ИЗДАНИЕ

НА ЦК НА ДКМС

космосБРОИ 3/1977

СЪДЪРЖАНИЕМежду най-желанитепрофесииКлетки — микропре-давателиСлънчева енергетикаХората, с които ни е ин-тересноСъдбата на ЗемятаАко знаехме предвари-телноЖивотни-пазачиЗащитникът на ин-дианците

1

46

913

1722

27

Мореплаватели-самотни-циИ още нещо за мумиитеДокладва физикът ДжаулКобадианското съкрови-щеМотоциклетите вчера иутреПредава „Космос"А денят ще бъде хубав!Корица: Джунгли поАмазонкаГръб на корицата:Любопитство

293336

39

434553

МЕЖДУНАЙ - ЖЕЛАНИТЕ

ПРОФЕСИИ

Техникумът по фина механикаи оптика „М. Ломоносов" е едноот училищата, които всяка го-дина привличат много младежи.Конкуренцията тук е голяма,но онези, които успеят да вля-зат, не винаги знаят, че най-трудното е напред. След четиригодини те ще си отидат с дип-ломи за средни техници по оп-

XIII КОНГРЕСНА ДКМС

тика, кинотехника, изчислител-на или измервателна техника,но през това време ще трябвада научат не само много неща,свързани с техниката, но даразвият и най-различни умения,задължителни за тяхната бъде-ща професия.

I

Но преподавателите учат вси-чки еднакво, лабораториите ипрактиките в предприятиятапредлагат всекиму еднаква въз-можност, а накрая едни ставатотлични техници, други — про-сто добри и дори средни. Имали, всъщност, определени за-дължителни качества за човека,решил да стане техник? Могатли те да се проверят само сприемния изпит по математика?Съдържат ли се те в предва-рителния най-общ интерес къмтехниката?

— Не могат да станат добриспециалисти — казва директо-рът на техникума инж. СотирСтойков, — онези, които са не-уравновесени, невнимателни, не-наблюдателни. Някои ще викажат, че тук трябва предивсичко добро зрение, силен слух,добра усетливост на пръстите.Разбира се, те са прави. Човекне може да стане добър оптик,ако не вижда нещата във всич-ките им подробности. Инфор-мацията в тази професия по-стъпва преди всичко по зрите-лен път и това е голямо нато-

варване за очите. Не може дасе занимава с кинотехника оня,който е далтонист. Не може даработи с времеизмервателни ме-ханизми човек, който няма до-бър слух, там дори само позвука техниците разбират на-строен ли е един механизъмили не. Тези професии не мо-гат да се упражняват и от хора,които нямат гъвкави пръсти,точни движения. Спомнете сисамо с какви миниатюрни ин-струменти се изпълняват пове-чето операции в часовникови-те и измервателните уреди, скакви стругчета и шлайфма-шинки, подобни на детски иг-рачки, работят оптиците. Новсичко това не е достатъчно.Техникът трябва да бъде ощенаблюдателен и от пръв по-глед да запомня разположение-то на различните детайли. Тойтрябва да има въображение, зада си представи къде може дабъде повредата, кой е най-лесният път да я отстрани, как-во ще стане, ако се разменятпогрешно местата на някои ча-сти. Той трябва да бъде спо-коен. Тази работа не е за нерв-ни хора. Едно само прибързано,нервно движение може да раз-вали постигнатото от няколкочаса упорит труд. Всичко товасе развива в многобройните уп-ражнения, но то не може да серазвие достатъчно у хора, кои-то поначало не притежават из-броените качества. Затова бихпосъветвал младежите, които сеготвят да кандидатствуват втехникума, да участвуват в тех-ническите кръжоци. Така щеполучат по-ясна представа как-во е техниката и навреме щемогат да проверят колко траен

е интересът им към нея.Някои от курсистите отпадат

преди всичко от лошата орга-низация на своя труд — те немогат да се справят с уроците.Но понеже и за тях са хвърле-ни и време и труд, изпращат гина работа в базовите пред-приятия и им дават правотода се явяват на изпитите каточастни ученици. На тях наис-тина им е по-трудно, но трудъти работническата среда раз-виват чувството им на отго-ворност и много често те ста-ват добри специалисти.

Всяка година в техникума по-стъпват около 140 курсисти. Теизучават еднакви общотехни-чески предмети, но отделнитеспециалности имат и много своидисциплини.

Специалистите по изчисли-телна техника след завършва-нето си трябва да умеят да сесправят не само с работата иподдържането на изчислител-ната техника, но и с нейнотоизчисление и проектиране. Тряб-ва да познават основно сьби-рачни, сметачни, касови, сче-товодни, фактурни и още многодруги машини, да могат да ра-ботят с електронните калку-латори, и системите за подго-товка на информация, с пери-ферните устройства за електрон-носметачните машини. Трябвада познават и най-новите тен-денции за механизиране и ав-томатизиране на администра-тивния и управленчески труд,защото тази професия е свър-зана не само с един от най-модерните клонове на техни-ката, но и с новостите в усъвър-шенствуването на управлението.

Специалистите по измерва-телна техника за четирите го-дини, прекарани в техникума,изучават всички времеизмерва-телни механизми и уреди заразличните видове дейности: ме-ханични часовници, електроме-ханични, часовникови механизмис електронавиване, импулсничасовници, електрочасовниковицентрали, синхронни часовни-ци и още — програмни, квар-цови, електромеханични с по-лупроводникови елементи.

Часовник за кула, който се изра-ботва по изчисления и чертежи,направени от учениците на тех-никума.

Те се запознават още с кон-тролно-измервателните уреди заразлични величини — уреди,които отчитат степен на наля-гане, на разреждане, измерватколичества пари и газове, меряттемператури, скорости и тегло.Изучават и различни жироскопи.Тези младежи също трябва несамо да умеят да работят с уре-дите, да ги поддържат и ремон-тират, но да могат да участ-вуват в тяхното изчисляване ипроектиране.

Оптиците се запознават с ос-новните закони на физичната,геометрична, физиологична и ин-струментална оптика, с устрой-ството и действието на различни

уреди. Това означава, че ко-гато завършат, те могат да из-работват лещи, призми, оку-ляри, микроскопи, корекционнистъкла, обективи, телескопичнисистеми, телескопични уреди, по-ляризационни апарати, геоде-зични инструменти и другитеизучавани тук апаратури.

Кинотехниците се запознаватс работата на киноапаратури-те. киноснимачните камери,фотоапаратите, прожекцион-ните машини, промишлената ки-ноаларатура, филтрите.

— Когато завършат — казвадр. Сотир Стойков, — нашитекурсисти имат много възмож-ности за работа и повечето оттях твърде интересни. Вижтеколко са те само за специал-ността изчислителна техника:Централният институт по изчи-слителна техника, ДСО „Из-числителна и организационнатехника", заводите за перифер-ни устройства, РК „Канцеларскимашини", всички изчислителницентрове и машиносметачнистанции. Изчислителните цен-трове непрекъснато се увелича-ват и навсякъде има нужда оттехници. Нашите младежи мо-гат, разбира се, да продължатобразованието си във висшеучебно заведение. Но някои хоразабравят, че ние готвим предивсичко средни техници и че за-водите и предприятията се нуж-даят от тях. Много -по-ценни,

според мен, са онези специали-сти, които първо работят някол-ко години в производството ислед това,запазили желанието сида учат (следователно всичкотова е било траен интерес) иДобили много знания и практи-чески умения, продължат да сеусъвършенствуват с едно задоч-но висше образование. Този чо-век след това е много по-по-лезен.

Колкото до перспективата напрофесиите оптик, кинотехник,и техник по измервателна илиизчислителна техника трябва дакажем, че тя е голяма. Прожек-ционни, изчислителни, измерва-телни уреди или уредби, микро-скопи, телескопични системи, по-ляризационни апарати — вси-чко това е свързано изцяло смодерната техника и заедно снейното развитие и усъвършен-ствуване също ще продължи дасе развива и усъвършенствува.Ще има все по-голяма нужда отхора, които да познават тезиуреди и уредби, които да ра-ботят с тях и да ги поддържат.Навярно в бъдеще ще се появинеобходимостта и от още по-голямо специализиране и тезичетири професии ще се разде-лят на повече, всяка от коитоще има своето голямо значение.Така че техникумът по финамеханика и оптика ще останев списъка на най-желаните.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

КЛЕТКИ— МИКРОПРЕДАВАТЕЛИ

„Не може да бъде!" — така първоначално посрещна-ли вестта за откритието, направено в Новосибирск отдействителния член на Академията на медицинскитенауки на СССР Владимир Казначеев, биолога ЛюдмилаМихайлова и лекаря Семьон Шурин.

За авторите на откритието подобна реакция съвсемне била неочаквана, макар че хилядите убедителни

опити, извършени в солидната научно-техническа базана Института по клинична и експериментална меди-цина в съдружество с Института по автоматика и елек-трометрия говорели сами за себе си.

Истина е, че подобно откритие би удивило всекиго:живите клетки преди да загинат от отравяне или пък дабъдат сразени от някакво друго „оръжие", което са из-ползували експериментаторите, изпращат радиограма„до всички", „до всички", „до всички", в която съобща-ват за надвисналата опасност.

Дори нещо повече: загиват и предупредените съседи,които дотогава са били напълно жизнени, а, освен то-ва, не са били подложени на никакво опасно за тях въз-действие. Излиза, че причина за смъртта на клетките епросто тревожната вест, т. е. самата информация.

Но откъде сигналът има такава смъртоносна сила?На такова примитивно равнище дори е смешно да сеговори за някакъв „психологичен ефект", който да на-помня дълбокото вълнение на хората със слаби нерви,които наблюдават някакво /жасно зрелище. Та нали втози случай става дума само за най-обикновени клетки!Най-простичките тухлички на живота и нищо повече. ..

Можи би най-интересното се крие другаде. В това,че „сигналът за бедствие" се предавал по нов, неизвестендотогава начин.

За да можем по-добре да си изясним разликата, некасравним новооткритата система за сигнализация с тази,която отдавна е известна на науката.

Да вземем например човешкия организъм. Всички не-гови клетки, а в човешкия организъм има десетки ми-лиарди клетки, са свързани в единна „телефонна мрежа".И всяка тъкан буквално е пронизана от „каналите завръзка". Такива са например нервните влакънца. Потях се предават всевъзможните сигнали (да кажем ко-мандите, които мозъкът изпраща към мускулите и т. н.).

Ако някъде линията се прекъсне, пътят на сигналитевече е затворен. Става дума за такива сигнали, коитоимат химическа природа. Те наистина се предават са-мо чрез веществото, т. е. по „жици".

Но в опитите, извършени в Новосибирск, става думаза нещо съвсем ново. За пръв път е открита система задалечна междуклетъчна сигнализация, която действувана друга — физическа — основа. И тук препредавателина биоинформацията са вече електромагнитните вълни(те се разпространяват със скоростта на светлината,която е предел за движението на всяко тяло в природа-та). В сравнение с тях и най-бързите импулси на дразне-нията, които пробягват по нервните „проводници",изглеждат извънредно бавни.

Що се отнася до телесната среда, то тя е само пречкапо пътя на електромагнитните вълни. Тези най-бързии пъргави от всички куриери най-добре си вършат ра-ботата в условията на пълна пустота, на вакуум.

Как са били „зафиксирани" тези живи микропредава-тели и как е била разкрита цялата им тайнствена система?

Представете си две херметически затворени камери,И в двете се отглеждат еднакви култури от тъкан, из-

влечена от организма. Двете колонии от клетки са съ-седи, но между тях има стена (наистина прозрачна, отнай-обикновено стъкло). Те могат само да се „виждат",но не и да влизат в непосредствено съприкосновение.

И ето започва опитът. В една от камерите се вкарвавирус. В борбата с този враг обитателите на камератазагиват, всичките до един. А техните съседи? Продъл-жават да си живеят и да се размножават, като че ли нищоне се е случило.

Опитите се повтарят, изменят се някои подробности,използува се ново „оръжие за масово унищожение",инфекцията отстъпва място на смъртоносната радиа-ция, на отравянето със страшна химическа отрова (суб-лимат) и т. н. Резултатът е един и същ: трагедия за едни-те и пълно „безразличие" от страна на другите.

Но ето че се внася съвършено незабележимо на пръвпоглед „процедурно изменение". Взема се друга пре-градка — точно такава, каквато и преди, от стъкло,само че не от обикновено стъкло, а от кварцово. И то-гава се случва нещо необикновено.

Клетките, които доскоро се държаха като съвсемравнодушни зрители, сега вече всеки път разделят тра-гичната участ на своите съседи, макар че експеримента-торите не ги подлагали на никаква „агресия". Със съ-щото бактериологично, химическо и лъчево оръжиеучените поразявали само първата колония. Какво еубивало втората?

През стъклената преграда не могат да проникнатнито отровата, нито вирусите, нито самите техни жерт-ви. Това било специално проверено чрез контролниизследвания. И все пак „нещо" безпрепятствено е пре-минавало от първата, пострадалата камера във втората.Какво именно?

Припомнете си, че единственото нововъведение, следкоето е последвал странният „ефект", е сменената пре-града между двете камери. Значи цялата работа сесвежда до разликата между кварцовото стъкло и обикно-веното стъкло — първото пропуска ултравиолетовителъчи, а второто — не. Може би виновна за всичко еименно тази невидима радиация? Но тя пък откъде севзема?

Експериментаторите си припомнили, че нещо по-добно е наблюдавал още през двадесетте години съ-ветският учен А. Г. Гурвич. Той постепенно намалявалразстоянията между коренчетата на лука и по този начинсе убедил, че клетките на растенията, които се оказали внепосредствена близост едно до друго, започнали да седелят по-бързо. По-нататък изследванията продължилис гъбички, с клетки от мускули, от сърце.от черен дроби всички изследвания водели до заключение, което из-глеждало невероятно: живата тъкан излъчвала ултра-виолетови лъчи! Наистина това излъчване е твърдеслабо, но все пак забележимо — чувствителната апа-ратура винаги твърдо го регистрира.

Веднага трябва да направим уговорката: светенетона организмите (видимото светене) не е някакво новоявление. Да си припомним например светулките.

Също така отдавна е известно, че от всички нагретитела (в това число и от животните и растенията) се из-лъчват невидими лъчи — инфрачервени лъчи (топлин-ни).

А ултравиолетовите. .. Те досега са били сякаш самоплод на фантазията.

Но в Новосибирск се убедили, че и тези електромаг-

китни вълни (ултравиолетовото излъчване) се раждатот живата клетка. Електронното око ги възприемало,фотоумножителят ги усилвал, перото на самописеца гирегистрирало, като на движещата се лента чертаелокривата, която непрекъснато отбелязвала нивото натяхната енергия.

СЪВЕТСКАНАУКА И ТЕХНИКА

Докато жизнените процеси в тъканта протичали нор-мално, невидимото за окото ултравиолетово излъчванеоставало непроменено. Но достатъчно било колониятада започне борба с инфекцията и ултравиолетовото из-лъчване мигновено се засилвало.

Кривата, която отразявала невидимата за света драма,всеки път имала характерен вид. Изменяли се вирусите,но в трескавите движения на перото на самописецавинаги ясно се разграничавали четири фази. А нали еизвестно, че вирусът, попаднал в клетката, за да можеда я разкъса отвътре, извършва своята разрушителнаработа именно в четири стадия.

Изследователите все повече се уверявали в своятадогадка: ултравиолетовото излъчване носи в себе синякаква важна информация, закодирана в изменениетона неговата интензивност, тъй както думите в човешкияезик са закодирани в точките и тиретата на морзоватаазбука.

Опитите с други видове експериментално оръжиесъщо потвърдили, че клетките не само издават пред-смъртен „вик", но дори успяват да охарактеризиратубиеца. Сублиматът например действува по съвсемдруг начин, отколкото вирусът, тъй като блокира ди-хателните ферменти. И жертвите от отравянето съссублимат съобщавали, че умират от „удушване".

Но от какво загиват свидетелите на трагедията?Ултравиолетовото излъчване, което „пробива" квар-

цовото стъкло, е твърде слабо, за да може то, само посебе си, да убие съседите си от другата страна на пре-градката. Работата очевидно не е в енергията, а в нейнитеколебания, т. е. в предаваемите сигнали.

Така и се оказа. Ако в първия съд внасяли сублиматто във втория, където нямало сублимат, цялата колонияумирала също така от „удушване".

И какво се получава? Еднакво опасно е да получиши отрова, и съобщение, че съседът ти е отровен? Докъ-де ще доведе подобна система на съобщение?

Било изяснено, че благодарение на нея всички клетки,които още не са подложени на агресия, предварителнобиват предупредени от някакъв сигнал от вида на този„да се спасява, който може". И те веднага вземат реши-телни мерки и се приготвят за съпротива. Ако въпрекитова се окажат обречени, то най-вероятно това става,защото такова преустройство на „военна нога" е билонепосилно за тях в условията на опита. Та нали те въобщесе намират извън организма и са лишени от неговата под-дръжка, без която собствените резерви на тъканта, до-ри предварително мобилизирани, са явно недостатъчни.

Експериментаторите специално създавали такава кри-тична ситуация, за да могат по-лесно да изучат взаимно-то влияние на миниатюрните живи „предаватели" и„приемници" и ефективността на този удивителен „без-жичен телеграф".

Изследванията на сибирските учени ще помогнат дасе отговори и на въпроса какви са резервите на нашетоздраве, с какво разполага самият организъм в борбата с

болестите? А тази проблема сега е особено актуална.По-нататъшните изследвания предвещават истинска

революция в химиотерапията и фармацевтиката. Следкато незабавно сигнализира за началото на болестта,а по-сетне и за хода на нейното развитие, клетката самаще помогне да се оцени ефективността на даденото ле-карство. Дали то е наистина ефективно, ще се разбереот способността на лекарството да угаси внезапно въз-никналото светене на тъканите в организма на опитнотоживотно.

Остава да се намерят такива средства, които бихаподтискали процеса на уптравиолетовото излъчване

Схема на ДНК, един от вероятните „предаватели в нас"

колкото се може по-добре. След като преустановят не-говото развитие в самия зародиш, те ще прекъснат ве-ригата от опасни събития заедно с щафетата от биоин-формация, която се предава от една тъкан на друга.И от искрата няма да избухне пожар. Вече е установено,че именно така действуват, например, аспиринът ивероятно антибиотиците, производни на тетрацикли-на (други препарати засега не са изследвани).

Пред диагностиката се откриват нови хоризонти.— Ние сме убедени, че лъчите са способни първи

да ни разкажат за началото на злокачествено прераждане, да издадат присъствието на един или друг вирус —споделя един от авторите на откритието, кандидатътна медицинските науки С. П. Шурин. — Сега навремен-ното откриване на много болести (да кажем многоброй-ните форми на хепатит) представлява голяма трудност...

Ако учените съумеят окончателно да разшифроватезика на вълните, на който разговарят помежду си клет-ките, то може би ще успеят и нещо друго — ще съумеятна този език да предават команди и по този начин дапомогнат на организма при защитата му от каквото и да езаразяване, отравяне или облъчване.

Все още е невъзможно всестранно да се оценят пер-спективите, още повече, че се изхожда само от тяснопрактическа гледна точка. Но едно е очевидно: преднас е едно многообещаващо откритие на съветскитеучени, което има не само медицинско, а главно общо-биологично значение.

В края на 1972 г. резултатите на новосибирските уче-ни бяха отличени с диплом на Държавния комитет наСССР по изобретенията и откритията и отбелязани вДържавния регистър на СССР.

По материали на съветското списание „Спътник"

СЛЪНЧЕВАЕНЕРГЕТИКА

Значението на слънчевата енергияза човека е огромно. Слънцето е глав-ният източник на енергия на Земятаи благодарение на него е възможносъществуването на живот на нашатапланета в най-разнообразните муформи. Без слънчевата енергия Зе-мята би представлявала една безжиз-нена планета. Всички видове енер-гия, които човек използува (без яд-рената), са преобразувана слънчеваенергия: въглища, нефт, вода, вя-тър и др.

Енергията на Слънцето е огромна,но към Земята постъпва едва еднадвумилиардна част от нея. Останала-та се разсейва в космическото прос-транство. Независимо от това при-токът на слънчева енергия на гор-ната граница на атмосферата е ко-лосален. Но не цялата енергия до-стига до земната повърхност. Пове-че от половината се поглъща от ат-мосферата и нейните компоненти ка-то озон, волна пара, аерозоли. Потози начин до земната повърхностдостига сравнително малко коли-чество от ултравиолетовата радиа-ция, която е биологически много ак-тивна. Това е много благоприятнообстоятелство, защото ако нямашеозонен слой в атмосферата, който дадействува като екран за ултравиоле-товата радиация, вероятно нямашеда има живот на Земята или пък ще-ше да се развива по друг начин.

Слънчевата енергия постъпва наЗемята във вид на електромагнитнивълни и на йонизирани потоци. Осо-бено големи са тези потоци, когатона Слънцето има бурни процеси:обра-зуване на слънчеви петна, протубе-раиси и др. Достигайки земната ат-мосфера, наелектризираните части-ци бомбардират високите й слоевеи по този начин се получава светенена газовете. Така се образува нощ-ното светене на небето. При по-ин-тензивни потоци, свързани с появатана слънчеви петна, се наблюдава ед-но от най-красивите природни яв-ления — полярното сияние. Това яв-ление се наблюдава предимно в око-лополюсните райони, но при голя-ма слънчева активност може да сенаблюдава и в нашата страна. На-пример, през 1957 г. по време намаксимума на слънчевата дейност по-

лярни сияния се наблюдаваха и вБългария.

При максимална слънчева дей-ност се усилват магнитните процесии се появяват тъй наречените маг-нитни бури. Те са причина за невъз-можността да се определят географ-ските посоки с магнитен компас и занарушения на радиосъобщенията.Има случаи, особено в околополюс-ните райони, когато за известно вре-ме съобщенията се прекъсват в це-лия или в някои части на радиодиа-пазона (късите вълни).

Поради голямата важност на ра-диосъобщенията за човека сега сеправят редовни наблюдения на слън-чевата активност и се издават спе-циални радиоирогнози с цел да сепредскажат радиосмущенията и пре-дупредят съответните организации.

Човекът винаги се е уповавал наСлънцето, на неговата светлина итоплина. Ненапразно първобитниятчовек го е боготворил, защото е чув-ствувал огромната му сила и значе-ние за живота. И днес съвременниятчовек изпитва благотворното вли-яние на слънчевите лъчи, стреми сетака да устрои живота си, че макси-мално да използува влиянието наслънцето. В това отношение позна-ването на закономерностите на раз-пространението на слънчевата ра-диация, нейните компоненти, вза-имодействието с атмосферата и зем-ната повърхност е от голямо зна-чение за правилното насочване наусилията максимално да се изпол-зува слънчевата енергия за нуждитена човека.

На всеки квадратен сантиметър отземната повърхност, перпендику-лярно на слънчевите лъчи, при сред-но разстояние между Слънцето иЗемята от 150 млн. км и при липса наатмосфера се получават за една ми-нута около 2 калории слънчева ра-диация. Тази величина, която е поч-ти неизменна и се нарича слънчеваконстанта, но. казва интензивността наслънчевата радиация в горната гра-ница на атмосферата. Следовател-но за една година 1 см 2 земна по-върхност ще получи около 1000 ки-локалории топлина. В действител-ност земната повърхност получавамного по-малко количество топлина

Слънчев микропредавател

още повече, че слънчевите лъчи ненавсякъде и винаги падат отвесно.Всеки знае, че най-горещо е през ля-тото на обяд, когато Слънцето е взенита и лъчите падат почти перпен-дикулярно върху земната повърх-ност.

Достигането на слънчевата радиа-ция до земната повърхност се съ-провожда от редица процеси и яв-ления, поради което тя чувствителноотслабва. Преди всичко слънчеватарадиация се разсейва от газовитемолекули в атмосферата, и то пове-че късите вълни от слънчевия спек-тър. На това се дължи и синият цвятна небето, разсейват се предимно си-ните и зелените лъчи. При липса наатмосфера цветът на небето ще бъ-де черен. Така го наблюдават кос-монавтите при полет около Земята.

Освен молекулното разсейване, ватмосферата става разсейване ощеот облаците и от твърдите частици,които се намирате нея. Това е всъщ-ност благоприятно, защото благода-рение на разсеяната радиация в приоблачно време до нас. достига свет-лината.

Частта от слънчевата радиация,която достига до земната повърх-ност, преминавайки през атмосфера-та, се нарича пряка радиация. Приясно небе преобладава пряката ра-диация, като разсеяната радиациядостига едва 0,1%. При облачно не-бе обаче разсеяната радиация е пре-обладаваща. Поради това, че зем-ната повърхност се нагрява както отпряката, така и от разсеяната ради-ация, тяхната сума е важна величи-на и се нарича сумарна радиация.Сумарната радиация има добре из-разен дневен и годишен ход, свързан

с положението на Слънцето спрямоземната повърхност. Най-голямоколичество радиация земната по-върхност получава на обяд и презлятото, когато Слънцето е най-ви-соко спрямо хоризонта.

Падащата слънчева радиация (пря-ка и разсеяна) не нагрява еднакво на-всякъде земната повърхност. Товасе дължи на различните свойства наземната повърхност. Част от пада-щата слънчева радиация земната по-върхност поглъща, а друга част от-разява. Тази част, която земната по-върхност поглъща, отива за нейнотонагряване, а другата, която се отра-зява, нагрява околния въздух. Отно-шението на отразената към падаща-та слънчева радиация характеризираотражателните свойства на земната

Слънчеви батерии на спътник

повърхност и се нарича албедо. На-пример албедото на почвата, по-крита с трева, е 26%, на пясъка е 30%,а на водата е 5% (океаните поглъщатоколо 95% от падащата слънчеварадиация и я акумулират). При сне-га албедото достига 80—85%, кое-то показва какви загуби търпят около-полюсните райони.С изкуствени спът-ници бе определено албедото на Зе-мята като планета - то възлиза наоколо 34%.

Пряката, разсеяната и отразенатарадиация се нарича късовълнова. Па-дайки на земната повърхност, късо-вълновата радиация я нагрява. От

своя страна земната повърхност взависимост от температурата из-лъчва също радиация, която пред-ставлява дълговълнова радиация.Следователно, нагряваната от Слън-цето Земя сама става източник наизлъчване в космическото простран-ство.

Установено е, че повече от полови-ната радиация, излъчвана от земна-та повърхност, се поглъща от нами-ращите се в атмосферата водни па-ри, въглероден двуокис и озон, катов същото време и атмосферата из-лъчва енергия към земната повърх-ност. Свойството на озона да по-глъща интензивно ултравиолетова-та радиация е важно условие за съ-ществуването и развитието на жи-ви организми на Земята. Същевре-менно малкото количество ултра-виолетова радиация, която достигадо земната повърхност, оказва бла-готворно влияние върху човека иунищожава редица вредни микро-организми.

Отразеното излъчване на атмос-ферата към земната повърхност съз-дава така наречения парников ефект.Благодарение на него през нощта ох-лаждането на земната повърхностсе намалява. Този ефект е по-голямпри облачно небе, когато дълговъл-новата радиация от земната повърх-ност се поглъща от облаците, каточаст от нея се връща обратно. Приясно небе почти цялата земна ра-

диация отива в космическото прос-транство, поради което земната по-върхност, а оттам и приземният въз-дух се охлаждат много силно. Зато-ва в пустините в приземния слой презденя температурата може да дос-тигне примерно 40° и да падне презнощта под нула градуса.

На принципа на парниковия ефект

се строят остъклени парници и оран-жерии. Стъклото пропуска късовъл-новите слънчеви лъчи, а не пропускадълговълиовите лъчи. По този на-чин в парниците се натрупва топлина.

Използувайки този принцип, чо-век води борба за защита на расте-нията от студовете през пролетта иесента. За целта обикновено се из-вършва задимяване с нафта, мокраслама, химически вещества и др.,за да се образува димна завеса, коя-то задържа топлинните лъчи и за-бавя понижението на температуратана въздуха.

Нагряването на земната повърх-ност зависи много от свойствата напочвата, от нейното състояние и то-плопроводимост. Почвата се нагря-ва през деня от падащата слънчеварадиация, а през нощта бързо изсти-ва вследствие на излъчването. Суха-та почва по-бързо се нагрява и сле-дователно повече топлина се преда-ва на приземния въздух. Влажнатапочва и почвата, покрита с расти-телност, по-малко се нагряват, за-щото известна част от топлината сеизразходва за изпарение. Затова лят-но време в местност с растителностили в гора, където короните на дър-ветата отразяват част от слънчеватарадиация, е хладно. И обратно, воткрита местност с бедна растител-ност или с напълно гола почва емного горещо.

И така Земята получава слънчеваенергия, която е почти единствениятприход на енергия. СъщевременноЗемята сама изразходва енергия чрезизлъчването. Между прихода и раз-хода на енергия трябва да има равен-ство в планетарен мащаб, защото впротивен случай Земята би се затоп-ляла или охлаждала непрекъснато,което всъщност не се наблюдава.

Сльнчева пещ — температурата достига З000 С

Разликата между прихода и разходана лъчиста енергия се нарича радиа-ционен баланс.

Радиационният баланс на земнатаповърхност не е еднакъв навсякъде.В Северното полукълбо на юг от39"северна ширина радиационният ба-ланс е положителен през цялата годи-на, т.е. приходът на слънчева енергияе по-голям от разхода вследствие наизлъчването. Затова и тези географ-ски райони (тропичните и екваториал-ните) имат „излишък" на топлина.Обратно, полярните райони иматотрицателен радиационен баланс иследователно там има „недостиг" натоплина.

Земната повърхност излъчва из-вестна част от падащата слънчеваенергия, а другата поглъща - тя сеизразходва за нагряване на почвата,атмосферата и за изпарение. Прихо-дът на слънчева радиация от зем-ната повърхности разходът се на-рича топлинен баланс. Следовател-но топлинният баланс включва ра-диационния баланс, топлообмена впочвата и атмосферата и топлината,която отива за изпарение.

Средно върху земната повърхностна 1 см * постъпва около 0,5 калориив минута. От цялата слънчева радиа-ция, която постъпва на Земята, 42%се отразяват обратно в космическо-то пространство - от тях 38% отатмосферата и само 4 % пряко отземната повърхност: от останалите58% слънчева радиация 14% се по-глъщат от атмосферата и 44% от зем-ната повърхност. Последното коли-чество се разпределя така: за из-парение отиват 18%, за загряване навъздуха — 6% и 20% се излъчват отземната повърхност.

От общото количество слънчеварадиация атмосферата получава 14%във вид на пряка слънчева радиация,6% от нагряването от земната по-върхност и 18% от отделяне на скри-тата топлина на кондензация. Заеднос постъпващото земно излъчване,което е 20%, Земята излъчва обратнов космическото пространство енер-гия, равна на 58%, т. е. колкото е по-лучила. Следователно в планетаренмащаб се получава нулев баланс,което показва, че в топлинно отно-шение Земята не се изменя. Това оба-че не значи, че отделни райони наЗемята не могат да имат отклоненияв една или друга посока.

Данните за прихода и разхода наслънчева енергия са от голямо зна-чение за изучаване циркулацията наатмосферата и океана, топло- и вла-гообмена на Земята, изменението наклимата и дългосрочното предсказ-ване на времето и др. Атмосферата

Ломове, отоплявани от слънчева енергия.

представлява грамадна топлинна ма-шина, която непрекъснато преобра-зува слънчевата енергия и това водидо голямо разнообразие на атмос-ферни процеси и явления. Целияттемпературен режим на Земята е втясна връзка и зависи от слънчеватаенергия.

Една от най-удивителните тайнина природата е фотосинтезата —процесът на усвояване от растениятана въглеродния двуокис и неговотопреработване с помощта на слънче-вата енергия в органическо вещество,съпроводено с отделяне на кислород.Ежегодно растенията на Земята по-глъщат приблизително 150 милиардатона въглерод, свързват го с 250 ми-лиарда тона водород и отделят 400милиарда тона кислород в атмосфе-рата. Следователно, растенията сасвоего рода преобразуватели на слън-чевата енергия. Същевременно потози начин се възстановяват загуби-те от кислород в атмосферата вслед-ствие на човешката дейност.

Голяма част от слънчевата енер-гия се изразходва напълно неизгод-но за човека. А тя може да се изпол-зува за редица технически цели. Посъветски данни мощността на слън-чевата енергия за територията наСССР, която може да се използуваза технически цели, възлиза на ня-колко милиарда киловата. Особеноизгодни са пустинните райони, къде-то през цялата година има ясни дни.

Използуването на слънчевата енер-гия за промишлени или битови нуж-ди се осъществява чрез специалнихелиоинсталации. Те работят напринципа на парниковия ефект.Приемната част се състои от кутияот топлоизолиращ материал, откри-тата част на която е остъклена. Можеда се поставят и няколко реда стък-ла, между които да има въздух.Знае се, че стъклото пропуска късо-вълновата радиация, а не пропускадълговълновата радиация. Късовъл-

новата радиация, като премине презстъклото, загрява дъното и стенитена кутията. Тъй като дълговълнова-та радиация, която се излъчва отстените на кутията, се задържа, тем-пературата се повишава. В редицасъветски републики на Средна Азияотдавна работят подобни хелиоин-сталации както за битови нужди (на-греватели, бани), така също и затехнически цели (сушилни).

Всъщност и у нас на много местасе използуват прости начини за на-гряване на вода през лятото от Слън-цето: директно — чрез поставяне налегени с вода, шишета и др., или чрезпоставяне на варели с вода за нагря-ване и използуване за различни би-тови нужди.

В нашата страна, особено в южни-те райони и по Черноморието, суспех бяха могли да бъдат използу-вани слънчеви нагреватели за бито-ви нужди.

Използуването на слънчевата енер-гия непосредствено за промишленицели, разбира се, е сложна работа.Ако се построят например слънчевидвигатели, то трябва да се обезпечивъзможност за непрекъсната рабо-та. Следователно трябва да се опре-делят географските райони, коитоимат най-подходящи условия за ра-бота на подобни двигатели. Това сарайоните с най-голям брой слънчевидни през годината.

Над проблема за непосредствено-то използуване на слънчевата енер-гия за промишлени и битови нуждиработят учени от много страни. На-пример, в Италия са създадени слън-чеви помпи, а в Индия — слънчевкотлон, който има мощност на елек-трически котлон от 350 вата. ВъвФранция е построена слънчева пеш,в която се концентрират слънчевителъчи и температурата в пещта до-стига 3000°. По този начин могатда се топят метали.

Интересни проекти за построява-

8

не на слънчеви електроцентрали саразработени в СССР с мощност 1200киловата. В центъра на голям кръгсе построява кула с височина 40 мс въртящ се котел, напълнен с вода.Около кулата по релсов път се дви-жат съобразно движението на Слън-цето 1300 огледала. Те насочват слън-чевите лъчи в котела с вода, коятозапочва да се изпарява. Образувалатасе пара под налягане 30 атмосферипривежда в движение турбината наслънчевата електроцентрала. При об-лачно време са построени подземниводохранилища, които играят ро-лята на акумулатори на топлина.

В последните години във връзкас търсене на нови източници на енер-гия се разработиха и нови начини исредства за използуване на слънче-вата енергия. Става въпрос за полу-проводниковите преобразуватели, спомощта на които слънчевата енер-гия непосредствено се трансформирав електрическа. Съществуват два на-

чина за непосредствено преобразу-ване на слънчевата енергия в електри-ческа: термоелектрически и фото-електрически.

При термоелектрическия начинслънчевата енергия се преобразував електрическа с помощта на полу-проводникови термоелементи. Прифотоелектрическия начин слънчеватаенергия се преобразува непосредстве-но в електрическа енергия с помощтана полупроводникови фотоелементи,придобили вече известност под иметослънчеви батерии. За пръв път тебяха използувани в съветските спът-ници на Земята през 1958 г.

Навярно в близко бъдеще полупро-водниковите преобразуватели и спе-циално слънчевите батерии ще наме-рят широко приложение в промишле-ността и в бита на човека. Този на-чин на получаване на електрическаенергия може да стане най-икономич-ният и достъпен за човека още по-

вече, че слънчевата енергия практи-чески е неизчерпаема.

