходи, разнообразни теми и добри постижения. Въобще през тези изложби трудно може да се разкаже на неосведомения посетител истината за времето на социализма. Те обаче повдигат други интересни въпроси – за спецификите на „социализмите“, за положението на художниците и вариантите на приспособяване, за общите национални характеристики и търпимостта към режимите. В контраст на тази изложба е изявата в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство „От дистанцията на времето“. Тя ни представя група „Кукувден“ и тандема „ДЕ“ и е първата от проекта „Другото изкуство на София“, който ще включва поредица от изложби, презентации

и прожекции с артефакти и документации от алтернативния художествен живот на София от края на ХХ век. Изложбата с куратор Орлин Дворянов – основен участник в разглежданите събития, има важна документална стойност за онагледяване на динамични и спорни от днешна гледна точка събития от края на 20-и и началото на 21-ви век. Групата „Кукувден“ започва да се формира през 70-те години като тесен приятелски кръг, който организира артистични домашни партита, често с карнавален характер. Появяват се публично много по-късно: в акцията с деца от квартал „Мусагеница” „Игра“, София, 1988; с участията в изложбите „Честита Коледа! Висящи обекти” в зала „Фестивална”, 1989, „10х10х10“ във фоайетата на Софийския университет и „Умерен авангард в рамките на традицията” на „Шипка” 6, 1990. Както разбира се, и на хепънинга „Сътворението“, организиран от „Изкуство в действие“ през 1991 г. в Бирената фабрика. Група „ДЕ“ – динамична естетизация, основана от Орлин Дворянов и Добрин Пейчев, е особено активна в периода 1987-89 г. В дългосрочния им проект „Дело срещу преходността“ художниците провеждат политика срещу съществуващите тогава тенденции по отношение на естетизацията на градската среда. Поставят под съмнение популярните по това време конкурси, като задават следните въпроси: „Що е естетизация на градската среда? Кои пространства и архитектурни обекти в градската среда е необходимо да се естетизират? Какви са основните проблеми, свързани с естетизацията на градската среда?“. Дворянов и Пейчев се разграничават от статуквото именно като въвеждат термина „динамична

естетизация“, „валиден за всички произведения, които не се обвързват задължително с конкретно място, притежават конструктивност и мобилност и се развиват концептуално и композиционно във времето“.Противопоставяйки се на традиционните монументално-декоративни изкуства, на тяхната статичност и пасивност по отношение на участието на публиката, група „ДЕ“ търси развитие на произведението във времето и пространството и активно включване на зрителите. Те провеждат различни акции с деца, ученици и учители най-вече в рамките на проекта „Да разчупим шаблона“. Под формата на игра или хепънинг се опитват да въвлекат местните хора и да естетизират заедно негативните зони, като избират квартали извън центъра на града и си служат с евтини материали.Най-запомнящият се техен проект е от юни 1988 г. – акцията „Сито на светлината“, част от поредицата „Мостове на изкуството“. Над Перловската река в София те разполагат леки конструкции от отпадъчни материали. Този свободен акт в публично пространство за времето си беше наистина силно новаторски и натоварен с много повече смисли, отколкото чисто естетически. Затова и се превърна в един от знаците на настъпващата промяна. Така неусетно началото и краят на този материал се срещнаха в една убежна точка и една тема – опитите чрез съвременното изкуство да се въздейства върху околната среда и това да доведе до социална и политическа промяна. Очевидно това изкуство има възможности и огромен потенциал в тази посока.

МАРИЯ ВАСИЛЕВА

За Тирана, тираните и естетизацията на околната среда

Защо мълчат поетите?

Не, не е заради това. Всекидневното мнение вероятно ще предположи, че поетите мълчат, защото нямат какво да кажат. Но поетите, истинските поети, не стихоплетците частушници, винаги имат какво да кажат. Тяхното мълчание е съзнателен избор, намерение промислено и въодушевено, което черпи основания от безпределното вселенско мълчание. Та ето един от възможните отговори: поетите мълчат, защото и вселената мълчи. Човекът е бъбриво същество, вдигащо шум и врява, и врява и безумство, този шум твърде често го откъсва от смисъла на битието, закрива очите и ушите му като пелена и така го прави глух и сляп за великата космическа тишина. Поетите мълчат, за да дадат шанс на човечеството да чуе тази тишина. Да потъне в себе си, за да прогледне и прослуша, както само поетите са способни да го правят:

Така потънах / в себе си - / като онези кладенци / вселенски - / огромни телескопи / за обратно виждане, / в които / само слепите / провиждат. („Омир”)

Защо мълчат поетите?