Сега човечеството усилено търсинови източници на енергия, защотомного от сегашните са на изчерпванев близко бъдеще. Разбира се, многосе разчита на термоядрената енергия,чието използуване всъщност ще решивечния въпрос за енергия на човека.И все пак нашето Слънце, което еизточникът на живот на нашата пла-нета и в тази насока, може да нислужи вярно и безплатно без опас-ност да ни изневери и да замърсяваокръжаващата ни природна средаРационалното и повсеместно изпол-зуване на слънчевата енергия можев много отношения да задоволи нуж-дите ни от огромни количества енер-гия. Това е задачата на развитотосоциалистическо общество в близко-то бъдеще.

ст. н. с. ВАСИЛ ЗАХАРИЕВ,канд. на физ. мат. науки

— Кажи, с кого от нашите приятели си готов далетиш в една ракета до звездите?

— Естествено с Михаил.— Защо?— С него никога не ти е скучно!В психологическата структура на всяка малка

група най-силно впечатление прави неравенствотона нейните членове. Винаги има едни, към които санасочени симпатиите на мнозинството, така нарече-ните „звезди", други пък трябва да се задоволят съссредно положение, а трети „никой не обича". . .Неизбежно възниква въпросът „защо". С какво прив-

личат „звездите"? С какво отблъскват „изолираните"?Ясно е, че между отделните качества на всяка лич-

ност няма мирно съществувание. Те са подредени вопределена система, в цялостна структура, при коятосамите качества изграждат своеобразна йерархия,понякога доста противоречива.

Резултатите от различни изследвания, жизненитенаблюдения и анализът на някои доста красноречивифакти дават основание да се предположи, че думитене само оформят ролята и статуса на човека, носа и могъщо оръжие в борбата за достигане на опре-делено положение в групата, в обществото, в живота.

Именно думите са спасили прекрасната Шехера-зада, или другояче казано — навреме и умело пред-ложената. . . информация. Ето познатата от детството

история на „Хиляда и една нощ".Цар Шахрияр, въз основа на своя собствен опит и

опита на своя брат и убеден във всеобщата невяр-ност на жените, разработил радикална, макар и твър-де жестока система за профилактика на съпружескатаизмяна. Ревнивия феодал всяка нощ приемал невиннадевойка, а на сутринта я убивал. Това продължилоцели три години. „Най-после дошъл редът на дъще-рята на главния везир, прекрасната Шехеразада."

Шехеразада била доста образована и много обича-ла книгите. Тя четяла „книги, летописи и жития надревни царе, предания за отдавна измрели народи",казват дори, че „събрала хиляди летописни книги,отнасящи се до древните народи, отдавна живелицаре и поети". Тези обстоятелства са много важни,както ще видим по-нататък. Шехеразада притежаваласолиден запас от информация, или според съвремен-ната терминология била обективно информирана.

Но не е достатъчно само да притежаваш обширнаинформация. Трябва да имаш къде да я пласираш.В дадения случай имаме подобно съвпадение и точнотова спасило живота на Шехеразада.„И тогава — разказва се в „Хиляда и една нощ" —

Шахрияр и Шехеразада повели разговор, а по-мал-ката сестра (нейната роля в дадената ситуация небива да се подценява, защото от една страна тяпровокира и стимулира интереса, а от друга страна

е своеобразно „ехо", нещо като хор в гръцките тра-гедии, екранизиращ и усилващ ефекта от изказва-нията на основните герои) казала на Шехеразада:„Заклевам те в аллаха, сестрице, разкажи ни нещо,за да минат по-бързо безсънните часове на нощта".Като чул тези думи царят, който страдал от безсъниесе зарадвал, че ще чуе някакъв разказ".

Последвала приказката от първата нощ, която мно-го се харесала на неврастеника Шахрияр. В отговорна възхищенията на сестра си, Шехеразада казала:„Това е нищо в сравнение с историята, която бихмогла да ви разкажа следващата нощ, ако съм живаи ако царят ме пощади". Животът в замяна на инфор-мация! Царят си помислил: „Кълна се в аллаха,няма да я убия, докато не чуя края на нейния разказ!"

Шехеразада спечелила. След 1001 нощ заживели„заедно с придворните в щастие и радост".

Когато общуват отделните личности, те се проявя-ват като агенти по пласирането и обмена на инфор-мация. Защото в обикновените житейски ситуацииролите не са разпределени така, както е в приказ-ките: единият само предоставя информация, а дру-гият само приема. При повече или по-малко равно-правно общуване във всеки човек се съчетават ицарят и Шехеразада: човек ту отдава информация ичака присъда, ту сам получава информация и даваоценка. Подобен словесно-информационен дуел неводи до прекъсване на нечий живот, а до прекратява-не на контактите — охлаждане, загуба на интерес,емоционално отчуждение.

Както е известно „само с хляб не се живее", човексе измъчва и от „духовна жажда". Какво означава„духовна жажда" ? Не е ли това жажда за информация ?

Според известния съветски психолог Л. Божовичпървата човешка потребност на човека е нуждатаот нови впечатления, иначе казано от нова инфор-мация.

Нуждата от впечатления поначало е най-тясносвързана с друга важна потребност — нуждата отобщуване. Та нали информационният глад и духов-ната жажда, също както истинският глад и истин-ската жажда всеки, дори едно дете, може да утолисамо чрез общуване с друг човек . . . А това не озна-чава ли, че като избират друг човек за партньорпри общуването, хората може би несъзнателно тър-сят удовлетворяване на още една могъща потребност,нуждата от информация. И не избират ли те предивсичко тези, които, според тях, могат да бъдат из-точник на информация?

Това предположение кара по новому да погледнемнякои експериментални данни. При социометричниексперименти на тези, които участвували в опита(деца от предучилищна възраст и ученици от различ-ни класове), поставили задачата да си изберат парт-ньори за различни видове дейност, а после им зада-вали въпроса: „Защо искаш да играеш (да седиш наедин чин и т. н.) именно с този човек?" И между от-говорите много често се срещал следният: „Той раз-казва много хубаво.", „Знае много интересни исто-рии", „Тя разказва приказки", „С него е много инте-ресно". При всички тези случаи фактически основенмотив за избора е била информативностти на парт-ньора, която се е изразявала чрез речта.

Въобще изяснило се, че хората, които заемат по-благоприятно положение в определена група катоправило по-често се изказват, притежават по-високаговорна активност.

Връзката между положението на даден човек вопределена група и неговата говорна активност

може да бъде двустранна: от една страна човек пос-тига по-високо положение благодарение на опреде-лено говорно въздействие върху околните, а от другастрана — доброто положение и емоционалното бла-гополучие способствуват за повишената говорнаактивност. Така че не винаги е лесно да се разберезащо човек мълчи — дали затова, защото няма каквода каже, или пък защото неговата активност е под-тисната от недоброжелателното (действително илимнимо) отношение на околните.

Впрочем понякога мълчат и по противоположнатапричина: не искат да „пускат бомба" . . . Мълчат иот тактически съображения, и то пак, за да укрепятположението си, да спечелят позиционна борба, аслед това да вземат реванш на удобен и сигуренплацдарм.

Какво означава широко разпространеното поня-тиу „интересен човек"?

С този въпрос психолозите се обърнали към веч-ните участници във всеки опит — студентите Тозипът ги накарали да напишат кратко съчинение. Щое „интересен човек"?

Студентките сякаш описали някакъв конкретенчовек, който лично за тях е интересен, като при-бавили и черти от „идеалния модел", от еталоннияобразец.

„Този идеален човек трябва да бъде добър слуша-тел. Много лошо е, когато хората не умеят да слушатдругите."

„Смятам, че интересен човек е този, с когото мо-жеш за много работи да говориш, с когото винагинамираш общ език." Този човек притежава всестран-

ни знания и не забравя, че преди всичко е човек . . .Това е човек на думите и делата. При него думитеникога не са „празни приказки."

Но в зависимост от изискванията на хората, средкоито се намира този интересен човек, за едни тойще бъде наистина интересен, а за други — не.

И още един отговор: „С него е интересно да се го-вори на всякакви теми, от него могат да се научатмного неща, които по-рано не съм знаел." Или „Снего е интересно да се говори, да слушаш неговитедуми, да се вслушаш в мнението му. Човек, с коготоможеш да споделиш своите мечти . . ."

Най-общата черта, която особено радва, е разно-образието и широтата на изискванията към другиячовек, интересът към неговия вътрешен мир, нещо,което предпазва от еснафско-практичното отноше-ние към „необходимия човек".

— Защо престанахте да се срещате с Таня?— Вече всичко си казахме.— Нямате ли нещо ново, което да си споделите?— Тя винаги има само една новина — да говори

за собствената си персона.Ако един човек е интересен, той преди всичко е

източник на информация, и то не на информация въоб-ще, а на нова за мен информация. Това означава, четрябва да се разграничават две на пръв поглед близ-ки понятия — информираността на даден човек инеговата информативност.

Информираността на един човек включва запасаот знания, които притежава, и който запас би могълда бъде обективно измерен. Грубо казано този, койтое прочел сто книги при равни условия, е два пъти по-информиран от този, който е прочел петдесет.

По съвсем друг начин се разбира информативността.Това е очакваната способност определената личност

10

да послужи като източник или приемател на инфор-мация.

Наложително е да се подчертае именно важносттана другия, на този, който слуша. Неговата роля завъзникването на информативността е не по-малковажна, отколкото ролята на този, който говори, макари външно да изглежда пасивна.

Жаждата за знания, както и жаждата за общуванеизискват съвместна двустранна дейност. Този, койтодава информацията, се нуждае от човек, който дая възприеме, не по-малкото отколкото ораторът сенуждае от слушатели. Дори така нареченото само-изявяване във формата на монолог най-често е чистовъншно „само" и „моно", в действителност почтивинаги е проява, предназначена за другите, изказване,отправено към определени слушатели, па макар итези слушатели да се подразбират.

Не случайно участвуващите в опита студенти,като обрисували своя идеал за интересния човек,многократно подчертали, че това е човек, койтоможе да те разбере. „Щастие е, когато те разбират —пише в съчинението си един от героите на филма„Да доживеем до понеделник". „Направи чудно чудо,направи така, че да ме разбират" — пее Н. Матвеева.

В информативността на всяка личност са слети ведно стремежът да получиш информация и вътреш-ната потребност да я споделиш, да я отдадеш, дастанеш източник на тази информация за друг човек.Дали един човек е интересен за теб зависи почтивинаги от взаимния интерес, който проявявате единкъм друг, или поне надеждата за взаимен интерес.Не случайно, когато по време на опитите питали:„Как мислиш, кой ще те избере?", най-често анкети-раните назовавали този, когото сами са избрали.

„Какво е това интерес? — пише М. Шагинян. —Интересът не е просто нещо. И съвсем не е едно-странчиво. Опитайте се да си представите своя ин-терес към нещо, което не е свързано с външния святили пък интерес към нещо, което не ви кара да проя-вите собственото си въображение! Няма такъв ин-терес. За да се роди той. нужни са две неща: нещоот вас към книгата и от книгата във вас." Заключи-телната фраза с още по-голяма точност би моглада звучи така: нещо от вас към партньора и нещо отпартньора към вас.

Потребността да бъде информативен, потребносттада сподели съдържанието на своя вътрешен мир еорганически присъща на човека. Известният полскиписател Я. Парандовски в своята „Алхимия на слово-то" идва до същия извод, като анализира психоло-

гията на творчеството.„Що за сила — пита се той, — що за непреодолим

импулс води писателя към неговата професия? За дасе намерят корените на този импулс, крайно необхо-димо е да се има предвид една от основните чертина човешката природа, присъща на всички хора,защото не бива творците, които владеят изкуствотона словото, да бъдат отделени от общата маса катонякакви особени явления, като редки феномени илипсихологически ребуси.

Присъща черта на всички хора е необходимосттада бъде изразено чрез слово всяко явление в животаи тясно свързаната с него потребност да изразишсамия себе си . . . Всички хора по природа са бъбриви.Разговарят непрекъснато; за работата си, за товакакво става по белия 'свят, за своите близки, а най-вече за самите себе си. Да разкажеш на другите засебе си, това значи да се откъснеш от самия себе си.да разкъсаш макар и за кратък миг оковите на собст-

веното битие, да се избавиш от мъчителната самота,сред която живееш от люлката до гроба, обкръженот своите си възприятия, мисли, думи, страдания,радости, опасения, надежди, да споделиш най-нак-

рисунка Стойчо Желев

рая своята индивидуалност с другите."И може би точно тази потребност, или по израза на

М. Шагинян, тази „педагогическа страст" прави хо-рата на единия полюс писатели, учители, лектории . . . автори на научно-популярни произведения, аот друга — графомани и досадни бъбривци?

Самото наличие на патология не е ли убедителнодоказателство за съществуването на норма?

Разбира се, между информираността и информа-тивността на личността има дълбока взаимна връзка.Колкото повече знае човек, толкова по-голяма евероятността да се окаже интересен за много хора.Но в същото време, за да може тази вероятностда се превърне в действителност, необходимо е ня-кой да „потърси" тази информация.

„Този, който поднася информацията — пише ав-торът на книгата „Режисурата, като практическапсихология" П. Ершов, — може да бъде оприличенна човек, който е донесъл и предлага нещо на свояпартньор, като му дава възможност само да оценидонесеното, да го приеме според достойнствата му.Ако партньорът не е удовлетворен, ще трябва дасе донесе още и още. „Отново ще го поднесе и щечака, като че ли няма никакво отношение към до-несеното", нека предлаганите предмети сами да го-ворят за себе си достатъчно красноречиво . . . Този,който получава информацията, прилича на кредитор,дошъл да си получи просрочения дълг".

От тази гледна точка лесно могат да бъдат обяс-нени много житейски факти в областта на общуването.Един твърде ерудиран и интересен за колегите си чо-век веднъж се оплакал, че никога не успява да напра-ви впечатление на някое „обикновено момиче": тойразполагал с информация от друг вид.

И точно затова в края на краищата човек се затва-

11

ря в доста тесен кръг от хора, обикновено със сроднипрофесии?

Наистина има факти от съвсем друг характер.Например при общуването на партньора може данаправи силно впечатление просто наличието нанякаква не съвсем разбираема информация: „Не горазбирам, ама е много интересно!" Та нали предме-тите, с които разполага човек, могат да бъдат изпол-зувани и не по прякото им назначение. В книгата„Принц и просяк" от М. Твен има описание на страш-ната суматоха, която настъпила по повод на Голе-мия държавен печат. Оказало се, че Том Кенти честосе ползувал от този символ на държавната власт . . .с печата си чупел орехи.

Ако си представим предполагаемите участници вобщуването като скачени съдове, то, за да възникнепоток, е необходимо да има разлика в нивото на„информационната течност" . . . Но докато при ис-тинските скачени съдове, колкото по-голяма е раз-ликата в нивото, толкова по-интензивен е потокът,то в информационния канал е невъзможно да възник-не Ниагара: шлюзовете на неразбирането ще пре-градят канала на общуването. Ето защо в сфератана общуването трябва да се съблюдава известниятдидактичен принцип — достъпността!

В едно старо пособие по психология имаше след-ният пример. На лекцията на професор по физикаприсъствуват баща-физик с двамата си сина — де-ветокласник и шестокласник. След лекцията триматасподелят впечатленията си. „В лекцията не се казанищо ново" — заявил ядосано бащата. „Да, да, намен ми беше съвсем скучно, през цялото време ми сеспеше" — съгласил се по-малкият син. „Нищо по-добно — възразил деветокласникът, — беше многоинтересно!"

Аналогията със скачените съдове може да служикато илюстрация за още едно положение. Информа-ционният поток е многоканален: човек за човека можеда бъде източник на информация от най-различенвид. Най-напред вероятно трябва да поставим ин-телектуалната информативност, по-нататък емо-ционално-естетическата информативност, т. е. очак-ваните от предполагаемия партньор при общуването

не толкова нови сведения, колкото нови преживява-ния. Ситуацията с човека, който не можел „да нап-рави впечатление", може да се разглежда и по другначин: та нали момичето с нещо го е заинтересувало.И най-вероятно не като източник на интелектуалнаинформация.

Именно от очакването на нови преживявания за-почва общуването между детето и възрастния, доринещо повече — между детето и заобикалящия госвят. Опознаването на света започва от емоциите —„харесва ми — не ми харесва", „приятно ми е — неми е приято", „хубаво е — не е хубаво" — първатаоценка, още преди да се появят рационални формина отражение. Жаждата от нови впечатления про-вокира активното търсене на радостни преживява-ния, свързани с новото. И таке е през целия живот.Дори в чисто интелектуалния интерес разумът ичувството, разсъдъкът и страстта се сливат. В товае и смисълът на станалата вече толкова банална, нофактически парадоксално-противоположна форму-ла — жажда за знания.

А може би тя е само частен случай от всеобщатажажда за наслаждения. И колко трудно е да се раз-личи, да се разграничи дали нашият интерес къмопределен човек е свързан с очакването, че ще сенасладим от неговите знания, или с очакването заново преживяване.

Да общуваме с хората — това е по-скоро възмож-ността да си кажем нещо един на друг, колкото въз-можността да изменим нещо в другия човек и в себеси, или по-точно казано да се променим и двамата врезултат на това общуване. Понякога ни се струва,че в процеса на общуването хората се проявяватедин към друг и като скулптори и като материал, откойто може да се създаде една скулптура; ту аз сестремя да придам на партньора си желаната форма,да подчертая едни или други негови черти, ту тойпостъпва по същия начин спрямо мен. И нито аз, нитотой не знаем в края на краищата какъв ще бъде ре-зултатът. Не се ли крие именно в тази взаимност, втова непредвидимо взаимно изменение дълбокиятсмисъл на преданието за Пигмалион и Галатея? Ивсеки е за другия едновременно и Пигмалион, и Гала-тея. Я. КОЛОМИНСКИ

КОНКУРС • КОНКУРС • КОНКУРС • КОНКУРС КОНКУРСВ чест на 60-годишнината от Великата октом-

врийска социалистическа революция Комитетътза наука, технически прогрес и висше образованиеи редакцията на списание „Космос" обявяват вто-рия конкурс за пионерски рисунки „Светът на бъде-щето" на тема

„СЪВЕТСКАТА НАУКА И БЪДЕЩЕТО"Участниците могат да изберат по желание

моменти от: развитието на съветската наукаи техника, преобразяването на природатав съветската страна, пътешествие на съвет-ски космонавти или друга подходяща идея.

Конкурсът е явен. в него могат да участвуватюноши и девойки от 10 до 15 години. Рисункитеследва да бъдат изпълнени в приблизителен формат20 на 30 см (лист от блок) с водни бои. Всеки уча-

стник в конкурса може да изпрати до три рисунки.На гърба на рисунките да се отбележат: тематана рисунката (заглавие), трите имена, адресъти възрастта на участника.

Срок за изпращане на рисунките — 1. XI. 1977година. Адресът на редакцията: София, бул. „Ленин"47, списание „Космос" (за конкурса)

Ще бъдат присъдени:Първа награда: магнетофонДве втори награди: салонен транзисторен

радиоприемникТри трети награди: комплект бои за ри-

суване.С подбрани рисунки от конкурса ще бъде устрое-

на изпожба в подходяща зала в София.Драги пионери, очакваме вашите интерес-

ни рисунки!

12

Планетата Земя е нашият, на чо-вечеството, дом. На нея ние прединяколко милиона години, сме се ро-дили, на нея живеем. Съвременни-ци сме на първите опити за посеща-ване на други небесни тела. Но доритогава, когато човечеството се раз-сели из просторите на Галактиката(след хиляди или милиони години),на Земята ще продължават да жи-веят милиарди хора, защото колко-то и да скитаме из Вселената, едвали ще намерим друго място толковакрасиво, толкова подходящо за жи-вот (поне за нас, хората). Ето защосъдбата на родната планета не можеда не ни вълнува.

Но какво може да се случи със Зе-мята? Та нали тя е едно огромно не-бесно тяло, доказало вече със свое-то няколко милиарда годишно съ-ществуване, че „не се бои от косми-ческите бури", че може да съществу-ва безметежно и да приютява в лас-кавите си пазви крехкия живот, кой-то тя е породила.

Но от друга страна успешно пре-живените милиарди години още неса гаранция, че утре (в космическимащаби); със Земята няма да се слу-чи нещо непредвидено, някаква ка-тастрофа. Или пък ако тя щастливоизбегне подобна възможност, наливсе пак... нищо не е вечно, включи-телно и такива дълговечни образу-вания като космическите тела. И Зе-мята ще остарее и ще умре. Когаи как ще стане това?

И Земята, като всеки човек, можеда престане да съществува в този сивид („да умре) или в резултат на соб-ственото си естествено развитие (отстарост), или преждевременно, от„насилствена смърт", в резултат нанякаква болест или катастрофаНеканай-напред разгледаме докъде щеви доведе естествената еволюция нанашата планета, как ще изглежданейната „естествена смърт".

Да си представим, че Слънцето неизменя силата на лъченията си, черазстоянието между него и Земята

остава същото, че никакви външнифактори няма да се намесят. В как-во може да се изрази стареенето напланетата?

Първоначално Земята е предста-влявала хаотично натрупване отстудена материя: прах, газове, по-едри и по-дребни късове камъни, ру-ди. Под влияние на топлината, от-деляна при разпадането на радио-

активните вещества в първичнотовещество,то започва да се разтапя,най-леките му съставки изплават най-горе, средните образуват мантията,а най-тежките остават в ядрото. Та-ка за около един милиард годинисе е оформила Земята и преди около4 милиарда години затвърдяла ко-рата, на която ние сега живеем.

Саморазпадащите се радиоактивни

Среден диаметър — 12 742 кмОбем на Земята — Хипяда милиарда кубически кило-метраМаса на Земята — 6.10" тонаПовърхност — 510 069 000 к м 'Повърхност на сушата— 29,2% от цялото повърхностПовърхност на водата — 70,8% от цяпата повърхностСредна плътност на Земята — 5,518 г/см3

Средна плътност но земната кора — 2,8 г/см3

Скорост на освобождаването {втора космическа ско-рост, с която едно тяло се освобождава от притегляне-то на Земята) — 11,2 км/сек.

Средна скорост на движението на Земята по орбитатаи — 29.765 км /сек, равна приблизително на 100 000км/часСредно разстояние до Слънцето — 149 600 000 кмСредно разстояние до Луната — 384 400 км

Ще бъде ли разкъсана Луната от гравитационното поле на Земята

вещества и досега, макар и все по-слабо, продължават да отделят то-плина, да загряват мантията, да пре-дизвикват там вихрови течения, ко-ито карат кората на места да се про-пуква, на други да се огъва. Това из-меня релефа на Земята, предизвиквапремествания на сушата, поява нанови острови, пукнатини и земетре-сения, изригвания на вулкани, обра-зуване на нови планини (последниятпроцес е особено бавен, продължавахиляди и милиони години). Но заизминалите 5—6 милиарда годинизначителна част от радиоактивнитезапаси на Земята са се изчерпали(саморазпаднали са се), останалитеотделят все по-малко топлина. Въ-трешността на Земята постепенноизстива. Заедно с това неминуемонамаляват и процесите, образуващипланините, докато накрая те съвсемще затихнат. Но ерозията на водатанепрестанно размива планините иконтинентите, а пороите и рекитеотнасят размитото вещество в мо-ретата. Така постепенно, много ба-

вно, но неизменно, цялата суша щебъде размита и Световният океанще покрие цялата Земя. Разбира се,хората ще се съпротивляват на тозипроцес, ще строят преградни стени,с все сили ще задържат изтичащотовещество от сушата. Тази мрачнакартина на изчезващите под водатаконтиненти, на изстиналата Земя,на борещите се за своя къс суша хорае напълно реална, но. . . не тазисмърт очаква нашата планета. Зе-мята няма да умре от старост. Про-цесът на никелирането на континен-тите ще продължи няколко пъти по-дълго от периода на полуразпаданетона радиоактивните елементи (зауран-238 този период е 4,5 милиардагодини!), т. е. след доста повече отдесет милиарда години. А дотогавамогат да настъпят външни сили, ко-ито да прекратят съществуването наЗемята. Какви са тези опасности?

Първата, разбира се, е сблъсква-нето с друго небесно тяло. Ако ня-коя звезда пресече пътя на нашетоСлънце и се сблъска с него или на-право със Земята, ясно е, че тя ще сеизпари, ще се превърне в нажеженигазове. Не по-малко страшна ще из-глежда катастрофата и ако Земятасе сблъска с някое студено тяло оттипа на планетите или астероидите.Тук, впрочем, решаващи са масатана това тяло и скоростта на сблъсъка.Резултатът може да бъде от пълноунищожаване на Земята като пла-нета (взривоподобното й разкъсва-не) до едва забележими драскотинипо кората й (падането на някой по-едър метеорит). През геологическа-та история на Земята, продължила4—5 милиарда години, са падалибезброй големи и малки късове ве-

Заплашват ли ни метеорити?

щество, но нито един от тях не е при-чинил осезаеми рани по повърхност-та на планетата. Веществото в кос-моса е тъй рядко, че изгледите да сесблъскат две големи тела са изчез-ващо малки, по-малки от всяка дру-га опасност.

Ако това е вярно за далечните зве-зди, пък дори и за големите плане-ти на Слънчевата система, все пакне трябва да забравяме, че съвсемблизо до нас, само на някакви си350—400 хиляди километра се на-мира Луната, тяло овладяно изцялоот гравитационното поле на Земятаи достатъчно масивно (диаметър 3474км, маса 1/81 от масата на нашатапланета), та ако падне върху Земя-та, несъмнено ще я разруши. Лу-ната засега не пада, защото се дви-жи с определена скорост ( 1 км/сек)по орбитата си. Ако тази скорост сеизмени — намалее или се увеличи —ще се измени и разстоянието междудвете небесни тела, а ако по някаквочудо Луната спре да се движи, тотя просто ще падне върху Земята.Възможно ли е това?

Скоростта на Луната се изменяпод влияние на приливните сили,които двете тела взаимно си преди-звикват. Сега Луната,макар и многобавно, се отдалечава от нас. Следмного дълго време тя ще се отдале-чи максимум на около 550 хиляди ки-лометра. Под влияние на приливни-те сили ще се забави и околоосно-то движение на Земята и едно дено-нощие тогава ще трае 50 сегашни де-нонощия. Толкова ще продължаваи лунният месец (една обиколка наЛуната около Земята). Тогава наЗемята ще се прекрати лунното при-ливно триене, което забавя околоос-ното й въртене. Но ще е останалослънчевото, което макар и по-слабо,все пак ще продължава да забавяоколоосното въртене на Земята, даудължава денонощието. Това от своястрана ще възобнови лунното при-ливно триене, в резултат на коетонашият естествен спътник ще за-почне да се приближава към Земятавсе повече и повече, докато достигнетака наречения предел на Рош, къде-то спътникът не може да запазиустойчивата си форма и бива раз-късан на части. Така че крайнатасъдба на Луната не е да падне върхуЗемята, а да бъде разкъсана от гра-витационното поле на нашата пла-нета и постепенно да се превърне впръстен като този на Сатурн. Кактовиждате и откъм Луната не ни гро-зи опасност независимо от това, четя ще започне „да пада" към Земятаи с приближаването си ще бъде раз-късана на части и превърната в пръс-тен. Но това ще се случи едва след

около... 50 милиарда години. Сроктвърде дълъг дори за измерениятана вселената. Тогава едва ли ще съ-

ществуват както Земята, така и Лу-ната.

Когато обсъждаме съдбата наЗемята не бива да забравяме, че съв-сем близо до нас, само на „някаквиси" 150 милиона километра се на-мира едно наистина опасно небес-но тяло, на което дължим всичко, жи-вота си, но което може с лекота и вв миг да ни го отнеме. Това, разби-ра се, е Слънцето. Достатъчно е тода угасне и смъртта ще покрие с ле-дения си плащ Земята. А ако внезап-но избухне, планетата ще се изпари,ще се превърне в нажежени газове.Да, най-страшното ще бъде,ако Слън-цето се превърне в Свръхнова и за-свети десетки милиарди пъти по-силно, отколкото звездите на цяла-та Галактика. Тогава за няколко де-нонощия от Земята няма да останеи помен. Но за щастие Слънцето неспада към този тип звезди, които из-бухват като свръхнови. То е една ми-ла, ласкава, средна по размери, нозатова пък съвсем спокойна звезда.Най-доброто доказателство за въз-

държания характер на Слънцето е . . .животът на Земята, фактът, че презпоследните два-три милиарда годи-

ни той се е развивал нормално. А то-ва означава, че за този период Слън-цето практически не е изменяло ряз-ко силата на лъчението си. И все пакнай-реалната опасност ни дебне имен-

но от страна на същото това спокой-но и ласкаво Слънце.

Нашата звезда е около шест ми-лиарда години стара. Това вече езряла възраст. Около половината отгоривото й — водородът — вече е из-черпано. В този си вид (в цикъла, ко-гато черпи енергиите си, като превръ-ща водорода в хелий) Слънцето мо-же да съществува още около три-че-тири милиарда години. През товавреме то няма да представлява опас-ност за живота на Земята. Но след

като изчерпи термоядреното си го-,риво (водорода) в центъра, Слънце-то ще премине в нова фаза на съще-ствуване, ще се превърне в червен ги-гант. То ще се раздуе почти до орби-тата на Меркурий, яркостта му щенарастне почти 10 пъти, но общотому излъчване ще се увеличи околосто пъти. А това ще се окаже гибелно

за Земята. Температурата на земна-та повърхност ще се покачи до 700—800 градуса. Първо ще се разтопятледовете и отново ще настъпи все-мирен потоп, а след това Световниятокеан ще заври, ще се изпари и це-лият земен живот ще загине. Но ат-мосферата на Земята (съставена отвъздуха и водните пари на океаните)няма да се загуби. Температурата нановото Слънце — червения гигант —няма да е толкова висока, че да раз-пилее из междупланетното простран-ство газовата обвивка на планетата.

Но-нататък Слънцето ще се свиев малка и гореща звезда от типа бя-ло джудже. Неговите лъчения ще самного по-слаби от сегашното Слън-це (което се намира в стадия жълтоджудже) и нагрятата от червения ги-гант Земя ще започне да изстива. Пър-воначално водните пари ще конден-зират и ще образуват по земната по-върхност нови океани и морета. Следтова те ще започнат да замръзват —първоначално откъм полюсите, анакрая и на екватора, докато цялата

Може би Слънчевата система, движейки се из Галактиката, периодично минава през облаци от прах и газове

15

Земи бъде покрита с ледена обвивкаСлънцето —бяло джудже—постепен-но ще изстива и щеобливасвсепо-сла-6а светлина и топлина замръзнала-та планета, на която вече (след кип-ването на океаните) няма да е оста-нал никакъв живот. Това е най-ве-роятният край на Земята, но той щенастъпи не по-рано от четири- петмилиарда години.

За по-нататъшната съдба на Земятае още по-трудно да се говори. Кактое известно, сега Метагалактиката (ве-че от около 18 милиарда години) серазширява. Съществува хипотеза, съ-гласно която след като достигне мак-сималното си разширение, Метага-лактиката ще започне да се свива, зада се прибере за няколко десетки ми-лиарда години отново в една „точ-ка" — „Голямото яйце" — така как-то съществото е било концентрира-но преди първоначалния взрив. Акотази хипотеза е вярна, това означа-ва, че и нашата Земя, като част отСлънчевата система, заедно с вси-чки останали звезди и небесни телаще бъде смачкана и унищожена вкрайния стадий на свиването на Ме-тагалактиката.

Разгледахме няколко възможни ва-рианта от съдбата на Земята, все свър-зани с естествената еволюция на са-мата планета, на Луната, на Слънце-то, на Метагалактиката. Крайниятрезултат във всички случаи е печа-лен, но утешителното е, че трагич-ните събития ще настъпят след ми-лиарди или десетки милиарди годи-ни. А не ни ли грози някаква внезап-на, по-близка опасност?

Както вече споменахме, възмож-ността някоя друга звезда или голя-ма планета да се сблъска със Земятаили дори със Слънцето е толкова ни-щожно малка, че не заслужава да сеобсъжда. Но има звезди, които могатда бъдат опасни и от големи разсто-яния. Това са свръхновите. За Слън-цето се каза, че то не спада към тозитип, които могат да избухват катосвръхнови. Но дали това не е въз-можно за някоя от близките до насзвезди, на разстояние 10—15 свет-линни години? В това пространствоима около 50 звезди и няма гаранцияче една от тях не може да се превърневнезапно в свръхнова. А нима е въз-можно от такова разстояние еднасвръхнова да заплаши съществува-нето на Земята? Като планета не, новърху живота ще окаже отрицател-

но влияние. Учените дори подозират,че веднъж, преди около 70 милионагодини, това се е случило. Някъде изоколностите на Слънчевата систе-ма избухнала свръхнова и гигантски-те гущери като най-уязвими с ог-ромните си тела, поглъщащи иай-много вредна радиация от лъчите насвръхновата, са загинали.

Друга една опасност за живота наЗемята са ледниковите епохи, кога-то значителна част от сушата се по-крива с дебели ледове и разпростра-няването на растенията и животнитерязко се съкращава. Дори за днешно-то човечество, разполагащо с раз-вита наука, мощна техника и огромниматериални средства едно ново зале-дяване ще бъде истинска катастрофа.Преди около 10—12 хиляди години езавършило последното заледяване,но ние още сме под неговото влияние.Сега климатът на Земята е по-студен(средна температура + 14 С), докатопрез останалото време (повече от 90)от историята на Земята (когато не еимало ледникови епохи) средната тем-пература е била около +22 С. Примаксималните заледявания пък тя еспадала до +2 С, Както виждате отцифрите за температурата, ние жи-веем във време, което бихме могли данаречем ако не ледников, то понеследледников период и не случайносега 1/10 от сушата, на Земята още епокрита с вечен сняг и лед.

Въпросът какво причинява зале-дяванията все още не е окончателнорешен. Има хипотези за земния (вул-канизъм, планинообразуване) и кос-мическия произход, но най-вероят-но, най-логично е причините да сетърсят в намаляването на слънчеватарадиация, която пада върху Земята.Но това не означава непременно, чеСлънцето внезапно започва да све-ти по-слабо или по-силно. Както ве-че се каза, то е една спокойна звездас равномерно лъчение в течение намилиарди голини. Най-вероятно еСлънчевата система, движейки се изГалактиката, периодично да преми-нава през облаци от прах и газове,които екранират, намаляват слънче-вата радиация, достигаща до Земя-та, и предизвикват застудявания. Вподкрепа на тази хипотеза има еднозабележително обстоятелство. За ця-лата история на Земята са известниосем ледникови епохи. Трите пос-ледни са: еокембрийската (преди 500милиона години, пермо-карбонска-

та (преди 250 милиона години) и че-твъртичната, фактически съвремен-ници на която сме. Петте докембрий-ски ледникови епохи са проучени по-слабо, но има достатъчно основаниеда се приеме, че всичките те (и осем-те!) се появяват през 250 милиона го-дини.А приблизително толкова про-дължава една галактична година, ед-на обиколка на Слънчевата системаоколо центъра на Галактиката. То-ва може да означава, че някъде изГалактиката има гъст облак от прахи газове, които правят по-малко проз-рачно космическото пространство,като задържат част от слънчевите лъ-чи. През този облак, изглежда, Слън-чевата система преминава за няколкомилиона години. Ог това, че в лед-никовата епоха има няколко периодина настъпление на ледовете и на от-носително затопляне (междуледни-кови периоди) може да се заключи,че веществото в облака е неравномер-но разпределено — ту по-плътно, тупо-рядко. За последните един милионгодини Слънчевата система е пре-минала през четири зони с повише-на плътност, съответствуващи на че-тирите ледникови периода. Сега сенамираме в зона с намалена плът-ност. Въпросът е: /дали това е след-ледников или междуледников пе-риод, сиреч, дали предстои нов петиледников период след 100—150 хиля-ди години, или излизаме окончател-но от облака и нова ледиикова епохаможе да се очаква едва след около250 милиона години, докато след ед-на галактична обиколка дойдем пакна същото място, да преминавамепрез облака. А дотогава наЗемята щенастьпи нормалният за нея субтропи-чен климат със средна температураза планетата от около + 22° С вси-чки ледове ще се стопят, нивото насветовния океан ще се повиши с 50—60 метра, в полярните области ще сепояви богата растителност.