Не, не е заради това. Политическото мнение вероятно ще предположи, че поетите мълчат, защото са онемели пред безумствата на света. Но поетите, истинските поети, не партийните агитатори, винаги знаят какво да кажат. Тяхното мълчание е съзнателен избор, намерение промислено и въодушевено, което черпи основания от дълбокото планетарно мълчание. Та ето още един от възможните отговори: поетите мълчат, защото планетата мълчи. Те се сливат с мълчанието на земята, съответстват му и го превръщат във вик. Вик, който кънти в ушите на човечеството и го принуждава да се вслуша в тишината, покълваща от недрата. Една плодоносна тишина, която именно поетите обгрижват и отглеждат, за да прорасне в ядро на световното единение. Поетите са холисти, изповядват целостта и към тази цялост са се насочили всецяло:

И всичко е в едно / единствено същество - / куче, коте, дете.

(„Врабчетата”)

Защо мълчат поетите?

Не, не е заради това. Критическото мнение вероятно ще предположи, че поетите мълчат, защото търсят думите, с които да проговорят. Но поетите, истинските поети, не слабите плагиатори, не работят с думи. Поетите, истинските поети, работят с тишина. Тя е тяхното градиво, тухличките на поетическото им майсторство. И те мълчат заради тази тишина, защото с нея, през нея, от нея иззиждат своите поетически отговори. Но и поетическите си въпроси: поети са не онези, които знаят всичко, поетите са онези, които питат за всичко. И най-големият техен въпрос се съдържа не в думите им, най-големият техен въпрос се съдържа в мълчанията им. Та ето и последният възможен отговор, може би най-верният, на това защо мълчат поетите: поетите мълчат, защото са поети и в тяхното

мълчание се съдържат фундаментите на света, основанията за неговото съществуване и натрапчиво присъствие във времето и пространството:

Звуците / се разпадат / на съзвучия / Аз все повече / заприличвам / на себе си и тишината / е оглушителна / там, където / мълчанието / не съществува. („Разпад”)

Мълчанието на поетите е най-красноречивото творение на човечеството.„Мълчания от Надежда“ са част от това красноречие…

МИТКО НОВКОВ

Текстът е послеслов към книгата на Надежда Искрова „Мълчания от Надежда“ (ИК „Сиела“, С., 2016)

Мълчанията на поетите

В И З И Я

П Р И П И С К И

Група ДЕ. Сито на светлината 1988 Монтаж на павилиона Облакът на Соу Фуджимото пред Националната галерия на Тирана, 2016

4Литературен вестник 18-24.05.2016

В И Т Р И Н А П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Писах за предишната книга на Людмила Миндова, че нейната поезия се случва на ръба на личното и политическото, тъкмо в тази точка на среща между лично и политическо. Било е преди две години. Сега ще допълня, че нещата са се радикализирали и „и-то“ е отпаднало, тоест онова, което е лично, вече е политическо; онова, което е политическо, вече е лично. Та първото нещо, което сега казвам за нейната поезия, е това изостряне в сравнение с предната, това политическо изостряне, но като казвам политическо, мисля, че пред тази публика не трябва да уговарям, че тук политическо не е партийно, поезията й е политическа във високия смисъл на думата.Другото, което харесвам в това писане, е неговата етика. Когато говорим за поезия днес, ние говорим не само за поетика, а и за етика, за мен двете неща са свързани. И поетиката, и етиката на тази поезия са поетиката и етиката на непринадлежащия. Запазил съм си това определение отпреди години, има няколко човека, които мога да нарека непринадлежащи, и Людмила Миндова е един от тях. Непринадлежността е много особена позиция, трудна, но важна позиция. Когато прочетете тази книга, особено стихотворението „Изход“, ще разберете какво имам предвид за тази позиция на непринадлежащия, на губещия се, на губещите се, на губещия изобщо. Продължавам да твърдя, че поезията, че добрата литература въобще, поне в Европа, е на страната на губещите. Та и тази поезия е на страната на губещите, разбира се.Имам някакво усещане (ще говоря лично), има нещо, което наблюдавам тук, в българския поетически живот, но и не само - един особен конформизъм на радикалността. Най-конформистки