Разглеждайки факторите,които мо-гат да причинят гибелта на планета-та или на живота върху нея, не тряб-ва да забравяме и себе си. Безпомощ-ните някога полумаймуни- полухораза милион години успяха не само дапреживеят ужасите на ледниковатаепоха, но и започнаха да изменятлика — къде за хубаво, къде за ло-шо — на родната си планета. Силитена хората нарастнаха до планетарнимащаби и сега те разполагат със сред-

16

ства ако не да унищожат Земята катопланета, то да изтребят себе си ивъобще живота на нея. Кои са тезисредства?

Преди всичко — термоядренитеорьжия.Вече повече от 30 години та-зи угроза виси над нас и въпреки ог-ромните усилия, полагани от Съвет-ския съюз, страните на социалисти-ческата общност и всички прогре-сивни сили в света, тя все още не еотстранена.

Друга не по-малка реална опасностза бъдещето представлява замър-сяването на околната среда, на възду-ха, водите и почвата, отравянето неживотите, унищожаването на расте-нията. С по-нататъшната индустриа-лизация, с интензификацията на жи-вота, с увеличаването на населениетона Земята тази опасност все ще на-раства. И ако в най-скоро

всички държави, всички хора не взе-мат решителни мерки за преустано-вяване на този процес на замърсява-не на околната среда и унищожава-не на природата, може да се създадекатастрофално положение за здраве-то и дори за живота на човечеството.Науката и техниката имат средстваза борба с това явление, без да сеспира икономическото развитие начовечеството. Нужни са само разби-

ране, добра воля и повече органи-зация.

Друга една страшна опасност, закоято все още малцина си даватсметка, са генетичните експерименти.Съществува възможност в някоя ла-боратория, без дори да искат илисъзнават това ( а може би и предна-мерено!) учените да синтезират новзид вирус или бактерии с непознатикачества. Те или техните мутанта(видоизменени поколения) могат дасе окажат причинители на новастрашна болест, срещу която незнаем средства или, докато ги наме-рим, човечеството ла загине.

Една четвърта опасност, макар ине така непосредствена, е затопля-нето на планетата в резултат на енер-годобива на човечеството. Сега ощенямаме сили да влияем на климата впланетарен мащаб. Но с овладява-нето на термоядрения синтез (а то-ва значи — през XXI век) добивът наенергия може да нарастне толкова,че да повиши с няколко градуса тем-пературата на земната повърхност.Ще започнат да се топят полярнителедове, нивото на Световния океанще започне да се повишава. Въобщеще настъпят явления от планетарен

мащаб конто човечеството ще тряб-ва да умее както да предвиди, такаи да управлява, да насочва в жела-ното от него направление.

Какво може да се каже в заключе-ние на тази поредица от космическии земни ужаси? — Разглеждали листе медицински учебник по болести?Там са описани толкова хиляди стра-шни случаи, че човек се учудва какоще е жив и здрав! Така е и е възмож-ностите за гибелта на нашата пла-нета. Сигурните ще се случат следмного милиарди години, когато чо-вечеството отдавна или ще е преста-нало да съществува по други причи-ни или ще се е разселило из просто-рите на Галактиката, по хиляди дру-га планети. Най-реалните и кай-близ-ки опасности се таят в самите нас,хората. Да не би с неразумните сидействия сами да причиним своятагибел. Затова, за да не се стигне дотакава катастрофа, трябва всичкиние да разберем откъде може да дой-де опасността и да полагаме всичкиусилия,за да я предотвратим. И да незабравяме, че силата е в нас, обикно-вените хора, че мнозинството смение, които желаем мира и в наши ръ-це трябва да бъдат съдбините наЗемята.

ДИМИТЪР ПЕЕВ

Научнофантастичен разказ от В. Н. Комаров

Баркалов караше автомобила с пределна скорост,доколкото позволяваше криволичещото планинскошосе. Най - сетне пътят зави за последен път и сегмурна надолу в долината, лрерязана от праватакато светлинен лъч лента на железопътното линия.Баркалов натисна педала докрай и автомобилът, по-несъл се напред, излезе на успоредния с насипа учас-тъкн на шосето. Отзад усещаше стремителното диша-не на настигащия го пътнически експрес

Изведнъж до слуха на Баркалов стигна грохот надалечно срутване. Той намали скоростта и се ослуша.Стихващите тътнежи се чуваха отпред и вляво отпътя.

— Странно — помисли Баркалов, — срутването едоста далеч от железопътната линия и не е възмож-но да я в засегнало. А може това да е безобиден чистотеоретичен парадокс който няма нищо общо с дей-

ствителността ? Но срутването все пак стана! И точнопо същото време! Вероятността да е случайно съвпа-дение е практически нищожна . .

Когато семинарът завърши, академик Матвеев по-търси Баркалов в бюфета.

— Добре че не ви загубих от погледа — казаМатвеев и на Баркалов се стори, че в гласа му имавълнение. •— Знам, че бързате, но много ви моля,Сергей Николаевич, елате за малко в кабинета ми.

Баркалов наистина бързаше: в джоба му бешебилетът за Южния експрес, който трябваше да го от-веде до наблюдателната станция на института,където астрономите се събираха да проверят единпредсказан от тях ефект. До тръгването на влакаоставаше по малко от два часа. а имаше да свърши

17

още някои работи и на Баркалов никак не му се ис-каше да се бави. И тъкмо понечи да каже, че нямавреме, спря го вълнението в гласа на академика иизписалата се на лицето му тревога. Странно бе итова, че академикът се обърна към него по име ибащино име — обикновено той не наричаше коле-гите си така. навярно за да пести време. Към всичкодруго академик Матвеев беше световно известенучен, истински генератор на най-странни идеи иБаркалов се смяташе за негов ученик. И вместо да муоткаже учтиво, Баркалов стана от масата, без да из-пие кафето си, и тръгна след Матвеев.

В коридора на втория етаж академикът пусна Бар-калов да върви напред, като го придържаше за ла-кътя, сякаш се боеше до не го загуби. Баркалов всеповече се учудваше.

Когато влязоха в кабинета, Матвеев въздъхна соблекчение, поне така се стори на Баркалов, посочикресло на гостенина си и сам седна срещу него.

— Бях на вашия доклад, Сергей Николаевич, вкойто излагахте математическата си теория — за-почна той без всякакви предисловия. — И искам дави кажа, че смятам работата ви за изключителна.Много сте талантлив, Сергей Николаевич, доринещо повече . . . Предвиждам, че тази теория ще раз-крие не само съвършено нови възможностти за мате-матиката, но и ще окаже огромно влияние върху фи-зиката.

Баркалов слушаше и не вярваше на ушите си.Онова, което говореше Матвеев, бе поразително.Той никога никого не хвалеше. Ругаеше честичко,без дипломация и компромиси. Но да хвали... — Бар-калов не можеше да си спомни такъв случай.

— И сте длъжен да довършите работата си — про-дължаваше Матвеев.

— С това именно се занимавам — промърмориБаркалов, като все още нищо не разбираше.

Академикът помълча и, като наведе напред гла-ва, загледа внимателно изпод вежди Баркалов.

— И затова, скъпи Сергей Николаевич, длъженсте . . . до се лазите.

— Нищо не разбирам! — не се сдържа и възкликнаБаркалов.

— Е, нали знаете поговорката: който сам се пази,и бог го пази.

— Извинете, Ростислав Валерианович — не из-държа Баркалов, — говорите със загадки. Да не бида ви е известно нещо за мен, което аз самият не знам?

— Точно така — с раздразнение отвърна Матвеев.— Тогава кажете, най-сетне, за какво става дума? —

замоли се Баркалов, като погледна с тревога часов-ника си.

— Там е работата, че така просто не може да сеобясни — загадъчно каза Матвеев и, като стана срязко движение, заситни из кабинета. — Знаете лихипотезата за цикличната във времето Вселена?

— Идеята за вечното възвръщане?-- Да. Още докато е бил жив Айнщайн, Курт

Хедел е построил модел на Вселена, в която временноподобните геодезки линии са затворени. В такаваВселена периодично всичко се повтаря.

— Но доколкото не ме лъже паметта — забелязаБаркалов, — Айнщайн се е отнесъл към работата мутвърде критично.

— Сведенията на очевидците са противоречиви —възрази Матвеев. — Но работата не е в това.

— И доколкото си спомням — продължи Баркалов,—Чандрасекар по-късно посочил, че затворените траек-

18

тории в модела на Хедел трябва да бъдат отхвърлени,ако изхождаме от принципа на физическата разум-ност.

— Е-е . . . мили мой — забеляза Матвеев, — подоб-на аргументация няма голяма стойност. Какво значифизическа разумност? Това е много разтегливо по-нятие.

— Какво искате да кажете? ,— Хеделевият модел, разбира се, е несъстоятелен.

В случая Чандрасекар е безспорно прав. Но всичкотова не изключва възможността изобщо да същест-вуват циклични модели.

— Да не сте открили нещо? — с интерес запитаБаркалов.

— Точно така . . . — някак без ентусиазъм измър-мори академикът. — Конструирал съм нещо.

— Много интересно — каза Баркалов и пак по-гледна часовника си.

Матвеев забеляза жеста му.— Бързате ли? . , . Напразно. Все едно, рано или

късно Вселената ще се върне към същия този момент.— Сериозно ли говорите? — изуми се Баркалов. —

Но едно нещо е теоретичният модел и съвсем друго ...— И съвсем друго е действителността, реалност-

та? Това ли искахте да кажете? Елате.И без да гледа към Баркалов, Матвеев прекоси

кабинета и отвори вратата зад бюрото. На Бар-калов нищо друго не оставаше, освен да го последва.Вървяха по дълъг тесен вътрешен коридор, минахапрез дебела защитна оловена врата и се озоваха впросторна зала, изпълнена със сложна апаратура

Академикът се спря при пулта, осеян с многоброй-ни бутони и контролни екрани, и погледна изразител-но госта си.

— Впечатлението е поразяващо! — каза Барка-лов. — Но моля да имате предвид, че аз съм чистматематик и от цялата тая техника нищо не разби-рам. И трябва да ви предупредя, че за мен се раз-правят анекдоти като за младия Паули: твърдят, чее достатъчно да се появя в лабораторията и уредитесами излизат от строя. Така че внимавайте, РостиславВалерианович!

— Няма значение — с някакъв странен глас казаМатвеев. — Те вече работиха. — И без да дава другиобяснения, продължи със съвсем друг тон: — Сер-гей Николаевич, имате намерение да заминете занякъде, нали? Много ви моля да отложите пътува-нето си.

— Защо? — машинално запита Баркалов и веднагамлъкна отде можеше да знае Матвеев, че ще пътува?

— Защо ли? — повтори въпроса му академикът. —Можете ли да вярвате на моите думи?

— Извинете ме, Ростислав Валерианович, никогане съм вярвал на гадатели.

— Но нали действително смятате да заминавате?— Това изобщо не е тайна. Приблизително след

час.— С влак ли? По южната магистрала?— Ростилав Валерианович, ако това е някакъв

бас, то . . .— Моля, отговорете на въпроса ми — настоя ака-

демикът.— Да, с влак . . . Да, на юг . . . — едва сдържайки

раздразнението си, отвърна Баркалов.— Вижте какво, скъпи мой — решително каза Мат-

веев, — за никъде няма да заминете.— Що за шеги, Ростислав Валерианович? — кипна

Баркалов. — Намирате ме в бюфета, едва ли не на-

сила ме завеждате в кабинета си, повеждате разго-вор за цикличните модели на Вселената, после де-монстрирате някаква непонятна за мен апаратураи най-сетне настоявате да се откажа от намисленотопътуване. Съгласете се, че това е, най-меко казано,странно.

— М-да . . . —въздъхна Матвеев. — Чакате обяс-нения? А аз тъкмо тях исках да избегна.

— Но, Ростислав Валерианович, щом това се от-нася до мен, мога ли да знам поне за какво се отнася?

— В някои случаи е по-добре човек да не знае.— И това казвате вие? — изуми се Баркалов. —

Още една загадка! Не са ли прекалено много загад-ките?— Току-що споменахте за гадания и пророчества . ..Вижте какво, всичко, което ми стана известно, есъщо, ако искате да знаете, своего рода пророчество.Как мислите, приличам ли ви на пророк? — Матвеевизкриви лицето си в усмивка, но очите му останахасериозни. — И така, скъпи мой Сергей Николаевич, —продължи Матвеев, — чувал ли сте за самооргани-зиращите се прогнози? Някои предсказания се сбъд-ват именно защото са били направени. Помните лилегендата за Едип? А на мен никак не ми се иска пред-сказанията ми да се сбъднат . . . Е, след всичко товаоще ли настоявате?

— Разбира се — твърдо каза Баркалов. — Щом степочнали, изкажете се докрай.

— Е добре — с въздишка каза Матвеев, — тогаваслушайте: ако не се откажете от пътуването, очаквави голяма неприятност... с една дума... смърт.

От изненада Баркалов трепна. По гърба му пола-зиха студени тръпки.

— Що за глупост? — промърмори той. — Вие от-къде можете да знаете?

Матвеев кимна към апаратурата:— Видях ..— Чакайте... — Баркалов пребледня. — Искате да

кажете,..

— Да, тази апаратура ни дава възможност да над-зърнем в предшествуващия цикъл, около съответнатапространствено-временна точка. Опитвахме се дасканираме по всички координати, но апаратуратае още несъвършена и се получаваха неясни образи.Но нещо все пак успяхме да видим.

— И какво беше то?— А откъде иначе бих узнал, че смятате да зами-

навате, и то с влак, и в южна посока?— И можете ли да ми покажете видеозаписа? —

тихо попита Баркалов.— Може би не бива? Не е чак толкова приятно

да видиш... Нали ме разбирате.— Не — твърдо каза Баркалов, — трябва да го

видя.— Добре — уморено отвърна Матеев*.—Тогава

гледайте екрана — Той натисна един бутон на пулта.Матовата повърхност на екрана се изпълни с кълба

синкаво-розова мъгла. После тя се разсея, и предБаркалов се разкри прозорец към друг свят.,.

Баркалов позна зданието на института, залата законференции, в която имаше някакво съвещание,между седящите на масата на сцената долови познатилица. После изображението почна стремително дасе мести и стана невъзможно да се различи каквотои да било.Когато екранът отново се проясни, мярнасе възвишение, после равнина — по железопътналиния се движеше влак. Кадрите отново се сменихас планински пейзаж, но изведнъж екрана прорязахалинии на пропукващи се земни пластове и лавинаот срутващи се канари полетя стремглаво надолу.Гигантските канари помитаха всичко по пътя си. Заизвестно време смущения изпълниха светещата по-върхност на екрана, а когато изчезнаха, се появистрашна картина на железопътна катастрофа, по-точно нейните последици: изпомачкани, качили се накамара един върху друг вагони, разрушен насипи тела на убити. Изображението започна да се уго-лемяваха, сега се видяха лицата на лежащите на

Ипюстрации Стоян Шиндаров

земята хора...Матвеев натисна друг бутон и изображението за-

стина неподвижно. Баркалов почти приближи лицетоси до екрана. В центъра на кадъра видя себе си. Двой-никът му, разперил безжизнено ръце, лежеше на краяна насипа, смазан от преобърналите се вагони.

— Кога е . . . станало? — с мъка рече той, катоведнага осъзна цялата парадоксалност и нелепостна въпроса си.

Но Матвеев невъзмутимо отвърна с академичен тон:— Приблизително преди тридесет-четиридесет ми-

лиарда години.— Значи, аз вече съм съществувал? — запита по-

тресен Баркалов,— И много е възможно даже безброй пъти.И макар че Баркалов беше чист математик, свикнал

да оперира с най невероятни абстракции, все още неможеше да се съвземе. Може би защото в даденияслучай абстрактното и неочакваното се оказа неотвра-тимо и безпощадно реално. И още защото реалнотого засягаше по най-непосредствен начин.

За да се съвземе напълно, необходимо му беше даобсъди положението от всички страни, да го свържес обичайните представи.

—• Все пак извънредно странно е да осъзнаеш, чевече много пъти си съществувал, много пъти си жи-вял на земята. Особено като никой от нас не е усетилнещо подобно.

— Възможно е да не е точно така — възрази Матве-ев. — Не е изключено някакви сигнали от миналотовсе пак да са идвали до нас. Но ние не сме могли даги разберем.

— М-да — каза Баркалов, който все още не мо-жеше да асимилира това, което бе узнал. — Следо-вателно, излиза, че аз няколко пъти съм загивал прижелезопътна катастрофа?

Матвеев неопределено сви рамене и измърморинещо. За известно време настъпи тишина. Той с тре-вога наблюдаваше Баркалов. Но математикът се беовладял дотолкова, че си бе възвърнал способносттада разсъждава:

— Старите хора са казвали: от съдбата си не мо-жеш избяга... каквото има да става, няма да ти серазмине. Излиза, че е така. Ние само повтаряме онова,което вече многократно се е случвало, като актьори,играещи една и съща пиеса.

— Но са казвали и друго — възрази Матвеев.Ако знаем предварително какво ще стане, многонеприятности бихме могли да избегнем. И затова сасе обръщали към всякакви оракули и астролози. Но,уви, тези хора нищо не са могли да знаят за бъдещето.

— А сега — усмихна се Баркалов, — се появиоракул, способен да узнава бъдещето от миналото.А помислил ли сте какъв ще стане животът ни сега,когато ще знаем всичко предварително?

— Всичко ние не можем да узнаем. Можем да полу-чим информация само за онези събития, които сенамират в близост до пространствено-временнататочка на предшествуващия цикъл, съответствуващана момента на наблюдението. Но все пак нещичконаистина ще можем да знаем предварително.

— И каква полза?— Учудвате ме, Баркалов — сухо отвърна акаде-

микът.— Като знаете, че ще загинете, ако пътуватес Южния експрес, можете да не заминете. Много про-сто!

—• Виж за това не помислих — призна Баркалов. —А няма ли да предизвикам така някакъв парадокскойто да доведе до загиването на Вселената?

—- Работата е там, че в модела, който създадохме ичиято правдивост, както сам се убедихте, бе потвър-дена от експеримента, поведението на световнителинии се подчинява на статистически закономерности.А щом вероятността властвува, тогава, както разби-рате, са възможни значителни отклонения от среднитезначения.

— Значи, картините на еволюцията на Вселенатане са напълно идентични в различните цикли?

— В известни предели.— А не сте ли се опитвали да си изясните природата

на тези отклонения? Какви са причините, които гипораждат? Случайни флуктуации?

— Случайните смущения не играят същественароля. Изчисленията показват, че подобни смущения,така да се каже от естествен порядък, доста бързо„отмират" с течение на времето.

Сега Матвеев говореше нарочно с лекторски тон,сякаш отговаряше на въпроси след някакъв научендоклад. Явно се стремеше разговорът да не бъдетолкова конкретен, за да изглади поразяващотовпечатление, което направи на Баркалов неговотосъобщение.

— Естествени смущения ли? — удивен попита Бар-калов. — Извинете, не разбирам. А нима могат дабъдат и някакви други?

— Както успяхме да изясним, устойчивите откло-нения на световните линии се пораждат само в онияпространствено-временни области, където има рязконамаление на ентропията, малко вероятно в рамкитена чисто природните процеси.

— Трябва да съм доста оглупял през последниячас — усмихна се Баркалов. — Все още не разбираммисълта ви.

— Имам пред вид, че само разумни същества саспособни да създават малко вероятни състояния, при-дружавани с рязко намаление на ентропията в някоиобласти. В дадения случай — ние с вас.

— Ах, вие за това ли... С други думи, имал съмкъсмет. Благодарение на вашата теория и вашатаапаратура имам възможност да се спася?

—• Вие вече се спасихте — усмихна се Матвеев,като посочи часовника си. — Експресът замина предидвадесет и седем минути.

Баркалов скочи:— Замина?... Но, Ростислав Валерианович!... На-

ли във влака има хора!Матвеев прибледня,— Представете си, за това не помислих. И наум

не ми дойде — всичките ми мисли бяха съсредоточенивъв вас.

—Може ли да посочите района на катастрофата?— С точност до триста километра в диагонал.— Може би ще успеем!— Сергей Николаевич — разпореди се Матвеев, —

качете се бързо в автомобила и право на гарата приглавния диспечер! А аз ще се опитам чрез нашитеканали за свръзка..,

Докато Баркалов стигне до главния диспечер,мина не по-малко от половин час. По пътя бе решилда не говори нищо но диспечера за цикличните мо-дели — абсолютно невъзможно е неподготвен човекда схване изведнъж подобно нещо. Ето защо тойпросто каза, че в института им са получили прогнозаза много голямо срутване на земни пластове в района,през който минава Южният експрес и помоли, за да сеизбегне катастрофата, да задържат влака.

Главният диспечер сви рамене:— Вече ми звъни по този повод вашият академик,

20

но уверявам ви, напразно се тревожите. Трасето ми-нава на безопасно разстояние от планинския масив.Погледнете на картата.

„Наистина — удивен помисли Баркалов, — никаквосвличане не може да преодолее подобно разстояние."

— А какво каза академикът? — осведоми се той.— Обеща да се обърне към вишестоящето на-

чалство. Но досега не съм получил никакви нарежда-ния. А и да бях получил...

— Тогава какво?— Вижте какво, с Южния експрес нямаме теле-

метричка връзка. Управлява го програмиран авто-мат— трасето е просто. Така че никакви командиние все едно не можем да предадем.

— Как така ?— Уверявам ви, системата е абсолютно сигурна.

За двадесет години не е имало даже незначителнаавария. Възможността за катастрофа практически еизключена.

— А теоретически?— Е, освен ако се разтворят небесата...— А ако се разтворят?— Вие знаете, че стопроцентова сигурност нямате

даже в собствения си апартамент. Някакъв нищожномалък риск винаги има.

„Напразно си губя времето тук — помисли Барка-лов. — Трябва да настигна експреса с колата. Акопонатисна педалите, ще успея да го настигна точнона границата на опасната зона. А там ще видя вече..."

— Разбира се, ние можем да изпратим контроленвертолет — продължи обясненията си главният ди-спечер, — но и той може само да извърши наблюде-ние. Както ви казах, този експрес няма външно управле-ние. Но компютерът му е способен сам да прецениобстановката. ..

Но Баркалов вече не го слушаше. Разглеждашевисящата на стената огромна схема на железопътнителинии, като се мъчеше да запомни къде минава авто-мобилната магистрала. После изтича бързо по стълби-те, седна в колата и почти веднага даде пълна газ.. .

Когато до слуха на Баркалов стигна грохотът надалечно срутване, намали скоростта и се ослуша.Стихващите тътнежи се чуваха нейде отпред и «дясноот пътя.

— Странно — помисли Баркалов. — Това срутваненаистина не може да повреди железопътната линия —много е встрани.

Пътят зави и пред Баркалов се откри стрелата нажелезопътната линия. В синевата на сгъстяващия севечерен здрач той успя да забележи в далечинататри светещи точки — светлините на препускащияподире му експрес. Експресът, в който трябваше дабъде самият той, ако през последните часове не себе случило всичко това. . .

Баркалов погледна напред — натам където въввечерния сумрак се долавяха далечните очертанияна планината. Местността му се стори позната. Икато натисна педала, увеличи скоростта.

Сега Баркалов се движеше така, че разстояниетомежду него и светлините на експреса да остава не-изменно. Ако неочаквано отпред се появеше някакваопасност, имаше в запас няколко десетки секунди иможеше да предприеме нещо. Верно е, че той неможеше даже да си представи, как щеше да помогнев този случай. Но тревогата на хората, които се на-мираха във вагоните на влака и нищо не подозирахаза възможната опасност, го караше да препуска на-пред.

Отдясно се мярка знак за железопътен прелез и.Баркалов трябваше да намали скоростта, а послеи да натисне спирачката: пътят бе преграден с ба-риера.

Прелезът беше на отклонението, което минавашевдясно от основната линия и спуснатата бариера раз-тревожи Баркалов. Щом експресът се приближавашепо основната железопътна линия, страничното от-клонение трябваше да бъде свободно. При тези об-стоятелства преграденото с бариерата шосе изглежда-ше някак противоестествено.

Нейде отзад се зачу нарастващо бръмчене и надглавата на Баркалов премина вертолет.

— Академик Матвеев действува — мина през умана Баркалов. Но в същия миг той видя нещо, от коетосърцето му изстина и кръвта нахлу в главата му.

По страничното отклонение по наклона стремителносе движеха към прелеза три товарни вагона.

— Ето каква била работата! — мигновено съобразиБаркалов. — Нейде там в планината срутването еразкъсало товарната композиция и трите последнивагона, набирайки скорост, сега се носят към главна-та железопътна линия.

Баркалов хвърли поглед към светлините на при-ближаващия се експрес и безмилостно ясно си пред-стави какво ще стане след няколко десетки секунди.Товарните вагони щяха да стигнат основната желе-зопътна линия точно в момента, когато експресътще мине през разклона. Страничен удар и. . . Баркаловси спомни картината, която бе видял на екрана —камарата от качени един върху друг изпомачканивагони, телата на убитите. .

Вертолетът направи кръг, върна се обратно и увиснанад разклона: явно пилотът бе осъзнал, че катастро-фота е неизбежна.

21

— Но от вертолета нищо не могат да направят —спомни си Баркалов думите на диспечера.

А в това време експресът и товарните вагони не.отклонно се сближаваха. Сега вече бе ясно, че пътни-ческият влак няма да успее да изпревари спускащитесе ло отклонението вагони. Баркалов трескаво търсешеизход от положението...

Решението дойде в момента, когато тъмните си-луети на товарните вагони безшумно нарастнахаи почти наближиха самия прелез. Баркалов даде гази автомобилът, блъскайки бариерата, излезе на пре-леза и прегради пътя. Баркалов не успя да изкочи...

Стържене на метал раздра вечерната тишина. По-митайки колата, товарните вагони все още продължа-ваха да се движат. Но скоростта им бе намаляла.И когато вагоните, влачейки пред себе си останките-на автомобила, стигнаха главната линия, пътниче-

ският експрес вече бе отминал. Катастрофата, по-втаряща се може би безброй пъти в предишните ци-кли от съществуването на Вселената, този път бепредотвратена...

— Баркалов все пак загина — каза академикътна заседанието на съвета, — но загина не подчинилсе покорно на установения веднъж завинаги ход насъбитията, а съумял да се намеси в този ход и да гоизмени. Той не успя да довърши новата си теория.Но с цената на живота си запази за бъдещето животана стотици хора, способни да създадат много повече,отколкото може да направи един човек. И още нещо...Баркалов доказа, че протичането на явленията еподвластно на човека и, каквито и събития да саставали в предишните цикли, нашето бъдеще зависисамо от нас. Нека бъдем оптимисти!

Преведе от руски: ЦВЕТА ПЕЕВА

За многобройните професии на ку-чето се знае много. Известно е, чето е първото опитомено животно,почти доброволно предложило ус-лугите си на първобитния човек,станало първият му помощник в ло-вуването и верен страж на дома му.За този дълъг исторически периодчовекът е успял чрез целенасоченаселекция да създаде в зависимост отпредназначението стотици породи ку-чета — до такава степен многообраз-ни, че днес трудно може да се по-знае общият им прадядо.

Най-древната и основна професияна кучето-,,пазач" на дома,на стадото,на градината, на складовете, на дър-жавната граница не би учудила ни-кого. В последно време обаче всепо-често се появяват интересни съоб-щения за животни, които не по-злеизпълняват функцията на пазачи. Внякои западни страни, където пре-стъпността взема все по-застраши-телни размери, става все по-трудноснабдяването с куче-пазач. Добре дре-сирано куче-пазач струва баснослов-на цена, а освен това и поддържане-то му е много скъпо. Така напримерв САЩ едно дресирано куче-пазачот вълча порода или доберман-пин-

чер струва колкото лека кола. Товапринуждава хората да се откажатот услугите на кучетата и да търсятевтини и сигурни техни заместницисред другите представители на жи-вотинския свят.

В някои южноафрикански страниместното население използува вместокучета за пазачи на овчите стада пти-цата щраус. В природата щрауситечесто доброволно изпълняват роля-та на пастири. Идеята да ги използу-ват за пазачи на овчи стада дошласлед като наблюдавали, че диви стадаот гну и зебри пасат заедно с щрауси.Те отлично се допълвали — бозай-ниците с отличното си обоняние, ащраусите с превъзходното си зрениеи слух винаги предупреждавали на-време за надвисналата опасност. Очи-те на щрауса са 5 см в диаметър итежат заедно повече от мозъка. Притова съчетание врагът трудно бимогъл да се промъкне в близост дотези симбиотично обединени живот-ни. Освен това щраусите извличати друга полза от това съдружествос бозайниците — подплашените отпасящото стадо насекоми, дребни гри-зачи и влечуги се доставят за обедкато хранително допълнение към зе-

лената трева и клончета. Когато опи-тали да ги използуват за пазачи на ов-чите стада, оказало се, че тези огром-ни птици ревностно изпълняват възло-жената им роля и дори в някои отно-шения по-добре от кучето. Те несамо прогонвали всички непознатихора или животни, приближаващисе до овцете, но упорито преслед-

вали дори автомобилите. Известное, че щраусът е изключително силнаптица и е отличен бегач — развиваскорост до 70 км/час. Освен товаовчарят се грижи за набавянето наскъпа храна, тъй като кучето е ме-соядно животно, докато при щраусатова не « необходимо — той пасетрева заедно с овцете.

В Шотландия, в склада на прочута-та фирма за уиски „Балантайн" ро-лята на денонощни пазачи била по-верена на 100 бели гъски, охраня-ващи ревностно милиони литри оттова питие. На директора на фирма-та му хрумнало да използува гъскитеза пазачи, след като прочел история-та за спасяването на Рим: „Предиблизо 2000 г. (390 г. пр. н. е,) галитеобкръжили римската армия, заела по-зиции на укрепената крепост на Ка-питолийския хълм.Дълго те не могли

да превземат крепостта. Една тъмнанощ силен галски отряд се покате-рил на хълма, за да изненада защит-ниците и превземе крепостта. Нитодежурната стража, нито дори ку-четата усетили приближаването навражеския отряд. За щастие на рим-ляните обаче, ято гъски, което сенамирало по склоновете на хълма,се разкрякало тревожно и събудилозащитниците на крепостта. В честна гъските-спасителки на града билиздигнат монументален паметник,представляващ сребърна фигура нагъска." Гъските-пазачи на прочутотошотландско уиски се оказали пре-красни изпълнители на тази отго-ворна задача. Те свободно пропуска-ли познатите хора край себе си. Но

ни дини и голяма реколта.Дресирани грабливи птици били

използувани и за други цели. Съще-ствуват исторически документи, кои-то показват, че древните перси саподлагали на специална дресировкасоколи и орли, които използувалипо време на война за стражи срещунеприятелските гълъби-пощальони.

По време на френско-пруската вой-на за улавянето на неуязвимите френ-ски гълъби-куриери, пренасящи важ-ни стратегически съобщения, пру-саците използували цели „ескадри-ли" от соколи, които незабавно сесправяли с крилатите пощальони. Повреме на Втората световна война амного армии също са били използу-вани специално обучени грабливи

достатъчно било да се приближивъншен човек в района на буретатас уиски и въздухът се огласял от не-въобразим гъши крясък (нещо катоалармена инсталация), предупрежда-вайки по този начин охраната.

Но от птичия свят не само щрау-сите и гъските са използувани в ро-лята на пазачи. В днешно време освенза състезания от ловно-спортен харак-тер и за ефектни зрелищни проявиспециално обучени грабливи птицисе използуват с успех за охрана нарибовъдните стопанства от сиватаи червената чапла, които, както еизвестно, нанасят големи вреди наизкуствените рибарници.

В Успенски район на Павлодарскаобласт в СССР градинарят Шулгаот колхоза „Ленин" използувал скалниорли за охрана на бостаните за дини.Поставени върху дървени съоръ-жения, орлите величествено оглеж-дали местността и от острия им по-глед не убягвали гризачите и пти-ците, желаещи да опитат от слад-ките дини. Тези горди птици охра-нявали бостаните вече 6 години, спо-магайки за отглеждане на качестве-

птици за стражи срещу неприятел-ските гълъби-куриери.

В различни страни са регистри-рани много случаи на самолетни ка-тастрофи вследствие сблъсквания наптици в тях. Най-често това са ми-гриращи птици около аеродрумите,където е техният прелетен път. Аизвестно е, че ако при скорост 300км/час самолетът се сблъска с 4-килограмова гъска, корпусът му щеполучи удар, надминаващ 350 кг.Като се има предвид, че съвремен-ните реактивни самолети летят смного по-големи скорости, то уда-рите на „пернатите снаряди" придо-биват силата на оръдеен изстрел.Съвременните реактивни самолетистрадат от това, че отпред турбореак-тивният им двигател има голям от-вор (въздухосмукател), който при ра-бота дори на земята на малки обо-роти може да всмуче разположенинаблизо малки предмети, а във въз-духа при увеличени обороти всму-кателната сила се увеличава. Прединяколко години на едно американ-ско летище катастрофирал самолетът„Електра". При излитането си той

срещнал голямо ято скорци, частот които били всмукани от възду-хосмукателя заедно със силната въз-душна струя. Ударите по лопатки-те на турбината нанесли сериозниповреди — запушили тръбите, от-веждащи въздуха в двигателя, и са-молетът забил нос в морето. Подо-бен случай сполетял през 1970 г.самолета-гигаит „Боинг 747", койтоизлитал за Ню Йорк. Единият оттурбореактивните двигатели всму-кал над летището птица лещаркаи самолетът, спасявайки се, аварий-но кацнал.

Ето защо непрекъснато се търсятефективни методи и средства за про-гонване на всички птици от районана летищата. Използувани са мно-гобройни и различни по естествосредства като чучела, силуети наловци с пушка, магнетофонни записина птици в бедствие, силни звуковиефекти, фойерверки, пушечни изст-рели, гранати, ултразвуци, отровии мн. др. Всички тези средства обачеса вредни и за хората, и за съоръже-нията на летищата, а освен това къмвсички тях птиците постепенно при-викват. Никакви видими опасностине били в състояние да подтиснатвродения инстинкт на птиците данапуснат родните си места. Оказалосе обаче, че самите птици могат дасторят това. Използуван бил изве-стният факт, че грабливите птицивсяват ужас сред останалите пред-ставители на пернатия свят. Опити-те да се използуват грабливи птициза охрана на летищата от нежеланиптици се оказал изключително ефи-касен и с постоянен ефект. Вече вмного страни с голям успех използу-ват дресирани грабливи птици запрогонване и охраняване на летища-та от масово развъдилите се птици,които често стават причина за са-молетни катастрофи. На холандско-то летище Леуварден се използуватдресирани ястреби и соколи за про-

23

гонване на птиците, които са в бли-зост до летището и представляватопасност за излитащите и кацащитесамолети. Недалеч от испанската сто-лица Мадрид в гражданското летищеБарахас, както и във военното ле-тище в Торехон де Адрос използу-ват за охрана на аеродрумите спе-циално дресирани соколи и ястребисрещу птиците в района. В Торе--хон например година преди да сеосъществи операция „Ястреб" в райо-на на летището се наброявали 36 829

24

гълъба, а скоро след прибягване нановия метод останали само 193. Ин-стинктът за самосъхранение прого-нил гълъбите далеч от пернатитехищници. Във Великобритания вечепочти на всички аеродруми са по-строени специални волиери за дре-сирани соколи, изпълняващи успеш-но и съвестно службата си за охранана летищата от птици.

В много страни за пазачи се изпол-зуват различни видове змии. Таканапример в хамбарите на много тър-говски къщи за зърнени храни в Риоде Жанейро са пуснати опитоменизмии (боа), които успешно изпълня-ват ролята на пазачи срещу опасни-те нашествия на гризачите. Извест-но е, че боата е отличен ловец намишки и плъхове. В Индия в многосела жителите вместо котка държатпитон. който добросъвестно охра-нява дома им от плъхове и мишки.Индийският питон е дълъг около 5метра, но някои екземпляри дости-гат до 7,5 метра. Въпреки големитеси размери, той лесно се катери подърветата, отличен ловен е на гри-зачи и лесно се опитомява. В многомагазини на Сидней, Австралия, запазачи се използуват дресирани змии,които съвсем добросъвестно изпъл-няват задълженията си през нощта иникога не напускат поста си. В ня-кои магазини и складове на Чикагосъщо използуват за пазачи змии (гра-мадни питони), с които плашат крад-ците.

Основната професия на котката-пазач е известна от дълбока древност.Смята се, че първи египтяните яопитомяват, виждайки голямата из-года от нея. Там тя била нужна заборба срещу гризачите, които нана-сяли големи вреди на зърнените хра-ни. По това време римляните изпол-зували за борба срещу мишките иплъховете змии (смок-мишкар) и не-вестулката. Котката ги изместила едвапрез IV—V столетие. В Западна Евро-па котките добили голямо разпро-странение в ролята на пазачи особенопрез X — X I I в., когато започнало на-

шествието на сивия плъх, с койтокотката водила героична борба. ВАнглия по това време котките се це-нели много и стрували доста скъпо.В Русия по същото време смяталикотката като необходима принадлеж-ност към всяко семейство. Те охра-нявали хранителните продукти отнашествието на гризачите през нощ-та. Нощният лов изисква остро зре-ние, а известно е, че очите на котка-та са способни да уловят съвсем слабасветлина и виждат почти в пълнатъмнина. Ретината на окото й е уст-роена така, че светлинните лъчи пре-минават през нея и отразявайки се влежащия на дъното на окото свето-непроницаем слой (тапетум), вто-рично преминават през ретината. Кот-ките имат много тънък слух и добреразвито осезание. Най-малкото шу-молене и колебание на въздуха, пре-дизвикано от движещи се тела, севъзприемат от нервните окончания,разположени в кожата им, в коренана мустаците и на всеки косъм. Зада може котката да долови и най-незначителния шум, нужно е само даразмърда мустаците си, които пред-ставляват своего рода „радар". Стоей-ки съвършено неподвижно, тя можеда пази и търпеливо да дебне някол-ко миши дупки, като долавя и най-нищожните движения на своята жерт-ва. Котката мълниеносно реагира навъзприетия нервен сигнал, а нейни-те движения са точни и съгласувани.Именно затова котката е отличенловец на гризачи.

На витрините на някои бижуте-рийни магазини в Сан Франциско(САЩ) могат да се видят странниграмадни насекоми в ролята на па-зачи. Това са паяци-вълци от видатарантула, които достигат до десе-тина сантиметра. Тарантулата всяваужас и респект сред гангстерите,тъй като отровното й ухапване пре-дизвиква силни болезнени реакции.Отровата, изпускана от специалнижлези, оказва паралитично действие,като неведнъж са наблюдавани исмъртни случаи. Освен това таран-

тулата издържа дълго на глад и неизисква никакви разходи за храна.

Известно е, че делфините се от-насят към хората дружелюбно, впротивоположност на акулите, кои-то „разглеждат" човека най-често ка-то своя бъдеща жертва. Ихтиолози-те са установили, че делфините смърт-но ненавиждат тези морски хищни-ци. Това навело на мисълта групаучени-зоолози от Флорида да за-почнат специална дресировка на дел-фини за охрана на плажовете и патакуване на акули. Резултатите билипоразителни. Делфините изпълнявалиновите си задължения с голямо удо-волствие, охранявайки плажовете отнашествието на таи хищници. Дел-фините не само прогонвали акулите,но ги и убивали.

В Япония, където отдавна се ра-боти върху решаването на проблемаи създаване на подвижни пасища вподходящи заливи за развъждане наценни видове морски риби, ученитепроектират да използуват специал-но обучени делфини като пазачи на

движението на рибните пасажи.Проф. Т. Куроки от Океанографскияинститут на Токийския университете разработил 12-годишна програма,по време на чието осъществяванеделфините ще трябва да преминатспециален курс на обучение. Целтае след получаване на „образование-то си" тези морски бозайници поволята на човека да променят посо-ката на движение на рибните пасажи.

В Южна Америка вече обучаватделфините да изпълняват функции-те на морски „ловни кучета , т, е. даподкарват рибата към риболовнитемрежи. Американски учени провеж-дат експерименти в Порт Елизабетс делфини, като възнамеряват да по-стигнат с тях това, което овчарскитекучета изпълняват — да пасат и ох-раняват стадата по време на паша.

Известна е огромната ненавист натаралежа срещу змиите. И затова унас той беше умело използуван заизтребване на змиите, когато се см-даваше най-големият наш курортенкомплекс »3латни пясъци". Бяха до-

карани няколко вагона таралежи, до-ставени от цялата страна, които закратко време се справиха успешно свъзложената им задача — да очистяти охраняват курорта. Таралежът еневъзприемчив към змийската отро-ва, това дължи на наличните проти-воотрови в кръвта му. Ето защо тойне се страхува от змиите и е удовол-ствие ги включва в своето меню.Днес на „Златни пясъци" не може дасе открие никаква змия, но за съжа-ление трудно могат да се намерят итаралежи, които само за няколко го-дини просто бяха разграбени от чуж-денците за сувенири.

Още от дълбока древност живот-ните привличали вниманието на чо-века. И той започнал да ги опито-мява, да ги подчинява на своята воляи да им възлага различни длъжности.Процесът на опитомяване на дивитеживотни продължава и в днешновреме и вече много от тях са станаливерни помощници на човека в него-вата многостранна дейност.

д-р ВЕСЕЛИН ДЕНКОВ

ПЪРВА ПОМОЩ ЗА НАШИТЕЧЕТИРИКРАКИ ПРИЯТЕЛИ

„Грижата за животнитее украшение за душата"

А. П. Чехов

На село във всяка къща има домашни живот-ни — и то не по едно. А в града, в апартаментите,се отглеждат не само котки и кучета, а дории най-екзотични животни. През миналата го-дина само в Москва са били картотекиранипод ветеринарен контрол повече от 80 000 ку-чета.

Кучетата боледуват, и то не по-малко от хо-рата. Но известната поговорка „минава му катона куче" е справедлива тогава, когато на жи-вотното е оказана своевременна и квалифици-рана помощ.

За тези, в чиито семейства живее куче иликотка, не е безполезно да знаят как да се окажена животното първа помощ, преди да се обърнаткъм ветеринарната лечебница.

Наранявания. Преди всичко трябва да бъдеспряна кръвта. Ако е пострадала артерия,превържете раната с носна кърпа, ремък, врато-връзка. Острижете ниско козината около нара-неното място и дезинфекцирайте раната съсслаб разтвор от кислородна вода или с1%ривано-лов разтвор. Ако не разполагате с тези дезинфек-ционни средства, използвайте спирт, ракия, оде-колон. Добре е върху малки рани да се залепибактерициден пластир, след това да се превър-жат.

Рана на корена или на гърдите. Кучетода се занесе бързо във ветеринарната лечебница.Преди това да се закрие раната със стегнатапревръзка. Ако в раната се всмуква въздух,за мажете отвора с вазелин или го покрийте сполиетиленово парче. Животното трябва дабъде пренесено само в лежащо положение.Помнете: Не трябва да му давате да пие!

Кръвотечение от носа. Постарайте се дазадържите кучето около себе си, успокойте го,като го помилвате. Сложете на носа му ледили студен компрес. Добре е да се поставятв ноздрите тампони от памук, намокрен съсслаб разтвор от кислородна вода.

Кръвотечение при загуба на зъб. Върхураната поставете топче от марля или памук.След това свържете челюстите с бинт или сложе-те на кучето намордник.

Натъртвания. На натъртеното място трябвада се сложи студен влажен компрес или лед.Ако кучето е неспокойно, дайте му пирамидонили аналгин (от 0,1 до 1,0 г в зависимост отголемината на животното).

Поражения от електрически ток. Веднагапрекратете действието на тока върху животното(например като изтеглите щепсела от контакта).Ако не съществува друг начин за прекъсване нанапрежението, отделете кучето от проводника,като използвате някакъв предмет-изолатор (пръч-ка, книга, гумена изтривалка). Ако кучето е вбезсъзнание, необходимо е изкуствено дишанеили масаж на сърцето. Масажът се прави почти

26

както при човека чрез притискане на гръдниякош. Ако кучето не е загубило съзнание, успо-койте го, дайте му аналгин, амидопирин (0,1—2,0 г ), топло питие.

Обгаряния. Ако козината тлее, залейте ку-чето с вода, покрийте го с одеяло, палто, пуловер.Върху обгореното място в продължение на 10—15 минути наливайте студена вода. След товалеко натрийте обгореното място с памук, на-мокрен в тъмночервен разтвор от калиев перман-ганот или ракия, одеколон, рибено масло.

При обгаряне с киселина неутрализирайтепострадалото място със сода за хляб (натриевбикарбонат), а при обгаряния със сода каустик —неутрализирайте със слаб оцет.

Измръзване. Отведете кучето в топло поме-щение, натъркайте измръзналите места с одеко-лон или силна ракия. Измръзналите уши и лапипревържете със съгреваещ компрес. След тованахранете кучето и го напоете с топъл чай.В никакъв случай не търкайте кучето със сняг,защото може да го инфектирате.

Слънчев удар. При слънчев удар кучетопада, очите почервеняват, дишането се ускорява.Може да се появи повръщане, диария, доризагубване на съзнание. Оставете слънчасалотокуче на сянка, завийте го с мокър парцал, сне-мете каишката от врата. Залейте главата мусъс студена вода. Ако кучето е в безсъзнание,трябва да му се направи изкуствено дишане.При безсъзнание кучето се поставя така, чезадната му част да бъде по-ниско от главата.Това усилва оттока на кръв от мозъка.

Вода в ухото. Ако кучето непрекъснато ситръска главата, значи в ухото му е попадналавода. Сложете кучето легнало настрани съсслухов канал надолу, разтръсквайте главата.Ако това не помогне, тогава внимателно вкарайтев ухото тънка грапава пръчка, на която е навитпамук. Това повторете няколко пъти, докатопамукът не излезе сух. Още един съвет. Тампониот памук, намазани с вазелин, ще позволят накучето да се къпе,без да попадне вода в ушите му.

Насекомо в ухото. Отстраняването на нека-нения гост е просто. В ухото на кучето трябвада се налеят 5—6 капки слънчогледово масло

Отравяне. За прочистване на стомаха трябвада се налее в устата на животното разтвор отсол (чаена лъжичка готварска сол в чаша вода).Желателно е да се даде на кучето активен въглен,креда или слаб разтвор от калиев перманганат.Добре ще бъде, ако кучето се напои с мляко.Ако няма мляко, нека пие повече вода. Може дасе прибегне и до слабителни средства.

Естествено, тези съвети съвсем не могат дасе приложат при всички случаи. След първатапомощ е необходима квалифицирана помощот ветеринарен лекар. И тогава вашето кучеотново ще бъде здраво.

ЗАЩИТНИКЪТ

НА ИНДИАНЦИТЕ„Разбойничество и грабеж — единствената цел на

испанските търсачи на приключения в Америка" —така създателите на научния комунизъм Маркс и Енгелсхарактеризират епохата на испанските завоеватели,когато първите реални представи за новия свят ставахадействителност. А това е епохата на Колумб.

Стремежът към обогатяване и лесна печалба наПиренейския полуостров съвпадал със засилването нарелегиозния фанатизъм — подпомогнат от многовеков-ната борба на християните срещу мюсюлманите.За кралете и князете, за инициаторите и организатори-те на задокеанските експедиции, църквата и религи-озното старание били удобна маска, под която тескривали своите стремежи към власт и лично обога-тяване. С потресаеща сила, след близо десетгодишенпрестой сред индианците, Бартоломе де Лас Касасще изрече крилатите думи: „Те вървяха с кръст в ръка-та и ненаситна жажда за злато в сърцето."

Тази е епохата, в която живее, пътешествува и съз-дава едни от най-верните творения за своето времеБартоломе де Лас Касас, човекът, който направитвърде много за изясняване предисторията към от-критието на Новия свят.

Кой е Бартоломе де Лас Касас?„Спасител, покровител на индианците" за едни,

за други „хроникьор на епохата", а за трети — съз-дател на мистичната за времето си „Испанска легенда".В действителност за него се знае много малко, аконе почти нищо. „Предполага се, че се е родил в Севиляпрез 1474 година. Когато Лас Касас е правил първитесамостоятелни крачки, т. е. е прохождал, Колумбвече е бил • мореплавател." А бащата на Лас Касасбил виден за времето си човек и личен приятел наКолумб. Той бил участник във второто пътуване къмНовия свят. Много е вероятно това пътуване да епредизвикало интереса на Бартоломе към индианците,

тогава да са се зародили първите кълнове на едно дълбо-ко уважение, което по-късно ще прерасне в обич ипризнателност.

Но да се върнем към онези години. Започнала еерата, наречена по-късно златна ера на Великитегеографски открития. Лас Касас вече изучавал хума-нитарните науки и успешно е положил изпит за бака-лавър1 на изкуствата.

През януари 1502 година, като проповедник зановооткритите острови на Новия свят, той влязъл впървата си експедиция. Сред пъстрия букет от коло-нисти не липсвали дворяни и заможни испанци. За-почнало масовото заселване на Антилските остро-ви. На 15 април 1502 година флотилията спряла набрега на Санто Доминго, наричан тогава Еспаньола.С другите пристигнал и Лас Касас. Първите годиниот живота му на острова не се отличавали от животана който и да е друг колонист — участвувал в действи-ята против бунтуващите се индианци, експлоатиралги безмилостно като всеки „попечител".

1 В някои западноевропейски университети —лице, получило учена степен.

Но годините' минавали, а с тях идвало и осъзнава-нето на Лас Касас. Съдбата на местното населениепостепенно! станала негова съдба. Сложило се началотона движението в защита на индианците. В тази обста-новка започва да се откроява фигурата на Лас Касас —неуморимият застъпник на индианците при двора наиспанския крал.

В памфлета „Най-краткият разказ за разрушениетона Западна Индия" Лас Касас с гняв пише за зверства-та на своите съотечественици: „Християните на коветеси, с мечове и копия, извършваха големи жестокости.Влизайки в селищата, те не оставяха жив никого —тази участ сполетяваше и стар, и млад. Те се обзала-гаха за това, кой от тях с един удар на меча ще разсечечовек на две, или ще отсече главата му. Издигахадълги бесилки така, че краката на индианците почтидокосваха земята и бесеха по тринадесет на всяка,в слава и чест на нашия изкупител и дванадесеттеапостола. Разпалваха огньове и изгаряха увисналитеиндианци живи. . . "

Кубинските войни, в които Лае Касае участвувал,се оказали решаващи за бъдещото му поприще. Бар-толоме получил за заслугите си като проповедникмного индианци, но се отказал от „подаръка" и по-светил остатъка от живота си на борбата за защитана този нещастен народ.

В 1515 година Лас Касас се завърнал в Испания.Направил опити да обясни и да спечели на своя странановия крал Карл I. Написал меморандум за бедстве-ното положение на индианците, срещал се с висшидуховници, убеждавал, разяснявал. Резултатът от

неговата дейност бил назначаването му за съветникпо въпросите на индианците при испанския кардинали Толедски архиепископ Франсиско Хименес деСиснерос. Лас Касас получил титлата „Протектор наиндианците" с право да дава под съд колонисти, под-тискаши индианското население.

„Протекторът" представил на архиепископ Сисне-рос поредица от петиции за несправедливо отношениекъм индианците, за даване обезщетение на пострадали,за оправдаване на несправедливо обвинени индианци.В тези документи се очертавали контурите на реформи-те, които изцяло трябвало да изменят колониалнатаполитика към туземното население. Сиснерос изпра-тил в Новия свят трима пълномощници и като техенсъветник Лас Касас. Тримата трябвало да проверятизложеното от Лас Касас и да дадат своето становище.Но те били привърженици на провежданата колони-ална политика и твърде скоро, след пристигането им,настъпил разрив в отношенията с Лас Касас. Разо-чарован от дейността на духовните си събратя, тойсе завърнал в Испания през 1517 година. При новотозавръщане Лас Касас разработил план за аграрнаколонизация на Новия свят с участието на опитниземеделци, които трябвало да обучат местнотонаселение в модерни за времето си методи на земе-аелие. Този план изцяло изключвал експлоатациятана местното население, като предвиждал да нараснепроизводството, което пък щяло да допринесе да сеувеличат доходите на испанската корона. В планаЛас Касас настоявал да се признаят равни права наиндианците и испанските поданици и да бъдат раз-решени смесените бракове между испански колонистии индианци.

Последвали години на нови пътувания в земите наНовия свят. Едва на 19 май 1520 година Лас Касасполучил от краля ивица земя в крайбрежието на Вене-цуела. Тук „попечителят" искал да приложи на практикаразработената от него идея за аграрна колонизация.Дошлите от Испания земевладелци обаче се оказалинеподготвени за такова крупно за времето си начина-ние и отчаяни от разултатите се завърнали в странатаси. Дълбоко разочарован от неуспеха. Лас Касас сеоттеглил • манастир. Там продължил да изучаваправо и богословие, набелязал и първите си бележкина голям литературен труд. Към многостраннияталант на пътешественик, реформатор, историографЛас Касас прибавил и талантът на един голям,дълбоко човечен писател.

В продължение на седем години (1524 -1530) ЛасКасас излагал идеите си пред двореца и папата:

— Премахване на насилственото покръстване наиндианците, освобождаване на властта на колонисти-те...

— Осъждане на всякакъв вид завоевателна война.Светът трябва да разбере, че до нахлуването на испан-ците в Америка индианците са били също така разумнии свободни, както който и да било друг народ, а вмного отношения, както физически, така и моралноса превъзхождали колонистите.

Усилията на Лас Касас не отиват напразно. През1542 година кралят провъзгласява „Новите закони",с конто се премахва насилственото покръстване наиндианците. Една от великите идеи на Лас Касаспридобила правото на съществувание!

Лас Касас в 1544 година бил изпратен в Чиапас1,Латинска Америка. Местното население го посрещнало

'Пълното име Чиапа да Корсо, селище в щата Чиапас,разположено в югоизточната част на Мексико.

като скъп и отдавна желан гост. Следвали месеци наусилен труд за претворяване в дело на „Новите закони".Лас Касас съветвал, а когато съветите не помагали,заплашвал, че ще налага страшно наказание — .Ли-шение от покаяние". Тази заплаха той издава в писменаформа в книгата „Конфесионарио", Това му навляклоненавистта на духовенството и колонистите. През 1545година „Новите закони" били отменени. Нанесен билудар на Лас Касас, но той не се чувствувал победен —завърнал се в Испания, за да продължи борбата.

През това време историографът на краля Сепулведозапознал краля с „Конфесионарио" и обявил книгатаза посегателство върху интересите на Испания.

Предпазливият монарх решил да даде възможностна двете страни да изложат своите гледища. Нещоповече — той решил да прекрати всички завоевателнивойни в Новия свят, докато „Съветът на богословитеи законодателите" реши кой е прав.

В знаменития си трактат „Апология" Лас Касасе изложил своето гледище: „Нито човекоядството,нито жертвопринасянето на човек пред боговете неможе да се разглежда като престъпление, което да оправ-дава воденето на война против индианците. Първо,защото подобни случаи са крайно редки, и второ,защото людоедството и жертвоприношението саважна съставна част от религиозните им обреди...Към смяна на религията, дори ако става дума за по-кръстване в испанската вяра трябва да се подхождамного сериозно и в никакъв случай това не бива дастава насила, защото човек не може да бъде изправенпред проблем, по-труден и значителен от отказа отпървоначалната си вяра, дори ако в нейните обредивлиза пренасянето в жертва на човешки живот..."

Съветът не стигнал до определени изводи — дветеочертали се тогава направления защитавали яростносвоето влияние.

Лас Касас бил на 90 години, когато по молба намисионери от Перу написал два труда: „Дванайсет

съмнения или дванайсет перуански въпроса" (издаденедва през 1882 година в Париж) и „Съкровището наПеру", написан на латински (издаден през 1958 годинав Париж). Отново той е уверен последовател на хума-низма, на схващането, че всеки народ има право насобствена самобитна култура. За Лас Касас най-голямото богатство на Южна Америка са индианцитеи това съкровище трябва да се пази. Със „Съкровищетона Перу" завършва и неговата активна изследовател-ска и литературна дейност. Той умира в Мадрид на17/18 юли 1566 година на 92-годншнв възраст.

Лас Касас е бил съвременник на всичко значимо,свързано с откриването на Америка. Благодарениена забележителната роля на своите близки родственицив подготовката и осъществяването на Втората експе-линия, бъдещият хронист бил запознат с целите наекспедицията, с много от нейните участници, а такасъщо и със самия адмирал. Известна е ролята на ЛасКасас в обработката на ръкописите на Колумб. Восновния си труд „История на Индия" Лас Касасе изразил своето дълбоко уважение към великия море-плавател. Като подчертава особено жестокостта наиспанците, Лас Касас неизменно отделя Колумб и неотправя към него нито един упрек за жестокост и лице-мерие.

Бартоломе де Лас Касас е човек на своята епоха,на своето съсловие, на своето светоусещане. Но посвоето отношение към индианците и делото на животаси е бележит хуманист и географ, изпреварил в многоотношения епохата си.

М, РАШЕВ

28

На 23 октомври 1976 година от нюйоркското пристани-ще потегли на околосветско пътешествие първият бъл-гарски „самотен" моряк" капитан Георги Георгиев. Пъ-тят му минава през Куба, Панамския канал, Маркизкитеострови, островите Фиджи и Мавриций, през Кейптуан иГибралтар, за да пристигне на 9 септември 1977 година вБългария. Една година сам през водната пустиня! Самсрещу бурите и ураганите, тропическото слънце и без-ветрието, сам срещу самия себе си!

„Драги другарю Георгиев, казва Тодор Живков в те-леграмата си до капитана на яхта „Кор Короли". Вие от-крихте светла страница в летописа на бьлгарското ве-троходство, което тепърва набира сили и търси между-народни изяви и утвърждение..."

Няколко месеца остават до завръщането на капитанГеоргиев в България. Много неща ще може да ни разкаже

той — за радостта при първия допир с твърда земя следдълги седмици самота, за тревогите, премеждията, ек-зотиката на южните морета, страха. И за много други щепремълчи. Не от излишна скромност или нежелание дасподели кризисните моменти в пътуването — на неготепърва ще предстои да се справи с лавината на затрупа-лите го впечатления.

Ред качества са необходими на моряка за да стане мо-реплавател-самотник — по нещо от Колумб и Нансен,от Кук и . . . Джошуа Слокъм, Защото Слокъм беше пър-вият, който сам се качи в яхта и тръгна да обиколи света.

Кой е Джошуа Слокъм и какво го накара да тръгне сампа море? Що за хора еж моряците-самотници, които не сеуплашиха от първата излязла им насреща по-сериознабуря, а продължиха напред през океана?

Щастливецът СлокъмДжошуа Слокъм беше на 50 години, когато реши да за-

купя прогнилото старо корито „Спрей" — един отдавнаизлязъл от употреба платноход с девет тона водоизмес-тимост и близо 11" метра дължина. Много скоро Слокъмразбра каква грешка е направил с тази покупка, но връ-щане назад нямаше. Тринадесет месеца той рендосва бо-рови трупи, сече ели за мачти и на 2 юли 1895 година по-тегли от Ярму г с намерението да прекоси Атлантическияокеан.

„. .. Минаха няколко дни. Обкръжен от плътната сте-на на мъглата, аз все по-силно усещах самотата, чувству-вах се като буболечка върху сламка, захвърлена в морето.

През тези дни' мозъкът ми сякаш работеше на „другаобороти". Незнайно откъде изплуваха странни картини—зловещи и незначителни, удивителни и обикновени, от-давна забравени събития, сякаш случили се не с мен, а снякой друг. Чужд глас ми разказваше неща, които някогасъм слушал по разни краища на света. С една дума — чув-ствувах се неизказаио самотен.

Чувството за самотност изчезваше само по време набуря. Още на тръгване ме предупреждаваха, че" може до-ри да забравя да говоря. Ето защо, по стар морски оби-чай, се провиквах към въображаемия рулеви: „Как е?Какъв курс държим?*' Но не получил отговор, още по-силно усещах самотата. Гласът ми замираше в морскатапустош и аз" много скоро се отказах от това занимание.

По-късно си спомних, че в детските години обичах дапея. Музикалните ми способности едва ли можеха дапредизвикат нечия завист, но тук сред простора на Атлан-тика, можех да пея на воля. Само да бяхте видели как под-скачаха делфините във водата, чули моя глас. Веднъж, ко-гато изпълнявах „Ние ще платим на Дарби До ли за бо-тинките", един делфин така се захласна, че едва не паднана палубата.

Привечер мъглата се надигна и аз видях слънцето в мо-мента, когато се допираше до хоризонта. Извърнах по-глед на изток, На самия връх на бушприта се беше из-качила луната. Имаше пълнолуние:

— Добър вечер, сър — извиках аз — Колко съм радос-тен да ви видя!

Оттогава нататък аз неведнъж съм беседвал с човекаот луната и много мисли съм му доверил."

Но Слокъм има още един приятел. С него най-неочак-вано се запознал по време на буря.. .

Вечерта на 24 юли излязъл силен северозападен вятър.Джошуа взел парче сухар, намазал отгоре сливов марма-

лад и го изял набързо — за по-сериозна вечеря просто ня-мало време. А малко след това започнали болките в сто-маха.

„. .. Превъзмогвайки болките, аз се залових с платна-та. Трябваше да легна в дрейф, но не успях. Оставих лод-ката на произвола на съдбата, защото болката ме повалина дъските. Не зная колко време съм лежал — трябва дасъм загубил съзнание. Когато дойдох на себе си, разбрах,че е започнала буря. Погледнах към палубата. Там за мое

най-голямо учудване, видях висок мургав моряк,който здраво стискаше руля. Приличаше на чужденец:наклонена над лявото ухо червена барета и обградено счерни бакенбарди лице на пират. Тази свирена физионо-мия ме накара за забравя дори бурята. Учудвах се самокак този пришълец все още не ми е прерязал гърлото. Тойсякаш прочете моите мисли, свали шапката и произнесе:

— Сеньор капитан, аз не ви желая злото... Аз съм вол-на птица, но с нищо по-лошо от контрабанда на дребноне съм се занимавал. Числя се към екипажа на Колумб —щурман на „Пинта". Дойдох да ви помогна. Лежете спо-койно, сеньор капитан, тази нощ ще дежуря аз. Днес виеимате треска, но утре всичко ще бъде наред.

Помислих, че той сигурно е безразсъдно смел моряк.И наистина, миг след това, той се провикна:

— „Пинта" е пред нас. Трябва да я догоним? Прибаве-те още платна!

После отхапа парче чер сухар, помълча известно времеи добави:

— Не трябваше да ядете сливов мармалад, капитане.С мармалада човек трябва по-внимателно да се отнася —особено ако не знае кой, как и къде го е варил. Може да муе прибавено козе мляко, затова така боде.

— Хей, приятелче — провикнах се аз, — стига си мичел нотации!

Казах и усетих, че болките отново идват, А той се ус-михна и дрезгаво запя:

По-високо, вълни бесни!По-силно, бури, вийте!Крещете, чайки морски,чак до острови Азорски!

Трябва да съм се почувствувал по-добре, защото за-почнах да ругая срещу неговата песен:

— Няма ли да спреш тази дъскорезница!Но той продължаваше да пее. От време на време ми се

гадеше. Огромни вълни се стоварваха върху палубата иаз имах чувството, че някой изсипва пълен фургон дреб-ни камъни.

Когато болките преминаха, аз открих, че по ослепител-но бялата като зъб на акула палуба не е останало нито„Спрей" за мое най-голямо учудване следваше твърдозададения от мен курс. Дори Колумб не би могъл да во-ди толкова точно своята каравела по време на буря.Бях истински признателен на стария рулеви, само малкому се сърдя, че не прибра платната.

По обед бурята утихна и се появи слънце. Легнах наприпек и неусетно съм заспал. По време на съня рулевиятме споходи отново. Сега лицето му беше спокойно и съв-

сем не приличаше на пират;— Ако ви е приятно, аз с удоволствие ще ви навестя-

вам — каза той скромно. — От любов към приключения-та.

Едва завършил фразата, той свали баретата и изчезнапо съшия тайнствен начин, както се и появи. Вероятно сезавьрна на призрачната „Пинта". Събудих се ободрен отсъня и посещението на стария моряк. Изправих се на кра-ка и първата ми работа беше да изхвърля всичкия сливов

' мармалад, останал в качето."Така Слокъм, в компанията на деликатния „господин

от Луната" и смелия рулеви от колумбовия кораб „Пин-та", пристигна в Гибралтар. После повторно пресече Ат-лантика, премина Магелановия пролив, преплава Тихияокеан, спря на островите Фиджи и Мавриций. Накраяпресече за трети път Атлантическия океан и на 27 юни1898 година пристигна в Бостън.

Любопитно е да се прочетат записките на Слокъм затова изключително плаване. Поразителна е неговата на-

блюдателност, жизнерадостното му чувство за хумор,примесено с моряшко суеверие и безобидни дребни лъжи.

„Когато плавах на „Спрей" — обичал да казва той, —дните се нижеха щастливо един след друг."

И Джошуа Слокъм наистина беше един рядък щаст-ливец!

Безстрашният Вос

Колкото повече години минаваха, толкова популяр-ността на Слокъм нарастваше. Неговата одисея неизмен-но предизвикваше възхищение, а името му се превърна вмит. Портретът на брадатия* моряк с лукавата усмивкасе появи по всички вестници на света. На тълпи присти-гаха журналисти в неговата ферма, за да вземат интервю.Между тях беше и канадецът Лънкстън.

Лънкстън дойде във фермата в Айлънд и завари Сло-към зает с ремонта на „Спрей". Старецът беше намис-лил ново пътешествие — нагоре по Ориноко, в сърцетона джунглата — и никакъв разговор за приключилотооколосветско пътешествие не можеше да го заинтересува.А щом нещо не му беше интересно, той сякаш ставашеглух. И вбесеният Лънкстън реши, че вместо да си губивремето с опърничавия старец, вместо да се чуди покой начин да изтръгне дума от устата му, без да е сигурендали това ще е истина или поредна лъжа, най-добре щебъде да обиколи и той света с платноход и после да напи-ше книга. Представяше си я в милионен тираж, преведе-на на много езици. Лошото беше, че никога до този мо-мент не се беше качвал на платноход.

Ето защо му беше нужен смел и решителен човек, дос-татъчно вещ по морските въпроси, готов да предприемеоколосветско пътешествие. На тези условия отговаряшесамо капитан Джон Клос Вос, една от най-колоритнитефигури на тихоокеанското канадско крайбрежие. Него гоканеха винаги, щом станеше въпрос за доходна контра-банда или издирване на пиратски съкровища. И Лънкстънму предложи 5000 фунта стерлинги. Добре, съгласява сенабързо Вос, без дори да се пазари, защото и него го еобзела литературната страст. Ще обиколи, ще види и щенапише книга. Дори заглавието е измислил: „Славнитеплавания на капитан Вос".

Но за книгата все още е твърде рано. Сега е 1901 година,а „Славните пътувания на капитан Вос" ще излязат едваслед 10 години. Предстои още много работа около пре-оборудването на старата военна индианска пирога „Ти-ликум", за да стане тя годна за далечното плаване.

Защо Вос избра точно индианска пирога? Не можеше лида се спре на някоя друга, по-подходяща за целта яхта?Можеше, но не пожела. Беше си наумил да извърши нещопо-значително, по-дръзко и рисковано, отколкото еднопросто плаване с яхта, макар и по-малка от „Спрей". ИВос избра индианската пирога — лека и бързоходна, ствърде малка водоизместимост и поради това нестабил-на в условията на океана. Тя просто се катереше по гре-бените на вълните, вместо да ги разсича. При буря вятъ-рът я подемаше и я носеше с такава бясна скорост, чеако не беше виртуозното умение на Вос да борави с пла-ващата котва, то тя би потънала далеч преди Самоа.

Многолюдна тълпа се е събрала да изпрати дваматапътешественици. И докато Вос се е заел с платната, Лън-кстън седи при кормилото. За него все още всичко е за-бава. В мечтите си той вече е на Таити, остров Мавриций.Кейптаун и Пернамбуку. А през време на преходите гоочакват забавни разговори с Вос — този Вос, който знаехиляди морски истории и умее да ги разправя на своя без-церемонен моряшки език. Брегът бавно се отдалечава.Разотишли са се и изпращачите на кея във Виктория, из-плашени от надвисналите буреносни облаци.

„Моят помощник, пише Вос, погледна вълните, послеизвърна поглед към мен и аз разбрах колко много му сеиска сега да е на брега. Подадох му спасителен пояс и завсеки случай го завързах с въже. Казах му да седи на бакаи щом чуе моята команда, да хвърли незабавно плаваща-та котва във водата. Той допълзя на четири крака до фок-мачтата и здраво я прегърна. Вълните се усилиха. Изча-ках една по-полегата вълна и когато „Тиликум" се изкачивърху нейния гребен, завъртях руля в посока на вятъра.„Хвърляй котвата!", изкрещях аз. Намирахме се в подно-жието на висока като крепостна стена вълна, която всекимомент щеше да се стовари върху нас. Моят помощникграбна котвата, но вместо да я хвърли през борда, я из-пусна на палубата. Хвана се за мачтата и бързо се пока-тери до самия и връх. Лодката едва не се обърна. Все пакуспях навреме да спусна котвата. Въжето се опъна и „Ти-ликум" започна да дрейфува.

— Всичко е наред — провикнах се аз. — Можеш вечеда слезеш от мачтата.

Бурята, както всяка буря, утихна и ние седнахме да ве-черяме. Лънкстън ме потупа по рамото:

— Джон, когато видях вълната, бях уверен, че това екраят. Просто е удивително как нашата лодка се промък-на между тези чудовищни вълни, без да се преобърне илиразпадне на парчета. Ако един ден се завърнем здрави ичитави, аз непременно ще напиша какво сме преживелиднес и тази история ще бъде толкова ужасяваща, че едвали някой ще повярва."

Още много и далеч по-страшни бури ще преживее Лън-кстън по време на пътешествието. Той ще стиска зъби, но

няма ла се върне насред пътя и когато след три години,три месеца и 12 дни пристигне в Лондон, той така ще енамразил морето, че няма да има никакво желание да пи-ше книга. А в Лондон ще ги очакват овации. Кралскотогеографско дружество ще ги приеме за свои членове.„Тиликум" ще бъде извадена от водата и така, както епокрита с налепи и водорасли, ще я поставят на трупчетав Ърлс Корт Уестърн Гардън по време на морската из-ложба от 1905 година.

Междувременно, преди „Славните плавания на капи-тан Вос" да са излезли от печат, Вос ще направи още еднопътешествие из Южните морета, ще попадне в центърана изключителен по сила тайфун, който ще го отнесе настотици мили в океана и все така невредим и предизви-кателен, ще пристигне в Токио.

Били, търсачът на приключенияОт всички той беше най-младият. Нямаше 25 години;

когато с още двама приятели тръгна да обикаля света.Потеглиха на 23 юни 1928 година с яхтата „Сваап",(насанскритски — мечта). Но приятелите слязоха още наБермудските острови и Били остана сам. В Папаете тойсе запозна с Теритихау, потомък на стар таитянски вожд,който сам предложи да го придружи.

Много приключения преживяха двамата мореплава-тели през тези три години. Пируваха с канибали, наблю-даваха изригна нето на подводен вулкан, изпитаха ярост-та на урагана Накуалофа, а Били беше отвлечен в плен.