настроените хора, които съм срещал, са именно тези, които изглеждат най-радикални. Този конформизъм, на едно място с радикалност, е доста неприятен. Това, което харесвам в поезията на Людмила Миндова, е, че при нея удрянето по масата, категоричността на всезнаещия бабаит, ги няма. Тази колебливост – тук никак не се гледа добре на колебливостта, знам, – но това колебание на четящия и пишещия,

то ми се струва много важно.Има едно стихотворение в книгата, с което започва втората й част, „Булевард България“. То отваря към нещо ново в поезията на Людмила Миндова, нещо, което не бях забелязвал досега и то е константинпавловското. От една страна, при нея имаме едно меко писане, крехко писане, минималистично писане, поетично писане, писане в стила на Йосип Ости, лирическо писане, хайде така да го кажем, а от друга страна, се появява този „екстремизъм“, който Людмила в едно свое интервю употреби, това разкостяване на езика и прекрачване отвъд поетичското като при Константин Павлов. Има едно стихотворение, в което се говори за отмъщение по прекрасен начин:

Но дано ножовете ви да разцъфнатв оня ден на гняв (и тъй нататък)и объркат цялата история.Правото на отмъщение ена цветята.Те, разбира се, не знаят що еотмъщение.Просто никнат и цъфтятнапук на всичко.

(Макар и късно)

Този гняв, гневът на цветето, също ми се струва важен.После следват още два цикъла. Веднага след „Булевард България“ идва цикълът „Средиземноморие“, който е по едно прекрасно стихотворение с епиграф от Йосип Ости. Там са и четирите „Песни“, които аз много харесвам. И накрая всичко това утихва в „Скоростта на детството“, последният цикъл от книгата. Прекрасно заглавие и прекрасно измислено стихотворение. Това стихотворение ни праща към „съхраняването на човешкото”, за което пише и Силвия Чолева на корицата. Съхраняването на човешкото - това е битката за теб, както би казал Марин Бодаков. Всъщност най-радикалното нещо, което може да се направи сега, това е именно съхраняването на човешкото, оставането в границите на човешкото. Защото оставането в тази граница, нейното подчертаване през литературата, чрез литературата, ми изглежда важна задача.И накрая съм си отбелязал стихотворението „Ябълка“, което в началото си препраща към Кант с неговия текст за Просвещението и непълнолетието, което сами сме си причинили. При Людмила – „завистта е чувство за непълнота, / която човечеството / си е самопричинило“. Ще ми се, скъпи колеги и приятели, тук да се чуе неговата централна част, защото тя ми се струва много подходяща за финал: „Бъди така добър, / ако обичаш / да си цял.“

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

Людмила Миндова, „Животът без музика“, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2016.

Текстът е четен на премиерата на книгата.

Поетика на непринадлежността

Ако работата на филолога днес е загубила много откъм видимост и престиж, все пак има една област, която изглежда в разцвет: преводът. Сред причините за това явление можем да наредим вдигането на цензурата в различни страни, глобализацията, социалната мрежа и какво ли още не… През последния четвърт век в България видяхме всякакви чудеса на преводаческото изкуство: от върха до дъното. И както се случва в моменти на турбуленция, липсват тъкмо рефлексивните и авторефлексивните опити; всеки превежда „отвътре“ на своите желания и възможности. В този контекст Дария Карапеткова се появява с книга, информирана от теорията, но обърната изцяло към практиката на превода – „теория с приятелско лице - казва тя, - в услуга на четящия, способна да му предостави ако не готови рецепти, то поне работещи ориентири, които да го предпазят от волни или неволни залитания“. Иначе казано, книга, ориентирана не само (дори не толкова) към преводачите, колкото към читателите, които искат да знаят какво се случва зад страницата и да имат собствено мнение върху качествата на превода. Наблюденията на авторката почиват на нейния личен опит като преводач от италиански език и си служат най-често с примери и практики из съвременната италианска култура. Това на пръв поглед ограничение умело е превърнато в кауза, насочена към българския език и към цялата ни родна култура. В ситуация, когато господства английският и съществуват понятия като англоглобализъм и англоимпериализъм, италианският език изпада в маргинална позиция заедно с много други езици на голямата европейска традиция. А паднеш ли веднъж в кюпа на