„Това се случи в Червено море — разправя в споменитеси Били.— Спряхме в малко заливче и легнахме да пос-пим на хладина на палубата. Беше полунощ, когато усе-тих, че някой ме ръга в ребрата. Отворих очи. Над мен себеше надвесил едноок гигант с пистолет в едната ръка ифенер в другата. Жълта светлина падаше върху лицатана останалите пирати. Опитах се да кажа нещо, но едно-окият ме сръга с пистолета и посочи брега, където ни ча-каха три неоседлани коня. Двама от пиратите останахапри Теритихау на пост, а ние потеглихме с конете презпустинята. Бях сигурен, че някъде сред пясъците ще митеглят куршума, а после ще потопят „Сваап".

Но от всичко най-много ме тревожеше мисълта, ченикой няма да узнае истинската причина за моята гибел...Казвах ли ви аз — ще почнат да разправят „капаците-тите", — платноходката е твърде малка. Детински наивное да се прави околосветско пътешествие с такава черуп-

31

ка". А толкова ми се искаше да завърша плаването, да до-кажа, че в постъпката ми няма и намек от безразсъдство.че със „Сваап" може да се стигне до края на света, стигада знаеш как да я управляваш.

Продължаваме да препускаме през пустинята. Горе-щият вятър ми пречи да дишам, пясъкът пълни очитеи устата ми. Неистово ми се пие вода. Мечтая само заедно — час по-скоро да се свършва с това мъчение.

И ето че стигаме квадратна крепост с кръгли кулипо ъглите. Въведоха ме в помещение без прозорци име оставиха сам в тъмното. Трябва да съм преседялняколко дни (или може би седмици!), когато ме посетиважен господин — не точно емир и не точно шейх, апросто важен господин с чалма. Погледна ме, измър-мори нещо неразбрано и ме освободиха. Дори не меобискираха, не ме попитаха за името. И досега не могада разбера каква беше тази мистерия. Защо трябваше даме водят някъде, а после да ме връщат обратно, без дорида ме разпитат! Явно ме бяха сбъркали с някой друг.Но с кой!"

Били Робинсън не е само търсач на приключения,но и истински морски изследовател. Ето едно неговоописание на тихоокеански смерч.

„Седях наведен над картата, когато изведнъж почув-ствувах нещо нередно. Погледнах навън и предчувст-вието ми се смени с тревога: от надвисналите облаци,като пипала на чудовище, което се готви да се вкопчивъв врага, се беше провесил дълъг черен хобот. Той сеизвиваше и шареше, пълзеше и огъваше, без да можеда достигне морската повърхност. Изумени и очарованиние наблюдавахме как той се спуска все по-ниско; по-някога се скъсяваше, но после отново се разтегляше ивсеки път ставаше все по-дълъг. Чуваше се далечен тът-

неж — същият звук, който обикновено ти подсказва,че приближаваш водопад, когато се спускаш но рекатас кану. Първоначалното едва забележимо вълнение сеусили. Възникналият водовъртеж набра сили, образувасе пяна, захвърчаха водни пръски. Образува се нещокато въртящ се воден хълм и когато черният хобот за-стана над него, горещият въздух засмука водата. И втози момент облакът и морето се съединиха. Все по-обемисти водни маси се устремяваха нагоре. Буботе-нето на вълните, воплите на вятъра и грохотът на връх-литащата водна стихия се обединиха в неистов, влу-дяващ рев. Пред очите ни беше само въртящият се сбясна скорост воден стълб. В такива случаи човек губиконтрол над себе си — проклина, скача зад борда илиполудява. Ние успяхме само да легнем по очи и да сехванем здраво за мачтата..."

Колко добре, колко точно и колко поетично казано.Само за две години плаване морето е направило от влю-бения в приключенията Били един смел, хладнокръвени наблюдателен морски изследовател.

„Виж само колко синьо е морето!", казал Слокъм наедна особено нахална и гладна акула.

И акулата го разбрала! Разбрала целия този чистентусиазъм и неподправен възторг, който през цялотовреме на пътешествието поддържал бодър духа на опър-ничавия старец.

Разбираме го и ние, защото във всеки от нас е зало-жена любовта кьм неизвестното. Но за да тръгнеш самсрещу неизвестното е нужна воля — волята на Слокъм,на Били Робинсън и на нашия Георги Георгиев!

ЙОРДАН КОСТОВ

еше съвсем ясно, че нямаше да на-меря залата с мумиите сама. Трябвашеда попитам някой от разпоредители-те, с които изобилстваше Британ-ският музей. Може би тази жена сголеми очила върху съвсем тънкия синос? Не, по-добре дребния негър,който, пъхнал ръце в джобовете си,се разхождаше насам-натам. С учуд-ване забелязах, че отдалече трудноможе да се каже къде точно свършвачерната фуражка, килната върхукъдравата му глава.

— Залата с мумиите ли?Последва поток от думи, жестове,

усмивки. Добре, че успях да схвана —най-горния етаж, първата зала вляво.Бавно качвах стъпалата. Какво лищях да видя? През ума ми минавахаснимки на мумии, видени кой знаев какви книги или по корици на спи-сания.

Залата беше огромна и почти праз-на. Под стъклените похлупаци севиждаха шарените саркофази на еги-петските владетели. Голяма част отсаркофазите бяха отворени.

Това ли са прословутите мумии?Приличаха на твърде несполучливигипсови копия на моите представи.Бели ленти обвиваха плътно телатана тези някога могъщи властелини,които сега имаха размерите на девет-годишни деца. Някои от бандажира-ните тела бяха покрити със синьо-зелени мрежи, по краищата на коитовисяха вплетени полускъпоценни ка-мъни.

На малка рьонтгенова снимка, по-ставена пред саркофага, се виждашедобре тялото на покойника. Ръцетебяха кръстосани отпред или долепе-

И ОЩЕ НЕЩО ЗА МУМИИТЕни встрани. Вече щях да напусна за-лата, малко разочарована, когато сеспрях да погледна последния експо-нат. Видях тялото на човек, само чесъвсем изсушено, сбръчкано и по-тъмняло. Фигурата беше застинала внеестествена поза, обърната по ко-рем, с разперени ръце. Близо до гла-вата имаше малко букетче цветя, счиито тонове времето се беше бори-ло дълго, без да успее да ги заличинапълно. Сетих се, че освен такаизвестните мумии на фараони, съще-ствуват много добре запазени балса-мирани тела на бедни хора, коитобили заравяни направо в пясъците напустинята, близо до повърхността.Сухият, горещ въздух и пясъкът самибалсамирали покойниците. Така те-лата на неизвестните простосмъртниса стигнали до нас.

Разбира се, тези бегли впечатле-ния съвсем не биха задоволили любо-

знателния читател, които се интере-сува от древното и тайнствено из-куство — балсамирането. И така —кои са най-важните въпроси, свърза-ни с мумиите.

Защо древните египтяни са му-мифицирани покойниците?

Неимоверно сложният погребаленритуал, както и самото балсамиранеса свързани с религията на египтяни-те. Най-характерното за тази рели-гия е, че сред многото богове, егип-тяните почитали най-вече бога наслънцето — Ра и бога на смъртта —Озирис. Озирис бил особено популя-рен сред хората, защото ги учел навсички изкуства и занаяти. Завистли-вият му брат — Сет — олицетворе-ние на злото, го убил, сложил трупаму в един сандък и го хвърлил в мо-рето. Жената на Озирис — богинятаИзида дълго търсила своя мъж, дока-то накрая го открила на брега на

морето, близо до град Библос. Тяго възкресила за нов живот. ТакаОзирис станал господар на царствотона мъртвите.

„Защото между гроба и небетоумрелият го чакат четиридесет идвама страшни съдии, които под пред-седателството на Озирис проучватземния му живот. И едва когато сър-цето на покойника, претеглено върхувезните на справедливостта, се окажеравно на богинята на правдата, когатобог Дут, който записва върху таблич-ки делата на умрелия, ги преценикато добри, едва тогава Хорус вземадушата за ръка и я завежда пред тронана Озирис."

Фараоните, като същества с боже-ствен произход, запазвали привиле-гиите си и след смъртта. Колкото по-могъщи били владетелите, толковапо-големи били техните изискванияза отвъдния свят. Отначало фараони-

Рвнтгенова снимка на мумия

те ставали лични секретари на бога,а след това започнали сами да сядатна трон като богове на слънцето.

За обикновения египтянин задгроб-ният свят бил царство, където „няманаводнения, зърното дава богата ре-колта и душите плуват в изобилие".За това той цял живот се готвел засмъртта. Ето как си представяли чо-вешкото същество тези древни хора:

Човек е изграден от три части —име (рен), душа (ба) и двойник начовека (ка). След настъпването насмъртта човешката душа (ба) напускатялото в образа на птица. Съдбатана двойника (ка) е неразривно свърза-на с мъртвото тяло. Ка не е безсмърт-на. Тя се нуждае от храна и вода, зада живее. Ако тялото не е добрезапазено, ка се скита бездомна и товае най-голямото наказание за коготои да било. Става ясно защо египтяни-те са носили всеки ден храна и питие

в гробниците.

34

В началото — около 3000 г. пр. н. е.балсамирането било твърде несъвър-шено. Мъртвите били заравяни впустинния пясък, увити в рогозки иликожи. По-късно, към края на 1580 г.пр. н. е. до 1100 г. пр. н. е. мумифици-рането се развило много. Около нова-та ера се забелязва известен упадък,а с нахлуването на арабите презVII век след новата ера се слага крайна това изкуство.

Каква е тайната на балсамира-нето

Да отговорим на този въпрос, зна-чи да разкажем за онези операции,през които минава човешкото тялослед установяването на смъртта. Най-напред покойникът тръгвал на път —пренасяли го от източния бряг наНил на западния, където били двор-ците на мъртвите. Там били и строгоохраняваните и секретни стаи на бал-саматорите. Никой друг нямал достъпвътре. Тайнственото изкуство се пре-давало от баща на син.

Балсамирането започвало, като отизмитото тяло на покойника изваж-дали всички вътрешности. Първатаоперация била изваждането на мозъка.Не било рядко да се правят трапана-ции на черепа отзад в самата основа.Понякога го напълвали с гореща смо-ла. След това идвал ред на друг бал-саматор. който вадел вътрешности-те. На мястото на сърцето поставялиголям каменен свещен бръмбар —скарабей. Останалите органи се на-мазвали грижливо със смола и сепоставяли в специален съд. Той сепогребвал заедно със саркофага. Раз-резът в лявата страна на корема сепокривал със златен лист. Така пара-схитът — това е името на този типбалсаматори — завършвал своята ра-бота.

За да може тялото да се запази дъл-го време, нужно било то да бъде из-сушено и натрито със специални смо-ли и антисептични благовонни масла.Съществували няколко начина за де-хидриране на мускулите, съобразенис богатството на покойника. Телатана фараоните и знатните хора, следизваждане на вътрешностите, билипоставяни в солен разтвор за около70 дни. За хората от средна ръка сеизползувало кедрово масло, коеторазтваря вътрешностите, а после по-тапяли телата им също в солен раз-твор. Бедните покойници обработва-ли с асфалт и солени вещества. Тех-ните мумии били черни, некачестве-ни и много нетрайни. Смята се, чеосвен солен разтвор, древните балса-матори са използували за целта сухнатриев окис на кристали и гумиарабикум. От разтвора телата билиизваждани като скелети, покрити скожа. За да запазят формата и да несе сплескат, ги напълвали с глина.

пясък, смоли, дървени стърготинии платнени кълбета. Към тях приба-вяли ароматични вещества и най-странното — лук. Върху лицата нафараоните слагали маска от злато.

Маската на Тутанхамон е изработе-на от чисто злато, очите са от араго-нит и обсидиан, а веждите и клепа-

чите — от стъкло със синьо-зеленцвят.

Много важна следваща операциябила увиването на мумиите. Това сеизвършвало с тесни ленени ленти,които имали дължина до 100 метра.Те били изписвани с религиозни тек-стове, изрисувани със сцени от мито-логията. Между отделните ленти би-ли поставяни украшения, малки злат-ни фигурки на богове и на свещениябръмбар, различни амулети.

Докато балсаматорите обвивалистарателно тялото на мъртвия, жре-ците четели тържествено текстовеот „книга на мъртвите". Благодарениена ценните съвети, написани там, по-койникът щял да знае как да се справяв страната на вечния живот и най-важното — как да се оправдава предсъда от четиридесет и двамата бо-гове. Жреците дори снабдявали му-миите с предисловие към тази книга.

„Знай, че като притежаваш тазикнига, ти ще принадлежиш към живи-те и ще си спечелиш голямо уваже-ние между боговете. Знай, че благо-дарение на нея никой няма да сеосмели да ти се противопостави.Самите богове ще се приближат дотебе и ще те прегърнат, защото тище принадлежиш на тяхната среда."

Труповете били поставяни в ня-колко саркофага, вложени един вдруг. Те имали формата на човешко-то тяло и били изработени от дърво,като най-външният саркофаг обикно-вено бил каменен.

Къде са скрити мумиите?Пирамидите — огромните гробни-

ци на фараоните — били всъщносткрепости с много слепи шахти, тай-ни входове, зазидани врати. На всякакрачка смъртта дебнела нежеланияпосетител, този който искал да до-стигне тялото на фараона и неговитесъкровища. Някъде таванът извед-

Мумифицирана гпава на фараон

нъж се срутвал, на други места подътпропадал само при докосване, целикоридори били запълнени с огромникаменни блокове. Много хитрост инаходчивост се изисквала от египет-ските архитекти, за да построят та-кива гробници за своите владетели,в които никой не може да проникне.Пирамидите обаче привличали твър-де силно прадедите на съвременнитекрадци. Даже само импозантният видна тези постройки достатъчно ясноговорел, че дебелите стени не сапостроени току така, а има каквода се крие зад тях.

Затова повечето от огромните пи-рамиди са празни. Там се намират саможалките останки от натрошени сар-кофази.

С течение на времето грабителитена гробници ставали все по-дръзки.Стигнало се до момент, когато тезикражби се превърнали в своего родапоминък на цели селища. Твърде ве-роятно е грабежите да са били из-вършвани и с помощта на жрецитеи стражите, които охранявали пира-мидите. Такова е мнението на извест-ния археолог Питри, който открилгробницата на Аменемхет III. СпоредПитри, находчивостта на жалкитеегипетски крадци не била достатъчна,за да подскаже верния път в тези лаби-ринти. Сигурно са им съдействувалии корумпираните пазители на гроб-ници, които добре знаели тайнитена пирамидите.

Първият владетел, който се отка-зал от разкошна гробница, бил Тут-мос I. Той наредил да бъде погребанв камера, издълбана дълбоко в скали-те, скрита от човешки поглед. На-мерен е надпис от главния архитектна фараона — Инени.

„Само аз надзиравах строежа наскалната гробница на Негово Вели-чество. Никой нищо не видя, никойнищо не чу!"

Тутмос I имал много последовате-ли. Но даже и подземните шахти немогли да запазят телата и скъпоцен-ностите от грабежи. Често мумии нафараони били пренасяни от едномясто на друго, от една гробница вдруга, за да бъдат далеч от алчниръце. Така в някои гробници се ока-зали по две, три и повече мумии.Пътешествували мумиите на Сети I,Рамзес III, Аменхотеп I, Тутмос II.Накрая в гробницата на Аменхотеп IIсе оказали четиридесет мумии, къде-то благодарение на случайността сезапазили.

И пак благодарение на случайност-та гробницата била намерена от кра-дец — Абд ел-Расул, който твърдебързо забогатял. Тайната била разкри-та едва след шест години, когато -доста ценности били вече продаденина черния пазар.

добно на египтяните, инките същобалсамирани покойниците.

„Към храма имаше златна градина.Тук всичко беше от злато — и цве-тята, и дърветата, и птиците. Това

беше златен рай, в който на златнитетронове седяха мумиите на синоветена слънцето — Великите Инки." —така разказват хрониките на Писаро.

Хората от споменатите долини съ-хранявали мумиите в гробници, из-сечени в скалите на полуостров Па-ракас, който бил смятан за свещен.Телата лежали на пода, увити в па-мучни или вълнени платове, най-различно оцветени. Трудно може даси представим чудното майсторствона тези „тъкачи". Те използувалиоколо 200 нюанса, за да изобразятбогове, хора и животни, които дапазят мъртвия от демоните на отвъд-ния свят. Умеели да изплитат укра-шения, както от растителни, така иот животински влакна, с най-различ-на форма и цвят.

Мумиите са пратеници от миналото,от древен и малко познат свят. Чо-векът от нашия век ги накара дапроговорят и разкрият тайните си.

ТАНЯ СЛАВЧЕВА

35

Какво разказват мумиите?Те представляват интерес не само

за археолозите, но колкото и стран-но да звучи —за медиците и антропо-лозите също.

За да се направи пълно изследванена една мумия, трябва да се взематпроби, "да се рехидрират, за да могатда бъдат наблюдавани под микроскоп.Така може да се установи от какво ебил заразен починалият и дори кръв-ната му група. Малко директори намузеи, обаче, разрешават да се взематпроби от мумиите, защото това гиуврежда.

Напоследък все повече се използу-ват рентгенови снимки, за да се опре-дели пол, възраст и, ако е възможно,

от какви болести е страдал почина-лият. Рентгеновите снимки имат иедно друго преимущество — даватинформация, като заедно с това му-миите остават непокътнати Посред-ством рентгеновите лъчи беше уста-новено от какво са страдали хоратав онова далечно време. И списъкътникак не е кратък: туберкулоза,заболявания на костите и ставите.Някои болести, които бяха смятаниза съвременни — атеросклероза ицироза, се оказаха древни. От атеро-склероза страдали например фарао-ните Минепта и Рамзес II.

Понякога рентгенографията по-мага да се установи причината за

смъртта — така била открита дупкав лявата страна на черепа на Тутанха-мон. Дали фараонът е станал жертвана предумишлено убийство, или та-зи рана е случайна? Други двама вла-детели — Секененре и Минепта умре-ли от рани, получени на бойнотополе. Установено е също, че Минептае имал тринадесет чифта ребра. А та-ка наречената мумия Пум II е ималаедин лумбален прешлен повече идруги анатомични аномалии.

Къде още по света има мумии?Мумии са намерени в Мексико, на

Канарските острови и в Перу. Жите-лите по долините на Наска, Ика иПаска също като египтяните вярвалив задгробния живот и в бога-Слънце.В древната столица на инките —Куско се издигал величественият храмна Слънцето. Както всички другипостройки и той бил изграден от

гранитни блокове, без цимент илинякакъв свързващ материал междутях. Огромните каменни късове билишлифовани и поставени така, че исега в процепите не може да се пъхнеигла. Храмът имал пет части, подоб-ни на параклиси. Една от тях билапосветена на Слънцето. Таванът итрите й стени били покрити съсзлатни листове, а на източната стенаимало златен диск с лъчи и загадъчниочи от полускъпоценни камъни. По-

Мрачно, тежко и задушно бе в този район на града.Сякаш всичкият дим от фабриките на Манчестер сесъбираше тук и мъглата не се разсейваше никога.Тази гъста мъгла дебнеше белите пари на пивовар-ната и ги задушаваше още при входната врата. Оттова смесване на мъглата с парите въздухът в малкиядвор ставаше влажен, тежък и гъст, а миризматана димящите дрожди — по-кисела и по-тръпчива.

Така изглеждаше пивоварната на Прескот Джаул,когато човек за пръв път застанеше пред омърсе-ната й табелка. Но работещите тук носеха със себеси този мирис навсякъде — на улицата, у дома, вкръчмата. Ето защо те не го усещаха, както не усе-щаха и мъглата, която сякаш се трупаше не самооколо фабриката, а и в погледите им — все мрачни,потъмнели и угрижени. Всички те като че ли бяха за-оравили, че недалеч от града, в същата тази странасе разстилат безкрайни поляни със зелени дърветаи весело слънце над тях.

На работниците обаче никак не им бе до това.Те трябваше само да въртят лопатите. От сутрин довечер трябваше да бързат, защото това бързане имосигуряваше няколкото дребни монети в края на сед-мицата, без които животът им бе невъзможен.

Ето защо дори в кратките минути на обяд, когатохапнали набързо, работниците запалваха лулитеси, те пак не говореха за живота извън очертаниятана Манчестер. Имаха си достатъчно грижи и докаточакаха сигнала за работа, обикновено мълчаха илиподремваха седнали, опрели гръб на стената на фа-бриката — неподвижни, мрачни и притихнали. Аконякой проговореше, то най-често ставаше въпросза онзи Маркс от Германия, който щял да променинещата в тяхна полза. Тогава гласовете им, дрез-гави и сърдити, като че ли започваха да извират отмъглата.

Джон Рижият, най-малкият от тях, малко вярвашена тези приказки. Пък и за вярване ли беше това,което се говореше тук. Джон Рижият не можеше даси представи, че господарят им ще влезе във фабри-ката и ще работи наравно с тях. И на това отгорещял да раздели с всички по равно парите от про-дадената бира. Той, Прескот Джаул, който постоян-но ги гонеше да работят и сам гледаше как да имотбие от надницата! Не, това нямаше да стане.

Джон Рижият премести единия си крак, който бешезапочнал да изтръпва. От това движение задремалиятдо него работник се събуди.

— Хей, малкият, що си не седиш в къщи при майкаси, ами само се пречкаш тук — изръмжа той.

Рижият не отговори. Беше едва четиринадесет-годишен и избягваше да се разправя с другите.

„Младият и старият господар никак не си прили-чат — продължи мислите си Рижият.— Баща и синса, но младият като че ли по би направил онова,

36

за което се говореше. Ето на, вчера, и той наравнос нас хвърляше дрожди с лопатата. Ама за парите,кой знае дали би разделил, парите. . ."

И по друго се различаваха бащата от сина. До-като старият посягаше към молива само когато мусе налагаше да си направи сметката, младият ДжеймсДжаул не се отделяше от многобройните си тетрадкии книги дори в пивоварната. Той или работеше катообикновен работник, или постоянно измерваше иизчисляваше нещо.

Рижият обичаше да се навърта около младия сто-панин и да надзърта в бележника му. И макар че беходил на училище, нищо не разбираше от онова,което си записваше Джеймс Джаул. По-рано многоот работниците говореха, че тези драсканици на синаса празна работа и ако не е баща му, предприятиетоотдавна да е фалирало. Но не бе точно така. Откак-то Джеймс направи някакъв нов мотор и го пуснада работи, изведнъж фабриката започна да произ-вежда повече пиво, което се отличаваше с по-добървкус и трайност и се търсеше много в кръчмите. Зна-чи, не бяха празни работите на младия Джеймс!

Друг беше въпросът, че работниците не се стра-хуваха от него и сега, знаейки, че старият го няма,неохотно се отправяха към фабриката и лениво за-почнаха работа. О, ако бащата беше тук, как щяхада скочат,дори преди припряния звън на камбанката!

Но Прескот Джаул днес беше заминал за съсед-ните градчета и села, за да урежда сметките си съссобствениците на кръчмите, на които доставяшебира. Вместо него в канцеларията на фабриката бешеседнал Джеймс. И както винаги, когато старият небеше там, бюрото беше отрупано с монографии,научни трудове по физика, математика и химия, как-то и с няколко листа, изписани от ръката на младиячовек.

Джеймс Прескот Джаул имаше високо изпъкналочело и изтеглено напред продълговато лице. Широ-ката гъста брада, която покриваше лицето му, гоправеше да изглежда малко по-възрастен и строг.Но достатъчно беше да погледне човек в сивкаво-сините му очи и да срещне погледа им — замислен,добродушен и смирен — за да разбере веднага, чеДжеймс не е роден за фабрикант. Без стария Прескотработите на фабриката наистина нямаше да вървят.

Подпрял главата си с ръка, Джеймс седеше задбюрото в бащината си стая и ту пишеше бързо, туизведнъж спираше и се замисляше дълбоко. Следтова пак започваше да пише припряно, сякаш неможеше да догони окова, което беше мислил самопреди минути. Ученик на Джон Далтон и Джон Дейви,едва 22-годишен, той вече имаше няколко научнитруда в областта на физиката и химията, които не-говите знаменити учители оценяваха като много-обещаващи. Само баща му не можеше добре да раз-

ДОКЛАДВАФИЗИКЪТ

ДЖАУЛ

бере какво точно обещават тези работи, щом неносят пари. Но историята с мотора, който изведнъжповиши доходите на фабриката, накара пивоварада се отнася с уважение към заниманията на сина сии да ги подкрепя.

Днес Джеймс Джаул беше решил да обобщи ня-кои от изследванията си върху количеството топли-на, която се отделя при преминаване на електриче-ски ток през проводник. Изчисленията от опитите,които беше провел в собствената си лаборатория,покапаха, че тази топлина е пропорционална насилата на тока, на съпротивлението във веригата ивремето на протичане на тока.

Джеймс се усмихна. От този извод едва ли щешеда се подобри качеството на бирата, която произ-веждаха в пивоварната.

„Добре че старият нищо не разбира от моите ра-боти и не ми се бърка много — помисли той. — Ивсе пак аз съм длъжен да съобщя в Кралското научнодружество за зависимостта, която открих. Но ощенямам право, нямам право..."

Отдавна беше престанал да пише. Дясната муръка сега несъзнателно драскаше някакви причуд-ливи черти върху листа с научната статия. Не. тойнаистина нямаше право да оформи съобщението,защото не можеше да даде точен математичен из-раз на зависимостта, която явно съществуваше. Ра-ботата беше в това, че изследваните величини внееднаква степен съдействуваха за образуванетона топлината. Докато със съпротивлението във ве-ригата и времето на протичане на тока отклонениянямаше, то със силата на тока нещата не стояхатака.

По лицето на младия учен премина сянка на не-увереноет. Той отново провери резултатите от раз-личните опити и започна трескаво да ги сравнява.

Как не бе забелязал досега! Количеството обра-зувана топлина беше право пропорционално не наабсолютната сила на тока, а ма квадрата от нея.Това променяше нещата много. Научното откритие,което беше направил, вече имаше валидност на фи-зичен закон.

„Законът на Джаул" — помисли Джеймс и отновосе усмихна.

Но какво ставаше там? Отвън стоеше запъхтянработник и удряше припряно с юмрук върху дърве-ната част на прозореца.

— По-скоро, господин Джаул! Ах, ло-скоро, по-скоро!

Запотеното лице изразяваше страх.Джеймс скочи от стола си и изхвръкна навън. Сред

гъстата сива мъгла, напластена в двора на фабри-ката, той успя да различи силуетите на хора, скуп-чени на едно място, които ту се навеждаха, ту се из-правяха, ръкомахаха и викаха нещо. Джеймс изтичакъм тях, разбута ги и както се беше втурнал, за мигизведнъж остана така, с разперени ръце и лакти.

На земята лежеше младо момче и стенеше. То сегърчеше, пъшкаше и се мъчеше да освободи левия сикрак, който оставаше неподвижен, затиснат до ко-ляното от огромна бъчва.

Беше Джон Рижият. Червеникавата му глава, из-каляна и омърсена, потрепваше в унисон с движе-нията, породени от общия спазъм на тялото.

Момчето нямаше да издържи дълго.— Бързо! — изрева Джеймс. — Майк, вържи бъч-

вата с въжето и всички да дърпат, всички!— Хъмфри, тичай за лекар, ама тичай, хей, тичай! —

Заблъска той друг слисан работник.

Енергичните и точни заповеди на Джеймс Джаулвнесоха нужния ред. След малко бъчвата беше пре-местена, но момчето продължаваше да лежи на зе-мята. Не се и опитваше да стане. Кракът му, изкаляни окървавен, бе неподвижен.

— Не искам лекар — объркано мърмореше то. —Аз не мога до платя, господин Джаул! Аз..,

— Лекарят * за моя сметка, Джон. А щом оздра-вееш, няма повече да идваш тук. Ще работиш в ла-бораторията ми като прислужник.

В гласа на Джаул напираха сълзи. „Законът наДжаул" — спомни си той за листите с цифри, раз-хвърляни върху бюрото.

Каква разлика, боже мой, каква разлика имашемежду онова, което работеше той и това, което ста-ваше в пивоварната на баща му!

Джеймс направи знак на един от работниците.Двамата внесоха контузения в канцеларията на фа-бриката, за да дочакат идването на лекаря.

В двора мъглата и припадащият здрач още по-плътно задавяха белите пари на пивоварната.

Докладва физикът от Манчестър- В залата на Британската асоциация на ученитебеше тихо и спокойно. Така обикновено преминавахазаседанията на физико-математическата секция.

Същата атмосфера на равнодушие посрещна иДжеймс Джаул, когато той застана зад катедрата.Пицата на хората, заели места в огромната зала, непроявяваха дори любопитство към младия човек,решил се да говори за първи път пред тях. Никой

илюстрации АЛЕКСАНДЪР РАДОСЛАВОВ

не се обърна дори към съседа си, за да запита що зачовек е този 25-годишен младеж, който така дръзкои уверено стана от мястото си, когато прозвуча гла-сът на председателя:

— Следващата тема е „За топлинния ефект намагнито-електричеството и за механичното значениена топлината". Докладва физикът от Манчестер —сър Джеймс Прескот Джаул!

Джаул започна доклада си уверено. Въпреки чепред него стояха изписани със собствената му ръкалиста, той не погледна към тях нито веднъж. Помнешеотлично всички постановки на опитите си и никакне му беше трудно да говори. Убедително, ПРОСТОи ясно той стигна до основния извод от работата си —електричеството може да се превръща в топлиннаенергия. Всичко това зависеше от съпротивлениетовъв веригата, от квадрата на силата на тока и отвремето на неговото протичане. Такива проучваниябеше направил и Ленц и те изцяло потвърждавахаоткритата закономерност. Но имаше и нещо друго.Механичната енергия също можеше да се превръща• топлина. Това показваха опитите му, при коитоводата се загряваше за сметка на триенето...

В края на доклада си Джаул погледна към ауди-торията. Лицата на присъствуващите изразявахасъщата апатия и безразличие, с която го бяха посрещ-нали в началото. Явно физикът от Манчестер никакне беше интересен за членовете на Британскатаасоциация на учените.

Изказвания нямаше. Но когато председателят,отегчен не по-малко от останалите, се опита да за-крие заседанието, от последния ред се надигна единмлад човек.

— Казвам се Уилям Томсън — започна той. — Замене данните, които господин Джаул представи, саинтересни. Трудно ми е да възприема всичко товакато чиста истина и точно затова съм убеден, че по-нататъшни проучвания в това отношение са не самонеобходими, но и задължителни. Фактът, че и рускиятучен Ленц е стигнал до изводите на господин Джаулпече говори много. Аз с удоволствие бих проучвалявленията, за които тази вечер ни бе съобщено, акоразбира се докладчикът е съгласен да проведем бъ-дещи съвместни изследвания в тази насока. Правятова предложение, понеже съм убеден, че по тозипът може да се стигне не само до важни теоретичниобобщения, но и до резултати, които ще намерятшироко практическо приложение. Имам предвидизползуването на електричеството като източник натоплинна енергия.

Думите на Томсън пораздвижиха членовете наБританската асоциация на учените. Надделя мне-нието да се гледа със скептицизъм на резултатите,получени от физика от Манчестер главно порадитова, че той е още млад и освен това трудно се възприе-мат изведнъж такива нови схващания.

Но лицето на Джеймс Джаул засия. Неговите про-учвания бяха събудили интерес.

Учителят и ученикът

Бяха изминали тридесет години от онзи паметенден, в който физикът от Манчестер за първи път сепояви пред физико-математическата секция на Бри-танската асоциация на учените. Резултатите, коитотой съобщи тогава, вече намираха широко приложе-ние под краткото название — закон на Джаул-Ленц.Сега той беше автор на 97 научни труда, член наЛондонското кралско научно дружество и почетен

доктор по физика в Единбургския и Лайденския уни-верситети.

Джаул добре знаеше на какво дължи големите сиуспехи. Ако не бе малката лаборатория, обзаведенаот самия него, и упоритата изследователска работав нея, той нямаше да стигне до големите открития,които беше направил. Всичко това обаче изисквашевреме, много време, което Джаул крадеше от нощи-те си. Тази неуморна работа Джаул вършеше сам илив сътрудничество с Уилям Томсън. Макар и малъкдял имаше и Джон Рижият, който, след оздравяване-то на крака си, работеше като прислужник в лабо-раторията.

Но ако лабораторията носеше слава и почести, топивоварната беше мястото, откъдето все пак идваханякакви доходи. А нещата там не вървяха добре.Ученият със седмици не стъпваше в пивоварната идори забравяше за нейното съществуване. Ето защопрез последните години Джаул разполагаше с оскъд-ни средства, които едва му стигаха, за да преживяваи поддържа лабораторията си. Но научната работатака го увличаше, че той не обръщаше особено вни-мание на финансовите въпроси.

Една сутрин в лабораторията влетя Томсън и ра-достно запрегръща своя учител.

— Какво има. Бил? — запита старият учен, като семъчеше да се освободи от прегръдките му, — Можеби имаш някаква нова идея... Или си открил нещосам?... Но говори де, говори!

— О, учителю, как се радвам, как се радвам! —продължаваше да сияе Томсън. — Две радостни но-вини ви нося, две ..

Джаул се отдръпна и загледа изпитателно ново-дошлия.

— Първо — започна Томсън, — отпуска се прави-телствена пенсия от двеста лири годишно за по-ощряване на научните ви проучвания. Това ще виоблекчи много...

— О, Вил, ти започваш да ме разочароваш —прекъсна го Джаул. — Та това никак не е важно. Ази така си работя добре...

— И второ... второ, скъпи учителю, по решениена втория интернационален конгрес по физика прак-тическата единица за енергия ще се нарича с Ваше-то име — един джаул. Спомняте ли си първия доклад,когато доказахте, че енергията може да преминаваот една форма в друга. Тогава всички мълчаха...

— И ти наруши това мълчание, Томсън! Спомнямси, да, спомня си. И аз много ти благодаря за това,Томсън! А новините, които ми донесе, са наистинарадостни, но аз повече се радвам, че те виждам. Лела насам, Томсън! Искам да говоря с теб, скъпи. Ноне за парите и почестите. На нас ни предстои важнасъвместна работа, приятелю!

Двамата учени се отделиха в един ъгъл на лабо-раторията и се унесоха в обсъждане на бъдещитепроучвания. С ясен, макар и вече старчески глас.Джаул започна да обяснява на сътрудника си необ-ходимостта и важността на онова, което предстоешеда се направи.

В това време куцият Джон влезе в лабораториятас две чаши, пълни с димящ ароматичен чай. Но катопогледна към господаря си и събеседника му, бързосе измъкна от стаята.

Нямаше смисъл да оставя чашите там. Джон знае-ше добре това. Те така се бяха увлекли в разговора.че чаят щеше да изстине.

Й О С И Ф И Л А Р И О Н О В

Тази история започна и се разви точно според класическите канони, ко-ито рисува въображението ни, щомстане дума за откриване на несмет-ни съкровища...

Пролетта на 1880 година. Вече неедин ден е на път керванът на са-маркандските търговци Вази-ед-Дин,Хулам Мухамед и Шукер Али. Търгов-ците не бързат, техният път ще гиотведе далеч, в Индия. Стоката им,макар и да е скъпа, не ще се развалипо пътя. Носят коприна, атлаз, бро-кат, а бавните крачки на камилите саотмерени вече много хилядолетия идори аллах не може да ги отклони оттози път. Камилите не ускоряват крач-ка дори когато отдалеч се долови

опияняващият дъх на вода и кизяк,които предвещаваха близка река ичовешко жилище, а на хоризонта сеочерта ясният силует на Кала — кре-постта-дворец на бека, която се из-дигаше високо над зелените гради-ни, на Кобадиан, последният град отбухарския емират по пътя на керванаОтвъд Амударя се простираха вла-денията на афганистанския емир Абде-рахман.

Търговците се разположиха за но-щуване в кервансарая. А сутринта,

когато се приготвяха да тръгнат, на-учиха твърде неприятна новина. А6-дерахман, чиято хазна никога не бе-ше достатъчно пълна, издал нова за-повед — на границата да се конфис-куват от преминаващите през вла-денията му всички пари. А самарканд-ските търговци имаха предоста-тъчно пари. От Индия смятаха дакупят чай и подправки, които толко-ва много се търсеха по пазарите наБухара, Хива, Самарканд.

Обърканите търговци решиха дапохарчат парите си за скъпоценности,които не. подлежаха на конфискация.Но къде в покрайнините на Кобадианмогат да се намерят такива съкрови-ща, които биха били достойни запреситената Индия?

И ето че от един местен златар на-учиха невероятна история.

Някога в града живеел праведенстарец. Ден и нощ отправял той къмаллаха горещи молби да помогне накобадианци, страдащи от непосилни-те данъци на бека. Чул горещите мумолби аллах и по време на сън мупратил светец, който показал на поч-тения старец мястото, където се на-мират несметни съкровища. Сутрин-

та отишъл старецът на посоченотоот светеца място — край някакъв дре-вен разрушен град и на брега на река-та до самата крепостна стена намерилняколко златни предмета.

Оттогава много пъти ходили ко-бадианци, само че тайно от съглед-вачите и чиновниците на бека до те-зи развалини и намирали там редкипо красота и изработка златни пред-мети. ..

Златарят внимателно затворил вра-тата на своето дюкянче и показал натърговците едва побираща се в ръ-ката му тежка златна риба.

—• . . . Само че как да се продадаттези неща, нали бекът веднага ще на-учи за тяхното съществувание? — за-вършил разказа си златарят.—Но виж,ако почтените търговци са съгласнитайно да купят всички предмети...

Търговците не се колебали. И ощена следващата сутрин цялото коба-дианско съкровище било опакованомежду тъканите в денковете. Търгов-ците не се поскъпили, защото зна-ели, че парите им ще се върнат сто-кратно: английският наместник в Ин-дия лорд Литън бил страстен люби-на старини и сигурно надълбоко ще

разтвори кесията си, щом става думада попълни богатата си колекция.

Керванът благополучно пресякълафганистанската граница и продъл-жил своя бавен х о д . . .

Според каноните на всички разка-зи за съкровища на това място тряб-ва да се появат разбойници И те на-истина се появяват.

Една нощ английският наместникв Курдистан капитан Бьортън билразбуден в къщата си в селцето СехБаба посред нощ от силно тропане попортата. Слугата въвел изплашен досмърт и треперещ човек. От негови-те несвързани думи Бьортън разбралсамо едно; някакви разбойници санападнали керван на самаркандскитърговци, заграбили са цялата нистока, а самите търговци са вързали изамъкиали в някаква пещера, къдетосега делят заграбеното. И само той,водачът на кервана, е успял да избя-га и може да покаже пътя до пеще-рата.

Капитан Бьортън заедно с двама де-журни войници се отправили след во-дача на кервана. Едва забележима пъ-течка, която се виела покрай стръм-

40

Бактрийски воинните скали, отвела капитана до тяс-на и тъмна клисура, откъдето мъжду-кала слаба светлинка. С пистолет връка капитанът се втурнал към кли-сурата.

Картината, която се открила предочите му, е наистина достойна заприказките на Шехеразада...

На дъното на пещерата в призрач-ната светлина, сред дима от факлите,седели вързаните търговци, а в цен-търа се биели разбойниците и раз-махвали сабите си. Из цялата пещерабил пръснат скъпоценният товарна търговците, сред който блестелизлатните изделия. Както се полагапо сюжет, разбойниците се скаралив тайната си бърлога при подялбатана плячката. Щом видели Бьортън,разбойниците изоставили плячката сии хукнали да бягат накъдето им ви-дят очите.

Епилогът последвал на сутринта.Капитан Бьортън събрал всички жи-тели на Сех Баба на пазарния площади обявил, че ще открие и разбойни-ците, и златото, което са задигнали,затова а интерес на всички е работатада приключи мирно и тихо, а за дастане това. трябва крадците да върнатзаграбеното злато.

След няколко часа почти всичкивърнали заграбеното, очевидно ос-таналите са били от по-отдалечениместа. Според изчисленията на тър-говците, изчезнала около една чет-върт от съкровището. Щастливитетърговци подарили на Бьортън най-хубавата гривна и бързо, бързо на-пуснали тези страшни места. Без по-вече премеждия стигнали благопо-лучно до Равалпинди.

Неприятните приключения за тър-говците свършили тук, но приключе-нията на съкровището продължили.Най-напред златните предмети по-паднали не а ръцете на колекционе-рите, а у някакви прекупвачи на кра-дени вещи. Те решили, както секазва „ с един куршум да улучат двазаека" и затова направили златни ко-пия на съкровището, разбира се, с мно-го по-малко тегло. Опитали се дапродадат копията на известния ко-лекционер генерал Кьонингем. Носвикналият с подобни измами Кьо-нингем веднага уличил мошениците.

Уплашени, че цялата работа може даприеме твърде нежелателен за тяхобрат, прекупвачите на крадени ве-щи, побързали да дадат оригиналите.По-късно се изяснило, че към тяхприбавили и няколко странични пред-мета, в това число и колекция моне-ти, която не успели дотогава да пла-сират, като твърдели, че всичкитепредмети са от самаркандските тър-говци.

И в такъв вид — почти 180 скъ-поценни предмета, по-голямата част,от които златни и около 1500 моне-ти — Амударинското съкровище (подтова наименование то е влязло в ис-торията) се оказало в Британския му-зей и буквално взело ума на всичкипознавачи на старини.

Амударинското съкровище е еднаот най-забележителните и загадъчнинаходки а историята. Къде е намере-но? Ако не се смята пръста на аллаха,който чрез своя светец е ориенти-рал праведния къде да го търси, ни-какви други сведения няма. Къде ебило създадено? На кого е принад-лежало? Какво е накарало неговитевладетели да го закопаят в земята?От кое време датират тези изделия?И най-после що за страна е тази, вкоято са изработвали и въобще са сенамирали такива прекрасни неща?

За да отговорим на последния въ-прос, трябва да се отправим в район,доста отдалечен от бреговете наАмударя: по крайбрежието на Нили Егейско море. Когато през I-ви векот нашата ера римският императорГерманик разглеждал руините на зна-менития храм в Тива, жрецът, кой-то го съпровождал, прочел на сте-ната йероглифен надпис. Според ду-мите на жреца, фараон Рамзес II по-корил много области и стигнал достраната Бактрия, която се намиралана края на земята. В интерес на ис-тината трябва да кажем, че в Карнакняма такъв надпис и Рамзес II никога нее бил в Бактрия. Цялата фраза е из-мислица на жреца, но тя е записанав римските хроники, от които съдим,че древните египтяни са знаели забогатата страна — Бактрия, разпо-ложен» далеч на изток. По-подробноразказват за нея писателите на древ-на Гърция. „Бащата на историята" Хе-

..Златарят показал тежка златна риба..

родот сравнява Бактрия с Вавилон, аАполодор я нарича „украшение нацяла Ариана".

И това не са само думи. Не случай-но след като през VI век пр. н. е. Ба-ктрия влиза в състава на империята,създадена от царете на Иран от родаАхемениди, тя става една от най-важ-ните персийски сатрапии: за неин на-местник бил назначаван принц покръв, нейните войски участвували вдалечните походи (в трагедията„Перси" Еврипид споменава някол-ко бактрийски военачалници). От та-зи страна, която от край време се сла-вела с богатствата си, постъпвалиогромни данъци — коне, злато, ла-зурит, рубини.

Когато Александър Македонскиразгромил персите и включил Бакт-

трия в състава на своята империя, тойсе оженил за бактрийската принцесаРоксана и намислил да пренесе столи-цата на своята ефемерна държава вБактрия. Вероятно да стори това са гонакарали не толкова прелестите наизточната принцеса, колкото важниполитически съображения: той смя-тал Бактрия за най-културната стра-на на Изтока, където най-лесно би мо-гъл да осъществи мечтите си за хар-монично сливане на елинската и вар-варската култури.

За да може да бъде разрешена бак-трийската загадка и да се отдели ис-тината от измислицата, през 1946 гзабележителният съветски учен М.М. Дяконов организирал археологи-ческа експедиция, която се отправи-ла за района на Кобадиан, в Южен Та-джикистан. Оазисите на Южен Та-джикистан и Узбекистан и СеверенАфганистан, свързани с Амударя —това е територията на древна Бак-трия. Първите години от работата наекспедицията донесли важни откри-тия: в Бактрия още преди включ-ването в ахеменидската империя е

съществувало добре развито земе-делие, били строени градове, про-цъфтявали занаятите. През послед-ните години изследванията на древ-на Бактрия са отишли далеч напред.Археологическите разкопки в Та-джикистан продължават, археолож-ката проф. Г. А. Пугачьонкова на-прави забележителни находки в Уз-бекистан, а в Северен Афганистан ра-боти съместна съветско-афганистан-ска експедиция под ръководството наИ. Т. Кругликова.

Сега вече историята на бактрий-ската култура може да бъде просле-дена от II-то хилядолетие преди на-шата ера. Бактрия била страна, в ко-ято градостроителството и архитек-турата, грънчарството и металооб-работването, обработката на зла-тото са имали многовековни тради-ции.

Именно затова откриването на Аму-даринското съкровище на бактрий-ска земя не може да бъде загадка, апредставлява напълно закономерноявление.

Обаче неразрешен остава въпро-сът на кого е принадлежало това за-бележително съкровище?

В съкровището има и златни плас-тинки с изображенията на мъже,обле-чени с персийски или бактрийскидрехи. Едни от мъжете са въоръженис лъкове и мечове, други държат връцете си съдове, цветя или снопчеклончета. Такива клончета из-ползували жреците на древните ира-ноезически народи. Разпръсквали по

земята клончета, когато гадаели, апо време на жертвоприношениятаразпръсквали клончетата като пос-телка, за да може върху нея да при-лети божеството, което ще приемежертвата.

Някои учени решили, че щом всъстава на съкровището има изобра-

Сребьрен диск с изобразени поени сцени

Горе: златна диадема; долу: златнаколесница с возещия се в нея вел-можа

жения на жреци, значи и съкровище-то е древнобактрийско. Обаче в Бак-трия царят е бил главният жрец идори самата титла на правителя —кави — първоначално означавала то-зи, който дава тон, пръв подхваща пе-сента при жертвоприношенията. За-това напълно е възможно върху аму-даринските пластинки да са изобра-зени идеализирани портрети на бак-трийски владетели. Освен това всъстава на съкровището имамалки статуетки на брадати мъже съсзъбната корона на главата и облече-ни в костюма на персийския цар.Така изобразявали царете върху ре-лефите в двореца в столицата наахеменидската държава Персеполис.Освен това предполагаемото място,

където е намерено съкровището —древно каменно селище — се нари-ча Тахт-И Кобад, което на езика наместните жители ще рече трона наКовад, по името на един от леген-дарните царе на Бактрия. Предполо-жението, че намереното съкровищенаистина е царско, се базира и на сю-жетите на скулптурите и релефите,изобразени върху изделията.

Сред предметите на съкровищетоима и две изображения на златниколесници. Едната от тях е с кочия-ша и велможата и е запрегната счетворка коне. Трудно е да се обяснисамо с някаква случайност наличието

41

на колесници в съкровището Придревните ираноезически народи в то-ва число и у бактрийците съществу-вало особено съсловие на знатнитевоини, които се сражавали прави,качени в своите колесници. Към товасъсловие принадлежал и самият цар.За тях колесницата не е била самосредство за придвижване, но и сим-вол на власт. Върху колесницитеиранци и бактрийци изобразявалисвоите богове и царе. В химна наМитра се описва как този слънчевбог, облечен в дреха, обсипана ця-лата със звезди, излиза иззад хори-зонта, качен на колесница, в която савпрегнати четири бели коня със злат-ни копита. Златното колело на ко-лесницата му е слънцето, а развява-щите се гриви на конете — слънче-вите лъчи. Бързо летят по небетоконете на Митра, като същински орли.Конете били посветени на слънце-то. Вероятно затова в съкровищетоима толкова много изображения наконе. Й това също не е случайно.

Бактрия от най-стари времена сеславела със своите коне.

И богът на гръмотевицата и побе-дата Веретрагну бил изобразяван катояздещ на кои. Той изстрелвал от не-бето мълниите си и унищожавал свои-те врагове. Царят се смятал за земновъплъщение на това победоносно истрашно божество. Може би негоизобразява конникът с копието назлатния диск.

А кого са изобразили древнитебактрийци в образа на ловеца върхусребърния диск? Прекрасен кон, за-метнат с чул, с привързана опашкалети в стремителен галоп сред пла-нините (художникът ги е изобразилкато триъгълничета). На коня седиловец, облечен в костюм, какъвто саносили в Средна Азия преди две иполовина хиляди години. Отстранина ловеца е прикрепен лък, в ръце-те си държи копие, с което се готвида порази или два бягащи елена, илидва овена. Но ето че изведнъж ло-вецът среща заек, грабва лъка и сеприцелва в животното. Тук разка-зът, запечатан на диска, секва и ниеникога не бихме узнали неговия за-вършек, ако в епоса на един ира-ноезичен народ — осетинците —не се беше запазила цялата древналегенда. В нея се разказва, че знаме-нитият ирански герой тръгнал, ка-чен на своя бял кон, на лов. Дългопрепускал из пролетните равнини иполя и изведнъж срещнал необикно-вен бял заек. Грабнал своя лък, нотака и не успял да улучи вълшебнотоживотно. До самия край на земята,до владенията на бога на водата пре-пускал героят, преследвайки заекаи тогава пред него се явил старец и

42

му казал, че това е дъщерята на мор-ския цар, която се е превърнала назаек, тъй като е избрала героя засвой жених. Направили сватбата и

от този брак се родил героят Батрадз.И у скитите има подобна легенда,която разказва, че царският род епроизлязъл от брака на водната ним-фа и героя. Може би със сцената,изобразена на диска, бактрийскиятвладетел е искал още веднъж да на-помни на своите поданици, че не-говият род има божествен произход.

И други предмети от съкровище-то свидетелствуват за царския мупроизход: златни диадеми, гривнии огърлици носели персийските ца-ре, а техните червени дрехи билиукрасени със златни токи с изобразе-ни по тях орли и соколи. Понякогацарете изпращали като подарък укра-шения и дрехи, свалени от собстве-ните им рамене. Цар Киаксар подне-съл огърлици и гривни на сватбатана своята дъщеря, Кир Младши из-

пратил като подарък на царя на Килиязлатни гривна, огърлица, меч и пер-сийски дрехи.

Гръцкият писател Ксенофонт пи-ше, че при персийския двор се смя-тало за най-голяма чест да бъдешудостоен с царски подарък: златнаогърлица и гривна, златен меч, пер-сийска дреха или кон със златни юзди.

Тези царски подаръци по всякавероятност представляват голямачаст от предметите на Амударинскотосъкровище. Горд и недостъпен, обле-чен в парадни дрехи, бактрийскиятвладетел излизал от двореца, сядална своята колесница: такава важналичност не би трябвало да ходи пеша.

Изследването на Амударинскотосъкровище внесе яснота и в още единнеизвестен факт, за чието съществу-вание досега дори не са подозирали.По традиция съществува мнението,че Александър Македонски със свои-те походи е открил пътя на елинска-та култура на изток. Обаче предме-тите от Амударинското съкровищеса били изработени много по-рано.Ако се вгледате внимателно в тях,ще бъдете поразени от факта колкомного гръцки елементи има в изобра-жението на седналите жени, танцьор-ки, птици, лалметки, орнаменти. Сво-бодната трактовка на фигурите еабсолютно чужда на помпозния стилна ахеменидските дворци, а е твър-де близка на изкуството от области-те на Мала Азия, където дори и повремето на иранското господство гър-ците са били основно население.Няма съмнение, че част от предме-тите, пропити от елинския дух, епопаднала в Бактрия от егейските

центрове посредством търговията иликато военен трофей.

Обаче трудно е само с търговияили с военни трофеи да се обясниАмударинското съкровище.

.. .Ето сребърна статуетка на раз-съблечен юноша. Тя може би сим-волизира източния бог Митра, бо-га-слънце, който, според посветенияму химн, бива наричан „приятелскинастроен към хората" „даряващ си-нове", „каращ растенията да растат".Но защо образът на иранското боже-ство е създаден според каноните надревногръцкото изкуство?

Подобни фигурки от мрамор илискъпоценни метали се правели поцялото Средиземноморие през V I I —VI век пр. н. е. Това са така наречени-те куроси — скулптури, предаващиидеализирания образ на гръцкия юно-ша, може би Аполон. Тези статуеткибили предназначени за дар в храмо-вете и понякога били съпроводенис надписа „този и този ме е посветил".

Бактрийският курос много прили-ча на своите малоазиатски събратя.Но как е попаднал на хиляди кило-метри в Бактрия?

Оказва се, че ахеменидските царешироко са използували труда на гръц-ките майстори и занаятчии. При строи-телството на дворците на иранскитевладетели в Пасаргада, Суза, Персе-полис работели занаятчии от всичкикраища на ахеменидската държава.А понякога ахеменидите преселваливъв вътрешните райони на своитеобширни владения цели групи отгърци. Така били основани гръцкитепоселения в района на Кандагара, вСогдиан и в Бактрия. Може би тезипърви гърци заселници, дошли в Бак-трия, са донесли със себе си от егей-ските брегове статуетките на своитекуроси, пък и не само на тях. Ръцетена йонийските преселници започналида изготвят изделията за персийскитецаре по гръцки образец. Естественоелинските канони претърпявали из-вестни изменения в съответствие сместните вкусове и традиции.

Така дълго преди похода на Алек-сандър Македонски били заложениосновите на елинското изкуство, кое-то е синтез на постиженията на ху-дожниците от Запада и Изтока.

Изследването на Амударинскотосъкровище продължава и до днес.тъй като в него като във фокус саконцентрирани едни от най-сложни-те исторически проблеми — пробле-мите за взаимоотношението на раз-личните култури в древността, законтактите на различните цивилиза-ции в древността.

Е. КУЗМИНАкандидат но историческите науки

„ . . . Фортисимо? И то при такава плавност, как-вато просто не можеш да си представиш. За менчетирите такта са бъдещето на. . .

— Не съм съгласен. Двата такта — това е ле-кота, динамика. Като че ли се носиш на крилата навятъра. Категорично, бъдещето се крие именнов двата такта..."

Един неволно дочут разговор и вие си предста-вяте огромна концертна зала, с десетки инстру-менти и може би концерт за струнен оркестър иорган от Вивалди.Тук обаче не става дума за му-зика. Просто ние се връщаме отново към един от-давнашен спор, и то не в областта на музиката, ана техниката. Става дума за двата принципа наработа на добрия стар двигател с вътрешно го-рене, а именно — двутактовия или четиритактовия.Предимствата на единия в даден момент са се про-явявали като недостатъци и са давали преимуще-ство на другия. И така в продължение на десетиле-тия. Едно непрекъснато изтъкване на „за" и „про-тив", една непрекъсната конкуренция, от коятосе раждаха не само нови автомобили, но и мото-циклети.

В същност, в сравнение с другите превозни сред-ства мотоциклетът притежава редица качества,които го правят предпочитан от много хора — ди-намика, просто обслужване, ниски експлоатацион-ни разходи, малка площ за гариране и, не на по-следно място, относително ниската цена. По ста-тистически данни, в момента по пътищата на све-та се движат повече от 15 милиона най-различнимотоциклети, като техният брой ежегодно на-раства с около 1,5 милиона.

При създаването на нови, съвременни мотоци-клети конструкторите неизменно се изправят преддилемата какъв двигател да предпочетат — дву-тактов или четиритактов. И докато при автомоби-лите преимущество определено е дадено на чети-ритактовия, то тук и двата принципа намират по-чти еднакво приложение. Това е така, защото диа-пазонът на кубатури и мощности на мотоциклет-

ните двигатели е много широк —съществуват мо-тоциклети с мощност до 10 конски сили, но същои такива с мощност над 100 конски сили. В проне-са на научноизследователската работа бяха полу-чени много нови данни, които обогатиха теориятана мотоциклета и доведоха до създаването на сто-тици нови модели.

Да се върнем точно един век назад, в 1877 годи-на, когато на „бял свят" се появи прадядото насъвременните високооборотни, супермощни и си-гурни бензинови двигатели с вътрешно горене.В продължение на десетилетия този първодвигателбеше усъвършенствуван, доработван и украсяван,но принципът си остана един и същ— най-напредв цилиндъра се засмуква гориво — въздушна смес,която след това се сгъстява. Силно сгъстенатасмес се възпламенява и изгаря. Рязко нарастнало-то при горенето налягане извършва механичнатаработа, а изгорелите газове се изхвърлят навън.

Според международните норми мотоциклети-те се класифицират както следва: мотопеди до10 конски сили и мотоциклети до 17, 27, 50 и над50 конски сили.

За високомощните мотоциклети от 27 до 50 инад 50 конски сили се използуват главно четири-тактови двигатели с три и четири цилиндъра.

Тук му е мястото да споменем за една разновид-ност на обикновените мотоциклети — така наре-чените „мотоциклети-драгстери", при които бла-годарение на монтираните турбокомпресори и из-ползуването на специална смес от нитрометанолсе постигат мощности до 500—800 конски сили.Такъв е например,японският „Кавазаки Драгстер",който има мощност 580 конски сили и се ускорявадо 317,4 километра в час на една дистанция от 402метра само за 8,3 секунди. Друг подобен мотоци-клет, снабден с два четиритактови двигателя идва турбокомпресора е постигнал максималната

за сега мощност от 850 конски сили! Но подобни„чудовища на две , са изключение и при-тежават съмнителна техническа стойност.

По разположението си цилиндровите двигате-ли могат да бъдат с хоризонтални цилиндри — съ-ветските М-61, М-72М, К-750, почти цялото теж-ко производство на фирмата БМВ; с V-образнидвигатели; с вертикални, успоредни един на другцилиндри. Напоследък в пресата се появиха съоб-щения, че японската фирма „Хонда" е подготвилаза любителите на „огнени столове" дванадесет-цилиндров четиритактов двигател за мотоциклетс обем 1200 кубически сантиметра и мощност над150 конски сили. По този начин съществува тен-денция за изравняване на мотоциклетните двига-тели по мощност с тези на обикновените автомо-били.

Още през миналото столетие двутактовият дви-гател намери широко приложение в мотоцикле-тостроеието и стане ли въпрос за предимства, напърво място се поставя неговото евтино произ-водство и ниските експлоатационни разходи. Ос-вен това той има по-малко движещи се (износващи

се) части, смазването на двигателя е много опрос-тено, тъй като тук маслото се смесва с горивото.Следователно отпада цяла една система от мас-лена помпа, маслени тръбопроводи и маслен ре-зервоар. Такъв двигател се отличава с незначи-телно собствено тегло и малки габарити.

Ето защо при маломощните мотоциклети тойе просто незаменим.

И така, какъв двигател ще има мотоциклетътутре, ще зависи най-много от неговото предназна-чение. Вероятно двутактов, ако мотоциклетът есгъваем и се използува само за разходки край ре-ката или в полето; електрически, със захранване отакумулатори, ако с него ще се движим из града,иличетиритактов, в случаите, когато ще се използувавместо лека кола, но при всички положения свръх-мощните мотоциклети и гигантоманията при„драгстерите" ще останат само като една моднаприумица, лишена от всякакъв здрав смисъл.

инж. Венцеслав Трифонов

44

ЗАВАРЯВАНЕ ЧРЕЗ ВЗРИВВ Института по хидродинамика на

СО АН на СССР е разработен и осъ-ществен на практика в Новосибир-ския завод за машини и автоматичнилинии методът за заваряване на мета-ли чрез взрив. Известно е, че заварява-нето на различни по състав сплави енещо изключително трудно и не вина-ги се удава. Сега с метода на заваря-ване чрез взрив много по-лесно сеполучават такива биметални детай-ли. Методът скоро ще намери при-ложение в машиностроенето и вдруги отрасли на промишлеността.На снимката устройство за заваря-ване на метали чрез взрив.

запази този шедьовър на световнатаархитектура за поколенията? Спе-циалисти от Ленинградския инжене-рно-строителен институт са предло-жили оригинално решение. Околоцърквата ще се монтират опорни ме-талически мачти със система от пов-дигащи устройства. Цялата църкваможе да бъде повдигната на стома-нени въжета, без да бъде разглобя-вана. В такъв „висящ" вид дървени-те части могат лесно да бъдат им-прегнирани с химически вещества.Те ще предпазят дървото от огън,гниене и дървояди. Едновременномогат да бъдат заменени и частите,които най-много са пострадали.

На снимката: макет на предложе-ното инженерно решение.

ИНЖЕНЕРИТЕ И К.ИЖИКижи представлява изключителен

паметник на старинните руски зана-яти, В това островче — музей се на-мират знаменити произведения на дър-ворезбата и строителството с дърво.Най-интересното от тях е Преобра-женската църква, построена в 1714година. Църквата е изградена, без дасе употреби нито един гвоздей. Ней-ните 22 купола, дървените сводове ирезбата са скачени с дървени клинове

Но дървото не е вечно. Как да се

ШУМОНЕПРОНИЦАЕМИ ТАПЕТИВ Московския научно-изследова-

телски институт по строителни мате-риали са създадени шумологлъщащитапети. Те са изградени от три слоя.Пространствата, които се образувалмежду слоевете, са запълнени от зву-копоглъщащи материали. Те са влак-нести и техните влакна са ориентира-ни по определен начин.

„Наука и техника" — СССРЗАЩО ДА НЕ СКАЧАМЕ?

Едрите кенгуру развиват до 50км/час,като правят скокове с дължинадо 12 метра. Биолозите, които са из-следвали обмяната на веществата укенгурута, са дошли до извода, чекато скачат, тези животни изразход-ват четири пъти по-малко енергия,отколкото ако ходят или бягат. Тезиизводи са се потвърдили и при из-следването на други животни. Да-же едно от тях — кенгуровият плъх— ,скачайки, пренася и тежести. Той

ги обхваща с дългата си опашка.Така биолозите смятат, че движе-

нието чрез скокове на два крака енер-гетично при дадени условия е многопо-изгодно от тичането. В безкрай-ните равнини на Австралия скачащи-те животни могат да изминават ог-ромни разстояния с по-малко разходна енергия.

Този извод внимателно се обсъж-да от различни бионични лабора-тории — конструират се модели наскачащи машини. Засега автомоби-лът, разбира се, още не е започнал даподскача...

ДРОЗОФИЛАТА ПРОТИВ ВЪЗ-ДУШНИТЕ КОНТРАБАНДИСТИНасекомите имат способността да

различават невъобразимо малки кон-центрации от ароматни нещастна въввъздуха, Това тяхно свойство неот-давна е било изпитано с цел да се от-криват наркотици в багажите на го-леми летища. Била е използувана му-шичката Дрозофила, добре познатана всички биолози. Удало се е да сеполучат такива мутанти дрозофили,които отчетливо са различавали ми-ризмата на 19 различни вещества в из-ключително малки концентрации.Чувствителността и изобретателната

способност на дрозофилите неколко-кратно превишава нюха на специалнообучените кучата за откриване нанаркотици. А тъй като дрозофилитена са изключение между насекомите,то по принцип може да се предпола-га, че ще бъдат създадени и други на-секоми-митничари. Например — осии стършели, които с яростно съска-кане ще жилят въздушните контра-бандисти !

НОВИ ЛЕКАРСТВА ПРОТИВКАТАРАКТАТА

Катарактата е едно от най-разпрос-транените заболявания на окото. Еже-годно заболяват от него над един ми-лион хора по целия свят. Названиетоидва от древногръцката дума „водо-пад". Старите лекари са смятали, чеповърхността на лещата на окото сепокрива с мътна пелена, която се

стича по нея. Всъщност изменения-та на лещата протичат вътре в не».Нарушава се разположението на вла-кната на лещата, между тях се появя-ват «пълнени с течност простран-ства. В самата леща с> отлагат солина калция и желязото. Всичко товавлошава оптичните свойства на ле-щата — т я става полупрозрачна, из-менят се показателите на пречупва-нето на светлината.

Дълги години лечението на ката-рактата е било само оперативно. По-мътнялата леща се отделя и понеже

окото загубва способността си да фо-кусира светлинния лъч върху рети-ната, оперираният носи специални

очила. Но операцията не винаги сеудава, при това все пак си е операция!Ето защо през последните годиниофталмолозите търсят упорито ме-тоди за лечението на катарактата ме-дикаментозно. Най-важен от тези спо-соби е приложението на серните пре-парати. Механизмът на тяхното дей-ствие още не е напълно изяснен, ноефектът не подлежи на съмнение —той се потвърждава от експерименти-те. В Московския институт за очниболести е бил успешно изпитан ме-тод за лечение на катарактата сцистеин, който се въвежда в окотопосредством електрофореза. Успеш-но се е оказало и приложението нанатриевия тиосулфат (хипосулфи-тът, който се използува във фотогра-фията). Изглежда, че натриевият тио-сулфат помага да се отстранят кал-циевите и железните соли от лещата,а също така попълват дефицита отсяра в стареещите тъкани, активизи-ра обменните процеси. Развитието накатарактата се забавя.

Разбира се, лечението с натриевтиосулфат може да се приложи самоот лекар и под негов контрол. Ноизглежда, че народната медицина ненапразно предписва зелев сок принамаляване на зрението. В зелетоима някои серни съединения/

„Химия и жизнь" — СССРНЕ ЯЖТЕ П А Я Ц И !

По изчисленията на американскистатистици в САЩ действуват • мо-мента 1 156 664 закона и задължител-ни предписания! Между тях същест-вуват и предписания, на които могатда се учудят и доста видели в живо-та си съдии. Например в щата Охайозакон задължава да се ходи на лов са-мо пеш. В Сан Франциско, напримередин закон задължава всеки притежа-тел на капан за мишки да го регистри-ра, А на жителите на Канзас строго езабранено да употребяват за яденепаяци, скорпиони, гущери и стоноги!

печалби изнасят от щата масово хи-ляди кактуси. От тях се вари марма-лад, или ги продават за украса начастни градини. Цената се оказва до-статъчно висока — по около триде-сет долара за метър. Именно за ме-тър, защото се ценят не малките как-туси, а гигантските, високи до два-десет метра.

КАК ИЗГЛЕЖДА ГАНИМЕД.'По данните на междупланетната

станция „Пайънийр-10" може да сенаправят изводи за най-големия спът-ник на Юпитер — Ганимед. На сним-ките се виждат големи кратеропо-добни образувания и структури, на-помнящи лунните морета. Извър-шените по-рано радиолокационни из-мервания са подсказали на специалис-тите, че Ганимед притежава силнопресечена повърхност, образувана отскали и минерали, които са включенив ледени късове.

Л О Д К И , К О И Т О СЕ ЯДАТЕдна английска фирма е разработи-

ла материал, който може да бъде из-ползуван за направа на различни ко-рабни вещи и при нужда — да се яде.Например, от този материал могат дасе изработят шкафчета, скамейки,ча-сти от палубата на големите лодки ипр. Материалът е смес от царевичнобрашно, млечен прах, оризово пюре иизсушени банани. При нужда, ска-

БОРБА ЗА КАКТУСИ мейките в лодката могат да бъдат на-В Аризона е издаден закон, който топени в морска вода, размекнати и

забранява износа на кактуси. И това изядени)не е случайно. Любителите на лесни „Вокруг света" — СССР

ОЩЕ ЗА ГИГАНТСКИТЕ КАЛМАРИКрай Нюфъндленд се извършват

проучвания за намирането на нови,неизвестни досега форми на живота морето. Част от изследванията санасочени към търсенето на гигант-ски калмари — една от най-оспорва-ните форми на живот в океаните. Мно-го легенди и свидетелствувания наочевидци говорят, че гигантскикалмари съществуват. Описанията го-ворят, че такива гигантски калмариса нападали китобойни кораби и да-же малки съвременни кораби. Може

би точно тези животни са описваникато „морски змейове" в различнитехроники. Досега обаче в морскитемузеи са попадали само единични ек-земпляри, и то не особено големи.Най-големият калмар е уловен през1933 година край бреговете на Ню-фъндленд и е бил дълъг 22 метра.Косвени доказателства има, че кал-марите могат да бъдат и още по-големи. По кожата на убити китовеса намирани кръгли рани с диаметър40 сантиметра. Специалистите из-числяват, че такава рана може да бъ-де нанесена от калмар с дължина 30метра и тежина 40 тона. Ако подоб-ни гигантски калмари съществуват,

те навярно обитават дълбочините под500 м в по-студените части на океани-те.

На снимката: гигантски калмар, дъ-лъг 12,5 м.

МОСКВА СЕ ГОТВИ ЗАОЛИМПИАДАТА 1980

Времето на Олимпиадата в Москвае известно. Тя ще бъде от 19 юли до

3 август 1980 година. Започна пос-тройката на олимпийски съоръжения,подготвят се съобщителните връзки.хотелите, изложбените зали. Бе проведена и една изложба „Техниказа олимпиадата", в която участвува-

не само, че той създава удоволствиеп много хора и че може да се практи-кува през повече време от годината.Той е важен като тренировка п ски-бегачите на дълги разстояния. Заонзи, който умее да кара ски, ролски-те не представляват никаква труд-ност —само в началото малко по-вече се пада! А за онзи, който не умее.летните ски са добро начало към зимните ски.

На снимките: ето как изглежда ка-рането на летни ски! И различни мо-

ха 22 страни. Бяха изложени техни-чески устройства за хотели, съобще-ния, спортни приспособления, из-мерителни уреди и превозни сред-ства.

На снимката: един от интересни-'те експонати на Г Д Р — електроен-цефалограф на нуждите на спортна-та медицина.

НБИ - ГДРЕ Д И Н НОВ СПОРТ

Това е ролски, или летни ски.Както съществуват летни кънки, та-ка бяха създадени и летни ски. Пър-вият модел от тях се появи в ГДР иоттам бързо се разпространи по све-та. Предимството на този спорт е

дели (от горе надолу) —за начина-ещи, за тренировки, летни ски съсспирачки.

ЗА ДА БЪДАТ ПИЛОТИТЕСИГУРНИ

В много страни пилотите премина-ват периодично през курсове, в ко-ито усъвършенствуват не само ма-нията си, а и умението да действувата различни сложни положения. Та-ка например в определени устрой-ства, наречени симулатори, се съз-дават жизнено опасни ситуации, прикоито пилотът трябва светкавично да

47

вземе решение и да действува. По-жар в самолета. Повреди в двигате-ля. Невъзможност за кацане. Всичкитези „случаи", а и много други, пос-тавят психическата устойчивост напилота и неговите знания на изпи-тание.

На снимките: Един симулатор из-глежда отвътре точно като пилотскакабина. Екранът му обаче лови оно-ва, което е макетирано долу на кар-

тата. Една камера за цветна телеви-зия създава пълната илюзия, че пи-лотът се намира над определена мест-ност. А всъщност ето как изглеждацялото устройство!

„Хоби" — ГФРМИНИАТЮРЕН ТЕРМОДАТЧИКПолучен е миниатюрен датчик за

температура, който работи с точностне по-малка от 1% при изменение натемпературата от 38° до 176° С.

„Окото", което възприема топлин-ното излъчване, е един отвор с диа-метър I, 6 мм, а външният диаметърна датчика е 4,8 мм- Голямата точ-ност и изключително малките раз-мери правят датчика много перспек-тивен за използуването му в различ-ни промишлени и битови устройст-ва (на снимката е направено сравне-ние на размерите на датчика с раз-мерите на интегрални схеми).

върху печатните платки на редицаелектронни устройства с неголямаконсумация. Той е предназначен пре-.димно за захранване на интегралнисхеми и на схеми с дискретни еле-менти.

„Зарубежная радиоелектроника" —СССР

ИНДИКАТОР НА ПОЛОЖЕНИЕТОПоказаният на снимката индикатор

на положението в системите за циф-рово управление на стругове обез-печава цифрова индикация за пре-местването на изпълнителния меха-низъм. Числото, изобразено от циф-ровия индикатор със знак + или

—, показва отклонението в една илив друга посока от предварително за-дадено положение, считано за ну-лево. Измерването е с точност достотни от милиметьра.