малцинствата, разликите вътре лесно се размиват за онзи, който гледа отвън. Така италианският на Данте и Петрарка се оказва съизмерим с българския език, а двата езика заедно – в отбора на притиснатите да отстояват правото на национална специфика. И ето - в тази незавидна позиция Дария Карапеткова открива предимство (нека да го наречем предимството на най-малкия): под натиска на обстоятелствата той може да израсне до „средните“, споделяйки тяхната (сега вече обща) кауза да отстоява собствена територия, да охранява зони на неприкосновена специфика. По този начин се отварят нови пространства за преоценка и предефиниране на традиционни опозиции като малки и големи, център и периферия, а може би и на самата потребност да се мисли светът в опозиции.Въпреки че се занимава с тежки проблеми, книгата е написана леко и се чете увлекателно, тя е изпъстрена със забавни примери, с анекдоти от световната преводаческа практика, с анализ на куриози, породени от стремежа към политическа коректност например, с любопитни факти и статистически данни, които подриват популярни впечатления като това, че у нас се издава повече преводна, отколкото родна литература. В хумористичен тон са представени стари и нерешени въпроси: как се превеждат идиомите, как ще кажем Идеал Петров и Марко Тотев на английски език, има ли чужда майка, която би се зарадвала, ако й кажат, че дъщеря й й е одрала кожата… Дори да не запомни подробностите, всеки читател ще разбере, че „верният“ превод не съществува, че преводът по принцип е

исторически променлива величина и се адаптира към очакванията и вкусовете на своята публика. Чудесен пример в това отношение е трансформацията, преживяна от Хамлет. В текста на Шекспир Гертруда, майка му, казва за него: „Той е дебел и се задъхва“. Ако не сме в състояние да си представим подобен (тлъст, защото точната дума е fat) Хамлет, то е защото романтизмът също не е успял и с перото на немския преводач Август Вилхелм Шлегел е поправил абсурдното твърдение на една старомодна кралица. Сега вече принцът е наш, „потънал в пот и без дъх“, тъй като продължаваме да имаме нужда от романтизъм – може би до някакъв нов момент, в който обстоятелствата ще изведат „тлъстината“ на мода и датският принц ще може отново да се задъхва по естествени причини, разбираеми и споделими за неговия читател.

МИЛЕНА КИРОВА

Дария Карапеткова, „За prевода”, ИК „Колибри”, С., 2016

Дебел ли е Хамлет?

Пламен Дойнов, „Името на поезията: Николай Кънчев”, изд. „Кралица Маб”, Департамент „Нова българистика” на НБУ, С., 2016В монографията си Пламен Дойнов извършва цялостен прочит на поезията на Николай Кънчев, който, от една страна, детайлно реконструира контекстите на сложното й битие в литературната реалност от втората половина на миналия век, а от друга, изследва тематичните и художествените й измерения, за да докаже тезата си, че Кънчев е „може би най-яркият реформатор на българския поетически език през XX в.”

Светлана Алексиевич, „Време секънд хенд”, превод от руски Тотка Монова и Ангелина Александрова, изд. „Парадокс”, С., 2016Книгата се появява на български скоро след удостояването на Светлана Алексиевич с Нобеловата награда за литература. В новата си книга авторката остава вярна на представата си, че литературата може да изрази сложния човешки опит през XX в., като даде глас на автентичната индивидуална история. „Време секънд хенд” е полифонична мозайка от разказите на множество различни хора, живели във времето на Съветския съюз и записвани от Алексиевич в продължение на години.

„Движение и пространство в славянските езици, литератури и култури. Сборник с доклади от Дванадесетите международни славистични четения”, т. 1 и 2, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2016Двутомният сборник събира докладите от междуродния славистичен форум, провел се преди две години в Софийския университет. Томовете събират над двеста текста от български и чуждестранни учени в различни

филологически и хуманитарни дисциплини и така отразяват многообразните научни търсения в областта на съвременната славистика.

Литературен вестник 18-24.05.2016 5

1 5 0 Г О Д И Н И О Т Р О Ж Д Е Н И Е Т О Н А П Е Н Ч О С Л А В Е Й К О В

Краевековните „Епически песни” на Пенчо Славейков

Както е известно, книгата се появява в последното десетилетие на XIX в. в две части – „Епически песни. Книга първа”2 и „Блянове. Епически песни. Книга втора”3. За две години поетът не само сменя издателя си, но и поставя двете части на своята книга в изключително интересно напрежение, което може да се отлива в начините на четене от страна на публиката, която може да разглежда, да мисли и интерпретира книгите в тяхната осамостойностеност или в тяхната цялост. Иначе казано, има книга „Епически песни”, има и книга „Блянове”, но може да има „Епически песни. Книга първа” и „Блянове. Епически песни. Книга втора”. Минаването на заглавието на първата книга в позицията на уточняващо подзаглавие на втората може да има разнообразни и разнопосочни ефекти, като в тази рамка втората книга сякаш се освобождава от мощта на епическото и постига самостойност в пространствата на бляна. А блян е ключова за идеологическата доктрина (по Н. Георгиев) на кръга „Мисъл” дума, сложно базисно понятие в системата на светоотнасянето. Блянове е понятието, което може да потиска епическото и да въвежда в различни, други, неепични светове, или Блянове може да се мисли като онзи коефициент, който да променя монолитността на епическото, да внася корекции, нюанси в боравенето с него. И още нещо – първата книга е сглобена в Германия, а втората - когато Славейков е вече в София.Освен това втората половина на последното десетилетие на XIX в., особено в двугодишния отрязък 1896 – 1898 г., дава на българската литература книги като: „Песни и въздишки” и „Трепети” на Кирил Христов, „Нова земя” на Вазов, „Българска литература” на Александър Теодоров - Балан, „Смях и сълзи” на Страшимиров, „Разкази и повести”, книга 1 на Влайков, „Книга за българския народ” на Михайловски, „Литературни и философски студии” на д-р Кръстев, книги с разкази на Иван Андрейчин, Петко Тодоров, стихосбирка на Иван Андрейчин, бележките на Юрдан Маринополски върху „българската литература подир Освобождението” и др.В този контекст двете книги на Пенчо Славейков имат свой ореол. Той просиява още в посвещението на първата:

„Господину Петко Каравелову Посвещава настоящата си книга Авторът”

и в последния текст във втората:

„КоледариАлеко Константинову”.

Така двете книги са обхванати от Петко Каравелов, който именно през 1896 г. основава Демократическата партия, и Алеко Константинов, който е член на тази партия и към 1898 г. вече е напуснал този свят.Несъмнено този политико-интелектуален сюжет е интересен, особено в светлината на манифестираната от страна на Пенчо Славейков близост с две от особено значимите фигури на българската публичност в последното десетилетие на XIX в.Но проблемите, свързани с поставянето и отпадането на посвещения, изискват самостоятелно изследване, а при него ще се появят Стоян Михайловски, чието име стои непосредствено под заглавието на поемата „Успокоений“ - Посветено на г. Стоян Михайловский - в публикацията й в „Мисъл“ (1892), но в последващите публикации отпада; или „на една мила чуждинка“ („Приказка“) и „Георги Боневу“ („По жетва“) – единствените посвещения в „Блянове“ и т.н.

2 Славейков, Пенчо. Епически песни. Книга първа. Пловдив: Издание и печат на Д. В. Манчов. 1896.3 Славейков, Пенчо. Блянове. Епически песни. Книга втора. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов. 1898.

В този смисъл нищо не може да разколебае персоналистката ценностна рамка, зададена от имената на Петко Каравелов и Алеко Константинов.

Нов нюанс добавя епиграфът от Гьоте:

Das weit Zertreute sammelt mein Gemüt,Und mein Gefühl belebt das Unbelebte.[Далеч разпръснатото моят дух събираи чувството ми безжизненото оживява.] Goethe, T a s s o. който внушава, тъй като е трудно да бъде кодирано в пластичен образ, едно схващане на човека за себе си, изречено с достатъчна мощ и увереност.Оставям настрана възможностите за проблематизиране и коригиране на цитирания превод, тъй като самият Славейков в духа на практиката на използване на епиграфа във времето след Освобождението оставя двустишието непреведено.По-съществено е обаче, че в книгата тези стихове са последвани на съседната страница от стихотворението „Автобиография”, датирано – Leipzig, 1. Ян. 1895 г.Раждането или завършването на текст в първия ден на новата година е символично, дори леко патетично. Разказът за себе си, наречен „автобиография”, възвестява себенамирането – раждането на поета, но без зловещата тежест на орисващите думи от „Орисия”. Освен това в двете книги на „Епически песни” под някои текстове стоят указания за време и място, понякога поотделно, а понякога заедно. Споделянето на тази информация с читателя, идваща след като е прочел произведението, може да бъде мислено като покана, като въвличане, от една страна, в някакъв личен авторов контекст, който ретроспективно налага отпечатък върху цялостното възприемане и осмисляне на творбата. Въпросът все пак е, че ако от литературноисторическа гледна точка ние днес сме запознати по-добре с тези индивидуални авторови контекстуализационни ориентири, дали или по-точно за каква част от българските читатели от последното десетилетие на XIX в. датите и местата са се превръщали в информация, а не са оставали само сигнали. От друга страна, ако персоналният индивидуален контекст се окаже непродуктивен, може да изникне питането, произтичащо от факта, че с тези обозначения в страниците на една или две книги се събират и организират по специфичен начин текстове от различни години, и тъй като всяка година може да притежава различни образи не само за отделните читатели, но и в съзнанието на публиката, какъв ще е резултатът от това събиране. Несъмнено едно разрешение на този проблем е просто пренебрегването на предлаганата от създателя на текста информация – нещо като нечетенето на бележките под линия или в края на книгата, какъвто е случаят с „Епически песни” от 1896 – 1898 г. А и бележките в „Епически песни” задават рамката на друг потенциал за контекстуално полагане на отделни текстове и на книгите като цяло. Както посочва Славейков, след като е подчертал в началото на бележките: „Няколко песни в тая книга съ възпроизвеждание на чужди теми – и аз вярвам, че по тоя повод, нашите критици няма да пропуснат да изкажат, своето благородно възмущение. Някои даже, и лично и писмено, са ми го изказвали вече”, и преминава към същинските бележки: „Следните бележки са необходими за ясността на самия текст на някои от песните: ...”. Следват петнадесет бележки, а във втората книга на „Епически песни” те са само пет.Така че текстовете попадат в окуляра на различни оптики – едни целящи ясност, насочващи читателя в желаната от автора посока посредством авторитетни гласове и изследвания; други – отпращащи читателя към времена и места на създаване, въвеждащи го може би в приватния хронотоп на Пенчо Славейков.Но нека се върнем към началото на първата книга – към първото стихотворение-предговор, идващо след двустишието на Гьоте:

Автобиография

При моите песни приложен е моят портрет.Мнозина ме мислят, мнозина зоват ме поет

И шепнат: „Щастливец! Между ни той, тук на земята,

Небесно е чедо и с лира вълшебна в ръката.

За песни изпратен, той само във песни живей, -И лавров венец над челото му гордо се вей!“

А който ме знае и знай на какво се облягаПоетът, ще каже: „Не с лира в ръка – а с тояга

Небесното чедо върви по световния път;И лавров венец може би да е виждал в сънят,

Когато се той замечтай и забрави унесен...Животът му тъжна, но ощ не изпяна, е песен!“4

Самата стратегия на въплъщаването-конкретизация на двустишието на Гьоте и/или на отместване от него в стихотворението „Автобиография“ е показателна – творецът събирач и сътворител на светове е видян от другите, които имат два гласа: единият възпроизвежда стереотипа, а другият (максимално близък до гласа на самия поет) приземява портрета, освобождавайки го от задължителните според стереотипа аксесоари, за да го види и най-вече чуе в пеенето на неизпятата още песен-живот. Така преходът поет – певец отваря страницата на песента без думи, чиято мелодия читателят-слушател трябва да конструира в съзнанието си чрез „Луд гидия“. А тази творба не само конфронтира всекидневното съзнание с въплъщението на божественото, но и довежда историята до отказ от боравене с думи. Смълчаването в двете книги „Епически песни“ на Славейков е последователно проведено. А то спокойно и естествено може да отвежда към и във бляновете. В отделните повествувания – независимо кои и какви са героите, независимо колко словесно разточителен е понякога разказвачът (първоличен или третоличен, описващ или коментиращ) – са особено важни насищанията със смисъл на малко на брой думи или на жестове, на сентенции и/или обрати. Иначе казано, на поуки, които не само могат, но и трябва да се запомнят.В този смисъл краевековните „Епически песни“ представят и представляват уловените от поета късчета свят в последното десетилетие на XIX в. Така могат да бъдат събрани различни изявявания на поета мъдрец, различни негови разполагания в социума, различни въплъщавания на мотива „нерзаделни”, различни... множество различности, които сякаш чертаят облика и образа на българския свят чрез щрихи и фигури от източния и от западния.И ако първата книга на „Епически песни” е книгата-провокация към читателски нагласи и стратегии на критически оценявания – тя неслучайно завършва с „Песен за критиците“, то втората книга - „Блянове“ - отвежда в света на оживяващите в съзнанието на твореца негови рожби (в „Микел Анжело“) и до прогласяване на мисията на сътвореното:

4 Относително лесно може да бъде проследена и описана трансформацията на тези две страници в очерка предговор „Олаф ван Гелдерн” в „Епически песни” от 1907.

„И д е я т а н а в р е м е т о пренес Ти в вечността ... Мойсее говори!“ 19. Дек. 1896,

за да завърши с „Коледари“.Така преходът „Епически песни“ - „Блянове“ отвежда до посветения на Алеко Константинов текст, към който е и последната бележка:

Освен съобщените, в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, коледни обичаи, ползувал съм се, и то най-вече, от материал мене известен по устни разказвания. В печатаните до сега сведения за този народен обичай, не се споменава за една, види се по-стара, характерна черта: - че заедно с певците-коледари са ходили да коледуват и пеят и жени. Сега вече, гдето тоз обичай е още спазен, ходят само мъже, от които един или повече се преобличат в женски дрехи.

В заявеното има няколко интересни от гледна точка на читателското възприятие и оценка пункта: 1. известното на самия Славейков „по устни разказвания“, т.е. мощта на гласовете, на предписмените сили; 2. женското участие в ритуала; 3. подмененото женско присъствие, маскирането на това участие – „само мъже, от които един или повече се преобличат в женски дрехи“, които само посочвам, без да коментирам. А цитирам бележката, тъй като тя въвежда читателя в извънтекстови сфери, доуплътняващи схващането за универсалисткия проектив на традиционната култура и така поставя акцент върху битието на словото в ритуала, върху органическата му принадлежност към културния формат, от който израства разказът за изживяването на Рождеството, за съпричастяването с него.Така текстовете в двете книги са обрамчени от музиката на „лудия гидия“, срещу чието магическо, пречещо на всекидневния живот въздействие се изправя общността и самото празнично битие на тази общност и в този смисъл „Бляновете“ завръщат читателя в предмодерната епичност по начин, различен от литературно овладения и обработен античен митологичен сюжет в „Пред острова на блажените“ - последният текст в „Епически песни“ от 1907 г.Краевековните „Епически песни“ на Пенчо Славейков не са само и единствено първо издание, те са просто друга, различна книга в съпоставянето им с появилите се почти 10 години по-късно „Епически песни“ и могат да бъдат осмисляни през фигурата на спиралата, представяща онова, което Славейков осъществява в рамките на 10 години: от 1896-1898 до 1907.Но това предполага описване на новия отбор на текстове и различната им концептуална организация, което не може да се сведе до тезата за компресирането на двете книги в една. Това е просто друго сюжетно ядро и не е част от настоящите наблюдения. Текстът е представен в рамките на организираната от Института за литература на БАН Международна научна конференция „150 години от рождението на Пенчо Славейков” (16-17 май 2016 г., София).

от стр. 1

6Литературен вестник 18-24.05.2016

С т о Л и ц а

Проектът е съфинансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2016 г.

Пет култови филма на големия немски режисьор Райнер Вернер Фасбиндер

бяха показани пред българска публика между 10 и 18 май в Дома на киното.

Кинопанорамата е част от обновената платформа на фондация ДОМА.

Селекционер на панорамата е проф. Мая Димитрова, ръководител на катедра

„Кинознание и драматургия” към НАТФИЗ, член на сектор „Екранни

изкуства” в Института за изследване на изкуствата към БАН.