„ М И Н И " ЗАХРАНВАЩИЗТОЧНИК

Този захранващ източник прео-бразува променливото напрежение впостоянно и поради изключителномалките си размери може да. се мон-тира непосредствено в схемите или

ВОДОРАВНО: 1. Радиотехни-ческо устройство за приспосо-бление и възпроизвеждане наобраза (мн.ч). 9. Осветителнотяло в предната част на пре-возно средство. 11. Списък надокументи. 12. Количеството из-бухливо вещество, необходимоза един взрив (мн. ч.). 15. На-трупани незагладени скални от-ломки, пясък и глина, влачениили оставени от ледник (мн.ч.). 17. Отровен газ, който при-чинява обрив. 18. Карта за игра(мн. ч.)- 19. Град в Япония.21. Мускулна захар {мн. ч.). 23.Механизъм за издигане на те-жести. 24. Специално обрабо-тена кожа. 25. Вкаменени СМО-ЛЕСТИ дървета. 28. Герой от„Илиада". 30. Титла за жена-дворянка в Испания. 31. Градв Грузинска ССР. 33. Соли наазотноводородната киселина. 36.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР.2

Държава в Азия. 37. Зрителниятанализатор на окото. 38. Първо-то име на турски прогресивенписател (1907—1948). 40. Виджелезна руда (мн. ч.). 42. Без-цветна лесноподвижна течност,която разтваря добре мазнини,смоли и каучук. 43. Герой маП. Славейков. 44. Фуражка смеко дъно и права козирка.46. Южен плод. 48. Колбас. 50.Град в Гърция. 53. Нос (геогр.).54. Роман от Вл. Полянов.56. Геодезически инструмент. 57.Взаимодействие между телата.59. Френски астроном, физики политически деец (1786—1853).61. Вещества с еднакъв химиченсъстав, но с различни химични

свойства. 63. Артистка от Те-атъра на народната армия. 66.Радиолокационни уреди. 67. Дре-вногръцки поет. 68. Дребна мо-нетна единица в Швеция, Данияи Норвегия. 69. Река във Фран-ция. 71. Наука. 73. Кубинскикомпозитор (1879—1949). 74. Ве-гетативно тяло на гъбите. 75.75. Град във Франция. 76. Древнаарменска столица. 77. Поръчи-телство, което осигурява из-плащане на задължение по по-лица. 78. Разред безгръбначниживотни от клас паякообразни.

ОТВЕСНО: 1. Двете именана бележит американски изо-бретател (1847—1931). 2. Единот трите основни литературни

рода. 3. Съзвездие от Севернотонебесно полукълбо. 4. Краткои достъпно изложение на ес-тетически, философски или со-циални проблеми в художестве-ната форма. 5. Пръскалка, уредза поливане или пръскане. 6.Тесни и дълги, високи до ня-колко десетки метра хълмове,образувани от ледникови на-носи. 7. Тънка и дълга сабя зафехтуване. 8. Стихотворение отЕм. Попдимитров. 9. Специаленгорящ шнур за възпламеняванена взрив. 10. Действуващо лицев операта „Испански час" отМ. Равел. 13. Специална обра-ботка на семената преди за-сяване. 14. Двигател с вътрешногорене (мн. ч.) 16. Писмени бе-лези за трайността и височинатана тоновете. 20. Неподвижнаклетка във водорасли, образу-вана по безполов начин. 22.Модел съветски самолети. 23.Български писател, белетрист(1907). 26. Вид малка безопашатаполумаймуна. 27. Река в РСФСР,Магаданска област. 29. Презсредните векове -- голяма ме-талическа чаша за пиене. 32.Град в Япония. 34. Уред, койтослужи за установяване на опре-делени физични величини и пре-образуването им в електрическивеличини. 35. Герой от повестта„Гераците" на Елин Пелин. 39.Сплав от желязо и никел. 41.Дребни капки от охладени парипрез летните утрини. 45. Вла-детелска титла в някои мюсюл-мански страни. 47. Багрилновещество. 49. Вид бездимен ба-рут. 51. Химически елемент. 52.Всяко едно от разклоненията, ко-ито изхождат от централния илигръбначен мозък. 53. Нож илимеч, остър и от двете страни.55. Вид мек плат. 57. Опашатоземноводно животно без задникрака. 58. Горна дреха от мъхествълнен плат (мн. ч.). 60. Човеко-подобна маймуна. 62. Моделнемски пишещи машини. 64. Си-стема от норми за нравственоповедение. 65. Унгарски поетепик (1817—1882). 67. Амери-кански писател, драматург (1888-1953). 70. Град в Северна Ирлан-дия. 72. Древноримски поет ифилософ (99—55 г. пр. н. е.).

ЛЕНИН КРЪСТЕВ

49

К О И СА ТЕЗИ РЕКИ?

I. Тази река е втората по дължинав Европа (2850 км). Тече главно в из-точна и югоизточна посока, полу-чава вода от повече от 300 притока,които извират от места с различен

климат. Влива се чрез голяма делта.

2. Имената на тези две реки обик-новено се споменават заедно. Те севливат в океана чрез най-голямата

делта в света. При пълноводие ни-вото на по-южната се издига с 1 0 —15 м и повече.

3. Най-горната река води начало-то си от Калоферския дял на Старапланина. Втората води началото сиот Рила, а третата протича по из-точната част на Западни и ИзточниРодопи.

4. Делтата на тази африканска ре-ка се дели на девет големи и много-бройни малки ръкава. Стопанскотозначение на водите й е огромно. Те-че в посока юг-север.

5. Реката пресича Преславската планина и минава през широка долина,запълнена с морски и речни наноси игъста гора с много увивни растения.

6. Най-голямата река в Европа. Внейната система има над 17 000 кмплавателни пътища. През ноември-декември реката замръзва и ледът мо-же да се задържи 100—160 дни.

7. Първата в света река по много-водност и големина на водосборниябасейн. Речният й отток е 1/30 отобщия отток на всички реки по зем-ното кълбо. Има около 500 притока,от които 100 са плавателни реки.Притоците й са единственото сред-ство за съобщение и транспорт презнепроходимите тропически гори.

8. Тази река извира от високо аф-риканско плато. Минава през многоводопади, събира водите на редицаезера. Образува много острови иезеровидни разширения, Леглото нареката продължава в Атлантическияокеан във вид на подводна долина,дълга 150 км. В реката има около 1000вида риби.

ИГРА ЗА ЕИМ

На изложба на електронноизчи-слителни машини беше демонстри-ран следният фокус: Програмистътна ЕИМ раздал на присъствуващи-те по шест номерирани картички,във всяка от които има по 32 числаот 1 до 63. Всеки участник трябвалода си избере едно число и да съобщигласно само номерата на картичкитев които то се среща. И програми-стът мигновено познавал числото.

Секретът на фокуса е твърдепрост: трябвало да се съберат на-ум първите числа от всяка съобще-на картичка и правилният отговоре налице.

Но това не е истинският секретна фокуса—той се крие в особе-ностите на двоичната система заизчисления, използувана при ЕИМ.Да допуснем, че сме избрали чи-слото 1. То се среща само карти-чката № 6.

Номер на табличката 1 2 3 4 5 6Наличие на числото 0 0 0 0 0 1

С 0 се отбелязва отсъствието начислото в картичката, а с 1 — не-готово наличие. И така, десетичноточисло 1 може да се представи вдвоичната система с шестозначноточисло 000001,63 —с 111111 (то сесреща и в шестте картички), 5 —с 000101 и т. н. Остава да запомнимкак числата от 1 до 63 се обозна-чават в двоичната система, тоесткак те могат да се представят катокомбинация от нули и единици. Нотова не е работа за човек с нормалниспособности, а за ЕИМ. Ето защопрограмистът предпочита да запом-ня само числата, с които започвавсяко картонче.

ги свежда до прости манипулации даването на ЕИМ, двоичният кодс нули и единици. Ето защо той вече беше „разработен" от живатасе използува при ЕИМ. Но не трябва природа и се използуваше в разли-да се забравя, че още преди съз- чни биологични системи.

32

36

40

44

48

52

56

60

33

37

41

45

49

53

57

61

1

34

38

42

46

50

54

58

62

35

39

43

47

51

55

59

63

16

20

24

28

48

52

56

60

17

21

25

29

49

53

57

61

№ 2

18

22

26

30

50

54

58

62

19

23

27

31

51

55

59

63

4

12

20

28

36

44

52

60

5

13

2!

29

37

45

53

61

№ 4

6

14

22

30

38

46

54

62

7

15

23

31

39

47

55

63

2

10

18

26

34

42

50

58

3

11

19

27

35

43

51

59

№ 5

6

14

22

30

38

46

54

62

7

15

23

31

39

47

55

63

Мнозина ще се заинтересуват отвъпроса: по каква система са подре-дени числата в картичките?

Секретът отново се крие в дво-ичната система. Вече знаем, чечислото 1 можем да запишем като000001. Мястото му е в шестотокартонче. Числото 2 —с 000010и ще го поставим в петото картонче.Числото 3 — 000011 — в пето и шестокартонче. Числото 4 — 000100 — вчетвърто картонче. Числото 5 —000101 — в четвърто и шесто картон-че. И така до 63 — 111111 — въввсички картончета.

Двоичният код твърде много опро-стява действията с числата, като

8

12

24

28

40

44

56

60

9

13

25

29

41

45

57

61

3

10

14

26

30

42

46

58

62

11

15

27

31

43

47

59

63

1

9

17

25

33

41

49

57

№

3

11

19

27

35

43

51

59

6

5

13

21

29

37

45

53

61

7

15

23

31

39

47

55

63

Деликатен отговорИзвестния английски физик Фарадей нагрявал

в епруветка солна киселина с пиролузит. Върхустените на епруветката се образували масленикапки. Случайно влезлият в лабораторията хи-мик Парис се подиграл с Фарадей и го посъвет-вал в бъдеще да мие по-добре съдовете. Фара-дей замълчал. На другата сутрин Парис получилзаписка:

„Уважаеми господине, маслото, което Вие вче-ра забелязахте, е течен хлор. Предан вам: М. Фа-радей."

ПРОФЕСИОНАЛНА ЧЕСТ— Едно кафе — предложи Стрезов на своя до-

бър приятел Кафеджиев, но на Кафеджиев съвсемне му беше до кафе. Разхождаше се нервно из ка-бинета, подръпваше последователно пръстите налявата си ръка, при което на равни интервали сечуваше едно „пук-пук".

— Предполагам, че все с нещо мога да ти бъдаполезен — смени темата Стрезов.

— С нищо — каза троснато Кафеджиев. — Аб-солютно с нищо! Това са мои професионални про-блеми, които нямат нищо общо с криминалистика-та.

Наистина Кафеджиев беше изкуствовед, ек-сперт по съвременно западно изобразително из-куство. Със Стрезов се познаваха още от детинст-во, имаха много общи интереси, но само по въпро-сите на изкуството не можеха да се разберат.

И все пак, защо Кафеджиев потърси Стрезов.Може би причината се криеше в мотивите.. .А щомставаше въпрос за мотив на дадено деяние, то мне-нието на Стрезов не беше за пренебрегване.

— Преди два дни при мен дойде добре облеченмъж на около шестдесет години — започна раз-каза си Кафеджиев. — Представи се с името Крис-тиан Агов, българин по произход, австрийски по-даник, напуснал България преди четиридесет го-дини. Каза ми, че иска да подари на нашия музейняколко графики на Рокуел Кент. Постъпвал така,защото, въпреки чуждото поданство, продължа-вал да се чувствува българин.

Графиките наистина са от Рокуел Кент или най-малкото изпълнени в неговия стил. Сюжетите съ-що са рокуеловски— едно удивително добро поз-наване живота на Севера. На една от тях е нарису-вано ескимоското селище Тактуяктун — едно отнай-северните селища на Канада, където Кент пре-бивавал нееднократно по време на дългите систранствувания — снежни иглу, нанизи сушена ри-

Езоп в тъмницаКакто е известно, знаменитият древногръцки

баснописец Езоп бил роб. Веднъж господарятму го изпратил в града с някаква незначителнапоръчка. По пътя го срещнал един съдия и гопопитал строго:

~ Къде отиваш?— Не зная — отвърнал Езоп.Такъв отговор се сторил на съдията подозри-

телен и той наредил да откарат Езоп в тъмница.— Но аз казах самата истина — възразил

Езоп. — Всъщност не знаех, че ще попадна в тъм-ница.

Съдията се засмял и го освободил.

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА „КОИСА ТЕЗИ РЕКИ?"

I. Дунав. 2. Ганг и Брамапутра.3. Тунджа, Марица, Арда. 4. Нил.5. Камчия. 6. Волга. 7. Мисисипи.8. Конго.

ба на входа на иглуто, ескимоси с дръпнати очи,а някъде в далечината, сред ледените зъбери —бели мечки и пингвини.

— Никакъв повод за съмнение и въпреки товаме гложде чувството, че нещо не е наред — завър-ши разказа си Кафеджиев.

— Предполагам, че от всичко най-много те из-Нъчва фактът: защо Агов е решил да подари те-зи графики на вашия музей.

Кафеджиев кимна с глава и впери очи в Стрезов,готов да чуе отговора.

— Не, това и аз не мога да обясня. Но знам с по-ложителност едно — Агов ви е предложил фап-шификати.

— Дали става въпрос за фалшификати, това мо-га да кажа само аз, защото изкуството е моята спе-циалност и няма друг, който по-добре от мен дапознава стила на художника" Кент. Аз не мога дакажа, че това са фалшификати — липсват дока-зателства — каза разгорещено Кафеджиев, за-сегнат на професионална чест.

— Доказателства мога да ти дам веднага, нопо-добре е сам да се сетиш — засмя се Стрезов изаръча на секретарката да направи две кафета.

Кои са доказателствата?

ЛОГИКАТА РЕШИ:Осуетена кражба

Пазачът явно лъже, защото той не би могъл дасмени изгорялата жичка на бушона без очила. Аочилата е забравил върху вестника в портиернатастаичка.

Какво е станало в действителност! Когато чулвиковете: „Стой! Ще стрелям!", пазачът изтичалпри светлинното табло, отвъртял бушона и такадал възможност на крадеца да избяга.

52

— Крокодили! — оглушително закрещя па-пагалът.

Андрей се обърна на лявата си страна и поглед-на надолу, където би трябвало да бъдат пантофи-те му. Между пръчките на пода се виждаше водас цвета на хубаво силно кафе. В последната нощтя се бе покачила с още няколко сантиметра.

Подът, сплетен от тънки лиани, в средата бепровиснал и почти не пружинираше под кракатаму. „Отдавна е време да оплета нов — помислиАндрей. — Днес ще домъкна лиани."

Но той знаеше, че все едно няма да направи тованито днес, нито утре и си спомни как в Новосибирскдиректорът спеше в своя кабинет на стар креватсъс скъсана пружина и когато му я смениха, напра-ви страшен скандал : „Къде е моята дупка?"

Тихо смеейки се, Андрей се спусна във водата —шест стъпала — и погледна ботушите си. Водатастигаше до коленете му. Покачваше се.

— Лоша работа. Трябваше да пратя по дяволи-те онези греди — бента.

— Той сам ще се скъса — каза Альонка. — Всеедно не можеш да се добереш до него. Там е пълнос крокодили.

— Ще ги прогоним! — отвърна Андрей.Той ходеше из палатката, като опипваше с крака

дъното. Палатката стоеше на четири стълба, про-висналият й под приличаше на дъното на огромнакошница. Альонка делова, чистичка като за разход-ка, с ловджийски панталон, с чиста ковбойскариза и светли коси, сресани с педантична акурат-ност, стоеше до примуса.

— Как спа? — попита Андрей.Альонка не отговори. Изглежда не го чу. Тя

повдигна капака на кафеника и погледна внима-телно почти кипналата вода,

— Дай ми кафето и почисти пистолета предизакуска.

— Ще го почистя след това.—• Вземи, лентяй! — Тя му подаде тежкия пи-

столет. В лявата си ръка държеше лъжичка с кафе.— Все едно няма да го сторя — каза Андрей,

но вече разкопчаваше кобура.Той разположи частите върху намаслен парцал

и докато мушкаше с метална пръчка в цевта, съоб-разяваше как трябва да се отнася към Альонка.Щом се заинати — търси заобиколна маневра. Товавече се бе научил.

53

Сглоби пистолета, постави пълнителя и пъхнав цевта осмия патрон. Пистолетът отрази слън-цето — червен ръб, който безмилостно се издига-ше над черната вода сред черните дънери. В гъ-сталака изрева маймуна.

— Альона, ти как ме чу. когато говорех за онованещо — бента. Нали беше до примуса, а той силношуми?

— Мисля, че това са фокуси на Голямото Къл-бо — неочаквано каза тя. — То е съвсем наблизо.

— А често ли става това? И как чуваш?— Аз водя Дневник — отвърна Альонка. — Ста-

ва според всички правила, вече петнадесети ден.Понякога те чувам, сякаш си зад гърба ми, а не тамоколо Кълбото или в термитниците. В дневникавсичко е записано.

— Я стига — каза Андрей, — дотам има цял ки-лометър. — Той остави лъжичката и погледнаАльонка през тъмните си очила. — И през цялототова време мълчиш? Покажи ми дневника.

— Довечера, довечера, слънцето вече изгря.— Альонка!— Ти си отчайващо глупаво момче. Ами, че

аз слушам бележките ти записани на магнетофон.Разбра ли? Това е всичко. Пий кафето и да вървим.

Андрей мълчаливо нахлузи комбинезона си,дръпна ципа и окачи върху себе си кинокамерите,термоса, запасната батерия, фотоапарата, ултра-звуковия комбайн, комплекта от празни кутии,инструментите, магнетофона. Надяна шлема. Плек-сигласовото забрало висна пред мокрото му лицекато прозрачно коритце.

— Включи вентилатора, ужасен човек си —каза Альонка. — Страшно ми е дори да те гледам. . .И вземи пистолета.

Под комбайна засъска въздух, провря се презгъстата никелова мрежа и вентилаторът зави катокомар.

— Разбрахме се, нали. Отивам при Кълбото.— Андрейка, те нищо няма да ми направят.

Нека веднъж да отидем заедно.— Не изглупявай. Кълбото ще започне да нерв-

ничи и работният ден ще пропадне. Ти имаш до-статъчно работа. Стой и слушай.

— Почакай една минутка. Има много крокоди-ли. Чу ли как днес един се промъкна под палат-ката?

— Тук навсякъде е пълно с гадини. Внимавай.— Аз съм ужасно внимателна. Като заек. Ей

сега ще ги разгоня. Хайде на бас, че ще улуча онзиголемия! — Альонка взе от палатката пистолетаси и го подпря на лакът. — Не, по-добре от пери-лата.

Слънцето вече се бе издигнало над черната вода,а по нея пълзяха черни триъгълници, някои съвсемнаблизо, други — по-надалеч. След плаващитепетна по тихата вода се стелеха следи, огромнотоим ветрило обкръжаваше палатката. Изстрелъти ударът на куршума тряснаха едновременно, стъл-бовете трепнаха и крокодилът заудря с опашка ипотъна във водата.

Палатката отново се заклати, един заплеснал секрокодил тракна със зъби и се скри в тъмната дъл-бина. Ето че над поляната настъпи тишина, а глад-ката маслена вода отразяваше слънцето.

Андрей вървеше по жалоните, оставени на бре-га, опипваше дъното с прът, заобикаляше ямите.Хлоп-хлоп-хлоп, той върви по лепкавото дъно.Вече и стъпките му не се чуват. Андрей се повдиг-на на ръце, стъпи на сухия бряг и изчезна. В джун-глата отново прорева маймуна.

Денят започна.— Днес е особен ден — каза Альонка, като се

обърна към папагала. — Разбра ли, кресльо? Е,внимавай. ..

Тя стоеше под навеса, държеше пистолета и севслушваше, макар че, кой знае защо, бе уверена,че днес няма за чуе нищо.

— Всички учени са егоисти — каза Альонка. —Утре все едно ще отида в мравуняка. Аз също съмнещо, само дето се чувствувам много особено.Лошо ми е. И все пак утре ще отида.

Тя се опита да си представи, какво вижда сегаАндрей, промъквайки се по пружиниращата пъте-ка, и както винаги си спомни атаката на мравкитепри първото им отиване в мравуняка преди тримесеца.

Двамата вървяха по главната пътека, запотени взащитните си костюми и въобще всичко бе твърдеобикновено. Както в десетките мравешки градовепо Великата Река. Стъпваха внимателно, за да немачкат насекомите, макар много пъти да бяха сиказвали, че това е глупост, сантименталност —това няма да повреди мравуняка, който заема целисто хектара. Често се навеждаха и вземаха по някоямравка с плячката й, за да я поставят в капсула.Понякога махаха от маските си свирепо пръскащиотрова огнени войници.

На завоя Андрей намери нов поток работници —те мъкнеха в челюстите си живи термити — и каза:„Охо, Альона. гледай! . . ."

Това бе невероятно зрелище—свирепите огненимравки внимателно влачеха термити, уловилиги нежно през тлъстото бяло шкембенце, а въз-растните термити с готовност позволяваха да гимъкнат неизвестно къде. . .

Приклекнали, двамата разпределяха термити вкутиите и изведнъж Альона каза:

— Андрей, страх ме е!— Струва ми се, аз също. . . — неразбрано от-

върна Андрей под забралото.Те застанаха сред пътеката гръб до гръб и Альон-

ка чу щракването на предпазителя и нова вълнана ужас я прикова, дори краката й омекнаха. Мал-

54

кият тежък пистолет, натъпкан с разпръскващикуршуми в твърда обвивка — оръжие на безсил-ните, сам се движеше в ръцете му.

— Смехория някаква — промърмори Андрей. —Сякаш реве лъв, а ние не го чуваме.

— Че откъде ще има тук лъвове?— Откъдето искаш — отвърна Андрей съвсем

глупаво и изведнъж страхът им премина като зъб-на болка и те видяха диск, който висеше неподвиж-но на двадесет метра от тях над ниски дърветаи който бе съвсем като летящ диск. Това си по-мислиха и двамата, блещейки се срещу него презстъклата на маските. Най-накрая Андрей вдигнастъклото и погледна през бинокъла.

— Крилатите.Андрей гледаше, а тя подскачаше от нетърпе-

ние и мрънкаше: „Дай бинокъла, дай бинокъла",докато и двамата не ги ухапаха мравки. Тогаваспуснаха стъклата и се досетиха, че дискът трябвада се заснеме. Един огнен я бе ухапал по носа, бо-леше я ужасно, и докато смени микрообективас телеобектив, стръсквайки мравките от апарата,носът й подпухна. Андрей бе по-добре, той про-сто превъртя обектива на кинокамерата. Дискътувисна право над главите им, само на шест метра,и можеше да се види как проблясват слюденитему криле.

— Срещал ли си нещо подобно? — попитаАльонка.

— Не си спомням.Те се засмяха и тържествуващо се спогледаха.

Никой никога не бе виждал на Земята крилатимравки да се роят в диск с правилна форма.

Никой никога ! Не напразно бяха загубили тригодини за подготовка на експедицията, не напраз-но бяха изработвали костюмите си, парафиниралидвеста сандъка с екипировка, домъкнали цялалаборатория и кръстосвали десет хиляди квад-ратни километра по Великата Река.

— Обичам те — каза Андрей, както винаги нена място.

Те се смееха, а дискът висеше над главите им,като се поклащаше леко и жужеше приятно. Такасе развеселиха, че втория пристъп на страх по-несоха леко — без да се изпотят и без да измъкнатпистолетите. Но престанаха да се смеят. И когатоколоните на огнените тръгнаха към тях, шумо-лейки по пътеката между дърветата, отначалоне се учудиха много.

Но само отначало.„Навярно така изглежда войната, гледана от

самолет" — помисли Альона.

Мравките вървяха в стройни колони и като сенаведе, през лупата на забралото си тя видя, чепипалата на всеки огнен са кръстосани с пипалатана съседа му. Броните светеха на слънцето, гла-вите бяха вдигнати, могъщите челюсти стърча-чаха като рога на тевтонски шлемове. Едрите,дълги по два сантиметра войници се движеха съсзаплашителна бързина, но Альонка се наклони ощеповече и видя в центъра на колоната верига отработници с дълги коремчета и дебели антени.Андрей бе навел камерата над самата земя и сни-маше.

Снимаха колкото имаше лента в апаратите, послесе опитаха да сменят касетата на кинокамерата и втова време ги атакуваха отгоре крилатите—други,не онези от диска, — и веднага покриха забралата,загризаха костюмите, вентилаторите завиха, всмук-вайки мравки към решетките, а долу вече се из-качваше пехотата. . . Альонка се уплаши. Тя видя,че Андрей трескаво чисти забралото и че целиятбе шумящ, облепен с огнени. Тогава тя сграбчиконтейнера, който носеше на гърба си и натиснакопчето.

. . . Альонка затвори очи. Това беше великоле-пен и страшен ден, ден, в който, разбраха, че енамерена „разумната мравка". Друг разум. Посленастъпи останалото: работа, работа, работа, ум-ни мисли, суетни мисли. . . Но тогава на пътекатабе великолепно и страшно. Контейнерите олек-наха, а земята стана плътно червена и по застина-лите слоеве тичаха други, без да развалят редици-те, и също застиваха на слоеве като огнена лава.Докато нейният контейнер доизхвърляше послед-ните аерозолни капки, мравките си отидоха. . .

Под пода се чу сумтене, стържене. Альонкапогледна през люка и смръщи нос. Едричък кро-кодил бавно се промъкваше между ъгловия коли стълбата. Изглежда той се въобразяваше, че евзел всички предпазни мерки — над водата стър-чаха само очите и ноздрите му — и явно се мъчешеда не сумти и полека да вие опашката си в кафени-кавата вода. Над палатката се понесе оглушител-ното : „Кр-р-рокодили ! Кр-р-рокодили !" Кро-кодилът затвори очи и се хвърли напред. Звукът бетакъв, сякаш прекараха пръчка по мокра ограда —пластините на бронята му се удариха в кола. Не беуспял да се потопи, когато Альонка изстреля внего два куршума, а папагалът Володя неувереноповтори : „Кр-р-рокодили?"

— Срамота! — каза Альонка. — Какъв пазач сиги, ти си жалка птица!

Папагалът замълча. Той не обичаше стрелбата,— Аз пък не обичам да мия съдове. Въпреки то-

ва дисциплината ни е необходима като въздуха.Тя хвърли във водата ведро, вързано с въже,

поля мръсните съдове и отново седна. Нека Ан-дрей сам си мие мазните чинии. И освен това йсе искаше да помисли дали „мравката, заплашва-ща разумните Демидови" наистина има разум?Но с Андрей знаеха, че дори и без разум технитемравки са истинско чудо на природата. На бързаръка съпрузите Демидови ще станат знамени-

55

тости, ще ги поканят при академик Квашин напрочутата торта с вишни. Шумът около тях щебъде потресаващ, защото Андрей бе предсказалвсичко това по-рано и бе имал наглостта да излезепред учения съвет със своя мравешки мит.

„Любопитно — помисли Альона, — че още несме отишли по-нататък от първия въпрос: можели да се смятат за признак на разумна дейност тер-митни ферми, в които мравките отглеждат тер-мити като домашни животни и ги използуват захрана? Андрей като зоопсихолог продължавашеда държи на своята мистична теза, че мравкитевраждебно се отнасят към термитите, а огненитеса преодолели древната вражда. А инфразвуковотоплашило, създадено, за да пропъжда бозайниците,бе нещо съвсем ново и Андрей твърдеше, че то имасходни честоти с рева на лъва. Но лъвският ревне е признак на разум. И по-нататък какво. . . Ле-тящият диск е ултразвукова антена. Съдържаниетона предаването не ни е известно, но може да сепредполага, че. . . Стоп. Това не знаем. Възможное дискът да наблюдава околността, да предавасъобщения на Голямото Кълбо и на изпълнителитена неговите команди. Ние знаем само, че дискове-те придружават колоните войници, а работнитегрупи променят поведението си, когато дискътсе задържи над тях.

И така, правят се опити. Към диска се пращаултразвуков сигнал и колоната променя посокатаси или се разпръсва.. ." Но какво мърморите там,кандидате на биоложките науки, Демидов?" —попита Альонка. Някъде в дълбините на горатагласът на Андрей тънко, тънко зазвуча. Пак съ-щият феномен. Как ли да си го обясни?

Тя прелисти страниците и бързо записа деня ичаса и като пишеше думите, извърна глава в посо-ка на мравуняка. Гласът млъкна. Тя прочете запи-саното : „По дяволите. Трябваше да взема контей-нера".

Альонка се хвърли в палатката. Като навличашекомбинезона, стъпи в една дупка на пода, падна иболезнено удари гърба си.

„Ах, кучета!" — възхитено каза Андрей и из-веднъж изруга. Тя никога не бе чувала от устатана Андрей нищо подобно и, просъсквайки от бол-ка, се хвърли да издърпа карабината, която бе подчувалите. Щом я окачи на шията си, съобрази, чевърши глупост. Андрей мърмореше някъде страш-но далеч. Комбинезонът й се измокри отвътре,ковбойката прилепна към стомаха й и се смачка.Без да се оглежда, Альонка скочи във водата, при-мъкна лодката и се пъхна в нея. Водата май се бепокачила още повече, но Альонка все едно не мо-жеше да достигне сандъка с аерозола.

Запълзя нагоре по стълба, стигна единия кон-тейнер, после другия, хвърли ги в лодката, отновоскочи във водата и отново се прехвърли през бор-да. Лодката се наклони и загреба вода. Всичко товаотне не по-малко от петнадесет минути, заедно сгребането.

. . . Андрей изскочи от гората внезапно. Той бя-гаше тежко и глупаво размахваше някакво клонче.

Крилатите се виеха над него като стълб, а дискътплаваше в обичайната си позиция — десет метравстрани.

Тя тичаше срещу него и търсеше копчето наконтейнера. Когато Андрей спря и вдигна ръкакъм лицето си, Альонка насочи контейнера, норазстоянието бе все още голямо. Свръхсили тя

пробяга още няколко крачки и внезапно крила-тите се вдигнаха нагоре и отлетяха. Само дискътжужеше над пътеката. Отлетяха.. . Тя седна напътеката, като стискаше в ръце контейнера. Виж-даше лошо, потта разяждаше очите й, и всичко в

тоя свят бе потно и безсилно. ..Андрей се наведе и я повдигна за лактите.— Да вървим — Гласът му бе някак прекър-

шен. — Да вървим. Онези, летящите, ми прегри-заха костюма.

— Разкажи ми приказка, Альонушка.— В къщи вече е зима — каза Альонка, — сняг,

ски. . . Скоро ще има ваканция.— Това не е приказка — Андрей тракаше със

зъби в чувала.— Приказка.— Не, зимата ние ще видим. Разкажи ми истин-

ска приказка.Тресеше го, въпреки противоотровата. Триде-

сет ухапвания на огнените не се разминават токутака.

— В едно село живеят хора—започна Альона.—Там живее и вождът на име Дъжд в Лицето, ноимето му е тайно и не бива да се произнася. Нари-чат го Онзи, чието Име Не Бива Да Се Казва. Тойе голям бунтовник. Тридесет години го ловят ине могат да го хванат, защото напада внезапно,руши и жили, а после си отива. И огнените не гопипат и на войниците пътя дотам е забранен.

— Защо?— Защото умее да разговаря с огнените. Те го

разбират.— Хубава приказка.. . Благодаря. . . — промър-

мори Андрей. — Аз спя.. . . Тя стоеше над Андрей и се вслушваше в не-

говото дишане — болно, тежко и познато до по-следния звук. Стоеше горда, пазеше неговия съни знаеше, че с нищо не можеш да го подкупиш —

56

нито със слава, нито с пари. Той все ще си останекакъвто е, хич не го е еня за слаза или за каквотои да е друго... И все ще си остане такъв безпомо-щен. Колко странно: работно момче, златни ръцеи същевременно — съвсем безпомощен, но товазнае само тя, защото Андрей никога не отстъпва.В неговата увереност има нещо от голямата ма-шина, от трактора, от танка. Та той всичко пред-сказва по-рано и макар никой да не му вярваше,освен Симка Куперщайн, успя да постигне свое-то си.

„Моделът на мозъка в мравченото семейство —казваше Андрей — се нуждае от колективен ор-ган със съответните размери. Да допуснем че две-ста хиляди мравки са съединили своите нервнивъзли... Въпросът е дали може да стане това. От-начало би трябвало да се създаде стационарнокълбо, за да може мравките през цялото време да сенамират заедно..."

. . . А денят бе в самия разгар. Двойният навесбе просветнал като книжен, от зенита си слънцетого пробиваше от едната до другата страна и паре-ше шията и гърба й. Альонка внимателно поставиглавата на мъжа си върху сгъната калъфка и под-реди работната маса. В кутиите, свалени от Ан-дрей, шумяха насекоми. Трябваше да обработилова, докато насекомите не бяха загинали. Тряб-ваше да дублира и означи записите, да попълнидневника. Альонка с мъка вдигна инструментите,опаковани в сандъка. „А у нас сега е зима. Сняг,ски, скоро ще има ваканция. В къщи е хладно."Тя сдържаше сълзите си, онези най-обикновениженски сълзи, по тъмноватата прохладна стая, погазираното питие в хладилника, по вкусната водаот чешмата.

Върху бинокуляра все пак капеха сълзи — пот исълзи.

Альона решително се избърса с марлена салфет-ка и шепнешком си зачете нотация: „Не се раз-кисвай, глупачко, мухла такава. Измий се с филтри-рана вода, преоблечи се, съвземи се."

Тя се изми, пъхна се в палатката и все още хли-пайки, зашумка с пластмасовите калъфи на дрехи-те — много тихо и предпазливо, защото Андрейнавярно чувствуваше всичко това с изхапаните симеста.

Внезапно Андрей проговори.— Карай, карай. Не ме боли.— Събуди се все пак... Какво, не ти ли се спи?— Не ти разказах за опита — Гласът му беше

бодър, дори самодоволен. — Ефектен опит, ул-тразвук право в Голямото Кълбо. Бедното Кълбонищо не разбра. Временно спря да лети. докатоне изключих звука. Но по това време дискът безаел вече нова позиция. Той висна отзад вляво, нопреди това три пъти ме обиколи.

— Обиколи ?— Три пъти, разбираш ли? Разглеждаше ме:

къде е техният любим син контейнер? Утре щеповторим опита заедно. Но това не е всичко —Андрей дори се усмихваше.

— Почакай, Андрей. Сигурен ли си, че нитоведнъж не сме ходили без контейнера? И въобще

буден ли си или не?— Вече съм здрав... Слушай. Докато ходехме

с контейнера, който те видяха да действува единединствен път, атаки нямаше. — Андрей направиефектна пауза. — Това не са ти условни рефлекси,това е разум. Рефлекс не се изработва от един път.Аз бях точно на триста метра от Кълбото по правалиния. За колко време ултразвукът отива дотам иобратно ? Отговарям : за две секунди. Добре. Кри-латите отлетяха три секунди след като ти вдигнаконтейнера. Излишната секунда отиде за промеж-дутъчното преобразуване на сигнала. Да види,да докладва, да получи команда, да даде команда,да получи отговор и да извърши три изпълнителскидействия. Осем операции в секунда. Убедителноли е ?

— Герой — каза Альонка. — Ти си страшен ге-рой !

— Аха. Всичко това направих аз. А ти какво чу?— Почти нищо. Ни-щич-ко.— Ясно — каза Андрей и попита : — Отначало

ти нищо не чуваше. Кога започна да чуваш?

— Виж сам.Тя взе дневника от огнището. Дневникът се

валяше, където го бе хвърлила, когато хукна къмАндрей. „По дяволите. Трябваше да взема кон-тейнера" — прочете Андрей.

— За броени секунди преди атаката се е поя-вила чуваемост. . . Защо?

— Не зная — отвърна Альонка.

— Вярваш ли в интуицията? Вярваш? Аз също.Днес съчиних сто хипотези за твоето далечно чу-ване и те всички са неверни. Ох, тежко ми. . .—Той рязко се обърна настрани. — И още нещо.Трябва да преминем към по-други опити. Ще про-вокираме атаки. И кой знае защо мисля, че тозиефект на далечно чуване ще си го обясним по-следен, а може би никога няма да успеем да си гообясним.

Андрей въздъхна и затвори очи.