Какъв е контекстът, в който се формира и работи Фасбиндер? Можем ли да търсим директна връзка между театралната му практика и авангардния дух на филмите?Райнер Вернер Фасбиндер е прочут немски кинорежисьор, който парадоксално е пропускан с години в ежедневието на съвременните млади ценители на киноарта у нас. Представянето на пет филма от преизобилната му филмография в Дома на киното в средата на май т.г. компенсира точно младата аудитория тук. Явно социалният контекст при появата на неговите филми в десетилетието на 70-те е разпознаваем за зрителите днес. Бурните реакции на миграционните потоци, заливащи Европа и пристигащи от близки до нашия регион държави в последните години, си имат свои проекции във вълненията на персонажите от екрана във Фасбиндеровата филмова вселена. Първото показвано тук заглавие от 1969 г. е „Катцелмахер“. Точно в момента този драматургичен опус на автора Фасбиндер е във фокуса на вниманието и на най-младото поколение театрали. В НАТФИЗ режисьорката Тея Сугарева поставя със студенти от актьорските класове същото заглавие, преведено като „Гастарбайтер“. За това, естествено, допринася актуалното публикуване на сборник с драматургични текстове на Райнер Вернер на български език. Пробивна е именно естетическата пригодност на „стила Фасбиндер“ към съвременния слух на младите. Рефлексиите от сцената и от екрана са проекция на биографичните факти от краткия, само 37-годишен живот на автора. Той започва да се увлича по изкуство в театрална среда в следвоенното десетилетия в Аденауерова Германия. И семейната, и политическата страна на ситуацията от онова време са от огромно значение за по-късната му фамозна кариера. Фасбиндер израства в разбито семейство на интелектуалци, по-скоро без баща си, психиатър, но в постоянното обкръжение на майка си, която смята за невинна жертва в семейната несполука. Това го прави особено чувствителен към липсата на пълноценна семейна близост и той компенсира с малки бягства от реалността към сцената още от невръстните си години. Цяла плеяда актриси се формира на сценичната площадка в театралния му период във втората половина на 60-те – Хана Шигула и Ирм Херман са най-често сниманите от него. Той създава с тях т.нар. Антитеатър трупа по времето,

когато е приет в мюнхенския авангарден Акционстеатър. В този период са написани и голяма част от драматургичните му текстове. Точно като театрална постановка „Катцелмахер“ вижда публика за първи път през 1967 г., и после става едно от първите заглавия в активния му кинаджийски период в прехода към 70-те. Тогава Фасбиндер показва чрез екрана своите нестандартни идеи за театрализиран тип кинопостановки на по-широка публика. Запазва тази своя обсесия по театралните мизансцени и разкадровка чак до последните си вече прочути филми от т.нар. женски цикъл в началото на 80-те. И за непосветените в интензитета на неговото творческо горене става ясно, че за едва 13 години активна работа в киното Фасбиндер успява да вмести 45 заглавия на филми, част от които са за телевизонния екран. Точно в телевизията той пласира още в ранните си години някои от театралните си спектакли, пренасяйки постановките пред камерите буквално от сцената. Това е време на активно финансиране на немски екранни продукти от телевизиите и Фасбиндер се възползва максимално за летящия си старт в експерименталното екранно пространство. Но той е нестандартен не само във формалните си изяви. Той е свръхпродуктивен. Връхлита с по пет реализирани филма на година в киносредите, където е напълно непознат, но бързо приет.

Киното на Фасбиндер е своеобразна съпротива към буржоазното общество и неговите привички, а героите му най-често са маргиналите на това общество. Да, неговите персонажи често са именно аутсайдери. Но такива са не само изиграните от него самия онеправдани и унизени пришълци. Болшинството немци във филмите и пиесите му са също толкова непригодни в социалното живеене. Точно те пренаселват екранния контекст с морално дефазирали и експлоатиращи житейската ситуация срещу заплащане със собственото си тяло екранни лицедеи. Той ни атакува с подобни персонажи - аутсайдери във всеки свой нов филм, след като експонира болезнено за немското общество точно тази духовна маргиналност на посредствеността в отношенията на всеки с всеки в „Катцелмахер“. Българската публика от предишни генерации отдавна е видяла и интерпретацията по Фасбиндер от 70-те на тъжната орис на арабите пришълци в Германия в „Али: Страх яде душата“ (1973). А днес може да погледнем към същата тема и през сюжетите на филмите със забележителни жени в централните роли, които правят прочутата втора половина от кариерата на Фасбиндер в киното международна.

Образите на жените са централни за по-късното му творчество. Кое е новото в третирането на женския образ у Фасбиндер? Фасбиндер е знаменит с дълбокото познаване на женската природа. А и с добр