— Знаеш ли, Андрей, страшно ми е. Дори да енизш разум, зачатък — все едно. Защо му трябвада ни напада, щом не му вредим

— Защо низш ? Да даде бог да е . . . — сънноказа Андрей.

— Добре, спи, мъдрецо.— Лесно ни се удава всичко, Альонушка. Твър-

де лесно... Не обичам... лесничкото.— Спи — каза Альонка. — Съвсем оглупя в тези

джунгли. Спи.— Спя.Сега той заспа тъй дълбоко, че Альона с влачене

го премести в палатката и той проспа целия ден —деня на своята победа — и се събуди едва на след-ващото утро.

Още от сутринта беше непоносимо горещо. Аслънцето още не бе се показало над гората. Ан-дрей, подпухнал като гумена възглавница, пиешекафе и пишеше план за опитите през деня. Той бестрашно възбуден, имаше токсична треска отухапванията. Не му се искаше да закусва.

57

Крокодили не се виждаха.Сред забутаните джунгли, в наводнените гори—

трипанозомни, маларийни и бог знае още какви —започваше най-важният, решителният ден.

Альонка мислеше за всичко това и въртеше своя-та утринна въртележка : закуска, съдове, екипи-ровка. На това отгоре намери калъфи за контейне-рите, яркооранжеви като презрели портокали.Обгори и изхапаните места на Андрей — двадесети осем. После се пъхна в палатката и записа в днев-ника : „Много вяло самочувствие, неравномеренпулс. Изпитвам тревожни опасения. Когато се опит-

вам да ги формулирам, се получава, че О. създаванякакво биополе, враждебно на мек и предизвикватежко настроение."

— Това е всичко — мърмореше Альонка, скри-вайки дневника на дъното на сандъка. — Свърше-но. Сега да става, каквото ще.

Всъщност на нея й стана по-леко, когато се пъх-на в комбинезона и постави термобатериите къмслънцето. Вентилаторът започна да гони про-хладен въздух по тялото й, и на нея й стана хлад-новато, дори кожата й настръхна. Андрей крачешепо пътеката и пъшкаше, дискът жужеше над тяхи Альонка се почувствува спокойно и уютно.

— Сега ще започнат — каза Андрей. — Дай пър-во да пробваме магнетофона.

Включиха магнетофоните и Андрей зашепнацифри. Альона повтаряше онова, което чуваше.Цифрите Андрей бе преписал на листче от табли-цата на случайните числа. След всеки пет групиот цифри, те увеличаваха разстоянието помеждуси и Альона отбелязваше : „Петнадесет метра,чуваемостта е по-добра." Действително, при по-голямо разстояние тя го чуваше по-добре вместопо-зле.

И внезапно мравките започнаха втория си опит.Атака.Крилатите се стовариха върху шлемовете им от-

към гърба съвършено неочаквано. Веднага покрихацялото забрало. Альонка слепешком смъкна ка-лъфа на контейнера, включи секундомера и замря споглед към стъклото. Слепоочията противно я за-боляха — стъклото гъмжеше от мравки до сами-те й зеници.

По забралото се стичаше алена каша, плъзгахасе криви челюсти, свличаха се, щракаха като кле-щи, пръстеновидните коремчета бяха изпънати,жилата се въртяха като черни стрелкички.

„Не жалят, пазят отровата — помисли Альон-ка, — пазят я, пазят, пазят за работа." Стана й горе-що дори само при мисълта за работата им. Огнени-те гъмжаха по стъклото и под маската беше чер-вено като при пожар. Устните й сами продължа-ваха да броят : „Двадесет и девет, тридесет. Ощедесет секунди и вдигай контейнера."

Тя вдигна контейнера и натисна три пъти копче-то на секундомера. Огнените й пречеха да видикаквото и да е, но тя знаеше, че Андрей също евдигнал своя контейнер и съжали гърдите му,подпухнали като възглавница, и гърба му, подут,дори още по-зле.

Сега започна второто броене. „Двадесет и един,двадесет и два.. ." — броеше Альонка, а огненитестържеха с челюсти навсякъде — по гърдите, подмишниците и тя пак превключи секундомера инай-после, както се бяха уговорили, натисна спу-съка на контейнера.

Аерозолът засъска. Забралото веднага се изчисти.Секундомер — стоп. контейнер — стоп. Няколкокрилати още тичаха по стъклото, пречеха й давиди Андрей. Тя ги махна — бягайте, недисципли-нирани. Пехотата, не успяла да влезе в бой, праве-ше кръгом на пътеката.

Альона, потръпвайки, тръгна през мравките къмАндрей.

— Колко? — попита той.— Тридесет и седем.— При мен точно четири секунди.— Бавно реагираш — каза Альонка. — Поглед-

ни стъклото си.— Чисто е.— Няма отрова. Хапеха, но не жилеха, това е

всичко.— О — извика Андрей, — половината от Нобе-

ловата награда е твоя.— Моя. А те откъде знаят какво е тяло и какво

е костюм?— Бог знае откъде — отвърна Андрей. — Запис-

ваме още едно потвърждение.— Да. Поздравявам те, те са разумни същества.— Бях уверен, че ще си отидат, когато вдигнем

контейнерите.— А те не си отидоха, нали от предишния път

знаят, че това само по себе си не е опасно — казаАльонка и погледна щастливото му лице. Послеи двамата се обърнаха към Кълбото, което стоешев сянката на дърветата. Голямото Кълбо прилича-ше на голям огън, на горски пожар, на стъкло, раз-топено от горелка.

— Прилича на гънки на мозък, нагорещени отмисъл — каза Андрей.

В огнената дълбина шумолеше и скриптеше.Живите гънки бяха направени от малкоподвижнислепи мравки, вкопчили се с крачетата си. Те бяхаскрити под плътния бягащ слой на работницитекато под мантия. Работниците се носеха в неспи-рен бяг, катереха се по изпъкналостите на Кълбо-

58

то, чистеха го, хранеха го, охлаждаха го, приби-раха отпадъците. Те денонощно обикаляха по-върхността от триста хиляди квадратни сантимет-ра. .. Ето какво бе Кълбото... Мозък, съставен отмилиони отделни единици. Мозък, който нямашекак да се премери и претегли. Бранеха го не лев-коцити и антитела, а войници, въоръжени с че-люсти и с отровни жила. Ето ги, стоят, подравня-ват редици като гренадири и отразяват светлинатакато дифракционна решетка, а над тях сияе Къл-бото и цялата поляна розовее от отразената мусветлина.

Всеки път Андрей гледаше Кълбото с възторги отчаяние. Дори човешкият мозък може да сеизследва. Могат да се измерят биотоковете му,да се дразни с изкуствени дразнители. Да, какво лине може да се прави с мозъка ! А към този не можешда се приближиш. Изминаха три месеца, работехакъртовски, а какво бяха узнали за механизма наразума? Нищо... Най-прости неща им бяха неиз-вестни. Как се предават сигналите до Кълбото?С ултразвук, с електрическо поле ? Каква роляиграят антените ? Неизвестно.. . Какво представ-ляваха шестсантиметровите мравки с дълги анте-ни ? Само майки ли бяха те или същевременноимаха ролята на нервни възли ? Пак неизвестно. Ипо какъв ли начин Кълбото се усъвършенствува,как усилва полезните признаци, как отхвърля вред-ните ?

Не бяха се сдобили дори с мъртви мравки отКълбото. Нямаха нищо, само догадки. Оставашеим да снимат, да записват, да снимат, да записват,докато свършат лентите.

Альона монтира статива и постави фотоапарата.Тя насочи обектива към горния край на Кълбото,но после си спомни нещо и наведе обектива правонадолу. Преди месец на това място бяха доловилиусилено движение по време на еволюцията на„летящите дискове" и оттогава го снимаха почтиежедневно. Всеки път щом във визьора се виждаше,че се разкъсва мантията, тя натискаше спусъка.

Сънливо и мъдро шаваха под мантията дълго-мустакати мравки с гладки изпъкнали гръбчета. Вцентъра на кадъра се оказа мравка здравеняк, сдебело коремче и съвършено неподвижна. Върхунея се намираха едновременно пет парчета неу-морни работници.

Втори кадър.Работник пъха в челюстите на тлъстокореме-

стия някакво лакомо късче. Още един кадър, още,още. . . Стори й се, че могъщата антена, която семерна на около пет сантиметра от кореместия, сие неговата антена... Кадър — работник влачи къмдълбините тяло на дългомустаката мравка.

Андрей постави на площадката бял квадрат сбуквата „ 2 " и отвори плоска кутийка. Мед със за-хар. Това бе ежедневен трик — Андрей засичашевремето, а дискът педантично правеше кръг надкутийката и толкоз. Мравките не пипаха меда.Най-смешното бе, че медът все пак изчезваше —изяждаха го случайни мравки, които кой знае за-що не бяха способни да приемат командите на

дисковете. Работниците, на които бе отрязана ед-ната антена, също веднага се хвърлиха в кутийката.

Андрей махна с ръка на Альона и вдигна ком-байна на статива. Альонка включи кабела от ком-байна към кинокамерата. Започваше синхронензапис на ултразвука със заснимането на акустичнатазона на диска.

В момента, когато кинокамерата се насочи къмкръглите издатини на акустичната зона, мравкитесе хвърлиха встрани и върху повърхността наКълбото се очисти едно твърде голямо петно.Апаратът работеше като бесен. Альона движешетелеобектива по петното, а лентата бе малко,както винаги в подобни случаи.

В средата на петното започна движение. Междумравките от мозъка се запромушваха дребнитедълги не повече от сантиметър работници и сует-ливо се застичаха към центъра на петното, кате-рейки се един върху друг.

Лентата свърши и докато Альона сменяше ка-сетата, работниците се бяха строили като поря-дъчно дълга тръба и тя растеше пред очите им,протягаше се към тях, тъмнееше в средата...

След около две минути тръбата престана дарасте. Тя бе странно образувание с не съвсем пра-вилна форма, широко около пет и дълго околодесет сантиметра.

— Вълновод — убедено каза Андрей. — Гледайги колко са светли. Басирам се, че са родени днес.

. . . Камбаната гръмна, разбивайки и сърцето ичерепа, и всичко стана виолетово, и веднага нещотежко я удари в гърба и тила. Пъплейки по земята,тя зарови мазната пръст и се запромушва в нея спръстеновидно тяло. В земята, в земята, докатобясната светлина не бе я изгорила, надолу, надолу,надолу.. .

Светлината я удари в очите. Альона лежешена земята, гледаше виолетовото небе. Андрейсвали статива от гърдите й, напръска маската й саерозол и вдигна стъклото. Альона седна.

— Като червей. Те ме превърнаха в червей.В пръстеновиден червей.

— Нищо, мъничката ми, нищо — бъбреше Ан-дрей. — Е, сега всичко премина, те повече не щепосмеят, нищо...

Тя заплака и всичко премина, както минава лошсън след първите минути на пробуждането. Тяплю в посока на Кълбото и спусна стъклото.

— А т и . . . как го понесе ?— Да, какво.. . Не зная. .. — каза Андрей. —

Нищо особено. Главата ми силно се завъртя, и тол-коз. Индивидуално въздействие.

— Какво имаш в ръката?— попита Альона.— Изотопи — Андрей й показа оловна тръба с

пластмасова дръжка — кобалтов излъчвател. —Още вчера го бях взел със себе си — д а го проверя.Когато ти падна, веднага счупих капачката и стре-

59

лях и ти престана да се гърчиш. Стрелях вторипът по акустичната област и „тръбата" се разбяга.

— А къде е капачката ?— Ей там се въргаля.Оловната капачка самотно се валяше върху

утъпканата земя. Мравките я заобикаляха почти наполовин метър.

— Така ви се пада — каза Альонка.Те тръгнаха към лодката. Андрей се опитваше

да я придържа, но инструментите и камерите стър-чаха на всички страни и му пречеха да се доближидо Альона. В лодката веднага смъкнаха комбине-зоните. Нямаха сили да търпят повече мократадебела тъкан върху тялото си. Альона седна и сезагледа надолу по брега. Корените се преплитахапо странен начин като в японски гравюри. До са-мия бряг два пъти плесна риба и полукръгли въл-ни пробягаха по водата, пресичайки се една дру-га.

Андрей протегна тежката манерка, обшита свойнишко сукно. Чаят бе хладен и свеж. Опрянана борда, Альонка пиеше на малки глътки. Да от-плува и никога повече да не види Кълбото, нитобрега — нищо. Да лежи с домашните си панталонивърху килима и да чете.

Андрей седеше, отпуснал подутите си ръце,лицето му бе кафяво-розово като на сьомга.

— Е, може да се радваш — каза Альонка. — Хи-потезата за разумните мравки получи експеримен-тално потвърждение.

— Да — каза той и се обърна

Альона почувствува, че сърцето й силно под-скочи — чук-чук — и отиде право в стомаха. Па-латката им самотно се поклащаше в далечинатанад поляната.

— Да тръгваме. Сложи си шапката.Андрей сложи шапката. „Лошо му е. Съвсем му

е лошо."— Какво беше това, Андрей? Инфразвук?— Не зная. Навярно. Но това сега не е важно.

Как се чувствуваш ?— Прекрасно.— Премери си пулса.— Зарежи тая работа. Не е повече от осемдесет.— Греби към бента.

— Никакъв бент. Ще обядваме и ще спим.— Добре —- с мек глас каза Андрей. — Остани

да обядваш, аз отивам при бента.— Ти ще умреш !Андрей погледна към нея и сложи черните си

очила, които тя ненавиждаше. Лодката направизавой на място и тръгна към бента.

— Те мислят и се грижат за бъдещето — про-мърмори Андрей, — затова пък ние с теб спряхмеда мислим...

— Това пък какво е ?— Сега ще видиш. Разумът винаги е хуманен...

И защо разумният да кажем... агрегат, Кълбото,се опитва да ни унищожи ? Задаваш ли си този въп-рос ?

— Продължавай — каза Альонка. — Давай, да-

60

вай, слушам те.— До вчерашния ден дори и не си представях

колко нервни възли има Кълбото. Феноменалнацифра! Те са не по-малко от осем килограма. Трипъти повече от моите.

— Чудесно ! Само не се отвличай.— Добре. Ние, хората, знаем, че крокодилът

например не може да мисли. Той не е устроен катонас. Крокодилът е примитивно враждебно същест-во. Сега постави се на мястото на Кълбото. Ние смегигантски зверове, нима можем да мислим, щом непритежаваме колективен мозък, по подобие нанеговия ? Разбира се, че не ! Мислещ бозайник —това за Кълбото е по-голям феномен, отколкотомислещ крокодил за човека.

— И все пак той можеше да се досети...— Не ! Догадката, интуицията също се базират

на опита. Всички големи животни от негова глед-на точка са без разум и са негови врагове. То няманикакви причини да ни отделя от ягуарите и мра-воедите. Ние сме само по-силни, по-опасни и при-тежаваме ужасни оръжия, но за него оръжиятане са нещо свързано с разума. Това е наша, човеш-ка асоциация. Кълбото няма оръжие. Ние сме не-разумни, опасни, заплашващи го същества... Катонеопитомени лъвове бродим около неговия дом ито в ужас се старае да ни премахне. Друго държането не може да има, докато... — Той я погледнавнимателно и взе веслото. — Дай да погреба мал-ко.

Лодката се извъртя и там, където бе седялаАльона, сега застана носът. Тя откачи пистолета откомбинезона си и се обърна напред. Зад гърба йплискаше веслото, носът на лодката режеше за-стоялата вода като пача. Блатото пукаше биренимехури, над водата се виждаха гнили коренища исиви стълбове от комари, а отляво на брега цъф-теше гигантско виолетово-розово цвете. То същомиришеше на гнило. А пред тях май имаше цялостадо крокодили.

— Как ще работим сега с огнените ? — попитаАльона. — Още една такава атака...

— Ще бъдем по-внимателни, по-умни — от-върна Андрей от кърмата Трябва да разберем пси-хологията на противника. Той не ни разбира, ноние го разбрахме. Именно днес. Ще трябва непре-къснато да отчитаме, че пред нас е обратен разум.Той е убеден в своята изключителност, защото еединствен в своята Вселена. Такъв е неговият ево-люционен опит. Колективът, необходим за ево-люцията на разума, той съдържа вътре в себе си,а всичко, което е отвън, е враждебно. Страшенгорделивец. Сам си е и баща, и майка, и любов...Чудесно, а ?

- И ужасно.— 3 — каза Андрей.— Какво ?— Боиш се, нали ?— Да — отвърна тя. — И е противно. На мен

ми беше противно — поправи се тя. — А сега миняма нищо.

— Защото тръбата бе насочена към теб. И после

онова — далечното чуване — ти чуваше, а аз — не.— Ех ти, логико ! Ясно е, че тръбата се целеше

а кинокамерата. Не се отклонявай. Как ще рабо-тим ? Те ще измислят нови неща. Да предположим,че увеличат далечината на въздействието нановия. . . уплашвател. Ако увеличат обхвата и ниуловят двамата едновременно ? Какво ще сторим ?

— Трябват му четиридесет дни — замисленоказа Андрей. — Тръбата се състоеше от мравки отднешния приплод, обвивката им още не се бе втвър-дила. . . Альонка, не ти ли се струва, че това е сън ?Експерименталният обект разумно и с ненавистекспериментира над изследователите си !. . .Доживяхме !

— Тихо ! Тихо ! — прошепна Альона.Стъпила с единия крак на седалката, тя даде от-

кос по водата. После извади празния пълнител.— Улучих трима наведнъж — съобщи Альон-

ка. — Те са твърде жизнеспособни. Ние всичкитесме твърде жизнеспособни.

Андрей не отвърна. Приближаваха бента. Натова място реката бе станала съвсем плитка, единот простреляните крокодили съскаше и удряшеплитчината като парен чук.

И в Альона нещо трепна. Крокодилът искашеда си отиде, да се зарие, да се скрие от смърта.Альона се обърна на другата-страна. Вляво се тъм-нееха наводнените джунгли, вдясно слънцето за-слепяваше очите, а пред тях се извисяваше плани-на от стебла.

Андрей поведе лодката покрай бента, оглежда-ше обелените набъбнали стебла и безбройните во-допадчета, стичащи се по тях, а Альонка, надве-сила над очите си бяла шапчица, гледаше във во-дата и държеше пистолета готов.

Андрей забарабани с веслото по стеблата ибента, мокро заблестял на слънцето, отстъпи мал-ко назад.

— Виждаш ли колко е водата, там горе? — по-пита Андрей.

— Да, виждам.— Шест метра. Ако се скъса, ще мине вълна,

която ще залее коритото и на пресъхналата река.Альонка не го слушаше. Тя си мислеше, че два-

мата с Андрюша бяха така уморени, че вече нищоне можеше да ги учуди. Дори и Кълбото.

Андрей знаеше, че спи и сънува. Това бе странно,защото той никога не сънуваше. Альонка седешесама в голяма празна стая, а той бе застанал предкартата и й показваше как ще потече водата, аковзривят бента. „Ето целият остров на огнените,ето нашата поляна, ето— ръкавът на реката, ето—бентът." На картата бентът бе нанесен старател-но — две паралелни линийки и щрихи като крачетана стоножка, „Сега водата се е повдигнала с петметра над предишното ниво и речният ръкав поч-ти на километър е натъпкан със стебла. Те се пов-дигат заедно с водата и непрекъснато набъбват.Разбра ли ? Кълбото е в центъра на острова. То еспуснато на половин метър в старото пресъхналокорито на реката. Засега то все още е в безопас-

ност, но водата вече е само на половин метър отбилото на брега. Ако премине през билото, Къл-бото веднага ще се окаже два метра под водата.Дори два и половина".

Альонка плесна с ръце и изчезна, стопи се. . .Остана празната стая, големите прашни стъкла. . .Андрей с отчаяние си помисли, че тя е прекаленоуморена, но той все пак е длъжен да се изкаже докрай. „Ела тук, слушай. . . След два-три дни бентътще се скъса. Стеблата просто се тътрят по водата.Мислехме, че взривът ще спаси положението.Глупости ! След него ще се стоварят изведнъжвсичките пет, дори шест метра вода и до мравуня-ка ще достигне двуметрова вълна. Ще го покрие. . .целия. Не бива да се чака, взривът е опасен, сле-дователно водата трябва да се отведе встранипостепенно, за няколко денонощия. Ще се наложида прокопаеме канал."

„Кълбото — каза Альонка, — защо Кълбото невземе свои мерки?"

„Как защо ? — Андрей започна да се ядосва. —Та в неговия еволюционен опит няма наводнения,то е неподвижно. Навярно се е запазило досега,защото в старото русло почвата е хигроскопична.Едно наводнение — и край. Откъде да знае, че хо-

рата са спуснали по реката повече дървета, откол-кото тя може да пропусне ?"

„Престани да се сърдиш — отвърна Альонанякъде отдалеч, — престани, моля те. . ."

Тогава сънят свърши и започна действителността.— Събуждай се. Водата тръгна.. .. Фенерите се люшкаха под палатката и ос-

ветяваха дъното на лодката, мокрите стълбове ичерните огледала на водовъртежите около стъл-бовете. Андрей застана на колене в лодката и за-почна да разтоварва съдържанието на сандъците,а Альона поемаше от мостчето вързопчета, кутий-ки, които щяха да останат затворени в херметич-ните сандъци. . . Той се стараеше да разсъждава,но провисналото крило на палатката безизходносе поклащаше над самата му глава. Сякаш мътнатавода го бе вече покрила и той я виждаше над се-бе си.

От дъното на сандъка измъкна ръчен прожек-тор, който досега не им бе потрябвал. Прожекто-рът светеше с пълна сила, батериите му съвсем небяха се изтощили през тези три месеца.

— Хайде — каза Андрей, — обличай се. Вземамеснимачните апарати и кутийките. Повече кутийки.Сака за насекоми и лопатката. Контейнерите са влодката.

Той с усилие завъртя винта, залят със защитнасмазка, закрепи прожектора на носа на лодката истъпи на мостчето. Наоколо бе тягостна тишина.Само птица някаква извика протяжно : „Е-а-а-а. . ."

Альона му подаде комбинезона.— Колекциите затворени ли са ? — попита Ан-

дрей.- Д а .— Оръжието?— Всичко е тук.Така. Сега не можеш вече да скочиш във вода-

61

та — тя щеше да залее вентилацията. И той докаралодката до стълбата.

— Сядай.Така. Сега Андрей предаваше вещи отгоре на-

долу. Мърмореше си, за да не забрави нещо: апа-рати,кутийки, сакче. . . Карабини, две кутии с ком-плексна храна, патрони. Кибрит имат в кутиите.Спирт, пистолет. Още какво ? Помисли да вземеи заснетите ленти. Нямаше смисъл. Лодката бемалка, а сандъците, които оставяха тук — херме-тични, и нямаше да потънат.

Лодката тръгна.Жълтият лъч на прожектора се насочи към

брега и се заклати напред, като подскачаше надвърховете на дърветата и светеше право в чернотонебе. Альона наведе прожектора, за да не налетятв тъмнината на някое дърво, и седеше, вгледанавъв водата, която бучеше в плитчината пред остро-ва.

Нататък дърветата се издигаха все по-високи,закриваха небето и бледите му звезди, и изведнъжте се натъкнаха на мравуняка, който бе правопред лодката, и в жълтия лъч се завъртяха искрикато алени светлинки. Альонка протегна ръка:

— Течението е много силно. Чувствуваш ли?— Не разбирам — хрипкаво каза Андрей, —

щом водата се носи тъй бързо, може би Кълботоне е потопено. Някъде тя се оттича.

Великият град на огнените загиваше. Глинестипотоци удряха пътищата, водата изкачаше изподземята, носеше се през редиците на войниците ипрез стволовете на дърветата, проядени от тер-митите.

Първи загинаха слепите работници в гъбенитеплантации, зазидани в дълбоките подземия на пе-щерата под кълбото. После водата се повдигнав термитните разплодници и погълна майките,които снесоха последните си яйца в нея, погълнабезброй поколения бели термити и стражите.Това бе достатъчно, за да загине от глад мравуня-кът, но втората вълна нахлу в следващите етажи награда. В казармите запотъваха работниците листо-рези, работниците — доячки и мравките - бъчви,наредени в пещерите — складове, а по мътнитеводовъртежи се търкаляха живи топчета от свилисе едроглави войници. Крилатите войници се но-сеха в мрака,без да слушат команди — хилядитевоини вече нямаше какво да охраняват.

. . .Утрото завари хората до Кълбото. Водатастремително връхлиташе в старото корито, нопосле завиваше в речния ръкав, така че основатана кълбото оставаше все още над повърхността.Но пещерите под мравчения мозък бяха вече по-

топени. Оттам се издигаха и носеха по течениетотруповете на крилатите — но тези крилати не бяхабезполови войници, а самци. Първите самци, коитоим се отдаде да видят — странни същества с късидекоративни криле. Може би поради това, чесамците бяха загинали, Голямото Кълбо, което сесъстоеше от самки и безполови работници, заизвестно време изключи, замря. С отчетливо шу-молене работниците се носеха по извивките, номозъкът бе неподвижен и дисковете-информатористояха на ръба над пещерата като огромни червениочи.

— По дяволите! — каза Андрей, раздра закоп-чал ката и задърпа камерата от калъфката й. Диско-вете винаги бяха стояли във въздуха и все имашесериозни спорове — разпадат ли се за почивка илиси живеят все така скупчени.

Премина третата вълна и удари основата намозъка. Внезапно дисковете излетяха и с жуженесе хвърлиха в различни страни.

— Гледай! — извика Альонка.Голямото Кълбо заработи. Навсякъде, където

можеше да се види нещо, хаосът се сменяше спорядък. Топките от вкопчилите се мравки, които,безсмислено се търкаляха по водата, тръгнахакъм близките дървета и се изсипаха върху коратаим като огнени потоци. Мравките започнаха даотстъпват от пещерата в колони и влачеха в че-люстите си каквото могат. Над главната пътекакръжаха алени смерчове — крилати войници вди-гаха във въздуха потъващите работници, измъква-ха ги от хаоса от клончета и насекоми, от вентила-ционните хълмчета на мравуняка, дори от бордо-вете на лодката. Спасяваше се една нищожна част,шепа, но Голямото Кълбо се сражаваше както мо-же, а водата се повдигаше и вече долните краищана гънките на мозъка отиваха под водата заедно смантията. Андрей снимаше. Альона сменяше ка-сетите, държеше на колене запасния апарат и муго подаваше, и той снимаше на най-малката ско-рост, снимаше всичко. Как работниците помъкна-ха храна по гребена на билото, как потънахавойниците от охраната, как мравките от горнитевъзли започнаха стремително да снасят яйца и какв продължение на няколко минути мравките отмантията мъкнеха яйцата към върха.

Това беше ужасно. На връщане потокът сескриваше под водата, в слепия си стремеж къмбезпомощните мозъчни, които още шаваха някъдев низините.

Наистина ужасно — живият мозък загиваше предочите им, без да се опитва да се спаси, без да имобръща каквото и да е внимание.

Двамата се въртяха наоколо като стръвници.Лодката се надигаше заедно с водата и Альонаговореше а магнетофона, сменяше касетите и сле-деше секундомера; в коя секунда Голямото Кълбопрестана да приема информация, кога загинахадвигателните центрове, кога дисковете неподвиж-но виснаха в мокрия въздух.

Оставаше всичко на всичко половин метър,когато „тръбата" зашава на предишното място.

62

Мозъкът вече не работеше и това беше простоспазъм, тръпка на мисълта — този път в тръба сескупчваха и миниатюрни „минита", и млади работ-ници и старци с почти кафява и без блясък обвив-ка. И изведнъж те се разбягаха, без да дострояттръбата. Всички. От тавана на пещерата изпълзяхаработниците — кой накъдето му видят очите, ивсичко свърши. Буци мазна пръст западаха въвводата, просветляла от огнените, а по бордоветена лодката безсмислено се щураха дългоноги вой-ници.

Андрей не се оглеждаше. Альона побутна къмнего сакчето, изхлипа и поведе лодката напред.Под клоните на дърветата, които се свеждаха се-га до самата вода, Андрей пусна сакчето, натисна сколяно дръжката му и отчупи парче от онова,което по-рано беше Кълбото. После направи то-ва още веднъж.

Альонка остави веслото, лодката премина надпътеките и той отново хвана гладката дръжка насакчето, стръска от него боклуците с труповетена мравките и похлупи диска, който тихо жужешенад самата вода. След секунда капакът на голяматакутия щракна.

А сега към къщи. . . „Върна се морякът в къщи,в къщи се завърна от морето, и ловецът се прибраот хълмовете.. ." Лодката се люлееше, докатопресичаше направо поляната. Пред тях се виждашепалатката и Андрей гледаше напред, все напред —само и само да не погледне встрани. Сега там пи-руваха рибите, ровеха в мътната вода и крокодили-те, които не се гнусяха от нищо.

Альонка престана да хлипа, тихо се возеше накърмата, и оправяше дрехата си. Тя въздъхна дъл-боко и каза с дрезгав решителен глас:

— Сега ще ядем. Не си ял от вчера сутринта.Радиостанцията в ред ли е?

„Вярно — помисли Андрей. —Трябва да си вър-вим. Да си вървим като от гробища." Погледнаръцете си, които още бяха в груби защитни ръ-кавици. Свали ръкавиците. Наведе се над радио-станцията и дебелите гънки на комбинезона севрязаха във възпалената му кожа. Тогава вдигнаръка към гърлото си, сграбчи яката и я разкъса.Тъканта се раздра с пронизителен трясък. Андрейизмъкна краката си от ботушите и захвърли комби-незона на рибите.

Лодката пристана на мостчето. Андрей подадеръка на Альона и седна до радиостанцията. Следдва-три часа вертолетът щеше да излети.

. . .Докато затваряха херметически сандъците,комбинезонът му все още се въртеше над водата —може би го буташе вентилаторът, може би кро-кодил го бе взел за потъващ човек.

Самолетът бе техен, съветски, с огромен над-пис „Аерофлот" и червено знаме нарисувано настабилизатора. И екипажът бе свой, съветски, итъй чудесно и странно бе да слушат руски думи отдруги хора, а някъде съвсем далеко останаха нощ-ните звуци на джунглата, утринният вопъл намаймуната и хрипкавият рев на крокодилите.

Те седяха в самолетните кресла с високи обле-галки, държаха на колене съветски списания ипроспекти на Аерофлот и идваха на себе си. Сан-дъците им бяха на сигурно място в багажника,куфарът с дневниците — в мрежата над Альонки-ната глава. Стюардесите се надпреварваха да сегрижат за тях — бульон, печено пиле, коняк...

— Контролирай си апетита — каза Альонка. —Ще разориш „Аерофлот", стари крокодиле, отджунглата.

— Няма. Той ще навакса — нагло отговориАндрей и се усмихна на стюардесата. — Бих изялоще малко хайвер и нещо по-съществено.

— Разбира се, разбира се, моля — отвърна стюар-десата и се затича по пътечката между креслата.

Планините бяха вече назад, зад кръглите про-зорчета се носеше шумът на моторите — на вълни,на вълни като край вълнолом, долу бе замрялабезкрайната синя Атлантика, а над нея висяхакръгли облаци. Огнени облаци. Облаци, нажежениот разсъмването.

Всичко беше наред: течеше петият час от на-чалото на полета, разсъмваше се, но връщанетобе отровено от горест, като храна,смесена с хинин.

Андрей вече бе извадил бележник и пишешеформули — ред след ред. „Колко страшно е всич-ко това — помисли си Альона, — той е най-близ-кият ми човек, а не зная какво мисли в момента.Какво лице имаше само, когато дойде вертолетъти той товареше сандъците, без да забрави нещо изаедно с радиста издърпа с въже палатката катоогромна риба."

Лицето му бе страшно. Подпухнало, мръсно,отчаяно. На голите му гърди тъмнееха петна от

63

ухапванията. И Альонка пак се огледа наоколо стъга и вместо дългия салон видя джунглата, стъл-бовете комари и си каза „пст" като на котка:„Гледай го. Седи си и по вида му нищо не можешразбра. Спокоен, сресан, в бяла риза. Седи, работии не иска да му досаждаш със съчувствие."

— Андрюша, какво правиш?— Ревизирам математическата логика — твърде

отчетливо каза Андрей. — Извеждам критерий запоражението във всяка победа. — Той кимна и сеусмихна нерадостно. — Ти също мислеше за това,нали?

— Уверена съм, че има още огнени — каза тя. —И не едно Кълбо,а много. След половин годинаще организираме голяма експедиция и ще ги на-мерим.

— Стига. . . Как е Онзи, Чието Има Не ТрябваДа Се Произнася?

—•, Наричат го Дъжд в Лицето. Той започваголям поход. Ти знаеш ли как започват походите?

— Зная.— Не. Не знаеш. Слушай. . .Поход!По дърветата бягат старшините, и във всеки

дом започва трескава суетня. Поход! Женитебързат към брега, следват воините и не се решаватда заплачат. До преди малко седяха с мъжете сикрай огнището, децата тихо примляскваха в ха-маците, а сега факлите вече угасват и хрипкавотодишане на гребците се отдалечава. . . Така за-почва походът. С женски сълзи.

— Добре. . . — каза Андрей.— Андрюша, та ти грешиш. Няма такива осо-

бени уникуми, трябва да има още, още. Обезателноще ги намерим!

Андрей се намръщи. Разтърка силно лицето си сдлани, сякаш се опитваше да разглади бръчките му.

— По-добре ми прочети стихове. Онези: „Кръг-ли са на радостта очите и големи на страха."

— Но това е нелогично! Уникални животниприродата не създава, а мравченото семейство еедно животно. От гледна точка на еволюцията,естествено.

— Ама, че беда, дори ти си догматик! Мраву-някът теоретически е безсмъртен, какво животно етой. Гледай! — Той отвори бележника. — Страни-ца девета. Моля!

— Ето ти вероятността да се появи Кълбото.Гледай по-нататък. Страница. . . страница. . . аха,ето я. Ето вероятността Кълбото да съществуваповече от десет години. Виждаш ли? Минус петастепен. Произведението от вероятностите — ми-нус двадесет и трета степен. Това не е събитие,граничещо с чудо. Това е самото чудо. Един ми-лион, милиони години ще минат, докато се появиотново. И то, ако се създадат същите условия. . .

— Значи по-рано ти си се излъгал?— Да. Кълбото се оказа с няколко степени по-

сложно.— Не вярвам, не вярвам! Има още огнени.

Даже зная къде. В квадрат двадесет и осем —двадесети девет. Второто Кълбо е в този квадрат.

— Альонушка, Альонушка, не трябва. . .— Има — каза Альона.Навярно лицето му беше нещастно. Стюарде-

сата ги погледна отдалеч и приближи:— Искате ли да отидете в пилотската кабина?

Слънцето изгрява пред самолета. Искате ли да говидите?

Летците стояха на местата си, свободно отпусна-ли ръце. Работеше автопилотът, а пилотите пееха,пееше и радистът, приповдигнал слушалките, азад тях лежаха дългите километри нощен въздухи черни облаци над планините. . . Пееха за обла-ците над планините, за радостта и мъката от нощнияполет, за живота. . . Альона приседна до Андрей исе заслуша в песента. С цифри като мравки Андрейзапълваше страница след страница, а Альонка съне-но затвори очи. В съня й войните продължаваха давървят под звездите, и по техните пътища вджунглата избухваха безшумни пожари.

Дъжд в Лицето вървеше заедно с тях. На за-воя на пътя той протегна ръка и каза: „Денят щебъде хубав!"

А. Мирер

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши Издание на ЦК на ДКМС. Година ХVI брой З

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВЗам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ Редактори; МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА,

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ

Художник: засл. худ. ИВАН КИРКОВ Уредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТПроф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ — журналист, ст. н. с. канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ,

ст. н. с. канд. техн, науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, инж, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ —•лекар, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ,

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА:—София, бул. „Ленин" 47, IV етаж. тел 4414-74. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент3,60 лв. Цена на отделен брой 40 ст. Дадена за печат на 16. I 1977 г. Формат 60x90/8. Държавна печатница „Георги

Димитров". Печатни коли Ь. Тираж 110 000.

64